Вълча кръв

Старецът и кучето

Старецът стана от леглото и запали газената лампа. На светлината проличаха бръчките по неговото спокойно и уморено от живота и годините лице. Той изтри опушеното шише и закачи лампата на стената. След това започна бавно да се облича. Най-напред грижливо уви краката си в топли партенки и върху тях навлече дебели шаечни калцуни. В кухнята беше топло още от снощи, но старецът приклекна по навик пред печката, разрови с машата топлата пепел и хвърли няколко шепи шишарки и сухи борови кори. Сложи отгоре снопче смърчови клони и драсна клечка кибрит. След миг в огнището заиграха весели пламъчета. Те осветиха лицето на стареца и хвърлиха по стените причудливи сенки. Старецът сложи най-отгоре две цепеници и затвори скърцащата вратичка на зиданата печка. После бавно се изправи, напълни тенджерата с картофи и я постави върху печката.

Свършил първата утринна работа, старецът уморено огледа стаята, приближи се до шкафа, извади бутилка с ракия и си наля една чашка. Изпи я наведнъж, после седна до масата и започна бавно да си пълни лулата с едро нарязан домашен тютюн. Като я напълни догоре, извади с ръка от огнището малко въгленче и го сложи върху тютюна. Лулата бързо се разпали. Старецът блажено всмукна няколко пъти лютивия дим и в стаята се разнесе острата миризма на качак, а над главата му се издигна облаче от дим.

Такова беше всяко зимно утро в дървената къща на стария Вал ах. Въпреки това тази сутрин имаше известна разлика в приготовленията на стареца, в движенията му имаше някакво нетърпение и напрежение…

На стената примигва пламъчето на газената лампа. Фитилът отдавна не е подрязван и пуши. Тумбестото шише напразно се мъчи да прогони тъмнината от ъглите на стаята. Зад светещите прозорци в двора е тихо и спокойно. Но там няма никакъв живот. Старецът гледа с невиждащи очи през прозореца и пуши замислен. Опрял лакти на масата, с едната ръка държи лулата си, а с другата подпира небръснатата си брада. Като допуши първата лула, през прозорците нахлу дрезгавината на зимното утро.

Старецът стана, прибави още една цепеница в печката, наметна си оръфания овчи кожух и отвори вратата на стаята. Лъхна го свежият студен въздух. Той остави вратата полуотворена — така проветряваше стаята. Дърва за отопление имаше достатъчно. Старецът свободно се ползуваше с неписаната привилегия да си събере свободно дърва за огрев из гората. За това никой не повдигаше въпрос. Кой би посегнал на правото му, придобито с дългогодишен труд по горските чукари.

Старецът е свличал почти петдесет години материал от планината. Разбира се, през първите години на своята младост — за сметка на графа, и едва след войната — за държавата.

Той сменяше често конете през дългите години тежък труд в планината. Никой вече не знае колко коне е имал. Някога водеше едър бял кон, а по-късно го смени с черен.

През последните години използуваше едър петнист кон с петно на челото… Всички коне бяха различни, само кучето, което ходеше винаги след стопанина си, изглеждаше все едно и също.

Случеше ли се някое да му умре, старецът донасяше отнякъде малко сиво кутре като вълче. За една година то се превръщаше в едър пес вълча порода и хората от селото предпочитаха да обикалят отдалече дървената къщурка на самотния Валах.

Щом старецът се показа на двора, всичко живо се събуди. Във високия зайчарник, отрупан със сняг, затропаха десетки крака. От задния обор, притиснат от всички страни със сено, изблея коза, а пред малката будка до плевнята се изправи едро куче вълча порода и завъртя весело опашка. Искаше му се да се доближи до стопанина си, да почувствува на врата си познатата ръка и, като изпъна веригата, то завря муцуна между коленете му. Старецът погали кучето и огледа двора.

Снежен вихър бе вилнял през нощта, а и сега продължаваше да вали сняг.

— За тази зима дълго ще се говори! — помисли си той. Още в началото на есента усети, че зимата няма да бъде обикновена. По време на еленовите сватби осите бръмчаха като подивели. Дивите гъски започнаха да прелитат още през септември. А през октомври зайците вече бяха натрупали по гърбовете си над два пръста лой. Едрите диви животни също се бяха подготвили за дълга и студена зима — изглеждаха като охранени млади телета, готови за продан.

Старецът се наведе и отвърза кучето. Флора се опита да близне носа му, като скимтеше радостно и размахваше дългата си рунтава опашка. Почувствувала се свободна, тя скочи, опря предните си лапи в гърдите на стареца и го погледна изпитателно в очите.

— Е, добре! — потупа я по гърба старият мъж. — Хайде сега потичай, за да се стоплиш!…

Това се повтаряше всяка сутрин. След Флора идваше ред на козата. Старецът се качваше по дървената стълба на тавана в плевнята, вземаше голям наръч сено и напълваше яслите. Тя зариваше шутата си глава в ароматното сено и започваше бързо да се храни, а мъжът опипваше шарения гръб на животното и бавно тръгваше към най-нетърпеливите.

И през зимата оставяше за разплод поне десет-петнайсет зайкини и няколко мъжкаря. През лятото продаваше по десетина малки наведнъж. За него зайците бяха единствен страничен доход, ако не се смята онова, което печелеше от гората.

Отдавна старият Валах бе продал последния си кон. Минаха много години, откакто се раздели с кираджийството. Пощенският раздавач му носеше всеки месец около осемстотин крони — скромна пенсия за тежкия дългогодишен труд. Само че старецът не искаше да живее на гърба на държавата. Всяка година продаваше десетина килограма сушени билки. Береше малини, боровинки и гъби. Но и това не беше всичко.

Общоизвестна тайна беше, че старецът излиза и бракониерствува из гората. Само че никой никога не беше го хванал да продава месо. И горските служители познаваха ловната му страст, познаваха го от дълги години. Но те чувствуваха, че старият човек някак се е сраснал с планината. Станал е част от нея, както скалите и дърветата, и също има право от нея да живее, а може би накрая в нея да умре…

В цялата околия нямаше по-възрастен човек от самотния Валах. Той отдавна беше навършил осемдесетте. Вече не броеше годините, приемаше ги просто като божи дар за тежкия си живот. Рядко го срещаха горските, рядко се споменаваше името му. А това, че убиваше тук-там по някое животно — голяма работа! Нали и той трябва да живее…

Директорът на горското стопанство също бе чувал за тайните излети на стареца, но само махваше с ръка и се усмихваше великодушно. Сигурно си мислеше, че ако всеки ловец даде толкова много на гората, колкото е дал старецът, то дивечът в нея никога няма да изчезне. С две думи казано, старецът не се интересуваше от никого, а околните го бяха оставили да доживее спокойно старините си. От годината, в която почина жена му, беше престанал да ходи в кръчмата, сякаш нещо се бе пречупило в него, и странеше от хората. Рядко слизаше и в смесения магазин и никога не купуваше пиене. Сам си правеше ракията от горски плодове и билки. Тя се славеше сред специалистите от околията, въпреки че рядко имаха случай да я опитат.

Срещнеше ли горски в гората, той изваждаше от пазвата си плоско шише и предлагаше да пийнат за здраве. Старецът бе неразделен с кучето и шишето в пазвата по време на своите разходки из планината. Но не беше пияница, по-скоро нуждата и навикът го караха да носи ракия със себе си. Нали спиртът можеше да послужи и за друго, а в пазвата му нямаше място за модерна аптечка.

Веднъж новоназначеният инженер на горскотехническия участък се опита да убеди стареца да не ходи из гората с кучето си. Старецът му отговори тихо и скромно, че е много стар, за да ходи без другар из планината, а да не ходи из нея… Той вдигна тъжните си очи и запита инженера прямо:

— Забранявате ли ми да излизам в планината?…

Новият началник на участъка се смути, може би се засрами от погледа на старческите очи и мълчеше. Възрастният ловец продължи миролюбиво:

— Ако кажете, че не бива, ще спра да излизам… Но цял живот съм ходил с кучето си, а да не ходя сега, не мога…

Разбра младият инженер, че е направил грешка. Подаде ръка на стареца, потупа го по гърба и се извини.

— Хайде, дядо, нека и двамата да забравим за този разговор. Ходете си с кучето, бъдете дълги години здрав и дано не ви се случи нищо лошо в планината.

И отново работниците срещаха стария Валах с кучето по незнайни пътечки из дивата планина. Той бързо преминаваше голите сечища и се спускаше в усойните долини. Никога не ходеше с празни ръце — веднъж ще го видят с кошница, пълна с гъби, друг път — натоварен с вързоп билки, а кучето върви смирено до него, не отскача встрани, не гони животните. Наистина то е верен другар на стареца.

С какво ли го храни възрастният човек? Козината му все е загладена и гърдите — мускулести, широки, като на теле. Дали не му коли зайци, запитваха се горските работници, но по-възрастните скептично свиваха устни…

Случваше се в забранен сезон да гръмне пушка в планината, а ехото се разнася от връх на връх, докато заглъхне над долините. Горските се ослушват и не могат да спят спокойно. Някой бракониерствува, но иди го улови в дивата планина!… А старецът обикновено прекарва нощите си в дървената къща. Връзва здраво кучето, не го оставя да бяга из гората само. Страхува се да не започне да своеволничи. А Флора е особено куче. Веднъж старецът беше казал пред някого, че баща й е вълк-единак, а майката — едро куче вълча порода. Може би заради това кучката беше подозрителна към всички. Щом старият се срещнеше с някого и човек й подадеше ръка, Флора оглеждаше враждебно непознатия, а козината й настръхваше. Застоеше ли се по-дълго, зъбите й се оголваха и някъде дълбоко от гърдите й се чуваше тихо ръмжене…

Никога не приемаше нищо от чужд човек. Кой ли не беше опитвал да й подаде парче месо или друго лакомство. Но кучката дори не го подушваше. Мисля, че и да умреше от глад, пак не би приела храна от чужда ръка…

Скромно си живееше старецът — с кучето, зайците и козата. Веднъж в годината, а не два пъти, като другите кучки, Флора раждаше едри кутрета с къси остри уши. От цялата околия идваха хора да си купуват куче от стареца. Обикновено правеха пазарлъка половин година по-рано. При това никой не знаеше потеклото на малките, когато питаха за бащата. Старецът присвиваше очи и отговаряше уклончиво. Имат, имат баща, как може без баща, но и той няма установено родословие. По-късно наистина проличаваше, че кучетата имат буйна кръв. Неведнъж те излизаха победители при охраната на стадата от различни хищници, а ако не побеждаваха, най-често не оставаха живи. Никога не се връщаха при стопаните си изплашени, с подвити опашки. Овчарите се учудваха, че дори пред мечка не отстъпваха. А ако бяха две, нищо не можеше да ги победи, обикновено от стадото не се загубваше нито една овца или агне. Говореше се, че старецът води Флора дълбоко в дивата планина, като й дойде времето да се разгонва. Там кучката сама избира бащата и той не може да е по-слаб от нея. Не всички вярваха на тези приказки, но изглежда, че в тях имаше нещо вярно.

Наистина веднъж или два пъти в годината старецът напълваше клетките на зайците със зелена трева, затваряше козата в обора с пълно корито вода и претъпкани със сено ясли и се загубваше с кучето за няколко дни из планината.

И сега коремът на Флора е провиснал — няма да мине и месец, и на бял свят ще се появят няколко едри кучета. Но кучката се върти, подскача около стареца, сякаш всичко е наред и нищо не й пречи да го последва в гората. Изглежда, че и тя добре познава своя стопанин. Предчувствува, че се готви за ловен излет.

Наистина старецът иска да излезе в планината, но не задълго — само до вечерта или най-късно утре сутринта ще се прибере. Нощуването в гората не го плаши. Неведнъж е прекарвал нощта в пещерата под Черни връх.

Освен бащата на стареца никой друг не знаеше за тази пещера. Под върха имаше много скали, сякаш огромен великан ги бе разхвърлял на всички страни. Между тях се криеха стада елени, мечки намираха удобни бърлоги, а рисовете — подходящи места за ловуване от засада.

Случаен посетител трудно би открил пещерата на стареца. За да се влезе в нея, трябваше да се мине през една скална пукнатина. Тясната пътечка водеше стръмно нагоре и никой не обръщаше внимание на широката пукнатина в скалата, прикрита от един голям храст. Но влязъл веднъж в нея, човек веднага виждаше колко удобна е тя за скривалище. Лете и зиме температурата вътре бе еднаква. Предвидливият старец бе складирал вътре голяма купчина дърва, на сухо място в единия ъгъл беше сложил няколко свещи. В дъното на пещерата старецът имаше сламеник, напълнен със сухи яворови листа, а под него ловецът криеше пушката си, омотана грижливо в омаслени парцали.

Като запалеше огън, димът излизаше в тънка струйка между отвесните скали под Черни връх и се загубваше в небесата. Скалите скриваха всичко от случайни погледи. Човек едва ли би намерил по-удобно място в цялата планина. Към пукнатината на скалата, която старецът използуваше за вход, не водеха никакви пътеки. Само животните намираха начин да преминат през разхвърляните късове скали откъм теснината под съседния хребет.

През есенните нощи в тази част на планината ревяха елени, невиждани от ловеца. Може би така беше по-добре за стария човек. Ако ловците научеха за тези места, за него вече нямаше да има място в скривалището му. А едрите животни действително бяха хубави. Рогата им бяха дебели в основата си като мъжки крак в глезена, а в короната — широки повече от един метър, с могъщи корони и с много симетрични израстъци. Тук се виждаше, че природата не е достигната от фантазията и на най-смелите художници, опитали се някога да уловят красотата на животните и да я увековечат в своите платна. Старият Валах бе държал неведнъж такива красавци на мушката на своята дълга военна манлихера. Наблюдаваше животните през прореза на мерника, но рядко стреляше по тях. Пък и за какво? Предпочиташе да слуша рева им и да наблюдава суровите двубои. Такива представления не могат да се купят с пари. А за месо старецът убиваше само някое слабо младо животно, което не би могло да издържи суровата зима. За него и за кучето му то осигуряваше месо за дълго време. По тези места старият Валах се чувствуваше като у дома си. Никъде жива душа, а ако случайно се приближеше някой, той пръв щеше да го забележи от своята наблюдателница. Непознат ловец не можеше да ловува по тези места. Навсякъде — скали, непроходими храсталаци и сипеи. Докато ловците приближеха, дивечът изчезваше към другия хребет на планината. Може би заради това ловните дружини никога не устройваха хайки по тези места.

Тук можеше да се ловува само на варда. Но днешните ловци не обичат да чакат по цяла нощ, опрени до някоя скала или скрити само под някое дърво. По тези места ветровете си дават среща и едва след това решават кой накъде да задуха… Флора не се отделя вече от стопанина си нито за миг. Тя ходи след него из двора, влиза в кухнята, чака го пред вратата на стаята и така — все по петите му. Като минава край нея, старецът я погалва по врата, а кучката вдига големите си очи и го гледа в лицето. За да се разбират, на двамата не са им нужни много думи.

Похапнаха заедно солени картофи. Старецът обели своите, посмачка ги с дървена лъжица и ги остави да изстинат. За кучката ги приготви отделно и ги поля с малко мазнина. Сега тя трябва хубаво да се храни, нали чака малки!…

След скромната закуска старецът взе старата раница, сложи на дъното й един хляб и голямо парче сланина, напълни плоската бутилка с ракия и бе готов за път. Заключи къщата, но преди да излезе от двора, влезе за малко в плевнята. От гредата под стряхата свали една омаслена бохча. Развърза я внимателно и извади пет лъскави бойни патрона. Бързо ги скри в пазвата си и затвори вратата. Провери още веднъж дали всичко е наред и заедно с кучето излезе през накривената портичка.

Той тръгна бавно по пътя към планината с дебела тояга в ръка и с едрото куче по петите си. Приличаше на скитник, изрисуван в предвоенно списание.

Никой не знаеше на какво са способни старецът и кучката без пушка. Но на съвестта на стария човек никак не тежеше това, че умееше да убива безшумно едри сръндаци с тоягата си. При такъв лов старецът заставаше против вятъра, скрит край пътеката, по която обикновено бягаха животните. Той даваше знак на Флора с ръка и тя разбираше какво трябва да направи. Като подгонваше животното, тя никога не лаеше като куче. Старецът чуваше пращенето на съчки под копитата на животното, вдигаше тоягата и с точен удар по главата или по врата го поваляше на място. Останалото не беше трудно. Старият човек отнасяше убитото животно в пещерата. Там гощаваше хубаво кучето си, сам похапваше прясно месо, а костите изгаряше в огъня. Посред нощ, незабелязан от никого, той пренасяше останалото месо у дома си. А докато чакаше да се мръкне, той изваряваше главата на животното заедно с рогата. После обираше месото и на път за селото пъхаше главата в някой мравуняк. До следващия излет трофеят ставаше по-бял, отколкото при обработката с кислородна вода.

По грапавите стени на пещерата бяха окачени много трофеи, обработени по този начин. При всяко посещение в пещерата Валах с удоволствие ги оглеждаше под светлината на запалената свещ. Различните трофеи предизвикваха в душата му спомени за отлетелите години и старецът тихо въздъхваше.

Разбира се, старецът излизаше и с пушка в гората. Знаеше откъде да мине, за да не срещне никого. Имаше две пушки. Старата манлихера беше наследство от баща му, а своята той намери до тялото на един убит германец през Втората световна война. И патрони за двете пушки си осигури тогава. Сега имаше още толкова много, че до края на живота си нямаше да може да ги изстреля. Едната пушка държеше тук в пещерата, а другата — долу около къщата.

За този излет старецът обмисли всичко още вчера. Кучката скоро ще има малки, необходимо е добре да се храни преди раждането, пък и след това. А и него нещо го теглеше нагоре в планината. Тежката зима го беше затворила в малката Къща и той не се чувствуваше никак добре.

Тези дни точно се навършиха десет години от смъртта на жена му. Преди това той не беше толкова мълчалив. А сега седеше с часове в опушената стая и си спомняше за нея. Когато му беше тежко, падаше на колене пред кревата на жена си и дълго, с плачлив глас разговаряше с нея. Нищо друго не му остана освен спомените…

Четири деца отгледаха и те се загубиха из широкия свят.

Дърво притисна първия му син в планината. Вторият загина в мина някъде из далечната богата Америка. Третият го убиха през войната, а дъщерята му заболя от скоротечна туберкулоза и …

Вчера след обяд старецът дълго изплаква мъката си в малката стая. Никой не го познаваше такъв. Само Флора бе ням свидетел на човешката скръб през тези трудни часове. Старческият безутешен плач дълго разтърсваше тялото му като лист на осика, а кучето тихо скимтеше зад него и също трепереше за своя стопанин. Поуспокоен, старецът разговаряше със своята Катерина. Сподели с нея всичко, което му тежеше на душата, и за кой ли път я упрекна, че го е оставила самотен, при това бе десет години по-млада от него…

Да го видеше в такъв момент някой от хората, които бяха на погребението на жена му, нямаше да повярват на очите си. Той стоеше тогава навъсен и мълчалив. Слушаше заупокойните молитви на попа и пред хората не пророни сълза. После разправяха, че стоял при гроба, сякаш погребвали някой чужд човек. Какво биха казали, ако го видеха така разплакан?…

Обикновено след такива дни, като преодолееше болката, старецът излизаше на лов в планината. Сред природата той намираше разтуха и се връщаше в къщи, примирен с тежката си съдба, уравновесен и способен да понася самотния живот поне известно време.

Ето и сега той вървеше към върха, сякаш там го очакваше най-добрият лекар. Ако не го излекува напълно, поне ще успокои раната да не кърви толкова силно…

Ако успее да улови нещо едро, ще трябва да пренесе месото до селото на два пъти. Кученцата ще се родят силни и здрави, а майка им няма да отслабне по време на кърменето…

Бавно върви старецът, подпира се на чепата тояга и пътува с мислите си из далечното минало. Флора стъпва в направената от него пъртина. Човекът и кучето дишат дълбоко. Ведно с бялата пара от гърдите на стареца излиза и наслоената мъка. Утрото е студено, но кучето и стопанинът му са свикнали.

Пътят се вие като дълга змия около скованото в лед поточе. По двата му стръмни бряга се издигат високи смърчове, прави и гладки като великденски свещи. Между тях една бреза се е превила под тежестта на снега и е образувала мост над потока. На върха на брезата е кацнала сврака. Тя забелязва ловеца и с плавен полет се спуска надолу над потока. На гол лесков клон са кацнали дребни катунарчета, седят като препарирани и с малките си очички следят стареца и кучето. Планината е тиха и тържествена в бялата си премяна. На пръв поглед изглежда пуста, студена и враждебна, но наоколо снегът е избродиран от следите на животни. Дивите зверове са се подписали, един вид казват: внимавайте, и ние сме тук! Дребният дивеч е шарил по снега насам-натам. Студът не е толкова страшен за малките обитатели на дивата планина, но гладът ще умори много от тях до пукването на пролетта.

Старецът върви и чете отпечатъците като в отворена книга. Оттук е пресекла пътеката сърна с малкото си. Долу е прескочило потока стадо кошути и няколко млади елена. Встрани от пътечката лисица е оставила своя автограф. А тук май двойка рисове е пресекла гората нагоре към скалите. Наближава времето на сватбите на хищниците, затова двата звяра са вървели заедно.

Небето отново помръкна и скоро заваля дребен сняг. Но старецът не се ядосва. Напротив, предпочита да прави излетите си в лошо време. Щом грейне слънцето и дърветата в гората не пукат от студ, към планината тръгват различни хора. А в такова време предпочитат да си седят в къщи до топлата печка. Затова пък сега гората е негова, тук той е свободен и силен благодарение на опита и ума си, следван от вярното куче. Снегът нека си вали, поне ще закрие дирите им…

Снеговалежът постепенно се усилва. Снежинките полепват по брадата на стареца, а той върви бавно с опитната крачка на стар планинар. Дишането му е дълбоко и равномерно, а крачките еднакви. Флора също спокойно следва стопанина си. В очите й свети напрежение, но навикът да се сдържа е по-силен…

Студената зима напомня на стареца за една подобна през двайсет и девета година. След това за друга такава студена, но и гладна за хората — през Втората световна война. След малко му идва наум мечката, която вече от десет години обитава тази част на планината. Къде ли спи сега? … Всяка година води след себе си едно или две мечета, а той до ден днешен не беше успял да открие бърлогата й. Може би преди да свият студовете, тя прехвърля хребета и зимува по южните склонове на планината, а щом се пукне пролетта, минава в своя район… Тук по-често се намират трупове на замръзнали животни. Съвземе ли се от дългия сън, позаглади ли косъма, тя тръгва нагоре към пасищата. Вече трета година събира данък от овчарите за тревата…

Като излезе мечката, рисовете изчезват нанякъде. Но колко дивеч съсипват през зимата — стига за цяла година! Горските се опитват да ги ловят с капани, но рядко успяват. Старият Валах знае къде да сложи капан. Само че него никой не го пита, а той какво да прави с кожата на уловения рис? Похвали ли се за трофея, после кой ще повярва на невинните му разходки из планината?…

Пък и защо да ги убива — за рисовете също има място в планината. Нека си живеят. Но тази мечка, тази хитра стара Мецана, къде ли се е свила по това време? Преди старецът винаги знаеше бърлогите на мечките в участъка, но тази е като магьосница, или пък той вече е остарял.

Върви ловецът и си припомня някои разкази на своя баща. За всеки случай той имаше подходяща история. Разказваше ги и сам не можеше да си спомни дали действително ги е преживял, или ги е слушал от своя баща…

По време на един зимен лов господарите пристигнали чак от Будапеща. Било преди Коледа, имало сняг, както сега. Открили бърлогата на една стара мечка, събудили я и тя побягнала около дървото. Помислил си старецът, че за мечката е дошъл краят на живота, но хитрият звяр се разсънил и побягнал право срещу гончиите, които били без пушки. Хванала тя първия, който й се изпречил на пътя, и заедно с калпака му свалила от главата целия скалп, а с другата лапа така го ударила по брадата, че бедният човек цял живот ходил с изкривена челюст…

Веднъж старият Валах сам има възможност да се убеди, че разказите на баща му не са били съвсем измислени. Както си вървеше по тясната пътечка, неочаквано зад завоя видя мечка с две мечета. Бяха се спрели на около петнайсет крачки. Пушката му висеше, заредена на рамото, но мечката не е сръндак, по такъв звяр още никога не беше стрелял. Дори никога не беше изпитвал желание да убие мечка. За него тя и сега е нещо повече от диво животно. От своя баща знаеше, че мечката е особено опасна, когато е с малки. Но нямаше какво да прави, с треперещи ръце той свали пушката и се прицели. Но му беше съвестно и все пак той извика с дрезгав глас:

— Имай разум, Мецано, иначе лошо ще стане!…

Мечката се вдигна на задните си лапи и се загледа в него, а малките играеха в краката й.

— Пушка държа в ръцете си, не си играй с мен, щото… — още веднъж опита с добро ловецът.

Мечката погледна с едното око малките си, с другото стрелна сърдито ловеца. Той извика още по-силно:

— Бягай, или ще стрелям!…

Мечката се оказа умна, разбра човешката приказка. Бързо се спусна на четири крака, подбра малките си и се изгуби из гората. Валах откриваше почти всяка година бърлогата на спящата мечка, оглеждаше я и я оставяше да спи. Но през последните години все не можеше да открие леговището на тази стръвница!…

Потънал в размисъл, старецът стигна до мястото, където пътечката се разделя на две. Едната продължава успоредно на потока, а другата отбива вляво, нагоре към върха. Старецът тръгва по нея и кучето безшумно го следва.

Към обяд двамата стигнаха до подножието на Черни връх. Оттук до пещерата нямаше повече от триста крачки. Разбира се, това вече не бяха крачки, а бавно и внимателно катерене по хлъзгавите скали. На места старият ловец пропадаше до пояс в сняг. В такива моменти той изгубваше от погледа си Флора, но тя го следваше. Най-после старият Валах наближава целта. Кучето скача на своето място пред отвора на пещерата. Старецът се вмъква през теснината, запалва свещ и проверява своето скривалище. Всичко е на мястото си. Уморен от дългото изкачване, ловецът запалва огън и се отпуска върху сламеника. След малко изважда скритата пушка, изтрива я от маслото, а през цевта прокарва тел с вълнено парцалче. В момента, когато облича дългия си кожух, от входа на пещерата той чува злостното ръмжене на Флора. Ослушва се напрегнато. Флора се опитва да лае… Никога не е правила такова нещо!…

За всеки случай старецът зарежда пушката и се промъква през пукнатината навън.

Пред погледа му се открива невероятна картина. Флора стои срещу два риса. Старецът бързо разбира как е станала тази неочаквана среща. Рисовете имат отлично зрение и слух, но с обонянието не са чак толкова добре. Затова те не са усетили миризмата на кучето и човека и са скочили от скалата. Кучето стои на пътя им, а те не могат да скочат обратно на високата скала. Не им остава нищо друго освен да си пробият път с борба. Всичко това трае може би миг, два. Хищниците също забелязват човека. По-едрият рис прикляка и се хвърля към кучката. Флора скача по него, захапва го, но в устата й остава само парче кожа и косми. Старецът бързо се премерва, стреля, но не улучва.

В този момент Флора се хвърля към втория рис. Хищникът няма друг изход и приема борбата. Двата звяра се търкалят в снега, хапят се и ръмжат. Старецът иска да помогне на кучето си, но се страхува да стреля, за да не го засегне.

— Флора, Флора! — вика старият Валах и обикаля около биещите се зверове.

Като никога досега, кучката не чува гласа му. Тя е захапала гърлото на риса. Ненапразно се говори за нея, че баща и е вълк-единак. Рисът се върти, драска тялото й с нокти, наоколо летят снопчета сива козина. От страх за кучето старецът стреля във въздуха. Двете животни отскачат назад. Рисът търси последна възможност да избяга и скача към човека, който е застанал неволно на пътя му. Старецът пада върху скалата и усеща на шията си пареща болка, сякаш някой го е докоснал с нажежено желязо. Флора скача по хищника и го захапва здраво зад ухото. Той се свива болезнено в лапите на якото куче. Старецът се повдига и стреля отблизо в жълтото тяло. Хищникът няколко пъти потръпва и бързо угасва, затиснат от кучето. Под двете животни се образува червено петно. Старецът губи кръв и сили, петното пред него се върти заедно с телата на двете животни. С нечовешки усилия той пропълзява в пещерата и бърза да полее раната си със силна ракия, но силите му не достигат. В пещерата бавно го обгръща ласкавата тъмнина, която помага на всичко живо да умре по-леко.

Валах прави още един опит да се надигне, раната на шията му не е дълбока, но артерията му е разкъсана и кръвта бързо изтича…

Флора застава отново на пост пред входа на пещерата и тихо скимти. От време на време тя облизва раните си и чака търпеливо своя стопанин, но този път чакането е напразно. Тя вече никога няма да види своя другар и водач…

Кучката чака няколко дни пред входа до пещерата, откъдето все още усеща мириса на тялото му. Но познатата миризма постепенно отслабва и бавно се засилва разлагащата миризма на смъртта, от която се страхува всичко живо. Дори такава кучка като Флора не може да издържи повече. Коремът й от ден на ден все повече и повече провисва. Животното чувствува не само глад, но и необходимост да намери топло място за малките си. Рисът, проснат пред нея, я дразни. Кучетата не понасят миризмата му. Едва в утрото на шестия ден вярната Флора напуска поста си и тръгва на лов … Но напразно! Досега тя никога не беше ловувала сама. Едва към обяд на следващия ден тя долови пред себе си подозрителен шум. Тръгна по звука и скоро изненада една невестулка, която държеше в лапите си голяма птица. Дребният хищник се изправи на задните си лапи, в очите му светна злобен пламък, оголи заплашително острите си зъби. Флора нападна, без да се колебае, гладът я беше заслепил. Невестулката не очакваше нападението. Тя дори не успя да отскочи от птицата. Затова пък заби нокти дълбоко в муцуната на кучката. Това принуди Флора да я захапе по-силно за шията и невестулката се отпусна в яките й челюсти. След малко кучката я пусна върху снега и се огледа наоколо. Готова беше да се бие до смърт за спечелената плячка, но като не откри никого, стръвно се нахвърли върху птицата.

Скоро тя почувствува как в жилите и плъзна живителна топлина. Изяде цялата птица и седна на задните си лапи. След това вдигна глава и в този момент из гората се разнесе смразяващ кръвта вълчи вой. Ехото го повтори няколко пъти. Флора се ослуша. Тя долови зова на кръвта си и тръгна обратно по своите следи.

След няколко дни коремът й провисна още повече, гърдите се издуха до пръсване и се разраниха от влаченето по снега. Вярната кучка смътно се досещаше, че стопанинът й може да е долу, в дървената къща, и затова, без да се колебае, се спусна към селото.

Тича кучката към селото, пътят й е добре познат, тича и вярва, че там ще намери стопанина си. Вече излиза на пътечката, която се вие покрай потока. Оттук е минала някаква шейна. Флора не мисли къде са ходили по това време с шейна. Спуска се по следите на шейната и гърдите й вече не докосват снега. Задъхана и нетърпелива, кучката се провира под вратичката и оглежда двора. Край дърварника е пусто. Тя едва долавя познатите миризми, оборът е празен, зайчарникът — също. Но тя чувствува острата миризма на заек, скрит под плевнята. Не го вижда, а само по миризмата му усеща къде се е скрил. Приближава се до вратата, дращи по нея с лапи и скимти, но отвътре не се обажда никой и вратата не се отваря.

Кучката стои посред двора и не знае къде да търси стопанина си. Постепенно в нея се събужда вълчата кръв, облагородена от човека. Само че този човек вече го няма и кучешките навици вече никому не са нужни.

Изведнъж тя вдига уши — усеща чужди стъпки откъм пътя. Оглежда се и забелязва непознат човек с пушка на рамо. Спуска се към вратата и почва да лае, но човекът се приближава, кучката ръмжи и показва зъбите си.

— Махай се! — крещи срещу нея непознатият и иска да влезе в двора, но Флора лае като бясна и препречва пътя му.

— Върви по дяволите! — вика непознатият и сваля пушката от рамото си. Флора знае какво означава насочена пушка и не чака по-вече. С два пъргави скока тя захапва ръката на човека, той крещи от болка, изпуска пушката и се свива в снега. Едва то-гава кучката пуска ръката му, но не престава да ръмжи заплашително срещу непознатия. Човекът бавно отстъпва назад и след малко побягва към селото, като често се обръща.

Доволна от успеха си, Флора отново влиза в двора и сяда на прага. Отново чака търпеливо, не знае какво друго би могла да направи. Времето бавно тече. Кучката смътно си спомня, че стопанинът й не е излизал от пещерата. Постепенно тя губи търпение. С верността на вълчата си кръв, измъчена и гладна, тя се спуска към върха…

Но двама мъже с пушки пресичат пътя й. Флора се спира, влиза обратно в двора, вдига глава и вие предизвикателно срещу непознатите. Забелязва, че единият от двамата сваля полека пушката си. О, колко добре познава тя това движение! Спуска се като стрела срещу човека, нещо силно свирва покрай лявото й ухо, тя се спира пред двамата и застрашително се озъбва. Човекът с пушката леко дръпва ръка, а Флора прикляква, готова за скок.

Мъжете започват бавно да отстъпват. Флора ги следи с поглед и тихо ръмжи. Отстъпили доста по-назад, мъжете се чувствуват в безопасност и единият отново вдига пушката към лицето си. Флора бързо отскача встрани. Въздушната вълна я удря в лицето, следва серия изстрели и около нея се вдигат облачета пухкав сняг. С бързи скокове кучката изчезва в гората и стрелбата престава.

Флора наблюдава от гъстия храсталак непознатите. С бавни предпазливи крачки те вървят по следите й. Инстинктът й подсказва, че трябва да бяга. Но накъде? … Разбира се, към пещерата, при своя стопанин!… Той не може да изчезне като дим от комина, пак там ще го намери. Не може да изостави другаря си, разумния човек, който никога през живота й не беше я ударил и винаги разделяше с нея храната си, като по-големия дял даваше на нея.

Кучката не можеше да разбере целта на горските. Тя не знаеше, че едва сама не попадна под изстрелите, отправени встрани от нея. Мъжете не искаха да я застрелят. Те вярваха, че кучката ще ги заведе при стопанина, когото не смятаха вече за жив, но искаха да приберат тялото му и да разберат тайната на неговите излети в планината.

Кучката върви из дълбокия сняг и оставя след себе си следа. На моменти се ослушва и разбира, че двамата мъже вървят след нея. Инстинктът й подсказва да не върви направо към скривалището и затова тя отново се спуска към селото. Връща се към къщата, но вече не влиза в двора, а тръгва обратно на своята следа към пещерата. Сега вече забелязва, че следата й е утъпкана от подкованите обувки на двамата непознати. Доволна от себе си, тя бързо се спуска нагоре към върха…

Преди нощната тъмнина да погълне последните проблясъци на зимното слънце, Флора се приближава към скалите до Черни връх и бързо излиза при отвора на пещерата. Души внимателно въздуха, но миризмата на нейния стопанин вече напълно е изчезнала. Кучката тръгва бавно и души околните скали. Наоколо няма жива душа. Само някъде отдалече се чува кукумявка, която очаква с нетърпение настъпването на дългата зимна нощ.

Още по здрач кучката се скрива под една надвиснала скала. Отгоре и отзад е предпазена от влагата и вятъра, но това й се струва малко. Тя започва да дълбае и да отхвърля пръстта в широк пръстен, който постепенно се издига до надвисналата скала. Отпред остава съвсем малък отвор. Флора се върти вътре, утъпква стените, запушва отвора с полуизгнила шума, а под себе си наскубва козина от бутовете си. Ляга върху нея в очакване на това, което вече няколко пъти е преживяла…

Скоро цялото тяло започва силно да я боли. Флора тихо скимти и протяга глава, болките се усилват, след малко настъпва леко облекчение, но това не трае дълго. Болките прииждат с нова сила и разкъсват тялото й. Това се повтаря пет пъти и едва тогава те постепенно затихват. Кучката притегля с лапите си към топлия корем пет малки влажни телца. Едно след друго старателно ги облизва и те инстинктивно намират наедрелите пъпки по гърдите и. Слепи и безпомощни, те започват да сучат от майка си. А Флора, страшно уморена, блажено се отпуска в топлата бърлога и за първи път след толкова напрегнати дни се чувствува спокойна, а може би и щастлива.

Зимните дни минават бързо. Приятно е да се лежи на припек пред скалата. Нощите все още са дълги и студени, скалите в подножието на Черни връх са покрити със сняг и само тук-там стърчат оголени от вятъра сиви зъбери…

Петте малки на Флора отдавна са прогледнали и от ден на ден стават все по-самостоятелни. Всичките са сиви като майка си и може би ще израснат силни както техният баща.

Флора се грижи да има достатъчно мляко. Щом огладнее, слиза надолу към потока. Там животните се събират и огризват върховете на малиновите храсти. В дълбокия сняг не й е трудно да улови сърна или едър сръндак. Изяжда от жертвата, колкото може, и винаги донася голямо парче прясно месо на малките си. Те все още предпочитат майчиното мляко, но след това опитват и донесеното месо. Кучката заравя остатъците от храната в дъното на бърлогата за черни дни…

Щом краката на малките заякнаха, те станаха още по-буйни и игриви. Някое от тях изравяше парче месо и започваше истинска борба за него. Петте кутрета ръмжаха, дращеха, късаха суровото месо, докато Флора не въдворяваше ред в бърлогата.

Скоро кучката започна да извежда кутретата на припек между скалите. Там тя ловеше бълхи в кожуха си, а малките неумело повтаряха движенията й. Ако се отпуснеха прекалено много или, увлечени в игра, се отдалечеха от майка си, Флора тихо изръмжаваше и петте кутрета бързо влизаха в бърлогата. Случеше ли се някое да се позабави, кучката го удряше с лапа, колкото да му внуши необходимия респект.

Една вечер, когато от слънчевите лъчи снежната покривка беше изтъняла, Флора не се завърна в бърлогата. Кутретата вече бяха едри, хранеха се само с месо. За Флора ставаше все по-трудно да им намира достатъчно храна. Едно от двете женски кутрета, най-лакомото от всички, се осмели и излезе само от бърлогата.

Скоро останалите дочуха отвън отчаяния вой на сестра си. Огромен бухал размаха криле и отнесе кутрето към гнездото си. След малко оттам се чу пронизителният крясък на нощния хищник. Той вече беше разкъсал плячката си.

В този момент Флора беше далече, много далече от бърлогата под Черни връх. Трудно е да се каже какво я накара да се спусне отново към селото. Кой знае какво е затъмнило майчиното чувство, за да остави толкова време сами малките си. Може би вече е искала да ги заведе в двора с дървената къщичка или просто да провери дали не се е завърнал нейният стопанин.

Флора се приближи до дървената къщичка, преди да се стъмни. В двора снегът се беше стопил, белееше се само тясна ивица край оградата до плевнята. Кучката влезе през портичката и се спря изненадана. В зайчарника пак имаше зайци!… Оборът обаче беше все така празен, а нейната будка лежеше захвърлена на бунището. Зайците изплашено започнаха да тупат със задните си крака. Но Флора стоеше, загледана в осветения прозорец.

Вратата на кухнята се отвори и върху кучката падна жълтеникаво петно светлина. Кучката завъртя миролюбиво опашка и направи няколко несмели крачки напред. На вратата се изправи непознат човек и се вгледа изненадано в кучката. А тя стоеше и все така миролюбиво въртеше опашка. Непознатият я повика по име, козината й настръхна, но пак направи няколко крачки напред. Човекът пристъпи към нея, Флора се остави да бъде погалена, след това влезе с човека в кухнята. Вътре седеше още един непознат. Той отряза дебела филия хляб, намаза я с мазнина и я пъхна в устата на кучката. Тя започна бавно да дъвче, а хората тихо разговаряха. Флора почти не усети как единият закачи на врата й дебела кожена каишка. Скоро, хванал я здраво за веригата, той бавно я поведе към обора. Флора се опъна, но човекът пак я погали по гърба и тя тръгна послушно след него. Мъжът я въведе в обора, след това затвори вратата и си отиде. Флора изплю останалото парче хляб и повече не се докосна до него…

Настъпи нощта, кучката душеше миризмите, които идваха откъм двора. Но освен острата воня на зайците и миризмата на непознатите мъже тя не долавяше нищо друго.

Дълго стоя в колебание С протегната напред глава. Някъде в мозъка й блъскаше като с чук инстинктът, че е оставила прекалено дълго малките си сами. С порива на майчината любов тя се спусна към вратата и започна да гризе прага. С острите си зъби отцепваше дебели трески, но скоро зъбите й се плъзнаха по твърда ламарина. Опита се да стисне по-силно, но ламарината не се поддаде.

Отчаяна, Флора започна да копае под ламарината. С предните си крака тя бързо отхвърляше пръстта, далече назад. Ровеше като машина и не се стърпя да почине, докато не издълба отвор към свободата, към малките си. След това разшири отвора, вече се побираше цялата в него, стигна до второ дърво, подкопа и него и муцуната й вече се подаде навън. С предните крака копаеше, а със задните отхвърляше изкопаната пръст. Работеше като съзнателно същество, което преследва определена цел…

Студеният чист въздух дразнеше ноздрите й. Флора бързаше. До разсъмване не й оставаше много време. Когато успя да промуши главата си, ловко промъкна след нея цялото си тяло. Уморена, тя клекна в средата на двора и се огледа. Всичко беше, както преди, но липсваше най-главното — нямаше го истинският стопанин… Каишката около врата я стягаше и миришеше на непознатия човек. Флора допря глава до земята и започна с предните си лапи да я изхлузва. С много усилия успя да я провлече над ушите си. Отърсила се от неприятния спомен, тя стоя още няколко мига в колебание, но в очите й вече просветваха зли пламъчета…

Флора бързо се обърна и с леки стъпки се приближи до зайчарника. Зайците я усетиха, затупаха с крака и започнаха да бягат насам-натам. Но Флора бързо захапа долната летва и със силно движение на главата я изкърти с мрежата. Бързо пъхна глава вътре и с дясната си лапа притегли към себе си едра зайкиня. Стисна я здраво със зъби за шията и се понесе нагоре към балкана.

Спря се пред бърлогата в подножието на върха и тихо изскимтя. Кутретата бързо изскочиха и се нахвърлиха върху плячката. Флора подозрително се огледа. Две неща я подразниха. Едно от малките липсваше, а с миризмата на заешката кръв се смесваше и друг, неприятен мирис, от който кожата й настръхна. Голямата нощна птица е запомнила мястото с лека плячка. И друг път, когато отсъствува, може да прилети. Флора потрепера — в снега още се усещаше мирисът на мазните криле. А в тази смес от миризми тя чувстваше остро и болезнено миризмата на своята кръв, изтекла от тялото на малкото й кутре. Но животът на дивите зверове е такъв, нещо загива, за да се запази животът на другите — по-силните и по-ловките. Изглежда, Флора схващаше инстинктивно този закон и бързо се помири със загубата. За да предупреди хищната птица, че се е върнала, тя вдигна глава и зави като истинска вълчица. Може би вятърът занесе този вой и долу към селото, където двама мъже се опитаха да затворят майката…

Кутретата отскочиха уплашено встрани и едно след друго бързо влязоха в бърлогата. Флора сведе глава, захапа тялото на зайкинята и влезе в дупката. Кутретата не се хвърлиха към плячката, а изплашено се притискаха в дъното на бърлогата. Кучката разкъса тялото на две. С тихо призивно ръмжене тя събра малките около плячката. След малко от едрото тяло на зайкинята не остана почти нищо. Гладът на малките засега е прогонен и те могат спокойно да поспят върху топлия корем на уморената си майка…

Флора дремеше и в главата й се въртеше споменът за голямата черна птица. Често виждаше такива птици по време на своите ловни разходки, случваше се да улови миризмата им по земята. Няколко пъти се бе опитала да се доближи до тях, но вдигаше такъв шум в снега, че птиците навреме я усещаха и отлитаха към клоните на дърветата.

Веднъж се случи да открие цяло ято на малка горска полянка. Приближи се внимателно и ги огледа. Между едрите птици се мотаеха по-дребни. От близката бука долетя при тях още една. Като по даден знак след нея прелетяха още няколко. Изпъната като стрела, Флора тихо пристъпи към тях. Те бяха разпънали шарените си опашки и с настръхнали пера, с отпуснати крила обикаляха в кръг. Кучката вече беше на един скок от тях, когато една от по-едрите птици я забеляза, плясна с криле и изкрещя. За миг ятото се вдигна във въздуха, а Флора направи един напразен скок след една от тях…

Разбира се, това не беше единствен случай на неуспех, много по-често се случваше да не улови нищо, отколкото веднага да донесе нещо за ядене на малките си…

Отпочинала след трудното денонощие, Флора тихо се надигна и излезе от бърлогата, малките останаха да спят, а тя се спусна към долината. Обиколи сухите подмоли, където обикновено се криеше дребен дивеч, но не откри нищо. Тръгна напосоки из гората, като избягваше да минава през снега. Не обичаше да оставя следи. От влажната земя бе набола млада, сочна трева.

Флора прескочи от другата страна на потока, съзнаваше, че вече е минало времето, когато по тези места лесно улавяше сърна или кошута. Може би затова, свела ниско глава, тя душеше за следи. Скоро някаква обещаваща миризма я накара да се спре. Почти напъха носа си в едва забележимата кървава следа, бързо разбра, че следата е от едър опасен дивеч. Тя избягваше да се среща из гората сама с глиганите. Само че сега положението е по-друго — миризмата на изтичащата кръв събуди в нея смътна надежда. Още веднъж подуши всичко наоколо, а след това се спусна по следата в едната посока, после в другата. Като откри къде миризмата на пролятата кръв е по-прясна, бързо се затича по следата на глигана. Слънцето още не беше залязло и Флора забеляза раненото животно.

Глиганът се бе отпуснал до полуизгнил пън и дишаше тежко, на пресекулки, с дълбоко гърлено хъркане. Кучката бавно се приближи, без да се страхува, че глиганът ще я усети. Спря се на разстояние два скока от него, приклекна и зачака. Глиганът я забеляза и с мъка се изправи. В очите му проблясна дива злоба, а в полуотворената му зурла червенееха острите зъби, изцапани с кръв. С животинския си инстинкт кучката схвана, че глиганът няма да издържи дълго, но за всеки случай тя се приготви да отскочи, ако събере сили за нападение. Нямаше никакво желание да влиза в излишна схватка. Дълго седя неподвижно, вперила поглед в отслабващия противник. Убедена, че вече е останал без сили, тя предпазливо направи една крачка, след малко втора, трета … И отново се спря.

Глиганът се разтрепера цял в желанието си да се изправи. От устата му потече гъста кръв и той захърка. Но Флора не скочи по него. Сметна, че е по-добре още малко да изчака. Сега е по-важно да пази своята жертва, затова легна по корем само на две крачки от глигана и изплези срещу него език.

Не измина много време и глиганът сякаш се пречупи. Той падна със зурлата напред, опита се да стане, но вече не успя.

Голямото кърваво слънце светна за последен път в очите на едрото животно. Флора се приближи още малко. Тя не обърна внимание на свраката, която кацна над тях и няколко пъти изграчи. Силното хъркане постепенно затихваше. Флора се надвеси над глигана, но той вече не я виждаше. Кучката разбра, че е дошъл нейният час.

Тя скочи с предните лапи върху тялото му и захапа здраво зад ухото. Разкъса кожата и жадно засмука топлата кръв. Вече не се страхуваше от глигана. Зъбите й се впиваха все по-дълбоко и главата на животното безпомощно се отпускаше встрани. Усетила края, Флора отскочи и разкъса хълбока му. Бързо измъкна големия черен дроб на животното и лакомо започна да яде. После откъсна голямо парче месо от бута, захапа го здраво й побърза да занесе храната на малките си.

С радостно скимтене кутретата наобиколиха майка си. Тя плесна месото сред тях. Седна на задните си лапи и доволна наблюдаваше как голямото парче бързо изчезва в ненаситните гърла.

След малко кучката се наведе и излезе навън. Малките понечиха да я последват, но Флора тихо изръмжа и те се скриха обратно в бърлогата. За тях беше още рано да отиват толкова далече, а тя трябваше да бърза, не може да ги изчаква и да ги пази от други хищници.

Ето че приближи до мястото, където остана да лежи трупът на глигана. Изненадано се огледа наоколо. Огромното тяло го нямаше. А миризмата се смесваше с миризмата на друго животно, още по-голямо и страшно за Флора. Въпреки това кучката тръгна по новата следа.

Не стана нужда дълго да тича, за да види пред себе си грамадната мечка, надвесена над тялото на глигана. Мечката също забеляза Флора, наостри уши, погледна я недоволно и изръмжа, без Да престава да яде. След дългия зимен сън грамадното животно бе изгладняло, а може би и то кърмеше малкото си.

Флора с тихо ръмжене наблюдаваше как едри парчета месо изчезват в гърлото на мечката. Отначало тя се преструваше, че не обръща внимание на кучката, но изведнъж остави месото и се спусна след Флора. Нямаше как — кучката избяга встрани. Но щом мечката се спря, тя застана на мястото си. Грамадното животно се върна обратно при костите на глигана и започна да ги очиства от месото, останало по тях. Флора реши, че вече няма какво да търси тук, изръмжа още веднъж срещу грамадния звяр и тръгна към скалите.

Последваха няколко слънчеви дни от ранната пролет, през които гладът стана неканен гостенин в бърлогата на Флора. Кучката все по-често се връщаше при скалите без плячка. Беше открила тялото на умряла кошута, все още незабелязана от мечката. По-нагоре към гребена на планината също лежеше в снега замръзналото тяло на едър елен, но Флора не забравяше наученото от добрия си стопанин — никога не се докосваше до подхвърлена или оставена от друг храна.

Тя не знаеше, че човекът я е научил на това, за да я предпази от отравяне, но навикът така дълбоко се бе врязал в паметта й, че не беше възможно да го промени и да започне да яде чужда плячка.

От време на време малките се опитваха да сучат от отслабналите й празни гърди, но кучката с остро ръмжене бързо ги прогонваше в дъното на бърлогата.

Топлите пролетни ветрове стопиха снега и още повече затрудняваха животното в търсенето на прехрана. Един следобед Флора се приближи до мястото, където преди време беше открила глухарите. Скри се в корените на поваленото дърво, около което тогава танцуваха едрите птици, и търпеливо зачака.

Дълго време нищо не подсказваше, че може да се повтори това, което беше видяла тогава. Една привечер от съседната бука прелетя и кацна наблизо едър глухар. Той затока гласно, кацнал на клона на поваленото дърво, и огледа полянката. Не открил нищо обезпокоително, отпусна гърлото си и над стихващата гора се разнесе чудният му глас. Чувствителният кучешки слух долови от гората друг подобен глас, но Флора предпочете да остане на мястото си.

Тя не знаеше какво точно очаква, но лежеше търпеливо в засада. Прекара така цяла нощ между корените на дървото, като на моменти задрямваше, но бързо отваряше широко очи. Наблюдаваше всичко наоколо и очакваше да се разсъмне. С тихо бухане отнякъде се обади бухал. Доволен от нощния лов, той се сбогуваше с пролетната нощ. В дола монотонно шумеше потокът, а наоколо бе тихо като в черква, Флора наостри уши и долови лек шум от буката, където снощи отлетя глухарят. Голямата птица протегна краката си, раздвижи се и започна да пощи перушината по гърдите си. След като завърши утринния си тоалет, тя тихо затока. Флора много пъти през пролетните дни беше чувала тези чудни гласове. Знаеше, че това клокочещо гърлено токуване излиза от човките на трудноуловимите големи птици, затова не им обръщаше особено внимание. Но сега, свита в корените на поваленото дърво, тя лежеше и беше убедена, че ще дочака своята плячка.

После долови някакво тихо щракане, а след него — трудно определимо гърлено бръмчене. След това настъпи напрегната тишина. Черната птица отново затока и затанцува по голия буков клон. Опънала шия напред, тя издаваше особен звук и подреждаше перата на опашката си в пъстра дъга. Подобен звук Флора беше чувала долу в равнината, когато хората косяха ароматната сочна трева…

Облачетата по небосвода розовееха. От теменуженосиньо небето ставаше все по-светлосиньо. На съседното дърво изневиделица долетя още една птица. След нея кацна цяло ято — всичките се подредиха една до друга на голия клон. Глухарят ги огледа поред и бавно отлетя в средата на полянката. Кацна на нисък пън и повтори онези чудни звуци, съпроводени с клокочещо в гърлото тока не.

Флора лежеше, затаила дъх и готова да скочи всеки момент. Женските последваха глухаря на полянката и започнаха да се разхождат около падналото дърво. Глухарят завърши своето славно изпълнение, отвори очи и ги огледа, сякаш искаше да разбере какво впечатление им е направил. Но женските продължаваха да кълват из сухата трева. Глухарят долетя при тях и подгони една. Флора я остави да премине край нея, но щом глухарят се приближи, скочи, улови го за шията и здраво го стисна.

Търпението й бе възнаградено. Без да обръща внимание на останалите птици, кучката се спусна нагоре към леговището в скалите. Но когато се приближи до бърлогата, тя изтръпна и изпусна мъртвата птица. Четирите кутрета бяха отвън и разкъсваха тялото на малка катеричка. Флора се приближи. Най-голямото кутре, което беше уловило катеричката, не позволяваше на другите да му я изтръгнат от устата. Като видя майка си, то затисна катеричката с лапа, седна на задните си лапи и вдигнало глава, нададе вой. Не, не приличаше много на вълчи вой, но в никакъв случай не можеше да се сметне за кучешки лай.

Очите на Флора се изпълниха с топлина. Тя помириса мъртвата катеричка, а след това подуши подред муцунките на четирите кутрета. Убеди се сама, че най-голямото е уловило катеричката. Спря се пред него, облиза му муцунката и се наведе над плячката. Хвана я с лапи и с рязко движение на главата разкъса животното на две половинки. Малките за няколко минути излапаха катеричката и обърнаха очи към птицата. Флора обаче не им позволи да я разкъсват пред входа на бърлогата. Внесе я вътре, най-напред яде тя и ги остави да довършат пиршеството…

Флора с четирите малки преживя пролетта в непрестанно търсене на храна. Колкото и да страдаше от глад, кучката никога не нападна овцете в планината, а не позволи и на малките си да задушат някое агне. Трудно е да се обясни защо се държеше така. Дали чувствуваше, че кучетата, които пазят стадата, са нейни деца или просто не искаше да пакости на човека, никой не можеше да разбере. За първи път овчарите не се оплакаха от вълци, но затова пък горските прекалено често намираха разкъсани сърни и кошути, а около тях вълчи следи. Не можеха да си обяснят откъде е дошла тази напаст. Отдавна вълците бяха изчезнали от тази част на планината. А за Флора вече никой не си спомняше. За повечето от тях и тя бе изчезнала заедно със стария Валах.

В края на пролетта кучешката глутница напусна бърлогата в подножието на Черни връх. Като се стопи снегът, около укритието останаха много оглозгани кости, натрупана пръст до самата скала и отвор, който се виждаше отдалече. Тук за тях не беше сигурно. По-добре се чувствуваха из гората. Настъпеше ли нощта, те залягаха в подмолите, в корените на повалени дървета и така прекарваха няколко часа в дрямка. Всяко от тях поотделно пазеше себе си и глутницата от изненада. Но за тях гората не криеше особени опасности. Само мечката бе по-силна, но и тя едва ли би нападнала цяла глутница.

Вече ловуваха заедно, като спазваха строг ред при преследването на дивеча и придвижването из гората. Най-отпред вървеше Флора, двете женски кучета я следваха по петите, а мъжките вървяха след тях, като най-едрото изоставаше малко и пазеше глутницата отзад.

Щом откриеха следа, те бързо се нареждаха във верига, обикаляха срещу вятъра и нападаха едновременно от всички страни. По този начин изненадваха успешно дългоухите бегачи, пък и яребиците в гнездата, и разни други птици. Попаднеше ли лисица в смъртоносния кръг, бързо я разкъсваха и нея. В своя район те не търпяха конкуренция.

Веднъж една стара лисица си позволи да се засели в скалите под Черни връх. Флора с кучетата си я дебна пет дни и нощи пред дупката и накрая отслабналата лисица попадна в лапите им. Те не позволяваха на други хищници да ловуват по тези места около върха, а и самите те избягваха да гонят дивеча около скалите.

Лятото бавно прегаряше. От малките кутрета израснаха едри сиви кучета, досущ като вълци. Гората бе пълна с аромата на зрели плодове. Малините по сечищата червенееха и ухаеха на мед. Дребните боровинки се подаваха изпод гъстия подраст от висока трева и малки храсти. Пчелите усърдно кацаха от цвят на цвят и вършеха своята полезна работа. Слънчевите лъчи проникваха до пъстрия килим от треви и цветя и прорязваха по него светли пътеки. Дърветата стояха величествени като олтарни свещи и леко поклащаха клоните си под напора на тихия вечерен ветрец. Рядко по тези места стъпваше човек. Само животните оставяха сред тревите своите отпечатъци и младите хищници се учеха да ги разчитат…

Когато вече изглеждаше, че в планината не може да бъде по-красиво, дните започнаха да намаляват, а далечните върхове се забулваха в тънките воали на ранните есенни мъгли. Високопланинските пасища, осеяни с квадратите на кошарите, пъстрееха като небрежно зашити кръпки по зеления килим. Тревите бавно съхнеха. В планината задухаха силни ветрове и по небето се носеха сиви парцаливи облаци.

Ако лятна буря изненадваше глутницата на открито, кучетата-вълчета вече не трепереха от страх. Подслоняваха се някъде на сухо място и изчакваха светкавиците да се изгубят в тъмната гора и дъждовните капки да спрат.

След буря ловуването винаги беше по-леко. Миризмите се усещаха по-ясно, а дивечът не бе толкова плах. Но дните продължаваха да се скъсяват, а утрините изпълваха долините с гъста мъгла. Един ден небосводът потъмня от гъсти сиви облаци. Заваля дребен дъжд и не престана цяла неделя. Времето бе влажно, дивечът се изпокри, дните бяха неподходящи за ловуване. Кучетата-вълци се омърлушиха, подвиха дългите си мокри опашки и често поглеждаха потъмнелия небосвод.

Когато престана да вали и слънцето показа усмихнатото си лице над планината, листата на дърветата започнаха да жълтеят. Под яворите се стелеха пъстри килими, а елените вървяха по тях с високо вдигнати глави. Орешарките летяха нагоре-надолу из гората и, като намереха нещо, вдигаха врява до небесата. Над горските поляни все по-често се виеха гарвани и плавно размахваха криле.

Флора бързо повеждаше глутницата към някоя поляна и отдалече долавяше рева на биещите се елени. Но често се случваше ревът да бъде заглушен от страхотен гръм, който слагаше край на двубоя.

Отначало кучката се обърка. Спомняше си рева на елените от времето, когато лягаше в будката до малката дървена къщичка. Неведнъж бе стояла до стопанина си, когато той вдигаше голям волски рог и ревеше досущ като елен. Флора добре помнеше как не един елен идваше под укритието им, вдигаше глава с огромни рога и ревеше в отговор. Кучката никога не беше се страхувала от Този рев, от нея се научиха да не се страхуват и кучетата-вълци. Спомняше си Флора как стопанинът й вдигаше пушката, от нея излизаше същият гърмеж, какъвто чуваше и сега, а тя литваше след изстрела да търси тялото на елена. Винаги намираше животното, паднало на земята, около него — миризма на топла кръв, а в очите му — последни проблясъци на живота. Тогава тя клякаше на задните си крака, вдигаше глава и призивно виеше. Стопанинът й бързо идваше при нея, погалваше я по врата и тихо я хвалеше. Но това време отдавна е отминало, само че Флора не умееше да различава времената и беше малко объркана. Все й се струваше, че след гърмежа ще дойде при нея стопанинът и ще я погали по гърба…

Веднъж глутницата обкръжи стадо елени. Тогава се случи нещо, което Флора никога не бе виждала. Животните се скупчиха със задниците към скалите, зад тях стояха кошутите и малките елени. А едрите животни заплашително сведоха рога срещу глутницата. Флора се опита да пробие оградата и да отдели от стадото младо еленче, но един елен й пресече пътя и силният удар я събори встрани. Докато се вдигне, животното скочи върху нея с предните си копита и Флора едва се отърва.

Глутницата отстъпи пред общите усилия на едрите животни. За щастие след малко откриха следа от сръндак. Спуснаха се да го преследват. Сръндакът бягаше насам-натам из гората и с това губеше време. Отчаян, той прескочи потока и се спусна надолу из сечището. Имаше малка надежда да се скрие в гъстите храсти, но, преди да изчезне в тях, уморен се спря и огледа глутницата. Страхът му даде нови сили и отново се спусна да бяга. Глутницата го виждаше и тичаше след него без заобикаляне. Умореното животно все по-често се спираше, хълбоците му се издуваха като ковашки мехове. В един такъв момент Флора го задмина и свърна вдясно, останалите кучета-вълци се разделиха във верига и бързо животното бе затворено в смъртоносен обръч.

Като забеляза, че е обграден, сръндакът направи завой и се спусна към единственото място, където не се виждаше неприятел. Само че там го очакваше скрита зад дебело дърво Флора. В най-подходящия момент кучката скочи върху него и заби острите си зъби в шията му. Скоро от животното останаха само едрите кости, оглозганата глава и парчета кожа.

Една есенна привечер елените ревяха много силно по планинските поляни. Изведнъж от дола се чу гръм. Флора си спомни за своя стопанин. За миг много случки прелетяха в подсъзнанието на животното. И докато ехото от изстрела заглъхне над долината, кучката поведе глутницата. След малко те откриха следата. Флора се спусна нагоре, после надолу по стъпките на елена, определи посоката на бягството и поведе кучетата-вълци нагоре към билото. Бързо догониха раненото животно. Преди да го доближат, то само падна сред младата смърчова горичка. В корема му зееше голяма рана. От топлата кръв се вдигаше бяла пара.

Глутницата се спря пред едрото тяло. Флора бързо прецени силите на двете страни. Миг след това тя скочи върху животното и захапа дебелата му шия. Еленът се опита да надигне глава, но Флора успя да захапе артерията му. Едрия елен ритна няколко пъти с крака и бавно се отпусна сред локва кръв.

Кучетата стояха, готови да се хвърлят върху тялото на животното. Но с Флора се случи нещо, неразбираемо за младите кучета-вълци. Кучката отново изпадна в плен на навика и на спомените от миналото. Може би стопанинът й след малко ще дойде и ще я погали по гърба. Не, не бива да позволи младите да разкъсват тялото. Стопанинът винаги разделяше плячката пръв. Такива мисли минаха през ума на вярното куче… А навикът от миналото бе станал втора природа…

Кучетата-вълци не закъсняха да се хвърлят върху тялото на елена, но майката остро изръмжа и ги прогони към края на младата смърчова гора. След това се върна при изстиващото тяло, седна на задните си лапи, вдигна глава и от гърлото и се разнесе вой, смразяващ кръвта на всичко живо. Всичко се спотайва в леговището си. Само едно същество не се страхува от вълчия вой, а това е човекът…

Този човек с пушка в ръка също върви по следата на елена и чува вълчия вой. Той бърза и след малко вижда своя елен, а до него — вълк. Бързо се прицелва, но ръката малко трепва преди да стреля, човекът се замисля защо вълкът не къса месото на елена, а стои до него и вие. После въпреки всичко натиска спусъка.

Тишината на гората отново е накъсана от ехото на изстрела. Флора подскача, но късно. Тя чувствува в гърдите си изгаряща болка. Пада за миг на земята и това може би я спасява от втория куршум, който минава над нея. С последни сили кучката избягва в малинака, където я очакват четирите кучета-вълци.

Ранената кучка повежда глутницата далече от човека. Но бързо силите й намаляват, тя се спира и поляга на земята. Младите кучета-вълци се скупчват около нея и тихо скимтят. Флора облизва раната си в долната част на гръдния кош и несигурно се изправя на крака. Но вече не тръгва първа, а най-едрото куче-вълк повежда глутницата. Неговото място се заема от брат му, а майката е в средата, между двете женски. Някак негласно се разбраха, че сега не бива да бягат нагоре към върха, а надолу, към потока. Бързо потънаха в най-гъстата част на дола. Ранената кучка легна в меката влажна кал, за да охлади изгарящата болка от дълбоката рана.

Нощта в дълбокия усоен дол е тъмна. Тук приглушено се чува ревът на елените. Животните сякаш си предават къси съобщения за случилото се на високата поляна или просто съобщаваха едно на друго, че са живи и здрави, а утре, щом притъмнее, отново ще се срещнат по своите поляни. Отнякъде с тъжен глас се обади бухал. Звездите несигурно блещукат между клоните на дърветата. Луната изплува бавно и тържествено по своя път сред примигващите звезди. Студената й светлина посребри листата на дърветата. А Флора продължаваше да лежи в рядката кал, близо до потока.

Тялото й изгаряше в температура, тя дишаше бързо и стенеше като човек. Кучетата-вълци лежаха по-нагоре, на сухото. Младият мъжкар, поел отговорността да предвожда глутницата, често повдигаше глава и се ослушваше.

Изминаха няколко тежки дни и нощи, през които Флора от време на време губеше съзнание. Като се посъвзе, видя до себе си едно женско и едно мъжко куче — пазеха я нейните деца. А точно пред муцунката й лежеше голям заек. Подуши го от всички страни, но все още нямаше сили да се храни. Едва след два дни, като й донесоха кърваво парче сърнешко месо, бавно започна да се храни. Постепенно изяде всичко, което й бяха донесли нейните кучета-вълци. Почувствува в жилите си силата на кръвта и се надигна. С треперещи, несигурни крака влезе в средата на потока, легна по корем и жадно започна да лочи студена вода.

Едва като се стъмни, кучката бавно излезе от водата и полека тръгна към подножието на Черни връх. Младите кучета-вълци се построиха около нея в редица, както я доведоха до потока. Стигнаха при старата бърлога в полунощ. Всяко куче-вълк се зае да копае леговище за себе си. Флора нямаше сили, отпусна се върху скалата и скоро заспа дълбок сън.

Най-едрото куче-вълк се надигна, обиколи леговищата на братята си, мина край майка си и се изкачи на високата скала. Огледа околността, вдигна глава към звездите и учудено спря поглед върху тънкия сърп на луната. Какво си мислеше в този момент кучето-вълк, никой не можеше да каже. Преди разсъмване небосводът се покри с тъмни облаци. Кучето-вълк отвори още повече учудените си очи, но не можа да проумее къде изчезнаха хилядите светлини и чудният сърп на луната.

Утрото изненада глутницата с първия сняг. Докъдето очите им виждаха, всичко побеля. Подножието на Черни връх придоби познатия им вид от миналата година.

Изминаха много дни и нощи, докато Флора се съвземе и отново тръгне на лов. През това време нейните кучета-вълци й носеха храна в изобилие. От своите братя по кръв те не се отличаваха никак, но много бяха научили и от добре дресираното домашно куче. В стремежа да вземе човекът беше дал много. Така беше по-леко за кучетата-вълци, но несравнимо по-тежко за останалите обитатели на дивата гора. Само животните в подножието на Черни връх сякаш се намираха под специална закрила. Там глутницата не ловуваше. Тя не докосваше и чужд лов, нито пък подхвърлена храна. Напразно горските поставяха около хранилките парчета месо, посипано със стрихнин. Напразно проверяваха капаните с остри железни скоби. Нито едно куче-вълк не се съблазни от леката плячка и не попадна в капана.

Зимата бавно слизаше към долините, а скалите под Черни връх бяха засипани от дебел сняг. В планината духаха силни ветрове и чупеха клоните на дърветата. През дългите нощи обикновено вятърът стихваше, затова пък студът сковаваше всичко в ледената си прегръдка. Дивите животни се пръснаха из гората, разделени на стада. Около хранилките настъпи спокойствие.

Горските учудено, но с известно облекчение въртяха глави и считаха, че глутницата е преминала в друга част на планината.

Но горските се лъжеха. В подножието на Черни връх не бяха настъпили никакви промени. Само Флора бе изпаднала в особено настроение. Лежеше по цял ден на скалата, откъдето бухалът вдигна малкото й, и от време на време набръчкваше влажния си нос.

През първите дни младите кучета-вълци се изкачваха при нея, но тя не им обръщаше внимание. А когато някое се опитваше да я подуши и близне по муцуната, тя злобно изръмжаваше и кучето-вълк предпочиташе да се върне при останалите.

Така преминаха няколко дни. Кучетата бяха гладни, но се страхуваха да тръгнат без майка си към хранилките, където толкова остро се усещаше миризмата на хора.

Те ловуваха по високите била на планината. Когато ловът им беше успешен, те се връщаха в бърлогата с високо вдигнати глави, а първото куче носеше в зъби голямо парче месо за майка си. Флора не бе болна, но младите кучета, верни на кръвта си, постоянно й носеха храна.

Като се върнаха една вечер в бърлогата, не я намериха на скалата. По следите й разбраха, че се е спуснала към долината. Първото куче-вълк остави месото и тръгна по следите на майка си. Следата пресичаше долината, после водеше през голямото сечище, нагоре към високия хребет. Тук снегът бе по-дълбок, а следата се губеше далече на север. Кучето-вълк седна на задните си лапи, вдигна глава и жално зави. След това се върна при брата и сестрите си. Те седяха около скалата, върху която бе оставено месото за майка им.

Първото куче дойде до тях и няколко пъти изскимтя. То съобщи на своя език на останалите какво е открило и захапа парчето месо. Четирите кучета бавно слязоха и всяко легна на мястото си.

В същото време Флора пресичаше вече третото било на планината. В кучешката памет се бе запазил споменът за дългите преходи, които правеха по това време на годината заедно със стареца.

По вечерното небе бавно изплува месечината. Около нея студено трепкаха хиляди звезди. Белият сняг по голото било отразяваше призрачната светлина и наоколо бе светло като в ранни зори. Кучката долови миризмата на дивеча. Тя внимателно определи посоката и се спусна нататък. Бързо откри разкъсаното тяло на сърна. Подуши следите и разбра, че преди нея тук се е гощавал рис.

Козината й настръхна. Рисът бе изял от сърната само задния бут, останалата част бе непокътната. Флора чувствуваше остър глад, стомахът й беше празен, но старият добър навик не й позволи да се докосне до месото.

В полунощ тя се спря над голямото сечище, оградено със стръмни скали. Намери си подходящо място до една скала, издълба си дупка в снега, легна в нея и заспа.

Събуди се на разсъмване. Няколко мига се вслушва в тишината на зимното утро. Не, денят не обещаваше нищо добро. Флора се изправи и започна да копае по-дълбока дупка в снега. След малко цялото й тяло се скри в ямата. Вятърът в короните на дърветата се усили и започна да носи облаци сняг. Скоро ямата, в която лежеше кучката, бе напълно затрупана. А дърветата се огъваха под напора на вятъра и замръзналите им клони се чупеха. От време на време вятърът с грохот изтръгваше от корен някое старо дърво. Развихри се снежна буря. Постепенно вятърът поутихна и заваля гъст лепкав сняг.

Флора лежеше в своята яма и трепереше от студ. Беше се свила на кълбо и търпеливо понасяше несгодите. Снегът натрупа по билото нов дебел пласт. Скалите наоколо заприличаха на бели купи сено. Чудно беше как при такъв студ и дълбок сняг в планината останаха живи толкова животни. Снежната буря трая с малки прекъсвания цяло денонощие. Едва на сутринта снеговалежът престана и вятърът напълно стихна. В планината отново се възцари тишина. Флора се измъкна от дълбокия сняг и продължи пътя си на север.

Кой знае как определяше посоката? Но така или иначе тя вървеше по най-късия път към определената цел, отвъд четвъртия хребет на планината.

Мина още един ден и Флора се спусна от последното било в широка заснежена долина. В тази част на планината грееше слънце, но лъчите му не топлеха. Само снегът ослепително блестеше и животното присвиваше очи.

Неочаквано две миризми я удариха в носа. Едната даваше надежда, че ще насити своя стомах, но от другата козината й настръхваше. След малко откри следата на сърна, преследвана от дива котка.

Флора беше в изгодно положение — тя можеше да разчита на доброто си обоняние и главно на вятъра, който духаше срещу нея. Вътрешностите я боляха от глад, очите й се наливаха с кръв.

В момента тя мисли само за стомаха си. За да живее, трябва да се храни…

Дълбокият сняг й пречи да тича, но кучката усеща по следата, че догонва сърната и дивата котка. И когато слънцето се наклони към залез, Флора забеляза преследвача, а пред него и сърната.

Двете животни стояха недалече от нея. Младият сръндак е потънал до шия в снега. От полуотворената му уста изскачат облаци бяла пара.

Едрият сивочер котарак стои малко встрани, но не гледа към жертвата си, а към приближаващото се куче. Флора не се спира пред неговата приведена за скок стойка. Тя се приближава бързо към двете животни, като внимава да не потъва много в снега. Спира се на три-четири скока от дивия котарак, който злобно съска към нея и размахва опашка.

Флора изръмжава и започва яростно да лае. Котаракът съска още по-силно и като извива гръб, навежда ниско глава.

Флора направи крачка напред, а котаракът отстъпи. Флора скача след него и котаракът пъргаво побягва, но щом кучката се спира, котаракът също застава наблизо.

Изморен до смърт, сръндакът вижда някаква надежда и прави последен опит да спаси живота си. Флора забелязва опита му за бягство и бързо го настига. Спира се наблизо, обръща глава към котарака и злостно ръмжи. Дивият котарак подвива опашка и навежда ниско глава — помирява се с предимството на по-силния…

Сръндакът изважда предните си крака от снега и се готви за скок. Флора безшумно се хвърля върху животното и забива острите си зъби в гърлото му. Сръндакът пада встрани и безпомощно започва да рита с крака. Кръвта му обагря снега, а Флора лакомо смуче кръвта от вената му.

Дивият котарак тихо и злобно съска, но не се помръдва от мястото си. Очите му светят с жълтеникав блясък, а устата му е хищно полуотворена. Но той няма смелост да нападне кучето, което вече стръвно поглъща парчета месо.

Над стихналата безучастна гора бавно се спуска ясна зимна нощ. Флора вече е сита, но не й се иска да се раздели с плячката си. Тя избира по-сочни парчета месо, бавно дъвче и дълго облизва муцуната си с окървавен език.

Дивият котарак се е свил на мястото си, продължава тихо да съска и изчаква. Изведнъж ситата кучка се спуска към него. Той побягва, а Флора упорито го преследва. Котаракът има по-къси крака и вече усеща, че кучката го настига. Неочаквано Той скача встрани и пропълзява в клоните на близката бреза. Вече в безопасност, котаракът се озъбва срещу кучката. Флора излайва няколко пъти, бавно се обръща и продължава своя път на север. Сега вече тя не мисли за остатъците от тялото на сръндака, пък дори и за нахалния котарак.

Преди да се разсъмне, Флора спря наблизо до горска колиба, засипана почти до стряхата със сняг. Потърси около нея следи, но нямаше нищо. Тя седна на задните си лапи, огледа се наоколо и като си отпочина, започна да дълбае в снега дълбоко леговище. Щом свърши, повъртя се из дупката, после изскочи навън и огледа още веднъж околността. Може би очакваше да види някъде наблизо своя стопанин. Беше свикнала да влиза заедно с него в колибата, като идваха по тези места.

Там той разпалваше огън, нахранваше я хубаво и едва тогава отваряше вратата и й показваше с ръка широката долина. Сега тя изскочи от леговището си и тръгна напосоки из дълбокия сняг. Тичаше бавно по дългия рид, след малко навлезе в млада смърчова гора, после обиколи квадратното сечище. Тук вече вървеше по-трудно и след нея оставаше широка бразда в дълбокия сняг.

На другия ден отново повтори обиколката си, а като се върна при колибата, не остана никак изненадана, че близо до издълбаното леговище видя едър сив вълк. Тя тихо изръмжа срещу него, но вълкът се приближи без страх до нея и подуши тялото й отвсякъде, а Флора захапа нахалника по гърба. В зъбите й остана снопче сива козина. Обаче вълкът и този път не се ядоса. Дори не личеше да се сърди.

Флора стоеше до него някак объркана. Беше свикнала с миризмата на друг вълк. Всяка година те се срещаха около колибата и тичаха заедно по високопланинските пасища. След няколко дни се връщаха, но колкото повече се приближаваха, вълкът изоставаше. Така Флора се връщаше при стопанина си сама и той въобще не виждаше бащата на кутретата, които после продаваше.

Сега обаче стопанинът го няма, а до нея стои силен, млад и непознат вълк. Никога досега не го е срещала по тези места, но в дъното на душата си е доволна. Вълкът се държи с нея свободно, приятелски, почти нищо не липсва, за да се спуснат заедно в луд бяг. Тя се затичва по рида, струва й се естествено, че вълкът тича след нея.

В средата на квадратното сечище Флора се спря. Вълкът се приближи до нея и тя го остави да я подуши. Докато младият вълк се упояваше от миризмата на тялото й, кучката стоеше нерешително. Изведнъж, спомнила си за нещо свое, тя отново захапа вълка за кожата на гърба. Сама не можеше да определи защо, но смътно усети, че не желае този млад вълк, и бързо се затича по следите си обратно към колибата. Вълкът я последва, догони я и още веднъж се опита да я спре. Флора се вслуша в тихото му, умолително скимтене. Споменът в главата й избледня, но в погледа й имаше мъка и злоба. Слабият спомен за стария другар предизвикваше у нея отвращение към този млад вълк, прекалено размекнат и неопитен в любовната игра.

С нейния другар, дето всяка година я очакваше по тези места, всичко беше по-друго. Флора вече не можеше да пресметне в колко двубои бе извоювал правото си да бъде само той с нея. А младият вълк ставаше все по-нетърпелив и умолително скимтеше около нея. Кучката злобно тракна със зъби и откъсна кожа от хълбока му. Но той не отвърна на ухапването и покорно тръгна след кучката с изплезен език. Беше уморен, но готов да я следва.

Само че като приближиха до колибата, около леговището на Флора стояха още три вълка. Сред тях кучката забеляза своя партньор. Тя веднага забрави за младия вълк, приближи се до едрия мъжкар и облиза високо вдигнатата му муцуна.

В този момент младият вълк злобно изръмжа и зави. Старият мъжкар обърна към него глава и отговори на ръмженето му. Но младият не отстъпи. Флора се дръпна встрани, другите два вълка също отстъпиха назад. Двамата съперници останаха един срещу друг с настръхнала козина и кръвясали очи.

Пръв нападна старият вълк. Той скочи върху младия, повали го с предните си лапи и го захапа за шията. Но младият вълк силно изпъна четирите си лапи и отхвърли съперника. Двата хищника отново застанаха един срещу друг, очите им светеха злобно, а в отворените муцуни лъщяха острите зъби.

Флора наблюдаваше двубоя, без да мърда от мястото си. Тя напрегнато следеше двата вълка, но се преструваше, че резултатът й е безразличен. Старият мъжкар разбра, че срещата няма да бъде лека и започна да обикаля съперника си в кръг. Той разчиташе на това, че младият вълк ще загуби самообладание и ще го нападне от неудобна позиция. Но младият не бързаше да напада, въртеше се бавно на място, за да бъде винаги с лице към съперника си. Тази игра продължи прекалено дълго и на наблюдателите им се стори, че старият вълк се страхува да нападне. Вече изглеждаше, че вълците са си разменили ролите. Младият придобиваше все по-голяма увереност, а старият, преживял не една битка и прогонил много съперници, вярваше в победата си и сега. Стори му се, че младият вълк вече не е така внимателен и скочи.

За първи път той се излъга. Младият хищник го захапа за шията още във въздуха, смъкна го под себе си и стисна здраво челюсти. За момент старият мъжкар почувствува, че силите го напускат. С отчаяно усилие той отблъсна съперника си и се изправи пак срещу него.

Този път обаче младият вълк стоеше срещу него със съзнанието на победител. Беше убеден, че е по-силен и че борбата за женската е спечелена.

Старият вълк започна бавно да отстъпва. За първи път в живота си той се изплаши и показа слабостта си пред своята вълчица. А тя очакваше, както винаги досега, той да излезе победител.

Младият хищник се спусна безжалостно подир него. Не му стигаше, че противникът му оставя женската и се изтегля, а искаше да го унижи. Старият вълк, веднъж огънал се, не издържа и побягна с подвита опашка. Едва тогава младият хищник се спря доволен от себе си, седна на задните си лапи, вдигна глава и започна да вие.

Двата вълка подвиха опашки, обърнаха се и тръгнаха по следите на стария вълк. Може би съчувствуваха на победения или просто разбраха, че няма какво да правят повече тук.

Гората погълна вледеняващия кръвта вълчи вой. Младият мъжкар се надигна и бавно тръгна към Флора. Тя седеше все така на задните си лапи и гледаше унесено пред себе си. За какво ли мислеше кучката в този момент. Двата вълка се върнаха при младия победител, подушиха тялото му и в знак на уважение облизаха раболепно муцуната му. Младият вълк, доволен от признанието, тихо, почти приятелски изръмжа. Но после отново насочи вниманието си към Флора, приближи се до нея и подуши муцуната й. Кучката потръпна, козината и настръхна. Вълкът отново изскимтя нежно и я подуши. Флора извъртя задницата си към него. Младият вълк още веднъж се огледа. Не, старият мъжкар бе потънал в гората. Той обърна глава към Флора, лизна я зад ушите и направи няколко кръга около нея. След това я изгледа дълго и се впусна в бяг по стръмния рид. Този път Флора послушно го последва…

От деня, в който кучката напусна глутницата, слънцето изгря много пъти над Черни връх. Младите кучета-вълци свикнаха да се грижат сами за себе си. Ловуваха из просторните гори — разбира се, не винаги успешно. Но надолу към хранилките не слизаха. Дълбокият сняг в планината им беше съюзник. От глад не страдаха, а зимните студове понасяха леко.

Неочаквано в едно ранно утро Флора се върна при тях. Младите кучета-вълци изразиха радостта си с възбуден вой. Глутницата отново бе в пълен състав. Тя престана да вилнее само по хребетите и да прочиства стадата от слабите и болни животни.

Горските служители изпаднаха в паника. Глутницата се бе върнала! … А когато своеволията на вълците не престанаха и през втората седмица, директорът на стопанството нареди да се организира хайка. Жените в селото започнаха да навързват пъстроцветни панделки на дълги конопени въжета. На дълги вретена намотаха няколко хиляди метра от тях. А горските проследиха следите на хищниците. Флора водеше всяка нощ кучетата-вълци долу при хранилките като в собствени кошари. Не минаваше ден, без да се намерят костите на едро животно, оглозгани от вълците. При това бъдещата майка избираше здрави животни с много месо. Хубаво беше само това, че кучката не позволяваше на кучетата-вълци да удушват повече от това, което им бе необходимо, за да се наситят. Но въпреки това вредите бяха големи и горските служители с право вземаха мерки.

Вече бяха изпробвали всичко: отровено месо, умело прикрити капани, но всичко беше напразно. Вълчите следи отдалече обикаляха разхвърляното около хранилките месо и продължаваха да унищожават дивеча. Последната надежда на директора бе в масовата хайка с разпъване на дълги пъстроцветни въжета в непристъпни места. Когато всичко беше готово и следите показваха, че вълците се прибират някъде в скалите под Черни връх, главният инженер запозна всички ловци с плана на акцията.

Всеки участък бе изпратил по трима ловци с модерни пушки. От дирекцията излязоха осем ловци, а шефът на участъка доведе две кучета. Едното беше едро и бяло, а второто по-дребно, пъстро и темпераментно.

Ловците предварително знаеха своите места. Всички настъпваха дисциплинирано, спазвайки нарежданията на главния инженер. Раздвижиха се редиците на гончиите, заопъваха се пъстроцветните въжета и бавно образуваха кръг около подножието на върха. Старите горски служители знаеха, че вълкът никога не преминава през предмети с миризмата на човека. Те очакваха, че щом види въжетата, ще побегне успоредно с тях, за да намери пролука. А такива отвори бяха оставени там, където хищниците обикновено минаваха на път за лов. На удобни места около тях вече стояха стрелците.

Раздвижването на гоначите започна още в три часа. За по-голяма сигурност след тях вървяха стрелци — ако вълците побягнат в обратна посока, да нямат никакъв шанс за промъкване.

Смъртоносният кръг се затваряше точно според плана. Движението на отделните групи се координираше с помощта на две радиостанции. Шефът на участъка с кучетата си вървеше заедно с гоначите. Трудно се придвижваха хората из дълбокия сняг, не беше по-леко и за кучетата. Но щом се приближиха към подножието на върха, кучетата уловиха необикновено остра дразнеща миризма. Бързо се спуснаха напред и със злостен лай оповестиха началото на нападението.

Глутницата на Флора се вдигна под тревога. Старата кучка се изкачи на скалата над бърлогата и огледа тревожно белите склонове на планината. След нея се изкачиха четирите кучета-вълци. По големина те вече надминаваха майка си. Спряха се едно до друго и ловяха опасните звуци и миризми, носени от вятъра. Флора почувствува болка в старата рана. Само че инстинктивно разбра, че сега се касае за живота на всички. Отдавна искаше да изведе от този район глутницата, но все отлагаше, а сега може би ще бъде късно…

Най-едрият мъжкар застана до майка си и вдигна глава по-високо от нея. Но преди да поведе глутницата, той погледна кучката в очите, огледа брата и сестрите си с дълъг изпитателен поглед и се спусна надолу. Останалите го последваха. Всяко едно от тях знаеше какво трябва да прави. Спуснаха се в редица срещу веригата на гоначите. Отпред тичаше най-едрият мъжкар, по средата беше Флора с двете женски и редицата затваряше второто мъжко куче-вълк. Обиколиха скалите и се спряха така, че кучетата на хайката да ги усещат. Само Флора се отклони и остана да лежи близо до следите.

Първо по следата се зададе бялото едро куче. Флора изчака да я забележи и побягна пред него към клопката, образувана от нейните кучета зад скалите. Бялото куче забеляза вълка и още по-яростно залая, като стремглаво се спусна по него. Пъстрото куче тичаше малко след него, кучетата-вълци пропуснаха край себе си едрото бяло куче и щом премина обсадната линия и пъстрият бастард, двете женски се спуснаха след него. По белия чувач се спуснаха двете по-едри кучета-вълци. Вече го настигаха, а в това време пъстрото куче изквича пронизително. Една от кучките-вълци бързо прегриза вратната му артерия.

Бялото куче се опита да се брани, но това не трая дълго и скоро то падна върху снега. Двете женски го бяха захапали за задните крака, едното мъжко го бе възседнало, а Флора бе захапала шията му малко над широките гърди.

Гоначите намериха двете кучета застинали и снега около тях опръскан с кръв. Кучетата-вълци бягаха далече, към другия край на скалите. Водеше пак едрият мъжкар. Чувствуваха се вече в безопасност, но изведнъж мъжкото куче се спря и изскимтя нерешително. Пред него, поклащано от вятъра, висеше опънато въже с множество пъстроцветни панделки. Останалите също се спряха и започнаха да се движат на-сам-натам покрай въжето. Само Флора се приближи до него, помириса панделките, долови миризмата на човека, но това не я разтревожи. Върна се при кучетата-вълци, близна всяко по муцуната и с висок скок прескочи въжето. Спря се от другата страна, няколко пъти призивно изскимтя, сякаш ги викаше навън от бърлогата, и нейните кучета-вълци едно след друго прескочиха страшната преграда…

По-нататък глутницата поведе Флора. Местността й беше добре позната, тя ловко се измъкна от засадите на стрелците и се скри с глутницата в дълбокия усоен дол. А ловците дълго претърсваха околността на Черни връх, но без резултат. Те не знаеха, че имат работа с потомци от кучката на стария Валах…

Студената зима все още вилнееше в планината, денят се увеличаваше, но снегът не преставаше да се сипе като от брашнен чувал над високите планински върхове. Глутницата продължаваше да свирепствува из долините и около хранилките. В дълбокия сняг ловуването не бе особено трудно.

След преживяната опасност в подножието на Черни връх Флора заведе глутницата в околността на полянката, където миналата година улови глухаря. През тази зима броят на повалените дървета се бе увеличил. Кучетата-вълци издълбаха леговищата си в корените им и направиха коридори в дълбокия сняг. Мястото не беше толкова безопасно, както в скалите, но тук по това време също не можеше да стъпи човешки крак. Лошото беше, че недалеч от скривалището им шумеше потокът и той пречеше да се чуват другите по-опасни шумове в гората.

Животните се бяха изтеглили в долините около Хранилките. Леговището на глутницата сега беше по-близо до тях. Само че Флора откри около хранилките следи от рисове и няколко пъти намери задушени диви животни. Старата кучка смътно предчувствуваше нова опасност, а коремът й отново провисна. Беше й трудно да бяга из дълбокия сняг наравно с младите кучета-вълци. Но младите се приспособиха и след всеки успешен лов оставаха да пренощуват някъде на открито в гората. Флора все още не им позволяваше да ловуват в околностите на Черни връх, а разширяваше обхвата на нощните набези из непознати краища на планината.

Един пролетен ден кучката почувствува необходимост от сигурна бърлога и поведе глутницата обратно към подножието на върха. Между скалите се бе натрупал толкова много сняг, че човек не би могъл така лесно да премине. Освен това ловците бяха убедени, че са прогонили глутницата от скалите и търсеха бърлогата по следите, оставяни в планината.

Денят на новото раждане наближаваше и старата кучка си издълба удобно леговище. Бърлогата бе по-плитка от миналогодишната, но суха и топла. Флора я застла с козина от корема и бутовете си, запуши входа със сняг, и, свита на кълбо, зачака трудния час…

По това време глутницата плати данък за своето съществуване с живота на едно от женските кучета-вълци. През един мрачен следобед, като се приближиха до хранилката и подгониха животните, женската прекалено се увлече в стремежа да отклони едра кошута от стадото. Неочаквано изтрещя изстрел… Кучетата-вълци и подгонените животни се разбягаха на всички страни. Хищниците се събраха в подножието на върха, но един от тях липсваше.

Усетила, че нещо не е в ред, Флора проби отвора и излезе навън. Огледа глутницата и тихо изръмжа. Трите кучета-вълци подвиха опашки и едно след друго влязоха в своята обща бърлога. Кучката остана сама навън. Кой знае какви мисли минаваха през кучешкия й мозък. Може би си спомняше за първата загуба. Може би майчиното сърце се свиваше от болка или просто искаше да бъде сама…

На разсъмване кучетата-вълци бяха събудени от злостния лай на майка си. Изскочиха от леговището си, готови за борба.

На площадката пред бърлогата се разиграваше сцена, подобна на миналогодишната. Кръвожадният рис, който убиваше повече дивеч, отколкото бе му необходимо, за да се насити, случайно бе стигнал до бърлогата на глутницата. Със слабото си обоняние не беше подушил леговището, но чул учестеното дишане на Флора. По всяка вероятност беше гладен и затова скочи от скалата, но кучката отскочи и бързо му пресече пътя за бягство. Едва тогава вдигна тревога.

Рисът би се справил леко с натежалата кучка, но като видя трите вълка, направи отчаян скок нагоре и със здравите си нокти се улови за корените на старото дърво. Бързо пропълзя в короната му и показа острите си зъби.

Кучетата-вълци обиколиха от другата страна на скалата, изкачиха се под дървото и клекнаха на задните си лапи. Флора ги последва, вперила очи в жестокия хищник. Този път беше сигурна, че той ще плати с живота си за промените, настъпили в нейния живот, и за добрия й стопанин.

Но нейният час наближи и когато небето порозовя, тя тихо напусна скалата. Върна се в своята бърлога, легна свита на кълбо и зачака…

С изгрева на пролетното слънце край скалата пролетя сврака и със своето „реч-рееч-рееч“ побърза да съобщи из цялата планина за предстоящата среща между вечните неприятели.

Старата кучка се свиваше в тъмната бърлога от болезнени пристъпи. Вече не мислеше за риса и за трите кучета-вълци. Заливана на вълни от топлина и остри болки, тя едва усещаше между краката си телата на мъничките вълчета. Флора не знаеше колко време е траяло раждането, но когато се съвзе, навън бе тъмна нощ.

Бързо започна да облизва телцата на петте вълчета и едно след друго ги притискаше с лапи към топлия си корем. Скоро тя почувствува как едно след друго малките слепи вълчета захапват цицките й и лакомо сучат. Заля я топла вълна, старата кучка отпусна глава и остави малките си да лежат спокойно върху топлия й корем.

А горе на скалата трите кучета-вълци търпеливо дебнеха риса, забил здравите си нокти в клоните на дървото. Нощта премина, настъпи нов ден и пак настъпи нощ, а след нея трети ден. Флора лежеше в топлата бърлога с малките си. Всеки ден старателно облизваше коремчетата им и вече ги различаваше по миризмата едно от друго. Само смътно си спомняше за риса и за трите кучета-вълци, но не напусна малките си. Изведнъж тя дочу фученето на хищника и острия лай на кучетата-вълци. След малко шумовете отвън се смесиха в диво ръмжене. Тогава вече Флора не издържа, изправи се, блъсна снега от отвора и излезе навън. Примигна срещу дневната светлина и още преди да свикне с нея, ушите й подсказаха какво става горе на скалата. Успокоена, тя бавно се изкачи там. Трите кучета-вълци бяха живи и здрави. Рисът лежеше в краката им и тялото му потръпваше.

Кучката вдигна високо глава и се приближи до своите деца. Тя беше доволна, че те отмъстиха за стария Валах, който никога през живота си не й беше причинил болка. Спря се между младите хищници, облиза поред муцуните им и седна на задните си лапи. Над планината се разнесе вълчи вой. Двете кучета-вълци стояха малко встрани от тялото на риса и пригласяха на старата кучка с тихо ръмжене.

Едрият стар рис лежеше мъртъв в краката на кучетата-вълци. Снегът около него бе обагрен от топлата му кръв. А Флора възвестяваше на цялата планина за победата на своята глутница и за тържеството на вълчата кръв…

Мечката от Стария букак

Когато горският Въртяк, когото поради едрата фигура наричаха Мечока, влезе в кръчмата, през вратата нахлу облак бяла пара. Въртяк постоя до вратата, огледа присъствуващите и тръгна към свако Урбан, който седеше, небрежно опрял лакти върху квадратния плот на масата и пиеше бира. Лесничеят чукна с два пръста ушанката си, свако Урбан измърмори нещо под нос в отговор на поздрава и направи място на масата за новия гостенин. Горският опря пушката с изваден затвор до стената, свали далекогледа от шията и както си беше с топла полушубка, седна срещу стареца. Веднага почувствува, че е център на вниманието, поглади спокойно брадата си, вчеса смачканите от ушанката коси и, преди да запали, предложи на стареца цигара.

Без да пита, келнерката постави пред него бутилка бира. Не донесе чаша, защото горският предпочиташе да пие направо от шишето. Въртяк махна с ръка и девойката го погледна въпросително.

— Донеси ни две големи и още две бири.

Свако Урбан погледна учудено, а горският го запита:

— Не си престанал да пиеш водка, нали?

— Всичко пия, само водата не ми върви — отговори старецът и се почеса по тила, като побутна над веждите си овехтелия калпак. Присвил сивите си старчески очи, той скришом огледа околните, за да разбере дали са забелязали, че горският му прави такава чест.

И друг път се беше случвало Въртяк да го почерпи, но още никой не беше виждал горския преди обяд в кръчмата. Той имаше девиз: „Интелигентите пият само вечер!“ А сега не само че си беше поръчал, но и черпеше. Не, това едва ли се дължеше единствено на дебелия сняг, дето е засипал пътеките в гората. „Нещо друго се е случило, но какво?“, мисли свако Урбан, припомня си, но само се изпотява от напрежение.

Първата водка опари устата и гърлото му, а горският вече дава знак на момичето да донесе по още една. Това не може да остане незабелязано за останалите посетители на кръчмата. Поглеждайки многозначително към масата в ъгъла, селяните си шушукаха. От една страна, те се чудеха защо горският пие преди обяд, а, от друга, вече очакваха свако Урбан да започне да разказва…

Не, старецът не е нито оглупял, нито занесен. Но водката някак бързо размеква душата му и той сам, без да го подканят, започва своята история за мечката от Стария букак, за мечката без трите пръста на задната дясна лапа … Селяните го слушаха с внимание, защото от година на година мечешката история ставаше все по-дълга и по-интересна. Каквото и да се случеше в гората, свако Урбан го приписваше на своята мечка. Никое друго животно не можеше да направи и една десета от това, на което беше способна мечката от Стария букак.

От всички легенди, които старият човек разказваше, истина беше само това, че преди тридесет години той беше отгледал едно малко мече, донесено от старата букова гора. Но старата гора отдавна я няма и самият свако Урбан не можеше да различи кое е истина и кое измислица…

Точно в годината, през която се роди неговото мече, започнаха да секат гората. После в тази част на планината горските работници разсадиха и отглеждаха млада широколистна гора. Но заедно със старите дървета бяха изчезнали и мечките. Само елените се срещаха тук със стадата кошути, когато листата на яворите пожълтееха и плодовете на скорушите започнеха да падат по земята. От високите планински пасища обикновено слизаха три стада елени. Освен водач във всяко от тях имаше поне още един силен елен. Яките животни ревяха из младата гора така, че всичко живо се спотайваше в скривалищата си. Ловците напразно обикаляха по тези места. През редките гъсталаци те не можеха да се приближат безшумно до красивите животни. Опитваха се да ги подмамят, като надуваха дълги волски рога, но елените сякаш усещаха клопката и не напускаха сигурните убежища. Само за мечките гората не беше удобна и те се бяха преселили в непристъпните лесове, в най-отдалечената част на планината…

Келнерката постави пред горския и свако Урбан третата водка и третото шише бира. Мъжете от околните маси си намигат разбиращо. Сега старият човек ще започне да разказва…

От началото на тази история са изминали повече от двадесет и пет години. Много студени зими и знойни лета са се сменили в планината от времето, когато свако Урбан беше такъв мъж, че като удареше секирата, тя потъваше до сопа в дървото. Тези мъжки времена са оставили след себе си само спомени. Сега не е необходимо секачите да бъдат толкова силни. Работата им е механизирана и пронизителният вой на моторните резачки преследва дивите животни из цялата планина.

И тогава зимата бавно отстъпвала пред пролетните ветрове. Щом глухарите започвали да настройват гласовете си, старият горски Мишак побързал да изведе работниците към Стария букак. Настанил ги в празната овчарска колиба, разпределил работата и постоял с тях, докато секирите започнали да свистят и дърветата да стенат като живи под ударите на секачите. Работата потръгнала и горският се върнал. Все още чувал шума от падането на дърветата и чупенето на дебелите клони, когато Матуш Урбан извикал:

— Ей, момчета, гледайте!

По голото било на стотина метра от секачите бягало едро кафяво животно.

— Мечок! — ахнали от изненада мъжете.

— Не, женска е! — поправил ги свако Урбан и викнал подир животното: — Ей, спри, накъде бягаш, твойта кожа!

Мечката сякаш разбрала, изправила се на задни лапи и извърнала глава към мъжете. В отговор на вика тя изревала, а мъжете я гледали уплашено. Козината й била проскубана, сякаш са я дърпали кучета, но тялото й било едро и будело страх. Мечката постояла, постояла, а после ревнала толкова силно, че секачите се скрили зад дебелите буки и стиснали здраво секирите в ръце.

Когато се осмелили да погледнат, те видели гърба на животното. То се спускало към дълбокия дол от другата страна на гребена. Мъжете мълчаливо се огледали. Не им било до смях. Мечката, изглежда, е оставила малкото си в бърлогата и всеки миг може да се върне. А какво точно ще направи разярената майка — никой не може да предугади. Но ако оставят работата си и слязат в селото, всеки ще им се смее, че са избягали от една мечка…

„Докато е светло, едва ли ще се върне“ — успокоили се секачите и продължили работа, като често поглеждали към билото, зад което изчезнала мечката.

На сутринта денят блестял, измит от снежната вода. Слънцето се изкачвало все по-високо, а ледът от клонките на дърветата се превръщал в кристални капчици роса. Снегът бързо изтънявал. Над главите на секачите прелитал кълвач и тихо се смеел. Работата на секачите спорила. Минута след минута дърветата падали с трясък и се забивали в снега.

След по-малко от час Матуш Урбан се спрял до повалена бука. Няколко мига той стоял нерешително. Всички гледали към него. Разбрали, че мечката е оставила в бърлогата малкото си, а то при този студ до вечерта сигурно ще замръзне. И суровите мъже тръгнали да търсят мечата бърлога.

Матей Урбан вървял най-отпред. Отначало следите водели към долчинката, продължавали към края на буковата гора и се губели под един повален смърч. Там била бърлогата. От север тя била защитена с грамадна скала. Отгоре я скривали гъстите клони на смърча, а отстрани я предпазвал дебелият сняг. В дъното на бърлогата върху гнездо от мъх, сухи листа и мечешка козина скимтяло мъничко мече.

Мечката не се била потрудила много при строежа на зимното жилище. През есента натрупала вътре мъх и сухи листа, а после родила тук своето първо мече. Може би през зимата вътре е било по-уютно, но с топенето на снега мечата бърлога все повече се откривала. По това опитните горски работници разбрали, че мечката е млада. Стара мечка не би направила такова леговище.

През пролетните дни сънят на мечката не е толкова дълбок, тя се е събудила от ударите на брадвите и е побягнала. Но какво да направят сега? Ако вземат мечето, кой ще се грижи за него?… Пък и през нощта мечката може да си го потърси в колибата!

Без много да му мисли, Матуш Урбан скочил в бърлогата и уловил мечето. То горкото пищяло като кутре и треперело от студ. Едрият секач го сложил в пазвата си, подпрял се на секирата и излязъл от дупката. Тръгнали към овчарската колиба. Там оставили Матуш да се погрижи за малкото мече и продължили работата си…

Матуш запалил огън, увил животното в одеяло и го положил в ъгъла на стаята. После казал на другарите си, че ще занесе мечето в село и по мръкнало тръгнал.

Два дни Матуш се бавил у дома си. Намерил в селото кучка с две кутрета и с голям труд я приучил да кърми мечето. Къщата му била на края на селото и съседите не забелязали, че държи у дома си мечка.

Едва напролет милицията се поинтересувала по какъв начин животното се е озовало в къщата на Урбан. Но накрая похвалили стопанина, задето се е погрижил за мечето, а от горското стопанство го посъветвали, като поотрасне, да го даде в зоологическата градина, разбира се, срещу заплащане.

Мечето бързо станало по-голямо от кучката, но не престанало да търси гърдите й. Урбан все отлагал предаването му в зоологическата градина. Мечето бягало с кучетата, свикнало с тях, и от своя страна се опитвало да ги научи да пълзят по дърветата, но те го гледали с големите си опулени очи и глупаво премигвали…

От цялата околия започнали да идват хора и да показват на децата си игривото мече. Неочаквано обаче в един есенен ден то изчезнало. В селото заговорили, че се е завърнало в дивата гора. Съседите подмятали на Урбан, че се е разминал с парите за мечката, но той небрежно махвал с ръка и отминавал. Дори на собствената си жена не казал каква е истината. Тя се досещала, но също избягвала да говори по този въпрос. А ето какво бил направил Матуш Урбан.

Щом буките и яворите съблекли пъстрите есенни одежди и шишарките от високите смърчове престанали да падат, Урбан повел мечката към планината. От няколко дни животното ставало все по-тромаво и сънливо, кучетата учудено го душели и отскачали от него. То престанало да участвува в игрите им и надебеляло като едногодишно прасе.

Планината била пуста, стадата и овчарите отдавна били напуснали пасищата. Само есенните ветрове фучели в клоните на дърветата. Когато човекът и мечката се изкачили до колибата над Стария букак, завалял мокър сняг. Урбан влязъл в колибата, а мечката останала навън. Не запалил огън, свил се на дървения нар и седял, покрит в одеялото. Не запалил и цигара. Чувал от време на време скимтенето на животното и вярвал в чудо — някоя мечка да го отведе в хралупата си.

На разсъмване, когато светлината на зимното утро влязла в колибата през цепнатините на вратата, Урбан излязъл и се огледал. Мечето го нямало никъде. Той влязъл обратно в колибата, сварил си чай, подсилил го с малинова ракия, похапнал сланина и хляб и изчакал залеза на слънцето. След това заключил колибата, поставил ключа на уговореното място и се прибрал у дома.

Влязъл тихо и легнал до жена си. Тя не спяла, но не попитала нищо. Досещала се какво е сторил мъжът и. Преди сърцето и се свивало от мисълта, че животното цял живот ще се мъчи в желязна клетка и го оставяла да върши каквото си ще. Но колкото по-силно ставало мечето, толкова повече грижи й създавало. Станало главатар на кучетата, подчинило и старата кучка. Щом петелът изплясквал с криле и започвал да кукурига, мечето яростно се спускало след него. Затова жената била доволна, че животното вече е там, където му е мястото и където ще прекара свободно целия си живот.

Хората повярвали, че мечката е избягала сама. Та кой ще се откаже сам от толкова пари? Само от милицията и от горското отново дошли да разследват. Но какво могли да направят? Подозрението, че Урбан е продал мечето на цигани или го е заклал, не се потвърдило и те пак си отишли, но този път не били много доволни.

Доста време не станало нищо, което да припомни на хората за мечето на Урбан. Само овчарите в планината се оплаквали, че се случва мечка да им отнесе по някоя овца, а пчеларите често говорели, че звяр разбива кошерите им и изяжда меда, но такива неща си е имало открай време.

Но през лятото на четвъртата година тези случаи зачестили. Само за седмица от един овчар мечката отвлякла три овци. Разбира се, съветът заплатил загубите, но хората започнали да говорят, че овчарят сам изяжда овцете си и той имал много неприятности. Това го принудило да сложи един капан на мечката в Стария букак. Завързал го здраво с верига за един дебел смърч, закрил капана с шума и зачакал…

Станало така, че за малко мечката не се хванала в капана. За нейно щастие челюстите преждевременно щракнали и откъснали само три пръста от задната й дясна лапа. В кръчмата хората ги оглеждали любопитно. Не, не били от стара мечка-стръвница, а за почуда на всички — от млада! Тогава за първи път Матуш Урбан си помислил, че това навярно е неговата мечка и нещо го проболо в сърцето.

Известно време престанали да говорят за мечката. Сигурно, докато зарасне раната, тя се била скрила в гъстата гора. Но скоро отново започнали да изчезват овце от пасищата. Само от кошарата над Стария букак вече не изчезнало нито едно агне.

Кучетата били безпомощни срещу хитрата мечка. Тя не се страхувала от тях. Стигало веднъж да удари някое с лапата си, за да се отърве завинаги от него.

В края на лятото работниците от горското стопанство тръгнали с конски коли да събират изсушеното сено. Неочаквано конете на една от каруците, които приближавали пасището над Стария букак, се изплашили и побягнали надолу към гората. Работникът, пътуващ заедно с коларя, паднал наблизо до купа сено, и докато се изправи — от сеното изскочила огромна мечка. Тя изревала яростно срещу човека, направила няколко крачки напред, но в последния миг, може би си спомнила за свако Урбан, не го нападнала. Спуснала се на четири крака и изчезнала в гората.

Работникът криво-ляво се съвзел от уплахата, чул, че коларят вика за помощ и изтичал нататък. Намерил го да лежи със счупена ръка, а наоколо били разхвърляни колелата на каруцата. По-надолу цвилели изплашените коне, заклещени между дърветата.

Една вечер през същата есен младият инженер от горското стопанство застрелял елен. Веднага занесъл трофея в хижата, но когато на другия ден дошъл с помощници за тялото, те го намерили разкъсано. Само костите и кожата се търкаляли около двеста метра надолу. Лакомата мечка се била изхитрила и се наяла наготово. Случаят се повторил няколко пъти и директорът на горското стопанство издал заповед — по елените да се стреля само сутрин и телата им веднага да се свалят в селото. Така станало ясно, че мечката не е обикновена. Тя не се страхувала от човешката миризма, не обръщала внимание на празната гилза или на палтото на ловеца, оставено край дивеча, изяждала месото, без окото й да мигне.

Свако Урбан вече се готвел да излезе в пенсия, когато срещнал своята мечка. Срещата им била толкова невероятна, че никой, освен горският Въртяк, не искал да му повярва. Всяка есен старият горски работник събирал малини и варял малинова ракия. Един ден той събирал зрелите плодове в сечището на Стария букак и неочаквано видял мечка. Свил се в храстите, затаил дъх и зачакал. Мечката се приближила до пътеката, направена още при изсичането на гората, спряла се, изтръгнала един млад смърч и, преди да стъпи на пътеката, опипала с него пътя. Тя се страхувала да не би отново да попадне в капан и проверявала, преди да стъпи там, където усещала човешка миризма. Старият човек се кръстил и заклевал пред своите съселяни, че видял как мечката куца със задната си дясна лапа, но почти никой не му повярвал. Той обаче бил твърдо убеден, че мечката, която преди години била попаднала в капана, е същото мече, което е отгледал у дома си. Така се появила легендата за умната безстрашна мечка. Броят на разкъсаните овце застрашително растял, пчеларите вече не можели да опазят пчелините си. Веднъж старата мечка разкъсала глиган, но го довлякла в летния склад на дърварите и им оставила плячката. А когато един овчар се опитал да защити стадото си, мечката го уловила през кръста и го хвърлила сред овцете. Но не го разкъсала, човекът бил щастлив, че му се разминало само с три счупени ребра.

Хората не вярвали на стареца и измисляли различни семейни истории за него. Една от тях станала много популярна. Като притуряли по нещо от себе си, хората разказвали, че веднъж, свако Урбан брал малини в гората и не щеш ли, пред него се изправила мечка. Няколко минути тя наблюдавала стареца и мигала срещу него, но, изглежда, го е познала, вдигнала лапи и извикала: „Ой, какво щях да сторя, та това е свако Урбан, дето ме отгледа в собствената си къща!“ После се поклонила до пояс на стареца и му оставила малиновите храсти. Пийналите мъже в кръчмата често го закачаха: „Я, свако, я разкажи за срещата с мечката при малините!“

Скоро старият човек разбрал, че му се присмиват и станал по-мълчалив. Само като пийнел, езикът му се развързвал и сам започвал да разказва. Селяните се усмихвали под мустак и се чудели как може да измисля такива невероятни историйки…

Ето и сега, хората в кръчмата приближават столовете си около свако Урбан и са готови да послушат някоя историйка за неговата мечка. Само присъствието на горския ги смущава. Селяните знаят, че той никога не се шегува за сметка на свако Урбан. Все пак някой от насрещния ъгъл подхвърля:

„Свако, я разкажи за оная случка с мечката!“

Горският се оглежда с навъсени вежди, а шегаджията се спотайва. Мъжете недоволно сумтят. Не разбират, защо тогава черпи стареца с трета водка? Та нали след миг свако Урбан сам ще започне да разказва и никой няма да може да го спре чак до късна вечер.

В кръчмата не предполагат какво се случи с горския преди обяд. Разбира се, Въртяк знае, че до вечерта новината ще се разнесе. Пък и какво има да крие? Нека хората научат и вече престанат да се майтапят със стария човек!…

В този зимен ден утрото бавно се събуди и сякаш искаше да прекара дрямка до вечерта. От време на време превалявал сняг. Горският вървял замислен и му се струвало, че тазгодишната зима няма да има край. Спомнил си, че още през есента старите хора предвещавали люта зима. Но през ноември въобще не валя сняг. Декември мина само със снежец около коледните празници, а в началото на януари заваля — та до ден днешен не престана. Всеки ден вали по малко, ако не преди обяд, то вечерта или през нощта.

Дебелият сняг прогони дивите животни от високите места и те се струпаха около хранилките. Разбира се, не закъсняха и хищниците. Беше им лесно да ловуват из дълбокия сняг. Булдозерът на стопанството всеки ден разчистваше пътя към планината, за да може да се закара храна на животните. Стадата сърни и елени бяха толкова изгладнели, че вървяха след ремаркето и дърпаха сено. Докато тракторът се върнеше обратно, горският намираше оглозгани млади дървета около хранилките, а вътре в тях — нито стръкче сено.

В тефтерчето му вече имаше множество кръстчета, отбелязващи загиналите сърни, елени и кошути. Покрай утъпканите пъртини Въртяк често намираше костите на едри животни. Угрижен, той обикаляше гората, а в селото купуваше фураж по всички законни и незаконни начини. Селяните отделяха от своето, скътано за домашните животни. Знаеха, че през лятото горският ще им го върне двойно. Пък дори и да остане така, жителите на планината са свикнали да се грижат зиме за дивите животни.

Когато не обикаля за храна, горският излиза с пушка в гората. Дълго дебне лисиците, убеден, че в дълбокия сняг те са по-опасни от рисовете. В последно време обаче той забелязал, че са разкъсвани и изяждани все едри животни. Толкова много храна не може да изяде нито рисът, нито лисицата. Главният инженер на стопанството настоявал да устроят хайка за рисове, но Въртяк вече втора седмица отлага. Иска му се да открие следите на този лаком звяр, но честият снеговалеж не му позволява. Вече предполагал, че само някоя объркана мечка може да върши тази работа, но как да го докаже?… Та нали ще му се смеят, по това време мечките са в дълбок сън.

С такива мисли горският върви по тясната пъртина към хранилката на седмия километър и неочаквано срещу него изскача елен. Тича право насреща, а рогата му — широки като двукрила врата. Вече се виждат и опулените му големи очи. Животното е запъхтяно, бяга от някакъв звяр. Снегът наоколо е висок над два метра — нито той, нито животното могат да отскочат встрани от пътя. Горският се свива и почти се заравя в снега, а еленът го прескача, сякаш има криле. Въртяк бързо приготвя пушката си, като очаква, че ще се зададат подивели кучета, но откъм завоя се появява едра мечка. Тича, сякаш по пътечката се търкаля огромна кафява скала.

А сега какво? … Да се стреля по мечки е забранено. Но никъде не пише, че и на тях е разрешено да ловуват посред зима. Въртяк вече вижда налетите с кръв очи на грамадния звяр. Разбира се, че не може да се размине с него и, за да спаси живота си, стреля!

Мечката се преобръща няколко пъти, горският стреля още веднъж в тялото й, но това било излишно. Няколко мига тя потръпва в краката му и после притихва. Още първият куршум бил разбил прешлен от гръбнака й, точно над шията. Горският се поуспокоил и започнал да оглежда тялото на животното. По зъбите му изглеждало да е на повече от тридесет години. Огледал ноктите на предните лапи и, като се навел към задните, потръпнал от изненада — три пръста от задната дясна лапа липсвали.

Въртяк запалил цигара, поседнал върху трупа на животното и тъжно се усмихнал. Значи историите на свако Урбан не са напълно измислени. По някаква странна причина мечката, отгледана от човека, се беше превърнала в опасен хищник. Може би от малка беше привикнала на месо? Но, както и да е, какво ще прави той сега? … Та да се застреля без разрешение мечка, и то от горски служител, това е голямо престъпление!

„Да става каквото ще!“ — казал си горският, нарамил пушката и тръгнал към село. В края на краищата, всеки разумен човек ще разбере, че е стрелял при самоотбрана. Нека някой застане на тясна пътека и срещу него да пуснат мечка-стръвница, пък да видим какво ще стане, ако се опита да й каже: „Пардон; помести се да се разминем!“

От канцеларията на участъка Въртяк съобщил на директора на стопанството за случилото се и казал, че в кръчмата ще почака комисията.

Ето, свако Урбан облизва пресъхналите си устни, окашля се и настройва гласа си, за да започне историята на своята мечка. Мъжете наоколо са готови да се засмеят още при първите му думи, но неочаквано вратата на кръчмата се отваря широко и заедно с облака студена пара влизат директорът на горското стопанство, главният инженер и един млад лейтенант от милицията.

Горският Въртяк се изправя, закача далекогледа на шията си, взема пушката и потупва по рамото Матуш Урбан.

— Хайде, свако, да тръгваме!

„Накъде? Защо?“ — мига неразбиращо старият човек. А кръчмата сякаш се е опразнила. Мъжете седят онемели, с ръце, протегнати към чашите. Отвън се чува воят на виелицата, а горският оглежда хората и някак небрежно подхвърля:

— Не се тревожи, свако, ела да видиш своя мечок!

Обитателката на старата бреза

Старата бяла бреза се издига над околните дървета като квачка над пиленцата си. Едно време горските провели гола сеч, но съжалили младата брезова фиданка и я оставили да израсне в края на сечището. А из сечището оставили за естествено разсаждане на другите дървета клонести дъбове и стройни борови дървета. От техните семена бавно израсла млада смесена гора. През лятото старата бреза се издига над околните дървета и като грижлива майка скрива малките птички, а през зимата дава подслон на катеричките.

Ето и сега върху дебелия клон над малката хралупа седи малка катеричка. Извила си е опашката като арфа, притиска предните си лапи върху белите гърди, а малката си главичка е изнесла напред — оглежда гората и лови всеки подозрителен шум.

Като дойде време да си търси постоянно местожителство, младата катеричка избра ствола на старата бреза. Заедно с мъжката катерица няколко дни наред дълба хралупата. В началото направиха тесен отвор, а навътре конусообразно го разшириха. Като свършиха дълбането, внесоха вътре мъх и суха трева. Катеричката огледа неспокойно жилището си, изскочи навън и тактично подсказа на мъжката катерица, че вече не е нужно да се навърта близо до хралупата. Мъжкарят може би се обиди, но важното е, че сега го няма и катеричката може спокойно да се готви за своя голям ден…

Вечерта се спусна бързо над смълчаната гора. Катеричката дълго седя замислена върху дебелия клон. Може би си спомня за една подобна вечер от миналогодишното лято…

И тогава почти всяко голямо дърво си имаше обитател. Листата на старата бреза потрепваха от тихия ветрец. От близкия бор тихо шепнеха дългите зелени игли, като че ли преразказваха миналогодишната тъжна история.

В стария дъб, отдалечен само на няколко метра от бялата бреза, има също такава хралупа, само дето е по-голяма и с по-широк отвор. Може би именно поради това младата катерица предпочете да се премести в клоните на бялата бреза и да издълбае нова хралупа.

Точно по това време преди една година сова грабна една нейна сестра от клоните на бялата бреза и, напявайки с тъжния си глас, я отнесе към своето гнездо. Катерицата от стария дъб подаде главата си навън и огледа тревожно околните дървета. В клоните на съседната трепетлика дроздът довърши вечерната си песен и скри глава под топлото крило. Кълвачът бе влязъл в гнездото си, а любопитната недоверчива сойка отдавна се бе сгушила в най-гъстия листак.

На пръв поглед всичко изглеждаше спокойно. Кукувицата закука за последен път и тихо промени мястото си, за да заблуди нощните хищници. Точно в този момент се случи второ нещастие в семейството на катериците.

Една дива котка отдавна бе открила хралупата им и издебна катеричката-майка. Като огледа стихналата гора, тя се спусна в широкия чатал с катеричка в зъби, разкъса я и набързо я излапа заедно с костите. Докато облизваше лапите си, котката си спомни, че в хралупата останаха и други животинки. Не е трудно да ги излови и да занесе поне едно от тях на своите малки, които вече мяукат от глад.

Леговището й не е далеч оттук. Там долу край потока, в корубата на старата върба. Дивата котка вече няма толкова мляко, за да задоволи ненаситните си котета. Сега тя се готви да припълзи отново към хралупата. Неочаквано я стряска злобният лай на невестулка. Тя също дебне малките на катеричката.

Невестулката и котката се оглеждат и преценяват възможностите си. В очите им свети ненавист и злоба. Отдавна се познават. Веднъж през зимата се срещнаха на земята. Победител нямаше, само трябваше дълго да облизват раните си. Сега отново стоят една срещу друга. И двете отглеждат малките си, на които е необходима обилна храна, за да израснат бързо и тръгнат самостоятелно по своя жизнен път в дивата гора.

Пристъпват с дебнещи стъпки към хралупата. Невестулката е по-близо и стъпва по-сигурно по клоните на дървото. Дивата котка, макар и по-голяма, съзнава своето неизгодно положение. Невестулката се приближава отгоре и сякаш долавя колебанията на по-едрия хищник. Ето че пъха глава в хралупата, отвътре се чуват писъци. Дивата котка съска, но не напада. Невестулката бързо измъква глава от хралупата и в устата си държи две малки катерички. Сега тя иска да избегне схватката с котката и бързо се спуска от клон на клон към своята хралупа.

Дивата котка престава да съска, но продължава да гледа след пъргавия хищник. За всеки случай и тя се приближава до хралупата, бърка с лапа в нея и изважда последната, най-дребната катеричка.

Не я убива, само я захапва леко за гърба и бързо слиза на земята.

Голямо е изкушението да стисне със зъби, но трябва да я занесе на малките си жива — нека се учат сами да улавят жертвите си, сами да опитат удоволствието да впият зъби в живо тяло.

Дивата котка няколко пъти се спира по пътя, внимателно се оглежда дали невестулката не я преследва. На земята се чувствува по-сигурна, но въпреки това е по-добре да не се срещат. Като се спира, ляга в тревата, полага малката катеричка на земята и я затиска с лапа. Щом не открива нищо тревожно, отново взема със зъби катеричката и продължава пътя си внимателно, сякаш носи свое коте от едно леговище в друго.

Вече е близо до старата върба. В корените й тихо шуми течащата вода. Малко над земята има отвор, затулен от младите върбови издънки. Вече е тъмна нощ. Дивата котка бързо пресича малката полянка, обрасла с детелина. Полските щурци свирукат, без да й обръщат внимание, а в тъмнината ловуват прилепи.

Измамното спокойствие не се харесва на дивата котка. Щом се приближава до върбата, тя се скрива в тръстиката и внимателно оглежда околността. Едва след подробен оглед бързо пресича пътечката и се спира пред отвора на хралупата. Тук се оглежда за последен път. Все още не открива нищо подозрително, но щом пъха глава в отвора, остава изненадана, че не чува никакъв звук. Бързо скача вътре и това, което открива, я принуждава да изпусне малката катеричка и болезнено да измяука.

Малките диви котета лежат едно до друго в дъното на хралупата, без да издават никакъв знак за живот. Дребна невестулка е използувала отсъствието на майката и е изпила кръвта им. Дивата котка започва трескаво да облизва безжизнените телца и усеща соления вкус на кръвта. Въпреки това облизва всички наред, но това не помага. Събира ги с лапи към гърдите си, притиска се до тях, обаче и майчиното мляко не е в състояние да възвърне живота им. Неочаквано под нея нещо се раздвижва. След миг усеща познатото й нежно докосване на влажна муцунка към набъбналата гърда и пак изпитва омайващото блаженство на кърменето. Дивата котка навежда глава, за да разбере кое от котетата се е съживило. Миг след това тя злостно фучи. На гърдата й се е прилепила малката катеричка. Изпитва желание да стисне зъби и да разкъса коприненото кожухче на малкото черно създание, но, без да знае защо, не прави това. Отново вдига глава и притваря очи. Ако разкъса малката катеричка, ще престане да изпитва това блажено чувство. Дивата котка се колебае още няколко мига и това решава съдбата на малкото сираче. Едрата черна котка поляга на хълбок и оставя малката катеричка да суче до насита мляко от котешките гърди.

Най-после малкото създание се насити, сви се на кълбо в краката на котката и заспа. Дивата котка се вслуша в равномерното дишане на дребното черно създание и от този момент вече не помисли да го убива. Беше забравила, че изяде майка му, не си спомняше невестулката, която удуши нейните малки. Лежеше доволна, че усеща нещо живо, което прилича на нейните котета.

В ранното утро дивата котка изнесе едно след друго своите мъртви котета и ги положи далече от върбата сред гъстата трева. Върна се при малката катеричка и пак й позволи да се насуче до насита. След това я облиза цялата, както облизваше своите котета, а щом катеричката изпразни стомаха си, бързо почисти дъното на бърлогата. Сетне остави катеричката и слезе до потока. Дълго пи хладката вода и оглежда под вежди пъстроцветния рибар, кацнал на другия бряг на потока. Знаеше, че е излишно да го преследва. Само да опиташе да се приближи, плахата птица ще размаха дълги криле и ще се вдигне във въздуха.

Топлите лъчи на слънцето си пробиваха път между листата на трепетликата и върбите. От влажната земя се вдигаха нежни облачета бяла пара. Високо над дърветата пищяха млади соколи, а някъде наблизо се смееше кълвач. По пътечката от другата страна на потока побягна заек, след него с дебнещи стъпки притича лисица…

А черната дива котка е клекнала край потока и тъжно гледа към гъстата трева, където пренесе мъртвите си рожби. Но това не трае дълго, природата не оставя никого дълго да тъгува, нито дълго да се радва. Хищникът тръгва с дебнеща стъпка из полето. Във високата люцерна гъмжи от млади мишлета — те са първата утеха за майката.

Малката катеричка лежи спокойно в дъното на голямата хралупа, отдавна се е събудила и очаква мащехата си да я накърми с топло мляко.

Както никога досега, дивата котка се връща бързо, дава на малкото да суче и до вечерта остава с него. А когато денят се стопява с последните проблясъци на слънчевите лъчи, дивата котка изнася катеричката от хралупата. Спира се сред високата трева и оглежда всичко наоколо. Не, никой не я забелязва. С бързи крачки пресича люцерновото поле и навлиза в гората.

Вчера искаше да задуши малката катеричка, а днес вече я носи в зъбите си, за да предпази живота й от кръвожадния хищник. Веднъж посетена от малкия звяр, удобната хралупа не е сигурно скривалище за дребната черна катеричка.

Дивата котка върви през гората, успоредно на потока. Не след дълго се спира пред няколко усамотени върби. С катеричката в зъби внимателно се изкачва по средната върба, която е леко наклонена над водата. За миг се оглежда и потъва в по-малка хралупа — не така удобна, но затова пък по-сигурна, засега неизвестна на дребните кръвожадни зверове. Оставя малката катеричка в ъгъла и започва да дълбае загнилото дърво. След малко хралупата е разширена, по-дълбока и ухае на прясно отрязано дърво. Дивата котка се отпуска да си почине, а малката катеричка бързо се впива в гърдите й. Наситила се, тя се свива на малко кълбо и заспива на дъното на новото леговище.

Черната дива котка тихо излиза от хралупата и се загубва в нощната тъмнина.

Минават много спокойни дни и нощи в новото убежище. В потока под наклонената върба бавно тече бистра вода. Черната котка се проявява като грижлива майка. Когато се връща в светлото утро, гърдите й пращят от мляко. Малката катеричка расте бързо, като тръстика край бистрата вода.

Млякото на котката е гъсто и силно. Катеричката получава много повече, отколкото от своята майка. Дивият звяр се грижи за дребната катеричка с болезнена любов — та нали от петте рожби само катеричката остана жива! Повечето от времето през деня прекарва с нея в бърлогата. Излиза, за да утоли глада си, и бърза да се върне в леговището при малкото животинче, което поне мъничко прилича на коте.

Отскоро котката започна да донася в хралупата живи мишки. Остана обаче разочарована, че малкото катериче не си играе с тях и не изпитва никакво желание да ги стисне в мъничката си уста.

Едва по-късно, като й донесе месо от див гълъб, катеричката опита бялото месо, хареса го и започна да похапва заедно с дивата котка. Така се научи да яде и мишки, но никога не ги умъртвяваше сама…

В едно слънчево утро черната дива котка не остана да лежи в хралупата, излезе в клоните на върбата и дълго внимателно оглежда околността. Като се убеди, че няма никаква опасност, пъхна глава в хралупата и тихо измяука. Но катеричката не се обади. Повтори повикването. Тогава слезе в хралупата, остави малкото създание да се впие в гърдите й и бавно тръгна нагоре. Челюстите на катеричката не издържаха тежестта на тялото и по средата на пътя малкото животинче се отпусна. Котката обаче не се върна, изчака на място, докато катеричката не я последва. Всичко това се повтори още два пъти и малката катеричка се озова в короната на клонестата върба.

Малкото създание дълго се пули и примигва срещу слънчевата светлина, но след това поднови интереса си към гърдите на мащехата и започна жадно да суче. Дивата котка я остави да смукне два-три пъти и пак пропълзя по клона нагоре. Катеричката я последва по-смело. Така двете животни стигнаха до гъстата бледозелена шума около последния чатал на върбата и мащехата позволи на малкото да се насуче до насита.

Дълго лежаха двете животни, притиснати в клоните на върбата. Неочаквано котката се надигна, от очите й светнаха жълтозелени пламъци и в следващия миг затисна с лапата си малка синица. Горката птица, увлечена в първия полет, прекалено се беше доверила на младите си криле. Дивата котка я поднесе на катеричката и тя започна да я яде от главата, като гнусливо изплюваше меките перца.

Последваха много подобни дни и нощи, прекарани в клоните на старата върба. Понякога дивата котка извеждаше катеричката, но по-често беше сама. Какво ли задържаше така дълго дивия хищник в хралупата?…

В една лятна вечер близо до върбата се спря малко зверче. Изправено на задните си лапи, то огледа всичко наоколо, завъртя глава насам-натам и подуши с влажното си носле дебелата коруба на върбата.

Черната котка изпадна в диво опиянение. Като че ли в пъргавата малка невестулка, която й приличаше на лисица, тя позна убиеца на своите малки. Прилепи се към клона и повече не мръдна. Беше свикнала да изчаква. Търпението й бе залог за успех при лова — това правило бе научила от майка си, а тя от своята майка. Прибързаните действия никога не довеждат до успех …

Невестулката улови миризмата на лека плячка, но за момент се скри във високата трева. Оттам спокойно огледа още веднъж околността и едва след това се приближи към дебелата стара върба. Застана в познатата поза на миниатюрно кенгуру, вдигна острото си носле и помириса въздуха. Но дивата котка бе високо и не можа да я подуши.

Овладяла ловната си страст, черната котка чакаше. Сред дивата природа, за да живее един, трябва да загине друг. Обикновено загива този, който е по-слаб и допусне грешка. Тази истина не е нито жестока, нито добра. Просто така е устроен животът в гората.

Невестулката започна предпазливо и тихо да пълзи по ствола на върбата. Точно пред отвора на хралупата дивата котка скочи като стрела върху дребното кръвожадно зверче.

Двата хищника се търколиха на земята, без да издадат звук. Трудно е да се повярва, че невестулката се бореше сърцато срещу много по-едрата дива котка. Още щом котката заби острите си нокти в тялото й, тя бързо я захапа в гърдите. Зъбите й бяха остри като игли. По-нагоре не достигна. Това бе голям късмет за дивата котка, тъй като само няколко сантиметра по-високо минаваше дебел кръвоносен съд. Невестулката стисна със зъби и леко разкъса вимето. Дивата котка се озвери и пречупи гръбнака на невестулката. Малкото пъргаво тяло потрепера и увисна в зъбите на хищника.

След малко сред стихналата гора се чу силен гърлен крясък. Така не умеят да съскат домашните котки. Това бе тържествуващият отмъстителен крясък на победителя в дивата гора. Черната дива котка съобщаваше на цялата гора, на водата, на високия небосвод, че е победила и отмъстила за своето поколение.

Хищникът отново захапа жертвата си, разтърси я и я пусна на земята. Мъртвото тяло не помръдна. Котката го побутна с лапа, но не усети признаци на живот. Едва тогава тя стисна здраво зъби и плюейки малките кости, започна да яде. После събра остатъците по тревата и наситена, доволна, започна да мие лапите си. След това бързо се изкачи във върбата и изчезна в хралупата.

Катеричката я чакаше. Тя впи муцунката си в гърдите й и дълго сука гъстото мляко. Захапала гърдата, тя заспа върху корема на мащехата си…

Дивата котка не заспа. Тревожеше я гласът на совата, а и раната я болеше. Едва на разсъмване хищникът се унесе в лека дрямка…

Слънцето се бе издигнало високо над върбата, когато отвън я събуди необикновен шум. Докато се пробуди и съвземе, стана късно за бягство. Под хралупата на старата върба бясно залая ловно куче, чу се и човешки глас. Котката бързо се хвърли навън. Нещо й подсказваше, че трябва да отдалечи опасността от безпомощното създание и тя скочи от върбата. Кучето се опита да я улови във въздуха, но зъбите му щракнаха напразно. В този момент силен гръм разкъса предобедната тишина. Черната дива котка усети тъп удар в главата и се търколи безжизнена на тревата там, където снощи изяде невестулката.

Човекът похвали кучето си и вдигна убитата котка за опашката. Колко жалко, че не я беше срещнал през зимата, за да си направи от кожата й хубава яка! Сега трябваше да я захвърли далече в храстите. Човекът метна нехайно пушката на рамо и повика кучето. Но то стоеше под хралупата и подскачаше по ствола на върбата. Човекът се приближи, надникна вътре и забеляза, че там нещо мърда. Уви ръката си с носна кърпа и бръкна.

Миг след това извади малката катеричка и зяпна от учудване. Трудно му бе да си обясни такова съжителство. Погледна кучето си, но и то гледаше с изненада малкото животинче и не можеше да разбере как е възможно дива котка да се грижи за катеричка…

Ловецът се опита да прехвърли катеричката от едната ръка в другата, за да я разгледа по-добре, но изведнъж почувствува остра болка в палеца. Ръката му се разтвори и катеричката пъргаво скочи в клоните на върбата. Бързо пропълзя в чатала и оттам погледна човека с кучето. Той уви кърпата около палеца си, погледна към нея и я заплаши с пръст. „Имаш щастие, че дойдох навреме и хищникът не успя да те разкъса“ — викна той и тръгна бавно по пътечката навътре в гората.

Младата катеричка видя, че страшният човек с кучето си отива, но някак не можеше да успокои сърцето си. Дълго остана да лежи, прилепена върху гладкия клон на върбата, готова да захапе всичко живо, но да спаси живота си.

Вече не се върна в хралупата, откъдето така безцеремонно я извади ловецът. Без сама да знае защо, пропълзя до края на дебелия клон и леко се прехвърли в клоните на съседната елха. На върха забеляза някакво гнездо. Изкачи се до него и почувствува умора.

Листата на елхата тихо шумоляха. Дългите клони едва забележимо люлееха гнездото и катеричката заспа. Събуди се едва късно след обяд и седна да почиства опашката си. Може би в момента не знаеше колко важна е тази работа за бъдещия й живот.

Облизваше косъм по косъм и се чувствуваше добре, само да не беше този глад, който свиваше стомаха.

Катеричката беше голяма, но неопитна, тъй като вече не я кърмеше нейната майка. Силното мляко на дивата котка й бе помогнало да израсне бързо, но глезенето на мащехата можеше да стане съдбоносно за нея. Седеше в старото гнездо и чакаше, но гладът не си отиваше, а дивата котка я нямаше. Захапа лист от елшата, но бързо го изплю, обели кора от клона, сдъвка я, обаче също не й хареса. Сви се пак в гнездото и зачака…

Така я свари първата самотна вечер в дивата гора. След малко чу жалния глас на совата. Кръвта в жилите й се смръзна от страх. Сви се на кълбо в дъното на гнездото и за щастие гладната сова не я забеляза. Дроздовете допяха вечерните си песни и замлъкнаха. Синиците също затвориха мъничките си човки и в гората настъпи необикновена тишина.

Нощта над потока бе тиха и някак празнична. Водата клокочеше между гъсто обраслите с храсти брегове. А катеричката за първи път видя звезди в тъмното небе. Луната тръгна да пътешествува между тях и осветяваше гората със слаба, призрачна светлина.

Топлата лятна нощ е кратка. Денят настъпва бързо, сякаш само за момент е притворил очи и задрямал. Слънцето още не е изгряло, а кукувицата започна да кука. Миг след това тя кацна над дървото с елшата, забеляза катеричката, учудено завъртя глава, но, вярна на лекомисления си нрав, хвръкна навътре в гората.

Тихата хармония на утрото наруши гърленият крясък на сойка. Може би искаше да се надсмее на кукувицата или да наподоби гласа й, но успя само да изплаши катеричката. Тя се надигна, погледна от гнездото и остана изненадана от красотата на утрото.

Под дървото изскочи заек, огледа се, вдигна се на задните си лапи и започна да се мие. Няколко мига след това трепна и побягна напряко през гората. А след него като червена стрела се спусна гладна лисица. Катеричката наблюдаваше с нескриван интерес, за нея животът в гората бе нещо непознато. Въпреки това всичко възприемаше като естествено. Инстинктите бързо се събуждаха. Ушите й вече бяха в непрестанно движение, винаги нащрек, опулените очи шареха наоколо и нито едно движение не й убягваше. Обаче със самото събуждане гладът се обади веднага. Вече втори ден не бе хапвала нищо…

Може би затова бързо слезе от дървото. Направи няколко скока и отново се метна на друго дърво. Тази игра й хареса. Спусна се навътре в гората, като преминаваше по клоните на дърветата и спря чак в короната на бяла бреза. Седна в чатала на короната, без да предчувствува, че тук ще остане през цялото лято. Гъстите листа на брезата я прикриваха от всички страни. Помириса пречупен от вятъра клон, близна мъзгата със зъби и тя й се стори вкусна. Бързо започна да гризе сладникавата, леко нагарчаща, втвърдена течност. Скоро почувствува в стомаха си приятната топлина на насищането. Спря да яде, вдигна опашката си и започна да я вчесва. Като приключи с тоалета си, размаха весело опашка и тръгна из гъстата гора.

Към обяд се върна на брезата и седна в удобния чатал. До дървото едра зайкиня кърмеше малките си. Наблизо се разхожда дрозд. Без сама да знае защо, катеричката бързо се спуска по дървото и безшумно приближава до кърмещата майка. Може би й се иска да суче, но зайкинята скача, удря със задните си крака в земята и пропъжда малката катеричка. С разтуптяно сърце тя бързо се изкачва по гладкия ствол на брезата.

Към зайкинята зад камъка се приближава звяр, не по-голям от нея. Само като го наблюдава, катеричката трепери. Изпитва някакъв вроден страх. За първи път вижда невестулка. Страхува се, но не престава да наблюдава хищника. Ето че невестулката скача върху зайкинята. Двете тела се търкалят в тревата. Борбата не трае дълго. Невестулката, захапала майката за гърлото, жадно смуче кръвта й. Зайкинята изпъва тялото си и краката й потреперват за последен път. Хищникът не е задоволен и задушава и трите малки зайчета. След това оглежда околността и изчезва в гората.

Станала неволна свидетелка на жестокостта на своя най-голям враг, катеричката все още трепери. Привлечена от миризмата на прясно пролятата кръв, към трупа на зайкинята и малките й се приближава лисица. Бързо захапва тялото със силните си челюсти и го отнася в храстите. Връща се и лакомо излапва малките зайчета.

Катеричката трепери, а може би в момента съзнава своето голямо превъзходство — тя може да се скрие в клоните на дърветата, а по-едрата зайкиня бяга само по земята, населена с хищници.

В гъстата корона на старата бреза катеричката открива второ напуснато гнездо. Тя бързо го оглежда и ляга в него. По-успокоена от преживените страхове, катеричката отново усеща глад. Поглежда от гнездото и пъргаво прескача до счупения клон. Огризва засъхналия брезов сок, засища стомаха си, но сега пък изпитва жажда. Знае, че ако слезе от дървото и изтича до потока, ще утоли жаждата си, но се страхува. Предпочита да остане в короната на дървото и дълго олизва малките капки вечерна роса по листата на брезата.

След малко скача обратно в чуждото гнездо, разчесва опашката си, свива се на кравай и бързо заспива.

След няколко денонощия брезовият сок от счупения клон се свърши и на катеричката се наложи да слезе на земята. Още в началото на своята плаха разходка тя откри вкусни печурки. Бързо изгриза шапчицата на една от тях, а най-едрата взе внимателно със зъби и занесе в гнездото си.

Катеричката престана да ближе листата на дърветата. Когато почувствуваше жажда, слизаше при потока и от клона над водата спокойно пиеше. Навиците, наследени от дедите й, и наученото от дивата котка направиха от плахата катеричка съобразителна жителка на дивата гора…

Един ден, когато правеше утринната си разходка из полянките на гората, тя забеляза в небесата черна точка. Направи й впечатление, че черната точка непрекъснато расте. Тя се залепи за ствола на най-близкото дърво и изчака ястребът да се приближи. В последния момент, когато птицата се бе насочила право към нея, катеричката се скри под сух клон и избягна нападението. Птицата не се предаде, отново набра височина и като откри катеричката, пак се спусна надолу като камък. Но дребната катеричка вече познаваше нейното предимство и видя недостатъците при нападението. Леко се изплъзна от нападението и бързо се загуби в гъстата гора. Хищната птица отлетя на юг и там потърси нова жертва…

Друг път, като се разхождаше по клоните на дърветата, забеляза зверчета като нея. Приближи се, подуши едно от тях и започна да си играе. Но след малко я догони друго, по-голямо от нея, подуши я и тихо изръмжа. Катеричката учудена избяга и се завърна в своето гнездо. Както винаги, тя започна да вчесва опашката си. Скоро забрави за случилото се, изскочи от гнездото и побягна по клоните на дървото.

Катеричката вече не страдаше от глад. Умееше да отваря боровите шишарки, познаваше гъбите, а за десерт похапваше от червените плодове, растящи по храстите. Понякога намираше охлюв, а това бе лакомство за нея.

Един ден стана свидетелка на интересна случка. От високото дърво забеляза червена лисица. Тя предпазливо пълзеше към едра птица, свита в гъстата трева. Птицата усети опасността и излетя, но скоро падна. Лисицата отново се спусна към нея със стръв, а птицата се вдигна и пак падна.

Катеричката не овладя любопитството си и се приближи до мястото, където се бе свила птицата. Намери гнездо, пълно с малки птичета, каквито неведнъж й бе носила дивата котка. Улови едно от тях и бързо го изяде. Взе второ и се изкачи в гнездото си.

На другия ден пак се върна при гнездото. Но птицата не се вдигна да отлети, а разпери криле и започна да кълве катеричката, докато я прогони. Катеричката избяга и след малко вместо с месо закуси с голяма сърненка. Втора гъба качи в гнездото си, а вечерта, като тръгна към потока, видя нещо, което привлече вниманието й.

В тихата вода плаваше патица, а след нея ято малки патета. Майката старателно ги гонеше от брега. Едно пате не я послуша. Може би бе открило нещо интересно в тинята и старателно ровеше с крака. В този момент върху него скочи малко зверче, улови непослушното пате за шията и бързо се загуби в гъстата трева. За първи път катеричката видя как порът напада жертвите си. Разбра, че прави много добре, като не слиза на земята, за да пие вода, а се навежда от дългия клон…

Топлите летни дни се търкаляха като кехлибарени зърна от разкъсана броеница. Лятото узря като червена диня и през август се разпукна. Нощите бяха топли и кратки, дните горещи и сякаш нямаха край. Гората бе пълна с плодове и ухаеше. Дивите гълъби, разделени по двойки, от сутрин до вечер гукаха и често сплитаха малките си човки. Гората се оглася от бръмченето на всякакви насекоми, въздухът трепти под движенията на тънките им криле. Горещините траят вече втора седмица. Животните се изтеглят по влажните усойни места, а птиците замлъкват, скрити в гъстите сенчести дървета.

Горещите дни не създаваха неприятности на катеричката. Тя се излежаваше в гнездото си, пък и не само в него. Бе открила още две напуснати гнезда — едното в клоните на стария дъб, а другото между дългите игли на клонестия бор. Вечер слизаше от гнездото и от своя клон пиеше вода, като внимателно оглеждаше брега. В ранни зори закусваше с някоя гъба, а за десерт обираше вкусните червени плодове от бодливите храсти.

Напоследък се бе научила да ловува за сметка на кълвачите. Щом чуеше работливата птица, веднага се хвърляше нататък. Не бе трудно да я прогони от мястото и сама да хапне с апетит от вкусните ларви…

Животът на младата безгрижна катеричка би могъл да се нарече прекрасен, ако на всяка крачка не я дебнеха кръвожадни врагове.

Веднъж, като вчесваше опашката си под лъчите на залязващото слънце, тя здравата се изплаши. От съседния дъб гледаха към нея две жълтозелени очи. Тя излетя като стрела до короната на бора и се скри зад изтънелия ствол. Но невестулката бе опитна в ловуването на катерици и знаеше какво да прави. Мина в клоните на бора, огледа се и бавно пропълзя нагоре. Катеричката изчака хищника и когато бе само на един скок от нея, разпери предните си лапи, развя рунтавата си опашка като парашут, и полетя към земята. Ето че грижите, които полагаше за опашката си, не се оказаха напразни. Катеричката падна леко и без да чака невестулката да слезе от клон на клон до земята, бързо се покачи по ствола на бялата бреза. Невестулката, по-бавна, но сигурна в успеха си, с малко закъснение я последва. Не бе чак толкова гладна, но, изглежда, ловуването на катерици й създаваше някакво удоволствие.

Като се изкачи до върха на бялата бреза, катеричката се бе прехвърлила вече в клоните на стария дъб. Невестулката я последва. След малко двете животни се озоваха на един и същ клон. Невестулката приклекна за скок, но катеричката отново се хвърли към земята. Летейки, ловко се улови за клоните на съседното дърво и пропълзя в короната му.

Невестулката не можеше да прескочи това разстояние, поради което слезе на земята и пак се изкачи след жертвата си. От опит знаеше, че катеричката по-рано ще се умори. Време имаше достатъчно, нощната тъмнина не представляваше пречка за нея. Главното е, че катеричката накрая ще падне в лапите й.

Ето че пак двете животни са на един клон. Невестулката с поглед смразява кръвта на жертвата си. Но в катеричката се пробуди нещо от дивата котка и тя смело отскача далече към съседното дърво. Напразно чакат острите зъби на хищника. Отново трябва да слезе и да пропълзи до короната на високото дърво. Издръжливостта на катеричката я учудва, раздразнена скача от клон на клон и неочаквано подплашва от гнездото два гълъба. Птиците летят бавно, пляскат силно с криле. Горките, стараят се да отвлекат вниманието на хищника от гнездото. Но невестулката вече се навежда над него. Вътре шават малките. В този момент преследването й омръзва. Разкъсва телата на младите гълъбчета и забравя за пъргавата катеричка.

В гората бавно се спуска вечерта, но горещината не намалява. Катеричката се е скрила в клоните на стария дъб и плахо се оглежда. Не след дълго забелязва невестулката, която върви предпазливо по земята, минава под дъба и се загубва из високата трева. Но катеричката е неспокойна. Нещо я потиска, съзнава, че трябва да се скрие, но къде? До старата бреза може да отиде, но трябва да слезе на земята. Няма как, малкото животно се решава и с няколко скока стига до бялата бреза.

Скрива се в гнездото, но и там не намира спокойствие. Нещо непознато се носи из горещия въздух, задухът е непоносим и животното чувствува, че нещо ще се случи. Може би поради това гнездото й се струва не така сигурно. Бързо изскача от него. Бяга нагоре и надолу, сърцето й тупти. Без да знае сама защо, напуска бялата бреза и пълзи по ствола на стария дъб.

Може би минута преди да се огънат клоните на дърветата под напора на бурята, катеричката се скрива в удобната хралупа на дървото. Вятърът огъва клоните, поваля младите дървета. Тъмни дрипави облаци изпълзяват на небето и все повече се спускат към земята. В гората всичко живо се изпокри и замлъкна. Изведнъж стана тъмно, както в нощ, вятърът се усили, дърветата размахаха отчаяно клони, от земята се вдигнаха вихрушки.

Неочаквано тъмнината бе прорязана от светкавица, последва силен грохот, сякаш някъде падаха огромни скали и миг след това от оловните облаци рукна проливен дъжд. Из гората потекоха пресъхналите вади, плитките долчинки се запълниха с ромон на вода, а тревите и листата на дърветата и храстите жадно пиеха животворната влага. Потокът бързо нарасна и потече през гората като голяма река, в която, носени от вълните, плуваха изкоренени дървета…

Изпръхналата земя бе наситена и водата течеше към реката от всички долчинки и вади. Катеричката лежеше в дъното на хралупата и може би чувствуваше, че не може да направи нищо по-добро за своята сигурност.

През нощта бурята отмина. В ранното утро сякаш огромен магьосник бе сменил кулисите в дивата гора. По небето се носеха пухкави бели облачета, а на юг се бе образувала огромна пъстроцветна дъга. Всичко живо в гората излезе от скривалищата. Под дърветата миришеше силно на бор, на треви, на цветя, на загниваща шума.

В небосвода запя чучулига, след нея се обади златният кос и сякаш даде тон на птичия хор, скрит в корените на дърветата. Кукувицата ту тук, ту там повтаряше своето „ку-ку, ку-кук“ и прелиташе навътре в гората. Работният кълвач усърдно очукваше дърветата и не обръщаше внимание на възбудените синици, прелитащи напразно от храст на храст…

Катеричката подаде глава от хралупата и остана изненадана от променената гора. Бързо се спусна надолу, прескочи в клоните на млад дъб, а от него се прехвърли в друг и така игра дълго из младата гора. Без да иска, тя се приближи до своето старо гнездо в елшата. Там забеляза да излиза от гъсталака сърна. По нея излезе сръндак и я подгони по полянката. Катеричката отдавна бе виждала тези животни из гъстата гора, но сега за първи път ги забелязваше така свободни посред бял ден да се гонят по поляната. Едрият рогач догони сърната и силно я захапа за гърба. Сърната се огледа и пак побягна към храстите. Миг след това двете красиви животни изчезнаха, сякаш въобще не са се появявали пред очите на катеричката.

Младото животно не можеше да проумее държанието на сърната и на едрия мъжкар. Все още бе далече от този ден, когато сама ще забрави що е предпазливост и предизвикателно ще се разхожда из клоните на дърветата. Денят бързо премина. Над гората се спусна тиха вечер. Залязващото слънце галеше с последните си лъчи тъмнеещия небосвод и запалваше звездите. Гората потъна в синкав мрак. Птиците стихнаха в гнездата си, последна закука кукувицата и след това отлетя мълчаливо към някое свое сигурно скривалище. Не след дълго в нощната тишина се чу напевният тъжен глас на совата — нощната птица бе излязла на лов.

Самотната катеричка, свита на кълбо в хралупата, леко задряма, но след малко потръпна и се пробуди. Под дървото нещо ходеше. Любопитното зверче подаде глава и видя огромна дива свиня, която водеше след себе си пет-шест глиганчета. Спря се при извора, влезе във водата, опъна се и изгрухтя от удоволствие. Малките грухтяха около нея и чистата вода от малкото изворче заприлича на кална яма.

След малко майката се надигна и поведе глиганчетата към потока. Неочаквано на самия бряг се спря, остро изгрухтя и малките замръзнаха по местата си. Дивата свиня заби зурлата си в земята, започна стръвно да рови размекнатата почва. Нещо изпищя, към водата побягна черна сянка. Свинята бе разровила бърлогата на самотната ондатра. Напоследък катеричката я виждаше да плува в потока, следвана от малките си. Тя не се страхуваше от тези плахи животни. Напротив, изпитваше към тях известна симпатия. Може би чувствуваше, че е тяхна далечна роднина. И те като нея се хранеха с треви, огризваха гъбите, опитваха горските плодове. А ето сега гладната свиня ги откри под земята и едва ли някое е успяло да последва майка си. Катеричката наблюдава още малко пируването на малките глиганчета и неизвестно защо реши да се премести веднага в своето гнездо в клоните на старата бяла бреза.

В ранни зори я събуди сойка. Катеричката изскочи от гнездото и от клон на клон се спусна към потока. Точно искаше да скочи на брега, но на пътечката забеляза сребриста змия. Беше я виждала и друг път, не знаеше с какво е опасна, но инстинктивно се страхуваше от нея. Ето че срещу нея се изправи пор. Змията надигна глава и показа езика си. Порът нападна пръв. Двете животни дълго се мятаха в тревата, без да се разбере кой е по-силен. Но след малко дългото тяло на змията увисна, отпусна опашка и се свлече в тревата. Жестокият пор най-напред изяде главата, а дългото тяло отвлече някъде в храстите. Катеричката не отиде на своя клон над потока, за да утоли жаждата си. Предпочете да облизва росата от листата на дърветата, но да не рискува.

След бурята и поройния дъжд последваха още много топли дни. Сръндакът с високите рога продължи да гони сърните в ранните утрини или при залез слънце. Изглежда, горещината му пречеше да се показва.

В една ранна утрин катеричката пак се осмели да тръгне към потока и от своя клон да пийне вода. По пътя си мина в клоните на стария дъб, откъсна от съседната леска няколко лешника и бързо се спусна над своя люлеещ се мост.

Неочаквано забеляза две едри кучета: едното бе черно с клепнали уши, а второто — пъстро, по-малко, но и по-пъргаво. Катеричката потрепера и се долепи до клона. След малко тя се върна в клоните на стария дъб и се зае с вчесването на опашката си. Изведнъж се изплаши още повече. По пътечката между дърветата бавно вървеше човек. Неведнъж го бе виждала из гората. Никога не й беше сторвал зло, но катеричката се страхуваше и щом го видеше, бързаше да се скрие, за да не я забележи.

Човекът се скри в храстите и скоро оттам се чу рев на сръндак. Катеричката се обърка. Човекът е сам в храстите, от четириногите животни няма следа, а гласът на едрия мъжкар с високи рога се чува толкова близо до опасното двуного създание!…

Блеенето се повтори, потрети. Любопитството надделя над страха, катеричката повдигна глава и огледа полянката. Човекът си е сложил някакви черни лъскави очи на главата и спокойно оглежда гората. От другия край на гъсталака подава главата си сръндакът и също оглежда полянката. Но нещо го подплашва. Някъде зад него се чува лаят на кучетата. Красивото животно скача високо и се спуска напреко през полянката. Зад него изскачат двете кучета. Трите животни бягат към човека. Той обаче не се страхува от силните рога на сръндака. Стои наведен, държи нещо дълго и лъскаво в ръцете си. Глупавият сръндак се спира точно пред него. Няколко мига оглежда човека, след това скача встрани и продължава своя бяг.

На неговото място се спира голямото черно куче, изненадано от присъствието на човека. Неочаквано се чува гръм. Черното куче подскача и пада на земята. То вече не може да се изправи на краката си, търкаля се в тревата и от гърдите му тече алена кръв. Катеричката трепери, но не може да овладее любопитството си. Силният гърмеж се повтаря, пъстрото куче също подскача, но не пада, а бяга през глава към потока. А едрото черно куче в средата на полянката престава да потръпва. Човекът излиза от храстите, оглежда кучето, хваща го за опашката и го влече към потока. След това продължава своя път из дивата гора…

След спокойната нощ катеричката тръгна на разходка из гората. Откъсна няколко лешника, счупи ги с острите си зъби и внимателно изпробва вкуса им. Вече бяха узрели. Откъсна още няколко, внимателно ги премери в лапите си и захвърли единия на земята. Останалите занесе в близката хралупа под чатала на стария дъб.

Сама не знаеше защо започна да събира плодовете на гората и да ги укрива на различни места. Не е преживяла зима, не знае, че падне ли белият сняг, няма да има нито гъби, нито лешници, но инстинктивно се подготвяше за това време. До тогава обаче ще минат много безгрижни дни и нощи, катеричката всеки ден ще научава по нещо ново. Засега най-голямо щастие е, че нито веднъж не кръстоса своя път с някой хищник…

Все така се сменят нощите и дните, но катеричката почувствува, че стават все по-хладни. На разсъмване се събуждаше изгладняла, а слънцето някак се бавеше, не му се искаше да надникне така бързо между клоните на старата гора. Птиците в гората намаляха. Гълъбите отлитаха рано и се връщаха в гнездата си късно вечер, точно преди да се стъмни. Катеричката не разбираше какво става, къде се загубиха пойните птички и защо по цял ден ги нямаше влюбените гълъби…

В хладните утрини над потока се образуваше гъста мъгла и скриваше всичко от погледа на любопитното животно. Листата на дърветата тъжно падаха към земята. По поляните между тях трескаво работеха мишки — копаеха нови отвори в земята, мъкнеха там сухи треви, плодове и всичко, което се търкаляше по земята. Вятърът стана по-студен и духаше постоянно. Довличаше, кой знае откъде, тъмни дрипави облаци и те затуляха задълго топлото слънце. Кълвачът престана да почуква така старателно по дърветата, а тихият му смях въобще не се чуваше из дивата гора. Сойките прелитаха все по-рядко и някак угрижено крякаха. Само ястребите все така продължително летяха над оголялата гора и катеричката трябваше да се крие дълго из хралупите на дърветата.

Катеричката всеки ден опитваше лешниците и пренасяше по няколко в различни скривалища. Сутрин и вечер над гората започнаха да прелитат диви патици. Катеричката дълго се взираше в стройните им редици, изпълзяла в короната на дъба, където вече узряваха жълъдите. Беше напълнила две хралупи с вкусни плодове и сега събираше в трета. Жълъдите нямаха твърди черупки като лешниците и катеричката ги предпочиташе пред много други плодове в дивата гора.

През топлото лято тялото й наедря, опашката й израсна дълга и пухкава. Катеричката изглеждаше по-голяма от своите родственици в гората. Може би поради това те я избягваха. Досега всички опити да се сприятели с някоя от тях оставаха безуспешни. А нима бе виновна, че дивата котка я отхрани със своето силно мляко? Нима можеше да не похапне от вкусното прясно месо и още топлите яйца?… Благодарение на тези храни израсна силна, затова така чевръсто бяга по дърветата. Опашката й се развяваше като червен байрак по голите клони и недружелюбните роднини я наблюдават със завист…

Веднъж се случи да срещне отново невестулката. За нещастие този път катеричката бе на земята, а хищникът — в клоните на дъба. Опита се да смрази жертвата си с поглед. За миг катеричката се почувствува слаба и безпомощна, а звярът над нея — напълно сигурен в плячката си. Катеричката се спусна към ствола на бялата бреза. Невестулката скочи на земята, за Да й пресече пътя, Може би това бе целта на катеричката, защото бързо сви към стария дъб и като пламък се изкачи в короната му. Невестулката загуби няколко мига, но те бяха достатъчни на катеричката, за да се измъкне от неизгодното положение на земята.

Започна дълга гоненица. Хищникът се изкачи по дървото, но щом приближи жертвата си, тя с дълъг скок се пренесе в клоните на съседното дърво. Трябва отново да се слезе на земята и да пропълзи по ствола на другото дърво. През това време катеричката си почива, набира сили за нов скок. Когато хищникът се доближи, катеричката скочи обратно в клоните на дъба. Невестулката ядно я стрелна с поглед, поколеба се дали да скочи, но разстоянието не отговаряше на възможностите й. Не оставаше нищо друго освен отново да слезе и да пропълзи до короната на дъба.

Когато скочи за четвърти път, катеричката не успя да забие нокти в клона и полетя към земята. Едва успя с опашката си да намали скоростта на полета и отчаяно се преметна през най-ниския клон на дървото. Невестулката бързо я последва. Докато малката катеричка се съвземе от падането, невестулката пропълзя до ствола на стария дъб. Побягна към върха, но умората вече казваше своето. Нямаше сили да прескочи в клоните на съседното дърво. Невестулката се приближи и докато се готвеше да скочи върху жертвата, катеричката скочи към земята, като умело кормуваше между клоните с дългата си рунтава опашка.

Невестулката яростно и упорито се спусна надолу, а катеричката изпълзя от съседното дърво и се втурна навътре в гората. Но между гъстите дървета това умееше и невестулката. Разбира се, някъде се налагаше да слезе и отново да пропълзи до короната на съседното дърво.

Катеричката имаше известна преднина, но силите й бързо се изчерпваха. За щастие, като скочи от един бор в друг, изненада две други катерички, по-дребни от нея. Те спокойно лющеха от шишарките и тревожно оглеждаха бягащата им родственица.

Забелязаха малко късно опасния звяр и се спуснаха в бяг след едрата катеричка. Тя обаче не им обърна внимание и продължи да скача от дърво на дърво, избирайки си по-дълги разстояния. Изведнъж дочу глух удар. За миг се огледа и видя, че една от катериците бе паднала на земята. Невестулката също забеляза падналото животно, разбра, че не е същото, което преследваше, но не се поколеба и скочи върху него.

Няколко дълги минути продължи неравната борба. Катеричката за момент се изплъзна и побягна към близкия бор, но невестулката с дълъг скок я улови и заби острите си зъби в шията. Катеричката изпищя и главата й увисна встрани. Хищникът жадно изпи топлата кръв.

Двете живи катерички не изчакаха да захвърли тялото на тяхната дружка, а преди това се спуснаха в бяг. По-малката някак естествено прие ръководството на по-голямата. Скачаше дисциплинирано след нея, не се отклоняваше, не задминаваше. Така направиха голяма обиколка из гората и се върнаха при старата бяла бреза. Там скочиха в старото гнездо и дълго си почиваха. По-голямата не прогони по-малката. Тя беше млада мъжка катерица. Скоро сова бе отвлякла майка им и заедно със сестра й те тичаха безгрижно по клоните на дърветата до този злощастен ден. Благодарение на своята издръжливост катеричката за втори път се измъкна от лапите на невестулката. Сега вече на хищника ще бъде трудно да я улови.

Тя прибра в гнездото си спасения мъжкар, но нямаше да го търпи дълго.

Преди да се стъмни, намери удобно място под чатала на съседния бор и започна да огризва кората. Младият мъжкар бързо долови замисъла й и продължи да дълбае дървото. Навътре то бе изгнило и не се оказа много трудно, за да се издълбае до вечерта в него удобна хралупа с малък отвор. На пръв поглед катеричката наблюдаваше без особен интерес младия мъжкар. Но вътрешно тя беше доволна, че близо до себе си има сродна душа.

От този ден двете катерици тръгнаха из гората заедно. Започнаха усилено да трупат запаси. Лошото бе само това, че вече забравяха в кои дървета са натрупали храна. Случваше се вместо да отидат при скривалището с жълъди, да намерят склада със семки от борови шишарки. Но това не беше голяма беда и не им пречеше да създават все нови и нови складове.

Сутрин белите влажни изпарения от потока се вдигаха и покриваха гората. Само тук-там стърчаха голите клони на стария дъб и острите върхове на вечнозелените борове. Катеричката се изкачваше по тези върхове над бялата мъгла и, учудена, наблюдаваше разкъсването на мъглата. Животът на двете катерици ставаше от ден на ден по-труден и изпълнен с опасности. През дългите нощи гладната сова обикаляше из клоните на оголените дървета, а през деня соколите се спускаха все по-ниско над гората.

Кой знае откъде в гората прилетяха на големи ята врани. Дърветата се огласяха от техните крясъци и катеричките се оглеждаха изплашени. Храстите около потока погрозняха, тревата по полянките най-напред почервеня, после пожълтя и незабелязано изсъхна. Есенните дни се задържаха слънчеви, но лъчите на слънцето вече не топлеха, както през лятото.

Една сутрин катеричката се събуди под напора на вятъра и погледна навън. Тежки оловни облаци плуваха ниско над гората. След малко вятърът престана и над гората заваля дребен дъждец. Не спря да вали няколко дни и нощи. Катеричките стояха в своите хралупи и от време на време поглеждаха навън. На четвъртата нощ небето се изясни, звездите светнаха, но сутринта времето застудя. Слънцето бавно изгря, но не стопли животните. Малки бели облачета се опитваха да го скрият за по-дълго в сянката си, но не успяваха. Вечерта вятърът се усили, катеричките се скриха в хралупите си и дълго не можаха да заспят. По едно време на полянката под стария дъб излезе кошута, следвана от едногодишно еленче. След тях втора, трета, четвърта. Едрите животни сведоха глави и търсеха нещо из сухата трева. В този момент от гората се показа едър елен. Спря се в средата на полянката, огледа стадото си и изрева. Гласът му бе странен, от присвитите му очи изскачаха пламъци, а наведените назад рога се опираха в хълбоците му. Кошутите надигнаха за миг глави, ослушаха се дали няма да се чуе отговор от гората, но скоро наведоха глави и тук-там откъсваха по някое сочно стръкче трева.

Но еленът беше неспокоен. Разкрачи се и още веднъж мощно изрева. Пак не получи никакъв отговор. Само най-младата кошута се отдели от стадото и тръгна сама към потока. Еленът се спусна след нея и скоро я доведе обратно с покорно наведена глава.

Неочаквано от вътрешността на гората се чу ревът на друг елен. Той също ревеше силно и гласът му се чуваше все по-близо. Едрият елен отново се разкрачи в средата на полянката, вдигна глава и отново изрева. В гласа му имаше не само призив, но и закана, отправена към онзи, който се приближаваше. Еленът от гората дълго не се обади. Този на полянката отново изрева и започна да рови с крака в земята. Кошутите вдигнаха глави и се огледаха тревожно.

Младата неспокойна кошута пак се отдели от стадото. Еленът се спусна след нея и бързо я върна, после събра цялото стадо в средата на полянката и се огледа. От потока излезе вторият елен. Той направи няколко крачки, вдигна глава и силно изрева. Водачът на стадото му отговори и застана срещу него. Широките му рога блеснаха на лунната светлина. Пришълецът изрева за последен път и също сведе рога.

Минаха миг-два и мощните рога треснаха, сплетоха се в жестока прегръдка. Мина доста време, докато се отделят. Двете едри животни отстъпиха няколко крачки и когато катеричките очакваха да чуят втори удар на рогата, от храсталаците се разнесе силен гръм…

Водачът на стадото направи висок скок, но във въздуха изстена, преви се и падна на земята. С последни сили той се надигна, направи няколко крачки и се сгромоляса под старата бяла бреза. От муцуната му излизаха облаци бяла пара, а дълбоко от гърдите се чуваше задавен стон. Миг след това започна да бие с крака и бавно стихна, изпънат неестествено на земята. А кошутата заедно с елена-пришълец беше изчезнала в гората. Дори катеричките не забелязаха в коя посока.

От храсталака при потока излезе човекът. Както през лятото, когато застреля кучето, той се повъртя около трупа на елена, след това отряза главата му, изчисти вътрешностите и, превит под тежестта на тялото, тръгна по тясната пътечка. Катеричките плахо огледаха полянката и, като не откриха нищо интересно, пак се скриха в хралупите си.

На другата сутрин те подадоха глави навън и онемяха от изненада. Дървета, храсти и треви — всичко бе покрито с бяла пелена. Въздухът беше чист, студен и резлив, но под топлите им кожухчета не можеше да проникне. Като задуха студеният вятър, положението стана по-трудно. Опадаха дори жилавите листа на дъба и могъщото дърво вдигна голи клони към небесата.

Катеричките не можеха да се начудят. До обяд бялата пелена изчезна, слънцето се скри зад сиви облаци и малките животинки, несигурни в утрешния ден, се заеха да събират усилено храна. Вече трупаха и по земята лешници, жълъди. Заравяха ги с малко шума и отминаваха по-нататък. Нищо че вятърът отвяваше шумата, главното беше, че вършеха нещо. Това ги успокояваше. Всички хралупи по околните дървета бяха пълни, по полянките имаше много купчинки, но катеричките не преставаха да събират и трупат нови запаси …

Така те се трудиха упорито много студени дни, докато едно утро се събудиха и не познаха своята гора. Не, това не беше тънката бяла покривка на първия сняг! Гората бе отрупана със сняг. Всичко наоколо бе бяло, по-бяло от техните нагръдници. Само в потока шумеше водата.

Катеричките бързо откриха, че за тях сега е най-сигурно в клоните на боровете. Дългите игли бяха обсипани с тази студена, бяла и безвкусна маса. Единствената полза от нея беше, че скриваше телата им от хищните погледи на враговете, а понякога им служеше вместо вода.

От падането на първия сняг катеричките задълго се задържаха в леговищата си. Понякога оставаха там няколко дни и нощи. Но това не бе зимен сън, какъвто заспиват мечките и язовците. В случая сънят бе принудителен — когато животното спи, не му е необходима храна. Сега катеричките бяха пестеливи. А да се показват много-много навън на белия фон за тях беше твърде опасно. В гнездото на старата бреза катеричката вече се чувствуваше съвсем несигурна. Затова още в началото на зимата се премести при мъжката катерица, където и преди това прекарваше по няколко часа. В хралупата бе по-топло и уютно. Тук не можеше да ги открие нито совата, нито ястребът.

Зимата се оказа снеговита, не минаваше ден, без да завали сняг. Двете животни заспиваха все по-продължително. А събудеха ли се, тръгваха да търсят някое свое скривалище с храна. Търсенето им отнемаше много време. Трудно се ориентираха в новата обстановка, но понеже имаха много скривалища, все успяваха да открият някое. Изхранваха се и пак заспиваха за няколко дни и нощи.

Зимата продължи дълго. Двете катерички вече мислеха, че никога няма да свърши. Един зимен ден преживяха голямо премеждие. И все пак в нещастието имаха малко свое, катериче щастие. Пробудиха се малко преди кръвожадната невестулка да открие хралупата им.

Гладният хищник дни наред проверяваше дърво по дърво и все не можеше да открие къде изчезна тази пъргава едра катерица, дето два пъти успя да се измъкне от лапите й.

Двете катерички бяха излезли от хралупата, правеха утринния си тоалет и се стараеха да си спомнят за още някое пълно скривалище, като забелязаха кръвожадния звяр. Впуснаха се в бяг, прескачаха бързо от клон на клон, но невестулката упорито ги следваше. Голите клони не можеха да ги скрият. Сега вече можеше да ги спаси само чудо… И то стана точно навреме! Катеричките вече чуваха дишането на невестулката, когато в тишината се разнесе силен гръм. Невестулката отчаяно скочи и полетя към земята. Катеричките се огледаха. В своя бяг не бяха забелязали страшния човек. Той стоеше под дървото, усмихваше се и гледаше право към тях. Малко по-назад към тялото на невестулката се приближаваше едро куче. То захапа вечния им враг и го донесе в краката на човека. Катеричките не умееха да благодарят. Впуснаха се отново в бяг и, без да слизат на земята, направиха голяма обиколка, докато стигнат до своята хралупа.

Един зимен ден, когато слънцето грееше над гората, катеричките видяха сърна, бягаща на три крака. Кожухът й беше топъл, но с болен крак тя едва ли щеше да дочака пролетта. А малко след нея забелязаха животно, припомнящо нещо на едрата катеричка. Дивата котка вече догонваше сърната и скочи върху нея. Захапа шията на отслабналото животно и развя опашка. Сърната жално изблея, опита се да се вдигне, но всяко усилие беше напразно.

Около падналото животно започва да расте червено петно, сърната бие с крака във въздуха, повдига глава, но котката я захапва още по-дълбоко и животното се отпуска върху снега. Дивата котка стръвно къса парчета месо от хълбока на сърната и оглежда околността. Дълго пирува хищникът, после сяда на задните си лапи и почиства муцуната си. Катеричките я наблюдават отгоре, изплашени и объркани. Най-после котката изоставя плячката и се отдалечава навътре в гората.

Не минава много време и до разкъсаното тяло на сърната се приближава лисица. Над нея лети ято врани, но звярът не им обръща внимание — лакомо изяжда вътрешностите на сърната, откъсва голямо парче месо и побягва към … храстите. Върху трупа кацат враните. Най-напред изкълвават големите очи, а след това обират остатъците по едрите кокали…

След няколко дни вятърът завя със сняг скелета на сърната, а посред оголената полянка катеричките намериха едно от своите скривалища. Те се нахраниха до насита, известно време тичаха насам-натам по полянката и скоро се прибраха в топлата хралупа, където проспаха още няколко дни.

Времето изведнъж се промени. Снегът в гората започна бързо да се топи. Катеричките се събудиха и тръгнаха да търсят храна. Неочаквано на най-долния клон в стария дъб забелязаха невестулка. Бяха толкова близо, че трудно щяха да се спасят с бягство. Но невестулката не им обърна внимание. Долу под дървото трима мъжкари жестоко се биеха, а женската, седнала на дебелия клон, наблюдаваше с интерес трибоя…

Двете катерички се върнаха безшумно в хралупата си. Не се нахраниха, но бяха живи. Тревожно се споглеждаха, не можеха да разберат какво става с невестулките, защо са толкова много. Но също така чувствуваха някакво вътрешно безпокойство. Настъпваше първата пролет в живота им и кръвта им започваше да кипи.

Студената зима вече се предаде напълно. В гората плахо настъпи пролетта. Дроздовете все още не пееха весело, но прелитаха от дърво на дърво и многообещаващо подсвиркваха. Кълвачът все по-често очукваше като грижлив доктор кората на дърветата и от време на време весело се разсмиваше. Свраките и враните станаха по-миролюбиви, а малките катунарчета весело цвърчаха в голите храсти. Фазаните се разхождаха на припек, подреждаха перата си и кряскаха с твърд, метален глас. А в тихите вечери над поляните прелитаха бекаси с дълги човки и пееха някак особено. Утринните мъгли бързо се разнасяха и по набъбналите клони блестяха капки роса.

Боровете и смърчовете спокойно посрещаха пролетта. Белите дъбове също на пръв поглед изглеждаха спокойни, само в брезите мъзгата напираше към най-тънките клони и те бързо загубиха зимния сивочер цвят. Само след няколко дни по тънките клончета се развиха малки листенца.

Катеричките вече страдаха от глад. По цял ден огризваха сочните връхчета на брезовите клончета и ставаха все по-неспокойни. Едрата катеричка побягваше кокетно от младия мъжкар, а той се спускаше като луд след нея. Сега и те не обръщаха голямо внимание на опасностите, които криеше лекомислената игра. Червените им тела прескачаха като малки пламъци из голите клони на дъба. И опитни акробати биха им завидели на дългите скокове. Беше им добре, може би много добре, но всичко хубаво бързо свършва.

Неочаквано в клоните на дъба се появиха още две млади мъжки катерици, започнаха да се увъртат около едрата женска. После се нахвърлиха срещу другаря й. Но той не се посрами. Първият нападател полетя към земята и можеше да благодари само на опашката си, че не си счупи гръбнака. С втория борбата продължи по-дълго. Дори потече кръв, но накрая и той бе прогонен. Сега вече двойката катерички имаше законно основание да остане заедно — брачният съюз бе скрепен с кръвта от шията на младия мъжкар. В дивата природа женската принадлежи на най-силния. По този начин поколението, което ще създадат, ще бъде по-силно и жизнено.

Изминаха още няколко седмици. Топлият вятър промени гората до неузнаваемост. Храстите напъпиха, в клоните им весело цвърчаха синици, около потока се белееха малките камбанки на бели кокичета, а между храстите срамежливо поклащаха звънчета тъмносини теменужки. Дните се удължаваха, а слънчевите лъчи грееха все по-топло. Всички дървета в гората напъпиха, а клоните им пращяха от нови сокове.

Катеришкото семейство използува топлите дни за строеж на ново жилище. Този път избраха мъничка хралупа в старата бяла бреза. Издълбаха го по-широко от обикновено, само входния отвор оставиха тесен. Мъжката катерица донесе от земята мек мъх и с него постла хралупата. Женската катерица поемаше от него донесеното и бързо го прогонваше от хралупата. Когато жилището беше готово и наближи раждането, тя съвсем го прогони от дървото.

Мъжкарят разбра, че сега няма какво да прави в клоните на старата бреза и прескочи в клонестия дъб. Там го свариха нощта и ясното утро. Долу по полянките вече цъфтяха ягоди, между дърветата прелитаха на двойки диви гълъби и се разтапяха от нежност. Птица прелита като стрела и се загубва в гъстата гора. Кукувицата дълго предсказва плодородна година, а след това гърлено се смее, снася яйцето си в малкото гнездо на сипката и запява в захлас в храстите. Песничката е проста, но всеки път тя я повтаря по новому — по-нежно и по-мелодично.

Доктор Кълвач почуква силно по кората на стария дъб. Открил гнездо с ларви, той гърлено се смее и се готви да отлюпи кората. Дребни синици прелитат възбудено от храст на храст и си съобщават нещо много важно. Високо над гората лети мишелов и плахите птици чуват крясъка му. Горска чучулига, поздравила раждането на новия ден, се спуска като камък от висините и бързо изчезва между дърветата.

В новата хралупа, в отвора на старата бяла бреза, едрата катерица облизва с мъничкия си език телата на четири малки катерички. След това ги придърпва с лапи към себе си и, тръпнеща, чувствува как сучат от нея мляко. Вече е майка, може би е щастлива, или се страхува за рожбите си.

На самия връх на клонестия дъб седи търпеливо мъжката катерица. Често поглежда към хралупата в ствола на старата бяла бреза и по навик олизва косъм по косъм дългата си опашка. След това чува смеха на кълвача и бързо се спуска към него. Лесно го прогонва оттам, отлюпва кората и събира тлъстите ларви. Кълвачът го гледа учуден и след малко прелита на друго дърво. Мъжката катерица отново пропълзява в короната на стария дъб и впива поглед в хралупата в бялата бреза. Какво чака? Знае ли какво става сега в тъмната хралупа?… Сигурно се досеща, защото от снощи седи на върха на дъба и лови миризмите откъм бялата бреза. Чака да се покаже дружката му, тогава ще знае, че всичко е наред. Сега трябва търпеливо да чака, за нищо на света не бива да я смущава.

Катеричката търпеливо изхранва малките си и подава глава навън от хралупата. Няколко мига се оглежда, забелязва своя другар и сякаш му кима с глава. Бавно измъква тялото Си от хралупата, сяда в чатала на старата бяла бреза и сякаш нищо особено не се е случило, започва да почиства опашката си. После се изправя на задни лапи, развява опашка и, вдигнала предните си лапи пред белите гърди, поглежда учудено надолу.

По ствола на старата бяла бреза пълзи нейният другар и в муцуната си носи едър охлюв…

Лисицата е кръвожаден хищник

В гъстата борова гора бавно настъпваше денят. Още от сутринта заваля сняг. Вятърът задуха, гората зашумя, а снегът не преставаше да вали, даже се усили. Лошо започваше зимният ден, трудно ще им бъде на дивите животни. Едва надвечер бурята утихна. Времето чувствително омекна, но над гората се спуснаха тежки, сиви облаци и над смълчаните дървета отново се посипаха едри снежинки.

Те падаха бързо и закриваха следите на лисицата, която си беше направила леговище под голямата скала. Клоните натри млади борчета покриваха входа му, а надвисналата скала го предпазваше отгоре и отстрани. И хората, и грабливите птици трудно можеха да открият леговището. Самата лисица не се страхуваше от пернатите си врагове, макар че от малка водеше с тях безмълвна война. По-вярно беше да се каже, че птиците се страхуваха от ловкия звяр — стига само да се приближеше до плячката и те отлитаха с недоволни крясъци. Лисицата се преструваше, че не им обръща внимание. Легнала под скалата върху наръч суха трева и листа, тя беше доволна от самотата си и се чувствуваше в безопасност.

Само старият язовец знаеше нейното леговище. Той вече се беше събудил и от време на време подаваше муцунката си, поглеждаше намръщено към скалата и мърмореше нещо под нос. Дали беше недоволен от неприятното съседство, или пък трудно понасяше самотата си — не можеше да се разбере.

Тази година зимата някак поизбърза и язовецът се страхуваше, че натрупаната мазнина няма да му стигне до пролетта. Затова въпреки снега той пак се отправи към гората, за да потърси нещо за хапване. Там течеше малък поток и по бреговете му можеше да намери някой охлюв или да изрови тлъст червей, а в най-лошия случай — да похапне вкочанени от студа корени.

Не измина много време, откакто язовецът се скри в гората, и близо до лисичата бърлога се спря една бялка. Тя подуши следите, огледа се и видя муцуната на лисицата, която се подаваше от боровите клони. Не побягна, а само се изправи на задните си лапи и оголи острите си зъби. Лисицата тихо изръмжа, бялката се огледа, изпъна тяло и се приготви за борба. Лисицата изпълзя от леговището. Не й се искаше да прахосва силите си в борба с това малко зверче. Но то не преставаше да се зъби насреща й. Лисицата скочи напред, бялката се изплаши, подви опашка и пъргаво се метна на близкия бор. Шмугна се нагоре и отново се озъби срещу лисицата. Тя доволно изръмжа, отърси снега от тялото си и се върна обратно в бърлогата. Не, никак не й се щеше да се бие напразно! Добре, че малкото зверче избяга само…

Вече пета зима посреща опитната лисица. Тя знае, че снегът няма да се задържи дълго, идва със студовете и си отива след тях. Зимата е жестока към всички обитатели на дивата гора. Много от тях няма да доживеят до пролетта. Даже за лисицата е трудно и тя не винаги успява да улови заек или яребица. Дълбокият сняг закрива бързо следите, гладът свива вътрешностите, а свирепият студ замахва с ледена коса над главата й. Засега кожухът я предпазва, но за да може кръвта да сгрява тялото, нужна е много храна, която трябва дълго Да се търси из дълбокия сняг.

При ловуването в снега лисицата трябва да бъде предпазлива, да пести силите си и главно — да не изяжда цялата си плячка наведнъж, защото не се знае дали през следващите дни ще успее да улови нещо. В най-лошия случай долу в селото има лек и богат улов, но двуногите същества, които живеят там, са опасни. Лисицата неведнъж се е срещала с тях и има опит. Въпреки това тя често се е спускала към курниците, но тогава в бърлогата са я чакали по няколко ненаситни гърла.

Сега тя пак е гладна, но е сама и предпочита да стои по-далеч от двуногите. За цял живот лисицата няма да забрави страшната случка, която преживя преди четири години. Тогава беше още малка и не можеше да бяга дълго в снега…

За първи път тя отвори очи в една просторна бърлога в съседното сечище. Леговището имаше два изхода, единият излизаше под корените на полуизгнил пън, а вторият — малко по-далеч, в малиновите храсти.

Заедно с братята и сестрите си лисицата прекарваше своето време в игра със заешки и котешки кости. Храна имаха достатъчно, за това се грижеха майка й и баща й. Това беше най-хубавото време от живота й…

Веднъж, както си играеха пред бърлогата, лисичетата доловиха непознати гласове. Майка им тихо изръмжа и всички се скриха в бърлогата. Вътре беше тихо, тъмно и топло… В единия край беше пълно с оглозгани кости. Около бърлогата се вдигна страшен шум. Някой риеше земята, блъскаше по стария пън и в бърлогата се сипеше пръст.

Майката се огледа колебливо и изтика малките към отвора под малиновия храст. Самата тя се върна при главния вход. През него вече подаваше муцуна малко, зло куче. Майката се опита да го прогони, но кучето, насъскано от опасните двуноги същества, лаеше яростно и хапеше с острите си зъби. Тя се опита да се впие във врата му, но не успя. Кучешкият врат беше дебел и защитен от широка каишка. Окървавена, майката препречваше с тялото си входа на бърлогата, кучето напираше, хапеше я, тя се бранеше и скимтеше от болка, но не отстъпваше. Зад нея бяха малките й, нямаше да позволи на кучето да ги разкъса…

Никой не беше казвал на лисичетата какво да правят в такива случаи, но най-едрото от тях тихо изръмжа, скочи към втория отвор и увлече другите след себе си.

Щом изскочиха навън, те попаднаха сред страшна буря. Наоколо загърмя и затрещя, замириса на кръв и на нещо страшно непознато. Най-голямото лисиче лежеше мъртво пред изхода, а останалите скимтяха и гледаха към майката. А тя нямаше време за тях. Вече разбираше, че не може да избяга, че не й остава нищо друго освен да се бори за своя живот и за живота на останалите малки. Такъв е законът на дивата гора.

От отвора изскочи второто лисиче и наоколо отново затрещя и загърмя. Въпреки това другите го последваха…

На изхода се появи малката лисица. За миг слънчевите лъчи я заслепиха, но тя бързо прескочи потръпващите тела на братята и сестрите си. Видя разкрачените крака на двуногото същество и за пръв път усети острата миризма на тялото му. Обърка се. Не знаеше накъде да бяга и в последния момент се провря през краката му.

Ловците викаха и крещяха, но закъсняха със стрелбата. Може би мислеха, че са избили всички и пушките им бяха празни. Лисицата избяга в другия край на гората, сви се в гъстото жито и притихна. Без да се помръдне от мястото си, тя прекара първия самотен ден в страхливо очакване.

Надвечер житните класове пред нея се разтвориха и между тях се показа главата на стария лисугер. Беше я открил по следите. От този момент за нея се грижеше бащата. Носеше й за храна дивеча още жив. Разкъсваше го и я оставяше да яде до насита.

Двамата заживяха в леговището под гъстите борови клони. По мръкнало старият лисугер излизаше на лов и в ранни зори се връщаше с полузадушена кокошка, фазан, заек или яребица. Рядко се случваше да донесе само няколко мишки. Оставаше я да се нахрани, а каквото остане — изяждаше сам. После спяха по цял ден.

Старият лисугер дълго се грижи за дъщеря си. Когато тя поотрасна, започна да я води със себе си на лов, но тогава отдалече заобикаляше домовете на двуногите същества. Нощните набези бяха интересни. Младата лисица бързо се научи да ловува не по-зле от баща си.

Разбра, че нощта е по-подходяща за ловуване от светлия ден. Нощем летят само безобидните прилепи. Птиците, които с крясъка си издават хищника, спят, двуногото същество също почива в дома си, а топлият ветрец е добър съюзник. — съвсем точно показва къде се е скрила мишка или къде мъти фазан. И безшумно летящата сова, и бухалът не закачат лисиците — търсят по-дребен дивеч, защото не искат да рискуват и сами да станат плячка.

През нощта лисиците са господари на гората и на околните поля. Никой не ги вижда, никой не ги преследва. Единствените им неми свидетели са звездите и голямата луна. Щурците цвърчат тихо, мъничките светулки летят между дърветата. На кого ли светят? На лисицата не е необходима тяхната светлина, а те не се страхуват от тъмнината…

Само веднъж малката лисица се уплаши до смърт от мрака. Над планината се спусна буря, задуха силен вятър, остри светкавици разсичаха небето. Затрещяха гръмотевици също като онези изстрели на ловците. Но както неочаквано дойде бурята, така отмина. По небето една след друга се показаха звездите, бавно изплува светлият сърп на луната, в гората тихо шуртеше вода и се стичаше към набъбналия поток.

После лисицата преживя още много бури, но вече свикна и не се страхуваше. През първата и втората година от своя живот тя научи много неща, от които зависеше съществуванието й.

Разбра, че порът и язовецът не са интересен лов. Друго нещо са патицата и едрата гъска. За тях си струваше да се измокри дори в студената вода. Месото им е вкусно, а костите — меки и хрупкави. Подобно е месото на яребиците и пъдпъдъците, но те са толкова плахи, че рядко успяваше да ги изненада.

Нямаше защо да преследва останалите птици, които чуруликаха из дърветата. Малкият дрозд не стига дори за една порядъчна хапка, но шумът му е достатъчен да разтревожи цялата гора. Гургулиците също не могат да заситят стомаха й, пък и летят високо в клоните на дърветата.

Научи се, щом не улови нищо през нощта, да прекарва деня с плодове. Късаше ловко малините, дъвчеше падналите диви круши, обираше червените горски ягоди, а през есента похапваше и грозде. Въобще през лятото можеше да се мине без месо, но не беше толкова страшно. Младата лисица не избираше много-много, стига стомахът й да е пълен и всичко е наред…

Един есенен ден лежаха заедно със стария лисугер и се припичаха на слънце. Лъчите му вече се спускаха зад короните на дърветата, когато се дочу заешки писък. Старият лисугер се надигна бързо, подуши въздуха и се спусна по посока на звука. Смяташе, че някой по-малък хищник е уловил заека и че той ще може да го отнеме. Лисицата тръгна след него. Приближиха се тихо и близо до звука се разделиха, за да нападнат от двете страни. Не обърнаха внимание на това, че вятърът духа в обратна посока, нямаха време да обикалят и да се ориентират по миризмата.

Ето излизат в края на гората. Спират се над стръмния сипей и душат въздуха. Но вятърът духа срещу тях, ще трябва да разчитат само на слуха си. Някъде зад шипковия храст, окичен с червени плодове, отново се чува отчаяният писък на загиващ заек…

Старият лисугер се спуска по сипея и с дебнещи стъпки се приближава до шипковия храст. Изведнъж в тишината изтрещява гръм. Старият лисугер подскочи неестествено, размаха опашката си, падна на земята и се сви на кравай. После се надигна и с последни сили се повлече към гората. Но страшният гръм се разнесе отново и прикова лисугера към земята.

Младата лисица наблюдаваше изплашена от сипея. Нещо й подсказа да се обърне и да избяга, но нещо друго, по-силно я задържаше на място. Може би искаше да разбере откъде дойдоха тези невидими изстрели. Не се наложи да чака дълго, храстите се разгърнаха, червените шипки затрептяха и оттам излезе опасното същество с нещо лъскаво в ръката си.

Човекът приближи до стария лисугер, подритна го с крак, а младата лисица не можеше да си обясни защо той не скача и не бяга… Двукракото същество се навежда и вдига лисугера за опашката, от главата му капе кръв…

Младата лисица не издържа повече и побягва към леговището под скалата. И ето вече трета зима поред го обитава, вярна на навика и на стария лисугер.

С безразличие лисицата гледа как снегът вали. Вече втори ден не е хванала нищо. Стомахът и червата й се свиват, вътрешностите я болят от глад, но какво може да улови в снега? Мишките са се заровили дълбоко и миризмата им не се усеща. Птиците веднага я забелязват върху белия фон, само някой глупав заек може да се мерне, но по-добре е все пак да почака до свечеряване. Поколеба се дали да не слезе към селото, но животинският й инстинкт пропъди опасното желание.

Лисицата едва изчака да се свечери и се измъкна от бърлогата. Тръгна бавно, с дебнещи стъпки, често се спираше и душеше въздуха. Когато излезе от гъсталака, приятна миризма я удари в ноздрите. Тя потрепери от вълнение, козината й настръхна. Вдигна още веднъж глава и определи миризмата. Сърна!…

Трудно ще настигне в снега такова едро животно, пък и сама трудно ще го повали, ако е здраво. Озове ли се в безизходно положение, сърната умее да се бори за живота си. Но нищо не й коствува да опита и затова лисицата тръгва по посока на миризмата.

Скоро тя откри младото сърне на една малка полянка сред гората. Беше отслабнало, ребрата под кожата му се брояха, то трепереше и едва стоеше на краката си…

Опитната лисица се закова на място. Животът я беше научил да не избързва. Знаеше, че, за да сполучи в лова, трябва търпеливо да чака и да не се вслушва в съветите на гладния стомах.

Точно над нея кацна катунарче. По главата й се посипа сняг. Но тя не трепна. Във висините се появи ястреб, виеше се над полянката и се спускаше все по-ниско. Опашката му леко потрепера и птицата полетя към върха на висок бор, но после се отказа и се насочи към голите клони на един клен близо до полянката. Жълтите му крака се свиха около клона, птицата прибра криле и се огледа. Явно ястребът беше забелязал слабото сърне и го следеше с острия си поглед.

Лисицата настръхна още повече. О, с какво удоволствие би захапала меката перушина на гърдите му и би натрошила между зъбите си черния огънат клюн! Без да забелязва нищо, хищната птица се спусна към жертвата. Тогава лисицата не издържа и скочи. Ястребът изпляска с криле, лисицата стисна челюсти, но в устата й останаха само няколко пера от опашката. Не успя да затисне навреме с лапа тялото на птицата и тя с яростен крясък се понесе към висините.

Сърнето се изплаши, затича, но попадна в пряспа. От снега стърчеше само главата му. Лисицата разбра, че животното е изостанало от стадото, силите му са на свършване, и търпеливо застана на разстояние от него. Безпомощното животно я гледа с големите си очи, но лисицата не е сантиментална, в очите й проблясват зловещи пламъчета. Сърнето издава слаби звуци, предните му крака се подгъват и то пада в снега. Лисицата обаче изчаква. Страхува се да не би нещо да я изненада, както тя изненада ястреба.

Притъмнява. Падналото сърне вече не се вижда, но лисицата знае къде го затрупа снегът. Усеща как студът вледенява тялото му, миризмата отслабва, а тя едва пълзи по снега и се готви за скок.

Нощта простря тъмното си наметало над дивата гора; лисицата за последен път надигна глава, подуши въздуха и като не откри нищо подозрително, приближи се още малко и скочи.

Сърнето изблея жално, но острите зъби на хищника се впиха в гърдите му и блеенето се превърна в безпомощно хъркане. Яките челюсти стиснаха още по-силно. Усетила вкуса на топлата, сладникава кръв, тя с още по-голямо настървение разкъса гърлото. Сърнето потръпна конвулсивно, а лисицата отпусна челюстите си.

Гладна е, стомахът й се свива болезнено, но лисицата е предпазлив хищник. Отскача в храстите и оглежда околността. Дълго души въздуха, но освен миризмата на заек не долавя нищо обезпокоително.

Едва тогава тя се приближава до тялото на сърнето и го разкъсва. Месото на болното животно за нея означава живот. Такъв е законът на дивата гора — смъртта на по-слабите дава живот на по-силните.

Празният стомах е напълнен. Лисицата се облизва, но все още не иска да остави плячката си. Приклекнала, тя обикаля около тялото, а след себе си оставя острата миризма на урина. По този начин съобщава на другите хищници, че тази храна има свой притежател и горко на онзи, който бъде заловен на мястото. След това тръгва към леговището, като прави голяма обиколка и на няколко пъти пресича в сложни осмици следите си.

Следващата утрин е слънчева, но по-студена от предишната. Лъчите на слънцето се отразяват от снежната покривка и бодат очите. Лисицата оглежда гората и присвива зеници. Дърветата са превили клони под тежестта на снега, околните скали са неузнаваеми под белите си калпаци. Навсякъде цари тишина, от време на време нарушавана от враните и угрижените свраки.

Старата лисица напуска леговището си едва след обяд. Тръгва към своята плячка, но съобразява, че вятърът е променил посоката си и заобикаля от противоположната страна. Приближава до плячката, но не се нахвърля върху нея, а ляга тихо в храстите.

Скоро над тялото се спуска врана. Не обръща внимание на условните знаци, оставени от лисицата, и започва да кълве с дебелия си клюн. Хищникът се показва от храстите и тихо ръмжи. Враната се вдига, но като вижда, че лисицата е далече от нея, отново се спуска върху трупа и продължава да кълве. Звярът не може да търпи, ако някой яде пред него от плячката му, и се спуска след птицата. Враната отлита и грачи — оплаква се на цялата гора от лакомата лисица.

Хищникът се оглежда и още веднъж захапва замръзналото месо. Едва е откъснала няколко парчета и над нея се спуска ято грачещи врани. Лисицата откъсва още едно голямо парче и се оттегля в храстите. Не обича този грозен крясък. Там спокойно дояжда месото и наблюдава как нахалните врани обират нейната плячка.

Разярената лисица няколко пъти изскача от храстите и прогонва враните, но те се отдалечават само на няколко метра и крещят, сякаш цялата гора е пламнала. Лисицата се предава и бавно се връща в леговището си.

Късно през нощта отново отива при трупа на сърнето. Но там са останали само гладко оглозгани кости и парчета кожа. Въпреки това хищникът захапва гръбнака и заедно с едно голямо парче кожа го заравя в снега, недалече от своето леговище. Тук враните няма да го намерят.

Бавно минават зимните дни и нощи. Опитната стара лисица е по-често гладна, отколкото сита. Но в дълбокото леговище, затрупано отвсякъде със сняг, е топло и може дълго да се спи.

Планината дреме под дебелата снежна покривка. Върху синьото небе летят черни врани и разтревожено грачат. Насам-натам като стрели прелитат свраките и съобщават нещо важно на своите роднини. И катунарчетата в храстите са разтревожени. Нещо става в гората. Лисицата е наострила уши и поглежда през боровите клончета. Не, засега няма нищо тревожно,. Нека враните си грачат, колкото щат.

Сега едрият дивеч се е събрал на стада и най-често се върти около хранилките. Двуногото същество се грижи за тях, кара им сено. Яребиците се нареждат в крайпътните храсти и след като мине шейната, кълват изпадналите от нея семена. Там обаче лисицата не може да ловува. Двуногото същество леко би открило следите й…

Фазаните прекарват студените нощи в клоните на дърветата, тъй че заекът остава най-леката плячка за лисицата. Но това дългоухо плашливо създание умее бързо да бяга и трябва много търпение, за да се улови от засада.

В едно слънчево утро пресният сняг блестеше и караше животното да присвива очи. Изведнъж лисицата трепна, доловила подозрителен шум. Изскочи бързо от леговището си и се притаи под младите борчета. Огледа се и недалече от себе си забеляза двуногото същество. То вървеше бавно из гората и държеше в ръцете си дългото лъскаво оръжие. Лисицата се надигна и побягна встрани. В дълбокия сняг не можеше да се тича бързо. Щом излезе на хълма, забеляза втори човек с оръжие в ръка. Обърна се под прав ъгъл, но след малко видя още един ловец.

Животното се почувствува като в клопка. Устреми се назад към леговището си, но в последния момент се сети за язовеца и с няколко скока се намери в бърлогата му. Старият самотник се събуди, изръмжа злобно, но се сви и направи място на неканената гостенка. Шумът отвън не го разтревожи — както леко се събуди, така леко и заспа. А лисицата слухтеше при отвора на бърлогата. Отвън се чувствуваше острата миризма от тялото на двуногото същество. Чуваха се удари по дърветата, свирене, лай на кучета, но тя беше опитна и нямаше толкова леко да успеят да я изкарат навън.

В този слънчев зимен ден не се чуха страшните гърмежи. Ловците отминаха дупката, без да забележат, че лисичите следи водят към нея.

Скоро се прибраха в селото, но лисицата още два дни не излезе от бърлогата на язовеца. Той продължаваше да спи и страховете на лисицата не го вълнуваха. На третия ден изгладнялата лисица напусна сигурното леговище. Запомни, че при голяма опасност може пак да го използува и тръгна из гората.

Едрите й лапи пропадат в дълбокия сняг, но с рунтавата си опашка тя замита следите. Изкачва се на скалата и оглежда притихналата гора. Слънцето вече не само заслепява очите, но и топли. Лисицата се изляга на камъка и започва да пощи бълхите от кожуха си. Но това занимание бързо й омръзва, протяга се отново, отваря уста, прозява се и чувствува как червата й се свиват от болка.

Един ястреб е кацнал на най-високия бор и дълго наблюдава лисицата. Само че това не е плячка за него. Лисицата също го е открила, но се преструва, че не е видяла нищо. Надига се и души влажния въздух. По тялото й се разлива някаква сладка топлина, обзема я леност и безразличие.

Спуска се обратно към леговището на язовеца, а оттам прескача до своята бърлога. По средата на пътя извръща глава. Между стъпките си забелязва малки капчици алена кръв. Отново вдига глава, души въздуха и побягва из гората. Тича насам-натам като малко глупаво лисиче. Не търси храна, не ловува, гледа само да разпръсне повече от червените капчици кръв.

Лисицата смътно си спомня миналогодишната зима, когато с нея се случи нещо подобно. Но оттогава са изминали много дни, а пък нейният мозък не е устроен така, че да запомня всичко.

Неочаквано от дърветата се чува кукумявка. Лисицата трепва, оглежда се и продължава своята обиколка. В края на полето забелязва заек. Далеко е, няма никаква надежда да го достигне, но се спуска след него. Заекът вдига облачета бял прах и се загубва в полето. Лисицата спира и започва да рови в снега…

Скоро тя се връща в боровата гора. Неочаквано под носа й изскача отново заек. Този вече няма време дори да изпищи. Лисицата пуска заека пред себе си, побутва го с крак, може би иска да го съживи, но заекът не мърда. После тя го повдига внимателно и го отнася пред бърлогата си. Там кляка на задни лапи и бавно изяжда плячката. Кожата и костите разхвърля небрежно наоколо, така че и неопитният ловец би разбрал кой е пирувал в гората.

Лисицата ляга в бърлогата си, подава глава между боровите клонки и сънливо наблюдава гората. От своята дупка излиза язовецът, души въздуха и с недоволно мърморене дооглозгва разхвърляните кости. Лисицата не му се сърди, напротив, гледа го с някакъв необичаен добродушен поглед. А язовецът, похапнал хубаво, опира гръб о близкия бор и започва да чеше хълбока си.

Така преминава една нощ и още един слънчев ден, а лисицата не напуска леговището си. Какво ли очаква?…

Снегът видимо омеква. Топлият вятър го превръща в снежна вода, а земята жадно попива пролетната влага. Тук-там вече се подават нежните горски кокичета. Катунарчетата весело цвърчат из храстите, а край потока горделивите фазани пляскат с криле.

Зимата неохотно отстъпва. Нощните студове не могат да спасят останалия сняг. Лисицата лежи в бърлогата си и търпеливо чака. Слънцето вече се е изкачило в зенита си, когато пред трите борчета спира лисугер. Няколко мига той наблюдава лежащата лисица и бавно пристъпва към нея.

Лисицата се преструва, че присъствието на лисугер а й е безразлично. Непознатият кавалер се приближава още по-близо и се опитва да подуши тялото й. Лисицата предупредително ръмжи и лисугерът спира нерешително. После отново пристъпва и свойски навежда глава към слабините й.

Този път лисицата не само ръмжи, но и захапва пришълеца. Лисугерът отскача встрани, поглежда учуден лисицата и неодобрително поклаща глава. Тя продължава да лежи, изпънала предните си лапи, очите й гледат спокойно, но постепенно се премрежват и се наливат с кръв.

Лисугерът облизва муцуната си и отново много по-предпазливо се приближава. Лисицата продължава да се преструва на безразлична. Поклонникът преминава позволеното разстояние и лисицата пак захапва хълбока му. С други думи — на първата среща тя държи да се спазва благоприличие. Лисугерът не отговаря на ухапването, той се стреми да погледне лисицата в очите.

От клоните любопитна сойка наблюдава лисичия годеж и след малко присмехулно разказва какво е видяла…

Лисугерът е още млад, неопитен мъжкар. Старата лисица го среща за първи път. Но той се проявява като упорит ухажор, ляга срещу нея и се стреми да улови погледа й. Скоро двата хищника започват да мъркат, младият лисугер изведнъж е станал мил и търпелив. Ето че лисицата повдига и върти опашката си. Лисугерът пропълзява наблизо и погалва с лапа муцуната й. После двете влажни муцунки се допират, душат се, а козината по гърбовете на животните настръхва.

Самотният язовец излиза от бърлогата си, оглежда ги намръщено, и като вижда колко много са заети със себе си, измърморва нещо и влиза обратно. Той разбира, че тук става нещо необикновено и особено, което не го засяга.

Лисицата се изправя на четири крака, навежда главата си към лисугера и миролюбиво мърка. Значи го е харесала. Младият ухажор се върти около нея, допира я с хълбок и се отдръпва няколко крачки встрани. Оттам извръща главата си и гледа учудено. Лисицата не го следва. Тя влиза в леговището си и ляга. Лисугерът се връща, прикляка на задните си лапи и оставя пред входа на бърлогата своя условен знак. Лисицата набръчква нос от острия мирис на урина, но не се сърди. Мъжкарят я поглежда в очите, оголва зъбите си и изчезва в гората.

Старата лисица остава да лежи на мястото си. Вече не е сънлива, погледът й е чист и ясен. Ако сега отиде на лов, сигурно ще има успех. Но не бива да го прави — затворена е в кръга, очертан от младия мъжкар…

Вятърът тихо шуми в клоните на борчетата. По игличките се топи снощният лед и се превръща в дребни капчици вода. Слънцето сякаш току-що се е пробудило, а в гората цари утринна тишина. Тя прави дивите животни доверчиви и те лесно попадат в ноктите на хищниците.

Над бърлогата на язовеца каца сойка. Събудила се е и чисти перушината на гърдите си. Лисицата тихо ръмжи. Птицата трепва и отлита с крясък.

Лисицата лежи до вечерта. Погледът й отново се изостря, тя не се ослушва, дори и не забелязва приближаването на младия лисугер. Той пристъпва леко и слага отпреде й едър сив заек. После ляга на предните си лапи, върти любезно опашка и чака.

Лисицата пропълзява до плячката, души я от всички страни, сякаш никога не е помирисвала заек, и бавно започва да се храни. Скоро престава да дъвче. Не усеща глад. Измъчва я нещо друго. И лисугерът не се докосва до месото. Остава да лежи срещу нея до сутринта. Гъстите клони на младите борчета ги скриват от любопитните погледи. Язовецът също не се интересува от тях. Доволен е, че хищниците са го оставили на мира, и отпочива в своята просторна бърлога. През зимата е отслабнал, но сега времето се оправя и той бързо ще заглади косъма…

Може би всичко щеше да се развие много по-иначе, ако на сутринта клоните на младите борчета не се бяха разгърнали и сред тях не се беше показал втори лисугер. Той оглежда двете животни, пристъпва напред, изръмжава и започва злобно да рие пръст срещу съперника си.

Лисицата продължава да лежи, сякаш това не я засяга, а младият лисугер се надига, изгърбва се и с ниско наведена глава ръмжи срещу натрапника. Но той не отстъпва, излайва пронизително и скача напред. Двете животни се търкалят пред лисицата, хапят се и ръмжат, а наоколо лети ръждива козина. Ето, младият се изтръгва и сега той може да се нахвърли върху натрапника. Но в мига, в който неопитният лисугер се колебае, неговият враг се изправя, готов за ново нападение. Младият лисугер подвива опашка и побягва встрани. Спира се при ствола на един дебел бор и оттам ръмжи, но щом новодошлият се спуска към него, отскача бързо и бяга по-далече. Скоро той се предава и изчезва в дивата гора… Старият мъжкар се връща при лисицата, смело приближава до нея, подушва заека и стръвно го разкъсва. Нахранил се, той сяда на задните си лапи до лисицата, а пък тя се изправя, разхожда се и отново сяда, този път по-близо до него. Старият лисугер ръмжи тихо, след това я захапва за гърба, разтърсва я, сякаш иска да я накаже за близостта й с другия, а после я пуска. Лисицата се свива покорно и се обръща към него. Но старият мъжкар спазва ритуала на годявката докрай. Става и откъсва парче месо от тялото на заека. Приближава се бавно и го поднася на лисицата. Тя нетърпеливо рови с крака, сграбчва подаръка и лакомо го изяжда. После лисугерът влиза в бърлогата, оглежда я отвътре и ляга на входа. Лисицата се допира до него. От този ден никой не наруши щастието на лисичето семейство. Вече трета година старият лисугер е баща на нейните лисичета.

Изминаха няколко седмици. Топлият вятър издуха снега и от най-усойните места на гората. Бреговете на потока са покрити с млада трева, дивият чесън по полянките е източил своите дълги зелени стъбла, а въздухът от сутрин до вечер е пълен с най-различни звуци. Сутрин първа се обажда кукувицата и пробужда сънливата гора. След нея запява дрозд, кълвачът бърза да провери здравето на дървото, на което е спал, катунарчетата, чинките и синиците започват да чуруликат.

В кората на отсрещния висок бор са свили гнездо ястреби, близо до тях са се настанили соколи, а гълъбите са избягали по-далеч от хищните птици и цял ден гукат в короните на кичестите върби.

Старата лисица възприема пролетните промени някак по-сериозно и угрижено. Излиза късно вечер от бърлогата си и се връща пред разсъмване. Един ден тя вижда, че язовецът излиза от бърлогата си, приближава се бързо, влиза в леговището, оглежда го отвътре, а след това излиза и оставя навън своите условни знаци, а после се настанява като у дома си… След закуска язовецът се върна при бърлогата си. Наведе се и, щом разчете знаците, замърмори недоволно. Зае се да почиства входа, затрупа с пръст мястото и едва тогава влезе в леговището. Лисицата сякаш не го забеляза — свита на кълбо в дъното на бърлогата, тя се правеше, че спи. Язовецът дълго мърмори и обикаля около нея, но като разбра, че нахалницата не му обръща внимание, легна в другия край на бърлогата и заспа.

Късно след обяд лисицата излезе навън и доволно изръмжа. Пред входа я чакаше старият лисугер и държеше заек в муцунката си. Лисицата прие подаръка, изяде го и се излегна под стария бор. Лисугерът легна до нея. От благодарност тя започна да пощи кожуха му, а старият мъжкар замърка от удоволствие…

Като се стъмни, язовецът излезе от бърлогата, погледна, намръщен двете животни, поклати глава и слезе към потока. Там най-лесно намираше насекоми и вкусни коренчета, а тази вечер успя да открие дори гнездо с птичи яйца. Нахрани се добре, а за добавка разрови меката пръст и извади няколко сочни коренчета. После слезе към потока, пи дълго вода и се върна при бърлогата. Но в нея вече се беше настанило лисичето семейство.

Старият мъжкар лежеше пред входа и злобно изръмжа насреща му. Язовецът спря нерешително, помириса двете купчинки лисичи изпражнения, набръчка нос и тръсна недоволно глава. След това разрови купчината кости, счупи няколко със зъбите си и се отправи към долчинката, откъдето беше дошъл. Не за първи път в живота му се случваше нахалната лисица да заеме неговото леговище. Помири се и сега. Предпочете да отстъпи без бой — лисиците бяха две и той не беше сигурен дали ще ги надвие…

Преди разсъмване старият лисугер излезе на лов и лисицата остана сама. Настанила се неканена в чуждото леговище, тя започна да прави някои подобрения. Най-напред почисти полузатрупания втори изход. Дълго рови с лапи в песъчливата пръст, докато го направи по мярка. Изходът водеше в другия край на полянката, под един нисък храст. Беше доста далече от първия и трудно можеше да бъде забелязан от ловците. Доволна от извършеното, лисицата се върна в бърлогата, наскуба козина от тялото си и я разстла върху изровената пръст. След това легна отгоре и заспа…

Привечер я събуди напевният глас на кукумявката. Лисицата примигна и погледна през изхода. По небето трептях#а хиляди звезди. Скоро пред нея застана старият лисугер. В муцуната си той носеше пет-шест мишки, остави ги пред лисицата и пак изчезна в нощната тъмнина.

На разсъмване те пиха заедно вода от потока и легнаха в бърлогата на язовеца. Бяха свикнали един с друг — вече трета година двамата посрещаха пролетта. Лисугерът ловуваше, а лисицата чакаше в леговището. През деня, когато той задрямваше, лисицата пощеше бълхите му и ласкаво облизваше козината по гърба му. Храна имаше достатъчно. Но една нощ старият лисугер слезе към селото. На разсъмване положи пред лисицата едра кокошка. На другата вечер той повтори опита си и вече не се върна.

Три дни лисицата лежа гладна в бърлогата на язовеца и слизаше само до потока, за да пие вода. Едва на четвъртия ден, отмаляла от глад, тя се принуди да излезе на лов. Гладът я подгони в необичайно за ловуване време — слънцето стоеше още високо над върховете на боровете.

Лисицата слезе предпазливо до потока, премина го по ствола на повалено от вятъра дърво и навлезе в една нива с люцерна. От двете страни се простираше боровата гора. Нивата беше разделена терасовидно от три високи межди, обрасли с шипкови храсти, диви сливи и бодлив глог.

Лисицата се спусна към първата межда. Там обикновено бяха леговищата на полските мишки. Друг път тя би обърнала внимание на някои дребни неща, които предвещаваха опасност, но сега бързаше, заслепена от глад.

Лисицата не забеляза, че от крайните борове излетя мишелов. Птицата бързо набра височина и отлетя към гората. Мишеловът беше обезпокоен от три човешки фигури. Две от тях носеха пушки, но сачмите не можеха да достигнат височината, на която се издигна птицата. Тримата мъже се спряха в горния край на нивата и загледаха надолу.

От гората излезе сърна и спря в люцерната. Не усети хората, стоящи по посока на вятъра, също както не ги усещаше и лисицата. А лисицата ловува из трънливата межда, лапа мишките и весело върти опашка. Вече не е толкова гладна, но все още трябва много да яде. Сега не е сама, след известно време бърлогата ще се изпълни от гласовете на рожбите й, а те трябва да бъдат силни.

Лисицата навлиза в плитка долчинка, спира за миг и души, но не открива нищо подозрително. Минава под една разцъфнала върба и тръгва по междата. Не предчувствува опасността, не знае, че един от тримата ловци я е забелязал. Тя познава всяко храстче и всяко дърво по тези места — затова се разхожда като у дома си.

Но нещо тревожи лисицата, чувствува, че нещо не е в ред. Още не е забелязала ловците. Не вижда дори, че един от тях поведе кучето надолу в обход. Той няма пушка. Двамата с пушките останаха в засада. Вятърът, този неин съюзник, този път духа срещу ловците, а зрението на лисицата не е кой знае какво. Мъжът с кучето се спуска внимателно по края на гората. Едрото ловно куче върви послушно след ловеца, а мускулите играят под кожата му. Може би вече усеща дразнещата миризма на лисицата и се дърпа, но ловецът му се заканва с пръст и то послушно тръгва след него.

Сега вече капанът е затворен. Мъжът с кучето оглежда крайната межда с бинокъл. Два пъти улавя лисицата и два пъти я загубва. Ловецът напряга очи и си мисли, че това е онази хитра лисица, която няколко пъти му се изплъзва.

За първи път я откри с помощта на враните. Лисицата лежеше върху сива скала и се преструваше, че дреме, затоплена от слънчевите лъчи. Враните, тези кресливи издайници, се спуснаха върху скалата. Лисицата не ги закачи. Все по-ниско и по-ниско птиците закръжиха над скалата и грачеха, сякаш са открили слон. Ловецът беше далече от нея и успя да я види само с бинокъла си.

Една врана се спусна прекалено ниско, лисицата пъргаво скочи и над скалата полетя перушина. С плячка в уста, съпроводена от истеричните крясъци на птиците, лисицата се изгуби в храсталака…

През следващата година ловецът успя да открие леговището й. Изби малките и, но старата лисица беше на лов. Чака я дълго и не я дочака. Лисицата или го усети, или пък не беше успяла да улови нищо…

Не минаваше година, без да я срещне. Но срещите винаги бяха неочаквани и хитрата лисица се измъкваше. Тази среща е четвъртата им, а дали щеше да бъде последна — още не се знае…

Лани ловецът се ядоса много на лисицата. Наруга я и се закани, че в скоро време ще си разчистят сметките. Една дива патица си беше направила гнездо в короната на стара върба, цялата наклонена над водата. Почти всеки ден ловецът ходеше и наблюдаваше яйцата. Умната птица го беше заинтригувала. Щом малките патета поотраснат, тя ще излети над водата и малките ще я последват, без да стъпят на опасната за тях земя. Хубаво го беше измислила дивата птица и ловецът изгаряше от любопитство да види какво ще стане.

В един пролетен ден той мина край върбата и нетърпеливо погледна в гнездото. Но то беше празно, наоколо беше пълно с черупки и бяла перушина. Ловецът се разгневи и заповяда на кучето си да търси.

Едрото куче потъна в ечемичената нива и дълго не се обади. Ловецът тръгна по тясната пътечка. Скоро намери кучето, спряло се замислено над прясна купчина пръст. Най-отгоре имаше лисичи изпражнения. Предупреждение за останалите зверове ли беше това или предизвикателство към него, човека? Той взе един прът и разрови купчината. Отдолу беше заровена дивата патица…

При последната хайка лисицата измами ловците, като се скри в бърлогата на язовеца, но сега имат чудесната възможност да се разплатят.

След случая с дивата патица селяните откриха бърлогата и предупредиха ловците. В лятното утро се чу бесен лай. Лисицата се събуди, но за бягство беше късно. Дребно зло куче затули главния изход с тялото си. Докато се опомни, кучето измъкна едно от лисичетата. Лисицата се изплаши. Може би си спомни смъртта на своята майка. Нали затова леговището й имаше три изхода. Единият извеждаше далече встрани, под храста на дива роза. Ловците бяха завардили двата изхода, но не знаеха, че съществува трети. Откриха го едва когато разкопаха цялото леговище. И тогава хитрата лисица спаси живота си, а хората си отидоха сърдити…

Ловецът с кучето вече стоеше на мястото, избрано предварително. С помощта на бинокъла той следеше движението на лисицата: Ръждивият кожух и рунтавата опашка се мяркаха при втората межда. Ловецът си помисли дали не е сбъркал, като остави пушката на момчето. За него има време да усвои ловното умение, пък и то не се състои само от точна стрелба… Обаче ако го беше оставил тук, кучето нямаше да го слуша и отдавна щеше да се шмугне в люцерната, а лисицата веднага щеше да улови миризмата…

Вятърът духа отляво, нататък трябва да изпрати кучето. Сега лисицата може да го усети. Тогава ще побегне надолу, но ще забележи човека и ще се върне в обратна посока. Кучето трепери в краката на ловеца. То отдавна е забравило миризмата на лисицата пък и оттук нито може да я усети, нито да я види. Ловецът стои изправен, вече не се крие, напротив, сам желае хищникът да го забележи.

Лисицата вдига глава, души въздуха, върти уши срещу вятъра, но не усеща нищо и продължава да ловува. Не разчита много на очите си — те виждат по-добре нощем, а през деня образите пред нея се сливат. С помощта на бинокъла ловецът забеляза, че коремът й е издут. Разбра, че скоро ще даде живот на още пет-шест малки ненаситни хищника. Пропусне ли я и този път, дивечът в гората ще почувствува какво е лисича глутница…

Лисицата все по-често се оглежда, но не може да усети ловците. Затова продължава лова си. Спира се, вдига дясната лапа, слухти и, скача. Мишката цвърти, затисната под лапа та на звяра. Лисицата отлично се ориентира по шума.

Мъжът се навежда към кучето, нещо му шепне и сочи с ръка високия бор вляво. То се стрелва в определената посока, стига до края на нивата, спира за миг и полита нагоре край дърветата.

Старата лисица застава като вкаменена. Ушите й са насочени към гората, откъдето тича кучето. Вече е разпознала миризмата и се мъчи да види неприятеля си. После ляга в люцерната и пълзи към първата межда. След малко забелязва фигурата на човека. Изправя се изплашена и побягва към момчето с пушката. Вече не се крие — развява червената си опашка като знаме и тича колкото се може по-бързо.

Всичко върви по плана на ловците. Люцерната е висока около една педя. Лисицата представлява добра мишена върху зеления фон, но бяга толкова бързо, че и кучето не би могло да я настигне. Пък и то отдавна не мисли за нея, лови миризмите от гората, старае се да отгатне за какво го е изпратил стопанинът му, и се смущава, че още нищо не може да открие.

Лисицата приближава бързо към глоговия храсталак, където я чака момчето с пушката. Делят ги може би сто и петдесет, сега вече само сто метра. Но какво е това? … Лисицата изведнъж спира като закована, опашката й се отпуска на земята. Насочва уши към храста, зад който нещо помръдна. Това трае само миг, хищникът се обръща и побягва в обратна посока — към ловеца без пушка.

Вече се изравнява с ловеца, минава край него, а той стои безпомощен с бинокъл в ръце…

Лисицата спря чак на брега на потока. Опасното голо поле и рядката гора са зад гърба й. Сега може да си отдъхне. Тя влиза в гъстия храсталак, отпуска се на задни лапи и седи неподвижно. Погледът й е насочен към течащата вода. Тогава лисицата забелязва една видра, която е подала глава от дупката си и хвърля злобни погледи към неканената гостенка.

Дразни се, когато някой открие леговището й, па макар да се преструва на много миролюбив, като старата лисица. Видрата влиза във водата и нервно плува насам-натам. Лисицата също става, приближава се до потока и се навежда да пие вода. Но видрата не може повече да понася това нахалство и скача насреща й.

Старият хитър звяр не иска да рискува живота си и благоразумно се оттегля. Слиза двадесетина крачки по-надолу, оглежда се и жадно пие бистрата вода.

Скоро преминава по падналото дърво над потока, спуска се през младата гора и влиза в бърлогата на прокудения язовец. Едва в полутъмното леговище тя се отпуска и заспива.

Утринното слънце проблясна в тъмната бърлога и освети петте малки телца върху корема на лисицата. Слепи и безпомощни, но здраво впити в гърдите на майка си, те сучеха живот и сила, а лисицата нежно ги прикриваше с опашката си. Едно след друго малките се отпускат и лисицата започва да ги ближе. Сама не знае защо го прави. Природата е устроена така, че някои навици се предават в кръвта. Ако не ги облизваше всеки ден след кърмене, малките постепенно щяха да залинеят, щяха да престанат да сучат и едно по едно щяха да умрат.

Три дни лисицата не се отделя от малките си деца. Сега те трябва да продължат и размножат жестоко преследвания лисичи род. Но на четвъртия ден лисицата почувствува, че малките дърпат напразно нейните гърди. В тях нямаше нито капка мляко.

Лисицата се надига и покрива рожбите си с козина, мъх и суха трева. Така малките едва се забелязват. После хищникът напуска бърлогата. Обикаля, души въздуха около изходите на бърлогата и убедила се че няма никаква опасност, тръгва на лов.

Слънчевите лъчи пробиват тук-там гъстите клони на дърветата, а по тревата играят светли петна. Наблизо пасе самотна сърна. Усетила хищника, тя вдига глава и за миг двете животни изпитателно се гледат. Сърната не бяга. Сега тя не се страхува от лисицата и е готова да премери сили с нея. Но старата лисица знае, че не може да победи сърната. Друго би било, ако с нея ловуваше и старият лисугер. С явно съжаление тя се обръща и поема към потока. Утолила жаждата си, лисицата тръгва надолу по брега и души тревата. Така стига до горския път, водещ към полето. Там се спира, вдига глава и наблюдава нивата. Гладна е и дълго се колебае, но накрая предпазливостта надделява. Тръгва из храстите край потока. Заобикаля мястото, където се срещна с видрата, и слиза към малък залив.

В храстите лисицата вижда фазан, но миг преди това той също я е забелязал, спуска се по полянката, размахва криле и крещи на цялата гора. Една гургулица погледна от гнездото си, но не излетя. Може би мътеше, а може би съзнаваше, че лисицата не може да й стори нищо. Лисицата се преструва, че не я забелязва, и бавно влиза във водата.

Някога тя беше наблюдавала как видрата лови риба. Започва да гони като нея рибките към плитчината и след няколко опита успява да изхвърли една на брега. Хвърля се върху й и веднага я изяжда.

Залъгала глада си, върви напосоки край брега и души въздуха. Неочаквано в носа я удря дразнещата миризма на птица. Лисицата приближава и скача. Под лапата й се премята пъдпъдък. Удушва го и го пренася в храстите. Там на спокойствие го изяжда. Но това е малко, лисицата трябва да мисли и за малките си. Затова продължава лова…

По клоните на един широк лешников храст са полепнали охлюви. Лисицата ги оглежда любопитно и след кратко колебание захапва един. Струва й се вкусен. Бързо обира охлювите от по-ниските клони. Поглъща ги цели и оставя язовеца без храна. После слиза към потока, утолява жаждата си и се спуска към бърлогата. По пътя тя улавя едно глупаво мишле. Тичайки, лисицата дъвче бързо и чувствува нови сили в тялото си, а гърдите й се пълнят с мляко. Тя нахълтва в леговището и се оглежда. Всичко е така, както го е оставила преди няколко часа.

Лисичетата усещат майка си, надигат влажни муцунки и търсят гърдите й. Лисицата застава над тях и започва да облизва коремчетата им. Малките сучат, а в жилите на хищника се разлива блажена топлина. Лисицата поляга на хълбок, покрива малките с рунтавата си опашка и отпуска глава на земята. Разнежена от майчино щастие, тя лежи и примигва в тъмната бърлога.

Никога лисицата не се е чувствувала по-добре. Да можеше все така да лежи и кърми малките си, да чувствува приятния гъдел и топлината в гърдите си…

Изминаха десетина дни и нощи, докато малките прогледнат. Но лисицата продължава да облизва коремчетата им и търпеливо чака да се насучат. Сега тя има достатъчно мляко благодарение на многото храна.

Една нощ лисицата успя да улови фазан. С него се наяде до насита и си припомни добрите стари времена, когато ловуваше със стария лисугер. Но на другия ден охлювите изведнъж изчезнаха — сякаш пропаднаха вдън земя. Наложи се да прескочи горския път и да навлезе в опасната нива. Сега люцерната е израснала високо и сякаш лисицата плува в дълбока вода. Старото познато поле й осигурява богат лов, без риск да бъде открита от двуногото същество.

Но през следващата нощ се изплаши страшно. В люцерната попадна на глиган, който наведе глава и яростно се спусна срещу нея. Едва успя да отскочи встрани и да побегне. Спря се чак при шосето и постоя там, докато се успокои. Скоро отново тръгна из нивата и усети миризма на яребица. Птицата излетя от гнездото. Хищникът забеляза яйцата, но се спусна след нея. Яйцата не могат да избягат…

Птицата хвръква и пада, хвръква и пада, прави се, че не може да лети и води хищника по-далече от гнездото. Но веднъж не прецени силите си и упоритият звяр заби нокти в тялото й. Бързо удуши птицата. Шумът е ненужен. Лисицата я занася в долчинката и я изяжда. Връща се по своята следа и изпива яйцата. Наситила се, тя тръгва обратно към гората. По пътя улавя мишка, която отнася в бърлогата на малките.

Те са все още глупави и се страхуват от малката мишка. Лисицата смачква главата й и я побутва пред тях. После най-едрото мъжко посяга към мишката, а след него се увличат и останалите. Скоро лисичетата се сбиват за плячката.

През деня лисицата донася още пет мишки. Месото и още топлата кръв се услаждат на малките. Майката гледа как неумело разкъсват телата на мишките и чак след това им дава да сучат.

Дните и нощите минават бързо. Лисичетата видимо растат. През нощта те спят, а през слънчевите дни си играят пред бърлогата. Оглеждат с интерес околния свят. Най-много ги интересуват птиците, прелитащи над тях. А лисицата е неуморна — по цяла нощ тя тича, за да им осигури достатъчно храна.

Мишките и млякото вече не стигат. Майката носи зайци, а лисичетата излапват всичко и не могат да се наситят.

Старата лисица отдавна знае леговището на една сърна с малко сърне. А то е храна за няколко дни. Малките ще пируват, а тя ще си отпочине и ще набере сили. За жалост, винаги когато лисицата приближи до леговището, старата сърна се оказва там.

Веднъж, връщайки се от неуспешен лов, лисицата предприе отчаяно нападение. Сърната я усеща и застава насреща и. Лисицата обикаля наоколо, рови с крака земята и неочаквано скача към малкото. Сърната също е бърза, още във въздуха тя посреща лисицата и я удря с предните си крака. Хищникът се търкулва няколко пъти, скача и напада отново. Но, увлечена в борбата, лисицата не вижда откъде се измъква един як сръндак. Той я блъска в хълбока и отново я просва на земята. Сърната скача отгоре й и я тъпче с острите си копита. Сръндакът удря с рога, а хищникът се търкаля по наклона. Едрият мъжкар го догонва, блъска го още веднъж и продължава да тъпче с предните си крака.

С последни сили лисицата се изправя и бяга. С болки в цялото тяло хищникът се връща в леговището, ляга и гледа малките си. Но това, което вижда, не я радва.

Увлечени в игра, малките преминаха границата на невинното и най-големият от тях стисна здраво най-малкото лисиче в зъбите си. Замириса на кръв и малкото изпищя, но гладните стомаси са жестоки съветници. Лисицата не се намеси. Лисичето падна на земята и останалите се скупчиха около него. Няколко мига те го наблюдаваха, а после по-големите скочиха отгоре и бързо разкъсаха тялото му. Четирите гладни зверчета изядоха своята сестра. Майката с животинско безразличие наблюдаваше децата си. Едва след жестокия пир тя изръмжа тихо и събра лисичетата в средата на бърлогата. Легна до тях, но нямаше сили дори да ги покрие с опашка. Лисичетата не легнаха веднага, седяха на задни лапи и ръмжаха застрашително насреща си.

След малко те потърсиха гърдите на майка си, но тя ги отпъди. В бърлогата настъпи тишина. След тежката борба лисицата заспа дълбок, ободрителен сън.

Късно през нощта лисицата се надигна. Кръста я болеше, но трябваше да върви, иначе малките й постепенно щяха да се самоизядат. Вече не търсеше мишки — те не можеха да стигнат за четирите гърла. Тръгна напосоки из полето, но дълго не откри подходящ лов и се насочи към крайните къщи на селото. На стотина крачки се спря и започна да лови миризмите, носени от вечерния ветрец. Подуши миризмата на кокошки и козината й настръхна.

Внимателно, крачка по крачка, тя тръгна след миризмата. Мина през порутената ограда и през зеленчуковата градина, приближи до зайчарника. Зайците я усетиха и затропаха с крака. Кучето, завързано с верига, лавна яростно, но лисицата беше решена на всичко. Прескочи към зайчарника, захапа рамката и я дръпна с всичка сила. В този миг скръцна някаква врата и се чу човешки глас.

Старата лисица се обърка. Страхуваше се от хората, а не искаше да си отиде без плячка. Скри се под зайчарника, но гласовете приближаваха и тя побягна към градината. Върна се до потока, поседя до бълбукащата вода и скоро се върна при оградата.

На разсъмване кокошките се пръснаха из широкия двор и заровиха из бунището. Лисицата скочи и улови една за шията. В двора се вдигна шум, чуха се човешки гласове, лай, но лисицата вече бягаше към гората с кокошката в уста.

Скоро тя чу приближаващ се кучешки лай. За миг се спря, погледна назад и видя едно младо черно куче. Отново се спусна в бяг, но тежката кокошка й пречеше да тича бързо.

В една малка долчинка лисицата спря. Едва си пое дъх и преследвачът й я настигна. Беше по-нисък от нея, но стоеше смело, ръмжеше и показваше зъбите си. Старата хитра лисица можеше да избяга, но трябваше да остави плячката. А в бърлогата на язовеца я очакваха четири гладни гърла. Не, не бива да го прави!

Кучето скочи към хълбока на лисицата — искаше му се да разкъса кожуха й на най-слабото място. Лисицата се дръпна, излая срещу кучето и настръхна. Кучето отново скочи и успя да я захапе за шията. Остра болка раздра тялото на лисицата. Тя се опита да ухапе кучето за врата, но то се извъртя и я повали под себе си. Започна да я души. Хитрата лисица почувствува, че краката й изтръпнаха, надигна отчаяно глава и захапа наслуки. Между яките й челюсти попадна преден крак. Тя го стисна, костите изпращяха. Кучето изскимтя и отпусна шията на звяра.

Лисицата се изправи, пусна пречупения крак и захапа шията на кучето. От своя страна то разкъса кожата на хълбока й. Това още повече я вбеси. Стисна силно и почувствува вкуса на топлата кръв. Двете сплетени тела се търколиха. Изведнъж лисицата почувствува, че нещо изпращя, болката в хълбока намаля и тя отново се изправи. С едно тръсване на главата отхвърли от себе си кучето, стисна още няколко пъти и тялото му престана да потръпва, а главата увисна надолу като пречупена. Без да губи ценно време, лисицата завлече тялото в гъстия малинак, грабна кокошката и се спусна към бърлогата…

Лисичетата бързо разкъсаха кокошката и скоро оглозгаха кокалите. Лисицата изпитателно ги огледа и излая. Поведе малките навън. Прекосиха потока и спряха чак при тялото на кучето. Нямаше защо да ги учи какво да правят. Едно след друго лисичетата се нахвърлиха върху мъртвото куче и си устроиха първото угощение извън бърлогата на язовеца. Старата лисица не хапна, тя излезе на брега на долинката и обърна очи към селото. Малките хищници обраха месото на кучето, изядоха вътрешностите и започнаха да обикалят купчината кости. Лисицата слезе при тях, тихо изръмжа и ги поведе обратно.

На следващото утро в бърлогата на старата лисица цареше спокойствие. Но нищо не трае вечно. До вечерта стомасите бяха празни и лисицата излезе на лов. Скри се в градината на една селска къща и зачака удобен момент. Но кучето от съседния двор я усети и вдигна тревога. В дворовете светна, чуха се човешки гласове, лисицата не издържа и избяга към полето…

Апетитът на малките расте, а млякото на майката съвсем намаля. Трябва на всяка цена да улови нещо.

Лисицата навлиза в люцерната, тревата вече е окосена и натрупана на големи, ароматни купи. Приближава се до междата и улавя три мишки. Но какво е това? Тя минава край мястото, където бе стояло двуногото същество. Сега няма и помен от миризмата. Продължи нагоре и неочаквано долови миризмата на заек, само че тя се смесваше с миризмата на друго хищно животно. Лисицата вдигна глава и дълго души. Тя все по-ясно долавяше и двете миризми. Но непознатият враг не може да спре майката — тя ще се бори с него на живот и смърт. Такъв е суровият закон на дивата гора. Хищниците не умеят да отстъпват. Два звяра не могат да ловуват в едно поле и само с борба ще се реши кой ще остане.

Лисицата имаше известна изгода — знаеше къде се намира нейният враг.

Тя пристъпва бавно и внимателно. Приближава се и вижда: млад див котарак разкъсва тялото на заек. В момента се навежда и стръвно лапа вътрешностите. Миризмата на топла кръв затъмнява разсъдъка на лисицата, тя прави крачка, после крачка и половина и … скача върху котарака, като впива острите си зъби във врата му. На големина той е колкото нея, но, изненадан, притиснат под тялото й, изпада в паника и започва да дращи и да хапе, където завари. След малко успява да се извърти и забива острите си нокти в гърдите на лисицата. Тя чувствува силна болка — сякаш хиляди игли пронизват тялото й, но не отпуска челюсти. А дивият котарак не е разглезено домашно животно. Мускулите му са твърди, а зъбите — остри като ножове.

Ноктите се забиват все по-дълбоко в слабините, но и зъбите на лисицата не бездействуват. Не намалява натискът на челюстите дори когато котаракът успява да захапе предния й десен крак. С последни сили лисицата стиска и изведнъж усеща, че натискът на зъбите намалява, а ноктите се отпускат. Устата й бързо се пълни с кръв. Тялото на котарака трепери и се изпъва в предсмъртна агония, а победителката пада отгоре, безсилна да разкъса голямото тяло.

Лисицата не усеща изминалото време и не знае колко дълго е лежала върху тялото на жертвата си. Щом дойде на себе си, тя легна на хълбок и започна да облизва раните си. От крака й течеше кръв, по стомаха и гърдите личаха дълбоки драскотини, хълбокът й бе разкъсан. Като се посъвзе, лисицата престана да ближе раните и помириса плячката. Лежейки, откъсна парче месо, сдъвка го и бавно се изправи. Краката й още трепереха от умора. Но време за губене нямаше. Остави тялото на котарака, захапа останалата част от заека и се спусна към къщи.

При потока спря, подуши въздуха и наведе глава. Дълго пи от студената бистра вода, после отново захапа плячката, премина водата по своя мост и се отпусна пред бърлогата.

Лисичетата бяха излезли навън и я очакваха. Лисицата ги огледа строго, изръмжа и влезе с плячката в леговището. Младите хищници я последваха. Тя не яде повече от заека. Отново заблиза раните си, а малките сумтяха, хапеха се и скачаха едно срещу друго.

Три дни и три нощи лисицата близа раните си. Нужни й бяха още толкова дни и нощи, за да оздравее напълно. Но трябваше да се живее и лисицата отново излезе на лов. Този път не се наложи да ходи далече. В гората откри младо сърне. То се учеше да пасе и беше само. Но лисицата помнеше урока, получен от сръндака и сърната. Затова се върна при бърлогата. Лисичетата побързаха да се лепнат на гърдите й. но те бяха пресъхнали. Лисицата изръмжа и малките се дръпнаха. Тя направи няколко крачки надолу и призивно изскимтя. Най-едрият мъжкар я последва първи. Лисицата поведе малките си в първия им лов. С тяхна помощ искаше да отмъсти за предишната загубена схватка и главно — да осигури поне за два дни храна на лисичетата.

Тя бързо изведе малките срещу вятъра и внимателно се спусна по миризмата на животното. Лисичетата я следваха неотстъпно. Скоро се приближиха до неопитното сърне. Старата лисица няколко пъти обиколи около него, а малките, сякаш някой ги беше упражнявал, застанаха в кръг наоколо. Майката ги огледа изпитателно. Погледът й ги зовеше и подканваше към по-голяма смелост.

Най-едрото лисугерче първо разбра майка си и се спусна към сърнето. Животното, изплашено, се огледа, а хищникът увисна на гърлото му. Сърнето подскочи, опита се да отърси лисичето от тялото си, но вече се намеси старата лисица — тя удари с лапа сърнето в гърдите и то падна на хълбок. Тогава малките лисичета се нахвърлиха върху него. Сърнето пищеше като малко дете, но лисичетата не обръщаха внимание на писъците и късаха парчета- месо от още живото тяло. Най-едрото лисугерче успя да му разкъса шията и по тревата плисна кръв.

Едва сега старата лисица се приближи и откъсна от хълбока на животното голямо парче месо, после се дръпна встрани и лакомо задъвка. Малките изчакаха майка им да се нахрани и едва след това се спуснаха към едрата плячка. Скоро от сърнето останаха само едрите кости и главата. Но лисичето семейство беше сито и доволно.

Младите лисичета разбраха, че заедно представляват сила, която може да лови и по-едър дивеч. От този ден старата лисица не излизаше на лов сама. Тя бързо научи младите хищници да ловят мишки. Те скачаха точно, затискаха мишлето с лапа и най-напред му отхапваха главата. Към фазана обикновено се приближаваха от две страни, и то толкова предпазливо, както не можеше и майка им.

Един ден, като преследваха из гората едра зайкиня, покрай горския път се чу оглушителен гръм. Ехото още не бе заглъхнало и последва втори. Две лисичета последваха майка си към най-гъстата част на гората, но най-едрото лисугерче и едно женско лисиче не се върнаха вече. Лисичето семейство намаля. Лисицата чака дълго, но не тъжеше. С животинския си инстинкт разбираше, че животът в гората се заплаща с жертви.

Тази нощ тя не се върна в бърлогата на язовеца. Не се върна и през следващите дни и нощи. Скри се с двете лисичета във високата пшеница. Тук трите лисици се отдадоха на поголовно унищожение на дребния дивеч. Не се спираха пред никакво злодеяние. Накрая и те не срещнаха съжаление от страна на човека. По-дребното лисугерче намери веднъж сред пшеничената нива обикновено кокоше яйце. Малкото веднага се нахвърли върху него, счупи го с лапата си и набързо го изпи. За жалост това беше последното нещо, което малкият лисугер изяде. Яйцето беше инжектирано с отрова.

С това нещастието не престана да преследва лисичето семейство. Последното лисиче веднъж се спусна само към селото. Напразно старата лисица скимтя, ръмжа и вика малкото си. Младото животно, подушило миризмата на лека плячка, упорито тичаше надолу. Още неопитно, то влезе в първия курник през отворената вратичка. Но след малко вратичката щракна и се затвори. Лисичето започна да скимти, да вика за помощ. Старата лисица чуваше гласа му, но се страхуваше от двуногото същество и седеше като на тръни в гъстите храсти. А хората, чули гласа на лисичето, излязоха на двора.

Лисицата чака малкото си цял ден и цяла нощ. И втория ден прекара близо до селските къщи. А през нощта се престраши и влезе в двора, където се загуби нейното последно лисиче. След малко долови миризмата му откъм дърварника и бързо се приближи до оградата. Няколко мига се ослушва и наблюдава светлите прозорци на къщата. Но като усети, че малкото й е живо, придоби смелост и се приближи до оградата. Тихо изскимтя. Веднага получи отговор. Малкото сякаш казваше:

— Тук съм! Но не мога да изляза при теб. Толкова много искам, но не мога, завързано съм!…

Кой знае откъде се взе толкова смелост в лисичето сърце? Но майката се приближи до дъсчената ограда, подуши я още веднъж и отскочи. Тя падна от другата страна на четири крака. Беше при лисичето си. Бързо го подуши от главата чак до опашката. По тялото му нямаше рани, които да му попречат в бягството, но навсякъде се усещаше острата човешка миризма. Лисицата изскимтя тихо и призивно, приклекна и прескочи оградата в обратна посока. Но напразно очакваше да скочи и нейното лисиче. Наложи се да се върне при него отново. Пак подуши тялото на своята дъщеря и откри, че е завързана за шията с нещо твърдо, жилаво. От него през оградата водеше дълга, дрънчаща верига. Тя е завързана за малката будка, откъдето през пролетта изскочи нейният преследвач. Сега будката беше празна.

Старата лисица стисна със зъби каишката, стегната около врата на лисичето. Дебелият гьон не се поддаде. Но лисицата легна на предните си лапи и започна да го гризе. Чуваше се нейното ускорено дишане. Челюстите я заболяха, лисицата престана за малко и отново подуши тялото на младото лисиче.

То падна и затисна с тялото си дрънчащата верига. Майката започна отново да гризе дебелия нашийник. Лисицата не можеше да определи колко време гриза дебелата кожа с железните кабари. За нея всичко се измерваше с постигнатия резултат. Тя продължи да гризе, докато не почувствува, че твърдата кожа се отдели на две части и шията на нейното лисиче бе свободна.

После всичко стана много бързо. Старата лисица се пренесе с висок скок над дъсчената ограда и докато се изправи на краката си, до нея тупна и лисичето. Те бяха свободни!…

Впуснаха се в надпревара с нощния вятър. Прекосиха полето, прескочиха потока и навлязоха дълбоко в планината. Беше време да сменят леговището си. Спряха се в гъста гора. От тъмното небе започна да ръми летен дъждец. Гората беше тиха и на пръв поглед изглеждаше пуста, но лисицата долови някаква миризма. Тя вдигна глава и подуши въздуха. Миризмата идваше откъм дола.

Двете животни се спуснаха по миризмата. Скоро настигна един таралеж и малките му. Усетили късно опасността, малките се разбягаха, а майка им се сви на кълбо. Бодлите й щръкнаха на всички страни. Двете лисици се спряха за миг пред бодливото кълбо. Но стомасите им бяха празни. Лисицата се разкрачи над него и го обля с топлата си урина…

Таралежът показа острото си носле. Това бе достатъчно. Лисицата го захапа за главата и мекото тяло увисна в зъбите й. Майката подхвърли жертвата на дъщерята, тя разкъса корема й и лакомо зарови муцуна в топлото, още живо месо. Майката също не бе хапвала нищо трети ден, но стоеше встрани и наблюдаваше как се храни нейната дъщеря.

След това двете лисици продължиха пътя си в тихата гора. Старата лисица имаше чувството, че познава тази част на планината. Спря се, вдигна нос и дълго лови миризмите, носени от вятъра. Младата също вдигна глава и като наблюдаваше майка си под око, също дълго мириса нощния въздух.

Старата лисица трепна, наостри уши и рязко сведе глава. Погледът й се насочи надолу към потока, откъдето идваше нова надежда за утоляване на вечния глад. Двете лисици бързо изчезнаха из гъстите храсти.

Полянката опустя, а гората пак бе все така тържествена и тиха, измита от утринния дъждец.

Двете лисици намериха своето място в нея. Без тях планината не би могла да съществува, а те също не могат да живеят в каква да е гора.

Глиганът от Дубравишката гора

Хората от околията разказваха най-различни легенди за този глиган: горе по високото планинско пасище разгонил цяло стадо и избил кучетата, на един рис под Криви дол разпрал корема, долу под хранилките стъпкал и направил на пихтия два вълка и още какво ли не…

Ловците се убеждаваха един друг, че още не е излят куршумът, който ще повали този глиган. Легендите бяха толкова много, че вече не можеше да се отдели истината от измислицата…

Ако можеха да говорят само непроходимите гъсталаци, от Дубравишката гора, биха могли да разкажат цялата истина за самотния глиган. Тази част на планината бе обрасла нагъсто с глогови, малинови, къпинови и други храсти. Между тях дъбовите издънки трудно си пробиваха път към светлината. Местността беше едва достъпна, насечена от стръмни долове и отвесни урви. Хората наоколо я наричаха Дубравишка джунгла, а горските и ловците отдавна се бяха отказали да навлизат в нея.

Старият едър глиган беше разпорил по тази местност коремите на много ловни кучета, но нито една глутница не беше успяла да го изкара пред пушките на ловците. Вече десет години ловците се убеждаваха, че той е неуловим и омагьосан, а вечер тайно мечтаеха да се сдобият с трофея му.

Напразни бяха всички ловни хитрости. След глигана оставаха само огромните отпечатъци от краката му. Откриваха ги по склоновете на Дубравишкия дял или долу около реката, но вече от няколко години никой не беше успял да ги види.

Беше отдавна, може би имаше двадесет години от деня, в който една млада дива свиня се отдели от стадото. Навлезе сама в гъстата борова гора и си направи леговище. Гората не беше прореждана и се простираше от потока в долината чак до хребета. От паша дивата свиня винаги се връщаше с мъх или суха трева в устата. Но близо до леговището нито веднъж не разрови земята. Докато имаше сняг, тя не напускаше боровата гора, въпреки че по отсрещния рид имаше много нападали жълъди. Дали знаеше, че стъпките в снега могат да издадат леговището й?

С всеки изминат ден дивата свиня все повече се закръгляше. Коремът й провисна, а дългото виме се напълни с мляко. За втори път очакваше раждането на малки, но мястото за леговище си избра също като опитна, стара свиня. Младите борови дръвчета растяха толкова гъсто, че сама трудно се провираше из тях.

Зимата отдавна беше омекнала и в гората настъпваше пролет. Нощем все още замръзваше, но под топлите слънчеви лъчи снегът бързо се топеше. В ранните утрини падаше слана, но с изгряването на слънцето се превръщаше в капки роса. Небосводът изглеждаше по-дълбок и постепенно се оцвети в нежно син цвят. По него не плуваше нито едно облаче, а в гората се чуваше шепотът на бистри снежни води.

В едно такова утро, когато снегът се беше стопил, дивата свиня слезе към потока. Намери си подходящо заливче, отъркаля се в рядката кал и дълго грухтя от удоволствие. Когато слънцето се издигна над короните на дърветата, свинята излезе и се заразхожда по полянката. Калта по тялото й изсъхна и образува нещо като броня. Преди да се върне в леговището си, тя се опря до един дебел грапав бор и старателно започна да се чеше. С люспите кафява кал от тялото на животното опадаха и неприятно щипещите гадини. След това се върна в леговището си и легна в тревожно очакване.

На другия ден слънцето свари свинята легнала на хълбок. Изпъната, тя тревожно грухтеше. Коремът й се издуваше и бързо спадаше.

По небето плуваха раздърпани, сиви облаци. Вятърът ги гонеше над земята. Скоро заваля сняг, който към обяд премина в дъжд. Западният вятър местеше облаците все по на юг, а след обяд слънцето отново изгря над младата борова гора.

Дивата свиня продължаваше да лежи на хълбок и коремът й трепереше. Зарила дългата си зурла в сухата шума, свинята грухтеше болезнено, а от утробата й едно след друго излизаха малки жълтеникави глиганчета. Най-после коремът се успокои, свинята почувствува облекчение и се надигна. С острите си зъби разкъса ципите и върху сухия мъх се търколиха шест малки глиганчета. Те бързо се надигнаха на тънките си крачета, несигурно запристъпяха, но бързо намериха пътя към майчиното виме. По-едрите глиганчета уловиха пъпките при задните крака на свинята, а по-дребните трябваше да минат напред. Там вимето беше по-малко и по-слабите още от раждането си бяха осъдени на недояждане. Неизвестно как, но в тези първи часове малките глиганчета запомниха местата си и никога не ги бъркаха. Щом дивата свиня се върнеше от паша, всяко се залепваше за своята пъпка и сучеше от майчиното мляко.

Обикновено пъпките по гърдите пресъхваха първи и най-малките за цял живот си оставаха слаби. Тях не ги очакваше кой знае колко радостно детство. В дивата природа обикновено слабите загиват първи.

Отначало дивата свиня не се отдалечаваше от рожбите си. За няколко дни тя отслабна, защото се хранеше само с коренчета, червеи и треви, растящи по брега на поточето. Зимната козина по гърба й проредя и сега изглеждаше постоянно наежена. Хълбоците й хлътнаха и под корема вимето провисна. Но всичко това си беше в реда на нещата, свинята хранеше малките си от запасите, натрупани в тялото.

След две седмици майката започна да оставя малките за по-дълго. Пак не отиваше много далече, ровеше листата в младата борова гора и се ослушваше дали някое глиганче няма да потърси защитата й. Хранеше се с дребни гризачи и корени на треви и храсти. Умееше майсторски да разрови подземните коридори и, щом улавяше мишка, мляскаше дълго, вдигнала зурла встрани.

В един пролетен ден тя откри трупа на заек и го изяде целия. Привечер се върна при малките си, легна на хълбок и дълго ги остави да сучат, като грухтеше от удоволствие.

Друг път се върна рано следобед и не им позволи да сучат. Изгрухтя тихо и те се подредиха в колона след нея. Поведе ги надолу. Отначало малките вървяха тихо и мирно, но след малко краката ги заболяха, те почнаха да се блъскат едно друго, да грухтят и да се хапят. Дивата свиня вървеше бавно напред с ниско наведена глава. В края на боровата гора майката тихо изгрухтя и малките се заковаха на място. Тя провери внимателно поляната, подуши въздуха и едва като се увери, че няма никаква опасност, поведе колоната по-нататък. Нощта се спусна бързо. По небето затрептяха хиляди звезди. Дивата свиня водеше малките си из дола, напредваше бавно, но упорито се придържаше към определената цел.

Високо над дърветата излетя горска чучулига и запя на своята женска, скрита в храстите. Слънцето още не се беше показало, а в короните на дърветата всичко беше на крак. Кълвачът работеше усърдно, а през кратките паузи оглеждаше дърветата и се усмихваше на нещо свое. Свраките прелитаха от дърво на дърво и търсеха слушатели за клюките си. Чинките повтаряха своите прости мелодии и от удоволствие притваряха кръглите си очички. Щом на изток се пукна зората, от клоните на дърветата се обади кукувица, а над долината прелетя ято ранобудни врани.

Встрани от дивата свиня изскочи заек. Спря се под една дебела бука, вдигна се на задните лапи и учудено погледна майката с малките глиганчета. В следващия миг се обърна и побягна — предпочиташе да бъде по-далеч от тези настръхнали животинчета.

Щом навлезе в буковата гора, дивата свиня се спря, огледа дърветата и заби зурла в пръстта. Малките също опитаха, но муцунките им още бяха меки и ровенето не спореше. Затова се преместиха наготово при майка си. Щом някое намереше ларва или коренче, накланяше глава встрани и дълго сладко мляскаше. Когато малките се умориха, майка им се излегна и ги остави да сучат до насита. След това те отново се пръснаха и продължиха да ровят из загнилата шума. Скоро дивата свиня изгрухтя, малките се събраха накуп и, вдигнали глави, се опитваха сами да разпознаят каква опасност идва.

Не, нямаше нищо страшно. Майката просто беше решила, че е време да се върнат в леговището сред гъстата гора. И така почти всеки ден дивата свиня водеше малките си все по-далече, но винаги гледаше да се върне в безопасното скривалище с изгрева на слънцето.

Обикновено, преди да се скрият, глиганчетата преминаваха през потока и през блатото. Няколко минути те се излежаваха с вдигнати муцуни и грухтяха от удоволствие. После се надигаха, лутаха се бавно из гората, докато засъхне калта по телата им, и се триеха в дърветата.

От ден на ден малките глиганчета ставаха по-умни. Престанаха да се страхуват от едрия елен. Самият той предпочиташе да стои по-далеч от майка им. Вече не се стряскаха от гласа на черната врана, убедиха се, че е излишно да тичат след малките катерички, които като игриви пламъчета се изкачваха по короните на дърветата и оттам любопитно оглеждаха враговете си.

Бяха ли на паша — те все по-малко сучеха и свикваха с храната, която намираха под полуизгнилата шума. С особено удоволствие поглъщаха охлюви, но ако не намереха нищо, не се тревожеха и в най-лошия случай се задоволяваха със сладникавите листа и клончета от белите брези.

Най-голямото глиганче се отдалечаваше по-често от майка си. Но щом дивата свиня изгрухтеше, и то изтичваше при нея.

Тази нощ някъде в дола изблея изплашен сръндак. Майката надигна глава и започна да души миризмите, носени от вятъра. Въртеше ушите си като радари. Но никъде не улови нещо подозрително и отново сведе глава към изровената бразда. Малките играеха около нея, но на най-едрото глиганче тази игра му омръзна и то се отдели. Скоро откри нещо много по-интересно: по ниските лешникови храсти имаше плодове, подобни на жълъди. То ги помириса, побутна ги с муцунка и един от тях падна на земята. Оказа се, че не е плод. Глиганчето бързо го налапа и го сдъвка. Върху езика си усети приятния вкус на майски бръмбар. Бързо се огледа за други. Откри още доста апетитни бръмбари, схруска ги и премина към следващите храсти.

Така, без да усети, то се отдалечи твърде много от майка си. Изведнъж глиганчето се вцепени, защото забеляза, че към него се приближава невиждан, страшен звяр. Опита се да скочи и да побегне назад, но успя само да изквичи. Грамадното куче се хвърли върху него и го захапа за врата. Глиганчето изквича още по-силно, но в този момент към него скочи второ куче и го захапа за хълбока.

Още при първия писък дивата свиня вдигна глава. При втория разбра посоката и се спусна натам. Кучетата, увлечени в разкъсване на плячката, ръмжаха едно срещу друго и се гледаха с кръвясали очи. Нападението беше неочаквано. С един удар майката обърна първото куче по гръб и го захапа за гърдите. Костите на грамадния вълкодав изпукаха, той се опита да захапе свинята, но силите му бързо го напуснаха и главата му клюмна встрани. Жалко скимтене огласи тихата гора. С едно движение на главата дивата свиня разпра корема му отдолу нагоре и вътрешностите се изсипаха на тревата. Бързо се спусна по дирите на второто куче. То обаче отдавна беше изчезнало. Фучейки, дивата свиня се върна и спря над тялото на малкото глиганче. Останалите пет живи глиганчета се бяха спрели на крачка от трупа на своя брат и изплашено гледаха майка си. Тя подуши цялото му тяло, откри раната на корема и леко го побутна със зурлата си. Може би очакваше, че малкото ще се надигне, но скоро се убеди, че това е невъзможно. Отново изфуча и започна да се рови наоколо, като хвърляше пръстта върху главата на малкото. След това отскочи до гъстите храсти, начупи клонки и ги положи над тялото. Едва когато сметна, че е закрила достатъчно добре рожбата си, тя клекна до нея, помириса я още веднъж, изгрухтя и поведе стадото надолу към потока.

В гората дивата свиня легна в своето леговище и остави малките да сучат до насита. Най-дребното обаче напразно дърпаше и хапеше пъпката при предните крака — тя беше пресъхнала. Глиганчето се опита да блъсне една от сестрите си, но не успя. Тогава се повъртя около майка си, изгрухтя, но, изглежда, се досети нещо и пъхна глава между задните й крака. Намери пъпката на своя брат и лакомо започна да суче. Неочакваната смърт на най-голямото братче беше спасила живота му.

Дивата природа не умее да глези, тя е строга към всички и едновременно може да бъде и майка и мащеха. Животът сред нея не е случайност, той се движи по неписани, сурови закони. Затова натрупаният от животните опит е най-ценното наследство, оставено от прадедите им.

Живите продължават своя път, без да се спират и без да се замислят за бъдещето. Всеки ден иска своето. Всеки ден трябва да се намира достатъчно храна, всяка нощ е необходимо сигурно леговище. Така, унесена в грижи за своите пет глиганчета, дивата свиня нямаше време да си спомня за загиналото. Малките растяха бързо, все по-трудно беше да им се осигури достатъчно храна. Майката и нейните рожби обикаляха из гъстите храсталаци около потока. Там намираха вкусни, ароматни гъби и малките се бореха за всяка от тях. Майка им ги научи да изравят корените на папратта и да намират тлъсти червеи. Те вече умееха не по-лошо от нея да измъкват малките гризачи от дупките им и с удоволствие ги дъвчеха между острите си зъби. Най-дребното доскоро глиганче настигна на ръст останалите. През лятото то стана още по-едро и в игрите доказваше своята сила. Скоро беше признато за водач на малките и самоуверено заприпка веднага след майка си.

Семейството на дивата свиня престана да се връща всеки ден в леговището. Увлечена в търсене на храна, свинята все повече се отдалечаваше от познатите места. По едно време въобще престана да се връща. През топлите дни оставаше в гъстите храсти на билото, където току зад гората започва обработваемо поле.

Оттам всяка нощ вятърът носеше дразнещата миризма на храна. Дивата свиня не издържа и въпреки че в гората също имаше какво да се яде, изведе малките си сред овесената нива.

По тялото на глиганчетата светлите раета вече изчезваха и тъмнокафявият цвят на новата им козина беше по-сигурна защита в нощната тъмнина.

Овесът беше вкусен, но малките все още не можеха да достигат високите класове. Седнала на задните си крака, майка им лесно отрязваше стъблата и дъвчеше вкусните зърна. Глиганчетата също започваха да ядат.

От време на време майката изгрухтяваше предупредително и малките замръзваха по местата си. Дивата свиня дълго душеше миризмите, носени от вятъра, и чак когато се увереше, че няма никаква опасност — отново свеждаше глава. Това беше знак малките да продължат пашата си…

Но тези пиршества из овесените ниви не останаха за дълго скрити от човека. Дивите свине изтъпкваха много повече, отколкото изяждаха. Ловците от селото се събраха в кръчмата и организираха хайка. Естествено дивата свиня не можеше да предположи всичко това. Тя разчиташе само на доброто си обоняние и отличен слух.

Следващата нощ стадото спря в края на нивата. Малките се впуснаха към овеса, но майка им ги спря. Вдигнала зурла, тя проверяваше миризмите, носени от вятъра. Като усети, че от вътрешността на нивата иде човек, тихо изфуча, обърна се и побягна към гората. Малките не разбираха нищо, но послушно я последваха.

Последно тичаше глиганчето, което беше станало водач. Никак не му се искаше да напуска сочния овес, но нямаше как — трябваше да последва майка си. Макар да беше по-силно от братята и сестрите си, то също я слушаше.

Лятото беше топло и плодородно. Боровете миришеха остро на смола, а по полянките червенееха сочни ягоди и сладки като мед малини. Гъби също имаше достатъчно и всички животни от най-дребния гризач до най-едрите елени не оставаха гладни.

Мишките се бяха размножили дотолкова, че семейството на дивата свиня можеше да се насища само с тях. А това беше добре, защото майката беше станала по-предпазлива и вече рядко извеждаше малките си в овесените ниви.

Небето започна често да се покрива с навъсени, сиви облаци. От тях се изливаха поройни дъждове, а младите глиганчета с голямо удоволствие се търкаляха в рядката кал. Ясните нощи постепенно се удължаваха, по небосвода искряха все повече звезди, сякаш през лятото се бяха роили. Те заедно с бледата луна ярко осветляваха нощните разходки на глиганите. По стъблата на горската трева блестяха капчици роса, а щурците безспир повтаряха своите прости мелодии.

Тънкият глас на совата, която безшумно прелиташе над поляните, отдавна не плашеше малките. Само тази необикновена миризма на същество, което още не бяха срещали, изправяше козината по гърба им. По държанието на майка си те разбираха, че трябва много да се пазят от него. Неведнъж бяха виждали как тя навежда глава над големите отпечатъци от краката му и мигом отскача към най-близкия гъсталак, докато опасността премине.

Но вятърът от полето продължаваше да носи приятни миризми. Дивата свиня ставаше все по-неспокойна. Тя познаваше вкуса на дребните, хрупкащи плодове, зарити на плитко в земята. Достатъчно беше да забие няколко пъти зурлата си и щеше да има достатъчно храна за цялото стадо. Често майката спираше в края на гората при картофеното поле и дълго ловеше аромата му.

Още не можеше да се реши и да отведе малките си там. Може би си спомняше края на своята майка и на двамата си братя. През онази отдавна отминала нощ двуногото същество вилнееше над полето. От всички страни се гърмеше и трещеше. Брат и до нея се преметна, изстена и започна да рита с крака във въздуха. Тя хукна като ужилена към гората. Скрита в гъсталака, зачака майка си. Но така и не я дочака — от седемте глиганчета бяха останали само три сестри. Скоро двуногото същество уби още една от тях близо до потока. А единствената жива сестра срещна за последен път миналата пролет. Тя водеше след себе си пет малки глиганчета. Двете сестри скитаха заедно чак до късна есен.

В началото на зимата ги разделиха два яки глигана. Оттогава не е виждала сестра си и само от време на време си спомняше за нея като през гъста мъгла.

Тази нощ дивата свиня се колеба дълго дали да влезе в картофеното поле. Най-силното глиганче, доловило дразнещата миризма, не издържа и се спусна към правите, дълбоки бразди. Малките го последваха и майката нерешително пристъпи след тях. Сама едва ли би се решила да навлезе в страшното голо поле.

Изминаха няколко тихи и спокойни дни. По небето плъзнаха дрипави облаци. Звездите и луната изчезнаха, забулени в обятията им. Над гората се спусна кадифена есенна нощ. Дивата свиня обичаше такива нощи, въпреки че зрението й беше по-слабо в сравнение с обонянието и слуха й. Този път тя не се двоумеше в края на картофената нива, а сама поведе малките си навътре. Не след дълго от нивата се дочу квичене, грухтене и хрускане на картофи. Семейството на дивата свиня пируваше. Шумът, който вдигаше, не се чу от никого. В тъмната нощ те бяха единствените господари на полето и затова се държаха много неразумно. Едва призори майката изведе глиганчетата на водопой. После легнаха в най-гъстите храсти и доволни почиваха. Но ситостта трае кратко. Още преди мръкване младите глиганчета се разшаваха из гората. Но меките гъби не можеха да се сравнят с вкусните, хрупкави картофи…

. През нощта дивата свиня отново спря в края на картофеното поле. Този път луната светеше ясно, а дърветата хвърляха дълги, призрачни сенки. Вятърът духаше откъм полето и не предвещаваше нищо добро. Майката свърна стадото си обратно в гората, сякаш предчувствуваше, че двуногото същество няма да остави безнаказано вчерашния среднощен пир.

Но гнилите жълъди вече не харесваха на глиганчетата. В малинака плодовете бяха попарени от първата слана. Есенните гъби не миришеха така хубаво, а жълъдите тази година бяха малко.

Две или три нощи стадото кръстосва гората. На четвъртата нощ майката сама не издържа и заведе глиганчетата в картофеното поле. Месечината светеше ясно, но този път вятърът духаше откъм гората и майката навлезе спокойно в нивата.

Тъкмо беше приближила средата на малкото възвишение, когато в ноздрите я удари острата миризма на двуногото същество. Нейното предупредително грухтене се смеси с трясъка на изстрелите. Тя побягна към гората и след себе си почувствува миризмата на барут и кръв.

Най-едрото глиганче вървеше последно и още като чу първия изстрел, се завъртя на едно място и побягна към спасителната тъмна гора. Там в настъпилата тишина то скоро долови гласа на майка си. Предпазливо тръгна натам и бързо я намери заедно с още две глиганчета. Дивата свиня изквича радостно и го подуши. Дълго чакаха другите две глиганчета, но те не дойдоха. Опитната дива свиня разбра, че гърмежите завинаги са я лишили от нейните рожби, завъртя се и поведе останалите три навътре в гората.

Сова прелетя няколко пъти над главите на изплашените животни, заплака с тъжния си, прокобен глас и остави дивата свиня да търси сигурно скривалище.

В най-ниската част на дола сутрин започнаха да се спускат гъсти мъгли, а короните на яворите се оцветиха в жълто и оранжево. Дренките постепенно се набръчкваха и падаха на сухата трева. Птиците в гората намаляха. Листата на дърветата падаха и вятърът ги разнасяше насам-натам, запълвайки с тях долчинки и урви. Под нападалите листа пробягваха тлъсти мишки. Глиганчетата ловко ги улавяха в зурлите си и ги сдъвкваха с острите си зъби. Лятната им четина опада и на нейно място порасна гъста сивочерна козина.

В едно есенно утро стадото се връщаше в новото си леговище. Неочаквано опитната дива свиня се спря и подуши следите на сърна. Долови миризмата на прясно пролята кръв и поведе малките си по нея.

Слънцето изгря над гората, а те упорито вървяха по следата на ранената сърна. Някакъв неопитен ловец още снощи беше ранил животното и сега то бягаше, усещайки, че е преследвано. Но постепенно загуби сили и падна на хълбок върху пъстрия килим от пожълтели листа.

Дивата свиня се приближи първа, спря за миг и огледа загиващото животно. Сърната надигна глава и в големите й очи се появи неописуем ужас. Но дивите животни не знаят що е жал. Без капка злоба свинята пристъпи, захапа шията на животното и с едно стискане угаси остатъците от живот в него. Направи го така естествено, сякаш откъсна снопче миризлива трева.

Глиганчетата лакомо се спуснаха към топлото месо. Майката разкъса корема и те най-напред изядоха вътрешностите. Но не бяха толкова гладни, че да изядат цялата плячка. Майката ги заведе в близкия гъсталак, разрови шумата и уморени от продължителното преследване, малките бързо заспаха. Дивата свиня искаше да се върне при трупа на сърната, но, изглежда, и друг беше тръгнал по следите на раненото животно.

Неочаквано майката трепна. Глиганчетата вдигнаха глави и неспокойно се ослушаха. По следата с пушка на рамо вървеше двуногото същество. Спря се при тялото на сърната, наведе се и огледа следите. После отвори раницата си, извади от нея голяма скоба и я положи до разкъсаната сърна. Надигна се и бавно пое назад.

Дивата свиня го проследи с малките си черни очички, завъртя се и безшумно поведе стадото в обратна посока. Не знаеше какво беше намислил човекът, но инстинктивно се досети, че не е дошъл само за да види колко от месото на животното са изяли.

На другата сутрин се върнаха при своето леговище и там намериха два глигана. В първия момент майката злостно изфуча, но, като се приближи и помириса телата им, спокойно изгрухтя и легна в леговището си. Майката беше познала своите миналогодишни рожби. Не след дълго и малките глиганчета познаха по-старите си братя.

Гората се готвеше за дългата и студена зима. Дърветата молитвено протегнаха към небесата своите голи клони. Кълвачът все по-рядко почукваше по дебелите стволове и смехът му заглъхна. Сойките прелитаха угрижено от дърво на дърво и само враните като че ли тържествуваха. Летяха на големи ята над гората, виеха се над поляните и, щом откриеха трупа на някой елен, с неописуем крясък се спускаха над тялото му.

С падането на първия сняг към стадото се присъедини още един член. Това беше грамаден, червен глиган. Дивата свиня се сдружи с него през миналата зима. Младите глиганчета се страхуваха. Беше с дълги и остри като игли бивници. Малките му очи едва се забелязваха, а зурлата му почти се сливаше с дебелия врат.

Още първия ден глиганът се приближи до майка им и, като грухтеше доволно, започна да я души. После неочаквано я надигна със зурлата си и я отхвърли встрани. Дивата свиня едва се задържа на четирите си крака. Глиганът тръгна към нея и изгрухтя някак особено. Дивата свиня побягна няколко крачки, но скоро се спря и погледна изпитателно грубия си кавалер.

Той пак се приближи и пак като на шега я надигна и отхвърли напред, но за учудване на малките майка им въобще не се ядоса, сякаш тази груба игра й харесваше. Трите млади глиганчета наблюдаваха големите животни и всеки миг бяха готови да побягнат. Но техните по-стари братя лежаха спокойно и с интерес наблюдаваха любовната игра на стария глиган. Може би след година и те щяха да започнат подобна игра в някой гъсталак. Всичко, което виждаха сега, ще им бъде от полза.

Изглежда, че грубите обноски бяха неделим ритуал от глиганската сватба и доставяха голямо удоволствие на дивата свиня. А когато глиганът ставаше прекалено груб, тя отскачаше встрани, ровеше корени от земята и мляскаше, преструвайки се, че не му обръща внимание.

Партньорът приближаваше, повтаряйки своето грухтене, отново я повдигаше с дългата си зурла и, раздразнен от миризмата на тялото й, продължаваше да върви след нея. Накрая дивата свиня и глиганът се загубиха от погледите на малките глиганчета и дълго не се връщаха. Малките искаха да последват майка си, но, наблюдавайки по-старите братя, разбраха, че няма какво да търсят там.

От този ден могъщият глиган поведе стадото. Младите послушно вървяха след него. С дългата си зурла той прокарваше дълбоки бразди в земята и подканяше глиганчетата да търсят вкусни червеи.

Изминаха много дни и нощи. Зимата скова планината в ледена броня. В гората напада дебел сняг. Глиганът неуморно водеше стадото, като проправяше пъртина с тялото си.

В един зимен ден към стадото приближи още един самотен глиган. Щом го забеляза, водачът цял настръхна и се спусна срещу пришълеца, размахвайки като бойно знаме късата си опашка. Но самотникът излезе разумен, не дочака приближаването му. Обърна гръб и се загуби в дълбокия сняг.

Силният водач се върна при стадото, доближи до дивата свиня и, като фучеше злобно, няколко пъти я обиколи. Може би с направения кръг той искаше завинаги да запази за себе си майката на малките глиганчета.

А дивата свиня стоеше с наведена глава, грухтеше тихо и сякаш искаше да каже, че няма никаква вина, че не е канила самотния глиган, че ще бъде само негова.

Изминаха няколко дни и неочаквано водачът изчезна. Дивата свиня не се разтревожи и сама поведе стадото към боровата гора, където прекара миналата зима.

Спуснаха се по склона, преминаха през дълбокия дол, през една млада смърчова гора и едва тогава навлязоха сред гъстите борове.

Зимата беше обикновена — нито много студена, нито много мека. Затова пък снегът се сипеше почти всеки ден. Храната трябваше да се изравя от дълбоко. Дивата свиня водеше малки те си в букака и дълго разравяше дебелия сняг, докато стигне до набъбналите от влага жълъди. От време на време откриваха трупа на замръзнала сърна или кошута. В такива дни стадото се изхранваше до насита, а след това дълго отпочиваше в старото си леговище.

Когато снегът, гален от полъха на южния вятър, започна да омеква, майката прогони своите глиганчета и започна да подготвя леговището си за новото поколение.

По-възрастните братя се разделиха и всеки тръгна по свой път. Трите миналогодишни глиганчета останаха заедно. Сега трябваше да се грижат сами за себе си. Двете мъжки поведоха сестра си из дивата гора. По-едрото вървеше отпред, поело отговорността на водач, а по-дребното пазеше отзад.

Вечер тримата ровеха снега под старите буки, а когато имаше мъгла, излизаха и денем в сечището, където изравяха сочни корени. Дългата зимна нощ не им стигаше, за да напълнят стомасите си, и те все по-често трябваше да търсят храна през деня. Но това не беше толкова страшно. По-лошото беше, че следите им оставаха в снега и ловците бързо ги откриваха.

В един зимен ден неопитните животни попаднаха на засада. Те не очакваха да срещнат по това време опасния човек. А ловците нарочно ги оставяха на спокойствие в младата борова гора. Знаеха, че по тези места всяка година една или две майки извеждат своите млади глиганчета. Хайката беше устроена далече от леговищата, за да не тревожат майките.

Отначало глиганчетата доловиха особени звуци. Първо надигна глава най-едрото глиганче. Миризмите, носени от вятъра, бяха непознати и опасни. Лаят на кучетата го разтревожи, но то нямаше опит и не знаеше какво да предприеме. Брат му и сестра му се скупчиха около него и очакваха решението му. Глиганчето побягна вляво, но след малко и оттам долови същите звуци. Спусна се вдясно, но не измина и стотина метра и кучешкият лай се усили. Чуваше се и човешки говор. Тогава то полетя напред, колкото се може по-бързо и по-надалеч от непознатата реч на двуногото същество.

Трите глиганчета тичаха по обратния път към разораната от тях ливада. Тичаха едно след друго. Неопитният ловец трудно би познал, че оттук са минали три животни, защото младите глиганчета стъпваха в едни и същи следи.

Така стигнаха до долчинката, откриваща се между старата и младата борова гора. Най-едрото глиганче изскочи в просеката и се закова на място. Първият изстрел наруши зимната тишина. Пред носа на глиганчето премина пламък, въздушна вълна го блъсна в тялото, то подскочи встрани и това спаси живота му. От всички страни затрещяха изстрели. Глиганчето се впусна в бяг. Бързо пресече просеката и навлезе в гъстата гора. Оттам то извърна глава и видя, че братът и сестрата лежат върху снега, а около телата им дими прясно пролятата кръв. По полянката крачеха високите, двуноги същества. Гората ехтеше от гласовете им. Повече нямаше какво да чака. Младото глиганче отново се впусна в бяг. Обиколи боровата гора и навлезе в дълбокия дол. Там се скри в храстите, отрупани със сняг, и не излезе нито през нощта, нито през следващия ден. Младото глиганче запомни тази страшна преживелица за цял живот. Разбра, че не бива да бяга срещу двуногото същество, когато то стреля насреща му. Убеди се, че е по-добре дълго да се крие в храстите, отколкото да излиза често от леговището си и да издава своите пътеки. По-късно научи, че попадне ли в засада, трябва да се обръща нататък, откъдето идеше най-много шум. Обикновено успяваше да се промъкне невредимо между изненаданите гоначи.

Зората от изток разсея тъмнината на нощта. Върху тъмния пояс на гората се очерта назъбеният контур на високите смърчове. В най-високата част на долинката леко се раздвижиха малиновите храсти. Само опитното око на ловеца би видяло, че от храста гледат две дребни, недоверчиви очи на глиган. Животното стои и внимателно оглежда тихата гора. Убеден, че всичко е в ред и че никаква опасност не заплашва живота му, глиганът бавно се измъква от храста.

Не се доверява на измамната тишина. Спира отново и дълго лови миризмите, носени от вятъра. Не е забравил хитростта на двуногото същество и силата, с която прикова сестра му и брат му сред полянката. Но гладът го вдигна от безопасното леговище под малиновия храст. Може би си спомняше вкуса на жълъдите или виждаше изровените бели корени. А може би беше по-смел и мислеше за вкусното месо на някой замръзнал заек или сърна. Той мечтаеше за всички тези лакомства и чувствуваше как стомахът му се свива от глад.

Тръгна бавно и внимателно, като избягваше познатите места. Инстинктът му подсказваше, че там може да го срещне съдбата на брата и сестра му. Отдалече заобиколи и младата борова гора, където се беше родил. Там трудно щеше да намери нещо за похапване по това време. Изкачи се до хребета на дългия рид и тръгна по стъпките на сърните.

По тези места вятърът беше навял толкова сняг, че докато младият глиган стигна в подножието на главния хребет, месечината завърши своя път по небосвода. Като се спусна по южните клонове, той долови дразнеща миризма. Спря се, подуши въздуха и определи посоката. Миризмата идваше откъм дънера на клонест смърч. Глиганът тръгна предпазливо и се приближи на един скок разстояние. Спря се. Под клоните на дървото имаше пряспа сняг. Тук много по-осезателно усещаше миризмата на храна. Скочи към ствола на дървото, заби муцуна в снега и захапа нещо меко. Яребицата беше все още топла, но почти не оказа съпротива. Сигурно дълго не е успяла да намери храна в дълбокия сняг и се е приютила тук, изтощена от студ и глад.

Разбира се, младият глиган не знаеше тези подробности и беше сигурен, че сам е уловил живата птица. Лакомо поглъщаше месото й заедно с перата. По тялото му се разля приятна топлина. Изяде и главата на птицата, но все още не се чувствуваше сит. Гладът го поведе по-нататък.

По южните склонове на редките гори се вървеше много по-леко. Тук снегът се топеше бързо и под дърветата се образуваха тъмни петна. Животното почувствува жажда, слезе в долчинката и дълго пи от стичащата се надолу снежна вода. След това мина през водата, намери разкаляно място и заби муцуна в него. Няколко минути рови с надежда да открие нещо за допълване на слабата закуска, а после бавно излезе на брега.

Глиганът спря под една дебела бука и разрови снега. В меката загнила шума намери жълъди, вдигна глава и блажено замляска с дългия си език. Животът тръгваше по старому. Гладът го водеше напред, а опитът го предпазваше от враговете. На разсъмване животното излезе от рядката букова гора, пъхна се под клоните на млади смърчове и проспа целия слънчев ден, заровен в снега.

На другия ден младият глиган подаде глава от гъсталака и при малиновите храсти видя стадо сърни. Животните гризяха напъпилите клонки и обираха изсъхналите миналогодишни листа. На двата сръндака вече бяха порасли нови рога.

Към стадото бавно се приближаваха два елена. Сърните вдигнаха глави и побягнаха към долинката. Преди да прескочат потока, те обърнаха глави, за да видят дали са преследвани, и успокоени, преминаха водата.

Двата елена се спряха при малиновия храст, подушиха следите на сърните, а после първият от тях приближи до дебел явор. Приведе се и като че ли прегърна ствола на дървото. Започна да движи глава надолу, нагоре и встрани и изведнъж единият рог падна в снега. Животното облекчено вдигна главата си и силно я разтърси. Само с един рог на главата то изглеждаше като чудовище от приказките.

Младият глиган изчака елените да отминат и дълго наблюдава огненото кълбо на слънцето. Блясъкът на снега дразнеше очите му. Времето омекна. След много дни и нощи кълвачът отново се разсмя в клоните на дърветата, а свраките крещяха някак по-меко, без злоба в гласа. Животните в гората се раздвижиха. Елените цял ден кръстосваха полянката, еднорогият очука и втория си рог и сега по-леко вдигаше нагоре голямата си глава.

Младият глиган излезе едва надвечер. Порови под старите буки, похапна набъбнали жълъди, но неочаквано задуха студен вятър. Животното вдигна глава и се огледа. По небосвода плуваха космати, тъмни облаци. Скоро заваля мокър сняг. Глиганът сякаш се разколеба, върна се във временното си леговище и отново легна. През нощта снегът се обърна на дъжд. Вятърът промени посоката си и стана по-топъл. Сутринта слънцето изгря над окъпаната гора. Облаците се вдигнаха високо и отплуваха на запад. Тъмните петна под короните на дърветата бяха пораснали през нощта, а наоколо в долчинки и вади весело клокочеха пролетните води.

Предпазливият глиган прекара деня в леговището и едва като се стъмни, излезе пред младите смърчове. Огледа поляната, приближи се до ствола на един смърч и дълго чеса гърба си. После се отърси и тръгна напосоки из редките храсталаци.

Отдавна беше навлязъл в непознати места. Луната беше изгряла и хвърляше призрачна светлина над гората. Животното тук-там огризваше напъпилите клончета на храстите, а харесаше ли му и сокът на дървото — започваше да рови в корените.

Внезапно вдигна глава и започна да души. Долови мирис на месо и тръгна натам. Скоро откри разкъсаното тяло на елен. Няколко дни лакомите гарвани бяха кълвали тялото, но месото по бутовете и гръбнака беше запазено. Без колебание глиганът се нахвърли върху леката плячка. Бивните му се бяха показали едва, но вече му помагаха да разкъсва жилавото месо. Когато се натъпка до пръсване, глиганът замъкна храната в гъстите храсти.

Утринното небе беше ясно и тихо. Свеж пролетен вятър шумеше в короните на дърветата. Щом слънцето огря върховете на високите смърчове, от гората долетяха два големи гарвана. Кацнаха върху трупа на елена и започнаха да кълват месото. Глиганът лежеше под клоните на малиновите храсти и наблюдаваше злобно птиците. Знаеше, че те не са опасни врагове, но беше сит и не се надигна да ги прогони.

Не след дълго двата гарвана отлетяха в короната на високия смърч и запощиха перушината си. После се вдигнаха високо, направиха няколко кръга над гората и се загубиха. Глиганът спокойно задряма.

Малко преди да изгрее месечината, глиганът се надигна и излезе от укритието. Протегна задните си крака, погледна небето като опитен познавач на времето и пристъпи към намирисващото месо. Изглежда, животното е било ранено по време на есенните двубои. Снегът го е затрупал и е запазил тялото му от гладните зверове, но сега долната част вече се разлагаше и вонеше. Това никак не му пречеше, за да се храни апетитно.

Още не се беше нахранил, когато долови лек шум. Изфуча изплашено, отскочи и се скри в малинака. Няколко мига стоя, без да трепне. Много не се доверяваше на очите си, но носът му долови миризмата на лисица. Скоро забеляза как към трупа на елена пълзят две лисици. Едната от тях излая няколко пъти и откъсна голямо парче месо. Другата също наведе глава над трупа. Лисиците ядяха неговата плячка. Това не можеше да се търпи.

Глиганът изфуча, изскочи от храстите и зае нападателна поза. Но лисиците също бяха гладни, пък и празнуваха своята сватба. В повечето случаи те избягваха да кръстосват пътеките си с глигана, но този път…

Животното, което стоеше пред тях, не беше особено страшно — млад, отслабнал глиган, при това сам! Двата хищника нямаха нищо против да опитат топлото му месо.

Но младият глиган беше на по-друго мнение. Не искаше да позволи на лисиците да ядат наготово. В отговор на предупредителното им ръмжене глиганът изфуча и затрака със зъби.

Лисицата скочи пъргаво и го захапа за предния крак. Глиганът смешно изквича. Опита се да удари хищника със зурлата си, но той беше по-бърз от него и избягна удара. В следващия миг лисицата отново заби острите си зъби в крака му. Но този път глиганът успя да притисне с тяло лисицата към близкия пън. Тя потрепера, костите й запращяха и натискът на зъбите й намаля. Глиганът усети надмощието си и натисна още по-силно. Лисицата болезнено изквича и пусна крака му.

В този миг на помощ се притече старият лисугер. Глиганът извъртя към него глава, без да пуска лисицата, и изфуча. Сега в него заговори кръвта на баща му. Лисугерът Страхливо отстъпи и се заплете в храстите на малинака. Глиганът се възползува от това, засили се и го подбра със зъбите си. Последвалият удар отдолу нагоре разпра кожата на корема му. Лисугерът изскимтя жално и се търколи в храстите.

Лисицата използува този момент, за да захапе отново разкървавения крак на животното. Глиганът се обърна и се приготви за ново нападение.

Лисицата се почувствува като в капан. Не можеше да отстъпи назад поради гъстите храсти, от двете страни й пречеха дънерите на отсечените дървета, а пред нея беснееше разяреният глиган. Тя приклекна, скочи високо над главата на глигана и падна върху трупа на елена. Оттам излая злобно и се загуби в тъмнината.

Така глиганът защити своята плячка и още няколко нощи яде от миришещото месо. За тези четири-пет денонощия той понапълня, заглади косъм и стана по-смел и самонадеян.

През нощта, в която от трупа на елена останаха само едрите кости, глиганът тръгна на северозапад. Без сам да знае, той вървеше по зова на кръвта — по стъпките и пътеките на своя баща, очертани по време на пролетното разгонване на дивите свини.

А в гората изчезваха и последните петна посивял сняг. С пукването на зората в небето се издигаше чучулига и пееше на своята женска, скрита някъде в храстите. Изпод сухите листа никнеше свежа, зелена трева. Около потока цъфтяха храсти. От ден на ден животът на младия глиган ставаше по-безгрижен и сит. Под старите буки имаше много меки и сочни жълъди. По влажните места се намираха охлюви, а под влажната горска шума пълзяха тлъсти червеи.

Само след няколко седмици младият глиган изглеждаше като двегодишно животно. Тялото му наедря, а бивниците му пораснаха с два пръста. От ден на ден обаче започна да го измъчва едно непознато досега чувство. А когато цъфна и черният бъз, младият глиган тръгна по непознатите пътеки на дедите си, все по-близо до гората, където се беше родил.

След двудневно скитане из планината той навлезе под зеления балдахин на младите борове. Скоро намери леговището, в което беше израсъл. Но то беше пусто. Тогава глиганът тръгна из гората и потърси следи. Така намери една майка с малките си. Опита да се присъедини към стадото й, но тя без предупреждение се спусна към него и здравата го ухапа.

Прогонен по такъв начин, младият глиган започна да избягва дивите свине с малки глиганчета. Превърна се като баща си в самотник. Дълго скита из гората, докато, откри гъсто обраслите долчинки над Дубравица. Тези места му харесваха и той се засели в най-усойния дол. В близката околност имаше всичко необходимо за живот, а гъстите храсталаци бяха непроходими за двуногото същество.

Обитателят на Дубравишката гора беше станал на четири-пет години, когато си извоюва правото да ходи със старата дива свиня. Само през този сезон тя водеше осем глиганчета, а след тях вървяха още пет миналогодишни. Спомни си за грамадния стар глиган и също като него заподхвърля дивата свиня със зурлата си. Играта обаче не продължи така дълго — очевидно твърде опитната свиня бързо се обърна към него.

От този ден глиганът поведе голямото стадо на дивата свиня. Не се грижеше кой знае колко за младите глиганчета, но му беше приятно, когато виждаше, че му подражават в игрите си. Оставяше ги да нагъват изровените от него ларви и червеи, но случеше ли се стадото да навлезе в полето, обработвано от двуногото същество, той веднага го подгонваше обратно към гората. На този свой навик глиганът от Дубравишката гора остана верен до края на живота си. Храната за себе си и за стадото търсеше в гората, и то само нощем. Ловците нито веднъж не откриха негови следи сред меките угари.

Няколко месеца след като беше поел водачеството на стадото, към тях приближи друг глиган — може би бащата на малките. Беше по-едър от глигана в Дубравишката гора. Още отдалече пришълецът ядно загрухтя, а четината по гърба му се беше изправила. Изглеждаше по-силен и самоуверен, опашката му шибаше като камшик ту наляво, ту надясно.

Глиганът от Дубравишката гора не се изплаши. Нямаше никакво намерение да отстъпва. Стоеше като сраснал със земята. Не се спусна срещу съперника въпреки неговото предизвикателство. Изчака да бъде нападнат.

Огромният глиган не издържа и се спусна насреща му като стрела. Дубравишкият глиган се отмести леко встрани и точно в мига, когато се изравни с нападателя, замахна яростно с глава. С дългия си бивник той разкъса десния хълбок на съперника.

Болката и неуспехът вбесиха грамадния глиган. Той се обърна, изпъна се като струна и отново нападна. Зурлите на двете животни се удариха, бивните им се заклещиха, те се блъскаха ту на една, ту на друга страна и от ноздрите им изскачаха кълба пяна. И двамата бяха силни. По-дребният не се изплаши и на грубата мощ на противника противопостави своята подвижност.

Неочаквано пришълецът се извъртя и се опита да забие бивника си във врата на дубравишкия глиган. Но кожата върху шията беше дебела и гъвкава, а четината — гъста и плъзгава, затова бивникът на пришълеца само се плъзна по нея. Водачът на стадото отвърна с нов удар и разпра кожата върху лявата плешка на пришълеца. От двете рани потече алена кръв.

Неканеният гост спря за миг, двете животни се погледнаха с кръвясали очи. От ноздрите им бликаше кървава пяна, дишаха бързо, а хълбоците им се вдигаха и спускаха като ковашки мехове.

Не за първи път старата дива свиня ставаше свидетелка на подобни дуели и затова гледаше сякаш безучастно. Но едва ли й беше все едно кой ще победи. Та нали тя ще трябва да тръгне послушно след победителя. Може би си беше спомнила, че по-едрият глиган е баща на малките. А и този, дето водеше стадото и грижливо го предпазваше от беди, също не й беше безразличен…

Двата глигана набраха сили и яростно се спуснаха един срещу друг. Последва тъп удар, бивните им се сплетоха и борбата продължи отблизо с къси удари. Дубравишкият глиган усети, че губи надмощието си в битката с тяло. Затова отстъпи крачка назад и успя да забие десния си бивник в муцуната на пришълеца. Той изквича от болка и ярост, отскочи бързо встрани и нанесе силен удар в хълбока. Водачът на стадото едва се задържа на крака. Въпреки това имаше късмет — ударът беше нанесен с глава и бивните не можаха да се забият в слабините му.

Почувствувал моментно надмощие, пришълецът се подготвяше за решителния удар. Дубравишкият глиган го заобиколи със същото намерение. Внезапно подскочи вдясно. Другият глиган не схвана веднага намерението му и отскочи вляво, за да посрещне нападението с глава. Но водачът на стадото се извъртя обратно и светкавично нападна открития хълбок. Успя да забие и двата си бивника в корема на пришълеца, изпъна се и с рязко движение вдигна нагоре глава.

Из гората се разнесе болезнен хриплив стон. От корема на пришълеца рукна кръв. Той залитна встрани, предните му крака се подгънаха, но въпреки болката животното опита да се надигне и да продължи борбата. Дубравишкият глиган не чакаше. Той още веднъж заби дългите си остри бивници в корема на противника и повтори движението на главата напред и нагоре. Това реши всичко. За втори път се разнесе болезнен стон и върху снега се изсипаха вътрешностите на едрото животно.

Водачът на стадото, опръскан и заслепен от пролятата кръв, не знаеше що е милост и продължаваше да нанася удари в корема. Около смъртно ранения глиган се образува грамадно червено петно. Тънката снежна покривка попиваше жадно кръвта, а тялото на глигана конвулсивно потръпваше.

Водачът на стадото се спря, огледа разкъсаното тяло на съперника си, обиколи го няколко пъти и с бавни крачки се върна при дивата свиня. Малките се дръпнаха встрани и гледаха със страхопочитание победителя. А свинята сведе глава пред него и кротко изгрухтя.

Все още ядосан, дубравишкият глиган изфуча и започна да я удря с глава. Нейното покорство го поуспокои, но той не престана да я хапе и блъска, докато свинята не тръгна напред и не се изгуби от погледа на малките.

Жестоката борба и предсмъртният стон не останаха стаени. Дочу ги лесничеят, тръгнал на обиколка из своя участък. Той бързо пое към звука, мислейки, че вълци или рисове са нападнали някой глиган. Но това, което намери, го изненада. В средата на една малка полянка откри огромното тяло на убит глиган. Помисли си колко голям ще да е убиецът и изтръпна.

Навярно беше същият глиган, който никога не излизаше в полето и оставяше своите отпечатъци само край реката. За него се говореше много. Леговището му беше в непристъпните храсталаци под Дубравица и отдавна никой не го беше виждал. Ловците определяха височината на гърба му по следите върху дебелите дървета, където се беше чесал след калната баня в блатото.

Лесничеят очисти тялото на убития глиган, но сам не можеше да го отнесе до селото. Той се върна веднага и още същата вечер ловната дружинка се събра на съвещание. Решиха да огледат гъстата смърчова гора, да поставят засада по пътеката към буката и да се опитат да убият опасния глиган. Лесничеят предупреди да не стрелят по дивата свиня. Разбраха се, че за месо ще убият няколко от миналогодишните глиганчета, но най-напред всеки трябваше да стреля по водача на стадото.

После дълго говориха за трофея му. Виждаха го закачен на стената в клуба и се радваха като големи деца. Бяха обхванати от ловна треска и от някакво предчувствие, че този път ще застрелят дубравишкия глиган.

Ловът започна по плана. В ранни зори ловците още веднъж провериха всичко. Обиколиха младата смърчова гора и по следите разбраха, че глиганът и стадото са там. Стрелците заеха местата си. Четирима от тях, въоръжени с добри пушки, се смесиха с гоначите.

В девет часа ловците започнаха. Гоначите тръгнаха из гъстата смърчова гора, като удряха с тояги по дърветата и викаха за кураж. Напредваха бавно, шибани в лицата от острите клони. Тези, които водеха със себе си кучета, тръгнаха начело, теглени по следите от верните си помощници.

Дубравишкият глиган усети миризмата на двуногите същества и на кучетата. Надигна се бързо и поведе стадото срещу вятъра. Водеше го към мястото, където ловците бяха направили засадата. Отначало бягаше пръв, но щом гората се разреди, той внезапно се закова. Може би се сети от премеждието от първата година на своя живот. Няколко мига стоя така и лови миризмите, носени от вятъра. А стадото продължи своя бяг напред.

И в този миг глиганът забеляза малко встрани зад себе си човек. Вървеше из гората и удряше по дърветата. Огледа се и видя цяла редица двуноги същества. Мъжете още не го виждаха. Глиганът събра смелост и се спусна срещу тях. Тогава те го забелязаха и побягнаха, като викаха силно и сочеха с ръце към него.

Откъм един дебел смърч се чу изстрел. Глиганът усети силна болка в дясното бедро. Направи бързо връзка между изстрела и болката, подскочи встрани и се спусна към ловеца. Нов блясък и още два изстрела. Първият разрови пръстта пред муцуната му, а вторият свирна над главата. В следващия миг беше до стрелеца. Той се опита да се покатери по дървото, но се свлече по гладкия ствол.

Раненият глиган заби яростно десния си бивник в глезена му, вдигна нагоре глава и разпра крака на човека чак до коляното. Ако не беше кучето, което се нахвърли отзад върху глигана, кой знае какво би станало със стопанина му. А верният помощник на ловеца се бореше с по-голямото животно, лаеше бясно и хапеше бутовете му. Глиганът се извърна и скочи към него, но кучето беше по-пъргаво. Отзад нещо изтрака.

Дубравишкият глиган се спусна назад към гората. Подире му отекнаха два или три изстрела, но и този път ловците не стреляха точно.

Така за втори път през живота си глиганът излезе само с раняване от срещата с двуногите същества. Вече не се върна при стадото. Раната в бедрото му гореше. Накуцвайки, той тръгна из храсталаците под Дубравица, към най-удобното и безопасно леговище.

Куршумът не беше улучил костта. Беше пробил кожата и мускула и беше заседнал в дебелия слой сланина. На другия ден заваля сняг. Това беше добре дошло за глигана. Снегът не само закри кървавата следа, но направи леговището му невидимо и го затопли. После захванаха люти студове. Дърветата, неподготвени за такава зима, трещяха и се пукаха.

Дубравишкият глиган лежеше в бърлогата си и изгаряше от топлина. Няколко дни го измъчваше остра, пареща болка и само снегът под него охлаждаше раната. След две седмици животното излезе от бърлогата, подгонено от глада. Беше станало кожа и кости. Лошо започна петата зима от живота му.

Глиганът вървеше и куцаше. Но щом се раздвижи, той почувствува, че мускулите се стоплят и болката затихва. Не напускаше храсталаците под Дубравица — навярно се досещаше, че следите могат да го издадат. Обикаляше из долчинките и тук-там късаше измръзнали шипки или други плодове, задържали се като по чудо на тънките вейки.

На сутринта подуши нещо живо. Приближи се, скочи пъргаво, щракна със зъби и челюстите му пресякоха на две половини тялото на заек. Изяде го ведно с кожата. Топлото кърваво месо го освежи, но не задоволи глада му. Глиганът продължи своята обиколка и скоро откри замръзнала птица. Изяде и нея, а след това започна да рови земята под един храст и да дъвче младите, полузамръзнали корени. Като изрови целия храст, дупката се разшири и той откри тлъсти ларви. Едва тогава почувствува стомаха си пълен и бавно се върна в бърлогата. Легна вътре, затопли я с дъха си, затули отвора и това беше достатъчно, за да не замръзне.

През цялата зима глиганът не напусна храсталаците под Дубравица. Ловците се чудеха къде е. Едни съжаляваха, че е загинал от раните си, а други вярваха, че все още ще го срещнат някъде из планината.

Така в недояждане, спане и студуване опитният глиган прекара зимата около своето леговище. Пролетта бързо припламна, всичко разцъфтя, птиците се върнаха в гората, а дубравишкият глиган заглади косъм и израсна още по-едър.

Неусетно настъпи лятото. Гората му осигуряваше достатъчно храна, а зелените гъсталаци го скриваха от погледите на ловците. Настъпи ранна есен — началото на ловния сезон, а все още никой от ловците и горските служители не можеше да се похвали, че е видял опасния глиган.

Листата на явора пожълтяха и застлаха земята с пъстър килим. Настъпи неговото време. Прастарият закон за запазване на рода разбунтува кръвта му. Глиганът от Дубравишката гора напусна сигурното леговище и тръгна да търси следите на своята дива свиня.

Ловците отново заговориха за него. Но животното беше станало по-опитно и щом усетеше миризмата На двуногите същества, напускаше стадото и изчезваше в храсталаците под Дубравица.

Напразно ловците търсеха следите му върху пресния сняг. Но по средата на зимата тяхното упорство беше възнаградено. Пуснаха по следите на глигана пет кучета. Обиколиха долчинката, където се беше скрил, заеха удобни позиции и насъскаха кучетата.

Пъргавите помощници на ловците откриха бързо глигана. Той стоеше изправен сред малиновите храсти. Кучетата го наобиколиха и лавнаха като бесни. Но ловците не можеха да се приближат. Долчинката беше гъсто обрасла с малинови храсти, шипки и глог. Между тях извисяваше клоните си черен бъз и само тук-там издигаше корона някое едро дърво.

Кучетата дълго лаяха срещу глигана. Той се въртеше в кръг, оглеждаше ги с малките си зли очи и чупеше храстите около себе си. Накрая кучетата се досетиха, че ловците не могат да приближат и започнаха да го нападат.

Първо скочи едно злобно куче с тъпа муцуна. Но не успя да захапе глигана — той скочи като пумпал и с привично движение на главата разпра стомаха на животното. Ловците чуха само болезнения стон. Глиганът разтърси глава и отхвърли кучето в храстите. Едрото красиво животно остана неподвижно върху бодливите клони.

Ловците завикаха кучетата си обратно. Разбраха, че без тяхна помощ преданите животни няма да се справят с огромния глиган. Но не смееха да пропълзят на четири крака из храсталаците. Та нали за този глиган се разказваха най-различни истории, кой би посмял да навлезе толкова близо и да го нападне във владенията му?

Кучетата продължаваха да нападат яростно. Миризмата на прясно пролята кръв ги вбесяваше. Глиганът запази спокойствие. При второто нападение обаче се оказа по-бавен от малкия черен бастард. Кучето успя да го захапе за бута. Друго подобно на него по големина и цвят нападна отпред, а трето куче от рода на чувачите се спусна отстрани. То беше по-бавно и стана следващата жертва на глигана. Той успя да го захапе за муцуната и да я смачка с едно стискане на силните си челюсти. Осакатеното куче едва отскочи и с жално скимтене побягна към ловците. Останалите три дребни кучета, заслепени от ярост, не виждаха безразсъдството на своите постъпки и хапеха краката на глигана.

Щом ловците видяха осакатеното куче, започнаха да стрелят във въздуха и още по-силно да викат любимците си. Вече се бяха отказали от мисълта, че ще убият опасния глиган и искаха поне да спасят кучетата.

Но стрелбата вдъхна смелост на сърцатите кучета и те още по-яростно се нахвърлиха върху глигана. За да се освободи, дивото животно се втурна из най-гъстите тръни. След няколко скока и кучетата го пуснаха; щом обаче той спря в своето утъпкано островче, нападнаха го отново.

Този път глиганът не обърна внимание на двете кучета, захапали дългата четина на бутовете му, а се съсредоточи само срещу онова, което го нападаше отстрани и го удари с бивните си. Кучето изквича и се сви в предсмъртен гърч, а глиганът го захвърли далеч в храстите.

Това охлади устрема на останалите две кучета. Те осъзнаха опасността, подвиха опашки и с жален лай побягнаха към ловците. Глиганът не се спусна след тях, беше доволен, че се е отървал от кучетата и се отправи навътре в храсталаците, за да отпочине след жестоката борба. Този път той излезе победител, без да получи нито една сериозна рана. При това научи много полезни неща в борбата с кучетата.

По-късно, след две или три години, глиганът срещна в гората някакви животни, подобни на кучета. В ранни зори той се връщаше от едно посещение при старата дива свиня, верен на своите чувства. Неочаквано пред него изскочиха две едри животни. В първия момент глиганът ги сметна за кучета и продължи срещу тях, настръхнал и готов за бой. В повечето случаи това беше достатъчно, за да ги накара да подвият опашки.

Тези обаче не побягнаха, а освен това и миришеха съвсем иначе. Бяха по-едри и по-космати от кучета. Дългите им опашки се влачеха ниско по снега. Не лаеха като домашните кучета.

Вълците неочаквано се нахвърлиха от двете страни върху него. Успяха да го изненадат — още не беше решил да се брани или да напада. Единият вълк го захапа в хълбока и острите му зъби веднага пробиха кожата. Глиганът подскочи, завъртя се като пумпал, но болката се усили.

Вторият вълк изчакваше глигана да се обърне към нападателя, за да го захапе от другата страна.

Разяреният от болката глиган се завъртя още веднъж и отпусна тялото си върху вълка. Костите на хищника изпращяха, той изскимтя и челюстите му се разтвориха. Вторият вълк скочи върху него, но глиганът го посрещна във въздуха с острите си бивни, вдигна глава и го отхвърли встрани. Затиснатият вълк се съвзе и се приготви отново за скок. Но като видя разпрания стомах на другаря си, подви опашка и избяга.

В дивата природа се греши само веднъж. И в повечето случаи грешката означава смърт. А победата е равностойна на живот, но самият живот е пълен с опасности и постоянни рискове, докато накрая…

Всеки ден е необходимо да се търси храна. Всеки час трябва да се избягват опасните врагове. Леговището по правило се прави на сигурно и защитено място. Но най-важното е животното да продължи своя род. Силата на този първичен инстинкт прави дивите обитатели на гората безстрашни, способни на чудеса.

Годините минаваха бавно. Грамадният глиган се криеше умело из гъстите храсталаци под Дубравица. Упоритите ловци намираха следите му само около реката, по влажните места. И това беше всичко. От година на година те забелязваха, че отпечатъците стават все по-големи и по-големи.

Суеверните твърдяха, че глиганът е обладан от нечиста сила, а горските служители предпочитаха да мълчат. Беше им ясно, че докато страшният глиган е жив, в гората под Дубравица няма да има място за други. За да оправдаят своето неумение, ловците заразказваха легенди за силното животно.

А глиганът продължаваше своя прост живот, пълен с ежедневните грижи за прехрана и сигурно леговище. Беше действително наедрял. Бивните му бяха станали грамадни. В основата си те бяха широки и огънати, а на върха — остри като игли. Опашката му израсна дълга и на края й се образува черна метличка от остра четина.

. През топлите летни месеци глиганът се излежаваше в мъртвите ръкави на реката, а през зимата излизаше по-нависоко, но не напускаше гъстите храсталаци под Дубравица. Само когато огладнееше много, измъкваше се от тях и скиташе в стихналата пуста гора. Колкото по остаряваше, толкова повече му харесваше вкуса на месото. Вече ядеше не само загинали животни, но и сам издирваше отслабналите, доубиваше ги и пируваше по няколко дни, като пазеше плячката си от хищниците.

Тази есен беше някак особено. Отрано гората се оцвети в жълти и червени тонове. Тревата бързо изсъхна, а листата, които не паднаха сами, бяха разпръснати по долищата от есенните бури. По склоновете пълзеше лениво бяла мъгла, сърните заякнаха и скоро смениха летните кожуси с по-топли.

След падането на първата слана старият опитен глиган тръгна да търси дивата свиня. Вече няколко години по едно и също време той слизаше към реката и минаваше на другата страна, където беше леговището на една млада и едра свиня. През последните няколко години беше станал някак особен — не тръгваше след коя да е свиня, а подбираше по-младите и за тях беше способен да разпори стомаха на всеки.

Един упорит лесничей няколко години наред откриваше следите му все по същото време и на същото място при реката. Той го беше проследил и знаеше всичко за есенните му похождения.

Тази година още през лятото лесничеят си скова удобно чакало в клоните на високия явор. В него можеше да издържи дълго и при силни студове. Много безсънни нощи прекара в него ловецът, докато в една лунна нощ дочака своя глиган.

Старият опитен глиган от Дубравишката гора този път не чу изстрела. Тъкмо беше излязъл от водата, когато нещо остро и парещо прободе гърдите му. Левият преден крак го заболя страшно, той се олюля и падна. Полежа няколко мига върху влажната земя, събра сили и се надигна. Лесничеят стреля още няколко пъти по едрото животно, но повече не улучи. Глиганът се върна във водата и преплува обратно на другата страна. Във водата гърдите и предният крак не го боляха толкова силно. Носен от бързото течение, той излезе далеко на стръмния бряг и куцукайки, бавно се заизкачва нагоре. Стигна до една висока скала, сви се под нея и дълго отпочива. Дишаше тежко, от раната течеше гъста червена кръв. Седеше на задните си крака, слухтеше и не се отпускаше.

Дивото животно от Дубравишката гора, което скоро щеше да стане на двадесет години, усети, че по следите му върви двуногото същество. Надигна се и тръгна. След него оставаха издайнически капки кръв. Вървя цяла нощ, а на следващия ден се спря при скалите под върха.

Ловецът едва се държеше от умора, но стиснал зъби, упорито напредваше по кървавата следа. В ръцете си държеше пушката, с която нарани смъртоносно едрото животно. Ядосваше се сам на себе си, че не взе куче. Неговият Азор беше още млад, а чуждо куче не обичаше да води със себе си.

Капнал, той вървеше по следите и се чудеше откъде дивото животно намира толкова сили. Та от раната му изтече твърде много кръв. Очакваше всеки момент то да падне. Тогава ще стреля отблизо в едрото му тяло и ще си разчистят сметките. По пресните капки кръв ловецът разбираше, че вече настига изнемогващото животно и стискаше здраво пушката в изпотената си ръка.

Есенното слънце бързо се спусна зад короните на дърветата, озари ги с яркочервен ореол и залезе зад високия хребет на планината. На небосвода изплува луната, забулена в млечнобяла, прозрачна мъгла. Умореният ловец изненадано се спря пред отвора на малка пещера. Кървавата следа свършваше дотук. Няколко метра по-навътре се беше отпуснало грамадното животно. Ако влезеше на четири крака, той щеше да види своя глиган, умиращ от загубата на кръв. Но кой човек със здрав разум би се изправил лице срещу лице със страшния глиган от Дубравишката гора?

След малко човекът се наведе, пъхна глава в пещерата и се ослуша. Не долови нито движение, нито болезнени стонове. Изправи се, погледна небето и дълго нерешително се застоя пред отвора на пещерата. Луната плуваше като златна ладия сред тъмното море и минаваше ловко между хилядите потрепващи звезди. Гората наоколо беше стихнала и сякаш тъжеше за огромния стар глиган. Някъде из короните на дърветата проплака сова, а над скалите прелетяха прилепи.

Умореният ловец вече не чувствуваше никаква радост от успешния лов. Бавно тръгна по обратния път към селото, съпроводен от прокобните крясъци на совата. След два дни се върна при пещерата, огледа следите и разбра, че глиганът не е напуснал скривалището си. Но победата над старото животно пак не го зарадва. Сега можеше да влезе и отреже трофея на своя глиган. Ловецът седна пред пещерата, дълго мисли върху смисъла на живота и причинената от него смърт и пак се върна в селото.