Вълка

1.

Лос Анджелис, Калифорния, САЩ

Пролетта на 2013 година

На тяхно място трябваше да съм аз.

Не Лиза.

Не и скъпите ми момичета.

Нито който и да било друг. Мишената бях аз. Те искаха да се докопат до мен. Винаги са искали да се докопат до мен. Но мен не можеха да пипнат и с пръст. Затова се насочиха към онези, които бяха уязвими. А аз им позволих да го сторят.

Настоявах Лиза и дъщерите ни да вземат частния самолет и да бъдат придружени от бодигардове, седнали в предната и задната част на салона, а друг екип от охраната да ги посрещне на летището. Така го бях замислил. И така и щеше да стане, ако не бях проявил мекушавост. Оставих се да ме разубедят и да склоня на тяхното.

Лиза не искаше трите ни деца да растат като цветя в саксия. Искаше да имат нормално детство и да водят нормален живот, толкова нормален, колкото можехме да си позволим предвид това кой бях аз и с какво се занимавах. Тя винаги беше мечтала за това — за нормален и спокоен живот. И двамата си давахме сметка, че това беше почти невъзможно, не и в моето обкръжение. Ако една жена иска спокоен и тих живот, се мести в малко градче и се омъжва за местния бакалин. Но когато се влюбиш в такъв като мен, бъди готова за всякакви изненади.

Аз съм предпазлив човек.

Не се доверявам на непознати, изнервям се, когато присъствам на многолюдни срещи и събития — било то сватби, концерти или вечерни партита с повече от десет присъстващи — и пътувам заедно с дискретна охрана, която винаги е достатъчно наблизо, за да се намеси в критичен момент. Имам разрешително за оръжие и никога не си показвам носа навън, без да съм затъкнал в кобура поне един зареден пистолет. Не се придържам към редовни и рутинни графици, вместо това непрекъснато променям всичко — от времето и мястото за физически упражнения и фитнес, заведенията, в които се храня, до маршрутите, по които се придвижвам до поредната ми работна среща. Тези навици по никакъв начин не ме притесняват и в интерес на истината, дори изпитвам приятно чувство при мисълта, че имам пълен контрол над средата около мен. Това ми дава свобода на действие и ми позволява да се съсредоточа върху текущите ми задачи.

Тези навици ми позволяват да съм най-добрия в занаята. Но те не ме правят идеалния съпруг и баща. Аз насила наложих ограничения върху членовете на семейството ми и докато гледах на това като на необходима предпазна мярка, те се мръщеха и недоволстваха. Жена ми ненавиждаше всякакви разговори за охранителни мерки, с изключение може би на алармената система на къщата. Децата искаха да могат да гостуват с преспиване у връстниците си, без да се налага да се прави подробно проучване на приятелите им. Искаха да могат да се разхождат свободно в парка, без да бъдат придружавани от въоръжени телохранители. Това негодувание беше постоянен повод за търкания между нас.

— Защо поне този път да не отидем на почивка като нормалните хора? — попита ме Лиза.

— Ние отиваме като нормалните хора — отвърнах.

— Има ли значение как и с какво ще стигнем дотам?

— Винсънт, когато децата пораснат, няма да водят твоя начин на живот. Ще бъдат сами и ще правят каквото си поискат. Колкото по-рано усетят от този живот, толкова по-добре ще е за тях. А и доколкото си спомням, ти като тийнейджър също си ходил в Италия, и то сам.

— Не съвсем — отвърнах. — Но разбирам накъде биеш.

— Никога не сме пътували като нормално семейство — каза Лиза. — Не си спомням децата ни да са влизали в сградата на летище.

— Не са изпуснали много. Дълги опашки, лоша храна, изгубен багаж. Нещо пропускам ли?

— Сериозно говоря, Винсънт. — Лиза хвана нежно дланта ми и я допря до хълбока си. — Остави ги поне веднъж да се почувстват като нормални деца. Толкова много се вълнуват за предстоящото пътуване. Аз също.

— Щом ще летим със самолет, защо да не е частният ни? Първа класа за мен, теб, децата и бодигардовете.

— Няма да пътуват с частния самолет. Аз ще тръгна с тях, а ти и Джак по-късно ще ни настигнете. Нали имаше да приключиш някаква сделка за недвижим имот?

Неусетно желанието ми да споря и възразявам се стопи.

— Да, така е — отвърнах аз.

— Тогава отметни и тази задача, а после с Джак елате при нас в Ню Йорк. Дори се поразходете двамата преди това, ако искате.

— За мен не е редно да правим така, Лиза. Не и в този момент. След няколко години може би, може би тогава ще е по-подходящ период.

— Ти каза, че искаш да им осигуриш нормален живот. Наистина ли го мислиш или са само красиви думи?

— Наистина го мисля. Не искам изобщо да бъдат като мен.

— Тогава трябва да започнем с нормалния живот още сега. С това пътуване.

Придърпах нежно Лиза към мен и я прегърнах.

— Обичам те — казах ѝ. — И ще направя всичко по силите си, за да не загубя теб и децата.

— И аз те обичам, силно-силно, и винаги ще те обичам.

И така, в разрез със собствената ми природа и разумна преценка, аз се съгласих да пусна глътка въздух в моя плътно запечатан свят. За децата ми и за Лиза. Те искаха да опитат от онова, което хората наричат „нормален живот“, да се движат свободно, да не бъдат ограничавани от никакви правила. И аз склоних, заблуждавайки се, че нищо няма да им се случи и че отново ще мога да ги прегръщам и да им се радвам.

Че нищо лошо няма да ги сполети.

Че моите врагове искаха да навредят единствено на мен.

Това беше стъпка, на която изобщо не трябваше да се съгласявам. Позволих на любовта ми към семейството да замъгли моята предпазливост и обичайно недоверие към света.

Оставих ги без необходимата защита, без елементарни предпазни мерки. Оставих ги да тръгнат просто ей така. И никога няма да си простя за това.

Казвам се Винсънт Марели и твоят живот ми принадлежи.

Знам, че никога не си ме виждал и ако имаш късмет, изобщо няма да ме видиш. Много е вероятно и никога да не си чувал за мен, но аз, противно на това, което си мислиш, владея част от теб. От всичко, което правиш. Не ме интересува къде живееш или с какво се занимаваш. Но винаги една част, процент от твоите пари, попада в джобовете на хората, които аз ръководя. Ние сме навсякъде, докосваме се до всичко и всички и винаги обръщаме всичко в печалба. И щом изтръскаме от теб и последния цент, те захвърляме настрани и повече не си ни нужен.

Когато залагаш в местното казино или при местния букмейкър, ние получаваме дял от парите ти. Когато заведеш семейството на онази дълго планирана ваканция, повечето от похарчените от теб пари — за магистрални такси, за хотели, за увеселителни паркове — потъват в нашите джобове. Ти пушиш, ние печелим. Ти пиеш, ние печелим още повече. Купуваш си къща, взимаш самолет за Европа, наемаш кола, изпращаш на майка ти подарък за рождения ден — от всичко това ние правим пари. По дяволите, дори денят на твоето раждане и денят на твоето погребение за нас са повод и средство за печалба.

И ти никога няма да разбереш как го правим.

Това е нашата тайна.

За нас никога не пишат на първа страница. Е, може и да прочетеш за някой и друг „удар“ на полицията, да видиш по телевизията шайка арестувани мутри в изпокъсани памучни анцузи, които ги подреждат показно пред камерите и журналистите, но това не сме ние. Онези палячовци са хората, които ние искаме да си мислиш, че дърпат конците. Това са физиономиите, на които се отделя най-голямо медийно внимание, които ги показват по челните страници и във вечерните новини. И които биват осъдени на по трийсет години затвор. Ние разполагаме с хиляди като тях и ги подставяме всеки път, когато федералните или местните полицейски служби искат да направят медиен шум, да накарат обществото да си мисли, че те си вършат добре работата като ченгета.

Ние оставаме недосегаеми.

Или поне до скоро бяхме. Докато не се случи това.

Ние сме най-могъщата организация в света.

През последните двайсет години буквално всяка една уважавана престъпна организация по света се присъедини към нашите редици: от трите италиански мафии през японската Якудза и китайските Триади до френските гангстери в Марсилия, алжирците, израелците, гърците, ирландците и британците. И сега всички сме едно цяло. Могъщ ръководен организъм — толкова влиятелен и несъкрушим, че не сме по силите на нито едно правителство, да не говорим за каквито и да било амбиции на някой местен прокурор, пожелал да се прочуе на наш гръб. Ние се превърнахме в онова, за което някогашните гангстери-легенди като Лъки Лучано, франк Костело и Майер Лански можеха само да мечтаят. Ние сме ООН на организираната престъпност.

Извадихме нелегалния бизнес от улиците и го вкарахме в луксозно обзаведени кабинети с дървена ламперия — там, където обитават истинските пари и власт. Това не стана за една нощ, а и по пътя трябваше да дадем жертви. В онези ранни години не всички банди посрещнаха плана с въодушевление. Разбираемо е. Тези мъже и жени бяха свикнали да правят бизнес посвоему, сами. Не беше лесно да ги убедим да погледнат на нещата по-глобално, да прозрат възможностите, които щеше да ни донесе началото на новото столетие — възможностите за много по-големи печалби. Но повечето от тях го разбраха. Разбраха, че методите и средствата за трупане на пари, характерни за двайсети век, бяха необратимо остарели и за да увеличим печалбите си за в бъдеще, имахме нужда от кардинално нов начин на правене на бизнеса. Разбраха, че за да може не само да бъде конкурентоспособен, но и да оцелее и контролира лостовете на властта, модерният гангстер трябваше да получи добро образование и да борави така умело с финансовите отчети, както с пистолета и ножа. Съвременният бос на мафията трябваше да се чувства достатъчно уверено на заседанията на бордовете на директорите, както предшествениците му се бяха чувствали на събранията на профсъюзите. Мускули и биячи лесно се намираха. Но за да се изградят такива със знания и корпоративен опит щеше да е нужно време.

Когато настъпи новият век, групата ми беше установила пълен контрол. Бяхме се внедрили в коридорите на властта и задкулисието навсякъде от Уолстрийт и хедж фондовете до застрахователните компании и петролните корпорации. Бяхме стъпили здраво в политиката и медицината и получавахме лъвски пай от печалбите в хотелиерския бизнес, търговията с произведения на изкуството и скъпоценните украшения, въздушните превози. Като добавиш към това хазартния бизнес, наркотърговията, спорта и проституцията, резултатът беше, че притежавахме всичко. Така към лятото на 2011 година трийсет и един процента от всички направени разходи по света отиваха в нашите джобове.

Беше си направо гангстерски рай. Но в моя свят разстоянието между рая и ада е само една крачка. Терористичните организации не искаха да се подчиняват на нашите методи, а ние още по-малко искахме да имаме нещо общо с хаоса, който те сееха. Освен това те привличаха нежелано внимание от страна на силите на реда и закона. Ако някой от тях стъпеше на паша територия, биваше моментално ликвидиран, без много шум и колебание. Тази система действаше сравнително ефективно в продължение на няколко години.

Но тогава се появиха руснаците. Добре организирана сила с членска маса от милион и половина души и още по-добре финансирана. През последните десет години те се бяха снишили, изчаквайки прахът от Студената война да се разсее окончателно, след което започнаха да демонстрират мускули и щедро да спонсорират терористи. За разлика от тях моята група предпочиташе да върши този тип работа в сянка и да прави бизнес в държави със стабилни правителства. При руснаците беше тъкмо обратното. Те просперираха на гърба на световните конфликти — колкото повече и по-големи конфликти имаше, толкова по-добре беше за тях. Руснаците поддържаха връзки с четирийсет от общо сто деветдесет и една терористични организации из целия свят и бяха главни спонсори на двайсет и три други такива организации, финансовите потоци, които изливаха те, бяха неизчерпаеми. Те снабдяваха терористите с всякакво оръжие и високотехнологично оборудване. Руснаците също така имаха информация и познания за онова, което представляваше мечтата на всеки терорист — „мръсната“ бомба. Трийсет процента от членовете на руската мафия бяха дипломирани физици и химици. Тази комбинация от престъпни амбиции и възможности представляваше смъртна заплаха за моя бизнес.

И сякаш това не беше достатъчно, проблемът на южната ни граница продължаваше се засилва. През 2008 година мексиканските банди започнаха да взимат пари от терористите, ръководейки се от принципа, че врагът на Съединените щати беше техен приятел. Босовете на наркокартелите организираха мащабен наркоканал, купувайки тонове хашиш и хероин от осемдесет и седем терористични групи по целия свят, които на практика им служеха като доставчици. В замяна, вместо да им платят в брой, мексиканците ги затрупаха с планини огнестрелно оръжие от всякакъв калибър, а патроните към тях бяха бонус. За мен не остана незабелязан фактът, че оръжията, с които мексиканците се разплащаха, бяха крадени и произведени в Щатите.

Кървав конфликт можеше да избухне по всяко време буквално във всяка точка от земното кълбо. Положението беше стигнало точката на кипене. Затова през лятото на 2012 година аз взех важно решение. Едно от онези решения, каквито на човек се налага да вземе един път, най-много два пъти в живота си.

Можех да се оттегля от всичко, което бях изградил, да се наслаждавам на остатъка от живота си, горд с престъпната си империя. Бях на трийсет и три, със съпруга, която обожавах, две дъщери и син, който беше достатъчно само да ми се усмихне, за да се почувствам най-щастливия човек на света. Имах спестени милиони долари, бях инвестирал разумно други милиони — всеки цент законно изкаран. Притежавах успешна фирма за недвижими имоти и строителство, която щеше да осмисля ежедневието ми и да ми осигури тих и спокоен живот.

Но нещо ме гризеше отвътре, спираше ме да избера по-лесния път и да се оттегля.

Ако оставех терористите и техните помагачи да удържат на своето, те щяха да разрушат за нула време това, което беше построено не без моята активна роля. Освен това хора като мен никога не се предават без бой. Иска ни се да мислим, че можем да го направим, но истината е, че аз никога не намирах сили у себе си да оставя някакъв проблем — какъвто и да било проблем — да бъде решен от друг.

Аз нямах и грам съмнение, че тези терористични групи трябваше да бъдат унищожени. И моята организация беше единствената, разполагаща с необходимите финансови средства и човешка сила, за да се изправи в челен сблъсък с тях. Налагаше се да бъдем не по-малко решителни и безпощадни от враговете ни, да използваме всички сили и средства, умения и връзки, за да се преборим с тях. Неминуемо щяхме да дадем тежки загуби — както финансови, така и човешки — но друг начин нямаше. С един хулиган, който само търси повод, за да ти скочи на бой, не можеш да се разбереш по мирен начин. А освен това не може да си сигурен, че си се договорил с някого, ако не можеш да имаш вяра на този човек. Обмислих ситуацията от всички възможни аспекти и не открих друг вариант на действие. Принудени бяхме да водим война. Война, която щеше да е нова за нас: силата на модерните гангстери срещу руската мафия, мексиканските картели и многобройната армия терористи.

Нямаше как да знам или да съм сигурен дали ще победим в тази война.

Знаех само, че не можехме да си позволим да загубим.

Трябваше ми време, за да разработя план.

Взех си три месеца почивка от оперативното ръководство на синдиката, за да се подготвя.

Първата крачка щях да направя аз, аз щях да диктувам хода на действията. Но преди още да съм атакувал, бях заслепен от самонадеяност и жестоко ударен.

Грешката беше моя.

Бях планирал да отида за две седмици в Париж със семейството си, като преди това прекарам уикенда в Ню Йорк. Жена ми и децата горяха от нетърпение да тръгнем. Бях си отделил време, което да прекараме заедно. Никога не съм си падал по отпуските и почивките и затова, когато се съгласих, семейството ми реагира с радостни викове.

Не мога да ви опиша колко щастлив се почувствах в тези няколко минути.

Оставих Лиза да се погрижи за организацията. Тя и дъщерите ни трябваше да излетят рано сутринта от Лос Анджелис и да кацнат в Ню Йорк няколко часа преди мен, да имат време да се настанят и да обиколят магазините, докато аз приключвам сделката за имота в Невада, върху която бях работил две години. Синът ни Джак щеше дами прави компания. Дори мислех да му дам да ме бие на шах, докато летим към Ню Йорк.

Лиза ме беше склонила да пренебрегна дори най-елементарните предпазни мерки. И аз ги изпратих трите сами, без никаква защита. За да компенсирам частично, качих на самолета един от новите бодигардове, като му взех място два реда зад жена ми. Но това изобщо не беше достатъчно.

По-малко от час след началото на полета шестима мъже — всичките въоръжени с швейцарски сгъваеми ножчета, а един от тях заплашил, че има залепено експлозивно устройство по тялото си — превзели контрола върху самолета и взели за заложници всичките 187 пътници на борда. Сред пътниците имало двама въздушни шерифи под прикритие — единият в туристическата кла̀са, а другият в първа кла̀са, от другата страна на коридора, до който се намирало, мястото на Лиза. Двамата въздушни шерифи били въоръжени с пистолети. Шестимата терористи се били разпръснали в двата салона, като всеки от тях се прикривал зад някоя пътничка. Шерифите издебнали подходящия момент и открили стрелба. Но претъпканият самолет не е никак подходящо място за престрелка, колкото и добре да са обучени стрелците. И времето, и пространството са крайно недостатъчни, а и твърде големи са шансовете нещо да се обърка.

Полет № 33 на „Делта Еърлайнс“ по маршрут Лос Анджелис-Ню Йорк не беше изключение.

Впоследствие се сдобих с доклада на разследващите за случилото се. След като въздушните шерифи насочили оръжие към терористите и им извикали да се предадат, настъпила голяма паника и хаос, неистови писъци. Двама от терористите успели да обезоръжат единия от полицаите, като го ранили с нож в дясната ръка и взели пистолета му. Шерифите проявили невиждана храброст и твърдост и се съпротивлявали яростно. Терористите, изглежда, също били обучени, защото явно не ги било страх от смъртта, а още по-малко ги било грижа за живота на невинните заложници. Крайният резултат бил предвидим и много болезнен: шестнайсет убити, в това число шестимата терористи и моя млад бодигард, осем тежко ранени. Половината от убитите пътници бяха загинали от огнестрелни рани, включително един директор от Силициевата долина и сина му, които бяха седели на местата, първоначално предназначени за мен и Джак. Трима бяха удушени. Неколцина други бяха умрели от множество прободни рани е нож. Двама бяха получили инфаркт.

Трима от загиналите бяха от семейството ми.

Гърлото на жена ми Лиза беше прерязано. Според заключението на съдебния лекар тя беше умряла от голяма загуба на кръв, без да може да помръдне, а болката от мисълта за наближаващата смърт, която е изпитвала, е била засилена от невъзможността да помогне и да защити децата си.

Невръстен терорист беше смазал с пожарогасител черепа на най-малката ми дъщеря Пола. Главата ѝ беше облегната върху малкия илюминатор, отворените ѝ очи бяха вперени в ясното синьо небе.

Сестра ѝ десетгодишната Сандра, беше улучена с два куршума — всеки изстрел смъртоносен. Единият куршум беше влязъл и заседнал в гърлото ѝ, а вторият я беше ударил под дясната скула. Куршумите бяха обезобразили лицето ѝ.

В онези ужасни последни мигове на трите ми най-любими същества, когато от смъртта са ги делели секунди, аз бях в компанията на непознати и подписвах договори за седемцифрени суми, слагайки край на едно успешно — но вече безполезно — бизнес начинание.

Щом успели да овладеят нападението, самолетът поел обратно към Лос Анджелис, с двамата въздушни шерифи на борда, единият от които имал нужда от лекарска помощ. Около час след като самолетът кацна, на мен ми се обади един приятел от полицията. След като чух „Имаше извънреден случай“, страшната истина се стовари върху мен с огромната си тежест.

Отидох на разпознаването на телата, после минаха и погребенията, след което се затворих вкъщи и не излязох два месеца. Дванайсетгодишният ми син Джак беше единствената ми компания. Тренирах всеки ден; часове наред вдигах тежести, тичах усърдно на пътечката, удрях с всички сили боксовия чувал, изливайки гнева си и сълзите си в същото време. Нощно време седях и си говорех с Джак. И двамата отказвахме да вдигаме телефона или да отваряме вратата на приятели или роднини, които искаха да изкажат съболезнованията си.

Противникът беше направил първия ход.

Беше започнал войната.

Трябваше да загина аз на онзи самолет.

Аз бях този, когото те търсеха.

Само аз трябваше да бъда там.

Това беше тяхната грешка.

А в моя занаят всяка грешка се заплаща прескъпо.

2.

Цюрих, Швейцария

Той беше станал рано. Въздухът беше натежал от влагата, а слънцето още не беше изгряло. Беше една от любимите му сутрини — от онези, които му напомняха за детството в малкото руско градче, толкова малко, че го нямаше на географските карти. В онези сутрини, преди местният стоманолеярен завод да отвори вратите си и да закрие небето с гъстия пушек и сажди, той заставаше бос навън и гледаше през прозореца природата, заобикаляща малката им двустайна колиба, в която живееха той, родителите му и четиримата му братя и сестри. Двамата от братята му вече бяха спрели да ходят на училище и бяха поели по единствения път, който градът предлагаше на младежите — дванайсетчасови смени до леярските пещи.

Но младият Владимир Костолов по-скоро би умрял, отколкото да изтърпи и един ден работа в тази адска горещина. Собственикът на завода живееше в голяма къща на километри оттам и изобщо не виждаше каква тежка дан даваха мъжете, веднъж прекрачили вратите на адските пещи. Бащата на Владимир беше един от тези мъже. След смъртта му Владимир се закле да не бъде като него. Щеше да обърне гръб на този град и на завода и да се препитава по друг начин.

Съдбата го отведе в Москва, когато до дванайсетия му рожден ден оставаше един месец. Изпратиха го да живее при братовчеда на майка му и той с въодушевление очакваше срещата си с големия град. Надяваше се да облекчи кашлицата и проблемите с белия дроб, които имаше по рождение. До този момент не беше виждал братовчед си Александър — едва на седемнайсет години, той живееше от две години сам, след като баща му беше починал. Докато Владимир беше слаб и крехък, Александър имаше мускулесто и жилаво тяло, понеже редовно тичаше по улиците на работническия квартала, на фона на извисяващите се в утринната мъгла очертания на московския Кремъл. Александър сам беше предложил Владимир да живее при него и беше убедил леля си, че ще ѝ го върне здрав. И че може би дори ще излезе нещо от него.

В интерес на истината, лечението на Владимир и просперитетът му в живота бяха най-малката грижа на Александър Заверко. Александър се занимаваше с намиране и вербуване на нови бойци за руската Червена мафия. Александър вече се беше доказал като ценен кадър за босовете на бандата на Милченко, която само в този малък квартал наброяваше над двайсет души. Александър беше опитен крадец на коли, обучаван от баща си, който по професия беше автомеханик. Можеше да запали кола с голи ръце, да я закара в някой таен гараж и да извади двигателя от нея за по-малко от два часа. За тази работа му плащаха четири долара за всяка кола. Често успяваше да открадне четири коли на ден, работейки в зимните московски нощи.

Александър също си беше спечелил татуировка на черен кинжал — първата от многобройните поредици, надяваше се той. Това стана на шестнайсетия му рожден ден, когато застреля пенсиониран офицер от КГБ, който беше станал рекетьор на Червената мафия и който беше прибрал повече, отколкото му се полагаше от парите, получени от продажбата на наркотици в квартала. След екзекуцията разрешиха на Александър да запази пистолета за себе си. Както и всички пари, които намери в джобовете на мъртвеца. На мафията ѝ хареса как Александър подходи към задачата и си свърши работата — хладнокръвно и методично. Оттогава даваха благословията и одобрението винаги когато той ги помолеше да привлече към организацията някой млад боец.

— Животът тук е по-различен от този на село — каза Александър на Владимир и метна пътната чанта на момчето върху малкото легло в задната част на оскъдно обзаведения апартамент.

— По-лошо няма да стане — отвърна Владимир и огледа новия си дом.

— Чака ни работа за вършене — продължи Александър. — И пари за печелене. От теб зависи дали ще печелиш добре.

— Готов съм на всичко, само да не е заводът — отговори Владимир. — По-скоро бих убил човек.

Александър кимна замислено.

— Може и да се наложи.

Две седмици по-късно Владимир се върна в родния си град заедно с Александър. Кашлицата му не беше преминала, нито здравето му се беше подобрило, но за това време Александър го беше представил на по-старите членове в бандата и му бяха обяснили какво ще се очаква от него да прави, ако реши да се върне и да встъпи в техните редици. Шефът на мафията беше висок мъжага, чието тяло беше покрито с татуировки, в най-добрите традиции на подземния свят. Биографията на този човек можеше да бъде прочетена като на книга по изображенията на кожата му. Той изгледа продължително Владимир с черните си очи. Черната брада не можеше да прикрие студеното безразличие, което босът изпитваше към момчето. Той подари на Владимир малокалибрен пистолет и свити на ролка банкноти.

— Това е за теб. Прави с тях каквото поискаш — каза му босът. — Ако откажеш да се върнеш при нас, ще се разделим като приятели. Но ако се върнеш, винаги ще намерим място за теб. Ще бъдеш един от нас, член на бандата до смъртта ти. Ясен ли съм?

— Кога най-рано мога да се върна? — беше реакцията на Владимир.

Брадатият само сви рамене.

Владимир прибра пистолета в джоба на якето.

— Няма да се бавя — каза.

Владимир остави чашата с кафе на подноса и се вгледа в десетината фотографии, подредени в редица върху стъклената масичка. Спомените се извиха във въздуха подобно на дим. По онова време той беше момче и още не беше започнал да се изкачва по стръмния път към върха. Такова яростно и безскрупулно изкачване, каквото караше дори и най-закоравелите руски гангстери да треперят от страх. Не знаеше и не можеше да преброи колко души беше погубил, но можеше да преброи колко милиона беше спечелил от престъпния си бизнес. Отдавна не му правеха впечатление огромните имения, къщи, вили, апартаменти, пръснати из цяла Европа и Съединените щати. Не обръщаше внимание на скъпите коли, ослепителните жени и охолния живот, който можеше да си позволи.

Достигнал трийсет и седем годишна възраст, през последните седем години Владимир имаше славата и авторитета на неоспорим лидер на руската мафия. Кльощавото момче, което изпитваше затруднения дори като дишаше, се беше превърнало в един от силните на деня, могъщ играч с връзки във властта, който решаваше съдбите на хиляди хора. В процеса на изкачването му към трона той беше създал и внушително бизнес портфолио. Владимир беше първият, който създаде верига от фалшиви медицински лаборатории и клиники из цяла Европа, като ги използва за печеливши застрахователни измами. От тези схеми организацията му печелеше около един милиард долара годишно. Чрез мрежа от подставени лица Владимир притежаваше няколко частни охранителни фирми, които се занимаваха с монтаж на електронни алармени системи в домовете на бизнесмени милионери. Така можеше да види какви ценности държат в домовете си и да подаде информация на неговите банди да извършат обира в конкретната къща, когато обитателите ѝ са извън града.

Но най-печелившият му бизнес беше търговията с наркотици.

Беше създал успешно партньорство с три от мексиканските наркокартели. Тези партньорски отношения позволяваха на Владимир да използва най-големите контрабандни канали и коридори и да придвижва по тях кокаин и хероин със скорост един милион долара в час.

Но в този ден, в тази ранна сутрин, на фона на проблесващите планински върхове на швейцарските Алпи, които бяха толкова близо, че човек сякаш можеше да ги докосне с пръст, вниманието му беше съсредоточено само в едно нещо.

Владимир „Набивача на кол“ Костолов беше готов да започне следващия етап от плана си — план, който беше разработвал и обмислял повече от десет години.

Планът, който щеше да постави на колене силни държави и да внесе смут и хаос във финансовите им институции.

Планът, който щеше да разтърси и да извади от равновесие държавните глави и да ги принуди към отчаяни действия.

Планът, който щеше да доведе до хаос, смърт, масово объркване и отчаяние.

Планът, който щеше да доведе света до ръба на унищожението.

Владимир се облегна назад и погледна към братовчед си Александър Заверко, който излезе на верандата, тътрейки крака. Костеливите му пръсти със сетни сили стискаха голяма чаша с горещо кафе. Александър беше с пет години по-голям от Владимир, един от най-доверените му хора и единственият му истински приятел. Заедно се бяха издигнали в престъпната йерархия. За съжаление преди по-малко от година Александър се разболя от тежка форма на рак на белите дробове, въпреки че нито пушеше, нито пиеше. Според прогнозите на лекарите братовчед му щеше да е късметлия, ако преживее лятото. Владимир обаче се съмняваше, че Александър ще изкара толкова дълго.

Александър хвърли поглед към фотографиите на масичката.

— Избра ли подходящ човек? — попита с тих и немощен глас.

Владимир се протегна и му посочи една от фотографиите. На нея беше заснет млад мъж, който се казваше Али бен Башир.

— Този е много подходящ. За съжаление той предпочете да умре като мъченик-камикадзе, а не да бъде водач.

Братовчед му погледна снимката и кимна.

— Атентатът във Флоренция. Доста впечатляващо.

Владимир взе друга фотография.

— Този също има потенциал. Казва се Раза.

— Защо пък точно той?

— Защото хем е образован, хем е умен и хитър. Има много причини за гнева му и това само налива още масло в огъня, засилва страстта му към разрушение. Амбициозен е и е жаден за власт.

— Но това означава, че е неблагонадежден — отвърна Александър.

— Всички са неблагонадеждни. Но този има различна мотивация. Бил е студент по изкуствознание и на някакъв етап дори е приел културата, която сега ненавижда.

— Какво го е накарало да промени нагласата си?

— Няколко европейски университета са отказали да го приемат, повечето от тях в Италия. Изглежда, неговите творби са им се сторили посредствени. Раза се е смятал за талантлив художник и скулптор, но деканите и ректорите са били на друго мнение. Като се погледнел в огледалото, той виждал Микеланджело. Университетските ръководства обаче виждали само посредствен творец, при това с мургава кожа.

— И той обръща гръб на своя свят, за да…

— Светът, в който е искал да бъде пълноправен гражданин, му обръща гръб. На практика в единия свят е бил критикуван, в другия постоянно са му се присмивали и подигравали — двете основни съставки за създаването на един терорист.

— Добър ли е в занаята?

— В по-малки акции е показал добри резултати — отвърна. — Гради положителна репутация, тъй като той се прицелва във все по-значими и високопоставени мишени.

— Ще бъде ли послушен?

— Не можем да очакваме от никого от тях, особено от по-добрите, да следват заповедите ни. От което следва, че да им даваме каквито и да било заповеди е само загуба на време. Раза ще иска да получи от парите ни, а ние ще искаме от него да убива и да разрушава. Звучи ми като взаимноизгодна сделка.

— Де да можех да доживея, за да видя осъществяването на плана с очите си.

— И на мен ми се иска същото, братовчеде — отвърна Владимир. — Но ти обещавам, че ще направя всичко да осъществя мечтата ни, когато теб вече няма да те има.

3.

Ню Йорк, САЩ

Лятото на 2013 година

Срещата се състоя на трийсет и петия етаж на една сграда-небостъргач в центъра на Манхатън. Масата в конферентната зала беше покрита с порцеланови гарафи, сребърни чайници и кристални купи с пресни плодове. Три изящни полилея осветяваха залата, а светлината хвърляше отблясъци върху полираната маса и махагоновите столове. Огромните прозорци бяха с бронирани стъкла.

Тази сграда беше историческа забележителност. Някога нейните зали бяха населявани от крупни земевладелци, петролни и други магнати. Мястото беше свикнало с присъствието на властни мъже и аз си давах сметка, че моите гости щяха да се чувстват като у дома си в такава атмосфера. Самите те се смятаха за равни на милиардерите от миналия век, така че всякакви паралели и сравнения не бяха изключени.

Бях поръчал храната да се приготви от най-изисканите готвачи от всяка една страна, която щеше да бъде представена на масата — от южноиталиански деликатеси през най-прясното суши до фините френски сладкиши. Бях прекарал достатъчно време сред тези мъже и знаех, че те реагираха добре на подобни жестове на уважение, а пък и се отпускаха по-лесно в позната среда.

Исках да се почувстват комфортно и уютно, за да се съгласят да вземат неудобно за тях решение. Трябваше внимателно да подбирам всяка своя дума, тонът ми да е директен, но не настоятелен. Трябваше да разчета настроенията в залата моментално, да внимавам за мимиките, движението на очите и езика на тялото, да разгадая безпогрешно всяка една реакция. Очакваше се да покажат загриженост и известна тревога, но аз не биваше да се държа властнически, нито да ги лъжа. Трябваше да излъчвам власт и авторитет, като през цялото време си давам сметка за огромната сила, която всеки от тези мъже притежава.

Трябваше да убедя група от силни индивиди — господари на света — да се присъединят към мен, да застанат зад мен, рискувайки да изгубят цялата си власт и влияние.

Аз пристигнах първи.

Налях си чаша кафе и седнах на стола в средата на масата. Бях насрочил срещата преди три седмици, но без да давам информация за дневния ред и въпросите, които ще се обсъждат. Всеки един от мъжете, поканени да участват, изрази своите съболезнования за смъртта на жена ми и дъщерите ми. Те бяха корави шефове на мафията, но също като мен бяха и съпрузи, и бащи и се занимаваха с този мръсен бизнес достатъчно дълго, поради което напълно съзнаваха и разбираха моята мъка от тежката загуба.

От осмината аз бях най-младият.

Баща ми Марио беше шофьор на камион, горд член на профсъюзите, който се трудеше къртовски. Беше едър мъж, със сърдечен смях и голям апетит. И винаги беше приятна компания. Майка ми Елена беше крехка жена и аз не помнех ден, в който тя да не беше болна от една или друга болест. Живеехме в двуетажна къща в Североизточен Бронкс, на една задънена улица. Аз посещавах католическо училище, а в неделя служех в църквата и пеех в църковния хор. Реагирах с усмивка, когато майка ми казваше какъв красив свещеник ще излезе от мен, защото не исках да разбивам илюзията, характерна за всяка една американка от италиански произход в нашия квартал. Повечето биха ме определили като любознателен, прекарвах часове над купчини книги в малката публична библиотека, която гледаше към паркинга на супермаркета. Четях книгите, любими на повечето момчета на моята възраст — сър Артър Конан Дойл с неговите разкази за Шерлок Холмс, романите на Джек Лондон и Рафаел Сабатини, Виктор Юго и Александър Дюма. В неделя, след църковната служба, правехме с баща ми дълги разходки и аз му разказвах това, което бях прочел, докато той правеше поредния дълъг курс с камиона. На свой ред той ми разказваше за градовете, през които беше минал, прекарвайки времето зад волана, докато единствена компания му правеше портативната радиостанция.

Предпочитах уединените занимания, което твърдяха, че било напълно нормално за единствено дете в семейството. Този навик се оказа доста полезен в престъпния свят — място, в което господари бяха единаците. Бързо преминах от табла на шах и се научих да играя сам срещу себе си, почерпвайки знания от книгите за велики гросмайстори. И до днес се съветвам с тези книги, с тази разлика, че сега с тяхна помощ планирам ходовете си срещу жестоката и безмилостна гангстерска конкуренция.

Бях запален по бейзбола, слушах по радиото мачовете, очаквах с вълнение какъв ще е следващият ход на мениджърите на отборите от Ню Йорк. Предпочитах игрите от Националната лига, защото там се изискваше предприемане на стратегически решения дори по време на самата игра. От сутрешните вестници научавах резултатите от двубоите, информирах се за спортната статистика в опита си да прогнозирам кой има най-големи шансове за победа.

Бях част от училищния отбор по бягане. Аз бягах на дълги разстояния, състезавайки се по-скоро с времето, а не със своя опонент. Тренирах всеки ден, зиме и лете. Обичах да чувам как подметките на маратонките докосват и се отлепят от калната повърхност на пътя.

Докато баща ми отсъстваше, аз прекарвах доста време с майка ми. Рано вечер ние сядахме в хола и слушахме радио, италиански радиостанции, които предаваха новините от нейната родина. Нямаше и ден, в който тя да не копнееше по родния си край. Понякога ѝ четях книга — взета от библиотеката, или пък на италиански език, изпратена от роднините ѝ от Неапол. Така и не можах да осъзная напълно цялата сериозност на нейните заболявалия и нямах никаква представа за болката, която тя изпитваше. Но достатъчно беше да видя състоянието ѝ. Майка ми беше неизлечимо болна и можеше да разчита само на мен за утеха и успокоение.

Водехме прост и сигурен начин на живот — както вкъщи, така и в квартала. Бях твърде малък, за да се замислям какъв искам да стана, като порасна, ако изобщо някога успеех да се измъкна от Бронкс. Малцина от по-големите ми връстници съумяваха да стигнат по-далеч от очертанията на града и обикновено си намираха работа в униформа — в армията, полицията, пожарната, чистотата. Не бях сигурен дали искам и моята съдба да е същата, но и изборът тогава не беше голям.

Всичко това се промени драстично през лятото, когато навърших тринайсет.

На четвърти юли, докато другите деца стояха на детската площадка или по покривите на сградите в очакване на фойерверките за Деня на независимостта, аз бях на втория етаж на нашия дом, до леглото на майка ми. Наблюдавах с мъка последните ѝ мигове живот. Тялото ѝ беше крайно изтощено и отказваше повече да се съпротивлява срещу болестта. Баща ми стискаше едната ѝ длан, аз — другата. Майка ми със сетни сили произнесе: „Съжалявам. Много съжалявам.“ След тези думи клепачите ѝ се затвориха, главата ѝ се отпусна безжизнено на една страна.

Баща ми не беше емоционален човек. Ден след като погребахме майка ми — единствената жена, която някога беше обичал — той замина за поредния курс с камиона, натоварен с варели, пълни с петрол, към един завод в Мисула, Монтана. По план трябваше да се върне след по-малко от седмица. Замина, очаквайки от мен да проявя отговорност и да ходя редовно на училище, да се връщам вкъщи за вечерята, приготвена от нашата съседка и най-добрата приятелка на майка ми, Филомена. Баща ми винаги се отнасяше с мен като с възрастен. Между нас имаше взаимно доверие; бяхме сигурни, че никой няма при никакви обстоятелства да предаде другия. Сега си давам сметка, че това е слабост, но може да бъде оправдана, когато е между баща и син.

На обратния път от Монтана, някъде на острите завои в планините на Пенсилвания, баща ми отбил рязко встрани, за да избегне сблъсък с два елена, застанали почти на шосето. Ремаркето на камиона поднесло и машината се пързаляла по асфалта повече от триста метра. Накрая камионът се блъснал челно в една мантинела, баща ми изхвръкнал през предното стъкло, паднал по глава и се ударил в дънера на едно дърво. Смъртта настъпила почти моментално — жертва на нещастен случай с две невинни животни и хлабав предпазен колан.

Но аз не бях толкова наивен.

Баща ми беше минавал години наред по тези пътища и знаеше, че около завоя по всяко време може да изскочи някое животно. Той винаги караше в средната лента по време на опасните участъци. Превключваше на по-ниска предавка и намаляваше скоростта на тази двестакилометрова отсечка от пътя. Той беше маниак на тема безопасност, проверяваше и препроверяваше двигателя и кабината и никога не потегляше на път, преди да се увери, че всичко е обезопасено и действа безотказно.

Баща ми беше избрал този начин да сложи край на живота си.

Много години беше живял с чувството на вина заради болестта на майка ми и тежестта от нейната смърт се беше оказала непосилна за него. Така той беше предпочел да напусне този свят на пътен участък, който познаваше като петте си пръста.

И така аз се озовах сам в голямата зала, на около метър от затворения ковчег с тялото на баща ми. Бях със същия черен костюм, с който бях и на погребението на майка ми, седнал на неудобния стол в миришещата ужасно зала, изгубил за по-малко от месец единствените хора, които имаха значение за мен. По едно време вратата се отвори и чух зад гърба си стъпки. Погледнах назад и видях един мъж, който приличаше на баща ми по походката и телосложението, макар и да беше много по-добре облечен и излъчваше авторитет. На вид беше от онези, които знаеха как да постигат своето и не признаваха „не“ за отговор.

Той се приближи до ковчега на баща ми, постави длан върху капака и наведе глава. Постоя тихо няколко минути, после се прекръсти, обърна се, отиде до ъгъла на залата и взе оттам един сгъваем стол. Спря се на сантиметри от мен, разгъна стола и седна.

— Аз съм Карло Марели — изрече авторитетно. — Брат на баща ти и твой чичо.

— Той никога не е споменавал за теб — отвърнах. — Никога не ми е казвал, че има брат.

— Не бяхме много близки.

— Защо?

— Ще ти кажа, като му дойде времето — рече той, без да ме изпуска от поглед. — Сега трябва да поговорим за мен и теб.

— Не знам нищо за теб.

— Аз пък знам достатъчно за теб.

— Като например какво?

— Че си хлапе с остър ум. Обичаш да си сам, мълчалив си и не допускаш хората близо до себе си.

— Хора като теб ли?

Той се усмихна и кимна.

— Особено пък хора като мен. Но това може да се промени. Ще се опознаем и ще се научим да имаме доверие един на друг, обаче това ще отнеме известно време. Ако се съгласиш, ще разполагаме с предостатъчно време.

— Как така? — попитах.

— Искам да дойдеш да живееш при мен. Отсега те предупреждавам — животът ти ще бъде много по-различен от този, който си имал с майка си и баща си. Но също така искам да те успокоя, че на теб няма да се гледа като на гост или като на мой племенник-натрапник. Ще бъдеш отглеждан и към теб ще се отнасят като към мой син. Давам ти думата си. А това обикновено е достатъчно за хората, които ме познават.

— На баща ми беше ли му достатъчно? — попитах.

Карло стана, сгъна стола и се изправи.

— Добре де, на повечето хора. Знам, че моите думи ти идват като гръм от ясно небе. Затова помисли хубаво, преди да ми дадеш отговор. Но не се бави препалено много. Няма да присъствам на погребението. Баща ти не искаше да ме вижда приживе, съмнявам се, че би искал да гледам как го погребват. Следващите два дни имам няколко срещи в града. След като приключа, ще се върна и ти ще ми кажеш какво си решил.

— Ами ако откажа?

— Значи така си решил. Ще се махна така бързо от живота ти, както се и появих.

След тези думи Карло ми връчи стола, потупа ме по рамото, пъхна ръце в джобовете на скроения по поръчка панталон и излезе от стаята.

В много отношения животът ми представляваше светкавичен скок от онази траурна зала до днешната конферентна зала.

4.

Първата експлозия разтърси железопътната гара на Рим. Беше 8.58 часът, понеделник сутринта. Взривът избухна от една раница, оставена до фонтана от набит младеж с тениска с надпис на „Грейтфул Дед“, джинси и зелено шушляково яке. Той тъкмо беше излязъл от сградата на гарата, когато бомбата избухна. Таймерът беше настроен така, че експлозията да удари в най-натоварения час, в пика на пътническия поток — лятна смесица от туристи, тръгнали на своето ваканционно летуване, и италианци, започващи работната си седмица.

Петнайсет минути по-късно в един тих квартал в Лондон, населяван с хора от средната класа, на дълга улица с еднофамилни къщи, магазинчета и кръчми, близо до училищна площадка, пълна с ученици, избухна друга кола-бомба. От експлозията колата — „Фиат“ 124 — буквално излетя във въздуха и падна върху покрива на един мезонет, докато собствениците — младоженци — закусвали и планирали да отидат на пазар. Те загинали моментално — жената била захвърлена в стената, а трупът на съпруга по-късно беше открит с останките от чашата за кафе в ръката. Пожарът унищожи напълно шест къщи, две магазинчета, а кръчмите пострадаха сериозно. Училищната площадка замлъкна за дълго.

Две минути по-късно сто и седемнайсет пътници се качиха на самолет за полет 8142 по маршрута Франкфурт — Париж. Повечето бяха бизнесмени, пътуващи по работа. Имаше и неколцина парижани, зажаднели да видят отново родния си град. Сред тях беше и възпълен мъж в смачкан костюм, с бордната карта в едната ръка и с Библия в другата. Държеше се спокойно и често се усмихваше, сякаш някой невидим непрекъснато му разказваше смешни истории, които само той чуваше. Непознатият подаде на стюардесата на входа бордната си карта, благодари ѝ с кимане, щом тя прокара картата през електронния четец и му върна отрязък от нея. Мъжът тръгна след двойка възрастни, стиснал още по-здраво Библията, като от време на време хвърляше поглед към часовника си.

Той не изчака самолетът да излети. Нито пък стигна до мястото си на борда на лайнера. Спря точно пред вратата на самолета, хвана Библията с две ръце и се усмихна на пътниците около него.

— Получете Божията благословия — каза — и се изправете пред Създателя още сега.

След това разтвори Библията и задейства експлозивите по тялото си.

Владимир Костолов натисна бутона за край на разговора и остави мобилния си телефон на масичката за кафе, вперил поглед към внушителните планини на Северните Алпи в съседство с неговото имение. Той беше организирал и ръководил първата вълна от поредицата терористични акции — общо три на брой. Изпитваше задоволство при мисълта, че Западът ще бъде обхванат от паника и несигурност, че западните разузнавателни служби ще се изправят пред най-страшния си кошмар — неизвестността. Никоя терористична организация няма да поеме отговорност за атентатите и дори и да има група, която да е достатъчно дръзка, че да излезе в публичното пространство, цялата мощ и ресурси на световната разузнавателна общност щяха да бъдат впрегнати, за да издирят мнимия враг. Така или иначе, Владимир владееше напълно положението.

Набивачът на кол се придържаше към мнението, което господстваше сред високопоставените босове на Червената мафия — там, където има хаос, има печалби. Масовите безредици и хаос обещаваха баснословни приходи в милиони долари. Силите на реда и закона по целия свят нямаха друг избор и щяха да пренасочат време и усилия, за да заловят терористите, виновни за насилствените акции. Това щеше да позволи на неговата организация да се концентрира върху незаконния си бизнес, без да се притеснява от внезапни полицейски операции. И когато бдителността на службите за сигурност отслабнеше, Владимир щеше да сключи тристранна сделка за доставка на оръжие за милиарди долари в Близкия изток. Стотици сандъци с автомати „Калашников“ и РПГ щяха да потънат в нелегалност на йеменска земя. Наред с това го чакаше и друга сделка, за прехвърляне по море на неколкостотин килограма хероин от Пакистан до европейските и американските брегове. Неговият дял от тези две сделки съставляваше неколкостотин милиона долара.

Владимир взе отново телефона и набра четирицифрен код, последван от четиринайсетцифрен международен номер. Вдигна очи към сутрешното слънце, което хвърляше отблясъци върху планинския склон, сякаш планината беше покрита с лак.

— Започвайте втора фаза — нареди той по телефона.

5.

— Искаш от нас да поемем риска да изгубим всичко, което сме градили в продължение на десетилетия. — Мъжът, който седеше срещу мен, ме гледаше право в очите. — Да се опълчим на хора, които по-скоро биха жертвали живота си, отколкото да направят компромис. И какъв е смисълът? И без това те гледат да стоят далеч от нас. Защо да мътим водата?

Мъжът се казваше Антъни Замбели — глава на сицилианската Мафия. Беше наследил титлата и нрава от баща си, дон Франческо Замбели, човекът, изобретил ковчега с двойно дъно — най-удобния начин да се отървеш от труп, който мафията беше измислила. Антъни в много отношения беше по-умен и по-образован от баща си, разширил фамилния бизнес с круизните пътувания с луксозни кораби, прибирайки два долара от всеки пет, похарчени на борда на морските лайнери. Той помогна организацията ни да разшири бизнеса си с ресторанти и казина. Благодарение на него успяхме да наложим да купуват само от нас магданоз, което ни носеше по петнайсет милиона долара приходи годишно.

Коментарът на Замбели ме изненада. Преди срещата мислех, че от цялата група той ще е единственият, който охотно ще подкрепи плана ми. Но пък срещата ни тепърва започваше и накрая можеше и да се окажа прав. Антъни играеше ролята на мой помощник, понеже ми задаваше въпроси, на които аз се бях подготвил да отговоря. Знаех, че той не изпитва любов нито към руснаците, нито към мексиканците и на неговата територия в Сицилия всеки, за когото се подочуеше, че е свързан с терористи, изчезваше безследно, преди дори слухът да бъде потвърден или опроверган.

Отбелязах си мислено поведението му. Беше спокоен, любезен и ако наистина намерението му беше да провали плана ми, едва ли би могъл да сдържи огнения си нрав. Беше заел агресивна поза, но въпреки че постави под съмнение плана ми, той не го и отхвърли напълно. Само посочи какви са преките опасности и рискове.

— Ако сега не сторим нищо, после ще е късно — обърнах се аз към мъжете на масата. — Сега е настъпил часът. Достатъчно дълго отлагахме. Позволихме им да разширят територията си, силите им да нараснат. Може би това беше разумно в миналото, но вече не е. Да, може да изгубим всичко, ако започнем пълномащабна война с тях. Такъв риск съществува. Но ние ще изгубим всичко и ако не им се противопоставим. И това е повече от сигурно.

Това бяха най-влиятелните и могъщи мафиотски босове в света — Джанети от Камората седеше до Кодома от Якудза и до Цин, шефът на китайските Триади на дракона. Израелските „убийци“ бяха пратили на срещата Вайнер, бивш офицер от „Мосад“, а французите се представляваха от стария Карбон, който сега изглеждаше още по-свиреп и страховит, тъй като се бореше с рак на простатата. Албанците изпратиха Орто — последното живо звено с „Циганските крале“, а гръцкият делегат беше Големия Майк Палеокрасас, който еднакво умело боравеше с ножа и с думите.

Всички те имаха съмнения дали е необходимо да започваме война, според техните разбирания само ще утоля жаждата си за мъст, но за сметка на това ще изложа на опасност техните печалби.

В известен смисъл нашата организация се ръководеше не по-различно от която и да е мултинационална корпорация. Малко неща отличават един международен престъпен синдикат от петролните концерни, хедж фондовете и финансовите институции. И те, и ние сме в бизнеса с печалбите и всеки от нас от време на време използва честни и законни методи в дейността си. Всеки от нас има зад гърба си мрачно минало и никой от нас не чувства вина за недотам приличните си постъпки.

— Каква ще е цената на едно подобно начинание? — попита Цин с безупречните си маниери както винаги.

— Финансова или в човешки ресурси? — поисках да уточня.

— Ще съм доволен да чуя и двата отговора.

— По предварителни изчисления цената ще е значителна и в двата аспекта. Руснаците разполагат с достатъчно пари да водят война поне десет години, а мексиканците са им почти равностойни. А и всички ние много добре знаем колко нищожна е цената на човешкия живот за тях.

— А тези терористи… — намеси се Джанети. — Те живеят с единствената цел да умрат в битка. И никой от нас не знае точно колко са камикадзетата като тях, готови да се самовзривят и да заминат за Рая с девствениците.

— Така е — съгласих се. — По финансови възможности с нищо не отстъпваме на руснаците и мексиканците. Разполагаме и с други, не по-малко важни ресурси — например уличното ни разузнаване е далеч по-добро от тяхното. Освен това всички ние имаме свои хора в полицията, които работят за нас и които с готовност ще се съгласят да ни сътрудничат, след като разберат срещу кого се изправяме. Но това, което не ни достига — и дори няма смисъл да изчисляваме колко точно не ни достига — е човешката сила.

— И смяташ, че не можем да се договорим с тях? — включи се Кодома. — Да се разберем те да не вредят на бизнеса ни?

— Не само смятам, убеден съм.

— Винсънт е прав — обади се Майнер със спокойния си тон. — Можеш да преговаряш колкото искаш с тях, но нищо няма да постигнеш.

— Виж, всички ние тук скърбим заедно с теб за случилото се с жена ти и дъщерите ти — каза Карбон, който не се притесняваше от неловките моменти. — Ако на мястото на твоето беше моето семейство, и аз щях да направя всичко, за да спипам негодниците. Ако това е единствената причина да ни караш да се юрнем в пропастта, мисля, че ще бъде честно да го чуем от теб, преди да продължим.

Очаквах Цин и Кодома да подкрепят плана ми. Триадите и Якудза бяха построени върху желязна дисциплина, лоялност и уважение. Те дълбоко мразеха всяка организация, която се отличаваше от тяхната, и това ги правеше естествени врагове на руснаците, мексиканците, южноамериканците и терористите. Те бяха хора на традицията и за тях беше напълно приемливо причината за плана ми да е лична, понеже членовете на семейството са нещо свято в тяхната култура.

Карбон беше меркантилен, роб на парите. От мига, в който седна на масата, разбрах, че ще се противопостави на план, който излага на опасност самото естество на неговата организация. Също така си давах 1 сметка, както и останалите в залата, че неговата организация имаше негласно споразумение с терористите. Той им позволяваше да използват неговата територия, а в замяна те му плащаха месечно рекет и се въздържаха от атаки срещу контролираните от него обекти. Но аз също така знаех, че Карбон е изцяло зависим от Камората и Мафията за доставките и каналите на наркотици. Ако те гласуваха „за“, той щеше да бъде принуден да ги подкрепи, ако не за друго, само от благоприличие пред тях.

— Това е само една от причините — отвърнах аз. — Да отрека или да твърдя нещо друго би било равносилно на обида спрямо вас. Но ако причината беше само тази, нямаше да се нуждая от вас. Щях да свърша тази работа сам. Не страдам от липса нито на пари, нито на хора или кураж. Затова, ако си мислите, че съм ви повикал само по тази причина, долу чака кола, която ще ви откара обратно до хотела или летището, или докъдето поискате да отидете. Не желая да водите моите битки. Но проблемът тук е много по-голям. Става дума да открием пълномащабна война с тях. Война, от която не можем да избягаме. И вие всички го знаете. Знаехте го и когато руснаците за първи път се споразумяха с терористите — праг, който не можем да позволим на никого да прекрачи безнаказано. И никой от вас нямаше да е това, което е днес, ако не споделяше като мен същото виждане.

— Да предположим, че ги оставим на мира и не им направим нищо — започна Джанети. — С какво повече ще пострадаме от това, отколкото ако разгърнем цялостна война, в която численото преимущество е на другата страна?

— С риск да се повторя — и цената е значителна — намеси се Орто. — Ако това нещо действително продължи толкова дълго, накрая ще се бием за джобни.

— Ако това се случи, накрая всички ще бъдем принудени да работим за вас — пошегува се Големия Майк. — Редом с останалите цигани-джебчии, които крадат портфейлите от туристите по гарите.

— Те започнаха да ни вредят още преди три години — отговорих аз. — Вгледайте се по-внимателно в бюджетите си и ще видите какви са загубите. И ако продължим да не предприемаме нищо, не след дълго тези загуби ще станат още по-забележими.

— Нека поговорим за другата цена все пак — обади се Кодома. — Забравете за малко за парите. Говоря за човешката сила, за прекъсването на трафика, за риска пред законната част от бизнеса ни. До каква степен ще пострадат те, ако затънем във война, която ще продължи години наред?

— Ще ни струва два пъти повече от това, което си мислиш — поясних. — Но ако не сторим нищо, за да ги спрем, ще ни струва тройно. Всички тези загуби, които изброи, ще се случат така или иначе, ако продължим да се правим, че не ги забелязваме.

— Каза, че не можеш да ги склониш с преговори, но обмислял ли си сериозно възможността да сключим сделка с тях? — попита Орто.

Да, типично за албанеца да предложи сделка с терористите и техните спонсори. Албанците бяха на дъното на хранителната верига и в миналото често бяха сътрудничели с всякакви екстремистки групи. Те не се спираха пред нищо в устрема си към по-големи печалби. Рано или късно щеше да се наложи да се заема с Орто. Нямах никакво съмнение, че единствен той в залата може да издаде на руснаците моите намерения. Хвърлих поглед към Големия Майк и усетих, че и той си мисли същото.

Джанети, зачервен от гняв, провокиран от зададения въпрос, скочи.

— Ние не правим бизнес с терористи! — отсече. — Не ми пука дори да ни затрупат с пари. Никой в тази зала не сътрудничи с тези идиоти, ако иска да остане част от синдиката.

— Вижте — намесих се аз, за да охладя страстите, — ако имаше друг начин, който да ни струва по-малко, щях да предпочета него. Но за съжаление няма такъв. Това е единственият ни изход не само да запазим бизнеса си, но и да го развием и разширим с нови дейности. Никой не ни е дал нищо на тепсия. Сами сме си взели и сме изградили всичко, макар и по пътя да сме отстранили всеки, който ни е пречел. Със сигурност тази битка ще бъде много по-голяма от всички, които сме водили досега. Но ние нямаше да сме това, което сме сега, ако отстъпвахме пред подобни предизвикателства.

— Струва ми се, че вече си взел решение — каза Цин.

Кимнах.

— Ако искаме да запазим това, което имаме, трябва да постъпим по този начин.

— Какви цели ще си поставим? — попита Големия Майк. — Нали няма да се бием до пълно изтребление? За нас това е физически невъзможно. Как ще разберем дали губим или побеждаваме?

— Прав си — отговорих. — Няма как да ги избием всички до крак. Но можем да върнем старото положение. Да ги принудим да заемат отбранителна позиция и да си останат така.

— Чух достатъчно — каза Вайнер. — В интерес на истината не ми каза нищо ново. Ако питате мен, още преди десет години трябваше да ги атакуваме, когато не бяха толкова силни и мобилизирани. Но сега ще поправим грешката и ще се разправим с тях веднъж завинаги.

— Какво ни е известно за противника? — попита Цин.

— Те наброяват сто деветдесет и една терористични организации, които действат из целия свят, пръснати в четирийсет и две страни — отвърнах аз. — Някои от тях са малки и не наброяват повече от сто и петдесет души. Другите имат по двеста хиляди членове в редиците си, а хиляди други им помагат. Около двайсет и пет процента са деца, готови да умрат за каузата, в която са научени да вярват. Останалите са по бойните полета от години. Около четирийсет и пет процента са от Близкия изток, четирийсет процента са от Европа, останалите съществуват в САЩ на местна почва — от въоръжените милиции и неонацистите до рокерските банди. Те разполагат с достатъчно оръжие и пари и могат необезпокоявано да се придвижват от една държава в друга.

— В Италия навлизат в бизнеса със скъпи произведения на изкуството — обади се Замбели. — Това е нова територия за тях. — Намират домашни колекции и наемат професионални крадци за обирите и нелегалното пласиране на краденото на черния пазар. За по-малко от седемдесет и два часа творбите на изкуството се превръщат в кеш.

— В моята страна също — добави Карбон. — Тези терористи не познават достатъчно добре нашия свят, за да действат самостоятелно. Предполагам, че руснаците им помагат.

Забелязах как Карбон подхвана тезата на Замбели и се постара да го подкрепи. Карбон можеше да бъде купен лесно. Кимнах, докато той говореше.

— Руснаците им дават достъп до света на изкуството, до банките, кредитните карти и модерните оръжия — казах аз. — Мексиканците купуват от тях наркотици и се разплащат с доставки на крадени оръжия. Ето ви една същинска Ос на злото.

— А руснаците и мексиканците какво печелят от това? — попита Големия Майк. — На терористите трудно можеш да имаш доверие. Та мисълта ми е, защо го правят. Защо работят заедно с хора, на които самите те знаят, че не могат да имат доверие? Каква е уловката?

— Ние — отговори му Кодома.

Кодома можеше да наклони везните на моя страна. Той ръководеше Якудза — японската мафия — от двайсет години. Беше пряк наследник на Йошио Кодома, легендарния бос на Якудза, който беше обединил различните престъпни фракции в Страната на изгряващото слънце след Втората световна война и ги беше превърнал в една от най-могъщите престъпни организации в Япония и в цяла Азия.

Кодома разполагаше с петнайсет хиляди бойци, разпръснати в четирийсет и една банди — всичките напълно засекретени и напълно защитени от проникване на вражески шпиони. Двамата с него имахме инвестиции в десетина американски компании и отделно от това въртяхме законен бизнес, който се оценяваше на над десет милиарда долара. Печалбите прокарвахме през множество фиктивни фирми, след което ги връщахме в организацията.

Кодома контролираше две хиляди и петстотин банки по целия свят, което значително улесняваше паричните преводи, особено предвид факта, че прането на пари е напълно законно занимание в Япония. Той също така ръководеше над триста хазартни фирми, които носеха на синдиката годишни печалби от четиристотин и шейсет милиона долара. Никой не управлява по-добре нелегалните казина и хазартни салони от Якудза. Първоначално те бяха започнали дейността си, като спонсорираха нелегалните турнири по бакуто — игра на карти, подобна на блекджак, е една основна разлика — ако изгубиш на блекджак, оставяш парите на масата, ако изгубиш на бакуто, се разделяш с пръста си. Така се е появило и името Якудза — „този, който реже ръце“. Якудза дори издаде книга със заглавие „Как да заобикаляме закона“ — задължително четиво за всеки един от членовете на Съвета. Кодома получава комисиона от всяка продадена книга.

А щом контролираш парите и банките, всички козове са в ръката ти. Знаех, че някои в залата яростно ще се възпротивят на плана ми. Но щеше да е много трудно да се опълчат, ако Кодома застанеше зад мен. Можех да отстраня недоволните и несъгласните от бизнеса, като това щеше да им струва милиони долари месечно.

Кодома можеше да ги постави на колене, като откаже да изпира парите им и да управлява хазарта. Погледнах към него и ме обзе приятното чувство, че е готов да постъпи именно така.

— Близо два милиона руснаци, незнайно колко още терористи, а за броя на мексиканците можем само да предполагаме — констатира Карбон, застинал на стола си, поставил длани върху чашата си с вода. — Прав ли съм?

— До голяма степен — отвърнах.

— Ето защо се надявам — всички ние се надяваме — че планът ти е добре обмислен — продължи Карбон.

— Не трябва да е обикновен план — добави Джанети, — а страхотен план, план-разбивач. Защото не горя от ентусиазъм да вляза в сблъсък с тези негодници само за да получат те главата ми на поднос.

— Да, имам план — казах. — Но е рискован.

— Тоест? — попита Орто.

— Тоест планът е страхотен — отвърна вместо мен Цин. — Само рискованите планове могат да бъдат страхотни.

6.

Неапол, Италия

Виторио Емануеле Джанети вървеше по оживената улица „Спаканаполи“, в самото сърце на Неапол. До него беше най-довереният му човек от повече от трийсет години Алфредо Ламбрето. Тримата едри бодигардове вървяха пред тях, а други двама ги следваха плътно отзад. Бодигардовете бяха въоръжени и внимателно оглеждаха всеки турист или местен по пътя им.

— Хлапето има верен инстинкт — рече Ламбрето.

Той беше висок и слаб, с прошарена коса и добре оформена брада. Беше се издигнал от една от най-опасните улици в един от най-опасните квартали в Италия — форчела — в доказателство на което служеха белезите му. Беше израснал в кариерата от дребен крадец и разбойник до шеф на бойците на Камората. Под негово командване бяха над петстотин души.

— Ако ще действаме, сега е времето — продължи той. — Тези терористи постоянно се множат, а и като се добавят към тях и руснаците, положението само ще се влоши. Досега все някак успявах да ги отблъсквам и да ги държа настрани от бизнеса ни. Но с всеки следващ ден става все по-трудно да удържам на натиска.

— Мащабната война, за която говори Винсънт, ще е съпроводена с мащабни рискове — добави Джанети. — Това ни е пределно ясно. Ще понесем загуби от петдесет процента, ако не и повече. А и може да възникне проблем е приходите от бизнеса, ако войната се проточи повече от няколко години. Него може да не го е грижа, но мен ме е.

— Двамата с теб започнахме от нулата, само е по един пистолет — каза Ламбрето.

— Тогава бяхме много по-млади — отвърна Джанети.

— И нямаше какво да губим. А на този не му пука за териториите, за получаването на приходи от отделните квартали, за рекета. Единствената им мечта е да умрат, да се отнесат в рая и там да си гледат кефа.

— На терористите може да не им пука, но на руснаците и мексиканците им пука. За тях да попаднат в рая е последното, което ги интересува.

Джанети кимна.

— Казах на Винсънт, че може да разчита на нас. Не че имах голям избор. Не само че сме част от синдиката, но сме и от една фамилия.

— Искаш ли аз да ръководя операцията? — попита Ламбрето.

Джанети поклати глава.

— Искам Анджела да оглави операцията.

— Дали ще е съгласна да работи с Винсънт?

— Във вените ѝ тече кръвта на Камората, както и в моите, и в твоите — отвърна Джанети. — Винсънт дойде отвън в нашето семейство, но тя е родена в него. Тази битка ще ѝ даде шанс да покаже на другите от синдиката, че мястото ѝ наистина е на тази маса. И не само като мой наследник и заместник. Някой ден тя ще оглави тази маса.

Виторио Джанети беше босът на Камората, неаполитанската организирана престъпност и една от най-безпощадните и жестоки структури от този тип по целия свят. Групата беше основана през тринайсети век от патриотично настроени граждани, които решили, че не могат повече да търпят издевателствата и безобразията на богатите едри земевладелци и аристократи над бедните селяни и работници. В момента Камора наброяваше три хиляди и петстотин души в Неапол и Ню Йорк и ръководеше търговията с наркотици, модната индустрия, строителството, сметосъбирането, търговията с недвижими имоти и транспортирането на токсични товари. Те също така контролираха голям дял от европейския черен пазар, което им носеше печалби от двеста милиона долара месечно.

Като дете Джанети редовно кръшкаше от училище, а и изобщо не му се учеше. Затова го заведоха при местния Дон. Семейството живееше в сърцето на империята на Камора и безработният му баща го заведе в организацията. Обикновено Камора попълваше по този начин бойните си редици — като взимаше момчета от семействата на мъже, които им дължаха пари или нямаха къде другаде да се обърнат за помощ. После мафията отглеждаше момчетата като собствени синове — всяко от тях изпращаха в семейството на редови мафиот-боец и то задължително трябваше да ходи на училище. Ако детето покажеше добри резултати по математика, по-късно го изпращаха в университет да следва бизнес или икономика. Ако силата му беше в природните науки, ставаше лекар. С течение на времето Камората се сдоби с десетки хиляди нейни „деца“ със съвсем законни професии.

Джанети обаче се увличаше от уличните битки. Той имаше избухлив нрав и скачаше на бой на всеки, който му се опълчеше. Имаше малко приятели, но много негласни врагове и от него се бояха всички. Също така беше опитен организатор и талантлив стратег. Тези негови качества бяха оценени по достойнство и използвани от старите членове на Камора. Те си дадоха сметка, че винаги могат да си отгледат и да си обучат банкер, адвокат или лекар, но шеф на банда беше трудно да се открие и да се създаде, а Виторио Джанети беше роден пълководец.

Когато навърши двайсет години, го изпратиха в Ню Йорк, за да сътрудничи с Карло Марели. Двамата прокараха пътека от кръв и насилие по подземния свят на града. Когато Джанети стана на трийсет, заедно с Марели се бяха издигнали почти до върха на престъпната йерархия и контролираха една от петте най-влиятелни фамилии на мафията в Ню Йорк. Джанети си беше спечелил уважението на босовете на Камора, както и прякора, който му бяха дали още в Неапол, когато беше поел командването на първата си група бойци. Наричаха го „Кобрата“ заради светкавичната скорост, с която атакуваше противника си. Нападаше с всичка сила там, където най-малко го очакваха, и уличните войни често завършваха броени дни и часове след започването им.

Джанети за кратко беше женен за американка от Бирмингам, Мичиган, която му роди дъщеря. В момента момичето живееше в Щатите и работеше като учителка. Джанети нямаше много време нито за едната, нито за другата, освен редките жестове на внимание, изразяващи се в подаръци за рождения ден или другите празници.

Истинската му любов беше другата му дъщеря, от любовница, която починала по време на раждането. Момичето се казваше Анджела и Джанети я беше отгледал в най-добрите традиции на Камора. Беше я обучил в традициите и практиките, които щяха да са ѝ необходими, ако някой ден тя го наследи като бос на неаполитанската мафия. По характер тя много приличаше на баща си и в подземния свят стана известна с прякора Ла Стрега — италианската дума за „Вещица“ Анджела възприе това име с такъв ентусиазъм, че дори изучи окултната наука на вещиците до съвършенство.

— Готов ли си да удариш? — попита Джанети.

— Подготвих всичко, докато ти беше в Ню Йорк — отвърна Ламбрето. — Не вярвах, че Съветът ще отхвърли плана на Винсънт.

— Аз гласувах „за“ и ще оказваме подкрепа, докато не ни носи вреди. Винсънт загуби семейството си, затова е разбираемо, че реагира така. И макар на мен да ми е тъжно, че се случи такава трагедия, това са си негови лични проблеми. Битката си е негова, не наша.

— Не мислят ли и другите банди така? — попита го Ламбрето.

— Не всички споделят неговата категоричност. Циганинът Орто ще е първият, който ще се огъне. Японците и китайците са „за“, но кой ги знае как ще постъпят французите. Гърците ще бъдат с нас до самия край. И все пак Винсънт не може да рискува да направи дори един неверен ход. Ще му се нахвърлят за нула време.

— Ако той оплеска работата, тогава може да пострада и Анджела — каза Ламбрето.

— За нея не се притеснявай. Тя знае какво да прави.

— Кога започваме? — попита Ламбрето.

— Довечера. Изпрати хора в някоя от ислямските групи. Да очистят трима от техните. Да ги измъкнат от апартаментите, баровете, джамиите и откъдето и да било.

— Да ги разпитаме ли, преди да ги убием?

Джанети поклати глава.

— Не ми пука какво знаят те. Изхвърлете ги на улицата и ги гръмнете. Оставете труповете, за да ги открият приятелчетата им. Така машината ще се задвижи.

— Да го координирам ли с Винсънт?

— Досега не сме се координирали с него. Защо ни е сега да го правим?

7.

Ню Йорк, САЩ

Седях на третата редица от пейките в празната църква, с лице към главния олтар, отчасти скрит от сенките, които хвърляха свещите. Същите свещи, които осветяваха ликовете на светците и на Божията майка. Не съм вярващ човек, но понякога имам нужда да се озова в спокойната среда на празната църква. Не се моля, нито се изповядвам. Просто исках да поразмишлявам няколко минути на спокойствие.

Затова пристигнах по-рано за уговорената среща с Владимир Костолов.

Може да ви се стори ненормално да си уговарям среща с Владимир, особено като се има предвид, че шансът да се опитам да го убия е доста голям. Но си имах своите съображения. Първо, по този начин се демонстрира респект. Това днес е така валидно, както е било и в дните на Лъки Лучано в разгара на Сухия режим. Повод за тревога е, ако босът не се появи на срещата. Тогава чакай куршумите скоро.

Също така по този начин исках да си попълня някои празнини в информацията ми за Костолов. Разполагах със списък на негови срещи с терористи и знаех как „придвижва“ парите, но само толкова. Исках да седна и да го погледна в очите, да усетя доколко е склонен да воюва. Което няма как да разбереш само от една папка. Това става само с наблюдение, слушане, но не на онова, което ти казва, а онова, което не ти казва — какъв риск противникът ти е склонен да поеме и докъде може да стигне.

Малко вероятно беше Владимир да е спонсорирал атентата в самолета. Поне привидно за него не бяха обичайни подобен тип акции. Печалбата беше малка, а и хаосът и щетите бяха минимални. Освен това щеше да му е необходимо одобрението на руския мафиотски синдикат, за да организира атака срещу престъпен бос от моя ранг. А доколкото ми беше известно, такава среща не се беше състояла. В противен случай мълвата бързо щеше да се разпространи из подземния свят. Вярно, Владимир никога не се придържаше към правила, но пък от друга страна, едва ли би поел риска да си навлече гнева на руските си шефове на такъв ранен етап от играта. И все пак загубата на съпругата ми и двете ми дъщери ме беше извадила от равновесие. Въпреки че контролирах ситуацията и бях поел ръководството на операцията, в момента не бях в най-добрата си форма. Може би това и целеше руснакът. Макар и фактите да бяха в противоречие с начина, по който той беше действал до момента, не изключвах напълно и такъв вариант.

На свой ред руснакът щеше да се опита да измъкне колкото може повече информация от мен. Целите ни бяха сходни — когато си тръгнем, да знаем повече, отколкото когато сме дошли, в същото време да разкрием колкото се може по-малко на човека отсреща.

С подкрепата си за терористите Владимир беше предизвикал недоволството и гнева на някои от по-старите руски групировки. И въпреки че с готовност приемаха печалбите, които жънеха от хаоса след всеки атентат, те смятаха, че е по-добре да се държат на разстояние от атентаторите и да не се месят много. Ходът на Владимир поставяше руската мафия на едно ниво с терористите — нещо, от което старата гвардия се пазеше като дявол от тамян. Подобен гняв води до враждебност и в крайна сметка до кръвопролитие, особено сега, след като действията му го бяха изправили срещу световния престъпен синдикат. Ако той беше под пара, аз можех да използвам това като предимство.

— Има нещо особено в италианците и техните църкви — изрече Владимир. — Винаги съм се чудел какво е.

— Църквата е нашият първи и последен пристан — отвърнах аз, вперил поглед към олтара. — Започваме с кръщене и свършваме с погребение. Пълен кръговрат.

— Думи на един истински вярващ. — Той седна на пейката до мен.

— Също е подходящо място за срещи, можеш да чуеш какво мисли твой приятел — добавих.

— Знам за срещата на синдиката — каза Владимир и също се загледа в олтара. — С плана ти няма да излезе нищо. Другите ще го разберат първи. Но накрая и ти ще стигнеш до същия извод.

— Съмнявам се. През всичките години на всичките тези срещи на синдиката ние никога не стигаме до един извод.

— Прекалено голяма хапка сме за теб и за другите банди. Само моите хора са два милиона. А мексиканците? Още половин милион. А терористите, дори самите те не знаят точно колко са. Няма да можете да понесете такива загуби.

Обърнах се към него.

— Аз няма да ви избия всичките. Само тези, които искат да умрат.

Владимир кимна и се завъртя с цялото си тяло към мен.

— Как те наричаха? „Вълка“? Дразни ли те това?

— Не.

— Този прякор напълно ти приляга — каза руснакът. — Дебнеш врага, искаш да разбереш как мисли той, как се държи, как маневрира. И щом се сдобиеш с цялата ти необходима информация… Само че, разбира се, в сегашната ситуация дори и всесилният Вълк ще се изправи срещу твърде много овце.

— Какво искаш? — попитах го.

— Нищо не искам. Дойдох, за да предложа да дам. Двайсет процента от печалбата. Ти и останалите ще трябва само да не се месите. Да ни оставите да свършим цялата работа. А в края на месеца ще си получавате тлъстия чек. Как ще си разделите парите, които ще ти давам, оставям на теб да решиш. Но по този начин ще имаш печалба, а не загуба. Няма да се наложи да водиш война, в която не можеш да победиш. Освен това ти гарантирам и още едно нещо.

— Какво?

— Със сина ти няма да се случи нищо. Достатъчно загуби понесе. Никоя битка не си струва да се лишиш от онези, които обичаш.

При споменаването на сина ми нещо в мен се пречупи. Погледнах отново към олтара, след което към Владимир.

— Не ти искам двайсетте процента. Не искам и трийсетте, които щеше да ми предложиш, ако се бях изсмял на офертата ти. Не искам нищо. Не аз започнах тази война. Но аз ще съм този, който ще я завърши. Давам ти думата си.

— Твоите партньори може да не споделят ентусиазма ти. Трябва да им кажеш за моята оферта.

— Вече им е казано. Твоите хора са се обърнали към тях още преди да си уговорим тази среща.

Владимир се усмихна.

— И те съгласиха ли се с моето предложение?

— Дори и да бяха, аз пак щях да дойда тук.

Изгледах изпитателно Владимир няколко секунди, след което станах и си тръгнах. Направих няколко крачки и се спрях.

— Знаеш ли какво ме възхищава във вълците? — попитах, а гласът ми отекна в празната църква.

— Не, какво?

— Когато вълкът дебне плячката, за да ѝ се нахвърли, той избира първо най-слабото животно — отвърнах аз. — И така едно след друго. Оставя най-силното животно за края, когато останат само двамата. И тогава влиза в схватка.

На Владимир му се стори забавно.

— И винаги ли побеждава?

— Не, но ако усети, че малките му са в опасност, ще се бие до последния си дъх.

Останах така за миг-два с ръце в джобовете, след което се обърнах и излязох навън, на топлия и влажен въздух, огрян от ярката дневна светлина.

8.

Рим, Италия

Въртящата се гумена лента за багажа на римското летище „Леонардо да Винчи“ се задвижи бавно около скупчилите се пътници, току-що кацнали с нощния полет на „Алиталия“ от Ню Йорк. Чантите и куфарите излизаха едни след други под зорките погледи на трима души от персонала на летището, облечени в сини комбинезони. Единият от тях държеше в устата си незапалена цигара. Някаква американка се мъчеше да издърпа количка за багаж от мястото им за съхранение, а съпругът ѝ крещеше в мобилния телефон нещо за шофьор на лимузина.

Реми Франтони стоеше отстрани и гледаше как суматохата се засилва с всяка следваща секунда и скоро щеше да прерасне в пълен хаос. Той гледаше да не изпуска от очи червенокосата красавица в тесни джинси и сако и голяма раница, подпряна до левия ѝ крак.

Тя беше неговата мишена.

Реми беше на двайсет и седем, метър и осемдесет висок и в добра физическа форма. Носеше широк светъл панталон тип „милитъри“, тънко кожено яке и кафяви кубинки пустинен цвят.

Въоръжен беше с два пистолета, и двата калибър девет милиметра, прибрани в кобури под якето. Погледна часовника си. Имаше още седем минути.

Франтони беше най-младият член в италианския отдел за борба с тероризма — група, създадена през седемдесетте години на двайсети век, когато страната беше разтърсена от тежка и продължителна битка с местните терористи, сред които и тези от „Червените бригади“. През онова кърваво десетилетие терористичните организации бяха превърнали улиците, магистралите и летищата на Италия в ужасна и безразборна касапница.

Франтони говореше четири езика, владееше до съвършенство оръжието и тактиката и имаше достатъчно контакти на улицата, откъдето черпеше информация, която му позволяваше да е винаги една крачка пред терористите. Той беше в състояние да анализира и да назове с точност звено по звено командната верига на всяка една терористична група, понечила да действа в тази част на света, да анализира безпогрешно техните цели и мотиви, стеснявайки по този начин кръга от заподозрените.

Но най-големият талант на Франтони беше да разпознава лица в тълпата, да открива за секунди онези, които планираха да нанесат удара. Това можеше да е възрастната жена вляво, която теглеше тежък куфар. Или бизнесменът под големия стенен часовник, със смачкания костюм, с кожена чанта в ръката, с инициали в средата. Или можеше да е пасторът на средна възраст, облегнат на колоната, с ръце в джобовете и с черна риза с един номер по-голяма за слабоватото му тяло.

Но не беше никой от тях, а червенокосата с тесните джинси.

Езикът на тялото ѝ беше обигран, може би малко повече от необходимото — излъчващ безразличие пред дългата опашка пред лентата с багажа, демонстриращ, че тя не бърза за никъде. Раницата също я издаваше. Не наличието ѝ, тъй като почти всеки под двайсет и пет години, който беше слязъл от самолета, носеше раница. Издаваше я начинът, до който тя я носеше — или поне се опитваше. Жената направи два опита да я метне на гръб и всеки път обаче заради тежестта задачата се оказваше непосилна. Затова тя всеки път отново я допираше до крака си, винаги с джоба навътре. Раницата не беше претъпкана като на повечето ѝ връстници. Младежите ги използват като куфари и пъхат вътре толкова багаж, колкото позволяват ограниченията на теглото, установени от авиокомпанията. Нейната обаче беше новичка, сякаш я беше купила в деня на полета. Червенокосата също така демонстрираше известна високомерност: определено беше свикнала другите да носят багажа ѝ, тежък или лек. А и, разбира се, обувките.

Млада жена с нейния произход би съчетала марковото сако и прилепналите джинси с модерни ниски обувки или може би дори с маратонки „Найки“. Ако държеше на удобството, можеше да нахлузи и джапанки. Но едва ли би предпочела туристически обувки „Тимбърланд“.

Именно обувките привлякоха вниманието на Франтони. По това той разбра, че Рим не е последната ѝ дестинация. Тя беше тръгнала към друг град, място, където теренът е по-подходящ за обувките, които беше избрала. И ако се наложеше да върви бързо или да тича, за да се скрие от полицията, да избяга от взрива, тези подметки щяха да осигурят по-добро сцепление. Франтони също така знаеше, че „Тимбърланд“ са любима марка на младите терористи и често им ги дават като подарък в деня на мисията.

Той извади блекбърито си от задния джоб на джинсите си, натисна един бутон и след второто позвъняване от другата страна на линията вдигнаха.

— Ако тръгне към лентата с багажа, задействайте алармената противопожарна система — нареди той. — Гледайте да вдигнете силен шум, за да уплашите пътниците. Колкото повече объркване се получи, толкова по-добър шанс ще имаме да я спипаме, преди да е задействала бомбата. Ако видите, че не мога да стигна до нея навреме или че тя държи резервно устройство, ликвидирайте я. Стреляйте само в главата. И като падне на земята, не се доближавайте до тялото ѝ.

Франтони прибра телефона в джинсите и тръгна към червенокосата. Тя беше с гръб към него и следеше с поглед кафявата кожена чанта, която се движеше върху гумената лента и всеки момент щеше да се приближи до нея. Протегна ръка, за да я вземе, Франтони леко се отърка в нея и я заговори:

— Това винаги е най-тежката част от пътуването.

Червенокосата му кимна леко, концентрирала вниманието си върху кожената чанта, която вече беше на по-малко от три метра. Той проследи погледа ѝ, забеляза чантата и после отново се обърна към жената:

— Тази ли е вашата?

Жената кимна отново.

— Позволете да ви помогна. — Той се приближи до чантата.

— И сама ще се оправя — отвърна тя с твърд тон.

Франтони се обърна към нея и стисна ръката ѝ.

— Настоявам — каза. Италианецът вдигна чантата от гумената лента и я постави до левия си крак. — Не прави никакви резки движения. Не си мисли, че ще можеш да ми избягаш, аз тичам по-бързо от теб и ще те настигна. Освен това предпочитам да те отведа жива, отколкото да те застрелям и да оставя тялото ти да лежи на мръсния под.

— Кой, по дяволите, си ти? — попита тя, като се опита да прикрие уплахата си с предизвикателно поведение. — Какво искаш от мен?

Франтони се приближи още повече, на разстояние да я целуне, и тихо изрече:

— Искам да ми кажеш как щеше да задействаш устройството. Да ми кажеш има ли часовников механизъм и дали има резервно устройство, в случай че нещо се случи с теб. Дай ми тази информация и всички на терминала, в това число и ти, ще останем живи.

— А ако не знам нищо за устройството? А ако не знам изобщо за какво говориш?

— Тогава ще те убия. И ако съм прав за резервното устройство, което ще бъде задействано от друг, тогава ще загина и аз заедно с теб. Може би такъв изход напълно те устройва. В този случай ти ще спечелиш, а аз ще загубя.

Жената си пое дълбоко дъх, без да сваля кафявите си очи от Франтони. Все още пазеше самообладание, като на лицето ѝ само пробяга сянка на неувереност.

— Ами ако ти кажа това, което искаш да чуеш?

— Ще вземем бомбата и ще излезем. Оттам ще се качим в колата ми и ще те закарам в службата. Екип за обезвреждане на експлозиви ще вземе устройството, а двамата с теб ще седнем, ще си налеем кафе и ще си поприказваме.

Жената отметна косата си назад и се усмихна.

— Може да си попаднал на правилното устройство — каза тя, възвърнала си увереността, този път по-нахакано, — но си се спрял на грешния човек. — Тя допря глава до рамото на Франтони и прошепна в ухото му:

— Аз не съм тази, която ще задейства бомбата.

Той пусна ръката ѝ и я отблъсна от себе си. Огледа лицата на пътниците край багажната лента. Активиращият бомбата трябваше да се намира в радиус не по-голям от двайсет-двайсет и пет метра от чантата.

— Имаш по-малко от минута — продължи червенокосата, застанала зад него. — Едва ли за толкова кратко ще откриеш лицето на човека, когото търсиш.

— Освен ако лицето не дойде само при мен — отвърна той.

— Това може да стане само по един начин, но добрите не постъпват така.

Той се обърна и погледна жената в очите, стиснал пистолета в ръката.

— Аз не съм добър.

Италианецът вдигна оръжието и стреля два пъти в гърдите ѝ. От шоковата вълна тялото ѝ подскочи във въздуха, а ръцете и краката ѝ се разпериха. Тялото ѝ се строполи тежко на пода, от ъгълчетата на устата ѝ се появиха две тънки струйки кръв. Очите ѝ се вгледаха безжизнено в сивия таван. Тя беше мъртва още преди да падне на земята.

Франтони се зае трескаво да оглежда тълпата. Пътниците тутакси се затичаха напосоки, за да се скрият, майки закриваха с телата си деца, по-възрастните веднага се проснаха на пода, закрили с ръце тила си. Франтони грабна чантата и побягна към изхода на терминала. Охраната на летището се затича след него. От всички страни ехтяха викове и изстрели. Той държеше чанта, пълна със силни експлозиви. Полицейските снайперисти, разположени по горните етажи на сградата, бяха застинали и не знаеха какво да предприемат.

А някъде насред целия този хаос един терорист чакаше да натисне червения бутон и да избие стотици невинни хора.

9.

Ню Йорк, САЩ

Седях зад бюрото, пред мен стоеше ръчно изработена шахматна дъска с фигури, изобразяващи героите от разказите за Шерлок Холмс на Сър Артър Конан Дойл. Преместих напред пешката — лондонски полицай, облегнах се назад и се вгледах във фотографията, запълнила петдесет и двеинчовия екран на компютъра. Намирах се в четиристайния си апартамент в един небостъргач в Манхатън. На фотографията се виждаше лицето на млад мъж с късо подстригана коса, с черни проницателни очи и с добре поддържана кафява брада. Бях прегледал дебелото досие, което в момента лежеше на бюрото до шахматната дъска. Досието съдържаше както съвсем тривиална информация, така и сведения за чудовищни деяния. Младежът беше на двайсет и девет, роден в Чикаго, отгледан от роднините си в Египет, завършил университета „Вашингтон“ в Сейнт Луис и университета в Йейл. Беше по-големият от двама братя. Баща му беше уважаван фармацевт, майка му — социален работник. Сега и двамата живееха в къща на север от Мичиган Авеню.

Той се казваше Алшаир Ал-Мадел и беше инженер-химик по образование, а също така един от най-опасните терористи по призвание. От лявата страна на фотографията имаше дълъг списък с подробности от биографията му, но не се налагаше да чета всички. Вече знаех всичко необходимо за него: каузата, в която вярваше, религията, която изповядваше. Ал-Мадел имаше малобройна, но предана армия от около двеста последователи, всички високообразовани като него и еднакво фанатични. Беше щедро финансиран, с частни сметки в Швейцария, Япония и Саудитска Арабия — три страни, в които банките не задаваха много въпроси на клиентите си. Често пътуваше и рядко се задържаше на едно място повече от три дена. Жена му и двамата му сина обитаваха къща в предградие на Кайро. Той имаше и млада любовница, която живееше на последния етаж на скромен хотел на един южноиталиански остров. Но Ал-Мадел прекарваше най-много време с друга жена, американка от Северна Калифорния с доста неясна биография. За нея знаех само, че е завършила икономика в Северозападния университет, след което е работила две години в малка счетоводна фирма в Ню Йорк и там се е запознала с Ал-Мадел. Първо била запленена от чара му, после и от каузата му.

Облегнах се на кожения си стол и отново погледнах дъската. Босовете бяха прави да се съмняват в желанието ми да обявя открито война на терористите и техните спонсори. Не беше лесно да влезеш в челен сблъсък с подобни врагове.

Щяхме да се изправим срещу хиляди млади мъже, които отговаряха на профила на Ал-Мадел, готови да умрат и в същото време да отнемат живота на възможно най-много невинни хора. Те не рискуваха живота си за пари. Единствената им цел беше смъртта, тяхна награда бяха руините, които оставяха след себе си — в двор на училище, в църква, на оживено летище, чрез сблъсъка на самолет в сграда или с епруветки с отрова, хвърлени в претъпкан влак.

— Как можеш да унищожиш враг; чийто изначален план е да загине? — беше ме попитал Карбон, босът на френската мафия, на излизане от срещата. — Ако намериш отговор на този въпрос, тогава може би ще имаме шанс за победа. Ако ли не, ще затънем до колене в кръв за много години напред.

Карбон имаше право.

Бях разработил план, за който вярвах, че ще е успешен. Но имах чувството, че все още нещо липсваше. Приведох се, преместих пешката пред офицера и вдигнах поглед към фотографията на екрана. Твърде много бяха хората като Ал-Мадел, пръснати из целия свят, всеки от тях по-нетърпелив от предния да умре. Трябваше да измисля начин да компенсирам такова драстично числено неравенство. Трябваше да съм три хода пред тях във всяка игра — да разкрия целта им, да осуетя плана им и да им нанеса изпреварващ удар, преди да са атакували.

И единственият начин да го постигна, беше да разбера кой поръчваше музиката. Кой направляваше хора като Ал-Мадел? Ако знаех със сигурност кой е този човек или тези хора и ако можех да предугадя ходовете им, тогава наистина имахме шансове за победа.

Терористичният пейзаж се менеше. Тероризмът вече не беше монопол само на ислямските фундаменталисти от Близкия Изток, макар че цялото внимание продължаваше да е насочено към тях. Всяка страна си имаше своя контингент — хора, които или бяха разочаровани от политиката на правителството, или бяха под въздействието на наркотици и бленуваха да поправят чрез насилие всички неправди на света. Тези „свободни електрони“ бяха най-трудни за предвиждане, защото можеше да са навсякъде и да са всякакви — пренебрегван тийнейджър в Охайо, малтретирана съпруга в Будапеща или хипар на средна възраст в Норвегия. Трябваше да се изправя пред този ребус от хиляди лица и да го реша.

Взех царицата и се поколебах дали да я преместя така, че да застраша с нея и топа, и офицера. При подобни партии трябваше да се предвидят последствията след втория ход, не след първия. Знаех, че Владимир ще се възползва от услугите на терористи, които не се вписваха в стандартния профил, ще им обещае богатство или финансова стабилност на семействата им.

Първият му ход беше очевиден — ще търси мнението на колумбийските картели, ще ги накара да си мислят, че са повече от бледо подобие на мексиканските банди, които се бяха разраснали до такава степен, че в момента засенчваха някога по-могъщите си съперници. Заедно мексиканците, колумбийците и руснаците — и терористите, които те използваха — разполагаха с достатъчно човешка сила и финансови средства да навлязат в света на организираната престъпност и да разбият печеливши дейности и бизнеси, които работеха от десетилетия.

— Ние сме най-добри, когато работим в сянка — веднъж ми каза Кодома. — По този начин печелим милионите си и почти никой не гледа към нас. За някои ние сме заплаха и бедствие, за други — необходимост. Тези руснаци и техните приятели терористи не са като нас. Те не гледат на делата си като на бизнес. Те не вярват в сенчестия подземен свят. Предпочитат да работят на светло. Да вървиш по този път е безумие. Но именно с такива хора ще се сблъскаме ние — с безумци. И ще трябва да се бием с тях до смърт. Друг начин няма. Ако с моята група влезем в битката на твоя страна, никога няма да приема предложение за мир от противника. Никога. Ще се бием, докато остане само един от нас.

Преместих царицата. Беше обкръжена и положението ѝ изглеждаше безнадеждно. Обаче първият ход щеше да ѝ даде зелена светлина, вторият — надмощие. Третият щеше да доведе до победа.

Беше време да се започне истинската игра.

И първата битка в тази война щеше да се разрази днес.

10.

Рим, Италия

Реми Франтони изтича навън, пред входа на терминала „Пристигащи“, направо на ярката слънчева светлина. Беше последван от десетки пътници и служители на летището, които искаха да избягат от бедствието.

Реми пресече улицата, маневрирайки покрай един автобус и две таксита, в търсене на единственото лице, което му трябваше. Изтича до паркинга, оттам се насочи към рампата, все още с чантата в ръка. Полицейската му значка беше прикрепена на верижка и висеше на врата му. Франтони отчаяно търсеше място, където да остави чантата и където експлозията щеше да причини най-малко щети и жертви. Докато тичаше, по лицето, по гърба и по гърдите му се стичаше пот. Той се запита защо устройството не беше задействано досега, защо терористът не беше натиснал бутона. Опитният атентатор щеше да взриви бомбата още на летището, секунди след като жената падна мъртва на пода. Устройството, от друга страна, беше скрито в чантата, което изключваше варианта с атентатор-самоубиец. Това накара Франтони да направи извода, че си има работа с обучен терорист, на когото тази мисия е първа: лесно е да взривиш бомба в лагера на терористите, под погледите и наставничеството на опитни убийци, съвсем друго е да натиснеш бутона на пълно с хора летище и да гледаш след това стотиците убити и ранени. Първото убийство винаги крие най-много опасности дори за един терорист.

Реми се спря, обърна се и тръгна обратно към мястото на стълпотворението. Действаше инстинктивно — риск, който беше готов да поеме, защото нямаше избор. Можеше да тича с чантата, докато пристигнеше отряд по обезвреждането, но с тези задръствания това можеше да отнеме десет, че и петнайсет минути. А и не беше лесно да намери безопасно място, далеч от зоната на летището, където да остави опасния си товар. Навсякъде имаше шосета, гаражи, коли и стотици хора, движещи се във всички посоки.

Където и да оставаше адската машина, със сигурност щеше да има невинни жертви.

Близо беше, усещаше го. Реми беше готов да се довери на инстинкта си. Напредваше бавно, като в същото време непрекъснато оглеждаше напосоки тълпата, хората, които притичваха покрай него в неистовото си желание да се отдалечат колкото се може повече от терминала на летището. От далечината се дочу воят на сирени. Отрядът от сапьори беше близо. Времето му да открие терориста бързо изтичаше.

Реми се усмихна доволно, когато забеляза млад мъж на стоянката на такситата, пъхнал ръка в джоба на синьото си шушляково яке. Беше кльощав, с дълга кестенява коса и оформена брадичка, която не успяваше да прикрие колко е млад. Младежът беше побледнял като платно и силно трепереше. Реми пресече пътното платно, като едва не попадна под един фиат 124, движещ се с висока скорост. Сирените се чуваха все по-силно, което обаче засили паниката сред хората наоколо.

Реми застана до младежа и го стисна за ръката.

— Ще ти дам възможност да се измъкнеш от тази бъркотия жив — каза му. — Само запази спокойствие и ми предай устройството, което държиш в джоба. Направи го бавно. Резките движения ме изнервят.

— За глупак ли ме мислиш? — отговори младежът и се опита да запази самообладание. — Ще ме убиеш в мига, в който ти предам детонатора. А и да не си ти, ще го сторят твоите хора.

— Щом си се съгласил да участваш, значи си се проявил като глупак — каза Реми, като си отбеляза мислено британския акцент на младежа. Звучеше като добре възпитан и образован човек, поредния заблуден доброволец за войната, мотивите за която повечето като него така и не успяваха да разберат докрай, защото житейският им път свършваше твърде рано. — Сега имаш шанс да проявиш разум. Можеш да се оттеглиш и на съвестта ти няма да тежи смъртта на невинни жертви. Огледай се. Виждаш ли всичките тези хора около нас? Те може да загинат заради това, което възнамеряваш да направиш. Или могат да останат живи, ако не го направиш.

Младият мъж си пое дъх.

— Не ме е страх от нищо — каза той.

— Знам.

— Само че не си го представях да стане така. Не предполагах, че ще имам такова усещане.

— Виждам, че не си фанатик. — Реми забеляза полицейски микробус да спира рязко пред входа на терминала. — Но имаш няколко секунди да решиш. Предай ми детонатора и ще живееш. Или натисни бутона и ще умреш.

— Ти също ще умреш. И други полицаи ще умрат. Стотици други.

— Така е. Но ти си единственият, от когото зависи дали това ще се случи.

Младежът бавно извади устройството от джоба си, стискайки го в дясната си длан. Беше облян в пот. Реми забеляза, че детонаторът е изработен доста грубовато — от тези, които мразеше, защото при тях винаги нещо се объркваше. Устройството представляваше малка кутия с омотани около нея жици. Кутията беше облепена с кафяв изолирбанд, а в средата ѝ се намираше бутонът-превключвател. Палецът на младежа се намираше на милиметър от бутона.

Реми направи две крачки назад, остави чантата на земята и стисна пистолета.

— Как се казваш? — попита той.

— Джон.

— Е, Джон, изглежда, двамата с теб в момента сме в доста деликатна ситуация. Както и снайперистите, които са те взели на мушка. Но истината е, че единствените играчи на терена сме ние двамата. Каквото и да стане, то ще е заради един от нас двамата.

— Какво ще стане с мен? — попита Джон.

— Ако ми дадеш детонатора ли?

Младежът кимна.

— Първо ще те арестуват. После ще те питат кои са хората, които са те изпратили — имена, адреси, все такива неща.

— Ще ме вкарат ли в затвора?

— Не знам, Джон. Но знам само, че вече има един мъртъв терорист и този факт е в твоя полза.

Реми впери поглед в младия мъж, след което насочи пистолета към него.

— Аз ще ти помогна, Джон. Тези, които са те пратили… те са се лъгали за теб.

— Как така?

— Ти не си убиец — отвърна Реми. — Ако беше, щеше да задействаш бомбата в мига, в който я застрелях. Но не го направи. Изчака. Излезе на открито и изчака, надявайки се някой като мен да дойде и да те разубеди.

Реми постави длан на устройството и бавно го издърпа от хватката на Джон. Стисна го с две ръце и се отдалечи назад, като даде знак с глава на отряда да се приближи. Той зачака, докато сапьорите тичаха по пътното платно, без да изпуска от очи Джон, който видимо беше облекчен, след като душевните му мъки и терзания бяха приключили.

— Постъпи умно — каза Реми.

— Знам — отвърна Джон и се усмихна. — Бих казал, по-добре от теб.

Реми се втренчи в него и проследи погледа на младежа към един възпълен мъж в син работен комбинезон, застанал в другия край на стоянката. Джон погледна Реми и добави:

— Извинявай, че ти изгубих времето.

Реми си даде сметка, че няма как да обезвреди дебелака, осъзна, че интуицията му го е подвела. Беше се подлъгал по очевидното — най-грубата грешка, която едно ченге може да допусне. Беше стеснил обсега си на търсене и сега това щеше да коства не само неговия, но и живота на много невинни хора — на хората, които беше изпратен да спаси.

Хвърли устройството на земята, вдигна пистолета и го насочи към дебелия в комбинезона.

Но така и не можа да стреля.

Експлозията беше много силна — стъкло и плът се превърнаха в безброй дребни парчета, прекъсвайки едновременно живота на стотици в този приятен топъл римски ден.

11.

Бриджхемптън, Ню Йорк, САЩ

Вървях заедно със сина си Джак по тихия и спокоен плаж. Двамата с него бяхме потънали в мислите си, докато океанските вълни мокреха босите ни пети. Той все още не можеше да се отърси от ужасната загуба, която двамата бяхме претърпели, и едва ли щеше да се отърси в близките години. Виждах го. Но се опитваше да прикрие болката си.

— Извинявай, че отсъствах през последните няколко дни — казах аз. — Трябваше да свърша някои неща.

Джак кимна, насочил погледа си към скалите, с които беше осеян брегът.

— Ще ги пипнеш ли? — прошепна.

Прегърнах го през рамо и го придърпах нежно към себе си.

— Ще се докопам до колкото мога повече от тях.

— Знаеш ли как са го направили?

Поклатих глава.

— Трябва ми повече време.

— Много ми липсват, татко — добави той с лек фалцет, израз на пубертета, който караше. — Онзи ден ми се стори, че долових аромата на соса, който приготвяше мама. Изтичах в кухнята, но…

— И на мен много ми липсват — отвърнах.

Все още не бях давал воля на емоциите си, но бях на ръба да се пречупя. Макар и да бях много уморен, не можех да си помисля за сън. В съзнанието ми непрекъснато изникваха картини на последните им мигове и тези картини мъчително се повтаряха. Усещах как стремглаво се сривам в момент, в който трябваше да съм във върховата си форма. Бях освободил охраната си, с което бях неприятно изненадал чичо си. Прекарвах времето в уединение, планирах предстоящата война и скърбях за хората, загубата на които не можех да понеса.

Но в същото време от мен се искаше да се погрижа за безопасността на Джак. Колкото и силно пренебрежение да проявявах към собствения си живот, трябваше да проявя двойно по-голяма загриженост, за да осигуря охраната и сигурността на сина си. Той живееше в нашето имение-комплекс, което беше оборудвано с модерни видеокамери и въоръжена охрана, разположена из цялата територия от девет акра. Прекарваше повечето си време с чичо Карло, който все още беше смятан от мнозина за един от най-опасните мафиотски босове в страната. Двамата се хранеха заедно, играеха различни игри, плаваха с яхтата и ловяха риба, винаги в обкръжението на малка армия бодигардове.

— Мислиш ли, че вината е твоя? — попита Джак.

Никога не криех от семейството си кой съм и с какво се занимавам. Не се перчех, нито пък им обяснявах подробно, но не беше и нужно. Те виждаха охраната пред къщата и около имението. Забелязваха, че отсъствам дълго и в същото време знаеха, че не съм някой търговски агент или дистрибутор. Не беше необходимо да се запознават в детайли с работата ми, за да се досетят, че това, с което се занимавам, излиза извън нормата. Тяхното разбиране за начина ми на живот не се базираше на мои думи или действия, на които бяха станали свидетели. Те просто знаеха.

— Да — отвърнах. — С каквото и да се занимавах, каквато и да беше професията ми, аз пак щях да се чувствам виновен до края на живота си. Като всеки съпруг и баща на мое място. Вината ми не е заради моя занаят. А заради това, че не бях там, за да го предотвратя.

Джак беше на дванайсет и доста висок за възрастта си. Беше добър ученик и добър атлет. Обожаваше всички видове спорт освен голфа. Беше запален фен на бейзбола, ентусиазирано попиваше дори и най-тривиалната статистика за мачовете, можеше да цитира наизуст имената на играчите и техните рекорди за всеки един отбор от лигата — като се започне от начинаещите играчи и се свърши със звездите. Обичаше да чете и на мен ми доставяше удоволствие, че четенето му не се ограничава само със задължителната литература. Той четеше книгите, които и аз бях чел на младини. Също така много обичаше, също като мен, да играе шах.

— Мама постоянно се тревожеше за теб — продължи Джак. — Не го казваше, но си личеше, че се тревожи.

Това последно изречение ме свари неподготвен. Спрях се и се обърнах към океана. Вълните продължаваха да атакуват брега. Толкова се бях фокусирал върху оцеляването, върху грижите си за моята престъпна империя и умножаването на печалбите, върху предателството и измяната в редиците ми, че не бях забелязал бремето и страха на най-близките ми хора. Жена ми никога не беше изказвала на глас притесненията си за мен. Приемах го като някаква даденост, смятах, че не само привидно не забелязва моя „свят“, но също така разбира моето положение в него и двете я устройват еднакво. Но се оказа, че за пореден път съм грешал.

Обърнах се към Джак, който беше застанал до мен и също беше вперил поглед в сърдитите вълни.

— Не, не знаех — отговорих.

— Не ти го казах, за да се почувстваш зле. Казах ти го, защото мисля, че трябва да знаеш.

Умълчахме се за няколко минути, баща и син. Исках да можех да му кажа колко мъчно ми е за нас двамата. Да му кажа, че най-много от всичко на света се боя да не изгубя и него. Джак беше острието, дамоклевият меч, който врагът беше надигнал над врата ми, и аз се страхувах да не се случи най-лошото.

Този страх беше едновременно моето оръжие и моята ахилесова пета. Моята сила и слабост.

— Мисля, че за тази сутрин ни стигат толкова океански гледки — наруших накрая мълчанието аз. — Искаш ли да се връщаме?

— Работа ли имаш? — попита той.

— Не — поклатих глава. — Мислех си да намеря някой достатъчно наивен, който ще се навие да играе на шах с мен. Да се сещаш за някого?

— Зависи какъв е залогът.

— Чийзбургер, пържени картофи и ръкостискане с победителя.

— А пържен лук с бекон ще има ли?

— И с повечко кисели краставички.

— Става, татко, приемам.

Двамата обърнахме гръб на бушуващите вълни и тръгнахме към стръмния склон на път за къщата.

— И аз приемам — отвърнах.

12.

Той се казваше Раза и беше първата ми цел.

Някои от групата смятаха, че подхождам твърде предпазливо. Те предпочитаха да изпратят малка армия стрелци, които да очистят до един всички терористи, действащи на тяхна територия. Но макар че при този „картечен“ подход щяхме да пролеем доста кръв, с него нямаше да спечелим много. Трябваше да съсредоточим вниманието и усилията си върху една конкретна терористична клетка, да я разузнаем добре, не само да я унищожим, но и да разберем как функционира — как прехвърлят парите си, как се свързват с хората си, как вербуват атентатори-самоубийци, как успяват да се укрият от полицията и властите. Колкото повече научавах за техните операции, толкова повече можех да се поставя на мястото и да мисля като лидер на терористите, толкова по-подготвен бях да започна и да водя тази война.

Раза беше на трийсет и шест, завършил престижен университет от „Бръшляновата лига“. Роден в Пакистан, следвал в Индия и САЩ. Владееше три езика. Беше спонсориран щедро от руснаците и разполагаше с над триста последователи, всеки от които беше готов да жертва живота си по негова заповед. Раза обикновено беше в движение, но когато се задържаше на едно място за повече от седмица, това беше в Рим, където държеше два апартамента. Ходеше въоръжен с пистолет и караше бронирана кола.

Раза се появи на сцената през 1996 година, когато се присъедини към група разочаровани младежи от Близкия изток. Тези младежи били недоволни заради нерадостната си съдба, съчетана с критиките на Запада към тяхната религия. Именно Раза успял да убеди десетки сърдити младежи, че Западът ще прояви респект и ще отстъпи само пред демонстрацията на сила, действия на насилие и терор.

Същата година той организирал първата си терористична атака — бомбен атентат в един магазин за дрехи в Лондон. Тази първа бомба била лошо проектирана и сглобена и причинила само минимални щети, но Раза по този начин направил първия си ход и съзнавал, че с времето ще дойде и опитът.

На пръв поглед беше учудващо, че Раза ще избере пътя на насилието и войната. Той имаше дипломи и научни степени по физика и история на изкуството. Едва ли щеше да има проблем да си намери работа. Младежите с добро образование бяха търсени във всички времена и навсякъде. При това офертите за работа включваха шестцифрени заплати и редица други привилегии и бонуси. Раза освен това произхождаше от богато семейство и аз не открих никакви факти, че е бил жертва на антимюсюлмански движения или че е имал някакви подобни преживявания. Докато следвал в университета, бил затворен в себе си. Рядко ходел на купони и партита, пред шума и веселбата предпочитал уединението. Много четял и жадно поглъщал знанията, предимно книги, посветени на духовна и богословска тематика. Прекарвал часове в музеите, където се възхищавал на шедьоврите на великите майстори на изкуството, четял подробните им биографии. Негов любим творец бил Караваджо.

Раза е бил пленен от западната култура и почти веднага след това отвратен от нея. Той се възхищавал на художниците и скулпторите от епохата на Ренесанса, но въпреки това негодувал как такова ценно изкуство било превърнато в източник за печалби от туристите, възмущавал се как се омаловажавали великите шедьоври, като ги тиражирали и отпечатвали в брошури, дипляни, календари, сувенири и чаши за кафе. Смятал, че е по-добре тези творби да бъдат унищожени, отколкото да бъдат превръщани в ширпотреба.

Не минало много време и това негодувание и възмущение прераснали в истинска омраза. Раза бил убеден, че западните държави никога няма да го приемат открито, че неговият външен вид, религията му, дори само името му ще карат хората от Запада да се държат дистанцирано. В най-добрия случай той ще бъде смятан за нежелан чужденец, а в най-лошия — като опасност за националната сигурност. Твърде често бил удостояван с груби и враждебни погледи, когато отивал на ресторант или в кафене; твърде добре си давал сметка за тревогите и страховете, изказвани от европейците, че младежите като него са причина за икономическата криза, за ръста на престъпността и безработицата в техните страни.

Тези европейци, те били заобиколени от толкова много красота, имали толкова много причини да се наслаждават на живота, но в същото време били толкова завладени от омразата към различните, за да оценят ценните блага, които получавали едва ли не даром. И така Раза постепенно стигнал до извода, че няма друг избор. Решил да направи така, че омразата им да не е безпричинна, да ги лиши от чудесата и шедьоврите, красящи градовете им.

Раза бързо се развил и усъвършенствал след този първи бомбен атентат.

Постепенно организирал и провел по-смъртоносни атаки в Лондон, Мадрид, Лион, Бол оня и Будапеща. Използвал всякакви обекти и среда, като се започне от боклукчийски кофи и се свърши с кутиите за пожертвования в църквите.

И винаги нанасял удара си в събота или неделя.

Броят на жертвите му стигнал стотици и много скоро той попаднал в списъка на най-издирваните лица на всички служби за борба с тероризма.

През пролетта на 2008 година пред един футболен стадион в Мадрид с Раза за първи път се свързали представители на руската мафия. Руснаците имали амбицията да разширят сферата си на влияние и да завладеят нови територии. Те били готови да финансират хаоса и унищожението, колкото и да струвало това. Успехът на неговите операции през следващите няколко месеца привлякъл вниманието на Владимир.

Първоначално си мислех, че руснакът не е от хората, които биха се съюзили с терористи и биха съдействали на екстремисти да всеят глобален хаос. Той беше престъпен бос от голяма величина, действащ със замах, за какъвто повечето гангстери можеха само да си мечтаят. Затова едва ли се нуждаеше да установява връзки и да сключва сделка с терорист.

Но ако все пак руснакът се решеше на подобен ход, то Раза беше първи в списъка му от потенциални кандидати за задачата — човек, който убива не в името на религията или от патриотичен плам, а единствено заради удоволствието да защити достойнството и честта на себеподобните си. И ако целта на Раза беше да натрупа богатство, като сее смърт, да бъде глобален играч от международен мащаб — това беше напълно приемливо за боса на руската мафия. Каквито и да бяха мотивите му, Раза успя да се възползва от щедростта на Владимир и скоро се превърна в един от най-опасните терористи в света.

Израелското разузнаване Мосад, американското ЦРУ и британското МИ-5 — всички се опитваха да го ликвидират и го издирваха от близо десет години. И въпреки това всеки опит да бъде заловен или убит завършваше с провал. Всяко неуспяло покушение срещу живота му само засилваше мита и легендата за Раза, а в нелегалната му организация ставаше все по-трудно да проникне външен човек.

И ето сега той беше готов да играе на централна сцена.

Поредицата от успешни бомбени атентати — както и трудностите, които разузнавателните служби изпитваха при неговото залавяне или ликвидиране — изискваха от нас да разгърнем пълномащабно нападение. Това щяха да бъдат координирани действия между нашите звена на няколко нива, целта на които щеше да е да се унищожат по-големите структури, а хиляди терористи да останат погребани под руините.

Раза щеше да е подготвен за подобен развой на събитията.

Огромната финансова подкрепа на Владимир и егото на терориста го предполагаха.

А и аз не се надявах някой от тях да се остави да го победя.

Нямах намерение да правя опити хората ми да проникнат в организацията на Раза.

Имах си своите съображения. Подобна операция изискваше прекалено дълга подготовка, а и веднъж задействаше ли се, нямаше гаранция, че информацията, която получавам, е надеждна. Второ, аз не познавах никого, който би могъл да реализира подобен конспиративен план.

А щом не познавах даден човек, не можех да му се доверя.

Целта ми беше да разруша мрежата на Раза, да я превърна в пепел и дим. Всички членове на неговата банда — от най-високопоставения до най-редовия — щяха да умрат. Моите действия щяха да поставят началото на войната и да демонстрират ясно какви са намеренията ми. Организираната престъпност е бизнес, който изисква пълна отдаденост от всички без изключение. Когато ние предприемаме свой ход, всички мълчат и изпълняват и никой не се цепи от другите.

Затова за целта ми беше нужна Анджела.

Нужна ми беше Стрега.

13.

Чичо Карло отпи от своето айскафе.

— Дадох благословията си за тази война — каза той. Някога силният му глас беше отслабен от възрастта и болестта. — Но не си мисли, че съм сигурен в победата. Кой знае колко от членовете на Съвета ще седят спокойно и ще гледат как понасяме големи загуби за продължително време. Ние сме в бизнеса с печалбите и ако тази война спъне бизнеса, много скоро останалите ще станат от масата.

Карло Марели беше последният от старото поколение донове.

Той беше безжалостен убиец, заплаха за всеки, който оспорваше властта му. Ръководеше престъпна организация, която печелеше сто милиона долара годишно както от законна, така и от незаконна дейност. Горд беше с постиженията си, с изградената от нулата империя, с кариерата си, започнала още в тийнейджърските години като куриер на тогавашния председател на Борда, самия франк Костело.

Той ме беше отгледал като свой син, беше ме завел в дома си след смъртта на родния ми баща. Той беше овдовял рано, имаше две деца — дъщеря, Карла, и син, Джими. Карла беше на петнайсет, когато се запознахме, и ми даде ясно да разбера, че не иска да чува нищо нито за мен, нито за фамилния бизнес. Тази нейна нагласа не се промени и години по-късно. Джими беше друго нещо, с него станахме като кръвни братя и верни приятели.

Той е роден с дегенеративно заболяване на мускулите, което го обрича да бъде непрекъснато прикован в инвалидна количка, да не може да говори и да може да диша само с тънка тръбичка, свързана с портативно устройство за очистване на въздуха. Но той беше умен и упорит и не се оставяше недъзите да вземат връх. Беше прочел всички книги в библиотеката на баща си, имаше дипломи по музика и изкуствознание и както и баща ми и чичо ми, ме научи на всичко, което знаеше за шаха — как да играя играта и как да прилагам нейните принципи в живота и работата си.

Джими ме накара да прочета няколко книги и статии, които ми отвориха очите за полезните принципи на шаха. Няма друго знание, което да ми е помогнало повече в живота. Научих се да се поставям на мястото на противника си и да мисля като него, как да го побеждавам като предвиждам ходовете му.

Теорията на играта също така ми позволява да запазя паметта за баща ми жива.

Баща ми обожаваше да играе карти и беше ненадминат в италиански игри като скопа и сете бело. Харесваше бочи — игра на късмета, и шаха — игра на уменията. Когато бях малък, баща ми ме водеше със себе си да гледам как играе с неговите приятели. Слагаше ме да седна на високо — на ръба на някой шкаф или на висока табуретка, точно над главите на играчите — и ми даваше сандвич с прошуто и моцарела, след което топло ме прегръщаше. „Гледай и се учѝ — шепнеше в ухото ми. — И се опитай да отгатнеш ходовете на играчите, преди да са ги направили.“

С времето станах много добър в това.

Научих как можеш да намалиш риска в сете бело, подобна на блекджак, като наблюдаваш и изучаваш навиците на противниковите играчи. В игра, в която всеки сбор по-голям от седем и половина означава, че си „изгорял“, колкото по-предпазливо подхождаш, толкова по-голяма сигурност имаш. Но това не е най-прекия път към победата. Направи ми впечатление, че тези, които имаха репутация на агресивни играчи, често отнасяха най-големите печалби. Те демонстрираха пред другите, че не ги е страх и че им стиска да рискуват. Щом останалите го разберяха, не беше необходимо те да поемат рискове. Всъщност те печелеха повечето си игри чрез предпазливи и внимателни ходове. Именно чрез страха от дръзки залози успяваха да контролират опонентите си.

И докато аз се наслаждавах да гледам тези игри и извличах поуки от часовете, прекарани в присъствието на баща ми и неговата компания, най-много ме заинтригува шахът. На шахматната дъска играчът трябваше да вземе предвид едновременно три гледни точки, за да победи. Трябваше да бъде безстрашен и да предприема дръзки ходове. Трябваше да „разчете“ опонента си, да предвиди не само непосредствено следващия му ход, но най-малко следващите му два хода. Кога да отбранява позицията си и да отрази атака, докато не настъпи подходящ момент за контранападение. Това беше стратегическа игра, която изискваше умение и търпение, за да се постигне победа.

Това беше животът, игран върху шахматната дъска.

Заради работния график на баща ми, който го принуждаваше да отсъства от града често по няколко дни, една наша игра продължаваше седмици наред. Прекарвах часове, вперил поглед в дъската, в разположените върху нея фигури и се опитвах да отгатна какъв ще бъде следващият му ход и съответно какъв ход да предприема аз. Баща ми беше отличен играч и още по-добър учител. Той успя да ме направи шахматист от висша класа и непобедим опонент.

След неговата смърт мястото му беше заето от чичо Карло.

За него шахът беше повече от игра. Беше пътна карта, инструкция как да се ръководи престъпна организация — опознай врага си, разучи неговите силни и слаби страни, атакувай безпощадно и отстъпвай само в краен случай. Двамата братя обожаваха играта, но всеки по коренно различни причини. Баща ми играеше за удоволствие. Чичо ми играеше, за да тренира инстинкта си и за да го държи във форма — допълнително средство, което да му помогне да се задържи на върха в жестокия подземен свят. С времето аз се научих да ценя играта и заради двете причини.

От шаха като приятно занимание до теорията на играта имаше една крачка.

Джими първи ме насочи към трудовете на Емил Борел — кръстника на теорията на играта. Когато бях в колежа, слушах лекциите на Оскар Моргенстърн и Джон фон Нойман. Прекарвах часове наред в училищната библиотека, където направо поглъщах книгите и статиите, посветени на тази тема — често късно вечер, в компанията единствено на чаша топло кафе. Научих, че редица световни лидери са били привлечени от теорията на играта и са използвали методите за печеленето и запазването на властта си. Освен всичките изброени качества, на които учеше шахът — най-вече как да разчетеш опонента си, за да го вкараш в пътя на собственото му поражение — теорията на играта също така наблягаше на хитроумието, измамата, заблудата и манипулацията, в стремежа към постигане на крайната цел. Сред нашите президенти най-опитен и изкусен в тази област беше Джеймс Медисън, който предвиждал предателството от страна на свой приятел още преди да бъде направен първият ход. Плановете на футболния треньор Винс Ломбарди и математическият гений на Джон Наш се дължат също на теорията на играта. В моите среди се говореше, че Чарлс Лъки Лучано е бил привърженик на теорията на играта, както и брилянтният Майер Лански — първият дипломиран гений, заклеймен като „гангстер“.

За мен беше изключително уместно и подходящо да приспособя тази теория към нашите престъпни начинания. Гангстерите обичат да се придържат към прости правила. Най-основното е и най-ефективното: отклони се от стратегията на противника си и победата ти е в кърпа вързана. През последните години аз се възползвах от анонимността на интернет, за да запазя формата си. Включих се в една онлайн група, членовете на която разискват подробно аспектите и методите на играта. Допитваме се до съвета на останалите от групата, коментираме ходовете и се стремим да разрешим потенциални проблеми. В тази компания на седемдесет членове аз не съм Винсънт. Не съм Вълка. Не съм босът на мафията. Аз съм безличен играч сред много инвестиционни банкери, съпруги-домакини, адвокати, художници и дърводелци. Търся техните съвети и напътствия, както те търсят моите. В сигурната среда на подобна уникална общност аз мога да бъда себе си.

Когато се отнася за контакти лице в лице, няма по-добър партньор от Джими. Виждам се и разговарям с него всеки ден и макар той да не може да отговори, по мимиките му разбирам дали е съгласен или не с моите решения. Той е моят пътеводител и аз никога не сключвам сделка и не вземам решение, без първо да съм ги обсъдил с него. Давам си сметка, че ако Джими, който е по-голям от мен с две години, беше здрав, той, а не аз, щеше да бъде избран да управлява престъпната ни империя в двайсет и първи век.

— Заплахата е съвсем реална — казах и погледнах чичо Карло. — Не само в краткосрочен план, а за години напред.

— Тази война си заслужава да се води, признавам — добави той. — Ще ми е мъчно, че не мога да участвам.

— Ти ще си духом с нас.

— Джими какво мисли?

— Остави на бюрото ми биографията на Джордж Патън, придружена с бележка — отвърнах и се усмихнах.

— Какво пише в бележката?

— „Не позволявай да те победят“.

Чичо Карло се засмя и извади пура от джоба на ризата си. Щракна позлатената запалка, гравирана с неговите инициали, и си запали. Вдиша дълбоко от дима, без да обръща внимание на болката в белите дробове. Отдавна се бях отказал да го отуча от вредните му навици.

— Какво искаш от мен да направя? — попита той.

— Най-напред, ако събитията не се развият както планирам, искам да те помоля да се погрижиш за Джак. Както навремето се погрижи за мен.

— Нямаш проблеми. Друго?

— Говори с Джанети.

— За Стрега ли?

Кимнах.

— В началото може да откаже, но щом помисли добре, ще се съгласи, че тя е най-доброто ни оръжие срещу Раза.

— Тя е негова дъщеря. Няма да е добре да го караш да рискува живота на дъщеря му и съдбата на неговия синдикат заради някакъв терорист.

— Той никога не се е замислял да я излага на куршумите.

— Да, той я изпрати да изпълни онези задачи. Сега искаш ти да я пратиш.

— Тогава какво те притеснява?

Чичо Карло остави пурата в пепелника и ме погледна. Този поглед ми беше добре познат — ярко напомняне, че този треперещ от немощ старец с хриптящи дробове все още е един от най-влиятелните и могъщи донове в страната.

— Стига си се правил, че не разбираш, Винсънт. Когато иде реч за теб и Стрега, винаги има и нещо друго и ти го знаеш.

Кимнах и преместих погледа си върху гледката през прозореца — красивите градини в имението на чичо ми, което се намираше в Хамптънс.

— Това беше много отдавна — отвърнах.

Той се засмя отново.

— Джанети и неговата банда са от старата школа на Камората. За тях почти нищо не се е променило от седемнайсети век досега. Техните правила и методи никога не се променят. Ако си мислиш, че след всичките тези години, особено в светлината на случилото се, то ще остане в миналото, дълбоко грешиш, скъпи ми племеннико. Голяма грешка, която може да ти коства живота.

— Джанети я готви за свой заместник, за шеф на Камората. Никога не го е крил. Много скоро Анджела ще бъде единствената жена — член на нашия Съвет. За нея тази битка е голямо изпитание. Затова ще направи всичко, за да се хареса на останалите членове.

— Той може да има по-големи амбиции за нея.

— Моето място?

Чичо Карло кимна.

— Отдавна го познавам. Постави ли си някаква цел, не се отказва, докато не я постигне. Като куче, захапало кокал. Анджела е неговото наследство. Всичко, което той прави сега, всеки ход, който предприема, го прави с мисълта за нейното бъдеще.

Три години след като почина баща ми, чичо Карло прати мен и Джими в Италия през лятото, за да се запознаем с доновете от другата страна на океана. Там за първи път срещнах Анджела. Бяхме на една възраст с нея и макар че аз говорех развален италиански, а нейният английски не беше по-добър, с нея бързо се сприятелихме и тримата — аз, Анджела и Джими — ходехме навсякъде заедно. Баща ѝ бързо забеляза топлите чувства между нас, но по онова време аз бях твърде наивен, за да внимавам какви сигнали давам на дона с постъпките си.

Но Джими забеляза и една сутрин, докато закусвахме в стаята, която деляхме двамата, той извади бележника си и ми го подаде. На белия лист беше написал списък с всички фамилии, за които се беше сетил — кралски и мафиотски — които бяха скрепявали съюзите си през вековете чрез династически бракове.

— Защо ми го показваш? — попитах.

Той ми направи знак да обърна страницата. На следващата страница беше написал моето име и това на Анджела, свързани с фамилията Джанети.

— Ти сериозно ли?

От погледа му разбрах, че е без значение дали Джими го мисли сериозно или не. По-важното беше, че сериозният в случая е бащата на Анджела.

— С Анджела говорихме за това, Джим — казах аз. — Има още много време, още сме млади. В момента искаме само да се забавляваме. Нищо повече.

Джими се вторачи в мен, докато приключвах със закуската си. Повече никога не спомена за брак между мен и Анджела.

И двамата знаехме, че съм влюбен в нея. Тя вече беше започнала да се превръща в красива жена. Имаше дълга светлоруса коса, светлокафяви очи и усмивка като филмова звезда. Лесно се палеше и не го прикриваше, но, от друга страна, беше изключително щедра към онези, които обичаше. Имаше и черно чувство за хумор. Привличането стана моментално — и ако трябва да съм честен — то остана завинаги.

Тя се чувстваше и се държеше по-свободно в обкръжението на момчета, отколкото с момичетата на нейната възраст. Макар и много млада, разбираше какво е да си дъщеря на дона и каква власт ти дава подобна титла.

През онова дълго и горещо лято тримата прекарвахме заедно по-голямата част от дните и вечерите си. Сутрин отивахме на плажа и се виждахме с приятели, печахме се на скалистия бряг.

Следобед, докато градчето, спеше и магазините бяха затворени, ние се катерехме по върховете, наслаждавайки се на прохладата от сенките на боровите дървета и червеникавата пръст. Гледахме към вилите и улиците, скупчени в ниското. Вечерите бяха най-забавни. Ходехме да танцуваме в местните клубове, докато Джими седеше на масата и ни гледаше как правим брейк-чупки на дансинга, заобиколени от множеството.

Много от вечерите ни завършваха със сладолед в един денонощен бар на плажа, докато някъде наоколо свиреше музика, а рибарските лодки се поклащаха от вълните на прилива.

След като се върнах в Щатите, с Анджела започнахме да си пишем често, като всеки от нас се опитваше да усъвършенства владеенето на езика на другия. Тя си кореспондираше и с Джими, който знаеше много по-добре от мен италиански. Джими и чичо Карло многократно ми намекваха, че Анджела е готвена да наследи империята на баща си. Може би това ме възпря дружбата ни да прерасне в нещо повече.

По онова време продължавах да имам съмнения — които не споделях дори с Джими — дали животът на мафиотски бос е за мен. Без да съм напълно сигурен дали го искам, аз не можех да продължа смело напред, независимо какви чувства изпитвах към Анджела. Имаше и един друг фактор, който ме възпираше. Анджела се чувстваше най-добре в Неапол и не желаеше да се мести в Америка. И макар аз да обожавах Италия и да бях склонен да прекарам там дълго време, Америка беше страната, в която възнамерявах да работя.

Затова реших, че най-добре и за двама ни ще е да изчакаме. А и с оглед на юношеската ни възраст, не бързахме да се женим.

Но висшите членове на фамилията бяха на друго мнение.

Те нямаха търпение нещата между нас да потръгнат. Нищо не може да ощастливи така един дон както династичния брак. Така щяха да се гарантират абсолютната власт и контрол от двете страни на океана за десетилетия напред. Щеше да се консолидира властта, да се умножат многократно печалбите.

Първи Джими ми отвори очите за нещо, което до този момент изобщо не бях забелязал.

Ако се оженех за Анджела и двете фамилии се обединяха, само един от нас в крайна сметка щеше да стане дон — тук нямаше такова нещо като споделена власт. Много от международните престъпни синдикати никога не биха поставили начело жена. Но Камората не страдаше от подобни предразсъдъци. Щеше да се създаде неприятна ситуация.

Не е лесно да си влюбен, дори и в най-благоприятни условия, става още по-трудно, ако намесиш в уравнението и международната престъпност.

— Според теб тя защо не се омъжи досега? — попитах чичо Карло, обърнах се с гръб към прозореца и тръгнах към него. — Красива е и лесно щеше да си намери друг кавалер. Има пламенни черни очи, като на циганка, а баща ми обичаше да казва, че една циганка може да ти открадне сърцето, душата и портфейла в един и същи ден.

— Тя е властна и смъртоносна — отвърна чичо Карло.

— Повечето мъже напълват гащите, когато се сблъскат с жена като нея. Не им понася знойната топлина, която тя излъчва, когато е до тях. Добави и хипнотизиращия поглед и за мнозина жената-мечта Анджела се превръща в кошмар.

— Да не би да искаш от мен да се оженя за нея? Няма ли да е по-лесно, ако обединим силите на двете фамилии?

Чичо Карло си пое дълбоко дъх.

— Ти се ожени за жената, за която ти беше писано — каза. — Какво искам аз, не е толкова важно. Нито сега, нито тогава. Никога не съм сватосвал, не съм уреждал бракове. Уредените бракове създават повече проблеми, отколкото удобства. Лесно е да се сключат, дяволски трудно е да се разтрогнат. Двамата сме късметлии и не сме заради жените, за които бяхме женени. Късметлии сме, защото сме открили половинката, по която сме били луди, а не сме късметлии, защото и двамата ги изгубихме преждевременно.

Настойчиво погледнах чичо.

— Нужна ми е, за да се опълчи срещу Раза — казах. — Има и други варианти, но тя е най-удачният. Тя може да набави необходимата ни информация за неговите дейности и да ми помогне да го срина със земята.

— Нека първо поговорим с Джанети. Може и да е започнал да харесва идеята за обединението ви, за разлика отпреди две години.

— Какво те кара да мислиш така?

Чичо Карло сви рамене.

— Сега си сам, вдовец. Може да му хрумне да изиграе тази карта отново. Да види дали няма да излязат аса. В това време ти се качвай на самолета и иди да се видиш със Стрега.

— Това е делова договорка, нищо повече — отвърнах.

Чичо Карло отново сви рамене.

— Така или иначе, тя ще ти пасне добре. Ще ти помогне да се стегнеш и да влезеш отново в играта. А за Джак не се притеснявай. С Джими сме му осигурили пълна охрана.

Наведох се и целунах чичо си по бузата, след което тръгнах.

— Знаеш ли откъде идва прякорът ѝ? — попитах, стиснал дръжката на вратата.

— Искаше да се разчуе надалеч. Покани половин дузина босове на мафията на среща. Беше организирала голямо пиршество. От печени миди и паста с артишок до пицарола с месо. И всички до един добре си хапнаха.

— И след това всички до един умряха направо на масата — допълних аз.

— Отрова за плъхове. Представи си само: Анджела седи по средата на масата, отпива червено вино и ги гледа как едновременно предават богу дух. Така само с една гощавка тя помогна на баща си да превземе улиците на Неапол. — Чичо Карло се усмихна. — Послушай съвета ми, когато стигнеш там.

— Какъв съвет?

— Яж сам на масата. Така ще останеш жив по-дълго.

14.

Париж, Франция

Раза и Владимир седяха с гръб към залязващото слънце, всеки от тях с бутилка минерална вода в ръката. За тях шумът от ранния вечерен уличен трафик — клаксони, викове на изнервени шофьори — сякаш не съществуваше.

— Това ще е единствената ни среща — каза руснакът.

— Аз така правя бизнес.

— Ти досега никога не си правил бизнес с мен — отвърна с хладен тон Раза. — Обикновено гледам да науча повече за партньорите си, преди да се заема с дадена мисия.

Руснакът хвърли бърз поглед към Раза. Впечатлиха го самоувереността на младежа и дръзкото му държане, но в същото време арогантността и липсата на уважение го отблъсна. Хора като него не биха се издигнали високо в йерархията на руската организирана престъпност. Може и да беше изгряваща млада звезда в терористичните кръгове, но в който и да е международен престъпен синдикат нямаше да стигне по-далеч от нископоставен боец, в най-добрия случай наемен убиец.

Владимир беше проучил внимателно биографията му, обръщайки внимание най-вече на това как терористът планира и осъществява акциите си. Малцина бяха така взискателни и педантични като него. Той нямаше нито съветници, нито помощници. Работеше с малък и ефикасен екип, беше много жесток, не знаеше какво е милост и беше подходящ за извършване на най-дръзки атаки.

— Аз не съм ти партньор — отвърна Владимир. — Преведох двайсет и пет милиона долара чисти пари по банковите ти сметки. Ще преведа още двайсет и пет до три седмици, смятано от днес. И тъй като парите ги давам аз, мисля, че няма да е пресилено да се каже, че ти си мой служител.

— На служителя позволено ли е да задава въпроси? — попита Раза.

Владимир сви рамене.

— Искам тези операции да минат по мед и масло. Това беше една от причините да се спра на теб. Държа всяка операция да бъде като отделна декларация, а това не се получава, когато скриеш бомба в обувка или в долно бельо.

— И в същото време не искаш официално да поемаш отговорност за атентатите. Това ще са мощни атаки със стотици жертви, ако не и хиляди. Това означава, че ще вдигнат мерника на мен — нещо, което дори с петдесет милиона долара не може да се избегне. Така или иначе, на мен не ми пука, че ще ми вдигнат мерника. Нямаше да се занимавам с този занаят, ако подобни дреболии ме притесняваха.

— Тогава какво?

— Вниманието. Повишеното внимание ще затрудни провеждането на следващите операции.

— Съгласен ли си да участваш или не? — попита Владимир, започнал да губи търпение. — Всеки може да бъде медиен терорист. Достатъчно е само да имаш динамит и часовник. Аз ти давам възможност да станеш безсмъртен. Не е ли това, което искаш?

Раза стана и се загледа в трафика.

— А какво искаш ти?

Владимир също стана и хвърли бутилката с вода в кошчето за боклук.

— Имаш да вършиш работа, а и вече разполагаш с пари да я свършиш — отвърна той. — Концентрирай се върху това. Но помни: подведеш ли ме по какъвто и да било начин, ще те настигне смърт. Но смърт, много по-ужасна от тази, за която жадуваш.

Той се отправи към центъра на града.

Раза проследи с поглед руснака, докато не се скрие в тълпата. После седна, затвори очи и вдигна глава към смрачаващото се небе.

15.

Североизточен Йемен

Обектът беше добре осветен и охраняван. Въоръжени мъже и жени, облечени в камуфлажни униформи, които им позволяваха да се сливат с местния пейзаж, патрулираха по горния и долния периметър. Всеки от тях носеше шал или бандана и беше участвал в не една и две ожесточени битки.

Общо бяха четирийсет души, обучени да се бият до смърт.

Обектът — четири малки къщи и една двуетажна сграда — беше щаб на Ануар-ал-Сабир — терорист номер две в организацията на Раза и неин основен двигател. За него бомбен атентат на градски площад беше прахосване на експлозив. Предпочиташе мисии, водещи до поголовно унищожение.

Ал-Сабир също така беше човекът, към когото групата се обръщаше за помощ, когато се планираше отвличане на пътнически самолет или круизен кораб. Говореше се, че едва ли не подскачал от радост, когато на единайсети септември 2001 година разбрал за нападенията над кулите-близнаци в Ню Йорк.

Възнамерявах да говоря с него и да разбера какво знае той за терористичната акция, в която загинаха жена ми и дъщерите ми. Исках да знам дали и той е замесен.

За целта трябваше да го измъкна жив от щабквартирата му. Което изискваше да бъдат избити повечето от охраната, да бъде похитен Ал-Сабир и да бъде прекаран през враждебния терен. Подобна задача изискваше пълно мълчание. Колкото по-малко хора знаеха за нея, толкова по-голям беше шансът за успех.

Това означаваше, че планът трябва да се пази в тайна от всички групи и организации, съгласили се да участват във войната срещу руснаците и терористите. Дори не трябваше да се изпускам пред моите хора. Хората ми бяха добри, но нямаха уменията, необходими за подобна мисия. Освен това акцията трябваше да протече незабелязано за останалите мафиотски структури, понеже аз положих големи усилия да убедя шефовете им, че не става въпрос за лично отмъщение, а за хладнокръвно разчистване на сметките, продиктувано от бизнес съображения.

Предстоеше ми да разгърна и да водя война на два фронта и по две причини.

Ако познавате историята, значи сте наясно, че подобни планове много често свършват с провал. От древните римляни до генералите от Гражданската война в САЩ и нацистките военачалници, всички, които са водили война на два фронта, са имали малки шансове за успех. Но никой от тях не е действал по лични причини. В нито една от тези войни не е имало пълководец; който е започнал война, защото е загубил близък от семейството. Те са започвали войни, защото са им заповядвали или защото са вярвали в някаква кауза, или пък поради друга, още по-неясна причина. Но в никой етап от историята действията им не са били продиктувани от лични мотиви.

Личният мотив е моята сила и моята слабост.

Затова и аз свиках доверената ми група елитни бойци — четирима мъже и две жени — които бяха изпълнявали деликатни поръчения в продължение на близо десет години. Лично бях подбирал всеки един от тях, отдавайки предпочитание на хората от специалните части на армията и разузнаването. Търсех такива, които имаха опит в тежки битки, ръкопашни схватки, улични боеве. Търсех също онези, които съчетаваха в себе си начетеност и образованост с хитростта и лукавството на улични тарикати. Не исках единствената им мотивация да са внушителната заплата и другите облаги. Най-много от всичко ценя лоялността и исках шестимата в това отношение да са бетон. Държах да са аполитични, когато се отнасяше за политика и патриотизъм. Задачите, които имах предвид, не биваше да се влияят нито от едното, нито от другото. Бяха преминали сурово военно обучение и подготовка и аз разчитах на желязната им дисциплина. Исках от тях също така да бъдат отряд хладнокръвни убийци, свързани от думата на честта. Отряд, който никога не би ме предал, колкото и изкусително да е предложението на врага.

Задачата да намеря и да подбера такива хора не беше никак лесна и ми отне три години.

Прелетях хиляди километри, разговарях със стотици хора — от нелегални разузнавачи до войници-наемници и наемни убийци, работещи за мафията. И преди да се свържа с шестимата, избрани за мисията, аз извърших подробно проучване на биографиите и психологическите им профили. Не оставих нищо на случайността. Отнесох се така сериозно към подбора на моята „Безшумна шесторка“, както се бях отнасял към всяко едно ново начинание в битието си на мафиотски бос.

Те са най-добрите в занаята и работят само за мен и за никой друг.

Те действат в абсолютна тайна, никой не знае за съществуването им. Те са моята невидима армия, готови да направят невъзможното.

Затова в онази нощ бяха разположени зад стените на обекта в Северен Йемен, готови да ликвидират четирийсет души охрана и да ми доведат мъжа, с когото възнамерявах да си поговоря грубо.

Екипът имаше миниатюрни камери за нощно виждане, прикрепени към раниците и ръкавите на униформите им. Те също така притежаваха високочувствителна аудиоапаратура, обвита около коланите им. Това ми позволяваше да виждам и да чувам всичко, което те правят, от моя уютен мезонет на хиляди километри от Йемен. Беше като да гледам видеоигра, създадена от мен, играна пред очите ми.

— Готови сме за действие. — Беше гласът на водача на екипа Дейвид Лий Бърк. Бърк се беше скрил в един ъгъл по външния периметър на обекта, мускулестото му тяло беше свито като пружина и готово всеки момент да се изстреля.

— Имаме ли потвърждение, че нашият човек е вътре? — попитах.

— Да. Потвърдено е от източник на най-високо ниво и от нашите улични информатори. Никой не го е видял да излиза откакто влезе преди три дена.

— Когато го измъкнете, искам да е жив. Иначе мисията няма да е успешна.

— Не мога да гарантирам, че няма да отнесе някой куршум. Ще се стремим да не стреляме по него, но понякога знаеш…

— Човек застава на пътя на куршума.

— Нещо такова.

Дейвид Лий Бърк ми харесваше. Допадаха ми любезността и деловитостта му. Той беше „зелена барета“, награждаван с не една и две бойни награди, експерт по ръкопашен бой, най-близкото олицетворение до воин-нинджа. Беше също така вдовец (жена му беше починала от рак) и баща, погребал дъщеря си на тийнейджърска възраст. Мъж, който търсеше утеха в пъкъла на войната.

В моя занаят има два вида помощници — такива, които харесваме, и такива, които се преструваме, че харесваме. Имаме предостатъчно врагове и често влизаме в различни съюзи със сходни организации от всички точки на света. Липсват ни или не са достатъчно приятелите в нормалния живот. И това е принцип в законите на мафията, който никога няма да се промени. Но аз имах малцина приближени сътрудници, на които можех да разчитам, и Дейвид беше част от този малоброен тесен кръг.

— Започвайте — наредих аз на Дейвид, който се беше притаил и дебнеше в другия край на света, готов да избие толкова хора, колкото е необходимо, за да ми доведе жив един конкретен човек.

Човек, с чиято помощ щях да опозная по-дълбоко самоличността на виновника за смъртта на жена ми и дъщерите ми.

16.

Ийст Хемптън, Ню Йорк, САЩ

Бях в оградения с тухлена ограда заден двор на къщата на чичо ми, седнал на пейка под една плачеща върба. Джими беше до мен в инвалидна количка, оборудвана с повече електроника, отколкото пилотската кабина на пътнически самолет. Сутрешното слънце освети загарялото му лице и тогава долових загриженост у него.

— Нали разбираш, че така трябва да се направи? — попитах го аз.

Той кимна.

— Тогава разбираш и че ще е много опасно. Но нямаме избор. Можем да отложим с година или две, но какъв ще е смисълът? Ние остаряваме и слабеем с времето, а противникът става по-дързък и по-силен. Сега е моментът. Победа или смърт.

Освен Джими нямаше никой друг, на който да имам повече доверие. Обичах го като собствения ми син. Джими, затворен по неволя в мълчаливия си свят още от рождение, разговаряше с мен по начин, който само аз разбирах. Както казах, ако не беше недъгът му, той щеше да застане начело на бизнеса. Притежаваше всички необходими умствени качества и куража за това.

Джими беше редом с мен по време на траурната церемония за погребението на жена ми и дъщерите ми, след което се затвори в себе си и отказа да се вижда с когото и да било в продължение на една седмица.

Дъщерите ми обожаваха да прекарват времето си е него и той беше единственият, на когото жена ми позволяваше да ги глези. Той беше и първият, на когото споделих плана си и бях сигурен, че когато се наложи, ще е до мен, за да ме напътства в трудните дни, които скоро щяха да настъпят. В много отношения аз гледах на Джими като на моето тайно оръжие — единственият човек, на когото можех да разчитам да остане с мен докрай, независимо от развоя на събитията.

— Стрега ли е? — попитах.

Той кимна.

— Ти никога не си ѝ вярвал — добавих и проследих реакцията му, наклона на главата му и повдигането на веждите. — Но тя винаги ни се е притичвала на помощ, когато сме имали нужда. И сега отново имаме нужда от помощта ѝ, Джими. Този Раза действа на нейна територия и ако искаме да му стъжним живота, ще трябва да го направим с нейно съдействие.

Джими килна глава назад, към дебелата черна кожа на облегалката на инвалидната количка, и насочи погледа си към ясното синьо небе. Познавах го отдавна и бях изучил добре всеки негов жест.

— Никой не се хваща на нашето хоро безплатно — казах. — Тя ще иска нещо в замяна. Това не я прави по-различна от другите босове. Никой не участва само защото смята, че така е редно. Онези, които ме подкрепят, всичките са загрижени от опасността терористите и руснаците силно да навредят на бизнеса им. Те не са по-различни от нас.

Джими вдигна глава и ме изгледа строго.

— Вярно, за мен е по-различно. Може да отнеме време да разбера истината, но аз ще я разбера рано или късно. И ще направя всичко, което е необходимо за това.

Джими се приближи с инвалидната си количка до мен, сложи дланта си върху моята и я стисна така силно, че чак ме заболя.

— Ти ще бъдеш с мен, Джими. Във всеки ход. Както винаги. Без твоята помощ няма да победя. Затова искам да одобриш съюза ми със Стрега. Когато тръгнем срещу бандата на Раза, трябва да сме единни.

Джими стисна дланите си в юмруци и постави единия върху другия.

— Няма да изпускаме руснака от поглед. Той също ще ни следи. Владимир разполага с всичко необходимо за един терорист — пари, мрежа, оръжие. Той ще изсипе торбата с тези „блага“ пред Раза и в замяна ще иска лоялност.

Джими разпери пръстите си и ги допря сякаш за молитва.

— Точно така — продължих аз, изправих се, застанах зад инвалидната количка и хванах дебелите ръкохватки. — В началото те ще се държат умерено, докато Раза не нанесе големите си удари. Но това ще стане много скоро, ще видиш.

Завъртях инвалидната количка и го поведох към къщата.

— Трябва добре да изиграем картите си с Раза. Когато акциите му започнат да се провалят една по една, той трябва да повярва, че в това има пръст Владимир. И тук ще се намеси, и ще ни помогне Стрега. Като ѝ посочим враг, който тя мрази повече от нас, ще я убедим да се включи в борбата.

Джими сви рамене и ме дари с усмивка, топла като деня.

— Добре де, тя не ме мрази — казах и му отвърнах също с усмивка. — Тя само ми е малко ядосана. Аз я отхвърлих или поне тя смята така. А и с този неин темперамент… това е напълно достатъчно. Но Стрега ненавижда още повече Владимир. И аз залагам на тази карта.

Джими извърна поглед към къщата, допрял гъстите си черни коси в облегалката. Виждах, че има съмнения за съюза ми със Стрега, но в същото време даде благословията си.

Аз също имах съмнения, но сега не беше време за тях.

17.

Рим, Италия

Раза и един слаб младеж, който се смееше нервно, стояха срещу входа на железопътната гара „Термини“ въпреки обилния дъжд.

— Според теб ще се справи ли? — попита младият мъж, чието име беше Аврим. — По-предната вечер беше толкова развълнуван, че се усъмних дали не се е разколебал.

— Щеше да е глупак, ако не се беше разколебал — отвърна Раза. — И не мисълта за смъртта го разколеба, а дали наистина ще изпратим обещаните пари на семейството му в Пакистан.

— Че защо да се притеснява за това? — попита Аврим.

— Защото понякога аз не изпращам пари на семействата им — отвърна Раза.

Думите му изненадаха Аврим.

— Та нали това е част от свещената клетва — промърмори той. — Нали затова тези мъже склоняват да жертват живота си.

— Те решават да умрат в името на каузата или в името на повече храна и по-добър дом за близките си? — попита Раза. — Един мъченик, истински мъченик, не се интересува от материалните облаги, било то за самия него или за роднините му. Непрекъснато ни натякват тази безсмислица, че да жертваш живота си за пари е акт, достоен за възхищение, нещо свято. Затова и толкова много от мисиите ни се провалят. Изпращаме най-отчаяните, безумните и авантюристите. А трябва да изпращаме най-решителните и вдъхновените от Аллах. Те са хората, които ще ни доведат до победата.

— Един човек може да е вдъхновен от бог и в същото време семейството му да се нуждае от пари — възрази Аврим разпалено. — Бедността не прави един мъченик по-малко мъченик. Дори напротив, тя е движеща сила.

— Ако това наистина е така, значи в случая сме избрали идеалния мъченик за мисията. Той пристигна в лагера за подготовка без пукната пара, нямаше дори сандали на краката си. Ние вложихме месеци в обучението му, в подготовката му за този момент. Моментът, който ще осмисли жалкото му и сиво съществувание и който ще внесе поне малко слава в него. И аз съм този, който му дава тази възможност. И те питам: каква цена ти би дал за подобен ценен дар?

— Не мога да назова цена за живота на един мъченик — отвърна Аврим. — Това трябва да решат самият мъченик и неговото семейство.

Раза кимна и провери колко е часът.

— Остават по-малко от три минути — каза. — Преди нашият агнец да поведе овцете на заколение.

— Паркирал съм от другата страна на парка — отбеляза Аврим. — Оттам по една пряка ще излезем право на Виа Венето. Оттам ще се озовем в покрайнините на града, преди полицията да пристигне тук.

— Ти върви, ако искаш — предложи Раза, вперил поглед в сградата на гарата. И по-специално в перон 15. Чакай ме в колата. След като избухне бомбата, веднага идвам.

— Можеш да я чуеш от колата — отвърна спътникът му. — Ще се вдигне дим, който ще се забелязва от километри.

— Не искам да я чувам или помирисвам. Държа да видя взрива със собствените си очи. После да чуя виковете и да видя паниката. Именно в този миг врагът ни ще разбере какво е да водиш живот, изпълнен със страдания, както нашите семейства живеят. Това искам да видя и затова ще остана тук. Искам да усетя силата на тяхната болка.

— Рискуваш да те разпознаят — предупреди го Аврим.

— Дори се надявам. — Раза се усмихна и направи няколко крачки към главния терминал на гарата.

18.

Неапол, Италия

Стоях на един голям балкон и гледах замислено спокойните води на Неаполитанския залив. Анджела се приближи и застана до мен. Остави чашата си с червено вино на мраморния перваз.

— Гледам към този залив откакто бях дете — каза тя, — и още намирам утеха и спокойствие в красотата му.

— Не са много местата по света, които се запазват за вечни времена, но това изглежда е едно от тях. Затова и аз продължавам да се връщам тук.

— Повечето хора се боят от Неапол. Но не и ти.

Обърнах се към нея.

— За мен беше лесно — отвърнах. — Имаше кой да ми покаже красотите му.

Анджела е хубава жена. Има дълга кестенява коса с руси кичури, изсветлели от лятното слънце. Тялото ѝ е стройно и тренирано. Плува по един час всеки ден, или в залива, или в басейна на вилата си. Притежава очи с форма на бадем и усмивка, която излъчва топлина и уют. Образована е и обича пътешествията и приключенията. Тя е от онези жени, които някои мъже търсят през целия си живот и се надяват, но не могат да намерят. Жена, за която други мъже не смеят и да мечтаят.

Но за мен част от нея щеше да си остане онази красива девойка, която обичаше да се разхожда мълчаливо по плажа, която се смееше на комедиите с Терънс Хил и Бъд Спенсър и която можеше да спретне кулинарен шедьовър от няколко домата, червен лук и пресен босилек. Тя беше ужасна танцьорка, но това не я спираше непрекъснато да ме дърпа към дансинга на местния клуб, когато звучаха песните на любимите ѝ италиански групи. Тя ме научи да карам мотоциклет, като ми даде да управлявам нейния „Дукати 999“ и ме удряше по шлема всеки път, когато аз сменях скоростите със стържене на предавките. Двамата с нея отидохме за първи път на опера. Заспахме в началото на първо действие и се събудихме чак когато публиката стана на крака, за да ръкопляска. Аз стоях до нея, стиснал дланта ѝ, докато гледахме с мъка как баба ѝ издъхва. Тогава я видях за първи и за последен път да плаче.

Аз се вълнувах от Анджела и може би дори я обичах. И макар и тя да беше спечелила уважението ми и онова специално място за нея в сърцето ми, аз бях обзет от колебания дали да задълбочим връзката ни. И да си призная честно, не бях сигурен дали и тя би искала отношенията ни да се развият.

Но имаше и една друга част от Анджела, която с течение на времето опознах добре и тази част би накарала всеки мъж да се спре, преди да е дал израз на страстните си чувства към нея.

Отстъпвайки само на баща си, Анджела беше най-жестокият гангстер в Италия и един от най-влиятелните в Европа.

Виторио Джанети все още официално беше начело на Камора, неаполитанския клон на мафията, но за онези, които всекидневно си сътрудничеха с тях, беше известен факт, че дъщеря му командва парада. Гласът ѝ не само се чуваше на съвещанията на Съвета, но често с мнението ѝ се съобразяваха.

Тя отговаряше за вербуването на кадри и за инвестирането на милиардите долари, които Камора печелеше годишно от търговия с наркотици, крадени стоки от висшата мода и транспорта на токсични товари. Под нейното управление с желязна ръка Камора контролираше европейския черен пазар — предприятие, от което мафията получаваше месечна чиста печалба от двеста милиона долара. Не беше никак зле за организация, създадена през тринайсети век като протест срещу тормоза над бедните.

Камора набира и вербува своите членове още от шестгодишни деца.

Те експлоатират с пълна сила Неапол, процъфтяват благодарение на мизерията в най-бедния град в Европа, с ниво на безработица над четирийсет процента. Те взимат момчетата от семействата, които им дължат пари. Много често отчаяни родители почти са обезверени за себе си, имат още по-малко надежда за съдбата на сина си и затова го водят до вратата на някой местен мафиотски главатар, след което умоляват благодетеля да вземе детето им.

Десетилетия наред тези деца са помагали на Камора да затвърди властта си.

Изпращат ги в най-добрите училища според конкретните умения и заложбите на детето. С течение на времето този метод е позволил на Камора да изгради всеобхватна мрежа от контакти и връзки, несравнима с друга престъпна организация по света. Те имат свои хора, поставени във всеки бранш, във всяка професия. Тези техни хора редовно ги снабдяват с необходимата информация. За мен именно информацията е най-силното оръжие на всяка мафиотска организация.

Анджела има дипломи и университетски степени по световна история и икономика. Тя може да води с лекота и самочувствие дискусии по най-различни теми, като може да го прави на четири езика.

Но също като мен тя има и една тъмна и зловеща страна на характера.

Анджела беше безпощадна към всеки враг, било то реален или само подозиран. Тя можеше съвсем спонтанно да реши и да заповяда някой да бъде, ликвидиран, имаше избухлив нрав и беше привърженичка на традиционния метод на Камора да се отървава от неудобни хора — чрез удушаване.

Погледнах към нея. Тя сякаш сияеше. Късното следобедно слънце огряваше лицето ѝ и тялото ѝ, което би запленило всеки мъж. Аз обаче си давах сметка, че зад тази външна красота се криеше най-смъртоносната жена, която познавах.

— Колко време мина? — попита тя. — Две години? Три?

— Четири — отвърнах. Разбира се, и двамата добре знаехме кога за последно бях идвал в Неапол, както и причините за това. — Тогава дойдох за една среща с хора от правителството, за да уредя сделка за телефонен и кабелен оператор. Ти много ми помогна.

— В Италия с помощта на красиво лице и торба пари можеш да постигнеш много — каза Анджела.

— Това, което сега обаче ми трябва, е… доста по-трудно и сложно.

— Този терорист, той замесен ли е в инцидента с жена ти и дъщерите ти?

Въпросът ме свари неподготвен, което, сигурен съм, тя целеше.

— Твърде е рано да се каже. Но те са една общност, работят и си сътрудничат тясно, също като нас. Ако не е бил той, то със сигурност знае кой е бил.

— И затова ли искаш да го премахнеш?

— Отчасти да. Основната причина е, че искам да им изпратя сигнал — на терористите и на руснаците.

— Защо точно на неговата група? Има десетки организации като неговата, ако не и по-големи, във всеки европейски град. Само ние в Неапол държим под око четири такива. С какво Раза се откроява от тях?

— Той е като мен и теб преди петнайсет години. Жесток, готов да постигне целите си, без да жали средства. Той е терористът-образец, по който се равняват другите. Всички гледат към него, за да видят докъде е готов да разпали войната, докъде е готов да стигне в дързостта си и в мащаба на жертвите. Ако го очистим, ако сложим край на него и на бандата му, ще дадем на другите ясно да разберат, че нямаме намерение да отстъпваме.

— Владимир е натъпкал джобовете му с пари — каза Анджела — и му е дал конкретни заповеди. И двамата добре познаваме руснака. Той не си пилее парите на вятъра. Ще следи как и за какво се харчи всеки негов цент. Ако се съглася и Камора обяви война на Раза, това ще означава, че обявяваме война и на Владимир.

— Това проблем ли е?

— Аз разполагам с две хиляди и петстотин активни бойци и повечето не стоят без работа. Колко са хората на Раза е трудно да се разбере, но не му липсват безумни кандидат-камикадзета. Мексиканците им пращат само с един кораб повече оръжие, отколкото има в цял Неапол. А Владимир има десет пъти повече бойци от нас и не го е грижа колко ще загинат при една война. Така че, да, Владимир за нас е проблем.

— Ти няма да си сама. Всичките ми хора, най-добрите, които имам, ще бъдат на твое разположение. Аз ще финансирам цялата операция и ще дам допълнителен бонус от пет милиона долара, ако всичко мине по план. А и да не забравяме, че вие ще се биете на собствена територия и никой не познава града по-добре от вас. Само този факт си струва няколко от милионите на Владимир.

— Ще ми трябват не само пари и хора — отвърна Анджела.

— Само кажи какво.

— Глупаво е да се опитваме да ги проследим без необходимата техника. Те планират действията си и комуникират по мобилни телефони, като всеки от тях сменя от седем до десет различни номера и СИМ карти. Най-добрият начин да се проследи Раза е с помощта на дигитална компютризирана джи-пи-ес система. С нея ще можем да прослушваме техните номера, да знаем къде се намират, с кого и за какво говорят. Ще ми трябва система, която може да установи времето, локацията и датата, както и да може да потвърди визуално. Искам тази система да бъде монтирана на сигурно и охранявано място и с нея да работят най-добрите компютърни специалисти. Ако успееш да набавиш такава система и специалисти, ще имаш съюзник в мое лице.

— Ще ти намеря система, която може да следи десетки мобилни номера едновременно — отвърнах. — И ще може да локализира с лазер до четири човека едновременно. Тази система може да бъде монтирана където пожелаеш за по-малко от седмица.

— Колко техници са необходими за работата и поддръжката? Не е необходимо да споменавам, че колкото по-малко хора знаят за операцията, толкова по-спокойна ще бъда.

— Ще оставя това на гърка. По мои приблизителни сметки ще ни трябват не повече от трима души, които ще работят на смени. Може да е необходим и четвърти човек, който да бъде в постоянна готовност в случай, че възникне непредвидена ситуация. Големият Майк ще ни помогне да подберем специалистите.

— Ще ми трябва твоето досие за Раза. Цялата информация до най-малката подробност — хобита, любим филм, какъв сладолед обича.

— Той не понася лактозата и млечните продукти — отвърнах и се усмихнах. — Така че на твое място не бих заложил на сладоледа. Но за сметка на това обича женско биле — черно, не червено. Само по тази му особеност би трябвало да можеш да го засечеш.

Анджела впери поглед напред, към града. Градът, в който не само живееше, но и властваше. Отпи от чашата си и се умълча за миг.

— Какво целиш, Винсънт? — попита. — Искам да кажа, като се отървеш от Раза. Съгласна съм, всички имаме интерес това да се случи и съм на твоя страна. Но след това какво следва?

— Не съм планирал толкова надалеч. Предполагам, че ще отведа сина си някъде и ще се опитам да водя и да му създам нормален живот. Досега никога не съм го правил и не знам как ще стане, но го дължа на хлапето. Трябва поне да опитам.

— Ти не си от хората, които се провалят. — В гласа ѝ долових възхищение.

— Жена ми и дъщерите ми загинаха заради мен — продължих, изричайки думите с тъга. — За мен това си е провал.

— И си мислиш, че ако беше с тях в самолета, щяха да оцелеят? Или че си се провалил, като изобщо си ги качил на този самолет?

— Както и да го погледнеш, смъртта им ще тежи на съвестта ми. Остана ми син, когото да защитя, и няма да го подведа.

— И тези думи ги изрича бос на мафията, който почти не използва бодигардове. Само защото въртим бизнеса си като търговска корпорация, това не означава, че сме обикновени мениджъри. Ние сме гангстери, Винсънт. Това автоматично ни превръща в мишени. Нас и нашите семейства.

— Не забелязах голяма охрана пред къщата ти.

— Това е градът на баща ми — с гордост отвърна Анджела. — Никой не би посмял да вдигне и пръст срещу него или срещу мен, защото знае, че после върху му ще се изсипят огън и жулел. Страхът на другите е моята охрана. Но аз живея по по-различни от твоите правила.

— Какво друго ще ти трябва? — попитах я.

— Само още едно нещо. — Тя остави чашата си и влезе вътре.

— Какво.

— Заведи ме на вечеря. Много скъпа вечеря. Знам подходящото място.

— Не се и съмнявам.

19.

Планът ми постепенно се осъществяваше.

Щях да се съюзя с Анджела, брутална коалиция между Камора и моята Нюйоркска мафия, а черешката на тортата щеше да е „Безшумната шесторка“. Всяка от другите банди имаше конкретни задачи — Якудза щеше да наруши финансовите потоци към терористичните мрежи, като се фокусира главно върху организацията на Раза. Триадите трябваше да държат терористите настрани от основните ни бизнеси и да пазят от тях азиатския пазар. Марсилската организация щеше да ми осигури разузнавателна информация, събрана от десетките мюсюлмански банди, които действаха по техните улици. Сицилианската Мафия щеше да внесе смут и хаос в корабните доставки на оръжие и наркотици от Мексико, предназначени за европейския пазар. Израелците и техният екип от убийци щяха да вземат на мушка руските гангстери, като се заемат с ликвидирането на високопоставените босове, всеки от които беше свързан с терористичните групи.

Мои мишени щяха да са Владимир и Раза.

Както вече казах, нямаше да е по-различно от играта на шах.

Първите ходове на пръв поглед са незначителни, продиктувани предимно от случайността или удобството. Но едва по-късно, в разгара на битката, победеният осъзнава колко коварни и целенасочени са били тези първи ходове. Такава роля планирах да изиграе ликвидирането на Раза и неговия отряд — печеливш първи ход в дългата и трудна война.

Премахването на Раза щеше да покаже на другите банди, че Владимир не е непобедим. Давах си сметка, че повечето организации въпреки големи думи се страхуват от руснаците. Съюзниците ми им завиждаха за купищата пари, които печелеха, за огромните човешки ресурси, с които разполагаха, за това, че беше почти невъзможно да вкарат агент в техните редици или да се договориш зад гърба на босовете им. Руснаците демонстрираха техните правила на играта още от самото начало. Те лесно нарушават обещанията си и единственото чувство, което изпитват към колегите си от другите престъпни организации, е ненавист.

Те вярват, че са орисани да господстват, а всички останали престъпни фракции трябва да им се подчиняват. И за тях най-добрият начин да постигнат целта си е като се съюзят с терористите. Да направиш коалиция с хора, които убиват в името на идея, е дръзка постъпка. В крайна сметка никой от участниците в тази коалиция — нито руснаците, нито терористите — се бяха съюзили заради печалбата. Терористите от тяхна страна са фанатично решени да променят сведа по техните демонични представи, като избият толкова невинни, колкото е необходимо. Руснаците пък просперират от хаоса и суматохата и са готови да спонсорират терористите. В резултат на това структурите, които са съществували десетилетия наред, рано или късно ще се срутят.

Владимир възнамеряваше да запълни празнината, образувала се на мястото на срутилите се структури.

„Всичко се свежда до противоборството на организираната престъпност с неорганизираната — каза ми веднъж Франк Тонели. — Лично аз винаги бих предпочел организираната престъпност. За тях поне знам, че се ръководят от правила. Виж другите… те се занимават само с убийства. Това предизвиква у мен огромен страх, а аз не съм от хората, които се плашат лесно.“

Тонели беше полицейски детектив в оставка, смятан за един от най-добрите в Ню Йорк. Докато беше младо ченге, често кръстосваше шпаги с моя чичо. С течение на времето, въпреки че бяха от противоположните страни на барикадата, започнаха да изпитват взаимно уважение. В по-късните години от живота им това уважение прерасна в приятелство. Двамата си приличаха в много отношения и за мен беше нещо нормално да се обръщам за съвет едновременно и към двамата, често по един и същи въпрос.

Имах силно предчувствие, че на Тонели изобщо няма да му хареса планът ми, но ще разбере каква е логиката. Той си даваше сметка, че полицията и службите на реда не са способни сами да победят терористите, въпреки всичките им законови, технически и числени предимства. Той разбираше, че понякога се налага да прекрачиш границата на закона, за да спипаш онези, които с лекота го престъпват. Той беше работил достатъчно дълго като ченге и беше естествено да се мръщи на подобни идеи. Но Тонели също така беше реалист и имаше добра представа за възможностите на жестокия противник, срещу когото планирах да се изправя. И беше съгласен, че този противник трябва да бъде спрян.

Аз го имах за полезен източник на информация, към когото мога да се обърна по всяко време и той да ми даде име, биография, адрес на тайна квартира или пък полицай за връзка в някой чуждестранен град. Никога не съм искал от него да нарушава закона. В замяна той държеше само да запази анонимност, контактите ни да си останат между нас. Хората като Тонели, към които можех да се обърна при необходимост, бяха десетки. Това беше един от най-ранните уроци, на които ме научи чичо ми: ако исках да оцелея като бос на мафията, трябваше да разполагам с мрежа от контакти отвъд престъпната организация.

Колкото повече доверени сътрудници имах, толкова по-дълго щеше да продължи моето царуване. Сега според мен има голяма разлика между доверения сътрудник и приятеля. Довереникът очаква нещо в замяна на предоставената информация. Приятелят не очаква нищо в замяна.

Способността да различиш едните от другите може да спомогне за по-продължителното ти оставане в занаята.

Да не се доверяваш на никого, да подозираш всекиго, може и да не е най-нормалният подход към живота, но само когато водиш нормален живот. Когато си престъпник, ситуацията е коренно различна. Престъпният бос винаги живее на ръба. Няма място за грешки, защото ако направиш погрешна крачка, връщане назад няма.

Обикновено влизам в битки сам, но ако започнех тази война сам, със сигурност щях да се проваля. И макар и да не обичам около мен да има бодигардове, това не означава, че нямам охрана. Само дето не се виждат. Това не важи само за мен, а за всеки високопоставен шеф на мафията. Ако искате да видите бодигардове, потърсете ги около някоя филмова звезда или модел. Те плащат добри пари за демонстрация на сила. Най-добрите бодигардове обаче са онези, които не можеш да видиш — невидима армия, която се появява само когато се наложи. Може и да изглежда така, че се движа сам, но бъдете сигурни — аз никога не съм сам.

Намирам странно успокоение в мисълта, че правилата, които прилагам към моите планове, датират от векове и в различни времена са били използвани от такива криминални босове като легендарния основател на Мафията Джулиано, Джо Боса Масерия, франк Костело, Лъки Лучано. Тези престъпни босове са поемали пресметнати рискове, винаги с поглед към бъдещето. Тези хора аз имах за свои примери и модел за подражание, тях изучавах, адаптирах тактиката им към днешния динамично променящ се и свиващ се свят — свят, крайно различен от техните представи.

Има още един важен елемент, ключов за удържането на победа над такъв внушителен противник — използването на враговете.

Врагът е също толкова съществен за победата, колкото приятеля или съюзника. Неговите мотиви могат да бъдат най-различни, в зависимост от това кой седи срещу него на масата. В случая с руснаците, мексиканците и терористите аз бях избрал за врагове колумбийските наркокартели.

Някога те бяха кралете на търговията с кокаин и бяха сред най-страховитите гангстери в света. Сега те са като малки деца пред витрината на сладкарница, допрели лица до стъклото, гледат със завист и яд сладостите. Тяхното могъщество беше многократно отслабено от акциите на колумбийската полиция, от раздорите и бунтовете в собствените им редици и от дръзките действия на конкурентите им. Мексиканците предприемаха общи действия да изместят колумбийците още от началото на деветдесетте години на миналия век, а колумбийците не направиха почти нищо, за да попречат на това. Те постепенно се умориха от непрекъснатите преследвания и гонитби със силите на реда. Наркобароните бяха станали или прекалено богати, или прекалено надрусани, за да дадат достоен отпор. Колумбийците не бяха планирали бъдещето си и бяха допуснали фатална за всеки гангстер грешка — в интерес на истината, фатална и за всеки бизнесмен, който се стреми да остане на върха: те бяха свикнали с мисълта, че винаги ще бъдат лидери в наркотрафика. Но винаги някой друг дебне да измести шефа и да го свали от високото.

Колумбийците бяха в такава позиция в момента — лишени от власт и хора, заети с възстановяване на организацията си, горящи от нетърпение да обявят война на мексиканците и да си възвърнат челното място в многомилиардната търговия с наркотици.

Аз мога да им помогна да постигнат тези цели, което автоматично ме прави неотменна част от техния успех или провал. По този начин ще получа на своя страна потенциално смъртоносна организация.

Само трябваше да приемат моето предложение.

Една продължителна война с мексиканските картели щеше да наруши потока на наркотици, който представляваше главен източник на приходи за бандите, участващи в наркотрафика, в това число и за моята. Престъпните синдикати щяха да се примирят с намаляването на приходите за определен период от време. Но след като притокът на наркотици се забавеше, а търсенето се увеличеше, тяхното търпение бързо щеше да се изчерпи, а с това и тяхната надеждност като мои съюзници. Ако можех да осигуря участието на колумбийците, те щяха да запълнят нарковакуума и да се погрижат пратките с дрога да продължат да се доставят по местоназначение. В замяна щях да им дам пари и легално прикритие в техния челен сблъсък с мексиканците. Двамата съперници нямаха друг избор, освен да се обединят срещу един общ враг, създавайки временен съюз, който щеше да е в интерес и на двете страни.

На този принцип от хилядолетия се държи светът.

20.

Ню Йорк, САЩ

Майкъл Палеокрасас, глава на гръцкия картел, беше един от най-важните членове на международния престъпен синдикат. Висок на ръст, на трийсет и няколко години, мускулест и винаги загорял, независимо кой сезон на годината беше. Той се държеше спокойно и непринудено и никога не избухваше. Но беше ненадминат с пистолет, още по-добър с нож и не по-малко смъртоносен с голи ръце. Той беше мъж на думата и честта и се ползваше с уважението на всички фракции на подземния свят. Майкъл също така беше компютърен гений.

За първи път започнах да работя с него преди петнайсет години и оттогава му имам такова доверие, каквото нямам на друг извън моето най-тясно обкръжение. Той беше един от виртуалните компютърни приятели на Джими и когато беше в Ню Йорк, идваше на гости и двамата със сина ми с часове играеха на шах или на видеоигри.

Гъркът създаде за нашата организация специален софтуер с широко приложение — от проучването на отделни лица до проследяването и прослушването. Той беше Бил Гейтс на нашия синдикат, само че въоръжен до зъби и готов да убива, за да защити бизнес интересите си.

Поръчах две чаши кампари и чиния с бишкоти.

Намирахме се в едно кафене на открито в центъра на Манхатън, докато колите бавно пъплеха по улицата в натоварения сутрешен час-пик.

Майк постави огромните си длани върху масата.

— Как си? — попита.

— Все така — отвърнах аз. — По-скоро зле.

— Времето ще ти помогне да преодолееш мъката. Поне малко.

— Трябва ми нещо повече от времето. Трябват ми хора, които да умрат в бой. Много хора.

Той кимна.

— Аз съм с теб.

Подадох му лист.

— Да започнем, като проследим тези номера на мобилни телефони. Искам прослушване и визуална информация за всеки един. Искам да знам кой с кого разговаря, кога и къде.

Гъркът взе листчето и го прибра в джоба на синьото си сако.

— До какъв период назад? — попита.

— Три месеца преди атентата в самолета. За миналия период можеш да ми дадеш съкратена информация. За в бъдеще обаче искам всекидневни доклади. Можеш ли да го направиш?

— Парите не са проблем. Нито техниката или хората.

— Тогава кое е проблем?

— Терористите сменят телефоните си всеки ден. Ако планират голяма акция или заподозрат, че ги следят или подслушват, могат да ги сменят и по три пъти на ден. Руснаците не ги сменят толкова често, защото те почти не говорят по мобилни телефони. Те си имат конкретни хора на конкретни места, които водят разговорите вместо тях.

Младата сервитьорка се приближи с поръчката и аз се облегнах назад, докато тя постави на масата двете питиета и чинията с бишкоти.

— Можеш ли да измислиш нещо? — попитах.

— Няма да е лесно — отвърна Майкъл. — Но всяка система си има слабо място. Само трябва да го намериш.

— Сам ли ще действаш или ще ти трябва екип?

— Екипът много ще ме улесни, но предвид обстоятелствата мисля да работя само с Джон Лу, ако нямаш против. Той е добър колкото мен.

— Племенникът на Кодома? Гласят го за наследник на чичо му. Колкото повече включим Якудза в операцията, толкова по-големи са шансовете ни за успех.

— От известно време го наблюдавам. Джон е сериозна работа. Умен, безпощаден, лоялен. Донякъде ми напомня на теб. Надежден човек, когото да имаме на наша страна.

— Не искам никой друг да знае за плана ни. Ще действаме безшумно и смъртоносно.

Гъркът се облегна назад и се усмихна.

— Те също могат да проследят нашите номера. В днешно време тайните не просъществуват дълго.

— За това можеш да разчиташ на мен.

— Не можем да избием всички до един, Винсънт.

Станах от стола и оставих две двайсетачки на масата.

— Поне можем да опитаме — отвърнах.

— Тогава да започнем с онези двамата в ъгъла, които се преструват, че не гледат към нас.

— В другия край на улицата има още двама. Вървят след мен още като излязох от апартамента — казах.

— Значи са изпратили двама души да те следят. Но тези двамата ни чакаха тук. Което означава, че са знаели къде ще се срещнеш с мен.

— Да се поразходим — предложих.

Излязохме на тротоара и тръгнахме към центъра. По това време нямаше много пешеходци. Големият Майк вървеше от лявата ми страна, прикривайки външния фланг. При евентуална атака това щеше да е най-вероятната посока, от която щеше да дойде тя.

— Не съм казвал на никого за срещата ни — продължи той. — И никой не ме е питал къде отивам.

— И при мен също — отвърнах аз. — Джими е единственият, който знае, че си в града.

— Но ето на. Имаме „опашка“ от четирима, от които двама предварително ни чакат на мястото, още преди да сме стигнали до него. Едва ли са открили случайно.

— Да се преместим на по-безопасна улица — предложих аз.

— Ти водиш.

Тръгнахме на запад, в посока обратна на модните бутици и луксозните кафенета, които се бяха нароили през последните години. Завивахме ту надясно, ту наляво, докато улиците станаха по-тесни, с още по-малко хора, а настилката премина в павирана. Четиримата продължаваха да ни следят, като заради ограниченото пространство бяха принудени да се държат още по-очевидно. Скоро се изпариха всички съмнения, че двамата с Големия Майк сме техните обекти.

Намирахме се в средата на улицата, от двете страни на която се редуваха жилищни сгради и магазини за плодове и зеленчуци. Тази улица се беше съпротивлявала до последно на стремителното настъпление на модерния свят, беше устоявала на парите на строители и инвеститори. Познавах всички в тази пресечка и всички в тази пресечка ме познаваха. Слязох от тротоара, отидох в средата на улицата и се обърнах към четиримата. Двамата бяха от лявата ми страна, другите двама — от дясната. И четиримата стояха близо до кръстовището. Големият Майк, който стоеше до мен, пъхна ръце в джобовете.

— Изглежда са ни приклещили здраво — каза той.

— Така изглежда.

Останахме така неподвижно за миг, който сигурно се беше сторил цял час на четиримата. Те останаха по местата си, но видимо бяха озадачени. Зад тях се появи кола и блокира входа към улицата. От колата слязоха други четирима яки мъже. Само за броени секунди още трима души излязоха от входовете и магазините на сградите наоколо, като препречиха пътя на четиримата ни преследвачи и ги принудиха да останат на място. Двамата с Майк тръгнахме към тях бавно, без да ги изпускаме от очи. Руски биячи, изпратени с конкретна мисия, която явно щеше да завърши с провал за тях.

Подминахме ги и завихме зад ъгъла. Докато минавахме покрай тях, забелязахме по физиономиите им, че осъзнават неизбежната си участ. Тръгнахме към посоката, от която бяхме дошли, а слънцето приятно топлеше гърбовете ни.

21.

Водачът на глутницата никога не напада, преди да е изучил навиците на жертвата си.

Когато дебне за плячката, той може да е в радиус от петдесет километра, но никога не спира да я преследва, от изгрев до залез-слънце. Изучава навиците ѝ за хранене и спане. Гледа колко време жертвата може да изкара без храна, дали спи на открито или търси заслон, дали е по-добре да я нападне, когато е сама или когато е в група. Докато вълкът-водач събере тази информация, може да се наложи да измине до петстотин километра по следите на плячката. Но вълкът е търпелив, уверен, че щом е готов за атака, рано или късно ще успее.

Вълкът може да нападне по всяко време, въпреки че предпочита мрака или сутрешната мъгла. Той стъпва безшумно и контролира дишането си, приближавайки се в същото време до жертвата си. Докато дебне, вълкът може да изкара дни без храна, вода или подслон. Цялото му същество се фокусира върху лова. Ако вълкът-водач подозира, че му готвят капан, той отстъпва назад и оставя най-старите вълци в глутницата да заемат видими позиции. Водачът се притаява в сенките и с всичките си сетива следи за подозрителни движения и миризми.

Щом атакува, вълкът го прави с такава ярост, че е страшно да го гледаш.

Той се хвърля върху плячката си не за да я рани, забави или обездвижи. Той има една-единствена цел — да убие. Вълкът унищожава жертвите си без никакво колебание, с тяло, изцапано с тяхната кръв, безчувствен към виковете и писъците за милост. Атаката трае броени минути и глутницата се нахвърля върху останките от трупа на жертвата, когато водачът се оттегли с учестено дишане и триумфиращ поглед. Той гледа как малките вълчета обикалят в кръг около лобното място на дивеча и замитат следите на по-възрастните вълци, оставяйки след себе си възможно най-малко следи. В същото време дават ясно да се разбере на всеки, който се натъкне на кървавото зрелище, че това е било дело на вълци.

Водачът застава встрани от глутницата, оглеждайки околността, нащрек за евентуално контранападение. Но той вече замисля кога и къде да удари отново, лидер, който никога не се уморява да преследва и да напада.

Аз се възхищавах на вълците още от ранна възраст.

Спомням си как четях книги и разкази от Джек Лондон и докато в тези разкази вълците почти винаги бяха враг, той пишеше за тях с уважение и симпатия. Възхищаваше се на тяхната смелост и способност да устояват и на най-големите трудности и да оцеляват. Четях книги за тези удивителни животни и разглеждах снимки в списание „Нешънъл Джеографик“, впечатлен от тяхната сила и издръжливост. Понякога си представях стоманените им светлосини очи. Очи и поглед, които служеха за предупреждение за всеки неприятел, мислещ им злото. За мен те бяха създания от една друга епоха, животни, следващи техен кодекс на честта, убиващи само при крайна необходимост или когато е застрашен животът им. Те се доверяваха само на членовете на тяхната глутница и дори и пред тях бяха нащрек за евентуални опити за предателство. В света, в който бях израснал, вълчите навици ми позволяваха да оцелявам.

Бях подготвил всичко необходимо, за да тръгна по следите на моята жертва.

Гъркът и Джон Лу се заеха с електронните комуникации.

Якудза щяха да проследят паричните потоци.

Стрега щеше да ги наблюдава отблизо и да изучи навиците им.

„Безшумната шесторка“ беше готова да нанесе съкрушителен удар по човешката им сила.

Беше време да нападна, да нападна противника, дръзнал да нахлуе в моето леговище и да ми отнеме най-ценното. Очаквах да ме молят на колене да не ги убивам, но пощада нямаше да има за никого.

Бях готов да ги съсипя, да ги смеля на кайма.

Бях готов да усетя миризмата и вкуса на смъртта.