Вълка

22.

Неапол, Италия

Лятото на 2013 година

— Получих плик с двайсет евро и бележка, в която пише къде се намира чантата и откъде трябва да я взема. — Мъжът беше на трийсетина години, но изглеждаше по-стар заради гъстата брада и дрехите, които не му бяха по мярка. Той беше французин по рождение, но беше прекарал последните пет години като продавач в един магазин за дрехи в Неапол. Беше ерген, но от две години имаше връзка с жена от форчела. Нямаше досие в полицията, живееше под наем в двустаен апартамент над магазина, в който работеше, и нямаше кредитни карти и шофьорска книжка.

— Къде е чантата сега? — попитах го аз.

— Оставих я, където ми беше наредено, във фоайето на хотел „Екселсиор“, заедно с багажа на пристигащите гости на хотела.

— Само толкова ли знаеш?

— Само това знам, кълна се.

— Ти техен редови куриер ли си?

— Това ми беше третият път. Инструкциите винаги са едни и същи, парите — също. Само местоназначението се сменя.

— Част от клетката ли си? Или имаш някакъв дълг към тях? — попитах го аз.

Мъжът поклати глава.

— Баща ми — тихо произнесе. Английският му беше със силен френски акцент. — У дома е, той е болен и от шест месеца не може да работи. Взе назаем пари за наема и за храна. Мислеше ги за приятели. Но се оказа, че не са.

— Такива като тях никога не са ти приятели.

— Ще ме убиете ли? — попита младежът.

— Колко още техни поръчки трябва да изпълниш за дълга на баща ти?

— Три. После ще ни оставят на мира. Поне така казаха.

— Това няма да стане. Накрая ще те накарат да избираш — или да продължиш да работиш за тях, или ще ви убият с баща ти.

— Не мога да не им вярвам. Какво друго ми остава?

— Трябва ми едно име. Човекът, който за пръв път ти предложи да им сътрудничиш. Ако ми кажеш кой е, може да ти помогна да се измъкнеш от тази ситуация. Ако ли не, то отговорът на твоя въпрос е: Да, ще те убия.

— Не бива да излагам баща ми на опасност. — Мъжът беше мокър от пот и дишаше учестено. Познавах това изражение на лицето: той се беше озовал пред пропастта на тоталното отчаяние.

— Независимо дали ще ми кажеш или не, те ще убият баща ти — отвърнах. — Той не им е от полза. И аз съм безсилен да сторя каквото и да е. На теб все още мога да помогна, но само ако ми дадеш необходимата информация. Това е единственото решение, което трябва да вземеш в момента.

Мъжът се огледа наоколо. Голямото помещение беше запълнено с големи дъбови бъчви с вино. В единия ъгъл имаше малка дървена маса, голяма кана за кафе и две порцеланови чаши в средата на масата. Той беше уморен и уплашен, изправен пред неизвестността каква ще е неговата участ. Облегнах се на една от бъчвите. Той ме погледна с навлажнени от сълзи очи.

— Хората ти избиха всички до един в онзи комплекс. Всички, освен мен. Защо мислиш, че ще съм ти полезен?

— Бях им заповядал да ми доведат жив един от вас. И те доведоха теб. Така че помисли добре, но не се бави прекалено много. От отговора ти ще преценя дали са ми довели правилния човек или не. И така, кой ти е свръзката?

Мъжът наведе примирено глава.

— Той е от родната ми страна. Двамата заедно следвахме в университета.

— Как се казва?

— Казмир — отвърна мъжът с треперещ глас. — Чул, че имам финансови затруднения, и ми предложи да ми помогне.

— За кого работи той?

Младежът поклати глава, по напукания дървен под паднаха капки пот.

— Никога не съм го питал, а и той никога не ми е казвал. Рекох си, че колкото по-малко знам за тази работа, толкова по-добре.

— Казмир работи за Раза — казах му аз. Когато се приближих към него, той вдигна умоляващ поглед към мен. — Казмир е бил вербуван малко след като е завършил университета. Както и другите ти състуденти.

— Никога не съм се занимавал с политика — отвърна мъжът. — Не ме влече.

— Но ето че попадна тук. По собствено желание или не, но си тръгнал по този път.

— Нямах избор.

— Сега имаш.

— Какво искаш от мен?

— Когато преди те използваха за куриер, винаги ли ти даваха чанта?

Той кимна.

— Колко време, след като оставеше чантата, избухваше бомбата?

— Оставях я сутрин, в час-пик, когато имаше много хора — едни напускаха хотела, други тъкмо идваха. И двете експлозии станаха рано вечерта.

— Какви бяха пораженията?

— И на двете места имаше много трупове.

— И полицията не успя да стигне до Раза?

— Той не търсеше слава и официално не поемаше отговорност за атентатите. Изглежда експериментираше с различни видове експлозиви.

Усмихнах му се.

— Ето, виждаш ли? Знаеш много повече, отколкото предполагаш. Знаел си, че в чантите е имало бомби. Знаел си кога ще избухнат и на кои места да ги поставиш, така че да останат незабелязани часове наред. И си знаел, че ще има много хора, невинни хора, които ще умрат от чантите, които ти си оставил. Това те прави много повече от куриер. Прави те съучастник в масово убийство.

Мъжът замълча. Сигурен бях, че каквото и да му кажа, той няма да ме чуе. Бръкнах в джоба на сакото си и извадих малка черно-бяла фотография, която му показах.

— Това ли е баща ти?

Той кимна, видимо объркан, което засили страха му.

— Кой ти я даде?

— Сега ще се върнеш в „Екселсиор“, ще намериш къде си оставил чантата и ще я вземеш оттам.

— И къде ще я занеса?

— Ще я върнеш на Казмир. Ще отидеш при него, докато той чака да избухне бомбата, и ще я задействаш.

— Но тогава ще загина и аз.

— Ако искаш я остави, ако искаш му я метни отдалеч, това си е твоя работа. Важното е бомбата да избухне достатъчно близо до Казмир, за да го убие.

— И после?

— После ангажиментът ти към мен свършва и ще можеш да си вървиш.

Мъжът се изправи, леко олюлявайки се, и тръгна към вратата. Преди да излезе, се спря и се обърна за последно към мен.

— Кой си ти? — попита.

След като не получи отговор, той се потопи в горещия летен неаполски въздух.

До мен се приближи Дейвид Лий Бърк, който до този момент беше стоял скрит в сянката.

— Наредих на двама от моите да го проследят, за да сме сигурни, че ще те послуша.

— Ще ме послуша — отвърнах. — Изпълнението на заповеди е единственото, на което са способни хора като него.

— А ако остане жив след експлозията?

— Няма да остане. Погрижи се за това.

23.

Рим, Италия

— Трябва да разширим мащаба на нашата дейност — каза Раза. — Не можем вече да се задоволяваме с десетки, та дори със стотици убити. Трябва да планираме хиляди жертви. Винаги сме били водени от каузата си. Благодарение на руснаците сега имаме и парите.

— Но също така имаме и много повече врагове — отбеляза Аврим. — И те не страдат от скрупулите на закона. Те създават свои закони. Досега са доказали, че могат да бъдат много опасни.

— Така е, защото им позволихме — отвърна Раза.

— Какво предлагаш?

— Време е да унищожим местата, които са свети за противника.

Двамата се намираха в галерията „Боргезе“, застанали пред картината на Караваджо „Момчето с кошницата е плодове“. Раза се възхити на детайлите и цветовете на творбата.

— Плодовете изглеждат като истински, чак ти идва да си отхапеш от тях — отбеляза с възхищение. — А лицето на момчето сякаш е истинско, а не рисувано. Но тъмнината, която обвива картината — ето тя винаги ме е пленявала. Той е бил майстор на тъмните нюанси.

— Избрал ли си обект за мишена?

Раза кимна, оглеждайки картината от друг ъгъл.

— Доколкото разбирам, американецът си партнира с организираната престъпност в Неапол — каза Аврим.

— Изглежда ги ръководи някаква жена.

— Тези италианци са такива романтици — отвърна Раза, а ъгълчетата на устата му леко се извиха нагоре и изобразиха усмивка на красивото му мъжествено лице. — Само те биха се оставили жена да ги води в битката.

— Тя има репутацията на опасен и смъртоносен бос.

— Тя е силна само в нейния град, на нейните улици. Извън града е само една обикновена домакиня.

— Не бива да я подценяваме.

— Никого не подценявам — отвърна Раза и за първи път насочи погледа си към Аврим; явно беше ядосан.

— Тя обаче е поставена начело на гангстерите по наследствена линия, а не защото го е заслужила.

— За разлика от американеца тя не е изгубила никого от близките си — добави със спокоен тон Аврим, за да успокои буйния Раза.

— Все още не е.

— Трябва да ти призная, че съм малко обезпокоен в сегашната ситуация. И някои от хората ни в групата също изразиха подобни опасения.

Двамата междувременно се бяха отдалечили от платното на Караваджо и сега вървяха из галерията, като само от време на време спираха, за да погледнат друга картина.

— Кажи ми какви са ти опасенията.

— Очакваме съвсем скоро да ни погнат всички полицейски служби и правителствата, срещу които разпалихме война — отвърна Аврим. — Но тези, другите — те представляват много по-трудно предизвикателство. Те са престъпници. За разлика от което и да е правителство, те няма да се спрат пред нищо, докато не постигнат целите си. За тях не съществуват правила.

— Както и за нас — каза Раза. — Те жертват живота си в името на печалбата. Ние загиваме в името на това да се озовем в Рая. Разликата е незначителна.

— Те очистиха няколко от нашите посред бял ден.

Атакуваха един от нашите комплекси и избиха всички, освен един, когото взеха в плен.

— Боиш ли се от тях?

— Да — отвърна Аврим. — Особено от Вълка.

— Защо точно от Вълка?

— За разлика от другите той има две много основателни причини да желае смъртта ни. Първо, заради бизнеса и второ, за отмъщение.

— Защо мислиш, че той е взел на мушка нашата група? Сигурен съм, че не съм единственият, сключил сделка с руснака.

— Може би си мисли, че сме виновни за смъртта на неговите жени — отговори Аврим. — Или пък, че ние ще можем да го заведем до истинските извършители.

— Изобщо не ми пука какво си мисли той. Престъпните синдикати щяха да кръстосат шпаги с нас рано или късно, когато нещата опрат до техните бизнес интереси. Те нямат доверие на никого и сами вършат мръсната работа. Те действат не много по-различно от нас.

— Можем ли да се доверим на този руснак? — попита Аврим.

— Познавам те от години, Аврим, и въпреки това почти никога не ти се доверявам. Затова нямам нито причина, нито желание да се доверявам на нашия финансов благодетел. За мен той не е нищо повече от една банка. Когато нуждите ни бъдат удовлетворени, тогава ще се отървем и от него.

— Аз ти имам доверие, Раза — каза другият мъж. Двамата се приближиха до книжарницата на първия етаж. — Бих жертвал живота си заради теб.

Раза се спря и се усмихна.

— И някой ден ще те помоля да го направиш. Но днес предпочитам да се насладим на един вкусен обяд. След това ще отидем на църква.

— Църква?

Раза взе едно копие-репродукция на „Рим“ на Караваджо и отиде на касата.

— Не се тревожи, няма да се молим — отвърна.

24.

Ню Йорк, САЩ

— Отне ни доста време, но накрая успяхме да пробием мобилните им комуникации и да клонираме три номера — каза Големия Майк. — Имай предвид, че това са само три от десетките номера, които ползват, като прибавят четири нови на всеки седем до десет дни.

— Можеш ли да засечеш местата, от които се обаждат? — попитах.

— На някои да, но не на всички. Тези типове са умни. За да предадат едно съобщение, използват три различни номера от три различни места. Комуникират на своя код, който е труден за дешифриране. Нещата стават още по-трудни, ако не и невъзможни, когато започнат да говорят на техния език.

Облегнах се назад и се вгледах в пенливите води на реката. Седяхме на пейка в Хъдсън Парк, в Челси, а над нас се беше разпростряло ясното небе. Слънцето приятно топлеше лицата ни.

— Колко са?

— В клетката ли? Или ме питаш за разговорите?

— И двете.

— Доколкото с Джон можем да преценим, той разполага с около стотина редови бойци, пръснати из цяла Европа, най-вече в Италия и Англия. Не ме питай защо са там, не знам. От този брой може би пет до максимум седем души са в непрекъсната комуникация и непрекъснато сменят номерата.

— Останалите получават устни съобщения или такива, поставени в тайници, така ли?

— До голяма степен да — отвърна Големия Майк. — Като сведеш нещата до основи, операцията е съвсем проста. Високопоставените членове начело с Раза разработват плана. Предават го на втория ешелон и оттам той се довежда до знанието на най-низшите нива в йерархията. Този, който е най-маловажен, е нещастникът, който ще се омотае с бомбения механизъм и ще бъде изпратен да извърши атентата.

— Успя ли да засечеш Владимир в прихванатите разговори?

— Нито дума. Или иска да запази дистанция и им дава пълна свобода на действие, или успява да прикрие следите си умело, така че да не можем да го разкрием.

— Какво успя да събереш до момента?

— Раза е хитър — каза Големия Майк. — Работи без ясен почерк. С изключение може би на това, че всяка следваща акция е по-значима и мащабна от предишната.

— За тях това е мисията на живота им — отвърнах аз.

— Каузата им, за която твърдят, че била справедлива, всичко това са пълни глупости. Всичко се свежда до това да избият колкото се може повече хора, в колкото се може по-кратки срокове.

— Да, излишно е да чакаме ендшпил, такъв няма да има — каза той. — Какво цели Владимир е лесно да отгатнем. Ние сме били в подобно на неговото положение, до голяма степен и ние действаме така. Той просто се възползва от слабостите в системата, за да укрепи собствените си позиции. Неговите ходове са гангстерски. А виж, какво целят тези другите, не е лесно да разбереш.

— Имаш ли идея коя ще е следващата им мишена? — попитах аз.

— Още не — отвърна Големия Майк. — Но сме близо. Явно ще е нещо много голямо. Засега мога да ти кажа само толкова.

— Ще бъде някой културен обект — отбелязах. — Като удариха Световния търговски център, удариха финансовото ни ядро. Следващият удар ще бъде насочен към сърцето. А това означава Европа. По всяка вероятност в Италия.

— Затова ли така се сдуши със Стрега?

— До голяма степен, да. Първата битка е много важна. Щом премахнем Раза, очистим групата му и секнем паричните му потоци, тогава в играта ще се включат нашите съюзници. На всяка цена ми трябва победа, Майк. Ти и Стрега сте моят най-добър шанс за това.

Големия Майк беше един от най-коравите мъже, които познавах, а и един от най-интелигентните и мъдри мъже. Той беше от новата вълна босове на организираната престъпност, които бяха прозрели, че двайсет и първи век ще е повратна точка в начина на водене на нашия бизнес. Той постоянно се безпокоеше и ядосваше, че другите групировки все не успяват да прозрат това просто нещо.

— Според теб трябва ли да сме безпощадни като тях? — попита ме той. — Тези типове нямат никакви скрупули. За тях е напълно нормално да използват дете за примамка или дори за мишена. Може да си на пет или на петдесет и пет, това за тях е без значение. Окажеш ли се на пътя им, ще те прегазят. Мен ако питаш, ако изобщо имат някакво предимство, то е това.

— Знам. Те са способни на постъпки, за които ние не бихме и дръзнали да си помислим.

— Но не и руснаците. За тях бандата на Раза е идеалният партньор.

— От нас се изисква само да сме по-хитри и по-бдителни от тях, както и да имаме много повече късмет — отвърнах аз. — Ще се наложи да извършим някои неща, с които със сигурност няма да се гордеем. Но всяка една война има висока цена.

Големия Майк се умълча за момент и замислено се загледа в пейзажа.

— Ти вече плати достатъчно висока цена — отвърна накрая.

— Удвоих охраната на Джак — поясних. — Той е основната ми грижа. Направих го така, че да не забележи. И без това му се събра много, та да се движи заобиколен от въоръжени хора.

— За Джак не се притеснявам — каза Големия Майк. — Той е добро хлапе и няма да му се случи нищо. Ние всички ще се погрижим за това. Повече ме е страх за теб.

— Няма нужда да се страхуваш за мен. Всичко ще се нареди.

— Теб те сърбят ръцете да се включиш в боя. Загърбил си и най-елементарната предпазливост. Вярно, че когато стане дума за безопасност, ти винаги си имал свое виждане по въпроса. Но сега нещата са по-различни.

— Искам ги мъртви, Майк. И ако е нужно да изложа себе си на риск, за да го постигна, така да е. Това е риск, който съм готов да поема. За мен друг път няма.

— А на мен ми трябваш жив. Както и на Джак. Вълка може да поема всякакви рискове, но не и бащата на Джак.

Големия Майк извади от сакото си малък черен мобилен телефон и ми го подаде.

— Ако трябва да се свържеш с мен, използвай го. Позвъни ми, или ми напиши съобщение, няма значение. Него не могат да го клонират. Ще дам по един такъв на Стрега и на Джими.

— Как така не могат да го клонират?

— Така, не могат. И Джон не може.

Прибрах телефона в джоба на ризата си.

— Довечера ли летиш обратно? — попитах.

— Самолетът ме чака в Тетърбъро — отвърна той. — Ще съм си у дома утре рано сутринта. Освен ако не искаш да остана за срещата с колумбийците.

Поклатих глава и отвърнах:

— Те са доста съмнителна шайка. Може и да се паникьосат, ако се появя на срещата с човек, когото не са очаквали.

— Мислиш ли, че ще се съгласят на нашите условия?

— Да, според мен ще се съгласят. Мексиканците им отнеха лъвския пай и те сега страшно много искат да си го върнат. Мога да ги подпомогна, като им отворя вратата. В замяна те няма да оставят мексиканците на мира, докато ние се фокусираме върху терористите и руснаците.

— Те имат ли достатъчно сили, за да се опълчат на мексиканците?

— Не и за по-дълъг период. Но ще ни спечелят достатъчно време и ще забавят трафика на оръжие и наркотици, които минават през територията на Мексико. Едно главоболие по-малко за нас.

— Пази си тила — предупреди ме Майк. — Никак не ми харесват тези.

— Никой не ги харесва. Но щом могат да ни помогнат, ние ще се възползваме.

— А след като престанат да ни бъдат нужни?

Обърнах се към Големия Майк и сложих ръка на рамото му.

— Тогава ще избием колкото можем повече от техните и ще превземем колкото се може по-голям дял от бизнеса им.

Той кимна.

— Нямам търпение да дойде този ден. Гледай да се върнеш към старите си задължения и да се грижиш за ежедневните ни операции. Доста по-чисто и приятно занимание е.

— И много по-печелившо — отбелязах аз.

25.

Флоренция, Италия

Владимир и Раза вървяха по тихата улица, а точно под тях се носеха бурните води на Арно. Не се радваха на компанията си.

— Не бива да ни виждат заедно — каза Владимир. — Мислех си, че си ме разбрал ясно.

Раза хвърли поглед към реката и се приближи до ръба на изградената от червени тухли стена на речното корито. Шумът на реката заглушаваше уличния трафик.

— Искам да те попитам нещо.

— Питай.

— Каква е историята на враждата ти с американския гангстер?

— Защо мислиш, че има вражда?

— Откакто с теб станахме партньори, той не ме оставя на мира. Хората ми забелязват странни физиономии навсякъде, където се движат. Паричните преводи станаха по-бавни или пък ги пренасочват. Трима от моите куриери, които пренасят пари в брой, бяха ограбени от въоръжени мъже. Мислех си, че партньорството с теб ще улесни живота ми. Вместо това цялата ми организация се превърна в мишена.

— Преди никой не ти обръщаше внимание — отвърна Владимир. — Предишните ти акции бяха достатъчни да привлекат моето внимание към теб, но това не беше достатъчно, за да се прочуеш. С по-голямото влияние идва и по-големият риск.

— Той да не би да иска чрез мен да стигне до теб? — попита Раза. — Или ме подозира в участие в атентата, в който загина неговото семейство?

— Има ли значение? Той е по петите ни и няма да се спре, докато е жив.

— И жената ли?

Руснакът кимна.

— Всеки от тях поотделно представлява заплаха за нас. Какво остава, когато са заедно.

— Мнозина така или иначе ще умрат, за да изпълня задачата си. Труповете на тези двамата ще бъдат само капка в морето.

— Колко обекта си планирал да удариш? — попита Владимир.

— Засега два. Може би три.

— Доста си стеснителен и плах, а аз мразя тези качества.

Другият сви рамене.

— Аз снабдявам атентаторите с взривни устройства и подбирам мишените. Ти осигуряваш финансите. Такава беше уговорката ни. Единствената ни уговорка.

— Не забравяй каква е крайната ни цел. За мен броят на труповете има второстепенно значение. Това, което искам да постигна, са хаосът и страхът, които ще настъпят.

— И ще ги имаш. — В думите на Раза се долавяше арогантност. — И двамата ще получим от тази мисия това, което искаме.

— Скоро ще разберем дали и на действие си толкова добър, колкото на думи — отвърна Владимир.

Раза спря, обърна се и го изгледа гневно в продължение на няколко секунди, но успя с големи усилия да запази самообладание.

— Мога да ти покажа една от вероятните мишени — каза той. — Ако искаш.

Владимир сви рамене.

— С много по-голямо удоволствие бих се насладил на един дълъг обяд. Сам.

След тези думи руснакът се обърна и тръгна към Понте де Вельо. Сля се с туристите в централната част на града. Терористът замислено поклати глава и се усмихна самодоволно. Значи руснакът нямаше намерение да го остави жив до края на мисията. За него Раза беше само средство за постигане на целта, а също така и нежелана улика, от която беше по-добре да се отърве, преди някой да е видял връзката между двамата.

Раза не се уплаши от осенилото го прозрение. Той беше сключил споразумение с руснака, за да финансира своите акции, да ги изведе до мащаби, до които никой друг терорист не си е и помислял.

Но съзнаваше също така, че в неговия свят няма място за гангстери. Те бяха на срещуположни страни на фронтовата линия. Тези хора бяха закалени в битките — битки, които се водеха за надмощие и контрол, същевременно те бяха мекушави, поддаващи се на влиянието на близки и приятели. На тях им липсваше решителността да сеят терор сред хората, те бяха силно зависими от емоционалната си обвързаност. Нямаха кауза, за която да дадат живота си, единственият им проблем беше как да увеличат печалбите си. Тази мотивация ги водеше в битка, но не беше достатъчна.

Победата щеше да е негова. Такава беше неговата съдба.

26.

Ню Йорк, САЩ

— Нещо си се умълчал — казах аз на Джак, докато пресичахме Западна петдесет и седма улица. Бяхме тръгнали на театър, за едно следобедно представление. — Добре ли си?

— Да — отвърна той, — просто си мисля.

Усмихнах се.

— За какво?

— Може би е по-добре да не ти казвам.

— След като вече постави нещата така — възразих, притеснен от това какво ли му е на ума, — нямаш друг избор, освен да ми кажеш.

— Ти имаш тайни от мен. Защо и аз да нямам?

— Виж какво, разкрий ми една от твоите тайни и аз ще ти разкрия една от моите.

Джак сбърчи вежди и присви недоверчиво очи. Той беше красиво хлапе и беше наследил много от маниерите на майка си, което за мен беше едновременно болезнено и приятно да наблюдавам у него.

— Ти си първи — каза той и се изсмя.

— Бащите винаги са последни — отвърнах аз. — Особено ако е за тайни.

— Кой го каза?

— Записано е в правилника на бащите. Ти ще можеш да го прочетеш едва когато станеш баща.

— А според мен ти току-що си го измисли.

— Може би, а може би не. Но след като не можеш да го докажеш, ти си първи.

— Тревожа се, татко.

Сериозността на тона му ме стресна. Момчето беше изгубило майка си и сестрите си само преди броени месеци по възможно най-ужасния начин. Бях го пратил на психотерапевт, на когото имах доверие. Сеансите помогнаха, но не много. Джими го пое под крилото си и за няколко седмици, които прекараха заедно, направи от него майстор шахматист. Двамата почти не пропускаха игра на „Янките“ на домашен терен и Джими се грижеше Джак и приятелите му не само да си прекарат добре, но и да са под засилена охрана. Той също така се погрижи никое от момчетата — и особено Джак — да не забележи тази допълнително подсилена охрана. Имах доверие на Дейвид Лий Бърк за подбора на охранители и той нае едни от най-големите професионалисти в бранша, които бяха способни да си вършат ефикасно работата и в същото време да останат незабелязани.

Но си давах сметка, че се бях отдалечил от него прекалено дълго. Бях затънал в своите дела за сметка на вниманието към сина ми, към единственото ми останало дете.

— За какво си се притеснил? — попитах го.

— За теб — отвърна той тихо, гласът му беше заглушен от напрегнатия уличен трафик.

Завихме наляво по Петдесет и втора улица и се спряхме пред една количка, от която продаваха хот-дози. Зад количката стоеше мъж на средна възраст, потънал в пара от металните съдове.

— Още ли харесваш горещи гевреци с много горчица? — попитах Джак.

— Ъхъ, също като теб.

— Дайте ни два геврека — казах аз на мъжа. — Да са по-препечени. И две бутилки студена вода.

След броени секунди мъжът ни подаде двата геврека, покрити с жълта горчица, заедно с две запотени бутилки минерална вода и шепа салфетки.

Оставих му двайсетачка, благодарих му и му казах да задържи рестото.

Спряхме и се облегнахме на стената на голяма сграда. Ядяхме гевреците, отпивахме от водата и се вглеждахме в хората, преминаващи покрай нас.

— Винаги са по-вкусни, когато са от количка от улицата — отбелязах аз. — По-вкусни са от тези от стадиона.

Джак кимна и избърса горчица от долната си устна.

— Мама също ги обичаше. Помниш ли?

— Помня. — Отпих голяма глътка вода. — Не искам да се тревожиш за нищо, Джак.

— Мама се тревожеше.

— Знам. И на нея ѝ казвах това, което ще кажа и на теб. Наистина не ме бива много за съпруг и баща. Вярно е, че не съм бил винаги с вас, когато сте имали нужда от мен. И много съжалявам за това.

— Мама винаги се отнасяше спокойно към това. Пола и Санди се притесняваха много повече. Липсваше им, на мен също.

Затворих очи за миг. Истината болеше, сякаш ме бяха прерязали с остър нож.

— Правех каквото можех, Джак — отвърнах, запазвайки самообладание. Не исках момчето да става свидетел на моята мъка и чувство за вина. — Трябва да ми повярваш.

— Знам, татко.

— Но това, в което нямам равен, там, където съм ненадминат, това е моят занаят. Няма защо да се притесняваш за мен. Мога да се пазя и мога да опазя и теб. Когато се случи това с майка ти и момичетата, аз не послушах инстинкта си, оставих ги да ме уговорят в нещо, което знаех, че не е правилно. Това няма да се повтори отново. Нищо лошо няма да ти се случи. Имаш думата ми.

— Но нещо може да се случи с теб — отвърна той.

— Така е. Такъв е светът, в който живея, Джак. Но аз познавам добре този свят и досега съм се измъквал.

Няма да е никак лесно на този, който иска да ми попречи да се върна при теб.

Синът ми впери поглед в мен. Отдавна си беше изял геврека и беше изпил водата. Малкото му тяло беше в сянката на внушителната сграда. Бяхме престанали да обръщаме внимание на минувачите и на потоците от коли по улиците. Сега тези неща нямаха никакво значение за нас. Бяхме само той и аз.

— Давам ти думата си, Джак — повторих. — Ти ще бъдеш в пълна безопасност.

Той продължи да ме гледа още няколко секунди, след което разпери ръце и ме прегърна през кръста. Наведох се към него, вдигнах го на ръце и го притиснах до себе си.

— Обичам те, момчето ми — прошепнах в ухото му.

— И аз те обичам — отвърна той.

— Готови ли сме?

Джак кимна.

Свалих го отново на тротоара и двамата продължихме към театъра за любимия бродуейски мюзикъл на Джак — „Книгата на мормоните“.

— Знаеш ли кой трябва да се притеснява? — попитах.

— Кой?

— Твоите „Янки“. Много са зле този сезон. Дали да не смениш отбора си?

— За „Янките“ изобщо не се притеснявам, татко — отвърна Джак. — Те ще се оправят.

— Добре тогава, значи вече нямаш ник’ви грижи.

27.

Неапол, Италия

Ресторантът в сърцето на форчела беше пълен наполовина с вечерящи клиенти. Четиримата млади мъже, седнали на маса в ъгъла, се наслаждаваха на изисканата храна и пиеха скъпо червено вино. Докато виното се лееше, те ставаха все по-шумни, като веднъж дори се закачиха с певицата — жена на средна възраст в прилепнала рокля, която изпълняваше неаполитански балади от малката сцена до бара, на метър и нещо от тесния вход на заведението.

Други двама мъже седяха на бара и мълчаливо пиеха „Ферне Бранка“ с лед и лимон. По-високият и по-младият от тях, Луиджи Манцо, беше на не повече от трийсет и пет, член на Камора от тийнейджърската си възраст. През този период беше работил като куриер, като шофьор на дон Виторио Джанети и като събирач на дългове, докато не се беше издигнал на сегашния си пост като един от най-доверените бойци на Стрега. В свободното си време Манцо колекционираше стари автомобили „Фиат“ и портрети от улиците на един от най-опасните и бедни градове в Европа. Той беше стегнат, строен, не се палеше лесно, но действаше светкавично. Мъжът до него беше по-възрастен и по-спокоен, но не по-малко опасен. Казваше се Бартоло Винопиано, но местните го знаеха повече като „Брулело“, понеже той беше собственик на лозе в северната част на страната, където се произвеждаше любимото му вино.

Манцо хвърли поглед към големия стенен часовник над бара.

— Заключи външната врата — нареди той на Брунело. — Не ни трябват други посетители. Нека сервитьорите да кажат на клиентите, че заведението затваря и да ги подканят да си вървят. Да го направят, без да привличат вниманието.

— На всички маси ли? — попита Брунело и направи знак на главния сервитьор.

— На всички без една.

— И какво ще правим с нея?

— Ще предложим да ги почерпим по един дижестиф. И ще оставим бутилката.

— Вече се питах кога тя ще направи ход. Поне ще ги изчакаме да свършат с вечерята.

— Тя е най-добра по това време — каза Манцо. — Точно след края на вечерята.

За петнайсет минути ресторантът се опразни. Клиентите си тръгваха на равни интервали от време и това не предизвика никакво подозрение. Четиримата на ъгловата маса продължаваха да пият и да разказват истории и не обръщаха никакво внимание на напускащите клиенти. Явно бяха по-млади отколкото изглеждаха, но брадите на трима от тях и рядката четина на четвъртия — този с най-бурен смях и най-тънък гласец — ги състаряваха. Дрехите също ги издаваха — маркови дънки и тениски с дълъг ръкав, обувки тип „кубинки“ със силно износени подметки. Те почти не обърнаха внимание на сервитьора, когато той постави на масата им четири изстудени чаши и бутилка „Лимончело“.

— Комплимент от заведението — каза сервитьорът.

— Кажи на персонала да си върви — каза Манцо на Брунело. — Тя иска да е сама с тях.

— Не се ли притесняваш, че ако се почувстват притиснати, ще извадят пистолети?

— Те не ходят въоръжени с пистолети. Те са от онези, които се препасват с бомби и се самовзривяват. Само това знаят и могат. Но тази вечер са без бомбените препаски.

Брунело улови погледа на главния сервитьор и му направи знак да си върви заедно с кухненския персонал. Сервитьорът кимна и влезе през двойната дървена врата в относително тихата и спокойна кухня на заведението.

— Направи кана с кафе — нареди Манцо. — Донеси я с голяма чаша и я остави на масата вляво от тях. После седни в другия край на ресторанта и не изпускай и четиримата от очи.

— Ти ще бъдеш ли тук?

— Ще бъда там, където съм ѝ необходим — отвърна Манцо.

Брунело тръгна към дъното на ресторанта, но по средата се обърна отново към Манцо:

— Все забравям как обичаше тя кафето?

Манцо се усмихна.

— Гъсто и горчиво. Също като теб.

Анджела Джанети се приближи до масата и се усмихна на четиримата мъже, които продължаваха да разговарят и да пият. Бутилката „Лимончело“ беше празна и голямото количество изпит алкохол си казваше думата. Гласовете им бяха дрезгави, думите им завалени.

— Надявам се вечерята да ви е харесала — каза тя.

Те се обърнаха към нея и се ухилиха.

— Искаш да танцуваме ли? — попита я единият от тях.

— Не и по твоя начин — отвърна Анджела.

— А може и да ни покажеш нещо повече, освен танци — включи се най-възрастният от тях, като избърса устата си с опакото на дланта. — Уверявам те, много ще ни зарадваш.

— Ако тази вечер някой ще се забавлява, това ще съм аз.

— Коя си ти, бе? — попита я този с рядката брада.

— Собственичката на ресторанта, в който се намирате — отвърна Анджела и хвърли бърз поглед към Брунело. — В моя квартал, в града, който е под мой контрол.

Четиримата грубо се изхилиха.

— Да не би да мислиш, че ще ни уплашиш? — попита я единият.

— Би трябвало. Ако имате поне малко ум.

— Боя се, че ще те разочаровам — отвърна най-големият. — Там, откъдето идваме ние, не се боим от никого, особено от жена.

— Което е грешка. — Тънкото острие се плъзна незабелязано по десния ръкав на Анджела. Тя стисна здраво черната дръжка и се приближи още до масата, като застана между двама от мъжете, все още с усмивка на лицето. — Някой от вас въоръжен ли е?

— За глупаци ли си ни мислиш? Защо трябва да отговаряме? — реагира един от четиримата.

Тя реагира светкавично. Вдигна главата на мъжа най-близо до нея и прокара острието по гърлото му. После го пусна да се просне върху масата, като в същото време бялата покривка почервеня от кръвта му.

Тя застана зад умиращия, без да изпуска от очи останалите трима, които бяха застинали по местата си. В този миг куршумът, изстрелян от пистолета на Брунело, направи дупка в окото на младежа с рядката брада и го уби на място.

Манцо застана зад останалите двама, а Брунело остана на мястото си на съседната маса. Анджела заобиколи убитите, приковала очи към живите. Тя се приближи към тях уверено и спокойно.

— Както виждате, между моята група и вашите има известна прилика — каза. — Ние не се боим да пролеем кръв, за да получим отговори на дадени въпроси.

— Ти не зададе никакви въпроси — успя да отговори единият. — Само говореше за вечерята.

— Ето сега ще ти задам. Вие сте членове на клетката на Раза. По улиците усилено се говори за атентати тук, в Неапол, и някъде другаде в Италия, които ще се случат в следващите няколко дена. Искам да ми кажете кога ще бъдат извършени тези атентати.

— И да ти кажем, и да не ти кажем, ти пак ще ни убиеш — отвърна по-дръзкият от двамата. — Защо тогава да ти вярваме?

— Защото съществуват много начини един човек да умре. Бързо като двамата ви другари. Но може и по друг начин. От вас зависи.

— Ние не сме високопоставени членове в групата ни — каза другият. Той беше млад и много уплашен. — Разполагаме със съвсем оскъдна информация, която няма да ти е от полза.

— Това ще реша аз — отвърна Анджела. — Когато ми кажете какво знаете.

По-младият хвърли крадешком поглед към другаря си.

— Нямаме избор — рече. — Разкажи ѝ.

— Няма да кажа нищо на тази италианска кучка! — озъби се онзи. — Нито ти ще разкриеш каквото и да било, пъзльо!

Анджела погледна към Манцо и кимна. Той омота тънко въже-гарота около врата на опърничавия и подпря коляно върху дървената облегалка на стола. Мъжът вдигна ръце в плах опит да предотврати неизбежното, краката му затрепериха, от устата му излезе пяна. Манцо беше твърде силен и як, за да може жертвата му да се отърве от него, уменията му надминаваха многократно тези на терориста. Бяха нужни не повече от двайсет секунди, за да изстиска и последните капки живот от нещастника, който само преди броени минути се беше наслаждавал на изисканата италианска храна.

Анджела изчака мъжът да се свлече на стола, след което Манцо прибра гаротата в джоба на якето си. Тя погледна единствения останал жив терорист.

— Сега ще ти е по-лесно да говориш — каза.

Младежът огледа трите трупа около него. Ръцете му се разтрепериха, лицето му се изкриви от паника. Очите му се напълниха със сълзи, повече от страх, отколкото от съжаление към мъртвите му другари.

Анджела се обърна към Манцо:

— Донеси му чаша вода и нещо по-силно за пиене.

Манцо отиде до бара, а тя остана при терориста.

— Ще ме убиете ли, дори и ако ви кажа всичко, което знам? — попита той.

Манцо постави две чаши пред уплашения младеж.

— Пий — нареди Анджела. — Сега не мисли за смъртта. Само ми кажи какво знаеш.

Младежът пресуши чашата с вода на един дъх.

— Никога не ни казват подробности — започна той и с трепереща ръка остави празната чаша на масата. — Дори не знаем коя е мишената до самия ден на атаката. Най-много да разберем предната вечер, ако бомбата трябва да избухне на сутринта.

— А какво ви казват?

— Много малко. Предимно слухове.

— Например?

— В момента много се говори за културни паметници. Според някои се има предвид църква или може би музей. В комплекса имаше няколко книги за изкуството. Дадоха ни ги да ги прочетем. Повечето от тях са албуми с репродукции, има и биографии.

— На кои художници?

— Повечето са от Ренесанса. Раза прекарва доста време в музеи и църкви. Той е обсебен от творците на изкуството не по-малко отколкото от мисията.

— Конкретно от някои творци ли?

— Често споменава Микеланджело. Освен това боготвори Караваджо. Чувал съм, че самият той намира много прилики между неговия живот и живота на Караваджо. Смята се за голям художник и когато рисува, копира Караваджо.

— Защо дойдохте в Неапол?

— Пак казвам, не ни дават много информация, освен тази къде ще избухне бомбата и къде да застанем, и да чакаме заповеди. Пристигнахме преди два дена и това ни беше първата вечер извън конспиративната квартира.

— Ти и приятелите ти празнувахте — отбеляза Анджела. — Не ми прилича на обикновено вечерно излизане. Поправи ме, ако греша.

Младежът посегна към чашата с вино, която му донесе Манцо.

Анджела се приближи и хвана ръката му.

— Сега говори, после ще пиеш.

— Не разбирам — отвърна мъжът, макар че по внезапната промяна в жестовете му пролича, че съзнава цялата сериозност на ситуацията, в която се намира.

— Сега ще ти се изясни. Къде трябваше да отидете ти и приятелите ти утре сутринта? — зададе въпрос тя.

Младежът си пое дълбоко дъх, поколеба се, без да може да овладее треперенето на тялото си, сякаш стоеше на улицата през зимата, а не в топлия ресторант.

— В пристанището на Маргелина — отвърна.

— Къде в пристанището?

— Гишето за билети. Там трябваше да ни чака човек с четири пътни чанти и четири билета. По един за всеки от нас.

— И после? — попита Анджела, макар и да се досещаше за отговора.

— Всеки от нас трябваше да се качи на различен кораб за островите и за Соренто.

— Какво щеше да има в чантите?

Младежът затвори очи и кимна.

— По това време на годината, сутринта, началото на уикенда — тези кораби ще са пълни с хора — изрече тя. — А ти и приятелите ти бяхте готови да ги избиете всичките, включително да убиете и себе си.

Младежът не отговори нищо. Само посрещна мълчаливо гневния поглед на Стрега. Тя пусна ръката му и се отдръпна крачка назад.

— Утре ще се срещнеш с мъжа с чантите — нареди му. — Ще му кажеш, че приятелите ти закъсняват, но ще гледаш да си убедителен. Ясно?

Младежът кимна.

— Казаха ли ви след колко време ще избухнат бомбите в чантите?

— След трийсет минути. Искаха корабите да се напълнят с хора и да излязат в морето. Също така искаха да се подсигурят, понеже корабите никога не отплават от пристанището по график.

Анджела погледна Брунело, който само кимна, отиде до вратата на заведението, извади мобилния си телефон и излезе навън, като заключи отново след себе си. Тя отново се обърна към младежа:

— Четиримата в една стая ли се настанихте?

— Да.

— И с вас нямаше никой друг?

— Никой.

— Собственикът на квартирата замесен ли е?

— Не. Само ние четиримата. С никого не сме говорили.

— Ще останеш тази нощ тук. В мазето има легло. Ще оставя двама от хората ми, за да сме сигурни, че няма да се успиш.

— Какво ще стане утре сутринта?

— Ще умреш — отвърна Анджела. — Точно както го беше планирал.

28.

Рим, Италия

— Трябва да отклоним вниманието му — каза Раза.

Той вървеше между Аврим и един мрачен тип на име Сантос. Висок и слаб, Сантос излъчваше самоувереност и надменност. Той държеше бастун в дясната си ръка и незапалена пура в лявата. Не си беше ходил в родината си Мексико още откакто я беше напуснал като тийнейджър. Оттогава прекарваше времето в различни европейски столици, най-вече в Лондон и Рим. Беше търговец на оръжие от старата школа. Навлязъл в занаята като момче, започнал да доставя крадени оръжия на германската смъртоносна терористична група „Баадер-Майнхоф“. На двайсет и пет той се беше оженил за една от първите участнички в италианската терористична групировка „Червените бригади“, но тя загина в престрелка с полицията в малко градче южно от Салерно. Той си остана един от най-добрите оръжейни трафиканти. Позициите му винаги оставаха непоклатими, независимо от това кои организации се изкачваха на върха и кои завършваха с крах. Сантос се чувстваше на върха на щастието, когато сееше семената на терора и смъртта.

В момента той беше човекът, контролиращ и отговарящ за каналите за оръжие от Мексико към отделните клетки. Той беше най-опасният оръжеен трафикант в Европа и беше работил е всички големи играчи в бързо разрастващата се международна терористична общност. Всички му се доверяваха и често го търсеха за съвети и помощ.

— Какви са щетите от действията на Вълка? — попита Сантос.

— Сега получаваме цялото си финансиране от Руснака — отвърна Раза. — Всички останали източници са прекъснати.

— В това е замесена Якудза — отбеляза Сантос. — Всички мръсни пари минават през тях и те решават дали ще изчезнат или не в процеса на „изпирането“.

— Имаме много оскъдна информация от Америка — продължи Раза. — Или наистина не се случва нищо важно, или нарочно прикриват информацията.

— Дотук не чух нищо, което да е непреодолимо — отвърна Сантос.

Те пресякоха улицата и се насочиха към Пиаца Навона, площад, който се намираше близо до балкона, от който някога беше изнасял речи Мусолини пред многохилядната си публика. Терористът кимна, докато гледаше към бавно движещите се туристи и още по-бавно движещите се местни граждани.

— Не че се притеснявам — каза той. — Италианските мафиоти винаги са били проблем за нас. Същото се отнася за японците и за китайците. Но досега никога не сме имали нужда от тяхната помощ и едва ли и в бъдеще ще ни потрябва.

— Тогава защо обръщате внимание на Американеца сега? — попита Сантос. — Защо гледате как да подпалите задника му?

— Той ме е взел на мушка.

Сантос спря до един фонтан. Погледна към тълпите за няколко секунди и отново се обърна към Раза:

— Ти казваш, че е на лична основа?

— Той го направи да е на лична основа. Нямах никаква представа, преди да започне всичко.

— Но сега знаеш кой е той.

— Трябва да му създам някакъв проблем, за да ме остави на мира.

— На твое място бих се замислил сериозно, преди да се изправя срещу човек като Вълка — отвърна Сантос. — Той не е станал шеф на мафията само защото изглежда добре в костюм. Има реална тежест и си партнира с Камората. Това удвоява тежестта му в повечето страни по света. В собствената му страна я утроява.

— Наясно съм с рисковете — каза Раза.

Другият кимна.

— Семейството му вече пострада. Затова и той тръгна по петите ти. Мислиш ли, че човек като него щеше да започне война, ако семейството му беше непокътнато?

— Не знам какви са мотивите му.

Сантос искаше да поддържа отношенията си с Раза, а и с всеки терорист, единствено на делово ниво. Често си казваше, че е избрал престъпната кариера не заради друго, а за да печели много пари и да ги печели бързо. Той ходеше въоръжен и търгуваше с оръжие и наркотици единствено за да си осигури финансова свобода. Дори гледаше на двете присъди, които беше излежал в затвора, като един вид обучение, инвестиция на време за усъвършенстването си като майстор в занаята. Той изобщо не разбираше манталитета на терористите, на камикадзетата, готови да умрат в името на религия, която на него му се струваше не по-малко прогнила и покварена от останалите. Но с удоволствие вземаше техните пари и дори безплатно им даваше съвети, когато му поискаха, въпреки че това за него си беше чиста загуба на време, защото още не беше срещнал терорист, който да не е убеден, че пътят на насилието е единственият.

— Внимавай как и къде стъпваш, приятелю — каза на Раза. — Вълка не е обикновен жабар. Няма да видиш физиономията му на страниците на вестниците, нито в съдебната зала. Той, онази италианка и гъркът играят в съвсем друга лига. Висша лига.

— Страхуваш ли се от него?

— Не бих правил подобни заключения — отвърна Сантос. — Но само ще кажа, че е спечелил уважението ми.

— Би ли се изправил срещу него?

— Все още не.

Сантос се отдалечи от фонтана и двамата с Раза тръгнаха към северния край на площада.

— Някои хора от моя занаят мразят дори мисълта за война. Но аз не съм от тях. Дори в интерес на истината, искам да има повече войни. Колкото повече банди воюват една с друга, толкова повече оръжие и боеприпаси ще са им нужни и толкова повече „сухо“ ще влезе в джобовете ми. Така че няма да те спирам. Дори и това да създава някой и друг проблем за мен, така да е. Рискове на професията.

— Но на теб все едно ли ти е кой ще победи и кой ще загуби?

— Това не е футболен мач — отвърна Сантос. — Аз печеля от това да подкрепям някой от лагерите. Ако италианците ви победят, тогава следващия път ще отида при някой новоизгряващ Бен Ладен, който ми покаже пачки. Чисто, просто и елегантно. Никакви емоции, никакъв ентусиазъм, никакви връзки с конкретна група или персона. Никога не съм криел от никого, че за мен това е въпрос само на сделка. Всеки, с когото правя бизнес, в това число и с теб, е само поредният чек в джоба ми.

Раза кимна.

— Последната доставка ще ми стигне ли за няколко седмици — попита той, без изобщо да оспори възгледите на Сантос.

— Това си зависи от теб. Бих казал, по-скоро да, но не знам какви са ти плановете и с каква съпротива ще се сблъскаш. Но според мои груби изчисления, дори и срещу вас да открият ураганен огън и ако планирате една-две по-мащабни акции, това количество пак ще ти стигне. Но както вече казах, Вълка може да предприеме действия за прекъсване на твоето снабдяване.

— Ако се случи, след колко време ще можеш да доставиш следващата пратка?

— Зависи от нуждите ти и какво е търсенето на другите пазари по света. Горе-долу след седмица.

Двамата продължиха да вървят, за известно време умълчани, като никой от тях не се чувстваше спокойно в компанията на другия.

— Смяташ ли, че действам необмислено, като се изправям срещу Вълка? — попита Раза.

Сантос сви рамене.

— Никога няма да ме чуеш да го изрека на глас. Зависи от това кой е по-подготвен. Исках само да разбереш, че не давам и пукната пара кой ще излезе жив от тази каша. Аз не се занимавам с този бизнес, за да печеля приятели, а за да печеля пари.

Раза замислено го погледна. Руснакът и Сантос бяха един дол дренки. И двамата бяха егоисти, действаха само за себе си и се стремяха да запазят или да разширят властта си. Вълка беше излязъл на лов, за да отмъсти за смъртта на семейството си и да докаже тезата си, че ако не бъдат спрени, терористите ще подкопаят финансовата структура на организираната престъпност. Сантос беше само оръжеен трафикант без преданост към никоя страна. Руснакът беше финансов източник с богат арсенал от оръжия и хора на свое разположение. Той беше умен и амбициозен. Същото се отнасяше и за Вълка.

Но въпреки тези неблагоприятни за Раза обстоятелства той беше убеден, че ако успее да изпълни плановете си, ще се превърне в най-опасния терорист в света. А именно това беше неговата цел. Неговата крайна и единствена цел.

— Давам ти дума, Сантос, когато всичко свърши, ти ще си много по-богат, отколкото си сега.

— Ето това е музика за ушите ми — отвърна той и доволно се усмихна.

29.

Маргедина, Италия

Морето беше бурно, вълните бясно се удряха във вълнолома на пристанището. Докери във вълнени ризи и сини работни панталони стояха на групи и чакаха следващият кораб на подводни криле да влезе в пристанището. Беше едва 9:25 часът сутринта, а заливът вече беше запълнен с нетърпеливи туристи и техния багаж, местни, прибиращи се у дома, и бизнесмени, запътили се към работните си места на някои от многото острови, обслужвани по двайсет часа от пътническите кораби.

Опашките пред гишетата за билети бяха големи и шумни и без каквато и да е организация и ред в тях. Зад дебелите стъкла на гишетата, облепени със стикери, разписания на корабните линии и знаци за туристите на три езика, продавачите гледаха стоически над полудялата тълпа към оживения трафик оттатък каменните бариери, отделящи улицата от пристанището.

Един мъж на средна възраст с рядка кафява брада стоеше настрана и наблюдаваше целия този хаос с безразличие, пушейки цигари без филтър. Носеше сиво яке с два номера по-голямо за кльощавото му тяло. До него, до кафявите му военни пустинни обувки с кални подметки, имаше четири пътни чанти. Той избърса капката пот от веждата си и погледна колко е часът на екрана на малкия мобилен телефон, който стискаше в ръката си.

— Ти трябва да си Дал — чу се глас зад гърба му. Стреснат, той се обърна към млад мъж, който стоеше на сантиметри от чантите.

— Ти ли си… — Мъжът на средна възраст бръкна в джоба на якето и извади малко сгънато листче. Разтвори го, погледна набързо съдържанието му и отново се обърна към по-младия: — Ти ли си Панди? — попита.

По-младият кимна.

Дал огледа района на пристанището. Челото му тревожно се набърчи, по лицето му се стичаха струйки пот.

— Къде са другите? — попита той. — Трябваше да дойдете заедно.

Панди се усмихна и сви рамене.

— Твърде много вино и твърде малко храна. Събудих ги, преди да изляза. До няколко минути ще дойдат и те.

— Не ме интересува дали са пили или не! — каза Дал, като жегата и напрежението се изляха в гняв и объркване. — Трябваше да дойдете заедно. Такива бяха инструкциите!

— Имаме достатъчно време — опита се да го успокои Панди, без при това да привлича внимание. Той огледа тълпата около себе си и се запита дали изобщо е възможно да избяга и да умре, така както беше планирал, а не така, както онази италианка и нейните мутри искаха от него. — Подготовката им за този ден продължи месеци. Няма причина да се тревожиш.

— Ще престана да се тревожа, щом видя физиономиите им — отвърна Дал. — А ако не ги видя до няколко минути, ще направя каквото трябва и това няма да свърши добре за никой от нас.

— Казах ти, ще дойдат. — Тонът на младия мъж стана леко неуверен. Беше невъзможно да прикрива повече собственото си напрежение.

Внезапно Дал усети дулото на пистолет опряно в гърба си и замръзна на място. Брунело застана зад него, с преметнато през ръката черно кожено яке за прикритие на оръжието. Дал почувства горещия дъх на Брунело върху врата си и гневно изгледа Панди.

— Ти ни предаде? — каза той. — Ти си голям глупак, ако мислиш, че така ще оцелееш. Сега никой няма да може да опази жалкия ти живот. Можеше да умреш с достойнство, а сега ще умреш позорно. Както и цялото ти семейство до един.

Брунело се доближи до Дал.

— Вземи двете чанти и бавно се обърни — нареди той, след което кимна на Панди. — Ти вземи другите две. Заедно ще тръгнем към онази черна кола зад таксито.

— А ако откажа? — попита Дал.

— Тогава момчето ще отнесе четирите чанти в колата — отвърна Брунело — докато ти се гърчиш на асфалта и се давиш в собствената си кръв. Ако искаш да умреш като храбрец и пред многобройна публика, добре, на мен ми е все тая.

Дал се поколеба, загледан в тълпата. Хората бяха станали много повече, отколкото само преди няколко минути, когато пристигна на пристанището. Той си пое дъх, наведе се и взе двете чанти, последван от Панди, който вдигна другите две.

— Към колата — подкани ги Брунело. — И вървете, все едно че нищо не се е случило.

Манцо отвори задната врата на мерцедеса, когато тримата доближиха.

— Вие двамата заедно с чантите — на задната седалка — заповяда Брунело, а самият той седна зад волана на седана и изчака Манцо да седне до него. Брунело погледна към пътния полицай, застанал пред колата, кимна и след като полицаят махна с ръка, се вля в уличното движение по широката павирана настилка.

— Колко време имаме? — попита той Манцо.

— Петнайсет минути — отвърна Манцо. — И то ако таймерът и детонаторът са настроени и поставени правилно. В противен случай всички ние тази сутрин ще се срещнем с девствениците.

— Надявам се да не е днес — каза Брунело. — Още не съм си изпил кафето.

Той управляваше колата по улиците на Неапол с лекота — с отработени движения превключваше скоростите, ловко избягваше от пъплещите автобуси и веспи, отдалечавайки се от този луксозен квартал на града. Манцо леко се намести на седалката и погледна назад към Панди и Дал.

— Шефът ви ще побеснее, като разбере, че сте пропилели всичките тези скъпи експлозиви — каза им.

— Заради това, което направихте, той ще ви види сметката — изсъска Дал.

Манцо се усмихна.

— Всички рано или късно ще умрем — отвърна. — Вие обаче по-скоро.

— Терористични копелета — наруга ги Брунело, почервенял, целият стегнат като пружина. Пръстите на дясната му ръка яростно стискаха скоростния лост. Той повече не можеше да сдържа гнева си.

— Какво има? — попита го Манцо.

— Племенницата ми Роза, най-голямата дъщеря на сестра ми Ана.

— Какво тя?

— Всяка сутрин пътува с тези кораби — отвърна той. — Намери си работа в един от хотелите на остров Капри. Ако не бяхме попречили на тия двамата, щеше да загине при експлозиите.

— Днес тя има късмет — намеси се Дал. — Но ще дойде ден, в който късметът ще ѝ изневери.

Брунело направи остър завой наляво, в срещуположното движение, като едва не се блъсна в бързо движещите се насреща му фиат и скутер, после, без да намалява, влезе в тясна уличка. Едва избягна сблъсък с едно улично куче, което бавно и спокойно се движеше покрай стените на старите постройки. Гумите на седана се държаха добре на пътя и между тях и павираната настилка имаше добро сцепление, но въпреки това на моменти колата така подскачаше, че Манцо се притесни.

— Вземи намали малко — посъветва той Брунело. — Не знаем дали бомбите ще издържат на такова друсане.

Брунело превключи на по-ниска предавка и колата постепенно намали и спря по средата на празната улица.

— Прав си — отвърна. — Знаеш какъв ставам, когато ми кипне кръвта.

Манцо кимна.

— Остават ни по-малко от десет минути.

Брунело изключи колата от скорост, след което извади от коженото си яке берета със заглушител. Обърна се и насочи пистолета към Дал.

— Да караме поред. — Думите му бяха предназначени за Манцо, макар и да гледаше към Дал.

Брунело натисна спусъка и стреля три пъти, като внимаваше да не улучи чантите в краката на Дал. Първите два куршума удариха терориста в гърдите. Третият го уцели в левия край на горната устна.

Дал умря моментално, вперил очи в тавана на колата. До него Панди наведе глава, сви се и се разтрепери като лист. После повърна върху панталона си и върху двете чанти.

— Това не беше по програма — каза Манцо.

Брунело погледна за последно към мъртвия терорист, обърна се напред и прибра пистолета в кобура, след което подкара напред и зави на първия ъгъл.

— И без това щеше да умре — отвърна той след неколкосекундно мълчание.

— Седем минути — напомни му Манцо. — Оттук нагоре и наляво.

Бяха се озовали в един почти безлюден район на Спаканаполи — квартал, разделен на седем части, всяка от които водеше към центъра на града. Брунело направи един последен завой и излезе отново на брега, само че този път беше доста по-далеч от туристите, тръгнали към остров Капри. Той спря колата на ръба на полуразрушения кей и я остави с включен двигател.

Манцо се обърна към Панди:

— Тук пътят ни свършва. — Ужасеният младеж се беше примирил напълно с неизбежния си край. — Изглеждаш ми свестен. Не като онзи нещастник, дето хвърли топа. Но ти си си избрал тази съдба, не ние.

— Не ме е страх от смъртта — едва изрече Панди.

— Значи нямаш грижи — отвърна Манцо. — Ще се удавиш или ще се разлетиш на части от взрива. И в единия, и в другия случай желанието ти ще се изпълни.

Брунело и Манцо подпряха с ръце багажника на седана и го избутаха от кея във водата. Наблюдаваха, докато колата бавно и постепенно се скри под мътната повърхност.

— Сигурен ли си, че бомбите ще гръмнат под водата? — Брунело попита Манцо, докато двамата се отдалечаваха от кея.

— Ще разберем след три минути — отвърна Манцо.

Подводният взрив разтърси целия пристан. Завързаните лодки подскочиха във въздуха. Две огромни вълни заляха част от паважа, като го измиха от калта и саждите, наслоявани с десетилетия.

— Къде си паркирал? — попита го Манцо.

— Няколко улици по-нагоре — отвърна Брунело. — Намерих място до някогашната касапница. Онази, която братовчедът на Марио ни даде да използваме, когато още прохождахме в занаята.

— Вярваш ли на всичко това?

— В кое?

— В това, в което терористите вярват — отвърна Манцо. — Че когато умреш, в Рая ще те чакат седемдесет и седем девственици.

— Боя се, че ще те разочаровам, Луиджи. Съмнявам се, че изобщо някъде са останали седемдесет и седем девственици. Нито в Рая, нито в Ада, нито на този свят. Ако имаш късмет, може да си намериш някоя, но като си помисля колко ще е грозна, тръпки ме побиват.

30.

Ню Йорк, САЩ

Погледнах към Джак през стъклената врата, отделяща терасата от хола на нашия мезонет. Той седеше на паркета и подхвърляше топка за тенис на едно кутре, порода мастиф, което беше кръстил Хюго. Кучето, само на четири месеца и вече наддало до шест килограма, беше подарък от Анджела, която стоеше до мен на терасата и се усмихваше при гледката на хлапето и Хюго, които се наслаждаваха на компанията си.

— Можеше да му вземеш и нещо по-малко, някой мопс — казах ѝ.

— Може. Но те нямат кралско потекло и родословна история като нашите булмастифи.

— Обаче като пораснат, тежат колкото боксьор средна категория.

Тя се засмя.

— Виж го как му се радва. Двамата ще станат големи приятели. А и кучето ще го пази. Булмастифите бранят до смърт господарите си.

— Да, помня. Първото лято, което прекарах тук, трябваше да мине цял месец, преди вашите две кучета да спрат да лаят по мен.

— Те не се доверяват лесно — отвърна Анджела. — Можем само да взимаме пример от тях.

Обърнах се с лице към града, към центъра на Манхатън. Слънчевите лъчи отскачаха от измитите и лъснати до блясък стъкла на високите небостъргачи, които образуваха силуета на тази част от Ню Йорк, която Труман Капоти някога беше нарекъл „диамантен айсберг“.

Войната срещу терористите беше започнала преди по-малко от месец.

Якудза и Триадите изпълняваха задачата си — притискаха финансовите институции, през които минаваха потоците от пари, предназначени за терористите. Някои от тези институции бяха големи корпорации, с които бяхме работили от години. Източноевропейските и близкоизточните пари, които от десетилетия се насочваха към Япония, за да бъдат изпрани и узаконени само за двайсет и четири часа, сега изчезваха безследно, като няколко дни по-късно потъваха в хазната на нашите престъпни синдикати. Никой не беше по-добър в тази дейност от китайците и японците. Те управляваха фондовете на организираната престъпност още от средата на миналия век и го правеха умело и незабелязано. Те държаха под око милиони долари, движещи се сред поне дузина престъпни организации по целия свят. Въпреки че всеки ден в Страната на изгряващото слънце се вливаше лавина от пари и после също така се изливаше навън, този огромен финансов поток не беше документиран по никакъв начин, за службите на реда не оставаше нито едно писмено доказателство. Изпраните долари биваха инвестирани в десетина законни предприятия, които не само разширяваха властта ни, но и значително улесняваха воденето на бизнеса и по-конкретно на неговата незаконна част. Възможността да имаме достъп до такива средства, без страх да бъдем изобличени от полицията, беше една от основните причини за нашия просперитет в края на двайсети век и първите години на новия век. Щом не можеш да направиш връзка между нас и парите, значи не можеш да направиш връзка между нас и престъплението.

Двата азиатски синдиката бързо поставиха прът в колелото на финансовата мелница на терористите. По моя оценка щеше да отнеме още месец, най-много шест седмици, за да се пресуши кладенецът до такава степен, че да им останат само парите на руснаците. Исках руските пари да стигнат безпрепятствено до касите на терористите, за да могат Големия Майк, Джон Лу и техният компютърен хакерски екип да разбият кодовете и да разберат кои са основните спонсори на терористичните мрежи, както и дали те действат в тандем. Щом попаднех на следите на спонсорите, с помощта на моите хора щях да предам тази информация на моите верни приятели в службите на реда, както в Щатите, така и в Европа, и да ги оставя да свършат тежката работа. Давах си сметка, че подобна маневра щеше да предизвика усмивка у чичо Карло.

„Какво значение има дали ще удариш врага с куршум или с чукчето на съдията? — веднъж ме попита той. — По-важното е, че се отърваваш от него. И колкото по-малко следи водят към теб, толкова по-добре.“

Бях готов да се обзаложа, че едновременното пресушаване на двата парични потока в крайна сметка щеше да предизвика ответния удар на терористите. Предположението ми се основаваше на правилото, че никой не стои със скръстени ръце, когато вижда как парите му се изпаряват. Това беше валидно както за организираната престъпност, така и за който и да било хедж фонд.

Когато Големия Майк и Джон Лу инсталираха тяхната система, те успяха да клонират стотици телефонни номера на терористи и започнаха да следят действията им всекидневно. После вкараха номерата в базата-данни и без да излизат от комфортния си офис в Атина, можеха да установят кой се обажда, от кой номер и колко често. С помощта на тази информация можахме да установим връзките между различни терористични клетки и да определим кои работят съвместно и кои — самостоятелно. Това ни позволи да си създадем обща картина за силите и ресурсите на терористите. И с тази ключово важна информация, аз започнах да планирам действията срещу първата ми мишена — Раза.

Той беше впечатляваща личност, най-неординерният терорист. А опитът ме беше научил, че много често най-неординерният враг е най-опасният.

Той слушаше класическа музика, когато планираше поредната си акция, и беше изградил армия от неколкостотин камикадзета, готови да умрат по негова заповед. В неговата група нямаше жени. Това ми се стори любопитно, тъй като водачите на подобни организации активно вербуваха жени, тъй като беше по-трудно да бъдат разпознати като атентатори и задържани от властите.

Ако разчитах Раза да направи грешка или да стъпи накриво, никога нямаше да го доведа до крах. Той вече беше демонстрирал многократно, че не е глупак и едва ли би допуснал грешка. Налагаше се да продължа да унищожавам хората му един по един, да се заровя още по-дълбоко във финансовите му резерви, да прекъсна притока на оръжие към него. Да вляза трайно в съзнанието му, да го накарам да мисли, че съм зад гърба му, че го дебна постоянно и съм близо, че предвиждам всеки негов ход, че знам плановете му и съм в състояние да му видя сметката напълно. Трябваше да накарам Раза да повярва, че какъвто и ход да планира или да предприеме, аз съм два хода пред него, на крачка от това да му обявя шах и мат.

Колкото до Анджела, тя в момента стоеше до мен на терасата и си наливаше чаша изстудено вино, цялата сияеща в жълтата си рокля, докато слънцето огряваше загорялата ѝ кожа и изящните ѝ мускули. Анджела беше изпълнила задачата си. Тя беше изпратила нейните камористи на север, чак във Флоренция, където те трябваше да издирят и да избият всички известни терористи, действащи в големите градове. Заедно с Дейвид Лий Бърк и членовете на „Безшумната шесторка“ после тя съсредоточи усилията си върху Раза и неговата мрежа. Анджела беше безмилостна, не приемаше никакви извинения и никакви предложения за сделка с терористите.

„Бях чувал и преди за нея и действията ѝ — каза ми Дейвид Лий Бърк една вечер в Рим, — но видяното надмина чутото. Тя е хладнокръвна, безпощадна и решителна. Щом Стрега ти вдигне мерника, не ти остава нищо друго, освен да си поръчаш надгробна плоча.“

Стрега удряше бързо и решително.

Само в един от кварталите на Неапол нейните хора ликвидираха осем души, за които се мълвеше, че са законспирирани терористи. В Рим и Флоренция групата ѝ осуети две нападения на Раза и предотврати бомбен атентат на туристически кораби в Маргелина. Беше наистина безпощадна. Действаше, ръководена от съществуващите от векове принципи на Камора — убивай всеки, който се изпречи на пътя ти, и оставяй след себе само руини и кръв.

Тя напълно си заслужаваше репутацията на един от най-жестоките мафиотски босове в Европа, а аз имах късмета, че тя беше на моя страна.

— Той измисли ли име на кучето? — попита Анджела.

— Хюго — отвърнах аз. — Сега е на фаза „Виктор Юго и Александър Дюма“. Едва успях да го разубедя да не кръсти кутрето на един от мускетарите.

— Ябълката не пада по-далеч от дървото. — Тя се усмихна. — Спомням си, че и ти някога беше на същата фаза. Фаза, която, ако не ме лъже интуицията, още не си надраснал и преодолял.

— Джак забеляза засилената охрана и не остана много доволен. И кое хлапе на неговата възраст ще е? Може пък Хюго да му помогне да не обръща внимание, на ставащото около него и да го върне в детството.

— Подбери подходящо име на кучето, остави ги да отраснат заедно и после ще видиш, че животното не само ще знае по всяко време къде е Джак, но ще следи за тези, които са в обкръжението му, за тези, който са му приятели, за тези, които са заплаха за него.

Моите две кучета, за които спомена… Те ме спасиха не един и два пъти. Баща ми навремето ми каза, че всяко от тези кучета струва повече от шестима от най-добрите му телохранители.

Аз кимнах в знак на съгласие, подпрян на тухлената стена на терасата, загледан в сина си.

— И той ще си има приятел — отвърнах.

— Той е син на баща си, Винсънт. Може да се справи с всяко предизвикателство, което животът му отправи.

— Сърцето ми се къса, като го оставям сам толкова дълго. През повечето време Джими и чичо ми са с него, но не могат да заместят истинския баща.

— Може би да е сам не е чак толкова лошо за него в момента.

Реших да сменя темата:

— Напоследък хвърли доста сили, за да разклатиш клетката на Раза. Предполагам, че вече е подушил кой му пречи на плановете.

— По-вероятно е да насочи вниманието си върху теб, а не върху мен.

— Защо? — попитах.

— Ти си по-известен. А всички терористи, независимо дали го признават или не, обичат да бъдат споменавани в новините. Ако докопа мен, най-много да му посветят няколко челни заглавия в италианските вестници. Но ако убие теб — богат и заможен американец, мафиотски бос или не — със сигурност ще получи много по-голямо и по-централно място в медиите.

— В момента успяваме да го забавим, но сме много далеч от това да разберем какви планове крои за мащабната си атака.

— Ние знаем повече, отколкото предполагаме. Например знаем, че главният му удар ще бъде нанесен в Европа, най-вероятно в Италия. Цялата му подготовка навежда на тези изводи. Акцията, която осуетихме, онази в пристанището, щеше да бъде най-големият атентат в историята.

— Някой от хората ти успя ли да събере полезна информация за предотвратения атентат на железопътната гара?

Анджела кимна.

— Един скицник — отвърна тя. — Не от онези, които използват студентите по рисуване. Този е с кожена подвързия и е скъп. Продават се само в магазините за луксозни стоки във Флоренция и Рим.

— Как това го свързва с Раза?

— Не съм сигурна дали го свързва. Но подобни скицници открихме и в две от конспиративните им квартири. Може да са били забравени или просто да е случайно съвпадение.

— Това го нямаше в полицейските доклади — отбелязах.

— И няма да го има. Един от хората ми се сдоби със скицника благодарение на връзките си в полицията. Сега е в нашите досиета.

— Какво има в този скицник? — попитах.

— Графики, нарисувани с въглен. Лоши копия на творби на Микеланджело, Караваджо и Рафаел. Също като тези, които открихме в двете квартири.

— Струва си да ги проверим. Накарай някого да поразпита продавачите в магазините в двата града дали са виждали Раза и да им покаже негова фотография. Да видим дали версията ни ще съвпадне. Той обожава изкуството на Ренесанса и ако наистина е от онези терористи, които искат да оставят уникалния си почерк, защо да не унищожи това, което обича?

Анджела кимна.

— Притеснява ме, че твърде бързо и твърде лесно разкрихме членовете на неговата група. Те едва ли не ни снасят на тепсия неговите планове. Раза не е толкова глупав. Той е много по-хитър и едва ли така лесно би се разкрил.

— Което ще рече?

— Че ни подава само жертвени агнета. Специално ги е поставил под носа ни, за да ни внуши, че уж сме осуетили плановете му и сме внесли хаос и безредие в неговата организация.

— Докато той в това време се намира далеч оттук и планира истинските си големи удари — допълних аз.

— Действа извън полезрението ни, спокоен, че сме в пълно неведение за истинската му игра.

— Допусках, че може да се стигне до това. Изникват въпросите дали наистина Раза е толкова умен и хитър. И дали не го надценяваме.

— Нищо чудно и да е. Или пък може зад всичко да стои Владимир и да направлява действията му.

Анджела отиде до стъклената маса в средата на терасата и седна на удобното кожено кресло.

— Не е важно кой направлява действията му — изрече след миг. — Може през цялото време да са ни водили за носа, а може и да не са. Но този главен удар ще се случи скоро и ще се случи в родната ми страна.

— Защо си толкова сигурна?

— В Щатите няма никакви следи от хората на Раза. А и на него ще му е доста трудно да организира там операция от нулата. Прекалено много очи, насочени към него, прекалено враждебна среда.

— Друго?

— Той обича да размишлява върху плановете си и да си провежда срещите в музеите — отвърна Анджела замислено, сякаш повече на себе си, отколкото на мен.

— Така той хем се среща и обсъжда финансирането на неговите акции на публични места, хем задоволява любовта си към творците от Ренесанса. Тук му е по-лесно да го прави, отколкото в Америка.

— И вербува новите си последователи от Европа — добавих. — Това може да е свързано повече с доверието — да приема в организацията нови хора, които вече са му препоръчани от старите членове.

— Това е част от дейността му — отвърна Анджела. — Но той досега никога не се е опитвал да установи базата си за действия в тази страна. Не мисля, че истинските му намерения са такива, поне не и в момента. Няма смисъл. Той е млад терорист, който цели да си извоюва име и слава в неговия свят. Ако осъществи атака тук, колкото и добре да е планирана тя и колкото и разрушителна да е, той пак няма да излезе от сянката на Бен Ладен. Но, от друга страна, в Европа той има достатъчно свободен терен. Ако акцията е достатъчно мащабна, това ще го постави на първо място в списъка на най-опасните терористи. Ако това е целта му, значи е избрал Европа.

— Ако не иска да копира Бен Ладен и не желае да го сравняват с него, той няма да нападне финансови институции — отвърнах аз. — Остават културните забележителности.

— Което пък ще задоволи страстта му към изкуството — допълни ме Анджела. — Има логика.

Кимнах и се приближих към нея.

— Ако беше на негово място и искаше да оставиш уникалния си почерк, да накараш да те забележат и да взривиш някой културен паметник в Италия, избивайки при това възможно най-много хора, къде би ударила? — попитах.

— Ще трябва да е такова място, което да разтърси из основи цяла Европа. Както атентатите на единайсети септември разтърсиха Америка. Сещам се за половин дузина места, които биха били подходящи — Статуята на Давид във Флоренция, „Дуомо“ Наклонената кула в Пиза, Ватикана, Колизеумът, Канале Гранде във Венеция.

— Добре ли са защитени тези места?

— Ватиканът се охранява доста добре, но предвид това, че всеки ден там прииждат тълпи от хиляди туристи, няма да е трудно да се промъкнат един-двама терористи-камикадзета, опасани с експлозиви. Галерията и останалите места са изключително уязвими. Там са монтирани голям брой охранителни камери, но когато си се омотал с експлозивно устройство и си готов да умреш, ти е все тая дали ще те видят, че влизаш или не.

— Но разбиранията на Раза за културен паметник може да се различават от нашите — казах аз. — Ние може да държим под око Рим или Флоренция, а той да удари Пиза или Милано. Нямаме право на грешка. Прекалено голям е залогът.

— Раза планира големия си удар още от първите години на терористичната си кариера. Ако е наполовина хитър, за колкото го мислим, той вече е готов с окончателния план.

Кимнах и добавих:

— И той ще пази плана си в тайна, и ще го съобщи на хората си едва когато настъпи уреченият час. Няма да го разкрие дори на Владимир, макар че благодарение на неговите пари провежда акциите си. Вече е обмислил всичко. Единственото неизвестно сме ние. Не е и предполагал, че ще се намесим толкова грубо в плановете му. Това няма да го спре, но може да го забави.

— Ако е вярно, че не е имал намерение да привлича вниманието на престъпните синдикати, тогава може пък да не е бил виновен за атентатите срещу семейството ти.

— Като му дойде времето, ще разберем. Но за тази цел първо трябва да го пипнем.

Анджела стана.

— Ще отида малко при Джак. — Тя тръгна към вратата. — После се прибирам в Италия. Ако искаме да спрем Раза, имаме да свършим още много работа. И няма да е лошо да удвоим броя на хората, които са задействани срещу Владимир.

— Довечера ще се погрижа — отвърнах аз. — Аз излитам вдругиден. Обещах на Джак, че ще ги заведа заедно с Хюго в Сентръл Парк. Освен това трябва да поговоря с Джими.

— Предай топлата ми прегръдка на твоя безмълвен консилиери — каза тя и влезе в хола. — И му предай, че ако някога се умори да се грижи за теб, съм му приготвила една вила само за него в Неапол.

— Благодаря. Без теб щях да видя голям зор.

Анджела се обърна и ми се усмихна.

— Ще ми благодариш после. След като ги изпратим на оня свят.

31.

Седях на окосената поляна в Грейт Лоун в Сентръл Парк, под сянката на едно дъбово дърво, чиито почти изсъхнали клони бяха виждали и по-добри времена. Джак и Хюго лежаха от двете ми страни, докато Джими седеше в инвалидната си количка. Беше късният следобед и слънцето грееше ярко с топлите си лъчи, а небето беше ослепително синьо. Джак вдиша глава към мен, после погледна към Джими. Усмивката не беше слязла от лицето му, откакто за първи път видя Хюго да излиза от картонената кутия, която Анджела му донесе сутринта.

— Анджела ми даде списък с нещата, които може да яде — каза Джак. — Тя също така ми каза, че ако го дресирам правилно, той ще стане най-послушното и предано куче на света.

Джими кимна и разпери широко ръце.

— Така е, чичо Джими — добави синът ми. — И най-голямото също.

— Ти се грижи за него и той ще се грижи за теб — обадих се аз. — Ще си бъдете другари.

— Като теб и чичо Джими ли?

Усмихнах се.

— С тази разлика, че Хюго ще стане с двайсет килограма по-тежък от чичо ти и ще изяжда три пъти повече храна.

Булмастифът имаше сива козина с бели петна около муцуната, врата и хълбоците. По широките му лапички се виждаше, че от кутрето ще израсне голямо куче, но дори и сега, само след няколко часа с Джак, се виждаше как покровителствено се държи животното към детето. Кутрето сякаш се впечатляваше от всичко ставащо около него — децата, които мятаха фризби; мъжът на средна възраст до металната ограда, който свиреше на тромпет; младите влюбени младежи и девойки, легнали на тревата; други младежи, седнали на постлани кърпи върху тревата със сандвичи в ръцете, отдъхващи си от напрегнатото ежедневие — но то не изпускаше от поглед Джак, попиваше с очи всяко негово движение, изучаваше маниерите му на поведение и се адаптираше към неговия глас.

Джими имитира пистолет с ръката си и посочи към Хюго с другата.

— Джими е прав — казах. — Чичо Карло по-скоро би научил Хюго да застреля натрапника, отколкото да го ухапе.

Джак стана, извади топката за тенис от задния джоб на джинсите си и я показа на Хюго.

— Да му хвърля ли топката да я донесе? — попита.

— Стига да не я сдъвче — отвърнах.

Погледах как синът ми и кутрето започнаха да си играят, след което се обърнах към Джими:

— Утре сутринта ще закарам Джак и Хюго до къщата. Той гори от нетърпение да отиде с теб и кучето на плажа. Не се радва, че пак заминавам, но е щастлив, че ще бъде с теб и чичо Карло и че вече си има нов приятел.

Джими направи няколко жеста, спокоен и уверен в маниерите си, само дето очите му излъчваха тревога.

— Имаш право — казах аз. — Искам къщата да се охранява отвътре и отвън, но не до такава степен, че Джак да се чувства като затворник.

Отново се обърнах да видя как детето и кучето си играят. Хюго дъвчеше топката, легнал до Джак, а момчето го галеше и му говореше тихо.

— Провери всеки един, Джими — добавих. — Дори и хлапетата, с които той си е играл досега. Не оставяй нищо на случайността. Ако Раза реши да ми отнеме Джак, той няма да се спре пред нищо.

Джими разлюля ръце напред-назад, този път по-енергично.

— Знам, че ще се справиш — продължих. — Просто искам да съм сигурен, че съм покрил всеки ъгъл. Не искам да загубя и него, Джими.

Жестовете на братовчед ми станаха по-бавни и спокойно и аз се протегнах и леко стиснах дланта му.

— Ако на Раза се наложи да мине през теб, за да стигне до Джак, знам, че няма да го пуснеш. Затова съм спокоен.

Облегнах се на дървото и се огледах.

— Оръжейният трафикант, с когото работи Раза, мексиканецът Сантос, на него не му пука с какви пари му плащат, стига да му плащат. Можем да му предложим два пъти повече от терориста, за което няма да искаме от него да ни продава никакви оръжия.

Джими извади бележник и написа няколко думи на листа, след което го скъса и ми го подаде.

Прочетох го и му го върнах.

— Може да не се наложи да убиваме Сантос — казах. — Щом всичко свърши и видим сметката на Раза, ще предадем мексиканеца на колумбийците. Те на драго сърце ще се заемат с него.

Джими написа нова бележка.

Прочетох я и свих рамене.

— Руснаците в последно време мълчат. По-старите босове не са толкова склонни като Владимир да си сътрудничат с терористите. Може да са заели изчаквателна позиция, да видят как ще свърши войната. Ако наистина са замесени такива големи пари, както твърди Владимир, тогава те много скоро ще се размърдат и ще действат бързо. До тогава обаче ще стоят и ще чакат.

В това отношение ние с Владимир бяхме в сходни ситуации. Аз знаех, че все още не съм дал убедителни аргументи на някои от лидерите на престъпните синдикати, че планът ми да започнем война си струва. Макар и те да се бяха съгласили да ме подкрепят във войната с хора и пари, мнозина от тях се ограничиха да запазят дистанция и да наблюдават отстрани. Няколко от групировките — Якудза, Триадите и гърците начело с Големия Майк станаха най-преданите ми съюзници и те свършиха предостатъчно работа. Останалите седяха безучастно и не се намесваха, правеха си изводи, претегляха цената на войната срещу загубите на приходи, които биха понесли заради терористите.

Ако ставаше дума само за престъпната дейност, заплахата от терористите нямаше да е толкова голяма, тъй като нямаше да повлияе значително на печалбите ни. В интерес на истината дори щяхме да имаме по-високи приходи от продажбата на наркотици и оръжие, щяхме да разширим пазара на търговия със секс — особено в продажбите на евтини порнографски филми — и да увеличим търсенето на лихвари и букмейкъри в бизнеса със залаганията. Това също така щеше да ни позволи да заздравим контрола върху международния трафик на фалшива валута, като взимаме пет чисти и истински долара за всеки един фалшив.

Но законните ни инвестиции щяха да претърпят съществени загуби. Огромните ни владения от недвижими имоти, в това число хотели и казина, щяха да пострадат, ако заради терористичните атаки движението в тези места бъдеше ограничено. От началото на осемдесетте години организираната престъпност беше взела под контрол повечето международни летища. Ние печелехме шестстотин и петдесет милиона долара годишно само от изгубен багаж. Бяхме със сериозни позиции и в бизнеса с финанси, като тихо и кротко придобивахме всичко, като се започне от хедж фондове с милиарди долари до контрол в съвета на директорите в четири големи световни банки. Назовете който и да е бизнес, ние не само че участвахме в него, но и най-вероятно имахме решаващо влияние и взимахме най-важните решения.

Именно в тази сфера терористите щяха да ни причинят загуби от милиони, ако не и от милиарди. Тези законни предприятия разчитаха на стабилност, а терористите и руските им приятели носеха само хаос. Незаконните операции не бяха така чувствителни към резките колебания в реализираните приходи. Законните операции се извършваха под зоркия поглед на властите и в много случаи заради инвеститорите и акционерите трябваше да се провеждат в чиста и спокойна бизнес среда. Поетите рискове бяха така пресметнати, че да донесат повече пари, отколкото бяха вкарани. Терористичните актове внасяха хаос и се отразяваха зле на всяка стабилност.

Джими направи още няколко жеста, движейки бавно пръстите на ръцете си, за да мога да го разбера на езика на глухонемите.

— Прав си — казах. — Засега нанесохме вреда на мрежата на Раза, но само колкото да му дадем да разбере, че сме ние. Това ни даде необходимото време да довършим подготовката за плана.

Джими ме погледна. Обикновено жизнерадостното му лице сега се беше превърнало в маска на решителност и вътрешна сила. Той стисна дланите си в юмруци и ги удари един в друг няколко пъти. Станах и поставих ръце на раменете му, след което се наведох и погледите ни се срещнаха.

— Да, време е Раза да разбере, че сме готови да стигнем докрай — добавих.

Мускулите на лицето на Джими се отпуснаха, както и тялото му. Той беше доволен от поетия от нас курс.

— Още имаме време — допълних. — Нека го използваме добре.

Той се усмихна. Изкарах количката изпод сянката на дървото и я подкарах към Джак и Хюго — улисани в игра. Спрях се да ги погледам. Синът ми и кучето се търкаляха на тревата и се гонеха под напеклото слънце. Джими вдигна глава към мен и ме погледна.

— Никой да не припарва до тях, докато ме няма — наредих му аз. — Не ме интересува, ако ще да е пощальонът или куриерът. Никой. Ако го направят, заповядай да ги очистят на място.

Джими отвори лявата си длан и прекара показалеца на дясната по вените на китката. Това беше знакът за кръвна клетва, за дадена дума.

32.

Торонто, Канада

Седяхме на голяма маса в гостната в хотел „Сътън Плейс“. Вляво от мен имаше малка купчина от папки, чашата с леденостудена вода беше близо до десния ми лакът. На масата с мен седяха членовете на „Безшумната шесторка“ и Дейвид Лий Бърк. Сред присъстващите бяха също Големия Майк Палеокрасас и Джон Лу — последният командирован при нас от Якудза. Навсякъде около Големия Майк и Джо бяха разпръснати папки и листове.

В компанията ни беше специален екип от обучени убийци-ликвидатори:

Дженифър Маласън, която още нямаше трийсет, но вече с дузина убийства зад гърба си, еднакво смъртоносна с нож и гарота.

Робърт Киндър, на трийсет и пет, ветеран от войната в Ирак и един от най-професионалните военни снайперисти.

Франклин Джей Пиърс, на двайсет и осем, кръстен на бившия американски президент, специалист по бойни изкуства, еднакво умел с ръце и крака в убийствата.

Карл Андерсън, на четирийсет и една, бивш химик в държавната лаборатория, който беше в състояние да отрови противника по десет различни начина.

Бевърли Уивър, на трийсет и две, единственият член от групата с кариера в полицията — отряд за обезвреждане на експлозиви в Северна Каролина. Тя беше и експертът по боеприпаси в екипа.

Бърк се грижеше за функционирането на Шесторката като единен екип и отговаряше за командването, когато екипът беше разгърнат за изпълнението на поредната задача.

Бърк беше служил в Специалните сили, част от времето в Италия, и си търсеше подходяща работа, в която да може да приложи уменията, придобивани близо десет години военна служба. Той не беше от хората, които мечтаят за мекия стол на консултант в някой военен конфликт или пък да проверява охраната на някоя голяма корпорация и да им дава препоръки за подобряване на мерките. Той беше роден биткаджия и пълният му потенциал се разкриваше в най-критичните моменти на боя.

В средата на моето европейско „приключение“ чичо Карло ме беше изпратил да се опитам да постигна примирие между Камората и Казалези, клон на неаполитанската мафия, които бяха решили, че им се полага по-голям пай от бизнеса в Южна Италия. Когато опитите ми за мирно решение на конфликта се провалиха, трябваше да се прибегне до по-крути и по-кървави мерки. Тогава Бърк ми се притече на помощ, намеси се в жестоката тримесечна война, в която и двете страни дадоха тежки жертви.

По време на конфликта Бърк демонстрира природния си талант на пълководец и неутолимата си жажда за битки. Той също така доказа своята преданост и ценност в не една и две ситуации. Скоро след като прахта от сраженията се разнесе, телата на убитите бяха погребани и беше постигнато примирие, аз му предложих да дойде в Ню Йорк и да работи за мен. От него се искаше да състави екип, да работи безшумно и незабелязано и да докладва само на мен. Когато нямах нужда от групата, членовете ѝ бяха свободни да се занимават с каквото поискат, стига да не се замесват в неприятности и да не поемат други деликатни поръчки. Те имаха солидно прикритие за истинските си занимание и начина, по който си изкарваха парите. Заплатата на всеки от тях възлизаше на шестцифрена сума, като Бърк взимаше един милион годишно. Освен това разходите му се възстановяваха. Исках всеки от тях да е задоволен във всичко, да не е лесно да бъде купен от опонентите ми. Макар че имах доверие на Бърк, хората, които той щеше да вербува, трябваше да отговарят на същите високи стандарти. Той изпълни мисията си перфектно и оттогава досега екипът нито веднъж не ме беше подвел. Предстоящите операции обаче щяха да бъдат най-голямото предизвикателство и за мен, и за тях. Давах си сметка, че преди да започна разговора, малцина от тях предполагаха в какъв ад щях да ги изпратя. Скоро този факт щеше да стане очевиден за всички присъстващи на масата.

Отместих папките настрани, а Бърк извади една и я подаде на Уивър, която седеше най-близо до него. Отпих вода и зачаках всички папки да бъдат раздадени.

— Това са вашите цели — казах им. — Има информация за всеки от тях, а преди да си тръгнете, Майк и Джон ще ви дадат още. Във всички случаи трябва да се стреля. Не ни трябват пленници, няма да разпитваме повече никого. Искам ги всички мъртви.

— Някакви съображения за евентуални странични жертви? — попита Киндър.

— Това няма как да се избегне — отвърнах. — Когато тези типове са в акция, те обичат да се крият зад жени и деца. Бих предпочел жертвите да са минимум, но направете каквото трябва, за да им видите сметката, особено на най-главния.

— Всеки от вас получава осемнайсет мишени, пръснати в няколко страни — включи се Бърк. — Аз ще изработя план кой къде и кога ще отиде. Не е необходимо да ви казвам, че разходите не са проблем. Ваш приоритет е изпълнението на задачата.

— Имаме ли краен срок? — попита Маласън.

— В известна степен — отговорих. — Трябва да преодолеете доста големи разстояния и да ликвидирате доста мишени. Разбирам, че това ще отнеме много време. При нормални обстоятелства ще ви трябват три-четири месеца, за да мине всичко гладко.

— А при тези обстоятелства? — попита Пиърс.

— Две, максимум три седмици — отвърнах аз.

— Някои от по-високопоставените цели ще имат засилена охрана — добави Бърк. — Мисля да запазим най-трудните за накрая и да ударим първо по-лесните. Така виждам нещата. Но ако ви се изпречи някое от големите имена в списъка, ако усетите слабо място в защитата им, не се колебайте да се отклоните от плана и действайте решително. Ясно?

Всеки от присъстващите кимна, поглеждайки набързо към имената и кратката информация за тях. Оставих ги да прочетат и се запознаят с досиетата, след което се обърнах към Големия Майк и Джон и им дадох зелена светлина.

— Вие няма да сте сами в тази операция — каза Големия Майк на групата. — Някои от вас може да са чували за мен или за Джон. Но от днес нататък мислете за нас като за най-верните ви приятели. Преди да си тръгнете оттук, ще получите номерата на мобилните телефони на всяко от лицата от досиетата. Ще ви дадем също така последните им известни адреси, любимите им ресторанти, местата им за срещи с приятели и местата им за срещи с други терористи.

— Клонирахме всичките им съществуващи номера — намеси се Джон Лу. — Но както всеки от вас знае, тези типове сменят номерата като носни кърпи. Това не трябва да ви притеснява. Когато номерата се сменят, ние ще ви изпратим новите много скоро.

— Терористите държат активирани най-малко пет телефона по едно и също време — каза Дейвид Лий Бърк. — Как да сме сигурни, че тези, които сте клонирали, са телефоните, които трябва да следим?

— Екипът ни следи комуникациите и разговорите по всички телефони от мрежата на Раза — отвърна Големия Майк. — Чуваме и научаваме всичко, което се говори по тези телефони, но на вас ще изпратим само най-съществената информация от най-важните телефони.

— И все пак няма да е със стопроцентова точност — поясни Уивър.

— Ние не го и твърдим — отвърна Джон Лу спокойно, без тонът му да стане отбранителен. — Ще ви помогнем да се доближите до тях, ще ви дадем достъп до водените разговори и така ще стесните кръга на предполагаемите места. Останалото зависи от вас.

Спогледахме се мълчаливо с Майк и аз му кимнах. Той беше не по-малко впечатлен от Джон, който се държеше като по-младия двойник на чичо си Кодону, водача на Якудза, и имаше абсолютно същите маниери. Беше висок, с дълга черна коса, красиво лице, гарвановочерни очи, които поемаха всякаква информация, но в същото време не разкриваха нищо за притежателя им. Той не издаваше никакви емоции, докато говореше. Излагаше спокойно фактите и беше единственият на масата, облечен в костюм.

— Информацията, която се съдържа в папките, заедно с информацията, която ще получите от подслушаните разговори, трябва да ви е достатъчна да проникнете в зоната на мишената — намесих се аз.

— Искате ли да доведем някого от тях жив? — попита Андерсън. — За информация, да разкрие връзките с другите клетки?

— Всички трябва да умрат — отговорих. — Всички от списъка.

— А ако открием някаква информация на мястото на ликвидацията? — попита Бърк. — Да я вземем или да я оставим?

— Ако имате време, вземете всичко, което мислите, че ще ни е от помощ. Унищожете всичко друго, което не можете да изнесете със себе си. Колкото по-малко отпечатъци оставите на мястото, толкова по-добре.

— Знаем ли с каква огнева мощ разполагат? — попита Маласън.

— Раза ще очаква изненади — отвърнах. — Също както и ние чакаме от него. Аз разчитам на това, че той едва ли ще е подготвен за толкова внезапен и толкова мощен удар.

— А руснаците? — попита Пиърс. — И те ли участват с техни сили?

— Засега нищо съществено. Но Владимир няма да стои със скръстени ръце. Той държи да контролира положението. Ако види, че групата на Раза понася тежки загуби, няма да се поколебае да се намеси. Ще изпрати колкото бойци намери за необходимо.

— Работата е сериозна — каза Бърк. Той потупа папките от купчината и подкани с поглед останалите от екипа, че е време да си вървят, да се отправят на мисия, от която може да не се върнат живи.

— Искам да ми донесете нещо — обадих се аз и всички се обърнаха към мен.

— Какво? — попита Бърк.

— Едно име.

— Ние прослушваме доста разговори по клонираните телефони — отвърна Големия Майк. — Три четвърти от тях обаче са безполезни глупости. Понякога се отпускат и говорят за някоя планирана акция или за вербуване на нов член. Спират с кодираните съобщения и говорят открито достатъчно дълго, че да разберем замисъла им и да се досетим за останалото.

— Значи искате името на техен член, така ли? — попита Киндър.

— Не — отговорих аз. — Искам името на един предател.

— Информацията, с която разполагаме, е още прясна и все още се опитваме да я разгадаем — добави Големия Майк. — Но мислим, че някой от нашите си сътрудничи с Раза, с Владимир или с двамата едновременно.

— От вашите? — недоверчиво попита Бърк и се обърна към мен.

— Рано е да се каже — отвърнах. — Не знам колко навътре в обкръжението ми е, но ме тревожи фактът, че противникът така спокойно говори за това по телефона.

— Непринуден разговор или нещо по-сериозно? — попита Бърк.

— Това, което засякохме досега, са разговори за дислокацията — поясних аз. — Къде отиват, къде ще се установят. Единствените имена, които споменават, са моето и на Големия Майк.

— И ако вече се питате — което е напълно в реда на нещата — намеси се Джон Лу — с Майк вече бяхме проверени.

— Подозираш ли някой друг? — попита ме Бърк.

— Докато не разбера със сигурност, подозирам всеки един в тази стая.

— Ако екипът ми попадне на нещо, веднага ще ви го предоставя и на вас — каза Големия Майк. — Но си мисля, че е по-добре да се опитате да измъкнете тази информация от някоя от важните клечки от списъка.

— Ако научите име, не ми го съобщавайте по телефона. Ще ми го кажете, като се върнете — наредих аз. — Не искам да му давам предимство.

— Той в нашия списък ли е? — попита Маласън.

— Не, той е в моя списък — отвърнах.

33.

Флоренция, Италия

Раза стоеше в средата на голямата зала в Галерията, загледан в масивната скулптура на Давид на Микеланджело, сътворена от великия скулптор едва на двайсет и шест годишна възраст. Залата беше пълна с туристи, които снимаха, студенти, които си водеха подробни записки, деца, които гледаха в захлас.

— Красиво творение — отбеляза Аврим.

Той стоеше до Раза, свит между група азиатски студенти, загледани във внушителната скулптура, и добре облечена американка на около двайсет и пет, прелистваща албум с фотографии на статуята, стиснала със зъби черен маркер.

— А след няколко седмици? Кой знае — отвърна Раза. — Ще се превърне отново в безформена купчина.

— Но аз мислех, че…

— Че това ще е нашата примамка ли? Може и да е вярно. Ще бъде правдоподобно за всеки, който подслушва разговорите ни — полицията, другите групи, Владимир, американеца. Така ще ги убедим, че ще ударим тук и ще ги накараме да съсредоточат силите си тук. Така необезпокоявано ще ударим на другото място. Но, от друга страна, има смисъл да взривим едновременно две бомби на две различни места. Ако успея да го направя, тогава това ще е „визитната ми картичка“.

Аврим погледна към статуята на Давид и тихо отвърна:

— Имаме ли достатъчно ресурси за подобно начинание? Както и човешки сили?

— Ако не ни достигат, ще ни дадат.

— Задачата, която си планирал, е мащабна и амбициозна. Ще накараме врагът да трепери от страх. Замисълът е гениален и ще ни спечели име в Европа, каквото име си спечели Осама в Америка на единайсети септември. Наистина ли мислиш, че е необходимо да разширим операцията?

— Бен Ладен събори и двете кули — отвърна Раза. — Но съм сигурен, че и едната щеше да предизвика същия емоционален ефект. Ние вървим по стъпките му. Той с ентусиазъм щеше да одобри плана ми. Ще всеем страх у врага и такъв смут, че оттук нататък ще очакват да ударим по всяко време и навсякъде. Най-накрая ще повярват, че никоя от техните светини не е недосегаема за нас.

— Във всеки ъгъл на залата са монтирани охранителни камери — отбеляза Аврим и заедно с Раза тръгнаха около голямата статуя. — На входа има въоръжена охрана.

— Могат да имат колкото си искат камери. Веднъж атентаторът влезе ли в Галерията, смятай мисията за приключена.

— А пазачите на външния вход?

Раза сви рамене.

— Те виждат само дългите опашки от хора.

— Значи мислиш да извършиш две атаки в един и същи ден?

— Ще бъде като поезия, нали? Огледай се. Погледни лицата им. Те са безмълвни пред красотата на това великолепно произведение на изкуството. Представи си как ще се почувстват, ако то изчезне, сякаш изобщо не е съществувало. Те никога няма да се отърсят от подобна загуба. Никога.

— Имаш ли предвид човек, ако избереш този вариант за действие?

— Знаех кой ще е човекът още преди да ми хрумне този план. Убеден бях, че ще приеме мисията, защото ще извърши нещо, което ще се помни за вечни времена.

— Той знае ли го вече?

Раза погледна към приятеля си, усмихна се и го прегърна през рамо.

— Още не.

34.

Неапол, Италия

Сантос пресече улицата посред натовареното движение, на път за малкото кафене, зажаднял за горчиво еспресо и за две-три пресни пасти. Имаше време, когато беше във великолепна физическа форма и тренираше всеки ден, тичаше по седем-десет километра и в студ, и в пек, независимо в кой град на земното кълбо се намираше. Но онези дни бяха безвъзвратно отминали. Сега нямаше нещо, което да обича повече от хубавата храна и случайния секс с някоя изискана жена. Тези неща, както и трупането на печалби от инвестиционния му портфейл, които достигаха седемцифрена сума. Той бръкна в джоба на синьото си яке и извади банкнота от двайсет евро. Беше на по-малко от три метра от входа на кафенето, можеше да усети аромата на острата напитка.

Годините на постоянно благоденствие и сигурността, която му даваха животът и работата в Европа, бяха притъпили инстинктите му. В противен случай щеше да забележи черния седан с включен двигател, паркиран пред кафенето. Щеше да види двамата непознати с кожени якета, седнали на една външна маса, които се преструваха, че четат сутрешната преса. Но Сантос направи най-голямата грешка, която човек от неговия занаят можеше да направи — беше започнал да мисли като обикновен човек.

Вратата на седана рязко се отвори и препречи пътя му. Движението така го стресна, че той изпусна банкнотата на тротоара.

— Влизай вътре и го направи непринудено — заповядах му от задната седалка.

Сантос се заинати, надникна вътре.

— Струва ми се доста неудачна идея — рече.

— По-добре ли ще е да умреш на улицата? Ако е така, аз ще си тръгна и ще се намесят онези двамата на масата. Какво решаваш?

Сантос погледна към двамата с кожените якета. Те бяха оставили вестниците на масата.

Пое си дълбоко дъх и седна до мен отзад.

— Вземи си парите и затвори вратата — продължих аз и кимнах към банкнотата на тротоара.

Той се подчини и накрая затвори вратата. Кимнах на шофьора да потегля. Колата се вля в сутрешния трафик.

— Знаеш ли кой съм? — попитах.

— Не изглежда да си дошъл да ми продаваш коли — отвърна Сантос с останки с лек мексикански акцент въпреки прекараните години в Европа.

— Ти търгуваш с оръжие и боеприпаси.

— Добре си осведомен. С това се занимавам. Доставям от тази стока на този, който има пари да си плати.

— В момента не ме интересува кои други терористични организации снабдяваш — казах аз. — Интересува ме само бандата на Раза.

— Те купиха около петдесетина сандъка и платиха за доставката в брой — отвърна Сантос. — Но ти сигурно вече го знаеш, още преди да се кача в колата ти. Но возенето си го бива. Като сложиш на колелата и позлатени в центъра джанти, всички гаджета ще са твои.

— Ще го предложа на моя механик — отвърнах.

— Искаш да спра да му продавам оръжие ли? Затова ли е цялата тази дандания?

Въздъхнах.

— Те не получават оръжието директно от теб. Винаги се намира някой желаещ да им продаде. Но ти прекарваш стоката и помагаш да стигне до тях. И от това печелиш не малко пари.

— Тогава какво искаш?

— Искам да работиш за мен.

Колата се движеше по магистралата, а шофьорът, красив млад мъж на около двайсет и пет с гъста черна коса и смугла кожа, поддържаше стабилно скорост от деветдесет километра в час, следвайки знаците по пътя към Салерно.

— Знаеш ли с кой оръжеен трафикант е работил Раза, преди да започне с теб? — попитах аз.

Сантос поклати глава.

— Мексиканците не обичат да си пъхат носа в канчето на другия. Аз не говоря много и не задавам въпроси, само изпълнявам поръчките.

— Бил е един колумбиец, Карлос Мендоса. В началото е работил с терористите, в това число и с групата на Раза. Плащали му в брой, а и той взимал оръжията евтино. Изглежда е имал връзки в Ирак — един от американските войници, пожелал да припечели нещо, а не само да се завърне жив от войната. Та краденото оръжие се озовавало в ръцете на Раза и другите като него, а дебелите пачки потъвали в джобовете на Мендоса и неговите шефове.

— Струва ми се добра сделка за всички участници — отвърна Сантос.

— Да, била е такава. И е можела да си остане, ако Мендоса е продължил да доставя оръжие, а терористите да му плащат.

— Какво е станало?

— Изглежда, тези, които правят бизнес с терористите — хора като теб и Мендоса — не живеят дълго. Понеже хората като Раза нямат много доверие на бизнес партньорите си, особено ако не споделят каузата им.

— Убили ли са го?

— Да, но не са спрели с него. Очистили всичките — човекът, който се занимавал с транспорта, банкерът му, войникът в Ирак, съпругата на Мендоса и двете му деца. Всички до един били застреляни от упор от близко разстояние. Това е начинът на терористите да ти кажат, че не са доволни от сътрудничеството.

— Доста сурово, да. Но и ние се занимаваме със суров бизнес. И нещастието на колумбиеца за мен се обърна в късмет.

— Колко взимаш от Раза за прекарването на оръжие?

— Терористите плащат по-скъпо за транспорта. Рискът е по-голям, повече очи ги следят, по-големи са дистанциите.

— Тези обяснения ги запази за счетоводителя си. Искам да знам само колко.

— Около 175 000 долара за доставка, ако няма усложнения. — Само оръжие и боеприпаси. Цената се качва, ако се включат експлозиви и други модерни играчки.

— Откога ги захранваш?

— Той се появи преди около година, може би преди четиринайсет месеца. Общо съм направил пет, може би шест доставки. Още една е на път.

— Директно ли преговаряш с него?

— Защо ми задаваш такива въпроси? — попита Сантос. — Накъде биеш? Не мисля, че баровец като теб се е притеснил от скромен бизнесмен като мен. Ако беше така, то срещата ми с теб и предложението да изиграя Раза със сигурност няма да добави повече сигурност за живота ми.

— Ще ти плащам двеста и петдесет хиляди долара на месец. В замяна искам да знам какво ти поръчва Раза да му доставиш, кога и къде ще бъде доставката. Не мога да ти дам гаранции за живота, особено щом си толкова близък с него. А и честно казано, дори и да можех, едва ли бих го сторил. Ако ти видят сметката, ще направя същото предложение на трафиканта, който заеме твоето място.

— Значи искаш от мен да ходя по нагорещени въглени за четвърт милион долара. Да кажем, че номерът мине за една, най-много за две доставки. Той не е глупак. Тъкмо обратното, Раза е хитър като лисица. А ако разбере, че ти снасям информация? С всичките пари, които ще спечеля от теб, ще мога да си позволя красив ковчег и най-добрия погребален оркестър.

— Това е краткосрочна задача — отвърнах. — Ще трябва или аз да направя всичко възможно да е такава, или Раза ще ме изпревари. Но каквото и да стане, ти ще си заминеш с моите и на Раза пари, но ще останеш жив.

— Той не е единственият терорист, с когото работя. Ако се разчуе, че съм бил двоен агент, бизнесът ми ще пресъхне.

— Това си е твой проблем, не мой. Няма да ти е за първи път да играеш двойна игра. Имам предчувствие, че ще намериш начин да излезеш от ситуацията.

— А ако откажа? Тогава какво?

— Аз не съм дошъл да си приказвам с теб, защото съм самотен. Ако откажеш, твоя воля. Шофьорът ми ще те остави пред гарата. Оттам ще се върнеш сам в Неапол.

— Без кръв и насилие?

Поклатих глава.

— Но не мога да ти обещая, че Раза няма да научи за разговора ни и може да се поинтересува за какво е станало дума. Оттам нататък си е ваша работа какво ще правите.

Погледнах през стъклото на колата, към добре поддържаните фермерски земи, тук-там се виждаше по някоя каменна къща.

— Намираме се на десет минути път от Салерно — продължих. — Искам да получа отговора ти докато стигнем.

— Няма нужда от това. Съгласен съм.

Продължих да гледам към селския пейзаж. Фермите отстъпиха пред лозя и работници, които се грижеха за гроздето, оросителна система разпръскваше вода. Тези земи бяха обработвани векове наред, като земеделските работи спираха само когато имаше нашествие на вражески войски. Култивирането на земята, чакането реколтата да узрее и накрая да загине.

— Колата ще спре срещу гарата, от другата страна на улицата — казах. — Багажникът ще бъде отворен. Вътре има раница. Тя е твоя. Твоят първи хонорар е в раницата. Вътре ще намериш и номер, на който да ми се обадиш, когато имаш информация за мен. Запомни номера и изгори листчето. Ако някой друг освен теб използва този номер и аз разбера за това, нещата няма да свършат добре за теб.

Сантос кимна.

— Трябва ли ти моят номер? — попита.

— Имам го.

35.

Париж, франция

Владимир седеше в един богато украсен стол и с възхищение огледа огромното фоайе на хотел „Джордж Пети“ — от кристалните полилеи до мраморния под и маслените платна в масивни позлатени рамки, закачени на стените. Той се прекланяше пред вкуса на французите, пред излишеството на детайли.

Тяхната висша класа имаше уникален стил, било то в облеклото или бижутата, колите или обзавеждането на домовете им. Но се възхищаваше и заради това, че те никога не парадираха с богатството си, за разлика от неговите сънародници, руснаците, които размахваха пачки като за последно. Той намираше това поведение за грубо и опасно, тъй като нищо не привличаше така нежелано внимание както човек, който разполага с големи суми пари.

— Вълка се задейства много по-бързо, отколкото предполагахме — каза Клаус Марни.

Марни беше един от двамата мъже, седнали от другата страна на масата, всеки от които пиеше водка с лед. Той беше един от най-доверените съветници на Владимир, а също така опитен професионален убиец. Беше започнал с дребни престъпления като млад и много скоро беше привлякъл вниманието на Кленско, гангстер, известен с умението си да превръща нелегално спечелените хиляди в легални милиони. Кленско беше прибрал най-добрите руски гангстери под крилото си, като им беше предложил високи заплати и процент от печалбата. „Той действаше като изпълнителен директор на голяма корпорация — една вечер ми каза чичо Карло, докато се готвех да поема юздите от него. — Плащаше им достатъчно, че да не искат да бягат в другите банди, и им даваше дял от всекидневните печалби. Ако можеш да сравняваш Кленско с някого, то е само с Лучано.“

Именно Кленско запозна Марни с Владимир и двамата се оказаха невероятна и смъртоносна комбинация, докато се изкачваха стремглаво по стъпалата на престъпната руска йерархия.

А Марни беше този, който запозна Владимир с третия човек, седнал на масата. Руслан Холт беше родом от Канада, бездомен сирак, който беше обиколил доста европейски градове като момче, преди да стигне в Русия с фалшив паспорт. Това стана след пиянски скандал в нощен клуб в Лондон, завършил със смъртта на двама души, а пръстовите отпечатъци на Руслан бяха навсякъде из заведението. Той се издигна в руския подземен свят, където никой не обръщаше внимание на полицията и където можеше да действа безнаказано, ако редовно плащаше полагащия се дял от печалбите на местните босове от неговия район.

Тримата мъже, които седяха в уютното и безопасно фоайе на един от най-престижните и луксозни хотели в света, в момента контролираха близо четирийсет процента от руската организирана престъпност. Те заедно се бяха издигнали в йерархията, заедно бяха трупали печалби и заедно се бяха разправяли с неудобни противници. С изумителна бързина преодоляваха старата гвардия и вкарваха свежа кръв в руската престъпна фауна. Продължиха да просперират дори в хаотичния нов свят, в който Съветският съюз остана далеч в историята. От самото начало си бяха поставили за цел да застанат начело и да доминират над цялата организирана престъпност по света, а не само в Русия. Засилването на тероризма и войната, обявена от някои фракции от международния криминален интернационал, им предоставяха възможност, която те бяха чакали десетки години.

— И ние на негово място щяхме да постъпим по същия начин — отвърна Владимир. — Той си дава сметка, че би било катастрофално да чака от един терорист да направи първия си ход. Затова се стреми да му отнеме инициативата, преди да е започнала битката.

— Може и да успее — каза Холт. — Но другите организации не реагираха много възторжено на предложението му. Те дадоха съгласието си повече от уважение, отколкото заради друго. Помагат му, но от разстояние.

— Затова и се обедини със Стрега — отвърна Марни.

Той беше на четирийсет и няколко години, макар че гъстата му прошарена коса и брада го правеха да изглежда по-възрастен. Марни беше ненадминат стрелец както с пистолет, така и с далекобойна снайперистка пушка. Беше също така маниак на тема фитнес и прекарваше по три часа на ден във вдигане на тежести и бягане на пътечката.

— Нищо не може да попречи на плановете на този терорист — каза Владимир. — Ще е жалко да се провали.

Холт сви рамене.

— Добър е.

Холт беше физическата противоположност на Марни, предпочиташе хубавата храна и виното пред потенето в задушните и лошо проветрявани фитнес салони. Тялото му беше закръглено и меко и Холт обикновено носеше ризи и сака с един размер по-големи. Той беше на трийсет и шест, с една година по-млад от Владимир. В организацията отговаряше за мокрите поръчки — имаше опит в планирането на убийства и отвличания, които често завършваха с платен откуп и мъртви заложници. Холт също така управляваше и носещата три милиарда долара годишно търговия с плът, като участваше в закупуването на невръстни момичета или пък организираше трафика им и ги продаваше с добра печалба на нелегалните пазари в Азия и Близкия изток. Всяко момиче, което избегнеше сексуалното робство зад граница, или биваше убивано или пък се предоставяше на руските сводници, за да изкарва пари по улиците на родината.

От тримата на масата Владимир беше най-уважаваният в престъпните кръгове.

Марни беше известен с бизнес уменията си и способността да открива таланти. Ползваше се с доверието на руската мафия и можеше да се похвали със солидни връзки извън криминалните среди.

Холт, от друга страна, беше мразен от всички, имали нещастието да се изпречат на пътя му. От десет години полициите на не една и две държави го преследваха и всеки път, когато искаха да го спипат, или обвинението им не издържаше в съда, или свидетелят изчезваше безследно само седмици след ареста му. Руските банди се държаха настрана от него, освен ако не се налагаше да работят заедно. Никой престъпен бос нямаше да каже нещо добро за него. Напротив, всички открито изразяваха отвращението си от него.

— Но след като двамата италианци са по петите му, може да се окаже прекалено трудна задача за Раза — отбеляза Марни.

— Той поиска ли помощ от теб? — попита Холт.

— Поиска само да го финансирам — отвърна Владимир. — И ако четете вестници, вече сте разбрали, че той доста добре оползотвори тези пари.

— Ние не му плащаме само за няколко вестникарски заглавия и вечерни новинарски емисии по телевизията — каза Марни.

— Хаосът, който целях да предизвикам, вече се случва — обясни Владимир. — Терористите станаха доста дръзки. Атентатите, които те извършиха през лятото, нанесоха доста сериозни щети на туризма и на всички свързани с него бизнеси. В последно време страхът се разпространява с невероятна скорост.

— Раза разполага ли с хора, които да могат да се справят с италианците? — попита Холт.

— Има престъпни синдикати, които не биха се справили и с двамата поотделно — отвърна Владимир. — А с двамата заедно — още по-малко. Но тероризмът разчита както на късмета, така и на планирането — добави. — Раза разполага с елемента на изненадата. Никой извън най-близкото му обкръжение — нито италианците, нито дори ние — никой не знае къде ще удари следващия път. Колкото и да не обичам да ме държат в неведение, това е най-добрата част от плана му. Като държи всички „на тъмно“ за намеренията си, той е с абсолютно предимство.

— А ако италианците престанат да бъдат негов проблем? — попита Холт.

— Това ще му бъде само от полза — отвърна Владимир. — От друга страна, може да накара другите престъпни организации да се намесят, понеже ще решат, че са изправени пред сериозна заплаха. А ние сме първите и единствените заподозрени.

— Е, и? — Холт сви рамене отново.

— Руслан, нямам желание да водя война с всяка една престъпна организация на света — избухна Владимир. — Поне не на този етап.

— Но само ако всяка една група се включи във войната — намеси се Марни. — Досега само няколко са изразили намерение да воюват. Ако не бяха италианците, тези групи навярно щяха да решат, че сега не е моментът за пълномащабни действия.

— Колкото и да не ми се иска, но ще се съглася с Марни — обади се Холт. — Той има право. А и ако решат да воюват, то ще трябва да се изправят срещу нас, а не срещу неколкостотин терористи. Само тази перспектива би ги възпряла.

Владимир се облегна в удобното кресло и погледна към портрета на някакъв граф отпреди векове.

— Ако ще го правим, то ще трябва да елиминираме и двамата едновременно — изрече след няколко секунди размисъл. — Ако предпочетем единия пред другия, оцелелият ще ни погне с всичките си сили.

— Те виждат ли се? — попита Марии. — Доколкото разбирам, са си близки.

— Ще трябва да е на публично място — отбеляза Холт. — Домът ѝ в Неапол се охранява като военна база. А на негова територия Вълка е буквално недосегаем.

— Тогава къде се срещат? — попита Владимир.

— Обикновено в хотелски апартаменти — отговори Холт. — Силно охранявани. Когато той е в Неапол, се срещат в имението ѝ. Вълка има няколко къщи и е трудно да бъде засечен къде точно се намира. Непрекъснато е в движение, особено след смъртта на жена му и дъщерите му.

— Няколко пъти я е извеждал на вечеря — добави Марии. — Прочетох го в едно от досиетата, които имаме за тях. Стрега е собственичка на няколко ресторанта, повечето в Неапол, други в Рим. Ако отидат да вечерят заедно, то според мен ще е в някое от тези заведения.

— И двамата мразят бодигардовете — каза Владимир. — Още ли е така?

— Може да не ги харесват, но не се отказват от тях — отвърна Холт. — Стрега има двама мъже, които никога не я изпускат от очи. Където ходи тя, те я следват като сенки. И се появяват само ако има някакъв проблем. Тя се чувства неуязвима в Неапол, но тези двамата са с нея още от тийнейджърската ѝ възраст и баща ѝ настоява да я следват навсякъде.

— А Вълка? — попита Владимир.

— Синът му се охранява денонощно — отвърна Марии. — Както и всичките му жилища и офиси. Колкото до самия него, той изглежда се движи сам. Поне няколко пъти, когато сме го виждали на публични места. С охрана е само когато е със сина си. Но ние от опит знаем, че най-добрите бодигардове остават невидими за врага, докато не се наложи да стрелят по него.

— Сега са партньори и ще трябва да се срещат по-често — продължи Владимир. — Ако, както казваш, Стрега е убедена, че никой не би дръзнал да я нападне в Неапол, тогава градът е идеално място за нашия ход.

— Раза кога възнамерява да задейства плана си? — попита Марни.

— Последният транш, който ми поиска, беше най-големият до момента и последният — отвърна Владимир.

— Две-три седмици?

— Тогава трябва да планираме акцията срещу Вълка и Стрега да е не по-късно от десет дни — каза Холт. — Престъпните босове ще трябва да се прегрупират и да решат как да постъпят, но докато стигнат до някакво решение, Раза вече ще е свършил пъкленото си дело.

— Очистете ги и двамата — нареди Владимир — при първа възможност. Изпратете най-добрите ни хора, но нека групата да не е голяма. Ще трябва да действат светкавично.

— Можем да заложим бомба в някой от ресторантите ѝ — предложи Холт. — Така се премахва рискът от престрелка.

— Искам доказателство за смъртта им — отговори Владимир. — Другите престъпни синдикати също ще искат да са сигурни. А най-сигурното доказателство е куршумът.

36.

Неапол, Италия

— Полицията май е открила нещо интересно — каза Анджела.

— Сериозно ли е? — попитах.

Тя сви рамене.

— Един детектив от Рим ни го даде. За него случаят не е поредният като всички други. Той е мотивиран. Като теб.

— Като мен?

— По-малкият му брат също работил в полицията. Бил доста добър в задържането и откриването на терористи. Наскоро загинал на летището в Рим.

— Бомбата пред терминала. Това беше работа на Раза, горе-долу по същото време той сключи сделка с Владимир.

Двамата седяхме в ъглово сепаре в един от най-старите ресторанти в Неапол, „Мими ала Феровия“, близо до сградата на съда. Нямаше американски президент от Дуайт Айзенхауер насам, който да не беше идвал тук. Техните фотографии заедно със снимките на безброй политици и филмови звезди украсяваха стените на заведението.

Анджела беше предложила да излезем на вечеря и не се наложи да ме убеждава дълго. Намирахме се в нейния град и двамата ѝ най-добри стрелци бяха накъде наблизо, готови да реагират при първа опасност.

Сервитьорът се приближи и отвори бутилка скъпо червено вино.

— Само за дамата — казах му.

— Не виното убива, Винсънт — изрече Анджела, — а куршумите. А и ти като истински джентълмен не можеш да оставиш дамата да пие сама.

Кимнах на сервитьора и той наля и в двете чаши, след като Анджела махна с ръка на неговото предложение първо да опита от виното.

Вгледах се в нея замислено. За миг ми се стори като момичето, с което се запознах през онова лято преди много години, красива девойка с диво сърце и цял град зад гърба ѝ. Тя беше с тясна черна пола и черна блуза. Тънката ѝ перлена огърлица блестеше на светлината на свещите.

— Това ченге…

— Лука Франтони — допълни Анджела. — Брат му Реми бил един от полицаите, които неуспешно се опитали да обезвредят терориста в Рим.

— Преди давал ли ви е информация?

— Не е това, което си мислиш — каза тя. — Той не е купен нито от нас, нито от някой друг. Предава ни информация само ако смята, че това ще му помогне да пипне негодниците, в конкретния случай — Раза. Знае, че сме погнали Раза, а и той също иска да се добере до него. Това е.

— Не това имах предвид — отвърнах. — Просто исках да попитам колко достоверна е била информацията, която ви е давал досега.

— Никога не ни е навеждал на фалшиви следи.

— Какво е открил той?

— Преди три вечери ченгетата от антитерористичния отдел на римската полиция нахлули в конспиративна квартира, близо до Виа Венето. Арестували трима души и конфискували няколко лаптопа, Франтони разпознал в един от арестуваните член на клетката на Раза. Онзи стоял ниско в йерархията, но се намирал в групата от доста време и можело да е дочул нещо интересно.

— Полицията не откри нищо на мястото на последния атентат — казах аз.

— Да, и информацията, която Франтони получил от терориста, може да не доведе до нищо, но си струва да я проверим.

— Каква е тя?

— Скицник, който много прилича на този, който открихме на гарата. — Анджела замълча, когато сервитьорът дойде с голяма купа салата е пиле, лимон и броколи на нея, а на мен — стейк пицайола и печени картофи. Двамата отказахме пипера и тихо изчакахме сервитьорите да се отдалечат от масата ни. — Задържаният казал на Франтони, че скицникът принадлежи на Раза.

— Какво имаше вътре?

— Рисунки е въглен, също като в първия. Реплики на творбите на Микеланджело, Караваджо и Рафаел заедно с негови записки.

— Раза обича изкуството, но мрази света.

— Той може да реши да унищожи това, което обича — отвърна Анджела. — Ако можем да си направим някакъв извод от скицниците, то е именно този.

Няколко минути се умълчахме, докато се хранехме. В компанията на Анджела ми беше уютно, както винаги. Чувствах, че мога да сваля гарда. Надявах се да не греша. Не се доверявам лесно на хората. Човек не достига върха на кариерата в средите на организираната престъпност, като се доверява на всеки срещнат. Не можех и да не си давам сметка за жестоката истина — че зад красотата и чара на тази жена се криеше бруталният водач на една от най-многобройните престъпни групировки в света. Камората участваше в толкова много сфери, легални или не, че си бяха спечелили от полицията и службите на закона прякора „Октопода“.

Наред е това оставаше и въпросът за „къртицата“, която се намираше или в моята организация, или в някой от другите синдикати. Мисълта за предател в моите редици ме беше плашила винаги и аз правех всичко възможно, за да предотвратя подобна опасност. Всички шефове на мафията са обсебени от мисълта за предателство и подозират всеки — като се започне от близкото им обкръжение и се стигне до онези в периферията. Причините и мотивите някой от съюзниците ти, бизнес партньорите или съветниците ти да те предадат са много елементарни — пари, власт. Понякога го правят от завист, друг път, за да поправят някаква несправедливост според тях. Откриеш ли Юдата, всичко си идва на мястото.

Давах си сметка, че всеки би имал причина и интерес да ме отстрани от пътя си.

Бащата на Анджела може и да ѝ беше позволил да си партнира с мен, докато в това време можеше необезпокоявано да действа подмолно зад гърба ми и да уговаря сделка с врага.

Чичо Карло не беше много склонен да жертва хората си в дълга и кръвопролитна война, но пък много по-охотно би приел пари от руснаците.

Анджела може да се беше съгласила да ми помогне, за да ме държи под око в Италия, в нейния обсег, което беше доста удобно, ако решеше да ми устрои капан.

Или пък можеше да е всеки друг от босовете на престъпните синдикати, присъствали на първата ни среща. Всички те имаха доста силни мотиви да ме ликвидират.

С други думи, всеки по всяко време можеше да забие нож в гърба ми.

— Франтони ни каза и нещо друго — продължи Анджела.

— Какво?

— Преди два дена полицията откри нещо във Флоренция. В една кола, паркирана пред конспиративната квартира на Раза, близо до Порто Векио.

— Какво?

— Няколко картички с фотографии на „Давид“. Самите картички не са нещо особено, но все пак…

— Раза на практика живее в музеите, те са му като втори дом — отвърнах. — Той планира терористичните си атаки в галериите на музеите. Не бих се изненадал, ако реши да взриви някой от тях.

— Може би — отвърна Анджела. — Или може да са си само обикновени картички.

Огледах ресторанта. Когато влязохме, беше пълен с хора, но сега бяха останали само няколко двойки. Двамата с Анджела седяхме с гръб към стената, с лице към улицата. Беше десет часът и няколко минути, а тази част на Неапол, обикновено много оживена и шумна, беше пуста. От мястото си виждах стъпалата на сградата на съда и от другата страна тясната уличка, която водеше към старата железопътна гара.

Тогава забелязах една кола, последен модел „Мерцедес“, седан с четири врати, със затъмнени стъкла. От двата му ауспуха излизаха бели облачета дим.

— В момента само гадаем — продължи Анджела. — Трябва да се доберем до надеждна информация, и то час по-скоро.

— Бодигардовете ти къде са сега? — попитах, без да отмествам поглед от прозореца. Дали паркираната кола беше само примамка? Дали убийците щяха да се появят от друга посока?

Анджела бързо проследи погледа ми.

— Ако има проблем, за петнайсет секунди ще са тук.

— Задният вход на заведението през тоалетната ли е?

— Да, излиза на една тясна пътека-уличка, която отвежда към по-широката улица срещу сградата на съда.

— Не мисля да го използвам. Искам да знам, в случай че се опитат да ни изненадат в гръб.

— Да не ги чакаме да ударят първи. — Тя стана и излезе от сепарето. Отвори дамската си чантичка и извади деветмилиметров пистолет. — Ако не си въоръжен, имам и втори.

Усмихнах се, излязох от сепарето и извадих глока от кобура на бедрото ми. Огледах ресторанта, за да се уверя, че останалите клиенти са още по масите, а сервитьорите — на мястото им.

— Триста евро ще стигнат ли за сметката? — попитах и бръкнах за портфейла.

— Няма да плащаш нищо — отвърна Анджела, вперила очи в колата отвън. Бавно, с отмерени крачки, тя тръгна към външната врата на заведението. — Ти си в моя град и аз черпя.

— Когато излезем, аз ще се заема с онези в колата. Твоите хора ще ни прикриват. Ако стане напечено, ти изчезвай оттук.

— Хубав план, но нямам намерение да го следвам. Иначе е хубав план.

Хванах ръката ѝ и я погледнах в очите.

— Ако нещо се случи с теб, баща ти ще ме убие или ще нареди да ме убият.

Анджела се разсмя.

— Баща ми иска да те убие още откакто отказа да се ожениш за мен.

Тя се доближи до мен и ме целуна по устните. После бавно се разделихме и всеки от нас тръгна към вратата.

Излязохме от ресторанта спокойно и непринудено, като държахме пистолетите ниско встрани, с цевите надолу. Анджела ме хвана под ръка. Улицата беше пуста. Светлината на уличните лампи беше замъглена от влагата. Излязохме на тротоара, Анджела беше облегнала глава на рамото ми и беше скрила оръжието зад кръста си. Продължихме да вървим. В същото време четирите врати на седана рязко се отвориха. Четирима мъже, всички до един с внушителна физика, изскочиха от колата, сякаш вътре беше избухнал пожар. Насочиха към нас оръжие. Аз леко пристъпих пред Анджела, за да я предпазя от неприятелския огън, вдигнах глока и стрелях два пъти по мъжете, които вече бяха на по-малко от десет метра. Куршумите зачаткаха по паважа, вдигайки облачета прах и отломки.

Някой от тъмното стреля и улучи.

Скрити дълбоко в сянката на Съдебната палата вляво от нас, Брунело и Манцо уцелиха мишените си с хирургична и смъртоносна прецизност. Всичките им куршуми попаднаха в главата или сърцето на жертвите. Само след броени секунди четиримата мъже лежаха на земята мъртви или умиращи.

Всичко стана за по-малко от три минути. Четиримата стреляха пет-шест пъти, но напосоки, без да улучат никого от нас. Погледнах към труповете им и веднага разбрах, че не те са истинските убийци. Те бяха жертвените агнета, пратени да ме заблудят, да ме накарат да си помисля, че всичко е завършило успешно, докато в действителност не беше.

— Засада! — извиках на Брунело и Манцо.

— Уличката до съда — обади се Анджела. — Или вратата, водеща към кухнята на ресторанта. Това са единствените места, от които могат да излязат зад нас.

— Дали някой от ресторанта няма да се обади на ченгетата? — попитах.

— Не, не и тук — отвърна тя.

Улицата беше необичайно тиха. Нямаше минувачи, нито коли. Сякаш се намирахме в изоставена част на града. Хвърлих поглед към Анджела, която беше застинала и се ослушваше и за най-лекия шум. Тялото ѝ беше като на котка, преди да скочи върху жертвата си. Брунело и Манцо останаха скрити под булото на тъмнината, някъде зад мен.

Тогава се чуха нечии стъпки. Вървяха към нас — от уличката и от задната врата на ресторанта. Може би бяха осем стрелци, може би повече. Това не беше работа на Раза, миришеше ми на руската мафия. Само Владимир можеше да жертва с лека ръка четирима души, за да ни заблуди, че покушението срещу нас е минало.

Макар и вътрешно да се възхищавах на дързостта и бруталността на този ход, аз никога не бих постъпил по подобен начин. Никога не бих вербувал някого в моята организация само за да послужи за примамка, за пушечно месо. По движенията, по лошо скроените дрехи и по неспособността им да уцелят две неподвижни мишени от близко разстояние, беше ясно, че четиримата млади мъже на земята бяха аматьори, които се бяха хванали на обещанието за бързо израстване в криминалната кариера. Навярно дори не им бяха платили за задачата, а седанът беше откраднат от съседните улици на иначе заможния квартал.

— Качи се в колата — казах на Анджела и посочих натам с пистолета. Четирите врати на седана стояха още отворени. — Ние тримата ще те прикриваме.

— Те са ми ценни, а ти си ми партньор. Няма да ви оставя сами. Но съм очарована от проявената от теб загриженост.

— Не ти казвам да бягаш. Качи се в колата и се насочи към стрелците. Включи фаровете на дълги светлини и стреляй към уличката. Дръж шофьорската врата отворена.

Анджела тръгна към паркираната кола.

— Но защо? — попита.

— Защото ще скочиш от колата миг преди тя да навлезе в уличката.

— А тези, които ще излязат от ресторанта?

— Твоите хора имат по-добра позиция да ги пресрещнат. Щом видят колата да се движи, те ще знаят какво да направят.

— Ти къде ще си?

— Зад теб и ще те прикривам.

Анджела бързо скочи зад волана на мерцедеса и зави към уличката. Докато завърташе волана, тя включи фаровете на дълги. Единият ѝ крак висеше отвън, токчето на обувката стържеше по паветата. С дясната ръка държеше волана, а с лявата ръка с пистолета стреля през отворения прозорец, по уличката, по посока на приближаващите се нападатели. Куршумите на нападателите улучиха предницата на колата и разбиха едната страна на предното стъкло.

От улицата, водеща към Съдебната палата, от двата ѝ края, отекнаха бързо един след друг няколко изстрела. Брунело и Манцо се включиха в ожесточеното сражение.

Аз тичах зад колата и също стрелях по уличката. Светлините на фаровете заслепяваха нападателите. Преброих седем от тях. Трима вече бяха на земята, а един всеки момент щеше да се строполи.

Седанът беше само на сантиметри от входа към уличката, когато Анджела скочи от колата и се претърколи на паважа, стиснала пистолета в ръка. Аз вървях зад колата, смених пълнителя на глока с нов, спрях до нея и ѝ помогнах да се изправи.

— Свършиха ми патроните — каза тя.

Прегърнах я през кръста с една ръка, а с другата стрелях по нападателите, които сега се опитваха да се промъкнат покрай седана, блокирал изхода от уличката.

— Тръгни към твоята кола — казах ѝ. — Но стой зад мен.

— Колко още остават?

— Може би трима. Но единият е ранен.

— Няма да оставя Брунело и Манцо.

— Няма да си тръгнем оттук, докато не очистим и последния стрелец.

— Боеприпасите ти свършват — отбеляза Анджела. — Ще ни трябва още оръжие.

Тя се отдели от мен и изтича към телата на четиримата стрелци, които ни бяха нападнали първи. Техните оръжия бяха разпръснати по паважа. В това време забелязах как един от нападателите, ранен във врата, се промъкна покрай седана и се прицели в нея. Нямах време да я предупредя и затова, без да мисля много, затичах към нея, стреляйки в движение.

Тъкмо се озовах пред Анджела, когато усетих болка в лявото рамо. Миг по-късно силата на удара ме свали на земята. Тя застана пред мен и стреля три пъти по стрелеца, който се намираше само на три-четири метра от нас. Два от куршумите попаднаха в целта.

Единият — фаталният — проби малка дупка в лявата скула на мъжа и той падна по лице на земята.

Анджела се обърна към мен, разтвори коженото ми яке и разкъса синята риза, която беше мокра от кръв.

— Раната е дълбока — каза — но няма засегната кост. Ще изгубиш кръв, но ще ти мине бързо.

— Ризата, която току-що скъса, беше любимата ми. „Армани“ — процедих през зъби заради болката. — Имам я от години.

Тя се засмя и ми помогна да стана. Надникнахме в уличката и се уверихме, че освен телата на убитите и ранените нападателите няма никой друг. Чуваха се само стоновете на ранените. Беше тихо и в другия край на улицата до Съдебната палата. Чуха се стъпки в тъмнината и след малко оттам се показаха Брунело и Манцо. Манцо куцаше, подпрян на Брунело. Двамата вървяха с насочени пистолети и се усмихнаха, като ни видяха — застанали между седана и четирите трупа. В далечината се чуха сирени на полицейски коли.

— Да вървим — каза Анджела и се обърна към нейната кола, хванала ме през кръста с една ръка. — Наблизо има болница, където ще обработят раните ви. Като ви зашият и превържат, ще те заведа у дома и ще останеш там, докато се оправиш.

Докато бавно вървяхме към колата на Анджела, хвърлих бърз поглед към труповете зад нас. Колко ли още щяха да загинат, преди да свърши тази война?

— Тази вечер имахме късмет — казах на Анджела, игнорирайки болката в рамото.

— И ще е добре и занапред късметът да е на наша страна — отвърна тя.

37.

Флоренция, Италия

Във всяка стая имаше поне един мъртъв терорист.

Имението от тринайсети век някога беше служило за дом на херцог, известен с колекцията си от вина от цял свят. През вековете тук се бяха провеждали пищни обяди, охолни вечерни приеми и десетки сватби, на които бяха присъствали най-заможните и прославени жители на града.

Но днес просторните стаи на палацото бяха станали за първи път безмълвни свидетели на истинска касапница.

„Безшумната шесторка“ беше направила първия си ход срещу мрежата на Раза.

Те бяха нападнали през нощта, докато градът още спеше, а единственият шум идваше от буйните води на Арно. Бяха минали през сградата бързо и ефикасно под прикритието на димни гранати. Имението беше едно от шестте конспиративни скривалища на Раза и неговата терористична клетка. Четиринайсет стаи, разположени на три етажа, и шестнайсет терористи, разквартирувани из тях. Стаите бяха опразнени от най-пищната мебелировка и вместо нея бяха поставени сгъваеми маси, с подредени върху тях компютърни монитори, принтери и устройства за проследяване на мобилни телефони. В тези стаи също така беше скрито оръжие, достатъчно за провеждането на няколко десетки терористични операции.

Всеки от членовете на „Безшумната шесторка“ беше използвал своите конкретни умения, за да елиминира терористите. Маласън беше използвала ножове и гарота и беше оставила след себе си четири трупа. Киндър очисти също толкова, стреляйки от упор в главата или сърцето. Пиърс приложи бойните си изкуства, като повечето му жертви починаха от пречупване на врата. Водачът на екипа Бърк застреля охраната на външните врати и във вътрешните коридори.

Докато клането беше в разгара си, Уивър и Андерсън поставяха таймери в ъглите на сградата и настроиха експлозивите да избухнат петнайсет минути след уречения момент на оттеглянето на екипа.

Цялата операция, от влизането на екипа до събирането им накрая в главната зала, отне по-малко от двайсет минути.

— Извадете харддисковете — нареди Бърк. — Прегледайте разпечатките и вземете всичко, което си мислите, че си заслужава.

— А телефоните? — попита Андерсън. — В тази и в другите стаи преброих поне трийсет.

— Сверете ги с нашия списък на съществуващите номера — каза Бърк. — Вземете само тези, които са в списъка.

Пиърс извади от раницата си шест сгънати пътни чанти и ги разтвори върху мраморния под.

— Тук слагайте оръжието, което откриете — заповяда той на хората си. — Не трябва да остане нищо друго освен труповете.

— И побързайте — допълни Бърк. — Бомбите ще избухнат след по-малко от десет минути.

Маласън седна на сгъваем стол и се зае да преглежда нещо на компютърния монитор. След малко взе мобилния телефон на масата. Прегледа номерата, записани в паметта му, и се спря на един. Няколко секунди се вглежда в този номер и накрая каза:

— Бърк, ела да видиш нещо.

Той прекрачи трупа на един от мъртвите терористи и подаде цял наръч оръжие на Киндър. После застана над Маласън и погледна в дисплея на мобилния телефон.

— Какво е това? — попита той.

— Ти ми кажи — отговори тя.

Бърк отново огледа списъка на номерата и разпозна един от тях — този, който беше трайно запечатан в паметта му и на който беше звънял досега само четири пъти, откакто знаеше за него.

— Вземи го с теб — каза той и върна телефона на Маласън. — Когато се върнем, трябва да проверим на кого са звънели от него и кой му е звънял. Помоли Гърка да ти помогне.

— Да му казвам ли защо го правим?

— Няма нужда.

Бърк се обърна към останалите от групата и извика:

— Товарете багажа и да изчезваме оттук. Имаме по-малко от четири минути да стигнем до колата.

„Безшумната шесторка“ напълни тежките чанти с оръжие, амуниции, записки и папки, всеки от екипа метна по една на рамо и тихо и бързо излязоха от палацото, построено така, че да издържи на изпитанието на времето, но не и на десетина парчета мощен пластичен експлозив.

След като всички се качиха в микробуса, Киндър, седнал зад волана, включи на скорост и подкара бавно по уличката. Минути по-късно експлозията озари нощното небе и изпочупи стъклата на прозорците на къщите в радиус от километър и половин, задейства алармите на колите и детекторите за пожар. Взривът беше толкова силен, че от ударната вълна микробусът се килна на една страна. Киндър стисна здраво волана и се отправи на север, към магистралата, която щеше да ги изведе от центъра на Флоренция.

Те оставиха след себе си шестнайсет мъртви последователи на Раза и едно унищожено имение. Седнал на предната седалка, Бърк беше потънал в мислите си, доволен от успеха на мисията, но в същото време озадачен от информацията, събрана от мястото. Той се загледа в пейзажа навън и сутрешното слънце, което се беше показало срамежливо на хоризонта, но още не беше готово да изгрее и да посрещне новия ден. Бърк извади мобилния телефон от куртката си, подържа го за миг, след което набра един номер.

Аз вдигнах след второто позвъняване.

— Подаръкът е опакован и платен — изрече Бърк.

— Добре — отвърнах. — Всички ли успяха да излязат, преди да затвори магазинът?

— Дори ни остана време.

— Значи всичко е минало добре — отговорих и понечих да приключа разговора.

— Не всичко.

Спрях се и се облегнах назад в стола си.

— Още съм на линия — казах.

— Има проблем.

— Какъв проблем?

— Вътрешен е?

— Колко вътрешен?

— Още не знам. Но достатъчно.

Затворих телефона и го оставих на масичката за кафе вляво от мен. Облегнах си главата на дебелата възглавница. Лявата ми ръка беше превързана и бинтована и още подута от огнестрелната рана. Загледах се навън, към градината във вилата на Анджела. Сам в нейната стая за гости. Сега вече знаех, че трябва да се боря не само с Раза, неговата клетка, с Владимир и неговата руска мафия.

Сега вече знаех, че предателят е в моя лагер.

38.

Рим, Италия

Двама души завързаха с тиксо Сантос за тръбата на парното до стената на тясното мазе.

— Ако хората ми разберат за това, ще си имаш сериозни неприятности — каза Сантос на Раза. — Няма нужда от подобни неща. Ако искаш нещо от мен, кажи ми, но не ме връзвай за тръби.

— Ти нямаш никакви хора — отвърна атентаторът. — Ти си само един прост оръжеен трафикант. Такива като теб с лопата да ги ринеш.

— Може да е така, а може да не е — отвърна Сантос, все още в неведение какво иска от него другият.

— Аз ти се доверих — каза Раза.

— Не съм те подвеждал никога, Раза — отвърна Сантос. — Доставките винаги бяха навреме, стоката винаги отговаряше на договореното и обещаното. Ако е заради онези твои хора, дето са ги очистили миналата нощ, аз нямам пръст в това. Просто малшанс.

— Ти не си бил там, но това не означава, че нямаш никаква вина за случилото се.

— Не знам за какво говориш.

— Нека тогава ти опресня паметта.

Раза се приближи до малката дървена маса и взе от нея нож с назъбено острие и прокара пръст по зъбците.

— Ти познаваш човека, който уби хората ми и открадна оръжията, които бях купил от теб — каза, вперил очи в ножа. — Дори може да познаваш тези, с които работи той.

— Знам кой е. Нямаше да имам успех в моя занаят, ако нямах свои източници на информация. Но аз познавам по име всички босове на синдикатите. Това е част от бизнеса ми.

— Ти си готов на всичко за пари — каза Раза. — Знаех го, когато започнах да работя с теб. Но не предполагах, че си готов и да предадеш за пари. Но грешката си е моя.

Сантос замълча и се вторачи в Раза, който продължаваше да държи назъбения нож. Мексиканецът си даде сметка, че са го разкрили. Даде си и сметка, че не може да предложи нищо — било то оръжие, информация или каквато и да е сума пари — в замяна на което да го пощадят и да му позволят да си тръгне от това мазе.

Сантос разбра, че днес ще умре.

— Трябваше да се извъртя някак — накрая отвърна. — Вълка ме беше притиснал в ъгъла. Когато си притиснат, нямаш друг избор, освен да приемеш да играеш двойна игра. На теб доставях оръжията, а на тях — информация за доставката. Получавах пари от двете страни. Беше най-добрата сделка за мен и затова приех. И ти на мое място би сторил същото.

— Едва ли.

— Говориш така, защото не си бил в подобна ситуация. Ако имаш късмет, никога няма и да се окажеш. Но аз може и да им предавах кога се очаква да пристигнат доставките за теб, както и какво съдържат те, но никога не им разкрих твоите конспиративни квартири и имах много основателна причина за това.

— И тя е?

— Аз не знам нищо за тези твои скривалища. Ти никога не си ми казвал, а и аз не съм те питал. Така че може и да си разбрал, че снасях информация на Вълка за нашите сделки. Но тази нощна акция? Нямам нищо общо с нея. Някой от твоите хора е.

Раза се приближи и го удари в лицето с опакото на дланта си.

— В групата ми няма предатели! — каза.

Сантос се усмихна, една сълза се търколи по бузата му, която се зачерви от удара.

— Скъпи, зад всеки може да се крие предател.

Раза го изгледа гневно.

— Предателят умира от ужасна смърт — каза. — Умира заслужено в мъки и това служи като сигнал за другите. Дори може да изпратя останките от тялото ти на Вълка. Да му покажа какво се случва с предателите, които той внедрява в групата ми.

Сантос се изсмя силно.

— Да не мислиш, че му дреме какво ще стане с мен? И какво според теб ще направи, когато му занесат парчетата от тялото ми? Ще побегне и ще се скрие? Човек като него? Като мен? Ние влизаме в тази професия с пълното съзнание какво ни очаква и как може да Свършим. Това не ни плаши. А хора като теб ни плашат още по-малко. Вълка е гангстер. Ти си откачалка. Това е голямата разлика.

Раза стисна ножа и го заби до дръжката в корема на Сантос. После погледна нещастника в очите, очаквайки предсмъртните му конвулсии, усещайки как се лее топлата кръв по китката му. Повдигна нагоре ръката си с ножа, разпорвайки жертвата си, срязвайки тъкани и вени, докато накрая Сантос не забели очи и от ъгълчетата на устата му не потекоха тънки струйки кръв. Той пусна дръжката на ножа, отстъпи назад от локвата кръв, която се образува в краката му, и кимна на двамата младежи, застанали отстрани.

— Изчакайте да му изтече кръвта — нареди. — После изгорете тялото му. Сякаш изобщо не е съществувал.

39.

Ню Йорк, САЩ

— Откога знаеш? — попитах.

— Отпреди около седмица — отвърна Големия Майк.

Бяхме седнали на бара в един ресторант в центъра на Манхатън. Цялото заведение беше празно, а персоналът щеше да дойде на работа, за да готви за обяд чак след час.

— Но реши чак сега да ми кажеш.

— Трябваше да се уверя, че е така, Винсънт. Трябваше да съм сто процента сигурен, че е така.

— Как проследи разговорите до него?

— Не беше лесно. Той е добър, винаги е бил добър в работата си. Почти колкото мен. Но почти. Най-голямата му грешка е, че не е допускал някой да се усъмни в него и да започне да го проверява.

— Има ли риск това да е някакъв капан? — попитах аз. — Ами ако целта им е да ни накарат да се вторачим вътре в собствения си лагер, докато някой друг върши мръсната работа?

— И аз се надявах случаят да е такъв. Проверих всичко по два пъти, че и по три. Няма кой друг да е. Джими е „къртицата“ на Владимир.

Новината направо ме съсипа. Не можех да я приема, да се примиря с нея на някакво ниво — нито лично, нито професионално. На пръв поглед подобно нещо беше безсмислено и глупаво, дори твърде жестоко, предвид трагедията, която беше сполетяла мен и семейството ми. Предателствата са често явление в моя занаят, често и очаквано. Не бях наивник и допусках, че и на мен някой ден ще ми се случи. Затова винаги бях нащрек за всеки подозрителен знак.

Но и в най-мрачните си кошмари не бях предполагал, че ударът ще дойде от Джими.

Той беше най-близкият, най-довереният ми приятел. Човекът, с когото споделях всичките си съмнения, тревоги, страхове. И той винаги с готовност ми даваше утеха, даваше ми напътствия и съвети. Ако имаше някой, който да знае всичките ми тайни, който беше наясно с мотивите ми и можеше да предугади всеки мой ход, това беше брилянтният младеж, прикован за цял живот в инвалидна количка.

Но трябваше да мисля и за Джак, когото Джими пазеше и наглеждаше. Предателството му излагаше на опасност живота на сина ми.

— Какво възнамеряваш да предприемеш? — попита ме Големия Майк.

— Не знам. За първи път не знам как да постъпя.

— Не можеш да оставиш така нещата. Но не можеш и да подминеш факта само защото предателят ти е близък.

— Не, много повече от това е.

— Само ако го оставиш да е така. Ще те попитам нещо. Ако не Джими, а аз бях предателят, пак ли нямаше да знаеш какво да правиш?

Поклатих глава.

— Не, с теб щях да се разправя набързо, бъди сигурен в това. Не искам да мисля за подобни ситуации, но нищо нямаше да ме спре да го сторя.

— А Джими с какво е по-различен? Заради недъга му ли? Защото си мислиш, че двамата с него сте като братя? Сега всичко това са само разбити илюзии, Винсънт. Има предател и този предател е от най-приближения ти кръг. Той представлява риск за цялата операция. А също така за теб, за Стрега, за мен и най-важното, за Джак.

— Мислиш ли, че Джими би позволил да наранят Джак?

— С действията си той вече го е допуснал. Сега враговете ти имат такъв достъп, какъвто би бил невъзможен без наличието на „къртица“ от такъв ранг в твоя лагер.

— А какво мислиш за случилото се на самолета? — Думите сякаш сами неволно излязоха от устата ми. — Дали и той не е участвал в плана?

— Малко е вероятно. Него проверих най-напред и излезе, че е чист. По всяка вероятност Джими се е решил на предателство това лято, седмица или може би две след срещата на Съвета.

— Може ли да го използваме по някакъв начин? — попитах. — Поне докато не реша как да постъпя в тази ситуация.

— Дай ми пример.

— Ако кажем на Джими, че знаем задето Раза планира удар, че дори обмисля възможност за двойна атака? Че знаем за плановете му и че възнамеряваме да ударим първи?

— И той ще предаде информацията на Владимир, който ще я предаде на Раза. Добре, ако е така, ние какво ще спечелим?

— Ако замисълът проработи, можем да засечем техни разговори за истинските им планове, което ще ни изведе на вярната посока.

— Или?

— Или те ще ускорят осъществяването на плана. Ще преместят датата и ще ускорят подготовката. И по техните действия ще можем да локализираме местата на планираните експлозии.

— Може и да стане — каза Големия Майк. — Ще се погрижа Джими никога да не разбере, че подслушваме телефонните му разговори. Но, както казах, той е доста добър и доста по-умен и хитър от останалите ни противници. Следим го от около седмица, предимно с лазерни устройства за подслушване, така че трудно ще ни разкрие. Но когато го поставим на денонощно прослушване, много скоро ще се досети за това.

— Ще може ли да разбере кой го подслушва?

— Не е необходимо. Ние сме единствените заподозрени.

Поседях замислен няколко минути, след което станах от бара и отидох до голямата кафемашина. Погледнах към Големия Майк — той също изглеждаше съсипан от новината. Улови погледа ми и поклати глава.

— Ще гледам да спечелим колкото се може повече време — каза. — Но едва ли ще е повече от седмица.

— Достатъчно — отвърнах аз.

— Чичо ти ще бъде съсипан. Мафиот от старата школа като него няма как да приеме спокойно подобна новина. Баща ми беше същият. За тях не е важно кой е предателят, какви са мотивите му, както и дали, и колко съжалява за стореното. Предадеш ли фамилията, ти вече не си част от нея. Ти си пътник.

— Подслушваш ли телефоните на Стареца?

— Не, не съм имал причина за това. — Големия Майк явно се изненада от смяната в тона ми. — Ние и Джими не подозирахме. Той сам падна в лапите ни.

— По чия инициатива е станал контактът с руснаците? — попитах.

— Трябва да проверя по-подробно списъците с разговорите, проведени от телефона на Джими. А може и там да няма нищо. Няма как да се разбере. Остава ни само да гадаем. Според мен Владимир първи му е предложил. Съмнявам се, че Джими, каквито и да са били намеренията му, е тръгнал да се свързва сам с руската мафия.

— Тогава той как комуникира с тях? Те могат да говорят с него, а той как им отговаря?

— Повикванията винаги са от руснаците — отвърна Големия Майк. — Джими отговаря или с кодиран текст, или с помощта на аудиочетящо устройство, вградено в лаптопа му. Идеалният „вътрешен човек“, ако се замислиш — човек, който не може да говори. Кой би го заподозрял?

— Аз трябваше отдавна да съм го усетил.

— Ще кажеш ли на Стрега? Тя е до нас от доста време. И не само е близка с Джими, а също му има доверие. Всъщност до днес всички му имахме доверие.

— Нека оставим всичко както си е. Ще се оправя с Джими, когато му дойде времето. Може да има нещо друго, да не е чисто предателство. Или може би на мен така ми се иска да мисля.

— Да не би да смяташ, че той иска да изработи Владимир?

— Нещо такова. Ти сам го каза — Джими е много умен, а аз не му възлагам много работа, освен да наглежда сина ми и да ръководи компютърния бизнес на фирмата. Може би това е неговият начин да демонстрира, че може да ми бъде по-полезен. Видял е, че сме се фокусирали върху Раза и неговата група. Също така знае, че освен Стрега никой друг от синдикатите не поиска да се ангажира напълно. Те стоят и чакат да видят как ще се развият събитията, кой ще остане, след като димът се разсее.

— И затова се преструва, че те предава?

— Не казвам, че точно така е станало. Но може да е било така.

— И затова той изчаква — каза Големия Майк.

— Точно така. Ако ще трябва да затрия Джими, първо искам да се уверя, че наистина е предател, а не човекът, който предано се грижи за мен и семейството ми.

— И кой от двамата според теб е той?

— Де да знаех.

40.

Ватикана, Италия

— Това е залата, в която се събират кардиналите, когато трябва да изберат нов папа — каза Раза и погледна към масивната и внушителна фреска на Микеланджело, „Страшният съд“. — Виждал ли си по телевизията онзи дим, който показват? Той излиза от една тръба в дъното на залата. Ако димът е кафяв, значи още не са решили. Ако е бял — вече има нов избраник.

— В пътеводителя пише, че те сядат на тези дървени столове, подредени до стената, и обсъждат възможните кандидатури — изрече Аврим. — Трудно ми е да повярвам, че всичко се прави толкова цивилизовано.

— Защото не е — отвърна Раза. — Чиста корупция, пазарлък и задкулисни споразумения. Излиза, че религията не играе никаква роля в избора на папа. Това е бизнес като всички други.

— Залата е впечатляваща — отбеляза Аврим, загледан в масивния таван, в изящното „Сътворение на Адам“ на Микеланджело. — Бил съм тук и преди и всеки път се впечатлявам.

— Творецът няма почти нищо общо с религията — отвърна Раза. — В известен смисъл Микеланджело е бил бунтар. Те всички са били — Рафаел, Да Винчи, Караваджо.

— Но виж творбите им. Изпълнени са с духовност. Сигурно са имали някаква вяра в Бог, за да сътворят такива шедьоври.

— Те са вярвали единствено в дарбата си. Истинската религия е била техните умения и талант. Не са обръщали внимание на онези, които са критикували работата им, дори не са понасяли критика. От богатите си спонсори не са искали друго, освен парите, необходими им, за да довършат работите си. В много отношения те не са били по-различни от нас двамата с теб в съдружието ни с руснака. Неговото мнение изобщо не ме интересува. Нито пък го търся за съвети. Единственото, което ме интересува, е парите да продължат да текат към нас и той да ми помогне да опазя колкото се може повече от хората си, докато тази мисия не приключи.

Огромната „Сикстинска капела“ беше пълна с туристи, както през повечето дни в годината. Войници от охраната на Ватикана вървяха сред тълпата и молеха хората да пазят тишина, а също така следяха някой да не фотографира със светкавица. Изкуството тук, първоначално придобито от папа Юлий Втори, заемаше всяка педя от третото ниво на залата.

Аврим се загледа във всяка една от фреските по стените на второто ниво. Беше потресен от величието на творбите.

— Знам, че няма да ти е приятно да го чуеш, но смятам, че трябва да ти го кажа — обърна се той към Раза.

Раза отвърна поглед от „Страшния съд“.

— Слушам те.

— Иска ми се да беше избрал други обекти за акцията ни — колебливо изрече Аврим. — Някакви правителствени сгради може би, мост, тунел, залив. Струва ми се нередно да унищожаваме нещо, което толкова се доближава до съвършенството.

— Знам. Затова те са идеалният избор. Тяхното унищожение ще представлява емоционален удар с епични размери. Погледни тези хора, вторачили се в творбата, сякаш фигурите на стената са истински и всеки момент ще слязат при тях. Да постигнеш такъв ефект върху толкова големи човешки маси означава да имаш силата на истински художник. И именно това ще направя аз, само че в обратен ред. Ще ги лиша от това съвършенство, ще ги откъсна от мечтата им, ще разбия на пух и прах вярванията им. След като мисията ни завърши и целите бъдат превърнати в руини, на хората ще им останат само спомените за тези шедьоври. И когато стане дума за Микеланджело или дори когато само споменат името му, по неволя ще трябва да споменат и моето име. Защото аз ще бъда за вечни времена свързан с Божествения.

— Някога и ти си се мислел за творец — каза Аврим, без да е убеден как да продължи разговора. — Имал си дарбата да станеш такъв.

— Аз и сега съм творец, Аврим — отвърна Раза.

— Ние сме поели по пътеката на разрушението — открито и свободно произнесе Аврим и вече не беше притеснен каква ще е реакцията на събеседника му. — Ние не творим и не създаваме нищо освен бомби, с които глупаците като мен опасват телата си заради вярата си в хора като теб. Ние излизаме, разрушаваме и после ни мразят за това.

— Все още не си разбрал значението на нашата задача — каза Раза. — И може би така и ще си умреш, без изобщо да разбереш. Но ще е срамота, защото ние не го правим за слава или за злато. Ние само искаме да ни оставят да си живеем мирно на нашата земя и да се молим, и да се кланяме на нашия бог. Ние никога не сме обявявали война на никого. Но другите непрекъснато ни обявяват войни. И ти си прав, като казваш, че сме мразени заради разрушенията, които причиняваме. Но също така ги караме и да се боят от нас. А аз предпочитам да треперят от страх пред мен, отколкото да се чувстват спокойно и комфортно в моето присъствие.

— Ако тези мисии успеят, нас не само ще ни намразят — отговори Аврим. — Ще ни ненавиждат до смърт до края на света.

— Още една причина да се молим за успеха. — Раза се усмихна. — Ако трябва някой да ме съди, то нека да са враговете ми.

Аврим наведе глава. После погледна нагоре към творбата, доставяща му неизмеримо удоволствие.

41.

Ню Йорк, САЩ

Големия Майк Палеокрасас, внукът на рибаря, който с годините се превърна в една от най-ярките звезди на подземния свят, седна зад волана на префасонирания черен мустанг, модел 1967 година, с осем цилиндъра колосална мощ, направен за скорост и комфорт, и облегна глава на кожената седалка. Беше мечтал за такава кола още от деня, в който за първи път гледа филма „Булит“ със Стив Маккуин. Беше на десетия му рожден ден, а филмът беше записан на видеокасета, подарък от баща му, който му беше предал по наследствена линия любовта към бързите коли. Но Майк трябваше да чака още единайсет години, докато открие това, което търсеше. Колата беше очукана, двигателят — изтъркан от каране, купето — олющено и похабено от климата и времето. Но Големия Майк тогава разбра, че това е неговата кола-мечта и не се поколеба да инвестира време и средства, за да придобие мустангът сегашния си бляскав вид. Докато израстваше в йерархията на гръцкия престъпен синдикат, той събра в колекцията си и други коли, всичките копия на онези, които беше гледал във филмите. Истинските любови на Големия Майк бяха две — колите и филмите.

— Ако можех да изживея живота си отново — каза ми той веднъж по време на дълга и обилна вечеря в лятната му вила в покрайнините на Атина, — щях да се кача на самолета и да отида в Лос Анджелис. Щях да си намеря работа в киноиндустрията, но нямаше да се занимавам с това, което вършим ние — измами с бюджета, изнудване, рекет — а просто щях да правя филми.

— И защо не го стори? — попитах го аз. — Баща ти едва ли щеше да те спре. Нямам впечатлението, че е много щастлив, задето си избрал сегашното си поприще. Можеше да направиш промяна.

— Мислех за това — отговори ми Големия Майк. — Но тогава той се разболя и изведнъж сякаш всеки грък, когото познавах, поиска да има парче от неговия бизнес. А той дори още не беше предал Богу дух. Винсънт, той беше изградил бизнеса си от нулата. Не можех да си замина просто така и да оставя да го разграбят някакви чужди хора.

— И сега съжаляваш ли за това?

— Всеки е съжалявал за нещо в живота си — отвърна Големия Майк. — Може и да не постигнах детската си мечта, но запазих жива мечтата на баща ми. Нашата организация не е голяма, изобщо не можем да се сравняваме с твоята империя, с Якудза или с Триадите, да не говорим за руснаците. Но ние сме си извоювали място на масата и без съгласието ни никой не може да предприеме каквото и да било на нашата територия. Ние никога не сме били зависими от никого и това е хубавото на една престъпна организация. Върху мен не се упражнява натиск, какъвто ти изпитваш всеки ден. Не мога да си представя, че си искал животът ти да се развие по този начин.

— Ако родителите ми бяха доживели до старини, резултатът щеше да е по-различен. Особено ако баща ми не беше умрял рано. Да, той много обичаше чичо Карло, уважаваше го и се вслушваше в съветите му, но истината е, че мразеше престъпния бизнес, с който чичо ми си изкарваше хляба. Баща ми беше работяга, който се трудеше къртовски по много часове всеки ден, а в замяна не получаваше много. Хората като него не ги е грижа много за гангстерите.

— Аз си те представях като студент по право в университета — каза Големия Майк. — Ти имаш ума и начина на мислене за това. Бих те наел на работа при мен.

Усмихнах се и поклатих глава.

— Не мисля. Макар че не бих имал нищо против да ми плащат хонорарите на час. И те ни наричат нас крадци и мошеници. Не, по-скоро бих записал да следвам медицина. Винаги съм се интересувал от нея, още повече след като майка ми се разболя.

— Доктор Вълк — каза Големия Майк и прихна да се смее. — Добре звучи.

— Кого, по дяволите, заблуждаваме? Та ние сме били родени за гангстери. От мен щеше да излезе некадърен лекар, а твоите филми най-много щяха да ги издават на дивиди, без изобщо да стигат до киносалоните. И двамата щяхме да сме доста нещастни.

Големия Майк се намираше на последния етаж на един закрит паркинг в центъра на града. Погледна между двете дебели бетонни греди и видя, че започва да вали доста силно. Забеляза и втора кола, паркирана на същото ниво. Не му трябваше много време, за да разпознае марката и модела на седана и да разбере, че това е „опашка“. Стъклата бяха затъмнени и вдигнати догоре, за да не се вижда колко души са вътре. Той предположи, че са шофьорът и четирима стрелци.

Тази кола я нямаше, когато той паркира мустанга си два часа по-рано, преди срещата му с Джон Лу и членовете на проследяващия екип, които го информираха за последното предполагаемо местонахождение на Раза и за смъртта на Сантос. Той разтърка очи, взе ментови дъвки от жабката на колата и пъхна три наведнъж в устата си. После си сложи тънки черни кожени ръкавици и провери огледалата за задно и странично виждане. Завъртя ключа на стартера и се усмихна, когато чу звука на осемцилиндровия двигател, 427 кубика, който сам беше монтирал. Вътрешността на колата бавно потрепери. Обърна се и видя как шофьорът на седана — последен модел „Мерцедес“ — също запали двигателя. Големия Майк си каза, че ще може да надхитри и да изпревари стрелците. Даваше си сметка обаче, че по огнева мощ те го превъзхождат многократно.

„Е, Беси — каза Големия Майк на колата по прякора, който баща му ѝ беше дал, когато за първи път беше видял жалката купчина желязо, домъкната отнякъде от сина му. — Винаги съм вярвал, че ти си по-добра от който и да било Бенц. Време е да го докажеш.“

Големия Майк свали ръчната спирачка и превключи на задна. Зави назад, към мерцедеса, превключи на първа и подкара към рампата, извеждаща от седмия етаж. Седанът го последва. Когато приближи до рампата, той превключи на втора, натисна газта до дупка и стисна здраво волана. Бързо подкара по спираловидната бетонна рампа, като внимаваше да не закачи металната мантинела от едната страна и здравата бетонна стена от другата. Седанът го следваше. Затъмнените стъкла на вратите бяха свалени и трима от мъжете се бяха показали навън с насочени пистолети.

На завоя към шестия етаж задната лява броня на мустанга отскочи в металната мантинела. Един от куршумите на стрелците разби задния фар, друг уцели страничното огледало. Големия Майк превключи от втора на първа, предницата застърга в бетонната стена и от търкането се появиха искри. Седанът скъсяваше дистанцията, като взимаше завоите със скърцане на гумите. Шофьорът предпочете да се държи по-близо до стената, за да не закачи мантинелата.

Мустангът подскочи на рампата към петия етаж и Големия Майк подкара из етажа, след което маневрира покрай близо четирийсетте коли, паркирани и разпръснати из целия етаж. Той погледна в огледалото и видя, че седанът продължава да го следва, а стрелците стреляха по него. Един куршум разби задното стъкло, а друг проби кожената тапицерия на седалката и сякаш я разряза с нож.

Един от куршумите попадна в целта.

Големия Майк погледна надолу и видя дупка в корема си, от която обилно потече кръв върху черната постелка в краката му. Левият му крак започна да изтръпва, а от болката очите му се насълзиха. Той заобиколи с колата бял ван, чиито номера бяха от друг щат, след което натисна рязко спирачката и внимателно маневрира с мустанга, като направи обратен завой, за да се озове челно срещу мерцедеса. Към него летеше ураган от куршуми. Четири куршума пробиха предницата и от капака се изви черен дим.

Големия Майк превключи на трета скорост и усети как мощният двигател оживя, само на не повече от десет метра от бързо приближаващия се седан. Даде си сметка, че ако изгуби играта „Кой е по-голям куражлия“, ще се блъсне в мерцедеса и едва ли ще оживее. Колата му нямаше въздушни възглавници, а той дори не си беше направил труда да си сложи колана. Единственият му шанс беше шофьорът на седана да трепне и да даде на заден ход.

През болката в хълбока и димната мъгла пред него срещна погледа на шофьора на седана и се усмихна.

„Страх го е от теб, Беси — каза Големия Майк. — И хубаво прави.“

Мерцедесът удари спирачки и рязко зави настрани, като по този начин избягна удара с мустанга само на сантиметри. Седанът спря рязко до ръба, като от падането и разбиването му го делеше само половинметрова бетонна ограда. Един от стрелците изскочи от колата с пистолет във всяка ръка и започна да сее куршуми по мустанга. Един от куршумите улучи Големия Майк в рамото, втори одраска десния му лакът. Той стисна зъби въпреки болката и кръвта, превключи на четвърта и натисна газта до дупка. Мустангът се устреми право към мерцедеса.

Сблъсъкът беше внезапен и силен. Стрелецът загина мигновено, а тялото му беше смачкано от скърцащите гуми и очуканата стомана. От удара мерцедесът отхвръкна настрани и падна през бетонната ограда, след което полетя надолу и няколко мига по-късно се заби в улицата с трясък. Резервоарът му избухна в огън и дим.

Тримата мъже вътре бяха мъртви.

Мустангът на Големия Майк едва не последва седана — предницата му увисна във въздуха. Колата беше смачкана и направена на решето от куршумите, гумите бяха изтъркани до метал, от двигателя излизаше дим. Гюрукът на мустанга беше изхвръкнал чак до другата стена.

Главата и гръдният кош на Големия Майк лежаха в купчина разбити стъкла. Тялото му беше мокро от кръв и едното му око беше затворено. Той бавно и предпазливо си пое дъх, като всяко вдишване беше болезнено като удар с юмрук. Силният дъжд барабанеше по главата и по гърба му.

Големия Майк си пое дълбоко дъх, потупа капака на колата, сякаш я похвали, след което напусна този свят.

42.

Ийст Хемптън, Ню Йорк, САЩ

— Какво ти обещаха? — попитах аз Джими. — Какво толкова ти предложиха, което да те накара да обърнеш гръб на семейството и на мен?

Джими се беше вторачил в мен, тялото му беше неподвижно като камък. Намирахме се в библиотеката на голямата къща на брега, заобиколени от библиотечни секции от пода до тавана, на които бяха подредени всякакви книги, от класика до най-новите трилъри. В центъра на голямата стая имаше две големи дъбови маси, заобиколени от ръчно изработени дървени столове. Върху всяка от масите имаше шахматна дъска — на едната фигурите бяха изработени като герои от разказите за Шерлок Холмс, а на другата — като италиански средновековни рицари. С Джими бяхме прекарали много часове в тази стая с големия панорамен прозорец с изглед към океана. Тук четяхме, водехме безкрайни шахматни двубои и разговаряхме с часове — аз се учех да комуникирам с глухонямото момче, което приемах за свой брат.

— Искаш ли да отговоря вместо теб? — попитах го. — Защото мисля, че знам какво те е накарало. И то няма нищо общо с Владимир или Раза. Не е заради твоите отношения със семейството или заради войната изобщо. Заради мен е. Винаги е било заради мен.

Станах от масивния дървен стол и се приближих до двойната врата, която извеждаше към красивата градина. Застанах до инвалидната количка на Джими е ръце в джобовете и се загледах в плажа. По това време беше пълно с кучета, които тичаха по пясъка, ловяха фризбита и топки за тенис, а стопаните им се забавляваха заедно е тях.

— Разбрах — продължих. — Аз получих това, което ти искаше и желаеше, но нямаше да се сбъдне — контрол над фамилията. Това беше твое наследствено право, не мое. Но ти продължи, през всичките години се преструваше, независимо кой от двамата беше шеф на организацията, че искаш само да бъдеш изслушван, да се съобразяват със съветите ти, да се допитвам до мнението ти. В същото време обаче държеше да си начело, а аз бях пречката това да се случи.

Джими погледна към мен и аз видях, че очите му са пълни със сълзи. В същото време погледът му беше изпълнен е гняв. Тялото му леко потрепери и той стисна облегалките на инвалидната количка.

— Решението не беше мое — казах колкото на него, толкова и на самия себе си. — Баща ти направи този избор. Правилно или не, но той така реши. Ако бях отказал, той щеше да моли друг, тук или в Италия, без значение. Но нямаше да си ти шефът, колкото и да му се искаше да е така. И двамата с теб знаехме как ще се стекат събитията още от деня, в който дойдох да живея при вас. И сега се питам дали от самото начало си планирал да ме предадеш, търпеливо изчаквайки удобен момент, дебнейки подходяща възможност да удариш. И ето че Владимир се появява с предложение, за което ти винаги си мечтал — да ме отстраниш от пътя си.

Джими поклати глава, като от резките движения количката помръдна. Аз се обърнах, наведох се и доближих лицето си на сантиметри от неговото.

— Това някак мога да го разбера — добавих тихо. — На твое място сигурно щях да постъпя по същия начин. Но защо и семейството ми, Джими? Лиза, Пола, Санди бяха убити и аз искам да разбера от тебе истината — имаш ли нещо общо със случилото се на самолета?

Джими широко отвори очи от ужас и само дето не скочи от количката, стисна толкова здраво ръцете ми и рязко и енергично поклати глава. Очите му бяха пълни с мъка, съизмерима само с болката, която беше изпитал от смъртта им.

Освободих се от хватката му и отстъпих назад.

— Винаги съм вярвал, че ги обичаш не по-малко от мен — казах. — Спокоен съм, че поне това не е било лъжа.

Наказанието за предателство беше едно. Във всеки случай то не би трябвало да ме притеснява. Много пъти бях вземал подобни решения и никога досега не бях съжалявал. Но за първи път откакто бях провъзгласен за бос на синдиката, бях обзет от силно колебание и нерешителност. Обичах Джими и вярвах, че въпреки предателството му той също ме обича. А и близките ми хора, които останаха живи и които обичах, се брояха на пръстите на едната ми ръка. Загубата на още един за мен можеше да се окаже непоносимо бреме.

Но пък да си затворя очите, да оставя стореното от Джими без последици и без наказание, беше голям риск и щеше да е грешка, която можеше да се окаже фатална. Щом плъзнеше мълвата, че съм помилвал предателя, това щеше да отслаби позициите ми пред другите престъпни босове във време, в което се нуждаех от уважение и респект.

Не бях първият, предаван от човек от най-близкото му обкръжение, и нямаше да съм последният. Човек в моето положение постоянно се готви за подобно действие и го очаква, гледа как да го предотврати, да предугади от кого би могло да дойде предателството и зорко следи заподозрения, докато онзи наистина не направи грешния ход. Аз правех това с всеки един в моята група, но през ума ми дори не беше минавало, че опасността може да изхожда от Джими. Не си правех илюзии и виждах, че има известно недоволство и недолюбване от негова страна към мен, не само защото го бях изместил като престъпен бос, но също така бях спечелил и благосклонността на баща му. Но бях заблуден от любезното държане на Джими към членовете на семейството ми и от храбростта и достойнството, с които посрещаше нерадостната си съдба всеки ден, като отказваше да се примири с болестта и не се превърна в роб на недъга си.

Той взе бележника си и надраска набързо нещо, скъса листа и ми го подаде. Взех го, прочетох написаното и му го върнах.

— Не толкова лесно — отвърнах. — Много добре знаеш. Има само два варианта. Прощавам ти за случилото се, карам те да ми обещаеш, че няма да се повтори, и те оставям тук, вярвайки, че ще удържиш на обещанието си. Другият вариант е да наредя да те отведат и да те убият. Както бих сторил с всеки предател.

Джими написа отново нещо, като този път подбра думите внимателно, без да бърза. Прочетох написаното, погледнах го в лицето и кимнах.

— Наистина ли искаш това?

Погледът му отговори вместо него.

— Защото искаш аз да го направя или защото мислиш, че няма да мога?

Той се усмихна за първи път през деня и направи жест с ръце.

— На мен ще ми е трудно след това да го преживея, без значение кой ще те убие — аз или някой от хората ми. Ти ще се отървеш лесно.

— Никой не се отървава лесно. — Все още силният глас на чичо Карло въпреки отслабналото му тяло дойде от задната част на стаята, от двойната дъбова врата. — Не и от нещо подобно. В случая и тримата сме жертви.

Все още не бях казал на чичо Карло жестоката истина за сина му.

Първо исках да говоря с Джими и след това да помисля как да му съобщя неприятната новина. Но трябваше да си дам сметка, че мафиотски бос от старата школа като чичо Карло има очи и уши навсякъде.

Той прекоси стаята бавно заради болното си дясно бедро. Спря до инвалидната количка на Джими и се наведе над него. Очите му бяха изпълнени с гняв, какъвто не бях виждал през всичките ми години откакто живеехме под един покрив. Той вдигна все още силната си дясна ръка и зашлеви сина си по лицето. Ударът беше толкова силен и неочакван, че от него количката се наклони. Със зачервена от плесницата буза Джими изгледа баща си и поклати глава, а от очите му потекоха сълзи.

— Да, и аз съжалявам — каза чичо Карло. — Но знаеш ли какво? В нашия занаят „съжалявам“ не върши нищо. Важно е това, което правиш, и начинът, по който се държиш. Останалото е само за театър.

— Не им е издал нещо много важно — казах аз, почувствал необходимост да защитя по някакъв начин Джими. Въпреки действията му не можех да го гледам как се свива и трепери пред баща си. — Само обща информация, която руснакът вероятно вече е знаел.

— Не ми пука какво им е издал. Ако ще и прогнозата за времето да е било — отвърна чичо Карло. — Това не променя стореното от него. Предателството си е предателство, без значение какво си издал.

Той погледна гневно сина си в очите.

— Може и да знаеш как да работиш с компютри и с друга модерна техника, но ти така и не можа да разбереш кои сме ние и как действаме. Затова предпочетох Винсънт да ръководи организацията. Не защото си в инвалидна количка. Ти си достатъчно умен и твърд, за да преодолееш психически недъга си. И можеше да поемеш, и да ръководиш синдиката така, както Винсънт го ръководи сега. Но твоите комплекси за произхода ни щяха да ти попречат да станеш силен бос, а след твоето предателство вече знам, че съм бил прав, и друго доказателство не ми трябва.

На Джими не му оставаше друго, освен да посрещне погледа стоически и да кимне.

— Ето как вероятно са те заблудили и ти си налапал въдицата им — продължи чичо Карло. — Казали са ти, че руснаците ще спрат да подкрепят терористите, ако им дадем дял от нашия бизнес. И че ще ти позволят ти да посредничиш при мирното споразумение. Което ще те направи важен играч. Ти, хлапе в инвалидна количка, съдействаш за постигането на мир и приключване на войната, без да произнесеш нито дума. Ако това се беше случило, как можех да не направя теб шеф на синдиката? Близо ли съм до истината?

Джими наведе глава и кимна.

— Сега обаче — продължи чичо Карло — някой трябва да умре, за да плати за грешката си. А само главата на клана може да заповяда да бъде убит човек. Така ли е, Винсънт?

— Така е — отвърнах.

— Предадох управлението на Винсънт, оставих го да ръководи и в известна степен се оттеглих от бизнеса — каза чичо Карло. — Но за да няма недоразумения, аз все още съм официално босът на фамилията и ще бъда такъв, докато съм жив. Някой от вас двамата има ли по-различно виждане за това?

Имах неприятно предчувствие накъде отиваше цялата работа и се изкуших да се намеся и да го спра, но добре познавах чичо Карло. Никакви думи не бяха в състояние да го отклонят от намеренията му. Той беше взел решение и беше организирал всичко, преди да влезе в библиотеката.

— Предателството стана зад моя гръб — добави старецът. — За Бога, то стана в проклетата къща, в която живея, а аз изобщо не го подуших. Това означава, че губя нюх за бизнеса. Беше време, когато можех да подуша предателството от цял океан разстояние, а сега не го забелязвам дори и ако е в стаята, съседна на моята. В този смисъл аз съм не по-малко виновен от Джими. Може и да не съм се свързвал с руснаците или на когото там си давал информация, но не съм сторил и нищо да го спра. И понеже сега заради станалото някой ще трябва да понесе наказание, по-добре е този някой да съм аз.

Джими поклати глава и едва не скочи от количката, мъчейки се да докосне баща си с треперещи ръце и с издути на врата вени.

— Аз съм босът и аз решавам кой да живее и кой да умре — продължи чичо Карло. — Но искам да те помоля нещо в замяна.

Джими заудря с юмрук в гърдите си. Ужасно много искаше да разубеди баща си.

— Да, ти беше — каза чичо Карло. Той говореше спокойно, без да показва гнева си. Неговите думи бяха достатъчно силни, за да изложи позицията си. — И ти ще трябва да постъпиш правилно и да поправиш грешката. Смъртта ми ще изкупи донякъде вината пред Винсънт. Но в замяна, Джими, искам да ми дадеш дума, че никога повече няма да сториш нещо, с което да опозориш тази организация. Организация, която е създадена и с моя помощ и на която не бих позволил на никого, било то и човек от моята плът и кръв, да навреди. Затова искам думата ти. Твоята дума като мой син, като мъж, като член на този синдикат, че винаги ще се отнасяш към тази организация с респекта и достойнството, които тя заслужава. Мислиш ли, че ще можеш да спазиш това обещание?

Джими се помъчи да запази спокойствие, поемайки бавно и дълбоко въздух. Студена пот беше избила над веждата му, а косата му беше мокра и залепена за челото. Той хвърли поглед към мен и аз се отвърнах. Чувствах се като натрапник в труден разговор между баща и син. Макар и да играех ключова роля за изхода на спора, за първи път, откакто бях дошъл да живея при тях, бях само наблюдател и нямах думата за това как ще свърши всичко.

След известно време Джими кимна.

С него знаехме, че когато чичо Карло вземе някакво решение, нищо не е в състояние да промени намерението му. Той се беше ръководил от интуицията и инстинктите си през целия си живот, оцелявайки в бизнес, в който оцеляват само най-коравите и най-издръжливите. И той нямаше да отстъпи от избрания път, още повече сега, след извършеното предателство.

— Значи въпросът е уреден — каза чичо Карло. — А сега и двамата трябва да загърбите различията си, да ги заровите завинаги. Предстои ви да водите война, война, която трябва да спечелите. Затова се нуждаете един от друг. Иначе няма да стане.

Той погледна първо към мен, после към Джими.

— Обичам ви и двамата — каза.

— Мога ли да направя нещо за теб? — попитах.

— Нали знаеш онова място на хълма, точно до къщата? — рече той. — Мястото, където често ходехме, когато вие още бяхте деца. Тайно от гледачките на Джими прекарвахме малко вино, сядахме и гледахме океана.

— Където ни разказваше истории за създаването на Камората и на мафията. — Спомените ми се върнаха към онези щастливи дни, които изглежда бяха останали далече в миналото. — И ни учеше да различаваме вината — „Ферне Бранка“ от Аверна.

— Там, на това място, искам да ме погребете. С лице към уханието и шума на океана. Това е най-доброто място стар гангстер като мен да свърши дните си. — Той се протегна и стисна силно моята и на Джими длани. Още имаше силна хватка като на миньор. — Бяха щастливи времена, бяхме само тримата, разговаряхме, смеехме се… това беше нашето специално място. Но след като днес ви виждам двамата заедно, съм спокоен, защото така исках да стане. И този спомен аз ще отнеса в гроба.

Чичо Карло погледна за последно към всеки нас, след което пусна дланите ни, обърна се и тръгна към вратата. С Джими останахме безмълвни. Чичо бавно прекоси стаята, отвори вратата и тихо я затвори след себе си. И никога повече не се върна.

Карло Марели, бос на организираната престъпност повече от половин век, си отиде. Отиде да умре като воин.

43.

Седях на пустия плаж и гледах към сърдитите вълни, които се хвърляха и се разбиваха в брега. Над главата ми грееше пълната луна, а зад мен светеха прозорците на десетина къщи, отразявани в необятната шир на тъмния океан. Отпих от бордото и оставих бутилката на пясъка до мен. Последните няколко дена бяха дълги и изпълнени с трагизъм. Тяхното бреме още тежеше върху плещите ми.

Смъртта на Големия Майк ме нарани жестоко.

Той беше истински приятел, а в моя занаят малцина са тези, които можех да нарека приятели. Той беше мой доверен съюзник и добър в професията си. Умря гордо, като гангстер, зад волана на колата, която много обичаше, като взе със себе си на оня свят всичките стрелци. Щяха да ми липсват неговото успокояващо присъствие, неговият сериозен подход към бизнеса и амбицията му да бъде най-добър в занаята. За краткото време, през което се познавахме, бяхме делили заедно много радост и тъга, но като с повечето неща в подземния свят хубавото свършва преждевременно, много по-рано отколкото би ни се искало.

А този преждевременен край е винаги напоен с кръв.

Част от мен се пита каква е била ролята на Джими и с какво е помогнал на руснаците да организират засадата срещу Големия Майк. Не го накарах да ми каже какво е издал на руснаците, нито ще го направя.

Оставих на него да реши дали да ми каже. Дадох на чичо Карло думата си, че ще работим и ще водим тази война заедно с Джими. Но как бих могъл отново да му се доверя, да се доверя като на Големия Майк или на „Безшумната шесторка“, или дори на Анджела, колкото и смъртоносна, и понякога непредсказуема може да е тя? И как можех да съм сигурен, че Джак ще е в безопасност с него? Как можех да му повярвам, че няма да изложи на опасност живота на сина ми? Давах си сметка, че постъпката на Джими е продиктувана от гняв и завист, но това беше ход, насочен срещу мен. Ход, който беше довел до смъртта на чичо Карло. Такава беше горчивата истина. И тази истина винаги щеше да застава между нас.

Аз винаги ще обичам Джими. Но щеше да има бариера, която да ни разделя. Стена, която аз щях да се погрижа никога да не бъде разрушена. Джими доказа с действията си, че е слаб човек, че това няма нищо общо с недъга му, а се дължи на характера му. Не знаех колко време е таял недоволството и възмущението си, преди да се реши на предателство. Не знаех и дали смъртта на чичо Карло е потиснала напълно тези чувства у него или напротив, още повече ги е засилила.

Но нямаше да оставям нищо на късмета или на случайността. Всяко действие на Джими щеше да бъде под строго наблюдение. Всякакъв достъп до компютър или телефон щеше да му бъде забранен. Той щеше да остане изолиран и сам. И неговото бъдеще щеше да е в моите ръце.

Решението на чичо Карло да жертва живота си, за да запази живота на сина си, беше нещо повече от акт на кураж и доблест. То беше също така събитие в историята на организираната престъпност. Векове наред главите на фамилиите бяха взимали решения чий живот да бъде отнет и чий да бъде пощаден. Но никоя измяна не можеше да остане ненаказана, особено толкова нагла и дръзка като предателство от член на семейството. При тези обстоятелства един бос можеше да предложи да се пожертва един живот в замяна на това да се запази друг. Бях чувал истории за босове на мафията пожертвали собствения си живот в замяна на живота на брат си, дъщеря си или дори съпругата си. В замяна пощаденият се заклева във вярност към организацията до края на дните си и тясно сътрудничи и помага на новия шеф на групировката.

Уважавах тези традиции и се възхищавах на мъжете, които намираха у себе си куража, да се откажат от собствения си живот като отплата за предателството или измяната на техни близки, роднини или доверени партньори. Не съм сигурен, че щях да имам смелостта да постъпя по същия начин. Съмнявам се, че бих пощадил живота на Джими и в замяна бих предложил своя. Но пък не бих се поколебал да сторя за Джак същото, което чичо Карло стори за единствения си син. Но това е цена, която всеки баща независимо от професията му би платил охотно. Част от нежеланието ми се дължи на факта, че аз не бях роден в престъпния клан, бях попаднал в него поради обстоятелства, които бяха извън контрола ми. Може би в някои отношения това ми позволява да гледам на случващото се отстрани и ме прави по-ефективен престъпен бос.

Но в момента, гледайки към шумните вълни, удрящи се в белия пясък на плажа, си дадох сметка, че силите ми значително са отслабнали в борбата срещу Владимир и Раза. Смъртта на Големия Майк и чичо Карло ме лишиха от могъщ партньор и ценен съветник, а това са тежки загуби във военно време. Щяха да ми липсват техните умения и напътствия. Моята позиция беше отслабена точно когато се канех да пристъпя напред, където разликата между победата и поражението се измерваше от това кой имаше поточна информация за противника и беше по-подготвен за изненади. „Вкарай в битката най-добрите си сили и бъди готов да прибегнеш до най-лошото — казваше ми чичо Карло в дните преди последната битка, която водихме заедно с него — срещу една отделила се фракция от нашата организация. — И не оставяй живи пленници. Те имат памет, а това води само до повече конфликти и сражения.“

Все още имах Анджела и Дейвид Лий Бърк и екипа му. И контролирах най-мощната престъпна организация от тази страна на Атлантическия океан. Но независимо от това ми предстоеше най-трудният и сериозен тест откакто бях поел юздите на престъпния синдикат. Притеснен бях за изхода, но не се страхувах да вляза в бой.

Имаше и още едно нещо, което засилваше желанието ми, наливаше повече масло в огъня ми. Желание, което беше станало още по-силно след случилото се с Големия Майк и чичо Карло.

Жаждата ми за мъст беше достигнала връхната си точка.

Предстоящите дни щяха да отбележат първите стъпки в моя поход да унищожа онези, убили семейството ми, убили приятеля ми, чието окървавено тяло беше открито върху предната част на колата му. Смъртта на чичо Карло също трябваше да бъде отмъстена.

Беше дошло време да си платят за всичко. Сега беше моментът да им покажа онази страна на Вълка, за която само бяха чували, но не бяха виждали. Откъснах погледа си от вълните, вдигнах глава и се вгледах в пълната луна. Циганите я наричаха „Вълча луна“.

Това беше зов за битка, зов за възмездие.

44.

Флоренция, Италия

В стаята беше тъмно и тихо. Руслан Холт седеше в средата на оранжев диван, подпрял глава на брадичката си, и спеше, похърквайки. На дъбовата масичка за кафе имаше празна бутилка „Джак Даниълс“, кристален пепелник, пълен до горе с фасове, и полуавтоматичен пистолет. Вляво от дивана беше хотелската количка, пълна с остатъците от късната вечеря.

Аз седях на леглото и гледах спящия Холт. Разузнавателната информация, събрана от моята група в Ню Йорк, го сочеше като човека, планирал операцията срещу Големия Майк. Джон Лу беше засякъл достатъчно разговори по клонираните телефонни номера, за да се потвърди този факт. Вярно, че щеше да е много по-сигурно и безопасно да изпратя Дейвид Лий Бърк и „Безшумната шесторка“ да се разправят с Холт. Или в краен случай можех да изпратя някой от доверените наемни убийци. Важното беше той да си получи смъртта за стореното с Големия Майк. Но аз не смятах така.

Големия Майк ми беше приятел и това поставяше нещата на лична основа. Ако Холт щеше да умре, то щеше да е от ръката ми.

Станах и включих осветлението в стаята. Отидох до дивана и зачаках Холт да усети присъствието ми и да отвори очи. Той разтърка с длан лицето си и погледна към мен.

— Това е петзвезден хотел — каза той. — Човек би очаквал да се погрижат за сигурността му и да не пускат всеки срещнат в апартамента му.

— Аз не съм всеки срещнат — отвърнах.

Той кимна.

— Минибарът е до телевизора. Защо не вземеш нещо за пиене и за двамата? — предложи.

— Не съм дошъл тук да пия. А и ти вече достатъчно си пил.

— Ти имаше възможност да ме убиеш, докато спях. Трябваше да се възползваш.

— Така щеше да се отървеш много лесно. Гъркът заслужава по-добро отмъщение.

— Значи ще бъдем само аз и ти. По старомодния начин.

— Не знам как го наричате в Русия. И не ми пука. Ние му викаме „Бруклински двубой“. Само двамата и само един от нас ще си тръгне жив оттук.

Холт скочи и посегна за пистолета на масичката. Аз сграбчих празната бутилка „Джак Даниълс“ и я стоварих върху главата му. Пистолетът падна на пода. Хванах Холт за косата и блъснах главата му в стъкления плот на масичката. Продължих да го блъскам, докато стъклото не се разби. Острите парчета нарязаха лицето на Холт. Той хвана дебело парче стъкло и го наби в ръката ми през ръкава на коженото ми яке. Аз отстъпих назад и три пъти забих юмрук в лицето му. Силата на ударите го отхвърли обратно на дивана. Грабнах една вилица от хотелската количка и я забих с всички сили в десния крак на Холт. От раната шурна кръв.

Холт скочи от дивана и ми нанесе серия от крошета по ребрата. Аз го ударих с глава и го хвърлих върху масичката за кафе, след което го изритах многократно в гърдите, корема, слабините, яростно забивайки крака си в него.

Имах предимство още от самото начало. Той още беше сънен и махмурлия и беше сварен неподготвен за присъствието ми. Това беше достатъчно за мен.

Холт се търколи настрани, от устата и от носа му течеше кръв, и понечи да се окопити, поемайки си дъх. Аз взех да го ритам по главата и врата и когато той падна на колене, продължих да го удрям с юмруци. Удрях го отново и отново, изгубил чувството за време. В момента единственото, което исках, беше да накажа човека, заповядал да убият моя приятел.

Когато спрях, бях целият в пот, с изцапани с кръв ръце и обувки. Холт изглеждаше ужасно. Обърнах го по гръб и повдигнах главата му, след което подпрях коляно в средата на гръбначния му стълб. После взех главата му с две ръце, наведох се и прошепнах в ухото му „За Големия Майк“. След това издърпах главата на Холт назад, докато не чух как се пречупи вратът му.

45

Ийст Хемптън, Ню Йорк, САЩ

Влязох в библиотеката откъм градината и видях Джими в ъгъла с голяма купчина от книгите за изкуство на баща му, разпръснати върху близката маса. За първи път бяхме сами с него след погребението на чичо Карло. Поколебах се, преди да навляза по-навътре. В последно време се държахме на разстояние един от друг и аз се колебаех дали и до колко да го включвам и да го посвещавам в плановете си.

Застанах до него и погледнах към отворената книга в скута му.

— Намери ли нещо? — попитах.

Той посочи голяма фотография в книгата — фреска от „Тайната вечеря“ на Рафаел, представляваща изображение на Исус Христос, който вечеря заедно с дванайсетте апостоли. Взех книгата и се вгледах в картината.

— Какво трябва да търся? — попитах.

Джими затвори книгата и ми посочи корицата.

— Ватикана — добавих.

Джими кимна, после се придвижи с количката към голямата маса в средата на стаята. Взе друга отворена книга от масата и ми я подаде. Беше биография на Микеланджело с дебели корици.

Поставих двете книги на масата.

— Ще се заемем с това — казах. — Ще проверим всеки музей в Италия, в който се съхраняват творби на Рафаел или Микеланджело. Но за да установим мястото, ще трябва да гадаем.

Отидох до големия прозорец и погледнах към тъмния океан навън.

— Изключвам те от групата по телефонно прослушване — добавих. — Джон Лу ще поеме нещата. — Обърнах се и погледнах Джими, който спокойно срещна погледа ми. — Не се притеснявай за Джак. Снощи го преместих. Тук ще си сам и ще можеш да правиш каквото поискаш. Дали не поемам риск с теб?

Братовчед ми се придвижи до малка масичка за кафе, поставена до голяма лампа. Взе от масичката фотография на чичо Карло. Снимката беше черно-бяла, в рамка — чичо ми като по-млад, в ранните си години на мафиотски бос. Джими притисна фотографията до гърдите си и ме погледна със сълзи в очите.

Приближих се до него и хванах дланта му, като пръстите и на двама ни докоснаха образа на чичо Карло.

— Да го направим — казах.

46.

Ватикана, Италия

Стоях заедно с Анджела и гледах към фреската на Рафаел.

— Гледал съм тази фреска десетки пъти — казах. — От всичките му работи тази се откроява най-много. Оставя незабравимо впечатление у теб.

— Представи си тогава какво впечатление е оказала творбата на студент по изкуство — отвърна Анджела. — Младеж, който се опитва да копира майстора.

— А щом не можеш да го копираш, тогава го унищожи. Какво по-забележително за един студент по изкуствознание, превърнал се в терорист, от това да съсипе произведението, което най-много обича? — попитах аз.

— Тази зала? — предположи тя.

Поклатих глава.

— Не тази, но близо до нея. Раза се възхищава на Караваджо, харесва неговото бунтарство не по-малко от картините му. Но в неговия свят той се оприличава повече на Рафаел, талант, който се равнява на своя кумир, още по-голям талант.

— Микеланджело? — попита Анджела.

— Разсъждавай от гледна точка на терористите. Рафаел ще е Раза, а Микеланджело — Бен Даден. И такава е целта на Раза — да надмине Бен Даден. Да спечели короната. Как са наричали Микеланджело?

— Богоизбраният.

— Ако му отнемеш таланта, Караваджо ще е един уличен разбойник. Раза предвижда за себе си по-амбициозно бъдеще.

— А Рафаел е бил женкар, умрял от полово заболяване. Това не би се отразило добре на имиджа.

— Но пък е „Богоизбраният“. След толкова векове той е най-прочутият. Дори и да си пълен профан по история на изкуството, ти пак ще си чувал неговото име. А това е най-важното за хора като Раза. Да те помнят.

— Така е — отвърна Анджела. — Но не можем да не обърнем внимание на факта, че като студент той е обожавал Караваджо. А и сети се чии творби най-много е обичал да копира.

— Но опитите му не са били сполучливи. Така че, ако не можеш да си на нивото на майстора, тогава ти остава едно — да унищожиш неговите творби.

— Действително, той разполага с пари и способност да планира подобна акция, но наистина ли би дръзнал? Ако е така и ако акцията му е успешна, той ще се превърне в най-издирвания терорист в света. Това ще означава да бяга и да се крие до края на живота си.

— И мислиш, че не е готов да плати тази цена?

— Не знам, не съм сигурна. От това, което знам за него, от докладите, които съм чела, останах с впечатлението, че той обича светлината на прожекторите. От друга страна, намерил си е за спонсор фигура от такава величина като Владимир. Ако проведе подобна акция, тогава руснакът автоматично ще се откаже от него и ще му спре финансирането. Ще прекрати всякаква връзка с Раза.

— На негово място ти не би ли заблуждавала Владимир в началото? — попитах.

— Защо не? Ще проведа няколко акции, с които да спечеля благоволението му, и потокът от пари да продължи да тече към мен, ще продължа да градя репутацията си и организацията си. Докато Владимир вижда резултатите, ще продължи да захранва с пари Раза.

— Препалено голям риск е, за да не го вземем под внимание. Това ще е звездният ход на хлапе, което се смята за играч от голямата лига. Ако аз бях на негово място, Ватиканът щеше да е една от целите ми. А ако наистина исках да отбележа точки, щях да планирам двоен удар.

Анджела кимна.

— Което ни казва какво?

— Рафаел ще е на втори план, Микеланджело е главната цел на Раза. Това стеснява фокуса ни до Ватикана и Галерията във Флоренция.

— И стигаш до този извод само на базата на няколко скицника, открити в конспиративните квартири на терориста? — попита Анджела.

— И на базата на характера и биографията на човека, когото преследвам.

— Кога ще се случи?

— Сега е разгарът на сезона — отвърнах. — По-подходящ момент няма да има. Може да нанесе максимални щети на сградите и в същото време да отнеме живота на стотици, ако не и хиляди туристи, едновременно в два различни града.

— Да се поразходим — предложи Анджела и ме хвана за дясната ръка.

Мълчаливо минахме през няколко от залите на Ватикана, като от време на време поглеждахме към някое от произведенията на изкуството. Залите бяха препълнени както винаги с туристи, стремящи се да си пробият път, да се приближат до творбите, които до този момент бяха виждали само в книгите.

— Толкова много пари влизат във Ватикана всеки ден — отбеляза Анджела. — И нито едно евро не отива в джобовете на италианците. Ако това не ти е достатъчно, те също така събират данък от гражданите на Рим.

— Завиждаш им, защото за техните кражби никой кардинал с червена шапка няма да отиде в затвора.

Ако ние се бяхме опитали да прокараме подобна схема, щяхме да гнием до края на дните си в някой Гулаг.

Тя примирено сви рамене.

— Ние печелим повече пари от тях. И дори успяхме да прокараме няколко сделки съвместно с тях.

— Имаш хора тук ли?

— Целта ми е да имам свои хора навсякъде — отвърна Анджела. — Ако нещо се мъти във Ватикана, ние няма как да не разберем. Дали обаче ще го разберем навреме, за да го спрем, това е друг въпрос.

— Вярваш ли му?

Анджела се спря и ме погледна.

— Ти вярваш ли на Джими? Защото той е риск не само за теб.

— Баща му жертва живота си заради него.

— Това, което Карло направи, е благородно. Аз едва ли бих имала куража да постъпя така. Но не знам дали изобщо бих допуснала да се стигне дотам.

— Щеше ли да убиеш Джими?

— Предателят си е предател.

— Не зависеше от мен. Чичо Карло взе решението и аз се подчиних.

— На твое място не бих работила с Джими.

— Няма да се наложи. Джон Лу ще замести Големия Майк. Той ще се занимава с информацията от клонираните телефонни номера и каквото друго засече екипът му от прослушване и наблюдение.

— Приятно ми беше да науча, че Холт си е получил заслуженото за смъртта на Големия Майк — каза Анджела. — Смъртта на приятеля не трябва да остане неотмъстена. Нито пък трябва да се остави един предател да живее сред нас, независимо чия смърт е изтъргувана за това.

Ясно беше, че на мое място тя щеше да постъпи с Джими по друг начин. Нямаше да уважи желанието на боса, вместо това щеше да направи всичко възможно да отърве организацията от предателя.

— Имам план как да предотвратим атентатите във Ватикана и във Флоренция — казах аз. — Искам да ти го изложа накратко и да ми кажеш какво ти е мнението.

— Да го направим, докато обядваме — отвърна тя и ме поведе към изхода. — Стига ми толкова религия за днес.

47.

Флоренция, Италия

Раза и Аврим стояха от другата страна на улицата, пред Галерията. Наблюдаваха дългите опашки от студенти, туристи и местни пред входа на сградата. Опашката завиваше зад ъгъла, но никой от чакащите не се оплакваше. Повечето от тях или бяха заети с оживени разговори, или четяха за творбите, изложени в Галерията, които се намираха вече съвсем близо до тях.

— Всеки ден е така — отбеляза Раза и се усмихна.

— Охраната на входа пуска определен брой хора — отвърна Аврим. — Изчакват колегите им от изхода да им кажат колко са пуснали и те пускат толкова да влязат.

— Не се задълбочавай много в броя на жертвите. Уверявам те, че взривът ще е достатъчно силен да унищожи статуята на Давид и да причини достатъчно вреди извън сградата. Мнозина ще умрат.

Аврим хвърли поглед към въоръжените пазачи пред входа на галерията.

— Охраната има визуален контакт с всеки от опашката — отбеляза. — Обучени са да откриват такива като мен в тълпата. Може дори охраната само да изглежда отслабена, но в действителност не е. Никой не е извършвал атентат тук и сигурно за това има причина.

— Опити за атентати са правени навсякъде. — Раза се беше облегнал на дебелата дървена врата на една пететажна жилищна сграда. — Ние научаваме само за успешните. Провалите са на аматьори, хора, на които им липсват уменията, необходими да извършат толкова сложна задача. Те влизат с експлозиви, предназначени да нанесат поражения, но не да унищожат. Когато наближи часът на истината, те изпадат в паника. Дори и най-неопитният пазач може да разпознае такъв атентатор в тълпата. Но бъди спокоен, приятелю. Ти няма да се провалиш. Аз не бих те избрал за такава важна мисия, ако не вярвах в теб.

— Не съм страхливец, Раза — отвърна Аврим и избърса челото си с ръкава на бялата си риза. — Но нямаше да съм искрен, ако отрека, че се страхувам за тази мисия.

— Ти си най-смелият човек, когото познавам. Дори, честно казано, твоята смелост ме вдъхнови.

— Как точно?

— Докато ти ще си тук, във Флоренция, вършейки свещеното дело, аз ще сторя същото, но във Ватикана. Заедно с теб ще жертваме живота си за едно по-добро бъдеще. И заради постъпката си ще бъдем запомнени за вечни времена.

— Другите знаят ли за това?

— Ти си единственият, на когото доверявам тази информация. Не мога да рискувам някой друг от групата да узнае. Поне докато планът не навлезе във фаза, в която вече ще е късно да се предотврати замисълът ми. Дори руснакът не знае.

Аврим го погледна с възхищение. Беше имал сериозни съмнения за саможертвата, която искаха от него, не беше сигурен в правилността на подобно действие или дали ще има куража да го направи. Но след като чу, че Раза възнамерява също да принесе в жертва собствения си живот в името на тяхната кауза, се почувства окрилен. Двамата заедно с ментора му щяха да останат в историята — двама мъченици, загинали във велика и благородна битка. Само тази мисъл беше достатъчна, за да засили решимостта му да облече елечето с експлозивите и да се самовзриви.

Раза забеляза двама мъже, застанали на известно разстояние от тях, които се преструваха, че разглеждат сувенирите, подредени пред един магазин.

— Тези двама ни следят вече трети ден. — Кимна той по посока на непознатите.

— Какво ли са разбрали? — Аврим отново беше обзет от съмнения и тревоги.

— Няма значение какво знаят или какво мислят. Не могат да предотвратят неизбежното.

— Могат да предупредят властите.

— И в какво ще ни обвинят? Единственото, за което сме „виновни“, е, че показваме интереса си към изкуството. Трябва да ни заловят на място, а това няма да се случи никога.

— Защо изобщо ги е грижа? — попита Аврим. — Тези места — Галерията, Ватиканът — не означават нищо за тях — нито за американеца, нито за руснака. Нашите акции тук почти няма да се отразят на техните бизнеси.

— Всичко е въпрос на пари, Аврим. Ако изпълним целите си, руснаците ще печелят още повече, а американецът ще търпи загуби. Техният свят се управлява от парите. Нашият свят е свят на вярата. Затова те никога няма да могат да ни победят. Всеки от нас, отдал себе си на каузата, ще бъде заместен от стотици други наши събратя.

— Могат лесно да ни убият — каза Аврим, загледан в двамата мъже, които сега стояха до един фонтан. — Да осуетят акцията ни преди дори да сме започнали.

— Те не са глупави. Знаят, че сме взаимозаменяеми. Само за броени седмици, ако не и дни, ще се появи друга клетка, също финансирана от руснака или друг, който търси печалби, и тази клетка ще довърши започнатото. Няма да ни нападнат, докато не разберат с абсолютна сигурност кога и къде ще се извършат атентатите. И въпреки всичките им усилия за прослушване и проследяване на действията ни те все още не знаят датата и мястото.

— Още има време да съберат две и две четири и тогава ще предприемат действия да ни елиминират — отвърна Аврим — Аз не се притеснявам.

— Избра ли конкретен ден?

— Четвъртък. Петнайсети август.

— Защо тогава?

— Ден преди националния празник. И двете места ще са пълни с хора. Ще унищожим техните светини и ще причиним възможно най-много човешки жертви.

Аврим си пое дълбоко въздух и усети как по гърба му изби студена пот. Той отново погледна към двамата мъже до фонтана, които четяха вестници и от време на време хвърляха крадешком погледи към тях.

— А нашите приятели? — попита. — Какво ще правим с тях, когато настъпи този ден?

— Ще ги удостоим с честта да умрат заедно с нас — отговори Раза.

Той излезе на улицата и тръгна към дългата опашка от чакащи да влязат в Галерията.

— Къде отиваш? — попита го Аврим.

— Да видя „Давид“ — отвърна спътникът му през рамо. — Тази статуя е любимата ми творба на Микеланджело и искам да я видя за последно.

48.

Париж, Франция

Владимир се беше настанил на средната седалка на туристическия кораб, плаващ по Сена. На врата си беше завързал копринено шалче, за да се предпази от късния следобеден хладен бриз. Клаус Марни, седнал вляво от него, посочи огромните заострени кули на „Нотр Дам“.

— Впечатляващо — изрече. — В един от пътеводителите пише, че е била построена само с ръчен труд. Когато са я проектирали, не са били сигурни дали ще могат да я построят.

— Този кораб прави обиколки на всеки час до единайсет вечерта — рече Владимир с известно раздразнение. — Разглеждай забележителностите, когато си сам. Тук сме по работа.

Марни се облегна назад.

— Раза поиска да направим още едно плащане тази сутрин — съобщи. — Това прави общо милион и половина долара тази седмица. Не знам изобщо какво ще получим в замяна на толкова много пари.

— Разбрахме ли коя ще е целта му?

— Целите — уточни Марни. — Ще ударят едновременно две цели. Само толкова успяхме да разберем.

Владимир го погледна със студените си като вятъра очи.

— Писна ми да играя втора цигулка в оркестъра на някакъв си уличен гамен. Той ми струва време, милиони и загубата на доверен човек като Холт. Всичко това можеше да се избегне, ако не се бяхме съюзили с тези паразити.

— Освен това той ни лиши от нашия агент вътре в лагера им — добави Марни. — Всякаква комуникация с младежа в инвалидната количка е прекъсната.

— Той понякога постъпва глупаво, но не е глупак — каза Владимир. — Принудил се е да стане свидетел на това как баща му отдава живота си в замяна на неговия. Това ще го втвърди още повече. Нямаш представа колко ще го втвърди. Той никога вече няма да се съгласи да бъде пешка в чиято и да е игра. Ако не го премахнат, с времето ще се превърне в голяма опасност за Вълка.

— Хората ни успяха да установят две потенциални цели на Раза. Не е сто процента сигурно, но достатъчно вероятно.

— И мен ли ще караш да гадая?

Марни извади лист хартия от синьото си шушляково яке и го подаде на Владимир. Той го взе и го прочете, след което го върна.

— Мислиш ли, че ще може да се справи? — попита след кратко мълчание.

— Дори и да удари едната цел, това ще ни е достатъчно, за да задействаме нашия план.

— Въпросът ми беше друг.

— За да успее, ще му трябват късмет и умения. Досега разполагаше и с двете, но никога не е опитвал нещо толкова грандиозно — отвърна Марни.

Владимир кимна.

— Раза изглежда е в най-добрата си форма, когато е под най-силен натиск. Може пък и да успее.

— Той се държи като треторазряден гангстер — каза Марни.

— Но има потенциал за професионален терорист.

— Досега се държахме на разстояние. Опитвахме се само да не позволим на италианците да попречат на работата му.

— Дойде време да се качим на сцената — отвърна Владимир. — Искам по десетина от най-добрите ни бойци да бъдат изпратени във всеки от двата града. Да се разположат около Галерията във Флоренция и във Ватикана. Искам да ръководиш екипите. Вземи Алексей да ти помага.

— През последните десет дни Раза прескача от град на град постоянно. Сякаш живее по гарите.

— До атаките може би остават само няколко дена. Според мен е избрал целите си много преди да се срещне с мен. Такъв е бил планът му още от самото начало, да разпали религиозния пожар на славата.

— А нашият план какъв е? — попита Марни.

— Раза нека си върши неговата работа. Ние ще си вършим нашата. Щом той изпълни задачата си, успешно или не, ще трябва да го елиминираме заедно с всеки друг от неговия вътрешен кръг. Не трябва да остане човек, който да може да посочи връзките му с нас. Все едно, че сме чули за него за първи път по телевизията, но никога не сме го виждали или познавали.

— Но ние ще си останем основни заподозрени във финансирането му — отбеляза Марни. — Особено ако той успее.

— Ако само ни подозират, няма да ни навредят. Дори може да ни помогнат. Но никой от полицията и тайните служби не трябва да знае със сигурност, че ние сме основният спонсор на неговите операции. Искам да не са в състояние да открият нашите отпечатъци около Раза.

— Старахме се да превеждаме парите колкото се може по-чисто. Лично се грижих за сигурността на всяко място, където двамата с него се срещахте, а след това отново проверявахме всичко. Номерът на телефона, на който той се свързва с теб, е регистриран на името на една белгийка, която е починала преди три месеца.

Владимир стана и отиде до перилата на кораба, след което се загледа в пенливите води на реката под него.

— Дай телефона на първия скитник, когото видиш на улицата. И не го изключвай. Колкото повече краища оставим на полицията да разплита, толкова по-добре за нас.

— А какво ще правим с Вълка и Стрега? — попита Марни и застана до него. — Те са по-голяма заплаха за нас дори и от ченгетата.

— Те ще трябва да продължат да следят Раза. Вероятно вече са се досетили кои са целите му. Те имат достъп до същата информация, до която и ние, може би дори имат по-добра информация от нас.

— Докато държим под око Раза, можем да следим и тях — предложи Марни. — Рано или късно и едните, и другите ще се озоват на едно място.

— Раза е този, от когото задължително трябва да се отървем. Но какво толкова, ако в престрелката загинат един или двама босове на мафията? Няма да е голяма трагедия.

— Италианците имат доста хора на разположение, но ми се струва, че искат да влязат в битката буквално сами. Няма никаква логика.

— Нека другите престъпни босове да се притесняват за това. Те все още не са убедени в необходимостта от войната, която Вълка иска да разпали и заради която иска помощта им. Като се сблъскват с Раза, Вълка и Стрега дават пример на другите, а нищо не впечатлява толкова синдикатите, колкото демонстрацията на лидерски качества. Точно така биха постъпили гангстерите от старата школа. Може вече да сме в новото столетие, но кодексът на честта е трайно запечатан и никой не го е отменял.

— Те са напълно способни да осуетят плана на Раза — отбеляза Марни. — Дали да не им попречим?

— Ние ще останем невидими до последния момент.

— Не знам как ще се развият събитията, но съм убеден, че краят ще е кървав и жесток.

— Няма да е по-различно от другите гангстерски войни. Само дето ще се води в по-голям мащаб и с повече жертви. Рисковете са по-големи, но и залозите също. Но независимо къде се води, битката си е битка. Важното е само ние да оживеем, когато димът се разсее и разчистят телата. Това е единственото, което изобщо някога е имало значение.

49.

Рим, Италия

Двамата с Анджела вървяхме сред тълпата, събрала се на Испанските стълби. Брунело и Манцо ни следваха.

— Знаеш ли, че тези стъпала не са собственост на италианската държава? — попита ме Анджела.

— Не, госпожо професор, не знам.

— Стъпалата са собственост на франция. Дори римляните плащат малка такса всяка година на Париж.

— Сигурен съм, че има логично обяснение защо не са били кръстени „Френските стълби“.

— Логично? В Италия? — Тя посочи вляво към една дълга редица от бутикови магазини за дрехи и двуетажна къща, превърната в музей. В тази къща преди два века е живял лорд Байрон. — Едно от двете испански посолства се намира на този площад.

— А испанските посолства са две, защото…

— В Рим всяка държава има две посолства — обясни Анджела. — Едното е пред италианската държава, а другото е пред Ватикана.

— От теб ще излезе страхотен екскурзовод — казах аз, след като минахме по стъпалата, после подминахме фонтана Бернини и прекосихме площада.

— Като говорим за туризъм и обиколки, ти къде си ме повел? — попита тя.

— На обиколка с електрическа кола за голф. Най-добрият начин да разгледаш града. Шофьорът ще ни преведе през онези тесни странични улички, по които е трудно да се върви, а повечето коли не могат да минат през тях. Поисках две коли. Ще ни чакат ето там до книжарницата.

— Ами главните улици? Разрешено ли е такива коли да се движат по тях?

— Лесна работа. Те могат да развият скорост двайсет и пет километра в час и могат да изминат с едно зареждане около сто и петдесет километра. Така ще можем да си поговорим на спокойствие.

— Някакъв проблем ли има? — попита Анджела.

— Винаги има някакъв проблем.

С Анджела седяхме на задната седалка на белия електромобил за голф, докато шофьорът си проправяше път покрай тълпата, заобиколила фонтана Треви. Бяхме в първата кола, а Брунело и Манцо се возеха във втората, някъде зад нас.

Шофьорът ни попита:

— Пълна обиколка ли искате или се опитвате да останете насаме?

— По малко и от двете — отвърнах. — Засега само си гледай пътя.

— Искате панорамна обиколка или искате да се, ъъъ, погушкате?

— Английският ти е доста добър — казах му аз.

— За бивш жител на Бруклин ли? — Шофьорът отново се обърна към нас.

— Със семейството ли дойде или сам? — попитах.

— Ожених се за италианка. Истинска италианка, като твоята. Ако се влюбиш в италианска жена, бъди готов да живееш в Италия.

Усмихнах се.

— Изглежда, при теб е подействало.

— Няма от какво да се оплача, амико мио. Тя е добра жена, децата са страхотни, а и тази работа е достатъчно сигурна и ми дава покрив и храни всяка вечер.

— Внимавай, отпред има нисък свод — предупредих го. — Умно, единственият ти разход са акумулаторните батерии на тези чудесии. Доста са скъпички.

— Виждал ли си папамобила? Онзи, с който развеждат папата два-три пъти в годината?

— Да, какво за него?

— Акумулаторът на папамобила трябва да се сменя на всеки три месеца, без значение дали е изминал един километър или хиляда.

— Защо? — попита Анджела.

— Кой знае? — Шофьорът сви рамене. — Но на мен ми върши страхотна работа. Имам приятел във Ватикана и той запазва сменените акумулатори и ги продава по сто евро парчето. Просто, нали?

Спогледахме се с Анджела.

— Във Ватикана вършат повече далавери от нас — пошегува се тя.

Тълпата се разтвори, за да ни пусне да минем. Много от хората махаха или сочеха с ръце. Обиколките с електромобили още бяха новост, на по-малко от година, но италианците изглежда ги приемаха много охотно.

— Какво мислиш? — попитах аз.

— Забавна идея, но, разбира се, ако трябва да избягаме бързо, с нас е свършено.

— Винаги можем да скочим в движение и да тичаме.

— Хубаво е да чуя, че имаш резервен план — отвърна тя и се загледа в магазините.

— Ти се съгласи неохотно и не мога да те виня за това. Но се радвам, че си на моя страна.

— Решението ми беше продиктувано от бизнес съображения — отговори Анджела и се обърна към мен. — Но също така и от лични.

— Оттук мога да поема аз. Бърк и неговият екип са на път за Флоренция. Те ще се оправят с тангата там. С Ватикана ще се заема сам.

— А аз да се връщам в Неапол, така ли? — попита Анджела.

— Вече изгубих един приятел и голяма част от семейството си още преди да е започнало всичко. Не съм готов да изгубя още един човек, който не ми е безразличен.

— Оценявам загрижеността ти, Енцо, мио, но когато реших да се присъединя към теб в тази битка, не мислех да съм ти само поддръжка. Трябва да съблюдавам интересите и на моята организация, а тези негодници са не по-малка заплаха и за нас.

Дясната седалка беше тясна и ние се бяхме притиснали един в друг. Не бях се озовавал толкова близо до нея от тийнейджърските ни години. Затворих очи и позволих на приятните спомени от миналото да стоплят душата ми. В тези кратки мигове забравих, че до мен седи бос на мафията, и погледнах към жената, която винаги бях обичал и с която винаги се чувствах сигурно и спокойно.

— Това е началото на дълга война — казах аз. — Не можем да си позволим да губим с лека ръка най-добрите си хора. Мисля, че трябва да се върнеш в Неапол.

— Никога не съм се оттегляла от битка и нямам намерение сега да го правя.

— Ако нещо се случи с мен, ти ще трябва да продължиш да воюваш сама. Това е решение, продиктувано от бизнес съображения.

— Двамата заедно стигнахме дотук, Енцо. И заедно ще изминем пътя докрай или заедно ще паднем в боя.

— Никой не ме нарича Енцо.

— Никой освен мен — отвърна тя и се усмихна.

— Не искам да те загубя — казах и погледнах към шофьора, който караше по Виа Венето.

— Тогава недей, защото в противен случай баща ми ще те гони от една държава в друга.

— Мога да си представя.

Анджела се обърна към Пиаца Навона.

— Прав беше, че не се ожени за мен — добави. — Времето не беше подходящо. В началото се ядосах.

И това е естествено. Но ти направи правилния избор. И излезе късметлия. Срещна любовта на живота си. Съжалявам, че я изгуби.

— И сега?

— Сега? Сега да водим война.

Тогава изрекох думите, които отдавна бяха на сърцето ми, но за които никога досега не бях помислял съзнателно:

— Ти и аз, Анджи, нашата история е пълна е неподходящи моменти.

— Познаваме се отдавна — прошепна тя. — Чувстваме се комфортно в присъствието един на друг. Може би не трябва да си въобразяваме, да бъркаме този комфорт е нещо друго.

Нещо в мен се преобърна.

— Имаш право — отвърнах.

Анджела се наведе напред и потупа шофьора по рамото.

— Колко време продължават тези обиколки? — попита.

— Колкото поискате — отвърна весело шофьорът и насочи колата към Пантеона. — Четирийсет и пет минути, седем часа — ваша воля!

— Тогава спри на следващия завой.

— Къде отиваш? — попитах я.

— Да се поразходя — отвърна Анджела. — Не се притеснявай. Няма да съм сама. Брунело и Манцо няма да ме изпускат от поглед.

Колата бавно спря. Анджела се наведе към мен, целуна ме по бузата и дръпна ръката си. После слезе от колата и тръгна пеш към Пантеона. Брунело и Манцо я последваха на известно разстояние.

Аз останах да седя в онази глупава електрическа кола и я съпроводих с поглед, докато се скри в тълпата.

50.

Флоренция, Италия

Дейвид Лий Бърк беше застанал с гръб към статуята на Давид, загледан в хората, които се тълпяха около скулптурата.

Дженифър Маласън беше в единия ъгъл на залата, притиснала гръб към студената стена, със скицник в ръцете.

Робърт Киндър тихо разговаряше с възрастна двойка англичани, които бяха за първи път във Флоренция, за да отпразнуват трийсет и пет годишнината от сватбата си в компанията на този шедьовър на Микеланджело.

Франклин Джей Пиърс стоеше на входа на галерията с пътеводител в ръката и изучаваше лицата на посетителите, които влизаха в голямата и ярко осветена зала.

Карл Андерсън се беше свил между двама студенти по история на изкуството, близо до входа за Галерията, и вече беше забелязал двамата руски стрелци, които също чакаха на опашката на около четири-пет метра зад него.

Бевърли Уивър седеше в черен микробус с работещ двигател, паркиран зад ъгъла на сградата. Тя наблюдаваше едновременно шест компютърни монитора, три от които показваха вътрешността на галерията, а останалите три — отвъд. Тя също така имаше радиовръзка и можеше да чува и да вижда всеки един от екипа и да ги предупреди светкавично, ако се наложи. „Безшумната шесторка“ беше по местата си.

Аврим беше навел глава в мълчалива молитва, застанал по средата на дългата опашка. Всяка крачка напред сякаш отнемаше цяла вечност. Той беше облечен в черна тениска и широко яке с логото на нюйоркските „Янки“, малко прекалено за влажния климат, но идеално да скрие тънкото, но тежко устройство, закрепено с кожени ремъци за гърдите му.

Устройството му беше донесено по-рано сутринта от неизвестен куриер — млад и слаб тийнейджър, когото не беше виждал преди. Куриерът почука на вратата на апартамента му и му подаде запечатана кутия на „Амазон“. Той кимна и благодари, когато Аврим взе кутията, метна се на старото си червено колело и потегли нагоре по Виа Пиетро Марончели под внушителните сенки на футболния стадион.

На Аврим му трябваше по-малко от час, за да отвори пакета с тъп кухненски нож и отвътре да се покаже устройството. Повече време отне да се изкъпе и да избере подходящи дрехи, тъй като не можеше да се отърве от обзелия го страх. Седна, помоли се и изпи чаша хладък чай. После стана, отиде до кутията, извади устройството и го подържа в ръцете си. Изненада се колко е леко и колко грубо е сглобено. В същото време си даде сметка каква разрушителна сила крие едно такова устройство и колко души могат да загинат от него.

Аврим навлече на себе си устройството, като главата му едва мина през тесния отвор, и закопча кожените ремъци. След това избърса лицето и дланите си с мокра кърпа и посегна към якето с емблемата на „Янките“ — последният подарък от неговия учител и приятел Раза.

В момента, на опашката пред Галерията, той погледна към двамата пазачи на входа, които се бяха фокусирали в лицата някъде зад него. Подаде билета си на млада жена в синьо яке и пола в същия цвят и зачака, докато тя скъса билета и му подаде отрязъка, като веднага след това протегна ръка към следващия посетител на опашката. Аврим мина покрай нея и влезе в малък вестибюл, зави надясно и влезе в Галерията.

Беше на уреченото място.

51.

Ватикана, Италия

Забелязах руските стрелци много преди да засека Раза. Те се бяха разпръснали. Бяха десетина, ако ги бях преброил правилно, по двама в екип. Движеха се сред различни туристически групи, влизаха от една зала в друга. Аз имах в лявото си ухо миниатюрна слушалка и имах аудиоконтакт с Анджела, Брунело и Манцо. Четиримата се бяхме разположили из цялата сграда. Също така имах миниатюрна видеокамера, прикрепена към яката на черното ми кожено яке, която предаваше сигнал в Ню Йорк. Там Джон Лу се намираше в зала, откъдето на шест големи компютърни екрана можеше да вижда и да чува всичко, което правех.

— Нещо ново? — попитах.

Гласът на Анджела прозвуча в ухото ми:

— Никакви следи от него.

— Ще се появи.

— Двама от руснаците ме засякоха — обади се Брунело. — Така че няма да съм сам.

— Не се притеснявай — отговорих му. — Никой от нас няма да остане сам за дълго.

Тръгнахме към „Сикстинската капела“, минавайки през тесния вход близо до „Страшния съд“. Аз влязох първи и забелязах Анджела с няколко ученички-тийнейджърки, с една от които разговаряше непринудено. Тя беше с черно яке, маратонки „Найки“ прилепнали по краката ѝ джинси „Джей Крю“. Анджела вървеше към центъра на голямата зала.

Брунело и Манцо заеха позиции, единият до стената най-близо до изхода, а другият застана директно от другата страна, скрит зад пазачите, които пропускаха посетителите.

Аз стоях с лице към дъното на залата, „Страшният съд“ беше зад гърба ми, а фреската на Микеланджело на тавана — точно над мен.

Бях заел моята позиция.

Раза стоеше в средата на една детска туристическа група, осемнайсет момичета и момчета в задължителната униформа на ученически лагер — еднакви тениски, спуснати върху джинси. С тях бяха три учителки. Той се усмихна на децата, които изглежда се чувстваха спокойно в компанията му. Той дъвчеше дъвка, на врата му на кожена каишка висеше скъпа камера с капак върху обектива. Раза се спря и огледа залата. Огледа всичко — картините, старинните мебели, абсолютната величествена атмосфера — и на лицето му изгря усмивка. Сякаш влизаше тук за първи път.

И за последен.

Той беше на уреченото място.

52.

Флоренция, Италия

— Появи се — докладва Бърк. — Бавно върви към главния вход, без да се спира и да оглежда. Върви право към целта.

— Руснаците са навсякъде — обади се Маласън в нейния микрофон. — Ако се наложи, ще открият ураганен огън и ще му осигурят прикритие.

— Той е атентатор-самоубиец — обади се Рурк. — Дошъл е тук да умре. Руснаците няма да искат да му правят компания. Сигурно имат план за оттегляне.

— Избухне ли бомбата, никой няма да може да се измъкне — намеси се Пиърс. — Нито ние, нито те.

— Тогава да се погрижим да не избухне — каза Бърк.

— При мен има четирима — обади се Андерсън. — Те постоянно пускат другите да минат пред тях, което означава, че нямат намерение да влизат.

— Те ще осигуряват прикритие отвън — поясни Уивър от микробуса. — Ще се целят или в нас, или в пазачите, които се опитат да препречат пътя на оттеглящите се.

— Имаш ли визуална картина на мястото, където са оставили транспорта им? — попита Бърк.

— На две пресечки от Галерията — отвърна Уивър. — Два седана с по четири врати, без шофьори в тях.

Бърк се намираше на около десет метра от Аврим и тръгна към него.

— Ще отида да осъществя контакт с него — каза той. — Ако не успея да го склоня, ще дам сигнал и вие ще трябва да го свалите.

— Готов съм — отговори Киндър. — Ще бъде трудно с всичките тези хора наоколо. Ако можеш да го изкараш на някое по-безлюдно място, ще ми помогнеш много.

— Ако не можеш да произведеш чист изстрел, не стреляй — каза му Бърк. — Насочи вниманието си към руснаците. Дженифър ще го премахне с нож.

— Тръгвам — докладва Маласън. — Ще се целя във врата му. Бомбата ще покрива гърдите и гърба му.

— Останалите: задачата ви е да очистите руснаците — нареди Бърк. — Но ако се налага да стреляте по пазачите, гледайте да е на месо.

Бърк отиде в средата на залата и се спря пред Аврим, като видимо го изненада.

— Здрасти — изрече с усмивка. — Ще ми помогнеш ли да намеря изхода?

53.

Ватикана, Италия

Погледите ни с Раза се срещнаха. Нарочно исках да ме види, да изпадне в паника — дори и само за секунда. Той улови погледа ми и изглежда ме позна. Вероятно от фотография, която някой му беше дал. Изглеждаше по-млад отколкото си го представях. Движеше се като програмиран, като танцьор, който репетира танцови стъпки. Беше облечен с дънково яке и избеляла тениска отдолу. Той вдигна дясната си ръка на височината на кръста, помаха ми с пръсти и ми се усмихна. После се отдели от групата с децата и тръгна към мен, спокойно и непринудено, в пълен контрол над ситуацията.

Терорист, който се канеше да пристъпи през вратата на Рая.

И тогава осъзнах, че Раза не е атентаторът.

Той беше примамката.

— Атентаторът е някъде в залата — изрекох в микрофона. — Разберете кой е и къде се намира.

— Как ще го разпознаем? — попита Брунело.

— Оставете го той да ви разпознае. Очите, езика на тялото, изнервения поглед. Колкото по-малко време остава да натисне бутона, толкова повече се увеличава адреналинът в кръвта му, толкова по-пресилени са движенията му. Всички те казват, че искат да умрат, но това не е лесна работа.

— Щом го засечете, действайте — нареди им Анджела. — Обектът трябва да бъде неутрализиран, без да се задейства устройството.

Раза се присъедини към група японски туристи и си проправи път към изхода в дъното на залата.

— Изглежда, Раза няма да остане за фойерверките — казах аз. — Джон, проследи го и се погрижи да не стигне далеч.

— Разбрано — отвърна той.

— Манцо, руснаците са твои, докато ние се занимаваме с обекта — обади се Анджела. — Не си хаби куршумите, стреляй на поражение. В залата има едно ченге, то ще ти помогне.

— Ченгето има ли си име? — попита той.

— Франтони — рече тя.

54.

Флоренция, Италия

— Гледам те и не виждам човек, готов да умре днес — каза Бърк на Аврим.

Аврим беше изненадан от приближаването му. Бърк излъчваше спокойствието на човек, който е еднакво добър и с ръцете, и с оръжието, поради което Аврим направи усилие да прикрие паниката си и да запази спокойствие.

— Аз съм тук като теб, за да видя статуята на Давид — отвърна Аврим.

— Двама руснаци те приближават отляво — докладва Пиърс в микрофона.

Бърк продължи да гледа Аврим.

— Много е лесно да докажеш, че греша — каза. — Ще отнеме само няколко секунди.

— Какво искаш от мен? — попита го Аврим. Почувства, че тълпата около тях сякаш затяга обръча. Зави му се свят, обзе го страшна жажда.

— Разтвори якето — каза Бърк и се приближи още до него, като усети, че руснаците идват отзад.

— Още трима стрелци приближават отпред — обади се Пиърс.

— Имам чисто поле за стрелба по един от тях — обади се Киндър. — След като го уцеля, хората ще побягнат да се скрият и ще имам няколко секунди. Но пак ще остане голяма тълпа.

— Още трима са от моята страна на статуята — докладва Маласън. — Отава напечено.

— Няма да разтварям якето си — отвърна Аврим.

Бърк го сграбчи за ръцете. Движението слиса терориста и той подскочи.

— Какво правиш? — попита.

— Не е необходимо да отваряш якето, бутонът на детонатора е в някой от джобовете ти. — Бърк здраво стискаше китките на Аврим. — Няма да ти позволя да го направиш.

— Няма да можеш да ме държиш така цял ден — отвърна атентаторът и се поокопити. — Някои от тълпата вече гледат към нас. Скоро пазачите ще разберат също и ще дойдат тук. На мен ми трябва само секунда.

Бърк погледна над рамото на Аврим и забеляза двама от руските стрелци да се приближават. Всеки от тях държеше ниско на нивото на бедрата пистолет „Глок“.

— Щом тръгнем с моя нов приятел, започнете да чистите компанията — нареди Бърк в микрофона. — Но не вдигайте шум. Очистете колкото можете повече безшумно.

— С кого говориш? — попита Аврим и също забеляза двамата руснаци, които вървяха към тях.

— И ако видите, че обектът се съпротивлява — добави Бърк, гледайки Аврим — очистете го бързо в челото или в тила. Ако аз преча, стреляйте първо по мен, после по него.

Бърк завъртя Аврим, като изви ръцете му зад гърба, и заедно с него тръгна към изхода на Галерия.

Той изчисли, че има петнайсет секунди, преди Галерията да се превърне в бойна зона.

55.

Ватикана, Италия

Стоях в средата на „Сикстинската капела“ и търсех сред посетителите лицето на безумника, дошъл тук да я разруши. Раза не би избрал невинна душа за такава грандиозна задача. Не би рискувал с човек, който да се поколебае или да направи грешка в последната минута. Той би се спрял на някого, за когото разрушението на Капелата би имало по-дълбок смисъл. Някой, който би превъзмогнал емоцията със сила.

И който може да потисне страха си и да се концентрира върху задачата си.

Огледах тълпата, търсейки лицето на този някой.

Лице, белязано колкото с желанието за унищожение, толкова и с решителност.

Лице като моето.

В слушалката ми прозвуча гласът на Джон:

— Никъде не виждам Раза.

— Във всяка зала имаме две камери — отвърнах. — Продължавай да търсиш. Едва ли е далеч. Той би искал да проследи докрай всичко да мине по план.

Обърнах се наляво и забелязах мъж в тъмнокафяво спортно яке и панталон в същия цвят. Той носеше дебели очила и шалче на врата. И двете му ръце бяха пъхнати в джобовете на панталона. Правеше всичко възможно да изглежда спокоен, но не можеше да прикрие притеснението си. Беше на около четирийсет и пет, с добре поддържана брада и видим белег, който започваше от ъгъла на окото му и минаваше по диагонал по цялата дължина на бузата, като частично беше скрит от брадата.

— Трябва да вървя, Джон — казах в микрофона. — Мисля, че открих нашия човек.

Направих няколко крачки към непознатия в очакване да се обърне към мен и да ме види.

— Поддържайте дистанция — наредих на Анджела и екипа ѝ. — И продължавайте да се оглеждате в случай, че съм сгрешил и това не човекът, който ни трябва.

— Нямаме време за грешки — отговори тя.

Приближих се до мъжа и застанах пред него. Видимо го смутих.

— Син или дъщеря? — попитах.

Мъжът се вторачи в мен няколко секунди, след това огледа тълпата около нас и отново се обърна към мен.

— Син и дъщеря — отвърна. — Преди две години, на този ден.

— На колко години бяха?

— Синът ми беше на дванайсет, дъщеря ми нямаше още десет. Прибираха се от училище заедно с техни приятели, когато бомбата… една бомба, изпратена от хора, които изглеждат като теб.

— И сега искаш да си отмъстиш. И са ти внушили, че с това, което се каниш да извършиш, ще получиш възмездие. Грешиш.

— Това е единственият начин — настоя мъжът.

— Не, не е. Единственото, което ще постигнеш, е да избиеш невинни хора, които не са желали зло на децата ти. Но няма да постигнеш справедливост. Няма да получиш възмездието, което целиш. Ако беше така, тогава аз щях да взривявам бомби на всяко едно многолюдно място, което видеха очите ми.

— Кого си изгубил? — попита ме той.

— Жена ми. И двете ми дъщери. Терористична атака.

— И не ти ли се прииска да убиеш всички терористи?

— Да, щом така ще стигна до единствения, който ми е нужен.

— Раза ли търсиш?

— Не знам.

— На мен ми останаха две деца — каза мъжът. — Раза ще им изпрати парите. За образование. Да си купят дом. Да живеят един по-добър живот от този, който аз мога да им осигуря.

— Така ли ти каза той? — попитах и усетих как решимостта и убеждението на атентатора го напускат. — Той казва така на всички. А авансово нищо ли не ти е платил?

Мъжът поклати глава.

Стиснах го за рамото.

— Децата ти ще останат без баща, но и пари няма да получат.

— Кой си ти? — попита ме той.

— Аз съм този, който ще те спре. Ти си по-различен от тях и от мен. Но всичко ще се промени, ако натиснеш бутона в джоба си. Това ще те направи мразен човек, заклеймен и ненавиждан дори от собствената ти страна. От собствените ти деца. От постъпката ти тук ще зависи тяхното отношение и с какво ще те запомнят.

Мъжът ме погледна и поклати глава.

— Раза ми даде думата си. И аз му дадох моята. Каквото е писано да се случи, ще се случи. И то ще се случи сега.

Притиснах дясната си длан до неговата, която беше скрита в джоба му — дланта, чиито пръсти бяха на милиметри от бутона на детонатора.

Изстрелях три куршума в него от упор. Пукотът на изстрелите беше частично заглушен от шума на тълпата и звъна на камбаните отвън. Обгърнах мъжа с ръка и го задържах, докато кръвта му образуваше локва в краката му. Една жена зад мен изпищя, друга закри устата си с длан, очите ѝ гледаха ужасено. Вдясно от мен един мъж извика за помощ.

— Излизай от там веднага! — каза Анджела в слушалката ми.

Бръкнах в джоба на мъжа и напипах часовниковия механизъм, отместих безжизнената му длан и извадих устройството. Погледнах го в очите — скоро щеше да умре. Бавно отдръпнах ръцете си от тялото му и той се строполи на пода като надут балон. Докато вървях към изхода на „Сикстинската капела“, уплашената и слисана тълпа се разтвори, за да ми направи път.

Вървях бавно до изхода и след като излязох навън, побягнах.

— Тръгвам да търся Раза — казах в микрофона.

Зад себе си чух стрелба, викове и писъци, полицейски свирки и аларми, които се задействаха във всеки ъгъл на Капелата. Брунело и Манцо със сигурност участваха в престрелката с руснаците, като в същото време осигуряваха на Анджела прикритие да излезе навън и да се присъедини към мен.

— Джон? — обадих се в микрофона. — Разполагаш ли с местоположението на Раза?

Тичах из коридорите, без да знам накъде да се насоча, губейки ценно време. Отговорът на Джон не беше много ясен заради смущения в сигнала.

— Насочва се към моста, който води към замъка „Сант Анджело“. — Беше мъжки глас, говореше английски с италиански акцент. — Древният път, по който папите са бягали при нападения срещу Ватикана.

— Франтони?

— Да — каза той.

— На наша честота ли си, или ни прихвана с полицейска радиостанция?

— На наша честота е — отговори вместо него Анджела. — Той ще те заведе където трябва.

Облегнах се на стената, за да си поема дъх, и за миг затворих очи.

— Добре — отвърнах в микрофона. — Как да стигна до моста?

56.

Флоренция, Италия

Двама от руснаците в Галерията бяха мъртви, подпрени на една от стените. Маласън беше убила единия с нож в корема. Вторият беше уцелен от Киндър от близко разстояние.

Бърк водеше Аврим към изхода от Галерията. Пиърс вървеше пред тях и играеше ролята на щит към всеки, който дръзнеше да ги нападне.

— Чакайте сериозна компания от две посоки — обади се Уивър от микробуса. — Руснаци откъм гърба ви и отвън.

— Андерсън, чакай ни на изхода — нареди Бърк. — Ще ти предам обекта.

— И къде да го заведа?

— Където руснаците са паркирали колите си — отвърна Бърк. — Уивър ще те напътства.

— И после?

— Ще ти кажа, като стигнеш там. Останалите: пълно бойно снаряжение и бронежилетки. Правете всичко възможно да няма жертви сред полицаите и цивилните. Придвижете се към мястото, където руснаците са оставили колите си. Там ще чакат Уивър и Андерсън.

— В Галерията остават шестима стрелци и те се движат бързо към изхода — докладва Маласън.

— Още четири или пет по улицата, насочват се към вас — обади се Андерсън.

— Уивър, колко пазачи има около сградата? — попита Бърк.

— Виждам четирима на екрана — отговори Уивър. — Малко по-нагоре е паркирана синя кола, в нея има поне трима души.

Аврим, целият плувнал в пот, с изтръпнали ръце от стискането на Бърк, влачеше краката си, докато вървеше, опитвайки се да спре едрия непознат.

— Не можеш да ме изкараш оттук — каза му. — Твоето е самоубийствена мисия, не моето.

— На теб какво ти пука? Нали така или иначе възнамеряваше да умреш днес?

Двамата бяха на по-малко от десет метра от изхода на галерията.

Бърк кимна на Андерсън.

— Той е твой сега. Ако се опита да се отскубне от хватката ти, пречупи му врата и го използвай като щит, когато руснаците открият огън. Бомбата ще избухне само ако се натисне бутонът.

— След колко време е нагласено устройството да избухне? — попита Андерсън и грабна Аврим за ръцете.

— Устройството е грубо сглобено, трудно е да разбера — отвърна Бърк. — Но предполагам, петнайсет, може би двайсет секунди.

Андерсън и Аврим излязоха на следобедното слънце, Бърк ги следваше отзад. Руснаците тичаха по коридора зад тях, Маласън и Киндър бяха някъде наоколо.

— Ето ги, идват — каза Бърк в микрофона. — Пестете всеки патрон като последен и ще се видим, като свърши всичко.

57.

Тичах по Пасето ди Борго, тесен и открит коридор от червени тухли, който извеждаше от Ватикана към замъка „Сант Анджело“.

Някога е бил използван за затвор и убежище, но сега беше туристическа атракция, до която се стигаше по Моста на ангелите.

Намирах се по средата на коридора, когато чух стъпките на Раза някъде пред мен. Лука Франтони ме беше напътствал, докато излязох от Ватикана и се озовах в коридора. Помагаше ми да се ориентирам от един ъгъл в друг, от едно стъпало на друго, докато изляза на открито.

Откъм залите на Ватикана зад мен още се чуваше стрелба. Битката между Анджела и хората ѝ срещу руснаците навлизаше в разгара си.

— Някой вижда ли какво става вътре? — попитах.

— Не се притеснявай — обади се Франтони. — Анджела има достатъчно сили. Аз имам десетина човека вътре и още двайсет, чиято задача е посетителите да не пострадат.

Ускорих крачка и продължих напред. Чух стъпки зад мен. Беше Анджела. Само като я видях, с разтворено яке, с пистолет във всяка ръка, с маратонки, не можах да се сдържа и се усмихнах. Продължих да тичам и не забелязах как трима руски стрелци се прицелиха в нея. Разбрах едва когато чух изстрелите и нейния стон, след което тя падна на земята, а лицето ѝ се одраска в червената тухлена стена.

Обърнах се назад и видях стрелците. Анджела беше на земята, легнала на едната си страна, с гръб към стената. Напъхах детонатора в джоба си и извадих втори пистолет, също „Глок“, от кобура на лявото ми бедро. Прицелих се с двата пистолета и стрелях по руснаците. Те отвърнаха на огъня. Куршумите засвириха покрай мен, забивайки се в стената, образувайки малки облачета прах от разбития камък.

— Анджела е ранена — казах в микрофона. — Трима руснаци идват към мен и ще се доберат до нея. Раза избяга и навярно вече е стигнал замъка.

Едва различих гласа на Брунело на фона на интензивната стрелба, която се водеше в сградата.

— Тримата, които идват към теб, и двамата, които сме притиснали вътре, са последните руснаци. Останалите или са арестувани, или са застреляни от ченгетата.

— Оправяй се сам — обади се Манцо. — Няма да можем да стигнем до теб навреме.

Бях на десетина метра от Анджела и спрях да тичам. Извадих празните пълнители на пистолетите, пъхнах пълни и отново се прицелих в руснаците. Постепенно адреналинът и гневът ми се изчерпваха. Боях се да погледна към нея. Боях се да науча истината.

Почувствах изгаряща болка в десния крак — бях улучен. Въпреки това запазих позиция и спокойно се прицелих. Уцелих единия от руснаците точно под челюстта. Той се просна по гръб.

Чух го, преди да го видя. Думите му отекнаха в слушалката ми:

— Върви към Анджела — обади се Франтони. — Остави двамата на мен.

Франтони беше на около пет метра от руснаците и стреля по тях. Единият бързо падна на колене и беше довършен от куршум в главата.

Закуцах към Анджела и взех главата ѝ в ръце. Дясната ѝ ръка беше пропита с кръв, тънки червени струйки течаха покрай пръстите ѝ и оттам на паважа. Гледах я в очите, приближих я до себе си. Кръвта от раната в крака ми капеше върху якето ѝ. Тя отвори очи. Челото ѝ беше цепнато и от него течеше кръв по тениската и врата ѝ.

— Ще можеш ли да станеш? — попитах.

— Не знам, ще се опитам — отвърна тя.

Двамата с усилие се изправихме на крака, но се спряхме, щом чухме стъпки зад гърба ни. Аз се извъртях рязко с двата пистолета по посока на звука.

Мъжът, който вървеше към нас, беше на около трийсет и пет, с черна коса, мускулесто тяло, с два пистолета. Бялата тениска под сакото му беше изцапана с кръв.

— Спокойно — каза Анджела. — Това е Лука Франтони.

Огледах непознатия и кимнах одобрително.

— Ние се познаваме — отвърнах. — Косвено.

Огледах терена зад Франтони, хвърлих поглед към труповете на тримата руснаци.

Потупах го за рамото.

— Длъжник съм ти — казах му.

— Скоро може да се наложи да ми върнеш услугата — отговори Франтони.

Анджела посочи замъка над рамото ми.

— Раза се е укрил вътре.

— Вече може и да е избягал — отвърнах аз.

— Щяхме да чуем — каза тя. — Поставила съм половин дузина от моите хора пред изходите, Франтони също е разположил екипа си. И едните, и другите искат да му видят сметката. Не, според мен той е вътре и ни чака.

Извадих детонатора от джоба си и го дадох на Франтони.

— Ти сигурно ще му намериш по-добра употреба от мен — казах.

Франтони взе устройството и го пъхна в задния джоб на джинсите си.

— Бомбата вече беше обезвредена — отвърна. — Моите момчета я свалиха от тялото на атентатора.

После Франтони се наведе и взе от земята пистолетите на Анджела и ѝ ги подаде. Тя ги взе с окървавените си ръце.

— Да довършим започнатото — каза.

Закуцах в компанията на боса на неаполитанската Камора и шефа на антитерористичния отряд на римската полиция. И тримата бяхме окървавени, но готови за още една битка.

58.

Флоренция, Италия

Андерсън изблъска Аврим в багажника на една от колите, които руснаците бяха паркирали в страничната уличка на две пресечки от Галерията. Зад тях районът се беше превърнал във военна зона. Улиците бяха изпълнени с дим от стрелбата и сълзотворен газ. На асфалта, на тротоара и по капаците на колите лежаха трупове. Витрините на магазините и входните врати на жилищните сгради бяха надупчени от куршуми. Трима униформени полицаи също бяха пострадали — двама ранени и един убит. Четирима от руските стрелци лежаха проснати на паважа, двама от тях още държаха пистолет в ръката.

„Безшумната шесторка“ на Бърк също не остана незасегната. Пиърс седеше, облегнат на стената, близо до паркираните седани. Дясната му ръка беше одраскана. Маласън лежеше по лице на улицата, на метри от него, и не мърдаше. Бърк беше отнесъл куршум в рамото, а друг го беше одраскал отстрани по главата. Дори Аврим беше прострелян в крака и губеше много кръв.

Андерсън беше взел детонатора от якето на Аврим по време на схватката и изчака Бърк да завие зад ъгъла и да дойде при тях.

— Има още седем, може би осем руснаци, които се движат към нас — каза Бърк на Андерсън. — Провери Пиърс и Маласън и се приготви да ги натоварим в микробуса. Уивър трябва да дойде скоро.

— Идвам — обади се Уивър в слушалките им. — До минута ще съм при вас.

— И него ли ще вземем? — попита Андерсън и кимна към Аврим.

Бърк поклати глава.

— Той ще се вози при руснаците — отвърна и издърпа Аврим от Андерсън. — И дай детонатора на Уивър веднага щом се качим в микробуса.

Андерсън тръгна към улицата, за да евакуира падналите си в боя другари.

Аврим се обърна към Бърк, кървящ, уплашен и уморен:

— Не можете да ме оставите на руснаците. Те ще ме убият, щом ме видят.

— Ти ще ги изненадаш — отвърна Бърк. — Ти ще им видиш сметката, преди те да имат шанса да те убият.

Бърк извади швейцарско сгъваемо армейско ножче от джоба на джинсите си и пъхна острието в процепа на ключалката на багажника на колата.

— Не са си заключили колата — отбеляза Бърк и се усмихна. — Тези руснаци никога не си заключват колите.

Той отвори багажника за по-малко от трийсет секунди и се обърна към Аврим:

— Тук пътищата ни се разделят. Влизай вътре.

— Защо?

Бърк го изгледа, след което го удари по главата с дръжката на пистолета. Първият удар го зашемети, от втория и третия се олюля, а четвъртият директно го прати в несвяст. Бърк вдигна безчувственото тяло на Аврим и го напъха в багажника, като положи главата му върху кафява чанта. После разкопча якето, провери дали бомбата е добре закрепена на гърдите му и затръшна капака на багажника.

Той изчака, докато микробусът, управляван от Уивър, завие рязко иззад ъгъла и спре до двата седана.

Страничната врата се отвори и когато Бърк скочи вътре, микробусът веднага потегли.

— Зле ли е? — попита той и погледна към Пиърс и Маласън.

— И двамата са изгубили много кръв — отвърна Киндър. — Пиърс е ранен, трябва само да се извади куршумът. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— А Дженифър?

— Коремна рана. Бронежилетката е спряла един от куршумите, но другите са минали точно под нея. Трябва да я види лекар-специалист в болница.

Бърк се обърна към Уивър:

— На какво разстояние трябва да се отдалечим, за да задействаме устройството?

Намираха се на три улици от седаните на руснаците и виждаха как останалите живи стрелци тичат към колите. Уивър рязко спря микробуса.

— Ето тук е добре — отвърна тя и взе устройството.

Бърк отвори страничната врата и излезе навън.

Погледна в далечината към тесните улици и зачака руснаците да се накачат по колите и да потеглят. Водещият седан се движеше с много по-висока скорост.

— Можем ли да взривим и двете коли? — попита Бърк.

— Колко грубо беше направена бомбата? — попита Уивър.

— Доста. Половин дузина парчета нискокачествен динамит, жици с изолация и таймер. Щеше да е достатъчно да съборят Давид от пиедестала му. Раза е планирал стените и мраморните подове да причинят останалите вреди.

— Едната кола ще хвръкне във въздуха със сигурност — отвърна Уивър. — Може да разбие стъклата на втората и да спука гумите, ако е достатъчно близо.

Бърк се отдалечи от микробуса и отиде в средата на улицата. Седаните бяха на по-малко от две пресечки. Той вдигна дясната си ръка, свита в юмрук, и вдигна палец. Вътре в микробуса Уивър натисна червения бутон на детонатора.

Експлозията рязко спря първия седан. Четирите му врати, капаците се разлетяха в различни посоки, разбивайки стъклата на паркираните отстрани коли и на вратите на сградите. В небето се изви огнено кълбо и десетки дървени капаци на прозорци бяха откъснати от пантите им. Четирима от пътниците в колата бяха изпепелени моментално.

В багажника тялото на Аврим сякаш изчезна, разтвори се. От него останаха само няколко разпръснати овъглени останки.

Вторият седан също претърпя щети. Задните му гуми станаха на парцали, задното стъкло се пръсна. Пламъците погълнаха предната част на колата и шофьорът изгуби управление и контрол върху волана. Колата бавно спря на половин пресечка от мястото, където стоеше Бърк.

Руснаците изскочиха от колата, с оръжие в ръцете, с покрити със сажди и прах дрехи.

Бърк извади два пистолета от колана си и тръгна към тях. Киндър изскочи от микробуса и го последва, а малко след това тръгна и Андерсън.

— Да видим дали им е останало желание за бой — каза Бърк, докато вървяха към противниците си. — Уивър, направи обратен завой и следвай зад нас. Карай бавно и славно.

Руските стрелци избърсаха дима и саждите от очите си и видяха как Бърк и екипът му приближават към тях, след което заеха позиции, готови за стрелба.

— Изглежда, нещо се разколебаха — каза Киндър.

— Нека да им дадем храна за размисъл — отвърна Бърк. — Като стигнем до завоя, открийте огън по тях. Ако отвърнат, тогава значи ще се бият до последно.

Тримата руснаци се отделиха от димящия седан и се придвижиха в средата на улицата, все още замаяни от силата на експлозията, без да могат да фокусират зрението си. Зад тях се чуха сирените на наближаващи полицейски коли. Руснаците разбраха, че полицията ще е тук най-много до няколко минути. Гъстият дим от горящата кола покри тясната улица като е черно одеяло. Не се виждаше почти нищо. Руснаците бяха принудени да се прицелват повече по звука, отколкото по реални мишени.

Андерсън и Киндър спряха на кръстовището и използваха за прикритие каменните стени. Бърк стоеше непоклатим в средата на улицата с насочени напред пистолети. Уивър придвижи микробуса напред и спря само на около метър зад него.

— Само кажи кога — обади се Андерсън.

— Сега — отвърна Бърк.

Всеки от тримата откри стрелба в дима, който от вятъра тръгна да се мести в тяхна посока. Ответният огън беше минимален и спорадичен. Куршумите се удряха в камъка или отскачаха от паветата. Скоро стрелбата спря.

Бърк и хората му също спряха да стрелят и зачакаха.

— Може всички да са мъртви — каза Киндър. — Доста олово изхабихме по тях.

— Може да са си плюли на петите — предположи Андерсън. — Мястото е пълно е ченгета. След броени секунди ще са и на тази улица.

— Включи фаровете — нареди Бърк на Уивър. — Димът е много гъст, така ще виждаме по-добре.

Уивър ги забеляза първа — тримата руснаци сякаш възкръснаха от дима.

Един куршум удари Киндър в рамото и пистолетът му падна на тротоара. Андерсън се обърна и си размени няколко изстрела от близко разстояние с втория руснак. Двамата бяха на метър един от друг и всеки изстрелян куршум попадна в целта си.

Бърк свърши патроните и понечи да смени пълнителя, когато беше улучен в левия хълбок. Ударът го събори и той падна на коляно.

Уивър отвори вратата на микробуса и изпразни глока си по посока на стрелеца, който беше улучил Бърк. Четири от куршумите ѝ поразиха руснака и онзи се просна мъртъв по гръб.

Бърк напъха нови пълнители в двата пистолета със забавени от раната движения и насочи пистолетите към руснака, който се канеше да довърши Киндър.

— Залегни! — извика Бърк.

Киндър се просна на тротоара, лицето му беше на сантиметри от канавката. Руснакът, застанал над него, понечи да се обърне и да се прицели в едрия американец.

Бърк го изпревари и стреля. Онзи сякаш подскочи няколко пъти от силата на ударите и падна мъртъв назад, обратно в дима.

Бърк се обърна към Андерсън и последния руснак. Двамата бяха на земята и никой от тях не мърдаше. Киндър се надигна, взе си оръжието от земята и отиде до Андерсън. Погледна към руснака, изрита оръжието му далеч от тялото и коленичи да види в какво състояние е приятелят му.

— Още диша — провикна се. — Има две дупки, едната рана е сериозна.

Бърк отиде при Киндър и му помогна да изправи на крака Андерсън. Уивър премести микробуса до ъгъла, изскочи отвътре и бързо отвори страничната врата. Един по един тя качи ранените вътре и затвори вратата. Изтича отпред, отново седна зад волана и включи на скорост.

— Всички сме вътре — докладва Уивър.

— Да тръгваме — заповяда Бърк. — Нямаме повече работа тук.

59.

Парко Адриано, Италия

Намирах се на втория етаж на замъка с неговите дебели стени. Анджела беше до мен, вървеше в другия край на стълбището. Франтони беше точно пред нас.

Раза се криеше някъде сред тези древни стени и трябваше да бъде намерен.

— Как сте с патроните? — попита Франтони.

— Аз имам два пълни пълнителя — отвърна Анджела.

— Аз съм на изчерпване — отвърнах аз.

— На горния етаж има зала със средновековни оръжия — каза Франтони. — Ако не ви притеснява, че ще нарушите закона, можете да попълните арсенала си с някой и друг експонат. Тези чудесии могат да нанесат много по-големи поражения от пистолета.

— Ако Раза е в тази сграда, той със сигурност ще избере последния етаж, което му дава предимство, ограничава подходите ни към него и осигурява доста свободно пространство за схватки.

— Може да си мисли, че съм сам — предположих. — И точно това искам да си мисли.

— Не можеш да се справиш сам — отвърна Анджела, — когато си ранен.

— Той можеше да заблуди и ченгетата, и вашата група — рече Франтони. — От доста време се крие и знае как да се измъква от „горещи“ места.

— Не и този път — заявих.

— Защо си толкова сигурен? — поинтересува се полицаят.

— Вече сигурно е разбрал, че каквото и да е планирал да се случи във Ватикана, няма да се случи. Това означава, че е коствал на руснаците много пари, време и човешки ресурси, а в замяна не е изпълнил обещаното.

— Значи, ако очисти някого от вас, това може да му спечели червени точки пред руснаците.

— Именно — отвърнах. — А ако има късмет да очисти и двама ни, още по-добре за него. Вероятно отгоре вече е видял как ни раниха с Анджела. Знае, че сме пролели кръв, и си мисли, че това му дава предимство.

Франтони хвърли поглед към мен и към Анджела, докато изкачвахме стълбите. Двамата оставяхме кървави следи.

— Може и да има право — каза той.

— Раненият вълк е най-опасното животно — възразих аз.

— Може би. Но той няма да очаква да има ченге с вас. Така че аз ви давам елемент на изненада.

— Само да сме наясно — казах аз. — Не искам да арестуваш Раза жив.

— Нямам намерение да го арестувам.

Стигнахме оръжейната зала на третия етаж. Голямата кръгла зала беше натъпкана с най-различни пистолети, саби, мечове, щитове, мускети и уреди за изтезания, изложени в стъклени витрини. В табелите под тях в подробности се описваше по какви зловещи начини може да се използва съответното оръжие или устройство.

— Обслужете се сами — предложи Франтони и огледа смъртоносните инструменти през витрината.

Анджела се вгледа в три уреда за изтезания, предназначени да лишат мъжа от най-ценното му „богатство“, и се усмихна.

— Тези биха свършили работа. Едва ли има мъж, който не би проговорил, като му закачиш това нещо.

С дръжките на двата глока счупих витрината и ги затъкнах в колана. После бръкнах и внимателно, за да не се порежа от стъклата, взех меч и нож.

Анджела постъпи по същия начин с пистолетите си и избра дебел сребърен боздуган с железни шипове.

— Винаги съм искала да имам такъв.

— А ти? — обърнах се към Франтони.

Той показа деветмилиметров пистолет и леко очукан сгъваем нож.

— Аз имам всичко необходимо — отвърна.

— Таванът е два етажа по-нагоре — казах. — Той ме очаква, затова аз ще водя. Ти прикривай Анджела и върви зад мен. Но не прибързвай. Нека да караме по реда си. Искам Раза да ми даде определена информация и чак след това ще му видя сметката.

— Ако изобщо може да ти даде някаква информация — отвърна Франтони.

— Много скоро ще разбера. Но ако е на покрива, няма начин да се измъкне оттук жив.

— На това разчитам и аз — каза полицаят.

Изгледах го за миг, после и Анджела, след което се обърнах и излязох от залата, повеждайки групата към покрива. Раната ме болеше, като се движех. С всяко следващо стъпало чувствах остра болка в крака, а кръвотечението беше станало по-обилно. Виеше ми се свят и чувствах слабост. Предполагах, че Анджела е в още по-лошо състояние. Единствената ми подкрепа оставаше Франтони, но това ме поставяше в деликатна ситуация — да се доверя на ченге, което почти не познавах.

Анджела изглежда беше спокойна в присъствието му — знак, че двамата с него имаха някаква солидна история. Франтони беше споменал, че иска нещо в замяна на помощта му и аз се запитах какво ли ще е то. Не беше за пари, той не беше такъв човек. А ако беше корумпиран, то Анджела със сигурност му плащаше достатъчно. Малко са нещата, които един мафиотски бос мрази повече от това да не знае какви са мотивите на даден човек, какво иска да получи като отплата. Но сега трябваше да отложа този въпрос за по-късно и да се фокусирам върху основната си цел. Знаех със сигурност, че Раза ще е на покрива и ще ме чака, нетърпелив да се нахвърли върху този, когото винеше за провала на плана му. Той беше терорист, а аз — гангстер, но двамата ни движеше желанието за пари и реванш. Заради мен той беше претърпял сериозни финансови загуби и сега щеше да си го върне, като осребри емоциите си.

Двамата също така притежавахме определена надменност и самоувереност. Раза никога не би се съгласил, че не може да ме убие, а аз не можех да приема мисълта, че ще изгубя битка от него. Ние бяхме програмирани да побеждаваме независимо от цената. Мисълта за каквото и да било поражение никога не можеше да проникне в съзнанието ни. По-скоро щяхме да умрем, отколкото да се предадем.

Но днес, малко преди залез-слънце, желанието на един от нас щеше да се сбъдне.

Раза стоеше с гръб към каменните бойници. Рим се беше разпрострял в краката му. Той ме очакваше, когато изкачих последното стъпало и се озовах на покрива. Гледката от замъка е една от най-красивите от всички римски забележителности. При други обстоятелства щях да се наслаждавам на впечатляващата панорама около мен, от купола на „Свети Петър“ до буйно течащата река, до живописните хълмове и камбанариите на църквата, които сочеха към небето — огромният и внушителен вечен град, надживял не една и две епохи в историята.

Но всичко това трябваше да остане за някой друг ден.

Хвърлих поглед към статуята на Архангел Михаил над мен и тръгнах към Раза. Държах ножа в лявата ръка и меча в дясната, пистолетите бяха затъкнати в колана ми.

Терористът беше разперил ръце върху камъка на бойницата, в дясната държеше сгъваем нож.

— Кажи ми — обърна се той към мен, докато приближавах — как разбра, че ще използвам примамка? Че няма да съм този, който ще активира устройството?

— Ти не обичаш да се показваш. Ти си организаторът, не изпълнителят. Типове като теб никога не си цапат ръцете.

— Но сега съм тук. Застанал пред големия лош Вълк.

— Само защото ти трябва скалп, който да покажеш на Владимир — отвърнах. — Преди той да вземе твоя.

— Не ме е страх от руснака. Както не ме е страх и от теб.

— А би трябвало.

Раза се отдръпна от стената и зае стойка с отпуснати ръце. Аз стиснах по-здраво ножа и продължих бавно да вървя към него.

Той погледна към крака ми, от който капеше кръв.

— Мога да си постоя така час, час и нещо и да изчакам да ти изтече кръвта — каза.

Насочих острието на ножа към него и направих още няколко крачки.

— Може и да си прав — отвърнах. — И ще ти е за първи път. Обикновено ти даваш заповед и после чакаш да гръмне бомбата, за да излезеш да преброиш труповете.

Раза поклати глава.

— Знам, че мислиш, че съм виновен за атентата, в който загинаха жена ти и дъщерите ти — каза той. — И макар че щях да изпитам огромно удоволствие да планирам и да организирам тази мисия, за съжаление не мога да си припиша заслугите за нея.

— Но ти знаеш кой го е направил.

— Може би. Но ти никога няма да разбереш. Поне не и от мен.

Изнесох леко назад ръката си с ножа и се приготвих да нанеса удар. Тогава зад мен проехтя изстрел. Раза се олюля и погледна към зейналата на корема му рана. Подпря се на бойницата и се хвана с две ръце за корема, опитвайки се да спре кръвта.

Франтони мина покрай мен и сграбчи Раза със свободната си ръка за гърлото.

Анджела застана до мен и ме хвана под мишница, за да не падна.

Франтони впери гневния си поглед в Раза и с дрезгав глас изрече:

— Може и да не си виновен за атаката срещу самолета, в която загина неговото семейство. Но съм сигурен, че си виновен за взрива на летището в Рим. Там загинаха много хора. Един от тях беше брат ми Реми. Той беше ченге, също като мен, но по-добър.

Погледнах към Анджела и тя стисна по-силно ръката ми.

— Да вървим — каза. — Нека Франтони да поеме нещата оттук.

— Нали каза, че няма да го арестуваш — обърнах се към Франтони.

Той ми отговори, но очите му не изпускаха Раза.

— Аз съм полицай от Отдела за борба с тероризма. Но съм роден и израснал в Неапол. Той ще бъде арестуван, но по неаполитански. Имате думата ми.

60.

Мостът на ангелите, Италия

С Анджела вървяхме по моста хванати за ръце, подминавайки статуите на ангели от двете ни страни. Лампите светеха с мека светлина в ранната вечер. Зад нас пред входа на замъка се суетяха полицаи и камористи. Реката приятно шепнеше под краката ни.

Бяхме минали покрай три ангела, когато чухме звука от тупването на човешко тяло върху камък. Раза беше паднал от покрива. Франтони беше отмъстил за смъртта на брат си.

— Имаш ли си любим ангел? — попита ме Анджела, без да обръща внимание на суматохата зад нас.

— Михаил — отвърнах. — Истински боец. А ти?

— Винаги съм си падала по Луцифер. Той е бил любимецът на Господ, както знаеш.

— Защо ли не съм изненадан? — изрекох и в същото време забелязах нейната кола, която ни чакаше на другия край на моста.

Обърнах се назад към извисяващия се и осветен от мигащите навсякъде наоколо лампи на полицейски коли замък.

Прекосихме моста и се насочихме към чакащия ни седан. Трима от нейните хора изтичаха към нас, отвориха вратите и ни помогнаха да се качим.

— Когато баща ми чуе за това, ще му се прииска да те убие. — Анджела се усмихна. — Отново.

Свих рамене.

— Щях да се разочаровам, ако реакцията му беше друга.

Двамата седнахме в колата и шофьорът бързо потегли към болницата. Анджела облегна глава назад и затвори очи.

Погледнах навън и после към нея. Лицето и косата ѝ бяха изцапани със засъхнала кръв. Раната ѝ продължаваше да кърви. Цепнатината на челото ѝ беше почерняла и изцапана с пръст.

Взех дланта ѝ в моята.

Тя се усмихна и стисна дланта ми по-силно. Обърна се и ме погледна.

— За тази вечер мога да ти дам само толкова — каза.

— Това ми е напълно достатъчно — отвърнах и затворих очи.

Първата битка, разразила се през дългото и жестоко горещо лято, беше към края си.

61.

Ийст Хемптън, Ню Йорк, САЩ

Влязох в библиотеката с бинтован крак и с патерица в лявата ръка. Джими беше с гръб към мен и гледаше към градината и океана. Когато чу да влизам, се обърна с количката. Той се досещаше защо съм дошъл. Въпреки недъга си той все пак беше син на дон и разбираше по-добре от всеки друг защо не мога да го оставя жив.

Това беше най-трудното ми решение.

Чичо Карло беше компенсирал със смъртта си само част от предателството — издаването на информация от Джими на руснаците. Но имаше и друга част, за която само аз можех да отмъстя. С неговите действия той застрашаваше живота на сина ми, а аз не можех да позволя подобно нещо.

Приближих се до него. Застанах на сантиметри от инвалидната количка и поставих длан на рамото му. Той направи жест с ръце и аз кимнах.

— Ще стане бързо — казах му. — Обещавам.

Извадих тръбата от устата му и я пуснах на пода.

После застанах откъм машината на гърба на количката и изключих подаването на кислород. Джими започна веднага да се задъхва, погледна ме в очите и направи последен жест.

— И аз те обичам — казах и взех дланта му.

Джими взе да се гърчи, гръдните му мускули се мъчеха да вдишат въздух. Лицето му почервеня, цялото му тяло потрепери, краката също.

Загледах се в океана с мокро от сълзи лице. Усещах как животът бавно напуска тялото на Джими, докато той продължаваше да стиска дланта ми.

62.

Ийст Хемптън, Ню Йорк, САЩ

Есента на 2013 година

Плажът беше пуст, синът ми Джак гонеше Хюго по мокрия пясък.

Анджела вървеше до мен.

Бяха минали осем седмици от схватките в Рим и Флоренция. И макар раните ни още да не бяха заздравели, двамата укрепвахме с всеки изминал ден. Някогашното дребно кутре, което Анджела беше подарила на сина ми, сега се беше превърнало в трийсеткилограмов звяр и следваше Джак навсякъде.

— Колко големи каза, че стават? — попитах Анджела.

— От шейсет до осемдесет килограма — отвърна тя. — Хюго ще стане голям боец.

— Отдавна не съм виждал Джак толкова щастлив.

— Хюго ще му помогне да излекува психическите рани. И ще му бъде приятел, на когото може да разчита.

Погледнах към Анджела.

— Хубаво е човек да има такива приятели — казах.

— Как са Бърк и екипът му?

— Понесоха удари, но ще са готови отново за действия след месец-два. Сега си почиват на Капри, правят тен и се напиват. — Ти успя да направиш впечатление на някои от организациите. Щетите, които можеха да причинят атентатите в Рим и Флоренция, ако не ги бяхме спрели, убедиха Триадите и Якудза да се присъединят към нас във войната.

— Гърците също са в играта, искат да отмъстят за смъртта на Големия Майк.

— На сицилианците само им трябва леко побутване. За тях ще е по-удобно, ако Камората поеме отговорност за ликвидирането на терористите и руснаците.

— А ти? — попитах.

Тя продължи да върви, като босите ѝ крака вдигаха пясък във въздуха след всяка крачка.

— Аз ще съм на линия, ако ти потрябвам — накрая отговори. — Но… ситуацията е сложна.

— Трябва ми известно време — казах ѝ.

— Няма за къде да бързаме.

Прегърнах я през кръста и бавно я придърпах към себе си. Тя облегна глава на рамото ми.

Продължихме да вървим така по брега. Единствените звуци около нас бяха шумът на вълните, смехът на момчето и лаят на кучето.

Бяхме само ние двамата, истински, неподправени, през тези няколко кратки мига. Бяхме в състояние на душевен мир и покой.