Външната политика на България през Втората световна война в българската историческа литература (1938–1944 г.)

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Българската външна политика в навечерието и през Втората световна война е въпрос, който ще продължи да вълнува историците. Безспорно, това е един от най-интересните периоди от новата ни история. Българската историография през първите две десетилетия след войната не дава реална оценка за положението на страната и поведението на нейните управляващи. Едва по-късно започват да се появяват научни трудове с по-обективна оценка за българската външна политика в годините на Втората световна война. След политическата промяна от 1989 г. бяха публикувани дневници и спомени на съвременници на събитията от онова време. За съжаление, появиха се и изследвания с претенции за научност, в които водещ бе антикомунистическият тон. Това са изследвания, чиито автори може би смятат, че така по-бързо ще намерят мястото си под историческото слънце. Историкът обаче е историк, когато се стреми максимално да покаже събитията в обективна светлина.

През 50-те и 60-те години българската историческа наука представя ролята на СССР и на българските комунисти в най-благоприятна светлина, а заслугите на управляващите в страната и на съюзниците на СССР се критикуват, и техните грешки се преекспонират. По-късно започват да се публикуват изследвания, в които професионалният исторически подход преобладава над партийния, който обаче няма как да бъде елиминиран. През Втората световна война България не може да си позволи собствена външнополитическа линия, тъй като нейното статукво е определено 20 години по-рано с подписването на Ньойския диктат, по силата на който от българската страна са откъснати изконни български територии. Пак по силата на този диктат страната ни трябва да плаща непосилни репарации. Защо се стига до този диктат е друг въпрос, но държавите-победителки наказват жестоко загубилите Първата световна война и така полагат основите на следващия опустошителен военен конфликт. В периода между двете големи войни победителките не полагат усилия да привлекат България на тяхна страна. Те подкрепят нейните съседи, които са готови всеки момент да се разправят със своята слаба съседка, ако тя прояви признаци на ревизионизъм. При тази обстановка едва ли е странно, че българските управляващи виждат единствен лъч надежда в Германия, която губи Първата световна война и която също е наказана от победителите Великобритания и Франция. Но Германия е велика сила, а България не е и затова трябва внимателно да преценява всеки свой ход. Българската политика, която все повече се ориентира към Германия, изглежда съвсем резонна. След като Великобритания и Франция не желаят да спечелят държавата ни на своя страна, а управляващите в София изключват сближение със СССР, единственият изход е довчерашната злополучна съюзница Германия. Именно чрез Германия България може да търси решение на своите претенции. Българските управляващи начело с цар Борис III са извънредно предпазливи, за да не направят погрешната стъпка и да хвърлят страната във войната. Случайно или не, през лятото на 1939 г. български политици посещават Берлин, Москва, Париж и Лондон. Само след година България си връща по мирен път Южна Добруджа. Тази територия България приема от Германия, а не от СССР или Великобритания, които също признават справедливите български искания. Това е може би най-яркото доказателство, че България иска да върви с Райха, а не с друга велика сила. Но дори българското желание да бе различно, то нямаше как да се реализира, тъй като Великобритания едва си поема дъх от германските атаки, а за СССР царят не иска и да чуе. Той добре знае какво се случва след Октомврийската революция с последния руски император и негов кръстник.

През цялата война българските управляващи съумяват да предпазят България да стане театър на военни действия и ако не е безумното им решение да обявят война на Англия и САЩ, България би могла да избегне опустошителните бомбардировки от 1943–1944 г. За ролята на германски сателит България получава териториите, към които има справедливи претенции. Но Германия не желае да реши българските териториални въпроси, а предпочита да държи управляващите в шах, като предоставя новите земи единствено за администриране, а след края на войната има намерение наново да начертае границите. Дали тогава България би получила удовлетворение на всички свои претенции, можем само да гадаем, но като се има предвид, че тя играе ролята си на сателит, но не точно така, както желаят в Берлин, имам съмнения, че немците биха се съгласили с всички български териториални искания.

Преломът във войната през 1943 г. охлажда ентусиазма на българските политици с прогермански настроения, а смъртта на цар Борис допълнително ги обърква, още повече, че настъпва след посещение при фюрера и това дава основание за слухове за насилствена смърт. Германците, от своя страна, също разпространяват версии за смъртта на царя и така съмненията около нея продължават и до днес. Известните исторически материали дават основание да се направи извод, че смъртта на Борис е по-скоро естествена и е резултат на все по-усложняващата се обстановка. Царят, който винаги се е придържал към политиката на лавиране и изчакване, разбира, че Германия постепенно, но сигурно губи войната, а България неминуемо ще я последва и пътят за спасение изглежда все по-невъзможен. Най-вероятно това заключение и голямото напрежение довеждат до смъртта на монарха. Каква щеше да е съдбата му, ако бе доживял коренната промяна от 9 септември 1944 г., е трудно да се каже.

Българските комунисти, които извършват деветосептемврийската политическа, социална и икономическа промяна, на практика нямат заслуга за нея. България се оказва в ролята на пионка на Великите сили, които предопределят нейната съдба за четири десетилетия и половина, като решават страната да бъде в съветската сфера на влияние. Това е период, който усилено се изследва от историците и получава противоположни оценки. Разбира се, в бъдеще историческата наука ще даде най-правилната преценка за режима след 1944 г. Българската армия дава своя принос за разгрома на нацизма и десетките хиляди убити и ранени български воини дават основание за по-благоприятното отношение към страната след края на войната. България дори запазва Южна Добруджа — територия, която придобива месеци преди влизането си в Тристранния пакт. Тази територия е отстъпена от Румъния, която в края на войната също е победен германски сателит. Какво ли щеше да е положението на това парче земя, ако Румъния бе на страната на съюзниците?

Смятам, че през Втората световна война България води разумна външна политика, пред която няма много алтернативи. Разбира се, по никакъв начин не отричам, че управляващите изпитват прогермански пристрастия и силни антисъветски чувства. Те не биха могли да избегнат присъединяването на страната към Тристранния пакт, но и не бе необходимо да допускат голямата грешка да обявят война на Великобритания и САЩ. Твърде съмнително е дали България можеше по-рано да излезе от германската орбита. Ако бе направила по-решителен опит през пролетта и лятото на 1944 г., то това можеше да струва твърде скъпо. Германците едва ли биха се поколебали да заменят правителството с крайни привърженици на Райха.

В годините на Втората световна война България се опитва да води разумна външна политика, но не бива да се подценява фактът, че тя е малка страна и е сред загубилите Първата световна война. Ако не бе грубата грешка на управляващите от декември 1941 г., страната можеше дори да се размине с разрушителните съюзнически бомбардировки.