Във вихъра на двайсетте

Осемнайсета глава

Ще си върнем огърлицата! Длъжна съм да вярвам в това! И наистина го вярвам!

Ала въпреки това от снощи двете със Сейди сме на нож. Тя ме сряза, когато стъпих върху крака й тази сутрин (или по-точно, стъпих в крака й), а аз й заявих да се разкара, когато се опита да критикува грима ми. Истината обаче е простичка — имам чувството, че съм я предала. Огърлицата беше на една ръка разстояние от мен. При това два пъти! И два пъти аз позволих някой да ми я отмъкне. Притеснението и ядът ме разяждат, което пък ме прави раздразнителна и заядлива.

Тази сутрин се събудих с мисълта дали да не скоча на влака за Париж. Ала как ще открия там Флора? Откъде ще започна? Чувствам се абсолютно безсилна да оправя нещата.

Тази сутрин никоя от нас не е в разговорливо настроение. Всъщност от известно време Сейди е потънала в гробовно мълчание. Вече съм на работа и когато завършвам с изпращането на задължителните имейли, я забелязвам да седи на прозореца и да се взира навън, изпъната като струна. Никога не ми е казвала нищо, но предполагам, че се чувства много самотна да се носи из нашия свят, без да е в състояние да общува с никого другиго, освен с мен.

С дълбока въздишка затварям компютъра си, като се питам къде ли е точно в този момент огърлицата. Очевидно някъде в Париж. Около врата на онази Флора. Вероятно. Или пък в отворена чанта, лекомислено оставена отворена на задната седалка на кабриолет…

Стомахът ми се преобръща и усещам, че ми прилошава. Трябва да престана да мисля за това, иначе ще стана като мама! Не мога непрекъснато да се притеснявам за онова, което може да се случи или което може да се обърка. Огърлицата ще се върне при нас! Длъжна съм да го вярвам! А междувременно съм длъжна да продължа с живота си. Например днес имам среща с приятеля си за обяд.

Избутвам назад стола си, мятам сакото на гърба си и грабвам чантата си.

— До скоро! — казвам и на Кейт, и на Сейди и побързвам да се изнижа от офиса, преди която и да е от тях да е успяла да ми каже каквото и да било.

В момента не желая компания. Ако трябва да бъда честна, чувствам се малко напрегната заради тази среща с Джош. Така де, не че имам някакви съмнения. Нищо подобно! Вероятно просто ме гонят… предчувствия.

А онова, за което изобщо не съм в настроение, е Сейди да се появи внезапно до мен, точно когато започвам да слизам по стъпалата за метрото.

— Къде отиваш? — пита властно.

— Никъде — опитвам се да я игнорирам аз. — Остави ме на мира!

— Отиваш на среща с Джош, нали?

— Щом знаеш, тогава защо си правиш труда да ме питаш? — срязвам я докачливо аз. — Извинявай, но… — Завивам, като се опитвам да се отърва от нея. Обаче човек не може да се отърве така лесно от пралеля ми.

— Като твой ангел-пазител настоявам да се вразумиш най-сетне! — отсича тя. — Джош не те обича, а ако ти продължаваш да вярваш в обратното, значи живееш в още по-голяма самозаблуда, отколкото си мислех!

— Нали каза, че не си мой ангел-пазител? — подхвърлям през рамо. — Затова се разкарай от пътя ми, бабичко!

— Не смей да ме наричаш бабичка! — разкрещява се тя. — И изобщо не възнамерявам да ти позволя да се хвърлиш в обятията на една слабохарактерна, нерешителна марионетка!

— Джош не е марионетка! — срязвам я аз и продължавам по следващите стълби надолу.

Чувам пристигането на поредната мотриса, затова побързвам да извадя картата си, втурвам се на платформата и успявам да стигна точно навреме, за да скоча във влака.

— Но ти дори не го обичаш! — следва ме гласът на Сейди. — Или поне не истински!

Това вече прелива чашата на търпението ми. Толкова съм бясна, че се обръщам рязко с лице към нея, вадя телефона си и просъсквам:

— Разбира се, че го обичам! Защо според теб бях толкова отчаяна преди?! Защо толкова силно ще го искам обратно, ако не го обичах?!

— За да докажеш на всички, че си била права! — отсича тя и скръства ръце пред гърди.

Подобен отговор определено не бях очаквала. Толкова ме изненадва, че ми трябват няколко секунди, докато успея да събера мислите си.

— Това са просто… глупости! Които само идват, за да докажат колко малко знаеш ти за живота! Това няма нищо общо с доказването! Аз обичам Джош и той обича мен… — Не довършвам, защото усещам, че вниманието на всички пътници във влака е насочено към мен.

Оттеглям се нацупено в един ъгъл, преследвана от Сейди. Докато тя си поема дъх, за да се впусне в поредната си тирада, аз изваждам айпода си и го включвам. Миг по-късно музиката напълно заглушава гласа й.

Идеално! Отдавна трябваше да се сетя за това!

Предложих на Джош да се срещнем в бистро „Мартин“, най-вече за да прогоня от себе си всички спомени за онази глупава Мари. Когато си подавам палтото на гардероба, забелязвам, че вече ме очаква на масата, и сърцето ми се изпълва с огромно облекчение, примесено с чувство за справедливо възмездие.

— Виждаш ли? — не се сдържам и промърморвам на Сейди. — Подранил е! И сега ако ми кажеш, че не му пука за мен…

— Той сам не знае какво мисли! — махва пренебрежително с ръка тя. — Сега е като кукла на вентрилоквист. Аз му казах какво да каже! Аз му казах какво да мисли!

Ей, голям инат е тази жена!

— Виж какво сега! — обръщам се гневно към нея. — Не се мисли за толкова могъща! Ако искаш да знаеш, Джош има доста силна воля!

— Скъпа, стига да поискам, мога да го накарам още сега да се качи на масата и да запее „Зайченцето бяло“! — отвръща пренебрежително пралеля ми. — А може и да го направя! Току-виж това най-сетне те е вразумило!

Няма никакъв смисъл да споря с нея. Знам си го. Съвсем целенасочено минавам право през нея и се насочвам към масата на Джош, без да обръщам внимание на протестните й писъци. Джош избутва стола си назад, светлината проблясва в косата му, а очите му са меки и сини, както винаги. Когато стигам до него, нещо в стомаха ми се преобръща. Може би е щастие. Или любов. Или чувство на триумф.

Или смесица от всичко това.

Протягам ръце към него, устните му докосват моите и единственото, за което мога да мисля, е: „Дааа!“. След малко той прави опит да седне, обаче аз го придърпвам към себе си за нова страстна целувка. Ще й покажа аз на Сейди кой е влюбен и кой — не!

Накрая той все пак се откопчва от мен и двамата сядаме. Аз вдигам чашата бяло вино, която Джош вече е поръчал за мен.

— Така — изричам, останала без дъх. — Ето ни отново тук!

— Ето ни отново тук — съгласява се Джош.

— Да пием за нас! Не е ли прекрасно, че отново сме заедно? При това в любимия ни ресторант! Винаги ще свързвам този ресторант с теб! — добавям с известна назидателност. — С никого другиго! Никога не бих могла да дойда тук с друг!

Джош има приличието да изпита леко неудобство. Побързва да смени темата:

— Е, как върви работата?

— Добре — въздъхвам. — Всъщност, ако трябва да бъда честна… не чак толкова добре. Натали изчезна в Гоа и ме остави да ръководя компанията съвсем сама. И напоследък е истински кошмар!

— Така ли? Лоша работа — е единственото, което казва Джош.

После грабва менюто и започва да чете, сякаш темата за него е приключена, а аз се изпълвам с отчаяние. Не такава реакция очаквах от негова страна. Макар че, като се замисля, Джош никога не е бил по бурните реакции. Не обръща внимание на нещата около себе си. И може би това е една от причините, поради които го обичам, напомням си аз. Заради спокойния му характер. Заради това, че никога не се поддава на стрес. Никога не преиграва в реакциите си. Никога не става докачлив. Подходът му към живота може да се обобщи с мотото: „Да не ти пука!“. Което всъщност е изключително здравословен подход. Нали така?

— Някой ден трябва и ние да отидем до Гоа! — провиквам се аз в прилив на вдъхновение, само и само да сменя темата.

Забелязвам, че бръчките по челото на Джош изчезват.

— Определено! — възкликва. — Чувал съм, че в този индийски щат било страхотно! Не знам дали съм ти казвал, но от известно време обмислям да си взема един продължителен отпуск. От рода на шест месеца.

— Бихме могли да отидем заедно! — изричам жизнерадостно. — И двамата можем да се откажем от работата си и да тръгнем на пътешествие, като започнем от Бомбай!

— Не започвай пак да планираш! — изрича той с неочаквано ожесточение. — И не бързай да ме пришиваш към плановете си! Господи!

Вторачвам се слисана в него.

— Джош?

— Извинявай. — Той също изглежда изненадан от самия себе си. — Много се извинявам!

— Да не би да има някакъв проблем?

— Не. Или поне… — Разтрива замислено чело, а после вдига очи към мен напълно объркан. — Знам, че всичко това е страхотно, задето отново сме заедно. Знам също така, че аз бях този, който го поиска. Но понякога през главата ми минава една странна мисъл… Какво, за бога, правим тук с теб?!

— Ето, виждаш ли! — стряска ме триумфалният глас на Сейди, носеща се над масата. Рее се над нас като ангел на отмъщението.

Фокусирай се! Не вдигай поглед нагоре! Престори се, че тя е просто голяма сянка от лампата!

— Аз… мисля, че това е съвсем нормално — изричам неуверено, като целенасочено се кокоря в Джош. — И двамата трябва да се приспособим към новата ситуация. Предполагам, че ще имаме нужда от време.

— Не е нормално! — провиква се нетърпеливо Сейди. — Той всъщност не иска да бъде тук! Нали ти казах, че е марионетка?! Мога да го накарам да каже всичко, което си пожелая! — После се обръща към него и изрича високо в ухото му: — Един ден искаш да се ожениш за Лара! Кажи й го!

Джош се обърква още повече.

— Макар че… от друга страна… мисля, че… един ден ти и аз… може би… трябва… да се оженим.

— На плажа!

— На плажа! — повтаря послушно той.

— И да имаме шест деца!

— Бих искал и много деца, разбира се — изрича срамежливо той. — Четири… или пет… или дори шест… Ти какво мислиш?

Изпепелявам с поглед Сейди. Тя разваля всичко с глупавите си номера!

— Задръж тази мисъл, Джош! — изричам колкото ми е възможно по-учтиво. — За момент ще отскоча до тоалетната!

Никога през живота си не съм се движила толкова бързо, както сега, когато прекосявам ресторанта. Когато се озовавам в дамската тоалетна, аз трясвам вратата и поглеждам на кръв пралеля си.

— Какво правиш, ако смея да попитам?

— Доказвам ти нещо. Че той не може да мисли сам!

— Напротив, може! — провиквам се гневно. — Освен това, само защото сега го караш да говори онези неща, не означава, че не ме обича! Вероятно дълбоко в себе си наистина иска да се ожени за мен! Както и да има много деца!

— Така ли мислиш? — поглежда ме присмехулно Сейди.

— Точно така! И не можеш да го накараш да каже нищо, ако на някакво ниво и той самият не го вярва!

— Така ли мислиш? — накланя леко глава тя и очите й проблясват. — Много добре! Предизвикателството е прието! — И се изнизва през вратата.

— Какво предизвикателство? — провиквам се ужасено. — Не съм искала да те предизвиквам!

Втурвам се обратно в ресторанта, но Сейди е далеч по-скорострелна от мен. Виждам я как реве нещо в ухото на Джош. Виждам и как погледът му отново става стъклен. И не мога да стигна до масата ни, защото съм приклещена зад сервитьор с около пет чинии в ръцете си. Какво, за бога, му прави тя?

Най-неочаквано Сейди се озовава отново до мен. Стиснала е устни, сякаш полага огромни усилия да не се разкиска.

— Какво направи? — подхващам я тихо аз.

— Ще видиш! И тогава ще ми повярваш! — Настроението й е толкова ликуващо, че ми идва да я ударя с нещо.

— Остави ме на мира! — промърморвам. — Просто се махни!

— Много добре! — вирва безгрижно брадичка тя. — Ще се махна. Но ти пак ще се увериш, че съм права!

И изчезва. Аз се насочвам притеснена към масата ни. Джош ме поглежда с такова отнесено изражение, че сърцето ми се свива. Очевидно този път Сейди е успяла добре да му поразмъти главата. Какво ли му е казала?

— Е — започвам весело, — реши ли вече какво ще поръчаме?

Джош дори не ме чува. Сякаш е в транс.

— Джош! — щраквам пред очите му с пръсти. — Джош, събуди се!

— Извинявай, бях на хиляди километри оттук! Лара, мислех си, че… — Привежда се напред и се вторачва в мен. — Мисля, че трябва да стана изобретател.

— Изобретател ли? — ахвам аз.

— И да се преместя в Швейцария! — продължава съвсем сериозно той. — Току-що ми хрумна, ей така, внезапно. Това е удивително… прозрение! Трябва да променя живота си! Веднага!

Ще я убия!

— Джош — започвам, като се старая да запазя спокойствие, — ти не искаш да се местиш в Швейцария! Ти не искаш да ставаш изобретател! Ти работиш в сферата на рекламата!

— О, не! Не! — махва с ръка той и очите му блестят като на поклонник, току-що зърнал самата Дева Мария. — Ти не разбираш! Досега вървях по грешен път, но вече всичко си идва на мястото. Искам да отида в Женева и да се занимавам с астрофизика!

— Ама ти не си учен! — почти изписквам аз. — Как можеш да станеш астрофизик?

— Може пък да съм бил роден, за да уча природни науки, кой да ти каже?! Ти никога ли не си чувала дълбоко в себе си глас, който да ти казва, че трябва да промениш живота си? Че си тръгнала по грешен за теб път?

— Да, обаче нормалните хора не слушат този глас! — отсичам, усещайки, че вече съм на ръба. — Нормалните хора игнорират този глас! Нормалните хора му казват: „Млъкни, тъп глас, такъв!“.

— И как мога да кажа подобно нещо? — поглежда ме втрещено Джош. — Лара, всеки от нас трябва да слуша вътрешния си глас! Нали ти самата си ми го казвала милион пъти?!

— Ама нямах предвид…

— Просто си седях на масата и не мислех за нищо конкретно, когато ме озари прозрение! — Виждам го как прелива от ентусиазъм. — Беше като божие откровение! Като провидение! Както когато си дадох сметка, че трябва да се върна при теб! Абсолютно същото!

Думите му са като нож, пронизващ сърцето ми. В продължение на няколко секунди не успявам да намеря сили да кажа каквото и да било.

— Това… наистина ли е… абсолютно същото? — питам накрая, сричайки.

— Разбира се! — възкликва той и се вторачва неразбиращо в мен. — Лара, не се плаши, моля те! Можеш да дойдеш с мен в Женева! Ще започнем нов живот там! И знаеш ли какво още ми хрумна ей сега, съвсем внезапно? — Лицето му цъфти от щастие, когато си поема дъх и изрича: — Искам да открия зоологическа градина! Какво ще кажеш?

Искам да се разплача. Мисля, че всеки момент ще се разплача.

— Джош…

— Не, чуй ме сега! — тропва с ръка по масата той. — Откриваме благотворителна кампания за дивите животни! За застрашените от изчезване видове! Ще наемем експерти, ще започнем да събираме субсидии…

Той продължава да си нарежда, а моите очи се пълнят със сълзи. „Добре де! — казвам на ум на Сейди. — Разбрах. Отлично те разбрах!“

— Джош! — прекъсвам го най-безцеремонно. — Защо пожела да се върнеш обратно при мен?

Настъпва тишина. Джош е във все същия транс.

— Не си спомням точно — отговаря накрая, сбърчил чело. — Просто нещо ми каза, че така трябва да постъпя. Онзи глас в главата ми. Той ми каза, че все още те обичам.

— Но след като чу гласа? — подсказвам му аз, като се старая да не издам отчаянието си. — Имаше ли усещането, че старите ти чувства към мен изведнъж се събуждат? Като при онези стари коли, на които въртиш ли, въртиш манивелата, докато накрая колата не подскочи рязко, не изхърка и не се събуди. Оживя ли нещо у теб?

Джош изглежда като човек, на когото са задали подвеждащ въпрос.

— Ами… чух онзи глас в главата си… — започва колебливо.

— Стига с този глас! — едва не изкрещявам аз. — Имаше ли и нещо друго?

— Че какво друго? — смръщва раздразнено чело Джош.

— Нашата снимка! — провиквам се с последни сили. — Като тапет на телефона ти! Надали си я запазил толкова време без причина!

— О, снимката! Да. — Изражението му се отпуска — точно по същия начин, както миналия път, когато погледна нашата снимка от планината. — Много обичам тази снимка! — Изважда телефона си и пак я поглежда. — Това е най-любимият ми пейзаж в целия свят!

Пейзаж ли? Неговият любим пейзаж?!

— Разбирам — смотолевям накрая.

Гърлото започва да ме боли от усилието да не се разплача. Да, всичко ми е ясно. Най-сетне всичко ми стана ясно!

В продължение на няколко минути не съм в състояние да кажа каквото и да било. Въртя пръст около ръба на чашата си и нямам сили да вдигна очи към Джош. Бях толкова сигурна! Бях толкова уверена, че щом веднъж се върне при мен, ще осъзнае чувствата си! Нещо в него ще прищраква и всичко ще бъде фантастично, както беше преди!

Но може би през цялото това време съм си мислела за някой друг Джош. Имало е един истински Джош, от реалния живот, и един измислен, плод на моето въображение. И двамата са били почти, ама почти напълно еднакви — с изключение на една дребна подробност.

Единият ме е обичал, а другият — не.

Най-сетне вдигам очи към него и го поглеждам така, като че ли го виждам за първи път. Разглеждам красивото му лице, спирам поглед върху тениската му с логото на някаква неизвестна група, поглеждам сребърната гривна, която винаги носи на ръката си. Той си е все същият човек. Всичко си му е наред. Само дето… аз не съм лъкът на неговата цигулка.

— Ходила ли си някога в Женева? — ме пита внезапно той и това рязко ме връща към настоящето.

О, за бога! Женева. Зоологическа градина. Сейди не можа ли да измисли нещо по-нормално? Тя напълно е объркала главата му. Каква безотговорна жена!

Слава богу, че се задоволява само с моя любовен живот! Добре че не е тръгнала да ровичка в мозъка на световните лидери! С тези нейни номера не се знае какво би могла да причини! Току-виж, дори разтопяването на ледените шапки!

— Джош, чуй ме сега! — изричам накрая. — Според мен ти не трябва да се местиш в Женева! Нито пък да учиш за астрофизик! Нито да отваряш зоологическа градина. Нито… — преглъщам и събирам сили да го изрека: — Нито даже да бъдеш с мен!

— Какво?!

— Мисля, че всичко това беше огромна грешка! — Махвам наоколо. — И всичко е… по моя вина. Много съжалявам, че толкова време не те оставих на мира, Джош! Трябваше да те оставя да си живееш твоя живот! Но сега ти обещавам, че никога повече няма да ти досаждам и да те притеснявам!

Джош ме гледа втрещено. Но сега, като се замисля, той почти през целия ни разговор си се държи като втрещен.

— Сигурна ли си? — отронва накрая с немощен глас.

— Абсолютно! — отсичам и когато сервитьорът приближава към нашата маса, затварям менюто, което държа, и казвам любезно: — В крайна сметка решихме, че днес не ни се яде. Сметката, моля!

Движа се към метрото изцяло по инерция. Напълно вцепенена. Току-що изрязах Джош. Аз бях тази, която му каза, че не трябва да бъдем заедно. Все още не съм в състояние да осъзная значимостта на случилото се.

Знам, че постъпих правилно. Знам, че Джош не ме обича. Знам, че онзи Джош, в главата ми, е бил изцяло плод на моите фантазии. И най-вече знам, че постепенно ще свикна с тази мисъл. Просто засега все още ми е трудно да я приема. Особено след като нямаше да бъде никакъв проблем да го имам. Никакъв.

— Е? — Гласът на Сейди ме вади с трясък от вцепенението. Очевидно ме е чакала да се появя. — Доказах ли ти, че съм права? Не ми казвай — всичко между вас е свършило!

— Женева значи — изричам бавно аз. — Астрофизика.

— Голям смях, нали? — започва да се киска тя.

Мисли си, че всичко е само за забавление. Мразя я!

— Е, какво стана? — мотае се пред краката ми тя с блеснали игриво очи. — Каза ли ти, че иска да открие зоологическа градина?

Очевидно държи да чуе, че е била напълно права и че всичко е свършило, и че всичко се дължи на нейните свръхестествени умения. Може, обаче аз не възнамерявам да й доставя това удоволствие. Не възнамерявам да й позволя да злорадства за моя сметка! Нищо, че беше напълно права и че всичко свърши, и че всичко се дължи на нейните свръхестествени умения.

— Зоологическа градина ли? — правя се на три и половина аз. — Не, Джош не ми е споменавал нищо за никаква зоологическа градина. Трябваше ли?

— О! — Сейди се заковава на място.

— Що се отнася до Женева, нея я спомена, но после осъзна, че идеята е абсурдна. А после сподели, че от известно време започнал да чува в главата си някакъв адски досаден глас. — Свивам рамене. — Каза, че съжалява, ако се е случило да говори нелепици. Обаче най-важното нещо било, че искал да бъде с мен. И после решихме този път да не бързаме и да не пришпорваме нещата.

Отминавам, като избягвам да я поглеждам в очите.

— Искаш да кажеш, че ще продължавате да се срещате? — провиква се слисано Сейди.

— Разбира се! — отговарям, престорвайки се на изненадана, че тя изобщо задава подобен въпрос. — От мен да го знаеш, но за да разбиеш връзката между двама души, е необходимо нещо много повече от призрак със силен глас!

Сейди изглежда като попарена.

— Не говориш сериозно! — изрича. — Не е възможно да говориш сериозно!

— Напротив! — срязвам я аз, но точно в този момент телефонът ми избръмчава, уведомявайки ме, че съм получила есемес. Поглеждам и разбирам, че е от Ед.

— Това беше от Джош — лъжа най-безцеремонно и се усмихвам щастливо. — В неделя имаме среща!

— За да се ожените и да си родите шест деца ли? — подмята саркастично Сейди, но е видимо, че не е особено уверена вече в себе си.

— Знаеш ли какво, Сейди! — обръщам се аз и й се усмихвам покровителствено. — Може и да можеш да размътваш главите на хората, но не си в състояние да размътиш сърцата им!

Ха! Нека ти, призрак такъв!

Сейди ме изпепелява с поглед и ясно виждам, че не може да измисли подходящ отговор, за да ме затапи. Изглежда толкова разтревожена, че настроението ми почти се възвръща. Завивам по тротоара и се насочвам към входа на нашата сграда.

— Между другото, в твоя офис има някакво момиче — отбелязва по едно време тя, като се носи след мен. — И честно да ти кажа, не ми вдъхва никакво доверие!

— Момиче ли? Какво момиче? — възкликвам и се качвам бързо по стъпалата. Може пък да се е появила Шърийн.

Бутвам вратата, влетявам в офиса и… се заковавам на място.

Натали.

Какво, по дяволите, прави Натали тук?

Седи точно срещу мен. В моя стол. И говори по моя телефон. Много е загоряла, облечена е в бяла риза и тъмносиня права пола и се смее гърлено на нещо. Когато ме вижда, изобщо не се изненадва — само ми намигва.

— Е, благодаря, Джанет! Радвам се, че си доволна от нашата работа! — изрича с типичната си самоувереност. — Права си, Клеър Фортескю действително е крила блясъка си под магарешка кожа! Невероятно талантлива жена, да! Тя беше напълно сигурна за теб. Аз бях твърдо решена да я ухажвам… не, благодаря! Това ми е работата, Джанет! Нали точно затова ми плащаш всичките тези комисиони! — И отново онзи дълбок, гърлен смях.

Поглеждам свирепо към Кейт, която само вдига безпомощно рамене.

— Да, ще поддържаме връзка — продължава да нарежда Натали. — Да, ще говоря с Лара. Тя очевидно има да учи още много неща, но… Вярно, че положих огромни усилия за тази сделка, но и тя е обещаваща. Не бързай да я отписваш! — Отново ми намига. — Окей, благодаря, Джанет! Да, ще обядваме, непременно! Засега всичко хубаво!

И докато аз продължавам да я гледам втрещено, Натали затваря царствено телефона ми, завърта се в моя стол, усмихва ми се лениво и отбелязва:

— Е, как върви?