Във вихъра на двайсетте

Шеста глава

От седмици не съм се чувствала толкова върховно! Всъщност от месеци. Осем часът на следващата сутрин е, а аз съм като съвсем нов човек! Вместо да се събудя напълно депресирана, стиснала в обляната ми в сълзи ръка снимка на Джош с бутилка водка на пода и музиката на Аланис Морисет на сиди плейъра…

Добре де. Това беше само веднъж.

Както и да е. Погледнете ме сега! Енергична! Освежена! Безупречно поставена очна линия! Перфектно изгладена блуза на райета. Готова да посрещна новия ден и да шпионирам Джош, и да си го върна! Дори вече се обадих да резервирам такси — схващате ли колко ефективна съм станала?!

Влизам в кухнята и заварвам Сейди в поредната нова рокля. Тази е бледоморава, с редуващи се ивици тюл и падащи рамене.

— Аууу! — възкликвам с неподправена възхита аз. — Откъде вземаш всички тези разкошни тоалети?

— Нали е божествена? — Сейди изглежда напълно доволна от себе си. — И се оказва много лесно! Просто си се представям в конкретна рокля и тя се появява върху мен!

— Значи тази ти е била една от любимите, така ли?

— Не. Тази беше на едно момиче, което познавах. Казваше се Сесил — отговаря Сейди, като приглажда полите на роклята. — Винаги съм си мечтала за нея!

— Свила си тоалета на друго момиче? — Не успявам да сдържа кикота си. — Откраднала си го?

— Не съм го откраднала! — поглежда ме възмутено тя. — Не говори глупости!

— Откъде знаеш? — продължавам, неспособна да устоя на желанието си да я подразня. — Ами ако тя също е призрак и иска да носи тази рокля точно днес, а не може? Ами ако сега си седи някъде, завряна в ъгъла, и си изплаква очите?

— Тези неща не стават така! — отговаря с леден тон Сейди.

— А ти откъде знаеш как стават? Откъде знаеш… — Не довършвам, внезапно озарена от нова идея. — Хей, сетих се! Трябва само да си представиш твоята огърлица! Представи си я на ум и веднага ще я имаш! Бързо! Затвори очи, концентрирай се…

— Ти винаги ли загряваш толкова бавно? — прекъсва ме моята пралеля. — Да не мислиш, че не съм опитвала? Опитвах се да си представя и моята наметка от заешка кожа, опитвах и с балните пантофки, обаче не можах да ги получа! Не мога да разбера защо.

— Възможно е да можеш да носиш единствено призрачни тоалети — отбелязвам след кратък размисъл. — Имам предвид дрехи, които също са мъртви. Например такива, които са били нарязани, изгорени или унищожени по някакъв начин.

И двете се вглеждаме като по команда в бледоморавата рокля. И на двете очевидно ни е тъжно да си я представим нарязана на парчета. Всъщност ще ми се изобщо да не го бях споменавала.

— Е, готова ли си за тръгване? — сменям рязко темата аз. — Ако тръгнем навреме, ще можем да хванем Джош, преди да е тръгнал за работа. — Изваждам от хладилника едно кисело мляко и започвам да гълтам лъжица след лъжица. Ала само от мисълта, че отново ще бъда близо до Джош, ми призлява. Толкова съм превъзбудена, че дори не мога да доям млякото си. Оставям наполовина опразнената кофичка в хладилника и хвърлям лъжицата в мивката. — Хайде! Да тръгваме! — Вземам четката си за коса от обичайното й място във фруктиерата и я прокарвам няколко пъти през косата си. След това грабвам ключовете си и се обръщам тъкмо навреме, за да видя как Сейди ме наблюдава.

— Божичко, ама ръцете ти наистина са пълнички! — отбелязва тя. — Досега не бях забелязала.

— Не са пълнички! — срязвам я обидено. — Само мускули са! — Свивам ги и стисвам юмрук, за да й покажа бицепсите си, и тя примигва уплашено.

— Още по-лошо! — Свежда самодоволно очи към собствените си крехки бели ръце и отбелязва: — Някога се славех с великолепни ръце!

— Да, обаче модата се промени! Днес предпочитаме по-оформени ръце — информирам я назидателно аз. — Ходим на фитнес и правим мускули! Та, готова ли си? Таксито ще бъде тук всеки момент! — Звънецът отдолу иззвънява и аз вдигам слушалката. — Здравейте! Веднага слизам!

— Лара? — достига до мен познат, приглушен глас. — Скъпа, татко е! И мама. Просто наминаваме, за да видим дали си добре. Решихме, че можем да те хванем преди работа…

Вторачвам се невярващо в домофона. Татко и мама ли? Точно сега ли намериха?! И какво е това тяхното „наминаване“, между другото? Мама и татко никога не „наминават“ просто така!

— Ами… страхотно! — изричам, като се опитвам да звуча жизнерадостно. — Веднага слизам!

Изскачам пред входа на кооперацията и заварвам мама и татко застанали сковано на тротоара пред мен. Мама държи цвете в саксия, а татко — пълна догоре чанта на „Холанд и Барет“. Разменят си някакви послания шепнешком. Когато ме виждат, се приближават към мен с престорени усмивки, сякаш съм пациент в психиатрична болница.

— Лара, скъпа! — Виждам как татко оглежда лицето ми с тревожни очи. — Не отговори на нито едно от гласовите и текстовите ми съобщения! Започнахме да се притесняваме за теб!

— А, да бе! Е, извинявайте! Бях доста заета тези дни.

— Скъпа, какво стана в полицейското управление! — обажда се и мама, полагайки безуспешни усилия да звучи спокойно.

— Всичко е наред. Дадох показания.

— О, Майкъл! — притваря отчаяно очи мама.

— Значи ти наистина вярваш, че пралеля ти Сейди е била убита? — изрича предпазливо татко.

Веднага разбирам, че този път той е не по-малко подплашен и от мама.

— Виж какво, татко, нищо особено не се е случило — опитвам се да го успокоя аз. — Не се тревожете за мен!

Очите на мама се отварят рязко като на току-що включен робот.

— Витамини! — провиква се тя и започва да рови в чантата, която държи татко. — Помолих жената от магазина за… поведенчески… — Не довършва. — И лавандулово масло… и едно цвете, което да ти облекчи стреса… Можеш да му говориш, знаеш ли? — С тези думи тя се опитва да ми пъхне в ръцете саксията, обаче аз я отблъсквам.

— Не искам цвете в саксия! Забравям да ги поливам и те умират!

— Не е задължително да си имаш цветя вкъщи! — опитва се да ме успокои татко и поглежда предупредително мама. — Но очевидно напоследък се намираш под голям стрес — с новия бизнес и… и… Джош…

Скоро ще ги видя аз каква песен ще ми запеят! Ще ги видя аз, когато си дадат сметка, че през цялото време съм била права! Ще ги видя аз как ще останат със зяпнала уста, когато двамата с Джош отново се съберем и се оженим! Не че точно сега мога да им го кажа, разбира се!

— Татко — обръщам се към него с търпелива и здравомислеща усмивка аз, — казах ти, че вече изобщо не мисля за Джош! Просто продължавам напред! Ти си този, който непрекъснато говори за него!

Ха! Така им се пада! Тъкмо се каня да заявя на татко, че може би той е обсебеният от мисълта за Джош, когато точно до нас спира такси, шофьорът подава глава от прозореца и се провиква:

— „Бикенхол Маншънс“ 32?

Мамка му! Добре де, ще се престоря, че не съм го чула. Мама и татко си разменят многозначителни погледи. После мама се обажда колебливо:

— Това не е ли адресът на Джош?

— Не си спомням! — махвам небрежно с ръка аз. — Както ще да е. Сигурно е за някой друг.

— „Бикенхол Маншънс“ 32? — провиква се още по-силно шофьорът. — Лара Лингтън? Вие ли сте резервирали такси?

По дяволите!

— Защо ще ходиш в апартамента на Джош? — Мама вече не е на себе си.

— Няма да ходя! — срязвам я аз. — Сигурно е кола, която съм поръчала преди месеци и едва сега се е сетила да се появи! Тези таксита винаги закъсняват! Хей, закъснели сте с шест месеца! Махайте се! — подвиквам на ухиления шофьор, който най-сетне се усеща и отпрашва по пътя си.

Настъпва напрегната тишина. Изражението на татко е толкова прозрачно, че чак ми става съвестно за него. Веднага разбирам какво си мисли — иска ми се да ми вярва, ама не може. Защото и доказателствата сочат точно обратното на онова, което казвам.

— Лара, ще се закълнеш ли, че това такси не беше за теб? — изрича накрая той.

— Кълна се! — кимвам тържествено. — В… живота на пралеля Сейди!

Чувам тихо ахване, обръщам се и зървам гневния поглед на пралеля си точно до мен.

— Не можах да измисля нищо друго! — опитвам се да се оправдая.

Обаче Сейди изобщо не ми обръща внимание, застава точно пред татко и изрича натъртено:

— Вие сте кръгли идиоти! Тя все още не може да диша без Джош! И тъкмо се канеше да го шпионира! Обаче кара мен да й върша мръсната работа!

— Млъквай, подлярка такава! — провиквам се аз, преди да съм успяла да се спра.

— Моля? — втрещява се татко.

— О, нищо! — прочиствам си гърлото. — Абсолютно нищичко! Добре съм си!

— Ти си побъркана! — размахва около мен ръце Сейди и се върти като обезумяла.

— Аз поне не преследвам хората! — не мога да се сдържа да не й отвърна.

— Не преследваш хората ли? — опитва се да схване какво говоря татко. — Лара, какво, за бога…

— Извинявайте! — усмихвам им се аз. — Просто разсъждавам на глас. Всъщност мислех си за горката пралеля Сейди. — Въздъхвам, накланям жалостиво глава и отбелязвам: — Ръцете й бяха като две хилави вейки!

— Не са хилави вейки! — смразява ме с поглед Сейди.

— И сигурно ги е мислела за много хубави — продължавам безмилостно. — Кой се заблуждава сега, а? — допълвам весело. — И кой иска да има две телчета вместо ръце?!

— А кой иска да има две възглавници за ръце?! — не ми остава длъжна Сейди и аз ахвам възмутено.

— Не са възглавници!

— Лара — опитва се да се обади татко. — Кое не е възглавници?

Мама изглежда така, сякаш всеки момент ще се разплаче. Хванала се е за саксията си като удавник за сламка и тогава забелязвам, че освен цветето държи и книга със заглавие „Живот без стрес — можете да го постигнете!“.

— Както и да е. Вече трябва да тръгвам на работа! — отсичам и прегръщам топло мама. — Много се радвам, че ви видях! Обещавам, че ще прочета книгата и ще вземам витамини! Чао, татко! До скоро! — Прегръщам и него. — Не се тревожете за мен!

Изпращам им въздушни целувки и тръгвам с бързи крачки напред по тротоара. Когато стигам до ъгъла, се обръщам и им махвам с ръка — и двамата продължават да си седят пред входа ми с вкаменени от ужас лица.

Съвестно ми е за родителите ми. Много даже. Защо не взема следващия път да им купя кутия шоколадови бонбони?

Двайсет минути по-късно вече стоя пред сградата, в която е апартаментът на Джош. Сърцето ми ще се пръсне от вълнение. Всичко върви по план. Намерих прозореца му, показах го на Сейди и й обясних разположението на жилището му. Сега вече е неин ред.

— Хайде! — подканям я. — Мини през стената! Адски готино го правиш!

— Не ми е необходимо да минавам през стената! — изпепелява ме с поглед тя. — Просто трябва да си представя, че съм в апартамента му!

— Добре де, представи си! Хайде! И късмет! Опитай се да откриеш колкото ти е възможно повече неща! И внимавай!

Сейди изчезва, а аз източвам врат, за да огледам по-добре прозореца на Джош. Не че виждам нещо. Призлява ми от нетърпение да разбера какво става. Седмици наред не съм била толкова близо до Джош! А сега той е там, а Сейди го наблюдава. И всеки момент ще се появи и…

— Няма го — материализира се неочаквано пред мен милата ми пралеля.

— Как така го няма? — ококорвам се срещу нея аз, едва ли не обидена. — Че къде може да е? Обикновено не тръгва за работа преди девет.

— Нямам представа — свива рамене тя. Очевидно това изобщо не я интересува.

— Как изглежда жилището му? — не се сдържам аз и започвам да я разпитвам. — Сигурно е пълен хаос, нали? Празни кутии от пица, разхвърляни навсякъде, бутилки от бира… Нали? Сякаш изобщо няма сили за нищо! Сякаш изобщо не му пука за живота!

— Нищо подобно! Много е подредено! — парира ме Сейди. — А в кухнята има много плодове. Нямаше как да не ги забележа.

— О, ясно — увесвам нос. — Ами… той очевидно е решил да се погрижи за себе си… — Свеждам глава леко обезкуражена. Не че точно искам Джош да се е превърнал в развалина и да е на ръба на силите си, но…

Добре де, сещате се — това щеше да поласкае самолюбието ми! Така си е!

— Хайде да тръгваме! — прозява се Сейди. — Писна ми да стоя тук!

— Няма да си тръгна просто така! Върни се и огледай пак! За нещо необичайно! Като например… някакви мои снимки или нещо подобно.

— Няма — отговаря веднага Сейди. — Там няма нито една твоя снимка!

— Но ти дори не си погледнала! — срязвам я гневно аз. — Претърси бюрото му! Може да е започнал да ми пише писмо или нещо подобно! Хайде, върви! — И без изобщо да се замисля, се опитвам да я бутна към сградата, обаче ръцете ми минават право през тялото й.

— Бррр! — дръпвам се погнусена.

— Не прави така! — провиква се възмутено тя.

— Това… болеше ли? — питам колебливо и поглеждам ръцете си, защото ги чувствам така, сякаш наистина са били потопени в нейните вътрешности.

— Не точно — промърморва неохотно тя. — Но никак не е приятно някой да се ровичка в стомаха ти!

И после се изпарява. Правя съзнателни опити да потисна нетърпението си и да чакам търпеливо. Но просто не мога да издържам да си седя навън и да не знам какво става вътре! Знам си, че ако търся аз, все нещо ще открия. Нещо като дневник, в който Джош излива мислите си… или недописан имейл, че и неизпратен… Или стихче! Представете си само! Той е написал стихотворение за мен!

Не мога да не се отдам на поредната си фантазия — как Сейди попада на стихче, нахвърлено върху някакво хвърчащо листче. Нещо съвсем простичко и директно, като самия Джош. Например:

Тук обаче не се сещам за нищо, което да се римува с „Лара“.

— Ехооо! Събуди се! Лара? — Подскачам стреснато и отварям очи, за да видя Сейди отново пред себе си.

— Откри ли нещо?… — виквам веднага.

— Да. Колкото и да не ти се вярва, открих нещо! — изрича победоносно тя. — Нещо твърде интересно и точно по темата!

— О, господи! Какво? — Не мога да си поема дъх, обмисляйки зашеметяващите възможности: моя снимка под възглавницата му, нещо в дневника, където пише, че е решил отново да се събере с мен…

— В събота ще ходи на обяд с друго момиче!

— Какво?! — Всичките ми фантазии на мига се изпаряват. Ококорвам се като попарена. — Какво искаш да кажеш с това, че ще ходи на обяд с друго момиче?

— В кухнята видях една бележка. На нея пишеше: „12:30 — обяд с Мари“.

Не познавам никоя жена на име Мари. Джош не познава никоя жена на име Мари!

— И коя е тази Мари? — едва сдържам нарастващата си тревога аз. — Коя е Мари?

Сейди свива безразлично рамене и отбелязва:

— Кой да ти каже! Сигурно новата му приятелка?

— Да не си посмяла да го кажеш повече! — провиквам се ужасено. — Той няма нова приятелка! Не би могъл да има! Каза, че нямало никоя друга! Каза, че…

Не довършвам. Сърцето ми тупти като обезумяло. Никога досега не ми беше хрумвало, че Джош може би вече ходи с друга. През ум дори не ми беше минавало!

В имейла си, с който скъса с мен, казваше, че не възнамерява да се впуска прибързано в нова връзка. Казваше, че имал нужда от време, за да „обмисли целия си живот“. Е, очевидно не му е мислил особено, нали? Ако аз възнамерявах да обмислям целия си живот, със сигурност би ми отнело повече от шест седмици! Даже по-скоро… година! Най-малко! Или най-вероятно още две-три.

Дааа. Мъжете се отнасят към мисленето така, както към секса. Смятат, че двайсет минути са напълно достатъчни, а после няма никакъв смисъл да говориш за това. И не знаят колко дълбоко се лъжат!

— А в бележката пише ли къде ще обядват заедно?

Сейди кимва и отговаря:

— В бистро „Мартин“.

— В бистро „Мартин“ ли?! — Имам чувството, че ще припадна. — Точно там беше първата ни среща! А после редовно ходехме там!

Джош ще води друго момиче в нашето бистро! Момиче на име Мари!

— Върни се пак! — започвам да размахвам ръце аз по посока на сградата. — Потърси по-внимателно! Би трябвало да има и нещо друго!

— За нищо на света няма да вляза повече там! — възразява Сейди. — Смятам, че разбра всичко, което ти трябва да знаеш!

Впрочем тя май е права.

— Да, права си! — съгласявам се неохотно, обръщам се рязко и тръгвам напред, за да се отдалеча колкото ми е възможно по-бързо от сградата. Толкова дълбоко съм потънала в мислите си, че едва не събарям някакъв отвеян старец. — Права си! Вече знам в кой ресторант ще бъдат и кога! Затова просто ще отида и сама ще проверя!

— В никакъв случай! — материализира се пред мен пралеля ми и аз се заковавам изненадана на мястото си. — Не това имах предвид, когато ти казах! Не можеш да ходиш и да ги шпионираш!

— Налага се! — поглеждам я объркано. — Как иначе ще разбера дали Мари е новата му приятелка или просто позната?

— Няма нужда да разбираш! — натъртва Сейди. — Казваш си: „Толкова по-добре“, купуваш си нова рокля и си намираш нов любовник! Или по-добре няколко!

— Но аз не искам да имам няколко любовника! — дърпам се аз като магаре на мост. — Искам си Джош!

— Да, ама точно него не можеш да го имаш! Откажи се!

Не можете да си представите как ми е писнало хората непрекъснато да ми повтарят, че трябва да се откажа от Джош! Казват го родителите ми, казва го Натали, казва го и онази старица, с която веднъж говорих в автобуса…

— Но защо трябва да се откажа от него?! — възкликвам възмутено сега. — Защо всички непрекъснато трябва да ми повтарят, че е било най-добре да се откажа?! Какво му е лошото на това да се придържаш към една-единствена цел?! Във всяка друга област от живота постоянството се окуражава, даже често и възнаграждава! Така де, защо никой не е казал на Едисън, че трябва да се откаже от електрическите крушки, а?! Защо никой не се е осмелил да каже на Скот, че трябва да забрави за Южния полюс?! Никой не му е мърморил: „Хайде бе, Скоти, откажи се! Южният полюс не е единствената ледена пустош на света!“. А той е продължил да се опитва! И е отказал да се предаде, колкото и трудно да е ставало! И накрая е успял!

Към края на вдъхновената си реч се чувствам наелектризирана като истински оратор. Обаче забелязвам, че Сейди ме наблюдава така, сякаш съм малоумна. Накрая изрича:

— Скот не успя да стигне до Южния полюс. Замръзна!

Аз също я смразявам с поглед. Някои хора не се уморяват да гледат негативно на живота!

— Няма значение! — тропвам с крак и вирвам брадичка. — Отивам на онзи обяд и точка!

— Ако искаш да знаеш, най-лошото, което едно момиче може да направи, е да се влачи след момчето, когато връзката им е приключила! — отсича презрително Сейди. Аз ускорявам крачка, обаче за нея не е никакъв проблем да ме следва. — Едно време в селото ни имаше момиче на име Поли. Страховита преследвачка на мъже ти казвам! Беше си повярвала, че един Дезмънд все още е влюбен в нея и го преследваше навсякъде! Затова решихме да й спретнем малка шегичка. Казахме й, че Дезмънд е в градината и понеже го е срам да говори с нея, се крие зад храстите. А после, когато тя се появи на уреченото място, едно от момчетата започна да чете писмо, уж написано от него. Бяхме го написали ние, разбира се. И всички се бяхме скрили в храстите и се заливахме от смях, когато наблюдавахме физиономията й.

На това място не мога да не усетя известно любопитство за края на историята й.

— Но нали другото момче е звучало по-различно от Дезмънд?

— Обясни й, че звучал пискливо от нерви. Каза, че присъствието й го превръщало в треперещо листо. Поли пък заяви, че го разбирала, защото и собствените й крака били като аспик4. — Тук Сейди започва да се кикоти като момиче. — И от тогава нататък й излезе прякорът „Аспикът“. Така си и остана!

— Но това е адски подло! — провиквам се ужасено. — Момичето не осъзна ли, че това е номер?

— Едва когато всички храсти в градината започнаха да се тресат от смях. А после моята приятелка Бънти чак се претърколи в тревата — толкова силно се смееше. И това сложи край на играта, разбира се. Горката Поли! — Тук Сейди отново се изкисква на спомена си. — Хвърляше огън и жулел дни наред! А после цяло лято отказа да ни говори.

— Изобщо не съм изненадана! — възкликвам. — Защото вие и без това сте били много жестока пасмина! Ами ако тяхната любов всъщност не е била мъртва, а? Ами ако сте разрушили завинаги шансовете й да живее с голямата си любов?

— Голямата си любов ли?! — подхвърля насмешливо пралеля ми. — Хей, ама ти си била много старомодна, знаеш ли?!

— Аз да съм старомодна?! — провиквам се невярващо.

— Ти си точно като баба ми — с твоите любовни песни и непрекъснатите въздишки! И в чантата си непрекъснато носиш една миниатюра на любимия си, нали? Само не отричай! Виждала съм те да я гледаш!

Необходимо ми е известно време, докато осъзная какво по-точно има предвид тя.

— Да, ама не е точно миниатюра. Нарича се мобилен телефон.

— Няма значение как се нарича! Продължаваш да си го гледаш и да му правиш мили очички, а после вдъхваш успокояващи соли от онази дребна бутилчица…

— Това е лекарство! — прекъсвам я гневно. Господи, тази жена наистина започва да ми лази по нервите! — Значи ти не вярваш в любовта — това ли искаш да ми кажеш? Никога ли не си била влюбена? Дори когато си била омъжена?

Покрай мен минава пощальон и ме поглежда странно. А аз побързвам да сложа ръка на ухото си, сякаш си оправям слушалката. Май ще трябва наистина да започна да нося такава — като камуфлаж.

Междувременно Сейди не казва нищо. Мълчи. Когато стигаме станцията на метрото, аз неочаквано се заковавам на място и я поглеждам, вече искрено заинтригувана.

— Хайде, кажи ми! Наистина ли никога не си била влюбена?

Настъпва кратка пауза, а после Сейди размахва ръце и гривните й се раздрънчават.

— Просто се забавлявах! В това вярвах — в забавлението, флиртовете, гъдела в стомаха…

— Какъв гъдел?

— Така си го наричахме с моята приятелка Бънти. — Споменът извиква усмивка на устните й. — Започва като тръпка — точно когато зърнеш мъжа за първи път. А после, когато погледът му срещне твоя, тръпката пролазва по гърба ти и се превръща в гъдел в стомаха ти и ти си мислиш: Как искам да танцувам с този мъж!

— А после какво става?

— Ами, танцувате, пийвате по един-два коктейла, флиртувате… — Очите й проблясват.

— А после…

Иска ми се да я запитам: „А после чукаш ли го?“, обаче този въпрос някак си не ми изглежда особено подходящ за ушите на моята сто и пет годишна пралеля. Веднага след това обаче си спомням за посетителя й в старческия дом и отбелязвам:

— Хей, можеш да си приказваш каквото искаш, обаче аз знам, че в живота ти е имало и един по-специален човек!

— Какво искаш да кажеш? — извръща се рязко към мен тя и забелязвам, че се изпълва с напрежение. — За какво изобщо говориш?

— За един конкретен господин на име… Чарлз Рийс?

Надявам се с това да предизвикам изчервяване или ахване, или нещо от този род, обаче тя ме поглежда напълно безизразно.

— Никога не съм чувала за него.

— Чарлз Рийс! Дошъл ти е на посещение в старческия дом! Преди няколко седмици!

Сейди поклаща глава и отбелязва тихо:

— Не си спомням. — Очите й потъмняват, когато допълва: — Всъщност точно за това място не си спомням много.

— Да, наистина. И не би могла… — Не довършвам, чувствайки се крайно неловко. — Все пак нали си претърпяла удар, още преди много години!

— Да, знам! — поглежда ме гневно тя.

Брей, и докачлива била на всичко отгоре! Че да не би аз да съм виновна, че е получила удар! Точно в този момент осъзнавам, че телефонът в джоба ми вибрира. Измъквам го и виждам, че е Кейт.

— Здрасти, Кейт!

— О, Лара! — обажда се асистентката ми. — Аз просто… хммм питах се… дали днес възнамеряваш да идваш на работа? Или не? — допълва бързо, като че ли се опасява, че ме е обидила с нещо. — Така де, това си е твое решение все пак, всичко е наред, та…

Мамка му! Толкова съм потънала в мисли за Джош, че напълно съм забравила, че трябва да ходя на работа!

— Тъкмо пътувам натам — побързвам да я успокоя. — Просто реших да направя някои… хммм… проучвания вкъщи. Да не би нещо да е станало?

— Свързано е с Шърийн. Иска да знае дали си направила нещо по въпроса за кучето й. Звучеше доста разстроена. Даже спомена, че вече обмисляла дали да не се откаже от работата.

О, боже! Изобщо бях забравила за Шърийн и нейното куче!

— Ще можеш ли да й се обадиш и да й кажеш, че вече работя по случая й и че съвсем скоро ще й звънна? Благодаря предварително, Кейт!

Затварям телефона си и разтривам бавно слепоочия. Нещата не отиват на добре. Стоя си аз на улицата и шпионирам бившия си и напълно забравям за кризата на работното си място. Налага се да преосмисля приоритетите си! Крайно време е да си дам сметка кои са важните неща в моя живот!

Джош ще го оставя за уикенда.

— Трябва да тръгваме! — обръщам се към Сейди, вадя си Ойстер-картата и тръгвам към метрото. — Трябва да разреша един проблем!

— Какво? Пак ли мъжки проблем? — пита Сейди, носейки се безгрижно до мен.

— Не, този път е кучешки. Кучешки проблем.

— Кучешки ли?

— Свързано е с една моя клиентка — обяснявам, докато слизам по стълбите. — Иска да води кучето си на работа, обаче те не й разрешават. Твърдят, че не било позволено, обаче тя е убедена, че в сградата има и друго куче!

— Откъде е толкова сигурна?

— Защото е чула кучешки лай, при това повече от веднъж! Но какво мога да сторя аз по този въпрос?! — Вече говоря по-скоро на себе си. — Чувствам се с вързани ръце. От „Човешки ресурси“ категорично отричат в сградата да има друго куче, а аз няма как да докажа, че лъжат! Не мога просто да нахълтам в сградата и да започна да претърсвам всеки офис и…

Принудена съм да се закова на място, защото Сейди се материализира точно пред мен.

— Ти може и да не можеш — заявява, намигвайки ми съзаклятнически. — Обаче аз мога!