Във вихъра на двайсетте

Двайсет и четвърта глава

Той е огромен. Бляскав. Хиляди пъти по-красив от онзи в къщата.

Седя пред портрета на Сейди в Лондонската портретна галерия вече почти два часа. Нямам сили да се отлепя от него. Тя обгръща с поглед цялата галерия — челото й е изпънато и спокойно, очите й са като тъмнозелено кадифе и прилича на най-красивата богиня, която човек може да си представи. Начинът, по който Сесил Малори е използвал играта на светлината, за да изрисува кожата й, е неподражаем в своето майсторство. Или поне така каза една учителка по изобразително изкуство на класа си преди половин час. После всички се приближиха до платното, за да проверят дали ще забележат миниатюрата в едно от мънистата на огърлицата.

През последните два часа оттук минаха сигурно стотици хора. Гледаха и въздишаха от удоволствие. Усмихваха се един на друг. Или просто стояха и я наблюдаваха.

— Не е ли прекрасна? — Тъмнокоса жена в шлифер застава до мен, усмихва ми се и присяда до мен на пейката. — Това е най-любимият ми портрет в цялата галерия!

— И на мен — кимвам.

— Често се питам какво ли си мисли — отбелязва жената.

— Според мен тя просто е влюбена — отговарям и за кой ли път поглеждам към блесналите очи на Сейди и руменината по бузите й. — И смятам, че е много, много щастлива!

— Вероятно сте права.

После двете потъваме едновременно в мълчание, изпивайки с очи красотата на портрета.

— Тя действа на хората много добре, нали? — обажда се по едно време жената. — Лично аз често идвам през обедните си почивки, за да я погледам. Тя повдига духа ми. Вкъщи си я имам и на плакат — дъщеря ми ми го подари. Но нищо не може да се сравни с оригинала, не мислите ли?

В гърлото ми се събира буца, но все пак успявам да се усмихна.

— Права сте. Нищо не може да се сравни с оригинала!

Докато говорим, към картината се приближава едно японско семейство. Виждам как майката посочва на дъщеря си огърлицата. И двете въздъхват щастливо, а после заемат абсолютно идентични пози — леко разкрачени крака, скръстени пред гърдите ръце, наклонени глави. И я съзерцават.

Всички тези хора се прекланят пред Сейди! Обожават я! Десетки, стотици, хиляди! А тя няма никаква представа!

Виках я от прозореца, докато не прегракнах. Обаче тя не ме чу. Или просто не иска да ме чуе. Ставам рязко и поглеждам часовника си. И без това трябва вече да тръгвам. Пет часът е. Време за срещата ми с Малкълм Гледхил, отговорник за колекциите на музея.

Връщам се във фоайето, казвам името си на рецепционистката и зачаквам встрани от група френски ученици. След малко чувам зад себе си глас:

— Госпожице Лингтън?

Обръщам се и виждам срещу себе си мъж в пурпурна риза, кестенява брада и туфички косми в ушите. Усмихва ми се и очите му проблясват. Изглежда точно като Дядо Коледа, но преди да остарее. И не може да не ми хареса.

— Здравейте! Да, аз съм Лара Лингтън!

— Приятно ми е, Малкълм Гледхил! Моля, оттук!

Повежда ме през една тайна врата зад рецепцията, след която се разкриват вити стълби. Стигаме до кабинет с изглед към Темза. Навсякъде е пълно с пощенски картички и репродукции на картини — забодени по стените, подпрени на книги или украсяващи огромния му компютър.

— Заповядайте! — подава ми той чаша чай и сяда. — Значи сте тук във връзка с платното „Момиче с огърлица“. — Застава нащрек. — От съобщението, което сте оставили, не успях да си съставя точна представа какъв е проблемът, но очевидно е… належащ, така ли?

Добре де, може би съобщението ми наистина беше малко пресилено. Не исках да разказвам цялата история на някаква си случайна рецепционистка, затова просто казах, че искам среща във връзка с картината „Момиче с огърлица“ и е въпрос на живот и смърт, държавна тайна и националната сигурност.

Е, ама в света на изкуството си е точно така, нали?!

Именно.

— Да, въпросът наистина е належащ! — кимвам. — И първото нещо, което веднага държа да кажа, е, че това не е просто някакво си „момиче“! Това е моята пралеля! Вижте!

Бръквам в чантата си и вадя оттам снимката на Сейди от старческия дом, където носи огърлицата.

— Погледнете огърлицата! — допълвам и я соча.

Знаех си, че имам основания веднага да харесам този Малкълм Гледхил! Той реагира точно така, както и се очаква от него. Очите му се разширяват. Бузите му порозовяват от вълнение. Вдига очи към мен, поглежда ме, а после отново поглежда снимката. Взира се внимателно в огърлицата на врата на Сейди. Накрая се прокашля обилно, като че ли се притеснява, че прекалено лесно се е издал.

— Да не би да твърдите — пита накрая, — че тази дама от снимката е Мейбъл от картината?

Крайно време е да изтрия това Мейбъл веднъж завинаги от главите на хората!

— Не се е казвала Мейбъл. Всъщност тя е мразела това име! Казвала се е Сейди, Сейди Ланкастър! Живяла е в Арчбъри и е била любовница на Стивън Нетълтън. Именно тя е причината, поради която той е бил изпратен във Франция!

Настъпва гробовна тишина, нарушавана единствено от дълбокото издишване на Малкълм Гледхил и последващото му поемане на дъх, при което бузите му се издуват като балони.

— Разполагате ли е някакви доказателства в полза на твърденията си? — изрича накрая той. — Някакви документи? Стари снимки, може би?

— Тя носи огърлицата, нали така? — изтъквам и усещам, че ме бодва разочарование. — Пазила я е през целия си живот! Колко още доказателства ви трябват?

— Тази огърлица съществува ли още? — Ококорва се отново домакинът ми. — У вас ли е? А дамата жива ли е още? — При тази нова мисъл очите му се ококорват дотолкова, че вече ще изскочат от орбитите си. — Защото това би било наистина…

— Опасявам се, че току-що почина — побързвам да го прекъсна, преди да е прегрял. — А що се отнася до огърлицата, в момента не е у мен, но всеки момент я очаквам.

— Така. — Малкълм Гледхил вади от джоба си шарена кърпичка и попива потта от челото си. — В случай като този са необходими множество проучвания и анализи, докато достигнем до категорични заключения…

— Това е тя! — отсичам твърдо.

— В такъв случай ще ви препратя към нашия изследователски екип. Те ще разгледат много внимателно вашите твърдения, ще проучат наличните доказателства…

Да, разбирам го. Той е длъжен да играе по правилата. Всичко да бъде официално.

— С удоволствие ще говоря с тях! — изричам мило. — И съм сигурна, че те ще се съгласят с мен. Това е тя!

В този момент забелязвам, че на монитора му е лепната картичка с репродукция на „Момиче с огърлица“. Свалям я и я поставям до снимката на Сейди от старческия дом. В продължение на известно време и двамата се взираме безмълвно в двете изображения. Две блестящи, горди очи на едната и две прихлупени, мътни — на другата. Свързани единствено от проблясващата огърлица.

— Кога почина пралеля ви? — пита тихо Малкълм Гледхил.

— Само преди няколко седмици. Но от началото на 1980-те живееше в старчески дом и не знаеше почти нищо за външния свят. Така и не разбра, че Стивън Нетълтън е станал известен. Така и не разбра, че самата тя е станала известна. Смяташе, че е никой. И точно затова толкова много държа светът да научи името й!

Малкълм Гледхил кимва и отбелязва:

— Е, ако изследователският екип стигне до заключението, че именно тя е моделът от портрета, то тогава можете да бъдете повече от сигурна, че светът ще научи името й! Наскоро нашият екип по маркетинга направи едно проучване, което показва, че картината „Момиче с огърлица“ е най-популярният портрет в галерията ни. Затова ще бъдат много щастливи, ако успеят да разширят профила й. Смятаме това платно за една от нашите най-ценни придобивки!

— Така ли? — изпъчвам гордо гърди. — Тя много би се зарадвала на този факт!

Очите на домакина ми светват и той възкликва:

— Може ли да извикам един мой колега, за да види снимката? Той проявява специален интерес към Малори и знам, че ще бъде силно заинтригуван от твърденията ви!

— Почакайте! — вдигам ръка. — Преди да извикате когото и да било, има още един проблем, по който бих искала да поговорим. Насаме! Искам да знам как изобщо сте се добрали до картината! Тя е принадлежала на Сейди! Била е лично нейна! Как се сдобихте с нея?

Малкълм Гледхил леко настръхва, след което изрича:

— Да, бях сигурен, че на някакъв етап ще стигнем и до този въпрос. След вашето телефонно обаждане аз се постарах да открия папката и прегледах всички подробности по придобиването на картината. — Отваря една папка, която още от самото начало бях забелязала на бюрото му, и вади оттам пожълтял лист хартия. — Картината ни е била продадена през 1980-те!

Продадена ли? Че кой би могъл да я продаде?!

— Ама тя е била изгубена в пожара! Никой нямаше представа къде се намира! Кой, по дяволите, ви я е продал?

— Опасявам се… — прави пауза домакинът ми, — опасявам се, че продавачът изрично помоли името му, както и подробностите по сделката да се смятат за строго поверителни!

— Строго поверителни ли? — избухвам аз. — Но картината е била на Сейди! Подарена й е лично от Стивън! Следователно, който и да е бил човекът, който се е докопал до нея, не е имал никакво право да я продава! Би трябвало да проверявате подобни неща!

— Да, и наистина ги проверяваме! — стъписва се леко Малкълм Гледхил. — Автентичността на платното беше веднага доказана. А галерията положи огромни усилия, за да докаже, че продавачът е в правото си да продаде платното. Даже ни беше представено писмо, в което продавачът защити всяко от твърденията си. Ето го в мен!

Погледът му непрекъснато отскача към листа в ръката му. Вероятно гледа името на човека, който е продал картината. Влудяваща ситуация!

— Може, но да знаете, че каквото и да ви е казал този човек, е било чиста проба лъжа! — натъртвам и го изпепелявам с поглед. — И знаете ли какво? Аз също съм данъкоплатец и също ви субсидирам! Всъщност в известен смисъл дори ви притежавам. Затова веднага искам да знам кой ви продаде тази картина! Веднага!

— Опасявам се, че имате някаква грешка — изрича спокойно Малкълм Гледхил. — Ние не сме обществена галерия и вие не ни притежавате. Но можете да ми вярвате, че аз бих искал този въпрос да се изясни точно толкова, колкото и вие! Но съм обвързан със споразумение за конфиденциалност, вследствие на което не мога да сторя почти нищо повече.

— Ами ако ви доведа полиция и адвокати? — настръхвам аз. — Ами ако обявя картината за откраднато произведение на изкуството и ви принудя да разкриете името на продавача?

Малкълм Гледхил повдига рунтавите си вежди и отбелязва:

— Е, в рамките на евентуално полицейско разследване ние няма начин да не им предоставим цялата информация, с която разполагаме!

— Чудесно! Значи го имате! Защото аз имам приятели и в полицията, ако не знаете! — добавям заплашително. — Детектив-инспектор Джеймс например! Той ще бъде крайно заинтригуван от тази история! Повтарям ви, че тази картина принадлежеше на Сейди, което означава, че сега е собственост на баща ми и неговия брат! И да знаете, че ние няма просто да си седим със скръстени ръце!

Усещам, че отново набирам скорост. Ще видят те! Ще стигна до дъното на тази история! Картините не се материализират просто ей така, от нищото! Така де!

— Разбирам загрижеността ви, госпожице Лингтън! — изрича Малкълм Гледхил. — Но бъдете уверена, че галерията приема изключително на сериозно въпроса за правата на собственост върху произведенията на изкуството!

Но не смее да ме погледне в очите. Погледът му непрекъснато скача към листа в ръцете му. Към името, което фигурира там. Сигурна съм, че го вижда! Бих могла да се хвърля през бюрото, да го съборя на земята и да…

Глупости.

— Е, благодаря за отделеното време! — изричам с официален тон. — Сигурна съм, че скоро пак ще се видим.

— Разбира се — кимва Малкълм Гледхил и затваря папката. — Но преди да си тръгнете, имате ли нещо против да извикам колегата си Джереми Мъстоу? Сигурен съм, че той ще бъде изключително щастлив да се запознае с вас и да види снимката на вашата пралеля…

Само след няколко минути в кабинета влиза върлинест мъж с протъркани ръкави и изпъкнала адамова ябълка.

Зяпва снимката на Сейди и през две секунди повтаря:

— Забележително!

Накрая вдига очи и казва:

— Сблъскахме се с огромни трудности в откриването на някаква информация за това платно. Документите и снимките от онова време са невероятно оскъдни на брой, а когато най-сетне изследователите се върнаха в селото, оказа се, че съвременниците на твореца са починали и вече никой не си спомня нищичко! И, разбира се, беше прието, че името на модела наистина е Мейбъл. — Тук сбърчва чело. — Доколкото си спомням, в началото на 1990-те беше публикуван научен доклад, в който се изказваше хипотезата, че моделът е някаква прислужница в дома на Малори и че родителите му са се противопоставили на връзката им по класови причини, поради което той бил изпратен във Франция.

Идва ми да се разсмея от сърце. Значи някой просто си е измислил някаква история и я е нарекъл научен доклад?

— Да, момиче на име Мейбъл действително е съществувало — обяснявам търпеливо. — Но не тя е моделът! Стивън е наричал Сейди „Мейбъл“ само за да я ядоса. Били са любовници — допълвам. — И всъщност точно затова е бил изпратен във Франция!

— Така ли? — ококорва се Джереми Мъстоу и ме поглежда със съвсем различни очи. — Значи… именно вашата пралеля е онази Мейбъл от писмата?

— Писмата! — намесва се Малкълм Гледхил. — Ама, разбира се! Как можах да забравя за тях! Мина доста време, откакто не съм ги преглеждал!

— Писма ли? — поглеждам аз ту единия, ту другия. — Какви писма?

— В архива си имаме една връзка стари писма, писани от Малори — обяснява Джереми Мъстоу. — Един от малкото документални източници за живота му, спасени след смъртта му. Не е много ясно дали всичките са били изпратени, но за едно конкретно е ясно, че е било изпратено и после върнато по пощата. За нещастие адресът е бил надраскан със синьо-черно мастило, така че въпреки съвременните технологии ние не бяхме в състояние да…

— Много се извинявам — прекъсвам го рязко аз, — но може ли за момент да ги видя?

Когато след малко повече от час излизам от галерията, мозъкът ми гъмжи от разнообразни мисли. Затворя ли очи, единственото, което виждам, са избелели ръкописни изречения на миниатюрни листчета хартия за писма.

Не прочетох всичките му писма. Бяха прекалено лични, пък и аз разполагах само с няколко минути, за да ги погледна. И все пак прочетох достатъчно, за да съм сигурна. Да, той наистина я е обичал. Даже и след като е бил изпратен във Франция. Даже и след като е научил, че се е омъжила за друг.

Сейди е прекарала целия си живот в очакване на отговора на своя въпрос. А сега знам, че за него е било същото — той също е останал в очакване. И въпреки че тази любов се е случила преди седемдесет години, и въпреки че и Стивън е мъртъв, и Сейди е мъртва, и никой не може да стори повече нищо по този въпрос, аз все пак кипя от възмущение, докато крача по тротоара на двайсет и първи век. Било е толкова нечестно! Било е несправедливо! Те би трябвало да бъдат заедно! Вече няма никакво съмнение, че някой е спирал писмата му, преди да стигнат до Сейди. Най-вероятно онези нейни зли викториански родители.

И тя си е седяла в селцето, без да има никакво понятие за истината. Мислела си е, че е била използвана. Била е прекалено горда, за да тръгне след него и сама да разбере как стоят нещата. И е приела предложението на почтената партия, която са й намерили, само като глупав жест на отмъщение. Вероятно се е надявала, че Стивън ще се появи на венчавката. Дори когато вече се е приготвяла за сватбата си, тя безсъмнено се е надявала да се случи чудо. А той я е предал.

Не мога да го понеса! Иска ми се да можех да се върна назад във времето и всичко да оправя! Само да можеше Сейди да не се омъжва за онзи тъпоглавец! Само да можеше Стивън да не заминава за Франция! Само да можеше родителите й да не я бяха хващали… Само да можеше…

Не, стига с това „само да можеше“! Няма никакъв смисъл. Той отдавна е мъртъв. Тя също е мъртва. Край на историята!

Реката от хора покрай мен се стича по посока на гара „Ватерло“, обаче аз все още нямам сили да се прибера в малкото си апартаментче. Имам нужда от чист въздух. Искам да погледна на нещата и от друг ъгъл. Проправям си път през група туристи и се насочвам към моста „Ватерло“. Последния път, когато бях тук, над него се бяха свъсили мрачни сиви облаци. Сейди стоеше на перилата. А аз крещях отчаяно в празнотата.

Но тази вечер е топла и приятна. Темза като никога е синя и тук-там се забелязват вълнички. По нея се носи едно туристическо корабче, а двама души на палубата му махат по посока на „Лондонското око“.

Спирам на абсолютно същото място, където бяхме преди, и се взирам по посока на Биг Бен. Но всъщност не виждам нищо. Съзнанието ми остава приковано в миналото. Продължавам да виждам избелелите драскулки на Стивън. Продължавам да чувам старомодните му фрази. Продължавам да си го представям, седнал на една скала във Франция, пишещ писмо до Сейди. Продължавам да чувам дори далечен оркестър от двайсетте, свирещ чарлстон…

Чакайте малко!

Ама някъде тук наистина свири оркестър от двайсетте!

Постепенно фокусирам погледа си върху сцената, която се разиграва пред мен. На неколкостотин метра от мен, в Джубили Гардънс, са се събрали много хора. Върху големия квадрат от трева е издигната дървена сцена. И там един оркестър действително свири джаз. Хората танцуват. Вярно, бе! Нали има джаз фестивал! Онзи, за който ни продадоха билети, когато бяхме с Ед. Онзи, за който все още имам билет, пъхнат някъде в чантата ми.

Не помръдвам от моста. Известно време продължавам да гледам сцената. Оркестърът свири чарлстон. На сцената танцуват момичета в костюми от двайсетте и подхвърлят буйно ресни и мъниста. Виждам блесналите им очи, бързите им крака и подскачащите пера. И внезапно, точно насред тълпата, зървам… мисля, че забелязах…

Не! Не е възможно!

За момент оставам вцепенена. А после, без да позволявам на мозъка си да мисли онова, което се опитва да мисли, без да позволявам на нито едно зрънце надежда да пусне кълнове в мен, аз се обръщам и бавно тръгвам по моста, а после спокойно слизам по стълбите. Незнайно как, но се насилвам да не бързам и да не тичам. Просто се движа неотклонно по посока на музиката, дишаща тежко, стиснала здраво юмруци.

Над подиума е опънат огромен банер, в двата му края висят гроздове сребристи балони, а един тромпетист в блестящо сако се изправя и засвирва соло. Хората са се стълпили до сцената и гледат танцуващите чарлстон, а малко по-нататък е поставен и дансинг за желаещите да опитат — малко по-ниска дървена платформа. Някои от танцуващите там са по дънки, други си мислят, че са в костюми от двайсетте. Всички се възхищават на костюмите и ги сочат един на друг, но за мен те са пълни боклуци. Дори и момичетата на сцената. Облечени са в обикновени имитации — с изкуствени пера, пластмасови перли, съвременни обувки и грим от двайсет и първи век. Изобщо не са автентични. Изобщо не приличат на момичета от двайсетте! Изобщо не приличат на…

Заковавам се на място. Сърцето ми скача в петите. Бях права!

Тя е точно до оркестъра, във вихъра на танца. Облечена е в бледожълта рокля, с бледожълта лента, стегнала тъмната й коса. Повече от всеки друг път прилича на фиданка. Главата й е отметната назад, очите й са затворени и тя изглежда така, сякаш иска да се изолира от целия свят. Хората танцуват през нея, тъпчат краката й и я ръгат непрекъснато, но тя като че ли изобщо не забелязва.

Само един бог знае какво е правила през последните няколко дена!

Докато я гледам, тя изчезва зад две кискащи се момичета с дънкови якета и аз усещам в сърцето си неистова паника.

— Сейди! — крещя и започвам да разбутвам тълпата. — Сейди! Аз съм, Лара!

Зървам я отново. Очите й са широко отворени. Значи ме е чула!

— Сейди! Тук съм! — Започвам да махам енергично с ръце и неколцина от танцуващите се обръщат, за да видят на кого махам.

В този момент тя вече ме забелязва и цялото й тяло застива. Изражението й е неразгадаемо и с всяка следваща крачка към нея тревогата в душата ми нараства. През последните няколко дена промених изцяло гледната си точка за Сейди. Тя не е просто момиче. Тя не е дори моят ангел-пазител. Тя е част от историята на изкуството! Тя е прочута! И дори не го знае!

— Сейди! — изричам, останала без дъх. Не знам откъде да започна. — Много съжалявам! Търсих те къде ли не!

— Е, надали си търсила много усърдно! — отбелязва тя и оглежда оркестъра, без да дава вид, че е развълнувана от появата ми.

И пряко разума си аз усещам как в гърдите ми се надига познатото възмущение.

— Напротив, даже повече от усърдно! Прекарах дни наред в издирването ти! Виках, крещях, търсих те… Нямаш представа през какво ми се наложи да премина!

— Всъщност имам — изкисква се тя. — Видях как те изхвърлиха от онова кино. Беше много смешно!

— Ти беше там?! — ококорвам се аз. — И защо тогава не ми отговори?

— Все още бях разстроена! — отсича и вирва гордо брадичка. — Затова не сметнах, че има смисъл да ти се обаждам!

Типично за нея! Трябваше да се сетя, че няма толкова лесно да й мине!

— Ходих къде ли не — продължавам. — И открих много интересни неща! Непременно трябва да ти разкажа!

Опитвам се да измисля по-тактичен начин да я въведа в темата за Арчбъри и Стивън, и портрета й, но ето че най-неочаквано Сейди вдига очи към мен и изрича с нехаен тон:

— Липсваше ми!

Толкова се втрещявам, че едва не падам от коня. Незнайно защо носът ме засърбява и аз енергично го разтривам.

— Ами… ти на мен също. Много ми липсваше! — Инстинктивно вдигам ръце, за да я прегърна, но веднага след това осъзнавам колко безпредметен би бил този жест и унило ги свалям. — Сейди, чуй ме! Трябва да ти кажа нещо много важно!

— И аз трябва да ти кажа нещо много важно! — прекъсва ме със задоволство тя. — Знаех си, че тази вечер ще дойдеш! И всъщност те чаках!

Виж я ти! Тя май наистина се мисли за вездесъщо божество!

— Нямаше как да знаеш — отбелязвам спокойно. — Дори и аз нямах представа, че ще дойда. Бях тръгнала да се прибирам у дома. И съвсем случайно се озовах наоколо. Чух музиката, приближих се и…

— Напротив, знаех! — настоява тя. — А ако не се беше появила, смятах да те намеря и да те накарам да дойдеш! И знаеш ли по каква причина? — Очите й заблестяват и тя започва да върти очи, обхождайки с поглед тълпата.

— Сейди! — опитвам се да привлека вниманието й аз. — Моля те, чуй ме! Аз трябва да ти кажа нещо наистина много важно! Но трябва да отидем на някое по-тихо място, защото сигурно за теб ще бъде голям шок…

— Аз пък трябва да ти покажа нещо наистина много важно! — Тя дори не ме чува. — Ето! — Посочва победоносно. — Погледни!

Проследявам погледа й и присвивам очи, за да различа обекта на нейното внимание, и ахвам ужасено.

Ед!

Стои встрани от дансинга. Държи пластмасова чаша, гледа оркестъра и от време на време пристъпва напред-назад в такт с музиката, сякаш от чувство на дълг. Не изглежда никак ентусиазиран. Като го гледам, ми идва да се разсмея. Стига, разбира се, да не ми идваше първо да си намеря някоя дребна кутийчица и да се завра в нея, за да не ме види!

— Сейди! — Хващам се за главата. — Какво си направила, за бога?!

— Върви и поговори с него! — избутва ме напред тя.

— Не! — провиквам се ужасено. — Не се дръж като глупачка!

— Хайде, върви!

— Но аз не мога да говоря с него! Той ме мрази! — Побързвам да се обърна и да се скрия зад група танцуващи, преди Ед да ме е забелязал. Само като го видях, в главата ми нахлуха толкова много спомени! Все такива, които изобщо не искам да си спомням. — Но защо изобщо си го накарала да дойде тук? — промърморвам по посока на Сейди. — Какво точно се опитваш да постигнеш?

— Почувствах се виновна — отговаря тя и ме поглежда обвинително, сякаш вината всъщност е изцяло моя. — А аз не обичам да се чувствам виновна! Затова реших да направя нещо по този въпрос!

— Затова отиде при него и пак му се разкрещя, така ли? — възкликвам и поклащам невярващо глава.

Само това ми трябва сега! Тя очевидно го е пришпорила дотук под заплаха от жестока смърт. Той най-вероятно си е планирал една тиха, спокойна вечер, а сега се озовава насред някакъв си тъп джаз фестивал, насред купища танцуващи двойки, при това съвсем сам! И сигурно това е най-отвратителната вечер в живота му! А тя сега очаква от мен да говоря с него!

— Нали той беше твой, а? Нали аз съм провалила всичко? Какво стана с тези неща?

Сейди примигва, но главата й си остава все така гордо вдигната. Виждам я как наблюдава Ед през тълпата. За кратко в погледа й се появява копнеж, но веднага след това тя се обръща и казва:

— В крайна сметка се оказва, че не е мой тип! Прекалено е… жив! Както и ти. Вие сте превъзходна двойка! Хайде, заминавай при него! И го покани на танц! — И пак се опитва да ме избута по посока на Ед.

— Сейди! — поклащам глава. — Оценявам усилието, което правиш. Но не мога просто ей така да отида при него и всичко да се оправи! Не е нито подходящото време, нито подходящото място! А сега можем ли да отидем някъде, за да поговорим, моля?

— Разбира се, че е и подходящото време, и подходящото място! — срязва ме моята пралеля. — Нали точно затова той е тук! Точно затова и ти си тук!

— Аз не затова съм тук! — разкрещявам се аз, изгубила търпение. Ще ми се да можех да я сграбча за рамото и да я разтърся. — Сейди, не разбираш ли, че трябва да поговорим? Наистина е сериозно! Има много неща, които трябва да ти кажа! Затова се налага да се концентрираш! Налага се да ме чуеш най-сетне! Забрави за момент за Ед и мен! Става въпрос за теб! И за Стивън! И за вашето минало! Разбрах какво се е случило! Открих картината!

Прекалено късно. Прекалено късно осъзнавам, че оркестърът е спрял, хората вече не танцуват, а някакъв тип на сцената изнася реч. Или поне се опитва да изнася реч, обаче всички са се обърнали към мен и ме зяпат как крещя към празното пространство като пълна откачалка.

— Извинете! — преглъщам. — Аз… не исках да ви прекъсвам. Продължавайте!

Не смея да погледна към мястото, където стои Ед. Пряко всякакви надежди се надявам вече да му е писнало и да си е тръгнал. Но къде ти този късмет! Той си стои все така там и ме зяпа — така, както и всички останали.

Идва ми да потъна в земята от срам. По цялото ми тяло преминават тръпки на унижение, когато той поема през дансинга право към мен. Не се усмихва. Дали е чул как споменавам името му?

— Открила си картината? — прозвучава като шепот гласът на Сейди и очите, които обръща към мен, са изгубили блясъка си. — Открила си картината на Стивън?!

— Да — промърморвам под нос. — Трябва непременно да я видиш! Възхитителна е!

— Лара! — Ед вече е стигнал до мен. Когато го виждам толкова близо, в главата ми нахлуват спомени от „Лондонското око“ и всичките хаотични чувства от онзи момент се завръщат.

— О! Ами… здравей! — смотолевям.

— Къде е? — опитва се да ме дръпне за ръката Сейди. — Къде е?

Ед пристъпва към мен точно толкова неудобно, колкото се чувствам и аз. Скрил дълбоко ръце в джобовете си, лепнал намръщената физиономия на лицето си, той отбелязва мрачно:

— Значи все пак дойде. — Очите ни за момент се срещат, а след това той извръща поглед. — Не бях много сигурен дали ще дойдеш.

— Ами… хммм… — Прочиствам гърлото си. — Просто си казах, нали знаеш…

Опитвам се да говоря смислено, но е почти невъзможно при наличието на Сейди, която се бори за моето внимание.

— Какво по-точно откри? — Сега тя е точно пред мен. Гласът й звучи пискливо и настойчиво. Сякаш внезапно се е събудила и е осъзнала, че аз може би наистина й нося важна новина. — Кажи ми!

— Ще ти кажа! Само изчакай! — Опитвам се да говоря незабележимо с крайчеца на устните си, обаче Ед е прекалено проницателен, за да изпусне нещо.

— Какво ще ми кажеш? — пита и оглежда лицето ми.

— Хммм…

— Кажи ми! — настоява Сейди.

Добре де, ама не мога да се справя с тази ситуация! И Сейди, и Ед стоят пред мен и чакат отговори. Очите ми се стрелкат между единия и другия. Всеки момент Ед ще реши, че аз наистина съм луда, и ще си тръгне.

— Лара? — Ед прави стъпка към мен. — Добре ли си?

— Да. Искам да кажа… искам да… — Поемам си дълбоко дъх. — Искам да ти кажа, че много съжалявам, че тогава си тръгнах толкова бързо от срещата ни! И много съжалявам, че си решил, че те гоня за някаква работа. Защото не е така! Изобщо не е така! И искрено се надявам, че най-сетне ще ми повярваш!

— Престани да говориш с него! — прекъсва ме гневно Сейди, но аз не помръдвам и мускулче.

Тъмните, сериозни очи на Ед са вперени в моите и аз не мога да се откъсна от тях.

— Всъщност аз вече ти вярвам — отговаря той. — И също искам да ти се извиня. Онзи ден преиграх. Не ти дадох никакъв шанс да ми обясниш. И след това съжалих. Дадох си сметка, че с лека ръка съм изхвърлил нещо… много важно… приятелство, което беше…

— Какво? — прошепвам.

— Хубаво — отвръща той. — Мисля, че между нас имаше нещо хубаво. Нали? — И ме поглежда въпросително.

Това е моментът да кимна и да кажа „да“. Но не мога да оставя нещата на този етап. Аз не искам просто хубаво приятелство. Искам си обратно онова чувство! Същото, което се събуди, когато той ме прегърна и ме целуна! Искам си него! Това е истината!

— Искаш да бъда само твоя… приятелка? — насилвам се да изрека думата и най-сетне забелязвам някаква промяна във физиономията му.

— Престани! Говори с мен! — Сейди се завихря около Ед и започва да крещи в ухото му: „Престани да говориш с Лара! Махай се!“. За момент погледът му отново става стъклен и на мен ми е ясно, че той я е чул, обаче не прави нищо по въпроса. Не помръдва. Очите му се присвиват в топла, съвсем искрена усмивка.

— Искаш да знаеш истината ли? Мисля, че ти си моят ангел-пазител!

— Какво? — опитвам се да се засмея аз, но като че ли не се получава много добре.

— Знаеш ли какво е някой да връхлети в живота ти без никакво предупреждение? — пита Ед и поклаща глава, отдаден на спомени. — Когато ти се приземи в офиса ми, през главата ми мина мисълта: „Коя, по дяволите, пък е тази?“. Обаче ти ме разтърси добре. Върна ме към живота в момент, когато се движех по пълна инерция. Ти беше точно онова, от което имах нужда! — Поколебава се, след което добавя: — Ти си точно онова, от което имам нужда! — Гласът му става по-нисък и по-дрезгав. Очите му излъчват нещо, от което буквално ме побиват тръпки.

— Ами, аз също имам нужда от теб — отвръщам сдържано. — Значи сме квит, а?

— Не, нямаш! — усмихва се тъжно той. — Ти си се справяш много добре и сама!

— Окей — кимвам, замълчавам, а после най-внезапно изтърсвам: — Може и да нямам нужда от теб, но със сигурност… те желая!

В продължение на няколко секунди никой от нас не казва нищо. Очите му са приковани в моите. Сърцето ми бие толкова силно, че почти го чувам.

— Махай се, Ед! — изпищява внезапно Сейди в ухото му. — По-късно ще се разбирате!

Виждам как Ед примигва при звука от гласа й и усещам познато грозно предчувствие. Ако Сейди и този път ми обърка нещата, аз ще, ще…

— Тръгвай си! — пищи неуморно тя. — Кажи й, че по-късно ще й се обадиш! Махай се! Върви си у дома!

Идва ми да й се разкрещя: „Престани! Остави го на мира!“. Но съм напълно безсилна. Просто трябва да гледам как очите на Ед проблясват, когато я чува, и когато разбира какво казва тя. Все едно отново наблюдавам картинката с Джош. Тя отново проваля всичко.

— Знаеш ли — обажда се внезапно Ед, сякаш току-що се е сетил за нещо, — понякога човек чува един странен глас в главата си. Нещо като… инстинкт.

— Да, знам — изричам тъжно. — Чуваш глас и той има послание за теб, и ти казва да си вървиш. Разбирам.

— Не, казва ми точно обратното! — отсича Ед, прави крачка към мен и сграбчва раменете ми. — Казва ми никога повече да не те пускам да си отидеш! Казва ми, че ти си най-хубавото нещо в моя живот и този път да гледам да не прецакам всичко!

И преди да съм успяла да си поема дъх, той се привежда към мен и ме целува. Ръцете му ме обгръщат — силни, сигурни, решителни.

Направо не мога да повярвам на случващото се! Той не си тръгва! Той не слуша Сейди! Какъвто и да е гласът, който е в главата му, той не е… нейният!

Накрая той се отдръпва от мен и ми се усмихва. Нежно отмахва кичур, паднал пред очите ми. Аз му се усмихвам в отговор, останала без дъх, едва устоявайки на изкушението да го придърпам към себе си за още една целувка.

— Искаш ли да танцуваме, момиче на двайсетте? — пита той.

Аз искам да танцувам. Искам дори да правя нещо много повече от това. Искам да прекарам с него цялата вечер и цялата нощ!

Поглеждам крадешком към Сейди. Тя се е отдалечила на няколко крачки от нас и изучава обувките си. Раменете й са приведени, ръцете — извити в някакъв сложен момичешки възел. Вдига очи към мен, свива рамене и ми се усмихва, признавайки се за победена.

— Танцувай с него! — подканя ме. — Няма проблеми. Ще почакам.

Чакала е години, десетки години наред, за да научи истината за Стивън. И ето че сега е готова да почака още мъничко, за да ме остави да танцувам с Ед.

Сърцето ми се къса от болка. Ако можех, бих я прегърнала.

— Не — поклащам глава и тихо изричам: — Сега е твой ред. — Обръщам се към Ед, поемам си дълбоко дъх и казвам: — Ед, искам да ти разкажа за моята пралеля! Тя съвсем наскоро се спомина.

— Така ли? О, извинявай, не знаех! — поглежда ме озадачено той. — Искаш ли да поговорим за нея на вечеря?

— Не! Искам да ти разкажа за нея още сега! — Издърпвам го в края на дансинга, максимално далече от оркестъра. — Това наистина е много важно! Казваше се Сейди и през двайсетте е била много влюбена в едно момче на име Стивън. И си е мислела, че той е копеле, което я е използвало, а после е забравило за нея. Обаче той я е обичал! Сигурна съм, че е така! Даже след като са го изпратили във Франция, пак я е обичал!

Думите ми се леят като планински поток — бързо, неумолимо. Гледам директно към Сейди. Трябва да й предам посланието си! Трябва да я накарам да ми повярва!

— Че откъде можеш да знаеш? — вирва гордо брадичка тя, надменна, както винаги. — Какви ги говориш изобщо?

— Знам, защото той й е писал много писма от Франция — говоря уж на Ед, но всъщност отговарям на Сейди. — И защото е оставил образа си в огърлицата! И защото никога повече не е нарисувал портрет, през целия си живот! Хората го умолявали, обаче той казвал: „Вече нарисувах онази, която исках да нарисувам!“. И когато човек види портрета, разбира веднага защо! Защото за какво му е да рисува когото и да било друг след Сейди? — Тук познатата буца в гърлото ми отново се връща. — Тя е била най-красивото нещо на света! Тя е била бляскава! И е носела една огърлица… Когато видиш огърлицата в портрета, всичко ще ти се изясни. Той я е обичал! Въпреки че тя е прекарала целия си живот, без да го знае! Въпреки че е доживяла до сто и пет години, без да получи своя отговор! — Тук изтривам една издайническа сълза от бузата си.

Ед очевидно е онемял. Което надали е изненадващо. В един момент се целуваме. В следващия аз изливам върху него порой от семейна история.

— Къде видя картината? Къде е? — Сейди пристъпва към мен и аз виждам, че тя цялата трепери. — Беше изгубена. Изгоря…

— Ами ти познаваше ли добре пралеля си? — пита едновременно с нея Ед.

— Не я познавах приживе. Но след като тя почина, аз отидох до Арчбъри, където е прекарала детството и младостта си. Оказва се, че той е станал много известен! — Обръщам се към Сейди. — Стивън е прочут художник!

— Прочут ли? — ококорва се Сейди.

— Там има цял музей, посветен на него. Кръстил се е Сесил Малори! Открит е дълго след смъртта си. А портретът е една от най-известните му творби! Спасен е и сега се намира в една галерия и всички се прехласват пред него, и… трябва да го видиш! Непременно трябва да го видиш!

— Сега. — Гласът на Сейди е толкова тих, че едва я чувам. — Моля те, сега!

— Звучи страхотно! — изрича учтиво Ед. — Някой ден наистина ще трябва да го видим! Бихме могли да разгледаме някои галерии, да обядваме…

— Не, сега! — тегля го за ръката аз. — Веднага! — Поглеждам към Сейди и подканям и двамата: — Хайде!

Седим си тримата на кожената пейка и мълчим. Сейди е до мен. Аз — до Ед. Откакто дойдохме в галерията, Сейди не е отронила и думица. Когато зърна портрета, имах чувството, че ще припадне. Просто проблесна безмълвно и се вторачи в картината, а после издиша продължително, сякаш е задържала дъха си в продължение на цял час.

— Удивителни очи! — обажда се по едно време Ед.

От време на време ме поглежда притеснено, като че ли не е много сигурен как се очаква от него да реагира в тази ситуация.

— Да, удивителни са — кимвам, но не мога да се концентрирам върху него. — Добре ли си? — прошепвам на Сейди. — Знам, че за теб беше голям шок!

— Добре съм — отговаря Ед, но очевидно е шашнат. — Благодаря, че попита!

— Аз също съм добре — поглежда ме унило Сейди. А после пак се обръща към картината.

Вече ходи съвсем близо до нея, за да види портрета на Стивън, скрит в нейната огърлица, и за момент лицето й бе дотолкова разкривено от любов и тъга, че се наложи да извърна очи, за да й дам миг усамотение.

— От галерията правили някакви проучвания — уведомявам Ед. — Оказва се, че тя е най-популярната сред портретите тук! И смятат да пуснат на пазара серия продукти с образа й! Може би плакати и чаши за кафе. Тя ще стане много прочута!

— Чаши за кафе ли? — стряска се Сейди и тръсва глава. — Колко вулгарно! — Но от вниманието ми не убягва гордостта, проблясваща в очите й. — И на какво друго ще ме сложат?

— Както и върху кърпи за сервиране на чай, пъзели… — отговарям й, като че ли информирам Ед. — На каквото се сетиш! И ако тя някога се е притеснявала, че не е оставила никаква следа на този свят… — Нарочно оставям изречението си недовършено.

— Хей, значи имаш доста известна роднина! — повдига вежди Ед. — Сигурно семейството ти е много гордо!

— Не съвсем — изричам след кратка пауза. — Но съвсем скоро ще стане!

— Мейбъл — чете Ед от книгата, която настоя да купим на влизане. — Тук пише: „Смята се, че моделът се е казвала Мейбъл“.

— Да, така са мислели всички — кимвам. — Защото на гърба на картината пише: „Моята Мейбъл“.

— Мейбъл ли?! — извърта се рязко Сейди и ме поглежда толкова ужасено, че не мога да не се изкискам.

— Обаче аз им разказах за шегата между нея и Сесил Малори — побързвам да обясня. — Това е нейният прякор, с който той я е дразнел, но всички си помислили, че е истинското й име!

— Да ви приличам случайно на някоя си Мейбъл, а?!

Периферното ми зрение е привлечено от някакво движение. За моя огромна изненада виждам в залата да се появява Малкълм Гледхил.

Когато ме вижда, той се усмихва сконфузено и премества куфарчето си от едната си ръка в другата.

— О, госпожице Лингтън! Здравейте! След нашия разговор днес реших, че няма да е зле да дойда и отново да я огледам…

— Аз също — кимвам. — Бих искала да ви представя… — започвам, но в този момент осъзнавам, че се каня да му представя Сейди. — … Ед! — побързвам да обърна ръката си в другата посока. — Това е Ед Харисън. Малкълм Гледхил. Той отговаря за тази колекция.

Малкълм се присъединява към триото ни на пейката и в продължение на няколко секунди всички се взираме безмълвно в платното.

— Значи картината е в галерията ви от 1982 година — обажда се накрая Ед, като чете от книгата. — Защо семейството е решило да я продаде? Странен ход, не мислите ли?

— Добър въпрос! — отсича Сейди, внезапно събудила се от транса си. — Тя принадлежеше на мен! Никой не е имал право да я продаде!

— Добър въпрос! — повтарям послушно и аз. — Тя е принадлежала на Сейди. И никой не е имал право да я продаде!

— И онова, което най-много искам да знам, е — кой точно я е продал? — суфлира ми тя.

— Кой точно я е продал, това е най-важното! — повтарям като ехо аз.

— Да, кой по-точно я е продал? — потретя Ед.

Малкълм Гледхил се помества притеснено на пейката до нас.

— Както ви казах и днес, госпожице Лингтън, задължени сме да пазим тази тайна с клауза за конфиденциалност! Така че докато не бъде направено официално запитване, галерията не е в състояние да…

— Окей, окей! — побързвам да го прекъсна. — Разбрах. Не можете да ми кажете. Но аз все пак ще разбера! Това платно е принадлежало на семейството ми! Ние заслужаваме да знаем истината!

— И така, да видим правилно ли съм разбрал! — намесва се Ед, най-сетне демонстриращ някакъв интерес към ситуацията. — Казвате, че някой е откраднал платното, така ли?

— Нямам представа — свивам рамене. — Знае се, че години наред го е нямало, а после най-внезапно се е появило тук! Единственото, което знаем, е, че е било продадено на галерията в началото на 1980-те, обаче нямам представа от кого.

— А вие знаете ли? — обръща се Ед към Малкълм Гледхил.

— Да, знам — кимва неохотно той.

— Е, не можете ли да й кажете?

— Не точно… хммм… не.

— Това да не би да е някаква държавна тайна? — извисява глас Ед. — Да не би да е свързано с разработката на оръжия за масово унищожение? Да не би националната сигурност да е поставена на карта?!

— Не точно — отговаря Малкълм, по-притеснен от всякога. — Но в споразумението има клауза за конфиденциалност и…

— Окей! — Ед автоматично превключва на бизнес вълна, поемайки контрол върху ситуацията. — Още утре сутринта ще ви изпратя адвокат по въпроса! Това е абсурдно!

— Да, повече от абсурдно! — пригласям, окуражена от грубия маниер на кавалера си. — И ние няма да търпим подобно отношение! Знаете ли, че чичо ми е Бил Лингтън? Сигурна съм, че той ще използва всички налични ресурси, за да пребори тази… абсурдна клауза за конфиденциалност! Защото картината е наша!

Малкълм Гледхил изглежда като хванат в капан.

— Но споразумението изрично постулира… — смотолевя, но не довършва.

Виждам, че очите му непрекъснато шарят по посока на куфарчето.

— Папката там ли е? — питам, озарена от внезапно вдъхновение.

— Съвсем случайно е — отговаря предпазливо той. — Ще нося документите у дома, за да ги проуча отново. Копия, разбира се.

— Е, значи нищо не ви пречи да ни покажете споразумението — снишава глас Ед. — Няма да ви издадем!

— Не бих могъл да ви покажа абсолютно нищо! — Малкълм Гледхил едва не пада от пейката от ужас. — Както вече нееднократно изтъкнах, информацията е строго секретна!

— Разбира се — заговарям аз успокояващо. — Ние ви разбираме. Но може би бихте могли да ни направите една малка услуга и да проверите точната дата на продажбата. Тя не е строго секретна, нали?

Ед ме поглежда неразбиращо, но аз се преструвам, че не съм го забелязала. В главата ми вече зрее друг план. Такъв, който Ед надали ще разбере.

— Доколкото си спомням, било е през юни 1982 година — отговаря Малкълм Гледхил.

— Но точната дата? Бихте ли погледнали за момент споразумението? — изричам любезно и разширявам невинно очи. — Моля ви! Много ще ни помогнете!

Малкълм Гледхил ме поглежда подозрително, но очевидно не може да измисли никаква причина, за да ми откаже. Привежда се, щраква ключалката на куфарчето си и изважда оттам една папка.

Улавям погледа на Сейди и посочвам леко с глава Малкълм.

— Какво? — пита тя.

За бога! И тя нарича мен бавно загряваща! Отново кимвам по посока на Малкълм Гледхил, който в момента приглажда един лист хартия.

— Какво? — тросва ми се тя. — Какво се опитваш да ми кажеш?

— Етооо — проточва той и си слага очилата за четене. — Нека видим точната датааа…

Ако продължавам да отмятам глава, сигурно ще се откъсне от врата ми. Имам чувството, че всеки момент ще издъхна от отчаяние. Там, в този лист, има информация, която ни трябва! Информация на живот и смърт! Точно там! На разположението на всички, притежаващи призрачна, невидима природа. А Сейди продължава да ме гледа неразбиращо.

— Погледни! — промърморвам тихичко. — Погледни името! Погледни го!

— О! — Най-сетне загря! Една наносекунда по-късно вече стои точно за Малкълм Гледхил и наднича през рамото му.

— Какво да погледна? — обажда се Ед сащисано, но аз почти не го чувам. Жадно наблюдавам Сейди как чете, виждам я как се смръщва, после ахва и накрая вдига очи.

— Уилям Лингтън! Продал я е за петстотин хиляди паунда!

— Уилям Лингтън ли? — зяпвам аз. — Искаш да кажеш… чичо Бил?!

Думите ми оказват моментален и доста краен ефект върху нещастния Малкълм Гледхил. Той подскача от мястото си, притиска писмото до гърдите си, пребледнява, после почервенява, пак поглежда писмото, после пак го притиска към гърдите си.

— Какво… какво казахте, моля?

На мен самата ми е доста трудно да го повярвам.

— Уилям Лингтън е човекът, продал картината на галерията — изричам с надеждата да прозвуча твърдо, но всъщност едва чувам гласа си. — Това е името под вашето споразумение!

— Хайде бе! Шегуваш се! — блясват очите на Ед. — Собственият ти чичо?

— За половин милион паунда!

Малкълм Гледхил изглежда така, сякаш всеки момент ще избухне в сълзи.

— Нямам представа как се сдобихте с тази информация! — обръща се жалостиво той към Ед. — Моля ви! Вие се свидетел на факта, че аз не съм разкривал нищо пред госпожицата! Нали така?!

— Значи тя е права, така ли? — повдига вежди Ед.

Ала това като че ли още повече паникьосва горкия човечец.

— Нямам право да кажа дали е права или не… дали… — Не довършва и попива потта от челото си. — Вие сте свидетел, че този документ нито за миг не е напускал ръцете ми, нито за миг не е бил оставян без надзор, нито за миг…

— Няма нужда да се укорявате — махва спокойно с ръка Ед. — Тя чете мисли!

Главата ми започва да бучи от мисли, които се завъртат в кръг, докато се опитвам да превъзмогна шока си и да осмисля наученото. Чичо Бил е притежавал картината. Чичо Бил е продал картината. В този миг в съзнанието ми зазвучават думите на татко: „… бяха сложени на склад и години наред стояха там. На никого не му се занимаваше с тези стари вещи. Докато накрая Бил се зае и оправи всичко… Трудно е да си го представиш днес, но тогава Бил не беше от най-работливите…“.

Вече всичко става ясно. Чичо ми очевидно е открил картината, разбрал е, че има висока стойност, и я е продал на Лондонската портретна галерия чрез тайно споразумение.

— Добре ли си? — докосва ръката ми Ед. — Лара?

Но аз не мога да помръдна. Сега мисълта ми се завърта в още по-големи кръгове отпреди. По-широки кръгове. Започвам да събирам две и две. Да събирам осем и осем. И ето че стигам до сто милиона.

Бил е основал компанията си „Кафе Лингтън“ през 1982 година.

През същата година, през която тайничко е спечелил половин милион, като е продал картината на Сейди.

И сега, най-сетне, най-накрая всичко си идва на мястото. Всичко се връзва. Той е разполагал с петстотин хиляди паунда, за които никой не е знаел. Петстотин хиляди паунда, които никога не е споменавал. В нито едно интервю. На нито един семинар. Дори в книгата си.

Изпадам в пълна безтегловност, докато осъзнавам значимостта на този факт. Значи всичко е било лъжа. Целият свят си мисли, че той е гений на бизнеса, който е започнал с две малки монети. Е, по-скоро с половин милион банкноти!

И е прикрил добре този факт, така че никой да не разбере. Сигурно е разбрал, че картината е на Сейди още в мига, в който я е зърнал. Сигурно е разбрал, че е била нейна. Но е оставил света да си мисли, че момичето от портрета е на някаква си тъпа слугиня на име Мейбъл. Нищо чудно и той самият да е подхвърлил тази история! По този начин се е подсигурил никой да не чука на вратата на фамилията Лингтън, за да ги разпитва за красивото момиче от картината.

— Лара? — Ед размахва ръка пред очите ми. — Кажи нещо! Какво има?

— Годината 1982 — изричам и вдигам отнесено поглед. — Познато ли ти звучи? Това е годината, през която чичо Бил е основал компанията си! С неговите прословути „две малки монети“! — Обозначавам кавичките с пръсти. — Или по-точно, с половин милион паунда! Което той някак си е пропуснал да спомене. Защо ли? Може би защото парите изобщо не са били негови!

Настъпва тишина. Виждам как Ед бързо сглобява пъзела.

— Исусе Христе! — възкликва и вдига очи към мен. — Ама това е невиждана измама!

— Така е — преглъщам. — Невиждана.

— Значи цялата история за двете малки монети, семинарите, книгата, филма…

— Са пълна лъжа!

— Ако бях на мястото на Пиърс Броснан, още сега щях да звънна на агента си, за да откажа участието си! — вдига комично вежди Ед.

И аз бих се разсмяла, ако не ми идваше да се разплача. Ако не бях толкова бясна на чичо Бил и отвратена от подлата му постъпка!

Това е била картината на Сейди. Лично нейната. За да си прави с нея каквото иска — да я задържи или продаде. А той я е взел, използвал я е и никога не е споменал за нея. Как смее? Как смее?!

С болезнена яснота сякаш виждам една паралелна вселена, в която някой друг — някой почтен, като баща ми например — е открил картината и е постъпил така, както трябва да се постъпи. Виждам Сейди, седнала на фотьойла в старческия дом, с любимата си огърлица, наслаждавайки се на красивия си портрет, докато годините й отлитат и докато смъртта не склопи очите й.

Или може би щеше да я продаде. Но все пак правото да я продаде щеше да бъде нейно. Така картината щеше да се превърне в нейната слава! Почти виждам как я извеждат от старческия дом и я водят в Лондонската портретна галерия, за да види картината си. Виждам радостта, която щеше да я изпълва. Виждам я дори как си седи във фотьойла, а някой любезен млад архивар й чете писмата на Стивън.

А чичо Бил я е ограбил! Лишил я е от години наред щастие! И точно затова никога няма да му простя!

— Тя е трябвало да знае! — извисявам глас, неспособна повече да сдържам гнева си. — Сейди е трябвало да знае, че картината й виси тук! А сега си замина, без да има никаква представа за този факт! Това не е честно! Изобщо не е честно!

Поглеждам към Сейди, която се е изолирала от разговора ни, като че ли това изобщо не я интересува. Тя свива рамене, сякаш за да ме освободи от цялата ми болка и гняв.

— Скъпа, престани да нареждаш като пастор! Твърде скучно е! Поне сега я открих. Поне знам, че не е изгоряла. И поне разбирам, че не изглеждам чак толкова дебела, колкото си мислех, че съм била! — допълва с неочаквано оживление. — Ръцете ми изглеждат доста добре, не мислиш ли? Винаги съм имала хубави ръце!

— Прекалено кльощави за моя вкус! — не мога да се сдържа да не я срежа.

— Поне не са като възглавници — не ми остава длъжна тя.

Двете си разменяме престорено хладни усмивки. Нахакаността й не е в състояние да ме заблуди. Тя е бледа, тялото й непрекъснато примигва като изгаряща лампичка и на мен ми е пределно ясно, че това разкритие я е разтърсило. Но иначе брадичката й е вирната високо — както винаги.

Малкълм Гледхил е свел притеснено очи.

— Ако знаехме, че тя все още е жива… — промърморва. — Ако някой ни беше казал…

— Нямало е как да го знаете — изричам тихо, с вече доста поуталожен гняв. — И ние самите не знаехме, че това е тя!

Защото чичо Бил така и не ни каза нищо. Защото покри всичко чрез анонимна сделка. Нищо чудно, че толкова искаше огърлицата! Тя е била единственото нещо, което е свързвало Сейди с портрета й! Тя е била единственото нещо, което би могло да разкрие неговата колосална измама. За него тази картина вероятно е била като бомба със закъснител, цъкаща тихичко през всичките тези години. И сега, накрая, избухнала. Бум! Все още не знам как, но съм сигурна, че ще отмъстя за Сейди! И отмъщението ми ще бъде жестоко!

След няколко минути се оказва, че и четиримата сме се обърнали отново към картината. Почти е невъзможно да седиш в тази галерия и да не гледаш портрета на Сейди.

— Казах ви, че тя е най-популярният портрет в галерията — обажда се Малкълм Гледхил. — Днес говорих с отдела по маркетинг и те казаха, че ще я направят лице на галерията. Ще бъде използвана във всички кампании от сега нататък!

— Искам да бъда върху червило! — обажда се внезапно Сейди с неочаквана за последните минути решимост. — Някое прекрасно ярко червило!

— Тя трябва да бъде сложена на червило! — отсичам аз пред Малкълм Гледхил. — Което трябва да кръстите на нея. Сигурна съм, че точно това би искала!

— Ще видя какво мога да направя — кимва сконфузено той. — Това не е точно в моята област, но…

— Впоследствие ще ви уведомя какво друго би искала — казвам и намигвам на Сейди. — От сега нататък аз ще действам като неин неофициален агент!

— Питам се какво ли си мисли — кимва Ед по посока на платното пред нас. — Изражението й е крайно интригуващо.

— И аз често се питам това — припява Малкълм. — Тя излъчва такъв покой и щастие… Очевидно, от онова, което казахте, е ясно, че тя е имала известна емоционална връзка с художника Малори. Понякога се питам дали пък не й е чел поезия, докато я е рисувал…

— Ама че идиот е този! — просъсква вбесено в ухото ми Сейди. — Не е ли очевидно какво мисля? Гледам към Стивън и си мисля: „Кога пак ще потракаме кокали?!“.

— Нямала е търпение да потракат кокали — уведомявам аз Малкълм Гледхил.

Ед ме поглежда слисано, след което избухва в смях.

— Вече би трябвало да тръгвам… — промърморва Малкълм Гледхил.

Сигурно сме му предостатъчни за един ден. Вдига куфарчето си, кимва ни и бързо изчезва. Няколко секунди по-късно го чувам как буквално тича надолу по мраморните стълби.

Поглежда към Ед и се усмихвам.

— Извинявай за това отклонение от вечерта!

— Няма проблеми — поглежда ме закачливо той. — Е, някакви други стари майстори, които желаеш да ми разкриеш тази вечер? Някакви отдавна изгубени семейни скулптури? Някакви нови парапсихични разкрития? Или просто да отидем на вечеря, а?

— Вечеря! — отсичам и ставам.

Поглеждам към Сейди. Тя продължава да си седи, вдигнала крака на пейката, жълтата й рокля се пилее около нея, а тя се взира в своето двайсет и три годишно „аз“, като че ли иска да го погълне в себе си.

— Идваш ли? — питам тихо.

— Разбира се — отговаря Ед.

— Засега ще остана — отговаря Сейди, без да помръдне. — Вие вървете. Ще се видим по-късно.

Тръгваме с Ед към изхода, но преди да излезем, аз се обръщам и поглеждам за последен път към Сейди. Тревожа се за нея. Искам да се уверя, че е добре. Обаче тя изобщо не ме забелязва. Продължава да гледа своето младо „аз“ като хипнотизирана. Сякаш иска да остане тук цяла нощ, заедно с картината. Сякаш иска да си навакса изгубеното време.

Сякаш в крайна сметка е открила онова, което толкова години е търсела.