Възмездието

Десета глава

Риеко беше изнервена и уплашена от тайфуна също както по-рано от земетресението. Изпадна в състояние, което граничеше с несвяст. Въпреки притесненията, причинени от бурята, Каеде бе благодарна, че се е отървала от непрестанното й опекунство. Но след два дни вятърът утихна, настъпи ясно есенно време и Риеко възстанови здравето и силите си, а с тях и натрапчивата си до полуда грижовност.

Всеки ден си намираше да върши нещо за Каеде — скубеше веждите й, търкаше кожата й с оризови трици, миеше и решеше косите й, пудреше лицето й до неестествена белота, мажеше с крем ръцете и нозете й, докато станеха гладки и прозрачни като перли. Избираше й дрехи и я обличаше с помощта на прислужниците. Понякога, като специална привилегия, й четеше по малко или й свиреше на лютня — умения, в които, както лично бе уведомила Каеде, се смяташе за изключително надарена.

Фудживара я посещаваше веднъж на ден. Каеде бе обучена от Риеко на изкуството да прави чай и му приготвяше всеки път, изпълнявайки безмълвно целия ритуал, а той проследяваше всяко нейно движение, като от време на време я поправяше. В хубави дни жените сядаха в стая с изглед към малка вътрешна градина. Наред с азалиите и божурите в нея растяха два извити бора и едно много старо сливово дърво.

— Ще се любуваме на цветята през пролетта — каза Риеко, тъй като храстите тънеха в есенно убито зелено, а Каеде се замисли за дългата зима, която предстоеше, а след нея още една и още една, превръщайки я в безжизнена скъпоценност, съзерцавана единствено от владетеля Фудживара.

Градината тук й напомняше за една друга градина — в имението на Ногучи, където бе седнала за кратко с баща си, след като бе уведомен за брака, уреден с владетеля Отори Шигеру. Тогава той изпитваше гордост, най-накрая успокоен, че дъщеря му ще сключи един толкова изгоден брак. Никой от двамата не подозираше, че това бе просто капан за Шигеру. И тъй като почти нямаше с какво да запълва мислите си, докато гледаше към градината, тя се връщаше в миналото отново и отново, наблюдавайки как всяка минута се променя, докато дните бавно отминаваха.

Листата на сливовото дърво започнаха да окапват и в градината се появи някакъв старец, който ги събираше едно по едно от мъха. Каеде трябваше да бъде държана далеч от погледа му, както и от всички мъже, но го наблюдаваше иззад една преграда. С безкрайно търпение той вдигаше всяко листо, хващаше го внимателно между палеца и показалеца си, за да не повреди мъха, и го поставяше в бамбукова кошница. После разресваше мъха, все едно бе коса, отстраняваше всяко клонче, пръчица или стръкче трева, пръст, червеи, птичи пера, парченца кора. През останалата част от деня мъхът изглеждаше съвършено чист, а после бавно, незабележимо светът, животът започваше да се промъква в него и на следващата сутрин действието се повтаряше отначало.

Върху изкривения ствол и клоните на сливовото дърво растяха зелени и бели лишеи и Каеде се улови, че всеки ден съзерцава и тях. И най-незначителни събития бяха способни да я стреснат. Една сутрин в мъха внезапно изникна бледорозова гъба на кремави шарки, която й заприлича на изрязано от плът цвете, а когато от време на време някоя птичка кацнеше на върха на някой от боровете и подхванеше мелодична песен, пулсът й откликваше пресекливо.

Дори управляването на владението й не бе успяло да ангажира изцяло неспокойното й ненаситно съзнание, а сега имаше толкова малко неща за вършене — понякога имаше чувството, че ще умре от скука. Опитваше се да се вслушва в ритъма на обитателите отвъд стените на стаите си, но звуците, които проникваха в това уединено място, бяха твърде оскъдни. Веднъж долови трели на флейта и си помисли, че може да е Макото. Страхуваше се да го види, защото изпитваше неистова ревност само като си помислеше, че е свободен да идва и да си отива, свободен да бъде с Такео и да се бие рамо до рамо с него; в същото време копнееше да го зърне, да получи някакви вести, все едно какви… Само че нямаше начин да разбере дали свиреше младият монах или някой друг музикант.

След скуката най-лошото беше пълното неведение. Може би се бяха водили битки, завършили с победа за едни и със загуба за други, може би военачалници се бяха издигали и проваляли — всички тези новини се пазеха далеч от нея. Единственото й успокоение бе, че ако Такео беше мъртъв, Фудживара щеше да й каже — тя беше сигурна в това, защото той щеше да почерпи наслада както от неговата смърт, така и от нейните страдания.

Знаеше, че Фудживара продължава да поставя пиеси, които се играеха в градината, и понякога се питаше дали бе написал нейната история, както бе споменал веднъж. Мамору често го съпровождаше на тези посещения, където му се напомняше да наблюдава израженията на Каеде, за да може да ги възпроизведе. На нея не й бе позволено да гледа представленията, но тя чуваше откъслечни думи и припяване, отделни звуци от музикантите, биене на барабан. От време на време долавяше цяла фраза, която й бе позната, и тогава съответната пиеса изплуваше в съзнанието й и тя се улавяше, че внезапно се е развълнувала до сълзи от красотата на думите и от силата на емоциите.

Собственият й живот изглеждаше също тъй пълен с премеждия, също тъй затрогващ. Принудена да разсъждава над дребните подробности в настоящото си съществуване, започна да се вглежда повече в чувствата си. Словата изникваха в съзнанието й едно по едно. Понякога й трябваше цял ден да ги подбере. Знаеше твърде малко за официалната поезия освен онова, което бе прочела в книгите на баща си, но събираше думите като златисти мъниста и ги нижеше по начин, който я удовлетворяваше. Пазеше ги скрити дълбоко в сърцето си.

Започна повече от всичко да обича тишината, в която се раждаха стиховете, също като колоните в свещените пещери на Ширакава, наслоени капка по капка от варовиковата вода. Мразеше бъбренето на Риеко — смесица от злоба, горделивост и баналности, както и посещенията на Фудживара, фалшивата му превзетост, която изглеждаше пълна противоположност на семплата истина, която тя търсеше. Единственият мъж, когото виждаше освен Фудживара, бе Ишида. Лекарят идваше през няколко дни и посещенията му й доставяха удоволствие, макар че двамата почти не си говореха. Когато се зае да дири думите, Каеде престана да пие успокоителните чайове; искаше да опознае чувствата си независимо от болката.

До стаята с излаз към градината имаше малко домашно светилище със статуи на Просветления и на всеопрощаващата Канон. Дори Риеко не смееше да пречи на Каеде да се моли и тя коленичеше там часове наред, докато изпаднеше в онова състояние, в което молитва и поезия се сливаха в едно, а ежедневният свят изглеждаше изпълнен със святост и значимост. Често медитираше върху мислите, които я тормозеха след битката при Асагава, и действията, които Такео бе предприел срещу Племето, и се питаше дали това състояние на святост, до което се докосваше, можеше да й даде отговор, как да управлява, без да прибягва до насилие. После се сгълча наум, защото не виждаше как някога щеше да управлява отново. Пък и трябваше да си признае, че ако все пак някак си се сдобиеше с власт, щеше да потърси отмъщение за всички онези, които я бяха накарали да страда.

Фенерите пред светилището горяха ден и нощ и Каеде често палеше тамян, оставяйки тежкия му аромат да изпълни ноздрите й и да пропие въздуха около нея. На дървена рамка висеше малка камбана и от време на време тя изпитваше внезапен порив да я удари силно. Чистият звук отекваше из стаите й и прислужниците си разменяха погледи, като внимаваха Риеко да не ги види. Те знаеха част от историята на Каеде, жалеха я и все повече й се възхищаваха.

Едно от тези момичета бе събудило интереса на Каеде. Тя знаеше от архива, който бе преписвала за Такео, че в домакинството на Фудживара работят няколко членове на Племето, най-вероятно без той изобщо да подозира. Двама мъже, единият от които управителят на имението, получаваха платата си от столицата; по всяка вероятност бяха шпиони, назначени там, за да докладват в двора за действията на пратения в изгнание благородник. Освен тях в кухнята имаше две слугини, които предоставяха откъслечна информация на всеки, готов да им плати, както и още едно момиче. Каеде предполагаше, че ставаше въпрос именно за нея.

Нямаше кой знае какви основания за предположението си, освен че у момичето имаше нещо неопределено, което й напомняше за Шизука, и че ръцете му по форма наподобяваха нейните. Когато се бяха разделили първия път, Каеде не бе усетила липсата на Шизука, тъй като животът й бе изпълнен с Такео, но сега, в обкръжението на жени, тя й липсваше неистово. Каеде копнееше да чуе гласа й, тъгуваше силно за нейната жизненост и смелост. И най-вече за някакви вести.

Момичето се казваше Юми. Ако някой знаеше какво се случваше във външния свят, това щеше да е именно член на Племето, но Каеде никога не оставаше насаме с нея и се страхуваше да потърси помощта й, макар и по заобиколен начин. Първоначално си мислеше, че може да е изпратена да я убие с цел отмъщение или за да бъде наказан Такео, и я наблюдаваше скришом, но не от страх, а по-скоро от някакво любопитство — как щеше да се опита да го извърши, дали бе поела задачата си с облекчение или с угризение.

Тя знаеше за смъртната присъда на Племето срещу Такео, станала още по-належаща заради решимостта, с която съпругът й се бе заел с унищожението на техните членове в Маруяма. Не очакваше от тях нито съчувствие, нито подкрепа. И все пак в поведението на момичето към нея имаше нещо, което предполагаше липса на враждебност.

Тъй като дните ставаха все по-къси и хладни, зимните дрехи бяха извадени и проветрени, а летните — изпрани, сгънати и прибрани. В продължение на две седмици Каеде носеше подходящи за този преходен период роби, признателна за топлината, която й осигуряваха. Риеко и прислужниците шиеха и бродираха, но на Каеде не й бе позволено да участва. Тя и бездруго не харесваше шиенето — трябваше да се пребори с желанието си да си служи с лявата ръка и да полага усилия, за да придобие сръчност, — но всичко това щеше да й помогне да запълни безкрайните дни на бездействие. Багрите на нишките й харесваха, бе очарована от начина, по който някакво цвете или птица оживяваха върху тежката копринена тъкан. Разбра от Риеко, че владетелят Фудживара е наредил всички игли, ножици и ножове да се пазят далеч от нея. Дори огледалата й се носеха само от Риеко. Каеде си спомни за малкото, подобно на игла оръжие, което Шизука бе направила за нея и бе скрила в подгъва на ръкава й, помисли си за начина, по който го бе използвала в Инуяма. Дали Фудживара се опасяваше, че може да му стори същото?

Риеко не изпускаше Каеде от очи освен по времето, когато Фудживара правеше обичайното си за деня посещение. Придружаваше я до банята и дори до тоалетната, където държеше настрана тежките й роби и след това умиваше ръцете й на водоема. Щом започна месечното кървене на Каеде, Фудживара преустанови посещенията си до края на седмицата, когато тя вече се бе прочистила.

Времето минаваше. Сливовото дърво оголя. Една сутрин мъхът и боровите иглички осъмнаха покрити със слана. Началото на студеното време причини вълна от неразположения. Първо Каеде хвана настинка; получи силно главоболие, а усещането в гърлото й бе такова, все едно бе глътнала игли. От температурата сънят й стана неспокоен, но след няколко дни се оправи, само през нощта я тормозеше кашлица. Ишида й даде да пие отвара от върбови кори и валериан. Точно тогава и Риеко прихвана настинката, която, изглежда, бе станала по-опасна за здравето, тъй като възрастната жена се разболя значително по-тежко от Каеде.

На третата вечер от боледуването на Риеко имаше поредица от леки трусове. Те, както и високата температура станаха причина тя да изпадне в почти неконтролируема паника. Разтревожена, Каеде прати Юми да доведе Ишида.

Когато лекарят дойде, вече бе нощ. На черното небе висеше сребриста три четвърти луна, а звездите представляваха сияйни ледени връхчета. Ишида накара Юми да донесе гореща вода, приготви силна отвара и я даде на болната да я изпие. Постепенно гърчовете й намаляха и риданията й утихнаха.

— Известно време ще спи — рече той. — Ако пристъпите на паника започнат отново, Юми може да й даде още една доза.

Докато говореше, земята се разтърси отново. През отворената врата Каеде видя как луната затрепери, а подът под нозете й се вдигаше и се спускаше. Другата прислужница изписка уплашено и хукна навън.

— Така е цял ден — рече Каеде. — Дали тези леки трусове са предизвестие за по-тежко земетресение?

— Кой знае? — отвърна Ишида. — По-добре угасете лампите, преди да си легнете. А аз ще се прибера у дома да видя какво прави кучето ми.

— Кучето ви ли?

— Ако е заспало под верандата, значи няма да има голямо земетресение. Но ако скимти и вие, това вече е основание за тревога.

Ишида се засмя тихо и Каеде си даде сметка, че отдавна не го е виждала в толкова добро настроение. Той беше сдържан, затворен, добросъвестен човек, ръководен от дълга си към Фудживара и от призванието си на лекар, но Каеде почувства, че тази вечер му се е случило нещо, което бе нарушило обичайната му сдържаност.

Ишида си тръгна и Юми придружи Каеде в спалнята, за да й помогне да се съблече.

— Тази вечер лекарят изглежда весел — отбеляза Каеде. Беше толкова приятно да не чувства натрапчивото присъствие на Риеко, която слухтеше за всяка нейна дума, че изпита желание да си побъбри просто за удоволствие. Робата се свлече от раменете й и когато Юми вдигна косите й, за да я освободи, Каеде почувства дъха й в ухото си:

— Това е, защото Муто Шизука дойде да го види.

Каеде усети как кръвта се изтегля от главата й. Стаята сякаш се завъртя около нея, но не от земен трус, а от собствената й немощ. Юми я подхвана и я положи внимателно върху постелята. Извади нощната роба и й помогна да я облече.

— Господарката не бива да настине и да се разболее отново — промърмори тя, вземайки гребена, за да й разреши косите.

— Какви са вестите? — попита тихо Каеде.

— Фамилията Муто са сключили примирие с владетеля Отори. Сега учителят Муто е с него, за да му помага.

Само това, че Юми бе произнесла името му, накара сърцето на Каеде да подскочи тъй силно, че почти й призля.

— Къде е той?

— На крайбрежието, в Шухо. Предал се е на владетеля Араи.

Не можеше да си представи какво му се налагаше да преживява.

— В безопасност ли е?

— Двамата с Араи са сключили съюз. Ще атакуват Хаги заедно.

— Още една битка… — прошепна Каеде. В гърдите й забушува буря от емоции, от която очите й запариха. — А сестрите ми?

— Добре са. Уговорен е брак между господарката Аи и племенника на владетеля Акита. Моля ви, не плачете, господарке. Никой не бива да разбира, че сте научили тези неща. От това зависи животът ми. Шизука ми се закле, че ще успеете да скриете чувствата си.

Каеде положи отчаяни усилия да преглътне сълзите си.

— А по-малката ми сестра?

— Араи искал да я сгоди за владетеля Отори, но той се извинил, че не може да мисли за брак, докато не завземе Хаги.

Сякаш скрита игла се заби в сърцето й. Не й беше хрумнало, но, естествено, че Такео щеше да се ожени отново. Бракът му с нея бе обявен за недействителен; от него щеше да се очаква да си вземе нова съпруга. Хана бе очевиден избор, тъй като щеше да скрепи съюза с Фудживара и да предостави на Араи нова връзка с владенията Маруяма и Ширакава.

— Хана е още дете… — рече тя глухо, докато гребенът разресваше косите й. Нима Такео вече я бе забравил? Щеше ли с радост да приеме сестра й, която толкова приличаше на нея? Ревността, която я бе раздирала, докато си представяше Макото с него, сега избликна отново, хилядократно по-силна. Съзнанието за откъснатостта й, за пленничеството й в имението я връхлетя с нова сила. „Деня, в който науча, че се е оженил, ще умра дори и ако трябва да отхапя собствения си език!“, закле се тя мислено.

— Можете да бъдете сигурна, че владетелят Отори си има свои планове — прошепна Юми. — В края на краищата той е идвал да ви спасява, когато Араи го е пресрещнал и го е изтласкал обратно към крайбрежието. Тогава само тайфунът е попречил на успешното му отстъпление…

— Идвал е да ме спаси? — попита Каеде. Ревността й стихна, поуталожена от признателност и слаб проблясък на надежда.

— Веднага щом е научил за отвличането ви, е тръгнал насам с над хиляда воини — Каеде усети, че Юми трепери. — Пратил е Шизука да ви каже, че ви обича и че никога няма да ви предаде. Бъдете търпелива. Той ще дойде за вас.

От съседната стая се разнесе шум, наподобяващ трескав вик.

— Ела с мен до тоалетната — рече Каеде така спокойно, все едно цяла вечер не бе казала други думи освен „Дръж ми робата“ и „Среши ми косите“. Прекрасно си даваше сметка за рисковете, които Юми бе поела, донасяйки й това съобщение, и се страхуваше за безопасността й.

Юми взе едно топло наметало и я загърна с него. Двете пристъпиха безмълвно на верандата. Беше по-студено от всякога.

— Тази вечер ще е мразовито — отбеляза момичето. — Да поръчам ли още дървени въглища за мангалите?

Каеде се заслуша. Нощта бе тиха. Нямаше вятър, не се чуваше вой на куче.

— Да, нека се постоплим.

При входа на нужника смъкна кожената роба от раменете си и я подаде на Юми да я държи. Клекнала в тъмната ниша, където никой не можеше да я види, тя си позволи да изпита радост. Думите отекваха в мозъка й — същите, които самата богиня й бе казала: „Бъди търпелива. Той ще дойде за теб.“

На следващия ден Риеко бе малко по-добре; стана и се облече в обичайното време, макар че Каеде я помоли да си почине още. Есенният вятър, който духаше откъм планината, бе по-студен, но Каеде чувстваше топлина, която не бе усещала от началото на пленничеството си. Опита се да не мисли за Такео, но вестите, които Юми й бе предала шепнешком, бяха изнесли образа му на повърхността на съзнанието й. Думите, които й бе пратил, кънтяха с такава сила в главата й, че тя бе сигурна, че някой ще ги чуе. Беше ужасена, че може да се издаде. Не говореше на Юми, дори не я поглеждаше, но си даваше сметка за едно ново чувство помежду им, някакъв вид съучастничество. Нима Риеко с тези нейни очи на корморан би могла да не го регистрира?

Заради неразположението Риеко бе станала раздразнителна и по-злобна от всякога. Недоволстваше от всичко, оплакваше се от храната, прати да й донесат три различни вида чай, които й се сториха престояли, зашлеви Юми, задето не й била донесла гореща вода достатъчно бързо, и докара втората прислужница — Кумико, до сълзи, защото момичето си позволи да изрази страха си от земетресения.

По принцип Кумико бе добродушна и весела и Риеко й даваше известна свобода, която за останалите прислужници бе недопустима. Но тази сутрин тя й се подигра, изсмивайки се презрително на страховете й и пренебрегвайки факта, че тя самата също ги изпитваше.

Каеде се оттегли от неприятната атмосфера, като отиде да седне на любимото си място, и се загледа навън към градината. Слънчевите лъчи едва озаряваха стаята, но след още няколко седмици вече нямаше да прехвърлят и външните зидове. Зимата в тези помещения щеше да е мрачна… но нали той щеше да дойде за нея преди това?

Каеде не виждаше планината, но си представяше върховете й, устремени в синевата на есенното небе. Сигурно вече бяха покрити със сняг. Внезапно в клоните на бора кацна птичка, изчурулика високо и после отново отлетя, издигайки се над покрива и проблясвайки с багрите в зелено и бяло върху крилата си. Напомни й за птичката, която Такео бе нарисувал толкова отдавна. Възможно ли бе това да е послание за нея — предизвестие, че скоро ще бъде свободна?

Женските гласове зад нея се извисиха в гълчава. Кумико нареждаше през сълзи:

— Не мога другояче. Ако къщата започне да се тресе, трябва да избягам навън. Не мога да го понеса!

— Значи това си сторила снощи! Оставила си нейно благородие сама, докато аз съм спяла?

— Юми беше с нея през цялото време — отвърна Кумико през сълзи.

— Владетелят Фудживара заповяда с нея винаги да има две от нас! — в стаята отекна звукът от поредна плесница.

Каеде си помисли за полета на птичката, за сълзите на момичето. Собствените й очи запариха. Чу стъпки и усети, че Риеко е застанала зад гърба й, но не обърна глава.

— Значи господарката Фудживара снощи е останала сама с Юми? Чух ви да си шепнете. За какво си говорехте?

— Шепнехме, за да не те безпокоим. Говорихме си за дреболии — за есенния вятър, може би за сиянието на луната. Помолих я да ми среше косите и да ме придружи до тоалетната… — Риеко коленичи до нея и се опита да я погледне в очите. Тежката й миризма задави Каеде и тя извърна глава: — Остави ме на мира, и двете все още не сме добре. Нека се опитаме да прекараме един спокоен ден…

— Колко сте неблагодарна — заяви Риеко с глас, изтънял като жужене на комар. — И колко глупава. Владетелят Фудживара стори всичко за вас, а вие продължавате да си мислите как да го измамите.

— Сигурно имаш треска — рече Каеде. — Привиждат ти се неща. Как бих могла да измамя владетеля Фудживара по какъвто и да било начин? Та аз съм негова пленница!

— Негова съпруга — поправи я Риеко. — Дори това, че използвате дума като пленница, показва, че все още се бунтувате срещу съпруга си! — Каеде не отвърна нищо, просто впери поглед в боровите иглички, гравирани в синевата на есенното небе. Страхуваше се от онова, което би могла да разкрие пред Риеко. Съобщението на Юми й бе донесло надежда, но обратната страна на надеждата бе страхът — за Юми, за Шизука, за самата нея.

— Струвате ми се някак по-различна — измърмори Риеко. — И си въобразявате, че не го виждам?

— Истина е, малко ми е топло — отвърна Каеде. — Предполагам, че пак имам треска… — тя сведе очи. „Дали вече са в Хаги?, запита се. Сражава ли се в момента? Дано бъде закрилян! Дано оцелее!“ А на глас рече: — Ще се помоля известно време… — и отиде да коленичи пред светилището.

Кумико донесе въглени и Каеде запали тамян. Тежкият мирис плъзна из стаите и наложи на жените вътре тревожно мълчание.

След няколко дни Юми отиде да донесе обяда и не се върна. Замести я друга прислужница — една по-възрастна жена. Двете с Кумико поднесоха храната мълчаливо. Очите на Кумико бяха зачервени и тя подсмърчаше окаяно. Когато Каеде се опита да разбере какво се е случило, Риеко отвърна троснато:

— Настинала е, нищо повече.

— Къде е Юми? — попита Каеде.

— Интересува ли ви наистина? Това доказва, че подозренията ми са били основателни!

— Какви подозрения? — попита Каеде. — Какво имаш предвид? Просто се питах къде е.

— Повече няма да я видите — отвърна Риеко студено. Кумико издаде приглушен звук, наподобяващ потиснато ридание.

Каеде изпита внезапен студ, но въпреки това кожата й гореше. Имаше чувството, че стените се сключват около нея и я затискат. До вечерта вече имаше жестоко главоболие; помоли Риеко да повика доктор Ишида.

Когато лекарят пристигна, тя се ужаси от вида му. Преди няколко дни по-рано той бе весел; сега лицето му бе изпито и мрачно, очите му наподобяваха угаснали въглени, кожата му бе посивяла. Поведението му бе спокойно и овладяно както винаги, той разговаря с нея с голяма загриженост, но без съмнение се бе случило нещо ужасно.

И Риеко знаеше какво е; Каеде го разбра по стиснатите й устни и острия й поглед. За нея бе истинска мъка, че не можеше да му зададе някакъв въпрос; това, че не знаеше какво ставаше в къщата около нея, нито в света отвън, несъмнено щеше да я докара до лудост. Ишида й даде чай от върбови кори и й пожела лека нощ с необичайно напрежение. Тя бе сигурна, че повече нямаше да го види. Въпреки успокоителното прекара тежка нощ.

Сутринта отново попита Риеко за изчезването на Юми и за потиснатостта на Ишида. След като не получи друг отговор освен мъгляви обвинения, реши да се обърне лично към владетеля Фудживара. Беше минала близо седмица, откакто го бе видяла за последен път. Той бе преустановил посещенията си по време на боледуването им. Не можеше повече да понася неизказано заплашителната атмосфера.

— Би ли уведомила владетеля Фудживара, че искам да го видя? — помоли тя Риеко, след като приключи с обличането.

Жената отиде лично и щом се върна, заяви:

— Негово благородие се радва, че съпругата му желае компанията му. Уредил е специално забавление за тази вечер. Ще се видите тогава.

— Искам да разговарям с него насаме — каза Каеде.

Риеко сви рамене.

— Засега няма някакви специални гости. С него ще бъде само Мамору. По-добре се изкъпете; предполагам, че трябва да ви измием и косите, за да изсъхнат на слънце.

Когато най-накрая косите й бяха изсушени, Риеко настоя да ги намаже обилно с масло, преди да ги среши. Каеде си облече подплатените зимни роби, благодарна за топлината им, тъй като от мократа глава й бе станало студено — макар че денят бе слънчев, въздухът бе мразовит. На обяд хапна малко супа, но стомахът и гърлото й сякаш отказваха да поемат храна.

— Много сте бледа — каза Риеко. — Този цвят на лицето у една жена предизвиква възхищението на владетеля Фудживара — скритият смисъл на думите й накара Каеде да потръпне.

Предстоеше да се случи нещо ужасно… вече се случваше; всички освен нея знаеха какво и щяха да й го разкрият, когато им беше изгодно. Пулсът й заби учестено и тя го почувства в гърлото си, в корема си. От вън долиташе глухо чукане, което сякаш представляваше ехо от ударите на собственото й сърце.

Тя отиде при светилището и коленичи пред него, но дори това не я успокои. Надвечер Мамору дойде и я отведе в беседката, където бе наблюдавала първия сняг заедно с Фудживара в началото на годината. Макар че още не беше тъмно, между голите клони на дърветата вече висяха запалени лампи, а на верандата горяха мангали. Тя впери поглед в момъка, опитвайки се да научи нещо от поведението му. Той бе пребледнял също като нея, освен това й се стори, че съзира жалост в очите му. Тревогата й се засили.

Толкова отдавна не бе виждала някакъв пейзаж, че картината пред нея — градините и планината отвъд — й се стори неизразимо прекрасна. Последните слънчеви лъчи обагряха покритите със сняг върхове в розово и златисто, а цветът на небето бе прозрачен, между синьо и сиво. Тя впери в него жаден поглед, все едно това бе последната гледка, която щеше да види на земята.

Мамору я загърна с една мечешка кожа и промълви:

— Владетелят Фудживара скоро ще бъде при вас.

Точно пред верандата имаше отрязък, покрит с дребни бели камъчета, които бяха заравнени във формата на спирала. В средата стърчаха два стълба. Каеде се намръщи при вида им; те нарушаваха десена на камъчетата по един суров, почти заплашителен начин.

Тя долови тропот на нозе и шумолене на роби.

— Негово благородие пристига — каза зад нея Риеко и двете се поклониха доземи.

Фудживара седна до нея и ароматът на парфюма му я облъхна. Дълго време не й проговори и когато най-накрая й позволи да се изправи, тя си помисли, че долавя в гласа му гняв. Сърцето й се сви. Опита се да потърси упование в смелостта си, но такава нямаше. Беше обзета от смъртен страх.

— Радвам се да те видя оздравяла — каза той с ледена вежливост.

Устата й бе така пресъхнала, че почти не можеше да говори.

— Благодарение на грижата на ваше благородие — прошепна.

— Риеко каза, че си искала да говориш с мен.

— Компанията на ваше благородие винаги е желана за мен — започна тя, но млъкна, когато той изкриви подигравателно устни. „Нека не се страхувам, помоли се тя мислено. Ако види, че ме е страх, ще разбере, че ме е пречупил… В края на краищата той е просто човек; не ми позволи да имам дори игла. Знае какво мога да направя. Знае, че съм убила Ийда.“ Пое си дълбоко въздух. — Чувствам, че се случват неща, които не разбирам. Оскърбила ли съм ваше благородие? Моля, кажете ми какво лошо съм сторила.

— Случват се неща, които аз не разбирам — отвърна той. — Почти конспирация, бих казал. И то в собствената ми къща. Не мога да повярвам, че съпругата ми би паднала толкова ниско, но Риеко ми сподели подозренията си, които прислужницата потвърди, преди да умре.

— Какви подозрения? — попита Каеде, без да дава израз на каквито и да били чувства.

— Че някой ти е донесъл съобщение от Отори.

— Риеко лъже — заяви Каеде, но гласът й изневери.

— Не мисля така. Предишната ти компаньонка Муто Шизука е била видяна в района. Бях изненадан. Ако е искала да те види, трябваше да се обърне към мен. После си спомних, че Араи я е ползвал като шпионка. Прислужницата потвърди, че била пратена от Отори. Това бе достатъчно слисващо, но представи си изумлението ми, когато бе открита в помещенията на Ишида. Бях съсипан — Ишида, моят доверен слуга, почти мой приятел! Колко опасно е да не можеш да имаш доверие в собствения си лекар. За него би било твърде лесно да ме отрови.

— Той е напълно надежден — рече Каеде. — И ви е толкова предан. Дори да беше истина, че Шизука ми е донесла съобщение от владетеля Отори, това няма нищо общо с доктор Ишида!

Той я изгледа така, все едно тя не бе схванала думите му.

— Те са били любовници — каза той. — Моят личен лекар е имал връзка с жена, за която се знае, че е шпионка!

Каеде не отвърна. Тя не знаеше за връзката им. Бе твърде потънала в собствената си страст, за да я забележи. Сега й се стори съвсем очевидно. Спомни си всичките признаци — колко често Шизука ходеше до помещенията на Ишида да носи лекарства или чай. А сега Такео бе пратил Шизука със съобщение за нея. Шизука и Ишида бяха поели риска да се срещат и щяха да бъдат наказани за това.

Слънцето бе залязло зад планината, но още не беше тъмно. Над градината падаше здрач, едва разпръскван от светлината на фенерите. Над главите им с тъжен грак прелетя гарван.

— Много обичам Ишида — продължи Фудживара — и знам, че и ти си привързана към твоята прислужница. Трагично е, но двамата трябва да се опитаме да се утешим взаимно в скръбта си — той плесна с ръце. — Донеси вино, Мамору. Смятам, че можем да започваме забавлението си — той се приведе към Каеде. — Не е нужно да бързаме. Разполагаме с цяла нощ.

Тя все още не проумяваше каква бе целта му. Взря се в лицето му, видя жестоката извивка на устата му и бледността на кожата му, дребните мускулчета на челюстта му, които го издаваха. Той извърна очи към нея и тя отмести поглед към стълбовете. Връхлетя я внезапна слабост; фенерите и белите камъчета се завъртяха наоколо й. Пое си дълбоко дъх, за да се овладее.

— Не правете това — прошепна тя. — Не ви прилича. Смилете се над тях.

В далечината виеше куче. Виеше непрестанно. „Кучето на Ишида“, помисли си Каеде и почти повярва, че това е собственото й сърце, тъй като изразяваше напълно обзелия я ужас и отчаяние.

— Неподчинението и липсата на вярност към мен трябва да бъдат наказани — рече той. — В известен смисъл това ще обезкуражи останалите.

— Ако трябва да умрат, нека е бързо — рече тя. — В замяна ще сторя всичко, което поискате от мен.

— Но ти, така или иначе, вече си длъжна да го правиш — каза той, почти озадачен. — Какво друго можеш да предложиш, което не влиза в задълженията на една съпруга?

— Бъдете милостив — помоли го тя.

— Не съм милостив по природа — отвърна той. — Ти вече изчерпа възможностите си за преговаряне, скъпа моя. Смяташе, че можеш да ме използваш за собствените си цели. Сега аз ще те използвам за своите.

Каеде чу нечии стъпки по ситните камъчета. Погледна в посока на звука, сякаш силата на погледа й можеше да достигне Шизука и да я спаси. Към стълбовете бавно вървяха стражи. Бяха въоръжени с мечове и освен тях носеха някакви инструменти, чийто вид предизвика метален вкус на страх в устата й. Повечето мъже бяха с мрачни лица, но един от тях се усмихваше въодушевено. Между тях Ишида и Шизука бяха две дребни фигури, слаби човешки тела с безгранична способност за изпитване на болка. И двамата останаха безмълвни, докато ги привързваха за стълбовете, но Шизука вдигна глава и погледна към Каеде.

„Това не може да се случи. Ще погълнат отрова“, каза си Каеде.

Фудживара заяви:

— Не мисля, че сме оставили на твоята компаньонка някаква възможност да се спаси, но ще бъде интересно да видим дали е така.

Каеде нямаше представа, какво възнамеряваше да стори Фудживара, какви мъчения и жестока смърт им бе замислил, но бе слушала достатъчно истории в имението на Ногучи, за да може да си представи най-лошото. Осъзна, че е на границата да загуби самообладание. Надигна се — само по себе си немислимо действие в присъствието на Фудживара — и се опита да го умилостиви, но точно когато молбата с мъка се отронваше от устните й, при предните порти се разрази неясна суматоха. Стражите викнаха нещо и в градината нахлуха двама мъже.

Единият беше Мурита — мъжът, който бе дошъл да я съпроводи до владението и после бе устроил засада и убил хората й. Той държеше меча си в лявата ръка; дясната все още не бе заздравяла от удара й. Не знаеше кой е другият, макар че й се стори някак познат. Двамата коленичиха пред Фудживара и Мурита заговори:

— Владетелю Фудживара, простете за безпокойството, но този човек казва, че носи спешно съобщение от владетеля Араи.

Каеде отново се бе свила на пода, признателна за този кратък отдих. Тя насочи поглед към другия мъж, забеляза големите длани и дългите му ръце и осъзна с изумление, че това бе Кондо. Беше променил чертите си и когато заговори, гласът му също беше различен. Но без съмнение Мурита и Фудживара щяха да го познаят рано или късно.

— Владетелю Фудживара, владетелят Араи ви праща своите поздрави. Всичко се развива по план.

— Отори мъртъв ли е? — попита благородникът, хвърляйки бърз поглед към Каеде.

— Още не — отвърна мъжът. — Но междувременно владетелят Араи моли да му пратите обратно Муто Шизука. Той проявява личен интерес към нея и желае да запази живота й.

За момент Каеде усети как в сърцето й бликва надежда. Фудживара нямаше да посмее да навреди на Шизука, след като Араи я искаше за себе си.

— Странна молба — отбеляза Фудживара — и странен пратеник — после заповяда на Мурита: — Вземи му оръжието. Не му вярвам.

Кучето зави в нов пристъп на страх. Каеде имаше чувството, че за миг настъпи пълен покой, и после, когато се опита да извика, докато Мурита пристъпваше към Кондо, а Кондо изваждаше меча си, сякаш целият свят изстена и се издигна. Верандата се извиси във въздуха, дърветата полетяха и после се сгромолясаха, къщата зад нея се разтресе и се разцепи. Сега вече лаеха и други кучета, лаеха като обезумели. Птицата в клетка изпищя ужасена. Въздухът се изпълни с прах. От срутените постройки се носеха писъците на жените и пукот на незабавно лумнал пожар.

Верандата падна с трясък, който разтърси тялото й. Подът се наклони назад към къщата, покривът над нея се разцепваше. Очите й се изпълниха с частици прах и слама. За момент си помисли, че е затисната, после видя, че може да се изкатери, и запълзя нагоре по странния наклон, който бе добила верандата. Над ръба като в сън видя как Шизука измъква ръце от въжетата, ритва единия от стражите в слабините, измъква му меча и го стоварва върху врата му. Ударът, който Кондо бе нанесъл на Мурита, почти го бе разсякъл на две.

Фудживара лежеше зад Каеде, затиснат от падналия покрив. Тялото му бе сгърчено и той сякаш не можеше да стане, но се пресегна и я сграбчи за глезена. За пръв път я докосваше. Пръстите му бяха студени, а хватката му — желязна. Прахът го давеше, дрехите му бяха покрити с мръсотия, а под обичайния си аромат вонеше на пот и урина. При все това, когато заговори, гласът му бе овладян както винаги:

— Ако трябва да умрем, нека да умрем заедно — зад него чуваше пламъците, които пукаха и пълзяха напред като живо същество. Димът се сгъстяваше, пареше на очите й и замаскираше всички други миризми. Тя започна да се дърпа и да рита, мъчейки се да се откопчи от сключените му пръсти. — Просто исках да те притежавам — продължи той. — Ти беше най-красивата вещ, която съм виждал. Държах да бъдеш единствено моя. Исках да прекърша любовта ти към Такео, за да мога да съпреживея трагедията на твоите страдания.

— Пусни ме! — изпищя тя. Вече чувстваше горещината на приближаващия пожар. — Шизука! Кондо! Помогнете ми!

Шизука бе изцяло заета с останалите стражи и се биеше като мъж. Ръцете на Ишида все още бяха завързани за стълба. Кондо посече един от стражите в гръб, обърна глава по посока на гласа й и се втурна към горящата къща. Успя да скочи на ръба на верандата.

— Господарке Отори — викна той. — Ще ви освободя. Бягайте в градината, при езерата. Шизука ще се погрижи за вас — плъзна се надолу и стовари меч върху китката на Фудживара. Благородникът изрева от болка и ярост; пръстите му освободиха глезена на Каеде. Кондо я избута нагоре и й помогна да се прехвърли през ръба. — Вземете меча ми. Зная, че можете и сама да се защитите — мушна го в ръцете й и продължи припряно: — Заклех се да ви служа. И го сторих искрено. Докато съм жив, няма да позволя някой да ви стори зло. Но убих баща ви, а за човек като мен това е престъпление. Още по-голямо престъпление е да нападна благородник и да му отнема живота. Готов съм да си платя за това — той отправи към нея поглед, в който сега нямаше и капчица ирония, и се усмихна. — Бягайте! Бягайте! Съпругът ви ще дойде за вас.

Тя отстъпи назад. Видя, че Фудживара се опитва да стане, а от посечената му китка бликаше кръв. Кондо сключи ръце около благородника в желязна хватка. Пламъците изригнаха през крехките стени, обгърнаха ги и ги погълнаха.

Горещината и писъците я заляха. „Той гори, всичките му съкровища горят“, помисли си тя трескаво. Стори й се, че чува как Кумико вика от ада, обзе я желание да направи нещо, за да я спаси, но когато понечи да се втурне към къщата, Шизука я дръпна обратно.

— Ти гориш!

Каеде пусна меча и безпомощно обхвана главата си, когато пламъците лумнаха в намаслените й коси.