И селякът в най-затънтеното село
към луната ще повдигне чело,
а пък тя — уви! — нехае кой и как
съзерцател земен страда в тоя мрак…
От незрим планински вятър тук довян
доехтява на елен призивен зов без свян.
Вейка нейде тъжен лист отронва —
спомена за лятото прогонва.