Възпламени ме

Деветнайсета глава

Всички се взират изумено в мен.

Кенджи току-що им е предал целия ми разказ до най-малката подробност, като съобразително е изключил частта за чувствата на Уорнър, за което му благодаря наум. Въпреки че съм казала на Адам, че вече не можем да бъдем заедно, отношенията ни все още са раними и неизяснени. Опитах да продължа напред, да се отдалеча от него, защото исках да го предпазя, но вече по толкова много различни начини тъгувах по загубата на Адам, че не знам как точно да се чувствам.

Нямам представа какво мисли за мен. Помежду ни има толкова много неразрешени въпроси, просто не искам Уорнър да се превръща в поредния. Темата за Уорнър винаги е внасяла напрежение в отношенията ни — особено след като Адам научи, че са братя, а не съм в настроение за спорове, и то на първия ми ден тук.

Но, изглежда, няма да ми се размине толкова лесно.

— Уорнър е спасил живота ти? — пита Лили с неприкрит потрес. Дори Алиа е наострила уши и следи разговора, вперила очи в лицето ми. — Защо му е било да го прави?

— Абе зарежи го това — намесва се Иън. — По-важното е какво ще правим с Уорнър, при положение че може да краде силите ни.

— Ти нямаш никакви сили — парира го Уинстън. — Така че не се шашкай.

— Знаеш какво имам предвид — тросва му се Иън и по врата му плъзва лека червенина. — Опасно е психопат като него да разполага с такива способности. Направо ме дострашава.

— Той не е псих… — опитвам да кажа, но стаята избухва в какофония от гласове, всичките напиращи да бъдат чути.

— Какво значи това…

— …опасно?

— Значи, Соня и Сара са живи…

— …наистина си видяла Андерсън? Как изглежда?

— Но защо му е изобщо…

— …добре, но това не е…

— ЧАКАЙТЕ — прекъсва всички Адам. — Къде е в момента? — Обръща се и вторачва поглед в мен. — Казала си, че Уорнър те е довел тук, за да ти покаже какво се е случило с Пункт Омега, но веднага щом Кенджи се е появил, той просто е изчезнал. — Пауза. — Правилно ли съм разбрал?

Кимвам.

— И какво? — пита той. — Това ли е? Просто си е тръгнал? — Адам се завърта към останалите в стаята. — Хора, той знае, че поне един от нас е жив! Вероятно е отишъл да викне подкрепление, да измисли план за пълното ни унищожение… — Той млъква и разклаща силно глава. — Мамка му! — Казва под носа си. — МАМКА МУ!

Всички замръзват едновременно. Ужасени.

— Не — побързвам да ги уверя, вдигайки двете си ръце. — Не… няма да направи такова нещо…

Осем чифта очи се обръщат към мен.

— Няма желание да ви убива, приятели. Дори не подкрепя Възобновителите. И мрази баща си…

— Какви ги говориш? — прекъсва ме смаяно Адам. — Уорнър е животно…

Поемам глътка въздух, за да се успокоя. Не бива да забравям колко малко знаят за Уорнър, че не виждат нещата от негова гледна точка, напомням си какво мислех аз самата за него едва преди няколко дни.

Откровенията му още са пресни в съзнанието ми. Не знам как да го защитя, нито как да гледам на тази противоположна представа за него и за момент му се ядосвам заради глупавите му пози, заради това, че ме поставя в подобна ситуация. Ако всички околни не го възприемаха като умопомрачен, извратен психопат, нямаше да ми се налага да го защитавам.

— Той иска да свали Възобновителите от властта — опитвам да обясня. — И иска да убие Андерсън…

Стаята избухва в поредната препирня. Летят крясъци и обиди, всичките свеждащи се до това, че никой не ми вярва; всички мислят, че съм загубила ума си, че Уорнър ми е промил мозъка; Уорнър, който е доказал се убиец и който ме е пленил, за да ме използва като мъчител на враговете си.

И са прави. Само дето не са.

Умирам от желание да им кажа, че не разбират, иска ми се да им обясня. Но тъкмо когато се каня да кажа нещо в своя защита, мярвам Иън с ъгълчето на окото си.

Присмива ми се.

Хили се на глас, пляскайки коляното си с ръка, отметнал е глава назад и вие с насмешка, очевидно защото ме смята за глупава, и за момент сериозно започвам да се усъмнявам в себе си и в признанията на Уорнър.

Затварям очи.

Как да съм сигурна, че мога да му имам вяра? Откъде да знам, че просто не ме е лъгал както винаги досега, както той самият признава, че е било от самото начало?

Писнало ми е от тази несигурност. Дошло ми е до гуша от нея.

Но отварям очи и нечии ръце вече ме дърпат настрани от тълпата, теглят ме към някогашната стая на Джеймс и сегашен килер със запаси. Адам ме вкарва вътре и затваря вратата, отделяйки ни от суматохата навън. Държи ме за ръцете и се взира в очите ми със странна, огнена проницателност, която ме плаши.

В капан съм.

— Какво се случва? — пита ме той. — Защо защитаваш Уорнър? След всичко, което ти причини, трябва единствено да го мразиш… трябва да си му бясна…

— Адам, не мога сега, аз…

— Как така не можеш?

— Просто… всичко е много заплетено. — Поклащам глава, мъчейки се да обясня необяснимото. — Вече не знам как да го възприемам. За толкова много неща съм грешала. Толкова съм се заблуждавала. — Свеждам очи. — Той е… — Замислям се, а в главата ми цари същински хаос.

Не знам как да му поднеса истината, без да прозвуча като лъжкиня.

— Не знам — казвам накрая, забила поглед в ръцете си. — Не знам. Просто… не е толкова лош, колкото мислех.

— Леле — въздъхва втрещено Адам. — Не е толкова лош, колкото си мислела. Не е толкова лош? Как, за бога, може да е по-добър, отколкото си мислела…?

— Адам…

— Какво, по дяволите, си мислиш, Джулиет?

Вдигам поглед. Той не може да скрие отвращението в очите си.

Обзема ме паника.

Трябва да намеря начин да му обясня, да му представя някой неоспорим пример — доказателство, че Уорнър не е човекът, за когото съм го имала, — но той вече ме гледа със съмнение, личи си, че съм загубила и доверието, и вярата му, затова се запъвам.

Той отваря уста да проговори.

Аз обаче му отнемам думата.

— Спомняш ли си онзи ден, когато ме намери да плача под душа? След като Уорнър ме беше принудил да изтезавам онова момченце?

Адам се поколебава, но накрая кимва бавно и с нежелание.

— Това беше една от причините да го мразя толкова. Мислех, че в действителност е пуснал дете в стаята, че е отвлякъл нечие дете с намерението да гледа как го измъчвам. Преживяването беше невъобразимо — казвам му. — Покъртително, ужасяващо. Реших, че е жесток човек. Съвършено зъл. Но се оказа, че… не е било истина… — Прошепвам аз.

Адам изглежда объркан.

— Било е просто симулация — опитвам да му обясня. — Уорнър ми каза, че стаята била симулационна, не такава за изтезания. Каза, че всичко се случвало само във въображението ми.

— Джулиет — казва Адам. Въздъхва. Извръща очи, поглежда ме отново. — Какво говориш? Естествено, че е било симулация.

— Какво?

Адам се позасмива объркано.

— Знаел си, че не е било истина…? — питам аз.

Той се взира в мен.

— Но когато ме намери разплакана… каза, че вината не била моя… че си чул за случилото се и че вината не била моя…

Адам прокарва ръка през косата по тила си.

— Реших, че си разстроена, понеже си срутила стената — казва той. — Не се и съмнявах, че симулацията е била страшна, но мислех, че Уорнър ти е обяснил предварително какво те очаква. Нямах представа, че си влязла в стаята с мисълта, че всичко се случва наистина. — Той затваря очи за момент. — Реших, че плачеш, защото току-що си научила за нечовешката си сила. И за ранените войници.

Мигам недоумяващо насреща му.

През цялото това време една малка част от мен се беше вкопчила в съмнението, във вярата, че може би стаята за изтезания е била истинска и че Уорнър ме е излъгал. Отново.

Сега обаче имам потвърждение не от кого да е, а от Адам.

Поразена съм.

Адам клати глава.

— Копеле — казва. — Не мога да повярвам, че ти е причинил такова нещо.

Свеждам поглед.

— Уорнър е отговорен за много смахнати неща — казвам, — но наистина е вярвал, че ми помага.

— Само че не ти е помагал — отвръща с наново подкладен гняв Адам. — Измъчвал те е…

— Не. Не е вярно. — Съсредоточавам погледа си върху една пукнатина в стената. — По един странен начин… наистина ми помогна. — Вдигам колебливо очи към Адам. — Онзи ден в симулационната стая за пръв път си позволих да изпитам гняв. Дори не бях предполагала на какво съм способна, не знаех, че притежавам такава физическа сила.

Откъсвам очи от него.

Стисвам ръце в юмруци и ги отпускам.

— Уорнър играе театър — обяснявам му. — Преструва се на жестоко, безсърдечно чудовище, но всъщност е… знам ли… — Гласът ми заглъхва, приковавам очи към нещо, което не успявам да видя. Спомен може би. За усмивката на Уорнър. За нежността, с която избърса сълзите от лицето ми. Няма страшно, всичко е наред, повтаряше ми. — Много е…

— Не знам, ъ… — прекъсва ме Адам, но не довършва изречението си, а от гърлото му се изтръгва странна, треперлива въздишка. — Не знам как да разбирам всичко това. — Казва накрая с колебливо изражение. — Да не би… какво? Да не би вече да го харесваш? Приятели ли сте станали? С човека, който опита да ме убие? — Едва сдържа болката в гласа си. — Беше ме завързал за конвейер в кланица, Джулиет. Или вече си забравила?

Изтръпвам. Свеждам засрамено глава.

В действителност го бях забравила.

Бях забравила, че Уорнър едва не уби Адам, че го застреля пред очите ми. Възприемаше го като предател, като войник, който беше опрял пистолет в главата му, беше отказал да се подчини на заповедите му и ме беше отвлякъл от него.

Само при мисълта ми призлява.

— Аз просто… толкова съм объркана — скалъпвам накрая. — Искам да го мразя, но вече не знам как…

Адам се взира в мен, сякаш няма представа кой стои насреща му.

Трябва да подхвана друг разговор.

— Какво става с Касъл? — питам го. — Болен ли е?

Адам се поколебава, преди да отговори, съзнавайки, че опитвам да сменя темата. Накрая склонява. Въздъхва.

— Положението е зле — казва. — Получи по-тежък удар от всички нас. А крайната му реакция повлия и на Кенджи.

Изучавам лицето на Адам, докато говори, неволно търсейки сходства между неговото и лицата на Андерсън и Уорнър.

— Изобщо не става от стола си — продължава Адам. — Седи там по цял ден, докато не капне от умора, и дори тогава просто заспива на същото място. На сутринта се буди и всичко се повтаря. Храни се само насила и става единствено за да отиде до тоалетната. — Адам поклаща глава. — Всички се надяваме, че съвсем скоро ще се осъзнае, но е много странно да загубиш водача си по този начин. Касъл ръководеше всичко. А сега като че ли не го е грижа за нищо.

— Сигурно още е в шок — казвам, спомняйки си, че са изминали едва три дни от битката. — Да се надяваме, че с времето ще се оправи.

— Да — съгласява се Адам. Кимва. Оглежда ръцете си. — Но ние трябва да решим какво ще правим. Не знам още колко ще изкараме така. Хранителните ни запаси ще свършат най-много до няколко седмици. — Обяснява той. — Изхранваме десет гърла. Пък и Брендън и Уинстън още не са се възстановили, направих каквото можах за тях с подръчни средства, но са им нужни истински медицински грижи, а с малко късмет… и обезболяващи. — Той се умълчава за момент. — Не знам колко ти е казал Кенджи, но бяха много зле, като ги докарахме тук. Подутините на Уинстън едва сега започнаха да спадат. Не можем да останем тук още дълго. — Казва той. — Нужен ни е план.

— Да. — Радвам се да чуя, че е готов да поеме инициативата. — Да. Да. Трябва ни план. Хрумва ли ти нещо? Някакви идеи?

Адам поклаща глава.

— Не знам — признава си. — Можем да продължим да проникваме в складовете както преди, да крадем по-малки запаси от време на време и да се покрием на някое по-просторно място на нерегулирана територия. Но няма начин да се промъкнем в комплексите. — Казва той. — Рискът е прекалено голям. Ще стрелят на месо, ако ни спипат. Така че… знам ли. — Оклюмва той. Засмива се смутено. — Честно казано, надявам се и някой друг да има идеи.

— Но… — подхващам колебливо, объркано. — Това ли е? Нямате планове за ответен удар? Смятате, че трябва просто да намерим начин да живеем… така? — Махвам към вратата и останалото зад нея.

Адам ме гледа, стъписан от реакцията ми.

— Да не мислиш, че ми харесва? — казва той. — Просто не виждам как можем да се борим, без да умрем до един. Опитвам се да разсъждавам прагматично. — Прокарва трепереща ръка през косата си. — Веднъж рискувах. — Казва с понижен глас. — Опитах да окажа съпротива и това доведе до същинска касапница. Цяло чудо е, че още съм жив. Но поради една или друга шантава причина оцелях, а същото важи и за Джеймс, и, боже, Джулиет, то важи и за теб. Не знам… — Продължава той, клатейки глава, извърнал поглед от мен. — Имам чувството, че съм получил втори шанс да изживея живота си. Трябва да измисля други начини да намеря храна и покрив над главите ни. Вече не получавам пари, изключено е да постъпя в армията на този сектор отново, а и не съм регистриран гражданин, така че никой няма да ме вземе на работа. В момента ме интересува единствено как ще изхранвам семейството и приятелите си след няколко седмици. — Челюстта му се стяга. — Може би един ден други хора ще се окажат по-умни, по-силни от нас, но ние май бяхме дотук. Не мисля, че имаме шанс.

Мигам изумено насреща му.

— Не мога да повярвам на ушите си.

— Защо?

— Предаваш се. — Чувам укора в гласа си, но не правя нищо, за да го прикрия. — Просто се предаваш.

— Какъв избор имам? — пита той с ранен, гневен поглед. — Не целя да се превърна в мъченик. Дадохме всичко от себе си. Опитахме да се опълчим и всичко отиде по дяволите. Всичките ни близки са мъртви и сломените хора, които видя в онази стая, са жалките останки от съпротивителното ни движение. Как очакваш ние деветимата да се изправим срещу света? — Пита той. — Борбата ще е неравна, Джулиет.

Кимам с глава. Взирам се в ръцете си. Мъча се да скрия шока си, но напразно.

— Не съм страхливец — уверява ме той, борейки се да запази гласа си равен. — Просто искам да защитя семейството си. Не искам Джеймс да живее в страх, че всеки момент ще ме види мъртъв. За негово добро трябва да разсъждавам трезво.

— Но това живот ли е? — питам го аз. — Вечно да бягаме от властта? Да крадем, за да оцелеем, и да се крием от света? По-добре ли е? Ще живееш с тревога в сърцето всеки божи ден, постоянно ще надзърташ през рамо, ще те е страх да оставяш Джеймс сам. Ще си нещастен.

— Но жив.

— Това не е живот — повтарям аз. — Не може да се живее така…

— Ти откъде знаеш? — озъбва ми се той. Поведението му се изменя така внезапно, че ме оставя безмълвна. — Какво изобщо знаеш за живота? — Пита той. — Когато те открих, не можеше да кажеш и дума. Боеше се от собствената си сянка. Беше толкова погълната от тъга и чувство за вина, че беше загубила ума си, живееше толкова надълбоко в съзнанието си, че нямаше представа какво се случва с външния свят в отсъствието ти.

Изтръпвам като опарена от отровата в гласа му. Никога не съм виждала Адам толкова огорчен и жесток. Това не е момчето, което познавам. Искам да спре. Да върне думите си назад. Да се извини. Да заличи казаното.

Но той не го прави.

— Мислиш си, че твоят живот е бил тежък — продължава той. — Че в лудниците и затворите е най-ужасно. Но не схващаш, че поне винаги си имала покрив над главата си и редовна доза храна. — Ръцете му се свиват в юмруци, отпускат се. — А това е повече, отколкото някои хора виждат през целия си живот. Нямаш представа какво е да си тук, да умираш от глад и да гледаш как близките ти загиват един по един. Нямаш представа — казва той — що е то истинско страдание. Понякога си мисля, че живееш в страна на фантазиите, където всички оцеляват с оптимизъм, но тук нещата стоят другояче. В този свят си или жив, или с един крак в гроба, или мъртъв. Няма нищо красиво или героично. Няма илюзии. Затова не си въобразявай, че разбираш съвременния живот. Този тук и сега. Защото не е така.

Думите, струва ми се, са най-непредсказуемите същества.

Никое оръжие, никой меч, нито една армия и нито един крал не са по-силни от думите в едно изречение. Мечовете посичат и убиват, но думите те пронизват и остават с теб, загнездват се в тялото ти и се превръщат в трупове, които носиш със себе си в бъдещето, и колкото и да дращиш с нокти, не успяваш да изтръгнеш скелетите им от плътта си.

Преглъщам тежко

едно

две

три

и се подготвям да отговоря кротко. Внимателно.

Просто е разстроен, казвам си. Просто е уплашен и разтревожен, и обезпокоен… не говори сериозно, повтарям си.

Просто е разстроен.

Не говори сериозно.

— Може би — казвам накрая. — Може би си прав. Може би не знам какво е живот. Може би още не съм се превърнала в истински човек и не познавам нищо друго, освен онова, което е пред мен. — Впивам поглед право в очите му. — Но знам какво е да се криеш от света. Знам какво е да живееш така, сякаш не съществуваш, заключена в клетка, отцепена от обществото. И няма да го допусна отново. — Заявявам му. — Не мога. Най-сетне се научих да говоря без страх. Да не се боя от собствената си сянка. И отказвам да загубя тази свобода, не и отново. Не мога да се върна назад. Предпочитам да ме застрелят, докато се боря за правдата, вместо да умра самотна в затвор, създаден от мен самата.

Адам поглежда към стената, изсмива се, връща погледа си към мен.

— Чуваш ли се дори? — пита ме той. — Казваш ми, че искаш да изскочиш пред цял куп войници и да излееш пред тях омразата си към Възобновителите, и то само и само да отстоиш позицията си? Само и само да те убият преди осемнайсетия ти рожден ден? Това е напълно безсмислено. — Отсича той. — Няма да ти донесе нищо. И все едно не го казваш ти. — Отбелязва той и клати глава. — Нали уж искаше да живееш самостоятелно. Нямаше никакво желание да попадаш в каквато и да било война, искаше просто да избягаш от Уорнър и от лудницата, от смахнатите си родители. Мислех, че не искаш да се бориш повече.

— Какви ги говориш? — питам аз. — Винаги съм искала да се боря за свободата си. Твърдях го още от самото начало, от момента, в който ти казах, че искам да избягам от базата. Това съм аз. — Настоявам. — Така разсъждавам. Винаги така съм разсъждавала.

— Напротив — не се съгласява той. — Не избягахме от базата, за да разпалим война. Избягахме, за да се махнем от Възобновителите, да окажем съпротива по свой собствен начин, но най-вече, за да заживеем заедно. Но тогава се появи Кенджи и ни отведе в Пункт Омега и всичко се промени, решихме, че искаме да участваме в борбата. Защото ни се струваше, че има надежда, че има шанс да успеем. Сега обаче — той се оглежда из стаята и погледът му се спира върху затворената врата — какво ни остана? Наполовина мъртви сме. Ние сме осем зле въоръжени мъже и жени и едно десетгодишно хлапе, хукнали да се сражават с цели армии. Невъзможно е. — Обобщава той. — И ако ще умирам, не искам да е в името на някоя глупава кауза. Ако ще воювам, ако ще рискувам живота си, искам да е защото има надежда. В противен случай няма смисъл.

— Не смятам, че е глупаво да се бориш за човечеството…

— Не се чуваш какво говориш — ядосва ми се той, стисвайки челюсти. — Вече няма какво да се направи.

— Винаги има какво да се направи, Адам. Не може да няма. Защото отказвам да живея така. Никога повече.

— Джулиет, моля те — казва той с внезапно отчаян и измъчен тон. — Не искам да те убият… не искам да те загубя отново…

— Тук не става въпрос за теб, Адам. — Думите звучат ужасно в устата ми, но той трябва да го проумее. — Безценен си за мен. Обичаше ме и се грижеше за мен, когато всички други страняха. Не искам да мислиш, че не си ми скъп, защото наистина си. — Казвам му. — Но това ми решение няма нищо общо с теб, а само с мен самата. А този живот — посочвам към вратата, — животът от другата страна на вратата, не е за мен.

Думите ми като че ли го разстройват още повече.

— Значи, предпочиташ да си мъртва? — пита той с подновен гняв. — Това ли ми казваш? Предпочиташ да си мъртва, вместо да опиташ да изградиш нов живот тук с мен?

— Предпочитам да съм мъртва — казвам, отстъпвайки от протегнатата му ръка, — вместо да се върна към онзи безропотен, задушаващ живот.

Адам е напът да ми отвърне, отваря устни да проговори, когато от другата страна на стената избухва паническа суматоха. Двамата се споглеждаме тревожно, отваряме със замах вратата и нахълтваме във всекидневната.

Сърцето ми спира. Затуптява. Спира отново.

Уорнър е тук.