Възпламени ме

Седма глава

Падам назад върху леглото и от гърлото ми извира гневен звук. Мятам една възглавница по стената.

Трябва да направя нещо. Трябва да се раздвижа.

Трябва да довърша плана си.

От толкова дълго време съм принудена да се защитавам и да бягам, че в съзнанието ми често витаят заплетени, безнадеждни блянове за свалянето на Възобновителите от власт. Прекарах повечето от 264-те си дни в онази килия, фантазирайки именно за невъзможен момент като този: деня, в който ще ми се отдаде възможност да плюя в лицата на онези, които толкова време тъпчеха мен и всички останали отвъд малкото ми прозорче. И макар да ми хрумваха милион различни сценарии за безстрашна съпротива, никога не си бях представяла, че в действителност ще ми се предложи такъв шанс. Че ще имам силата, възможността и куража, необходими за целта.

А сега…

Не остана никой друг.

Може да съм единствената оцеляла.

В Пункт Омега с радост следвах заповедите на Касъл. Нямах опит в нищо, а и още бях твърде уплашена, за да направя каквото и да било. Касъл вече се беше утвърдил като командир и имаше план за действие, затова избирах да вярвам, че знае какво прави, че всички край него си знаят работата.

Грешка.

Открай време съм наясно дълбоко в себе си кой трябва да е водачът на съпротивата. Отскоро чувството напира кротко в съзнанието ми, но винаги се боях да изрека думите. Трябва да е някой, който няма нищо за губене, а само битки за печелене. Някой, който вече не се бои от никого.

Не Касъл. Не Кенджи. Не Адам. Не дори Уорнър.

Аз трябва да съм водачът.

Чак сега обръщам внимание на облеклото си и осъзнавам, че навярно пак са ме облекли в някои от старите дрехи на Уорнър. Плувам в избеляла оранжева тениска и сиво долнище на анцуг, което едва не се свлича от ханша ми, когато се изправя. Опитвам да възвърна равновесието си, стъпвайки здраво на дебелия плюшен килим под босите ми крака. Навивам ластика на анцуга няколко пъти, докато не се закрепва на ханша ми, после събирам излишния плат на тениската и го връзвам на възел на кръста си. Имам смътното чувство, че изглеждам смехотворно, но прилепяйки дрехите по тялото си, като че ли си връщам поне малко от контрола върху ситуацията и не искам да го изпускам. Като че ли се съвземам поне малко, овладявам положението поне малко. Сега ми трябва само ластик. Косата ми е твърде тежка, вече имам чувството, че ме задушава, и умирам от желание да я вдигна от врата си. Всъщност умирам от желание и за душ.

Чувам вратата да се отваря и се завъртам рязко при звука.

Тъкмо съм се умислила и държа косата си с две ръце в импровизирана конска опашка, когато внезапно осъзнавам, че не нося бельо.

Уорнър държи поднос.

Гледа ме с немигащи очи. Погледът му минава по лицето ми, после се плъзва надолу по врата и ръцете ми, спирайки върху кръста ми. Проследявам го и откривам, че вдигайки ръце, съм надигнала и тениската, разкривайки част от корема си. И веднага разбирам защо ме наблюдава така.

Спомням си как обсипва с целувки тялото ми, как ръцете му обхождат гърба ми, голите ми крака, задната страна на бедрата ми, как пръстите му захващат ластика на бельото ми…

О!

Пускам ръцете и косата си едновременно и кестенявите вълни се разстилат тежко около раменете ми, по гърба ми, достигайки чак до кръста ми. Лицето ми гори.

Уорнър мигновено забива поглед в точка над главата ми.

— Май трябва да се подстрижа — казвам незнайно на кого, чудейки се защо изобщо го изричам. Не искам да се подстригвам. Искам да се заключа в тоалетната.

Той не отговаря. Отива до леглото с подноса и чак когато виждам чашите с вода и чиниите с храна, осъзнавам колко гладна съм всъщност. Не си спомням кога последно съм хапвала каквото и да било; живеех с енергийния заряд, който бях получила при лечението на раната ми.

— Седни — казва ми той, без да ме поглежда в очите. Кимва към пода и се настанява на килима. Аз сядам срещу него. Той избутва подноса към мен.

— Благодаря — казвам, залепила очи в храната. — Изглежда много апетитно.

На подноса има салата и ароматен разноцветен ориз. Картофи с подправки и малка порция задушени зеленчуци. Чашка шоколадов пудинг. Купа с прясно нарязани плодове. Две чаши вода.

Меню, каквото щях да погледна с пренебрежение по време на първия си престой тук.

Ако тогава знаех каквото знам сега, щях да се възползвам от всяка възможност, дадена ми от Уорнър. Щях да изяждам храната и да приемам дрехите без негодувание. Щях да трупам сили и да внимавам повече по време на обиколките ни из базата. Щях да се оглеждам за маршрути за бягство и да си търся причини да излизам на разходки из жилищните комплекси. А накрая щях да си плюя на петите. Щях да намеря начин да оцелея сама. И изобщо нямаше да повлека Адам със себе си. Нямаше да забъркам толкова много хора в собствената си каша.

Защо просто не изяждах глупавата храна?

Тогава бях уплашено, пречупено момиченце, съпротивляващо се по единствения известен му начин. Нищо чудно, че се провалих. Не бях с всичкия си. Бях слаба и ужасена, и сляпа за заобикалящите ме възможности. Нямах никакъв опит със скритите замисли и машинации. Не знаех как да общувам с околните — та аз едва разбирах думите в собствената си глава.

Плашещо е като се замисля колко съм се променила през последните няколко месеца. Чувствам се като коренно различен човек. Някак по-ловка. Определено по-силна. И за пръв път в живота си съм готова да разкрия гнева си.

Чувството е освобождаващо.

Вдигам рязко очи, усещайки тежестта на погледа му върху себе си. Уорнър ме наблюдава някак заинтригувано, любопитно.

— За какво си мислиш? — пита ме той.

Набождам парче картоф с вилицата си.

— Мисля си що за глупачка съм била да отказвам топла храна.

Той вирва едната си вежда.

— Не мога да не се съглася.

Стрелвам му свиреп поглед.

— Беше толкова сломена, когато те доведоха тук — казва той, вдишвайки дълбоко. — А аз бях объркан. Очаквах всеки момент да откачиш, да скочиш на масата по време на вечеря и да замлатиш войниците ми. Бях убеден, че рано или късно ще опиташ да избиеш всички ни до крак, а ти вместо това упорстваше и се цупеше, отказваше да смениш мръсните си дрехи и не искаше да ядеш зеленчуци.

Порозовявам.

— Първоначално — продължава той, смеейки се, — мислех, че това е част от плана ти. Че се преструваш на самонадеяна хлапачка, за да отклониш вниманието ми от главната си цел. Мислех, че мусенето ти за дреболии е просто уловка. — Казва той с подигравателен поглед. — Не вярвах да е друго.

Аз скръствам ръце.

— Цялото това разточителство ме отвращаваше. Толкова средства се пилеят по армията, докато други хора умират от глад.

Уорнър махва с ръка и поклаща глава.

— Това не е важно в случая. Важното е — казва той, — че не те обгрижвах така с някаква скрита, подмолна цел. Не те подлагах на изпитание. — Засмива се той. — Нямах намерение да си правя опити с теб и скрупулите ти. Мислех, че ти помагам. Току-що те бяха извадили от онази гнусна, противна дупка в земята. Исках да спиш на истинско легло. Да можеш да се къпеш на спокойствие. Да разполагаш с красиви, чисти дрехи. А и трябваше да се храниш. — Казва той. — Беше останала кожа и кости.

Напрягам се, макар и с леко уталожен гняв.

— Може и така да е — казвам, — но ти се държеше налудничаво. Беше си втълпил, че трябва да следиш всяка моя крачка. Не ми позволяваше дори да говоря с останалите войници.

— Защото са същински животни — изстрелва той с неочаквано рязък тон.

Вдигам стреснат поглед и срещам пламналите му от ярост зелени очи.

— Тъй като си прекарала по-голямата част от живота си между четири стени — обяснява той, — не си имала възможност да проумееш колко си красива, нито как въздейства тази красота на околните. Опитвах се да те предпазя. — Казва. — Беше толкова свита и слаба, а живееше във военна база, пълна със самотни, въоръжени, дебелоглави войници, три пъти по-големи от теб. Не можех да допусна да те безпокоят. Превърнах злополуката с Дженкинс в зрелище, защото исках да видят с очите си на какво си способна. Да проумеят, че си опасен противник, от когото е разумно да стоят настрана. Просто исках да те защитя.

Не мога да извърна поглед от пламъка в очите му.

— За какъв ли ме имаш — той поклаща смаяно глава. — Нямах представа, че ме мразиш чак толкова. Че си гледала с толкова презрително око на всичките ми опити да ти помогна.

— Какво изненадващо има в това? Нима можех да очаквам друго, освен най-лошото от теб? Държеше се арогантно и грубо и се отнасяше с мен като със своя собственост…

— Защото се налагаше! — прекъсва ме невъзмутимо той. — Всяко мое действие, всяка моя дума се следят навсякъде освен когато не съм в собствената си стая. Целият ми живот зависи от поддържането на определен тип поведение.

— Ами онзи войник, когото застреля в челото? Сиймъс Флетчър? — предизвиквам го с наново разпален гняв. Сега, когато най-сетне съм го приела в живота си, осъзнавам, че гневът ми се удава смущаващо добре. — И това ли беше част от плана ти? Не, задръж, не ми казвай. — Вдигам ръка аз. — Било е просто симулация, права ли съм?

Уорнър се сковава.

Изопва гръб, долната му челюст потрепва. Поглежда ме със смесица от тъга и ярост в очите си.

— Не — отвръща накрая с мъртвешки тих глас. — Не беше симулация.

— Значи, това не те притеснява? — питам го. — Не те гризе съвестта, задето си убил човек, откраднал малко храна? Борещ се за оцеляването си също като теб?

Уорнър прехапва долната си устна за половин секунда. Плясва с ръце в скута си.

— Леле — казва. — Колко бързо скочи в негова защита.

— Той беше невинен човек — отвръщам аз. — Не заслужаваше да умре. Не и заради това. Не и по този начин.

— Сиймъс Флетчър — подхваща спокойно Уорнър, вперил поглед в отворените си длани, — беше алкохолизирано копеле, което биеше жена си и децата си. Не им беше носил храна от две седмици. Беше фраснал деветгодишната си дъщеря в устата, счупвайки ѝ два предни зъба, както и челюстта ѝ. Ударил бременната си жена толкова жестоко, че загубила бебето си. Имаше и още две деца. — Казва той. — Седемгодишно момченце и петгодишно момиченце. — Пауза. — Счупил е ръцете и на двамата.

Напълно забравям за храната си.

— Следя живота на гражданите ни много внимателно — казва Уорнър. — Държа да знам кои са и как преживяват. Може би не трябва да ме е грижа — казва той, — но е така.

Мисля си, че повече никога няма да отворя уста.

— Никога не съм твърдял, че се придържам към определени принципи — казва Уорнър. — Че съм прав или добър, или справедлив. Простичката истина е, че не ме интересува. Бил съм принуден да върша ужасни неща в живота си, скъпа, и не искам нито прошка, нито одобрение от теб. Защото не мога да си позволя да гледам философски на скрупулите си, при положение че всеки ден ми се налага да се уповавам на първичния си инстинкт.

Поглежда ме в очите.

— Съди ме колкото искаш, но не мога да търпя човек — отсича рязко той, — който пребива жена си. Който малтретира собствените си деца. — Дишането му се учестява с всяка следваща дума. — Сиймъс Флетчър избиваше близките си. — Продължава той. — И каквото искаш си мисли за мен, но никога няма да съжалявам за убийството на човек, който смее да блъска лицето на жена си в стената. Никога няма да съжалявам за убийството на човек, който смее да удря деветгодишната си дъщеря в устата. Не изпитвам никакви угризения. — Казва той. — И няма да се извинявам. Защото е по-добре едно дете да остане без баща, една жена да остане без съпруг, отколкото да имат такъв човек до себе си. — Наблюдавам бурното движение в гърлото му. — Знам го от личен опит.

— Съжалявам… Уорнър, аз…

Той вдига ръка да ме спре. Възвръща си самообладанието и приковава поглед в чиниите с недокосната храна.

— Казвал съм го и преди, скъпа моя, и съжалявам, че трябва да го кажа отново, но не разбираш решенията, които ми се е налагало да взимам. Не знаеш на какво съм бил свидетел и какво се случва пред очите ми всеки божи ден. — Той се поколебава. — И не искам да узнаваш. Но не си въобразявай, че си наясно с действията ми. — Казва той и най-накрая вдига очи към моите. — Защото, ако го правиш, уверявам те, чакат те само разочарования. А ако настояваш и занапред да си правиш слепи заключения за личността ми, ще ти дам един съвет: имай предвид, че винаги ще си в заблуда.

Изправя се със смайващо небрежна елегантност. Заглажда с длани панталоните си. Отново навива ръкавите на ризата си.

— Накарах да преместят гардероба ти в моя дрешник — казва после. — Можеш да се преоблечеш, ако желаеш. Леглото и банята са на твое разположение. Аз имам работа. — Обявява той. — Тази нощ ще спя в кабинета си.

После отваря вратата към съседната стая и се заключва в кабинета си.