Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)

84

Волфганг седеше до леглото на Констанце в новото им жилище във виенското предградие Алсергрунд, за да може веднага да й услужи, ако нещо й потрябва. Сега, след силните болки, тя спеше дълбоко.

Току-що напусналият дома им доктор Клосет убеждаваше Волфганг, че болестта на Констанце не представлява нищо сериозно, по-скоро е резултат на преумора и на скръбта, сполетяла ги неотдавна — смъртта на дъщеря им. Сега са нужни не толкова лекарства, колкото покой и сън. Но Волфганг не можеше да остави жена си сама, преди да дойде Софи и да го смени. Бяха минали повече от два месеца от премиерата на „Дон Жуан“ във Виена, бе великолепен юлски ден, но Волфганг, твърде измъчен душевно, не можеше да се радва на хубавото време. Той остави джобното ножче, с което дялкаше малка играчка за Карл Томас, поверен на баба си, и отново се зае с писмото до Михаел Пухберг.

Миналия месец той четири пъти се бе обръщал към този богат търговец и брат по масонска ложа с молбата да му даде назаем пари и успя да получи известна сума.

Но какво още да му пише? Да обясни на Пухберг, че последните седмици са били най-тежките в живота му и смъртта на дъщерята и болестта на Щанци съвсем са изпразнили джоба му? Че в продължение на година и нещо три пъти са били принудени да сменят квартирите си заради това, че не са си плащали наема, и сега, когато пише това писмо, последният хазаин заплашва да го вкара в затвора, ако не му плати дължимото?

Мислите на Волфганг отново се върнаха към дъщерята, починала преди десет дни. Диагнозата на доктор Клосет беше чревни колики, но бащата разбираше: детето отиде в гроба поради тяхната бедност.

Волфганг остави писмото. Трябва да изчака пощата, може изведнъж да дойде някаква помощ. Двестата гулдена, които получаваше от императора всеки три месеца, трябваше да пристигнат на първи юли, а вече беше осми. Парите може да дойдат днес. И внезапно го обзе страх: ами ако тези пари, макар и малко, бъдат отклонени за войната с Турция? „Дои Жуан“ още се играеше на виенска сцена, но композиторът не получаваше нищо от представленията и се говореше, че императорът заради военните разходи се готви да забрани всички постановки на опери, настоящи и бъдещи.

Потопен в мрачни мисли, Волфганг не забеляза как в стаята влезе Софи с Карл Томас. Детето, невиждало няколко дни баща си, се хвърли с весел вик в прегръдките му, а Волфганг, изплашен да не събудят Констанце, отмести стола по-далеч от леглото и побърза да успокои сина; джобното ножче, което бе оставил отворено, се плъзна от масата и се заби в крака му. Волфганг беше много чувствителен на болки, но сега се сдържа и кимна на Софи и сина си да го последват тихичко в гостната.

Раната е сериозна, каза Софи, но Волфганг отвърна: дребна работа.

Като превързваше раненото място Софи си мислеше: от време на време Констанце използува болестите за оръжие също като майка си, но с Волфганг това съвсем не е нужно, той бездруго е предан съпруг, има такова сърце, че може да живее само с жена, която горещо обича.

Софи, най-симпатичната за Волфганг от семейство Вебер — в нейната искреност той не се съмняваше, като причислим тук и Констанце, — го смени край леглото на сестра си. Така Волфганг можеше да се позанимае с детето си и поведе Карл Томас към градината да пробват направената от него играчка — пумпала.

— Татко, а къде е Терезия? — попита момченцето.

— Тя ни напусна.

— Завинаги ли? — Така се бе случило и по-рано с мъничкото му братче.

Волфганг само кимна, нямаше сили да отговори.

— Къде отиде Терезия, татко?

— Там, Карл, където всички ще я обичат.

— А аз ще си имам ли друго братче или сестричка? Ти ми обеща.

— Не зная. — Въпреки желанието му да има голямо семейство, рискът ставаше твърде голям. И преди Карл Томас да отвори уста за следващия въпрос, — а момчето обичаше да разпитва баща си, защото татко за разлика от баба му или другите възрастни винаги охотно му отговаряше — ги прекъснаха: дойде пощата.

Волфганг получи няколко писма и като видя на едното от тях кралския печат, се развесели. Сигурно това беше тримесечната му заплата, наистина пристига навреме. Сега няма да е нужно писмото до Пухберг. Но като отвори плика, изпита горчиво разочарование. То беше от фон Щрак. По молба на императора фон Щрак съобщаваше на господин Моцарт, че негово величество е останал много доволен от написаната бойна песен за сражаващата се армия. Тази песен, наречена „Обсадата на Белград“, повдигала бойния дух на войниците.

Дойде вест и от ван Свитен, баронът питаше дали Волфганг би написал музика към едноактната пиеса на Гьоте „Шерц, Лист и Рахе“. Немският поет, възторжен почитател на творчеството на Моцарт, писал на ван Свитен, че е покорен от музиката на „Отвличане от сарая“ и „Сватбата на Фигаро“ и ще бъде щастлив да осъществи сътрудничество с композитора. Само композитор като Моцарт можел да направи от пиесата му опера, достойна за сюжета й.

При други обстоятелства Волфганг, добре запознат с творчеството на Гьоте, би проявил интерес към такова предложение. Но сега беше много потиснат. А и нима това можеше да му осигури постоянния доход, от който в сегашния момент най-много се нуждаеше? Не, налага се да откаже. Да пише партитура на опера без официална поръчка е направо лудост.

Със същата поща дойде писмо и от Стийвън Сторас. Стийвън, пристигнал в Лондон, съобщаваше на Волфганг, че в Европа има голямо търсене на музика, че Ан е получила четири хиляди гулдена за концерта си в Лайпциг и молеше Волфганг още веднъж да си помисли: може би все пак ще се реши да отиде при тях в Лондон.

С тъга Волфганг отказа и на Стийвън и отвори последното писмо. То беше от Нанерл. Сестрата го упрекваше, че рядко й пише. Но какво да й пише? Полагаше му се още някаква сума за неговата част от бащиното имущество. Но мъжът на Нанерл заяви, че парите били похарчени за въвеждането му в наследство.

Софи и Карл Томас си отидоха, а Волфганг се върна при леглото на Щанци и се помъчи да прецени трезво всичките си възможности, за да стигне, както би казал татко, до най-разумното решение.

Възнамеряваше да даде няколко концерта в новото казино на Шпилгасе, Бургтеатер, Тратнерхоф и Мелгрубе станаха недостъпни за него, понеже наемът за салона се искаше предварително. Опита се да уреди нов цикъл абонаментни концерти, както направи преди четири години, когато разполагаше със сто седемдесет и четири постоянни абонати. Но единственият желаещ се оказа ван Свитен.

Волфганг написа нов концерт за пиано в ре-мажор, също тъй прекрасен, както всичко в неговото творчество, но никой не изяви желание да го чуе. Старите приятели се отдръпнаха от него със застрашителна бързина като от чумав. След първото представление на „Дон Жуан“ във Виена той не видя повече да Понте. Нямаше друг изход: каквито и мъки да му костваше това, отново седна да пише на Пухберг.

Волфганг даде на едно момче десет крайцера, за да предаде лично писмото на Пухберг в дома му на Хохе Маркт. Надяваше се да получи веднага отговор, ала мина седмица, преди търговецът да му пише.

Отговорът беше кратък: Пухберг връщаше писмото на Волфганг и прилагаше към него двеста гулдена, като бе отбелязал и сумата на листа.

Предишният хазаин, който чакаше, разбирайки, че ако прати Волфганг в затвора за дългове, няма да получи нищо, възнегодува, когато музикантът му връчи сто гулдена, но се съгласи да даде отсрочка за изплащането на останалия дълг. После Волфганг получи двестате гулдена от кралския ковчежник и още ненарадвал се, че се е отървал най-сетне от паричните си затруднения, докторът и гробарят поискаха почти всичките останали пари. Волфганг не можеше да протака повече изплащането на тези суми, защото здравето на Констанце все още вдъхваше опасения, а самата мисъл, че не може да плати за погребението на дъщеря си, го ужасяваше. Прибра каквото оставаше — по-малко от сто гулдена за храна и други насъщни нужди — и отново се зае с композиране.

Вече нямаше друг изход. Само в работата си забравяше чувството, че около него всичко се руши. Ден след ден прекарваше той в спалнята до леглото на Констанце, докато тя бавно се оправяше, довършваше последния си концерт за пиано и работеше над три нови симфонии. Забавянето на заплатата само го направи по-решителен да сътвори симфониите, докато още е в състояние. Навярно ще успее да ги завърши, а може и да не успее — не беше никак сигурен в това сега, но трябваше да композира. Докато в главата му има мисли, а в душата чувства. Докато още има сили в себе си.

Той премести в спалнята една малка дървена масичка, за да пише на нея, и си спомняше за Шьонбрун, Хофбург, Версай и много други места, където бе свирил. Ехти ли още там ехото на неговите мелодии?

Всичко това са глупости, реши той, и се съсредоточи върху концерта.

Беше го завършил още през февруари, но не остана доволен. Тоналността му харесваше — ре-мажор, — преработи партитурата, като подсили напевността и изяществото на мелодичната линия. Никой не бива да разбере колко нещастен се е чувствувал, докато е писал концерта. В музиката не трябва да звучи нито капка жалост към самия него, не, той не можеше да търпи сълзливостта. Сега втората част стана така нежна, че всеки малко по-силен удар на изпълнителя щеше да прозвучи като фортисимо. Доведе тази част до такова съвършенство, че мелодията — тя сякаш можеше да се изсвири само с един пръст — таеше в себе си богатство от неизказани мисли, пленяваше със своята искреност и топлота. Сега той се чувствуваше свободен, свободен от дългове, от страхове и унижения. Без да изпада в сантименталност. Успя да постигне в музиката си равновесие между мечта и действителност. Третата част стана оживена, благородна, властна. Тук той се чувствуваше господар. Пианото можеше да звучи ликуващо и в своя ре-мажорен концерт използува тези възможности на инструмента с пълна сила. Като преработи концерта, Волфганг си помисли: той идеално би подхождал за някоя коронация. Но Йосиф воюваше под стените на Белград, а друг никой не се нуждаеше от музиката му.

После Волфганг пристъпи към новата си симфония в ми бемол-мажор. На 26 юни той я вписа в тематичния си каталог като завършено произведение. Констанце се възхити от бързината, с която той написа симфонията, но това съвсем не беше толкова голямо постижение, защото тя звуча почти цялата в съзнанието му няколко месеца. Основната работа извърши неговото въображение, а да запише нещо готово, не представляваше трудност. Той създаваше тази симфония, също както и концерта за пиано, с надеждата, че веднага ще бъдат изпълнени. Но засега не се предвиждаха никакви концерти с негова музика.

Мисълта, че може би никога не ще чуе симфонията си, го хвърли в ужас и той непрестанно я просвирваше в ума си. Мина почти месец, откак завърши симфонията, и във въображението му вече узряха две нови, но той помнеше всяка фраза от нея.

Щанци каза, че навярно скоро ще се изправи на крака, а той седеше на масата, впил поглед в партитурата, и нищо не виждаше, нищо не чуваше около себе си. Не забеляза дори, че Щанци, за пръв път от толкова седмици, седеше в леглото. Симфонията в ми бемол-мажор не носеше отпечатък на бедите, които им се случиха през последните месеци. Първата част беше изразителна, звучна и величава. В нея нямаше бледи пасажи и тя не бе разтеглена, както се опасяваше той. Музиката й, пълна със страст и крайна напрегнатост, можеше да учуди някого от неговите приятели. За да оцелееш в този свят, трябва да бъдеш мъжествен — и музиката също. Бойкото, енергично звучене на тази симфония го зарадва.

Втората част беше анданте, животът пулсираше в нея, както пулсира сърцето. Волфганг дори се усмихна от удоволствие и пристъпи към останалите части.

Симфонията се отличаваше със солидна структура — като масата, на която я пишеше. Моцарт обичаше еднакво всичките й четири части, както бяха еднакви краката на тази масичка. Обаче, като престана да изпълнява наум музиката, Волфганг изпита неудовлетворение. Съчинявайки тази симфония, той каза всичко, което искаше да каже, но сега му се стори, че трябва повече.

Няколко дена по-късно, когато Волфганг пристъпи към следващата симфония, Щанци вече седеше в градината и сърцето му отново се изпълни с надежда. Обаче тя все още накуцваше — кракът я болеше силно и това прибавяше нови грижи. А помощта, на която разчиташе, не идваше. През летния сезон учениците се разпиляха. Волфганг трябваше пак да се обърне към Пухберг, да проси пари, и макар приятелят му да се отзова, сумата, изпратена от него, беше по-малка от исканата: колкото да не умрат от глад. Но не трябва да изпада в мрачно настроение.

Пишеше тази симфония в сол-минор и си спомняше думите на Хайдн, изречени, след като чу „Дон Жуан“: „Волфганг, ти дотолкова познаваш човешките чувства, че изглежда, първо ти си ги измислил, а после хората са ги възприели от теб.“ Колко великодушно беше от страна на Хайдн да изказва подобна мисъл, независимо от това доколко тя е обективна. Хайдн е мил човек и истински приятел. За обезсърчения Волфганг искрената вяра на Хайдн в него си оставаше една от малкото ценности в този потъващ в мрак свят.

Като нахвърли първите акорди на симфонията, Волфганг изведнъж почувствува, че в музиката има нещо неземно, тя прилича на ангелска песен. Ала това не бе всичко. Съчинявайки тази музика, той се включваше в борбата суетното съществуване на човека да се превърне в нещо по-ценно, нещо по-добро, нещо свято. С тази симфония той е призван да въведе ред в хаоса, в който бе попаднал животът му, в който бе затънал светът. Той изпитваше потребност, властно желание да създаде красота от грозотата и строен ред от безпорядъка. Нека светът си бъде земен, животът в него е възвишен.

И така, той градеше симфонията си в сол-минор най-грижливо, като спазваше равновесието между мъчителната тъга, която го потискаше, и радостта от живота. Мислеше си: ако на тази симфония й е съдено някога да бъде изпълнена — а в това той с всеки изминал ден вярваше все по-малко, — някои ще я обявят за най-тъжната от всички, писани от него, други — за най-жизнеутвърждаващата, но и първите, и вторите ще са прави.

Той с благодарност си мислеше за годините на учение, за своята изпълнителска дарба, за татко, който почна да го учи на композиция едва ли не от пелени. Помнеше как Леополд му бе казал: „Не бива да се подценява значението на техниката. Идеите, съдържанието са главното в творчеството, но ако нямаш достатъчно майсторство, за да ги въплътиш, твоите идеи почти нищо не струват.“ Наложи се да изтрие очи, за да не изцапа партитурата. Музиката му не бива да плаче, но в нея се долавяше болка. Завърши симфонията в сол-минор точно след месец от завършването на ми бемол-мажорната и веднага пристъпи към трета.

— Още ли не си удовлетворен? — попита Констанце и той изпита желание да отговори, че никога не е изпитвал удовлетворение. Но не трябваше да я засяга, затова й рече:

— Още не съм изразил докрай онова, което искам да кажа.

— Пак задлъжняхме за квартирата. Няма да преживея още едно принудително местене.

Трябва да напише тази симфония в до-мажор, докато още има сили. Много е изтощен, но не бива да спира. А нямаше още тридесет и три години. Но нима можеше да признае пред Щанци колко зле се чувствува и колко е уморен напоследък, какъв страх буди у него мисълта, че скоро няма да има сили да твори. А музиката както преди напираше в цялото му същество. Умът и сърцето водеха напрегнат живот и сега бяха по-богати от всеки друг път.

Работеше по цели дни и нощи, в надпревара с времето, с все по-нарастващата физическа немощ. Искаше да надвие умората, засилващото се в душата отчаяние, преодолявайки хиляди трудности и съмнения, които опустошаваха сърцето му и го караха да страда като Праведния Йов, и пишеше това ново произведение с всичката грижливост, на която беше способен. Придаде на музиката достойнство и величие, стилът й беше безупречно издържан, в нея имаше толкова грация и мъжество. В душата му кипяха страсти, но музиката трябваше да ги предаде с вкус и мярка. И когато на 10 август Волфганг завърши симфонията в до-мажор — от деня, в който седна да пише първата от трите, бяха минали точно шест седмици, — му се стори, че от плещите му се смъкна огромен товар. Каквато и да бъдеше съдбата на тези три симфонии, той постигна целта, която си бе поставил. Ето ги, неговите рожби, вече са готови — и това е най-главното, колкото и равнодушно да ги посрещне светът.

Констанце се чудеше, като гледаше партитурата на симфонията в до-мажор. В нея нямаше нито едно петънце, никаква коригирана нота, сякаш Волфганг твърдо знаеше от самото начало какво ще напише.

— Но кой ще ги изпълни? — попита тя едва ли не с плач, като мислеше за образувалата се около него празнота.

— Ще поговоря с императора, като се върне.

— Ако той изобщо се върне. Йосиф досега не можа да чуе „Дон Жуан“.

А Волфганг се чувствуваше изчерпан докрай и съвсем обезсилен. Но и в най-тежките за него мигове никой не би могъл да го упрекне, че в музиката си се оплаква от съдбата. Симфонията в до-мажор звучи тържествуващо. Животът без надежда за него е немислим.

Музикалният му издател Паскуале Артария отказа да предложи тези три симфонии на купувачите. Той молеше Моцарт да напише повече контраданси. Като ги продавал по за един гулден и три крайцера, можел да пласира достатъчно от тях, за да плати дела на композитора — три крайцера за всеки. Артария щял да продаде и Моцартови сонати: някои негови сонати за пиано харесвали на децата и ставали за учебно помагало. На склад издателят имаше и партитурата на „Дон Жуан“, преработена от автора за пиано, макар тя да не се търсеше, а и не би могло, преди императорът да изкаже своето одобрение. Симфониите също така, още неизпълнени никъде, не представляват ценност, съобщи Артария на Волфганг и го посъветва да пише повече маршове: маршовете във военно време много се търсели.

Волфганг сложи трите симфонии в един малък сейф, където пазеше най-скъпите си вещи. Той им хвърли прощален поглед, както се гледа скъп приятел, когато го спускат в гроба, и сълзите закапаха върху партитурата, оставяйки много повече петна, отколкото някога е правил.

Послуша съвета на Артария и следващите няколко месеца писа маршове: те лесно се пласираха, а парите му бяха крайно нужни. Щанци се оплакваше, че го ограбват, защото получава по-малко от една десета част от прихода на Артария за същите маршове. Но Волфганг не можеше да воюва с издателя. За паричните спорове трябваха сили, а той пазеше остатъка от силите си за работа. Пък и едва ли би постигнал нещо. Артария даваше да се разбере, че и така му прави голяма услуга.

На 15 декември Йосиф II — десет дни след завръщането си от бойното поле — присъствува на едно представление на „Дон Жуан“. Това бе последният спектакъл и императорът пожела да види какво е успял да направи да Понте от легендата.

Волфганг, дирижирал оркестъра, бе извикан след представлението в императорската ложа. Той не знаеше какво да очаква. Боно бе умрял, но на Моцарт не предложиха капелмайсторското място, императорски капелмайстор стана Салиери. Да Понте го беше изпреварил и вече седеше в ложата — това можеше да се сметне за добър признак. Волфганг срещаше поета за пръв път от много месеци. Но отдясно на Йосиф седеше Розенберг, а то не предвещаваше нищо добро.

„По време на войната Йосиф много се е състарил“ — каза си Волфганг, и погледът на императора беше блуждаещ.

— Розенберг ни докладва, че „Дон Жуан“ не се харесва на публиката. Във Виена той се е провалил. Нито едно от петнадесетте представления не е дало пълен приход — каза императорът.

— Ваше величество, а коя опера напоследък е давала пълен приход? Вие знаете, има война — забеляза да Понте.

— Знаем. Щяхме да закрием италианската опера, ако не бяхте ни разубедили.

— Ваше величество, публиката не хареса „Дон Жуан“, защото идва в театъра да се посмее, а вместо това й поднасят мъчения и мрак — добави Розенберг. — Историята на Дон Жуан е забавна, нищо повече. А Моцарт с все сили се е стремил да й придаде сериозност, затова се получава нещо неприлично и безсмислено.

Волфганг попита:

— Ваше величество, какво мислите за операта сам вие?

— Музиката е хубава. По-хубава, отколкото във „Фигаро“.

— Значи, „Дон Жуан“ ви харесва, ваше величество? Вие одобрявате операта?

— Тя ни харесва, Моцарт. А дали я одобряваме, това е друг въпрос.

— Ваше величество, нали писахме операта най-вече заради вас — каза да Понте.

— И я поставихте първо в Прага. „Дон Жуан“ не е за Виена, Моцарт. Вашата музика не е храна за зъбите на виенчани.

— В такъв случай, ваше величество, нека им дадем време да я сдъвчат добре.

— Не, операта е твърде скъпо удоволствие. Трябва да мислим най-вече за войната.

— Аз също дадох своя принос, ваше величество.

— Да, „Обсадата на Белград“ донесе полза на империята.

— Какво ще ме посъветвате, ваше величество?

— Бихте имали по-голям успех, ако пишете по-простичка музика: приятни, лесно запомнящи се мелодии, за да могат всички да си ги пеят.

— Ще се постарая, ваше величество.

— Чудесно. Готвим се да дадем няколко костюмирани бала за повдигане духа на поданиците ни. Напишете за тях подходяща танцова музика и ще бъдем напълно доволни от вас.

С тези думи императорът се оттегли, все още съпровождан от Розенберг.

— Да Понте, какво има, защо той така се опълчи срещу операта? — попита Волфганг.

— Войната се развива неблагоприятно. А във Франция са почнали въстания, макар тук да се опитват да премълчават това, и виновна за тях е сестрата на нашия император, което го огорчава. Французите твърдят, че безразсъдните постъпки на Мария Антоанета и слабохарактерността на мъжа й са превърнали Франция в австрийска провинция.

— Нима ще се бием и за Мария Антоанета?

— Трудно е да се каже. Но всичко това създава грижи на Йосиф. Вие обаче не се безпокойте, ще се опитам да го склоня да ни поръча нова опера.

Волфганг вече бе свикнал нищо да не очаква и затова не повярва на да Понте. Той изобщо не спомена пред императора за трите си симфонии. „Какъв смисъл има — мислеше си той, — с това нищо няма да се промени.“

85

Основно средство за задоволяване на материалните нужди станаха парите, които му плати ван Свитен за преработката на Хенделовите оратории „Ацис и Галатея“ и „Месия“ за концертите, уреждани за любителите на класическа музика сред аристокрацията. Волфганг аранжира ораториите на Хендел без особено желание: макар композиционният строеж и силата на Хенделовата музика да будеха както преди възхищението му, тези произведения му се струваха недостатъчно драматични. Обаче получените гулдени дадоха възможност да се преместят в друга квартира. Веднага щом Констанце оздравя и Карл Томас се върна вкъщи, те се преселиха отново в центъра на Виена, по-близо до музикалния свят. Волфганг нае втория етаж от една къща на Юденплац, в съседство с дома на Вецларови, където живяха преди години.

И ето сега, в началото на април 1789 година, Волфганг стоеше на прага на новата си стая за музика с такъв развълнуван вид, сякаш беше получил поръчка за опера, и казваше на Констанце:

— Принц Карл Лихновски ми предложи да замина с него за Берлин, където иска да ме представи на новия пруски крал Фридрих Вилхелм.

— Наследника на Фридрих Велики? Той също ли е музикален? — Бил прекрасен виолончелист, Щанци, и страстен любител на музиката.

— И по този случай ще ти даде една-две поръчки. Нима такава помощ ти е нужна?

— А ако реши да ми предложи място на придворен капелмайстор? Лихновски се познава с краля и твърди, че последният се изказвал за мен благосклонно.

— И ще напуснеш Виена?

— Веднага, ако ми предложат хубава заплата. А според Лихновски Фридрих Вилхелм много по-щедро плащал на музикантите, отколкото Йосиф.

Констанце отдавна не беше виждала Волфганг така оживен, потиснатото му настроение го нямаше. И все пак тя попита:

— А не се ли боиш? Нали турците са още под стените на Белград и във Франция има въстание. При това прусаците са горе-долу наши врагове.

— Бяха. А сега Йосиф е във възторг от тяхната експедитивност. И Лихновски ще пътува със собствената си карета. Няма да похарча почти никакви пари. Нали знаеш, неговата тъща, Вилхелмине Тун, е сред най-добрите ми приятели.

— Къде беше тя през последните месеци, когато ти така се нуждаеше от помощ?

— Не е удобно да й искам пари. А по този, другия начин, тя е готова да ми помогне.

Констанце помълча, а после си призна:

— Волфганг, отново съм бременна.

Въпреки очакването й Волфганг не прояви безпокойство, а възторжено я целуна и възкликна:

— Чудесно! Откога, Щанци?

— От три месеца.

— Прекрасно! Ще се върна дълго преди раждането. И с пари, които ще стигнат за всичко. Или с назначение на ново място, където ще можем да живеем сносно. Лихновски желае лично да ме представи на Фридрих Вилхелм.

Констанце повече не се опита да го разубеждава. Мисълта, че ще види Дрезден, Лайпциг, Берлин — градовете, където не е бил досега, — вливаше в него нови сили. За пътни разноски трябваше да поиска назаем сто гулдена от брата масон Хофдемел, но Волфганг твърдо вярваше, че рискованата крачка, която предприема, ще му донесе сполука.

Лихновски се оказа много приятен спътник. Този брат на Волфганг по масонска ложа и негов бивш ученик беше на неговите години, безгрижен, красив, дружелюбен човек, а в такава разкошна карета Волфганг отдавна не бе пътувал. Всичко това му напомняше за онези щастливи времена, когато пътешествуваше с татко и го смятаха за сензацията на цяла Европа.

В Дрезден самият курфюрст Фридрих Август III Саксонски го покани да изнесе концерт в двореца му, което беше чест, защото този монарх рядко удостояваше с вниманието си странствуващите музиканти. Изпълнението на Моцарт беше посрещнато с бурни аплодисменти платиха му сто дуката и му подариха великолепна сребърна кутийка за енфие.

А после той и Лихновски бяха поканени на обед у руския посланик княз Белоселски-Белозерски, който обожаваше музиката. След обеда посланикът предложи на Волфганг да премери сили на орган и пиано с прочутия дрезденски виртуоз Вилхелм Хеслер. Макар Волфганг вече много години да не беше свирил на орган, би било неразумно да откаже предложението.

Той без особени усилия се представи по-добре от Хеслер, дори на орган, защото като органист Хеслер беше много безцветен, а на пианото бе по-скоро подражател и изпълнението на Волфганг се посрещна много по-възторжено.

Дочу как посланикът каза на Лихновски:

— Господин Моцарт е възхитителен, находчив, жив, изискан; може да бъде украшение за всеки двор.

Волфганг се приближи до посланика и предложи:

— Ваше превъзходителство, бих сметнал за чест да свиря пред руската императрица. Чувал съм, че била голям познавач на музиката.

— Имате право, господин Моцарт. Само че императрицата предпочита италианската музика.

И тогава Лихновски даде знак на Моцарт, че е време да си вървят.

В Лайпциг Волфганг има щастието да види органа в църквата „Свети Тома“, където преди години, като лутерански кантор, Йохан Себастиан Бах бе изпълнявал свои и чужди произведения. И когато сегашният кантор Йохан Долес, ученик на Бах, научи, че Волфганг Моцарт е дошъл да отдаде нужното уважение на неговия учител, посрещна композитора като най-почетен гост и го помоли да посвири на органа.

— Органът е в прекрасно състояние, господин императорски капелмайстор! Полагаме грижи за него, както се е грижил самият Бах. Целият Лайпциг и лутеранска Германия ще си спомнят с благоговение как един велик композитор е почел паметта на друг велик композитор.

Волфганг се колебаеше. Въпреки победата си над Хеслер той отдавна бе зарязал органа, а Бах бе един от малкото органисти, които му внушаваха искрено възхищение. Но Долес, без да слуша никакви извинения, заведе Волфганг до мястото, на което някога бе седял Бах.

Спомняйки си за музиката на Бах и всичко, което бе научил от него, Волфганг почна да импровизира върху тема от един Бахов хорал, а Долес стоеше зад гърба му, затворил очи, кимаше одобрително и унесено повтаряше:

— Какво изумително туше, какъв стил! Човек може да си помисли, че това е възкръсналият Йохан Себастиан Бах.

Преди да замине за Потсдам, Волфганг обеща на Долес да се върне в Лайпциг и даде публичен концерт от свои клавирни творби в който ще бъде солист.

За своя изненада и разочарование той не можа да получи аудиенция от Фридрих Вилхелм. Лихновски го уверяваше, че това е най-простото нещо, но мина седмица, а не идваха никакви вести от пруския двор. Тогава Лихновски обеща да му уреди аудиенция в Берлин идния месец. Сега трябвало да се върнат в Лайпциг, настоя той, там Волфганг щял да получи повече пари, като изнесе концерт. Лихновски освен това имаше спешна нужда от сто гулдена.

— Трябва да сменим конете, така по-спокойно ще стигнем в Лайпциг. Дотам са стотина километра — обясни той.

Волфганг не можеше да каже „не“; неприятно би било да огорчи зетя на Вилхелмине Тун. Но след като даде на принца стоте гулдена — той не ги взимаше назаем, — в джоба му останаха само няколко гулдена. А щом пристигна в Лайпциг, Лихновски веднага се отправи за имението си в Силезия.

Боейки се да не закъса в непознатия град, Волфганг същевременно не можеше да реши дали да отиде в Берлин, или да се върне вкъщи. В началото на пътешествието бе получил от Щанци две писма, но вече няколко седмици тя мълчеше и Волфганг беше много неспокоен. Лихновски до изчезването си му казваше: трябва да си глупак, за да се тревожиш за такава дреболия. Един прочут маестро като Моцарт може да си намира любовници на всяка крачка. Но Волфганг тъгуваше за Щанци и не искаше да я заменя с друга. Вече сериозно се готвеше да си тръгне за Виена, когато Долес му съобщи, че в голямата концертна зала на Лайпциг се урежда тържествен концерт, приходът от който ще бъде за него. Билетите били само по един гулден и Долес не се съмняваше: при такава скромна цена залата ще бъде пълна.

Канторът помоли Моцарт да дирижира оркестъра, изразявайки с това и желанието на музикантите. Когато наближиха репетиционната зала, Волфганг рече на Доле:

— Музикантите смятат, че като ускоряват темпото, прибавят плам на моята музика, но грешат. Ако произведението е написано без плам, бързото темпо няма да помогне.

Обаче първата част от своята Хафнерова симфония композиторът дирижира в много ускорено темпо. И Долес разбра с каква цел прави той това. Едва изпълнил двадесет такта, оркестърът започна да изостава. Волфганг веднага спря, обясни на музикантите къде им е грешката и продължи да дирижира в бързо темпо. Полагаше всички усилия те да свирят колкото може по-бързо и отмерваше е крак такта толкова усърдно, че изящната металическа тока на обувката му изпука и малките късчета полетяха към оркестъра. Волфганг, без да обръща внимание на това, извика: „Ancora!“43 — и почна отново в същото темпо.

Музикантите, силно ядосани от това бледо човече, което съвсем ги измори, напрегнаха сетни сили и първата част бе изпълнена безупречно. Долес забеляза, че след това Волфганг вече дирижираше в нормално темпо. Искаше му се да си върне доброто разположение на музикантите, но така, че то да не бъде във вреда на постигнатия с толкова труд резултат. След репетицията той похвали оркестъра и прибави:

— Ако господа музикантите сполучат да свирят на концерта по същия начин, както днес, публиката няма да бъде излъгана в надеждите си.

По-късно той призна на Долес:

— Това съвсем не беше каприз от моя страна. Забелязах, че повечето оркестранти са възрастни хора, и ако не ги бях пришпорил, през цялото време щяха да свирят в същото мудно темпо. Веднага щом ми се разсърдиха обаче, не пожалиха усилия да се представят достойно.

На концерта оркестърът изпълни цялата програма във вярно темпо и безпогрешно акомпанираше на солиста в трудните му концерти за пиано.

Волфганг не се съмняваше, че съставената от него програма ще се хареса на публиката. В нея влизаха две симфонии — Хафнеровата и Пражката, и два концерта за пиано — в си бемол-мажор и ре-мажорният, завършен наскоро.

— Но въпреки възторжения прием Волфганг забеляза, че залата не е пълна. Затова през антракта, когато узна, че много любители на музиката, лишени от възможността да платят един гулден за билет, се трупали пред театъра, за да приветствуват композитора след концерта, той рече:

— Пуснете ги в залата, Долес.

След като изпълни двата концерта — доволен, че ре-мажорният прозвуча точно така, както го беше замислил — и дирижира в продължение на няколко часа, слушателите пожелаха да чуят Моцарт без оркестъра. Волфганг започна с една фантазия. Музикантите бяха уморени, той им даде знак да си вървят, но почти цялата публика — сред нея мнозина без билети — остана в залата; Моцарт завърши фантазията и публиката шумно пожела той да свири още.

И тогава Волфганг заяви:

— Добре, ще посвиря още за вас, за тези, които разбират музиката ми, а не просто ръкопляскат. — Той импровизира в продължение на цял час, а после изведнъж стана от пианото и обръщайки се към групата слушатели, които благоговейно поглъщаха изпълнението му, извика:

— Е, доволни ли сте сега? Днес за пръв път чухте истинския Моцарт!

Седмица по-късно Волфганг се озова в Берлин. До странноприемницата, препоръчана му от Долес, той стигна по здрач; беше вече късно да върви в кралския дворец, а за сън — още рано.

По време на вечерята той попита сервитьора:

— Може ли да се послуша някъде музика тази вечер?

— О, да, представлението на немската опера току-що е започнало.

— Какво дават?

— „Отвличане от сарая“.

— Интересно!

— Да, много приятно нещо. Чакайте, кой я беше написал? Презимето му…

Но клиента вече го нямаше.

Волфганг нахълта в театъра с първите звуци на увертюрата, влезе, както си беше с вехтото палто, и спря до мястото на оркестъра, за да има възможност да слуша, като остане незабелязан. Започна първо действие и той бе всецяло погълнат от изпълнението на певците. Понякога му харесваха едни или други места, понякога гласовете го разочароваха. Лека-полека, без сам да забелязва това, той се при движи по-близо до оркестъра, притеглен от магнетизма на музиката, и си тананикаше отделните фрази ту съвсем тихичко, ту по-силно: постепенно странното поведение на този дребен мъж с вехто палто възбуди любопитството на публиката. Той стоеше на педя от самия оркестър, когато Педрило запя своята ария „Смело в боя“.

Изведнъж Волфганг установи, че или диригентът е получил партитурата с грешки, или някой се е опитвал да подобрява хармонията, защото в многократно повтарящия се рефрен „Само един страхливец“ вторите цигулки всеки път взимаха вместо ре бекар ре диез.

Волфганг не можа да се сдържи и извика:

— Свирете чисто ре, дявол да ви вземе!

Всички погледи се насочиха към него и някои от музикантите го познаха. „Моцарт е в залага!“ — мълниеносно се понесе по редовете. Новината смути певците и Хенриете Бараниус, изпълнителка на Блондхен отказа да излезе повторно на сцената. Диригентът съобщи това на Волфганг и той отиде зад кулисите.

Хенриете Бараниус беше една от най-хубавите примадони, които Волфганг бе срещал. Тя кокетно му се усмихна, когато той се появи в гримьорната й — и композиторът си помисли, че отказът й да излезе на сцената е бил уловка, за да се запознае с него. Но композиторът се престори, че не е забелязал явното кокетство на примадоната, и изрече с началническа строгост:

— Не разбирам от какво се боите, мадам. Вие пяхте прекрасно, но ако желаете да направите партията си по-колоритна, готов съм да се позанимая с вас.

Обаче след представлението Волфганг не отиде да я поздрави и не се появи на авансцената въпреки овациите в негова чест, от които ехтеше цялата зала. Един прислужник му бе донесъл малко прели това писмо от Щанци, препратено чрез Долес от Лайпциг. Като притискаше нежно до гърдите си писмото, Волфганг побърза към странноприемницата, за да го прочете на спокойствие в своята стая.

Няколко дни по-късно Фридрих Вилхелм, известѐн за случилото се в театъра, удостои Моцарт с аудиенция. Кралят сметна за забавна смелостта, с която композиторът се бе държал със знаменитата примадона. Обаче Волфганг, като научи, че Бараниус е любовница на Фридрих Вилхелм, доста се уплаши.

— Няма да можем да чуем изпълнението ви, господин Моцарт — каза кралят. — Но кралицата е готова да ви приеме утре. Тя обича музиката почти колкото нашия предшественик.

Волфганг бе слушал произведения за флейта, написани от този воин-философ-композитор, и ги смяташе за твърде посредствени. След смъртта на Фридрих II почнаха да го наричат Фридрих Велики. Сегашният монарх обаче, въпреки разкошния си ловен костюм, не направи на Волфганг особено впечатление. „Нима цялото пътешествие от Виена до тук е било напразно“ — мислеше той.

— Ваше величество, принц Лихновски искаше да ме представи на вас.

Фридрих Вилхелм много бързаше и това име сякаш му беше непознато.

— Ваше величество, този принц е женен за дъщерята на графиня Вилхелмине Тун.

— А? За хубавата й дъщеря? Да, разбира се, помним го. Всичко хубаво!

Изпълнението на Моцарт достави на кралицата голямо удоволствие, а след два дни дадоха поръчка на Волфганг, подписана от Фридрих Велики — да напише шест леки сонати за пиано за дъщерите им и шест струнни квартета за самия крал. Като аванс той получи сто фридрихсдора. Тези неща господин Моцарт можел да напише, когато намери свободно време. Като се върне във Виена.

Служба при пруския двор очевидно не можеше да се очаква.

Единственото, което му достави искрена радост в оставащите до заминаването дни, беше концертът на Ханс Хумел. Момчето заедно с баща си извършваше тригодишно турне, при което навсякъде се обявяваше, че единадесетгодишното дете-чудо е любим ученик на Моцарт. Волфганг се възхити е какъв вкус и майсторство Ханс изпълнява музиката му. Ханс и баща му силно се трогнаха от присъствието на маестрото в залата. Срещата им беше рядко топла и сърдечна.

Старият Хумел се похвали на Волфганг, че Ханс много печели от концертите си.

Два месеца след деня, в който Моцарт с такива радостни надежди напусна Виена, той се прибра вкъщи и парите му едва стигнаха, за да върне дълга на Хофдемел.

86

Твърде болезнено беше да признае, че турнето до Прусия е пропаднало, затова Волфганг измисли, че Фридрих Вилхелм му предложил място в пруския двор, но от уважение към Йосиф II се отказал от това място. Поръчката, която получи в Прусия, придаваше на думите му правдоподобност.

Мина месец и Волфганг отново затъна в дългове. Кракът на Констанце пак се поду и доктор Клосет рече:

— Навярно причината за това са честите бременности, а може и да е възпаление на костта. — И добави, че докато не получи парите за предишните си визити, отказва да преглежда повече болната.

Волфганг опита е пиявици, пускане на кръв, дава слабително и мравешки яйца, но Щанци ставаше все по-зле, появиха се рани от залежаването и това увеличи нейните страдания. Изходът беше само един — да се обърне отново към Пухберг.

Мина известно време, Пухберг мълчеше и Волфганг изпадна в пълно отчаяние. Той пак писа на търговеца и едва след третата молба получи в отговор сто и петдесет гулдена.

На доктор Клосет трябваше да се плати предварително и този път докторът, също масон, посъветва Волфганг да прати Констанце на лечение в Баден.

— Но това е невъзможно! Там е много скъпо! — Господин Моцарт, тя тук едва ли ще се оправи.

Волфганг още веднъж трябваше да моли Пухберг за пари. Той писа, че докторът настоява Констанце незабавно да замине за Баден и сега Пухберг изпрати триста гулдена. Но когато Щанци отиде на баните, които отстояха само на няколко километра от Виена, Волфганг почна мъчително да тъгува и често ходеше там, след като не можеше да си позволи да остане в курорта за постоянно: пребиваването й в Баден и без това бързо топеше парите, заети от Пухберг за лечението. Минералните бани обаче помогнаха — отокът на Щанци намаля и тя пак порозовя. Щанци много хареса този курорт и серните му минерални води. А вкъщи, във Виена, Волфганг завърши три сонати за пиано и един струнен квартет за пруския крал и изпрати партитурите в Берлин, но пари от Фридрих Вилхелм не получи.

Към края на лятото придворният театър възобнови представленията на „Сватбата на Фигаро“ в Бургтеатер. Да Понте уверяваше Волфганг, че сега операта харесва на всички, включително и на Йосиф. Императорът, макар обезпокоен от падането на Бастилията и съдбата на сестра си, която фактически бе затворена във Версай, споделим с поета, че като видял операта за втори път, тя му се понравила още повече.

Но Волфганг вече не вярваше нито на единия, нито на другия. Мнозина го поздравиха за „Фигаро“, обаче успехът не му донесе нито един гулден. Въпреки това, след като генерал Лаудон, поел от Йосиф командуването на армията, отне Белград от турците и с тази победа заздрави положението на империята, Йосиф II покани Моцарт заедно с да Понте в Хофбург.

Волфганг цяла нощ не мигна, измъчван от догадки какво би могла да означава тази покана. Като влезе в приемната, предназначена за неофициалните аудиенции, той бе поразен от вида на Йосиф. Императорът беше в дворцови одежди: бели копринени чорапи, черни обувки със сребърни токи, дантелена гофрирана яка и също такива маншети, а на гърдите — орденът на Жартиерата. Лицето му обаче бе изгубило предишната си руменина и беше силно напластено с руж а самият Йосиф, винаги младолик, сега изглеждаше възрастен човек.

Да Понте чакаше вече в приемната и като отвърна на приветствието на Моцарт, императорът каза:

Съобщиха ни, че „Сватбата на Фигаро“ отново носи добър доход. Този път като че ли спектакълът се харесва на публиката, тя го намира забавен.

— А на вас, ваше величество? — попита Волфганг. — На вас операта хареса ли ви?

— Продължаваме да я смятаме за фриволна. Но навярно точно това допада на публиката.

Волфганг не отговори.

— Живеем в трудно, неспокойно време. Бихме искали да видим на сцената на Бургтеатер нова опера, още по-забавна от „Фигаро“. Смятаме се задължени да доставим на поданиците си приятно развлечение. „Да отвлечем вниманието им от революцията, избухнала във Франция — мислеше си той, — и от въпроса за разходите по войната с Турция.“ — Обаче, синьор поете, в операта не трябва да има критика на обществените порядки, както във „Фигаро“.

— Ваше величество, аз ги изхвърлих всичките! — възкликна да Понте.

— И позволихте Фигаро да надхитри графа. Този път бихме искали да получим от вас нещо оригинално. Сюжет, който да бъде винаги уместен. Ако операта се хареса, всеки от вас ще получи по двеста дуката вместо обичайните сто.

Това представляваше годишната заплата на един придворен композитор. Волфганг възкликна:

— Ваше величество, готов съм да пиша за вас такава опера всеки сезон!

— Нека първо видим какво ще излезе от тази поръчка. Доколкото ни е известно, синьор поетът вече е намерил сюжет. Да се надяваме, че е действително оригинален, както той ни уверява.

Да Понте със самоуверен вид започна да излага сюжета си и Волфганг разбра, че го е заимствувал отнякъде. Либретистът продължи да разказва, смятайки навярно, че няма място за никакви съмнения — Волфганг непременно ще одобри сюжета. А и как можеше да се откаже той от такава възможност? Волфганг внимателно слушаше.

— Дон Алфонсо, вече човек на възраст, твърди, че верни жени изобщо не съществуват — говореше да Понте; — възразяват му двама негови млади приятели, офицерите Гулиелмо и Ферандо, които не се съмняват, че годениците им, сестрите Фиордилиджи и Дорабела, са им предани до гроб. Тогава дон Алфонсо предлага на смелите си приятели неаполитанци облог: ако в продължение на едно денонощие изпълняват точно всичко, което той им нареди, ще успее да докаже, че годениците им са измамнички. Младите офицери приемат облога. За да проверят годениците си, те дават вид, че заминават на война, а после се връщат, предрешени като албанци. Хубавите млади мъже, за които никой не може да предположи, че са Гулиелмо и Ферандо, почват да ухажват сестрите и бързо спечелват сърцата им. После Гулиелмо и Ферандо възвръщат истинския си вид и изобличават годениците си в измяна. Но накрая всичко се изяснява и настъпва помирение.

Волфганг беше чувал тази история и преди: за нея доста се говореше във Виена като за достоверна житейска случка, но когато Йосиф изръкопляска, той разбра: няма място за колебание.

— Ваше величество, ще нарека операта „Cosi fan tutte“ („Така правят всички“) — възкликна да Понте с такъв вид, сякаш названието току-що му е хрумнало.

— „Така правят всички“ — повтори Йосиф доволен, — да, сполучливо название.

Да Понте бързо завърши либретото и когато в главата на Волфганг започнаха да се раждат музикалните образи, пак го обзеха предишната възбуда и радост. Не успяваше да остане равнодушен към героите си; само като изпитваше към тях любов и състрадание, можеше да им вдъхне живот. И тъй като сюжетът изцяло бе посветен на любовта, той пишеше музика, в която имаше всичко — преданост, разлъка, измяна и разкаяние, музика емоционална и красива, поетична и нежна.

Докато Волфганг пишеше „Така правят всички“, Констанце роди пето дете — Ана Мария. Само час след раждането бебето умря от чревни колики, но Моцарт дълбоко затаи скръбта и отчаянието си, за да не се отразят на музиката. Констанце се оправи по-скоро, отколкото той очакваше, сякаш се бе примирила с неизбежната смърт на новородените си деца, и новата опера стана по-възторжен химн на любовта от всяка друга негова опера. Колкото е по-грозен животът, толкова по-прекрасно трябва да звучи музиката му. Волфганг се опитваше да надвие почти постоянната си преумора, болките и честите простуди и като се стараеше да се убеди, че на света единствено музиката има значение, тя се лееше от самото му сърце.

Поканил Хайдн и Пухберг на генералната репетиция, Волфганг почна да се съмнява правилно ли е постъпил. Може да ги шокира сюжетът, макар че музиката стана много приятна и беше безупречна в професионално отношение.

Михаел Пухберг, кръглолик и с голямо шкембе, нямаше музикални способности; търговец с практически усет, той в същото време беше истински любител и поклонник на музиката. Ласкаеше го мисълта, че ще бъде в компанията на двамата най-големи музиканти в империята. Пухберг мечтаеше да чуе как те ще си говорят за музиката и по-специално как ще обсъждат методите на композиране. Вместо това Хайдн се оплака колко лошо живее при Естерхази — в това скучно имение, — а Волфганг го увери, че на него, Хайдн, му е провървяло поне в едно: има сигурен доход. „Паричните въпроси — си помисли Пухберг — занимават много повече тези двама композитори, отколкото самия мен.“

Но веднага щом прозвучаха първите акорди, Волфганг застина като статуя, а Хайдн дори затвори очи. Пухберг също притихна, макар че изпитваше силно желание да разпита за много неща приятелите си.

След репетицията Хайдн каза:

— Волфганг, ти чудесно умееш да използуваш вокалните данни на певците. Трябва да се радваш и гордееш със себе си.

Волфганг просия; извърна се към Пухберг с такъв вид, сякаш мнението на търговеца за него беше не по-маловажно от мнението на Хайдн, и попита:

— А какво мислиш ти, Михаел?

— Изключително нежна музика. В нея има толкова чувство, толкова любов, въпреки че текстът е елементарен. Предполагам, че операта ще се хареса на императора.

— Ако се замисли поне малко над нея — измърмори Хайдн. — Тогава на нашия скъп приятел ще му стане по-леко. За съжаление всичко на този свят е преходно.

— Може би — рече Волфганг. — С изключение на музиката. Тя не зависи от времето и ако е хубава, предстои й вечен живот.

Влезе да Понте и буйно прегърна Хайдн, този почетен гост. Либретистът кимна на Пухберг и каза, обръщайки се към Волфганг:

— Генералната репетиция мина блестящо, премиерата ще се състои на двадесет и шести, датата вече е определена.

Един ден след премиерата на „Така правят всички“, 27 януари 1790 година, Волфганг навърши тридесет и четири години.

На премиерата императорът съобщи на да Понте и Волфганг, че тази опера буфа му е харесала най-много от всички техни съвместни творби.

— Музиката е възхитителна, а сюжетът — весел и забавен — похвали ти императорът.

Този път Волфганг му повярва. Защото действително получи за операта си двеста дуката. Йосиф нареди да се дадат петнадесет представления и намекна, че скоро ще му потрябва още една опера от същия тип.

Волфганг беше луд от щастие. След толкова години тежка борба за съществуване императорът най-сетне се убеди в таланта му на оперен композитор.

Три седмици по-късно Йосиф II умря и всички представления на операта по време на националния траур бяха отменени.

87

Леополд, владетел на Тоскана и брат на Йосиф II, го замести на трона. Във Виена се носеха най-различни слухове за промени, които предстоели в средите на придворните музиканти — новият император не одобряваше повечето назначения на Йосиф — и Волфганг таеше надежда, че в двора на Леополд за него ще се намери по-добро място.

Като минаха месеците на траур, в придворния театър насрочиха пет представления на операта „Така правят всички“. Волфганг подаде молба до ерцхерцог Франциск — наследник на Леополд и негов любимец, който в миналото твърде благосклонно се отнасяше към музиката на Волфганг — да го назначат на мястото помощник придворен капелмайстор. Той изтъкна в молбата опита си в композирането на църковна музика и предложи услугите си на кралското семейство като музикален педагог. Молбата му остана без последствие.

Волфганг продължаваше да получава всеки три месеца заплатата си, но тя не му стигаше за препитание. Двестата дуката, получени за новата опера, отидоха за плащане на дълговете. Волфганг се опита да намери ученици, но никой не прояви желание да взема уроци при него. Написа два струнни квартета — Артария обеща да ги продаде, обаче желаещите да ги купят се оказаха толкова малко, че връчената за продадените екземпляри сума не покри дори разноските за преписването на партитурата. В края на краищата Волфганг се върна към Хендел и почна да пише за ван Свитен нов акомпанимент към „Празникът на Александър“ и „Ода на света Цецилия“, но получените гулдени бяха съвсем недостатъчни за нарасналите му нужди.

Констанце пак се разболя, помагаха й само лечебните бани в Баден и въпреки дълговете Волфганг се постара да я изпрати там за цялото лято. Когато тя го упрекна, че е вечно без настроение, той не й призна, че сам често се чувствува зле и се тормози заради дълговете. Волфганг не искаше да тревожи Констанце, но го безпокоеше собственото му здраве: щом се отървеше от една болест, веднага го спохождаше друга. Всичко това той криеше от Щанци — най-вече печалните мисли, които го гнетяха като ужасен бич.

Пращаше на Пухберг писмо след писмо с молби за пари. Макар да уверяваше приятеля си, че положението му скоро ще се подобри, сам вече не вярваше в това. И търговецът му даваше все по-малки суми — половината от исканото, а понякога и под половината.

През септември, когато Щанци и Карл Томас се намираха още в Баден, Волфганг се опита да напише нов концерт за пиано, но нищо не излезе. Той много болезнено понасяше раздялата с жена си и сина си. Почти всяка нота на партитурата беше размазана от сълзите му. Решил, че за всичко е виновна квартирата — тя изглеждаше толкова празна без Щанци и Карл Томас, — Волфганг изтича на улицата. Обикновено, когато работата не спореше, той излизаше навън или се разхождаше из стаята — така се раждаха нови музикални замисли. Спря на Дворцовия площад и отправи очи към двореца на Колалто. Дворецът беше съвсем близо до сегашната им квартира, там той бе свирил, когато за пръв път дойде във Виена. Оттогава нито веднъж не го бе посетил.

Върна се вкъщи и разбра: трябва да се премести другаде. Каквато и да е причината, в това жилище той повече не може да твори, а без работата си ще загине!

Квартирата от пет стаи, която нае на Раухенщайнгасе, беше по-просторна и се намираше на първия етаж — това означаваше, че Констанце ще изкачва по-малко стълби, а и катедралата „Свети Стефан“ беше наблизо, както и домът, където писа своя „Фигаро“ и където така му се усмихна щастието. Ала новата квартира струваше два пъти повече и дълговете сега бяха по-големи.

През октомври във Франкфурт предстоеше коронацията на Леополд за император на Свещената римска империя и Волфганг реши да отиде там с надеждата, че такова събитие ще накара Леополд да прибегне до услугите му.

Но Констанце се възпротиви.

— Дворът вече е спрял избора си на Салиери и той никога няма да допусне новият император да ти даде поръчка. Би било много неразумно, ако отидеш там. Ще похарчиш напразно пари и ще се окажеш просто наблюдател.

— Във Франкфурт ще се съберат всички влиятелни хора. Там ще пристигне цветът на европейската аристокрация и най-богатите люде. — Дори новият император да не се възползува от услугите ми, все пак ще се върна със солидна поръчка.

Мисълта, че ще пътува, въодушеви Волфганг и покри с руменина бузите му — такъв Констанце не го беше виждала от заминаването му за Прусия. Но за да плати сега пътните си, трябваше да заложат сребърните прибори и сребърните чинии, защото Пухберг и Хофдемел отказаха да дадат пари.

— Като се върна, веднага ще си откупим всичко — уверяваше той разстроената Констанце. — Във Франкфурт и досега ме помнят добре.

Волфганг наистина срещна във Франкфурт много стари приятели, но Леополд II не се възползува от услугите му. Тъй като в свитата му фигурираше Салиери, императорът нямаше нужда от Моцарт, когото смяташе просто за жалък молител. На церемонията на коронацията не изпълниха нищо от неговата музика.

Милостиво му разрешиха да даде концерт след завършването на тържествата, когато повечето именити гости бяха вече напуснали града. И двата му концерта за пиано получиха похвали, но с пари отникъде не се сдоби. Вторият насрочен концерт трябваше да бъде отменен, защото не предизвика достатъчно интерес сред публиката. Изнесъл концерти в Манхайм, Мюнхен и Майнц, Волфганг припечели достатъчно, за да се върне във Виена, но не можеше да се откаже от удоволствието да се види със семейства Вендлинг и Канабих. Но колкото и радостни да бяха спомените за миналото, той непрестанно си задаваше въпроса: „Нима и аз съм остарял като тях?“

Волфганг отсъствува от дома си шест седмици. „Какво постигна?“ — повтори той думите на Констанце, отправени към него, когато се върна през ноември, и отговори:

— Навсякъде, където се появях, ме посрещаха като най-почетен гост, бурно ме аплодираха и приветствуваха, но хората там са още по-стиснати от виенчани.

Вкъщи го чакаше писмо от Лондон. Робърт Мей О’Райли, представител на певците от Лондонската опера, бе писал на френски:

Волфганг изпадна във възторг от това предложение и много се учуди, че Констанце не сподели чувствата му.

— Триста фунта стерлинги за две опери! — възкликна той. — Много повече, отколкото получавам за една опера във Виена. При това е твърде съмнително дали ще се поставят и занапред тук опери. Леополд не ги обича.

— Откъде си толкова сигурен, че в Англия всичко ще е така, както той ти пише? — възрази Констанце.

— О’Райли е личен представител на Уелския принц.

— Мислиш, че е по-добър от останалите, които толкова ти обещаваха и нищо не направиха?

— Като дете аз имах в Англия огромен успех. И във всички писма приятелите ми там твърдят, че Лондон ще ме приеме с разтворени обятия.

Там беше именно въпросът. Ан Сторас твърде възторжено се прекланяше пред таланта му. Но Констанце рече само:

— Страхувам се от английския климат. Дори Сторасови признаваха, че там е много влажно, а за мен е нужен топъл, сух климат като в Баден.

„Понякога — реши негласно Волфганг — за Констанце няма по-мило място на света от Баден.“

— Ще бъдем в Англия през пролетта и лятото, най-топлото време.

— Ще останем там и през декември, ако се готвиш да изпълниш условията на договора. Стига човек да премине Ламанша! Но казват, че било ужасно.

— С цялото си семейство съм минавал този път и нищо не ни се случи.

— И много ви е мъчила морската болест, баща ти сам призна. Освен това сте плавали натам през април.

Ако беше сега при него татко, мислеше си Волфганг, щеше да се справи с всичко, бяха му добре познати всички трудности, на които човек може да се натъкне при дългите пътешествия.

— И тъй, ти не искаш да заминеш, Щанци?

— Не е там работата. — Причини имаше много: Ан Сторас, опасното и трудно пътуване. При това Щанци не обичаше промените — за разлика от него, — боеше се от тях. — Просто не можем да си позволим това.

— Ще намеря пари — рече той с увереност, която съвсем не изпитваше.

— Налага се! Няма нищо повече за залагане.

Какво да отговори на това? Не донесе пари, за да откупят заложените сребърни предмети. А за пътуване до Англия трябват най-малко хиляда гулдена.

Никой не се съгласи да заеме на Волфганг такава сума, дори Хофдемел и Пухберг. Волфганг предложи да подпише полица за хиляда гулдена срещу заплатата, която ще получава в Англия, но приятелите дори не му отговориха. Поведението на Хофдемел не го учуди, но от Пухберг той не очакваше това.

Последните две седмици Волфганг не срещна приятеля си на нито едно събрание на масонската ложа и накрая извърши нещо, което ненавиждаше, което му беше крайно противно — отиде лично до дома на Пухберг и там му съобщиха, че търговецът заминал от Виена по работа и никой не знаел къде се намира и кога ще се върне.

След няколко дена в стаята за музика на Волфганг се вмъкна нисък набит мъж и заяви:

— Презимето ми е Соломон, идвам от Лондон и искам да ви предложа онова, което вече ви е предлагал О’Райли, и още нещо в добавка. Господин Хайдн се съгласи да дойде в Англия и бихме искали следващата зима да поканим и вас.

— Хайдн? — учуди се Волфганг. Приятелят му не бе споменавал пред него нищо по този повод.

— Да, разбира се! Нали сте чули, че принц Естерхази умря?

Волфганг наистина знаеше, но улисан в собствените си грижи, не бе помислил какви последствия може да има това за големия му приятел.

— След смъртта на Естерхази Хайдн може да музицира, където пожелае — възторжено поясни Йохан Питър Соломон. — Да получим Йозеф Хайдн и Волфганг Моцарт е великолепно! Лондончани досега си спомнят с голяма топлота вашето пребиваване в Англия.

— А пътните разноски? Не мога да се задоволя с голи обещания.

— Ще ви дадем петстотин гулдена. Толкова, колкото и на Хайдн.

— Но за разлика от него аз имам жена и дете.

За пръв път в разговора този английски импресарио от немски произход се позамисли.

— Не можем да платим пътуването на цялото ви семейство. Но ако непременно искате да го вземете със себе си, мога да прибавя още сто гулдена — за пътни.

— А там колко ще ми плащате?

— Какво ви предложи О’Райли? Сто фунта стерлинги за една опера?

— Триста фунта за две.

Соломон погледна Волфганг с недоверие.

— Ще ви дам двеста фунта за опера веднага след получаването на всяко произведение от вас — рече той.

Волфганг въздъхна. Предложението е щедро, не бива да го отхвърля.

— Какво ще кажете, господин капелмайстор? Договорът е сега у мен.

— Трябва да си помисля. — Той не можеше да пътува без Щанци и Карл Томас.

— Само че мислете по-бързо. Заминаваме с господин Хайдн за Англия след няколко дена, към средата на месеца.

Щанци изтъкна още една причина, за да не замине за Англия.

— Бременна съм — съобщи тя.

Волфганг искаше да целуне жена си, но се възпря.

— Аз съм си вкъщи съвсем отскоро.

— Целуни ме — поиска тя. — Не ми ли вярваш? — За да останеш тук и през лятото да заминеш за Баден? Волфганг, как можеш да мислиш така? — И тя заплака. — Отначало сълзите на Щанци не трогнаха сърцето на Волфганг.

— Напълно ли си сигурна в тази бременност?

— Бременна съм, няма съмнение. И то за шести път. Познавам добре признаците.

— Толкова отнапред?

— Какво искаш да кажеш, Волфганг?

Но нима можеше да й изкаже своите догадки? Беше отсъствувал близо два месеца, а Констанце обичаше да флиртува. Винаги я ласкаеше вниманието на мъжете Но това още не е повод за подозрения. Нужни са по-сериозни основания. Сега най-важното е да се пази здравето на Щанци и бъдещото дете.

Последния си ден във Виена Хайдн прекара с Волфганг. Скитаха дълго из центъра на града в стремежа си да отдалечат колкото може повече часа на раздялата; минаха по Грабен до Колмаркт, където срещнаха някакъв селянин с прасенце и кокошка под мишниците; просяци ги молеха да им издекламират нещо срещу крайцер. Озовали се в оживената част на една улица, където трудно можеха да разговарят на спокойствие, приятелите се отбиха в малко кафене и седнаха в едно ъгълче, стремейки се да останат незабелязани.

Някакъв старец цигулар унесено свиреше мелодия от „Така правят всички“, а като свърши, почна да обикаля посетителите с чинийка в ръка. Хайдн похвали цигуларя, задето свири толкова хубави неща, и старецът каза:

— Имате добър вкус, господине — а когато Волфганг му даде един гулден, добави: — Вие, господине, също имате добър вкус.

Хайдн беше в чудесно настроение.

— Най-после съм свободен, Волфганг! — говореше той. — Мога да отида където поискам, да правя каквото си искам. Тридесет години слугувах на разни господари, а сега сам съм си господар!

— Наистина ли е така?

— Да. — Гласът на Хайдн стана сериозен. — Жената на Естерхази умря през февруари, почти по едно и също време с Йосиф, и принцът, сломен от скръб, почна да се топи пред очите ми, а след половин година умря и той. Синът му, който никак не се интересува от музика, ме освободи от служба при двора, но ми определи годишна пенсия хиляда и четиристотин гулдена, за да мога да живея прилично. От мен се иска само да се наричам „капелмайстор на принц Естерхази“. Но какви са твоите планове, Волфганг? Нали Соломон ти е предложил прекрасни условия? Защо не се съгласяваш?

Волфганг не можеше да разкаже на татко Йозеф за бедственото си положение. Току-виж Хайдн се почувствувал в нещо виновен и ще поиска да му помогне, а защо да усложнява живота на приятеля си, стига и това, че сам той се мъчи.

— Причините са доста — отвърна Волфганг.

— За път ми дават петстотин гулдена. Ако такава сума не ти стига, готов съм да ти услужа с част от моите пари. Потребностите ми са много скромни, а Карл Томас за мен е като родно дете. Колко ти трябват?

— Не, не, не! Причината не е в парите. — Получавам предложения отвсякъде, Волфганг, това е чудесно!

„А аз съвсем ги нямам“ — горчиво си помисли Волфганг. Защо е тъй немилостива към него съдбата? Не се смяташе за нещо повече от Хайдн, но нима е и по-долу?

— Веднага щом стана известно, че съм свободен, поканиха ме на служба неаполитанският крал и други кралски дворове. Хубаво е да си музикант и да знаеш, че имат нужда от теб.

— Ти си заслужил това уважение и възхищение. — Никога не ще забрави очертанията на волевата брадичка на Хайдн, леко удължена като на мама, и топлия тембър на гласа му.

— Но какво ще правиш ти, Волфганг? Нали в Лондон ти е осигурен огромен успех!

— Навярно ще отида там догодина. Или след две години.

Хайдн печално поклати глава:

— Ако сега не заминеш, никога друг път няма да се наканиш. — Волфганг толкова бе остарял напоследък. Русите коси се бяха прошарили. Някога добродушното му, живо лице сега имаше постоянно тъжен израз. И тази вечна умора! — Соломон твърди, че Сторасови, които се прекланят пред твоя талант, се ползували в Лондон с голям успех. Същото чака и теб. Коя е истинската причина за твоите колебания? Може би ще ти помогна да се решиш.

— Де да можеше! Не, помощ не ми трябва, просто така се свеждат обстоятелствата. Констанце отново е зле, а ти знаеш, че тя много боледува миналата година. Не мога да рискувам здравето й с такова изморително пътуване.

— А защо не заминеш сам? Като се понаредиш, ще повикаш и нея.

— Тя сама няма да предприеме такова пътуване. А след като изгубихме първата си рожба, дадох клетва никога да не поверявам в чужди ръце свое дете. Можех да го оставя само на баща си, но той вече е покойник.

Хайдн се умълча. Не беше съгласен с Волфганг. Струваше му се, че Констанце понякога използува болестта си за егоистични цели, но ако намекне за това на приятеля си, ще му причини болка. „Волфганг трябва да вярва на този, когото обича“ — мислеше си Хайдн. Расъл е, ограден от нежна любов, на тази любов той дължеше всичко най-добро у себе си; любовта беше онази храна, без която той не можеше да съществува.

— Пътуването до Лондон не е въпрос на живот и смърт — рече Волфганг.

— Чух, че Салиери се готви да напуска службата си и се говори, че да Понте също щял да върви в Англия.

— Откак умря Йосиф, такива слухове се носят постоянно.

— Да бяха само слуховете! Леополд наистина не се интересува от музика.

— Йосиф, макар да не беше музикален капацитет, за какъвто се смяташе, имаше известна представа за контрапункта, а в покоите на Леополд изпълняват такава музика, че дори кучетата скоро ще се разбягат.

— Надявам се, Волфганг, че не изразяваш гласно тези твои мисли.

— Не, разбира се. Но е така. Отсега нататък всичко ще се върши по указание на Леополд. Той е помазан от бога! О, хабсбургите са притежатели на божествена власт на земята, рядък дар, с който сами са се наградили.

— Такива пренебрежителни думи могат много да ти навредят, Волфганг!

— А как да виждам в тях богове, когато цял живот съм имал възможност да ги наблюдавам отблизо?

— Съжалявал ли си някога, задето си напуснал Колоредо и Залцбург?

— Никога, нито веднъж! — Волфганг се разсмя. — В Залцбург и досега смятат, че музикантът е магаре, отредено да го язди архиепископът, за друго той не става, а Колоредо, който си мисли, че ще живее вечно, си е създал идеален двор — без театър, без опера и без всякаква що-годе сносна музика.

— Вземам със себе си квартетите, които ми посвети. Те ще харесат на англичаните.

— Същото не може да се каже за виенчани. Миналото лято написах три симфонии, но не успях да склоня никого да ги изпълни.

— Позор! — възкликна потресеният Хайдн.

— Моята музика съзрява в тишина. Така я чувам най-добре.

— Ако можеше да се надявам, че ще се видим пак… „Хайдн, оптимист по природа, също не вярва, че ще се срещнем отново“ — разбра Волфганг.

— Страхувам се за тебе, ти никога не си пътешествувал, почти не знаеш чужди езици, нито дума английски, а пътуването не е леко за човек на петдесет и осем години — рече Волфганг.

— Доста мислих по това, но все пак реших да замина.

На път за дома на Моцарт, където чакаше каретата на Хайдн, те си говориха за най-обикновени неща, мъчейки се да скрият горчивите си мисли, но дойде време да се разделят и Хайдн каза:

— Когато в Лондон настъпят студовете и влагата и се почувствувам самотен, ще слушам мислено „Фигаро“ и другите твои шедьоври, това ще ми помогне да се стопля.

— О, Йозеф, много ще ми липсваш!

— Измъчва ли те нещо? Нещо, за което не сме говорили?

Да разкаже ли на Хайдн за Констанце, за подозренията, вълнуващи душата му, че детето, което тя очаква, не е негово? „Не, не си струва“ — реши Волфганг, това е непочтено, а и той няма доказателства. По-добре да поговорят за друго.

— На бог, изглежда, му е угодно да изпитаме най-голямото щастие и най-тежката скръб и чрез това да познаем живота.

Хайдн внимателно слушаше приятеля си. — За цяла година, татко Йозеф, аз написах само два струнни квартета и един струнен квинтет. Като осемгодишен композирах повече.

— Волфганг, ти си много нежен, освен когато се касае за лоша музика и лоши музиканти. Тогава ставаш безпощаден. Дори към самия себе си! Но, боже мой, колко си състрадателен към хората! Имай поне капка състрадание и към себе си. Отново ще почнеш да пишеш. Непременно ще почнеш.

— Би било твърде жестоко да сложа сега точка на всичко.

— Не бива да стане така. Ще се върна от Англия след година-две или ти сам ще дойдеш три мене, тогава ще има какво да покажем един на друг.

Но предчувствието, че вижда приятеля си за последен път, отново обзе Волфганг. Прегърнаха се.

— Довиждане… — прошепна Хайдн.

— Йозеф, боя се, че това е последната ни среща.

— Би било крайно несправедливо. Жестоко.

И все пак раздялата настъпи. Хайдн замина.

88

1791 година започна за Волфганг по-благоприятно. Йозеф Бер, виртуоз кларнетист, му писа, че се готви да даде концерт във Виена, и добавяше: „Ще ми окажете голяма чест, господин капелмайстор, ако се съгласите да вземете участие в концерта, посветен на Вашата музика.“

Писмото на кларнетиста и вярата на Хайдн в неговия талант накараха Волфганг отново да се залови с композирането на музика. Мисълта пак да свири пред публика го запали и той залегна здраво над първия си през последните три години концерт за пиано. А Констанце, която наистина беше бременна, седеше до него, изпълнена е желание да му докаже своята преданост: той толкова обичаше да побъбри с нея, когато си почиваше. От Хайдн дойде писмо, приятелят съобщаваше за благополучното си пристигане и молеше Волфганг да отиде в Англия колкото може по-скоро. Хайдн изразяваше надеждата, че той отново се е заловил да пише музика — произведенията му тук се търсели много.

„Волфганг, ти си много нежен“ — така му бе казал Хайдн и той нито за миг не забравяше тези думи, работейки над новия си концерт в си бемол-мажор. Класическата строгост и простота се съчетаваха в него с мелодичност и яснота. Но характерът на темите разкриваше неподозирано богатство от красота и блясък. „А такава красота и блясък разсъждаваше той, докато пишеше концерта — не съществуват вече в този неспокоен, жесток век.“

По виенските улици крачеха войници и императорът твърдеше, че трябвало да спасява Европа от революцията, която бе заляла Франция. Волфганг следеше събитията, и разбираше: ако избухне война с Франция, трудно ще се добере до Англия, но няма да позволи на този свят да го унищожи.

Концертът в си бемол-мажор не оплакваше човешката съдба и не призоваваше божията намеса е грандиозна звучност. Като слуша музиката му, никой не ще повярва, че докато я е писал, се е чувствувал съвсем болен и нещастен, какъвто биваше и сега от време на време. Имаше мигове, когато се съмняваше дали ще му стигнат сили за още един концерт. Но и не искаше да смята тази своя творба за последна.

Толкова обичаше пианото! Каква радост му доставяше то. Да се лиши от тази радост беше немислимо. И все пак истински възприемаш музиката само като слушател.

Концертът се състоя в салона на един ресторант: изпълнението на Волфганг както винаги се отличаваше с необикновена звучност, изящество и чистота. Сякаш оркестърът, пианото и човекът се бяха слели в едно.

Салонът обаче беше наполовина празен, макар че Йозеф Бер се ползуваше с известност и свиреше чудесно. За концерта Волфганг получи едва двадесет и пет гулдена.

Не се надяваше на концерти в близко време, но е всички сили се стремеше да скрие обзелия го песимизъм и като искаше да докаже на императора, че още може да му бъде полезен. Волфганг написа около двадесет немски танца, менуети и контраданси за изпълнение в двора, ала не получи дори благодарност.

Решил да не отпуска ръце и никому да не показва обзелото го отчаяние, той съчини три малки детски песни, фантазия за механичен орган, два изкусно изградени струнни квартета; тези произведения, съвсем различни едно от друго, му донесоха удовлетворение, защото получи за тях пари.

Не можеше да престане да композира: дори когато не получаваше поръчки, главата му гъмжеше от какви ли не замисли! Не бива да губи нито миг, трябва час по-скоро да изрази в музиката си всичко, натрупало се в душата. И тази потребност беше толкова властна, че в главата му вече се раждаха мелодии от новата опера, макар да нямаше още либрето.

Да Понте бе изгонен от Виена за обида на императорската особа. Салиери напусна службата при двора, Орсини-Розенберг — бе уволнен. Пръв капелмайстор стана Йозеф Вайгл — много посредствен музикант.

Това назначение сложи край на надеждата, която Волфганг още таеше — да стане императорски капелмайстор при двора на Леополд II. Като научи, че Леополд Хофман, капелмайсторът в катедралата „Свети Стефан“, е болен и едва ли ще живее дълго. Моцарт подаде молба да го назначат за помощник на Хофман без парично възнаграждение.

След дълго и напрегнато очакване — първоначално молбата беше отхвърлена — той най-сетне получи това място с постановление на муниципалитета на град Виена. Волфганг се зарадва, но Констанце не пропусна да му напомни, че отново ще трябва да хвърля труда си на вятъра; прочете му на глас онази част от постановлението, в която се казваше:

— И ако мястото се освободи — прекъсна я Волфганг, — то ще бъде дадено на мен заедно със заплатата от две хиляди гулдена. Това е повече от достатъчно за живеене.

Волфганг имаше нов ученик по композиция — Франц Ксавер Зюсмайер. Този набит двадесет и пет годишен музикант стана негов разсилен, камериер, управител и дори мишена за благодушните насмешки на учителя.

Констанце силно напълня, предстоеше й да ражда през август или септември и Волфганг я огради с нежност и внимание.

Когато в началото на юни, възторжена, сякаш целият свят беше в ръцете й, тя замина за Баден, Волфганг се радваше на задоволството й. Наложи се да пише на Пухберг четири пъти и едва тогава получи от търговеца половината от сумата, която искаше. Волфганг се мъчеше да се успокои, че и така ще успее да се справи. Пишеше на Констанце почти всеки ден нежни писма и много тъгуваше за нея.

За да се разсее, Волфганг често ходеше на театър. Веднъж гледа във „Фрайхаус театер ауф дер Виден“ ползуващия се с успех спектакъл „Антон придворният, или Именният ден“. Пиесата му се стори скучна, макар да я бе писал, режисирал и поставил старият му познат Емануел Шиканедер.

След представлението Шиканедер покани Волфганг да вечерят заедно.

Седнал с Шиканедер в гримьорната, той разбра, че приятелят му има сериозна причина да настоява да го види. Сега Шиканедер беше трезв, благоразумен, без следа от мнимата веселост, която му бе толкова присъща. Преди той беше малко суетен, спомни си Волфганг. Пет години по-възрастен от Моцарт, този хубав, здрав мъж водеше доста бурен живот. Залавяше се за всичко, като се почне с „Орфей“ на Глук, Шекспировите „Хамлет“ и „Крал Лир“, Молиеровия „Мнимият болен“ и се завърши с най-долнопробните комедии и гонещите самоцелни ефекти постановки за публика с най-лош вкус. Но при положение, че Шиканедер обичаше да играе комични роли и беше талантлив пантомимик, той имаше още и чудесен, изразителен тембър — по-добър Хамлет Волфганг не беше виждал на сцената; освен това той пееше хубаво и беше опитен режисьор и постановчик.

Убедил се, че Шиканедер не се интересува от мнението му по повод на току-що завършилия спектакъл, Волфганг с облекчение въздъхна. Шиканедер каза:

— Известно ви е, Моцарт, че още от момента, в който се запознахме в Залцбург, където тогава играех в театъра — непосредствено преди да заминете за Виена, — аз оставам възторжен почитател на вашата музика.

„Нещо ще иска от мен — досети се Волфганг — и, разбира се, безвъзмездно.“

— Хрумвала ли ви е някога мисълта да пишете за народния театър?

„Сега съм готов да пиша за когото и да е — помисли си Волфганг, — само то да бъде поставено, макар че не бива да показвам своята заинтересованост, защото Шиканедер ще успее да я използува за собствените си интереси.“

— Всичко зависи от либретото — отвърна той.

— Както навярно знаете, аз написах няколко либрета.

— За какво става дума все пак?

— Най-голям успех в нашия театър получи „Оберон“, по либрето на Гизеке, музика от Враницки. Но и единият, и друг пят са далеч от Шиканедер и Моцарт.

— Слушал съм „Оберон“. Нищо особено.

— Нашата публика го харесва. Публиката изобщо обожава приказките. А моята приказка, претворена чрез вашата музика, може да стане очарователна, трогателна и най-малкото да бъде забавна за публиката.

Шиканедер започна подробно да излага своя замисъл, а Волфганг се умълча. Ако се свърже с Шиканедер, ще трябва да сложи кръст на кариерата си при двора. Помещението на театъра, в който се намираха, сега беше малко по-голямо от хамбар — и то след като всичките Моцартови творби се поставяха в прочути виенски театри. Освен това Шиканедер, поставяйки комедии, често биваше банален и дори вулгарен. И макар че беше трудно да се предскаже кой ще вземе връх в него — шарлатанинът или артистът, — не можеха да се отрекат способностите му.

— И тъй, какво ще кажете, маестро? — Шиканедер тъкмо му беше разказал сюжета.

— Историята е чудесна — Волфганг пропусна много от подробностите, интригата беше твърде заплетена, но вероятно Шиканедер ще може всичко да оправи. — Само че защо не я опростите? Тогава ще продължим нашия разговор.

— Ще получите не само сто дуката за музиката към либретото, а също и частта от печалбата, която ще донесе нашата опера. Този път имате работа с човек, не с император.

Волфганг нетърпеливо чакаше от Шиканедер либретото, за да почне работа.

Текстът, който той получи след няколко седмици, бе много объркан и противоречив, голяма част от сюжета беше очевидно заимствувана от други източници, но в либретото се съдържаха идеи, които заинтересуваха Волфганг от музикална гледна точка. Приятно беше да потънеш в света на приказките. Още като дете, в Англия, той създаде във въображението си собствено приказно царство и огорчеше ли се от нещо, намираше убежище там. Същото можеше да направи и сега.

Шиканедер нарече произведението им „Вълшебната флейта“.

— Заглавието дава представа за приказния сюжет — обясни либретистът. — Оперите по приказен сюжет сега са на мода, а думата „флейта“ подчертава, че представлението е музикално.

Волфганг се съгласи, заглавието наистина звучеше музикално, то щеше да направи впечатление!

За Волфганг бе много забавен Папагено, харесваше му идеализмът на Зарастро и наивната вяра на романтичния герой Тамино. Пред него се разкриваше възможност да изрази своите мисли, без да се бои от императорска забрана. Либретистът, брат на Волфганг по масонска ложа, нахвърли в текста под формата на намеци идеите на масоните, проповядваше търпимост, дружба и всеобщо братство между хората, и това намираше отклик в душата на Волфганг. Може би светът бързо върви към пълен упадък, но все пак, като слушат музиката му, хората ще разберат: човек може да запази достойнството си само ако потисне у себе си гордостта и като живее според законите на етиката. Но когато Шиканедер попита какво мисли композиторът за преработения от него текст, Волфганг отвърна:

— Ако операта се провали, не винете мен, никога не съм писал опери с приказен сюжет.

Загрижеността на Волфганг намали грижите на Шиканедер. Щом композиторът се вълнува, непременно ще напише прекрасна музика.

— Възнамерявам да открия с тази опера есенния сезон в моя театър — каза Шиканедер. — Дотогава ще бъде ли готова музиката? — Леополд Моцарт твърдеше навремето, че синът му има склонността да отлага всичко за последния момент.

— Партитурата ще бъде готова за първата репетиция. А може и по-рано.

Въпреки заетостта си Волфганг при всяка възможност навестяваше Констанце в Баден, докато накрая Шиканедер не му предостави на разположение една къщичка, където композиторът спокойно да работи и да бъде пред очите на либретиста, за да може той да го пришпорва, ако това се наложи.

Дървената едностайна къщичка се намираше в двора на театъра, там имаше пиано и беше хладно. Волфганг хареса новото си убежище.

Тук той прекарваше почти непрекъснато, освен в дните, когато заминаваше за Баден. Музиката към „Вълшебната флейта“ вървеше леко, осъществиха се и някои от идеите, които го занимаваха през последните месеци. Шиканедер му даде двадесет и пет дуката за скрепяване на договора и му обеща още толкова след завършване на партитурата, а петдесет, когато поставят операта. Но с получените пари Волфганг заплати престоя на Констанце и Карл Томас в Баден, а от дълговете пак не успя да се отърве ни най-малко.

Волфганг криеше неприятностите си от Констанце, наближаваше тя да роди, макар че беше още юли. Мислите за дълговете все по-често го караха да изпада в потиснато настроение и тогава почваше да му се струва, че всичките му усилия са напразни. Но лека-полека сюжетът все повече завладяваше въображението му и по силата на многогодишен опит както замисълът, така и структурата на цялото произведение почнаха да приемат ясни очертания. Сега той можеше да обгърне операта с мисления си взор цяла-целеничка, като прекрасна картина или изящна статуя. И това му вливаше сили. Сега той знаеше твърдо: не е важно кога ще нанесе идеите си на хартията, те може да се черпят от паметта, когато потрябва. Записването е проста работа. Ако музиката е готова в ума ти, на листа тя рядко претърпява изменения. И успоредно с процеса на изграждането — така беше и в миналото — той все повече се убеждаваше: каквато и безсмислица да му поднесе Шиканедер, музиката му ще бъде единна и неделима по същност — ще си остане Моцартова.

Веднъж, когато се готвеше да тръгне от квартирата си на Раухенщайнгасе за къщичката, където работеше, срещна на вратата непознат човек. Висок и слаб, той го измери със суровия си поглед и запита:

— Вие ли сте Моцарт?

— Да. — На Волфганг му направи неприятно впечатление външността на непознатия. Той беше толкова мършав, че приличаше на бостанско плашило: загърнат беше в тъмносиво наметало и суровостта му будеше страх.

— Какво желаете?

— Можете ли да напишете реквием?

— За кого?

— Името трябва да остане в тайна.

Невероятно! Да не би този човек да е пратеник на самия сатана?

— Това трябва да бъде меса за покойник. — Видът на непознатия стана съвсем зловещ. — Заупокойна меса.

Волфганг усети как го побиват ледени тръпки. Представи си собствената смърт и му се мярна мисълта, че непознатият се е явил да го уведоми за приближаването й.

— Реквиемът трябва да се пише в пълна тайна. Нито един човек и, разбира се, нито един ваш приятел не бива да знае. — Волфганг се приготви да откаже, но непознатият прибави: — Ще ви заплатя двадесет и пет дуката, когато дойда да сключим сделката, и още двадесет и пет — след завършването.

— А вие сигурен ли сте, че ще ме намерите? Тук се мяркам твърде рядко.

— Ще ви намеря — изрече непознатият със зловещ тон. — Винаги намирам тези, които ми трябват.

Той си отиде, а Волфганг дълго размисля върху тази среща. Днес се чувствуваше не особено добре. Предния ден бе седял много часове на пианото, просвирваше теми от новата си опера и сутринта се събуди с отекли ръце: пръстите му се движеха трудно и го боляха Те наистина си повъзвърнаха подвижността, но Волфганг се разтревожи — нещо със здравето не е в ред. Колкото повече мислеше за тайнствения непознат в сиво и си спомняше мрачния му вид, гробовния глас, вледеняващия поглед, толкова повече му се струваше, че тази зловеща фигура е предвестник на смъртта.

Няколко дни по-късно, на 26 юли, Констанце роди шесто дете, син, което нарекоха Франц Ксавер; датата на раждането му обаче наведе Волфганг на неспокойни мисли. Той бе отсъствувал до 10 ноември и следователно, ако детето беше негово, бе се родило след малко повече от осем месеца бременност.

Ала Констанце сияеше от радост; тя му подаде бебето за целувка, сякаш му поднасяше подарък. Нима можеше в нещо да я упрекне?

Откак бе получил поръчката за реквиема, тежка меланхолия не напускаше Волфганг. След тайнственото посещение на непознатия ръцете и краката му на няколко пъти се подуваха; наистина от ходенето и свиренето на пиано отоците спадаха. Срам го беше да признае на Констанце, но сърцето му беше студено, студено като лед… Струваше му се, че е вкусил нещо отровно и отровата бавно го разяжда.

Навярно подозренията витаят в главата му, защото е силно преуморен? Може ли да я обвини, щом няма доказателства? Това ще прозвучи глупаво, нелепо. И Щанци никога няма да му прости.

Бебето така буйно шаваше в ръцете му, че Волфганг едва не го изпусна. „Това е здравичко — помисли си той, — то ще живее.“

През следващата седмица непознатият не се появи. Волфганг възобнови работата над „Вълшебната флейта“ и неочаквано получи още една поръчка. Леополд II, чиято коронация след възкачването му на престола на Свещената римска империя се състоя във Франкфурт, трябваше сега да се короняса в Прага за император на Бохемия. Тамошната аристокрация, на която бе възложено да организира предстоящите по случай коронацията тържества и да постави една празнична опера на сцената на театъра, си спомни успеха на Моцарт в Прага и се обърна към него е молба да напише опера по избран от нея сюжет.

Либретото на „La clemenza di Tito“ („Милосъртието на Тит“) възхваляваше римския император Тит за проявеното от него милосърдие и великодушие към хората. Сюжетът се стори на Волфганг предвзет, излишно показен. Подобен сюжет обаче напълно отговаряше на вкуса на аристокрацията в Бохемия, щеше да погъделичка и самолюбието на Леополд. Заедно с предложението Моцарт получи и двеста дуката, така че да не може да откаже.

— И те са прави — рече той на Констанце, — нямам време дори да си помисля. Остават ми двадесет и осем дена за всичко: да напиша партитурата, да отида до Прага, да репетирам операта с певците и да се погрижа всяка нота да е на място. — А когато Констанце му напомни, че той и без това има работа до гуша, не й възрази нищо.

За четиринадесет напрегнати дни, през които Волфганг често оставаше над партитурата по цели нощи, той успя да завърши двадесет и шестте вокални партии на новата опера. Като остави децата на грижите на госпожа Вебер, Волфганг се приготви да замине за Прага е Констанце и Зюсмайер, който трябваше да пише за „Милосърдието на Тит“ сухите речитативи44.

Няколко часа до заминаването за Прага, когато Волфганг, преди да подреди листата на партитурата, излезе навън да подиша чист въздух, към него се приближи непознатият в сиво с такъв вид, като че ли отдавна го беше чакал, и връчи на Волфганг обещаната предплата с думите:

— За да скрепим нашата сделка.

— Откъде научихте, че заминавам? — възкликна Моцарт.

Непознатият загадъчно се усмихна и не пожела да отговори. Антон Лайтгеб беше се заел с тази мисия заради приятеля си граф Валзег. Валзег беше собственик на къщата, в която живееше Пухберг, знаеше от търговеца как вървят работите на Моцарт и къде се намира той. Но графът не повери никому освен на Лайтгеб, че реквиемът му е нужен за увековечаване паметта на покойната му жена, умряла същата година. Пухберг му бе разказал каква крещяща нужда има Моцарт от пари и Валзег реши да представи съчинението на композитора за свое. В онези времена такива случаи не бяха редки. Валзег искаше да смае всички с композиторския си талант. Лайтгеб, когото той избра за посредник, подхождаше идеално за такава роля. Той обичаше да си придава тайнственост и ако потрябва, да посплаши хората. Реквиемът, поръчан при толкова загадъчни обстоятелства, ще стане по-прочувствен, тържествен и мрачен, увери той композитора с театрален маниер.

— А къде да предам готовото произведение?

— Като науча кога ще бъде готово, сам ще дойда за него.

— Но следващите две седмици ще прекарам в Прага, а като се върна, ще трябва да завършвам друга опера — постановката е насрочена за след месец.

— Това също ми е известно. — Непознатият се втренчи в Моцарт с решителен поглед. — Надявам се, вашият реквием ще прозвучи благочестиво, всякакви мирски страсти в него биха били неуместни. Иначе ще имаме лоши последствия.

89

Премиерата на „Вълшебната флейта“ се състоя на 30 септември, както беше предвидено. Но за да успее навреме, Волфганг трябваше да извърши огромна работа.

И ето сега упътил се зад кулисите, за да провери готовността на състава, понеже сам той щеше да дирижира премиерата, Волфганг размишляваше дали „Вълшебната флейта“ ще бъде постигната от същата участ, както „Милосърдието на Тит“. Написана по случай коронацията, операта и досега се играеше в Прага и макар че тържествената, изразителна музика напълно отговаряше на сюжета, публиката посрещна „Тит“ равнодушно. Съпругата на императора, испанка по произход, която не харесваше „Сватбата на Фигаро“, възмутила я със своята дързост, нарече „Милосърдието на Тиг“ „немски боклук“ и мнението й бе широко подето, макар самият Волфганг да смяташе, че в тази опера има места, които могат да се мерят с най-добрите му постижения.

Той се забави зад кулисите да погледа публиката, събрала се в залата, и тогава за миг му стана страшно. Сцената в театъра на Шиканедер изглеждаше бедна: декорите любителски: когато откъм реката подухнеше вятър, дотук достигаше воня; трудно се идваше до този малък, тесен театър, намираш се в грозното предградие Фрайхаус. Видя Констанце, която седеше в една ложа с ван Свитен, Вецлар и Пухберг, но императора го нямаше, не присъствуваше и почти никой от аристокрацията. Тукашната публика силно се различаваше от онази, която присъствуваше преди на премиерите му. Тези хора очакваха да видят чудеса и трикове. Но той беше писал операта си така, че всяка ария строго съответствуваше на характера на героя и на сюжета, както той го разбираше, а съвсем не заради евтините театрални ефекти.

Шиканедер развълнувано попита:

— Е, какво е впечатлението ви, Моцарт?

— Театърът е ваш, вие по-добре можете да прецените това.

— Тук не са слушали никога досега такава музика. Тя ту е лека и весела, ту изведнъж става тържествена и величествена, едва ли не църковна. Те ще се смутят. Когато публиката очаква едно, а й поднесат друго, може да се обиди. Надявам се музиката да не погуби пиесата.

Волфганг се усмихна вътрешно. Не беше убеден, че сюжетът притежава някакви достойнства. Що се отнася до музиката, за нея той нямаше никакви съмнения.

— Имате благодарна роля — каза той. — Папагено е чудесен образ, но много се различава от Зарастро.

— Представлението трябва да мине с успех. Не пожалих за тази творба нито опит, нито талант. — Новата му опера ще докаже, че Моцарт си е останал Моцарт въпреки всички несгоди.

Шиканедер сви рамене. Той много се страхуваше да не би Моцарт да се разболее, преди да е завършил партитурата. Последната седмица по време на репетициите Волфганг взе лекарство, за да облекчи болките; често видът му ставаше печален и безучастен, ала въпреки това продължаваше да работи без почивка. А днес пред премиерата очите на композитора пак се оживиха.

Волфганг почука на вратата на гримьорната на Ана Готлиб и веднага се запита разумно ли с да се отбива при момичето. Когато Ана получи ролята на Памина — главната героиня, — тя му поднесе два червени карамфила в малка вазичка и го трогна с този свой подарък. Ана Готлиб бе вече хубавичка седемнадесетгодишна девойка. Той постави вазата на масата в своята къщичка, където последните седмици неуморно работи над „Вълшебната флейта“. На едно от стъблата имаше пъпка, която скоро щеше да се разпукне, и Волфганг усърдно поливаше цветята и ги обръщаше непрекъснато към слънцето, за да останат по-дълго свежи и пъпката да се разтвори. Но карамфилите все пак увяхнаха и скоро съвсем изсъхнаха, а пъпката изобщо не разцъфна. И все пак предаността на Ана му помогна да напише музиката. Макар да обичаше Щанци както преди, това момиче го влечеше неудържимо.

Като видя Волфганг, Ана просия. Той бе купил по пътя за театъра карамфил и сега й го поднесе.

— Това е същата пъпка. Тя все пак разцъфна… „Да ми прости господ тази малка лъжа“ — мислеше си Волфганг. Ана имаше толкова щастлив вид, когато поемаше карамфила от ръцете му.

Девойката притисна цвета до устните си и едва не се разплака от щастие. А после изведнъж го погледна с някаква отчаяна надежда. Навярно сега вече той я обича, нали е станала голямо момиче?

— Вие ми носите щастие, Ана, така беше и със „Сватбата на Фигаро“ — каза Волфганг.

Тя цялата пламна и той изведнъж изпита страстно желание да погали лицето й, да притисне своето до него, да усети нежната й кожа. Но беше два пъти по-възрастен от нея и как можеше да причинява болка на Щанци.

— Вашата музика е тъй трогателна, тъй прекрасна, маестро. Моля бога да ми даде сили да оправдая оказаната ми чест.

— Арията ви „Ах, уви, угасна вече“ ми действува силно и дълбоко.

— Също както и на мен, маестро! — възкликна Ана и му протегна ръка. Но той се престори, че не забелязва това.

— Винаги трябва да бъдете очарователна и да будите възторг у публиката.

Ана го помоли да сложи цветето в една малка ваза на тоалетната й масичка.

— Благодаря ви, маестро, задето казахте, че ви нося щастие; ще запомня думите ви и ще ги запазя в сърцето си, както и този карамфил — за цял живот.

Ана стоеше пред него плаха и зачервена от смущение, а той се любуваше на хубавия й профил и си мислеше колко поетичен глас има тя, кристално чист, и как безупречно го владее. Изпълнен с нежност и състрадание, Волфганг не можеше да си отиде — имаше такава нужда от човек, в чиято преданост да вярва, и за някакъв миг почувствува, че е влюбен в нея. Девойката беше висока колкото него и когато той пристъпи и я целуна по устата, тя потръпна, а очите й станаха така лъчисти — у никоя друга жена не бе виждал такива очи.

Волфганг бързо напусна гримьорната, за да не се поддаде на изкушението.

Той дирижира оркестъра с младежки жар; лиричният глас на Ана, който се лееше приятно и леко, му доставяше голяма наслада. Папагено — Шиканедер — в комичната си роля направи отлично впечатление. Единствената роля, за която Волфганг не се притесняваше — тя непременно ще се хареса. Папагено, който съчетаваше в характера си хитрост и лекомислие, беше напълно достъпен за всяка аудитория. Играта на Шиканедер предизвикваше в залата непринуден смях.

Обаче когато представлението свърши, бурно аплодираха само Шиканедер, останалите актьори получиха ръкопляскания от учтивост.

„Публиката е разочарована главно от това — мислеше Волфганг, — че операта е прекалено наситена със сериозна музика, всички са очаквали да видят стопроцентова комедия и просто не умеят да оценят нещо, неотговарящо на предварителните им представи.“

Щанци веднъж каза на Пухберг, че ако „Вълшебната флейта“ мине с успех, отново ще отиде в Баден — тогава това щяло да бъде по силите им. Волфганг се намръщи — сега може да бъде сигурен, Пухберг няма да даде повече пари. Вецлар бе необичайно мълчалив и на въпроса на Волфганг какво има, отговори:

— Трябва да се върна в армията. Положението във Франция става все по-сериозно и императорът се изказва за намеса във френските работи, за да спаси сестра си, а аз съм един от главните доставчици на оръжие за войската.

Ван Свитен настойчиво помоли Волфганг да прегледа симфонията, която току-що написал; композиторът с неохота взе партитурата — не умееше да отказва. Но ван Свитен бе напълно бездарен и навярно по-честно щеше да бъде това да му се каже без заобикалки.

На другия ден Волфганг отново се залови за реквиема. Тази поръчка както преди го гнетеше и му вдъхваше суеверен страх. Чувствуваше се въвлечен в борбата между светлината и мрака. Имаше моменти, когато му се струваше, че пише реквием за самия себе си, и първата част звучеше не като молитва, а по-скоро като примирение пред неизбежното, в което от време на време прозираше протест. А после изведнъж Шиканедер му връчи петдесетте дуката за „Вълшебната флейта“ и Волфганг пак можа да изпрати Щанци в Баден, за което тя отдавна мечтаеше. Наистина курортният сезон бе свършил, но Щанци твърдеше, че са й необходими бани, и макар че на Волфганг не му се искаше да я пуска, не посмя да се противопостави.

Да замине с нея обаче беше също невъзможно. Освен реквиема имаше да изпълнява още една поръчка — концерт за кларнет и малка кантата за масонската ложа. „Вълшебната флейта“ вече се ползуваше с голяма популярност и Шиканедер казваше:

— Трябва да напишем още една опера. Шиканедер и Моцарт. Скоро ще намеря либрето.

Посещенията във „Фрайхаус театер“ станаха за Волфганг любимо прекарване на времето. Радваха го възторзите на публиката. На едно от представленията, когато Папагено започна да дрънка със звънчетата — всъщност това ставаше зад кулисите, — Волфганг реши да се пошегува е Шиканедер. В момента, когато Папагено направи пауза, готвейки се за мнимото си изпълнение, Волфганг изсвири един арпеж. Това бе тъй неочаквано за актьора, че той трепна, впери поглед зад кулисите и видя там Волфганг. Когато актьорът почна да имитира изпълнение на звънчетата, Волфганг спря да свири и настъпи напрегната тишина. Докато Шиканедер стоеше объркан, Волфганг пак взе няколко тона. Шиканедер изведнъж удари звънчетата и извика: „Хей ти там, престани!“

Салонът се затресе от смях, а Волфганг се радваше: за пръв път публиката разбра, че всъщност Шиканедер не свири и кой е написал тази музика.

След седмица, като научи, че Салиери иска да чуе операта му, Волфганг покани композитора в театъра.

Отиде да вземе с карета Салиери и любовницата му Катерина Кавалиери, примадона в някои от предишните опери на Моцарт, отведе ги в театъра и ги настани в своята ложа. Беше решил да се държи със Салиери любезно и самият Салиери го улесни в това, отнесе се към „Вълшебната флейта“ много възторжено.

Слабият, мургав, темпераментен Салиери твърдеше, че в тази опера всичко му харесва. И каза на Волфганг:

— Театърът е прекрасен; макар и мъничък, той много подхожда за вашата опера, маестро. Чудесно представление!

Италианецът слушаше музиката като омагьосан и след всяко изпълнение викаше: „Браво!“

Като свърши представлението, Салиери благодари на Моцарт, задето бе оказал такава чест на него и на госпожа Кавалиери, и го покани на вечеря у дома си.

Квартирата на Салиери беше на Колмаркт, в същия район, където някога живееха да Понте, Стефани и Метастазио. Стаите бяха просторни, разкошни и много наподобяваха с обстановката си Хофбург: бели стени е ламперия от тъмночервено дърво и позлатени орнаменти, подовете с паркет, прозорците високи до самия таван и във всяка стая кристални канделабри.

Салиери сам се залови да приготви вечерята — той се гордееше с кулинарните си способности, — но почти не хапна от нито едно ястие, макар храната да изглеждаше много апетитна, а настояваше Моцарт непременно да опита от всичко. Госпожа Кавалиери също като домакина почти не вкуси от ястията и повече наблюдаваше, отколкото ядеше.

Волфганг се върна на Раухенщайнгасе много късно, в прекрасно настроение. Вечерта беше минала чудесно, може би Салиери всъщност не е лош човек. Театърът днес се пръскаше от публика и Шиканедер не се съмняваше, че успехът на „Вълшебната флейта“ е осигурен за целия сезон, той каза това в присъствието на Салиери, който непрекъснато аплодираше и възклицаваше: „Прекрасно!“ Наистина в един момент Салиери се стори на Волфганг разстроен и загрижен. И най-неочаквано Волфганг се почувствува зле: зави му се свят, прилоша му, почна да повръща. Дали не бе преял? Цялата нощ не можа да заспи, острите болки в стомаха не преставаха. Призори болката отслабна, но не го напущаше мисълта, че Салиери му е изиграл зла шега. В устата си чувствуваше някакъв особен вкус. Седна да закусва, но отново повърна.

И въпреки всичко трябваше да работи. С огромно усилие на волята Волфганг си наложи да седне на масата и да се залови с концерта за кларнет. Мъчеше се да се държи стоически и да не проявява нервност — това можеше да се отрази на произведението, — пишеше музика с неземна красота.

После отново похапна и този път задържа храната, но тъпата болка в стомаха го измъчваше както преди. С още по-голямо усърдие потъна в работа; концертът за кларнет беше почти завършен, когато Волфганг изведнъж изгуби съзнание. Като се опомни, той много се уплаши. Прати да извикат лекаря и доктор Клосет установи, че припадъкът е следствие от пренапрежение на очите.

— Твърде много работите вечерно време, господин капелмайстор. — А когато болният попита; „Да не би да съм се отровил с нещо у Салиери?“, докторът скептично се усмихна и отвърна: — Всички артисти притежават силно въображение. Не бива да се поддавате толкова на фантазията си. Това е просто преумора. Нуждаете се най-вече от почивка.

— Но аз трябва да пиша, работата не чака.

— Ще почака. А къде е госпожа Моцарт?

— В Баден. Моля ви, не й пишете. Ще се оправя. Да не я тревожим.

Ала как му липсваше някой скъп на сърцето човек! Страшното предчувствие, че загадъчният непознат в сиво е предвестник на смъртта, отново го завладя. Щом научи за болестта му, той веднага ще се яви.

През следващите няколко дена Волфганг старателно се лекува — почиваше колкото може повече, ядеше много предпазливо; болката в стомаха не мина, но все пак бе в състояние да работи. Той дирижира новата си кантата при откриването на една масонска ложа и макар че му се зави свят и можеше всеки миг да припадне, отърва се без произшествие.

Ван Свитен, който бе в залата, се изуми от ужасния вид на Волфганг. Маестрото беше мъртво блед, отслабнал и измършавял дотолкова, че само носът стърчеше на хлътналото му лице. И изглеждаше някак унесен.

— Болен ли си, Волфганг? — попита баронът.

— Да, малко съм неразположен. Ще си почина и всичко ще мине.

— Успя ли да прегледаш симфонията ми?

Беше я видял, но как да каже истината на барона? А после, решил внезапно с чувство на обреченост, че сега вече му е все едно, остава му малко да живее, той каза:

— Прегледах я.

— Хареса ли ти?

— Драги бароне, знаеш колко ценя дружбата е теб.

— Значи, симфонията не ти е харесала. Защо?

— Толкова ли държиш да узнаеш истината?

— Разбира се. Винаги обичам приятелите ми да са откровени с мен.

Волфганг се усъмни, но все пак дръзна да изрази мнението си:

— Моля те, не ми се сърди, но музиката ти, написана с най-добри намерения, е твърде обременена с идеи.

Ван Свитен стоеше, нервно щракаше пръсти и не изричаше нито дума.

— Скъпи приятелю, нямаше да изразя откровено мнението си, ако знаех, че то ще те засегне.

— Не се засягам, просто съм учуден. В тази творба вложих много труд.

— Личи си. Строежът е съвсем правилен.

— Тогава какво й липсва?

— Ето какво: мнозина пишат музика по всички правила на композицията, но използуват чужди идеи поради липса на собствени; други пък имат идеи, но нямат представа как да боравят с тях, как да ги подчинят на себе си. Към последните спадаш и ти. Само, моля те, не се сърди. В критиката, както и в музиката си, трябва да казвам онова, което мисля. Иначе по-добре да мълча и да оставя в покой перото.

— Бих искал да си получа партитурата. Още сега.

Ван Свитен огледа неразтребената му стая; без женски грижи квартирата бе съвсем занемарена. В неодобрителния му поглед Волфганг ясно прочете присъдата. Баронът беше известен като педант. Ако Волфганг беше имал някакво желание да сподели с приятеля си умората, измъчващите го болки, припадъците, сега това желание се изпари. Вместо съчувствие баронът просто ще му се присмее. Но като връщаше на ван Свитен симфонията, Волфганг пламенно изрече:

— Драги бароне, в името на нашето приятелство те моля да запазиш за мен добър спомен. Бог ми е свидетел, че мечтаех да ти доставя не по-малко радост, отколкото ти си доставил на мен.

Чак когато затвори зад ван Свитен вратата, Моцарт даде воля на напиращите сълзи.

Вече не можеше да ходи в театъра. Йозеф Динер, съдържателят на гостилничката, където често обядваше, му пращаше храната вкъщи и понякога сам навестяваше композитора, докато последният мъчително се трудеше над реквиема. Волфганг живееше само със супа и вино — единственото, което приемаше, — но болките го мъчеха както преди. Нужни му бяха невероятни усилия, за да не превърне реквиема в отчаян плач, но той призоваваше на помощ всичката си воля, с която винаги така се гордееше, и държеше музиката в своя власт. Неговият бог трябва да бъде милостив.

А самият той не трябва да прекратява работата — ако се откъсне от нея само за миг, вече няма да може да я продължи. Волфганг пишеше на Щанци нежни писма, макар че и в тях прозираше тъга. Той знаеше, че силите му няма да стигнат задълго, ала първата половина на реквиема наближаваше своя край. Ако се появеше тайнственият непознат. Моцарт щеше да усмири гнева му, като му предаде поне половината.

Писмото на да Понте, преселил се в Триест след изгонването му от Виена, беше съвсем неочаквано. Да Понте пишеше:

Очите на Волфганг се замрежиха от сълзи, не можеше да чете. Нервите му бяха така разстроени, че сега плачеше при най-малък повод. Отговора до да Понте обаче обмисли внимателно, стараейки се да пише спокойно и колкото може по-откровено:

Когато Волфганг излезе да подаде писмото, мрачният непознат вече го чакаше.

— Закъснявате, Моцарт! — сърдито рече той. — Къде е реквиемът?

— Готов е почти наполовина.

— Само наполовина! Не мога да чакам дълго.

— Значи, следващата ви жертва ще съм аз. Непознатият нищо не отвърна, само се усмихна зловещо.

— Ще положа усилия да завърша реквиема до края на месеца.

— Непременно. Не мога да чакам повече.

Изпратил писмото за да Понте, Волфганг, залитайки, се довлече до странноприемницата на Динер и си поръча вино. Донесоха му, но той не го докосна; седеше, закрил очи с ръце, като че се мъчеше да прогони преследващото го видение.

Динер попипа челото на клиента си, то гореше. Изпрати един сервитьор при балдъзата на композитора, Софи Веберови живееха наблизо, да й съобщи, че Моцарт е сериозно болен; после настани Волфганг в една карета и го отведе вкъщи.

Там го сложи на леглото и прати за доктор Клосет. Волфганг избъбри:

— Днес не пия, Йозеф. Нищо не ми трябва вече, само аптекари и доктори — и изпадна в безсъзнание. Динер запали печката. Беше ноември и стаята бе ледено студена. Нищо чудно, че господин капелмайсторът така се е простудил.

90

Волфганг дойде в съзнание и видя седящите край постелята му Констанце и Софи. За миг изпита досада — защо са извикали Констанце, защо да я тревожат? Но веднага след това се зарадва — тя му бе липсвала през цялото време.

— Къде са Карл и Франц? — попита той.

— У майка ми — отвърна Констанце. — Не се тревожи за тях.

Констанце е отвела децата от къщи; сега Волфганг разбра, че е тежко болен.

Няколко дена беше в безсъзнание. Трябва ти пълен покой. Опита се да се надигне от леглото и да целуне Щанци, но нямаше сили за това, а тялото, ръцете и краката му бяха отекли. Тъпата болка в стомаха и сега се обаждаше. Но най-лошото от всичко бе крайната му отпадналост.

Констанце целуна Волфганг и каза:

— Защо не ме извести по-рано?

— Не исках да те тревожа.

— Но нали като не знам, е още по-лошо?

Посегна да я прегърне и не можа — целият беше подпухнал.

— Ще ти ушия нощна риза, с нея ще ти е по-удобно.

— Иска ми се да се преместя във вестибюла. Там ще гледам улицата и ще слушам как пее нашето канарче Това ще ми помогне в композирането.

— Доктор Клосет ти е забранил да работиш, трябва само да почиваш.

— Ще имам доста време за почивка. Може ли да се преместя още сега?

Волфганг се опита да стане, да отиде сам във вестибюла, но от слабост не можеше да се крепи на крака. Жилището им от пет малки стаи сега му изглеждаше огромно като Шьонбрун — толкова изтощено бе тялото му. Ала когато преместиха леглото до един от прозорците с изглед към улицата и го настаниха в него, Волфганг се почувствува по-добре. От прозореца се виждаше цялата тясна и тъмна уличка Химелпфортгасе, която излизаше на Раухениайнгасе срещу самия прозорец, а като се наведеш от него, можеш да видиш стената на ресторанта на Ян, където даде последния концерт.

Следващите няколко дни той поработи над реквиема със Зюсмайер. Ръцете му отекоха още повече, вече не можеше да държи перото и почна да диктува на ученика си партитурата. „Сериозният, мрачен Зюсмайер никога не ще стане втори Моцарт — размишляваше Волфганг, — но пък е добросъвестен музикант.“

Зюсмайер си мислеше: напразно господин капелмайсторът постоянно твърди, че го е отровил Салиери. Доказателства нямаше никакви, Салиери е композитор, който се ползува с огромен успех, защо да извърши толкова неразумна постъпка? Моцарт е твърде непрактичен човек. Миналата зима, когато за пръв път доведоха Зюсмайер при композитора, той не спря да танцува с жена си из стаята, а на въпроса защо прави това, отвърна: „Сгряваме се, тук е ужасно студено, а нямаме пари за дърва.“ Какво чудно тогава, че се е разболял? Маестрото е много нехаен с парите и като се мъчи да изкарва препитанието си, твърде напрегнато се е трудил. Последните седмици, работейки над „Милосърдието на Тит“ и „Вълшебната флейта“, Моцарт писа музика тридесет и пет дена, без да спре. Зюсмайер точно бе пресметнал дните, той помагаше на господин капелмайстора; това можеше да му послужи за в бъдеще — само от тези съображения се бе наел да помага. Той навярно никога няма да стане Моцарт, но до такава бедност също не ще стигне. Като ученик и последовател на Моцарт веднага ще си създаде име след смъртта на господин капелмайстора.

Напрегнатата работа над реквиема изтощи Волфганг. Той съвсем загуби сили, но когато в стаята влезе Констанце — да разбере дали не трябва да извикат лекаря, — се опита да си придаде весел вид, за да разпръсне страховете й, ала припадна. Като се свести, Волфганг видя доктор Клосет и развълнувано извика:

— Отрови ли са ме, нали, докторе? С лоша храна? Салиери.

— Глупости! Вече ви казах, дошли сте до пълно изтощение.

— Но аз имам такива болки в корема!

— Всички болести се локализират в корема.

— Нищо чудно, че така ми се гади — въздъхна Волфганг. — Какво ли не е трябвало да меле стомахът ми!

— Преди всичко трябва да се опитаме да понижим температурата.

„Навярно докторът е прав“ — помисли Волфганг.

Лекарствата, предписани от Клосет, намалиха температурата, болката в стомаха отслабна или може би той просто свикна с нея. Няколко вечери, легнал в легло го, Моцарт поставяше часовника на гърдите си и следеше кое действие на „Вълшебната флейта“ се играе в момента. Операта имала огромен успех, така твърдеше Щанци, но Шиканедер не се появяваше с обещаните дукати. Постепенно Волфганг придоби навика да гледа часовника и да си говори:

— Почна увертюрата. Сега Тамино е на сцената, а ето след него и Папагено. — И Волфганг се опитваше да изтананика първата песен на ловеца на птици, но глас почти не се чуваше.

Обаче и това развлечение почна да го уморява, сега вече за нищо нямаше сили. Температурата отново се покачи и на 28 ноември доктор Клосет извика за консулт доктор фон Салаба.

Фон Салаба, главен лекар на Централната виенска болница, учуди Волфганг с младостта си и въпреки това Клосет, доста по-възрастен от Салаба, се отнасяше към колегата си с явно уважение.

Никой не съобщи на Волфганг до какво заключение са стигнали лекарите, но Щанци изглеждаше много уплашена. Пак започна повръщането, стомахът не приемаше никаква храна и на Волфганг му се струваше, че вече е с един крак в гроба.

Все пак сутринта в неделя, 4 декември, когато трябваше да дойдат няколко певци, за да изпълнят част от реквиема, Волфганг се почувствува малко по-добре, макар и след една ужасна нощ.

Покрусената от скръб Констанце едва се държеше на крака. Състоянието на болния е безнадеждно, заявиха лекарите, имал тежка форма на коремен тиф, а Зюсмайер, който се появи този ден да помогне на певците в изпълнението на реквиема, каза на Констанце, когато тя му съобщи диагнозата на лекарите:

— Един мой роднина умря със същите симптоми като на господин капелмайстора, а докторите твърдяха, че страдал от бъбречно заболяване. Само, моля ви, не му споменавайте за бъбреци, да не заподозре отново, че е отровен.

— Това подозрение не му дава покой. Бихте ли извикали сестра ми?

Когато се яви Софи, до леглото на Волфганг седяха трима музиканти и заедно с него пееха реквиема. Волфганг изпълняваше партията на алта и като че се беше поободрил.

Констанце отведе Софи в друга стая и уплашено прошепна:

— Слава богу, че дойде. Миналата нощ му беше така зле, че си помислих: няма да доживее до сутринта. Остани тази вечер — ако му стане пак така тежко, може да умре през нощта. Поседи до него, моля те. Той толкова те обича!

Софи с мъка се овладя и отново влезе в спалнята. Волфганг вече не пееше — гласът окончателно му изневери, така унил Софи го виждаше за пръв път. Музикантите успокояваха болния, обещаваха да дойдат пак другата неделя и да продължат от мястото, докъдето бяха стигнали, но Волфганг отблъсна нотните листове и прошепна през сълзи:

— Аз съм нищо, нищо! Без музиката съм нищо! — Забелязал Софи, той й направи знак да седне до него и рече: — Софи, мила, колко е хубаво, че дойде. Остани днес у нас, трябва да видиш как умирам.

— Ти просто си угнетен. Това е естествено. След такава ужасна нощ!

— Вкусът на смъртта ми е вече на езика, Софи. Кой ще се грижи за Щанци, когато няма да ме има?

Късно вечерта състоянието му силно се влоши. Констанце помоли сестра си да отиде до черквата „Свети Петър“ за свещеник. Но нито един свещеник не пожела да тръгне с нея. Моцарт е масон, казваха те, езичник. Софи не можеше да повярва на това. По-благочестив човек от Волфганг тя не познаваше, той никога не избухваше, дори когато бе ядосан. Накрая тя все пак успя да склони един млад свещеник, любител на музиката, да дойде с нея. Когато двамата влязоха в къщи, до леглото на Волфганг седеше Зюсмайер. Партитурата на реквиема лежеше върху завивката и Волфганг напътствуваше ученика си как да завърши реквиема след смъртта му. После, като помоли свещеника да почака малко, той прошепна на ухото на Констанце:

— Не съобщавай никому за моята смърт, преди да си казала на Албрехтсбергер да се опита да получи мястото ми в катедралата „Свети Стефан“. То си е негово. Той е роден за органист и неведнъж прекрасно е свирил по време на служби.

Волфганг чувствуваше, че свещеникът го гледа неодобрително, макар че го помаза изобилно с миро.

Лежеше, измъчван от болки, и Зюсмайер възкликна:

— Трябва да извикаме Клосет! Докторът ще облекчи страданията му. Госпожо Моцарт, знаете ли къде да го потърсим?

Констанце от скръб не можеше да изрече нито дума. В състояние на полуприпадък тя трябваше да се оттегли в стаята си и да полегне. Волфганг с мъка изрече:

— Докторът сега е в театъра. Слуша „Вълшебната флейта“. Дадох му билети да отиде със своя колега, комуто също съм задължен. Папагено ще му хареса. Докторът не е музикален, но Папагено се харесва на всички. Софи, къде е Щанци?

— Отиде да си полегне.

Зюсмайер хукна за Клосет.

— Да не е болна?

— Трябва да си отпочине. Миналата нощ почти не спа.

— Зная — печално изрече Волфганг. — Всичко това е заради мен.

— Съвсем не. Но ти беше много зле.

— Какво ти зле, аз умирам, Софи, умирам. — Сега, когато животът му бе достигнал своя край, така му се искаше да почне всичко отначало! — В моя сейф лежат партитурите на трите ми последни симфонии. Гледай да ги запазиш. Може би някога ще дочакат изпълнение.

Той потъна в някакъв странен свят, където всички познати изглеждаха чужди, дори татко и мама. И затвори очи, за да се избави от този кошмар. Откак легна болен, нито веднъж не дойдоха да го навестят Пухберг, Вецлар или ван Свитен. Но това не е толкова важно. Той дори не можеше да си спомни всичко, което беше написал. Нали животът е по-силен от смъртта? Неговата музика доказа това.

После чу как Зюсмайер казва на Софи — за щастие слухът му бе все още незасегнат:

— Доктор Клосет не искаше да дойде, преди да свърши операта.

— Аз пък мислех, че изобщо няма да дойде — рече Софи. — Къде е той?

— Мие си ръцете. Бои се да не прихване някоя зараза.

— Зюсмайер — избъбри Волфганг, — много ли хора имаше на „Вълшебната флейта“?

— Пълно беше. Както винаги. Постоянно бисираха певците. И викаха: „Браво, Моцарт!“

На Софи й се стори, че Волфганг се усмихна, но дали наистина беше така?

Зюсмайер премълча как го бе възмутил доктор Клосет — отказа да напусне театъра, преди да е свършило представлението. Операта на Моцарт бе заинтригувала доктора, а на самия композитор той смяташе, че вече не може да се помогне.

Волфганг видя как се наведе над него Клосет. Докторът слагаше на пламтящото му чело студени компреси, а на него му се струваше, че го разпъват на кръст — страшната болка в гърба го пронизваше като с нож. Пей по-силно, любов моя, пей по-силно! Всички твърдяха, че най-лошото на света било да си сляп, но не е вярно, най-важното е да можеш да чуваш. Той вече виждаше пред очите си всичко размазано, ала не бе очаквал, че ще изгуби и слуха си. Сега разбра какво е смъртта. Тишина.

Клосет увери Софи, че студените компреси ще понижат температурата и ще облекчат болките на Волфганг, ала вместо това Моцарт отново изгуби съзнание. Докторът безнадеждно разтвори ръце: „Медицината е безсилна да му помогне“ — и си отиде.

До леглото на Волфганг седеше Софи — Констанце изнемощяла лежеше в стаята си и Зюсмайер се грижеше за нея, — когато изведнъж тя чу как Волфганг прошепна: — Какво прави светът със своите деца! После устните му конвулсивно затрепериха. Моцарт се опитваше да изпълни партията на тимпаните в реквиема си, повдигна глава, сякаш се вслушваше в ударите им, после извърна лице към стената и притихна. Вече минаваше полунощ, настъпил беше понеделник, 5 декември 1791 година. Часовникът показваше един без пет, когато Волфганг издъхна.

91

Всички грижи около погребението пое Софи — сломената от скръб Констанце съвсем бе отпаднала и не можеше да се привдигне. Вкъщи нямаше нито един гулден и Софи помоли Пухберг да даде пари за погребението и за гроб, но Пухберг отказа. Господин Моцарт и без това доста му дължал, търговецът не искал да му се върнат парите, но не виждал и смисъл да харчи още, след като е изгубил вече толкова много. Вецлар беше в предните части на императорската войска, която чакаше заповед да нахлуе във Франция, за да смаже революцията, и Софи се обърна към най-близкия приятел на Волфганг — барон ван Свитен.

Баронът беше в лошо настроение. Императорът го бе уволнил от длъжността председател на придворната комисия по образованието, с която баронът толкова се гордееше, и макар, както преди, да притежаваше солидно състояние, уволнението означаваше, че на влиянието му в двора е настъпил край. Смъртта на Волфганг наистина силно го разстрои, ала откак Моцарт се произнесе неодобрително за симфонията му, баронът охладня към него.

Той каза на Софи:

— Разбира се, не мога да допусна тялото на моя приятел да бъде хвърлено в някой трап с най-окаяни бедняци. Ще платя погребение трета категория.

Това означаваше най-евтино погребение, но нямаше смисъл да се спори. Когато Софи завърши всички приготовления, ван Свитен й връчи необходимата сума: осем гулдена и петдесет и шест крайцера за погребението и три гулдена за катафалката. „Волфганг похарчи също толкова за погребението на любимия си скорец“ — помисли с болка Софи. Констанце покорно се съгласи — тя беше твърде изнемощяла, за да възразява.

Погребението на Волфганг се състоя следобед на другия ден след смъртта му. Малкият ковчег бе изнесен от дома на Раухенщайнгасе, откараха го до катедралата „Свети Стефан“ и го поставиха в параклиса на Светия кръст, който се намираше на север от катедралата. Подир ковчега вървяха само няколко души — ван Свитен, Салиери, Динер, Софи, Ана Готлиб, Албрехтсбергер и Зюсмайер — госпожа Вебер остана вкъщи при Констанце, прикована на легло от силния шок. Денят беше тих и в параклиса както обикновено се намираха монаси и монахини, дошли от провинцията да видят това чудо на християнския свят — най-прочутата катедрала в империята; ала никой от тях дори не обърна глава, когато внесоха ковчега. Погребението е нещо обикновено, а при това по всичко личеше, че е умрял някакъв неизвестен бедняк. За това свидетелствуваха небоядисаният ковчег и твърде скромната процесия.

След опелото отново поставиха ковчега на катафалката и конят потегли към гробището.

Малкото гробище „Свети Марко“ бе създадено само преди пет години благодарение на усилията на паството от катедралата „Свети Стефан“ — за онези, които нямат средства да погребат близките си по-достойно. И когато колата се затресе по едрата каменна настилка на пътя, който водеше към предградието Ландщрасе, след нея вече не вървеше никой. Небето се покри е облаци, предвещаваше виелица, а и да се измине такова разстояние пеша, беше твърде голямо усилие.

В „Свети Марко“ имаше само един гробар. Денят днес се точел съвсем бавно, оплака се той на коларя. И тъкмо завършваше общия гроб.

Този гробар беше стар и малко глух; вече бе наредил много ковчези покрай дългия тесен изкоп. Той обичаше реда във всичко и се гордееше с грижливостта си. Не чу името, но съобрази, че покойникът трябва да е дребен на ръст, то личеше ясно по ковчега, пък е и бедняк, щом погребението му е трета категория. Само такива погребения стават без съпровождачи. Няма кой да го почерпи! Поне един гулден.

Коларят свали ковчега на земята до другите ковчези, след което побърза да си отиде. Той презираше такива погребения. Едва покриваше разходите за коня и колата.

Тялото на Моцарт се озова в общия гроб, където на три реда бяха нахвърляни много други мъртъвци.

Двама души все пак отидоха този ден на гробището „Свети Марко“. Албрехтсбергер, трогнат от грижата на Волфганг за него, пристигна тук, когато ковчегът беше вече заровен. Очакваше да види много карети около катедралата и когато погледът му не откри нито една, изгуби доста време, докато склони някой кочияш да го откара до „Свети Марко“. Трудно намериха и самото гробище. Гробарят вече си бе отишъл, а пазачът рече:

— Днес цял ден погребвахме хора. Откъде да зная къде е заровен вашият приятел?

Беше вече съвсем тъмно, когато Ана Готлиб пристигна на „Свети Марко“ с карета, която успя да наеме с парите, получени за ролята й във „Вълшебната флейта“.

С нея пазачът се отнесе по-иначе тя беше толкова хубавичка и толкова печална, явно е изгубила своя любим, помисли си той, и се постара да бъде внимателен:

— Вашият приятел не е погребан при най-бедните. А къде е този общ гроб, никой не знае. Казвате, че погребението му било трета категория. Това е в един голям парцел, ей там, отвъд кръста. Там днес погребахме много хора.

Ана се озова пред пресния гроб; той се точеше надалеч и тя не можеше да определи къде са пуснали в земята последния ковчег. Всичко стана не така, както тя очакваше. Но Ана го обичаше и знаеше, че винаги ще го обича, независимо че той отблъсна любовта й. Не беше казвал никому груба дума. От момента, в който тя, съвсем малка, се запозна с него, той винаги е бил много внимателен. И колко много знаеше за музиката и за чувствата на хората! Ще разбере ли някой от приятелите му какъв човек са изгубили?

Ана остави на земята едно цвете, макар да съзнаваше, че в декемврийския студ то скоро ще загине. На небето вече имаше звезди, толкова звезди — безброй. Сега те ще блестят над Волфганг, над неговата музика, която й донесе много радост и щастие. И тогава тя заплака. Плачеше за Волфганг, плачеше за себе си, плачеше за всички покойници, завинаги изчезнали от света. А после изведнъж се успокои. Не, той не е изчезнал. Той не може да изчезне, той, с неговата музика, станала неразделна част от нейното същества Може и да е по-добре, че са го погребали точно така, помисли си Ана, сиянието на славата му ще се разпространи над всички безименни покойници, озовали се в общия гроб с него — защото никой сега не ще узнае кой от тях е Моцарт.