Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)

7

Това бе любов от пръв поглед.

Волферл бе очарован от звуците и вида на Виена. Татко нарочно спря край укрепленията, опасващи Виена, за да разкаже на жена си и децата, че тук през 1683 година са били отблъснати турците, след което започнало превръщането на Виена в съвременен град, и че е възможно Фридрих Пруски да не се решава да щурмува града тъкмо заради тези внушителни отбранителни съоръжения, но Волферл забеляза, че никой не слуша татко. Мама изглеждаше унесена, навярно мислите й я бяха отвели в Залцбург, Нанерл завистливо оглеждаше елегантно облечените дами в преминаващите карети, а самият Волферл жадно съзерцаваше този нов свят, стараейки се да не пропусне нищо. Не можеше да се нагледа и наслуша. Възхищаваше го суетнята из градските улици, допадаха му ритъмът и темпото на градския живот, неговата многоликост и оживление.

Татко нае карета и семейството се отправи към първия си адрес в града — странноприемница „Белият вол“, недалеч от Дворцовия площад. Когато минаваха по Грабен — сърцето на Виена, — Волферл, както гледаше тълпата минувачи, която ставаше все по-гъста, възкликна:

— Татко, но Виена е много по-голяма от Залцбург и хората тук са много повече!

— От 1683 година населението се е удвоило — от деветдесет хиляди на почти двеста. Залцбург има само десет хиляди жители.

— Дълго ли ще останем тук?

— Колкото потрябва, толкова.

— А това какво е? — посочи Волферл островърхата кула на някаква църква, която се издигаше в далечината.

— Това е катедралата „Свети Стефан“ — отвърна татко. — Най-старата и най-голямата във Виена. Намира се в центъра на града. Ние ще живеем близо до нея.

Поток от карети бе задръстил целия Грабен, Моцартови се придвижваха едва-едва, но Волферл само се радваше от това — можеше по-пълно да се наслади на града. Въпреки сивото небе и студа, настъпил твърде рано за сезона, на Грабен беше многолюдно. „В Залцбург никой не си показва носа на улицата в такова време“ — мислеше си Волферл. А тук се разхождаха много господа с напудрени перуки и дами в гарнирани с кожа елегантни пелерини. Навсякъде звучаха какви ли не езици и татко му обясни, че във Виена пристигат хора от цял свят. Волферл видя войници на коне в мундири с императорския герб, но не забеляза никакви други признаци на война, макар мама и татко често да говореха, че императрица Мария Терезия воювала с Фридрих Пруски. Каретата спря — да пропусне войниците — и Волферл чу как някакъв човек предлага билети за някакво забавление с фойерверки по дванадесет крайцера.

Волферл машинално попита:

— Татко, мога ли да отида?

— Не.

— Но човекът казва, че децата до девет години могат да минат без билет, ако са придружени от родителите им.

— Аз казах „не“ — строго повтори татко.

Волферл млъкна, но не задълго. Един просяк искаше милостиня, протягаше шапка към седящите в каретите хора и Волферл запита:

— Мога ли да му дам нещичко? Жал ми е за него.

Татко се разсърди, но някакъв елегантен господин от каретата зад тях даде на просяка един крайцер и Волферл се зарадва.

— Деца, бедността е нещастие, проклятие божие — каза татко и Волферл се замисли защо на бог му е потребно да прокълнава някого. Той наказва за лоши постъпки, неведнъж е казвал татко, но проклятието е съвсем друго нещо, прилича на това да си глух. По-страшно нещо от глухотата Волферл не можеше да си представи. Той потръпна от страх и едва не се разплака.

— Какво ти е, Волферл? — попита мама.

Но нима можеше да й обясни?

— Този просяк е лош човек — каза татко, — затова е стигнал до такова положение.

Мама прегърна Волферл, сякаш искаше да го запази от уличната тълпа, а той би предпочел тя да не го прави — така по-зле чуваше онова, което ставаше наоколо. Той добре познаваше всички звуци на Залцбург, но във Виена се оказаха много нови. И го обзе страстно желание да попие всичката тази музика на улиците: хорската глъчка, впечатляващите интонации на разните езици, грохота на колелата по калдъръмената настилка.

— Харесва ли ти Виена, Волферл? — попита татко и нежно го помилва.

— Много!

На входа на странноприемница „Белият вол“ някакъв човек предложи на Леополд:

— Купете си чудотворната реликва! Парченце от кръста на свети Стефан! Само за десет крайцера.

Леополд се смая — нима този нахалник го взема за някакъв прост селяндур?

— Глупави суеверия! — отсече с негодувание той.

Обаче търговецът не се обезсърчи. Той не искаше да изпусне добре облечения господин, опита да му натика в ръцете „Списък на перукерите, шивачите и модните магазини“ и когато той прояви интерес, му предложи и „Подробен и изчерпателен списък на виенските аристократи“, който Леополд купи едва когато търговецът намали цената от двадесет на десет крайцера.

По-късно обаче Леополд се възмути от дръзкия търговец. Списъкът се оказа не по-добър от собствения му списък — дал си бе парите на вятъра. При това семейството се настани съвсем не така, както той очакваше. Квартирата в „Белият вол“ бе ангажирал за тях един приятел от Залцбург, който уверяваше Леополд, че „Белият вол“ е прилична странноприемница, макар да не е скъпа, и при това се намира близо до дворците на влиятелните люде, на чието покровителство може да се разчита. Но тя се оказа само с едно помещение. И в нея нямаше място за малкия преносим клавесин.

Стаята трябваше да се раздели на две половини. Тя се осветяваше оскъдно и беше така студена, че водата в легена замръзваше, а и с тоалетните удобства положението не беше кой знае колко блестящо. Децата взеха да се шегуват по този повод и Ана Мария се присъедини, но Леополд каза, че в случая нямало нищо смешно. Той трябваше да легне в едно легло с Волферл в едната половина от стаята, а Ана Мария и Нанерл се настаниха в другата, на второто легло.

Леополд почти не мигна. Цяла нощ Волферл го блъскал в ребрата, оплака се той на Ана Мария, но това не беше единствената причина за безсънието му. Досега не бе получил вест нито от граф Шлик, нито от граф Херберщайн. Наистина никога не бе разчитал кой знае колко на нечия помощ, обаче подобна обстановка му действуваше потискащо. А за преместване другаде не можеше да става и дума. Бе дал на всички този адрес. Не го ли наказва бог за това, че се опита Да промени съдбата си? При това и времето се случи отвратително, а бе едва началото на октомври. От пристигането им във Виена дъждът не бе спрял нито за миг. На Леополд просто не му се вярваше, че слънцето някога ще се покаже отново.

Когато научи, че императрицата и ерцхерцог Леополд възнамеряват да посетят премиерата на новата опера, Леополд Моцарт реши да използува случая. Така или иначе трябваше да получи аудиенция от императрицата, но веднага си помисли, че опитът да привлече вниманието й може да се прецени като оскърбление на короната. Плати един дукат, което значително надхвърляше обикновената стойност на билетите, и получи място недалеч от императорската ложа.

Императрицата не се появи, Леополд бе много разочарован. Наложи му се да съсредоточи вниманието си върху операта на Глук „Орфей и Евредика“5. Отпърво слушаше скептично, но лека-полека музиката го завладя, което бе известна утеха — поне не си е изгубил напразно времето; музиката не бе лишена от лиризъм. „Волферл непременно трябва да чуе тази опера“ — реши Леополд.

Когато операта свърши и Глук, който дирижираше това представление, се надигна иззад клавесина и застана прав, за да приеме овациите на публиката, Леополд дочу как ерцхерцогът каза на своя адютант:

— Говори се, че във Виена е пристигнало някакво момченце, което свирело на клавир6 като възрастен.

Леополд побърза да се прибере в странноприемницата и зачака височайша покана.

Ала покана не последва и за да се поразтуши, той заведе Волферл на „Орфей и Евредика“. Този път не дирижираше Глук, а някой друг; оказа се, че императрицата вече е удостоила с присъствието си операта. Волферл седеше замислен и притихнал.

Това бе първата опера, която слушаше, и тя го хвърли в недоумение. Татко казваше, че в операта имало много действия, а на сцената не ставаше почти нищо: Пеенето обаче се оказа прекрасно. Диапазонът на гласовете бе много широк. Волферл дори не си беше представял, че човек може да взема толкова високи тонове. И после певците никак не пееха фалшиво. В Залцбург такова нещо бе рядкост, дори по време на служба в присъствието на архиепископа. Волферл не разбра същността на операта „Орфей и Евредика“. В нея е показана победата на любовта над смъртта, каза му татко, но за Волферл това беше непонятно. Татко поясни, че Орфей и Евредика всъщност били само духове.

— Свети духове ли? — попита Волферл.

Татко се усмихна, но не отговори нищо. Започваше второто действие и той искаше Волферл да не пропусне нито един такт. Музиката на Глук на места изглеждаше на Волферл твърде бавна, тя като че застиваше на едно място, но никога преди той не бе слушал толкова мелодични и нежни звуци. Беше като омагьосан. Операта свърши, а Волферл продължаваше да седи на мястото си, макар татко да каза, че във фоайето се продават сладкиши.

Когато татко слагаше Волферл да спи — мама и Нанерл вече спяха в своята половина, — момчето попита:

— А аз ще мога ли някога да напиша опера?

— Навярно.

— Скоро ли?

— Когато се подготвиш. — Глук беше към петдесетте.

— Знаеш ли какво, татко?

— Какво? — Волферл изглеждаше необикновено замислен.

— В операта думите сякаш си пеят една на друга! — Момчето говореше така, като че правеше откритието си за татко. — Едни думи прозвучават красиво, а други им отвръщат още по-красиво, после трети питат, а четвърти им изпяват отговора и после всички дружно ликуват.

От възбудения глас на Волферл се събудиха Нанерл и мама. И дойдоха от тяхната половина да разберат какво е развълнувало Волферл толкова много.

Волферл изпя думите, които му хрумнаха в момента:

— А сега, татко, ти ми отговаряй с думи.

Но преди татко да съобрази какво иска от него синът, Волферл с нисък глас като татко изпя реплика за него, после запя с женски глас:

— Това е мама. — Сетне пък с тънък като на момиченце: — Това е Нанерл. Моля ти се, татко, хайде утре да напишем опера и да я изпеем. Аз мога да пея за три гласа, а вие ще си пеете с вашите. Ще я наречем „Виенска опера“. — Той почна напрегнато да се вслушва в мелодиите, които звучаха в главата му.

— Е, стига толкова мечти! — строго рече татко, но не можа да се въздържи да не попита: — А колко инструменти ще включиш в това произведение с думи?

Волферл назова броя на инструментите, които възнамеряваше да използува. Те бяха точно толкова, колкото бе използувал Глук. „Момчето не само притежава интуиция, но е и наблюдателно — помисли си Леополд, — тъкмо онова, което е нужно на един композитор.“

Волферл попита:

— Татко, а защо с мама не сте направили така, че да се родя във Виена? Нали сте знаели, че това би ми харесало?

— Бог решава къде да се родиш — намеси се Нанерл.

А мама добави:

— Хайде, вече е късно. Време е всички да спим.

— Да — потвърди татко. — Иначе току-виж си се разболял.

— Татко, защо не съм се родил във Виена? — настояваше Волферл.

— Защото твоят дом е в Залцбург — строго отговори татко. — Някога и там ще слушаш опера. А сега лягай да спиш. Не бива да се Уморяваш — ами ако получим ненадейно покана да свирим в двореца?

Възбуден от представлението, Волферл почти не спа тази нощ. В паметта му постоянно възникваха мелодии от операта и той беше горд от себе си. Призори знаеше няколко арии от Глук наизуст.

8

На следния ден децата получиха покана да изнесат концерт. Поканата изхождаше не от императорското семейство, както очакваше Леополд, а от граф Колалто. Леополд се учуди, — не притежаваше препоръчително писмо за това семейство. Пък и се боеше малко от предстоящото изпълнение, защото децата не се бяха упражнявали от момента, в който пристигнаха във Виена. Въпреки всичко той прие поканата веднага: граф Колалто беше един от най-влиятелните благородници в страната.

Когато излязоха на площада, където се намираше палатът на Колалто, Леополд видя прочутата Дворцова църква, построена от йезуитите и една от най-старите във Виена.

— Сега се молете на бога — прошепна той на близките си, защото от хората помощ не може да се чака.

Ана Мария реши, че мъжът й твърде много си отпуска езика. По великолепната мраморна стълба един лакей ги поведе към стаята за музика, почти толкова просторна, колкото Рицарската зала. На Ана Мария много й харесаха високия таван и кристалните канделабри.

Някакъв слаб, изискано облечен човек, застанал до клавесина, им се представи:

— Господин Моцарт, аз съм граф Палфи, приятел на стопанина на дома, граф Колалто. На път за Виена се отбих при граф Шлик и той ме склони да поостана, за да чуя изпълнението на вашите деца.

Леополд забеляза, че младият аристократ носи алансонски7 дантелени маншети, а брилянтовите токи на обувките навярно струваха цяло състояние. Помисли си дали не се е изсилил твърде и отново го обхвана страх.

— Вашите деца ме очароваха, господин капелмайстор — продължи граф Палфи. — Казвам на всички, че трябва да ги чуят.

— Много сте великодушен, ваше сиятелство — отвърна Леополд с нисък поклон.

— Съвсем не. Граф Шлик и граф Херберщайн споделят моето мнение.

Той представи Моцартови на гостите, които влизаха в музикалния салон.

Леополд бе чувал да се споменават доста често имената, назовани от графа: граф Колалто, приближен на императрицата: граф и графиня Тун, принадлежащи към един от най-знатните родове в империята: баронеса Гуденус, известна с покровителството си над музикантите: и граф Хогек, канцлер на Бохемия.

— Моцарт, граф Палфи твърди, че децата ви свирят като възрастни — каза граф Колалто, — но аз смятам, че преувеличава.

И преди Моцарт да успее да отговори, той даде знак на децата да започнат.

Като първи номер те изпълниха един дует, избран от Леополд дуетът беше лек и същевременно много приятен. После децата изпълниха соловите си номера. Нанерл свири с голяма изразителност, но истински завладя общото внимание Волферл.

Баронеса Гуденус го целуна и той изтри с ръка бузата си. Баронесата не му хареса. Бъбреше, докато той свиреше.

Леополд реши, че висшето общество е оскърбено от грубата постъпка на сина му, но графиня Тун каза:

— Господин Моцарт, синът ви свири дори по-добре, отколкото ми описа нашият братовчед, пасаулският епископ. Надявам се, че ще имаме удоволствието още веднъж да послушаме вашите деца.

— С най-голяма радост, графиньо.

— Ще уредим това. Трябва само да изберете удобен за вас ден.

— Колко голямо е вашето момченце, Моцарт? На десет години ли е? — попита граф Колалто.

Леополд се възмути, но отвърна любезно:

— На шест, ваше сиятелство. Само на шест.

— Невероятно!

— Датата на раждането му, ваше сиятелство, е регистрирана в Залцбург.

Графиня Тун помоли Волферл да седне до нея на клавесина и да й покаже как е успял да постигне такова леко туше8 при изпълнение на сонатата от Телеман.

— И аз свиря на клавесин, но съвсем не така добре, както вие — рече тя, сякаш се оправдаваше. Отнасяше се с него като с възрастен. Имаше чудесен, мелодичен глас и беше млада и хубавичка.

Волферл не чу как граф Колалто обясняваше някому, сякаш за да оправдае поведението й:

— Вилхелмине наскоро се омъжи. Съвсем млада е, само на осемнадесет години.

Но в този момент графинята отново заговори с Волферл и напълно завладя вниманието му.

— Волфганг, мелодията на дуета е очарователна. Трогна ме до сълзи. Не помня да съм я чувала досега.

— Написал я е Доменико Скарлати, синът на Алесандро Скарлати Много мелодичен дует.

— Ще ми го изсвирите ли още веднъж, когато дойдете у нас?

— Да, да, непременно, стига да разреши татко.

— Ще разреши, разбира се. Благодаря ви, Волфганг, за прекрасния концерт.

— И аз ви благодаря, графиньо. — Волферл бе готов да изсвири всичко, което пожелаеше тя, толкова му беше симпатична. Да беше по-голям, непременно щеше да се ожени за нея.

Леополд очакваше, че след концерта ще последва оживен разговор за музиката, но граф Колалто вече правеше саркастични забележки за това, че англичаните отнемат на французите колониите им в Америка, макар Франция да е съюзник на Австрия.

Леополд тъкмо се готвеше да се намеси в разговора и да запита не заплашват ли Виена прусаците — в разкошната музикална зала това изглеждаше малко вероятно, — когато лакеят го уведоми, че семейство Моцарт трябва да си тръгва. Никой от гостите още не се готвеше да си върви, но Леополд с нищо не издаде обидата си. Сетне чувството му на огорчение се посмекчи, когато лакеят му връчи фини дантелени кърпички за госпожа Моцарт, великолепно ветрило за малката госпожица, сребърен часовник за момчето и двадесет гулдена за самия него.

Концертът в двореца на Колалто направи впечатление на собственика на странноприемница „Белият вол“. Обикновено Ото Хайнц се отнасяше към гостите си пренебрежително, но графът беше един от най-влиятелните аристократи в империята. Набитият червендалест стопанин предостави на Моцартови по-просторна и удобна квартира и почна да назовава Леополд „негово превъзходителство господин капелмайсторът Моцарт“, от което Волферл го напушваше смях. Той шеговито наричаше сестра си „нейно кралско могъщество госпожица фон Анерл“, а себе си „негова кралска справедливост господин фон Оцарт“ и Леополд не мъмреше сина си — поради това, че няколко лена след концерта у Колалто децата получиха покана да свирят пред императрицата в Шьонбрун.

Леополд писа на Булингер за височайшата милост и го помоли да отслужи в Залцбург четири литургии — по една за всеки от семейството. После се зае с тоалета на Волферл, уверен, че синът му е този, който най-вероятно ще привлече към себе си благосклонно внимание.

Леополд му сложи дантелени маншети, обувки с токи от имитация на сребро, напудрена перука и му закачи нож, украсен със скъпоценни камъни, като на всички придворни, след което Волферл се превърна в мъничък граф Палфи.

В деня на концерта Леополд нае карета, запрегната с четири коня, с кочияш и форейтор9, макар това да струваше доста пари. Децата обаче изпаднаха във възторг от този разкош и се облегнаха на синята тапицерия, сякаш това бе за тях най-обикновено нещо. Ана Мария, примирила се в душата си с разточителството на своя мъж, също се радваше. Минаха по тесните, криви улици в центъра на града, продължиха по Мариахилфещрасе и се озоваха вън от Виена. Всички бяха радостно възбудени.

Пътуването се оказа много приятно и на Волферл му се искаше то да продължи колкото може по-дълго. Но ето пред тях се показа грамадният корпус на Шьонбрун и като видя необикновените му размери, момченцето ахна. Паркът пред двореца беше огромен, а самият дворец още по-голям. Волферл бе смаян от това и възкликна:

— О, колко е грамаден!

— Това е най-големият дворец на света, по-голям от Версай — каза татко. — Две хиляди декара. По-голям от доста градове.

— По-голям и от Залцбург ли?

Татко не отговори. Съзерцаваше задълбочен окръжаващото ги великолепие.

С наближаването на Шьонбрун растеше и почудата на Волфер Дворецът на граф Колалто изглеждаше нищожен в сравнение с резиденцията на Мария Терезия. Минаха през една порта от ковано желязо, покрай два високи обелиска, увенчани с позлатени императорски орли. Колкото наближаваха Шьонбрун, толкова по-грамаден ставаше той. Но отблизо дворецът се оказа мръсножълт, а не ослепително бял, както отдалеч. И това поразочарова Волферл. Въпреки всичко обаче той бе развълнуван.

— Татко, Шьонбрун е много по-голям от резиденцията! — каза той.

— Говори се, че в него има хиляда четиристотин четиридесет и една стаи, а се готвели да пристрояват и още.

— Но за какво са й на императрицата толкова стаи?

— Тя е избрана от бога да брани своя народ и своята империя.

„Интересно дали и бог на небето има също такива дворци“ — помисли си Волферл. Стана му тъжно. Пред този огромен дворец той се почувствува съвсем мъничък. Дворецът беше твърде грандиозен за някакъв клавесин. А отгоре на всичко татко почна да дава последните си наставления на децата и Волферл съвсем оклюма.

— Запомнете — говореше татко — не бива да се обръщате към нейно императорско величество или към членовете на императорското семейство, докато те сами не заговорят с вас.

Наредиха им да влязат от задния вход. Един иконом съобщи на Леополд:

— Чакат ви в Огледалната зала и без да каже нещо повече, ги поведе натам. „Е какво — помисли си Леополд, — от една страна, ни пускат като прислуга, през задния вход, от друга, ни приемат в любимата зала на Мария Терезия.“

Като следваше високомерния иконом през множество разкошни зали в стил рококо. Леополд неволно се възхищаваше от пищното им великолепие. Канделабрите с изящна изработка, позлатените гипсови тавани, богато украсените печки, шест метра високи, паркетните подове, така чисти, че просто да ги лизнеш. Всичко изглеждаше още по-разкошно, отколкото си го бе представял. „Не, мечтата ми е неосъществима — казваше си Леополд, — смешно е да се мисли, че хора, заобиколени от такова великолепие, може да се учудват на нещо. Те ще стъпчат на прах честолюбивите ми стремежи.“

През това време икономът ги въведе в Огледалната зала, а когато Леополд видя императрицата и императора, заобиколени от ерцхерцози и ерцхерцогини, му се стори, че се наговарят против него.

Мария Терезия и съпругът й Франц седяха в средата на залата, останалите стояха прави. Леополд се поклони колкото можеше по-ниско и като обгърна с поглед огромното помещение, се усъмни дали някой ще чуе изпълнението на децата — толкова малък изглеждаше тук клавесинът. „И все пак — помисли си той, — къде другаде, ако не тук, трябва да се изпълняват Телеман и Скарлати?“ Огледалната зала беше по-голяма дори от Рицарската и в нея имаше седем великолепни огледала, високи от пода до тавана, каквито Леополд за пръв път виждаше. Стените бяха в пастелен златистобял тон, имаше и два чудесни канделабъра. Леополд се надяваше, че децата се вълнуват по-малко от него.

Волферл и Нанерл направиха реверанс пред императрицата и тя, като се обърна към Леополд, каза:

— Момченцето е още съвсем мъничко. Моцарт, на колко години казахте, че е то?

— На шест, ваше величество. На малко повече от шест.

Лицето на Мария Терезия изрази недоверие.

Сред тълпата зад гърба на императрицата и императора Леополд забеляза граф Шлик и граф Палфи, но те не дадоха вид, че го познават. „Всички придворни очакват нейното мнение, при това недоброжелателно“ — мислеше си той.

И тогава императрицата каза:

— Моцарт, от много места чухме за таланта на вашите деца. От граф Шлик, от граф Палфи, от Тунови. Бихме искали да мислим, че те не преувеличават.

— Ще положим всички усилия, ваше величество. — Леополд молеше бога слуховете за интереса й към музиката да се окажат верни. Говореше се, че Мария Терезия имала хубав глас и че я бил обучавал Вагензайл, учител по музика при императорското семейство, когото Леополд ценеше. Но гледайки императрицата, студена и величествена. Леополд не виждаше нищо освен ослепителния блясък на брилянтната диадема в нейните коси и помнеше само, че пред него е именно тя, Мария Терезия, успяла да даде отпор на такъв могъщ пълководец като Фридрих Пруски. Обзеха го лоши предчувствия.

— Започвайте! — повелително рече императрицата.

На Волферл императрицата веднага му се хареса. Тя приличаше на мама. Двете бяха почти връстнички, само че императрицата бе малко по-пълна, но със същата приятна руменина и живи сини очи. Макар когато й представяха момченцето, тя да изглеждаше строга. Волферл забеляза как погледът й стана по-топъл, щом се обърна към своите деца, някои от тях не по-големи от самия него, и как нежно се усмихна — съвсем като мама. И после нали татко казваше, че във Виена трябва да се хареса тъкмо на императрицата.

Неочаквано за себе си Волферл се усмихна на Мария Терезия и тя неволно му отвърна с усмивка.

Татко настани сина си на стола до клавесина, редом с Нанерл. На Волферл това не му хареса. Нали е достатъчно голям, за да се качи на стола сам — на татко просто му е нужно да покаже колко мъничък е той. Татко нервничеше — ръцете му трепереха. „А моите, не — изпита желание да извика Волферл. — Аз никога не се вълнувам, когато свиря.“

Дуетът се хареса на всички. Дойде ред Волферл да свири соло и Мария Терезия изведнъж предложи най-малкият й син, ерцхерцог Максимилиан, почти връстник на Волферл, да обръща страниците.

После императрицата съжали, задето се е разчувствувала и е допуснала да постави един хабсбург наравно с човек от простолюдието, но тя така се гордееше с музикалните способности на децата си! Обаче съзнанието за нейната непоследователност само я раздразни и когато императорът каза: „Макс е твърде малък“, тя възрази:

— Той е на толкова години, колкото и този Моцарт.

Малкият ерцхерцог седна до Волферл и Леополд въздъхна с облекчение — момчето навярно си знае работата. Мария Терезия слушаше внимателно. С внимание слушаха и всички останали. Леополд се радваше, че му е хрумнала мъдрата мисъл да включи в програмата соната от Вагензайл — любимия музикант на императрицата. Изведнъж Волферл спря, посочи с пръст малкия ерцхерцог и обяви:

— Той само ми пречи. Не е ли тук господин Вагензайл? Той разбира. Ще може правилно да обръща страниците.

Мария Терезия пламна от негодувание и Леополд помисли, че ще заповяда да се прекрати концертът. Но Волферл отново й се усмихна, сякаш й казваше, че те двамата с нея разбират каква е работата, и тя даде нареждане да извикат Вагензайл, който в една от съседните стаи преподаваше урок по музика.

Като се обърна към Вагензайл, Волферл бе самата учтивост:

— Господин Вагензайл — каза той, — изпълнявам една от вашите сонати. Ще бъдете ли така любезен да ми обръщате страниците?

Учителят по музика — а той бе на средна възраст — погледна императрицата и тя кимна. Когато Волферл завърши изпълнението, Вагензайл каза:

— Ваше величество, момченцето е чудесен музикант.

Но тук в разговора се намеси императорът:

— Моцарт, това ли е всичко, на което е способно момчето?

— Волфганг умее още да импровизира, ваше величество.

Императорът пристъпи до клавесина, където седеше Волферл, изпълнен с нетърпение да продължи.

— Момченце — каза той, — да свириш, когато гледаш клавиатурата, е най-простата работа; сега опитай да не гледаш в нея.

— Добре, ваше величество. Какво искате да ви изсвиря?

Императорът метна върху клавишите дантелената си кърпа с императорския вензел и рече:

— Изсвири същото, което изпълни.

— Ваше величество! — възкликна Леополд. — Но това няма да бъде импровизация!

— Нищо, татко, ще го изсвиря — каза Волферл и преди да му попречат, изсвири цялото произведение от начало до край, без да маха кърпата.

— Изумително точно! — рече Вагензайл. — Поразително!

— Сега го изсвири с един пръст! — заповяда императорът.

Волферл го изсвири.

— А сега импровизирай!

— В чий стил, ваше величество?

— Просто импровизирай.

— Това е твърде лесно, ваше величество. Чий стил предпочитате — на Телеман или на Хасе?

Като не знаеше как да отговори, императорът безпомощно се огледа за Вагензайл и учителят пожела:

— Ако можеш, изсвири моята соната в стила на Телеман. Волферл обаче не се ограничи само с Телеман и премина на Хасе.

— Може би знаеш още някакви фокуси, момченце — измърмори императорът.

— Той не е магьосник — каза императрицата. — Той си е още дете, макар да е мил и талантлив; дете, което изпълни всички твои молби, въпреки че някои от тях нямаха нищо общо с музиката.

— Но ти нали остана доволна, Мария?

— Не е там работата. — Сега това беше истинската императрица, която макар да обичаше съпруга си и да имаше от него шестнадесет деца, никога не делеше с него властта. — Франц, момченцето е уморено, то трябва да си почине. — После се обърна към Ана Мария и каза по-меко:

— Госпожо Моцарт, навярно вече му е време да си ляга.

— Да, ваше величество.

— Щастлива сте с вашите деца, госпожо Моцарт. — Бог ни изпрати това щастие, ваше величество. — Момченцето свири достатъчно. Вече има нужда от мама.

— Благодаря ви, ваше величество. — И мама прегърна Волферл. Като реши да покаже, че обича не само една мама, малчуганът чевръсто се настани в скута на Мария Терезия, целуна я по бузата и рече:

— Искате ли да ви кажа една тайна?

— Каква тайна?

— Аз много, много ви обичам.

Мама ужасена застина на място. Настана мъртва тишина.

— Ти ни обичаш толкова, колкото музиката ли, дете мое? — попита Мария Терезия.

— Да, колкото музиката. — За него това беше най-големият комплимент.

— Благодаря ги, Волфганг. — Тя свали момченцето от коленете си и го предаде на майката.

Волферл се натъжи. Мария Терезия имаше удобен, голям скут, а на него така изведнъж му се приспа! Той никак не забеляза, че всички окръжаващи изведнъж се настроиха благосклонно към него. Беше уморен. Когато дойдоха до каретата. Волферл чу как татко разочаровано прошепна на мама:

— Нито един дукат, дори дантелена кърпа за всичките ни старания. Чувал съм, че е скъперница, но все пак…

Края Волферл не чу, защото неудържимо се прозина. Нанерл го гледаше презрително, задето едва държеше очите си отворени, но на него му беше все едно. Бе прекарал такъв чудесен ден. Каретата потегли, мама го взе на ръце и в този миг той направи удивително откритие: мама и Мария Терезия го прегръщаха по един и същ начин. Когато пристигнаха пред странноприемница „Белият вол“, Волферл сладко спеше в ръцете на мама.

9

След великолепието на Шьонбрун скромната странноприемница се стори на Леополд направо отвратителна. Минаваше ден след ден, никой не си спомняше за Моцартови и бащата падна духом. Но когато вече окончателно се увери в това, че Мария Терезия само си лава вид, че обича музиката, посети ги граф Майр; той заяви, че е изпратен от самата императрица. Леополд се зарадва на собствената си предвидливост: всеки ден си слагаше най-хубавата перука, жилетка и черни копринени чорапи — както се обличаха аристократите.

— Значи все още сте във Виена, господин Моцарт — каза граф Майр.

— А вие мислехте, че вече сме заминали, така ли, ваше сиятелство?

— Нейно величество изрази желание да останете във Виена, но аз бях твърде зает с разни дворцови работи и се боях да не съм закъснял с това съобщение.

— Нейно величество е много великодушна. В главата на Леополд се въртеше въпросът: „Интересно, докога?“ Той не можеше да остане във Виена повече, ако не им платят поне нещичко за концерта.

— Нейно величество би желала вашите деца да свирят пред нейните.

— Волята на нейно величество за нас е закон.

— Пак в Шьонбрун. Те ще бъдат гости на ерцхерцог Максимилиан и ерцхерцогиня Мария Антоанета.

— Да, ваше сиятелство.

„Но кой ще заплати всичките разноски?“

— Утре следобед. Удобно ли е?

— Утре следобед? Но ние имаме още няколко покани.

— Нейно величество ме помоли да изразя възхищението й чрез този подарък. — Той връчи на Леополд сто дуката. — Изпълнявам също длъжността императорски ковчежник.

— Благодаря ви, ваше сиятелство! — Леополд тържествуваше. Тази сума надминаваше най-смелите му очаквания. — Щастливи сме, че нейно величество е останала доволна от нашето изпълнение. За нас ще бъде чест да свирим пред нейните деца.

Императорският ковчежник си помисли с насмешка: „Моцарт получава тези сто дуката само защото императрицата бе трогната от искрените чувства на момченцето, а това тя никому не би признала.“

— Значи ще можем да ви очакваме утре? — попита той.

— Да, утре, ваше сиятелство! — твърдо обеща Леополд.

— А какво ще стане с другите покани?

— Убеден съм, че никому и наум няма да дойде да възрази срещу желанията на нейно величество.

Граф Майр подаде на Леополд два пакета с дрехи.

— Това за нас ли е? — учуди се той.

— За вашите деца. Подарък от императрицата. Официално облекло за концерта, за да се чувствуват децата ви непринудено в обществото на младите ерцхерцози и ерцхерцогини.

Ана Мария не сподели радостта на Леополд. Той се ласкаеше от изпратения подарък, а тя — не. Леополд писа на Хагенауер и Булингер, съобщи им за стоте дуката и облеклото на децата и помоли свещеника да отслужи още няколко литургии за здравето на Моцартови. Така сияеше, че Ана Мария не посмя да го разочарова — тя смяташе този подарък за милостиня и намек за това, че миналия път децата са били недостатъчно добре облечени.

На другия ден Леополд повика един фризьор да накъдри и напудри перуките. Ана Мария се учуди. Леополд винаги държеше да се правят икономии, а изведнъж такова разточителство! Единственото, което го занимаваше сега, бе външният вид на децата. Той с гордост поглеждаше сина си — момчето има толкова благороден вид с лилавия камзол10, украсен със скъп златен ширит.

— Дрехите на Волферл са ушити от най-финия плат — забеляза той.

На Ана Мария й се струваше, че момчето прилича на марионетка.

— Когато има на кръста си нож, обсипан със скъпоценни камъни, косите му са накъдрени и напудрени, държи в лявата ръка шапката, а дясната е пъхнал в отвора на камзола, Волферл прилича на малък император — прибави Леополд.

Ана Мария се досети, че дрехите на Волферл преди е носил ерцхерцог Максимилиан, а бялата тафтена рокля на Нанерл е била притежание на някоя от дъщерите на Мария Терезия и от това подарените дрехи й опротивяха още повече. Но когато деликатно намекна, че на децата може би са пратили старо облекло, Леополд отвърна:

— Вярвам в благородството на нейно величество.

Странни бяха тези думи от неговата уста — Леополд рядко вярваше в нечие благородство.

— Татко, мамо, погледнете ме! — възкликна Нанерл. — Как прекрасно ми стои тази рокля!

Родителите й трябва поне този път да разберат, че не само Волферл съществува на света. Ала никой не й обърна внимание. Татко довършваше обличането на Волферл, момчето изглеждаше сковано и някак чуждо, а мамините мисли бяха далеч.

Ана Мария не искаше никого да хвали или някак да проявява своите чувства. Изпита желание да бъде сама, да помисли за всичко. В официално облекло децата й изглеждаха съвсем израсли. Мъчеше я предчувствието, че отсега нататък колкото и да бъде ласкава с тях, те никога вече няма да се нуждаят както преди от майчината й любов и закрила. Обаче Нанерл изглеждаше така обидена, че Ана Мария трябваше да каже:

— Да, мила моя, ти си просто прелестна.

Ала на сърцето й бе все така тежко. Леополд напътствуваше Волферл никому да не се хвърля на шията, иначе може да развали вида на костюма си, и казваше, че концертът за децата на императрицата ще им донесе нови лаври, а Ана Мария мислеше: „Всички тези победи крият в себе си зърното на пагубност.“

В Шьонбрун Моцартови бяха посрещнати от граф Майр, който много любезно ги съпроводи през главния вход до Огледалната зала.

Императрицата този път се държеше много по-непринудено. Решила да мине без обичайните церемонии, тя просто представи Моцартови на децата си.

Леополд забеляза, че ерцхерцог Максимилиан е висок колкото Волферл и разбра: Ана Мария е права — синът им носи старите дрехи на ерцхерцога. Освен Максимилиан в залата се намираха още Мария Антоанета, няколко месеца по-голяма от Волферл, осемгодишният ерцхерцог Фердинанд и тринадесетгодишната ерцхерцогиня Йохана — на ръст колкото Нанерл; нейната рокля сега бе облечена от тяхната дъщеря, досети се Леополд.

Неочаквано бе присъствието на престолонаследника ерцхерцог Йосиф. Леополд грижливо се беше готвил за приема и бе научил наизуст възрастта на всичките шестнадесет деца на Мария Терезия, но никак не очакваше да види тук някого от по-големите синове и дъщери. Обаче веднага си спомни, че Йосиф, вече навършил двадесет и една година, се отличава според мълвата с музикални наклонности.

Стройният и сериозен престолонаследник се бе заинтересувал от малкия виртуоз. Неговият баща се бе възхитил от музикалното умение на момчето, майката говореше, че той е очарователен, но Йосиф искаше сам да се убеди. В противоположност на набожната си майка, която презираше Волтер, когото той четеше. Йосиф се гордееше със своето свободомислие.

— Господин Моцарт, казват, че вашият син има забележителен слух — рече Йосиф.

— Верен, ваше височество.

— Мамо, може ли да изсвиря нещо? — каза ерцхерцогиня Мария Антоанета. — Господин Вагензайл и господин Глук хвалят моето изпълнение на клавикорд.

— Ще бъде чест за нас, ваше величество — откликна Леополд; най-малката дъщеря на императрицата, Мария Антоанета, беше най-хубавичката.

— А той да каже дали свиря фалшиво, или не. — И Мария Антоанета посочи Волферл.

— Не, Тоанета! — Мария Терезия изведнъж стана сурова. Да позволи на някого от простолюдието да критикува един хабсбург, би било непростимо.

Тогава, сякаш напук на нея, Йосиф заяви, че иска да свири на цигулка.

Това беше още по-нежелателно. Но да забрани на сина си, Мария Терезия не можеше; Йосиф е неин наследник, бъдещ император.

Волферл рече припряно:

— Аз ще му акомпанирам — и седна на клавесина. Той познаваше сонатата на Телеман, която ерцхерцог Йосиф постави пред него.

Леополд се престори, че не чува това, което възприемаха ушите му — ерцхерцогът беше любител и свиреше като любител. „Макар Йосиф да е бъдещият император — мислеше Леополд, — съвсем е лишен от музикален талант.“ Той обаче не издаваше своите чувства и се надяваше, че и Волферл ще бъде тактичен.

След като ерцхерцогът направи няколко грешки, Волферл спря и каза:

— Вие свирите фалшиво, ваше височество, и цигулката ви направо скрибуца.

Леополд очакваше бурна реакция от страна на ерцхерцога, но вместо това Йосиф рече с усмивка:

— Браво! Най-сетне да срещна един честен човек.

Императрицата също се усмихна, макар че усмивката й се стори на Леополд изкуствена.

— Йосиф — рязко каза тя, — да дадем възможност на Моцартови да свирят сами — нали за това са се учили!

— Ваше величество — възкликна Нанерл, — аз мога да свиря със затворени очи!

— Това е просто фокус — възрази Йосиф, — а можеш ли да изсвириш нещо непознато?

— На прима виста? — Нанерл въпросително погледна татко.

— Защо не, щом това е музика — намеси се Волферл.

— Една соната от Вагензайл. — Йосиф сложи нотите пред децата и попита:

— Позната ли ви е?

— Не — отговори Волферл. — Но ще я изсвирим. Нали, Нанерл?

Нанерл не посмя да каже „не“, но я беше страх. Все пак тя засвири след Волферл и като разбра, че изпълнението им е точно, се поуспокои. При заключителните акорди вече знаеше, че тя и Волферл са изтръгнали одобрението на публиката. Всички, дори най-малките като Мария Антоанета, бяха слушали със затаен дъх; ерцхерцог Йосиф им стисна ръка, което бе голяма чест, а обръщайки се към много гордия татко, го нарече „господин капелмайстор“.

На Волферл много му харесаха виенските сладкиши с бит каймак — почерпи го Мария Антоанета. Тя беше толкова хубавичка и така жива, просто очи да не сваляш от нея! И му предлагаше да види нейния клавикорд — може да му се поиска да изсвири нещо на него, а Волферл си мислеше колко ли е приятно да я целуне.

— Имате ли си ваш парк, където да играете? — попита Мария Антоанета.

— Не. — „А защо ни е нужен“ — помисли си Волферл.

— Ние пък си имаме. Но вие, разбира се, имате ловен парк, нали?

— Не — тъжно отвърна той. Руса, синеока, с нежна кожа и румено лице, тя беше пленителна, особено когато се усмихваше. А сега изведнъж стана много сериозна. Изглеждаше озадачена.

— Имаме най-големия ловен парк в империята. Татко там сега бие елени. А вие обичате ли лова?

Волферл с недоумение сви рамене, по-добре би било тя да му говори за нещо, което му е познато.

— Да вървим, ще ви покажа моя клавикорд — предложи Мария Антоанета.

Тринадесетгодишната ерцхерцогиня Йохана се присъедини към тях, решила, че не бива да ги оставя сами. Волферл, в стремежа си да докаже, че не е малък, опита да върви редом с тях, но несвикнал с лъснатия паркет, се подхлъзна и падна. Йохана се престори, че нищо не е забелязала, но Мария Антоанета дотича при момчето и му помогна да стане, като го утешаваше.

Мария Терезия и мама, тръгнали да търсят децата, дойдоха в момента, когато Волферл казваше на Мария Антоанета:

— Вие сте много добра. Когато порасна, ще се оженя за вас.

Учудена, Мария Терезия попита защо.

— От благодарност — отвърна Волферл — и още за това, че е добра към мен. Сестра й не пожела да ми помогне, а тя ми помогна.

Оставиха децата на грижите на една придворна дама и императрицата посочи на Ана Мария едно кресло. Ана Мария бе изумена от нейната благосклонност. Самата императрица, разбира се, седна в по-високо кресло, с величествено като на трон облегало, но, общо взето, двете седяха почти като равни.

Мария Терезия се бе заинтересувала от малкото момче. Тя разбираше, че бащата няма да даде откровени отговори на нейните въпроси, струваше й се, че той доста експлоатира момчето, но Ана Мария й хареса, според нейните представи това бе типична добра немкиня матрона. Дружелюбно, доколкото позволяваше положението й, тя попита:

— Кога се прояви това?

— Кое, ваше величество?

— Неговата надареност, очарование, способности.

— Не зная. — Ана Мария отвърна очи към лъснатия паркет, блестящите канделабри, изящните огледала, после отново погледна императрицата. Срещна окуражителната й усмивка — усмивката, на майка и в същото време прозорлива господарка, която сам бог е облякъл с власт — и изведнъж изрече въпроса, който години вече не й даваше покой:

— Ваше величество, откъде има той това?

— Кое „това“? — Този път озадачената беше Мария Терезия.

— Гениалността. Нали той наистина е гениален, ваше величество.

— Само защото така добре свири за възрастта си ли? — Мария Терезия снизходително се усмихна.

— Не, ваше величество, не само за това. Колкото до музиката, за него няма никакви трудности.

— Това е необикновено — съгласи се Мария Терезия — и, разбира се, той е прелестно момче.

— Понякога ми се струва, ваше величество, че неговата гениалност е дар божи.

Мария Терезия не отговори, думите на Ана Мария й се сториха твърде дръзки. Наследеният от нея трон действително беше дар от небето, но какво можеше да получи в наследство от своите предци синът на Моцартови? Освен това почти всички музиканти са цигани. Момчето предизвикваше у нея чисто майчински интерес, а не интерес, характерен за една покровителка на изкуствата.

— Надявам се, че не ви засегнах, ваше величество — смирено изрече Ана Мария, но в жилите на Волфганг вместо кръв тече музика.

— Вашето семейство има ли благородническа кръв?

— Казвали са ми, че баща ми е бил дребен благородник, но нямам никакви доказателства за това.

— А по линията на вашия мъж?

— Никога не съм чувала за такова нещо, ваше величество.

— Странно.

— Ваше величество, Волферл има моя характер, но музикалните способности е наследил от мъжа ми.

— Господин Моцарт много добър музикант ли е?

— Да. И дъщеря ни е прекрасна музикантка. Но те не могат да се мерят с Волфганг. Ето защо ми се струва, ваше величество, че неговият талант е дар господен.

— При такъв произход, невъзможно.

— Но когато свири, ми се струва, че върши това с ръцете на самия бог, ваше величество.

— Съмнявам се. Полагате ли грижи за духовното възпитание на вашите деца?

— Когато сме вкъщи, мъжът ми се занимава с тях всеки ден — Завършил е йезуитското училище в Аугсбург и ние всички сме ревностни католици.

— Похвално. Няма нищо по-важно от християнското възпитание.

— Господ е нашата опора в трудните дни, ваше величество.

— Бог ни дарява по различен начин със своите милости. И най-висшата му милост са нашите деца.

— Ще се осмеля да кажа, ваше величество — струва ми се, че нейно височество ерцхерцогиня Мария Антоанета е прелестна и много добра.

— Съвсем не е добра винаги Но вашият син с нещо я привлича.

— Може би тя е дар, изпратен ви от бога, ваше величество.

— Напълно възможно. — Мария Терезия бе убедена, че това е точно така. — Макар да е моя дъщеря, тя понякога проявява лекомислие и леност, но по-често е малка богиня, която знае още от люлката, че съдбата й е предопределила да властвува.

Ана Мария си помисли дали би било уместно да се зададе на императрицата въпрос за нейните деца, макар с едничката цел и тя от своя страна да прояви интерес.

— Ваше величество — внезапно попита Ана Мария, — а вашите деца оплакват ли се понякога от умора? Не смея да огорчавам мъжа си, но не ми се иска Волферл прекомерно да се уморява. А Волферл твърди, че не се уморявал. Нима това е възможно?

— Никога не знаеш кога да вярваш на децата и кога — не. Те искат винаги да им вярваш. Ние им вярваме наполовина и пак се смятаме за прекалено снизходителни.

— Той много обича и да пътешествува, дори повече, отколкото баща му.

— И това тревожи ли ви, госпожо Моцарт?

— Да, ваше величество. Като съм си у дома, мога да отида сама, където намисля. А тук все ме водят като малко дете. В Залцбург всичко ми е познато. А на път не знаеш на какво ще попаднеш след миг. И после навсякъде има толкова болести. Волферл ни е последното дете. От седем оцеляха само той и Нанерл. Ако и с тях нещо се случи, просто не зная какво ще правя.

— Ще преживеете болката — с горчивина каза Мария Терезия. — Ето ние живеем.

— Но вие сте императрица, ваше величество, вие трябва да живеете!

Мария Терезия не отвърна нищо. Тя мислеше за войната с Фридрих Пруски, това чудовище, както го наричаше, което я нападаше, откакто се бе възкачила на престола. Но сега, след много години война и лишения, имаше надежда за мир. Трябва браковете на децата и да се сключват с такива партньори, че да се укрепява империята. Дори любимката й Мария Антоанета, която още няма и седем години, трябва да бъде сватосана точно с такава цел — и то колкото може по-скоро. А тези Моцартови — с изключение може би на Ана Мария — мечтаят за слава. Каква суетност!

Ана Мария размишляваше колко добре би било, ако хората можеха да се доверяват един-другиму и да бъдат добри приятели независимо от положението, което заемат; в този миг Мария Терезия каза:

— Вие сте права, госпожо Моцарт, човек трябва да живее, каквото и да става в неговата душа. Дошли сме на този свят не за да се развличаме. Не всекиму можеш да дариш дружбата си, а още по-малко доверието.

Децата се върнаха заедно с Леополд и императрицата стана от мястото си, което означаваше, че аудиенцията е свършила.

Волферл беше много възбуден — Ана Мария неволно си помисли колко скучен ще му се струва отсега нататък Залцбург — и веднага започна да разказва:

— Знаеш ли, мамо, те си имат собствена зоологическа градина. Тоанета си има вълци, лъвове и мечки!

— Добре, добре, скъпи; време е вече да си вървим. Ти навярно си много уморен.

— Не, никак, честна дума.

Ана Мария и Мария Терезия се спогледаха съучастнически, размениха си усмивки и после всичко тръгна по протоколния ред. Моцартови ниско се поклониха на императрицата и Леополд й благодари за добрината, давайки си вид, че не забелязва ироничната й усмивка. Императрицата бе удостоила Ана Мария с лична аудиенция, това ще произведе сензация във Виена. Мария Терезия вдигна ръка — и появилият се отнякъде граф Майр поведе Моцартови към каретата, която чакаше пред входа.

Волферл улови мама за ръка: какви топли, доверчиви пръсти има той, помисли си майката, как те й вярват, тези необикновени пръсти, които творяха музика и даряваха обич.

10

Мълвата, че Мария Терезия е харесала изпълнението на децата, веднага се разпространи във Виена. Сега те получаваха толкова покани от виенските благородници, че често трябваше да изнасят по два концерта на ден — и следобед, и вечер. Ана Мария се безпокоеше това напрежение да не се отрази зле на здравето на децата, но Леополд я успокояваше: такава трескава дейност може да им бъде само от полза. Той беше доволен от всичко и при това много зает. Писа до Залцбург за своите успехи, което му доставяше голямо удовлетворение. Отговорът на Хагенауер дойде много скоро — той уведомяваше, че е съобщил на архиепископа добрите вести и те са упражнили съответното въздействие; все пак негова светлост искал да знае кога Моцарт ще благоволи да се завърне.

Няколко седмици след втория концерт в Шьонбрун Леополд отново седна да пише на Хагенауер; той пишеше много старателно, макар перото и мастилото да бяха отвратителни.

Хагенауер отговори веднага. Калелмайсторското място засега било свободно и макар архиепископът да бил доволен от успехите на Моцартови във Виена, искал да знае кога Моцарт отново ще заеме своята длъжност.

Леополд бавеше отговора си. Мария Терезия им изпрати покана да присъствуват на тържествения обед в чест на децата й и той се надяваше, че императрицата ще му предложи постоянно място във Виена. Но макар тя приветливо да посрещна Моцартови и особено Волферл, и децата да играха по нейно благоволение с ерцхерцог Максимилиан и ерцхерцогините Йохана и Мария Антоанета, не се състоя никакъв разговор нито за музиката, нито за бъдещето.

Разочарован, Леополд не можеше да разбере какво се е случило. На другия ден след обеда у императрицата той седна на бюрото си и се зае да пресмята наличните си средства. Моцартови заемаха в „Белият вол“ най-просторната и хубава квартира: засега изкарват достатъчно, но веднага щом спре притокът на пари, това ще стане празен разкош. После трябва да се реши и въпросът дали да се купи карета. Каретите не струваха евтино и освен това би се наложило да се наеме кочияш; от друга страна, придвижването с карета ще запази здравето на децата.

И все пак сумата го изплаши и той рече на влязлата в стаята Ана Мария:

— Съвсем не ме блазни перспективата да храня коне и кочияш, независимо дали ги използувам или не. Макар че ще спестя по някой и друг дукат от нещо друго.

— Прав си, Леополд.

— И после за един месец във Виена припечелихме толкова, колкото в Залцбург за цяла година. — Той изведнъж забеляза, че жена му не го слуша — нещо съвсем необичайно за нея. — Какво има? — изведнъж попита той.

— Безпокои ме Волферл. Днес цял ден се оплаква от умора. Дори не пожела да се упражнява.

Леополд се откъсна от сметките:

— Сигурна ли си в това?

— Както свиреше сонатата от Скарлати, онази, новата, за която така възбудено говори вчера, изведнъж спря и каза, че не помни как да продължи по-нататък.

— Къде е той?

— Сложих го да си легне. Уговарях го да заспи, но той не спи. Като видя до леглото си своите родители, Волферл опита да се надигне.

— Татко, прости ми, че не мога да довърша сонатата, но много ме заболява гърбът, когато седя. — И отново се отпусна върху възглавницата.

— Друго не те ли боли? — запита Леополд.

— Ту ми е топло, ту студено. И по цялото ми тяло има петънца.

Обривът беше признак на най-ужасната болест, едрата шарка. Леополд се постара с нищо да не издаде обзелия го страх и с привидно спокойствие заразглежда Волферл. Петната бяха червени, твърди и болезнени. Приличаше на едра шарка. Леополд потръпна от ужас. Той вече бе чувал, че във Виена започнала епидемия, знаеше и страшните цифри: обикновено заболяваше повече от половината от населението, много от заболелите умираха, а едва ли не всички оцелели оставаха с белези, обезобразени за цял живот.

— Татко, много съм уморен — заплака Волферл.

— Сега ще вземеш лекарство и ще ти олекне. — Даде му прахове, които помагаха, както се смяташе, при всички болести.

— Мислиш ли, че ще има резултат? — недоверчиво попита Ана Мария.

Той сви рамене, помисли си с горчивина: „Човек предполага, господ разполага“ и се втурна за лекар, за да не се поддаде докрай на обзелия го ужас.

Доктор Франке току-що бе завършил университета и се помъчи да си придаде важност, като обяви:

— Детето е сериозно болно.

Отпърво посъветва да му се пусне кръв, но като видя уплахата на Леополд, реши да мине без това; предписа прахове и повече течности, за да се пречисти хубаво организмът. Леополд изпълни указанията му, но положението на Волферл се влоши.

— Смятате ли, че това е едра шарка? — попита Леополд.

Доктор Франке си придаде важен вид.

— Всичко е в божите ръце — отвърна той.

Доктор Десау беше много възрастен. Той непрестанно оправяше падащата на челото му перука, пипкаше се с инструментите и очилата му бяха със замърсени стъкла. Леополд се съмняваше дали този лекар изобщо ще види обрива по тялото на момчето. Десау също поиска да пусне кръв на Волферл, а когато Леополд се възпротиви, предписа още някакви прахове и течности. След като Волферл погълна праховете, болките станаха непоносими. И Леополд отново попита:

— Смятате ли, че това е едра шарка?

Лекарят нищо не отвърна и искаше да направи на Волферл клизма, но Леополд не разреши — момчето и без това имаше силно разстройство.

На Волферл му ставаше все по-зле и Леополд помоли Тунови да му препоръчат добър лекар. Графиня Тун отговори, че познава доктор Бернхард, отличен лекар, но за съжаление не бил в момента в града; веднага щом се завърнел във Виена, щяла да го изпрати у Моцартови.

За Леополд беше ясно, че и двамата досегашни лекари са невежи, затова реши да дочака пристигането на доктор Бернхард и да не вика никого повече. Обаче времето течеше, без да донесе на Волферл подобрение, и от главата на Леополд не излизаха думите на стопанина на странноприемницата, с когото той сподели съмненията си за умението на Франке и Десау.

„Повече от половината деца във Виена умират до седемгодишна възраст“ — бе му казал Ото Хайнц и бе свил рамене, сякаш искаше да добави: „С какво вашето дете се различава от другите?“

На Волферл не му харесаха лекарите, които доведе баща му. Те назоваваха болестта му на непонятен латински, предписваха прахове и течности, от които непрестанно трябваше да ходи до тоалетната, и цялото тяло го болеше. Беше го срам: няма да може да свири, както татко възнамеряваше. След посещението на втория доктор той вече не можеше нищо да хапне, стомахът много го болеше. Мама го уговаряше да вкуси малко бульон, но той мънкаше:

— Не искам.

— Трябва да хапнеш нещо.

— Не мога.

От страх дъхът му замираше, виеше му се свят. Не можеше да разбере къде се намира. В ушите му така бучеше, че нищо не можеше да чуе. Не можеше да види мама и изведнъж страшно се уплаши, че никога вече не ще я види. Който и да му говореше, той не разбираше нито дума и не можеше да определи кой е при него. В кошмарното бълнуване му се стори, че седи с вързани ръце на един клавесин, а наоколо има цял кръг други клавесини без клавиши, които се хилят, присмиват му се. И изведнъж почувствува, че ръцете му са свободни, само че сега пък клавишите изчезнаха.

Поолекна му от огъня, когато разбра, че мама леко изтрива с влажна кърпа потното му лице и нежно му шепти:

— Спи, скъпи мой, заспи, момченцето ми.

А ако заспи и никога вече не се събуди, помисли си Волферл. Мама все повтаряше нежните слова, а той се боеше да заспи. Имаше ужасно предчувствие. За пръв път се изплаши от смъртта и разбра какво значи тя. Неведнъж му бяха казвали: „Смъртта отне малките ти братчета и сестрички“, но досега това бяха само непонятни думи. Нима и тях толкова ги е боляло, нима и тях са ги мъчили пред смъртта същите кошмари, нима никога вече той не ще седне на клавесина? От страшната мисъл Волферл се разплака.

— Милостиви боже, остави ми това детенце — хлипаше мама.

Волферл се почувствува по-добре, когато видя до леглото си Нанерл, макар сестра му да изглеждаше също болна, бледа и изплашена. Понечи да я прегърне, но тя се отдръпна. Той не знаеше, че са й забранили да го приближава, за да не се зарази. Волферл отново се почувствува по-зле, отново изпадна в кошмар, викаше: „Помогни ми, татко, помогни!“ Но татко не отговаряше. Като дойде на себе си, чу как татко казва на Ото Хайнц:

— Трябва да повикаме свещеник.

Видът на татко беше ужасен.

Стопанинът вече се готвеше да изпълни молбата на Леополд, когато пристигна доктор Бернхард. Професор по медицина във Виенския университет, той излъчваше спокойствие. Не прегледа веднага момчето, а първо кротко поговори с него, попита какво го боли, на кое място, колко силно и кога го е заболяло. Докторът не изрази ни най-малка тревога, докато не научи какво са предписали двамата му предшественици. „Глупци!“ — избъбри той и почна да преглежда Волферл.

— Да изпратим ли за свещеник? — в отчаянието си попита Леополд.

— Не е необходимо.

— Сигурен ли сте?

— Не можем да бъдем сигурни в каквото и да било. Но да го погребваме е още рано.

— Това едра шарка ли е?

— Откъде ви влезе в главата? — Докторът, на средна възраст, изведнъж се разсърди.

— Ами този обрив… И после, не са в ред бъбреците.

— Състоянието им се е влошило от напрежението, което са предизвикали погрешните предписания. Това не е едра шарка.

— А какво е тогава, докторе?

Лицето на татко пламна.

— Навярно скарлатина в лека форма. Ще дойда утре пак. Сега момчето се нуждае преди всичко от сън. — Даде на Волферл сънотворно средство, детето се успокои и веднага заспа.

Кошмарите изчезнаха. В съня си Волферл видя Мария Антоанета. Тя казваше, че не може да понася упражненията на клавикорд, което доста го озадачи. Но когато го помоли да й изсвири нещо, той веднага се ободри. Оказа се, че може да свири, клавесините-присмехулници бяха изчезнали, пред него стоеше клавикорд с чудесни клавиши.

Пробудил се на другия ден от дългия сън, Волферл не видя ни Мария Антоанета, нито клавикорда, затова пък доктор Бернхард се усмихваше окуражително и Волферл почувствува, че всички са настроени много по-бодро.

След седмица изчезнаха обривът, както и всички болки, а заедно с тях кошмарните сънища. Всички много се радваха на оздравяването му и Волферл се стесняваше да каже колко му е жал, дето е престанал да вижда в съня си Мария Антоанета. Утеши го само мисълта, че скоро пак ще ги поканят да свирят пред императрицата.

Но покана не последва. Заболяла ерцхерцогиня Йохана, каза доктор Бернхард, и императрицата отменила всички забавления. Леополд бе разочарован. И се разочарова още повече, като узна, че самостоятелните изпълнения на Нанерл не привличат вниманието. Обаче и след оздравяването на Волферл те не получиха покана за концерт в домовете на благородниците.

Доктор Бернхард отказа да приеме пари, но изпадна във възторг, когато децата в знак на благодарност му предложиха да изнесат концерт в дома му. Той покани близки приятели — цвета на виенската интелигенция — и всички харесаха много изпълнението. А Леополд, седнал в уютната, макар и непретенциозна гостна и заслушан в хармоничното свирене на децата, мислеше за това, че път обратно за него няма, каквито и рискове и трудности да го очакват занапред.

После Волферл свири соло, Сонати от Скарлати. „Колко мелодични са тези малки сонати“, мислеше Леополд. Дори със затворени очи той мигновено би познал, че ги свири Волферл.

„Подигравайте се, наричайте ме честолюбец, но нима някой знае истински за какво мечтая? Хората говорят, че за мен не съществували илюзии, освен създадените от собственото ми въображение. Всемогъщи боже, направи моя син изразител на волята ти, откликни чрез него в сърцата на хората. Боже милостиви, дай му време за да може да покори сърцата им. Да ги покори със своята музика.“

Ноемврийският вятър отвън пееше своята песен, нека да има собствена песен и Леополдовият син.

Ана Мария внимателно следеше Волферл, боеше се да не би да се преумори. Когато доктор Бернхард похвали дарованието на децата, тя трескаво попита:

— Как мислите, той достатъчно ли е укрепнал, може ли да изнася концерти?

— Продължително не бива да свири.

— Кажете, докторе, не го ли заплашват някакви усложнения от болестта?

Доктор Бернхард се замисли, не му се щеше да я тревожи. Но за майките е по-добре да знаят истината, реши той и каза:

— Неправилното лечение е пресилило бъбреците, но ако момчето не се разболее от още някоя сериозна болест, всичко лека-полека ще се оправи.

— Състоянието му беше тежко, нали, докторе.

Бернхард не отговори.

— И можеше да умре?

— Но той не умря, госпожо Моцарт. И трябва да сме благодарни за това. Детето е толкова даровито.

Все пак биваше ли да го подлагат на опасност? През ноември рязко застудя. Ана Мария гледаше как Леополд брои дукатите си и негласно му се молеше: „Да тръгваме за вкъщи!“

Вместо това, като получи покана от граф и графиня Тун. Леополд отложи заминаването за Залцбург и преизпълнен с надежди, даде съгласието си. На концерта обаче не присъствува никой от виенските аристократи освен граф Палфи.

След концерта граф Палфи увери Леополд, че децата са свирили дори по-добре, отколкото преди.

— Бих желал да разкажете за това на другите — рече Леополд.

— Не бива да виним хората, че избягват детето, прекарало заразна болест — забеляза Ана Мария.

— Но нали Волферл не беше болен от едра шарка! — възрази разпалено Леополд. Той и Ана Мария седяха на кафе и сладкиши с графиня Тун и граф Палфи, а Волферл и Нанерл играеха карти с малките племенници на домакините.

— Да бъдем откровени, господин Моцарт — рече графинята. — Жена ви е права.

— Значи аристокрацията се бои от обриви и белези от шарка?

— Разбира се. А нима вие не се боите от тях?

— Но Волферл преболедува от скарлатина, и то не съвсем сигурно; при това сега е напълно здрав.

Настъпи мълчание, после граф Палфи каза:

— Ние ви вярваме.

— Значи страхът да не пренесем едра шарка, е причината за хладността на императрицата?

— Не, причината по-вероятно е тази, че дъщеря й Йохана е болна от тиф.

Леополд потрепери.

— Но нали тифът почти винаги е смъртоносен?

— Малцина знаят от какво е болна ерцхерцогинята — изрече граф Палфи с тъга, — но като канцлер на Унгария, баща ми е уведомен за това.

— Императрицата е известна с любовта си към децата, но съвсем не и към музиката — забеляза графинята.

— Все пак нейно величество е оказала подкрепа на Вагензайл, Глук и мнозина други — възрази Леополд.

— Когато съответствува на целите й — отвърна графиня Тун. — Не бива да се разчита на милостта на монарха. Рано или късно всичко омръзва, намират се нови фаворити. Вашите деца мигновено очароваха всички, станаха главната сензация на Виена, а сега ги смени един цирк, най-обикновен цирк с марионетки, фокусници, музикални играчки и голяма менажерия.

Като видя огорченото лице на Леополд, граф Палфи каза:

— Трябва да заминете с децата за Унгария. Нашето семейство има там много приятели.

— Благодарим ви, ваше сиятелство — рече Ана Мария, — но ни е вече време да се връщаме в Залцбург.

Леополд се намръщи.

— Пак ще успеем — каза той. — Ще помислим за предложението ви, ваше сиятелство.

По време на обиколката из Унгария граф Палфи сам представяше депата на аристокрацията, наричаше ги деца-чудо. Времето обаче беше толкова лошо, че малцина се решаваха да излязат от домовете си заради концерт. Пътешествието се оказа трудно. Дълбоките коловози бяха заледени. Налагаше се да се престоява по хановете, което също вещаеше опасност. Канализация обикновено нямаше и да извършиш естествените си нужди понякога изискваше по-голяма находчивост, отколкото да се уреди концерт. Моцартови забравиха чистите чаршафи и често спяха, без да се събличат, за да се предпазят от паразитите. Дори Леополд страдаше от нередовния живот, от вятъра, дъжда и снега, което засили подаграта му. След няколко седмици, прекарани в Унгария, Виена им се стори същински рай.

Ала въпреки надеждите на Леополд, не получиха нито една покана за концерт във Виена. Той чакаше да ги повика и императрицата, защото времето показа, че болестта на Волферл не е била заразна, но това също не стана. Съвсем наскоро, макар лекувана от най-добрите лекари, беше починала от тиф ерцхерцогиня Йохана, с императорски указ дворът бе обявил траур и всички забавления бяха отменени.

В края на декември, почти четири месеца от деня, в който Леополд получи в Залцбург месец и половина отпуск, Моцартови се сбогуваха с граф и графиня Тун, граф Палфи и доктор Бернхард и потеглиха обратно.

Леополд заминаваше, горд от придобития опит и припечелените дукати, но Ана Мария и Нанерл, сврели се в самия ъгъл на дилижанса, трепереха от студ, а Волферл с тъга гледаше как изчезват в далечината градските стени.

Той щеше още повече да се опечали, но татко го увери, че пак ще се върнат във Виена. Спомените за Виена се претворяваха в разногласна реч. Мария Антоанета… Графиня Тун… Граф Палфи… Мария Терезия… Доктор Бернхард… Господин Вагензайл… Операта. Гласове — зовящи, пеещи, приспиващи. Те надмогваха трополенето на тежкия дилижанс и го зовяха да се върне пак.

11

Виена остана назад и колата пое по замръзналия, твърд като камък път. В дилижанса, с който Леополд за икономия реши да се върне в Залцбург, беше студено. Волферл скоро също се вкочани и сега чуваше само скърцането на колелата и тежкия тропот на конските копита.

— Два-три дена и ще си бъдем вкъщи — обяви Леополд. Но Ана Мария мълчеше и чак след седмица видяха познатите места.

Пътуваха все на запад, от студа на всички им се напукаха устните и измръзнаха ушите, а Ана Мария се молеше: „Смили се, боже, няма да издържим още една нощ в мръсен студен хан!“ Но в този миг тя зърна Унтерсберг и веднага се развесели. Ала здрачът вече обгръщаше планината и Ана Мария отново се обезпокои: зиме толкова бързо се стъмва! Пътят се спускаше надолу и конете тръгнаха по-бързо, сякаш също усетиха напред топлата стряха и почивката. Те тичаха в надпревара в бързо гъстеещия мрак. Ето че дилижансът вече е в Залцбург и минава по моста над скованата от лед Залцах. Сърцето на Ана Мария се разтуптя от радост, когато видя двете кули близнаци на катедралата, озарени още от бледи слънчеви лъчи. Стори й се, че Леополд, обикновено така сдържан, също изглежда ободрен. На лицето му беше ясно изписано: „Нека сега зимата бушува с всичка сила — вече сме си вкъщи и както преди — заедно.“ „Отдавна бе време“ — помисли си Ана Мария. Небето беше съвсем тъмно, когато пристигнаха пред дома си. Но дори в тъмнината Залцбург им се стори прекрасен.

Като ги видя, Тереза се разплака. Изглеждаше много нажалена.

— Какво има? — попита Ана Мария. Толкова бурна проява на чувства я учудваше.

— Не ми писахте нито веднъж.

— Но нали не знаеш да четеш!

— Господин Хагенауер щеше да ми чете вашите писма.

Всички замълчаха смутено.

— Дори не ми пратихте много здраве, не се поинтересувахте как живея.

Тя беше права, но Леополд реши да отклони обвинението:

— Бяхме много заети — рече той.

Ала едва когато Волферл, трогнат от сълзите й, хвана за ръка Тереза и каза: „Всички много те обичаме, Трезел“, като се надигна да я целуне, прислужницата изтри очи.

— Вярно ли е, че си седял в скута на императрицата и си я целунал? — попита Тереза.

— Откъде знаеш? — учуди се Ана Мария.

— В Залцбург всички говорят само за това. Той наистина ли я е целунал?

— Да — потвърди Леополд. — В императорския, двор беше всеобщ любимец, и Нанерл също. Мария Терезия се отнасяше към тях като към свои деца.

Тереза погледна Волферл: същите пълнички бузи, широко чело, светла кожа, никак не се е променил и не е порасъл и все пак станал е някак съвсем друг. В него се бе появила увереност и изведнъж й се стори, че е изгубила нещо.

— Той вече не е дете! — отчаяно възкликна прислужницата. Тереза се смяташе за пълноправен член на семейството: прислужваше у Моцартови от раждането на Нанерл, но обичаше повече Волферл, макар да криеше това.

— А как сме с вечерята? — осведоми се Леополд. Той не одобряваше подобни излияния на чувства, Тереза не бива да забравя задълженията си.

— Господин Хагенауер изпрати няколко пъстърви.

Леополд много обичаше пъстървата, която се въдеше в езерата Залкамергут, обаче от предпазливост се отнесе към това съобщение сдържано, иначе иди спирай тази Тереза!

Изпрати Нанерл и Тереза в кухнята, а сам помогна на Ана Мария да преоблече Волферл. После всички седнаха на масата. За такава вкусна вечеря дори бяха забравили да мечтаят. Ана Мария възвърна предишната си веселост и разсмиваше всички до сълзи.

На другия ден Леополд получи нареждане да се яви при граф Арко. Камерхерът искаше да знае защо Моцарт е продължил отпуска си до четири месеца — негова светлост бил крайно недоволен.

— Заради болестта, ваше сиятелство. Трябваше да минат няколко месеца, преди Волферл напълно да се оправи.

— Нима тъй дълго е боледувал? — Граф Арко явно не вярваше.

— Аз пък имах пристъп на ревматизъм и подагра.

— Научих, че момченцето било сериозно болно. От едра шарка.

— Не, ваше сиятелство. Нямаше нищо заразно. Стана голям любимец на императрицата. Цяла Виена се учудваше на неговото изпълнение, и нейно величество също.

— Бъдещето ще покаже. Уверен ли сте, че момчето е напълно здраво?

— Здраво е както вие и аз, ваше сиятелство.

— Не бива да има и сянка от съмнение. Идния месец ще се състои тържествен концерт по случай рождения ден на негова светлост, кой го навършва шестдесет и пет години, и той желае децата да изпълнят пред него същата програма, както пред императрицата. Но негова светлост се опасява да не би заразата да се разпространи в двора му.

— Няма никаква опасност, може само на някой и друг да се замае главата от възторг.

— Да се надяваме. Трябва истински да блеснете, ако искате негова светлост да ви прости за проявената недисциплинираност.

— Ваше сиятелство, а кой ще дирижира оркестъра? — „Сега ще разбера кого ще назначат за капелмайстор“ — разсъждаваше Леополд.

— Никой. Оркестър на тържествения концерт няма да има. Довиждане, Моцарт.

Леополд не знаеше какво да мисли, а приятелите, събрали се да отпразнуват рождения ден на Волферл, който навършваше седем години, съвсем го объркаха. Шахтнер смяташе, че концертът ще реши въпроса за новия капелмайстор; Булингер твърдеше, че всичко зависи от бога; Хагенауер заяви, че на концерта няма да придадат никакво значение, капелмайсторът вече е определен, макар че името му още не е официално оповестено; Венцел не се съмняваше: изборът ще падне на Леополд, понеже е най-добрият музикант в Залцбург.

Не изрази никакви предположения по този въпрос само един гост, Михаел Хайдн — довел го беше на рождения ден Шахтнер. Леополд, заинтересувал се от евентуалния си съперник, научи, че Михаел Хайдн е на двадесет и седем години, по-млад брат на диригента и композитора Йозеф Хайдн, капелмайстор у най-богатия унгарски аристократ принц Естерхази. Леополд знаеше, че и самият Михаел Хайдн се слави като даровит изпълнител и композитор.

„Наистина — мислеше си Леополд — външността на този Михаел Хайдн съвсем не е забележителна.“ Младият човек беше нисък и хилав, късокрак, мургав, с ъгловати черти, голям широк нос и свенливо-печално изражение на лицето. Хайдн непрестанно пиеше вино и Леополд дори се опасяваше да не би гостът да се напие. Но когато Хайдн, Леополд, Шахтнер и Венцел подеха струнен квартет, композиран от Хайдн, музиката зазвуча необикновено мелодично, а самият автор свиреше съвсем точно и изразително.

В миг Леополд си даде сметка, че като се изключи Волферл. Хайдн свири най-добре от всички присъствуващи и сам се учуди. Разбираше, че момчето вече е надминало самия него, но сега това откритие кой знае защо не го радваше, а го опечаляваше. Любовта към сина обаче взе връх и Леополд потисна у себе си завистта.

По-късно Хайдн обсъди своето произведение с Волферл, който изглеждаше направо запленен, и Леополд не можеше да понесе това. Та той бе най-добрият педагог в Залцбург, каквито и таланти да притежаваха другите. Когато Хайдн отново се залови с виното, Леополд рязко подхвърли:

— Вие, Хайдн, ще харесате Залцбург. Негова светлост има най-добрата винарска изба в нашата държава.

Хайдн му хвърли изумен поглед, но си замълча.

— Леополд, вярно ли е, че хората, прекарали едра шарка, после с месеци не биват допускани в императорския дворец? — попита Булингер.

— Никой от нас не е боледувал от едра шарка. Волферл просто беше силно преуморен.

— Аз съм боледувал от едра шарка — спокойно каза Хайдн, показвайки едва забележими белези по бузите си. — И брат ми Йозеф също е боледувал. А ето че оцеляхме.

„Глупаво е да се правят такива признания“ — помисли Леополд. Каквото и да се говори, болестта оставяше страшни, неизличими следи; твърде често хората, обезобразени от едрата шарка, се затваряха до края на живота си в манастир.

Като чу квартета на Хайдн, Волферл реши, че въздухът още е пълен с неизсвирена музика. Само не знаеше как да изрази това чувство. Звуците се подреждаха в стройна редица и страстно му се искаше да ги запише, та и другите да могат да ги чуят. Трябва непременно да се запишат. Нима никой, дори татко, не чува витаещата наоколо музика?

Той ей сега ще запише тези звуци, иначе безследно ще изчезнат. В главата му звучаха и Хайдновите мелодии, леки и грациозни, които с трогателна нежност си отговаряха една на друга — те също трябваше да се запазят в паметта. Татко трябва да разбере това, но ако не може, той пак непременно ще запише точно всички мелодии — и от Хайдн, и своите. Гостите говореха за предстоящия концерт, а Волферл мечтаеше за перо и мастило. Сега това беше за него най-важното.

Леополд остана доволен от сонатата за клавесин, съчинена от Волферл. Хареса му нейната стройност и яснота, обаче му бе досадно, че в музиката явно се чувствува Михаел Хайдн, макар с това синът му да показваше добър вкус при избора на обект за подражание. Произведението на Хайдн се отличаваше с изящество и изразителност, непостижими дори за Еберлин. Ала досадата не минаваше — в музиката на сонатата нямаше нищо от самия Леополд. Той не ще позволи на Волферл да я свири пред архиепископа. Боеше се, че негова светлост може да открие влиянието на Михаел Хайдн.

Тържественият концерт се състоя в Заседателната зала. Оптимизмът на Леополд му подсказваше, че това говори за признание на виенските им успехи, песимизмът — че рожденият ден на негова светлост се явява във всички случаи събитие от държавна важност.

Така или иначе, Леополд бе доволен от избора на залата. Възхищаваше го Заседателната зала, особено подходяща за музикални изпълнения. Това бе най-добрата зала в Резиденцията, по-голяма от Рицарската и почти квадратна, което според Леополд бе идеално от гледна точка на акустиката; белите стени на залата бяха с гипсова замазка, подът — с орехов паркет, а за вход служеше висока арка от унтерсбергски мрамор, поставена в 1519 година.

Наистина след Шьонбрун тази зала вече не правеше на Леополд предишното впечатление. Останалите членове на семейството сигурно изпитваха същото чувство. Ана Мария и Нанерл бяха съвсем спокойни, а Волферл се държеше по-уверено от обикновено. И все пак събитието имаше огромна важност; присъствува целият двор, а появата на негова светлост бе обявена от херолда с всичките му титли.

Преди да започне концертът, архиепископът направи знак на Моцарт да отиде при него.

— Е, как е нашият млад талант — попита той, — напълно ли оздравя от болестта?

— Волфганг се чувствува прекрасно, ваша светлост.

— А от какво беше болен?

— Най-вече от ревматизъм, ваша светлост.

— Научих, че било скарлатина.

— Ако е било скарлатина, то в много лека форма, ваша светлост. Ето императрицата, бог да я закриля, бе постигната от истинско нещастие. Ерцхерцогиня Йохана, която така любезно водеше Волфганг за ръка из своите покои в двореца, почина през декември едва тринадесетгодишна.

— Императрицата ви е приемала няколко пъти, така ли?

— Три пъти, ваша светлост. Тя прояви голямо благоволение към Волфганг.

— Чух, че много й харесало изпълнението на момчето.

— Благодаря ви за благосклонността, ваша светлост — смирено изрече Леополд. „Може би мястото на капелмайстор още не е изгубено!“ — Не щадяхме сили за слава на Залцбург. И Волфганг се хареса на всички.

— Безспорно.

„Не се ли крие насмешка в думите на архиепископ“, помисли си Леополд, но лицето на негова светлост беше непроницаемо.

— Ваша светлост — каза Леополд, — ние сме ви много благодарни за милостивото разрешение да покажем във Виена на какво е способен Залцбург в областта на музиката; направихме всичко, което зависеше от нас, за да преуспеем в това.

Шратенбах, който провеждаше в Залцбург режим на най-строги икономии, си мислеше, че с изключение на аристократите Моцартови са облечени най-добре от всички. Трябва да се ревизира заплатата на музиканта, реши той, Моцарт е вече твърде несигурен, а получава прекалено много. От друга страна, струва ли си да се чудим на липсата на стремеж към заседнал живот у един цигулар, когато в края на краищата музикантите са най-обикновени скитници!

— Във Виена всички високопоставени особи, дори императорът и ерцхерцог Йосиф, признаваха, че музиката при двора на ваша светлост се намира на голяма висота, щом там израстват такива забележителни таланти.

— Това ми е известно. Имам приятели във Виена. — Архиепископът говореше сдържано, но усмивката, с която даде знак концертът да започне, беше благосклонна.

Концертът завърши и Леополд си помисли, че в много отношения Волферл е най-добрият изпълнител, а Лоли — най-лошият.

В стремежа си да покаже, че и той разбира от музика, архиепископът забеляза:

— Момченцето има чудни ръце. Приятно е да ги гледаш, те никога не бързат и в същото време бързите пасажи излизат у него също тъй добре, както и бавните. — Той улови Волферл за ръка, това беше голяма чест, и добави: — Какви силни китки има той! Сега разбирам защо императрицата е харесала неговото изпълнение.

После архиепископът даде знак на граф Арко да говори. Леополд много се мамеше, като очакваше, че този концерт ще реши съдбата му. Капелмайсторът бе вече определен.

Граф Арко обяви с официален тон:

— Заместник капелмайсторът Джузепе Лоли се издига на длъжността капелмайстор, Леополд Моцарт се повишава на длъжността заместник капелмайстор, Михаел Хайдн се назначава на длъжността помощник капелмайстор.

Огорчението на Леополд още повече нарасна, когато видя как Лоли крачи наперено из залата като някаква знаменитост, а малко преди това бе свирил на цигулка така нескопосно, в пълен разрез с вярното темпо на произведението. Хайдн изглеждаше равнодушен към назначението си, което учуди Леополд. Самият Леополд се чувствуваше невинно пострадал, цялото му същество крещеше: „Защо, защо?“

Шахтнер побърза при него да го утеши. Присъедини се и Булингер, който напомни на Леополд, че това е повишение в длъжността, и тъй като Лоли бил по-рано заместник капелмайстор, изборът естествено трябвало да падне на него.

Леополд сви рамене:

— Това трябваше да се очаква, аз не съм италианец.

— Но ти отсъствува оттук — отново напомни Булингер, — а Лоли си стоеше на мястото.

— Това би ли могло да повлияе? — запита Леополд. „Навярно подобно обстоятелство е изиграло съществена роля“, изведнъж реши той.

— Вероятно негова светлост не те смята за достатъчно сигурен.

— Драги Булингер, аз непременно бих останал тук, ако знаех, че ме ценят.

Свещеникът се усмихна недоверчиво и не каза нищо.

— Какви са по-нататъшните ти планове? — попита Шахтнер.

— Какви биха могли да бъдат… Ще отида да благодаря на негова светлост за повишението.

— И после? — настояваше Шахтнер. — После какво? Нали няма да останеш в Залцбург? Градът съвсем не се слави със своята музика, а Волферл от ден на ден свири все по-добре.

Леополд мълчеше, не искаше да се издаде. Ана Мария почна да изразява съчувствието си, но той рязко я пресече, като каза, че не придава на това никакво значение Добре поне, че Волферл и Нанерл не разбираха напълно цялата дълбочина на неговото унижение.

Волферл забеляза как побледня татко, когато граф Арко обяви назначаването на новия капелмайстор. По бързата, нервна реч на татко той се досети, че баща му е огорчен. А негова светлост както преди нищо не разбираше от музика. Лоли през цялото време свири фалшиво и изпълнението на Хайдн съвсем не бе така леко и вдъхновено, както в дома на Моцартови; може да се помисли, че му е все едно, а нали когато свириш, не бива да ти е все едно. И въпреки това архиепископът ръкопляска и на двамата.

Когато негова светлост хвана Волферл за ръка, макар подобна проява да се смяташе за висока чест, момчето не остана доволно: ръцете на архиепископа бяха потни, меки и отпуснати. Всички казваха, че архиепископът е свят човек, но Волферл не вярваше. Мама го поучаваше: светите хора се обличат скромно, говорят тихо и малко ядат. Архиепископът обаче носеше пищни одежди и ядеше и пиеше също тъй неумерено, както Хайдн. И гласът му беше съвсем немелодичен — остър и прекалено силен.

Волферл чу как Шахтнер прошепна на Булингер с мекия си, приятен тембър: „Негова светлост се държи така, сякаш десет гулдена добавка към нечия заплата ще го разорят, а само този банкет, както изглежда, струва няколкостотин гулдена.“

— Какво го е грижа него — отвърна Булингер. — Тази година доходът му ще възлезе почти на двеста хиляди гулдена, плюс двадесет хиляди за лични нужди. Не бих се разтревожил за разноските по този банкет.

Волферл не разбираше какво значат тези цифри, ясно беше едно — всички околни придаваха на парите голямо значение и тъкмо заради тях се отнасяха към негова светлост с особена почит. Но той забрави за всичко, когато при него дойде Михаел Хайдн и му каза:

— Волфганг, много ми харесва твоята техника. Имаш отлично туше Минал си добра школа.

Вечерта, когато всички си легнаха, Леополд с тежки стъпки отиде в дневната и се отпусна в любимото си кресло. Бива ли да сложи кръст на амбициите си? Тази мисъл му причиняваше силна болка, но той никак не можеше да се откъсне от нея. Отиде до прозореца: Лохелплац тънеше в мрак. Дълго стоя, погълнат от мисли, и неочаквано откри че плаче. Не помнеше кога е плакал за последен път и изведнъж се уплаши — ами ако някой го види сега? „Клети Леополд — възкликна в душата си той, затваряйки капаците, — клети, клети, Леополд!“

Като зърна последната композиция на Волферл — сонатата, написана по маниера на Хайдн, — Леополд си помисли, че Хайдн, разбира се, е добър композитор, но на света има и по-добри от него. Сълзите спряха, в главата му нахлуха нови планове. И неволно се усмихна, като си спомни как Шратенбах постоянно тръби за духовното богатство на своята държава, а икономисва пари за сметка на музиката.

Скоро след завършването на Седемгодишната война между Австрия и Прусия и между Франция и Англия, когато в Европа за пръв път от много години настана мир, Леополд измоли разрешение да замине с децата на концерти в Германия, Франция и други страни, разположени на запад от Залцбург. Този път архиепископът веднага му разреши отпуск, но при едно условие: Моцарт може да отсъствува дори година, ала през това време няма да получава заплата. Така рискът ставаше по-голям, обаче Леополд отново се уговори за всичко с Шахтнер, Булингер и Хагенауер. Ана Мария твърдеше, че пътешествието ще се окаже изморително, че навсякъде върлуват страшни болести, от които е така трудно да се опазиш, че както преди семейството ще зависи изцяло от капризите на случайни покровители, навярно далеч по-неприятни от негова светлост. А Леополд отвърна:

— Не бива да се задоволяваме с постигнатото. Нямаме право да почиваме на лаврите.

Замисленото от тях гастролно пътуване изискваше смелост и находчивост, но съзнанието за това само въодушевяваше Леополд и разпръсваше мрачните предчувствия.

На девети юни 1763 година Моцартови напуснаха Залцбург. Пролетта беше дъждовна, но денят на заминаването им се случи ясен. Южният вятър носеше леки благоухания. Ана Мария с усилие напускаше града, но Леополд и децата бяха изпълнени с възторг. Леополд никак не се засегна от това, че негова светлост се намира в ловния си дом в планината, очевидно с цел да подчертае безразличието си към отпътуването на Моцартови. Леополд сега имаше собствена карета и слуга — деветнадесетгодишния Себастиан Винтер. Този път те много по-добре се подготвиха за пътуването, отколкото през септември предишната година, когато заминаваха за Виена. Обикновено скептичен, сега Леополд с надежда гледаше на бъдещето.

Волферл си мислеше как всички му казваха след завръщането от Виена: „Трябва да си доволен, че си се върнал в къщи“, но той не беше доволен. Виена е пълна с неочакваности, а в Залцбург момчето знаеше всичко отнапред, особено що се отнася до музиката, и това го отегчаваше. Сега обаче те отиват в Париж и навярно в Лондон. Как може човек да се отегчи в тези прочути градове! Татко е прав. Те ще постигнат успех.

И така Моцартови отиваха да покорят света. Нанерл нямаше още дванадесет, а Волферл бе на по-малко от седем години и половина.