Ябълково вълшебство

– Преди живеехме там – отвърна Вайълет, без да вземе детето от ръцете на Сидни, която седна до нея. -Майка ми ме изостави. Наложи се да се преместя.

Сидни разбра, че Вайълет живее в каравана заедно с някаква жена и възрастния й съпруг юрист, който се занимава с инвалиди и срещу заплащане раздава на нуждаещите се лекарства, изписвани с рецепта. Вайълет си търсеше работа, но никой не искаше да я наеме.

– Майка ми беше права – каза невръстната майка, когато Сидни й даде портокаловия сок и нахрани бебето с киселото мляко. – Когато си тръгна, каза, че тук нищо хубаво не може да ти се случи.

Предишната рецепционистка на Сидни, Амбър, току-що се беше омъжила, веднага беше забременяла (разбира се) и заминаваше да живее във Файетвил, защото съпругът й беше преместен във Форт Браг. Затова Сидни предложи работата на Вайълет. Долови в нея нещо, което беше почувствала на същата възраст. Младата жена искаше да се махне. Усещаше го почти като вибрация. Гледаше на живота извън Баскъм като на обетована земя. Смяташе, че всяка погрешна стъпка в живота й е по вина на това място, следователно щеше да е щастлива, стига да можеше да избяга.

Когато замина на осемнайсет, Сидни се чувстваше по същия начин. Отчаяно искаше да избяга от товара на името и репутацията на семейството си. Там в широкия бял свят срещна бащата на Бей и думата „бягство“ придоби изцяло ново значение. Беше й отнело много време да осъзнае, че понякога затворът изобщо не е затвор.Понякога е просто врата, която ти се струва заключена, защото никога не си опитвал да я отвориш.

Все едно хвърли спасителен пояс на Вайълет, като й предложи работата. Тя имаше нужда от нещо, което да я задържи тук. Без работата беше само въпрос на време да замине и да вземе Чарли със себе си.

Вайълет пусна торбата с памперсите веднага щом Сидни взе Чарли, и се отправи към кафемашината и курабийките.

– Може ли да го наглеждаш, докато си пооправя косата? – попита и от устата й се посипаха трохи. – Нямах време, преди да изляза.

– Използвай моя стол. Машата вече е гореща.

– Благодаря.

Хората се чудеха защо Сидни търпи Вайълет.

Сидни вдигна бебето пред себе си и се вгледа в сладкото му кръгло личице, докато то се усмихваше, свиваше пръстите на крачетата си и пъхаше юмруче в устата си.

Ето заради това.

Пета глава

В събота сутринта в къщата на леля си Клеър Бей спа до късно. Щом се събуди, веднага разбра, че днес Клеър прави лавандулови бонбони. Ароматът се стелеше из къщата като дълго, меко одеяло и прогонваше всички тревоги.

Етикетите върху бурканчетата с лавандулови бонбони с мед гласяха:

Лавандулова есенция за радост и с малко мед – тревогите туши.

Веселото настроение е лакомо - ще те погълне, щом си близо ти.

Облече се и слезе долу, за да помогне. Ден, прекаран тук, далеч от света, щеше да отклони вниманието й от танците за Хелоуин тази вечер и от въпроса кое ли момиче ще заведе Джош. Край него се въртяха много, но Бей не можеше да каже дали е привлечен от някоя от тях.

Тя влезе в кухнята, пъхайки дългата си коса под бяло кепе, сложи си престилка и се приготви за работа. Обаче откри, че всички лавандулови бонбони с мед вече са на плота, готови да бъдат подредени в буркани. Изненада се, защото лавандуловите бонбони с мед се правеха най-трудно и отнемаха най-много време. Клеър сигурно беше станала много рано. С лавандуловите бонбони се занимаваш постоянно, оформяш ги на дълги ивици, след като ги излееш от тенджерата, после трябва да ги напълниш с мед, да ги оформиш отново, да ги охладиш и да ги нарежеш ръчно, вместо да използваш формичките, както при другите видове – с рози и с лимонова върбинка. Клеър използваше точно колкото трябва сладкарска боя, за да направи бонбоните с цвят на пролет. Днес приличаха на лилави цветни пъпки.

Върху стоманения плот имаше една-единствена чиния, а Клеър се извърна от печката и плъзна в нея палачинките от тигана.

– Закуската е сервирана – оповести тя.

След като сложи овесените палачинки в чинията, тя ги заля със сироп, а после ги поръси с последните жълти и оранжеви цветчета невен, които беше набрала от градината, преди да спрат да цъфтят. Държеше ги в хладилника.

– Ти си сготвила! – възкликна Бей.

– Това приготвяше баба ми за мен и майка ти в събота сутрин.

– Не смятах да спя до толкова късно. Приключи ли с работата за днес? – попита момичето и придърпа един стол към плота. — Щях да ти помогна.

– Станах рано. Майка ти иска да те оставя в салона веднага след закуска.

Бей вече разбра.

– Тя не иска днес да работя тук. – Това беше и причината за цветчетата невен. Предполагаше се, че премахват отрицателната енергия. Клеър не искаше Бей да се ядосва на майка си.

– Денят е прекрасен – каза леля й и погледна през кухненския прозорец. – Не бива да стоиш затворена тук.

Бей изучаваше профила на Клеър, докато се хранеше. С тъмните си очи, елегантен нос и мургава кожа Клеър изглеждаше извечна, отколешна.

– Какво ще правиш днес? – попита момичето.

Клеър сви рамене.

– Тейлър заведе Марая на урок по гимнастика, после тя ще прекара няколко часа в офиса при него. Аз трябва да наваксам с документацията, но си мислех да купя някои неща от пазара, докато съм навън. Чувствам се като в клетка.

Това беше необичайно. Клеър никога не се чувстваше така тук.

– Може ли да те попитам нещо?

– Разбира се – отвърна тя.

– Наистина ли ти харесва да правиш бонбони?

Клеър се поколеба, после отговори, сякаш беше репетирала думите, в случай че някой попита:

– Работата е монотонна и не е това, което си представях, че ще правя, когато започнах да се занимавам с кетъринг, но ме бива в това, а в момента имам голяма нужда от него. Освен това добавям към парите за колеж на Марая.

– Липсва ми времето, когато готвеше – каза Бей и погледна в чинията си, защото не искаше храната да свърши, да изчезне. – Особено по това време на годината. Ще сготвиш ли за първата слана?

– Ако имам време.

Момичето кимна – знаеше, че това значине.

И все пак дървото щеше да цъфне и само по себе си това винаги беше повод за празнуване, независимо дали с храна или без.

Бей погледна календара на стената на кухнята.

Оставаше една седмица.

Надяваше се да издържат дотогава, без да направят някоя глупост.

След закуска Клеър закара Бей в центъра на града. Когато слязоха от колата, Бей погледна към парка от другата страна на улицата и видя Финиъс Янг и приятелите му – седяха в кръг на тревата и играеха някаква сложна игра с карти и зарче.

Явно тя не беше единственият тийнейджър, чиито родители искаха да излезе от къщи и да подиша малко чист въздух.

Клеър се запъти към „Бялата врата“, но Бей каза, че ще отиде след малко и притича през улицата към парка.

– Здрасти, Фин – поздрави тя, като се приближи до момчетата в сянката на наполовина заровената глава на Хорас. – Какво правиш?

Без да я поглежда, той хвърли още една карта на купчината.

– Губя.

–И то здраво – уточни Дикъс Хартман, хвърли печелившата карта и се разсмя. Дикъс беше дебел, мазен и недодялан, но мястото му наистина беше тук, сред другите момчета. Само те щяха да го изтърпят.

– Сигурен ли си, че няма да ходиш на танците довечера? – попита Бей, напълно наясно, че вече го е питала, но трябваше да бъде сигурна, дори с цената на подигравките на приятелите му. В момента от това по-зле просто нямаше накъде. Трябваше й вътрешен информатор, който в понеделник да й каже с кого е бил Джош, с какво е бил облече, как се е държал.

– Не – отвърна Фин, докато Дикъс разбъркваше и раздаваше картите отново. – А ти?

Фин я погледна и присви зелените си очи на светлината като къртица. Тя поклати глава.

– Значи някои хора ще спечелят много пари довечера – обади се Дикъс.

– За какво говориш? – поиска да узнае Бей. Той я погледна самодоволно. Бей побутна Фин с крака си. -Фин?

Момчето се смути.

– Залагат дали ще отидеш на танците, за да се опиташ да омагьосаш Джош – той направи въртеливо движение с пръстите си – и да направиш голям цирк.

– Залози – изрече тя равнодушно.

– Не се тревожи – отговори Фин, докато пускаше карта. – Просто се правят на глупаци.

– Джош участва ли в залозите? – попита Бей.

– Той смята, че няма да дойдеш – отвърна Дикъс.

– Просто така мисли – поясни Фин в опит да смекчи удара. – Не участва в залозите.

Защо Джош изобщо говореше за нея? Ако искаше всичко да приключи, ако искаше подигравките заради писмото й да престанат, трябваше просто да ги спре. Да й каже направо, че тя греши и че той не иска да има нищо общо с нея. Трябваше да престане да се държи толкова странно в нейно присъствие и да я избягва като лоша миризма. Със сигурност не трябваше да участва в разговори дали Бей ще се появи на глупавите танци, за да... За да направи какво по-точно? Да му направи заклинание? Наистина ли мислеше това за нея?

– Фин, бъди готов довечера в шест – внезапно изтърси тя.

– Защо? – попита той.

Бей се отдалечи със свити юмруци.Нищо шантаво, а!

– Защото ще ме заведеш на танците.

Клеър седеше на фризьорския стол на Сидни и си мислеше за нещата, които трябва да свърши вкъщи, докато сестра й издухваше косата на Мадисън Елиът.

– Чарли каза името ми тази сутрин, нали? – попита Сидни, надвиквайки сешоара. Малкият Чарли беше до стола на Сидни в подскачащата люлка, която Сидни му беше купила. Закръгленото му личице беше усмихнато, докато бърбореше на всички, които минаваха покрай него. Чаровник. Вече научаваше, че един мъж в салон за красота е център на вниманието.

Вайълет Търнбул, толкова кльощава, че изглеждаше като направена от пирони и дъски, погледна от мястото си зад рецепцията, където сърфираше из интернет.

– Мисля, че звучеше повече като „Кидни“, отколкото като „Сидни“ – отбеляза тя.

–За какво ще казва „Кидни“? – отвърна Сидни и погледна Чарли с такава любов, че Клеър се уплаши за Сидни, уплаши се, че ще бъде наранена, че твърде се е привързала към това бебе. – Така или иначе, е много умно момче.

– Трябва да тръгвам – обяви Клеър. – Искаш ли да ти взема нещо за обяд?

– Би било страхотно – отвърна Сидни, докато държеше четка и включения сешоар в едната си ръка, а с другата вадеше пари от джоба престилката си. – Ще ми вземеш ли сандвич с маслини и лате с карамел и ябълка от кафене „Браун Бег“?

– Някой друг иска ли нещо? – обърна се Клеър към другите стилисти.

Една от тях, Джейни с розовата коса, отвърна:

– Едно американо.

– Аз нямам пари – обади се печално Вайълет откъм рецепцията.

– Нали вчера получи заплата! – възкликна Джейни. Явно не я харесваше особено.

– Спестявам – оправда се тя.

– Аз ще платя – каза Сидни. – Какво искаш, Вай?

Вайълет се оживи и отговори:

– Клуб сандвич, чипс, допълнително кисели краставички и две кутийки кола.

Джейни я изгледа сърдито от другия край на помещението.

– Какво? – заоправдава се тя. – Не съм закусвала.

Сидни кимна към парите, които беше дала на Клеър.

– Ще вземеш ли банани и зърнена закуска от магазина на Фред? Обикновено гледам да има тук за Чарли, но мисля, че Вайълет вчера е изяла последните. – Клеър сигурно беше изгледала красноречиво сестра си, защото тя я предупреди: – Не го казвай.

– Нищо не съм казала – отвърна Клеър.

Сидни изключи сешоара. Мадисън Елиът не беше чула нищо. Вдигна поглед от списанието, което четеше, и се усмихна. Прическата й беше зашеметяваща. Сидни никога нямаше свободни часове. Правеше чудеса с косата. Когато подстрижеше някоя жена, денят й винаги беше идеален – не попадаше в задръствания, шефът я повишаваше, а децата сами си приготвяха вечеря и си лягаха по-рано. Клеър изпита лека завист. На Сидни никога не й се бе налагало да работи здраво за дарбата си. Беше се потрудила по-здраво да я отрича, когато бяха по-млади. Изглежда, нещата се получаваха по-лесно за Сидни, Бей и старата братовчедка Иванел. А Клеър се трудеше неуморно. Открай време. Напоследък й се струваше дори още по-трудно.

Тъкмо бе взела парите за поръчките, когато Бей влезе в салона. Бледата й кожа сияеше, бузите й бяха розови, сякаш беше глътнала нещо блестящо, което сега искреше отвътре. Всички прекъснаха работа, защото знаеха, че предстои нещо.

– Отивам на танците за Хелоуин – обяви тя.

Клеър едва не се разсмя на реакцията на сестра си.

Ръцете на Сидни се отпуснаха до тялото, сякаш беше сломена.

– Сигурно се шегуваш.

– Не – отвърна Бей. – Не се шегувам.

– Обмисляш го от седмици и чак сега реши да ходиш? Дори нямаш костюм.

– Не ми трябва костюм.

– Разбира се, че ти трябва! – възкликна майка й. -Момичета, някоя от вас има ли костюм, който Бей може да облече довечера?

– Имам мръснишки костюм на вампир – обади се Джейни.

– Не.

– Мръснишки костюм на медицинска сестра? – предложи Джейни.

– Не.

– Мръснишки костюм на...

– Нищо мръснишко – прекъсна я Сидни. – О, боже, каква катастрофа! Ела тук. Може би ще успея да ти пооправя косата.

Тя потупа стола си, когато Мадисън Елиът стана, а Бей тръгна към нея с наведена глава, сконфузена до нямай къде. Не погледна Клеър в очите, докато минаваше, а леля й сдържа усмивката си. Щом Бей седна, Сидни махна бейзболната й шапка и дългата й тъмна коса се разпиля. Сидни прокара пръсти през нея, гледайки дъщеря си в огледалото.

Около огледалото пред стола на Сидни бяха подредени снимки на Бей. На едната беше на шест, легнала под ябълковото дърво. Друга беше от тържеството за деветия й рожден ден, когато Клеър й направи торта с боровинки. На трета беше на дванайсет и стоеше до Финиъс Янг на автобусната спирка – тогава за първи път Сидни ги остави да чакат сами. А сега Бей беше в средата на огледалото и се приготвяше за първите си танци.

Сидни изглежда усети момента, когато момичето щеше да каже нещо за очите на майка си, затова се прокашля и се обърна към рецепционистката:

–Вайълет, когато госпожа Чин дойде, помоли я да изчака няколко минути и после й измий косата.

– Ами обядът? – попита тя.

– Клеър дори не е тръгнала още. Ще имаш време.

Бей се сви на стола.

– Мамо, костюмите не са задължителни. Не е голяма работа.

– Това са първите ти танци. Голяма работа е. Няма да те пусна да отидеш без костюм. Някой има ли дрехи от осемдесетте? – попита стилистите си тя. – Много добре тупирам коса.

Клеър най-накрая реши да подхвърли на Бей спасителен пояс.

– Запазила съм няколко стари рокли на баба Мери. Дълги и ефирни като официални рокли от двайсетте години. Може да са били на майка й.

Сидни се усмихна, сякаш си спомни нещо.

– Мислех си, че ти си единственият човек в семейството, който организира градински забави, но се сетих как баба Мери ми разказваше, че организирала пикници в градината. Канела гости и се обличала като градинска нимфа.

– Решено е – отсече Бей бързо и окончателно, защото искаше да сложи край на разговора. – Ще нося рокля на баба Мери и ще бъда градинска нимфа.

Сестрите се спогледаха. За Сидни беше голяма крачка да приеме това за дъщеря си. Бей беше момиче от семейство Уейвърли и искаше да се облече като такова, не на шега, както веднъж Сидни се костюмира като Клеър за Хелоуин – с черна перука, която покриваше лицето й и с престилка, на която пишеше „Целуни готвача“, което според нея беше забавно, защото никой не искаше да целуне чалнатата Клеър. От всички неща, които можеше да избере, Бей избра да бъде Уейвърли. Това беше тя. Всъщност изобщо нямаше да се маскира. Сидни се предаде, привлечена от мисълта, че ще може да направи прическа на Бей. От години дъщеря й й позволяваше само да подрязва връхчетата на косата й.

– Добре – каза Сидни и повдигна стола. – Клеър, ще вземеш ли рози от Фред, за да ги сложа в косата й?

– Веднага се връщам.

– Чакай, вземи ми и малко пай, става ли? – провикна се Вайълет, когато Клеър мина покрай рецепцията и излезе навън.

Навън есенните слънчеви лъчи бяха оранжеви, сякаш обедното слънце беше паднало на земята някъде в далечината. Светлината по това време на годината беше различна, като бавно угасващ фар.

Тъкмо щеше да завие надясно към кафенето и магазина на Фред, когато отляво зърна нещо сребристо, обърна се и видя две жени да стоят пред магазина за дрехи на Максин и да разговарят с възрастен мъж със сребрист костюм.

Беше той. Възрастният мъж, когото два пъти бе видяла да стърчи пред къщата й. Забърза по тротоара към тях, задминавайки група колежани, спрели насред тротоара, за да се снимат, сякаш дори ходенето по тротоара трябва да бъде документирано. Клеър ги заобиколи и за миг изгуби възрастния мъж от очи.

Когато погледна отново, него го нямаше.

Объркана, тя се приближи към жените. Познаваше ги добре. Беше организирала тържествата за всички годишнини и рождени дни на Патрис. Тя беше със сестра си Тара, която често идваше тук от Райли. Клеър беше учила с Патрис. Сидни наблягаше на своите години в гимназията, на основополагащата им роля за нея. И много й се искаше тези години да са хубави за Бей. Клеър обаче честно можеше да каже, че не си спомняше кой знае какво от собствените си преживявания в гимназията. Отиваше, прекарваше повечето време сама и чакаше да си тръгне, за да може да се върне при баба си в кухнята. Това, както и повечето преживявания на Клеър, беше замъглено от по-хубави спомени. Сидни го определяше като нейната „ревизионистка история“.

– Клеър, тъкмо си говорехме за теб – каза Патрис. Беше на четирийсет и няколко и се бореше с това. Косата й беше дълга, светлоруса и лъскава. Филъри за лице не допускаха устата й да прави широки движения, затова малко приличаше на риба, когато говореше. Сините й очи бяха силно подчертани с черна очна линия, което не отиваше много на възрастта й, а зениците й винаги бяха леко разширени, защото тя се тъпчеше с успокоителни, макар да смяташе, че никой не забелязва.

– Кой беше този човек? – попита Клеър и се постара въпросът й да не прозвучи като нещо важно, защото всъщност не беше. Или поне така смяташе.

– Какъв мъж? – попита Патрис.

– Само преди малко тук стоеше един възрастен мъж – отвърна Клеър. – Беше с прошарена коса и носеше сребрист костюм.

– Нямаше никого – отвърна Тара. Тя беше по-възрастна от Патрис и не го прикриваше толкова добре, най-вече защото съпругът й не беше толкова богат като този на Патрис. Косата й беше по-тъмна и ходеше с туники, които прикриваха приемливия за жена на средна възраст корем – най-вече от сестра й, която всеки ден ходеше на фитнес.

– Стоеше тук – започна да се притеснява Клеър. -Ей-тук, където стоя аз.

– Съжалявам, Клеър – каза Патрис. – Не сме видели никого.

– Вие разговаряхте с него – намръщи се Клеър.

– Говорехме двете – отвърна Тара. – За какво си говорехме?

– Не си спомням – каза Патрис.

– Смешно е, но и аз не си спомням – разсмя се Тара.

– Излязохме от магазина и ти дойде при нас. Мислех, че сме говорили за теб, но явно, че не сме – сви рамене Патрис.

Клеър се сбогува с тях и тръгна, като ги остави да се взират в празното пространство, сякаш някой ги беше принудил да изпаднат в транс.

Някой, който миришеше на дим.

Шеста глава

В странноприемницата на Пендланд Стрийт Ан Ейнсли стоеше пред стая номер шест с комплект чисти чаршафи в ръце.

– Господин Залер? – извика тя и почука.

Той не отговори. Знаеше, че няма да отговори. Видя го да тръгва към центъра на града след закуска.

Тя отключи вратата и влезе.

Във всеки един от трите си брака Ан се изненадваше от лъжите на съпруга си. Искрено се изумяваше. След като третият й съпруг й изневери и опразни банковата й сметка, като взе остатъка от парите, които бе наследила от родителите си, тя се закле, че няма да позволи нова такава изненада.Мъжете лъжат. Вече го бе приела. Просто не можеха да се сдържат. Правеха го, без да мислят. Отричаха го, ала това само доказваше твърдението й.

Ръсел Залер лъжеше за нещо. Тя всъщност нямаше нищо против. Всъщност беше удовлетворена, че Андрю е измамен. Обаче беше отегчена и любопитна. Брат й не й позволи да има телевизор в стаята си. В цялата странноприемница нямаше телевизор. „Не е автентично за тази къща“ – казваше Андрю. Понякога искаше да му отвърне: „Ами електричеството, Андрю? И то не е подходящо за една странноприемница.“ Боже, за някои неща той толкова приличаше на баща им! Затова Ан трябваше да се забавлява сама.

Забавленията й се състояха най-вече в сърфирането из интернет на компютъра на рецепцията и в това да шпионира гостите и да рови в нещата им, когато почиства стаите. Никога не крадеше. Ако го направеше, Андрю на секундата щеше да я изхвърли. Просто й харесваше да разглежда какво са донесли хората от къщи, как миришат парфюмите им и какъв размер дрехи носят. Харесваше историите, които си измисляше за тях.

Ан открай време беше някак потайна. Знаеше го. Баща им беше офталмолог, а майка им работеше в кабинета му, но освен това майка им тайно продаваше палаво бельо, най-вече на жените от семейство Кларк, които бяха известни със сексуалните си умения и благодарение на тях винаги си намираха добри съпрузи. Баща им така и не разбра с какво се занимава майка им. А Андрю беше ужасен, когато откри каталозите и бельото на майка си след смъртта й.

Ан обаче знаеше всичко. Научи още на десет, след като намери заключен куфар в дъното на гардероба на майка си. Беше претърсила цялата къща, преди да открие ключа за него, скрит в казанчето на тоалетната.

Родителите им бяха починали на първата си екскурзия, след като се пенсионираха. Бяха спестили цяло състояние и се надяваха да изживеят добре старините си. Сумата от неколкостотин хиляди, която оставиха на Ан, я направи по-глупава. Това беше единственото обяснение за решението й да отстъпи къщата на Андрю. Тогава беше омъжена за първия си съпруг, а брат й все още живееше у дома. Открай време беше превзет. В присъствието на жени се чувстваше неловко, затова не излизаше на срещи, а Ан сметна, че е много великодушно от нейна страна да му позволи да има дом, в който да прекарва самотните си години.

След двама съпрузи – двама съпрузи и неуспешния им бизнес, финансиран от нея – тя беше разорена. През последните няколко години живееше тук, в родния си дом, който Андрю беше превърнал в странноприемница. Винаги тайничко си бе мислила, че мястото е малко зловещо, все едно да създадеш светилище, където хората да посещават мъртвите си родители. Андрю й подсигури стая и храна (двете им малки спални сега бяха в мазето) и минимална надница, която тя харчеше за бира, цигари и списания. Такъв беше животът й. Приемаше го. Беше на петдесет и девет, толкова близо до шейсет, че ги усещаше, пък и вече не се надяваше, че ще бъде щастлива.

Затвори вратата на стаята на Ръсел зад себе си. Тази стая официално беше наречена „Стаята на Андрю Ейнсли“. Дори беше написано на табелка на вратата. Беше някогашната детска на Андрю. Беше обзаведена в тъмнолилаво и патладжанено, които той наричаше кралски цветове.

Беше кръстил старата стая на Ан „Стаята на надеждите и мечтите“.

Не беше сигурна, но с това той най-вероятно й се подиграваше.

Сложи чаршафите върху голямата спалня и се огледа. Ръсел Залер беше оставил включено отоплението и малката нощна лампа. Обаче не беше закачил нищо в гардероба и в малката баня нямаше никакви тоалетни принадлежности. В стаята беше само големият кожен куфар на поставката за багаж в долния край на леглото. Ан се приближи и го отвори. Вътре нямаше кой знае какво: още един сив костюм и бяла риза, които бяха сгънати, износена пижама, необикновения господарски халат, с който беше, когато влезе в кухнята онази нощ и изплаши Ан до смърт, защото си помисли, че е Андрю и отново ще я хване да пуши; чорапи, бельо и черен несесер с гребен, четка и паста за зъби, дезодорант, сапун, ножче за бръснене и шишенце с аспирин.

Това беше всичко.

Доста скучно. Беше малко разочарована.

Намръщи се, когато докосна дъното на куфара. Имаше чувството, че не е разкрила всичко. Почука с нокти по него. Прозвуча кухо. Напипа ъгълчетата, издърпа разделителя нагоре и откри тайник.

Едва не извика, доволна, че е открила нещо, което не бива да бъде открито.

Вътре имаше старо тесте карти таро, малък бял кристал на евтина верижка и дебела купчина раздърпани папки, прихванати с ластик.

Ан извади папките и махна ластика. Върху етикетите на папките бяха написани имена на хора, а във всяка папка имаше изрезки от вестници, снимки и копия от документи като актове за собственост и брачни свидетелства. Не разпозна нито едно от имената, докато не стигна до етикета, на който пишеше: Лорълай Уейвърли.

Това беше майката на Клеър и Сидни Уейвърли. Ан беше с няколко години по-млада от Лорълай. Лорълай беше странна, както всички от семейството. Ала, освен това беше необуздана и тъжна. Ан беше чувала, че тя напуснала града преди години и починала някъде в Тенеси. Затова ли Ръсел Залер се интересуваше толкова от семейство Уейвърли? Заради Лорълай? Познаваше ли я? Ан надникна в папката. Имаше няколко копия на една-единствена стара снимка. Беше правена през седемдесетте, съдейки по острите яки и жълтеникавокафявия цвят на облеклото. На снимката беше Лорълай Уейвърли на около двайсет, седнала до Ръсел на средна възраст, и друга тъмнокоса двойка с бебе. Намираха се в сепаре, каквото ще намериш в стари барове и в „Пица Хът“. Разлисти останалата част от съдържанието на папката, което за голяма изненада не беше за Лорълай, а за Клеър Уейвърли – статии за бизнеса на Клеър, данъчни документи, които искаше да прегледа по-внимателно, но почукване на вратата едва не й изкара ангелите.

– Ан? – извика брат й. – Там ли си?

– Да – отвърна тя спокойно. Тъкмо щеше да прибере папките обратно, когато забеляза под папките в куфара няколко стари листовки, пожълтели от времето. Взе една. Оказа се стара реклама на пътуващ панаир с участието на маг и медиум на име Великия Бандити.

В долния десен ъгъл на листовката имаше кръгла снимка на мъж с голям тюрбан със скъпоценен камък в центъра. Беше разперил ръце, сякаш щеше да изстреля мълния от пръстите си.

Беше Ръсел Залер.

Ето на това му се казваше история.

– Ан! – провикна се отново брат й.

– Идвам – отвърна тя, сви една от листовките и я пъхна в джоба си, после прибра останалите неща в куфара, точно както си бяха. Затвори го и отиде до вратата.

– Какво правиш? – попита Андрю.

– Сменям чаршафите – сви рамене тя, – както всеки ден.

Той посочи табелката, окачена на бравата.

– Сложена е табелка „Не ме безпокойте“. Трябва да обръщаме внимание на тези неща.

Мразеше, когато той говореше за себе си в множествено число.

– О, не съм забелязала. – Тя се върна в стаята и взе сгънатите чаршафи, които беше оставила на леглото. -Извинявай.

– Да не се повтаря – предупреди Андрю и огледа стаята, а после затвори вратата зад себе си.

Няколко часа по-късно Клеър, Сидни и Бей търсеха в къщата на Уейвърли някоя стара рокля на баба Мери, която момичето да облече на танците по случай Хелоуин, а на Бей й се струваше, че търсят капка вода в кладенец. Къщата на Уейвърли беше голяма и претъпкана, пукаше се по шевовете. Единственото място, където имаше някакъв ред, беше кухнята, което беше логично, защото леля й прекарваше цялото си време там. А що се отнасяше до останалата част от къщата – Клеър очевидно беше запазила всичко, което беше принадлежало на баба й. А когато Тейлър се беше нанесъл, беше домъкнал всички свои вещи, включително принадлежностите за рисуване, които заемаха по-голямата част от стаята за гости.

Бей тайничко се надяваше, че няма да намерят роклята, а после ще махне нелепите маргаритки и зелените листа от силно накъдрената си коса и ще отиде, без да се маскира. Искаше само да се увери, че Джош ще я види, ще забележи как не му обръща внимание и не прави сцени, и после щеше да си тръгне. Той твърдеше, че тя няма да отиде.Щеше му покаже. Джош нямаше представа коя е тя и какво ще направи или няма да направи. Дори никога не бе разговарял с нея.

Тъкмо слизаха от тавана, когато в коридора срещнаха Тейлър и Марая, които се прибираха.

– Какво правите? – попита Марая весело. Все още беше с гимнастическия си екип. Косата й беше прибрана в кок, който очевидно баща й се беше опитал да направи. – Някаква игра ли е? Бей, защо имаш цветя в косата? Толкова си хубава, като новата ми най-добра приятелка.

Бей прегърна братовчедка си, която ухаеше на фъстъци.

– Благодаря, хлапе.

–Здравей, миличка – поздрави я Клеър почти виновно, сякаш я бяха спипали да прави нещо нередно. – Как беше гимнастиката?

– Добре. Какво правите? – попита отново детето.

–Търсим стара рокля, която Бей да облече на танците по случай Хелоуин. Рокля, която някога беше на баба ми – обясни Клеър.

Марая завъртя замислено глава, после попита:

– Търсихте ли в килера в стаята за гости?

– Още не. Това е добра идея.

Момичето се обърна, изтича в стаята за гости и скоро оттам се чу скърцането на леглото, върху което скачаше.

Клеър се обърна към Тейлър:

– Когато имаш време, ще запушиш ли пролуката около комина на тавана? Когато бяхме горе, усетих да влиза студен въздух.

– Ти ще усетиш студен въздух дори да стоиш на слънце – пошегува се той.

– Забавлявахте ли се с Марая днес? – усмихна се Клеър.

– След гимнастиката постояхме малко в кабинета ми. Беше най-дългият ден на света. Наистина, рекорд. – Тейлър потърка уморено наболата брада по бузите си.

– Съжалявам. Не забравяй да хапнеш. Купих пиле на грил от магазина на Фред. – Тя се наведе и прошепна: -Ем беше ли на тренировката по гимнастика?

Съпругът й поклати глава, също толкова озадачен от тази нова най-добра приятелка, колкото и Клеър.

– Очевидно Ем не ходи на гимнастика. Нито на балет.

– Чакай малко – отдръпна се назад Клеър. – Искаш да кажеш, че още не си я виждал?

– Вие двамата можете да си играете на стара женена двойка някой друг път – обади се Сидни. – Танците са след два часа!

– Сякаш вие с татко не се държите така през цялото време – промърмори дъщеря й.

– Имам чувството, че се състезавам с добрия стар Хенри. Ела тук – каза Тейлър, сграбчи Клеър, наведе я и я целуна.

– Моля ви – обади се Бей, – не пред децата!

Тя се обърна и се запъти към гостната, завъртайки отегчено очи за по-силно въздействие. Точно тази вечер наистина не искаше да виждаколко е прекрасна любовта, когато двама души изпитват едно и също.

Скоро Клеър и Сидни я последваха. Килерът в стаята за гости беше толкова малък, че вътре се побираше само един човек, затова Клеър влезе и заизважда кашони. Сидни и Бей ги отваряха, докато Марая скачаше на леглото, щастлива, че е с тях. Откриха старо спално бельо, кашон с дамски чанти с напукана кожа, свещи, които бяха омекнали и се бяха залепили една за друга, и котешко легло. Ала рокли нямаше.

– Остана един последен кашон – обади се Клеър от дъното на килера. – Трябва да са вътре. Иначе не знам къде може да са.

– Няма проблем – отвърна Бей и се пресегна да се почеше по косата, която усещаше стегната и я сърбеше.

– Не смей да си пипаш косата – предупреди я майка й и тя отпусна ръка.

– Заклещил се е в ъгъла. Чакайте, почти успях. -Клеър издърпа кашона, удари си главата в най-ниския рафт в килера, докато се изправяше, и всичко върху рафта се разклати. Една кутия за обувки падна и навсякъде по пода се разпиляха стари снимки.

Бей понечи да се пъхне в килера да помогне на Клеър.

– Добре ли си?

– Спри! – извика Сидни. – Ще си развалиш прическата!

В израз на досада дъщеря й вдигна ръце.

– Мисля, че изпръска тринайсет флакона лак върху мен. Косата ми няма да мръдне с години!

Клеър се показа от килера с кашон в едната ръка, а с другата потъркваше главата си. Когато видя снимките на пода, веднага остави кашона и коленичи.

– Това са снимки на баба Мери! Бях ги забравила.

Сидни коленичи до нея, за да й помогне да съберат снимките. Спря, за да разгледа една.

– Ей, Клеър, погледни. Сигурно това е пикникът, за който ми разказваше баба Мери.

Сестра й се наведе да погледне.

– Сигурно. Баба Мери ти е разказвала много повече за този период от живота си, отколкото на мен.

Сестрите стояха една до друга и този образ винаги изникваше в ума на Бей, когато си помислеше за тях двете – колко са близки, сякаш си четат мислите.

– Защо баба Мери ти е разказвала повече, отколкото на Клеър? – попита любопитно тя.

Клеър я погледна и отговори:

– Защото майка ти беше красива и популярна като баба Мери на млади години.

Бей усети как светът й леко се размества, както когато мислиш, че си на последното стъпало на стълбището, а откриваш, че има още едно.

– Ти си била популярна? – обърна се към майка си.

– Изненадана си – разсмя се Сидни.

– Но ти си Уейвърли.

– Едното няма нищо общо с другото – каза майка й, загледана в снимката. – Баба Мери имала много ухажори като млада, преди да се омъжи, преди да стане възрастна и... странна.

– Просто страдаше от агорафобия – поправи я Клеър, прибра останалите снимки в кутията и запълзя към последния кашон, който беше извадила от килера. Веднага щом вдигна капака, се засмя изненадано. – Откриваме всичко друго на баба Мери, освен роклите й. Виж, ето още един от бележниците й с рецепти. Скрила ги е из цялата къща. Веднъж открих един в матрака.

Клеър извади тънка черна тетрадка, на чиято корица като на всички останали пишеше „Кулинарен дневник на Уейвърли“. Под заглавието обаче тук беше написано „Карл“.

– Колко дневника си открила до сега? – попита Сидни.

– Повече от сто – отвърна сестра й, отвори дневника и объркано сви вежди.

– Какво има?

– Погледни – каза Клеър. – Заличила е с черно всички страници.

Всеки ред, който баба Мери беше написала, беше зачеркнат с тънка черна хоризонтална ивица мастило, която скриваше думите.

Сидни поклати глава.

– Тя беше чудата възрастна жена. Винаги пишеше в тези дневници. Почти маниакално.

– Правеше каквото може – обади се Клеър, прелиствайки дневника. – Напоследък мисля много за нея. Едва ли й е било лесно да ни отгледа.

– Винаги пренебрегваш факта, че когато ни доведе тук, мама остана почти шест години, преди да си тръгне – отбеляза Сидни.

– Все пак баба Мери се грижеше за нас.

–Мама се грижеше за нас, докато беше тук. Иванел каза, че на баба й е отнело близо година, за да свикне, че в къщата отново има хора. Почти не говореше с нас. – Сидни махна презрително към сестра си, сякаш този спор й беше познат. – Обаче ти не помниш такива работи.

Клеър се позамисли, после каза:

– Е, след като мама си тръгна, баба Мери се грижеше за нас.

– След като тя си тръгна, Клеър, ти се грижеше за нас.

– Не, баба Мери – заспори Клеър. – Тя поръчваше храна, дрехи и обувки за нас. Переше ни чаршафите.

– Ти правеше всичко това. Беше на дванайсет, когато мама ни напусна. Спомням си, че никак не харесвах дрехите, които ми избираше. Почти през цялото време в началното училище ме обличаше със сиви рокли и черни пуловери като бабичка.

– Не е вярно. – Клеър направи пауза. – Чакай, вярно е, нали?

Сидни поклати глава и изсумтя.

– Ти и твоята ревизионистка история.

Загледана към тях, Бей започна да осъзнава колко много неща не знае за сестрите Уейвърли – историите им, живота им, преди Бей да ги познава като отбора, който бяха сега. Знаеше, винаги е знаела, че и двете искат да я предпазят, затова никога не й бяха разказвали много. Но пък и тя не питаше, а сега въпросите буквално я заливаха. Коя всъщност беше Мери? Защо е била един човек като млада и друг, когато е остаряла? Защо е отглеждала дъщерите на дъщеря си? Защо си е тръгнала Лорълай?

Клеър неохотно остави дневника настрана и надникна в кашона. Извади няколко листа пожълтяла хартия, после каза:

– Джакпот! Ето една рокля. – Тя извади нещо много тънко и нежно, сякаш направено от пергамент. Клеър го помириса. – Дори ухае на нейния сапун.

Сидни остави снимките от пикника и взе роклята.

– Сивия й опушен сапун. Много го обичах. – Изправи се и разгърна роклята пред Бей. – Да, идеална е за градинска нимфа.

Дъщеря й погледна тъничката рокля и плъзна ръка по плата. Наистина беше идеална. Беше в избеляло патешкозелено с пластове бежов тюл, нагънати като прозирна поло яка отпред. Отстрани бяха зашити стари пайети под формата на цветя, а на талията имаше копринен колан.

– С тази рокля е тук – каза Сидни и се наведе да вземе снимката от пикника. Масата за пикник беше стара врата, сложена върху магаре за рязане на дърва, а столовете бяха стари пънове или дебели дърва за огрев, върху които бяха метнати квадратни възглавници. Там седяха шестима мъже, които не гледаха към обектива, а към красивата жена с дълга, тъмна коса почти до кръста, седнала начело на масата. Усмихваше се, ръцете й бяха разперени, сякаш приветстваше всички в своя свят. Ябълковото дърво, което едва се виждаше отзад, бе протегнало клон към нея, сякаш искаше да присъства на снимката.

Дори то изглеждаше малко влюбено в жената.

– Добре, стига сме се връщали в миналото – каза Сидни и избута Бей в коридора към банята. – Бързо се обличай!

Когато влязоха в салона заедно, Бей беше толкова нервна, че едва не сграбчи ръката на Фин. Обаче не можеше да стигне до нея. Той беше покрит с бял чаршаф, осеян с малки пъпки от рози. Беше отрязал грубо две дупки за очи.

– Не мога да повярвам, че носиш чаршаф – каза тя.

– Когато цъфна на вратата ми с костюм, трябваше да мисля бързо – отвърна той приглушено. – Майка ми ще ме убие, задето надупчих най-хубавия й чаршаф.

– Защо не взе своя чаршаф?

Той се поколеба, после промърмори:

– Не беше чист.

Момчета!

– Е, какво ще правим тук? – попита Фин.

– Не знам. Никога не съм ходила на танци.

– Нали помага с украсата?

– Което не ми донесе никакво прозрение за събитието.

– Изглеждаш чудесно. – Той раздвижи глава, сякаш се опитваше да види през дупките за очи. – Поне това, което виждам.

– Свали това чудо.

– Няма начин — отстъпи момчето, когато тя се пресегна към чаршафа. – Никой не знае, че съм аз. Под прикритие съм.

Бей се огледа. Мястото наистина изглеждаше чудесно. Осветената покрита топка на тавана хвърляше сенки върху стените, които приличаха на изсъхнали дървета. В един от ъглите върху бял екран се редуваха сцени от класически филми на ужасите. Рива беше накарала бащата на Мейси Моузи, който беше професионален фотограф, да снима деца, които позират пред стопкадрите, сякаш ги гони Петното или птиците на Хичкок.

За съжаление, изглежда, без да уведомяват Комитета по украсата, на някои родители им беше хрумнала гениалната идея да донесат бали сено, върху които да седят всички, както и малки сладки плашила, останали от празненството в детската градина. В крайна сметка физкултурният салон изглеждаше като място за кънтри-танци, където нещо много се е объркало.

Всички ученици от гимназиите в окръга бяха поканени и Бей виждаше момчетата от футболния отбор на гимназия „Хамилтън“ да се подиграват на плашилата и да се правят, че се страхуват от тях.

Нищо добро нямаше да излезе от присъствието на учениците от гимназия „Хамилтън“. Всички го знаеха, с изключение може би на директорите, организирали забавата. Отборът по футбол на гимназията в Баскъм не се класира на щатските плейофи, но гимназия „Хамилтън“ успя. Бяха стари съперници: гимназия „Хамилтън“ – провинциалната гимназия с добри спортни отбори, и гимназия „Баскъм“ – градското училище с непропорционално много ученици от заможни семейства. Отборите се измерваха с погледи от двата края на салона. Футболистите и от двата отбора бяха облечени като играчи зомбита с бяла боя по лицата, изкуствена кръв по фланелките и изкуствена белеща се кожа по ръцете. Единственият начин да ги различиш беше по цвета на екипите и номерата на гърбовете.

Джош беше номер осем. Веднага го откри. Беше направил русата си коса на бодлички и беше излял малко изкуствена кръв върху главата си, така че да се стече по лицето и върху фланелката му. Устата му беше уголемена с боички и имаше няколко допълнителни зъба. Някои от приятелите му си бяха сложили червени лещи за очи. Един от тях беше скрил ръката си под фланелката, все едно е откъсната.

– Да си вземем нещо за пиене – подкани Бей Фин, веднага щом забеляза Джош. Почувства се странно, сякаш нещо вътре в нея се беше променило, което намираше за глупаво, защото се беше променила само външно. Всичко се дължеше на магическата рокля, но и на уменията на майка й. Косата й я караше да се чувства красива, но слаба и податлива на мисли за Джош: как ще я погледне и ще я види в напълно нова светлина, ще отиде при нея и пред всички ще каже, че досега не е осъзнал колко е красива и че вече всичко, което е написала, придобива смисъл.

Двамата с Фин се запътиха към масата за напитки, докато от колоните гърмеше песента „Трилър“.

– Хубава гощавка – каза Фин, докато се опитваше да си вземе курабийка през чаршафа.

– Извади си ръката, за бога!

– Не мога. Не искам никой да знае, че съм аз.

– И как ще те познаят по ръцете?

– Възможно е – отвърна той и си взе курабийка през плата, все едно е кукла на конци. Поднесе я към устата си, забравил, че там няма дупка.

Бей поклати глава и се обърна. След малко Фин продължи:

– Курабийките са много вкусни.

Обаче тя едва различи думите. Обърна се и видя как устата му дъвче под чаршафа. Очевидно бе рискувал някой да види забележителните му ръце и бе обрал поне половината курабийки от една чиния.

– На Рива й хрумна идеята за всичко това – каза Бей.

Беше подредено красиво. Съдовете, от които наливаха напитки, бяха достатъчно вампирски. В един плуваха пластмасови очи, а в друг – огромен пластмасов мозък. Сладкишите с форма на пръсти приличаха на истински пръсти, а призрачните курабийки бяха умно измислени – сладки с форма на бадеми бяха потопени в бял шоколад и имаха шоколадови парченца за очи. В чиния се мъдреха черни бонбони с форма на плъхове, кренвирши, увити в тесто, така че да изглеждат като мумии, и купа с квадратни бели ментови бонбони с надпис „Зъби“.

Ала отново на някой умен родител му бе хрумнало да сложи червени карирани покривки и салфетки, на които пишеше „Безопасен Хелоуин!“. Това сигурно беше най-странното събиране. От гимназия „Хамилтън“ вече се шегуваха.

– Къде е Рива? – попита Фин.

Бей се огледа и видя Рива близо до пулта на диджея. Носеше голям костюм на пчела като момичето пчела в онзи клип на „Блайнд Мелън“ от началото на деветдесетте. Всички костюми на приятелите й изглежда бяха вдъхновени от емблематични ретровидеоклипове. Дакота носеше конусовидния сутиен на Мадона. Тринити беше облечена като Ани Ленъкс, а Луис имаше шапка на групата „Джъмиръкуай“. Бей трябваше да признае, че костюмите им бяха страхотни. Много по-добри от тези на зомбитата футболисти.

– С групичката си е. Ето там.

–Какъв е планът ти? — попита Фин, все още дъвчейки курабийки под чаршафа си като момченце, което тайничко вмъква сладки неща в леглото си нощем.

– Нямам план – отвърна тя.

– Ако става дума за облога, трябва да им позволиш да те видят. Шт, тихо – измърмори изведнъж момчето.

– Тихо ли? Защо? Винаги ли си толкова луд, или сутрин на автобусната спирка си прекалено сънен и не съм го забелязала?

– Рива идва насам – прошепна Фин. – Не й казвай, че съм аз.

– Защо да й казвам, че си ти?

–Бей, това ти ли си? – попита Рива, когато се приближи. – Страхотен костюм. Роклята ти е толкова в стил Гетсби! А косата ти! Боже! Сигурно майка ти я е правила. Може да получиш наградата.

– Супер – отвърна Бей, без да знае каква е наградата.

– Каква си? – попита Рива.

– Уейвърли – отговори Бей.

– Не, имам предвид какъв е костюмът ти?

– Аз съм прабаба си Мери Уейвърли. Организирала е градински празненства в градината на Уейвърли, облечена като градинска нимфа.

– Яко.

–Момичето пчела от клипа на „Блайнд Мелън“? -посочи Бей костюма й.

Другото момиче направи физиономия.

– Не беше първият ми избор. Събрахме се и измислихме тема, после от списъка всеки си избра какъв костюм иска да облече. Аз бях последна, затова остана костюмът на пчела. Чувствам се като Мейвис.

Рива никога не бе говорила толкова дълго с нея и Бей не беше сигурна какво трябва да направи. Най-накрая попита:

– Коя Мейвис?

– Нали се сещаш, като в „Там ли си, Боже? Аз съм, Маргарет?“. Момичетата в книгата имат нещо като таен клуб и трябва да си изберат тайни имена. Другите получават имена като Алегзандра и Вероника, а Маргарет е принудена да избере Мейвис. – Рива погледна към Фин, който стоеше до тях, и се намръщи. Той стоеше прекалено близо, сякаш се мислеше за невидим. – Е, ще се видим после.

– Чао.

– Браво – каза Фин, след като вече не смяташе, че е невидим. – Поговори си с Рива Алегзандър. Сега отива там да им разкаже.

– Не ме интересува.

– Такава си лъжкиня. Ще ти се да не те интересува, ама не е така. Има една дреболия, която се нарича съобразяване. С някои хора можеш да си себе си, а с други не трябва да си толкова странна. И познай? Тези хора са навсякъде. Не можеш да ги избегнеш. Светът не е само твой. Всички трябва да живеят в него – Фин започна да се отдръпва бавно, сякаш тя нямаше да забележи, че се движи. – Сега ме извини, ще се направя на призрак и ще кръжа наоколо.

През следващия час Бей от време на време забелязваше призрака Фин, който кръжеше около различни групи и подслушваше разговорите им. Най-често се навърташе около Рива и се местеше, когато тя ставаше подозрителна. Изглежда, много се наслаждаваше на анонимността си.

Бей постоя край масата за напитки и няколко човека я заговориха и й направиха комплимент за косата и роклята. Едно момче от гимназия „Хамилтън“, облечено като нинджа, я покани да танцуват, но тя отказа. Прекара останалата част от времето със смотанячките на скамейките и гледаше Джош.

Фин беше прав, че слухът за нея се е разнесъл. Рива веднага беше казала на приятелите си, че Бей е дошла. Ала тя не беше единствената новина тази вечер. Райли Ашър беше изпратена вкъщи, защото носеше костюм на гола жена и дълга перука и твърдеше, че е лейди Годайва. Носеха се слухове, че някой е внесъл бутилка с водка. Футболисти от гимназия „Хамилтън“ говореха грубости на мажоретките. Носеха се толкова много слухове, че на Бей й беше трудно да следи коя новина до кого достига, но забеляза точно кога Джош разбра за нея. Нарочно го гледаше в очакване.

Негов съотборник се приближи и го шляпна по ръката, след което каза нещо през смях. Джош поклати глава. Съотборниците му се обърнаха към скамейките и посочиха Бей.

Тогава тя срещна погледа му. Не отмести очи, макар да усещаше сърцето си да бие толкова силно в гърдите, че тънкият плат на роклята потрепваше. Той изглеждаше смутен. Огледа косата и роклята й, после устните му леко се раздалечиха.

„Това беше“ – помисли си Бей. Изправи се. Смотанячките около нея я погледнаха, после погледнаха Джош и за момент тя усети надеждата им като зараза, сякаш го правеше заради всички тях.

Съотборникът му отново го удари по ръката, Джош се намръщи и й обърна гръб.

Бей седна бавно и смотанячките отместиха разочаровано погледи.

„Е, това беше“– помисли си Бей и раменете й се поотпуснаха.

Джош я беше видял. Само това я интересуваше. Е, не искаше само това, но бе постигнала целта, заради която беше дошла.

Свърши се.

Сега само трябваше да изчака Фин да престане да се рее и да подслушва всички. После щеше да се прибере вкъщи и най-сетне да се опита да не обича толкова много Джош Матисън.

Седма глава

През следващия час Бей разбра, че Джош е напуснал салона. След онзи момент не беше поглеждала право към него, но винаги знаеше къде е по тънката струйка дим, която оставяше след себе си. Вече не. Седеше сама на скамейките, защото смотанячките бяха решили да станат още по-големи смотанячки и да танцуват на бавни песни в кръг насред салона. Бей беше достатъчно близо до вратата, за да чуе прошепнатата дума „бой“, докато няколко деца се измъкваха навън.

Изведнъж се разтревожи къде ли може да е Джош.

В гимназиите имаше тайно общество, за което повечето деца разбираха по-късно и тогава изведнъж им ставаше ясно защо през онази седмица популярните момичета ходеха без грим, а популярните момчета си боядисваха джинсите в розово. Това беше седмицата на посвещаването, официалното им въвеждане в групите. Изключителността ги караше да се чувстват важни и да смятат, че държат всичко под контрол и повечето им събирания бяха безобидни. Ала понякога имаше наркотици. И боеве.

Бей не можеше да открие Фин – на танците имаше прекалено много призраци, момчета, които щяха да се приберат със съсипани чаршафи при ядосаните си майки – затова тя се шмугна през вратата с другите и тръгна към паркинга за учители, на който нямаше почти никакви коли.

Всички футболисти от отбора на „Хамилтън“ бяха там. Бей си проправи път през тълпата и видя, че надутата звезда от отбора на гимназия „Хамилтън“ е на земята заедно с футболист от отбора на „Баскъм“. След миг различи осми номер на гърба на фланелката му.

Джош.

Видя костюма на пчела на Рива и се добра до нея.

– Какво стана? – надвика Бей врявата.

Антенките на костюма на Рива потрепваха.

– Това е Коуби от „Хамилтън“ – извика тя. – Със Стивън се сбили, затова Джош се намесил. И изведнъж Джош започнал да удря Коуби без причина! Хванал го неподготвен. Но не за дълго. Сега никой не иска да им помогне!

На Бей й секна дъхът. Джош беше бърз и пъргав, но Коуби беше много по-висок и по-тежък. Опитваше се да притисне Джош към земята, като същевременно го удряше отстрани.

Ако никой друг не възнамеряваше да помогне, тя щеше да се намеси. Трябваше да направи нещо. Не биха наранили момиче, нали? Щяха да престанат в момента, в който се приближи.

За първи път присъстваше на бой. Имаше нещо първично, което изпълваше въздуха със заряд. То я увлече и уплаши. Страхуваше се за Джош и за себе си, защото винаги бе смятала, че е човек, който ще се намеси, за да помогне, който не е като всички останали. Може би Фин беше прав. Може би тя живееше в измислен свят, а може би дълбоко в себе си беше като всички останали.

Изведнъж нещо профуча край нея, развя косата й и подгъва на роклята й изпърпори.

Случи се много бързо. След секунди Коуби беше метнат във въздуха със сила, от която се приземи по гръб на разстояние. Той остана без въздух и на лицето му се изписа същият въпрос, който си задаваха всички.Какво, за бога, беше това?

Тълпата се раздвижи и когато се обърнаха, учениците видяха, че учители и родители се появяват през задната врата на салона с осветени от лампите лица.

Всички се раздвижиха. Съотборниците на Коуби го вдигнаха зашеметен и го задърпаха настрани, докато той повтаряше:

– Какво, по дяволите, се случи току-що?

Тълпата заблъска Бей и тя се бореше, за да намери Джош. Когато го видя, той все още беше на земята и се опитваше да се изправи. Бърза като светкавица, тя изтича и му помогна. Всички останали хукнаха към преградата на входа на паркинга, за да се доберат до предната част на сградата. Проблемът беше, че щяха много лесно да ги спипат на входа, а някои учители и родители вече се бяха върнали в салона, вероятно за да направят точно това.

Бей преметна ръката на Джош през рамото си и се отправи в обратната посока, далеч от салона към учебните сгради. Преведе го около сградите, през полето от кучешки дрян, посаден от някаква асоциация преди години. Духаше вятър, от който голите клони потракваха и драскаха зловещо.

Джош леко накуцваше и притискаше ребрата си отдясно. Трябваше да се облегне на нея, когато най-накрая се закатериха по далечния хълм към добре осветения паркинг за ученици. Там нямаше никого, което доказваше, че повечето ученици са били спрени пред салона.

Бей се озърна за патфайндъра, който знаеше, че Джош кара. Ако я притиснеха, сигурно можеше да изрецитира и номера му, толкова пъти го бе гледала да се отдалечава.

– Къде е колата ти? – най-накрая попита тя.

Джош вдигна поглед от краката си, всяка крачка му струваше усилия. Веднага се отдръпна от нея.

Едва сега разбра, че е тя. Имаше изражение на човек, зад когото са се промъкнали и са извикали „Познай кой е!“, а той се е обърнал в очакване на приятна изненада, само че насреща му се е оказал последният човек, когото иска да види.

Джош се огледа. Бей видя облекчението му, че няма кой да ги види заедно. Видя и как подозрението му нараства, сякаш тя е планирала всичко това.

– Защо дойдохме тук?

–Защото щяха да ни хванат, ако бяхме тръгнали в друга посока. Къде е колата ти? – попита отново тя.

Той се взря в нея. Ако Бей извикаше „Бау!“, сигурно щеше да отскочи стреснато.

– Ей там – отговори й най-накрая. – Дойдох с аудито на баща си.

Тя погледна колата, после него, опитвайки се да прецени дали е способен да шофира.

– Ще се справиш ли?

– Да. Болят ме ребрата, но нямам нищо счупено.

– Откъде знаеш?

Той потърка ребрата си.

–Удряла ме е футболна топка по-силно, отколкото онзи може да удря.

Бей се обърна да си върви, защото не понасяше начина, по който я гледаше, сякаш щеше... какво? Да го омагьоса? Какво изобщо значеше това?

– Чакай – подвикна той, когато тя се отдалечи.

Но тя не спря. Продължи да върви със свити в юмруци ръце. Той беше глупав и твърдоглав и сега, като се замислеше – имаше и ужасен вкус за обувки. Как беше възможно да си принадлежат? Защо го обичаше толкова много? Защо не можеше да го изключи като лампа?

– Бей, почакай – провикна се той, подтичвайки неловко зад нея.

– Какво? – завъртя се тя.

Той не очакваше гнева й. Честно казано, тя също. И двамата изглеждаха леко стъписани.

– Нека поне да те откарам у вас.

– Не, благодаря. Майката на Фин ще ни вземе.

Той стисна устни. Белият му грим и нарисуваната уста се бяха размазали. Изглеждаше така, все едно са го заличили и на негово място се показва някой друг.

– Значи вие с Фин... – започна.

– Ние с Фин какво?

– Нищо.

Бей се обърна отново.

– Чакай. Цялата си в кръв заради мен.

Тя сведе очи и видя, че изкуствената му кръв се е размазала по красивата рокля на прабаба й. Доплака й се. Майка й и леля й щяха да я убият.

–Изкуствена е – отвърна тя. – Мога да кажа на всички, че съм искала да приличам на Кери на Стивън Кинг.

– Нека те откарам вкъщи.

Чувстваше се крехка, това беше всичко. Така можеше да определи този миг на слабост. Извади телефона от ботата си и се обади на Фин.

Отне му доста време да вдигне. За малко да се включи гласова поща. Най-накрая вдигна, задъхан и разтреперан:

– Ало?

– Ало, Фин, Бей е. Къде си?

–Пред салона. Майка ми ще дойде всеки момент. Ти къде си?

– На паркинга за ученици. – Бей погледна Джош, после извърна поглед. – Ще ме закарат вкъщи.

– А... – Фин беше разсеян. – Добре.

– Добре ли си?

– Да. – Направи пауза. – Да, добре съм.

По пътя Джош мълча. Аудито на баща му миришеше на кожа, на царевичен сироп и на нещо свежо като одеколон, който тя усети, когато Джош се облегна на нея, за да му помогне да стигне до паркинга. Това ухание на Джош беше по дрехите й, но се чувстваше така, сякаш го е откраднала, сякаш не е трябвало да бъде там.

Гърдите й потръпнаха от близостта с него в това затворено пространство. Интимността я замая, както когато си бил буден дълго време и си поел много кофеин. Впечатляваше се от глупави неща. Шофира толкова добре! Виж колко лесно върти волана! Дори не отделя очи от пътя, когато пуска парното! Тогава разбра, че той е взел нервността й за тръпки от студ.

Съсредоточи се върху ръцете му на волана, налагайки си да остане неподвижна. Имаше хубави длани, загорели от слънцето и големи. Ръката му от китката до лакътя беше мускулеста и стегната.

Мандрата на Хопкинс беше малко встрани от пътя, но всички деца от началното училище бяха ходили там на екскурзия, затова знаеха къде се намира. Не й се налагаше да напътства Джош как да стигне дотам. Още преди да му каже да завие наляво или надясно, той вече го правеше.

Пътуването им заедно свърши прекалено бързо. Когато наближиха завоя към фермата, Бей се прокашля и каза:

– Може да спреш на входа. Ще мина пеша по алеята към къщата.

– Няма проблем – отвърна Джош, взимайки завоя на слизане от магистралата.

Докато той караше по покритата с чакъл алея, Бей се напрегна. Той нямаше да види фермата на Хопкинс за първи път. Ала изведнъж й се стори непоносимо Джош да зърне фермата и да реши, че мястото й наистина е там.

Когато със Сидни избягаха от баща й в Сиатъл, отседнаха в къщата на Уейвърли при Клеър, но се преместиха във фермата близо до мандрата на Хенри след сватбата. На Бей фермата й харесваше. От самото начало разбра, че там е мястото на майка й, макар че тя се смяташе за гражданка и не обичаше спокойствието. Правеше я неспокойна, както в Сиатъл чакаше нечий гняв да пламне и нещо лошо да се случи. Ала Бей не беше за тук. Нейното място беше в къщата на семейство Уейвърли.

Не се срамуваше от фермата. Не точно. Обаче беше виждала къщата на Джош и мразеше усещането, че се налага да обяснява къде живее.

Той спря пред малката, бяла, двуетажна къща. Голата крушка на верандата беше включена. В дневната също светеше.

Бей не слезе от колата веднага. Седеше и чакаше, защото си мислеше, че той ще каже нещо. Така правеха родителите й, след като излизаха. Връщаха се, но оставаха в колата – с изключен двигател и отворени прозорци през лятото, с включен двигател и пуснато парно през зимата – и говореха, сякаш нещо в седенето в колата вечер предизвиква един последен разговор, една последна целувка, преди да слязат.

Разбра, че става така, когато излизаш на среща.

А това не беше среща.

Джош се взираше право напред.

Без да каже дума, Бей слезе и сковано тръгна към вратата, заповядвайки си да не поглежда назад.

– Не мога да повярвам, че не видях как отива на първите си танци – каза Хенри няколко часа по-рано, след като Сидни беше оставила Бей и Фин пред салона. Тя се бе опитала да му се обади по телефона, за да му каже, но той не беше вдигнал.

Тъкмо се беше прибрала сред облак парфюмиран въздух, а бузите й бяха поруменели от щастие заради необичайния обрат на социалните събития в живота на дъщеря им. На път за вкъщи беше купила китайска храна и сега слагаше кутиите на масата. Хенри току-що се беше изкъпал и подсушаваше косата си с кърпа в розови и бяло. Розово и бяло. Сидни твърдеше, че двете с Бей бавно, но неотклонно са внесли момичешка нотка в къщата. Той нямаше нищо против.

„Един дом не е истински дом, ако в него няма жена“ – казваше дядо му.

– Измислил съм толкова много неща, които да кажа на Бей, когато започне да излиза с момчета – каза Хенри изпод хавлията. – Дори си записах някои. Наистина, мисля, че бележките са някъде в кабинета ми.

Сидни се засмя, сякаш беше поласкана от това.

– Какво ще кажеш да я пратя при теб сутринта и ще можеш да й дръпнеш една лекция колко ужасни са момчетата и как искат само едно нещо.

Хенри смъкна кърпата около врата си и седна на масата, докато Сидни вадеше чинии. Тя докосна лицето му, преди да се настани срещу него.

Хенри срещна Сидни за първи път на катерушките в училище. Някои хора се появяват в живота ти и го променят завинаги. Такава беше Сидни за него. Той се влюби в нея в мига, в който я видя. В началното училище беше най-добрият й приятел. Обаче като пораснаха, започна да се отдалечава от нея. Хънтър Джон Матисън също се влюби в нея, но имаше куража да й го признае. Хенри я загуби заради гимназиално увлечение, после я загуби завинаги, когато тя стана на осемнайсет и замина. Не беше очаквал да я види отново. Тогава дядо му все още беше жив, макар че ударът го беше накарал да забави темпото. Прекарваше дните си в опити да помогне на Хенри, защото искаше да го види със съпруга и семейство. Нищо не помагаше. Когато Сидни се върна, Хенри все едно беше тичал в кръг и беше палил дървета, докато остане само гола земя. Тогава тя се появи и той най-накрая спря да тича в кръг и хукна към нея като към прохладно и меко поле.

„Така се чувстваш, когато най-накрая я намериш“ -каза дядо му.

В началото, когато започнаха да излизат, Хенри не повярва на късмета си. И до днес усещаше как спира по средата на някоя история за дядо си (съзнаваше, че говори прекалено много за него) и се чуди как може на човек като нея това да му е интересно. Искаше да й даде целия свят. Дори това не му се струваше достатъчно в сравнение с нейния дар – живота им заедно, семейството, кърпите в бяло и розово, петнайсетгодишната дъщеря, която сега беше на танци.

– Как се случи? – попита Хенри и се отказа да яде скаридите и граха си с пръчици. Взе си вилица. – Как стана на петнайсет? Ще ни напусне, преди да се усетим.

Изведнъж Сидни се вцепени. Хенри усети във въздуха предстоящата промяна, затова бавно остави вилицата и зачака. Сякаш червените кичури никнеха буквално пред очите му. Често се случваше напоследък. Беше безпокойството заради първата слана. Хенри и Тейлър отдавна обменяха опит и бяха разбрали, че по това време на годината съпругите им винаги правят нещо откачено. Тази година Сидни не можеше да му се насити. Не че имаше нещо против. Щеше да помогне с каквото може. Обаче продължаваше да се притеснява защо се случват тези неща. Какво наистина ставаше в главата й?

Тя пусна вилицата, наклони се към него през масата и го целуна.

Издърпа го от стола и се нахвърлиха един на друг, свалиха ризите, разкопчаха панталоните. След това се озоваха на кухненския под, където дъските скърцаха под тях, а те се блъскаха в шкафовете. Светът се преобърна, времето отлетя. Неусетно вече оправяха дрехите си, върнаха се към вечерята и се подсмихваха един на друг над китайската храна за вкъщи.

Кърпата в розово и бяло, все още мокра от душа, беше забравена на пода.

Някъде дълбоко в съзнанието си Хенри се чудеше дали това продължава да се случва, защото има нещо, което тя иска, а той не й е дал и сега тя е принудена да си го вземе.

Не му харесваше тази мисъл. Би й дал абсолютно всичко. Всичко, което има.

Просто трябваше да му каже.

Сидни отново целуна Хенри, преди той да си легне. Вътрешният му часовник забавяше ход около осем часа всяка вечер, сякаш беше играчка на пружина, която губи скоростта си. Ако останеше до късно, Сидни понякога го заварваше да стои по средата на стълбите с ръка върху парапета, заспал, а по острите му скули се трупаше прах.

Хенри се усмихна, докато вървеше към спалнята им, щастлив и доволен. От годините примижаване срещу слънцето около очите му се бяха образували бръчици. Слънцето. Точно така го чувстваше тя, даваше й светлина и я хранеше, винаги беше там, беше предсказуем. Обуздаваше безпокойството й и лудуваше с нея, когато тя имаше нужда, но на следващата сутрин винаги се събуждаше същият мъж, същото сърце, същата светлина.

Сидни зачака Бей. Сложи си кимоното, прихвана косата си с неизползваните пръчици от вечерята и гледа филми с Моли Рингуолд от осемдесетте на лаптопа си, в които особнячката винаги получава своя щастлив край.

Когато чу по алеята да се задава кола, затвори лаптопа. Бей се прибираше точно навреме. Сидни за пръв път й определяше вечерен час, затова го сложи прекалено рано, но дъщеря й изобщо не се възпротиви. Баба Мери никога не беше определяла на Сидни вечерен час, макар че понякога й се искаше да го беше правила. Тя често позволяваше на внучката си да преспива у приятели, където беше свободна да се измъква и да се среща с гаджето си по всяко време на нощта.

Стана бързо с мисълта да изгаси лампата в дневната, за да не види Бей, че я е чакала. Когато чу колата да спира пред къщата, разбра, че вече е прекалено късно. Може би трябваше да изтича в кухнята и да направи горещ шоколад, за да седнат и да обсъдят вечерта. Не, на Бей нямаше да й хареса.

Не чу вратата на колата да се затваря, затова застана до прозореца, долепи гръб до стената и повдигна лекичко пердето. Отне й малко време да различи колата – черно ауди. Не беше шевролетът на майката на Фин. Кой ли беше по това време? Колата й се струваше позната и разбра защо, когато вратата на мястото до шофьора се отвори и вътре светна. Дъщеря й слизаше от автомобил, управляван от Джош Матисън.

Неочаквано звънна мобилният телефон на Сидни и тя подскочи изненадана. Грабна го от масичката и вдигна.

– Ало?

– Сидни? Обажда се Талюла Янг, майката на Фин. Аз съм пред салона в училището с Фин. Бей не е тук. Фин твърди, че имало кой да я закара. Ти знаеше ли за това?

– Не – отвърна тя, докато входната врата се отваряше, – но тя тъкмо се прибра.

– Добре ли е? Фин каза, че е имало бой на танците.

Сърцето на Сидни подскочи в гърдите, когато погледна дъщеря си. Роклята й беше изцапана с кръв.

– Изкуствена е – побърза да я успокои Бей. – Изкуствена кръв. От един костюм.

– Добре е – отвърна Сидни на майката на Фин, без да сваля очи от момичето. – Финиъс добре ли е?

– Добре е. Обаче съсипа най-хубавите ми чаршафи. Ще го оставя без джобни.

– Боже, мамо, извиних ти се! – каза Фин, преди майка му да затвори.

Мъжете Янг може и да бяха най-силните в града, но майките им не оставаха по-назад.

– Не мога да повярвам, че си ме чакала – рече Бей, заемайки отбранителна позиция, без Сидни да е казал и дума, което й подсказа, че дъщеря й крие нещо. Бей подръпна роклята. – Изкуствена е. Дори мирише на царевичен сироп. Помириши.

– Не искам да я мириша. Искам да знам как се е озовала върху теб – каза майка й.

– Помогнах на един ученик, който беше паднал. Беше с костюм на зомби. Това е всичко.

– Това е всичко ли? И толкова голяма част от костюма му се озова върху теб само докато му помагаше?

– Да! Не съм се целувала с него, ако това си мислиш! Не съм направила нищо нередно. Просто помогнах на някого, който се беше сбил.

– На Джош – изрече Сидни равно. – Помогнала си на Джош Матисън.

Физиономията на Бей беше за милиони.

– Откъде знаеш? Майката на Фин ли ти каза нещо?

– Не – отвърна Сидни. – Видях Джош да те оставя пред къщи.

– Гледала си? – настоя Бей. Сидни замълча. – Той предложи да ме докара. Напълно платонично. Карахме с разрешена скорост. Сложихме си коланите. Той ми каза само две думи.

– Джош Матисън!

– Да, мамо, Джош Матисън.

Сидни имаше чувство, че се дави, когато си спомни какво беше казала Клеър. Споменавала е едно момче веднъж или два пъти.

– О, Бей, не е той, нали?

– Кой?

– Леля ти Клеър спомена, че харесваш момче. Не е Джош, нали?

Бей доби оскърбен вид.

– И какво ако е той? Какво му има на Джош Матисън?

Сидни прехапа устни – не знаеше откъде да започне.

– Как очакваш да споделям, когато ти никога нищо не казваш? – попита Бей, мина покрай майка си и се качи по стълбите. Сидни я последва.

Стаята на Бей беше първата на горния етаж. Беше боядисана в гълъбовосиво, което се превръщаше в пауновосиньо след мръкване, сякаш стаята поглъщаше светлината през деня, а нощем я излъчваше. Момичето не включи лампата. В тъмнината стъпи върху обувки и книги, измъкна цветята от косата си и ги хвърли върху килимчето с индийски мотиви.

Съблече роклята на баба Мери и я огледа отчаяно.

Сидни протегна ръка и Бей се приближи, за да й я даде.

После изрита обувките си и се пъхна в леглото с клина, който носеше, за да й топли под тънката рокля.

Сидни стоеше тихо до вратата.

– Ходите ли? – попита най-накрая.

– Не. Той не ме харесва. – Бей се обърна с гръб към майка си. – Дори не ме познава – прошепна и Сидни осъзна, че дъщеря й плаче.

Всичко започна, както често започват тези неща – с момче. В гимназията Сидни разцъфна. И й харесваше. Харесваше й всяка минута. Толкова копнееше да го задържи, че почти напълно се откъсна от семейството си.

Рядко си беше вкъщи. Баба й Мери разбираше какво означава да получаваш такова внимание, затова позволи на по-малката си внучка да му се наслаждава. Малко прекалено. Понякога дори сякаш я притискаше. Забавлявай се. Спомням си какво беше, когато бях на твое място.

Сидни беше красавицата на бала, завиждаха й за много неща – за красотата, за уменията й да прави прически, но най-вече защото най-популярното момче в училище се беше влюбило в нея. Сидни и Хънтър Джон Матисън бяха неразделни. За нещастие на Ема Кларк, която беше обичала Хънтър Джон през целия си живот и която в крайна сметка се омъжи за него. Просто трябваше да почака. Това, което знаеше тя, което знаеха всички, беше, че Хънтър Джон само чака да изгрее слънцето. Можеше да си губи времето с една Уейвърли само в училище. Веднага щом завърши, започна истинският живот, който всеки баща от семейство Матисън налага на сина си.

В истинския живот един Матисън никога не се женеше за една Уейвърли.

Тогава Сидни не знаеше това. Смяташе, че с Хънтър Джон ще се обичат цял живот. Когато завършиха, нищо не й подсказа какво предстои. Той прекрати връзката им внезапно и я остави поразена, със сърце, спаружено като грахче, и с омраза към този град, която се трупаше, докато не започна да се отделя от кожата й на ядосани сини люспички по чаршафите й, когато станеше сутрин.

Бей не знаеше точно защо Сидни е напуснала Баскъм. Не знаеше, че е заминала, защото един Матисън бе разбил сърцето й и тя бе решила да направи това, което майка й бе сторила – да напусне този глупав град и всички в него. Понякога Сидни се чудеше дали ако Хънтър Джон не се беше подиграл с нея, щеше да остане. Сигурно не. Но поне щеше да си тръгне по-спокойна, което сигурно нямаше да привлече човек като бащата на Бей в живота й. Несигурността й ли беше причината да остане с човек, който я бие? Никога нямаше да разбере.

В крайна сметка всичко имаше две страни. Случи се каквото трябваше, защото от тази история се роди Бей. А когато се върна в града, там беше Хенри, когото Сидни познаваше от дете. Влюбеният Хенри я беше наблюдавал с Хънтър Джон, неспособен да я спре да погуби сърцето си.

Проклета да беше, ако позволи на още един Матисън да разбие сърцето на още една Уейвърли, особено на дъщеря й. Джош не се удряше в гърдите и не беше горделив като баща си, но с този характер явно щеше да прави каквото му наредят. Щеше да навлезе в семейния бизнес точно както направи баща му преди него.

Сидни не знаеше какво точно изпитва Джош към дъщеря й сега, но знаеше, че е много лесно да се влюбиш в някого, който вече е влюбен в теб. Все едно да се влюбиш в себе си. Тя беше достатъчно честна със себе си, за да си признае, че така се беше случило с Хенри. Той я обичаше много преди тя да се влюби в него. А Бей беше изключителна. Красива, мила, загадъчна. Ако Джош прекараше известно време с нея, щеше да се влюби. Сидни беше повече от сигурна в това.

Затова очевидното решение бешетя да го осуети.

Осма глава

В понеделник следобед Бей седеше на каменните стъпала пред главната сграда на училището, пишеше си домашното и чакаше късните автобуси, които откарваха децата от училище у дома. Това бяха учениците, които живееха в най-отдалечените кътчета на областта и учеха тук. Бяха по-кротки от останалите. Не всяка минута от живота им беше запълнена с нещо. Изглежда, прекарваха повечето си време в автобуса. Бей обикновено слизаше първа на Пендланд Стрийт, на разстояние, което лесно можеше да извърви, когато има желание. Не беше толкова далеч. Ала тя имаше нужда от повод да седи тук, защото беше уверила Джош в бележката си, че ще го прави. Ако се откажеше, щеше да означава, че е сгрешила, макар вече да съзнаваше, че е така.

Просто чакаше сърцето й също да го разбере.

Всички обичаха октомврийските следобеди. Дори децата, които чакаха автобуса на тротоара, бяха по-оживени. Беше типичен есенен ден в училище – свеж въздух, спортни якета, карирани поли. Нещо, за което всички твърдят, че някога са чели в книгите.

Бей довърши домашното си и извади „Ромео и Жулиета“. Разгърна страниците на думите, които й харесваха, и започна да ги върти в ума си: тържество и гибелен, радостен, мерзавец.

Снемеш.

Наизустявам.

Свада.

Чу някой да се прокашля зад нея и механично се сви и премести раничката си, защото си помисли, че пречи на някого да мине по стълбите.

Някой застана до нея, но после седна.

Вдигна очи, леко подразнена, защото имаше трийсет и три стъпала от тротоара до ротондата, а този държеше непременно да навлезе в личното й пространство.

Тогава разбра кой е всъщност.

– Здрасти – поздрави Джош.

Всеки ден седеше на тези стъпала и го чакаше. А сега, когато най-накрая беше тук, нямаше представа какво да му каже. Дори не беше сигурна, че иска да каже нещо. Не можеше да понася чувството, че мястото й е до него, че всеки път, когато той е наблизо, стомахът я присвива, сякаш нещо вътре в нея го сочи и казва: „Дом, дом, дом.“ Не биваше да се старае толкова. Не променяше нищо, освен себе си, превръщаше се в нещастно и неуверено момиче, каквото не беше.

–В събота си забрави телефона в колата ми – каза Джош. Беше подпрял лакти на коленете си, а с едната си ръка небрежно й подаваше телефона.

– О, благодаря – отвърна тя, взе телефона и го напъха в раницата си. Значи там е бил. Не можа да го открие никъде, когато майка й поиска да го прибере като част от наказанието й, сякаш Бей го използваше постоянно и щеше да усети липсата му.

Започна да рови в чантата си, защото мислеше, че Джош ще си тръгне. Ала колкото повече ровеше и ненужно подреждаше учебниците, толкова по-ясно осъзнаваше, че той няма да помръдне.

Накрая се обърна към него. Джош се взираше в нея през слънчевите очила, закрили очите му. Беше с джинси и раиран пуловер. Тя отвърна на погледа му мълчаливо и повдигна вежди. Ако ще разговарят, той трябваше да положи някакво усилие.

– Съжалявам, че се държах грубо – проговори най-накрая момчето. – Имах ужасна вечер, но не трябваше да си го изкарвам на теб. – Той погледна ръцете си, стиснати между раздалечените колене. – Радвам се, че си тук. Мислих много за това през уикенда. Сетих се, че дори не ти благодарих. Така че, благодаря ти.

– Добре – каза тя.

– Добре?

– Приемам извинението ти.

– Много великодушно от твоя страна – усмихна се той.

– Такава съм си аз. Великодушна.

Настъпи мълчание. Най-накрая Бей заговори:

– Все още си тук.

Не го каза грубо, а любопитно, сякаш той е забравил да си тръгне.

– Да – кимна той.

– Това – тя описа кръг с пръста си към него, имайки предвид присъствието му – част от извинението ли е?

– Не, но разбирам защо питаш. Отново съжалявам.

– Защо се сбихте с онова момче? – Бей умираше да разбере, но смяташе, че никога няма да получи отговор. Сега, след като той беше тук и очевидно не се случваше нищо, можеше да се възползва и да разбере.

Джош сви рамене.

– Пошегува се, че баща ми не може да ми купи място в щатския шампионат. Ние сме добър отбор. Баща ми няма нищо общо с това. Наистина. Той мрази футбол.

– Ти си добър. Гледала съм те да играеш. Искам да кажа, всички сме те гледали – добави бързо Бей.

– Донякъде се надявах, че ще ме хванат. Някой дори пусна в интернет видеоклип на боя. Мислех, че ще объркат почивката на родителите ми, че ще ме смъмрят и ще ми кажат колко са разочаровани от мен. Обаче директорът дори не ме погледна днес, въпреки това – каза той, свали слънчевите си очила и посочи насиненото си око. Днес беше в лилаво и жълто, меланхолични цветове. – Никога няма да разберат, освен ако не им кажа.

– Защо ще им казваш?

– Понякога ми се иска да знаят, че не съм този, за когото ме смятат – поклати глава Джош.

Твърдението му беше толкова странно, че тя веднага попита:

– А кой си?

Най-накрая разбра, че всъщност не знае. Знаеше толкова малко за него, колкото той за нея. Просто имаше предимството да знае, наистина да знае, къде трябва да се озове накрая.

– Аз съм Джош Матисън, приятно ми е – отвърна той, устните му се разтеглиха в пресилена усмивка и подаде ръка, сякаш искаше да се здрависат. Бей не я пое. Усмивката му угасна и той отново сложи слънчевите си очила. – Не искам да ходя в „Нотр Дам“ като дядо си. Не искам да работя с баща си в неговата компания.

– Това не показва кой си. Това показва кой не си – отбеляза тя. – Ти какво искаш?

Изглеждаше смутен от въпроса й.

– Не знам – каза. – Докато седя в колата си сутрин и се опитвам да се накарам да отида на училище, ме облива студена пот. Лягам си в девет вечерта, защото съм изтощен. Понякога скулите ме болят от това, че се усмихвам, че се преструвам на доволен от живота си.

Отговорът му казваше нещо толкова очевидно, че май й се подиграваше. После разбра, че не е така.

– Тогава престани да се преструваш – отвърна Бей.

Погледна я, все едно е изръсила нещо готино.

–Обзалагам се, че и един ден през живота си не си се преструвала.

– Казваш го, все едно е много лесно.

Той сви рамене.

–Понякога си представям, че кося. Харесва ми да гледам как косят игрищата. Струва ми се толкова успокоително да се возиш напред-назад на косачката с часове.

Автобусите спряха, децата грабнаха раниците и калъфите с музикални инструменти и се подредиха на опашка.

Бей се изправи.

– Можеш да започнеш работа на стадиона в Хикори. Обзалагам се, че там често косят. Играят. И преподават – каза тя.

Джош я наблюдаваше, докато си слагаше раницата. Изглеждаше леко озадачен, сякаш се беше приготвил за нещо неприятно. Бей завъртя отегчено очи. Наистина ли смяташе, че е толкова ужасно дори да разговаря с нея?

– Искаш ли да те закарам до вас? – попита той.

– Колкото и вълнуващо да беше първият път, не, благодаря. Автобусите вече са тук. – Не спомена, че е наказана.

Джош остана на мястото си, докато тя слизаше по стъпалата.

– Ще бъдеш ли тук утре? – извика той.

– Тук съм всеки ден – отвърна тя, докато се редеше на опашката.

Точно преди да се качи в автобуса, Джош се провикна:

– Бей!

Тя се обърна. Той се беше изправил, потрепваше леко, а ръката му придържаше ребрата.

– Кажи на приятеля си Фин, че му благодаря.

– За какво?

– Гледай видеоклипа – отвърна той, после тръгна бавно нагоре по стъпалата и изчезна.

Бей се опита да гледа видеоклипа, докато пътуваше с автобуса към къщата на леля си Клеър, но батерията беше паднала и се налагаше да я зареди. Така или иначе нямаше значение, защото трябваше да даде телефона на майка си, щом се прибере вкъщи.

Условията, които Бей трябваше да спазва по време на наказанието, бяха следните:

1. Сидни да води Бей до училище сутрин и да я взема от дома на леля й Клеър вечер.

2. Бей да предаде телефона си веднага щом го открие.

Майка й предупреди, че може да добави още неща в списъка, ако се сети. Бей беше прехвърлила условията в ума си и беше открила всякакви вратички. Например нищо не се казваше за това, че не може да седи на стъпалата пред училище и да разговаря с Джош, макар че вероятността да се случи беше толкова нищожна, че майка й вероятно не бе сметнала за нужно да го спомене.

Друга вратичка: майка й не беше казвала, че не може да напуска къщата при извънредни случаи, макар че при наказанията то се подразбираше.

Сидни изглежда оставяше нещата да се случват от само себе си. Изненадващото наказание, което я сполетя цели двайсет и четири часа след предполагаемото провинение, вероятно се дължеше на факта, че Бей не бе попитала дали някой друг, освен майката на Фин може да я закара вкъщи. Поне така каза на Бей очевидно обърканият й баща, като се опитваше да внесе логика в решението на майка й.

Ала Бей знаеше, че сигурно има още нещо.

Защото след като толкова пъти Сидни беше насърчавала Бей да излиза, да се среща с хора и да ходи на срещи, в мига, в който Бей сподели, че харесва някого, тя реагира така. Тя стигна до заключението, че майка й няма проблем с провинението. Има проблем с момчето.

Майката на Бей не харесваше Джош Матисън. А момичето нямаше представа защо.

– Клеър, имаш нужда от уебсайт – твърдеше Бъстър половин час по-късно, когато Бей влезе в кухнята на Уейвърли.

Клеър се усмихна на Бей, която й отвърна със замечтан поглед, вероятно прекалено самодоволен за човек, който току-що е бил наказан за първи път.

– Всички имат уебсайтове! – продължи Бъстър. – Не мога да повярвам, че все още изпращаш факсове.

– Не знам как да си направя уебсайт – отговори Клеър, докато разбъркваше в голямата медна тенджера захар, вода и царевичен сироп и чакаше сместа да заври. Щом се свареше, щеше да следи как термометърът за храна се покачва, докато стане време да добави овкусителите и оцветителите. Днес отново правеше лимонова върбинка.

На етикетите на всички бурканчета с бонбони от лимонова върбинка пишеше:

Лимонова върбинка за успокоение

донася ви спокойна тишина.

Мъдрите по свое усмотрение

понякога опитват от това.

Бъстър се озърна крадешком. После прошепна:

– Добре, не казвай на никого, но има човек със строго секретна професия, наречена уебдизайнер, който ще го направи вместо теб. Ще те уредя, но трябва да се закълнеш, че ще пазиш тайната.

Клеър поклати глава. Беше се запознала с него миналото лято на едно тържество, което тя организираше, а той беше сервитьор. След това от всички кандидатури за почасова работа на студенти по готварство в колежа „Ориън“ бе избрала него. Понякога се съмняваше, че е взела правилното решение. Той не млъкваше.

– Добре, забрави за уебсайта – продължи Бъстър. -Трябва да приемеш предложението на „Дикори Фудс“. Бизнес консултантът, с когото говори, те посъветва до една година да продадеш бизнеса, преди да изгубиш инерцията. По този начин ще продадеш бизнеса, но пак ще можеш да го управляваш. Само помисли: разширяване, реклама, завод в Хикори. Можеш ли да си представиш да не ти се налага да разбъркваш сместа всеки ден? Да не ти се налага да лепиш етикети на бурканите? Да не подреждаш кашоните за поръчките? Край с биоразградимите стиропорени топчета, които залепват за задника ми от статичното електричество, когато си тръгвам от тук?

– Харесва ти, когато стиропорените топчета залепват за задника ти – отбеляза Клеър.

– Наслаждавам се на вниманието.

– Просто разчупи формичките и се захващай за работа.

Позвъни се на вратата и Бей отиде да отвори. Откакто беше пристигнала, не беше изрекла и дума.

– Какво й е? – попита Бъстър.

Клеър сви рамене.

– Имаш посетители – усмихна се Бей, когато се върна в кухнята с Иванел Франклин и приятеля й Фред. Иванел вече беше на осемдесет и една, привързана към бутилка с кислород и носеше очила с дебели стъкла, зад които сълзящите й очи изглеждаха огромни. Фред, спокоен и улегнал, винаги беше до нея и носеше портативната бутилка с кислород като чанта. Оставяше Иванел да говори, доволен, че е до нея.

Фред живееше с Иванел от години и Клеър знаеше, че той обича дребната възрастна жена. През последните десет години се бе превърнал в част от семейството. Когато се бе преместил при Иванел, беше стеснителен и несигурен, и идваше на празненствата в градината на семейство Уейвърли притеснен, сякаш се опасяваше, че може да го помолят да си отиде.

Сега Иванел и Фред бяха заедно навсякъде и хората говореха за тях като за едно цяло, Иванелифред, което доставяше удоволствие на Иванел.

– Иванел, не знаех, че ще идваш! – Клеър не можеше да остави тенджерата, но искаше да я прегърне. Старицата беше като любима история, която не искаш да свършва. Клеър я познаваше откакто се помнеше, беше далечна братовчедка от семейство Уейвърли. Детските й спомени изобилстваха от необикновените подаръци, които й правеше Иванел и които после й потрябваха, помнеше и как Иванел и баба Мери стоят край кухненската маса, говорят си и се смеят. Баба Мери се смееше само с Иванел.

Напоследък здравето на Иванел се влошаваше и при всяка следваща среща Клеър я намираше по-дребна, сякаш бавно тлееше и не след дълго Клеър щеше да я прегърне и в ръцете й да остане само с пепел.

– Трябва да ти дам нещо – каза Иванел с хартиена торбичка в ръка. – Хрумна ми онази вечер.

– Искате ли кафе? – попита Клеър гостите. – Мога да помоля Бей да направи. Така или иначе, май днес не й се мисли за бонбони.

Момичето се взираше в обувките си с лека усмивка на устните, но погледна нагоре и се изчерви при думите на леля си.

– Не, няма проблем – отвърна Иванел. – Излязохме и просто решихме да се отбием. Фред каза, че трябва да се измъкна от къщи за малко, че имам нужда от чист въздух.

– Никога не съм го казвал – възрази той.

– Добре де, аз добавих чистия въздух – рече Иванел.

– Как мина при лекаря миналата седмица? – попита Клеър.

– Лоши новини. Стара съм.

Бъстър се засмя. Той отиде при Клеър и взе лъжицата от ръката й.

– Аз ще се оправя с това. Ти се виж с Иванел.

Клеър свали престилката си, взе торбичката от Иванел и най-накрая я прегърна. Миришеше на одеколона на Фред, което винаги развеселяваше Клеър. Иванел твърдеше, че е така, защото прекарва прекалено много време с него, но Клеър и Фред имаха теория, че си слага малко, когато Фред не я гледа. Често казваше, че харесва начина, по който миришат мъжете.

– Иванел, ела с мен в дневната. Бей, ела и ти.

– Остани тук и си поговори с Бъстър – каза Иванел, когато Фред понечи да я последва. Взе от него чантата с бутилката кислород и прошепна: – Симпатичен е. Трябва да пофлиртуваш с него.

– Иванел! – възмути се Фред. – Той работи в магазина ми!

– Просто казвам, че няма да навреди. Не си във форма.

– В момента имам краткотрайна връзка с човек от класа по хлебарство, но можеш да се поупражняваш върху мен – обади се Бъстър. – Нямам нищо против.

Фред неловко стисна ръце зад гърба си и изобщо не изглеждаше щастлив.

– Значи това правиш, преди да дойдеш вечер в магазина – заговори Фред, гледайки предпазливо Бъстър. -Каза, че не можеш да работиш следобед по религиозни причини.

– Бонбоните са моята религия.

Клеър изведе старицата от кухнята. В дневната Бей отиде до прозореца и се загледа навън, докато Клеър се настаняваше на канапето до Иванел. Колкото и дребна да беше Иванел, голямата й пазарска чанта, пълна с предмети като кламери, пластмасови цветя, червени панделки и оцет – все неща, които можеше да й се прииска да даде на някого – сега изглеждаше огромна и сякаш тя носеше собственичката си. Старицата остави чантата и бутилката с кислород на пода и въздъхна. Сякаш беше вчера, когато възрастната жена енергично се разхождаше около колежа всяка сутрин и гледаше влюбено хубави мъжки дупета, а после се отбиваше на кафе и торта тук, в дома на Уейвърли. Това беше преди Годината, когато всичко се промени, когато Клеър се запозна с Тейлър, когато Сидни се върна, когато Фред се пренесе при Иванел. Клеър не би заменила живота си за нищо, но понякога си мислеше с нежност за онези времена. Тогава всичко беше по-просто и по-ясно.

– Хайде – подкани я Иванел и посочи хартиената торбичка. – Отвори я.

Клеър я отвори и извади стара дървена шпатула.

– Беше на баба ти Мери – продължи старицата. -Даде ми я веднъж, когато се опита да ме научи да готвя. Когато беше по-млада, не искаше никой да се състезава с нея в кухнята, макар че беше толкова талантлива, че нямаше с кого да се сравнява. Беше вълшебна гледка, нали? Как само наливаше, разбъркваше и режеше! Беше като музика. Дори танцуваше на нея, спомняш ли си?

– Спомням си – усмихна се Клеър, загледана в шпатулата.

– Когато поостаря, нямаше нищо против да споделя знанията си. Мисля, че го правеше от суета. Искаше да предаде дарбата си, за да я помнят. Обаче аз не се интересувах от готвене, затова й харесваше ти да си в кухнята с нея, за да те учи. Онази нощ я сънувах. Знаех, че трябва да дам шпатулата на теб.

– Благодаря ти, Иванел. Сигурна съм, че ще ми потрябва – отвърна Клеър, макар да знаеше, че няма да й потрябва, не и с всички тези бонбони. Може би по-късно, когато положението се успокои. – Знаеш ли, напоследък се чудя защо баба Мери не направи нещо велико с таланта си? Защо го ограничаваше само до задната врата?

– Мери не направи нищо велико, защото щеше да изисква много работа – усмихна се Иванел. – А тя нямаше мотивация. Харесваше й, когато нещата стават лесно.

– Затова не е смятала, че трябва да доказва нещо, нали? – попита Клеър. – Като мен.

Очите на старицата, уголемени зад очилата, примигнаха два пъти, сякаш изведнъж си спомни нещо.

– Не бих казала. И тя се чувстваше несигурна, особено след като съпругът й я напусна.

– Обаче никога не я е интересувало какво мислят хората за нея – настоя Клеър. – Била е уверена в това, което прави, нали?

Иванел поклати глава.

– Интересуваше я прекалено много какво мислят хората. Затова предпочиташе да си стои вкъщи.

Клеър заобикаляше въпроса, който всъщност искаше да зададе. Дарбата й беше истинска, нали? Не някакви магии, до които прибягва, за да заблуди хората, че може да повлияе на чувствата им, като използва цветя от градината си? Нали не е било нещо, което не е разгласявала, за да запази тайната си?

Обаче не попита. Щеше да е абсурдно и дори можеше да обиди Иванел и Бей, двете очевидно най-надарени жени, които познаваше. Разбира се, че дарбите на Уейвърли бяха истински. Поне техните бяха.

Иванел погледна към Бей, която беше застанала до прозореца.

– Как е майка ти, Бей? Трябва да си запиша час, за да ми накъдри косата. – Старицата потупа рошавата си сива коса.

– Добре е – обърна се момичето и й се усмихна.

– В събота вечер Бей беше на първите си танци за Хелоуин – оповести Клеър. – Облече се като баба Мери. Носеше една от старите й рокли от пикниците. Открихме някои стари снимки. Бей, защо не отидеш да ги донесеш?

Момичето излезе от стаята и се качи горе.

– Какво й е? – наведе се и попита Иванел.

Клеър се обърна, за да се увери, че Бей вече се е качила горе, преди да отговори:

– Влюбена е и майка й никак не е доволна.

– Защо?

– Защото е влюбена в Джош Матисън.

– Леле! – възкликна Иванел. – Той е хубавичък. Адски лош късмет обаче. Матисън и Уейвърли никога не са били добра комбинация.

– Знам – отвърна тъжно Клеър, когато Бей донесе кутията и й я подаде, а после се върна до прозореца.

– Спомням си ги – каза Иванел, докато двете с Клеър разглеждаха снимките. – Баба ти беше толкова хубава. Всички тези мъже я обичаха. Идваха да живеят при нея на пансион. Списъкът беше много дълъг. – Тя се поколеба, когато видя една от снимките. Извади я от кутията. – Ето го Карл. Мислех, че повече няма да го видя.

– Кой е той?

Иванел изтрака с ченето си.

– Това е дядо ти. Не знаеше ли? Мери се отърва от него, когато беше бременна с майка ти. Мръсникът й изневеряваше. След това се промени. Той я промени.

– Променил я е? Как? – Клеър взе снимката и я погледна. Карл стоеше пред портичката на градината. В краката му имаше ябълки, сякаш ябълковото дърво го беше замеряло. Усмихваше се, пъхнал ръце в джобовете на раирания си костюм. Изглеждаше весел и малко самодоволен. Колкото и пъти да беше виждала тази снимка през годините, защото винаги откриваше кутията със снимки, когато търсеше нещо друго, така и не беше разбрала.

– Хора като нас никога няма да разберат – отвърна старицата. – Ние веднага се влюбихме в мъжете, в които трябваше. Обаче жените с разбити сърца се променят.

Иванел няколко пъти вдиша през тръбичката на носа си. Изглеждаше леко разтревожена, както изглеждаше винаги напоследък, когато смяташе, че е била навън прекалено дълго и ще й свърши кислородът.

– Трябва да си вървя. Фред? – извика тя весело.

След малко той се появи, сякаш беше чакал наблизо.

– Тук съм.

– Онова момче научи ли те на някой номер? – попита Иванел, докато ставаше.

Той взе бутилката с кислород.

– Иванел, аз съм с четирийсет години по-възрастен от него.

– Просто казвам, че имаш нужда да се поупражняваш.

Клеър остави снимките и шпатулата, после изпрати гостите до входната врата. Когато излязоха на верандата, въздухът беше остър и свеж като лайм и всички спряха, за да се насладят на освежаващата изненада.

– Застудява – отбеляза Иванел и уви оръфаното черно палто около врата си. – Скоро трябва да дойде първата слана.

– Според годишника трябва да е в събота – отвърна Клеър. – На Хелоуин. Всеки ден ходя да проверявам дървото. Мисля, че е почти готово.

– Ще организираш ли тържество? – попита Иванел.

– Разбира се.

– Нямам търпение. Знам, че съм малко нетърпелива тази година – потрепери тя. – Не знам защо. Имала ли си някакви неочаквани посетители?

– Не – отвърна Клеър. – Защо питаш?

– Есенните ветрове довяват непознати. Така казваше татко. Той не беше Уейвърли. Беше Нюгет. Нюгет познаваха времето – обясни Иванел на Клеър, а Фред й помогна да слезе по стълбите и да влезе в колата му, паркирана до тротоара.

– Тревожа се за нея – каза той, щом я вкара в колата и затвори вратата.

– Знам – отвърна Клеър и скръсти ръце пред гърдите си, за да се предпази от студа. – Малко е разсеяна напоследък. Обаче се справя добре за човек на осемдесет и една.

– Не знам какво ще правя без нея – натъжи се Фред.

– Сякаш вече ми липсва.

Клеър им махна и изчака колата да изчезне от погледа й, преди да влезе вътре. Бей още стоеше до прозореца, после я последва в кухнята.

– Става дума за момче – обяви Бъстър, когато влязоха.

Клеър погледна Бей, която тъкмо си беше измила ръцете и си слагаше чисти гумени ръкавици, за да напълни бурканите с бонбони.

– Казала си му? – възкликна изненадана леля й.

– Нямаше нужда – поклати глава Бъстър. – Винаги познавам, когато става дума за момче.

– Сещаш ли се за възрастния мъж със сивия костюм, когото видях преди няколко дни? – смени бързо темата момичето. – Току-що го видях отново, докато стоях до прозореца.

Девета глава

– Господин Залер?

През нощта Ръсел отвори очи, когато на вратата му се почука тихичко. Беше в леглото си в стаята в странноприемницата. Светеше само нощната лампа и прорязваше нежната, топла тъмнина като лунен лъч. Беше един и половина през нощта. От радиото се носеше тиха класическа музика. Той не разбираше много от музика. През по-голямата част от живота му слушаше тенекиените звуци на панаирджийските въртележки. Обаче тази музика беше приятна. Приспиваше го, когато имаше намерение само да подремне, преди да се срещне с Ан в полунощ в кухнята, за да хапне. Беше им се превърнало в традиция.

Той се надигна бавно и ставите му изпукаха. Взе стария си халат на маг от долния край на леглото, където го оставяше внимателно сгънат, и докато вървеше към вратата, се наметна, за да скрие вехтата си пижама.

Ан Ейнсли стоеше в коридора и държеше чиния със салата с пилешко, картофен чипс и туршия. В другата си ръка носеше студена кутийка с бира.

– За да има какво да хапнете, ако огладнеете – каза тя и му ги подаде.

Не беше разстроена, че не се появи на срещата им в полунощ. В живота си приемаше разочарованията като неминуеми. Беше отегчена, а той я забавляваше. Любопитството я бе довело тук е чинията, приготвена за него, нищо повече. Привлечена бе към вратата му, за да разбере какво не е наред. Вероятно си е помислила, че може да го намери мъртъв в леглото. Това определено щеше да й донесе вълнението, от което се нуждаеше. Зачуди се дали би плакала за него, ако това се случеше, дали щеше да изпита истинска скръб.

Запита се дали някой изобщо би изпитал истинска тъга, което беше ново за него и му отне известно време да свикне с мисълта. Реши, че тази нова мисъл не му харесва, но не беше способен да се отърси от нея.

– Моля те, Ан, наричай ме Ръсел – каза той, докато поемаше нещата от ръцете й. – Ужасно съжалявам. Сигурно съм заспал.

– Уморен си. Много се разхождаш напоследък – отвърна тя. – Слушай. Извинявай, че трябва да ти напомня, но първоначалната резервация за тази стая, която изтрих, за да те настаня, изтича в петък. Тогава ще дойдат нови гости. Те са редовни, идват всяка година, затова не мога да откажа резервацията, без да съобщят на брат ми.

– Разбирам – каза той мило. – Наистина не смятах да оставам толкова дълго, но се оказа, че ми е приятно. Ще си тръгна до петък.

– Къде ще отидеш? – попита тя и се облегна на рамката на вратата.

Единственото място, където искаше да отиде, бе да се върне в мекото, топло легло. Обаче не трябва да хапеш ръката, която те храни, и тем подобни.

– Във Флорида. Прекарвам зимата там всяка година.

Тя се усмихна. Предните й зъби бяха изцапани с червилото, което току-що си бе сложила.

– Звучи приятно.

Не би го нарекъл точно „приятно“.

– Поне е топло.

– Тук беше необикновено топло за октомври, преди да дойдеш. Предполагам, че си донесъл студа със себе си – пошегува се тя.

– Не чувам това за първи път.

Тя се разсмя, после се огледа по коридора от страх, че може да е събудила другите гости.

–Ан, накара този възрастен мъж да се чувства по-добре, отколкото е очаквал. Добрината ти не е останала незабелязана. Благодаря ти – изрече той, с което учтиво я подканваше да си върви.

– Няма за какво, Ръсел – отвърна тя, докато той затваряше вратата под носа й.

Веднага забеляза, че е ровила в стаята му, но сега той не спомена за това. Винаги държеше кичур коса върху сгънатите дрехи – дълга, руса къдрица, която му беше дало едно момиче от панаира – Щедрата Белинда. Така познаваше дали някой му е ровил в нещата. Ан бе върнала всичко на точното му място, освен кичура коса.

И листовката с Великия Бандити, която беше взела, разбира се.

Още чакаше да му я върне не защото беше опасно за нея да знае кой е той, а защото му бяха останали само три. Това бяха единствените вещи, които му напомняха за панаира, заедно с картите таро, хипнотизиращия кристал и халата. Имаше и спомени, разбира се, добри и лоши, а той никога не забравяше нищо – умът му беше като филм, който не спира да тече. Обаче беше приятно да има и неща, които може да докосне, неща, които му напомнят, че всичко това се е случило. Границата между истината и измислицата понякога беше много-много тънка.

Върна се до леглото и приседна в края му. Сложи чинията в скута си и започна да се храни, като се наслаждаваше на всяка хапка.

Пет дни, замисли се той учудено. Беше тук вече петДНИ.

Два дни – най-много – толкова му отнемаше преди. След като напусна панаира, беше по-бърз. Ала и залозите бяха по-големи. Той имаше по-големи цели и ставаше дума за повече пари, затова беше необходимо да си тръгне по-бързо. Напоследък действаше само на дребно. Имаше по-малко папки и те струваха по-малко пари. Затова чувството, че трябва да бърза, почти беше изчезнало. Основната му мотивация вече беше храната. Храната и удобното място за спане.

Късметът му се усмихна, когато срещна слабичката и потайна Ан Ейнсли. Не беше осъзнал колко е уморен, докато не легна в голямото легло, отрупано с възглавници. Лилавата стая беше тиха, луксозна и той се чувстваше почти... смееше ли да го каже? На сигурно място тук.

Това означаваше, че трябва да се махне. Всеки, който беше работил с пътуващия панаир по негово време, знаеше, че да се чувстваш на сигурно място означава да си немарлив, а немарливостта води до неприятности.

Затова щеше да вземе пари от Клеър Уейвърли и щеше да си замине.

Флорида го очакваше.

Мястото за лагеруване, където прекарваше зимите, се наричаше „Цирковата шатра“ – там пенсионираните циркови артисти, на които не им е провървяло, можеха да останат за няколко месеца и да получават безплатна храна и медицински услуги. Беше създадено от бивш цирков артист, който забогатял по-късно. Там се събираха стари и странни циркови артисти, но приемаха и хора от пътуващи панаири. От трупата на сър Уолтър Трот бяха останали само неколцина. Там Ръсел от време на време срещаше някои от хората, които привличат зрителите на представленията, или механик от старата трупа. С тях се усмихваха и си кимаха. Всички знаеха какво се беше случило с оригиналния Бандити на онова поле в Арканзас. Цял живот беше прекарал в наблюдаване на хората и събиране на тайни, докато успее да изкара по някоя хилядарка от тях, и все пак имаше една тайна, която можеше да го съсипе и всички я пазеха.

Понякога е трудно да се каже дали сме морални. Влияят различни фактори.

Никой не знаеше истинското име на оригиналния Бандити. Носеха се слухове, че започнал на панаира „Чикаго Уърлдс“. Кожата му била твърда като обработена кожа и имал едно стъклено око, но бил странно екзотичен по привлекателен начин. Дамите били привлечени от него и им харесвало, когато се доближавал, за да научи тайните им: какво са яли последно, какви инициали са гравирани на медальоните им. Винаги им разкривал достатъчно, за да повярват, че е гадател, а после им казвал това, което всички искат да чуят – че бъдещето им е изпълнено със скъпоценни камъни и красиви деца.

Въпреки отделеното внимание на жените сексуалните предпочитания на Великия Бандити били в съвсем друга посока. Очите му, истинското му око, винаги се заглеждало по млади момчета, които помагали в сглобяването и разглобяването на павилионите, онези, които чистели алеята през нощта и крадели за собственика, самия сър Уолтър Трот.

Ръсел бил едно от тези момчета, зарязан в пътуващия панаир от майка си, укротителката на змии, след като самата тя била укротена от някакъв местен с пари. Никой не се изненадал, когато изоставила Ръсел – бил буйно момче с лош характер, а тя изобщо не можела да се нарече грижовна – но всички били поразени, че изоставя и любимия си питон албинос на име Суит Лу, който избягал след седмица.

Великият Бандити примамил Ръсел с доброта и ласкателства в караваната си през нощта, след като майка му си тръгнала, а Ръсел нямал къде да спи. Той никога не забравил подробностите от онази нощ. Нито многото подробности след това. Почти десет години.

Ала когато Ръсел станал на седемнайсет, видял Великият Бандити пиян на едно поле в Арканзас и превъртял. Застаряващият маг бил с едно от сирачетата, които прибрали в Мисисипи – хубаво момче с потъмняла от слънцето кожа, което нямало представа какво го чака. Било тъмно и тихо, въртележките били спрени за през нощта, а повечето момчета чистели алеята и се наслаждавали на разпръснатите пуканки и наполовина изядените захаросани ябълки, радостни, че не те са в полето тази вечер. Ръсел последвал Бандити, без да може да обясни защо.

Когато открили– Великият Бандити в полето на сутринта, изглеждало, сякаш е паднал пиян и е ударил главата си в камък. Момчето избягало надалеч. Може би все още бяга.

Всички знаели какво се е случило, но никой не казал и дума. Истинският Бандити бил лош човек, който мятал плаща си върху целия панаир и го превръщал в жестоко и страшно място за всички вътре. Изнасилвал, крадял, мамел, а собственикът не можел да направи нищо, защото Бандити знаел някаква негова тайна. Какво обаче, така и няма да се разбере.

От негласна благодарност сър Уолтър Трот, дребен мъж с огромни уши, който твърдял, че е роден в лагер на дървари в Орегон, че всичките му братя са високи и силни и могат да повалят дървета само с един удар на брадвата, предложил на Ръсел да стане новият Бандити. Оригиналният Бандити все пак научил Ръсел на много фокуси, повечето от които му се искаше да не беше научавал.

Ръсел Залер имаше каменно сърце, а съвестта му почти не проговаряше, но след онази вечер никога не бе наранявал физически живо същество. Сега беше само един измамник, старец, който си мечтае за меко легло, докато краде от хората, които имат достатъчно, за да си го позволят.

Разбира се, не беше най-добрият човек на света. Ала както ще ви каже всеки член на трупата на сър Уолтър Трот, не беше и най-лошият.

Своенравната рецепционистка на Сидни не се появи на работа в салона на следващата сутрин. Сидни й позвъни няколко пъти, но тя не вдигна.

Ядосана, задето поредната тийнейджърка не иска да влезе в правия път въпреки усилията й, Сидни набързо довърши прическата на последната си клиентка, поръча на Джейни да затвори и се отправи с колата към дома на Вайълет, преди да вземе дъщеря си. Част от наказанието на Бей беше да няма свободно време между края на работата при Клеър и прибирането вечер със Сидни. Нямаше свободно време, което да прекарва с Джош. Нямаше време дори да разговаря с него по телефона.

Цял ден Сидни беше мрачна. Една от клиентките, Трейси Хейгън, която искаше прическа, за да увеличи продажбите си на кутии за храна, се оказа с прическа, която караше клиентите да се страхуват да й откажат, вместо да бъдат омаяни и да си купят нещо. Резултатът беше същият, но не беше това, което бе поискала. Сидни си купи кутия за съхранение на сандвичи, защото се чувстваше виновна.

Слънцето залязваше, когато излезе от града. Има разлика между провинциален и селски, тънка линия, която не знаеш, че си прекосил, докато не се окажеш на пътя. Всички познават този път, който излиза от града и води към зелена шир от пасища и стари ферми, сякаш влизаш в приказка – сладка, старомодна и изгубена във времето. Ала като във всички приказки началото е красиво, уловка, която те въвлича в нещо, което не очакваш с нетърпение. Дългата редица ферми се превръща в голия пейзаж на паркинги за каравани, които бавно ръждясват под дъжда, рушат се и после оставят вадички подире си.

Сидни добре познаваше района заради дългите разходки с колата с Хънтър Джон Матисън в гимназията, авантюристични екскурзии, за да видят колко далеч могат да стигнат не само в буквалния смисъл, преди да се върнат.

Днес се беше опитала да се обади на Хънтър Джон. Гордостта я възпираше да го направи, защото знаеше, че неизбежното разочарование на него и на съпругата му Ема от сина им щеше да означава, че смятат дъщеря й недостатъчно добра за него. Обаче ако родителската им намеса щеше да прекъсне връзката още в зародиш, само това имаше значение. Сърцето на дъщеря й щеше да си остане голямо, червено, красиво и радостно, изпълнено с любов към момче, което го заслужава. Първо позвъни на работното място на Хънтър Джон, после в дома му, където икономката я уведоми, че Хънтър Джон и Ема са на круиз за годишнината от сватбата им.

Сидни изпита едновременно разочарование и облекчение. Може би малко повече облекчение, отколкото разочарование. През изминалите десет години, откакто се беше върнала, само бегло се поздравяваше с тях. Разбира се, когато те не я пренебрегваха напълно. Ясно си спомняше една от първите си седмици в Баскъм преди десет години, когато Хънтър Джон се изправи пред нея и заяви, че обича съпругата си и няма да я напусне. Очевидно цялото семейство Матисън бяха уплашени, защото си въобразяваха, че Сидни се е върнала да спечели отново Хънтър Джон и парите му. Сякаш можеш да постъпиш като него със сърцето на една Уейвърли и да очакваш то да не се промени.

Паркът за каравани, където живееше вироглавата рецепционистка, носеше подходящото име „Дивия Запад“, а улиците бяха с имена като Уайът Ърп Драйв и Док Холидей Корт. Сидни спря пред стара бяла каравана с изсветлял навес в зелено и бяло отпред. Дворът беше достатъчно чист и украсен с бетонни джуджета и изрисувани гъби.

Приближи се до вратата и почука. Отвори й едър възрастен мъж по боксерки. Топлината, която се излъчваше отвътре, облъхна Сидни, сякаш някой беше отворил вратата на фурна. Вътре сигурно беше над трийсет градуса.

Мъжът я огледа от горе до долу – черния й чорапогащник и черните обувки с ток, късия й кариран шлифер и косата, небрежно прибрана с ластик.

– Какво искате? – попита той, надвиквайки телевизора.

– Кой е? – провикна се от фотьойла жена, която беше или на седемдесет, или на петдесет, но изглеждаше много стара.

– Тук съм да се видя Вайълет – каза Сидни. – Не беше на работа днес.

– Вайълет! – извика мъжът.

Отвори се врата, която водеше към дневната.

– Какво? – попита ядосано младата жена, после видя Сидни на вратата. – О! Влез тук – продължи тя и й помаха да отиде в стаята й.

Сидни прекоси дневната.

– Съжалявам, че е толкова горещо. Рой и Флорънс обичат да им е топло – каза Вайълет и затвори вратата на стаята си.

Единственият прозорец в стаята беше отворен, а студеният въздух, който влизаше, се сблъскваше с горещия и създаваше лек ветрец, заради който стаята сякаш се движеше. Младата жена носеше къса блуза без ръкави и къси панталонки.

– Чарли ме държа будна цяла нощ. Съжалявам, че не можах да дойда днес.

– Трябваше да се обадиш – каза Сидни, докато отиваше към Чарли, който седеше на пода и си играеше със стари пластмасови кубчета. Тя коленичи пред него. Допря длан до челото му, а той пъхна кубче в устата си и я погледна с красивите си тъмни очи. – Здравей, миличък. Да не си болен?

– Вече е по-добре – отвърна Вайълет бързо, сякаш може би всичко е било наред от самото начало.

Сидни огледа малката стая. На пода имаше гол матрак, покрит със стари одеяла. Нямаше мебели. Навсякъде бяха разпръснати дрехи и играчки.

Зад вратата се мъдреше комплект сини куфари. Това изглежда бе единственото нещо в стаята, към което се отнасяха с уважение.

– Какви са тези куфари? – попита.

– За деня, в който ще се изнеса. Това не е моят дом. Не го приемам така. Само временно е. Винаги е било така.

– Не е толкова зле – рече Сидни. – Просто си попаднала в рутината. На всеки се случва. Някога мислила ли си да учиш фризьорство?

Вайълет седна на матрака и се плъзна към стената, за да се облегне.

– Може би.

– Мога да ти помогна да учиш задочно. Сигурно и стипендия ще получиш.

– Може би. Но ако реша да уча, ще е някъде много далеч. – Тя вдигна тънката си ръка, за да усети хладния въздух, който влизаше през отворения прозорец над нея.

– Всъщност Баскъм е много хубаво място.

– Ти си го напуснала – отбеляза Вайълет.

– Върнах се.

Младата жена сви рамене, свали ръката си, дланта й беше свита в юмрук, сякаш беше хванала хладния въздух като птичка.

– Може би и аз ще се върна, а може би няма.

– Когато си тръгнах, бях сама. И беше добре. Имах време да се уча и да правя грешки. След като родих Бей, всичко се промени. Вече не ставаше въпрос само за мен. Върнах се, защото исках тя да има стабилен дом, в който да порасне, исках да има хора, които ме подкрепят.

– Чарли е добро бебе – отбеляза Вайълет. – Няма да ми създава проблеми.

– Знам, че е добро бебе – каза Сидни, галейки тъмната му, гъста коса. – Предизвикателството е да го отгледаш така, че да стане добро момче, а после добър мъж. Мислиш ли, че можеш да го направиш, след като няма къде да живееш? Какво ще се случи, когато си тръгнеш? Ще намериш идеалната работа, идеалния дом и идеалния мъж?

– Да! – отвърна Вайълет. – Знам, че ще стане така. Вече съм търсила тук. Няма ги.

– Където и да си, нищо няма да се промени, освен ако ти не се промениш.

Младата жена стана от леглото, мина покрай Сидни и вдигна Чарли пред нея.

– Уволнена ли съм? – попита и го подпря на бедрото си. Той започна да нервничи. – Защото имам нужда от тази работа. Почти съм събрала достатъчно, за да купя старата тойота на Рой.

– Не, не си уволнена – изправи се Сидни.

– Защо си толкова мила с мен? – попита Вайълет, докато подрусваше Чарли, който се разплака. Сидни устоя на изкушението да го вземе от ръцете й.

– Защото някога бях като теб – отвърна.

– Нямаш представа какво значи да си като мен.

– Ще дойдеш ли на работа утре? – попита Сидни.

– Да. Ще дойда.

Сидни ги погледна за последен път и излезе от стаята. Възрастната двойка в дневната я изгледа подозрително, когато мина пред телевизора, за да излезе.

Сидни се качи в своя миникупър, седеше на студа и се чувстваше обезсърчена, защото колкото и да се опитваше, съзнаваше, че не може да хване някого, който не подозира, че пада.

Вече се беше стъмнило, когато Сидни пристигна в дома на Уейвърли. Мразеше тези къси дни. Изтича по стълбите към входната врата и се уви в шлифера си, за да се предпази от хладния вятър. Зачуди се дали Вайълет има зимно палто, а Чарли – зимни дрешки.

„Сири!“ – каза си.

Не можеше да контролира всичко.

Това беше причината. Стараеше се толкова, защото усещаше, че не дърпа юздите. Вайълет можеше да забременее, без да й мигне окото, а Сидни не можеше. Не беше честно. Беше й толкова лесно да забременее преди петнайсет години, беше го направила несъзнателно като ходенето. Тялото й го направи естествено, показа й, че е време. Сега изискваше толкова усилия, толкова енергия.