Ябълково вълшебство

Клеър беше предупредила Сидни, че ще се привърже към Чарли. Сидни споделяше всичко със сестра си. Може би разкриваше прекалено много, защото Клеър винаги беше тук, винаги слушаше, винаги казваше правилните неща, независимо дали Сидни й вярваше или не. Понякога й се струваше, че взима прекалено много от Клеър. Обикновено Клеър й се обаждаше, за да я попита как е. Никога нямаше нужда от помощ, изглежда нямаше проблеми, които да не знае как да реши сама. Колкото и да обичаше сестра си, това понякога беше много смущаващо. Щеше да е хубаво, ако понякога и Клеър имаше някакъв проблем. Не непременно голям. Просто нещо малко, което да накара Сидни да се появи триумфално с бутилка вино и да каже: „Знам какво трябва да направиш!“

Сидни стигна до входната врата и се опита да я отвори. Тя не помръдна. Извади ключа си за къщата и се опита да я отключи. Отново не се отвори. Опита да позвъни на звънеца, но той не издаде нито звук. Объркана прекоси верандата, надникна през прозореца на дневната и видя Бей и Марая да гледат телевизия. Завесите внезапно се спуснаха пред нея и я оставиха в тъмнината на верандата.

О, сега разбра.

Сидни се върна до вратата. Погледна през рамо, за да се увери, че никой не може да я чуе, и прошепна: „Не ме интересува дали си недоволна, че я наказах. Ще се върна и ще те боядисам с грозна зелена боя, ако не се отвориш веднага.“ Почувства се нелепо, както винаги, когато трябваше да се справя с подобни неща в семейство Уейвърли.

Обаче вратата се отвори.

Къщата винаги е била малко суетна.

Щом влезе, чу Тейлър да се провиква от горния етаж:

– Забравих. Какво трябваше да правя тук?

– Да поставиш уплътнение около комина на тавана - извика в отговор Клеър от кухнята.

– Да, да – отговори Тейлър.

– Готова ли си? – попита Сидни, когато отиде в дневната.

Бей кимна и се изправи.

– Ще дойда след минута – рече майка й и се отправи към кухнята.

Клеър вадеше пържено пиле от кутия, която Тейлър очевидно бе донесъл вкъщи. Вдигна поглед от чиниите, когато Сидни влезе.

– „Кей Еф Си“? Това е ново – пошегува се Сидни и се приближи към нея. – Започни отново да готвиш, моля те.

– Обмислям го.

– Наистина ли? – изненада се Сидни. За първи път го чуваше. Всички в семейството се опитваха да я накарат отново да готви не само защото обичаха хубавата храна. Е, това беше основната причина. Обаче нещо в „Бонбоните на Уейвърли“ караше Клеър отново да се затваря в себе си, а това не беше хубаво. Понякога Сидни се страхуваше, че ако сестра й се затвори за прекалено дълго, може да заприлича на баба им, която се криеше под стълбите, когато някой почука на входната врата, защото не искаше никого в дома си.

– Иванел се отби днес и ми донесе шпатула. Може би е знак. – Клеър сви рамене и Сидни разбра, че това е всичко. Нямаше да й каже нищо повече.

Сидни се обърна и се облегна на шкафа.

– Как е Бей?

– Защо не я попиташ сама?

– Трябва. Ще го направя – отвърна решително майката. – Има неща, които никога не съм й казвала, а трябва да чуе. Просто не знам как да ги изрека.

Клеър избърса ръцете си в хавлиена кърпа.

– Като говорим за неща, които никога не сме казвали, Иванел днес ми съобщи, че съпругът на баба Мери се казвал Карл. – Клеър влезе в малкия си кабинет до кухнята, върна се и подаде стара снимка на Сидни. – Онзи Карл на снимките, които открихме в събота. Как не сме знаели?

– Предполагам, че никога не сме питали. Вижда се, че не му е чиста работата. Виж тази усмивка. – Сидни погледна по-отблизо черно-бялата снимка. – Мама имаше неговата брадичка.

– Ти също. Пишеше „Карл“ и на кухненския дневник, който открихме. – Онзи, който е зачеркнат с черно мастило.

– Май си се натъкнала на мистерия.

Клеър щеше да каже нещо, но се спря и погледна сестра си, любопитно наклонила глава.

– Косата ти още по-червена ли е?

Беше я прихвала с ластик с надеждата, че няма да се забелязва.

– Кълна се, че не го правя аз. – Тя попипа косата си. - Всяка сутрин, когато се събудя, става по-зле. Утре ще се опитам да я боядисам. Не мога да чакам до първата слана. Тогава всичко ще се успокои.

– Още пет дни – кимна Клеър.

– Ти изглежда се справяш доста добре – каза Сидни. - Първата слана не ти ли носи неприятности?

Това никога не беше ясно, що се отнасяше до Клеър. Трябва да разчиташ на нея да ти каже. Понякога на Сидни й се искаше да се въздържа толкова добре, колкото сестра си, така че не всичко да прелива навън. И все пак тя знаеше цената, която сестра й бе платила за тези стени.

– Не ме урочасвай – отвърна Клеър.

– А ти недей да си го търсиш – рече многозначително Сидни и подаде снимката на сестра си, след което излезе от кухнята.

На следващия ден Вайълет все още не се беше появила в салона, когато наближи обяд, което дразнеше стилистите, защото трябваше да се редуват да вдигат телефона и да записват часове на клиентките, а клиентките им чакаха цяла вечност с мокри коси, които капеха в мивката, или с фолио, което трябваше да се провери.

– Каза, че Вайълет ще дойде днес – напомни Джейни, докато записваше клиентката си на рецепцията.

Сидни отиде до осветената рецепция, където Бий Макконъл чакаше на белия диван до прозореца.

– Може да отиваш отзад, Бий. Ще дойда след минутка – каза й Сидни. После се обърна към Джейни: – Вчера ходих да я видя, за да се уверя, че всичко е наред. Каза, че ще дойде.

– Тя носи само неприятности – отвърна Джейни и се завъртя в стола на рецепцията. – Малката ми сестра учеше с нея, преди Вайълет да напусне училище. Била груба. Крадяла. И то не само чужди гаджета, макар че и това правела често.

– Тези Търнбул се множат като зайци и крадат като свраки – обади се Бий Макконъл. Сидни се обърна и видя, че дъщеря й още е там.

– Тя е само на осемнайсет – оправда я Сидни и поведе дъщеря си отзад. – Все още може да се промени.

Час по-късно Сидни подстригваше Бий, когато Вайълет влезе. Сидни се почувства щастлива, защото това означаваше, че не е сбъркала в преценката си за нея.

– Вайълет – каза, защото искаше да привлече вниманието на всички към нея. – Би ли заредила кафемашината, преди да седнеш? Къде е Чарли днес? При бавачката ли?

– В колата е. Няма да остана. – Младата жена носеше тесни, мръсни джинси и толкова голям пуловер, че се беше свлякъл от едното й рамо и презрамката на сутиена й се показваше. Тя стоеше и нервно си гризеше ноктите.

– Извини ме за момент, Бий. – Сидни остави ножицата си и отиде до рецепцията. – Каква кола?

-Купих старата тойота на Рой. Казах ти. Просто ми трябваха още малко пари. Обещах да му дам останалото днес.

– Не разбирам. – Сидни отиде до прозореца. – Чарли сам ли е?

Вайълет застана до нея и посочи.

– Паркирала съм до пожарния кран. Виждам го оттук. Може ли да получа аванс от заплатата?

Джейни все още беше на рецепцията, понеже следващият й клиент беше чак в три. Слушаше с интерес.

– Не мога да ти дам пари, Вайълет – отвърна Сидни.

– Поне ми плати за дните, в които съм работила.

– Получи си парите в петък. Работила си само в събота.

– Тогава ми дай парите за събота!

Сидни замълча за момент, използвайки тишината като рестарт бутон, както правеше с дъщеря си.

– Какво става? – попита накрая.

– Заминавам. Омръзна ми това място. Омръзна ми всичко. Омръзнаха ми Рой и Флорънс. Почти всяка нощ се събуждам и заварвам Рой да ме гледа. Извратено е. -Пак загриза ноктите си. – Няма да търпя тези глупости. Не и отново.

– Отново? Сидни усети тръпки по тялото си.

– Щом там е толкова зле и няма къде да живееш, може с Чарли да живеете при мен.

Когато изрече това, Джейни, която тъкмо отпиваше вода от бутилката, се задави.

– Няма да живея при теб – отвърна Вайълет, сякаш й беше предложила нещо нелепо. – Знам къде живееш. Няма да живея в мандра. Искам да живея някъде, където има светлини и хора.

– Значи ще напуснеш града просто така?

– Ако ми дадеш пари, да!

– Чарли има ли поне детска седалка за колата?

Вайълет извъртя отегчено очи.

-Плати ми за събота плюс бакшиша. Тогава ще си тръгна. Това са мои пари.

– Какъв бакшиш? – Сидни се опита да изглежда смутена.

– Всички тук получават бакшиш. Винаги си взимам своя в края на деня. От касата. Така е честно.

-Може ли да се сбогувам с Чарли? – попита Сидни с надеждата да продължат разговора навън. Всички вече ги гледаха.

Ала Вайълет не се поддаде.

– Той спи.

Без да говори повече, Сидни извади пари от престилката си, даде й ги и Вайълет си тръгна.

– Крала ли е от теб? – попита Джейни.

– Не ми се говори за това – отвърна Сидни, без да я поглежда. Не искаше да обяснява, че знае от седмици, но се бе надявала, че постоянството и безграничната й вяра във Вайълет, ще променят нещата.

Обаче младата жена не можеше да се промени. Сидни не можеше да стигне до същността й. Виждаше само външната обвивка, млада и податлива. Но дори и тя щеше да се промени с годините.

Колкото и да я разстройваше този факт, най-много я болеше, че Вайълет отвежда Чарли, сладкото, невинно момче. Сидни застана до прозореца и наблюдава как младата жена потегля със старата сива тойота „Корола“.

Усети болка и толкова голяма празнина, че в очите й бликнаха сълзи.

Вечерта Сидни се прибра в притихналия си дом. Надяваше се, че нещо ще я разсее: че Хенри ще пече царевични кексчета в кухнята, които правеше поне веднъж в месеца, защото така правел и дядо му; или пък Бей е готова да преговаря за наказанието си.

Ала нямаше нищо подобно. Беше толкова тихо, че се чуваше тишината.

Сидни се приближи до стълбите и извика на Бей какво иска за вечеря. Клеър я беше докарала вкъщи, защото майка й беше затрупана с работа благодарение на Вайълет.

– Ядох у Клеър – провикна се момичето в отговор.

След танците в събота почти не бяха разговаряли. Бей, изглежда, понасяше наказанието добре, прекалено добре, сякаш с примирението си искаше отново да покаже на Сидни, че обърква всичко.

Сидни влезе в кухнята. До хладилника имаше малка бяла дъска за писане, толкова стара, че съобщенията, писани с години върху нея, все още леко прозираха като думи дълбоко под вода. Хенри беше написал, че още е в мандрата и поправя някаква машина, която днес се с повредила. Също като Бей той никога не използваше телефона. Сидни сякаш живееше с двама лудити.

С палто и чанта на рамо, която беше забравила да свали, тя отвори хладилника и погледна вътре. Не беше гладна.

Затвори вратата и посегна към телефона в кухнята.

– Удобно ли е? – попита, когато Клеър вдигна.

– Да – отвърна сестра й. Винаги така отговаряше. - Как мина денят ти?

– Ужасно. Бей е в стаята си, Хенри все още не се е прибрал, а аз се чувствам... – Искаше да каже „безплодна“.

– Говори ли с Бей?

– Не.

– Говори ли с Хенри?

– Не.

– Ако не им обясниш, те няма да разберат – каза Клеър, макар че самата тя никога не обясняваше нищо на никого, понякога дори на Тейлър, който често беше потънал в собствените си мисли. Ала Клеър се нуждаеше точно от това – от някого, който да присъства в живота й, да я дразни и да я вади от нейния свят. Сидни винаги бе имала нужда от човек, който да я успокоява, да я приземява. И това беше Хенри.

– Знам.

Сидни се загледа през прозореца над мивката в кухнята и се заслуша в шумовете около Клеър. Май и тя беше в кухнята. Стори й се, че чува тракане на чинии, пускане на вода. Някъде отзад се чуваше смехът на Марая. Звукът от стъпките на Тейлър.

– Знаеш, че ако имаш нужда, аз също съм насреща - каза накрая.

– Знам. Обичам те.

– И аз те обичам. – Сидни затвори и излезе на задната веранда. Седна на един от двата тръстикови стола.

Полето отзад беше толкова тъмно, че не можеше да каже къде свършва то и къде започва нощното небе. Трудно й беше да свикне със света без улично осветление, но й харесваше как това ги сближава с Хенри. Когато се ожениха, седяха тук всяка вечер. Хенри казваше, че баба му и дядо му правели същото, затова запазиха столовете. Твърдеше, че понякога все още ги вижда - как баба му отпуска ръка, а дядо му я хваща.

Не беше сигурна колко време е минало, но студът щипеше страните й, когато чу стъпките на Хенри в кухнята. Вратата се отвори и той я повика:

– Сидни?

– Да.

Той излезе и затвори вратата след себе си.

– Какво правиш тук? – попита и седна на стола до нея. Седалката изпука от студа. Още беше с работните си дрехи. Сидни съзнаваше, че трябва да влезе и да му приготви нещо за вечеря. Той работеше много. Можеше да направи поне това за него. Ала не бе в състояние да помръдне.

– Не знам – отвърна тя. – Мисля.

– Какво има? – попита съпругът й.

– Рецепционистката ми Вайълет напусна днес. Замина и отведе Чарли със себе си. Взимала е пари от касата.

Той замълча, докато осмисли информацията, защото знаеше какво се опитва да направи жена му за Вайълет, знаеше колко много означава Чарли за нея.

– Съжалявам – изрече накрая.

– Искам да се върна назад и отново да съм на тази възраст, но да знам всичко, което знам сега.

– Младостта е надценена – поклати глава Хенри.

– Не искам Бей да допуска същите грешки като мен - каза Сидни. – Бей. Вайълет. Искам да помогна на някого.

– Не можеш да поправиш нещо, което още не е счупено. Само се натъжаваш. Какво става наистина? Говори с мен.

– Напоследък се чудя защо не мога... Искам да кажа, опитваме от известно време. – Тя замълча. Очите й се насълзиха. – Мисля, че вината е моя. Животът ми беше много тежък, преди да дойда тук. Живях с лош човек, който ме тормозеше. – Хенри, разбира се, знаеше за Дейвид, но Сидни не споменаваше името му, сякаш така щеше да заличи спомена за него. И все пак той все още беше тук като произшествие, което е преживяла, но белегът ще остане завинаги. – Понякога се чудя дали това не е причината да не мога да имам повече деца.

По-скоро чу, отколкото видя, че Хенри се обърна към нея.

– Затова ли е всичко? Червената коса и посещенията в кабинета ми? – попита той. В гласа му се долавяше явно облекчение, след като разбра. – На пода в кухнята?

– Искам да те даря със син – прошепна. – Заслужаваш син. Може би аз не го заслужавам, но знам, че ти го заслужаваш.

– Ти ми даде Бей – отвърна той веднага. – Не ме интересува дали ще имаме още деца. Никога не ме е интересувало. Сидни, скъпа, прекалено дълго мислиш за това. Време е да си простиш. Дори си закъсняла.

Тя кимна в тъмното и облиза сълзите, които се бяха събрали в ъгълчетата на устните й. Разбира се, че беше прав. Малка част от нея винаги бе смятала, че не заслужава живота, който има с него, че не заслужава да бъде щастлива.

Настъпи тишина. Сидни осъзна, че чантата е все още на рамото й, сякаш щеше да излиза, а не да се прибира вкъщи.

– Моментът ми се струва подходящ за една от историите за дядо ми – наруши тишината Хенри.

Сидни се разсмя.

– Спомням си колко съсипан беше дядо, когато баба почина. Не ставаше от леглото седмици наред. Когато най-накрая се появи на закуска една сутрин, беше толкова слаб, че направо беше станал прозрачен. Седна край кухненската маса и каза: „Нищо вече няма да е същото, защото нея я няма на този свят.“– Сидни се обърна и го погледна. – Така разбрах, че е много по-лошо да загубиш нещо, което имаш, отколкото да не получиш нещо ново. Ти си всичко за мен, Сидни.

Когато се усмихна, тя усети как сълзите замръзват на лицето й.

Спусна ръка отстрани на стола и по силата на съвършена съгласуваност Хенри се пресегна и я взе в своята.

Десета глава

– Как разбираш точно къде е правилното място на нещата? – попита Джош на стъпалата след училище в сряда следобед. Белеше портокал и във въздуха край него се носеше лека цитрусова мъгла.

– Просто знам – сви рамене тя.

– Значи ако посоча някого, който и да е, ще можеш да ми кажеш къде му е мястото? – Джош посочи едно червенокосо момче от по-долните класове, което седеше върху калъфа на тромбона си на стъпалата и чакаше късните автобуси. – Тим Браун.

– Не става така – засмя се Бей.

– А как става?

– Не знам. Просто ми хрумва. В трети клас отидох у приятелката си Кенеди, за да си играем, а майка й нареди да прибере прането, преди да отидем в стаята й. Докато тя спореше с майка си, аз взех кърпите и се качих при гардероба с бельото на горния етаж. Знаех къде им е мястото. Не останах дълго у тях – додаде шеговито. – А що се отнася до хората, понякога мога точно да определя къде или с кого трябва да бъдат. Имам много ясна представа в главата си. Дакота Олсън трябва да е в Принстън. Просто го знам, ей така. – Момичето щракна с пръсти. – Обаче не виждам нищо за Тим Браун. По-лесно е да кажеш къде не е нечие място, защото усещането е тревожно, както когато губиш равновесие и всеки момент ще паднеш.

– Направо невероятно – отвърна Джош, докато подреждаше корите от портокала на купчинка до себе си на стъпалото. После раздели портокала на две. Даде й половината, която тя взе, сякаш й дава злато.

– Така е, откакто се помня. Просто съм такава.

– Знаеш ли къде е моето място? Какво трябва да правя с живота си?

Тя помисли малко, преди да отговори, защото се чудеше дали той не е тук днес само заради това.

– Не.

– И аз не знам. Да ти призная ли нещо? Приятно ми е да разговарям с човек, който няма мнение относно колежа, в който трябва да уча, или къде трябва да работя, когато завърша.

– Нямам отговор на въпросите ти. – Преди се бе случвало хората да се сприятелят с нея, за да им предсказва бъдещето или каквото там си мислеха, че прави, но винаги си тръгваха разочаровани.

– Няма проблем – каза Джош. – Така или иначе смятам, че трябва да открия тези неща сам. Знаеш ли, завиждам ти. Завиждам на удовлетворението ти.

– Не съм удовлетворена – поклати глава Бей.

– Не си ли?

– Просто знам къде ми е мястото, това е всичко.

– Това не е ли удовлетворение? – попита той.

– Предполагам, че е. Обаче, както отбеляза приятелят ми Фин, аз не съм единствената, която живее в собствен свят, и не мога да убедя всички къде им е мястото. Не мога да накарам хората да повярват в нещо, в което не искат. А това ме тревожи. – Погледна портокала в ръката си. – Не би трябвало, но е така.

Джош изглежда обмисляше казаното, може би разсъждаваше за бележката й. Най-накрая кимна, дъвчейки парченце портокал. Бей усещаше странна близост, докато седеше до него.

– Благодари ли на Фин от мое име? – попита той.

– Още не. Виждам го само на автобусната спирка, а напоследък мама ме кара до училище. Защо искаш да му благодариш?

Момичето изяде своята половина от портокала и избърса ръце в джинсите си.

– Гледа ли видеоклипа?

– Още не.

– Ще разбереш, когато го изгледаш. – Късните автобуси започнаха да се подреждат. – Предполагам, че не искаш да те закарам до вас?

– Не, благодаря. – Тя стана и грабна раницата си.

– Утре следобед няма да дойда – каза Джош, докато дояждаше портокала, после вдигна обелките от земята.

– Има събрание на ученическия съвет.

– Няма проблем – отвърна Бей, примигвайки към слънцето, което светеше право в очите й. – Честно казано, недоумявам защо изобщо идваш тук.

– Казах ти, приятно ми е да си говоря с теб. Не знам защо чаках толкова дълго. – Той се изправи. – Искаш ли да дойдеш вкъщи довечера? Родителите ми ги няма, но икономката ни Джоан е там.

Бей се сети как едва миналата седмица беше тичала през гората, за да погледа за малко него и приятелите му. Изобщо не се вписваше там.

– Не познавам приятелите ти толкова добре.

– Те няма да са там довечера. Затова те каня. В сряда вечер родителите ми се обаждат. Спокойни са, когато не чуват да се вихри купон.

– Не го приемай лично, но мястото ми не е в дома ти.

– Тогава нека да излезем – продължи той. – Искам да кажа, само двамата. Но не насаме. Мога да взема храна и да хапнем в парка в центъра, след като мръкне.

– Тоест, искаше да каже да я запази в тайна.

Ала най-странното беше, че Бей нямаше нищо против. Защото тайната не беше тя. Беше фактът, че нещо го прави щастлив. И по някаква причина Джош не беше готов другите да го разберат.

– Добре – съгласи се тя по чисто егоистични причини, свързани с това да хапва с Джош и да си бъбрят по здрач, което за нея си беше среща, макар за него да не беше. Дишането й се учести при мисълта за нещо толкова просто и все пак невероятно прекрасно. Да хапват и да си говорят, след като се стъмни. Може би дори щеше за кратко да прехвърчи сняг, както в картината, в която тя се виждаше с него, и всичко да стане идеално, спокойно, истинско.

Обаче изведнъж това просто, прекрасно нещо се натъкна на неочаквано затруднение. Защото Бей си спомни, че е наказана.

Ала също толкова бързо реши, че няма значение. Помисли си, че правилата нямат значение.

Не и когато са погрешни.

Нали така?

Тази вечер беше облачно и хладно, луната беше скрита зад облаци. Беше още по-хладно и тъмно на земята, зад главата на Хорас Дж. Ориън в парка, но Джош не го усещаше. С Бей носеха якета, шапки и ръкавици и се смееха прекалено много, за да усещат студа.

Джош изяде сандвича си и се облегна на Хорас. Бей седеше срещу него с кръстосани крака и държеше чашата с кафето, която й беше донесъл. Разказа й как веднъж едва не избяга от къщи, защото родителите му бяха позволили на по-големия му брат Пейтън да остане до късно и да гледа телевизия, но не и на него. Икономката Джоан го беше хванала и го беше завела в стаята му, преди родителите му да разберат.

– Никога не го направих отново – каза той. – Джоан ме убеди, че някъде по мен има камера и не мога да избягам, без тя да разбере. Месеци наред се къпех с шортите си. Май за пръв път го споделям с някого.

– Радвам се – отвърна Бей през смях. – Доста е смущаващо.

Той я гледаше. Знаеше, че го харесва. Определено беше очарован от нея, особено напоследък, но не беше сигурен, че чувствата му са романтични. Но пък не се беше чувствал така с никоя друга, така че откъде можеше да знае? Беше се целувал с момичета. Даже почти беше стигнал до края с Тринити Кейл в единайсети клас, преди тя да го спре и да му каже, че трябва да бъдат само приятели. Джош се съгласи толкова бързо, че я засегна. Понякога се чудеше дали нещо не му е наред.

Какво всъщност правеше тук?Наистина ли смяташе, че това симпатично и странно петнайсетгодишно момиче може да му даде всички отговори? Толкова му се искаше да е така. Дори да не беше, Бей го караше да вярва, че е възможно да е така, което му вдъхваше повече надежда от всичко друго напоследък. Тя го караше да се чувства щастлив, сигурен и развълнуван. Очакваше с нетърпение да прекара малко време на стъпалата с нея след училище. Месеци наред всеки ден на път за вкъщи минаваше с колата покрай училище специално за да се увери, че тя наистина го чака, както пишеше в бележката й. Сам избра да го прави, сам предприемаше тези стъпки. Чувството беше странно. Нямаше му доверие.

Джош изпъна крак и побутна нейния.

– Е, какво ще правиш с живота си, Бей Уейвърли?

– Ще живея в къщата на Уейвърли. Само това знам - отвърна тя без колебание. – Обичам да се занимавам с декорация. Може би ще правя нещо такова. Ще разбера, когато стигна до колежа.

– Беше свършила страхотна работа на танците – каза Джош и неочаквано си спомни момента, в който я видя на скамейките. Стоеше права с красивата си рокля, с цветя в косата и изглеждаше като мечта, която бе имал като момче. Единствената му мисъл беше как да се махне, за да не трябва да се изправи пред факта, че няма да може да изживее тази мечта, че всъщност никога не е получавал каквото иска. Пък и така или иначе, нищо от това, което имаше, всъщност не му принадлежеше.

– Изглеждаше невероятно онази вечер. Трябваше да ти го кажа. Но докато се усетя, вече беше изцапана с изкуствена кръв.

Тя се изпъчи гордо.

– Мисля, че се справих много добре.

– Да, така е. – Той се взираше в нея толкова дълго, че дори Бей, която беше ненадмината в зяпането, отмести поглед.

– Е, какво трябва да правим сега? – попита най-накрая. – След като сме един за друг?

Бей се разсмя и се премести до него, за да се облегне на главата на Хорас и да се взре в студеното нощно небе, сякаш очакваше нещо да падне. Беше с розова плетена шапка с похлупачета за ушите, от които се спускаха връзки до раменете й.

– Не очаквам да ме целунеш или нещо такова – каза, все още загледана нагоре.

– Така ли?

Тя кимна.

– Да. Това, което правим сега, чувството, разговорите и смехът, а понякога и тишината. Това трябва да правим. Леля ми се обажда на майка ми и понякога просто си седят, без да си говорят. Така трябва да бъде.

При тези думи той усети неочакван прилив на чувства. Това беше облекчение. Тя му носеше такова облекчение. Изглежда искаше да каже, че да са един за друг не е бог знае колко трудно.

– Мислиш ли, че ще завали тази вечер? – попита Бей и го погледна отново, а лицата им се оказаха неочаквано близо едно до друго. Тя ухаеше на студен въздух и рози. Каза му, че е правила бонбони с рози следобед в дома на леля си. Когато по-рано се качи в колата му, сякаш донесе със себе си целия юли месец.

Лицата им бяха съвсем близо, почти се докосваха. Очите му се спряха на устните й.

И тогава телефонът неочаквано звънна в джоба му.

И двамата подскочиха. Бей разля кафе върху джинсите си и веднага скочи, опитвайки се да го избърше. Джош посегна да извади телефона си от джоба на якето и се смути, когато видя какво пише на екрана.

– Ти си. Как го направи?

Бей спря да бърше джинсите си.

– Кое?

Той обърна звънящия телефон към нея, за да й покаже екрана. На него пишеше „Бей Уейвърли“. Той се изсмя.

– Ти ми се обаждаш.

Тя заопипва джобовете си.

– Сигурно съм го изпуснала отвън, когато... – Не довърши изречението.

– Ако не си ти, тогава кой ми звъни от твоя телефон?

– Почакай...

Ала беше прекалено късно. Джош вдигна. След няколко секунди й подаде телефона.

– Майка ти е.

– Съжалявам – каза Бей, когато седнаха на пейката в парка рамо до рамо и гледаха напред.

– Няма проблем.

– Искам да кажа наистина съжалявам – повтори тя.

– Вината отчасти е моя. Разбрах, че нещо не е наред, когато се срещнахме край пътя, а не пред дома ти.

Бей го погледна – с плетената си шапка и зимното си яке той спокойно очакваше последствията. Отново беше потънал в тъгата си, тлеещият пламък отново се излъчваше от него. Тя осъзнаваше, че проблемът е в неговата вцепененост от нерешителност и страх. Можеше да се чувства единствено нещастен, докато някой не му предложи алтернатива – все едно да получи кислород, когато се задушава.

Тъкмо стигаха до същината на нещата. Защо трябваше майка й да звъни точно сега? Правеше всичко по-трудно, когато не трябва да е трудно.

Така да не я биваше с наказанията, че беше забравила отново да вземе телефона на дъщеря си. Бей го беше оставила на вибрация и след като Джош й се обади, че идва да я вземе със сандвичи и кафе, тя го пъхна в джоба си и се измъкна през прозореца на стаята си. Срещнаха се край пътя, защото му обясни, че баща й си е легнал рано и не иска колата на Джош да го събуди. Което си беше вярно. Сигурно беше изпуснала телефона, докато се спускаше по дървото (което беше по-трудно, отколкото звучеше). Номерът на Джош беше последен в списъка с обажданията, затова когато майка й беше открила телефона под дървото, след като бе разбрала, че Бей я няма, беше позвънила и хоп, намери я.

Бей гледаше навъсено, докато пикапът на Хенри заобиколи моравата и спря. Хенри се появи по джинси, тениска и работното си палто. Майка й беше с червеното си кимоно. Дори не се беше преоблякла.

Момичето покри очи с едната си ръка, сякаш така щяха да изчезнат.

Двамата тихо прекосиха парка и се приближиха.

– Ела с мен, Джош – каза Хенри. – Трябва да обсъдим някои неща.

– Татко! – извика Бей ядосано, защото те смятаха, че Джош е извършил нещо нередно.

– Няма проблем, Бей – каза Джош, докато ставаше.

– Реагираш пресилено – обърна се Бей към майка си, когато Сидни спря отпред и безмълвно впери поглед в нея.

– Имаш ли представа колко се уплаших? Качих се в стаята ти, за да се сдобрим. Носех две чаши чай и кутия бонбони с шоколадова глазура. Щях да прекратя това веднъж завинаги, защото и двете бяхме нещастни, и трябваше да си поговорим. Обаче теб те нямаше. Прозорецът беше широко отворен. Помислих, че са те отвлекли!

О, боже! Бонбоните. Беше взела точно тези бонбони. Наричаха ги храна за помиряване, защото никой не можеше да се кара, докато ги яде. В момента нищо не можеше да накара Бей да се почувства по-виновна. Беше се измъкнала точно вечерта, когато майка й искаше да се помирят. Да се помирят. Звучеше толкова добре. Беше й омръзнало всичко да е толкова трудно.

– Обадих се на леля ти Клеър, за да проверя да не би да си там. Тогава тя ми разказа за странния мъж, когото си видяла на Пендланд Стрийт.

Ставаше все по-зле.

– Приличаше на търговец – опита се да обясни Бей.

– Просто лукав и фалшив, не и опасен.

– Значи казваш, че не е трябвало да се тревожа, когато влязох в стаята на дъщеря си и видях, че е изчезнала?

– Не съм изчезнала. – Тя погледна към Джош и Хенри. Хенри се бе навел към Джош със скръстени пред гърдите ръце. И двамата бяха навели глава. Хенри казваше нещо, което тя не можеше да чуе.

До моравата се приближи микробус и паркира зад пикапа на Хенри. Слязоха Клеър, Тейлър и Марая. Клеър поне беше облечена. Обаче Тейлър и Марая бяха по пижами.

– Те какво правят тук? – изстена Бей.

– Обадих се на Клеър и й казах къде си – отвърна майка й. – И тя се тревожеше за теб.

– Сега и Иванел ли ще се появи?

– Може би.

– Бей! Здрасти! – извика Марая и изтича към нея. -Защо всички сме тук през нощта?

– Сидни? – обърна се Клеър към сестра си, когато се приближи. – Сидни?

Сидни най-накрая отмести ядосания си поглед от Бей.

– Оставила ли си да свети в салона?

– Не.

Клеър посочи през парка към „Бялата врата“, където лампите светеха и по тъмния тротоар пред салона се образуваха лимоненожълти квадрати.

– Тогава мисля, че нещо не е наред.

– Ключовете не са у мен – каза Сидни, когато предпазливо се приближиха към салона като банда неумели крадци на коли.

– Не мисля, че ще ти трябват – рече Хенри, след като бутна вратата и тя се отвори широко. Хенри бе оставил Джош в парка и му беше наредил да изчака. И той го направи. Седеше на една пейка и наблюдаваше странното семейство с изражение, което според Сидни беше заинтригувано. Не изглеждаше смутен, развеселен или надменен. Не беше очаквала, че ще се окаже толкова свестен. Сякаш повече от всичко искаше да се присъедини към тях. Не беше допускала, че Джош ще поеме своя дял от вината, макар че очевидно всичко беше дело на дъщеря й. Не беше очаквала да види в него онова, което явно виждаше дъщеря й. Изгубен човек.

Не искаше да харесва Джош Матисън.

След като Хенри огледа салона и не откри нищо, останалите влязоха.

– Сигурна ли си, че не си забравила да загасиш лампите? – попита Тейлър. Всъщност това беше типично за него. Той забравяше всичко. Губеше се, докато отиваше на работа. Тази година си беше купил четиринайсет чифта очила за четене. А в момента носеше две различни обувки. Понякога Сидни напълно разбираше как бе успял да намери път до Клеър. Очевидно се беше загубил в търсене на правилния път и се бе озовал пред таен проход. Това беше единственият начин да стигнеш до Клеър, онези тайни проходи, уязвимите места – семейство, приемане, дълголетие.

– Аз си тръгнах последна – каза Сидни. – Дори да съм забравила осветлението включено, никога няма да оставя вратата отключена.

– Кой друг има ключ? – попита Хенри.

Тогава разбра. Сидни веднага отиде до рецепцията и откри сейфа под касовия апарат отворен и празен.

– Обрали са те – обади се Клеър зад нея. – Трябва да повикаме полиция.

– О, чудесно! – каза Бей и вдигна ръце. – Джош ще си помисли, че искате да го арестувате!

– Не ме интересува какво ще си помисли Джош – отвърна Хенри. Бей не можеше да го погледне в очите.

– Няма да викаме полиция – каза Сидни. – Знам кой го е направил – вече отдавна я няма. Хайде да се прибираме.

Те излязоха, Сидни затвори сейфа и ги последва. Преди да изгаси лампите, тя погледна към стола си.

Вайълет беше взела парите, но бе оставила люлката.

Когато Сидни, Хенри и Бей се прибраха, Бей веднага отиде в стаята си.

– Лягай си – каза Сидни на Хенри, докато уморено се качваха по стълбите заедно. Не е лесно да си родител. Сигурно беше полудяла, щом иска да го направи отново. – Поспи колкото можеш. Аз ще поговоря с нея.

– Нямаш ли нужда от мен?

Тя поклати глава.

– Ти свърши мъжката работа. Аз ще се оправя с женската.

– Лека нощ – отвърна съпругът й и я целуна. Тръгна по коридора, но спря пред вратата на спалнята. – Тейлър да не би да носеше две различни обувки тази вечер?

– Да.

– Трябваше да се сетя. Като че ли не засрамихме Бей достатъчно.

Сидни се усмихна и отвори вратата на стаята на дъщеря си.

– Джош не беше виновен – каза веднага Бей. Седеше на леглото си, прегърнала една възглавница. – Не му казах, че съм наказана. Само си говорихме. Не сме правили нищо друго.

Сидни отиде до нея. Кутията с бонбони и чашите с чай, вече изстинал, бяха на нощното шкафче, където ги беше оставила по-рано, когато разбра, че дъщеря й е изчезнала. Първата й мисъл беше, че някой я е отвлякъл, и от паника стаята беше затрептяла в ритъм със сърцето й. Докато не откри телефона на Бей отвън, не й хрумна, че може сама да се е измъкнала. Тя никога не го правеше. Беше прекалено пряма. Ала сега беше влязла в света на Матисън, преди майка й да успее да я спре. А в техния речник не фигурираше думата „прям“.

– Странно, защото според теб в събота той дори не знаеше коя си.

– Ами, сближихме се едва в понеделник. Преди време му написах бележка, че ако някога иска да поговорим, ще го чакам пред училище следобед.

– Написала си му бележка? – Бележка. Няма друг миг в живота, когато една бележка да има повече сила, когато опишеш ли чувствата си, ги правиш някак истински, а очакването на отговор става вледеняващо, сякаш минава цяла вечност.

Бей хвърли възглавницата настрани и се излегна, загледана в тавана, където беше залепила стари корици на опърпани книги, които беше купила от разпродажба в библиотеката преди години. Четеше книгите стотици пъти, носеше ги със себе си, докато страниците не се разкъсат и корицата не се отдели, тогава залепваше кориците на тавана, за да ги гледа, сякаш си спомня хубав сън.

– За първи път привлече вниманието ми през първия учебен ден. Тогава разбрах, че мястото ми е до него.

От всичко, по което можеше да прилича на Сидни, точно това ли трябваше да е!

– О, Бей!

– Не разбирам какво нередно има.

Майка й седна на леглото до нея. Взе възглавницата, която Бей беше хвърлила настрани, и я пъхна под гърба си. Замълча, за да подреди мислите си, после каза:

– Имах връзка с бащата на Джош в гимназията.

Момичето веднага се изправи.

– Не беше нещо мимолетно. Бяхме неразделни три години. Обичах го повече, отколкото бях обичала някого преди. Обаче обичах и това, което означаваше да бъдем заедно, фактът, че принадлежах към групата, че ме приемаха. Говорехме за брак. Дърдорех за сватбата и как ще живея в имението на Матисън.

– Какво стана? – попита Бей.

– Заряза ме в деня на завършването. Знаеш ли какво ми каза? „Мислех, че разбираш.“ Синовете в семейство Матисън вървят по стъпките на бащите си. Продължават семейния бизнес. Женят се за момичета от подходящо семейство. Аз не бях такова момиче. Затова напуснах Баскъм. Той разби сърцето ми, но най-вече разби мечтата ми, че мога да бъда нормална. Реших, че щом не може да съм нормална тук, ще успея на друго място. Ала така и не се получи.

– Затова ли си заминала?

Сидни кимна.

– Защо не ми каза?

Сидни се пресегна и погали Бей по бузата, вече беше почервеняла от студа – изглеждаше като порцеланова кукла с нарисувани бузи.

– Сигурно съм смятала, че причината да се върнем е по-важна от причината да замина.

Бей погледна майка си, сякаш за първи път я виждаше с очите на възрастен. Наистина беше почти възрастна и при тази мисъл очите на Сидни се напълниха със сълзи. Напоследък беше прекалено емоционална.

– Толкова много неща не знам за теб – каза момичето.

Сидни беше сигурна, че ще се стигне дотук. Надяваше се да отложи този разговор с още няколко години. Да кажем, с двайсет.

– Питай – подкани примирено дъщеря си.

Бей се настани на леглото с кръстосани крака.

– Хънтър Джон Матисън първият ли ти беше?

– Да. Следващия въпрос.

– На колко години беше?

– По-голяма от теб. Следващия въпрос.

– Каква беше майка ти?

Сидни не очакваше точно това. Помисли малко и отговори:

– Не си я спомням много добре. И тя напуснала Баскъм на осемнайсет. Върнала се за малко. Била бременна в деветия месец с мен, а Клеър била на шест. След няколко години отново си тръгнала, този път завинаги.

Била проблемна. Иванел веднъж ми каза, че станало така, защото изяла ябълка от дървото в задния двор и видяла какво ще бъде най-голямото събитие в живота й. Видяла, че ще умре в ужасна верижна катастрофа, и затова полудяла, сякаш се опитвала да направи нещо по-голямо, за да не се случи това.

– Изяла ябълка ли? – При тази мисъл Бей неволно направи гримаса. – Уейвърли никога не ядат ябълките!

– Не знам дали е вярно, миличка. Никога не съм се замисляла. То е като повечето неща, щом стане дума за семейството ни. Слухове. Легенди. Може да е имала психически проблеми. Спомням си я много превъзбудена. А когато не беше превъзбудена, беше депресирана. Баба Мери се постара много заради мен и Клеър, но тя беше особена жена.

Момичето започна да сплита на плитчици косата си.

– Каква е била дарбата на майка ти?

– С Клеър сме си говорили за това. Всъщност не знаем – сви рамене Сидни.

– Това ли е всичко, което си спомняш за нея?

– Имам един особен спомен с нея. Странно, май не съм го разказвала на никого – засмя се тя. – Бях малка, може би на три или четири, и седях някъде на тревата, сигурно в градината, потна и разплакана, защото бях паднала и си бях ударила лакътя. Майка ми коленичи пред мен и се опита да ме успокои. Не стана. Колкото повече внимание получавах, толкова по-истерична ставах. Обичах да... драматизирам, когато бях дете.

Бей се усмихна, сякаш Сидни не се беше променила особено.

– Както и да е, спомням си, че тя ми каза: „Погледни“. Разтвори дланта си пред мен и в нея нямаше нищо.

Тогава духна в нея, във въздуха се разлетяха кристалчета лед и се приземиха върху лицето ми. Беше толкова приятно и хладно. – Сидни докосна лицето си при този спомен. – Така и не разбрах как го направи. Беше посред лято. Бях толкова изумена, че спрях да плача.

Бей беше запленена, сякаш майка й й разказваше приказка. И сигурно беше точно така. Приказка в стил Уейвърли.

– Кой е баща ти?

– Не знам – отговори Сидни. – Тя не ми каза. Клеър също не знае кой е баща й. Почти сме сигурни, че не е един и същи човек.

– Какво мислеше баба Мери за това, че се срещаш с Хънтър Джон? – попита Бей и разби надеждите на Сидни, че няма да се връщат към тази тема.

Майка й си пое дълбоко въздух и се опита да си спомни нещо, което с големи усилия бе забравила. Посегна към бонбоните. Взе си един и подаде един на Бей.

– Харесваше й. Мисля, че е била малко суетна като млада. Допадаше й мисълта, че ако се омъжа за един Матисън, това ще е неин успех. Също както смяташе за свой успех, че Клеър се научи да готви толкова добре. За добро или лошо, ние сме нейните наследници.

– Джош е различен – изрече момичето с абсолютна увереност.

Сидни се взря в очите на дъщеря си с онзи сериозен поглед, който я предупреждава да внимава.

– Винаги съм те насърчавала да опознаваш света, да излезеш извън границите на Уейвърли, защото никога не съм искала да се ограничаваш. Обаче ти все ме предизвикваш. Няма миг, в който да не си била абсолютно сигурна коя си и къде ти е мястото. А аз не желая едно момче да ти отнеме това. Не желая някой да ти внушава, че си друга, а после да ти отнеме всичко и да изръси: „Мислех, че разбираш.“

– Не мога да го принудя да изпитва към мен това, което изпитвам аз към него. Знам го – каза Бей. – Обаче съм напълно сигурна, че трябва да присъствам в живота му по някакъв начин. И че той трябва да присъства в моя.

– Щом трябва да си в живота му, защо се крие, когато е с теб? Защо просто не е открит?

Бей замълча, а упоритото накланяне на брадичката беше познато на Сидни. Винаги заемаше тази поза, когато някой постави усета й под въпрос.

– Бей, гарантирам ти едно: Джош знае за мен и баща си. Знае и въпреки това постъпва така. И то докато родителите му ги няма.

– Той е различен – повтори Бей.

– Ще видим – отвърна майката. – И никакво тайно измъкване повече.

Сидни щеше да стане от леглото, но Бей я спря:

– Ще останеш ли за малко?

Сидни се усмихна на дъщеря си, която притежаваше невероятната способност мигом да се превръща от жена в дете. Облегна се и прегърна Бей.

Така си останаха до късно сутринта в четвъртък. Бей проспа първите часове, а Сидни – първия си клиент.

Телефонът ги събуди. Звънеше Клеър, изпаднала в истерия.

Изглежда, бедите, които първата слана докарваше на Уейвърли, най-накрая ги бяха връхлетели.

Единайсета глава

Случило се беше по-рано сутринта, докато Клеър беше в стаята до кухнята и си почиваше от печката, проверявайки поръчките. Обикновено сутрин беше сама. Бъстър и Бей идваха следобед, после Тейлър вземаше Марая от някое от многобройните й следучилищни занимания и я прибираше у дома вечер, когато всичко се оживяваше, а въздухът ставаше някак по-лек и танцуваше по кожата й. Обаче сутрин, като тази сутрин например, беше тихо, чуваше се само бълбукането на сиропа в кухнята, проскърцването и въздишките, които старите къщи понякога издават, сякаш ги болят костите. На вратата се позвъни.

Клеър сепнато се извърна на стола пред бюрото. Звънът прозвуча отначало силно, но заглъхна, сякаш някой го заглуши. Сигурно звънецът беше развален. Или пък къщата просто й напомняше да се върне в кухнята и да наблюдава тенджерата, докато ври, за да не подпали всичко. Звънът беше последван от почукване.

Не, имаше някой. Може би доставка? Тя не очакваше нищо.

Стана и прекоси къщата към входната врата, но тя заяде, когато понечи да я отвори.

– Престани – нареди на къщата. – Не съм в настроение за тези работи.

Обаче вратата не се отваряше.

– Наред ли е всичко вътре? – долетя приглушен глас от предната веранда.

– Да, наред е – провикна се Клеър в отговор. – Само минутка.

Върна се обратно в кухнята и излезе през мрежестата врата на задната веранда, която не заяждаше, защото беше нова.

Зави по алеята към предната част на къщата. Беше облечена с панталона си за йога и със стара риза на Тейлър, върху която беше вързала престилка. Съжали, че не си е взела якето, защото сутрин беше хладно и мъгливо, сякаш кварталът беше увит с восъчна хартия.

Човекът на входа се обърна, когато чу стъпки сред окапалите листа на лировото дърво. Прекоси верандата, застана горе на стълбите и погледна надолу към Клеър.

Беше възрастният мъж със сивия костюм.

– Клеър Уейвърли? – попита той с гладък като разтопено масло глас. – Казвам се Ръсел Залер.

Клеър неспокойно прибра косата си зад ушите, без да откъсва очи от мъжа. Беше той. Непознатият, който я наблюдаваше и се навърташе край живота й вече цяла седмица.

– От дни седите пред дома ми – отбеляза тя.

– Много хубава къща. – Мъжът слезе по стълбите и спря пред нея. Пъхна ръце в джобовете на панталона си и разгледа къщата. Това й даде възможност тя пък да огледа него: късо подстриганата му прошарена коса и бледата му кожа. Очите му също бяха светли, сребристосиви като монети. – Добре сте се справили.

– Какво искате? – попита Клеър.

Той се отдръпна от нея, сякаш за да й вдъхне спокойствие.

– Уплаших ви. Извинете. Не исках да се получи така. Нямах представа как да се обърна към вас, какво да кажа.

– Говорили сте с Патрис Сорел и сестра й Тара за мен, нали така? — попита Клеър. – В събота следобед в центъра на града.

Той кимна.

– Просто исках да съм сигурен, че съм намерил когото трябва.

– Когото трябва за какво?

Мъжът бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади сгъната хартия, която приличаше на лист от списание.

– Дълга история, но започва с това. Миналия месец, докато чаках за преглед при лекаря си, прочетох това в едно списание. — Подаде й листа и тя веднага го позна. Беше статията в „Садърн Ливинг“ за нейните бонбони. Усмихна се, развеселена от първата мисъл, която й хрумна. Да не би този да й беше фен?

– Имам проблеми със сърцето. О, нищо сериозно, пия хапчета. Затова бях на лекар. Децата държат редовно да ходя на преглед. Видях статията за вас и познах името. А когато ви потърсих в интернет от компютъра на внучката си, открих и това.

Извади още един лист от джоба си – фотокопие на интервюто, което Клеър беше дала за популярен кулинарен блог веднага след излизането на онзи брой на „Садърн Ливинг“. Тогава даде много интервюта, замаяна от известността, преди животът да стане толкова сложен, толкова натоварен.

Този човек имаше не една, а две статии за нея. Кой беше той?

– Аз съм вече възрастен – каза Ръсел. – Трябва да оправя нещата, преди да умра. Трябваше да дойда да се срещна с вас. Виждате ли този цитат? Ако ми позволите... – Той взе от ръцете й листа с интервюто в блога. - Тук казвате: „Ако не бях Уейвърли, бонбоните нямаше да се продават. Защото всъщност продавам името си, своето наследство. Жените Уейвърли са загадъчни и магични, а историята им се знае от години на юг. Тези бонбони са техните бонбони, направени са от техните тайни. Във вените ми тече тяхната кръв. Затова бонбоните са толкова специални. Затова самата аз съм толкова специална.“

Клеър го погледна с извити вежди, когато той приключи с четенето.

– Разбирате ли, в тази статия няма нищо вярно – каза той.

– Как така?

Той отново бръкна в джоба си. Извади поредния лист. Този път се оказа снимка. Подаде й я.

Беше снимка от седемдесетте години, на която четирима души седят в извито сепаре в канелен цвят. Върху издрасканата маса пред тях имаше пълен пепелник и половин дузина бутилки. Ръсел Залер, с четирийсет години по-млад, седеше до красива млада жена със светла коса и неспокоен поглед. Беше я прегърнал. С тях бяха тъмнокоси мъж и жена. Тъмнокосата жена беше прегърнала малко дете.

Клеър усети как й се завива свят. Приближи се до стълбите на верандата и седна. Ръсел Залер я последва на разстояние и се настани на стъпалото до нея.

Клеър имаше съвсем малко безценни снимки на майка си. Понякога дори не можеше да си спомни ясно как е изглеждала. Напълно беше забравила как звучи гласът й. А сега сякаш частица от нея се връщаше. Посочи светлокосата жена на снимката, която седеше до Ръсел Залер точно както Клеър седеше до него сега.

– Това... това е майка ми.

Ръсел Залер кимна.

Клеър плъзна пръст по детето в прегръдките на другата жена от снимката. Беше тя, Клеър – с разрошена кестенява коса и големи кафяви очи – в прегръдките на една непозната. Смучеше палеца си и рееше поглед някъде, към спокойното местенце, което я успокояваше, а останалите се смееха, като че ли е напълно в реда на нещата дете на нейната възраст да бъде на място с алкохол и цигари. Клеър почти не помнеше онова време от живота си, но помнеше ясно тихото си убежище. Майка й не допускаше да й се случва нищо лошо, но опасността неизменно съществуваше. Клеър открай време мразеше опасността. Майка й обаче се хранеше от нея.

– Преди години с Лорълай имахме връзка – каза Ръсел. – Аз работех в Шоний, Оклахома, просто минавах оттам. Тя също. Нашето беше като сблъсък на два метеора. Лорълай беше луда глава. Не е лесно да я забрави човек.

Клеър усети как пръстите й изтръпват. Клеър беше родена в Шоний, Оклахома. Не го беше споменавала на никого, дори на сестра си, но през по-голямата част от живота си си представяше как се случва точно това. Може би по тази причина мъжът й се струваше познат и имаше усещането, че не го вижда за пръв път. Снимката обясняваше миризмата, която тя усещаше в негово присъствие, дима, бирата, гланца за устни на майка й. Тези миризми бяха неразривно свързани с нейния спомен за майка й. През първите години от живота си Клеър беше прекарала по барове повече време, отколкото общо през всички останали години, защото майка й я мъкнеше из цялата страна, неукротима като вятъра, преди да се роди Сидни и Лорълай да ги доведе в Баскъм.

Извърна се към Ръсел и се взря в лицето му. Сигурно наближаваше осемдесетте, значи с двайсет години по-голям, отколкото щеше да бъде майка й, но времето го беше пощадило. Трудно й беше обаче да различи костната му структура заради бръчките. Дали у нея имаше нещо от него?

– Ти ли си баща ми? – попита тя с пресъхнало гърло.

– Не, миличка, не съм баща ти – поклати глава той.

Тя кимна, тръпнеща, кой знае защо смутена, че беше издала мъничко от отчаянието.

– И Лорълай не е майка ти – додаде той.

– Истинската ти майка се казваше Барби Пийдпойнт - – каза Ръсел Залер, седнал от другата страна на бюрото в кабинета й. Къщата продължаваше да не го пуска през входната си врата, затова Клеър го въведе в кабинета си отзад. Разсеяно остави тенджерата със захар, вода и царевичен сироп бавно да къкри на печката и му поднесе кафе, защото така й се стори учтиво. Идваше чак от Бът, Монтана, така й каза, и тя реши, че сигурно е изморен от толкова странстване или мозъкът му се е поразмътил. Зачуди се дали той има близки и познати, с които би могла да се свърже, защото историята, която й разказваше, нямаше логика. Той спомена децата си. Как да ги намери?

– Барби беше болнава жена – продължи Ръсел. -Виждаш колко е кльощава тук, докато те прегръща като бебе. Почина около три години след като е правена тази снимка. Май й имаше нещо на сърцето. Баща ти беше Инглър Уайтман. Известно време работехме заедно. Той също умря няколко години след това. Блъсна го влак.

Клеър поклати глава и каза същото, което му повтаряше още отначало:

– Майка ми беше Лорълай Уейвърли, не тази жена.

Обаче Ръсел продължаваше да я убеждава в онова, което си е намислил:

– Учудих се, че си тук, в този град. Лорълай винаги го е мразела. Баскъм, Северна Каролина. Твърде малко, твърде странно градче. Тя все се мъчеше да избяга – да избяга от себе си, от наследството си, както го наричаше, от необяснимите дарби на всички жени в семейството й. Не съм предполагал, че ще се върне.

Клеър призна, че той явно знае много за майка й, но това не означава, че беше прав:

– Тя не се върна. Е, върна се съвсем за кратко, после ни заряза тук със сестра ми.

– Имаше криле, които трябваше все да летят – отбеляза Ръсел.

– Умря. Много отдавна – възрази Клеър колкото може по-внимателно, защото си помисли, че той може да се е надявал да намери майка й.

– Знам. Прочетох новината във вестника. Голямата верижна катастрофа в Тенеси. Разчу се из цялата страна. Лорълай Уейвърли – носталгично въздъхна той. – Не бях се сещал за нея, докато не прочетох в списанието за теб. Познах името Уейвърли, а после и названието на градчето. И тогава разбрах, че ти си Дона. Това е истинското ти име. Ти си детето на тази снимка.

Уханието на захар изпълни въздуха точно преди да загори – сладникаво и пушечно. Тенджерата на печката. Клеър искаше да отиде, но не можеше да помръдне от стола си.

– Признавам, че нямам свои снимки, преди да навърша шест, затова не съм сигурна, но хронологията съвпада, а и детето наистина прилича на мен. Но това, че съм в прегръдките на тази жена, не означава непременно, че тя е майка ми. Объркали сте се.

– Не можеш да отречеш приликата – каза той и я изгледа, докато отпиваше от кафето си. Не откъсваше сребристите си очи от нея, наблюдаваше всяко изражение, всяко трепване.

Клеър отново се взря в снимката, която държеше. Да, жената имаше тъмна коса и очи като нейните, и да, мъжът имаше дълъг нос като нейния.

– Това не означава, че сме роднини – заяви. – Какво ще прави майка ми с детето на друга жена? Тя дори не обичаше деца.

– Барби и Инглър наистина не бяха образцови граждани. Може би Лорълай си мислеше, че така ще те спаси. Или пък искаше да открадне нещо. Една нощ просто изчезна, ти също. Грижиха се за теб с години, преди да умрат.

– Струва ми се, че напразно сте пропътували толкова път, господин Залер.

– О, не е напразно, уверявам те. – Ръсел скръсти крака.

Тя му подаде снимката, но той не я взе. На Клеър започваше да й става неприятно. Твърде късно си даде сметка, че гостът й прекрасно знае какво прави.

– Прочуваш се в цялата страна. Бизнесът ти се разраства. Всички в града, с които разговарях, споменават за твоите бонбони, за това как все повече се разширява дейността ти. Обаче да градиш нещо само върху репутация, си има и своите недостатъци. Ако основата е нестабилна, построеното се разпада като картонена кула.

Въздухът край нея стана тревожен и зареден с електричество. Лампата на тавана леко притъмня, после отново просветна като при токов удар.

– Може да се намерят доказателства – увери я Ръсел и изтупа въображаема прашинка от крачола на панталона си. – Няма съмнение. Допускам, че майка ти е подправила акта за раждането ти. А в днешно време много лесно можеш да го установиш. Поразпитах за семейството ти. Извинявай, имам предвид за семейство Уейвърли. Имаш сестра, племенница и възрастна братовчедка. И всички се отличават с нещо странно, за което хората говорят. Вълшебници са, нали? Лорълай говореше за тях. Един ДНК-тест със сигурност ще докаже, че нямаш роднинска връзка с тези хора. Но не се налага да го правиш, нали, Клеър? Ти си знаеш открай време. Не си по-специална от мен. Макар че и двамата умело се преструваме.

Клеър сякаш пропадаше, но нямаше къде да се приземи.

– Какви ги говорите?

– Знаеш какво искам. Финансите ти са публично достояние. Утре ще се върна за чека. Така ще разполагаш с достатъчно време. – Той се изправи и й се усмихна, извади от джоба си някакво листче и го остави пред нея. Там беше исканата сума. Нямаше да й е лесно да се раздели с толкова пари – цялата й лятна печалба – но можеше да си го позволи. – Не е нужно да става трудно, Клеър. Горе главата. Мога да ти разкажа всичко за истинските ти родители, за да разбереш коя си. Всеки трябва да знае кой е всъщност, нали? Не каза ли, че нямаш снимка, преди да навършиш шест? Задръж тази. Имам копия. Имам копия на всичко.

Чу го да излиза през задната врата. Почти усещаше как дъските на пода треперят от напрежение под краката й. Спомни си как репортерът от кулинарния блог и попита: „Ако в жилите ви не течеше кръвта на Уейвърли, щеше ли начинанието ви да бъде толкова успешно?“, а тя отговори без колебание: „Не“.

Защото ако не беше Уейвърли, значи нищо не беше истинско, самата тя не беше истинска.

Мирисът на прегоряла захар се засилваше. Най-сетне Клеър се изправи и се приближи до печката. Сиропът за бонбоните беше станал тъмнокафяв, като препечена филийка.

Трябваше да спаси голямата тенджера. Имаше няколко, които се въртяха върху печката на различни етапи от подготовката на бонбоните, но бяха скъпи, затова извади термометъра и отнесе тенджерата до мивката, стиснала я от едната страна за дръжката. И тогава осъзна, че не е обмислила всичко. Държеше тенджерата, обаче нямаше с какво да изстърже загорелия сироп. Трябваше да го направи, докато сместа е още топла, иначе щеше да се втвърди в тенджерата като цимент. На перваза на кухненския прозорец забеляза шпатулата, която й беше подарила Иванел, и се усмихна облекчено, сякаш някой й е хвърлил въже в тъмна пещера. Положението не беше толкова зле. Беше спасила тенджерата.

Изстърга сиропа и веднага се зае с нова порция бонбони. По-късно щеше да се заеме с Ръсел Залер. Най-напред трябваше да свърши това. Сигурно беше знак, че подаръкът от Иванел се оказа наблизо. Означаваше, че трябва да работи. Означаваше сега да не мисли за този човек.

Обаче каквото и да докоснеше през следващия един час, то прегаряше, чупеше се или се оказваше със сбъркани пропорции. От цяла чаша захар се изсипваше само лъжичка. Копчетата не включваха нужния котлон. Отчаянието й изпълни кухнята, проникваше във всичко, до което се докоснеше, объркваше го, изгаряше го. Тя губеше контрол. Губеше го.

Плъзна гръб по шкафчетата и седна на пода, готова да се разплаче.Какво да прави сега?

Отговорът я връхлетя неочаквано. През цялото време си беше тук – още от годината, когато всичко се промени – и я чакаше най-сетне да го осъзнае.

Обади се на сестра си.Сякаш някой изрече думите, беше като тихо съскане на пара.

Не беше сама. Трябваше да престане да се държи така.

Надигна се и се запъти към телефона.

Дванайсета глава

Клеър закрачи из стаята, след като позвъни на Сидни, и вече си позволи да премисли целия си разговор с Ръсел Залер. Връзваше се. Несигурността й, че не е родена тук, че не е истинска Уейвърли, изби като пот но кожата й и тя цялата плувна в нея. Всички врати на горния етаж се отваряха и затваряха тревожно.

Беше в дневната, когато чу стъпки по верандата. Хукна към входната врата, отвори я и се озова не само срещу Сидни, но и срещу Бей, Иванел и приятеля й Фред.

– Нося вино! – оповести Сидни и вдигна бутилката.

– А аз сготвих този гювеч, когато Сидни ни се обади - каза Фред и мина покрай Клеър с покрита с фолио тава, която носеше с кухненски ръкавици.

– Сготви твърде голямо количество, все едно знаеше, че ще ни потрябва – поясни Иванел, подаде на Клеър кислородната си бутилка и влезе в дневната, като не й остави друг избор, освен да я последва. – Питам го защо прави толкова много, само двамата сме, а после звънна Сидни, че имаш нужда от нас, и всичко се подреди.

– Какво е всичко това? – попита Клеър. Очакваше мрачното лице на сестра си и после сериозен разговор за вероятността Клеър да не е Уейвърли и за последиците от този факт. По някое време Сидни сигурно щеше да насърчи Клеър да се обади в полицията и тогава щяха да арестуват Ръсел Залер. Щяха да обсъдят какво да кажат пред местния вестник, когато ги потърсят във връзка с планирана статия, най-вероятно със заглавие от сорта на МЕСТНА КУЛИНАРКА МЕНТЕ. Най-вероятно щеше да се наложи Тейлър и Марая да заминат от града за няколко седмици, сигурно при неговите родители в Кънектикът, докато бурята отмине. Тейлър щеше да й каже: „Знаех си още отначало, че цялата тази магия е само в главата ти.“

– Обадих се на Иванел – каза Сидни. – Реших, че трябва да е тук, за да го отпразнуваме.

– Какво да отпразнуваме? – опита се да си спомни Клеър какво точно е казала на сестра си по телефона. В чувствата й цареше пълна бъркотия и те изригнаха навън, преди да успее да се овладее: – Някой ме изнудва.

– О, знаем – увери я Сидни, остави бутилката вино върху масичката и се отпусна на дивана. Беше със стари джинси и с фланелка на Бей с надпис ИЛИ ОБИЧАШ БЕКОН, ИЛИ ГРЕШИШ. Клеър беше доволна, че поне сестра й не се е нагласила, че е хукнала веднага. Ама все пак. – Празнуваме факта, че се обади да потърсиш помощ. Въпреки че в конкретния случай всъщност не ти е нужна. Важното е, че помоли. Колкото и да сме се мъчили през годините, все не успявахме да те накараме да го сториш.

Бей се показа от кухнята с чинии и вилици.

– Какво търсиш тук? – попита я Клеър вече съвсем объркана. Нали Бей беше на верандата, когато им отвори вратата? Вече не помнеше. Ако не беше там, какво правеше в кухнята? Клеър погледна часовника върху камината. В този час нито часовете в училище трябваше да са свършили, нито беше време за следобедната смяна в кухнята. – Защо не си на училище?

– Успах се. Тук е по-интересно, отколкото в училище. – Момичето остави чиниите и вилиците върху ниската масичка. – Какво се е случило в кухнята? Мирише на подпалени рози, които после си опитала да угасиш със захар. Напомня ми на... – Замълча и не каза онова, което знаеше, че тя иска да каже. Джош. – Напомня ми на нещо, което не знам как да оправя.

– Имах малко проблеми с бонбоните.

– Опитала си да работиш, след като той си е тръгнал? -попита Сидни. – Каквото и да правиш, не давай на никого бонбоните, които си приготвила.

– Хвърлих ги – каза Клеър.

– Добре. Защото последния път, когато приготви нещо, докато беше разстроена, седмици наред ревяхме с повод и без повод.

Фред започна да разсипва в чиниите печеното със сметанов сос, като че ли Клеър ги беше поканила на чай.

След кратко мълчание тя им напомни:

– Един човек нахлу в живота ми и ми каза, че не съм Уейвърли.

– Това са глупости – отсече Сидни и взе чинията от Фред. – От всички нас ти си най-уейвърли. Не го забравяй. Изглежда страхотно, Фред.

– Благодаря. Печено с шунка и картофи. От години знам рецептата.

– Изобщо не съм най-уейвърли – каза Клеър. – Баба Мери ме научи на всичко, което знам, а то дори не е половината на нейните умения. Сега като се замисля, тя защо не изчака у мен да се прояви някаква черта на Уейвърли, а започна да ме учи? Да помня рецепти. Да напредвам стъпка по стъпка. Според вас дали е знаела? О, боже... Марая. – На Клеър изведнъж й прилоша. Седна до Сидни на дивана, а Фред й тикна чиния в ръцете.

– Ако е вярно, това обяснява много неща.

Клеър цял живот наблюдаваше Марая и чакаше да се прояви нейната дарба. Докато тя си пишеше домашното, Клеър се питаше дали дъщеря й е по-добра в това от всички? Дали отговорите не й се явяват върху хартията? Когато Марая рисуваше, Клеър следеше дали рисунката няма да се промени през нощта. Дали тигрите не се движат? Дали не изглеждат понадути, все едно са уловили жертва, докато никой не е гледал? Дали сърните от рисунката в дневната не са изчезнали? Веднъж баба Мери беше споменала някаква пралеля, която можела да рисува само истината, което я правело много търсен, макар и ужасно слаб портретист. При нея постоянно идвали хора, които знаели, че тя ще нарисува нещо красиво, но само хора, които са вътрешно красиви. Ала макар рисунките на Марая да бяха много хубави – все пак баща й беше художник – те не бяха вълшебни.

Марая порасна и Клеър се надяваше, че дарбата й може да се прояви чак в пубертета, когато дремещото излиза на повърхността, както възвира тенджера със супа – всички съставки си стоят на дъното, докато не се разлудуват достатъчно, за да се издигнат на повърхността. Вече не беше толкова сигурна.

– Престани, държиш се нелепо – сряза я Сидни. -Майка ни изобщо не е искала да има деца. Защо й е да краде бебе?

– Винаги се опитваше да направи нещо голямо, опасно, драстично – възрази Клеър.

– Защото е отхапала от ябълката ли? – попита Бей, видимо наслаждавайки се на разговора с пълна с печеното уста, без да откъсва очи от двете сестри.

– Да – отговори Клеър едновременно със Сидни, която каза:

– Не.

– Чакайте – да или не? – попита момичето.

– Не знаем дали видението за това как ще умре я е направило каквато беше – каза Сидни на дъщеря си. - Никога няма да разберем. Мисля, че би било интересно да поговорим с този мъж, просто да го поразпитаме за мама. Дори не знаем кое е било нейното вълшебно умение. Казваш, че ще дойде утре, така ли? Може ли да се срещна с него?

– Не! – отсече Клеър. – Никой няма да говори с него.

– Къде е снимката, която ти е дал? Искам да я видя.

Сидни посегна към сестра си, подканяйки я с жест да я получи. Клеър бръкна в джоба на престилката си и й подаде снимката. Сидни я грабна и я разгледа най-подробно.

– О, виж каква е млада – възкликна и подаде снимката на останалите, както се прави с бебешките снимки.

– Иванел, мама или баба Мери да са ти споменавали, че не съм нейна родна дъщеря? – попита Клеър.

– За пръв път чувам – отговори Иванел и подаде снимката на Фред, който се усмихна и я подаде на Бей, а тя тайничко я пъхна в джоба си. – Тя те обичаше, Клеър. Ти си беше нейна.

– Не ми изглеждаш изненадана – каза Клеър. – Според теб вярно ли е?

Старицата сви рамене.

– Може и да е вярно. Но няма значение. Разбира се, че си Уейвърли. Носиш го в кръвта си, откъдето и да произхождаш. Все го повтарям на Фред. Той има моята дарба да предвижда. Открай време си я носи. Просто още не го е осъзнал. Толкова е обсебен от мисълта за смъртта ми, че не забелязва онова, което му е под носа.

Фред я изгледа печално. Хапна от печеното, остави чинията и бръкна в джоба си.

– Което ми напомня, Сидни, че докато подреждах някои неща на Иванел, попаднах на това. Може да ти потрябва. – Подаде й нощна лампа, не по-голяма от малко фенерче. – Когато я включиш нощем, по тавана се появяват звезди.

Сидни се усмихна, за да му угоди.

– Благодаря ти, Фред. Ако ми потрябват звезди на тавана, подсигурени са.

– Нали ви казах? – гордо щракна с протезите си Иванел. – Същият е като мен.

– Прекратявам бизнеса с бонбоните – оповести Клеър по-театрално, отколкото възнамеряваше, но положението излизаше от контрол.

– Ами, радвам се. Липсваха ми нашите неделни вечери. Помните ли ги? – попита сестра й. – Седяхме си с часове.

– Много обичах неделните вечери – заяви Бей.

– Като заговорихме за храна, печеното е много вкусно – отбеляза Сидни.

– Ще ти изпратя рецептата по имейл – обеща Фред.

– Картофени шницели, шунка на кубчета, заквасена сметана и сирене чедар. Тайната е в гъстия пилешки бульон. Майка ми казваше, че във всяко хубаво южняшко печено има пилешки бульон.

Клеър шумно стовари чинията си върху масичката и се изправи.

– Случайно да пропуснахте факта, че прехраната ми е заложена на карта, че самоличността ми е под въпрос?

Сидни завъртя очи.

– Самоличността ти не е под въпрос. Твоето си е твое. Никой не може да ти го отнеме. Можеш само да го отстъпиш. Ще го отстъпиш ли на някакъв непознат? – Тя се наведе и хвана ръцете на Клеър в своите. – Чуй ме, Клеър. Мамят те. Знам как ти изглежда. Защо според теб този човек разпитва из града за теб и семейството? Прочел е статия за теб, спомнил си е името и града и си е спомнил за снимката на мама, която би могъл да използва. Споменал е за финансите ти. Значи е проучил всичко. Научил е каквото е успял за теб, търсел е слабите ти места. Но не е разполагал с нищо, преди да му повярваш. Ето тогава си му отстъпила вълшебната си сила, просто ей-така.

– Не, започна да се случва преди това. Престанах да използвам за бонбоните цветни есенции от градината, а никой не забеляза. – Всички, освен Бей, която знаеше от самото начало, изглежда, леко се изненадаха, но не както очакваше Клеър. – Не го разбирам, не разбирам как хората твърдят, че се влияят от това, което правя, след като съставките дори не са от градината.

– Защото се дължи на теб, не на градината – поясни Сидни. – Винаги се е дължало на теб.

Клеър се облегна. Изгледа всички един по един, после покри лицето си с ръце. Чувстваше се изцедена и засрамена, както когато реагираш прекалено разпалено на нещо – на паяк, на неправилно схванато подмятане, на изненадващото приближаване на някого в гръб.

– Кажи на този тип да се омита и ще видиш как ще се изпари яко дим — посъветва я сестра й. — Ще се изненадаш как се стряскат хората, като им се опълчиш.

– Откъде ги разбираш тези работи? – подозрително изгледа Бей майка си.

– Не си достатъчно голяма за тази история – отговори й тя.

– Той каза, че актът ми за раждане сигурно е подправен. И че ако си направя ДНК-тест, ще се докаже, че не съм тази, за която се представям.

Сидни, Бей, Иванел и Фред се спогледаха. Ами да, когато Клеър го изрече на глас, наистина прозвуча малко абсурдно. Обаче онзи беше толкова убедителен. Магнетичен. Знаеше точно как да подходи, за да й пробута, каквото беше решил.

– Клеър, не ме разбирай погрешно – поде Сидни, -правиш прелестни бонбони, обаче не си пристигнала тук с „Мейфлауър“. Никой не дава пет пари за твоята ДНК.

Клеър разтърка челото си.

– Наистина се уплаших – призна.

Сидни поклати глава и я изгледа нежно.

– В такъв случай трябваше да потърсиш помощ по-рано.

– Кой би повярвал, че Клеър не е Уейвърли? Това е налудничаво – каза Фред, докато си закопчаваше колана, седнал зад волана на своя буик, и палеше колата.

– Никой – отговори Иванел, докато той потегляше. Тя държеше празния съд от печеното в скута си като кученце. – Обаче момичетата се опитват да докажат нещо – че са достойни за щастие, каквото майка им и баба им не са имали, като че ли да си нещастен е единственият начин да бъдеш Уейвърли.

След като шофира няколко минути, Фред нагласи парното, както обичаше Иванел, и каза:

-Какво имаше предвид, когато каза, че имам твоята дарба да предвиждам?

– Ами точно това – имаш моята дарба.

– Аз не съм Уейвърли.

– Разбира се, че си. Ти си един от нас.

Той се усмихна при тези думи.

– А да си Уейвърли означава да намериш някого, който те обича такъв, какъвто си, както ме обичаше съпругът ми – продължи старицата, без да пропусне възможността да разкритикува любовния му живот, по-скоро липсата на такъв. Беше любимото й развлечение, освен научнофантастичните филми. – Ще ти завещая къщата си, така да знаеш. Ще си имаш дом и собствен бизнес. Ще бъдеш изгодна партия.

Фред поклати глава. Доста време му отне да проумее, че най-хубавата му връзка е била с нея.

– Трийсет години бях с Джеймс, преди да ме напусне. От доста време знам, че няма да ми се случи повече. Влюбването. Не ме бива в това. По-щастлив съм сам, като твой съквартирант, отколкото когато и да е било досега. Това е най-големият дар, който си ми направила.

Тя го изгледа скептично и повдигна вежда.

– По-хубав от белачката за манго, която ти подарих?

– По-хубав.

– По-хубав от цветните моливи?

– По-хубав.

– По-хубав от импрегнираното покривало, което ти подарих преди голямата снежна буря? Покри колата с него и само като го дръпна, колата остана чистичка, без да се налага да стържеш лед от стъклата? – засмя се Иванел. – Ето това беше наистина полезен подарък, нищо че сама го твърдя.

– Да, по-хубав и от него. Ти си най-добрата ми приятелка, Иванел Франклин.

Преди десет години след раздялата му с Джеймс тя вдигна Фред, поотупа го и в крайна сметка го убеди, че ако може да избира на кого да прилича, би избрал да прилича на Иванел. Би избрал да бъде човек, който знае от какво се нуждаеш и който ти го дава, без да очаква благодарност. Би избрал да бъде приемащ и забавен, щеше да подслонява възрастни гейове с разбити сърца и щеше да ги лекува със смях и дълги разговори край масата в кухнята.

– Мисля, че за пръв път имам най-добър приятел - замислено рече Иванел.

– И аз.

– Каква двойка сме само! – възкликна тя, пресегна се и потупа коляното му.

Фред караше към къщи с ужасното чувство, че тя чезне пред очите му и той е безсилен да го спре. Спря на алеята, угаси двигателя, после остана да седи, докато той пукаше, изстивайки. Обърна се към Иванел и най-изненадващо изтърси:

– Не ме изоставяй, а?

Тя само се подсмихна. После слезе от колата.

Старицата отиде в спалнята си и седна на леглото. Фред влезе и замени портативната й бутилка кислород с домашната.

– Благодаря ти, НДП – каза тя със съкращението, което беше научила от Марая. Най-добър приятел. Иванел го произнасяше „ендепе“. Той се усмихна. После я остави да си почине.

Иванел свали обувките си и положи глава върху възглавницата, потънала в мисли.

– Не можеше да откъсне мислите си от Мери – как всичко се беше объркало, как цялото нещастие на семейство Уейвърли беше започнало от нея.

Мери и Иванел имаха само няколко месеца разлика. Като жена Уейвърли, отраснала в онази къща, Мери открай време носеше нещо магическо у себе си. Можеше да се очаква. Обаче дарбата на Иванел беше, честно казано, изненада. Тя беше от далечна издънка на рода Уейвърли от другия край на града и като че ли нямаше никакви особени дарби до деня, когато младата Иванел даде на пощальона една дъвка „Блекджак“, преди жена му изненадващо да се появи в службата. Беше й казал, че престанал да пуши, и дъвката замаскира мириса на цигари. След това Иванел даде макара с тъмен конец на съпругата на проповедника една седмица преди тя да си скъса роклята, докато се измъкваше през прозореца, за да отиде на танци в Хикори.

Иванел от години ходеше всекидневно до къщата на семейство Уейвърли на Пендланд Стрийт, за да види Мери. Бяха отраснали заедно и все Иванел се стараеше, а Мери постепенно привикна братовчедка й да е край нея. По едно време Мери описваше двете като смокиня и пипер – винаги наричаше така две противоположности, които обаче добре си подхождат. Истината беше, че Иванел беше единствената приятелка на Мери, защото тя беше арогантна заради външността и дарбата си и често се държеше с хората коравосърдечно. Иванел обаче не се засягаше лесно. Отдавна се беше научила на това.Не може да си човек, който подарява нежелани неща, и да си чувствителен към такова нещо.

Мери беше толкова красива, колкото Иванел беше обикновена, притежаваше от онзи тип хубост, който те кара дълго да се взираш в нея невярващо. Жените страняха от нея и нареждаха на съпрузите си да правят същото, макар че жените винаги идваха на задната врата, когато им трябваше нещо, за да бъдат тържествата им специални или да им завиждат приятелките, например нещо от невени, глухарчета или понякога от розови листенца, скрити в бучки масло. Мери не само беше хубавица, а притежаваше и хубава Уейвърли дарба – умееше да прави разни неща с храната и с цветята. Обаче ако жените, които търсеха изделията й, бяха подли или говореха лошо за Мери, винаги имаше уловка в онова, което тя им даваше – ястие, което би трябвало да събуди завистта на другите гостенки на партито, правеше самите тях обидчиви и колкото повече ядяха, толкова по-малко желаеха съответното приятелство. Ястие, което би трябвало да направи нечий съпруг по-любвеобилен, го правеше и неспособен да лъже, затова разкриваше всичките си предишни прегрешения.

Братята на Мери бяха загинали във войната и тя остана сама в къщата. Търговийката, която въртеше от задната си врата, беше скромна и накрая вече идваха само отчаяните, затова тя започна да дава стаи под наем, та да свързва двата края. Иванел продължаваше ежедневно да ходи в къщата на Уейвърли. След като съпругът й отидеше на работа в телефонната компания, Иванел отиваше да помогне на Мери да почисти и да изпере, държеше всичко под око и се стараеше никой от мъжете квартиранти да не си позволява дързости с Мери. Не се налагаше да се тревожи. Квартирантите на Мери й се умилкваха и бяха готови на всичко за нея. Ходеха дори на глупавите вълшебни пикници, които тя обичаше да организира и на които се обличаше с широки рокли, пъхаше си цветя в косите и се наричаше градинска нимфа. Мъжете се държаха с нея като със специална особа и наистина вярваха, че е такава.

Докато не се появи Карл.

Подходящият човек може да промени всичко. Неподходящият - също. А Карл определено беше неподходящ.

Отначало стана квартирант на Мери. Всички мъже, които тя подслоняваше, я обичаха, обаче тя само си играеше с тях. Съзнаваше, че е изключителна. По-красива от повечето жени и магьосница в кухнята. В най-славните й дни всички жени й завиждаха, а всички мъже бяха влюбени в нея. Обаче Карл я спечели, защото се държеше така, все едно тя не е нищо специално. Никога не ходеше на пикниците й, никога не й казваше, че е красива. Най-сигурният начин да привлечеш вниманието на една жена, е да я пренебрегваш. Затова тя се отърва от квартирантите си и престана да готви. Едва когато косата й изгуби блясъка си и тя започна да поднася само студено месо за вечеря, той най-сетне каза:

– Май ще трябва да се оженя за теб. Вече никой друг не те иска.

И започна да работи като майстор. О, наистина беше голям майстор. С жените. Ябълковото дърво го ненавиждаше. Непрекъснато го замерваше с плодове през верандата.

Иванел продължаваше да идва всеки ден, макар да знаеше, че Карл не я харесва.

Мери все повтаряше: „Постой при мен, докато направя еди-какво си“ – ако искаше да го изгони. Затова Иванел оставаше, докато двамата се караха, чупеха разни неща и затръшваха врати. Накрая Карл винаги си приготвяше куфара, а Мери заспиваше разплакана.

Обаче когато Иванел се появеше на следващия ден, той винаги се връщаше, все едно нищо не се е случило. Накрая Мери все пак се отърва от него, но се наложи да роди едно бебе, за да го постигне. Иванел разбра, че Мери е бременна, преди самата нея. Една сутрин се събуди, обзета от непреодолима нужда да подари на братовчедка си бебешко кошче, онова от тъмно дърво на тавана, което тя пазеше за своето бебе, но се оказа, че на двамата с мъжа й не им е писано.

Поръча на мъжа си да отнесе кошчето на Мери. Изражението на Мери, когато отвори вратата, беше незабравимо. Все едно обвиняваше Иванел, че е станало така.

Иванел присъстваше, когато братовчедка й съобщи на Карл. Двамата се скараха, после той замина с куфара си както винаги. Но повече не се върна. А Мери се промени безвъзвратно. Беше съсипана. Сърцето на една Уейвърли се възстановява трудно. А разбитите сърца хвърлят дълги и тъмни сенки. Иванел открай време смяташе, че дъщерята на Мери, Лорълай, е тъжна и неспокойна още от утробата заради разбитото сърце на майка си.

Иванел познаваше възрастната и затворена Мери много по-дълго от младата и жизнерадостна Мери. Тя се състари сякаш в мига, в който осъзна, че Карл няма да се върне. Въпреки това, когато Иванел помислеше за братовчедка си, все си припомняше младата Мери, онази с дългата коса, която блести на слънцето, докато тя стои в градината, а пред нея е целият й живот като купа плодове, които те очакват.

Онзи следобед Иванел се унесе, приспана от бръмченето на кислородната си машина и мислейки как винаги помним любимите си хора такива, каквито са били в най-щастливите си мигове. Надяваше се, когато близките й си помислят за нея, да си я спомнят в този миг, на топло в леглото, с чист въздух в дробовете, щастлива, че е живяла такъв живот – толкова странен и красив живот, изобилстващ от необикновени дарове – получени и раздадени.

Искаше й се да беше казала на Мери, че е възможно да бъде така. Щеше да спести огромни неприятности на всички. Искаше й се да я бяха познавали тогава.

Да знаеха, че щастието не е един миг, който оставяш зад гърба си, а е онова, което ти предстои. Всеки божи ден.

Тринайсета глава

– Клеър? – повика я Тейлър, влизайки в кабинета й късно през нощта. Беше му казала, че ще си легне след пет минути, а я нямаше вече три часа. Тя често работеше до късно в четвъртък вечерта. Обикновено в петък разпращаше поръчките и обичаше да провери всичко по два пъти. Бъстър беше дошъл на работа днес следобед, озадачен, че не се правят никакви бонбони. Тя го инструктира да подреди в кутии, да залепи етикети на поръчките, после го изпрати в куриерската фирма един ден по-рано с микробуса си, отстрани на който още се мъдреше надпис „Уейвърли кетъринг“. Така и не се накани да го промени. Или просто не искаше.

Когато Бъстър се върна, след като беше изпратил поръчките, тя му каза на следващия ден да си вземе почивка, защото имала да се погрижи за някои лични неща.

– Лични ли? – попита той заинтригуван. – Кажи ми, моля те.

– Няма да стане – отвърна Клеър.

– Добре, както искаш. – Подаде й ключовете на микробуса и излезе с полепнали по задника стиропорени топчета.

– Клеър? – повика я отново Тейлър.

Тя вдигна очи към него от стола си пред компютъра. Съпругът й стоеше до нея само по долнището на пижамата си и излъчваше такава успокояваща топлина, че тя пресегна и сложи длан на гърдите му, за да я почувства.

– Извинявай, изгубила съм представа за времето.

– Мислех, че още работиш – каза той и кимна към тъмния екран на компютъра й. – А ти още мислиш за онзи дневник, който си намерила, нали?

И за още някои неща. Не можеше да отрече, че държеше кухненския дневник на Уейвърли, който беше намерила предния уикенд, и вече за стотен път разлиствате страниците му.

– Толкова много неща не ми е казала. Тук може би е най-важното – може би е свързано с майка ми или с причината баба така и да не позволи търговийката й от задната врата да се разрасне, – обаче тя всичко е зачеркнала.

– Не ти ли е хрумвало, че може да го е зачеркнала, защото не е смятала, че е важно. Замисляла ли си се за това? – Тейлър я целуна и се отдалечи. Знаеше, че нещо не е наред, но не искаше да я притиска. – Идвай бързо в леглото – подкани я.

Тя се изправи и отиде до отсрещната стена на тесния си кабинет, където бяха лавиците с книгите. Всичките й готварски книги бяха там. На единия рафт се намираха само дневниците на баба Мери. Бяха малки и тънички, приличаха по-скоро на тетрадки. И всички имаха черни корици с изключение на няколкото червени, които Клеър допускаше, че Мери е купила, защото в магазина са свършили черните. Всички бяха номерирани от вътрешната страна на корицата, затова знаеше предполагаемата им поредност – хроника на живота на баба й в рецепти, градински съвети и от време на време по някое наблюдение за времето или за това с какво е била облечена през този ден. Никога не пишеше за други хора, обаче Клеър се досещаше за някои важни събития от живота на Мери от начина, по който пишеше за готвенето. Например в дневник номер шейсет и четири тя пишеше за желе, шоколадова торта и компреси за облекчаване на сърбежа от варицела, затова Клеър се досети, че по онова време са дошли двете й внучки.

Клеър погледна корицата на дневника за Карл. Седемнайсети номер. Отброи отляво на лавицата и го пъхна сред другите. Плъзна длан по гръбчетата. Дневниците бяха сто и десет. Брой трети, девети, двайсет и седми и шейсет и първи липсваха – както и онези над сто и десети номер. Вероятно още бяха скрити някъде из къщата.

Ръката й се върна при дневника за Карл, искаше й се да го измъкне и да се опита да го разгадае, но вместо това извади съседния дневник, следващия по хронология. Номер осемнайсет, ако помнеше правилно, съдържаше простички рецепти без съставки от цветната градина, без лалета, теменужки или ангелика, само с неща, които има във всяка къща. Клеър винаги мислеше за този дневник като за завръщането на Мери към първоосновата.

Разгърна го и там, още на първата страница, попадна на рецептата за хляба със смокини и пипер.

Тя се усмихна, защото си спомни за сестра си. И думите на Сидни от по-рано през деня изведнъж добиха смисъл. Дължи се на теб, не на градината.

Храната е просто нещо, което човек отглежда, а рецептите са написани в готварските книги.

Те са нищо, докато не се появи подходящият човек.

Тогава се случва истинското вълшебство.

Клеър печеше отпреди изгрев слънце на следващия ден. Тестото се надигаше в купи навсякъде и колкото повече печеше, франзелите сякаш се умножаваха от само себе си. Отвореше ли фурната, изваждаше повече, отколкото бе пъхнала. Във въздуха в кухнята хвърчаха брашнени прашинки и ухаеше на мая.

Клеър месеше нарязани на едро смокини в една топка тесто, когато чу почукване на вратата, което й показа, че Ръсел най-сетне е пристигнал.

– Влез – провикна се тя, докато придаваше на тестото овална форма и го слагаше върху тавичка. След това направи три нареза отгоре.

Ръсел бавно отвори вратата. Беше облечен със същия сив костюм като предния ден. Беше леко поизносено, даде си сметка Клеър. Той предпазливо се озърна, за да провери има ли още някой. Сигурно се питаше дали Клеър е казала на някого. Дали беше променила намерението си? Тя си помисли, че за него сигурно това е най-трудният момент от играта, най-опасният.

Сега, когато можеше да прецени положението по-обективно, започваше да проумява защо майка й е имала връзка с него, макар и за кратко. Лорълай винаги си беше падала по буйните типове, по онези, които пазеха равновесие на ръба на морала. Така се чувстваше жива.

– Чудех се – поде тя, когато той най-сетне влезе, - когато разпитвахте за мен из града, някой разказа ли ви за баба ми?

– За баба ти ли? – повтори Ръсел. – Не, не подробно.

– По време на познанството ви с майка ми тя говореше ли за нея? – Клеър надяна кухненската ръкавица и се наведе, за да издърпа от фурната тавичката с още два хляба.

Той заобиколи въпроса:

– Стига, Клеър, Лорълай не ти беше майка.

Тя вдигна хлябовете от тавичката и ги постави върху решетка, за да се охлаждат заедно с другите.

– Веднъж баба Мери продала на някаква жена шишенце от нейното масло от антиринум, а на следващия ден жената намерила изгубените смарагди на рода си, заровени в консерва от фасул в задния двор – каза и свали ръкавиците. – Има много такива истории за нея. Учудвам се, че не сте ги чували.

– Фантасмагории – заяви той.

– Във вашия свят може и да е така, но не и в моя.

Ръсел се обърка и Клеър разбра, че тази работа никак не му харесва.

– Приготви ли ми чека или не?

– Още не – отговори Клеър.

– Днес. Казах, че го искам днес.

Тя отиде до дървеното блокче с ножовете и извади ножа за хляб.

– Първо трябва да задоволите любопитството ми по един въпрос. – Взе един от вече изстиналите хлябове и отряза дебела филия. – Чели сте за моите бонбони, но опитвали ли сте ги?

– Не обичам сладко – отговори Ръсел.

– Това не ме учудва. Мисля, че ако бяхте, щяхте да спестите и на двама ни много неприятности. – Сложи филията в една синя чиния. Дори добави и бучка масло до нея. - Заповядайте, опитайте това. – Плъзна чинията пред него.

Погледът на Ръсел за кратко се спря върху хляба, после отново се върна на Клеър.

– Благодаря, но не съм гладен – отговори.

– Май не разбирате условията ми. Опитайте го, иначе няма какво да обсъждаме.

– Той не откъсваше поглед от нея, но пипалата му трептяха.

– Нали съзнаваш, че ако се опитваш да ме отровиш, само ще привлечеш повече внимание към онова, което не искаш никой да знае?

– Не се опитвам да ви отровя – отвърна Клеър през смях. – Това е хляб със смокини и пипер, приготвен с продукти, които вече имах в шкафовете.

Отряза парче от същия хляб и отхапа. Коричката беше твърда, но хлябът беше влажен и острата лютивина на пипера беше необичайно допълнение към екзотичната сладост на смокинята. Клеър сдъвка залъка и го глътна, за да демонстрира колко е вкусен. Обаче Ръсел каза:

– Въпреки това няма да го ям.

Тя се усмихна.

– Какво мислите, че ще ви причини този хляб, господин Залер? Ще промените намерението си? Ще забравите? Ще се засрамите? Защото аз мога да причиня всичко това. Толкова ме бива. На това ме научи баба ми Приведе се напред и прошепна: – Опитайте, предизвиквам ви.

Усещаше гъдела под кожата си – своята дарба, своята цел. Това я караше да се чувства силна и здраво стъпила на краката си. С корени.

Той съвсем леко се размърда.

– Както казах, не съм гладен.

Клеър се наклони напред и поклати глава.

– Трябва да призная, че подправеният акт за раждане и ДНК тестът бяха хитро измислени. Обаче твърдя, че блъфирате.

Ръсел се взря в нея със сребристите си очи, зачака, но тя просто отвърна на погледа му. Явно той използваше мълчанието, за да потърси нов подход. Внезапно обаче по някаква причина Ръсел откъсна очи от нейните. Нахакаността му изчезна, преобразяването беше почти физическо и той сякаш се смали в костюма си.

– Оставих ти твърде много време за размисъл. – Пъхна ръце в джобовете си и се отдръпна с няколко крачки. После отново се приближи и каза: – Ако бях поискал парите вчера, щеше да ми ги дадеш. Личеше си. Какво се случи?

– Говорих със сестра си – отвърна простичко Клеър. – Подценявате силата на семейството, господин Залер. За малко и аз да го сторя.

– Клеър, както ти казах, Лорълай не ти беше майка...

– Не ме оскърбявайте отново, господин Залер.

Без нито дума повече той се обърна и излезе. Може би реши, че тя не си струва. Може би се измори. Може би другаде щеше да улови по-едра риба. Клеър никога нямаше да узнае как се беше озовал тук с историята за Лорълай. Тръгването му беше толкова внезапно, че тя за миг се поколеба дали да не го последва. Искаше да го разпита за майка си, какво наистина знае за нея, каква е била връзката им.

Дреболии, които ще допълнят образа на Лорълай в съзнанието й. Ала не го стори. Накрая реши, че ще се примири с всичко неизвестно за майка си и за баба си. Можеше да живее, без да знае какво пише в дневника за Карл. Единствената истина беше, че тези жени са част от живота й, част от същината й. От това коя бе тя - жена от рода Уейвърли.

Ан Нйнсли миеше съдовете след закуска (брат й беше отсякъл, че за миялна и дума не може да става с този фин порцелан), когато май й замириса на изгоряло. Прекрати заниманието си и завъртя глава, за да се увери че фурната е изключена. По-рано беше открехнала прозореца над мивката, за да пусне част от горещия въздух от готвенето на закуската да излети навън. Няколко пъти подуши към прозореца. Миризмата идваше отвън.

Заряза съдовете и отвори вратата на кухнята.

На излизане избърса ръцете си в джинсите, озърна се и видя, че димът идва от тайното й ъгълче. Дали помпата не се беше запалила? О, страхотно. Сега щеше да изгуби скривалището си.

Обаче след като притича по-наблизо, установи, че димът се надига от земята, където върху голям метален капак на кофа за смет горяха хартии. Ръсел седеше на един от столовете в нейното кътче, подхвърляше листове в огъня един по един и ги гледаше как пламват.

Не показа, че е забелязал присъствието й, когато тя седна срещу него.

Тя го наблюдаваше как гори статията от списанието за Клеър Уейвърли и нейните бонбони. След това копията на данъчните декларации на Клеър. Коляното на Ан трепна нервно, когато си помисли колко би искала да разгледа декларациите по-отблизо. След това той изгори смъртните актове на двама души, наречени Барби Пийдпойнт и Инглър Уайтман.

Накрая хвърли в купчината две еднакви снимки (обаче Ан помнеше, че в куфара му имаше три копия). В последния момент той се пресегна и измъкна една от снимките. Бързо размаха обгарялата снимка, за да я охлади. След това я пъхна във вътрешния джоб на сакото си, а оттам през илиците му се извиха струйки дим.

Ръсел не се задържа дълго на закуска за разлика от друг път. За толкова слаб мъж на около осемдесет години със сигурност имаше добър апетит. Обаче тази сутрин изглежда бързаше. Само пи кафе и си взе няколко парченца бекон. После изчезна. Отначало, тъй като това беше последният му ден, Ан реши, че си е заминал, без да се сбогува. Дори отиде в стаята му да провери.

Обаче куфарът му още беше там и тя изпита необяснимо облекчение.

– Какво беше всичко това? – попита тя, когато пламъците угаснаха.

– Мой ритуал – отговори Ръсел, все още загледан в тлеещата пепел. – Опитвам се да приключа някои недовършени неща.

– Какво има в папките ти? – попита го, защото вече беше сигурна, че е усетил душенето й. Колкото и да я биваше, не беше убягнало от вниманието на Ръсел. Той не отговори. – В папката за Лорълай Уейвърли?

Най-сетне той кимна.

– Какво търсиш тук, Ръсел? – попита Ан и се приведе напред. – Не мога да те разгадая и това ме влудява.

Вдигна очи и срещна нейните. Само че вместо да отговори, каза с най-учтив тон:

– Поднасям благодарностите си за най-удобния престой, който съм имал от доста време. Трябва да освободя стаята до единайсет, нали?

Тя се облегна разочаровано. През последните няколко нощи съзерцаваше брошурата от панаира, която беше извадила от куфара му, взираше се в снимката му като млад - беше красив дявол. Потърси в Гугъл пътуващ панаир на сър Уолтър Трот и Великия Бандити, но нищо не намери. Какъв ли живот беше водил! Тръпки я побиха при мисълта за тайните му. Какви ли невъобразими истории можеше да разкаже! За изгорялата сергия с пикантни наденички. За залавянето на крадеца. Това беше само върхът на айсберга. Не можеше да повярва, че той си заминава. Нищо друго нямаше да е толкова интересно.

Но пък разочарованието не беше ново за нея. Тя се изправи.

– Полей огъня с маркуча ей там и се увери, че е съвсем изгаснал, преди да си тръгнеш. Андрю ще откачи, ако нещо се повреди.

Забеляза тъгата, изписала се по лицето му, сякаш усети загубата й, когато тя си тръгна. Искаше да бъде запленена от него. Нуждаеше се от вниманието й. Обаче мъжете са упорити и той нямаше да й го каже. Ан се извърна и се отдалечи.

– Дойдох с надеждата да изнудя Клеър Уейвърли - внезапно се провикна Ръсел подире й.

Тя се извърна и изсумтя.

– Можех да те предупредя, че това няма да свърши добре.

Той вдигна ръце с дланите нагоре.

– Напоследък възможностите ми се поизчерпиха.

Тя се върна при него. Стори й се по-дребен, по-крехък, както седеше, а тя се надвеси над него.

– Какво ще правиш сега?

– Казах ти, заминавам за Флорида.

– И как ще стигнеш дотам? – стрелна тя с поглед излъсканите му обувки със скъсани подметки.

– С автобус.

– Имам кола. Мога да те закарам – предложи Ан, а думите излетяха от устата й, преди да осъзнае, че ги е изрекла. Веднъж произнесени обаче, те й прозвучаха прекрасно, както когато чуваш за пръв път бъдещата си любима песен.

Ръсел поклати глава.

– Аз вече нямам сърце, Ан.

– А аз вече нищо не очаквам. Какво? – попита тя през смях. – Да не си мислеше, че търся любовна връзка? Достатъчно си стар, за да ми бъдеш баща.

Той театрално притисна сърцето си.

– Заболя ме.

Тя насмешливо изсумтя и се облегна.

– Надали.

Той се взря в нея за миг.

– Какво друго, ако не авантюра?

– Искам истории – отговори Ан. – Пет пари не давам дали са лъжа. Омръзна ми да душа около живота на другите хора и да си съчинявам разни неща. Искам да чуя всичко, което можеш да кажеш. Цял живот живея тук и историите са все едни и същи. С всеки от съпрузите ми – едно и също. Обаче ти си обиколил навсякъде, нали? Искам да те следвам, където ходиш, и да видя онова, което ти виждаш. Мисля, че от известно време си сам, нали? В един момент вече няма да можеш да се оправяш. Мога да бъда до теб. Готвя доста прилично. Може да се пенсионирам по-рано и всеки месец да получавам малко пари по пощата. Освен това в сейфа има около шест хиляди, които брат ми няма да надуши, че липсват, докато не разбере, че съм заминала.

Той се поколеба само за миг. После поклати глава отрицателно. Беше нелепо, обаче тя се засегна, страшно се засегна, че не е достатъчно странна за него.

– Много е сложно – каза Ръсел. – Той ще извика полиция.

– Ако още не си забелязал, аз си пъхам носа навсякъде - изтъкна Ан. – Така научих, че брат ми пази флашки с видеоразговори с някаква жена във Финландия, която го нарича Кармалива. Харчи стотици долари месечно за нея. Мога да задигна едната флашка, а другата да оставим в сейфа, за да му покажа, че знам. Няма да повика полицията.

Това го изкуши. Личеше си. Храната. Парите. Това бяха слабостите му. Той си пое дълбоко дъх и изпусна дълга протяжна въздишка. Впери поглед в тлеещата купчина на проваления си опит да спечели пари.

– О, Ан, не е толкова бляскаво, както си го представяш. Тук имаш хубав живот, а аз отивам в благотворителен лагер за пенсионирани циркови артисти.

– Да ти приличам на човек, който търси блясък? Звучи ми фантастично! – Тя бръкна в джоба на джинсите си и извади брошурата, която беше взела от него. Разгърна и му я показа. – Какво ще кажеш, Велики Бандити!

Той се взря в брошурата, в старата снимка като през телескоп, насочен назад във времето.

– Задръж я, ако искаш. Обаче при условие да ме запомниш с добро. Много са малко хората, за които важи това.

– Трудно ми е да го повярвам. Кой би могъл да те забрави?

Той се усмихна презрително.

– О, мнозина ме помнят, но не с добро.

Ан пъхна брошурата в ръцете му.

– Няма да я задържа. Тръгвам с теб. Чакай ме пред странноприемницата в пет, след чая. Дотогава всички гости вече ще са настанени по стаите. Брат ми няма да разбере, че съм заминала, чак до сутринта.

Усети как нервите й са приятно изопнати и стомахът й се свива от вълнение, докато се отдалечаваше, макар че Ръсел се провикна печално подире й:

– Радвам се, че се запознахме, Ан.

– Трябва да освободите стаята до единайсет, господин Залер – осведоми го Андрю Ейнсли, седнал на рецепцията като едър и ленив страж.

– Благодаря ви, знам това. След малко слизам – отговори Ръсел, докато се качваше по стълбите, след като се погрижи пепелта на неговата Лорълай Уейвърли да изстине. Влезе в стаята си и затвори вратата зад гърба си. Не беше дръпнал завесите и топлото есенно слънце бе плиснало върху леглото и сияеше. Искаше му се да полегне, да попие мекотата на матрака за последен път.

Ала не го стори. Вместо това приседна на ръба и изчака шумовете от другите гости, които напускаха хотела, да утихнат. Щеше да се измъкне подире им и да избегне Андрю Ейнсли на рецепцията.

Извади снимката от джоба си, чудейки се защо я беше спасил в последния момент. Със сигурност не обичаше да му напомнят за провалите.

Обикновено умееше да разгадава хората и беше почти сигурен, че Клеър Уейвърли няма да каже на никого за посещението му, че няма незабавно да се обади на близките си за помощ. Всичко, което беше научил за нея, говореше за затворен и сдържан човек, който обичаше загадъчността. Тя не беше човек, който ще рискува другите да си помислят, че у нея няма нищо специално Явно не я беше преценил правилно.

А после настъпи онзи момент, когато тя се приведе и го подкани: „Опитайте, предизвиквам ви!“ Толкова ясно си представи Лорълай, че се стъписа и усети студена тръпка по гърба. И това не беше очаквал.

Обаче във всичко останало, във всяка подробност беше прецизен. Трябваше всичко да мине гладко. През последните няколко десетилетия беше прекарал безброй часове по библиотеките, щом не можеше да си намери къде да отседне в някой град, където го отвееше вятърът. Омайваше библиотекарките, за да му помогнат да търси информация. Благодарение на времето, което беше прекарал по панаирите, тънки линии го свързваха с толкова много хора, че ако бяха видими, животът на Ръсел щеше да изглежда като карта от нишки. Складираше тайни и събираше снимки, постоянно се стараеше да добавя към папките, които трупаше за някогашните си познати. Така се образуваха истории. Подходи.

Взря се в снимката, на която бяха той, Лорълай, Инглър, Барби и детето. Всичко се връзваше идеално в историята, която беше разказал. Барби и Инглър с тяхното сериозно момиченце. Буйната Лорълай, която открадва бебето. Ръсел, невинният наблюдател, пред чийто поглед се разиграва тази драма преди четирийсет години. Добро хрумване беше да кръсти детето Дона. Обаче това беше една измислена история.

Истината беше, че Ръсел се запозна с трагичната и красива Лорълай в бара от снимката същата вечер, когато ги снимаха. Тя беше влязла грациозно с дъщеря си Клеър. Никой не й каза да си тръгва, да изведе бебето от бара. Лорълай беше способна да омагьоса всекиго. Ръсел й купи бира и я покани да седне при него и новите му приятели Инглър и съпругата му Барби. Бяха скитници, наскоро наети от пътуващия цирк като продавачи на билети. Барби помоли да гушне бебето, Лорълай й го подаде и в този момент барманът ги снима с новия си фотоапарат, с който се хвалеше.

По-късно същата вечер Ръсел заведе Лорълай в караваната си. Тя се усмихна, когато й показа фотоапарата, който беше откраднал от бармана. Лорълай остана при него през трите седмици, докато пътуващият цирк беше в града, а кротичкото й момиченце спеше в ъгъла. Ръсел често забравяше за присъствието му. Двамата с Лорълай се забавляваха. Тя беше лукава и притежаваше впечатляващи умения. Беше много красива и очарователна, и можеше да накара всеки да се влюби в нея. Беше от онези неспокойни души, саможиви, бегълци от обществото, които панаирите привличаха. Можеше да остане и щеше веднага да се впише, обаче Ръсел знаеше, че не би го сторила. Тогава беше твърде млада, за да съзнава, че човек не може да избяга от демоните си.

В деня, когато пътуващият цирк отново пое на път, Лорълай изчезна заедно с кротката си дъщеря. Открадна неколкостотин долара от Ръсел, но му остави фотоапарата.

В известен смисъл не беше по-различна от многото жени, с които споделяше времето си във всеки град. Обаче в други отношения беше уникална.

Той помнеше как една нощ, когато се напиха в караваната му, тя му разказа за чудатото си семейство в Северна Каролина, за ябълковото дърво и за виденията, които получила, когато изяла една ябълка. Помнеше как се беше пресегнала и си беше взела ябълка от ниската му пластмасова масичка. Докосна я и по ябълката плъзна жилка бял скреж, който накрая я покри цялата. След това, му подхвърли ябълката със смях.

– Отхапи, предизвиквам те.

Помнеше как си помисли: „Каквото и да си съчиня, ще бъде нищо в сравнение с действителността.“

На следващата сутрин се бяха събудили махмурлии и тя не спомена повече за случилото се. Понякога Ръсел се питаше дали не е сънувал.

Чуваше гласове в коридора, мъкнене на багаж. Двойката от съседната стая слизаше долу, за да напусне хотела.

Ръсел прибра снимката, после вдигна куфара си и напусна стаята, за да се увери, че не е забравил нещо.

Замисли се за Ан Ейнсли и наистина му се искаше тя да го запомни с добро. В момента това му беше много важно. Може би поне веднъж в живота щеше да остави подире си нещо хубаво, няколко разговора и истории, които тя ще си спомня с усмивка – есента, когато Великия Бандити беше тук.

Извади сгънатата брошура за панаира, която тя му беше дала, и я остави върху леглото. След това Великия Бандити направи онова, което умееше най-добре.

Изчезна.

Четиринайсета глава

Преди часа на класния онзи петък сутринта Бей отиде до канцеларията в ротондата, за да остави бележка от майка си, в която тя потвърждаваше, че е осведомена за отсъствието на Бей от училище предния ден, за да не й пишат неизвинено отсъствие. Никой не обичаше да ходи в канцеларията. Миришеше на мръсни крака, а секретарката, госпожа Скат, се държеше недружелюбно и слагаше твърде много фон дьо тен на лицето си, който изглеждаше отблъскващо неестествено.

Бей тъкмо излезе от канцеларията, когато чу Фин да я вика:

– Здрасти, Бей!

Погледна нататък по коридора и го видя до едно отворено шкафче с раничката му в краката. Приближи се към него. Не знаеше, че шкафчето му е на този етаж. Но пък почти никой в училище не знаеше къде се намира шкафчето му, затова всички мъкнеха такива тежки ранички. Във всяка сграда шкафчетата отляво бяха боядисани в червено, тези отдясно – в черно – цветовете на училището. Но с годините червените шкафчета бяха избелели до женствено розово, затова момчетата не ги искаха и се сменяха с момичетата, които пък не харесваха черните, а накрая всички забравяха къде се намират шкафчетата им.

– Здрасти, Фин – каза тя с приятното усещане да го види извън обичайните места. Почти никога не го срещаше в училище. Не учеха еднакви предмети, дори обедното им междучасие не беше по едно и също време.

– Цяла седмица не си се мяркала на спирката – отбеляза той, затваряйки шкафчето си, което се оказа розово, защото явно не беше успял да придума никого за замяна. – Какво става? Носи се някакъв нелеп слух, че с Джош са ви пипнали на моравата в парка миналата сряда.

Тя се облегна на шкафчетата до него.

– Мама ме наказа, защото ме пипна да се прибирам с колата на Джош след танците. После излязох с него без нейно разрешение в сряда.

Фин я изгледа равнодушно.

С Джош Матисън?

– Не е каквото си мислиш.

Той сложи на рамо раничката си, която беше толкова обемиста, че Фин леко залитна. Сигурно беше и много и тежка.

– Ако те подведе, ще трябва да се разправя с мен.

Бей се засмя.

– Фин, ама ти сериозно ли?

– Да, сериозно.

Тя стана сериозна, докато се отдръпваше от шкафчетата.

– Не мисля, че ще се наложи. Май ти дължи благодарност за нещо. За някакво видео на танците на Хелоуин.

– Ти гледа ли го? – попита Фин.

– Не. Мама ми взе телефона, а сега и лаптопа. Заради сряда. Какво е това загадъчно видео?

– Нищо. – Фин се озърна. По бузите и врата му избиха розови петна.

Бей се обърна и видя Рива Алегзандър да се приближава по коридора. Беше от момичетата, които изглеждат добре леко пълнички, макар че щеше да го осъзнае, когато стане малко по-голяма. Днес на шала, който беше вързала на кръста си, имаше звънчета, които подрънкваха, докато вървеше. Завършващите обикновено си стояха в тяхната сграда, където бяха повечето им часове, затова присъствието й тук беше необичайно.

Вместо да ги подмине и да продължи нататък, тя спря пред тях.

– Здрасти, Фин. Прекъсвам ли нещо?

– Не – в миг изстреля той, с което предизвика усмивката на Бей.

– Гледах видеото. Исках само да ти дам това – подаде му сгънат лист. – Написах ти бележка.

– О, благодаря – пое той бележката.

Рива се отдалечи с гордо вдигната глава.

– Какво беше това? – попита Бей.

– Представа си нямам – отговори Фин. – На мен ли така ми се струва, или всичко наоколо е странно?

Звънецът за часа на класния удари и всички се пръснаха.

– Не ти се струва – отвърна Бей с усмивка, докато се отдалечаваше, и после хукна към класната стая преди последния звънец.

Първите автобуси тъкмо потеглиха и Бей седеше на познатите стълби пред училището онзи следобед, когато чу клаксон на автомобил. Погледна надолу и видя миникупъра на майка си пред училището.

Край с чакането на Джош. Не го беше виждала от сряда, когато семейството й се изсипа накуп на моравата, а това можеше да сплаши всеки, камо ли клетото осемнайсетгодишно момче, което не беше сторило нищо нередно. Бей нямаше как да се свърже с него, освен да се навърта край сградата на големите, не знаеше и как да го заговори в училище. Само два пъти беше влизала в сградата на горните класове. На първия си учебен ден, когато се изгуби и срещна Джош за пръв път, и после отново, когато отиде да му даде бележката.

Бей слезе бавно по стълбите и влезе в колата на майка си, без да продума. Майка й беше с престилката си, значи щяха да се връщат в салона.

– Клеър каза, че днес няма да прави бонбони, затова реших да те взема – каза Сидни, докато потегляше, и принуди друг шофьор да натисне клаксона, когато се стрелна пред него.

– О! – възкликна дъщерята и се почувства малко виновна, задето се цупи така. – Пък аз си помислих, че е свързано с Джош.

– Ще се заемем с Джош някой друг път.

– Как е леля Клеър? – попита Бей, мислейки за предния ден и за това колко сериозно Клеър се беше отнесла към въпроса за произхода си. Ако някой беше казал на момичето, че не е Уейвърли, щеше да му се изсмее. Никога не би го приела сериозно. Но това се дължеше на факта, че никога не я оставяха сама да разгадава нещата с помощта само на няколко жокера.

– Каза, че е решила въпроса – отговори майка й.

– Какво означава това?

– Не съм сигурна, но й вярвам.

Минаха покрай офисите и магазините на улицата на училището, после Сидни зави по отбивката за шосето към центъра на града, защото оттам беше по-пряко, отколкото през кварталите. Бей можеше да затвори очи и пак щеше да знае къде се намират. Познаваше мястото като петте си пръста.

– Сериозно ли говореше вчера, като каза, че искаш да се срещнеш с онзи човек, защото сигурно ще може да ти разкаже повече за майка ти? – попита Бей. – Дори да са лоши неща?

– Да – отговори Сидни. – Тя си остава загадка за мен. Обаче ми се струва, че е още по-голяма загадка за Клеър. Бих искала да знам, дори само заради сестра ми.

Момичето погледна през страничния прозорец и каза:

– Извинявай, че се държах така. Имам теб и татко, а това е повече, отколкото някога е имала Клеър. Знам, че си се върнала, за да мога да отрасна тук, макар да не ти се е искало. Никога не си ме изоставила, не си ме карала да мисля, че съм нещо различно от това, което съм. Никога няма да имам съмненията или въпросите, които ви мъчат вас с Клеър. Добре си се справила, нали? И ти, и Клеър. Добре сте се справили. – Бей се смути.

– О! – възкликна майка й и завъртя глава за миг, за да я погледне. – Благодаря ти.

– Няма защо..

– Обаче още си наказана.

Бей облегна глава на седалката и се усмихна.

Когато отидоха в салона, Бей се зае да обслужва телефоните, защото реши, че след като няма да има работа при Клеър, може да помага в салона след училище, докато майка й си намери нова рецепционистка.

Седеше на рецепцията и се опитваше да чете „Ромео и Жулиета“, обаче книгата се разпадаше. Мразеше да се разделя с нещата, но вече беше време да се откаже, да залепи корицата на тавана и да се заеме с нещо ново.

Пресегна се и пъхна книгата в раничката си. Тогава забеляза снимката, с която старецът се беше опитал да изнудва леля й Клеър. Бей я беше задържала.

Извади я и подробно я разгледа, после вдигна поглед, зарея го през прозореца и се замисли. Смрачаваше се и сенките по моравата се издължаваха. Главата на Хорас Ориън изглеждаше така, все едно той се кани да потъне в дълъг зимен сън.

Беше по това време на деня, когато тя за пръв път зърна стареца с куфара му на моравата, без никакво транспортно средство наблизо.

Куфар.

Следващия път, когато го срещна, той крачеше по Пендланд Стрийт.

Имаше странноприемница съвсем наблизо до къщата на Уейвърли на Пендланд Стрийт. Явно той беше отседнал точно там.

Бей веднага стана и забърза към вратата.

– Ще се поразходя – провикна се тя към майка си. - Веднага се връщам.

Ан Ейнсли беше паркирала пред странноприемницата и чакаше на волана на стария си джип „Кия“ – реликва от последния й брак, но поне беше изплатен. Вече минаваше пет. За малко да закъснее, защото забрави, че на следващия ден е Хелоуин и Андрю я изпрати да купи бонбони, от скъпите, за да ги раздават на децата с въпроса „истина или предизвикателство“, които винаги се отбиваха в странноприемницата. Ан се спусна към най-близкия магазин, купи бонбоните и когато се върна, разполагаше с три минути.

Оттогава чакаше в колата си.

Ръсел нямаше да дойде.

Тя се приведе напред, огледа старата си семейна къща и осъзна, че няма да се върне. Беше взела всичките си дрехи и някои други вещи. После беше взела и някои неща от странноприемницата, които реши, че ще им потрябват. Ниска масичка и сгъваеми столове от мазето. Малко хубави чаршафи, хавлии и калъфки за възглавници. Дигитално радио. Съдове. Освен парите от сейфа беше взела и няколко хубави бижута на майка си, перлени обици и рубинени огърлици, за да ги продаде, ако се наложи. Андрю ги държеше в кутия за пури в килера. Сигурно беше забравил за тях. Единствената причина да ги държи беше, че не искаше да й ги даде.

Тя се замисли за куфара на Ръсел Залер и за това колко малко вещи носеше той. Колко малко неща му трябваха. И тя искаше да е такава. Искаше живот, който е пълен не с вещи, а с истории, толкова много истории, че ако имаха обем и тежина, щяха да напълнят хиляда куфара.

Хвърли последен поглед към странноприемницата и запали двигателя.

Тъкмо се канеше да потегли, когато предната врата внезапно се отвори и Ръсел Залер се настани на седалката до нея с куфар в скута.

– Значи щеше да тръгнеш без мен? – Той кимна. -Одобрявам. Напрежението е по-малко, ако не аз съм причината да заминеш. Следващия път не чакай толкова.

Той се загледа през предното стъкло. Ан зяпна. Изпитваше я? Ама сериозно ли?

– Наблюдавал си ме?

– Цял ден седиш в беседката си. Исках да разбера дали наистина ще го направиш.

Тя се взря в него все още със зяпнала уста.

Очевидно мълчанието й го караше да се чувства неловко.

– Добре, сутринта се измъкнах през задния вход, но после седнах в един от столовете ти и просто не можех да се надигна. – Той замълча. – Изморен съм, Ан. Много-много изморен.

– Може би аз вече не искам да тръгнеш с мен – каза тя малко ядосана. – Може пък да искам да го направя сама.

Ръсел изпъна рамене, все още вперил поглед напред.

-Ще ти разказвам по една история на ден, ако ме откараш до Флорида. По една история в замяна на храна и грижи, ако имам нужда. Обаче искам да ми обещаеш, че няма да забравяш историите. Ако ги запомниш, ще знаеш и как аз искам да ме помнят хората. Интересно защо това стана важно за мен.