Ябълково вълшебство

– Ами когато историите ти свършат? – попита Ан.

Ъгълчето на устата му се повдигна.

– Това никога няма да се случи, повярвай ми.

„Така значи“ — помисли си Ан. Тя излизаше от своя сапунен мехур, литваше волно.

– Сложи си колана – каза Ан и потегли. Но в същия момент чу някой да вика:

– Чакай! Чакай!

Двамата с Ръсел се обърнаха и погледнаха през задното стъкло. Бей Уейвърли тичаше по тротоара към тях и неистово махаше с ръце, за да привлече вниманието им. Ан се завъртя отново напред и натисна газта.

– Не, почакай – спря я Ръсел. – Тя иска да се види с мен.

– Ще привлече вниманието на брат ми.

– Ще отнеме само минутка – увери я той, остави куфара на задната седалка и натисна дръжката на вратата.

Когато Бей видя стареца да се качва в джипа с куфара си, тя хукна и се провикна да го спре.

Беше съвсем наблизо. Не можеше просто да го остави да си замине, без да получи отговори. Продължаваше да вика и да тича, но джипът потегли. Бей спря, стиснала снимката в ръка.

И после за нейна изненада колата внезапно спря и старецът слезе.

– Малко бързаме, дете – подвикна й той с плавния си глас, който тя беше запомнила.

Бей изтича до него на тротоара.

– Имате ли още нейни снимки? – попита задъхано, вдигна снимката и посочи Лорълай,– Казвам се Бей. От семейство Уейвърли съм. Лорълай ми е баба.

-Знам коя си – увери я той. – Не, имам само тази снимка, нищо повече.

– Какво знаехте за нея? – попита тя и бързо пое глътка въздух. – Има ли нещо, което можете да кажете на мама и на леля Клеър за майка им?

Той въздъхна нетърпеливо, после вдигна поглед към потъмнялото небе.

– Запознах се с Лорълай в Шоний. Работех на панаира там. Позабавлявахме се и толкова. Бях с нея само три седмици.

– Но Клеър наистина е дъщеря на Лорълай, нали? Лорълай не я е откраднала.

Той сведе очи и срещна нейните. Остави напрежението да се сгъсти, все едно е отражение.

– Доколкото ми е известно, да, Клеър е истинската й дъщеря.

На Бей й се искаше да се залови за това, да го попита защо му е трябвало да лъже за такова нещо, защо е решил да дойде в града и да разстрои живота на напълно почтени хора. Обаче по улицата се появиха няколко подранили малчугани, тръгнали да обикалят къщите по случай Хелоуин, и Ръсел бързо се извърна, когато чу гласовете им. Тя усети напрежението му. Не разполагаше с много време, затова реши да не го губи и преценки.

– А кои са тези хора? – посочи тя другите на снимката.

– Мои приятели от панаира. Нямат нищо общо с Лорълай и с Клеър. Просто миг, уловен на снимката. Мисля, че това е единствената ми среща с тях. И само толкова мога да ти кажа. – Понечи отново да се качи в джипа.

Бей се наведе, за да провери кой е шофьорът. Оказа се Ан Ейнсли, сестрата на собственика на странноприемницата. Странно защо в това имаше логика. Бей я беше виждала през годините и винаги бе смятала, че тази слабичка като вейка жена, която се носеше по Пендланд Стрийт като привидение, не е на мястото си тук. Ан трябваше да е някъде на просторно място, а не да стои затворена в някаква къща.

– Почакай! – провикна се отново Бей, преди той да успее да се вмъкне в колата.

Ръсел се извърна с ръка на дръжката.

– Какво има, дете? Наистина трябва да потегляме.

Тя се поколеба.

– Какво беше нейното типично за Уейвърли вълшебство? – попита.

Той се престори, че не разбира. На лицето му се изписа странно изражение.

– Лорълай Уейвърли много обичаше студа.

Раменете на Бей се приведоха.

– Това не е вълшебство.

Ръсел се усмихна:

– Вълшебство е, когато докоснеш една ябълка и тя се покрие със скреж насред рекордно горещо лято. Лорълай можеше да спечели цяло състояние на панаира, обаче по неизвестни за мен причини не използваше дарбата си. – Ръсел се настани на предната седалка и затвори вратата, без да каже нито дума повече. Докато Ан потегляше, той смъкна стъклото и се провикна безгрижно: – Искрените ми извинения за неприятностите, които може да съм ви създал.

След като Ръсел напусна къщата сутринта, Клеър стана фурия в кухнята. Приключи с хляба със смокини и пипер и се зае да готви супа. Горещата супа в студен ден, като да напълниш къщата с памучна вата. Успокоителното ухание нахълта, приглуши и обгърна всички Тя продължи да приготвя тарта с крем карамел за десерт и страшно й се искаше да има теменуги, за да я украси отгоре.

Вечерта Клеър поднесе домашно приготвената зеленчукова супа, хляба със смокини и пипер и тартите на озадачения си съпруг и на дъщеря си. Разбираше объркването им. Отдавна не беше прекарвала цял ден, готвейки за тях, камо ли да подреди масата в трапезарията, където да се хранят с истински сребърни прибори и салфетки от плат.

Реши, че трябва по-често да използват трапезарията.

След смъртта на баба Мери Клеър използва застраховката й „Живот“, за да ремонтира кухнята, която в крайна сметка зае и по-голямата част от трапезарията, където преди време Мери поднасяше храна на квартирантите си. Сега обаче помещението беше достатъчно голямо за тях тримата.

– Беше много вкусно, Клеър – каза Тейлър, след като се нахраниха.

– Да, беше страхотно! – съгласи се Марая. – Обаче следващия път не слагай картофи в супата.

– Защо?

– Най-добрата ми приятелка не ги обича.

Добрата стара Ем. Не можеха дори да се нахранят, без Марая да я спомене.

– Откъде Ем знае, че ще вечеряме зеленчукова супа? – попита Клеър и се изправи да раздигне масата.

– Не знам – сви рамене дъщеря й. – Просто знае.

– Ти ли й се обади?

Марая се засмя:

– Защо да й се обаждам? Тя е тук.

Клеър и Тейлър се спогледаха.

– Как така е тук? – попита бащата.

– Тук е, при нас в стаята.

-Защо не я виждаме? – попита Клеър, а завесите леко се раздвижиха.

Марая отново сви рамене.

– Ти виждаш ли я? – попита Тейлър.

– Понякога. Но най-вече я чувам.

– Значи Ем не ти е приятелка от училище? – уточни той.

– Не. Тя не ходи на училище. Казва, че сега трябва да се кача в стаята, защото вие двамата трябва да поговорите. Може ли?

Клеър кимна и двамата проследиха с поглед как Марая хуква нагоре по стълбите и ги преодолява по две наведнъж.

– Ем е въображаема! – каза Тейлър. Удари по масата и се засмя. – Знаеш ли, олекна ми. Мислех, че пропускам нещо. Все се питах дали ако ти я водеше на училище и я взимаше, нямаше да разбереш коя е Ем. Дали нямаше да се запознаеш с родителите й и да разбереш какво работят и коя е любимата им храна.

Клеър държеше празните съдове, все още загледана към стълбите.

– Малко е големичка, за да има въображаеми приятели, нали?

Тейлър стана да й помогне да раздигат.

– Сама си избира пътя – отговори той и се запъти към кухнята. – Понякога я гледам и си мисля, че нямам търпение да видя каква ще стане.

Завесите все още потрепваха. Порив на въздуха се стрелна покрай Клеър и нагоре по стълбите след Марая. Завесите се успокоиха.

В кухнята двамата заедно заредиха миялната машина Тейлър изплакваше купите и ги подаваше на Клеър, когато тя неочаквано каза:

– Слагам край на бизнеса с бонбоните.

Тейлър не трепна.

– Най-сетне реши да го продадеш на „Дикори Фудс“ от Хикори ли?

– Не, просто го прекратявам. Няма да е същото, ако друг произвежда бонбоните. Няма да е... Уейвърли.

– Добре – миролюбиво се съгласи Тейлър. Спря водата и избърса ръце. – Затова ли си готвила през нощта? Да ни дадеш представа за предстоящите атракции?

Клеър затвори миялната машина с категорично щракване, объркана от реакцията му. Цял ден се опитваше да измисли как да му го съобщи, опасяваше се, че и известен смисъл го подвежда.

– Това ли само ще кажеш? Ами как ще се отрази на финансите ни? Ще ми отнеме известно време да възстановя кетъринга. Ами парите за колежа на Марая? Мислех, че се тревожиш за това.

– Нямах представа, че си приела онези мои думи толкова присърце. Това с бонбоните се отрази прекрасно на парите за колежа й, но и преди се справяхме добре. - Той я прегърна през кръста. – Знам, че от известно време не ти е приятно да правиш бонбоните. Ще се оправим.

– Толкова очевидно ли беше?

– Да не мислиш, че не внимавам? – попита той и я придърпа по-близо към себе си.

– Знам, че твърде много се тревожа.

– Трудна работа е, но някой трябва да я върши.

– Именно! – погледна го тя. – Ще го кажеш ли на сестра ми, ако обичаш?

– В никой случай. Ще ме остриже като ряпа, както направи последния път, когато ми се ядоса. Седмици наред след това не ми вървеше. Три пъти спуках гума, преди косата ми отново да порасне.

Интересно с каква лекота той приемаше дарбата на Сидни, но не и нейната. Тейлър зарови нос в шията й, когато тя попита:

– Вярвал ли си някога, че умея да правя специални неща с храната?

– Разбира се, че вярвам, обаче ти можеш много повече, Клеър. Понякога ми се струва, че само аз го виждам.

– Целуна я страстно и я остави задъхана до шкафовете.

– Чакам те горе.

След като почисти къщата, Клеър се качи горе и завари съпруга си в коридора замислено да пренарежда окачените там свои картини – поредица със заглавие „Светът на Клеър“, която нарисува веднага след сватбата им. Всъщност образът й липсваше на картините, защото той не беше портретист, обаче платната бяха красиво изследване на светлината и цвета – тревисто зелено, черни линии, подобни на букви, ябълковочервени точки. Ако Клеър се взираше в тях достатъчни дълго, понякога като че ли различаваше някаква фигура, приклекнала сред зеленината. Не за пръв път се запита дали заслужава този мъж, съпруга си. Беше направила всичко по силите си да отклони интереса му към нея, когато се запознаха. Добре й беше да живее сама. Беше свикнала да смята, че ако не допуска някого до себе си, няма да страда, когато я напуснат, защото всички, които беше обичала, я напускаха. Ала наистина беше така – тя нямаше власт над него. Поне не властта на Уейвърли. Той я обичаше по всякакви други причини, не и по тази. А тя все още не знаешезащо.

Просто се радваше, че е така.

Тейлър остана буден много след като съпругата му заспа. Лежеше с гръб към него. Той плъзна пръсти по гърба й и усети как тя потръпва и кожата й настръхва. Зави я, макар че самият той беше изритал завивките.

Според динамиката на техния брак той знаеше, че не може да бъде човекът, който пропада в заешката дупка. Работата му беше да стои отгоре и да подмамва зайците да излизат.

Обаче тайничко познаваше номерата, които му въртеше къщата. Знаеше също, че Клеър твори вълшебства в храната. И ако го притиснеха, щеше да признае, че проклетото ябълково дърво наистина го замерва с плодове. Само че неговата работа беше да остави Уейвърли да си бъдат Уейвърли, а не самият той да бъде Уейвърли.

На моменти обаче му се искаше и той да скочи в заешката дупка. Например нощем.

Измъкна се от леглото и се облече. Излезе от спалнята, отново се разсея от картините по стените и пак се зае да ги пренарежда. След това се качи горе, където вниманието му привлече огромното количество хляб в кухнята. В къщата отново имаше истинска храна. Усмихна с. Клеър щеше да престане да прави бонбони по причини, които той може би никога нямаше да узнае. Обаче, беше пределно ясно, че сега, след като е взела решението, тя е много по-щастлива. А само това имаше значение. Честно казано, щеше да е прекрасно да излиза от къща, която не мирише на захар и на цветя. Уханието на бонбоните на жена му го преследваше дори на работа и изпълваше кабинета му, привличаше десетки колибри, които всеки ден потропваха с човки по прозореца и се опитваха да влетят.

Тейлър си отряза филия от хляба със смокини и пипер, после излезе в градината.

От опит знаеше, че не е разумно да се приближава прекалено много до дървото, дори ако изглежда, че е задрямало. Нямаше му доверие. Отвори портата на градината, застана на прага в студа, дъвчейки хляба, и едва тогава осъзна, че е без обувки. Беше забравил и да уплътни пролуките на тавана, за които го беше помолила Клеър. Тъкмо се накани да се обърне и да влезе вътре, когато си спомни защо изобщо е излязъл.

– Слушай, дърво, вземи да цъфнеш тази нощ – каза му той. – Достатъчно преживяха.

Клеър се събуди сутринта на Хелоуин и си пое дълбоко дъх, сякаш изплува от вода. Не помнеше какво е сънувала, помнеше само, че беше студено и сладко. Слънцето тъкмо изгряваше и тя разбра още преди да надникне навън, че най-сетне е паднала първата слана. Стана от леглото, като внимаваше да не разбуди Тейлър, който спеше по корем и сигурно сънуваше топли неща като въглени и какао. Облече си нощницата, която беше на земята, и обу чехлите си. На излизане взе сакото на Тейлър, което висеше на вратата.

Прекоси къщата, мина през тъмната кухня и излезе на задната веранда. И наистина, микробусът й беше целият осеян c ледени звездички, а орловите нокти на портата искряха, покрити с фин слой кристалчета.

Дъхът й излизаше на облачета от устата, докато крачеше забързано по алеята към градинската порта. Кварталът беше притихнал, както притихваше само от студ - сякаш звуците замръзваха, преди да стигнат до земята.

Клеър потърси ключа сред клоните с трепереща ръка. Първата слана винаги беше вълнуваща, обаче тази година имаше още по-голямо значение – точно този сезон, това обновление. Тя почти се страхуваше какво ще стане тази година – че вече няма да има вълшебство, че то и бездруго никога не е било нейно. Бавно отвори портата, затаила дъх.

И там, в дъното на двора, беше дървото, отрупано с цвят. Ситни бели цветчета се бяха появили по клоните и само за една нощ голотата се бе превърнала в изобилие. Дървото трептеше празнично, белите листенца се стелеха към земята на вълни и издаваха звук като от сипещ се пясък. Градината вече беше побеляла като заснежена.

Клеър пристъпи вътре, обърнала длани нагоре, и улови няколко венчелистчета. Прекоси цялата градина и приближи до дървото с вече полепнали по косата цветчета.

– Добре дошло отново – каза тя.

– Мамо? – чу се откъм портата. Клеър се обърна и видя, че дъщеря й сънливо я е последвала. Марая стоеше до портата по нощница, с разрошена къдрава коса. Беше одрала кожата на Тейлър.

Клеър се върна до нея и я прегърна. Разтърка рамото й, за да я стопли.

– Дървото най-накрая е цъфнало – каза детето.

– Да, тъкмо навреме.

Марая се усмихна.

– Красиво е.

Двете съзерцаваха дървото известно време и на него му беше приятно. Цветчетата започнаха да се трупат на земята.

-Обичам те – каза Клеър на Марая, притисна устни към главата на дъщеря си и заговори в косата й: – Знаеш го, нали? Заради всички прекрасни неща, които си, и заради всички прекрасни неща, които ще бъдеш.

– Знам – отвърна Марая.

– Искаш ли днес да си стоиш при мен в кухнята? -положи буза върху главата й Клеър. – Знам, че не обичаш да готвиш, но ще прекараме малко време заедно.

Марая се отдръпна.

– Не обичам да готвя, но много обичам да бъда с теб! Само че ти се пречкам, когато приготвяш бонбони.

– О, миличка, не е така. Аз сама си пречех. Няма нищо общо с теб. Хайде – изведе я Клеър от градината. – Трябва да се подготвим за тържеството по случай първата слана! И да се обадим на всички.

Тейлър стана и се зае да чисти пътеките в градината, което трябваше да се прави на всеки час, защото цветчетата не спираха да се сипят. От време на време влизаше да хапне и да пийне по нещо с обсипани с цветчета яке и коса, а понякога се връщаше и с драскотина, защото се бе доближил твърде много до дървото и то се беше пресегнало да го удари.

Клеър се обади да продиктува на Сидни списък с покупки и след малко се появи Бей. Донесе торбите и кутиите с храна, с които я беше докарала майка й, защото имаше да свърши още нещо, но скоро и тя щеше да се върне да помага.

Бъстър пристигна малко след това, видимо изтощен и объркан.

– Никога не работя в събота. Какво има? – попита той, оглеждайки храната по плотовете, където обикновено имаше бонбони. – Да не би да сънувам? Сънувам, нали? Със сигурност сънувам!

Клеър го беше извикала да помогне с подготовката, но и защото той заслужаваше да знае.

– Това е първата слана – обясни тя. – Отказвам се от бонбоните и отново се заемам с кетъринга. Реших, че трябва да ти кажа.

– Крайно време беше – промърмори той. – Кой да предположи, че можеш да приготвиш всичко това?

Клеър се усмихна и огледа кухнята:

– Баба ми Мери.

Петнайсета глава

Скъпи Джош,

Знам, че досега не сме говорили, но ти сигурно вече знаеш коя съм. Аз съм Бей Уейвърли, момичето, което знае къде е мястото на всяко нещо. Готино звание, нали? Прави ме малко особнячка. И наистина съм. Но това е друга работа.

Както и да е, имал ли си някога усещането, че чакаш нещо? Аз да. Имам го през цялото време. Непрекъснато чакам нещата да се подредят, да си застанат по местата, та най-сетне да мога да си поема дълбоко дъх. Когато те видях в коридора през първия учебен ден, изпитах точно това усещане. Не знам как или защо, но знам, че по някакъв начин мястото ми е с теб. Просто искам и ти да го знаеш. Няма да се мотая край теб и да изисквам да ми обърнеш внимание. Не очаквам нищо от теб. Но ние цял живот търсим парченцата от пъзела, който ще ни даде по-ясна представа за самите нас, за това къде трябва да отидем и кои трябва да бъдем. А аз намерих теб. Не мога да ти опиша какво облекчение изпитах. Не е ли облекчение? Въпреки всички неизвестни в живота си ние поне знаем това. Тук съм, ако имаш нужда от мен. Ще те чакам на стълбите пред училище следобед, докато мога, ако ти се говори.

Искрено твоя,

Бей

Джош прочете писмото толкова пъти, че гънките вече изтъняха и щяха да се скъсат. Лежеше в спалнята си, все още обзаведена по претенциозния начин, който майка му беше наложила, когато той беше по-малък: легло от бели дъски, завивка на бели и сини райета, големи букви ДЖ над леглото. Ако не беше разхвърляното му бюро с компютъра и футболните плакати и купи, стаята щеше да изглежда като в проспект за недвижими имоти.

Сигурно вече знаеш коя съм.

Разбира се, че знаеше. Джош отдавна беше изслушал лекцията „и през ум да не ти е минало да си с нея“. Първо от майка си, после от баща си, който не знаеше, че майка му вече го е предупредила. Да, ясно, схващаше. Семейство Матисън нямат вземане-даване с Уейвърли. Както не смесваш лепило и кетчуп, каза баща му, извор на нелепи сравнения.

Джош я виждаше из града, откакто се помнеше. Тъмната й коса като буреносен облак непрекъснато се ветрееше след нея, защото тя като че ли постоянно тичаше. Обаче стоеше на разстояние, а и Бей изглежда не го забелязваше – до първия учебен ден в гимназията. И тогава се вдигна шумът с бележката.

Беше й разказал за нещастието си повече, отколкото на всеки друг. Не можеше да повярва, че сподели как си ляга в девет. Тя обаче изглежда нямаше нищо против. Беше много спокойна. Докато седеше до нея, светът някак добиваше смисъл. Не ходи в „Нотр Дам“. Не работи с баща си. Ако искаш, отиди да работиш на футболното игрище в Хикори. Само не се определяй с нещата, които не желаеш да бъдеш. Определяй се с онова, което искаш да бъдеш.

Затова ли родителите му не искаха той да общува с Уейвърли? Защото те внушаваха на хората, че наистина имат избор? Защото можеха така да те омагьосат, че да повярваш в щастието?

Искаше му се да не се беше сближавал с нея. Знаеше, че така биха желали родителите му. Само че сега не бяха тук. Отидоха при брат му Пейтън в колежа, а после заминаха на пътешествието по случай годишнината от сватбата си. Щяха да отсъстват цял месец. Никога не биха оставили брата на Джош, Пейтън, сам вкъщи. И с основание. Пейтън беше популярен и буен – беше господар на света. Ако родителите им отсъстваха цял месец, докато Пейтън учеше в гимназията, той щеше да вдига купони, да бръкне в барчето с алкохола и да надуе корема поне на двеста момичета (по собствените му думи). Родителите им винаги твърдяха, че Джош е по-отговорният. Това го дразнеше. Брат му, който беше висок и имаше широките рамене на баща им, веднъж го притисна към тревата в задния им двор и не престана да му се подиграва: „Хубавецът на мама!“. Хубавецът на мама правеше каквото му кажат.Хубавецът на мама трябва да свири в момчешка група, нали така?

Пейтън доста съзря, откакто учеше в колежа, но двамата все още не бяха истински приятели. Всъщност понякога Пейтън, изглежда, прекрасно знаеше какво прави, например, когато отиде да учи в техническия университет в Джорджия, вместо в „Нотр Дам“ като баща си. И вместо да учи бизнес и да поеме „Матисън Ентърпрайзис“, както искаше баща им, догодина започваше да следва право. Знаеше, че не се налага да се подчини, защото Джош щеше да го направи.

Просто така предполагаха и Джош се съгласяваше, докато не започна стажа си в „Матисън“ през лятото. Беше нещастен. Офисите нямаха прозорци. И за пръв път му се стори пълна лудост да строят цели къщи вътре в завода. Сигурно щеше да е различно, ако строяха къщите по традиционния начин, навън, на слънце. Обаче това беше толкова... промишлено. Всички имаха бледа кожа. Джош се задушаваше. През цялото лято не можеше да си поеме дъх.

Па вратата на спалнята му се почука. Той скри бележката под възглавницата, когато икономката Джоан надникна вътре. През последните години косата й се беше прошарила, но още си беше права и не помръдваше. Джош и Пейтън си мислеха, че си слага от лака за мебели.

– Имаш посетител – съобщи му Джоан.

– Кой?

– Уейвърли – набърчи нос тя.

Джош бързо стана, прелетя покрай Джоан и хукна надолу по стълбите. Плъзна се по чорапи по мраморния под, стигна до входната врата и я отвори. На прага стоеше майката на Бей.

Беше по джинси и обточени с кожичка мокасини, които приличаха на пантофи. Косата й беше спусната и на хладното сутрешно слънце в нея просветваха странни червени кичури.

– Госпожо Хопкинс – поздрави Джош.

– Наричай ме Сидни – каза тя, без да се усмихва.

Той отвори вратата по-широко:

– Заповядайте.

– Не, благодаря. – Тя отстъпи назад и каза: – Защо ти не излезеш?

Джош пристъпи навън по чорапи и затвори вратата под носа на Джоан, която стоеше горе на стълбите и се мусеше.

– Какво правите тук?

Сидни пъхна ръце в джобовете на късия си кариран шлифер.

– Не те познавам, Джош. Не знам нищо за теб. Познавам само майка ти и баща ти от гимназията. И признавам, че мнението ми за тях пречи на преценката ми за теб. Баща ти ме нарани. Няма да допусна същото да се случи с дъщеря ми.

Тя зарея поглед над просторната предна морава, все още яркозелена и без опадали листа. Предния ден минаха от фирмата за поддръжка и почистиха целия квартал, защото днес беше Хелоуин и никой не искаше децата, които обикаляха по къщите, да се подхлъзват в богатия квартал, да падат и да съдят хората.Би било доста неудобно, нали?

– Бей не се вписва в твоя свят повече от мен. Затова дори не се опитвай да го направиш.

– Не искам да нараня Бей – искрено отговори Джош. Не искаше. Никога не беше възнамерявал да го направи.

– Вярвам ти – каза тя, все още загледана към моравата. – Наистина.

Той се улови, че се взира в Сидни и вижда колко прилича Бей на нея. Имаха еднакви наситеносини очи, като огнени. Сидни обаче беше видяла повече. Нейните очи бяха по-присвити, по-скептични. Майката на Джош не я харесваше. Тя ревнуваше от всеки, който отнемаше от времето на баща му или ангажираше мислите му. Баща му беше целият й свят. Ако тя разговаряше с Джош, когато баща му се прибереше, майка му млъкваше по средата на изречението и отиваше при него като носена от мощна вълна. И на баща му това му допадаше, както на Пейтън му харесваше да се прави на господар на света. Такива бяха мъжете в неговото семейство. Имаха безброй обожателки, разбиваха им сърцата и пет пари не даваха. Бей беше мила и внимателна, и твърде малка, за да бъде наранена по начин, който ще й тежи до края на живота, както беше станало с майка й. Целият живот беше пред нея. Необикновен живот, Джош изобщо не се съмняваше. Той прехвърляше в главата си мислите, които тя му беше внушила. Не ги приемаше сериозно. Може в крайна сметка беше истински Матисън и си падаше по себичните флиртове. Не можеше да се отърве от задълженията си. Вече беше на осемнайсет. Време беше да възмъжее, както казваше баща му.

– Повече няма да се виждам с нея, обещавам ви.

Думите му разсмяха Сидни. Извърна се към него и каза:

– О, не бъди толкова мелодраматичен. Ако престанеш да се виждаш с нея, всички ще бъдат нещастни. Включително аз и баща й.

– Не разбирам. – Скръсти ръце пред гърдите си Джош. Беше само по спортните си гащета и фланелка на студа.

– Не мога да решавам вместо теб. И не мога да задължа нито теб, нито дъщеря си да се поучите от моите грешки. Мога само да ти предложа идея. Не е зле да избереш нещо различно. Нещо, което не е хрумвало на баща ги. Ти обаче би могъл.

– И какво е то?

– Бей не може да живее в твоя свят, обаче ти можеш да живееш в нейния. Ако решиш какво искаш, заповядай на нашето парти по случай първата слана следобед в градината на Уейвърли. Ние сме особено семейство, но сме сплотени. Добре дошъл си сред нас. – Потупа го тя по рамото. – Сега влизай, че ще измръзнеш.

Той гледаше как Сидни се връща към миникупъра си. Преди да влезе, той се провикна:

– Сидни! Какво те накара да дойдеш тук?

– Вече не мога да й помагам много. Отдавна отмина времето на лейкопласта и приказките преди лягане. Това обаче мога да оправя с едно простичко „добре дошъл“.

Качи се в колата си и потегли, а Джош се запита наистина ли е толкова просто.Да си избереш как да живееш?

Може би не е нужно някой да те въвежда в бъдещето. Може би трябва сам да си избереш пътя.

Може би любовта не те спохожда, а ти се втурваш в нея.

Може би, просто може би, всичко е въпрос на избор.

Хенри пристигна в къщата на Уейвърли по-късно през деня и двамата с Тейлър наредиха голямата маса и различните столове в градината, достатъчно далеч от дървото, за да не ги събори.

Иванел и Фред дойдоха късно следобед и всички заедно изнесоха храната навън. Разбира се, имаше много хляб със смокини и пипер. Но сложиха и лазаня с тиквички, и карамелизирани бонбони с тиквено семе, супа от печени червени чушки и пикантни картофени кекечета с карамел. Бяха приготвени царевични мъфини и топки от пуканки и кафява захар, както и десетина кекечета, всяко с различна глазура, защото какво е първата слана без бяла глазура? Имаше крушова бира и лимонада с карамфил и джинджифил в тъмни бутилки във фризера. Храниха се до късно следобед, а храната като че ли се увеличаваше. Кифличките, сирене със сладко от червени боровинки и орехи се появиха точно когато си мислеха, че са опитали от всичко.

Смееха се и разговаряха, защото за тях беше облекчение да бъдат в настроение и да имат сили най-сетне да бъбрят за дреболии.

Когато започна да се смрачава, децата, тръгнали да обикалят къщите, заобикаляха дома на Уейвърли, защото кой знае какви бонбони щеше да им даде Клеър?

Нещо, което да ги направи твърде откровени, или нещо, поето да ги накара да слушат майките си? Не, благодаря мислеха си. Купешките десертчета бяха за предпочитане.

Когато се стъмни, изнесоха фенери и халогенни печки и ги сложиха из градината. На масата запалиха свещи, а ябълковото дърво през цялото време се клатеше и продължаваше да сипе цветове. Докоснеха ли пламъка на свещта, те просъскваха и ставаха на пепел, а подире им оставаше толкова прелестен и сладостен аромат, че ухаеше едновременно на вчера и на утре.

Клеър си помисли какво гребане я чака през следващите няколко седмици – всеки ден трябваше да мъкне огромни чували с ябълкови цветчета до тротоара, откъдето винаги ги вземаха жени, които си въобразяваха, че ако се къпят с тях, кожата им ще засияе; и мъже, които си мислеха, че ако натъпчат дюшеците си с цветенца, ще сънуват пари, добри синове и красиви съпруги – все неща, които мъжете би трябвало да искат, обаче всъщност просто сънуваха майките си; и деца, които ще си строят с цветчетата големи бели крепости в задните дворове, убедени, че могат да живеят в тях вечно и да не растат. Тя очакваше работата с нетърпение. Липсваше й всичко това.

Накрая на всички им омръзна да изтупват цветчета от косата и дрехите си и просто седяха и ги оставяха да се трупат, от което на дървото му стана страшно приятно. След известно време изглеждаха като замръзнали във времето, също като участници в прокълнато приказно пиршество, които чакат да пристигне принцът и да ги събуди.

Тейлър и Хенри се изправиха, взеха си по една бира и се отделиха отстрани по мъжки. Отърсиха цветчетата от дрехите си като търпеливи родители или нежни любовници, които дълго са стояли неподвижно и са позволили да бъдат нагиздени. Иванел постоянно проверяваше кислородната си бутилка. С поглед даде на Фред знак, че е време да си тръгват. Сидни току поглеждаше към портата на градината с все по-разочарован вид, докато накрая Бей попита:

– Кого чакаш?

Майка й я прегърна през рамо и каза:

– Мислех, че ще дойде принцът в бляскави доспехи, но съм сбъркала.

И така, празненството по случай първата слана беше към края си. И Клеър разбра, че всичко ще бъде наред.

Пламъчетата на свещите примигваха, докато жените Уейвърли разговаряха на масата. Мъжете гледаха от другия край на градината – гледаха по онзи начин, за който Бей им завиждаше, като че ли са редки птици.

Някъде на улицата се смееха деца, а гласчетата им достигаха като дим.

– Трябва да ти кажа нещо – обърна се Бей към майка си.

Сидни замълча, както казваше нещо на Клеър, и двете се извърнаха към Бей.

– Онзи старец... видях го вчера следобед – призна момичето. През целия ден пазеше тайната си, но вече трябваше да се издаде и може би, ако го признаеше сега, щеше да усети онова освобождение, онова щастие, което първата слана винаги й носеше. Още не го усещаше, но цяла вечер чакаше. Скоро всички щяха да се приберат у дома, първата слана щеше да се е стопила, а по това време нещата им винаги се оправяха. Така ставаше. – Хрумна ми, че сигурно е отседнал в странноприемницата на Пендланд Стрийт, и отидох там. Заминаваше от града заедно с Ан Ейнсли. Попитах го за майка ви.

– Говорила си с него? – изненада се майка й. – Самичка?

– Само за минутка. Той много бързаше. Попитах го и той каза, че доколкото знае, Клеър е дъщеря на Лорълай. После го попитах каква е била дарбата на Лорълай.

Сестрите се спогледаха, смълчани и неподвижни, застинали като камък.

– Каза, че била скрежът. Можела да замразява нещата.

Едва доловима усмивка разтегли устните на Сидни.

Обаче Клеър изглеждаше объркана.

– Скрежът е бил нейната дарба? – повтори. – Не разбирам. Какво означава това?

– Помня – обади се Сидни. – Не помня много, но това го помня. Как издухваше снежинки от дланта си посред лято.

– Иванел, ти знаеше ли? – попита Клеър.

Старицата поклати глава. Цялото й тяло сякаш беше погълнато от грамадното й палто – приличаше на купчина дрехи върху стола до Бей.

– Може да се е случвало, след като изяде някоя ябълка. Дървото винаги е обичало Лорълай.

Клеър се озадачи:

– Скреж значи. Това е удивително дори за една Уейвърли.

Сидни изгледа дъщеря си и отсече:

– Наказана си за още една седмица.

– Моля? – смая се Бей. – Защо?

– Знам, че съм те учила да не го правиш – да не говориш с непознати.

Момичето завъртя отчаяно очи и се прегърби на стола си.

– Мамо, петнайсетгодишна съм.

– Петнайсетгодишна и наказана.

Иванел се изкиска.

– Забравила бях колко ми е приятно тук с вас, момичета. Това ще ми липсва, когато си отида.

Фред изведнъж се изправи, за да се пораздвижи, както обясни, но всички знаеха, че не обича Иванел да говори за смъртта. Той се приближи към Тейлър и Хенри.

Обзе ги меланхолията, докато Марая, която беше до дървото и правеше снежни ангели в цветчетата, неочаквано се изкиска и каза:

– Най-добрата ми приятелка казва да не бързаш толкова да си ходиш, Иванел. Имаш още неща да вършиш.

– Скоро установихме, че Ем не е истинска – обясни Иванел на всички.

И всички край масата възкликнаха:

– Аххх! – Все едно това си беше съвсем логично.

– Истинска е – възрази Марая, оскърбена от това твърдение. Изправи се и вдигна ръце. – Просто не я виждате.

Дървото се пресегна и нежно положи корона от цветове върху главата на Марая. Тя дори не забеляза.

Както винаги Бей застана на страната на братовчедки си.

– Разкажи ни повече за тази Емили – подкани я тя и й махна да се приближи.

– Коя Емили? – попита Марая и се запъти към масата.

– Ем не е ли съкратено от Емили? – попита Бей и я прегърна. Обичаше това хлапе. Никой не умееше да бъде себе си толкова добре, колкото Марая – с вълшебство или без вълшебство.

– Не, казва се Мери – отговори детето. – Аз просто я наричам Ем. Като буквата „М“. Твърди, че съм кръстена на нея.

Изведнъж всички се умълчаха. Дори гласовете откъм улицата утихнаха.

– Баба Мери? – попита най-накрая Клеър. Плъзна поглед към Тейлър, за да види дали чува. Не чуваше. -Тя тук ли е?

Снижи глас, сякаш искаше да го запази в тайна – тази невероятна нова връзка, която сега имаше между нея и дъщеря й, само между тях двете. Марая сви рамене:

– Казва, че винаги е била тук.

Иванел се плесна по коляното.

– Браво, Мери! Открай време умееш да пазиш тайна!

Сидни се приведе към Клеър и й прошепна:

– А ти се притесняваше, че Марая не е Уейвърли.

– Казва да не се притесняваш за дневника с Карл - продължи Марая. – Там била писала само колко много го обича, а когато престанала да го обича, зачеркнала всичко.

– Попитай я коя от нас е смокинята и коя е пиперът - побутна Сидни Клеър с лакът, все още шептейки.

– Защо ти не я попиташ? – възрази Клеър на сестра си и пред очите на Бей двете се превърнаха в спорещи момиченца. – Тя е тук.

Сидни вирна брадичка.

– Просто те е страх, че ще определи теб като пипера.

– Ясно е, че съм смокинята.

Бей се усмихна – беше доволна, че всички са спокойни и щастливи. Можеше да почака. Това й стигаше.

– Вече я няма – оповести Марая. – Каза, че на вратата има някой.

Иванел кимна, като че ли това й се струваше смислено.

– Мери винаги се криеше, когато дойдеше някой.

Дървото изведнъж започна да поклаща клони напред-назад и предизвика силен вятър, който угаси свещите. Мощна вълна от цветчета се разлетя в градината като снежна виелица. Някой се прокашля на портата и се обади:

– Ехо?

Бей веднага стана, разпознала гласа.Не, не можеше да бъде.

Но точно така се оказа. Джош Матисън пристъпи напред и благоговейно огледа градината. Беше по джинси и спортно горнище; беше поруменял от студа, сякаш е стоял отпред известно време и е събирал смелост да влезе. Изглеждаше красив тук. Е, навсякъде изглеждаше хубав, но тук изглеждаше на мястото си. От него не се надигаше дим. Защо изобщо не й беше хрумнало? Джош в градината по време на първата слана. Беше съвсем логично.

– По-хубаво е, отколкото си го представях – прокашля се той. – Обаче май глътнах едно цветче.

Бей се втурна към него, все едно се бе прицелила, и за малко да го прегърне, обаче се възпря отчасти заради Джош и отчасти защото цялото семейство я гледаше. Вместо това двамата се ръкуваха и тя го придърпа по-близо до масата.

– Какво търсиш тук? – попита щастливо.

– Майка ти ме покани.

– Така ли? – обади се Хенри откъм групата на мъжете. А когато Бей и Джош се приближиха още повече един към друг, той протегна ръка и го възпря: – Полека, синко.

Джош се закова на място. Бей хвърли отчаян поглед на баща си.

– Ние, мъжете в това семейство, бързо се научаваме да не се доближаваме много до дървото – поясни Хенри с усмивка. — Ако мислиш, че цветчетата са ужас, само почакай да видиш ябълките.

– Наздраве – вдигна бирата си Тейлър.

– Остани от тази страна – посъветва Хенри Джош. - Отсам е по-добре.

Джош се усмихна и погледна Бей.

– Май имаш право.

Облечена с фланелка с надпис ЖИВОТЪТ МИ СЕ ОСНОВАВА НА РЕАЛНИ СЪБИТИЯ, Бей вдигна поглед към цветчетата, които се сипеха като снежинки, и си помисли за своята мечта за Джош – как в съня й край тях цареше смут, и се оказа точно каквото си бе мислила. Просто трябваше да почака.

– Определено имам право.

Шестнайсета глава

Сидни остави Джош да откара Бей у дома, но явно бяха по най-дългия път, защото двамата с Хенри се прибраха във фермата преди тях. Хенри беше оставил лампата на верандата да свети и двамата влязоха в хладния мрак, помъкнали тежките торби с остатъците от вечерята.

Когато влязоха, едва се добраха до дивана, после се строполиха и пуснаха торбите отстрани на пода.

– Трябва да приберем храната – каза Сидни.

– Така преядох, че никога повече няма да ям – простена той.

– Ще се наложи. Не мога сама да изям тези остатъци - усмихна му се тя. – Може тази вечер да изгорим малко калории?

И двамата не помръднаха.

– Първо ти – каза Хенри.

– Ела тук – немощно вдигна ръка тя.

– Не, ти ела.

-– Аз съм преяла. Май ще отнеме известно време. Ама на кого му е притрябвало да спи?

Хенри се засмя.

– Това ми напомня за нещо, което дядо ми каза веднъж. Каза, че когато татко бил бебе, толкова често държал дядо и баба будни по цели нощи, че сутрин дядо заспивал на полето. Казваше, че кравите го търкулвали до обора и сами се доели.

Сидни го изгледа недоверчиво.

– Кравите го търкулвали до обора ли?

– Така ми каза. Събуждал се в обора и установявал, че са издоени и отново са излезли на паша, доволни, колкото може да са доволни едни крави.

Жена му се засмя и изсумтя, което разсмя Хенри, което пък разсмя нея още повече. Тя се преви и се плъзна от канапето на пода. Хенри се смъкна след нея.

Двамата се излегнаха един до друг по гръб и постепенно смехът им утихна. Сидни лежеше на нещо твърдо, пресегна се и извади от джоба на палтото си нощната лампа, която й беше подарил Фред.

Включи я и на тавана се образува кръг от сини звезди.

-Откъде я взе? – попита Хенри и премести глава по-близо до нея, докато двамата съзерцаваха тавана.

– Фред ми я даде.

– Защо?

– Нямам представа – отвърна тя и в този момент на вратата се позвъни.

Сидни се надигна и седна.

– Заключи ли вратата? Бей може да си е забравила ключа.

– Може да са деца, които обикалят по къщите за лакомства – каза Хенри.

– Нямам бонбони. Чакай, може би са ми останали дъвки.

– Ако им дадеш дъвки, със сигурност ще замерят къщата с яйца. – Хенри се изправи, протегна ръка и помогна на Сидни да стане. – Ще ги отнеса в кухнята. - Той взе торбите, а Сидни отиде до вратата и я отвори с усмивка на лицето, докато прибираше нощната лампа в джоба си.

Обаче не беше Бей, нито деца, които те заплашват с пакост, ако не им дадеш лакомство. Поне наглед.

В светлината на лампата на верандата стоеше Вайълет Търнбул. Невръстният Чарли спеше в ръцете й.

– Може ли да вляза? – попита тя. Въпреки студа беше с къси панталонки и каубойски ботуши. И с пуловер, който сякаш беше навлякла след кратък размисъл. Поне Чарли беше с фланелен гащеризон. Сидни безмълвно отстъпи назад и я пусна да влезе.

– Извинявай, че влязох с взлом в салона – каза Вайълет. – Огледа дневната и леко се олюля, по-скоро от нерви, а не защото се опитваше да успокои Чарли. — Макар че на практика не беше взлом, защото имам ключ.

– И идваш да върнеш парите? – попита Сидни с ранен тон и пъхна ръце в джобовете на палтото си, за да прикрие, че ги е стиснала здраво в юмруци.

– Вече ги похарчих. Казах ти, парите ми трябваха, за да купя колата.

– Значи идваш да върнеш ключа?

– Изгубих го. Пък и ти си сменила ключалката – отговори Вайълет, без да я поглежда в очите.

Думите й послужиха като предупредителен сигнал, който Сидни все пренебрегваше преди, що се отнася до Вайълет.

– Откъде знаеш? Да не би да си се върнала и да си опитала пак да влезеш?

Вайълет подмина въпроса, защото и двете знаеха отговора.

– Довечера заминавам. Имах нужда от пари за път.

Сидни въздъхна.

– Ще ти дам, каквото имам у себе си. Не е много.

– Не съм тук за парите – каза Вайълет, докато Сидни вадеше портмонето си. – Парното в тойотата не работи и с Чарли измръзнахме.

Сидни се поколеба. Наистина ли щеше да ги отпрати? Не, разбира се.

– Остани да пренощуваш тук. Ще измислим нещо.

– Не ме слушаш! – повиши тон младата жена. Очите на Сидни тутакси се стрелнаха към Чарли, който се намръщи насън. – Няма значение, че парното не работи. Заминавам на юг, където е топло. Чарли няма зимно палто, но реших, че няма да му трябва, ако отидем на топло място. Обаче дрешките му омаляват и аз прецених, че като пристигнем, така или иначе ще се наложи да му купя нови. А нямам пари.

– Нали току-що каза, че не си дошла за пари?

Лицето на Вайълет се разкриви от гняв. Не, не беше от гняв. Беше измъчено. В очите й бликнаха сълзи.

– Просто го вземи – каза тя и подаде спящото бебе.

– Моля? – Ръцете на Сидни изхвърчаха от джобовете и лампата на Фред падна на пода, докато тя поемаше Чарли. Вайълет не й остави избор. Или трябваше да го вземе, или да го остави да падне.

Вайълет остави на пода бебешката чанта, която носеше.

– Тук са някои от любимите му играчки. И дрешките, които все още му стават. И актът за раждане. Сложих и няколко снимки, за да не забравя как изглеждам. Написала съм му и писмо. – Тя вдигна пуловера си и си избърса носа. – Когато бях на девет, мама ме остави при приятелката си Карън за почти година, а тя замина с гаджето си. Счупи си ръката и Карън имаше сериозни неприятности със социалните, защото мама не беше оставила никакви инструкции относно попечителството и така нататък. Затова съм ги пъхнала вътре. Искам да бъда щастлива. Искам и той да бъде щастлив. Обаче не можем да го направим заедно, разбираш ли? Сигурно мислиш, че съм най-лошата майка на света.

Сидни поклати глава. Майчинството, истинското майчинство, е нещо, което се случва незабелязано за околните. Как би могла Сидни да съди Вайълет, когато не знаеше цялата история?

– Оставяй му да свети през нощта. Страхува се от тъмнината.

Вайълет го целуна по главичката, задавена от сълзи, и бързо се запъти към вратата.

Сидни се обърна и видя, че Хенри стои на вратата на кухнята зад гърба й и е също толкова слисан като нея.

В понеделник сутрин, докато Бей вървеше по алеята към автобусната спирка, земята беше заскрежена. Фин вече беше там, пъхнал ръце в джобовете на жълтото си горнище с качулка, и с плетена черна шапка.

Ухили се, когато я видя.

– Добре дошла отново на автобусната спирка, където е вечна веселба. Не си ли наказана вече?

– Не съм сигурна – отговори Бей, докато приближаваше. – Сега у дома има бебе, затова мама забрави да ме закара на училище. Аз просто... се измъкнах.

Той кимна одобрително.

– Бей Уейвърли, нарушителката на правила.

Тя спря и се взря в него с извити вежди, сякаш го чакаше да каже нещо.

– Какво? – попита Фин. – Защо ме гледаш така?

– Най-накрая гледах видеото, за което всички говорят. Записа на онова сбиване по време на танците на Хелоуин – поясни Бей. – Онова размазано петно, което избутва футболиста от гимназията в Хамилтьн от Джош и го поваля? На забавен каданс изглежда точно като човек, наметнат с чаршаф.

Фин пристъпи от крак на крак.

– Хм, така ли?

– Чаршаф на розички. Ти си бил. Ти си го запокитил.

Той не продума.

Тя го побутна. Още си беше като сламка.

– Оказва се, че си най-силният човек в града, Финеъс Иънг.

Той изчака няколко секунди, преди да признае:

– Никой не е по-учуден от мен. Нали познаваше татко, преди да почине? Беше грамаден. Обаче като се замисля, дядо Фин беше по-кльощав и от мен. Когато беше на деветдесет, хората продължаваха да го молят да копае кладенци и да троши леда на водоема Лъндсфорд през зимата.

– Допускам, че Рива знае – рече Бей с усмивка. – Затова ли ти даде бележката в петък?

Той извади бележката от джоба на джинсите си.

– Още не съм я прочел. Наслаждавам се на възможностите.

Бей му се усмихна.

– Хубаво е да имаш възможности.

Фин пъхна бележката обратно в джоба си и двамата просто си стояха насред света, завит с одеяло от кристалчета, и чакаха автобуса.

КРАЙ

От кухненския дневник на Уейвърли

Хляб със смокини и пипер

Бележка на Мери:

Понякога две най-невероятни неща се оказват най-подходящото съчетание.

Продукти:

2 чаши пълнозърнесто брашно от спелта

2 1/2 чаши обикновено брашно

1 1/2 чаши нарязани на едро смокини

2 ч. л. морска сол

2 с. л. зехтин

1 пакетче суха мая

1 1/2 чаши топла вода

Смесете брашното, солта, пипера и маята ръчно или с приставката за тесто на миксера.

Добавете зехтина и топлата вода. Месете 10 минути ръчно или 5 с миксера, докато тестото стане гладко и жилаво.

Намаслете голяма тавичка, поставете тестото вътре и покрийте тавата с влажна кърпа. Оставете го на топло за около час или докато тестото удвои обема си.

Внимателно омесете с нарязаните смокини, като ги разпределите равномерно в тестото (ще ви бъде по-лесно, ако набрашните ръцете си). Оформете в обла форма и поставете върху хартия за печене.

Направете три плитки нареза с нож върху тестото, после леко наръсете тестото с брашно.

Оставете го да втаса непокрито, докато се надигне още малко – 10-15 минути, ако кухнята не е топла.

Пъхнете във фурната, загрята до 180 градуса, за 40-45 минути, докато коричката покафенее и хлябът звучи кухо, когато го чукнете.

Оставете върху решетка да изстине.