Якешину

Пролог

Денят настъпи с дъгоцветен блясък на източния небосклон. Доскоро обагрен във виолетово, небесният купол изсветля до гълъбово и звездите по него постепенно угаснаха; месечината съвсем избледня. На юг от замъка Едо неясните силуети на гористите хълмове ограждаха храма Зоджо — административното седалище на будистката секта „Чиста земя“. Храмът се разпростираше върху огромна площ и обединяваше четирийсет и осем по-малки храма, а в безбройните им помощни постройки живееха повече от десет хиляди монаси, монахини и послушници. Над керемидените и сламените покриви се извисяваха острите върхове на пагодите и скелетата на противопожарните кули. Районът на храма Зоджо беше град в града, пуст и безмълвен в утринната здрачевина.

Върху платформата на една от наблюдателните кули насред безлюдния пейзаж стоеше самотна фигура — млад свещеник с бръсната глава и шафранова роба. За хиляден път може би обхождаше с поглед зидовете, постройките и храмовите дворове, а устните му неспирно повтаряха:

— Наму Амида Буцу, слава на Буда, слава на Буда…

Момъкът вярваше, че повтарянето на тази възхвала приживе ще му осигури след смъртта действително сливане с божеството. Освен това припяването го поддържаше буден през дългата нощ, в която трябваше да охранява религиозната общност от най-гибелната за Едо опасност — пожара. Сега младежът се протегна, за да раздвижи скованите си от умора и студ мускули. Очакваше с нетърпение края на бдението си. Изпитваше неистово желание за храна, гореща вана и топло легло. Обърна се бавно. Утрото настъпваше с обещание за ясен и топъл ден. В този миг острият поглед на свещеника мярна нещо неестествено в наситената със спокойствие картина. Над западната част на района се носеше малък тъмен облак, който се сгъсти и взе да се разпростира с обезпокоителна бързина. В същия миг момъкът долови тръпчивия мирис на дим. Трескаво задърпа въжето, което се спускаше от вътрешната страна на кулата му. Месинговата камбана заби тревожно и пронизителният й звън отекна над околността.

Пожар! Настоятелният камбанен звън изтръгна девойката от дебрите на безсъзнанието. Тя отвори очи и се огледа замаяно. Лежеше на земята, а влажната трева се полюшваше край лицето й. Къде се намираше? Прониза я паника, последвана от увереността, че се е случило нещо ужасяващо. Повдигна се на лакти и изстена. Главата й пулсираше мъчително; пареща болка изгаряше тялото й, мускулите й тръпнеха. Светът се завъртя в замайваща мъгла. Гъст и задушлив въздух изпълни дробовете й. Тя се закашля, падна отново на земята и остана така, докато замаяността премина. После се надигна отново и постепенно картината около нея се избистри. Високи борове пронизваха мъждивото сиво небе. Дим забулваше каменните фенери и оранжевите лилиуми в градината, където лежеше. Тя долови миризма на пушек и пукот на огън. Призля й; болката в главата се усили и тя затисна уши, за да се спаси от пронизителния звън на камбаната. После зърна горящата къща на двайсетина крачки зад нея, отвъд червените кленове край езерото. Пламъците бяха погълнали по-голямата част от първия етаж и вече пълзяха нагоре към сламения покрив. Изведнъж всичко лумна във взрив от искри и огнени езици. Тя инстинктивно отвори уста да извика, но първият признак за възвръщането на паметта й задуши вика в гърдите й и го стопи до изпълнен с ужас вопъл. Спомни си нечий груб глас, вкуса на сълзи, болката от ударите, собствените си тичащи нозе…

Смутена и объркана, се огледа отново: кафявото й кимоно беше измачкано, дългите й черни коси висяха разчорлени и сплъстени; босите й нозе бяха мръсни, ноктите й — изпочупени, с набита под тях мръсотия. Тя се изправи с усилие — трябваше да се махне час по-скоро от тук.

Когато призори камбаната зазвъня тревожно, предупреждавайки за пожар, десетки свещеници се втурнаха към горящата къща с кофи, стълби и брадви в ръце. Започнаха да гребат вода от езерото и бързо оформиха жива верига, по която предаваха от ръка на ръка пълните ведра. Обгърнати с кожени наметала огнеборци нагласиха стълбите, за да могат да подадат вода до пламтящия покрив. Двама от тях изтичаха до горящата врата на къщата и се помъчиха да влязат. Отвътре ги облъхна черен дим. Мъжете покриха лицето си със защитни маски. После се гмурнаха в пушека и пипнешком поеха сред непоносимата горещина да търсят евентуални обитатели. В къщата имаше две стаи, разделени с декоративна решетка, която сега бе обгърната от буйни пламъци. От гредите на покрива се сипеше горяща слама. В по-близката стая на пода видяха проснато човешко тяло. Изнесоха го навън и после се върнаха във втората стая. Там огънят беше в стихията си и през бълващите кълба дим мъжете едвам различиха в ъгъла две човешки фигури. Едната беше значително по-дребна от другата. Дрехите им горяха и трябваше първо да ги угасят, за да успеят да изнесат телата. Едвам успяха да се измъкнат навън, и покривът се срути с трясък.

Оставиха труповете на земята и командирът на огнеборците коленичи до тях. Вероятно бяха умрели още преди да пристигнат пожарникарите. Първият беше едър самурай с шкембе и сплъстени сивеещи коси, събрани на кок зад обръснатото му теме. По него имаше съвсем малко изгаряния. Затова пък другите две тела бяха напълно почернели и покрити с мехури. Якешину, обгорели до смърт. Заоблената гръд на единия труп издаваше, че жертвата е жена. Другият очевидно бе на съвсем малко дете, но косата беше напълно изгоряла, а и по тялото бяха полепнали остатъци от завивка, затова бе напълно невъзможно да се определят полът и точната възраст на детето, а още по-малко да бъде идентифицирано.

Командирът на огнеборците се изправи и се огледа — свещениците вече бяха потушили големите пламъци и сега оставаха само няколко по-малки огнища. Десетина монахини се скупчиха около положените на земята трупове и започнаха да припяват молитви. Някой подаде на командира три бели покрова. Той изрече тихо благословия за душите на починалите и после внимателно покри обгорените тела.

Свита зад един голям камък, тя наблюдаваше свещениците, които продължаваха да хвърлят вода върху къщата, докато огнеборците сечаха с брадвите си горящите части. Скоро пожарът щеше да бъде напълно потушен. Но тя не изпита облекчение, нито желание да извика към пожарникарите, които обхождаха мястото и с тревожни лица оглеждаха пораженията. В своето объркване и ужас тя бе обзета от непреодолимо желание да избяга.

Надигна се на лакти. Прилоша й, стомахът й се сви и тя се задави в мъчителен спазъм, но не повърна нищо. Запълзя, стенейки. Чувстваше тялото си невероятно тежко и тромаво, докато се влачеше по земята. Хрипове раздираха дробовете й. Не биваше никой да я намери тук. Трябваше да се махне.

Изведнъж долови уверени стъпки зад себе си. Нечии силни ръце я вдигнаха и я обърнаха. Тя се озова лице в лице с един огнеборец в кожена наметка и предпазна маска, под която се виждаха изпоцапаното му със сажди лице и зачервените му очи.

— Какво правиш тук, момиче?

Обвинението в погледа му я накара да потръпне от страх. Разплака се с глас; гърчеше се и риташе в немощни усилия да избяга, но той я държеше здраво. Опита се да заговори, но паниката бе задавила гласа й; сърцето й биеше до пръсване. Призля й. Светът взе да губи очертанията си, обгърнат от гъста мъгла. Докато потъваше в несвяст, лицето на мъжа, който я беше хванал, постепенно се стопи в мрака.