Якешину

Глава 28

На следващото утро Рейко се приготвяше да иде до „вътрешното крило“, за да потърси Мидори. Докато минаваше покрай кабинета на Сано, чу гласа на Хирата:

— … има новини от затвора Едо. Снощи са нападнали Хару…

За момент Рейко замръзна на място, после се втурна в кабинета. Сано седеше зад писалището, а Хирата бе коленичил срещу него. Като я видяха, на лицата им се изписа смущение.

— Моля да ни извиниш. Говорим по работа — каза Сано.

Двамата с Рейко бяха прекарали поредна нощ в отделни стаи и Рейко предположи по изопнатите му черти, че той не бе спал по-добре от нея. Тонът му недвусмислено подсказваше, че присъствието й е нежелано, но тя не обърна внимание на намека.

— Какво се е случило с Хару? — попита разтревожена.

— Хару вече не е твоя грижа — напомни й Сано.

— Моля те, остави ни…

Рейко не се помръдна. След един твърде напрегнат миг Сано кимна на Хирата.

— Пазачите са чули Хару да крещи в килията си — продължи Хирата. — Била е пребита.

— Кой го е сторил? — попита Рейко ужасена.

— От нападателя й нямало и следа — каза Хирата, — а Хару, изглежда, не е в състояние да говори…

Сано стана.

— По-добре лично да огледаме.

— Идвам с вас — обяви Рейко.

Мидори можеше да почака.

— Жените не придружават съпрузите си при официални дела — припомни й Сано, видимо раздразнен. — Освен това затворът на Едо не е място за теб.

— Нищо лошо не може да ми се случи, след като вие сте там и ме пазите — изтъкна Рейко. — Освен това ми се струва, че Хару е в същото положение както след пожара. Щом не е разговаряла с пазачите, едва ли ще говори и с вас. Само на мен ще има доверие…

Сано се поколеба. Накрая кимна и отстъпи:

— Добре, да тръгваме.

Час по-късно пристигнаха в затвора Едо. Сано, Хирата и тримата детективи минаха с конете си по паянтовия дървен мост, който прехвърляше канала пред затвора. Следваха ги стражи, които вървяха пеша и съпровождаха паланкина на Рейко. Отвън пред обкованата с желязо порта ездачите слязоха от конете си и Сано се отправи към стражницата, за да размени няколко думи с пазачите. Рейко слезе от паланкина, като оглеждаше с любопитство напуканите, обрасли с мъх каменни зидове и порутените островърхи кули на покривите.

Пазачите отвориха портата. Сано и хората му влязоха в двора, последвани от стражите, които съпровождаха Рейко. След малко се появи възрастен самурай, вероятно началникът на затвора. Щом видя Рейко, той се намръщи изненадан.

— Съпругата ми е тук, за да окаже милосърдие на затворничката — поясни лаконично Сано.

Началникът на затвора придоби непроницаемо изражение, зад което скри истинското си мнение за необичайното поведение на сосакан. Само каза:

— Моля, елате с мен.

Докато цялата група се движеше към крепостта, Сано попита:

— Установихте ли кой е наранил Хару и защо?

— Не още — отвърна началникът.

— Какво е състоянието й?

— В шок е и все още не иска да говори.

Стигнаха до главната сграда на затвора и пазачите отвориха тежката врата. Върху Рейко се изсипа какофония от викове и стенания. Докато вървеше след Сано и останалите мъже по лабиринта от коридори, я заля воня на изпражнения, урина, повърнато и гнилоч. Тя притисна ръкав до носа си. На оскъдната слънчева светлина, която се процеждаше през високите прозорци, видя мръсни вади, които криволичеха изпод затворените врати на килиите. Повдигна полите на кимоното си, за да не се топят в нечистотиите, и продължи предпазливо напред.

Началникът на затвора отвори вратата на една килия и застана отстрани, за да пусне пред себе си Сано и Хирата. Рейко се промъкна след тях. Щом видя Хару, която лежеше върху купчина слама на пода, цялата в отоци и синини, тя извика:

— Хару! О, божества! Хару! — момичето обърна глава. Синини с оттенък на мораво ограждаха очите й. Носът и устните й бяха отекли и покрити със засъхнала кръв. При вида на Сано и Хирата тя се сви ужасена. После забеляза Рейко и от разранената й уста се изтръгна немощен жален вик. Без да обръща внимание на мръсния под, Рейко коленичи и я взе в обятията си. Момичето се разрида и се притисна в нея, а Рейко отправи гневен поглед към началника на затвора:

— Веднага донесете съд с топла вода и парцали, за да я почистя!

Началникът изглеждаше изненадан, че тя изобщо заговори, а после доби обидено изражение. Той се обърна към Сано.

— Така ли я намерихте? — попита го Сано. Началникът кимна мълчаливо. — И дори не сте почистили раните й? — тонът на Сано бе станал хладен от неодобрение.

— Нямаме обичай да угаждаме на престъпниците — опита да се защити началникът.

— Донесете необходимите тоалетни принадлежности и повикайте доктор Ито Генбоку!

Началникът излезе, за да изпълни нарежданията.

— Какво се случи, Хару сан? — попита Рейко внимателно.

Момичето притисна трескаво лице в рамото й и изрече неясно:

— Бяха трима… Биха ме… Причиниха ми толкова болка… — и отново се разплака.

Рейко я потупа успокоително по гърба:

— Вече всичко е наред, сега си в безопасност… Кои бяха тези мъже?

— Не знам. Носеха маски… — силни ридания разтърсиха Хару. — Опитах се да се съпротивявам, но те… те… — ръката й се премести върху слабините. Сега Рейко забеляза колко кръв имаше по долната част на робата й, и разбра какво още бяха сторили нападателите. Прошепна ужасено: „О, не!“ Вдигна поглед и съзря по изражението на Сано, че също се е досетил.

— Трябва да разпитаме целия персонал на затвора — каза Сано на Хирата. — Събери ги отвън.

Хирата тръгна. Двама пазачи внесоха чисти с парцали и съд с гореща вода. Придружаваше ги ос възрастен мъж със строго лице и бели коси. Беше облечен в тъмносиня престилка на лекар и носеше дървено сандъче.

— Добро утро, Сано сан — поздрави той.

— Благодаря ви, че дойдохте, доктор Ито — каза Сано. — Моля, позволете ми да ви представя съпругата си.

Рейко и доктор Ито си размениха поклони, като се огледаха с взаимен интерес.

— Чест е за мен да се запозная с вас — каза Рейко.

— За мен е чест — отвърна Ито искрено. Видя Хару и тревога вдълба още повече бръчките, набраздили челото му. — Това ли е пациентката? — Хару се дръпна от него, изплака и се сгуши в Рейко.

— Не се страхувай — успокои я тя. — Докторът ще ти помогне да се почувстваш по-добре — тя отправи хладен поглед към Сано, намеквайки, че Хару има нужда от уединение. Сано се сбогува с доктор Ито и излезе от килията, като плътно затвори вратата след себе си.

В главния двор на затвора той се присъедини към Хирата, който бе събрал стотината мъже, съставляващи персонала на затвора Едо. Самураите стояха на едната страна, а редовите стражи, подбирани главно измежду дребните престъпници, се бяха скупчили на другата страна. За да се отличават, бяха с късо подстригани коси и сини памучни кимона. Встрани от всички бяха коленичили ета. При появата на сосакан събралите се поклониха, свеждайки глава.

— Кой беше дежурен в женското крило снощи? — попита Сано. От редиците на стражите се отделиха трима мъже и излязоха напред. — Вие ли намерихте Хару?

— Да, господарю — отвърнаха в хор пазачите.

— Знаете ли кой я е нападнал? — те поклатиха глава, но Сано видя, че помръдват неловко крака. Разбра, че искат да прикрият колегите си. Той тръгна покрай редиците на стражите, оглеждайки ги внимателно, докато един от тях привлече погледа му. Беше минал двайсетте, имаше очи като цепки под ниско чело. Докато другите мъже носеха износени и избелели закърпени кимона, индиговата тъкан на неговата дреха бе тъмна и нова. — Ти къде беше снощи? — попита го Сано.

— Спях в казармите — пазачът стоеше с ръце, събрани зад гърба.

Сано ги издърпа и внимателно ги огледа. По китките му личаха пресни кървави резки.

— Откъде са?

— Играх си с една котка — измърмори пазачът, дърпайки ръце от Сано.

— Котка на име Хару? — под напора на внезапно предчувствие, Сано вдигна полите на кимоното на пазача. Отдолу се показа мръсна препаска, покрита с ръждиви петна от кръв — мъжът беше сменил горните си дрехи след нападението над Хару, но не и бельото си. Обзе го негодувание. — Кои са съучастниците ти? — попита настоятелно той.

Нататък по редицата един пазач побягна към портата. Хирата и още двама детективи се втурнаха след него и го заловиха. Събориха го и го притиснаха към земята. Сано се приближи до пленника, който лежеше по лице, докато детективите го държаха. Васалът посочи драскотините по ръцете му. Сано се обърна към пазача:

— Защо насилихте Хару?

— За да се позабавляваме…

— Кой бе третият съучастник?

— Нямаше друг. Бяхме само двамата.

В това време Рейко помогна на доктор Ито да съблече Хару и да я измие. Ученият намаза с лековит мехлем раните й, превърза ги и й даде отвара от билки за подсилване и опиум за облекчаване на болката. Обеща пак да се отбие и си тръгна. Сега Хару лежеше върху нова слама, облечена в чиста роба и завита с одеяло. Рейко седеше до нея.

— Имаш ли някаква представа, кои бяха нападателите ти? — попита Рейко.

Осеяното със синини лице на Хару се отпусна, когато успокоителното започна да действа. Тя отвърна с тих, сънлив глас:

— Единият искаше от мен на процеса да призная, че съм убила онези хора и съм подпалила къщата. Каза, че ако не го сторя, ще ме мъчи още повече, а после ще ме убие.

— А кой беше?

— Не знам…

Рейко смяташе, че в „Черният лотос“ са взели решение да прекратят завинаги разследването на сектата, като накарат Хару да направи самопризнание. Щом толкова държаха да я пратят на сигурна смърт, явно тя знаеше твърде много за тайните дела на сектата.

— Хару сан — заговори нежно Рейко, — трябва да ми разкажеш какво си видяла и чула, докато си живяла в храма на „Черният лотос“! Кажи ми, ако знаеш нещо за разни подземни помещения и тунели, за послушници, морени с глад, затвор, изтезания, убийства… — Хару завъртя глава от една страна на друга. Тревожност сгърчи съненото й лице. Рейко смяташе, че знае причината за страха на момичето. — Хару, знам, че висшият свещеник Анраку те е приел в храма и ти се чувстваш задължена към него, но ако искаш да се спасиш, трябва да ми кажеш истината…

— Анраку… — гласът на Хару заглъхна печален и самотен. — Анраку ме изостави…

— Какво е замислила сектата? — попита Рейко припряно. — Висшият свещеник ли се разпореди за нападенията в Шинагава? Кани ли се да направи нещо по-опасно?

— Не — възпротиви се немощно Хару. — Той е добър. Прекрасен. Аз го обичам. Мислех, че и той ме обича.

Тя затвори очи, сякаш разговорът я бе изтощил, и Рейко видя как я обгърна булото на съня. Беше сигурна, че Хару знае повече, отколкото й позволяваше да каже криворазбраното чувство за вярност. Нима Анраку бе обаял и момичето, както бе правил с толкова свои съмишленици? Възможно ли бе Хару да е замесена в кроежите му? От хладния допир на подозрението Рейко потръпна. А може би Сано бе прав за девойката? Обърна се пак към нея:

— Хару! Ако ми кажеш…

Но момичето вече спеше, а дишането й бе бавно и равномерно. Клепачите й потрепваха и в един момент от полуотворените й устни се изтръгна стенание. Тя каза:

— Не знаех, че е там…

— Кой? — попита Рейко слисана.

— Сияен Дух — промърмори Хару. Очите й оставаха затворени; очевидно говореше в съня си. — Момченцето на Чие…

— Чие е имала дете на име Сияен Дух? — Рейко се запита дали това беше истина или плод на неспокойния сън на Хару.

Под завивката Хару се сгърчи.

— Не съм искала да му се случи нищо лошо — изплака тя. — Той не трябваше да е там. Беше нещастен случай!

— Къде? — мрачното предчувствие на Рейко изкристализира в твърда увереност.

— … в онази къща — отвърна Хару. После въздъхна и неспокойните й движения секнаха. Потъна в дълбок сън, докато Рейко я наблюдаваше с ужас. Думите на Хару прозвучаха така, сякаш тя бе подпалила къщата и сега съжаляваше, че по случайност бе изгорила в нея и детето, защото не е знаела, че то е вътре.

Рейко изтръпна от връхлетялото я чувство за вина. Значи се бе лъгала? Всичките й съмнения по отношение на Хару се възродиха, защото в съня си Хару бе признала вината, която в будно състояние съзнанието й отказваше да си припомни.

Ами ако думите на момичето имаха и друго, скрито тълкувание? Ако това, което бе казала, бе в резултат от побоя или от лекарството, което й бе дал доктор Ито? Така или иначе, едно нещо беше сигурно: не можеше да каже на Сано за бълнуването на Хару, защото това щеше да засили убеждението му във вината й, което означаваше, че престъпленията на „Черният лотос“ никога нямаше да бъдат разкрити!