Якешину

Глава 37

— Кумаширо, ти си виновен за много убийства — изрече Уеда. Това бе четвъртият ден от процеса срещу „Черният лотос“. Редом до съдията седяха Сано и Хирата. Пред ширасу бяха коленичили Кумаширо и Джункецоин. Китките и глезените им бяха оковани във вериги. Помещението зад тях бе изпълнено с многобройна публика. — Джункецоин — продължи съдията, — ти си виновна за палежа в храма Зоджо — в строгия му поглед се четеше порицание. — Обявявам и двама ви за виновни в извършването на вредни религиозни практики и в таен заговор за унищожаването на Едо и неговото население. За това ви осъждам на смърт чрез обезглавяване! — стражите извлякоха двамата вън от залата. Джункецоин се разплака; лицето на Кумаширо бе застинало в мрачна гримаса. Тълпата, която изпълваше улицата пред имението на Уеда, ги посрещна с яростни викове, ругатни, проклятия и размахани юмруци. Навън беше застудяло, наближаваше буря, но семействата на похитените, поробените и убитите от „Черният лотос“ търпеливо чакаха да видят как ще възтържествува справедливостта.

Броят на жертвите от битката в храма възлизаше на шестстотин и четирийсет членове на „Черният лотос“ и петдесет и осем войници на Сано. Огледът на тунелите разкри пепел и кости от безброй кремирани трупове. Други двеста и деветдесет пленени членове на сектата бяха екзекутирани.

— Можеше да бъде и по-лошо — каза Сано, докато той и Хирата се сбогуваха със съдията. — Хората ми заловиха повечето от бегълците близо до храма Зоджо, а полицията е хванала още в покрайнините на Едо. За щастие това е всичко, — но преживяното го бе разтърсило и изчерпало. Несекващи картини от клането бяха отнели апетита и съня му. Бе разрешил случая с убийствата и бе премахнал голяма опасност за нацията, но нямаше чувство за изпълнен дълг, въпреки че шогунът го бе похвалил за мъжеството му. А и проблемите му с Рейко си оставаха неразрешени. Зает всеки ден от зори до късна нощ да разпитва пленените членове на сектата, той почти не бе виждал жена си, откакто я бе отвел у дома. След битката войниците на Сано съпроводиха до домовете им освободените двеста трийсет и четирима затворници. Сто и петдесет деца, намерени в подземията, бяха върнати на семействата им или настанени в сиропиталища. Двамата синове на министър Фугатами сега живееха у роднини. — Шогунът издаде декрет, с който постави сектата извън закона — добави Сано. — Господарката Кейшо заклейми „Черният лотос“ и след като Анраку е мъртъв, малко вероятно е сектата да се възроди отново. А занапред бакуфу ще засили контрола над останалите религиозни ордени… — но той горчиво съжаляваше, че шогунът бе чакал толкова дълго преди да смаже „Черният лотос“. Освен това вината за бедствието бе и негова. Ако бе повярвал на Рейко по-рано, може би щеше да успее да разпусне сектата без жертви. — Кумаширо и Джункецоин ни разкриха имената на висшите служители от бакуфу, които са членували в сектата — добави Сано. Сред тях беше и собственият му детектив Хачия, който бе предал тайния екип, пратен от Сано да събира сведения в храма. — Някои от тях са се присъединили към армията на Анраку и са били открити сред пленените свещеници. Други са мъртви. Сред оцелелите са и убийците на Фугатами. На всички тях ще им бъде позволено да извършат сепуку14. Знаем също кои са последователи на „Черният лотос“ в средите на даймио, на търговското съсловие и на нисшите класи.

— Готов съм да гледам още толкова дела, колкото се налага — отвърна потиснат съдията Уеда.

Процедурата по раздаване на правосъдие за членовете на „Черният лотос“ изглеждаше безкрайна. Обезсърчен от мисълта за огромната работа, която все още предстоеше да се върши, Сано каза:

— Ние с Хирата трябва да тръгваме. Чакат ни пълен затвор задържани…

— Може ли да ти предложа един съвет? — попита го съдията. Сано кимна. — Моля те, отдели време да оправиш нещата вкъщи. По-добре се заеми още и сега…

Сано бе обзет от вълнение, но кимна в знак на съгласие, защото знаеше, че съдията е прав. Беше време за разговор с Рейко.

В имението на Сано Мидори седеше в детската стая и гледаше как Рейко и прислужничките хранят Масахиро. Стаята бе ярко осветена от горящите фенери; мангали с дървени въглища пръскаха топлина в мразовитата влажна привечер. Детето гълташе оризовата каша и бърбореше весело. Мидори се опитваше да изпита радост от познатата, излъчваща уют сцена, но духът й бе обладан от дълбока меланхолия. Нищо не беше същото след пожара и убийствата в храма на сектата.

Рейко и Сано изглеждаха разделени, и то необратимо. Мидори знаеше, че Рейко е разстроена, макар че външно се стараеше да изглежда ведра. Самата Мидори също бе загубила обичайното си лъчезарие. Съжаляваше, че страданията й се бяха оказали напразни и изобщо не бе помогнала на Рейко. А откакто я бе довел тук от храма, Хирата бе твърде зает, за да се вижда с нея.

В този миг в коридора се чуха стъпки. На прага се появиха Сано и Хирата. Сърцето на Мидори заблъска в мъчителна и сладостна тревога, която тя прикри, свеждайки поглед. Масахиро посрещна баща си с радостен вик, но всички останали застинаха в неловко мълчание. Рейко заговори първа:

— Не те очаквах да се прибереш толкова скоро…

Прислужничките взеха Масахиро и излязоха от стаята.

— Мидори, искаш ли да се поразходим? — попита Хирата мрачно.

— Добре, само да се преоблека — рече тихо тя.

Скоро след това вече вървеше до Хирата по една алея през градината. Двамата бяха свели очи към земята и не смееха да се погледнат. Тъмни облаци в сумрачното небе вещаеха дъжд; светлините на къщата проблясваха през просмуканите от влага дървета. Трепереща от любов и безпокойство, Мидори стисна ръце, скрити в ръкавите й.

— Как се чувстваш? — попита я Хирата. Беше загубил доскорошната си самонадеяност и звучеше по младежки неуверен.

Полагайки усилие да се овладее, Мидори пое дълбоко въздух, наситен с аромат на бор.

— Много по-добре, благодаря.

Известно време продължиха да вървят мълчаливо. Хирата откъсна едно листо от близък храст и го заразглежда усърдно.

— За това, което си направила в храма… — започна той.

В отчаяното си желание да предотврати унижението от порицанието на Хирата Мидори изрече припряно:

— Зная, че беше грешка. Не трябваше да ходя… — гласът й затрепери. — Ти беше прав… глупаво беше от моя страна да си мисля, че от мен може да стане детектив…

Хирата спря, хвърли листото и погледна Мидори в очите.

— Не исках да кажа това — изрече той настойчиво.

— Смятах се за много умна, когато проникнах в храма, но те са ме взели, защото им е трябвал точно човек като мен — Мидори беше осъзнала, че я бяха приели в сектата заради нейната простодушна и покорна, уязвима природа. Очите й се напълниха със сълзи. — Мислех, че мога да бъда смела, но ужасно се страхувах… Направих го, за да привлека вниманието ти…

— Мидори — Хирата я хвана за раменете, — чуй ме — Мидори преглътна риданието си и вдигна поглед към него. Тревогата и топлината, които бяха изписани на лицето му, я слисаха. — Ти беше умна и смела — каза Хирата с дрезгав от искрено вълнение глас. — Успя да проникнеш в храма, когато професионалните детективи се провалиха. Рискува живота си, за да намериш доказателства срещу „Черният лотос“. Разбира се, че ще изпитваш страх — кой не би се чувствал по този начин? Но си го превъзмогнала. И си оцеляла. И макар че щях да те спра, ако имах тази възможност… и ми е мъчно, че си страдала… аз ти се възхищавам.

— Наистина ли? — Мидори го погледна озадачена. — Но аз бях такава глупачка, че се оставих да ме разкрият.

— Не, не — размаха ръце Хирата в желанието си да й възрази, преди да е казала още нещо. — Не те хванаха, защото си глупачка, а защото си добра и мила. Не си можела да изоставиш онова момиче Тошико в опасност… — той сведе глава и измърмори: — Аз съм този, който заслужава порицание… — между клоните на дърветата запръска дъжд. Хирата бързо отведе Мидори в беседката, която ги бе подслонила от една друга буря преди две години. Един до друг, хванати за ръце, те наблюдаваха дъжда също както предния път. И сърцето на Мидори пърхаше в същото очакване. — Трябва да ти се извиня… за начина, по който се държах с теб — каза Хирата смирено. — Аз бях глупакът, който не оцени твоето приятелство. Когато разбрах, че си заминала за храма и не си се върнала, осъзнах… — той се обърна към нея и изрече пламенно: — … колко много те обичам! — Мидори почувства как лъчезарна усмивка заличава мъката от лицето й. От очите й рукнаха сълзи, но бяха от щастие. — Значи не е твърде късно? — попита Хирата, вперил поглед в нея с надежда. — Значи все още ме обичаш? — Мидори се изчерви и кимна. Хирата засия. Дъждът продължаваше да се лее и замъгляваше света извън беседката. После Хирата стана сериозен. — Искам винаги да бъдем заедно — каза той.

Твърде срамежлива, за да откликне на смелото му изявление, Мидори изрази съгласието си с любящ поглед и прочувствена усмивка. Но бракът между тях изискваше съгласието на родителите им.

— Какво ще правим? — прошепна тя.

Хванал я за ръката, Хирата я стисна успокоително:

— Каквото е необходимо.

Останали сами в детската стая, Сано и Рейко седяха един срещу друг. Звукът от далечния смях на Масахиро подчертаваше неловкото мълчание помежду им. Скована от тревога, Рейко се подготви да посрещне предстоящите обвинения. Тя заслужаваше наказание за грешките си, за непокорството си. Сано беше в правото си да се разведе с нея и дори да й отнеме Масахиро. И ако все още не го беше сторил, можеше да означава просто, че е твърде зает в работата си.

Бе прекарала последните четири дни в обичайните грижи за къщата. Заради Масахиро бе полагала усилия да се държи така, все едно нищо не се бе случило, но в съзнанието й неспирно се редяха картини на ужасни сцени — обезумели монахини и свещеници, кървави трупове, святкащи остриета, огън, потънали в мрак тунели и Анраку, посечен от собствената й десница. Но образът на Хару бе по-ярък и натрапчив от всеки друг. Дори сега не можеше да я забрави. Духът на момичето продължаваше да витае тук между нея и Сано като един безплътен упрек за погрешните й преценки и действия.

— Нормално е да скърбиш за нея — каза тихо Сано, сякаш прочел мислите й.

— Хару бе неморална егоистка. Защо тогава смъртта й така ме е обсебила? — Рейко разпери безпомощно ръце. — Защо ми липсва?

— Защото ти бе нейна приятелка. А и тя все пак доказа, че е достойна за чувствата ти. От Джункецоин разбрах, че си жива благодарение на Хару — едва забележимата усмивка на Сано бе обагрена от ирония: — Само като си помисля колко се старах да докажа вината й и да я осъдят, а тя да ми направи такава огромна услуга!

Скритият смисъл на думите му накара сърцето й да забие учестено.

— Наистина ли е услуга? — върху лицето на Сано се изписа нежност. Безмълвното признание срути и бариерата между тях и изпълни Рейко с облекчение и радост. Все още имаше пречки по пътя към окончателното помиряване, но сега вече тя се беше сдобила с куража да ги преодолее. — Ти през цялото време беше прав, че Хару е непочтена — каза тя. — Съжалявам за всичко, което изрекох и сторих, за да те нараня. Моля те, приеми извиненията ми.

— И ти приеми моите — добави Сано, също като нея обзет от мъчително разкаяние. — Ти беше права, че Хару не е убила Чие или момчето и не е подпалила пожара. Трябваше по-рано да обърна внимание на подозренията ти към „Черният лотос“. Но най-големият ни проблем беше не в твоите грешки или в моето упорство, а в това, че двамата действахме един срещу друг. Няма полза от това, че осъзнаваме вината си, ако не се поучим от опита си, за да се справим по-добре следващия път…

— Следващия път? — Рейко си помисли, че не е чула добре. Съмнението в нея се бореше с въодушевлението. — Нима искаш да кажеш, че… все още желаеш помощта ми след всичко, което се случи?

— Преди няколко дни бих отговорил отрицателно — призна Сано. — Но си дадох сметка, че съм не по-малко склонен към пристрастност от теб и че моите грешки също доведоха до сериозни последствия. Имам нужда някой да ми се противопоставя, когато се опитвам да вземам прибързани решения — и добави с кисела усмивка: — А кой би се справил по-добре от теб?

Рейко засия, обзета от ликуващото съзнание за осъществени желания и възстановена хармония. Лошите спомени започнаха да избледняват.

— Ще съумеем ли да не допуснем бъдещите разследвания отново да ни разделят? — попита тя.

Сано пое ръцете й в своите:

— Поне ще опитаме…

Топлината на ръцете му отприщи у Рейко мощно чувство за всичко, което бяха преживели заедно в съвместния си живот. Тя усети как силата на Сано се слива с нейната, и рече:

— И със сигурност ще успеем!