Якешину

Глава 23

В кабинета си Сано работеше по делото на Хару. Възнамеряваше да огледа отново доказателствата и да приготви доклада си за съвета на старейшините, докато станеше време за срещата му с Фугатами. В този момент влезе Хирата.

— В Нихонбаши има вълнения — каза задъхано той. — Тълпа граждани са влезли в открито стълкновение със сектата „Черният лотос“.

Разтревожен, Сано яхна коня си и незабавно се отправи към търговския квартал, придружен от Хирата и малък отряд детективи. Над керемидените покриви се носеха трясъци и гневни викове. Селяни тичешком напускаха района, докато конна войска препускаше към мястото на стълкновението. Към синьото небе се издигаше дим на огромни кълба. Мъже от простолюдието размахваха сопи срещу облечените в шафранови роби свещеници, а домакини налагаха монахините с метли и тигани.

— Долу „Черният лотос“! — крещяха от тълпата.

В отговор от страната на свещениците се разнесе мощно:

— Слава на „Черният лотос“! Спрете преследването на невинни!

И от двете страни се чуваха викове:

— Главорези! Престъпници! Убийци!

Тесните улици представляваха вихрен водовъртеж от фигури. Деца и възрастни стояха по балконите и замеряха свещениците с камъни. Дошини се промъкваха през тълпата, разтърваваха биещите се и ги разгонваха. От предната част на един магазин излизаха пламъци и дим. Огнеборци ги заливаха с кофи вода.

— Милостиви божества! — възкликна Хирата. — Това ще унищожи града, ако не сложим край…

Недалеч от Сано един началник от силите на реда в пълно бойно снаряжение и на кон даваше заповеди на хората си. Сано разпозна в него свой бивш колега.

— Йорики Фукида — извика той, — как се случи това?

Мъжът се провикна в отговор:

— Когато монахините дошли да просят милостиня тази сутрин, група дърводелци ги нападнали. Сблъсъкът прераснал в уличен скандал.

— Къде са сега тези дърводелци?

— Ей там — и командирът посочи надолу по улицата.

Сано поведе хората си към указаното място. Един дошин и помощниците му пазеха четирима мръсни, покрити със синини мъже, проснати на земята, с овързани крака и ръце. Сано и Хирата слязоха от конете. Хирата разпозна един от задържаните:

— Джиро сан! — възкликна той изненадан. — Вие ли започнахте сбиването? — мъжът изстена. Хирата се обърна към Сано: — Това е съпругът на медицинската сестра Чие.

Сано се приближи до дърводелеца и усети силен мирис на алкохол: Джиро беше пиян.

— Защо нападнахте монахините? — попита Сано.

— Взеха ми жената — измърмори Джиро. — Убиха я…

Сано и Хирата изгледаха и останалите задържани.

— „Черният лотос“ отне и моята жена! — обади се единият.

— Отвлякоха сина ми!

— И дъщеря ми!

Като поразпита насъбралото се множество, стана ясно, че враждебността към сектата в този район все повече нараства.

— Разбирам проблемите ви, но не е трябвало да вземате правосъдието в свои ръце — порица ги Сано.

— Джиро сан, за смъртта на твоята жена ще има възмездие — обади се и Хирата. — Скоро ще заловим виновника.

Сано смяташе, че вече го е сторил. Ако бе арестувал Хару по-рано, вероятно бунтът изобщо нямаше да избухне. Но, от друга страна, щом толкова хора мразеха „Черният лотос“, явно сектата наистина беше замесена в убийствата и палежа, което до голяма степен оневиняваше Хару. Затова докладът на Фугатами можеше да се окаже решаващ за хода на разследването. До съвещанието оставаха още няколко часа, а тук имаше още толкова работа — трябваше да потушат размириците, да успокоят населението и да накажат виновните за стълкновението.

Когато най-после приключиха и Сано стигна в замъка Едо, съветът на старейшините вече се бе събрал. Сано влезе в помещението, където петимата висши служители седяха на подиума, а секретарите им бяха коленичили при писалищата до прозореца.

— Моля, приемете извиненията ми за закъснението — каза той и сведе глава.

— Това е закрито съвещание. Не сте поканен да присъствате… — гласът на Макино издаваше раздразнение и досада. — Защо сте тук?

— Уважаемият министър на храмовете и параклисите ме покани да присъствам — отвърна Сано. Фугатами, изглежда, бе пропуснал да уведоми старейшините и сега те смятаха, че той им натрапва присъствието си.

— Значи вие споделяте убежденията на уважаемия министър? — изпитото лице на главния старейшина се сгърчи презрително.

— Той е потенциален свидетел в моето разследване — поясни Сано. Точно както се бе опасявал, присъствието му бе възприето като знак, че се е съюзил с човек със съмнителна репутация. — Дойдох, за да чуя доклада му за „Черният лотос“.

— А присъединявате ли се към личната му война срещу сектата? — попита старейшината Огами Каори, обикновено поддръжник на Сано. Маниерът му беше хладен, сякаш държеше всички да забравят за доскорошния им съюз.

— Ни най-малко — отвърна Сано с ясното съзнание, че каквото и да кажеше, името му отсега нататък ще се свързва с името на Фугатами. — Просто искам да чуя какви факти е събрал…

— Е, опасявам се, че ще бъдете разочарован — прекъсна го Макино. — Предоставихме на министъра възможността да бъде изслушан, както той сам ни помоли, но той очевидно е възпрепятстван и няма да дойде…

Сано бе обзет от отчаяние. Да накараш съвета на старейшините да те чака напразно, бе сериозно престъпване на протокола.

— Уважаемият министър пратил ли е някакво обяснение? — попита той с неясно предчувствие.

— Не, никакво — отвърна рязко Макино и втренчи в Сано изпълнен с неодобрение поглед. Сано се ядоса на Фугатами за това, че го беше оставил да понесе челния удар от гнева на старейшините. Макино заговори отново: — След като и бездруго сте тук, бихте могли да докладвате за напредъка на вашето разследване…

Последното нещо, което Сано желаеше, бе да подлага работата си на оценка в момент, когато старейшините са ядосани, но нямаше друга възможност, освен да се подчини. Той описа фактите, които бе установил, и накрая каза:

— Вчера арестувах Хару.

— Мда… И колко време ви беше необходимо да извършите този арест? Четири дни? — в гласа на Макино прозвуча презрение. — Всички знаят, че момичето е виновно, но вие се разтакавахте толкова дълго, че май гледате по-скоро да покровителствате престъпниците, отколкото да поддържате закона…

— При наличие на сериозно престъпление е изключително важно да се проведе щателно разследване — отвърна Сано, настръхнал от опита да бъде засегната честта му. — А щателното разследване изисква време…

— Време, през което да възникнат размирици сред населението — прекъсна го язвително Макино. — Кога е делото на момичето?

— Ще бъде насрочено веднага щом изясня някои последни подробности — отвърна Сано.

По лицата на старейшините се изписа остро неодобрение — бакуфу предпочиташе арестите да бъдат последвани от бързо наказание.

— Предполагам, че тези подробности включват установените от министър Фугатами факти за сектата „Черният лотос“ — отбеляза Макино с неприязън. — Е, това обяснява новосформирания съюз между вас и уважаемия министър. Той ви използва, за да прокара собствените си идеи, а вие го използвате като оправдание, че забавяте справедливата присъда… — Сано понечи да се защити, но главният старейшина продължи: — Фугатами и до днес не е представил доказателства за престъпленията, в които обвинява „Черният лотос“. Фанатичната му кампания срещу сектата събуди гнева на ревностните й последователи в бакуфу и засегна много от висшите служители на нашия господар шогуна. Съществува реална възможност в най-скоро време да бъде назначен нов министър на храмовете — многозначителният поглед на Макино подсказваше, че щом Фугатами бъде свален, на Сано също няма да му се размине. — И според мен вече достатъчно чакахме уважаемия министър да благоволи да се появи — завърши той. — Закривам заседанието. Сосакан Сано, свободен сте.

— Хвърли топката към мен, Масахиро чан — извика Рейко. Момченцето се заклатушка през градината, вдигнало издутата парцалена топка над главата си. Като се смееше, то я хвърли към Рейко. Топката се издигна в лека дъга, тупна на земята и се търкулна още малко напред. — Браво! — похвали го тя и взе топката. — Дръж! — бе й липсвала играта със сина й, а през няколкото дни, които бе прекарала далеч от него, той сякаш бе станал по-силен и вече по-добре контролираше движенията си. Растеше тъй бързо!

В този миг Масахиро хукна към къщата с радостен вик:

— Тати!

Рейко се обърна и видя Сано, застанал на верандата. Обзе я напрегнато очакване. Забърза към него, но мрачното му изражение я спря в основата на стълбите.

— Какво се е случило?

— Съпругът на Чие е нападнал няколко свещеници от „Черният лотос“ и е предизвикал размирици. А Фугатами не се появи на заседанието… — Сано вдигна Масахиро на ръце и продължи: — Старейшините се подразниха. Макино веднага се възползва от възможността да критикува начина, по който разследвам случая. Фугатами сигурно ще загуби поста си и ако Макино упражни значителното си влияние върху шогуна, може и аз да се сбогувам със своя.

— О, не! — възкликна Рейко ужасена. — Много съжалявам, че ти докарах такива неприятности!

Сано кимна, потвърждавайки грешката й.

— Фугатами сан получи шанс да разговаря с мен и показа, че няма какво да каже. Това е последният път, в който ти позволявам да се месиш в политиката на бакуфу.

Сърцето на Рейко се сви от тревога, когато си даде сметка, че сега Сано вероятно ще пренебрегне цялата информация на министъра.

— Не вярвам, че Фугатами нарочно ще пропусне заседанието — каза тя. — Беше толкова важно за него да докладва заключенията си за „Черният лотос“, толкова държеше да го чуеш и ти… Сигурно му се е случило нещо…

— Само смърт би могла да послужи за извинителна причина — каза Сано.

Думите му изпълниха Рейко с внезапен смазващ страх. Тя се втурна в къщата, нареждайки на прислужничките си да повикат паланкина й. Сано влезе след нея, все още с Масахиро на ръце.

— Къде отиваш? — попита той.

— В къщата на Фугатами… — Рейко си наметна пелерината. — Трябва да разбера какво се е случило! Не се притеснявай, няма да се срещам с него, само ще попитам съпругата му…

— Просто не се занимавай повече с това — каза Сано и препречи вратата.

Отчаяна, Рейко възкликна:

— От „Черният лотос“ си отмъщават на хора, които им създават неприятности. Помниш ли как съпругът на Чие е бил нападнат, след като се е опитал да я убеди да напусне храма и да се върне вкъщи? Опасявам се, че може да са посегнали и на министъра…

Изражението на Сано се изостри.

— Ще дойда с теб.

Пред имението на Фугатами стражите ги спряха и им заявиха, че днес министърът не приема посетители. Сано се представи с името и поста си и пазачите отстъпиха. Един войник въведе Сано, Рейко и Хирата във вътрешния двор. Къщата изглеждаше странно тиха. Никъде не се виждаха слуги, помещенията бяха мрачни и студени.

— Най-приближените васали на уважаемия министър заминаха някъде… — обясни войникът от охраната. Прислугата трябва да е тук… Не знам защо ги няма…

Лошо предчувствие изопна нервите на Сано. До него Хирата се намръщи.

— Виждал ли си господаря си днес? — попита васалът.

— Не — отвърна войникът. — За последен път го зърнах снощи.

— Сигурен ли си, че днес е тук?

— Никой не го е видял да излиза…

Групата зави по коридора и се насочи към жилищните помещения в къщата. Върху една плъзгаща се хартиена стена вляво от тях изникнаха червеникавокафяви ивици като от разплискана боя. Сано сведе поглед и видя по пода тъмни следи от стъпки. Обзе го тревога. Избърза към отворената врата. Връхлетя го тежкият мирис на кръв. Зърна мъж върху футона и жена, просната на пода, с неестествено извити встрани крака. Гърлата им бяха прерязани, кръв бе опръскала лицата, косите, робите им, завивките, сламената рогозка и стените. Ужасен, Сано се извърна рязко.

— Рейко! Не гледай! — извика той.

Твърде късно. Тя беше точно зад него и вече бе видяла всичко. Пое си мъчително дъх с отворена уста и се олюля. Сано я издърпа назад от прага. Прегърна я, притиснал лицето й до гърдите си. Хирата и войникът от свитата на Фугатами надникнаха в стаята и възкликнаха ужасени. Сано усети, че му призлява, но инстинктът му на детектив насочи мисълта му към работата, която трябваше да свърши. Без да пуска Рейко, се обърна, за да огледа по-внимателно стаята. Сега забеляза, че завивката на министъра го покрива до раменете. Жената имаше рани по ръцете си, сякаш се бе отбранявала срещу нечие безпощадно острие.

Рейко се мъчеше да се отскубне от Сано:

— Хироко! Хироко… о, Хироко! — викаше тя. Сано я хвана по-здраво.

— Нищо не можеш да направиш, недей… — после се обърна към хората си. — Осигурете стражи. Никой да не напуска имението! — трябваше да установи кой бе извършил това ужасно деяние и защо.

— „Черният лотос“ ги е убил! — Рейко успя да се отскубне и посочи към стаята. — Виж! — на стената над футона, изрисувани с кръв, се открояваха груби щрихи на символа на „Черният лотос“. — Децата! — изстена тя. — Милостиви божества, къде са децата?