12 декември, четвъртък сутринта
„Мило дневниче,
И така, след цяла седмица усилия какво свършихме?
Редувайки се, през последните шест или седем дни проследихме нашите трима заподозрени. Резултати: сведения за движението на Робърт през последната седмица, която е прекарал като нормален бизнесмен. Сведения за Аларик, който се е държал като обикновен учител по история. Сведения за госпожа Флауърс, която очевидно прекарва по-голямата част от времето си в мазето. Но все още не сме научили нищо.
Стефан каза, че Аларик няколко пъти се е срещнал с директора на гимназията, но не е могъл да се приближи достатъчно близо, за да чуе какво си говорят.
Мередит и Бони разпространиха новината, че и други животни, освен кучетата могат да бъдат опасни. Не им се наложи да се престарават кой знае колко, изглежда всички в града вече са на ръба на истерията. След случилото се пред църквата, в полицията са били докладвани случаи на още няколко нападения, но е било трудно да се отсеят фалшивите от истинските сигнали. Някакви деца дразнели катеричка и тя ги ухапала. Домашният любимец на семейство Маси — заекът — одраскал по-малкото им момче. Старата госпожа Кумбър видяла в двора на къщата си медноглава змия, а сега всички змии би трябвало да спят зимен сън.
Единственият случай, който съм сигурна, че е истина, е нападението над ветеринаря, който държи кучетата под карантина. Една малка глутница го нахапала, а повечето избягали от клетките си. След това вече никой не ги е виждал. Според хората така било най-добре и всички се надяват, че ще умрат от глад в гората, но аз се съмнявам.
А и през цялото време вали сняг. Няма буря, но не спира да вали. Никога не съм виждала толкова много сняг.
Стефан е притеснен за бала утре вечер.
Което ни връща отново към въпроса: какво научихме досега? Какво знаем? Никой от нашите заподозрени не се е приближавал до къщата на семейство Маси или до дома на госпожа Кумбър, когато са станали нападенията. Не сме по-близо до откриването на другата Сила, отколкото в началото.
Малката сбирка в дома на Аларик е тази вечер. Мередит смята, че трябва да отидем. Не зная какво друго можем да направим.“
Деймън протегна дългите си крака и заговори лениво, докато оглеждаше обора.
— Не, лично аз не мисля, че е особено опасно. Но не разбирам какво се надявате да постигнете.
— Нито пък аз — призна Елена. — Но нямам по-добра идея. А ти?
— Ако имаш предвид други начини как да прекарваме времето си, да, имам. Искаш ли да ти разкажа за тях? — Елена му махна да замълчи и той се подчини.
— Имам предвид полезни неща, които бихме могли да направим на този етап. Робърт е извън града, госпожа Флауърс е долу в…
— В мазето — обадиха се няколко гласа вкупом.
— А ние просто си седим тук. Някой няма ли по-добра идея?
— Ако се безпокоиш, че ще е опасно за мен и Бони — наруши тишината Мередит, — защо всички не дойдете? Нямам предвид да се показвате. Бихте могли да дойдете и да се скриете на тавана. Така, ако нещо се случи, ние ще се разкрещим и вие ще ни чуете.
— Не разбирам защо изобщо някой ще трябва да крещи — обади се Бони. — Нищо няма да ни се случи там.
— Е, може би няма, но не е зле да се подсигурим — настоя Мередит. — Какво мислиш, Елена?
Елена кимна бавно.
— Звучи разумно. — Огледа се за възражения, но Стефан само сви рамене, а Деймън промърмори нещо, което разсмя Бони.
— Добре тогава, решено е. Да вървим.
Когато излязоха от обора, отвън ги посрещна неизменният сняг.
— Двете с Бони можем да отидем с моята кола — каза Мередит. — А вие тримата…
— О, ние ще се оправим — успокои я Деймън с вълчата си усмивка.
Мередит кимна равнодушно. Странно, помисли си Елена, когато двете момичета се отдалечиха, Мередит никога не е била впечатлена от Деймън. Изглежда чарът му нямаше въздействие върху нея.
Тъкмо смяташе да спомене, че е гладна, когато Стефан се извърна към брат си.
— Съгласен ли си да останеш с Елена през цялото време, докато сме там? До последната минута? — попита.
— Опитай се да ме спреш — отвърна Деймън весело. Сетне усмивката му помръкна. — Защо?
— Защото ако го направиш, можете да отидете двамата, а аз ще дойда по-късно. Трябва да свърша нещо, но няма да ми отнеме много време.
Елена почувства как я залива топла вълна на благодарност. Стефан се опитваше да вярва на брат си. Усмихна му се одобрително, когато той я дръпна настрани.
— Какво има?
— Днес получих бележка от Каролайн. В нея ме моли да се срещнем близо до училището преди купона у Аларик. Пише, че искала да се извини.
Елена отвори уста, за да отвърне нещо остро, но побърза да я затвори. От това, което бе чула, напоследък Каролайн съжалявала за постъпките си. Може би Стефан щеше да се почувства по-добре, ако поговори с нея.
— Но ти няма за какво да се извиняваш — каза му тя. — Тя сама си е виновна за всичко, което й се е случило. Не смяташ ли, че тя все пак е опасна?
— Не. А и част от Силите ми се възвърнаха. Няма да се случи нищо. Ще се срещна с нея и след това можем заедно да отидем на купона у Аларик.
— Внимавай — предупреди го Елена, преди той да закрачи през снега.
Таванът беше такъв, какъвто го помнеше — тъмен и прашен, пълен с мистериозни предмети, покрити с найлони. Деймън, който бе влязъл по общоприетия начин — през входната врата, бе отворил капаците, за да я пусне през прозореца. След това двамата се настаниха един до друг на стария матрак и се заслушаха в гласовете, които проникваха отдолу.
— Не се сещам за по-романтична обстановка — промърмори Деймън, докато с изискан жест махаше една паяжина, полепнала по ръкава му. — Сигурна ли си, че не предпочиташ да…
— Да — прекъсна го Елена. — А сега млъквай.
Беше като игра да слушаш откъслеци от разговорите и да се опитваш да ги сглобиш, да разбереш чии са гласовете.
— … и тогава казах — не ми пука от колко отдавна имаш този папагал, отърви се от него, иначе ще отида на Снежния бал с Майк Фелдман. А пък той ми каза…
— … носи се слух, че миналата нощ гробът на господин Танър бил разкопан…
— … чу ли, че всички кандидатки, освен Каролайн се отказали от участието си в конкурса за Снежна кралица? Не мислиш ли…
— … мъртва, но аз ти казвам, че я видях. И не, не съм сънувал. Беше облечена с някаква сребриста рокля, а косата й беше златна и разрошена…
Елена повдигна вежди към Деймън, сетне сведе многозначително поглед към черното си одеяние. Той се ухили.
— Романтични брътвежи. Лично аз те харесвам в черно.
— Е, нормално за теб, нали? — промърмори тя.
Странно колко удобно се чувстваше с Деймън напоследък. Седеше тихо, заслушана в приглушените гласове, изгубила представа за времето. После изведнъж различи познат глас, ядосан, който прозвуча по-близо от останалите.
— Добре, добре, отивам. Добре.
Елена и Деймън се спогледаха и се изправиха на крака, когато дръжката на вратата се завъртя. Бони надникна иззад вратата.
— Мередит ми каза да се кача. Не зная защо. Тя е окупирала Аларик и купонът е много скапан. Опаа!
Тя се тръшна върху матрака и след няколко минути Елена се приближи и седна до нея. Започваше да се чуди дали не бе по-добре Стефан да е тук. Когато вратата се отвори, вече нямаше колебания.
— Мередит, какво става?
— Нищо или поне нищо, за което да се тревожите. Къде е Стефан? — Страните на Мередит бяха необичайно поруменели, а очите й имаха странно изражение, сякаш се канеше да направи нещо важно.
— Той ще дойде по-късно… — започна Елена, но Деймън я прекъсна.
— Няма значение къде е той. Кой се качва по стълбите?
— Какво искаш да кажеш с това „кой се качва по стълбите“? — изправи се Бони.
— Всички да запазят спокойствие — заяви Мередит и застана пред прозореца, сякаш го пазеше. Но самата тя никак не изглежда спокойна, помисли си Елена. — Добре! — извика Мередит, вратата се отвори и влезе Аларик.
Движението на Деймън беше толкова светкавично, че очите на Елена не успяха да го проследят. В един миг той сграбчи китката на Елена, дръпна я зад себе си, като в същото време застана право пред Аларик. Присви се като хищник, който се готви за скок — всеки мускул на тялото му бе изопнат, готов за атака.
— О, недей! — извика Бони и се върли към Аларик, който отскочи ужасено от Деймън. Едва не изгуби равновесие и не се стовари на пода. Другата му ръка се стрелна към колана му.
— Спри! Спри! — изкрещя Мередит.
Елена видя издутината под якето на учителя по история и се досети, че има пистолет.
Не можа да осъзнае какво точно стана в следващите секунди. Деймън пусна китката й и сграбчи тази на Аларик. Когато Аларик се озова на пода със замаяно изражение, той изпразни патроните от пълнителя.
— Казах ти, че това е глупаво и няма да ти трябва оръжие — заговори Мередит.
Елена се усети, че държи тъмнокосото момиче за ръцете. Сигурно се беше намесила, за да попречи на Мередит да се спусне към Деймън, но не си спомняше.
— Тези неща от дърво и стомана са доста гадни, могат да наранят някого — подметна с лек укор Деймън. Зареди един от патроните и насочи дулото на пистолета към Аларик.
— Престани! — намеси се Мередит буйно. Сетне се извърна към Елена. — Накарай го да спре, Елена. Иначе може да стане по-лошо. Аларик няма да навреди на никого, обещавам. През цялата седмица го убеждавах, че вие няма да го нараните.
— А сега мисля, че китката ми е счупена — сравнително спокойно заяви учителят. Кичур от пясъчнорусата му коса бе паднал върху челото и закриваше леко очите му.
— Сам си си виновен — тросна му се Мередит с горчивина в гласа.
Бони, която се бе свила предпазливо зад Аларик, вдигна рязко глава при фамилиарния тон на Мередит, сетне отстъпи няколко крачки и седна на пода.
— Нямам търпение да чуя обяснението ти за всичко това — промърмори тя.
— Моля те, довери ми се — каза Мередит на Елена.
Елена се взря в тъмните й очи. Вярваше на Мередит, беше го заявила. Думите раздвижиха друг спомен — как самата тя беше молила Стефан да прояви доверие. Тя кимна.
— Деймън? — рече, а той захвърли нехайно пистолета, после им се усмихна, давайки съвсем ясно да се разбере, че не се нуждае от подобни предвзети оръжия.
— А сега ако всички само слушат, ще разберете всичко — обяви Мередит.
— О, сигурна съм в това — подметна Бони.
Елена приближи към Аларик Залцман. Не се боеше от него, но по начина, по който мъжът я оглеждаше изпитателно от главата до петите, си личеше, че той се страхува от нея.
Тя се спря на метър от него, седна на пода и се взря в лицето му.
Той продължаваше да държи китката си.
— Здравей — промълви той и преглътна.
Елена отмести поглед към Мередит, сетне го насочи отново към Аларик. Да, беше уплашен. И с тази разрошена коса изглеждаше още по-млад. Може би беше по-голям от тях с четири, най-много пет години, не повече.
— Няма да те нараним — увери го тя.
— Тъкмо това му казах и аз — обади се Мередит тихо.
— Обясних му, че каквото и да е виждал преди, каквито и истории да е чувал, ти си различна. Казах му, че си ми разказала за Стефан, как през всички тези години се е борил с природата си. Споделих и през какво си преминала, Елена, как никога не си искала да станеш такава.
Но защо си му казала толкова много, питаше се Елена, а на глас каза на Аларик:
— Добре, ти знаеш всичко за нас, но за теб ние знаем само, че не си учител по история.
— Той е ловец — изрече Деймън бавно и застрашително. — Ловец на вампири.
— Не — поклати глава Аларик. — Или поне не в смисъла, който влагаш. — Явно взе решение. — Добре. От това, което зная, вие тримата… — Млъкна и огледа тъмната стая, внезапно осъзнал нещо. — Къде е Стефан?
— Ще дойде всеки момент. Всъщност вече би трябвало да е тук. Искаше да се отбие в училището, за да доведе Каролайн — каза Елена.
Не бе подготвена за реакцията на Аларик.
— Каролайн Форбс? — попита той остро и се надигна. Гласът му звучеше както когато Елена го чу да говори с доктор Файнбърг и с директора на гимназията — остър и решителен.
— Да. Тя му изпратила днес бележка, в която пишело, че иска да му се извини или нещо подобно. Определила му среща в училище преди купона.
— Той не бива да отива. Трябва да го спрете. — Аларик се изправи, залитайки и повтори настойчиво: — Трябва да го спрете!
— Той вече отиде. Защо? Защо не бива да ходи? — настоя Елена.
— Защото преди два дни хипнотизирах Каролайн. По-рано опитах и с Тайлър, но безуспешно. Но Каролайн се поддава на хипноза и си спомни част от случилото се в колибата на Куонсет. И идентифицира Стефан като нападателя.
Последвалата смаяна тишина продължи само част от секундата.
— Но какво може да направи Каролайн? — Наруши я Бони. — Тя не може да го нарани…
— Не разбираш ли? Вие вече нямате работа само с ученици от гимназията — прекъсна я Аларик. — Нещата са отишли много по-далеч. Бащата на Каролайн знае за това, както и бащата на Тайлър. Те са загрижени за безопасността на града…
— Шшт! Тихо! — Елена се концентрира, опитвайки се да улови следа от присъствието на Стефан. Силите му са изтощени, помисли си тя с част от съзнанието си, която оставаше хладна и спокойна сред надигащите се страх и паника. Най-после успя да долови нещо, бледа следа, но смяташе, че е Стефан. И той беше в беда.
— Нещо не е наред — потвърди Деймън и тя осъзна, че той също бе търсил телепатична връзка, ала неговото съзнание бе много по-силно от нейното. — Да вървим.
— Почакайте, нека първо да поговорим. Не прибързвайте и не се хвърляйте слепешком в това. — Но със същия успех Аларик можеше да говори на каменна стена или да се опитва да я пробие с глава. Деймън вече беше до прозореца, а в следващия миг Елена се прехвърли през перваза и се приземи до него в снега. Гласът на Аларик ги последва отгоре.
— Ние също идваме. Почакайте ни долу. Нека първо да поговоря с тях. Мога да се погрижа за…
Елена едва го чу. В главата й пламтеше само една-единствена мисъл. Да причини болка на хората, които бяха наранили Стефан. Това стигна твърде далеч, каза си тя решително. Е, сега аз ще отида толкова далеч, колкото се налага! Ако само посмеят да го докоснат… в съзнанието й пробляснаха образи — макар и твърде бързо, за да ги улови — на това, което щеше да им стори. При друг случай може би щеше да се ужаси от прилива на адреналин, от вълнението и възбудата, които я обзеха при тази мисъл.
Докато тичаха с Деймън в снега, тя усещаше как от него пулсират червена светлина и ярост. Ожесточението, изгарящо Елена, го приветстваше, радваше се да го усеща толкова близо. Но в следващия миг й хрумна нещо.
— Аз те бавя. — Въпреки че се придвижваха с изключителна бързина, бягането през неотъпканите преспи им отнемаше ценно време. Нищо на два или четири крака не можеше да се мери със скоростта на птичите криле. — Ти върви — добави, — а ще те последвам колкото може по-бързо. Ще се срещнем там.
Не се спря, за да види замъгляването или трептенето на въздуха, нито спираловидната тъмна сянка, последвана от плясъка на криле. Но погледна към гарвана, който се издигна нагоре, и чу в главата си гласа на Деймън.
Късмет в лова, рече той и бързокрилата черна птица се стрелна към училището.
Късмет в лова, изпрати му мисълта си Елена. Удвои скоростта си, докато съзнанието й оставаше съсредоточено върху мъждукащото присъствие на Стефан.
Стефан лежеше по гръб. Искаше му се зрението му да не е толкова замъглено, да не е на ръба да загуби съзнание. Мъглявината се дължеше отчасти на болка, та и отчасти на снега, но също и на кръвта, която изтичаше от раната на черепа му.
Разбира се, постъпи глупаво, като не се огледа пред училището. Ако го бе направил, щеше да види тъмните силуети на колите, паркирани от другата страна. Всъщност беше глупаво изобщо да идва тук. И сега щеше да си плати за глупостта.
Само ако можеше да събере мислите си, за да повика помощ… но слабостта бе причината тези мъже да го надвият толкова лесно. Почти не се бе хранил от нощта, когато нападна Тайлър. В цялата работа имаше някаква ирония. Сам си бе виновен за кашата, в която се бе озовал.
Въобще не биваше да се опитвам да променя природата си, помисли си той. В крайна сметка Деймън се оказа прав. Всички са еднакви — Аларик, Каролайн, всички. Всички ще те предадат. Трябваше да се разправя с тях и да се насладя на победата си.
Надяваше се, че Деймън ще се погрижи за Елена. Деймън щеше да я научи да оцелява. Тази мисъл му вдъхваше спокойствие.
Но нещо в него плачеше.
Острият поглед на гарвана зърна пресичащите се светлини на фаровете на колите и птицата се спусна надолу. Но Деймън не се нуждаеше от потвърждение, улавяше отслабващото пулсиране на жизнената сила на Стефан. Едва доловима и много слаба, защото Стефан се бе предал.
Никога няма да се научиш, нали, братко, попита го с мисълта си Деймън. Би трябвало просто да те зарежа на произвола на съдбата. Но докато оглеждаше земята, се променяше, приемайки форма, която можеше да бъде много по-опасна от един гарван.
Черният вълк се хвърли върху групата мъже, заобиколили Стефан, насочвайки се право към онзи, който държеше дървен кол с подострен връх над гърдите на Стефан. Силата на удара му събори мъжа и го запрати на пет метра назад, а колът падна в тревата. Деймън обузда импулса си — още по-силен заради формата, която бе приел — да забие зъби в гърлото на мъжа. Завъртя се и скочи върху останалите мъже.
Второто му нападение ги разпръсна, но един от тях успя да достигне осветената ивица и се обърна, вдигнал нещо пред себе си. Пушка, помисли си Деймън. И вероятно заредена със специални куршуми като тези в пистолета на Аларик. Нямаше как да достигне мъжа, преди онзи да стреля. Вълкът изръмжа, но все пак се сви, готов за скок. Месестото лице на мъжа се озари от злорада усмивка.
Бърза като нападаща змия, една бяла ръка се протегна в мрака и изби пушката от ръката на мъжа. Той се огледа като обезумял, изумен от внезапната атака, докато челюстта на вълка се разтегли в усмивка. Елена бе пристигнала.