Яростта

9

— Е, поне не бях завладяна — рече Бони. — Но вече ми писна от всички тези ясновидски истории, уморена съм от цялата работа. Това е последният път, абсолютно последният.

— Добре — съгласи се Елена и се извърна от огледалото, — да поговорим за нещо друго. Откри ли нещо днес?

— Говорих с Аларик. Следващата седмица устройва друг купон — отвърна Бони. — Попита Каролайн, Вики и мен дали искаме да ни хипнотизира, защото това можело да ни помогне да се справим с преживяното. Но аз съм сигурна, че той не е другата Сила, Елена. Твърде е мил.

Елена кимна. И тя самата се бе разколебала за Аларик. Не защото беше мил, а защото бе прекарала четири дни, заспала на тавана му. Дали другата Сила щеше да я остави там безнаказано? Разбира се, Деймън каза, че е внушил на Аларик да забрави, че тя е там, но дали другата Сила щеше да се поддаде на внушението на Деймън? Не би ли трябвало да е много по-могъща?

Освен ако Силите й временно не са се изтощили, внезапно се сети Елена. По начина, по който в момента беше изтощен Стефан. Или ако онова нещо само се е преструвало, че се е поддало на внушение.

— Е, за всеки случай още няма да го зачеркваме от списъка — каза тя. — Трябва да бъдем много внимателни. А какво стана с госпожа Флауърс? Открихте ли нещо за нея?

— Нямахме късмет — отвърна Мередит. — Тази сутрин ходихме в пансиона, но тя не отвори вратата. Стефан каза, че ще се опита да я открие следобед.

— Ако някой ме покани там, аз също бих могла да я наблюдавам — отбеляза Елена. — Чувствам се единствената, която не прави нищо. Мисля… — Замълча за миг, обмисляйки го, после продължи: — Мисля да отида у дома, искам да кажа в къщата на леля Джудит. Може би ще открия Робърт да се крие в храстите или нещо подобно.

— Ние ще дойдем с теб — заяви Мередит.

— Не, по-добре е да отида сама. Наистина. Напоследък мога да бъда доста незабележима.

— Тогава последвай собствения си съвет и бъди внимателна. Снегът продължава да вали силно.

Елена кимна и скочи от перваза на прозореца.

Докато приближаваше къщата, където бе живяла, видя, че една кола тъкмо потегля от алеята. Спотаи се в сенките и зачака. Фаровете осветиха тайнствен зимен пейзаж: бялата акация в задния двор на съседите, която приличаше на скелет с голите си клони, върху един, от които бе кацнала бяла кукумявка.

Когато двигателят на колата изрева, докато отминаваше, Елена я позна. Беше олдсмобилът на Робърт.

Е, това вече беше интересно. Изпита желание да го последва, но надделя необходимостта да провери къщата и да се увери, че всичко е наред. Обиколи предпазливо наоколо и провери прозорците.

Завесите от жълт кретон на кухнята бяха дръпнати и откриваха осветеното помещение. Леля Джудит затваряше миялната машина. Елена се запита дали Робърт бе дошъл на вечеря.

Леля й приближи към предния коридор и Елена я последва, обикаляйки отново къщата. Откри малък процеп на завесите в дневната и предпазливо опря око на осветеното старо стъкло на прозореца. Чу входната врата да се отваря и затваря, след това ключалката щракна и леля Джудит влезе в дневната и се отпусна на дивана. Включи телевизора и започна бавно да превключва каналите.

Елена искаше да види повече от профила на леля си, очертан от примигващата светлина на телевизора. Изпита странно чувство, че може само да гледа познатата стая, но не и да влезе вътре. Как не бе забелязала колко хубава е стаята? Старият махагонов шкаф с полици, върху които бяха подредени порцеланови и стъклени фигурки, лампата от „Тифани“, поставена на масичката до леля Джудит, островърхите възглавнички върху дивана — всичко й се струваше скъпо и ценно. Застанала отвън, докато падащите снежинки галеха врата й, Елена копнееше поне само за малко да влезе вътре.

Леля Джудит бе облегнала глава назад, със затворени очи. Елена притисна чело до прозореца, после бавно се обърна.

Изкачи се по ствола на старата дюля до прозореца на стаята си, но за нейно разочарование завесите бяха плътно дръпнати. Кленовото дърво пред стаята на Маргарет беше крехко и трудно за изкачване, но когато най-после се озова сред колоните му, пред очите й се разкри чудесна гледка, защото завесите бяха дръпнати. Маргарет спеше, завита до брадичката, с отворена уста, а светлорусата й коса се бе разпиляла като ветрило върху възглавницата.

Здравей, бебче, помисли си Елена и преглътна сълзите си. Сцената беше толкова невинна: нощното шкафче, леглото на малкото момиченце, плюшените играчки, подредени върху лавиците, които сякаш стояха на стража. През отворената врата се промъкна малкото бяло котенце, което довършваше картината, каза си Елена.

Снежна топка скочи върху леглото на Маргарет. Котето се прозина, разкривайки малък розов език, сетне се протегна, показвайки миниатюрните си нокти. С грациозни движения се настани върху гърдите на спящото момиченце.

Косите на Елена изведнъж настръхнаха.

Не знаеше дали това не беше някакво ново сетиво на ловец, или чиста интуиция, но тя внезапно се изплати. В стаята бе надвиснала опасност, Маргарет беше в опасност.

Котето продължаваше да стои там, размахвайки опашка. Изведнъж Елена осъзна на какво й прилича. На онези кучета. Точно така изглеждаше Челси, преди да нападне Дъг Карсън. О, Господи, кучетата в града бяха под карантина, но никой не се бе сетил за котките!

Мислите й препускаха бясно, но нищо не можеше да направи. В съзнанието й проблясна картина какво може да направи една котка с острите си като игли нокти. А Маргарет лежеше там и дишаше кротко, нехаеща, за каквато и да е опасност.

Козината на Снежна топка настръхна, а опашката й щръкна нагоре. Животното наостри уши и от устата му излезе тихо съскане. Очите й бяха втренчени в лицето на Маргарет както тези на Челси върху Дъг Карсън.

— Не! — Елена се озърна отчаяно за нещо, което да хвърли по прозореца, нещо, което да вдигне шум. Не можеше да приближи повече, върховете на клоните на дървото нямаше да издържат тежестта й. — Маргарет, събуди се!

Но снегът, който обгръщаше всичко наоколо като с меко бяло одеяло, сякаш заглуши думите й. Нисък зловещ звук заклокочи в гърлото на Снежна топка, докато стрелна с поглед прозореца, а после се извърна към лицето на Маргарет.

— Маргарет, събуди се! — изкрещя Елена. В следващия миг тъкмо когато котето замахна с извитата си лапа, тя се хвърли към прозореца.

По-късно не можеше да си обясни как е успяла да се задържи. Нямаше къде да подпре коляно на перваза на прозореца, но ноктите й се забиха в мекото старо дърво, а пръстът на крака й се закрепи за една издадена тухла. Елена се удари с цялото си тяло върху стъклото и отново изкрещя.

— Махни се от нея! Събуди се, Маргарет!

Очите на детето се отвориха и то се изправи, като избута Снежна топка назад. Котето впи нокти в таблата на леглото, за да не падне. Елена отново извика:

— Маргарет, махни се от леглото. Отвори прозореца, бързо!

Лицето на четиригодишното сънено дете изразяваше изненада, но не и страх. То стана и олюлявайки се, приближи до прозореца, докато Елена скърцаше нетърпеливо със зъби.

— Точно така. Добро момиче… сега кажи „влез“. Бързо, кажи го!

— Влез — промълви Маргарет послушно, примигна и се отдръпна.

Котето се хвърли в мига, в който Елена падна в стаята. Тя се опита да го сграбчи, но животното беше прекалено бързо. След като се озова навън, то се плъзна пъргаво по клоните на клена, скочи в снега и изчезна.

Една малка ръчичка дръпна пуловера на Елена.

— Ти се върна! — възкликна зарадвано Маргарет и обгърна краката на сестра си. — Липсваше ми.

— О, Маргарет, и ти ми липсваше… — поде Елена, сетне замръзна. Откъм площадката на стълбите се разнесе гласът на леля Джудит.

— Маргарет, будна ли си? Какво става там?

Елена имаше само секунда, за да вземе решение.

— Не й казвай, че съм тук — прошепна и се отпусна на колене. — Това е тайна, разбираш ли? Кажи й, че си пуснала котето навън, но не и че аз съм тук. — Нямаше време за повече обяснения; Елена се шмугна под леглото и се замоли горещо.

Изпод покривката на леглото гледаше как краката на леля Джудит прекосяват стаята. Притисна лице към дъските на пода и затаи дъх.

— Маргарет! Какво правиш? Ела, хайде да те сложим пак в леглото — каза гласът на леля Джудит, после леглото хлътна леко под тежестта на детето и Елена чу шумоленето на завивките. — Ръцете ти са замръзнали. Защо, за Бога, прозорецът е отворен?

— Отворих го и Снежна топка излезе навън — отвърна Маргарет.

Елена изпусна дъха си.

— И сега по целия под има сняг. Не мога да повярвам. Не го отваряй повече, чу ли? — Чу се още малко шумолене, сетне краката се отдалечиха от леглото и след малко вратата се затвори.

Елена се измъкна навън.

— Добро момиче — прошепна, когато Маргарет се изправи. — Гордея се с теб. Утре ще кажеш на леля Джудит, че искаш да дадеш котето в приюта. Кажи й, че те плаши. Зная, че не искаш… — притисна бързо длан към устните на Маргарет, за да заглуши надигащия се вик, — но се налага. Казвам ти, че това коте ще те нарани, ако остане при теб. А ти не искаш да те боли, нали?

— Не — поклати глава Маргарет и сините й очи се напълниха със сълзи. — Но…

— И не искаш котето да причини болка на леля Джудит, нали? Кажи й, че не можеш да имаш коте, кученце или дори птичка — за известно време. Но не й казвай, че аз съм ти го казала, нека засега си остане нашата тайна. Само й кажи, че си изплашена заради това, което се е случило с кучетата в църквата. — По-добре е малкото момиченце известно време да има кошмари в съня си, помисли си мрачно Елена, отколкото в спалнята му да се разиграе кошмар наяве.

Долната устничка на Маргарет увисна тъжно.

— Добре.

— Съжалявам, скъпа. — Елена приседна на леглото и я прегърна. — Но се налага.

— Студена си — рече Маргарет и погледна към лицето на сестра си. — Ангел ли си?

— Ъъ… не съвсем. — Точно обратното, помисли си Елена с горчива ирония.

— Леля Джудит каза, че ще бъдеш с мама и татко. Видя ли ги?

— Аз… малко е трудно да ти обясня, Маргарет. Още не съм ги видяла и не съм ангел, но отсега нататък ще бъда твоят ангел пазител, става ли? Ще те наблюдавам дори и когато ти не можеш да ме видиш. Разбра ли?

— Добре. — Маргарет закърши пръстчета. — Това означава ли, че вече не можеш да живееш тук?

Елена огледа розово–бялата спалня. Погледът й се плъзна по плюшените животни върху полиците, върху малкото бюро в ъгъла, което някога беше нейно.

— Точно това означава — отвърна тя тихо.

— Когато те ми казаха, че сега ще бъдеш с мама и татко, аз им заявих, че и аз искам да отида.

Елена примигна няколко пъти, за да спре напиращите в очите й сълзи.

— О, бебчето ми! За теб още не е време да отидеш и затова не можеш. А и леля Джудит те обича толкова много и ще й бъде тъжно и самотно без теб.

Маргарет кимна и сведе клепачи. Но докато Елена я полагаше нежно върху леглото и придърпваше завивките, момиченцето зададе още един въпрос:

— А ти не ме ли обичаш?

— Разбира се, че те обичам. Обичам те толкова много — досега дори не съм осъзнавала колко много те обичам. Но аз ще съм добре, а леля Джудит се нуждае повече от теб. И… — Елена пое дълбоко дъх, за да се успокои, а когато погледна надолу, видя, че очите на Маргарет са затворени, а гърдите й се повдигат равномерно. Тя беше заспала.

О, каква съм глупачка, глупачка, мислеше си Елена, докато газеше в дълбоките снежни преспи от другата страна на Мейпъл стрийт. Изпусна възможността да попита Маргарет дали Робърт е бил на вечеря. Сега вече бе твърде късно.

Робърт. Внезапно присви очи. Когато кучетата побесняха, Робърт беше пред църквата. А тази вечер котето на Маргарет подивя… точно когато малката бяла кола на Робърт потегляше от алеята.

Май Робърт има да отговаря на доста въпроси, каза си тя.

Но меланхолията я обгръщаше, разсейвайки мислите й. Продължаваше да си представя светлата къща, която току-що бе напуснала, прехвърляше през ума си куп неща, които никога вече нямаше да види. Дрехите й, малките дреболийки и бижутата й — какво ще прави леля Джудит с тях? Вече не притежавам нищо. Аз съм беднячка.

Елена?

Тя с облекчение разпозна мисления глас и различи сянката в края на улицата. Забърза към Стефан, който извади ръце от джобовете на якето си и улови нейните, за да ги стопли.

— Мередит ми каза къде си отишла.

— Ходих у дома — отвърна Елена. Това бе всичко, което можеше да изрече, но когато се облегна на него, за да потърси утеха, знаеше, че той я разбира.

— Да намерим някое място, където да седнем — предложи Стефан, но се спря, обзет от чувство на безсилие. Всички места, където имаха навика да ходят, или бяха твърде опасни, или забранени за Елена. А колата на Стефан все още беше в полицията.

Най-накрая отидоха в гимназията, където седнаха под козирката на покрива и се загледаха в падащия сняг. Елена му разказа какво се бе случило в стаята на Маргарет.

— Ще кажа на Бони и Мередит да предупредят хората в града, че и котките могат да бъдат опасни и не е изключено също да започнат да нападат. Освен това смятам, че някой трябва да наблюдава и Робърт — заключи Елена.

— Аз ще се закача за него — каза Стефан, а тя не можа да сдържи усмивката си.

— Забавно е колко много си заприличал на американец. Не съм се замисляла, но когато се появи за пръв път, много повече си личеше, че си чужденец. А сега никой не може да познае, че не си живял тук през целия си живот.

— Ние много бързо се адаптираме. Налага ни се — обясни той. — Винаги има нови континенти, нови ситуации, а и времето си тече. Ти също ще се адаптираш.

— Дали? — Погледът на Елена оставаше прикован в проблясващите снежинки. — Не зная…

— С времето ще се научиш. Ако има нещо… хубаво… в това, което представляваме, това е времето. Разполагаме с толкова време, колкото искаме. Завинаги.

— „Завинаги ще бъдем една безкрайно весела компания“. Нали това ви е казала Катрин на теб и Деймън? — промърмори Елена.

Усети как Стефан се скова, как се затвори в себе си.

— Тя говореше за нас тримата — рече той. — А аз — не.

— О, Стефан, моля те, не започвай сега. Дори не мислех за Деймън, а само за това „завинаги“. Това ме плаши. Всичко, свързано с това, ме плаши и понякога си мисля, че искам само да заспя и никога повече да не се събудя…

В топлата му прегръдка тя се чувстваше в безопасност, но откри също, че новите й сетива са удивително изострени не само от разстояние, но и при непосредствена близост. Чуваше всеки удар на сърцето на Стефан, пулсирането на кръвта във вените му. Можеше да подуши характерното му ухание, примесено с мириса на коженото му яке, вълнените дрехи и снега.

— Моля те, вярвай ми — прошепна тя. — Зная, че си ядосан на Деймън, но се опитай да му дадеш възможност. Мисля, че той е много по-добър, отколкото изглежда. И аз искам да ни помогне да намерим другата Сила. Това е всичко, което се иска от него.

В момента това беше напълно вярно. Тази нощ Елена не искаше да има нищо общо с живота на ловеца, мракът не я привличаше. Копнееше единствено да си бъде у дома, седнала пред камината.

Но беше толкова приятно да се отпусне в прегръдките му, въпреки че седяха върху снега. Дъхът на Стефан беше топъл, когато я целуна по тила и тя усети как тялото му се отпуска и се притиска до нейното.

Нямаше никакъв глад или поне не онзи, който бе усещала преди, когато бяха толкова близо един до друг. Сега, когато и тя бе ловец като него, нуждата бе различна — по-скоро необходимост да са заедно, отколкото физиологически глад. Но не това имаше значение. Бяха изгубили нещо, но в същото време бяха спечелили друго. Разбираше Стефан както никога досега. И това разбиране ги сближаваше все повече, докато съзнанията им се докосваха и почти се сляха. Това не беше просто обмяна на мисли, а дълбоко и безмълвно общуване. Сякаш духовете им се преплитаха.

— Обичам те — промълви Стефан във врата й, а тя се притисна по-плътно към него. Сега вече разбираше защо толкова дълго се бе страхувал да й го каже. Когато мисълта за утрешния ден те ужасяваше, бе трудно да се обвържеш с някой друг. Защото не искаш да го повличаш в бездната със себе си.

Особено ако го обичаш.

— Аз също те обичам — изрече Елена с усилие и се отпусна назад. Спокойствието, което я бе обзело, се стопи. — Ще се опиташ ли да дадеш шанс на Деймън, заради мен? Ще се опиташ ли да си сътрудничиш с него?

— Ще си сътруднича с него, но не му вярвам. Не мога. Познавам го прекалено добре.

— А аз понякога се чудя дали изобщо някой го познава. Добре тогава, постъпи както намериш за добре. Може би не е зле да го помолим утре да проследи Робърт.

— Аз днес проследих госпожа Флауърс. — Устните му се извиха леко. — През целия следобед и вечерта. И знаеш ли с какво бе заета?

— С какво?

— Три пъти зареди пералнята с пране — древна машина, която изглежда така, сякаш всеки миг ще избухне. Няма сушилня, само пералня. Намира се в мазето. После излезе навън и напълни две дузини хранилки за птици. След това се върна отново в мазето, за да избърше праха от две лавици с консерви. Прекара по-голямата част от времето долу. Говореше си сама.

— Също като някоя изкуфяла стара бабичка — заключи Елена. — Добре, може би Мередит греши и тя е точно това. — Забеляза промяна в изражението му, когато спомена Мередит. — Какво има?

— Ами Мередит също трябва да даде някои обяснения. Не съм я попитал за това. Реших, че може би е най-добре ти да го сториш. Но днес след училище тя отиде да говори с Аларик Залцман. И не искаше никой да разбере къде отива.

В гърдите на Елена се загнезди тревога.

— И какво?

— Ами това, че после излъга — или поне отвърна доста мъгляво на въпросите ми. Опитах се да проникна в съзнанието й, но Силите ми са на изчерпване. А тя има доста силна воля.

— А ти не си имал право! Стефан, чуй ме! Мередит никога не е направила нещо, с което да ни нарани. Никога няма да ни предаде. Каквото и да крие от нас…

— Значи признаваш, че тя крие нещо.

— Да — отвърна Елена неохотно. — Но не е нещо, което ще ни навреди, сигурна съм. Мередит е моя приятелка още от началното училище… — Изречението й се изплъзна, без да се усети. Помисли си за една друга своя приятелка, с която бяха близки от детската градина. Каролайн. Която миналата седмица се бе опитала да унищожи Стефан и да унижи Елена пред целия град.

Какво бе написала Каролайн в дневника си за Мередит? Всъщност Мередит не прави нищо, тя само наблюдава. Никога не поема инициатива. Освен това чух родителите ми да говорят за семейството й — нищо чудно, че тя никога не го споменава.

Елена отмести поглед от заснежения пейзаж и се вгледа в лицето на Стефан, което изразяваше напрегнато очакване.

— Това няма значение — каза тя тихо. — Познавам Мередит и й вярвам. Ще й вярвам докрай.

— Надявам се тя да заслужава доверието ти, Елена — каза Стефан. — Наистина се надявам.