Философска и психологическа фантастика Калин М. Ненов

Човешкият ум се противи на преките послания.

(Прочетете още веднъж горното изречение. Наблюдавайте мислите си. Усетихте ли желание да го отречете?)

Какво да направим в такъв случай, ако все пак имаме нещо да кажем на себеподобните си? От ония големите, важни неща? Може би даже светоспасяващи? Можем ли да заобиколим някак ума и да достигнем направо сърцето?

Ами, например да им разкажем… приказка?

Философската, алегоричната, а до голяма степен и психологическата фантастика ни разказват приказки. За по-пораснали читатели – а ако са написани наистина добре, хем за пораснали, хем за растящи. Истории, в чиято сърцевина блещука ядка мъдрост – досущ Детската царица в сърцето на Михаел-Ендевата Фантазия.

(В случай че нещо се мръщите, задраскайте „мъдрост“ и пишете „изстрадано знание“. … Не става ли? Е, нали ви предупредих още в първото изречение?)

При някои ядката блести ярко. Понякога даже твърде ярко – толкова близо под повърхността на света и случките, че ни кара да свиваме очи и бърчим челà. „Аман от лозунги и пропаганда, ей! Искаме чистата история! Искаме независими герои – а не високоговорители на автора!“. При други бърчим челà и присвиваме очи, понеже ядката е заровена твърде дълбоко. „Какво искаше да ни каже тоя автор? Може ли по-високо?“

Общото между тях – и мерилото, че са изпълнили мисията си – е да не ни оставят безучастни. Да ни подтикват да помислим; да поспорим с автора, пардон, героите и идеите – или да поприказваме най-приятелски; да продължим оттам, където свършват те; да прогледнем с очи, от ъгли, които са ни напълно нови и неочаквани; да потърсим по-надълбоко. „Ето! Там! Нещо се мъжделее!“ Навярно дори… да пораснем.

… Хайде, хайде, не се мръщете. Пробвайте историите – така де, приказките – събрани на страниците подир тази. Проверете с колко от тях ще се заприказвате, по приятелски; с колко спорът ви няма да се изроди в кавга. После, като привършите, ги пуснете да прележат. Да попият. А накрая, когато пак се присетите, погледнете се в огледалото:

Променили ли сте се? Покълнала ли е някоя ядка?

Аз примирам да споделите.


Ако продължавате да се противите, че умът ви се противял срещу прекия текст – погледайте „Опаковането на подаръка“ в блога на Григор Гачев.

Ако ви се спори дали е задължително да има идеи и идеологии, във философската фантастика, психологическата – или коя да е литература въобще – Джоана Ръс и Емануил Томов ви хвърлят ръкавица в „Защита на критиката“, публикувана в алманаха „ФантАstika 2010-11“.

Препоръчваме ви и:

„Госпожица Вещицата“, „Невероятната Марта“ и „За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството“ – сборници с разкази и роман от Величка Настрадинова

„Бариерата“, „Белият гущер“ и „Измерения“ – повести от Павел Вежинов

„Фантастични новели“ – сборник с повести от Александър Геров

„Хокерно погребение“ – сборник с разкази от Иван Серафимов

„Иркала, страната на мъртвите“ – повест от Вал Тодоров

„Фантастични игри“ – сборник с разкази и новели от Недялка Михова

„Извън картината“ – новела от Григор Гачев

„Нищо повече от въпрос“ – разказ от Агоп Мелконян

„Където не сте били“ – сборник с разкази от Велко Милоев

„В епохата на Унимо“ и „Приказка за камъка“ – сборник с разкази и разказ от Александър Карапанчев

„Гости“ – разказ от Маргарит Абаджиев

„Мьобиусова повърхност“ – разказ от Светослав Николов

Homo Felicis – разказ от Светлана Алексиева

„Атентатът“ – новела от Йоан Владимир

„Сънувах човешко лице“ – новела от Ивайло П. Иванов

Госпожица Вещицата Величка Настрадинова

Аз и досега вярвам, че нищо подобно нямаше да ми се случи, ако не бях мълчал толкова. И то принудително. Защото съм музикант. Когато човек свири по седем часа дневно, не може да приказва. Тези, които са си мълчаливи по природа, карат някак, някои пък свикват, но аз имам в главата си толкова мисли, че ако не ги извадя и покажа на някого, те се притискат, деформират се и накрая черепът ми заприличва на нар със сплескани зрънца. Те и при най-малкия удар могат да се пукнат и да размесят сока си. А от размесени мисли, чувал съм, се полудява.

И тъй, докато свирех сонатите на Вивалди, Корели, Тартини и други пиеси от стари майстори, у мен се затаи мисъл, която не на всеки мога да разясня. Виждах във въображението си, и то много ясно, как вървях по коридорите на някакъв замък и носех на рамо старинен инструмент, лютня, струва ми се. И че ме водеха да посвиря на умиращата дъщеря на краля, защото тя бе пожелала това. Въвеждаха ме в просторна полутъмна стая. Там на високо легло, подпряна на възглавници, лежеше тя и очите ù ме чакаха. Аз свирех, гледах я и се мъчех да попия чертите ù, да скрия образа ù под клепките си, защото тя беше прекрасна. Сребристорусите ù коси бяха потекли по възглавниците чак до пода и от безнадеждните ù зеници и от горчивата чупка над посинелите ù устни вееше непостижима красота.

Исках да усладя смъртта ù, свирех песни, които никой не е слушал, и виждах пречупени през сълзите си как някакви думи трептяха върху устата ù, но от тях различавах само една. Не знаех дали това е ласкаво название или името ми, чувствах, че смъртта е някъде наблизо, и свирех…

А когато видението ми се явеше на концерт, ръкоплясканията ме сепваха и караха да изпитвам някакво отвращение от това варварско събуждане. Мисля, че в такъв миг получих тоя малък тик, който понякога разтегля лявата ми буза.

И все нещо не ми достигаше, а привидно имах всичко – признание, слава, пари, хубава приятелка, заради която ми завиждаха, и затова може би тя се гордееше с някакви си свои качества, които аз и досега не съм смогнал да открия, и честна дума, не знам защо тя си въобразява, че е нещо повече от всички други. Обсипваше ме с грижи, а според мен няма по-жалко положение от това – жена да те обсипва с грижи, да ти носи плодови сокове през антрактите, да те пита не си ли изпотен, удобен ли ти е новият фрак… и все такива. Какво я засягаше удобен ли ми е фракът.

Не, наистина, нещо не ми достигаше и след концертите, когато идваха да ме поздравят и ми говореха, че съм свирел неизказано прочувствено, аз изпитвах неизразима скръб и все си мислех, че ето, ще умра някой ден, след години ще ме забравят и никой няма да знае как нещо не ми е достигало, колко съм бил тъжен, и никой няма да изплаче една сълза от съжаление към мен. А, интересно, аз не понасям съжаленията. Обиждам се дълбоко, ако ме съжаляват. Излизаше, че докато съм жив, не искам да ме съжаляват, а като умра, искам, и то след много години. Също както аз сега съжалявам Перголези, защото умрял тъй млад, или Моцарт, защото бил нещастен в любовта.

И други странни неща изпитвах. Когато слушах „Дон Жуан“ от Рихард Щраус, ми се струваше, че препускам на кон към нови приключения, че се катеря по копринени стълбички към будоарите на непознати красавици и потъвам в дантелените им обятия, а живописта понякога ми въздействаше още по-силно. Измъчвах се страшно от това, че не мога да поговоря с кардинал Иполито Медичи, да целуна Лусинда Бермудес или да се потопя в моретата на Айвазовски.

Това състояние, съгласете се, не е нормално и аз наумих да се посъветвам с лекар, но тъкмо когато през главата ми мина тая мисъл, чух някаква особена музика отдалече. Че това беше траурен марш, не се усъмних нито за момент, но защо звучеше така подигравателно? И покъртително, и подигравателно. Като че ли някой се шегуваше и със смъртта, и с тъгата, и с всичко, достойно за уважение на тоя свят. Звуците идеха от много далече, но имаха невероятна притегателна мощ и аз тръгнах към тях, както се тръгва насън – без да можеш да дадеш обяснение за действията си.

В началото ми се счуваше, че музиката се отдалечава, после – че се носи някъде около мен, и тъкмо се спрях разколебан, от края на улицата се зададе шествието. Ковчегът беше открит и отдалеч (аз имам остро зрение) видях, че мъртвата е с черна превръзка на очите, когато наближиха – че е млада и е много красива, и когато се изравниха с мен – че мъртвата носи чертите на моето видение – на умиращата дъщеря на краля. Сигурно съм пребледнял и съм се люшнал, защото някакъв минувач ме подкрепи и запита:

– Вероятно господинът познава покойницата?

– Не. Коя е тя?

– Хм. За нея говорят особени неща, не е хубаво да ги повтарям…

– Кажете, моля ви се!

– Невероятно е. Невероятно е даже това, че тая млада и красива жена е била доктор по биология и професор-психиатър. Носят се слухове, че правела експерименти, на които никой учен не би се решил, че изследванията ù били във вреда на човечеството. Загинала при последния си опит, което ясно говори за това, че опитите ù са пакостни. Останала с отворени очи и всички имали чувството, че е жива, и затова задържали трупа ù няколко дни. Той не давал признаци на разлагане. Аутопсирали я, но тя пак продължавала да гледа със съвсем живи очи…

Може и да е говорил още нещо, но за мен това беше достатъчно. Чувствах се на дъното на ада. Бях мечтал стотици пъти за тая жена и за пръв път видях своя блян мъртъв, обкичен с цветя и понесен към гробищата. Струва ми се, че се огледах за нещо, с което бих могъл да се самоубия…

И тогава, на края на процесията, я видях отново. Без съмнение! Тя беше! Жива! Траурът лошо прикриваше коварната ù усмивчица. Загледа ме и аз почувствах, че ми каза: „Не слушай брътвежи, аз съм жива! Жива съм и примирам от смях, като гледам печалните им физиономии“.

Веднага ми дойде наум: сестра-близначка! Може би скръбната ù гримаса напомня усмивка, а може би е мразила сестра си. И това се случва между близначки. Почувствах, че живея отново и че никакво значение нямат всички тия комедии на смъртта. Че съм открил спасението си.

Тръгнах след шествието. Не след шествието! След нея! Тя от време на време извиваше глава, като да се увери, че я следвам, или за да ми даде кураж, и по лицето ù блуждаеше усмивка. Аз се взирах през разветия траурен воал, учудвах се на необяснимата ù веселост и тогава изведнъж ми се стори, че е с брада, а друг път ми се мярна индианско украшение на носа ù.

Шествието навлезе в гробищата. Мисля, че държаха речи, но не съм сигурен, защото гледах само нея. Спуснаха ковчега. Тя хвърли шепа пръст, както много други, и се отдалечи. Последвах я. Вървеше бавно, но аз, колкото и да се силех, не можех да я настигна. Бяхме излезли извън града. Затичах след нея, но и това не помогна. А вървеше бавно! Чувствах, че около мен се затяга някаква тайнствена примка, че нещо непознато ме носи към голямата неизвестност.

И ето, стигнахме високи стени с плътни двукрили врати, от тези, които поставят на гаражите. Вратите се разтвориха сами. Не се зачудих, има и такива механизми. Тя спря и ме покани с жест. Отвъд вратите имаше полукръгъл зид, тъй че никой минувач не би могъл да хвърли случаен поглед оттатък тези стени. Зад тях се ширеше градина. Отначало ми се видя обикновена, но после с непривична уплаха установих, че дърветата са изродени или са от непознати на Земята видове, или са просто… изкуствени. Зад тях се стелеха цветни лехи. Но в тези лехи не вирееха цветя, а… кристали. Разноцветни, искрящи, във фантастични комбинации.

Сигурно съм бил поразен от тая гледка, щом чак по-късно забелязах дома. А той надхвърляше рамките на всяко въображение. Защото… защото нямаше нито един прав ъгъл. Беше умопомрачаваща композиция от дъги, полумесеци, сфери и полусфери, форми, наподобяващи птичи крака, слонски зъби, медузи… Не беше дом, а бълнуване на шизофреник или модерен художник. Стъписан спрях, но тя ми кимна и аз влязох, забравил начаса колебанията си.

Когато стъпих в просторния кръгъл хол, подът се размърда под нозете ми. Сякаш ходех по тресавище. Дали беше необикновено мек килим или мозайка, направена от неизвестна материя, и досега не знам, защото винаги, когато минавах, се удивявах на новите ù форми и цветове, които се сменяха в някакво хаотично безредие. Всред хола блестеше басейн, приличащ на огромно човешко око с фосфоресцираща зеница, а водата там имаше странно поведение. Тя беше изпъкнала в средата. Можете ли да си представите нещо подобно?

Дамата в траур ми посочи нещо, което би могло да се вземе за диван, ако не приличаше досущ на гигантски октопод. Със страх се доближих. Веднага най-близкото пипало се уви около мен и аз се почувствах седнал на необичайно удобно кресло, меко, пружиниращо, заемащо очертанията на тялото ми. Когато по-късно опитах да сменя позата си, то се превърна в лежанка, в люлка, сякаш предугаждаше желанията ми. За око на „октопода“ служеше цветен телевизионен екран и по него се плъзгаха фантастични картини, но и те не бяха по-необикновени от рисунките по стените – някаква смесица от древното изкуство на ацтеките, маите и най-модерната живопис. Никъде не се виждаха лампи. Стенописите излъчваха светлина.

Първата ми мисъл, когато се посъвзех, беше: „Къде съм попаднал? Коя е тая жена в траур?“.

Тя се усмихна:

– Попаднали сте в моя дом. Аз съм вещица. Можете да ме наричате госпожица Вещицата.

„Но тя чете мислите ми! Това е ужасно!“

– Нищо ужасно. Даже е удобно. Не е нужно да се трудите да обличате мислите си с думи.

„Но аз ще се чувствам винаги разголен. Всеки човек има право и на скрити мисли.“

– Хората крият мислите си от страх пред себеподобните си, ако мислите им са грозни. От мен няма защо да се страхувате или срамувате. Аз познавам всякакви човешки мисли и, уверявам ви, самото чудо – мисленето, е в състояние да оправдае и най-срамната мисъл. Материята, раждаща мисъл, е толкова велико съвършенство, че и най-уродливият ù продукт буди възхищение.

„Има ужасяващи, отвратителни мисли…“

– И те са достойни за възхищение, защото са създадени от нещо неизмеримо по-долно от тях – материята.

„Това само вещица може да измисли!“

– Великолепно! Вече свикнахте с названието, което ви предложих. А и няма нищо обидно да си вещица. Даже е ласкателно. Думата „вещица“ произлиза от „вещина“ – умението да се справяш с природните сили. Умение, далеч надхвърлящо възможностите на обикновените хора. А завистта поражда ненавист. В миналото изгаряли вещиците на клада. Щом някой пожелае да научи малко анатомия и посегне към тялото на мъртвородено дете – на кладата! Някой се стреми да добие нови лекарства, събира билки, изпробва свойствата им – на кладата! Някой прави примитивни химични или физични опити – на кладата! Някой вижда в бъдещето – в огъня! Хората винаги пращат в огъня тия, които ги тласкат напред. Ленивите умове не могат да прозрат целите на тези, които крачат пред тях. Човешкият прогрес всъщност е дело на вещиците – на вещите, на знаещите хора. А прогресът, казват, е настоящето, само че с няколко години напред. Днес никому не би минало през ума да съди някого за аутопсия на мъртвородено или за химични опити в общоприетите рамки. Но щом тези опити надхвърлят общопризнатото, с теб започват да се отнасят като с вещица. И да крещят за хуманност и идеали. Какво разбират те под хуманност и идеали? И как могат да си позволят да ме съдят? Пак ми става весело, като си спомня как ги изиграх. Обработих един труп тъй, че да добие пълна прилика с мен, и го оставих в лабораторията си, като инсценирах нещастен случай при експеримент. И те ме погребаха! Ах, как тържествуваха, като ме погребваха, и колко тъжни се стараеха да изглеждат! А аз, като истинска вещица, вървях след погребението си и ловях мислите им. И се давех от смях пред нищожните продукти на техните тъй старателно образовани и възпитавани мозъци. Вас взех със себе си, защото вие имате красиви мисли. Познавам ви отдавна, слушала съм ви и съм се удивявала на това как майсторски умеете да възкресявате бляновете на композитори, измрели преди столетия. Но съм уверена, че вие все още не познавате себе си. Време е да престанете да съживявате мъртви мисли, време е да извадите на бял свят тези, които дремят във вашата черепна кутия, смачкани от теснотията. Ето този апарат – тя посочи окото на октопода-диван – ако желаете, ще записва вашите мисли…

„Хм. Станах опитно зайче.“

– Че защо? Нима е под достойнството ви да бъдете опитно зайче? Колко са надменни животните от човешки род. Приемат, че в името на науката, която служи на хората, могат да бъдат изтезавани всякакви живи същества с изключение на самите хора. Защо?

„Тя е провеждала експерименти върху хора!“

– Да. И върху себе си. В името на висшата хуманност. Убедена съм, че десет души могат да бъдат пожертвани за благото на милиони. Защо на разни военачалници се разрешават експерименти, тоест учения, при които могат да се пожертват до две на сто от войниците, а на учените не се разрешават дори съвсем безопасни опити над хора? Кое е по-важно за човечеството – ученията за превземане на някаква си кота или голямата наука за нравственото издигане на цялото човечество? Няма да крия, аз се занимавам с това. Искам да подобря мисленето на хората. Искам високоорганизираната мозъчна материя да престане да произвежда мисли от ниска проба. Но вие сте уморен и трудно възприемате това, което ви говоря. А може би и обстановката ви угнетява. Ще ви отведа във вашата стая, за да си починете.

Част от стената се отмести и откри заспало езеро. Всред водни лилии и водорасли плаваха двойка огромни лебеди. Около тях топяха клони във водата плачещи върби. Вещицата тръгна по водата. Последвах я и не потънах. Водата беше просто… под. А лебедите се оказаха изключително удобни легла.

Събудих се с приятното чувство, че съм спал в лодка сред тихи води, и видях, че лебедът бе променил мястото си, значи наистина ме е люлял върху гърба си.

Една стена се отмести и аз се намерих в градината, гдето под дърветата, върху огромна гъба пачи крак, беше сервирана закуска. Плодове, мед, мляко, топчета масло… Едва бях почнал да се храня, когато към масата се приближи лъскав черен котарак, кимна любезно, поне аз така изтълкувах жеста му, приглади мустаци и се настани на съседния стол.

„Е, вещица не може без черен котарак. Липсва само летящата метла.“

– Тя е вдясно от вас – се чу гласът на госпожица Вещицата.

Подпряна на едно дърво, се мъдреше проскубана метла с дълга дръжка. Засмях се. Гласът – също.

– Реквизит. А котаракът е възпитан и би ви правил компания.

Поднесох към котарака зелевия лист, върху който бе сервирано маслото. Той взе с лапа едно топче и го заблиза, както децата – сладолед. Беше забавна гледка.

Закусих.

„А сега какво ще правя?“

Гласът се обади:

– Съжалявам, заета съм, не мога да ви развличам, но ще ви представя една дама, с която вие отдавна желаете да се запознаете. Вървете след котарака.

Той ме отведе в една стая със старинни мебели. Докато гледах картините по стените, влезе… Лусинда Бермудес. Същата. Слязла от портрета на Гойа. Аз не знаех какво да кажа на тая загадъчна и иронична Лусинда, но тя с рядък финес поведе разговор и за няколко часа научих от нея за Гойа повече, отколкото някои от изследователите му научават за цял живот. Спомних си, че някога изпитвах желание да целуна тая тайнствена Лусинда, но сега това ми изглеждаше нещо отминало и маловажно.

Обядвахме заедно. Масата бе подредена по стар испански обичай, блюдата – с подправки…

Когато Лусинда се оттегли за следобедната си почивка, поисках час по-скоро да изляза на въздух.

Около най-високото дърво в градината се виеше стълбичка, а горе, в короната му, се забелязваше къщичка-наблюдателница. Качих се. От високо домът на вещицата изглеждаше като недостроена вила. Даже при нисък полет от самолет не би могла да се види необикновената му архитектура.

Доста по-късно попитах вещицата защо ù е бил нужен подобен налудничав дом.

– Нищо налудничаво. Копирана е природата, а в природата всичко е много мъдро измислено. Природата не търпи абсолютно правите черти и ъгли и ги разрушава много по-бързо от формите, които тя самата е създала. В архитектурно отношение един кокоши крак е далеч по-съвършен от най-изящната йонийска колона, а пред простия житен клас трябва да се преклонят най-гордите кули, вдигнати от човешка ръка.

В края на градината белееше покривът на мраморна беседка. Запътих се нататък. До малкия фонтан в беседката Леопардовата Цецилия държеше своя хермелин, както е на портрета. И тази дама е будила любопитството ми и аз помислих, че ако Вещицата реши да ме запознае с всички отдавна измрели красавици, от които съм се възхищавал, това ще ù струва доста труд. Помислих още, че ако и Цецилия поиска да ми говори за Леонардо да Винчи, ще заприличам на студент по история на изкуствата. Но Цецилия каза:

– Аз не го познавах много добре. Той ме рисува по поръчка и на сеансите винаги присъстваха слугите на моя любим, а пред слуги не е приятно да се говори. Обаче един от тези слуги…

И ми разказа една тъжна и безкрайно увлекателна история, в която един от слугите беше предрешен благородник от Братството на свети Вем. Членовете на това братство наказвали престъпниците, избегнали правосъдието.

Беше много интересно, но когато тя ми напомни, че вероятно вече ме чакат за вечеря, аз се сбогувах с чувството, с което човек излиза от музей. Забързах към вилата, като си казах:

„Само дано не ми натрапят за сътрапезник инквизитора на Ел Греко.“

– Не се безпокойте, не ви грози тая опасност – се обади Вещицата и се надигна от октопода-диван.

Тя беше в дрехите на мащехата на Снежанка. Гледали сте филма „Снежанка“ на Уолт Дисни? Мащехата е покрита с черно кадифе от глава до пети, светлее само лицето ù. И златната корона.

– Разходката из миналите векове не ви се понрави съвсем. А сантименталният пейзаж на стаята ви? Отегчава. Всеки човек се чувства добре само във времето си. А ние, вещиците – в бъдещето.

„Защо постоянно напомняте, че сте вещица?“

– Това бе в тон с вашите мисли. Вие живеехте с миналото. Видяхте, че то не е толкова привлекателно.

„Но откъде извадихте тези портретни дами? Или бях жертва на внушение?“

– Не. Дамите са истински. Доколкото истинска може да бъде една реставрирана икона. Аз реставрирам хора. Достатъчен ми е един добър портрет. Лицата на хората са пълно отражение на техните мисли. Ако някой греши при определянето на мислите според лицето, то за това не е виновно лицето, а неопитността на наблюдателя. Абсолютно неверен е изразът „ангелско лице, дяволско сърце“. Просто наблюдателят се е излъгал от съразмерните черти и не е прочел уродливите мисли, които могат да се таят в някое ъгълче на окото или зад презрително стиснатите устни, или в деформираните уши. И тъй, аз вземам един не особено сполучлив човешки екземпляр, насаждам му мислите, които са присъщи на… Перикъл например, и неговото лице се изменя и добива чертите на Перикъл. И ако от някой престъпник, осъден на смърт, аз възпроизведа Джовани Бокачо и този нов Бокачо подари на човечеството своя нов „Декамерон“, какво лошо има в това? На пръв поглед би трябвало и престъпникът, и човечеството да ми благодарят. Но не! Оказва се, че всеки човек, дори най-несъвършеният пропаднал тип, държи да е това, което е. И не желае да бъде подменен нито с Шекспир, нито с Айнщайн, нито даже с Хера Людовизи или Херкулес. И съм принудена да действам против волята им. Защото никоя наука не може без жертви. А моите жертви не са много и понякога, след като свърша опитите си, аз връщам обичайния им вид. Но и това не задоволява ревнивите ми съперници, които не могат да се примирят с това, че са по-неспособни от мен. И се стараят да ме обвържат с разни закони на хуманността, и то във век, в който същите тия учени глави помагаха на неуравновесени политици да преработват в сапун милиони човешки трупове. Излиза, че да превърнеш хора като Хари Бор в сапун е позволено, а да направиш от престъпника нов Якоб ван Хоф е противочовешко. Звучи парадоксално. Наистина, от промяната при експеримента моите „опитни зайчета“ може би ще живеят по-малко, но аз съм убедена, че е по-добре да живееш една година като Емил Фишер, отколкото двадесет – като затворник или разносвач на разхладителни напитки.

„Това не е много окуражително за мен. В кого ли ще пожелае да ме превърне?“

– Не се плашете. Вас нямам намерение да преработвам. Достатъчни ми са вашите собствени красиви мисли. Съгласете се, че даже една вещица има нужда от някой човек с красиви мисли, който да ù вдъхва увереност в доброто начало у хората.

Съвсем не твърдя, че предавам точно думите ù. Нима човек може да улови хода на мислите у личност, която сама твърди, че е вещица? Аз подреждам думите според собствения си начин на мислене. Не ми се удава да възпроизвеждам главозамайващите скокове на фразите ù, чиято логичност разбирах доста след произнасянето им. Беше ми нужно време, за да ги свържа и възприема.

Тази нощ за спалня ми бе отреден ъгъл край селска ограда. Трева по пода, три прецъфтели глухарчета – легло и фотьойли, и едно цъфнало – масата.

„Ще се чувствам като джуджето, което си е направило канапе от глухарче.“

– Нали като дете завиждахте на това джудже?

„Тя знае и това, което някога съм си мислил!“

– Всяка мисъл издълбава печата си върху лицето.

„А вие като заличавате белезите от мислите на своите „опитни зайчета“, не смятате ли, че изтривате и нещо, което никога не се е срещало в природата? И най-грубият и прост човек може поне веднъж да измисли нещо необикновено.“

– Аз усърдно търся за експериментите си хора, които никога не са измислили нещо оригинално, или такива, които и без това са осъдени на смърт. Тази, която превърнах в Цедилия, бе повехнала уличница, която се готвеше за самоубийство. Намирам, че постъпих хуманно, като се възползвах от нейния жив труп, вместо да го предоставя на земните червеи.

„А Лусинда?“

– Тя беше смъртно болна от рак.

„Нима смъртта може да се спре, ако на човек се насадят чужди мисли?“

– Както виждате! Истинската Лусинда не е боледувала от рак. Приемайки новия си вид, тялото на болната изхвърли неприсъщата за новата си форма болест.

„Но това са истински чудеса! Защо не ги направите достояние на хората?“

– Ха! Те толкова държат на своята „хуманност“! Лека нощ.

Мирисът на окосено сено ме приспа. Вероятно и това беше един от „парфюмите“ на вещицата, за които ще спомена по-късно.

Събудих се, защото някой гъделичкаше носа ми със сламка. А този някой беше момиче в модни дрехи, с разпуснати коси и сандали. Трябваше да потрия очи, за да се уверя, че е самата Вещица.

– Ставайте! Днес имам почивен ден. Ще ходим на разходка.

Това бе най-веселият ден в живота ми. Скитахме из някакви гори, къпахме се, обядвахме и вечеряхме в някакви селски ресторантчета.

Тя се смееше, размахваше сандалите си, вдигаше прах с босите си крака и се подиграваше на моя „начин на живот“.

– Възхитителна биография! Родителите ти те влачеха на безкрайните си турнета по света и те затваряха в хотелските стаи, за да свириш. След това започнаха твоите безкрайни турнета. Хотели, концерти, договори, кратки почивки и пак отначало. Роднините ти измряха, приятели не можа да намериш, тая особа, която се мъкне след теб в качеството си на официална приятелка, те продава от импресарио на импресарио, без ти да забележиш. И взема големи проценти, за да те склони да свириш на някой извънреден концерт. Ти минаваш за разсеян глупак, защото си изцяло погълнат от музиката. Но тя не ти е достатъчна. Другите музиканти по време на изпълнение мислят дали ще им излезе някой труден пасаж, как ще завършат фразата, а по-неподготвените – и с какъв пръст ще изсвирят даден тон. За теб музиката е средство за неизпитани преживявания. Нещо като опиум. Твоята неукротима фантазия прескача рамките на обикновеното музициране и те довежда до образно виждане. За теб гамите имат цветове, пиесите са наситени с видения. Ти се опияняваш от музиката и съзнанието ти създава нови светове, но те отлитат след свършването на творбата. А аз бих искала да останат. Да имат право на живот.

„Значи, подлежа на преработка!“

– Не бъди подозрителен. Искам да постигнеш сам себе си. Освен това не си въобразявай, че мога да превръщам хората в когото си поискам и от някой едър месар мога да направя Езоп. Трябва да се потърсят близки по костен строеж типове…

– И тогава?

– Ха-ха-ха! Ти си представяш някаква кухня, в която нещастниците се преваряват всред страшни мъки. Няма що, фантазията ти е старомодна. А нещата са далеч по-прости – няколко дни приятен сън всред моите хубави „парфюми“… Засега опитите ми са единични. Но са достатъчни само слуховете за тях, за да ме преследват. Много държави искат да ме спечелят… И мен не ме тревожат нападките на моите колеги (те вдигат глас в защита на хуманизма, защото подозират как могат да бъдат използвани моите открития от недобросъвестни хора), а именно тези – на недобросъвестните, които си въобразяват, че трябва да господарстват над планетата. Аз съм по-силна от тях, макар че действията им сериозно ме заплашват. Но, струва ми се, можем да поживеем спокойно още десетина дни в тая вила.

И тя ме въведе в градината през някаква врата, която съвсем не се забелязваше.

Отнякъде се носеше музика. Първата балада на Шопен. Спрях и се заслушах. Изпълнението беше съвършено. Такова, каквото съществуваше само в представите ми.

– Кой свири? – се сепнах, след като звуците затихнаха.

Тя се засмя:

– Мислиш ли, че би се намерил пианист, който да изпълни по тоя начин Шопен?

– Електронна уредба?

– Не, това е твоята собствена представа. Материализирана. Ти не си пианист и винаги се дразнеше от това, че пианистите свирят Шопен твърде недодялано. Ти знаеш как трябва да звучат творбите му, но не владееш пианото. Моите апарати записаха твоите представи и ето ги – достойни за възхищение.

А това, което чух отпосле, ме разплака. Това бяха моите мечти, моите сънища, заговорили с гласовете на непознати инструменти.

Когато божественото видение от звуци изчезна, тя каза:

– Ето музиката, която бе изтръгната от твоя събуден от летаргията мозък. От твоя затлачен от тежкия товар на чуждата музика мозък. От днес ти си творец! Нека отпразнуваме твоето раждане!

И тоя път се разместиха някакви стени и откриха зала, прилична на пещера, издълбана в ледена планина. Всичко блестеше – от ледените висулки по тавана, до пода, застлан с искрящ сняг. Прозрачни статуи, поставени на най-неочаквани места, издаваха тих звън, който се сливаше в някаква небесно чиста хармония. Всред залата бяха наредени, или по-скоро пръснати в безредие, ниски маси, а край тях, излегнали се на лежанки като древни римляни, пируваха двайсетина мъже и четири жени. Всички облечени в бяло. Две от жените – Лусинда и Цецилия – познавах, останалите две не бяха тъй красиви, но въпреки това мъжете им оказваха далеч по-голямо внимание. Мъжете бяха на най-различна възраст, с най-разностилни облекла. Струваше ми се, че някои от тези лица бях виждал някъде, но къде и кога не помнех.

– Само на портрет! – усмихна се на мислите ми госпожица Вещицата (междувременно бе успяла да надене някаква сребристобяла мантия) и се обърна към присъстващите: – Дами и господа, представям ви – и тя спомена името ми. – Тази вечер ще празнуваме неговото раждане като творец.

Господата ме поздравиха шумно, а дамите ми кимнаха приветливо.

После всичко беше като във вълшебен сън: красивите и умни думи, които тези хора си разменяха, ястията и питиетата – всички в бял цвят, независимо от вкуса, снежинките, които прехвърчаха, без да се топят, танците, в които и аз взех участие… Такава чудна белота навярно има само в душите на новородените. А над всичко звънеше кристална музика като капки вода над тънък лед.

Когато всички захванаха да се разотиват, госпожица Вещицата се приближи до мен:

– Е, как ти харесаха моите реставрирани гении?

Тръснах главата си, за да пропъдя зашеметяващата мисъл. През цялото време не ми беше дошло наум, че може да вечерям с Рьонтген или мадам Кюри, макар и реставрирани. Всъщност признайте си честно – ако ви дадат истинска всепризната картина и копието ù, ще ги различите ли? Даже ако сте специалист, няма да минете без химична и кой знае още какви експертизи. Изведнъж ме завладя страх. Дали и аз не приличах вече на някой мъртъв гений?

– Ето ти огледалото – ми отговори Вещицата. – Надявам се, че все още помниш лицето си.

Лицето в огледалото беше моето, но аз вече се съмнявах във всичко из тоя дом.

„Огледалото може да не отразява истинския ми образ.“

– Огледай се в басейна или в езерото в градината.

Езерото в градината люлееше отразената луна, а някъде около него въздишаха еолови арфи. Огледах се. Бях аз, сякаш малко променен, но на лунна светлина всеки би изглеждал по-различен. Докато гледах лицето си в рамката от лунни лъчи, нещо бе станало с еоловите арфи. Те свиреха втората част от квартета на Шуберт „Смъртта и момичето“! Не знам дали имате понятие от еолови арфи – това са обтегнати струни, които потрепват и звънят от вятъра. Те не биха могли да свирят „Смъртта и момичето“ и все пак това, което чувах, бе Шуберт, втора част, анданте кон мото! Потърсих с поглед Вещицата, за да ми обясни. Тя се беше излегнала на мраморната ограда край езерото, косите ù се пилееха и водата мокреше краищата им. Изглеждаше мъртва. Изтичах към нея, докоснах ръката ù. Студена. Закрещях, сграбчих я. Тогава усетих топлината ù. Ръцете ù бавно се вдигнаха, за да ме прегърнат.

От тоя миг сякаш потънах в забрава, която трая може би една нощ, може би десет. Не помня. Помня, че проклинах светлината и чаках здрача, за да се втурна към градината и да я търся. Намирах я на най-неочаквани места – под бурените до оградата, на гърба на лебеда-лодка всред езерото, а понякога я свалях от клоните на някое от тези чудовищни дървета. Бях замаян. Но въпреки това отрезнях за секунда, когато веднъж видях, че златистото украшение-гущерче, закрепено над челото ù, оживя и се скри в тревата.

Тя се усмихна:

– Толкова ли е странно, че една вещица се кичи с гущери?

– Но това е отвратително!

– Гущерчето е част от природата, както и аз. Може и аз да му се струвам отвратителна. Ние, хората, не сме свикнали да се съобразяваме с мнението на животните и всичко друго, което ни окръжава. Аз съм частица от космоса и нищо от целия безкраен космос не ми е чуждо – нито гущерите, нито съзвездията, нито глоговете по синорите, нито най-долния изверг от човешки произход.

– Тогава защо искаш да ги промениш тези изверги?

– Винаги по-силните, по-висшите, по-добре устроените видове спомагат за еволюцията на по-низшите. Ако не го преследваха, заекът нямаше да бяга тъй бързо, ако антилопите бяха бавни и глупави, лъвът нямаше да се научи да им прави засади. Всъщност видовете взаимно се усъвършенстват. Само че едни видове са еволюирали по-бързо. Те спомагат за развитието на следващите и изчезват. Всичко изгрява и залязва. От взрива на мъртвите звезди се раждат нови светове. Световете отглеждат живот, който със смъртта си поддържа новия живот. И всички видове и светове в крайна сметка са равни. Направени са от една и съща звездна маса.

– Защо тогава, повтарям, с всички сили се стремиш да направиш хората по-умни и добри?

– Спомагам за усъвършенстването на видовете.

– И аз влизам в тези „видове“! И сигурно ще възпроизведеш от мен някой мъртъв гений.

– Не ставай глупав. Нима мислиш, че бих развалила Коперник, за да направя от него Юго? Казах ти, гении правя от отпадъчни материали, а не от други гении.

– Но аз не съм уверен, че съм аз. Може да си отнела паметта ми, може да си ми насадила чужди мисли, може… всичко може. От теб всичко бих очаквал.

– За да се убедиш в моята добросъвестност, ще ти предложа нещо твърде рисковано за мен. Ще отидем в града, където най-много те познават. Там, в банката, имаш касета. Тя се отваря само ако бъде докосната от твоите пръсти. Отпечатъците на пръстите все още никой не е успял да промени. Ще се увериш, че си ти, ще представиш творбите си, за да получиш признание и като композитор, а аз междувременно може би ще успея да свърша малко работа.

И ние потеглихме. Тръгнахме пеша. Край някакво поточе спряхме да починем. Аз сложих глава на коленете ù… и съм заспал. Когато се събудих, главата ми все още беше на коленете ù, но се намирах в луксозна стая със спуснати завеси.

– Е, хайде! – каза тя. – Вече е единадесет, а твоят професор има часове в консерваторията до дванадесет. Не е зле да му се обадиш.

Професорът ме посрещна с прегръдки и нескрита радост:

– Къде потъна, по дяволите! Бива ексцентричност, но всичко има граници! Полицията те търси.

Засмях се. Усетих, че съм станал хитър и съобразителен, иначе не бих отговорил:

– Една очарователна дама. Най-после истинската любов. А имах нужда и от пълна почивка.

– Слава богу! – възкликна професорът. – Най-после си се отървал от тая пиявица, дето те използваше. Знаеш ли, че тя води дело за твоето наследство?

– Ще припадне, като чуе, че съм жив. Да вървим в полицията.

Там се отнесоха с мен като с любимо дете, което прави пакости. Помолиха ме друг път да им се обаждам, когато реша да изчезна. Те щели да пазят в пълна тайна къде съм.

Професорът ме покани на обяд. У тях забелязах, че през цялото време съм носил някаква чанта, без да знам какво има в нея. Отворих я. Партитури на две симфонии, четири соло цигулкови сонати, един квартет и някакво голямо произведение за мъжки и детски хор, оркестър, попълнен с особени инструменти и алт.

Показах ги на професора. Той започна да вика, да ругае, нарече ме „идиот“ и „говедо“, задето досега съм пазил всичко това, зазвъня по телефона и събра елита на музикалния свят. Веднага най-известните диригенти се скараха кой да вземе партитурите; цигулковите сонати бяха поделени между най-именитите ми колеги, единствен квартетът получи по-малко внимание, но най-сетне и Чайковски не всеки ден е писал шедьоври.

Междувременно бях нападнат от журналистите и вечерните вестници излязоха със сензационни заглавия. „Изчезналият виртуоз се връща като композитор“ и тям подобни.

Следобед отидох в банката. Изтеглих голяма сума, извадих от моята касетка стар индийски пръстен, баснословно скъп, и тръгнах да се прибирам. Но къде? В залисията не бях запомнил къде живея. Или това беше трик на госпожица Вещицата? Направи от мен това, което искаше, и ме пусна да се саморазвивам! Тая мисъл ме влуди. Значи няма да я видя повече!

– Добър вечер, Неверни Тома!

Едно такси спря до мен. Тя беше в него. Прегърнах я като че ли не съм я виждал от години, и поставих индийския пръстен на ръката ù. Отправихме се към нашата квартира. Една къща с висока ограда на края на града. Вещицата беше в траур, забулена с дълъг воал. Като останахме сами, тя хвърли воала.

– Кого жалиш?

– Пропуснах да ти дам наставления – отвърна тя. – Аз съм твоя годеница. Жаля сестра си, чието тяло чакам да пристигне от Южна Америка, за да го погреба на родна земя. Ще се появявам винаги в траур. За мен е опасно да показвам лицето си.

– Защо не го промениш?

– Нали ще променя и мислите си.

– Една пластична операция не променя мисли.

– Месарските работи, тоест операциите, ме отвращават. И освен това, не намирам, че видът ми е лош. А ти огледа ли се в огледало, което не буди съмнения?

– Да. И да ти призная, струва ми се, че съм станал красив! Уж съм същият, а съм красив. Всички го забелязаха.

– И жените? Внимавай, красавецо, ревнива съм.

– Не се шегувай! Знаеш, че за мен ти си най-важното нещо в живота. Ти си… Ти си самият ми живот. Кажи, нали няма да изчезнеш и да ме оставиш да полудея?

– Даже ако се наложи да изчезна, помни, че си мой и че когато дойде времето, ще те повикам при мен. И не допускай и сянка от отчаяние, а чакай. Аз ще те повикам, ако ще между нас да стоят огромни разстояния, хорската ненавист, даже и смъртта.

Бях пиян от щастие. Какво разбирах аз дотогава от слава, любов и признание? Сега Фортуна ме засипваше с благосклонността си. Навсякъде срещах очаровани погледи, може би ми завиждаха, но не го забелязвах. Твърде много искаха да знаят коя жена ме е преобразила до такава степен. Узнах, че преди това съм бил стеснителен, нацупен, занесен, нервен и неприятен. Изведнъж намерих приятели – умни, сърдечни и искрени. Канеха ме непрестанно, но аз гледах час по-скоро да се измъкна, за да бъда сам с моята вещица. Тя не се показваше в обществото и това караше по-любопитните да не спят от мъка.

А аз спях ли? Струва ми се – не. Имах чувството, че ако заспя, тя ще се изтаи като съновидение.

Тя също не спеше. Може би защото знаеше какво ще се случи, и чакаше.

Питах я:

– От какво се пазиш? Ти си почти всемогъща. Кой може да те застрашава? Ще ти взема охрана.

– Излишно. Никоя полиция не би ме опазила от тези, които ламтят за световно господство чрез моите постижения.

– Кои са? Гангстери, шпиони?…

– И гангстери, и агенти на много държави. Твърде са силни и твърде са много. Трябва да заминем. Тялото, което чакам, пристигна от Южна Америка.

– Само още една седмица! В сряда ще чуя изпълнението на първата си симфония, а в четвъртък ще отпътуваме.

– Късно е – отговори тя. – Слушай!

Долу, в хола, се прокрадваха стъпки.

– Те са – каза тя. – Не се плаши. Завий се и се преструвай, че спиш. И помни, че ще те повикам. Каквото и да се случи, чакай! Не вярвай на очите си и чакай!

Целуна ме и притвори вратата.

След няколко минути откъм хола се чуха изстрели. С трепереща ръка завъртях телефона на полицията. За мое учудване отговориха. Мислех, че кабелите са прерязали. Полицаите пристигнаха веднага. Намериха я простреляна на осем места. Откриха и следи от присъствието на четирима души. Започнаха безкрайни полицейски разпити. Аз не умея да лъжа. Казах всичката истина и затова попаднах при вас, господа психиатри.

Да, моля, изследвайте психичното ми състояние! Не се обиждам. Аз самият на ваше място бих обявил за луд всеки, който твърди, че тая фантастична история е чиста истина! Но, надявам се, скоро ще се уверите в моя непокътнат разум! Даже прекалено скоро. Не чувате ли тая странна погребална музика – откъс от „Смъртта и девойката“, примесена с откъс от Прокофиевия концерт за виолончело – и всичко това във вид на траурен марш, изпълнен от духова музика! И как подигравателно звучи! Тя се надсмива над смъртта. Ето и погребението. Тя го прекарва нарочно под прозорците на клиниката ви. Гледайте, уважаеми професори и доктори, как ви се вижда изражението на мъртвата? А как ви изглежда стройната дама накрая на процесията? А пръстенът, който блести и под траурния воал? Това е тя! Госпожица Вещицата отново върви след собственото си погребение. И ако пак я убият, тя ще върви и след следващото си погребение. Тя с безсмъртна, Ескулапови жреци, защото е частица от космоса и защото е вещица, а думата „вещица“ произлиза от „вещина“, знание, умение да вижда по-далеч от вас, верните слуги на науката. Въобще, господа, това не е толкова необичайна история – някой да върви след погребението си. Херцог Алба удави в кръв Нидерландската революция, но тя тръгна след собственото си погребение. Сервет и Ян Хус, Бруно и Везалий също вървяха след ковчезите си. Не е възможно търсещият човешки дух да бъде напълно погребан. Не е възможно да бъдат изгорени вещиците. Но къде хукнахте, уважаеми професори? Да гоните госпожица Вещицата? Да, тя е ваш стар конкурент! Не се трепете напразно, господа. Няма да я настигнете, колкото и да тичате, тъй като никога простосмъртният няма да стигне гения, макар и той да крачи бавно. Важни са крачките, господа професори, а не бързината. А сега мога да си ида, нали?

Моите почитания, господа професори, моите уважения, господа доктори! Желая ви големи успехи, повече старание и по-малко завист, господа, по-малко завист!



Редактира: Христиана Василева


Публикации:

1. Сборник „Госпожица Вещицата“ – „Народна младеж“, 1976 г.

2. Антология „Фантастика '76“ – „Народна младеж“, 1976 г.

3. Роман „За змейовете и вампирите, за Марта и потомството“ – „Златен лъв“, 1999 г.

4. Роман „За змейовете и вампирите, за Марта и потомството“ – „Човешката библиотека“, 2013 г.

Братята от Левса Александър Карапанчев

Воркон беше двадесет и осмият град, който посетихме на Левса. Човечеството едва бе прескочило 2000-та година, когато откри хиперпространствения полет и ние литнахме към чужди светове, за което сме мечтали още в елинските храмове и под звъна на римския бронз.

След като си починахме, излязохме в околностите на града, пръснат върху живописен полуостров. Понеже между земния и местния въздух няма съществена разлика, ние носехме леки дрехи и подлагахме закопнели пори на ласкавия ветрец. В нашата амфибия пътуваха трима левсианци, препоръчани ни от домакините. Първият, една голяма змия, управляваше машината. Мускулите ù играеха под резедавата кожа, в огромните ù ледени зеници се отразяваше небето. Тя не беше приказлива; на командите отвръщаше с кимване, само рядко изсъскваше: „А не е ли по-добре оттук?“.

Останалите ни спътници – божур и птица, явно изгаряха от желание да покажат прелестите на своя край. Птицата хвърчеше около пластмасовата амфибия, обяснявайки ни с глас на славей забележителностите. Ние вече свиквахме с превратностите на Левса, така че това не ни удивляваше. Все пак човек изпитва смут и древна жажда, щом види чаровете на птичия живот, още повече – на разумна птица. И докато тя левитираше на собствените си крила, божурът левитираше на непознат принцип; листчетата му кръжаха сякаш стадо тропически рибки, които после се събираха отново в пищен цвят.

Тая сутрин първият ни обект беше горски резерват. Змията остана в машината, а ние тръгнахме по хубаво утъпкана спирална пътека. Както навред из Левса, и тук почвата притежаваше оттенъка на човешка плът, но поради сенчестия характер на резервата бе варовитобяла. Отначало ние, далечните пришълци, стъпвахме доста боязливо: струваше ни се, че ходим върху човешки тела, скрили истинската земя. Сетне се убедихме, че друга няма, и въпреки това пак не се чувствахме напълно свободно, макар при странстванията си да бяхме се сблъсквали с крехка женска кожа с багра на разсъмващ облак, с отрудена загоряла кожа, с мургава като картоф, с жълта, с негърска или маслена като каймак.

Резерватът беше засаден с различни дървета, някои от които вече записани в Червената книга на чуждата природа. Ала що за дървета! У тях не намирахме земните ботанически понятия. Всички имаха облика на хора. Представете си петметрови крака, затънали до глезен в почвата. И никакво съмнение: прасци, колена, бедра. Нагоре до косата – всичко, което отличава нашето тяло. Силуетите – източени подобно фигури на Ел Греко. Главите им бяха обърнати към слънцето, от рамената се издигаха ръцете-клони. Вятърът развяваше разкошните високи прически, по чиито краища звънтяха стъкловидни топки – плодовете.

Когато за пръв път се срещнахме с чудноватите дървета, след преодоляното вцепенение побързахме да надникнем в лицата им. С какво вълнение разглеждахме тези родни черти на стотици парсеци от Земята! Зърнахме детските личица на фиданки, зрелите лица на развити екземпляри, сбръчканите погрознели ликове на ветерани. Изучаваха ни грамадни човешки очи, зелени, влажни, уравновесени. Запитахме водачите дали дървесата могат да говорят. Не доловихме тяхната насмешка външно, обаче те отвърнаха с въпроса: „А нима вашите говорят?“. Живо си нарисувахме във въображението как триони режат адамови и евини крака, плисва болка и налива очите; как от тъй близката нам плът се правят къщи, мебели, хартия; как плътта от плътта ни и кръвта от кръвта ни се поднася по трапези, консервира се като в анатомичен музей и „плодови“ сокове се подават със сламка от човешка костичка! Домакините – същите тия създания, с които на Земята постъпвахме аналогично – се учудваха защо дълго време не ги търсим и защо се пренесохме да живеем в хиперлета си.

В резервата шумяха храсти – снопове от ръце; стелеше се тревист килим – фини гъвкави пръсти. Попитахме какво става в гората наесен. „Наесен ли? – трепна божурът. – Наесен косите окапват, клоните се прибират до тялото и дърветата заприличват на снежни статуи.“ „Впрочем – пропя птицата – този пейзаж би трябвало да го знаете. Вие имате толкова общо с нашите дървета, че…“ Тя не довърши, това бе най-ясният израз на контраста между двете цивилизации. Инак чуждопланетците се държаха с нас като със себеподобни, сякаш не забелязваха крещящите противоречия, което ни задължаваше на сходен жест.

Не бяхме ли се озовали в приказен свят, където всичко е очовечено? Където слънцето и мъглите са влели чувствен разум на всяка молекула? И не изграждахме ли съответна представа у левсианците – растения и зверове, които виждат хора, надарени с техните способности?…

По-нататък отидохме до едно езеро. То имаше цвета на бистра кръв. Небето се отразяваше, придавайки му люлякова отсянка. Знаехме, че рибите, молюските, водната флора са разумни пълноправни членове на левсианското общество, докато човекообразните твари вътре се използват, както ние използваме рибата и водораслите. Даже бяхме ходили на риболов. Мрежите измъкваха обтекаеми човешки телца с лица в костени капаци. Отдалеч те наподобяваха персонаж от картините на Бош. Излишно беше да питаме дали дървесата и животните на Левса обладават разсъдък, дали управляват емоции. Положително щеше да ни се отговори с контравъпрос. И всички тия наши братя по природа, но не и по предназначение сега, биваха сечени, готвени, оползотворявани по милиони начини, мисълта за които ни хвърляше в ужас. Кожените дрехи, котлетите, ягодовият конфитюр, натюрмортите с цветя и дивеч, няколкото дървени скулптури в кораба ни също натрупваха много въпросителни пред домакините. Ние избягвахме посещенията им.

В леса тичаха троглодити, пълзяха, скимтяха, ревяха. Дали у тях не кълнеше зърното на бъдеща цивилизация? Птицата реши да ни позабавлява, мярна сянка над езерото и я свали. Оказа се, че това е хвъркато същество, което напомняше копие на херувимче от древни икони. Водачите ни обясниха, че то се смята за едно от най-редките и вкусни пернати на планетата.

Божурът пъхна окървавеното херувимче в кулинарния отсек на амфибията. Скоро оттам излязоха димящи блюда, подправени със зеленчуци. Ярките им топчета страхотно приличаха на разноцветни човешки очи! Отклонихме поканата: блюдата се скриха с достойнство, за да бъдат после изядени под съпровода на същите мисли, с каквито ние щяхме да унищожаваме пастета от глухар.

Машината прелетя над дърветата, те ни изпратиха с дълги погледи. Някъде със съвсем човешки глас се обаждаше тайнствен горски обитател, подсилвайки тежката тишина. Мълчахме, още виждахме как разкъсаното херувимче бие с крилца, и ни полазваха тръпки.

Отпред лъсна безбрежната червеникава шир на океана. Въздухът слабо замириса на сол и йод; затова пък в него твърде осезателно се вплете дъх на левсиански петрол.

Снишихме се над близката горичка. Дърветата ù не бяха снажни и горди като в резервата. С умело замаскирана неохота нашите придружители се съгласиха да разгледаме местността, и апаратът изви нисък кръг. Под клепачите на някои дървета се усещаше, че нямат очни ябълки – бяха тънки, смъртнобледни, покрити със струпеи. Открихме индивиди, изгнили до раменете, до пояса или останали върху един крив крак. Други – както ни съобщиха с половин уста – са се родили изроди. Какви ли чудеса не срещнахме! Абрахиуси, акардиакуси, акормуси, акраниуси, амелуси – изчадия без ръце, без сърце, без труп, без череп, без нозе. Сякаш попаднахме в паноптикум на човешки уродства. Кошмарите нямаха свършек. Под великолепните очи на някой „дъб“ забелязвахме, че му липсва челюст. Огласяни от неоромантичния плисък на океана, усоите бяха пълни с аморфуси – изроди с безформени тела. Те подсещаха за късове тесто, от колената им стърчаха носове, разтеглена до безобразие паст тъмнееше на гърба. От време на време ни сепваше глух тътен: рухваше дърво, без да го е отсякла цивилизована сила.

Птицата и божурът се стараеха да охладят нашето желание за по-нататъшно пребиваване в този природен концлагер. Минахме край група девойки с къдрави сребърни коси. Чаровните създания щяха да бъдат щастливото изключение на гората, ако от врата до кръста не напомняха нещо средно между топка и спаднала възглавница. Нямаха ребра. Последната гледка, уловена тук, бяха две ръце на съседни дървета. Пръстите им се протягаха към нас – за поздрав, за прошка, за помощ ли? По-късно ги сънувахме често и се стряскахме в ледена пот. Едната бе с фантастично дълги тънички пръсти, подобни на паякови крачка. А другата: ненормално едра даже за местните пропорции, с подпухнала китка, с гигантски кокалчета – ръка на акромегалик, съставляваща близо половината от тялото на своя притежател.

Докато летяхме към пристанището на Воркон, си спомнихме за хилядите примери на упадък, видени при предишните ни посещения. Растенията, зверовете, птиците не се раждаха само сакати, те придобиваха в шеметни мащаби най-различни болести. Язви, по-жестоки от харпии; абсцеси и стави, стигнали до размера на главата; тиф, подагра, хемофилия със смъртоносен дебит; тумори, припадъци, от които няма ставане, имунен недостиг. Организми, сгазени от безпощадни гъбички; нефрити, болезнени като ръждив скалпел; отлепване на ретината, загуба на някои или всички сетива, липса на частична или пълна координация на движенията; анизотропност, изчезване на половите белези и влечения. Всичко! Всичко, против което земната медицина се бори от възникването до апогея си.

А атмосферата, а водите, подпочвени и надпочвени, а земята също се израждаха. И левсианците, понеже нямаше къде да избягат от природата, започваха да страдат от същите мъки. Фармацевтичните фабрики отравяха водните басейни, машиностроителните комбинати тъпчеха въздуха, селското стопанство омаломощаваше с приумиците си цели континенти, екологията трупаше трудове, светът кипеше сякаш в котел на вещица, пръскайки гибелни пари. Ще речеш, че наблюдавахме флората и фауната не на една, ами на десетки планети – такава потресаваща разноликост! Под куполите на оранжериите никнеха кочаните на човешки сърца, аспержите на човешки уши, десертните сортове на човешки устни, ала болшинството бяха разядени, едва налучкващи своето някогашно предназначение. В скотобойните докарваха троглодити; през раните им прозираха пъстри вътрешности, лъхайки смрад и цедейки сукървица. От чешмите шуртеше чудесна течност, богата и на живак, и на олово, и на арсен. Кислородни пилюли и питейна вода се доставяха от другия край на Левса, но скоро оттам щяха да отказват трескавите поръчки…

Ето и пристанището.

Зад него димяха ворконските заводи, издигнати по-близо до мястото за транспорт. Установихме, че девственият ален цвят е илюзия; океанът беше лъскав, пепелносин, покрит с ципа от петрол, която даваше сочни цветови ефекти. Та нали половината от корабния товар на домакините е петролен, как да не капнеш малко? Гола камениста земя, никаква растителност, ако изключим двете джуджета-дръвчета, плачещи под скафандри. Из въздуха се носеше скриптеж на кранове, свирки бучаха, ревяха сирени, прибоят въобще не се чуваше. Наоколо освен на петрол ухаеше на перилни препарати, на отточни тръби, на гнили водорасли, на самоубийство. Разгледахме ландшафта и като не намерихме какво да похвалим, вдигнахме глави: „Ах, колко синьо е небето тук!“. „Моля ви – пошепна божурът – не споменавайте повече за сините багри, птицата и змията имат слепота към тях…“

Впрочем небето бе сиво като през земна зима, ниско, задъхано, самото то сляпо за синьото.

И ние литнахме към Воркон. Пристанищните шумове и изпарения ни догониха, преляха се умело в градската среда – вече хвърчахме над левсианския мегаполис.

Под нас се нижеха дългобойни комини, бълващи неуморно дим и сажди; грандиозни струпвания на внушителни жилищни кули, чиито милиарди прозорци приличаха на пчелни килийки; магистрали, кръстосани на замайващи нива и под сюрреалистични ъгли, магистрали, залени от автомобилни цунамита. Воркон дишаше пресекливо, кашляше, храчеше, повръщаше, гърчеше се от стомашни колики, всяка минута инфаркти разтърсваха комплексното му сърце, схващаха се членовете му, стремително се качваха непоправимите индекси на диоптрите, на слуховата непълноценност, на цялата сетивна мрежа. Индустрията, транспортът, комуникационните звена потискаха, изместваха левсианеца, заличаваха го от собствената му планета… Амфибията се сниши. Чувстваше се как в каналите клокочат мътни токсични потоци, как белите дробове на града се свиват като риба на сухо, как почвата се обезсмисля под тонажа на железобетонните и пластмасовите голиати. И ние печално се взирахме във всичко това, което се явяваше кажи-речи повторение на земната картина зад хипербариерата.

С ловка маневра машината ни се включи в руслото на кипяща магистрала. Левсианските автомобили бяха много по-разнообразни от нашите. Наистина не може една и съща кола да обслужва костенурка и слънчоглед, слон и глухарче. Над асфалтовите ленти планираше калейдоскоп от аеролети. На кръстовищата имаше регулировчици-октоподи в антигравитационни хидрокабини. Главоногите оперираха чевръсто с пипалата си; от време на време пускаха мастилена завеса, за да си починат. Аварийни екипи отнасяха катастрофиралите апарати с водачите им. Шумът беше невъобразим; при други посещения бяхме узнали, че мнозинството граждани се оплакват от сензорни недъзи: прилепите оглушаваха, кучетата се прощаваха с изящния нюх, орлите ослепяваха. И макар домакините да общуваха чрез телепатия, трябваше вече да внушават не нормални гласове, а викове, крясъци, вопли; дори класическият любовен шепот изчезваше.

Излязохме на един от най-важните и красиви булеварди.

Той бе сравнително тесен – девет автоплатна, три за пешеходци. Някога го пресичала бързоструйна рекичка, окована в корито от елегантен виненочервен камък. Полека-лека тя престанала да отразява небето, плъзнала мудна, превърнала се в каша. Тогава я покрили с плочи, та да сторят място на още две платна, и продължили метрото. Станциите в тоя участък, кой знае защо, ги нарекли „Ароматни“.

Като гипсови релси по булеварда се простираха ивици земя с трева и дървета. Според божура – почти всички дървета в централен Воркон.

Ала сега не свистяха автомобили, не гърмяха камиони, не пърпореха летателни мотори. В почтителна близост до ивиците се трупаше огромна тълпа левсианци. Щяхме да присъстваме на рядко зрелище.

Какво само смешение! Сън! Карнавал! Сякаш рогът на Природата се беше пропукал точно над описвания булевард. Тук бяха и най-малките, и най-големите твари и растения – достойни граждани на мегаполиса. Стада рижи вълци, бухали с черни очила, антилопи-албиноси, бръснати лъвове и глигани; жирафи, чиито шии приличаха на пищни лехи, защото върху тях се бяха настанили хиляди любопитни цветя; таралежи с окапали бодли, аскетични леопарди, жребци без глас, всякакви породи кучета, щрауси с изкуствени крака, кълбета змии. Имаше, разбира се, и обикновени дървета, застанали самотни или на групи. По клоните им висяха намръщени лемури, преобличаха се хамелеони, гнездяха птици, пъплеха гъсеници. Хоботите на слоновете образуваха дебели куки; отгоре им сивееха снопчета билки, мъхове, склерозирали лишеи. Левитираха, блестяха, смътно ухаеха плодове и зеленчуци. Хвърчаха риби, молюски, земноводни, обкръжени със специалните си течни кортежи.

Внезапно ни заля буйна телепатична вълна на изумление, хищен страх и надежда. От долния край на булеварда се зададоха няколко масивни булдозера. Те се приближаваха бавно, а ние съзерцавахме ивиците. Там мъждукаше бледа тревица, хаотично се мяркаше плешива пръст с баграта на нашата плът, от нея се възправяха познатите структури на дървета. Видяхме шепа девойки, четирима-петима мъже, малко деца, малко юноши. Бяха предимно от европеидната раса, но личаха единици от негроидната и монголоидната, колоритни смески. Дървесата източваха спокойно своите тела, протегнали глави към слънцето. Едно дърво бе седнало. Водачите ни обясниха, че някога то било право, ала неизвестно защо почнало да прикляка и градските органи по „озеленяването“ му подложили мраморен постамент. Вгледахме се по-внимателно: дървото заемаше позата на Роденовия мислител! И твърде напомняше на него – същите напращели от сила форми, монолитна глава. Разяждано от болест, тялото му като че беше излято от зеленясал бронз, всред който светеха тъмни зелени очи, непривично големи и печални. Казаха ни, че той размишлява така отпреди стотина години, когато пред прадядовците на днешните автомобили е тичал левсианец с тромба.

Булдозерите се управляваха от носорози. Първият булдозер спря до тънкокрако момиченце. Другите машини продължиха и се заковаха всяка пред някаква жертва. Изведнъж стана толкоз тихо, че се чуваше даже гукането на гълъби и шумоленето на лози. После първият булдозер проточи стоманени щипища. Започваше изкореняването на дърветата по булеварда. Напоследък в района се случили много катастрофи, загинали видни личности и строителният компютър на Воркон изплюл заповедта.

Щипките обхванаха момиченцето за талията, потеглиха. Върху златистите му крака потече кръв, ръцете се отпуснаха безсилно, от очите му закапаха сълзи. Носорогът натисна педала и почвата трепна, освободи стъпалата на плячката.

Не само във Воркон, но навсякъде из Левса растяха дървета, осъдени да не вкусят от мъдрата старост. Човек все очаква тези момченца и девойчета да скочат, да се затичат с радостни викове. Чудесно би било в далечния космос да общуваме с дръвчета, които едва се различават от нашите деца!… Булдозерите обаче си гледаха работата.

Изкорененото момиче нямаше никога вече да посреща изгрева, който обещаваше да го превърне в зряла жена; нито да отваря жадни устни под дъжда, разсипващ се на дъгоцветен прашец о зъбите му. Още неразцъфнал, неговият живот гаснеше. Ние си стискахме ръцете, ужас встькляваше погледите ни. От въздуха се спусна транспортна платформа и натовари дръвчето. Тълпата се задъхваше, жужеше, блееше, ридаеше, смееше се истерично.

Едно дърво – истински швед гигант с пшеничен перчем, се пречупи в кръста, от основите на бедрата му швирнаха фонтани кръв. На друг екземпляр се откъсна главата и с пукот се разби в асфалта. Над сиво-розовата паница на черепа веднага закръжиха птици, цветя, мушици, любопитни и потресени граждани. Усмихната девойка-липа се прикриваше с дълги златни коси. Сякаш сам Ботичели я бе рисувал и четката му съживи у нас мъчителни спомени. Липата се накърши като захарна пръчка и транспортьорите с доста труд събраха нежните ù ръце, антилоповите крака, косите, усмивката, янтарните ù очи. Вярвахме, че заедно с дървесата загиват искрящи светове, човешки и вълшебни, или най-малкото онова, което те могат да подарят на левсианството.

Чрез телепатемите на тук присъстващите в много краища на планетата научаваха за събитието. Узнаваха за него къртиците в подземията си, мидите в черупките, птичите колонии по скалите, делфините в лазурните си дворци. В същото време заводите изригваха дим, петролът прегръщаше коварно океаните, шумът лазеше във всички пролуки, резерватите рушаха своя генетичен фонд, жилищните кули се извисяваха надменни в мащабите си, автомобилите дишаха канцерогенно. Паралелно се строяха пречиствателни станции, планираха се възстановени зони и облекчени градски системи, без умора се съставяха проекти за опазване на Левса.

Както ни съобщи божурът, жизнеспособните дървета от булеварда ще бъдат пренесени в резерват, ала такива се брояха на пръсти, макар че посредством балсамиращи инжекции повечето да имаха запазен вид. А и колко ли живота щяха да оцелеят по дългия път?

Всичко се беше размесило: лапи, перки, листа, крила, люспи, корени. По главите на вълците сияеха лимони, в човките на врани стърчаха китки пелин, видра плуваше между клоните на явор, лисици се изправяха до камари смокини, нацепени от притеснение или зрелост. Някои мълчаха покъртени, други плачеха, кокошки с цигари приказваха за розовите си килими; зайци си определяха интимни срещи, мечки-колекционери питаха за значки и библиомани-плъхове търсеха обмяна; журналисти запечатваха в броени редове сцената, а пък стереовизията документираше. Каква неистовост, равнодушие, уплаха, надежди, лумнал гняв и тихи идиотски усмивки кипяха на ворконския булевард!

Най-сетне останаха неизкоренени само една девойка и дървото-мислител.

Булдозерите вече се оттегляха с израз на преяли животни; ръмжаха и клатеха тъпите си муцуни последните два. Единият хвана момичето, свлече парцали кожа от тялото, разтрепераха се аеродинамичните форми, склопиха се очите, падна топлата черна прическа. Зениците, в които слънцето разгаряше желания, арфата на слуха, мозъкът, способен на хиляди пътища, цветната чашка на лоното, сърцето, жадно за удари и ласки – целият този дар напускаше Левса, галактиката, нас. Булдозерът дръпна краката-корени, трупът легна върху транспортната платформа. Щяха ли да го съживят в резервата? И дали от прелестното създание нямаше да поникне отвратителна старица?

Роденовата статуя продължаваше да тъне в размишления. Пипалата на булдозера оплетоха колената и подпряната ù дясна ръка. Чуваше се механизмите да вият от напрежение, но не успяваха да се справят с бронзовото изваяние на дървото. Известно време те стенаха, докато пристигнаха още два, още три, още пет, всичките булдозери, участвали в операцията, и чак тогава смогнаха. Мислителят не се раздели с позата си, не угаснаха очите му: те сякаш говореха, че той ще прихване навред, където го повика съдбата.

Множеството се разотиваше вяло, потекоха коли, артерията на булеварда затуптя. Останаха ивиците смазана трева, тук-там, подобно трески след посичане на дърво, светлееха кости, парчета кожа, искри от човешки погледи, кичури коса, съсирени сълзи.

Ние се качихме в амфибията – долу и назад се стопиха кулите на Воркон, дърветата-скелети, облаци мътилка – и отлетяхме да си починем в хиперлета.

… Ето как прекарахме една от сутрините си на Левса. Щом се приготвихме за обратен път, левсианците тържествено ни изпратиха, като ни подариха покрай другото куп букети малки и големи пурпурни сърца, откъснати от земята с цвета и болката на нашата плът. Из безмълвния полет усещахме пълните със зелен зов очи на левсианските гори.

Върнахме се на добрата стара Земя и ако преди отлитането между нас имаше трима еколози, след това почти всички станахме еколози, защото вече бяхме положили с посещението си на Левса най-тежкия изпит. Отсега нататък бъдещите естественици щяха на нея да карат своя стаж. Донесената информация се разлисти в широк план за сътрудничество между двете планети. И решенията му излъчваха съвсем конкретен смисъл, до който щяха да стигнат и левсианците, когато посетят Земята и видят братята си в нашите градини, сестрите си в нашите лесове, бащите си в многострадалните ни океани.



Редактира: Любомир Николов


Публикации:

1. Антология „Модели-2“ – ГМД „Лиляна Димитрова“, 1981 г.

2. Антология „Чудни хоризонти“ – „Аргус“, 2000 г.

3. Сборник „В епохата на Унимо“ –„Аргус“, 2002 г.

4. Списание „Съвременник“ – бр. 1/2004, 2004 г.

Сиянието на реката Атанас П. Славов и Георги Арнаудов

На Пламен Аврамов –

художника, мислителя, непоколебимия

Ден Сир се усети много странно, когато за пръв път стъпи върху тези тъмночервени плочи. Струваше му се, че под ходилата му диша живо тяло. Наистина, плочите бяха твърди и грапави, но от тях лъчеше топлина – не от слънцето, а друга. Тя като че беше присъща на червения камък, както му принадлежеше и целият този безмълвен, проснат между дърветата път.

– Що за чудесия? – промърмори Ден Сир и приседна да разгледа плочата. В главата му неканена се появи убедеността, че всичко това е страшно, страшно старо…

Преди повече от трийсет столетия непонятният народ на деинорите бе строил този път, за да отпътува неизвестно къде, неизвестно кога, почти без следи и присъда на времето. И добре, че го имаше това „почти“ – то доведе тук Ден Сир.

Казваха му, че странни сенки прелитат понякога пътя, като че ли човек пробягва, но няма такъв. Като че ли деинори оживяват, бродят по Пътя и се връщат в Неизвестното спокойствие.

– Глупости, оживявали древните! – мърмореше Ден Сир. – Въпреки че май наистина… не, това са летанци… летанци са туй! Сигурно сенките им са прелитали през пътя, а докато си дигнеш главата…

Трийсет столетия този път не е тъпкан от човешки нозе, ако не се смятат любопитните. Но любопитният не е от тези, които ще посмеят да стигнат до края. В това Ден Сир беше уверен.

Той щеше да посмее. С леко накуцване, все по-нагоре по тъмночервената просека, а пред него тича само неговата, човешка сянка. Наклонът е лек. Няма умора в прекосеното му от белези тяло. Пътят изчезва назад. Завой след завой потъва в гъсталака на ниските виолетови дървета. Над пропастите висят все същите тъмночервени плочи, окачени на живи въжета от усукани лиани. Висящите мостове са стари, но здравината им е все същата, магия е направила лианите безсмъртни, дала им е силата да надживеят вековете.

Опааа!

Светкавична сянка драсна по плочите и Ден Сир метна поглед нагоре колкото да види опашката на летанеца. Срамна тръпка пробяга по гърба му. Всичко наоколо беше някак си не като наистина. Като че ли случаен пътник бе сънувал тук и беше оставил съня си, така че минувачът да попадне в лепкавите му мрежи. Отиваш към неизвестно никъде, наоколо си усещаш никого, само сянка притичва и като че ли тя е истинската…

Изпращаха го с неодобрителни погледи, но никой не го спря. Може би защото това място не бе нито свещено, нито неприкосновено, просто беше прието да се правят, че не съществува. А може би просто се страхуваха от Ден Сир – легендата за деянията му бе стигнала и до тези места. Никой не би могъл да забрави за Деерлинския бунт, но кой би приел легендарния победител като прост ловец в своите гори? Нито се бори за власт, нито трупа богатства – див, нелеп човек. Пееха се песни как с един удар обезглави Норчар Страшни, Норчар Мъртви, но не дойде ли веднага на трона хилавото му синче?

„Всичко помнят хората – мислеше ловецът. – Всичко… Забравя ли се нещо като Деерлинския бунт? Аз за тях вече не съм човек, а… Сам даже не знам какво – бог или демон?“

Тъжни мисли… Рухна времето, когато се гордееше със славата си – започна да забелязва, че тя плаши хората. Смутител на спокойствието, предизвиква божия гняв… Много по-късно научи, че самият Норчар се е погрижил за тази слава, разпръснал я е далеч зад границите на деерлинските земи, там, където свършва царствената му власт и започва безсилието да залови живия Ден Сир.

„Хитра подлост, подла хитрост… Добре го измисли, о, Норчар Мъртви. Не с оръжие ме довърши, а със слава! Аз те прострях с един удар, а ти разтегли отмъщението си за дълги години. Само месец след бунта те достигна моето оръжие, място на трона за синчето ти освободих, но славата, черната слава, която съчини за мен, не ме оставя вече години…“

Ето, той е тук, на пътя на деинорите, а кой е с него? Само сянката му – накуцваща като стопанина си. Разбира се, не може да се каже, че никой не те разбра. Приятно беше да разговаряш с мъдреците от Небесния лес, нали? Но кой мъдрец ще се съгласи да напусне обителта на своята мъдрост? Да бяха тук Зурон, Хок-Хок, Круд Ветрояд… няма ги отдавна, отпътуваха в своето Неизвестно спокойствие приятелите. Шест години изтекоха като сълзи от онзи страшен миг, когато Деерлинският бунт се задави в собствената си кръв. А Ден Сир не преставаше да се проклина, че допусна тази отчаяна, предварително обречена битка, че прие да бъде предводител на тези безупречни мъже, че лежа, макар и оглушен от ядро на катапулта, онези страшни седем часа, докато приятелите му – островче от разбягалата се селяшка армия, са го отбранявали в плътен кръг… докато потънат в Неизвестното спокойствие… Ден Сир смяташе света за безбожен – но винаги при спомена за тях искаше да вярва, че не са изчезнали съвсем.

Понякога съжаляваше, че оживя. А бягаше тогава, въпреки че на човек не беше подобен. И носеше тялото си, макар превърнато в една-единствена рана. И сам допълзя до Небесния лес, докато се заемат с него местните мъдреци. Да му излекуват раните, наместят ставите, сраснат костите – е, наистина, десният му крак така и зарасна накриво… Там за пръв път видя тунелите на деинорите, издълбани в скалите. На пръв поглед – полза никаква, но влезеш ли до средата – изведнъж всичко видимо в отсрещния отвор се приближава с необикновена отчетливост. Явни стават лицата на хора, намиращи се на много дни път оттук, виден е даже невъобразимо далечният Деерлин.

Като че ли добре се живееше в Небесния лес. Защо трябваше да го напуска? И години да броди от страна на страна и да плаши всички със своята слава?

Той крачеше, навел глава, потопен в тягостни спомени. Но усети, че нещо наоколо се е изменило, като че ли пространството е вече по-широко, въздухът – някак напрегнат, зареден с невидима сила. Ден Сир вдигна глава, спъна се на равното и застина. Беше стигнал.

Пътят свършваше с кръгла площадка, увенчана от нещо, което напомняше каменните беседки от крайбрежието на Малкия юг. Само размерите… Осем колони с дълбок черен цвят, съединени горе в такъв черен пръстен, се възвисяваха на височина над десет човешки ръста. Стояха на ниска, широка, кръгла основа. Ето как изглеждало мястото, наречено от деинорите:

ТАЛИЕШОМ СИБООНАЙ ФИМОЯЗОЛО’КАЙ

В храма Силтам под йероглифите на това название беше изсечен и техният превод на деерлински: „Река, съединяваща времената на всички светове“. Ден Сир се изкачи по трите стъпала до „беседката“. Подножието бе пресечено от дъгообразна ивица йероглифи. Ловецът позна някои от тях, но откъснати от целостта на древния текст, те звучаха самотно и безсмислено. Вече три хилядолетия тези знаци съобщаваха неизвестно какво неизвестно кому. Странна мисъл се мярна в главата на Ден Сир. Не приличат ли тези знаци на него самия, също така загубил живия си смисъл в невъзвратимото минало? Той въздъхна, седна и плъзна пръсти по гладката вдлъбнатина на единия от йероглифите. Изглеждаше, че те не са изсечени, а изгорени в странното черно вещество, нито камък, нито метал. Едва сега той забеляза, че никъде, нито в подножието, нито по самата площадка, няма и следа от прах. Като че ли някой поддържа тази чистота…

Много неща са умеели деинорите.

Отпусна се върху черното стъпало, облегна се на колоната и така, в пълна неподвижност, седя дълго, сякаш искаше да попие от величественото могъщество на това място. Едва когато сянката на колоната се докосна до лицето му, нещо го върна към реалността и там нямаше и следа от бившия предводител на Деерлинския бунт, имаше просто Ден Сир. Гладен беше, а това, което очакваше, трябваше да се случи далеч през нощта, в онзи пиян зенит на второто светило, когато спътникът Зун ще догони своята луна Себенера и небесният замък ще бъде тесен за тяхната любов…

Ден Сир скочи и привично се гмурна в тъмнеещата гора – така родна и позната. Цялото му детство беше свързано с гората. Градовете, които безпощадно мачкаха зрелостта му, на младини изглеждаха чужди и далечни като звездното небе. Не, дори небето с неговия вечен кръговрат изглеждаше по-близко и понятно. То в тъмни нощи посочваше верния път, назначаваше подходящото за лов време, подсказваше кога студът ще подгони племето към топлите землянки и сушеното месо…

– Ден Сир, уморен Ден Сир – хрипливо запя той, докато се промъкваше през гъстите храсти. – Смешно уморен Ден Сир… Къде полетя, Ден Сир, къде ще кацнеш? Уморен, стар Ден Сир…

Къде, къде!… Колкото може по-далече от родните места, по-близо до градовете, към това, което – веднъж прекрачил в зрелостта – ще назовеш своя мечта. И няма да разбереш, отначало, какъв е нейният смисъл. Думите няма да стигат за нея, но винаги ще изглежда достатъчно близко, за да те накара да се промъкваш през храстите на хитрите житейски премъдрости, натрупани от родното племе, през злобното властолюбие на градските управници, през фанатичната самовглъбеност на учените мъже. В онова време, когато Ден Сир бе вожд на племе, избяга и неговата жена. А след нея и цялото племе, не можеше то да разбере накъде го води Ден Сир. Знаеха, че вождът е най-силен – не можеш го победи в ритуален двубой. Не знаеха само, че той търпи поражения винаги при опит да се пребори със своята мечта. И продължаваше да ù се подчинява. Тъй веднъж през нощта, докато Ден Сир спеше, си отидоха всички – с жените, децата и палатките, без нито един разбуждащ звук. Оставиха му само един нож, огниво и чифт топли кожи. И разбира се, свещената тояга на вожда. От нея ловецът си направи нова дръжка за ножа. А след това – град подир град. Ту ратай, ту наемен слуга. Бараки, землянки, а най-често – открито небе, още по-близко и родно сред безликото градско многолюдие, където никой не познава никого. Ето тогава ловецът изпита първия си истински страх – че загубва своето лице. После ненадейно му провървя – наеха го слуга в голямата деерлинска библиотека. (Наистина смешно – та той тогава не познаваше буквите. В замяна на това паметта никога не му изневеряваше, винаги знаеше къде какво има по рафтовете.)

Суетният градски свят оставаше зад дебелите стени на библиотеката; вътре се таеше вечността. Там за пръв път се почувства сигурен. Длъжността му го събираше с духовния елит на града. Неговият страстен и непредубеден ум бързо привлече вниманието на учените мъже. Започнаха по малко да го обучават на грамотност, след това на науки. Някои го харесваха, някои просто от любопитство: „… виж ти, маймуна, не само говори, ами и разбира!“. Някой пък си правеше хитри сметки, да вземе след това този съобразителен юначага за секретар и телохранител едновременно.

– Учеха, учеха… – усмихна се Ден Сир. – И ме прогонваха. Бояха се, както се страхуват от маймуна, която все напира да погледне на света по своему, а освен това – да го преправя иска!

Изгонваха го. Той се връщаше в библиотеката, в тясната стаичка, опушена от лоени свещи, където мебели бяха все същите две кожи и вазите за ръкописни свитъци. Вечността оживяваше като бавна и величествена река и кой знае колко години биха протекли така незабелязано. По малко Ден Сир започна да си намира приятели. Имаше с кого да сподели смътната си мечта, с кого да търси думите, годни да я отразят, мечтата оживяваше, ставаше зрима, сродяваше го с тези хора. Сред тях бяха историографът Зурон, художникът Хок-Хок; неразделен с него беше музикантът Крудем, Круд Ветрояда, както го кръсти Ден Сир (беше толкова слаб, като че ли с вятър се хранеше). Имаше и други, но тези тримата станаха най-добрите, истински приятели на Ден Сир. Понякога се чудеха – как така, нищо един за друг да не знаем, а ето, яви се някъде отвън дивак ловец – такъв на улицата не би го погледнал даже, и изведнъж като невидим възел ги сля в истинска дружба. Още повече се чудеше Ден Сир – с какво успя да привлече тези образовани, непостижимо умни и светли хора, нима те също бяха недоволни от мизерността на света, та нали никой от тях не познаваше лишенията?

Та именно от Зурон той за първи път узна за деинорите. Самия Зурон тези древни текстове, дори не текстове, а подобни на мътно стъкло преразкази, някак си не го интересуваха. Но за Ден Сир това, което едва си пробиваше път през завесата на иносказанията, преобръщаше всички представи за света и човека. И той започна да се рови, да изтръгва най-малките намеци, да се опитва да освети онова, което преди три хиляди години е потънало неизвестно къде, даже не в мрака, просто неизвестно къде…

И за неопитното око беше видно колко се боят преразказвачите от удивителната, плашеща и привличаща истина, която се прокрадва в легендите за деинорите. А в тези смътни текстове Ден Сир усети родство със същата онази мечта, която го тревожеше и заставяше да живее. И още, тези сказания раждаха в него непонятно усещане за преодоляно време – време, не минало, а идващо.

Кой знае колко години биха минали незабелязано… Но през прашната вечност на библиотечните стени се промъкваше друго време – живо и трескаво. Все по-тревожно ставаше спокойствието на деерлинските земи, пропукваше се то като бент от прогнили дъски. Нещо притискаше този бент, напираше към широкия свят и ето – рухна стената и начело на огромната, въоръжена с каквото попадне и набързо обучена армия се носи той. Ден Сир…

Плъзна пръсти по белега върху скулата си, след това по другия – през слепоочието, и по мястото на лявата вежда.

„Не лице, а календар, забравиш ли за нещо – белезите помнят! Този – от първия бой, този – от последния, а третия сам Норчар ми го подари – там, в подземията на белия дворец. И се шегуваше: „Това е за тебе, Ден Сир, знак на справедливостта“. Мъдър беше ти, Норчар, но дълбините на своята мъдрост не подозираше…

Ден Сир разчисти сметките си с деерлинския феодал и за тези белези, и за приятелите, и за своята мечта. Разчистени сметки… А стана ли от това по-чист?

Ловецът се изправи и загаси огъня. Усмихна се – в тези спомени премина и днешният лов. Прекрачи през пепелния, още топъл кръг и се запъти назад към ТАЛИЕШОМ СИБООНАЙ ФИМОЯЗОЛО’КАЙ. Слънцето, тихо слязло на хоризонта, провираше последните си лъчи в полупрозрачните върхове на дърветата. Жалко, няма го тук Хок-Хок, той би нарисувал всичко това и то би оживяло под неговите разноцветни креди. Ако не беше тръгнал старият Хок-Хок след младия, не много умен Ден Сир, ако не бе сменил любимата четка с меч…

– Ааа, не! – изруга се Ден Сир. – Стига спомени. Не се живее с живота на мъртвите!

Близко бяха червеният път на деинорите и непонятното черно съоръжение. Издаваше ги същото онова напрежение на въздуха. И още нещо. Ловецът спря и предпазливо надникна между клоните. Не го беше излъгало предчувствието – там имаше някого.

Чужд.

Той седеше, облегнат на колоната, също както Ден Сир преди два часа. Гледаше в далечината, без да вижда нищо, отнесен и непонятно спокоен, не излъчваше опасност, а друго – загадка, дълбочина, тайна. Когато Ден Сир излезе на открито, оня веднага го забеляза, но не промени позата си, само извърна глава и внимателно се вгледа. Едва когато Ден Сир се спря на три крачки от него, непознатият стана.

Известно време те стояха и мълчаливо се гледаха. Невъзможно беше да се определи към кой народ принадлежи този човек – не млад и не стар, красиви черти, тъмнозелени очи върху неподвижното лице – откъде е той? На какъв език да се обърне към него? Или да чака той да заговори пръв? Но ако се съди по всичко, непознатият нямаше намерение да прекъсва мълчанието.

Накрая Ден Сир се спря върху наречието от Малкия юг, известно на всички търговци от континента. Раздразнението в него нарасна до такава степен, че вместо приветствие той рязко подхвърли:

– Как мислиш, още дълго ли ще стоим така?

Непознатият леко се усмихна и отвърна на същото наречие, като произнасяше думите с неестествена правилност:

– За теб не знам. Аз мога и още.

Ден Сир се застави да се усмихне, седна на края на стъпалото и кимна към мястото до себе си. Непознатият последва поканата. Отново се възцари мълчание. Спокойно, но настойчиво, Ден Сир попита:

– Отдалече ли си?

– Да.

Тонът на този кратък отговор ясно показваше нежелание за разговор, но ловецът не се предаде.

– Ти навярно си търговец, щом говориш на този език?

Непознатият внимателно се вгледа в лицето му и изведнъж нещо се измени. Очите му станаха топли, а в гласа му, когато заговори, се появи благожелателност към събеседника. Ден Сир реши, че са го познали. А той никога не беше виждал този човек…

– Аз говоря на всички езици – каза непознатият.

– Завиждам ти. – Ден Сир го погледна с ирония. – Как ти се отдава?

– Какво представлява всеки език? Произнесени на глас знаци, а знаците винаги са ми били подвластни, Ден Сир.

– Какво? Ти ме знаеш?!

– Познах те.

– Не съм те виждал – вдигна вежда Ден Сир.

– Но моите скулптури навярно си виждал.

Скулптури! Скулптури – знаци! Ден Сир усети, че не му стига въздухът.

– Значи ти…

Мъжът кимна и с неуловима бързина обрисува във въздуха символ – изящен, точен, с линии, стремително изчезващи навътре, нагоре, надалеч!… Под всички изваяния на Егранах беше изсечен този знак.

Скулпторът Егранах!

Ден Сир усети прилив на огън и студ. Притисна гръб до колоната, нейната твърдост и прохлада успокояваха. От вълнение гласът му изцеди нещо като хрипкав шепот:

– Ето… това се казва неочаквана среща! Аз винаги, много силно съм искал да се срещна с теб, Егранах. Докато загубих надежда… Какъв вятър те е довял тук?

– Попътен – усмихна се скулпторът. Усмивката му беше като мълния по каменносиво небе.

– Така… значи и ти си се стремял към това място? И знаеш какво трябва да се случи тук и сега?

Егранах кимна.

– Какво е то?! – ловецът чак се надигна от вълнение. Скулпторът с любопитство го погледна.

– А нима ти не знаеш?

– Точно, не.

– Тогава ще ми се наложи да обяснявам дълго… За деинорите въобще чувал ли си?

– И още как. Изчел съм всичко, което има в деерлинската библиотека. Малко е това, знам, и то все преразкази… Та нали е тъмен езикът на деинорите, не можеш го прочете. А, още… в Небесния лес ми показаха тунелите…

– Да, виждал съм ги. И това ли е?

– Това е. Е, разбира се, бях и в храма Силтам, където тези глупаци от северната секта се молят на деинорите като на богове.

– Е, да. – Егранах отново се усмихна. – Глупост не им липсва. От тях ли узна за това място? И сигурно никой не ти обясни нещо точно?

– Те просто не знаят. А ти сигурно си узнал, откъде?

– Да си чувал за Кристалната книга?

– Но тя не съществува!

Отново по лицето на Егранах прелетя неговата странна усмивка, предводителка на цяла гама от тънки и непонятни изражения.

– Съществува, Ден Сир. Аз я четох. Свърши ми работа умението да усещам всички знаци. Аз постигнах езика на деинорите…

Странни неща ставаха с Ден Сир. Отново дойде усещането за съновидение. Та само в съня се случва до желаното да стигаш лесно, всяка крачка – победа, всеки въпрос – отговор. Мечтаеше да срещнеш Егранах – и не просто го срещна, той дойде с отговорите на тайни, които те терзаят цял живот… Изглеждаше, че само една стъпка е останала до мечтата за другото, несъществуващото, прекрасното…

Ден Сир дълбоко въздъхна, погледна Егранах и виновно се усмихна: не го ли е обидил с мълчанието си? Но скулпторът сам мълчеше, потънал в свои мисли, които се мяркаха върху красивото му лице, както отблясъците на огън върху околните скали.

– Егранах!

– Да?

– Все пак, откъде ме познаваш?

– Видях, когато те водеха окован през Деерлин.

– Та това беше преди шест години! Как можа да ме познаеш, аз не приличах на човек. С копия ме заставяха да вървя и аз вървях, без нищо да виждам – кръв заливаше очите ми… Желаех само да ме оставят да легна и да умра. Двата ми крака бяха счупени… а прекосих целия град… Сам не зная как.

Той обхвана лицето си в длани, под пръстите му оживя старата болка на белезите. После спусна ръце и тръсна глава.

– Добре, стига за това. А по-нататък, Егранах, какво има в кристалната книга? Вярно ли е, че там са всички истини на деинорите?

Сякаш не чул въпроса, Егранах се надигна и впери поглед в преполовеното от хоризонта слънце. Залезът пламтеше, разбъркал безтегловни слоеве разноцветни сияния към зенита, където вече просветляваше дискът на Зун – първата луна, луната на мъжкото начало. Скулпторът се бе прислонил до колоната и стройният му, тъмен силует се впечатваше във фона на залезното небе като част от огромното черно съоръжение. Без да се обръща, той попита:

– Защо така силно си искал да се срещнеш с мен, Ден Сир?

Ловецът се смути. Бяха изчезнали някъде всички точни думи. Помълча, събра мислите си и заговори:

– Аз… исках да те опозная. Ние… когато бяха живи моите приятели и можех просто, без болка, да кажа „ние“ – много обичахме твоите скулптури, Егранах. Разбира се, няма човек, който да не ги обича, от селяните до господарите… Ти знаеш това. Но за нас те значеха много повече, Егранах, те бяха откровение, тези символи, които ни помагаха да се разберем един друг, ако не достигат думи или в думите не достигат истини…

Егранах го гледаше с любопитство.

– И какво намирахте в тях, Ден Сир?

– Движение! Това същото движение, което усещаме в себе си, но предадено с невиждана яснота, получи се така, че любовта към твоето изкуство ни събра заедно. В основата беше желанието… как да го кажа… с една дума, всеки от нас искаше всичко да стане друго – по-добро, по-съвършено, по-справедливо. То като че ли всеки човек поотделно иска това, а светът кой знае защо става все по-грозен…

И тогава се роди тази всъщност простичка мисъл: „така било е“ съвсем не означава „така ще бъде“. И ти, без да присъстваш между нас, със своите творения вече потвърждаваше, убеждаваше: има движение към ново състояние на нещата, има! Ние се учехме да виждаме с други очи, да виждаме не само днешното, но и възможности за промените му. Затова се стремях към тебе, исках да зная как е възможно такова съвършенство да е създадено от човешка ръка…

Той млъкна. Пред вътрешния му взор израстваха, напластяваха формите си една връз друга изумителните Егранахови скулптури. Най-често ги беше виждал по върховете на самотни хълмове – многозначни, оживяващи при най-малкото движение на главата, при всяка крачка напред или встрани, неизменно вълнуващи всеки, който дори и случайно ги погледне. Ден Сир се усмихна – виж ти, не се е вкаменила още душата ми, щом се вълнувам даже при спомена за часовете, прекарани пред изваянията на Егранах.

– Що за сила… – бавно повтори Егранах. – Тази същата, Ден Сир. Тази същата тъга по „другото“, по следващото, както аз го наричам, състояние на нещата. Тя се мяташе в мен, гореше ме отвътре и аз се нахвърлях върху самотните скали, изкъртвах от лицата им излишните гримаси и те ме поглеждаха все по-ясно, разкриваха се като книги, в тях вече можеше да се чете, но за мен това бе малко. Така беше, ловецо Ден Сир.

– Ти знаеш дори, че съм от ловците.

– Какво да се прави, зная. Каза ми Норчар.

– Кой? – потресен извика Ден Сир.

– Норчар. И не се хващай за ножа. Не съм станал съюзник на твоя враг само защото съм бил редом с него на балкона на белия дворец, когато те водеха през Деерлин.

Скулпторът го гледаше със спокоен и леко насмешлив поглед. Смутеният Ден Сир свали ръка от дръжката на ножа и се засмя.

– Ето значи откъде си ме виждал. А и остри очи имаш. Как въобще попадна при Норчар? Също попътен вятър ли…

– Случаен. Норчар отнякъде е узнал, че пътувам край Деерлин, и изпрати насреща ми цяла делегация. Бях уморен от дългия път и приех поканата, нощите в тези времена бяха опасни. Оказа се, че на Норчар му били нужни скулптури за новия храм, и той ми предложи висока цена.

– Прие ли?

– Разбира се, не.

– Ти си отказал на Норчар и си жив?!

– Аз съм Егранах – с равен глас отсече скулпторът.

– Добре, да оставим това – бързо каза Ден Сир. – Беше започнал да разказваш за Кристалната книга…

Егранах отново седна до Ден Сир.

– Талиешом Сибоонай Фимоязоло’кай – отчетливо произнесе той. – Ти знаеш ли точния превод на това название?

– Река, съединяваща времената на всички…

– Не, това е силтамският превод, много приблизителен. Те са се опитали да изтълкуват понятията ЗОЛО и КАЙ, но не са успели. Ето точният превод: „Извор на реката, съединяваща ЗОЛО и КАЙ.“

Ден Сир го погледна с недоумение.

– ЗОЛО – това е нашият свят и нашето време – поясни Егранах.

– А какво означава „КАЙ“?

– Ето тук вече… Тука думи в нашите езици не просто не достигат, те просто отсъстват. Може да се каже така: КАЙ е всичко.

– Какво… „всичко“?

– Ето, виждаш ли? Да се каже „всичко“ значи да не се каже нищо.

Егранах направи широк жест, като че обхвана всичко наоколо – беседката, дърветата, хоризонта с догарящ залез – в своя символичен знак.

– Целият наш свят и всичко зад неговите предели се явява частица от Кай. Кай съдържа всички възможни светове.

– В езика на жителите от Небесния лес има понятие за това…

– Вселена? Имало го е и при деинорите. Но Кай е по-широко. Вселената е безкрайна, но се поддава на измерване. Кай е наистина безмерен. Той съдържа в себе си всички вселени и всички времена, като едновременно с това е така материален, както и достъпният ни свят. Ако ти би могъл да живееш в Кай, всички вселени и всички времена биха били достъпни за твоите сетива.

– Ти ме плашиш, Егранах.

– Наистина? С какво?

– Ами… ако правилно те разбирам… Кай с нещо прилича на божественото обиталище от свещените книги.

– И теб те плаши това сходство?

– Никога не съм се нуждаел от богове!

– И за теб е непоносима мисълта, че някъде съществува висша сила, която върховоди съдбата ти? Разбирам. И мен ме бяха обзели подобни страхове, когато за първи път се задълбочих в Кристалната книга. След това ми стана смешно. Представих си бога – тази жалка измислица на жреците, призвана да подреди безграмотните ни представи за света – представих си бога в Кай. Знаеш ли колко жалък би изглеждал сред безчислените светове, всеки от които прилича само на себе си, всеки от които предлага ново знание, неподозирано до този момент? Нещастните ни богове с такъв непосилен труд са създавали нашия свят, а в Кай ти би могъл да твориш светове, хиляди пъти по-сложни от този. Нима би пожелал да се посветиш на този мъничък свят, един от многото, да бъдеш негова висша сила? Не ми се вярва, Ден Сир!

Егранах млъкна, застина в мига на прекъснатото слово, с разперени ръце, сякаш наистина обгръщаше вселените на Кай. Ловецът мълчаливо го гледаше. Тръпки пълзяха към гърлото му. Никога не си беше представял, че мъж, а не жена, може да бъде така красив.

Да твориш светове…

Да твориш своята мечта…

– И деинорите са намерили път към… Кай?

– Намерили са. Заминали са. Отплували са по реката, съединяваща Золо и Кай.

– Оттук?!

Егранах премълча, отговорът беше ясен. Ден Сир погледна нагоре. На фона на небето все още се открояваше с по-плътната си чернота пръстенът, увенчал колоните. Извор на Реката…

– И какво е станало с тях?

– Невъобразимо е за нас това – каза с предишното си спокойствие Егранах. – Жалки думи за могъщество, съвършенство… Нима можем да вкараме в тях поне малка част от онова, което са станали, а и защо да напрягаме своето бедно въображение? Много скоро ще научим сами, ще видим, ще чуем, ще бъдем.

Ден Сир залитна. Прилепи гръб към колоната и се взря в диска на Зун, чиято студена светлина все повече заливаше околността. Изтече зад хоризонта последният блик на залеза. Пълнолунието на Зун, „ден в нощта“… Когато Себенера достигне зенита и се слее със Зун, ще започне… А какво ще започне? Ще се разтвори небето? И ще се надигне от океанските дълбини Стълбата на боговете? Или просто ще се случи непонятно каквото?

– А ако не поискам?

– Нима някой те заставя насила?

Ден Сир се смути. Разбира се, трудно е да си представиш, че този черен Извор на Реката ще въвлича някого насила в света на съвършенството.

И колко е просто всичко, просто и страшно. Най-страшните мигове на загиващото въстание не бяха предизвикали в Ден Сир такова чувство на нерешителност и объркване – тогава имаше страх, понятен, човешки страх. Всички знаеха избора – бой до край или бягство, а тук – непредставимост. Затова пък сега една крачка дава това, което не биха могли да дадат хиляди бунтове. Не за един, не за двама – за всички. Та нали цял народ бе отплувал по тази Река…

– Ти можеш да останеш тук, Ден Сир – неочаквано каза скулпторът. Ден Сир трепна и вдигна очи. – Само че кой знае защо мисля, че няма да останеш. Познах ли?

– Не знам.

– А аз знам! Вече те познавам. Няма да се спреш на една крачка от другото, към което си се стремял цял живот. Няма да те изплаши непредставимостта на Кай. Ти го чувстваш в себе си, Ден Сир!

– Да… – тихо каза ловецът – вече ме познаваш…

Те мълчаливо се гледаха един друг, по-скоро един през друг, и мислите им бяха сходни. После Ден Сир попита:

– Егранах, как все пак са достигнали до това, а? Как са се решили, какви са били, защо никой преди тях… а и след тях никой… Та те не са най-древният от народите.

– Да, не са най-древните. Но работата не е във възрастта. Те са овладели своя разум с непостижима за нас сила… Впрочем за това трябва да узнаеш не от преразкази. Аз преведох текста на въведението в Кристалната книга… Това е писмо на императора на деинорите, властвал в онези времена, когато е станала Промяната. Ето, чети. Още има време.

Ден Сир разгърна гъвкавото руло. Върху тъмната повърхност на пергамента меко блестяха йероглифите с летящи очертания – почеркът на скулптора бе стремителен като изваянията му…

II.

ДО ВЕЛИКИЯ И СВЕТОНОСЕН БУАРГУ-ИЛИР, ЧИЯТО ВЛАСТ ОЗАРЯВА ГОЛЕМИЯ ЮГ, ОСТРОВИТЕ НА КОРАЛОВИЯ КРЪГ, ВСИЧКИ ВАСАЛНИ ГРАДОВЕ И ЦЯЛАТА ВСЕЛЕНА.

ОТ МОГЪЩИЯ И ЛЪЧЕЗАРЕН ДАН САМИНИК, РАЗПРОСТРЯЛ ГОРДОСТТА СИ НАД НЕБЕСНИЯ ЛЕС, ПОЛУОСТРОВА СЕВЕРЕН МЕЧ, СРЕБРИСТИТЕ ПОЛЕТА, ВСИЧКИ ВАСАЛНИ ГРАДОВЕ И ЦЯЛАТА ВСЕЛЕНА.

Лъчезарни братко! Прости, че нарушавам покоя на душата твоя с този свитък описания от събития, които така внезапно нарушиха живота на държавата ми и на целия народ деинорски. Ти трябва да узнаеш това. Преди единайсет дни от полуострова Северен меч пристигна вестоносец и донесе вест необичайна и страшна, която смути умовете и спокойствието в моя дворец погаси. Разказа той, че странна светлина е озарила втората нощ от новолунието на Зун, а след това сияеща стрела със сто ръста височина от небето паднала. Спомних си аз, лъчезарни Буаргу-Илир, твоите думи по време на последното гостуване. Тогава ти сподели мисъл, че следва да намаля любопитството на сърцето мое, да не се стремя да узнавам тайните на света ни, да не търся други светове в небето около далечните слънца, които в бездната нощна мигат. Тъй като упоменатото е тайна на боговете и ни един смъртен не знае как да я използва, а и да знаеше, не би произлязло от това благо, защото известно е, че даже божието благоволение е гибелно за смъртните, а това, което е за боговете благо, за смъртния може да стане меч огнен. С това привърши нашият разговор и спомних си аз за него, когато чух вестоносеца, и страх обхвана душата моя. Но този страх с друг се смени, когато влезе при мен главният жрец Чиер-Иер, който подробно бе вестоносеца разпитал. И съобщи ми Чиер-Иер, че стрелата тази не е знамение божие, тъй като е веществена и излъчва прохлада. Тогава разбрах аз, че тя е творение на ръце човешки – защото от мълнии и светлина биха я направили боговете. Разбрах и това, че не напразни са били моите усилия да търся други светове в небето.

И ужасих се аз: велико трябва да е било могъществото на тези, които път между звездите намират. Тогава заповядах войската…“

Ден Сир с труд откъсна погледа си от ръкописа. Самосветещите йероглифи го омайваха. Нещо в тяхната линия се отличаваше от привичното и това действаше отвъд основния смисъл. Егранах бе успял да вложи в контурите на писмовния знак втори силует, разказващ зрително видение! И през текста Ден Сир започна да вижда…

… като че ли от огромна височина каменистата пустиня, заляна от пурпура на Себенера и от тънко очертания сърп на Зун… По-близко, по-ниско! Като огромен червей пълзи армията на деинорите между редки каменни стълбове. Облаци прах се издигат даже над шлемовете на конниците, даже над главите на Зверовете – грамадни гущери, дресирани за работа и битки. Тихо се полюлява паланкинът върху гърба на императорския звяр, а вътре тече тих, напрегнат разговор, пронизан от страх и предчувствия…

„… и каза ми жрецът на жреците:

„Нима не се боиш, лъчезарни Дан Саминик? Това, че в очите ти няма ни капка страх, безпокои моя разум. Знам възраженията твои: нали имаме бързи коне и могъщи, неуязвими зверове, владеем ние тайната на Кристала, слънчевия лъч в лъч смъртоносен превръщащ, имаме и балисти, хвърлящи делви с огън неугасим…“

Прекъснах го аз:

„Позна ти мислите ми, Чиер-Иер, но и аз твоите отгатнах. Ще кажеш ти, че има предели за силата наша, че можем да изгорим всяка крепост, да сразим с лъчи кристални и най-силната войска, но не е в силите наши да построим стрела, сто ръста висока, която път между звездите да знае. И по-силни от нас са тези, които могат това. Чуй сега какво ще ти кажа. Няма в очите мои страх, тъй като съм научен да го скривам. Но и капка смелост няма в моето сърце. Страхувам се от тези, които са вътре в стрелата летяща – а може би не стрела, а кораб трябва да я наричаме, защото сама се движи и път си намира, а не от лък излита. Страх ме е да воювам със създателите ù, Чиер-Иер, но още по-страшно е да ги оставя на воля в сърцето на земите наши.“

И замисли се над моите думи жрецът на жреците, лъчезарни братко. Нито дума не проронихме до края на пътя, отдадени на мисли тревожни.

Пристигнахме с изгрева и веднага заехме позиции. Странно изглеждаше стрелата в пустинята – чужда и естествена едновременно. Стояхме дълго и дълго разглеждахме формата ù изумителна, самото движение към небето въплътила. И никакви признаци на живот. Започнахме ние стрелба с балисти и земята на двайсет крачки около стрелата стопихме, но тази грамада се обгърна в сияние и във въздуха увисна. Тогава видях аз, че слънцето е вече доста високо, отворихме ние огледалата на Кристалите и забихме в бронята на небесния пратеник едновременно осем лъча. Разсичаха те бронята на небесния пратеник, но тя като жива кожа веднага зарастваше. Заповядах да се увеличи броя на Кристалите, но не успяха да изпълнят указа ми, тъй като стрелата нанесе ответния удар свой.

Прости, лъчезарни братко, че са така бедни словата и безпомощен стремежът ми да разкажа безподобното. Замъглиха се очертанията на стрелата – така трепти мечът, когато го пуснеш след добро сгъване. После дойде звукът. Разбери словата ми правилно, лъчезарни Буаргу-Илир. Никаква вреда не идваше от този звук. То беше музика велика и в същото време нежна, тя се извиваше около нас и сякаш виждахме нейните движения. Като че ли небесният купол се разшири от гъвкавата сила на този звук. И не приличаше тази музика на мелодиите, с които услаждат слуха нашите дворцови музиканти, угодно следящи израженията на лицата наши. Не, вълшебната музика на стрелата правеше всички нас равни – воините, робите и мен, владетелят техен! Зная, кощунство ще бъдат за тебе словата ми, но така беше, лъчезарни братко. И не искаше тази музика да ни унизи, тя просто беше над нас. Стояхме ние, застинали под слънцето, слушахме и не разбирахме в кой миг е започнал вторият удар. Отначало изглеждаше, че във въздуха се появяват статуи. След това разбрах, че не статуи е било това, но как да ти опиша видяното? Имаше образи, на нищо не приличащи или по-скоро на всичко по света наподобяващи. Възникнаха те пред всеки от нас в движения сложни и непредаваеми – само за миг, и изчезнаха. Но останаха в нас, като че ли кристален лъч ги изгаряше върху вътрешната страна на черепа. И бавно сложих аз меча си в ножницата. Кънтяха в ушите ми вихри от тази музика странна, макар и замлъкнала, и ясно наоколо ставаше, че всичките ние – и воини, и конници, зверове и жреци, а и аз, Дан Саминик – жалки сме всички! И нямаше в мислите мои ненавист, ни гордост, ни ужас. Обърнах се аз и закрачих към своя звяр, без да кажа ни слово. Без заповед моите воини прибраха оръжие, разглобиха огледалата на Кристалите, престроиха се в походна колона и само час след това блестящата стрела започна да потъва зад гърба ни в трептящия зной на хоризонта.

Седяхме ние с Чиер-Иер в паланкина, един друг се гледахме и мълчахме. Виждах в очите му отблясъци на онези образи и разбирах: отпечатани са те в паметта ни завинаги. Всеки от тях съдържаше истини неизчислими и в сравнение с тях животът мой се превръщаше в безпомощна детска лъжа пред погледа на мъдрец. Да, жалък бях аз, лъчезарни братко, и гордостта ми смирено отстъпваше. Ако в гората те нападнат кучета подивели, какво би направил, за да не оскверниш бойния си меч с нечистата им кръв? Шепа храна им хвърляш и те, ненавистта си към теб забравили, се нахвърлят върху нея. Стори ми се, че така и с нас постъпиха, с презрение и безразличие ни хвърлиха две шепи светлина и истини, тъй както във Века на боговете две шепи небесен нектар сто хиляди гладни са нахранили.

А след като се върнахме в двореца, в покоите мои дойде Зун Себенера, воин мой и приятел, с мъдрост, превъзхождаща много мъдреци. Великият мой баща го беше намерил от жажда умиращ в пустинята преди петнайсет години, когато нашата войска разби армията на император Гобетор. Не обичаше да разказва за миналото свое мъдрият воин, но започна между нас странен и тежък разговор, в който узнах, че той е бил придворният поет на Гобетор, същият този поет, който носи имената на двете ни луни и чиито поеми и песни всички помним с голяма възхита. И каза ми тогава Зун Себенера:

„Напускам те, Дан Саминик. Не допускай гняв в сърцето си, изслушай ме и ще постигнеш решението мое. Тогава, в пустинята, когато всички тръгнаха обратно и обърнахме гръб към небесната стрела, аз се отделих и отидох до нея. И срещнах се там с повелителите нейни, опитах се да говоря с тях и получих отговор. Няма да разказвам за тези беседи, Дан Саминик, дълъг ще бъде такъв един разказ, а и нищо не би дал. Нима можеш ти да опишеш мимолетните образи, с които ни сразиха пришълците? А и времето ми е малко, защото скоро отлитат те, а и аз с тях, Дан Саминик.“

„Повече не си ми приятел и съветник – казах му аз. – Можеш да отлиташ, щом си способен да ме изоставиш в самота и болка сега, когато така силно е развълнувано езерото на душата моя! Но кажи поне защо са долетели, защо им е било нужно да ни ослепят с шепа милостиня от безмерната съкровищница на духа, която имат? Нима истински богатият с най-велика мъдрост би издевателствал над бедните духом – защото такива сме ние пред тях?“ И разказах му аз своята притча за дивите кучета в гората.

Отвърна ми с тъжна усмивка Зун Себенера:

„Навярно не си представяш как ме радват словата твои, Дан Саминик. Защото виждам аз, че по друг път е тръгнала душата ти. Изслушай ме до края…“

И той ми каза, че грешка е моето сравнение за кучетата и шепата истини. Оръжие, оръжие сме изпитали ние върху себе си. Но друго, обратно на нашето.

„… та какво прави оръжието наше с враговете ни, Дан Саминик? – мълвеше Зун Себенера. – Разсича го, разчленява врага жив на множество прости, неживи неща – месо, кръв, кости – и с всеки изминат ден все повече се разпадат те, докато се смесят накрая със земята. Ето това прави нашето оръжие. А тяхното? Не прави ли то простия до невежественост враг по-мъдър, не вселява ли в него доброта и разум, издига го достатъчно високо, за да може да види нелепостта на стария си път? Помисли, Дан Саминик, измислил ли е някой досега по-човечен способ да отблъсне врага си?“

И още мълвеше Зун Себенера:

„Дълбоко се лъжеш, Дан Саминик, ако мислиш, че те оставям самотен. Още не си се избавил от мерките стари и по прежнему смяташ, че всичко освен тебе самия е прах под краката на вечността. Помисли колко от твоите воини под удара на това оръжие попаднаха? А то е безпристрастно и поразява всички еднакво. Да, наистина ти живееше в страшна самота, затова и станах приятел твой. Сега повече не съм ти необходим. Сега в самотата навлизам аз, Дан Саминик, тъй като никога няма да дорасна до истината, която за тях е всекидневно подвластна!“

И отвърнах аз:

„Защо трябва да отиваш, Зун Себенера, защо се обричаш на тежка участ, на заточение в неизвестността? Защо не оставаш с нас, да търсим новия път заедно?“

Положи ръце върху моите плещи Зун Себенера и каза:

„Млад си още, Дан Саминик, отскоро си на престола и не е отровена още душата ти с престъпленията на властта. А аз съм стар и което е по-лошо – вече сломен. Много години ме разрушаваха тези, които превъзнасяха поемите мои. С награди и почести искаше Гобетор да изтръгне от моята душа това, което бе изчезнало от неговата. Но по-силна от императорската се оказа моята душа. Тогава привлече ме Гобетор със славата на велик воин – пълководец в армията си ме направи. Наследил бях от прадедите си бойното изкуство и още от първите боеве се отличих. И още в първите боеве умря поетът Зун Себенера, приятелю мой Дан Саминик! Защото аз, живота безмерно обичащ, убивах, и смъртта на моите жертви, съединена със злобата на Гобетор, все по-тежко разболяваше душата ми. Така се излъга Гобетор, защото той искаше да ме направи свой поет, а ме направи само свой воин. Дан Саминик, знаеш, че тетивата на лъка не трябва да се обтяга повече от допустимото – не издържа стоманата. И дойде нощта, когато тетивата на моята душа се скъса със звук на строшен меч; отидох аз при Гобетор и да го оскърбявам започнах, та дано със смърт ме накаже. И произлезе между нас зъл разговор, защото изрече Гобетор слова страшни и грозни: че няма по света доброта и дружба, че с война завършва всеки мир, а всяка любов – с предателство. Напомни ми императорът как ме напусна моята любима, макар че обезсмъртих нейното име в поемите си. И каза той, че само между животните още се среща мир и любов и че по-ниско от животните стоят хората, които боговете някога са създали за развлечение и са забравили за това. Че поезията ми не е нищо повече от маска върху страха за богатството, почестите и славата. Възразих му аз, че лъжа произнася устата му и своите страхове на мене приписва. Напомних му и думите на Колдарай: „Няма да се излекуваш от своите болести, ако ги припишеш на съседа си“. И казах му още, че хората се менят и именно това го плаши, и затова се мъчи да сломи тези, в които промяната се чувства най-силно. Озверя тогава Гобетор, с нож върху мен се нахвърли, но отбих аз удара и острието попадна в гърлото му. Избягах в пустинята, без пътя да зная, без храна или вода да имам. Спаси ме, както знаеш, баща ти. За щастие или нещастие – не знам. Но и от него скрих аз истинското си лице, като малък съименник на великия поет се представих. Ала всъщност истина казах, тъй като мъртъв бе в мене поетът!“

Замлъкна Зун Себенера, аз също мълчах и дълго стояхме така. После той каза:

„Сега аз си тръгвам, Дан Саминик. Най-силно ранен бях от оръжието на пришълците, защото възкреси то в мен поета, предал и поезията, и себе си. Нямам право с вас да остана, трябва да изкупя своята вина. И моята самота сред пришълците ще бъде наказание и изкупление, тъй като много неща трябва да сътворя там!“

Прегърнах го аз и заплаках за пръв път след детството.

„Върви, Зун Себенера!“

Тръгна той към вратата, но аз в желание да го задържа поне още миг, попитах: „Кажи ми още нещо, Зун Себенера, защо са кацнали те при нас?“.

Отвърна поетът:

„Знаеш, че се случва буря да откара наш кораб до остров, чиито жители никога не са виждали такъв плавателен съд. И в страх ще гледат те как екипажът поправя мачтата. А когато корабът отплува, всички ще сметнат, че боговете на морето са им гостували за кратко…“

Тъй каза той, засмя се и завинаги напусна моя дворец. Скоро изпращачите му ми съобщиха, че небесната стрела е отлетяла, а заедно с нея Зун Себенера.

Как мислиш, лъчезарни братко, защо те взеха със себе си поет, а не император?

Много дни след това избягвах човешки погледи. Бродех по коридорите на двореца си, за пръв път почувствах колко обременителни са тежките знаци на властта. Взимах в ръце инструментите на прогонените вчера музиканти, но не ми се подчиняваха стройните, гъвкави звуци, което ми причиняваше болка. Но даже и да бяха достъпни за мен, нима бих могъл да изсвиря този първичен, преливащ се звук, който и до днес кънти в душата ми? Ръцете ми се вкопчваха в чука и резеца и неумели следи върху мрамора оставяха. Не можех да разбера защо не ми се отдава да въплътя в мрамора огромната вълна от образи, която се надигаше в мен. Захвърлях инструментите и плачех – аз, повелителят на цялата Вселена, плачех! Помисли, Буаргу-Илир, не е ли смешен за Вселената начинът, по който ние с титлите си властваме?

Прав, стократно прав беше Зун Себенера: неизвестното оръжие ни направи равни по сила и мъдрост на духа и мнозина срещах аз в опитите си да въплътя върху хартия и метал, камък и звук онова ново, което освети тъмния хоризонт на времето; разбрахме ние, че не трябва само да чакаме светилото да изгрее, а и сами трябва към него път да търсим!

Лъчезарни Буаргу-Илир! Виждам лицето ти, докато четеш този свитък. Виждам по него смут и озлобление, виждам: възмутен си ти от кощунственото послание мое до теб – властителя над цялата Вселена. Прости ми, ако съм внесъл объркване в твоята душа, защото знам, доволна е тя от съдбата. Но мисля, че добре е да узнаеш всичко от мен, защото рано или късно ще допълзят до тебе лъжовни слухове и ще те наведат на мисълта, че е загубил Дан Саминик светлината на своя разум. А след такава мисъл втора обезателно ще дойде: добре би било армия да пратя, ред да въдвори в земите деинорски. Искрено те съветвам, лъчезарни Буаргу-Илир, не прави тази погрешна крачка, защото всеки твой ред би бил насмешка над свободата ни…“

ІІІ.

Ден Сир вдигна невиждащите си очи, понечи да свие пергамента, но се спря. Още един път плъзна поглед по редовете – древният свят не го пускаше. Бавно се стапяха, потъваха в паметта контурите на хипнотичните йероглифи. Той погледна към Зун – рязката, студена светлина го удари в зениците и всичко възвърна своята реалност. Пергаментът се сви на руло сам.

– Егранах! Станало ли е всичко това наистина? Не ми го побира умът…

Ден Сир замлъкна, защото забеляза изгрялата Себенера. Колко време е бил потопен в тази легенда!

Легенда?

– Първия път и аз усетих същото – каза Егранах. – Пришълци от други звезди, оръжие, поразяващо с мъдрост… Трудно е да се приеме всичко това. Но било е, Ден Сир! Уверен съм!

Ловецът мълчеше, като галеше с груби пръсти мекото руло. Жалко, че този ръкопис не му бе попаднал преди шест-седем години. Може би тогава не би направил много от грешките. Или… направил би други? Та тук е само първото стъпало към другото, по-висшето разбиране. Да се опита да приложи това първо стъпало към днешния живот, да го пробва върху себе си – кой знае с каква цена би се наложило да плаща такъв прибързан опит? Той погледна Егранах. С нещо скулпторът му напомняше и на Дан Саминик, и на Зун Себенера. А и как не? Ден Сир се засмя. Та нали йероглифите на тези образи бе рисувал сам Егранах!

„Ех, скулпторе, скулпторе, не си така безстрастен, както изглеждаш! Има в теб и тщеславие, и самолюбие. Толкова по-добре… Така поне на човек приличаш, не на изваяние…“

– Чуй, Егранах… а, между другото, вземи свитъка.

– Защо? Остави го тук, той повече не ни трябва.

– Не ни трябва? Е, да, правилно…

– Ти искаше нещо да питаш.

– Да! Какво имаше по-нататък в Кристалната книга? Ето за това например – той удари с длан по колоната.

– Разбираш ли… – Егранах се замисли – Кристалната книга е огромна. Какво има по-нататък? По-добре питай какво няма. За да се разбере всичко, би трябвало да бъде четена цял живот, и то не от един човек, а от цял народ. А и едва ли би стигнал животът на едно поколение. Ти прочете само началото, а от началото до това – той също докосна колоната – има около хиляда години. А Кристалната книга се състои от триста и седемдесет фолианта, Ден Сир. Аз загубих две години, и то за повърхностен прочит. Ти ме пита как деинорите са достигнали новото разбиране. Наистина за тях в началото е била Стрелата. Но това не е задължително. Със своето „оръжие“ Стрелата неимоверно е ускорила техния растеж… Щом си бил в Небесния лес, би трябвало да ти е ясна думата „исторически ход“, нали?

– Да, разбира се.

– Та ето, ако се направи опит да съпоставим историята като верига от непрекъснати промени, може да се предположи, че с всички народи рано или късно се случва нещо подобно. По естествен начин. Само че е необходимо невъобразимо много време. Единствено при деинорите този път е съкратен до часове в сравнение с десетилетия.

Ден Сир стисна юмруци до болка.

Та Егранах… дава ли си сметка за цялата жестокост на своята правота? Като ехо от неговите думи се върнаха мислите, толкова години измъчвали Ден Сир. По друг път беше дошъл той до разбирането на безжалостно бавния исторически ход – размишленията за трагичния край на Деерлинския бунт. Та нали същите предания за деинорите и удивителната красота на техния живот го подтикнаха някога към този бунт. Да, разбира се, всичко би станало и без него, не от добро бяха тръгнали селяните срещу своите феодали. Но нали той, Ден Сир, застана начело! Времето за пътя на деинорите е някаква жалка минута от часовника на вечността… А той искаше да успее за по-малко от секунда. Гибелна се оказа мечтата му на проверка – давайки смисъла на неговия живот, той отнемаше живота на други. И с това се обезсмисляше. И какво? Въвлече във въстанието, във взрива на надеждата, тези хора, които цял живот бяха в сивия мрак на безрадостното ежедневие. И ги погуби. Не му достигна чуждозвездното разбиране на световните закони, което владееха деинорите. Отзвуци само идваха до него и по тях се бе опитал да композира велика музика. И ясно защо нищо добро не можеше да се получи.

– И не се получи – промърмори ловецът.

– Какво каза?

– Нищо… просто така.

Ден Сир отново погледна колоните. Ето го! Великото разбиране, великото знание…

Да твориш мечтата си, да изменяш света по нови закони… Крачка в щастието. Само една крачка.

Изведнъж си спомни думите на Егранах, казани толкова неотдавна, само преди час: „Нима би ти се приискало да се занимаваш с този мъничък свят, един от многото…“. Прекрачил е натам, в мечтата, народът на деинорите, а той, Ден Сир? Егранах? Е, Егранах е решил – за себе си. На него явно не му се занимава с този малък свят. А и на Ден Сир също като че ли не му остава много – мъртви приятели, изгубена надежда, разкъсваща отвътре вина – в какво да се вкопчи?

„В какво? Лъжеш, Ден Сир! Отдавна да си прерязал гърлото си, ако нямаше още от мечтата! Не, Егранах, по-късно ще се срещнем в Кай. Сърбят още старите белези, не е минала болката. Загинаха приятелите, но не са забравени нито песните на Крудем, нито картините на Хок-Хок!“

– Ти какво, Ден Сир? – ловецът трепна и погледна скулптора. – Колебаеш се? Никога не бих помислил…

– И правилно, че не помисляш. Не е колебание това. Не е това колебание.

Егранах разбиращо се усмихна.

„Как всичко разбираш, Егранах. Гледаш през повърхността – и виждаш дълбочината, и няма преграда за твоята мъдрост. През хората виждаш, а самите хора забелязваш ли?“

Той мълчеше неподвижен, само следеше Егранах с поглед. Скулпторът мереше с крачки площадката и в движенията му нямаше спокойствие.

– А твоите скулптури, Егранах? – изведнъж попита ловецът.

– Какво моите скулптури?! Аз отдавна не вая. Това не беше нужният път – тук е необходимият път!

– Нима ваенето пречеше на твоя път?

– Всичко това е вече назад, Ден Сир! – в гласа на ваятеля се прокрадна раздразнение. – Аз вървя по-нататък.

– Значи затова отказа на Норчар.

– Разбира се, затова!

– А как мислиш, защо неумолимият тиранин ти прости отказа? Той никому не е прощавал.

– Вече казах: аз съм Егранах!

– Не е отговор това! Защо?!

Скулпторът мълчеше, вперил внимателен поглед в Ден Сир.

– Защото не посмя – бавно започна ловецът. – Защото ако те беше убил, щеше да започне метеж, в който щяха да бъдат убити не само простите люде, но и много от аристократите, мъдреците, даже някои от придворните му. Прав ли съм?

– Да допуснем – студено отвърна скулпторът.

– Прав ли съм или не?

– Прав си!

– Ти си жив чрез любовта на хората, Егранах.

Скулпторът се разсмя с тих изкуствен смях.

– Добре, Ден Сир. Разбирам те прекрасно. Само че не е ли късно да започваме спор? Той е интересен – с удоволствие бих поговорил, но няма време. Разбери – само след няколко минути Реката ще потече. И ще отплуват тези, които навреме слязат от пристана.

Той посочи двойната сянка на пръстена, пълзяща по постамента. Синкавата и пурпурната сянка почти се сливаха с дъгата йероглифи.

– Да, разбира се – промърмори Ден Сир. – За теб, разбира се, спорът е говорене. Един интересен спор…

„А ние? – мислено довърши ловецът. – Интересни ли сме ти ние, човеците? Несъвършени сме – не виждаш сред нас съвършенство, а да го търсиш заедно с нас не искаш. За тебе всяко колебание има едно име – страх. Ти не се страхуваш – ти си мъдър. И това, което Норчар не посмя да направи – да те отнеме от света – ще го направиш сам! Добре, ще поспорим, Егранах. Ще дойде време и аз да прекрача в Кай. И то не сам! Кога беше следващото сливане на луните? След осем години? Има време още веднъж да опитам мечтата си!“ Последните думи той каза на глас. Художникът трепна.

– Прощавай, Ден Сир, но има нещо, което не ти казах. Не мислех, че има значение. На нас двамата много ни провървя, че сме тук именно днес. Наистина аз знаех и бързах с всички сили… За последен път ще тече Реката днес, Ден Сир.

– Откъде знаеш? – глухо попита ловецът. Думите на Егранах още не бяха смисъл – беше ги усетил като удар в лицето.

– От Кристалната книга, разбира се. Там е описан законът, по който се отваря Изворът. Той е свързан с нещо отвъд пределите на нашия свят, с какво именно – не разбрах, а и време нямаше да изяснявам. Цикълът е свършил. В извора повече няма да има вода, Ден Сир…

Бунтовникът мълчеше. Като че ли черните колони се бяха срутили отгоре му. Ако всичко това е за последен път – тогава прав е Егранах, всички колебания имат едно име. Погледна нагоре. Почти се бяха слели Зун и Себенера, луните на мъжкото и на женското начало; осем години мъжът Зун и жената Себенера се догонват, обречени на разлъка от древната легенда…

„Не, прав се оказва Зун Себенера… – спомни си Ден Сир – неизвестното оръжие ни направи равни по сила и мъдрост на духа… освети тъмния хоризонт на времето; разбрахме ние, че не трябва само да чакаме светилото да изгрее, а и сами трябва към него път да търсим!“

Ето, Зун вече обгръща в синкав пръстен пурпурния кръг на Себенера… И пламна нова светлина, меко сияние, което се закълби в средата на черния пръстен. От постамента изчезна сянката, която покриваше дъгата йероглифи. От мъгливото светлинно кълбо надолу падаше широк конус лъчи, които караха постамента да свети с невъзможна, черна светлина! А нагоре… нагоре изтичаше тънък лъч, загубен право в небето. Реката… Изворът.

– Това… Тя ли е?

– Тя… Реката! – също така пресипнало отвърна Егранах.

Почти едновременно отстъпиха назад. Меката светлина измени всичко наоколо неузнаваемо. Ловецът се улови, че напряга слух, но тишината беше пълна, нечовешка и мъртва. Нещо трудно поносимо имаше в това беззвучие на светлината. Изглеждаше, че не е възможно да звънти въздухът, напрегнат до предела на неосезаема твърдост; а ветрецът все така подухваше косите им, само дето не се чуваше шумоленето на гората и виковете на нощните животни. Може би тези звуци гаснеха до границите на сиянието?

– Никога не съм си го представял така – каза Егранах. Ден Сир рязко се обърна към него, художникът също, и те, точно както при първата среща, се загледаха един друг и всеки от тях бе осветен от сиянието на Реката, макар и от различни страни, и отново се опитваха да надникнат един на друг в очите си, но виждаха само чернотата на зениците…

– Е, какво, Егранах – каза ловецът. – Ето я твоята Река.

И без да каже нито дума повече, се обърна и тръгна по пътя, като настъпваше дългата си, скачаща по плочите сянка. Едва на първия завой се поспря и хвърли последен поглед към Извора на Реката. Стори му се, че там – в светлинната скулптура – вижда знака на човек, но скоро и светлината угасна.

– Броят на щастливите се увеличи с още един – промърмори Ден Сир. – Само че… ще съумееш ли наистина да бъдеш между тях, Егранах? Ще дораснеш ли до тази истина, в която те са потопени?…


Още дълго тук нищо не се променяше. Но прахът все пак започна да взима своето – тънък слой покри червените плочи, безсмъртните колони и пръстена, в който никога повече не блесна светлина. Лианите, поддържащи висящия мост, сляха въздушните си корени в непроходим гъсталак. И хората престанаха да ходят там, дори от любопитство.

Те ходеха по своя свят, който кипеше, мяташе се, успокояваше се, за да избухне отново в кладите на нови човешки страсти. Светът живееше, а някъде дълбоко в него умираше от старост един път, водещ към странно и непонятно творение.

Само от време на време сянка на летящ звяр го прекосяваше, безшумна и безплътна, готова винаги да изчезне, като че ли се е мушнала в някоя от безбройните пукнатини.



Редактира: Вихра Манова


Публикации:

1. Антология „Модели-2“ – ГМД „Лиляна Димитрова“, 1981 г.

2. Антология „Звяр незнаен“ – „Елф“, 2003 г.

3. Сборник „Мигновечност“ – „Аргус“, 2007 г.

4. Антология „Тринайсетте цвята на дъгата“ – „Човешката библиотека“ и „Тера Фантазия“, 2013 г.

Заклинание Величка Настрадинова

„Из высоких ворот,

Из заохтенских болот,

Путем нехоженым

Лугом некошеным,

Сквозь ночной кордон,

Под пасхальный звон,

Незванный,

Несуженый –

Прийди ко мне ужинать.“

Анна Ахматова

„Там хрустальные есть города.“

М. Ю. Лермонтов

Певицата Марта Матева се боеше от влажната пролет. Или, по-скоро, даваше вид, че се бои. Затваряше грижливо прозорците, загръщаше се с оренбургски шал, но страховете ù никак не ù пречеха да се разхожда привечер в гората край вилата. Капките, които падаха от дърветата дълго след като дъждът бе престанал, я развеселяваха. Струваше ù се, че мокрите носове на обувките ù са някакви животинчета, и тя снизходително ги съветваше:

– Друг път не ходете там, където не ви е работа. Друг път си стойте на сухо.

Внезапно глезените ù бележки секнаха. Тя чу някакво глухо пращене. В обвита от бръшляна беседка, подпрян на масичката, собственият ù съпруг, известният писател Матьо Матев, човек твърд, устойчив и несантиментален, трошеше съчки с необяснима настойчивост.

Марта начаса забрави всичките си преструвки, приближи съвсем тихо и го прегърна.

– Какво се е случило?

Матев притегли жена си, притисна глава до гърдите ù, задържа дъха си и не след дълго отвърна с привидно ироничен глас:

– Вживявам се. Като Флобер. Но както виждаш, не се получава.

– И какво толкова ужасно успя да напишеш в тая киша?

– Тук ли да ти го чета? – заядливо я погледна Матев, но Марта вече се беше наместила до него.

Не му остана нищо друго, освен да я загърне в широкия си според модата плащ и да започне:

„Някога имаше един Човек с необикновена глава. Тя струваше много, толкова много, че никой не би се решил да я оцени. И Човекът си живееше неоценен. Понеже главата му на вид не се различаваше от другите, хората не подозираха колко много струва тя, и не ù обръщаха внимание. Човекът беше скромен, на никого не казваше, че главата му има огромна цена. Само той си знаеше и това му стигаше.

Впрочем, ако ще говорим истината, трябва да споменем, че и учителите му забелязваха необикновената му глава, учудваха се:

– Боже мой, каква глава!

И толкова. Нямаха време да се занимават специално с него, защото имаха много ученици, а Човекът не беше богат и не можеше да им плаща. Минаваше без чуждите грижи. Вършеше всичко сам. Съвсем сам.

Още като студент той откри машината на вечното движение, прословутото „перпетуум-мобиле“, над което бяха блъскали главите си хиляди мъдреци, учени, мечтатели и авантюристи… Намери я, но никой не повярва. Професорите му се засмяха:

– Това е невъзможно. Това е утопия. Перпетуум-мобиле не може да се създаде.

И даже не погледнаха чертежите му.

Отчаян, Човекът ги изгори. Но той не можеше да стои бездеен. Започна да пише стихове. Не бива да се забравя, че той беше млад и току-що се беше влюбил в едно красиво момиче. За съжаление, главата на момичето не струваше повече от една неособено зряла диня. Момичето беше манекен в модна къща, разхождаше се в най-новите и хубави дрехи, позираше на фотографите и когато журналистите я канеха да каже нещо, за да го напишат във вестниците, тя обикновено разправяше, че професията ù е трудна и че трябвало да се мисли много как да бъде демонстриран всеки модел. Изобщо, тя смяташе това за мислене. Всеки мисли толкова, колкото може. За един мисленето е леко, а за друг – тежко. Момичето мислеше, че е кой знае каква работа да представиш някаква измислена и ушита от други хора рокля, а Човекът казваше скромно:

– Написах поема.

Момичето не разбираше нищо от поеми и смяташе, че щом той скромно говори за стиховете си, то сигурно стиховете са лоши. Все пак тя ги събираше при писмата на другите си обожатели. Но… нищо повече. Момичето-манекен нямаше време за разни хора, които пишат кой знае какви поеми.

Човекът изпитваше голяма мъка, но беше толкова чувствителен, че се боеше да я покаже пред хората и се смееше весело даже тогава, когато сърцето го болеше от скръб.

А момичето и всички други казваха:

– Ах, колко е безчувствен!

Те не подозираха, че чувствата му са хиляди пъти по-ярки и силни от техните, защото бяха свикнали да вадят на показ всяко свое чувство и да забавляват или тормозят околните с него.

Човекът мълчаливо носеше огромния товар на отхвърлената си любов и никой не го чу да възроптае.

Но когато Човекът изпита скръбта, забеляза, че много хора по света страдат от нея. Тогава той реши да вдигне бунт против скръбта. Човекът не познаваше бездействието. Той хвърли всичките си сили, знания и способности, за да отърве човечеството от скръбта. Събираше измъчените хора и им говореше, че на света трябва да има само радост.

Но съществуваха и такива, на които думите за радостта не им харесаха. Те искаха на света да цари скръб, защото тъжните хора се управляват по-лесно. Те не желаеха да има даже радостен час, затова изпратиха слугите си да заловят Човека. Но Човекът беше неуловим. От главата му бликаха планове и идеи, които объркваха преследвачите.

Тогава тези, които държаха да няма радост, решиха да го заловят с подлост, и обявиха, че ще дадат награда за главата му. Наградата беше голяма, толкова голяма, че кратуните на подлеците и предателите се замаяха и те веднага се втурнаха по дирите му.

Но Човекът беше неуловим. Пазеха го и го криеха. Тъжните хора знаеха колко струва радостта, и не продаваха нейния вестител.

А наградата беше много голяма. Страшно голяма за всеки подлец. И нищожно малка сума за главата на Човека, защото неговата глава нямаше цена.

Предадоха го. Вързаха го и му взеха главата. Главата, която струваше повече от цялото земно кълбо, защото в звездното пространство има много планети като Земята, но глава като тая, на Човека, не беше създадена. Наброиха на продажника петстотин хиляди жълтици и той си отиде доволен, а безценната глава заровиха в земята, за да не би някой да се сети за нея и каже:

– Това беше необикновено ценна глава.

Минаха години. Момичето, в което беше влюбен Човекът, който се бореше за радостта, но никога не я изпита, остаря. Излязоха по-млади манекени, които също смятаха, че тяхната работа е тежка, отговорна и изисква много мислене. Обожателите се оттеглиха и не пращаха любовни писма. Пристигаха само известия, че трябва да се плати това или онова, защото бившето момиче бе свикнало да живее весело и нашироко. Веднъж, когато се чудеше отде да вземе пари за нов тоалет (макар че беше стара, тя следваше неотклонно модата), манекенът в оставка случайно намери стиховете, които някога бе написал Човекът със скъпоценната глава. Тя ги изтупа от праха и ги занесе в едно издателство. Там на редакторите им прилоша, след като прочетоха поемите, а като се съвзеха, викнаха:

– Вие ли написахте тези шедьоври?

Тя се поколеба, но после скромно каза:

– Аз.

И започна да получава огромни хонорари за чуждите творения. И се окичи с чужда слава. Но у нея беше останала половин капчица съвест и затова тя намисли да сложи паметник над гроба на Човека. Отиде на гроба, но хората, на които Човекът бе говорил за радостта, я бяха изпреварили. Те бяха поставили надгробна плоча, на която пишеше:

Тук заровиха радостта,

тук почива умът,

тук скриха светлината на Вселената.“

Матев млъкна и продължи с яд да чупи съчките на все по-малки парчета.

– Странен начин на вживяване имаш – констатира Марта.

– Кажи поне, хареса ли ти?

Марта поклащаше глава ту наляво, ту надясно, като че се чудеше дали да хареса писанието на мъжа си, или да го отрече.

Матев отчаяно надигна глас:

– Тогава кажи поне харесала ли си някога нещо, написано от мен!

– Че как не! Аз целия те харесвам бе, Матьо, иначе защо ще стоя да ти бъда жена? – с готовност отвърна Марта.

Матев грабна листовете и се изправи, възмутен от отговора ù. Но Марта го принуди да седне и взе листовете. Погледна първия и смръщи вежди:

– Какво е това посвещение?

– Посвещение.

– „В памет на Александър С.“? Ти си луд. Александър не може да умре.

– Как тъй да не може? – Матев бе объркан от увереността, с която Марта произнесе думите си.

А тя продължи още по-убедително:

– Телеграфните агенции не се позовават на източници, които внушават доверие. Александър С. не може да изчезне. На всичко отгоре той е красив почти като Алесандро Скарлати…

– Излиза, че красивите хора не умират.

– Може и да умират – се заинати Марта – но не и ако са красиви като Алесандро Скарлати, нито пък ако са хора като Александър С.

Матев сметна, че е безпредметно да спори с жена си по толкова тъжен повод.

Александър С., учен-бактериолог, бе отишъл да помогне на една новооснована държава, за да се справи тя с пораженията, които ù бяха нанесени посредством отдавна забранено бактериологично оръжие. Враговете на страната бяха намерили незабележим начин за употребата му. Едновременно с това те боравеха и с най-съвременни оръжия от всякакъв друг вид и нарушаваха сключените споразумения. Безкрайните джунгли, всред които бе разположена републиката, улесняваха действията им. Някъде из тези джунгли бе загинал Александър С., командосите бяха занесли главата му в най-близкото селище, бяха я показвали и я бяха хвърлили в блатата – това съобщаваха телеграфните агенции.

Александър С. бе добър приятел на писателя Матев, но проявяваше странно упорство – не искаше да се запознае с Марта. Той посещаваше концертите ù, тя го бе виждала, дори твърдеше, че някога, много отдавна, бе говорила с него при необичайни обстоятелства, но Матев като че не ù вярваше – около Марта и без това всичко беше необикновено.

Матев бе дълбоко наскърбен заради приятеля си, но не можеше да се съгласи, че жена му знае повече от телеграфните агенции.

А тя придърпа плаща му, обви се хубаво от главата до петите и предложи:

– Я ти си върви, пък аз ще гледам да помогна на Александър.

– Ако се простудиш… – заканително поде Матев.

– … Ти ще ми свариш чай – завърши Марта. – Иди си, моля те, и не ми пречи.

Матев се отдалечи, прогонен от нетърпението ù. В края на алеята се обърна да я види. Тя бе вдигнала глава, като че се ослушваше.

Стъмни се, заваля отново и той се канеше да тръгне да я прибере, когато отдалеч се чу гласът ù. Един много странен напев, протяжен като вик, прорязан от неразбираеми думи, размътваше тишината и караше нощните птици да му отвръщат с тревожни крясъци. Непонятната песен завърши в такава тишина, сякаш цялата гора изтръпна и замря.

Матев стоеше на верандата замаян и имаше усещането, че го водят по незнайни пътища, пълни с мъгла, движещи се сенки и мирис на горяло дърво.

От гората излезе Марта. Завита в тъмния плащ, приличаща на богиня от подземния свят. Изкачи стъпалата на верандата и каза:

– На Александър и през ум не му минава, че е мъртъв.

– Престани с детинските си истории, Марта. Време е да…

– Време е да се подкрепя. Чака ме дълго бдение. Преди да настъпи нощта, трябва да го изведа от блатата – и поясни: – Там, при Александър, сега започва денят.

Матев реши да не ù противоречи. Бе видял странното ù изражение. Бе чул забързаното ù дишане, толкова необичайно за нея, певицата, която можеше на един дъх да изпее цяло изречение от меса на Бах. Той я настани, подаде ù любимия ù хладен чай и опита да възвърне благоразумието ù:

– Мартичка, много ми е тежко да говоря, но моля разбери ме: с представленията и необоснованите си вярвания ти не можеш да ме разсееш и да отдалечиш мислите ми от смъртта на Александър.

– Аз? – Марта се усмихна високомерно. – Аз, дето мога да накарам хиляди хора да забравят кои са и в кое царство живеят? Подценяваш ме, мили ми Матьо. На моята воля са подвластни твърде много неща. Отдавна владея силата на изкуството. А какво е изкуството – налагане на нечия велика воля. Пея, и всички зачитат могъщата воля на Хендел, на Вагнер, на Адамовска или на Моцарт. Към тези внушения аз добавям своето. И зная аз неведомите заклинания, които сочат пътя към човешката душа.

– Увлече се, Мартичка, започна да говориш в мерена реч.

– И мерената реч е заклинание. Стига да се добере до висините на магията и да стане поезия. Има едно стихотворение на Анна Ахматова, „Заклинание“. Непреводимо е. Защото наистина е заклинание. Там витае дори зримият образ на тая магьосница. Тя е красива и заплашителна. Излязла е по пълнолуние на некосените ливади край незнайни блата. Призовава този, който не е наречен за нея, и знае, че той ще излезе от високите врати и по пътища, където никой не ходи, ще дойде, за да вечеря с нея.

Матев се раздвижи неспокойно:

– Мартичке, на тебе не ти е добре. Искаш ли да те занеса в леглото?

– Има хора, на които им е още по-зле – отмести ръцете му тя. – И защо му е на твоя Александър да върши непозволени неща?

– Непозволено ли е да се биеш за свободата? А тогава какво е позволено?

– Не ме разбра – уморено затвори очи Марта. – Цял свят знае, че той е отишъл не само да спасява народа от бактериите. Биографията му е достатъчно известна, за да бъде заблуждавано общественото мнение. Александър се сражава, това е ясно. А непозволеното вече е извършил – нарушил е „табу“-то на едно от нецивилизованите племена. Оттам иде недоразумението. Главният вещер на племето е направил от восък главата му, за да стовари върху нея проклятията си. Командосите, за щастие, са намерили това изваяние, разнасяли са го и са го хвърлили в блатата. Но в същите тези блата блуждае Александър и биоенергията, която отделя цялото диво племе, за да му пречи и да го погуби, така се е сгъстила около него, че той не може да намери брод и да стигне до езерата, до населените места.

– Доколкото разбирам, ти възнамеряваш от хиляди километри, чрез волята си, да се противопоставиш на концентрираната биоенергия на цяло племе, да сломиш нейната враждебност и да изведеш Александър, когото ти считаш за жив. Мартичка, слушал съм и по-фантастични неща от твоята уста, разбирам огорчението ти и това, че не искаш да повярваш в смъртта му, но все пак мисля, че имаш треска, трябва да вземеш лекарства и да спиш.

Марта се надигна бавно, като воин, облечен в ризница и броня, непреклонна и вдъхваща опасения.

– Ако тая нощ аз не го изведа, никой повече няма да го види. Не ме плашат разстоянията, нито враждебната биоенергия, ако е така, както предполагам.

Матев зачака да чуе предположенията ù, но тя измъкна от гардероба два шала и някаква кадифена мантия с качулка, обви се, взе старинен светилник, донесен от Цейлон, запали го и се запъти към гората, като пазеше с ръка пламъка. Матев гледаше прозрачната ù пред светлината длан, а тя му приличаше на огнено цвете, израсло всред тъмнината.

Той знаеше, че е безполезно да увещава жена си да прекрати тези причудливи занимания. Реши да будува с нея и ако тя съвсем прекали, насила да я прибере. Приготви си топло питие от вино, мед и карамфил, погледна терморегулатора, вдигна телефона, за да разбере как се чувстват синът му и дъщеря му в града. Начаса Борис започна да се оплаква, че сестра му не го слушала, тя пък заяви, че брат ù вече не я обичал и не искал да я заведе не знам къде си… Матев пусна в ход целия си родителски авторитет, въдвори спокойствие, но след като остави слушалката, се почувства така уморен, че полегна, а после и заспа на дивана.

И видя насън как всред изпаренията на клокочещи блата една ръка, изваяна от светлина, води сянката на изнемощял човек. Той залита, с неистови усилия измъква нозете си от лепкавата тиня, която дебне да го погълне, той пълзи, залавя се за клони, трепери от изтощение… но върви, защото светлината го вика.

На развиделяване Матев скочи и веднага се втурна да търси Марта – нямаше я ни във вилата, ни в гората. Той обиколи околностите, вика, свири и запъхтян се върна във вилата, за да вземе ловната си пушка и да стреля. Тая пушка Матев държеше напук на Марта, която ненавиждаше ловците. Никога не бе ходил на лов, само от време на време сам си устройваше състезание и стреляше по панички. Жена му намираше и това развлечение за варварско и Матев бе уверен, че щом чуе изстрели, тя ще долети, за да му поднесе възмущенията си.

Но щом прекрачи входа на хола, чу бодър глас:

„… от приятелското посещение, което се тълкува като знак на добра воля…

Известният учен Александър Сулимски бе открит от патрулен катер на брега на езерото Ото. Съобщенията за смъртта му са били злонамерено разпространявани от някои агенции, с цел да се създаде дезорганизация в република Солера. Ученият е под грижите на компетентен медицински персонал.

Продължителната суша, която опустошава провинциите на…“

Матев изключи приемника. Другите новини не го интересуваха. Още повече след като забеляза любимата си съпруга. Сгушена в едно кресло, тя спеше или се преструваше, че спи. Той се надвеси над нея:

– Марта!

– Е, убеди ли се? – проговори тя и с мъка отвори очите си.

– Марта, аз винаги съм знаел, че си необикновена жена.

– Но не всякога си вярвал в това – уморено каза тя. – Сега можеш да ме заведеш да спя и гледай да не се напиеш от радост преди закуска.

Това напомняне охлади възторга на Матев и го засегна – той никога не бе се напивал, а Марта постоянно го упрекваше в някаква въображаема склонност към алкохола. След като я изпрати да спи, той доста унило поиска да го свържат с Александър С., като не се надяваше, че това ще стане. Но още преди да приключи със закуската си, приятелят му се обади от другия край на света:

– Ще ме посрещнеш ли? Тази нощ. Трябва незабавно да напусна страната. Самолетът е готов. Медицински персонал? Защо? Два освежаващи пластира, добра вечеря, чаша вино с треви и… чакай ме… С мен ще летят журналистите Донервалд и Войкович. И тях ли? Няма ли да станем много народ в тихото ти жилище? Разбира се, разбира се, довиждане.


На вечеря във вилата на Матеви пристигнаха знаменитият Александър С. и журналистите, които го бяха последвали като хрътки, надушили дивеч.

Александър се настани точно под портрета на Мартиния любим композитор – Алесандро Скарлати, и Матев с удивление забеляза невероятната прилика между двамата, която иначе оставаше скрита, засенчена от перуката на божествения маестро.

Марта не се показа. Заяви, че уважава желанието на учения да не се познава с нея.

Матев съжаляваше, че заради вироглавството си тя е лишена от възможността да чуе толкова интересни неща. Александър разказваше за неизвестни фосфоресциращи в тъмнината храсти, за пеещи нощни пеперуди, за блата, които бълват разноцветна пяна, за вулкани-джуджета, с размери на японски вази… за един свят, строго пазен от вековната джунгла, недостъпен за белите хора, където има град, несътворен от човешка ръка, пуст, блестящ, с постройки от стъкловидно вещество, което се огъва под човешка длан, с площади, настлани с жълтеникави кости на допотопни чудовища, и конусовидни кули, които потрепват от вятъра, но никаква стомана, диамант или лазерен лъч не може да се вреже в повърхността им, а тя прилича на обрасла с мъх дървесна кора… Градът е защитен от невидима преграда, тя изпуска искри, труднопреодолима е, а изпаренията на околните блата обгръщат като мътна вълна напуснатия град; дори при нисък полет погледът не може да проникне в това омагьосано място. Но най-странното явление, което установил изследователят, било, че никакви микроорганизми не се срещат отвъд искрящата преграда. Там всичко сякаш било стерилизирано и покрито с прозрачен похлупак, за да се съхрани с хилядолетия. Когато излязъл от града, Александър С. разбрал, че се е излекувал от възпалението на очите си, от кашлицата и кожните обриви, причинени от бактериологичното оръжие, с което той се справил небезнаказано.

Той искал да заведе в скрития град и хората, които го придружавали, но в лагера намерил само обезглавени трупове. Оттогава почувствал, че се заплита в някаква тайнствена паяжина, която го влече към гибелта му. Отивал не натам, където искал, виждал тъмна стена, преградила изхода на тунела, изсечен всред растителността, почвата пропадала под нозете му… и изведнъж като че ли някой започнал да го вика и да го води, да го подкрепя и ободрява. Усещал сблъсъка на двете сили, които се борили заради него, бил замаян от изпаренията на блатата и му се привиждала прекрасна жена, облечена в зелени дрехи…

– С бял шал, с качулка на главата и със светилник в лявата ръка – с въздишка допълни Матев.

Александър побледня и след мълчание отговори:

– Да, ти знаеш коя е жената. Можеш да ме ненавиждаш, но това ще ми попречи ли да я обичам?

Матев го погледна съчувствено:

– В какво си виновен? Ти си тук и си жив само благодарение на нея. Марта може да влияе на хора, които я обичат. В състояние е да ги изведе от всякаква опасност…

Двамата журналисти гледаха с недоумение ту Матев, ту – Александър. Донервалд дори пипна ушите си, като че за да провери на мястото си ли са и добре ли чуват.

– И друг път ми се е случвало – с измъчена усмивка каза Александър. – Тя дойде при мен, когато бях на Елерските плата. Накарала пилота на хеликоптера да спрат край нашия лагер. Намери ме и ми съобщи нещо, което отначало не повярвах. Седмици вече аз се движех из тая пустош и търсех да открия туземците, застрашени от болест, която щеше да ги изтреби. Мой дълг беше да ги предпазя. Но не намерих никъде следи от човешки крак. Тогава Марта долетя и много обстойно ме осведоми, че не трябва да търся стъпките им, защото те се боят от мен и при редките си излизания от подземията, където се крият по време на опасност, използват прастария, само техен начин на придвижване – „ходят“ опрени на пръстите на ръцете си. Аз казах: „Това не е възможно!“. А тя ме увери, че някакъв отдавна починал виртуоз твърдял, че всеки пианист с добра постановка и нормално тегло би трябвало да си прави подобни упражнения, те не били чак толкова трудни. И ме заведе на брега на едно поточе. Във влажната почва ясно личаха вдлъбнатини, оставени от човешки пръсти. Аз все още не бях убеден – може някой от моите хора да се е опрял, като се е навеждал да пие вода. А тя заповяда да се скрия, и запя. Гласът ù ме унесе, аз не разбрах изпод земята ли излязоха хората, които търсех. Те насядаха в кръг около нея, залюляха се като цветя под вятъра, устните им сякаш пиеха песента на Марта, а после – и думите ù, които не разбираха (но тя твърдеше, че е „говорила“ с тях), и доверчиво ми позволиха да им дам ваксина и да отрежа снопчета от косите им за изследване. Показаха ми и тоя невероятен вървеж… Всеки акробат може да ходи на ръце, но на пръсти, без усилие… гледката е смайваща. А Марта разкъса малахитовото си колие, раздаде им камъчетата, почерпи ги с ментолови бонбони и отлетя, без да ми обясни, без да се сбогува…

– Защо са нужни обяснения? – каза Матев. – Усетила те е, свършила е работата и си е отишла.

– Надявам се, че говорите сериозно – нерешително се намеси Донервалд.

А безцеремонният Войкович чумоса по славянски маниер присъстващите:

– Айде бе, братя! Стига сте се прехласвали! Такава жена няма. Вие си я измисляте.

От горния край на стълбището, което водеше към терасата, се разнесе Мартиният смях:

– Мене ли? Я да го видя тоя, който ще ме измисли!

Самоувереният Войкович остана с полуотворена уста.

Той присви очи, за да види по-добре „това творение от оня свят“, както по-късно благоволи да се изрази.

Марта слезе и безмълвно протегна ръка на Александър. И тъй като той в смущението си не я пое, тя се настани в креслото до него, без да покаже с нищо, че е засегната. А той приседна на пода, прегърна коленете ù и след като мълчанието наоколо стана прекалено напрегнато, се изви към Матев:

– Нека не ти се зловиди. Това е начинът, по който елините, та дори и боговете им са изразявали почитание и преклонение.

Марта се настани на пода до него:

– Хайде тогава взаимно да си изразяваме почитанията.

– Аз с нищо не мога да ви засвидетелствам моята благодарност. Вие ме спасихте – уверяваше я Александър.

Тя го накара да стане.

– Спаси ви хармонията, която носите в себе си и около себе си. Вие сте цялостен, преследвате целите си упорито и уверено. За мен е удоволствие да помагам на хора като вас… – и изведнъж тържественият ù тон пропадна: – … А не… на разни патици в кълчища.

Този обрат въодушеви Войкович:

– Леле, госпожо! Чувал бях, че сте чудо, па не вярвах. Цял живот ще ви споменавам, само ми кажете, наистина ли ги правите тия работи?

Марта се разсмя като дете, после отвърна съвсем сериозно:

– Ако ми вярвате, какво значение има истина ли е или не?

– Па на всичко отгоре – и умна! – съкрушен констатира Войкович и се обърна към Матев: – Сърдиш се, брате, не сърдиш, и аз ще взема де се влюбя в нея.

– Влюбвай се! – великодушно разреши Матев. – Свикнал съм. Важното е, че тя мене обича.

– А за мен ще е важно, че ха съм закъсал някъде, ха госпожа Марта се е притекла да ми помага.

– Не се и надявайте – каза тя. – Вие много си се харесвате – сам на себе си. Гледате все на вас да ви е добре. А аз помагам на тези, които мислят и за другите. Едно време индианците са величаели вождовете си с титлата „Мъж, който мисли за хората“, тоест човек, който се грижи и носи отговорност. Да не си въобразявате, че ще хукна да спасявам оня безделник, дето точно сега бие своя крокодил с ракета за тенис?

– Какъв крокодил? Кой безделник? – се заинтересува Донервалд.

– Но вие защо не пиете и не ядете? – отвърна Марта. – Гладен сте и сте жаден – и побутна към него чашата и чинията.

– Не съм – неуверено отговори той.

– Не сте? – снизходително се усмихна Марта. – Уважаеми господине, аз усещам как някъде в Аляска една старица плаче, защото е загубила последния си зъб! Когато подстригват храстите в Нова Зеландия, все едно че режат моите коси… а вие тук, до мен, ще ме убеждавате, че не сте жаден! Някога, когато бях по-млада, знаех, че имам сила да внушавам, и се гордеех, че „предавам“ мислите и волята си, че мога да влияя. Доста по-късно разбрах, че това е себично, и почнах да се уча да „приемам“, да усещам и другите хора – радвах се на превъзходството си, докато не стигнах до горчивото заключение, че не аз съм най-ценният жител на планетата, че всеки човек е уникално произведение на природата и е достоен за възхищение – и след като се позамисли, Марта добави най-хлапашки: – Тая работа май не е много вярна, ама… хайде, от мен да мине. Нали е достатъчно, че не мисля само за себе си и ако не на всички, поне – на добрите хора… помагам. Все пак… съседи сме, на една планета живеем… И какво толкова казах, че сте се втренчили вие, четирима разумни мъже, та ме слушате? Яжте си и си пийте, пък аз ще ида да превържа онова дърво, дето Матьо го застреля завчера.

Четиримата се спогледаха като току-що пробудени.

– Мартичка, какъв човек си ти! – започна Матев.

– Как ще съм човек, като съм примадона бе, Матьо!

– Пак си решила да ме ядосваш!

– Затова си ми мъж, за да те ядосвам – невъзмутимо заяви тя и тръгна към вратата.

Войкович се опита да защити Матев, Александър замоли Марта да не ги напуска, Донервалд опита да възстанови добрия тон на разговора, и понеже всички говореха едновременно, Марта запуши уши и си свали ръцете чак след като се възцари тишина. Всред тая тишина тя седна до рояла, изпя една ария от Алесандро Скарлати, като преди това обяви, че изпълнението се посвещава на Александър С. така, както нейният съпруг му е посветил последната си творба.

След като тя свърши, неуморимият Войкович се заинтересува каква е тая творба.

Матев бе принуден да прочете произведението си.

Когато той млъкна, Марта настойчиво го изгледа и помоли:

– А сега, бъди така добър и добави нещо от мен. Ще се постарая да го измисля в твой стил.

И като се разхождаше пред смаяните си гости, издиктува на мъжа си следното:

„Остарялото момиче-манекен се замисли (доколкото можеше) и реши, че вероятно под плочата, заедно с Човека, са погребани и някои от неизвестните му писания. (Той някога имаше оловно ковчеже, в което криеше ръкописите си.) Тя нареди да вдигнат плочата.

Лъхна хлад и мирис на плесен. После някой въздъхна и от гробния сумрак се надигна Човекът. Даже не замижа от светлото.

Взе огледалото, което се изтърколи от чантата на припадналата дама, огледа се, намести добре главата си, затвори оловното ковчеже, където нещо припламваше и съскаше, и разкърши рамене. После с ковчежето под мишница Човекът напусна града, като не пропусна да прочете надписа на плочата:

Тук заровиха радостта.

Тук почива умът.

Тук скриха светлината на Вселената.

Усмихна се.

Погледна примрелите от страх гробари и си каза:

– Горките! Дали им е идвало наум, че радостта не може да бъде заровена, умът не може да почива, а светлината на Вселената никой не може да скрие?“

– Госпожо, да не би вие да пишете и произведенията на вашия съпруг? – лукаво попита Войкович.

– Само това ми оставаше! – се възмути Марта. – След като на тоя свят съществува музиката, най-висшето изкуство. И след като гении са се добрали до такова съвършенство.

И тя отново отвори рояла и запя: „Припомни си моите думи, Евридика, Евридика…“.

– Но защо тя пее това? – недоумяваше Войкович.

– Може би… защото тя самата, подобно на Орфей, ме изведе от подземното царство на мъртвите – каза Александър.

– И как ли е подкупила неумолимите богове? – с печал и като че ли с ревност изрече Донервалд.

– Навярно им е запяла – отвърна Александър.

Матев въздъхна невесело:

– Не само им пя. Извърши заклинание чрез силата на изкуството си. И ето те тебе „незванный, несуженый“, ето те, дойде у нас на вечеря.



Редактира: Катерина Обретенова


Публикации:

1. Сборник „Невероятната Марта“ – „Отечество“, 1989 г.

2. Роман „За змейовете и вампирите, за Марта и потомството“ – „Златен лъв“, 1999 г.

3. Роман „За змейовете и вампирите, за Марта и потомството“ – „Човешката библиотека“, 2013 г.

4. Антология „Тринайсетте цвята на дъгата“ – „Човешката библиотека“ и „Тера Фантазия“, 2013 г.

Париж, Париж, Кайро Велко Милоев

Дъжд, който тихо и упорито дълбае по циментовите плочи на тротоарите. Денят е като отразен в помътняло огледало. Някой е разсипал по стъпалата на подлеза цяла кесийка с червени и зелени, жълти и виолетови бонбони-топчета.

Стъпалата са, кой знае защо, не само мокри, а и мазни. В подлеза е сухо. Когато навън грее слънце, тук отвсякъде се стича вода. Пусто е, само фигурата на стареца с китарата се откроява върху петното светлина от изхода насреща. Спирам пред него, обаче той гледа струните. „Бразилия“. Мелодията е отчайваща като филма. Ще ми се да стоя тук и да слушам, но пускам в картонената кутия посмачкана банкнота и тръгвам нагоре по стъпалата, защото иначе светът ще рухне.


Дъжд – тъй безкраен, че пролетта напразно се опитва да си поеме дъх. Някой току преди мен е разсипал по стъпалата на подлеза пъстри и лъскави захарни топчета.

Преди да тръгна надолу, оглеждам сивите фасади оттатък булеварда. Кой знае защо, имам чувството, че като изляза от другата страна на подлеза, вече няма да ги има.

В подземния коридор свети само третата лампа – онази със счупения стъклен капак. И няма жива душа освен стареца, който свири „Бразилия“. Харесва ми, утешително е, когато виждам възрастен човек, облечен тъй бедно, но чисто. Той като че ли никога не забелязва картонената кутия на метър пред краката му, в която пускам посмачкана банкнота. Трябва да изляза навън.

Може би прилича на лудост да си мисля, че светът ще рухне. Ала аз наистина видях, видях с очите си как четиринайсететажната сграда с празни балкони и плътно затворени прозорци в миг се срина, превърна се в прах и отломки.


Дъждът – тъй дълъг и непоносим – е затворил хората по кухните и спалните, за да премислят, притихнали, всички минали тъги, да разсъждават върху безсмислието на битието си. Но някой все пак е минал преди малко оттук и е разсипал, без да ще, червени, зелени, жълти и виолетови кръгли бонбони – от тези, които са само от захар и са толкова вредни за зъбите.

Вече съм свикнал, че този ден се повтаря безкрайно, и само съжалявам – да бях го преживял по-добре.

Подземният коридор е покрит с размазани кални стъпки – толкова много, да се чудиш как не са плъпнали и по стените. Но само старецът е тук. Прегърбен над китарата, прегърнал китарата, вглъбен в „Бразилия“. Пускам все същата банкнота в кутията му. Не бива да се бавя в „Бразилия“, трябва да тръгна нагоре и там някъде, на десетото или петнайсетото стъпало онази сила да ме хвърли обратно назад. Защото иначе светът ще изчезне. Защото аз пазя спомена за света. По този спомен някой трябва да го възкреси от клиничната му смърт.


Същият дъжд, същият ден. Не искам да знам колко дълго продължава това.

Мръсните думи от черна боя по стените на подлеза са кристално изчистени от смисъл в това дълго човешко отсъствие. Олекнали, загадъчни знаци. Вселената няма майка.

Бих искал да знам обаче защо аз трябва да крепя спомена за света, който не аз съм измислил.

„Бразилия“. Старецът с бели коси и чисто изрязани нокти не ме забелязва. Знае ли, че сме останали само двамата?

Докато с такава неохота поемам нагоре по стъпалата, гадая защо загина светът или поне онази негова част на изхода на подлеза, оттатък булеварда. Земетресение може би? Имаше земетресение, ала другаде. Чух сутринта по радиото за паднал самолет, за отприщил се язовир. Избухна завод. Чух за суша и че някъде стреляха. Както винаги, но повече от друг път.

А в моя град имаше само дъжд и отчаяние. Тогава някой наблизо си е прерязал вените. Аз пък реших, че не искам и няма да ида там, където ме чакаха.


Същият ден, същият дъжд. Пъстри и лъскави захарни топчета по стъпалата на подлеза.

Може да съм луд, но не съм фантазьор и туй, което измислих, не е метафора, а хипотеза. Светът е достигнал в онзи момент критичната маса на отчаянието.

И както в бомбата атомите на плутония, надхвърлили тази опасна граница, започват лавинообразно да се разпадат и да се превръщат във вълни от изгаряща светлина, всепомитаща детонация и убиващи клетките лъчи, тъй в Онзи миг може би точно оттук е започнала верижната реакция на отчаянието. Като лавина, като прииждащ поток, като атомен разпад, като всяка стихия, набираща сила от разрушението, отчаянието бързо е заляло света. Душите-атоми са се превърнали в свои сенки. Духът се е разпаднал в безсилие. Може би някой е натиснал червеното копче. Може би ядрени терористи, задушаващи се от отчаянието, са се втурнали да изпълняват отдавна подготвените си планове. А може би на Господ Бог не са му издържали нервите и е обърнал над нас чашата на гнева си…

Дали пък аз не съм прибавил последната капка? Възможно ли е точно моята слаба съдба, жалкото ми униние под дъжда, моето наникъде да са прехвърлили критичната маса на отчаянието?

Старецът свири „Бразилия“.

Какво ме връща всеки път обратно към началото на този ден – не знам.


Дъждът не губи силата си. Стъпалата на подлеза са мокри и мазни. Вътре е студено.

Спирам се още в началото, защото някой стои пред стареца с китарата. Виждам само силуети върху петното светлина от изхода, затова се опитвам да си я представя. Логично е да има мокри коси. Трябва да има по-малко години от моите. Повече талант. И безметежно спокойствие. Защото иначе е прекалено трудно да възкресиш цял свят само по нечий спомен. Докато слуша „Бразилия“, ръката ù от време на време се спуска към джоба и поднася нещо към устата. Сигурно вредни за зъбите твърди бонбони от захар. После тръгва нагоре по стъпалата. И нищо страшно не се случва.


Сега мога да слушам „Бразилия“. В никакъв случай не искам да знам колко пъти се повтори този ден. Моята работа беше да дочакам някой да дойде. А може би си въобразявам.

Но вече мога спокойно да слушам „Бразилия“ в празния подлез. Старецът не ме забелязва. Пускам онази банкнота в кутията му. Спокоен съм и мога да мисля и за другите светове. Погледът ми безцелно се плъзга по афишите, залепени на стената. Разкъсаните им краища потрепват от въздушното течение. Чета само големите букви на рекламите за екскурзии: ПАРИЖ, ПАРИЖ, КАЙРО.



Редактира: Александър Карапанчев


Публикации:

1. Вестник „Демокрация“ – бр. 247, 1993 г.

2. Антология „Чудни хоризонти“ – „Аргус“, 2000 г.

3. Сборник „Където не сте били“ – „Аргус“, 2001 г.

4. Списание „Съвременник“ – бр. 1/2004, 2004 г.

5. Алманах „ФантАstika 2012“ – „Тера Фантазия“ и „Човешката библиотека“, 2012 г.

Жълто Петър Кърджилов

„Извътре Соломон обкова храма с чисто злато,

и протегна златни вериги пред давира, и го обкова със злато.“

Tрета книга Царства (6:21)

Полегнал съм в скута на баба ми и съм задрямал. Тя тихо и кротко припява, нарежда нещо:

– Гледай водата! Най-напред ще потече червена вода, сетне синя, сетне черна…

Баба е много добра… Всъщност коя ми баба? Всеки човек има две баби и четири прабаби. А може бабата, в чийто скут съм полегнал, да не е точно моята. Може да е онази приказна баба, чийто образ е сътворен в дълбините на народната душа. Онази баба, която фолклорът е отрупал с добродетели, която стотици безименни гении са възпявали през вековете. Пред нейните скромнички дела бледнеят чутовните подвизи на митологични херои, олимпийски богове, титани и витязи. Тачен, обичан и възпяван е образът на бабата в българското народно творчество. Милата баба, добрата бабичка, отрудената бабка, симпатичното бабче, припряното бабè…

– Подир черната ще се зададе жълта. Събуди се, като дойде жълтата вода!

Колко топлинка има в мита за добрата баба. Тя винаги е загрижена за някого, но най-вече за своето внуче – да му стопли млечице, да му свари чорбица, да го нагости… Колко много държи на своята бабка Червената шапчица, колко е разтревожена тя от факта, че лошият вълк я е налапал. И колко голяма е радостта ù, а с нея ликува и читателят, когато на финала справедливостта възтържествува… Бабката от приказките ще намери насърчаваща дума и за възрастните, ще ги посъветва, ще ти сгълчи гальовно. Е, към своя старец бабата обикновено е иронично настроена и сигурно има защо…

– Събуди се, бабиното, ставай! Жълтата вода дойде. Скачай в нея и дръж. Хвани каквото можеш!

„Бабиното“ трябва да съм аз. Аз трябва да се събудя, но не искам. Спи ми се още. Не ми се скача в никакви води. Още по-малкото – жълти. Ала баба ми настоява и аз скачам. Потапям се в жълтата река, по която се носят златни ракли, сандъчета и ковчежета. Бръквам в подмолите на съдбата и се опитвам да сграбча моя късмет. Но нищо не улавям. Между шепите ми изтичат даровете на жълтата вода, а върху лицето ми се утаява сянката на разочарованието…

– Събуди се, ставай…

Събуждам се най-сетне. Няма никаква златна река. Пред гурелясалите ми очи се просва безпорядъчната гледка на собствената ми стая. Пейзаж след битка – гаден пепелник със смърдящи фасове, празно като душата ми шише от водка, окъсана книга, артистично разхвърляно бельо, на места прогорено…

– Самотата е жълта.

Не съм сигурен дали чувам тези думи. Няма как да ги чуя, защото няма кой да ги произнесе. В стаята няма никой друг освен мене, аз пък не си говоря сам. По-важното е, че премъдростта „Самотата е жълта“ изплува от дебрите на помътненото ми съзнание и ме прави неспокоен. Не зная защо. Навярно цялата загадка е в моя мъчителен махмурлук, а може би виновно бе слънцето, което вече прежуря. Затова е и жълто. Понякога то е червено, кърваво – най-често при изгрев или при залез. Казват – било от прахоляка. Друг път е кълбо от нажежено бяло. Но сега бе златно, жълто. Сигурно затова си помислих, че самотата е жълта – слънцето е и самотно, и жълто. Обаче е самотно не защото е жълто, а защото е надменно, егоистично, себелюбиво. То не допуска никого до себе си, безпощадно е дори към най-ближните. Вижте Меркурий – пустинен, безжизнен, изпепелен… Предпочетен е пред всички останали планети на Слънчевата система, включен е в кръга на най-близкото обкръжение, ала е заплатил тази привилегия с цената на опустошението…

– И себичността е жълта – казва Жаю.

Седим и си пием с Жаю на Петте кьошета. Е, не на всичките едновременно – на едно от кьошетата има кръчма и ние сме вътре. Ако може да се нарече „вътре“ стъкленият буркан, който те изкарва „на ачик“ и те кара да се чувстваш като туршия-експонат от изложение на върхови технологии в областта на селското стопанство…

– А може би манекен във витрина или пираня в аквариум – Жаю може да чете мисли. Особено когато е пиян. А той, както се пее в популярния руски романс, е пиян „всегда“.

Жаю е художник. Обичам да си къркам с художници. Умеят да пият, умеят и да си траят. Когато говорят, говорят малко и разказват в цветове. От тях научих тоя номер с цветовете. Преди много години чух Иван Кирков да разказва за Ню Йорк. Току-що се бе върнал от Америка и преливаше от възторг:

– Слязохме надолу към доковете, беше вече посред нощ. Навсякъде черно. Само под една лампа беше малко жълто и там спряхме да изпушим по цигара. А до нас океанът. Един такъв… лилав…

Жаю ходи винаги с две шапки. Горната е овехтяла тиролка с незнайно как оцеляло проскубано перце отстрани. Отдолу… Май избързвам. Жаю никога не бърза, когато изпълнява коронния си номер. Влага всичките си усилия да разсее жертвата, да я приспи, да я размекне… И точно когато тя най-малко очаква, Жаю небрежно сваля зеленикавото бомбе и под него с коварна изненада блясва другата капа – скритото оръжие и нескритата гордост на Жаю. Шапката, ушита навярно от плата на дълго ползван цигански дюшек, е нещо средно между колоездачно кепе и бейзболен каскет. Козирката е обърната назад…

– Като на онова копеле от „Спасителят в ръжта“ – обича да допълва Жаю.

Но в момента не е случил на предана публика. От дясната му страна, аз съм вляво, е седнало страхотно ренде. Гражданинът е хем много пиян, хем с много нисък коефициент на интелигентност. Жаю тъкмо е разтворил пред него дверите, въвеждащи прозелитите в храма, тъкмо е повдигнал крайчеца от завесата, отделяща бездуховността на действителността от света на тайнственото и неведомото, когато непознатият казва с доста проза в гласа:

– С тесто ли си си намазàл главата бе, гявол? Че те целим у десетката…

Жаю усеща, че днес няма късмет, но е стар комарджия. И решава да играе ва банк:

– Знаеш ли – казва той с хладнокръвието на Пол Нюман в класическия епизод с варените яйца в „Непокорният Люк“ – че съм возил четирикрилен гардероб на мотора?

Жаю не произнася тези святи слова всеки ден. Те не са предназначени за всяко ухо. Кой да е не може да бъде посветен в сакралните тайни на Въпроса на въпросите. На когото по драматична сила могат да съперничат само такива разтърсващи световния дух питания като „Да бъдеш или да не бъдеш?“, „Камо грядеши?“, „За кого бие камбаната?“, „Как се каляваше стоманата?“, „Що е социализъм и има ли той почва у нас?“…

– И сега съм решил – човешкият дух не знае предели – да кача наведнъж всички мебели от „Деница“. Само чакам да ми дойде Харлей-Дейвидсънът…

Става тихо като в олтар. Толкова тихо е станало навярно, след като е издъхнал Спасителят, илислед като злите флорентинци са произнесли присъдата си върху Данте Алигиери, толкова тихо навярно е било и в утробата на Троянския кон през онази фатална за илионците нощ… Жаю вдига глава – сякаш свещенодейства, останалите кибици го гледат с благоговение. Само рендето не схваща нищо и е готово да оскверни мига с поредната си простотия. Тогава се намесвам аз.

– Добре де – казвам благо – къде ще качиш толкова мебели? Харлеят е голяма машина, обаче в „Деница“ е фрашкано с шкафове и гардероби…

Жаю ме поглежда с обич. Затова ме уважава, защото го разбирам. Аз не приемам всичко за чиста монета, съмнявам се като всяка мислеща тръстика, но търся логиката в нещата. Дори в неверието има логика. А Жаю обича логиката.

– Поръчал съм си багажник – отвръща ми логично той. – Ще е голям колкото големия басейн на „Диана“ и ще побере всичко. Само чакам да ми дойде Харлей-Дейвидсънът…

Лудите са логични. Те имат обяснения и за необяснимото, те са в състояние да „отворят окото“ и на самия Стивън Хокинг, ако че се прави на баш тарикат. Но Жаю не е луд, макар че притежава жълта книжка. Жаю е жълт. Това е тайна, малцина я знаят.

– Служех във Вевесето – казва Жаю и се оглежда. Той е наясно, че и стените имат уши, убеден е, че шпионите са навсякъде. – Тогава ме гепиха ония – вдига нагоре глава и се вторачва в тавана. – Те ме направиха жълт…

След срещата с извънземните Жаю започва да рисува. Рисува вече повече от двадесет години. Все една и съща картина. Голямо жълто слънце изгрява над бяла пустош…

Запознах се с Жаю преди много години, в една безкрайна зимна нощ. Бяхме подпийнала студентска тумба, прогонена от всички видове заведения. Сред нас властваше едничкото желание да си допием някъде. Тогава един гений предложи да отидем у Жаю. И отидохме – седнахме насред мръсотията и разхвърлянията, извадихме някакво шише и продължихме да пием. Наливахме се тъпо и скучно до мига, в който Жаю ни показа картината. Не зная как са я възприели останалите, но аз бях очарован, зашеметен, потресен. А всъщност тя не бе нищо особено. Вече я описах – много бяла боя и по средата един огромен жълт кръг…

– Цветът на вечността – рече тогава Жаю. – Посредникът между боговете и хората. При жертвоприношение индусите колят добитъците със златни ножове, за да ги пласират директно в царството на боговете. Това ми го казаха ония…

Тогава за първи път видях прочутото вдигане на главата нагоре и благоговейното вторачване в тавана.

– Корабът им е от светлина – продължи тихо Жаю – целият е златен. Жълтото е навсякъде, той е най-топлият, най-пламенният цвят. Понякога е буен и интензивен, ала мек и добър. Друг път е остър като писък на лешояд, ослепителен като стопен метал… Корабът им е от такъв метал. Пожарът на жълтото се гаси трудно, то винаги прелива извън рамките, мами навън, оттатък, отвъд, към отвъдното…

– Това е така – каза неочаквано пичът, който ни бе довел у Жаю. – Сред злато и жълто много религии повеждат покойниците към вечния живот. Без жълтото по стените на египетските погребални камери не може да се осъществи оживяването на душата. Почти всички псета, които огласят глъбините на Ада със своя лай, имат жълти очи, за да проникват по-лесно в тайните на мрака. Според китайците Жълтите извори в подземните бездни водят в Царството на мъртвите. Дори у нас на погребение се носят жълти цветя…

– И техните очи са жълти – въздъхна Жаю. – Големи и жълти. Като това слънце тука – и той се обърна към картината. – Лъчите му пронизват космичния мрак, пробождат тъмата и злото. Защото жълтите са могъщи, те са най-могъщите същества в отвъдното. Но е тъпо да ги наричаме богове. Те са жълти…

– Какви богове бе, Жаю? – попита някой. – Нали досега си бяха най-обикновени извънземни? Да не са безсмъртни?

Жаю стана неспокоен. Остави бутилката, разходи се наоколо, сякаш да провери дали няма някой друг в стаята, сетне отпи яка глътка и чак тогава отвърна:

– Богове са. Жълти богове. Това е техният свят – той отново се вгледа влюбено в картината. – Бяло и жълто. Жълтото не може да помътнява. То е животът…

Скоро забравих и за пиянската вечер, и за картината, и за Жаювите щуротии. Щото цялата тази случка си беше една чиста патология, която навярно си имаше предълго и звучащо авторитетно латинско наименование. А и сесията ме беше подпънала здраво. И точно тогава, когато се опитвах да прекося скоростно цялата история на изкуството, сякаш тя да бе Лувърът, а пък аз – бързоног турист от Аризона, в ръцете ми попадна едно книжле на Кандински. Май се наричаше „За духовността в изкуството“. Поучително четиво – оказа се, че тоя Кандински е художник, у когото проблемът за цветовете далеч надхвърля проблема за естетиката. Та там смаяният ми поглед се натъкна на следните редове: „Жълтото има такава тенденция към светлото, че не може да съществува много тъмно жълто. Може следователно да се каже, че е налице дълбок физически афинитет между жълтото и бялото.“

Нищо не разбирам от „тенденции“ и „афинитети“, хабер си нямам от живопис. Но пред очите ми изведнъж изгря картината на Жаю. Още същата вечер се упътих към Петтях. Жаю нарича прочутата столична архитектурна забележителност не Петте кьошета, а:

– Всичко това тук – с широко разтворени ръце той „обгръща“ площадчето, без дори да се надигне от постоянното си място в местната кръчма – е наш’та маала. Петтях кьошета!

– Колко картини си нарисувал досега? – питам.

Тъп въпрос, еснафски, бездуховен. Но когато човек се сблъска с необяснимото, се опитва кретенски да си изясни поне количествените му измерения.

– Много – отговаря Жаю. – Сигурно са хиляда…

– И какво ги правиш?

– Продавам ги – у Жаю се събужда бизнесменът. – Ей нà – показва с щедър жест положените пред него чаша с водка, шише кола и пакет цигари – един днес даде триста кинта…

Сега чак схващам жеста – питиетата и цигарите са плод на далаверата. После и у мен завива егоистът. Що пък другите да имат, а аз…

– Ще продадеш ли и на мен една картина? – пак питам.

– Не – отвръща Жаю.

Честолюбието ми е подложено на жестоко изпитание. Кипвам като всеки глупак. Що си губя времето с тоя нещастник, ами не… Ставам лош, защото се имам за център на Вселената. Всички художници са длъжни да ми подаряват картините си. На мене. Единствено на мене… Но Жаю е добър и не ме оставя да кажа някоя глупост, нито пък да сторя такава.

– Продавам само статичните. На теб ще подаря от движещите се, защото си от Вевесето… Само на наши хора давам от живите, другите не могат да ги опазят…

Много кръчми съм обиколил, с много идиоти съм си пил ракията, наливал съм се дори в Южното полукълбо, дето хората ходят с краката нагоре, обаче такова чудо не бях срещал… Но вече съм добър, суетата ми е задоволена, затова всеопрощаващо решавам да му уйдисам на акъла:

– Ама онази… с жълтото слънце и белия пейзаж…

– Онази.

– Защо рисуваш все една и съща картина?

Жаю само присвива очи, ала и туй е достатъчно да разбера, че съм сгафил.

– Това са различни картини…

– Естествено, щом се движат – казвам го най-безотговорно, но усещам, че съм ударил бинго.

– В златната река на времето никой не може да се окъпе два пъти – изрича Жаю с глас на вехтозаветен пророк.

– Сигурно жълтите могат…

Жаю се оглежда крадливо, вдига поглед към тавана и произнася шепнешком:

– Могат…

– Сигурно знаят всички тайни на времето?

– Всички.

– А знаят ли какво е имало преди Големия взрив?

Падам си по книжките, популяризиращи науката. Не разбирам теориите на Айнщайн, но ми харесва идеята му, че времето не е нещо откъснато и самостоятелно, а че съществува в комбина с пространството. Много се кефя, като прочета, че когато не е имало пространство, не е имало и време. Страхотно! А все си мислех, че времето е вечно. Оказа се, че то си има начало и вероятно ще си има свършек, така както и безкрайното пространство не се оказа толкова безкрайно. Свалял съм бая мадами с лафове за Големия взрив, абсолютна кретения, която твърди, че преди около 15 милиарда години Вселената не съществувала, че целият днешен свят бил в състояние на безкрайна плътност, което позволявало на Бог да го сбере в някаква частица, по-малка от атом! Но всички тия неща ги зная аз, умникът. Тъпият Жаю навярно си няма и понятие от тях. Ето защо, като всеки черен неблагодарник, решавам да се погавря:

– А знаят ли какво е имало преди Големия взрив?

– Знаят.

– И какво е имало?

– Имало е нищо…

Падам по гръб. Същото твърдят най-гениалните съвременни физици. Но не се предавам:

– И колко време е имало нищо?

– Не се знае – отвръща кротко Жаю – защото тогава и времето не е съществувало. Просто не е имало преди…

– Какво „преди“? – казвам нервно. – Нищо не разбирам!

– Всичко във Вселената е пиниз – почва Жаю и отпива от водката. – Викат му причинно-следствена връзка. Защо сме тук с теб? Защото преди време сме се запознали, преди това сме се родили, преди това пък нашите родители са ни заченали… Нали така? Това, което става сега, става сега, защото преди това е станало нещо друго. А при Големия взрив няма преди. А няма преди, защото не е имало време… Този гяволък обезсмисля и въпроса на въпросите – Защо? Защо е гръмнала натиканата в кучи гъз Вселена? Кой е дръпнал спусъка?

И тогава аз за първи път допускам в себе си кретенската мисъл, че…

– Всичко това те ли ти го казаха?

– Мъчиш ме с тези въпроси, сякаш си белият мечок от психодиспансера. Но ти си от Вевесето. Не ми го казаха ей тъй направо, не седнаха на лаф моабет с мене. Просто ми го наляха в кратуната. И ми наредиха да я пазя с две шапки. Това е положението.

– И така стана жълт?

– И преди е имало жълти на Земята… Бог Вишну носи жълти дрехи, космическото яйце на Брахма блести като златото. Всички китайски императори са се обличали в жълто. И то не само за да подчертаят своя божествен произход, божествената си същност, а да напомнят, че императорът стои в центъра на Вселената, така както слънцето е в центъра на небето…

– Ами картината? Тя какво е? Някакво послание? Съдържа ли някаква информация?

– Сам ще разбереш. Ти си от Вевесето…

Решавам се на подвиг, надигам се от мястото си, нервно си размърдвам задника, сетне пак сядам върху него и накрая тихо, ала дръзко казвам:

– Жаю, аз съм един най-обикновен студент, при това гонещ вече тридесетака. От никакво Вевесе не съм. Даже не знам какво означава туй шибано Вевесе…

– Ще научиш. Това е положението. Ти си избран…

– „Избран“ звучи гордо – отбелязвам. – Но защо? От кого? По какви критерии? Една от основните ми характеристики е посредствеността, досега нищо свястно не съм направил в своя живот. Напивам се, чукам к’вот ми падне, после бягам… бързо… Егоистче съм, гризе ме завистта, суетен съм… Не съм добър човек…

– Жълтото не показва само високото социално положение на тези, които го носят – отговаря ми Жаю с неразбираемите слова на древногръцки оракул. – В пекинския театър актьорите се гримират в жълто, за да изразят жестокостта, покварата и цинизма на своите герои. И прелюбодеянието е жълто. След като се отхвърли любовта, след като се прекъснат свещените връзки на брака, идва сярата на Луцифер. Жълта е и измамата. През Средновековието са боядисвали вратите на предателите в шафран, вместо „стачкоизменник“ на много езици се казва „жълт“, в английския думата има куп кофти значения като завистлив, страхлив, низък, подъл, безхарактерен…

– Чакай малко, ти ме направи прекалено жълт – разкахърих се аз. Не знаех, че злото е придобило такива безмерни златисти размери.

– Още не си жълт – казва прозаично Жаю. – Засега си само избран. От теб зависи да станеш жълт. А за отрицателното оценяване на жълтия цвят не се тревожи. Това е сетно доказателство за характерната му двузначност. Той е едновременно и най-божественият, и най-земният цвят. Защото жълтите са и богове, и хора…

– Аз може да съм си просто момче и да не съм толкова учèн като вас – скача с главата надолу в разговора ни Йоско Кираджийчето, който досега мълчаливо си е сръбвал в края на масата – но съм златар. Добър човек, честен човек, само една виличка успях да струпам на Мала църква. На три етажа. Затова ще ви кажа, че златото е мъка. Златото е мъка, беля, наказание, смърт! То не е жълто, то е черно.

– Добре де – питам – как си обяснявате този вековен ламтеж към златото?

– Всичко е от алчност – отговаря Йоско. – Ненаситно е човешкото око.

– Но защо точно златото, защо не някой друг, пак рядък метал…

– Голяма стойност в малък обем. Това е тайната – прошепва Златарчето. Всички му викат така – умалително, макар Златарчето отдавна да е прехвърлил петдесетака. – Имаш ли злато, ще те оберат, не те ли оберат, ще те убият…

– Проклятието на златото?!

– Да, златото е прокълнато – въздъхва Йоско. – То не е богатство, а изпитание. Колко влязоха в Хеопсовата пирамида и колко излязоха оттам? Като намериш делва, какво правиш? Правиш курбан. За кого е той? За тебе ли е? Правиш курбан, защото знаеш, че това злато не е твое. Някой е крал, някой е убивал за това богатство. Затуй правиш курбан…

– Ами ти ако намериш делва – пита Жаю – какво ще сториш?

– Ще построя църква. За сина ми… Почина преди десет години, катастрофира. Цял живот работих на две бюра, цял живот бъхтих, цял живот крадох… За какво? Запомнете от мен, Господ е създал това изкушение. За да изпита хората. Както човекът пробва златото, така Бог чрез златото пробва човека… Какво ще пиете, момчета? Искам да почерпя…

Жаю не ме излъга. Една вечер цъфна у нас – пиян, щастлив и засмян, нарамил нещо, увито в мръсни вестници. Изпи ми последните скромни алкохолни запаси и чак тогава извади картината. Моята картина. Е, не се различаваше по нищо от другите. Все същото голямо жълто слънце, изгряващо над бяла пустош… Всъщност не бях сигурен дали…

– Изгрява или залязва? – попитах почти професионално.

– Не знам – каза Жаю и си отиде.

Станах притежател на Жаюва картина. В началото мислех да открия някой друг „избраник“. Смятах, че така ще мога да „хвана“ начина на мислене на „онези“, критериите им на подбор. Сетне се отказах. Не ме бива за детектив, а и животът ме завъртя. Трябваше да се бачка…

Мина време. С Жаю продължавахме да се срещаме, но все по-рядко. Той не преставаше да чака новия си мотор и да пробутва номера с двете капи. Нито веднъж не ме попита за картината. Аз също не отворих дума, защото бях разбрал, че всичко е менте… Докато един ден…

Прибрах се вкъщи след работа и най-неочаквано осъзнах, че картината не е на обичайното си място. Нещо подсъзнателно ме накара да се обърна към нея, да се вгледам в нея. Картината я нямаше. Всъщност висеше си на мястото, обаче не бе същата. Нямаше ги слънцето и бялото, на тяхно място имаше смътно изображение на човек. Приличаше на Ван-Гоговия автопортрет, но много неясен, размазан. Тогава се върна и съпругата ми (междувременно се бях оженил), погледна картината и каза:

– Ами това е Калимерата!

Калимерата беше мой съученик, който в момента работеше като инженер в Хараре. Обаждаше ми се често по телефона и дори ме канеше да му погостувам в екзотично Зимбабве. Втренчих се в портрета. Това май наистина беше Калимерата. Но жълт…

– Картината… – рекох задъхано, когато изтичах при Жаю на Петтях – започна да се променя!

– Нали ти казах – отвърна покровителствено той.

– Жълтото добър цвят ли е? – попитах напълно в стила на Жаю.

Той ме погледна, одобри ме:

– Добър е. Жълтото е цветът на плодородната земя, на узрелите класове, на хляба, на движещата сила и младостта… Но той предизвестява и есента, вестител е на старостта, на скорошната смърт…

След няколко месеца получихме телеграма, че Калимерата е починал. Замина за Африка жив и здрав, оттам върнаха праха му в една урна…

Оттогава повярвах в картината. Изглежда и тя ми се довери. В рамката ù започнаха да се появяват разни неща, образи. Все още се страхувам да опиша всичко, което видях, защото ще ме вземат за луд. Ала пред очите ми преминаваха оковани в злато кохорти, търкаляха се златни ябълки, научих, че тъкмо заради такъв един чуден плод е пламнал раздорът на Троянската война… Чух и гласа на жълтото. Понякога то стенеше глухо, понякога звучеше пронизително, но най-често звънтеше като жълтици, пиринчени монети или медни пари… Металът на вечността! Жълтото на вечния живот…

– Нали нищо не е вечно? – попитах Жаю. – Нали жълтите са ти казали, че нито времето, нито пространството, нито Вселената са вечни?

– Вечни са вярата, разумът и вечният живот – отвръща Жаю.

– Кога ще стана жълт?

– Никога – казва тъжно той. – Жълтите сме много малко…

Напоследък все по-често се застоявам пред картината. Гледам я, докато ме заболят очите. И започвам да проумявам, че Жаю е художник. Истински творец – талантлив, а може би и гениален. Той не рисува една картина, както наивно си мислех аз, той рисува много картини. Но ние, нищожествата, наречени хора, сме слепи. И осъзнавайки това, още по-болезнено си давам сметка за моите нищожност, посредственост и тесногръдие. Жаю е белязан от Бога, а пък аз – не. В началото ми стана тъжно за мене си, после започнах да се сърдя на Жаю. Сега разбирам, че тъкмо това е неведомото, това е свръхестественото. Няма никакви жълти. Има одарени и бездарници. Аз принадлежа към вторите, Жаю – към първите. Мисля си ги такива и усещам как почва да ме гризе завистта, нали и тя е жълта. Да завиждам на Жаю?!

– Луд е – казва едно ренде, когато Жаю излиза, за да се изпикае в задния двор.

И аз, подлецът, не отронвам и дума в защита на Жаю. Загърбвам истината, забравям, че Жаю ми подари картината, забравям, че ми разказа толкова неща за жълтото, забравям, че ми е приятел, забравям дори, че е жълт, а се включвам в стройните колони на простотията, завистта и рендетата и се чувам да произнасям:

– Луд е, та е за връзване. Пълна откачалка…

И тогава върху паважа на петте улички, които образуват Петте кьошета, потича златна вода. Тя заприижда, надига се, препълва сивотата наоколо. Изведнъж рендетата, сред които съм и аз, виждаме, че по нея се носят златните дарове на мъдростта, добротата и творчеството. Но никой от нас не се събужда, не скача в жълтата вода, не протяга ръка към раклите, сандъчетата и ковчежетата. Всеки грабва чашата си с евтин и долнокачествен алкохол и хуква да бяга през златния потоп… Да бяга и да се спасява. Кой както може… А от устите ни капят змиите и гущерите, които отглеждаме в душите си…



Редактираха: Йовка Николова, Александър Карапанчев


Публикации:

1. Списание „Пламък“ – бр. 7-8/1997, 1997 г.

2. Списание „Върколак“ – бр. 5/1998, 1998 г.

3. Антология „Мними хоризонти“ – „Аргус“, 2003 г.

4. Сборник „Основание за смърт“ – „Аргус“, 2005 г.

Последният разказ Александър Карапанчев

На 29 септември 1849 година в кораба за Балтимор пътуваше уморен слаб човек с вехт куфар. Правеше впечатление едновременно мрачният му и блестящ вид. Изящно моделирана горделива глава, лешников цвят на лицето; изпитания, различни от копнежите, бяха деформирали безупречния на младини рисунък на веждите му; а очите – виолетово-сиви, лъчисти – гледаха малко разсеяно, обгърнати от постоянна печал. Той пристягаше елегантното си шалче, докосваше чело и после ръцете му колебливо потъваха в джобовете на измачкания редингот.

Сега наблюдаваше сутрешното вълнение.

Зад гърба му палубата живееше своето обичайно хаотично битие. Ръмжейки, мастилени валма пушек се смесваха с болезнено свистяща пàра. Непристъпно мълчаливи моряци се скриваха из люковете; пукаха току-що хвърлени в пещта въглища; пътници закусваха, играеха карти, бъбреха, спяха. Това сборище му бе добре познато. Чиновници от неотдавна учредени бюра, с маниери – копие на великосветския шик преди година. Служители в солидни фирми, с канцеларски щръкнало дясно ухо и внушителни пози. Превърнали мошеничеството в точна наука, те явно се гордееха с всеки дюйм от външността си. Имаше търговци, дрипави работници, странстващи артисти под пъстри евтини наметала, играчи на хазарт, просяци професионалисти. Проститутки се кикотеха върху коленете на богати евреи; пияници описваха широки вензели с крака.

Непознатият искаше да изкрещи, че на всички тук, на огромните Щати липсват тънко чувство и тънка мисъл. Привичната самота го успокои донякъде и той се отдаде на спомени.

Видя окрайнините на Лондон, където бе учил, зашумената с вековни брястове улица, черквата, наситила със звън готическия сумрак. Сетне постъпи във Вирджинския университет, но недостигът на пари го застави да напусне скоро. Двама джентълмени се топлеха до корабния комин и говореха за бизнес. Единият хвалеше опита си на жива реклама, другият превъзнасяше печалбата от котешки опашки. О, той знаеше тази стръв, в чийто въртоп изчезват най-редките съкровища на душата. Някога орелът водел римляните, днес знаме на сънародниците му беше една нищожна част от орела – Доларът! – те обаче правеха всичко, за да го обожават с удесеторена почит, глухи към прелестта на далечни мечти. Той им бе чужд, мразеха го заради насмешката и Америка представляваше каторга за него – цял живот литературен наемник, оклеветен, дишащ със силата на въображението си.

Вкуси славата. Тя бликна, когато балтиморският „Сатърдей Визитър“ отпечата „Ръкопис, намерен в бутилка“. Изля още много разкази, стихове, статии, „Гарванът“ му донесе лаври на поет, ала каква ирония таеше фактът, че най-голям интерес у читателите събуди не друго, а „Първа книга на конхиолога“, компилативен и претърпял няколко издания учебник за раковините. Нелепо! Нелепо като загадка на сфинкс! И писмената върху демоничния хълм от притчата гласяха: запустение. Легиони лилии извиваха мъртви шии към аленото око на трескаво слънце.

През това лято четеше в Норфък и Ричмънд лекции за поетическия принцип. Все по-често го навестяваше споменът за любимата му жена Вирджиния, едва събираше кураж да се съпротивява на горчилката вдън сърцето си. Как не успя да я спаси! Останаха само очите ù, само погледът ù продължи да му грее. Колко отдавна стоеше върху златния праг към царството на сънищата и блажен надзърташе в разтворените далнини. Но човешкият жребий е краткодневен, пълен с тъги. Вирджиния умря, сгърчена на застлан със саваненоблед чаршаф сламеник на пода. Едгар я загръщаше в своето древно палто; и не можеше да стори нищо за нея, дарила му най-светлите години. Тя легна в гроба двойно нещастна поради младостта си.

Бяха го наранили с възванието да се жертват за него средства. Не бе просяк, дано адът влезе в тях! Дори смазан от глад, запазваше благородна вътрешна осанка. Считаше, че за заслуги към културата правителството може да му отпусне помощ. Защо въобще се беше надявал, щом разбираше, че демокрацията на „американците“ е гнусна, с жлъчката на бик, със сърцето на хиена и мозъка на паун? И Тъмата, и Тлението, и Червената смърт придобиха безгранична власт.

Ха! Преди той имаше периоди на подем – засмян по юношески, с искрометни като пунш мустаци, разпростираше по слънчевата градина новите си опуси, написани на тесни рула. Ала винаги минаваше за „нежелан маниак“: при осиновилия го търговец Алън, в университета, при военните (там се прикри под фамилията Пери и наруши съзнателно устава, та да го изключат), в ненаситно-дръзката любов към Прекрасното. По палубата пъстрееха фасове, рижи обелки от ябълки, закоравяващи трохи; картоиграчите се караха, проститутките лаеха и пияниците се свличаха с отнет разсъдък; джентълмените край комина не бързаха да изчерпят възторга си от котешките опашки – „Три реколти в годината, приятелю!“, и живата реклама. Един странстващ артист изливаше през тромпет мека, пронизителна мъка.

Гений и демон на корабното сборище, главата му натежаваше, в дълбочините на паметта му досущ като сенки на феи тънеха-изплуваха сюжети от стари разкази, камбанно стенещи строфи.

Лигейя, Улялюм, Аннабел Ли – техните съдби го облъхваха с жарък разреден въздух, с остра, сладостна и тръпчива вълшебност. Той се опита да надвие завлеклите го обстоятелства, грапавините в своя характер на избраник, не спря и не смяташе да спира. Не секна онзи огън, дето го правеше прям, рицар в дружбата; бистър бе ентусиазмът, с който пожела да се сражава за свободата на Полша; стремежът му към тайните на душата и науките поразяваше.

Вълните отливаха в синьо-зеленикаво: някъде под погледа на По се зараждаше епопеята на капитан Немо, водните течения предусещаха устремения „Наутилус“. И Жул Верн щеше да продължи приключенията на Артър Гордън Пим. Едно облаче напомняше апарата на Кейвор; скоро щеше да се роди Уелс, за да ни покаже с наистина повска сила на подробностите и фантазията „Война на световете“. Обвя го долетял отдалеч – от век, където често се пренасяше с утопиите си – вятър; и едва чут глас, сякаш плисък на извор, му прошепна знаменити имена: Ефремов, Бредбъри, Лем, Симънс. Неговата душа заслужаваше да се наслади от всеобхватната панорама на обществата от Великия пръстен; да се рови в древните шушнещи фолианти на „Марсиански хроники“, из чиито завои героите му щяха да оживеят като символ на мечтата; да се обгръща в соларистична зора, в която Океанът ще пресъздава моделите на космическото му проникновение; или пък да скита из мистериозната планета, наречена по старогръцки Хиперион и озарена от изобилни метеоритни дъждове.

Вече наближаваха Балтимор.

Камбанката на предната палуба ръсеше безспир сомнамбулни заклинателни трели, капките влага по медните обковки се бяха изпарили под отскочилото нависоко слънце. И царственият разум на Поезията още възсядаше престола си. Небето сияеше лазурно като око на гриф. Откъде се сети за това? А, да, „Сърцето изобличител“. Нерви – опънати до скъсване – нерви. Трябваше да се устоява. Той предвиди алиенацията в машинизирания човешки мравуняк, черните серии на ужаса, научно-художествената проза. В Ричмънд му хрумна идея за разказ. Искаше да го напише, щом свърши „Маяк“, чието начало, заедно с други ръкописи, шумолеше из куфара му. Както в „Сърцето изобличител“, и в новата история щеше да има старец, но съвсем различен.

Спомни си един от сътрудниците на „Греъмс Мегъзин“ (някога Едгар редактираше това списание). Ето кой ще му послужи за прототип. Даже измисли псевдонима, с който героят представя обработките си на древногръцки митове: Тимоти Смайлс, име, ухаещо на коледен пай от детството. Повествователят – в когото ще диша много от самия По – пускаше в своето издание легендите на Смайлс. У него така се бяха смесили езиковият талант, честолюбието и леността, че старецът твърде рядко даваше преводи, ала в тях нямаше нито едничък суров ред.

Примижал си нарисува бъдещия образ. Висок около шест фута костелив мъж с очи, закръглени от спотаено напрежение като у ослушваща се птица. Винаги носи мрачни, синьо-черни костюми, неизменно украсени с вратовръзка във финия жълт тон на бяла череша. Веднъж, въпреки стеснителността си и угрозата от присмех, преводачът му поверява дълго премълчаван секрет: бе конструирал крила! И дано разсее недоверието му, една надвечер Смайлс го завежда в крайградското поле.

Тревата е гъста, мека, равна, излъчва дъх на ванилия и е осеяна с лютичета и макове. Отдавна покорил чаровете на настроението, Едгар По беше решил сега да разплиска цялата си насъбрана поетична магия. Смайлс измъква два чифта сгъваеми крила. Усмихнати – старецът, тревожен от изпитанието на тайна надежда; другият, възбуден от вида на механизмите и готов като дете за лудория, която знае как ще приключи – закрепват ги на раменете си. Не по-тежки от четири фунта, те са от непознат, бял, искрив подобно пароски мрамор материал. Нима ще полетят с тия играчки? Размах, пак, размах и опияняващ свисък! Надавайки удивени викове, полека се издигат.

Летят!

Снежните елипси ги изкачват в тропосферния въздух, той бавно се охлажда. По пренебрегва своя страх от полета; крилата сами се движат от неизвестна, скрита в крехките им пера сила, и е толкова приятно да усещаш, че мускулите ти пригласят на нейния ритъм. Налагаше се после, след справки и синтез, да осветли от научна гледна точка енергията и веществото при новите летателни конструкции. Нагоре, нагоре, светът тепърва започва! Тимоти и Едгар се отдават на възторга, който е вкусван единствено в митовете. Лицето на Смайлс загубва напрегнатия си израз и засиява, събрало в своите очи фойерверка на запада. Иззад един облак, повтарящ цвета на връзката у преводача, се появява ято жерави, леко розови от залеза. Птичите гърди едва чуто поскърцват и нашите герои разбират: скоростта, човешката им скорост е чудесна. С какъв приказен подем се реят, носят се както в детски сън над земята! Облачетата под тях напомнят бисерночервени миди, изпъстрили руслото на зеленикава река. Нощта пада; планините спят в хладни ореоли, мигат прозорчета на къщи; мракът, ще речеш, е направен от плътта на черни теменуги, пропити от безмълвна влага. Обтичат ги мирис на сено, пушек от полски огньове, озон. По си представя сенките на пъстърви в ручеите, унеса на съсредоточените гори, вечерното всекидневие на хората долу. Мисълта, че дори не предполагат къде е и с какво се занимава в тези часове мистър редакторът, го обогатява с наслада, със съзнание за редкия дар на съдбата му, с все по-величествени копнежи, пораждани от една вече достигната мечта.

С тиха въздишка той благодари на Смайлс. Чрез сферическата тригонометрия Едгар По би могъл да определи каква част от земната повърхност се разкрива отгоре, ала изчисленията сега са излишни. Никнат звезди; странна топлина, сякаш с всяка клетка чувства, че се приближава до пожар, го обзема. Луната, бляскава като очите на Аннабел Ли, се потулва сред буреносна грамада; мълния с огнен ланцет прорязва небето и те съзират за секунди – до самата ù глъб от тъма и пламък – поразителната анфилада на въздушните маси. И По вижда в дъното ù, препълнен с вяра и поезия, усмихнатите образи на сънувано бъдеще.

Ехтят безброй вселенски хорове. Цял живот стремил се към слънцето на Прекрасното, той се улавя, че най-сетне душата му тръпне в перихелий. Полетът го възражда, отвява терзаещите спомени, суетата на закотвеното битие. Скоро бляновете му ще се слеят със светилата, ще вземат от тяхната сила и ще им прибавят от своята. Тимоти Смайлс с радостно удивление следи промените върху лицето на приятеля си и се подсеща, че обстановката е подходяща, за да му отрони още една тайна.

Обикновени и възхитителни все пак смъртни същества! Костюмът на Смайлс се сдружава с мрака, погледът му – с трептежа на Млечния път, който приижда. С отекващ из жадното Ураново царство магически шепот старецът признава (как преди не му бе хрумнало това!), че той е пришълец от далечна – стигнала по-велика от земната, истинска хармония – планета, която се грижи за „малките си братя“. Широко разтворени астрални зеници; отлитнали облаци; сгъстено слънчево дихание. И чудатият преводач изпълнявал точно тази грижа. „На човечеството – продължава Смайлс, очертават се пеещи галактики – са нужни много по-разкрепостяващи, по-вълшебни идеали, устремът към които ще надари хората с тънък всемогъщ ум и нови, извисени към симфонията на звездите чувства.“

Поразен, редакторът го слуша. Поразен – той даже се засмива при такава лесна употреба на тая дума. Пришълецът предлага на избрани от него създатели на изкуството и науката своите крила. С тях могат да се достигнат щедри светове, там да се поживее и когато се върнеш, да наситиш творбите си с копнения, осъществени в по-други общества.

Под ярката светлина костеливият лик на Смайлс расте, преобразява се в заплашителна, шеметна с чара си комета. Гласът му се преплита с музиката на небесните сфери, плавно извира от целия осиян и гъвкав свод, кънти в ушите и сърцето, отнася те надълбоко. И едничко съненото скриптене на изкуствените пера те съединява със земното. Крилата гарантират защитно поле, полетът без особени лишения ще трае месец, а ще успееш да преживееш реални чудеса: какви хоризонти ще покажеш после на себеподобните!

Разказвачът-По обещава да размисли над предложението, приятелите се спускат. Избледнява космическото великолепие, въздухът става по-ароматен и градското зарево по-жарко. Тимоти помага на Едгар да се приземи, сгъва мраморните механизми и – тих, с очи като у ослушваща се птица – изчезва в нощта. Връщайки се, По разсъждава напрегнато. Да се съгласи на пътешествие към загадъчни бездни? Но нима човешките идеали трябва да се търсят по други планети? Нима народите ни нямат енергия да ги откриват, още по-неподозирани и възвисяващи, на собствената си твърд, нищо че цивилизацията на нея временно тъне в упадък? И допустимо ли е образецът да се разпространява като мода; неизстрадан, да се привнася отвън, от съмнителни далечини, където законите на Прекрасното могат да ни бъдат съвсем чужди? Питаше се дали не трябва да литне в екипаж, съставен от разнообразни специалисти, да се погледне на Вселената от всякакви ъгли, стига самотни герои.

Той съзнаваше добре релативизма на новия замисъл: крилата са просто рамка към Място, което го няма никъде, за чийто строеж ще изхожда от познатите неуспехи и победи. Не искаше да се получи някаква естетска или потребителска утопия, мечтаеше да разгърне всеобемни контури на бъдещето пред Земята. Ала го тревожеха и грапавият ентусиазъм на първоначалните наброски; апетитът на оформящите се картини, които алчно засмукват детайли; приказното дърво на хрумванията, обсипано със сладостно-зрели, със зелени и с мухлясали плодове…

Напразно Тимоти Смайлс ще чака да му се обадят.

Разбира се, По би могъл да сътвори убедителни, примамливи визии на зареяни системи; астрономията му бе в кръвта – самият полет би му дал отлични възможности за изява на въображението; и в „Еврика“, неговата последна книга, учените щяха удивени да напипват постайнщайновски характер на мисълта. Но с подобна трактовка нямаше ли да гони гримирани призраци и най-вече да обиди своята вяра в човечеството, макар днес да живееше окаяно въпреки гения си? Как щяха да преценят такъв разказ поколенията, разлистили теченията на старата преса, в която повечето думи кръжат досущ като пумпали и личи, че мнозина автори не са намерили свободно време даже да помислят! Трябваше още да износва сюжета и внушенията му, да се отърси от колебанията. Първо нека да свърши „Маяк“, после ще навлезе във вълните на нова проза.

Изникнаха мачтите на Балтимор.

Търговците и чиновниците се събуждаха, физиономиите им имаха израз на абсолютно учудване от мнимото си величие. Хората се блъскаха около багажа – изтрезнели пияници със землиста кожа; спекуланти, ангажирали по някоя пъргава проститутка; комарджии с треперещи ръце; работници, скътали във вързопите останки от лаконична закуска. Показаха се складовете, доковете и канторите на балтиморското пристанище, безвкусно нашарените врати на моряшки кръчми. Колелата на парахода задрямваха в масленозеления залив, корабът лениво акостираше, докато Едгар наблюдаваше един гигантски фабричен комин, бълващ гъст дим. Пепелявите му тухли го правеха да изглежда люспест, болезнено-жив, халюцинативен: кошмарно гърло на Демона на Машините, забравил кой го е родил. Зад него облаците напомняха полуизтляла карта с прашните древни морета на Доброто и Красотата, които той се мъчеше да нарисува с вечни линии. Артистът с тромпета засвири весел маршов привет към града (обаче писмената върху хълма от притчата вещаеха: тревога). Пътуването усили умората му; нуждаеше се от дълъг, дълъг отдих и пак, както рицарят, търсещ безсмъртно Елдорадо, да се понесе.

Беше 29 септември 1849 година.

През този ранен следобед Едгар По остави куфара си на съхранение в пристанището. Смяташе вечерта да потегли за Филаделфия, където отново да пробва шансове за свое списание, а сега – кратка разходка, разсейване плюс чашка бренди, за да се окопити. Без да бърза, се измъкна от кладенците на пристанищните улици, от разноезичната им суетня, гниещи боклуци и мириси на презокеански стоки, подразнили го с винаги будния у него напор към далечни земи, все по-жестоко неосъществим. Предизборни плакати връз огради и къщи го приканваха да гласува за ведро и доверително ухилени лица, за които знаеше само, че няма да изпълнят шумните си обещания. Устните му се свиха с погнуса. Всеобщото избирателно право в Америка улесняваше мошениците; всяка партия, която не се свени от подлости, можеше да пожъне колкото си иска гласове; никой не ще ù попречи, нито пък разобличи. Пфу! И той продължи да плъзга взор по плакатите сякаш върху детински цапаници.

Лъскави дрогерии, бюра, над тях с трясък се свличат ролетки, нощен бар (бухал, изненадан на светло и застинал в нерешителност), схлупена книжарница, ха, ето и една по-прилична кръчма – вратата ù не е печално нашарена и отвътре не кряскат. По прекрачи. Докато се озърташе, солиден пухкав господин в полутъмното дъно го забеляза, пошепна нещо на събутилника си, онзи се сепна, примлясна и двамата замахаха с ръце: „Еди, Еди, ела насам!“. Бяха отколешни познайници. Пухкавият джентълмен с вид на застарял спортист се казваше Лойд Нелсън, бивш словослагател във Филаделфия. Когато набираше „Първа книга на конхиолога“, спечели автора ù с бодряшкия си открит нрав и точна професионалност; тогава се случваше, след като Едгар бе прегледал последните шпалти, да пийват по чаша с взаимно удоволствие (самотният мистър конхиолог не подбираше много придирчиво събеседници). Колко теории му беше развивал, колко сюжети – така, заради „читателския ефект“ – поднасял! После Нелсън получи скромно наследство, почна да наема печатници, засичаха се из филаделфийските издателски среди и почти на шега Едгар По го увещаваше заедно да основат списание.

Вече се бяха чукнали за срещата и дружески бъбреха кой докъде е стигнал. Чувството за самота у писателя все по-сладостно отстъпваше на приятна разсеяност сред непретенциозни, ала кротки познати. Мислено им пожелаваше да не човъркат в душата му, да го потопят ненатрапчиво в простичките си постижими интереси. Обеща си да не иска от тях невъзможното, и се радваше на здравите им охранени лица, на елегантните дрехи, на чистите им баритони и вниманието, оказвано му с искрящи очи, с дребни живи въпроси според обстановката и джентълменски потупвания по слабите му изгърбени плещи.

– Е, хайде да направим възлияние на Слънцето – подзе той – което новите идоли Богатство и Мода се опитват да затъмнят! Наздраве!

Двамата приятели размениха тайни погледи, които трябваше да означават: „Казах ли ти аз!“, „Същият си е“ или „По-меко с тоя!“.

– Ще споделя лично мое откритие – намеси се комерсантът Пит Уиндброу, отдавнашен партньор на втория баща на По, търговеца Джон Алън. – Съгласете се, че малцина от хората с неизчерпаема дълбочина пренебрегват бутилката. Дали тази склонност е причина за дълбочината им, или по-скоро нейно потвърждение, е проблем, тънък за нас…

Едгар се усмихна; алкохолът полека, благо го стопляше. Ех, нищо че набързо се записа в ричмъндското братство на трезвениците. Още мъничко и ще се върне на кея освежен, готов да търси своето Елдорадо, поне един тежък бляскав къс от него. А Уиндброу притежаваше желязното свойство да се запазва еднакъв през годините. Същите черен фрак, едър розов нос, властващ над чертите му, и възгруб, вечно някак засегнат тон, същите любими шеги, кроежи за големи печалби. В сравнение с търговеца Алън обаче разпръскваше вродена артистичност и макар доведен син и баща навремето да не се спогаждаха, не странеше от По. Край Пит не можеше да има новини, както му се струваше, затова се обърна към Лойд Нелсън.

– Приемам поздравления, Еди – стрелна го с чудесните си ястребови очи Нелсън – станах собственик! Моя е печатницата за граждански услуги „Универсум“. Черпя!… Кажи, мога ли да ти помогна с нещо? Помниш ли нашите блянове за списание?

– Друже – прокашля се комерсантът – не се съмнявам, че едно издание на луксозна хартия и с най-изискани шрифтове е напълно според възможностите ти. Не се стеснявай, тук е Едгар Алън По – автор, прочут из цялата страна, редактор и мечтател парекселанс!

– Ако наистина беше така, Пит, досега да съм основал журнал по мой вкус. Недей да ровиш, моля ти се. На много врати чуках, никой не се отзова. В най-добрия случай открехваха колкото да притиснат на гостенина крака или главата.

– Това е, защото не си попаднал на джентълмен като Лойд. Огледай го хубаво, забрави миналото! Знаеш ли колко пъти само ми е повтарял, че великата му цел е да помогне за едно свястно списание, което ще раздруса дрямката на Америка? И постоянно, нека бъдем откровени, Лойд се е сещал за твоя милост. Ти си редакторът, когото той търси!

Собственикът на „Универсум“ довери шепнешком, че бил страдал; че По се явява тъкмо в подходящия момент и работите ще се оправят. Зениците му се разшириха от съчувствие, човекът се замисли, удари по масата:

– Решено! Стига съм играл на дребно с „Универсум“, до гуша ми дойдоха тези покани за годявки, сватби и панихиди, реклами за дрогерии и трафици на товарни кораби! Времето ще ги отвее, по-разумно е да си вложа капитала в изкуството. В някое прекрасно начинание, Еди, каквото публиката чака отдавна!

Едгар със скрита насмешка наблюдаваше как сътрапезниците му се разгорещяват. Не можеше да се освободи от впечатлението, че представят фарс. Дали не искаха просто да го предизвикат, да се позабавляват с него (инак не бяха лоши момчета, нито стиснати)? И все пак, когато даже на шега се говореше за голямата му мечта, той не умееше задълго да се притайва. Реши да се впусне в играта, без сериозни надежди да почеше език и разнищи актьорските хрумвания на комерсанта и печатаря. Имаше още срок до влака за Филаделфия.

Нелсън взе да приказва за чудни видове хартия: „И холандците ще ни завидят!“, за художествени шрифтове, обещаваше да наеме най-способните в Балтимор словослагатели и коректори, сипеше имена на илюстратори, които По чуваше за пръв път. Той го слушаше с половин ухо, както някой чичко кима на детски брътвеж. Хм, компанията бе поносима, не беше сух и спектакълът; надникна из дълбините на кръчмата. Бяха запалили свещи – стройни бели ангели, в ъгъла един пияница беснуваше, за да покаже колко му е весело, удряйки с пестник грамадните бъчви. Краката на Едгар омекнаха, демонът у него разлепи клепачи и въздъхна, преди да се събуди. Лека глъч се прокрадна-спотаи в мозъка му. Строи му се, че Уиндброу го преценява със стъклени очи.

– Добре де – не се сдържа редакторът – какво ще печатаме в нашето списание? Какъв облик ще има то?

– Драги, ти сам познаваш механизмите на читателското търсене. С твоя стил ще завоюваме тълпите! Преди всичко, разбира се, сензационна проза, изящни стихове, съвсем пресни новини от науката – и Лойд снижи тон: – Можем и ние да си ги измисляме новинките, но само умната, Еди, умната!

Не се беше излъгал. Да създават нови форми на Прекрасното, Уиндброу и Нелсън не се интересуваха. Преодоля нападналата го сънливост; въпреки късния час се успокои, че тази смяна на ритъма е безопасна. В нощния влак току-виж отново срещне Тимоти Смайлс.

– Великолепно – поетът избърса щръкнали мустаци, погледът му лумна. – Търсени автори можете да станете и вие, мили Пит и Лойд. Аз ще ви открия секрета. Който желае да пише сензационни истории, незабавно трябва да се снабди с най-ужасно черно мастило – Едгар пресуши чашата си – и с огромно перо с тъп край. Помнете: перото никога да не се подостря и ако вашият ръкопис се чете лесно, то той изобщо не заслужава да се чете.

– Какво говориш, аз ще намеря най-опитните словослагатели, забрави ли? – запротестира шефът на „Универсум“; По почувства, че Лойд излиза пряко воля от ролята си. – Такива словослагатели, че дори китайският няма да ги затрудни.

– На китайски се оформят уводните статии, приятели, та да не се обърква простолюдието. А в сензационните материали се използват латински и особено гръцки фрази, понеже елинските букви гледат от страницата доста мъдро и впечатляват неимоверно жадните читатели. Щом решите да пропишете, аз ще ви дам няколко подобни фрази, пък за първия брой на нашето списание ще предложа моята сензационна повест от семейния живот „Кухненският пешкир“.

– Браво, браво! – Уиндброу измъкна часовник на къса златна верижка старинен образец, многозначително вдигна вежди към Нелсън. – Някои от твоите мисли, Еди, аз ще си ги запиша във фамилната библия. Е, шегувам се. Бъди сигурен, че в новото издание никой няма да ти стеснява вкусовете и въображението ти ще се разлее нашироко като Мексиканския залив…

По вече се отегчаваше от компанията. Забеляза, че кожата на Пит блещука зловещо и свещите са се преобразили в безплътни призраци с огнени шапки; въздухът наоколо бе пълен със скръб. Напиваше се, трябваше да хапне. Уиндброу отиде до бюфета. Писателят не чу шушукането на комерсанта и кръчмаря, нито видя как последният извади от джоба си един плод, полепнал в боклучета. „Ще му приготвя на вашия клиент вирджинска гозба: шунка, печена с круша – той отри с ръкав жълтеникавата кора. – Нали е естет, ще я оцени!“ Двамата се закикотиха. Пит съобщи, че „Мистър По е готов“, сетне понесе порцията.

Докато се хранеше, Нелсън с подбрани думи му намекна, че идват избори и По, както всеки честен гражданин на демократична Америка, трябва да упражни своето избирателно право. Смътна догадка жегна Едгар. Крилото, в което членували сътрапезниците му, било издигнало кандидатурата за конгресмен на някой си Ван Бринзен от Балтимор. Втурнаха се да обясняват какъв кристален човек със заслуги бил той, колко обичал изкуствата и как щял да благослови бъдещето списание. А популярността на Едгар По, престижът и неподкупността му щели да окажат огромен ефект при изборите.

– Да пием за човешкия разум! – пресече ги поетът, едва потиснал желанието си за скандал. – Да пием за Ван Бринзен и за неизвестните гении на Америка!

Демонът у него се протегна напълно буден. Масите поопустяваха, вън мъждееха самотни газови фенери. Започваше 30 септември. Обля го студена пот, в ушите шумеше. След малко надделя с мъка вълна на бурно гадене и каза, че навярно техният кандидат притежава „цицина на порядъка“ – спомен от детството, когато гувернантката му го е шибнала в креватчето, та да не ù додява с рева си. Лойд и Пит се спогледаха, скръцнаха със зъби и продължиха да хвалят великия Ван Бринзен.

Някакъв нехранимайко на три пъти хлътваше в камината на кръчмата, вземайки я за врата. Друг спеше с чело в локва черна бира; съседите му съществуваха, преди смъртта да ги отстрани съвсем. Да свършва, да свършва тая среща! По се опита да измести разговора към прелестта на пътешествията, но те явно не вълнуваха джентълмените, които го черпеха часове наред. За филаделфийския влак беше прекалено късно, кого да безпокои сега и затова реши тук да дочака утрото. Защо не се разкланя по-рано и не си грабна шапката? Усети пръстите си лепкави като восък. Дано поразведри оклюмалите събеседници, разправи им за един свой добър познат, съдържател на списание с гигантски тиражи: той опитомил павиан, така че благородното животно срещу чаша неразреден холандски джин съчинявало великолепни разкази, каквито и най-надарените сътрудници не можели да напишат. Пит се подсмихна, Лойд със святкащи ястребови очи пак подхвана да бъбри за новото начинание, смесил наивните си проекти с кандидатурата на конгресмена. Това накрая страшно дотегна на По, зъл дух на необяснима тревога го стисна за гърлото.

Парна го отдавна износвана метафора – восъчният театър на волята… Престана да слуша, престана да отговаря, защото откри, че звуците на собствения му глас го дразнят. Изведнъж го обзе леден страх, че нищо не е направил през живота, не познава достатъчно хората и всичко е сън в съня. Нима няма какво повече да даде; да се спасява, стига, бегом! Спомни си за Тимоти Смайлс. О, хубаво ще е на свежа глава във влака за Филаделфия да нахвърля поне началото на историята за пришълеца. С нея можеше да се умие от нагара на тази злополучна нощ. Танцуваха макове и лютичета; под краката си напипа меката гъста трева в крайградското поле.

Дълговечни планини дремеха сред тихи ореоли, листа се оронваха в ручеите, за да се понесат стремително под тайнствения ропот на вятъра. Долови скриптенето на белите крила и зърна отново световните съзвездия. Смайлс му разказваше за очарователни далечни планети; бавно, величествено летяха над океана, който фосфоресциращ стенеше долу. И миговете на техния устрем бяха равни на цял век всекидневие.

Докато Нелсън и Уиндброу се заслепяваха от съзерцанието на, както му изглеждаше, дребни подробности, демонът у него се разпростря, обсеби го, прикова го вцепенен на стола. Мярнаха му се сенките под очите на Пит: бяха дълбоки, тъмни, приличаха на втори чифт вежди. Не чуваше как го подканят да пие (трюмът му не бил пълен още, хе, те колко били натоварили!), как после го осмиваха. Лойд Нелсън заяви, че превъзхожда По „във всяко едно отношение“; партньорът на осиновителя Алън добави, че Едгар се занимавал само с неща, които не съответстват на правилния порядък в света. „Пройдоха!“ – съгласи се с господата присламчилият се пристанищен пазач. И те го прекарваха настървено през прокрустовото ложе на умозаключенията си, ала той вече не знаеше къде е. Отчаяни го търсеха Вирджиния, Тимоти Смайлс, преданата тъща Клем.

В полунощната мъгла му се струваше, че трябва да гласува за твърде странен конгресмен от Балтимор, който се беше разтроил в лицата на Пит, Лойд и ухиления пристанищен страж с какаови от тютюна зъби. Ах, дано адът влезе в тях! След този кошмар писателят видя високи прекрасни стени. Стените бързо се стесниха около него – сребърни, припламнали с галванична разтърсваща светлина и изпъстрени с бледнозелени змиевидни орнаменти.

Подеха безволевото му тяло и го завлякоха в най-мрачния ъгъл. Там пазачът изсъска „Мъртвопиян!“, а двамата стари приятели, като че прошепнали си в душите: „От такава свиня можеш ли да очакваш нещо? По-добре да го освободим от излишните вещи, те няма да му трябват, пък ние доста се охарчихме!“, трескаво и залитайки, смъкнаха вратовръзката и жилетката на По, подадоха си някакви дреболии над трупа и с пъшкане го отнесоха през няколко преки. Оставиха го в запуснато локомотивно депо, където вигите целеустремено събираха пияни гласоподаватели. Подир два-три дни затвор можеха да изстискат от всекиго по десетина гласа. Пристанищният страж, задоволил се с шалчето на поета, изчезна безследно.

Около 90 часа по-късно обраният Едгар Алън По бе намерен в друга кръчма. Лешниковото му инак лице сега беше пепеляво. Откараха го в болницата на Вашингтонския колеж. Тук на 7 октомври 1849 година той щеше да почине от мозъчно възпаление и да завещае загадъчна сянка върху съдбата си, понеже Ангелът на Необяснимото неведнъж му бе отмъщавал за ереста (над пресния му гроб веднага щяха да се кръстосат споровете относно неговото мироздание). „Маяк“ остана недовършен; Смайлс пришълецът не получи отговор. И след десетилетия Дебюси нямаше да извае докрай пиесата си по разкази на американеца, макар ясно да чуваше камбаните от партитурите ù. Детски, сватбени, погребални – те растяха и го оглушаваха със стенещ ритъм.

Но нали сам Едгар По отгледа през късия си шеметен перихелий филизите, от които един подир друг щяха да плодоносят световете на Жул Верн и Ефремов… на Лем и Симънс? Те сякаш бяха посетили планети, каквито обещаваше Тимоти Смайлс, без обаче да напускат Земята и почерпили вдъхновение от нейната мощ! Това бяха хора, летели на свои крила до далечни галактики, чиито дълбочина и променлива прелест да покажат на човечеството, което „черният“ По тъй се боеше да не обиди с утопиите си.

Девет човека го погребаха в Балтимор, възвестил най-напред славата му. В същия прощален ден излезе „Аннабел Ли“. И когато луната свети, тя донася мечтания за Аннабел и нито ангелите небесни, нито демоните в земните недра и в нас могат да разлъчат душата на Едгар По от Аннабел Ли – мечтата, недосегаемата – и цял живот догонвана все повече светлина на пòлета.



Редактира: Емануел Икономов


Публикации:

1. Сборник „В епохата на Унимо“ – „Аргус“, 2002 г.

2. Алманах „ФантАstika 2010-11“ (под заглавие „Приказка за далечното“) – „Тера Фантазия“, „Човешката библиотека“ и „ИнфоДАР“ , 2011 г.

3. Антология „Тринайсетте цвята на дъгата“ – „Човешката библиотека“ и „Тера Фантазия“, 2013 г.

Кървави криле на кръвожадни птици Красимир Георгиев

Третата лекция на проф. Сарвепали Синг „История на човечеството“ бе предшествана от скандал. Не точно скандал – конфликтите и невъздържаните емоции, дори разговорите на по-висок глас бяха несъвместими с порядките в Делхийския държавен университет. Скандали са възможни в парламента на Тайланд, в клиниката за неизлечимо болни в Хараре или в щабквартирата на НАТО в Брюксел; това по-скоро бе излизане от рамките на добрия тон. Залата бе препълнена, пукаше в буквалния смисъл на думата по шевовете и ректор Рамакришна Ашвалайана, който с националните си дрехи и с бялата си гандистка шапчица приличаше на древен философ, се обърна и укорително, и любезно в същото време към проф. Харви Гарфийлд:

– Трябваше, уважаеми колега, да предвидите голямата аула на катедрата.

– Че аз да не съм гуру Нанак! – реагира проф. Гарфийлд. – Откъде да знам, че ще настане подобно стълпотворение?

– Трябваше, уважаеми колега, да предвидите стълпотворението! – усили с една идея укорителното ректор Ашвалайана. А след това балансира с любезното: – Та вие сте един от водещите изследователи на паранормални явления.

Каза го искрено, защото американецът наистина беше ужасяващо добър учен, забъркал в теориите си странен коктейл от квантова физика, парапсихология и космология. Катедрата му бе една от новите и дисциплините със стряскащи имена привличаха студентите, смятаха се за модерни и с бъдеще, въпреки че мнозина от колегите му си мислеха, че геният и пияницата Гарфийлд се движи по ръба между науката и фантасмагориите и че това са си несериозни работи. Що за ню ейдж предмети и дисциплини! „Теории за пътуването във времето“, „Теории за паралелните светове“, „Психоневроендокриноимунология“, „Решаване на астропроблеми“, „Живот след смъртта“! По света може да допускат, че причината невинаги предхожда следствието, но за една Индия на традициите това си е доста откачено.

Всичко щеше да приключи мирно и кротко, ако не бе влязла поредната неочаквана група студенти, които се опитваха да се вместят сред слушателите и да дозапълнят запълненото. Аудиторията включваше млади хора от различни катедри и секции, преподаватели от различни блокове и звена, а което е още по-необичайно – самия ректор Ашвалайана. Историята на древните цивилизации е доста скучна и досадна дисциплина и само преди седмица болшинството от присъстващите днес в залата кандидати за филолози, философи, историци, физици и прочие не биха и помислили да отидат доброволно на лекция за еволюцията на човешките общества, но нещата явно се бяха променили.

Отначало бе тръгнал слухът, че проф. Синг е напуснал университета в Нашвил – недотам престижното учебно заведение на американския щат Тенеси, и е пристигнал тук, за да търси корените си, а също да търси връзката между хората и боговете. Световно известен експерт по езиците на древността, почетен доктор и почетен председател на десетки културни институции, тридесетгодишният Сарвепали бе добре дошъл в която и да е алма-матер, но той бе предпочел да разчита глинените таблички и печати в университета на Делхи, и минаваше с тихи стъпки през славата си; всъщност имаше самочувствието на човек пред другите, но суетата го дразнеше, а възхитите и почестите към името му просто не го интересуваха. Полиглот по душевност, още през младините си бе влязъл вътре в пет-шест и повече съвременни езици, а също бе овладял и усъвършенствал латински и древногръцки, шумерски, древноегипетски и древен иврит, четеше предхождащата деванагари индийска писменост брахми, древен санскрит, фригийски и келтски, разчиташе ведически, асирийски, вавилонски и хетски текстове. Разшифровал бе, транскрибирал, транслитерирал и превел толкова писмени източници от древните времена, участвал бе в толкова експедиции и разкопки, че изследователите с основание смятаха кариерата му за нечовешка, а постигнатото от него за невъзможно, не и от един човек и не за един живот. Не от човек, който като външен вид и като светлик в окото почти не се различава от студентите си.

Проф. Сарвепали Синг имаше два гласа – шепотен и звънък; когато говореше с шепотния си глас, то бе като ромон на листа, като спокойна мъдра река сред оризищата, а когато дойдеше звънкият му глас, всяка дума се открояваше, издигаше се над слушателите и чакаше там, докато бъде чута. На първата му лекция дойдоха малко младежи – тези, които изучаваха индийските санскритски първоизточници и за които материята бе задължителна. Проф. Синг им разказа за градините на Едем и за Вавилонската кула, после поразмишлява за Всемирния потоп и за трите етнически клона на човечеството, усети мимолетното разсейване на две-три от студентките и вмъкна сред импровизациите си кратък диалог с момичетата, а после със звънкия си глас заотсича думите, че библейските митове не са развлекателно четиво за недозрели девойчета, а исторически източници, през които могат да се прозрят древните знания, че Ведите и Бхагавадгита, както и акадските легенди и юдейските текстове, както и Библията, Коранът или писанията на Конфуций са документи за мъдростта на предците ни, които са владеели стократно по-мощни сили, отколкото днес предполагаме.

На втората му лекция салонът бе пълен. Още в самото начало проф. Синг изстреля бомбата, че през първите години на ХХІ век учените вече са разчели почти всички древни текстове и че има достатъчно доказателства, за да се твърди, че хората са получили знанията си като дар от боговете – тези, които понякога слизат при нас от небесата. До този извод ще стигнем след внимателния прочит на хиндуистките притчи и химни, будистките сказания, китайските легенди, Стария завет, шумерските глинени плочки и всички останали древни литературни паметници.

– Болшинството от изследователите се залъгват, че прадедите ни са се появили преди половин милион години, но това не е вярно! – отсече проф. Сарвепали Синг. Гласът му слезе с две октави, когато мина през личния си опит при разгадаването на писанията под фрески и рисунки върху мегалити и монументи, керамични съдове и други отломки от миналото. Речта му тръгна от пастира Авел и земеделеца Каин, разходи се из Месопотамия, която нарече „ниската земя между двете високи реки“, отскочи до Западна Гърция и Пелопонес от времето на дорийците, до минойския Крит, до цивилизацията в долината на Инд, до епохата на кушаните и до микенските култури, после се разпиля сред пясъка на Египет и отново се върна към предтечите:

– След разкриването на по-ранните археологически слоеве стана ясно, че от измирането на динозаврите преди 63 милиона години до появата на човекоподобните маймуни е изминало много по-кратко време, което е революция в представите ни за зараждането на разума. Еволюционните процеси са бавни, много по-бавни, отколкото смятат традиционалистите, много, много по-бавни. Ако се следва логиката на еволюцията, съвременният човек не би могъл да се роди преди 300 000 години, а след повече от три милиона години. Днес нас просто не би трябвало да ни има, защото не сме извървели пътя, не сме постигнали жертвоприношението, не сме достигнали до йаджна, следователно сме като колесница с едно колело. Защото не виждаме връзката между хората и боговете.

Зала №2 на историческия факултет бе уютна и светла с огромния си прозорец. Отпред бе положена катедрата, а студентските банки и столовете се издигаха амфитеатрално към дъното под съвсем лек наклон. Когато някой от лекторите решеше да прожектира диапозитиви, тежките плюшени завеси се придърпваха от двата края и брокатените шнурове допираха рамене в средата; над тях – масивен корниз от бутилкова палма с резбовани фигурки на слончета в най-различни пози и конфигурации. Този неповторим корниз бе поръчан през 40-те години от английски колониален служител за конферентния салон на „Прес информейшън бюро“ към Сдружението на чуждестранните кореспонденти, по време на бунта на кралските индийски военноморски сили през 1946 г. се озова в спалнята на двама евнуси от двора на Каримуддин Гвалияра махараджа, след това мина през гостната на секретарката на секретаря към Секретариата при премиерския кабинет, чакалнята на летище „Палам“ и фоайето на делхийския дворец на културата „Вигян Бхаван“, преседя десетина години в складовете на просветния отдел към Министерството на развитието на човешките ресурси, а после неведомите пътища на вселенската ос скамбха го докараха тук – нямаше подобна антика сред над 500-те аули и салони на университета, затова студентите нарекоха историческото място „Залата със слончетата“.

– Трябваше, уважаеми колега, да предвидите този интерес към ерудицията на проф. Синг! – усили с още една идея укорителното в гласа си ректор Рамакришна Ашвалайана. А любезното в гласа му поизтъня, защото лично бе възложил на Гарфийлд да „поеме“ новия колега, докато се вгради в обстановката. А и защото някой от търсещите място студенти току-що бе съборил лекторската катедра. Чашата с вода падна на пода, бликнаха капки и силициеви кристали, микрофонът тупна до счупеното, после отскочи и се укроти в нозете на американеца.

За ректора разговорът бе приключил, но събеседникът му съзря петно на покривката.

– И вак е важно, но и манас, кави пандитджи ректоре! – реагира проф. Харви Гарфийлд. – Да не късаме въжето с едрите части!

Това вече излезе от рамките на добрия тон, още повече че, усилени от микрофона, думите му гръмнаха сред аудиторията.

Намекът беше толкова тънък, че малцина от преподавателите усетиха стреличките, а студентите тръпнеха от допира на телата си – подобно тъпкало бе имало само веднъж преди. Някакъв мошеник бе оплел в думите си достопочтения Рамакришна Ашвалайана и го бе убедил да организира демонстрация на индийско въже. Щяло значи въжето да се изправи към небето и демонстраторът щял да запълзи нагоре по въжето към небитието. Йога по дух, философ по призвание, ректорът наивно бе налапал въдицата.

На площадката пред студентския стол се бе заформила тълпа – почти толкова люде, колкото сега бе привлякла третата лекция на проф. Синг, но на десет пъти по-широко място. Човекът с въжето се опита да прави някакви фокуси, въжето му клюмаше и потрепваше, само че това, което стряска простия селянин, хич не впечатлява студентското тяло. Освиркаха го, човечецът си тръгна, поучуден от провала, а на ректора му остана това петно на покривката, посочено с пръст от Гарфийлд. Специалист по Упанишадите, той бе посочил с пръст и онзи химн за същината на йаджна, мотив от който колегата му Синг бе вплел във втората си лекция: „Жертвоприношението, което очиства всичко и постоянно привежда в движение манас (мисленето) и вак (речта); този, който е в пътя, го извършва, а онзи, който не го прави, е като колесница с едно колело, като еднокрак човек, който се наранява; така, както двукракият и колесницата с две колела се движат устойчиво, така има надеждна опора йаджна и след това жертващият става по добър“ и т.н. А също: „Погълната, храната се разпада на три: едрите части стават нечистотии, средните образуват плътта, а най-фините – мисленето“ и т.н.

Разбрал прекалено буквално призива на Вивекананда „Помогни на бедняка, защото той е бог!“, през 1997 г. Рамакришна Ашвалайана, който по онова време бе декан на философския факултет, включи подопечните си в изпълнението на социалната програма на правителството на Деве Гауда за подпомагане на бедните. На 350 милиона индийци се осигуряваха на половин цена по 10 кг зърно месечно и благодатта трябваше да стигне до хората. Малко по-късно някъде от горе му направиха забележка, че работата на близо петте милиона студенти в страната е да учат, а не да раздават социални помощи, и това също бе петно на покривката, но после го избраха за ректор.

„Речта е важна – бе реагирал иносказателно Гарфийлд – но преди нея трябва да се помисли, всезнаещи и мъдри шефе ректоре, припомнете си не особено чистото ви предвиждане на нещата във връзка с онова въже!“ – „пандит“ означава брамин, а частицата „джи“ е израз на най-дълбоко уважение, но лепнато към контекста, съществителното прозвуча доста подигравателно и в тази еквилибристика с древните стихове тънкият намек набъбна в дебело издънване.

Главата му тежеше, спеше му се, плачеше му се. Половината нощ бе прекарал в лабораториите, а другата половина бе гледал бутилката. Гледаше тъпо, безчувствено; бутилката сама се издигаше към чашата, сама вървеше към края на своя млад и топъл живот. Като Сунита. Главата на Гарфийлд тежеше. Дяволска мелница! Натресоха му да наставничи на гения, докато свикне геният с обстановката, продължаваха вечните разправии за финансирането на проектите на катедрата, опитите с екстрасенсорната перцепция бяха стигнали до задънена улица, жената на помощника му Асад Асавари бе болна, та трябваше да го пусне в отпуска, а на туй отгоре ректорът се правеше на йога.

Както и да е, суматохата бе овладяна, лекторската банка бе вдигната и когато проф. Сарвепали Синг влизаше в помещението, шумът бързо премина в шепот, а шепотът в тишина. Въздухът бе натежал от вдишвания и любопитство.

– Днес нас просто не би трябвало да ни има! – третата си лекция проф. Синг започна така, както бе завършил втората.

– Ако оприличим мозъка му на диня, всичките останали мозъци в тази зала ще се вместят в една от семките на динята! – духна в ухото на съседа си зевзекът на групата Банким Тилак – трети курс, математика.

– Не подценявай гения на американеца! – отговори Уддалака Чандра, който бе сред най-младите на години, но му сечеше пипето – първи курс, парапсихология. С Банким деляха стая в общежитието, а майките им деляха двама братя от градчето Андол на северозапад от вечната Агра близо до административната граница между щатовете Уттар Прадеш и Раджастан. Майката на Уддалака бе християнка и родата приемаше отклонението ù с мъдро и натрапчиво разбиране, както се гледа към атракция или към тиха лудост.

– Ако следваме логиката на еволюцията – продължи проф. Синг – днес ние в най-добрия случай трябва да сме на нивото на аборигените от Папуа и на диваците от джунглите около Амазонка.

Студентка сложи чаша с вода на катедрата. Проф. Синг разтвори навит на руло постер и го закачи на таблото до себе си. В дъното на залата някой въздъхна дълбоко.

– Вече знаем кога и къде е започнала цивилизацията, на настоящия етап това е доказано и безспорно. Погледнете… – посочи той постера. – Ние имаме много далечни прапрабратовчеди, но нямаме преки предци, значи съществуването ни е неразрешима загадка.

Преди ~25 млн. г. – появяват се човекоподобните маймуни.

Преди ~14 млн. г. – приключва преходът от човекоподобните към хуманоидите.

Преди ~11 млн. г. – ражда се първият маймуночовек от класификациите хомо.

Преди ~2 млн. г. – появява се развитият австралопитек – първото същество, приличащо на човека.

Преди ~1 млн. г. – появява се хомо еректус.

Преди 300 000 г. – появяват се предците на съвременния човек.

Преди 250 000 г. – появява се ранният кроманьонец.

Преди 50 000 г. – появява се неандерталецът.

Преди 35 000 г. – появява се кроманьонецът, или пещерният човек, започва ерата на хомо сапиенс.

Преди 15 000 г. – период на упадък, човечеството е пред изчезване.

Преди 13 000 г. – появява се разумният човек с високо развита култура; край на ранния каменен век (палеолит) и начало на средния каменен век (мезолит).

Преди 9500 г. – нов каменен век (неолит).

Преди 6500 г. – период на упадък, човечеството деградира.

Преди 6000 г. – зараждат се мощни цивилизации, станали база на съвременната ни култура.

Проф. Синг:

– Ако погледнем обективно, ще видим, че развитият човек е чуждо за Земята явление. Да разрешим ли тази неразрешима загадка?

Раздвижване в залата.

– Да потърсим ли връзката си с боговете? Да открием истината за началото – ние и сега!

Проф. Синг бе омаял аудиторията, бе хванал в шепи вниманието на присъстващите. Бялата глава на ректор Ашвалайана кимаше в границите между размисъла и одобрението, преподавателите следваха нишката на действието и класифицираха тезите на лектора, вмествайки ги сред постулатите на философския идеализъм или на хилозоисткия материализъм, философски погледнато, разбира се; вкарал в седефена черупка мислите си за Сунита, проф. Гарфийлд търсеше пътя от преходното към непреходното, студентите бяха хипнотизирани, тишината в залата можеше като торта да се разреже с нож на парчета, а студентките попиваха знанията и в същото време си представяха професора ту като чисто гол неандерталец, ту като облечен в кожи кроманьонец.

Сарвепали не беше Дон Жуан, но не бе и аскет, жените от всички раси и възрасти му налитаха като мухи на мед, през американския период, който на практика обхващаше целия му досегашен живот, той ги отблъскваше учтиво и внимателно, както се премества мраморно слонче от долния рафт на витрината на по-горния, е, понякога не ги отблъскваше. Когато пещерните рисунки и древните символи пробиеха дупка в главата му, Синг приемаше поредния женски набег и ползваше любовта като профилактика.

Само седмица бе в Делхи, а половината от студентките в университета вече бяха влюбени в него, половината на тази половина бяха влюбени до болка, а една от девойките – Шупха, беше влюбена до смърт. Поне така ù се струваше. Индийките ги разбират тези работи, сърцата им са пълни с нежност въпреки кастовите изисквания при сватосванията. Знаеш, че си вречена на някого, че той е твоята карма и заедно ще затваряте очите си, готова си за житейската въртележка, но изведнъж бляска светкавица и светът изчезва сред светлината; къде всъщност е твоята карма?

Широко бе отворила очите си Шупха, сякаш с очите си попиваше думите на Сарвепали; когато течеше шепотният му глас, той бе като погалване с перо на птица, а когато прииждаше звънкият му глас, сякаш преобръщаше душата ù и бляскаше светкавицата, и всичко се всмукваше в светлината.

– Тук няма да се позоваваме на вече известните теории за първите етапи на предцивилизацията, за зачеването и ембрионалното развитие на човека. Ако в теориите има пукнатини, ако не обясняват и доказват вселената на нещата, то е като да прочетеш само част от химна за прана на Атхарваведа, а другата част да не прочетеш, значи тези теории не струват и пукната рупия. Диханието не може да бъде частично, първичното не може да бъде отделено от храната и земята, първохраната прелива в жизнената енергия. Личният поглед към нещата е като личния бог Ишвара, той е възвишеното, върховното, а в същото време е пуруша; за да говорим за произхода на човешкия род, ние трябва да сме разбрали индивидуалната жизнена същност. За да открием истината за началото, трябва да извървим доста магически, философски, религиозни, космогонични и научни пътища. Погледнете! Цели два милиона години човекът е осъзнавал, че камъкът може да се обработва, после още два милиона години е усвоявал каменните оръдия на труда, усъвършенствал е умението да обработва материалите, след това поне десет милиона години е натрупвал други умения и навици, а знанията са се натрупвали в мозъка му. И сред този плавен процес на оформяне на сталактона на еволюцията изведнъж, ненадейно, внезапно, от нищото се появява кроманьонецът. Той е гъвкав и подвижен, изгражда жилища, създава оръдия на труда и предмети на изкуствата, носи дрехи. Облечен в съвременно облекло, пещерният човек дотолкова ще прилича на нас, че няма да го различите сред слушателите на моята скромна лекция. Хомо сапиенсът е клон, който не се вписва в дървото на еволюцията. Иска ли някой да обобщи мислите ми или да добави свои?

Проф. Сарвепали Синг отпи глътка вода и постави внимателно чашата върху плота на катедрата. Тишината пооредя, тук и там се чуха проскърцвания на столове, размествания на тези, които бяха седнали на стъпалата-пътеки между учебните банки, кратки реплики, сдържана кашлица; мнозина заоглеждаха залата, която общо взето приличаше на току-що излязла от транс. Плахо се вдигнаха няколко ръце и проф. Синг посочи към един от младежите:

– Слушаме ви, млади колега Банким! – запомнил бе името на студента, с когото се бе запознал след края на предната лекция. „А не можем ли да помогнем на историята с математиката? – бе попитал студентът. – Не можем ли да вкараме историята на човечеството във формула и след като имаме толкова много известни, да решим неизвестните?“ „Прекрасна мисъл, млади колега!“ – бе отговорил проф. Синг. – Да видим вашия личен поглед към нещата.

– Значи преди 35 000 години е избухнала революция – наперено пое предизвикателството Банким Тилак. – Пещерният човек е влязъл в пещерите и започнал да украсява стените им с живописи. Камъкът му омръзнал и си разнообразил майсторлъка с дърво, кости и кожа, от която измислил дрехите, значи вече не е бил просто гола маймуна, а… облечена маймуна!

– Кратко и ясно! – констатира проф. Сарвепали Синг. – С една добавка. Вече не е бил маймуна, а човек. Разумен човек. С творческо съзнание. Появява се нещо невиждано и нечувано дотогава на третата планета – появява се речта, а това е несвойствено, уникално за Слънчевата система явление. Появява се изневиделица, след милионите години мъчително бавно придвижване по еволюционната стълба към бъдещето е последвал неочакван гигантски скок, и то без специални условия, които да способстват за ускоряването на хода на еволюцията. Речта е същността на човека, оформена от огъня. Речта, даряваща наслада на боговете и на хората, както се пее в един от химните на Ригведа.

„За следващата му лекция трябва да предвидим централната аула на университета!“ – помисли ректор Ашвалайана, но изглежда бе произнесъл мислите си на глас, защото проф. Харви Гарфийлд добави:

– Поучавайте ме още, почитаеми!

– Да бъде, мили мой! – отговори Ашвалайана и това бе поредният философски триъгълник между ерудицията на Синг, поетичната нагласа на ректора и тънкия сарказъм на американеца.

Древните санскритски притчи твърдят, че същността на съществата е земята, същността на земята е водата, същността на водата е тревата, същността на тревата е човекът, а същността на човека е речта. Погълнатата храна се превръща в нечистотии, плът и мислене, изпитата вода се разпада на храна, кръв и дихание, огънят се трансформира в кости, костен мозък и реч. От храната възниква мисленето, от водите – диханието, а от огъня – речта.

– Почитаеми, поучавайте ме още! – моли ученикът в Упанишадите.

– Да бъде, мили мой! – казва учителят. – Когато, мили мой, се бие млякото, най-финото се отделя и става масло. По същия начин, мили мой, от погълнатата храна най-финото се отделя и възниква мисленето. От водата, мили мой, когато се пие, най-финото се отделя и възниква диханието. От огъня, мили мой, най-финото се отделя и възниква речта. От храната, мили мой, възниква мисленето, от водата – диханието, а от огъня в тялото – речта.

Ето в тези води плуваше лодката на Синг, Ашвалайана и Гарфийлд. Лодката беше с три гребла, всеки загребваше с греблото си опит и мъдрост, богинята Реч кокетничеше с повелителя на ритуалното слово Вачаспати, а научното, религиозното и космогоничното се заплитаха в сложен възел. Беше неясно кой е учителят и кой е ученикът, но и тримата знаеха, че проф. Синг е този, който може да разплете възела.

– Подобни гигантски скокове е имало преди 300 000 години, преди 35 000 години, преди 13 000 години, преди 6000 години. Сякаш някой е слизал периодично на Земята, измитал е дотогавашния биопродукт и е засявал нов. Дали това е ставало, когато еволюционните процеси са заспивали на волана на историята и са обръщали посоката си, дали когато човечеството е изпадало в беда и е намалявало главоломно? Или може би всичко е свързано само с капризите на боговете, които са решавали да сменят хората с други?

Проф. Сарвепали Синг умишлено бе разстилал тезата си нашироко и постепенно, за да влезе аудиторията в арената на коридата, а сега хвана бика за рогата и скочи в дълбокото:

– Тези, които понякога слизат при нас от небесата, са реални същества, а не творчески плод на религиите и песните. Богове или астронавти, те присъстват във всички библейски митове и текстове, вплетени са в духа и архитектониката на паметниците на културата от древността.

В този момент някъде зад прозорците проехтя първият изстрел. Чу се откъм обсерваторията на катедрата по астрономия, после проехтя втори откъм парниците на ботаническия факултет, викове и тропот в посоката към главния вход, съвсем близки гърмежи, трясък на граната и отново тежки стъпки на тичащи хора. Всичко наоколо изведнъж бе станало необичайно и далеч от битието, сякаш бе сменена оста на въртене на живота и сякаш грозд от камбани бе закачен на върха на джамия; тръпнеше северното крило на университета, усилваха се суматохата и тътенът, а после врявата рязко замря и настана покой, пълен със страх и олово.

Проф. Сарвепали Синг бе спрял лекцията си и зачака развоя на събитията. И капчица притеснение нямаше в очите му, а само любопитство, пространство пред предизвикателството да се запознаеш с още един древен език – езика на тероризма. Той не знаеше, че третата лекция „История на човечеството“ в Делхийския държавен университет е последната лекция в живота му и че е настъпила неговата съдбовна йаджна, не знаеше, че прана е довела седемте си огъня и че времето му прехвърля онази висока стена, зад която нестинарката смърт танцува върху горещата длан на теджас, но дори и да знаеше, пак щеше да довърши спокойно лекцията и чак тогава да забрави името си, да обърне поглед към върховния Брахман, а ако му остане още малко време, да се вглъби в разчитането на поредните древни текстове. Подобно на гълъб, който събира гнездото си, тридесет години Сарвепали бе отделял капчиците мъдрост сред реките незнание, затова знаеше, че както реките текат към моретата и се загубват в тях, когато ги достигнат, а там формите и имената на реките изчезват и остава само името на морето, по същия начин се изгубват и тези шестнадесет човешки части, когато достигнат пуруша.

Студентите се оглеждаха стреснато. Някои надничаха през прозорците, една от девойките се разплака, на проф. Шамсир Растоги му прилоша; обсъждаха се всевъзможни версии и възможности за международни заговори, сепаратистки брожения или местни етнически разпри. Споменати бяха сикхите и кашмирците, силен бе още споменът за клането в Гуджарат, друг се сети за пустинниците от Раджастан, трети за лидера на „Аум Шинрикио“ Шоко Азахара. Тихо бе произнесено и името Осама.

– Китайците идват! – каза зевзекът Банким, но шегата му се стопи сред напрежението.

– Спокойно, колеги, грешка някаква… – балансираше между отговорност и мъдрост ректор Ашвалайана, но думите му не успокоиха никого. Не е грешка – виждаше се сред тази смес от страх и олово, с която бе наситен въздухът.

– Дяволска мелница! – промърмори проф. Харви Гарфийлд по-скоро на себе си, отколкото на околните. – Цял живот търсиш идеалното общество и не ти остава време да разбереш, че няма идеално общество! – каза го на нощната бутилка, която сама се издигаше към чашата. Главата му тежеше.

– О, модус вивенди! – хвана се за темата като удавник за сламка Рамакришна Ашвалайана.

– Поне не в този свят! – каза Гарфийлд. – „Су“ означава „добър“!

В коридора отекнаха стъпки. Тежки стъпки. После вратата към залата избухна. Не се отвори, не се счупи вратата, а избухна като снаряд и през зейналата дупка минаха трима брадати мъжаги, въоръжени до зъби, както се пише по романите. Двамата носеха автомати и ножове, под диплите на одеждите им – странна комбинация между маскировъчни военни дрехи, джайнистки ширити и шудристки парцали, сивееха гранати; единият държеше сплескан пакет с големината на дипломатическо куфарче, вероятно натъпкан с експлозив. От пакета се подаваше калаено синджирче. Чалмите на двамата бяха мръсно оранжеви като преседяла и изсушена мандарина, а в чалмата на водача бяха вплетени свилени нишки, тъй бе отредил пророк Мохамед – тези, които са отпред, да бъдат самотни и обладани.

Третият – тарторът на групата, човекът, който разполага с мислите и с волята на околните, бе затъкнал в колана на европейския си панталон дълга сабя в сребърна кания, а към маоистката му куртка бяха закачени опърпан кобур с пистолет и къс скитски нож в златен кинджал, от който се сцеждаше кръв. Кръвта вървеше след него на точки и линии като пътека от червени удивителни. Лицето му бе и красиво, и грозно едновременно, с тази сурова мъжка красота, изваяна от времето след сливането на първобитните арии и дравидите, примесено с много моголска кръв. Изглеждаше умен, хитър, властен, жесток, безпощаден. Непредсказуем. Името му бе Абдул Нирупам Кхан.

Два дни по-късно раздутото му тяло щеше да плува сред мътните води на река Ямуна, опиянени от слънцето риби щяха да разнищват свилата от шамията на чалмата му, а името Абдул Нирупам Кхан щеше да бъде издълбано от заклет следовник върху камък от платото Билкампур някъде сред пустинята Тар. Защо точно там, а не другаде щеше да бъде издълбано името му? Един Господ знае! Християнският Господ или Буда, а може би Тангра или Аллах.

– Останете по местата си! – каза. – Който потърси смъртта си, ще бъде убит!

Трима са тук, но отвън сигурно чакат още тридесет, опитваше се ректор Ашвалайана да поддържа връзка между отговорността и разсъдъка си. Той знаеше, че университетът има стабилна охрана. След щурма на индийските войски над Златния храм в Амритсар, индийската Хирошима в Бхопал и убийството на Индира Ганди през октомври 1984 г. грижата за спокойствието на университета бе поета от делхийската полиция, а след терористичната атака срещу парламента през декември 2001 г. бяха взети изключителни мерки за сигурност. Полицаи и цивилни стражи пазят входовете и паркингите, сградите на ректората и на факултетите, да не говорим за химическите секции и за лабораториите на Гарфийлд, около които дава наряд цял взвод войничета от Вътрешни войски. Сравнена с европейските висши учебни заведения, просветната обител на Ашвалайана бе като укрепен форт, а сравнена с американските колежи и университети, бе като непревземаема крепост. Да не забравяме, че това не е Оксфорд или Бирмингам, а още по-малко Харвард или Станфорд, да речем; това е Делхи и тук нещата са различни – ядрената рулетка между Делхи и Исламабад е завъртяна, не се знае докъде ще се срутва демографската лавина и докога ще се разрастват кастовият разгул сред мюсюлманите и корупцията сред индусите, пенджабските ултра само временно поприсвиха идеята си за чисто теократично общество, кашмирският конфликт отдавна не е териториален спор, а е религиозна битка, повод за тежка и продължителна гражданска война, и ислямският фундаментализъм не би трябвало да се подценява; тук традициите са майката и бащата на битието, а човешкият живот има по-друга стойност.

Индира познаваше сикха, който я простреля пръв. Той бе сред най-доверените ù гардове и бе охранявал главата на правителството при стотици пътувания в страната и в чужбина, десет години бе вървял неотклонно зад дъщерята на Неру, защото бе проверен и защото имаше сходна на нейната изключително рядка кръвна група с отрицателен резус-фактор. Спасила ли бе индийската Жана д'Арк Пенджаб от Халистан и Кашмир от Пакистан, питаше се ректор Ашвалайана, или само бе продължила агонията?

– Накратко! – започна Абдул Нирупам Кхан. Някъде в далечината се чу нов изстрел. – Охраната ви е като настъпена жаба, продължава да мърда, но не може да събере червата си! – Гласът му стържеше и хрипаше в долните тонове, сякаш езикът му бе овалян в сол и пясък. – Ние сме кашмирски патриоти. С помощта на Аллах вече отправихме исканията си към президента, към парламента и към правителството…

Тривиални искания, съвсем по законите на жанра. Нищо оригинално. Надскочил апатията си и притъпил любовта и болката към загубената завинаги Сунита, проф. Харви Гарфийлд оглеждаше обстановката. Засега нещата не бяха преминали през ръба на пропастта. Не беше паднала гилотината. Всичко би изглеждало по-„благоприлично“, ако стресът в залата се сравни с взривените контейнери със зарин в метрото в Токио или с погрома над 110-етажните близнаци в Ню Йорк. Тези тук надали имаха общо с извратените будисти от секта „Върховна истина“ или с фанатиците от „Ал Кайда“, навярно са местен отбор любители на силните усещания, които щяха да успокоят топката, щом правителството им обърне внимание, хващаше по светлите тонове в мислите си Гарфийлд; пропастта можеше да се окаже по-плитка.

– Тръгнал е нов джихад и ние сме върховете на пламъците му! – продължи Кхан. – Нас трябва да ни знаят, с нас трябва да се съобразяват, нашата дума е като последния удар на сабята!

В милиардна Индия живеят над 120 милиона мюсюлмани и ако дойде тук този джихад, ще се излее толкова кръв, че сравнени с нея, войните в Афганистан и Ирак ще изглеждат като детска игра на стражари и апаши. Проф. Гарфийлд познаваше предисторията на етническия конфликт в Северна Индия. Когато през 1947 г. британската администрация си обираше крушите, страната бе разделена и до Индия цъфна Пакистан. Граничният спор за населения предимно с мюсюлмани индийски щат Джамму и Кашмир се превърна в ябълка на раздора между двете страни и на три пъти ескалира в мащабни войни. През 1948 г., през 1965 г., през 1971 г., да не забравяме и войната с Китай през 1962 г. Сега отново бе замирисало на оръжия, но ситуацията е много по-сложна. На границите лъскат жила балистични ракети с далечен обсег на действие, струпани са над един милион войници – доста повече от участващите в последното бенгалско противоборство, а Индия и Пакистан упорито афишират ядрената си мощ. Раздуват се военни бюджети, прехвърлят се обвинения за износ и внос на тероризъм, хем се водят преговори между Делхи и Исламабад, хем се загатват заплахи и ултиматуми, а руснаци, англичани и американци се напъват да въведат ред в региона, и се правят на крупиета в тази руска рулетка между Атал Бихари Ваджпаи и Первез Мушараф. Политическата карта на света е добро доказателство, че шантажът може да бъде ефикасен и победа може да се постигне и без изстрели, но балансът на стратегическите везни често се нарушава от съвсем други, непредвидени фактори и всичко може да излезе извън контрол.

Събитията в Кашмир имат пряка връзка с атентатите в Ню Йорк и с операцията на САЩ в Афганистан. За никого не е тайна, че Пакистан подкрепяше талибаните, защото Афганистан им осигуряваше стратегически тил в конфликта, свързан със земите около Шринагар. Шефът на талибаните молла Омар подкрепя джихада в Кашмир и признава, че там има афганистански доброволци, индийският политически вожд Ваджпаи се сърди, че сепаратистите прииждали откъм Кабул, прегрупирали се около Исламабад и влизали в Джамму и Кашмир, а пакистанският президент Мушараф отрича каквато и да е връзка с кашмирските терористични организации, въпреки че навремето именно пакистанското военно разузнаване и ЦРУ въоръжиха и подготвиха муджахидините и талибаните и създадоха Осама бин Ладен. Пристигнал от Саудитска Арабия, за да воюва срещу съветската интервенция, след 1984 г. той бе оглавил „Мактаб ал Хидамар“, мутирала по късно в „Ал Кайда“. Сега Мушараф арестува няколко терористи от двете кашмирски организации, попаднали в черния списък на ЦРУ, но за Ваджпаи това явно не бе достатъчно. Индия и Пакистан затвориха въздушните си пространства. Замириса на война. Може да се окаже и по-дълбока пропастта, знаеше проф. Гарфийлд; ядреният сблъсък между Индия и Пакистан съвсем не е фикция.

Всъщност проектите му вървяха добре. Оплакваше се от закъсняващите субсидии и от бюрократичната логорея на ректора донякъде по принцип; знаеше, че за да се даде нещо, трябва да се поиска, да изплаче бебето, за да бъде нахранено. Проектите му се финансираха от индийските асоциации по образованието и от департамента по културата към Министерството на туризма и културата, а също от „Смитсониън институт“ във Вашингтон, фондация „Спейсгард“ към Международния астрономически съюз, Института за изследване на мъдростта към японското Министерство на технологиите, Станфордския изследователски институт в Менло Парк, Калифорния, Обществото за психични и паранормални проучвания в Кеймбридж и от още поне десет научни институции и международни фондации. Говореше се под сурдинка, че към проектите на катедрата (вероятно към проекта за паранормални изследвания „Виждане от дистанция“) са проявили интерес психологическите лаборатории към Нижни Таджил в Урал, британското Министерство на отбраната и секция „Странни дела“ към научния отдел на ЦРУ и че над проучванията на колектива на Гарфийлд тегне дълбока тайна поради различни причини от стратегическо и държавническо естество, например заради сложния дипломатически диалог между Индия и Пакистан. Говореше се също, че свръхинтересът на научния свят към столицата на Индия е предизвикан не толкова от черните очи на Делхийския държавен университет, колкото от черните очи на гения Харви Гарфийлд.

Космополит по начин на мислене и по житейска нагласа, следотърсач до дъното на душата си, Харви взе диплома във физическия факултет при университета на Принстън, където се убеди, че за модерната физика и за математиката няма нищо невъзможно. После допълни знанията си в областта на квантовата физика и космологията, мина със светкавична бързина през катедрата по психология към университета Дюк в Дърам и през специалностите „Нанотехнологии“ и „Психоневроендокриноимунология“ към Калифорнийския държавен университет и към университета на Колорадо, където задълба във връзките между състоянието на човешката психика и защитните сили на организма. Преподава известно време теории за прераждането в Сити Колидж, Лос Анджелис, а след това му предложиха катедра в университета на Грьонинген в Холандия и замина за Европа. Обобщаваше, синтезираше и допълваше модерните теории за придвижване с надсветлинна скорост, за пътуване във времето, за паралелните реалности и за проходите между вселените, а когато дойдеше късна вечер, лягаше в студеното легло, щракваше нощната лампа и разлистваше брахманската жреческа литература. Една от големите му страсти, вътъкът на свободното му време бе древноиндийската цивилизация.

В Делхи пристигна случайно – беше някаква командировка, но срещна Сунита и остана завинаги. Сунита развеждаше гостите из архитектурния комплекс на Червената крепост, построена от император Шах-Джахан през ХVІІ в. „Тук до сипайското въстание от 1857 г. се е намирала резиденцията на моголските императори! – обясняваше хубавата екскурзоводка. – Ето я залата за обществени приеми Диван-и-Ам, в която господарите от Лал-Кила са разговаряли с художници, поети и музиканти…“ Остана завинаги. Отначало катедрата му бе просто една от брънките в административния организъм на университета, но бързо се разрасна и съвсем заслужено застана в авангарда на научния потенциал на Азия.

Когато се ожениха, той беше на 40, а тя на 20, а когато преди няколко месеца Сунита избяга от живота, той беше на 45, а тя отново на 20, въпреки че скулите ù се бяха позакръглили, а очите ù бяха събрали онази женственост, която приижда през третото десетилетие на девойката. Това беше трудната и единствената любов на живота му, беше нещо като космическа черна дупка, от която не може да се измъкне дори светлината. Наричаше го „учителю мой“.

След смъртта ù хвана бутилката и започна да разделя нощите си между опиянението и лабораториите. За Индия пиенето на алкохол бе позор, но какво му пука, отминали бяха времената Америка за американците и Индия за индийците. Прехвърли голяма част от работата на своя помощник, молекулярния физиолог Асад Асавари; Сунита я нямаше, а в главата му плуваха свещени мантри и светът наоколо бе станал недействителен. Тогава именно бе дал предимство на проектите, свързани с екстрасенсорната перцепция и виденията по време на клинична смърт, пренасочил бе пари и специалисти към пресичането на тази крехка граница между живота и отвъдното.

Проф. Харви Гарфийлд нямаше да реши проблемите на екстрасенсорната перцепция, и то не защото проблемите нямат решения. Решенията бяха в мозъка му и много от проектите бяха стъпили в заключителните си фази, но проф. Гарфийлд не знаеше, че му остават само десет денонощия и един час живот. От тях по-малко от час съзнателен живот и десет денонощия в реанимацията на болница „Нетаджи Субхаш Чандра Бос“. Там, закрилян от името на непримиримия бенгалец, щеше да склопи кротко очи. Миг преди смъртта мисълта му щеше да се слее с торсионните полета на безличния абсолют и да усуче пространствено-времевия континуум, а психическата му енергия щеше да се влее във вечността. Сезонът на мусоните бе настъпил, но нямаше да има дъждове.

Събитията в залата следваха своята карма. Екстремистите бяха изтласкали назад челните банки и младежта се сгъсти, доколкото това бе възможно, в позиция рамо до рамо, корем до гръб. Около лекторската катедра вече можеше да се диша спокойно, ако, разбира се, човек успее да успокои сърцето и пулса си. Там Абдул Нирупам Кхан бе изкарал шест момичета – Амрита, Нити, Сунена, Швета, Врити и Шивани. Посочил ги бе с пръст една по една и гласът му стържеше: „Ти! Ти! Ти!“, и хрипаше в долните тонове гласът на пясъчния човек: „Тук! Тук! Тук!“. През дупката във вратата бе влязъл четвърти брадат мъж, който подреди студентките една до друга по височина, подреди ги така, както византиецът Василий бе подредил край Беласица 15-те хиляди българи, преди да извади очите им.

Амрита Кумар е най-височката. Застава почти до катедрата, свива се като болен гълъб в червеното си бенареско сари, опира лакти пред гърди и хваща в длани лицето си. Косите ù – дълги и тежки, с цвят на пролетен абанос; на челото ù – сребриста бинди. Закрива с длани хубавите черни очи, наричани от майка ù сладки маслинки.

Нити Бхандари е стройна като тамариндова фиданка. Името ù е Нирджа, но всички я наричат Нити. Облечена е в дънки, над тях небрежно спусната светла блузка. Следва индийска филология и е привличана ту от мъдростта на класическата литература на хинди, ту от динамиката на съвременните автори. Харесва историческите писания на Вриндаван Лал Варма, Яшпал и Ачаря Чатурсен Шастри, психологическите сюжети на Илачандра Джоши, Джайнендра Кумар и Агейа, а също политическата белетристика на Шив Прасад Сингх, Бхагаватичаран Варма и Манну Бхандари, за когото баща ù на шега казва, че бил далечен братовчед. Вълнува се и от книгите на далечния Запад. Наскоро бе прочела романа на Брам Стокър за Дракула, а след това няколко вечери бе надзъртала предпазливо под кревата си, преди да заспи; сега този Дракул е застанал над нея, а устата му – пълна със зъби.

Сунена Сури Ананд учи изкуствознание. Почти всички в рода ù са музиканти. Дядо ù бе свирил на класическите инструменти ситар и сарод, баща ù е един от виртуозите на бансури, тхумра и табла в оркестъра на Рави Шанкар към „Камани аудиториум“, а брат ù композира мелодии на шахнай, сантур и китара. Самата Сунена свири на танпура и на шанкх – странен инструмент, направен от раковина, който събира в едно музиката и морските вълни.

Между избраничките на Кхан нямаше мюсюлманки. За чужденеца е невъзможно да се ориентира сред лабиринта от етноси, религиозни групи и племенни общности, общуващи на над 800 езици и диалекти, но за индиеца не е проблем да познае дъщерите на Всевишния. Младите мюсюлманки обличат по-други, обикновено тъмни одежди, слагат си по-силен грим, а и красотата им е по-друга от красотата на индуските девойки. То е като да различиш например ароматите на розата и на лотоса.

– Аллах е свидетел, че каузата ни е справедлива и че пътят ни е предначертан! – сипеше се гласът на Абдул Нирупам Кхан. – Ние вече казахме думата си и ако властите не искат да ни чуят, небето ще се срути върху земята. Рязахме глави и ще режем още глави, на всеки 15 минути по глава или колкото е необходимо. Вие ще сте първите! – обърна се към момичетата и ги заоглежда. Настана жестока тишина.

– Но защо тях? – попита Рамакришна Ашвалайана. Гандистката шапчица бе захвърлена, пот бе избила сред бялата му коса и тя бе сплъстена и на фъндъци, а очите му се бяха заострили от напрежението, та ректорът вече не приличаше толкова на древен индийски философ, колкото на китайски монах-пътешественик. – Тук има мъже!

– Не питай прекалено много, за да не ти падне главата! – отряза го Кхан.

Знаеше Абдул Нирупам Кхан, че на жена просто така не се посяга. Жена можеш да убиеш, ако е обсебена от гандхарва или ако се показва, можеш да убиеш жена заради това, че не е послушала думата ти или ако погледне към някого, или ако не е приготвила навреме вечерята, но трябва да има основателен повод. Жената е като свещената крава, не можеш просто така да убиеш жена. Просто така можеш да убиеш мъж, да избиеш много мъже. Но знаеше също, че светът по-лесно щеше да чуе женския писък, по-бързо щеше да се вгледа в кръвта на девиците, а и на онези кратуни в парламента това щеше да им е ясно и щяха да изпълнят условията, а после щяха да зачоплят семките в главите си, защото планът му бе далеч по-амбициозен.

Швета Ганди има голямо семейство – двама дядовци, баба, родители, петима братя и четири сестри. Много народ се събира вечер вкъщи, сестра ù Инди слага бебето в плетения хамак, брат ù Рохтаги разстила рогозката на земята, а майка ù поднася на четата вкусно тахри с ориз и зеленчуци, пълнена риба, сладък ментов сос. Баща ù работи като помощник пуджа към храм „Хануман мандир“ и въпросите, свързани с религията, духовността и маймуната-бог, са на почит в дома им. Когато се случи беда или болест, молят се на черната Кали-Дурга – едно от превъплъщенията на богинята-майка. Фигурката ù е нежна и крехка, а кожата ù е доста по-тъмна от кожата на другите студентки, слънцето бе слизало по-често при дедите ù.

Врити Деви следва информатика. Следи политическия живот, което е неприсъщо за връстниците ù. На стената в стаята си е закачила портрета на първия министър-председател на Индия Джавахарлал Неру, направена през страшното време на разделянето. Облечена е в тъмносин камиз-шалвар и е заметнала светлосин шал през лявото си рамо. Обича синьото. На китките ù – стъклени гривни. Застанала пред статива с таблото и пред неандерталците и кроманьонците от постера на проф. Синг, прилича на онези малки порцеланови индийки, които търговците от Палика базар продават на туристите.

Шивани Гупта е съвсем мъничка, трудно е да се повярва, че е студентка. Шалварите ù са изпъстрени с щампи на слънца и цветя, взети са от сергия за детски стоки. Обожава слоновете, о, слоновете са толкова сладки! Завършва редицата на обречените до големия многокрилен прозорец, заемащ почти цялата източна стена на залата. Шивани е миньонче, ако не се качи на стол, не би могла да погледне през прозореца.

Ако се беше качила на стол, Шивани щеше да види през прозореца, че около блока на историческия факултет се е стегнал плътен полицейски кордон. Новината за набега над университета бързо бе сдъвкана от инак тромавия административен апарат, колелото се бе завъртяло и Министерството на вътрешните работи бе изпратило своите елитни части от Силите за борба с тероризма. Спешно бяха свикани заседания на кабинетите към премиер-министъра, спикера на Долната камера на парламента, председателя на Горната камера на парламента, силите за гранична сигурност и вътрешнощатския съвет. Към операцията се включиха и специализирани звена от Централната полицейска организация за гражданска защита, подразделения на Министерството на отбраната и на Департамента по въпросите на Джамму и Кашмир, представители на Бюрото за разузнаване, Националния кадетски корпус и Бюрото за развитие на полицейските проучвания, а също и специалисти от научната полиция към Департамента за криминални разследвания на Великобритания, участващи в някаква международна конференция в брифинг-клуба на хотел „Ашок“. Залата бе на втория етаж и ако се понаведеше над стъклото, дребничката Шивани Гупта щеше да разбере, че хората на Кхан са затворени в зоопарка на сградата, в която бе клетката на салона със заложниците.

– Ти! – обърна се Абдул Нирупам Кхан към проф. Синг. – Ти ще продължиш своята маймунска лекция. Времето тече, но засега имаме време… – погледна часовника си. – Цели 15 минути!

Стоеше разкрачен до катедрата, извадил бе сабята от канията и я държеше напред и нагоре като диригентска палка; оркестърът е готов, публиката очаква интерлюдията, диригентът бърка с ръка в устата си, изважда изкуствената си челюст, навежда се над алтиста и забива челюстта във врата му. В другата си ръка държеше мобилен телефон. Кръвта по скитския нож бе засъхнала.

Двама от екстремистите бяха насочили автомати над главите на замръзналата аудитория. Третият бе клекнал току пред редицата девойки и ги оглеждаше с любопитство. Прищракваше кичозна запалка – бивол бе възседнал камила. На тяхната възраст бе, но сякаш бе от друга вселена. Наричаха го Гурнани.

– Продължавай маймунската си лекция! – каза Абдул Нирупам Кхан и думите му не търпяха възражения. Двамината смъкнаха с няколко сантиметра автоматите и дулата им вече бяха насочени към главите на студентите.

– Защо не! – каза проф. Синг с шепотния си глас и продължи с шепотния си глас проф. Синг. – Учените не могат да обяснят появата на хомо сапиенс и гигантските биологични скокове в края на неозойската ера. Сякаш 3 милиарда и 900 милиона години Земята е чакала някой да я оплоди, после 70 милиона години е поемала семето на боговете, за да роди неразума, а после да убие рожбата си и отново да роди разума. Сякаш тези, които понякога слизат при нас от небесата, са засявали хората като ориз, после са изскубвали бурените или цялата реколта, ако е завъждала гъгрици, и са засявали отново подобрен сорт на хората.

Мъжете от рода на Абдул Нирупам Кхан бяха главорези от сой. И досега се разказваха легенди за прадядо му Али, който през 1901 г. бе изклал близо сто бабаита от охраната на местния набаб, за да извърши големия обир в библиотеката на град Патна – тогава княжество Рампур, а сега щат Бихар. По онова време тъмна Индия е била разпарчетосана на 500 големи и малки феодални княжества, някои от които били под ботуша на английската корона или под патронажа на Ост-Индийската компания, а други били независими средновековни войнства. Рампур бил по-скоро от втората категория, нямало място за дългоглавите от „Форин офис“ и за английския флаг „Юнион Джек“, а библиотеката на Патна се славела като съкровищница на ислямската литература, събрала хиляди ръкописи на персийски, арабски, урду, турски, хинди и санскрит. Та Али изклал колкото можал, после отделил 200 безценни манускрипта, 200 ръкописа на палмови листа и 700 уникални художествени миниатюри, натоварил ги на два слона и ги закарал на книготърговци в Лахор. Продал ги, а търговците, без да знаят за обира, ги предложили на библиотеката в Патна, смятайки я за най-подходящия и надежден купувач. Като се съберели парчетата на Индия през тази 1901 г., страната наброявала 236 милиона души.

А когато през 1961 г. провинция Гоа се отърси от португалското си минало и баща му Нирупам влезе в Панаджи, предрешен като малък началник от индийската армия, за да мародерства и да отреже своите сто глави, по това време в Индия живееха 439 милиона души. А когато през 1966 г. брат му Джахан режеше в Кашмир своите сто глави – току-що бе подписано ташкентското съглашение, сложило край на 22-дневната война с Пакистан, а г-жа Ганди бе поела премиерския пост, тогава в Индия живееха 606 милиона души. А когато самият Абдул вършеше геройствата си в „Мактаб ал Хидамар“ и режеше и родни глави, и руски, афгански и пакистански, а г-жа Ганди пишеше в резиденцията на „Сафдарджанг-роуд“ завещанието си, през муджахидинско-талибанския период на Кхан около 1981 г. в Индия живееха 665 милиона души.

Някой се прокашля и проф. Синг отвори очи. Бе придошъл звънкият му глас и не бе усетил, че Абдул Нирупам Кхан говори по мобилния телефон. От началото на лекцията бе минал близо час.

Около час му трябваше, за да вземе решението, че Атланта, Харвард и Нашвил са само временни пристанища, а крайният пункт е Делхи. Преди три десетилетия родителите му се заселили в САЩ, родили го и после загинали в нелепа автомобилна катастрофа. Захвърлено от съдбата в центъра на расисткия щат Джорджия, малкото индийче бе научено от живота на много пиктограми и писмености, но първата азбука, на която го научи животът, бе азбуката на мисленето. Който не може да мисли, хваща някаква мисъл в главата си и започва да я превърта, да наднича в нея и да я чопли, и не може да си представи, че това е само песъчинка от пустинята мисли по дадения въпрос и че тази песъчинка е от безлични дюни, а в пустинята има оазиси. Тридесет години бе вървял и мислил към своята родина, от алфата бе тръгнал и бе стигнал до омегата; колегите му смятаха, че е постигнал невъзможното, но те не познаваха необятното пространство, сред което летят мислите. Древните текстове бяха загадката, а решенията се криеха някъде сред звездите, посока – световете на Индра, Праджапати и Брахман.

Различни са хората и е различна мисълта им. За един мисленето е радост, за друг е непосилна тегоба, за трети е изтезание. Малкото човече в мозъка е спокойно или тревожно, понякога жестоко. Мисълта на един е като планински поток – тича между камъните на житейските бързеи и остава кристално бистра, мисълта на друг е като тресавище – събрала тинята и нечистотиите от това дълго минало, не ù стига кислород, за да продължи пътя си. Трети таи мисълта си като бреме, тя е и взискателният учител, и инквизиторът, който го държи буден зад решетките на тъмницата. Един носи мисълта си като бебе, друг я стиска като чанта с ценности, трети я прехвърля през рамо като чувал. Мисълта на убиеца е като колелцата в часовниковия механизъм – няма спиране това „тик“ и „так“, докато не се извърти пружината; а мисълта на обречения е като трето око на челото.

Мисълта на Сарвепали Синг бе като снежна лавина от югозападните склонове на Хималаите – чиста и дълбока, спокойна и устремна. Опасна с дълбочината си. Безбрежна. Аналитична като снежинката, синтетична като милиардите снежинки.

– Цели 11 милиона години, след като в Източна Африка се ражда първият маймуночовек, достоен за картотеката на хомо, отново в Източна Африка и в Югозападна Азия изведнъж поникват могъщи и мъдри цивилизации… – затвори очи проф. Синг. – Това става някъде около днешната ирано-иракска граница, а също сред Арарат, земите на Сирия, Израел и Ливан. Да не забравяме, че там се е появил и доисторическият прототип на съвременния човек. Сред хилядите разкопки из пещерите откриваме следи от хора от 100 000 години назад до 13 000 години назад и в този отрязък ясно се открояват периоди на развитие и на упадък. Например от 27 000 г. пр.н.е. до 11 000 г. пр.н.е. пещерният човек се стопява почти до изчезване. И изведнъж се появява расата на новите хора! След това човечеството още няколко пъти ще се срива от високо развита към упадаща цивилизация, от прогрес към регрес и фатално оглупяване, но тези, които понякога слизат при нас от небесата, ще завързват скъсания конец на историята и отново…

– Чакай малко! – спря лекцията Абдул Нирупам Кхан.

– … отново ще запалват двигателя! – гръмна звънкият глас на проф. Синг.

– Чакай малко! – повтори Кхан.

Аудиторията бе притихнала, всички бяха затаили дъх, а затаяването пулсираше, гърчеше се в очакване на нещо непреживявано и различно и вибрациите от колективния тремор разстилаха затаения дъх над учебните банки в глухо ехо. Тишината бе тежка и осезаема – тишина в празна бъчва, в която са преседявали маслини от Източен Бенгал.

– Това, което е тук, това е и там, а което е там, е също така и тук! – сякаш от друго измерение долетя гласът на ректор Рамакришна Ашвалайана. Седеше на първия ред, току пред лекторската катедра, суматохата бе изтласкала до него младия Уддалака Чандра, а до студента бяха седнали проф. Харви Гарфийлд и призрачната му бутилка; зад тях бе плътната маса зрители на тази абсурдна корида, а пред тях бяха биковете и матадорите. – Този, който вярва, че има различие, върви от смърт към смърт!

– Ти! – посочи с пръст Абдул Нирупам Кхан към Амрита Кумар.

Амрита направи крачка напред, хипнотизирана от волята на пясъчния човек, поизправи се, приглади някаква гънчица на червеното си сари, а после се върна назад до катедрата, в началото на девическата редица. Краят на сарито ù бе паднал на пода, тя го вдигна и покри главата си.

– Ела, моето момиче! – нареди с извратена нежност пръстът на Абдул Нирупам Кхан.

Следващите секунди се изсипаха над залата със светкавична бързина и декорите на лекция „История на човечеството“ бяха тъй осветени от прожектори и кръв, че петте части, от които е съставен човек, нямаха време да осъзнаят какво става, защото вече ставаше нещо друго, а после това друго бе изяждано от нещо още по-друго. Като колибри, висящо в пространството – замръзнала сред въздуха пластика, но операторът сменя оборотите, птичката литва със скоростта на светлината и вече я виждаме над разтворения цвят, впила в сладката нега миниатюрната си човка; неговата топлина е светлината, отворите му са пространствата, кръвта, слузта и семето му са водата, тялото му е земята, диханието му е въздухът.

Абдул Нирупам Кхан държи сабята си като диригентска палка и се появява устата, от устата излиза говорът, от говора излиза огънят, а изкуствената челюст е увиснала като колибри в пространството над оранжевата чалма със свилените нишки. Абдул Нирупам Кхан замахва рязко, личат опит и рутина в действията му; той вече не е хомо сапиенс, а е космическият човек, той е десницата на пророка, той е господарят на всички жертвоприношения и в същото време е наслаждаващият се на жертвоприношенията. Абдул Нирупам Кхан впива жилото на сабята си в шията на Амрита, среброто от сабята, червеното от сарито и абаносът от косите на девойката се смесват, главата на Амрита Кумар се отделя от тялото ù; гледат към вечността тези сладки маслинки.

Абдул Нирупам Кхан не прибра и не обърса кръвта от сабята, премести я в лявата си ръка, наведе се и с десницата на пророка прихвана тежките коси на Амрита, вдигна главата ù, взря се в застиналия мрамор на лицето, после направи две крачки и хвърли главата към прозореца. Звънът на счупени стъкла, позабавените отново обороти и хрипащият стържещ глас на Кхан събудиха аудиторията.

– Ще падат още глави! – погледна към Нити Бхандари и тя ясно видя, че устата на кашмирския патриот е пълна със зъби. – Дали от правителството, дали от парламента, но Мохамед ще събере вересиите на Аллах.

Главата на Амрита падна на плочника пред западните стени от блока на историческия факултет, търкулна се като детско балонче и докосна нозете на полицай от частите за борба с тероризма.

Заедно с парчетата стъкла в залата се посипаха викове и писъци, студенти забравиха за насочените към тях автомати и стиснаха юмруци, студентки плачеха, Сунена Сури Ананд се изпусна в гащичките си и солена течност закапа от морската раковина на сарито ù, преподаватели викаха нещо на Кхан; с жестока бързина тишината бе преминала в шум, а шумът в тътен. Човешката шупла се надигаше от врящата катранена смес. После се появиха ноздрите. От ноздрите излезе обонянието, от обонянието – вятърът.

– Това е безумие! – стискаше плота на катедрата проф. Сарвепали Синг.

– Това не е безумие! – каза Кхан. Гласът му бе властен. – Това е времето, което подарихме на президента и на премиер-министъра, а те имат часовници. Докато не отменят присъдата и не пуснат нашите събратя, на всеки 15 минути ще режем по глава, а ако някой друг потърси смъртта си, ще бъде убит допълнително! – гласът му бе безпощаден. – За десерт!

– Дяволска мелница! – ревна проф. Харви Гарфийлд. – Вие нямате ли мозъци? Лайна и трици ли имате в главите си?

– И от дявола да е, Мохамед пак ще събере вересиите на Аллах! – каза Кхан.

Първото си убийство извърши през 1959 г. Беше 11-годишен, когато пречука с камък един от съучениците си в мюсюлманското училище. По онова време Индия имаше 400 милиона жители и много от тях влязоха в окото на Абдул Нирупам Кхан, но въпреки това народът растеше, надмина милиард, а сега догонва китайците.

– … конецът, с който са свързани този свят, онзи свят и всички същества… – монотонно редеше мантри и гайатри ректор Рамакришна Ашвалайана и речта му на свещенослужител от бахайския храм „Лотос“ бе като фон зад цялата врява, като грунд под картината на събитията. – Който познава тази нишка и този вътрешен двигател, той познава Брахман, значи познава световете и боговете, познава Ведите и съществата, познава всичко. Бог е началото, но също е средата, а също е и краят, той е и Брахма, и Вишну, и Шива едновременно, Бог с идеите му за раждане, за подражание и за смърт е Брахма, а когато ни обсипва с любов и търпение, когато спасява света, Бог е Вишну, а когато мисълта се слее с космичното и небето слезе на земята, зад осъществяването стои Шива. Бог е и мъдрост, и любов, и съвършенство; Брахма, Вишну и Шива са неразкъсваеми…

Един от студентите коленичи пред обезглавения труп на Амрита и покри с тъканото с кръв и моминство червено сари бедрото ù. Това бе Уддалака Чандра. Счупен бе бентът на страха и бяха отприщени водите на противоборството, но умът на Абдул Нирупам Кхан бе остър като бръснач и нямаше да изпусне юздите и да се остави на камилата да го наплюе.

– Ти продължавай да си говориш онова там за маймуните и за хората! – обърна се Кхан към Синг. – Имаш много време, цели 15 минути…

– Глупости! – отсече проф. Сарвепали Синг. – Лекцията свърши, започнало е безумието!

– Че е започнало клането, започнало е, но лекцията още не е свършила! – спокойно и отмерено като падащи песъчинки в пясъчен часовник констатира Абдул Нирупам Кхан. После подпря внимателно сабята до стената, разкопча опърпания кобур на кръста си и извади пистолета. Направи две крачки към Уддалака Чандра, първи курс, парапсихология, допря пистолета до главата му – отзад в темето, точно над триглавия мускул – и стреля. Кръв и мозък се разлетяха по стените, парче плът отлетя встрани и се залепи върху постера на проф. Синг.

Пак бе дошла жестоката тишина.

– Хората, които се стремят към единствен бог, приличат на младеж, който иска да се ожени за девойка, но не знае нито името ù, нито рода ù, нито мястото, където живее! – каза Дебендронахт Тхакур. – Както има хиляди слънца, така има и хиляди върховни божества! – пред очите на студентите канделабърът под иконата се превърна в статуя, а бащата на Рабиндранат Тагор се превърна в Буда. – Целта е нирвана!

– Продължавай маймунската си лекция!

Автоматите на екстремистите оглеждаха с мерниците си студентите.

– Да се върнем отново 13 хилядолетия назад… – каза Синг, но го прекъсна тропот – упоритата камила се опитваше да наплюе Кхан.

– Гад мръсна! Нещастник! Изчадие! – изскочи от тълпата зевзекът Банким и се хвърли върху тартора на изчадията, а изчадията не очакваха тази смешна атака, та успя да се вкопчи в тартора.

Абдул Нирупам Кхан бе професионалист. Нямаха чет жертвите му. Докато бе по-млад, като седнеше на тютюн с акраните, гордо споделяше колко хора е утрепал, като да показва скалповете им на пояса си, но после загуби бройката. Остана гордостта; и сега се мерна гордостта сред жилките на погледа му – с късо рязко движение измъкна от златния кинджал скитския акинак и го заби в сърцето на Банким. Трупът на Банким Тилак, трети курс, математика, се срути до трупа на приятеля му. Свиха се сърцата на две майки от градчето Андол близо до вечната Агра и до гробницата на любовта Тадж Махал.

– Продължавай! – изскърца Абдул Нирупам Кхан.

– Допреди 10 000 години арктическата ледена шапка е покривала и през лятото западната част на евроазиатския континент, териториите на Канада, северната част на САЩ, северните и централните земи на Русия. Студ е вилнеел из планетата, човешката раса деградирала, а обществата се стопили до шепа племена, притиснати от природата на териториите, известни днес като Близък изток. Дните на хомо сапиенс са били преброени. И тогава – 3000 години преди края на ледниковия период, 11 000 години преди новата ера, става рязка промяна в хода на човешката еволюция. Само за три хилядолетия, което е мигновение спрямо темповете на еволюцията, малка спица от колелото на историята, хората опитомяват дивата флора и фауна и стават земеделци и скотовъдци. Селскостопанските технологии се развиват от нищото, без плавен преход, въпреки неблагоприятните климатични условия, за някакви си стотици години. Това става в Близкия изток, където са облагородени и дават реколта всички известни днес растителни култури – ориз, пшеница и ечемик, просо, ръж и лен, а също ябълки, сливи, орехи и всякакви други житни и бобови, кореноплодни, плодни дръвчета и храсти. Къде са барикадите на тази неочаквана ботаническа революция? Ще ви отговоря. Тези, които понякога слизат при нас от небесата, са се смилили отново над обречения човешки род и са донесли от небесата мощна генетическа лаборатория, в която са изследвани дивите растения и са подготвяни нови и нови културни сортове. През 9500 г пр.н.е. е било опитомено кучето, през 9000 г. пр. н.е. овцата и козата, малко по-късно конят и кравата. Започнала е ерата на средния каменен век. Да си припомним, че развитият австралопитек и неандерталецът са разделени от два милиона години, но и единият, и другият ползват еднакви оръдия на труда – заострени камъни. Бавно тече реката на еволюцията. През мезолита камъкът все още е основният материал – каменни статуи на богове, каменни стени и къщи, каменни сърпове, но изведнъж и сякаш без родители се е родила епохата на културата. Може би е била зачената от боговете? Появили са се книжовници, философи, лекари, архитекти, учени. Хората са придобили знания, които не би трябвало да имат, защото зад тях не стоят предишни изстрадвания и опит. През последните два века над древните текстове работиха стотици изследователи. Разтълкувани бяха много от сложните философски и космологически теории на доайените на човечеството и учените просто не повярваха на обидния за тях очевиден факт, че древната наука е обяснявала по-добре от съвременната наука въпросите, свързани със здравата спойка между безкрайността и вечността, с философията на битието и същността на живота, с възникването на Земята и на другите планети от Слънчевата система. Не виждат и не чуват тази крещяща връзка между хората и боговете.

Абдул Нирупам Кхан отново бе яхнал мобилния телефон. Изсумтял бе в слушалката като келтски друид над жреческите си занимания, после отлепи с нокът някаква капка мозък от джобчето на маоистката си куртка и се заслуша космополитично в обясненията на преговарящите – необходимо било време, за да изпълнят условията; докога ще го баламосват тези тикви!

– Древните учени не само са разчитали буквалния смисъл на митологичните ребуси, самите те много пъти са се срещали с боговете и са допълвали митовете – за това има стотици исторически документи и доказателства. Например за периода на зараждането на шумерската цивилизация. Близо четири хилядолетия са минали от началото на ерата на неолита, наричана от изследователите, кой знае защо, „нов каменен век“ – пò би подхождала формулировката „време на керамиката“, защото при разкриването на пластовете от този период откриваме огромни количества домашни керамични съдове, грънчарски украшения и безброй други битови и художествени глинени изделия. Около 4500 г. пр.н.е. се забелязва период на катастрофален упадък. Грънчарското производство изчезва, социална анархия задушава обществения живот, културата е на границите на разложението, човечеството деградира и оредява. И отново ненадейно и необяснимо се заражда и разцъфтява изумителна по мащабите си материална и духовна култура. Това става около 3800 г. пр.н.е., когато в Близкия изток като паднал от небето астероид избухва качествено нова по структурата и по философията си мощна цивилизация. Асирия с нейните културни центрове Ниневия, Нимруд и Ашур, Ханаан с неговия гранитен Йерихон, държавите на словото Вавилон, Акад, Шумер и Елам и градовете на писмеността Сиппар, Вавилон, Киш, Акад, Нипур и Адаб, а също търговските колоси Умма, Исин, Шурупак и Лагаш, а също архитектурните грандове Урук, Ларса, Ел Убайд и Ур. На практика почти всичко от световната мъдрост, което знаем днес, е било познато и ясно на древните учени плюс още много знания, умения и концепции за живота, изтрити от светлината на природни и културни катаклизми или потънали сред тъмнината на мракобесия и канони.

След това се появиха очите. От очите излезе зрението, от зрението – слънцето.

Абдул Нирупам Кхан бе скъсал стремето на телефона и гледаше към Нити Бхандари. Дънките ù бяха поизтъркани на коленете – така бе модерно, Абдул Нирупам Кхан разглеждаше светлозеленото върху зеленото, а после погледът му мина през Нити отгоре надолу и обратно, сякаш бе моден дизайнер, обмислящ шедьовъра на своята пролетна колекция.

– Къде все пак е планетата на боговете? – отпи глътка вода от чашата пред себе си проф. Сарвепали Синг. – От кои небеса слизат тези, които са създали човека и са го подкрепяли през детството и юношеството му? В древните текстове ясно и недвусмислено се говори за драматични събития след сътворението на хората, за астронавти и космически пътешествия на боговете към Земята, за срещи между кондора на вселенския разум и мушицата на нашето познание, за катастрофа в междупланетното пространство около Слънцето. Не е нужно да разшифроваме текстовете от далечното минало, трябва само да ги видим и да вникнем в основите на историческите паметници, за да разберем, че боговете са същества от плът и кръв или каквото там тече във вените им. Че са дарили с разсъдък живота ни и с натрупвани във времето и пространството знания и технологии. Ако бях астроном, щях да търся още една планета в семейството на Слънчевата система. Орбитата ù вероятно е изключително обтекаема, веднъж на четири хилядолетия тя минава близо до Земята и Слънцето, а след това поема към дълбокия космос. Ако открием планетата Хикс, ще разберем кога и защо боговете идват при нас.

– За какво всъщност говориш, професоре? – попита Абдул Нирупам Кхан. Той бе направил своите две крачки и обръщаше пясъчния часовник.

– За това, че само 50 000 години след времето на неандерталеца човекът овладява атома и космоса! – отговори Синг, а после хвърли ръкавицата в средата на ринга. – И за това, че цели 50 000 години след времето на неандерталеца човекът си остава тъпа и жестока маймуна.

– Разбирам! – разбърка демоните на мислите си Абдул Нирупам Кхан и от брадата му потекоха и жестокост, и хитрост, здрава сплав между гените на арии, дравиди и моголи. – И за атома го разбирам, и за маймуната. Сиреч аз съм маймуната, която гъделичка статуята и докарва усмивката на Буда…

По-дълбока е пропастта, стресна се шестото чувство на проф. Харви Гарфийлд. През 1974 г. Индия бе изпробвала ядрено стационарно устройство под кодово име „Усмивката на Буда“; ако терористите се намесеха в атомната игра между Делхи и Исламабад, залогът можеше да се окаже много по-голям от няколко момичета или от зала със студенти.

– Да, ти си маймуната! – погледна Синг към труповете на Амрита, Уддалака и Банким. Животът бе ампутирал чувствата му за страх. Страхът пречи на мисълта. – Убиец!

– Няма убийство! – помисли на глас Кхан. – По времето на император Ашока преди 2300 години в страната са живели 120 милиона души, толкова са били и по времето на Акбар преди 400 години, а и сега трябва да са 120 милиона, но са милиард и 20 милиона. Индия заема едва половин процент от земната повърхност, но днес всеки шести жител на планетата е индиец, значи има много материал за прочистване и Мохамед е повелил, че трябва да се поизмете…

Явно метлата на Кхан не закачаше мюсюлманите в страната. Ако се беше включил към мислите му математикът Банким, щеше да добави, че за да овладее последиците от демографския взрив, всеки месец правителството би трябвало да строи нов град за население поне два милиона души. И щеше да уточни, че през 1950 г. над десет милиона жители са имали само Ню Йорк, Лондон и Шанхай, докато сега с малки изключения 30-те мегаполиси набъбват в бедни страни. В началото на ХХ век във всички индийски градове общо са живели 26 милиона души, а в началото на ХХІ век Бомбай, Калкута и Делхи са сред 20-те най-големи градове на света, но футуролозите успокояват социолозите, че около 2050 г. се очаква нулев прираст и стабилизиране на населението около предела милиард плюс четвърт милиард, което ще даде глътка въздух на инак утопичните социални програми. Това би означавало съгласие с формулата на поп Малтус и несъгласие с решението на задачата, но младият Банким Тилак не се включи във великите мисли, защото кръвта му бе изтекла, а тялото му бе изстинало.

Кашмирският патриот застана зад белязаната редица. Толкова прозрачни и крехки бяха девойките, че можеше да ги събере и петте в шепите си. Две крачки към прозореца, после две крачки към катедрата, отново две крачки към счупения прозорец, усещаше върху челото си прицела на снайперистите, закриван единствено от калаеното синджирче върху сплескания дипломатически пакет.

– Най-обикновен убиец! – констатира Харви Гарфийлд.

– Няма нито убийство, нито подбуда за убийство, нито значение, нито подбуда за значение! – изскърца гласът на Абдул Нирупам Кхан и в тестото на тази зловеща философия се чувстваше маята и на тотемите на завоевателя Бабур, и на мамелюците от мюсюлманските орди на султан Ибрахим, и на шраманските доктрини. – С помощта на Аллах дори оня, който с остър ятаган отсече главата на друг, не върши убийство, тъй като при това острието на ятагана само минава между елементите.

– Какво изопачаване на идеите на Парменид! Какво замазване на Пакудха Качаяна! – възмути се ректор Рамакришна Ашвалайана. – Елементите са земя, вода, въздух и огън, но също елементи са щастието, нещастието и душата!

– Какви ги плещи този? – изстърга Кхан.

– Според санкхия материалната стихия на битието и духовното начало са единни, пракрити и пуруша са неунищожими, природата…

– Млък! – ревна пясъчният човек. След това се появиха ушите. От ушите излезе слухът, от слуха излязоха посоките на света.

– Ти си Дракула! – каза Нити Бхандари. Надзърташе предпазливо назад, както бе надзъртала под кревата си, преди да заспи.

– Най-обикновен убиец! – повтори Харви Гарфийлд.

– Ти майка имаш ли? – попита Нити Бхандари.

– Убийството е дело на Аллаха, значи е творчески акт. Не убивай, казва християнският Бог, убивай, казва Богът на австралийските вещугери нангари, Бог е и животът, но Бог е и смъртта, казва индийският Всевишен, а Мохамед ни уверява, че ще избием непочитащите Аллах. Убиецът не може да бъде най-обикновен, защото е творец. Убийството е изкуство!

Осмина бяха, когато влетяха в студентското градче, за да изпълнят пророчествата на Пророка, а сега са 6 – числото на обречените, 4 обрязват сенките на Залата със слончетата, а двама пазят подстъпите към коридора. Хич не му пукаше на Абдул Нирупам Кхан за присъдата над оцелелите кашмирски камикадзета, поизчистили от боклук парламента. Щом са ги заловили живи, значи и те са боклук; пукаше му само за атомната глава на Камал Кайлаш Рана и заради нея бе задвижил тази сложна операция, тръгнала от държавния университет и отиваща към Джамму и Кашмир или дявол знае къде. Пакистан искал референдум за самоопределение, Индия се позовавала на договорите от 1947 г., Китай също имал собствено мнение по въпроса; бабини деветини! Кхан често бе размишлявал над онази мъдра история за гърка и българите. Да извадиш очите на 15 000 души – какъв размах! А на всеки 100 да оставиш по един с едно око, за да води кервана – какво въображение! Задачите на Аллах нямат решения без въображение и размах, затова на Осама му трябваше атомната глава на Камал Кайлаш Рана.

Кой знае защо се сети за детството си. Сутрин майка му редеше по первазите ламаринени формички, пълни с бари, а Абдул нарамваше торбичка и хващаше пътя към знанията. На всички бе ясно, че е най-прилежният и най-умният в мюсюлманското училище в покрайнините на Мирпур. Учителят отваряше Корана, учениците се подреждаха един зад друг по четирима и започваха да каканижат: „Щом думите дойдат на устните ми, превръщат се в молитва!“, а като се прибереше привечер вкъщи, питките на барито вече бяха изсъхнали, няма по-вкусно нещо от тази майчина смес на нахут, смлени зеленчуци и подправки.

– Майка ли? – сепна се пясъчният човек. – Твоята майка лъска топчето на камшика! – направи двете си крачки Кхан. – Настъпи времето ти – извратена нежност струеше от показалеца му – ела, моето момиче!

Обхвана през лакът нежната като тамариндова фиданка талия на девойката, можеше да я пречупи на две, ако поискаше, но това бе отредено само за неверни съпруги; светнаха прожекторите и времето захапа опашката си.

Операторът дъвче марихуана, сива кал е полепнала по устните му, Нити забива дървен кол в сърцето на вампира – в меса, развявани под плясъка от кървави криле на кръвожадни птици – стене вампирът, от телесните му отвори изскача кръв, а тялото му се разлага, но косата и ноктите му растат като гъби след дъжд и става все по-червендалест, защото вампирът е безсмъртен; Абдул Нирупам Кхан гледа през прозореца, брадата му е навряна в плюшените завеси.

Няма да стрелят снайперистите, нямат заповед; кашмирският тигър придърпва брокатения шнур и го замята в котешка люлка около шията на студентката, след това сгъва Нити на две и я хвърля през прозореца. Нити Бхандари увисва пред елитните части за борба с тероризма, вперила поглед към полицейския кордон, светлата блузка се развява над дънките ù, погледът ù се замъглява, погледът ù угасва.

Устата на камилата е пресъхнала, а Абдул Нирупам Кхан иска да изгони този вкус на нахут и подправки; малката Шивани Гупта бе припаднала, а около краката на Сунена Сури Ананд растеше локвата страх. Абдул Нирупам Кхан направи две крачки към Сунена – не миришеше на урина, а на прах за пране, на кайсия и мокра пръст. Такъв мирис докарваше вятърът, когато баба ù простираше влажно дхоти на дървения простор и запяваше някаква песен от Рабиндранат, а Сунена плъзгаше пръсти по танпурата или впиваше устни в раковината.

– Десертът… – посегна пясъчният човек към следващата си жертва. – Трябва да позасилим рикшата!

Но чу плясък на морски вълни. Не е редно, подмина я, тя не може да се яви там горе напикана. И се зарадва някаква личинка в душата му, че е проявил благородство, но се и ядоса душата му, че е проявил благородство – не е мъжко качество благородството.

И застава Абдул Нирупам Кхан зад Швета Ганди и Врити Деви, вдига ръце като езически жрец на куимбандата, прихваща главите на момичетата и ги удря една в друга. Чува се невъзможен звук – сякаш са ударени главня в главня над огнището, Швета и Врити са сиамски близначки, блика ярка светлина, в залата подскача маймуната-бог, не, това е богът на огъня Агни, после той се превръща в гръцкия Хефест, после в латинския Вулкан, а после отново в индийския маестро Агни; черна тъмнина.

– Този изрод наистина се смята за творец! – скача Харви Гарфийлд и вдига юмрук към челото на Дракула, но го застига автоматен откос и професорът рухва на пода. Кашмирските патриоти бдят за реда в касапницата, а над реда и труповете – бутилкова палма с резбовани слончета.

Проф. Харви Гарфийлд се срути върху припадналата Шивани Гупта. Главата му тежеше върху малките ù гърди, а в погледа му цъфтяха сандаловите цветчета върху шалварите ù. Каква божествена възглавница, о, Сунита! Кръвта му изтичаше, а болката изостряше сетивата му, тренирани за директни контакти с непознаваемото. Американец в Индия, 45-годишен, вдовец, пияница, гений – Харви Гарфийлд губеше съзнание. В колко малко думи се събира животът!

Човешкият мозък е много трудна кръстословица. Менталното състояние на границата между съзнанието и безсъзнанието е най-благоприятното време за интуитивни проблясъци. Ирационалното стиска шията на реалното, няма спиране това „тик“ и „так“, докато не се извърти пружината; стратегическата ядрена ракета може да бъде изстреляна откъдето и да е и от когото и да е, например от този изрод Абдул и от чалмата му. На черния оръжеен пазар отдавна може да се намери всичко, дори лазерно оръдие срещу астероиди. Натиска копчето изродът и ракетата пада, да речем, в Делхи; прозорливостта на подсъзнанието е като трето око на челото. Паранормалните способности са като първичните инстинкти, те са психичен еквивалент на адреналиновите експлозии, активиращи се в екстремни ситуации. Шива и Парвати гледат строго към третата планета, 20 милиона индийци се изпаряват, а след ответния удар се изпаряват още толкова пакистанци – иди и обяснявай на милиард и нещо народ, че това са само терористи, че е станала грешка или че войната е лошо нещо. Дяволска мелница, губи съзнание Харви Гарфийлд, започнала е верижна реакция.

– Продължавай да пощиш маймуните! – нареди пясъчният човек.

Проф. Сарвепали Синг бе замръзнал зад катедрата. Мисълта му търсеше оазиси сред пустинята на бруталната адвайатва, една шестнадесетина от личността му се сливаше с върховната реалност и отново се сгромолясваше в залата, сякаш бе единственият зрител на този абсурден театър. Гимнастическата пирамида на студентите бе попаднала в окото на урагана, един от екстремистите дъвчеше вафла, обезглавеното тяло на Амрита бе покрито от Уддалака със савана на сарито ù пред дупката на вратата, труповете на Уддалака и Банким бяха кръстосани под една от челните учебни банки, сиамските близначки Швета и Врити продължаваха дългата си целувка под постера, а до тях береше душа Харви. Нирджа висеше над елитните части за борба с тероризма и над индийското правителство, а под нея се бяха пораздвижили. Полицаи притичваха към сградата, чуваха се реплики и прищраквания, явно очакваната върховна заповед бе получена.

Проф. Сарвепали Синг отпи няколкото капки, останали в чашата на катедрата; човекът, мили мой, е шестнадесеткратен – обяснява учителят – петнадесет дни се въздържай да ядеш, но вода пий. Диханието е възникнало от водата и щом пиеш, то няма да бъде пресечено.

Огледа я – обикновена водна чаша от дебело стъкло, почти невидима в горната част, но минаваща в бледоматово с кварцовите си бръчки около дъното. Абдул Нирупам Кхан правеше двете си крачки, чалмата му оранжавееше току пред катедрата, а свилените ù нишки изгаряха погледа на лектора. Сарвепали Синг усети, че чалмата влиза през погледа и се насочва към пъпа му и към шестнадесетте виламбини, после тръгва по един от тези 16 нервни проводника и стига до ръката му. Замита чалмата и главата на пясъчния човек лъсва почти гола, само с няколко келави прорастъка около темето. Вдига чашата и я забива в главата на Абдул Нирупам Кхан – устните на чашата влизат в мозъка на пясъчния човек, а дъното щръква насред патриотизма и се проточват по темето кварцовите бръчки.

– Убийството е изкуство! – обръща се с уважение към палача си Абдул Нирупам Кхан и се свлича като чувал с баластра пред мусонните разливи на Ганг. Могъщият Ганг, стъпил с водите си между върховете на Хималаите и океана.

Гурнани не се впечатляваше от разливите и островите с кръв и мозък около себе си. Дъвчеше втора вафла, прехвърляше бавно в устата си кашата, преглъщаше бавно, за да се наслади на какаото и на кокоса, когато видя, че оня до катедрата е забил чаша върху главата на водача му. Нямаше нужда да се обръща и прицелва, дулото гледаше към събитията, а стоманеното езиче бе нагласено за картеч. Гурнани натисна спусъка и изпразни пълнителя в тялото на Сарвепали Синг – 16 патрона… 24 патрона… 32 патрона!

Ученикът се въздържал да яде петнадесет дни, после отново приседнал и запитал:

– Какво трябва да разкажа, почитаеми?

– Стиховете, мили мой, а също заклинанията и песните!

– Не мога да си ги спомня!

– Както, мили мой, един огън с големината на светулка не може да даде топлина, така, мили мой, и с твоята една шестнадесетина не можеш да си спомниш Ведите. Нахрани се, а след това ще ти обясня…

Етерният дух на Сарвепали Синг се издигна над тялото му. Мозъкът бе започнал големия си сън, продупчено на 16 места, тялото бе завършило своята екскурзия към смъртта и душата му напусна физическия приемник. Тялото е само временна обвивка на духа, то се материализира в утробата и изчезва със смъртта; съзнанието му поглъщаше новия опит – усещане за спокойствие, нирвана. Духовна трансформация? – блъскаха се науката и метафизиката. Преминаване от телесното към астралното или ефект от патологични биологични промени, питаше се ученият, може би е от действието на ендорфините или е ефект на аноксията? Какъв ти намален приток на кислород, какъв ти мозък – ето го, потекъл е през дупките, аз в буквалния смисъл на фразата гледам смъртта право в очите, ще открия ли какво се крие зад нея?

Шупха Аттри беше влюбена до смърт. След първата лекция вече бе изпила образа му и Сарвепали бе станал част от съня ù, по време на втората лекция двамата се разхождаха из скритите ъгълчета на нейното моминство и девойката усети, че Сарвепали е нейната карма и че заедно ще затварят очите си. Третата лекция е като игра на покер върху заквасено и преседяло тесто. Друг екстремист бе влязъл от коридора, брадатото каре е запълнено; Шупха става, отлепва се от бухналата смес и минава край трупове и лудост. Прикован от неандерталците над катедрата, Сарвепали е разпънат върху съдбата си – трябва да затвори очите му. Шупха гали мъртвото тяло, а Сарвепали Синг вижда отгоре, че Шупха гали мъртвото му тяло; Шупха отваря чантичката си, изважда кърпичка и попива кръвта от любимото лице.

– Какво правиш! – насочва дуло Гурнани. Между двамата – вселена. – Върни се обратно, свинско котило!

Болката се излива от Шупха – водопад от нажежени въглени – ти уби моя любим, ти затвори сърцето ми! Удря с малки юмруци дебелите гърди на Гурнани, от чантичката ù изпада флакон със спрей, Шупха удря с флакона Гурнани, опитва се да опръска очите му, наоколо – поле от жарава.

– Какво правиш! – смее се Гурнани. Изтръгва флакона и започва да я полива като цвете – първо косите, после блузката, после рокличката, коленете, накрая глезените. Щраква със запалката – бивол оножда камила – приближава пламъка към студентката, Шупха пламва като факла.

След това се появи кожата. От кожата излязоха космите, от космите – растенията и дърветата; отново пристига Агни, не, това е влизането в огън Агни-Гати, то е изпитание, сън и лудост, изкупление, път към висшата цел и знак за почит към върховния, но то е и акт на жена, която се хвърля върху кладата на починалия съпруг.

Точно два часа след началото на третата си лекция Сарвепали Синг напусна Залата със слончетата. Издигна се, пресече тавана, попадна в подобна аудитория, но учебните банки бяха празни. Мъже от елитните части за борба с тероризма пускаха въже през прозореца, други забиваха свредели в пода, за да прокарат микрокамери; не го видяха. Плуваше над главите им, а сетне слезе на пода и тръгна. След това се появи пъпът. От пъпа излезе издишването, от издишването – смъртта. Съзнанието му поглъщаше новия опит, душата му чувстваше нестихващ приток на екзалтация и енергия. Мина през вратата и тръгна по коридора – безкраен коридор с цвят на светлокафяво кадифе, вървеше напред, а всъщност се издигаше, квантови фокуси, мислеше си ученият, възкресения, паралелни реалности! Антиеволюционистична космогония! Или коридорна еуфория? Тя подтиква атлетите към рекорди, тушира болката при костни травми в момента на инцидента; не, не е коридорна еуфория, а е безкраен коридор. Отпред са времето и хората – десетки милиарди безмозъчни, а сред тях милиони умни глави, които 13 хилядолетия отсяват ценности и критерии, определят доброто и злото и създават законите на красотата и вечността. Кадифето на здрача потъмнява, светът става подводен и недействителен, съзнанието му се затваря в себе си. Тунелът се превръща в огромен детероден орган. От детеродния орган излиза семето, от семето – водата. Вижда майка си и баща си, не ги помни, но знае, че това са те – майка му е допряла шепа до устни, а на челото ù блести бинди. Биндито грее като звезда, после се завърта като кълбовидна мълния и се втурва напред, намалява, бледнее, вече е мъждукаща светлина в края на коридора. Сарвепали вижда наоколо детството си в расистка Джорджия, вижда бог Нарайана, който подрежда пиктограми и писмености в азбуката на мисленето, юношеството, познаването на жените, разкопките около Мохенджодаро в Синд. Светът е просто едно семейство, пее санскритски стих, а тунелът се разлиства към седемте части на света, виждат се свещените градове около Ганг, виждат се Айодхйа и Хастинапур, заселени с героите на „Рамаяна“ и „Махабхарата“, пространството се запълва с огромен отпечатък от крака на бог Вишну; ето го и голямото му откритие! При една от експедициите до Западен Пенджаб – първо в Амбала, а после в Катхиавар и най-вече в Харапа, Сарвепали бе разчел останките на невъзможно древна цивилизация, дала кръв на античните култури в долината на Инд. За да се достигне до този стадий, трябва да са минали хилядолетия, шепне Нарайана; той е вселенски надпространствен и надвремеви Брахман, който поддържа времето и пространството и дава убежище и цел на боговете и на хората. Той е световен дух, който вдъхва живот на формите и активира движението, господства над душите и контролира космическия вятър. Вселената с нейната безкрайност, пространството и времето с тяхната вечност са положени в Нарайана, а не той в тях.

Сарвепали върви сред кадифената тъмнина, биндито на майка му го води към антиполето на отвъдното, върви, тича, препуска Сарвепали към края на тунела и към божествената бариера.

Там ще приседне, ще се нахрани и ще отговори на всички запитвания. А учителят ще му каже:

– Както, мили мой, когато на един огън с големината на светулка се постави суха трева, той може да се разгори, така, мили мой, е и с твоята една шестнадесетина – нахранена отново, тя се разгаря и ти си спомняш Ведите. От храната, мили мой, възниква мисленето, от водата – диханието, а от огъня в тялото – речта. Ето това е поучението…



Редактира: Елка Димитрова


Публикации:

1. Алманах „ФантАstika 2010-11“ – „Тера Фантазия“, „Човешката библиотека“ и „ИнфоДАР“, 2011 г.

Каква ще е тя? Калин М. Ненов и Антон Фотев

На Катрин

и всяка идваща Плам

Има нещо неземно у него: покоят на миглите, върху челòто, в дъха…

Тя сподавя забравен порив да прехапе устни, и заравя пръсти в гърдите му.

– Чакай! – простенва, и отваря очи. Сиви очи, побрали безкрайности. – Дай ми нощта… умолявам те! Разкажи ми – прошепва – какво е чувството?

Тя го поглежда, замръзнали, и оглежда въпроса му. Сетне, било понеже улавя истинския му смисъл, било понеже е уморена (ах, така уморена…), дръпва пръсти и присяда до него, и започва да пее.

Една нощ прашинка е сред Вселенския мрак; и още по-малко сред нейното Време-Присъствие. Ала Чувствата рядко изискват разкази дълги… извивка в гласа стига, потрепващи рамене, два-три замаха на четката. (И Слушател, Съзрител, Съпреживител… има нещо неземно у него.)

Тя пее за отпътувания, за разбити сърца, разбита любов, разбити обети; за неумолимост, самотност, обреченост, загуба; за „Смърт, ще умреш“ (как не, ах, как не!…); за прокълнати вечности и… и… Но какво те засяга? Как би разбрал? — Засяга те! Разбрал си! Прости ми, прости на инерцията, която донасят възрастта и безвремието…

Когато свършва, с милувката на зората (наистина, някои Чувства отнемат по-дълго), очите му са познали Сълзи. Сиви очи, заченали дъгоцветни потоци… има нещо неземно у него.

– Как… продължаваш? – гласът му пресеква и тя не успява да се възпира повече, и пръстите ù се срещат с неговите – наистина, след толкова епохи! – и пръстите ù прегръщат сърцето му, и не му позволяват да секне. Очите ù се пресягат към неговите – сиви очи, най-топлото сиво на Съзиданието – и казват:

– Какво ми направи,

човеко? Желая те

– което не мога да имам, желая… Искам твое дете…

Жестоки Всеможещи

– каква ще е тя,

детето на смъртен

и моето?

Каква ще е дъщерята на Смърт?


(Дълга реч за очи, м?)

– Каква ще е дъщеря ми… от теб? – пита, грабнал в ума си бездната между живот и завършек. Не лумват сиви огньове от любопитство, не се разблъсква сърце, не протяга ръце към уханните водопади, залели гръдта му. Не я погалва по бузата.

Но гласът му издава неказаното и тя го усеща.

Той ме обича – тя иска да плаче, да го целуне, да отпие живот… А само сдъвква устни, най-сетне.

Жив, чул нечутия вопъл, вдига пръсти за отклик. Разделя зъби от устни, докосва влажните мигли, поема аромата на вечност, топъл пясък, тъга, вдъхва омаята, която се стеле по всеки неин косъм… И, в оня миг между два дъха, разбира – одобряват го всички Вселенски закони, то е част от изконния, най-дълбок ред – той, човекът, да изцели нея. И проронва:

– Дъщеря ни ще е Танцуващ пламък. Ще е смехът на морето под гъделичкащи летни лъчи. Ще е вятърът, галещ тревите в буйния бяг на боси петички. Ще е общото наше сърце, което да гушваш, щом вечността натежи до премала на твоите крехки момичешки плещи. Ще превръща всяка снежинка от твоята вечност в искра бъдеще, от пребъдна любов. Ще е слънчево зайче, лудуващо в пустата катедрала на твоята безконечност.

Ще е просто дете.

И ще напомня за мен. Ще те кара да плачеш, със своите женски, солени сълзи, когато се връщаш към този миг-среща. Ще те потапя във твоята собствена, истинска песен, която ми подари тази нощ…

Искаш ли, Смърт? Искаш ли да опиташ от сладката тлен на живота?

Сълзи! След толкова епохи! Горещи!

Оставя ги да се стичат, да парят; да ги вкуси, да помни; да ù горчат (толкова спомени…).

О, Богове безсърдечни…

нима милост… сега?

… А очите му греят, разтапят…

– Танцуващ пламък – прошепва, и ледът се разпуква. –

Ще танцува… Ще свети…

Ала…

И сега вече е друга – Другата, хладната, безпощадната.

– Аз съм избрана, човеко…

С мисия вечна и тежка,

тежка, човеко, но нужна:

пазя Света от Живота –

вас пазя, от вас самите –

нежели препродължите

своята собствена нишка,

късайки всяка, която ви пречи…

Виждаш го, чувстваш, различни човече:

що за ужасно господство ви чака,

ако не ви навестявам от мрака.

Тъй Боговете отреждат…

– с звън на градушка процежда.

(А възтоплите сиви очи пак блестят… но това е смях, не сълзи!)

– Как…

(Тя склопява клепачи – той удържа за гушване порив.)

– … как ще бъда и майка,

цялата обич събрала за Пламък,

и на нишки жътварка,

безсърдечна, от камък?

Този път Жив се пресяга, леко я стисва за крехкото рамо (…нежна плът, и челичени жили отдолу).

Крепкото рамо, минава му мисъл.

Смърт повдига клепачи.

О, да…

Някъде там, на светлинни еони от тях, се сблъскват галактики.

О, да…

Вибрира, потръпва, пулсира, тупти Мирозданието.

О, да…

Това е сърцето ти…

Така бие… сърце…

О, да…

Най-топлото сиво…

Най-нежните пръсти…

Докосваш-целиш…

О, да…

В огньовете на Творението се стапят последните пластове лед.

О, да…

Днес

няма да има разбити обети.

Днес

няма да има сломени съдби.

Днес,

тук и сега,

ще сме двамата само,

ти и аз…

О, да…

… аз и ти…

Вселената взима си маската и пъстрия шал, пелерината, и тръгва – засмяна и ласкава – на бал, карнавал и за тримата.

О, да…

Чие сърце спря тогава?

– Чие сърце всъщност опазих?

Космосе! Колко си… истински!

О, да…

Нима тук завършва теглото ми?

Обичам… Пак… Аз. Те. Обичам!

Да! Да! Да, да, да!

… И се раждат галактики…

Смърт говорила с Висшите

и се върнала с побеляла коса.

Но очите ù – все така грейнали.

Жив ù върнал цвета –

лесно е чудеса

да създаваш, щом другият взема.

После…

… седем години по-късно, да кажем…

Истински вихър е Плам! С боси петички огъва тревите, и трева никне, където притича.

Ери пък – неотстъпно до нея.

Истина ли е? – пита се Жив, хванал флигорната в нова асана. – Крачето му не привежда и стръкче…

После отново извайва дъха си в песен на радост през три медни клапи. Три клапи, седем години; и покрай устните бръчици седем. Седем години до Смърт и с деца… седем години раздели и срещи: толкова щастие, толкова ноти…

Истина ли е? – Жив се запитва. – Те не я пуснаха, само за мене. А тя живее само за нас – само край нас става жива… И се засмива, и пръсти отпуска, от трите клапи връз нейните десет. Десет преплетени над сърцето му пръста; и две малки, могъщи ръце, свързващи него и нея; и тя, цялата: тръпнеща, плътно притисната, крехка.

– Обич, здравей…

– Аз… съм свободна…

Смърт почва да плаче, Жив – да се смее; смеят се-плачат.

– Отново… помолих…

Този… намерили –

друг… Ние с тебе…

с Ери и Плам…

ще остареем…

Жив се обръща и здраво я гушва – да не я мъчат излишните думи – да си прелеят пламтящата радост.

С Ери и Плам

– заедно –

ще живеят…

– Тоя мой косъм… го пазя за тебе…

Усмихва се, а очите ù – два бента пред скъсване.

Жив взема косъма и го вдига към слънцето. Бялото заблестява в златисто.

– Не си ли млада да посребряваш?

Гледа я, а очите му – два пеещи извора.

– Аз…

Тоя път я прегръща, преди раменете да трепнат.

– Ставайки Смърт, посребрях…

Гласът ù глъхне, но не заглъхва.

– Оня ден, в който отказах живота,

оня ден, в който ми секна сърцето,

първата движеща жар угасиха,

първата обич ми беше отнета…

Истински млада бях,

млада и истинска.

Нощите с него без сън се редяха.

(Жив не потрепва. Жив знае да слуша.)

Нощ след нощ, до постелята пазех,

с ледени кърпи

и парещо чело…

(Мърт не потръпва. Жив здраво е сгушил.)

… Болест невярна, ми казваха всички

и се вторачваха нейде далече.

Само Еск ме обичаше истински

и ми разкри: „Той на друг е обречен…“.

Аз пък бях млада.

И силна – обичаща.

С лед гонех треската,

с жарта си – леда.

И си заслужих нетленна рапира,

та да го браня, щом дойде Смъртта.

И Смърт дойде. Цял във черно. Качулест.

… Моят предтеча бе истински кич.

С инструментариум – същ земеделец. –

Мърт се разсмива. – Жив пич…

И, през въздишка:

– Нежив…

Аз го усетих с гърба си,

Прим по челото целунах

и се обърнах да моля:

не него – мен да погубят…

Честен бе моят предтеча –

мен само смете. Посече

моята Обич горяща.

Скри го от взора ми с плаща…

Аз се надигнах от пода,

стиснах рапирата мъртво

и Смърт в ребрата прободох,

в черепа, в шията, в кръста…

(Даже – от злост ослепяла –

два пъти мушнах в чатала…)

После се свлякох без сили връз Прим,

и животът, за кратко, се върна у мене;

Обичта ми обаче не се – бе преминал,

сетният шепот – нечут сред свистене…

В оня ден Мърт умря.

И когато ме викнаха Силите,

за отплата за подвига сторен

да заема на мъртвия мястото,

куха бе тяхната гавра –

аз вече бях Смърт.

– … Но сега си свободна… И своя…

Твоя съм! Тяхна, Жив! Истинска!

Помълчават, сияещи. Гледат децата.

– Ери… наистина ли не свежда тревата?

– Нито сега, нито после – засмива се Жив. – Нито ден, три години…

– Три години! – Мърт ахва.

– Три, Обич. При нас и до Плам.

– Неразделни…

– От мънички…

– Заедно!

– Три години, и нито ден сам…

– Чуден батко е Ери…

– … дали ù е батко?

Смеят се: обща любима шега.

– За последно когато ги мерих,

тя расте, той е същият, досега…

– Помниш ли?

– Помня, как няма да помня!

„Майка е крава, баща ми – садист.“

Малък и сам…

… А очите – огромни!

Толкова големи… Поел сънилист?

… Ни дума повеч за майка и татко…

… Сви се до Плам на кравай и заспа.

… Ери… обична наша загадка…

… Ери и Плам… чудеса!

Тъй си говорят, в безмълвна прегръдка, посред нощта, до Вечността.

Неизброими години минават.

Нито Мърт, нито Жив остаряват –

истинска, пълна била обичта.

Блъсне се Мърт о Живота, зъбатия,

и се пореже до бръчка.

– Зърне я Жив, ведрия, осъзнатия

и я изглади с милувка.

Жив го обхваща хронично униние,

студ го наляга и липса на сили.

– Грабва го Мърт, с обичта си, горящата

… ах, как обича Мърт! Ах, как разгаря!

А в онези моменти, когато

и Жив, и Мърт боледуват от празност,

огън и смисъл им вливат децата:

Пламък и Ери – без граници Радост…

Вижте Плам: ни венец неоплела,

нито жив стрък не късала, сучела.

С цветята танцувала, с делфините пеела ,

вятъра слушала – да разбира, се учела:

и гласа на дървесните жили,

и човешката болка стаена,

и гнева на Върховните сили,

участта, на Света отредена…

И когато говорела с пръстчета,

Светът цял затаявал дъха си.

Необятен – той, тя – още мъничка,

но с велика мощ, скрита в гръдта си.

… А рисувала цели галактики,

после космоси – други Вселени,

безпределния път на децата ни,

нови предопределения…

Обуздавал Светът светската глъч

и я слушал тъй, както тя слуша;

нейните жестове – сочещ лъч

към дъждоблак по време на суша.

Плам била чудо. … Чудо е Плам…

– на Вселената истинско чедо.

Нейната сила – знам, Обич… знам…

– прастара сила, която навред е,

мощ, от която във всекиго има.

Плам е… не зная… но тя е… любима!…

Обич е, Обич… от нашата… в плът…

Обич… от всичката… всекиму… път?…

Ери пък…

Ери бил друго.

Неизброими години минават.

Жив и Мърт се менят, думите остаряват.

– Мамо. Тате.

– Готови сме, сине.

Тя ги гледа, сразена. … Ти… Той?… Моят мил мъничък?… Но очите му… Моите! И покоят, от тебе… И… мене! Три години ме готвиха… смеят се споделено.

Винаги по-бърз…

Само в някои – пръсти се стрелват, хищна птица на лов за черва.

Следва пукот и вой, до квичене.

Хапе устни, смръщено-весела, нежно милва посмачкана длан.

Хапе език – как болят тия пръсти… болят! – но очите му пеят.

И, към Ери:

– Готови сме, сине.

Ери нямо се смее.

– Знам… Затова съм дошъл.

И поема към тях, за последна прегръдка.

Малък остана… а виж колко порасна…

Плам, Обич моя… а Плам?

Плам е прекрасна – отвръща им Ери, преди да Преминат, безгласно – прекрасна е Плам…

И неподвластна. На мен, даже Тям.

(Тук се облещва и Жив.)

… И Те треперят.

Топлината потръпва за миг. Ерувите очи веят хлад – вещаят трус до основи, промяна до кост. После животът припламва отново – ириси, грейнали с Плам.

Истинско ваше дете, майко, татко.

Сила, която се крие у всеки…

Плам, мамо, тате, е всъщност

Човекът.

Старите богове ли?

Дали не сме ние?



Редактира: Павлина Йосева – Пинче


Публикации:

1. Антология „40 години клуб за фантастично изкуство Тера Фантазия“ – „Жажда“, 2008 г.

2. Алманах „ФантАstika 2008“ – „Човешката библиотека“, 2009 г.

Приказка за Юнаци и злодеи Калин М. Ненов

Имало едно време един Юнак…


Всъщност не – Юнакиня била; а в разбързаните ни времена „едно време“ не е като едно време, та разказват, че я има и днес, още крачи сред нас и си пее, още търси да зърне каквото ние навярно не сме.

Ала, за да стане такава, ето какво ù се случило…


Имало едно време една Юнакиня. Наричали я Юна и възпявали младостта ù в легенди: как сразила Рогатош Безкръвни; как оставила Бладен и Бягащите бандити с по два здрави пръста, да не трябва друг да ги храни; как първа сред всички конфед’ски жени получила чин Юнакиня; как издирила и предала на конфед’ските стражи сам Нейсюх Неусетния…

В нея тлеело нещо – дали била тъй родена, или животът така я направил, никой врач не поискал да каже – що изригвало в ненадейни моменти като буря от сриваща ярост. Тогава гласът ù смразявал, а който не рухвал пред него, рухвал, щом видел очите ù. Казват, че така побеждавала враговете си. Ала с времето се смирила и започнала да превръща гнева си на песни; и, лека-полека, се отказала от Юначните си дела. Още се чувала, тук и там, и в Отвъдното кралство дори: как си пее, да не стресне без време живинките по пътя си, да излее събиращата се мъка и радост. Ала все по-малко били вестите за появата ù в света, и все повече – легендите и лъжите.

Имало, пак по онуй време, и един злодей. Цяла Конфед’ия пропищяла от злодеянията му. Хвърлял отрова в конфед’ските извори, та людете, пили вода, три дни не можели да се трудят по людски, а топлели седалата на едните места. Отвличал конфед’ските вестоносци и ги оставял в несвяст и без памет, през седем провинции в осма. Веднъж дори ползвал таен прах, за да срути с гръм незапомнен съкровищницата на конфед’ско пристанище. Тъмна доба било и погинали само двамина: окъснял висш сановник и местен джебчия, който търсел подслон от дъжда. Но злочинството го отприщило сякаш: почнал да граби кервани, да насилва девойки, цяло село затрил в планините, говорят, изнамерил най-черна магия, що изпразнила за една нощ две големи хазни.

Пропищяла Конфед’ия, пратила подир него потери Юнаци. Всуе: потерите дирели тук, конфед’атите пропищявали там; потерите дирели там, а той се изгубвал за дълго. И после, едва ги разпуснели, за два дена три пъти удрял, в три различни конфед’ски земи.

Съвещали се конфед’ските власти, решили: ще пращат Юнаци сами, да проникнат по родните му места, сред далечната Дупкия, да разпитат местните хора, да открият следите му, да го хванат. Пратили, един подир друг, осем Юнака, кой от кой по-Юначни. Първият не се върнал; не се върнал и осмият.

Вместо тях се завърнала Юна. Чула била за безлюдното село и сама се предложила за Юнак-Преследвач. Властите, волю-неволю, склонили – не обичали гласовитата Юнакиня, дето все им задавала неуместни въпроси, нелепи такива, мъчни за отговор, и не спазвала заръките точно, ами по-инак, според неин някакъв ред – все едно по-добре преценявала що е право от сбраните мъдри мъже на Конфед’ия. Ала нямало що да сторят, нямали други Юнаци да жертват – пък и някои от тях затаили надежда да не я видят вече, непокорната дева Юнак.

За да бъде прикритието ù пълно – и понеже из Дупкия можело да се случат лоши неща на самичка жена – тръгнала в мъжки одежди. Ала тръгнала чак след две зими; две зими първо учела дупкската реч и говорела със свои другари от оня край на света, и четяла книги за Дупкия и такива, написани от дупкейци, и попивала дупкско изкуство.

Дупкия, научила тя, всъщност се казвала Дъщия – „земята“ на дъщки език. Да протегнеш на дъщ ръка в поздрав значело да си тръгнеш безрък: дъщите се докосвали едва щом имали пълно доверие в другия, понякога – месеци след първата среща. И още, и още… Две зими ù трябвали да се готви; ала тя не бързала, нито значела нещо за нея насмешката в погледите на братята ù Юнаци – знаела, че това ще ù бъде последна задача, и ù се отдала с цяло сърце.

После, една зимна утрин, излязла от Конфед’ската библиотека, вдишала острия въздух дълбоко, дълбоко – и потеглила към съдбата си.

Щом пристигнала в Дъщия, си потърсила дом, и нови приятели, и прехрана. Учела дъщите на конфед’ски език и порядки, по-лесно да се оправят, когато са на гурбет. Учела ги да яздят на кон, за да смогват овреме да стигат от място на място в ширналите се градове на Конфед’ия. И участвала рамо до рамо с тях в делничния им труд и в празнуването: учела се от тях.

Три години отминали, за да я приемат за своя; и три още да попадне на диря от Дей. (Така казвали на злодея – истинското му име никой не знаел, затова го били кръстили на дъщкия бог на разрухата и градежа.)


Била зимна вечер, насред равно поле, додето ти стигат очите. И сняг – бял, чак синеещ от бяло; като вечер от приказка.

Юна, сгушила шия до шията на жребеца си, се носела накъдето я били упътили старейшините от близкото село, все доверени хора на Дей. Белите, чак сини снежинки милвали скулите ù и я връщали към отдавнашни мигове нежност, и я карали да забравя къде се е устремила.

Изведнъж една преспа изсвирила и жребецът на Юна замръзнал, ей така, сред галопа си. Юнакинята се търкулнала през врата му, оттласнала се от преспите още докато се въргаляла, и стъпила на крака, с учестен дъх, но ясни очи.

На десет крачки от нея стоял възрастен мъж, с черти нито остри, нито меки, ами изсечени, от скулптор, що не повтаря, и с умни очи – навярно някога нежни, само горящи сега. Щом ги видяла, Юна трепнала с болка. Спомнила си отдавна загубен човек, онзи, чиято загуба я направила Юна. Трепнала с болка – а болката е врата към гнева.

Той също се взирал в нея през парцалите сняг – и хем се намръщил, хем се засмял.

– Хубава стойка имаш… но не се бия с жени.

Юна нямала време за изненада, че я познал толкова лесно; заглушил я гневът ù, истинският ù гняв.

(Пренебрежението е път пред гнева.)

– Защо – рекла му – те сами ли ти се отдават, преди да им вземеш честта?

Мъжът трепнал, но не отвърнал нищо. Обърнал се и закрачил през преспите.

– Чакай – настигнал го тихият глас. – Тук съм за теб, Дей. Аз съм деветият…

Миг по-сетне той връхлитал връз нея.

– Няма – издишал – да има – посегнал сърце да изтръгне – десети…

Тя се дръпнала край ръцете му, като житен клас мека, нежна като повей през лятото, ядна като младата Юна, и светът изведнъж оставил Дей без опора: снегът се надигнал, препънал го, проснал го по корем. Дей се намерил завързан, от своите си ръце и двата ù крака, и болка… и болка… и болка…

– Няма да има – казала тя върху него. – Аз съм последният. А ти, щом не се биеш с жени, с кой се биеш? С деца, старци? С разни сановници из хазните?

Той потръпнал отново и изохкал в железния ключ.

– Оня наместник… той тършувал по разни работи негови, не за ушите на простите хора. Нито време му е било, нито мястото там.

После прехапал устни.

– Но какво ти разправям… Нали си деветият…

– Тършувал в хазната, казваш… А другият? А джебчията?

Дей помълчал малко и едва чуто рекъл:

– За него… не знаех…

Друго не казал, но Юна умеела да слуша и чула нещо в гласа му, което смекчило гнева ù и стяга на коленете.

– А обирите? Отвличанията? Клането в Каел?

– И до Каел ли съм стигнал? – въздъхнал той. – Стига, девета. Приключвай с това. Мислех те по-умна – а и след малко ще почне наистина да боли.

В следващия миг тя стояла права до него и му рекла:

– Разкажи ми.

В следващия миг той я притискал в снега, но не стягал пръстите си на шията ù, а я гледал в очите.

– … Разкажи ми – преглътнала с мъка – … как е било…

Дей отпуснал ръка, после бавно се вдигнал от нея – тя за пръв път видяла с колко болка се движи.

– Ти си по-умна… А на мен много не ми остава. Е, разбрах, че можеш да слушаш – но виж първо.

И запретнал ръкави и показал моравите вадички, що пълзели от мишниците към китките му.

– Гладната чума – издишала тя.

– И за нея си чувала, значи?… Не зная какво ми остава, утре или още година. Жреците казаха, че живея девети живот. А семейните ми ги няма вече десет лета.

Тя го слушала, и само черните ù зеници говорели какво ù се случва отвътре.

– От храната, приказват жреците – новата, евтината, излъсканата, дето идва от ваш’те земи. Само че не тя погуби моите – тях ги погуби гладът… Дойдоха ония, които са те пратили тебе, донесоха тяхната храна, евтината, излъсканата, донесоха тяхното злато, многото, лъскавото. Не им стигна да купят всичките най-хубави ниви – забрана издадоха, да не гледаме друга храна освен тяхната, да не вземем да ги изтровим. А пък житото им – купиш му семето, изкласи веднъж, засееш го пак – и в новата пролет нищо не никне. Така било безопасно, разправяха. Елате да купите ново.

Тя го слушала, и само бръчката между веждите ù издавала какво се надига отвътре.

– А когато не смогвахме повече тук, опитахме в града, като другите. Градът не ни искаше. Не искаше езика ни – признаваше го уж, но хората се отдръпваха, щом ни чуеха. Нищо – ние научихме езика му, волю-неволю. – Последното казал на конфед’ски, какъвто говорел всеки цивилизован човек. – И се оказа, че пак не ни иска… Не искаше обичаите ни… връстниците на сестра ми започнаха да странят от нея в мига, в който върза коси с лико от върба. Не искаше и уменията ни. Грешно било хората да цериш с древни илачи, можело човек да убиеш – така казваха врачовете ви. Грешно било да им казваш къде да копаят за кладенец – така казваха вододайниците ви. И хвърлиха баща ми в тъмница за едно лято; а той, щом се върна вкъщи, не продума и дума за там, доугасна безмълвно…

Тя го слушала; и сълзите не ù пречели, само я разтваряли по-цяла за думите.

– И лицата ни не искаше, вашият град. Виж.

Дей разперил криви пръсти на лява ръка.

– Тук ме ритаха. Тука с нож – посочил лявата буза. – „Махай се, смугъл придошлек – отново говорел конфед’ски, в дъщкия тая дума я нямало – връщай се в блатото, дето ти е местото!“… И когато умря и сестра ми… радост бе туй, след седмици на бълнуване и огнени гърчове… се върнах. В блатото. С максимум още година живот… Десет години, девета – десет години така.

Помълчал, дълбаел снега с поглед.

– Казвали ли са ти – тук потръпването едва не хвърлило тялото му обратно в снега – и че крада? Не ония чутовни обири, не… Крада, за да не погина от глад, и заради хората в онова село, дето не дават никой да купува овес или грънци от тях, понеже старейшините им призовавали към война с Конфед’ия…

Гласът му най-сетне секнал, Дей вдигнал глава, видял я. И я гледал ли гледал ли гледал, дордето се побояла да не би да е онемял навеки (и помислила, че – аха! – в ума ù ще проговори). Доближил я тогава, едва уловимо накуцвайки, и попил с показалец влагата по едната ù скула.

– Когато ми рече, че си деветият, исках да те погубя, заклевам се в Дей. И щях да сторя нечувано зло… Ала кажи ми – престрашил се и пак се взрял в нея – що щеше да сториш, ако беше на мен?

В тишината Юна отронила:

– Аз… не зная…

А помислила: „Много по-лошо, приятелю Дей… много по-лошо. Нямаше само ръце и крака да съм чупила; нямаше само с гласа ми да плашат децата…“

Нямало нужда да пита за жените, за старците, за приписваното. Разбрала била. И дори не се разгневила на лъжите, що делят хората на „нас“ и „онези“. В сърцето ù имало само мъка, а мъката е врата от гнева.

– Слушай – вдигнала поглед към него, незнайно колко по-късно, и се смутила, че още е там. – Какво да сторя за теб? Миналото не мога да променя; нито ще ми повярват и ще те опростят…

Той се взрял в нея втори път.

– Деца имаш ли?

Този път тръпката едва не разкъсала нея.

– Брат ми е жив още – той свел глава – и за него крадях…

Тогава видяла, че е по-млад от нея, а изглеждал като света стар, сякаш свят бил понесъл на плещите си.

– Не умее нищо полезно – говорел Дей – конфед’ски дори не успя да научи… Трудно приказва с другите хора въобще. Ала съм му предал всичко, което назнайвам – и за илачите, и за водата, и…

– Ще го взема… ще се грижа за него.

Дей отстъпил назад, поклонил се сковано и рекъл:

– Аз съм Деян.

– Аз съм Джоан – рекла му, и преметнала ръката му през рамото си, и го повела през преспите, сякаш уж той я водел.

Три дни по-късно стигнали до землянката. Посрещнал ги брат му. „Пей… Пеяне – това е Джоан.“ Гостил ги с бульон от корени на неяда – най-вкусното ястие в живота на Юна. Не казвал и дума, само ги гледал с топлите си очи.

– Не… приказва – закашлял се Дей.

На другия ден преминал. Казват, че снегът, под който легнало тялото му, е по-мек на допир и никога не се стапя докрай.


Юна взела Пей със себе си, да се грижи като за свой. С времето го научила на конфед’ската знакова реч и на слушане със сърце… колко му трябвало – нежност, обичане и желание да го разберат. Той пък я учел на древни илачи, вода да открива, да рисува вълшебните дъщки картини. Сякаш Дей живеел чрез двамата; все едно целият дъщки народ оживявал чрез тях. Тя показвала как да вижда нощем през магическите ù стъкълца. Той на нея – как да вижда без тях. И сравнявали, и откривали нови неща за света, заедно. Излъгала се била Юна: откриването на Дей не било последната ù задача. Имала си задача за доживот – да расте редом до друг.

Пей ù станал пръв помощник и най-верен спътник. А ги чакал дълъг път сред света – да се вслушват в шума на дърветата, в песните на делфините, в невъздъхнатите въздишки и неизболяната болка; да се учат как да лекуват, с тревите на дъщите, с бодливите камъни на надийците, с дъха и дланта си по тейтски; да записват преданията и поговорките, приказките и песните, отдето преминели, да не се изгуби вековната мъдрост безследно; на хората да разказват, големи и малки, за причините, що ги правят различни, и за еднаквото, дето ги свързва; да дадат много надежда, утеха и помирение – безспир себе си да раздават.

Благодарни, хората ги нарекли Юна и Пей Меди Атор, що значи „сред людете действащи“.


Разказват, че и днес вървят по света. Ако чуеш песен зад следващия завой, ако зърнеш усмихващ се спътник до пееща спътница, спри и се вгледай: те ли са?

Ще ги познаеш ли, щом ги срещнеш?



Редактира: Николай Светлев


Публикации:

1. Електронно списание „Фентернет“ – бр. 2/2006, 2006 г.

2. Електронно списание „Сивостен“ – 2008 г.

3. Електронен сборник „Приказки за Юнаци и злодеи: първи“ (като част от „Триптих за Юнаци и злодеи“) – самиздат, 2011 г.

4. Списание „Осем“ – бр. 1/2012, 2011 г.

5. Антология „Тринайсетте цвята на дъгата“ – „Човешката библиотека“ и „Тера Фантазия“, 2013 г.

Да поговориш с Жабко Радостина А. Ангелова

Той се обиди, когато го нарекох „жаба“.

– Аз съм Жабко – каза и протегна трипръста ръка. – Здравей!

Не аз, някой друг вдигна дланта ми напред и се ръкувахме. Ръката ми беше доста грозна в сравнение с неговата – жълто-кафява (кой идиот кара децата да рисуват кожата розова), с очертани вени, очевидни черни косми и – ужас! – пет пръста. Неговата ръка беше мека, топла и суха. Идеше ми да се гушна в нея и сигурно бих го направил, ако той вече не бе заявил пола си. А аз държах да знае, че съм хетеросексуален.

Защо винаги като се запознавах с някого, държах да подчертая сексуалната си ориентация? Не знам. Светът нещо се обърка или пък аз някак се обърках и не можех да приемам жените да си говорят пред мен за дамски превръзки, докато мъже обсъждат последиците от лазерното си обезкосмяване. Идеше ми да нося табелка: хетеросексуален, традиционно поддържан (бръснене, къпане, чисти и изрязани нокти), любима поза – както дойде, стига да нямам кошмари след това или разтегнати сухожилия…

– Светът винаги се е въртял около секса… – каза Жабко, но в думите му нямаше сянка на подтекст. Все едно ми каза „Днес е сряда“ – без гримаса, с равна интонация, отмерени паузи между думите, прям и открит поглед, вперен право в зениците ми. Ненатрапчиво вперен.

– Ти четеш мислите ми ли?

– Не е трудно. И ти четеш моите, но имаш сбъркан чип в главата и не разбираш, че са мои. Или пък на някой друг.

– Сбъркан чип?

– Казваш на чуждите мисли, които долавяш „съвест“, това е сбърканото. Но така е с по-голямата част от хората.

Чувствах се не на място. Не обичах това усещане. Не и в присъствието на други хора. За жаби да не говорим.

– Нормално е да си объркан – каза Жабко, отново без да помръдне устните си.

Всъщност устните му бяха един избелял с времето черен конец върху плюшеното му лице.

– Защо ми говориш?

– Аз отдавна ти говоря, но ти всеки път забравяш.

– Забравям ли? Как така?

– Забравяш – ръката му потърка мястото под лявото му око. – Като си буден, нищо не помниш от разговорите ни. Лошото е, че с годините ставаш все по-настоятелен по този въпрос и половината ни време всеки път минава в обяснения.

– Не мислиш ли, че е логично когато една плюшена жаба говори, да се питам защо я чувам и колко нормално е това?

– Жабко. Казах ти, че съм Жабко, а не жаба.

– Добре. Жабко. Не ми отговаряш.

– Говорим, защото ми вдъхна живот. Оттогава, когато заспиш, можеш да си говориш с мен. Ако искаш.

– Глупости!

– …

– Това вече са шибани глупости!

– …

– Нищо ли няма да кажеш?

– Чакам. Сега ще включиш една-две псувни.

– …

– После ще удариш мъжки по масата, ще те заболи и чак тогава ще си готов да говорим.

Нещо в мен като да щракна. Помислих си, че звукът дойде от жабата, но не беше тя. Сутринта Мартина ми каза, че съм станал самовлюбен, невъздържан, егоист и не знам какво още. Не очаквах такива думи от нея. Все пак живеехме заедно, бяхме уж влюбени и освен това…

– Няма.

– Какво няма?

– Няма да псувам. Не искам да съм невъздържан. Отговори ми на въпроса.

– А, чул си мислите на Мартина – тя не спи в момента и преживява караницата ви от сутринта… Хубаво. Това ще намали времето за разправии.

– Хайде, кажи ми, защо си говоря с … Жабко.

– Защото съм жив. Когато спиш, всички неща, на които си вдъхнал живот, са живи.

– Как така съм ти вдъхнал живот?

Този път видях сянката в очите му. Отегчаваше се.

– Да, така е – отговори с примирен тон. За пръв път долавях емоцията му. – Отегчавам се, защото това е сто осемдесет и осмата ни среща, в която обяснявам все едно и също.

Примигна. По-скоро затвори очи бавно и още по-бавно ги отвори.

– Повечето деца имат играчки. Някои – много, някои – малко, някои – само една. Но няма дете без играчка. Децата играят с играчките си и често ги удрят, хвърлят, чупят… И това се приема, че е нормално.

Направи пауза и продължи:

– Когато едно дете заплаче за играчката си, то ù вдъхва живот.

– Че то няма дете, което да не плаче за играчки…

– Не, не така. Става дума за това да заплаче, когато е причинило болка на играчката, когато усети, че играчката я боли, защото се е ударила в стената, защото ù е измъкнато колелото или ù е разшит кракът.

– Искаш да кажеш… да я приеме като нещо живо…

– Да, нещо такова.

– И… аз съм се разплакал за теб?

– Не само за мен. Има и други играчки, съживени от теб. Имахме късмет с теб, защото ти имаше доста играчки…

– Каква връзка има това?

Жабко ме погледна учудено:

– Знаеш ли, че за първи път задаваш този въпрос?

Учудването в очите му обаче трая само миг и продължи:

– Бедните деца имат малко играчки и се привързват към тях. Ако играчката е само една – някоя парцалена кукла или дървено човече, то със сигурност оживява. Но ако детето е с много играчки, то е задоволено, не се привързва истински към нито една от тях и няма шансовете да я обикне дотолкова, че да я съживи. Детето все иска и иска, и получава нови играчки, а старите отиват в забвение. Играчките на богатите деца са нещастни играчки.

– И как те съживих? – гласът ми беше странно тих.

– Боеше се да ходиш на училище. Оставаше за първи път сам, без родителите си и бавачката си. На майка ти ù хрумна да ме пъхне в чантата ти, за да те успокоя, ако ти домъчнее. Едно от децата в класа ме видя, извади ме от чантата ти и почна да ти се подиграва, че си бебе. Всички се разсмяха, а ти се разплака. За да те унизят още, почнаха да ме дърпат и ми откъснаха едната ръка. Но тогава се изплашиха от белята и ти успя да ме вземеш от тях. Прегърна ме и ми каза, че ще ме излекуваш. Плака чак докато майка ти не ми заши ръката. Оттогава съм жив.

Не ми се връзваше. Защо беше всичко това? Можеше ли една жаба… Жабко… една играчка да знае повече от мен самия?

– Не знам повече от теб – пак бях забравил, че той чете мислите ми. – Смисълът е много прост: когато си говориш с мен, разбираш, че човешката ти логика, разумът ти, ако щеш, са по-слабо оръжие от теб самия, от вярата ти. Вярата, че можеш, че ще успееш, че всичко зависи от теб.

– Приличаш на проповедник.

– Никой вече не вярва в проповедници… Затова тази задача е поставена на играчките. Ти виждал ли си плюшен проповедник с трипръсти ръце?

И двамата се засмяхме. Дребосъка си го биваше.

– И какво? Защо си говоря с теб, като спя?

– Причините са различни.

– Само при теб ли идвам?

– Не, ходиш и при другите си съживени играчки, най-често при една цистерна и един заек.

– И с тях ли си говоря?

– Разбира се. За различни неща. Днес например дойде при мен, защото идваш тук винаги, когато си самотен.

– Самотен ли?

– Да. От дете ти остана този навик. Ти … искаше да се гушнеш в мен още като се здрависахме в началото.

– …

– Но реши да се правиш на хетеросексуален здравеняк…

– Аз съм хетеросексуален здравеняк.

– Така е – ти си самотен хетеросексуален здравеняк, който иска да се гушне в играчката си. И да стиска очи, докато бурята отмине.

– Чул си разправията ни сутринта с Мартина…

– Всички я чухме. И понеже не беше прав, цял ден се чувстваш и виновен, и самотен.

– Скарахме се за дреболия… Но всъщност проблемът е по-сложен.

– Близките хора се карат най-често за дреболии. Но те имат способността да вгорчат живота по невероятен начин. А проблемът ви не е никак сложен. Просто трябва да повярваш, че ще се справиш. Тогава и най-високата планина се превръща в хълм сред полето.

– Така ли? И какво? Ще ми помогнеш ли?

– Аз вече ти помагам. Има с кого да говориш, кой да ти намали притеснението и страховете. Другото зависи от теб.

– Значи трябва да се… извиня на Мартина, така ли? И… да приема нещата такива, каквито са?

– Не беше прав и го знаеш. А дали ще се извиниш е твоя работа. Но животът на двама души е като мост над два бряга. Няма начин само единият да мине по моста и да са щастливи заедно. Трябва всеки да измине своята част и най-добре ще е, ако се срещнат по средата. Честно казано, Мартина отдавна е в твоята половина на моста…

Трябваше ми време да осъзная, че алармата за събуждането звъни. Надигнах се от леглото, изключих звънеца и погледнах към мястото до себе си. Мартина не беше до мен, значи продължаваше да е сърдита. Какъв глупак бях – мълчахме цялата вечер, а вината за караницата беше моя. Само моя…

Зашляпах с босите си крака през стаята и отидох в хола. Мартина спеше на дивана, завита само с шарената ми жилетка. Погледнах лицето ù, отпуснатите ъгълчета на устата ù, детското ù носле, но продължих нататък. Трябваше да стигна до тавана, преди да се събуди.

Исках да намеря любимата си играчка – една плюшена зелена жаба, която влачех непрекъснато с мен като дете. Казвах му Жабко. Не знам как се сетих да го търся, но се събудих с тази мисъл. Щеше ми се като отвори очи, Мартина да види точно Жабко до главата си.

Разбира се, щях да се извиня за караницата, но това беше най-малкото. Всъщност, посланието на Жабко беше по-важното, а Мартина със сигурност щеше веднага да го разбере.

Да, исках да го остави… Детето… Детето ни.



Редактира: Георги Караманев


Публикации:

1. Списание „Осем“ – бр. 3/2013, 2013 г.

Сам срещу своя страх Валентина Димова

„Дан!“ Хвана го за миг, но го изгуби. Само сянката от косата му, която се разпусна, докато отлиташе, остана в съзнанието ù. Другите бяха наоколо. Дебнеха. Не биваше никой да разбере, че са комбина.

„Дори той не го знае.“

Кей полетя към облаците. Ловците търсеха воини и чудовища, а тя избра гарван. Дан беше сразил дузина троли. Демоните и драконите, паднали в клопките му, бяха двойно повече.

„Ловък е! Може би само аз зная, че е сянка.“

Кей се засмя в себе си. Беше дошла да се избави от страховете си, а се влюби. Разбра го още като видя Дан, още когато усети как той я изпълва. Лекотата на движенията му, тежестта на погледа и цялото противоречие, всичката болка и сила, която излъчваше той, я подчиниха. Беше като събуждане от сън, но с полета от ново раждане.

Дан, с големите тъжни очи и коси, волни като вятър. Дали действително изглеждаше така, или и това беше част от страха?


Гарванът изграчи и полетя над блатото. Сребърното сияние на небето над него беше изпълнено с безразличие.

– Гра, грааа… – Птицата водеше сянката след себе си. Летеше умерено бързо, за да може да я следва.

„Дали все още си мисли, че му бягам? Следва ме, защото вярва, че не искам да го прави.“

Гарванът кръжеше над кафеникаво блатно чудовище с брадавичесто лице. Вонята из въздуха беше по-тежка от жегата, извираща от тинята. Създанието се издигаше на пластове и клокочеше с жабешката си уста.

– Гра!

Сянката нападна изневиделица. Плащът ù изплющя в лицето на чудовището. Блестеше, сякаш бе изтъкан от чиста амбиция. Дан не криеше, че иска да си тръгне като единствен победител.

„Сам на върха. Мъже!“

– Мой е, върви ссси! – изсъска сянката, когато гарванът започна да кръжи над блатната твар и да краде вниманието ù в полза на Дан.

– Ако те дръпне долу, си победен.

– Ще ссстане! – с ирония изрева сянката и зашлеви повторно брадавичестата глава с плаща си. Чудовището залитна. Широката му уста се препълни с кафеникава тиня. Очите му лъщяха с изкуствен блясък, създаден от някого с бедно въображение. Трипръста разплута ръка се подаде от блатото в опит да стисне края на плаща, но сянката се завъртя бясно, изплъзна се и с бръснещо движение потопи нещастния звяр в тинята.

– Едно, две, три…

Сянката се въртеше, тинята под нея кипеше и се вихреше, увличайки всичко наоколо в миниторнадо.

„Няма да се измъкне. Няма да успее за трийсет секунди. Честито отново, Дан!“

Времето изтече. Сянката се издигна, смали се и от нея лъхна хлад. Спря пред гарвана.

– С теб няма да се бия! – изграчи птицата.

– Рано е!


В дълбокото, нейде отвъд деветия кръг на ада, огнен демон плетеше мрежа от мрак и островърхи опашки. Три дръгливи дявола изпълняваха командите му. Сълзите в очите им бяха слузести, като гурелите на болен старец. Гарванът не смееше да помръдне и перце.

„Капан за сенки! Ако хванат Дан, няма да се измъкне. Мракът, опашките и дяволските сълзи… Ще си задава въпроси, а отговори ще са греховете му. Ще гори! Демонската мрежа ще го накара да си спомни всяка болка, всеки срам, докато не изпие и последната капка надежда в него. Ще бъде сразен в играта, но и съсипан отвън. Защо е избрал да е сянка?“

Кей спря поглед върху грамадния задник на демона. Разплут, обагрен в алената светлина на пламъците, той все пак не се различаваше много от човешко седалище.

„Самодоволен шишко, който си хапва бекон на закуска?! Личи си какви сме дори в страха, нали?“ Тъгата я изпълни. Никой не можеше да се скрие. Каквото и да говори, както и да се преобрази. Водачът на демона беше разбрал, че тя помага на Дан. Капанът за сенки можеше да се разкъса само от птичи клюн.

„Иска да ни победи с един удар. Да не би да не знае, че е прекалено тъп за двама като нас?“

– Убийте сянката! – изрева демонът с гласа на дет метъл вокал. Ревът избухнав стомаха на Кей. Тя излетя панически. Дан трябваше да е наоколо. Явно беше решил да нападне пръв.

Кей летеше нагоре, но не откри светлина. Беше в нечий страх, отново. Защо момчетата свързват кошмарите си единствено с демони и чудовища? Единствено с мрак?

Гарванът кацна на черен клон. Огледа се. Беше в мъртва гора от катран. Единствената светлина бе приглушеното сияние на клоните. Лъскави, гладки, като от стъкло.

„Първо да го хванат, тогава ще го измъкна!“ Кей се уплаши от мислите си. Дан не знаеше какво е видяла в очите му. Той беше тук, защото бе стигнал ръба. Пределът на възможностите си да изтърпи и понесе. Играеше, за да се изправи пред своя най-голям кошмар, като пребори страховете на другите.

„Това е идеята, но сега се дърпа. Няма да победи сам себе си, но би ли го направил заради друг? Би ли се жертвал, или очаква жертва?“

Дан не предполагаше дори че знае името му. На старта той не беше сянка. Изглеждаше като архангел без криле. Висок, изпънат, влудяващо елегантен в кожения шлифер и с разпуснатата до раменете коса.

„Гарванът!“

Може би наистина ù хрумна, като го видя.

Някой изпищя. Дълбоко под нея, крясъкът се повтори, тържествен и пронизителен.

Кей полетя натам. Този измислен ад от изкуствени сини сияния и неравни пещери, осеяни със сталактити, ù даваше спокойствие. Стомахът ù гореше, но така приятно стопляше сърцето ù този огън. Летеше към някого. Бързаше, за да принесе полза.

„Пленен архангел! Поне съм от добрите.“

Първо видя огнения демон. Рогата и ръцете му горяха във виолетови пламъци. Пищеше от задоволство, а в сиянието на пурпурната му светлина потрепваше мрежата от дяволски опашки.

Светкавица разпра стомаха ù. От тук не виждаше Дан, но знаеше, че е там.

„Дръж се, тук съм! Изгубиш ли, излизаш от играта.“

А там, навън, не можеше да го открие. Не можеше да го спаси.

„Дан!“ Тя беше прелетяла покрай ревящия демон и се шмугна в тъмното, през една от дупките на мрежата. Сянката се стресна. Дръпна се към стената и се смали. Усетила слабостта му, Кей също се присви.

„Не преминавай ръба! Не се предавай, Дан!“

– Ще те измъкна, той не ме вижда – прошепна Кей.

– Не моля зсса помощтсс – изсъска сянката. Гарванът кацна на пода. Гневното отчаяние в гласа на Дан изяде надеждата в сърцето на Кей.

„Омразата е по-добър стимул за живот от отчаянието – сети се тя. – Ще те накарам да ме мразиш! Трябва да оцелееш!“

Гарванът започна да кълве свръзката на мрежата с камъка. Беше нещо меко и вонеше на развален пластилин. Поддаваше лесно. Кей се зарадва, че Дан не слезе в ниското, за да спори с нея.

„Никой не позволява да бъде спасяван, но му харесва. Би ми харесало, ако някой спаси мен.“

Човката чоплеше и отлепяше вонящата смес с усилие. Напрежението се спускаше чак в стомаха на Кей.

„Защо боли, като не съм аз?“

Мрежата беше отлепена достатъчно, за да може да се мине под нея, но сянката още стоеше залепена за стената. Гарванът се издигна безшумно. Сега видя, че Дан почти го няма тук. Беше се превърнал в тъмно облаче, а въздухът в него трептеше от напрежение.

– И теб ли те боли? – прошепна Кей. – Мрежата е плетена за сенки, наранява ли те?

– Изссгаря ме! – изсъска с гняв сянката. Гласът ù беше толкова немощен, че Кей улови емоцията само със сърцето си. Пламна отвътре. Гореше и се молеше да продължи да гори. Беше щастлива дори в болката, ако я споделя с Дан. Вярваше, че това ще го задържи жив. Ще му даде сили поне да оцелее.

„И иска, и не иска да свърши. Сякаш би го приел, ако е свършек отвън.“

– Стой тук! – прошепна Кей. – Ще отлепя цялата мрежа. Само се дръж!

Гласът на сянката изсвистя, но твърде тихо, за да бъде чут. Кей усети вибрацията на думите. Дан не искаше тя да му помага, но ù благодареше, че го прави.

Гарванът кълва, докато човката му се изтъпи. Не поглеждаше колко работа е свършена, нито спираше, за да отдъхне от болката. Изграчи гротескно миг преди мрежата да се срине. Демонът се хвърли към нея.

– Бягай! – изграчи повторно гарванът и отлепи последната опашка. Мрежата се стовари върху демона. Той изрева и изригна в пламъци. Гарванът се понесе нагоре, извърнал глава, за да провери следва ли го сянката. Пърхаше зад него и вече се виждаше по-ясно. Летяха бързо, а огънят на умиращият демон нямаше власт да ги догони.

– Сам се запали. Свърза злото си със страховете, заложени в мрежата. Грозна смърт.

– Благодаря, пич, но не бива да ми помагаш повече. – Тънка усмивка освети полупрозрачното лице на Дан.

„Когато се визуализира, е… вълшебство!“

– Аз… не съм момче – изграчи Кей, преди да отлети.


Тя летеше с пера в косите. Тялото ù, облечено в черна перушина, се носеше плавно във въздуха, като рибя опашка във вода. Превъплъщението ù хрумна, когато видя Дан да визуализира сянката си. Той имаше бурно въображение. Цветно и богато на емоции, като от добра кинолента. Правеше небесния хоризонт лилав, осветяваше мрака със зелено сияние. Дан си играеше с всичко, дори с чудовищата, които изхвърляше от играта, елегантно, но и безкомпромисно. Да го наблюдава беше чувство, за което няма измислена дума. Все едно да се заредиш с енергия, за да можеш по-късно да светиш. Дан не изглеждаше като момче, което можеш да поискаш или да притежаваш. Той беше от редките хора, тези, които отнасяш в сърцето си, за да ти напомнят, че си се докоснал до нещо изключително. Да изпълват със смисъл думи като „обич“, „съпричастие“…

„Не си тук, за да играеш, нали? Това си ти!“

Кей летеше в неговия страх, ала за нея той не беше страшен. Виолетовото небе ù даваше сигурност. Призрачните сияния от скалите, които мъглата пропускаше, внасяха коледна святост в душата ù. Дан беше избрал тъмнината за своя страх, но тя не беше мрак, като при другите момчета.

СССС – сам срещу своя страх. Психолозите препоръчваха точно тази игра, ако искаш да се избавиш от собствените си кошмари. Твърдяха, че застанеш ли срещу чудовищата на другите, ще откриеш своето. Ще го победиш.

„Трябва ми твоя страх, Дан! Искам само него, преди да отлетиш по пътя си. Свободата ще ти отива.“

Кей притвори очи. Някой летеше редом с нея. Изпревари я, но сърцето ù остана спокойно.

– Пазачът на нощта е мой! Няма да ми помагаш. Ако го искаш, вземи си го с дуел. – Дан изскочи срещу ù, визуализиран наполовина. Черният му шлифер се вееше зад него, като перата ù. Държеше дълъг меч, оголен и насочен към гърдите ù.

– Няма да се бия с теб. – Кей търсеше очите му в двете дупки мрак, които зееха сред въздушното му лице.

– Намери си екзекутор преди финала. – Той свали меча. – Защото аз ще се бия за победа.

– Ще победиш ли, ако убиеш моя страх? – Кей визуализира тънък меч и разсече с него въздуха. В далечината се появи виенско колело, откъсна се от основите си и се затъркаля, пръскайки светлина и призрачен звън. Оръжията им се кръстосаха.

– Ще бъдеш ли победител, ако убиеш страха на някой друг? Кой ще победи страха на победителя?! – Тя нападаше и с острието, и с въпросите си. Мечовете се кръстосваха, телата се носеха във въздуха, а покрай тях се появяваха сгради, магистрали, увеселителни паркове. Кей обичаше да има светлина.

Дан посрещаше ударите ловко, отблъскваше ги и се превърташе с лекота. Не говореше, само се усмихваше питащо. Тези въпроси негови ли бяха или нейни?

– Най-добрият ловец си, но защо? Ти не искаш да пребориш страховете си? – Кей се спря задъхана. Яростта ù угасна в мига, в който усмивката му се свлече по лицето и се обърна, превръщайки го в тъжна маска.

„Не страдай! Визуализирай го, каквото и да е, аз ще се бия с него до смърт!“

– Искаш да знаеш, че и другите ги е страх. Избавяш ги от кошмарите им. Силата си ли доказваш? – този път питаше по-смирено. – Права съм, затова мълчиш?

– Мисля. – Дан се опита пак да се усмихне. Устните му образуваха права линия върху призрачното лице. – Благородна мисия ми приписваш. Не ми подхожда.

Той прибра меча си или просто го остави да изчезне под шлифера, който сега се развяваше на парцали и избледняваше в облаците зад него.

– Забравяме за тази среща. Аз поемам Пазача на нощта, ти си търсиш някой друг.

– Финалът е наш! – изграчи Кей, превърна се в гарван и отлетя.


Базилискът беше последната жертва на Кей. Когато не воюваше с Дан, ловкостта ù стигаше неговата.

„Той уби повече. Знае, че нямам шанс срещу него.“

Кей визуализира панаир в мрака. Виенско колело, детска въртележка, люлки и стрелбища плюс няколко караванки за крем и захарен памук. Въздухът оживя и замириса на детство. Тя не бързаше да срещне последния ловец. Усещаше го вътре в себе си, но се боеше да наднича в очите му. Познаваше го, а той не искаше това.

„Разкрих те, нося те в себе си… май ще трябва да ме убиеш!“

Кей плуваше в космична тъга. Мракът край нея се сгъстяваше, панаирите се разтвориха във въздух, зареден с тревога.

– Страхът му не е тук. Дори да можех да го победя, няма да му помогна. Кошмарът му ще оживее. Ще го отнесе със себе си – мърмореше си Кей, за да не се оглежда. – Ще му го кажа! Той не визуализира страха си, а своя герой.

– Обсъждаме вариант, в който ти си победител?! – Дан изскочи иззад нея и се усмихна почти цинично. Тъмнината се разми в приглушена зелена светлина. – Няма такъв, момиче! Ще те избавя от кошмарите ти. Връщай се в леглото и спи спокойно!

Той нападна. Сега мечът му беше голям и тежък. Тя го спря с щит и едва тогава визуализира свое острие, приличащо на бокен. Кръстосаха оръжия. Въздушните им лица бяха едно срещу друго, като мечовете.

– Обичам те, Дан!

Той отскочи назад.

– Какво правиш? – В уплахата си се визуализира почти напълно. Беше архангелът.

– Знам името ти и… те обичам – повтори Кей. Въздухът вибрираше от страх, който се просмукваше в цялата ù същност. Кей натежа от тъга и отрицание. Не бяха нейни, затова я болеше двойно повече.

– Не знаеш нищо зсса мен, щом пробваш ссс това – изсъска Дан и нападна отново. Мечовете зазвъняха из въздуха. Той настъпваше, удряше безпощадно, а тя едва успяваше да се пази.

– Мрази ме! – извика Кей.

– Млъкни и се бий!

– Не можеш… да ме убиеш… Дан. – Тя отстъпваше и се защитаваше. – Страхът ми… го няма. Обичам! Каквото и да правиш… аз ще те обичам. Ще го усещаш. Само понякога. Само когато… си сам.

– Не говори! – Той се превъртя срещу ù, настигна я и мечът му се стрелна към гърлото ù.

– Мрази ме! – Тя отби удара. – Мрази тази игра… всичко… свързано с мен.

Тя се издигна нагоре. Той я догони. Нападна, но бокенът пак спря широкия му меч.

– Стигни до своя страх, Дан! Ще го победиш отвън.

– Теб ще убия тук и сега.

– Но ти ще живееш. – Тя се засмя. Превърна се в птица и полетя над него. – Аз ще избледнея, ще изчезна от съзнанието ти. На моето място ще се появи празнина. Някой ден, някое хубаво и добро момиче ще я запълни.

– Млъквай! – изрева той и запокити меча си подире ù.

– Омразата превръща очите ти в звезди. Как ли ще е с любовта?

Кей се спускаше надолу. Тялото ù тежеше като залято с катран, но в душата ù беше леко. Духът на Дан вибрираше от омраза, но в сърцето му се бе прокраднало атомче любов.

Очите му угаснаха. Превърнаха се в черни дупки и започнаха да поглъщат материя. Около двамата се изви въртоп и ги запрати някъде надолу.

Не беше падане, а завръщане. Босите крака на Кей докоснаха студен теракот. Тя се огледа.

Беше в просторна празна стая. Пред нея стоеше Дан. Визуализиран напълно, той отново приличаше на архангел. И двамата бяха голи, но никой не извърна лице. Гледаха се в очите.


Реми.



Редактира: Калин М. Ненов


Разказът се публикува за първи път.

Загрузка...