За спасяването на света

Напред, човечество! Любен Дилов

Сега, когато летим вече в първия си боен полет, от който аз не зная дали ще се завърнем, макар задачата ни да не е да влизаме в схватка с врага, а да разузнаем местоположението му и неговите бойни средства, аз бих могъл само да напомня предисторията на конфликта. Истинската летопис на тая война ще я пишат други. Ако, разбира се, тя се състои или ако след нея остане изобщо някой, който да е способен да пише. Впрочем историята показва, че действителните причини за войните обикновено са били скривани зад някакви незначителни поводи, докато в случая поводът съвсем не може да бъде наречен дребен. И това е основната отлика на нашия свещен и справедлив поход от всички предишни войни на Земята.

Началото бе сложено в малкия градец Нима, където се намира психиатричната клиника на известния професор Зимеринг. Как точно е станало, и досега е загадка, но така или иначе, когато нощта се оттеглила от това полукълбо, всички болнични помещения в клиниката се оказали празни. Не бил останал нито един пациент, дори от приспаните с успокоителни инжекции. Паниката сред дежурния персонал трябва да е била неописуема. Тогавашните репортажи във вестниците дават известна представа за нея. Не по-малка е била паниката и в Нима – двеста и петдесет избягали луди за едно такова градче е ужасяваща цифра. За щастие, повечето от жителите му се познавали, ако не по име, то по физиономия, така че подозрителното взиране един другиму в лицата, за да се познае преоблеченият луд, не траело дълго. Но полицията не успяла да открие нито един от тях, а и полицейските кучета преследвали следите им само до средата на голямата поляна в болничния парк, където горките животни почвали да се въртят като обезумели и да вият от злобно безсилие. На десетия ден дежурният в злокобната нощ лекар се самоуби, а директорът проф. Зимеринг, най-големият жив представител на виенската психиатрична школа, полудя и бе настанен в клиниката на проф. Отара, неговия заклет научен противник. Седмица по-късно обаче клиниката на проф. Отара също осъмна изпразнена. Изчезнаха безследно още 186 душевно болни, повечето от тях, както се говореше, опасно луди. Между тях и старият проф. Зимеринг.

Отара направи изявление на пресконференция, че зад цялата тая история според него стоял Зимеринг, в чието душевно здраве той винаги се бил съмнявал. Зимеринг, след като организирал бягството на своите пациенти, се промъкнал в клиниката му, за да отвлече и неговите болни. От въпроса на журналистите обаче как той, опитният специалист, не е могъл да познае, че Зимеринг симулира, Отара се измъкна твърде ловко. Една диагноза в такива случаи не можела да бъде поставена за няколко дена, а освен това имало видове шизофрения, при които болният развивал необикновена съобразителност и бил способен да осъществи своя налудничав замисъл с конгениални логика и хладнокръвие.

Три дни след неговите изявления изчезнаха пациентите на още пет психиатрични болници, и то в съвсем противоположни краища на страната. Обществото нададе вик: Как е възможно да изчезнат не едни и не двама души, а точно осемстотин петдесет и четири човека, при това хора с ненормално държание, а полицията да не е способна да открие нито един от тях. Най-близкото до ума обяснение бе, че тя самата е замесена в тази мистериозна афера, и директорът ù подаде оставка. Но това с нищо не повлия на хода на нещата.

Опозицията отначало беше предпазлива; тя само питаше в своя орган: „Една държава, която не е в състояние да опази своите луди, може ли да се грижи за своите нормални граждани?“. И поиска оставката на правителството. Никое правителство, разбира се, не е лудо да си подава оставката заради искането на опозицията, но когато и осемнайсетата психиатрична клиника се събуди празна, въпреки че бе обградена от десетина въоръжени до зъби агенти, неговото положение стана неудържимо. А старият президент се появи на телевизионния екран. Имаше много уморен, бих казал, съкрушен вид. „Аз не зная какво става в тази страна…“ – започна той и това признание на един президент трогна републиката му. После той призова гражданите да запазят спокойствие, да имат доверие в него, и хвърли вината най-напред на вражеския лагер, който сигурно бил отмъкнал с неясна засега провокаторска цел нашите скъпи психично болни. Но истинският виновник според него в последна сметка се оказа тая хилава демокрация, в която именно било възможно да се случват подобни неща. Той така закрещя накрая срещу демокрацията, наричайки я непригодна вече форма за управление на съвременното общество, че навярно някой от съветниците му се видя принуден да го сръга зад кадъра. Президентът заекна, избърса с невинно бяла кърпичка набръчканото си чело и заяви сломено, че не вижда засега друг изход, освен да обяви военно положение.

Сутрешните вестници, като коментираха неговата реч, още можеха да си позволят да бъдат на разделено мнение. Едни подхващаха версията за вражеската ръка, други изказваха предположението, че лудите са били унищожени в страната от привържениците на ония възгледи, според които неизлечимо болните били излишно бреме на обществото и трябвало чисто и просто да бъдат изтребвани. Сатиричният вестник дръзна даже да направи предложение да се създаде вносна централа за луди, та да се попълнят празните клиники. А вестникът на опозицията отново задаваше въпроси. Защо, питаше той, изчезват ония, които в най-лошия случай са способни само да изпотрошат мебелите в някоя стая? Защо не ония луди, които тласкат народа ни към катастрофа? Но военното положение бе вече обявено и такива въпроси не се прощаваха. Вестникът биде спрян, а редакторите му арестувани за подстрекателство към по-нататъшното отвличане на душевно болните.

В интерес на истината трябва да кажем, че правителството полагаше сериозни усилия да разбули тая мистерия. То напълни две психиатрии с амбулаторно болни, постави между тях агенти-симуланти, но болните, които дотогава кротко си бяха седели в къщи, изчезнаха въпреки силната охрана, а агентите останаха, без да усетят каквото и да било. В тая нощ те спали непробудно, заедно с цялата охрана на клиниките. Мълвата, разбира се, деформира този ход на правителството и го превърна в планомерно събиране на тихите луди от домовете им, за да бъдат също унищожени. Радикалната младеж изпочупи прозорците на правителствените учреждения, проля се кръв, а всички, които имаха такива близки, ги изпокриха. Но въпреки че цензурираната вече преса не съобщи нищо за това, паниката постепенно обхвана целия народ, дори и ония, конто никога дотогава не бяха се замисляли, че на света има душевно болни, и страхотно се изненадаха от действителния брой на психиатричните клиники. Защото в едно общество, където са възможни такива произволи, никой не може да ти гарантира, че утре и ти няма да бъдеш обявен за луд, да изчезнеш в някоя пещ или на дъното на океана – каквито слухове също се носеха.

Правителството се обърна към международната полиция, въпреки че по тоя начин силно накърняваше своя престиж, но след като не бе открита и следа от лудите, естествено се налагаше предположението, че те са били изведени извън страната. Обявите, които Интерпол разпрати по света, бяха повече от необикновени за тая почтена и препатила организация – снимка, име, ръст, цвят, коси, очи, представя се за китаец, въпреки че е белокож, или: страда от манията, че е жираф и постоянно източва врата си, за да гледа отвисоко, или: при среща с други хора вие като вълк…

Светът се смееше и правителството почна да се готви за война със съседната държава. То бе решило, че в този момент само една война би предотвратила революцията. За да придаде все пак на решението си демократичен вид, то свика разпуснатия преди парламент. Но по улиците на столицата се появиха листовки, а полицията и правителството получиха анонимни писма, които им известяваха, че в насрочения ден щели да бъдат отмъкнати и лудите от парламента. „Безсмислено е да вземате каквито и да било мерки – съобщаваха писмата и листовките. – То, все едно, ще стане, както и досега, без да го усетите!“ Войската и полицията обградиха целия парламент с телени мрежи и танкове, но на заседанието не се яви нито един депутат. Едни бяха се обадили, че внезапно са заболели, други – трябвало да заминат по спешна работа. И макар че авторът на тоя шантаж, който даде такъв поразяващ ефект, веднага бе заловен, войната не се състоя.

Докато правителството размишляваше как да подхване наново работата, разузнаването донесе, че и в държавата, която трябваше да бъде нападната, лудите вече били изчезнали от клиниките, само че тамошното правителство, поучено от опита на съседите, смогнало да запази за по-дълго време тайната за това от народа си. Така президентът, който бе изправен пред избора или да се оттегли, или да започне война, можа с облекчение да се яви отново пред телевизията и да обяви, че бедствието е сполетяло и вражеската държава. А само след няколко дни той отмени и военното положение. От всички краища на света загърмяха съобщения, че навсякъде и по същия мистериозен начин се изпразват психиатричните клиники…

Никога в своята история човечеството не бе разтърсвано така дълбоко от каквито и да било събития. Смутът бързо прерастваше в мистична уплаха пред необяснимото явление, застрашаваше скоро да премине във всеобщо безумие. За това немалко допринасяха и разните философи, журналисти и политици, които коментираха събитието в пресата, както и необмислените действия на някои правителства. Някъде те бяха освободили болните от психиатриите и ги разпратили по домовете им. Лудите не изчезнали като своите събратя, но пък започнали да правят пакости. Прибрали ги отново и скоро след това те също сякаш се изпарили във въздуха. Герон, патриархът на философите, разсъждаваше дълбокомислено в една публикация, подета от целия световен печат: „Ако така изчезнат всички ненормални от Земята, кое тогава ще бъде мерило за нормалност? Способно ли е да съществува едно общество само от нормални?…“ Църквата пък, която хилядолетия бе жадувала такова чудо, истерично призоваваше от амвона: „Покайте се, грешници! Върнете се в лоното божие! Това е само прелюдия към новите Содом и Гомор. Бог прибира при себе си чистите и невинните, за да сгромоляса след това своя унищожителен гняв върху грешниците…“

За паниката допринесе особено много и едно произведение на изтъкнатия писател-фантаст Минос Папазян. Твърде необмислено, воден само от чисто литературни спекулации, той не бе обявил в подзаглавието, че разказът му е фантастична измислица, а бе му придал „документален“ вид, като го водеше от името на някакъв човек, който погрешка бива отвлечен заедно с лудите, а после бил върнат. Папазян разработваше всъщност една вече банализирана тема в научната фантастика, според която човекът не бил произлязъл по еволюционен път на самата Земя, а бил „посят“ във формата на предпрограмирани клетки от някаква висша цивилизация. И тя сега, в определено от програмата време, просто се намесвала в своя гигантски експеримент, като отбирала ония индивиди, които са се отклонили от своята програмираност, за да проучи на какво се дължи това отклонение. Тоест, нещо като плевене, като пролетното почистване на градините от бурени.

Разбира се, не само литературният трик на Папазян допринесе за паниката. В създалата се вече психологическа ситуация всеки бе готов да повярва на всякакви измислици, и хората едва не обезумяха, четейки и преразказвайки си тоя „Страшен документ“. Останали насаме, те с основание се питаха: А мен ще оплевят ли? Аз се мисля за нормален, но ония, които са ме програмирали, те какво мислят?

Това не особено умно произведение обаче, както обикновено става в литературата, покрай бедите извърши и нещо полезно. То насочи хората да търсят обяснението на чудовищната мистерия в някакви извънпланетни сили. Така най-после бе открито писмото, което всяко правителство отдавна бе получило, но никой дотогава не бе му обръщал внимание сред купищата анонимни шеги и злостни шантажи. Ще го цитирам почти изцяло, защото то именно предизвика оня революционен поврат в историята на човечеството, пред който днес сме изправени.

Написано на земна електрическа машина, то разказваше, че подателите му – голяма група представители на една друга цивилизация – от дълго време скрито изучавали живота на Земята. В този процес мнозина членове на експедицията често приемали вида на земните същества, но многократно били улавяни и затваряни в тия ужасни домове, конто ние сме наричали лудници. Там те се убедили, че човечеството по необясними причини се отнася много зле към една своя твърде голяма част. Тези хора били смятани за ненормални, за излишни, за бреме. Затова експедицията решила, че може да си позволи да извърши нещо, което няма да бъде сметнато за агресия или вмешателство в земните работи – да пренесе тия смятани за излишно бреме хора на друга планета, където да им създаде благоприятни условия за живеене и ги освободи по този начин от неоправданото насилие. Засега експедицията се въздържала да съобщи местоположението на избраната за тая цел планета, защото не била в състояние да предвиди как ще реагира човечеството. От дългото проучване те се убедили, че цивилизацията, която нарича себе си човечество, никога не с наясно в своите намерения по каквито и да било въпроси. Но те са готови да ни дадат винаги информация за състоянието на иззетите хора… Следваха координати в наши математически величини, които сочеха посоката на източника за информация към звездата Проксима от Кентавър. И подписът: Ваши събратя от голямото звездно обединение, което вие наричате Галактика.

Тъй като Проксима е най-близката до нас звезда (1,3 парсека), станцията на Луната веднага изпрати своя позив и все пак работата изглеждаше отчайваща – според нашите теории трябваше да се чака отговор най-малко след девет години. Но какво беше смайването, когато той пристигна само след седмица! Нямаше съмнение, че той дойде точно от указаната посока, а това противоречеше на нашите познания за пределната скорост на вълновите движения. Или тия същества се намираха много по-наблизо от звездата Проксима, или владееха средства за по-бързи съобщения от скоростта на светлината, или нашите представи за Космоса, въпреки големия ни напредък, са в основата си неверни. Всичко това толкова обърка учените, че те не посмяха да съобщят съдържанието на отговора и чак след като повториха експеримента и след като завързаха дори нещо като диспут с неизвестните същества, това най-сетне стана достояние на човечеството.

Толкова мечтаната дотогава връзка с друга цивилизация не зарадва никого. Та и кой си я е представял такава – да дойдат и ей тъй под носа ти, без да те питат, да отмъкнат твоя брат? Той може да е ненормален, може да е неизлечимо луд, но той е твой брат! Всеобщото негодувание като ураган обиколи земното кълбо, а вразумителните послания на неизвестните похитители не бяха в състояние да отслабят неговия напор. Пък и техните обяснения в повечето случаи съдържаха нещо обидно – колкото и да са високоразвити, колкото и да са ни проучвали, те явно не бяха съумели да вникнат в тънкостите на нашия живот. То се виждаше и от примерите, които ни даваха, за нашето уж несправедливо отношение към психично болните. Някой си твърдял, че бил куче и искал да живее като куче, а ние не сме му вярвали и сме го малтретирали. Те направили проверка и видели, че животното, което ние наричаме куче, се ползва с голяма обич сред хората. Защо тогава ние сме нетърпими към една толкова законна потребност на един свои събрат, който не искал нищо друго, освен да се ползва със същото уважение и обич?

Отначало се опитахме да ги запознаем с понятието „хуманизъм“, да им обясним, че то произтича от думата „човек“ и следователно само ние имаме право да определяме как да се отнасяме помежду си. Предпазливо им дадохме да разберат, че те нищо не разбират от земните работи, и ги укорихме, задето не са влезли във връзка с нас, преди да предприемат тая с нищо необоснована агресия. После си позволихме и нещо като ултиматум: Върнете ни лудите, ако искате да живеем в мир! Но на това те отвърнаха по един съвсем обиден начин: наблюденията им ги убедили, че в своята еволюция ние не сме били стигнали още до способността да поддържаме мирен и плодотворен контакт с друга цивилизация, такъв контакт липсвал още дори между самите нас. Затова го били отложили. Нашата реакция сега също им показвала, че са прави. Нямало никаква логика в нея. Държали сме се били лошо с тия хора, без те да имат каквато и да било вина спрямо обществото, смятали сме ги за излишно бреме, а сега си ги искаме обратно. Щом са ни били нужни, защо сме ги изолирали от обществения живот? А щом са ни ненужни, защо настояваме за връщането им?

Заедно с тоя отговор те ни излъчиха цял филм от неизвестната планета, където сред дивна природа се виждаше един толкова луксозен и красив град, какъвто на Земята кой знае кога ще бъде създаден, а по улиците и парковете му се разхождаха нашите луди. Мнозина познаха своите близки и роднини. Опитаха се още да ни уверят, че отвлечените ни събратя се чувствали отлично в новите условия, че нямало нито един случай на болест или смърт, и така нататък. Но кого можеше да убеди това? Институтите за обществено допитване отправяха едни и същи въпроси: Искате ли си вашия луд и как преценявате постъпката на неизвестната цивилизация? Резултатите бяха категорични – хората си искаха обратно своите събратя и определяха отвличането им като грубо посегателство върху престижа на Земята. А тук и там обхванатите от земен патриотизъм маси направо пребиваха с камъни нихилистите и пораженците, които стигаха дори до наглостта да твърдят, че сме били завиждали на нашите луди заради свободата и разкоша, в който живеят, и предлагаха да сме сключели споразумение с тая цивилизация да ù пращаме и бъдещите душевно болни, докато не се научим да ги лекуваме. (Тук му е мястото да кажа, че през цялото това време психиатричните клиники на Земята отново се напълниха до спукване, защото мнозина не издържаха на небивалото нервно напрежение, обхванало човечеството. Сред тях се оказваха обаче и необичайно много симуланти, постъпили в лудниците с тайното желание също да бъдат отмъкнати.)

Обществото на обединените нации единодушно гласува патетичния призив да се спрат всички локални войни, да замлъкнат всички спорове пред надвисналата ни угроза, а отделните държави да внесат своите военни бюджети в обща каса за създаването на бойни космически средства, на единна космическа армия, която да е способна да защити ефикасно Земята от чуждите посегателства.

И стана чудото. За пръв път всички правителства се вслушаха в призива на тая своя организация, националните и расовите вражди мигновено изчезнаха, а под егидата на ООН в неимоверно кратки срокове се създаде първата общочовешка армия. Така човечеството най-после се обедини, сякаш само наличието на душевно болните бе му пречило да стори това по-рано!

И ето ни най-после на път! С петнайсет разузнавателни космолета. Щастието ми да попадна на тях като журналист е толкова голямо, че аз не смея да го приписвам на своите професионални качества, а просто на онова, което на земен наш език се нарича късмет. И ако нещо малко ме безпокои, то е да не би все още неизвестните ни врагове да се опитат да избегнат войната, като видят решимостта ни да се бием на живот и смърт, па макар и по този според тях абсурден повод. Би било нечовешко, ако всичко завърши с кротки преговори. Слава богу, бойният ни дух и волята ни да защитим нашия престиж са толкова силни, че засега поне нямам основание да се съмнявам в здравия човешки разум! Той сигурно не ще допусне да се стигне до някакви позорни компромиси.

Минавайки покрай Марс, ние приехме, поздравите и благопожеланията на нашата тамошна станция, превърната вече в преден боен пост. Нататък следва неизвестността. Какво ли ще донесе тя на хубавата ни Земя? Но нека не губим вяра в добрата ù звезда, драги бъдещи читатели на моите скромни репортажи!

Напред, човечество!

Редактира: Весела Люцканова

Публикации:

1. Списание „Космос“ – бр. 9/1969, 1969 г. (в приложението „Библиотека „Космос“ № 6).

2. Сборник „Моят странен приятел – астрономът“ – „Христо Г. Данов“, 1971 г.

3. Антология „Българска фантастика“ – „Христо Г. Данов“, 1976 г.

4. Антология „Перпендикулярно време“ – „Георги Бакалов“, 1981 г.

5. Сборник „Не пушете! Затегнете коланите!“ – „Народна младеж“, 1982 г.

6. Антология „Операция „Ватерло“ – „Военно издателство“, 1986 г.

7. Сборник „Дори да си отидат“ – „Български писател“, 1987 г.

8. Сборник „Наше доказателство за летящите чинии“ – „Труд“, 1997 г.

9. Сборник „Незабравимо“ – „Аргус“, 2007 г.

Бедни мой Бернардие Агоп Мелконян

Сгуших се до колоната и захлипах неутешимо за Бернардие, за себе си, за красивия венец от маргаритки на +МН 103, който водата отнесе…

Образът отсреща в огледалото не съм аз. Това печално лице с малка брадичка и остри скули не помни нищо от +ВВ 561, както бях записан, преди да попадна в лудницата на Бернардие. Раменете ми бяха силни, мускулите играеха непокорно под кожата, имах глас категория „А“, но уморителните пътувания под изгарящото слънце и борбата за енергия ме изсушиха. Бернардие не обича магистралите, затова се търкаляме на примитивни каруци с пъстри чергила, далеч от пътищата и от очите на хората, невидими за космическата полиция, неуловими за електронните локатори на групите за супернравственост, спим под набързо разгънати шатри, върху сламени матраци, плътно наредени един до друг, рамо до рамо, бедро до бедро – изключени, защото Бернардие е беден и трябва да пестим. Господи, колко беден е Бернардие!

Така е вече десет години. Сигурен съм, че не е нормален. И му личи, има вид на отшелник, носи омазнени костюми от двайсети век и украсява шията си с папийонка от червен лъскав плат. Иначе е добър, но трепери отвратително и плюе, защото пурите горчат. Добър е наистина, обича ни като деца и се грижи за нас, но никога няма пукнат грош и вечерите праща -КТ 767 да му краде храна, после се крие зад шатрата, лапа като прегладняло псе и бърше с ръкав лигите си. Такъв беше Бернардие още тогава – препариран анахронизъм, изваден неизвестно защо от музея по естествена история; още тогава, преди десет години, когато се видяхме за пръв път в малката му кантора, както той наричаше празния контейнер, купен на старо от разорена търговска фирма и поставен на стотина метра от градското бунище. Огледа се подозрително, макар че нямаше от кого да се страхува, и ме попита заговорнически:

– Знаеш ли какво е театър, момчето ми?

Тъй като не дадох признак, че отговорът ми ще бъде утвърдителен, Бернардие продължи:

– О, театърът е нещо великолепно! Представи си празно пространство, което внезапно оживява, става ту дом, ту крепост, ту градски пазар или съдебна зала. Разбираш ли, измислено пространство, в което събираш света. Там се завързват съдби и характери, ама не наистина, просто хората играят. Честна дума, не знам нищо по-прекрасно от тази игра, момчето ми! Ставаш друг, говориш по друг начин, изваждаш от себе си друг човек и го съживяваш…

Бернардие говореше приповдигнато, с много жестове. Изглежда, болезнено обичаше тази игра и искаше да прехвърли любовта си и на мен.

– За театъра научих от дядо – продължи той. – На младини дядо гледал истински театър в зала с плюшени седалки и завеси, с професионални артисти. Не те лъжа, той самият ми е разказвал. Гледал нещо от Молиер. Знаеш ли кой е Молиер? Откъде ще знаеш, нищо не ви учат вас! Вие сте третокласни биомеханични играчки, като детски кукли с пружини…

Тогава за пръв път блесна лудостта на Бернардие, на която покорно и всеотдайно служа вече цяло десетилетие. Аз бях първият. След мен Бернардие вложи жалките си спестявания и още по-мизерното наследство, за да купи двадесет робота от моята категория (втора луксозна „А“ с дълговременна памет), каруца с чифт коне (също биомеханични, защото са по-евтини), тромпети, барабани, пудри, мазила за лице, ризници, мечове, перуки, бутафорни колони за дворци и тераси, пейки, дрехи и още милион дрънкулки, които наричаше реквизит. Натовари всичко в няколко дървени сандъка, целуна конете по влажните ноздри, рече „На добър път!“ – и тръгнахме. Преди десет години, в един дъждовен ден на април махахме за сбогом ей така – никому, защото нямаше изпращачи, а е тъжно без изпращачи, докато и последните къщи на Олдтаун се скриха в сумрака на предвечерната синкава мъгла. Тръгнахме по влажната още от дъжда пътека, неизвестно накъде и неизвестно кому да правим театър. Замръквахме под звездите или в опустели ферми, безнадеждно самотни, но горди, че пренасяме блясъка на една съживена любов сред световната печал, както казваше Бернардие; избродихме пешком хиляди километри в бездомност и студ, под свирките на хлапетата и иронията на техните родители, между саблените удари на насмешките, под унизителния звук на изпросените гологани, в дрехите на смешни плашила, под пласт руж и пудра, с накачени по шапките пера или звънчета. Хиляди километри – ненужни никому, абсолютно никому, но верни на своя мил и странен Бернардие и на неговата отчаяна приумица да качи отново света на сцената.

– Горе главите, момичета и момчета! – крещи Бернардие. – Пред нас е Дарлингтън! Вие сигурно не знаете, че Дарлингтън е стар град с културни традиции. Там сигурно помнят театъра, обзалагам се.

– Винаги така говориш, Бернардие – отвръща Осман. – Винаги обещаваш.

– Досега беше друго, момчето ми. Дарлингтън е наистина изумителен град! По-бързо, по-бързо! Малвина, облечи атлазената рокля. Ще пееш „Вечерна серенада“, нали? Моля те, искам да си най-красивата. Осман, ти не вярваш в жителите на Дарлингтън, но това няма да ти попречи да надуваш тръбата като истински кралски фанфарист. Искам тромпетът да плаче! Антоан, предния път се изложи със звънчетата. Никой не е удрял по-бездарно звънчета от теб, бога ми. Звънчетата не са тенекиени дрънкалки, имат душа. Докосвай ги нежно, само с върха на палката, да събудиш кристалните им сърчица, а не металната им злоба, ето така: зън-зън, зън-зън… Когато танцуваш, не си вдигай високо краката, Доротея, неприлично е. Младо, хубаво момиче да си вдига краката – забранено е… Хайде, хайде, по-бързо!

Всички се суетят, ровят в сандъците, обличат най-чистите си дрехи, слагат грим, защото след малко Дарлингтън ще посрещне пътуващия театър на Бернардие. Аз имам най-хубавия глас, затова вървя отпред и крещя в хартиен конус:

– Насам, скучаещи! Насам, търсачи на прости радости! Пристига театърът на Бернардие! Вие не знаете театъра на Бернардие? Той е обиколил света, награждаван е с много медали и почести, защото нищо друго не предлага толкова усмивки и печал, тъга и възторг. Ръкопляскайте, ръкопляскайте!

Тръби, барабани, звънчета, танцуващи момичета, латерни, кикот на клоуни, грамофони с фунии, а над всички – моят глас:

– Вие не помните какво е сцена. Не сте плакали пред омагьосаното ù пространство. Когато завесата се вдигне, театърът на Бернардие ви пренася през времето към огъня на човешките страсти – любов и ревност, нежност и ярост, скъперничество и самолюбие. Запомнете: театърът на Бернардие е на отсрещния хълм и ви очаква! Цените са ниски. За ученици и безработни – с намаление. Онези, които нямат пари, могат да донесат храна. В краен случай се приемат стари вещи или дрехи. Знаменитият театър на Бернардие, единственият в света, ви очаква!

Те гледат от своите прозорци неразбиращо. От висотата на балконите изглеждат като мъртви восъчни фигури със залепени върху лицата изненада, безразличие или погнуса. Долу пълзи пъстрото шествие на Бернардие, но във фраковете на своята строгост онези горе остават неизлечимо спокойни и студени, недокоснати от нашия възторг.

Замлъкваме, за да освободим въздуха за мекия глас на Малвина. Тя пее за вас, господа! Тя ви пожелава лека нощ!

Накрая идва номерът на -РВ 312, когото Бернардие нарича Жюли. Той има най-очарователната усмивка и най-тъжните очи, затова винаги Жюли разнася цилиндъра на Бернардие и се доверява на човешката състрадателност:

– Пуснете вашите дребни грошове, господа, да не ви тежат по джобовете – говори Жюли. – Всеки от тях не струва нищо, но всички заедно са една вечеря за Бернардие, може би малко позитроний за нас, може би част от данъка. Дъното на цилиндъра е от кадифе, монетите не звънтят, за да е запазена тайната на дарението, но ако пуснете повече, ще чуете сладкото дзън на вашата благотворителност и ще легнете с чувството за изпълнен дълг към плебеите, дошли да ви донесат очарованието на зрелището. И още нещо да ви донесат, което не знам как да обясня … Не се скъпете, за да купите душите ни, господа. Изкуството не трябва да се продава, но винаги се е продавало, така е…

На сутринта виждаме, че небето е застлало на поляната килим от пухкави бели сферички. Малвина тича между тях, вятърът поема крехките парашутчета, вдига ги до небето и отгоре завалява весел сняг в края на май. Наивният Жюли запушва ушите си, макар че тънките семенца не могат да затворят проходите към кристалните му микрофони. „Знае ли човек – казва Жюли – глухарче е все пак.“

– Казах ли ви, Дарлингтън е славен град! – тържествува Бернардие. – Парите ще ни стигнат за пет дни, но трябва да купим и лак за перуките. Как мислите, ще има ли представление?

– Едва ли – отсича Антоан.

– Може би, може би – добавя доверчивият Жюли.

– Все едно, след половин час започва репетицията. Генералната репетиция! – пляска с ръце Бернардие и ние се скриваме в шатрата да облечем своите плащове.

Обичам суетнята зад завесата. Доротея трепери и чупи трескаво пръсти, Антоан се фехтува с Ийтс, Осман вдига тежести, за да влезе във величествената осанка на Клавдий. Аз стоя настрана, затворил очи, и повтарям един и същ монолог, защото ме изпълва с възвишеност.

След тези думи ставам друг. Първо усещам ускорения кръг на физиологичния разтвор във вените ми, те се отпускат, някъде вътре от екзотермичните реакции става топло, виталинът се разлага на сладост и стремеж към висини; после като че ли се издигам над шатрата, над града, над затворените прозорци, зад които спи хладината на двадесет и втори век, облечена в копринено кимоно, обула плюшени пантофи, с бяло нощно боне, заобиколена от ампули и дисплеи; издигам се над тях и дишам, летя сред снежния вихър на глухарчетата, докосвам прозрачното небесносиньо и всичко остава под мен – Уелс, Алфретън, Менсфийлд, Дърхам, Съдърленд, Дарлингтън, хиляди километри самотност и страдания, оловното небе на севера и фалшивият златист варак на юга:

Вземете ни театъра и какво ще остане от нас? Втора луксозна „А“ с дълговременна памет – и нищо повече! Какво е Малвина, ако на сцената не е милата и неразбрана Офелия? Куп синтетични мускули, два литра позитронен мозък и биопроцесор с фабричния номер +МН 103. Какво е Жюли, ако два часа не е моят скъп Хорацио? Доротея без виновното лице на мама Гертруда? Антоан, ако не обичахме в него Лаерт?

Театърът – ето нашия бог! Сцената – нашата обетована земя! И Бернардие – всеотдайният Мойсей, който ни извежда през изпитанията към лъчеобляната територия на изкуството, за да спаси металните ни души от корозията на безразличието и от опустошенията на леността. Вземете ни ги и ние доброволно ще тръгнем към гробището за отпадъци, защото без религията на театъра биороботът от втора луксозна може да е домашен слуга, градинар, цветопродавец, мияч на улици, готвач или гувернант, но никога крал, датски принц или благородник от стражата. Ако изтръгнете от Осман илюзията, че е новият владетел на Дания, от него ще остане скитник, безпризорно псе в човешки образ, просяк, крадец, измамник – една унизителна купчина от платина, силиций, кобалт и протеини. А Бернардие вдъхва в него великолепие, както Бог е вдъхнал живот в калната скулптура на Адам.

Изкуството ни спасява от слепотата, от порока и от агонията. А вас, хора, какво ще ви спаси?

Започваме. Завесата се вдига. Светът, който иронизира, оскърбява и ограбва, се стапя с осветлението; отгоре прожекторът подава ласкава ръка, плъзва се по бутафорната колона и опипва плесенясалите камъни на крепостта. Сега стражата ще пита „Кой е там?“ и всички ще въздъхнем облекчено, защото няколкото квадратни метра са наши, само наши. В тях няма полиция, данъчни агенти, мъртви сенки от човешкия паноптикум; няма присмех, високомерие и оглупели от транквилизатори очи.

Сбогом, Дарлингтън.

Добре дошъл, Елсинор.

Дори Бернардие не очакваше такъв главозамайващ успех; тича зад кулисите, пляска ръце, описва объркани траектории с дима на пурата си, пощипва хитро актрисите и повтаря без умора:

– Аз ви казах, нали! Славен град е Дарлингтън – досега са тридесет и шестима. И всички си плащат! А ти не вярваше, Антоан, ти си неизлечим безверник. Тридесет и шест души, пардон – тридесет и шест зрители на новата постановка на Бернардие! Погледни, Ийтс, може би идват и други, а? Не, не може да не дойдат, че това е Дарлингтън! Господи, какъв успех! Какъв триумф!

Всичко си е все така – суетня зад завесата, Доротея трепери и чупи неспокойно пръсти, Антоан се фехтува. Осман прави упражнения, за да влезе във величествената осанка на Клавдий, аз затварям очи и повтарям своя вдъхновен монолог.

Нима наистина ще играем?

– Деца мои, искам този път да сте недостигнати! Искам от вас изкуство! Бернардие трябва да трогне света! Та той затова е роден – да трогне това замръзнало човешко желе и да измъкне от сърцето му възторг. Пак си се наклепала с руж, Доротея. Трябва да си бледа, разплакана и неутешима майка, а не моряшка уличница! Извинявай, съвсем се обърках, не знам какво говоря, преди представление никога не мога да се контролирам…

Че кой преди представление е на себе си, Бернардие? Нали това е най-трудният миг – да извадиш себе си от себе си и да вложиш вътре друг.

Завесата се вдига и осветлението угасва…

– Ей, вие там! – крясва някой от залата. – Защо затъмнихте, дявол ви взел! Няма да седим на тъмно!

Свирят и тропат с крака. Не, началото не е добро.

Бернардие излиза на сцената, покланя се несръчно и вдига ръце да ги усмири.

– Уважаеми господа, трябва да ви кажа, че театър се играе на тъмно.

– Виж го ти, на тъмно! А как ще намирам захарните пръчици?

– Уважаеми господа – продължава Бернардие – трябва да ви кажа, че по време на театрално представление не е редно да се ядат захарни пръчици.

– Хайде, хайде! – обажда се друг. – Щом е на тъмно, да е на тъмно. Хей, чичо, вади свирачите, онези – с дрънкулките по шапките.

Отново става тихо. Отново сме в благословената крепост Елсинор.

Ще удари дванадесет, от мрака ще изплува Макс в призрачен бял воал, за да каже истината за своята смърт (боже мой, някога самият Шекспир е играл тази роля!). Чувал съм я стотици пъти, но пак я чувам за пръв път – в това е магията, знаеш и не знаеш, винаги е така и винаги е ново, за стотен път преживяваш онова, което преди теб са преживявали хиляди, но по своему, различно, като само твоя Хамлет.

Ето така:

Думите, думите са всичко! Трябва да ги хвърлиш в мрака, иначе ще разкъсат гърдите ти. Те са живи вътре, напъват като разжарени душеядци, като въгленчета между динамит; подредени в избухливи вериги, те чакат своя триумф – кажеш ги, а въздухът като експлозив:

Духът ме вика. Тръгвам след него. И защо скърбиш, душа? Казват: смъртта е естествена, тя е в нас и във всичко около нас, притаена, лукаво притихнала… Можеш ли да избягаш от нея, щом носиш знака ù във всяка клетка?

Не, не го разбирам. Щом е нещо естествено, защо се страхуват от нея? Защо не са свикнали с лицето ù? Защо я пропъждат, плачат, дърпат коси, а не са се научили да умират?

Ще отмъстя за смъртта ти, татко, но какво ще се промени с това? Отмъщението не е ли най-примитивното решение? Смърт за смърт, за да успокоиш съвестта си, с престъпление да премахнеш престъпление – достойно ли е? Не виждам смисъл, татко Хамлет все така ще си остане призрак, нали, Бернардие?

Искам да знам защо съм толкова объркан. Уж всичко са само думи – Макс е жив, Гертруда е добрата Доротея, колоните са бутафорни, мечът е пластмасов, а аз съм объркан, Бернардие! Знам и въпреки това… Могат ли само думите да са виновни за всичко? Не са ли те просто набор от звуци? Може ли тази прастара история да наелектризира с думите си моята платинено-позитронна душа?

Защо човек фетишизира смъртта? Не го разбирам, сигурно защото не мога да умра. Но аз не съм и жив, нали? Аз съм само вещ, а вещта може да се износи, да се счупи, да ръждяса, но не може да умре. Не може да умре, защото е вещ. Но аз съм вещ, която играе Хамлет! Нали така? Мога да умирам единствено на сцената – стотици, хиляди пъти да умирам, а иначе металните пластини се покриват с червеникав окис, синтетичните мускули губят еластичността си, позитроните нихилират през черепната кутия, остаряват плутониевите батерии – и нищо повече.

Аз съм вещ. Вещ, която играе Хамлет. Която играе Хамлет, за да го гледат хората. Хората, които не го разбират.

Къде се къса веригата, Бернардие?

Обикновено отговаряш: „Ами това е театърът, момчето ми!“.

Тогава театърът е нещо жестоко!

Или щеше да бъде различно, ако разбирах какво е смъртта? Освобождение? Висша форма на страха? Пътуване? Покой? Или доказателство, че си живял? Нищо от това или всичко заедно? За мен смъртта е празна дума, както нищо не значат синовен дълг, любов към майката, отмъщение. Аз само играя, Бернардие. Произнасям думите, както си ме учил, но те увисват в мрака между нас и тях – непреживени от нас и неразбрани от тях. Ти ни обрече завинаги да бъдем други, да забравим своя буквено-цифрен код, да приемем чужди имена, да понесем бог знае чии съдби; ти ни отне мъничката биороботска радост да си най-умната вещ, и вместо това сложи на раменете ни нещо непосилно, ужасно, човешко. Вече никога не мога да бъда щастливият +ВВ 561, наказан съм да бъда Хамлет.

Казваш: „Ами това е театърът, момчето ми!“. Значи театърът е за човеците, Бернардие. Защото роботите никога не са били властелини, не са убивали братята си, не са продавали достойнството си срещу власт, не са се мятали безнадеждно влюбени, не са били предатели, циници, екзекутори, идоли. Роботите са кротки и разумни. Значи театърът е за вас, Бернардие, вас извисява и облагородява, вас измъчва и изчиства. Защо тогава хората нямат нужда от театър? Мога да го питам, на сцената са само Полоний и Офелия, но по време на представление Бернардие е наелектризиран, съвсем загубва нормалната си реч, говори само в стихове, знае ролите наизуст и зад кулисите играе с всеки от нас, играе всички заедно – надут и мръсен като Клавдий, колеблив като Гертруда, нечестен като Полоний, предан като Хорацио, влюбен като Офелия… Говори със себе си, обича и мрази себе си, коленичи пред себе си, прегръща себе си, убива себе си… О, добър, добър Бернардие! Изтърсвам пепелта от пурата ти върху старомодния лъскав ревер, съвсем разсеяно, уж без повод, а то е, защото те обичам. Ти ми даде сцената, Бернардие, стопли лицето ми с лъча на прожектора, за да повярвам, че наистина съм датски принц сред платнените дворцови арки и колонади.

– Ей вие, стига глупости! – крещи в мрака някой от залата и Бернардие сякаш получава шок, спира мимическата си драма, около половин минута гледа неразбиращо – трудно е да се върнеш от Елсинор в Дарлингтън.

– Тъй де! – обажда се друг. – Затова ли си дадохме парите?

За Бернардие няма нищо по-мъчително от жеста, с който включва осветлението. Прави го неохотно, с болка, като предателство, защото сам от себе си открадва театъра. Когато е светло, магиите се разбягват, сцената умира, колоните изведнъж стават картонени, а царедворците – роботи.

– Честна дума, никога не съм гледал толкова глупава криминална история! Някой убил брат си – добре, какво от това? Оженил се за жена му – и после? Сега синът води следствието, като че ли няма полиция. Тъпотия!

– Моля ви, моля ви, господа! – успокоява ги Бернардие от сцената. – Съвсем не е криминална история, а драма от великия Уилям Шекспир.

– Криминална е! – настоява човекът със захарните пръчици. – Има ли убийство? Има. Има ли опити за разобличаване на убиеца? Има. Накрая сигурно ще има и възмездие. Значи е криминална.

– Това е класическа драма. Драма за смисъла да си жив. За дълбоката покруса на един излъган син…

– Я остави тази работа! От самото начало се разбира кой е убиецът, няма напрежение. Всичко е ясно, затова ли плащаме?

– Вие, господа, виждате само убийството. А то не е центърът. Погледнете към хората и техните терзания, към неизбродната дълбочина на техните конфликтни мотиви и покъртителни преживявания…

– Слушай, дърдорко! – обажда се невисок зрител с брада. – Аз съм адвокат и ги разбирам тия работи. Мотивите са си мотиви, не прави фойерверки от интелигентност. Помниш ли историята с Хари Оупъркут? Аз му бях защитник. Той закла майка си, защото беше курва. Историята отиде в следственото, после в наказателната колегия. И никой не каза, че Хари носи велика човешка драма, неизбродно дълбоки драматични мотиви.

– Не знам случката с Хари… какъв беше, но съдбата на Хамлет вече половин хилядолетие вълнува…

– Вълнува кого? Глупаците. Знаем кой е убиецът, знаем защо е убил, знаем, че ще го разкрият. И защо да седим два часа на тъмно? – намесва се отново човекът с пръчиците, който очевидно никак не обича тъмнината.

– Нали ви казах, бях адвокат на Хари – продължава зрителят с брада. – И мога да заявя – той беше съвсем ненормален тип! Такива аномални единици са язва за организираното общество, а този Бернардие иска да ни ги представи за герои. Помислете само – след петстотин години разумни хора с висше образование седят на тъмно и гледат великата драма на Хари Оупъркут, който закла майка си, курвата.

Цялата зала се смее.

– А в средата на площадката – продължава брадатият – стърчи някакъв маниак и ги убеждава, че Хари се е терзаел, че важни били дълбоките емоции и взривове в душата. А Хари беше идиот! И този твой Хамлет не е в ред. Нали чухте какво говори на мадамата – врели-некипели. Сам признава, че разумът му е болен.

– Той само се прави на луд, господа – използува паузата Бернардие, за да се намеси. – Прави се на луд, за да изпита Клавдий и Гертруда, да види как ще се държат на представлението.

– Да, и това представление. Номерът с актьорите е долен психологически натиск. Да се измъкват показания по този начин е забранено.

– Не е въпросът до показанията – продължава да се защитава Бернардие. – Той иска да ги изправи пред съда на съвестта!

От последния ред се надига мъж на около петдесет, в кимоно и с черно таке. Изкашля се свенливо и започва:

– Не исках да взимам думата, но се чувствувам необходим. Да ви се представя – доктор Моорли, психиатър. Господа, датският принц е наистина абнормен тип. Направи ли ви впечатление колко често той говори сам на себе си? Това е вече симптом за вътрешно разстройство. Но по-важното е какво говори! Ето какво: да бъдеш или да не бъдеш. С други думи, той поставя на везната собственото си съществуване. Значи, битието и небитието за него са равностойни ценности. Липсва порив към живот, но липсва и стремление към Танатос. Като Буридановото магаре той се люшка между „да бъдеш“ и „да не бъдеш“, загубил желание и за едното, и за другото. А това е белег за психическа деградация. Може би ще попитате защо. Ами защото в неговия волеви акт липсва вторият пласт. Има цел, но за да се отиде до изпълнението, трябва да се мине през нивото решение, през онова трудно и съдбовно „за и против“. Намира ли Хамлет решение? Не намира. А това говори за психастенна структура на личността, за психическа слабост. Има нещо още по-важно – Хамлет се опитва да прикрие своята психастения чрез уж волеви, привидно решителни действия. Разбирате ли? Той е шизоиден тип! Но има нещо още по-любопитно. Тук записах, доколкото можах в тъмното, думи на Хамлет. На един от придворните той казва, че го смятали за флейта. „Искате да свирите на мен. Държите се, сякаш познавате всички дупчици на ума и сърцето ми“ – така говори принцът. А какво е това, господа? Какво значи да си въобразяваш, че си флейта? Този ваш тип е наистина интересен, Бернардие, изключително интересен. Защо не го пратите в моята клиника? Обещавам, ще го излекувам. Благодаря за вниманието.

Не остават никакви надежди – представлението се провали. Бернардие се опитва да ги задържи, но всички си тръгнаха, без дори да се сбогуват. Само онзи със захарните пръчици се поколеба дали да си иска парите обратно, но после великодушно махна с ръка и излезе.

Бернардие се скри зад кулисите. Знам, че плаче.

Бернардие винаги плаче скришом… Не иска да виждаме сълзите му, защото ни обича. И се страхува, че малките солени зрънца безнадеждност ще ни прогонят.

Мълчим. Никой не отива да го утеши, няма смисъл, Бернардие си представя овации, кошнички с цветя, копринени ръкавици, ветрила пред деколтетата, грейнали благодарни усмивки в мрака и благосклонно кимване от ложата на височайшите. Знам, че искаш това, Бернардие, а получаваш ирония и презрение.

Тогава се чува плахо покашляне. Дръпвам завесата – в залата седи дребен човечец с болнав вид и уморени очи.

– Извинете, господин Хамлет – казва той свенливо. – Аз съм Уебстър, Френк Уебстър, пазачът на музея. Бих искал да ви попитам – ще продължи ли театърът?

– Хей, Бернардие! – крещя. – В залата има човек, един дребен такъв…

Бернардие ме поглежда така, сякаш никога не е чувал по-глупаво изречение.

– Разбира се, момчето ми, разбира се, че ще има. И запомни, хората не се делят на едри и дребни, а на зрители и незрители.

След това се изправя насред сцената.

– Вие искате да гледате драматичната история за Хамлет, господине? – пита.

– Да, ако е възможно. Казвам се Френк Уебстър, имам диплом за доблест и затова съм назначен пазач на музея.

– А защо искате? – пита отново Бернардие.

– Не мога да ви обясня, господине.

– Може би ви харесва?

– Не знам, господине. Аз съм необразован. Струва ми се, че думите ме развълнуваха.

– Развълнуваха ли? Искате да кажете, че театърът ви развълнува?

– Казах – струва ми се. Може да греша, не знам. Аз съм необразован, обикновен пазач на музей – продължава неуверено зрителят.

– Вие сякаш се срамувате за вълнението си, господин Уебстър. Че това е човешко!

– Наистина ли? Не знаех. Лекарят ме съветва да не се вълнувам, сърцето ми нямало да издържи. Всеки ден пия кардиолекс.

– Вълнението от изкуството е благородно, господин пазач. То не е възбуда, а извисеност! Откъде бихте искали да продължим?

– Харесаха ми думите на краля: „Грехът ми гние и смърди до Бога“. Защо грехът гние, господин Бернардие? И какво общо има тук Бог?

– Бог ли? Бог е идеалът, висшата нравственост. Затова. Но да не обясняваме, деца, а да играем. Хайде, продължаваме!

Започваме отново. Играем както никога досега. В залата има зрител, който обича нашата игра. Той иска да ни разбере. Той не се страхува от вълнението – вече знае, че да се вълнуваш е човешко. Гледам очите му в мрака, блестят като събудени светила. Той ни вярва! А артистът не иска нищо друго.

Виждам две предпазливи капчици в долния край на очите му, когато Гертруда казва на Лаерт, че реката е отмъкнала тялото на безумната Офелия. Нима Френк Уебстър плаче?

– Спрете! – крещи Уебстър. – Спрете, за бога! Искате да кажете, че е мъртва, нали?

– Неволно се е удавила – обяснява Бернардие.

– Вие сте жесток, господине! Вие се разпореждате с живота на тези безпомощни създания като с ненужни предмети!

– Не аз, господин Уебстър, а Шекспир. Офелия обезумява от любовната си мъка, не е ли красиво?

– Това не ви дава право! Това е своеволие! – пазачът е разгневен. – Заради безсмисленото отмъщение на принца вие погубихте милото момиче.

– Всеки от тях носи драмата си, господине. Всеки от тях иска да живее в светлина, но под нозете им е Дания.

– Вие сте маниак или садист! Тласкате всички към гибел, затваряте изходите към спасението и те са объркани животни в клетка. Вие ги хвърляте един срещу друг, за да ги убиете и да се наслаждавате на агонията им. Вие обичате да съзерцавате страданията им. Вие обичате насилието и миризмата на кръв. Вие сте луд, господин Бернардие!

– Не, Уебстър, не говорете така пред моите приятели – опитва се Бернардие да се защити.

– Под това платнище стават гнусни неща! Вие удовлетворявате своите животински комплекси! А момичето снощи пя толкова хубаво. Сбогом, Бернардие.

Уебстър ни обръща гръб и си отива.

– Догони го, момчето ми! – моли ме Бернардие. – И му обясни, че всичко е само театър.

Настигам го по пътечката към града. Пада здрач и Дарлингтън потъва в неонови сияния, а по свода зад него заискряват бледожълти луните-призраци на Британия.

– Това е театър, господин Уебстър – казвам. – Театърът е само така, игра. Такива са нашите роли, иначе сме живи и здрави.

– Аз не знам.

– В театъра всичко е илюзия, лъжа, разбирате ли!

Той се обръща към мен и в очите му откривам, че съм казал тези думи никому.

– Аз съм необразован, принце. Имам диплом за доблест, но не разбирам от тия неща. Аз нищичко не разбирам! – Уебстър отново обръща гръб и продължава към своя спасителен остров разумност с бледожълти луни-призраци над него.

Тогава захлипах неудържимо за Бернардие, за себе си, за красивия венец от маргаритки на +МН 103, който водата отнесе…

Долавяш ли съмненията ми, Принцесо? Заклевам се в меча си – в утробата на утрото е свито уродливо ембрионче на страха. Ще излезе слънце, ще вдигне росата, но всенощните ми съмнения няма да се стопят, нито ще преглътна бучката безпокойство, заседнала в трахеята ми. Виждам в тъмнината свитите им сенки, гърбави и грозни, чувам крадливите им стъпки, неравномерното дишане, дори сърцата. Мирише на опасност, на немити мъжки тела и срам. Когато светлината изгони мрака, ще ги различиш и ти в утринната дрезгавина – бездарни непроницаеми рисунки върху сивото платно на последния ден.

Заклевам се, Принцесо, днешният ден ще е последен. Бернардие спи, ти спиш, спите всички, само аз съм буден – помолих Бернардие да не ме изключва тази нощ, исках тази нощ да съм буден, защото това е последната нощ на света. Заклевам се, днес нашият свят ще свърши. Разбира се, ще останат Уелс, Алфретън, Менсфийлд, Дърхам, Съдърленд, всичко тяхно ще остане, защото е дълбоко замразено и потънало в анабиоза; ще останат ампулите, полицията за супернравственост, чехлите, поливизорите, колбите с изкуствено заченати деца, холографните икони на Христос и квадрофоничните меси – всичко ще оцелее, защото е програмирано да оцелее; над съществуването им бдят изкуствени мозъци, те се грижат да се запази непокътнат инвентарът на целия им восъчен музей. Съвършената им машина ще работи днес и во веки веков – точна, прецизна и неуморима като перпетуум мобиле. И знаеш ли защо, Принцесо? Защото в нея няма нито една молекула съмнение!

Тя захапва, смила и преобразува всичко в печалба. Тя поема, обработва и трансформира суровината в благо. Любовта, въздуха и светлината тя превръща в удобства. Затова техният свят ще остане, той е конструиран за вечни времена, оразмерен е за хилядолетия напред, съвършен е в своята надеждност, а нашият мъничък свят изживява последната си нощ, защото е страстен, бутафорен и крехък. Те са убедени в своето съвършенство и величие, а ние сме плахи сенки от терзания; те винаги са побеждавали, а ние сме картинки, изрязани от лист огорчение.

Не ги ли чуваш? Не виждаш ли как се прокрадват сенките им?

Ще ти призная – страхувам се за Бернардие. Човек е, капризните му механизми няма да издържат, знаеш колко обича театъра и нас. А какво ще правим без Бернардие?

Шшт, тихо! Като че ли някой се промъква…

Всеки миг ще дойдат, Принцесо, всеки миг ще ни глътне омразата им, а аз още не съм ти казал най-важното: понякога ми се струва, че ставам човек. А ти? Понякога, особено на сцената, съвсем забравям, че съм биоробот. А ти? Вървя, говоря, мисля като човек, значи съм човек. Като Бернардие, като Уебстър. И оттук започват съмненията ми: а заслужава ли си да си човек? Фанатичен и ненужен като Бернардие. Дребен и страхлив като Уебстър. Колеблив и нещастен като Хамлет. Или мерзък и отвратителен като доктор Моорли. Такива са хората, Принцесо. Струва ли си да бъдеш като тях?

Те имат всичко. Имат повече, отколкото е нужно на едно белтъчно тяло да оцелее на тази планета. Трябват им храна, огън и книги – и нищо повече, а те имат всичко, което може да пожелае един разглезен и себелюбив горделивец. Те са като препълнени чаши, затова не звънтят, щом ги чукнеш. Ето – измислили са театъра, а след това… Ние скърбим, обичаме, плачем, убиваме се, а те не звънтят! Нямат нужда от театър, значи нямат нужда от себе си! Аз така мисля, а ти?

Кой ги излъга, че така ще се спасят от предсмъртните спазми? И крачат в своя мрак, обичат неведението си, пресъхналите си гърди, безвкусната течност по мършавите си вени. Накъде, хора? Докъде ще стигнете с това чупливо самодоволство?

Тихо… Някой наистина се навърта наоколо.

Изведнъж шатрата пламва, десетки фарове от всички страни облизват с овалните си езици разпокъсаното платнище, а в светлите им кръгове заиграват сенките на въоръжени хора.

Вече са тук. Дойдоха вестителите на последния, на съдния ден, и вече нищо не може да се направи.

– Бернардие и неговите машини да се предадат незабавно! – задъхва се репродуктор в ранната майска дрезгавина. – Всяка съпротива е безсмислена!

Спокойно събуждам Бернардие, няма защо да се бърза. Сънен е още, сумти, мляска, обръща се недоволно на другата страна, а след това изведнъж скача и ме гледа неразбиращо.

– Те дойдоха, Бернардие.

– Кои дойдоха, момчето ми? – пита.

– От полицията за супернравственост. Искат да се предадем. Казват, че всяка съпротива е безсмислена.

– Съпротива ли? – пита Бернардие, стягайки тирантите си. – Каква съпротива, момчето ми. Ние сме театрална трупа, а не шайка разбойници.

– Не знам, Бернардие. Така казват.

– Сигурно има грешка, не се страхувай. Защо ще арестуват театрална трупа…

Докато сложи ризата си, те нахълтват в шатрата – десетина двуметрови автоматчици. Лицата им са свирепи – може би заради безсънната нощ, може би заради окаяната ни безпомощност, може би им е професионален навик. Двама блокират вратата, останалите тършуват под леглата и в сандъците с реквизит.

– Грешно са ви изпратили, господа полицаи – опитва се Бернардие да ни защити. – Ние не сме нарушители на закона, а пътуваща трупа актьори. Ние изнасяме представления…

– Мълчи, идиот! – крясва офицерът. Очите му наистина са свирепи. След това се обръща към полицаите: – Има ли оръжие?

– Няколко пластмасови ками и шпаги.

– Да се приберат!

Това е, скъпа ми Принцесо. Завиждам ти, че си изключена. Въпреки това ще продължа своя мислен разговор с теб. Искам още няколко неща да ти кажа, а нямам време. Докъде бях стигнал? Ах да, до въпроса: струва ли си да бъдеш човек?

– До половин час да съберете парцалите си! Тръгвате с нас.

– Накъде, господин офицер? – пита Бернардие.

– В градския затвор.

Измъчва ме този въпрос, Принцесо. Не ми дават мира съмненията, че в участта на човеците има нещо объркано. Дори не само в участта им – във всичко! Ето например тази свирепост. Лицата им са алени от гняв и злоба, движенията са остри и яростни, езикът – груб и вулгарен. И срещу кого? Срещу няколко беззащитни биоробота и техния смутен учител. Или, да речем, омразата им към театъра – не е ли и тя резултат от тази обърканост? Не мразят ли театъра от страх, че сцената е безмилостно справедлива?

– Мога ли да включа моите актьори, господин офицер? – пита Бернардие.

– Можеш, но без глупости.

Сега ще оживявате един по един; не искам да виждам лицата ви, не бих могъл да го понеса, затова излизам навън. Нали разбираш, вече нищо не може да се спаси, всичко е в техните ръце. А човекът е объркано същество и обърква всичко около себе си. Цялата тази история с театъра беше едно заблуждение и не можеше да завърши иначе. В света на човеците има ред и всяко отклонение се наказва. Човеците обичат светът им да е номериран, разпределен в графи, прилежно подреден по етажерки, а с нашата отчаяна приумица престъпихме дисциплината им, вироглаво нахлухме срещу правилата и те няма да ни го простят. Те никога не прощават нарушената порядъчност и своеволията със строгостта. Ето това не разбирам, Принцесо: защо обичат правилата повече от прелестта на безредието?

Ред. Ред във всичко. Над всичко редът. И знаеш ли защо? Защото подреденият свят е ясен. Можеш да наблюдаваш пъстрия хаос на живота, да го осмислиш и едва тогава да потърсиш в него система. А може и обратното – да го вкараш в правилник и след това да го изучаваш. Второто е по-лесно и човеците го предпочитат.

Но сега не е време за философстване. Аз ще продължавам своя монолог с теб, запазвам си правото на последна дума, а засега искам да ти кажа следното: всичко идва от това, че светът им е резултат, а не причина.

Реквизитът е събран и подреден в каруцата, а над него е разпънато пъстрото брезентово небе на Бернардие с нарисувани клоуни, феи и русалки.

– Деца – казва Бернардие – облечете дрехите си от представлението. Нека минем през града като Шекспирови герои.

Сядаме мълчаливо един до друг, както през всичките десет години. И тръгваме.

Сигурно е смешно – отпред и отзад по няколко бронирани коли с лъчеви картечници и тежки плазмени оръдия, а в средата – комична каручка с шарено платнище, от която неугледно стърчат платнени колони, закърпени арки и саксии с изкуствени цветя. Прах, грохот на вериги, нагорещени метални брони и дула, обърнати към скрибуцащата кола на Бернардие и неговите уплашени актьори във вехти плащове и с мустаци. Нашият бутафорен свят, затворен от всички страни със стоманените пръстени на двайсет и втори век, се спуща по пътеката към Дарлингтън.

Очевидно градът е предупреден и е излязъл да ни посрещне. По-точно – да ни изпрати към някаква тъжна неизвестност. По улиците са струпани хиляди хора от всички възрасти. Крещят, освиркват, замерват ни. Някои носят лозунги „Спасете града от заразата на Бернардие!“ и „Ние нямаме нужда от лъжи!“. Децата от местното училище, облечени в сребристи униформи и със значките на Сатурн, са прилежно подредени, учителят дава знак и те започват да скандират:

– Долу театърът! Долу театърът!

Скрий сълзите си, Принцесо! Скрий ги поне от Бернардие. Той не заслужава това. Сега Бернардие има нужда от нашата гордост… Виж как е вдигнал глава, раменете му са изпънати, нищо отстрани не го докосва. Сякаш е бронзов обелиск. Сякаш е имунизиран срещу низости и оскърбления. Затова скрий сълзите си.

На централния градски площад е издигната трибуна. Десетина мъже, вероятно управата, гледат отвисоко и мнително. Посвоему чисти. Посвоему горди. Защото човекът е свикнал да побеждава, Принцесо, той по природа е победител. И се гордее с това. Да знаеш как се гордее! Той е надвил мрака и безредието, унищожил е враговете си сред животните, построил е удобни домове, измислил е поливизорите и бронетранспортьорите. Той е направил много и се гордее основателно. Той е покорил, завоювал, подчинил, укротил. Попитай го: а защо? Не знае. Не го интересува, нали ти казах – природата му е такава. Побеждава инстинктивно. Ще умре, ако не побеждава. И сега този мъж с посребрени негърски плитчици ще победи. Пак така, инстинктивно. Убеден, че това е нормално и иначе не може да бъде, защото е унизително да не властваш, защото е Човек. Те дори едни такива думи са си измислили като мъдрост: Горко на победените!

Той вдига ръце и тълпата млъква. Изважда от джоба си листче и започва да чете:

– Уважаеми дами и господа! Неизвестно откъде в нашия тих и спокоен Дарлингтън внезапно пристигна група скитащи биороботи, предвождани от един не съвсем нормален мъж, който нарича себе си Бернардие. Те твърдят, че искат да върнат древното изкуство, наречено театър. Снощи дори са дръзнали да устроят представление! – Шум и подсвирквания. – Вярно, те представили пиеса, написана от наш сънародник, но дори този патриотичен акт не може да бъде оправдание. Бруталното погазване на реда и законността, наглата интервенция в привичния ритъм на живота в Дарлингтън заслужават само нашето негодувание и презрение. Кому е необходим театърът, дами и господа? Кому е необходима тази първобитна лъжа, тези смешни жестикулации върху дървен подиум? От времето на театъра човечеството измина дълъг и славен път. Роди се изкуството на поливизията, холоскопията, кваркорамата, обемната музика, енцефаларта. Изкуството придоби нови измерения и възможности и ние няма да се върнем към първичните и диви средства за емоционално натоварване. Ние не искаме такова изкуство, което разбива нервите. Ние искаме равновесие. Ние искаме покой.

Тук кметът оглежда триумфиращо тълпата и отново забива поглед в листа.

– Гражданите на Дарлингтън гледат напред, смело ще влязат в бъдещето и никому не са притрябвали вашите нафталинени хамлетовци, господин Бернардие. Театърът е мъртъв и никакви усилия на фанатици и маниаци не могат отново да го възкресят. Затова градската управа на Дарлингтън реши да ви осъди на публичен позор и да ви изгони от града. – Овации и възторжени възгласи. – Останалото поверихме на полицията и на съдебните власти. Групата трябва да бъде разпусната, което ще е от общонационална полза. Позор за Бернардие и неговата банда! Позор за всички, които правят театър!

Позор вместо кошнички с цветя, Принцесо. Докъде бях стигнал? Сетих се, до тяхната мъдрост „Горко на победените“. Може би в това е цялата им философия. Искам да продължа своя мислен разговор с теб, но не мога – площадът се взривява от викове, полицейската охрана едва удържа тълпата, втурнала се да ни линчува. Размахват жезли, плюят и ни ругаят вулгарно. Офицерът се приближава до нас и два здрави метални пръстена захапват китките на Бернардие. Полицаите опират приклади в гърбовете ни – не, удрят ни с тях.

Когато ни повеждат към затвора, Бернардие за пръв път от няколко часа проговаря:

– Простете им, деца. Те просто не разбират.

Сега вече мога да разгледам физиономията му отблизо: малки сиви очи, които те опипват, прави устни, големи космати уши, нос като водосточна тръба. Когато съдбата ти е в ръцете на такъв мандрил, едва ли можеш да очакваш весели дни и приятелско потупване.

– Значи вие сте скитниците, дето правят театър – казва полковникът и почуква с пръсти по секретарския диктофон. – Да не ви се надява човек.

– Ние сме – отговаря Бернардие.

– Ами знаете ли, че аз като едно нищо ще ви смажа! Ей така, само с палеца.

– Знаем – казва Бернардие.

– Че аз вас, гангстери такива, мога само с едно движение – храц!

– Можете: храц – съгласява се Бернардие.

– Мога! – крещи полковникът. – Аз всичко мога! На мен народът е оказал високото доверие да го пазя. Аз съм упълномощен да пазя реда.

– Вие сте упълномощен да пазите реда – повтаря като ехо Бернардие.

– Защото вие разнасяте зараза!

– Да, ние разнасяме заразата на красотата – съгласява се Бернардие.

– Кому е притрябвала вашата красота? Никому! В точка седма от указанията на Лордполицая пише: „Красотата трябва да се изтръгва от корен. Красотата е враг номер едно на държавата, реда и народа“.

– Точно така ли пише, господин полковник? – пита предпазливо Бернардие.

– Дума по дума.

– Виж ти, виж ти – цъка Бернардие. – Не съм очаквал, че Лордполицаят е толкова красноречив, честна дума.

Полковникът отваря тежка кожена папка и съсредоточено я разлиства.

– Тук има толкова обвинения към вас, че без да ми мигне окото, ще ви избеся! – казва той.

– Не трябва да ви мига окото, господин полковник – съгласява се Бернардие. – Вас народът ви е упълномощил… И роботите ли ще избесите, господин полковник?

– И тях. Има си начин – по челната методика на сержант Корлис. Много прогресивен почин. С плазмотрон около шията им се създава вихрово поле, което бавно се затваря по Архимедова спирала. В началото полето само притиска – от дабъл-ю силите, но като стигне праговата стойност – храц! Умно го е измислил, майка му стара.

– Умно е наистина – потвърждава Бернардие. – И прогресивно, и изящно, с финес.

– Просто не знам откъде да започна – мърмори полковникът, забил нос в листите. – Да… Брей, опасна работа! От три до пет години за безнравственост – това първо.

– Безнравственост ли?

– Ами да. В пиеските ви има нескрити намеци за сексуалност – докладва агент 407. В Менсфийлд той гледал вашата пиеска „Ромео и…“. Другото не се чете. Та там имало едни такива солени работички, за онуй де, знаеш го.

– Става дума за любов, господин полковник.

– Абе любов, любов, но онази работа и тя ли е любов! Пък и с роботи – нито могат да го правят, нито го разбират. Роботите, така да се каже, нямат необходимите органи. И съответните желания. Ей на този хубавец панталонът му е празен. Значи ти го насилваш да бъде безнравствен! Не иска, не може, а трябва – това е насилие!

– Просто театър, господин полковник.

– Аз от театри не разбирам! – крещи полковникът. – Моята работа е да пазя реда и морала. Освен това член девети, алинея втора от Закона за защита на прогреса: „Който разпространява отживели възгледи, теории или реликви, възражда отминали идеи, отречени от историческото развитие, или подбужда други към подобни деяния…“. Знаеш го, нали?

– Но театърът не е регресивен, господин полковник! Той е само забравен.

– Щом е забравен, значи е консервативен и реакционен! Защо човечеството не забрави лоста и зъбното колело – защото са необходими. Защото ни тласкат напред. Няма и не може да има друга религия освен прогреса! Напред и само напред към щастливата бъдещност!

– Понякога трябва да се поглежда и назад, господин полковник, за сравнение, за поука.

– Точка! Обвинение трето – за разместване на социалните пластове. Ти, господин Бернардие, използуваш роботи втора категория. В наставленията за обществените стъпала пише, че роботи от тази класа са достойни само за обслужване на човека. Да бъдат метачи, пощальони, прислужници, миячи на обществени отходни места, а не разни там крале, принцеси и благородници.

– Сцената е територия на свободата, господин полковник.

– Забранявам! Къде ще му излезе краят, ако метачите стават крале. Това значи кралете да станат метачи. И тогава всичко ще се обърка. Във всяко общество трябва да има етажи – децата на кралете стават крале, децата на метачите – метачи. Иначе започват революции, падат бастилии, пеят се марсилези, оскверняват се пантеони – изобщо хаос и безредие!

– Но така човечеството се е придвижвало напред през цялата си история…

– Поправи се – в досегашната история. Но сега, когато постигнахме тази социална хармония, всяка промяна води до анархия.

Полковникът се изправя и започва нервно да крачи из кабинета си с ръце в джобовете.

– И аз не съм свършил, Бернардие. Аз те обвинявам в най-страшното – в нарушаване на Свещения закон за душевната сдържаност. Той беше извоюван от нашата Партия на равнодушието след всеотдайна и героична парламентарна борба. Но ти плюеш на всичко! За теб покоят и затишието не значат нищо!

– Никога не съм рушил покоя, господин полковник – казва смирено Бернардие. – Живял съм в съгласие със законите и разпоредбите.

– Лъжеш, човече, лъжеш! Ти устройваш представления, на тях присъстват хора. И какво гледат те? Любов, ревност, властолюбие, покъртителни сцени, убийства. Това гледат хората – буря от чувства, емоционални стихии. И къде отива тяхното спокойствие, гарантирано от Свещения закон за душевната сдържаност? Няма го! Вместо безмълвие и успокоение – раздиращи усещания. Че аз само за това мога всичките да ви избеся!

– Без вълнения животът е блато, господин полковник. Усещанията правят човека различен от вещите. Даже тези роботи разбират магията на душевните трепети…

– В закона е писано черно на бяло – разрешават се психически натоварвания до два мегапсиха. На вашето жалко представленийце снощи сте натоварили Френк Уебстър с цели шест мегапсиха! Два часа по-късно той е умрял от разкъсване на сърдечните мускули.

– Уебстър ли? Пазачът?

– Той, той… Вече нищо не може да те спаси, Бернардие. Той просто е гръмнал от чувства. Шест мегапсиха – динозавърска доза. Дори отличник на курсовете по безчувственост не би издържал. Че аз само за това всичките един по един ще ви инквизирам, докато станете на пихтия в ръчичките ми, докато и миризмицата ви не остане!

– Нямам вина, господин полковник, той сам пожела.

– Ще пожелае, разбира се, защото е пазач, необразован. Той още преди пет години отказа да влезе в курсовете по безчувственост, защото е непросветен и примитивен. Но това е друга работа – вие ще си отговаряте.

– Значи сме го развълнували? Значи нашето изкуство му е въздействувало? – почти радостно пита Бернардие. – Готов съм да отговарям, господин полковник. А теб, Уебстър, благославям. Ти спаси театъра! Някога човечеството ще издигне гранитен паметник на твоето просълзено лице, Уебстър. Поклон пред теб, който ще лежиш във величествения мемориал на жертвите на изкуството. И като символ на своето спасение, човечеството, Уебстър – продължава своята тирада Бернардие – над руините на душевната си глухота ще издигне великолепен мавзолей, в който ще постави твоето взривено от вълнение сърце!

– Вън! – крещи полковникът, ален от гняв. – Вън, клоуни и смешници, скитащи чучела, благородници в дрипи! Омръзнаха ми вашите надути изречения! Вън, бездомни лакеи на душите си! В най-мрачната килия!

И сега, докато се спускаме по безкрайните стъпала, мога да продължа своя мислен разговор с теб, Принцесо. Докъде бях стигнал? Ах да, до това, че цялата им философия е сбрана в изречението „Горко на победените“. Отколешна мисъл, символ-верую от антични времена. Победителят е слагал лавров венец, докато другият агонизирал върху сгурията на арената. Овации, влюбени момински погледи, златни монети, хвалебствени изречения в хрониките – всичко е за Него, Победителя. И славата, и почестите, и безсмъртието. Другият е повален, неважен, жалък или мъртъв. Той е просто победен. Това е.

После се роди едно момче, което не можеше да побеждава. Може би защото беше слаб, крехък, деликатен, може би защото всички казваха, че не е син на баща си, може би просто защото не е искал да побеждава – не знам. Той пръв казва: чест на победените, блажени са слабите. Обръща всичко, за да намери прелест и в него. После тръгва по земите и покорява със слабостта си. Вярват му, защото е толкова лесно да го победиш, че не доставя удоволствие. Става симпатичен с кротостта си, с изумителната си благост и смирението, с което посреща плесниците.

Ще кажеш: това е легенда. Сигурно – такъв човек не би могло да има просто защото по условие е невъзможно да има. Нали ти казах, човеците са победители и им прилича да са победители.

А може и да не е легенда. Може така невероятно да са се стекли нещата, че да се е родил един по-различен, не е изключено. Все едно. Той решил да спаси хората от злобата и гордостта – така разказват. Затова направил от смирението философия, а покорството превърнал в начин на живот. Но не са ли думите му притворство и демагогия? Не са ли ексцентричност или заболяване на мозъка? Решили да проверят – онези, за които няма нищо по-сладко от победата. И той кротко приел екзекуцията на кръста. Не се възпротивил, не молил за спасение, не оплаквал съдбата си. Отишъл си, както живял и както проповядвал. Тогава те му повярвали.

Но ти, Принцесо, не си мисли, че нещо се променило. Напротив! Те започнали да побеждават в името на Победения. Не приемали покорно онзи, който не вярвал, че покорството е най-съвършеното поведение. Не прощавали на онзи, който не искал прошка от тях.

Нали ти казах, Принцесо – в човеците има нещо объркано, те отдавна всичко са превърнали в демагогия.

И дрънках всичко това, за да се запитам: какво е това победата? Кому е необходима тя и защо?

Сега никой не знае колко време ще прекараме в това мазе. Разбира се, по-лесно е да ни изключат или да ни върнат във фирмата за прочистване. Но тогава къде ще остане удоволствието от победата? Ще ги лишим от насладата да бъдат властелини, да ги погали ласкавото ветрило на могъществото.

– Предлагам да съберем връхните си дрехи и да направим легло за Бернардие – казва Антоан.

– Не, деца, не съм съгласен – възразява Бернардие.

– Защо, ние не можем да настинем.

– Знам, скъпи ми Антоан. Но като свалиш плаща на Лаерт, ще свалиш и гордостта си, момчето ми.

– Едва се движа, Бернардие – проплаква Ийтс. – Батериите ми съвсем са се скапали. Не е ли по-добре да ме изключиш?

– Не трябва, дете мое. Един артист никога не слиза от сцената по-рано.

Бернардие сваля сакото си и сяда връз него. Отдавна не съм го виждал толкова уморен. Или може би отчаян? Никога не можеш да разбереш Бернардие, като че ли го топли нещо… После изведнъж скача, вдига сакото, внимателно го изтърсва, оправя гънките на панталона си.

– Човек в тая мръсотия… – мърмори недоволно. – Съвсем в средата ли е папийонката ми, Доротея?

– Наистина не издържам, Бернардие – намесва се отново Ийтс. – Нямам сила да вдигна дори ръката си.

– Включи се към мен, Ийтс – предлага Осман. – Нали знаеш, аз винаги съм зареден догоре.

Двамата докосват блестящите остриета на енергизаторите си, след няколко часа към тях се съединява и Доротея, а на сутринта всички сме свързани в ритмичен и спокоен пръстен, по който уверено циркулира енергията на нашето единство.

– Ставайте, деца! – подканя ни Бернардие. – Вече е девет, а вие се излежавате като чиновници в неделя.

– Нека се възстановим, Бернардие – възразява Осман. – Вчера беше тежък ден, може би и днес…

– Боже мой, ти като че ли не знаеш, че всеки ден в девет и половина имаме репетиция!

– И днес ли? – почти отчаяно пита Доротея.

– И днес, скъпа, и всички дни до свършека на Бернардие. А след това човечеството да прави каквото си ще.

– Уморени сме, Бернардие – започва Ийтс. – Не искаме повече.

– Не искате повече театър?

– Не! Омръзна ни твоята лудост! Можехме да бъдем щастливи помощници на човека, сити, доволни, добре облечени, а вместо това станахме презрени чергари.

– Значи предпочитате да сте слуги вместо артисти? Да сте нужникари вместо крале и благородници? Санитари с уринатори в ръце вместо метеори?

– Да, хиляди пъти да! Твоето безумие и фанатизмът ти са безгранични, Бернардие. Ти си сляп и не разбираш, че си последното нищожество в този свят, дрипа, пигмей, карикатура на шизофреник. Това си ти, Бернардие!

– Тежки са думите ти, момчето ми – казва Бернардие обидено. – Нараняват като камшици.

– Ти си неизлечимо болен, зарази и нас. Тежим върху съвестта ти, Бернардие.

– Ще поема и това, скъпи мой Ийтс.

– Ние не искаме твоето благородство, плюем на доблестта ти, Бернардие! Омръзна ни да бъдем рицари, да бъдем апостоли, гладни и пожертвани заради някакви идиотщини.

– Както желаеш, Ийтс. Театър се прави от свободни хора.

– Сам каза – хора, а не роботи. А за твоя глупав театър хората не дават и изсъхнало козе лайно!

– Ти не си артист, Ийтс, но бъди поне възпитан, има дами.

– Тъй де, никой няма нужда от театъра, никой! – крещи Ийтс. – За чий дявол тогава…

– За нас, Ийтс. Заради себе си го правим. Такъв е човекът на изкуството – продължава Бернардие кротко.

А знам, че е обиден, Принцесо. Съкрушението никога не идва самò, след него се влачат убийствените думи, предателството, мазното лице на отиващия си приятел, вероломството на лъжата, притворството – цяла армия от гнусни сенки, воня и лепкава тиня. И разбира се, най-гадното – оправданието! То подскача връз хилавите си нозе, стиска какви ли не мръсни философии като патерици, размахва знаменца за милост, дращи прошения да бъде оневинено, целува височайши ръкавици да бъде помилвано. А в джоба си носи вечното като подлостта обяснение: да, може би не беше съвсем, сигурно трябваше иначе, разбира се, трябваше иначе, но аз, как да ви обясня, господа, аз го направих заради своето щастие!

Ето къде е мерзостта, Принцесо – заради своето щастие! Сякаш това може да бъде оправдание. Сякаш щастието е банков чек, под който задължително трябва да сложиш подписа на собственото си безчестие. А светът изобщо не се интересува от нашето щастие – върти се, бляска, мята искри, а на теб ти е дадено единственото удоволствие да му се радваш.

Не можехме да избягаме от тези думи, Принцесо. Аз отдавна ги чаках – от Ийтс, от Осман, от Антоан, от Доротея, от себе си, от всеки от нас. Трябваше да се случи, защото всички носим в джобовете си подличкото кредо за собственото щастие. Дори да не го напишеш сам, то е вътре по рождение. Нали помниш? „Което е за сега, няма да остане за после; което не е за после, ще стане сега. Което не стане сега, все пак ще стане после.“ Пето действие, втора картина.

Може би съвсем не е досадно да си щастлив. Може би е съвсем естествено, роботско-човешко да искаш да си щастлив. Не знам.

– Както искате, деца мои. Тогава ще играя сам – казва Бернардие, сваля сакото си и дълго оглежда килията. Вероятно подрежда мислен мизансцен. Тук ще бъде стражната кула, стражите ще разговарят там, призракът ще влезе отляво. Бях изумен, когато преди години открих, че Бернардие няма нужда от сценичен реквизит. За него са достатъчни само няколко квадратни метра пространство, думи и поне един зрител. Защото без зрител театърът е шизофренично бълнуване.

Ако вярвах в Бога, щях да съм убеден, че Бернардие е син на дявола. Не може в едно толкова болнаво човешко тяло да живеят десетки души, демони има вътре, изписват се на лицето му, искат да излязат навън – ту злобни, ту щедри, ту благородни, ту влюбени… Играе сам, а вътре се боричкат всички Шекспирови герои за правото и удоволствието да са живи…

Намесват се Жюли и Венсен, защото са Хорацио и Марцел, трябва да посрещнат призрака. Става и Макс в своя ефирен бял воал. Знам, Осман, няма да издържиш, приятелю, в началото на втора картина си ти. Днес не изглеждаш толкова величествен, не си вдигал тежести, нищо, продължавай, обичам тези твои думи:

Вярно е, Осман, всички сме така – при равновесно щастие и мъка. Театър в килията, върху влажния под, сред отвратителните спринтове на плъховете – тъжен пир сред весела жалейка.

А сега е твоят ред, Ийтс, не се опъвай, няма да издържиш. Вярно, дрипи сме, нищожества, но какво друго имаме освен театъра и Бернардие? Нищо, Ийтс, нищо друго в този хладен двайсет и втори век. Стани, направи няколко крачки с гъвкавата походка на Гилденстерн и кажи своите първи думи на сцената:

Виждаш ли как се усмихна Бернардие? И как всичко, всичко наше е свързано със съдбата на Хамлет? Играем – сигурно за последен път. За сбогом със сцената. За сбогом с Бернардие. За сбогом с всичко, което десет години бяхме и никога вече няма да бъдем. За сбогом с бездомничеството, глада, униженията, студа, просячеството – за сбогом с нашето щастие. Сега ще трябва да кажа онези страшни думи, Принцесо, за които светът е оглушал. Точно тук, върху последната ни сцена, сред отчаянието и тържеството, стъпил връз костите на миналото ни, върху руините на надеждата, ще хвърля тези думи срещу глухите уши на Британия. Нека изтръпнат всички, ако ме чуят. Нека запомнят, че аз – един датски принц на шестстотин години – ги обвинявам! И това мое обвинение минава през вековете като яростен вик, като гневен упрек срещу всяка несправедливост, сълза, прекършена вяра, излъгана любов, срещу мерзостта, властолюбието, фанатизма, слепотата и глупостта. Тези думи ще ги събуждат, ще чегъртат заспалата им съвест, скопената им чест, яловата им мъдрост сега и винаги до свършека на света:

Но кой ще ни чуе от това подземие? Те никога не са чували гласовете от подземията, Принцесо, защото подземията са за боклуци, ненужни вещи, стари дрехи, немити шишета, плъхове и някакви други от този род. Лъчезарните имат спални, кабинети с видеотеки, рядко слизат в подземията, само за да се убедят в собствените си придобивки и да заредят капана.

Така е било, така е сега. Хиляди хамлетовци са казвали на сцената тези думи, милиони са им ръкопляскали от ложите – и нищо! По-смелите са ги вдигали като знаме, изграждали са от тях барикади, зареждали са с тях винтовките си. Заради бъдещето, заради победата. Заради това бъдеще и тази победа:

– За мен ли са тези думи, Принце? – чувам гласа на полковника.

– Вие сте тук? – пита Бернардие.

– Аз съм винаги тук, Бернардие. И навсякъде, където се опитват да пикаят върху реда.

– Не можете да ни забраните да играем тук, за себе си.

– Не мога, Бернардие – съгласява се полковникът. – И не се опитвам. Да си призная, на мен вашата игра ми харесва.

– И въпреки това?

– И въпреки това, Бернардие. Ти си волен човек, артист, не разбираш желязната дума „трябва“. Трябва, Бернардие! На това „трябва“ се крепи светът, то е оста на Земята, пъпът на вселената! Земята трябва да се върти, слънцето трябва да изгрява от изток, реките трябва да текат надолу, семенцата пък трябва да покълват нагоре, къртиците трябва да са слепи. Разбираш ли, трябва! Защото такъв е редът, такъв е световният порядък. И точно затова театърът трябва да умре!

– Но той ви харесва, господин полковник!

– Харесва ми. Може да се харесва на още сто, хиляда, на всички, но трябва, Бернардие, трябва! Защото такъв е редът. Британия е общество на свръхразумната организираност.

– Кой е измислил този ненужен ред, кой, дявол да го вземе!

– Той!

– Кой е той? Бог ли?

– Глупости, Бернардие! Бог отдавна е безработен.

– Тогава кой?

– Не знам. Може да е Генералният държавен компютър. Може да е Синтетичният диктатор на Лордполицая. Или самият Върховен Ред. Не знам и не ме интересува. Все едно – Той!

– А ако греши? Ако все пак не е така?

– Не ме интересува, Бернардие. Аз съм назначен да пазя реда, а не да разсъждавам. И стига, не обичам умните дискусии и философите.

Бернардие крачи от единия край на килията до другия и размишлява на глас:

– Той. Когото не познаваме. Когото не разбираме. Но сме длъжни да следваме волята му. Защото е той! Седи над всичко – над дълг, над радост, над изкуство, а никой не го е виждал, не го е помирисвал дори. Господи, какъв съм смешен, та той може би изобщо не съществува! Но това няма значение. По-важното е, че изисква, налага и управлява…

– Я оставете това, Бернардие. Няма ли да продължите? – пита полковникът.

– Не искаме да опикаваме реда, господин полковник.

– Сърдиш се като дете. Имате няколко часа, няколко последни часове. Ще дойдат инженери от „Юнайтед роботс“ да изтрият паметта на твоите артисти. Така реши Лордполицаят.

– Това е своеволие, протестирам! Тези роботи са моя лична собственост!

– Ще ти бъдат заплатени, Бернардие.

– Това е беззаконие!

– Не, това е Редът, драги мой. Пък и какво е законът? Законът – това е Лордполицаят. Затова довършете вашата драма. Мога да остана, нали?

– Да, господин полковник.

– Но ще обещаеш, че никому няма да казваш… Че съм останал… Че съм гледал театър…

– Обещавам, господин полковник.

Духа ужасен вятър и разнася зловония, найлонови пликове, хартиени парчета, полимерни връзки и яки. Какво ли не може да намери човек сред огромните купове на това бунище – клозетни чинии, копринени ръкавици, модни списания, магнетофонни ленти, раздрани обувки, птичи пух, бутилки, иригатори – изобщо всичко, което модерният човек купува, за да го изхвърли.

Отношенията на човека със сметта винаги са ми изглеждали странни – като че ли се обичат. В магазините огромни тълпи купувачи грабят всяка приумица на индустрията за вещи и само седмица след това тези вещи идват при мен – Генералния боклукчия на Дарлингтън. Ако залепиш ухо до земята, чуваш тихо равномерно боботене. Не е пулсът на планетата, не са генератори, не са енергийни колектори, а вените на двайсет и втори век – сметопроводите.

Човекът, значи, в началото гълта. Хвърля милиони грошове, за да има. За насладата да има. Но животът на вещите е кратък – така ги правят, че скоро потъват в домашния стомах за първично смилане, после минават през градския черен дроб за отделяне на токсините, след това ги глътват червата, тънките и дебелите, сиреч сметопроводите, накрая мощни пулсатори ги изхвърлят през ануса на Дарлингтън. А там съм аз – Генералният боклукчия на града. Боклукчии има много, всяко говедо може да стане боклукчия, но Генералният е един. Според ценза на заслугите.

Ха, каква обувка! Другата е с тънка подметка, а тази – с дебела. Господин притежателят или е ходил наклонен, или кракът му е бил по-къс. Какви ли не работи измисля умният човек! Ей нà сега – еднакви обувки, а с различни подметки.

Моята работа е да селекционирам отпадъците. На един куп хартиите, на друг ебонита, на трети поливинилхлорида и тъй нататък. А за това е необходимо да си образован. Вярно, с моето образование можех да стана дори иконом, но нямаше да бъда Генерален. Сега като погледна пред себе си – ширнало се огромно поле с мръсотия, дъхът ти застива. Толкова много мръсотия, че неволно събужда в гърдите ти възторг! Гледаш, гледаш, окото ти не се насища, сладко ти става, сякаш цялата планета е една необятна мръсотия! И като си помислиш, че всичко това е дело на човека, как да не хлъцнеш от възхищение!

Но аз съм Генерален, тъй да се каже – надзирател. Осемнайсет робота имам на служба при мен като редови боклукчии. Слушат ме, не мога да се оплача. Глупавички са наистина, но какво да ти правиш… Вчера идва един при мен, носи някакво камъче, какво е това, казва, господин Генерален? Гледам – черно, поресто, не мирише. Сетих се. Слушай, казвам, прòсти ми роботе, това е метеорит, хондрит. Тези дребни частици са хондри, около тях това е оливин, ортопироксен, камасит, тенит. Онзи се пули: Че откъде толкова знаеш, господин Генерален? Какво да му разправям…

Да си призная, понякога дори аз съм безсилен. Преди време ми носят нещо като тръба, но дървено и с дупки. Като го надуеш от единия край, свири, майка му стара. И като натискаш различните дупки, излизат различни звуци – тънки, средни, дебели. Странна работа! Знам си, че е забранена вещ. Някой го е имал тайно, даже може да е свирел – боже опази! А после, като са го надушили, хайде в домашния стомах. И го лепва на моя задник, аз да отговарям. Откъде накъде аз! Казвам на моя човек: Слушай, нито си го виждал, нито си го чувал, ясно ли е! И го изгорих. Няма заради една дървена тръба да си загубя службата.

Добра си ми е работата, добра ми е заплатата. И подчинените са добри. Само една шантава имам. Хубавичка е, ама нещо ù мърда – ходи с дълги бели рокли и винаги носи на главата си венче от маргаритки. Лека е, безобидна, пее си. Като дам почивка, все се домъква при мен – да си бъбрим. Трябва да я търпя, нали съм Генерален, не е прилично да се отнасям високомерно с подчинените. Ето я, пак ще ми се лепне и започват едни безкрайни тъпи приказки.

– Ти как се казваш? – пита.

– Че не знаеш ли, аз съм Генералният боклукчия, вашият шеф.

– Това не е име, а длъжност.

– Аз съм робот – казвам. – Роботите нямат имена, само номера и длъжности по единната социална таблица.

– Имат – казва шантавата. – Аз например съм Принцесата – и сяда направо върху купчината животински кокали.

– Не сядай там – казвам. – Току-що съм ги подредил, разваляш ми работата.

Но тя изобщо не ми обръща внимание, рови с клечка и съвсем разтурва купчинката.

– А къде си бил преди това? – пита.

– Никъде, скоро съм произведен.

– Ами, лъжеш – казва шантавата. – Виж колко си стар.

– Значи съм произведен стар! – настоявам аз. Мълчи. Какво ще ми каже тя на мен… Този свят ми е ясен и особено въпросите със сметта. Там съм най-големият специалист, мога да различавам към четири хиляди вида отпадъци.

– Доволна ли си от работата? – питам.

– Работа като работа – отговаря тя. – Само дето не мога да търпя мръсните мъжки гащи.

– Ако е въпрос, и аз не мога да търпя дамските превръзки. Я виж, целият триста и седми парцел е пълен, но какво да правя – специфика на работата.

От хълма се спуска следобедният вятър, подема зловонията и ги разнася по цялото поле. Става хладно, но миризмата е по-страшна – вмъква се през носа и се забива направо в мозъка. Няколко пъти предложих на роботите-боклукчии да се махнат обонятелните сензори, че да работят всеотдайно, но не, не дават – от Лигата за защита на изкуствените разуми. И се мъчим в тази смрад, а вечер ни къпят с антисептични разтвори, защото тук се въди каква ли не микроорганизмова гад…

– Понякога ми е тъжно – казва шантавата. – Струва ми се, че преди съм била принцеса, че съм излязла от някаква страшна приказка. А не помня, нищо не помня, сякаш са промили миналото от мозъка ми. Нямам минало. Защо нямам минало?

– Ех, пък и ти! – отговарям. – Щом не помниш, значи не трябва да помниш. Значи това минало не е за помнене. А защо винаги носиш венче от маргаритки?

– И това не знам – почти проплаква шантавата. – Смеят ми се, не отивало на професията ми. Казвам им, че съм принцеса, а те се хилят, вдигат ми полата – да видели благородническо дупе. Защо не ме защитиш?

– Аз ли? Че защо пък аз? Не искам да се меся в живота на подчинените ми.

– Знаеш кои стават боклукчии – все измет, все бракувани. А аз съм от втора луксозна „А“ с дълговременна памет.

– Може – казвам. – Но щом са те пратили тук, значи си за тук. Те си знаят работата.

– Ти трябва да ме защитиш – казва шантавата и в очите ù се появяват сълзи. – Не знам защо, но ми се струва, че точно ти трябва да ме защитиш.

– Хайде, хайде, ще видим – успокоявам я. – Сега отивай да работиш, почивката свърши.

Гледам тънките ù крачета, затънали до колене в мръсотията на Дарлингтън – не е за тук, крехка е, нежна, като направена от кристал за осветително тяло. Но началниците не ги разбират тия работи. И негово могъщество Лордполицаят, и негово благородство кметът, които аз иначе дълбоко ценя и уважавам, като казаха – при теб, та при теб! А не е за боклукчийска работа, виждат, прекалено е добра и чиста. От онези, дето Бог ги пази като свои деца. Такива само разстройват – и работата ти разстройват, и душата. Нека казват, че е лесно да си Генерален боклукчия. Не ти стига боклукът, ами трябва да се разправяш и с разумни същества!

Сега трябва да обходя района. В края на работното време винаги обхождам района, защото ме изпълва с възторг и благоговение. Докато не видя огромните възхитителни купове смет, докато не обгърна с поглед това очарователно и прелестно бунище, не мога да заспя. Сега вървя, подритвам отпадъците на цивилизацията и ми става неописуемо сладко, облива ме патетичен захлас. Някой ден непременно трябва да напиша ода за бунището на Дарлингтън. Сигурно ще я отпечатат в местния вестник.

И как да не се радваш, като знаеш, че всеки захвърлен тук предмет е доставял радост на човека, на обикновения, мил и добър човек от двайсет и втори век. Ето например това пенсне. Сигурно е красяло умното чело на някой лекар. Психиатър например. Да го наречем доктор Моорли. През него доктор Моорли е гледал и лекувал предано своите болни. И как да не ти стане мило от това нищо и никакво пенсне!

Или този пластмасов меч. Съвсем като истински, но пластмасов. Меч – откъде ли е дошъл? Каква е съдбата му? Не знаеш. И започваш да си въобразяваш. Може например да е детска играчка. Или музеен експонат – седи и го пази мил чичо с медал за доблест. Или скъп семеен спомен от отдавнашни времена. Или нещо съвсем, съвсем различно.

Това е бунището – загадка! Място за размисъл върху съдбата на вещите. Дори не само на вещите, а и на човека. Например този череп. Какви безобразници, нарушават реда! Забранено е да се хвърлят черепи, защото задръстват мембранните филтри. Има екарисаж, но някои не свикнаха с кремацията и крият черепите. Но колко ще ги криеш от будното око на държавата? Двайсет, трийсет, петдесет години. А после? После идва синът или внукът, не знае чий е черепът, не му е мил, няма спомени и буф – в сметопровода. Да му мисли там Генералният боклукчия.

Като го гледам, бил е човек с неизчерпаема духовитост, с блестяща фантазия. А сега какво отвращение извиква в мен! Чак ми се повдига! Тук са били устните, които съм целувал хиляди пъти… Къде са твоите шеги сега? Твоите премятания, твоите песни? Къде са твоите мълнии от остроумие, които караха цялата трапеза да избухва в смях? Не ти ли е останала нито една от тях? Добре си увесил челюст, приятелю! Хайде, изтичай до спалнята на прекрасната дама и ù кажи, че ако ще да си слага и цял пръст белило, пак накрая ще стане като теб. Разсмей я с това, ако можеш, бедни ми Йорик!

– Какво разговаряш с този череп? – чувам глас, обръщам се и виждам човек на около петдесет, облечен старомодно и с папийонка от червен лъскав плат.

– Просто размишлявах – отговарям.

– Но аз те чух да го наричаш Йорик, момчето ми!

– Йорик ли? Че откъде да знам. Все някак трябваше да го назова.

Странен човек, изглежда смахнат. Изглежда, в района на Дарлингтънското бунище могат да се намерят всякакви откачени – принцеси с венчета, брадясали скитници с пури…

– Но защо точно Йорик! – настоява досадникът, иска ми се да го пратя по дяволите, ругатнята е на езика ми, набъбнала, готова за действие, пък нà – не мога, нещо ми пречи, смущавам се, кой знае защо ми се струва, че не мога да го обидя. Човек като човек, само по-смахнат, а нещо ме възпира да му го кажа…

Вървим двамата един до друг сред огромните пирамиди мръсотия, които двайсет и втори век ежеминутно изхвърля през своите хиляди ануси. Вятърът гони зад гърба ни гъсти къдели воня, парцали, пепел, пъстри етикети, листа и пух. Вървим двамата сред световната смрад, дишаме гадните изпарения на бунището, сякаш атмосферата е отровена със зловония, сякаш цялата планета е една клоака, сякаш от недрата на земята, от небето, от вселената прииждат мръсотии, заливат всичко, стичат се по главите ни, плъзват на мръсни змийчета по лицата, около устните, спускат се надолу по врата, по гърдите, просмукват се през кожата и стигат сърцето, когато той ме улавя за ръката и пита:

– А знаеш ли какво е театър, момчето ми?

Редактира: Добромир Тонев

Публикации:

1. Сборник „Греховно и неприкосновено“ – „Христо Г. Данов“, 1983 г.

2. Антология „Българска фантастика“ – „Христо Г. Данов“, 1983 г.

3. Сборник „Нагоре по стъпалата към бога“ – „Сиела“, 2009 г.

Лъжата Емануел Икономов

След като отчаяно въведе последната възможна комбинация – други не му бяха хрумнали, а и едва ли бяха останали – натисна отново бутона за рестартиране. Този път компютърът послушно премина през всички стъпки на настройките и очевидно склони да проработи.

– Голям си майстор, брей! – възкликна секретарката. После погледна часовника на стената и му се усмихна радостно: – Май ще успея да допиша писмото, преди да се върне шефът.

– Този път имаш късмет, че… – поде Петров, като се надигна от стола.

– Да, знам – прекъсна го тя – наистина невероятен късмет, че имам колега като теб! А сега трябва да побързам.

И ловко се шмугна между него и бюрото, за да заеме току-що овакантеното място. Петров неволно притаи дъх – може би за да задържи уханието, което главата ù бе оставила, минавайки покрай носа му. Но после се запъти решително към вратата и я отвори.

– Петров! – спря го повикване в последния момент.

„Само не отново!“ – рече си той и се обърна.

– О, не ме гледай с такова сериозно изражение! – вдигна вежди секретарката. – Не те разбирам, никога не искаш кафе или бонбон. Ала да знаеш, много съм ти благодарна и ти дължа голяма услуга!

Като затвори вратата и скри лъчезарното ù личице, Петров се запита как е възможно такова красиво момиче да му се усмихва – на него, на обикновен програмист, който едва ли може да се сравнява със зализаните професорски синчета. Ала нека не се заблуждавам излишно, отрезви се той, тя е толкова мила, защото съм ù полезен, докато съм услужлив. Знаеше, че всички го търсят най-вече за работа, защото, изглежда, единствен можеше да се справи с нерешимите им проблеми.

В малката му претрупана стая него също го чакаше напрегнато писане – трябваше да довърши доклада си за институтската конференция. Един доклад, нищо особено. Колко ли такива бе написал през годините, отдавна не водеше сметка. И свои, и най-вече чужди. Първо на научния си ръководител – за да може този профан най-напред да пробута собствената си дисертация, а после да даде зелена светлина за тази на Петров. На директора на института, който обичаше да ходи на конгреси по чужбина. Последния път шефът го взе със себе си във Виена. Не от благодарност обаче. Петров подозираше, че го бе страх от евентуалните въпроси, и затова го пусна лично да изнесе доклада и съответно да отговаря на професионалните запитвания. Почти всичките му колеги мечтаеха да го привлекат за съавтор или по-точно да се присламчат за съавтор към това, което той щеше да напише…

Просто поредният доклад. Само че този път не бе толкова просто. Отново си каза, че навярно е луд да се съгласи да пише на тази тема. Затова мислите му бягаха от работата и продължаваха да се въртят около секретарката.

Даде си сметка, че всъщност я харесва. Че не го дразни, за разлика от многобройните ù колежки, които не можеше да понася. Както и те него. Николова, госпожица Николова – не бе омъжена, и то със сигурност, защото неотдавна му се наложи да поправя компютъра на Личния състав. От него бе научил и малкото ù име – Невена, което никой сякаш не използваше – не смееше или по-вероятно не знаеше. Разбулването на тази тайна даваше на Петров основание да смята, че е с една глава по-напред от другите ергени, които се облизваха като гладни котараци пред новото маце. Пък и не само те в института бяха сред мераклиите от първия ù работен ден.

Кокетна, стройна… и сякаш непристъпна. Тъмноруса, почти кестенява, със сини очи, които обаче не блестяха глупаво, а криеха загадъчна, примамлива дълбочина. Именно те бяха привлекли Петров, който иначе не обръщаше внимание на колежките си или поне се правеше, че е така.

Телефонен звън го сепна и извади от опасната пропаст, към която се бяха насочили мислите му.

– Петров! – беше Невена. Тук, в своята бърлога, той я наричаше така. Наум, само пред себе си. – Шефът дойде с организатора на конференцията, чух ги да споменават твоето име. С не особено весел тон.

Цялата неприятност на ситуацията с доклада надвисна като буреносен облак над съзнанието му. Все пак друго е секретарката на директора да е твой човек, бе последният светъл лъч сред мрачните мисли на Петров.

Потънал в голямото си кожено кресло, Кузман Първанов, ако не по Божа воля, то по тази на високопоставените си роднини директор на Хибридния институт за приложни изследвания, заби дебел пръст с мръсен нокът в разпечатката на програмата и изръмжа:

– Този Петров! – директорът, който при споменаване на служители винаги ръмжеше, този път изразяваше възмущение. – Отново се представя от ХИПИ.

Логичното съкращение на института бе именно туй, но съвсем естествено то бе напълно неприемливо за престижното научно заведение и най-вече за надутия му директор.

Първан Кузманов, главен организатор на Конференцията по авангардни приложни изследвания – с международно участие, да не се забравя! – прояви наглостта да изхихика при споменаването на нелепото институтско прозвище. Можеше да си я позволи безнаказано, защото неслучайно се явяваше втори братовчед на директора.

– А ти с твоята КАПИ-МУ да не мислиш, че си пò цвете за мирисане? – тросна се Първанов.

– Защо толкова се дразниш от този Петров? – седнал на безопасно разстояние отвъд широкото махагоново бюро, Кузманов предпочете да върне вниманието на братовчед си към другата изкупителна жертва. – Нали той ти пише докладите?

– Е, по принцип да – призна директорът, после отново заръмжа сърдито: – Ала не и в този случай!

– Как така?

– Да не съм луд да се накисна с подобна небивалица? Ако на Петров кукувица му е изпила мозъка, негов си проблем. Нека си чупи главата – така и на кукувицата ще ù е по-лесно. Не мога обаче да допусна да излага института…

– Хайде де, не ми казвай, че освен смях подобно хипарско име би предизвикало друг, по-сериозен ефект!

Кузман Първанов така кръвнишки изгледа братовчед си, че последният се усъмни дали кукувицата не е куснала за десерт и мозъченцето на директора.

– Докато все още съм с всичкия си – сякаш прочел мислите на своя събеседник, оправда се той – нямам намерение да поставям под съмнение реномето на института и по този начин да рискувам прекратяване на финансирането на неговите водещи кадри… – Зад последните думи прекалено явно прозираше защита на собственото му място и той побърза да се поправи: – Искам да кажа – на неговите най-перспективни проекти.

Братовчедът Кузманов продължаваше да го гледа недоумяващо.

– Нямам предвид използваното съкращение на института – уточни директорът – а темата на доклада на Петров. Как си представяш моето име под следното идиотско заглавие: „Ролята на случайността в сложни компютърни системи“?

– Звучи доста заинтригуващо – отвърна напълно сериозно организаторът на конференцията. – Надявам се интересът към него да привлече участниците в залата, които иначе по цял ден пият кафе и пушат във фоайето.

– Ти си побъркан! – После, след като се замисли, добави: – Чел ли си доклада?

– Не. А ти?

– Дори не съм го виждал. Имаш ли копие?

– Доколкото знам, още не е предаден.

– Нима? Ах, този Петров, направо ще ме съсипе! – Стаята отново се изпълни с ръмжене като от провлачен запис. – Отгоре на всичко ми къса и нервите!

На екрана се мъдреше с недотам едри букви само заглавието на доклада. След множество опити да започне, Петров стигна до извода, че каквото и да напише, след няколко думи, реда или абзаца неминуемо ще го изтрие. Защото докладът не вървеше, и туйто. Явно не си го представяше цялостно, за да кара от началото към края. Не му оставаше друго, освен да приложи любимия си – и то не само защото бе спасителен – подход, като тръгне от заключението и в обратен ред сглоби целия текст от гледна точка на вече готовия смислен завършек.

Напрегна се – което бе действителният резултат в непостижимото му желание да се концентрира върху досадната тема – и без очакване на помощ от някоя земна, вълшебна или просто кибермуза, долепи върховете на пръстите си до полуизтритите клавиши. Дори за миг се усмихна при спомена за приказката, в която юнаците викали неволята. Не, той нямаше да я…

В този момент телефонът дрезгаво иззвъня.

Неволята не дойде, ала вместо нея се появи неканен, макар и недотам неочакван, злият магьосник…

Петров отдавна бе настроил телефонния си апарат да дава друг сигнал при повикване от директорския кабинет.

– Петров! – чу ръмжене още при вдигане на слушалката. – Готов ли си?

– За какво да съм готов? – тросна се той, макар недоумението му да бе напълно излишно; знаеше накъде бие Първанов.

– Въпросът ми е за доклада, бе! Написа ли го?

– Остава ми малко да го довърша…

– Не ме лъжи! – ревна директорът. – Така говориш, когато още не си започнал! Както е тръгнало, не стига, че…

Тирадата щеше да трае минимум пет минути. А ако се имаше предвид ефектът на тенджерата под налягане, очевидно повишеното вътрешно напрежение на Първанов можеше да поддържа гневното му хъркане и по-дълго. Петров изключи слуха от съзнанието си. На какво ли не се научава човек в екстремни ситуации? Междувременно пръстите му забарабаниха бързо по клавиатурата.

Когато след четвърт час директорът свърши с квичене – не му бе останал повече глас за ръмжене – Петров успя да вземе най-накрая думата. Дотогава бе написал заключението и нахвърлил основните точки с кратки бележки за съдържанието им.

– Ако благоволите да минете насам, господин шефе – от опит знаеше, че от уважение към високопоставената си особа, Първанов не би си позволил да дойде по-рано от половин час, което щеше да е напълно достатъчно за грубо завършване на доклада – ще се уверите сам, че съм накрая…

– Разпечатай гооо и ми го дооонеси веднагааа! – прекъсна го с вой началството.

– Съжалявам, но нямам тонер за принтера – хитро парира Петров.

– Вземи от склада, бе!

– Както ви е известно, вие сам наредихте на никого да не се дава нищо от запасите на института без изрично ваше нареждане, и то писмено. Щом желаете, тутакси ще мина за складова разписка…

– О, не се безпокой! – окопити се директорът. – Ще дойда да видя какво си написал след малко… – последва пауза, после: – Или по-добре – като се върна от обяд. А за теб никаква почивка! Да стоиш там и да ме чакаш!

Петров погледна часовника в долния десен ъгъл на екрана и си даде сметка, че за това време може да напише още два доклада, след като най-накрая му потръгна.

Наближаваше обяд, Петров отдавна бе забравил готовия доклад и се ровеше в някаква нова програма, която бе изтеглил нощес от Интернет.

Телефонът иззвъня. Без да очаква нищо хубаво, той вдигна слушалката и рече вяло:

– Ало?

Никак не обичаше да се представя по телефона. Какво да каже: „Петров“, „Тук Петров“, „Петров слуша“ или някоя друга тъпа реплика? Тъй или иначе знаеше какво ще последва.

– Петров? – дойде очакваният отговор от слушалката.

Че кой друг да бъде? Нима някой щеше да набере този номер, без да търси именно него? А за какво можеше да го търси, имаше няколко варианта, които лесно се обобщаваха в две групи – за работа или просто за помощ, която често се налагаше да се прекласира към първата група.

– Петров, там ли си? – нетърпеливо запита приятен глас.

Невена! – стресна се той.

– Да, тук съм, Не… Николова! Извинявай, правех нещо на компютъра…

– Да не прекъсвам нещо важно? Довършването на доклада?

– Не, той е вече готов. Не се безпокой, не ми пречиш.

Само не отново срив! – помисли си в пристъп на досада. Директорът можеше да си позволява доста луксове и прищевки, ала компютърът на секретарката му бе динозавър на преклонна възраст, който периодично издишаше и отдавна да се е превърнал във вкаменелост, ако не бяха хирургическите усилия на Петров да поддържа живота и мъката му.

– Шефът и братовчед му излязоха – съобщи Невена. Странно, изглежда тя единствена се осмеляваше да нарече така Кузманов. – Ще обядваш ли?

– Не, Първанов нареди да го чакам тук да се върне от обяд.

– Значи имаш не половин час за почивка, а цели два поне.

– Как така?

– След като се нахрани, директорът ще ходи в министерството. Дори да не се бави там особено, само пътят ще му отнеме час.

– Страхотна си, Николова! – похвали я искрено Петров.

– Ще излезеш ли тогава?

Изведнъж си даде сметка, че макар изречението да не бе довършено на глас, то съдържаше още „с мен“ пред въпросителната в края си. И то поканата му бе отправена два пъти, преди да се досети. Колко съм загубен, рече си, вместо аз да я гоня, тя самата ме ръчка! Чакай малко, какво означава всичко туй?

– Петров, пак ли компютъра? – гласът на Невена сякаш спадна с една октава. – Да го оставим за друг път, ако искаш…

– О, не, предпочитам още сега – побърза той да приеме неочакваното предложение, преди да е станало твърде късно. – Много съм гладен – добави, щом се уплаши как ли ще изтълкува тя реакцията му.

На излизане от института се вляха в тълпата статисти и това не се понрави на Петров. Наричаше ги статисти, защото не виждаше какво друго правят на работното си място, освен да висят в очакване на нареждане отгоре, което да ги задейства. Най-често изпълняваният от тях скеч бе при определени случаи да приветстват публично директора – важна функция, защото явно циганката, която трябваше да го хвали, се е споминала от срам.

Сега обаче тези същите мързеланци щяха да се раздвижат и да се преобразят в ролята си на информационни работници, заради която институтският съвет бе решил да си спести всякакъв абонамент за вестници и списания. Клюкарите не хабяха нито хартия, нито телефонни единици, нито скъпо струващи компютърни мрежи. Слуховете се разпространяваха мълниеносно и навярно някой учен би спечелил Нобелова награда, ако успее да разгадае параметрите на свръхпроводимата среда, в която това бе възможно. Явно този ден в стола нямаше да има оплаквания от безвкусната храна. Всички щяха сладко да предъвкват новината: „Секретарката и оня Петров излязоха заедно!“.

Мълчаливо, за да не налеят с някоя изпусната дума масло в клюкарския огън, се запътиха към близката пицария. Той не обичаше особено пица, най-малко от българско заведение за обществено хранене – защото повечето новоизлюпени ресторантчета не бяха на по-високо ниво от социалистическите си предшественици. Обаче трябваше да поеме нещата в свои ръце – така поне смяташе, че е редно, най-вероятно заради по-консервативното си възпитание. Всъщност нямаше нищо против тя да го води, ала за пред хората, или по-точно – клюкарите от института, се налагаше да брани достойнството си. Иначе едва ли трябваше да се безпокои за показното благоприличие на секретарката, след като еманципираните му колежки отдавна бяха проумели, че за да им се усмихне късметът в днешно време, е нужно понякога и сами да се натискат.

Да се натискат ли? Нима Николова му се натискаше? Не може да бъде, Невена не е такава – той не искаше да е такава. Защо обаче му хрумна тогава, че тя го сваля? Сигурно защото на него му се искаше да е така, защото тя го привличаше и той я желаеше…

От пъкления водовъртеж на мислите му го извади келнерът, появил се начаса край масата им:

– Какво ще обичате?

– Коя пица предпочиташ, Н… Николова? – трябваше да внимава, прекалено се бе увлякъл по Невена.

– Бас държа, че не обичаш пица. Защо не си поръчаме спагети?

– Чудесно! – зарадва се Петров на туй просто измъкване. – Карбонара или болонезе?

– Извинете – намеси се келнерът – имаме само един вид спагети. С доматен сос и настърган кашкавал.

– Тогава две порции от каквото предлагате.

– Искаш ли да си разделим една бира? – попита го Николова и като прие забавилата се за секунда негова реакция за съгласие, кимна на келнера.

Да става каквото ще, рече си Петров, харесвам я. А дали тя би ме приела? Сякаш очевидното дотук не бе достатъчно да го убеди в това.

– Ти си забележително момиче, Николова – погледна я той в очите.

– Радвам се, че най-накрая си ме забелязал – отвърна Невена.

– Нямах предвид това – сконфузи се Петров. – Исках да кажа, че си… – не можеше или по-скоро не смееше да подбере подходящите слова.

– Думай, не се страхувай! Не хапя!

– Ето че на първо място си доста смела! – После, като пое дъх, продължи по-куражлийски: – Бих казал също загадъчна. А освен това и особено привлекателна.

– И кое те привлича най-много в мен?

Тоя път прямотата ù не го сепна и той реши да отвърне със същото.

– Макар да не те познавам, мисля, че си по-интелигентна от останалите жени в института – дори взети заедно, барабар с титлите им.

– Това вече го приемам за сериозен комплимент.

Стори му се, че Невена леко се изчерви, и кой знае защо този факт му подейства донякъде успокояващо.

– Не е комплимент, а самата истина, Николова.

– Защо не минем на малки имена? – предложи тя изведнъж. – Ти нали знаеш моето?

– Не го знам – инстинктивно Петров се затвори в себе си.

– Не лъжи! – смъмри го тя ни на шега, ни твърде сериозно.

– А защо смяташ, че лъжа? – не отстъпваше той.

Невена го изгледа изпитателно, сетне се усмихна:

– Защото не умееш да го правиш, глупавичкият ми!

– Какво те кара да мислиш така?

– Например и директорът днес те хвана, когато излъга, че си готов с доклада.

Очите на Петров се разшириха от учудване, докато същевременно стомахът му се сви от притеснение.

– Ти откъде знаеш? – запита той от светлинни години разстояние, въпреки че само масата го делеше от нея.

– Подслушвах ви – засмя се Николова.

Искреността на нейния отговор не успя да стопи студенината му.

– Защо?

– Това ми е работата.

– Не знаех, че влиза в длъжностната характеристика на секретарка – вметна язвително той.

– Не е задължение, а предпоставка човек да стане секретарка – контрира тя.

Неловкото мълчание трая до момента, в който келнерът донесе две чинии със спагети и полупълна бутилка кетчуп. Петров използва случая да отклони разговора към безобидна кулинарна тема.

– Добър апетит и наздраве! – вдигна той чашата с бира. – Апропо, откъде знаеш, че не обичам пица?

– Много просто е за отгатване – рече хитро Невена, като смигна на Петров. – Имаш вид на човек, който се стреми – може би съвсем несъзнателно – да не се оставя в руслото на стандартното, който бяга от всякакви коловози на обществени норми, неписани канони и общоприети вкусове. Затова не би поръчал пица в пицария – прекалено банално е.

Наблюдателността и логиката ù направо го зашеметиха. Никой досега не му бе правил толкова точна психологическа характеристика, нито бе успявал тъй бързо да се вмъкне под кожата му. Чувстваше се обезоръжен, да не каже направо гол пред нея, пред нейната проницателност.

– Не обичам ресторантска – призна Петров. – Рядко я правят добре.

– Тогава аз ще ти направя домашна – предложи кокетно Николова – която сигурно ще ти хареса.

Пак покана, и то съвсем открита. Директността ù все още го плашеше малко, но веднага си даде сметка, че сам си е виновен за това.

– Надявам се, че няма да забравиш да донесеш виното – потвърди тя ангажимента вместо него.

Нямаше къде да бяга, капанът хлопна. И тази дефинитивност на ситуацията дори му се понрави. Той ù се усмихна, без да съзнава, че го прави.

– Да се върнем на въпроса защо, като знаеш името ми, не го използваш?

– Добре, знам ти името – призна той.

– Кажи го тогава!

Погледна я смутено. Какво искаше от него? Не успяваше да следи обратите в разговора, които тя налагаше, чувстваше, че нагазва в непозната територия, в която бавно затъва, реакциите му се забавят, усещанията му се притъпяват.

– Невена – изрече той сякаш магическо заклинание.

– Виждаш ли, лесно е. А аз пък не знам твоето.

– Наистина ли?

– Не си го споделил с мен. Иначе мога да го науча, ала няма да е същото.

– Обещаваш ли, че няма да се смееш, ако ти го кажа?

– Обещавам – закле се сериозно тя, а в очите ù се забелязваха весели искри.

– Ленин.

Единствено в зениците ù лумнаха пламъчета.

– Ленин – изрече Невена. В тона ù не се долавяше насмешка. – Ленин Петров.

– Да. Не съм го измислил аз.

– Знам. Предполагам, че си се опитал да го смениш – говореше сериозно, с искрена симпатия, но не и със съжаление или състрадание. – Навярно на Лени.

– Когато си вадех първия паспорт – заразказва той – изпуснах умишлено последната буква. За малко да ме пратят в трудово-възпитателно училище, ако не и на по-тежко заточение.

– Представям си… Лени.

– Простиха ми уж неволната грешка, защото бях сирак. Аз обаче още не мога да простя на своите родители тази подигравка с моя живот.

– Все пак нямаше ли името и известни предимства в някои случаи?

– Е, да – спомни си той. – Учителите изглежда се страхуваха от мен. Нямаха представа кой съм всъщност. Едва ли щяха да посмеят да ме скъсат, ако не си знаех уроците. Което рядко се случваше.

– А на кого всъщност си кръстен? – подпита лукаво тя.

– Познай, ако можеш! – влезе в тона ù Петров.

– На Ленина от романа на Хъксли „Прекрасният нов свят“.

Остана изумен.

– Обичаш ли научна фантастика? – запита той, след като отпи дълга глътка бира.

– Да, доколкото ми остава време да чета. Ти как смогваш?

– Какво да смогвам?

– Да изчиташ книгите, които криеш, обвити в стари разпечатки.

– Не ме карай да се чувствам като в „1984“ на Оруел! Откъде знаеш?

– Освен да подслушвам, мога и да шпионирам.

Невена му се усмихна кокетно и го остави да се поизпържи в собствените си подозрения и страхове, докато привърши с порцията спагети.

– Не се притеснявай, само те будалкам – каза тя накрая. – Видях подвързаните книжки в куфарчето ти, докато ми оправяше компютъра тази сутрин.

– Не бива да се майтапиш с такива сериозни неща – намуси се Петров. – До гуша ми е дошло от атмосферата на дебнене в института и скрояване на всевъзможни номера сред колегите…

– Хайде, Лени, не се сърди, а помисли логично: държавата ни няма средства, за да организира такова следене. Пък и институтът не прави нищо, което да представлява и най-малък интерес за когото и да било.

Очите ù срещнаха неговите и на явното му възмущение Николова отговори с ново ласкателство:

– Освен може би ти. Станал си център на вниманието. – След като Петров не реагира, тя допълни: – Всички говорят само за теб и скандалния ти доклад, който бил срам за науката.

– Така ли? – той махна на келнера за сметката. – Да не би да са го чели?

– Ще ми дадеш ли аз да го прочета? – отново атакува тя от неочаквана посока.

– Защо? Той е доста теоретичен, да не кажа само една хипотеза…

– И едва ли ще го разбера?

– Нямах предвид това…

– При моята интелигентност, както ти сам се изрази…

Неотразима е! – помисли си Петров. Чаровна, упорита, непропускаща, че и тънка психоложка за капак! Човек направо не може да ù устои и съзнателно пада в капаните ù! А пък как само измести Петров с Лени!

– И любовта ти към научната фантастика – вметна той.

– За мен ще е чест първа да се запозная с епохалното ти откритие.

Прие предизвикателството ù по-насериозно, отколкото цялата му там научна конференция с международно участие. Докъде можеше да го докара една жена само! И то за толкова кратко.

– Да вървим, че времето лети! – подкани го Невена, докато той плащаше.

– Не искаш ли кафе?

– Ще ти направя при мен. Знам къде шефът крие кафето, което донесе от Виена.

Когато наближиха входа на института, тя го хвана под ръка.

Ленин реши, че сигурно няма съществено значение дали ще скандализира колегите си и по още един, ненаучен повод.

Тази нощ Петров сънува кошмари. Накъдето и да се обърне, вижда Невена, която като Горгона го примамва, а после пипалата ù го обгръщат, претърсват, измъкват смачканите листове от вътрешния му джоб…

Всички искат доклада му, всички очакват скандала като празник, а кулминацията на карнавала е изгарянето на еретика Петров на кладата…

Прокрадва се в тъмното по коридорите на института и се вмъква в бърлогата си. Но вече не изпитва предишната сигурност в нея. Май все пак го наблюдават. Ако се има предвид елементарното подслушване на Николова, какви ли суперсредства използват директорът и другите? Той няма никакъв шанс да ги разкрие, нито себе си да скрие…

Събуди се целият в пот. Часовникът показваше четири. Чуваше се тиктакане. Господи! Та нали часовникът бе електронен! Надигна се и така се доразбуди. Навън бе тъмно, а по перваза на равни интервали се разбиваха дъждовни капки.

Предварителното вътрешно обсъждане на докладите за конференцията се водеше по-разгорещено и от защитата на дисертацията му, мислеше си Петров, докато колегите му един след друг се изказваха по негов адрес унищожително, подигравателно, заядливо-заплашително. Бе престанал да ги слуша внимателно, защото не възнамеряваше да им опонира. Стратегията на защитата му щеше да е съвсем друга. Някогашният му научен ръководител, професор от старата школа, преживял и препатил много по-различни времена, я наричаше „разузнаване с бой“. Което просто означаваше да засегнеш болните места на противниците, вместо да парираш ударите им. Тогава те сами щяха да те оставят на мира.

Докладът му вече бе свършил първата част от работата, като бе понастъпил ред ревниво пазени интереси и бе разквасил до такава степен почвата на бойното поле, че не само атаката, а и отстъплението вече щеше да е трудно. Сега трябваше само да ги накара да осъзнаят този факт, за да подвият опашки.

Последен взе думата за изказване закъснелият Димитров, който не го обичаше от деня, когато постъпи в института.

– Петров за пореден път злоупотребява не само с доверието ни, но и с добротата ни да го държим на работа тук – пледираше със силно изпъчени напред гърди Димитров, подобно на самоуверен до глупост адвокат. – Всички знаят неговия любим девиз „Да излъжем системата“, който той вече десет години обявява публично без абсолютно никакъв срам. Доктор Петров навярно е излъгал по същия начин и висшата атестационна комисия, за да защити дисертацията си. И туй не му стига, сега иска да изложи института, че и българската наука дори, бих казал, пред един международен форум, за да станем за посмешище на цял свят. Предлагам, колеги, да гласуваме за отпадане на доклада на Петров от програмата.

Неколцина заръкопляскаха, после си дадоха сметка, че Димитров отдавна не е партиен секретар на института, а само завеждащ библиотеката.

Първанов и Кузманов поведоха шепнешком спор, който приключи бързо.

– Трябва да ви уведомя – каза организаторът на конференцията, без да става от мястото си – че програмата е утвърдена от международна комисия и в нея не могат да се правят повече промени.

После директорът се надигна в цял ръст, огледа бавно насъбралите се от двуметрова височина, след което спря очи върху Петров.

– За отговор на бележките има думата докладчикът.

От опит Първанов знаеше, че всеки пропуск в процедурата или накърняване на нечии права ще му бъдат върнати тъпкано в неподходящ момент от наблюдателния му и педантичен подчинен.

– Уважаеми колеги – започна Ленин, като не си направи труда да се изправи – аз вече отговорих на предизвикателството на института, като приех да изнеса този доклад. – Сред насядалите пробяга неволна тръпка. Явно никой не бе очаквал подобна атака, нито подобна наглост, както я възприе съзнанието на мнозина. – Искам обаче да отбележа, че макар аз да съм автор, поръчител на това научно изследване е директорът на института съгласно негова заповед номер 113 от 5 май. Затова искрено съм изненадан, че сега той критикува избора на темата.

Първанов понечи да каже нещо, но острият поглед на Петров го възпря.

– Въпреки първоначалния ми отказ да участвам в конференцията, отговорникът за нея Кузманов включи доклада в програмата, с което предреши въпроса за изнасянето му.

Вместо към Петров, братовчедът погледна гузно към директора. Останалите обаче не забелязаха това, защото цялото им внимание бе насочено към докладчика. След като разгроми така шефовете, какво ли щеше да направи с другите си опоненти?

– На останалите изказвания нямам какво да противопоставя, защото в тях не чух нито една логична забележка, нито един забелязан пропуск в теорията ми. Бяха просто празни приказки като от предизборна критика.

Едно по едно лицата в залата взеха да се разведряват, поуспокоени. Някои дори се подсмихнаха.

– Колкото до другаря Димитров… – продължи с малко по-висок глас Ленин.

Междувременно библиотекарят бе тръгнал да се измъква, но при тези думи вдигна неволно глава, сетне се препъна и се подпря о стената. Петров реши, че някой майсторски му бе подложил крак.

– Бих го попитал на каква основа се изказва, след като нито е чел доклада ми, нито благоволи да присъства тук, за да го чуе заедно с всички вас. Колкото до дисертацията ми – нея, макар да я има в библиотеката, за която отговоря, съм убеден, че също не е чел, защото от порносписанията едва ли му остава време – дисертацията ми е защитена при вуйчо му, когато все още бе шеф на ВАК. Ако някой някога е излъгал въпросния му вуйчо, то това е самият Димитров, който без завършено дори висше образование кацна навремето като научен, разбирайте, партиен секретар на този институт. А сега си позволява да се изказва от името на цялата българска наука.

Чуха се подмятания, вече освободени от някогашната цензура, освирквания. Разбунените в началото на дискусията духове търсеха отдушник с най-малко съпротивление и в случая Димитров изигра ролята на неговата разбита клапа.

Колко лесно се манипулира общественото мнение, заключи тъжно Петров. Разбуди гнева на масите, после им посочи обект, върху който да го излеят.

Междувременно Първанов и Кузманов обявиха под носа си края на обсъждането и побързаха да се измъкнат през задната врата на залата, преди да са попаднали също на мушката.

На вратата на стаята му се почука. Кой ли си бе направил труда да се разходи до дъното на коридора, вместо да звънне по телефона?

– Да! – рече Петров изненадано, вдигайки очи от клавиатурата.

На прага на тясната му и отдавна неразтребвана бърлога се появи Невена.

– Излязоха – заяви тя. – Искаш ли кафе? От онова, виенското?

– Не, мерси – въздъхна облекчено той. – Пренапрегнат съм.

– Чух за дебата. Браво за майсторското измъкване.

– Изглежда нищо не ти убягва, а?

Николова се приближи и постави леко ръката си върху рамото му.

– Не си го изкарвай на мен!

– Извинявай! – побърза да каже той. – Невена. – Самото изговаряне на името ù бе способно да свали напрежението му.

– Искаш ли да направя довечера пицата, която ти обещах?

– Червено или бяло предпочиташ?

– Каквото избереш, Лени – усмихна се тя. – Ще те чакам в седем.

Секретарката тръгна бавно към вратата под възхитения му поглед и тъкмо щеше да я затвори, когато Петров викна след нея:

– А къде живееш?

– Нима не знаеш адреса ми? – учуди се тя.

– Не съм и предполагал, че ще ми потрябва.

– Определено не те бива да лъжеш – намигна му заговорнически Невена. – Не съм се и съмнявала, че си почтен. Запиши си го.

Издиктува му улицата, номера и домашния си телефон.

– Между другото, адресът в досието на личния състав не е моят, а на майка ми – каза тя, преди да затвори вратата.

Като че ли си играем на котка и мишка, отбеляза на себе си Петров. И аз съм мишката.

Главният секретар на министерството изслуша внимателно Кузманов, докато Първанов нервно пушеше и проклинаше Петров. Таман си мислеше, че е успял да ги откаже, и ето че пак запали.

– Господин министърът определено ще се заинтересува от случая – каза секретарят. – Само че днес няма да се връща повече, а от утре е на официално посещение в Турция. – Първанов и Кузманов неловко се спогледаха. – Обаче защо не дадете въпросния доклад на мен? Аз имам достатъчно правомощия да предприема каквото изглежда необходимо при подобни обстоятелства.

Едва ли си даваха сметка, че задачи като тази бяха специалитет именно на служители, които по-малко зависеха от избираемостта на длъжности като министър. Попаднал веднъж в мрежата им, докладът щеше да стигне до очите на всички, които трябваше да го прочетат, след като с него първо се запознаеха мнозина, които в никакъв случай не биваше да го правят.

Когато двамата излязоха от вътрешното министерство, отново пропуснаха да забележат, че си имат опашка. Военното контраразузнаване също не спеше.

Точно в седем бе застанал пред вратата ù. В едната си ръка държеше бутилка червено вино за износ, а в другата – огромна червена роза. Червеният цвят бе завладял също и лицето му. Пое дълбоко въздух и звънна.

– Секунда, Лени! – чу се отвътре. После изтрака верига, неколкократно се превъртя централен ключ и вратата се отвори.

Невена бе облечена в яркочервена рокля, затворена високо отпред, силно вталена и дълга до малко над коленете. Петров я гледаше в захлас и не помръдваше от прага.

– Няма ли да влезеш все пак?

Той пристъпи в антрето и се отдръпна, за да ù позволи да затвори и заключи отново вратата. Тогава забеляза, че отзад роклята бе изрязана и оставяше да се вижда голият гръб на Невена чак до кръста.

– Разбирам какво изпитваш – рече тя, като се обърна пак с лице към него. – Именно затова съм я облякла. Мерси! – добави тя, като го целуна бегло по бузата, взе розата от ръката му и вдъхна аромата ù. – Чудесна е! Виното остави на масата в хола.

След което се запъти към кухнята, за да приготви ваза с вода за розата. Прави го нарочно, каза си Ленин, като проследи леките вълнения на голия ù гръб. Ами целувката? Устните ù сякаш още пареха бузата му. Погледна се в огледалото, което висеше в антрето, но не забеляза никаква следа от червило.

После влезе в хола и остави бутилката до свещника в средата на масата. Извади плосък кибрит, какъвто често се намираше в саката му – имаше навика да ги взима от хотелите, където отсядаше по време на конференции – и запали трите червени свещи. Салфетките върху снежнобялата покривка също бяха аленочервени. Лампионът в ъгъла на стаята внезапно изгасна.

Невена донесе вазата и я постави от другата страна на свещника.

– Сложих пицата да се пече – обяви тя гордо. – Имаме двайсетина минути за аперитив, ако желаеш.

– Бих минал направо на виното, ако не възразяваш.

– Не си падаш по пиенето – констатира Невена. – Права ли съм?

– Да – погледна я Петров изпитателно, после се усмихна. – Затова ще те помоля и да седнеш.

Тя се засмя и грациозно се отпусна на стола. Гледайки я през масата, Ленин се запита дали искрите в очите ù бяха само отражения на пламъчетата от свещника. Дори си помисли, че може да го провери, ако духне свещите. Не биваше обаче да си играе с огъня, смъмри се той сам.

Петров наля вино, след като умело се справи с българската коркова тапа. Все пак бутилката се водеше за износ.

– За успеха на твоя доклад – вдигна тост Невена.

– За теб – не се остави да бъде смутен Ленин.

– За нас – поправи го тя.

– Наздраве!

Отпиха от рубиненочервената течност. Стенен часовник зад гърба му отмери седем и четвърт. По законите на приказките сега времето трябваше да спре. Че да изгори пицата, хрумна му внезапно и той прихна.

– Какво смешно има? – попита Невена.

Петров сподели мислите си и предизвика звънкия ù смях.

– Ти вътрешно си романтик, нали?

– Нямам представа.

– Как така?

– Хич не ми е оставало време да се замисля над това.

– Не си ли имал приятелка, която да ти го каже?

Ленин усети, че се сковава. Разговорът твърде бързо се насочи към теми, които смяташе за интимни и не възнамеряваше да споделя. Ала усещаше, че Невена няма да го остави да премълчи и ще изкопчи всичко от него.

– Не – отвърна тихо той.

– Не си имал приятелка или тя не го е казала? – не остави въпроса домакинята.

– Добре, изглежда не ù е хрумвало. – После, за да спести нови запитвания, реши да добави: – Имах приятелка по време на следването, но откак съм в института, социалните контакти доста ми се ограничиха.

– Не си загубил, ако тя не го е разбрала – изкоментира Николова тактично, без да го попита за причината на раздялата им.

– Ами ти романтичка ли си? – поиска на свой ред да узнае той.

– Да, не ми ли личи? – усмихна се загадъчно Невена.

– Някой казвал ли ти го е?

– Мнозина.

Ленин изтръпна. Не знаеше как да тълкува последния ù отговор, обзе го страх, че може да научи нещо, което няма да му хареса. И предпочете да се измъкне по първата възможна допирателна.

– Пицата… – поде той, но вместо него часовникът на фурната довърши намека.

– Ей сега ще я донеса – и домакинята изчезна към кухнята.

Петров се въздържа да извърне глава след нея. С усилие на волята.

Привършваха пицата, когато по неочакван начин Невена върна разговора към темата на доклада му.

– Много е вкусна – похвали я Ленин, след като глътна и последното парче от чинията си.

– Значи този път съм успяла да я излъжа.

Петров я изгледа удивено.

– С мен ли се опитваш да се подиграваш? – рече той засегнато.

– Защо смяташ, че ти се подигравам? – сопна му се Николова. – Пък и да нямаш запазена марка върху този лаф?

Атмосферата в стаята чувствително захладня и вече догарящите свещи не бяха достатъчни да я стоплят.

– Извинявай – съумя да каже Ленин. – Напоследък съм станал доста чувствителен на тази тема.

– „Докачлив“ е по-точно – поправи го домакинята.

– Такива ли са ти наблюденията?

Изведнъж Петров си даде сметка, че секретарката на шефа е на работа в института тъкмо откакто се заговори за конференцията и за неговия скандален доклад. Просто съвпадение, така ли?

Цялата романтика на вечерта сякаш се изпари. Искаше му се час по-скоро да си тръгне, да се измъкне от този капан… а допреди малко бе приказка!

– Лени – тя протегна ръка през масата и хвана неговата, преди да успее да я отдръпне. – Лени, успокой се!

– Какво ми е, че да се успокоявам?

Видя как огнена капка от червената свещ падна върху голата ù ръка, която го държеше. Невена трепна и стисна по-здраво пръстите му. Така болката ù премина в неговото тяло, но на Петров му се стори, че тя не бе причинена само от горещия восък.

– Какво искаш от мен, Невена? – попита я съвсем тихо.

– Просто да ти помогна.

– И как би могла?

– Защо не споделиш с мен? Защо не ми разкажеш какво мислиш, какво толкова те измъчва?

Даде си сметка, че тя повече би го разбрала от тъпите му колеги. Но не беше никак лесно да се реши да говори, да приеме последствията от споделянето – каквито и да са те.

– Не знам дали има смисъл – уклончиво започна той. – Освен това не бих желал да те затормозявам с проблемите си…

– Винаги има смисъл – прекъсна го тя и Ленин вдигна очи, за да срещне търсещия ù поглед – ако го споделиш с приятел.

Беше на границата да се пречупи. Поне така го чувстваше. Като пречупване. И се страхуваше, че няма да има връщане назад. Че вече няма да е същият, ако го стори. Ако сподели…

– Едва се справих с доклада – зае отбранителна позиция Петров. – Не ми е приятно да коментирам темата.

– Защо?

– Така – тросна се. – Не знам.

– Знаеш! – настоя Невена.

– Не прекалявай с търпението ми!

– Лъжата ли е ключовата дума?

Сякаш го прободе право в сърцето.

– Тя е, нали?

– Става дума за ефекта на случайни събития, които не подлежат на дефиниране, още по-малко на предсказване и управляване…

– Или както ти ги наричаш – лъжи.

– Не е важно как ги наричам, важен е ефектът от тях. Статистически…

– Лени, престани да се самозалъгваш!

Петров замълча. Имаше усещането, че ще кипне, ако каже още нещо. И после ще се разкайва, когато е късно.

– Всъщност – продължи тя, като внимателно го наблюдаваше – не става въпрос за тъй наречената лъжа. Ти не умееш да лъжеш. Просто нямаш такава дарба. Това за лъжата е лаф за заблуда на противника. И тя е само върхът на айсберга. Проблемът ти е друг в действителност. И безсилието ти пред него е това, което най-много те измъчва, нали?

Ленин я гледаше над свещите и същевременно не виждаше Невена. На нейно място бе образът на Горгоната от кошмара му, чиито пипала опасно навлизаха в най-потайните ъгълчета на душата му.

– Лъжата е метафора, с която искаш да кажеш, че не си в състояние да обясниш научно това, което вършиш. И ако другите не те взимат на сериозно – при твоята репутация на суперспец – то си е за тяхна сметка. Ти обаче страдаш, че на практика работиш по нюх, на сляпо, без сам да разбираш какво точно правиш…

– Млъкни! – изсъска Лени.

– Можеш да лъжеш системите, но не се опитвай да излъжеш мен – гласът на Невена бе спокоен, очите ù обаче не искряха, а блестяха. Сълзи, досети се той. – Още по-малко – себе си.

– Трябва да тръгвам…

– Защо не останеш още? – въпросът ù му се стори направо нелеп.

– Не настоявай – отвърна. – По-добре е да си вървя.

– Както искаш.

– Съжалявам. Извинявай.

– Няма за какво, Петров.

Обръщението ù го жилна. Стана мълчаливо, изчака я да го последва и да отключи външната врата.

– Лека нощ, Николова!

Тя го хвана за ръката. Този път го държеше съвсем леко.

– Лени – промълви едва чуто – няма ли да ме целунеш?

Не те разбирам! – идваше му да изкрещи. Пък навярно и ти не ме разбираш. Със сигурност не ме разбираш!

Осветлението на стълбите изгасна. Невена продължаваше да стои като силует на прага, яркочервена фигура в тъмното, защото очите му продължаваха да виждат сексапилната рокля.

Пусна ръката му и без да каже нищо повече, затвори вратата. Чу се глухото превъртане на ключа.

Петров едва успя да спре закъснялата си реакция, за да не срещнат устните му само гладката студена повърхност на вратата. После заслиза в тъмното, сърдит на Невена, на себе си и на целия свят.

На следващия ден напразно се опитваше да стигне до секретарката на шефа, докато не научи, че е болна и няма да идва на работа.

Не се появи ни на втория, ни на третия ден. Ленин отначало не се осмели да ù се обади. Опита се чак вечерта на третия, ала никой не отговори на звъненето му. На четвъртия ден бе конференцията.

Залата се напълни точно преди да дойде неговият ред. Мислите му обаче бяха далеч от конференцията. Все пак предпочете да говори, вместо да чете, и разви по съвсем друг начин хипотезата си. Сякаш умишлено се постара да остане далеч от науката, не приведе нито една от статистиките си. Не е задължително всяка фантастика да е научна, обоснова се пред себе си.

Много се надяваше колегите му да имат достатъчно акъл да си траят, за да не подронват допълнително реномето на института. Колкото до гостите, изложението му трябваше да ги смути дотолкова, че да се откажат да дискутират подобна небивалица. В крайна сметка докладът му не бе публикуван в сборника за конференцията с извинението на Кузманов, че е пристигнал твърде късно и не е имало време да се преведе на английски. С други думи, теорията за лъжата щеше да си остане само институтски фолклор.

Изненадващо за него след стандартната покана за въпроси, каквито рядко някой задаваше на подобни конференции, се вдигна гора от ръце. Изглежда единствените, които не желаеха да вземат думата, бяха две двойки тъмни субекти в двата противоположни края на залата. И четиримата мъже бяха гладко избръснати и късо подстригани, като само настъпващата плешивост му позволи да предположи кои са военни и кои – полиция.

– Доктор Петров – висок и възпълен мъж с мръснорусолява коса пръв започна на завален от неизплюта дъвка английски – доколкото разбрах от колегите ви, вашата теория за случайността е в по-напреднала фаза, отколкото я представяте тук. Можете ли да ни кажете кога и къде бихме могли да научим повече за нея?

Едва ли някой от института би раздухвал скандалната му тема, още повече пред чужденци. Откъде знаеше тогава американецът – че какъв друг можеше да е, ако се съди по външния му вид и директната му атака право в целта? – че съществува различна версия на доклада му?

– Ще говоря с организаторите да ни предоставят някоя малка зала за следобед – предложи Ленин, като се надяваше, че Кузманов никога не би допуснал това.

– Знаете ли, мосьо Петров – обади се дребен французин с остър нос – много е интересно сравнението ви с типичната за природата хармония и симетрия. Може ли да споделите какво ви насочи към него в съвременните сложни компютърни системи? Както и да дадете, разбира се, някои примери от вашата практика.

– Ще отнеме доста време. Нека го оставим също за следобедното обсъждане – измъкна се докладчикът.

– Хер доктор, моля предварително да ме извините, че ще се позова на слухове – започна блондин, чието сако едва побираше немското му бирено шкембе.

Ленин настръхна – какъв ли ще да е въпросът, след като човекът предварително заявяваше, че ще прекрачи границата на приличието?

– Случайността също се поддава на статистически наблюдения, а вие не приведохте никакви данни – продължи едрият шваба. – Изнесохте ни просто една приказка, която можем да съпоставим само с известния ваш прийом, наречен „да излъжем системата“. Вярно е, че интуицията не подлежи на систематика, но не забравяйте, че нейната основа – известни са ни вашите обширни и задълбочени познания в областта на информатиката – играе важна роля за направляване на тъй наречената случайност. Затова бих…

Петров не го слушаше. Беше забелязал дама с тъмни очила и възтъмна, почти черна коса, седнала до германеца. Макар външно да нямаше видима прилика, интуицията му подсказа, че може да е Невена – маскирана, за да не я разпознае веднага. Кръвното му се вдигна стремглаво. Да му се подиграва ли бе дошла? Само да му падне в ръцете, като дойде в института! В същия миг го осени друга мисъл: откъде знаеха за истинския му доклад и американецът, и германецът, че може би и всички други, напиращи да зададат неудобните си въпроси? Откъде, ако не от нея? От копието на файла, което ù даде? Толкова настойчиво го молеше първа да прочете откритието му! За кого работеше? За нечие чуждо разузнаване? Май много я биваше в икономическия, научния, както и всякакъв друг шпионаж.

Тогава реши да направи опонентите си на пух и прах, пък каквото ще да става.

Конференцията бе отминала, ала напрежението в института не спадаше. Директорът избягваше Петров, Кузманов никакъв не се вясваше, мрежата се бе сринала, но никой не смееше да извика „майстора на лъжата“. Ленин се носеше като черен облак – не само заради предателството на колегите си и най-вече на Невена, а в резултат на собственото си безсилие да поправи нещата. Времето не можеше да бъде върнато назад. Не съжаляваше за напразните си опити да убеди участниците в злополучния научен форум. За него нямаше значение вярват ли или не на безумната му на пръв поглед теория. Достатъчно му бе, че той сам се убеди в нея. А това стана, докато се мъчеше да се защити – зрънце по зрънце използваните от него факти и заключения му позволиха да си състави точна картина на истината. Лъжата във все по-задръстени компютърни системи из цял свят бе не само практика, а жива необходимост. Единственият проблем се състоеше в това, че явно никой освен него не желаеше да го признае. Още по-малко публично. Петров бе хвърлил ръкавицата на научното предизвикателство и сега бе ред на света да му отвърне. Ако може. Ако смее.

Още същата вечер след скандала, последвал дискусията на доклада му, я потърси у дома, но тя отново не вдигаше. Възможно бе телефонът да е изключен. Отиде до апартамента ù малко преди полунощ, прозорците бяха тъмни, обаче Ленин пробва звънеца. Никой не му отвори.

На следващия ден измъкна от компютъра на Личен състав телефона, за който Николова бе казала, че е на майка ù. Отговори му възрастна жена, която каза, че не познава никаква Невена, че живее сама и никога не е имала деца. Тогава той се обади в телекомуникационната компания, откъдето му заявиха, че нямат такъв абонат. После разпита съседите, които му обясниха, че жилището е празно от почти две години, след като собствениците заминали на гурбет в чужбина. Те също не познаваха нито Невена, нито някаква си Николова, а той нямаше у себе си снимка, за да разбере поне дали някога са я виждали наоколо.

На третия ден хвана натясно в кафенето завеждащата Личен състав – която също му дължеше отдавна куп услуги – с намерението да измъкне от нея къде е регистрирана секретарката на шефа. Вместо това от нея научи, че Невена е напуснала института още два дена преди конференцията.

Тогава реши, че нищо повече не го задържа тук.

Обади се от служебния телефон в Германия. Не му пукаше дали го подслушват. А когато решат да му предявят сметката за международния разговор, той щеше да е далеч. Малко ли безплатни услуги бе направил на института. Нека платят поне тази му прищявка.

Швабата му каза, че ще му изпрати необходимите покани за визи, както и билети, така че може да замине за Швейцария веднага щом ги получи и уреди формалностите. И да не се безпокои – на гарата в Монтрьо ще го чака човек, когото познава.

Гарата бе стара и неугледна. Такива бяха традициите в Швейцария, а още по-немислимо бе да се харчат пари за ненужната им промяна.

Толкова имаше нужда от почивка, че проспа почти цялото пътуване – първо със самолет до Цюрих, после с влака до Монтрьо. И едва преди да слезе, се запита кой ли щеше да го чака. Някой от опонентите му по време на разгорещената дискусия в София? Някой незнаен поръчител, когото познава от друга конференция и който всъщност го е накиснал за тази работа?

Стъпи на перона почти като продължение на огромния си куфар, като същевременно се опитваше да не настъпи дългия си шлифер. Когато най-сетне изправи глава, в първия миг си помисли, че още не се е измъкнал от съня си.

Пред него стоеше и му се усмихваше мило – сякаш ни лук яла, ни лук мирисала – Невена. Ако действително се казваше така.

– Коя си ти? – зададе той въпроса си направо, като спести размяната на приветствия, в чиято искреност не бе сигурен.

– Знаеш много добре: Невена.

– Това ли е истинското ти име?

– Да – засмя се тя. – Не ти ли се нрави?

– Напротив – Ленин също се усмихна. – То ми харесва, за разлика от някои други неща, чиито имена все още не знам.

– Излишно е да ти искам прошка в момента, Лени.

– Защо? Смяташ, че няма да ти я дам ли?

– Не, но няма да си убеден, че я заслужавам – Невена го погледна в очите по познатия му обезоръжаващ начин. – Не и докато не ти разкажа някои неща, не ги назова с истинските им имена, за да ги разбереш. – Петров мълчеше и тя допълни: – Доколкото те познавам, предполагам, че би искал да ги научиш час по-скоро.

– Тук ли ще ме запознаеш с тях?

– Не, бих оставила този сериозен разговор за довечера, в по-приятна обстановка.

– За да ти е по-лесно да ме предразположиш ли?

– Слушай, ако трябваше да те сваля, за да изпълня задачата си – изведнъж лицето на Невена придоби сериозно изражение, което никога не бе виждал – може би щях да го направя, и то без да ми мигне окото. Докато аз се борех именно с обратното, защото те харесах и не желаех да намеся чувствата си, или ако не се лъжа – чувствата и на двама ни.

– Разбирам…

– Нищо не разбираш! – очите ù блеснаха. – Надявам се обаче, че ще разбереш, ако имаш желание и търпение. – После въздъхна и прошепна: – Все още ми дължиш една целувка…

– Ще ми позволиш ли… тук и сега…

– Да! – и без да чака, тя го целуна, този път по устните. – Хайде да вървим!

– Къде отиваме?

– Може да се настаниш при мен – най-малкото ще работим заедно тъй или иначе – предложи Невена. – А в случай че не искаш, запазила съм ти хотел.

– Заведи ме където ти избереш!

– Значи все пак ми имаш доверие след всичко?

Лукавите пламъчета в очите ù го накараха само да се усмихне още по-широко.

Притихналото езеро и надвисналите над него Алпи представляваха особено красива гледка, но за Ленин по-изкусително бе лицето на Невена. Роклята ù – този път тъмносиня като водите му след здрач и съвсем подходяща на цвета на очите ù – бе строго елегантна. И екстравагантната не беше никак лоша, спомни си той. Свещта на масата бе само една – бяла, висока и остра, но все пак достатъчна за играта на огъня в очите на жената, която успя да промени живота му. Готов бе да приеме този факт като нещо естествено, дори необходимо, макар и недотам очаквано или желано – поне не и в този момент. Само не разбираше защо. Защо по този начин? Защо научната му работа, кариерата му трябваше да се преплетат така с развитието на личния му живот? Вече не знаеше какво го очаква в бъдещето.

– За какво си мислиш? – попита Невена, след като келнерът си тръгна с поръчката само на бутилка червено вино. Бяха вечеряли в апартамента ù и решили, че ще е най-добре да проведат разговора на неутрална територия. Чувството, че е под наблюдение, не напускаше Ленин.

– За участта ми да живея в свят, изпълнен с лъжи – отговори той и се учуди откъде му хрумна да каже тъкмо това. Фактът за никого не бе новост, самият той го бе разкрил още като малък, защото логичното му мислене се бе сблъскало отрано с противоречията на заобикалящата го действителност. Че нали бе израснал в една система – не компютърна, а обществена – основана именно на триумвирата от заблуда, лъжа и лицемерие.

– Това някакъв странен намек ли е, или да го приемам като обвинение?

– Пардон, просто споделих къде блуждаят мислите ми.

– Не забравяй, че и аз имам същия късмет.

– Тук светът по-различен ли е от този у нас? – още докато задаваше въпроса, осъзна колко е наивен.

– Не особено, само лъжите му са по-малко, защото на местните им липсва фантазията на нашенеца.

Ленин се засмя на глас.

– Тази им черта сигурно би ми харесала.

– Надали. Имал ли си досега работа с неподкупни педанти?

– Навярно не.

Келнерът донесе бутилка божоле. След като отпиха наздравица за откриващия се нов живот пред тях, Петров откри, че френското вино не е задължително по-хубаво от българското.

– Невена, ще ми кажеш ли най-накрая в какво съм се забъркал?

– Радвам се, че се изрази така. Очаквах да кажеш, че аз съм те забъркала.

– Няма смисъл да те обвинявам или подозирам излишно, след като ти представляваше само една от трите или четирите партии, намесени в този неумело дирижиран цирк.

– Какво искаш да кажеш? – изгледа го подозрително тя.

– Че не само ти си ме следила. Ала това вече няма значение. Все пак твоята партия спечели. Най-малкото аз я избрах.

– Говориш, сякаш си гласувал на избори. И бълнуваш за някакви партии.

– Дали е партия, религия, масонска ложа или някой друг орден – не знам. Но определено зад теб стои мощна организация. В чиито лапи съм сега.

– Очевидно „1984“ доста ти е повлияла, Лени.

– Кой стои зад всичко това? Кажи ми, искам да знам! ЦРУ? КГБ? Наркокапитал? Арабски терористи? Не ме е страх. Нямам повече какво да губя.

– Много си далеч от истината – отвърна тя.

Петров мълчаливо напълни чашите. Този негов досаден начин на подканяне вече ù бе добре познат и донякъде засегната, Невена продължи троснато:

– Ти какво си мислиш? Че ще направиш значимо откритие, с което ще изненадаш неподготвения за него научен свят? Че той няма да следи всяка твоя стъпка от момента, в който се проявят първите симптоми на нещо нестандартно, на нещо оспорвано, на нещо, противопоставящо се на актуалните му догми?

– Мерси, като е бдял над рамото ми, да ми бе помогнал поне.

– Той тъкмо това и направи. Измъкна те, преди някой друг да заподозре какво ще изгуби без теб. Спаси пророка, преди съселяните му да го разкъсат.

– Да, знам – ехидно рече той – пътят към ада е изпълнен с добри намерения.

– Престани да се правиш на всезнайко и ме изслушай! – смъмри го Невена. – Учените отдавна са разбрали, че ако сами не се погрижат за бъдещето на човечеството, на собствените си деца, никой няма да го стори. Те все пак са представители на тъй наречената интелигенция, колкото и девалвирало да е подобно понятие – на фона на всякакви неграмотни отрепки, перчещи се с псевдокултура. Защото днес всичко е подвластно на политиката и икономиката – в едни страни икономиката управлява политиката, в други, за съжаление, е тъкмо обратното. Там разни диктатори, демагози, идеологически диверсанти и прочие престъпници държат в ръцете си лостовете на икономиката и народът страда. Сам си го преживял и знаеш колко е безперспективно. Аз затова и напуснах страната още преди години.

Ленин забеляза сянка да преминава през лицето ù, сините ù очи да стават още по-тъмни, почти черни. Прииска му се да отклони темата на разговора, да разпита Невена за живота ù, за миналото. Да я почувства по-близка и не толкоз странна. Но бе сигурен, че тя няма да го допусне. Не и в този момент. Може би друг път. Ако останат заедно. Надяваше се, че ще е така. Съзнаваше, че го желае. Силно. Изгарящо. Не по-малко от раната, в която тя сипваше сега сол с думите си.

– Учените, които от десетилетия изпълняват военни поръчки, отдавна са свикнали да работят в секретност – продължи монолога си странната жена. – Не е като едно време да се вдига шум за всяко откритие или изобретение. По-висшата цел ги кара да мълчат, да пазят ценната информация за себе си и поколенията на един по-добър свят – ако някога се стигне до него, разбира се. Пък и те никога не са били особено тщеславни.

– За съжаление, тази им черта ги прави и лоши политици – отбеляза Петров. – А без намеса в политиката как смятат, че ще успеят да трансформират този идиотски свят, който се оставя да го водят за носа?

– Прав си. Но науката иска жертви, както е казал народът, мъдър или глупав. Затова гилдията – така я наричаме, защото олицетворява сдружение на професионална основа и ни позволява да пътуваме и установяваме контакти – трябва да е особено внимателна. Нито да е твърде явна, за да заслужава да бъде забелязана – например от медиите, нито пък твърде потайна, за да събуди съмнение – да речем, у спецслужбите. Представи си, ти ако изчезнеш, когато се разчуе за великата ти теория, няма ли да привлечеш излишно внимание?

– Та аз го бях фокусирал вече – на конференцията ме наблюдаваха агенти на тайната полиция, на военното контраразузнаване, без да броя чуждестранните ловци на умни глави, сред които…

– Не започвай отново! – прекъсна го Невена, после се усмихна тъжно. – Е, все пак извинявай – от мое име и от това на колегите ми. Надявам се, ако не веднага, то един ден да разбереш защо бе нужно да те съсипем като учен. Защо се наложи най-напред да изтърпиш публично освиркване, подиграване на изследванията, най-вече отричане на истината в заключенията ти. За да станеш господин никой. За да можеш необезпокоявано да се гмурнеш в подземния свят на световната наука. Където те очакват. Да, отдавна те чакаме. Някои дори с отворени обятия.

– Ти да не играеш ролята на моя лодкар през Стикс? – хрумна му изведнъж.

– Може би – отвърна загадъчно Невена, после стана сериозна: – Знам, че бе тежко и доста неприятно, но се надявам, че самочувствието ти ще го надживее. Нали си свикнал да понасяш какво ли не в онзи институт… Но това е вече минало. Никой няма да те безпокои и подиграва повече, може дори да не ти обръщат особено внимание – в реалния свят, имам предвид. Важното е, че ще имаш свободата да правиш каквото искаш. Не си ли мечтал за това винаги?

Ленин, умислено загледан в кървавочервените отблясъци в чашата си, прие въпроса за реторичен. Тя обаче не продължи и мълчанието ù го накара да вдигне очи. Менторката му чакаше реакция. Тогава той просто кимна. А наум си каза, че превъзпитанието му явно е поверено на някой, по-упорит и от него.

– Говоря ти така, Лени, защото се надявам, че ще работиш за нас – за всички нас, към които принадлежиш и ти самият. И то с още по-голямо желание, защото ще знаеш, че не е напразно. Че има хора, които те разбират, които те уважават, които – стори му се, че тя направи милисекундна пауза – те обичат. Които разчитат на неминуемите ти постижения в науката, толкова необходими за запазване на управлението на вече необозримите по сложност системи. А и с това и контрола върху бъдещето.

– Ето че си дойдохме на думата – вметна Петров. – За киберпространството и лъжата…

– Не, ти не лъжеш, Лени – гласът ù прозвуча едновременно и приятелски мек, и убедено твърд. Най-сетне той разбра, че бе излишно да спори по въпроса. Не и с нея. – Просто имаш силно развито чувство за хармония, за ред и симетрия, за вътрешна логика. Ти може да не го съзнаваш, но именно то ти помага да „прогледнеш“ в компютърните системи, да видиш къде нещата не са наред в организирания им хаос. Също и да откриеш ключето на непозната система, все едно като да разпознаеш скритата му форма в ребус, която друг не би забелязал.

Петров я гледаше омагьосан в дълбоките тъмносини очи. Усети, че ръката ù отново хвана неговата и леко я стисна. Той отвърна със същия сигнал. Надяваше се, че са се разбрали. Повярва на нюха си като при разгадаването на система.

– Това е дарба – каза Невена – засега рядка и слабо проявена, но се надяваме да намерим начин да я засилим и направим по-разпространена. Първоначално може би и по най-баналния начин – чрез селекция.

– Изкуствен подбор? – смая се Ленин. – Имаш предвид чрез… кръстоска?

– Защо не?

– И вече сте ми намерили партньор с подходящи характеристики?

– Ти го познаваш.

Петров онемя.

– Не се учудвай толкова! Както ти говори горчивият опит, и мен ме бива по лъжите. Бих казала, че сигурно мога да те конкурирам в туй отношение. Защото системите, с които се надлъгвам, са сред най-сложните – тези на човешката психология. Ние не сме ли просто биокомпютри, фантасте?

– И ти си готова да се жертваш в името на науката? – попита плахо Лени.

– Надявам се да нямаш нищо против – смигна му Невена и добави: – Защото аз дори те харесвам.

Публикации:

1. Алманах „Български фантастични ваяния“ – „ЕГИ“, 2004 г.

2. Сборник „Икосаедри“ – „Аргус“, 2005 г.

Фабрика за кукли Стефан Кръстев

Когато я взехме, беше три килограма и осемстотин грама. Дори изключена, се самоактивираше нощем. Плачеше – дъще­ря ми или аз трябваше да ù сменяме пелените и да я люшкаме. Огладнееше ли, малката само трябваше да я притисне в гърдите си и да се държи, все едно че я кърми – и тя спираше да плаче.

След месец пълзеше от ъгъл до ъгъл из стаята. Опитваше се да се изправи на крака, издавайки нечленоразделни звуци. Падаше и се хилеше, или се разплакваше. По мимиките ù се разбираше, че има предпочитания към една или друга бебешка каша, към един или друг човек. Обичаше да я люлея и да заспива в ръцете ми. Дишаше и имаше пулс.

Напишкваше се като всяко дете и растеше като всяко нормално дете.

Беше прототип от моята фабрика за кукли.

Очаквах препятствия от институтите и обществеността с вземане на разрешение за масовото им производство, но мениджърите, служителите ми от връзки с обществеността и от рекламата явно си вършеха добре работата.

С нетърпение се очакваше да започне продажбата на куклите.

Имаше обаче технически проблеми. Куклите растяха прекалено бързо. Достигаха за месец и половина възрастта, отговаряща на три години. На която трябваше да бъдат дезактивирани. Преценили го бяхме съвместно с екип от психолози, социолози и педагози. Налагаше се, за да не се задълбочи привързаността на детето. Освен това научно още не бяхме подготвени да създадем изкуствени личности, за да си позволим и производството на кукла, достигаща възрастта, на която характерът има по-дълбоки прояви.

Бяхме предвидили, като достигне куклата три човешки години, да заспи и повече да не се събуди. Не умираше като истинско дете, не изгниваше плътта, а имитацията на живата плът изчезваше. Кожата губеше пластичност, втвърдяваше се, ставаше гладка и хладна, заприличваше на обикновена, от най-евтините, пластмасова кукла. Лицето губеше израз, очите – блясък, миглите ставаха обикновени найлонови нишки. Ароматът от косите изчезваше и личеше, че са изкуствени.

Куклата оставаше като кукла. При това по-красива от всички останали, правени до този момент. Показваше на детето, че всичко е било игра, че никога не е била живо същество или истински приятел, но е открила какво значат те.

Щяха да са полезни за възпитаване на бъдещи родители у подрастващите.

Идеята ме водеше и в последните месеци живеех в проекта. Забравих, че аз самият съм самотен баща и имам истинска дъщеря, а не кукла.

Забавянето натовари допълнително бюджета. Имаше опасност проектът да пропадне, но нещо все ме спираше да пусна на пазара кукли, които само след месец и половина стават на три, на другия ден се превръщат в съвсем обикновени кукли, а са стрували половингодишен среден доход.

Ангажирах момичета да гледат малката ми дъщеря. Плащах им добре, заслужаваха го, но ми се стори, че тя расте твърде бързо. Като сгрешените кукли…

– Нямам друга жена в живота си, мило…– рекох ù една вечер, стиснал дланите ù в своите. – Само ти си ми и ти понасяш с мен тежкия момент. Ако нещата не тръгнат, вече с теб няма да сме богати. Бедни ще сме. Много бедни. Но успея ли, а туй е много вероятно, с твоя подкрепа ще съм го постигнал и всичко ще имаш от мен.

– Искам първата кукла!

Засмях се и я целунах.

– Твоя е. Предварително беше замислено.

Усмихна се и ме прегърна.

– Чакам я с нетърпение, тате…

Изпитах объркано усещане – това някога съм го преживял. Само след минути се досетих. Така ме прегърна майка ù някога, когато чакахме нея. „Чакам я, чакам я с нетърпение…тате!“ Завърши с шеговитото обръщение, защото не можеше да си представи, че ще съм баща – та аз си бях все още дете.

Задавих се от болка. Изживявах го отново. А след болката ме изпълни нечовешко озарение и сила. Организирах се по-добре от всякога, а еуфорията ми зарази и останалите в екипа. Всички давахме всичко от себе си и очаквахме децата си.

И ето – прототипът беше вкъщи.

Снимах дъщеря си в рекламен клип с мотото: „Най-младата майка!“.

Седмица преди куклата ни да отпразнува първия си рожден ден, първата серия нейни сестри излезе на пазара и не достигна. Наричаха ги: „най-невинния член от семейството“, „какво е да имате млади внуче“, „любовта, която сте нямали като дете“, „милата електроника“ и още, и още, и още…

Момчетата от рекламата добре си бяха свършили работата и бързо излизах от дефицита.

Втората серия беше не по-малко успешна. Преди третата имаше саботаж срещу завода. Млад фанатик поставил седем взривни механизма, едва не разруши всичко, но имахме късмет, че не знаеше слабите места на сградата. Пораженията ни забавиха за месеци.

По-опасен взрив в общественото мнение предизвика призивът на младежа, поставил бомбите, че това са рожби на разума и на дявола, щом не са сътворени от Господа, по негов образ и подобие. Чудовища са. Гавра с естеството и природата. С промисъла.

Наложи се лично да се срещам с него и да му обяснявам технически параметри и задачи. Отношенията ни бяха следени зорко от медиите и когато убедих момчето, че не сме имали намерение, нито сме създали нов Франкенщайн, а една играчка, загубите ни от действията му се превърнаха в ползи.

Говорехме с часове. Между философските му и религиозни възгледи разказваше много отегчителни подробности от ежедневието си.

Превърнах се в изповедник, на когото казваше всичко, но не бих успял нито да го изтърпя, нито да го спечеля, ако не виждаха очите ми как малката и още по-малката растат.

Изпълваха ме с вдъхновение. Чувствах се и родител на две деца, и млад баща, и дядо. Понякога в прилив на възторг – и като дядо на цялото човечество, но преди да е помрачила разума ми мегаломанията, намирах достатъчно чувство за хумор да се надсмея над себе си. Съвсем обикновен човек си бях, само много щастлив с двете си щерки. Едната – плод на любовта ми, другата – на труда ми. И имаше мъдрост и хармония в това, че рожбата на труда ми става рожба на рожбата на любовта ми. И расте и се развива като нейна.

Разказвах тези неща на младежа и той много неща ми разказваше. Бях много, много щастлив.

Най-малката вече произнасяше много думи, имаше си много измислени свои, опитваше се да върже сложни изречения. Обикновено ни разсмиваше. Докато дойде вечерта, в която с равния глас на оператора изрече сухите изречения, програмирани в паметта ù: „Срокът на моята годност изтича утре – двадесет и шести нула шести. Благодарим ви, че използвахте нашите услуги, ако желаете да продължите, поръчайте си следваща кукла на…… В нула четири часа и петнадесет минути ще бъда дезактивирана.“

Малката стоя цяла нощ до леглото ù. Не можах да мигна и аз. Видях как лицето на куклата стана пластмасово. Тялото ù се скова не като мъртво, а като неживяло… Косите ù придобиха изкуствен блясък. Очите ù стъклено отразиха светлината…

Очаквах дъщеря ми да се разплаче. Вместо това забелязах с ужас и върху нейното лице мъртвата гримаса на куклата.

Прегърнах я. Прегърна ме, а после, без емоция в гласа, изрече:

– Тате, нали ще ми донесеш нова?

– Да.

Без емоция в гласа я излъгах.

Заедно с излишните неща младежът ми разказа за взривни­те механизми. Направих ги за няколко часа и на другата нощ ги поставих.

За разлика от него, аз знаех къде.

Редактира: Илиана Цировска

Публикации:

1. Електронен сборник „Мадам Еротика“ – „Библио.бг“, 2010 г.

2. Електронен сборник „Мадам Утопия“ – „Библио.бг“, 2010 г.

За вятъра и другите природни пиршества комедия в две действия Любомир П. Николов

Действащи лица:

Шабленецът

Инженерът

Валерия

Кметът

Колективна памет

Памет

Карал Гот

Вой на вятър. ИНЖЕНЕРЪТ и ШАБЛЕНЕЦЪТ заедно носят делтаплан – крило. Подпират го на едно дърво. ИНЖЕНЕРЪТ оставя на земята сак. Сядат уморени.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Зората се вдигна в червено, ще има буря. Не е време за летене.

ИНЖЕНЕРЪТ: Аз много съм летял, не ме мисли.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Кучетата лаят пресипнало, няма един облак, а пък пръска. Казвам ти, не е време за летене.

ИНЖЕНЕРЪТ: Аз много съм летял. Много.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Колко много?

ИНЖЕНЕРЪТ: Колкото нагоре, толкова и надолу. Имах една „Чесна“ в двора. Като ми щукне, паля я и излитам. Нагоре, нагоре, докато хората станат мравки, и после бавно надолу с едни широки кръгове, а ако хвана тунел от топъл вятър, летя до късно, докато спре да се вижда. Ама сега няма бензин.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Няма. Земята си го глътна обратно. Ще стават разни работи, ще видиш.

ИНЖЕНЕРЪТ: Никъде няма бензин. Свърши!

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Една туба е пет заплати.

ИНЖЕНЕРЪТ: Вече е десет, ама няма.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Само за президентите има… и за Папата има. Не е честно… аз имам една честна в къщи. Не лети, но ми готви.

ИНЖЕНЕРЪТ: Честна?!

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Честна е! Много пряма на изказ. Каквото каже, цепи като с нож. Едноместна е и само понякога двуместна. Някои дни е добра. Има дни, когато дори си говори с мен. Ама аз не я чакам, говоря си и сам. Ако не духа силно, се чувам. Ако духа много, мога на другия ден или след седмица да чуя какво съм казал. Много е поучително. След седмица се чудиш, абе това пък защо съм го казал миналата седмица. Ами то е пълна глупост.

ИНЖЕНЕРЪТ: Моята е само „Чесна“. Ама сега е все тая – не мога да я подкарам. Не лети с олио, нито с водка.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Знам аз, знам какво е „Чесна“ и да не е честна. И сега какво – мойта готви, а твоята не лети. Продай я, бе. То сега кола, самолет, то цена няма… Нищо не струва. Оня ден един впрегнал едно „Бентли“ с коня и конят, гледам, се напиня, буксува, че не е лека тая кола, ни от ламарината са пестили, ни от боя, та онзи изскочи през шибидаха и почна да рита калника от яд. Леле, добре, че не удари стъклото, че трудно се намира предно стъкло за „Бентли“.

ИНЖЕНЕРЪТ: Ако го счупи, ще си впрегне друга кола – то сега коли колкото искаш. Сега колите по две за левче станаха. Един приятел, който спеше в гробище за коли, знаеш ли колко пари изкара?

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Колко?

ИНЖЕНЕРЪТ: Към двайсет туби.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Много пари са това!

ИНЖЕНЕРЪТ: Почуквал по резервоарите и тук-там намирал по нещо. Източвал къде бензин, къде дизел и тук две заплати, там три за една тубичка – бая пари изкара. Последно се возеше в един „Ролс Ройс“, дето го беше купил за две туби 95.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Безоловен?

ИНЖЕНЕРЪТ: Безоловен. Сега няма никакъв.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Нито пък дизел.

ИНЖЕНЕРЪТ: Нито джин и тоник – всичко изгориха.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Нито мас, спирт, нафталин, свещи, парафин, глицерин и нитроглицерин.

ИНЖЕНЕРЪТ: Че кой кара с нитроглицерин?!

ШАБЛЕНЕЦЪТ: А, тука имаше едни. Караха, ама за кратко. Големо ускорение дава нитроглицеринът, преди да гръмне.

ИНЖЕНЕРЪТ: Добре, че забраниха карането на коли. Само с изрична заповед. Много народ изгърмя с тия двигатели с вътрешно горене. Не бяха експерименти, не беше чудо.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: То по-добре, че забраниха. Ние тука в Шабла сме си на коне и нас много не ни бърка. Глей какво поле е. Няма обхождане. Що ти е да пасеш кола.

ИНЖЕНЕРЪТ: Голямо поле с безспирен вятър. Мен поради този вятър ме пратиха тук.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Чух. Нещо се мъти. И какво ще е?

ИНЖЕНЕРЪТ: Ветрогенераторен парк.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Като утъпчете нещо, му викате парк.

ИНЖЕНЕРЪТ: Не, само слагаме генераторите и после пак пораства трева.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: В радиус.

ИНЖЕНЕРЪТ: И по-близо. Почти до основата.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Каварненци викат, че растенията бягат. Не щат да растат долу.

ИНЖЕНЕРЪТ: Измишльотини.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Аз повече на измишльотините вярвам, а не на пропаганда. Никой не знае, като се върти една перка, какво става наоколо. Знаеш ли какво е да има звук, а да не се чува?

ИНЖЕНЕРЪТ: Това се питат и будистите. Какъв е звукът на падащо листо, ако няма кой да го чуе?

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Какво листо, тая перка е десет метра?!

ИНЖЕНЕРЪТ: Можеш ли да плеснеш с една ръка – и това се питат понякога.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Друго ти говоря, практични неща, а ти нали си се надъхал с теории, говориш отвлечени работи. Тая перка се върти денем и нощем и завърта някакви кълбета, дето не се виждат, и свири със звук, който не се чува. Ама животните бегат и червеите бегат.

ИНЖЕНЕРЪТ: Значи ги делиш на животни и червеи.

ИНЖЕНЕРЪТ: Животни, червеи и пчели. Това са животните. Ако свършат пчелите, няма да има ни животни, нито червеи, нито хора.

ИНЖЕНЕРЪТ: Ама това и ти ли го знаеш? Един от Института по пчеларство орева света, че така ще стане. Беше ходил в Китай – там в една провинция свършили пчелите. Нови кошери слагали от друго място, но нищо. Измирали, и туй то. А там хората имали овошки, най-много круши отглеждат и сега всяка пролет, като нацъфтят крушите, мъжете взимат стълбите и с едни пръчки с перца накрая механично оплождат цветовете един по един. За един ден едно дърво и е работа, която ти къса нервите.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Да не дава Господ да се катерим и ние така. Добре, че свърши петролът. Знаеш ли какво ще стане сега?

ИНЖЕНЕРЪТ: Какво?

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Сега ще дойдат пчелите. Първо в малките градчета, после и в големите. И вие там в Борисовата градина може да наредите едни прави редици – един блок круши, един праскови, един сливи. Що са ви тия кестени.

ИНЖЕНЕРЪТ: Може. Вече може и маслини да се гледат.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Да се гледат може. Отиваш до маслината и я разглеждаш. Венчета от листата ù си правиш. Слагаш ги на главата си. Гледаш възвишено. По-миролюбив ставаш, пò така като гръцки бог. Ама ти знаеш ли, че една маслина дава три-четири шепи плод? Знаеш ли, че една маслина с години трябва да я чакаш? Не е това за нас работа. Ние като видим дърво без плод или скръндзаво, и го сечем.

ИНЖЕНЕРЪТ: Тука при вас е било гора. Стотици километри гора.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Сега е поле с вятър. И тук-там вашите вентилатори.

ИНЖЕНЕРЪТ: Генератори. Ама ток искаш, нали?

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Аз да искам ток?!

ИНЖЕНЕРЪТ: Електричество не ти ли трябва?

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Де да знам.

ИНЖЕНЕРЪТ: Не е ли хубаво, че имате ток?

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Хубаво е – племенникът ми бръкна в контакта с очилата на баба си! Хвръкна на три метра! После като види контакт, вика: Пъх! Пъх!

ИНЖЕНЕРЪТ: За друго ти говоря. За консумативно ползване.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Аз като войник слагах една жица и я прикрепвах с пирони. Имах няколко пирона в устата, ама жицата се отплесна и пипна пироните, и ме тресе, докато единият пирон не изпуши. Ей тука имах една пломба от живак, ама от тая работа се изпари. Хубаво нещо е токът, няма що!

ИНЖЕНЕРЪТ: А за телевизия поне?

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Баш за това ли е ползата, бе? Ако беше за театър, друга работа. Ама театърът и без ток може – важно е да се вика и да те чуват.

(към публиката) Чува се, нали?

Прави фуния с ръце. Започва да вика.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Ало, чува се без ток, нали? Проба! Едно! Еднооооо.

Тука едни ще слагат вентилатори като в нивите на каварненци. Същите. Дето ако ти е до къщата, ставаш въртоглав…

Спира да вика.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Ама и кметът хитър. И той вика вятърен парк. Тъпчете нивите и казвате парк.

ИНЖЕНЕРЪТ: Абе така се казва – това е чуждица. Там като кажат парк, имат предвид друго. Има бизнес паркове, архитектурни паркове, промишлени паркове.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Промишлени паркове?!

ИНЖЕНЕРЪТ: Да, това е, когато има много сгради и между тях има едно дърво, където хората си почиват през обедната почивка, докато свирне сирената да почват пак работа. Понякога тия дървета са направени от тел и жици и много приличат на истински.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Един в Каварна си беше забравил внучето…в парка.

ИНЖЕНЕРЪТ: И…

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Ами то се загледало в една перка и часове си въртяло главата. После му бяха гипсирали гушата, че му климаше главата.

ИНЖЕНЕРЪТ: Странен случай.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Тука няма много движение. Като видиш, че нещо се движи, и го гледаш. Гледаш го и го изучаваш.

ИНЖЕНЕРЪТ: Много сте любопитни.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Не е това любопитство.

ИНЖЕНЕРЪТ: Какво е?

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Това е контрол. Викаш си, по тоя, нашия край няма никаква работа. Щом някой се движи, а няма работа, значи е подозрителен.

ИНЖЕНЕРЪТ: Ами аз как ти се видях?

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Ти си имаш научно поприще. Човекът с научно поприще не е подозрителен. На него може къшей хляб да му дадеш, някоя дреха, анцуг.

ИНЖЕНЕРЪТ: Май почваш с обидите…

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Всичко е ясно… Тук ние двоумения нямаме.

ИНЖЕНЕРЪТ: (иронично) Живеете просто и понякога чисто.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Казанджията е приятел на всички, пощальонът е син на кръчмаря, гробарят живее с врачката и пияницата им е син, шивачът е на попа брат, полицаят е с очи на жабок и има сбръчкана жена, а зъболекарят и агрономът имат спретнати съпруги.

ИНЖЕНЕРЪТ: И ако мине някой с поприще, му давате храна.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Според сезона. Може дини, краставици, а на есен – чирози и вино. Но първо го изучаваме.

ИНЖЕНЕРЪТ: Другия път ще мина с колело. Не съм свикнал да ме изучават и всеки да пита едно и също. От толкова изучаване може да ми стане нещо.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Изучаването е само в началото. После каквото и да направи човек, той вече е изучен. Вече има хорска диплома. От тука натам човек каквото и да направи, няма значение.

ИНЖЕНЕРЪТ: Как да няма? Човек сам си гради биографията.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Няма. Нашият пияница спря пиенето. Прописа. Откъде му дойде това, не знам, ама нали баща му е гробар, а майка му врачка, и нещо му стана. Някакво обременение сигурно има. В София му издават книги, ама нас тука това не ни бърка. Като го видим, го питаме: абе пиянде, как вървят стихотворенията? Напредваш ли, напредваш ли? Той псува от яд. А ние го закачаме: абе какъв поет си, пък псуваш? Един поет, освен ако не е пияница, не може да псува. Не е присъщо.

ИНЖЕНЕРЪТ: Не признавате, значи, успехите на човека.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Не работи по специалността. Ако си беше останал пияница, друга работа. Аферим! Щеше да ни има уважението. Трябва да има яснота и порядък. Ако мине човек по улицата и не го знаеш, веднага го питаш: „Ти кой си?“. Ако мине дете, питаш: „Ти чийо си?“.

ИНЖЕНЕРЪТ: Не може ли да го оставиш да мине, без да питаш? В града и да иска да ти каже кой е, изобщо не те интересува.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Не може. Като съм седнал на пътя, то е за това, ако мине някой, да си приказваме. А тебе като те видях, си викам: това момче виж как се е объркало в нашата провинция, сигурно е от БАН.

ИНЖЕНЕРЪТ: Не се занасяй сега.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Хич-мигар не се занасям. Чух, че ви разпуснали и рекли: хайде сега, който от къде е, и всеки си взел дипломата и така като тебе тръгнал с един сак с апаратура.

ИНЖЕНЕРЪТ: Стига фолклорни глупости.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Ти да си видял някоя работа да се прави без фолклор?! Ако ви одобрят работата, веднага ще сложат една сцена и ще има бая фолклор на откриването.

ИНЖЕНЕРЪТ: Аз се надявам скоро да почнем. Само някой замервания още трябва да се направят.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Ти си мери, ама тоя вятър няма стопанско приложение. Той е таласъм, дух на вятър.

ИНЖЕНЕРЪТ: Странни приказки за вятър.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Див и безпросветен трансграничен, морско-земен, без смисъл е нашият вятър… Ще видиш. Той и за летене не става. Той едно найлоново пликче не може да вдигне.

ИНЖЕНЕРЪТ сочи делтаплана-крило.

ИНЖЕНЕРЪТ: Ще видя, аз затова съм си донесъл това крило. Няма забрана за летене с уреди без двигател. Ето сега ще приготвим това крило и като стане силен вятърът, литвам. Преди летях, когато си искам, сега съм безмоторен – летя, когато има вятър.

ИНЖЕНЕРЪТ оглежда крилото, става и променя ъгъла, под който е подпряно.

ИНЖЕНЕРЪТ: Нали тука винаги духа.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Духа. Ама ти си нов.

ИНЖЕНЕРЪТ: Ами не съм идвал преди.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Не си, ясно е.

ИНЖЕНЕРЪТ: Какво сега се опитваш да кажеш? Аз съм живял навън, ама българския не съм го забравил.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Тука вятърът духа отгоре надолу. Натиска хората, носи им мисли от далече и като мен почват да виждат нещата, все едно не са истински. Няма да те издигне никога.

ИНЖЕНЕРЪТ: Всеки вятър може, ако му хванеш ъгъла.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Нашият няма ъгъл. Не е от атмосферното налягане. Нашият е друг… абе нов си, нищо няма да разбереш.

ИНЖЕНЕРЪТ: Тъй ли?! Абе ти ми обясни.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Няма да разбереш…

ИНЖЕНЕРЪТ: Айде да ти дам парите за помощта и да си ходиш. Аз ще си чакам сам да дойде подходящ вятър.

Вади пари и му ги подава. ШАБЛЕНЕЦЪТ ги взима. Но не тръгва, а остава. ИНЖЕНЕРЪТ стои неловко, онзи мълчи.

ИНЖЕНЕРЪТ: Добре де, където съм бил на други места по света, като ти дават акъл, разбираш какво ти казват, някаква помощ си е. Тука като ти дават акъл, става по-лошо.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: От акъл няма по-лошо.

ИНЖЕНЕРЪТ: По-лош акъл от тука не можеш да получиш никъде. И вчера питах други хора по други работи и като ми обясниха стана по-лошо.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Истинският акъл не дава много акъл. Гледа отстрани. Не е, като го питаш как да се утрепеш, и той да ти обясни най-подробно и услужливо – ей така се утрепи. Вземи шепа карфици и ги глътни, ама от раз, щото може да се убоцкаш, ако ги дъвчеш. Ей ти обратно парите. (подава му парите) Ако съм ти помогнал, помогнал съм ти да се откажеш.

Сядат и двамата и мълчат.

ИНЖЕНЕРЪТ: Добре де, какъв е този вятър?

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Това не е вятър. Това е кръпка от друг свят. Гледаш го нормален вятър, като е силен, може да се облегнеш на него, и косите ти вее и те дърпа за палтото, ама това е за заблуда, прави го това, докато ти бърка в мозъка.

ИНЖЕНЕРЪТ: Като сливенския вятър?

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Мани го сливенския. Тоя е по-лош. Ама си нов – не вярваш?

ИНЖЕНЕРЪТ: Не вярвам. Аз съм инженер. Вярвам на фактология.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Има фактология колкото искаш. Преди време нашият кмет имал гост. Седнали с госта на терасата на кметството, единствената с изглед към морето, и захванали разговор по време на обяда. Разговорът се състоял само от две изречения, повторени многократно, а храната се състояла само от едно блюдо, сервирано безброй пъти. Вятърът издухвал мислите и след едното изречение, казано от кмета, а другото като отговор на госта, двамата забравяли какво са казали и започвали да приказват отново по същия начин. Поръчвали едно и също блюдо на изумените келнери, докато паднал мрак. Като разбрал на другия ден какво се е случило, кметът се позасрамил, а келнерите се кискали по ъглите, като го срещали.

ИНЖЕНЕРЪТ: Да не би нещо гостът да е бил от ония със специалните способности?

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Не бе, нормален гост. Някакъв рок музикант.

ИНЖЕНЕРЪТ: Кой?

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Не помня. Нещо ми се губи паметта. Като дойде, ще я питам.

ИНЖЕНЕРЪТ вади от сака анемометър – уред за мерене на скоростта на вятъра, и го поставя на стойка. Чува се виене на вятър.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Какво е това?

ИНЖЕНЕРЪТ: Какво?

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Какво е, питам?

ИНЖЕНЕРЪТ: Не чувам .

(Правят няколко крачки, обикаляйки около уреда, в опит да се чуят.)

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Какъв е този уред?

ИНЖЕНЕРЪТ: Анемометър. Какво питаш?

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Какво е това?

ИНЖЕНЕРЪТ: Защо се интересуваш?

(Спира вятърът.)

ИНЖЕНЕРЪТ и ШАБЛЕНЕЦЪТ (едновременно): Какво?

ИНЖЕНЕРЪТ: Ти кажи какво питаш.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Какво ще правиш с този уред?

ИНЖЕНЕРЪТ: Меря вятъра.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Нали ти казах, нищо не можеш да му премериш на тоя вятър. Той няма показатели.

ИНЖЕНЕРЪТ: Всичко мога да премеря. Аз съм от Института по надземни изкопаеми. Ние се занимаваме с вятър, слънчева светлина, протуберанси, радиация и други такива.

ИНЖЕНЕРЪТ мери с уреда, записва.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Що ме будалкаш?

ИНЖЕНЕРЪТ: Не те будалкам.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Защо изкопаеми? Това не са изкопаеми.

ИНЖЕНЕРЪТ: Така ни кръстиха колегите от БАН – Институт по надземни изкопаеми, защото шефът на института е на 76. Викат му „изкопаемото“. И така ни излезе името. Иначе институтът е за алтернативни енергии.

ИНЖЕНЕРЪТ се чеше по главата, смята, задрасква. Нещо не е наред.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: А, тук енергии да искаш, ама са опърничави.

ИНЖЕНЕРЪТ: Абе нещо не се получава.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: С кое?

ИНЖЕНЕРЪТ: Уредът ми дава противоречиви показания.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Той добре, че нещо хваща.

ИНЖЕНЕРЪТ: Вашият вятър няма стандартните показатели. Вероятно се проявява в скали, където нашите уреди не мерят.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: И аз това ти викам. Много сте умни вие от БАН. По вашата си скала, де.

ИНЖЕНЕРЪТ: Айде да не се обиждаме.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Не те закачам. Всеки си има скала и разбиране. Ние тука много не четем – нашето знание идва от другаде.

ИНЖЕНЕРЪТ: То и в града никой не чете. Ама сега като не карат коли, знам ли, може да почнат.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Друго ти приказвам. Сутрин рано на крайбрежната улица, на ръба на отвесната скала стоят деца с широко отворени усти. Виждал ли си ги?

ИНЖЕНЕРЪТ: Не.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Вятърът влиза в устите им, прави лупинги и оставя в главите на децата някаква мъдрост. Стоенето с широко отворена уста по посока на вятъра е основният метод на обучение. Така получават всичките си нужни знания.

ИНЖЕНЕРЪТ: Трансфузионно.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Може и така да се каже. Аз бих казал въздуховодно.

ИНЖЕНЕРЪТ: Интеркраниално.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Бих го нарекъл ала-бала-шабланица.

ИНЖЕНЕРЪТ: Вероятно е честотна индукция.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: А, не е – без мобилни телефони и други гаги.

ИНЖЕНЕРЪТ: Джаджи.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Без джаджи – само механично! Но не всичко става от само себе си. На крайбрежната улица може да видиш и частни учители с компаси, сектанти, стойки за закрепване на глави, подпирачки за брадички и разширители на усти. Добрите учители могат само с лека промяна на ъгъла, под който влиза вятърът в нечия глава, да развият музикалните, математическите или художествените способности на ученика.

ИНЖЕНЕРЪТ: Вярно ли?

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Моят племенник например разви млеконадойни способности. В първи клас. Налита на кърмачки.

ИНЖЕНЕРЪТ: Мамален рефлекс.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Не иска само да бозае, иска и да стиска. Ако не му дадат, пищи с всичките си музикални способности.

ИНЖЕНЕРЪТ: Възрастова регресия.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Да, не е стоял на хубав вятър. Ще го водя пак да стои на вятъра – нека му издуха тая способност и да му даде друга.

ИНЖЕНЕРЪТ: Значи при вас знанието и способностите идват от само себе си – нещо просто и естествено. То е като мечтата на първите енциклопедисти – човек да знае всичко.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Това е било преди БАН, нали?

ИНЖЕНЕРЪТ: Малко преди БАН. После всеки енциклопедист получи отделен институт. Всеки енциклопедист сега е концептуалист. Всеки си има ресор. Колкото повече хора – толкова повече ресори.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Професор Шелдрейк като беше тука, и той така каза: аз такова обучение само на едно място по света съм виждал – то беше в будистки манастир. Сложни работи говореше тоя човек, та съм ги забравил. Сега ще извикам паметта си.

ИНЖЕНЕРЪТ: Ще си спомниш…

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Нищо не разбираш, щото си нов. Твоята памет е в главата ти.

ИНЖЕНЕРЪТ: А твоята?!

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Моята е на повикване. Тука вятърът издухва паметта и всеки ползва чужда.

Започва да вика.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Памет! Памет! (към ИНЖЕНЕРА) Сега ще дойде моята памет. Памет!

Влиза ПАМЕТ (ослепителна красавица, по нощница).

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Нещо си се разголила, разгологъзила си се!

ПАМЕТ се движи като на прет-а-порте.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Как човек да си покаже паметта в такъв вид? Засрами се!

ПАМЕТ: И сега какво, да си тръгвам ли?

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Стой, стой! То човек понякога решава да сподели спомените си, ама трябва да са подплатени с нещо.

ПАМЕТ: Надплатени, искаш да кажеш.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Спомените трябва да са облечени, не такива едни да прозират. На едни голи спомени кой ще повярва?

ПАМЕТ: Ще повярва, вярвай ми. (към ИНЖЕНЕРА) Той ще повярва във всичко, което му кажа.

ИНЖЕНЕРЪТ: Имате слаба памет, г-н …?

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Викай ми Шабленски.

ИНЖЕНЕРЪТ: Да, г-н Шабленски. Фина и изискана памет.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: А, добра е. И аз си я харесвам. Другите знаеш ли какви памети имат. Едни такива дебели, досадни стари памети. Обременени. Знаеш ли к'во е паметта ти като почне да разправя едни – аз като бях млада, мене ме искаше г-н Еди кой си. А най-лошо е паметта ти като изфиряса и като ти вика: абе не помня. Аз не помня, паметта ми не помни и к'ва стана тя. Трибуналът в Хага – никой нищо не помни и да вземем, та да се отровим като Милошевич, щото без памет не се живее. Хайде сега, мойто момиче, разкажи, когато дойде професор Шелдрейк, какво стана.

ПАМЕТ: Кой Шелдрейк?

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Ти ми кажи – ти си ми паметта.

ПАМЕТ: Не се сещам.

ШАБЛЕНЕЦЪТ се удря по главата.

ПАМЕТ: А, сетих се. Когато дойде Шелдрейк. Беше с един будистки монах.

ИНЖЕНЕРЪТ: Как се казваше монахът?

ПАМЕТ: Не го помня.

ШАБЛЕНЕЦЪТ пак се удря по главата.

ПАМЕТ: Не го помня, казах!!

ШАБЛЕНЕЦЪТ пак се удря по главата.

ПАМЕТ: Стига, казах ти, че не го помня. Мога да извикам моята памет, тя го знае.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: А, не. Много памети – хилави спомени…

ПАМЕТ: За Шелдрейк се сетих…

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Казвай!

ПАМЕТ: Помня… Сега ще ви предам звукова картина от това паметно за града ни посещение.

ПАМЕТ заема тържествена театрална поза и започва напевно да пресъздава случилото се. Сменя гласа си, когато цитира хората, включващи се в този разговор.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Ето това се казва памет! Браво, моето момиче! Тот в точ. Шелдрейк сега да дойде, не може да го повтори така.

ПАМЕТ: На вашите услуги.

ИНЖЕНЕРЪТ: Аз може ли да ползвам нейните услуги? Аз често забравям.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: А, не! Видя една младичка памет и искаш да я ползваш.

ПАМЕТ: Само като публично общуване, в контекста на дискурс.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: А, не на мене тия. С паметта си човек е интимен.

ИНЖЕНЕРЪТ: Значи вие…

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Без такива! Всеки тук ползва по една памет. Иначе какво ще стане.

ИНЖЕНЕРЪТ: Къде да си намеря и аз една? Знаеш ли какви важни неща забравям. Няма после с кой да ги споделя.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: В момента в града няма свободна памет. Има една, ама не ти я препоръчвам, тя е колективна.

ИНЖЕНЕРЪТ: Не става ли колективната памет?

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Става, за сватби и погребения става, ама не може много да ù разчиташ. Малко е чалната.

ИНЖЕНЕРЪТ: Може пък да опитам.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: По принцип трябва да имаш едно наум, като говориш тука с хората. Тука сме по-особени.

ИНЖЕНЕРЪТ: А виждам, много охотно давате акъл и всеки си живее със собствената памет крайно ревниво.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Тука малко сме се омешали, затова.

ИНЖЕНЕРЪТ: С кой сте се омешали?

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Ами тука преди двеста-триста години са се омешали неандерталци и кроманьонци.

ИНЖЕНЕРЪТ: Как така?

ШАБЛЕНЕЦЪТ: И аз не знаех, ама със Шелдрейк беше едно момиче и тя ми разказа.

ПАМЕТ: Пиарката на Шелдрейк. Социален антрополог.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Някаква такава беше, ама хубава. Разправя за едно време, все едно че е живяла тогава. По нашите земи едно време имало неандерталци. После от Европа насам настъпили кроманьонците.

ПАМЕТ: От Азия са дошли кроманьонците. Тя така каза.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Не може да е от Азия. Цивилизацията идва от Европа. Кроманьонците имали високи чела като шведи и ходели в кожени гащи като баварците.

ПАМЕТ: Ти си измисляш както ти изнася.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Както и да е. Айде не ставай и ти обременена памет… Кроманьонците идвали насам…

ПАМЕТ: … настъпвали с машината на тяхната цивилизация, налагайки монопол върху ресурсите…

ШАБЛЕНЕЦЪТ: … а неандерталците се биели помежду си, биели жените си, жените им ги биели, децата и те се биели, всеки имал по един боздуган; децата още като прохождали, получавали по едно боздуганче на прощъпалника и се дрънкали по малките главички, а кроманьонците настъпвали със запалени факли. Неандерталците като отстъпили тука при нас и като видели, че зад тях е морето и няма накъде да отстъпват, се взели в ръце и почнали да хитруват. Почнали да залъгват кроманьонците, почнали да търгуват с тях, да се съюзяват, а някои се уредили със смесени бракове. Колкото по-близо до бреговата ивица, толкова повече се омешвали и ние тука, които сега живеем до брега, сме тяхното домочадие.

ИНЖЕНЕРЪТ: Може и така да е било, само че не било преди триста, а преди петдесет хиляди години.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Не е важно. През поколение, през две, и той генът вземе, та избие – ти знаеш ли какви криви зъби имат хората тука. Бивни. Братовчед ми знаеш ли долната му челюст – ей така е изпъкнала пред горната. (показва) Къде три сантиметра е по-напред. И като тича, хлопа-хлопа.

ИНЖЕНЕРЪТ: А, това е челюстен прогнатизъм. Знам го, защото преди години работех по една тема – палеогенеза на българските растафарианци.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Кои?

ИНЖЕНЕРЪТ: Растафарианци. Тези със сплетените коси.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Дето не се мият, ама са много музикални.

ИНЖЕНЕРЪТ: Мият се, разбира се, ама косите им са с восък. Та, по темата за растафарианците бях на командировка в Ямайка, в техния БАН. Там всичките им професори и академици са като твоя братовчед. От посолството ме бяха предупредили – викат, тука прогнатизъмът е като при нас социализъма, повсеместно е разпространен.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Ама като братовчед ми ли са?! (показва, като си издава долната челюст напред)

ИНЖЕНЕРЪТ: А, не, някои са така. (показва, като си издава горната челюст напред) Там техните институти не са разделени като нашите, там институтите им са разделени по принципа на захапката. Институт на щипцовидната захапка, Институт на покривообразната захапка, Институт на корнизовидната захапка и разбира се, на зеещата захапка. Така се постига пълно разбирателство между учените с един и същ подход към проблемите.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Впечатлително.

ИНЖЕНЕРЪТ: Там всеки институт си има своя столова с техни си прибори и институтите не се хапят помежду си… там и да има разногласие, сядат и пушат, и чакат да дойде един техен шеф, Джа.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Ей това се вика организация. Не е като при нас, дето всеки е от различна нация. Тия смесени бракове объркват поколенията и създават хаос.

ИНЖЕНЕРЪТ: Хаосът е проблем и в науката. Трябва от хаоса да се стигне до устойчиво развитие.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Не дай боже хаосът да ти дойде, особено пък в семейството. Човек гради семейство и го кара като кроманьонец – купува книги, гледа театри по телевизията, не се бие с непознати, и изведнъж вземат, та се пръкнат две близначета неандерталчета и започват да се дрънкат по главите с каквото им попадне, точилка, мотичка, черпаче и т.н. И като пораснат, дрънкат баща им да им купи „Голф“. Добре, че вече не се ползват коли.

Минава един младеж на моноцикъл. (Ако няма такъв артист, може и на колело.)

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Ето, и децата се нагаждат към положението. Нямат бензин даже и за колелата. Пестят децата, браво. Карат на една гума.

ИНЖЕНЕРЪТ: Те и преди колелата бяха без бензин.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Абе преди хората си караха колелата без бензин за кеф, сега е безнадеждно… Аз тъкмо си бях купил кола и бензинът свърши.

ИНЖЕНЕРЪТ: Едновременно ли стана?

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Едновременно. Купих си колата и отидох в един мотел. Не бях сам. Така се прави. Там преспахме. И ù викам на моята: айде сега да се разходим с колата. Тя вика: добре, ама що да бързаме, нали сме в провинцията и не се бърза. Тя тъкмо се беше върнала от София от един тримесечен курс за фризьорки на педикюр. Викам ù: добре, няма да бързаме, и останахме в мотела още няколко денонощия.

ПАМЕТ: Аз това не го помня.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Защото бях пийнал. Така се прави. И на шестия ден отидохме да заредим бензин. По пътя гледам само каруци. Някои даже караха в лявото платно. Викам си: абе не е Тодоровден, каква е тая кушия сега? А тия пък от каруците ми викат: бегай от пътя. На бензиностанцията ме гледат подозрително. Какъв бензин търсиш ти тука, сине майчин! Ти подиграваш ли се!? Обяснявам им най-възпитано, че досега обикновено от бензиностанция съм си взимал бензина, а те още по-сърдити. Бе ти от Луната ли падаш, бензинът свърши миналата седмица! Край. Няма!

ИНЖЕНЕРЪТ: Забраниха всякаква продажба. Каквото остана, го прибраха за висши цели.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: За кроманьонците от генерал нагоре.

ИНЖЕНЕРЪТ: Вече няма значение кой е кроманьонец и кой неандерталец. Може пък и генералите да кротнат. Може пък всички да кротнат. (към ПАМЕТ) Виж, вече и самолетите не летят. Няма ги черните дири, маскирани в бяло. Намалиха отпадъците в йоносферата.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Дойде време да се обезвреждат отпадъците.

ИНЖЕНЕРЪТ: (към ПАМЕТ) За друго говоря, ама той… (прави знаци към ШАБЛЕНЕЦА) Особено важно е в тия години, когато озонът изтънява… кравите, те са виновни – преживят и после отделят … знаете, нали…

ПАМЕТ: Аз съм памет, аз не участвам в разговора, защото съм памет на Шабленски. Той каквото каже или вие на него, аз ще го запомня.

ИНЖЕНЕРЪТ: Та кравите…

ПАМЕТ: (не се сдържа) Пърдят!!

ИНЖЕНЕРЪТ: Не съм казал, че…

ПАМЕТ: Не сте казали така, ама казахте „отделят“. Една памет такова нещо не може да каже.

ИНЖЕНЕРЪТ: Защо?

ПАМЕТ: Абе как една памет ще каже такова нещо. Да не съм някоя научна памет? Да са дали на някоя памет титла, че се изразява бутафорно?! Да сте чули памет да говори за популации и копулации. Не. Паметта се храни с това, което човек си говори наум.

ИНЖЕНЕРЪТ: Това ми се струва много интересно. Ще си го запиша, ако го запомня.

ПАМЕТ: За една памет е важно да е точна. Ако може – екзактна. Фарфаронство и фриволности – не. А паметите на професорите най-бързо изфирясват. Не им уйдисват на акълите сложни.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Недей много да се палиш, че ще ти изгорят бушоните. Хайде сега, мойто момиче, разкажи за оня случай, когато вятърът издуха буквите…

ПАМЕТ: (застава театрално и почти рецитира) Една нощ градът бил връхлетян от такъв вятър, че каменните къщи се разтреперили, а лабиринтите за вятър започнали да свирят като тръби на орган. Хората загубили мислите и спомените си, кучетата започнали да кашлят, вместо да лаят, птиците се скрили в дупки по земята, за да не отлетят набързо в морето, засмукани от фуниите на вятъра, а козлите заудряли главите си в стените. Хората, животните, а може би и растенията не били на себе си. На сутринта вятърът стихнал, настанала необичайна тишина и всички щели да се успокоят, ако не било едно странно обстоятелство. Вятърът успял неусетно да издуха всички букви от града. Докато хората през нощта се щурали от страх насам-натам и разбира се, никой не четял, нито книга, нито вестник, вятърът издухал всички напечатани букви, буквите от надписите на паметниците и надгробните камъни, нарисуваните букви по стените, ръкописните букви в писмата, титлите в дипломите на докторите и професорите, лекарствата в рецептите на болните, стиховете на влюбените и дори онези знаци, които приличали на букви, но не били букви.

ИНЖЕНЕРЪТ: Много архетипно. Браво! После какво стана?

ШАБЛЕНЕЦЪТ: После откриха буквите в един кладенец – това и аз го помня.

ИНЖЕНЕРЪТ: Тука в града ли?

ШАБЛЕНЕЦЪТ: (хваща за ръка ПАМЕТ) Я, я ти, мойто момиче, най-добре разказваш.

ПАМЕТ: В града има кладенец, от който никой не черпи вода. В него хвърлят, предимно нощем, непотребни неща – вкиснати зелки, стари портрети, счупени часовници, понякога плъхове, понякога котки. Една жена дори хвърли в кладенеца всички инструменти на мъжа си, гимнастическите уреди на сина си и стиховете на дъщеря си. Направи го не нарочно, а защото искаше да почисти. Тя е най-голямата чистница в града и в къщата ù има само четири легла, една маса с четири прибора и нищо друго излишно. Хората от семейството молят за всичко, което им трябва, съседите и вече съпругът ù дава цялата си заплата в съседните къщи, за да може без да се срамува, да иска някои вещи. Вече прекарва цялото си време при съседите, а жена му стои сама в празната си чиста къща.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Ти нещо се отплесна. Я се стегни. Аз ако на собствената си памет не мога да разчитам, то да ида направо да се пропия. Сбогом, памет, ще викна и аз.

ПАМЕТ: Това, което казах, може и да не изглежда свързано с тази история, но е, защото обяснява защо в кладенеца можело да се намери всичко необходимо за един сносен живот. Също така обяснява и защо Валерия, дъщерята на кмета, като паднала в кладенеца, паднала на меко и не си счупила врата. Тя била голяма красавица, въпреки че в тъмницата на кладенеца това не се виждало. Валерия! Валерия!

На сцената една незабележима досега плоскост се завърта към публиката и там има срез на кладенец, а вътре е момиче, облечено като колежанка – това е дъщерята на кмета ВАЛЕРИЯ. ВАЛЕРИЯ щраква запалка, намира един петромаксов фенер, пали го и го държи в ръката си, оглеждайки кладенеца. В кладенеца има различни нахвърляни предмети, антикварни вещи, късове хартия, пергаменти, дипломи, а ВАЛЕРИЯ е увита в хартиени ленти с текст върху тях. ВАЛЕРИЯ взима някои листчета и ги чете.

ВАЛЕРИЯ: Ха, колко букви – писани на ръка и печатни, следи от възвишена поезия и проза, както и от политология, статистика и други безсмислици.

ВАЛЕРИЯ започва да размотава лентите с думи, оплели тялото ù.

ВАЛЕРИЯ: (зачита се) Ха, „Мила ми Валерия“! (пак чете) „Ангел мой“, „Козленце припкаво“, ха! „Стига с това „ха“!“ (оглежда се) Кой пък ми дава акъл?!

Взима друга лента.

ВАЛЕРИЯ: (чете) „Знам, че думите ми ще отидат на вятъра, както изчезва прането на майка ми и с всяка дума и всяка отлетяла дреха оставам по-гол пред Вас.“ Ха!

Взима нова лента.

„Господин Кмете, зная, че бавите проекта за вятърен парк, но знайте, ще дойде ден, когато дъщеря ви ще падне в кладенеца и аз ще съм този, който ще я спаси, и това ще стане преди още да е догорял петромаксовият фенер.“

ИНЖЕНЕРЪТ: (скача) А, това е от мен!

ПАМЕТ: Това е доста учудващо! Как така?!

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Думи, какво да ги правиш. Всеки път се нареждат както си искат. Правят от миналото бъдеще, а не знаят какво са яли за вечеря.

ИНЖЕНЕРЪТ вади от сака си въжена стълба, хвърля я в кладенеца и слиза по нея. Тъмнината скрива ШАБЛЕНЕЦА и ПАМЕТ.

ИНЖЕНЕРЪТ: Извинете, че ви прекъсвам, но видях, че свети петромаксовият фенер.

ВАЛЕРИЯ: А мен ще ме спасите ли?

ИНЖЕНЕРЪТ: О, разбира се – но ми беше неудобно да започна с това.

ВАЛЕРИЯ: Но ще започнете.

ИНЖЕНЕРЪТ: Готов съм да ви спася на мига!

ВАЛЕРИЯ: И аз. Но да не бързаме – горе много духа. Да постоим тук.

ИНЖЕНЕРЪТ: Тук е много уютно. Само дето някой е хвърлял прокиснали зелки.

ВАЛЕРИЯ: (вглежда се) Очи от копърка.

ИНЖЕНЕРЪТ: Дъвкани бонбони и близани близалки.

ВАЛЕРИЯ: Кукувици от часовници.

ИНЖЕНЕРЪТ: „Паралели“.

ВАЛЕРИЯ: „Лик“.

ИНЖЕНЕРЪТ: „Дума на българските емигранти“.

ВАЛЕРИЯ: (граби с шепи листчетата и ги хвърлявъв въздуха) Думи на български емигранти…

ИНЖЕНЕРЪТ: В собствената им родина…

ВАЛЕРИЯ: Балкански коне…

ИНЖЕНЕРЪТ: Подобия на кафяви мечки…

ВАЛЕРИЯ: В една кръчма като човешка длан…

ИНЖЕНЕРЪТ: (чете от едно листче) „Сюблимна от фрустрации…“

ВАЛЕРИЯ: (разплита още ленти от себе си) Виж – редици от букви в загадъчни изречения.

ИНЖЕНЕРЪТ взима от разпилените листчета и ги разглежда.

ИНЖЕНЕРЪТ: Истории, разкъсани на парчета. Тук има много изследователски материал. Да направим едно полево изследване. Аз съм от БАН.

ВАЛЕРИЯ: „Чупа Чупс“, приятно ми е.

ИНЖЕНЕРЪТ: Какво „Чупа Чупс“?

ВАЛЕРИЯ: Аз съм от „Чупа Чупс“. Дистибутирам близалки.

ИНЖЕНЕРЪТ: Приятно ми е. Да не сте им рекламно лице?

ВАЛЕРИЯ: Че кой иска да е лице на близалка?

ИНЖЕНЕРЪТ: О, извинете, беше един лапсус.

ВАЛЕРИЯ: Нищо, вие от БАН не сте от тоя свят.

ИНЖЕНЕРЪТ: Ласкаете ме, Валерия.

ВАЛЕРИЯ: Ни най-малко.

ИНЖЕНЕРЪТ рови смутено в листчетата.

ИНЖЕНЕРЪТ: Намерих един цял лист. (чете) „Една зимна утрин през северната порта на града влязъл конник без глава. Конят препуснал към градския площад. Конникът, въпреки че бил без глава, бил добре облечен и имал вид на човек, който носи важна новина, защото стискал в юмрука си навито на руло писмо. Като стигнали площада, конникът и конят направили няколко обиколки, в които конят танцувал валс, менует, марширувал, а после, като се събрали хората, конят започнал да се покланя. В дисагите на конника открили две глави. Сложили едната върху тялото и тя казала: „Нека другата да ви каже“. Сложили другата глава и тя казала: „Нека другата да ви каже“.

ВАЛЕРИЯ: Има ли друго? Напомня ми за нещо.

ИНЖЕНЕРЪТ: Това е на този лист. Търси жълт лист като този…

Двамата търсят.

Светлината се връща към ШАБЛЕНЕЦА и ПАМЕТ.

Делтапланът-крило не е на мястото, на което са го оставили – малко преди това (ако техниката позволява) е издигнат нагоре към тавана, все едно че излита, и след като е издигнат, вече не се вижда от публиката. (Ако техниката не позволява, е издърпан зад кулисите.) ШАБЛЕНЕЦЪТ гледа към небето, сочи го въодушевен и си върти главата, явно следвайки хаотичните движения на летящия делтаплан (платно за кайтсърф).

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Лети, лети, гледай! Делтапланът е литнал сам.

ПАМЕТ: И какво като лети?!

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Не би трябвало да лети. Виж, вятърът си играе с него. Сега ще го разкъса!

ПАМЕТ си гледа маникюра. Отегчена е.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Гледай, вятърът го върти в спирала.

ПАМЕТ поглежда без ентусиазъм.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Що не се забавляваш? Сега ще се разбие в някоя скала.

ШАБЛЕНЕЦЪТ си върти неистово главата, следвайки въображаемия полет.

ПАМЕТ: Ако си въртя главата като тебе, няма да запомня нищо.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Абе въодушевявай се и ти, мани ги записите. Не изпускай момента!

Двамата си въртят енергично главите, следвайки полета. ПАМЕТ припада. ШАБЛЕНЕЦЪТ се надвесва над падналата ПАМЕТ.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Не унивай, моя памет! (вдига я на ръце и я изнася от сцената) Къде ще намеря по-хубава памет…

Светлината се връща към ИНЖЕНЕРА и ВАЛЕРИЯ. Те все още търсят друг жълт лист. Валерия го намира.

ВАЛЕРИЯ: Това трябва да е: (чете) „Уважаеми граждани, дошъл съм във вашия град с моя кон, който се казва Паркур, но това не е важно. Важното е, че съм дошъл да поискам ръката на Валерия, и понеже не знам дали тя харесва руси със сини очи или чернокоси с бадемови очи, съм подготвил две глави и за двата варианта. Ако обикне душата ми както аз я обичам, ми е все едно коя глава ще избере. Другата ще я подарим на бедните.“ (ВАЛЕРИЯ изведнъж се сеща) А, този го знам. Като бях на четиринадесет години, дойде един от Сливен да ме иска за жена.

ИНЖЕНЕРЪТ: На четиринадесет?

ВАЛЕРИЯ: На четиринадесет. Тъкмо бях узряла. Баща ми страшно се ядоса, а онзи вика: що бе, при нас момичетата вече на единадесет раждат. На годините на вашата дъщеря са си отгледали децата и отиват да следват в чужбина. Баща ми не искаше и да чуе и извика полиция. А онзи настоява, казва: понеже аз съм малцинство, а вие сте мнозинство, затова ми отказвате ръката на дъщеря си, но аз ще се оплача пред европейския съд.

ИНЖЕНЕРЪТ: Много е бил хлътнал, щом пред европейският съд е решил да излага родината.

ВАЛЕРИЯ: Но и баща ми не е вчерашен. Има медийно влияние и пусна едно опровержение… едно страшно объркващо опровержение. (търси друг жълт лист) Дано да е тука… А, ето го, май че е това. (започва да чете) „Уважаеми съграждани, един конник без глава от Сливен е отвлякъл дъщеря ми Валерия. Знае се само името на коня, но то не е важно. Умоляват се всички граждани, тъй като две глави мислят по-добре от една, да допрат главите си една до друга по двойки и нека русата глава да не казва „Нека другата да ви каже“ и vice versa, а всяка глава да каже какво е видяла, и да докладва, защото някои казват, че бил рус със сини очи, а други – чернокос с бадемови очи, а конят му можел да танцува валс, менует и да марширува, все едно че е на състезание по паркур.“

ИНЖЕНЕРЪТ: Това опровержение, намекващо за отвличане, го е уплашило със сигурност. Като се намеси пресата, нещата стават сериозни.

ВАЛЕРИЯ: Дори да не са сериозни, щом пресата се намеси, все едно са му написали присъдата. Оттогава не се мярна повече.

ИНЖЕНЕРЪТ: Медийната истина е най-силното оръжие. Като те погледне с ония писани вежди, като метне крак връз крак на екрана, няма как да не ù повярваш.

ВАЛЕРИЯ: Баща ми знаеш ли какво казва? Истината е подводно животно – само от време на време си показва главата. Който видял, видял.

ИНЖЕНЕРЪТ: В БАН направихме едно лонгитюдно изследване на истината. Истината в исторически и фамилно-семеен план. Прилики с реални обекти и вещи.

ВАЛЕРИЯ: Какво излезе?

ИНЖЕНЕРЪТ: Излезе, че истината е стока за бита. Всеки човек и семейство си избират истина според вкуса и доходите и си я ползват. Истината е като един тапет и всеки път когато се зацапа, може да се смени с по-хубава. Истината може да се ипотекира, може да се вложи в банка или да се изтъргува втора ръка. Горе-долу половината истини в употреба са втора ръка.

ВАЛЕРИЯ: А на мен ми се струва, че е като близалка. Докато ти е сладка, я облизваш и ù се радваш. Като ти омръзне, вече изобщо не те интересува и само ако си съвестен, може да си я увиеш в целофан и пак да си я прибереш в джоба. Аз затова не ща да съм рекламно лице. Някой те е лизал и после те захвърля. Знаеш ли колко бракове свършват така?!

ИНЖЕНЕРЪТ: Аз не съм женен, сигурно защото не съм попадал на жена като вас.

ВАЛЕРИЯ: В смисъл?

ИНЖЕНЕРЪТ: С вашия профил и анфас.

ВАЛЕРИЯ го гледа неразбиращо.

ИНЖЕНЕРЪТ: Също и с вашите силогизми, които идват не от две, а от само една предпоставка. Вие не сте като колежките от БАН.

ВАЛЕРИЯ: Те какви са?

ИНЖЕНЕРЪТ: Колежките от БАН като имат две предпоставки, от които може да се направи дедуктивно заключение, не го правят, а търсят трета или четвърта предпоставка. Една колежка преди да направи заключение, беше събрала около 950 предпоставки. Тогава институтът се събра на общо събрание и шефът ù каза: колежке, от вас очакваме стейтмънт, беше го срам да каже „заключение“. А тя се разплака на трибуната и каза, че е дошла в БАН да прави сериозна наука, а не халтура, и си хвърли оставката.

ВАЛЕРИЯ: И?

ИНЖЕНЕРЪТ: Никой, разбира се, не прие оставката. Не може да се приеме оставка, зад която стоят 950 предпоставки.

ВАЛЕРИЯ: Не може.

ИНЖЕНЕРЪТ: Има си писани правила.

ВАЛЕРИЯ: И ние имахме, но вятърът издуха буквите и сега няма правила. Сега е анархия.

ИНЖЕНЕРЪТ: Мога ли сега, по време на анархията, да ви целуна?

ВАЛЕРИЯ: Трябва ми поне една предпоставка, за да ви разреша.

ИНЖЕНЕРЪТ: В профил или в анфас?

ВАЛЕРИЯ: В анфас, фронтално по устните.

ИНЖЕНЕРЪТ се накланя да я целуне. В този момент се чуват викове: „Инженер Теофилов! Инженер Теофилов!“.

ИНЖЕНЕРЪТ: (стреснато) Да не е баща ви?

ВАЛЕРИЯ: Не, това е шофьорът му.

Виковете продължават.

ИНЖЕНЕРЪТ: (първо неуверено) Тук съм, идвам! (кашля) Ехо! На единадесет часа спрямо посоката ви на движение. Имате ли джипиес… завийте наляво. Пет метра по-надолу…

Сцената се осветява и се вижда, че един човек тегли рикша, чиято кабина е направена от срязан автомобил. Човекът е облечен в гащеризон като автомобилен състезател. Оставя рикшата, приближава се и гледа в кладенеца.

КАРАЛ ГОТ: Г-н инженер, ще трябва де излезете. Има мисия за вас.

ИНЖЕНЕРЪТ: Събирах тука едни данни, но добре, излизам. Момент.

(към ВАЛЕРИЯ) То се видяло, че друг път ще продължим… Хайде да съберем буквите.

Двамата събират листчетата и лентите с надписи в един прозрачен пластмасов чувал.

ИНЖЕНЕРЪТ започва да се катери по стълбата.

ВАЛЕРИЯ клати въжената стълба, смее се на пресекулки.

ВАЛЕРИЯ: (закачливо) Кога ще продължим?

От клатенето на стълбата ИНЖЕНЕРЪТ пада няколко пъти, моли я да млъкне, и продължава да се изкачва. ВАЛЕРИЯ се катери след него, държейки чувала. Излизат от кладенеца.

ИНЖЕНЕРЪТ: (подава ръка) Приятно ми е, Теофилов.

КАРАЛ ГОТ: Карал Гот. Пилот от рали „Златни пясъци“.

ИНЖЕНЕРЪТ: Чувал съм за вас. Вие имахте тунингована лада?

КАРАЛ ГОТ: А, не – „Рено Алпин“. Ето я. (сочи срязаната кола) Ето я моята красавица, ама ù паднаха лепенките. Няма вече спонсори.

ИНЖЕНЕРЪТ: Не бяхте ли най-добър на макадам?

КАРАЛ ГОТ: Да, особено на мокра настилка в обратните виражи… Какви времена бяха. Три пъти съм си чупил ключица. Хубави времена!

ИНЖЕНЕРЪТ: Добре си живеехме…Аз съм си чупил два пъти крак.

КАРАЛ ГОТ: Но да тръгваме. Викат ви за много важна мисия… Моля качете се. (към ВАЛЕРИЯ) Госпожице, заповядайте. Да ви помогна за чувала…

ВАЛЕРИЯ: А, не, това са само накъсани думи, на грамаж не по-тежки от завещание.

КАРАЛ ГОТ: Защо са ви? Искате да ги рециклирате?

ИНЖЕНЕРЪТ: А, думите, за разлика от хартията, сами се рециклират.

ВАЛЕРИЯ: С тия букви може много работи да се направят. Аз не знам баща ми дали ще ми даде зестра, а с тия букви може някой нотариален акт да се напише, някое дарение… или пък някоя статия в модно списание… например „Валерия от далечния град Шабла завъртя главата на известен столичен инженер“.

ИНЖЕНЕРЪТ: „Сливен е в траур…“

ВАЛЕРИЯ: „Валерия превзе модните подиуми от Силистра до Петрич“.

ИНЖЕНЕРЪТ: „И вече тежи четиридесет и един килограма“.

ВАЛЕРИЯ: Ти не вярваш, но тези букви стават на всичко…

ИНЖЕНЕРЪТ: Нещо като стволови клетки за литературата…

ВАЛЕРИЯ: И за всякакви други писания.

ИНЖЕНЕРЪТ: Точно така. Подреди ги и им кажи: хайде сега множете се, че истината без вас може, ама лъжата не.

КАРАЛ ГОТ се впряга в рикшата и потеглят.

ИНЖЕНЕРЪТ: Много се радвам, че ще се возя с вас. С вас се чувствам спокоен на пътя.

КАРАЛ ГОТ: Може пък и да изпреваря един-двама, така, за спортна форма…

ИНЖЕНЕРЪТ: По-добре не бързай. Мисията не е заек да избяга… Аз в БАН знаеш ли колко мисии съм имал… стоят на бюрото ми и никоя не бяга…

Рикшата се скрива зад кулисите.

Завеса

Край на първо действие

Кабинетът на кмета. КМЕТЪТ и ИНЖЕНЕРЪТ са седнали един срещу друг.

КМЕТЪТ: Появила се е една птица. Птицата Изчадие. Голяма е колкото тюлен. Разбира от механика. Краде въжета и платна от рибарските лодки и ги хвърля върху перките на каварненци. Омотава въжета, докато ветрогенераторът спре да работи. После отива и на спокойствие започва да кълве електрониката. Кълве резистори, диоди и злато от платките, не кълве само кондензаторите – знае, че задържат ток.

ИНЖЕНЕРЪТ: Знае ли тази птица, че един генератор струва четвърт милион?

КМЕТЪТ: Знае.

ИНЖЕНЕРЪТ: Фигуративно го казах. Знае ли тази птица, че генераторите са свързани последователно и в система и като накълве един, все едно че е накълвала всички?

КМЕТЪТ: Това не знам дали го знае.

ИНЖЕНЕРЪТ: Какъв вид е тази птица?

КМЕТЪТ: Изчадие.

ИНЖЕНЕРЪТ: Няма такива птици.

КМЕТЪТ: На мен ли го казваш? Аз птиците и особено морските ги знам. Този вид птици ги няма. Имаше само три. Мъжка птица Изчадие, женска и едно малко Изчадие. Малкото Изчадие, като летяло, минало през перката или по-точно перката минала през него, и долу бяха паднали едни филии от малкото Изчадие, все едно че някой е рязал хамбургски салам.

ИНЖЕНЕРЪТ: Грозна работа.

КМЕТЪТ: Грозна. И сега майката отвързва лодките и влачи въжета и мрежи, докато затрупа и усмърти някоя перка.

ИНЖЕНЕРЪТ: Как да я усмърти?

КМЕТЪТ: Ей така, и аз мога да се изразявам фигуративно, една перка като заприлича на парцалена кукла, вече не може да се върти. Блокира.

ИНЖЕНЕРЪТ: Нима е възможно…

КМЕТЪТ: Изчадия, нали ти казвам… А мъжкото Изчадие стои, казаха ми, в една пещера и е много мрачен. Не е ясно какво е решил да прави.

ИНЖЕНЕРЪТ: Какво може да направи… може би като женската ще почне да прави диверсии.

КМЕТЪТ: Не знам. На всичко е способен. Тая птица изчадие преди е била тюлен.

ИНЖЕНЕРЪТ: Как тюлен?!

КМЕТЪТ: Ей така. Била е тюлен, но тюлените взеха да изчезват и тия точно – това семейство – хвръкнали като птици. На всичко е способен един тюлен, който може да стане на птица.

ИНЖЕНЕРЪТ: Това е нечувано. Влечуго може да стане на птица, но трябват милиони години.

КМЕТЪТ: Ти си нов тука. Нищо не знаеш. Ако не вярваш, питай Колективната памет. Тя помни и каквото е останало от животните, и после го вкарва в паметта на хората. Например ако плуваш във водата и си един такъв дебел, игрив и мазен и изведнъж искаш да станеш птица, може би си на път да станеш Изчадие. Добре, че на хората това не се случва.

ИНЖЕНЕРЪТ: Странни работи говорите. Карал Гот каза, че ме викате за една мисия.

КМЕТЪТ: Имам за теб една задача.

ИНЖЕНЕРЪТ: Карал Гот каза мисия. Ако е задача, може и да не я приема.

КМЕТЪТ: Карал Гот не прави разлика между задача и мисия. Мисия е, когато имаш оръжие. В първата част на мисията лъскаш оръжието, а във втората част на мисията стреляш в картеч напосоки. Като паднат всички, а останат добрите, си изпълнил мисията… Аз ти давам задача. Доста деликатна.

ИНЖЕНЕРЪТ: Слушам.

КМЕТЪТ: Двете птици Изчадие. Трябва да се обезвредят, без да се убиват. Най-добре пак да станат тюлени. Чак тогава може да правим ветропарк. Ти, разбира се, ще бъдеш главният инженер. Аз друг няма да търся.

ИНЖЕНЕРЪТ: Благодаря.

КМЕТЪТ: Иван Шабленски знае къде са птиците. Видял ги е в една пещера до брега. Стоят си там, играят барбут и пеят назално като тюлени.

ИНЖЕНЕРЪТ: Със сигурност кроят планове… Може ли да питам нещо?

КМЕТЪТ: Кажи.

ИНЖЕНЕРЪТ: Шабленски твърди, че тукашният вятър няма стопанско значение.

КМЕТЪТ: … и че дъщеря ми е сгодена за един от Сливен. Тука нищо не е вярно. Тука може да се изпотрепеш да търсиш някаква истина, може сто човека да разпиташ, и нищо няма да научиш. Като няма букви, думите са едни вибрации. Вибрациите нямат стопанско значение, само хорският резонанс има значение.

ИНЖЕНЕРЪТ: Боже, как си нямам една памет да ми го запомни това и като стана сенилен, да го каже на внуците.

КМЕТЪТ: Кой е сенилен?

ИНЖЕНЕРЪТ: Не, аз като стана сенилен… Ние от БАН остаряваме по-бавно… нашата есен е по-дълга.

КМЕТЪТ: За вас не знам… В тоя град всеки е тръба на орган и важното е да звучи вярно. Това от мен да го знаеш, ако и ти някой ден станеш кмет. Айде сега… (дава му знак да тръгва и се зачита в някакви документи)

ИНЖЕНЕРЪТ: Айде. (излиза)

Завеса (или завъртане на сцената)

Интериор на антикварен магазин. Вътре седи една дама. Ексцентрична по облекло и изказ, но с финес.

ИНЖЕНЕРЪТ: Казаха ми, че мога да ви намеря тук.

КОЛЕКТИВНА ПАМЕТ: Говори ми на „ти“… аз съм стара, но и млада. Може пък да се познаваме от преди.

ИНЖЕНЕРЪТ: По-добре на „ти“. Дойдох да се запознаем. Всички ми викат – иди, намери Колективната памет.

КОЛЕКТИВНА ПАМЕТ: Всеки минава през мен.

ИНЖЕНЕРЪТ: И аз затова…

КОЛЕКТИВНА ПАМЕТ: При мен за да вземе нещо човек, трябва да даде. Може да вземе каквото си иска, а да даде каквото не иска. Затова си седя тука сама в антиквариата и никой не ме търси. Искат само да взимат.

ИНЖЕНЕРЪТ: Шабленски има една симпатична индивидуална памет. Да не ви е дъщеря?

КОЛЕКТИВНА ПАМЕТ: Харесва ти, така ли?

ИНЖЕНЕРЪТ: Много бих се радвал…

КОЛЕКТИВНА ПАМЕТ: Знам накъде биеш, но виж какво, аз не съм някаква мадам… Аз с тия работи не се занимавам.

ИНЖЕНЕРЪТ: Много сте светнати тука! Всеки знае накъде бия, почвате да ми омръзвате вече… В БАН, за да тръгнеш да биеш нанякъде, трябва поне 10-15 години да не си бил наникъде. Трябва да си въртял и сукал около едно нещо, за да ти дойде авторитет от това нещо, и тогава може да биеш.

КОЛЕКТИВНА ПАМЕТ: Тука е по-особено. Морски вятър може от Турция да донесе нещо, от Одеса, от Кавказ или от Мангалия. Тука многото мислене е признак на високомерие.

ИНЖЕНЕРЪТ: Шабленски и Валерия хич не са високомерни. Кметът ми се видя малко високомерен.

КОЛЕКТИВНА ПАМЕТ: Не е високомерен. Той е общественик. Знаеш, през един общественик като минат сто човека на ден, и той хем става полиглот, хем с никой не ще да приказва.

ИНЖЕНЕРЪТ: Има някакво объркване във вашия град. Чувам нелогични неща, които се оказват истина, говоря с луди, които знаят повече от мен. Имате вятър, който краде буквите, и птици диверсанти. Знаеш ли защо е така?

КОЛЕКТИВНА ПАМЕТ: Аз такива работи не знам. Аз не мисля, а помня. Ако например имаш комплекс – тогава е друга работа. Ако си разстроен, ако искаш да си отрежеш ухото и разсъждаваш – ето това ще го запомня.

ИНЖЕНЕРЪТ: Кметът ми даде една мисия. Трябва да озаптя две птици. Помниш ли времена, когато тюлени летящи като птици са правили диверсии?

КОЛЕКТИВНА ПАМЕТ: (механично и напевно, като запис) Имам памет за един филм „Птиците“. Птици са влизали през турбините да разглеждат самолети по време на полет… Птици са носели през войните шифровани телеграми в тила на врага. Има една птица полковник. Една клиника в Лондон изпраща проби до микробиологичната лабораторията с гълъби.

ИНЖЕНЕРЪТ: Уау! Ти си като хард диск.

КОЛЕКТИВНА ПАМЕТ: Гълъбите изтребиха гугутките и сега са новите плъхове на градовете. Носят зарази. Никога на давай храна на гълъб – храниш плъх.

ИНЖЕНЕРЪТ: Това, което казваш, кой го казва?

КОЛЕКТИВНА ПАМЕТ: Много, аз каквото кажа, са го казали много. Повтаряно е хиляди пъти. Може да не е вярно, но се е настанило в хорското съзнание.

ИНЖЕНЕРЪТ: Значи в колективната памет може да има лъжи, масови заблуди и фанатични вярвания.

КОЛЕКТИВНА ПАМЕТ: Има, разбира се, аз не ги пресявам. Толкова съм стара, че ако почна да мисля, може и да се разпадна.

ИНЖЕНЕРЪТ: Значи не можеш да ми помогнеш?

КОЛЕКТИВНА ПАМЕТ: За какво да ти помогна?

ИНЖЕНЕРЪТ: Да се справя с тия птици… с тая безконтролна ситуация, която е извън всякакво научно мислене.

КОЛЕКТИВНА ПАМЕТ: Твоите науки тука не важат.

ИНЖЕНЕРЪТ: Все пак искам да се ориентирам…

КОЛЕКТИВНА ПАМЕТ: Ти защо бързаш да се ориентираш. Днес като се ориентираш, утре ще разбереш, че си се лъгал. Я се отпусни и се огледай в този магазин. Какво виждаш?

ИНЖЕНЕРЪТ: Часовници от миналия век, пожълтели снимки, книги – май всички стари вещи от града са тука.

КОЛЕКТИВНА ПАМЕТ: Тука хората не завещават старите си вещи. Носят ги в антиквариата.

ИНЖЕНЕРЪТ: Има ли някаква причина?

КОЛЕКТИВНА ПАМЕТ: Антиквариатът е нещо като библиотека. Старците не пропускат да посетят магазина през рождените си дни, годишнините от сватбите си и седмица преди смъртта си, за да си опреснят спомените… но има и друго.

ИНЖЕНЕРЪТ: Какво друго?

КОЛЕКТИВНА ПАМЕТ: Махалата на стенните часовници ги хипнотизират, музикалните кутии им пеят нежно и те забравят кои са, а се сещат какви биха могли да бъдат.

ИНЖЕНЕРЪТ: Странен е този магазин.

КОЛЕКТИВНА ПАМЕТ: Продавачката (навежда се към него и му казва тихо), която е и съдържателка, не се интересува от печалбата, а от нещо друго.

ИНЖЕНЕРЪТ: От какво?

КОЛЕКТИВНА ПАМЕТ: Не може да се каже отведнъж. Затова старците слухтят с оглушалите си уши.

ИНЖЕНЕРЪТ: А ти знаеш ли какво е?

КОЛЕКТИВНА ПАМЕТ: Старците слухтят, а трябва да гледат.

ИНЖЕНЕРЪТ: Какво да гледат?

КОЛЕКТИВНА ПАМЕТ: Невероятно е, че никой не забелязва, но в този магазин всички вещи се подмладяват.

ИНЖЕНЕРЪТ: Но тези часовници са стари. Хич не ми се виждат подмладени…

КОЛЕКТИВНА ПАМЕТ: Не си мисли, че един часовник от осемнадесети век, оставен в този магазин, ще да стане часовник от деветнадесети век. Не, часовникът се подмладява, защото частите му се връщат към онова състояние, когато е бил току-що произведен, и заработват в синхрон без характерния мързел на старите часовници.

ИНЖЕНЕРЪТ: А, така е по-ясно.

КОЛЕКТИВНА ПАМЕТ: Времето, разбираш ли, времето тук върви по-бавно… Старците, без да знаят, се подмладяват… идват и слухтят… стоят и се помотават, но излизат навън на вятъра без нито една болежка… Продавачката ти изглежда млада, нали?

ИНЖЕНЕРЪТ: Да. На не повече от тридесет години.

КОЛЕКТИВНА ПАМЕТ: Тя е на сто и двадесет. Тя е баба на продавачката в другия антикварен магазин.

ИНЖЕНЕРЪТ: Има два антикварни магазина, така ли?

КОЛЕКТИВНА ПАМЕТ: Само два. (хваща го под ръка и така се разхождат) В другия антиквариат собственичката е строга и съсухрена бабичка с отдавна пожълтели коси. Истинската ù възраст обаче е четиридесет и две години. В нейния магазин вещите остаряват бързо. Човек си тръгва съсипан от другия магазин, уморен, все едно че е прочел наведнъж и запомнил цяла енциклопедия, с мисли необичайно тежки, но и прозорливи.

ИНЖЕНЕРЪТ: Звучи ми страхотно. Боже, трябва да докарам моите колеги тука. Един автобус хабилитирани лица и ще започнем незабавна рехабилитация. Които иска прозорливост, го пращаме в онзи магазин, който иска да е млад и да му работят частите, да стои в тоя. Всеки хабилитиран трябва да се рехабилитира!

КОЛЕКТИВНА ПАМЕТ: За мен ще е много поучително. Няма обаче да им казваш коя съм, да не почнат да се преструват за поколенията.

ИНЖЕНЕРЪТ: Няма. Ти знаеш ли, че при нас има хора, съставени от различни части? Например има един доцент, той работи с главата си и само нея използва… сутрин като излиза от къщи, понякога излиза бос, понякога по джапанки, отива на спирката и така се качва в градския транспорт. За него краката му не съществуват.

КОЛЕКТИВНА ПАМЕТ: Нервните импулси понеже щукат само в мозъка му, са забравили пътя до краката.

ИНЖЕНЕРЪТ: Как точно го каза! Ти трябва да се занимаваш с наука.

КОЛЕКТИВНА ПАМЕТ: А, не съм достатъчно стара за това!

ИНЖЕНЕРЪТ: Но пък си необичайно прозорлива.

КОЛЕКТИВНА ПАМЕТ: Аз съм виждала всичко. Хората не си уважават частите. Има хора, които казват: ако лъжа, отрежи ми главата. И като знаят, че лъжат, значи са решили да си поживеят без глава.

ИНЖЕНЕРЪТ: Хората казват „опичай си акъла“ и си купуват мобилен телефон.

КОЛЕКТИВНА ПАМЕТ: А селяните си купуват сел фон. И казват: ха, джобът ти звъни!

ИНЖЕНЕРЪТ: Така си приказват – с речеви конструкции.

КОЛЕКТИВНА ПАМЕТ: Никой не е застрахован… Тука при тоя вятър, както си ходиш и не мислиш за нищо, може изведнъж да ти се забие някоя речева конструкция в мозъка и после започваш да говориш едни: „С ваше позволение“, „Първо дамите“, „Беше ми много приятно“, и хората престават да те слушат.

ИНЖЕНЕРЪТ: Сетих се нещо…старците ходят ли в другия магазин? Нима искат да станат столетници по-бързо?

КОЛЕКТИВНА ПАМЕТ: Там акълът им заработва на бързи обороти. Мисловната умора разсейва другата, по-страшна житейска умора. Старците си тръгват оттам по-стари, но по-бодри духом. Като излязат навън, вятърът им носи нови мисли.

ИНЖЕНЕРЪТ: Доста е объркано…

КОЛЕКТИВНА ПАМЕТ: Всъщност нито излизащите от този магазин, нито от другия имат представа защо в този град вятърът не престава да духа.

ИНЖЕНЕРЪТ: Може би е поради морето или географското положение на града.

КОЛЕКТИВНА ПАМЕТ: Това са повърхностни и грешни изводи. Вятърът в този град се дължи на различната скорост на времето в двата антикварни магазина. Запомни го това, че аз може да го забравя.

ИНЖЕНЕРЪТ: О, това обяснява много неща. За малко да си хвърля дипломата, а то каква била работата. Благодаря ти.

КОЛЕКТИВНА ПАМЕТ: Само ти и аз знаем… и аз току-що се сетих… нещо се уморих…

ИНЖЕНЕРЪТ: Дедуктивно ли се сети…

КОЛЕКТИВНА ПАМЕТ: Дедо ти дедуктивно! Индуктивно. В тоя магазин всичко е артефакт и архетип. Що часовниците са кръгли – архетип. Що има кукувици в часовниците – пак е архетип. Що има излъскани скулптури на голи манекенки – щото това е сублимация. Скулпторите искат някоя да им позира – отплесват се и като една жлеза точат слуз. Това събирам: запарки, настойки и слуз. (прави ужасни гримаси)

ИНЖЕНЕРЪТ: Защо сега така говориш?!

КОЛЕКТИВНА ПАМЕТ: Както искам, така ще си говоря; ще знаеш, малко съм тра-ла-ла и ретро, мааму стара.

ИНЖЕНЕРЪТ: Какви са тия приказки! Все пак си дама.

КОЛЕКТИВНА ПАМЕТ: Колективна… аз съм колективна дама. Сега употребявам пастирска лексика…

ИНЖЕНЕРЪТ: Не можеш ли да се изразяваш някак по-адекватно?

КОЛЕКТИВНА ПАМЕТ: Мога, как да не мога. Ам че тъй де. Мога да ти говоря като конте и прочие. Мили ми господине… Аз нали съм обща – в колектива има и простаци, и чиновници, дето са неутрални, има и от Сорбоната в Харвард. Всичко има и малко се е омешало, ще ме прощаваш, уважаеми младежо, пардон. (прозява се) Аз ще си полегна малко… пък ти иди виж ги там изчадията (сънено с прозявки), нещо са се разбунтували, щото си имат причина… ама трябва да мине малко време, трябва тая причина да се разсмърди…

КОЛЕКТИВНАТА ПАМЕТ поляга на една лежанка от 19-и век. ИНЖЕНЕРЪТ се суети, завива я с един килим и излиза.

Завеса

ИНЖЕНЕРЪТ и ШАБЛЕНЕЦЪТ са пред една пещера. Отвътре се чува грачене на птици.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Нещо много станаха изчадията… Един сом от Дуранкулашкото езеро и той стана изчадие. Аз го видях – опитваше се да литне. Хвърка над водата, а знаеш, сомът е дънно животно. Ако дънните животни станат изчадия, спукана ни е работата.

ИНЖЕНЕРЪТ: Аз видях ято летящи скумрии. Още не бяха станали изчадия. Малко като скорци бяха.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Значи разузнават. Скорците разузнават и после като нападнат, нищо не остава. Всичко оглозгват. Едни голи клони остават.

ИНЖЕНЕРЪТ: Една кукувица и тя стана изчадие.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: По какво позна?

ИНЖЕНЕРЪТ: Ами не кукаше, а викаше цигу-мигу, цигу-мигу.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Цигу-мигу?! Абе ти да нямаш живачни пломби и да приемаш някоя радиостанция?!

ИНЖЕНЕРЪТ: Не, сериозно. По едно време се надвеси над комина и почна като куче да вие. Снощи не съм спал.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Може да е някоя музикална кучка.

ИНЖЕНЕРЪТ: Не, излизах и я гоних. Аз ги познавам кукувиците. Мятах камъни по керемидите. Тя прехвръкне на друга къща и като се прибера, пак каца над главата ми. Чувам я как трака по покрива, маха с криле и жужи като цикада.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Ти знаеш ли, ако кукувиците станат изчадия? Мани, мани. Ще почнат да пророкуват.

ИНЖЕНЕРЪТ: Какво да пророкуват?

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Ами нормалната кукувица пророкува края на един човек, а кукувицата изчадие може на цял град или цяла държава да брои дните.

ИНЖЕНЕРЪТ: При нас в БАН на едно куче му имплантираха електроди и започна да брои. После откриха и друго – като завъртят настройките в едно специфично положение, кучето започва да хълца. Шефът на института по електроника твърди, че хълца, а шефът на института по биология твърди, че киха. Едва не се избиха…

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Какво се оказа?

ИНЖЕНЕРЪТ: Според мен кучето киха, защото си затваря очите. Като кихаш, винаги си затваряш очите.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Май че е такъв случаят.

ИНЖЕНЕРЪТ: На официално ниво спорът още не е решен. Очакваме от Новосибирската академия на науките да ни изпратят едно хълцащо и едно кихащо куче, за да направим сравнение.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Те имат ли такива кучета?

ИНЖЕНЕРЪТ: Те всичко могат да направят.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Да не са направили те изчадията?

ИНЖЕНЕРЪТ: А, не. Те техните изчадия ги изстрелват в космоса. Може обаче някое да е избягало и да е заразило и нашите.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Такова чудо не е било. Мало и голямо тръгнало да става изчадие.

ИНЖЕНЕРЪТ: Пещерата е пълна. Страх ме е да си помисля какво е вътре.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Диверсант до диверсанта.

ИНЖЕНЕРЪТ: Може пък да се събират да се чифтосват.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Чак такива изчадия не може да са. Как тюлени ще се чифтосват с кукувици и сомове?!

ИНЖЕНЕРЪТ: Значи събранието е по политически причини.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Айде, аз ще взема да вляза. Ти стой тука да не избяга някое.

ШАБЛЕНЕЦЪТ влиза вътре. Чува се страшен грак на птици. Чува се как ШАБЛЕНЕЦЪТ им крещи: „Къш!“, „Мирно!“, „Сядай долу!“, „За пооочест!“ и др. Птичият грак го надвиква. Излиза уплашен.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Вътре е страшно. Нещо са се нахъсали. Налитат на бой.

ИНЖЕНЕРЪТ: Как, с юмруци ли!?

ШАБЛЕНЕЦЪТ: А, не, с гърди. Перчат се. А шефът изчадие нещо спортува. Вдига едни тежести…

ИНЖЕНЕРЪТ: Много антропоморфно…

ШАБЛЕНЕЦЪТ: … то пък едни тежести, ама айде от нас да мине. И гледа изпод вежди.

ИНЖЕНЕРЪТ: Абе те май са тръгнали да стават хора.

В този момент пристигат КАРАЛ ГОТ, който тегли рикшата с ВАЛЕРИЯ, седнала в нея. ВАЛЕРИЯ слиза и държи чувала с буквите.

ВАЛЕРИЯ: Какво става?

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Налитат на бой.

ВАЛЕРИЯ: Не са ви набили още, като гледам.

ИНЖЕНЕРЪТ: Нещо искат да кажат. Обаче говорят едновременно.

КАРАЛ ГОТ: Да им пуснем един „Пършинг“, а?

КАРАЛ ГОТ изважда от рикшата гранатомет. Върти го много гордо в ръцете си. Застава на коляно и го насочва, все едно се прицелва. После застава на друго коляно и слага гранатомета на другото рамо.

ИНЖЕНЕРЪТ: А, без глупости! Трябва да разберем какво искат. Трябват преговори.

КАРАЛ ГОТ: Отивам в такъв случай да докарам кмета.

КАРАЛ ГОТ се впряга в рикшата и изчезва зад кулисите.

ИНЖЕНЕРЪТ влиза в пещерата. Пак се разнася грак. Чува се как ИНЖЕНЕРЪТ им казва: „Хайде сега един по един. Моля да се изслушвате! Не е академично… Моля! Моля за тишина!“ Птичето грачене спира. След малко се чува единствено кукане на кукувица. Чуват се пет кукания. Инженерът излиза от пещерата.

ИНЖЕНЕРЪТ: Може би е нещо като ултиматум. Сигурно имаме пет дни.

ШАБЛЕНЕЦЪТ и ВАЛЕРИЯ: (уплашени) За какво?!

ИНЖЕНЕРЪТ: И аз не разбрах…

ВАЛЕРИЯ: Да им хвърлим торбата с думите. Може да се изразят някак си.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: По-добре да кажат, да не ни държат в партер.

ВАЛЕРИЯ: Може нещо да сглобят. (подава плика на ИНЖЕНЕРА)

ИНЖЕНЕРЪТ влиза пак и им хвърля торбата с думите. Чува се одобрително грачене. Малко след това ИНЖЕНЕРЪТ излиза от пещерата и през това време пристига рикшата с кмета.

КМЕТЪТ: Вътре ли са…

КАРАЛ ГОТ: Вътре… чавка им е изпила мозъка.

КМЕТЪТ: Говорих с други кметове. При тях положението е спокойно. Нямат брожения.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: При нас нещата стават неочаквано бързо. Това е от нашия вятър.

ВАЛЕРИЯ: Който носи правоверни, православни и мамалигарски песнопения.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: И някои скрити закани…

ВАЛЕРИЯ: Другите нямат нашето море…

КАРАЛ ГОТ: Което е море до двеста метра, а по-надолу от кръста е бомба.

КМЕТЪТ: Все пак е нелогично… Нашият град е най-добре организираният град, при нас няма трафик и полюции. Няма отпадъци, мухъли или полипи. Може да има бомбирали буркани по мазетата, може да има някоя вкисната зелка в кладенеца, но това е. Отвън и отвътре нашият град е чист!

КАРАЛ ГОТ: Ние сме побратимени с Упсала, дето са доста успани.

КМЕТЪТ: И сега, на какво отгоре не знам, тия птици, тия рептили от всякакъв вид създават брожения и чупят международен инвентар за стотици хиляди евро.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Отвързвайки лодките, ловко крадат мрежи и платна…

КАРАЛ ГОТ: За стотици левове.

КМЕТЪТ: Но няма да оставим така тая работа. Аз мисля да призова населението и всяка къща да си вземе за домашен любимец по едно изчадие. Да си ги гушкат, да им режат перата и да им кажат: абе вие ток от възобновяеми източници не искате ли бе! Какво сте се разпищолили? Какви са тия диверсии срещу зелено.бг? Но… което изчадие не слушка – в пералнята и пералнята на центрофуга. Разумът, знаете, е летлива субстанция.

От пещерата излизат КОЛЕКТИВНАТА ПАМЕТ и ПАМЕТ. Всички са стъписани.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: (към ПАМЕТ) Ха, тебе не съм те викал.

ПАМЕТ: Насън и в ден като днешния няма нужда да ме викаш.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Какъв ден?

ПАМЕТ: Паметен.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Защо?

ПАМЕТ: Птиците накълваха буквите и казаха какво мислят.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Точ в точ.

ПАМЕТ: Горе-долу точ в точ.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Какво е то?

Напрегнато мълчание. КОЛЕКТИВНАТА ПАМЕТ започва донякъде тържествено.

КОЛЕКТИВНА ПАМЕТ: Както знаете аз съм памет и на птиците, и на хората.

ПАМЕТ: … и на пчелите.

КОЛЕКТИВНА ПАМЕТ: На всички.

ПАМЕТ: На всичко, що лети, диша или плува.

КОЛЕКТИВНАТА ПАМЕТ: И на тия пред телевизорите, дето нито летят, нито плуват, ами само дишат.

ПАМЕТ: … понякога учестено.

КОЛЕКТИВНАТА ПАМЕТ: По същество. Тези вътре не са изчадия. Единственото животно изчадие е ехидната.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Защо пък ехидната? Има едни жаби, дето са най-големите изчадия, а хамелеонът има език, два пъти по-дълъг от тялото.

КОЛЕКТИВНА ПАМЕТ: Ехидната има характеристики на различни създания. Тя донякъде е птица, защото снася яйца. Донякъде е бозайник, защото кърми бебето си, донякъде е влечуго, защото такива са ù краката, а също има и торба да си носи малките. Но и тя не е изчадие.

КМЕТЪТ: Ехидни няма да се взимат по къщите. Не е възпитателно за децата.

КАРАЛ ГОТ: Някои вече имат ехидни по къщите. Моята първа съпруга беше голяма ехидна.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Много беше ехидна, вярно е

КОЛЕКТИВНА ПАМЕТ: Тия вътре смятат, че перките износват вятъра.

ПАМЕТ: В тия „късни“ времена…

КОЛЕКТИВНА ПАМЕТ: … казаха, всичко се износва. Вятърът, законите, вярата, истините – всичко се износва и остарява. Всичко, което е било впрегнато твърде много и е било двигател за обществата…

ПАМЕТ: Били те птичи, рибешки или човешки…

КОЛЕКТИВНА ПАМЕТ: … се изхабява. Всяка природна сила, която искаме да впрегнем, става твърде позната, изтъркана и безинтересна. Всяка божествена сила, която губи своята тайна, умира.

ПАМЕТ: … и при хората… царете винаги са ги убивали…

КОЛЕКТИВНА ПАМЕТ: Стихиите, казват, са недоволни. Морето, твърдят, се изтъркало и сега боботи от витла на кораби… Небето е пробито от летящи тела, които не са птици, и много неща не са естествени…

КАРАЛ ГОТ: Сетих се, че рибите ги дават като брашно на кокошките.

КОЛЕКТИВНА ПАМЕТ: Силите стават притежание на съзнанието. А то слабее в тия късни времена…

ИНЖЕНЕРЪТ: Дори магнитите се износват за 400 години.

ПАМЕТ: А всеки човек – максимум за сто.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: А човешката мъдрост вече кучета я яли.

ПАМЕТ: Шабленски даже се изтърка, защото си мисли, че всичко знае.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Я млък…

КМЕТЪТ: Но в нашия град все пак е различно – вятърът винаги ни носи нови мисли.

ВАЛЕРИЯ: И желания.

КОЛЕКТИВНА ПАМЕТ: Обаче искаме и него да впрегнем.

КАРАЛ ГОТ: Вече всички трябва да се впрегнем.

КОЛЕКТИВНА ПАМЕТ: Не може да впрегнеш учителя си, нали. Не може да стоиш с отворена уста и вятърът да ти носи мъдрост, и после да му кажеш: „ Я работи!“.

ВАЛЕРИЯ: Я поддържай тая птица в полет!

ИНЖЕНЕРЪТ: Я покажи скорост и мощ!

ПАМЕТ: Е, няма работещ гуру.

От пещерата се чува весел грак на птици.

ИНЖЕНЕРЪТ: Това, което го говорим, кой го казва и дали е доказуемо?

ПАМЕТ: Приказките не са доказуеми, но може да са верни.

КОЛЕКТИВНА ПАМЕТ: Те казват: Господ ни е дал повече, отколкото могат да ни вземат хората. Ние можем и без тях да се спасим.

КМЕТЪТ: Това какво значи?

ВАЛЕРИЯ: Не знам?

КАРАЛ ГОТ: И аз не знам.

КОЛЕКТИВНА ПАМЕТ: Те казват, че скоро ще се обърнат полюсите и юг ще е север.

ШАБЛЕНЕЦЪТ: Значи фазата ще е нула и уредите ще спрат да работят.

ИНЖЕНЕРЪТ: Тогава перките на генераторите ще се въртят наобратно и вместо да произвеждат ток, ще го смучат.

КАРАЛ ГОТ: Времето ще тръгне назад! Часовникът ми ще върви наобратно. Единайсет, десет… (другите подхващат като абитуриенти) девет, осем, седем, шест, пет, четири, три, две, едно, йеееее!!!

КМЕТЪТ: Не е толкова весело, успокойте се!

КОЛЕКТИВНА ПАМЕТ: Те ви канят вътре да се разберете. Накълвали са буквите и са сглобили приблизително точни изречения. Който иска, е поканен да влезе при едно условие – който влезе, вместо поздрав трябва да каже „Не сте изчадия“.

Всички влизат в пещерата. Всички казват „Не сте изчадия!“ или разновидности: „Ти, малкото… о, о, не си изчадие“, „Може да сте плашещи, но не сте изчадия!“, „Явно не сте от Чад, моля за извинение“, „Упс, не сте изчадия“ и подобни извинения.

Завеса

Край

Редактира: Калин М. Ненов

Публикации:

1. Електронно списание LiterNet – бр. 6/2012, 2012 г.

2. Електронен сборник „Психомантеум“ – „Библио.бг“, 2013