Зад стените на Тера

Цели двайсет и четири години небето над главата му беше зелено. Изведнъж то стана синьо.

Кикаха премигна. Отново си беше у дома. Или по-точно казано, отново беше на планетата, на която се бе родил. Беше живял на Земята двайсет и осем години. Следващите двайсет и четири бе прекарал в джобната вселена, която сам бе нарекъл Светът на нивата. И ето че сега, макар и против волята си, той отново си бе „у дома“.

Намираше се в сянката на надвиснал над главата му огромен скален корниз. Всяка прашинка по каменния под беше отдавна издухана от вятъра, брулещ лицето на скалата. Навън от тази полупещера се намираха планини, покрити с иглолистни гори. Въздухът беше хладен, но щеше да се стопли, тъй като това бе едва утрото на един юлски ден в южна Калифорния. Или поне би следвало да бъде, ако изчисленията му бяха верни.

Понеже се намираше високо върху планинския склон, той можеше да вижда надалече в югозападна посока. Там някъде, зад няколкото по-близки долини, се виждаше една голяма долина, за която предполагаше, че се намира в околностите на Лос Анжелис. Беше изненадан и леко обезпокоен от гледката, защото тя съвсем не бе онова, което беше очаквал. Долината беше затисната от голямата сива гъба на огромен отровен на вид облак, който създаваше впечатлението, че се състои от хиляди отделни пушеци, сякаш дъното на долината под облака бе покрито от множество кипящи гейзери, които с облекчение се освобождаваха от смръдливите газове на вътрешността на Земята.

Нямаше представа какво се бе случило тук от онази нощ през 1946 година, когато една случайност го прехвърли от тази вселена във вселената на Джадауин. Може би големите котловини около Лос Анжелис бяха напълнени с отровни газове след атака на вражеска нация. Не можеше да се сети що за враг би могъл да бъде това, още повече, че когато бе напуснал този свят, както Япония, така и Германия бяха победени и напълно разбити, а Русия бе излязла с тежки поражения.

Сви рамене. Щеше да разбере, когато му дойдеше времето. Компютърът от величествения дворец на върха на единствената планета във вселената на зелените небеса го бе уведомил, че тази „врата“ се отваря нейде високо в планините край едно езеро, наречено Ероухед.

Самата врата представляваше кръг от неунищожим метал, скрит на няколко инча под каменния под. Единствено едва различимия полуизтрит пурпурен кръг по повърхността на камъка подсказваше за присъствието му.

Кикаха (роден под името Пол Янус Финеган) бе висок шест фута и един инч, тежеше сто и деветдесет фунта, беше широкоплещест, с тесен кръст и масивни бедра. Косата му бе бронзово червеникава, веждите му бяха плътни, черни и извити, очите му бяха гористозелени, носът му — прав и къс, горната му устна бе висока, а в брадичката му се забелязваше дълбока трапчинка. Беше облечен в туристически екип, а на гърба му висеше пътна чанта. В едната си ръка стискаше дръжката на черно кожено куфарче, което изглеждаше като калъф на музикален инструмент — може би хорна или тромпет. Косата му се спускаше върху раменете. Беше му минала мисълта да я отреже преди завръщането си на Земята, за да не привлича чуждото внимание. Но не му бе останало време и за това, така че бе отложил подстригването за първата бръснарница тук. Щеше да обясни на любопитните, че двамата с Анана са прекарали из планините толкова дълго, че не бе имал възможност да се подстриже.

Жената до него бе надарена с всичката хубост, която можеше да се види в една жена. Имаше дълга тъмна коса на едри вълни, безупречна бяла кожа, тъмносини очи и великолепна фигура. И тя бе облечена в туристически екип: боти, дънки, риза на едро каре и кепе с дълга козирка. На гърба й беше метната раница, в която имаше обувки, рокля, бельо, малка чантичка и няколко устройства, които биха изненадали и шокирали всеки земен учен. Косата й бе оформена в стила от 1946-а, така както Кикаха си го спомняше. Не носеше грим, а и нямаше никаква нужда от него. Още преди няколко хиляди години беше поруменила устните си, така както правеха всички Повелителки.

Той целуна жената по устните и проговори:

— Знам, че си била в много светове, Анана, но съм готов да се обзаложа, че нито един от тях не е толкова странен както Земята.

— И преди съм виждала синьо небе — отговори му тя. — Улф и Хризеис имат пет часа аванс пред нас. Звънаря е само с два часа и половина. Не забравяй че пред тях е един голям свят, в който могат да се загубят с лекота.

Кикаха кимна в знак на съгласие:

— Наистина няма причина Улф и Хризеис да се навъртат наоколо, още повече, че тази врата е еднопосочна. Сигурно са поели към най-близката двупосочна врата в района на Лос Анжелис, ако тя още съществува. В противен случай следващите най-близки са в Кентъки и на Хаваите. Значи знаем накъде са се отправили. — Той поспря, облиза устни и продължи: — Колкото до Звънаря… кой би могъл да каже? Може да е тръгнал накъдето му се е приискало, а може и още да е някъде тук. Да не забравяме, че той се намира в един напълно чужд за него свят, че не знае нищо за Земята и че не може да говори на нито един от местните езици.

— Не знаем как изглежда, но ще го открием. Познавам Звънарите — каза тя. — Убедена съм, че и този няма да зарови някъде своята камбана, за да се скрие по-лесно, разчитайки някога да се върне за нея. Никой Звънар не може да понесе мисълта, че трябва да се отдалечи от камбаната си. Затова ще си я носи навсякъде, поне докато може. И това ще бъде единственото, по което бихме могли да го идентифицираме.

— Знам това — Кикаха усети, че му е трудно да диша и че очите му се пълнят със сълзи. Миг по-късно той вече плачеше.

Анана се обезпокои за миг, но после каза:

— Поплачи! С мен се случи същото веднъж, когато се върнах на моя свят. А преди това си мислех, че очите ми са пресъхнали завинаги и че сълзите са само за простосмъртните. Онова завръщане след дълго отсъствие ми доказа, че не се бях отърсила от тази слабост.

Кикаха избърса сълзите си, откачи манерката от колана си, отвъртя капачката и отпи няколко глътки.

— Обичам моя свят, света на зеленото небе — въздъхна той. — Не харесвам Земята и в нито един от спомените ми няма кой знае колко обич към нея. Но сега разбирам, че съм съхранил в себе си повече любов, отколкото съм допускал. Готов съм да призная, че понякога, доста нарядко, съм изпитвал носталгия, някакъв смътен копнеж отново да я зърна, да видя пак хората, които познавах. Но…

Под тях, може би на хиляда стъпки по-надолу, двулентовият макадамов път се извиваше заедно със склона на планината и продължаваше нагоре, за да се загуби след завоя зад другата страна. Една кола се появи в издигащия се участък, набра скорост и също изчезна заедно с пътя. Кикаха разшири очи и промълви:

— Никога не съм виждал подобна кола. Изглеждаше като буболечка!

Понесен от въздушните течения на не повече от сто метра над главите им, се спусна ястреб.

— Първият червеноглав, който виждам откакто напуснах Индиана! — каза с радостна почуда Кикаха.

Той пристъпи изпод скалния корниз, забравяйки за миг, но наистина само за миг, своята предпазливост. И веднага скочи обратно под защитата на корниза. Направи знак на Анана и тя се отправи към единия край на нишата, докато той отиде към другия.

Под тях, докъдето се простираше погледа му, нямаше никой, макар многото дървета да даваха неизброими възможности на онзи, който би поискал да ги наблюдава, да остане скрит. Той се осмели да пристъпи още по-навън и вдигна поглед нагоре, но нямаше как да надзърне отвъд корниза. Първият оглед не му подсказа как се слизаше оттук, но след малко видяха поредица изпъкналости от дясната страна. Това стигаше за начало и той беше уверен, че след като започнеха да се спускат, щяха да се появят достатъчно възможности да се хванат с ръце или да стъпят с крак.

Кикаха се обърна с гръб към ръба на корниза, легна по корем и спусна крак, опипвайки за място, където да стъпи. После се изтегли обратно горе и отново подробно огледа пътя и гората под тях. Крясък на сойки се разнесе някъде под него и му се стори, че въздухът в пропастта насочва слабия звук като във фуния.

Той извади малък бинокъл от джоба на ризата си и настрои трите циферблата върху него. После взе една малка слушалка и мушна извода й в куплунг отстрани на бинокъла. Започна да оглежда гората под тях и накрая концентрира вниманието си върху мястото, където сойките така шумно изразяваха възмущение.

В окуляра на бинокъла далечната гора изглеждаше близка, а едва доловимите звуци из нея се чуваха високо и ясно. Нещо тъмно се помръдна и след като настрои бинокъла, Кикаха видя лице на мъж. Внимателният оглед на този район му помогна да различи части от телата на още трима. Всички бяха въоръжени с пушка с оптически прицел, а двама имаха и бинокли.

Кикаха даде устройството на Анана, за да се убеди сама.

— Значи, доколкото ти е известно, Червения Орк е единственият Повелител на Земята?

Тя свали бинокъла и отговори:

— Да.

— Но той знае за тези врати и вероятно е поставил някаква алармена система тук, за да разбере кога са били активирани. И хората му могат да живеят наблизо, макар че могат да идват и отдалече. Кой знае, може би Улф, Хризеис и Звънаря са се измъкнали точно преди съгледвачите му да дойдат. А може и да не е така. Във всеки случай нас са ни очаквали.

Никой не спомена за липсата на постоянно действащ капан при вратата, както и за отсъствието на постоянна охрана. Червения Орк или който и да беше Повелителя отговорен за присъствието на тези хора, със сигурност щеше да превърне в игра нахлуването на други Повелители в собствената му територия. Макар и смъртно опасна, това трябваше да бъде игра.

Кикаха отново започна да наблюдава четиримата мъже под тях. След малко се обади:

— Те разполагат с радиотелефони.

Миг по-късно двамата доловиха шум от мотор над главите си. Кикаха се обърна по гръб за да види и зърна странна летяща машина, която току-що беше минала над хребета вдясно от тях.

Преди да каже каквото и да е, машината се скри за момент зад склона на планината. Кикаха скочи и изтича в дъното на нишата, следван от Анана.

Пърпоренето на витлото се превърна в оглушителен рев и машината увисна точно пред отвора.

Корпусът на летателния апарат беше прозрачен и вътре се виждаха пилот и трима въоръжени с пушки мъже. Двамата с Анана бяха попаднали в капан, от който нямаше къде да избягат.

Несъмнено Червения Орк бе изпратил хора, които да установят с какви оръжия са въоръжени натрапниците. Целта беше да бъдат принудени да ги използват или да се предадат, ако предпочитат това. Е, те не предпочитаха плена. Така че изрекоха активиращата парола, насочиха пръстените си към машината пред тях и прошепнаха думата за стрелба.

Изскочиха тънки като игла златни лъчи, понесли в себе си пълния заряд на микроскопично малките батерии на пръстените.

Фюзелажът на хеликоптера се разцепи надве и машината рухна. Кикаха изтича напред и погледна миг преди парчетата да се забият в планинския склон под краката им. Едната половина избухна в ослепително ярко огнено кълбо и се разпръсна на цяла дузина по-малки топки. Парчетата се посипаха по дъното на долината недалече едно от друго и продължиха да горят.

Четиримата скрити под дърветата наблюдаваха сцената с пребледнели лица, после онзи с радиотелефона бързо каза няколко думи в микрофона. Кикаха се опита да свие лъча максимално, за да го чуе, но шумът от пламтящите останки на хеликоптера пречеше.

Беше доволен, че е успял да нанесе пръв удар, но един очевиден факт помрачаваше удоволствието му. Нямаше никакво съмнение, че Повелителя нарочно бе пожертвал екипажа в хеликоптера с намерението да разбере колко опасни са противниците му. Кикаха би предпочел да се измъкне оттук незабелязано. Най-лошото бе, че спускането трябваше да се отложи до падането на нощта. А дотогава Повелителя сигурно щеше да атакува пак.

Двамата с Анана презаредиха батериите на пръстените си. Той продължи да наблюдава четиримата в гората, а тя внимателно огледа склоновете на планината. Не след дълго една червена кола с отметнат гюрук се появи отляво, спускайки се по пътя. В нея седяха мъж и жена. Колата спря недалече от все още горящите останки от катастрофата и двамата слязоха, за да разгледат. Останаха известно време разговаряйки, после се върнаха в колата и потеглиха видимо бързайки.

Кикаха се ухили. Без съмнение те щяха да уведомят властите. А това означаваше, че четиримата няма да могат да ги атакуват. От друга страна властите можеха да ги открият тук в тази ниша. Да, той можеше да заяви, че те са най-обикновени туристи и тогава едва ли щяха да ги задържат за дълго. Но колкото и кратко да продължеше арестът им, той щеше да даде на Повелителя възможност да ги залови в мига, когато ги пуснеха. На всичко отгоре двамата с Анана щяха да имат проблем с легитимирането си, което създаваше опасността да бъдат задържани, докато не се разбере кои са.

Нищо не можеха да научат за Анана, разбира се, но ако се опитаха да идентифицират неговите отпечатъци, щяха да се натъкнат на нещо, което трудно би могло да се обясни. Щяха да установят, че той е Пол Янус Финеган, роден през 1918 година близо до Тер От, Индиана, че е служил в танкова бригада в състава на Осма армия по време на Втората световна война, че мистериозно е изчезнал от апартамента си в Блумингтън като студент в Университета на Индиана и че оттогава не е виждан.

Естествено той щеше да заяви, че страда от амнезия, но не би могъл да предложи никакво обяснение на факта, че е на петдесет и две години, а изглежда като на двайсет и пет. Още по-трудно щеше да оправдае наличието на странните устройства в раницата си.

Той тихо изруга на тишкетмоакски, на лакотахски — езика на полуконете, на средновековен немски в диалекта, говорен из Драхеланд, на езика на повелителите и на английски. После превключи мислите си на английски, защото беше позабравил този език, а се налагаше отново да свикне с него. Ако онези четиримата се решаха да ударят преди появата на властите…

Но те бяха решили да не остават дотогава. След дълъг разговор и явно подчинявайки се на получената по радиотелефона заповед те потеглиха. Изкатериха се обратно на пътя и не след дълго отдясно се зададе кола. Спря, четиримата се качиха в нея и тя изчезна надолу по пътя.

Кикаха помисли, че това може да е блъф, целящ да ги прилъже двамата с Анана да слязат долу. Нищо чудно докато се спускаха да се появеше нов хеликоптер или мъжете да се върнеха. А може би и двете.

Но ако изчакаше докато се появи полицията, те нямаше да могат да слязат преди падането на нощта. Хората на Орк щяха да ги очакват и нищо чудно да разполагаха с някои от оръжията на Повелителите, които спокойно можеха да използват под прикритието на нощта в този отдалечен район.

— Хайде — обърна се той към Анана на английски. — Слизаме сега. Ако полицията ни види, ще им кажем, че сме туристи. Остави ме аз да се оправям с тях. Ще им обясня, че си финландка и още не говориш английски добре. Да се надяваме, че сред тях няма да има финландец.

— Какво? — каза Анана. Тя беше прекарала три и половина години на Земята около 1880, беше понаучила малко английски и малко по-добре френски, но още не бе забравила малкото, което знаеше.

Кикаха бавно повтори казаното.

— Това си е твоят свят — отговори му тя на английски. — Ти водиш.

Той се усмихна, понеже знаеше колко малко са Повелителките готови да признаят, че изобщо може да съществува ситуация, в която мъжът има власт над тях. Отново легна по корем и прехвърли крака през ръба. Започваше да се изпотява. Слънцето се беше прехвърлило от тяхната страна на хребета и сега печеше над главите им, но не то бе причината за изпотяването. Кикаха се притесняваше от възможността хората на Повелителя да се появят всеки миг.

Двамата с Анана бяха успели да се спуснат на около една трета от склона, когато се появи първата полицейска кола. Беше боядисана в черно и бяло и имаше голяма звезда отстрани. От нея слязоха двама мъже. Униформите им бяха като на щатските полицаи от Средния запад, както той си ги спомняше.

Няколко минути по-късно пристигна и втората кола, следвана от линейка. После спряха още две коли. Не след дълго долу на пътя имаше десет коли.

Кикаха избра маршрут, който, макар и малко по-опасен, ги водеше надясно по склона. Той и Анана оставаха скрити от погледите на онези долу. А и да ги видеха, пак нямаше да трябва да спират. Полицаите можеха да се качат за тях, но щяха да изостанат толкова назад, че всякакво преследване щеше да бъде безсмислено.

Или поне така изглеждаше докато не се появи вторият хеликоптер. Той мина напред-назад, очевидно оглеждайки склоновете за оцелели. Кикаха и Анана се скриха зад една голяма канара докато машината не се приземи на една площадка край пътя. После продължиха спускането си.

Когато стигнаха до пътя, те поспряха да пийнат вода и да хапнат от концентрираната храна, която бяха донесли от другия свят. Кикаха й каза, че ще продължат пешком надолу по пътя. И й напомни, че Червения Орк ще ги търси и в двете посоки.

— Тогава защо не се скрием до падането на нощта? — попита тя.

— Защото денем аз бих могъл да разпозная със сигурност, че дадена кола не е на Орк. И не бих имал нищо против да се кача на автостоп в такава. Но ако хората на Орк се появят и опитат нещо, ще трябва да бъдем нащрек и да сме готови да използваме пръстените. Нощем няма как да разбереш кой спира, за да те вземе. Вярно е, че можем да напуснем пътя и да вървим през горите, но това много ще ни забави. Не бих искал Улф или Звънаря да имат много голям аванс пред нас.

— А откъде знаем, че те не са тръгнали в другата посока? Или че Орк не ги е заловил?

— Изобщо не можем да сме сигурни — отвърна той. — Но аз съм готов да се обзаложа, че този път води към Лос Анжелис. Върви на запад и се спуска. Улф би знаел това със сигурност, а инстинктите на Звънаря също биха му казали да върви надолу. Така поне мисля, макар че е възможно да бъркам. Но не мога да остана тук и да се чеша по главата, питайки се какво точно се е случило. Да вървим!

Те потеглиха. Въздухът беше чист и опияняващ, невидими птици пееха наоколо, една катеричка изтича в края на клона на висок полуизсъхнал бор и се загледа в тях с блеснали очички. Доста бяха мъртвите или умиращи дървета наоколо. Явно бе, че някаква болест ги бе поразила. Единствените следи от човек бяха високите стълбове на далекопровода и алуминиевите кабели, които отиваха нагоре по склона. Кикаха обясни на Анана какво е тяхното предназначение. Той добре съзнаваше, че му предстои много да обяснява. Нямаше нищо против. Това щеше да й даде възможност да научи английски, а на него да си го припомни.

От към гърба им се зададе кола. Когато я чуха, Кикаха и Анана се отдръпнаха в края на пътя, готови да стрелят с пръстените си или да скочат надолу по склона, ако се наложи. Кикаха вдигна ръка с изпънат палец към колата, в която седяха мъж, жена и две деца. Колата дори не намали ход. После се зададе голям камион с ремарке. Шофьорът за миг се поколеба дали да не спре, но продължи да кара.

— Какви превозни средства! — възкликна Анана. — Колко са примитивни! Колко шумни! И колко вонящи!

— Да, но ние разполагаме с атомна енергия — каза Кикаха. — Най-малкото притежавахме атомни бомби. Америка притежаваше. Не знам защо си мислех, че междувременно са се появили коли, задвижвани с атомна енергия. Цяло едно поколение е имало възможността да ги разработи.

Подмина ги кремав на цвят микробус, в който пътуваха мъж със жена си и двете им деца. Кикаха се загледа в момчето. Косата му беше дълга поне колкото неговата и доста по-рошава. Момичето имаше дълга жълта коса, която гладко падаше върху раменете й, а лицето й бе скрито под дебел слой грим. Като проститутка, мина през главата му. Наистина ли добре бе видял, че е със зелени клепачи?

Двамата родители — хора към петдесетте — изглеждаха нормално. С разликата, че жената бе с фризура, която определено би шокирала през 1946-а. И също бе с тежък грим, макар и не чак толкова, колкото на дъщеря си.

Нито една от подминалите ги коли не му бе позната. Някои от тях бяха с емблемата на GM1 и това бе единственото, което нещо му говореше. Това също можеше да се очаква. Но той се изненада, когато следващата подминала ги кола се оказа същият бръмбар, който бе видял, когато за пръв път бе погледнал от корниза. Или поне изглеждаше почти като нея. VW? Какво ли означаваше пък това?

Беше се настроил, че ще има много промени, някои от които труднообясними. И ето че не можеше да се сети за причина, поради която една тясна и грозна кола като това VW би могла да бъде възприета, макар да си спомняше мъничките Вилиси от своето детство. Сви рамене. Търсенето на обяснение на всичко, което видеше, щеше да му отнеме прекалено много време и енергия. Ако искаха да оцелеят, той трябваше да се концентрира върху основния им проблем: как да се измъкнат на хората на Червения Орк? Ако това изобщо бяха хора на Червения Орк.

Двамата с Анана бързо вървяха, разпускайки крайниците си. Тя започваше да се отпуска и вече забелязваше красотата, която ги заобикаляше. Усмихна се, стисна ръката му и прошепна:

— Обичам те.

— И аз те обичам — целуна я той по бузата.

Забеляза, че тя започва да прилича и да се държи като една земна жена, а не като свръхаристократична Повелителка.

Дочу приближаването на поредната кола откъм завоя на една миля зад тях и погледна към нея. Беше чернобяла кола на щатската полиция, в която имаше двама мъже със златисти шлемове. Кикаха се загледа право пред себе си, но с ъгълчето на устата си предупреди Анана:

— Ако колата спре, дръж се непринудено. Това е полиция. Ако вдигна два пръста, скачай веднага надолу по склона. Не! Размислих… виж какво, ще продължим с тях. Те ще ни отведат до града или наблизо и тогава ще ги парализираме с пръстените. Нали разбра?

Колата обаче се пронесе покрай тях, без дори да намали ход.

Продължиха да вървят надолу. Излязоха на дълъг към половин миля прав участък и точно тогава доловиха зад гърба си рев на мотори в далечината. Тътенът се усилваше и Кикаха доволно се усмихна:

— Мотоциклети. И то много.

Ревът стана непоносимо силен. Те се обърнаха и видяха към двайсетина огромни черни машини да се задават като черен облак иззад завоя. Кикаха се смая. Никога преди не беше виждал мъже или жени, облечени по този начин. Някои от тях събудиха в него рефлекс, който бе смятал за отдавна умрял — още след обявяването на мира в края на войната. Ръката му неволно посегна към дръжката на ножа и той се огледа за канавка, в която да скочи.

Трима от мотоциклетистите носеха немски шлемове с формата на кофа за въглища, върху сивия метал на които бяха нарисувани големи черни свастики. На вратовете им висяха на вериги немски железни кръстове или метални свастики.

Всички бяха с тъмни очила, които в съчетание с брадите, тънките мустачки и широките бакенбарди при мъжете, и тежкия грим при жените, правеха лицата им като на насекоми. Дрехите им бяха тъмни, макар няколко от мъжете да носеха мръсни тениски, които навремето може и да са били бели. Повечето бяха обути във високи до над глезените ботуши. Една от жените беше нахлупила френска фуражка и се бе облякла в светлочервена куртка на драгун. На черните кожени якета и на тениските се виждаха изрисувани черепи и кръстосани кости с формата на фалоси, под които имаше надпис: Гаднярите на Луцифер.

Кавалкадата се пронесе покрай тях, като някои натиснаха педала на газта, други им помахаха с ръка, а няколко минаха на зиг-заг, скръстили ръце. Кикаха одобрително се усмихна — той сам бе притежавал мотоциклет в Тер От по време на колежанските си години.

Анана обаче сбърчи нос.

— Вонята на горивото е достатъчно неприятна — отбеляза тя. — Но подуши ли ги и тях самите? Не са се къпали седмици наред. А може би и месеци.

— Повелителя на този свят много ги е разпуснал — засмя се Кикаха.

Той имаше предвид навиците на хората из джобните вселени, управлявани от другите Повелители. Макар господарите на тези светове често да се отнасяха жестоко към своите поданици, те винаги държаха на чистотата и красотата. Бяха наложили закони и религиозни норми, които следяха чистотата да бъде в основата на всяка култура.

Имаше и изключения. Някои Повелители бяха позволили на човешките общества да дегенерират до степен на пълно безразличие.

Анана му беше обяснила, че Повелителя на Земята е уникален в много отношения. Червения Орк управляваше, спазвайки абсолютна секретност и анонимност, макар не винаги да бе правил така. В началото, в зората на човека, той често бе действал като бог. Но беше изоставил тази роля и се бе скрил. И бе оставил нещата да се развиват по своите закони. И това обясняваше всички минали, настоящи и несъмнено бъдещи бъркотии, в които хората затъваха.

Кикаха бе разполагал с много малко време, за да научи повече неща за Орк, още повече, че не бе подозирал за неговото съществуване няколко минути преди двамата с Анана да се телепортират през вратата в този свят.

— Всички изглеждаха толкова грозни — заключи Анана.

— Нали ти казах, че тук човек е оставен на сам на себе си — напомни й той. — Никакво селективно размножаване, нито от страна на Повелителя, нито от страна на самите хора.

Те отново чуха рева на моторите и минута по-късно видяха осем от тях да се завръщат нагоре по пътя. Бяха само мъже.

Мотоциклетите ги подминаха, забавиха, завиха обратно и ги застигнаха отзад. Кикаха и Анана продължиха да вървят. Три от мотоциклетите се стрелнаха покрай тях, минавайки толкова близко, че той би могъл да ги събори с едно бутване. Започна да се пита дали не трябваше да направи точно това и да подобри малко съотношението на силите. Ставаше ясно, че с тях ще се погаврят, ако не нещо по-лошо.

Някои от мъжете подсвирнаха на Анана и й направиха предложения с най-неприлични фрази. Анана не разбра думите, но почувства какво означават тона и съпътствуващите жестове. Тя сама им се озъби и направи жест, използван от Повелителите. Макар да бе нов за тях, мотоциклетистите го разбраха. Един от тях едва не падна от мотора си, заливайки се от смях. Другите обаче оголиха зъби в някакво подобие на усмивки.

В този момент Кикаха спря и се обърна към тях. Те наобиколиха двойката в полумесец и изгасиха двигателите.

— Окей — каза Кикаха. — Какво искате?

Един шкембелия с дебел врат, с косми, щръкнали през отворената му риза, с къса остра брадичка и кръгъл тропически военен шлем, се обади:

— Ами, приятел, ако бяхме от Робите на Сатаната, щяхме да искаме теб. Но понеже сме с права резба, ще вземем твоята la belle dame con, voila.

— Човече, тази е върхът! — обади се едно високо костеливо момче с белези от младежки пъпки, голяма адамова ябълка и златна халка в ухото. Дългата му черна коса висеше под раменете и падаше върху очите му.

— Убийствена! — съгласи се друг с белези по лицето, дупки в зъбите и рунтава брада.

Кикаха много добре знаеше кога да мълчи и кога да говори, но понякога му беше трудно да постъпва както бе най-добре. Нито имаше време, нито бе настроен за кавги в момента. Предстоеше му сериозна работа. Всъщност ставаше дума за жизнено важно нещо. Ако Звънаря се измъкнеше и се адаптираше към земните условия така че да отпочне производството на камбани, той и съществата от неговия вид буквално щяха да залеят Земята. Звънаря не беше чудовище, измислено от научно-фантастичната литература, той съществуваше и ако не го убиеха, това означаваше „Сбогом, Земя!“ А може би и „Сбогом, човечество!“ Защото телата можеха да оцелеят, но мозъците щяха да бъдат изпразнени и на тяхно място щяха да се настанят съзнанията на пришълци!

Какво нещастие, че спасението не можеше да бъде избирателно. Спасяването на другите означаваше да бъдат спасени и тези, които сега стояха пред тях.

В момента обаче изглеждаше съмнително, че Кикаха ще бъде в състояние да спаси дори сам себе си, да не говорим за света. Осмината бяха слезли от мотоциклетите и се приближаваха към тях с различни оръжия в ръцете. Трима клатеха дълги вериги, двама стискаха железни тръби, един — автоматичен нож, друг си бе сложил бокс, а последният държеше алпинистки пикел.

— Да разбирам ли, че смятате да я нападнете посред бял ден толкова близко до полицаите? — попита ги той.

Младежът с тропическия шлем отговори:

— Човече, ние не бихме ти досаждали. Но когато видях това маце… е, беше твърде много! Каква кукла! Никога не съм виждал друга такава. Истина ти казвам, не издържах! Трябва ни! Чат ли си?

Кикаха не разбра последната фраза, но това беше без значение. Пред него бяха брутални типове, които действително смятаха да получат онова, което искаха.

— Бъдете готови да умрете! — мрачно ги предупреди той.

Те се изненадаха. Онзи със шлема пак проговори:

— Имаш стил, приятел, признавам ти го. Виж, ние просто можем да те изкормим и да стъпчем червата ти в прахта и това ще ни достави кеф, чат ли си, но аз се възхищавам на стила ти, човече. Дай ни мацето и обещавам да ти я върнем след час-два. — Той се поусмихна и допълни: — Е, може да не е в същото състояние, но, по дяволите, никой не е идеален!

Кикаха се обърна към Анана на езика на Повелителите:

— Ако имаме шанс, ще се измъкнем на един от тези мотоциклети. Ще ни откара до самия Лос Анжелис.

— Ей, на какъв език бърборите? — извика типът със шлема. Направи знак на мъжете с веригите и те пристъпиха пред останалите, хилейки се. После изтеглиха ръце назад, за да ги ударят, а Кикаха и Анана ги поразиха с пръстените си, настроени да парализират. Тримата изпуснаха веригите, хванаха се през коремите и се прегънаха надве. Лъчите ги докоснаха по главите и те рухнаха напред. Лицата им изведнъж почервеняха от спуканите кръвоносни съдове. Когато се свестяха щяха да останат замаяни дни наред, стомасите им щяха да ги болят и щяха да бъдат червени от спуканите вени и артерии.

Останалите замръзнаха и пребледняха от шока.

Кикаха измъкна ножа от ножницата си и го хвърли към рамото на онзи със шлема. Типът изпищя и изпусна пикела. Анана го довърши с лъча си, а Кикаха се доразправяше с останалите.

За щастие през следващите няколко минути не се появиха никакви коли. Двамата издърпаха стенещите полуприпаднали младежи през банкета на пътя и ги избутаха по склона. Телата им се изтърколиха и спряха, забивайки се в някаква скала.

С изключение на един, мотоциклетите също бяха избутани през банкета, но на място, където нямаше какво да ги спре. Те се понесоха подскачайки и преобръщайки се и няколко от тях избухнаха в пламъци.

Кикаха се разтревожи, защото не искаше пушекът да привлече вниманието на някого.

После разказа на Анана какви бяха намеренията на групичката по отношение на нея. Тогава тя слезе по склона до натрупаните едно връз друго тела. Нагласи пръстена на минималма мощност за изгаряне и изгори панталоните заедно с много от кожата на всеки от мъжете. Те едва ли щяха да я забравят скоро. Но дори да я проклинаха понякога след това, трябваше да благославят Кикаха. Защото той я спря да ни ги убие.

Кикаха вдигна портфейла на младежът с тропическия шлем. Шофьорската книжка бе на името на Алфред Роджър Гудрич. Снимката изобщо не приличаше на Кикаха, но нямаше какво да се направи. Сред другите неща имаше и петдесет долара.

Той поясни на Анана как да се държи зад него и какво да очаква докато пътуват. Няколко минути по-късно излязоха на магистралата и се носеха към Лос Анжелис. Противно на очакванията му ревът на двигателя не събуди щастливи спомени от младежките му години в Индиана. Пътуването го тревожеше, а миризмата на бензин и масло го отвращаваше. Беше живял в един тих и чист свят прекалено дълго.

Хванала го през кръста, Анана остана мълчалива доста дълго. Когато се обърна веднъж, той видя черната й коса да се развява. Седеше полузатвортила клепачи зад тъмните очила, които бе свалила от един от Гаднярите. След малко тя му извика нещо, но вятърът и ревът на мотора му попречиха да я чуе.

Кикаха опита това-онова с мотора и установи, че много неща бяха свалени от собственика, вероятно с цел да се намали общото тегло. Предните спирачки например ги нямаше.

След като разбра силата и слабостта на возилото, той продължи да кара напред, но макар да бе вперил поглед в пътя, мислите му бяха далече оттук.

Беше изминал дълъг и направо фантастичен път от Университета на Индиана до това пътуване из планините на Южна Калифорния. По време на престоя си в Германия заедно в Осма армия той бе намерил онзи полумесец от сребрист метал в един от местните музеи. Беше го взел със себе си в Блумингтън, където една нощ се бе появил човек на име Ванакс, за да му предложи направо невероятна сума за полумесеца. Беше отказал да му го продаде. По-късно същата нощ бе намерил Ванакс в апартамента си в момента, когато поставяше до неговия полумесец на пода друг такъв, така че да се образува кръг. Кикаха се бе хвърлил към Ванакс и случайно бе стъпил в кръга. В следващия миг се бе озовал на едно много странно място.

Двата събрани един срещу друг полумесеци образуваха „врата“ — устройство на Повелителите, — която даваше възможност за телепортация от една вселена в друга. Кикаха беше попаднал в една изкуствена „джобна“ вселена, създадена от Повелител, известен като Джадауин. Но Джадауин вече не беше в своята вселена — беше изгонен от нея от друг Повелител, който му бе отнел собствеността и го бе заточил на Земята. Джадауин бе загубил и паметта си. Беше се превърнал в Робърт Улф.

Историите на Улф (Джадауин) и Кикаха (Финеган) бяха дълги и с много перипетии. Благодарение на Кикаха, Улф бе получил възможност да се завърне в своята вселена и след серия приключения си бе възвърнал паметта. Беше си върнал и властта над частната си вселена и се бе установил със своята любима Хризеис в своя дворец на върха на подобната на Вавилонска кула планета в една вселена, чиито „стени“ заграждаха по-малък обем от този на Слънчевата система, в която се намираше Земята.

Но неотдавна Улф и Хризеис тайнствено бяха изчезнали, може би в резултат от машинациите на някой Повелител, действащ от своята вселена. Кикаха се бе натъкнал на Анана, която, заедно с двама други Повелители, бягаше от Черните звънари. В началото Звънарите били устройства, създадени в биолабораториите на Повелителите с предназначение да съхраняват съзнанията на Повелителите по време на прехвърлянето им от едно тяло в друго. Но подобните на камбани устройства се развили в същества със собствен разум. И на свой ред успели да се прехвърлят в тела на Повелители, за да поставят началото на една тайна война срещу тях. Били разкрити и се отпочнала дълга и безжалостна битка, в резултат на която уж всички Звънари били заловени и заточени в специално създадена за тях вселена. Петдесет и един обаче успели да се изплъзнат и след продължила близо десет хиляди години летаргия, успели отново да намерят човешки тела и да поемат кръстоносния си поход.

Кикаха бе избил самолично или индиректно всичките без един. Той, пренесъл съзнанието си в тялото на човек на име Табуз, бе успял да му избяга през една врата, извеждаща на Земята. Улф и Хризеис се бяха върнали в двореца си, но след като бяха нападнати от Звънарите, бяха потърсили спасение през вратата, която по-късно бе използвал и Табуз.

И ето че сега Кикаха и Анана бяха тръгнали да търсят Улф и Хризеис. Но едновременно с това бяха решили да открият и убият последния от Черните звънари. Ако Табуз съумееше да им се изплъзне, той щеше да построи още камбани и заедно с тях щеше да започне война срещу човечеството на Земята, а по-късно щеше да нахлуе в частните вселени на Повелителите, да се отърве от съзнанията им и да завладее и техните тела. Повелителите обаче не бяха забравили за Звънарите и всеки от тях продължаваше да носи пръстен, който бе в състояние да открива присъствието на металните камбани на техните отколешни врагове и да изпраща предупредителен сигнал към имплантираната в мозъка на всеки Повелител алармена система.

Хората на Земята не бяха и чували за Звънарите. Не знаеха нищо и за Повелителите. Кикаха беше единственият землянин, който бе разбрал за съществуването на Повелителите и знаеше за техните джобни вселени.

Хората бяха беззащитни и нищо не можеха да противопоставят на процеса на извличане на съзнанията им от антените на камбаните и наместването на Звънарите в мозъците им. Войната щеше да се развива толкова незабележимо, че само някакъв инцидент би разкрил на останалите какво става.

Черният звънар на име Табуз трябваше да бъде открит и ликвидиран.

А междувременно Повелителя на Земята — известен като Червения Орк, — бе научил за пристигането на петима души на негова територия. Той и не подозираше, че един от тях е Черен звънар. И сигурно щеше да се постарае да залови и петимата. Не беше възможно да бъде предупреден, че по Земята броди на свобода Черен Звънар, понеже никой нямаше представа къде се намира Червения Орк. Всъщност допреди няколко часа Кикаха дори не бе предполагал, че Земята има Повелител.

Само за петнайсет минути те се смъкнаха от склона на платото. Малкото селце в мястото, където пътищата се пресичаха, изглеждаше приятно, макар и прекалено комерсиализирано. Беше чисто и светло с множество бели къщи и сгради. Но точно когато минаваха по централната улица, те подминаха дълга сергия за хамбургери. Там, край дългите маси за пикник, запивайки сандвичите с кока-кола или бира, се бе отбила останалата част от Гаднярите на Луцифер. Те вдигнаха глави при познатия рев на мощния „Харли Дейвидсън“, видяха двамата и буквално онемяха. Едно от момчетата скочи на мотора си и запали двигателя с мощно ритване с крак. Беше висок, чорлав младеж с дълги мустачки, с висока шапка в стила на конфедеративната кавалерия, с бяла риза с дантелена яка и маншети на ръкавите, лъскави опънати черни панталони с червени шевове и ботуши, подплатени с кожа.

Другите бързо го последваха. Кикаха не вярваше, че те ще се обадят в полицията — имаше нещо в тях, което му подсказваше, че отношенията им с полицията не са приятелски. Най-вероятно бе да поемат отмъщението в собствените си ръце. Но едва ли щяха да опитат каквото и да е било в чертите на селището.

Кикаха натисна педала на газта докрай.

Когато излязоха от завоя, който скри селцето от погледите им, Анана се извърна на седалката. После хладнокръвно изчака водачът да се доближи на десетина стъпки зад тях. Той се бе привел над волана и озверяло се хилеше. Явно очакваше да ги задмине и или да ги принуди да спрат, или да ги събори на пътя. Зад него, в редица един до друг, така че двама бяха навлезли в лентата за насрещно движение, караха още петима мотоциклетисти. Моторите, натоварени с по двама, ги следваха на двайсетина метра по-назад.

Кикаха се озърна и подвикна на Анана. Тя стреля и задържа пръст върху спусъка достатъчно дълго, за да пререже предното колело на най-близки преследвач надве. Предницата на мотора пропадна и мотоциклетистът излетя над дръжките на волана, отворил уста във вик, който никой не чуваше. Тялото му се удари в макадама и дълго се плъзга по лице преди да спре. Петимата зад него се опитаха да го заобиколят и се разпръснаха като подплашено рибно ято, но Анана сряза колелата на следващите двама и тримата поразени се скупчиха един върху друг, докато останалите се плъзнаха странично извън пътя. Следващите ги мотоциклети от основната група намалиха навреме за да избегнат ударите в падналите тела и мотори.

Кикаха се засмя и извика:

— Много добре, Анана!

В същия миг усмивката му замръзна и той изруга. Там, зад завоя, на не повече от половин миля пред тях, се бе появила кола в бяло и черно с проблясващи червени светлини на покрива. Всички надежди, че ще спре, за да разследва причините за произшествието, бързо се изпариха. Колата рязко отби върху банкета, за да не мине през изпопадалите тела и машини, после зави в обратна посока и с вой на сирената се понесе по следите на Кикаха.

Беше ги наближила на петдесетина метра, когато Анана буквално близна с лъча си предните й колела. Докосването наистина бе кратко, но успя да разсече гумите надве. Колата поизостана, макар да продължаваше да ги преследва, но скоростта й падна толкова рязко, че двамата полицаи вътре едва избегнаха удара в предното стъкло. Сирената замлъкна, светлините спряха да мигат и след няколко секунди колата спря с разтърсване. Кикаха и Анана завиха по следващия завой и повече не видяха полицаите.

— Ако продължава все така, скоро ще изразходваме всичките си заряди! — обади се Кикаха. — Дявол да го вземе, аз се надявах да ги съхраня за изключителни ситуации. Изобщо не бях предполагал, че ще имаме толкова много неприятности! Та ние сме едва в началото!

Продължиха пет мили без инциденти и тогава видяха следваща полицейска кола да се задава срещу тях. Долината през която минаваше пътя я скри за минута от погледите им. Кикаха извика „Дръж се здраво!“, зави настрани и със скок премина над ската в посока към широкото поле, в което се виждаха повече камъни, отколкото трева. Беше се насочил към малка горичка на стотина метра от пътя и почти бе стигнал до нея, когато полицейската кола отново се появи. Притисналата се с всички сили до гърба му Анана извика, че колата ги следва през полето. Кикаха намали скоростта. Анана прекара лъчът пред наближаващата ги кола. Изпепелената почва избухна в облак от прах, появи се бразда, после гумите експлодираха, а от радиатора на колата изригна гейзер от пара и вода.

Кикаха върна мотоциклета обратно на пътя, насочвайки се под ъгъл спрямо заседналата кола. Двама полицаи изскочиха от нея, прицелиха се в тях и започнаха да стрелят. Вероятността да улучат от това разстояние някой от тях или мотора беше минимална, но един от куршумите попадна в задната гума. Гумата се пръсна и моторът започна да върви на зиг-заг. Кикаха изгаси двигателя и те спряха. Полицаите се затичаха към тях.

— Дявол да ги вземе, не искам да ги убиваме! — изпъшка Кикаха. — Но…

Полицаите бяха едри мъжаги и изглеждаха на възраст между четиридесет и петдесет. Кикаха и Анана носеха раници по около трийсет фунта всяка, но бяха физиологически на двайсет и пет.

— Ще ги надбягаме — каза той и двамата побягнаха към пътя. Двамата мъже зад тях се развикаха и стреляха по няколко пъти, но забавиха ход и не след дълго само леко подтичваха. Половин миля по-нататък те просто спряха и безпомощно изгледаха как двамата се смаляват в далечината.

Кикаха се захили и зави обратно към колата им. Погледна веднъж зад гърба си и видя, че полицаите едва сега осъзнават, че идеята му е била само да ги отдалечи от колата. Те се втурнаха към тях, но не им бяха останали сили. Движенията им загубиха енергичността си и те просто продължиха да се приближават вървешком.

Кикаха отвори вратата, откъсна микрофона от радиотелефонната гарнитура, пресегна се под волана и отскубна всички проводници, свързани с радиото. Анана също беше пристигнала.

Ключовете за запалването бяха на мястото си, а гумите не бяха дълбоко разрязани. Той каза на Анана да влезе в колата, седна зад волана и запали. Полицаите за пореден път се разбързаха и отново започнаха да стрелят, но колата потегли и заподскача по камъните из полето все пак ускорявайки ход. Един куршум прониза и разби задното стъкло, но в следващия миг колата изскочи обратно на пътя.

След две мили стържене и каране на подскоци, Кикаха реши, че толкова им стига. Той отби върху банкета, слезе, хвърли ключовете сред бурените край пътя и отново потегли пешком. Но не бяха изминали и петдесетина метра, когато шум от двигател ги накара да се обърнат. Някакъв автобус се стрелна покрай тях. Беше покрит с ярки точки, квадрати, кръгове и цветни петна. Светложълти букви в оранжева рамка провъзгласяваха от предницата му и по страничните стени: Кралят-джудже и неговите развалени яйца. Над надписа бяха изрисувани жълти и червени ноти и петолиния, малки китари и барабанчета.

Поглеждайки към лицата зад прозорците, той за миг помисли, че автобусът беше качил Гаднярите на Луцифер. Защото видя само дълги коси, мустаци, бради и напластен грим.

Но лицата бяха по-различни: в тях имаше нещо диво, но не зло или жестоко.

Автобусът намали със скърцане на спирачките. После спря, една от вратите му се отвори, някакъв брадат младеж с огромни очила се показа през нея и им махна с ръка. Те изтичаха и се качиха, потапяйки се в шумната атмосфера на смях и подрънкващи китари.

Шофьорът — младеж, който приличаше на Бъфало Бил2 — подкара автобуса. Кикаха се огледа: заобикаляха ги усмихнатите физиономии на шест момчета и три момичета. В дъното на автобуса седяха трима по-възрастни мъже и играеха карти на сгъваема масичка. Те погледнаха към тях, кимнаха и отново се задълбочиха в играта. Част от автобуса беше затворена — както разбра по-късно, там имаше тоалетна, умивалня и две малки гримьорни. На свободните седалки и багажниците бяха подредени китари, барабани, ксилофон, флейта и лира.

Две от момичетата носеха поличките, които едва покриваха задниците им, бяха обути в тъмносиви чорапи, носеха ярки дантелени блузки, а на шиите им висяха огърлици с разноцветни мъниста. Тежък грим покриваше лицата им: зелени или сребристи клепачи, изкуствени мигли, кръгове като на панда около очите, зелени (!) и моравочервени (!) устни. Третото момиче изобщо не бе гримирано. Дългата й права коса падаше до самия й кръст; беше облечена в обтегнат върху бюста й пуловер на зелени и червени ивици с дълбоко деколте; дънките й бяха прилепнали по краката; беше обута в сандали. Няколко от момчетата бяха обути в провиснали дънки, носеха дантелени ризи и всички бяха дългокоси.

Краля-джудже беше много висок, болнав на външен вид младеж със ситно накъдрена коса, тънки мустачки и огромни очила, кацнали в края на дългия му нос. В ухото му се виждаше обеца. Представи се като Лу Баум (рождено име Голдбаум).

Кикаха обяви, че се казва Пол Финеган, а Анана представи като Ан Финеган. Каза на Баум, че му е съпруга, пристигнала неотдавна в Америка от финландска Лапландия. Измисли този й произход, защото се съмняваше, че е възможно да се натъкнат на някой, който говореше лапландски.

— От Земята на елените? — проточи Баум. — Е, тя наистина прилича на сърна, бога ми! — Той подсвирна и прати въздушна целувка на Анана. — Страхотна е! Какво парче! Ей, да не би някой от вас да свири на нещо? — беше се загледал в кутията, която Кикаха носеше със себе си.

Кикаха отговори, че никой не свири на нищо. Въздържа се да обяснява, че едно време беше опитвал да свири на флейта или че беше духал в нещо подобно на гайда по време на пребиваването си при хората-мечки на нивото на Америндия в Света на нивата3. Нито му се струваше разумно да разкрива, че Анана може да свири на много инструменти, някои от които подобни на земните, но болшинството нямащи нищо общо.

— Използвам този калъф просто за куфарче — подметна той. — На път сме откакто пристигнахме от Европа. Изкарахме един месец в планините и решихме, че е крайно време да посетим Лос Анжелис. Никога не сме били там.

— Значи няма къде да отседнете — заключи неочаквано Баум. Говореше на Кикаха, но не откъсваше поглед от Анана. Очите му блестяха, а ръцете му не спираха да се движат, сякаш оформяха тялото на Анана от въздух.

— Тя може ли да пее? — също така неочаквано попита той.

— Не на английски — отговори Кикаха.

Момичето с дънките стана и проговори:

— Хайде, Лу. Нищо няма да постигнеш с това маце. Приятелят й ще те убие, ако я докоснеш с пръст. А може и тя да го направи. Знаеш ли, мисля, че наистина би могла да го стори!

Лу се стресна. Той доближи лице и се взря в очите на Кикаха, сякаш гледаше в окуляра на микроскоп. Кикаха долови странна кисела миризма в дъха му. Миг по-късно помисли, че се досеща за причината: жителите на Таланак — град на нивото на Америндия, издълбан в планина от нефрит — пушеха наркотизиран тютюн, който оставяше същия дъх. Без да бъде уверен в това, понеже никога не го бе опитвал на Земята, Кикаха подозираше, че става дума за марихуана, която таланаките — потомци на древните олмеки в Мексико — бяха донесли със себе си при прехвърлянето им през вратата, предоставена им от Улф.

— Я ми разкажи повече — нареди Лу на момичето, Му-Му Нансен, след като се отдръпна от близкия контакт с ясно зелените очи на Кикаха.

— Има нещо странно в тях — започна Му-Му. — Много са привлекателни, много жизнени и много страшни. Чуждоземни. Сякаш наистина идват от друга планета.

Кикаха почувства как по тила му полазват мравки. Анана се приближи до него и прошепна на езика на Повелителите:

— Не знам какво разказва, но не ми харесва. Това момиче има дарбата да вижда същността на нещата, тя е зундра.

Зундра нямаше превод на английски, защото означаваше комбинация от психолог, ясновидец и магьосник със склонност към лудост.

Лу Баум поклати глава, изтри потта от челото си, свали и избърса очилата си. Бледосините му очи примигнаха безпомощно.

— Мацето е екстрасенс — поясни той. — Особена е. Но е на себе си и много добре знае какво говори.

— Аз долавям вибрации — продължи Му-Му. — И те никога не ме лъжат. Мога да разбера какво е един човек просто ей така! — и тя звучно щракна с пръсти. — Но има нещо във вас двамата, особено в нея, което не мога да разбера. Може би наистина не сте от този свят! Сякаш сте марсианци или… нещо друго.

Един набит нисък младеж с посипано от белези от акне лице, който им се бе представил само като Унищожителя, вдигна поглед от седалката, където настройваше китарата си.

— Финеган не е марсианец — заяви той усмихнато. — Не долавяш ли този ясен акцент от Средния запад, сякаш е роден в Индиана, Илинойс или Айова? Мен да питаш, той е хожър4. Прав ли съм?

— Наистина съм хожър — призна Кикаха.

— Затворете си очите, мили хора — предложи Унищожителя. — Чуйте го да говори! Хайде, кажи нещо, Финеган! И ако не доловите ли в гласа му Гери Купър, аз ще си изям оная работа!

Кикаха изрече няколко думи, другите се засмяха и казаха:

— Ама наистина. Същински Гери Купър!

Това като че ли разчупи натегнатата атмосфера, която думите на Му-Му бяха създали. Му-Му се усмихна и отново седна, но тъмните й очи не спираха да ги оглеждат крадешком и Кикаха разбра, че тя не е удовлетворена. Лу Баум седна до нея. Адамовата му ябълка се раздвижи като че ли надуваше топка. На лицето му бе застинало изражение на изненада и за Кикаха бе очевидно, че той изгаря от любопитство. Но едновременно с това и умира от страх.

Баум явно вярваше в репутацията на своята приятелка. И го беше страх от нея.

Кикаха не се интересуваше от тези подробности. Той съзнаваше, че нейният анализ на новодошлите може да се окаже най-обикновена маневра, предназначена да охлади интереса на Баум към Анана.

Най-важното сега бе да се доберат до Лос Анжелис колкото е възможно по-бързо и да не дадат шанс на хората на Орк да ги открият. Минаващият автобус можеше да се окаже онази щастлива случайност, от която имаха нужда. Но не биваше да се предоверяват на него: веднага щом се окажеха в града на място, където да могат да слязат, трябваше да го направят без замисляне. И да се сбогуват с Краля-джудже и развалените му Яйца.

Кикаха разгледа останалата част от автобуса. Тримата възрастни мъже отново повдигнаха поглед към него, но не казаха нищо. Той почувства леко отвращение от плешивите им глави, сивата коса, отпуснатите черти на лицата им, червените жилки в очите, бръчките, гънките в плътта им, издутите им кореми. Беше видял само четирима старци за всичките двайсет и четири години, прекарани във вселената на Джадауин. Хората там живееха по хиляда години, ако успееха да се опазят от нещастни случаи или убийство, като остаряваха едва през последните стотина от тях. Малко обаче стигаха до тази възраст. Това обясняваше защо Кикаха бе забравил, че има и стари хора. Неговото отвращение обаче не можеше да се сравни с това на Анана. Тя бе израсла в свят, където изобщо нямаше физически остарели хора и макар да бе на десет хиляди години, никога не беше живяла във вселени, в които има грозни хора. Повелителите бяха естети, така че отдавна бяха изплевили грозното измежду тях, давайки шанс на оцелелите да живеят като красиви младежи.

Баум се приближи по пътечката между седалките и попита:

— Търсиш ли нещо?

— Обикновено любопитство — призна Кикаха. — Има ли друг изход освен през предната врата?

— Има авариен изход в женската гримьорна. Защо?

— Обичам да знам за тези неща — отговори Кикаха. Не виждаше причини да навлиза в подробности и да обяснява, че винаги държеше да знае точния брой на изходите и пътя до тях.

Той отвори вратите за двете гримьорни и тоалетната, после внимателно огледа аварийния изход, убеждавайки се, че ще може бързо да го отвори, ако се наложеше.

Застанал зад него, Баум отбеляза:

— Не ти липсва смелост, приятел! Не знаеш ли, че любопитството е убило котката5?

— Котката, на която го казваш, е жива благодарение на него.

Баум снижи глас и се приближи плътно до Кикаха.

— Ти наистина ли държиш много на онова маце?

— Да. Защо?

— Лошо. Защото аз нещо превъртях по нея. Не се обиждай — бързо каза той, забелязвайки, че Кикаха гневно присвива очи. — Му-Му е голям сладур, но е малко странна, ако ме разбираш. Тя казва, че и вие двамата сте странни и аз наистина долавям нещо по-особено, но то ми харесва. Друго исках да ти кажа… Ако имаш нужда от пари, да кажем… хиляда или две хиляди… и ако ме пуснеш да се пробвам на твоето маце, така да се каже, а ти просто си отидеш… е, много по-богат, нали разбираш…

Кикаха се усмихна и се поинтерсува:

— Две хиляди казваш, а? Тя май много ти харесва?

— Две хиляди не се търкалят по улицата, приятел, но за твоята кукла…

— Май бизнесът ти върви доста добре, щом можеш да хвърлиш толкова пари — отбеляза Кикаха.

— Човече, ама ти шегуваш ли се? — възкликна Баум, искрено изненадан. — Не си ли чувал досега за мен и групата ми? Ние сме известни! Били сме в „Топ-тен“ трийсет и осем пъти, имаме златна плоча, изнасяли сме концерти по стадионите. Дори в този момент сме на път за един стадион. Ти май не си в течение на нещата!

— Нали ти обясних, че сме отскоро тук — каза Кикаха. — Добре, какво ще стане, ако ти взема парите, а Анана не си падне по теб? Разбираш, че не мога да я накарам да ти легне.

Баум се обиди.

— Абе, всяка нощ ми се предлага по една дузина мацета. Не се шегувам. Аз съм страхотен! Да не искаш да кажеш, че тази Ан, Дъщерята на елена, ще ми откаже? На мен, Баум, Краля-джудже?

Не само лицето на Баум не беше красиво, но по него се виждаха няколко пъпки, а и зъбите му бяха криви.

— Парите в теб ли са?

Само допреди миг гласът на Баум беше звучал въпросително и доста неуверено. Сега в него зазвуча триумф и се прокрадна презрение.

— Ще ти дам хилядарка. Соли, агентът ми, може да ти даде още петстотин. За останалото ще получиш чек.

— Това ако не е търговия с бели робини! — въздъхна Кикаха. — Ти не си дори на двайсет и пет, нали? Питам се как е възможно да пръскаш пари така безразсъдно!

Той си спомни за собствените си младини по време на Депресията6 и колко трудно беше да се оцелее тогава.

— Ти наистина си особен — прошепна Баум. — Сигурно знаеш нещо, а? Или само се опитваш да ме изработиш?

Но в гласът му звучеше презрение. Кикаха искаше да му се изсмее в лицето и се бореше с желанието да забие юмрука си в зъбите му. Не направи нито едното, нито другото. Вместо това отговори:

— Ще приема петнайсетте стотачки. Но ги искам веднага. А ако Ан се изплюе върху теб, няма да ти върна нищо!

Баум неспокойно погледна към Му-Му, която се бе преместила да седне до Анана.

— Почакай докато не пристигнем в Л.А.? — предложи той. — Ще спрем някъде да хапнем и ти ще можеш да си вървиш. Тогава ще ти дам парите.

— Ще събереш ли кураж да обясниш на Му-Му, че аз си тръгвам, а Ан е решила да се присъедини към вас? — иронично се поинтересува Кикаха. — Добре. С изключение на парите! Защото ги искам сега! Иначе ще предам на Му-Му онова, което току-що ми каза.

Баум леко пребледня и долната му челюст провисна.

— Ах ти, гадино…! Осмеляваш се да…! Мислиш, че ще те изработя и ще те предам на копоите?

— Смятам да ти поискам писмено заявление защо си ми дал парите. Ще приема всяко законно основание — продължи Кикаха, питайки се дали „копои“ означава полиция.

— Може и да те е нямало дълго насам, но не си забравил нито един от номерата, а? — попита Баум, но част от презрението му се бе поизпарило.

— Такива като теб ги има навсякъде — извини се Кикаха.

Той знаеше, че двамата с Анана ще имат нужда от пари и че няма да разполагат с време да ги заработят с труд, а не искаше да се занимава с грабежи, поне докато можеше да го избегне. Щом този гаден тип мислеше, че може да купи Анана, той бе готов да го остави да плати за привилегията да разбере на собствен гръб дали това е възможно или не.

Баум бръкна в джоба си и извади осем банкноти от по сто долара. Подаде ги на Кикаха, после прекъсна своя менажер — дебел плешив мъж, захапал огромна пура. Менажерът започна енергично да ръкомаха, погледна Кикаха с омраза, но накрая се предаде. Баум се върна с още пет банкноти по сто долара. После написа на един лист, че парите представляват изплащане на стар заем, който е дължал на Пол Я. Финеган. Даде бележката на Кикаха и настоя да получи обратна разписка. Кикаха също прие чек за останалата част от договорената сума, макар да не вярваше, че ще може да го осребри. Баум щеше да спре изплащането, той беше сигурен в това.

Кикаха остави Баум и седна на една седалка, на която имаше много списания, книги с меки корици и един брой на „Лос Анжелис Таймс“. Прекара известно време в четене, а когато свърши, остана да седи загледан през прозореца.

Да, Земята се беше променила от 1946 година насам.

Излизайки от транса си, той взе една карта на Лос Анжелис, която бе забелязал между списанията. Разгледа я и осъзна, че Улф и Хризеис могат да бъдат навсякъде из огромния, проснал се върху голяма площ, град. Но вярваше, че те бяха тръгнали именно насам, а не към Невада или Аризона, понеже най-близката врата беше в района на Лос Анжелис. Кой знае, те може би в момента пътуваха в друг автобус няколко мили пред тях.

Понеже Улф и Хризеис бяха използвали вратата, извеждаща към Земята, като спасение от атаката на Звънарите в двореца, те сигурно още бяха облечени в дрехите на Повелителите. Хризеис можеше да бъде и гола. Значи двамата са били принудени да си вземат дрехи от другите. А сигурно им се бе наложило да намерят и тъмни очила за Хризеис, защото всеки зърнал огромните й теменуженосини очи макар и само за миг, щеше да знае със сигурност, че тя не е родена на Земята. Или щеше да я вземе за изрод, въпреки голямата й красота.

И двамата бяха достатъчно изобретателни, за да се справят, още повече, че Улф бе живял на Земята по-дълго дори и от Кикаха.

Звънаря обаче щеше да се озове в един абсолютно чужд за него и ужасяващ го свят. Той не можеше да обели и дума на който и да е било от местните езици и беше сигурно, че щеше да задържи близко до себе си камбаната, която щеше да го притеснява и да му причинява неудобства. Но специално той би могъл да потегли накъдето си пожелае.

Единственото логично нещо, което Кикаха можеше да предприеме, бе да тръгне към най-близката известна му врата, надявайки се Улф и Хризеис да постъпят също така. Ако се срещнеха при вратата, двете двойки можеха да обединят усилията си, да обмислят какво трябва да се направи и да разработят план, който да им даде максимален шанс да открият Звънаря. Но ако Улф и Хризеис не се появяха, тогава всичко щеше да се стовари пак на гърба на Кикаха.

Му-Му седна при него. Сложи ръка върху неговата и въздъхна:

— Боже, какви мускули!

— Да, имам тук-там — усмихна се закачливо той. — Е, добре, след като омекна дотам, че да коментираш моята твърдост, мога ли да те попитам какво си намислила?

Тя се облегна върху него, притисна гърдите си в ръката му и прошепна:

— Ах, този Лу! Превърта всеки път, когато види някое по-симпатично маце. Видях че разговаряхте и знам, че се е опитал да те склони да му я отстъпиш, нали? И съм готова да се обзаложа, че е предложил да ти заплати за това.

— Да, вярно е — призна Кикаха. — И какво?

Тя стисна мускулите на бедрото му и продължи:

— Тази игра може да се играе от двама!

— Искаш да кажеш, че и ти ми предлагаш пари, така ли?

Тя се отдръпна, погледна го с разширени очи и възкликна:

— Ти шегуваш ли се? Аз да ти платя?

При друга ситуация Кикаха би изиграл играта до края. Но колкото и шаблонно да звучеше, съдбата на Земята наистина лежеше на плещите му. Ако Звънаря се адаптираше към този свят, ако успееше да организира производството на други камбани и ако зародишите на съзнания в тях се прехвърлеха в човешки тела, тогава щеше да настъпи време, когато… Самата Му-Му щеше да се превърне първо в лишено от съзнание тяло, а после мозъкът й щеше да бъде завзет от друго същество.

Макар че имаше вероятност всичко това да беше без всякакво значение. Ако поне половината от онова, което бе прочел в списанията и вестника, бе вярно, то човешката раса сама се бе обрекла на изчезване. Заедно с останалия живот на планетата. И кой знае дали не бе по-добре за самата Земя да бъде населена от Звънари в телата на хора. Звънарите поне бяха същества на логиката и ако им се дадеше тази възможност можеха да почистят кашата, забъркана от хората по цялата им планета.

Кикаха леко потръпна. Този начин на мислене беше опасен.

Не можеше да става и дума за почивка, докато не убиеха последния от Звънарите.

— Какво ти има? — попита Му-Му с глас, който бе загубил част от мекотата си. — Не ти ли харесвам?

Той я потупа по бедрото и се усмихна:

— Ти си красива, Му-Му, но аз обичам Ан. Но ето какво ще ти предложа: ако Краля-джудже успее да превърне Ан в едно от Развалените си яйца, тогава ти и аз ще опитаме да правим музика заедно. И ти обещавам, че това няма да бъде какафонията, която това радио повръща!

Тя подскочи:

— Какво искаш да кажеш? Та това са „Ролинг Стоунс“!

— Е, под тях със сигурност не е могло да се събере мъх7!

— Ти нещо не си наред! Боже колко си тъп, тъп, тъп! Сигурен ли си, че не си над трийсетте?

Той сви рамене. Никога не бе харесвал поп-музиката, дори и тази от своите младини. Но сега си мислеше, че бе имало и приятни парчета, особено сравнени с този стържещ ритъм, от който му се струваше, че се е захапал със собствените си зъби.

Междувременно автобусът беше напуснал каменистата местност и сега около тях се виждаше повече зеленина. В момента се носеха по магистралата и увеличаваха скорост въпреки оживения трафик. Слънцето прежуряше, а въздухът беше като в пещ. Около тях се разнасяше ревът на коли и вонята на отработени газове. Очите му сълзяха, а в носа си чувстваше забодени игли. Някъде напред се надигаше сивкава мараня, те се забиха в нея, въздухът изненадващо се поизчисти и после отново се насочиха към маранята.

Му-Му спомена, че тази година смогът наистина е жесток и особено в тази част на града. Кикаха бе прочел няколко думи за смога в едно от списанията, но не можеше да се досети какъв е произходът на тази дума. В едно беше напълно наясно: ако жителите на Южна Калифорния живееха в това нещо, той не искаше да има нищо общо с него. Очите на Анана бяха зачервени и сълзяха, тя подсмърчаше и се оплакваше от главоболие и задръстени синуси.

Му-Му го изостави, което даде на Анана възможност да седне при него.

— Ти изобщо не ми беше споменал за всичко това, когато ми описваше твоя свят — упрекна го тя.

— Нищо не знаех. Всичко това е станало след войната.

Автобусът се носеше бързо и малко предизвикателно. Той сменяше лентите на зиг-заг, вмъкваше се опасно между колите, поднасяше със свистене на гумите по завоите. Шофьорът се бе привел над волана, очите му сякаш пламтяха, устата му беше полуотворена, езикът му облизваше пресъхналите устни. Той не обръщаше никакво внимание на свистящите спирачки на другите коли и с удоволствие натискаше клаксона, когато искаше да сплаши някой по-бавен пред него. Клаксонът беше изненадващо силен и басов като свирка на локомотив и сигурно бе изплашил не един стреснат шофьор. Изпречилите се на пътя им обикновено рязко отбиваха в друга лента, често с опасност за себе си.

Не след дълго трафикът се сгъсти дотолкова, че и техният автобус бе принуден да забави, а от време на време дори и да спира заедно с другите. В продължение на няколко мили те едва лазеха напред. Топлината и маранята се сгъстяваха.

Му-Му се обърна към Баум:

— Защо не монтираме климатик на този автобус? Поне за това печелим достатъчно!

— А колко често пътуваме по магистралите? — напомни й с реторичен въпрос менажерът.

Кикаха разказа на Анана за предложението на Баум.

— Не знам дали да се изсмея или да повърна — призна му тя.

— Е, по малко и от двете може да те облекчи. Виж какво, обещах да не се опитвам да те разубедя, ако решиш, че той ти допада повече от мен. Между прочем, той е сто процента сигурен, че точно така ще стане.

— След като си ме продал, ще те накарам да се поизпотиш докато не взема решение — сряза го тя.

— Да, разбира се, обещавам да се поизпотя — отвърна й той. Стана, тръгна залитайки по пътечката и разгледа задната половина на автобуса. Не след дълго се върна и отново седна до Анана. Обясни й шепнешком: — Зад нас има едни черен „Линкълн Континентал“. Познах един от мъжете вътре. Точно него видях, когато погледнах през бинокъла там горе, в пещерата.

— Но как са могли да ни намерят? — попита тя. Гласът й беше равен, но тялото й видимо се напрегна.

— Може да не са ни открили — предположи Кикаха. — Това може да е най-обикновена случайност. Нищо чудно те изобщо да не подозират колко сме наблизо. От друга страна…

Предположенията, които бе изказал не изглеждаха особено вероятни. Но ако не беше случайност, наистина как ги бяха открили? Нима ги бяха чакали покрай пътя и ги бяха зърнали през прозорците на автобуса? Беше ли възможно Орк да разполага с толкова широка мрежа от хора, че да има някой в автобуса, който да му бе съобщил за качването им?

Той отхвърли последното предположение като чиста параноя. Само времето щеше да покаже дали ставаше дума за случайност.

До момента мъжете в колата не бяха проявили по-специален интерес към автобуса. Те оживено спореха за нещо. Трима от тях бяха мургави и на възраст между четиридесет и петдесет и пет. Четвъртият бе младеж с руса коса, подстригана в стил „Юлий Цезар“. Кикаха внимателно го разгледа, докато чертите на лицето не се запечатаха в съзнанието му. После се върна на мястото си в предната част.

Не след дълго трафикът понабра скорост. Автобусът пресече някаква индустриална зона, минавайки покрай тъмните задни входове на порутени сгради. Сивкаво-зеленикавият смог беше престанал да се уплътнява, но корозивното му въздействие се бе дори засилило.

— Нима твоят народ винаги живее в тези условия? — попита Анана. — Тези хора трябва да са невероятно жилави!

— Ти знаеш точно колкото мен — отвърна той.

Баум изведнъж се надигна от мястото си до Му-Му и извика на шофьора:

— Джим, когато наближиш центъра, отбий и се огледай за закусвалня. Гладен съм.

Останалите възроптаха. Те всички искаха да се нахранят в ресторанта на хотела, когато пристегнеха там. Какво значение имаше половин час? Защо трябваше да се бърза?

— Аз съм гладен! — изкрещя той, погледна ги с див поглед и тропна с крак. — Гладен съм! И не искам да чакам нито секунда повече! И освен това ако се наложи пак да си пробиваме път през тълпата посрещачи, това ще ни забави Бог знае колко. Искам да ям сега!

Останалите се примириха. Явно го бяха виждали да се държи по същия начин и друг път. Той изглеждаше като човек, готов да крещи и да тропа с крак, докато не продъни пода, ако не му бъде угодено.

Но този път не ставаше дума за обикновен каприз. Му-Му извъртя очи към небесата, после дойде при Кикаха и му каза:

— Решил е, че е време за сбогуване, хубавецо. Сега ще е най-добре да си събереш парцалите и да целунеш приятелката си за последно.

— Май подобни сцени е имало и преди — захили се Кикаха. — Кое те кара да мислиш, че Ан ще реши да остане?

— Съвсем дори не съм сигурна по отношение на нея — съобщи му тя. — Почувствах във вас нещо странно и това чувство не отслабна. Всъщност дори се засили.

После изненада напълно Кикаха като го попита:

— Вие двамата бягате, нали? От полицията. И от други. От нещо по-страшно от полицията. Нещо, което в този момент се намира много наблизо. Защото аз подушвам опасност! — Тя го стисна за ръката, наведе се още по-ниско и прошепна: — Ако мога да ти помогна, ще бъда в „Бевръли Хилтън“ една седмица. Можеш да ме потърсиш там. Ще предупредя да те пуснат. Ела по всяко време.

На Кикаха му стана приятно от интереса, който тя проявяваше към него и предложението й да му помогне. И в същото време той не можеше да се освободи от натрапчивата мисъл, че тя може да знае повече от всеки негов бъдещ съюзник. Беше ли възможно тя да е човек на Червения Орк?

Той отхвърли тази мисъл. Животът му бе непрекъснато пълен с изненади, той излизаше от една опасна ситуация, за да влезе миг по-късно в друга и вече си беше изработил подсъзнателният навик да разглежда най-опасния вариант и да планира действията си съобразно с него. В конкретния случай Му-Му не можеше да бъде нищо повече от екстрасенс или — в най-безобидния случай — просто един свръхчувствителен човек.

Автобусът отби от магистралата и се отправи в посока на Музикалния център. Кикаха оглеждаше с интерес високите сгради тук, напомнящи му за тези в Манхатън и съжаляваше, че няма време да ги разгледа, но с другото си око следеше голямата черна лимузина с четирите й пътника, която все още караше зад тях. Тя също бе отбила заедно с автобуса и сега ги следваше отблизо. Кикаха бе склонен да приеме факта на едновременното излизане от магистралата като поредната случайност, но се съмняваше, че това е така.

Автобусът спря в ъгъла на един паркинг, в центъра на който се виждаше голяма сергия за хамбургери. Вратите се отвориха и шофьорът слезе пръв. Баум хвана Анана за ръката и го последва. Кикаха забеляза това с периферното си зрение, защото основното му внимание бе концентрирано върху лимузината. И тя бе спряла на паркинга на пет коли разстояние от сергията.

Баум бе незабавно заобиколен от пет-шест пискащи девойчета, които го зовяха по име сред порой от неразбираеми възклицания. Опитваха се и да го докоснат. Баум им се усмихна и махна с ръце да го оставят на мира. След кратка борба той и хората му успяха да ги изтласкат назад.

Носейки калъфа в ръка, Кикаха слезе след Му-Му и прекоси разстоянието до сгъваемите маси под навеса, където бяха седнали Баум и Анана. Сервитьорката донесе хамбургери, млечни шейксове и кока-коли. Устата му се напълни със слюнка, когато видя своя хамбургер. Боже Господи, та той не бе вкусвал такова нещо цели двайсет и четири години! Заби зъби в сандвича и бавно задъвка. Имаше нещо в месото, някакъв неопределим елемент, който не му харесваше. Неприятната субстанция присъстваше и в листа маруля, и в домата.

Анана също направи гримаса и се обади на езика на Повелителите:

— Какво слагате в тази храна?

Кикаха сви рамене и отговори:

— Може би инсектициди, макар да не ми се струва възможно да ги забележим в концентрация едно към един милион или колкото и да е. Но наистина има нещо.

Шоколадовият млечен шейкс им допадна повече. Беше все така гъст и ароматен както го помнеше. И Анана кимна в знак на одобрение.

Мъжете си седяха в лимузината и гледаха към него и Анана. Както и към цялата им група.

Баум хвърли поглед към Кикаха и се обади:

— Окей, Финеган. Това е всичко. Потегляй!

Кикаха го погледна и отговори:

— Сделката беше да си тръгна само ако тя се съгласи да остане с теб.

Баум се засмя и подметна:

— Опитвах се да ти спестя унижението, селяко. Но… да бъде както пожелаеш. Сега ме наблюдавай добре. Може и да научиш нещо.

Той се наклони към Анана, която разговаряше с Му-Му. Му-Му вдигна поглед към лицето му, стана и се отдалечи. Кикаха наблюдаваше с интерес Баум и Анана. Разговорът беше кратък, финалът му беше екплозивно груб.

Анана удари Баум през лицето с такава сила, че звукът се извиси над бърборенето на неговите почитателки и ревът на трафика. Всички наоколо млъкнаха едновременно, а тинейджърките нададоха гневни писъци. Баум разярено изкрещя и замахна с десния си юмрук към Анана. Тя се гмурна под ръката му, плъзна се към края на скамейката и в следващия момент тълпата около тях я скри от погледа на Кикаха.

Той събра дребните монети, оставени по масите от посетителите, сложи ги в джоба си и скочи сред боричкащите се тела. Преди да успее да направи каквото и да е, едва не бе пометен от люшналата се в негова посока маса тела, които явно се опитваха да се измъкнат. Момичетата се забиха в купа хора, крещейки, разтворили нокти и ритайки.

Неочаквано пред него се образува пролука. Той зърна просналия се върху цимента Баум, видя, че е свил крака и се е хванал с две ръце през слабините. Някакво надвесено над него момиче се държеше за стомаха. Видя гърба на друго, обърнало към дървената маса, което повръщаше.

Кикаха сграбчи ръката на Анана и извика:

— Хайде! Точно това е шансът, който ни трябваше!

Хванал калъфа в другата си ръка, той я поведе към задния край на паркинга. Миг преди да изчезнат в тъмната уличка между двете високи сгради, той погледна назад. Колата с преследвачите им беше влязла в паркинга и трима от мъжете слизаха от нея. Те също ги видяха и се втурнаха след тях. Но не бяха толкова глупави, че да изтеглят оръжието си, преди да са ги настигнали. А в намеренията на Кикаха не влизаше да бъдат настигнати.

И точно в този момент, докато излизаше от тясната уличка на булеварда, през главата му се стрелна мисълта: А защо не? Мога да прекарам години в търсене на Червения Орк, но ако заловя някой от онези, които работят за него…

Следващата улица бе също толкова оживена както и тази, която току-що бяха напуснали. Спряха да тичат, но продължиха с бърз ход напред. Една полицейска кола, която се движеше в същата посока, неочаквано ускори и червените светлини на покрива й запримигваха. Тя зави на ъгъла със свистене на гумите, предизвиквайки проклятията на старец, който изглеждаше като сериозен почитател на виното.

Кикаха пак погледна назад. Тримата продължаваха да ги следват, но не правеха опит да ги застигнат. Единият говореше нещо в ръката си. Очевидно разговаряше или с останалия в колата, или със своя началник. Кикаха вече беше разбрал, че радиоапаратите в тази епоха бяха много по-малки от онези през 1946-а и че човекът като нищо можеше да говори в най-обикновен миниатюризиран радиотелефон. От друга страна можеше да използва устройство неизвестно на Земята за всички, освен онези, които работеха за Червения Орк.

Продължиха да вървят. Две преки по-нататък той отново погледа зад гърба си. Точно в този момент тримата преследвачи се качваха в големия черен „Линкълн“. Кикаха спря пред някаква заложна къща и погледна през мръсната витрина към изобилието, в което се концентрираха толкова хорски надежди. После каза на Анана:

— Ще им дадем възможност да ни заловят. Не съм сигурен дали ще намерят кураж да го направят посред бял ден, но ако се решат, ето какво ще направим ние…

Лимузината ги застигна и спря.

Кикаха се извърна и се усмихна на мъжете в колата. Предната и задна врати отдясно едновременно се отвориха и тримата мъже отново слязоха. Отправиха се към двойката, без да изваждат ръце от джобовете на палтата си. В същия момент се разнесе вой на сирена. Като по сигнал тримата извърнаха глави към полицейската кола, която неочаквано се бе появила. Те се провря между останалите коли, рязко зави пред лимузината и мина на светофара в мига, в който светваше червено. Продължи, без да спира — явно не отиваше към сборичкването точно зад ъгъла.

Тримата се бяха обърнали безгрижно и се приближаваха към лимузината. Кикаха се възползва от тревогата им по отношение на полицейската кола. Преди да успеят отново да се обърнат към тях, той се озова зад гърбовете им. Заби пръст в гърба на най-възрастния и прошепна:

— Ще ти направя дупка, ако се опиташ да бъдеш интересен.

Анана също бе опряла пръста с пръстена си в гърба на младежа с разбърканата руса коса. Той се вдърви, челюстта му провисна, сякаш не можеше да повярва, че онези, които бяха преследвали не само бяха сменили ролите си с тях, ами и го правеха пред поне петдесет свидетели.

Десетки клаксони засвириха разярено към лимузината. Шофьорът направи знак на тримата да побързат и видя Кикаха и Анана залепени за гърбовете на неговите хора. Третият, който също бе чул предупреждението на Кикаха, му махна да потегля. Колата се стрелна напред със свистене на гумите и зави на ъгъла, без да обръща внимание на знака „СТОП“.

— Умен ход! — каза Кикаха на човека, който беше точно пред него. — Едно на нула за вас!

Третият понечи да се отдалечи.

— Ще застрелям този приятел, ако не се върнеш веднага! — заплаши го Кикаха.

— Убий го! — каза онзи и продължи да се отдалечава.

Кикаха се обърна на езика на Повелителите към Анана:

— Пусни твоя да си върви. Ще задържим само моя човек и ще го отведем някъде, където да си поговорим.

— А какво ще попречи на другите да ни проследят?

— Нищо. Но това в този момент не ме интересува.

Интересуваше го, разбира се, но не искаше другите да разберат това.

Блондинът му се озъби и наперено се отдалечи. Имаше нещо в походката му обаче, което го издаваше. Той явно изпитваше облекчение, че се бе отървал така евтино.

Кикаха съобщи на пленника си какво ще му се случи, ако се опиташе да им избяга. Човекът не отговори нищо. Изглеждаше много спокоен. Истински професионалист, помисли си Кикаха. Може би трябваше да задържат блондина, който не създаваше впечатление на човек, който може да бъде пречупен трудно. Но вече бе късно да избират.

Проблемът бе къде да откарат пленника за разпит. Намираха се в центъра на огромен метрополис, непознат на Кикаха и още по-малко на Анана. Ако се съдеше по състоянието на сградите и по външния вид на повечето пешеходци, тук трябваше да има третокласни хотели. Сигурно щеше да е възможно да наемат стая и да проведат разпита в нея. Но пленникът им можеше да провали всичко, ако отвореше уста и се развикаше. А дори и да успееха да го набутат в хотелската стая, партньорите му щяха да ги проследят и да повикат помощ. Тогава хотелската стая щеше да се превърне в капан за тях.

Кикаха даде заповед и тримата тръгнаха. Вървяха от двете страни на мъжа. Кикаха изучаващо огледа профила му, който изглеждаше малко жесток, но излъчваше сила. Мъжът беше към петдесетте, имаше сива кожа с нездрав вид, кафяви очи, голям извит нос, дебели устни и масивна брадичка. Кикаха го попита за името и мъжът изръмжа:

— Мазарин.

— За кого работиш? — зададе следващия си въпрос Кикаха.

— За някой, срещу когото е най-добре да не се изправяш — бе отговорът.

— Ако ми кажеш кой е твоят шеф и как мога да се добера до него, аз ще те пусна, без да ти сторя нещо — обясни му Кикаха. — В противен случай ще те горя на бавен огън, докато не науча каквото ми трябва. Известно ти е предполагам, че всеки има граници на издръжливостта си и макар да издържиш дълго, накрая ще се предадеш.

Мъжът сви рамене и каза:

— Разбира се. Какво толкова.

— Ти винаги ли си толкова лоялен? — поинтересува се Кикаха.

Мъжът го погледна презрително:

— Не, аз просто не вярвам, че ще имаш възможността да направиш каквото и да е. И освен това не смятам да казвам нищо повече.

Той стисна устни и извърна поглед.

Бяха изминали две преки. Кикаха погледна назад. Лимузината се бе появила отново и бе прибрала двамата мъже, а сега пъплеше бавно напред по най-близката до тротоара лента.

Нямаше никакво съмнение, че тримата бяха установили контакт със своя шеф и сега очакваха подкрепления. Ситуацията беше патова.

После той отново се усмихна.

Бързо каза нещо на Анана и направи знак на Мазарин да отиде към края на платното. Изчакаха лимузината да се изравни с тях и отстъпиха крачка назад. Тримата в колата гледаха с изражение, което показваше, че не вярват на очите си. Изглеждаха малко неспокойни. Кикаха им махна с ръка. Двамата от дясната страна извадиха пистолетите си и ги насочиха през стъклото на прозореца, макар да се опитваха да скрият оръжието в дланите си.

Кикаха бутна Мазарин пред тях, те пресякоха пред колата и спряха до прозореца на шофьора. Анана изчака на пет крачки вдясно от колата.

— Влизай вътре! — нареди Кикаха.

Мазарин го погледна с неразгадаемо изражение на лицето. Отвори задната врата и се наведе за да влезе вътре. Кикаха го бутна и се вмъкна след него. В същия момент Анана пристъпи към колата. Шофьорът и останалите двама се бяха обърнали към Кикаха. Тя натисна пръстена, който отново бе нагласен да зашеметява, до главата на мъжа отпред. Той се свлече, а в същия миг Кикаха парализира Мазарин.

Блондинът отдясно на задната седалка насочи пистолетът си срещу Кикаха и изсъска:

— Ти си се побъркал! Не мърдай или ще те застрелям!

Енергията на пръстена го блъсна в тила и се разпръсна по цялата кост на черепа му, най-вероятно причинявайки му изгаряне първа степен през всичките слоеве клетки. Главата му се отметна назад сякаш я бе ударил огромен юмрук. Автоматикът в ръката му оглушително изгърмя веднъж в тясното пространство на кабината. Мазарин трепна, падна назад, отметна ръце и удари Кикаха през гърдите. После бавно се свлече върху него.

Шофьорът изкрещя и натисна педала на газта. Анана отскочи встрани. Кикаха извика на шофьора, но той не му обърна внимание и не отлепи педала от пода на колата. Напсува го. Явно смяташе да мине през кръстовището макар да бе червено, разчитайки, че Кикаха няма да посмее да го застреля, опасявайки се от последствията.

Въпреки това Кикаха го парализира и колата рязко забави ход. Не спря обаче и се заби в задницата на колата пред тях, която чакаше светофара да превключи на зелено. Кикаха се бе сгушил в пространството зад седалката на шофьора, за да смекчи удара. Той се заби в нея, а тялото на шофьора пое основната енергия.

В следващия миг той отвори вратата и изпълзя навън. Мъжът в предната кола все още седеше, смаян до такава степен, че беше забравил да стане. Кикаха се пресегна обратно в лимузината и взе портфейла на Мазарин от вътрешния джоб на сакото му. Регистрационният талон не беше на предното стъкло, нито в жабката. Времето течеше неумолимо. Кикаха се отдалечи с небрежна походка, но се затича, когато зад гърба му се разнесе крясък.

Двамата с Анана се срещнаха на ъгъла и завиха наляво. Някакъв човек беше тръгнал след Кикаха, но спря, когато той го измери с поглед и не продължи.

Кикаха вдигна ръка на едно такси и двамата се качиха. Спомняйки си картата на Лос Анжелис, която подробно бе разгледал в автобуса, той нареди на шофьора да го остави на „Лорейн“, южно от „Уилшър“.

Анана се въздържа да го пита какво е решил, защото й бе казал да мълчи. Той не искаше шофьорът на таксито да остава със спомена за жена, която е говорела на чужд език, макар че красотата й в комбинация с туристическите им дрехи, сигурно вече ги бяха запечатали в съзнанието му.

Кикаха избра произволно един жилищен блок пред който да спрат и плати на шофьора, оставяйки му един долар бакшиш. После двамата с Анана се изкачиха по стъпалата и влязоха във фоайето, което за щастие се оказа празно. Изчакаха таксито да се отдалечи и се върнаха на „Уилшър“. Там взеха автобус.

След няколко минути Кикаха дръпна Анана, за да слязат и тя го попита „А сега какво?“ макар да не изглеждаше особено заинтерсувана от следващия им ход. Гледаше с интерес към бензиностанцията от другата страна на пътя. Архитектурата й беше нещо ново и за Кикаха. Можеше да я сравни само с декорите от едновремешните серии за Флаш Гордън8. Анана, разбира се, бе виждала различни стилове. Не бе възможно една жена да е живяла десет хиляди години в няколко различни вселени, без да види най-разнообразни архитектурни стилове. Но Земята представляваше един истински миш-маш.

Кикаха й обясни какво им предстои да направят. Щяха да тръгнат към Холивуд и да потърсят хотел или мотел в по-евтините квартали там. Беше научил благодарение на едно от списанията, а също и от вестника, че в този район пребивават много скитници — „хипита“, както ги наричаха сега — както и по-буйни разновидности на днешната младеж. Сред тях дрехите им и липсата на багаж нямаше да направят никому впечатление.

Хванаха такси почти веднага и то ги откара до „Сънсет Булевард“. Там повървяха пеша. Слънцето най-сетне залезе и над града светнаха светлини. „Сънсет“ започна да се задръства с движещи се броня до броня коли. Тротоарите също започнаха да се изпълват главно с „хипитата“, за които бе прочел. Имаше още и ред други „герои“, което бе нещо естествено за Холивуд.

Спряха и попитаха някои от безцелно шляещите се младежи къде биха могли да отседнат. Един от тях, с коса до под раменете, тънки мустачки и дълги бакенбарди, но облечен в скъпо изглеждащи дрехи, им даде необходимата информация. Искаше му се още да поговорят, дори ги покани на вечеря. Но беше очевидно, че интересът му е породен от Анана, а не Кикаха.

— Ще се видим друг път — обеща Кикаха и те се разделиха. Половин час по-късно се намираха в малка стая на един хотел на тиха улица. Стаята не беше нищо особено, но напълно устройваше Кикаха, който бе прекарал по-голямата част от последните двайсет и четири години в доста примитивни условия. Е, не беше толкова тиха, колкото би му се искало, понеже в съседната стая имаше купон. Радио или магнитофон излъчваше с пълна сила поредното раздиращо звука рок-парче, чуваше се дружно тропане с крака и се разнасяха възторжени писъци.

Докато Анана си вземаше душ, той разгледа съдържанието на двата портфейла, които бе успял да вземе. Фредерик Джеймс Мазарин и Джефри Веласкес Рамос, съгласно шофьорските си книжки живееха на „Уилшър Булевард“. Картата му показа, че адресът е близо до централната зона, където „Уилшър“ излизаше. Подозираше, че става дума за хотел. Мазарин беше на четиридесет и осем, а Рамос на четиридесет и шест. Останалото в портфейлите бяха кредитни карти (почти непознати през 1946-а година, ако си спомняше правилно), няколко снимки заедно с жени, друга снимка на жена, която би могла да бъде майка на Рамос, пари (триста и двайсет долара) и някаква бележка в портфейла на Мазарин, на която лявата колона бяха инициали на имена, а дясната — телефонни номера.

Кикаха влезе в спалнята и отвори вратата на банята. Съобщи на Анана, че ще отиде до телефонната кабина на отсрещната страна на улицата.

— Защо не използваш този телефон?

— Връзката става през централата на мотела — поясни той. — Не искам да рискувам да ни проследят и открият по този начин.

Той отиде до близкия магазин, където размени няколко банкноти за дребни. Задържа се за миг, обмисляйки дали да не използва телефоните в магазина, после реши да се върне при кабината срещу мотела. Така можеше да наблюдава кой влиза и излиза, докато провеждаше телефонните разговори.

Спря за момент пред рафтовете с книги. Колко много време бе изтекло от последната книга, която бе прочел. Вярно бе, че се бе опитвал да чете тишкетмоакски книги в библиотеката на Таланак, но в тях ставаше дума единствено за наука, история и теология. Народите от нивото на Атлантида публикуваха и романи, но той бе прекарал много малко време сред тях, макар да бе възнамерявал да поживее по-дълго там. Семитската цивилизация на Хамшем и германската на Драхеланд разполагаха с книжнина, но броят на книгите беше много малък и разнообразието сред тях ограничено. Дворецът на Улф притежаваше библиотека с двайсет милиона тома — или записи на книги — но Кикаха никога не бе оставал там достатъчно дълго, за да се зачете.

Той разгледа селекцията на магазина, макар да съзнаваше, че няма време за това, и накрая се спря на три книги. Едната бе на Том Улф (не на онзи Томас Улф, за който си спомняше), която изглеждаше както точно онова, което можеше да му даде информация за модерните времена. Другата бе някаква документална книга от Айзък Азимов (който изглежда бе същият фантаст от негово време), а третата бе за черната революция. После отиде на щанда за списания и купи „Лук“, „Лайф“, „Сетъди Ривю“, „Ню Йоркър“ и „Лос Анжелис“, както и известен брой списания с фантастика.

Нарамил всичко това заедно с вечерния „Таймс“, той се върна при телефонната кабина. Първо позвъни на Анана, за да се убеди, че всичко е наред. После извади лист и молив и позвъни на всеки от номерата на листчето, което бе намерил в портфейла на Мазарин.

На три от позвъняванията му отговориха женски гласове, които отрекоха всякакво познанство с Мазарин. На други три номера никой не отговори. Един от номерата изглежда бе на букмейкър, ако се съдеше по гълчавата в слушалката. Мъжът, който се обади, прозвуча също толкова незаинтересовано както жените. Осмото позвъняване го свърза с някакъв барман. Кикаха поясни, че търси Мазарин.

— Не знаеш ли, приятелю? — отговори барманът. — Мазарин бе убит днес!

— Убит! — възкликна Кикаха, опитвайки се да наподоби шок. — Но кой го е направил, Боже мой?

— Никой не знае. Типът пътувал заедно с Фред и още няколко от момчетата и изведнъж измъкнал пистолета на Чарли от джоба му, застрелял Фред в гърдите и избягал, но не преди да гръмне също и Чарли, Рамос и Зиги!

— Я виж! — обади се Кикаха. — Ама те нали бяха професионалисти. Сигурно са се зазяпали някъде или кой знае какво. Ей, шефът сигурно е побеснял. Хващам се на бас, че подскача като луд.

— Шегуваш ли се, приятел? Нищо не може да накара Кембринг да скача като луд. Виж какво, имам клиент. Отбий се при мен, купи ми едно питие и ще чуеш най-кървавите детайли.

Кикаха си записа името Кембринг и направи справка в телефонния указател. Нямаше никакъв Кембринг нито в указателя на Лос Анжелис, нито в онези на околните градове.

Деветият телефонен номер се оказа на гараж в Кълвер Сити. Мъжът, който отговори на позвъняването заяви, че никога не е чувал името Мазарин. Кикаха се съмняваше, че това е истина, но нямаше какво да направи.

Последният номер бе на реда с инициалите Р.К. Кикаха се надяваше да става дума за Р. Кембринг. Но се обади жена на име Роуз Кемърс. Тя отговори на някои от въпросите му с познатата от предишните му обаждания предпазливост.

Отново позвъни на Анана, за да се убеди, че всичко е наред. После се върна в стаята и поръча по телефона вечеря от „Чикен дилайт“. Изяде пилето и всичко в кутията, но продължаваше да долавя в храната онзи неприятен вкус, а и нещо му се губеше. Анана също изяде своята порция, но и тя се оплака.

— Утре е събота — каза той. — Ако не се натъкнем да перспективна следа, ще излезем да си купим дрехи.

Той взе душ и се избърса точно преди да пристигне поръчаната бутилка „Wild Turkey“ и шестте бутилки „Тюборг“. Анана опита и двете и се спря на датската бира. Кикаха опита малко от бърбъна и направи разочарована физиономия. Собственикът на магазина за напитки му бе заявил, че този бърбън е най-добрият в света. Истината бе, че той отдавна бе отвикнал от уискито и сега трябваше да се научи да го харесва наново. Ако имаше време за това, разбира се, в което той дълбоко се съмняваше. Реши да изпие бутилка-две „Тюборг“ и бирата му хареса, може и защото варенето на пиво в Света на нивата беше добре познато и той не бе отвикнал да го пие.

Седна в креслото, отпивайки от бирата и бавно зачете на глас от вестника на Анана. Интересуваха го новини, които можеха да имат отношение към Улф, Джадауин или Звънаря. Поизправи се в стола, когато прочете за Гаднярите на Луцифер. Бяха ги открили, полуголи, пребити и изгорени край някакъв път недалече от езерото Ероухед. Бяха разказали на полицията, че са станали жертва на съперничеща банда.

Една страница по-нататък попадна на материал за катастрофата на един хеликоптер край Ероухед. Хеликоптерът бил излетял от летище в Санта Моника и бил собственост на някой си мистър Кембринг, който на времето бил съден, но оправдан, по обвинение в подкуп на служебни лица при сделка за закупуване на земя. Кикаха извика от удоволствие и веднага поясни на Анана каква следа им даваше материалът.

За нещастие очеркът не споменаваше адреса на Кембринг. Кикаха се обади в офиса на компанията „Топ Хед Ентърпрайсис“, също собственост на Кембринг. Телефонът дълго звъня и той накрая се отказа. Размисли и се свърза с редакцията на „Лос Анжелис Таймс“, където след поредица прехвърляния от един на друг и от отдел на отдел, след изчаквания от по няколко минути, той научи онова, което го интересуваше. Мистър Рой Арндел Кембринг живееше на „Римпо Булевард“. Бърза справка с картата показа, че става дума за адрес на няколко преки северно от „Уилшър“.

— Е, това е добре — заключи той. — Щях да го намеря, дори ако трябваше да наема частен детектив. Но това само щеше да ни забави. Хайде да си лягаме. Утре ни чака много работа.

Мина обаче цял час преди да заспят. Анана искаше тихичко да полежи в прегръдките му, докато говореше за най-различни неща, свързани с живота й отпреди да срещне Кикаха, но основно за инцидентите след като се бе запознала с него. Всъщност те се познаваха от някакви си два месеца, но животът им оттогава досега бе една непрекъсната вихрушка. Тя твърдеше, че го обича и се държеше като че ли това наистина бе така. И той я обичаше, но дългият му опит с Повелителите го караше да се пита колко обич бе останала в сърцето на човек на десет хиляди години. Вярно бе също, че някои Повелители притежаваха способността да изживяват определени моменти с много повече чувство, отколкото обикновените хора, просто защото едно създание, което живее във вечността, трябва да вкусва всеки отделен момент, сякаш му е последен. Самият Кикаха не можеше да си представи какво значи да живееш и да не броиш годините, които ти остават.

А междувременно беше щастлив да бъде до нея, макар да му се искаше да можеха да се опознаят в по-спокойна обстановка. Заслуша се в думите й: тя се оплакваше точно по същия повод. Макар да не му правеше сцени, защото добре разбираше, че всяка ситуация е само временна.

Той заспа с тази мисъл в главата. По някое време през нощта се стресна и се събуди. За секунда му се строи, че има някой в стаята и предпазливо извади ножа си, който беше в ножницата, оставена от неговата страна на леглото, и го придърпа под чаршафа. Очите му свикнаха с тъмнината, която не беше непрогледна, главно заради проникващата през щорите светлина на неоновите лампи навън. Не видя никого.

Бавно, така че леглото да не изскърца, той стана и предпазливо обиколи стаята, банята и отделението на дрешника. Прозорците си бяха все така заключени отвътре, вратата също бе заключена, а бюрото, с което я бе подпрял, не беше помръдвано. Под леглото нямаше никой.

Реши, че е спал прекалено напрегнато. Кой знае защо бе очаквал, че ще може да се отпусне.

И все пак имаше нещо особено. Някакво вътрешно чувство го бе събудило. Осъзна, че точно преди да се събуди, беше сънувал. Но какво?

Не можеше да бръкне в подсъзнанието си и да измъкне нужната му информация, макар старателно да се опитваше. Крачеше напред-назад все още с нож в ръката и се опитваше да пресъздаде момента преди да се стресне. След малко се отказа. Легна отново, но този път не можа да заспи. Стана пак, облече се и нежно разбуди Анана. Въпреки едва доловимото докосване на пръстите до лицето й, тя скочи от леглото с нож в ръка.

Но той предвидливо бе отстъпил настрани. Обясни й:

— Всичко е наред, мила, но просто исках да ти кажа, че излизам да огледам къщата на Кембринг. Не мога повече да спя — измъчва ме усещането, че ми предстои нещо важно, което не съм свършил. Имал съм това чувство и преди, и то никога не ме е лъгало.

Не поясни, че много често се беше сбъдвало с ужасяващи и понякога почти фатални последици.

— Идвам с тебе.

— Не, това не е необходимо. Благодаря ти за предложението, но ти остани тук и се наспи. Обещавам ти да не правя нищо повече освен да поразузная и то от безопасно разстояние. Няма за какво да се безпокоиш.

— Добре тогава — съгласи се тя малко сънливо. Имаше пълно доверие в способността му да се справи с всяка ситуация. — Целуни ме за лека нощ и тръгвай. Доволна съм, че не съм толкова неспокойна душа като тебе.

Във фоайето нямаше никого. Никакви пешеходци не се виждаха извън мотела, макар няколко коли да профучаха пред входа. Монотонният рев на реактивен двигател на самолет, спускащ се над международното летище, се чуваше точно над главата му, но светлините на машината бяха на няколко мили в югоизточна посока. Той се затича по улицата на юг и се помоли да не се натъква на полицейски патрули. От онова, което бе прочел, ставаше ясно, че всеки тичащ среднощ по улиците е подозрителен, така както и всеки пешеходец из богатите квартали.

Можеше естествено да вземе такси и да спре недалече от целта си, но предпочете да потича. Имаше нужда от малко раздвижване — ако останеше в този град за по-дълго, щеше бързо да се скапе.

Смогът сякаш бе изчезнал заедно със слънцето. Или поне очите му не го сърбяха и не сълзяха, макар да се задъха само след осем преки. Изглежда обяснението бе в някакви невидими отровни окиси, които висяха във въздуха дори през нощта. Другото обяснение, което не искаше да приеме, бе, че формата му спада по-бързо, отколкото смяташе за възможно.

Според картата домът на Кембринг се намираше на три и половина мили от хотела.

Излезе на „Римпо“ и веднага се озова в квартал на стари домове. Изглеждаше като че ли тук живеят само богаташи, но явно и това положение на нещата също бе временно. Защото част от домовете и дворовете носеха следи на занемареност, а някои бяха преобзаведени в блокове с апартаменти. И все пак имаше имения, които си оставаха безукорно поддържани.

Домът на Кембринг представляваше огромна триетажна къща, която изглеждаше като построена някъде през 20-те години от някой, който бе изпитвал носталгия към архитектурата, предпочитана от богатите в Средния запад. Къщата се издигаше на висока тераса, в моравата се виждаше пътека за разходки, а алеята за коли бе с формата на подкова. Три коли бяха паркирани на нея. На предната морава се виждаха дузина величествени дъбове и няколко чинари, както и много старателно подрязани храсти, вписващи се хармонично сред дърветата. Висока тухлена стена заграждаше всичко с изключение на предната част на имението.

Зад завесите на първия и втори етаж се виждаха стаи, в които още светеше. Светеше и на втория етаж над гаража, част от който можеше да види. Мина пред дома до ъгъла. Тухлената стена продължаваше по цялата дължина на тротоара. Някъде по средата на пряката се виждаше входа на друг път за коли, който видимо извеждаше пред гаража. Той спря пред заключените отвътре железни порти.

Беше напълно възможно сред дърветата да е скрито електронно алармено устройство, но този риск не можеше да се избегне. Освен това струваше си да знае със сигурност дали бе така.

Съмняваше се, че Червения Орк живее тук. Кембринг най-вероятно бе един от неговите помощници, при това сигурно се намираше ниско в йерархията. Повелителя на Земята със сигурност би избрал по-луксозно жилище и би живял зад стени, които щяха да го охраняват далече по-надеждно.

Той настрои пръстена на мощност за прогаряне на човешка плът от разстояние двеста стъпки и захапа ножа между зъбите си. Не се върна пред парадния вход, а се прехвърли през страничната стена. Оттук беше много по-трудно да се проникне, но и прикритието беше по-добро.

Отдръпна се заднешком по улицата, засили се напред и отскочи от тротоара върху стената. Вкопчи пръсти в ръба й, издърпа се с лекота и седна връз нея, вперил поглед към къщата и гаража за разбере дали не са го чули. Изминаха около четири минути. Някаква кола на две преки от него зави край ъгъла и наду газ надолу по улицата. Не бе изключено живущите в къщата да са забелязали силуета му на светлината на фаровете. Прехвърли другия си крак през стената и тихо скочи на тревата зад един дъб. Ако беше искал, можеше да се хване със скок за най-близкия му клон, който бе отрязан близо до стената и да се спусне в двора по дървото. Съзнанието му механично отбеляза тази възможност като път за бързо изтегляне.

Ако биологическият му часовник беше верен, сега трябваше да бъде към три сутринта. Нямаше часовник, но беше решил да си набави, защото се намираше в свят, където прецизното отмерване на времето бе много важно.

Следващите десет минути посвети на безшумното изследване на района непосредствено около къщата и гаража. Три пъти се качва на различни дървета, опитвайки да надзърне в дома през прозорците, но и трите пъти безуспешно. Разгледа пространството между колите, но не посмя да отвори вратата на нито една от тях, защото не изключваше възможността да имат алармени инсталации. Изглеждаше много по-вероятно един гангстер от ранга на Кембринг повече да се безпокои от поставянето на бомба в колата, отколкото от промъкване в дома. Голямата лимузина модел „Линкълн“ никъде не се виждаше. Кикаха реши, че е била задържана от полицията като веществено доказателство, намерено на сцената на убийството. Прочете номерата на табелките няколко пъти, за да бъде сигурен, че ще ги запомни, макар да имаше както лист така и молив. Годините, прекарани в съседната вселена, го бяха научили да разчита на паметта си и той я бе развил до степен, която преди двайсет и пет години би му се струвала немислима. Неграмотността имаше и своите преимущества. Колко са образованите мъже на Земята в състояние да възпроизведат в главата си точната топография на сто различни места или да начертаят картата на маршрут дълъг пет хиляди мили, или да изрецитират сага от три хиляди реда?

За петнайсет минути успя да провери всичко интересно отвън и беше запаметил точното взаимно разположение на различните неща. Сега беше време да си тръгва. Съжаляваше, че бе обещал на Анана да се ограничи само с оглед на обстановката. Изкушението да влезе вътре бе толкова силно. Ако можеше да плени Кембринг и да измъкне някаква информация от него… но нали й бе дал дума. И тя отново бе легнала да спи, защото му вярваше, че ще удържи на думата си. Дори само този факт показваше колко много го обича, защото ако имаше нещо, което липсваше на Повелителите, това бе доверието в другите.

Въпреки това остана приклекнал зад един храст странично в двора, като разбираше, че е време да се маха, но въпреки това се надяваше да се случи нещо, което да не му остави друга възможност освен тази да предприеме нещо по-радикално. Минутите се изнизваха.

И в този миг откъм къщата се разнесе звън на телефон. Зад завесата на един от прозорците на втория етаж светна лампа. Той се изправи, приближи се до дома и опря на стената подобен на малка камбана предмет. От него излизаше проводник в другия край на който имаше слушалка. Той я пъхна в ухото си. Изведнъж ясно чу мъжки глас:

— Да, сър. Разбрах ви. Но как ги намерихте, ако мога да попитам?

Кратка пауза и отново гласът:

— Извинете, сър. Не исках да проявявам любопитство. Да, сър, няма да се повтори. Да, сър, разбрах ви още първия път. Ще ви се обадя когато започнем операцията, сър. Лека нощ, сър.

Сърцето на Кикаха заби ускорено. Не бе изключено Кембринг да бе разговарял директно с Червения Орк. Във всеки случай, ясно бе, че става нещо важно. Нещо заплашително.

Чу стъпки и после звън на звънци. Гласът — вероятно по уредба за вътрешно оповестяване — обяви:

— Всички да станат и да се качат при мен! Веднага! Чака ни работа! Скачайте!

Кикаха взе решение. Ако чуеше нещо, което да означава, че групата няма да тръгне по следите им, той щеше да ги изчака да тръгнат и тогава щеше да проникне в дома. Ситуацията се бе променила и сега щеше да бъде направо глупаво да не се възползва от тяхното отсъствие. Анана сигурно щеше да го разбере.

Но ако станеше ясно, че тревогата вътре се отнася до него и Анана… тогава щеше да бъде наложително да се добере веднага до най-близката телефонна кабина.

Той бръкна в джоба си и изруга наум. След серията телефонни разговори му бе останала само една монета.

Седем минути по-късно осем мъже излязоха през парадния вход. Кикаха ги наблюдаваше, скрит зад едно дърво. Четирима се качиха в „Мерцедес“, другите четирима — в „Меркурий“. Не можа да разбере със сигурност кой от всички е Кембринг, понеже никой не говореше. Но един от тях задържа вратата отворена за висок мъж с къдрава коса и решителен профил. Прие, че това е Кембринг. Освен това разпозна други двама: блондинът и Рамос — шофьора на лимузината. Рамос беше с бинтована глава.

Колите потеглиха и на пътеката остана само една. Домът не бе останал празен. Беше доловил сънлив женски глас да пита Кембринг какво се е случило, както и разочарован мъжки глас да се осведомява защо точно той трябва да остане. Кембринг го бе срязал да млъква и бе разпоредил да не оставят дома без охрана.

В мига, в който колите се отдалечиха, Кикаха изтича до предната врата. Беше заключена, но къс импулс от пръстена разсече метала. Той бавно бутна вратата навътре и се озова в помещение, осветено единствено от стълбището в далечния му край. Когато зрението му се адаптира, различи маса с телефон върху нея. Приближи се до нея, запали клечка кибрит и на нейната светлина набра номера на Анана. Чу телефонът да звъни три пъти, преди тя да се обади.

— Анана! — каза той тихо. — Намирам се в дома на Кембринг! Той и бандата му току-що потеглиха към мотела, за да ни заловят. Вземи си дрехите и се махай оттам, чуваш ли! Веднага! Не се бави дори да се обличаш! Натъпчи всичко в някоя чанта и тръгвай! Облечи се зад мотела! Ще се срещнем както се уговорихме. Ясно ли е?

— Почакай! — възкликна тя. — Не можеш ли да ми кажеш какво се случи?

— Не! — отсече той и прекъсна разговора, тихо поставяйки слушалката върху вилката. Беше доловил стъпки на горния етаж, последвани от изскърцване на стълбите под тежестта на едър мъж, който бавно слизаше по тях.

Кикаха пренастрои пръстена си на зашеметяване. Имаше нужда от пленник, който да може да разпита и се съмняваше, че жената би могла да бъде по-добре информирана от този мъж.

Лекото поскърцване спря. Кикаха се сви в основата на стълбището и търпеливо зачака. Изведнъж осветлението в големия хол светна и някакво тяло изхвръкна иззад стената, зад която до този момент се бе крило. Мъжът се приземи на крака, извъртайки се още във въздуха. В дясната си ръка държеше едрокалибрен автоматик, най-вероятно 45-и калибър. Остана само за миг с лице срещу Кикаха и веднага полетя назад в безсъзнание. Главата му бе отскочила от докосването на лъча. Пистолетът глухо тупна върху дебелия килим.

— Уолт! — разнесе се гласът на жената. — Какво става? Уолт? Има ли нещо?

Кикаха вдигна пистолета, постави го на предпазител и го мушна в колана си. След това се изкачи по стълбите и се озова на горната площадка в момента, в който и жената се бе приближила до нея. Тя отвори уста с очевидното намерение да изписка, но той мигновено сложи ръка върху нея и вдигна ножа си пред очите й. Жената се отпусна, явно решавайки да го омилостиви, като не се съпротивлява. Решението — поне за момента — беше правилно.

Беше висока, много добре сложена блондинка, към трийсет и петгодишна, облечена в полупрозрачна нощничка. В дъха й се долавяше миризмата на уиски. На добро уиски.

— Ти, Кембринг и всички останали в тази къща, представлявате някаква ценност за мен само като средство да се добера до големия бос — поясни й той. — И толкова! Мога да те пусна без драскотина дори и няма да ме интересува какво ще направиш след това, ако не ме ядосаш. Но мога и да те убия. Тук и в този миг. В случай че не получа информацията, която ми е нужна. Ясен ли съм?

Тя кимна.

— Добре, пускам те — предупреди я той. — Но само един писък и ще ти разпоря корема. Разбираш ли?

Тя кимна повторно. Той бавно свали ръката си от устата й. Жената беше пребледняла и цялата трепереше.

— Покажи ми снимка на Кембринг — нареди й той.

Тя се обърна и го отведе в спалнята си, където посочи с пръст една снимка върху тоалетната си масичка. На нея се виждаше човекът, който той бе заподозрял, че е Кембринг.

— Съпруг ли ти е? — попита Кикаха.

Тя прочисти гърло и отговори:

— Да.

— Има ли в къщата някой друг освен Уолт?

— Не — каза тя с дрезгав глас.

— Знаеш ли къде отиде Кембринг?

— Не — жената отново прочисти гърло: — Не искам да знам подробности за тези неща.

— Той тръгна с намерението да ме залови заедно с жена ми и да ме предаде на големия бос — поясни Кикаха. — Който от своя страна несъмнено ще ни убие, но едва след като ни е подложил на изтезания, за да измъкне от нас всичко, което би желал да узнае. Точно поради тази причина аз няма да проявя милост към никой, свързан с него… ако откаже да ми сътрудничи.

— Но аз не знам нищо! — простена жената. — Рой никога нищо не ми казва. Аз дори нямам представа кой е големият бос.

— Кой тогава е прекият началник на Кембринг?

— Не знам. Моля ви, повярвайте ми! Не знам! Да, признавам, че той получава заповеди от някого! Но не го познавам!

Сигурно му казваше истината. В такъв случай оставаше му да свести Уолт и да научи от него каквото му трябваше. Не разполагаше с много време.

Двамата слязоха отново долу като Кара вървеше пред него. Мъжът все още бе в безсъзнание. Кикаха нареди на Кара да донесе вода от най-близката баня. Плисна я върху лицето на Уолт. Миг по-късно Уолт се размърда, макар да изглеждаше прекалено замаян, за да представлява някаква заплаха. Повдигаше му се застрашително, над носа му се виждаше голям разрастващ се черен оток, а очите му изглеждаха плътно червени.

Разпитът му не продължи дълго. Мъжът, чието пълно име се оказа Уолтър Ерих Фогел, заяви, че също не знае кой е шефът на Кембринг. Дори не знаеше къде в заминал Кембринг. Кикаха му повярва, понеже не бе дочул Кембринг да споменава къде отиват. Явно бе решил да каже на хората си едва когато потеглеха. Разбра се, че Кембринг се обажда на своя шеф понякога, но само той знаел телефонния номер.

— Това е старата комунистическа идея за независимо действащи малки групи — поясни Фогел. — Така че може да ме измъчваш от сега до второ пришествие и нищо няма да научиш от мен, просто защото аз нищо не знам.

Кикаха отново отиде до телефона и държейки под око двамата набра отново номера на Анана. Не се изненада когато чу в слушалката глава на Кембринг.

— Кембринг — започна той, — обажда ти се онзи, за който си тръгнал. Изслушай ме сега, защото това което ще ти кажа, се отнася до големия бос. Кажи му или го кажи на онзи, който му служи за посредник, че по Земята броди на свобода Черен звънар.