Зад стените на Тера

Вратата започна да се открехва. Тънък извит инструмент се подаде покрай ръба й. Кикаха стреля в него и го преряза надве. От другата страна се разнесе вик, който заглъхна заедно със затръшването на вратата. Кикаха я бе ритнал силно.

— Бягай! — извика той, сграбчи я за ръката и я повлече след себе си. Малко пред да излязат навън, той отново погледна назад. Зад вратата под стълбището се разнесе трясък, част от стената около нея рухна напред и цилиндърът се показа наполовина пред дупката, преди окончателно да спре.

Това бе предостатъчно за Кикаха. Той изскочи на верандата, все така дърпайки Анана след себе си, като държеше с другата си ръка лъчеметът. Когато стигнаха до тухлената стена, той продължи да тича покрай нея, възползвайки се от прикритието, което тя му обезпечаваше.

Очакваната експлозия нещо се бавеше.

В същия момент зад завоя на една пряка пред тях изскочи със свистене на гумите кола. Тя възстанови правия си ход под светлината на уличните фенери и се стрелна право към входа на имението, което те току-що бяха напуснали. Кикаха различи шест силуета вътре. Единият можеше да е самия Уртона. После отново се затича. Завиха на свой ред зад ъгъла, иззад който бе изскочила колата и все още нищо не ставаше. Анана извика, но Кикаха продължи да я дърпа. Успяха да пробягат цялата пряка и сега пресичаха улицата, за да се скрият зад следващия ъгъл, когато иззад него се подаде патрулираща полицейска кола в познатите им черно-бели цветове. Движеше се съвсем бавно, така че полицаите вътре разполагаха с достатъчно време, за да забележат бегълците. Всеки пешеходец в този район бе подозрителен. Онзи който тича не може да се размине с разпита в полицейското управление. Двама бегълци, понесли със себе си голям музикален инструмент и въоръжени с нещо, което силно прилича на пистолет с рязана цев, трябва на всяка цена да бъдат задържани. Ако ги хванеха, разбира се.

Кикаха изруга и се хвърли към къщата, покрай която минаваха. В нея светеше, предната врата бе отворена, макар вратата с мрежата против комари зад нея сигурно да бе заключена. Зад гърба им изскърцаха спирачките на спиращата полицейска кола. Силен глас им нареди незабавно да спрат.

Те продължиха да тичат. Стигнаха до верандата и Кикаха дръпна дръжката на вратата с мрежата. Идеята му бе да минат през къщата и да излязат през задната врата, разчитайки на това, че полицаите щяха да се поколебаят да стрелят по тях, ако наоколо има и невинни хора.

Кикаха пак изруга и дръпна бравата със сила, от която вратата най-сетне се отвори. Хвърли се вътре, следван на крачка зад гърба си от Анана. Те се пронесоха през някакъв вестибюл и нахлуха в голяма стая с полилей и вито стълбище, което водеше към горния етаж. Там имаше десетина мъже и жени, седящи или стоящи, всички облечени полуофициално. Жените изпискаха, мъжете се развикаха. Неканените им гости се стрелнаха през групата, без да обръщат внимание на крясъците, над които надделяваха виковете на полицаите.

В следващия момент всякакви предизвикани от хората шумове заглъхнаха. Мощна експлозия изби стъклата на прозорците и разтърси къщата със силата на стоварила се върху нея вълна-цунами. Силата на взрива захвърли на пода всички без изключение.

Кикаха бе очаквал нещо подобно, а Анана от своя страна също беше очаквала някакъв титаничен изблик на сили, съдейки по поведението му. Те скочиха на крака преди останалите да съумеят да съберат мислите си и буквално изхвръкнаха през задната врата след няколко секунди. Каменните пътеки бяха посипани с натрошени стъкла, запратени чак дотук от съседната къща. Храсти и градинска мебел лежаха разхвърляни и извити по плочника.

Колата на полицейския патрул все още чакаше с включени светлини и двигател до тротоара. Анана хвърли калъфа на задната седалка и се качи в колата, а Кикаха положи внимателно лъчеметът на пода и седна зад волана. Пристегнаха се с коланите, после Кикаха направи обратен завой и натисна педала на газта. Преди да бяха изминали следващите четири преки, той намери бутоните, с които включи сирената и въртящите се сигнални светлини.

— Отиваме към дома на Уртона или поне наблизо до него — извика той, — и там ще изоставим колата. Мисля че Червения Орк ще бъде също там, за да види дали Уртона е бил един от онези, които влязоха в дома му, миг преди избухването на експлозията.

Анана поклати глава и посочи ушите си. Все още бе оглушала.

И нищо чудно. Кикаха едва дочуваше воя на сирената над главите им.

Няколко минути по-късно пресякоха едно кръстовище на червено и се разминаха с друга патрулна кола с включена сигнализация, която се носеше в обратната посока. Анана се смъкна в седалката, за да не я видят, но полицаите явно бяха оповестени по радиото за кражбата на тази кола. Те намалиха с писък на спирачките, завиха в обратна посока на широкото кръстовище и се понесоха след Кикаха и Анана. Някаква спортна кола, опитала се да пресече на скорост, игнорирайки включените сирени и блестящите светлини, се опита да избегне сблъскването, удари се в задната част на другата полицейска кола и с удар на гумите излетя на тротоара.

Кикаха видя всичко това в огледалцето за обратно виждане, докато ускоряваше. Няколко минути по-късно той мина покрай знак „СТОП“ на много голямо кръстовище, на четирите ъгъла на което имаше такива знаци. Огромен „Кадилак“ успя да спре в средата на кръстовището толкова рязко, че шофьорът направо яхна волана. Преди да седне обратно и да продължи, покрай него се пронесе, без да спира на знака и полицейската кола.

— Чуваш ли ме вече? — обади се Кикаха.

— Да — отговори му тя. — Не е необходимо да ми викаш толкова силно!

— Намираме се в Бевърли Хилс. Ще пътуваме с колата докъдето можем, после ще я изоставим и ще тичаме — поясни той. — Единственият шанс да ни загубят е ако продължим пеша. Без да е сигурно, че ще успеем.

В преследването се бе включила и втора патрулна кола. Беше изскочила от някаква странична уличка, игнорирайки знака на ъгъла, с което принуди друга кола да отбие и да се забие в бордюра. Полицаят-шофьор се бе надявал да се ги изпревари и да блокира пътя им, но явно не бе преценил достатъчно добре скоростта. Кикаха се носеше с над осемдесет мили в час, което беше опасно бързо за тази улица с многото й пресечки.

Навлизаха в административната част на Бевърли Хилс. Светофарът превключи на жълто в мига, в който Кикаха пресече. Той натисна яростно клаксонът, заобиколи някаква спортна кола, поднесе малко, попадна на бабуна и подскочи високо във въздуха. Натисна спирачки и намали до шейсет мили в час. Дори и с тази скорост колата така поднасяше, че той се боеше да не загуби контрол над нея.

Отпред се приближаваше полицейска кола. Тя рязко изви и блокира почти цялото платно. Имаше малки пролуки отпред и отзад на колата и Кикаха избра да мине отзад.

Двама униформени полицаи бяха излезли, единият от които се бе снишил зад багажника с карабина в ръка, а другият стоеше в пролуката между капака на двигателя и паркираните коли. Кикаха каза на Анана да се наведе и насочи машината към пролуката отзад. Разнесе се трясък, колата се удари в бронята на другата, а тя от своя страна се блъсна странично в една от паркиралите коли. Профучаха сред скърцане на метал. Зад гърба им избумтя карабината. Задното им стъкло се пръсна на парчета.

В същия момент нова полицейска кола се появи, завивайки от улицата отляво на тях. И тя спря под ъгъл, блокирайки платното. Кикаха скочи върху спирачките. Те изпищяха и той усети опъването на предпазните колани. Колата поднесе и се заби под тъп ъгъл в предницата на новопоявилата се патрулна кола.

И двете машини бяха неизползваеми. Кикаха и Анана бяха замаяни от удара, но реагираха инстинктивно. Слязоха всеки от своята страна, като Кикаха държеше лъчемета, а Анана калъфа. Затичаха се през улицата в пространството между двете коли и се озоваха на отсрещния тротоар. Едва сега чуха виковете на полицаите зад тях. В този момент се намираха между две високи здания на тесен тротоар, отделен от уличното платно с храсти и дървета. Побягнаха с все сили по тротоарчето и излязоха на следващата улица. Кикаха избра да продължи на север, след малко видя пролука между сградите и се хвърли натам. Пред тях имаше козирка от напрегнат бетон на осем стъпки над земята. Под нея се намираше някакъв вход. Кикаха хвърли лъчемета си върху козирката, хвърли след това и калъфа с Рога, обърна се с гръб, направи „столче“ с ръце, Анана стъпи в тях и той я изхвърли нагоре. Тя успя да се хване за ръба и миг по-късно се прехвърли върху нея. Той скочи и се качи навреме за да легне секунда преди да се появят полицаите.

Под тях изтрополяха краката на няколко тежко дишащи мъже. Той рискува да надзърне над ръба на козирката и видя силуетите на трима полицаи в далечния край на прохода, осветени от уличните лампи. Те говореха, явно озадачени от мистериозното изчезване на онези, които преследваха. Единият от тях се върна назад и Кикаха се разстла върху покрива на козирката. Другите двама завиха зад ъгъла на сградата.

В момента в който полицаят минаваше под тях Кикаха се поддаде на внезапно хрумналата му идея, изправи се и скочи върху мъжа. Събори го и му нанесе удар, от който другият омекна. Последва ритник в брадичката.

После си сложи фуражката на полицая и изпразни пистолета 38-и калибър, който извади от кобура му. Анана му хвърли лъчемета и калъфа с Рога и сама скочи при него.

— Защо направи това? — попита го тя.

— Той щеше да ни блокира пътя. Освен това има още една кола, която не е повредена и тя ни трябва.

Четвъртият полицай седеше в колата и говореше по нещо в микрофона. Не видя Кикаха до последния момент. Моментално пусна микрофона и посегна към карабината на седалката до него. Лъчът на лъчемета, настроен на „зашеметяване“ го удари в рамото и го събори назад в колата. Той се свлече и карабината падна на улицата.

Кикаха го издърпа, забелязвайки, че през късия ръкав на ризата му се стичаше кръв. Дори на минимална мощност лъчеметът можеше да троши кости, да разкъсва кожа и кръвоносни съдове.

В мига в който Анана седна до него, Кикаха потегли в северна посока. Малко по-нататък срещу него се зададоха две патрулни коли, които се движеха в лентата за насрещно движение, защото другата беше блокирана.

Кикаха мина на червено на следващото кръстовище, погледна в огледалцето и видя колите да обръщат и да се понасят след него. Трафикът беше толкова оживен, че изключваше всякаква възможност да излезе от него или да изпревари останалите. Не му оставаше да направи нищо друго освен да завие я някоя от малките улички наляво или надясно. Избра наляво. На ъгъла се намираше двуетажната постройка на зеленчуков магазин.

Миг по-късно той се носеше по уличката. Кикаха натиска спирачките с такава сила, че колата се завъртя и обърса странично тухлената стена. Анана излезе след Кикаха откъм неговата страна.

Двете полицейски коли, движейки се малко по-бавно, отколкото Кикаха бе взел завоя, завиха за да навлязат в уличката. В мига когато първата от тях изправи, Кикаха стреля по гумите. Предницата на колата пропадна сякаш беше слязла от тротоар и се разнесе изскърцване на спирачки.

Колата се залюля нагоре-надолу и предните й врати се разтвориха като криле на птица, готвеща се да излети. Кикаха побягна в обратна посока, следван отблизо от Анана. Той прекоси под ъгъл паркинга към магазина и изтича през входа му на улицата.

Светофарът светеше червено в този момент и колите бяха спрели. Кикаха заобиколи отзад някаква спортна кола, в която седеше дребничък младеж с дълга черна коса, огромни очила с кръгли рамки, извит нос и остри мустачки. Младежът почукваше по арматурното табло на колата с дясната си ръка в ритъм с какафонията, бълваща по радиото, която наподобяваше за триенето на Сцила в Харибда. Но се вдърви в секундата, в която ръката на Кикаха се стрелна като светкавица от ясно небе през рамото към скута му. Преди да бе успял да изцвърчи възмущението си и да извие глава усети, че коланът му е откопчан. Излезе от колата като чувал брашно, фиксиран към края на ръката на Кикаха, и бе захвърлен на тротоара. Остана като замаян за миг, после скочи на крака, преизпълнен с гняв. Но Кикаха и Анана вече бяха седнали в колата му и бяха потеглили.

Анана се озърна и промълви:

— Измъкнахме се в последния момент.

— Има ли някакви полицейски коли зад нас?

— Не. Още не.

— Добре. Трябва да изминем само към две мили.

Но нямаше и помен от патрулните коли дори когато Кикаха спря на пряка и половина от имението, където живееше Уртона.

— Описах ти разположението на стаите, така че не би трябвало да се объркаш като влезем — каза й той. — Нещата може да се развият доста вихрено вътре. Мисля че и Червения Орк ще бъде там. Предполагам че ще се телепортира, за да се убеди дали Уртона е мъртъв. Но аз допускам, че е още жив, защото той е хитър като лисица. И не изключвам да е подушил капана. Казвам ти че бих се поколебал дали да вляза или не, ако не се бях въртял вътре толкова време.

Къщата бе добре осветена, но от живущите в нея нямаше никаква следа. Двамата смело минаха по алеята и стъпиха на верандата. Кикаха изпробва вратата и видя, че е заключена. Бърз кръг с лъчемета около ключалката реши проблема. Те влязоха в смълчаната къща и когато приключиха с огледа установиха, че вътре бе останал един папагал в клетка, който се осмели да наруши със задавен крясък тишината само веднъж.

Кикаха извади Рога от калъфа и започна да търси резонансните точки, както бе направил в дома на Червения Орк. Мина през стаите, тръгвайки от спалнята и кабинета на Уртона, защото практиката подсказваше, че вратите най-често биват монтирани в тези места. Но мелодията на Рога не предизвика нищо особено, докато не опитаха с големия вграден шкаф точно под основата на стълбището. На стената се появи бяло петно подобно на светлинна сълза, което плавно се разшири и изведнъж се превърна в проход към друг свят.

Кикаха видя стая, която беше копие на помещението, в което се намираха тук. В същия момент Анана леко извика и го дръпна за ръката. Той се обърна дочувайки шума, който бе привлякъл вниманието й. На верандата се разнесоха стъпки, последвани от мелодичния звън на входния звънец. Кикаха прекоси стаята до средата, спря, обърна се, хвърли й Рога и каза:

— Постарай се да я задържиш отворена!

И под тихата мелодия на Рога той леко повдигна пердето на входната врата. Трима униформени полицаи стояха на верандата, а друг мъж в цивилни дрехи току-що завършваше обиколката на къщата. На улицата бяха спрели две патрулни коли и автомобил без никакви отличителни знаци.

Кикаха се върна при нея и прошепна:

— Уртона сигурно е бил оставил човек отвън, който ни е видял да влизаме. И е повикал полицаите. Къщата най-вероятно е обградена!

Можеха да опитат да си пробият път с бой, втората възможност бе да се предадат и последната — да се телепортират през вратата. Първото би означавало да убият хора, чиято единствена вина бе, че погрешно бяха взели Кикаха за престъпник.

От друга страна, ако Кикаха се предадеше, това би означавало да осъди себе си и Анана на смърт. В мига в който някой от Повелителите разбереше, че са ги задържали, те щяха да се доберат до безпомощните си жертви по един или друг начин и щяха да ги ликвидират.

Не искаше да минава през вратата, без да вземе поне елементарни предпазни мерки, но просто нямаше избор.

— Да вървим — каза той и скочи през затварящата се дупка с изваден лъчемет. Анана го последва с Рога в ръце.

Кикаха отвори с ритник вратата пред тях и отскочи назад. Изчака цяла минута, през която нищо особено не се случи, и излезе през нея. Дрешникът се намираше в основата на стълбище, точно както двойника си в другия свят. Озоваха се в необятно помещение с мраморни стени, върху които се виждаха изгравирани стенописи, а подът под краката им представляваше многоцветна мраморна мозайка. Навън беше нощ, а светлината вътре идваше от множеството маслени лампи и светилници по стените и източените мраморни колони по ъглите на салона. Някъде в дъното, скрити в сенките на тези колони се намираха вратите към другите стаи и сигурно и изхода за навън.

Не се чуваше никакъв звук с изключение на едва доловимото съскане и пращене на пламъците в светилниците.

Кикаха прекоси салона между колоните и мина през нещо подобно на антре, стените на което бяха изписани с делфини и октоподи. Точно тези картини го подготвиха за сцената, която го посрещна, когато излезе изпод колонадата на верандата. Беше се върнал на Земя-2.

Или поне така изглеждаше. Вярно бе, че пълната луна над главите им имаше размера на земната. Също така вярно бе, че поглеждайки надолу от верандата, която бе построена на склона на малка планина, той би се заклел, че гледа към онази част от Южна Калифорния, в която се намираше земният Лос Анжелис. Поне доколкото можеше да различи в тъмнината, топографията на местността беше същата. Разликата бе между двата града. Този тук бе по-малък от земния, светлините му не бяха толкова многочислени, нито така ярки и бяха разположени през по-големи разстояния. По груба оценка, населението на тази долина едва ли надвишаваше една трийсет и втора част от населението на долината в Земя-1.

Въздухът изглеждаше чист, луната и звездите бяха ярки и големи. Не се долавяше никаква миризма на бензин или изгорели газове. Носът му по-скоро долавяше слаба миризма на тор, но тя му се стори безкрайно приятна.

Наистина той основаваше заключението си на много малко свидетелства, но му се струваше, че технологията на тази Земя се бе развила доста по-бавно от технологията на неговата родна планета.

Уртона явно бе намерил вратите, водещи в този свят.

Откъм голямата стая, в която бе излязъл от дрешника, се разнесоха гласове. Той хвана Анана за ръката и я дръпна в сянката на една от колоните. Почти веднага след това на верандата излязоха трима души. Двамата бяха мъже с поли, сандали и фракове с жабо-яки и буфон-ръкави. Единият беше нисък, мургав, средиземноморски тип, доста приличащ на слугите на Червения Орк. Другият бе висок, с грубовати черти на лицето и червеникава коса. Жената беше нисичка блондинка със здрава фигура. Тя също бе по пола, боти и незакопчано сако, под което се виждаха голите й гърди, повдигнати от твърдата част на деколтето на огненочервен корсаж. Косата й бе събрана в сложна фризура, а лицето й бе скрито под дебел слой грим. Жената потръпна, каза нещо на език от семитската група и закопча сакото си.

Тези хора явно знаеха да живеят в стил. Пред верандата спря карета, водена от два прекрасни коня. Кочияшът скочи и помогна на всеки от групата да се настани в каретата. Сам той носеше висока тривърха шапка, украсена със светлочервено перо, сюртук с огромни златни копчета и алена подплата, тежко падаща синя пола и ботуши, стигащи до прасците му.

Каретата потегли и изчезна в тъмнината. Кикаха остана загледан в поклащащите й се фенери, докато и те не се изгубиха надолу по извиващия се планински път.

Този свят, мина през главата му, си заслужава да бъде изследван по-подробно. Вярваше че е представлявал точно физическо копие на другата Земя в началото. Допускаше че и народите, създадени преди петнайсет хилядолетия, са били идентични с тези на другата Земя. Бяха заселени по същите места, бяха получили еднакви езици и еднаква начална помощ, но след това бяха оставени на самите себе си. Той предполагаше, че отклоненията бяха започнали да се развиват още в началото. Петнайсет хиляди години по-късно резултатът беше различна история и различни култури.

Искаше му се да остане тук и да броди по лицето на тази Земя. Но сега трябваше да намери Улф и Хризеис, а за да постигне това, налагаше се да открие и плени самия Уртона. И единственото му истинско оръжие бе Рога. С него трябваше да намери вратата, която щеше да го изведе при Уртона.

Няколко минути по-късно разбра, че тази задача не беше от най-лесните. Рога, макар да не свиреше високо, успя да привлече няколко слуги. Кикаха ги сплаши веднъж с изстрел от лъчемета в една от колоните. Тя погледнаха дупката в камъка и се разбягаха крещейки. Кикаха подкани Анана да продължи да свири с Рога, но виковете откъм вътрешната част на дома го убедиха, че не е здравословно да остават повече тук. Тази сграда бе прекалено огромна, за да си позволят лениво да разглеждат първия й етаж. Най-вероятните места, където можеше да има инсталирани врати, бяха спалните или кабинета на господаря, а те сигурно се намираха на втория етаж.

Не бяха изкачили и половината стълби, когато се появи група мъже с конични стоманени шлемове, малки кръгли щитове, копия и мечове. Други трима мъже носеха големи тежки и неудобни огнестрелни оръжия с разширени дула, дървени приклади и кремък за запалване. Приличаха на мускети.

Кикаха сряза края на едно от пушкалата с лъчемета си. Мъжете се развикаха, но успяха да се прегрупират преди Кикаха и Анана да бяха стигнали до горната площадка на стълбището. Тогава Кикаха прекара лъча веднъж през основата на една от мраморните колони и бързо след това близо до върха й. Колоната се стовари с грохот от който къщата се разтресе и въоръжените мъже се изпариха.

Сплашването се оказа на висока цена, защото встрани върху дръжката на лъчемета започна да мига червена светлинка. Това беше недвусмислено предупреждение, че зарядът е на привършване, но Кикаха не разполагаше с друга батерия.

Не след дълго попаднаха на спалня, която можеше да бъде на Повелителя. Тя определено беше величествена, но в тази къща всички изглеждаше величествено. В нея имаше набор от оръжия: мечове, бойни секири, кинжали, ножове за хвърляне, боздугани, рапири и — о, щастие! — лъкове и колчан със стрели. И докато Анана проверяваше стените с Рога, Кикаха избра един нож с великолепна балансировка за нея, после опъна тетивата на един лък. Метна колчана през рамо и най-сетне се почувства по-уверен. В лъчемета сигурно беше останала енергия за няколко секунди излъчване на пълна мощ, дузина изстрели за изгаряне и няколко десетки за зашеметяване. След това съдбата на двамата щеше да зависи от примитивните им оръжия.

След кратък размисъл Кикаха избра за Анана и една лека секира, която му се стори подходяща за хвърляне от жена с нейните възможности. Анана можеше да борави с всякакви оръжия и макар да нямаше неговата сила, напълно компенсираше това с ловкост.

Беше спряла да свири с Рога. В спалнята имаше легло, което висеше на четири златни вериги от тавана, а зад него на стената се виждаше разширяващ се кръг светлина. Светлината се разсея и пред погледите им се разкри колонада, поддържаща изпъстрен с фрески таван, а в далечината се виждаха много, много дървета.

Анана извика с изненада, в която се долавяше удоволствие, примесено с безпокойство. Тя понечи да пристъпи напред, но Кикаха я задържа.

— Не бързай! — предупреди я той.

— Но това е моят дом! — прошепна тя. — Домът ми!

Цялото й същество като че ли излъчваше вътрешно сияние.

— Твоят свят? — не разбра той.

— О, не! Домът ми! Там, където съм се родила. Светът на Повелителите!

Не се виждаха никакви капани, но това, разбира се, нищо не означаваше. Обаче гълчавата, която дочуваха извън спалнята, означаваше, че или трябва да вървят, или да се приготвят за схватка. Понеже зарядът на лъчемета бе на свършване, те не можеха да разчитат на него.

— Да вървим! — извика Кикаха и скочи през дупката.

Анана трябваше да се наведе и бързо да го последва на четири крака, защото отворът започваше да се затваря. Когато се изправи тя го попита:

— Помниш ли онази висока сграда на „Уилшър“ близо до асфалтовите ями? Голямата с надпис „Калифорния Федерал“? Която винаги светеше с всичките си светлини през нощта?

Той кимна и тя продължи:

— Е, тази лятна вила е точно на същото място. Искам да кажа на място, което съответства на онова.

Нямаше и помен от нещо наподобяващо булевард „Уилшър“, дори нямаше намек за път или поне пътека. Многото дървета донякъде напомняха за низините в Южна Калифорния, но тя му обясни, че Повелителите бяха създали тук реки и потоци, за да може гората да расте. Лятната вила бе една от многото построени, за да може семейството да се отбива на нощувка или да идва на почивка или да прави каквото му се прииска, независимо дали ставаше дума за отдаване на порок или на добродетел. Жилищата се намираха по крайбрежието.

В тази долина никога не бе имало много хора, а по времето когато Анана била родена, тук живеели само три семейства. По-късно — поне доколкото на нея й било известно — всички Повелители напуснали долината. Всъщност напуснали целия този свят, за да се установят из своите изкуствени вселени, откъдето подхванали война на всеки срещу всеки.

Кикаха я пусна да се разходи наоколо, а тя тихо възклицаваше или го викаше да погледне нещо, за което изведнъж си бе спомнила. Той се питаше възможно ли бе тя да си спомни за каквото и да е било, още повече, че последното й посещение тук, по собствените й думи, е било преди три хиляди и двеста години. Когато тази мисъл мина през главата му той се спря и я попита къде се намира вратата, през която бе дошла тук тогава.

— На върха на една канара на около половин миля оттук — отговори тя веднага. — Има много врати, всички маскирани, разбира се. Мисля че никой не би могъл да отговори колко точно са те тук. Аз например не подозирах за съществуването на тази под каменния под. Сигурно Уртона я е монтирал там отдавна, може би преди десет хиляди години.

— Толкова ли е стара тази вила? — изненада се Кикаха.

— Толкова. Е, тук има много машини за самоподдържане и самопочистване. Както и други под почвата, чиято задача е гората и земята наоколо да останат в това първично състояние. Нали разбираш, някой трябва да се грижи за ерозията и разместването на земните пластове.

— А има ли и скрити оръжия?

— Има, разбира се, известно количество в самата врата — отговори му тя. — Но зарядите им сигурно отдавна са се разредили, а освен това аз нямам активатора… — тя замлъкна и след малко продължи: — Бях забравила за Рога. Той, естествено, може да активира вратата, но в нея няма нищо, от което да се възползваме.

— И накъде води тази врата?

— Прехвърля в стая, в която има друга врата, а тя извежда директно в моя дворец в моята вселена. Но там е заложен и капан. Както и да е, аз трябваше да оставя моя деактиватор, когато Звънарите нахлуха в моя свят и избягах през друга врата в света на Джадауин.

— Добре, покажи ми къде все пак се намира тази канара. Ако се наложи, ще потърсим спасение в нея, а после пак ще се върнем тук.

Но първо се налагаше да се нахранят и, ако бе възможно, да поспят. Анана го отведе в дома, макар да прекара известно време в търсене на неактивирани клопки. В кухнята имаше великолепно изработен мраморен шкаф. В нега на свой ред се намираше синтезатор на храна, по-голямата част от който бе разположена под къщата. Анана го отвори внимателно, нагласи нещо на пулта, затвори го и след няколко минути пак го отвори. Вътре се виждаха два подноса с чаши и купички с деликатна храна и напитки. Преобразувателят енергия-маса под земята бе чакал няколко хиляди години, за да сервира това ядене и сигурно щеше да изчака още стотина хиляди, ако събитията се развиваха все по този начин.

След като се нахраниха те се изтегнаха на леглото, висящо на вериги, окачени на тавана. Кикаха я разпита за географията на тази земя. Тя вече се готвеше да заспи, когато той каза:

— Имам чувството, че не сме тук благодарение единствено на случайността. Струва ми се, че или Червения Орк или Уртона са организирали така нещата, че да се озовем тук, ако действаме бързо и умно. И онзи, който стои зад всичко това, се е погрижил тук да попадне и другия Повелител, ако е още жив. Сигурен съм, че това е мястото на финалната схватка и че Орк или Уртона са го избрали от поетични или чисто естетически съображения. Колко характерно за един Повелител да примами враговете си на родната планета, за да ги избие… е, ако може. Повтарям, това е само чувство, но аз ще действам като че ли знам със сигурност.

— Ти би действал така във всички случаи — каза тя в просъница. — Но ми се струва, че си прав.

И заспа. Той стана от леглото и отиде до предния прозорец. Слънцето вече се спускаше от зенита си. Красиви птици, чиито генотип сигурно е бил създаден в биолабораториите на Повелителите, се събираха около басейна с фонтан пред къщата. Огромното тяло на кафява мечка си проби път сред шубраците непосредствено до дома. Малко по-късно чу звук, който погъделичка нервите му и изпълни сърцето му с радост. Беше острият тръбен рев на мамонт. Напомни му за нивото на Америндия в света на Улф, където неизброими стада от мамонти и мастодонти бродеха из равнините и горите на една област по-голяма от Северна и Южна Америка, взети заедно. Той почувства носталгия и се запита кога, а може би дали, щеше да види този свят пак. Хроваките — племето на хората-мечки — красивите и велики америндианци, които го бяха осиновили, бяха избити до последния човек от Звънарите. Но имаше и други племена, които с готовност биха го приели като свой и между тях влизаха дори онези, които го считаха за свой най-голям враг и в продължение на години наред се опитваха да се доберат или до скалпа му, или до главата.

Кикаха се върна в спалнята и вдигна Анана. Нареди й да го събуди след около час. Времето измина като един миг и макар да бе готов да проспи остатъка от деня и поне половината нощ, той се насили да стане.

Хапнаха и взеха малко храна в една кошничка. После поеха през гората, в която дърветата бяха нагъсто, но храсти почти нямаше. Излязоха на някаква пътека, утъпкана от мамонтите, ако се съдеше по следите и изпражненията. Тръгнаха по нея и напрегнато се вслушваха да доловят тръбния им рев в далечината. Нямаше нито мухи, нито комари, но изобилстваха едри бръмбари и други насекоми, с които птиците се хранеха.

Веднъж чуха наблизо див вой. Спряха веднага, но след като воят не се повтори, продължиха нататък. И двамата познаха, че това беше саблезъб тигър.

— Щом това тук е било семейно имение, защо държат опасни хищници? — поинтересува се Кикаха.

— Точно ти ли ме питаш? Повелителите обичат опасността — тя е единствената подправка на вечността. Безсмъртието е нищо, ако не може да ти бъде отнето всеки миг.

Наистина беше така. Но само безсмъртните можеха да го разберат. И все пак понякога му се искаше подправката да бъде в по-малки количества. Напоследък не почиваше достатъчно и нервите му бяха буквално разранени от непрекъснатото дразнене с постоянно застрашаваща ги опасност.

— Мислиш ли че и някой друг знае за вратата в канарата?

— В нищо не мога да съм сигурна. Но ако настояваш да ти отговоря, ще ти кажа, че наистина мисля така. Защо питаш? Да не допускаш, че Уртона знае, че ние отиваме при канарата?

— Изглежда ми крайно вероятно. В противен случай щеше да ни постави някакъв капан във вилата. Аз мисля че той очаква и дори желае да отидем при канарата, защото той подмамва и друг към същото място. Това е мястото на срещата ни с двамата врагове.

— Не можеш да си сигурен в това. Ти просто си крайно недоверчив и се опитваш да погледнеш на всичко така както ти би го организирал, ако беше Повелител.

— Я кой ми говори за параноя — усмихна се Кикаха. — Може и да си права. Но аз съм минал през такива неща, че буквално чувам как се въртят колелцата в мозъците на другите.

Той реши да задържи лъка и стрелите за себе си и остави на Анана лъчемета.

Близо до поляната Кикаха забеляза някаква малка изпъкналост в земята. Беше висока около четвърт инч, широка не повече от два инча и дълга няколко стъпки, после изчезваше. Той мина на зиг-заг по пътеката и не след дълго откри нова издутина, подобна на първата. Двете бяха като че ли разположени по периферията на много голям кръг и лесно можеха да останат незабелязани.

Върна се при Анана, която го наблюдаваше с любопитство.

— Известно ли ти е тук да са били извършвани някакви работи под земята?

— Не. Защо?

— Може би са резултат от земетресение — промърмори той и повече не спомена за издутините.

Канарата с размери на малко бунгало се намираше в края на поляната. Беше от черен гранит с червени нишки и бе докарана тук от север заедно с хиляди подобни канари, за да добави малко разнообразие към пейзажа. Намираше се на около стотина метра североизточно от асфалтова яма. На Кикаха му се стори, че ямата е със същия размер и на същото място като асфалтовата яма в парка „Хенкок“ на Земя-1.

Двамата легнаха по корем и запълзяха към канарата. Когато се доближиха на трийсетина метра от нея, Кикаха я заобиколи, за да я огледа от всички страни. Върна се при Анана и каза:

— Не допусках, че ще е толкова тъп, че да се скрие зад нея. Но в нея би било добро решение. А може би е някъде в гората и ни чака да отворим вратата, защото ни е заложил капан.

— Ако си прав и той чака още някой да се появи… — Анана спря, хвана го за ръката и прошепна: — Видях някого! Там!

И тя посочи през поляната към гъстата гора, на чието място бе се издигал Окръжният музей на изкуствата в Лос Анжелис, ако това беше Земя-1. Кикаха погледна нататък, но не забеляза нищо подозрително.

— Беше мъж, сигурна съм в това — каза тя. — Висок мъж. Мисля че беше Червения Орк!

— Забеляза ли да носи някакво оръжие? Например лъчемет?

— Не. Зърнах го само за миг и той веднага се скри зад едно дърво.

Кикаха усети нарастващо безпокойство.

Загледа се в птиците и забеляза, че един гарван яростно грачи, обърнат към мястото, където Анана твърдеше, че е видяла Червения Орк. Птицата неочаквано падна от клона си и повече нито се чу, нито видя. Кикаха се усмихна. Повелителя се бе досетил, че тя може да го издаде и я бе застрелял.

Стотина метра вляво от тях, съвсем наблизо до края на асфалтовата яма, няколко сойки пискаха, издигаха се във въздуха и пикираха към нещо сред високата трева. Кикаха се загледа натам, но само след минута една лисица се измъкна от тревата и спокойно се насочи към гората. Сойките я последваха възбудено.

Възцари се относително спокойствие. Сред острите стръкове трева беше горещо. От време на време покрай тях избръмчаваше по някой бръмбар. Веднъж над главите им премина сянка и като вдигна глава Кикаха видя прелитащ дракон, размахал златнозелени прозрачни криле с поне две стъпки размах.

Случаен тръбен рев, последван от вълчи вой се разнасяха в далечината. Огромна хищна птица нададе остър крясък високо над тях.

Нямаше и помен от мъжа, който Анана бе помислила за Червения Орк. И все пак той трябваше да бъде някъде там. Може би дори сам ги беше забелязал и сега пълзеше към тях. Тази мисъл накара Кикаха да се преместят от мястото си в близост до канарата. Направиха го безкрайно бавно, за да не разклатят силно тревата. Когато се озоваха в сянката на дърветата около поляната, Кикаха прошепна:

— Не би следвало да оставаме заедно. Ще се върна на петдесетина метра вътре в гората. Оттам сигурно ще се вижда по-добре.

Целуна я по бузата и изпълзя навътре. След малко се огледа и реши да се скрие зад един храст върху едно едва забележимо възвишение. Зад него имаше дърво, което щеше да го скрие от погледа на всеки, който би се приближил откъм тази посока. За нещастие това означаваше, че ще скрие и от неговия поглед приближаващия, но Кикаха пое този риск. Фактът че все пак се издигаше макар и малко над околната местност, му даваше по-добра видимост, а храстите, сред които се бе мушнал, го скриваха от всички под него.

Не виждаше Анана, но знаеше точното й местоположение. На няколко пъти тревата едва-едва се наклони в посока обратна на лекия бриз. Ако Орк или Уртона наблюдаваха също, те щяха да видят това и може би…

Той замръзна. Тревата се накланяше много леко, бавно и през неравни интервали, на около двайсетина метра от Анана. Десет минути пауза, после тревата пак помръдваше. Накланяше се в посока към Анана и леко се отдръпваше назад, сякаш някой безкрайно предпазливо я отпускаше. Отново няколко минути никакво движение, после всичко се повтаряше.

Кикаха бе безкрайно заинтригуван от придвижването на неизвестния човек през тревата, но не позволи това да го откъсне от задачата му да наблюдава цялата околност. По време на едно от поредните поглеждания назад, той зърна проблясването на бяла кожа сред клоните на един храст на около шейсет стъпки вляво от него. Първата му мисъл бе да се премести на друго място. После съобрази, че ако го направеше, това значеше да бъде забелязан от новодошлия. И понеже не бе изключено вече да са го видели, най-доброто решение май бе да не прави нищо.

Слънцето се спускаше към хоризонта и сенките започнаха забележимо да се издължават. Онзи, който се промъкваше към Анана, се движеше рядко и много бавно, но за един час се бе доближил на около дванайсет стъпки от нея. Кикаха не знаеше дали тя бе забелязала нещо нередно.

Той извади Рога от калъфа. После сложи една стрела върху тетивата на лъка и зачака. Тревата пак се наклони към Анана и нападателят се приближи на още една стъпка от нея.

Зад него не се виждаше нищо особено с изключение на някаква синьочервена птица, която се стрелна между две дървета.

След малко в другия край на поляната пробяга едър черен вълк, като се държеше близо до първата редица дървета. На височина беше поне четири и половина стъпки и спокойно можеше да отгризне с едно щракване на челюстите си крака на човек до глезена. Беше степен вълк — вид изчезнал на Земята преди десет хилядолетия, но изобилстващ в Света на Джадауин и явно създаден повторно в нечия биолаборатория, за да бъде пуснат на свобода и тук. Гигантският вълк прибяга безшумно като тигър, провесил дългия си червен език, като знаме след пороен дъжд. Уверено измина двайсетина метра и изведнъж замръзна. В продължение на няколко секунди главата му огледа внимателно сектор от деветдесет градуса и после той отново продължи напред, но вече малко се бе снишил. Кикаха не го изпускаше от очи, без да забравя и за онези, които се намираха пред и зад него. Или поне се опитваше да го прави. И затова едва не пропусна случилото се с вълка.

Той рязко се хвърли към някаква точка сред дърветата и не по-малко неочаквано отскочи встрани и виейки избяга през поляната в посока към Анана. Козината на гърба му и по задните му крака гореше.

Кикаха моментално схвана, че в играта взема участие и пети, който се бе опитал да пропъди вълка с изстрел на ниска мощност от лъчемета си. Но в бързината не бе нагласил добре мощността и бе изгорил вълка, вместо само да го зашемети.

Но дали не го бе направил съзнателно? Новодошлият може би възнамеряваше да подпали звяра и да го насочи с допълнителни изстрели, за да види дали ще подплаши още някого.

Но каквото и да бе намерението му, той бе провалил плановете на другия, който се промъкваше към Анана. Бе изплашил и Анана, която чувайки изпълнения с болка вой на хищника, който се приближаваше към нея с голяма скорост, не бе устояла на изкушението да вдигне глава над тревата, за да види какво става.

На Кикаха му се искаше да погледне още веднъж зад гърба си, но време за това нямаше. Той се изправи, опъна тетивата и пусна стрелата точно в мига, в който нещо тъмно се отдръпна от Анана на около четиридесет стъпки от нея. Беше човек, облечен изцяло в черно, с черен шлем на главата и лице, скрито зад тъмно стъкло. Шлем като онзи, който рокерите в Лос Анжелис носеха. Мъжът, защото най-вероятно това бе мъж, опря приклада на лъчемет с къса цев на рамото си.

В същото време вълкът виейки се пронесе наблизо и пламналата му козина подпали сухата трева. Стрелата се стрелна през пространството между дърветата и за частица от секундата слънцето се отрази в металната й опашка. Заби се в лявата мишница на мъжа, който беше вдигнал ръце, за да се прицели с лъчемета. Стрелата отскочи, но мъжът, който явно бе облякъл под дрехите си някаква защитна жилетка, падна под тежкия й удар.

И изпусна лъчеметът от ръце. Понеже вече го бе включил, лъчът му образува огнен тунел в тревата. После преряза двата предни крака на вълка, който изви за последен път и замлъкна, тъй като миг по-късно лъчът преряза и тялото му. Огънят, подхванат от две места едновременно, започна бързо да се разпространява. Образува се облак дим, през който Кикаха успя да се убеди, че Анана не бе пострадала и че бързо пълзеше през тревата настрани от падналия човек и неговия лъчемет.

Кикаха рязко се извърна, извади нова стрела от колчана и започна да я нагласява върху тетивата. Зърна високата фигура на някакъв мъж да се показва иззад ствола на едно от дърветата. Видя се ръка с лъчемет, който се насочи към Кикаха. Той моментално скочи зад своето дърво и приклекна, съзнавайки, че в тази ситуация не може да стреля с лъка бързо и задоволително точно.

Усети миризма на изгоряло. Вдигна поглед. Лъчът беше прерязал хоризонтално ствола на дървото, зад което се бе скрил, и неговата горна част сега се крепеше само по някакво чудо върху долната.

Кикаха бързо отскочи вляво и стреля с точност, придобита в хилядите часове тренировки при съзнателно подбрани тежки условия. Стрелата мина толкова близко до дървото, че направо облиза кората му. Този контакт се оказа достатъчен за да я отклони и тя пропусна ръката с лъчемета. Мъжът се стресна и се дръпна назад. В този момент дървото над Кикаха падна, най-сетне извадено от равновесие поради неравномерното разпределение на клоните в короната му. Наклони се точно към Кикаха, който отскочи назад и така избягна основната тежест на ствола. Но един от клоните го удари и пред очите му притъмня…

Когато отново видя светлината на деня, осъзна, че всъщност не бе минало много време. Слънцето не се бе спуснало съвсем ниско. Чувстваше главата си като че ли някакъв корен бе поникнал в нея и се бе заплел в най-чувствителните му нервни окончания. Един клон го притискаше в гърдите, а чувстваше, че и краката му са в подобно състояние. Можеше само леко да помръдва с ръце и да върти глава, но иначе бе като погребан под лавина.

Около него се виеше пушек, който го накара да се закашля. Чуваше пращенето на пламъци и усещаше някаква топлина около ходилата си. Страхът че може да изгори, го накара трескаво да се замята. Резултатът бе че главата го заболя още повече. Не бе успял да помръдне под притискащите го клони.

Помисли си за другите. Какво ли се бе случило с Анана? Защо не го бе потърсила, за да му помогне? Ами онзи, който бе отсякъл дървото? Дали не се прокрадваше сега към него, за да се убеди, че е ликвидирал неприятеля си? А другият с черното яке, когото бе съборил със стрелата си? И третият, който бе подпалил вълка и с това бе сложил началото на всичко? Къде бяха те?

Ако Анана не направеше нещо за него незабавно, спокойно можеше да забрави за съществуването му. Димът се сгъстяваше и усещането в долната част на краката му започваше да става доста неприятно. Наистина щеше да бъде въпрос на време дали щеше да умре от задушаване или от изгаряне на краката. Това ли беше краят му? Краят, който спохожда всички, дори безсмъртните Повелители, изживели по петнайсет хиляди години? Ако трябваше да умира, защо това не бе станало в любимия му Свят на нивата?

После изостави тези мисли. Не беше още мъртъв и нямаше да се предаде без борба. Щеше някак да махне това дърво от гърдите и краката си и щеше да изпълзи далече от огъня и от неприятелите си. Но къде все пак бе Анана?

Един глас го накара да трепне. Разнесе се почти в лявото му ухо. Той обърна глава и видя ухиленото лице на Червения Орк.

— Значи лисицата се хвана в смъртния ми капан? — каза Червения Орк на английски.

— Разбира се, нали така го беше замислил — отговори Кикаха.

Повелителите бяха жестоки същества и този сигурно искаше да го види да умира бавно. А не бе изключено и да желаеше изцяло да се наслади на чувството на поражение обхванало душата на своя враг. Никой Повелител не убива бързо, ако може да си го позволи.

Трябваше да ангажира Червения Орк в разговор за колкото можеше по-дълго. Ако Анана се опитваше да се промъкне насам, би й помогнало, ако Орк приковеше внимание върху Кикаха.

Повелителя наистина искаше да говори, да измъчва жертвата си, но това не бе притъпило бдителността му ни най-малко. През цялото време докато лежеше до Кикаха, той държеше лъчеметът си готов и непрекъснато се оглеждаше като неспокойна птица.

— И така, ти спечели — подметна Кикаха с лека въпросителна нотка, макар да не вярваше, че Червения Орк бе спечелил и да не бе способен да си го помисли, докато сам не умреше.

— Срещу теб, да — отговори Орк. — Срещу другите не още. Но и това ще стане.

— В такъв случай Уртона е все още някъде там — заключи Кикаха. — Кажи ми ти ли заложи този капан? Ти или Уртона?

Червения Орк престана да се усмихва.

— Не съм сигурен — призна той. — Клопката може би е толкова фино поставена, че ме е накарала да мисля, че аз съм я поставил. От друга страна може би наистина съм аз. Има ли някакво значение? По една или друга причина всички дойдохме тук, на мястото на последната схватка. Добра битка беше, защото този път не се борихме чрез подставени лица, каквито са нашите леблабии. Бихме се директно, така както трябваше. Ти си единственият землянин сред нас и аз съм убеден, че си наполовина Повелител. В теб определено се долавят някои семейни прилики. Сам аз бих могъл да съм ти баща. Или Уртона. Или Уриел. А защо не и онзи… Джадауин. Той поне има гените, които биха обяснили червената ти коса. — Червения Орк замълча, поусмихна се и продължи: — Освен това напълно възможно е Анана да ти е майка. В този случай ти ще си пълноправен Повелител. Което от своя страна би обяснило изумителните ти способности и съпътстващият те успех.

Над лицето на Кикаха се спусна гъст пушек и той отново задавено се закашля. Червения Орк се поотдръпна и обърна гръб към Кикаха, който се възстановяваше след поредния пристъп на кашлица. Нещо ставаше с краката му. Те бяха престанали да усещат топлина. Струваше му се, че върху тях има купчина пръст.

— Не знам какви искаш да намекнеш, Червени Орк — проговори Кикаха, — но Анана просто не би могла да ми бъде майка. Освен това аз знам кои са моите родители. Това са фермери от Индиана, които са произхождат от американци, макар в кръвта им да има по малко от кръвта на шотландски, норвежки, германски и ирландски имигранти. Роден съм в малкото селце Северен Тер От и в произхода ми няма никаква загадка…

Той млъкна, защото имаше загадка. Родителите му се бяха преселили от Кентъки в Индиана преди да се бе родил и съвсем неочаквано той си спомни сега за загадъчния чичо Робърт, който го посещаваше от време на време във фермата през годините, когато Кихаха бе още съвсем малък. Спомни за проблема с неговия акт за раждане, когато се бе записал като доброволец в армията. Спомни си, че когато се бе върнал в Индиана след свършването на войната, неизвестен благодетел му бе оставил десет хиляди долара. В съпровождащата ги бележка се казваше, че трябва да му помогнат да се изучи в колежа и смътно се намекваше, че ще има още пари.

— Няма загадка казваш…? — отново се обади Червения Орк. — Но аз знам за теб много повече, отколкото ти би помислил, че е възможно. Когато открих, че си се родил под името Пол Янус Финеган, аз си спомних за нещо и проверих догадката си. И така…

Кикаха отново се закашля. Орк спря да говори. В следващата секунда в дима над него се появи някаква фигура, която се материализира откъм онази посока на дървото, където му се струваше, че вече не може да има живот. Тя прелетя през дима и се стовари върху гърба Червения Орк, изтръгвайки лъчемета от ръката му.

Орк извика от изненада, опита се да си възвърне лъчемета, но нападателят го предупреди с приглушен глас:

— Спри! Или ще те разрежа надве!

Кикаха изви глава встрани и назад колкото можеше повече. Той позна гласа, но въпреки това не можеше да повярва. След това се досети, че точно Анана беше засипала незабелязано краката му с пръст или ги бе покрила с нещо.

Как обаче не се бе закашляла и не се бе издала по този начин?

Тя се обърна към него, но без да отклонява лъчемета от Червения Орк. Носът и устата й се бяха превързани с кърпа. Тя беше мокра и Кикаха заподозря, че това е урина. Анана винаги бе проявявала удивителна способност да се адаптира и да се оправя с онези неща, които й бяха под ръка.

Тя направи знак на Орк с лъчемета. Той изпълзя на четири крака назад, без да сваля злобния си поглед от нея.

Анана пристъпи напред, захвърли лъчемета си настрани и взе този на Орк. После, без да отмества дулото от него, смъкна кърпата от лицето си върху шията.

— Благодаря ти за лъчемета, чичо. Моят беше изчерпал заряда си.

Орк я погледна изумен.

Анана се клекна и каза:

— Хайде сега, чичо, на работа! Махни това дърво от него. И го направи бързо!

— Но аз не мога да го вдигна! — възрази Орк. — Дори да си счупя гръбнака, пак не мога да повдигна такава тежест!

— Опитай — подкани го тя.

На лицето му се появи упорито изражение.

— И защо да го правя? Ти така или иначе все ще ме убиеш. Направи го веднага.

— Първо ще ти изпека краката и ще ти изгоря очите — поясни тя охотно, — после ще те оставя тук без крака и сляп. И то само защото не си махнал това дърво от него.

— Почакай, Анана — спря я Кикаха. — Знам че искаш да го накараш да страда, но не съм съгласен да бъде заради мен. Отсечи клоните с лъчемета и онова, което остане, ще може да се премести от там. Не си играй! Не знам дали си разбрала, но тук има още двама!

Анана се отдръпна от гъстия пушек и заповяда:

— Дръж се настрана, чичо!

Изтегли три пъти лъча по дължината на ствола и разсече онази част върху гърдите му надве. Той не разбра какво се бе случило с дървото върху краката му. Орк без усилие вдигна ствола и после го издърпа извън дима. След това го взе на ръце и го пренесе в гората, в място, където тревата беше по-рядка и по-ниска.

Бавно положи Кикаха на земята и се подчини на заповедта й да сложи ръцете си на тила.

— Непознатият е върху канарата — проговори Анана. — Стана и залитайки избяга точно докато вдигах лъчемета, който беше изпуснал. Изтича нататък за да се спаси от мен и от пожара. Не го убих, въпреки че май трябваше. Но бях любопитна какво прави тук и смятах да го разпитам по-късно.

Любопитството бе измъквало победата от ръцете на не един Повелител, помисли си Кикаха. Но не каза нищо на глас, защото тя се бе справила отлично и освен това любопитството не му бе чуждо и на него. Беше се напатил достатъчно, така че можеше да й съчувства искрено.

— Знаеш ли къде е Уртона? — попита той, кихна и почувства рязка болка в гърдите, сякаш някакъв тумор бе порасъл там през последните няколко секунди. Краката му бяха като изтръпнали, но усещаше, че животът бавно се връща в тях. И заедно с живота, завръщаше се и болката. — Страх ме е, че няма да мога да ти бъде от голяма полза, Анана — въздъхна той. — Изпитвам силни вътрешни болки. Ще направя каквото мога, за да ти помогна, но се опасявам, че по-голямата част ще зависи изцяло от теб.

— Не знам къде е Уртона — отговори му Анана. — Знам само че е някъде там. Сигурна съм, че точно той подпали вълка. И че е организирал целия този капан. Дори великият Червен Орк, Повелителя на двете Земи, бе подмамен да влезе в него.

— Аз знаех, че това е капан — възрази Орк. — И съзнателно влязох в него. Мислех, че ще няма да бъде никакъв проблем да… да…

— Да, чичо, но на твое място бих говорила малко по-скромно — сряза го тя. — Въпросът, големият въпрос, е как да се измъкнем от цялата тази каша.

— Рога — извика Кикаха. Изправи се в седнало положение с голямо усилие, опитвайки се да игнорира драскащата го отвътре драконова лапа. Носещият се под дърветата пушек го накара отново да се закашля. Болката се засилваше.

— О! — възкликна Анана притеснено. — Пак бях забравила за него!

— Трябва да го вземем обратно. Остана там под дървото — каза той. — С него ще отворим вратата в канарата. И ако се наложи, ще минем през нея.

— Но във втората стая оттатък има клопка! — възрази тя. — Нали ти казах, че не можах да взема деактиватора със себе си?

— Можем да излезем по-късно — обясни Кикаха. — Уртона няма да може да ни последва и едва ли ще остане да ни дебне тук, защото ще помисли, че сме избягали в някой друга вселена.

Той замлъкна, защото усилието да говори му причиняваше силна болка.

По заповед на Анана, Червения Орк му помогна да стане на крака. Но го направи толкова грубо, че Анана извика с пламтящ поглед:

— Ако не се постараеш да бъдеш малко по-внимателен, чичо, ще те убия на място!

— И като го направиш — озъби се в отговор Орк, — ще си го влачиш сама. И ми е много интересно с какво това ще подобри положението ти?

По лицето на Анана изглеждаше, че е готова да изпълни заплахата си. Но преди Кикаха да успее да се намеси, той видя цевта на лъчемета й да пада в тревата. Анана остана да държи в ръка половин оръжие.

Иззад дърветата зад тях се разнесе глас:

— Направете точно както ви казвам! Идете при канарата и чакайте там следващите ми заповеди!

Защо иска да направим точно това? помисли си Кикаха. Знае ли той за клопката във вратата, знае ли че оттук няма измъкване, ако не постъпим както казвам? Дали не се надява, че ще опитаме да избягаме сами и ще задействаме клопката, освобождавайки пътя за него? Сигурно ще чака извън канарата, докато ние вътре агонизираме и ще се наслаждава садистично на страданията ни, докато обмисля собствената си дилема.

Уртона очевидно смяташе, че ги държи в ръцете си и не по-малко очевидно бе, че това бе така. Но не искаше нито да се показва, нито да се приближава.

Точно това е начинът, мина през главата на Кикаха. Да си хитър, недоверчив, нищо да не приемаш за самоподразбиращо се. Точно така е оцелял толкова години. Оцелял? Изглеждаше като че ли това ще бъде и неговият край.

— Вървете към канарата! — избумтя гласът на Уртона. — Веднага! Или малко ще ви поизпека!

Анана мина от другата страна на Кикаха и помогна на Червения Орк да го прикрепя. Всяка стъпка изтръгваше стон на болка от устните на Кикаха, но след няколко крачки той стисна зъби и замълча. Димът продължаваше да се стеле във въздуха и от време на време го караше да кашля и да се превива от спазмите на болката.

Бяха подминали дървото, където на един полуизгорял клон беше окачен Рога.

— Показа ли се вече Уртона? — попита Кикаха.

Анана бавно се обърна и отговори:

— Само на крачка-две.

— Сега ще се спъна. Оставете ме да падна!

— Ще те заболи много.

— И какво от това. Пуснете ме. Сега!

— С удоволствие! — каза Орк и го пусна. Анана не реагира така бързо и в продължение на секунда се опитваше да се справи с цялата му тежест. Те паднаха заедно и тя пое по-голямата част от удара с тялото си. Въпреки това, докосването до земята беше като убождане в острите върхове на шиповете в гърдите му и той едва не припадна.

Уртона нещо извика. Червения Орк замръзна и бавно повдигна ръце над главата си. Кикаха се опита да се изправи и да изпълзи към Рога, но Анана го бе изпреварила.

— Изсвири с него! — заповяда й той.

— Защо? — едновременно запитаха Червения Орк и Анана.

— Направи каквото ти казвам! Ще ти обясня по-късно! Ако за нас има по-късно!

Тя вдигна мундщука до устните си и силно изсвири последователността от седем ноти, която служеше като универсален ключ за отварянето на всяка врата, монтирана от Повелителите, в близката околност.

Уртона бе надал нов вик и се бе затичал към мястото, където бяха паднали. Но когато чу първата нота и след като видя какво държи в ръцете си Анана, той направо диво изкрещя.

Кикаха очакваше, че ще стреля. Но вместо това Уртона се извърна и побягна с все сили към гората.

— Какво му стана? — учуди се Орк.

В този миг заглъхна и последната от седемте ноти.

Уртона спря да тича, захвърли лъчемета си на земята и започна да подскача с два крака.

Районът около тях оставаше все същият. Виждаше се поляната с изгорялата трева, виждаше се и канарата, върху която се бе изправил странникът в черните дрехи, виждаше се и отсеченото дърво в самия край на поляната.

Но небето над главите им бе станало гневно червено и в него… нямаше слънце!

Земята отвъд поляната се бе превърнала в поредица високи хълмове, покрити с ръждивочервена трева и странни храсти, чиито листа на зелени и червени ивици имаха формата на свастика. По далечните хълмове се виждаха и дървета — високи, с кръгли дънери, покрити с кора на бели, черни и червени ивици. Те се поклащаха сякаш се намираха на дъното на плитък залив, над който се е разразил ураган.

Отскоците на Уртона стигаха до достойната за уважение височина от близо шест стъпки. Миг по-късно той сграбчи лъчемета си и се понесе на големи скокове към тях. Изглеждаше като човек, който напълно се владее.

Не можеше да се каже същото за Червения Орк, който понечи да се обърне към тях, отворил уста, за да запита какво се бе случило. Рязкото движение го увлече и той залитна. Падна, но не се удари тежко.

— Не се вдигай — каза Кикаха на Анана. — Не знам къде се пренесохме, но силата на тежестта тук е по-малка от тази на Земята.

Уртона се изправи пред тях. Лицето му беше червено като небето над тях. В зелените му очи гореше див пламък.

— Рога на Шамбаримен! — изкряска той. — През цялото време се питах какво ли носите в този калъф. Ако знаех! О, само ако знаех!

— Тогава щеше да останеш извън границите на гигантската врата, която беше монтирал под поляната, нали — каза Кикаха. — Кажи ми, Уртона, защо сам пристъпи в нея? Защо ни караше да отидем към канарата, след като и така бяхме в очертанията на вратата?

— Откъде знаеш? — извика Уртона. — Как би могъл да знаеш?

— Не бих могъл да кажа, че съм знаел — призна Кикаха. — Но още с идването ни видях малките издутини в земята по периферията на поляната. Те не ми говореха нищо, но аз досещах, че зад тях стои нещо. Винаги се отнасям с подозрение към онова, което не мога веднага да си обясня… После ми направи впечатление, че ти през цялото време се държа настрани, въпреки че това можеше да се обясни с желанието ти да се убедиш, че не носим никакви скрити оръжия. Но ти искаше да постигнеш нещо повече от това да ни вкараш в очертанията на твоята гигантска врата и после да я задействаш. Ти искаше да ни натикаш в нашата врата — онази в канарата, — където щяхме да се озовем в капан без изход! Искаше да се скрием от теб там, да си помислим, че сме те надхитрили и да излезем по-късно, озовавайки се тук… Но ти не знаеше, че Анана не разполага с деактиватор и нямаше представа, че в нас е Рога. Разбира се че не би могъл нищо да заподозреш, дори след като калъфът беше пред очите ти толкова време, защото за последен път си видял Рога преди хиляди години. И не си знаел, че той е притежание на Джадауин, защото иначе би направил връзката на Рога с калъфа, още повече след като аз съм близък приятел на Джадауин… А аз накарах Анана да изсвири с Рога, въпреки че тя не знаеше защо го прави. Не исках да отивам в твоя свят, но бях готов да се съглася да го сторя, ако можех да те взема с нас!

Анана бавно и внимателно се изправи на крака и прошепна:

— Изменчивият свят! Светът на Уртона!

Над хълмовете на изток, или по-скоро в посоката, която би била изток в света, който току-що бяха напуснали, се появи огромно червено тяло. То бързо се издигаше над хоризонта и не след дълго стана ясно, че представлява луна, четири пъти по-голяма от земната. Беше не кръгла, а продълговата и от нея излизаха някакви безформени израстъци. На Кикаха му се строи, че плавно променя формата си.

После почувства земята под краката им да се накланя. Миг по-късно главата му се озова по-ниско от краката. А веригата хълмове в далечината започваше да се размива.

Кикаха стана. Болките сякаш бяха поотслабнали. Обяснението можеше да се крие и в намалената сила на тежестта.

— Вратата, разбира се, е еднопосочна, нали, Уртона?

— Естествено — отвърна му Уртона. — Иначе щях вече да съм ти отнел Рога и да съм я отворил.

— И къде се намира най-близката врата, през която може да се напусне този свят?

— Нищо няма да загубя, ако ти кажа — сухо каза Уртона. — Особено като се има предвид, че няма да научиш повече, отколкото сам знаеш в момента. Единствената врата, през която може да се напусне този свят, е в моя дворец, който от своя страна е някъде тук на повърхността на това тяло. Или може би на онова — и той посочи червеникавото небесно тяло, което се променяше в резултат на някаква необяснима метаморфоза. — Тази планета се разцепва, променя формата си и отново се събира, за да се разцепи пак. Единствената аналогия, която ми хрумва, е лавата. Вулканичен свят.

В този момент Червения Орк реши да действа. Той направи гигантски скок, който едва не го прехвърли над главата на Уртона. Но все пак съумя да се стовари върху него и двамата рухнаха на земята. От силата на удара лъчеметът излетя от ръката на Уртона и падна недалече. Анана се хвърли за него и сама падна толкова лошо, че Кикаха се обезпокои. Тя обаче се изправи разтреперана, но усмихната. След малко Уртона се върна при тях, а Червения Орк прилази обратно.

— Ето какво, чичовци — обърна се тя към тях. — Мога да ви застрелям и съм почти сигурна, че така би било най-добре. Но ми трябва някой, който да помага на Кикаха, така че вие двамата ще го правите. Благодарете се на по-малката сила на тежестта, която облекчава задачата ви. Ти, Уртона, си ми необходим и защото знаеш нещо за този свят. Би следвало, след като ти си го проектирал и построил, нали? А сега двамата направете носилка за Кикаха и след това потегляме.

— Къде ще потегляме? — изръмжа Уртона. — Няма къде да отидем. Тук няма нищо постоянно. Не можеш ли да разбереш това?

— Дори да се наложи да претърсим всеки инч от този свят, пак ще го направим — заяви Анана. — Хващайте се на работа!

— Само един момент — спря я Кикаха. — Какво направи с Улф и Хризеис?

— Прехвърлих ги в този свят. Тук са някъде. Или може би на онова тяло. А кой знае дали не са и на повърхността на някое друго тяло, което още не сме видели! Стори ми се, че това е най-лошото, което мога да им причиня. Разбира се, те имат някакъв шанс да намерят двореца ми. Макар че…

— Макар че дори да го намерят, там ще се натъкнат на не една и две клопки, нали? — довърши мисълта му Кикаха.

— Има и други неща на този свят…

— Големи хищници? Враждебно настроени човешки същества?

Уртона кимна и каза:

— Да. Лъчеметът ще ни бъде от полза. Надявам се зарядът му да издържи по-дълго. Освен това…

— Хайде де, не ни дръж в напрежение — подкани го след малко Кикаха.

— Надявам се, че скоро ще намерим двореца ми. Защото ако не си местен жител, този свят може да те побърка!