Зад стените на Тера

Настъпи тишина, която Кикаха се надяваше, да се дължи на смайване, после Кембринг проговори:

— Какво? Какво, по дяволите, дрънкаш там? Какъв Черен звънар?

— Ти само кажи на шефа, че един Черен звънар се е прехвърлил тук от света на Джадауин. Звънаря е някъде наблизо… или поне беше наблизо вчера. Запомни, Черен звънар! Пристигна тук вчера от света на Джадауин.

Нова пауза и отново се разнесе гласът на Кембринг:

— Я ме чуй! Босът знае, че успя да се измъкнеш. Но ми поръча да ти предам, просто в случай, че имам шанс да говоря с теб, че трябва да престанеш да се криеш. Босът няма да ти стори нищо лошо. Само иска да говори с теб.

— Може и да казваш истината — отвърна му Кикаха. — Но аз не мога да поема този риск. Не, по-добре ти предай на шефа си нещо друго: кажи му, че нямам за цел да го премахна, аз изобщо не съм Повелител. Единственото което искам е да открия един друг Повелител и неговата жена, които се прехвърлиха тук, за да избягат от Черните звънари. Всъщност, аз дори мога да ти кажа кой е Повелителя — това е Джадауин. Кой знае, може би твоят шеф си го спомня. Да, това е Джадауин, който обаче доста се е променил. Джадауин няма да цел да предизвиква твоя човек — това ни най-малко не го интересува. Единственото, което иска, е да се върне в своя свят. Предай му това, макар да се съмнявам, че ще свърши работа. Ще ти позвъня у вас утре към обяд. Аз ще те търся. Кой знае, може шефът ти да пожелае сам да говори с мен.

— Какви ги бръщолевиш? — извика Кембринг. Беше много ядосан.

— Предай му онова, което ти казах. Той ще разбере всичко — завърши Кикаха и прекъсна разговора. Усмихна се. Ако имаше нещо, от което Повелителите се плашеха, това бяха Черните звънари.

Както се бе досетил, спортната кола се оказа нейна. Тя обясни, че трябва да се качи до стаята си, за да вземе ключовете. Той отговори, че няма проблем, само че двамата с Фогел ще я придружат. Когато влязоха в спалнята й, Кикаха замая Фогел с къс изстрел от пръстена. Взе портфейла му и го издърпа в помещението на дрешника, където го остави да хърка. После поиска пари от жената и тя му наброи шестстотин долара в банкноти по двайсет и петдесет. Доставяше му удоволствие, че до момента бе надделял с такава лекота над враговете си.

За да ангажира вниманието й, той дръпна няколко завеси и ги запали с пръстена си. Тя изпищя и се хвърли към банята за вода. Секунди по-късно Кикаха извеждаше „Ягуара“ по пътеката към улицата. Писъците, долитащи през отворената врата зад него, показваха, че тя продължава борбата с пламъците.

Няколко преки преди мотела той примигна два пъти с фаровете, за да привлече вниманието на Анана. Една тъмна фигура изплува от мрака между две сгради. Сянката предпазливо се приближи до него, докато накрая не го разпозна. Тя хвърли раниците и калъфа с Рога на задната седалка, влезе в колата и каза:

— Откъде взе това превозно средство?

— От Кембринг — засмя се той и продължи: — Предадох му съобщение до Червения Орк. Казах му, че един Черен звънар се е измъкнал на свобода. Това би следвало да отклони вниманието му. Може дори да го изплаши до степен да ни предложи примирие.

— Не очаквай това от Червения Орк — предупреди го тя. — Освен ако много се е променил. Това е възможно. Аз се промених. Брат ми Лува — също. А ти твърдиш, че и Джадауин.

Той сподели с нея плана си как да влезе във връзка в Улф.

— Трябваше да се сетя по-рано, но непрекъснато имахме да решаваме проблеми. Освен това аз съм забравил много неща за Земята.

Първият им проблем беше да решат къде ще отседнат. Кикаха беше уверен, че не бива да допускат да ги обзема чувство на фалшива сигурност. Той все още бе под впечатление от бързината, с която ги бяха открили. Червения Орк несъмнено бе задействал една голяма организация за целта.

— Как ли са го направили? — попита Анана, с която той сподели мислите си.

— Доколкото мога да си представя, хората му са се обадили във всеки хотел и мотел в района на Лос Анжелис. Но понеже това е огромна по мащабите си задача, аз се съмнявам, че са успели да се свържат дори и с малка част от тях. Не е изключено да са се обаждали, избирайки мястото по напълно случаен начин. А е напълно възможно и да са започнали да звънят наред и просто да са имали късмета да се натъкнат на следите ни още в самото начало.

— Ако е така ние няма да сме в безопасност където и да се регистрираме.

— Не, не искам да повярвам, че дори Повелителя на Земята може да има организация, достатъчно голяма, за да провери всички хотели и мотели за толкова кратко — каза той. — Все пак ние ще напуснем този район и ще отидем до Долината, както странно я наричат тук.

Но когато се спряха на един мотел в каньона Лорел започнаха неприятностите.

Служителят на администрацията му поиска номера на шофьорската книжка и регистрационния номер на колата. Кикаха не искаше да му дава подробности за колата и тъй като почувства, че няма да го проверяват, измисли номера. След това показа книжката на Рамос. Служителят преписа номера и бегло погледна снимката. Рамос имаше квадратно лице с голям извит нос, черни очи, над които бе паднал черен кичур. Въпреки това служителят сякаш не обърна внимание.

Това не премахна подозренията на Кикаха. Този тип му изглеждаше прекалено безгрижен. От една страна не бе изключено наистина да не дава пет пари дали Кикаха е точно лицето, което твърди че е, но от друга… Кикаха не каза нищо, взе ключовете и двамата с Анана излязоха от фоайето. Но вместо да се качат в стаята си на втория етаж, той се задържа пред вратата, откъдето не можеха да ги видят. И минута по-късно чу служителят да говори с някого. Надзърна вътре. Администраторът беше седнал пред пулта на телефонната централа с гръб към вратата. Кикаха се приближи на пръсти.

— …не е негова — завършваше служителят. — Да, проверих книжката му, веднага след като излязоха. Колата е паркирана тук. Виж какво…

В същия миг той спря понеже беше извърнал глава и бе видял Кикаха. Бавно я завъртя обратно и спокойно каза в слушалката:

— Окей. Ще се видим.

После свали слушалките, стана и усмихнато попита:

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Решихме да хапнем преди да си легнем. Не сме яли цял ден — поясни Кикаха, усмихвайки се в отговор. — Къде се намира най-близкият ресторант?

Администраторът се поколеба, сякаш опитвайки се да прецени кой от многото ресторанти би бил най-подходящ.

— Не сме придирчиви — успокои го Кикаха. — Ресторантът е без значение.

Секунди по-късно двамата с Анана потеглиха с колата. Мъжът стоеше облегнат на рамката на вратата и ги наблюдаваше. Видя ги да прибират раниците си и калъфа в колата, така че едва ли се заблуждаваше, че пак ще се върнат.

Кикаха си мислеше, че тази нощ биха могли да спят в колата, особено ако полицията не ги търси. Утре се налагаше да си купят дрехи и един-два куфара. Трябваше освен това и да се отърват от тази кола, макар да не му бе ясно как точно щеше да разреши проблема да наемат или купят друга без съответните документи.

Спря на една бензиностанция и нареди да напълнят резервоара. Младежът беше разговорлив и любопитен, искаше да разбере къде са били и дали не слизат от планините. Защото също обичал туризма.

Кикаха измисли цяла история. Разказа, че двамата с жена му се мотали без посока насам-натам, но решили да слязат и да разгледат Лос Анжелис. Нямали много пари, но обмисляли дали да не продадат колата и да си купят на старо един VW. Искали да отседнат за нощта някъде, където не задават въпроси, ако цветът на парите е какъвто трябва.

Бензинаджията ги насочи към един мотел край Тарзана във Ван Нюйс, който според него отговарял на всички изисквания на Кикаха. През цялото време се подсмихваше и им намигаше, уверен, че пред него са хора, захванали се с нещо незаконно. Накрая им пожела късмет. И подметна, че може да им предложи добра цена за колата.

Час по-късно двамата с Анана направо рухнаха в едно мотелско легло и моментално заспаха.

Кикаха стана в десет часа. Анана продължаваше непробудно да спи. След като взе душ и се избръсна, той успя да я разбуди за достатъчно дълго, колкото да й разкаже какво смята да прави. После излезе, пресече улицата до отсрещния ресторант, поръча си и изяде огромна закуска, купи вестник и се прибра в стаята. Анана спеше. Кикаха позвъни в рекламния отдел на „Лос Анжелис Таймс“ и продиктува малка обява за колоната на частните съобщения. Даде адреса си в мотела и се представи под фалшиво име. Поколеба се дали да не използва името на Рамос просто за в случай, че от вестника проверят адреса. Но искаше да избегне, ако бе възможно, каквато и да е било връзка между обявата и Кембринг. Обеща да изпрати чека незабавно, постави слушалката обратно и веднага забрави за обещанието.

Провери частните съобщения във вестника, който беше донесъл. Нямаше нищо, което да може да се интерпретира като публикувано от Улф.

Когато Анана се събуди, той й каза:

— Докато закусваш, ще се обадя от автомат на Кембринг. Сигурен съм, че е предал каквото му казах на Червения Орк.

Кембринг отговори моментално, като че ли бе чакал с нетърпение позвъняването му.

— Обажда се приятелят ти от снощи, Кембринг — пошегува се Кикаха. — Предаде ли моята информация относно Черните звънари?

Гласът на Кембринг прозвуча сякаш с мъка сдържаше гнева си:

— Да, предадох я.

— И какво каза той?

— Той каза, че иска да се срещне с теб. С намерение да проведе военен съвет.

— Къде?

— Където пожелаеш.

Добре, помисли си Кикаха. Не ме смята за глупак, който ще се съгласи да го посети в гостната му. Но от друга страна е сигурен, че ще може да ми постави клопка, където и да предложа да се видим. Естествено, ако изобщо се появи. Съмнявам се, че ще го направи. Прекалено предпазлив е за да го направи. Но ще трябва да изпрати някой, който да го представя, и този човек ще бъде по-високо в йерархията от Кембринг, а следователно и малко по-близко до Повелителя.

— Ще те информирам къде ще се видим до половин час — отговори Кикаха. — Но преди да прекъсна разговора, искам да те попитам поръча ли ти шефът да ми предадеш нещо?

— Не.

Кикаха окачи слушалката. Намери Анана в едно сепаре в ресторанта. Седна при нея и каза:

— Не знам дали Орк е заловил Улф или не е. Дори не знам със сигурност дали Кембринг е повторил онова, което казах за Улф и Хризеис. Орк очевидно знае, че вратата е била задействана два пъти, преди да се телепортираме и ние, и че един от промъкналите се през нея е Черен звънар. Все пак ми се струва, че едва ли Улф и Хризеис са в ръцете му, защото в противен случай щеше по някакъв начин да ги използва, за да залови и мен. Щеше да му е напълно ясно, че аз направо ще препускам, за да опитам да ги спася.

— Може и така да е — съгласи се Анана, — но може и да си мисли, че не е необходимо да знаеш, че държи Улф и Хризеис. Може да е напълно уверен, че ще бъде в състояние да ни залови, без да казва каквото и да е относно тях. А не е изключено и да държи тази информация за по-подходящ момент.

— Вие Повелителите май добре обмисляте всичко — въздъхна той. — И сте най-мнителното племе, което някога е ходело под звездите.

— И това ми го казваш ти! — язвително му отвърна тя на английски.

Двамата се върнаха в стаята, взеха си раниците и калъфа и слязоха при колата. Тръгнаха си, без да уведомяват никого, защото Кикаха смяташе, че най-добре е никой да не знае какво правят и къде се намират. Когато пристигнаха в Тарзана той влезе в един универсален магазин и избра дрехи за себе си и Анана. Покупката му отне цял час, но той не се притесняваше, че Кембринг ще чака. Двамата с неговия шеф заслужаваха да се поизпотят малко.

И докато оправяха дължината на панталоните му, Кикаха позвъни. Както и първия път Кембринг отговори незабавно.

— Ето какво ще направим — започна Кикаха: — Ще бъда на едно място, доста близо до твоя дом. Ще ти се обадя, когато пристигна там и отсега ти казвам, че ще разполагаш с дванайсет минути, за да пристигнеш на мястото. Ако не се появиш дотогава, няма да ме намериш. Изчезвам и ако заподозра някаква клопка и повече няма да ме видиш… Босът ти ще трябва сам да се погрижи за Звънаря.

— Какъв, по дяволите, е този Звънар, за който непрестанно ми говориш? — гневно се осведоми Кембринг.

— Питай шефа си — посъветва го Кикаха, съзнавайки, че Кембринг не би посмял да го направи. — Ще бъда на място, откъдето ще мога да наблюдавам във всички посоки. Искам да дойдете само вие двамата. Ти, защото знам как изглеждаш, и шефът ти. Ти ще се приближиш на не повече от шейсет метра, а той ще дойде при мен. Ясно ли е? Хайде, довиждане!

По обед, след като бе изял един хамбургер и бе изпил чаша мляко, той позвъни на Кембринг както бе обещал. Намираше се в един ресторант на няколко преки от мястото на срещата. Кембринг отговори преди третия сигнал. Кикаха му каза къде ще се видят и при какви условия.

— И запомни — завърши той: — Само да подуша нещо гнило и си обирам чуковете преди да си се усетил.

Прекъсна разговора. Двамата с Анана седнаха в колата, вливайки се в гъстия трафик. Целта им бе Окръжния музей на Лос Анжелис. Кикаха паркира зад ъгъла и скри ключовете на запалването под гумената подложка за крака, съобразявайки, че не бе изключено само един от двамата да може да се възползва от колата. После продължиха пеша, минаха зад музея и прекосиха паркинга за да влязат.

Анана поизостана, за да не могат евентуалните нападатели да разберат, че е с Кикаха. Дългата й блестяща черна коса бе свита на кок, беше облечена в дантелена блузка с дълбоко изрязано деколте и бе обута в прилепнали по тялото й панталони на зелени и червени райета. Очите й бяха скрити зад тъмни очила, а в едната си ръка държеше калъф с моливи и художнически скицник. В другата носеше голяма кожена дамска чанта, чието съдържание би изумило всеки землянин, който имаше макар и бегла представа от постиженията на съвременната земна наука.

Докато Кикаха се опитваше да спре такси, тя бавно вървеше през тревата. Кикаха даде на шофьора двайсет долара в знак на добрите си намерения и като намек за бакшиша, който щеше да последва. Поръча му да чака на паркинга с включен двигател и да бъде готов моментално да потегли по знак от Кикаха. Шофьорът озадачено повдигна вежди и попита:

— Нали не замисляш да обереш музея, а?

— Не замислям нищо противозаконно — увери го Кикаха. — Смятай ме за ексцентрик. Понякога ми се приисква да си заминавам внезапно.

— Започне ли стрелба, омитам се, да знаеш! — предупреди шофьорът. — С теб или без теб. И отивам право в полицията. Казвам ти го честно!

Кикаха обичаше да разполага с повече от един път за отстъпление. Ако хората на Кембринг кръстосваха наоколо в този момент, те можеха да забележат откраднатата от тях кола и да му заложат някакъв капан край нея. Всъщност той беше готов да се обзаложи, че точно така и щяха да направят. Но ако пътят към очакващото го такси беше блокиран по една или друга причина, и се наложеше да тръгне към колата, и пътят натам беше свободен… е, тогава щеше да използва нея.

Чувстваше, че не може да има доверие на шофьора, но не можеше да го обвини, че гледа с подозрение на онова, което щеше да се случи.

Добави още една десетачка към двайсетте долара и каза:

— Извикай полицаите още сега, ако искаш. Все ми е едно, аз съм чист.

Надявайки се думите му да не бъдат възприети буквално, той се обърна, прекоси циментовата настилка на паркинга и тръгна през тревата към асфалтовата шахта. Анана седеше на една скамейка и скицираше мамонта, който изглеждаше, че потъва в тъмната маса. Тя беше великолепен художник, така че всеки, който надзърнеше през гърба й, щеше да се убеди, че си разбира от занаята.

Кикаха също носеше тъмни очила и бе облечен в пурпурно червена риза без ръкави и яка, и дънки, пристегнати с широк кожен колан със сложна тока. Под дългата му червеникава коса бе скрит приемник със слушалка, опираща в костта над ухото му. Устройството, пристегнато на китката му, представляваше предавател с вграден в него лъчемет, шест пъти по-мощен от другия в пръстена.

Кикаха зае позиция в другия край на ямата. Стоеше непосредствено до ограда, зад която се намираше статуята на огромна праисторическа мечка. Тук-там бяха разпръснати към петдесетина души и никой от тях не изглеждаше като човек на Кембринг. Това, разбира се, не означаваше нищо.

След около минута в паркинга зави грамадното туловище на сив „Ролс Ройс“. От него слязоха двама мъже и се отправиха по права линия през тревата към него. Единият беше Рамос. Другият бе висок като върлина, с дълги крайници, облечен в костюм на бизнесмен, с тъмни очила и шапка. Когато наближиха, Кикаха различи конско лице, което издаваше човек към петдесетте. Съмнително бе това да е Червения Орк, понеже нито един Повелител, та бил той и на двайсет хиляди години, не изглеждаше по-възрастен от трийсетте.

В ухото му прозвуча гласът на Анана:

— Това не е Червения Орк.

Кикаха се огледа. Видя двама мъже отляво до фонтана и други двама отдясно, на двайсетина метра зад Анана. Тези вече можеха да бъдат хора на Кембринг.

Сърцето му заби по-бързо. Усети че космите на тила му леко настръхват. Погледна през оградата и асфалтовата яма към булевард „Уилшър“. Паркирането там беше забранено по всяко време на денонощието. Но видя спряла кола, под вдигнатия капак на която се ровеше някакъв мъж. Друг седеше на седалката до шофьора и трети — отзад.

— Решил е да опита да ме залови — заключи Кикаха. — Забелязах седмина досега.

— Искаш да изоставиш първоначалния план, така ли?

— Ако реша да го изоставя, ще ти кажа — уведоми я той. — Внимавай! Започва се!

Рамос и дългучът спряха пред него.

— Пол? — изрече онзи въпросително, използвайки името, което Кикаха бе споменал на Кембринг.

Кикаха кимна. Видя друга голяма кола да навлиза в паркинга. Беше твърде далече, за да различи някакви детайли, но шофьорът в нея — който също носеше тъмни очила и шапка — спокойно можеше да бъде Кембринг. В колата имаше и още трима.

— Ти ли си Червения Орк? — запита направо Кикаха, знаейки, че високият сигурно е екипиран с устройство, което може да предава всяка казана дума на Повелителя, където и да се намираше той.

— Кой? Какъв Арк? Казвам се Клайст. Вижте, мистър Пол, имате ли нещо против да ми кажете какво искате?

Кикаха заговори на езика на Повелителите:

— Червени Орк! Аз не съм Повелител, а обикновен землянин, намерил вратата за света на Джадауин, когото може би си спомняш. Върнах се на Земята, макар да не ми се искаше, с намерението да заловя Звънаря. Не искам да оставам тук — искам просто да убия Звънаря и да се върна в света, който съм избрал да бъде мой. Не се интересувам от това да те предизвиквам по какъвто и да е било начин.

— Какъв е този брътвеж? — осведоми се Клайст. — Говори на английски, човече!

Рамос неспокойно се озърна.

— Този превъртя — каза той.

Но на физиономията на Клайст бе изобразено пълно объркване. Кикаха разбра, че в същия момент той получава нови нареждания.

— Мистър Пол — обади се Клайст, — упълномощен съм да ви предложа пълна амнистия. Просто елате с нас и ще ви представим на човека, когото желаете да видите.

— Това няма да стане — възрази Кикаха. — Мога да се съглася да работя с твоя шеф, но няма да се оставя в ръцете му. Не казвам, че не е свестен — аз просто нямам никакви основания да му се предоверявам. Но съм склонен да си сътрудничим в задачата да заловим Звънаря.

Изражението на Клайст ясно показваше, че споменаването на Звънаря нищо не му говори.

Кикаха пак се огледа. Мъжете отляво и отдясно бавно се приближаваха. Двамата в колата, спряла на „Уилшър“, бяха слезли от нея. Единият се бе присъединил към онзи, който се бе заврял под капака, но другият гледаше през оградата към Кикаха. И когато видя, че Кикаха поглежда към него, той бавно се извърна настрани.

Кикаха гневно каза:

— Бяхте предупредени, че трябва да дойдете само двамата! А сега се опитвате да ме заловите! Нали не смятате да ме отвлечете посред бял ден пред очите на толкова много хора?

— Но моля ви, мистър Пол! — извика Клайст. — Грешите! Не се безпокойте! Тук сме само ние двамата и сме дошли единствено за да си поговорим с вас!

— Една полицейска кола току-що спря зад другата на улицата — информира го гласът на Анана в ухото му.

Клайст и Рамос се спогледаха — очевидно и те бяха видели полицейската кола. Но по нищо не личеше, че обмислят дали да не се оттеглят.

— Щом твоят шеф желае да му помагам — каза Кикаха, — той трябва да помисли за някакъв начин, по който да ми гарантира заминаването оттук.

Беше взел решение да пусне в ход своята малка изненада. Повелителя знаеше, че с него е дошла и жена, и макар по никакъв начин да не можеше да разбере дали тя самата е Повелителка, той можеше да го заподозре. Хората на Повелителя го бяха зърнали още при пристигането му на Земята заедно с нея. И тъй като той знаеше, че вратата е била активирана на два пъти преди да се появи Кикаха, той можеше да предположи, че другите пристигнали също са Повелители.

Е, бе дошъл моментът да каже на Червения Орк за тях. Това би заздравило позицията на Кикаха в предстоящото договаряне, а можеше и да го разубеди в желанието му да го вземе в плен точно в този момент.

— Кажи на шефа си — подчерта Кикаха, — че на Земята има още четирима Повелители.

Той нямаше нищо против преувеличенията, стига те да можеха да объркат или разстроят врага му. Кой знае, можеше да дойде момент, в който би могъл да използва двамата несъществуващи Повелители като лост за упражняване на натиск.

— Освен това — продължи Кикаха — има и двама земляни, пристигнали също от света на Джадауин: аз и жената, която е със самия Джадауин.

Е, това би трябвало да го разтърси, мина през главата му. И да изостри още повече любопитството му. Сега сигурно се пита как точно са попаднали земляните в света на Джадауин и как са успели да се прехвърлят обратно тук.

— Предай на шефа си още, че никой от нас, с изключение на Звънаря, не възнамерява да опитва нищо лошо. Просто искаме да убием Звънаря и да се махаме по дяволите от тази смръдлива вселена.

Кикаха допускаше, че Червения Орк ще е в състояние да разбере това. Наистина, кой ли нормален Повелител би пожелал да изземе контрола над Земята от ръцете на друг свой събрат? Кой Повелител би поискал да остане тук, ако може да отиде в много по-хубава и много по-малка вселена?

Клайст мълчеше. Главата му бе леко наклонена встрани, сякаш се вслушваше в думите на невидим демон, увиснал над рамото му. После неочаквано се проговори:

— Какво значение има, че са дошли четирима Повелители?

Беше напълно очевидно, че Клайст повтаря предаденото му и че изобщо не разбира за какво става дума.

Кикаха превключи на езика на Повелителите:

— Червени Орк! Сигурно си забравил за устройството, което всеки Повелител има монтирано в мозъка си. Алармата, която се задейства във всяка повелителска глава, когато той се доближи до металната камбана на някой Звънар! Ако четирима Повелители търсят Звънаря, шансовете той да бъде открит нарастват многократно!

Клайст изостави всякакви преструвки, че не е в директен контакт със своя шеф. Просто изговори:

— Как може той да бъде сигурен, че ти не си Звънаря?

— Щях ли да вляза в контакт с него, ако бях, и щях ли да го информирам за опасния враг, който безпрепятствено се разхожда из вашия свят?

— Той казва — обяви Клайст и лицето му стана безизразно, сякаш се превърна в механичен предавател, — че един Звънар би се опитал да намери всичките Повелители колкото може по-бързо. В края на краищата точно Повелителите са онези, които единствени освен самите Звънари знаят за тяхното съществуване. И които биха могли да опитат да направят нещо срещу тях. Така че ти ще се опитваш да го намериш, точно както правиш в момента. Дори ако това застрашава собствения ти живот. Звънарите са известни с готовността си за саможертва, ако това би им донесло някакво предимство. А също казва, че не може да бъде сигурен дали твоите така наречени Повелители сами не са Звънари!

Кикаха продължи на езика на Повелителите:

— Червени Орк! Поставяш търпението ми на изпитание. Обърнах се към теб защото знам за огромните ресурси, с които разполагаш! Но ти нямаш кой знае какъв избор, Червени Орк! Ако ме принудиш да прекъсна контакта си с теб, така и няма да разбереш дали наистина не съм Звънар и сънят ти ще бъде отровен от кошмари за Звънарите, които бродят в нощта наблизо! Всъщност единственият начин да се увериш, че не съм Звънар, е да работим заедно, но при моите условия! Аз настоявам да бъде така!

Кикаха съзнаваше, че може да впечатли един Повелител само ако прояви още по-голяма арогантност и от него.

Отново се разнесе гласът на Анана:

— Колата тръгна. Полицаите сигурно са ги изплашили. В момента и те потеглят.

Кикаха вдигна ръка и прошепна незабелязано в микрофона:

— Къде са останалите?

— Приближават към теб. Стоят до оградата и се преструват, че се възхищават на статуите. Но всъщност малко по-малко се примъкват все по-наблизо.

Той погледна покрай Рамос и Клайст през моравата. Двете подозрителни коли сега бяха празни, с изключение на онзи, който можеше да бъде Кембринг. Другите се бяха присъединили към насядалите по тревата. Видя двама сред тях, които изглеждаха мрачни, корави и готови на всичко — те можеха да бъдат от хората на Кембринг.

— Бягаме наляво от мен — предупреди я той, — заобикаляме оградата и пресичаме „Уилшър“. Ако ни преследват ще трябва да го направят пешком. Най-малкото в началото.

Позволи си един бегъл поглед в нейна посока. Тя бе станала от пейката и вървеше в негова посока.

— Отлично — изрече Клайст. — Упълномощен съм да приема вашите условия.

Той се усмихна обезоръжаващо и пристъпи напред. Рамос го последва.

— Не можем ли да отидем на друго място? Трудно е да се води разговор в тази обстановка. Вие изберете къде да бъде.

Кикаха почувства отвращение. Беше на ръба да се съгласи, че най-доброто решение е съюзът с Червения Орк. С негова помощ Улф и Хризеис можеха бързо да бъдат открити, след което язовирната стена можеше да се срути и да помете изоставащите — рисуваше съзнанието му живописна картина. Но Повелителя се държеше като истински Повелител — той вярваше в своята мощ и в способността си да получи всичко или всеки, от когото имаше нужда.

Кикаха направи един последен опит:

— Спрете! Нито стъпка повече! Попитай твоя шеф спомня ли си Анана и Джадауин — негови племенници. Помни ли как изглеждат? Защото ако може да ги идентифицира, той ще разбере, че аз му казвам истината!

Клайст замълча, после кимна:

— Разбира се. Шефът ми е съгласен. Просто му дайте шанс да ги види.

Да, безполезно беше. Кикаха разбра какво мисли Червения Орк. Трябваше да се сети по-рано. Мозъците на Анана и Джадауин можеха да бъдат убежище за съзнанията на Звънарите.

Все така усмихнат Клайст демонстративно бавно пъхна ръка в джоба си, давайки на Кикаха да разбере, че не бърка за пистолет. Извади химикалка и бележник и поясни:

— Ще ви напиша номера, на който да позвъните и…

Но Кикаха дори и за миг не бе повярвал, че химикалката е наистина химикалка. Орк явно бе доверил на Клайст лъчемет. А самият Клайст, без да го подозира, беше обречен. Той бе чул твърде много неща по време на разговора и знаеше за съществуването на устройство, което още не би трябвало да съществува на Земята.

Но нямаше време да каже тези неща на Клайст с надеждата, че той би могъл да бъде убеден да изостави Повелителя.

В мига в който Клайст насочи към него химикалката, Кикаха се хвърли встрани. Но колкото и да беше бърз, лъчът го докосна по рамото и го захвърли с допълнителна сила на земята. Претърколи се, видя Клайст да вдига ръце във въздуха, да изпуска химикалката, да залита една стъпка назад и да пада по гръб. Кикаха скочи към химикалката, макар да усещаше рамото и горната част на ръката си сякаш там се бе забил едрокалибрен куршум. Рамос обаче изобщо не направи усилие да я вземе. Вероятно не беше посветен в истината.

Разнесоха се писъци на жени и викове на мъже, след което всички започнаха да тичат във всички посоки.

Кикаха най-сетне се изправи и разбра каква бе причината. Клайст и трима от неговите телохранители лежаха в безсъзнание на земята. Други шестима тичаха с все сили към тях — вероятно нещо ги бе задържало, така че се бяха появили със закъснение, — разблъсквайки хората на пътя им.

Четвъртият, който се бе промъквал крадешком към него, изтегляше пистолета си от кобур под мишницата.

Рамос видя това и извика:

— Не! Никакво оръжие! Нали знаеш!

Кикаха насочи химикалката, която за щастие се задействаше чрез натискането на плъзгач, а не чрез изричането на кодова дума. Мъжът се сви надве и излетя във въздуха. Тялото полетя назад като изстреляно от катапулта, падна тежко по гръб, изпъна се и остана да лежи, без да помръдва с разперени ръце и посивяло лице. Пистолетът тупна на земята на няколко стъпки от него.

Кикаха се обърна и видя Анана да се приближава тичешком. Тя бе стреляла едновременно с Кикаха и телохранителят беше получил двойна доза.

Кикаха отново скочи напред, вдигна пистолетът и го запрати над оградата в асфалтовата яма. Той и Анана заобиколиха оградата и се затичаха нагоре по склона към тротоара. Наблизо нямаше кръстовище и трафикът беше оживен. Но колите се движеха бавно, защото светофарът на половин пряка по-нататък светеше червено.

Двамата изтичаха между колите, принуждавайки шофьорите да стъпват сепнати на педала на спирачката. Засвириха клаксони и някои се развикаха към тях от колите си.

Те стигнаха до отсрещната страна и едва сега погледнаха назад. Колите отново бяха потеглили и седмината тръгнали след тях за момента нищо не можеха да направят.

— Нещата не се развиха точно както трябваше — призна задъхано Кикаха. — Надявах се, че ще мога да хвана Клайст и да се измъкна заедно с него. Той можеше да ми помогне да се добера до Червения Орк.

Анана се изсмя с нотка на истерия.

— Теб поне никой не може да те обвини в липса на самочувствие. А сега какво?

— Ами… полицията ще довтаса тук всеки миг. Ето виж, хората на Кембринг се изтеглят. Обзалагам се, че са получили нареждане да вземат Клайст и останалите, преди да са се появили полицаите.

Той сграбчи Анана за ръката и двамата се затичаха на изток към ъгъла.

— Какво правиш? — попита го тя.

— Ще пресечем на светофара докато те са ангажирани с други неща и ще хукнем с всички сили надолу по „Кързън“. Кембринг е някъде там!

Тя не зададе повече въпроси. Но си мислеше, че да избягат от враговете си и после да се хвърлят обратно в ръцете им, е форма на самоубийство.

Намираха се точно срещу преследвачите си от другата страна на улицата. Кикаха се взря през стената от дървета по тротоара и видя онези, които не бяха пострадали, да помагат на Клайст и останалите. Някъде в далечината се разнесе воят на полицейска сирена. По начина, по който хората на Кембринг се разбързаха, ставаше ясно, че те не се съмняват за кого идват полицаите.

Кембринг стоеше разтревожен до колата. Той се вдърви, когато усети „химикалката“ да опира в гърба му и чу гласа на Кикаха.

Без да се обръща, Кембринг седна на широката предна седалка, както му бе наредено. Анана и Кикаха седнаха отзад и се снижиха под облегалките. Кикаха продължаваше да притиска оръжието в гърба на Кембринг.

Кембринг се осмели да протестира само веднъж:

— Не си мислете, че ще се измъкнете просто така! Трябва да сте полудели!

— Просто си затвори устата! — заповяда Кикаха.

Трийсет секунди по-късно, подпомаган от останалите, Клайст се добра до колата. Кикаха отвори гостоприемно задната врата, насочи химикалката към групичката и късо нареди:

— Сложете Клайст на предната седалка!

Двамата, които го подкрепяха, замръзнаха. Другите зад тях понечиха да извадят пистолетите си, но Кикаха предупредително извика:

— Ще убия Клайст и Кембринг! А след това и вас! — и заплашително помаха във въздуха с химикалката.

Главорезите вече бяха осъзнали, че става дума за някакво оръжие, макар и да не им бе известно как действа то. Но изглежда точно затова се страхуваха от него повече, отколкото от добре познатия им пистолет.

Всички стояха без да помръдват. Кикаха отново се обади:

— Ще вземем със себе си тези двамата! Полицаите ще пристигнат всеки момент! По-добре потегляйте, защото няма кой друг да се погрижи за вас!

Двамата помощници на Клайст го довлякоха до предната седалка и го бутнаха на нея. Кембринг трябваше да го изтласка настрана от себе си, за да не стовари той върху него като чувал с боклук. Кикаха бързо излезе от колата и заобиколи, за да седне на мястото на шофьора, а Анана държеше под прицел останалите.

Той завъртя ключа на запалването, изтегли на задна със свистене на гумите, рязко спря, завъртя волана и с рев на двигателя се насочи към трафика. Колата подскочи през бабуната, която отделяше входа на паркинга от улицата. Кикаха извика на Анана, тя се пресегна през седалката, опипа мястото зад ухото на Клайст и свали оттам слушалката на приемника, която представляваше метален диск с дебелината на пощенска марка и размера на дребна монета.

Тя я прикрепи зад своето ухо, свали и часовника на Клайст и го пристегна на своята китка.

Кикаха се замисли: сега държеше в ръцете си Кембринг и Клайст. Какво можеше да направи с тях?

В този момент Анана ахна и бутна Кембринг, който се отпусна върху Кикаха. Той реагира светкавично и го блъсна с лакът, допускайки, че това е атака. Но веднага разбра, че Кембринг просто беше паднал върху него в несвяст.

Следващият поглед го убеди, че Кембринг е или мъртъв или е на крачка от смъртта. Кожата му бе придобила сивосинкавия цвят на труп.

— И двамата са мъртви! — възкликна Анана.

Кикаха отби и спря. После енергично я посочи с пръст. Анана го изгледа недоумяващо, но миг по-късно схвана какво бе искал да й каже. Тя бързо свали приемника и часовника на Клайст, сякаш неочаквано бе разбрала, че е облякла дрехите на прокажен.

Кикаха се пресегна, притегли я към себе си и прошепна в ухото й:

— Ще взема с кърпичка часовника и приемника, и ще ги сложа в багажника. Ще се отървем от тях по-нататък. Мислех, че така ще можеш да чуваш гласа на Червения Орк, но всъщност той само би ти съобщил, че е убил Кембринг и че ще направи същото и с теб, ако не се предадем.

Той взе часовника на Кембринг и отвори капака му. Забеляза че кожата на китката му отдолу е леко обезцветена. Помагайки си с молив, той изчовърка и диска зад ухото на Кембринг, зад който имаше синьокафяво кръгло петно.

Неочаквано Клайст простена. Клепачите му потрепнаха и той отвори очи. Кикаха отново подкара колата и пое на север. Докато караха бавно сред другите коли в трафика, Клайст се опита да се изправи в седалката. Трябваше да бутне Кембринг към Кикаха, за да го направи. Но Анана му нареди с остър глас да свали Кембринг от седалката и да го положи на пода. Тялото му заемаше толкова много място, че Клайст трябваше да седи подпрял брадичка в коленете си.

— Ти си го убила — изпъшка той отново.

Кикаха поясни какво се бе случило. Клайст очевидно не му вярваше.

— За глупак ли ме вземаш? — реторично попита той.

Но Кикаха се ухили и отговори:

— Отлично… значи не вярваш в ефективността на устройствата, за които току-що ти разказах. Мога само отново да ти ги сложа и така да ти докажа, че ти казах истината. Но ти, разбира се, няма да се убедиш в нищо, защото ще си мъртъв, и твоят шеф ще ни поведе с едно на нула.

Кикаха продължи да кара, докато не видя знак за паркинг зад някаква административна сграда. Отби в уличката и влезе в паркинга. Той беше малък и бе заграден от трите си страни с високите стени на сградата. Не се виждаха вътрешни прозорци, следователно никой не можеше да ги види, а за момента нямаше никакви коли нито в паркинга, нито в тясната отбивка за него. Кикаха паркира, слезе и направи знак на Клайст също да слиза. Анана държеше химикалката опряна в него.

Кикаха издърпа тялото на Кембринг и го изтърколи под грамаден камион за превоз на панели. После всички отново се качиха в колата и потеглиха към мотела.

Кикаха изпитваше безпокойство. Не знаеше дали не бяха притиснали Червения Орк до положение, в което да обяви „Ролс Ройса“ за откраднат. До сега той ясно бе показал, че иска да задържи полицията настрана от всичко това, но Кикаха не изпитваше и най-малки съмнения, че Повелителя с готовност ще ги предаде, ако счете това за необходимо. Беше повече от очевидно, че Повелителя има голямо влияние, както в политически аспект, така и в чисто финансов, та макар и да оставаше в анонимност. Едва ли щеше да бъде проблем за него да ги отвлече от полицията, ако тя съумееше да ги залови. А можеше и само да им заплати освобождаването под гаранция и да ги залови на няколко преки от участъка след като ги пуснеха.

Дори Клайст да знаеше нещо, което би дало известно предимство на Кикаха, Червения Орк с лекота можеше да предприеме необходимото тази информация да стане безполезна.

На всичко отгоре Клайст не проявяваше особено желание да сътрудничи. Той отказваше дори да отговаря на въпросите на Кикаха. Накрая процеди през зъби:

— Спести си усилията. От мен няма да научиш нищо.

Стигнаха до мотела и Клайст бавно слезе. Огледа се с изражение на лицето, което ясно показваше, че би желал да побегне или поне да извика, но Кикаха го заплаши, че ако опита нещо, ще получи в гърба си заряд, достатъчен за да му откъсне главата. Когато влязоха в стаята, Кикаха дори не изчака Анана и го простреля с минимален заряд.

И още преди да бе успял да се съвземе, Клайст бе инжектиран със серума, който Кикаха бе взел предвидливо от двореца на Улф в другия свят.

Пред следващия час те научиха много за организацията и действията на хората, за които Клайст използваше думата „Групата“. Неговият пряк началник бе човек на име Алфредо Роулини. Живеел в Бевърли Хилс, но Клайст призна, че никога не бе посещавал дома му. Роулини даваше разпорежданията си по телефона или се срещаше с Клайст и неговите хора в дома на Клайст или на Кембринг.

По описанието на Клайст, Роулини не можеше да бъде Червения Орк.

Кикаха неспокойно крачеше напред-назад и приглаждаше дългата си бронзовочервена коса с пръсти.

— Червения Орк ще знае или най-малкото ще допусне, че ние сме научили името и адреса на Роулини от Клайст. Така че ще предупреди Роулини и ще ни заложат капан при него. Той може да е арогантен и прекомерно самоуверен, но вече е разбрал, че и ние не сме за пренебрегване. Вече го накарахме да се поизпоти. Едва ли ще успеем да припарим наблизо до Роулини, но дори това да стане, ще разберем единствено, че и той няма по-ясна представа за истинската самоличност на Червения Орк от представата на Клайст.

— Това вероятно е истина — съгласи се Анана. — Следователно единственото, което ни остава, е да принудим Червения Орк да излезе от сянката.

— И аз си мисля за нещо такова — съгласи се Кикаха. — Но как може да стане?

— Звънаря! — възкликна Анана.

— Поне до момента ние нямаме представа къде е Звънаря и колкото и да ми е неприятно да го призная, така и може никога да не научим — възрази Кикаха.

— Не говори подобни неща! Ние сме длъжни да го открием!

Кикаха разбираше, че подобна непоколебимост няма нищо общо с тревогата за съдбата на земните жители. Анана се ужасяваше от мисълта, че един ден Звънарите могат да бъдат в състояние да се телепортират от Земята в другите вселени — джобните светове, собственост на Повелителите. Така че загрижеността й беше по-скоро за самата себе си и естествено за него. Може би и за Лува — раненият й брат, когото бяха оставили да охранява двореца на Улф в тяхно отсъствие. Но тя никога не би могла да заспи спокойно, без да бъде сто процента уверена, че в хиляда и осемте известни вселени няма нито един жив Звънар.

Едва ли и Червения Орк би се чувствал по-спокоен.

Кикаха върза ръцете на Клайст на гърба му, после пристегна и краката му и сложи лепенка на устата му. Анана не разбираше защо той просто не убие този човек. Както много пъти досега, Кикаха търпеливо й обясни, че няма да го направи, докато не стане наложително. Освен това те вече си бяха докарали достатъчно неприятности, за да оставят и труп зад тях.

Той взе портфейла на Клайст и го натика тялото му в помещението на дрешника.

— Ще изчака до утре сутринта, когато дойде чистачката. Но ние трябва да се махаме оттук. Хайде най-напред да хапнем в ресторанта отсреща. Там има сепаре до прозореца, откъдето ще можем да наблюдаваме кой влиза тук.

Така и направиха: на половин пряка по-надолу имаше ресторант, в който влязоха и седнаха на маса до прозореца, откъдето мотелът се виждаше добре.

Кикаха й разказа за плановете си, докато се хранеха:

— Всеки Повелител ще се появи, за да премахне както истински Звънар, така и псевдо-Звънар, ако не знае кой какъв е. Така че ние ще изработим Звънар и ще разгласим за него, така че Червения Орк да научи.

— Въпреки това има голяма вероятност той да не се появи лично — обади се Анана.

— Как би могъл да разбере дали Звънаря е истински, ако не вземе лично участие? — попита я Кикаха. — Или поне ако не го откарат при него?

— Но ти едва ли ще можеш да се измъкнеш оттам след това!

— Може и да не мога да се измъкна, но още не съм се и добрал до него. Тази част специално ще трябва да я импровизираме. Не виждам какво друго ни остава, а ти?

Те станаха и той спря на касата, за да плати сметката. В същия момент Анана му прошепна да погледне през голямата витрина към мотела. Някаква полицейска кола тъкмо завиваше натам.

Кикаха видя двама полицаи да слизат и да се заглеждат в номера на „Ролс Ройса“. После единият влезе в офиса на менажера, а другият подробно огледа колата. След минута полицаят и менажерът излязоха и тримата се отправиха към стаята, която Кикаха и Анана току-що бяха напуснали.

— Сега ще намерят Клайст в дрешника — прошепна Кикаха. — Налага се да вземем такси за Лос Анжелис. Ще отседнем на друго място.

Разполагаха с дрехите на гърба си, калъфа с Рога на Шамбаримен, пръстените-лъчемети с по няколко заряда, химикалката, миниатюрните приемници, часовниците с монтирани в тях предаватели и парите, които бяха взели от Баум, Кембринг и Клайст. Последният беше допринесъл с нови сто трийсет и пет долара.

Излязоха от ресторанта и се потопиха в топлината и раздиращият гърлата им смог. Той купи сутрешния „Лос Анжелис Таймс“ от автомата на ъгъла, след което зачакаха за такси. Не след дълго едно се зададе срещу тях и те напуснаха Долината. По пътя той прегледа колоната за частните обяви и се убеди, че неговата също е поместена. Нито една от останалите не звучеше като обява на Улф. Двамата слязоха от таксито, изминаха пешком две преки и взеха ново такси. Кикаха каза на шофьора да ги закара до първото място, което му хрумна.

Когато пристигнаха освободиха таксито и се поразходиха. Кикаха най-сетне се подстрига, купи си шапка и проведе разговор с продавачката, в резултат на който тя му даде празна кутия за дамска шапка. После купи от една аптека боя за коса и някои други неща, включително приспособления за бръснене, четки за зъби, паста, несесер с пилички за нокти. От близката заложна къща купи два куфара и нож с отлична балансировка и ножница към него.

Две преки по-надолу се натъкнаха на третокласен хотел, в който се регистрираха. Администраторът на рецепцията се интересуваше единствено от това дали ще платят предварително или не. Маскиран с шапка и тъмни очила, Кикаха се надяваше, че мъжът не им обръща особено внимание. Ако се съдеше по миризмата на евтино уиски в дъха му, той едва ли бе в състояние да възприема добре онова, което ставаше наоколо.

Анана огледа стаята и късо изкоментира:

— Мястото, което напуснахме беше окаяна дупка. Но в сравнение с това тук си беше направо дворец.

— Бил съм и в по-лоши — успокои я той. — Тук поне хлебарките няма да са толкова големи, че да ни изнесат на гърба си.

Боядисването на косата им отне известно време. Неговата стана от бронзовочервеникава на тъмнокестенява, а нейната черна и блестяща коса на полинезийска девойка се превърна в царевичножълта.

— Не е кой знае какво като разкрасяване, но поне е промяна — каза той. — Така, а сега да намерим тенекеджия.

Телефонният справочник им даде няколко адреса из околността. Избраха най-близкото до тях, където Кикаха поясни точно какво му трябва и плати в аванс. Докато уточняваха подробностите, Кикаха почувства, че собственикът е готов на всичко, стига парите да са достатъчни, а рискът — минимален.

Реши да скрие някъде Рога. Колкото и да му бе неприятна мисълта, че се налага да го остави далече от себе си, той вече не можеше да поема риска Червения Орк да му го вземе. Ако не го беше взел със себе си, когато излязоха до ресторанта, сега щеше да се намира в ръцете на полицията. А ако Червения Орк научеше за него, което нямаше как да не стане, за него щеше да бъде играчка да го вземе.

Двамата отидоха до близката автогара на компанията „Грейхаунд“, където той остави Рога в касета.

— Дадох на онзи тип двайсет долара повече само и само да побърза — обясни й той. — Обеща да се справи до пет следобед. Дотогава предлагам да си отдъхнем в таверната отсреща. Ще можем и да наблюдаваме дали около хотела няма да се случи нещо интересно.

„Синята бутилка“ представляваше долнопробна бирария, в която обаче имаше свободна маса до прозореца. Свободният изглед бе скрит от щора, но Кикаха можеше да вижда достатъчно между ребрата й. Той поръча кока-кола за Анана и бира за себе си. Почти не пи от бирата, но не пропускаше да си поръчва нова през петнайсетина минути, за да бъде барманът доволен. Докато наблюдаваше с едно око, той разпита Анана за Червения орк. Беше осъзнал, че знае много малко за техния противник.

— Той е мой кратлрандруун — започна тя. — Брат на майка ми. Напусна родната вселена преди петнайсет хиляди земни години, за да си направи своя. Пет хиляди години, преди аз да съм се родила. Но ние имахме негови статуи и снимки, а и той се върна веднъж, когато бях на петнайсет години, така че аз знам много добре как изглежда. Е, не знам как изглежда сега. Но въпреки това, ако го видя, не е изключено да го позная веднага. Разбираш ли, има някаква семейна прилика. И при това значителна. Ако някога видиш мъж, който ти прилича на мен, знай, че пред теб е Червения Орк. Разликата е в косата. Неговата не е черна, а тъмнобронзова. Като твоята. Съвсем същата… И като стана дума за това… хм, чудя се как тази мисъл не ми е минала през главата по-рано… ти доста приличаш на него.

— Хайде сега! Това би означавало, че приличам на теб! С което не съм съгласен! — възрази Кикаха.

— Би означавало, че сме братовчеди, мисля.

Кикаха се засмя, но лицето му почервеня и той почувства необяснимо безпокойство.

— Така… сега остава да ми кажеш, че аз съм отдавна загубения син на Червения Орк!

— Нямам представа дали той изобщо е имал синове — замислено каза тя. — Но… да, ти би могъл да си негово дете.

— Знам кои са родителите ми — каза той. — Фермери-хожъри. А и те знаят кои са техните родители. Баща ми има ирландска кръв — че каква друга би могла да бъде кръвта на един Финеган, за Бога! — а майка ми е смес между норвежец и една четвърт индианец от племето Катауба.

— Не се опитвах да ти доказвам каквото и да е било. Коментирах някои неоспорими прилики. Сега като се вгледам, виждам, че очите ти са с онзи особен зелен цвят на листо… да, точно такива са… бях забравила това… такива бяха очите на Червения Орк.

Кикаха сложи ръката си върху нейната и тихо каза:

— Чакай!

Гледаше през ребрата на щората. Тя се обърна и прошепна:

— Полицейска кола!

— Да, паркирала пред хотела. Двамата полицаи влизат. Може би проверяват за някой друг. Хайде да не изпадаме в паника.

— Че кога си ме виждал да изпадам в паника? — студено се осведоми тя.

— Извинявам се. Начин на изразяване.

Изтекоха петнайсетина минути. Една друга кола паркира зад полицейската. В нея седяха трима цивилни, двама от които слязоха и също влязоха в хотела. Колата потегли.

— Тези ми изглеждаха като цивилни полицаи — отбеляза Кикаха.

Двамата униформени излязоха и отпътуваха с колата. Детективите се задържаха вътре близо половин час. После се отправиха до ъгъла, обсъдиха нещо в продължение на цяла минута, след което единият се върна в обратна посока. Но не влезе в хотела. Вместо това се огледа и тръгна да пресича улицата.

— Ха, на него му хрумна същата идея! — възкликна Кикаха. — Да наблюдава хотела оттук! — Изправи се и нареди: — Хайде! Аз тръгвам през задния вход. Последвай ме бързо, но без да тичаш!

Задният вход се оказа на практика страничен и излизаше в глуха уличка, в другият край на която се виждаше улицата. Двамата се отправиха към работилницата на тенекеджията.

— Полицията или е получила информация от Червения Орк, или са се хванали с нас заради Клайст. Това няма значение. Принуждавайки ни да се крием, Орк получава стратегическо предимство. Докато е в състояние да ни преследва, ние едва ли ще можем да се приближим до него. Може би.

Оставаха още няколко часа до уговореното време. Кикаха заведе Анана в друга таверна, този път от много по-висока категория, и двамата отново седнаха.

— Беше започнала да ми разказваш за своя вуйчо — напомни той.

— Няма много за разказване — каза тя. — Червения Орк всява ужас сред Повелителите вече от много време. Той успешно е нахлул във вселените на поне десетима Повелители и ги е избил. Но след това бил тежко ранен, когато опитал същия номер с вселената на моята сестра Вейла. Трябва да се признае, че Червения Орк е много жилав, изобретателен и притежава огромна мощ. От друга страна Вейла съчетава в себе си всички качества на кобрата и тигъра. Така че тя успяла да го рани зле, но самата тежко пострадала. Истината е, че едва не умряла. Червения Орк обаче успял да избяга и се върнал в тази вселена, която била първата направена от него, след като напуснал родния свят.

— Какво? — изправи се Кикаха на стола си.

Той замахна с ръка и събори чашата си с бира. Без да й обръща никакво внимание, той се втренчи в нея.

— Какво каза?

— Искаш да ти повторя всичко отначало?

— Не, не! Това последното… когато каза, че се върнал обратно в тази вселена и тя била първата, която е направил!

— Да. Какво странно има в това?

Кикаха не заекваше често, но този път просто не намираше подходящи думи.

Накрая успя само да каже:

— Чу-чу-чуй! Възприемам идеята за джобните вселени на Повелителите, най-малко защото преживях половината от живота си в такава, защото знам за съществуването на други от устата на човек, който не лъже и накрая, защото съм виждал Повелители от други вселени, включително самата теб! И ми е известно, че има поне хиляда и осем такива относително малки изкуствени вселени… Но винаги съм мислил… и още мисля така… че е невъзможно… че моята вселена е естествена, точно както ти каза, че твоята, Гардзинтра, била.

— Но аз не съм казвала такова нещо — тихо изрече тя. После взе ръката му в своята и я стисна. — Мили Кикаха, наистина ли това толкова те разстройва?

— Ти сигурно грешиш, Анана — въздъхна той. — Имаш ли някаква представа за необятността на тази вселена. Всъщност тя дори е безкрайна. Никой не би могъл да направи толкова невероятно сложен и така огромен свят. Господи… та само най-близката звезда е на повече от четири, а най-далечната е на милиарди светлинни години от Земята, и отвъд нея сигурно има други милиарди милиарди светлинни години!… Освен това какво ще кажеш за възрастта на тази вселена? Та по последни данни, само Земята е на около четири и половина милиарда години. Което е кой знае колко пъти повече от петнайсетте хиляди години, преди които Повелителите са започнали да напускат родния си свят и да правят джобните си вселени! Така че Земята е много, много по-стара!

Анана се усмихна и потупа ръката му сякаш му беше баба, а той малкото й внуче.

— Хайде, хайде! Няма причина да се разстройваш, мили! Питам се защо ли Улф не ти е казал за всичко това. Може да го е забравил, когато си е загубил паметта. А когато се е възстановила, той все пак не си е спомнил всичко. Или може би е възприемал всичко като съвсем естествено и просто не е допускал, че ти може да не се досещаш, така както аз гледах на този факт като на нещо нормално.

— Добре де, как ще ми обясниш безграничността на този свят и възрастта на Земята? И еволюцията на живота? — попита той триумфално. — Да наистина, как ще ми обясниш еволюцията? Съществуването на вкаменелостите? Доказателствата, натрупани чрез датиране с въглеродния радиоизотоп C-14 или с аргон? Прочетох за всички тези нови открития в онова списание в автобуса и тези доказателства ми се струват неопровержими!

Замълча докато сервитьорката прибираше празните им чаши. В мига, в който се отдалечи, той отново отвори уста, но веднага я затвори. Телевизорът на бара излъчваше новините и на екрана се виждаше рисунката на две лица.

— Виж там!

Тя се обърна миг преди рисунката да изчезне.

— Приличаха на нас!

— Да. Изработени са въз основа на словесния ни портрет с помощта на фоторобот — поясни Кикаха. — И сега хрътките из целия град са пуснати по следите ни! Спокойно! Ако сега скочим, хората могат да ни погледнат. Но ако се седим тук и се занимаваме с нашите си неща, както се надявам, че правят останалите клиенти…

Ако телевизорът беше цветен, приликата нямаше да е особено близка, понеже те си бяха боядисали косата. Но черно-бялата картина ги бе показвала с почти фотографска точност.

Никой не погледна към тях и беше напълно възможно никой освен пияниците на бара да бе обърнал някакво внимание на телевизора. А те едва ли щяха да се обърнат и да огледат посетителите с подозрение.

— Какво каза онова нещо? — попита Анана, имайки предвид телевизора.

— Не знам. Беше прекалено шумно и не чух. А разбираш, че не мога да попитам никой на бара.

Започваше да преосмисля плановете си. Може би следваше да се откаже да идеята си измъкне Червения Орк от скривалището му. Можеха да рискуват за някои други неща, но ако полицията активно търсеше него и Анана из цяла Калифорния, той определено не би желал да привлича ничие внимание. Освен това самата идея беше от онези диви зайци, които изскачат от най-тъмните дупки на човешкото съзнание. Беше прекалено фантастична, прекалено абсурдна… което й даваше известни шансове за успех. Но не повече. В мига, в който задействаше плана си, той щеше да привлече към себе си Червения Орк и полицията, а Повелителя нямаше да се появи сам, понеже щеше да знае къде се намира Кикаха.

— Сложи си сега тъмните очила — нареди й той. — Мина достатъчно време, без да събудим подозрения в някого. Явно никой не ни свързва с показаната рисунка.

— Не е необходимо да ми обясняваш всичко — сопна се тя малко по-остро. — Аз съм по-интелигентна от земните жени.

Той замълча. Само за няколко минути се бяха случили много неща. Умираше от желание да изясни въпроса за произхода и естеството на тази вселена, но сега не беше време за това. Най-важното в момента бе да оцелеят, да намерят Улф и Хризеис и да убият Звънаря. И оцеляването идваше на първо място.

— Ще вземем още малко багаж — каза той. — И камбаната. Кой знае, може да ми се отдаде възможност да я използвам по-нататък.

Плати сметката и двамата излязоха. Десет минути по-късно камбаната беше в ръцете им. Майсторът се бе справил чудесно. Камбаната, разбира се, не ми устояла на оглед отблизо. Но от разстояние, при това разглеждана от някого, който не знаеше как точно изглежда, тя спокойно можеше да мине за най-скъпоценната за всеки Звънар вещ. Беше изработена от алуминий с необходимата форма и покрито дъно, един и половина пъти по-голяма от главата на Кикаха и бе напръскана с бързозасъхваща боя. Кикаха заплати и я сложи в предвидливо набавената кутия за шапки, която бе взел от магазина.

Половин час по-късно те вървяха през парка „МакАртър“.

Освен качилите се на кашони от сапун оратори, тук можеха да се срещнат пияници, хипари и дори мъжаги в кожени якета, оставили моторите си наблизо. Както и много обикновени хора, дошли да се потъркалят по тревата и да погледат различните особняци.

Двамата заобиколиха един голям храст и спряха като вкаменени.

Отдясно имаше циментова пейка. На нея имаше двама брадясали пияници с хлътнали бузи и изпъкнали сини вени, а редом до тях седеше младеж. Той беше добре сложен с дълга мръсноруса коса и брада на около три дни. Дрехите, които носеше, бяха по-мръсни и по-раздърпани дори от тези на пияниците.

До самата пейка от неговата страна беше оставен квадратен кашон в размери стъпка и половина на стъпка и половина.

Анана понечи да каже нещо, но се спря.

Кожата й пребледня, очите й се разшириха, тя се хвана за гърлото и изпищя пронизително.

Единствената причина за това можеше да бъде алармената система, имплантирана в мозъка й още преди десет хиляди години в момента, когато бе навлязла в своята зрялост.

Устройството се задействаше в близост до камбаната на кой да е Звънар. Сигналът прелиташе по нервните й пътища, сякаш за тях бе закачена сирена. Дълбоко вкорененият ужас от Звънарите я бе обзел цялата.

Блондинът скочи на крака, сграбчи кашона и побягна.

Кикаха, за когото всичко бе станало ясно само за част от секундата, се втурна след него. Анана продължаваше да пищи. Пияниците се развикаха, без да знаят защо и към тях започнаха да се стичат хора.

В друг момент Кикаха би се изсмял. Той бе планирал да занесе своята кутия с фалшивата камбана в нея на някакво подобно място, където се събират пияници и отрепки, да предизвика скандал и да заслужи упоменаване на страниците на вестниците. И да се надява, че това би накарало Червения Орк да излезе наоткрито.

По една ирония на съдбата, беше се натъкнал на истинския Звънар.

Ако Звънаря бе имал разума да скрие камбаната си някъде, той щеше да се намира в пълна безопасност. Кикаха и Анана щяха да го подминат на крачка от него и така и нямаше да разберат.

Изведнъж Кикаха спря да тича. Защо да преследва Звънаря, та дори да беше сигурен, че ще може да го настигне? Подобно преследване би привлякло прекалено много внимание.

Той извади лъчемета, маскиран като химикалка и нагласи плъзгача върху цевта му на делението, гарантиращо много тесен, проникващ дълбоко в плътта лъч. Прицели се в гърба на Звънаря, но той сякаш почувства какво ще стане в следващия миг и се хвърли на земята. Лъчът на Кикаха мина над главата му, заби се в отсрещното дърво и издълба дупка в него. Кикаха изключи лъчемета. Ако задържеше пръста си върху спусъка макар и още няколко секунди, щеше да се наложи да сменя батерията му.

Звънаря надигна предпазливо глава и извади ръката си, я която се виждаше тъмен предмет. Насочи го към Кикаха, който се хвърли встрани, захвърляйки кутията за шапки. Нещо проблесна и в следващия миг кутията и съдържанието й паднаха на разсечени надве. Картонът избухна в пламъци още във въздуха.

Кикаха се приземи и мигновено стреля. Тревата на мястото, където бе надникнала главата, потъмня. Секунда по-късно Звънаря отново го обстрелваше. Кикаха се претърколи настрани, скочи на крака и се затича на зиг-заг.

Видя че Анана бяга срещу него, вдигнала ръката с огромния пръстен. Кикаха се извърна за да й помогне по някакъв начин и в същата секунда видя Звънаря да вдига кашона и да побягва. От всички посоки към тях тичаха хора. А сред хората се виждаха и двама полицаи.

Кикаха разбра, че неговите действия заедно с тези на Звънаря са се сторили доста странни на околните: двама младежи, понесли кутии в ръцете си, изваждат химикалки един срещу друг и започват да се хвърлят и премятат, играейки си на ковбои и индианци. А жената, която бе изпищяла, сякаш пред нея се бе изправил самия Франкенщайн, сега се включваше в тази игра.

Един от полицаите нещо им извика.

— Не допускай да ни заловят! — предупреди я Кикаха. Това ще ни бъде краят! Нашата цел е Звънаря!

И двамата се втурнаха с всички сили. Полицаите извикаха още нещо. Той погледна назад. Преследваха ги, но още не бяха извадили пистолети, макар да се съмняваше, че това ще продължи дълго.

Постепенно застигаха Звънаря, а полицаите изоставаха. Кикаха усети, че сам започва тежко да диша.

Но каквото и да беше собственото му състояние, онова на Звънаря бе още по-лошо. Той видимо забавяше ход. Това можеше да означава, че съвсем скоро ще трябва пак да се изправи лице срещу лице с тях, и значи трябваше да внимават. След няколко секунди Звънаря щеше да се озове в обсега на неговия лъчемет и тогава можеше да му пререже краката. И да сложи по този начин край на може би най-голямата заплаха за хората. Ако се изключеше фактът, че човек представляваше най-голямата заплаха за собственото си съществуване.

С изблик на нова енергия Звънаря изкачи няколкото стъпала пред тях и се озова на горната улица. Кикаха забави ход и спря преди да изкачи последните стъпала. Подозираше, че Звънаря дебне отнякъде кога ще си покаже главата. Анана го настигна.

— Къде е? — задъхано попита тя.

Кикаха се обърна и скочи от стъпалата, предпочитайки да се изкачи по почвата на стръмния склон. Когато се отдалечи на десетина метра от стълбището, той се хвърли по корем и запълзя към билото на хълма. Звънаря без съмнение се чудеше какво ли става. Ако беше достатъчно разумен, щеше да се досети, че Кикаха едва ли ще го атакува безогледно по същия път. И тогава щеше да оглежда пространството от двете страни на стъпалата.

Кикаха погледна надясно. Анана бе разбрала идеята му и също пълзеше нагоре. Тя се обърна към него, усмихна се и му махна с ръка. Той й показа със знаци, че трябва и двамата да се покажат едновременно. Ако Звънаря се объркаше макар и за част от секундата и се поколебаеше срещу кого да стреля първо, това щеше да бъде неговият край.

Кикаха направи знак и двамата надигнаха глави. В същия миг на улицата пред тях изгърмя изстрел.

Звънаря лежеше по гръб по средата на платното. До него бе спряла кола — огромен черен „Линкълн“ — и няколко души се готвеха да го вдигнат и натоварят в нея. Един от мъжете беше Клайст.

Кикаха изруга. Сам беше натикал Звънаря право в ръцете на помощниците на Орк, които явно бяха патрулирали из този район, търсейки човек с голяма кутия в ръцете. А може би — и каква ирония на съдбата би било това! — някой от тях беше зърнал самия Кикаха и бе решил, че това е Звънаря!

Той направи жест с ръка на Анана, двамата скочиха и се затичаха към лимузината. Полицаите отново се развикаха, но не решиха да стрелят. Мъжете до колата хвърлиха безжизненото тяло на Звънаря на седалките и вдигнаха поглед. Скочиха вътре и колата полетя с изсвистяване на гумите в освободилото се за миг място сред трафика пред нея.

Кикаха се прицели в задницата на лимузината, надявайки се пререже някоя гума или да взриви резервоара. Нищо обаче не се случи и след няколко секунди колата се скри на завоя покрай ъгъла. Лъчеметът му беше изчерпил заряда си.

Не оставаше нищо друго освен отново да побягнат, но сега полицаите можеха да се обадят за помощ. Единственият благоприятстващ ги фактор беше оживеното движение в пиковия час. Никакви полицаи не можеха да се доберат до тук с автомобили.

Половин час по-късно те вече бяха в такси, а след още двайсет минути стояха пред един мотел. Менажерът ги изгледа с нескривано любопитство и учудено повдигна вежди като видя, че нямат багаж. Кикаха поясни, че те са пътуващи агенти на малка рок-група, и че багажът им ще пристигне по-късно. Наложило се да излетят от Сан Франциско в отговор на спешно позвъняване по телефона.

После взеха ключовете за стаята си, прекосиха вътрешния двор и влязоха в нея. Заключиха вратата отвътре, подпряха я с бюрото, стовариха се в двойните легла и си позволиха петнайсет минути сън. Когато се събудиха взеха душ и отново навлякоха потните си дрехи. Спазвайки указанията на менажера, отидоха до търговската зона и си купиха поредните дрехи и принадлежности.

— Ако продължим със същото темпо да си купуваме дрехи и да ги губим — оплака се Кикаха, — скоро ще фалираме. И отново ще трябва да се захвана с грабежи.

Върнаха се в стаята и той нетърпеливо отвори броя на „Лос Анжелис Таймс“ на страницата с личните обяви. Прегледа ги, възкликна „Ау-у!“ и скочи във въздуха. Анана се изправи в леглото и обезпокоено попита:

— Какво има?

— Нищо няма! Просто се случи първото хубаво нещо, откакто сме пристигнали тук. Честно казано не смятах, че от това може да излезе нещо. Но Улф е една много стара и хитра лисица! Мисли направо като мен самия! Виж, Анана!

И той подбутна вестника към нея. Примигвайки тя малко го поотдалечи, за да фокусира зрението си върху ситния шрифт и бавно прочете думите:

Дете на Хроваките. Най-сетне. При Статс, Уилшър и Сан Висенте. 9 вечерта. Целувки от Х.

Кикаха я измъкна от леглото и се впусна в лудешки танц с нея из стаята.

— Успяхме! Успяхме! Само да се съберем и нищо няма да ни спре!

Анана го прегърна, целуна го и каза:

— Страшно се радвам! Може да си прав и това наистина да е повратната точка. Моят брат Джадауин! Едно време сигурно бих се опитала да го убия. Но не и сега. Сега едва ще изчакам да се видя с него!

— Е, няма да чакаме дълго! — заяви той. После се овладя с видимо усилие. — Сега е най-добре да видим какво става.

И включи телевизора. Когато разбра, че няма да ги споменат в новините по този канал, той превключи на друг. Минута по-късно усилията му бяха възнаградени.

Разбра се, че двамата с Анана са търсени за разпит във връзка с отвличането на Клайст. Менажерът на мотела, в който го бяха намерили овързан, описа двамата престъпници. Първоначално Клайст не бе отправил никакви обвинения срещу тях, но тогава било открито и тялото на Кембринг. Полицията не била затруднена да направи връзка между Кембринг, Кикаха и Анана заради суматохата край катранените ями в Ла Бри. Обвиняваха ги още и в кражба на колата на Кембринг.

Това развитие на нещата не допадна на Кикаха, но той се подсмихваше, долавяйки че Червения Орк е объркан. Без съмнение Повелителя би желал обвинението да не е така сериозно, примерно само за кражба на колата, така че да може да им плати гаранцията и да ги отвлече на първия ъгъл до полицейския участък. Но след обвинения в отвличане пускането под гаранция можеше и да отпадне като възможност.

Макар да ставаше дума за доста сериозни неща, подобни обвинения едва ли можеха да бъдат основание да показват рисунки на лицата им и да четат описанията им по телевизията. Случаят обаче започваше да се оформя като крайно интересен, защото пръстовите отпечатъци на мъжа се бяха оказали идентични с тези на някой си Пол Янус Финеган, бивш военнослужещ, изчезнал през 1946-а от апартамента си в Блумингтън, Индиана, където тогава бил студент в местния университет.

Въпросното лице се появило двайсет и пет години по-късно във Ван Нойс, Калифорния, при много мистериозни и доста подозрителни обстоятелства. Но според водещия новините най-любопитното било, че петдесет и двегодишният Финеган бил описан от свидетелите като двайсет и петгодишен младеж!

На всичко отгоре, след първото показване на образа му по телевизията, се разбрало, че той е единият от двамата мъже, взели участие в крайно загадъчното преследване из парка „МакАртър“.

Говорителят завърши с коментар, който трябваше да прозвучи като шега: Може би този Финеган се е върнал от Извора на младостта, защото обратното би означавало, че свидетелите са пили от някой друг извор!

— При цялото внимание, което ни се оказва — оплака се Кикаха — ситуацията значително се усложнява. Надявам се поне менажерът на нашия хотел да не гледа телевизия в този момент.

Беше осем и половина. Улф искаше да се срещнат в ресторант „Статс“ на пряката на „Уилшър“ и „Сан Висенте“. Ако вземеха такси щяха да стигнат много преди уговорения час. Той реши, че трябва да отидат пеша. Не искаше да се доверява на такси. И макар да бе готов да се качи винаги, когато се налагаше, той не виждаше никакви основания да го взема, само и само за да избегне разходката. Особено като се имаше предвид, че се нуждаеха от физически упражнения.

Анана се оплака, че е гладна и иска да се добере до ресторанта колкото може по-скоро. Той й отговори, че страданието е от полза за душата, но не сдържа усмивката си докато я убеждаваше. Собственият ми стомах го болеше, а ребрата му изглеждаха по-изпъкнали, отколкото допреди няколко дни. Но не обичаше да бъде пришпорван в различни ситуации, ако това можеше да се избегне.

И докато вървяха, той я разпита за Червения Орк и така нареченото „създаване“ на Земята.

— В началото съществувала вселената на Повелителите и тя била единствената известна. Но след десет хиляди години развитие на науката, моите прадеди успели да формулират теорията за изкуствените вселени. След като изчистили математическия фундамент на самата концепция, било само въпрос на време да се появи и първата джобна вселена. В едно и също „пространство“ се озовали два сегмента на пространствено-времевия континуум, но всеки от двата бил недостъпен до обитателите на другия понеже вселените се намирали така да се каже „под прав ъгъл“ една спрямо друга. Сам разбираш, че „правият ъгъл“ в случая е само начин на изразяване, опит да се обясни нещо, което може да се проумее само от някой, който разбира математиката на концепцията. Дори самата аз, макар да проектирах и след това построих собствена вселена, така и не разбрах тази математика, нито схванах как точно работят машините за сътворяване… Първата изкуствена вселена била конструирана около двеста години преди да се родя аз. Била е дело на група Повелители — между другото тогава те още не се наричали „повелители“ — сред които били баща ми Уризен и брат му Орк. Орк вече бил на възраст еквивалентна на две хиляди земни години. Бил физик, после биолог и накрая социолог… Първата стъпка било да се „надуе балон“ в несъществуващото пространство. Представяш ли си го? Аз не мога, но точно така ми беше обяснено. Надуваш балон в не-пространството. С други думи създаваш малко пространство или малка вселена, в която телепортираш своите машини. Те от своя страна разширяват това пространство до — или ако предпочиташ в — пространство-времето на оригиналната вселена. Новият свят се разширява, за да приеме още по-големи машини. Те продължават процеса на разширяване и това отваря място за следващите машини… Но още в самото зараждане на този свят могат да бъдат заложени физически закони, различаващи се от онези в породилата го вселена. Тъканта на континуума може да бъде по-различна, така че гравитацията например да има по-различно поведение от това на гравитацията в оригиналната вселена… Вероятно разбираш, че първата вселена не била нищо особено. В нея не били заложени нови принципи. На практика тя била едно точно копие на оригиналната. Е, точно в смисъл, че повтаряла нашия свят такъв какъвто той бил в миналото.

— И това копие било този… моят… свят? — попита Кикаха. — Земята?

Тя кимна и продължи:

— Тази вселена била първата. И е направена приблизително преди петнайсет хиляди земни години. И тази слънчева система се различава само в някои несъществени подробности от слънчевата система на Повелителите. И Земята се различава съвсем малко от родната им планета.

— Искаш да кажеш…?

Той замълча в продължение на половин пряка и после каза:

— Така-а… сега ми става ясно какво си имала предвид, когато каза, че този свят е относително млад. Аз знаех че това не може да бъде вярно понеже физическите методи за датиране неоспоримо доказват, че този свят е на повече от четири и половина милиарда години. Откритите вкаменелости на хоминиди са на повече от един милион и седемстотин и петдесет хиляди години, а датирането с C-14 се прави с точност до петдесет хиляди години, ако си спомням правилно прочетеното в онова списание… От друга страна ти казваш, че в тази вселена са възпроизведени камъните на твоя свят, които са на възраст четири и половина милиарда години. И те остават на тази възраст, независимо, че са репродуцирани тук преди петнайсет хилядолетия… И когато намираме кости на динозаври, за които няма никакво съмнение, че са отпреди шейсет милиона години или каменни сечива и човешки скелети, отпреди един-два милиона години, това означава само, че те са копия на същите кости и сечива и скелети на вашата планета.

— Точно така — отговори му тя.

— Ами звездите! — възкликна той. — Галактиките, свръхновите, квазарите, съществуващи в неизброимо количество и пръснати на милиарди светлинни години от нас? Дори само милиардите звезди в нашата галактика, която се простира на сто хиляди светлинни години? Ами червеното отместване на светлината, пристигаща от галактиките, които се отдалечават от нас със скорост близки до тази на светлината и отстоящи на милиарди светлинни години оттук? Ами пулсарите, ами… Господи, ами просто всичко!

И той вдигна ръце за да илюстрира безкрайността и вечността на вселената. И да подчертае абсолютната безсмисленост на твърденията й.

— Тази вселена е първата и най-голямата от изкуствените — поясни тя. — Е, може би не най-голямата, защото втората е също толкова голяма. Диаметърът й е равен на три пъти разстоянието от Слънцето от планетата, която сте нарекли Плутон. Ако хората някога построят кораб, с който да опитат пътешествие до най-близката звезда, той ще подмине орбитата на Плутон, после ще стигне на разстояние двойно по-голямо от диаметъра на тази орбита. И тогава…

— Тогава?

— И тогава звездолетът ще навлезе в зона, в която ще бъде унищожен. Ще се натъкне на… как да го нарека? На силово поле е единственото, което ми хрумва. И ще изчезне в огнено кълбо. И същото ще се случи със следващия или следващите го кораби, ако ги има. Звездите не са за хората. Главно защото няма звезди!

Кикаха изпита нужда бурно да възрази. Беше възмутен. Но си наложи просто да каже:

— И как обясняваш това?

— Пространството-времето отвъд орбитата на Плутон е симулация. В малки мащаби. Относително малки, искам да кажа.

— Ами червеното отместване в светлината, пристигаща от звездите. Самата скорост на светлината? Тези неща…

— В тъканта на континуума е въведен изкривяващ фактор, който е отговорен за всички тези ефекти.

Значи цялата астрономия на звездите, цялата космогония и космология бяха неверни.

— Но защо Повелителите са решили да създадат това подобие на вечно разширяваща се безкрайна вселена с всичките й трилиони небесни тела? Защо просто не са оставили небето празно с изключение на Луната и планетите? Защо е била необходима тази жестока измама? Има ли изобщо смисъл да питам? За момент бях забравил, че Повелителите просто са жестоки!

Тя го потупа по ръката, надзърна в очите ми и поясни:

— Повелителите не са единствените жестоки същества. Ти забравяш какво ти казах: Тази вселена е точно копие на нашата. Точно. От самия й център, слънцето, към периферията и външните й стени, тя напълно копира нашия свят. Включително и симулацията на междузвездното пространство.

Кикаха се сепна и прошепна:

— Искаш да кажеш, че…? Че оригиналният свят на Повелителите сам е изкуствена вселена, така ли?

— Да. След като изпратихме три звездолета към най-близката звезда, отстояща както си мислехме само ма 4.3 светлинни години от нас, ние изпратихме и четвърти. За разлика от първите три обаче той забави при наближаване до района, в който предишните бяха изчезнали в ослепителни експлозии. Звездолетът оцеля, но не можа да се придвижи по-далече от първите. Силовото поле неумолимо го отблъскваше назад. А може би се отклоняваше благодарение на самата структура на пространствено-времевия континуум в това място… След продължителни изследвания стигнахме до извода, че няма нито звезди, нито междузвездно пространство. Поне не в смисъла, в които си ги бяхме представяли. Този извод не се прие леко от повечето хора. Всъщност неговото въздействие върху нашата цивилизация беше такова, че ние бяхме като побъркани за известно време… Някои историци смятат, че точно откритието, че сме изкуствена, крайна в размерите си вселена ни е стимулирало да се заловим с изследванията, довели ни до откриването на начина да правим сами изкуствени вселени. Защото след като ние сме продукт на цивилизация, което е създала нашата вселена и следователно създала е самите нас, тогава защо и ние да не създадем наши си светове. И така…

— В такъв случай Земята даже не е от втора ръка! — възкликна Кикаха. — Тя е трето копие! Но кой би могъл да е създателят на вашия свят? Кои са Господарите на самите Повелители?

— До момента не знаем нищо по въпроса — призна тя. — Не сме открили и следа от тях, от техния оригинален свят или от други техни изкуствени вселени. Те явно съществуват в измерение, което досега е недостъпно за нас, а подозирам, че и винаги ще си остане недостъпно.

През главата на Кикаха мина мисълта, че подобно откритие би следвало да понатрие носа на Повелителите. И може би го беше направило, поне в началото. Но те бързо се бяха съвзели и се бяха заловили да правят свои светове, връщайки се към солипсическия си начин на живот.

А в търсене на безсмъртието бяха създали Звънарите — тези подобни на Франкенщайн чудовища, — и след дълга война ги бяха победили и се бяха отървали от заплахата… или поне така бяха помислили. Но ето че сега един Звънар беше на свобода и… Не, той не беше на свобода. Беше в ръцете не Червения Орк, който положително щеше да се погрижи Звънаря да изчезне заедно с камбаната си някъде… може би дори на дъното на Тихия океан!

— Ще преглътна това, което ми разказа — обади се той, — но признавам ти, че хапката ми идва доста голяма. И все пак какво ще ми кажеш за хората на Земята? Откъде са дошли всички те?

— Твоите прадеди отпреди петнайсет хиляди години са създадени в биолабораториите на Повелителите. Един комплект беше изработен за тази Земя, втори — точен дубликат на първия — за втората Земя. Червения Орк създаде две подобни вселени и ги насели с едни и същи народи. Едни и същи дори в най-малките подробности… Орк ги разпръснал из различни места — говоря за бялата раса, за негроидите, негритосите, монголоидите, америндите и австралоидите. Под грижите на Повелителите от тях трябвало да се оформят народите от каменната епоха. Всяка група била обучена да говори на свой език… всички езици междупрочем са изкуствено създадени. Били научени също да изработват каменни и дървени сечива, да ловуват, да се държат по определен начин и така нататък. И след това Повелителите изчезнали. Мнозина от тях се върнали в родния свят, където заживели с мечти да направят собствени вселени. Някои останали скрити на двете Земи, за да видят какво ще стане. В края на краищата всички те били или избити, или били изхвърлени от двете вселени от Червения Орк, но това станало хиляда години по-късно.

— Почакай малко — спря я Кикаха. — Никога не си бях задавал този въпрос, защото ми се струваше, че отговорът може да е само един. И все пак… всички Повелители ли са от бялата раса?

— Мислил си, че са защото досега се срещал само такива — отговори му тя. — Между другото, колко Повелители си виждал?

— Шест — усмихна се той.

— Според мен са останали към хиляда и от тях около една трета са монголоиди, а другата трета са негроиди, ако използвам земните термини. В нашия свят австралоидите изчезнаха, а нашият еквивалентът на вашите полинезийци и америнди бе погълнат от монголоидите и белите.

— Ами другата земна вселена? — попита той. — И там ли народите се развиха по сходен с нашия начин? Или има съществени отклонения?

— Не мога да то отговоря. Само Червения Орк знае това.

В него напираха множество въпроси, между които например как се е случило така, че на Земята има врати, над които Орк няма контрол. Хрумна му, че това може би бяха врати, останали от едно време, когато на Земята бе имало много Повелители.

Но време за въпроси не бе останало. Те наближаваха пряката на „Уилшър“ и „Сан Висенте“ и виждаха витрините на „Статс“ на няколко десетки метра себе си. Ресторантът представляваше ниска сграда от камък и тухли с огромна стъклена фасада. Сърцето му заби по-бързо. Перспективата да види отново Улф и Хризеис го караше да се чувства по-щастлив, отколкото помнеше скоро да е бил. Това обаче не го накара да забрави за предпазливостта.

— Първият път само ще минем отпред — обясни той. — Нека се ориентираме в обстановката.

Намираха се от отсрещната страна на тротоара. В ресторанта имаше към една дузина хора, две сервитьорки и още една жена на касата. В едно от сепаретата седяха двама униформени полицаи — колата им в бяло и черно бе паркирана в западната част на паркинга. Нито Улф, нито Хризеис бяха вътре.

Все още не бе станало девет часа, а Улф също имаше право да подходи към срещата с известна предпазливост.

Те спряха пред витрината на магазин за дрехи. Оттук можеха да наблюдават кой влиза и кой излиза от ресторанта. Двама от посетителите станаха и излязоха. Полицаите не показваха никакви признаци, че бързат. Някаква кола влезе в паркинга, направи обиколка, избра си място и изгаси всички светлини. От нея слязоха мъж и жена — и двамата среброкоси — и влязоха в ресторанта. Мъжът беше прекалено нисък и слаб, за да има нещо общо с Улф, а жената бе твърде висока и мощна, за да бъде Хризеис.

Мина към половин час. Клиентите идваха и си отиваха. Никой от тях не можеше да бъде сбъркан с някой от приятелите им. В десет без четвърт си тръгнаха и двамата полицаи.

— Можем ли да влезем вече? — попита Анана. — Толкова съм гладна, че коремът ми сякаш е загризал сам себе си.

— Нещо не ми харесва — проговори Кикаха. — Уж всичко е наред, а Улф го няма. Ще изчакаме още малко и ще му дадем допълнителен шанс да дойде. Но вътре няма да влезем. Страшно ми прилича на капан.

— Виждам ресторант по-надолу — примоли се тя. — Защо да не отскоча дотам и не донеса храна и за двама ни?

Изрепетираха няколко пъти начина, по който трябваше да поиска сандвичи със сирене с всички добавки без лук и два шоколадови млечни шейкса за консумация навън. Той й обясни какво ресто следваше да очаква и я помоли да побърза.

След това го обхванаха съмнения дали изобщо следва да я пуска. Ако се случеше нещо неочаквано и ако му се наложеше да замине, тя щеше да остане сама. С всички неприятни последици за нея. Защото тя все още не бе свикнала с пулса на този свят.

От друга страна и собственият му корем протестираше.

— Окей — каза той неохотно. — Но не се бави и помни, че ако се случи нещо непредвидено и се наложи да се разделим, ще се срещнем обратно в мотела.

И той започна да наблюдава ресторанта пред себе си и улицата, по която бе заминала.

След около пет минути тя се появи обратно, носейки в ръце огромен бял хартиен плик. Слезе на улицата, за да я пресече и да дойде откъм неговата страна. Но едва бе направила няколко крачки и зад ъгъла се появи кола, която я подмина и спря. Двама мъже изскочиха и се затичаха срещу нея. Кикаха се втурна към тях. Анана изпусна плика и се свлече на паважа. Не се бе чул изстрел, нито се бе видял пламък на нещо, което можеше да послужи като указание, че е бил използван пистолет. Двамата мъже първи стигнаха до нея. Единият я вдигна, а другият се обърна с лице към Кикаха.

В същия миг от колата слезе трети и се затича към Кикаха. Няколко коли надуха клаксони зад спрялата кола, после я заобиколиха. Светлината на фаровете им показа, че вътре има само още един и той седи на мястото на шофьора.

Кикаха скочи встрани и се озова на уличното платно. Някаква кола отчаяно изсвири и едва го заобиколи. Зад него се разнесе гневния глас на шофьора:

— Ах ти, нещастен кучи сине!…

Кикаха вече бе успял да извади собствената си химикалка-лъчемет. Няколко бързи думи я пренастроиха за пронизващ лъч. Първата му грижа сега бе да се опази от лъчеметите на противниците, а втората — да повреди колата им.

Той се хвърли на улицата, превъртя се неколкократно и с периферното си зрение успя да забележи блясъка на тънък като игла, нажежен до бяло лъч. Втори лъч се изтръгна от собствения му лъчемет и докосна колелата на спрялата кола. Гумите се пръснаха с гръм и колата се килна странично, защото заедно с гумите лъчът беше отрязал и долната част на джантите.

Шофьорът изскочи и изтича от другата страна на колата.

Кикаха вече беше отново на крака и тичаше към друга кола, паркирана до самия тротоар. Хвърли се напред, падна върху макадамовата настилка и се претърколи. В мига, в който успя да изпълзи зад колата и да надзърне оттам, той видя втора кола да спира до първата. Мъжете прехвърляха Анана в нея.

Кикаха скочи и извика, но пред него профучаха няколко коли и му попречиха да използва лъчемета. Когато улицата опустя, втората кола вече правеше обратен завой. Други коли, приближаващи по лентата за насрещно движение, се изпречиха между него и колата, която я откарваше. Беше абсолютно безполезно да се опитва да порази задните й колела в тази ситуация. И сякаш съдбата се бе обърнала срещу него, защото в същия миг една полицейска кола се приближи в неговата лента и спря. Кикаха знаеше, че не може да позволи да го разпитват точно сега. Извън себе си от гняв, той побягна.

Зад гърба му зави сирена. Някой извика и се разнесе изстрел.

Кикаха ускори ход и изскочи на „Сан Висенте“, едва не причинявайки масово задръстване, когато се шмугна между потоците коли. Прекоси разделителната линия, стигна до отсрещната половина на улицата и едва сега си позволи поглед назад. Единият полицай също чакаше на линията, напълно блокиран от носещите се наоколо коли.

Полицейската кола обаче бе направила обратен завой и в този момент излизаше на улицата. Кикаха се затича, зави на ъгъла, втурна се между две къщи, заобиколи ги отзад и отново излезе на „Сан Висенте“. Полицаят, който го бе последвал, се качваше при колегата си. Кикаха се сгуши в сенките и изчака полицейската кола, която не бе спряла сирената си, да се отдалечи. После се върна покрай същия ъгъл, където бе завил.

Отиде обратно до „Статс“ и погледна вътре. Никаква следа от Улф и Хризеис. Нова полицейска кола се приближаваше с включени светлини, но с изключена сирена.

Той прекоси паркинга и зави зад някаква постройка. Отне му може би цял час, но криейки се между къщите, пресичайки улиците на забранени места, снишавайки се от време на време, той успя да се изплъзне на хайката с полицейски коли. Отби се в едно заведение, където обслужваха пътуващите с коли, купи си сандвич и се върна в мотела.

Пред него беше паркирана полицейска кола. За пореден път се наложи да изостави багажа си и да изчезне в нощта.

Имаше нещо, което трябваше да направи веднага. Знаеше, че Червения Орк ще инжектира Анана със серума, който щеше да я накара да отговори на всеки зададен й въпрос. Не можеше да се изключи възможността Орк да разбере, че Рога на Шамбаримен е бил донесен в неговия свят и че се намира в касета на автогара в центъра на града. Той, естествено, щеше да изпрати хората си до автогарата и нямаше да се поколебае дори да я вдигне във въздуха, ако се наложеше. Орк наистина не би се спрял пред нищо, за да получи Рога.

Кикаха взе такси и нареди на шофьора да кара към автогарата на „Грейхаунд“. Взе калъфа от касетата, извървя пеша седем преки и едва тогава взе ново такси, което го откара до ж.п. гарата в центъра. Остави Рога на съхранение в нова касета. Не искаше да носи ключа в себе си. Купи пакетче дъвки и сдъвка всичките, докато не получи голяма топка. Докато дъвчеше се разходи извън гарата, хареса си едно дърво в края на паркинга, огледа го и реши, че е попаднал на идеалното скривалище. Мушна ключа от касетата в центъра на топката от дъвка и я пусна в малка хралупа точно над главата си.

После взе такси за района на „Сънсет“ и „Феърфакс“.

Събуди се към осем часа върху стар матрак на голия под в голяма старомодно обзаведена стая. До него спеше Род (съкратено от Родрига). Родрига Елсийд, както му се бе представила, беше високо стройно момиче със забележително големи гърди, симпатично, макар и напръскано с лунички лице, големи тъмносини очи и права жълтеникава коса, която падаше почти до кръста й. Беше облечена в риза от груб плат на сини и червени карета, обута бе в мръсни шалварести панталони и носеше скъсани мокасини. Зъбите й бяха бели и равни, а дъхът й издаваше малко храна и много марихуана.

Снощи докато си бе пробивал път по булевард „Сънсет“ сред тълпите излезли да се разходят в съботната нощ, Кикаха я бе видял да седи на тротоара и да разговаря с друго момиче и момче.

Момичето бе забелязало Кикаха и му се бе усмихнало. После бе казала: „Здрасти, приятел! Изглеждаш като че ли се криеш от много време насам“.

„Надявам се да не ми личи толкова ясно — отговори й той усмихвайки се, — защото и ченгетата могат да го забележат.“

Не беше никакъв проблем да се присъедини към тях, а когато предложи да купи нещо за ядене, интересът им към него значително нарасна.

Нахраниха се и отново излязоха на „Сънсет“, бърборейки за какво ли не. Тази нощ той научи много за техния свят. А когато подхвърли, че няма покрив над главата си, те не се поколебаха да го поканят да остане в тяхното свърталище. Обясниха му, че става дума за голяма, запустяла и малко страшничка стара къща, в която се навъртали към петдесетина души (плюс-минус десет) и разделяли наема. Който нямал пари също бил добре дошъл, докато си намери препитание.

Родрига Елсийд (беше сигурен, че това не е истинското й име) бе дошла тук от Дейтън, Охайо. Беше оставила двамата си строги родители там. Беше на седемнайсет и не знаеше каква иска да стане. Но бе сигурна, че засега й стига да бъде самата себе си.

Кикаха даде още пари за да купят марихуана и другото момиче, Джаки, изчезна за известно време. Когато се върна всички се отправиха към голямата къща, известна като „Графството“ и влязоха в тази стая. Кикаха реши, че трябва да пуши с тях, защото чувстваше, че така ще го приемат. Димът не му въздейства по никакъв начин освен че го накара да се закашля.

Не след дълго Джаки и приятелят й Дар се отдадоха на любов, а Родрига и Кикаха излязоха да се поразходят. Тя му призна, че й харесва, но не може да се реши да легне с него след толкова кратко познанство.

Кикаха я успокои, че напълно я разбира. Не беше разочарован. Единственото, което искаше, беше да се наспи. Час по-късно те се върнаха в стаята, която беше празна, и заспаха върху мръсния матрак.

Но сънят не бе успял да разсее безпокойствата му. Чувстваше се подтиснат от това, че Анана е в ръцете на Червения Орк, а подозираше, че Улф и Хризеис също са негови пленници. Червения Орк някак се бе досетил, че обявата е от Кикаха и бе отговорил. Но той никога не би могъл да отговори по толкова специфичен начин, ако не държеше Улф в ръцете си и не бе измъкнал от него всичко, което знаеше за Кикаха.

Познавайки Повелителите, Кикаха допускаше, че Червения Орк ще започне с изтезания, макар че бе достатъчно само да инжектира на Улф и Хризеис серума, който щеше да ги накара да му кажат онова, което го интересуваше. След това сигурно пак щеше да ги измъчва и накрая щеше да ги убие.

Така щеше да постъпи и с Анана. Може би дори в този момент…

Той потръпна и прошепна:

— Не!

Родрига отвори очи и попита:

— Какво?

— Спи, спи — успокои я той, но тя седна на матрака и обхвана коленете си с ръце.

Залюля се напред-назад и се обади:

— Нещо те измъчва, amigo. Нещо те яде дълбоко вътре. Виж какво… не искам да ти досаждам, но ако има нещо, което бих могла да направя…

— Аз сам трябва да се оправя.

Беше недопустимо да я замесва, дори наистина да имаше начин, по който би могла да бъде полезна. Щеше да намери смъртта си в мига, в който се свържеха с хората на Червения Орк. Тя изобщо не можеше да се сравнява с бързата, невероятно жилава и находчива Анана. Която можеше да не е жива в този момент, напомни си той.

Усети че в очите му напират сълзи.

— Благодаря ти, Род. Сега трябва да вървя. Може би ще ти се обадя по-нататък.

Тя стана и му каза:

— Има нещо малко странно в теб, Пол. Ти си млад, но не говориш точно като нас, нали ме разбираш? Изглеждаш ми малко… не, не си обратен. Искам да кажа… сякаш не принадлежиш на този свят. Знам какво е това, аз самата понякога се чувствам такава… сякаш и аз съм тук само за малко. Но при теб е по-различно — ти наистина си като пришълец. Нали не си слязъл от някоя летяща чиния, а?

— Хайде, Род, благодаря ти за предложението. Наистина. Но нито мога да те взема със себе си, нито мога да искам нещо от теб. Поне не сега. Но по-нататък, ако се случи нещо, в което да можеш да ми помогнеш, аз ще ти се обадя и с удоволствие ще те оставя да го направиш. — Той се наведе и я целуна по челото: — Hasta la vista9, Родрига. А може би adios10. Макар че бих искал да се надявам, че някога пак ще се видим.

Кикаха тръгна и вървя докато не стигна пред някакъв ресторант. Влезе да закуси и да обмисли ситуацията.

Едно нещо беше напълно сигурно. Проблемът със Звънаря беше решен. Нямаше никакво значение дали е убит от Кикаха или от Орк. Стига да е убит и с това да е сложен края на Звънарите.

А Червения Орк държеше всичките си врагове в ръцете си и скоро щеше да залови и последния от тях. Освен ако този негов противник успееше да се добере пръв до него. Червения Орк изобщо не бе вложил цялата си енергия за залавянето на Кикаха, понеже основното за него бе да залови Звънаря. Сега обаче вече можеше да посвети цялото си внимание на малкия досадник.

По някакъв начин Кикаха трябваше да открие Повелителя преди да стане обратното. И то много скоро.

Свърши със закуската и си купи „Таймс“. Излезе на улицата и тръгна преглеждайки съдържанието на вестника. Нямаше и намек, че някакво момиче е било отвлечено и нито дума за онази кола на „Уилшър“, на която бяха отрязани долните половини на левите джанти. Само къса бележка, че полицията се е натъкнала на тайнствения Пол Я. Финеган, който успял да се измъкне, и кратко резюме на известното за живота му отпреди 1946 година.

Кикаха си наложи да се успокои и се опита да мисли, без да се отвлича. Никога преди не се бе чувствал толкова превъзбуден. Но беше безсилен да попречи на изтезаването на своята любима и приятели.

Имаше един-единствен начин да се влезе в дома на Повелителя и да се изправи лице в лице срещу него. Трябваше само да се предаде и после да разчита на своята смелост и изобретателност.

Реализмът му надделя. Той щеше да бъде отведен в дома на Червения Орк само след подробен оглед на дрехите и тялото му, така че би било безумие да се надява, че някое от скритите му оръжия може да мине незабелязано. Освен това щяха да го вържат и да се уверят, че е напълно безпомощен.

Да… оставаше мъничката надежда в спазването на неписания кодекс на Повелителите: винаги да се оставя някаква възможност за извънредно настойчивия, изобретателен и умен враг. Без значение колко непреодолими бяха капаните, поставяни от Повелителите в техните дворци, те винаги оставяха свободен поне един път за влизане, ако нападателят беше достатъчно съобразителен да го открие. Такова бе правилото на смъртно опасната игра, която те играеха вече хилядолетия. Точно това правило бе накарало Червения Орк да остави неохранявана вратата в пещерата, където Кикаха и Анана се бяха телепортирали от вселената на Улф.

Понеже просто нямаше какво друго да прави, той влезе в телефонната кабина на паркинга при бензиностанцията, до която бе стигнал, и набра номера на дома на Кембринг. Някой вдигна слушалката толкова бързо, че за миг Кикаха помисли, че Кембринг е още жив и все така очаква неговото позвъняване. Гласът обаче беше на вдовицата му.

— Обажда се Пол Финеган — обясни Кикаха.

Настъпи пауза и после жената изпищя:

— Убиец такъв!

Той изчака виковете и проклятията да се сменят със задъхани ридания и пак се обади:

— Не аз убих твоя съпруг, макар че имах основания да го направя, както знаеш. Уби го големия бос.

— Лъжец! — отново изкрещя тя.

— Кажи на шефа му, че искам да говоря с него. Ще изчакам резултата, без да затварям. Знам че там има няколко телефона, които можеш да използваш.

— Защо да правя това? — попита по-спокойно тя. — Не искам да правя нищо за теб!

— Добре, нека погледнем на нещата от този ъгъл: ако му падна в ръцете, той ще се погрижи ти да бъде отмъстена. Но ако сега, точно сега, аз не успея да се свържа с него, потеглям и никой повече никога няма да ме види. Включително и той самият.

— Добре — измънка тя и остави слушалката. Шейсет секунди по-късно му каза: — Тук имам говорител, някаква кутия, разбираш ли? Можеш да говориш с него през нея.

Кикаха се съмняваше, че човекът с когото му предстоеше да разговаря бе наистина самият „голям бос“. Но мисис Кембринг бе разкрила, че притежава информация, която й бе неизвестна онази нощ. Дали това не следваше да се разглежда като знак, че Повелителя е очаквал Кикаха да свърже с нея?

Той почувства космите на тила му да настръхват. Ако Червения Орк бе в състояние да предугади ходовете му с такава точност, тогава той знаеше и какъв ще бъде следващият му ход.

После сви рамене. Имаше само един начин да се разбере дали Червения Орк наистина е толкова умен.

Гласът, който се разнесе, бе дълбок и звучен. Английският звучеше като на местен жител, а в избора на думите не се забелязваше нищо особено. Говорещият не се представи. Тонът му подсказваше, че той не смята това за необходимо. Човекът, който говореше, бе уверен, че е достатъчно да бъде чут, за да бъде идентифицира. И за да впечатли със своето могъщество.

Кикаха разбра че това наистина е Червения Орк и колкото повече го слушаше, толкова по-отчетливо долавяше определени характеристики, които му напомняха за гласа на Анана. Имаше някаква прилика и това не беше изненада, понеже в семейството на Уризен родителите често бяха в родствени връзки.

— Финеган! Държа в ръцете си твоите приятели Улф и Хризеис, както и любовницата ти и моя племенница Анана. Те са добре. Нищо лошо не им се е случило. Засега! Измъкнах истината от тях и те ми разказаха всичко, което знаеха за цялата тази история.

Добре че Анана не знае къде се намира Рога на Шамбаримен, помисли си Кикаха.

Настъпи пауза.

— Слушам — обади се Кикаха.

— Би трябвало да ги убия… е, след като им обърна внимание по подходящ начин. Но те наистина не представляват никаква заплаха за мен, а на всичко отгоре ги залових като новородени безпомощни зайчета.

Да, всеки Повелител имаше склонност към известно самохвалство. Кикаха не каза нищо, знаейки, че ще мине известно време, преди Червения Орк да стигне до същността на нещата. Но той го изненада.

— Бих могъл да изчакам докато те заловя и едва ли би ми се наложило да чакам дълго. Но точно в този момент времето ми е особено ценно и затова съм склонен да преговарям с теб.

Отново пауза.

— Целият съм слух — увери го Кикаха.

— Ще освободя пленниците и ще им разреша да се върнат в света на Джадауин. И ти можеш да вървиш с тях. Но има няколко условия. Първо, ще ми предадеш Рога на Шамбаримен!

Кикаха бе очаквал подобно развитие. Рога беше не само уникален за всички вселени, но и бе най-ценният предмет за всички Повелители. Беше изработен от славния предтеча на всички сега живи Повелители, но след това бе останал притежание на не по-малко славния му син за толкова дълго, че понякога го наричаха Рога на Илмаруолкин. Притежаваше уникални възможности за телепортиране през вратите. Защото можеше да се използва самостоятелно. Всички останали врати съществуваха по двойки. Трябваше да има врата във вселената, от която се тръгваше, и друга — резонансна врата, във вселената, където се отиваше. Повечето двойки бяха стационарни, макар да имаше и мобилни, които се образуваха от събирането един до друг на два полумесеца. Но притежателят на Рога трябваше само да изсвири с помощта на бутончетата върху него определена комбинация от ноти и да отвори временно съществуващ проход между вселените. Всъщност беше необходимо нотите да се изсвирят в близост до „резонансната“ точка в „стените“ между двата свята.

Резонансната точка представляваше проход между вселените, но те оставаха непроменени. Така че ако някой Повелител използваше Рога, без да знае къде ще го отведе резонансната точка, той щеше да се озове в другата вселена, независимо дали би искал това или не.

Кикаха знаеше за четири подобни места, където би могъл да изсвири с Рога и да отвори проход към Света на нивата. Едното място бе в пещерата до езерото Ероухед. Другото бе в Кентъки, но до него можеше да го заведе само Улф. Третото се намираше в бившия му апартамент в Блумингтън, Индиана. А четвъртото бе в дрешника в сутерена на една къща в Темп, Аризона. Улф познаваше това място особено добре и бе описал на Кикаха как да се добере до него, ако се намира на Земята, а Кикаха не бе забравил.

В гласа на Червения Орк прозвуча нетърпение:

— Хайде! Не си играй игрички с мен, землянино! Кажи да или не, но го кажи бързо!

— Да! Искам да кажа по принцип! Защото зависи и от другите ти условия!

— Има само още едно условие — Червения Орк се прокашля и продължи: — Става дума за това ти и останалите да ми помогнете да заловим Звънаря!

Кикаха беше шокиран, но хилядите ситуации, в които бе бе оказвал изненадван в миналото, му помогнаха да скрие това. Така че той без запъване се съгласи:

— Дадено! Всъщност това е нещо което се надявах, че ти ще се съгласиш да направим, но не си представях как ще се сработим. Е, разбира се, преди ти не можеше да диктуваш условията.

Значи или Звънаря беше пленен от хората на Орк и след това бе избягал, или някой друг го бе заловил. И този друг можеше да бъде само друг Повелител.

Последната възможност бе да има още един Звънар!

И при тази мисъл кръвта му изстина.

— И какво ще правим сега? — попита той, опитвайки се да скрие истинския смисъл на въпроса си, който беше „Какво искаш да направим сега?“.

Гласът на Орк стана делови и сдържано триумфиращ.

— Ще се предадеш в къщата на мисис Кембринг колкото е възможно по-скоро и моите хора ще те доведат при мен. Колко време ти е необходимо, за да стигнеш до там?

— Около половин час — отговори Кикаха. Ако вземеше такси веднага, можеше да стигне и след десет минути, но той се нуждаеше от малко повече време, за да обмисли как да действа.

— Отлично! Ще предадеш всичките си оръжия и ще бъдеш внимателно прегледан от моите хора. Ясно ли е?

— Разбира се — отговори Кикаха.

През целия разговор Кикаха не бе забравил за бдителността. Той поглеждаше през стъклата на кабината, следейки за нещо подозрително, но единственото, което се случи бе, че няколко коли минаха покрай него. В този миг обаче една нова кола отби до тротоара и спря. Беше огромен тъмен „Кадилак“ с единствен пасажер. Мъжът остана седнал около минута, погледна часовника си, отвори вратата и слезе. Тръгна бавно към кабината и отново погледна часовника на китката си. Беше много атлетичен младеж, висок към метър и деветдесет и облечен в скъпи и модни дрехи. Дългата му жълтеникава коса блестеше под слънцето като посипана със златен прах. Лицето му беше симпатично, но с твърди черти.

Той спря пред кабината им извади табакера. Кикаха продължаваше да се вслушва в инструкциите, но държеше новодошлия под око. Младежът незаинтересовано гледаше на света около себе си през полупритворените си клепачи. Нетърпението му от заетата кабина бе видимо. Погледна за трети път часовника си, после запали цигара, близвайки със запалената клечка върха й само за миг, и продължавайки плавното движение, щракна с пръст клечката.

Кикаха тихо изрече кодовата дума, която подготвяше лъчемета в пръстена за къс пронизващ импулс. Ако този приятел го нападнеше, щеше да се наложи да стреля по него през стъклото.

Гласът в слушалката не спираше. Повелителя сякаш диктуваше условията за капитулация на една голяма нация, а не на единствен човек. Кикаха трябваше да се приближи към дома на Кембринг откъм парадния вход, после трябваше да извърви само до средата на алеята, да спре там и да изчака едновременното приближаване на тримата мъже, които щяха да излязат от къщата и другите трима, които щяха да слязат от колата, паркирана пред дома. После…

Мъжът пред кабината направи гримаса на разочарование, погледна за последен път часовника си и се извърна. Явно бе загубил надежда, че Кикаха ще свърши скоро.

Но в мига, в който направи втората си крачка, той мигновено се извърна и се видя, че държи в ръка пистолет с къса цев.

Кикаха пусна слушалката и се приведе, изговаряйки думата, която активираше пръстена.

Разнесе се отсечен, не много силен изстрел, стъклото на прозорците се пръсна на парчета и Кикаха се озова обгърнат от бяла мъгла. Всичко това бе толкова неочаквано, че той пое въздух несъзнателно и веднага разбра, че повече не трябва да диша. Едновременно с това изскочи от кабината, разсичайки вратата с едно махване на пръстена. Вратата се стовари напред под тежестта му, но той така и не чу трясъка.

Свести се на тъмно и тясно място. Друсането и миризмата му разкриха, че е в багажника на кола. Ръцете му бяха завързани на гърба, краката му бяха пристегнати в глезените, а на устата си усещаше лепенка.

Беше се изпотил от топлината, но въздухът бе достатъчен. Колата явно се изкачваше по някакъв наклон и след малко спря. Двигателят изгасна, някаква врата изскърца, амортисьорите се отпуснаха като след слизане на няколко души и миг по-късно капакът на багажника се вдигна. Четирима мъже гледаха надолу към него. Единият от тях бе едрият младеж, който бе стрелял с газовия пистолет.

Извадиха го и го понесоха встрани от гаража, чиято врата беше затворена. Влязоха през някаква врата и се озоваха в коридор, който извеждаше до голяма луксозно обзаведена стая. Друг коридор ги отведе до нова стая, чийто таван беше на етаж и половина над главите им. Кикаха оценяващо погледна кристалния полилей, черно-белите квадрати на паркета, тежката махагонова мебел и картините, които изглеждаха като оригинали от стари майстори.

Поставиха го да седне в едно кресло и развързаха краката му. Един от мъжете му нареди да върви. Друг не отделяше опрения в гърба му твърд и остър предмет. Той тръгна след останалите и групата мина по коридор под огромно стълбище. Изкачиха дванайсетте стъпала и се озоваха в стая, която беше почти лишена от мебелировка. В единия й край се виждаше масивна желязна врата и той разбра, че това е вратата на затворническата му килия. Така и се оказа, но килията беше направо комфортна. Едва сега развързаха ръцете му и отлепиха лепенката върху устните му.

Свалиха пръстена-лъчемет и взеха от джоба на ризата му химикалката-лъчемет. Под внимателния поглед на едрия мъж го съблякоха, безцеремонно разрязвайки ризата и фанелката му. Прегледаха внимателното телесните му кухини, но не откриха повече оръжия.

Кикаха не се съпротивляваше, понеже би било безсмислено. Едрият и още един от мъжете го държаха под прицел. Когато прегледът свърши, един от типовете окова крака му. Веригата беше закрепена в масивна халка на стената. Самата верига беше много тънка, крайно лека и достатъчно дълга, за да му позволява да достигне всеки ъгъл на килията си.

Едрият мъж се усмихна забелязвайки преценяващия поглед на Кикаха и подхвърли:

— Лека е като паяжина, скъпи приятелю, но е здрава като веригата, в която е бил окован Фенрис.

— Е, аз съм Локи, а не Фенрис — усмихна се зловещо Кикаха. Той знаеше, че мъжът бе очаквал подмятането, отнасящо се до великия вълк от древните норвежки религиозни митове, да остане неразбрано и може би следваше да се престори на невежа. Колкото по-малко те уважава онзи, който те е затворил, толкова по-големи са шансовете ти да избягаш. Но отговорът някак се изплъзна от устните му.

Мъжагата повдигна вежди и каза:

— Така ли? И помниш ли какво се случи с Локи?

— Но аз също съм и Логи — озъби се Кикаха и реши, че трябва да престане да отговаря в този стил. Затова замълча, давайки на другия възможност да му обясни кой е и какво смята да прави.

Сега мъжът не му се стори толкова млад. Изглеждаше малко над трийсетте. Гласът му беше тежък, равен и крайно авторитетен. Очите му бяха красиви — големи, зелени и с дълги мигли. Лицето му изглеждаше познато, макар Кикаха да бе уверен, че никога преди не го бе виждал.

Мъжът направи знак и другите напуснаха стаята. Той затвори вратата зад тях, после седна на ръба на масата. Тя, подобно на останалите мебели в стаята, също бе завинтена за пода. Мъжът люлееше единия си крак, небрежно положил пистолета в скута си. Пистолетът изглеждаше като най-обикновен пистолет, не газов или маскиран лъчемет, но Кикаха нямаше как да разбере дали това бе така. Той седна на един стол и зачака. Наистина при това положение мъжът оставаше по-високо от него, но Кикаха не бе от онези, които биха позволили разликата в надморската височина да се превърне в психологическо предимство за другия.

Мъжът продължи да го гледа, без да отмества поглед в продължение на няколко минути.

— Следя те от известно време — проговори той неочаквано. — И все още не знам кой си. Но нека ти се представя — аз съм Червения Орк.

Кикаха се вдърви и само примигна.

Мъжът се усмихна и попита:

— А ти кой мислеше, че съм?

— Повелител, озовал се в тази вселена, който търси начин да се измъкне — отговори Кикаха. — Иначе трябва да приема, че има двама Червени Орка, нали?

Мъжът вече не се усмихваше толкова широко.

— Не, само един е! Аз съм Червения Орк! Другият е самозванец! Узурпатор! Проявих небрежност само за миг! Но спасих живота си и благодарение на това ще го убия и ще си върна всичко!

— Кой тогава е другият? — попита Кикаха. — Мислех… Вярно е, че той така и не ми се представи, но… накара ме да си мисля, че…

— Че е Червения Орк? Така си и мислех! Всъщност казва се Уртона и на времето беше Повелител на Изменчивия свят. Онази кучка-демон Вейла го изхвърли оттам, той избяга и се домъкна тук, в този свят — моя свят! Не знаех кой е, но естествено разбрах, че някакъв Повелител е дошъл тук през врата в Европа. Тръгнах по следите му, но не успях да го намеря и след време просто ми излезе от главата. Това беше преди хиляда години. Не знам какво ме накара да реша, че или се е измъкнал през врата, за която не ми е известно, или са го убили… Всъщност той само се бе спотайвал и през цялото време се бе опитвал да ме намери. Накрая, преди десет години, ме открил, огледал крепостта ми, разгадал защитните ми системи, започнал да наблюдава с какво се занимавам, да следи кога тръгвам и кога се прибирам и едва тогава нанесе удара си!… Бях забавил за бдителността, но все пак успях да се измъкна, макар всичките ми телохранители да намериха смъртта си. А той зае мястото ми. Нещата бяха безкрайно прости за него: той пое всичко в ръцете си, а нямаше кои да му се противопостави. А и как ли би могло да се появи някой и да му каже „не“? Аз се бях крил от всички прекалено успешно. Всеки поел кормилото на управлението би могъл да издава заповеди, да дърпа скритите нишки и да разчита на безусловно подчинение, понеже всички местни помощници от най-близкото му обкръжение нито знаят истинското му име, нито са го виждали в лице… Аз просто не можех да отида при онези, които бяха изпълнявали заповедите ми и да им кажа: „Вижте, аз съм вашият истински Повелител! Подчинете ми се и убийте глупака, който сега се опитва да ви нарежда!“ Сигурно щяха да ме застрелят веднага, защото Уртона ме бе описал на слугите си и за тях аз бях само един враг на господаря им… Така че се наложи да се скрия… Точно както бе направил и Уртона. Но когато дойде време да нанеса своя удар, аз няма да пропусна целта си! И отново ще поема властта в ръцете си!