Зад стените на Тера

Настъпи пауза. Орк като че ли очакваше някакъв коментар. Може би се се надяваше на някакво възхищение, на боязън или дори на ужас.

Кикаха изчака преди да се поинтересува:

— Сега, след като той управлява на практика, това отнася ли се и до двете Земи? Или властта му се простира само тук?

Орк като че ли се изненада от този въпрос. Изгледа Кикаха втренчено и лицето му постепенно почервеня.

— Какво значение има това за теб? — успя да попита накрая той.

— Просто ми мина през главата, че теб може да ти стига да си Повелител на другата Земя. Ако е така, защо не оставиш Уртона да управлява този свят? Въпреки че съм тук отскоро, на мен ми се струва, че тази Земя е обречена. Хората замърсяват въздуха и водата, а и всеки момент могат да унищожат целия живот след една ядрена война. И по всичко личи, че ти не правиш нищо за да промениш този ход на събитията. Наистина… остави Уртона да властва тук, а ти задръж другата Земя. — Кикаха помълча и завърши с въпрос: — Или и Земя-2 е в същото тежко състояние?

Лицето на Червения Орк бе започнало да възвръща нормалния си цвят. Той се усмихна и отговори:

— Не, другата Земя не е чак толкова зле. На нея е много по-приятно да се живее, макар че и на двете места се тръгна от едно и също положение. Но твоето предложение да се откажа доброволно от този свят показва, че ти не ни познаваш добре, леблабий!

— Знам достатъчно — отвърна Кикаха. — Но дори Повелителите могат да се променят към по-добро и аз си помислих, че…

— Няма да се намеся тук с нищо, освен ако се налага да защитя себе си — прекъсна го Орк. — Ако тази планета се задуши до смърт вследствие на замърсяването на страна на човеците или ако загине, погълната от хиляди атомни експлозии, това ще стане без дори да опитам да направя нещо за нея. Аз съм учен и няма да въздействам върху естествения ход на нещата нито тук, нито на другата планета. Всичко което правя е на микро ниво, без каквото и да е било отражение в глобален мащаб… Между другото това е една от причините, поради която се налага да убивам всеки, който проникне в моите вселени. Само така мога да съм сигурен, че никой няма да въздейства върху резултата от моите величествени експерименти.

— О, не бих и помислил! — възкликна Кикаха. — И мога да кажа същото и за Улф, Хризеис и Анана! Единственото, което искаме, е да се върнем по нашите светове. Разбира се, само след унищожаването на Звънаря. Той е причината да дойдем тук. Трябва да ни повярваш!

— Не разчиташ сериозно, че мога да повярвам на тези приказки, нали?

Кикаха сви рамене и отговори:

— Казах ти истината, но наистина не допускам, че можеш да ми повярваш. Вие Повелителите сте прекалено големи параноици, за да виждате нещата такива, каквито са.

Червения Орк се изправи.

— Ти ще бъдеш задържан като затворник докато не заловя и останалите и не се разправя с Уртона. Тогава ще реша как да постъпя с вас.

За Кикаха бе ясно, че става дума за решаване кои от най-изтънчените техники за изтезание да бъдат използвани. Мина му мисълта дали да не каже на Червения Орк, че Рога на Шамбаримен е някъде наблизо. Може би щеше да се окаже възможно да използва Рога за да подобри положението си. После размисли и се отказа. Веднага след като научеше за Рога, Орк щеше да използва всички достъпни му средства, за да изтръгне информацията, необходима му да се добере до него.

— Уби ли Звънаря? — попита той.

— Не — усмихна се Орк в отговор. Явно беше, че е доволен от онова, което бе направил. — Ако се наложи, ще заплаша Уртона с него. Ще му кажа, че ако не напусне Земята, ще пусна Звънаря на свобода. Нали разбираш, това е най-ужасното нещо, което един Повелител може да извърши!

— Наистина ли би го направил? След всичките ти приказки, че се налагало да ликвидираш всеки, който е заплаха за естествения ход на грандиозните ти експерименти?

— Да, готов съм да го направя, ако разбера, че собствената ми смърт е предстояща и неизбежна! И защо не? Защо трябва да ме интересува какво би могло да стане с този свят, а дори и с всички светове, когато съм мъртъв? Мисля, че точно така им се пада!

Имаше още много въпроси, на които Кикаха желаеше да научи отговорите, но не той контролираше развитието на този разговор. Орк ненадейно излезе през другата врата. Кикаха опъна веригата до края й, за да надзърне през нея, но вратата се отвори навътре и направи невъзможно да разбере какво имаше от другата й страна.

Остана само с мислите си, а те бяха изпълнени с песимизъм. Винаги се бе хвалил, че може да се измъкне от всеки затвор, но това си беше само хвалба. Наистина до момента бе успял да избяга от всяко място, където се бяха опитали да го задържат против волята му, но добре съзнаваше, че един ден ще се озове в стая, откъдето да не може да избяга. Кой знае, може би това най-сетне се бе случило. Знаеше, че е наблюдаван през невидими камери от хора или електронни прибори, а ней-вероятно и от двете, че веригата ще устои на всеки негов опит да я скъса с голите си ръце, както и че тя може да се превърне в проводник на някакво наказателно въздействие, ако прекалеше с опитите си да се освободи.

Тази мисъл не му попречи да се опита да я скъса или пресуче, макар и само защото не можеше да се примири ей така. Веригата си остана каквато си беше и той си помисли колко ли забавни се бяха сторили напъните му на невидимите надзиратели.

Спря да се бори с нея и използва тоалетната. След това се просна на дивана и се замисли за трудното положение, в което се бе озовал. Макар да беше гол, това не го притесняваше. Температурата на въздуха бе само с няколко градуса по-ниска от телесната, а лекото течение, което едва се долавяше, бе изключено да го простуди. След малко заспа, без да е измислил план с някакви шансове за успех.

Когато се събуди, стаята около него изглеждаше все същата. Дифузната светлина без определен източник правеше невъзможно да прецени кое време на деня или нощта беше, а температурата на въздуха бе останала без промяна. Но като стана видя поднос с блюда, чаши и прибори за хранене върху малка масичка с тънки крачета до самия край на дивана. Не мислеше, че някой бе влизал за да я остави, освен ако не приемеше, че е бил упоен с нещо. Много по-вероятно бе в плота на масичката да бе монтирана „врата“, през която да бе телепортиран подносът, докато той бе спал.

В същия миг почувства глад и започна да се храни. Приборите бяха дървени, а съдовете от калаено-оловна сплав бяха украсени със стилизирани фигурки на октоподи, делфини и раци. След като се нахрани, предприе едночасова разходка от стена до стена, доколкото му позволяваше веригата. Опита се да измисли как би могъл да се възползва от вратата, ако в масичката наистина имаше монтирана врата. Когато единият час изтече и той се обърна отново към масичката, подносът беше изчезнал. Подозренията му се бяха оправдали.

Не беше чул никакъв звук. Още в миналото Повелителите бяха решили проблемите със шума, предизвикван от внезапното освобождаване на определен обем, заеман от телепортираното тяло. Въздухът не нахлуваше във вакуума от преместването на обекта, защото вратата мигновено обменяше еквивалентен обем въздух с другата врата.

След около час Орк влезе през вратата, през която бе излязъл. Придружаваха го двама души, единият от които носеше спринцовка. Бяха облечени в нещо подобно на шотландски поли. Едната бе на черни и червени райета, а върху бялата тъкан на другата се виждаше стилизиран черен октопод с големи сини очи. Освен полите, кожените сандали, огърлиците от мъниста, на които висяха тежки метални медальони, те не носеха нищо друго. Кожата им бе тъмна, в лицата се долавяше повеят на Средиземноморието, макар да му напомняха с нещо и за американските индианци, а правите им черни коси бяха сплетени на две плитчици. Едната падаше на гърба, а другата бе завита от дясната страна на главата.

Орк им каза нещо на език, неизвестен на Кикаха. Заприлича му смътно на древноеврейски или арабски, но това вероятно се дължеше само на известно сходство в някои звуци. А и той не знаеше нито един от тези два езика, за да може да ги идентифицира.

Докато единият спря встрани от Кикаха и насочи в него арбалета си, другият се приближи до него от противната страна. Орк му нареди да не се противи на инжекцията и му поясни, че в противен случай арбалетът ще забие иглата със серума в тялото му. И болката щеше да бъде по-силна и по-продължителна. Оставен без избор, Кикаха се подчини.

Не почувства нищо след инжекцията. Но отговори на всички въпроси на Орк без никакво колебание. Мозъкът му не бе замъглен. Кикаха запази способността да мисли с присъщата си яснота. Единствената промяна бе, че не бе в състояние да се противопостави на разкриването на всичко, което Орк пожела да научи. И точно това му помогна да не спомене за Рога на Шамбаримен. Орк не го попита за него, защото нямаше никакви основания да го направи. Той просто не допускаше, че Рога е бил притежание на Улф или Джадауин, както му бе по-добре познат.

За щастие на Кикаха, въпросите на Орк му разкриха много неща. Разбра се, че Орк знае нещо за живота на Кикаха преди онази нощ в Блумингтън, когато Пол Янус Финеган напълно случайно бе катапултиран от тази вселена в Света на нивата. Той бе научил много неща и за живота на Финеган след като той се бе превърнал в Кикаха (както и в барон Хорст фон Хорстман и още много, много други лица). Беше научил за Улф-Джадауин, за Хризеис, за Анана, за нашествието на Черните звънари и за още много. И знаеше почти всичко за Кикаха и Анана след тяхното прехвърляне през вратата в пещерата при езерото Ероухед.

— Ако ви разреша — на теб, Анана, Улф и Хризеис — да се върнете във вашия свят, ще останете ли там, без да се опитвате да дойдете отново тук? — попита го Орк.

— Да — твърдо заяви Кикаха. — Но само ако сме уверени, че Звънаря е ликвидиран.

— Хм. Но онзи Свят на нивата ми се струва доста привлекателен. Джадауин винаги се е отличавал със своята изобретателност. Мисля че бих искал да го направя своя собственост.

Точно от това се бе опасявал Кикаха.

Орк отново се усмихна и продължи:

— Чудя се какво ли би могъл да направиш, ако бе научил къде живеех аз и откъде сега Уртона упражнява властта си.

— Щях да проникна в това място и да убия теб или Уртона — спокойно отговори Кикаха. — Бих спасил Анана, Улф и Хризеис и бих тръгнал по следите на Звънаря докато не го намеря и убия. А накрая бих се върнал в моя свят… искам да кажа в света на Улф.

Орк се замисли и бавно тръгна напред-назад из стаята. Изведнъж неочаквано спря и изгледа Кикаха. Усмихваше се, сякаш ненадейно му бе хрумнала гениална идея.

— Ти говориш със самочувствието на много находчив човек. Сякаш си толкова изобретателен, че аз едва ли не започвам да си мисля, че си Повелител, а не презрян леблабий.

— Анана има налудничавата идея, че бих могъл да бъда син на Повелител — обади се Кикаха. — Всъщност тя дори си мисли, че не е изключено да съм твой син.

— Какво? — възкликна Орк, изгледа втренчено Кикаха и се разсмя. Когато се успокои, избърса сълзите от очите си и каза: — А-а, това беше добре! Не се бях смял така от… не помня от кога. Няма значение. Значи ти наистина си мислиш, че може да си мое дете?

— О, не аз — търпеливо напомни Кикаха. — Анана. А тя много обича да разсъждава на тази тема, защото се нуждае от някакво оправдание, че се е влюбила в леблабий. Ако се окаже, че съм поне наполовина Повелител, това ще направи ситуацията по-приемлива за нея. Но на мен идеята й ми се струва сто процента представяне на желаното за действително.

— Нямам деца, защото искам да се намесвам колкото е възможно по-малко в естествения ход на нещата тук, макар че едно-две деца едва ли биха оказали кой знае какво влияние — поясни Орк. — Но предполагам, че ти би могъл да бъдеш дете на друг Повелител. Както и да е… отклонихме се от темата. Та, споменах, че ако се вярва на самочувствието ти, ти би трябвало да си безкрайно изобретателен. Ако е така… тогава аз бих могъл да те използвам по някакъв начин.

Той отново замълча и подхвана разходката си из стаята навел глава и хванал пръстите на ръцете си зад гърба. Спря, погледна към Кикаха и се усмихна:

— А защо не? Нека да видим колко си добър! Аз не мога да загубя каквото и да се случи, мога само да спечеля.

Кикаха правилно се бе досетил какво предложение щеше да му бъде направено. Той щеше да му съобщи адреса на Уртона, щеше да го откара до там, може би щеше да му даде някакви оръжия и щеше да му позволи да атакува Уртона по начина, който намереше за най-подходящ. Дори да се провалеше, Кикаха можеше да отклони вниманието на Уртона достатъчно, за да се възползва от това Орк.

А колко забавно щеше да бъде да се наблюдава как един леблабий се опитва да смъкне от власт един Повелител.

— И ако успея? — поинтересува се Кикаха.

— Това не е особено вероятно, още повече, че аз самият досега не съм успял. Макар че в интерес на истината досега не съм се и опитвал сериозно. Е, ако успееш — и ще ти призная, че не гледам сериозно на подобна опасност — аз ще разреша на теб и любовницата ти, както и на вашите приятели, да се върнете във вашия свят. Но само при положение, че и другите се закълнат под въздействието на съответните препарати, да не помислят да се върнат на която и да е от двете Земи.

Кикаха не вярваше на тези думи, но не можеше да спечели нищо, ако кажеше това на Орк. Може би ако излезеше от тази килия и ако получеше някаква свобода на действие — та макар и под зоркото наблюдение от страна на Орк — той щеше да получи някакъв шанс срещу Повелителите.

Орк изговори няколко думи на неизвестен език в устройството, което носеше на китката си, и миг по-късно в стаята влезе един от хората му. Полата му беше черна с червена стилизирана птица, стиснала сребриста риба с нокти. Мъжът донесе някакви документи, даде ги на Орк, поклони се и се оттегли.

Орк седна до Кикаха.

В ръцете си държеше карти на централната част на Лос Анжелис и на Бевърли Хилс. Орк очерта кръг около един квартал на Бевърли Хилс.

— Това е домът, където живеех и в който сега живее Уртона — поясни той. — Същият дом, който ти търсеше и където без съмнение се намират под плен Анана и другите. Или най-малкото където бяха отведени непосредствено след залавянето им.

После Орк подробно описа защитните системи, инсталирани там, и Кикаха се почувства напълно безпомощен. Нямаше съмнение че Уртона бе внесъл някои промени в цялостната организация за схемата за защита, но капаните сигурно си бяха останали по същество все същите.

— Защо не си се опитвал да го нападнеш досега?

— О, опитах — призна Орк. — И то няколко пъти. Хората ми проникнаха в дома, но повече не ги видях. Последният опит направих преди около три години.

— Ако се провалиш — каза Орк — ще заплаша Уртона със Звънаря. Съмнявам се обаче, че това ще свърши някаква работа, понеже той ще сметне за невъзможно един Повелител да постъпи по подобен начин.

Тонът на гласа му даваше да се разбере, че той ни най-малко не вярва в успеха на Кикаха.

Поиска да разбере какъв е неговият план, но Кикаха му каза, че не разполага с такъв и смята да импровизира. Поиска от Орк някакво устройство, с което да смути поне за минута работата на електронните системи на Уртона.

Орк не се съгласи да даде на Кикаха антигравитационен пояс. Опасяваше се да не попадне в ръцете на земляните.

— Не виждам как би могло да стане — настоя Кикаха: — След като се озова на територията на Уртона, аз или ще се проваля, или ще успея. И в двата случая никакво външно лице не може да сложи ръка на пояса. Но дори това да се случи, Повелителя, който ще остане на власт, ще се погрижи устройството да бъде иззето от досадника. Убеден съм, че дори да попадне във ФБР, Повелителя на двете Земи ще намери начин да си го върне. Прав ли съм?

— Така е — съгласи се Орк. — Но дали ти наистина планираш да нападнеш Уртона с него или възнамеряваш да го използваш за бягство?

— Не. Аз няма да се спра докато не падна мъртъв или не бъда изваден от строя до степен да не мога да се бия и остана без шанс да спечеля — заяви Кикаха.

Отговорът му задоволи Орк и от това Кикаха разбра, че серумът на истината все още действа. Орк се изправи и каза:

— Ще подготвя нещата. Ще ми отнеме известно време, така че можеш да почиваш или да правиш каквото ти се иска. Започваме да действаме довечера в полунощ.

Кикаха попита дали е нужно да чака завързан за веригата.

— Да, наистина. Така или иначе оттук не можеш да се измъкнеш. Веригата беше само допълнителна подсигуровка.

Един от помощниците му в пола докосна скобата на глезена му с тъничък цилиндър. Скобата се разтвори със щракване и падна от крака му. Двамата помощници отстъпиха заднешком, а Орк излезе със широки крачки от стаята. Вратата се затвори и Кикаха остана сам.

Остатъка от времето прекара в размисъл, упражнения, обяд и вечеря. Изкъпа се, избръсна се, разкърши тялото си с още няколко упражнения и легна да спи. Знаеше че ще има нужда от цялата си сила, бързина и всичките си умения да се бие. Безполезно беше да изцежда силите си с безпокойство и в безсъние.

Нямаше представа колко дълго бе спал. Стаята си бе все така осветена и всичко изглеждаше непокътнато. Подносът с празните чаши и чинии стоеше на масата и това отекна като тревожна нота в главата му. Трябваше много отдавна да е бил върнат обратно.

Едва сега осъзна, че го бяха разбудили леки почуквания. Беше се събудил със спомена, че е сънувал кълвач.

Сега цареше тишина.

Той стана и отиде до вратата, през която бяха излезли Орк и слугите му. Беше метална, както се бе уверил още по време на огледа, докато бе вързан за края на веригата. Сложи ухо върху нея и се вслуша. Нищо не се чуваше. В следващия миг отскочи назад с проклятие. Металът изведнъж се бе нагорещил.

Отдръпна се още една крачка, без да откъсва поглед от нея и видя, че центърът й става черешовочервен и започва да се топи. Червеното петно се разширяваше и миг по-късно центърът изчезна, оставяйки дупка с размера на чиния. Кикаха приклекна зад дивана и надникна зад ъгъла му. Видя една ръка да бръква в дупката и да опипва слепешката. Явно търсеше ключалката. Такава нямаше, затова ръката се дръпна обратно и няколко секунди по-късно края на вратата започна да почервенява. Ясно бе, че неизвестният от другата страна използва някакъв лъчемет. Кикаха се запита какъв ли бе металът на вратата. Дори да бе от най-твърдата стомана, той трябваше да се изпари в облаче от дим още след първото докосване на лъча.

Вратата падна навътре с трясък. Някакъв човек скочи през нея, държейки дълго цилиндрично оръжие с разширяващо се на края дуло и приклад като на автомат. Беше един от облечените в пола слуги. Но на гърба му се виждаше черен камбановиден предмет, поставен в мрежа, пристегната с ремъци.

Кикаха видя всичко това с един бегъл поглед и дръпна главата си обратно. Премести се все така приведен зад другия край на дивана, надявайки се нападателят да не го бе видял и да не му хрумне елементарната идея да прекара еднократно лъча през дивана като най-обикновена предпазна мярка. Знаеше кой е този мъж сега. Който и да беше преди, сега той бе Черния звънар на име Табуз. Съзнанието на Звънаря бе прехвърлено в мозъка на слуга на Повелителя, а съзнанието на слугата вече беше безвъзвратно загубено.

Неясно как Звънаря се бе добрал до камбаната си и бе успял да се прехвърли от раненото тяло на драхеландера в това на слугата. Беше се снабдил с мощен лъчемет и сега търсеше изхода от убежището на Червения Орк.

В стаята замириса на изгоряла плът — сигурно в съседната стая имаше трупове.

Кикаха изгаряше от любопитство да разбере какво прави в момента Звънаря, но повече не смееше да надзърта зад дивана. Известно време се чуваше дишането на мъжа, после, някак изведнъж, този звук изчезна. Като изчака шейсет безкрайни секунди без нищо да се случи, Кикаха все пак подаде глава. Стаята изглеждаше празна. Миг по-късно той бе сигурен, че е така. Другата врата — онази, през която Орк и слугите му бяха влезли първия път, — беше отворена, а на мястото на ключалката й беше зейнала дупка.

Кикаха погледна предпазливо покрай рамката на другата врата. Погледът му падна върху разпръснати части на човешки тела — ръце, торсове, една глава — всички със следи на тежки изгаряния.

Прецени че тук бе имало към четири-пет души. Беше невъзможно нито да открие сред останките Червения Орк, нито изобщо да каже дали е бил един от групата, понеже всички дрехи и всякакви следи от окосмение по телата беше изпепелени.

Някъде вътре в къщата се разнасяше звънът на алармена сирена.

Кикаха се разкъсваше между желанието да последва Звънаря, за да не изгуби следите му, и това да открие дали Червения Орк е още жив. Искаше още по някакъв начин да потвърди или отхвърли обзелата го идея, че е прехвърлен на другата Земя. Защото подозираше, че вратата през която бе влязъл, всъщност е проход между двата свята и че тази къща е Земя-2.

Излезе в салона отвън. На пода имаше ножове, но всички те бяха прекалено горещи, за да вземе някой от тях. Прекоси огромното помещение и мина по коридор, който го отведе до огромна стая. Таванът й бе куполообразен; стените — покрити с фрески, изобразяващи сцени от подводния свят; мебелите — дървени и с лека конструкция, украсени с резба, макар мотивите да му бяха непознати; подът — каменна мозайка с още изображения на морски животни.

Прекоси стаята и погледна през прозореца. Луната хвърляше достатъчно светлина, за да различи просторна веранда, заградена от високи кръгли дървени колони, отвъд която се виждаше каменист бряг, спускащ се около стотина метра до водите на морето. И никакви следи от жива душа.

Кикаха разгледа останалата част от къщата, опитвайки се да съчетае скорост с предпазливост. Откри ръчен лъчемет с формата на обикновен револвер. На дръжката му имаше маркировка, която не бе нито на езика на Повелителите, нито на който и да е от познатите на Кикаха езици. Той го изпробва върху един стол, който се разпадна, разсечен по средата. Не можа да намери батерии за презареждане и по никакъв начин не можеше да разбере още колко заряда бяха останали.

За сметка на това намери дрехи, повечето от тях поли, сандали, сака с буфон-ръкави. Но в един от дрешниците намери облекло в стила на Земя-1. Спря се на риза и панталони, които му бяха прекалено големи, но по-добри просто нямаше. Понеже нямаше смисъл да обува и големите обувки, избра чифт сандали.

Едва накрая, в една голяма луксозно обзаведена с извънземна мебелировка спалня, разбра как бе избягал Червения орк. В центъра на пода лежеше полумесец. Повелителя беше стъпил в кръга, оформен от двата полумесеца на вратата и се бе телепортирал през нея кой знае къде. Беше очевидно, че го бе направил, за да спаси живота си. По вратата и стените се виждаха поредици от обгорели дупки. Макар да бе крайно невероятно някой някога да издебнеше Орк в момент, когато е невъоръжен, той вероятно бе решил, че мощният лъчемет е твърде голямо предизвикателство.

Беше се телепортирал, но къде? Би могъл да се върне на Земя-1, но не бе необходимо да е в същата къща. Възможно бе да се е прехвърлил и в друго място на Земя-2, та дори и в друга стая на тази къща.

На Кикаха не оставаше нищо друго освен да излезе и той от къщата и да тръгне по следите на Звънаря. Той изтича надолу по стълбите, мина през голямата стая, по коридора, през салона и накрая пак се озова в стаята, където го бяха държали затворен. Вратата, през която бе избягал Звънаря, все още стоеше отворена. Кикаха застана пред нея и за миг се поколеба, защото си помисли, че Звънаря може да чака от другата страна някой да го последва. След това се сети, че за Звънаря всички в дома бяха или избити, или бяха избягали, така че той едва ли допускаше и мисълта, че някой може да го преследва. Той не бе имал представа, че в къщата има още един пленник, иначе щеше да се опита да се отърве и от него.

Кикаха се върна в салона. Единият от разпръснатите по пода ножове се бе охладил достатъчно за да го вземе. Изглеждаше неповреден. Претегли го в ръка, прецени балансировката му като подходяща за хвърляне, и го мушна под колана си. Върна се и скочи през вратата, готов да стреля по всеки, който се изпречеше срещу него. Нямаше никого. Късият тесен коридор бе пуст и притихнал. Вратата в другия му край бе затворена и той леко я побутна с острието на кинжала. Тя тихо се отвори, и той остана неподвижен в продължение на минута, вслушвайки се напрегнато. Огледа стаята внимателно преди да се реши дали да влезе в нея. Стри му се променена. Беше по-голяма, а на мястото на синкавосините тапети по стените, сега се виждаше камък. Беше очаквал нещо подобно. Червения Орк без съмнение щеше да промени настройката на вратите, така че ако затворникът му съумееше да избяга, той щеше да се озове в едно изненадващо ново и при всички положения доста по-неприятно място.

При други обстоятелства Кикаха щеше да се обърне и да потърси превключвателя, с помощта на който ставаше пренастройката. Можеше да поекспериментира докато не попадне на желаната честота. Но сега първото му задължение бяха онези, които се намираха в ръцете на Уртона. Звънаря можеше да върви по дяволите! Наистина бе най-добре да се върне на Земя-1 и да подхване нападението срещу Уртона.

Обърна се и понечи да влезе в стаята, където беше лежал в плен, но отново замръзна. Стаята се бе променила, макар че едва ли би го разбрал, ако не бе вратата в другия й край, която Звънаря бе избил с оръжието си. Вратата си изглеждаше съвсем същата с разликата, че сега бе вдигната и на мястото си. Този факт възпря Кикаха, защото той не искаше да рискува да мине през нея и да се озове на съвсем друго място, където щеше да бъде откъснат от Звънаря и пленниците на Уртона.

Кикаха скръцна със зъби и изсъска безпомощно от ярост. Сега не му оставаше нищо друго освен да тръгне след Звънаря и да се надява, че ще измисли как да се измъкне.

Обърна се и мина през вратата, през която бе излязъл Звънаря. Не беше забравил и предпазливостта. Стаята изглеждаше безопасна. Все пак изглежда щеше да разбере къде се намира, едва в следващата. Но и тя се оказа точно като онази, която току-що бе напуснал, с единствената разлика, че в нея имаше някакви черни метални кутии, дълги и широки към шест стъпки, натрупани покрай стените почти до самия таван. Върху тях не се виждаха никакви ключалки, така че бе неизвестно как се отварят.

Кикаха отвори поредната врата, погледна през нея и с един скок се озова в стаята. Намираше се в голямо помещение, обзаведено със столове, дивани, маси и скулптури. В средата имаше голям фонтан. Мебелировката беше в стила на Повелителите и макар да нямаше представа в кой точно стил е, той я разпозна без труд. Част от тавана както и едната страна на дясната стена бяха извити и прозрачни. В продължение на голямо разстояние навън не се виждаше нищо, а след това някак изведнъж се появяваше земя. Тя се спускаше под плавен наклон към хиляда стъпки, стигаше до далечната долина и продължаваше няколко мили преди да се докосне до склоновете на малка планина.

Навън беше ден, но светлината бе някак бледа, макар да бе обед. Слънцето беше по-малко от онова във вселената на Земята, а небето бе черно. Почвата беше камениста, прорязана от ивици червеникав пясък, а по склона към дъното на долината се виждаха нарядко кактусоподобни растения. И те му се сториха малки, но той съобрази, че това е игра на перспективата — те бяха огромни.

Отново насочи вниманието си към стаята и се увери, че вратата към следващата стая е затворена. После пак погледна през прозореца. Гледката навън беше някак неземна и лишена от живот. Нищо не помръдваше, а вероятно и не бе помръдвало хиляди години наред. Или поне така му изглеждаше. Можеше да обхване с един поглед пространството от върха на планината, където бе построена тази сграда, до самия край на другата планина. Хоризонтът му се струваше по-близък, отколкото на Земята.

Нямаше никаква представа къде се намира. Дори да бе прехвърлен в друга вселена, така и можеше никога да не разбере това със сигурност. Но ако беше телепортиран на друга планета в родната му вселена или във вселената на двойника на Земята, тогава трябваше да се намира на Марс. Размерът на слънцето, червеникавите пясъци, разстоянието до хоризонта, фактът че имаше достатъчно въздух, за да съществува и някаква флора — ако това, което очите му виждаха, беше именно флора… И докато размишляваше над този въпрос, в небето на запад се появи бързо движещо се белезникаво тяло, което сложи край на двоуменията му — това беше наистина Марс.

Да, доколкото можеше да се предположи, тази сграда се намираше на Марс от петнайсет хиляди години — от самото създаване на тази вселена.

Съвсем неочаквано нещо прелетя с махане на криле хребета на планината отсреща и се спусна планирайки към дъното на долината. Размахът на крилете му беше към петдесетина метра и то изглеждаше като хибрид между хвърчило, птеродактил и балон. Кожата, опъната върху крехките му кости, беше тънка като фолио, макар от това разстояние да не можеше да се каже нищо сигурно. Тялото му имаше формата на голяма торба и създаваше впечатлението, че е пълно с газ — още едно предположение, което не можеше да се провери. Опашката му беше разперена като група хвърчила, привързани за един и същи прът. Долните му крайници бяха изненадващо тънки, но много на брой и висяха като колела на самолет, подготвящ се за приземяване. Краката му бяха широки и многопръсти.

Създанието се рееше във въздуха грациозно и свободно. Въпреки издутото и може би пълно с газ тяло, дори лекото повдигане на крилете и едва доловимото помръдване с опашката довеждаше до рязко пропадане в разредения въздух.

Огромната му сянка се плъзна над един от гигантските кактусоиди и в следващия миг то се стрелна над почвата като падащ небостъргач. Облак червен прах излетя във въздуха и започна да се спуска по-бавно, отколкото това би станало на Земята.

Растението остана напълно скрито под тялото на чудовището. То заби острия като рапира клюн между краката си явно в растението. После клекна и застина неподвижно досущ като кактусоидите.

Кикаха се загледа в него и в този момент му хрумна мисълта, че Звънаря може би също го гледаше. А ако беше така, тогава Кикаха щеше да може да го изненада по-лесно. Той мина през следващата врата по начина, по който бе влязъл и през последната и се озова в стая десет пъти по-просторна от тази, която току-що бе напуснал. Тя беше пълна с големи метални кутии, пултове за управление, върху които се виждаха множество екрани и различни превключватели. И в тази стая имаше прозорец, предлагащ гледка към долината.

Но Звънаря не беше тук.

Кикаха продължи в следващата стая. Тя, за разлика от предишните, бе малка и обзаведена с всичко, което някой би могъл да пожелае. Липсваше само на човешка компания. За сметка на това в средата на пода лежеше скелет.

Нямаше никакви указания каква смърт бе сполетяла този човек. Скелетът беше на едър мъж. Зъбите бяха запазени в идеално състояние. Тялото лежеше по гръб с разперени ръце.

Кикаха си помисли, че това трябва да е някой Повелител, който или бе проникнал в тази вселена по неизвестен начин и се бе озовал в тази крепост на Марс, или бе заловен на друго място и телепортиран тук от Червения Орк. И това би могло да се е случило както преди десет хиляди така и преди петдесет години.

Кикаха вдигна черепа и го взе в лявата си ръка. Помисли си, че може да му се наложи да хвърли нещо срещу своя враг най-малко с цел отклоняване на вниманието. Стори му се забавно, че възнамеряваше да използва един отдавна умрял Повелител, един провалил се праотец, срещу Звънар.

Следващата стая бе замислена като подводна пещера. В нея имаше басейн широк шейсетина и дълъг към триста метра, който се пълнеше от малък водопад в лявата част на стаята. Самият водопад се стичаше от върха на гранитен конус. Виждаха се още няколко каменни конуси, малки изкуствени хълмчета, странно изглеждащи растения, засадени пред големи интервали, малък поток, спускащ се от своя извор на върха на друг конус. По повърхността на басейна плаваха огромни, подобни на водни лилии растения.

И докато вървеше по плъзгавия бряг на басейна, Кикаха бе изненадан от едно червеникаво тяло, скочило от цвета на една от лилиите. Животното се извиси с провиснали като на жаба крака и в следващия миг се заби във водата. Миг по-късно изплува на повърхността и се обърна към човека. Лицето му бе жабешко, но очите му представляваха малки перископи от кост или хрущял. Грапавата му кожа беше червеникава, в същия оттенък както пръстта навън.

Едва сега Кикаха успя да различи сенките на някакви подводни създания с формата на риби в дълбочините. Разбира се… жабата трябваше да има с какво да се храни, така както трябваше да има храна и за жертвите на жабата. Екологията в тази малка стая трябваше да бъде прецизно балансирана. Съмняваше се, че Червения Орк често намираше време да наглежда как се развиват нещата тук.

И както стоеше на ръба на басейна, той забеляза, че вратата в далечния край започва бавно да се открехва. Нямаше време да изтича нито напред, нито назад, поради разстоянието, което се налагаше да пробяга. Отдясно бе невъзможно да се скрие, а отляво се намираше само басейна. Без да се замисли дори за секунда, той избра басейна и внимателно се плъзна във водата. Беше топла, но някак мазна. Той напъха лъчеметът под колана си и продължавайки да държи черепа в лявата си ръка се потопи с леко оттласкване от плъзгавата странична стена. Остави се да потъне дълбоко покрай дебелите стебла на лилиите и заплува колкото можа по-далече от мястото, където бе влязъл. Когато подаде глава на повърхността, направи го бавно и под цвета на една от лилиите. Повдигна цвета леко с глава, надявайки се Звънаря да не обърне внимание на издутината. Останалите стаи бяха ярко осветени по добре познатия му начин с дифузно осветление, при което не се виждаше никакъв източник, но тази се осветяваше само от прозореца, така че в нея цареше полумрак.

Кикаха обхвана със свободната си ръка стеблото на растението и предпазливо надникна изпод повдигнатия край на цвета. Онова което видя една не го накара да ахне. И добре че се удържа, защото устата му беше под водата.

Черната камбана плуваше покрай перваза на басейна на височина около седем стъпки над земята.

Носеше се бавно и спря до вратата. В следващия миг през другата врата се появи Звънаря и уверено се отправи към нея.

Кикаха започна да разбира какво се бе случило в дома на Червения Орк.

Вероятно още в лабораториите на Улф, Звънаря беше успял да монтира към камбаната си антиграв. И сигурно го бе свързал към устройство за дистанционно управление по телепатичен път. Не бе успял да го използва на Земята, а и едва ли бе имал причина да го прави, докато не бе паднал в плен на Червения Орк. Едва тогава, след като се бе възстановил от раните си, той бе повикал камбаната при себе си. Или по-точно бе излъчил телепатично съобщение, което тя можеше да разпознае. Управлението сигурно бе грубо и с ограничени възможности, но бе достатъчно ефективно.

По някакъв начин, получавайки команди от Звънаря, камбаната го бе освободила. После той бе заловил един от хората на Орк, бе изпразнил мозъка му от неговото съзнание и бе прехвърлил своето съзнание от раненото тяло на Табуз в това на слугата.

Камбаната можеше да прехване телепатичното повикване на Звънаря след като извадеше двете микроскопично тънки антени, с които ставаше обмена на разумите. А материалът от който бе направена самата камбана, бе неунищожим и през него не можеше да проникне дори радиация. Така че антените сигурно бяха програмирани да се подават през определен интервал от време и да се вслушват за повикване от страна на Звънаря. Камбаната бе чула зова за помощ и бе откликнала. Звънаря се бе измъкнал, беше си намерил оръжие и бе започнал да убива. И беше успял, дори може би беше убил и Червения Орк, макар Кикаха да не мислеше така.

След което се бе озовал в тази сграда на Марс.

Кикаха наблюдаваше приближаването на Звънаря. Не можеше повече да държи черепа в една ръка и да манипулира лъчемета с другата, затова пусна черепа. Той тихо се скри в дълбочините, а Кикаха се задържа с освободената си ръка за стеблото и бръкна с дясната за лъчемета. Звънаря мина покрай него и спря пред вратата. Отвори я и изчака камбаната да мине във въздуха пред него.

Тя явно можеше да установява присъствието на други живи същества. Обсегът на действие на датчиците й сигурно бе малък, защото иначе щеше да открие скрития под водата Кикаха. Не бе изключено водата и лилията да бяха изиграли ролята на екран срещу камбаната.

Кикаха се издигна малко повече над повърхността и извади ръката си с лъчемета. Скрит в сянката на цвета, той насочи оръжието си към Звънаря. Беше важно да го улучи с първия опит. Ако пропуснеше, Звънаря щеше да мине през вратата и тогава Кикаха щеше да се изправи срещу оръжие много по-мощно от неговото.

Нещо повече, ако пропуснеше Звънаря, лъчът щеше да разреже стената на сградата и въздухът щеше да изхвръкне в разредената атмосфера на Марс. А това би означавало краят и на двама им.

Звънаря му предлагаше своя профил. Кикаха задържа лъчемета си неподвижен и се прицели така че лъчът да порази целта в хълбока. Лекото движение с ръката след това и тялото му щеше да бъде разрязано надве.

Пръстът му започна да натиска спусъка. Изведнъж нещо го докосна по прасеца на крака и той отвори уста за да изкрещи. Болката беше толкова нетърпимо силна, че едва не загуби съзнание. Сгъна се надве, водата нахлу през устата и носа му и той се задави. Едната му ръка изпусна стеблото на лилията, а пръстите на другата неволно се разтвориха и лъчеметът падна.

В царящия под водата полумрак той успя да различи подобното на жаба същество да се отдалечава от него с енергични тласъци на крайниците си, и веднага разбра, че точно то го бе ухапало. Кикаха загреба нагоре, понеже трябваше да поеме глътка въздух, разбирайки, че ако Звънаря го забележи, той с лекота ще го убие.

Накрая стигна до повърхността и с гигантско усилие на волята се въздържа да не изскочи и да започне да пляска с ръце като давещ се. Отново внимателно подпъхна глава под цвета и бавно се подаде. Звънаря беше изчезнал.

В следващата секунда отново се прегъна надве, агонизирайки. Жабата се бе върнала и отново го бе ухапала по крака. От раната протече кръв и водата около нея потъмня. Кикаха бързо заплува към края на басейна и се изтегли на сухо с едно мощно дръпване. Усещаше в краката си звънтяща болка.

Тръгна по пътеката, издърпа ризата си и я разкъса на ивици, за да бинтова раните си. Зъбите на животното бяха остри като тези на акула — те с лекота бяха проникнали през тъканта и бяха откъснали месо с кожата. За щастие раните не бяха дълбоки.

На Повелителя сигурно му се бе сторило страшно забавно да пусне този ужасен малък хищник в басейна.

Но за Кикаха ситуацията не беше никак забавна. Нямаше представа защо Звънаря бе решил да отиде в другата стая, но подозираше, че в най-скоро време щеше да се върне пак. Трябваше да се махне, но му трябваше лъчемета. Съмняваше се, че щеше да си го върне. Не и докато онази кръвожадна жаба охраняваше дълбините на басейна.

Поне ножът беше в него. Извади го от колана и го захапа със зъби, докато плискаше вода по каменната пътека, накапана от кръвта му. После се изправи и като накуцваше се отправи към съседната стая.

Мина през къс салон с голи стени. Следващата стая беше с големината на онази с басейна. Беше топла, влажна и пълна с растения, които не изглеждаха нито марсиански, нито земни. Наистина той не бе виждал никакви други марсиански растения освен кактусоидите в долината. Но тези растения бяха високи, зелени, излъчваха задушлива миризма, имаха сочни стебла и изглеждаха много активни, съвсем не както растения, борещи се да оцелеят в рядката марсианска атмосфера.

Едната стена беше прозрачна и зад нея се виждаше гъста мъгла. И толкова. Колкото и да напрягаше зрение, погледът му не можеше да проникне през сивата пелена. И това не бе познатата му водниста мъгла. Тази изглеждаше като съставена от милиарди изключително малки прашинки. По-скоро приличаше на прах.

Със сигурност вече не беше на Марс. В мига, в който бе престъпил прага на тази стая, е бил мигновено телепортиран в тази сграда на някаква планета или сателит. Силата на притегляне беше като на Земята, а това означаваше че е по-скоро на планета с размери близки до земните. Това, в съчетание с облака, го караше да мисли, че се намира на Венера.

Трепвайки, той осъзна, че силата на притегляне в марсианската сграда трябваше да бъде много по-малка от земната. Но колко точно? Една шеста? Не си спомняше, но бе уверен, че когато бе скочил, трябваше да се извиси на много по-голяма височина, отколкото стана в действителност.

Но онази сграда наистина беше на Марс. Бе убеден, че не бърка. Което от своя страна означаваше, че там е имало монтирани съоръжения, които е са обезпечавали местна сила на притегляне, сравнима със земната. И ако продължеше тази линия на разсъждения още малко, тази сграда би могла като нищо да се намира дори на Юпитер, чиято смазваща сила на притеглянето машините на Повелителите можеха да компенсират с лекота.

Кикаха сви рамене. Наистина нямаше никакво значение къде се намира, ако не бе възможно да оцелее извън сградата. Непосредственият му проблем бе как да остане жив и как да намери обратния път към Земята. Той мина през следващия къс и гол хол и попадна в полуздрача на помещение с размерите на централната гара в Ню Йорк. Високо над главата му се виждаше куполът на тавана. Необятното помещение беше запълнено със сребрист сивкав течен метал с изключение на тясна пътечка, минаваща покрай цялата стена и малък кръгъл остров в средата. Металът приличаше на живак. Никъде в стената нямаше и помен на отвор за излизане.

Островът се намираше на около петдесет метра от стената. Той се излизаше само на една стъпка над застиналата повърхност на течния живак. Изглеждаше като от камък, а в геометричния му център се издигаше вертикално закрепена в камъка метална рамка. Веднага разбра че това е врата и че ако успее да се добере до нея ще бъде телепортиран на място, където ще му бъде даден шанс да се пребори. Такава бе играта. Ако затворникът се окажеше достатъчно интелигентен, достатъчно силен и достатъчно бърз… и най-вече достатъчно удачлив, той трябваше да получи свободата си.

Кикаха изчака до вратата понеже вътре нямаше къде да се скрие. Докато стоеше, опитваше се да сети дали не бе минал покрай нещо, което би могло да се използва вместо лодка. Нищо не му хрумна. Може би само диванът, но той едва ли щеше да се задържи върху повърхността. Нищо чудно да се наложеше да опита с него. И все пак как можеше да се накара едни бавно — а защо не и бързо! — потъващ предмет, да се носи през живака?

Не, не можеше да каже нищо, преди да е опитал. Но мисълта не го изпълваше с ентусиазъм. И тогава си зададе въпроса: А може ли човек да плува в живак? Дори да забравеше за отровните изпарения, за които си спомняше от уроците по химия.

В този момент в главата му изплуваха откъслечни изречения от учебника: Не мокри стъклото и затова образува изпъкнала повърхност при наливане в стъклен съд… не е устойчив при стайна температура… представлява опасност за здравето заради отровните си свойства… бавно се окислява във влажен въздух…

Въздухът под купола определено беше влажен, но повърхността беше огледална без следи от окисляване. Кикаха не подушваше никакви отровни пари и не усещаше никакво вредно въздействие. Засега!

В същия миг той се напрегна. Дочу лекото търкане на кожа в камък. Вратата беше оставена отворена от Звънаря и Кикаха не се бе докосвал до нея. Намираше се в другия край и се надяваше, че този път камбаната няма да влезе първа.

Точно това и стана. Черният предмет навлезе, носейки се на около четири стъпки над пода. Спря в момента в който се озова в помещението. Кикаха скочи към вратата и я затръшна. Камбаната продължи да виси над същото място.

Вратата оставаше затворена. На нея не се виждаше никаква ключалка, така че на Звънаря оставаше да се опита да я отвори като я ритне. Но той очевидно бе предпазлив, а нищо чудно да се бе объркал, намирайки вратата затворена. Не можеше да има никаква представа кой стои от другата страна и с какво оръжие разполага противника му. И най-важното: беше разделен от камбаната — неговото най-ценно притежание. Да, камбаната наистина не може да бъде разрушена, но можеше да му бъде отнета и скрита завинаги.

Кикаха изтича пред вратата, надявайки се, че Звънаря няма да реши да използва мощния си лъчемет точно в този момент. Сграбчи камбаната в ръцете си и я избута. Камбаната се съпротивляваше, но все пак се понесе назад. Във вертикална посока обаче не отстъпи нито инч.

В същия момент металът покрай рамката на вратата заедно с близката част от стената започна да почервенява и Кикаха разбра, че Звънаря бе насочил цялата мощ на лъчемета си върху вратата. Материалът от който бе изработена явно беше страшно издръжлив.

Но защо Звънаря просто не ритнеше вратата и не започнеше да стреля от прага й?

Може би го бе страх, че врагът му се крие наблизо и ще дебне мига, в който вратата започнеше да се открехва, така че бе решил да не остави нищо, което да може да се открехне. Каквито и да бяха мотивите му, поведението му даряваше на Кикаха ценно време, макар и не достатъчно, за да прекоси разстоянието до острова. Звънаря положително щеше да се справи с вратата още преди Кикаха да бе изминал и половината. Тогава?

Кикаха стисна камбаната с две ръце и я забута към стената. Не би могло да се каже, че тя се рееше с лекота по хоризонтала, но поне не му се наложи да прилага всички сили, за да я задвижи. Дръпна я експериментално към себе си, после отново я отдалечи, преценявайки степента й на съпротива. После я тласна с все сили покрай стената. Тя се движеше с около две стъпки в секунда, но триенето в извитата стена я забавяше. Следващият тласък, който направи под ъгъл, за да я отдалечи от стената, но и да я задържи да не се понесе над басейна, доведе до това, че този път тя остана в движение по-дълго.

Кикаха погледна към вратата. Червеното петно сега представляваше дупка, под която се виждаше червеникава ивица. Звънаря видимо бе решил да разшири дупката, а защо не и изцяло да изреже вратата. Всеки миг можеше да спре и да надзърне през дупката и ако го направеше, веднага щеше да зърне врага си и камбаната. От друга страна може би се страхуваше да си подава главата, опасявайки се, че противникът му ще го порази. Кикаха имаше едно предимство. Звънаря не знаеше с какви оръжия разполага той.

Кикаха изтича след камбаната, отново я хвана, отстъпи крачка назад, спря до стената и вдигна крака под себе си. Увисна със свити колене и пръстите му едва не докосваха пътеката. Камбаната обаче не се спусна и на косъм.

— Добре, хайде сега! — каза той и се оттласна с всички сили с крака от стената.

Двамата с камбаната се понесоха над езерото право към вертикалната рамка, вградена в каменната повърхност на острова. Изминаха така може би към четиридесет метра и спряха. Той погледна сивата течност под себе си и бавно отпусна крака, докато не докоснаха течния метал. После предпазливо натисна с тях и веществото поддаде веднага, но камбаната се плъзна още няколко стъпки. Повторението на процедурата му позволи бавно да напредва, но беше крайно изморително. Пот рукна по цялото му тяло, навлезе щипейки го в очите му, краката го заболяха сякаш бе пробягал две мили с максимална скорост.

Въпреки това той се добра до острова и стъпи на твърда почва. Вратата се намираше само на няколко стъпки пред него. Той я огледа внимателно. Някаква тънка ивица се спускаше по едната страна, минаваше през дъното и се изкачваше от другата страна. После завиваше през горната част на рамката. Всеки миг Звънаря щеше да нахлуе в помещението.

Кикаха хвърли поглед към стаята откъм задната страна на вратата. Стаята се виждаше, но той разбираше, че ако пристъпи през рамката, ще се озове в някакво друго място, може би направо в някоя друга вселена. Освен ако Повелителя си бе направил някоя жестока шега.

Кикаха бутна камбаната пред себе си и отскочи мигновено встрани, за да не се окаже директно пред рамката. Беше натрупал достатъчно опит и добре знаеше, че мястото от другата страна може да е капан. Така че винаги бе препоръчително да се хвърли някакъв предмет, за да се задейства капанът.

Разнесе се гръм, който едва не го оглуши. Нажежена вълна лъхна лицето и част от тялото му. Макар да бе затворил предвидливо очи, блясъкът едва не го ослепи. Когато седна и погледна, видя камбаната да се стрелва над езерото, без да губи от височината си. Пронесе се над пътеката и спря едва когато се заби в стената. Остана там, отскачайки на няколко инча след рикошета.

В следващия миг вратата на помещението падна върху пътеката. Не чу трясък — ушите му още пищяха от експлозията. Но видя Звънаря, стиснал лъчемета, да скача през нея, ловко да се претъркулва няколко пъти на пода и да става, готов за стрелба. Кикаха обаче вече беше скочил. Точно когато Звънаря се озърна и го видя, Кикаха скочи през рамката. Нямаше никакъв избор. Не допускаше, че ще стане жертва на нова експлозия, тъй като Повелителите не поставяха клопките си по този начин. Дори капанът от другата страна да бе готов за следващият, който щеше да опита да мине, взривът само щеше да сложи край на всичките му безпокойства.

Усети че минава и започва да пада. Под краката му имаше бездна, дълбока няколко хиляди стъпки, над него се виждаше синьо небе, а точно до него… тънък хоризонтален прът! Кикаха го сграбчи, закопча пръсти около гладкото хладно желязо и се залюля на една ръка разстояние под него. Едва сега видя, че двата му края са закрепени на две метални щанги, излизащи на по около двайсет стъпки от стената над бездната.

Какъв триумф на въображението и садизма на Червения Орк! Ако жертвата проявеше безгрижието да мине през рамката, без да прекара нещо преди себе си, щеше да бъде пръсната на парчета, преди да е получила шанса да падне и се разбие. И още един нюанс: ако не бе скочил, а само бе прекрачил през рамката, той нямаше да достигне до спасителния прът.

Беше го достигнал… какво сега?

Друг, не така хладнокръвен или с по-малко мускули, можеше и да падне. Кикаха обаче не загуби и миг. Пресегна се и се хвана за опорния прът. Но веднага го пусна, изруга и замаха с ръка.

Страничния прът беше прекалено горещ, за да се държи за него.

Той се прехвърли на ръце до другия край и опита другия прът. И той беше също така горещ.

Не че беше невъзможно да се държи. Но причиняваше достатъчно болка, за да го откаже от мисълта да остане да виси на него. Въпреки това Кикаха се прехвърли и макар да топлината да предизвика сълзи в очите му, той със стенания се изтегли върху надвесената стена. Позволи си един миг почивка, но продължи да стене. Чувстваше дланите си като изгорели до кост. Погледна ги, но те изглеждаха само като че ли ги бе държал за кратко над огъня, а не в него, а и болката бързо отминаваше.

Огледът на обстановката не продължи дълго, понеже нямаше много за разглеждане. Намираше се върху равния гол връх на колона от твърда черна скала. Върхът беше малко по-широк от основата, а околната стена беше гладка като цевта на оръдие. Колоната се издигаше в центъра на лишена от всякакви признаци на живот камениста равнина, през която течеше река. Реката идваше откъм близкия хоризонт и се разделяше надве, за да заобиколи колоната. Двата ръкава се съединяваха от другата страна и тя продължаваше пак към хоризонта.

Небето беше синьо, а жълтото слънце бе в зенита си. В основата на колоната, в четирите посоки на света, се издигаха гигантските рамки на четири врати за телепортиране. Една от тях, но само ако можеше да избере по някакъв начин правилната, означаваше спасение в място, където можеше да оцелее. Другите… другите сигурно щяха да му донесат бърза смърт, ако минеше през тях.

Но непосредственият му проблем беше съвсем друг. Първо трябваше да се спусне по колоната, а в момента просто не можеше да си представи как би могло това да стане възможно.

Върна се при щангата, която излизаше от гнездото си в скалата. Звънаря всеки момент трябваше да се покаже. Дори да се двоумеше, пак щеше да мине. Това бе единственият изход.

Минутите се точеха и се превърнаха в цял час, ако можеше да се довери на чувството си за време. Слънцето се спускаше от зенита си. Кикаха направи няколко крачки, за да раздвижи втвърдилите се мускули и да ускори притока на кръв в крайниците си. Изведнъж във въздуха се показа стъпало на крак. Звънаря от другата страна проверяваше каква е ситуацията.

Кракът потърси някаква опора, но откри само въздух. Изтегли се и след няколко секунди се показа лицето на Звънаря, обърнато наопаки за стоящия над него Кикаха.

Ножът на Кикаха се стрелна като сребърна светкавица в посока на лицето. То изчезна обратно в нищото, а ножът остана забит във въздуха на около една стъпка под мястото, където Звънаря бе надзърнал през вратата.

Вратата явно не бе еднопосочна. Положението на ножа му го доказваше. Фактът че Звънаря бе подал част от тялото си и се бе изтеглил обратно, нямаше нищо общо с еднопосочността на някои врати. Дори еднопосочната врата позволяваше на телата да преминат наполовина и после да се върнат. Освен ако разбира се Повелителя, създал подобна врата, не намираше за по-голямо забавно да разреже надве тялото на нещастника.

Изминаха няколко секунди. Кикаха тихо изруга. Можеше никога да не разбере дали бе нанесъл удара си точно в целта.

Неочаквано една глава се материализира от небитието, последвана от врат, рамене, гръден кош и диафрагма, от която стърчеше дръжката на ножа.

Миг по-късно Кикаха видя и останалата част от тялото на Звънаря, който рухна пред вратата. Понесе се надолу и тялото ставаше все по-малко и по-малко, докато не се загуби от погледа му. Кикаха все пак различи белия гейзер от забиването му в реката.

Пое си бавно въздух и седна разтреперан. Най-сетне Звънаря бе мъртъв и всички вселени бяха завинаги освободени от заплахата, която представляваше.

А аз съм тук, мислеше си Кикаха. Може би единственото живо същество в цялата тази вселена. Самотен в буквалния смисъл на тази дума. И ако не се сетя за някакъв абсурден ход, преди да е станало време за несъществуващата ми закуска, скоро ще се превърна в едно от двете мъртви неща в същата вселена.

Пое отново дълбоко дъх и след това направи онова, което трябваше да направи.

Болката на отиване по опорната щанга бе същата, както на идване по нея. Когато стигна до напречния прът, той се задържа да си почине, прехвърлил една ръка и един крак през него. Болката в ръцете и краката му постепенно отминаваше и след малко той събра кураж да се преметне върху пръта и да изправи балансирайки върху него. Хилядите часове, прекарани в упражнение по ходене на въже и катерене по височините, най-сетне се изкупиха с лихвите. Съумя за запази равновесие върху пръта, докато преценяваше къде бе мястото, през което бе паднало тялото на Звънаря. За него това представляваше само неотличима област в синевата и той добре разбираше, че ще има един-единствен шанс да улучи целта си.

Скочи напред и нагоре и осъзна, че главата му минава през рамката, после несъзнателно извика „Уф!“ в мига, в който падна по корем върху нея. Пресегна се моментално с ръка, сграбчи каменния ръб и се доизтегли през нея. Известно време не беше способен на нищо друго освен да лежи върху каменния под и да чака сърцето му да се успокои. Едва тогава обърна внимание на факта, че камбаната беше над него, а лъчеметът лежи само на няколко крачки от мястото, където лежеше.

Стана и разгледа камбаната. Беше изработена от неунищожим материал, а краищата на антените й бяха изтеглени в отделение от същия метал. Когато антените се прибираха, върховете им запушваха два едва забележими отвора в основата на камбаната. Но самите антени бяха от по-обикновен метал и те бяха пострадали от експлозията, забила камбаната през езерото в самата стена. Или поне така предполагаше. Не забелязваше някакви поражения. Всъщност не виждаше самите антени, защото те бяха толкова тънки, че можеше само да ги усети с връхчетата на пръстите си. И все пак фактът, че Звънаря не бе изпратил камбаната на оглед преди себе си, доказваше, че нещо я бе повредило. Може би експлозията бе повредила само деликатната апаратура, отговорна за приемането на мисловните му команди и за управлението на полета. Ставаше дума за съвсем нова добавка, която Звънаря сигурно не бе имал възможността да изпробва в реална обстановка.

Каквото и да се бе случило, камбаната продължаваше да виси във въздуха над повърхността на острова. И все така оказваше лека съпротива на опитите да бъде тласната в хоризонтална посока.

Кикаха реши че антените все пак работят поне в известна степен. В противен случай камбаната не би могла да получи обратна информация на каква височина се намира, за да я поддържа с такова постоянство.

Както и да е, камбаната представляваше за него единственият му шанс да се спусне до земята, отстояща на няколко хиляди стъпки под него. И той нямаше и най-малка представа доколко си струваше да заложи на този шанс. Камбаната би могла да реши, че трябва да поддържа това ниво дори повърхността под нея да пропаднеше неочаквано. Ако се случеше именно това, той сигурно все още щеше да успее да се добере до върха на колоната.

Кикаха преметна ремъка на камбаната през едното си рамо, притисна я с двете си ръце до гърдите и пристъпи през телепортиращата врата.

Полетя надолу не по-бързо, отколкото ако висеше на въжетата на парашут и тази скорост бе много по-добра за него от онова, което би могло да му се случи. От време на време му се налагаше да се оттласне с крака от стената на колоната, защото камбаната непрекъснато се отклоняваше към нея, сякаш масата й по някакъв необясним начин я привличаше.

Когато се спусна на десет стъпки над реката, той пусна камбаната. Прелетя останалото разстояние малко по-бързо, заби се във водата, която се оказа възтопла, и изплува на повърхността, повлечен от силно течение. Трябваше да вложи всички сили, за да се добере до брега, но успя да се пребори. Отпусна се за да възстанови част от силите си. След малко стана и тръгна по брега, докато не видя камбаната. Беше се опряла в стената на колоната, като малко натискащо се да суче от гигантската си майка. Нямаше начин да я прибере, а и не виждаше защо трябва да го прави.

Няколко метра по-нататък се натъкна на тялото на Звънаря. Беше се заклещило в някаква скала до брега в място, където коритото на реката образуваше малко заливче. Гърбът му беше разцепен, тилът му — разбит. Изглеждаше като човек, който е паднал върху цимент, а не във вода. Ножът продължаваше да стърчи от слънчевото му сплетение. Кикаха го дръпна обратно и го избърса във влажната коса на Звънаря. Падането не бе го повредило.

Изтегли тялото от реката. Едва сега обърна по-голямо внимание на гигантските рамки на вратите, закрепени в каменната повърхност по подобие на онази врата на малкия остров в онзи вече недостижимо далечен друг свят. Две се намираха на този бряг, другите две — на другия. Поставени бяха във върховете на квадрат със страна около две мили. Кикаха се отправи към най-близката и когато стигна хвърли камък през нея. Камъкът прелетя и тупна от другата страна. Поредната гавра на Червения Орк. Дали това не бяха най-обикновени рамки, което би означавало, че е осъден да остане в този пуст свят до края на дните си, преди да умре от глад?

И следващата врата — онази в североизточния връх — не се оказа нищо по-различно.

Кикаха усети, че огладнява и че го наляга умора. Сега се налагаше да преплува реката, преборвайки се с доста силното течение, за да се добере до останалите две врати. Разходката от едната до другата наистина бе към две мили и ако трябваше да ги обходи и четирите, това правеше една екскурзия от общо осем мили. При нормални обстоятелства това едва ли би заслужавало да се споменава, но последните няколко часа бяха поставили физическите му ресурси на сериозно изпитание.

Седна да почине за минута и неочаквано скочи с вик, проклинайки се за глупостта си. Беше забравил, че вратите могат да работят при влизане в само в една от посоките. Взе един камък, заобиколи вратата и хвърли камъка през нея. Нищо, най-обикновена рамка.

Не му оставаше нищо друго освен да се върне при първата врата и да я изпробва откъм другата й страна. Но и тя не показа с нищо, че може да телепортира хора.

Преплува реката и излезе на другия бряг след като течението го отнесе на половин миля, увеличавайки разстоянието, което трябваше да извърви. Лъчеметът с нищо не облекчаваше както плуването, така и ходенето, понеже тежеше към трийсет фунта. Ни Кикаха не искаше да се разделя с него.

И югозападната врата се оказа само един огромен метален обръч. Кикаха потегли към последната. Слънцето отиваше на запад и се спускаше ниско над хоризонта. Грееше в смълчаното небе над безжизнения свят. Дори вятърът беше стихнал и единственият звук бе от течащата вода, а дори и той заглъхна докато Кикаха се отдалечаваше. Чуваха се само стъпките му и тежкото му дишане.

Когато се добра до северозападната врата, поиска му се да отложи хвърлянето на камъка за известно време. Ако и това се окажеше поредната шега Червения Орк, тази шега можеше да се окаже последната, за която Кикаха щеше да научи. Така че можеше да свършва с всичко.

Първият камък прелетя през рамката и падна от другата страна.

Вторият мина в обратна посока и падна на камениста земя.

Кикаха скочи разярен няколко пъти, гневно изкрещя и удари с юмрук дланта си. Ритна близката скала и заподскача, виейки от болка. Заскуба косите си, плесна се по бузата, вдигна лице към сляпото синьо небе и мъртвото жълто слънце и зави като вълк, чиято опашка е попаднала в капана.

След малко се смълча и застина неподвижен. Изглеждаше като изваян от същата бронзовочервеникава скала, която изобилстваше на този свят, с тази разлика, че клепачите му подскачаха и гърдите му се вдигаха и спускаха.

Когато се изтръгна от медитацията си, той делово и без никакви емоции се отправи към реката. Напи се до насита и се огледа за подслон, където да прекара нощта. След петнайсет минути намери една вдлъбнатина в склона на нисък хълм, където можеше да се скрие успешно от вятъра. Отърси се от нерадостните мисли за бъдещето и заспа.

На сутринта погледна тялото на Звънаря и се запита дали нямаше да му се наложи да яде от него.

За да не стои просто така, а също и защото никога не се предаваше, преди да е опитал всичко, Кикаха закрачи в плитчините на реката, спуснал ръце във водата. Нямаше и помен от риба. И не изглеждаше, че може да има, особено при тази пълна липса на каквато и да е било флора.

Изкачи се на върха на хълма, в чиито основи бе спал. Седна върху твърдата заоблена скала за миг, помръдвайки само за да смени позата си. Ситуацията му се оформяше като отчайваща и проста едновременно с това. Или Червения Орк беше дал на пленника си шанс да се измъкне, ако е умен и в добра физическа форма, или не му бе оставил подобен шанс. Ако бе вярно второто, тогава жертвата щеше да си умре тук. Противното обаче означаваше, че той — в случая Кикаха — просто не е достатъчно умен. В който случай, смъртта му бе само въпрос не време.

Остана да седи все така дълго време и изведнъж простена. Какво, по дяволите, се бе случило с главата му? Да, наистина камъкът бе прелетял свободно в пространството, ограничено от рамката, но това не беше жива плът. Трябваше сам да изпробва вратите, а не да се прави на хитрец и да хвърля камъни през тях. Вратите можеха да бъдат настроени да се задействат само след преминаване на тяло с маса над определена критична стойност, а понякога телепортираха единствено при преминаване на органична материя. А можеше и да следят за наличието на мозъчна активност в непосредствена близост до тях и дори да анализират дали вълните са излъчени от човешки мозък. А той бе толкова загрижен да избегне евентуалните клопки от другата страна, че бе забравил за тази възможност.

От друга страна всяка врата можеше да бъде програмирана да унищожи първото голямо тяло, преминало през нея, подобно на вратата от острова сред живачното езеро.

Кикаха изпъшка при мисълта за разхода на физически сили, който му предстоеше, но си каза, че бе оцелял досега само защото никога не го бе мързяло. Метна тялото на Звънаря през рамо, благодари на съдбата, че човекът все пак бе дребен и пое към най-близката врата.

Денят се оказа дълъг, горещ и изнурителен. От липсата на храна краката му трепереха и всеки пореден неуспех допълнително го изтощаваше. Преплуването на реката, преборването с мъртвото тяло и лъчемета, изцедиха силите му докрай. Но досега бе прехвърлил трупът шест пъти през всяка страна на три от вратите.

И ето че почиваше пред четвъртата. Звънаря лежеше безмълвен до него, разперил ръце, обърнал безчувственото си лице точно срещу изгарящото слънце, отворил уста, от която се долавяше противната миризма на разлагаща се плът. Слава Богу, в този свят поне нямаше мухи.

Времето течеше. Въпреки почивката не се чувстваше по-силен. Трябваше да стане и да хвърли омразното тяло най-много още два пъти през рамката на последната врата. Не можеше да рискува просто да го претърколи, защото искаше да избегне оставането по линията на възможната експлозия. Беше необходимо да се изправи до самата рамка, да вдигне тялото на ръце, да го хвърли в отвора и да отскочи моментално встрани.

Направи го за седми път. Тялото прелетя над долната част на рамката и тупна с глух звук от другата страна. Оставаше му един последен опит и този път вместо да почива той вдигна веднага трупа на нивото на гърдите си и с последни сили го тласна напред.

Когато вдигна глава… видя тялото пред себе си.

Това беше краят — краят на хубавата теория, а заедно с това и неговият край. Повече нямаше какво да направи.

Седна и затвори очи. И точно фактът, че кой знае защо не бе легнал, му спаси живота.

Но се размина със смъртта на косъм. Тигроподобният звяр, който се бе промъквал безшумно по твърдата скала, изрева когато го видя да сяда и ускори скоковете си към него. Кикаха бе толкова изненадан, че остана замръзнал от изумление за цяла секунда, давайки значително предимство на звяра. Но не достатъчно. Ослепителният лъч се изтръгна от лъчемета точно когато гъвкавото тяло се издигна във въздуха за последен скок, прониза главата му, разсече я, преряза шията и гръдния кош, откъсна част от лапата му и направи дупка в скалата отзад. Животното падна на земята, плъзна се по гладката каменна повърхност, удари се в него, събори го и го преобърна няколко пъти. Когато накрая се изправи, Кикаха усети болки в краката, гърба, гърдите, дланите и носа. Беше се ожулил жестоко в скалата, а мястото в краката, където тялото се бе забило в него, го болеше с болка, която обезпокоително се засилваше.

Животното за щастие изглеждаше добро за ядене. И Кикаха мислеше, че се досеща, откъде се бе появило. След като приготвеше и изядеше няколко пържоли, той щеше да се върне при североизточната врата, за да огледа обстановката около нея отново.

Звярът бе с една четвърт по-дълъг от сибирски тигър, тялото му бе с конструкцията на котка, имаше дълга, кафеникава около корема козина, украсена с бледочервени ивици навсякъде с изключение на краката и лапите, които бяха черни. Очите му бяха лимонаденожълти, а зъбите му по-скоро приличаха на зъбите на акула, отколкото на котка.

Пържолите воняха отчайващо, но го изпълниха с усещане за възвръщаща се сила. Той подхвана Звънаря и го извлачи цели две мили до вратата. Трупът вече бе в тежко състояние на разлагане. И макар да му се бе струвало, че това е невъзможно, той му замириса дори още по-силно, когато го вдигна на гърди, за да го хвърли през вратата.

Този път тялото изчезна, но в следващия миг от вратата бликна струя нефтоподобна течност, която щеше да го залее, ако бе останал директно пред рамката. Мазната субстанция веднага пламна и горя в продължение на петнайсетина минути.

Кикаха изчака огъня да угасне и скочи във вратата с изваден лъчемет. Не знаеше какво го очаква от другата страна. Можеше да има още един дебнещ тигър. Сега разбираше, че когато бе хвърлил преди трупа във вратата, той само бе задействал закъснителен механизъм, който отваряше клетката на животното след известно време — може би точно когато нищо неподозиращата жертва решеше, че и тази врата е фалшива. Умно и садистично замислено — напълно в стила на Червения Орк. Струваше му се обаче, че той едва ли бе приготвил и други изненади. Дори такъв като него би сметнал, че едва ли някой би могъл да оцелее чак дотук.

В продължение на една секунда се намираше в малка гола стая, в която имаше голяма клетка с отворена врата и черен купол на три крачета. След това се озова в друга стая. Тя бе по-голяма и изработена от някакъв твърд сив метал или може би пластмаса. Тя също не бе украсена и бе напълно лишена от мебелировка с изключение на голям скрин, умивалник с единичен кран за вода и малка метална масичка, привързана за пода с вериги.

Преминаването от едната стая в другата го смая. Той не разбираше как бе извършено. Може би скокът през рамката в онзи свят бе активирал врата със забавено действие. Която го бе телепортирала в тази килия без изход.

Беше светло, но светлината нямаше определен източник и запълваше стаята с еднаква интензивност. Бе достатъчно ярка за да се увери, че в стените няма никакви пукнатини или процепи от хитро маскирани обикновени врати. Изобщо нищо не подсказваше за наличието на врата или прозорец. Самите стени бяха изработени от изключително устойчив материал, защото дори лъчът на лъчемета, макар и включен на максимална мощност и прикован в една точка, не постигна нищо освен да затопли стената и да покачи температурата в стаята. Той изключи оръжието и потърси отвора, през който постъпваше пресния въздух, ако изобщо имаше такъв.

След внимателен оглед Кикаха реши, че въздухът постъпва със съвсем слаба струя в една точка над центъра на масата. А това означаваше, че се телепортира от устройство, монтирано в самата маса. Циркулацията се затваряше през изходна врата, която изглежда бе монтирана близко до един от ъглите горе до тавана.

Кикаха насочи на пълна мощност лъча в плота на масата, но и тя бе с устойчивостта на стените. И все пак, ако онзи, който бе организирал този капан, държеше пленникът му да остане жив, той трябваше да е монтирал и врата, през която да му изпраща храна. Това вероятно бе все същата врата в масата, която се автоматично се пренастройваше за телепортиране на твърди тела, когато дойдеше време за ядене.

Кикаха обмисли тази организация и се запита защо идеята за бягството не бе хрумнала на никого. А може би Повелителя бе помислил и за тази възможност и бе направил необходимото, разчитайки, че и затворникът ще се сети за нея. Да, това би било точно една от онези шеги, които доставяха най-голямо удоволствие на Повелителите. Идеята обаче бе толкова налудничава, че по всяка вероятност бе убягнала от вниманието на Повелителя.

Кикаха си представи тревожното мигане на индикатори и звъна на алармените инсталации в сградата, където се намираше тази килия. В случай, че килията се намираше в някаква сграда, а не в отделна джобна вселена, създадена специално за нея. Едва ли ставаше дума за рядко посещавано място, защото ако Повелителя отсъстваше, той можеше да се върне тук прекалено късно след като затворникът му бе успял да избяга.

Нямаше представа колко точно време бе изминало, но според него около четири часа след попадането му тук, на масата се материализира дългоочаквания поднос. Храната на него бе земна: средно изпечена пържола, салата от маруля, моркови и лук, чеснов сос за подправка, три филии ръжен хляб, кубче истинско масло, и чаша шоколадов сладолед.

Когато свърши се почувства много по-добре. Едва ли не изпитваше благодарност към онзи, който му бе причинил всичко това. Но не изчака нито секунда след последната лъжичка сладолед. Качи се на масата, преметна кобура с лъчемета през рамо и хвана подноса в ръцете си. Наведе се, остана за миг на един крак, постави подноса на масата и стъпи в него. Досети се че вратата може би се задействаше само от наличието на подноса и съдовете върху него, а не от някакво предварително програмирано тегло. Залагаше живота си на предположението, че полето е насочено нагоре и обхваща достатъчно голяма зона. Ако не бе така някой от другата страна щеше да се изненада силно от връщането на поднос пълен с половинка труп. Но ако успееше да се телепортира без проблеми, изненадата щеше да бъде още по-голяма и определено много по-неприятна.

Изведнъж се озова на маса в тясно помещение, осветено от лампа, светеща непосредствено до главата му. Ако не бе имал съобразителността да приклекне, сега щеше да е пристигнал без глава, която щеше да се е материализирала в тавана.

Скочи от масата, отвори вратата и излезе в необятна кухня. Някакъв мъж стоеше с гръб към него, но вероятно бе чул шума от отварянето на вратата, защото рязко се извърна. Долната му челюст провисна, очите му се ококориха и от устата му се изтръгна:

— Какво, по…?

Стъпалото на Кикаха го улучи точно под брадичката и мъжът рухна по гръб на пода в безсъзнание. Кикаха се ослуша за да се убеди, че шумът от падането не е обезпокоил някой друг и претърси дрехите на човека.

Извади „Смит енд Уесън“ 38-и калибър с рязана цев в кобур за носене под мишницата, портфейл със сто и десет долара в наличност, две шофьорски книжки, няколко от вездесъщите кредитни карти и визитка. Името на мъжа беше Робърт Ди Анжело.

Кикаха провери пълнителя на пистолета и го запъхна в колана си, а след това огледа кухнята. Тя беше толкова голяма, че наистина можеше да се намира само в имението на много богат човек. Не след дълго той откри малък пулт за управление, скрит зад плъзгащ се панел в ламперията, който бе оставен открехнат. На него мигаха светлинките на индикатори.

Фактът че Ди Анжело му бе изпратил храна означаваше, че обитателите на дома знаят за пристигането на затворника. Или най-малкото поне Повелителя знаеше. Хората му можеха и да не знаят за съществуването на телепортиращите врати, но сигурно бяха поне инструктирани да докладват в мига, в който определени индикатори на този пулт светнеха и без съмнение се активираха звуковите аларми. Последните сигурно отдавна бяха изключени.

Не бе изключено в килията да бе имало телевизионна камера, в който случай Уртона — защото Кикаха нямаше никакви съмнения, че се намира в неговия дом — сигурно бе видял с кого има работа.

Защо в такъв случай Уртона не бе предприел нищо за да разпита своя пленник? Не можеше да има никакво съмнение, че изгаря от любопитство да научи как Кикаха е попаднал тук.

Кикаха наля чаша вода и я плисна в лицето на човека на пода. Ди Анжело трепна, завъртя глава и отвори очи. И пак трепна когато видя надвесения над него мъж, опрял върха на ножа си в гърлото му.

— Къде е шефът ти? — попита късо Кикаха.

— Не знам — отвърна Ди Анжело.

— Неосведомеността няма да ти е от полза — предупреди го Кикаха и леко натисна с ножа. По шията на мъжа протече тънка струйка кръв.

Очите на нещастника се разтвориха и той се примоли:

— По-леко! Какво значение има всичко това? Ти нямаш никакъв шанс. Ето какво се случи…

Ди Анжело беше готвач, но бе в течение на събитията развили се из по-ниските ешелони на йерархията. Още преди много време шефът, когото той наричаше мистър Калистър, му бе наредил да го информира, ако в кухнята се задейства алармената инсталация. До днес тя бе останала безмълвна. Когато преди няколко часа го бе стреснал пронизителния звън на системата, той бе позвънил на мистър Калистър, който бе излязъл с хората си по дела, за които До Анжело нямаше ни най-малка представа. Вероятно бе нещо свързано с неотдавнашните неприятности, имащи отношение към появата на Кикаха и останалите. Калистър го бе инструктирал как да постъпи в подобен случай, а това се свеждаше до това да приготви на храна, да я постави върху поднос, да го отнесе до масата в специалното помещение, да затвори вратата му и да натисне един бутон върху пулта за управление.

Кикаха се осведоми за Улф, Хризеис и Анана.

— Няколко момчета ги отведоха в офиса на боса — отговори му Ди Анжело — и оттогава досега никой не ги е виждал. Кълна се в Бога, казвам ти истината! Ако някой знае къде са, това може да е само Калистър. Единствено той!

Кикаха накара Ди Анжело да стане и го поведе със себе си из къщата. Минаха през няколко просторни салони и големи стаи — всичките луксозно мебелирани, — след което излязоха пред широко извито мраморно стълбище, извеждащо до втория етаж. По пътя Ди Анжело му каза, че тази къща се намира в заградено с висока ограда имение в Бевърли Хилс. Адресът беше онзи, на който Червения Орк му бе казал, че сега живее Уртона.

— Къде е прислугата? — попита Кикаха.

— Хората са или по домовете си, или в отделените за тях жилищни помещения над гаража. Не излъгах, когато казах, че съм сам у дома, мистър.

Вратата за кабинета на Калистър бе от стомана и естествено заключена. Кикаха насочи лъчемета към нея и изряза ключалката с едно завъртане на оръжието. Ди Анжело погледна стреснато и пребледня. Той явно не знаеше нищо за оръжията на Повелителя.

Кикаха намери скоч-лента в огромното махагоново писалище и пристегна с нея ръцете на Ди Анжело на гърба и краката за глезените. Помогна му да седне в едно от креслата и претърси с вещина помещението на кабинета. Пултът за управление на вратите — или такова се надяваше, че е предназначението му — изскочи със щракване иззад една привидно солидна стена на писалището, когато натисна един бутон в ъгъла му. Различните бутони, циферблати и индикатори бяха надписани със символи, които биха озадачали всеки землянин, но не и Кикаха. Това беше писмото на Повелителите.

Той обаче не знаеше какво представляват врати с номера от 1 до 10, нито можеше да предположи какво би се случило, ако натиснеше бутона, обозначен със символа за „М“. Това можеше да означава много хиляди неща, но Кикаха се опасяваше, че е съкращения от мийрцо, т.е. смърт.

Първият проблем, свързан с използването на пулта, бе, че дори да успееше да активира вратите, той не знаеше къде се намират те. Вторият бе, че най-вероятно нямаше да може да ги активира. Повелителя вече беше доказал, че не е онзи глупак, който ще остави на врага си една работоспособна и лесно достъпна система. Без съмнение той носеше в себе си някакво допълнително устройство, което трябваше да се включи, за да се задейства самия пулт за управление. Все пак Кикаха бе научил къде се намира пулта, така че ако успееше да се сдобие по някакъв начин и с активатора, щеше да може да предприеме нещо повече. И това нещо повече би имало някакъв смисъл само ако разбереше и къде са вратите.

Ситуацията го изпълваше с чувство на безсилие, защото той бе сигурен, че Анана и двамата му приятели, ако бяха още живи, се намираха на място, до което се достигаше през една от десетте врати.

В този момент иззвъня телефонът. Кикаха се стресна за миг, но после взе апарата, отнесе го до Ди Анжело, и вдигна слушалката така че и двамата да могат да чуват. Ди Анжело не изчака да му кажат какво се очаква от него.

— Ало — обади се той.

— Ди Анжело? Момент.

Следващият глас който се разнесе бе на мъжа, с който Кикаха бе разговарял под впечатлението, че преговаря с Червения Орк. Това трябва да беше Уртона и каквото и да бе онова, което го бе накарало да изостави анонимността, то сигурно бе жизнено важно. Единственото такова нещо можеше да бъде само шансът да бъде заловен Червения Орк.

— Анжело? Получавам алармен сигнал тук. Идва от кабинета ми. Знаеш ли това?

Кикаха поклати глава отрицателно и Ди Анжело послушно отговори:

— Не, сър.

— Добре, значи някой е влязъл там. Ти къде се намираш в момента?

— В кухнята, сър.

— Иди там и виж какво става — нареди Уртона. — Оставам тази линия отворена. Изпращам ти подкрепление от склада. Не рискувай. Стреляй за да убиеш, освен ако си абсолютно сигурен, че можеш да го плениш. Разбра ли ме?

— Да, сър — каза Ди Анжело.

Нещо в слушалката изщрака и гласът заглъхна. Кикаха не виждаше основания да изпитва триумф. Уртона вероятно бе съобразил, че човекът в кабинета му би могъл да подслуша целия този разговор. И се досещаше, че това елиминира всякакви шансове на Ди Анжело да сюрпризира противника, което от своя страна означаваше, че подкрепленията ще пристигнат максимално бързо.

Кикаха залепи със скоч-лента устата на Ди Анжело и го заключи в дрешника. След това унищожи пулта за управление на вратите с кратко включване на лъчемета. Ако на Уртона би хрумнала идеята да прехвърли другите си пленници — в случай, че изобщо разполагаше с такива — или да им стори нещо, той поне за известно време бе лишен от тази възможност. Трябваше да направи нов пулт… освен ако нямаше дубликат в някое от многото складови помещения.

Следващата му стъпка бе да се измъкне от дома бързо и да стигне до Централната гара, където бе оставил Рога на съхранение в една касета. Искаше да се добере до Рога, защото имаше всички шансове да го използва с успех. От друга страна Уртона сигурно се бе погрижил за охраната на дома си.

Задачата на Кикаха бе да излезе и да стигне до центъра на града. Реши да скрие лъчемета на територията на имението. Намери някаква дупка в земята зад един голям олеандър до стената. Градината беше във великолепно състояние — никъде не се виждаха окапали листа, нито нападали изсъхнали клонки с заради това той нямаше с какво да покрие оръжието. Сложи го в дупката и го остави така. После прецени, че трябва да скрие и пистолета, който бе взел от Ди Анжело. Беше прекалено обемист, за да го крие успешно под ризата си.

Тръгна си без произшествия. Наложи се да се върне за лъчемета, за да се справи с ключалката на желязната порта, през която се излизаше на улицата. Тя беше зазидана във висока тухлена стена и имаше шипове по горния си край. Караулката на пътя беше празна, явно защото Уртона бе взел със себе си всички от дома с изключение на Ди Анжело. Вратата можеше да се отваря и затваря от пулта в караулката и Кикаха без проблем разбра маркировката под отделните бутони, но за нещастие захранването на задвижващите механизми бе изключено, а той не искаше да губи време с разпити на Ди Анжело. Изряза без проблем ключалката с лъча и бутна едното крило на масивната врата. Зад него се разнесе воят на сирена и той видя тревожните примигвания на индикаторите върху пулта в караулката. Ако този шум продължеше, полицията щеше да се поинтересува какво става. Тази мисъл накара Кикаха да се усмихне. В следващия момент усмивката му застина. Той желаеше намесата на полицията дори още по-малко и от Уртона.

След като скри за втори път лъчеметът зад храста, той пое на юг. Пет преки по-надолу излезе на булевард „Сънсет“. Безпокоеше се дали няма да привлече вниманието на полицаите, защото добре разбираше колко съмнително изглеждат всякакви пешеходци в този район на свръхбогаташи. Особено нощем.

Все пак щастието му се усмихна и той успя да спре такси. Шофьорът не искаше да се отдалечава от Бевърли Хилс, но Кикаха отвори задната врата и се настани в колата.

— Става дума за изключителен случай — поясни той. — Отивам на делова среща, от която зависят много пари.

После се наведе напред и подаде на шофьора една двайсетачка от портфейла на Ди Анжело.

— Твоя я и то в добавка към онова, което покаже таксиметъра и към задължителния бакшиш. Сега мислиш ли, че можеш малко да се отклониш?

— Става — бе отговорът.

Кикаха слезе на три преки от Централната гара, тъй като искаше да е сигурен, че шофьорът няма да може да каже нищо полезно на полицаите, ако се случеше да го разпитват. Отиде пешком до гарата, извади от хралупата на дървото топката от дъвка, в която бе скрил ключа от касетата, и влезе в гарата.

Освободи без никакви проблеми калъфа с Рога. Само едно четиригодишно момиченце го гледаше втренчено с огромните си тъмносини очи и накрая се осмели да му каже „Здравей!“. Той я потупа по главичката, с което накара майка й да я дръпне сърдито и да й се скара на висок глас, че се държи прекалено приятелски с непознати.

Кикаха се захили, макар този дребен инцидент да не му се стори никак смешен. По време на дългите си години прекарани из Света на нивата, той бе свикнал да гледа как към децата се отнасят като към безкрайно ценни създания. Откакто Улф бе сложил във водите на онзи свят средството, с което удължаваше живота на хората до хиляда години, но едновременно с това намаляваше раждаемостта, той бе взел и необходимите мерки децата да бъдат ценени. Случаите на убийства на деца, на жестоко отношение към тях, дори на лишаване от любов или родителски грижи, бяха изключително редки. И макар този вид възпитание да не пречеше децата да израснат като възрастни, които са в състояние да се бият доста яростно, резултатът поне беше създаването на едно ново поколение забравило за неврозите и психозите на цивилизованите земляни. Разбира се повечето общности в света на Улф бяха малки, доста хомогенни, технологически примитивни и освободени от сложните условности на живота сред индустриализираните общества на Земята.

Кикаха излезе от гарата и измина няколко преки, преди да се отбие в телефонната кабина на ъгъла на голям сервиз. Набра номера на Уртона. Чу сигнала само веднъж, после някой вдигна слушалката и се обади един непознат глас.

— Мистър Калистър, ако обичате — каза Кикаха.

— Кой го търси? — осведоми се грубият глас.

— Ди Анжело може да ме опише — обясни спокойно Кикаха. — Ако вече сте го намерили в дрешника.

Последва късо възклицание и гласът помоли:

— Един момент.

Само след няколко секунди се разнесе гласът на Калистър:

— Тук е Калистър.

— Иначе известен като Уртона, настоящ Повелител на Земята. Аз съм онзи, който беше твой пленник.

— Как успя… ? — започна Уртона, но спря навреме, осъзнавайки, че няма да получи описание на измъкването на Кикаха.

— Аз съм Кикаха — каза Кикаха. Не рискуваше нищо като се идентифицираше, понеже беше сигурен, че Уртона разполага с името и описанието му от устата на Анана. — Землянин, направил онова, което считаните за Повелители на Съзиданието, не са могли да направят. Лично убих и станах причина да бъдат убити всичките петдесет и един Звънари. Те повече не представляват заплаха за никого. Измъкнах се от дома на Червения Орк на другата Земя, минах през всичките му капани и се добрах до твоя дом. Ако те бях заварил там щях да те убия или пленя. Не се заблуждавай по този въпрос… Но не ти се обаждам само за да ти кажа какво успях да направя. Искам да се върна мирно в света на Улф заедно с Улф, Хризеис и Анана. Вие двамата с Червения Орк можете да си се сражавате и нека по-добрият победи. Сега, след като и последният Звънар е мъртъв, няма за какво повече да стоим тук. Нито ти имаш някакви основания да задържаш приятелите ми.

Настъпи дълга пауза и после Уртона се обади:

— Как бих могъл да бъда сигурен, че Звънаря е мъртъв?

Кикаха му описа най-подробно какво се бе случило, макар да изпусна някои подробности, които смяташе, че не е необходимо да разкрива.

— Сега знаеш как можеш да провериш дали ти казах истината — заключи той. — Не можеш да минеш по моя маршрут, понеже не знаеш къде се намира домът на Червения Орк, а и аз не знам. Но мисля, че всички врати са двупосочни, така че можеш да тръгнеш от онази килия, в която аз завърших.

Добре си представяше смесицата от успокоение и тревога, която Уртона изпитваше. Той сега разполагаше с начин да се добере до дома на Червения Орк, но и той можеше да проникне в неговия дом.

След малко Уртона се обади:

— Ти бъркаш, защото аз знам къде живее Червения Орк. По-скоро къде живееше. Един от хората ми го е видял на улицата само преди два часа. Първоначално помислил че съм аз и че съм излязъл по работа, в която е по-добре да не си пъха носа. Но когато се върнал у дома и ме видял, осъзнал, че аз не мога да се прибера толкова скоро. Веднага се досетих какъв дар ми бе направила съдбата. Събрах хората си, заобиколихме дома му и проникнахме със сила в него. Избихме всичките му хора, но той самият успя да се измъкне, телепортира се някъде, предполагам. И заедно с това унищожи всички врати в дома си. Нямаше никакъв начин да го последваме.

— Беше ми се сторило, че единият от изгорените трупове е на Червения Орк — замислено каза Кикаха. — Но ако той е все още жив, тогава…

— Изморих се от тази игра — призна Уртона. — Наистина бих искал единият от труповете да е на брат ми. Ето каква сделка ще сключа с теб сега. Ако заловиш Червения Орк и ми го доставиш в състояние, в което да мога да го идентифицирам, ще освободя приятелите ти и ще ви гарантирам безопасно завръщане във вашия Свят на нивата. Ако разбира се успея да се убедя лично, че онова, което ми разказа за Звънаря, е вярно.

— Знаеш как да го направиш — каза Кикаха. — Сега искам да говоря с Анана и Улф, за да съм сигурен, че са живи.

— Не мога да направя това в този момент. Дай ми… да кажем, десет минути. И пак ми се обади.

— Окей — съгласи се Кикаха. Окачи слушалката и бързо излезе от телефонната кабина. Уртона можеше да разполага с някакво средство за бързо трасиране на точното местоположение на телефонното обаждане, но дори и да нямаше такава техника, Кикаха не желаеше да му дава подобен шанс. Той спря такси и накара шофьора да го откара до Асфалтовата яма при Ла Бри. Слезе там, отправи се по булевард „Уилшър“ и влезе в първата телефонна кабина. Бяха изминали не десет, а петнайсет минути. Този път на позвъняването отговори Ди Анжело. Макар веднага да позна гласа на Кикаха, той само го помоли да почака докато прехвърли разговора. След това се обади Уртона.

— Говори най-напред с племенницата ми, любовнико-леблабий — каза той.

— Кикаха! — извика Анана с прекрасния си глас. — Добре ли си?

— До момента всичко е наред! — успокои я Кикаха. — Звънаря е мъртъв! Убих го лично аз. А Червения Орк се крие. Дръж се! Скоро ще се върнем в добрия свят! Обичам те!

— И аз те обичам — прошепна тя.

Отново се разнесе саркастичния глас на Уртона:

— Да, и аз те обичам, леблабий! Искаш ли да се чуеш сега с Улф?

— Нали не допускаш, че мога да повярвам само на думите ти, че той е наред? — сопна се Кикаха.

В слушалката се обади дълбокият и мелодичен глас на Улф:

— Кикаха, стари приятелю! Знаех, че рано или късно щеше да се появиш и ти!

— Здравей, Робърт, страшно ми е приятно да те чуя отново! Наред ли сте с Хризеис?

— Нищо ни няма. Каква сделка се готвиш да сключиш с Уртона?

— Достатъчно — намеси се Повелителя. — Доволен ли си сега, землянино?

— Поне знам, че в този момент са живи — отговори Кикаха. — И за теб ще бъде най-добре, ако останат все така живи, когато дойде часа на разплащането.

— Само не се опитвай да ме заплашваш! — със сдържана ярост каза Уртона. После продължи малко по-спокойно: — Отлично. Ще ти помагам с всичко, което мога. От какво имаш нужда?

— Адреса на дома на Червения Орк — каза Кикаха.

— Защо ти е? — изненада се Уртона.

— Имам си съображения. Какъв е адресът?

Уртона му го издиктува, но го направи бавно, сякаш се опитваше трескаво да съобрази какви причини би могъл да има Кикаха за да го иска.

— Това е всичко засега — изненада го за втори път Кикаха. — Дочуване.

И окачи слушалката. Минута по-късно пътуваше с такси към дома на Уртона. На две преки от мястото плати на шофьора и извървя остатъка от пътя пеша. Желязната врата беше затворена с верига, а на светлините на караулката се виждаха силуетите на трима мъже в нея. Домът грееше със запаленото във всичките му стаи осветление, но през прозорците не се виждаше никой.

Не си виждаше и никакъв начин по който би могъл да се промъкне в имението. Да, можеше да скочи и да се прехвърли през стената, но нямаше съмнение, че там има датчици, от които няма да може да се скрие. От друга страна… какво от това? Та нали не възнамеряваше да влиза в самия дом. Искаше само да се вземе лъчемета и да се махне. Щеше да е прескочил обратно стената преди да са дотичали горилите на Уртона.

Но първо трябваше да скрие някъде за малко Рога, защото щеше да бъде страшно неудобно, ако не и направо невъзможно, да се катери по стената с него. Разбира се можеше да го хвърли през стената, но някак не му се искаше да постъпва така. Огледа се и видя, че може да напъха калъфа сред клоните на някакъв храст, засаден на тревната ивица между тротоара и улицата. После се върна пак при стената някъде около мястото, където бе скрил от другата страна лъчемета. Пресече улицата, изчака една кола да мине и се спринтира с пълна скорост през улицата. Отскочи максимално високо и се хвана с крайчетата на пръстите си за грапавия горен ръб. Не беше никакъв проблем да се доизтегли върху ръба. Стената беше около стъпка и половина широка и ръбът беше осеян с двойна редица стоманени шипове около шест инча дълги. Между тях беше прокаран двоен проводник, който проблесна на светлината от къщата.

Кикаха внимателно прекрачи през жиците, обърна се с гръб, спусна се на ръце и скочи на меката земя. Остана неподвижен няколко секунди, премествайки поглед от къщата на караулката и обратно. Нищо не чу и не видя никакви признаци на живот.

Изтича сред храстите и си взе обратно лъчемета. Връщането по същия път се оказа малко по-трудно с тежкия лъчемет, преметнат през рамото му, но той се справи, без да привлича ничие внимание.

С лъчемета и Рога тръгна отново в посока към „Сънсет“. Задържа се на един ъгъл близо десет минути преди да мине празно такси. Когато влезе в колата, постара се да държи кобура на лъчемета така, че шофьорът нищо да не забележи. Цевта му бе прекалено широка, за да бъде сбъркана дори с ловджийска пушка, но ръкохватката го правеше да прилича на някакво огнестрелно оръжие.

Адресът на Червения Орк бе в богатия квартал, известен като Тихоокеански палисади. Подобно на дома на Уртона и този бе заграден с висока тухлена ограда. Но желязната порта към вътрешността на имението беше отворена. Кикаха мина през нея и се отправи към самата къща, която беше тъмна. Уртона не бе споменал дали е оставил някой да дебне тук, но това изглеждаше повече от вероятно. Той не би пропуснал и най-малкия шанс да залови Червения Орк, ако на него му хрумнеше да се върне по някаква причина у дома си.

И парадният и задният вход бяха заключени. Вътре не светеше никъде. Кикаха приклекна до всяка врата и опря ухо в дървото. Нищо не се чуваше. Накрая проби дупка около бравата на задната врата и я бутна навътре. Влезе бавно и предпазливо, но дочу някакъв шум в предната част на къщата. Шумът се дължеше на трима мъже, седнали на тъмно в огромен хол. Единият беше заспал и хъркаше, а другите двамата тихо разговаряха.

Кикаха се промъкна нагоре по витото стълбище, чиито мраморни стъпала не можеха да изскърцат под тежестта му. Намери някаква спалня, влезе в нея и запали осветлението. После набра номера на един от телефоните в дома.

Когато някой вдигна слушалката, Кикаха, който беше безпогрешен имитатор, нареди с гласа на Рамос:

— Шефът ви вика обратно, момчета. Тръгвайте веднага! Тук става нещо, но не мога да ви кажа по телефона.

Той изчака мъжът, с който бе говорил, пръв да прекъсне разговора и едва тогава сложи обратно слушалката. После отиде до прозореца. Видя тримата да се отправят по пътя към портата. След малко различи включването на фарове на кола половин пряка по-надолу. Колата потегли и той разбра, че е останал сам у дома. Едва ли разполагаше с повече от трийсет и пет минути — времето, която щеше да бъде необходимо на главорезите на Уртона да се доберат до дома, да разберат, че са ги прекарали и да се върнат обратно с подкрепления.

Но Кикаха се нуждаеше само от няколко минути. Той слезе долу и включи осветлението в кухнята. Намери фенерче, изгаси лампите и отиде в голямата предна стая. Вратата под стълбището беше отворена. Той мина през нея и влезе в малкия хол. Отвори вратата в другия му край и светна с фенерчето през нея. Стаята изглеждаше точно като онази, в която бе влязъл като пленник на Червения Орк, но не беше същата. Тази стая наистина се намираше във вътрешността тази къща. Телепортиращата врата, монтирана в рамката на обикновената врата, беше деактивирана.

Отвори калъфа и извади Рога, който хвърли сребристи отблясъци под лъча на фенерчето. Имаше формата на рог на африкански бизон с тази разлика, че в края се разширяваше много повече. В мундщука си имаше фина мрежа от златист материал, а отгоре се виждаше редичка от седем малки бутончета. По средата на дължината му беше инкрустиран йероглиф, представляващ символа на Шамбаримен — неговият създател.

Кикаха вдигна Рога до устните си и тихо изсвири през него, натискайки едновременно малките бутончета. Отворът в края беше насочен към стените и когато Кикаха свърши едната поредица от ноти, той го завъртя наляво, така че да сочи към друго място на стената, на около дванайсет стъпки от първото. Надяваше се деактивираните врати да се в тази стая. Ако това наистина бе така, те отваряха резонансен път, който отслабваше якостта на стените между вселените. А честотата изработвана от Рога щеше да изиграе ролята на шперц, който да отвори вратата към този път. Точно такова бе уникалното свойство на Рога — единственото устройство от този род, изработено от Шамбаримен, най-великият учен-изобретател измежду всички Повелители.

Рогът тихо прозвуча отново и нотите, които се изтръгваха от него изглеждаха сякаш златни и магически, способни да отворят дори вратите за Страната на приказките. Но никаква врата не се отвори нито в северната, нито в източната стена. Кикаха спря да свири и се вслуша за стъпки на хора, които се приближават към къщата. Не чу такива. Отново вдигна мундщука на устата си и отново изсвири онази последователност от ноти, която гарантираше пълното отваряне на всяка врата между световете.

И в този миг забеляза как едно място в стената започва да просветлява. Бялото петно се разширяваше, преместваше се и неочаквано скочи, очертавайки границите на кръга, в който се намираше входа. Светлината стана по-мека. Той надзърна в петното и видя полусферична стая без прозорци или врати. Стените бяха аленочервени и единствената мебелировка в стаята беше легло, което се носеше на няколко фута над пода в центъра на стаята, и прозрачна кабинка — също плаваща във въздуха, — в която имаше умивалник, кран и тоалетна.

След това стените отново възстановиха материалността си, краищата на дупката започнаха да се събират и трийсет секунди по-късно стената изглеждаше солидна както преди.

Той завъртя Рога, бялото петно отново се появи, после неговата светлина потъмня и се смени със зеленикавото сияние на зелено слънце, увиснало над покрита със зелен мъх равнина и извисяващи се зелени планини на хоризонта, който изглеждаше два пъти по-далечен от хоризонта на Земята. Отдясно се виждаха някакви животни, приличащи на газели, със широки извити остри рога. Те кротко пощипваха от тревата.

Третият проход разкри пред него коридор, в чийто далечен край имаше обикновена затворена врата. На Кикаха не оставаше нищо друго освен да провери какво има зад вратата, защото тя можеше да води към Анана или останалите. Той скочи през вече свиващата се дупка, мина по дължината на коридора и предпазливо отвори вратата. Нищо особено не се случи. Кикаха надзърна и видя огромна камера. Подът й представляваше каменна мозайка, в центъра се виждаше малък басейн, а мебелите бяха с ефирна конструкция. Светлината беше без определен източник.

Без да съзнава, че някой е влязъл, Анана седеше в едно кресло и четеше от голяма книга с дебели корици, които изглеждаха като срез в мрамор. Изглеждаше загладена, сякаш се бе хранила добре.

Кикаха остана да я гледа около минута, макар с мъка да се въздържа да не изтича и я грабне в прегръдките си. Беше живял много дълго в места, където в капаните се слагаше примамка.

Огледът не му разкри нищо подозрително, но това можеше да означава, че опасностите са добре прикрити. Накрая той тихо се обади:

— Анана!

Тя трепна, книгата падна от ръцете й, после тя скочи от креслото и се затича към него. Сълзи блестяха в очите й и се стичаха по бузите й, макар тя да се усмихваше. Беше протегнала ръце към него, и плачеше от радост и чувство на облекчение.

Той едва се сдържаше да не се затича към нея. Под клепачите му започна да пари и той усети в гърлото си буца. Но не можеше да се отърси от подозренията се, че Червения Орк е подготвил тази стая така, че да убие всеки, който влезе, без да изключи защитата. Чудеше се какъв беше този негов късмет да стигне толкова навътре в къщата, без да задейства някакво устройство.

— Кикаха! — извика Анана, мина през вратата и падна в обятията му.

Той погледна над рамото й, за да се убеди, че вратата се затваря нормално и после се наведе за да я целуне.

Изгарящата болка по устните и носа му бе като че ли бе пил киселина. Дланите на ръцете, с които я бе притиснал до себе си, бяха като изгорени.

Той изкрещя и я отблъсна, после се хвърли на пода, търкаляйки се в агония. С някакво ъгълче на съзнанието си усети, че ръката му търси на пода лъчемета, който бе пуснал да падне.

Анана се приближаваше към него, не не особено бързо. Лицето й се бе разтопило като восък под слънцето, очите й се стичаха по бузите, устата й се бе изкривила. Ръцете й бяха разперени с намерение да го прегърне, но губеха форма и се размекваха. Пръстите й се издължиха и един от тях стигна до коляното й. Красивите й крака се разкривяваха и раздуваха, сякаш някакъв газ разпъваше кожата отвътре. Ходилата й се сплескаха и той с ужас забеляза, че подът под тях започва да дими.

Гледката го накара да превъзмогне болката. Без никакво колебание той вдигна лъчемета и натисна бутона, с който насочваше цялата му енергия срещу нея. Или може би срещу онова нещо.

Тялото й се разпадна първо на две, а после и на четири части, след като Кикаха направи кръст с лъча. Парчетата започнаха безшумно да се гърчат по пода. Протече кръв и се сгъсти в кафеникава субстанция, която изгори камъка. Стаята се изпълни с воня на гнили яйца и овъглени кучешки изпражнения.

Кикаха превключи регулировката на мощността от „пронизване“ на „изгаряне“. После задържа лъча като маркуч, бълващ горящ бензин, върху частите на тялото, които пламнаха в облак дим. Косата на Анана изгоря с характерната миризма на горяща човешка коса, но това беше единствената й част — единствената част на това нещо, — от която се разнесе миризма на човешка плът в огъня. Останалото миришеше на сяра и изпражнения.

Когато пламъкът угасна, на пода останаха само отвратителни остатъци. Нямаше и следа от кости.

Кикаха не искаше да влиза в стаята, от която нещото бе дошло, но болките по устните му, по носа и по дланите бяха много силни. Освен това си мислеше, че Повелителя сигурно се бе задоволил само със смъртно опасната имитация на Анана. Беше видял студена вода в стаята и имаше нужда от нея. Беше възможно да изсвири отново с Рога и да се върне в кабинета на Орк, но не беше уверен дали ще издържи на агонията толкова дълго. Освен това ако някой го чакаше в онзи кабинет, той просто не би могъл да се защити адекватно. Състоянието, в което се намираше, изключваше подобна възможност.

Когато се озова пред басейна той потопи лицето и ръцете си под водата. Хладната течност веднага облекчи болките му, макар като отдръпна лицето си, за да поеме въздух, да му се стори, че болката е все така интензивна. Наплиска се със свободната си ръка. Остана дълго все така коленичил, после се изправи. Трепереше целият и му се повдигаше. Усещаше се някак дистанциран от всичко. Шокът като че ли го бе изтръгнал от действителността.

Когато се реши да повдигне Рога до устните си, установи, че те бяха подпухнали. И ръката му бе затекла. Пръстите му изглеждаха големи и бяха като парализирани. С мъка успя да изсвири поредицата ноти и стената се разтвори пред него. Бързо прибра Рога в калъфа, избута го напред с крак и скочи през дупката с изваден лъчемет. Кабинетът беше празен.

Намери банята. Аптечката над умивалника беше широка и дълбока и в нея имаше много бурканчета и бутилки. Част от тях бяха пластмасови и надписани с йероглифи. Той избра едно бурканче, отви капака му, подуши съдържанието, после се опита да се усмихне с изгорелите си подпухнали устни и изсипа малко от зеленикавия мехлем на дланта си. Намаза носа, устните си и изгорената си длан. Болката веднага започна да се отминава, а отоците се разсеяха докато се наблюдаваше в огледалото.

Изтръска няколко капки от друга бутилчица на езика си и след минута престана да се тресе. Напусна го и странното чувство на нереалност. Кикаха завинти капачетата на двете бутилки и ги сложи в задните джобове на панталоните си.

Търсенето на вратите и срещата с двойничката на Анана му бяха отнели повече време, отколкото можеше да си позволи. Затова изтича от банята и насочи Рога към следващата част от стената. Мелодията не постигна никакъв ефект, така че опита по-нататък. Този път в стената се отвори проход, но нито в този, нито в следващият можа да види онези, които търсеше.

Когато изсвири Рога в спалнята, той отвори проход още с първия опит. Стената се разтвори като уста или по-точно като паст на акула, защото хълмистата местност, която се виждаше отвъд, бе осеяна с редици високи, бели и остри триъгълници. Растителността между акуловите зъби бе пурпурна на цвят и с формата на лози. Небето над този пейзаж бе мораво на цвят.

Вторият проход отново разкри пред погледа му коридор с врата в далечния му край. И отново не му оставаше нищо друго освен сам да провери какво има зад нея. Той безшумно тласна вратата напред и надникна през нея. Стаята бе точно копие на онази, в която се бе натъкна на нещото, което бе взел за Анана. Този път тя не четеше книга, макар също да седеше в кресло. Беше наклонена напред, сложила лакти на бедрата си и подпряла буза с длани. Погледът й бе мрачен и неподвижен.

Той тихо я повика и тя трепна в пълна имитация на първата Анана. После скочи и се затича към него със сълзи в очите и по бузите, отворила уста в прекрасната си усмивка и протегнала ръце към него. Той отстъпи в мига, в който тя стигна до вратата и с остър глас и заповяда да спре. Беше насочил лъчемета си към нея. Тя се подчини, но изглеждаше объркана и наранена. После видя все още леко подпухналите му изгорени устни и нос и очите й се разшириха.

— Анана — попита я той, — как беше онзи приспивна песничка, която майка ти е пяла преди десет хиляди години?

Ако пред него стоеше ново копие на Анана, в него вероятно бяха заложени фактите, които Червения Орк бе научил от истинската Анана. Нещото сигурно разполагаше с известна памет, адекватна на задачата да обърка любимия й човек. Но имаше много неща, които Червения Орк не би могъл да научи от нея след инжектиране на серума, защото никога не би се сетил да попита за тях. Приспивната песничка бе едно от тези неща. Тя беше разказал на Кикаха за нея докато се криеха от Звънарите из Великата равнина в Света на нивата.

За няколко секунди Анана замръзна озадачена, после схвана, че за него беше важно да провери дали е истинската Анана. Усмихна се и запя хубавата къса песничка, на която майка й я бе научила в детските й години, преди да порасне и да види колко грозен и жесток е животът на възрастните Повелители.

Дори след проверката той я целуна с известна тръпка. Но когато разбра, че тя от истинска плът и кръв и когато тя прошепна в ухото му още няколко неща, за които Орк не можеше да знае, той се усмихна и почувства как сърцето му се разтапя. Двамата се притиснаха един в друг със сълзи на очите, но той се съвзе пръв.

— Ще можем да поплачем и по-късно — каза той. — Имаш ли някаква представа къде се намират Улф и Хризеис?

Тя му отговори как и бе очаквал, че не знае.

— Тогава ще използваме Рога докато не отворим всяка врата в този дом. Но къщата е голяма и…

После й обясни, че Уртона и хората му вероятно са на път за тук.

— Потърси някакво оръжие, докато аз търся вратите.

След няколко минути тя се появи и му показа нещо като химикалка с монтиран в нея малък лъчемет. Той сподели, че бе открил още две врати, но и двете били пълно разочарование. Двамата минаха набързо през останалите стаи на втория етаж и той изсвирваше във всяка от тях мелодията, която трябваше да отвори всеки проход. Но стените си оставаха само стени.

И първият етаж на къщата се оказа не по-малко разочароващ. Вече изтичаше четиридесетата минута след заминаването на тримата главорези на Уртона. След няколко минути той щеше да пристигне начело на още по-голяма група.

— Ще опитам отново стаята под стълбището — въздъхна той. — Искам да проверя дали реактивирането на вратата няма да я накара да се отвори в някой друг свят.

Кикаха имаше предвид, че беше възможно да се настрои механизма на дадена врата така, че тя да се задейства, отваряйки достъп алтернативно ту към една, ту към друга вселена. Известни му бяха случаи, когато врати биваха настроени да телепортират към цяла дузина светове.

Вратите на горните два етажа можеха да бъдат от същия тип и може би следваше да се върнат и да изследват по-внимателно дали последователното им отваряне извежда все на едно и също място. Беше много лошо, че се бе сетил за тази възможност едва сега. Въпреки че времето, с което разполагаха изтичаше, ако вратата под стълбището ме им дадеше нищо нова, трябваше да се върнат отново горе.

Той спря и изсвири мелодията, която разкъсваше тъканта на стените между вселените. Стаята от другата страна на прага изведнъж се разшири, стените й станаха сини и от полилеите, издълбани от огромни кристали диаманти, рубини, изумруди и гранати, заструи феерична светлина. Мебелите също бяха изсечени от огромни скъпоценни камъни и отделните им части бяха скрепени една за друга с някакъв златен цимент.

Кикаха беше виждал и по-луксозни стаи. Вниманието му бе приковано към отварящата се кръгла врата в далечния край на стаята. Някакъв цилиндричен предмет проникна през нея. Беше тъмночервен на цвят и се носеше на около една стъпка над пода. Зад задния му край се виждаше руса глава. Един мъж буташе предмета към тях.

Главата приличаше на главата на Червения Орк — единственият, който можеше да бъде тук и да тика към тяхната врата този предмет, който недвусмислено заплашваше със смърт и разрушение всички обитатели на този дом.

Кикаха държеше лъчемета си в готовност, но не стреля с него. Ако онзи цилиндър бе натъпкан с мощен експлозив, той само чакаше да бъде близнат от изпепеляващия лъч.

Бързо и мълчаливо Кикаха започна да затваря тяхната врата. Анана изглеждаше озадачена, но тя не бе видяла онова, през което бе минал той. После й прошепна:

— Излез през предната врата и бягай с всички сили колкото можеш по-далеч!

Но тя поклати глава и неразбиращо попита:

— Защо трябва да правя това?

— Дръж! — той й хвърли Рога заедно с калъфа за него. — Изчезвай! Не спори! Ако той…