Задиг (или съдбата Ориенталска история)

ГЛАВА XIVТАНЦЪТ

Сеток трябваше да замине за остров Серендиб по търговски работи, но първият месец на брака, който е, както е общоизвестно, меденият месец, не му позволяваше да остави жена си, нито да помисли, че някога може да се раздели с нея. Той помоли своя приятел Задиг да направи това пътуване вместо него. „Уви — казваше си Задиг, — нима трябва да поставя още по-голямо разстояние между прекрасната Астарте и себе си? Но човек трябва да служи на благодетелите си.“ Рече това, заплака и замина.

Задиг беше отскоро на остров Серендиб и вече на него започнаха да гледат като на изключителен човек. Стана арбитър във всички спорове между търговци, приятел на мъдреците и съветник на онези малко на брой хора, които приемат съвети. Царят пожела да го види и чуе. Той веднага оцени Задиг, повярва в неговата мъдрост и го направи свой приятел. Свойското държане и уважението на царя караше Задиг да трепери. Денем и нощем мислеше за нещастието, което му бяха навлекли благодеянията на Моабдар. „Нравя се на царя — казваше си той; — дали това няма да ме погуби?“ Обаче не можеше да избегне добрините на негово величество, защото трябва да се признае, че Набусан, цар на Серендиб, син на Нусанаб, син на Набасун, син на Санбунас, беше един от най-добрите царе в Азия, и когато човек говореше с него, трудно беше да не го обикне.

Този добър владетел беше винаги хвален, мамен и ограбван: всички се надпреварваха да грабят съкровищата му. Сановникът, който се грижеше за събирането на данъците в остров Серендиб, винаги даваше пример, който всички други чиновници вярно следваха. Царят знаеше това, поверявал бе държавната хазна на различни хора, но не бе успял да промени установения обичай да се разделят царските доходи на две неравни части, по-малката от които винаги беше за негово величество, а по-голямата — за висшите сановници.

Цар Набусан довери мъката си на мъдрия Задиг.

— Вие, който знаете толкова прекрасни неща — каза му той, — не бихте ли могъл да ми кажете някакъв начин да намеря пазител на хазната, който да не ме краде?

— Разбира се — отвърна Задиг, — зная безпогрешен начин, благодарение на който можете да намерите човек с чисти ръце.

Очарован, царят го прегърна и го запита как трябва да постъпи.

— Просто трябва да накарате всички онези, които пожелаят да заемат тази служба, да танцуват — рече Задиг — и онзи, който танцува най-леко, непременно ще бъде най-честният човек.

— Вие се подигравате с мене — каза му царят. — Какъв странен начин за избиране министър на хазната! Как, значи, вие твърдите, че онзи, който най-леко подскача, ще бъде най-способният и най-неподкупен министър!

— Аз не ви гарантирам, че ще бъде най-способният — възрази Задиг, — но ви уверявам, че несъмнено ще бъде най-почтеният.

Задиг говореше с такава увереност, че царят сметна, че той знае някакъв свръхестествен таен способ, чрез който да разпознава финансистите.

— Не обичам свръхестествените неща — рече Задиг; — хората и книгите, които говорят за чудеса, никога не са ми харесвали. Но ако ваше величество ми позволи да направя изпитанието, което му предлагам, гой ще се убеди, че моята тайна е най-простото и най-лекото нещо на света.

Когато чу, че тайната е толкова проста, Набусан, царят на Серендиб, се учуди още повече, отколкото ако бяха му казали, че се касае за някакво чудо.

— Е, добре — каза той, — действайте, както намерите за уместно.

— Оставете ме да действам — каза Задиг — и вие ще спечелите от това изпитание повече, отколкото смятате.

Още същия ден той оповести от името на царя, че всички онези, които желаят да се кандидатират за длъжността на пръв сановник по събирането на данъците на негово милостиво величество Набусан, син на Нусанаб, трябва да се явят на първия ден от месеца на крокодила в преддверието на двореца, облечени в дрехи от лека коприна. Желаещите, на брой шейсет и четири души, се явиха на уречения ден. В един съседен салон бяха повикали цигулари, всичко бе готово за бала, но вратата на салона беше затворена и за да се влезе в него, трябваше да се мине през една малка, доста тъмна галерия. Един лакей идваше да вземе кандидатите един по един и ги въвеждаше в тази галерия, където те оставаха сами няколко минути. Царят, който бе посветен в тайната, бе наредил всичките си съкровища в тази галерия. Когато всички кандидати влязоха в салона, негово величество им заповяда да танцуват. Никой никога не е танцувал по-тежко и по-тромаво; всички бяха навели глави, превили гърбове и държаха ръцете си прилепени до хълбоците.

— Какви мошеници! — шепнеше Задиг.

Само един от тях стъпваше пъргаво с протегнати ръце, с изправено тяло и със здраво стегнати прасци.

— О, какъв честен човек! Какъв почтен човек! — казваше Задиг.

Царят прегърна този добър танцьор, обяви го за министър на финансите, а всички други бяха наказани и глобени, и то напълно справедливо, защото през времето, през което бяха престояли в галерията, те така бяха напълнили джобовете си, че едва можеха да ходят. Царят бе отчаян от човешката природа, защото между тези шейсет и четирима танцьори имаше шейсет и трима крадци. Тъмната галерия бе наречена „коридорът на изкушението“. В Персия тези шейсет и трима благородници щяха да бъдат набити на кол; в други страни биха ги предали на съд, който би погълнал като съдебни разноски тройно повече пари от откраднатите и не би вложил нищо в касите на владетеля; в едно друго царство те биха се оправдали напълно и биха наредили така, че пъргавият танцьор да изпадне в немилост. А в Серендиб те бяха осъдени само да обогатят държавното съкровище, защото Набусан беше много снизходителен.

Той беше също така и много признателен — даде на Задиг една парична сума, по-голяма от най-голямата сума, която някой министър на хазната бе някога открадвал от своя господар. Задиг я използва, за да изпрати бързоходец във Вавилон, който да му донесе вест за съдбата на Астарте. Когато даваше своите нареждания, гласът му затрепера, кръвта му преля към сърцето, очите му помръкнаха и той едва не издъхна. Вестоносецът тръгна и Задиг го проследи с очи, докато се качи на кораба, върна се при царя и тъй като не виждаше нищо пред себе си, смятайки, че вече е в собствената си стая, той произнесе думата „любов“.

— О, любов! — каза царят. — Тъкмо за това се касае, вие отгатнахте мъката ми. Колко велик човек сте вие! Надявам се, че ще ме научите как да намеря жена, която да устои на всички изпитания, както ми помогнахте да намеря един безкористен министър.

Дошъл на себе си, Задиг му обеща да му служи и в любовта така, както и във финансите, макар че работата изглеждаше още по-трудна.