Задиг (или съдбата Ориенталска история)

ГЛАВА XVIIРИБАРЯТ

На няколко левги от замъка на Арбогад Задиг се озова на брега на една рекичка. Смятайки се за най-нещастния човек на света, той продължаваше да оплаква съдбата си, когато неочаквано видя един рибар. Проснал се на брега и вдигнал очи към небето, той едва държеше мрежата си, която сякаш всеки миг щеше да падне от изнемощелите му ръце.

— Аз съм сигурно най-нещастният от всички хора — казваше рибарят. — По всеобщо признание на времето аз бях най-прочутият търговец на сметаново сирене във Вавилон, а сега съм разорен. Имах най-хубавата жена, която човек може да притежава, и тя ми изневери. Остана ми една нищо и никаква къща и с очите си видях как я разграбват и разрушават. Приютих се в една хижа, нямам никакво друго препитание освен риболова, а не мога да уловя нито една риба. О, моя мрежо, няма да те хвърлям вече във водата, а сам ще се хвърля в нея.

Като изрече тези думи, той стана и се приближи към реката с вид на човек, който се готви да скочи във водата, за да тури край на живота си.

„Как! — каза си Задиг. — Значи, има хора по-нещастни и от мен!“ Тази мисъл бе мигновено последван от пламенно желание да спаси живота на рибаря. Той изтича при нещастника, спря го, започна да го разпитва с най-дълбоко съчувствие и да го утешава. Твърдят че човек е по-малко нещастен, когато не само той нещастен, но според Зороастър това не се дължи и злорадство, а на нужда. Изпадналият в злочестина човек тогава се чувства привлечен към всеки клетник като към свой подобен. Радостта на един щастлив човек би била оскърбление, но двама нещастници са като два слаби храста, които се опират един на друг, за да устоят на бурята.

— Защо се оставяте да ви сломят нещастията? — каза Задиг на рибаря.

— Защото не виждам изход — отговори рибарят. — Аз бях най-уважаваният човек в село Дерабак, близо до Вавилон, и с помощта на жена си правех най-хубавите сметанови сиренета в цялата империя. Царица Астарте и прочутият министър Задиг страшно ги обичаха. Бях доставил в домовете им шестстотин калъпа сирене. Отидох един ден в града, за да ми платят; когато пристигнах във Вавилон, научих, че царицата и Задиг, са изчезнали. Изтичах в дома на господин Задиг, когото никога не бях виждал. Там заварих стрелците на великия дестерхам, които, снабдени с царска грамота, най-законно и методично разграбваха имуществото му. Изтичах до кухнята на царицата — там неколцина от придворните ми казаха, че тя била мъртва, други казваха, че била в затвора, трети твърдяха, че била забягнала, но всички ме увериха, че сиренето няма да ми бъде платено. Отидох с жена си при господин Оркан, който е един от моите клиенти. Помолихме го да ни помогне в тая беда. Той взе под свое покровителство жена ми, но мен отказа да защити. Тя беше по-бяла от сметановото сирене, с което започнаха нещастията ми; пурпурът, който носят от Тир, не блести по-ярко от руменината, която оживяваше бялото й лице. И затова Оркан я задържа, а мен изгони от дома си. Написах на скъпата си жена отчаяно писмо. Тя отвърнала на приносителя: „О, да, да! Познавам човека, който ми пише. Казват, че правел чудесно сметаново сирене. Нека ми доставят от това сирене и да му го платят.“ В нещастието си реших да се обърна към правосъдието.

Останали ми бяха шест унции злато: трябваше да дам две унции на правника, с когото се посъветвах, две — на прокурора, който се зае с моето дело, две — на секретаря на първия съдия. Платих всичко това, но делото още не започваше. Бях вече изразходвал повече пари, отколкото струваха сиренето и жена ми. Върнах се на село с намерение да продам къщата си, за да си възвърна жената.

Къщата ми струваше не по-малко от шейсет златни унции, но хората виждаха, че съм беден и принуден бързо да я продам. Първият, към когото се обърнах, ми предложи трийсет унции, вторият — двайсет, а трещят — десет. Най-после бях готов да сключа сделката, толкова бях заслепен, но по това време князът на Хоркания нахлу във Вавилония, опустошавайки всичко но пътя си. Моята къща беше най-напред разграбена, а след това изгорена.

След като загубих така парите си, жена си и къщата си, аз се оттеглих в този край, където, както виждате, съм и сега. Опитах се да преживея с рибарския занаят, но и рибите, като хората, се подиграват с мен. Не мога да уловя нищо, умирам от глад и без вас, височайши утешителю, щях да завърша живота си в реката.

Рибарят не разказа историята си наведнъж, защото Задиг, развълнуван и покъртен, постоянно го прекъсваше:

— Как, не знаете ли нищо за съдбата на царицата?

— Не, господине — отговаряше рибарят, — зная само, че царицата и Задиг не ми платиха сметановото сирене, че Оркан ми отне жената и че съм в отчаяно положение.

— Утешавам се с мисълта — рече Задиг, — че няма да загубите всичките си пари. Чувал съм за този Задиг, той е честен човек и ако се завърне във Вавилон, както се надявам, ще ви плати повече, отколкото ви дължи. Но колкото до жена ви, която не е така почтена, съветвам ви да не се опитвате да си я възвърнете. Послушайте ме, идете във Вавилон. Аз ще бъда там преди вас, защото имам кон, а вие ще вървите пеш. Обърнете се към знаменития Кадор, кажете му, че сте срещнал неговия приятел и ме чакайте при него. Хайде, тръгвайте. Може би няма да бъдете все нещастен… О, всемогъщи Орозмад! — продължи той. — Вие си служите с мен, за да утешите този човек; а с кого ще си послужите, за да утешите мен?

И докато говореше така, Задиг даде на рибаря половината от парите си, които бе донесъл от Арабия. Смаян и възхитен, рибарят целуваше краката на приятеля на Кадор и казваше:

— Вие сте моят ангел-спасител.

Но Задиг продължаваше да го пита за новини и да пролива сълзи.

— Как, господарю — извика рибарят, — нима и вие сте тъй нещастен, вие, който вършите добро?

— Сто пъти по-нещастен от вас — отвърна Задиг.

— Но как може да бъде така — казваше човечецът, — че онзи, който дава, да е по за оплакване от този, който получава?

— Вашето най-голямо нещастие е нуждата — поде Задиг, — а за моята злочестина причина е сърцето ми.

— Нима Оркан е отвлякъл и твоята жена? — запита рибарят.

Тези думи припомниха на Задиг всичките му приключения. Той си повтаряше целия низ от нещастия, които го бяха сполетели от кучката на царицата до пристигането си при разбойника Арбогад.

— О, Оркан заслужава да бъде наказан — каза той на рибаря. — Но обикновено именно такива хора са любимци на съдбата. Както и да е, идете при господин Кадор и ме чакайте.

Те се разделиха. Рибарят тръгна, като благодареше на съдбата, а Задиг препусна, оплаквайки злата си орис.