Заека се укроти

II. Пенсилвания

Слънце и луна, изгрев и залез: вечните колела на природата, които във Флорида се въртят там, където плажът среща морето, в Пенсилвания са потиснати, смекчени, затаени, прикрити в дълбоко привичното. В онзи четвърт акър в Пен Парк, с който Дженис и Хари се сдобиха преди десетилетие, близо до съседната къща, построена от газобетонни блокчета, има плачеща череша, и му е приятно да се връща там, когато тя цъфти, около десети април. Дотогава и бейзболът се е преместил на север — Шмид тази година удари топката за два хоумръна в първите две игри, опровергавайки слуховете, че с него е свършено — на поляните на туфи е поникнал чесън. Магнолиите и дюлите са отрупани с цвят, а форзицията е цъфнала, радостните й свежи жълти багри зоват от всеки двор като внезапна проява на тайнствения жизнен сок, който тече във всичко живо. Червена мъгла изпълва напъпилите кленове на тротоарите и се прехвърля в горичките, които все още са оцелели тук и там, все по-оредяващи, в периферията на стари и нови строежи.

В първите дни след завръщането си Заека с удоволствие шофира из града, освежава паметта си и сам си причинява болка с призраците на старата му личност, които все още витаят почти на всеки ъгъл в района на Брюър. Улиците, по които бе играл като хлапе, все още са си там, въпреки че тролеите вече не минават. Железните мостове и жп линиите ръждясват в примката на околовръстното шосе, което сега заобикаля града. В средата на регистрационните номера на колите все още има оранжев девиз, но сега той гласи Пенсилвания е твой приятел, което винаги е намирал сантиментално, а още по-сантиментални са онези фалшиви номера, предназначени да се заканват върху предната броня, според които ИСУС е твой приятел. Кориците на телефонните указатели гордо пишат Несъединения щат Пенсилвания. Седнал зад кормилото на колата си, той се отправя към Маунт Джъдж, градът, в който бе роден и отрасъл, от обратната страна на Брюър спрямо Пен Парк. В тази подобна на крепост църква от пясъчник с различаващото се по стил ново крило, Евангелистката Лутеранска църква на Маунт Джъдж, бе кръстен и бе получил първото си причастие, в риза, която драскаше врата му сякаш бе колосана с луга. Пак тук, малко по-надолу по Сентрал стрийт, пред магазина за бонбони, който сега е фотокопирен център, за първи път се бе почувствал влюбен, в Маргарет Шоелкопф с нейните плитки и високи обувки. Беше усетил сърцето си изтръпнало и извисено над тротоарните плочки, като един от цепелините, които навремето се виждаха в небето; циментовите им квадратчета заемаха цели квартали далеко долу под литналото му детско сърце. Почти всяка къща в този грозноват квартал съхранява призрака на някой негов познат, който вече го няма. Празни за него като раковини в шкафа на колекционер, тези непретенциозни жилища с веранди с тухлени колони и мрачни предни салони не са се променили кой знае колко; даже донякъде бедняшките, залепени една за друга къщи, подобни на онази, в която той и Дженис живееха на Уилбър авеню в началото на брака си, са почти еднакви, катерят се по хълма като по стълба, въпреки че унилите им олющени стари фасади с цвят на животинска тор са дали път на по-скъпи материали, имитиращи грубо дялан камък, или дървена облицовка, по-гъста на някои къщи, отколкото на други, така че когато погледът се движи по редицата, леко скача нагоре и надолу по ръбовете. Хари винаги забравя това, което му е толкова трудно да си представи в равната Флорида — пъстрия живот, гротескната претрупана архитектура, далечните сини хълмове, които принуждават намиращите се на преден план островърхи къщи да се катерят и да се притискат от двете страни на улиците, заострените подпорни стени и стръмните склонове, увенчани с бодлив плет или с лехи с лалета; склонове, които все повече се култивират, но не на лехи, а се покриват с бръшлян или хвойна, така че да не трябва да косиш веднъж седмично с онези старомодни косачки с макара. Някои хора завързваха въже към дръжката на косачката си, така че да могат да я оставят да се плъзга, тракайки, надолу по моравата, а после да я изтеглят обратно. Заека се усмихва в колата си, припомняйки си онези стари косачки с дървени дръжки и отдавна починалия им съсед методист на Джексън Роуд, с когото мама се караше за косенето на широката половин метър ивица трева между циментовите алеи около къщите им. Старата двойка методисти бе купила къщата от семейство Зим, когато те се преместиха в Кливланд. Каролин Зим бе толкова хубава — като Шърли Темпъл, само че без трапчинката, по-скоро бе знойна като Деана Дърбин, но с тяло на малко момиченце, — че майка й и баща й се караха през цялото време, защото госпожата била ревнива, твърдеше мама. Той често чакаше до прозореца си в меката вечер, за да зърне Каролин, когато се съблича за лягане отвъд тясното въздушно пространство. Стаята му почти си спомня тапетите, които над радиатора бяха още по-пожълтели, лакираната лавица, върху която бяха наредени плюшените му мечета, голямата кошница, в която живееха спиците и главините за сглобяемите му въртележки и гумените му войници и оловните му самолетчета. Тази стая имаше почти осезаем мирис, напомнящ на мушама или боя върху нагорещен перваз, или на ванилия и индийско орехче, когато мама печеше сладкиш, който почти долавя и сега, но не съвсем, мирисът се крие в сенките, хлъзга се зад боядисания в сребристо радиатор с релефни щампи на неясни завъртулки по ребрата.

И Брюър, този бездушен мравуняк, му говори за самия него, за миналото му, което е станало толкова смайващо дълбоко, че неща, които помни лично, като деня на Победата над Хитлер или неделята, в която Труман обяви войната срещу Корея, сега вече са история, която повечето хора по света познават само от учебниците. Брюър бе градът на детството му, единственият град, който бе познавал. Все още се вълнува от това, че е сред непретенциозните му квартали с цвят на саксия, с тухлени фабрики и редици къщи и големи строги църкви, смесени в едно, всичко тежко и солидно и построено със старомодна страст към украсите. Почти изоставеният център с широката Уайзър стрийт, която си спомня осветена и пълна с народ като на панаир около Коледа, се е превърнал в юрган от кръпки от боклуци и паркинги и няколко нови облицовани със стъкло сгради — опит за съживяване, — които са заети предимно от банки и държавни агенции. Магазините отказват да се върнат от универсалните комплекси в покрайнините на Брюър. Старият Багдад, някога един от първите киносалони по Уайзър, сега стои между два празни парцела, облицовъчните му плочки в арабски стил са изпопадали, а шатрата му, която последно рекламираше порнографски филми, се люспи и ръждясва. На нея се четат буквите М О Г Н Е, а на долния ред, под тях — М Е С П А С — разбъркани останки от призив за историческа реставрация. Киносалоните от неговото детство, наситени със сладникави миризми и тъмно кадифе, шепот и кикот и хванати ръце, бяха минало. ПОМОГНЕТЕ ДА МЕ СПАСЯТ. Във фоайето имаше нещо като мавритански фонтан, цветни светлини, които играеха по развълнуваната вода. Музикалният магазин „Плочи и струни“, който Оли Фознахт управляваше преди двайсет години през няколко магазина от Багдад, а после се превърна във „Фиделити Аудио“, все още си е магазин, сега се нарича Фантастична лекота, продава спортни обувки, цели две витрини. Сигурно има пазар за тях тук, сред малцинствата. Обирай и бягай.

Според небогатия опит на Заека колкото повече подобрения струпват върху маратонките, колкото повече поддържащи стелки и силови платформи и научно проектирани шестслойни подметки и така нататък, толкова по-твърди и по-неудобни стават: като обувките. Ами онези прилепнали трика за бягане, дето сега ги носят младите жени, с които приличат на астронавтки, малиненочервени и електриковозелени, и толкова тесни, че очертават всеки мускул чак до цепката на дупето, какъв им е смисълът? Да изкарват на показ. Младите животни имат потребност да се показват. Изоставената съпруга на Оли Фознахт, Пеги, бе умряла преди около осем години от рак на гърдата, който се бе разпространил в тялото. Заека се замисля, че тя е първата жена, с която бе спал, която е починала, която действително бе гушнала букета. Осъзнава, че това не е вярно. Джил беше. Той чукаше Джил през онова откачено лято, въпреки че му беше ясно, че на нея не й харесваше особено. Бе твърде млада, че да й хареса. А може би и онази курва в Тексас, която го бе лишила от девственост със странна провлечена любезност, също вече е мъртва. Не живеят дълго с това недоспиване, пиенето, побоите.

А и наркотиците, дето повечето от тях ги взимат, и СПИН. Но пък кой живее вечно. Всички търпят поражение. Сигурно така са решили, рано или късно. Те са точно като нас, само малко повече. Тези типове в затворите днешно време, дето хапят пазачите, за да ги заразят със СПИН чрез слюнката си. Превръщаме се в побеснели кучета — човешката раса е едно голямо блато с вируси.

Обръща от празния център на Брюър към гъстите тухлени редици, построени преди век; когато големите фабрики, сега изоставени или превърнати в складове, все още са димели и вибрирали, тъкали са платове и са леели стомана, животът продължава, буен както винаги, при все че е в по-тъмен оттенък. Обича да минава по тези улици. Поне през април преливат от невинна енергия. Четирима дългокраки млади чернокожи са се скупчили около велосипед, който ремонтират. Момиче от испански произход излиза от малкия си дял от къща в полегато падащата слънчева светлина на късния следобед с копринени обувки на висок ток и вечерна рокля в люляков цвят с диагонален виолетов пояс. На талията й е закачена огромна роза от плат: тя е цвете, говори целият тоалет, и около нея се сбира рояк момчета, бутат се, говорят несвързано, всички са облечени в стоманеносиви якета и зелени военни панталони. Хари предполага, че това е нещо като униформата на бандата. В Брюър хората все още използват улиците, седят по стъпалата и на малките си веранди, изпълнени с някакво очакване, което не можеш да видиш в Делеон. А и в Пенсилвания редиците къщи са възприели опростен квартален подход към осигуряването на подслон, не се различават особено от онези градчета, изработени от кутии от тестени закуски, които учителят в първи клас ги караше да правят, с изрязани врати и нарисувани с цветен молив прозорци. Това радва Хари след прекараната зима във Флорида с нейните кооперации, редуващи се с игрища за голф, високите като кули блокове с керемидени покриви и апартаменти, давани под наем, селата, които не са села, хилядите чупки на сградите и необоснованото разкрасяване.

Чувства се в безопасност в тъмносивата селика с две врати, която той и Дженис заключват в гаража, когато през есента поемат на юг с перленосивото камри комби. Плъзга се по улиците, без да привлича прекалено много погледи, въпреки че в онази коварна отсечка близо до релсите, върху облото странично стъпало на една закована с дъски таверна, дребно закръглено тъмнокожо момиче по тениска седи в скута на момче, което е голо до кръста въпреки прохладния пролетен въздух, и ту го целува с бездушна, решително отворена уста, ту се втренчва безочливо в потока преминаващи коли. Полуголото момче вероятно е прекалено друсано, за да зяпа, но тя поглежда Хари през страничното стъкло на селиката с поглед, който би го изличил, стига да можеше. Майната й. Майната му, говорят очите й. Тя сякаш усеща какво се опитваше да направи той, минава по улиците, опитва се да си открадне малко живот от сцената на Южен Брюър с всички тези млади хора, които се надигат като живителен сок, докато той е стар и потъва.

По тези уморени улици се е живяло много. Старите залепени къщи са пребоядисани, с нови фасади, осъвременени с алуминиеви сенници и железни парапети, които вече също са остарели. Те са като пролуки, които все още запълват с улични номера, които строителите са вградили в мръсните ветрилообразни прозорчета с цветни стъкла над входните врати. Блоковете са гъсто застроени, никога няма да има преномериране. Някога бе живял в един от тях — номер 326, бе си го спомнил от номера на болничната му стая — с Рут, и бе пазарувал в магазина на ъгъла, който сега се нарича БАКАЛИЯТА НА РОЗА (Tienda de Comestibles), и бе зяпал през прозореца към розовия прозорец на църквата от варовик отсреща, която сега се е превърнала в Общински център на PAL/Centro Comunidad. Градът е по-забързан, отколкото го помни, по-бързо се преустройва, забелязва го, докато пресечките прелитат край него, и сградите, които като момче бе намирал за отстоящи на голямо разстояние една от друга, сега му се струват прилепени. Фабриката за дропс против кашлица, небостъргачът на съдилището, басейнът, в който бе пробвал да взима уроци по плуване, а вместо това бе пипнал пневмония от излизане навън с мокра коса, са все на една пресечка един от друг, и близо до пощата, с нейното странно дълго фоайе, оживено и осветено само от единия край, където са отворени едно или две гишета, и до Бен Франклин, гордия позлатен хотел в Центъра, който сега е Рамада Мотор Ин. Там неговият клас, випуск ʼ51 на гимназията Маунт Джъдж, бе организирал абитуриентския си бал, той в летен смокинг, а Мери Ан в лавандулова сатенена рокля без ръкави, чиято фуста с кринолин така ги бе затруднила в колата след бала, че се бяха разсмели, закръглените й бели бедра изгубени сред всичките тези шумолящи гънки и подгъви като великденски яйца в хартиено гнездо, бикините й влажни от многото танци, подгизнала памучна възглавничка, напълнена с нейния мъх със силен влажен аромат на мускус. Мери Ан, първата жена, която бе направил своя, цялата, всеки процеп, всяко настроение, преди да замине да изкара двете си години в казармата, а тя, без никакво предупреждение, се бе оженила за друг. Може би е усещала нещо в него. Неудачник. Въпреки че на осемнайсет имаше вид на победител. Всеки път, когато излизаше с Мери Ан, знаейки, че тя ще стане неговата награда в топлата кола, в синия семеен плимут, се чувстваше като победител, надменен, спокоен, животът му неудържимо насочен напред.

На две пресечки от Бен Франклин, в посока към планината под Айзенхауер авеню, там, където то се издига върху гърбица с дървени перила, за да мине отгоре, някогашните работници бяха изкопали с лопата огромен ров, за да вкарат железопътните релси в града, релси, които вече не се използват, и облицованият с варовик изкоп се е превърнал в яма за хвърляне на бирени кутийки и бутилки от безалкохолни, дори на цели торби с боклук и дюшеци; Брюър винаги е бил жилав град, железопътен град, тези улици край линиите са заселени с жилави мъже, изнурени уличници, които ти предлагат да ти духат за четвърт долар, опушени от сажди хотели, където игрите на карти текат с дни, барове, чиито витрини са напукани от вибрациите на преминаващите влакове, дългите с километри влакове с вагони въглища, които пресичат Уайзър точно по средата и спират цялото движение, както онзи път, когато двамата с Рут чакаха един такъв да премине, а неоновите светлини на отдавна изчезналия китайски ресторант проблясваха в боядисаната й коса.

Тези боядисани в червено тухли, тези имитации на сиви камъни, са били свидетели на сърцераздирателни неща, но не го осъзнават. На една или две пресечки към планината спрямо някогашната улица на Рут — казваше се Съмър стрийт, въпреки че живяха там през пролетта, лятото предвеща техния край — Заека внезапно навлиза в тунел от отрупани с бял цвят дървета. Дърветата са млади и с овални очертания и се сливат едно в друго като облаци, небесната синина високо горе обагря най-горните цветове, както прави с луната денем. А там най-отгоре, където има най-много светлина, листата са започнали да се разтварят, лъскави и дребни, и сърцевидни, както вижда, защото така се впечатлява, че спира селиката до бордюра и излиза да откъсне един листец, за да го разгледа, сякаш той може да се окаже ключът към цялото това великолепие. По дължината на тротоара в тази сияйна дълга горичка призрачни хора бутат колички и разговарят пред входовете на къщите си, сякаш слепи за красотата, която се е спуснала над тях и ги обгръща, ръсейки конфети от цветни листчета: те са в рая. Иска му се да попита някой как се казват тези дървета и как са ги засадили тук, сред тези здрави тухлени къщи на Брюър, пищни като палмите, които растат от двете страни на авенютата на Неапол във Флорида, но се притеснява от отправените към него погледи, той самият е призрак в процеждащата се през тунела от цветове светлина, посетител, натрапник от миналото, а и предполага, че и без това няма да знаят. Дори да знаят, ще решат, че е твърде странно да се пита.

Но Дженис знае. Когато й описва това преживяване, тя казва:

— Това са брадфордски круши, които общината засажда навсякъде, където старите брястове и чинари са загинали. Цъфти, но не дава никакъв плод, и е много издръжлива в градски условия. Не й пречи въглеродният двуокис, нито другите там неща.

— Защо никога преди не съм ги виждал?

— Виждал си ги, Хари, сигурна съм. Садят ги от поне десет години вече. Имаше статии по вестниците. Мъжът на едно от момичетата в клуба е в Комисията за подобрения.

— Никога не съм виждал нещо подобно. Направо ме разби.

Тя се е захванала да направи къщата в Пен Парк отново уютна, чисти паяжините от зимата и полира Кьорнерското сребро, което майка й й бе оставила, и нетърпеливо се отдалечава от него.

— Виждал си, просто сега гледаш различно.

Иска да каже след инфаркта му. След като за малко не умря. Сега с Дженис донякъде се чувства като онези мъртъвци за които казваха, че се връщат да пазят оцелелите, живеят с тях невидими, като мишки в стените. Често тя сякаш не го чува или не го възприема на сериозно. Ходи на другия край на Брюър, на гости на Нелсън и Пру и децата им, в Маунт Джъдж, или да възобнови познанството си с приятелките си от крайградския клуб „Летящия орел“, където вече изравняват и подготвят тенис кортовете, а голф игрището вече е зелено и дори се използва. И си търси работа. Беше решил, че се шегува, след като гледа „Работещо момиче“, но не, почти всички жени на нейната възраст работели нещо — една от приятелките й от тениса е физиотерапевт, с невероятни мускули на ръцете и раменете, а друга, Дорис Еберхарт, която преди беше Дорис Кауфман, е станала експерт по диаманти и практически всяка седмица хваща автобуса за Ню Йорк и пренася напред-назад скъпоценни камъни за стотици хиляди долара, а някаква друга жена, която познава, работи в разрастващата се нова индустрия за премахване на азбест от домове и сгради, като например фабрики и училища. Като че ли няма край махането на стар азбест. Дженис си мисли дали да не се захване с недвижими имоти. Някаква приятелка на приятелка работела предимно през уикенда и изкарвала над петдесет хиляди годишно от комисионни.

Хари я пита:

— Защо не идеш да помагаш на Нелсън в представителството? Нещо там не върви като хората.

— Така не е интересно, да наема сама себе си. А и знаеш колко е чувствителен Нелсън, когато му се месим.

— Аха — защо ли?

Дженис знае всички отговори, сега, когато се е завърнала в тълпата от всезнайки в „Летящия орел“.

— Защото е израснал в сянката на доминиращия си баща.

— Не съм доминиращ. Ако питаш мен, съм балама.

— За него си. Доминиращ психологически. Определено си много по-висок. И беше чудесен спортист.

— Беше, именно. Чудесен спортист, на когото лекарите му казват, че трябва да се вози на количка за голф и да не се натоварва с нищо, освен бързо ходене.

— А ти не го правиш, Хари. Не съм те виждала да ходиш другаде, освен до колата и обратно.

— Поработвам в градината.

— Ако може да го наречеш така.

Харесва му към края на деня да излиза на двора и да отчупва мъртвите стъбла на миналогодишните цветя и да ги изгаря в разпален с днешния „Брюърски Стандарт“, огън. Когато пристигнаха, моравата отчаяно се нуждаеше от косене, а през март бяха пропуснали да отвият лехите с луковици. Кокичетата и минзухарите бяха поникнали и прецъфтели, докато са били във Флорида; сега зюмбюлите са в разцвета си, лалетата също са излезли, но главичките им са все още зелени и топчести. Заека чувства покой в онзи момент от деня, когато светлината отслабва и плачещата череша проблясва в сумрака, цветчетата й са като миниатюрни розови копчета, а женствените й, всеопрощаващи очертания с провиснали клони събират неонова бледност, докато сенките стават все по-дълги и влажни; завъртането на земята напредва още малко и последната слънчева светлина се задържа под априлското небе с неговите следи от самолети, няколко златисти снопчета, уловени в кичестата форзиция отвъд грамадната къща на съседите, построена от тесни жълти тухли, и в немощната канадска ела, и в най-високите рододендрони край дъсчената ограда, която се вижда от кухненския прозорец. Преди няколко есени Дженис бе сложила хранилка за птици на елата, въпреки че Дорис Кауфман или някоя друга клюкарка й бе казала, че е жестокост спрямо птиците да слагаш хранилка, след като няма да те има през зимата, пластмасова сфера, килната като Сатурн, и когато се сети, той я пълни със слънчогледови семки. Окачването на хранилки бе в стила на майка й, но никога не би хрумнало на Дженис, когато бяха по-млади и старата Беси все още бе жива. Гените ни продължават да се проявяват, додето сме живи. Хари усеща в устата си онази киселост, която го дразнеше в дъха на баща му. Бедният татко. Към края лицето му бе пожълтяло като изсушена кайсия. Беси закачваше хранилките все по жиците и стълбовете в задния си двор на Джоузеф стрийт, за да дразни катеричките. Червенолистият бук пред старата им спалня с жълъдите, които се разпукваха сами, по цяла нощ привличаше катеричките, твърдеше тя, приглаждайки скут, и полагаше длани върху коленете си, сякаш Бог бе измислил катеричките само за да я вбесява. Хари харесваше Беси, въпреки че го бе прецакала в завещанието. Така и не му прости за онзи случай през петдесет и девета. Умря от диабет и съпътстващите усложнения с кръвообращението в деня, след като принцеса Ди роди малкия принц Уилям. Последното живо нещо, от което се бе интересувала Беси, беше дали ще има нов крал на Англия — от това, и от делото Хиякли12, смяташе, че трябва да обесят момчето на стъпалата пред Капитоли, направо там, посред бял ден да го пуснат като луд, бе скандално. Старата дама бе ужасена, че накрая ще й ампутират краката, както на майка й. Хари дори си спомняше името на майката на Беси, Хана, Хана Кьорнер. Трудно бе да повярва, че след време ще е мъртъв като Хана Кьорнер.

Преди да падне априлската вечер, птиците, малки и големи, привлечени от хранилката, идват с пърхане и подскачане, за да пийнат вода, или да потопят пера в циментовото езерце със синьо дъно, направено от предишния собственик на това малко местенце, на тази уютна къщурка от пясъчник, сгушена, сред големите къщи в Пен Парк. Циментовото езерце е пукнато, но все още задържа вода. Като него самия, мисли си Заека, докато се обръща към къщата си с осветените й прозорци, които му се струват така далеко и все пак така странно близо, като къщата на родителите му, когато играеше на двадесет и едно или на магаре с Мим и другите деца от квартала на баскетболния кош, закачен на гаража в алеята зад дългия им тесен двор на Джексън Роуд. И тогава, както и сега, пробуждайки се от неясни мечтания, той се оказваше по-близо, отколкото бе смятал, до някакво сияйно присъствие, достатъчно близо, че да хвърля златиста сянка върху двора пред стъпките му; тогава това бе бъдещето му, сега е неговото минало.

По време на онези пролетни месеци с Рут на Съмър стрийт се чудеше какво ще е усещането да изтича до края на улицата, права, докъдето виждаше окото. През трийсетте години, изминали оттогава, често е минавал с колата оттук, към североизточния край на Брюър и по-нататък, където магистралата с крайпътни мотели (Икономи Лодж, Коронет, Сейв Хейвън) навлиза в земеделските площи, и по нея изникват табели, сочещи пътя към Харисбърг и Питсбърг. Една по една фермите и каменните им сгради, плевните, побиращи цял камион, сковани с дъски и греди, построени точно по посоките на света, с дебели над половин метър стени, попадат под ударите на жилищното строителство. Два-три километра след платения път към Мейдън Спрингс, където живееха Мъркетови, преди да се разведат, има един сравнително наскоро застроен терен, наречен Ароудейл заради старата ферма Ароудейл, продадена от племенничките и племенниците на възрастната неомъжена дама, която бе живяла там години наред и бе решила да я остави на някакъв телевизионен евангелист, за да направи нещо като парк на спасението, свят лунапарк — убежище, но адвокатите й непрекъснато я разубеждаваха. През последните години Заека бе наблюдавал как изравнената с булдозери земя губи суровия си вид и как дърветата и храстите израстват, като че ли къщите винаги са си били там. Улиците са извити като в квартала на Мъркетови, но къщите са по-обикновени едноетажни или с пристроен полуетаж, със странични фасади от алуминиева обшивка и предни — от тухли, разнообразени от настлани с плочи миниатюрни веранди и нефункционални кръпки каменна облицовка. Циментови алеи лъкатушат през малки предни дворчета с все още неразцъфнали азалии под големите прозорци. Тук изобилства от цветни изкуствени настилки и от мебели по верандите, и тиранична подреденост, която отсъстваше в по-старите, работнически градове като Маунт Джъдж и Западен Брюър.

Рони и Телма Харисън се бяха пренесли в една от тези скромни нови къщи, когато трите им момчета пораснаха и се изнесоха. Алекс, най-големият, е електронен инженер някъде на юг от Сан Франциско; средното момче, Джорджи, който имаше проблеми с четенето в училище, се опитва да стане танцьор и музикант в Ню Йорк; а най-малкият, Рон Джуниър, е останал в района като строителен работник на почасова работа, въпреки че изкара две години колеж в Лихай. Телма не се оплаква от синовете си, нито пък от къщата, въпреки че на Хари определено му се струват разочароващи, разочароващо обикновени за жена с интелигентността на Телма, и от личния му опит с нея, с нейната страст.

С течение на годините лечението на болестта на Телма, системен лупус еритематоидес, е струвало цяло състояние, въпреки помощите по здравноосигурителния план на застрахователната агенция на Рони. Освен това заболяването не й е позволило да се върне към работата си като учителка в началното училище, когато момчетата й заминаха, както се бе надявала. Здравословното й състояние бе твърдо нестабилно; принуждаваше я да си стои вкъщи, където Хари обикновено можеше да я намери. По обяд, когато позвъни от някакъв уличен телефон в Брюър, очакваше тя да му отговори, и така и стана. Попита дали може да се отбие, и тя отговори, че може. Не звучеше особено въодушевена да го чуе, но не беше и притеснена: просто примирена. Оставя селиката отпред до извития бордюр, въпреки че обикновено през годините тя му отваряше вратата на гаража и след това я затваряше с дистанционно от кухнята, за да скрие доказателството. Но сега, когато е болен като нея, ако не и по-болен, не е сигурен, че имат какво да крият. По обяд кварталът е пуст, автобусите още не са докарали децата от училище. Един-единствен скимтящ двигател работи някъде невидим в Ароудейл, а въздухът е наситен с всепроникващото вибриране и жужене на пътното движение откъм магистралата за Мейдън Спрингс. Също невидими, някакви птички чуруликат, неспокойни покрай лудостта от гнезденето, въпреки че кварталът е рехаво залесен. Една червеношийка подскача върху късчето морава до циментовата алея на Телма и бясно хвръква във въздуха, когато Хари се приближава. Не си спомня червеношийките да са му се стрували такива едри, злобни птици; тази беше с размера на гарван. Изкачва двете настлани с плочки стъпала и прекосява малката веранда; Телма отваря входната врата, преди да успее да натисне звънеца.

Изглежда по-дребна, а косата й е по-сива. Превзетото й, твърде обикновено лице винаги е имало жълтеникав оттенък, и той вижда през грима, който е положила, за да смекчи обрива по бузите си и зачервяването, предизвикано от болестта, което стоеше като охлузване върху носа и под очите й, че кожата й е станала още по-жълтеникава. Въпреки всичко, дълбоко познатото й присъствие го вълнува. Целуват се леко, след като затваря вратата. Дълго, зелено перде срещу слънцето е спуснато върху стъклото в средата й. Устните й са хладни и леко мазни. Остава няколко мига в прегръдката му, сякаш очаква да се случи още нещо, тялото й е отпуснато до неговото в неизказано признание.

— Отслабнал си — казва, и най-после се отдръпва.

— Малко по-малко дебел — отговаря й. — Имам още много да отслабвам, преди да задоволя лекарите и Дженис. — Струва му се съвсем естествено да спомене Дженис, въпреки че трябваше да насили езика си да го изговори. Телма е наясно с положението, и така беше още от самото начало. Цялата връзка бе нейна идея, въпреки че той бе свикнал с нея през годините и я бе включил в живота си. Походката й, когато се отдалечава от него и влиза във всекидневната, е вдървена. Тя леко се поклаща; артритът е част от лупуса.

— Дженис — повтаря тя. — Как е Жената — чудо? — Веднъж бе споделил, че нарича Дженис така, и Телма не бе забравила. Жените никога не забравят, особено това, което ти се иска.

— О, все си е същата. Гледа постоянно да е заета във Флорида с най-различни кръжоци, тя е нещо като бебето в нашия блок, а освен това е и шикса13. Няма да я познаеш, толкова всезнаеща е станала. Страхотна е на тенис, казват ми го хора, дето играят. — Осъзнава, че започва да проявява прекомерен ентусиазъм. — Но с удоволствие си тръгнахме. Стана студено. През март беше ужасно мрачно. Тук поне го очакваш и имаш нужните дрехи.

— Така и не си ни разказал за инфаркта. — Това „ни“ е малкото отмъщение, задето още в самото начало спомена Дженис. Влачиш брачната си половинка след себе си като сянка, даже и в леглото; сянката й пада и върху чаршафите.

— Не го смятам за нещо, с което да се хваля.

— Научихме от малкия Рой. Познавал някакво момче, което познава Нелсън. Хлапашката мрежа. Представи си, как се почувствах, когато го научих по този начин. Любовникът ми за малко да умре, и да не ми каже.

— Как бихме могли, аз или който и да е, да ти каже? За такива неща не се продават готови картички по магазините.

През последните години двамата с Дженис все по-рядко се виждаха с Харисънови. Заека и Рой израснаха заедно в Маунт Джъдж и играеха в гимназиалните баскетболни отбори, които, водени от треньора Марти Тотеро, бяха шампиони на лигата през две от трите им години в гимназията. Но никога не е харесвал Рони: шумен, нахакан, с груба физика, вечно се перчеше в съблекалните, пляскаше останалите с навита мокра кърпа по коремите, тероризираше играчите в детския отбор. Подобен тип простаци не дразнят жените толкова, колкото се дразнеше Хари. Част от възхищението му към Телма бе в това, че успява да го търпи, да толерира сексуалните му игрички и външно да си остане толкова морална, обикновена, типична учителка. Не съвсем обикновена: без дрехи тялото й е някак си по-привлекателно, отколкото би си помислил, като я гледаш с дрехи. Първия път, когато спаха заедно, гърдите й бяха като на момиче от Плейбой — зърната й приличаха на съвършени миниатюрни копчета на звънец.

— Какво да ти предложа? — пита Телма. — Кафе? Бира?

— И двете са забранени за новата ми личност. Имаш ли нещо като диетична кока-кола или пепси? — Спомня си тъпичкото треперливо гласче на Джуди, докато пееше песничката от рекламата на кока-кола по дългия лъкатушен път към брега.

— Разбира се. И ние вече не пием толкова, откакто се отписахме от „Летящия орел“.

— Няма ли да се връщате?

— Едва ли. Чухме, че пак са вдигнали таксите, което може би не си забелязал, нали си богат, плюс оценката за възстановяването на двете игрища близо до шосето, дето вечно ги рушат хулиганите. Още преди три години Рони изчисли, че му излиза над осемдесет долара на игра, просто не си струва. Сега в Орела има една съвсем нова, по-млада групичка, която контролира всичко. Променили са атмосферата. Станала е твърде юпи.

— Лошо. Ще ми липсва да играя със стария Рони.

— Защо? Та ти не го понасяш, Хари.

— Харесва ми да го побеждавам.

Телма кима, сякаш потвърждава собствения си принос към победите на Хари над Рони. Но не може другояче, просто обича този мъж, нежната му обърканост, студеното му кораво сърце, необрязания му член, надменното му поведение, и, умирайки бавно, си е позволила удоволствието да изразява тази любов, доколкото Хари е в състояние да я понесе. Сдържала е най-силните си чувства, и връзката е обогатила отношенията й с Бог, дала й е нещо, за което да се чувства виновна, нещо, което да обсъжда с него. Това, че е прелюбодейка, може би обяснява лупуса й. Това, че заслужава да бъде наказана, Го прави по-справедлив.

Влиза в кухнята, за да налее безалкохолните. Заека тихо обикаля всекидневната; в подготовка за идването му тя е спуснала не само тясното перде на входната врата, но и широките щори върху големите прозорци. Стаята е за окайване с тъмнината си, сякаш дори слабата светлина от прозорците е в състояние да проникне през кожата й и да ускори разрушаването на клетките й с тихата си погребална претрупаност. Телма, въпреки че може да бъде много дива, с жилка на неподчинение, сякаш предизвиква да бъде прокълната, поддържа съвсем стандартен вътрешен декор. Столове с тапицерия на цветя и широки дървени облегалки, плюшен шоколадовокафяв диван с разхвърляни възглавнички от брюкселска дантела и жълтеещи ажурени покривчици, малки безсмислени лакирани поставки и табуретки; столче за крака, върху което е нарисувана стара воденица, симетрични лампи, върху чиито порцеланови основи има английски ловни кучета, обрамчени в позлатени овали, тапети с потискащ неоколониален десен в кален цвят и върху всяка равна повърхност наслагани допълнително птички и полускъпоценно стъкло, и порцеланови елфи и папагали, и снимки на бебета и абитуриенти в рамки, и миниатюрни чинийки и чайници от кована мед и калай, предмети, около които се бърше прахът, но никога не се разместват. Тази предна стая, като се изключи телевизорът, стоящ тромаво в ореховия си шкаф, с нейното сиво-зелено лице и перука от покривчици и финтифлюшки бе досущ като извадена от юношеството на Хари, когато той плахо отиваше на гости у момичета, чиито майки излизаха от кухнята, подсушавайки ръце в престилката, за да го приветстват в точно такива неподвижни претрупани стаи. В сравнение с нея къщите, които е споделял с Дженис, са били леко разхвърляни и празни, което все пак му даваше пространство да диша. Тази стая е толкова доизкусурена, че има чувството, че в нея би трябвало да е мъртъв. Мирише на всичките онези застрахователни полици, които Рон е продал, за да купи мебелите.

— Е, разкажи ми за инфаркта — казва Телма, когато се връща с кръгъл лакиран поднос, върху който освен двете високи чаши газирана тъмна безалкохолна напитка има две еднакви малки купички с ядки. Поставя подноса върху ниска масичка със стъклен плот, приличаща на дълга празна рамка за картина.

Хари й казва:

— Например не би трябвало да ям такива неща — солени ядки. Още повече орехи „макадамия“! Възможно най-вредното за мен, а и са ужасно скъпи. Тел, ти си лоша.

Това я смущава; жълтеникавата й кожа прави опит да се изчерви. Слабото й лице днес изглежда подпухнало, може би заради кортизона, който взима.

— Рони ги купува. Просто случайно имаме. Недей да ги ядеш, щом не бива, Хари. Не знаех. Не зная как да се държа с теб, мина толкова време.

— Две-три няма да ме убият — успокоява я той и от учтивост взима няколко ядки с пръсти. Късчета самородно злато, като миниатюрни, леки златни зрънца с кожа от сол. Особено му харесва как, когато подържи някое в устата си няколко секунди, а след това леко го подхване между облечените си с коронки кътници, то се разчупва на две половинки, а повърхността на разцепеното място е гладка като стъкло под езика му, като бебешка кожа.

— И кашу също — казва. — Второто, най-вредно нещо за мен. Още и печеното месо.

— Май си спомням, че точно печено харесваше.

— Обзалагам се, че има доста неща, които май си спомняш — казва той и отпива безвкусна глътка от диетичната кола. Първо махат кокаина, после кофеина, сега и захарта. Обляга се назад с малко кашу в шепата; печени ядки без мазнина с тяхното остро парване, жилването на отровата, която обича. Седнал е в люлеещия се стол, боядисан в черно и нашарен с червени краски, и с плоска възглавница в червено и жълто, вързана върху седалката, за да не се размества, а тя, върху плюшения кафяв диван, но не е потънала в него, а някак е кацнала на ръба, коленете й са прибрани и опират във високия ръб на масичката. Правили са любов на този диван, който не е достатъчно дълъг, че да се опънеш върху него, но достатъчно дълъг, ако и двамата държат коленете си сгънати. В известен смисъл го предпочита пред някое от леглата, тъй като тя сякаш се чувстваше по-виновна и не толкова разкрепостена в истинско легло, легло, използвано от семейството й, и стеснението й се предаваше и на него. Ако преместеше масата, можеше да клекне до дивана, при което се получаваше съвършения ъгъл, за да целува путката й. Отново и отново, все по-дълбоко в нейната тъмнина, където нещо започваше да тръпне и да реагира, сам по себе си това беше някакъв край. Обожаваше, когато приклещваше лицето му между влажните си бедра като орех в орехотрошачка и свършваше. Чудеше се дали някой мъж не си беше чупил врата по този начин.

Някаква сянка преминава през лицето на Телма, трепване, сякаш с думите си я е препратил към спомените, към запечатаното като на фотографиите върху мълчаливия телевизор неповторимо минало. Всъщност бе искал да прозвучи успокоително, настанен в люлеещия се стол срещу единствения човек, който през последните десет години му бе давал само това, от което бе имал нужда. Секс. Храна за душата.

— Ти също — казва тя, очите й са сведени към нещата върху подноса, които не е докоснала — имаш какво да си спомняш, надявам се.

— Точно това правех. Спомнях си. Изглеждаш тъжна — казва той обвинително, присъствието му би трябвало да я радва, въпреки всичко.

— Някак не си съвсем същия, все още. Струваш ми се по-внимателен.

— Исусе, и ти щеше да си такава. Ще хапна още няколко ореха „макадамия“, ако това ще те зарадва. — Яде ги един по един и между дъвченето и наслаждаването на така гладкото разцепване на покритите с кожа зрънца в устата му й разказва за инфаркта си — за лодката, за Залива, за малката Джуди, за това, как бе лежал върху плажа, чувствайки се като медуза, за болницата, лекарите и техните съвети, за опитите му да ги следва. — Умират да ме срежат и да направят байпас. Но има един не толкова радикален вариант, към който може да се прибегне най-напред и трябва да се видя с един тип тук, в Сейнт Джоузеф, за да го приложим тази пролет. Нарича се ангиопластика. Слагат някакво балонче в края на катетър, дълъг поне един метър, и го промушват нагоре в сърцето от разрез, който се прави точно под слабините, в артерията, дето е там. Във Флорида ми направиха нещо подобно, само че вместо балонче вкараха някакви бои, за да видят как точно изглежда старото ми цъкало. Много странно преживяване: не те боли всъщност, но се чувстваш странно, някак поруган, докато ти го правят, а после дни наред се чувстваш отвратително. Когато ти вкарат боята, гръдният ти кош загрява все едно си във фурна. Дълбоко, усещаш го прекалено дълбоко. Все едно раждаш бебе, само че в крайна сметка няма бебе, само един куп лоши новини от компютъра за коронарните ти артерии. Все пак по-добре е от открита сърдечна операция, при която за ордьовър ти разрязват гръдния кош с трион — докосва средата на гръдния си кош и се сеща за гърдите на Телма, за зърната й, толкова съвършени за смучене, които чакат под блузата й, чакат го да направи крачката — и след това часове наред ти прекарват кръвта през някаква машина. Тоест през това време тази машина си ти. Ако спре, умираш. На един тип, с когото играя голф там, са му направили четворен байпас и му сменили клапа, че и пейсмейкър му сложили, така и така са го били почнали, и казва, че оттогава не е същият, все едно го е прегазил камион, а след това минал й на заден ход. Играта му, и тя е ужасна; така и не си възвърна формата. Но стига толкова, а? Кажи за теб. Как е твоето здраве?

— Как ти изглеждам? — Тя отпива от колата, но остава всички ядки в еднаквите им купички за него. Шарката им имитира бродерия, квадратни цветчета в синьо и розово.

— Според мен добре — лъже той — малко бледа и подпухнала, но така сме всички в края на зимата.

— Умирам, Хари — казва му Телма и вдига очи, за да може да срещне погледа й. Очите й са по-тъмни от тези на Пру, но са това, което наричат лешникови очи, които са го виждали целия, които го познават така, както могат женските очи. Съпругата непохватно те опипва в тъмнината; с любовницата се срещаш на ярката дневна светлина, направо върху дивана. Навремето се дразнеше, че членът му има качулчица и кожичката не е махната. — Бъбреците ми са по-зле, а дозата на стероидите не може да се качи повече. Имам такава анемия, че едва се влача из къщата да домакинствам, и се налага да подремвам всеки следобед — всъщност дойде точно посред времето ми за следобеден сън.

Той прави инстинктивно движение, стяга ръце върху облегалките на стола, за да се изправи, и гласът й се извисява сърдито.

— Не. Не си отивай. Да не си посмял. За бога. Не съм те виждала почти шест месеца, а после минава цяла седмица преди да си направиш труда да се обадиш.

— Телма, тя е тук, не мога просто да се запилея. Опитвах се да се аклиматизирам отново. Трябва да се щадя повече сега.

— Никога не си ме обичал, Хари. Просто ти харесваше факта, че аз те обичам. Не се оплаквам. Това заслужавам. Човек сам се наказва в живота, честна дума, така мисля. Получаваш точно това, което заслужаваш. Бог се грижи за това. Виж ми ръцете. Имах хубави ръце. Поне си мислех, че са хубави. А сега половината пръсти — погледни ги! Деформирани. Не бих могла да си сваля халката, даже и да исках.

Той се навежда напред така, че столът се накланя под него, за да разгледа протегнатите й ръце. Кокалчетата са подути и лъскави и някои от крайчетата на пръстите стоят под лек ъгъл, но нямаше да забележи, ако не му беше обърнала внимание.

— Ти не искаш да си сваляш халката — казва й. — Доколкото си спомням, ти и Рони сте залепени заедно с лепило. Май си спомням, че си ми казвала, че дори понякога ядеш лепилото.

Ръцете й са ядосали Телма, и той се бори, сякаш тя го обвинява за тях. Казва му:

— Винаги ти е било неприятно, че съм съпруга на Рони, въпреки че те обслужвах, когато и да поискаше. Но от къде на къде ще ти е неприятно, като ти самият си залепен плътно за Дженис и нейните пари? Никога не съм опитвала да те отнема от нея, въпреки че в някои моменти щеше да е лесно.

— Щеше ли? — Той се обляга обратно. — Не знам, нещо в онова дребосъче продължава да ми действа. Не иска да се предаде. Така и не разбра напълно как всъщност функционира светът, но продължава да мисли по въпроса. Сега й е хрумнало, че иска да е работещо момиче. Записала се е в клона на Пен Стейт горе, на Пайн стрийт, на онези курсове, дето трябва да ги изкараш, за да ти дадат лиценз за брокер по недвижими имоти. В гимназията не съм убеден, че е изкарвала повече от четворка, даже и в часовете по готварство. Всъщност, като се замисля, обзалагам се, че е имала двойка по готварство, единственото момиче в историята на училището.

Телма неохотно се усмихва; жълтеникавото й лице светва в сенчестата всекидневна.

— Браво на нея — казва тя. — Ако бях здрава, и аз щях да се опитам да се измъкна. Това домакинстване — навремето с готварството доста ни заблудиха.

— Как е Рони, между другото?

— Все така — отговаря тя с нотка на онази апатична, жална мелодия, която жените от областта вкарват в своята сага за стоическите си дни. — Вече не се блъска толкова много за нови клиенти, кара по инерция със старите. Върна си дълговете покрай образованието на децата, така че единственият му финансов товар сега съм аз и сметките по лекарите. Не че не е готов да плаща малкият Рон да завърши в Лихай, стига да иска; малко се разочаровахме от това, че се превърна в нещо като хипи. Странното е, че в училище беше най-добър от тримата. Предполагам, че просто е получавал всичко наготово.

Хари е чувал това и преди. Гласът на Телма е покорен и умишлено спокоен, захваща незначителни семейни разговори, когато и двамата знаят, че иска да обсъжда стария си проблем, който бе пламнал преди минута, проблемът дали я обича или не, или поне защо той не се нуждае от нея толкова, колкото тя от него. Но връзката им още от самото начало, от онази нощ на Карибите, когато спаха заедно за първи път, бе поставена на основата, че тя преследва него, и през всичките години оттогава тайните срещи, мъдрите решения да приключат и вълнуващото жалко рухване обратно към секса не са нарушили фундаменталния шаблон, според който тя дава, а той взима. Тя се страхува от края повече, отколкото той, и става прилепчива, ненавижда се за тази прилепчивост, и й се иска да го накаже заради това, а той нехае и продължава да се грее на слънцето на нейната любов, което изгрява всеки ден, независимо дали е там или не. Не може съвсем да го повярва, и продължава да я изпитва.

— Тези деца — казва той, като възприема фалшив тон, сякаш водят стандартен разговор пред други хора, вместо да се наслаждават на тази открадната интимност зад спуснатите щори в Ароудейл — ти разбиват сърцето. Трябва да видиш Нелсън, когато е долу във Флорида и е принуден да живее с мен известно време. Бедното хлапе, направо излиза от кожата си.

Телма с досада махва с ръце:

— Хари, ти всъщност не си бог, просто на теб така ти се струва. Действително ли смяташ, че Нелсън е бил изнервен заради теб?

— Че заради какво друго?

Тя знае нещо. Колебае се, но не може да устои, може би дребно отмъщение, задето винаги я е приемал като даденост, задето бе прекарал цяла седмица в Пенсилвания, преди да й се обади.

— Трябва да си наясно за Нелсън. Моите момчета твърдят, че е пристрастен към кокаина. Всички са пробвали от тяхното поколение, но Нелсън според тях наистина е пристрастен. Както казват, наркотикът го управлява, вместо той просто да го използва.

Хари се е наклонил толкова назад, колкото позволява люлеещият се стол, без да отлепи обувки от килимчето, и остава в това положение толкова дълго, че Телма се стряска, знаейки, че този мъж не е здрав отвътре и може да получи инфаркт. Най-после той отново се накланя напред и втренчен замислено в нея, казва:

— Това обяснява много неща. — Рови в страничния джоб на сивото си спортно сако от туид за малко кафяво шишенце, ловко пуска едно-единствено мъничко хапче в ръката си и го слага в уста, под езика. В движението има определена отработена изтънченост. — Коката иска пари, нали така? — пита той Телма. — Искам да кажа, че можеш да хвърлиш стотици. Хиляди.

Сега, когато удоволствието, че го е стреснала, че отново го е пробудила за своето съществуване, е отминало, тя съжалява, че му е казала. В душата й учителката все още е твърде силна; харесва й да дава урок.

— Не мога да повярвам, че Дженис не знае, и че не го е обсъждала с теб, или че съпругата на Нелсън не се е обърнала към вас двамата.

— Пру е доста пестелива на думи — отговаря той. — Не ги виждам кой знае колко? Дори когато всички сме тук, сме в двете противоположни части на Брюър. Дженис доста често ходи там в старата къща на майка си, но аз не. Тя е нейна, не моя.

— Хари, не гледай толкова потресен. Това е просто слух, а и всъщност си е негова работа, негова и на семейството му. Всички вършим неща, които родителите ни не биха одобрили, и те го знаят, но не искат да знаят, ако ме разбираш. О, Хари, по дяволите! Сега те натъжих, въпреки че умирам да те направя щастлив. Защо не ти е приятно да те правя щастлив? Защо винаги си се борил срещу това?

— Не съм. Не съм се борил, Тел. Прекарахме чудесни мигове. Просто никога не сме били настроени за много щастие, а сега…

— Сега какво, скъпи?

— Сега знам как си се чувствала през всичките тези години.

Тя иска да й обясни, но той не може, внезапно почувствал се длъжен да бъде тактичен. Тя го насърчава:

— Смъртна?

— Аха. Нещо такова. Тоест нещата така изтъняват, че един вид можеш направо да гледаш през тях.

— Включително и през мен.

— Теб не. Престани, непрекъснато ме измъчваш по един и същ шибан начин. Защо мислиш съм тук?

— За да се любим. За да ме чукаш. Давай. Тоест идвай. Защо мислиш, отворих вратата? — Тя се привежда напред над масата, коленете й побеляват там, където се притискат в ръба, а лицето й е възприело онова размекнато налудничаво изражение, което придобиват жените при решението да се понесат по течението, да се чукат въпреки всичко, което сега го плаши, тъй като предполага охотно плъзгане към смъртта.

— Чакай, Тел. Нека да помислим. — Както си му е редът, нитроглицеринът си бе проправил път през организма му и усеща онова изтръпване. Обляга се назад, за да го потисне. — Би трябвало да избягвам вълнения.

Тя пита, някак развеселена от нуждата да преговарят:

— Правил ли си любов с Дженис?

— Един или два пъти, може би. Някак не помня. Нали знаеш, това е като миенето на зъбите вечер, не помниш дали си го направил или не.

Тя го осмисля и решава да го подразни.

— Приготвих старото легло на Алекс за нас.

— Преди не обичаше да използваме истински легла.

— Станала съм много разкрепостена — казва усмихнато, извличайки, доколкото може, някакво удоволствие от увъртанията му.

Изкушава се, представя си Телма гола в леглото, пълното й желаещо тяло, гърдите й, кърмили три момчета и поне двама мъже, които изглеждаха девствени и розови като палчетата на бебе, а не подути и сдъвкани, и тъмни като на Дженис, ханшът й гладък, а не на фини пясъчни зрънца като на Дженис, окосмяването й червеникаво и достатъчно рехаво, че да прозира цепката, а не като непрозначния гъст храст на Дженис, и безсрамната й, практична уста, тази на Телма, откровеният й шеговит глад, развеселена, че отново и отново е уловена в капана на желанието, без да му се сърди през всичките тези години раздели и събирания, навътре и навън. Но след това се сеща за Рони — кой знае къде си е завирал кура този противен кур. Заека не може да повярва, че е толкова верен, колкото Телма си мисли, не и ако съди по поведението му в съблекалните, не и по това, че чукаше Рут преди Хари, и как бе пипнал Синди онзи път на Карибите — и за СПИНа. Този вирус, прекалено малък, за да си представим как пътува в течностите ни, дори в една-две капки слюнка или в сока на путка, и как отключва антителата ни с миниатюрните си пипала, така че вътрешността ни губи баланса си, и се катурваме от пневмония, от гладна смърт. Любов и смърт вече не могат да бъдат разделени. Но не може да каже това на Телма. Все едно да се изплюе в широко откритото й лице.

Тя самата вижда, че не е готов. Пита го: — Още една кола? — Той вижда, че я е изпил всичката, и без да мисли, е изял и двете малки купички мазни, потънали в натрий, ядки.

— Не. Трябва да бягам. Но нека поседя тук още малко. Такова облекчение е да съм с теб.

— Защо? Очевидно само изисквам като всички останали.

Бърза като светкавица болка пробягва през гърдите му, стеснява възможността му да диша. Исканията натежават от всички страни, притискат го. Сега и сексуално неудовлетворена любовница, още един товар. Но излъгва:

— Не, ти не изискваш. Ти беше истинска скъпоценност, Тел. Зная, че ти струва много, но беше страхотна.

— Хари, моля те. Недей да звучиш толкова сълзливо. Още си млад. На колко? Петдесет и пет? Даже не си надхвърлил ограничението за скоростта.

— На петдесет и шест преди два месеца. Не е много за някои мъже — не и за набит дребен грозник като Рони, той ще живее вечно. Но ако си с моя ръст и толкова време с наднормено тегло, сърцето се уморява да влачи всичко. — Изградил си е, сега осъзнава, представата за сърцето си като за неохотен пленник в гърдите му, роб на галера или ослепен кон, въртящ колелото на мелница. Усеща, че Телма го гледа по нов начин — клинично, с безпристрастен преценяваш поглед, съвсем различен от разтапящия се налудничав поглед. Загубил е нещо, задето не я чука: загубил е ранга си, и тя го вади от сметките си, без дори да го осъзнава. Справедливо е. С нейния лупус той я бе извадил от сметките си много отдавна. Ако Телма беше здрава, защо да не оставеше Дженис заради нея през последните десетина години? Вместо това бе използвал всичките й отверстия, а след това бе бързал към поредния модел тойота, който караше съответната година, и се връщаше при Дженис с нейното упорито, глупаво здраве. Какво толкова имаше у Дженис? Явно бе религиозна, тяхната връзка, по друг начин не можеше да си я обясни.

Като двама болнави приятели той и Телма седят половин час, говорят за симптоми и деца, научават новостите около съдбите на общи познати — Пеги Фознахт е мъртва, Оли бил в Ню Орлиънс, беше научила тя, Синди Мъркет, дебела и нещастна, работи в един бутик в новия търговски център близо до Орио, Уеб се е оженил за четвърти път за някаква двайсетина годишна, и се е изнесъл от онази префърцунена модерна къща в Брюър Хайтс заедно с всичките си ръчно изработени мебели в една стара каменна фермерска къща, в южната част на окръга, близо до Галили и напълно я е реставрирал.

— Този Уеб. Каквото и да поиска, просто го прави. Определено знае как да живее.

— Не е точно така. Никога не съм била толкова впечатлена от него, колкото вие с Дженис. Винаги съм го смятала за умник всезнайко.

— Мислиш ли, че Дженис беше впечатлена?

Телма е леко смутена и избягва погледа му.

— Е, имаше една нощ поне. Не се е оплаквала, нали?

— Нито пък аз — казва той галантно, въпреки че основното, което си спомня, е колко уморен бе на следващата сутрин, и колко странен му се струваше голфът с невъзможната джунгла и дълбоките коралови пещери току до скосената част между две дупки. Дженис получи Уеб, а Рони — сладката Синди. В същата нощ Телма бе казала на Хари, че го обича от години.

Тя кима със саркастична признателност за комплимента, и казва, връщайки се към по-предишна тема от разговора им:

— Що се отнася до това да си смъртен — предполагам, че на различните хора това влияе по различен начин, но за мен животът никога не избледнява. Да съм жива, независимо колко болна се чувствам, за мен е абсолютно усещане. Човек е абсолютно жив, а когато не е, тогава абсолютно ще бъде нещо друго. Ти и Дженис ходите ли понякога на църква?

Без да е особено изненадан, тъй като Телма винаги е била религиозна по свой начин, с това традиционно обзавеждане и скритата й сексуалност, той отговаря:

— Всъщност рядко. В повечето църкви на Юг го има този народен южняшки елемент. А и повечето ни приятели по някаква случайност са евреи.

— Двамата с Рони сега ходим всяка неделя. Една от тези нови секти, които се връщат към основите. Нали знаеш — изгубени сме, и сме спасени.

— Така ли? — Сектите потискат Хари. В старите плесенясали варианти поне имаше някаква история.

— Вярвам им, понякога — казва тя. — Помага срещу паниката, когато се сещаш за всичките неща, които винаги смътно си мислил, че може да направиш, а никога няма да направиш. Например да идеш до Португалия, или да вземеш магистърска степен.

— Е, направила си някои неща. Оправи Рони и мен, мен направо ме опече, бих казал, и отгледа трима синове. Все още можеш да идеш до Португалия. Казват, че е евтино, сравнително. Единствената държава отвъд океана, която някога съм искал да посетя, е Тибет. Не мога да повярвам, че няма да успея. Нито пък че никога няма да стана летец — изпитател, както исках, когато бях на десет. Както каза, все още вярвам, че съм бог.

— Нямах нищо лошо предвид. Очарователно е, Хари.

— Освен за Нелсън, може би.

— Дори и за него. И той не би искал да си друг.

— Ето един въпрос за теб, Тел. Ти си умна. Какво, за бога, стана с Далай Лама?

При нейната склонност да прави обективни оценки, нищо не би трябвало да я учудва, но Телма се разсмива.

— Все още си е там, не е ли така? Всъщност не го ли показваха по новините, сега, когато тибетците отново се бунтуват? Защо, Хари? Да не си станал негов последовател? Затова ли не ходиш на църква?

Той се изправя, не му харесва да го дразнят на тази тема.

— Винаги някак си съм се идентифицирал с него. Той е приблизително на моята възраст, иска ми се да следя какво става с него. Имам вътрешното чувство, че това ще е неговата година. — Както стои прав, люлеещият се стол, завършващ движението си, докосва прасците му, а лекарството му леко го замайва.

— Благодаря за ядките — казва той. — Имаме още много да си говорим.

Тя също се изправя, вдървено се бори с плюшената хватка на дивана, и с артритно поклащане заобикаля масата и притиска тялото си до неговото, с лице върху ревера му. Поглежда нагоре към него с онази самонадеяна важност на жените, които си чукал. Моли го:

— Вярвай в Бог, скъпи. Наистина помага.

Той чувства вътрешно неудобство.

— Не че не вярвам.

— Това не е напълно достатъчно, опасявам се. Хари, скъпи. — Харесва й звученето на това „скъпи“. — Преди да си тръгнеш, нека поне го видя.

— Кого да видиш.

— Него, Хари. Теб. С неговата качулчица.

Телма коленичи там, насред натруфената, мрачна всекидневна със застоял въздух, и разкопчава ципа му. Усеща спокойното хладно докосване на пръстите й и вижда сивите косми на тила й, как тръгват от пътя в косата й; сърцето му препуска от очакването на топлата й уста, както по-рано.

Но тя само казва:

— Просто прекрасен — и го пъха обратно, полутвърд, в слиповете му, вдига ципа и с мъка се изправя на крака. Леко е задъхана, сякаш е вършила някаква домакинска работа. Той я прегръща, и този път той е този, който удължава прегръдката.

— Причината, поради която не напуснах Дженис, а сега вече не мога — признава той внезапно, почти разплакан, сантиментален, както бе казала — е, че без нея аз съм едно лайно. Никой не би ме взел на работа. Прекалено съм стар. Единственото, което мога да бъда оттук нататък, е да съм нейният съпруг.

Очаква съчувствие, но може би това споменаване на Дженис й е дошло прекалено. Телма някак изстива в ръцете му.

— Не знам — казва.

— Какво не знаеш?

— Дали да идваш пак тук.

— О, позволи ми — моли той и колкото и да е странно, най-после се чувства настроен за тази среща и възбуден от нея. — Без теб нямам живот.

— Може би природата се опитва да ни каже нещо. Твърде сме стари, за да продължаваме да вършим глупости.

— Никога, Телма. Аз и ти никога.

— Не даваш вид да ме искаш.

— Искам те, просто не искам бактериите на Рони.

Тя го побутва в гърдите, за да се освободи.

— Нищо му няма на Рони. Чист и безопасен е, колкото и аз.

— Е да, вярно, това е ясно, както се държите вие двамата. Точно от това се страхувам. Казвам ти, Телма, ти не го познаваш. Той е луд. Ти не го виждаш, защото си му вярна съпруга.

— Хари, мисля, че стигнахме момента, в който колкото повече говорим, толкова по-зле ще става. Сексът не е това, което беше по-рано, за това си прав. Всички трябва да внимаваме повече. И ти внимавай. Мий си зъбите, и аз ще си мия моите.

Чак когато вече е навън на извитата алея на Телма, а вратата с дръпнатата върху прозорчето завеска е затворена зад него, схваща намека й за миенето на зъби. Още един шамар за него и Дженис. Не можеш да бъдеш откровен с жените, имат мозъци като на ФБР. Червеношийката още е там, върху малката полянка. Може би е болна, тези животни също си имат болести, своите чумни епидемии. Обръща към Хари око като мънисто и леко се отдалечава с подскоци по восъчната априлска трева на Телма, като решава, че е под достойнството й да полети. Дръзкият жълт цвят на глухарчетата се е появил тази седмица, за да се присъедини към този на нарцисите и камбанките на фортисията. Показателно. Цветята привличат пчелите както ние се привличаме едни други. Сигналите ни. Миризмите. Ако можеше да се върне обратно в къщата й, щеше да я чука въпреки опасността. Вместо това намира сигурност в сивата си селика; докато плавно се отдалечава, неподвижността на Ароудейл е нарушена от завръщането на претъпканите жълти училищни автобуси, от които на всеки ъгъл на извитите улици слизат крещящи пронизително деца.

СТИЛЪТ НА ТОЙОТА, гласи голям син плакат във витрините на Спрингър Моторс на шосе 111. 36 месеца / 36 000 мили. Изключителна гаранция за всички нови модели, известява един по-малък плакат, а друг: Новите автомобили КРЕСИДА. Мощен нов трилитров двигател. 190 конски сили. 4 скорости, електронно контролирано предаване. Ново сигурно заключване. За облекчение на Хари Нелсън не е там. Денят е разхвърлян вторник и двамата продавачи в халето са млади мъже, които не познава, и които не го познават. От миналия ноември са настанали някои промени. Нелсън е поръчал да боядисат офисите в по-ярки цветове, розово и зелено като в китайска чайна, и е свалил старите увеличени снимки на Хари в славните му дни като баскетболна звезда, с вестникарските заглавия, наричащи го „Заека“.

— Господин Енгстръм излезе в един часа на обяд и каза, че може и да не се върне следобед — казва му един пълничък продавач. Джейк и Руди държаха бюрата си навън, край стената, в посока на дискотеката, която фалира и в края на седемдесетте се превърна в център за машини под наем. Едно от блестящите хрумвания на Нелсън бе да махне тези бюра и да нареди на отсрещната стена преградени кабинки, като сепарета в ресторант. Може би създава по-голяма интимност между продавача и клиента в критичния момент при подписването на документите, но подредбата някак си ги отдалечава от самите сделки и ги излага на шума от сервиза. В тази посока, и отзад към реката и Брюър, лежи окаляният, непавиран участък, който Хари по някаква причина винаги мислено е наричал Парагвай, докато всъщност самата държава тъкмо се бе отървала от стария си диктатор с немско име, Хари бе чел наскоро по вестниците.

— Е, ами — казва той на този дебел непознат — и аз съм господин Енгстръм. Кой е тук, дето да е наясно с нещата? — Не иска да звучи грубо, но разкритието на Телма го е разтревожило; усеща как сърцето му препуска, а стомахът му се мъчи да смели двете купички с ядки.

Друг млад продавач, по-слаб, се приближава към тях от будката откъм Парагвай. Хари вижда, че не е мъж; косата й е опъната зад ушите й, беше се заблудил от жълто-кафявия тренчкот, който беше облякла, за да отиде до паркинга с някакъв клиент. Жена е. Жена продавачка на коли. Като в онази реклама на тойота, само че е бяла. Опитва се да контролира изражението си, за да не проличи шовинизмът му.

— Аз съм Елвира Оленбах, господин Енгстръм — казва тя и силно стиска ръката му. Докосването след бледото студено докосване на Телма преди половин час му се струва горещо. — Щях да позная, че сте бащата на Нелсън дори без снимките, които държи на стената си. Изглеждате точно като него, особено в устата.

Това маце шегува ли се с него? Тя е слаба, стегната млада жена, спортувала твърде много, както правят мнозина в днешно време, с дълбоко хлътнали очи и дълбок равен глас и тънки устни, оцветени в блестящо бледорозово, като отразителна лента, и шия, която е толкова тънка, че челюстта й изглежда широка под откритите й бели, щръкнали уши. Носи златни обеци с формата на охлюв. Той й казва:

— Предполагам, че сте назначена след последното ми идване.

— Едва от януари — казва тя. — Но преди това три години работех за Датсун на шосе 819.

— Харесва ли ви да продавате коли?

— Много — отговаря Елвира Оленбах и не казва нищо друго. Не се усмихва много-много, а очите й са леко настойчиви.

Той разкрива картите си, като й казва:

— Това обикновено не се смята за женска работа.

Тя леко се оживява.

— Знам, не е ли странно, след като всъщност е толкова естествено? Жените, които идват тук, не се притесняват толкова, а мъжете не се страхуват да проявяват невежеството си, колкото ако бяха с друг мъж. Обожавам работата. Баща ми обожаваше колите и, предполагам, съм го наследила от него.

— Звучи разумно — признава той. — Не знам защо тази промяна отне толкова време. Искам да кажа жените търговски представители. Как върви бизнесът?

— Досега върви добре. Хората обожават камрито, а и естествено, королата упорито върви наред с него, но учудващо ни провървя с луксозните модели, особено в сравнение с другите дилъри. След всички тия години икономиката на Брюър се съживява. Мъртвите промишлени отрасли отпаднаха, а новите, малките специализирани и високотехнологични заводи навлизат, и естествено, търговията направо от фабриките се приема с въодушевление. Това е ключът към целия подем.

— Супер. Ами бизнесът с коли втора употреба? По-слабо ли върви?

Хлътналите й очи — сенчести, като на Нелсън, но не толкова враждебни и обидени — поглеждат нагоре към него с известно недоумение.

— О, не, съвсем не. Една от причините Нелсън да назначи нов търговски представител бе, че иска да отдели повече от собственото си време на колите втора употреба, а не да продава на едро такава голяма част. Имаше един мъж, който го вършеше, с гръцко име…

— Ставрос. Чарли Ставрос.

— Точно така. И откакто той се пенсионира, Нелсън смята, че употребяваните коли вървят на автопилот. Философията на Нелсън е, че ако не осигуриш на младите с ниски доходи или на купувачите от малцинствата кола, която да могат да си позволят, губиш потенциален клиент за нов, луксозен модел след пет или десет години.

— Звучи ми разумно. — Това момиче му се струва ужасно впечатлено от Нелсън. Момиче. Сигурно беше на трийсет и дори повече, доколкото може да прецени, но всеки под четирийсет му се струва дете.

Пълничкият продавач, онзи приятен, обикновен италиански тип — които все още се срещаха в Брюър, с дрезгави гласове, космати китки и старомодно пригладена над ушите коса — се чувства длъжен да вмъкне нещо и от себе си.

— Нелсън наистина кара продажбите на употребяваните коли да скачат. Реклами в „Стандарт“, цени върху предното стъкло, които падат на всеки два-три дни, намаления при плащане в брой. Някои хора се отбиват всеки ден, за да видят какво се предлага. — Има притеснителния маниер да стои твърде близо и да говори бързо; един бръснач не би му се отразил зле, както и един-два ментови бонбона. Чесън, слагат го на всичко.

— Отстъпки при плащане в брой, а? — казва Хари. — Къде все пак е Нелсън?

— Каза ни, че има нужда да се поотпусне — отговаря Елвира. — Искаше да се измъкне от обажданията.

— Обаждания?

— Някакъв мъж непрекъснато му звъни — казва Елвира. Гласът й преминава в полушепот. — Звучи малко като чужденец.

Хари добива впечатлението, че не е толкова умна, колкото му се стори на пръв поглед. Настойчивите й очи явно долавят намек за тази мисъл, тъй като в самозащита тя добавя:

— Вероятно не бива да казвам нищо, но тъй като сте му баща…

— Звучи ми като недоволен клиент — казва Заека, за да я измъкне от ситуацията.

— В „Тойота“ няма много такива — намесва се другият продавач. — Година след година въвеждат най-евтините за поддръжка автомобили, с период за безплатен сервиз, който е направо невероятен.

— Не ми рекламирай на мен, аз съм зарибен — казва му Хари.

— Прекалявам с ентусиазма. Казвам се Бени Лионе, между другото, господин Енгстръм. Бени от Бенедикт. Радвам се да ви видя тук. Както казва Нелсън, вие сте си измили ръцете от автомобилния бизнес, и сте доволен от това.

— Полупенсиониран съм. — Дали знаят, чуди се той, че по закон Дженис притежава всичко? Предполага, че все пак са наясно с картинката. Повечето хора са наясно в живота. Хората знаят повече, отколкото показват.

Бени казва:

— В този бизнес се получават всякакви смахнати обаждания. Нелсън не бива да позволява това да го тормози.

— Нелсън приема всичко прекалено сериозно — добавя Елвира. — Казвам му, не позволявай нещата да те засягат така, но той просто си е такъв. Той е от онези мъже, дето са толкова напрегнати, че чак скърцат.

— Винаги е бил много внимателно момче — уведомява ги Хари. — Кой друг е тук, освен вас двамата? Като говорим за автопилот…

— И Джереми — казва Бени, — който обикновено идва от сряда до събота.

— И Лайл е тук — казва Елвира и поглежда встрани, където чифт избелели дънки се лутат из блестящото море от тойоти.

— Мислех, че Лайл е болен — казва Хари.

— Той казва, че е в ремисия — отговаря Бени, а лицето му придобива бдително изражение, каквото може би бе това на Хари, когато се опитваше да не изглежда като шовинист в очите на Елвира. Тя, от своя страна, внезапно се е преместила с пролетния си шлифер към яркия външен свят, където двойката потенциални купувачи все още обикалят.

— Радвам се да го чуя — казва Хари, чувствайки се не толкова смутен и официален, когато говори само с Бени. — Не знаех, че има ремисия при неговото заболяване.

— В крайна сметка няма. — Гласът на мъжа е станал по-дрезгав, една нотка по-гангстерски, сякаш присъствието на жената е смущавало и него.

Хари отсечено кима с глава в посока навън.

— Как се справя тя всъщност?

Бени се приближава още малко и му доверява:

— Примамва ги до определен момент, след това се сковава и оставя сделката да й се изплъзне. Сякаш се страхува, че ние, останалите, ще кажем, че е твърде мека.

Хари кима.

— Жените например винаги са най-стиснати с бакшишите. Парите ги плашат. Все пак — казва той, лоялен към променящите се времена и въведенията на сина му — смятам, че не е лоша идея. Като жените свещеници. Имат усет към хората.

— Даа — предпазливо си позволява да отбележи мъжът с едрата челюст. — Придава малко оживеност на мястото.

— Къде каза, че е Лайл? — Чуди се колко крият тези двамата от него, предпазвайки Нелсън. Забеляза определени знаци с очи между тях, докато говореха. Лабиринт от тайни е това представителство, което бе изградил по свой имидж след 1975 година, когато старият Спрингър внезапно пукна в един летен ден като прегрял термометър. Много скрит стрес има в автомобилния бизнес. Много несигурност, а въпреки това имаш един куп постоянни режийни разходи.

— Беше в кабинета на Нелсън преди десет минути.

— Не ползва ли този на Милдред? — Хари пояснява — Милдред Круст години наред беше счетоводителка тук, когато си бил едва дете. — По отношение на „Спрингър Моторс“ той се е превърнал в жива история. Помни, когато онзи център за наем на машини по-нагоре по шосето вдигна голямата си табела, гласяща Д И С К О, преправена от Господин Фъстък по гети и цилиндър, размахващ неонов бастун.

Но Бени като че ли знае всичко, което му е нужно. Казва:

— Онова вече е нещо като зала за събрания. Вътре има диван, ако някой внезапно има нужда да полегне. Лайл така правеше, но сега работи предимно вкъщи, с тази негова болест.

— От колко време я има?

Бени отново възприема предпазливото си изражение и казва:

— Поне от година. Този ХИВ вирус може да си стои в теб пет или десет години, преди да разбереш. — Гласът му става още по-дрезгав, той се приближава още повече. — Двама от механиците напуснаха, когато Нелсън го доведе като счетоводител в неговото състояние. Но трябва да се признае на Нелсън; каза им да напускат, щом предпочитат да проявяват суеверие. Обясни им подробно как не може да се заразят от случаен контакт и им каза или да го приемат, или да си ходят.

— Мани как възприе това?

— Мани? А да, господин Манинг от Сервизното. Доколкото разбрах, това е била причината в крайна сметка да напусне. Чувам, че обикалял другите представителства, но на неговата възраст е трудно да се направи скок.

— Ти го каза — казва Хари. — Хей, като че ли отвън има още един клиент, най-добре иди да помогнеш на Елвира.

— Нека разглеждат, това е моето мото. Ако са сериозни клиенти, ще влязат. Елвира прекалява.

Заека прекосява изложбената площ покрай таблото за постижения и витрината с авточасти и врата, която води към гаража, към зеления вход, облицован със стар шперплат, сега боядисан в пепеляворозово, на някогашния му кабинет. Елвира беше права: увеличените снимки на баскетболните статии за него и двуцветните изрезки от вестници не са изхвърлени, а са закачени по стените в кабинета на Нелсън, където хлапето е принудено да ги гледа всеки ден. По стените, освен това висят медали от Киванис и Ротари клуб и почетна грамота от Търговската камара на община Брюър и президентската награда, която „Тойота“ бе дала на представителството преди няколко години, и календар на „Плейбой“. Момичето на месеца е облечено като великденско зайче с голо дупе и Хари не е съвсем убеден, че подхожда на интериора, но поне декларира, че не всички във фирмата са обратни.

Лайл се изправя до бюрото на Нелсън, преди Хари да влезе в стаята. Много е слаб. Под сивия си костюм е облечен с дебел червен пуловер. Протяга синкавата си, подобна на скелет ръка и пуска неочаквано широка усмивка, зъбите му са огромни в смаленото лице.

— Здравейте, господин Енгстръм. Обзалагам се, че не ме помните.

Но той все пак му изглежда смътно познат, като някой, с когото е играл баскетбол преди четирийсет години. Черепът му е много тесен, късата подстрижка толкова равномерно руса, че изглежда боядисана; счетоводителските очила върху носа му са от тънка златна тел. Толкова е блед, че от кожата му сякаш струи светлина. Присвивайки очи, Хари поема протегнатата ръка в кратко ръкостискане и се опитва да не мисли как малките вируси на СПИН, сложни като миниатюрни космически кораби, се хлъзват върху дланта му и нагоре по китката и ръката до потните пори на подмишницата му и се заравят в кръвообращението му. Избърсва дланта си в страничната част на сакото си и се надява, че жестът му изглежда като потупване на джоба.

Лайл му казва:

— Навремето работех във Фискални Алтернативи на Уайзър стрийт, когато двамата с жена ви дойдохте и продадохте злато и сребро.

Хари се разсмива, припомняйки си:

— За малко да си счупим гърбовете, влачейки цял чувал сребърни долари по улицата до шибаната банка.

— Постъпихте много хитро — казва Лайл. — Измъкнахте се навреме. Бях впечатлен.

Последната забележка му се струва малко нахална, но Хари дружелюбно казва:

— Кофти късмет. Работи ли още онова място?

— По един много ограничен начин — отговаря Лайл, подчертавайки, сигурно заради парите на Хари, думата „много“. Явно, ако си обратен, трябва да преувеличаваш всичко, за да постигнеш нормално звучене. — Всъщност целият бум с монетите беше краткотрайна мода. Сега вече много са паднали.

— Готино местенце беше. Онази хубавица, която се занимаваше със самото купуване и продаване. Така и не можах да разбера как успява да ползва компютъра с тези дълги нокти.

— О, Марсия. Тя се самоуби.

Заека е потресен. Тя изглеждаше като ангел по свой собствен начин.

— Така ли? Защо?

— Ами, обичайното. Лични проблеми — казва Лайл и сякаш ги отмахва с опакото на прозрачната си ръка. На Заека му се струва, че капчици неясна светлина се движат по ръбовете на очите на Лайл, като на Извънземното от филма. — Нищо общо със спада в монетите. Тя беше само фасада, парите зад нея идваха от Филаделфия.

Докато Лайл весело дърдори, Хари долавя как си поема дъх с леко пъшкане, което подхожда на синкавите сенки по слепоочията му и на усещането, че е дошъл от космоса, и скоро пак ще се завърне там. Този тип е по-зле и от мен, мисли си Заека, и това го кара да го харесва. Не вижда обаче никаква саркома на Капоси, само една обща аура на тяло, което отхвърля живота, отказва да се поддържа, отказва да се вслуша в собствения си организъм. Излъчва сладникаво — разлагаща се миризма, както когато отвориш вратата на неизползван хладилник в някой курорт, но може би Заека си внушава. Внезапно Лайл сяда изтощен, сякаш стоенето прав е представлявало твърде голямо усилие.

Хари сяда на стола от другата страна на бюрото, където обикновено седят клиентите, когато молят за облекчени условия.

— Лайл — подхваща Хари. — Искам да разгледам документите. Банковите извлечения, квитанции, плащания, заеми, инвентар, въобще всичко.

— Защо, за бога, защо? — с отслабването на лицето му очите на Лайл са изпъкнали и са станали по-кръгли, отколкото при останалите хора. Седи с изправен гръб, а едната му, лишена от плът ръка е положена за опора в сивия си ръкав, успоредно на ръба на Нелсъновото бюро. Дали за да пести сили, или за да скрие истината, е решил да дава възможно най-кратките отговори.

— О, чисто любопитство. Честно казано, има нещо нередно в извлеченията, които получавам във Флорида. — Поколебава се, но решава, че дори да бъде по-конкретен, няма да нанесе никаква вреда на този етап. Все още таи надеждата, че всичко може да бъде обяснено, че може да се върне в предишното си състояние, когато не мислеше за автокъщата. — Няма достатъчно продажби на стари коли, пропорционално погледнато.

— Няма ли?

— Може да се поспори, че това е променлива величина, и че при добрата икономика на Рейгън хората могат да си позволят нови коли; но през годините ми тук винаги е имало определена пропорция, нещата се осредняват в хода на два-три месеца, а това не се получава в извлеченията от ноември насам. Всъщност става все по-странно.

— По-странно.

— По-необичайно. По-фалшиво. Както и да е. Кога мога да видя документите? Аз не съм счетоводител; искам Милдред Круст да ги прегледа с мен.

Лайл с усилие премества ръката си от бюрото и полага и двете си длани извън полезрението му, в скута си. Движенията му напомнят на Хари за призрачната мудност на отпуснатите мъртви увиснали тела в Бухенвалд, когато ги местят в следвоенните документални филми. Голи, с разхлабени стави, слабините им на показ, ето какво означава скверно, ето нещо, което бе толкова скверно, че трябваше да ни го покажат, за да повярваме. Лайл казва на Хари:

— Държа голяма част от данните вкъщи, в моя компютър.

— Тук си имаме компютърна система. Последна дума, Ай Би Ем. Помня, че го инсталирахме.

— Моят е съвместим. Малък Епъл, който върши всичко.

— Обзалагам се, че е така. Знаеш ли, честно казано, това, че си болен, и трябва да си стоиш вкъщи повече, не е причина сметките на „Спрингър Моторс“ да се разпиляват из цялата Даймънд Каунти. Искам ги тук. Искам ги тук утре.

Това е първото потвърждение, което някой от тях прави, че Лайл е болен, че умира. Момчето се стяга, а устните му леко се издават навън.

— Мога да покажа документите само на оторизирани лица — казва той.

— Аз съм оторизиран. Кой може да бъде по-оторизиран от мен? Та аз управлявах това място. Това там по стените са мои снимки.

Клепачите на Лайл с мигли, по-тъмни от косата му, се спускат над изпъкналите му очи. Той премигва няколко пъти и се опитва да бъде тактичен, да запази любезността между двамата.

— Доколкото разбирам от Нелсън, майка му притежава компанията.

— Да, но аз съм й съпруг. Половината от всичко нейно е мое.

— При определени обстоятелства може би, вероятно в някои щати. Но не и в Пенсилвания, струва ми се. Ако искате да се консултирате с адвокат… — Дишането му се затруднява; прекъсването на Хари е почти проява на милосърдие.

— Няма нужда да се консултирам с никакъв адвокат. Единственото, което е нужно, е жена ми да ти се обади и да ти каже да ми покажеш документите. На мен и на Милдред. Искам тя да участва в това.

— Госпожица Круст, доколкото знам, понастоящем живее в дом за възрастни. Домът Денглър в Пен Парк.

— Чудесно. Това е на пет минути от дома ми. Ще я взема и ще се върна тук утре. Хайде да уговорим час.

Клепачите на Лайл отново се спускат и той тромаво връща ръката си върху бюрото.

— Когато и ако получа разрешение от съпругата ви и позволение от Нелсън…

— Такова няма да получиш. Именно Нелсън е проблемът тук, а не разрешението.

— Както казах, дори ако това стане, ще са ми нужни няколко дни, за да събера всички данни.

— Защо? Книгите би трябвало да се водят ежедневно. Какво точно правите тук вие?

Колкото и да е учудващо, Лайл не казва нищо. Може би борбата за въздух се е оказала твърде тежка. Всичко е твърде изморително. Хлътналите му слепоочия изглеждат по-сини. Сърцето на Хари препуска, а гръдният му кош го пробожда, но той устоява на импулса да вземе още един нитростат, не иска да се пристрасти. Отпуска се по-дълбоко в стола за клиенти, сякаш засега преговорите са достигнали края си. Опитва друга тема:

— Разкажи ми, Лайл. Какво е усещането?

— Кое усещане?

— Да си толкова близо, нали знаеш, до депото. Питам те, защото имах леки сърдечни проблеми, във Флорида, и все още не мога да свикна с мисълта колко близо бях. Искам да кажа, че през повечето време ти се струва нереално, аз съм си аз, и всички около мен си пилеят времето както обикновено, но изведнъж, някоя нощ, когато се събудя, защото ми се пикае, или посред някое тъпо телевизионно шоу, тази мисъл ме зашеметява, и бам. Подът направо пропада под краката ми. Ще ми се да припълзя обратно в родителите ми, но те вече са мъртви.

Подпухналите устни на Лайл потръпват, или поне така изглежда, докато се опитва да проумее новата посока на разговора.

— В крайна сметка го приемаш — казва. — Всички умират.

— Но някои преди другите, а?

Спазъм на възмущение раздвижва тялото на Лайл.

— Разработват нови лекарства. Непрекъснато. Французите. Китайците. Трихосантин. Производни на TIBO. В крайна сметка Агенцията за храни и лекарства ще трябва да ги допусне, въпреки че са банда рейгънистки фашистки човекомразци, които нямат нищо против всички да измрем. Въпросът е да се издържи дотогава. Аз имам надежда.

— Е, чудесно. Пожелавам ти повече сили. Но медицината може да помогне само донякъде. Поне аз това научих, по неприятния начин. Знаеш ли, Лайл, не е като да не съм мислил за смъртта, или пък да не са умирали мои близки, но може да се каже, че никога не съм усетил истинския й вкус в устата си. Искам да кажа, че тя изобщо не се шегува. Иска всичко. — Взима хапчето. Чуди се дали Нелсън държи пакетче ментови Лайф Сейвърс в бюрото си, както правеше той. Просто нещо, което да сложиш в уста, когато си напрегнат. Хари открива, че всеки път, когато се замисли за смъртта си, му се дояжда — затова не е отслабнал повече.

Опитът на този непознат мъж да го анализира кара Лайл да седне по-изправен зад бюрото, да стане по-враждебен. Гледа втренчено в Хари със своите възпалени очи, изпод вежди, които са същото метално русо като косата му.

— Едно от хубавите неща — заявява — е, че по-трудно се плашиш. От дребни неща. От заплахи като вашата например.

— Никакви заплахи не отправям, Лайл, просто се опитвам да разбера какво, по дяволите, става тук. Започвам да си мисля, че някой краде от фирмата. Ако греша, и всичко е честно и почтено, нямаш от какво да се страхуваш. — Бедният тип, вече е гушнал букета, а е на половината години на Хари. Какво правеше Хари на неговата възраст? Редеше букви, по старомодния начин, и мечтаеше за чукане. Чукането, по един или друг начин, ни разказва играта: мембраната е твърде тънка, онези дребни вируси на СПИН директно се промъкват. Празна черна кухина, такова беше усещането с Телма. Странни наклонности, въпреки редовните порции секс. Да си обратен не е само крем и рози.

Лайл отново размърдва ръце и крака със същата крехка предпазливост. Тялото му се е превърнало в купчина изсъхнали пръчки.

— Не отправяйте обвинения, господин Енгстръм, които не бихте искали да защитавате в съда.

— Е, обвинение или факт е, че отказваш да позволиш на мен и безпристрастен счетоводител да прегледаме документите ти?

— Милдред не е безпристрастна. Тя е бясна срещу мен, защото заех нейното място. Бясна е, защото аз и компютърът ми можем за няколко часа да свършим това, което й отнемаше цяла седмица.

— Милдред е частна стара душа.

— Милдред е слабоумна.

— Тук не става въпрос за Милдред. Работата е в това, че отказваш да ми се подчиниш, за да предпазиш сина ми.

— Не отказвам да ви се подчиня, господин Енгстръм…

— Можеш да ми казваш Хари.

— Не отказвам да ви се подчиня, сър. Просто ви казвам, че не мога да приемам заповеди от вас. Трябва да ги получа от Нелсън или от госпожа Енгстръм.

— Ще ги получиш. Сър. — Някакво усмихнато, провокативно колебание в изражението на Лайл кара Хари да попита: — Съмняваш ли се?

— Ще чакам да чуя — казва Лайл.

— Чуй ме. Може би знаеш много неща, които аз не знам, но не знаеш нищо за брака. Жена ми ще направи това, което й кажа. Което я помоля. По този въпрос сме на абсолютно еднакво мнение.

— Ще видим — казва Лайл. — Всъщност родителите ми бяха женени. Отгледан съм в брак. Зная много за брака.

— Не ти е свършило особено работа.

— Показа ми нещо, което трябва да избягвам — казва Лайл и се усмихва така широко и така простодушно, както когато Хари влезе в стаята. Само зъби. Сега Хари действително си го спомня от онези дни във Фискални Алтернативи — купчинките злато и сребро, и съвършената хладна Марсия с дългите си червени нокти. Бедната хубавица, да се самоубие. Тя и Монро. Заека признава пред себе си, че обратните наистина имат някакъв особен чар, момчешко безгрижие, някаква издигнатост над цялата тази женска мръсотия, където се ражда животът.

— Как е Слим? — пита Хари, изправяйки се от стола. — Нелсън често говореше за Слим.

— Слим — казва Лайл, прекалено немощен или прекалено невъзпитан, за да се изправи — умря. Преди Коледа.

— Съжалявам да го чуя — излъгва Хари. Протяга ръка над бюрото за ръкостискане, и другият мъж се поколебава, преди да я поеме, сякаш се страхува от зараза. Крехки кости с хлабави стави. Заека ги стисва и казва: — Кажи на Нелсън, ако въобще го видиш, че ми харесва новата подредба. Малко като в бутик. Привлекателно. Пасва на новата консултантка. Ти се дръж, Лайл. Надявам се Китай да се справи навреме за теб. Ще поддържаме връзка.

По радиото, на път към вкъщи; чува, че Майк Шмит, който точно преди две години, на 18 април 1987 г., тромаво изтича петстотния си хоумрън срещу „Питсбъргските пирати“ на стадиона „Три Ривърс“, е достигнал общия сбор от 2217 попадения на Ричи Ашбърн и ще бъде най-големият голмайстор на отбора за всички времена. Заека помни Ашбърн. Едно от децата чудо, които победиха „Доджърс“ в шампионата същата есен, когато Заека започна горния курс на гимназията. Кърт Саймънс, Дел Енис, Дик Сислър в центъра, Анди Семиник зад гумената плоча. Победиха „Доджърс“ в последния мач от сезона, а после изгубиха от „Янките“ четири пъти подред. През 1940 година, Заека бе на седемнайсет и беше повел Б лигата на областта с 817 точки през първия си сезон. Споменът за тези резултати го успокоява, стопява напрежението му, предизвикано от срещите с Телма и Лайл, както и онова напрегнато, неудовлетворено желание, което събужда потискащата идея, че нищо няма особено значение, скоро всички ще сме мъртви.

Представата на Дженис за бедна на натрий диета е да купува от онези замразени готови вечери в пластмасови опаковки, наречени Лоу Кал. Повечето полуготово пилешко и телешко е натъпкано с химикали, за да не се разваля по рафтовете. За да прекара всичко това през организма си, той обикновено си взима втора бира. Напоследък Дженис е разсеяна, вълнува се задето ще кара курсове по недвижими имоти в клона на Пен Стейт.

— Не съм убедена, че разбрах всичко, въпреки че жената в офиса на Пайн стрийт — ама колко е западнал този квартал от времето, когато с баща ти работехте във Верити! — много търпеливо отговори на въпросите ми. Часовете се провеждат три часа седмично в продължение на десет седмици, и има два задължителни и четири избираеми предмета, за да получиш дипломата, но май не ти трябва диплома, за да положиш изпита за лиценз, който за търговски представител — какъвто ще съм аз — е веднъж месечно, а за брокер, което може би ще пробвам по-нататък, веднъж на три месеца. Но основното е, че мога да започна с два предмета сега през април, а после да изкарам още два от юли до септември, и ако всичко върви добре, ще си взема лиценза през септември и ще започна да продавам, в началото само на комисиона, за фирмата, в която новият зет на Дорис Еберхарт е партньор. Тя каза, че му е разказала за мен, и той проявил интерес. Явно, това да си на средна възраст работи в твоя полза, защото клиентите предполагат, че имаш опит.

— Скъпа, защо ти трябва да го правиш? Нали си имаш представителството?

— То не е мое. На Нелсън е.

— Така ли? Днес се отбих там, но него го нямаше. Бяха само хлапетата, дето ги е наел. Един обратен, един жабар и една фуста.

— Хари. Кой бил пълен с предразсъдъци?

Не настоява да й разкаже, иска да поговорят, когато и двамата могат да се съсредоточат. След вечеря Дженис обича да гледа „Риск!“, въпреки че никога не знае нито един от отговорите, а след това „Филис“ ще играят срещу „Метс“ по канал 11. Малката каменна къща с нечетния номер на Франклин Драйв се свива тъмнееща около тях, сами в тази вечер, докато постепенно спускащият се сумрак на Севера (във Флорида слънцето просто внезапно угасва и луната поема щафетата) се процежда през все още голите дървета, потиска птичата песен, а обагреното в лимонено небе на запад, отвъд зъбатите комини на голямата фабрика за първокачествени тухли, потъмнява до пламтящо оранжево, а после до аленото на последните въглени. След още няколко седмици дърветата ще се разлистят и тогава, когато извръща очи от телевизионния екран, няма да вижда залеза през ромбоидните стъкла на прозорците на бърлогата си.

При третия ининг, с двама играчи на терена, Шмит удря хоумрън, четвъртия му за началото на сезона и петстотин четирийсет и шестия в кариерата му. С това Филис повежда с пет на нула, и Заека започва да сменя каналите, но не намира повторения на баскетболни мачове, а само „Матлок“ и „Чудните години“. Колкото и да го дразни Дженис, когато стои при него, когато я няма в стаята или когато не чува потропването й в кухнята или на горния етаж над главата му, става неспокоен. Изгасва телевизора и тръгва да я търси, натоварен с тревожни новини, както някога бе натоварен със златни долари.

Тя вече си е облякла нощницата и онези вбесяващи го флоридски сандали, с които шляпа, разхождайки се наоколо, докато той все още се опитва да спи сутрин. Не че успява да спи до толкова късно, колкото когато беше млад и дори на около четирийсет. Буди се около шест със стряскане, а откакто прекара инфаркта, нещо го гризе в стомаха, а не може да разбере причината, докато не осъзнава, че това е ужасът, че е хванат в клопката на умиращото си тяло, сякаш е в една килия с луд, който може да реши да го убие всеки момент. Тя си пошляпва напред-назад, шляп-шляп, разнасяйки малки купчинки сгънати дрехи, пране, което е качила по стълбите; едната купчинка са сгънати носни кърпи, а друга, не толкова подредена, са неговите боксерки с постепенно отпускащи се ластици, на трета е натрупала собственото си бельо, което все още го възбужда, не толкова когато е върху нея, а когато е току-що изпрано. Не знае как да започне. Хвърля едрото си тяло диагонално върху леглото и оставя покривката да се отърка в лицето му. Червеникавата празнота зад затворените му клепачи му действа успокоително след непрестанно плъзгащите се искри на телевизора.

— Хари, нещо не е наред ли? — гласът на Дженис звучи стреснато. Неговата крехкост му осигурява нова власт над нея.

Той се претъркулва и неволно се усмихва на тромавата фигура, която представлява в нощницата си. Не изглежда много по-различна от Джуди в нейната, а и не е кой знае колко по-голяма. Редкият й бретон не прикрива високото й чело с избледняващ флоридски тен, а уморените й очи сякаш са насочени някъде другаде. Той започва:

— Нещо не е наред в представителството. Когато ходих там днес, поисках да видя счетоводните книги и онзи педераст със СПИНа, дето Нелсън е сложил за счетоводител вместо Милдред, ми каза, че не може да ми ги покаже, ако ти не разрешиш. Според него ти си шефът.

Връхчето на малкия й език се покрадва навън и притиска горната й устна.

— Това е глупаво — казва.

— И аз така реших, но запазих самообладание. Бедният тип, той просто прикрива Нелсън.

— Защо да прикрива Нелсън?

— Ами — Хари въздиша тежко и се изляга върху леглото като одалиска, с хипарска извивка на тялото — наистина ли искаш да го чуеш?

— Естествено. — Но продължава да се движи из стаята с малките си купчинки.

— Имам нова теория. Мисля, че Нелсън взима кокаин, и затова е такъв несигурен и изнервен и леко параноичен.

Дженис предпазливо се приближава до скрина, шляп и после пак шляп, в ръцете й, разпознава Хари, е розовият анцуг със сините ръкави и ивици, който никога не облича за навън тук, където хората на средна възраст повече внимават да не изглеждат нелепо.

— Кой ти го каза? — пита.

Той се извива върху леглото, изопва крака и изритва велурените си обувки, за да не изцапа покривката от колосан бял памук.

— Никой не ми го е казал — отговаря. — Просто събрах две и две. Кокаин има навсякъде, а тези юпита, продукт на бейби бума на възрастта на Нелсън са точно хората, които го използват. Нужни са пари. Много пари, за да се поддържа такъв навик. Нали Пру вечно се оплаква, че не могат да си плащат сметките?

Дженис се приближава до леглото и застава там; през памучната й нощница се виждат сенките на зърната й и окосменият й триъгълник. Погледната така, тя му се струва учудващо едра, излегнал се диагонално, той внезапно е обзет от онези пристъпи на световъртеж, както когато се изправя твърде бързо; не е ясно кой е прав и кой не е. Тялото й е запазило стегнатите си форми от времето, когато бяха само хлапета и работеха в Кролс, но под брадичката й има грозни гънки, които се разклоняват към шията й. Твърдо е решена да не стане дебела като майка си, но възрастта все пак те настига. Дженис предпазливо заявява:

— Повечето млади двойки не могат да си платят всички сметки.

Той се изправя в леглото, за да изтръска замайването от главата си, и тъй като тялото й е до него, увива ръце около бедрата й. После размисля, протяга се под нощницата й и слага ръце върху твърдото й, леко грапаво дупе. Обърнал поглед нагоре над гърдите й, към лицето, той казва:

— Най-лошото, скъпа, е, че мисля, че дои фирмата. Мисля, че краде, и че Лайл му помага, затова са махнали Милдред.

Дупето й под ръцете му се стяга; усеща как двете половини се свиват и стават по-кръгли, с твърдостта на баскетболна топка. Някакъв размит намек за възбуда мъждука под кръста му. Премрежените й очи поглеждат към него с мрачна съсредоточеност, кожата на лицето й виси от костта. Той попипва едната й гърда и отново затваря очи, надушвайки леко потната памучна материя, криейки се от изпитателните й сведени очи. Чува гласа й:

— Какви доказателства имаш?

Това го дразни. Глупава е.

— Точно това ти казвам. Днес поисках да прегледам сметките и банковите извлечения, и те не ми позволиха, докато ти не разрешиш. Трябва само да се обадиш на този Лайл.

Долавя в гърдите й странна вцепененост и усеща в тялото й някакво напрежение. Нощницата й е прозрачна, но тя самата е неразбираема.

— Ако действително разгледаш документите — пита, — ще ги разбереш ли?

Той леко бръсва с език зърното й през плата. Мъждукането долу се е разраснало до равномерен пламък, набъбваща топлина.

— Може би не изцяло — казва той. — Но дори и месечните извлечения, които получавахме във Флорида, не ми изглеждаха съвсем наред. Ще взема Милдред с мен, а ако е съвсем отвеяна — той каза, че е оглупяла и се е преместила в Денглърс — мисля, че трябва да наемем някого, професионален счетоводител от Брюър. Можеш да се обадиш на адвоката ни, да препоръча някого. Може да се окаже, че в крайна сметка ще трябва да се обърнем към полицията.

Тялото й се вдървява и тя се отдръпва леко.

— Хари! Собственият ти син!

— Е — казва той, отново раздразнен, — собствената му майка. Да краде от собствената си майка.

— Не знаем нищо със сигурност — казва Дженис. — Това е само твоя теория.

— Че какво друго би крил Лайл днес? Сега ще трябва да се разбързат, така че трябва да се задвижим, или ще унищожат всичко, като Оли Норт.

Сега вече Дженис започва да се вълнува, дръпва се от него и търка дланите си, застанала в средата на килима. Вижда, че, явно, няма да има секс. За първи път от месеци насам наистина изпитваше желание. Проклет да е Нелсън. Тя казва:

— Мисля, че трябва първо да говоря с Нелсън.

— Ти да говориш? Защо не ние?

— Според Лайл аз съм единствената отговорна.

Това го жегва.

— Твърде си мека с Нелсън. Прави каквото си поиска с теб.

— О, Хари, беше толкова ужасно, когато избягах с Чарли! Нелсън беше само на дванайсет, идваше с колелото чак до Айзенхауер авеню и стоеше по цял час от другата страна на улицата, гледаше нагоре към прозорците ни и на два-три пъти аз го видях, и се скрих, скрих се зад пердето, и просто го оставих да стои там, докато не се изтощи и не си тръгна. — Втренчила поглед над главата на Хари, тя сякаш вижда малкото си момче от другата страна на улицата, толкова търпеливо и озадачено, и изпълнено с надежда. Очите й се напълват със сълзи.

— Е, по дяволите — казва Заека, — никой не го е карал да ходи дотам да те шпионира. Аз се грижех за него.

— Точно така, с онова нещастно лудо момиче и онзи отвратителен чернокож. Чист късмет си е, че къщата не изгоря заедно с Нелсън в нея.

— Щях да го извадя. Ако бях там, щях да ги извадя всичките.

— Ти не знаеш — казва тя, — не знаеш какво си щял да направиш. И сега не знаеш каква е истинската ситуация, само твоите подозрения, някой те настройва срещу Нелсън. Обзалагам се, че е Телма.

— Телма? Вече въобще не я виждаме, трябва да поканим Харисънови някой път.

— Да бе! — Тя изплюва отказа си и той не може да не се възхити на яростта й, как животински настръхва косата й. — Само през трупа ми.

— Просто идея. — Тази тема не е уместна. Той се връща към предишната. — Значи аз не знам каква е ситуацията, но ти знаеш, така ли? Какво ти е казал Нелсън?

Тя стисва уста така, че изглежда без устни, както навремето изглеждаше Мама Спрингър.

— Нищо всъщност — излъгва.

— Нищо всъщност. Е, добре тогава. Знаеш повече от мен. Желая ти късмет. Теб те обира. Провалят фирмата на твоя баща, синът ти и обратните му приятелчета.

— Нелсън никога не би крал от фирмата.

— Скъпа, ти просто не разбираш силата на наркотиците. Чети вестници. Прочети „Пийпъл“, Ричард Прайър разкрива всичко. Само преди ден-два прибраха хлапето на Йоги Бера. Хората, които са на кокаин, биха убили и баба си, за да си набавят доза. Преди на дъното на канавката беше хероинът, но пред крека хероинът е детска игра.

— Нелсън не взима крек. Не много.

— О. И кой го казва?

За малко да му каже, но се уплашва.

— Никой. Просто познавам сина си. А и от това, което Пру се изпуска.

— Пру се е разприказвала, така ли? И какво казва?

— Нещастна е. И децата също. Малкият Рой се държи много особено, сигурно си забелязал. Джуди сънува кошмари. Ако не бяха децата, призна ми Пру, отдавна е щяла да зареже Нелсън.

Хари се чувства пренебрегнат.

— Хайде да се придържаме към темата. Пру си има своите проблеми, ти си имаш твоите. Най-добре да изкараш маминото момченце от „Спрингър Моторс“ по най-бързия начин.

— Аз ще поговоря с него, Хари. Не искам да му казваш нищо.

— Защо пък не, по дяволите? Какво толкова шибано ще му навредя, ако го направя?

— Ще подходиш прекалено агресивно. Ще го накараш още повече да се затвори в себе си. Той — той те взима твърде на сериозно.

— А теб не?

— На мен ми има доверие. Знае, че го обичам.

— А аз не? — Очите му се насълзяват при тази мисъл. Дъждът отвън вече бе спрял и само в канавките все още се процеждаше вода.

— Обичаш го, Хари, но има и нещо друго. Ти си мъж. При мъжете има чувство за територия. Смяташ представителството за твое. А той го мисли за негово.

— Един ден ще е негово, стига да не е в затвора. Като го гледах във Флорида, изведнъж ми дойде наум думата престъпник. Има нещо във формата на главата му. Дразня се как плешивее. Ще заприлича на Рони Харисън.

— Ще ми обещаеш ли да ме оставиш аз да говоря с него, а ти да не предприемаш нищо?

— Само ще то оставиш да изшикалкави. — Но всъщност сам нямаше желание да се изправи срещу Нелсън.

Тя е наясно с това. Казва:

— Няма, обещавам. — Спира да трие отгоре ръката си с пръстите на другата и се приближава към него, шляп-шляп, когато той сяда на леглото. Слага пръсти над ушите му и лекичко го придърпва към себе си за късите косми, които растат там.

— Много ми е приятно, че така се опитваш да ме защитиш — му казва.

Той се поддава на настоятелното подръпване, и отново обляга лице върху гърдите й. На нощницата й има влажно петно, там, където си бе играл с език със зърното й. Зърната й изглеждат като дъвкани, не са толкова съвършени, по-истински са от тези на Телма. Тъй като са малки, циците на Дженис почти са запазили формата си, онова закачливо, вирнато напиране през ангорските пуловери от четирийсетте, в коридорите на гимназията. През памучната материя тялото й издава някаква вълнуваща миризма като на опушено.

— А аз какво печеля? — пита, с уста прилепена към мократа тъкан.

— Ами, подарък — отговаря тя.

— И кога ще го получа?

— Доста скоро.

— С устата?

— Ще видим. — Тя отблъсква лицето му от своето опушено топло тяло и слагайки пръсти под брадичката му, го кара да погледне нагоре към нея.

— Но ако кажеш и една дума за Нелсън, ще спра и няма да получиш никакъв подарък.

Хари усеща как лицето му пламва, а сърцето му препуска, но някак ритмично и сладостно, впримчено в гръдния му кош точно както ерекцията му е впримчена в панталоните, сладостно изпълнена с кръв; доволен е, че вазотек, въпреки че го замайва, му оставя достатъчно кръвно налягане за нещо такова непланирано, от време на време.

— Добре, нито думичка — обещава Заека и става експедитивен. — Отивам набързо до тоалетната и да си измия зъбите и прочее, а ти загаси лампите. А и някой трябва да остави телефона отворен. Долу, та да не го чуваме как протестира.

Започнаха да получават странни телефонни обаждания. Дрезгави гласове с онзи плътен тембър, специфичен за чернокожите мъже, питат дали Нелсън Енгстръм е вкъщи. Хари или Дженис отговарят, че Нелсън не живее тук, че това е домът на родителите му.

— Ами нямах късмет с номера, дето ми го е дал за домашен, а там дето работи, някаква секретарка вечно казва, че човекът го няма.

— Искате ли да оставите някакво съобщение?

— Само му кажете, че Джулиъс се е обаждал. — Или Лутър.

— Джулиъс?

— Точно така.

— И за какво става въпрос? Искате ли да ми кажете?

— Той ще се сети за какво става въпрос. Само му кажете, че Джулиъс се е обаждал. — Или Пери. Или Дейв.

Или пък обаждащият се затваря, без да остави име. Или пък притежава тънък, леко чуждестранен, изискан глас, и веднъж поиска да разговаря не с Нелсън, а с Хари.

— Съжалявам, че ви безпокоя, господине, но този ваш син не ми оставя друга възможност, освен лично да ви уведомя.

— Какво да ме уведомите?

— Да ви уведомя, че синът ви е натрупал сериозни дългове, и господата, с които работя, противно на съветите, които се опитвам да им внуша, споменават за физическа разправа.

— Физическа разправа с Нелсън?

— Или с тези, които са му близки и скъпи. Това е неприятно, и поднасям извиненията си, но вероятно те не са чак такива джентълмени. Аз съм просто приносителят на лошите вести. Не винете мен. — Гласът сякаш се приближаваше по-плътно до слушалката, до ухото на Хари, придобиваше жално откровен тон, опитваше се да въвлече Хари в някаква конспирация, да се превърне в негов приятел и съюзник… Познатата стая, кабинетът със заскреженото лице на телевизора и двете сребристорозови кресла с облегалки, и шкафът с книги, съдържащ разнородна колекция от предимно исторически книги, а горните лавици — разни порцеланови дреболии (феи под отровни гъби, розовобузи плешиви монаси, пиленца червеношийки в гнездо от порцеланови сламки), които навремето стояха в бюфета на Мама Спрингър, всичките тези порядъчни мебели губят плътност, губят очертания, и сякаш се понасят, безполезни, при нахлуването на този заплашителен жален глас в ухото му, глас, в който все пак има известно съчувствие, обяснима човешка мисия, неприятно задължение, глас, който идва от някакво обширно хлъзгаво подземие, така че благият син въздух над Мексиканския залив изведнъж се променяше, сякаш върху очите му бе надяната превръзка, както когато Сънфиш се преобърна.

Заека пита предпазливо:

— Как ги е натрупал Нелсън тези дългове?

На гласа очевидно му е приятно да чува собствените си думи.

— Натрупал ги е, господине, преследвайки удоволствията си, и това си е негово право, но той или някой друг вместо него трябва да ги изплати. Хората, с които работя, са получили уверения, че наистина сте прекрасен баща.

— Всъщност не съм толкова готин. Как казахте, че ви е името?

— Не съм го казвал, сеньор. Не съм казвал името си. В случая ни интересува името Енгстръм. Моите партньори имат силно желание да уредят нещата с който и да е притежател на това прекрасно име.

На Хари му хрумва, че този мъж обожава английския език, като средство, наситено с обещания, с неизползвани възможности.

— Синът ми — казва му Хари — е възрастен човек и финансите му нямат нищо общо с мен.

— Това ли е отговорът ви? Окончателният ви отговор?

— Да. Чуйте, половината година живея във Флорида, а като се върна…

Но обаждащият се вече е затворил, оставяйки у Хари усещането, че стените на неговата солидна варовикова къща са тънки като диетични бисквити, че мокетът под краката му е подгизнал от вода, че някаква тръба е избила, а няма как да повика водопроводчик.

Обръща се към своя стар приятел и колега Чарли Ставрос, който се е пенсионирал от поста търговски представител на „Спрингър Моторс“ и се е преместил от някогашния си апартамент на Айзенхауер авеню в нов комплекс в отдалечения северен край на града, където железопътната компания е продала една стара разпределителна станция за товарни вагони, цели 80 декара, невероятно е какво са притежавали железопътните компании в разцвета си. Хари не е съвсем сигурен, че би намерил адреса, и предлага да обядват в Джони Фрайс в центъра; този ресторант на Вайзер Скуеър някога се казваше Джони Фрайс Чипхауз14, а през седемдесетте се превърна в кафе Барселона, след това, малко по-късно през същото десетилетие, в Палачинковата къща, а сега отново е сменил собственик и се нарича Салатено угощение, и пояснява върху изнесените отвън табели, че е Вашата местна нискокалорична гостилница, и предлага Оригинални супи и здравословни ястия от пресни органични продукти, за да привлича вманиачените на тема здраве юпита, които работят в стъклената офис сграда, изникнала срещу Кролс, която все още стои празна, огромните й прозорци варосани отвътре, а голата й, лишена от прозорци фасада откъм планината, излага грубо измазаните си тухли над отрупания с боклуци паркинг, който се простира чак до стария Багдад.

Центърът вече почти изцяло е зает от паркинги, но странното е, че всички места са запълнени. Въпреки че в центъра вече няма кой знае къде да се пазарува, освен в няколкото дрогерии, работещи с намаление, и евтиния Маккрори, който все още пробутва храна за папагалчета и шноли на възрастни хора, които не са сменяли дрехите си от 1942 година, броят на спретнатите млади професионалисти в леки костюми и тесни ленени поли е набъбнал; работят в банките и застрахователните компании и в щатските и федерални агенции и някак нямат край. В слънчеви дни изпълват гористия парк, в който градостроителите — не местните, а някаква засукана архитектурна фирма, която дойде и спечели конкурса с дизайна си, а след това си отлетя обратно в Атланта — са превърнали Вайзер Скуеър, където навремето скърцащите, изпускащи искри тролейбуси се редяха за пътници. Припичат се, тези млади книжни плъхове, до абстрактните циментови фонтани, четат „Уолстрийт Джърнал“ със свалени и прилежно сгънати до тях сака върху боядисаните със защитен лак заради вандалите пейки.

Жените от тази порода особено впечатляват Хари; носят маратонки вместо обувки с висок ток, но краката им са обвити в прозрачни чорапогащници, а лицата обрамчени от огромни кръгли очила, които им придават комично — сексапилен вид, сякаш циците им са повторени малко по-горе в твърди рогови рамки и цветна пластмаса. Всичките приличат на Голди Хоун, тренирана от Джейн Фонда. Днешната мода им е дала широки, мъжки рамене, а ханшът им е смален и стегнат от велоергометри и от онези, впити в задника панталони, които очертават всеки мускул, като ярка боя. Тези жени му се струват като гости от някакво подредено бъдеще, където сексът е просто поредният вид спорт, а всички живеем в запечатани кутийки и общуваме чрез компютри.

Човек би решил, че Чарли ще си е отишъл вече. Но тези средиземноморски типове като че ли дори не побеляват, нито пускат шкембета. Стигат някакво ниво около петдесетте, след което не се променят, докато внезапно не се гътнат някъде след осемдесетте. Използват телата си разумно, точно както попиват чинията от вечерята със залък хляб. Като дете Чарли боледуваше от ставен ревматизъм, но въпреки че има сърдечен шум и страда от гръдна жаба, никога не е изпадал в кризи като тази на Хари долу в Залива.

— Как по дяволите го постигаш, Чарли? — пита го Заека.

— Научаваш се да избягваш напрежението — казва му Чарли. — Ако нещо те напряга, просто си тръгваш. Нещата в представителството взеха да стават все по-напрегнати, така че си тръгнах. Исусе, колко съм щастлив, че се махнах от тойотите! Първото нещо, което направих, беше да си купя едно старомодно американско возило, „Олдс Торнадо“. Меки амортисьори, серво на волана, гълта бензин, луд съм по него. Пет литра, осем цилиндъра, V-образен двигател, доматеночервен с бял покрив.

— Звучи страхотно. Наблизо ли си паркирал?

— Опитах, но не можах. Обиколих два пъти по Спринг стрийт и накрая се отказах и я оставих в един паркинг нагоре, след стария Багдад, и си взех автобуса за три пресечки насам. Е, струва някоя и друга стотинка. Избягвай напрежението, шампионе.

— Все пак не схващам. Центърът на Брюър уж трябваше да е загинал, а няма къде да се паркира. Откъде идват всичките тия коли?

— Размножават се — обяснява Чарли. — Тия коли забременяват точно като тийнейджърките и минават на държавни помощи. Пет пари не дават за нищо.

Едно от нещата, които Хари винаги е харесвал у Чарли, е усетът му към цялостната картинка; двамата обичаха да стоят край предната витрина на представителството в по-спокойните сутрини и да предъвкват актуалните новини. Заека така и не е превъзмогнал убеждението си, че новините са важни за него. След като сядат на една от облицованите с плочи маси, останали от дните, когато заведението беше „Кафе Барселона“, той казва:

— Какво ще кажеш за Шмид снощи? — В мача срещу „Пайрътс“ на стадион „Три Ривърс“ ветеранът от трета база на „Филис“ бе стигнал втора база на два пъти, и бе надхвърлил отборния рекорд за успешни удари на Ричи Ашбърн.

— Още е едва пролет — казва Чарли. — Почакай да загреят питчърите. Шмид ще окапе. Той е стар, не в сравнение с мен или теб, но за тази игра е стар, и като потече сезонът, няма да може да се скрие от младите питчъри.

На Хари му действа благотворно това охлаждане на възторга му към Шмид. Не можеш да живееш чрез тези спортисти, та те не знаят, че съществуваш. За тях съществуват единствено останалите играчи. Излизат на игрището, където има трийсет хиляди души, които надават силен рев, като съобщят имената им, и това е единственото, от което имат нужда от твоя страна.

— Не ти ли се струва — пита той Чарли, — че напоследък се случват прекалено много нещастия? Онзи самолет на Пан Ам дето се взриви, а после и футболните запалянковци в Англия оня ден дето ги премазаха, а сега и оръдието, дето гръмна на бойния кораб без каквато и да било явна причина.

— Ключовата дума тук е явна — казва Чарли. — Всичко си има някаква дребна причина, дори и когато не я виждаме. Някъде прескача искра, микроскопична пукнатина в метала. Освен това, шампионе, да разгледаме шансовете. Колко хора има в света вече, пет милиарда? Като е толкова претъпкан светът, е цяло чудо, че не премазват повече хора. Пренаселено е и ще става още по-зле.

Сърцето на Заека трепва при мисълта, че от гледната точка на Нелсън той самият е част от пренаселеността. Например онзи път, когато крещеше пред горящата къща на Виста Кресънт номер 26: Ще те убия! Не говореше сериозно. Искра, пукнатина в метала. Микроскопичен дефект. Когато умреш, всъщност правиш услуга на света.

Чарли се мръщи на менюто, което е огромно, разпечатано е с фотокопирна машина в зелено мастило върху груба, неизбелвана, изпъстрена с петънца хартия. Какви неща правят с ксероксите вече. Кой още използва Верити прес?

Първо си замина ръчната преса, после фотоофсета. Чарли вече не носи дебели квадратни рогови рамки, които очертават тъмна ивица през веждите му, а златни авиаторски рамки, които придържат дебелите, лилавеещи стъкла към носа му като пръсти, стиснали чаша за вино. Навремето Чарли бе набит, но възрастта го е смалила, така че гръцките му кости прозират — високата, суха извивка на носа му, широкото полегато чело под тъмната линия на косата му. Бакенбардите му са сиви, но ги е оставил по-ниско. Изучавайки менюто, той се подхилва.

— Салата Телешка пържола — чете. — Салата Свински кебап. Що за салати са това?

Когато сервитьорката идва, Чарли я майтапи по този въпрос.

— Какви са тия висококалорични мазни меса? — пита той. — Предлагате ни телешка пържола с малко маруля за гарнитура ли?

— Месото е нарязано на тънки ивици и е смесено със зеленчуците — казва сервитьорката. Висока е, почти хубава, а косата й е изрусена и вдигната нагоре в бухнат пънкарски гребен, и има цял ред малки обички по ръба на едното си ухо, и тъмни сиво-розови петна руж, нанесени над очите. Езикът й някак се затруднява в устата й и съсредоточеният, бавен начин, по който устните й се движат, изглежда приятен. — Оказа се, че има търсене за тези, нали знаете, по-сериозни съставки.

Значи под цялата фасада, мисли си Заека, това все пак си е Котлетената къща на Джони Фрай.

— Кажете ми за Салатата с макадамия и бекон.

— Тя е от най-предпочитаните — казва тя. — Беконът е хрупкав, и е като люспи. По-голямата част от мазнината е изцедена с преса. Освен това има кълнове от люцерна и репички, и краставици, нарязани на тънко, и два вида маруля, не помня различните имена, и не зная какво друго, може би чуба — това са сушени сардини.

— Звучи добре — казва Заека, преди да размисли и да му се наложи да избира наново. Чарли изтъква:

— Ядките и беконът не са съвсем според съветите на лекаря.

— Нали я чу, мазнината е изцедена. Освен това, малко няма да ме убие. Това е по-скоро въпрос на вътрешен баланс. Хайде, Чарли. Отпусни се.

— Какво има в Салатата Водорасли? — пита Чарли сервитьорката, защото и на двамата им е приятно да я слушат как говори.

— О, хиджики, разбира се, и ваками, и дулс, и агар с много леблебия и леща, и листни зеленчуци, чудесна е, ако сериозно ще минавате на макробиотична диета, и нямате нищо против леко горчивия вкус, нали знаете, от водораслите.

— Направо ме разубедихте, Дженифър — казва Чарли, прочитайки името й, избродирано върху горната част на лимоненозеления пуловер, който носят като униформа в Салатеното угощение. — Ще взема Спаначена с раци.

— Салатените ни сосове са Руски, Рокфор, Италиански, Италиански със сметана, с маково семе, Хиляда острова, Олио и Оцет и Японски.

— Какво има в Японския? — пита Хари не само за да наблюдава как устните й се свиват и цупят от лекия дефект в устата й, но и защото японците го интересуват професионално. Как успяват, те и немците, когато Америка е тръгнала към канавката?

— О, бих могла да попитам в кухнята, ако наистина се интересувате, но мисля, че има умебоши, и тамари, разбира се — не използваме обикновения соев сос — и сусамово масло, и оризов оцет. — Очите й стават студени, тъй като усеща, че тези мъже й губят времето, флиртувайки. Чувствайки се леко виновни, и двамата поръчват Италиански със сметана, и насочват вниманието си един към друг.

Много време е минало, връзката помежду им е хванала ръжда. Като се позагледаш, Чарли все пак изглежда по-стар, по-съсухрен. Златните авиаторски рамки отнемат голяма част от онази мъжествена увереност в лицето му, която вероятно бе допаднала на Дженис преди двайсет години.

— Сладко хлапе — казва Чарли и нарежда сребърните прибори по-спретнато около чинията си, успоредно на ръбовете на хартиената подложка.

— Какво стана с Мелани? — пита го Заека. Преди десет години седяха в същия този ресторант, а Мелани, приятелка на Нелсън и Пру, която по това време живееше в къщата на Мама Спрингър, им сервираше. След това стана гадже на Чарли, въпреки че беше толкова стар относително. Или поне заминаха заедно за Флорида. Може би това бе едно от нещата, които направиха Флорида да изглежда толкова привлекателна. Само дето никое момиче не се бе предложило на Хари. Единствените подмятания, които получаваше, бяха от жени на неговата възраст, които му изглеждаха древни.

— Стана лекарка — казва Чарли. — И по-точно гастроентеролог, в Портланд, Орегон. Там се беше установил баща й в крайна сметка, ако си спомняш.

— Бегло. Той беше някакво късно разцъфнало хипи, нали така?

— Най-накрая улегна с третата си жена, и оказва голяма подкрепа на Мелани. Всъщност майка й беше тази, която вилнееше навремето в Мил Вали. Алкохол. Мъже. Наркотици.

Последната дума жегва стомаха на Хари.

— Откъде знаеш всичко това?

Хари почти незабележимо вдига рамене, но не успява съвсем да потисне леката усмивка на гордост.

— Поддържаме връзка. Бях до нея, когато се нуждаеше от стимул. Казах й: „Давай“. Тогава още се придържаше към онова „бедната аз, та аз съм само момиче“. Насърчих я, когато имаше нужда. Казах й да отиде при баща си и неговата индианка, и да се развихри.

— На мен ми казваш да избягвам вълненията, а на нея си казал да дава.

— Различни случаи. Различни възрасти. Ако беше на нейната възраст, и на теб щях да кажа „давай“. И пак бих ти го казал. Стига да избягваш вълненията.

— Чарли, имам проблем.

— Нищо ново.

— Всъщност два проблема. Първо, трябва да направя нещо със сърцето си. Не мога просто да се нося по течението и да чакам следващия си ИМ.

— Тук не те разбрах, шампионе.

— Нали знаеш. Инфаркт на миокарда. Сърдечен удар. Имах късмет, че се отървах леко. Лекарите ми казват, че трябва да си направя операция, множествен байпас.

— Давай.

— Да бе. Лесно ти е да го кажеш. Хората умират, докато им правят такива неща. Ти самият никога не си си правил.

— Да, ама съм правил. През осемдесет и седма. Декември вие бяхте във Флорида. Смениха ми две клапи. На аортата и митралната. Когато си боледувал от ревматоидна треска като дете, точно клапите сдават багажа. Не се притварят правилно. От това се получава сърдечният шум, кръвта тече в грешната посока.

Заека едва понася тези образи, всичките тия органи вътре в него, клапи и стенози и запушена коронарна артерия.

— С какво ги смениха?

— Със сърдечни клапи от прасе. Изборът е между такава и механична клапа. При механичната непрекъснато тракаш. Не исках да тракам, щом мога да го избегна. Казват, че ти пречи да спиш.

— Свински клапи. — Заека се опитва да прикрие отвращението си. — Гадно ли беше? Отварят ти гръдния кош и ти прекарват кръвта през машина?

— Фасулска работа. Упоен си. Какво толкова, че ти прекарват кръвта през машина? Какво си мислиш, че си ти самият, шампионе?

Създадено от Бога уникално творение, с вдъхната безсмъртна душа. Носител на Божията благодат. Бойно поле на доброто и злото. Ангел чирак. Всичките онези неща, дето се опитват да те научат в неделното училище, или всъщност не се опитват особено да ти ги втълпят, а просто ги оставят да се носят от брошурите там, в онова църковно мазе, зарито по-дълбоко в съзнанието му, отколкото противовъздушно скривалище.

— Ти си просто мека машина — продължава Чарли и вдига квадратните си длани, с бели маншети на ризата и правоъгълни златни ръкавели, за да може Дженифър да постави салатата пред него. Видял я е, че идва, сякаш има очи на тила си. Тя предпазливо заобикаля масата — тези мъже й кроят нещо, тя не знае какво — и поставя пред Хари изпъстрена с късчета бекон зелена могила, по-голяма от едра гърда. Изглежда питателна и повече, отколкото би трябвало да изяде. Високото непохватно момиче със странния си бял петльов гребен, потрепващ във въздуха, продължава да се върти около тях, а закръглеността на зелената й униформа притиска съзнанието на Заека, докато седи край квадратната, облицована с керамични плочки маса и се опитва да определи дилемата си.

— Има ли нещо друго, което бих могла да ви предложа, господа? — пита Дженифър, устните й леко се борят с артикулацията. Дефектът й не е точно фъфлене, а сякаш езикът й е твърде голям. — Нещо за пиене?

Чарли поръчва Перие с лимон. Тя казва, че предлагат Сан Пелегрино. Той казва, че му е все едно. Луксозната вода си е луксозна вода.

Хари след известна вътрешна борба пита каква бира имат. Дженифър въздиша, усещайки, че я разиграват, и рецитира:

— Шлиц, Милър, Милър лайт, Буд, Буд лайт, Микелоб, Льовенброй, Корона, Курс, Курс лайт и светла Балънтайн наливна. — Всички имена съдържат някаква допълнителна магия задето са се въртели в устата й. Без да поглежда Чарли, Хари си избира една Мик. Дженифър кима, без да се усмихва, и се отдалечава. Щом не иска да възбужда разни мъже на средна възраст, не би трябвало да носи всичките тия обеци и да слага толкова много грим.

— Та казваш, значи, фасулска работа — казва той на Чарли.

— Упояват те. Нищо не усещаш.

— Един познат от Флорида, не много по-стар от нас, си е правил операция и казва, че било отвратително, възстановяването траело цяла вечност, а освен това не изглежда особено добре, въпреки операцията. Върти стика за голф като инвалид.

Чарли леко вдига рамене по специфичния си небрежен начин.

— Трябва ти изходно положение, за да прецениш. Може би тоя приятел е бил твърде зле. Но ти, ти си в добра форма. Може да свалиш някое и друго килце, но си млад — на колко си, на петдесет и пет?

— Де да бях. Направих петдесет и шест миналия февруари.

— Млад си, шампионе. И аз самият натам съм се запътил. — Чарли е на възрастта на Дженис.

— Както съм тръгнал, ще съм доволен, ако изкарам до шейсет. Гледам ги всичките тия старчоци във Флорида, сбръчкани мумии, ама докретват до деветдесетте с късите си панталони и ортопедични гуменки, наперени като младежи. Ще ми се да ги попитам: „Какво ви прави толкова велики? Как успяхте?“.

— Живеят ден за ден — предполага Чарли. — Ден за ден, и не гледай надолу. — Хари усеща, че започва да се отегчава от успокоенията, но Чарли е единственото, което има сега, когато двамата с Телма са на изчакване: Неудобно му е да й се обади, след като няма какво да й предложи. Казва:

— Сега правят и нещо друго. Ангиопластика. Разрязват ти някоя артерия в слабините…

— Хей. Храня се.

— … и се завират по нея чак до сърцето ти, можеш ли да повярваш. След това вкарват едно балонче в тясното място в коронарната артерия и го взривяват. Не с въздух, а със солена вода някак си. Разпуква плаката. Разтегля артерията до размерите, които е имала преди.

— С повечко късмет може и така да стане — казва Чарли. — И година по-късно ще си в същото положение, задръстен с ядки, че и с бира.

Бирата се е появила в края на слабата ръка на Дженифър, в запотена стъклена халба, златиста и покрита с пяна и шиптяща с развълнувани мехурчета.

— Ако не мога да изпия по една бира от време на време, по-добре да съм мъртъв — излъгва Хари. Отпива и избърсва пяната под носа си със свит показалец. Този Нелсънов жест. Чуди се как Дженифър си пази тресящия се гребен, докато се чука. Чел е, че някои пънкарки прокарват безопасни игли през зърната на гърдите си.

— Трябва ти коронарен байпас — казва му Чарли. — Тия балончета, те могат да оправят само по една артерия. С байпас могат да оправят четири, пет, шест, така и така са влезли. Какво ти пука на тебе, че са ти разпрали гръдния кош? Ти няма да си там. Ще си далеко-далеко и ще си сънуваш. Всъщност, няма да сънуваш. Твърде дълбоко се потъва. Като едно голямо нищо е, като да си мъртъв.

— Не го искам — чува се Хари да казва рязко и после по-меко: — Поне засега.

Думата разпрали го разстройва, прави нещата твърде истински, физическото усилие е нужно, за да се разтворят тези съпротивляващи се врати от кост така, че душата му да излети, а някакви мъже с бледозелени маски ще бърникат в гъстата като супа червена локва със своите кукички и клампи, и лъскави ножове. Веднъж по телевизията, когато по грешка бе наблюдавал над рамото на Дженис една от онези научнопопулярни програми за раждания — по каналите не пускаха такива нецензурни неща, — бе видял как започнаха да разрязват корема на една жена при Цезарово сечение. Ножът в облечената в гума ръка очерта права линия и от двете страни на разреза жълта мазнина се нави нагоре и настрани като две ивици гъбест каучук. Коремът на тази жена, с бебето вътре, беше подплатен с някаква материя точно като гъбест каучук.

— Във Флорида — казва той — ми правиха катетеризация — думата затруднява устата му, сякаш се е превърнал в сервитьорката — и не беше толкова зле. Беше по-скоро отегчително. Напълно буден си, и ти слагат едно нещо като голяма купа върху гърдите, за да видят какво става вътре. Там, където вкарват боята обаче, е горещо, толкова горещо, че едва се трае. — Усеща, че е разочаровал Чарли със страха си от байпаса, и за да задълбочи контакта си с мръщещия се, дъвчещ мъж, споделя:

— Най-лошото в цялата работа, Чарли, е, че се чувствам наполовина мъртъв вече. Тази сервитьорка е първото момиче, което съм поискал да чукам от месеци насам.

— Заради циците — казва Чарли. — Страшни цици. На слабо тяло. Това е секси. Като Бо Дерек след имплантацията.

— Косата й ми действа на мен. С тази прическа изглежда още по-висока.

— Не е зле да са високи. Високите не получават вниманието, което обръщаме на сладките малки, нисички жени, и дават повече от себе си. Освен това да са слаби също си има предимства, няма ги всичките тия тлъстини между теб и клитора.

Това май е по-сериозен мъжки разговор, отколкото Заека предпочита. Той казва:

— Но всички тия обеци, не ти ли се струва, че я боли? И вярно ли е, че някои пънкарки…

Чарли нетърпеливо го прекъсва:

— За пънкарите целият смисъл е в болката. Обезобразяване, самоненавист, пого-танци. За днешните хлапета грозното е красиво. Това е техният начин да ни кажат какъв отвратителен свят им предаваме. Вече няма джунгли. Заради токсичните отпадъци. Нали знаеш и изсичането.

— Когато се върнах тази пролет, обикалях из града с колата, минах всички квартали. Някои от тия, испанците, буквално се чукаха на улицата.

— Наркотици — казва Чарли. — Не знаят какво правят през осемдесет процента от времето.

— Видя ли в „Стандарт“, някакъв испанец, шофьор на камион от Западен Маями, бил хванат близо до Мейдън Спрингс с кокаин за седемдесет и пет милиона долара, по тяхна оценка петстотин кила, опаковани в щайги за портокали с надпис „Чупливо“?

— Не могат да спрат дрогата — казва Чарли и нарежда ножа и вилицата си до ръба на празната си чиния, — щом има хора, които са готови да плащат цяло състояние за нея.

— Онзи тип се оказал кубински емигрант, дето ние ги пускаме.

— Тия държави стават комунистически и ни отстъпват всичките си мошеници и наркомани. — Тонът на Чарли е равен и авторитетен, но Хари усеща, че губи вниманието му. Не като едно време, когато разполагаха с цял ден, там, в изложбената зала. Чарли е приключил със своята Спаначена салата с раци, а Заека едва е наченал собствената си отрупана салата, толкова е нетърпелив да получи съвет. Слага хлъзгава хапка в устата си и открива сред мазната маруля и кълнове люцерна цяла ядка макадамия, и внимателно я сцепва със зъби, така че езикът му да усети повърхността на счупеното място, чудно гладка като тялото на млада жена, като мраморна масичка.

Преглъща и най-накрая споделя:

— Това е другото нещо, дето ме тревожи. Мисля, че Нелсън взима кокаин.

Чарли кимва и казва:

— И аз така чувам.

Той вдига вилицата, която току-що е подредил, и се пресяга с нея към голямата гърда от украсена с бекон зеленина пред Хари.

— Дай да ти помогна с цялото това нещо, шампионе.

— Чул си, че взима кокаин?

— Ммм, да. Той е като дядо си, нервен. Трябва му опора. Никога не ми е било лесно да общувам с хлапето.

— Нито пък на мен — казва Хари пламенно, и всичко излиза навън. — Ходих там миналата седмица, за да измъкна всичко за кокаина, тъкмо бях подочул за това, а той беше хукнал нанякъде, обикновено така прави, но този счетоводител, дето го е наел, един тип, умиращ от СПИН, можеш ли да повярваш, беше там, и когато поисках да прегледам документите, само дето не ми показа среден пръст, и каза, че трябва да получи разрешението на Дженис. А тя, глупачката, не желае да го даде. Мисля, че я е страх какво ще открие. Собственото й дете я краде безогледно. Продажбите на употребяваните коли са паднали, а месечните баланси ми изглеждат подозрителни от месеци насам.

— Ти би усетил. Не звучи добре — съгласява се Чарли, пресягайки се отново с вилицата. Една ядка макадамия — всеки орех в днешно време струва около четвърт долар — се изплъзва към Хари и само бързите му рефлекси не й позволяват да падне в скута му и да оплеска с мазнина червеникавокафявите му панталони, които бе извадил от плика след химическото чистене и бе обул за първи път днес, първият пролетен ден, в който наистина е топло. Рязкото движение предизвиква парещ спазъм под ребрата му. Онова злобно хлапе все още си играе с кибрит там вътре.

Хари се опитва да пренебрегне болката и продължава:

— А сега получаваме разни телефонни обаждания по всяко време, разни типове със странни гласове търсят Нелсън и даже ми казват на мен, че искат пари.

— Грубо пипат — казва Чарли. — Дрогата е голям бизнес.

Той отново се пресяга.

— Хей, остави ми нещичко. Как се поддържаш толкова кльощав? И какво да правя?

— Може би Дженис трябва да поговори с Нелсън.

— Точно това й казах и аз.

— Ето значи.

— Но кучката не ще. Или поне досега не го е направила, доколкото знам.

— Хубаво нещо — казва Чарли — са тия здравословни храни, обаче е като китайската храна, не те засищат.

— Та каква значи ти беше присъдата?

— Понякога в отношенията между мъж и жена миналото им само пречи. Искаш ли да преслушам старата Джен-Джен, да видя какво мисли по въпроса?

Хари почти не се поколебава, преди да каже:

— Чарли, ако го направиш, ще е супер.

— Господата ще искат ли нещо за десерт?

Дженифър се е материализирала: Обръщайки глава, изненадан от звука на сладко дефектния й глас, Хари вижда само на сантиметри от очите си, че Чарли както обикновено е прав: страхотни гърди, едри и изпълнени със самоненавист като цялата тя. Родителите й явно са вложили много белтъчини, много Чириоз и обогатен с витамини хляб в тези гърди. Опънатата предница на зеления й пуловер се повдига, когато си поема дъх, за да каже:

— Днешният специалитет е торта с извара от нискомаслено козе мляко, с превъзходна заливка от цариградско грозде и сметана.

С все още повдигнати към гърдите на сервитьорката вежди, Заека поглежда към Чарли.

— Какво ще кажеш?

Чарли безпомощно вдига рамене.

— Това си е твоето погребение.

Телефонът звъни ли звъни, като пронизващо студена вода, която нахлува в мъхестите топли извивки на съня му. Сънуваше, че се е сгушил в нещо, че е открил пролука, която му бе точно по мярка. Телефонът е от страната на Дженис; той опипва слепешком през упорито спящото й тяло и с пресъхнало от дишане с отворена уста гърло изграчва:

— Ало? — Будилникът до леглото сякаш има само една стрелка, но накрая успява да различи, че е два и десет. Очаква да чуе някой от онези мъжки гласове и си казва, че когато си лягат, вече трябва да оставят слушалката на телефона на долния етаж отворена. Силното, задушаващо туптене на сърцето му сякаш изпълва тъмната стая до самите й ъгли.

Разтреперан млад женски глас:

— Хари? Пру е. Прости ми, че те будя, но… — Срам и страх препъват гласа й и тя замлъква. Чувства, че се е изложила.

— Да, кажи — насърчава я той тихо.

— Отчаяна съм. Нелсън е полудял. Вече ме удари и се опасявам, че ще започне да бие и децата!

— Така ли? — казва той глупаво. — Нелсън не би направил такова нещо. — Но хората го правят, вестниците непрекъснато пишат такива работи.

— Кой е, за бога? — пита Дженис раздразнено, изтръгната от собствените си сънища. — Кажи им, че нямаш пари. Просто затвори.

Пру хлипа от другата страна на линията:

— … не мога да понасям повече… истински ад е… от години.

— Да, да — казва Хари, като продължава да се чувства глупаво. — Ето ти Дженис — казва той и предава проблема в ръката, измъкваща се непохватно изпод завивките. Това ненадейно надникване в Пру, в нейното горещо, сияйно, нещастно сърце, му се струва непозволено. Запалва нощната лампа, сякаш това ще помогне всичко да се избистри. Бялата обложка на историческата книга, която все още се мъчи да дочете докрай, с изобразения клипер в овал от облак и море, изскача, лъскава под надипления абажур на лампата. Откакто започна да чете книгата в следобеда на миналата Коледа, самата авторка е починала, с което някак е попарила книгата. Въпреки това му се струва, че ще е лоша поличба, ако не я дочете.

— Да — повтаря Дженис в телефона през големи паузи. — Да. Така ли направи наистина? Да. Веднага идваме. Стой далече от него. Защо не отидете в стаята на Джуди и не се заключите отвътре? Мама беше сложила резе на вратата, сигурно още е там.

Гласът на Пру продължава да дращи като киселина, която разяжда тишината на нощта, покоя, който бе царял в стаята десет минути по-рано. Откъслеци от прекъснатия му сън се връщат в съзнанието му. Посещение в някакво очаквано място, в превозно средство, което наподобяваше трамвай, да, наистина беше старовремски трамвай, плътно преплетените тръстикови пръчки на седалките, беше забравил как изглеждат, как миришеха, когато ги напечеше слънцето, и порцелановите скоби, за които се хващаш, порцелановите бутони, които натискаш, прашните телени решетки на прозорците, през които влизаше въздухът, и светлината, които падаха върху старомодните сламени шапки на жените с хартиени цветя, всички тръгнали към някакво весело място, увеселителен парк, панаир? Кой ли беше с него? Имаше някой с него, момичето, с което бе излязъл, на седалката до него, но не можеше да си спомни лицето й. Тунелът на любовта. Трамваят се бе превърнал в нещо, понесло ги, понесло него, в уютен тунел от любов. Беше му съвсем по мярка.

— Не могат ли съседите да помогнат?

Ново драскане, нови хлипания. Заека прави на Дженис онзи жест „Режи“, дето го дават по телевизията — пръст, прекаран по гърлото — и става от леглото. Миризмата на старото му тяло се надига към него, когато стъпва с босите си крака върху килима, дъх на застояло месо, застояло сирене. Спалнята им в къщата от пясъчник е с бледобежов мокет марка Антрон; цялата къща е застлана с гладък мокет, който му се струваше уютен и модерен, когато го поръчаха, но през десетте години, откакто живеят тук, някои участъци — от вътрешната страна на входната врата, в коридора пред вратата на килера долу, в спалнята, от двете страни на леглото — са се замърсили от обувките и пот от стъпалата и са станали сивкави на цвят, който никакъв препарат за килими не можеше да отстрани, голям мръсен отпечатък, оставен от живота им. Килимите на шарки, каквито имаха хората, когато беше момче — ъгловати цветя и гроздове и лабиринти, които следваше с поглед, докато не се почувстваше изгубен като в джунгла — някак поглъщаха мръсотията, и домакините по Джексън Роуд я изтупваха точно по това време на годината върху просторите в задните си дворове, предизвиквайки малки въртящи се облачета в хладния априлски въздух, които изчезваха във всеобщата прах. Взима чисто бельо и чорапи от скрина и след това се замисля как да се облече за щурма. Официално или като за бойна готовност? Мислите на Хари се плъзгат като сърфист по тласъците на сърцето му.

— Здравей, миличка — казва Дженис с друг глас, висок и ласкав, като на баба. — Не се плаши. Ние всички те обичаме. Татко те обича, да, обича те, много. Дядо и аз идваме веднага. Сега трябва да ни оставиш да се облечем, за да можем да дойдем. Ще отнеме само двайсет минути, миличка. Ще побързаме, да. Ти бъди послушна дотогава и прави всичко, което мама ти казва. — Тя затваря и се втренчва в Хари изпод редкия си разчорлен бретон.

— Боже мой — казва тя. — Ударил Пру по лицето и е изпочупил всичко в банята, защото искал да намери някакъв кокаин, дето мислел, че е скрил там.

— Все иска, иска — казва Заека.

— Казал й, че всички крадем от него.

— Ха! — казва Заека, намеквайки, че е точно обратното.

Дженис казва:

— Как може да се смееш, когато става въпрос за собствения ти син?

Коя е тази жена, тази дребна, костелива като орех жена, че да го порицава? И въпреки това се чувства порицан. Не отговаря, а вместо това казва с премерен, зрял тон:

— Е, вероятно е за добро, че това най-после избива, стига всички да оцелеем. Поне излиза наяве.

Тя облича нещо, което никога не носи денем тук, на север, розовия си анцуг с бебешко сини ръкави на райета. Той избира от чекмеджето чифт чисти, изгладени памучни панталони и кафеникавата риза, която си облича, когато върши нещо из двора, и най-старото си яке, зелено на едър рипс, с кожени копчета: постига някакъв небрежен вид, като за събота следобед. Откакто се пенсионираха, и двамата обръщат по-голямо внимание на дрехите си, отколкото преди; във Флорида пенсионерите си играят на преобличане всеки ден, сякаш са се превърнали в кукли за собственото си развлечение.

За тази отчаяна среднощна мисия взимат тъмносивата селика, по-солидната кола, която прилича на автомобила на Батман. Дъбовете край притихналите извити улици на Пей Парк тъкмо са напъпили, а кленовете вече изпълват корони, които вече не са червени, а отрупани с прозрачни крехки нови листа. Тук-там по горните етажи на къщите или задните веранди свети нощна лампа, за да прогонва котките и ракуните от гаражите, но единствено уличните лампи се съревновават с луната. Големите подстригани храсти в поддържаните дворове, тисовете и рододендроните сякаш са настръхнали в нощта, като диви животни, уловени в светкавицата на фотоапарат, докато пият вода от някоя локва. Странно е, като си помисли човек, че докато ние спим, тези храсти са будни, издишват кислород, растат; не спят. Звездите не спят, а светят над покривите на къщите и короните на дървета, обсипали свода със студения си прах. Защо ние спим? Към какво се връщаме? Сеща се как плътно го бе обгърнал сънят му. Под определен ъгъл, в периферното му зрение, осветеният асфалт прилича на сняг. Пен Парк се превръща в Уест Брюър и една-две коли все още се движат по бледия пуст Пен булевард, продължение на Уайзър, от едната му страна е паркингът на някакъв супермаркет, а от другата — ниска тухлена редица магазини от трийсетте години, малки тесни магазинчета, които продават копчета и сватбени рокли и сладкиши, и шоколади Зипф, и телевизори Сони и любителски комплекти за макетчета на самолети — все още ги произвеждат, въпреки че хлапетата уж само седят пред телевизора. Самолетите са от онези подмятащи се реактивни модели с широк корпус и черни носове като на панда, а не лъскави машини за убиване като Зеро, Месершмит, Спитфайър и Мустанг. Странно е като си помислиш, че при целия този стремеж към световни войни производителите все още имат разрешението да произвеждат тези миниатюрни модели, поддържайки морала в детските конструктори. Всички магазини спят. На витрината на един цветарски магазин свети виолетова лампа, а на магазина за домашни любимци — бледо осветен аквариум. Колите, паркирани покрай бордюрите, са в цяла гама неземни цветове, вече не червени и сини и бежови, а опушени лунни оттенъци, които не приличат на нищо, което можеш да видиш, или дори да си представиш на дневна светлина.

Хари глътва хапче нитроглицерин и заявява укорително на Дженис:

— Лекарите казват, че трябва да избягвам вълненията.

— Не аз те събудих в два през нощта, а снаха ти.

— Да, защото скъпоценният ти син е почнал да я бие.

— Според нея — заявява Дженис. — Още не сме чули версията на Нелсън по въпроса.

Долната част на езика му гори.

— Какво те кара да мислиш, че той има версия? Какво искаш да кажеш, да не смяташ, че лъже? Защо ще лъже? Защо ще ни звъни в два през нощта, за да ни лъже?

— Има си план, както се казва. Нелсън беше изгодна партия за нея, когато забременя, но сега, когато има малък проблем, вече не е чак толкова добра партия, и ако смята да се сдобие с друг мъж, трябва да действа бързо, защото хубостта й няма да трае вечно.

Той се разсмива от възхищение.

— Всичко си изчислила. — Дискретно, далечно, анусът му изтръпва от хапчето. — Наистина изглежда добре, а? Все още.

— За някои мъже, вероятно. За онези, които нямат нищо против високи грубовати жени. Това, дето никога не ми е харесвало у нея обаче, е, че кара Нелсън да изглежда нисък.

— Той си е нисък — казва Хари. — Убий ме защо. Родителите ми и двамата бяха високи. Всички от семейството ми винаги са били високи.

Дженис обмисля мълчаливо вината си за ниския ръст на Нелсън.

Има няколко маршрута до Маунт Джъдж през Брюър, но в тази нощ, с почти безлюдните улици и премигващите в жълто светофари, той избира най-прекия, направо през моста Рънинг Хорс, който някога двамата с Джил бяха прекосили в лунната светлина, но не толкова късно, колкото сега, направо нагоре по Уайзър, покрай сградата на ъгъла, която някога приютяваше заведението „При Джимбо“ преди проблемите с полицията най-после да предизвикат затварянето му, а сега е боядисана в пастелни цветове и е префасонирана в офиси за адвокати юпита и финансови съветници, покрай „Погребални Директори Шюнбаум“, с тяхната величествена сграда от бели тухли отляво и ваксаджийския салон, където се продават нюйоркски вестници и горещи печени фъстъци, най-добрите фъстъци в града през всичките тези години, откакто бе хлапе горе-долу на възрастта на Джуди сега. Тогава представата му за забавление беше в събота сутрин да се повози на трамвая около планината и да слезе в центъра на Брюър, и да си купи пликче фъстъци за десет цента, все още топли от фурната, и да се разхожда, да ги чупи и да пуска шушулките по земята, в краката му, по тротоарите на площад „Уайзър“. Веднъж един стар просяк му бе направил забележка, че прави боклук; навремето даже просяците имаха гражданско съзнание. Сега старият градски център е призрачен, кух, облян в лунни цветове. Затворен е за автомобили при Пета улица, където малката горичка, засадена от градостроителите от Атланта, за да направят пешеходен търговски център, се извисява с призрачни клонове под ярките сини светлини, инсталирани срещу грабежите, секса и сделките с наркотици под тези дървета, които стават все по-високи с всяка изминала година и правят центъра все по-мрачен. Заека завива наляво по Пета, покрай пощата и „Странноприемница Рамада“, която навремето беше хотел „Бен Франклин“ с внушителната си бална зала, което винаги го кара да се сеща за Мери-Ан и за кринолина й, и за уханието между краката й, и още по-нататък към Айзенхауер авеню, над номер 1204, където Дженис бе намерила убежище с Чарли в онези времена, и прави широк завой надясно, нагоре през испанския квартал, който навремето беше немски работнически квартал. Прекосява улиците Уинтър, Спринг и Съмър с ослепителните им светлини и някоя, и друга движеща се сянка — испанци, излезли да правят някакви далавери, нощта все още е хладна и изметът на града не е излязъл по улиците. Към Локъст булевард и покрай предната фасада на брюърската гимназия има някакъв паметник от годините на Депресията, построен през 1933 година, когато е роден Хари, и вероятно ще го надживее, с надпис на латински, възпяващ всеобщото благо. Сякаш е издигнат от комунистите, през трийсетте цялата държава беше като комунистическа, хората не бяха такива егоисти тогава. Градът, построен от бледожълти тухли и гранитни ъглови камъни, се е вкопчил в зеленеещия се планински склон като някакво страховито привидение.

— Какво мислиш, че искаше да каже — пита той Дженис — „полудял“? Колко може да полудееш от кокаин?

— Дорис Кауфман, тоест Еберхарт, има някакъв зет, чийто доведен син от първия брак на жена му трябвало да ходи в някакъв център за детоксикация, някъде в центъра на щата. Бил развил параноя и мислел, че Хитлер е още жив и че е пуснал агенти навсякъде, за да хванат точно него. Той бил евреин.

— Биел ли е жена си и децата?

— Май не е бил женен. Не знаем със сигурност, че Нелсън е заплашвал децата.

— Пру така каза.

— Пру беше разстроена. Мисля, че парите я разстройват повече от всичко останало.

— Теб не те ли разстройват?

— Не толкова, колкото очевидно теб и Пру. Парите не ме притесняват, Хари. Татко винаги казваше: „Ако нямам да потъркам две петачета, ще потъркам две стотинки“. Вярваше, че винаги ще може да спечели достатъчно, и така и ставаше, и предполагам съм наследила неговата философия.

— Затова си готова да оставиш Нелсън да се измъкне и с убийство!

Дженис въздъхва и повече от всякога звучи като майка си, Беси Кьорнер Спрингър, прекарала целия си живот с наднормено тегло, без друго движение, освен домакинската работа, която седеше в голямата си къща със спуснати щори, за да не избелеят пердетата и тапицерията, и пъшкаше от болките в краката си.

— Хари, все пак какво бих могла да направя? Та той не е дете, на трийсет и две е.

— Би могла да го уволниш от фирмата като за начало.

— Да, а дали да не го уволня и от поста му на мой син — да му кажа, че съжалявам, но не се е справил добре? Той е внук на баща ми, не забравяй. Татко изгради това представителство от нищо и би искал Нелсън да го ръководи, да го ръководи, ако ще да го провали до дъно.

— Наистина ли? — подобна разорителна представа го стряска. Когато разполагат с пари, хората стават безразсъдни. Залагат милиони, купуват рискови акции. — Не можеш ли да го уволниш временно, докато се стегне?

Гласът на Дженис става хаплив от нетърпение и умора.

— Лесно ти е да говориш така. Просто ти е криво, че Лайл ти каза, че аз съм истинският шеф, опитваш се да ме накараш да страдам за това. Направи го ти, направи всичко, което смяташ за нужно в представителството, и им кажи, че аз съм казала, че така трябва. Писна ми. Писна ми вие с Нелсън да водите старите си войни чрез мен.

Уличните лампи проблясват по-бързо върху ръцете му, докато селиката се движи пъргаво през градския парк, оттатък тенис кортовете и танка от Втората световна война, боядисан с плътен пласт зелено, за да не хване ръжда, пребоядисван е толкова често, че онзи военно зелен цвят от спомените на Хари се е загубил. Как му викаха? Маслинено сиво. Под масирания огън на уличните лампи се чувства като под дъжд от бомби, а Брюър изглежда лишен от живот като онези бомбардирани немски градове след войната.

— Няма да ми повярват — казва й злобно, — пак ще се обърнат към теб. А и аз съм като теб — казва й по-кротко — страх ме е от това, което ще предизвикам.

След парка има светофар, който свети червено, както и прочутата в квартала стара къща с кулички и покрив от тънки като рибени люспи кръгли плочи, и някакъв търговски център с рекламен надпис, който гласи ВИЖТЕ КАК ЛЮБИМИЯТ ВИ ОТБОР ПЕЧЕЛИ. След това излизат на шосе 422 и навлизат в територия, дълбоко вкоренена в съзнанието им, улици, които като деца са пресичали във всички посоки, през всички сезони, Централна, Джексън, Джоузеф. Водните кранове и пощенските кутии в Маунт Джъдж му се струваха като копчета, закопчали живота им, истинския им живот. Всичко е изцедено от цвят в тази най-дълбока точка на нощта, улиците под ярките сини живачни лампи изглеждат някак заоблени, като самуни хляб с коричка от сняг, верандите върху тухлени колони, коварни места зад техните миниатюрни равни късчета морава и лехи с лалета. Всички лампи на номер 89 на Джоузеф стрийт са запалени и къщата грее като кораб, който потъва сред смълчаните потъмнели върхари на дърветата и покривите на града. Навремето, когато ухажваше Дженис, Заека мразеше да идва със старата си бричка в голямата, измазана с хоросан къща на Спрингърови, защото в сравнение с нея полусамостоятелната къща на собственото му семейство на Джексън стрийт изглеждаше мизерна. Огромният разклонен, червенолист бук от лявата страна, където някога беше спалнята на Хари и Дженис, дърво, което беше толкова гъсто, че слънчевата светлина не проникваше вътре, а пукането на жълъдите не даваше на Хари да заспи, е изчезнал, оставяйки страната на къщата оголена, а прозорците й незащитени, пламнали от светлина. Нелсън бе поръчал да го отрежат. Татко, поглъща цялата къща. Толкова е влажно, че боята пада от дъските. Даже тревата не расте. Хари не можеше да спори, а и не можеше да каже на момчето, че шумът от дъжда в този огромен бук бе най-религиозното преживяване в живота му. Това, и чистият удар при голфа.

Паркират отпред, под кленовете, от които по това време на годината се ръси резедав мъх и нещо лепкаво. Затова мрази да паркира тук. В понеделник ще закара колата да му я измият.

Пру е очаквала пристигането им. Тя разтваря вратата със замах в момента, в който краката им стъпват на верандата, сякаш на нея има електронен датчик. Като Телма миналата седмица. Джуди е с нея, облечена в някаква мъхната пижама на Ошкош Бигош15, която й е омаляла. Стъпалата на детето изглеждат изненадващо издължени и бели и кокалести, под голите й глезени.

— Къде е Рой? — веднага пита Хари.

— Нелсън го слага да спи — казва Пру, а едно от ъгълчетата на устата й кисело се изкривява надолу, нещо като извинение.

— Да спи? — казва Хари. — Оставила си му детето?

Тя казва.

— Ами да. Укроти се, откакто ви се обадих. Май самият той се стресна, че ме удари толкова силно. Добре му се отрази. — На светлината на преддверието двамата виждат розовата ивица по дължината на едната й скула, кривата й подпухнала горна устна, червенината около очите й, сякаш дълго са търкани с тел за съдове. Облечена е с онази късичка разкроена хавлия, но не на голо като във Флорида, а върху дълга синя нощница. Очертанията на краката й се виждат през тънката материя като риба, която плува през мътни води. Обула е пантофи, поръбени с изкуствена кожа, така че той не вижда цвета на лака й за нокти.

— Хей, това да не е някаква фалшива тревога? — пита Хари.

— Като видиш Нелсън, едва ли ще си на същото мнение — казва му Пру и се обръща към другата жена. — Дженис, до гуша ми дойде. Искам да се измъкна. Държах всичко в себе си колкото можах, но сега вече ми дойде до гуша!

И сълзите, прегорили клепачите, отново започват да текат, и тя прегръща по-възрастната жена, докато Дженис още е наведена, за да целуне и прегърне Джуди.

Хари усеща придръпване във вътрешностите си: усеща опита на Пру да осъществи дълбока, пълна връзка; усеща съпротивата на жена си. Пру е отгледана като католичка, склонна към показност, към демонстративни жестове, а Дженис е корава малка протестантка. Прегръдката бързо се разпада.

Джуди хваща пръстите на Хари. Когато се навежда, за да я целуне по бузата, косата й влиза в окото му. Момиченцето се кикоти и казва в ухото му:

— Татко мисли, че го лазят мравки.

— Непрекъснато го сърби — казва Пру, усещайки, че опитът й да спечели Дженис за плана си за бягство се е провалил и че трябва да смени тактиката. — От коката е. Нарича се формикация. Невротрансмитерите му са разстроени. Питайте ме каквото искате, знам всичко. Ходя на срещите на Нарк-Анон в Брюър вече цяла година.

— Ха — казва Заека, не особено въодушевен от решителния й тон. — И какво друго ти казват?

Тя поглежда право в него с безизразни от сълзите и шока зелени очи и успява да се усмихне с онази нейна крива усмивчица. Подпухналата й горна устна прави устата й тъжна и чужда.

— Казват, че проблемът не е твой, че единствено самите наркомани могат да се измъкнат. Но все пак си остава твой проблем.

— Какво точно се случи тук тази вечер? — пита той. Трябва да продължи да говори. Усеща как Дженис се отдръпва, как раздразнено се дистанцира, както онзи път, когато водиха децата в Джънгъл Гардънс с камрито.

Джуди не намира баба си и дядо си забавни, както обичайно, и изоставя Хари, за да отиде да се облегне на майка си, притискайки главицата си с цвят на морков към корема на Пру. Пру закрилнически обгръща вратлето на детето с пухкава, луничава ръка. Сега вече два чифта зеленикави очи се втренчват в тях, сякаш Хари и Дженис са не спасителният отряд, а враждебни нашественици.

Гласът на Пру звучи грубо и уморено.

— Обичайните глупости. Прибра се вкъщи след един и аз го попитах къде е бил, и той ми отговори, че не е моя работа, и, явно, не съм го приела кротко, както обикновено, защото той каза, че ако ще се държа така, ще му трябва още една доза, и когато се оказа, че коката не е в банята, където мислеше, че я е скрил в едно шишенце от аспирин, той започна да чупи разни неща и после ме нападна и започна да ме влачи из цялата къща.

Джуди казва:

— Аз се събудих от шума. Мама дойде да се скрие в моята стая, а лицето на татко беше някак странно, сякаш не вижда нищо.

Хари пита:

— Имаше ли нож или нещо такова?

Веждите на Пру се свиват сърдито при това предположение.

— Нелсън никога не би хванал нож. Не може да понася кръв и никога не помага в кухнята. Не знае кой край на ножа да използва.

Джуди отново се намесва:

— После каза, че наистина съжалява.

До този момент Пру приглажда дългата червена коса на Джуди назад от лицето й и сега, докосвайки челото и бузите си само със средните си пръсти, придърпва своята назад. Косата й е пораснала след онази сфинксоподобна прическа и виси пусната до раменете й.

— Укроти се, след като ви се обадих. Каза: „Обади ли им се? Не мога да повярвам. Обадила си се на родителите ми?“. Като че ли беше твърде смаян, че да продължава да беснее. Все повтаряше, че това е краят и колко съжалява за всичко. Не мога да го разбера. — Тя прави гримаса и леко отблъсква Джуди от тялото си. Загръща се по-плътно с халата, потръпвайки. За миг сякаш всеки е забравил репликите си. В критични ситуации инстинктивно се появява нещо, което омаловажава, което се опитва да смали немаловажното събитие и да го върне обратно към нормалното положение. — Бих пийнала чаша кафе — казва Пру.

Дженис пита:

— Не е ли по-добре първо да се качим горе при Нелсън?

Тази идея се харесва на Джуди и тя ги повежда нагоре. Следвайки млечнобелите й голи ходила по стъпалата, Хари се чувства виновен, че внучката му носи омалели пижами, докато всичките им познати от Флорида имат панталони с различен цвят за всеки ден от седмицата и по двайсет спортни сака, висящи в найлоновите торби от химическото чистене. Къщата, която помни от онези далечни дни, когато Спрингърови бяха по-млади, отколкото е той сега, му се струва доста жалко обзаведена, с останки от някогашните дни, включително очуканото старо кафяво кресло, което някога беше тронът на Фред Спрингър, заедно с безличните по-нови предмети от магазина на Шехнер, или от някое от мърлявите магазинчета за мебели, които никнат по магистралите, водещи към града, сред паркингите и закусвалните. Стълбите още са покрити с изтънялата турска пътека, която Спрингърови бяха опънали със скоби преди четирийсет години. Къщата бе прехвърлена на Нелсън и Пру на няколко етапа и те така и не я бяха възприели като своя собствена. Опитваш се да направиш нещо хубаво за децата си, да им предложиш по-гладък път в живота, нещо, което да смекчава ударите; а след това се оказва, че това е било грешка, че подронва устоите им. Това не беше къща за млада двойка.

Запалените лампи придават на къщата някаква припряна, нагорещена атмосфера. Качват се по стълбите, първо Джуди, после Хари, Дженис и Пру, която може би вече съжалява, че им се е обадила, и сега вероятно предпочита да лекува лицето си и да планира следващия си ход насаме. Нелсън ги посреща в коридора с Рой на ръце.

— О — казва той, като вижда баща си. — Големият шеф е тук.

— Не си го изкарвай на мен — казва му Хари: — Предпочитам да съм си вкъщи, в леглото.

— Не беше моя идеята да ви се обадят.

— Но твоя беше идеята да пребиеш жена си и да изкараш акъла на децата си, и въобще да се държиш като лайно. — Хари тършува из страничния джоб на панталоните си, за да се убеди, че малкото шишенце с хапчета за сърце е там. Нелсън се опитва да го раздава хладнокръвно, все още облечен с черните панталони и бялата риза, с които е бил в града, с детето в ръце, но оредяващата му коса стърчи нагоре, а очите му, в суровата светлина на коридора, са безумни, изпълнени с отразени искри, като онзи път пред горящата къща на Виста Кресънт, номер 26. Въпреки ярката светлина ирисите му са разширени и лъскавочерни и той потреперва, отделни тръпки, сякаш нощта е леденостудена. Изглежда още по-слаб, отколкото във Флорида, със същия неприятен, сякаш възпален нос над малкото идиотско петно на мустаците. И пак тази обеца.

— Кой си ти, че да обикаляш и да решаваш кой се държи като лайно? — пита той Хари и добавя: — Здрасти, мамо. Добре дошла у дома.

— Нелсън, така просто не може.

— Дай да взема Рой — казва Пру с хладен неутрален глас, и се промъква покрай възрастните Енгстръмови, и без да поглежда съпруга си в лицето, дръпва съненото дете от него. Несъзнателно изпъшква от тежестта му. Лампата в коридора със стъклен абажур във формата на бонбониера украсява главата й с корона от сияние, когато минава под нея към стаята на Рой, която някога бе детската стая на Нелсън. В онези дни Заека лежеше буден и слушаше как Мелани се промъква по коридора от малката стая в предната част на къщата с манекена за рокли. Сега била станала гастроентеролог. Под грубата светлина, падаща отгоре, пребледнялото лице на Нелсън разкрива поразителна мъка и враждебна напереност, а това на Дженис е някак мрачно и объркано, обърнато навътре към сенките на собственото й съзнание. Склонността й да се чувства объркана винаги е плашела Хари. Осъзнава, че все пак той ръководи положението. Малката Джуди гледа светнала към него, възбудена от факта, че е будна и свидетел на тези отношения между възрастните.

— Не можем просто да стоим в коридора — казва той. — Какво ще кажете за голямата спалня?

Старата спалня на Хари и Дженис е станала спалня на Нелсън и Пру. Нова покривка за легло — старата им холандска кувертюра от Пенсилвания с малки триъгълни кръпки, е заменена с пухкава покривка на жълти рози. Пру наистина обича материи на цветя. Старото скърцащо легло с лакираната грапава дъска над главата, на която никога не можеш да подпреш гърба си удобно, за да четеш. Различни списания на нощното шкафче — Състезателни коли и „Ролинг Стоун“ вместо „Тайм“ и „Консюмър Репортс“ — но същата черешова масичка от някогашната страна на Хари, със затегнатото чекмедже. Върху бюрото са наредени снимки, включително и една на него и Дженис, която е малко размазана и потъмняла, правена е на двайсет и пет годишнината им през март 1981 година. Изглеждат като балсамирани, мисли си Заека, увиснали в това потъмняло мехурче време. Полилеят в тази стая, стъклен, като онзи в коридора, също свети. Той пита:

— Имате ли нещо против да го изгася? От всичките тия лампи ме заболя главата.

Нелсън казва кисело:

— Ти си големият шеф. Както желаеш.

Джуди обяснява:

— Мама каза да запаля всички лампи, докато татко я гонеше. Каза, ако стане по-сериозно, да хвърля един стол през някой от предните прозорци и да крещя за помощ, и полицията ще чуе.

Когато изгасва лампата, Заека може да вижда навън към тъмната бездна, където по-рано беше червеният бук. Къщата на съседите е по-близо, отколкото е смятал през всичките десет години, в които е живял тук. Лампите на горния им етаж светят. Той вижда части от стената и мебелите, но не и хора. Може би са възнамерявали да извикат полиция. Може би вече са я извикали. Той запалва лампата върху черешовата масичка, така че съседите да могат да видят, че всичко е под контрол.

— Тя преигра — обяснява Нелсън, жестикулирайки нервно. — Опитвах се да й обясня нещо, а Пру не искаше да стои с мен. Изобщо не пожела да ме чуе.

— Може би не казваш нещата, които иска да чуе — казва Хари на сина си.

В бялата си риза и тъмни панталони хлапето прилича на асистент на фокусник и непрекъснато се потупва по гърдите и по тила, и потърква ръце под белия плат, сякаш всеки момент ще направи някакъв фокус. Заека усеща, че той е смутен и уплашен, но непрекъснато губи концентрация; за него има и други присъствия в стаята, освен леглото и мебелите, и родителите му, и дъщеря му, тълпа призраци, които само той вижда. Излъчва някаква миризма, на алкохол и на нещо подобно на озон, като след буря. Поти се; вратът му е мокър.

— Добре, добре — казва Нелсън. — Признавам, че си направих гуляй тази вечер. Имах отвратителна седмица в гаража. Калифорния иска да организира някакъв общонационален Тойотатон, който да върви заедно с поредица телевизионни реклами, и очакват двайсет процента увеличение на продажбите в резултат от намаленията, които предлагат. Уведомиха ме, че напоследък не харесват цифрите ни.

— Те и кой друг? — казва Заека. — Приятелчето ти Лайл каза ли ти, че оня ден наминах?

— Че си дошъл да слухтиш миналата седмица, да, естествено, че ми каза. Оттогава не е идвал на работа. Много ти благодаря. Елвира също е обидена от цялото ти флиртуване и сексуално поведение.

— Нито съм се държал сексуално, нито съм флиртувал. Просто се изненадах, че си наел жена да продава коли, и я попитах как върви. Кучка, държах се възможно най-любезно.

— На нея не й се е сторило така.

— Ами, майната й тогава. Доколкото подразбрах, умее да се грижи за себе си. Ти пък за какво толкова се впрягаш — да не би да я чукаш?

— Татко, кога ще спреш да мислиш за чукане? Та ти си на колко — на петдесет и седем…?

— Петдесет и шест.

— … и си толкова незрял. Има и други неща в живота, освен това кой кого чука.

— Я ми разкажи. Разкажи ми как твоето поколение си организира гуляи. Не можеш да продължаваш да смъркаш тия боклуци на всеки половин час, за да си поддържаш настроението, ще ти изгорят носа. Твоят и без това вече изглежда скапан. Как си с крека? Как го взимаш? Това са малки кристалчета, нали така? Нужни ли са ти всички тези префърцунени работи за нагорещяване и маркучи, дето ги показват по телевизията? Къде го правиш в такъв случай? Не можеш просто да помъкнеш всички тези джунджурии в „Лейд-Бек“ или както там го наричат сега, или пък може?

— Хари, моля те — казва Дженис.

Джуди дава своя принос със светнали в нощта очи:

— Татко си има един куп смешни малки тръбички.

— Млъкни, миличка, бъди така добра — казва Нелсън. — Иди да намериш майка ти, да те сложи да си легнеш.

Хари напада Дженис:

— Нека само го попитам. Защо трябва всички ние да вървим на пръсти и вечно да се преструваме, че хлапето не е наркоман? Приеми го, Нели, загазил си. Загазил си и си опасен. Трябва ти помощ.

За секунда самосъжалението успява да съсредоточи мислите му върху момчето.

— Хората непрекъснато ми повтарят, че се нуждая от помощ, но те самите въобще не помагат, доколкото забелязвам. Жена, която нищичко не ми дава, баща, който не е никакъв баща, и никога не е бил, майка… — Той не довършва, не смее да обиди единствения си съюзник.

— Майка — довършва Хари вместо него, — която те оставя да я обереш до шушка.

Това успява да го засегне леко, да премине през нервното бръмчене в ушите му.

— Никого не обирам — казва той вдървено, сякаш някакъв глас в главата му го кара да изрече думите. — Всичко е изчислено. Хей, гади ми се. Май ще повърна.

Вратата на банята е отдясно на бюрото, покрито с цветни снимки на децата на различна възраст, и потъмнялата снимка на Хари и Дженис, на която са като балсамирани, втренчени в една и съща точка. Надзъртайки, Хари вижда всякакви боклуци по пода. Шампоан „Прел“, паста за зъби „Крест“, хапчета. За щастие повечето неща в днешно време са в пластмасови опаковки, така че няма много счупено. Вратата се затваря. Дженис му казва:

— Хари, твърде грубо действаш.

— По дяволите, никой друг въобще не действа. Очакваш проблемът да се оправи от само себе си. Няма да стане. Хлапето е пристрастено.

— Нека само да не говорим за пари — моли тя.

— Защо не? Да не би парите да са станали свещени, че всички ги е страх да говорят за тях?

Връхчето на езика й притеснено се прокрадва между устните й.

— С парите навлизаме в проблеми със закона.

Джуди все още е при тях и слуша: ясните й млади очи със синкава бяла част, червеникаворусите й вежди с лизнатото петънце, малкото й бледо личице като циферблат на часовник и точно толкова изящно намаляват яростта на Хари, смекчават възмущението, което смята, че има право да изпитва. Шумът от повръщане иззад вратата на банята я плашат. Хари обяснява:

— Така татко ще се почувства по-добре. Ще изхвърли отровата. — Но мисълта, че Нелсън повръща, го разстройва твърде много, и онези притискащи го обръчи около гръдния кош, игривото, злобно парене дълбоко вътре, подновяват заплахата си. Той тършува в джоба на панталоните си за скъпоценното кафяво шишенце. Слава богу, че се сети да го вземе. Отвърта капачката и изтръсква малко бяло хапче нитростат и го поставя елегантно, както навремето палеше цигара, под езика си.

Джуди се усмихва към него.

— Тези хапчета ти оправят сърцето, което ти разболях, нали?

— Не си ми разболяла сърцето, миличка, ще ми се да престанеш да мислиш така. — Той е разтревожен от забележката на Дженис за парите и закона, и намека, че навлизат в опасни води. ЕНГСТРЪМ-МЛАДШИ В ЗАТВОРА. Наркоманът хаймана пренебрегва притесненията на семейството. Светлините на горния етаж на съседите са угаснали и това снема част от напрежението. Направо усеща как Мама Спрингър се обръща в гроба си при възможността нейната стара къща да се превърне в неприятност за квартала. Нелсън излиза от банята с разтреперан вид и ококорени очи. Бедното хлапе е видяло някои ужасни неща в живота си: как изнасят тялото на Джил от изгорялата къща в найлонов чувал, как майка му прегръща мъртвото телце на малката му сестричка. Всъщност не може да го обвинява за нищо. Измил е лицето си и е сресал косата си, така че бледността му някак блести. Позволява една тръпка да премине от главата му надолу по тялото му, като куче, което се изтръсква, след като е паднало в канавка.

Въпреки милостивите си мисли, Хари подновява атаката.

— Да — казва той, още преди хлапето да е затворило вратата на банята, — другото нещо, от което не изпадам във възторг е онзи дебел италианец, който си наел. Защо ти е да пускаш мафията в представителството?

— Татко, ти си невероятно предубеден.

— Не съм предубеден, това са фактите. Мафията е факт. Напуска търговията с наркотици, твърде много насилие има там, и все повече навлиза в законния бизнес. Даваха го по „60 минути“.

— Мамо, накарай го да ме остави на мира.

Дженис събира кураж и казва:

— Нелсън, баща ти е прав. Трябва ти помощ.

— Нищо ми няма — проплаква той. — Трябва ми само малко сън, това ми трябва. Имате ли представа колко е часът? Минава три. Джуди, трябва да се връщаш в леглото.

— Твърде напрегната съм — казва детето и се усмихва, показва съвършените си овални зъби.

Хари я пита:

— Откъде научи тази дума?

— Твърде съм превъзбудена — казва тя. — Децата в училище говорят така.

Хари пита Нелсън:

— А кои са тези типове, дето постоянно звънят вкъщи по всяко време и искат пари?

— Смятат, че им дължа пари — отговаря Нелсън. — Може и така да е. Това е временно, татко. Всичко ще се уреди. Хайде, Джуди. Ще те сложа да си лягаш.

— Чакай малко — казва Хари. — Колко дължиш и как смяташ да им ги върнеш?

— Както казах, всичко ще уредя. Не би трябвало да звънят на вас, но те са недодялани типове. Не разбират от краткосрочно финансиране. Върнете се във Флорида, ако не искате да ви звъни телефонът. Сменете си номера, аз така направих.

— Нелсън, кога ще приключи всичко това? — пита Дженис. Само като го гледа, сълзите й напират и карат гласа й да прекъсва. С бялата си риза и напрегнати движения Нелсън излъчва беззащитността и обречената бдителност на впримчено животно. — Трябва да се откажеш от тези боклуци.

— Ще спра, мамо. Спирам. От тази вечер.

— Ха — казва Хари.

Нелсън настоява пред нея:

— Мога да се справя. Не съм пристрастен. Ползвам ги за развлечение.

— Да — казва Хари, — а Хитлер е убивал за развлечение. — Сигурно мустаците го накараха да се сети за Хитлер. Да можеше само хлапето да ги обръсне и да хвърли обицата, може би тогава щеше да изпита някакво съчувствие и ще могат да започнат отначало.

Но пък, мисли си Хари, колко ли нови начала му остават? Тази стая, в която бе прекарал десет години, спял е до Дженис, слушал я е как похърква, усещал е приятния лек мирис на женската й пот, несъзнателното изпускане на газове, понякога е правил невероятна любов с нея, както онзи път със златните монети, а в други случаи отвратено е гледал как се препъва пияна след вечер, прекарана на долния етаж в пиене на шери или кампари; тази стая с червения бук пред прозореца, който се разлистваше и променяше светлината, а после загубваше листата си и отново връщаше светлината, а жълъдите пукаха като малки фойерверки, и пращящия телевизор на Мама Спрингър, от който нощната лампа вибрираше, когато музикалният изблик в края на някоя програма достигнеше определена височина, докато мама спи дълбоко и не чува нищо; тази стая, напоена с живота му, колко ли още пъти ще я види? Не бе очаквал да я види тази вечер. Сега изведнъж, както се случва на неговата възраст, умората сякаш препълва вътрешното му пространство, кара го да се чувства тежък, мръсен, разсеян. Миниатюрни искри пробягват в ъгълчетата на очите му. Трябва да избягва напрежението. Най-добре да седне. Дженис е седнала на леглото, на тяхното старо легло, а Нелсън е придърпал тапицираната табуретка на жълти рози, на която сигурно Пру сяда по бельо, докато се гримира пред огледалото на тоалетката, преди да излезе с него до „Лейд-Бек“ или на купона на някой приятел юпи в Североизточен Брюър. Колко би трябвало да съчувства на сина си, след като хлапето има такава едра хипи жена, която да чука?

Нелсън е запял друга песен. Накланя се напред към майка си, пръстите му са сплетени, за да успокоят треперенето, устните стиснати, за да възпрат гаденето, тъмните му очи са изпълнени с бликащо объркване, като нейните. Оправдава се несвързано, обяснявайки поведението си:

— … единствените моменти, в които се чувствам човек, както предполагам другите хора се чувстват през цялото време. Но след като така нападнах Пру тази вечер, все едно някакво чудовище или нещо такова беше влязло в тялото ми, а аз стоях отвън и гледах, и не чувствах никаква връзка със себе си. Сякаш беше по телевизията. Права си, трябва да спра. Искам да кажа, че вече стига дотам, че да не мога да започна деня без… дозата… и по цял ден само за това мисля… Това също не е човешко.

— Бедното дете — казва тя. — Знам. Знам точно какво искаш да кажеш. Това е липса на самоуважение. Изпитвах го години наред. Помниш ли, Хари, как пиех, когато бяхме млади?

Опитва се да въвлече и него, да превърне и него в родител. Няма да поддаде, не още. Няма да се остави.

— Когато бяхме млади? А какво ще кажеш за средната ни възраст, че дори и сега? Чакайте малко, това да не ви е терапевтичен сеанс? Хлапето току-що е пребило жена си и се опитва да изиграе и двама ни, а ти му позволяваш!

Джуди, легнала напреко върху леглото зад баба си, ги изучава с обърната към тях глава, и отбелязва:

— Когато дядо се ядоса, горната му устна се сбръчква точно като на мама.

Нелсън се измъква от мъглата на самосъжалението достатъчно, че да й каже:

— Миличка, не съм убеден, че е редно да слушаш всичко това.

— Ще я сложа да си легне пак — предлага Дженис, но не помръдва.

Хари не иска да остава сам с Нелсън. Казва:

— Аз ще я сложа. Вие двамата продължавайте да си говорите. Обсъдете всичко. Аз казах, каквото имах да кажа на този непоправим хулиган.

Джуди се разсмива пронизително, главата й все още е обърната към тях върху леглото, обърнатите й наопаки клепачи изглеждат чудовищни.

— Колко смешно — казва устата й, зъбите й също са наопаки, големи отдолу и ситни отгоре — „непоправим нехранимайко“. Искаш да кажеш „непоправим престъпник“.

— Не, Джуди — казва й Хари, като я хваща за ръката и се опитва да я изправи. — Първо си нехранимайко, после си престъпник. Когато си в затвора, тогава си престъпник.

— Къде, по дяволите, е майка й? — Нелсън пита въздуха пред лицето си. — Тази проклета Пру, вечно ми разправя какъв нещастник съм, а после половината време се е запиляла някъде по обяди. Забелязахте ли колко широка е станала в ханша? Това е от алкохол. Хлапетата се прибират вкъщи от училище, и я заварват заспала. — Той казва това на Дженис, опитва се да спечели благоразположението й, като хули жена си пред майка си, след това внезапно се обръща към Хари.

— Татко — казва той. — Искаш ли да си разделим една бира?

— Ти си полудял.

— Ще ни помогне да се успокоим — увещава го момчето. — Ще ни помогне да заспим.

— Аз се опитвам да не заспя; Исусе. Не аз съм напрегнат, или както там го наричате. Хайде, Джуди. Недей да ядосваш дядо. Всичко ме боли. — Ръката на детето е влажна и лепкава в неговата и тя обръща дърпането от леглото на игра, като се опъва така, че той усеща притискане в гръдния кош. А когато все пак я изправя до леглото, тя се отпуска и се опитва да се свлече върху килимчето. Той продължава да я държи и устоява на импулсивното желание да я плесне. На Дженис казва рязко:

— Десет минути. Поговори си с хлапето. Не се оставяй да те изнудва. Измислете някакъв план. Трябва да установим някакъв ред в това откачено семейство.

Докато притваря вратата на спалнята, чува Нелсън да казва:

— Мамо, а ти? Няма ли да ти дойде добре половин бира? Имаме Мик и Милърс.

Стаята на Джуди, където някога дремеше Мама Спрингър и се преструваше, че гледа телевизия, и от чиито предни прозорци през лепкавите норвежки кленове се вижда част от Джоузеф стрийт, опустяла като тундра, избелена от уличните лампи, е претъпкана с плюшени играчки, мечета и жирафи, и котараци Гарфийлд; но Хари чувства, че това са все стари играчки, че никой не е носил подарък на това дете от доста време. Детството й се е износило преди още да го е изживяла. През януари стана на девет, а кой забеляза? Дженис й изпрати от Флорида книжка с комикси на Д-р Зойс и шапка за баня на цветя. Джуди се вмъква в леглото без повече бавене и мотаене под раздърпана червена завивка, изпъстрена с картинки от „Фъстъчетата“. Той я пита дали не трябва първо да се изпишка. Тя поклаща глава и го гледа втренчено от възглавницата сякаш развеселена от това, колко малко познава вътрешностите й. Полегати ивици светлина от улицата се процеждат през процепите на щорите и той я пита дали да не дръпне завесите. Джуди казва, че не обича да е абсолютно тъмно. Той я пита дали не й пречат колите отвън и тя му отговаря, че чува само големите камиони, които понякога разклащат къщата, а има закон, който казва, че не трябва да минават по този път, но полицаите са твърде мързеливи, за да го прилагат.

— Или твърде заети — изтъква той, както винаги защитава властите. Но напоследък властите като че ли са безпомощни, обезоръжени. Пита Джуди дали иска да каже молитва. Тя отговаря, не, благодаря. Стиснала е някаква плюшена играчка, която му изглежда съвсем безформена, без ръце и крака. Чудовищна. Пита я каква е и тя му показва, че е плюшен делфин със сив гръб и бял корем. Той погалва полиестерното му гръбче и го пъхва обратно под завивките до нея. Брадичката й е положена върху белия профил на Снупи с авиаторски очила. Линус е гушнал одеялцето си; около главата на Пигпен има ситни звездички мръсотия; Чарли Браун е върху могилката си на питчър, а на друга картинка летящата топка го е съборила с главата надолу. Седнал на ръба на леглото, Хари се чуди дали Джуди очаква приказка за приспиване и въздъхва толкова нещастно, толкова уморено, че и двамата се изненадват и нервно се разсмиват. Тя внезапно го пита дали всичко ще се оправи.

— Какво искаш да кажеш, миличка?

— С мама и татко.

— Разбира се. Те ви обичат с Рой, и се обичат един друг.

— Казват, че не се обичат. И се карат.

— Много женени хора се карат.

— Родителите на моите приятелки не се карат.

— Обзалагам се, че се карат, но не пред теб. Държат се добре, защото ти си в къщата им.

— Когато хората се карат много, после се развеждат.

— Да, случва се. Но само след много караници. Татко ти удрял ли е мама и преди, както тази вечер?

— Понякога тя го удря. Казва, че прахосва всичките ни пари.

Хари няма готов отговор за това.

— Всичко ще се оправи — казва той точно както Нелсън бе казал. — Нещата обикновено се оправят. Невинаги изглежда така, но обикновено всичко се нарежда.

— Както с теб онзи път, когато падна на пясъка и не можеше да станеш.

— Смешно беше, нали? Да, а ето, виж ме сега, съвсем като нов. Всичко се оправи.

Лицето й се разширява в тъмното; усмихва се. Косата й е разпиляна като тъмни лъчи върху отразяващата светлината възглавница.

— Беше толкова смешен във водата. Аз се закачах с теб.

— Как си се закачала?

— Криех се зад платното.

Той се опитва да си спомни с умореното си съзнание и й казва:

— Не си се закачала, миличка. Цялата беше посиняла и задъхана, когато те извадих. Спасих ти живота. После ти спаси моя.

Тя не казва нищо. Тъмните ямки на очите й възприемат неговата версия, спомена на възрастния. Той се навежда и целува топлото й, сухо чело.

— Недей да се притесняваш за нищо, Джуди. Баба ти и аз ще се погрижим за татко и за всички вас.

— Знам — казва тя след известна пауза, отпускайки се. Всички сме като малка синя планета, висяща в черното пространство, без да се държи на нищо, освен на взаимните ни уверения, на изпълнените ни с обич лъжи.

Заека излиза срещу затворената врата на старата стая за шиене, където някога спеше Мелани, и се прокрадва надолу по коридора покрай притворената врата на голямата спалня. Чува как Дженис и Нелсън разговарят, гласовете им се преплитат в един, и тръгва към стаичката, която гледа към задния двор и към малката оградена градинка, за която навремето се грижеше. Това беше стаята на Нелсън в онези далечни времена, когато ходеше в гимназията и носеше дълга коса и лента на главата като индианец, и се опитваше да свири на китарата на Джил, и бе похарчил цяло състояние за плочите с рок музика, които сега са напълно остарели. Вече всичко е на касети, а и касетите остаряват, скоро всичко ще бъде на компактдискове. Сега тази стая е на малкия Рой. Вратата е полуоткрехната, Хари побутва хладното бяло дърво с върховете на пръстите си. Тук светлината влиза не на остри лъчи от близките улични лампи над Джоузеф стрийт, а по-замъглено, от неясните, разпръснати светлини на града, жълтеникаво зарево, което поглъща звездите, надига се като мъгла от силуетите на кленовете и стрехите и телеграфните стълбове. На тази неясна светлина вижда дългото тяло на Пру, тъжно заспало напреко върху малкото легло на Рой. Единият крак е изритал пантофа с изкуствения пух и стърчи бос от нощницата, толкова тънка, че очертава формата на сгънатия й крак с пълно бедро, късата ватирана хавлия се е надиплила до кръста й на гънки, чиито вдлъбнатини изглеждат бездънни на бледата светлина. Дългата й бяла ръка лежи протегната върху смачканите завивки, другата е свита в юмрук и подпъхната във вдлъбнатината между устните и брадичката й; синината върху бузата й прилича на пиявица, впила се там, а косата й, морковеният й цвят, черен в тъмнината, е разпиляна. Той вдишва през носа, за да я надуши. Остатъци от парфюм се носят в наранената й аура.

Както се е навел, за да я разгледа, Заека е стреснат от твърдия блясък на отворени очи: Рой е буден. Свит в леглото до майка си, изслушал песничката, която е приспала певицата, странното, втренчено дете протяга ръка през тъмнината, за да докосне отпуснатата кожа на надвесеното лице на дядо си и я извива, малките му остри нокти се впиват в нея, така че Хари едва не изкрещява. Той издърпва свирепата малка ръка, впила се като рак в бузата му, откопчава я пръст по пръст и с отмъстително ощипване я пуска обратно върху гърдите на Рой. В животинската си болка Хари е изсъскал гласно; вижда, че Пру се размърдва сякаш се събужда, а ръката й рязко се насочва към разбърканата й коса, и бързо се измъква от стаята.

Дженис и Нелсън са в ярко осветения коридор и го чакат. С редките си коси и объркани, смръщени физиономии, приличат на брат и сестра. Той им прошепва:

— Пру е заспала върху леглото на Рой.

Нелсън казва:

— Тази проклета кучка. Нищо нямаше да й стане, ако просто ме беше оставила на мира.

Дженис казва на Хари:

— Нелсън вече се чувства много по-добре, така че хайде да се прибираме да си лягаме.

Гласовете им звучат високо след мъглявата тишина в стаята на Рой и той умишлено отговаря тихо.

— Какво се разбрахте вие двамата? Не искам това да се повтаря.

В старата стая на Нелсън Рой се разплаква. Би трябвало Хари да плаче, неговата буза го боли.

— Няма, Хари — казва Дженис. — Нелсън обеща да отиде на психолог.

Той поглежда към сина си, за да види какво означава това. Момчето видимо потиска усмивка на съучастничество заради необходимостта жените да бъдат успокоявани. Хари казва на Дженис:

— Казах ти, не му позволявай да те изиграе.

Челото й, което бретонът не покрива, се набръчква от нетърпение.

— Хари, време е да си ходим. — Както Лайл го бе информирал, тя е шефът.

В колата, по обратния път, той дава воля на възмущението си.

— Какво ти каза? Ами парите?

Шосе номер 422 тръпне под високи и тежки камиони, трансконтинентални машини с по осемнайсет колела. Движат се по-бързо през нощта.

Дженис казва:

— Той управлява представителството и ще е твърде унизително да му го вземем. Аз не мога да го управлявам, а ти влизаш в болницата за онази ангиоработа. Пластиката.

— Чак по-следващата седмица — казва той. — Винаги можем да го отложим.

— Знам, че това искаш, но не можем просто да продължаваме да се преструваме, че нищо ти няма. От Нова година минаха почти четири месеца, а във Флорида казаха, че би трябвало да се възстановиш достатъчно за три. Доктор Брайт ми каза, че не отслабваш и не избягваш солта, както са ти препоръчали, и че всеки момент може да се случи същото като в Сънфиш.

Доктор Брайт е кардиологът му в болницата „Св. Джоузеф“ в Брюър — луничаво хлапе със свежо лице и големи очила с пластмасови рамки в телесен цвят. Дженис му казва всичко това със сухия, решителен глас на майка си, който дълбае ужасяваща празнота в него. Когато преминават по Ситивю Драйв, спускащият се надолу парк изглежда крехък, хартиен, а осветените дървета са като изкуствени. Няма нищо под тези скали, под тези стръмни морави и горди редици къщи, само атоми и празнота, които го чакат да заеме своето тясно местенце сред тях. Мили боже, протегни ръка от небесата. Изтръгни болното ми сърце. Телма твърди, че помагало. Умът на Дженис, твърде далеч от молитви, продължава да препуска, гласът й е изпълнен с решимост и донякъде с предизвикателство.

— Що се отнася до парите, Нелсън все пак призна, че трябва да има някакво финансово преструктуриране.

— Преструктуриране! Така говорят всички, изпаднали в затруднение. Южноамериканските държави, онези от „Тексас Ес енд Ел“. Наистина ли каза преструктуриране?

— Е, на мен определено не би ми хрумнало да използвам тази дума. Въпреки че сигурно на курсовете това ще е едно от нещата, които ще ни преподават.

— Курсовете ти, Исусе — казва той. Този танк, боядисан в неподходящо зелено, колко ли дълго ще мине, преди всички да забравят — купоните, обученията за въздушно нападение, крещящите заглавия от по осем колони във вестниците всяка сутрин. Битката на Бог срещу Сатаната е просто въпрос на няколкото мили, спечелени всеки ден по пътя към Аахен.

— Какво каза за тях с Пру?

— Не мисли, че си е намерила друг мъж — казва Дженис. — Така че не вярваме наистина да си тръгне.

— Е, това е много хубаво и зряло от ваша страна. Но как стои въпросът с нея, с нейното положение? Нали видя насиненото й лице. Колко още трябва да изтърпи? Приеми го, хлапето е напълно побъркано. Видя ли как потръпваше през цялото време? И как повърна след това? Чу ли го как ми предложи бира? Бира, за бога, когато вместо нас трябваше всъщност да има полицаи. Има дяволски късмет, че съседите не ги повикаха.

— Просто се опитваше да прояви гостоприемство. За него е голямо изпитание, Хари, че не проявяваш никакво съчувствие.

— Съчувствие! На какво би трябвало да съчувствам? Той мами, хленчи, смърка или каквото е там, освен това е пияница, а в представителството наема разни гангстери и типове със СПИН.

— Ама, наистина, трябва да се чуеш отстрани. Ще ми се да имах касетофон.

— И на мен. Запиши ме де: говоря истината. И какво смята да прави с дрогата? — Дори и в този час, наближава четири, няколко мъже по гуменки и дънки са будни в парка, разговарят зад дърветата, изчакват по пейките. — Обеща ли, че ще спре?

— Обеща да се види с психолог — казва Дженис. — Признава, че може би има проблем. Мисля, че това е добре за една вечер. Пру има всякакви имена и агенции от срещите на Нарк-Анон, на които ходи.

— Имена, агенции, не можем да очакваме обществото да ни ръководи живота, да ни глези от люлката до гроба. Ето това се опитват да направят комунистите. Идва момент, в който сам трябва да поемеш отговорност. — Той опипва джоба на панталоните си, за да се увери, че твърдото цилиндрично шишенце е там. Няма да взима хапчето сега, а ще си го запази, когато се приберат у дома. С малка чаша мляко в кухнята. И бисквитка Нътър-Бътър, която да си топне в млякото. Бисквитката, с формата на фъстък, е невероятно вкусна, когато се топне в мляко, първо до средата на фъстъка, а после остатъка, за втората хапка.

Дженис казва:

— Ще ми се родителите ми да бяха живи, да те чуят как говориш за отговорност. Майка ми те смяташе за най-безотговорния човек, който е срещала.

Това леко го засяга. Към края беше започнал да харесва Мама Спрингър и си мислеше, че и тя го харесва. Горещи вечери отвън, на верандата с навеса, игри на карти горе в Поконос. И двамата намираха Дженис за малко тъпа.

След парка насочва тъмносивата селика надолу по Уайзър, през сърцето на Брюър. Часовникът върху сградата на „Сънфлауър Биър“, над голямото пусто сърце на града, показва 3:50. Има нещо пречистващо в това да си буден в този изоставен час. Светът е нов. Някаква жива, приведена сянка — котка или може би ракун, седнала на циментовите стъпала на някакъв пресъхнал фонтан на края на малката горичка, създадена от градостроителите, се втренчва с очи като кръгли рефлектори във фаровете му. На кръстовището на Уайзър и Шеста Заека трябва да завие надясно. Навремето можеше да се продължи направо към моста. По-смелите момчета от гимназията обичаха да карат по трамвайните релси, между островчетата, откъдето се качваха пешеходците.

Той продължава да мълчи и Дженис помирително казва:

— Колко бяха мили дечицата. Хари, нали не искаш да живеят в някое от онези тъжни семейства с един родител?

Хари винаги се е гнусял да вкарват разни неща в него — зъболекарски машинки, лъжички за преглеждане на гърлото, малки дълги ножчета за почистване на ушната кал, анални свещички, пръста на лекаря, когато веднъж годишно изследва простатата. Така че представата за катетър, пъхнат в бедрото на десния му крак и прокаран нагоре, управляван от малко гъвкаво връхче, като сляп червей, който се гърчи в ябълка точно на мястото, където си отхапал, дълбоко го отвращава, въпреки че не толкова, колкото да бъде замразен почти до смърт и разрязан, а кръвта му да тече през някакви сложни машини, докато пришиват хлъзгава топла част от вена от крака му към повърхността на бедното му треперещо, уплашено сърце.

В болницата в Делеон му бяха дали да прочете някакви статии и дори му бяха показали кратко видеофилмче: сърцето лежи в защитна торбичка, перикардий, която трябва да бъде разрязана, клъцната, както жизнерадостно гласеше филмчето, сякаш предаваше урок по шев и кройка. Вижда се точно как става: студени тесни скалпели атакуват безформената кървава топка, както си лежи в гърдите ти, като нещо живо в гореща локва, врящ казан със сочна яхния, която се гърчи и тръпне в ритмично ридание, опитва се да избегне ножовете, съблечена от чистата обвивка, която Бог или който там друг е предвидил човешки ръце да не докосват. И тогава; когато кръвта е отклонена към лъскавата помпаща машина, точно като в онези отвратителни стари филми за Франкенщайн с Борис Карлоф, сърцето спира да бие. Виждаш го: сърцето ти лежи мъртво в супената локва. Ти, твоята същност, технически си мъртъв. Някаква машина живее вместо теб, докато ръцете на хирурзите в подобните на презерватив латексови ръкавици бърникат и режат, и шият. Хари трудно може да си представи как животът му ще бъде вързан към тези машини — как неговото аз, това, което непрекъснато говори вътре в него, ще се плъзва като водно насекомо върху това езеро от телесни течности и хлъзгави канали. Как е възможно пламъкът на съзнанието му да е лумнал от подобна мокра плява?

Ангиопластиката му се струваше далеч не толкова оскверняваща като коронарния байпас. Беше назначена за петъчен ден. Младоликият, но иначе възрастен доктор Брайт, с болезнено светла кожа и очила с пластмасови рамки, твърде големи за копчестия му нос, му обясни операцията — процедурата, както предпочиташе да я нарича — с приспивния глас на певица от нощен клуб, която е прехвърляла едни и същи думи толкова често, че съзнанието й свободно се рее, докато пее. На Хари му беше ясно, че кардиологът всъщност предпочита байпаса. За Брайт ангиопластиката беше просто нещо незначително, детска работа, по-добре да се вкарат ножовете.

— Вероятността за повторна стеноза е трийсет процента след три месеца — предупреди той Хари в кабинета си с цветни снимки в рамки на дребна бледа жена, която приличаше на него, както един хамстер прилича на друг, и на малки деца, подредени пред родителите си като аптекарски шишета, всички с къдрава светла коса, кривогледи очи и същите миниатюрни розови нослета, — а двайсет процента от пациентите с ПТКА в крайна сметка и без това стигат до КАБГ. Извинете — това са перкутанна транслуминална коронарна ангиопластика и коронарен артериален байпас графт.

— Така и предположих — казва Хари. — Все пак нека първо да направим балончето и да оставим ножовете за по-късно. — За много по-късно, мисли си наум.

— Както кажете — казва доктор Брайт напевно, гласът му е отсечен и сериозен, и спокоен, и примирен. Като играч на голф: губиш този мач, но следващата седмица пак ще играеш. — Разсъждавате по същия начин, както и деветдесет процента от сърдечноболните пациенти. Обожават варианта ПТКА и никой сърдечен специалист не може да ги разубеди. Нелогично е, но такъв е човекът. Ще ви кажа какво ще направим, Харолд. — Не са му казали, че никой не се обръща към Хари с Харолд, въпреки че това беше истинското му име. Заека премълчава; това го кара да се почувства отново като дете. Майка му го наричаше Хаси. — Ще направим нещо по-специално за вас. Ще можете да гледате цялата процедура на екрана. Ще бъдете под местна упойка, така по-лесно ще мине времето.

— Нужно ли е?

За момент доктор Брайт добива смутен вид. За толкова светъл човек той се поти обилно, горната му устна винаги е покрита с роса.

— Обикновено закриваме екрана за пациенти, които смятаме за твърде възбудими или лабилни. Винаги има слаба вероятност от запушване на артерията и няма да е приятно да гледат как се случва. Но вие, вие не сте лабилен. Не сте някоя нервна баба. Прецених ви като доста корав човек, Харолд, с голяма доза интелектуално любопитство. Греша ли?

Беше като десетдоларов бас, когато вече си с трийсет долара назад. Не можеш да откажеш.

— Не — каза той на младия лекар. — Такъв съм си.

Доктор Брайт не провежда лично процедурата: нужен е специалист, едър заплашителен мъж с пълни мургави ръце, доктор Реймънд. Но доктор Брайт присъства, лицето му надзърта като луна — големите проблясващи очила, горната устна, осеяна с капчици нервна пот — над подобните на планина лимоненозелени рамене на доктор Реймънд и хирургическите шапчици на сестрите. Операцията изисква две асистиращи сестри; съвсем не е безобидна „процедура“; Хари е измамен. Изисква и две болнични стаи, тази, в която се случва всичко, и контролна стая с няколко телевизионни екрана, които го превръщат в подскачащи ярки линии, символи на живота: Шоуто на Заека Енгстръм с непостоянна публика, тъй като дежурната сестра и доктор Брайт и някакви други, които така и не са му представени, лимоненозелени статисти, идват да погледат за малко, и отново си тръгват. Има даже екип хирурзи, както небрежно му казват, в случай че се наложи незабавен байпас.

Още една измама: без предупреждение го обръсват отдолу, интимните му части, откъдето ще влезе катетърът. Дават му хапче, което да му замае главата, и докато лежи безпомощен върху операционната маса под всичките тези светлини, остъргват дясната половина на слабините му и пубисното окосмяване; никога не е бил кой знае колко космат и той се чуди дали на неговата възраст космите изобщо ще поникнат отново. После идва иглата, която му се струва по-голяма и по-зловеща от иглата с новокаин, която използва зъболекарят; нейното „пощипване“ — доктор Реймънд промърморва: „Сега ще усетите леко пощипване“ — не минава толкова бързо. Но след това няма болка, само агонията от нарастващото пикочно налягане, докато боите, инжектирани на неколкократни горещи вълни, се натрупват в кръвоносната му система, сякаш пекат гръдния му кош в микровълнова печка. Исусе. Няколко пъти затваря очи, за да се помоли, но моментът му се струва неподходящ, материалният свят напира твърде силно. Никой стар крехък библейски Бог не би посмял да се намеси. Единствената религиозна утеха, в която се е вкопчил през своето изпитание от три часа и половина, е вярата, че този доктор Реймънд със своя пустинен тен и дълъг меланхоличен нос и мечешка възглавничка от плът върху раменете е евреин: Хари храни нееврейското предубеждение, че евреите правят всичко малко по-добре от останалите хора, което произтича от всичките тези поколения, приведени над Тората и часовникарските масички. Те не се разсейват толкова лесно като хората с други убеждения, не очакват да се забавляват толкова много. Държат се настрани от пиенето и наркотиците и имат слабост единствено (ако може да се вярва на онази история на Холивуд, която някога беше чел) към леки жени.

Лекарите и кръжащите около тях помощници се привеждат и шепнат над покритото с чаршаф, стратегически разголено под острата светлина тяло на Хари, в стая, чиито плочки имат цвета на сос за руска салата, на четвъртия етаж на болницата „Свети Джоузеф“, където преди десетилетия се бяха родили двете му деца — Нелсън, който оживя, и Ребека, която умря. В онези години всичко се ръководеше от монахини в черно-бели униформи и подобни на тарталети къдри около пепелявите лица, но днес монахините са се слели с всички останали или пък просто са изчезнали. Този вид призвание е пресъхнало, никой вече не иска да бъде жертвоготовен, всеки иска да се забавлява. Няма вече монахини, няма вече равини. Няма вече добри хора, които очакват да се забавляват в задгробния живот. Проблемът със задгробния живот е, че някак поставя този живот в граници, като руснаците. Сега съществува само Япония и технологиите, и мотивът на печалбата, и стремежът да получиш всичко, което можеш, докато още можеш.

Като обърне глава наляво, Заека вижда над раменете, стълпили се около тялото му като зелени памукови хълмове, сянката на собственото си сърце върху някакъв рентгенов екран, подобно на тръпнещ бледосив призрак с неясната паяжина на камерната му структура, инжекциите с багрило са го оцветили на змиевидни ивици и издути правоъгълници. Тънкото връхче на катетъра се провира напред с любопитство, породено от пръста на доктор Реймънд върху спусъка, а след това бавно се вие с предпазливи накъсани движения по диагонал надолу по някакъв млечен, изпъстрен с петънца коридор, река или някакво пипало вътре в него с животинска, променлива форма, докато катетърът е черен и категоричен, с твърд връх като огнестрелно оръжие. Хари гледа, за да види дали сърцето му ще се задави и ще се опита да повърне нашественика. Като пръст в гърлото, мисли си той, и усеща пристъп на гадене, но заедно с него и безпристрастието на летец изпитател при тази картина на екрана, бледна и трудна за разчитане като снимана отвисоко карта, и съвещаващите се гласове около него.

— Вече стигнахме — прошепва доктор Брайт, сякаш да не събуди някой. — Това е твоето ЛАР, лявото ти артериално разклонение. Създателят на вдовици, така го наричат. Със сигурност най-честото място за поражения. Виждате ли колко са стенозирали тези стени? Колко са удебелени от отлагания? Тези малки слепени точки — това е плака. Бих казал, че луминалното стеснение е почти осемдесет и пет процента.

— От бисквитките „Райс Криспис“ — опитва се да каже Заека, но устата му е твърде пресъхнала, гласът му прекъсва. Искаше само да потвърди, че вижда всичко това, вижда сплетената си мъглява същност, изложена като диаграма, вижда престъпната плака като оризова бисквита под рентген. Кимва леко, чувства се дори по-плах, отколкото когато го подстригват или изследват простатата му. Ако кимне прекалено силно, току-виж сърцето му започне да се дави. Чуди се дали усещането за доктор Реймънд вътре в него е като да раждаш бебе? Как го изтърпяват жените в продължение на девет месеца? Да не говорим за чукането преди това. Възможно ли е наистина да им харесва? Или на обратните, да ги чукат? Това е нещо, което всъщност никога не се обсъжда даже в шоуто на Опра.

— Сега идва сложното — едва-едва шепне доктор Брайт като голф коментатор в микрофон преди някой съдбовен удар. Хари усеща, а после и вижда на екрана как сърцето му започва да бие по-бързо, да се извива сякаш иска да избяга, да се извива с онова конвулсивно спираловидно движение, което доктор Олман във Флорида бе демонстрирал с юмрука си; призрачният юмрук се сърди, отново и отново, седемдесет пъти в минута. Тази ярост е неговият живот, неговата душа, духът над материята, електричеството над мускула. Механично прецизната тъмна сянка на катетъра е червеят на смъртта вътре в него. Безбожната технология се сношава с пулсиращите влажни отверстия, които сме наследили от сепията, безгръбначната морска путка. Отново усеща онзи лек пристъп на гадене. Възможно ли е да повърне? Това би разтърсило и блокирало работата, ще притесни съсредоточените зелени хълмове, под които е погребан. Не бива. Трябва да лежи неподвижно.

Той вижда на екрана как зад любопитното връхче един сегмент от червея се удебелява и издува, притискайки бледите оризови бисквити срещу очертанията на мъглявата надиплена река, спускаща се надолу в сърцето му, и остава издут, притискащ, изпълнен; бяха му обяснили, че ако ЛАР не е развило колатерални артерии, потопът от кръв ще спре и ще започне нов сърдечен удар, на самия екран. И свършваш.

— Трийсет секунди — прошепва доктор Брайт и доктор Реймънд спуска балона. — Добре изглежда, Рей.

Хари не чувства никаква болка, освен подобния на прорязване с нож сладникав натиск в пикочния мехур и някакво дразнене далеч назад в гърлото, сякаш е погълнал всичката солена вода в Залива.

— Още веднъж, Харолд, и приключваме за днес.

— Как се чувстваш? — пита го доктор Реймънд. Гласът му наподобява този на повечето мускулести мъже и особено на мъжете от Пенсилвания — все едно има мраморни топчета в устата.

— Още съм тук — смело казва Хари, но гласът му му звучи писклив, сякаш излиза от женско гърло.

Напрегнатото раздуване се повтаря, както и образите върху телевизионния екран, безмълвни като сблъсъците между молекули под микроскоп в някое предаване за природата, или като компютърните графики в рекламен клип за застраховки, където мигащи частички се групират в лого. Изглеждат толкова отделени от тялото му като данните за греховете му, съхранявани от ангелите. Ако сърцето му вземе да спре, това ще бъде само игра на сенки. Когато катетърът спада за втори път, той вижда, че оризовите бисквити са избутани към страните на артериалното му разклонение. Усеща как кръвта тече по-свободно в сърцето му, наситена с възпламеним кислород; главата му се замайва от благодарност и екстаз.

— Добре изглежда — казва доктор Брайт с напрегнат тон.

— Какво искаш да кажеш? — отговаря доктор Реймънд. — Изглежда страхотно — двамата звучат като онези гласове по телевизията, които спорят за добродетелите на Милър Лайт.

Сестрата, която идва в стаята му тази вечер (самостоятелна стая, сто и шейсет долара отгоре на ден, но според него си заслужава; във Флорида мъжът в леглото до него най-накрая беше умрял, след като беше хъркал и пъшкал цял ден, а после се беше насрал като последна изява) и измерва температурата и кръвното на Хари, и му донася дажбата хапчета в малка хартиена чашка, има кръгло добродушно лице. Малко е пълна, но плътта й е стегната. Изглежда му позната. Има бледосини очи, разположени в очни ябълки, които в полупрофил образуват хлътнатина над скулите, а горната й устна изглежда подпухнала, както той харесва, като на Мишел Пфайфър. Косата, която се показва под сестринската шапчица, е червеникавокафява, с многоцветни кичури и дори сиви нишки, въпреки че е достатъчно млада, за да му бъде дъщеря.

Тя изважда от устата му странния пластмасов термометър с форма на ракета, който отчита температурата с червени цифри на отделни сегменти, и увива лявата му ръка със самозалепващия се маншет на апарата за кръвно налягане. Докато го напомпва, пита:

— Как върви бизнеса с тойотите?

— Не е зле. Слабият долар не помага особено. Сега вече всъщност синът ми ръководи нещата. Откъде знаеш, че продавам тойоти?

— Преди десетина години с тогавашното ми гадже си купихме кола от теб. — Тя вдига подигравателно избледнелите си сини очи. — Не си ли спомняш?

— Та това си ти! Да. Разбира се. Разбира се, че си спомням. Оранжева корола. — Тя е дъщеря му, или поне той така мисли, въпреки че Рут, от чиста злоба, не пожела да го признае. Когато момичето се изправя до леглото му, той прочита значката й: АНАБЕЛ БАЙЕР, мед. сестра. Все още е с моминското си име.

Анабел се смръщва и изпуска въздуха от маншета, сграбчил ръката му като хватка на полицай.

— Хайде да опитаме отново след минутка. Кръвното ти изведнъж скочи.

Той я пита:

— Какво стана с королата? Къде отиде гаджето, като стана въпрос? Как по дяволите се казваше? Едър провинциален тип с големи уши.

— Недей да говориш, моля те, докато не отчета показанията. Аз ще мълча. Опитай се да мислиш за нещо успокояващо.

Той си представя фермата на Рут, мястото на Байърови, склонът, спускащ се през овощната градина с шубраците, зад които шпионираше — малката квадратна каменна къща, жълтите черупки на изоставените училищни автобуси, колито с тъмна козина, което се бе опитало да го поведе надолу, сякаш знаеше, че Хари принадлежи там, с останалите. Фрици, така се казваше кучето. Остри зъби, черни венци. Ооо, боже, страшно е. Успокой се. Мисли си за огромното небе над Тексас, над ниските нагорещени бараки при Форт Ларсън, и той самият в чистичка униформа в цвят каки, в гарнизонен отпуск за вечерта. Свобода, лек бриз, зелен залез на ниския хоризонт. Мисли си за баскетболния мач срещу гимназията в Ориол, в онзи миниатюрен провинциален гимнастически салон, дъските с кошовете, заковани на стената, преди всички гимназии да се слеят в големи, лишени от цвят областни гимназии, а хипермаркетите да започнат да ръфат земеделските земи. Мисли си за спускането с шейна с Мим, скрита в пухкавата си качулка, в Маунт Джъдж, там, зад фабриката за шапки, в един толкова къс зимен ден, че уличните лампи светват цял час преди да трябва да се прибираш за вечеря.

— Така е по-добре — казва сестрата. — Сто и четирийсет на деветдесет и пет. Не е идеално, но не е зле. В отговор на въпросите ти: колата изтрая по-дълго, отколкото гаджето. Замених колата след осем години; километражът сочеше сто и двадесет хиляди мили. С Джейми се разделихме около година след като се преместихме в града. Върна се обратно в Галили. Брюър се оказа твърде суров за него.

— А за теб? За теб твърде суров ли се оказва?

— Не, харесва ми. Харесва ми разнообразието.

Разнообразие като това, което получаваше майка й? Истинска проститутка ли си била? Сумракът и напълно разлистилите се майски дървета смекчават контурите на самостоятелната му стая; това е спокоен час за болничния етаж, след вечерята и наплива от посетители след края на работния ден. Хари се осмелява да попита:

— Омъжена ли си сега? Или живееш с някого?

Тя се усмихва, вродената й доброта за миг се бори с изненадата от неговото любопитство, от нахалството му и след това отново изглажда и успокоява чертите й. Сумракът сякаш концентрира бледия блясък на кръглото й лице. Но гласът й издава градска сухота, предпазливост, която може тепърва да се прояви.

— Не, всъщност живея с майка си. Тя продаде фермата, която наследихме от баща ми, и се премести при мен, когато Джейми се изнесе.

— Мисля, че знам коя е фермата. Минавал съм покрай нея. — Оскверненото, уморено сърце на Хари натежава от толкова много информация, както слабините му буквално тежаха, притиснати от торбички пясък, в часовете след ангиопластиката. Като си помисли само за този друг свят, с всичките храсти и сезони и зелени дни, и кафяви, в които животът на това дете е преминал без него.

— Рут… — започва той, и завършва: — С какво се занимава? Майка ти?

Тя го поглежда особено, но след това с готовност отговаря, сякаш въпросът му е преминал някакъв тест.

— Работи за една от онези чужди застрахователни компании, които се занимават с валутни пазари и спомагателни фондове и разни такива, дето имат клон в новата стъклена сграда в центъра, срещу бившия Кролс.

— Стенографка — спомня си Заека. — Можеше да води бележки и да пише на машина.

Момичето направо се разсмива, изненадано от това напипване на истината. Започва да се оживява, да губи сестринските си обноски. Отстъпила е на крачка от леглото му и пълните й бедра опъват колосаната й бяла униформа отпред, така че въпреки че е изправена, се очертава нещо като скут. Защо ли Рут превръща това момиче в стара мома? Тя му казва:

— Наеха я на такава длъжност, но тъй като беше много по-възрастна от останалите жени, й позволиха да поеме повече отговорности. Сега е нещо като младши изпълнителен директор. Познавал ли си майка ми някога?

— Не съм сигурен — излъгва той.

— Сигурно си я познавал в дните, когато не е била омъжена. Казвала ми е, че е познавала доста мъже, преди да се запознае с баща ми. — Тя се усмихва, давайки му разрешение да познава майка й.

— Предполагам, че съм я срещал — казва Хари, натъжен от тази мисъл. Винаги е искал да бъде единственият мъж за всяка жена, както беше единственият син на майка си. — Срещал съм я един или два пъти.

— Трябва да се видиш с нея — продължава живо Анабел. — Много е отслабнала и се облича много шик. Шегувам се с нея, има повече гаджета от мен.

Заека затваря очи и се опитва да си го представи, на тяхната възраст. Хайде. Давай. Облича се шик. Градското си е градско. Спомня си косата й, първия път, когато я видя, червена неонова светлина, като повехнало цвете.

Момичето, което смята за своя дъщеря, продължава:

— Ще й кажа, че сте тук, господин Енгстръм.

Въпреки опита му да се оттегли във вечерното си вцепенение, пробуждащата се близост между тях е провокирала определена дързост у нея.

— Може би тя ще си спомни повече от теб.

Зад запечатаните болнични прозорци, в бавно сгъстяващия се мрак, се надига мъзга, и въздухът, дори вътре, сякаш е натежал от цветен прашец. Неволно очите на Хари отново се затварят.

— Не — казва той — няма нужда. Не й казвай нищо. Съмнявам се, че би си спомнила нещо. — Внезапно се чувства уморен, твърде уморен за Рут. Дори ако това момиче е негова дъщеря, това е стара история, която си минава като радио, което никой не слуша.

Държат го в болницата в продължение на пет нощи. Дженис идва да го види в събота. Много е заета там, навън; курсовете, които трябва да изкара, за да стане агент по недвижими имоти, са започнали, „Законите на недвижимата собственост и прехвърлянето на имоти“ по три часа едната вечер и другият курс — „Процедури при ипотекиране и финансиране“, на следващата. Освен това прекарва много часове с Пру и внучетата, а и Чарли Ставрос й се обадил и я извел на обяд.

Заека протестира:

— Копелето, наистина ли така направи? Дори не съм умрял още.

— Разбира се, че не, скъпи, и никой не очаква подобно нещо. Каза, че идеята била твоя, когато вие двамата сте обядвали заедно. Чарли е загрижен за нас, това е. Смята, че не бива да позволявам нещата да излизат от контрол, а да наема външен счетоводител и с адвоката ви да прегледаме счетоводните книги в гаража, точно както ти искаше.

— Когато Чарли ти го каза, веднага повярва, а когато го кажа аз, не вярваш.

— Скъпи, ти си ми съпруг, а съпрузите винаги объркват жените си. Чарли е просто стар приятел и притежава безпристрастието на страничен наблюдател. Освен това той обичаше баща ми и изпитва покровителско чувство към фирмата.

Хари не се сдържа и се подхилва, въпреки че сега не обича да се смее, нито пък да прави каквото и да било, което може да разтърси сърцето му, тази нежна мрежа от подскачащи сенки по радиографския екран по време на операцията. Понякога, когато разни телевизионни предавания като „Косби“ или „Напълно непознати“, или „Златни момичета“ започнат твърде много да го разсмиват, предпочита да изключи телевизора, отколкото да подлага сърцето си на натоварването от смеха. Всички тези предавания са идиотски, но не толкова глупави, колкото новото, по което всички са полудели, „Розан“, с някаква дебела жена в главната роля, чийто единствен талант, доколкото вижда, е, че умее да говори бързо, без да движи устните си.

— Дженис — казва той сериозно, — мисля, че единственият човек, който е обичал баща ти, си ти. И може би майка ти, в началото. Въпреки че е трудно да си представи човек.

— Не бъди груб към мъртвите — казва му тя, невъзмутима. Изглежда някак по-пухкава; без редовната програма от тенис и плуване във Валхала Вилидж може би започва да пълнее. Все още членуват горе в „Летящия орел“, но не успяват да ходят толкова често, колкото предишни години. Там се наслаждаваха на приятни мигове с приятели, без да осъзнават, че миговете някога могат да изтекат. А и с това сърце Хари не е съвсем наясно доколко може да се върне към голфа. Дори и с количка може да се окажеш на седмата дупка, и да се катурнеш, и докато те докарат, докато те проврат през останалите групички играчи, мозъкът ще бъде без кислород цели десет минути. Нужни са само пет минути, и вече си зеленчук.

— Е, ще го направиш ли? Ще повикаш ли друг счетоводител?

— Вече го направих — гордо обявява тя тайната, която е чакала да разкрие. — Чарли вече и без това се беше обадил на Милдред и отидохме при нея в един много приятен старчески дом, съвсем близо до нас, тя е напълно здравомислеща и компетентна, само малко нестабилна в краката, и отидохме до представителството, и този Лайл, който беше толкова гаден с теб, не беше там, но успях да го открия на домашния му телефон. Казах му, че искаме да прегледаме сметките от октомври насам, и той каза, че сметките са главно върху компютърни дискети, които държи вкъщи, и че бил твърде болен, за да се види с нас днес, така че аз му казах, че в такъв случай може би е твърде болен да бъде наш счетоводител.

— Така ли му каза?

— Точно така. Първото нещо, на което те учат в тези курсове по прехвърляне на имоти, е никога да не си мекушав, ако не си достатъчно ясен, вредиш на хората и на потенциалната продажба повече, отколкото ако говориш направо, дори в началото да не им е много приятно. Казах му, че е уволнен, и той каза, че не мога да уволня човек със СПИН, било дискриминация, а аз му казах, че утре трябва да донесе книгите и дискетите или ще дойде полицай да ги вземе от него.

— Казала си му всичките тези неща?

Очите й са светнали, а косата й е бухнала над дребното като фъстъче лице, което отново започва да хваща загар, с едва загатната двойна брадичка от напълняването й. Хари й се възхищава както човек се възхищава на децата, които е отгледал, чиито успехи ги теглят навън, към сложния живот, отдалечават ги и ги отчуждават.

— Може би не така гладко, както ти го предавам на теб, но си казах всичко. Питай Чарли, той беше до мен. Не ми харесва как влияят тези обратни на Нелсън. Развалили са го.

— Гейове — уморено казва Хари. — Вече ги наричаме гейове. — Все още се опитва да е в крак с Америка, докато тя променя своя стил и облекло, и речник, докато танцува напред вечно млада, все по-млада. — И какво каза Лайл тогава?

— Каза, че ще видим. Пита дали съм се консултирала с Нелсън за тези неща. Аз казах, че не съм, но че Нелсън не е в състояние да дава мнение напоследък. Казах, че според мен той и приятелите му са издоили Нелсън докрай и са го превърнали в развалина и наркоман, а Чарли написа на едно листче, така че да видя: „По-кротко.“. Елвира и Бени бяха навън в изложбената зала, наострили уши, въпреки че вратата на офиса беше затворена. О, как ме вбеси този педераст фея — обяснява Дженис, — звучеше толкова високомерен и отегчен по телефона, сякаш бедното му чувствително тяло и дух не могат да понесат разправии с жени като мен.

Заека започва да осъзнава как се е чувствал Лайл.

— Сигурно е бил уморен — казва той в негова защита. — Тази болест, дето я има, ти играе страхотни номера. Дробовете ти се пълнят.

— Е, в такъв случай е трябвало да си държи пениса далече от задниците на други мъже — казва Дженис, но все пак снижава глас, за да не я чуят сестрите и санитарите в коридора.

Задници. Телма. Онази затворена празнота. Изучаването на пустотата.

— Не знам — уморено продължава Заека — в ситуация като тази с Нелсън кой кого разваля. Може би аз развалих бедното хлапе преди двайсет години.

— О, Хари, не бъди толкова суров към себе си. Потискащо е да те гледам такъв. Толкова си се променил. Какво са ти направили тия лекари?

Доволен е, че го попита. Казва й:

— Вкараха едно дълго и тънко нещо в мен, докато гледах сърцето си на един монитор. Направо върху екрана, собственото ми бедно сърце, както си помпаше, за да ме поддържа жив. Не трябва да им се позволява да влизат така в сърцето на човек. Трябва просто да оставят хората да си умрат.

— Скъпи, ама че глупави приказки. Това е модерната наука, би трябвало да си благодарен. Ще се оправиш. Мим се обади, ужасно притеснена, и аз й казах колко дребна работа е всъщност, и й дадох телефона ти тук.

— Мим — самата сричка го кара да се усмихне. Сестра му. Единственият друг оцелял от онази къща на Джексън Роуд, където мама и татко разиграваха сцените на търканията си, на своето раздразнение, своята комедия, парадът на своите дни. На деветнайсет години Мим отнесе мършавата си хубост на запад, в Лас Вегас. Когато започна да повяхва, едно от приятелчетата й гангстери, склонен към сантименталности, я беше уредил с козметичен салон, а сега притежава и обществена пералня в добавка. Явно, Вегас е идеален град за обществени перални. Никой не живее там, всеки просто преминава, оставяйки по малко мръсотия, като мръсотията върху бледите килими на Франклин Драйв номер 141/2. Хари и Дженис гостуваха на Мим веднъж преди седем или осем години. Онези пещери с блестящи игрални автомати, никъде нямаше часовници, постоянно бе два часът сутринта, а когато пристъпиш навън, за твое смайване слънцето грее ярко, а тротоарите са толкова напечени, че кучетата не могат да вървят по тях. Заради Синатра и Уейн Нютън очакваше всичко да е лъскаво, но всъщност пристрастените към хазарта не бяха по-висока класа от типовете, които човек може да види пред ротативките в Атлантик Сити: само дето имаше западен привкус, гласовете и лицата им белязани с миниатюрни пукнатини. Лицето на Мим и гласът й също имаха такива пукнатини, въпреки че си беше правила операция, за да постегне, както тя се изразяваше, „фасадата“. Животът е хълм, който става все по-стръмен, колкото повече се катериш.

— Хари — Дженис е започнала да му разправя нещо. — Какво казах току-що?

— Нямам представа. — Раздразнено добавя: — Защо си правиш труда да говориш с мен, след като отново си имаш Чарли да те съветва, меко казано.

Тя леко се ядосва; свива устни и издава лице напред.

— Единственото, което прави, е да ме съветва, и го прави, защото ти си го помолил. Защото те обича.

Не би говорила за „обич“ по този начин, преди да идат във Флорида и преди онези женски групи, все едно обичта е нещо, покрило цялата карта, като бензиновите капки от бързащите автомобили. Смътно осъзнава, че се опитва да го възбуди обратно към живота, обратно към хаоса. Опитва се да й съдейства.

— Мен ли?

— Да, теб, Хари Енгстръм.

— Защо, за бога, ще ме обича?

— Нямам представа — казва Дженис. — Никога не съм разбирала какво виждат мъжете един в друг. — Опитва се да се пошегува.

— Може да е станал гей на стари години.

— Така и не се ожени — признава Заека. — Мислиш ли, че ще прояви интерес да се върне на работа в „Спрингър Моторс“?

Тя е започнала да прибира вещите си — черен кожен тефтер — несесер, натъпкан като бомба, онези кръгли старомодни бомби, които някога хвърляха. Не като плоския Семтекс, който терористите внасят незаконно в куфарите си в самолетите. Прибира учебника си по недвижими имоти и фотокопирни примерни документи, захванати с телбод, за курса й довечера и взима новото пролетно манто, което си купи, от жълт като нарцис габардин с широк колан и подплатени рамене. Докато го облича, е като момиче с бухнала коса.

— Попитах го — казва тя — и той категорично отказа. Каза, че станал съдружник на братовчедите си, отдават имоти под наем в северния край на града и оттатък, където навремето беше панаирът, а и участва в бизнеса за почистване на килими, дето племенникът му започна с някакво друго момче, и им трябвало подкрепа. Чарли казва, че това му стига, че не би понесъл да се върне обратно на работа с фиксирана заплата и да укрива данъци, и да търпи досадата от необходимостта да ходи някъде всеки ден, като в представителството например. Цени свободата си.

— Всички я ценим — въздиша Заека. — Хей, Дженис. Мислех си онзи ден, че трябва да викнем да ни почистят мокета вкъщи. Не че ти си виновна, но е ужасно мръсен, скъпа.

Доктор Брайт влиза в неделя сутринта и му казва:

— Харолд, изглеждаш великолепно. Рей работи прекрасно. В операционната зала се говори: „С този катетър може да погъделичка и някоя тения под брадичката“. — Брайт поглежда през гъстите си вежди, очаквайки смях, не го чува и кацва върху ръба на леглото, за да внуши допълнителна интимност. — Преглеждах нашите собствени филми плюс нещата, които онези идиоти от Общинската болница в Делеон най-после ни изпратиха. Луменът ти се е качил от петнайсет процента до нормалните шейсет. Но не мога да кажа, че съм във възторг от дясната ти коронарна артерия (ДКА); тя, бих казал, е около осемдесет и пет процента запушена, което си е чудесно, стига добре развитата колатерална да подхранва дясната камера от циркумфлексната. Но на мястото на разделянето с лявата артерия се е образувало изменение, а такова изменение по-трудно може да се третира с ангиопластика. Също и ако — предполагам това ти е интересно — и ако изменението е прекалено дълго или се намира в свръхактивния атриовентикулярен отвор, или при положение, в което насред операцията оставаш без достатъчно колатерално кръвообращение. В такива случаи може да стане сложничко.

Краката му са малко къси, за да седне удобно на леглото; той друсва бедра малко по-плътно до краката на Хари, и Хари усеща как кръвта в проснатото му тяло се разклаща. Брайт се усмихва, и гласът му става поверителен, както когато мърмореше над раменете на доктор Реймънд.

— Фактът е, Харолд, РТСА16 е донякъде детинско лечение, и искам сериозно да обмислиш, докато си тук тези няколко дни, въпреки че, както казвам, тази процедура явно дава добри резултати за момента, дали сега, когато вече тества почвата, да не се решиш на КБ17. Не веднага. Говорим за след четири или шест месеца, преди отново да повторим. Ще направим байпас и на ДКА, и на циркумфлексната и отново ще си нов човек. Това си е направо чисто ново сърце. А докато сме вътре, може да погледнем онази изпускаща клапа на аортата, и да помислим за пейсмейкър. Честно казано, май сме се оказали с лек постоперативен инфаркт на миокарда; електрокардиограмата ти показва някои нови Q-вълни, а има и покачване на изоензима СРК18 с положителен MB19.

— Искате да кажете — казва Хари не напълно измамен, — че съм получил удар, както съм си лежал тук?

Доктор Брайт изящно повдига рамене. Всичките му жестове притежават определена изящност, която подхожда на млечнобялата му кожа. Гласът му е леко писклив, чурулика през устни, които сякаш са покрити в мехури. Казва:

— Ангиопластиката е агресивна процедура, никой не твърди обратното. Съвсем нормално е да се получи лека травма. Сърцето ти има белези на миокарда от доста време. Сърдечният удар е просто смърт на сърдечен мускул. Ако е малък, може да умре, без да забележиш. Случва се с всички нас, също както всеки над определена възраст има някаква емфизема. Нарича се процес на стареене и не можем да избягаме от него. Не и в този живот.

Хари се чуди как стои въпросът в следващия живот, но решава да не пита. Съмнява се, че Брайт знае повече от Нешънъл Инкуайърър.

— Искате да ми кажете, че съм дошъл в тази болница срещу не знам колко хиляди долара за някаква детска операция?

— Рим не е бил построен за един ден, Харолд, и сърцето ти не може да бъде възстановено за една седмица. Ангиопластиката носи определено облекчение, поне за известно време, в около осемдесет процента от случаите. Но байпасът има около деветдесет и девет процента първоначален успех. Виж. Това е като разликата между това да изтъркаш тоалетната чиния с дълга дръжка или изцяло да я смениш. Има места, които не могат да се достигнат с четка, и отлагания, които вече са се свързали химично. Човек на твоята възраст, като цяло в добро здраве, въобще не би трябвало да се замисля. Дължиш го не само на себе си, но и на съпругата и сина си. И на онези хитри малки внучета, за които доста слушах.

Колкото по-бързо говори Брайт, толкова повече натежава гръдният кош на Хари. Той изтърсва:

— Я да видим дали съм разбрал. Откъсват вени от краката ти и ти ги зашиват към сърцето като дръжки на кана?

Лицето на младия лекар помръква от моментно смръщване. Заека предполага, че е надвишил определеното за посещението време. Видимо запазвайки търпение, той облизва изпръхналите си устни и обяснява:

— Взима се повърхностна вена от крака, а в някои случаи и от някоя от гръдните артерии, тъй като те издържат по-добре на артериалното налягане, отколкото вените. Но не е нужно да се притеснявате за тези неща. Вие не сте хирург, това е нашето поле на действие. Хиляди такива операции се правят в САЩ всяка година — повярвайте ми, Харолд, това е фасулска работа.

— Тук ли ще го направите?

Очите на Брайт зад очилата му с телесен цвят са странни космати процепи с подпухнали розови клепачи.

— В това учреждение все още няма такава техника — признава той. — Ще се наложи да отидете до Филаделфия, съмнявам се, че ще успеем да ви вмъкнем в Ланкастър, резервирани са за месеци напред.

— В такъв случай, явно, не е чак толкова лесна работа, щом е нужна такава техника. — Още от детство Заека храни предубеждение спрямо Филаделфия. Най-мръсният град в света: живеят с отровена вода. А Ланкастър е още по-зле — фермери квакери изтощават животните си до смърт, размножават се помежду си до такава степен, че половината са гърбушковци и джуджета. Нали ги видя във филма „Свидетеля“, представени с определен старомоден чар, как Кели Макгилис обтриваше голите си цици с гъба, и как всички се включиха в строежа на плевнята, но това не можа да го заблуди. — Може би Флорида е по-подходяща — предлага той на доктор Брайт. — Флорида винаги му се струва нереална, когато е там, и ако си направи операцията там, може да остане с усещането, че все едно не я е правил.

Наранената уста на доктор Брайт добива строго изражение; върху горната му устна има пот. Защо толкова много настоява? Да не би да има месечна квота като щатските полицаи с фишовете за превишена скорост?

— Не съм особено впечатлен от отношенията си с Делеон — казва той. — Но вие си помислете, Харолд. Ако бях на ваше място, щях да го направя — без никакви колебания. В противен случай просто си играете с живота си.

Да, мисли си Заека, когато лекарят напуска стаята, но не си на мое място. А за какво друго е животът, ако не за да си играеш с него?

Мим се обажда. Трябват му няколко секунди, за да разпознае гласа й, толкова е сух и носов, толкова продран от уиски и цигари.

— Какво ти правят сега? — пита тя. Винаги е била на мнението, че той е агънце сред вълците в Даймънд Каунти и че е трябвало да се измъкне, както бе направила тя.

— Вкараха ме в болница — казва й той. Готов е да се разплаче като малко момче. — Завряха ми един балон през крака чак до сърцето, пълен със солена вода, за да разширят една артерия, запушена от всичките мазнотии, които ям. След това сложиха торбичка с пясък върху разреза на бедрото ми и ми казаха да не си мърдам крака цели шест часа, или ще умра от загуба на кръв. Така е в болниците; казват ти, че това, което ще ти направят, е просто като нова прическа, а след това по средата ти казват, че може да умреш от загуба на кръв. А след това, тази сутрин, лекарят идва и ми казва, че това било детска операция, и едва ли не нямало смисъл да се занимават с нея. Иска да стигна до края и да си направя множествен байпас. Мим, разтварят те като кокосов орех и късат вени от краката ти.

— Да, знам — казва тя. — Ще го направиш ли?

Отговаря й:

— Предполагам, че в крайна сметка ще ме убедят. Искам да кажа, че така или иначе са ме хванали за топките. Страх ме е, но какъв друг вариант има?

— Разни типове, дето познавам тук, са правили открита операция на сърцето и се кълнат, че това е решението. Не виждам да има чак такава разлика, пак си прекарват дните, седнали на дебелия задник, правят си маникюра и говорят по телефона, но пък и преди не бяха кой знае какъв динамит. Когато стигнеш нашата възраст, Хари, са нужни огромни усилия да останеш жив.

— Хайде, Мим, та ти си само на петдесет.

— За жена тук, при нас, това си е направо древна възраст. Паша за крави. Време е да се скриеш, ако си жена. Вече не те заглеждат, все едно че си станала невидима.

— А теб определено те заглеждаха — казва той гордо. Спомня си я, когато беше на деветнайсет — боядисан рус кичур, широк червен пристегнат колан, меки секси пуловери, тънки ръце, които завършваха с дрънкащи гривни, издадени напред зъби, които нямаше как да не се видят, когато се усмихваше, устни, омазани с червило сякаш е яла сандвич със сладко, дългокрака кобилка, която умираше да се измъкне от Брюър, да си пробие път през оградата с ритници или с чукане. И го беше постигнала. Заека никога не би се справил там. Беше твърде мекушав. Дори Флорида изсушава духа му. Нужно му бе да живее там, където го помпеха.

— Е, кога ще дойдеш на Изток? — пита той Мим.

— Ами, колко зле си всъщност, Хари?

— Не съм толкова зле. Просто много се оплаквам. Трябва само да стоя далече от животинските мазнини и солта и да не се ядосвам.

— Че кой би те ядосвал?

— Обичайните хора — казва той. — Нели си има проблеми напоследък. Хей, никога няма да познаеш кой се е върнал на сцената да кавалерства на Дженис, докато съм прикован на легло. Старото ти гадже, Чарли Ставрос.

— Час никога не ми е бил гадже, както аз го разбирам. Хванах се с него онзи път, за да го разкарам от жена ти. Тук, където съм, не се водиш за гадже, докато поне не настаниш момичето в апартамент.

Той се мъчи да запази интереса й. Хората, успели като нея самата, лесно се отегчават.

— Как е Лас Вегас, по дяволите? — пита той. — Стана ли вече горещо? Какво ще кажеш да дойдеш на Изток за две-три седмици, да се измъкнеш от жегата? Ще те настаним в стаята за гости над кабинета и ще се запознаеш с праплеменницата и праплеменника си. Джуди вече е истинска млада дама. Ще стане хубавица — не като теб, но все пак хубавица.

— Хари, последния път, когато дойдох в Пенсилвания, за малко да умра от влагата. Не знам как издържате вие, ден след ден, все едно си увит във влажни кърпи. Точно този тежък климат ти вреди. Цветният прашец ти идва в повече.

— Да — слабоволно се съгласява той. Слушалката на телефона е мокра в ръката му. Собствената му способност да проявява интерес не е това, което би трябвало да бъде. Вече му разрешават да обикаля коридорите и вижда невероятни неща: преди по-малко от час зърна странен посетител, младо момиче от Брюър, едва ли е била на повече от петнайсет, цялата в черно, черно яке, тесни черни панталони, остри черни ботуши, а косата й боядисана русо — бяла, подстригана късо и разрошена във всички посоки, така че черепът й му заприлича на мокро великденско пиленце, плюс малка кръстовидна татуировка на цвете, бодната точно до окото й. Но сърцето му не успя съвсем да се развълнува, имаше чувството, че дори това му е познато, че момичетата вършат ужасни неща с телата си, но вярват, че въпреки всичко младостта им ще личи, че всичко ще зарасне.

— Може би ще дойда наесен, ако издържиш дотогава — казва Мим.

— А, ще издържа — казва той. — Няма да се отървеш толкова лесно от големия батко. — Но разговорът му се струва насилен и усеща как Мим се чуди по време на кратките паузи, какво друго да каже.

— Хей, Мим — казва той. — Спомняш ли си татко да се е оплаквал от болки в гърдите?

— Той имаше емфизема, Хари. Защото не спираше да пуши. Ти ги отказа. Постъпи умно. Аз съм ги намалила на една кутия дневно. Но май никога не съм вдишвала както трябва.

— Май си спомням, че се оплакваше от тежест в гърдите. Пъхаше ръка в ризата си и си разтриваше гърдите.

— Може да го е сърбяло. Хари, татко умря, защото не можеше да диша. Татко умря заради нейния Паркинсон. Предполагам, сърцата им са отказали накрая, но така става с всеки, защото това е животът, тежест за сърцето.

Малката му сестричка е станала толкова догматична, всичко за нея е сухо и премерено. И тя е бясна на нещо. Точно като малкия Рой.

— Хей — казва той, все пак не иска да се откаже, — чудех се за още нещо. Помниш ли как непрекъснато пееше: „Меден сладкиш и ябълков щрудел“.

— Да. Горе-долу.

— Какво следваше след „Меден сладкиш и ябълков щрудел, очите ти изскачат, а коремчето пита: Как си?“?

В тишината чува бърборене на заден фон, бърборенето в козметичния салон и бръмченето на сешоар.

— Нямам никаква шибана представа — казва тя накрая. — Сигурен ли си, че съм пяла тази песен?

— Ами, сигурен бях, но няма значение. Как е твоят живот? — пита той. — Някое ново увлечение? Кога най-после ще те омъжим?

— Хари, престани. Единствената причина стара чанта като мен да се омъжи тук е за някакво прикритие. Или за укриване на данъци, ако счетоводителят може да измисли нещо такова.

— Като говорим за счетоводители — започва той, и е готов да й разкаже всичко за Нелсън и Лайл, и Дженис, и гласовете по телефона, но тя не иска да го изслуша. Казва му припряно, с понижен глас:

— Хари, една много специална клиентка току-що влезе, дори ти си чувал за нея, и трябва да затварям. Грижи се за себе си, чуваш ли. Звучиш по-добре. Щом решиш, че ти идва твърде много, можеш да дойдеш тук за малко слънце и забавления.

Какви забавления, щеше му се да попита. Навремето винаги предлагаше да му уреди някое момиче, ако отидеше сам, въпреки че той така и не го направи — а и му се искаше да чуе защо смята, че е по-добре. Но Мим затваря. Има си свой живот. Ръката го боли в свивката от държането на телефона. Откакто нахлуха във вените му с бои и балони, изпитва всякакви болки в най-различни и отдалечени стави, сякаш кръвта му вече не е изцяло негова. Веднъж счупиш ли капачката на бутилката с джинджифилова бира, вече никога няма да бъде толкова газирана.

Сестрата с кръглото, бледо провинциално лице идва в понеделник сутринта и му казва:

— Майка ми трябва да мине да ми остави нещо довечера. Да я поканя ли да се качи горе да те види за минутка?

— Тя каза ли, че иска? — Като си помисля, че си мислиш, че тя е твоя дъщеря, все едно я заливам с мръсотия, бе казала Рут последния път, когато разговаряха.

Младата жена с шапчицата си на гънки се усмихва.

— Споменах й онази вечер, небрежно, че си тук, и мисля, че ще иска. Не каза нищо грубо или нещо такова. — По лицето й преминава вълна на изчервяване, глуповата усмивка, някаква тайна. Ако не й се случи нещо в най-скоро време, ще изглежда глуповато, с празно изражение. Невинността е просто предшественик на глуповатост.

Този не е от най-добрите дни за Хари. Звуците от пътното движение в работния ден, които се подновяват на улицата отвън, му напомнят колко далеч от всичко това е все още. Дженис не го навести, а сега вече вечерната й лекция е започнала. През целия ден сиви облаци се тълпяха в небето на дълги дъждовни ленти и влачеха черни опашки над тухлените комини, но всъщност не падна никакъв дъжд. Гледката от прозореца му се състои от няколко сложно нащърбени ивици декоративна тухлена зидария, която покрива третия етаж на тесни сгради, които помещават на приземния си етаж едно кафене, ателие за химическо чистене и магазин за канцеларски материали. Сградата на ъгъла е боядисана в сиво, средната е синя, а третата, с най-натруфените прозорци, е бежова. Хората в Брюър бавно са осъзнали, че можеш да боядисваш тухлите във всякакъв цвят, който си пожелаеш, а не само в червено. Зад горните прозорци от другата страна на улицата живеят хора, но въпреки че Хари предано зяпа, все още не е бил възнаграден с гледката на събличаща се жена, нито дори на човек, приближил се към прозореца, за да погледне навън. Нещо, което го депресира още повече, е, че не е успял да се изходи, откакто влезе в „Свети Джоузеф“ преди три дена. Първия ден бе хвърлил вината върху неудобството на подлогата и загрижеността си към сестрите, които би трябвало да изнесат това, което е изхвърлил, а на втория ден, върху промяната в обичайната му диета — храната, която измисля въображението на болничните диетолози, изглежда доста добре, но има вкус на влажен картон и се разпада като плява при дъвчене, толкова е безвкусна, че слюнчените му жлези отказват да функционират — но на третия ден, когато вече може да броди из коридорите и да използва банята зад отделна затворена врата в стаята му, обвинява себе си, своята немощ, своята изсъхналост, упадъкът на вътрешните си процеси. Дори газовете му са свършили.

Странно, че това момиче (не че е момиче, би трябвало да е само три години по-млада от Нелсън) му предложи да доведе майка си, тъй като предната нощ той бе сънувал Рут. Докато светът около него посивява, сънищата му възприемат наситен цвят. Рут — Рут такава, каквато някога беше, през онази пролет, когато спяха и живееха заедно, и двамата на двайсет и шест, тя — пълничка, наперена, хубава по един грубоват, тежък, небрежен начин — бе облечена в рокля в морскосиньо, на ситни бели точки, а той притискаше тялото си в роклята, в тялото в нея, и й казваше колко добре й стои този цвят, докато косата на главата й блестеше в червено, кафяво и златно, току до очите му. Рут бе извърнала глава, не, както усещаше, поради антипатия към него, а от естествено смущение от ситуацията, тъй като, явно, живееше заедно с него и Дженис, всичките заедно, и Дженис бе някъде близо до тях — на горния етаж, въпреки че мебелите около тях бяха от ракита с избелели цветни мотиви, като в апартамента им във Флорида, който нямаше горен етаж. Прегръдката му с Рут му се струваше не съвсем позволена, като прегръдка с близък роднина, а комплиментът му към ярката й рокля бе предназначен да й внуши собственото му чувство за удовлетворение, за това, че любовта им най-после е разрешена. Той скри лице във врата й, зад завесата от многоцветната й коса, и знаеше, че може да я чука винаги, непрекъснато, бездънно да се излива в плътната й хубост. Когато се събуди, имаше от онези силни ерекции, които почти никога не получава, когато е буден, с тези антихипертензивни хапчета и обичайното му мрачно настроение. Видя, докато сънят все още витаеше с небесносини късове, че белите точки на роклята бяха подобните на конфети листчета, които преди месец осейваха тротоара на онази улица с Брадфордски крушови дървета, близо до Съмър стрийт, където някога бе живял с Рут; и че падащата на петна слънчева светлина бе тази, която някога се изливаше върху желязната масичка с папрат и африкански теменужки на Мама Спрингър в малката слънчева стая от другата страна на преддверието, срещу мрачната всекидневна. Защото, въпреки че мебелите от съня му бяха тези от апартамента им във Флорида, къщата, която всички те деляха, със сигурност беше старата резиденция на Спрингърови.

Той пита кръглоликата сестра:

— Какво знаеш за мен и майка ти?

Червенината става с един тон по-наситена.

— О, нищо. Тя никога не споделя за времето, преди да се омъжи за баща ми. — Сега звучи доста традиционно, онези времена, в които Рут бе неомъжена жена; но по онова време тя бе прескочила границата на приличието, загубена душа, скандална според тесногръдия свят на Маунт Джъдж. — Предполагам сте били специален приятел.

— Може би не чак толкова специален — казва й Хари.

Става му гадно, защото тя няма какво да отговори на тази лъжа, просто учтиво стои с подпухналата си горна устна, като медицинска сестра, която проявява търпение към пациента си. Поставя я в неудобно положение. Той я обича; любовта го залива като потоп, анестетик. Казва на евентуалната си дъщеря:

— Виж, идеята е хубава, но ако тя се качи тук, то ще е, защото ти си я помолила, а не защото сама е искала, а и, честно казано, Анабел — досега не я е наричал по име, — май предпочитам да не ме вижда в този вид. Каза, че е отслабнала и че изглежда елегантно. Аз съм дебел и според медицината съм истинска развалина. Може би ще ми дойде в повече.

Изражението на момичето отново става бледо и превзето. Границите са възстановени точно когато бе започнал да изпитва бащински чувства.

— Добре — казва Анабел. — Ако попита, ще й кажа, че са те изписали.

— Мислиш ли, че ще попита? Почакай. Не се сърди. Кажи ми, защо искаш да ни събереш?

— Стори ми се, че прояви интерес към нея. Лицето ти цялото се оживи, когато я споменах.

— Така ли? Може би, защото гледам теб. — Той се осмелява да продължи. — Чудя се обаче дали е редно да продължаваш да живееш с нея. Може би трябва да се измъкнеш изпод крилото й.

— Направих го за известно време. Не ми хареса. Трудно е да живееш сама. Мъжете стават твърде гадни.

— Такива ли сме? Съжалявам да го чуя.

Лицето й се смекчава в мила усмивка, която свива ъгълчетата на горната й устна и изкривява подпухналото място в средата.

— Както и да е, и тя казва същото, което и ти. Но на мен ми харесва, засега. Тя вече не ми е като майка, а като съквартирантка. Повярвай ми, на жените, които живеят сами в този град, могат да им се случат доста неприятни неща. Брюър не е Ню Йорк, но не е и Пен Парк.

Естествено. Може да прочете адреса му от листа на долната табла на леглото. За нея той е един от онези сноби от Пен Парк, които той самият винаги е ненавиждал.

— Брюър е суров град — съгласява се той, отпускайки се обратно върху възглавницата си. — Винаги е бил. Въглища и стомана. Като бях млад имаше само барове и публични домове по цялата дължина на железопътните линии; точно през средата на града. — Той поглежда настрани, към декоративната зидария, към носещите се тъмни сухи облаци. Казва на своята сестра:

— Ти най-добре знаеш как да живееш живота си. Кажи на майка си, ако попита, че може би ще се видим друг път. — Под крушовите дървета, в Рая.

Лежейки в болницата, Заека мисли с топло чувство за онези мъртви зидари, които са си направили труда да разнообразят редиците тухли на върха на трите сгради от другата страна на улицата с такива празнични мотиви от вдлъбнатини и изпъкналости, които хвърлят различни сенки в различните части на деня, тези мъже от предния век, стъпили високо на своето скеле и говорещи холандски с пенсилванско наречие, или може би дори и тогава строежите са се правели само от италианци? Лежейки тук, потънал в размисли за всичките тухли, които са били подредени, и после съборени, и отново подредени край спретнатите прави улици, които се издигат към Маунт Джъдж, той се опитва да си представи живота си като някаква тухла, която е поставена с рязък удар на мястото й през 1933 г., и оттогава не мърда, просто един живот в редиците и стените, и блоковете от други животи. Изпитва задоволство от подобна перспектива, неясна, далечна, колективна тръпка, но му е трудно да я поддържа на фона на първоначалната си и трайна представа, че Брюър и целият външен свят са просто ненужни украшения на него самия, като дантела около гланцирана картичка за Свети Валентин, а той самият е сърцето на вселената, като Далай Лама, който напоследък — Тибет отново е неспокоен, след почти четирийсет години китайско управление — според новините бе предложил да се откаже от поста си. Но предложението бе посрещнато с ужас от последователите му, за които Далай Лама не би могъл да се откаже от своята божественост, както и самият Хари не би могъл да се откаже от своята същност.

Гледа доста телевизия. Телевизорът е точно пред лицето му; кабелите излизат от стената зад него точно като маркучите с кислород. Установява, че са му нужни факти, а не фантазии; старите филми по кабелния канал АМС му се струват неестествени с крещящите си черно-бели кадри, а старите телевизионни предавания по НИК — непоносимо безвкусни със записания смях и обилно напоените с лак за коса прически от петдесетте, и дори непрекъснатите спортни предавания (ръгби от Ирландия, кърлинг от Канада) му се струват чиста загуба на време, приказки за хора без работа, докато той разполага с време единствено за истината, истината на стоковата борса или на дванайсети канал, където Макнил-Лерер толкова сериозно прехвърля новините между Ню Йорк и Вашингтон, а влечугите от Смитсоновия свят стрелкат раздвоен език в ярката светлина на пустинята, гигантските костенурки от Галапагоските острови по „Светът на оцеляването“, които се борят за живота си, и руснаците, които се бият с нацистите в накъсаните филмови репортажи от Втората световна война с гласа на сър Лорънс Оливие зад кадър („Двайсет милиона убити“, произнася напевно той в края, когато кадърът замръзва и се размазва като на компютърен монитор, и смразяващата кръвта музика започва, странно е като си помисли, че той е бил там, от другата страна на Северното полукълбо, прескачал е тенекиени кутийки и е изстрелвал оловни куршуми в своята война срещу Хитлер, десетгодишен участник в истинската история) и „Война и мир“ в ядрената епоха, и „За природата“, и „Портрети на властта“, и „Чудесата на света“, и „Хроники на дивите животни“, и „Живото тяло“, и „Планетата земя“ и борби, и смърт, и леопарди, които глозгат диви животни и тарантули, които се бият със скорпиони, и миниатюрни опосуми, които се боричкат за майчиното зърно под безмилостната светкавица на фотографа; сипки, които изграждат дяволски сложни гнезда, само и само да привлекат някоя мъничка придирчива женска, и невероятната изобретателност и разнообразието, енергията и прахосничеството, нещо като ускорен курс, който си позволява, за нещата от живота. Просто няма край, информацията няма край.

Във вечерните новини най-често се споменава за Китай — Горбачов гостува, студентите протестират на площад „Тянанмън“ но не срещу Горбачов, те дори го харесват, целият свят го харесва, въпреки смешния белег на челото му с формата на Япония. Китайските студенти, явно, искат свобода, искат да бъдат като американците, но и без това вече приличат на тях, в сини дънки и тениски. Междувременно в самата Америка най-голямата новина е, че не само президентът Джордж Буш, но и госпожа Буш, първата дама, се къпят с кучето си Мили, и ако това е единственото, което искат китайците, би трябвало да можем да им го осигурим, или нещо подобно, въпреки че всичко това кара Хари да усеща липсата на Рейгън. Той поне имаше достойнство и притежаваше онази мечтана резервираност. Най-впечатляващото нещо у него като президент бе, че никога не знаеш колко точно знае той, нищо или всичко, в това отношение беше като Бог, трябваше сам да свърши доста неща. С този новия знаеш, че знае нещичко, но това нещичко ти се струва незначително. Заека не иска да му се налага да си представя как президентът и съпругата му на средна възраст се къпят голи с кучето си. Рейгън и Нанси пазеха своето достойнство, компютърната си неграмотност, дори когато им изрязваха гърдите и полипите в червата пред погледа на милиарди.

Дженис идва в шест във вторник вечерта, докато той яде последната си безвкусна вечеря — утре го изписват. Облечена е в новото си палто и сива пола и деколтирана пурпурна блуза, почти толкова ярка, колкото роклята на точки, която носеше Рут в съня му. Жена му изглежда възбудена, делова, прошарената й коса е подстригана и фризьорът й е придал обем, махнал е бретона, пригладил го е назад с гел в леко щръкнала маса, разделена ниско от едната страна. Дженис му напомня за онези зачервени, бързо говорещи жени по телевизията, които четат новините. Всъщност тя самата е пълна с новини. В очите й сякаш има контактни лещи с някакъв неестествен блясък, докато накрая осъзнава, че това са сълзи, подготвени за него по време на промеждутъка между две програми.

— О, Хари — започва тя, — по-зле е, отколкото си мислехме! Хиляди, хиляди!

— Хиляди какво?

— Нелсън е откраднал хиляди долари! Чарли и аз, и един счетоводител, познат на племенника му — Милдред казва, че е твърде възрастна да прави одит, а и е много заета в старческия дом, — днес отидохме там, Чарли каза, че аз задължително трябва да съм там, той и счетоводителят не били достатъчни, и поисках да прегледам документите. Нелсън беше там, като никога, и ме гледаше с този сърцераздирателен безнадежден поглед, който никога няма да забравя, колкото и дълго да живея, и каза: Разбира се, мамо, какво искаш да знаеш? Всичко ни каза. В началото, когато отчаяно му трябвали пари за, нали знаеш, за кокаина, просто написвал чек на свое име, като „Разходи“ или „Оборотни пари“, но Милдред, тогава тя още била там, започнала да му задава въпроси, и той се уплашил. Както и да е, тези малки суми, по стотина-двеста долара, не били достатъчно, за да му стигнат, така че му хрумнала идеята да предлага на хората намаление върху цените на колите втора ръка, ако му платят в брой или с чек, написан директно на негово име.

— Казах ти, че няма достатъчно продажби на стари коли в отчетите — казва Хари, но чувството му на триумф е твърде блудкаво. Откакто завряха онзи катетър в него, сякаш са източили нещо от емоционалните му реакции. — С колко коли го е извъртял този номер?

— Ами, не си спомня точно, но Чарли казва, че можем да възстановим бройката по архивите, по балансовия отчет, и така нататък, просто ще отнеме време. Естествено Нелсън не е предлагал на всеки клиент подобна съмнителна сделка, трябвало да преценява и избира онези, които изглеждали достатъчно бедни, че да не оглеждат зъбите на харизан кон. Подходил е много интелигентно, Нелсън е много по-интелигентен, отколкото си мислиш.

— Никога не съм твърдял, че момчето не е интелигентно.

— О, но Хари… — пороят от сълзи се подновява, кафявите очи са препълнени, лъскави следи проблясват покрай тъпото малко копче на носа, нос, който издава по-малко характер и от дръжка на чекмедже. Тя дръпва една книжна салфетка от кутията, която болничният персонал оставя на нощното му шкафче — когато се навежда напред, той зърва горната част на гърдите й през широкото деколте на пурпурната блуза в селски стил, която не е виждал преди, явно е нещо, което е купила за курса по недвижими имоти и срещите с Чарли, и въобще за излизането й навън, в живота, без него. Внезапно го залива неприятна гореща вълна, като при катетеризация. Циците на собствената му жена да го изненадат така. Дженис попива с кърпичка лицето си, обърканото си дребно лице, и се навежда още повече напред, така че усеща дъха й върху лицето си, надушва леката ментова миризма на бонбони Лайф Сейвър. За да прикрие мириса на тютюн от дъха си. Сълзите й блестят току пред погледа му; разтрепераният й глас е толкова тих, че само той я чува.

— … и не спрял даже и с това. По това време вече взимал крек, и сумите, които му трябвали, били просто невероятни. Двамата с Лайл разработили една схема, тук вече става много технично…

— Чакай — казва й той. Помощничката от кухнята е дошла да вземе подноса му. Тя е пълничка женица от испански произход с дълги червени нокти на ръцете и ясно видими мустачки.

— Не се храните достатъчно — скарва му се тя и се усмихва срамежливо, разкривайки ситните си като перли зъби.

— Достатъчно е — казва той. — Засега. Много добре. Bueno.

Тя си води тетрадка, в която вписва в проценти колко храна е изял. Една трета от преварения воднист зелен боб, половината от бледия къс безвкусно телешко, по-малко от лист от жилавата зелена салата, удавена в оранжевееща мазнина, хапка пудинг тапиока, от чиято потръпваща консистенция в устата му го бяха полазили тръпки.

— За закуска — чете тя от бележника си — парченце ананас, пшеничен крем, пълнозърнести препечени филийки, безкофеиново кафе.

— Нямам търпение — казва й.

— Сега хапнете още — предлага му тя.

Той отстоява своето.

— Не, благодаря, съвсем е изстинало вече. Жена ми е тук.

Тя чете от таблицата.

— Тук пише, че утре е последният ви ден.

— Какво ще кажеш, а? — пита я Хари. — Широкият бял свят. Ще ми липсваш. И всичките ти здравословни храни. Твоите comestibles.

Когато премества пластмасовия му поднос, дългите й червени нокти остъргват долната му страна със звук, от който зъбите му изтръпват. Напомня му на онова платиненорусо маце, което навремето галеше клавишите на компютъра във Фискъл Алтърнативс. И на нея ноктите й бяха прекалено дълги. Мъртва, каза Лайл. Ако наистина има задгробен живот, където се събират всички мъртви, дали ще има възможност да задълбочи запознанството си с нея? Но след като там няма да има пари, за какво ли ще си говорят?

Когато жената излиза, Дженис продължава. Връхчето на езика й се показва между устните й за секунда-две, докато се опитва да мисли.

— Не съм убедена, че напълно разбирам, но нали водим регистър на инвентара — толкова и толкова камиони и микробуси и автомобили на месец — от Мид-Атлантик Тойота в Мериленд.

— Между двайсет и двайсет и пет на месец, така върви — казва й Хари, за да й покаже, че може да е на легло, но си познава бизнеса. — Никога не сме продавали по триста нови коли годишно, освен през онази година, 86-а, след като Нелсън пое нещата за първи път. Силната йена ни убива, а и „Хонда“ и „Нисан“ налапват все по-голям дял. Миналата година Форд Рейнджър сериозно удари еднотонния ни пикап.

— Хари, опитай да се съсредоточиш. Както ми обясниха, има някаква кредитна корпорация на „Тойота Мотърс“ в Калифорния, която финансира инвентара ни директно към Мид-Атлантик, а получава пари от нас, когато продадем кола, и добавя към кредитната ни сметка, когато поръчаме кола за продажба в представителството. И ето какво измислил Нелсън, всеки месец докладвал с една или две продажби по-малко, отколкото имало действително, така че „Тойота“ покрива задълженията по тези коли, а той и Лайл вкарвали приходите в отделна сметка, която отворили на името на фирмата, нали знаеш как банките непрекъснато предлагат най-различни видове сметки, спестовни и разплащателно — спестовни и капиталови сметки с лимитирани чекове и така нататък. Така че всеки месец сме задлъжнявали към тази ККТМ за една или две коли повече, отколкото всъщност имало в представителството, и дългът ни към тях непрекъснато се увеличавал, а действителният ни инвентар непрекъснато намалявал; след две-три години, ако не се беше случило нищо, нямаше да имаме въобще никакви коли на склад, и щяхме да дължим на Мид-Атлантик Тойота цяло състояние!

— Колко им дължим всъщност? — Съзнанието му все още не може да придаде нужната тежест на тези факти, на тези тойоти фантоми. Все още му се въртят болничните мисли — за ананаса, който му обещаха за закуска, и дали си е взел вечерния дигиталин или не.

— Никой не знае, Хари. Нелсън не си спомня точно, а Лайл казва, че много от дисковете, върху които пазил сметките, случайно се изтрили.

— Случайно, ама нарочно, както казваха навремето — казва той. — Ама че лайно. И двамата са лайна.

— Знам, ужасно е — казва Дженис, — и Лайл беше ужасен по телефона. Каза, че умира и че въобще не му пука какво ще му направим! Звучеше малко като откачен; това не беше ли един от симптомите? — Сериозността на фактите я връхлита, и внезапно я хвърля в истерия; сълзите й потичат, съпроводени от хлипания, и тя се опитва да положи мокрото си лице върху покритите му с одеяло гърди, но е твърде ниска, както е кацнала върху стола до високото му легло, и вместо това притиска очи и уста в твърдия ръб на матрака, ломотейки как не може да повярва, че той може да й причини такова нещо.

Под „той“ има предвид Нелсън; поне веднъж Хари не е на мушката. От болка, цялата й глава е пламнала, дори горната част на черепа, като завряло гърне. Той утешително я поглажда по кокетната нова прическа и се опитва да сдържи усмивката си. Пада им се и на двамата, мисли си. Спрингърови. Тъмната й коса е толкова тънка, че залепва по пръстите му като паяжина. В продължение на цели пет минути той масажира топлата й, нещастна глава с върховете на пръстите си, втренчен в празния екран на телевизора, и си мисли, че в момента пропуска новините в шест часа, следвани от националните новини в шест и половина. Някак не може да повярва, че това, което Дженис се опитва да му каже, може да се сравнява с националните новини. Тя може да му е жена, но не е Кони Чънг; камо ли Даян Сойер с нейните раздалечени сини очи и топящи се устни и стреснат поглед като на прекрасна руса крава.

— И какво ще стане? — пита той накрая.

Тя повдига набразденото си от сълзи лице и най-изненадващо има готови отговори. Явно, Чарли я е подготвил.

— Ами, щом разберем колко дължим на ККТМ, ще трябва да се издължим. Плащаме лихва върху инвентара, така че не би трябвало да им пука особено, все едно имаме ипотека, само дето Нелсън е продал къщата, без да им каже.

— Ако е подправял подписи, тогава си е измама — казва Хари и мастилената течност на отчаянието започва да се влива в сърцето му, като вижда колко пропаднал е синът му. Човешка отрепка, както собственият му баща веднъж бе казал по негов адрес. Пита: — Какво ще стане с хлапето?

Дженис примигва с мокри мигли. Това, което ще каже, й се струва толкова значимо, че за секунда задържа информацията. Гласът й се изпълва със сочната прецизност, с която говореше Мама Спрингър, когато бе взела категорично решение.

— Съгласи се да влезе в рехабилитационен център. Незабавно.

— Това е добре, предполагам. Какво го накара да се съгласи?

— Казах му, че или ще влезе, или ще го уволня от представителството. И ще го съдя.

— Уха. Така ли му каза? Че ще го съдиш?

— Точно така, Хари. Принудих се да го кажа.

— На собствения си син?

— Налагаше се. Той затъва и го знае. Беше ми благодарен всъщност. Изяснихме си всичко още в магазина, там, навън при бурените, а Чарли и счетоводителят останаха вътре. След това се обадихме по телефона тук-там, от стария ти кабинет.

— А къде всъщност е този рехабилитационен център?

— В Северна Филаделфия. Същият, дето го препоръча психологът му, стига да успее да вкара Нелсън. Оказва се, че всички центрове били препълнени. Обществото не смогва. В Брюър има някакви дневни лечебни програми, по психолог му казва, че най-важното е да се откъсне от цялата среда, в която присъстват наркотиците.

— Значи действително е отишъл на психолог след онази криза с Пру.

— Да, за всеобща изненада. И което е още по-изненадващо, Нелсън май го харесва. Уважава го. Той е цветнокож.

Хари усеща пробождане на ревност и обида. Някой друг поема момчето му. Бащинските му грижи не са били на ниво. Викат професионалисти.

— Колко време ще остане в центъра?

— Пълната програма е деветдесет дни. Първият месец е детоксикация и интензивна терапия, а след това шейсет дни живее в полусамостоятелна стая и му намират някаква работа, вероятно някакъв общественополезен труд, просто нещо, което да го върне обратно в нормалния свят.

— Няма да го има цяло лято. Кой ще управлява представителството?

Дженис полага ръка върху неговата, жест, който му се струва заучен, внушен.

— Ти, Хари.

— Миличка, не мога. Аз съм едно болно копеле.

— Чарли казва, че нагласата ти е отвратителна. Позволяваш на сърцето ти да те победи. Казва, че най-доброто нещо е положителен дух и много активност.

— Да бе, защо той не се върне да управлява представителството, като е толкова шибано активен?

— Напоследък пече много други работи.

— Аха, и ти май си една от тях. Направо те чувам как цвърчиш.

Тя се разкикотва, както си е с грозните сълзи, засъхващи по лицето.

— Не бъди глупав. Той е просто стар приятел, който се държи прекрасно в тази криза.

— А пък аз съм напълно безполезен, нали?

— Ти си в болница, скъпи. И си много смел по свой начин. Така или иначе, както всички знаем, има неща, които не можеш да направиш вместо мен, само аз мога да ги направя за себе си.

Той е склонен да поспори по въпроса, звучи му твърде лицемерно — благочестиво по някакъв старомоден начин, който пробужда недоверието му, но ако смята някога да се върне обратно в играта, трябва да се научи да се отпуска и да избягва раздразненията. Пита:

— Нелсън как възприе новата ти решителност?

— Както казах, хареса му. Той направо се молеше ние, останалите, да поемем нещата в свои ръце, съзнаваше, че напълно е изгубил контрол. Пру е въодушевена от идеята, че ще получи помощ. Джуди също е въодушевена.

— А Рой въодушевен ли е?

— Прекалено е малък, за да разбира, но както ти самият казваш, атмосферата в онази къща от доста време е отровна.

— Аз ли съм я нарекъл отровна?

Тя не си прави труда да отговори. Изправила се е и бърше лицето си с наплюнчена кърпичка.

— Ще се наложи ли да се видя с хлапето, преди да тръгне?

— Не, миличък. Тръгва утре сутринта, преди да те доведем вкъщи.

— Добре. Просто не знам дали ще мога да застана лице в лице с него. Като си помислиш какво е направил, хвърлил е всички нас, не само мен и теб, но и собствените си деца, всички, на бунището. Всички ни е продал заради тая тъпа дрога.

— Е, за бога, Хари — и от теб съм виждала егоизъм през живота ни.

— Да, де, ама не заради малки бели прахчета.

— Те не могат да се контролират. Дрогата е целият им живот. Както и да е, явно са купували разни неща и за Лайл. Искам да кажа неща за болестта му — лекарства срещу СПИН, които още не могат да се купят в страната, и са ужасно скъпи, трябва да се внасят незаконно.

— Тъжна работа — казва Заека, след известно мълчание. Мастиленочерна депресия циркулира във вените му. Твърде дълго е стоял в болницата. Забравил е какво представлява животът. Пита Дженис: — Накъде си тръгнала сега, с тази шик блуза?

Тя престорено завърта очи, поглеждайки се в огледалцето от дамската си чанта, докато оправя лицето си, и след това изражението й става вдървено и упорито, готово да блъфира.

— Чарли каза, че ще ме води на вечеря. Притеснява се, че ще се срина психически след цялата тази травма. Трябва да споделям.

— Да споделяш?

— Да говоря за нещата.

— Можеш да говориш за нещата с мен. Ето, аз само си лежа тук, без да имам какво да правя, вече изпуснах спортните новини.

Тя прави онази специфична гримаса с уста, която жените правят, след като сложат червило, триейки устни една в друга със самодоволен сериозен вид, и му казва:

— Ти не си безпристрастен. Имаш си собствени неразрешени проблеми с Нелсън, а и с мен, ако става въпрос.

— Че на Чарли кое му е безпристрастното, той просто иска пак да ти се завре под полата. Ако не го е направил вече.

Тя пъха червилото обратно в несесера си с формата на бомба, оправя новата си прическа с пръсти, оглеждайки се от различни ъгли в огледалото, и щраква закопчалката на чантата.

— Много си мил, Хари, когато се преструваш, че все още мога да бъда интересна на някого по този начин, но всъщност не съм, освен може би от време на време на собствения си съпруг, надявам се.

Той отговаря, смутен, тъй като е наясно, че напоследък я разочарова в това отношение:

— Естествено, но нали знаеш, за един мъж всичко опира до кръвно налягане, а и…

— Ще говорим за това, когато се прибереш вкъщи. Казах на Чарли, че ще се срещнем в седем…

— Къде? В онзи салатен бар, дето навремето беше „При Джони“ ли? Той е само на две пресечки оттук. Можеш да идеш пеша.

— Всъщност не. Има някакво ново виетнамско заведение близо до Мейдън Спрингс и искаше да го пробваме. Дотам има бая път с колата, а и нали ме знаеш, сигурно ще се изгубя. А и отгоре на всичко за занятията утре вечер трябва да прочета петдесет страници от една книга за британското законодателство за недвижими имоти, пълно с разни странни остарели, неизползвани думи.

— Няма ли да си вкъщи утре вечер? В първата ми вечер у дома? — Оплаква се, опитва се да трупа точки, но му се ще просто да си тръгне и да го остави сам с телевизионния екран.

— Ще видим — казва Дженис, надигайки се. — Имам една идея. — След това пита: — Не се ли гордееш с мен? — Тя се навежда напред и притиска разгорещеното си, енергично лице в неговото. — Задето се справям така?

— Аха — лъже той. Когато беше некомпетентна му харесваше повече. Тя си тръгва с новото си, жълто като нарцис палто, метнато през ръка, и той си мисли, че е напълняла отзад, добила е онзи тежък вид, с който се носят жените от провинцията, когато стигнат определена възраст.

Хари хваща края на „Том Брокоу“, и тъкмо се наглася да изгледа някакво шоу от седем часа за живота в Антарктида, когато му идват на посещение най-неочакваните от всички хора, семейство Харисън. И то не само Телма — довела е и Рон, или по-скоро Рон я е довел, тъй като е по-слаба и по-изпита от всякога, и се движи сякаш при всяка стъпка може да си счупи някоя кост. Усмихва се тъжно; очите й се извиняват за състоянието й, за това, че Рон е с нея, за това, че не може да се сдържи да не дойде.

— Бяхме тук, в болницата, при моя лекар — обяснява тя, — а Рон Младши беше дочул, че си тук.

— За нещо, което според тях е дребна процедура — казва той и прави жест към стола, който Дженис бе придърпала към леглото и който вероятно все още е топъл от широкия й задник. — Рон, има един голям тапициран стол там в ъгъла, ако искаш го дръпни насам, на колелца е.

— Ще стоя прав — казва той. — Имаме съвсем малко време.

Навъсен е, но не Заека ги е поканил да дойдат да го видят, тъй че не вижда защо трябва да търпи грубо отношение.

— Както искаш. — Пита Телма: — Ти как си?

Телма въздиша театрално.

— Нали ги знаеш лекарите. Никога не искат да признаят, че не разполагат с отговор. Два пъти седмично съм на диализа вкъщи, Рони е истински светец, задето ме търпи така. Изкара курс за работа с машината.

— Рони винаги си е бил светец — казва й Хари, при все че всички в стаята знаят, че вероятно ненавижда Рони Харисън най-много от всеки друг на света, въпреки че се познават още от детската градина. Сквернословно хулиганче още от петгодишна възраст, а сега плешив като главичката на пенис, с тънки кичурчета около големите клепнали уши. В гимназията, а и след това, Рони бе някак набит, но наближаването на старостта е изсмукало набитостта като пълнеж от бонбон, оставайки хлътнатини по лицето му, струпеи и някакви болезнени жили около врата. Хари казва, сякаш тя не знае:

— Дженис също кара курсове, да се учи да продава недвижими имоти. Предполагам, за да има някакъв занаят, в случай че ритна камбаната.

Клепачите на Телма потрепват, кокалестата й ръка със златна венчална халка пропъжда тази вероятност. Колкото повече напредва болестта, толкова по-изсушена става, и все повече заприличва на съсухрена учителка. Това бе едно от странните неща в любовните им отношения, че изглежда толкова примерна, а е толкова дива в леглото, но може би истинската й същност е тази на учителката, а другата поза е възприемала изцяло заради него.

— Хари, няма да ритнеш камбаната — казва му тя настойчиво, уплашена за него. Странна е тази черта у жените, способността им наистина да се тревожат за някой друг, освен за себе си. — Вече правят невероятни неща със сърцата, кърпят ги и ги поправят досущ като парцалени кукли. — Успява да скалъпи бледа усмивка.

— Искаш ли да видиш какво имам аз?

Той си мисли, че познава всичко, което тя има, но Телма разкопчава ръкава си и с онова делово разголване, което бе характерно за нея, му показва опаката страна на голата си ръка. Две виолетови петна върху тънката й китка са свързани с някаква прозрачна пластмасова тръбичка във формата на буква U, залепена здраво с лейкопласт върху жълтеникавата й кожа.

— Това се нарича шунт — казва тя, произнасяйки внимателно последната дума. — Свързва артерия с вена и когато ми правят диализата, го махат и ме свързват с машината.

— Хубаво — това като че ли е единственото, което може да каже. Разказва им за своята ангиопластика, но вече му е писнало да я описва и да се опитва да предаде зловещата история как е видял тъмната сянка на катетъра като змиевиден показалец да се прокрадва все по-навътре в бледите, тръпнещи оттенъци на сърцето му. — Можеше да ми се запуши коронарната артерия и тогава щях да получа СС. Спиране на сърцето.

— Но не е станало, негоднико — казва Рони и се изправя, оставяйки сянката си върху стената. — Старият майстор — казва, язвителната фраза, с която навремето в баскетболните им дни подиграваше Хари. Смешна работа, през целия си живот Харисън е засенчвал Хари с грозната си плът, едно постоянно напомняне за всичко, изпълнено с пот и усилие в живота, което Заека гнусливо се бе надявал ловко да избегне. — Никой с пръст да не закача Стария майстор. Той кара всичко да изглежда лесно. — Рони ненавиждаше, че Марти Тотеро вкарваше него, Рони, в играта чак когато силовите играчи от другия отбор притиснеха грубо Хари, за да отвърне на грубостите им. Наказатели, така ги наричат днес.

— Никога не е било толкова лесно, колкото го изкарвах — заявява му Заека. Обръща се към Телма, иска му се да е нежен с нея, задето е рискувала да си навлече гнева на съпруга си, като го е домъкнала тук. Никога не се бе страхувала да не унижи Рони, дарявайки Хари със своята любов, и действително, колкото и да са болни двамата любовници, близостта й все пак събужда у него онова уютно усещане, което човек изпитва с някои жени, онова усещане за лекота, усещането, че не можеш да сбъркаш.

— А при теб, Тел? Твоите лекари смятат ли, че са надвили болестта?

— О, те никога не говорят за смърт, но тялото се уморява. Можеш да се бориш само до определен момент. С болките мога да живея, и с постоянната слабост, но това, че бъбреците ми заминаха, ми действа изключително деморализиращо. Ако не можеш да приемаш подобни неща за даденост, ти се отнема удоволствието от живота. Хари, сещаш ли си онзи откъс от Библията, който ни четяха на училищните събирания, преди да премахнат вероучението, че за всичко си има време? Време да хвърляш камъни и време да събираш камъни? Започвам да си мисля, че има и време, когато да се предадеш.

— Тел, не говори така — казва Рони, влагайки лична настойчивост. Той също обича тази жена, също я нарича Тел. На Хари му хрумва, че всъщност като че ли най-добре би било всяка жена да има по двама мъже, и обратното, както се нуждаем от два вида дни, работни и почивни, и от ден и нощ. Рони звучи ядосан, задето говори за предаване, но майската вечер бавно го размива в обвитата в сенки стена, така че на Заека започва да му се струва, че е сам с Телма, както в многото откраднати следобеди, сърцата им туптят, спирачките на училищните автобуси свирят по извитата улица отвън и му сигнализират да си тръгва, както в онази стая на Карибите, първият им път заедно, когато останаха будни до зори, а след това заспаха като едно тяло, докато синият тропически въздух между летвите на щорите избледняваше, а палмите преустановиха нощното си шушнене. Безплътният глас на Рони сърдито й нарежда:

— Имаш три момчета, които искат да видят как остаряваш.

Телма се усмихва закачливо на Хари, лицето й е безцветно и восъчно в майския ден, избледняващ над декоративните тухлени корнизи и комини, които се виждат през прозорците.

— Защо да го искат, Рон? — пита тя дяволито, без да снема поглед от лицето на Хари. — Те са големи мъже. Направила съм всичко, което съм могла за тях.

Бедният Рон не разполага с отговор. Може би чувствата му са го задавили. Заека го съжалява и подхвърля:

— Как върви застрахователният бизнес, Рон?

— Върви си равномерно — грубо отговаря той. — Нито зле, нито добре. Онази бъркотия с „Ес енд Ел“ удари някои фирми, но не и нашата. Поне хората спряха да взимат пари назаем срещу полиците си при пет процента и да ги инвестират при десет, както бяха започнали. Това направо ни убиваше.

— Хубавото на това, че се превръщаме в старчоци — казва Хари, — е, че такива като теб спират да ни продават застраховки. — От коридора, където лампите сякаш изведнъж светват ярко, долитат стъпки и подрънкващи съдове. Вечерята е дошла.

— Не непременно — казва Рон. — Бих могъл да ти дам доста добра оферта за застраховка живот с двайсет вноски, ако с Дженис се интересувате. Познавам един лекар, дето не се вглежда особено внимателно. Оцелял си след един удар, това е в твоя полза. Нека сметна някои цифри.

Хари не му обръща внимание. Казва на Телма:

— Момчетата ти добре ли са?

— Така мислим. Справят се. Алекс е получил предложение от една компютърна фирма във Вирджиния, в покрайнините на Вашингтон. Джорджи смята, че си е уредил изява с една музикално — комедийна трупа в Катскилс за това лято.

— Дженис току-що ми каза една новина. Накарала е Нелсън да се запише за рехабилитация.

— Това е хубаво — казва Телма толкова тихо и искрено в мрака, че гласът й сякаш съществува не във въздуха, а вече е навлязъл в кръвта му, вкаран венозно. Всички тези следобеди, в които телата им се вплитаха и обменяха течности, не са изчезнали, а са на безопасно място в него, клетките му помнят.

— Много мило, че го казваш — казва той и се осмелява да хване хладната й ръка, онази без шунта, и да я вдигне от скута й, така че опакото на дланта му леко докосва гърдите й.

Гласът на Рони се носи от стената:

— Трябва да тръгваме, Тел.

— Рон, благодаря, че я доведе.

— Всичко за Стария майстор. И без това бяхме в сградата.

— Вече не съм Майстор на нищо.

Рони изръмжава:

— Никой не може да каже със сигурност. — Все пак не е напълно гаден.

Телма се е изправила вдървено и навеждайки се над леглото му, казва направо пред Рони:

— Скъпи, ще успееш ли да ми дадеш една малка целувка?

Може би си въобразява, но когато бледото, хладно лице на Телма бегло се притиска в неговото за сбогуване, а устните им се срещат малко накриво, от нея лъха слаб неясен мирис на урина. Когато отново остава сам в стаята си, си спомня как понякога, когато целуваше Телма на тръгване от къщата й, устата й имаше вкуса на прокиснало мляко от кура му, изварата на спермата, секретирана под кожичката. Все още омекнала и замаяна от правенето на любов, тя не го осъзнаваше, а той се опитваше да прикрие отвращението си, отвращението от собствената си миризма върху устните й. Както, още един тъжен спомен, навремето Никсън, когато аферата Уотъргейт се раздуваше навсякъде, по време на една от петролните кризи, се появи по телевизията, за да помоли населението най-настойчиво да си намали терморегулаторите, защото това не само би пестило петрол, но и научните проучвания показвали, че е по-здравословно да се живее на по-хладно място. Онова едро, смръщено, уплашено лице по телевизията с влажни и непохватни устни. Техният президент, независимо дали бе мошеник или не, позорно пропадаше, но въпреки това се опитваше да каже необходимото; Хари като верен американец действително бе отишъл и намалил терморегулатора си.

Дженис се събужда рано от напрежение; предстои й дълъг и сложен ден, в девет трябва да изпрати Нелсън, а по обяд да вземе Хари, а в седем да издържи теста по британско имуществено право в Брюърския клон на университета на Пенсилвания, в обновената сграда на едно неизползвано начално училище на Саут Пайн стрийт, участък, в който не й е особено спокойно да паркира колата вечер. В средата на май в Пен Парк денят започва с прохладна целувка, както във Флорида; малката варовикова къща е по-уютна сега, когато заобикалящите я дървета са напълно разлистени. Тези дни, докато Хари бе в болницата, й се усладиха толкова, че увеличават чувството й за вина, дни, в които е свободна да влиза и излиза, без да дава обяснения, и да си ляга колкото рано или колкото късно й се иска и да гледа каквито телевизионни шоута й харесват. В сряда вечер например обича да гледа „Неразрешени загадки“, но Хари вечно седи до нея, в кабинета или в леглото и й повтаря колко нелепи са тези така наречени загадки, и как, като се замисли човек, всеки път са резултат от свидетелските показания на хора, които или са умствено неуравновесени, или ще имат някаква финансова изгода. Колкото повече остарява Хари, толкова по-циничен става; навремето беше религиозен по един особен начин. Не биха излъчвали шоуто по телевизията, ако нямаше някаква истина в него, а и този Робърт Стак й изглеждаше толкова разумен. Снощи заради срещата си с Чарли в онзи виетнамски ресторант край магистралата за Мейдън Спрингс (беше приятно, но така и не разбра какво се очаква да прави с онези шуплести ронливи оризови неща, подобни на увити палачинки, които бяха толкова безвкусни, че със сигурност е трябвало да се топят в нещо), успя да хване само последните десет минути от „На трийсет и нещо“, което обичаше да гледа всеки вторник, защото представяше нещата толкова различно, отколкото бяха, когато тя бе на трийсет и нещо, с всички изисквания към нея, майка-съпруга-дъщеря, а след това известно време и любовница на Чарли, и се чувстваше толкова неадекватна и виновна и нямаше никакви приятелки, освен Пеги Фознахт, която взе, че преспа с Хари, а сега е мъртва, ужасно е да си го помисли човек, цялата изгнила и изсъхнала като мумия в ковчега си, толкова е ужасно, че умът не го побира, но все пак се случва дори на хора на твоята възраст. Когато Хари го няма, може да яде пилешката супа с фиде на „Кембъл“, без да я топли, направо от консервата, с няколко солени бисквити „Ритц“, начупени вътре, без да се притеснява, че трябва да му приготвя балансирана, нискомаслена, безсолна храна, за която той се оплаква, че е безвкусна. Опитва се да прогони мисълта, че може би няма да е чак толкова ужасно, ако овдовее.

Снощи валя силно цял час, и тя не можа да заспи от барабаненето на дъжда върху кутията на климатика. Синоптиците обещаваха превалявания и тази вечер, въпреки че слънцето образува нещо като жълтеникавокафява мъгла, която се спуска върху двора през високите дървета на съседите, и пада там, където Хари е оформил малката си зеленчукова градина, имитирайки онази, която родителите му имаха в задния двор на Джексън стрийт, и отглежда само маруля и моркови, и алабаш. Определено обича да дъвчи нещо. Докато пие кафето си, тя вижда, че Брайънт и Уилард от шоуто „Тудей“ започват да се разбират по-добре след онази злощастна история, когато пуснаха личните записки на Брайънт по всички вестници, ама наистина, вече няма нищо лично, тези интриганти не знаят мира, все се надяват за нов Уотъргейт. Винаги е смятала, че смъртта на баща й бе предизвикана от Уотъргейт. Новините са предимно за Китай и Горбачов, не може да се вярва, че комунистите няма да се сдушат срещу нас и за Панама, от която онзи зъл сипаничав Нориега просто не желае да си тръгне, и за това как вчера гласоподавателите от Пенсилвания са отказали данъчната реформа, която губернатор Кейси искал да прокара. Хората смятали, че това означава увеличаване на данъците, а ако има нещо, за което можеш да разчиташ на американците през последните десет години, то е да бъдат егоисти.

Опитва се да избере подходящ тоалет за изпращането на сина си в клиника за наркомани, с който после може да гледа Рой цяла сутрин, докато Пру закара Нелсън до Северна Филаделфия. Това много я притеснява, а и кой не би се притеснявал, в днешно време хората са станали ужасни, умишлено те притискат отзад, а когато излезеш от колата, отпрашват с нея. Вече няма почтени филаделфийски квартали, а за привлекателна млада жена като Пру е още по-зле. Пру се надява да се върне до обяд, така че Дженис да може да вземе Хари от болницата най-късно до дванайсет и половина, така беше предупредила дежурната сестра, предпочитат да не им дават обяд в последния ден, а и на момичетата, които оправят леглата, не им се ще някой да остава в леглото и да цапа чаршафите, а после да си тръгне. Стомахът й се свива, като се сети за Хари и за сърцето му, оказва се, че мъжете са толкова крехки, въпреки че онзи приятен млад интелигентен доктор Брайт бе във възторг от постигнатото с балона, но представата на Хари за самия него се е променила, говори за себе си почти като за някой, когото е познавал преди много време, и е по-вдетинен от всякога, оставя всички решения на нея. Не може да си представи как ще го остави сам вкъщи в първата вечер след болницата, но пък и не може да пропусне теста, а с всичкото това заминаване и пристигане и децата разстроени от заминаването на баща им в клиниката, наистина й се струва по-разумно да премести центъра на действията си в къщата на майка си, и да облече елегантния тоалет от фина вълна, който си купи преди две години от щанда на Уонъмейкър в търговския център до стария панаир (как се вълнуваха в училище, когато имаха свободен ден, и се возеха на всички влакчета, онова, на което четирима души влизат в нещо като цилиндър, и момчето срещу теб е ту над теб, ту под теб, а небето — навсякъде наоколо, и полата ти се развява бог знае накъде, и мирисът на дървени стърготини и захарен памук, и разните палячовци и животните, и наградите за хвърляне на малки обръчи върху пръчки, които бяха по-големи, отколкото изглеждаха). Тоалет в тъмносиньо и бяло с модерна синя плисирана пола и мръснобяла сатенена блуза и синьо сако без ръкави с широки рамене, което винаги прибира от химическото чистене с разкривени или нагънати, или откъснати подплънки, модата е ужасна, що се отнася до химическото чистене. Първия път, когато се показа на Хари в този костюм, той й беше казал, че прилича на малък полицай — явно, раменете и ширитите на джобовете му придаваха униформен вид, но тя смята, че ще свърши работа за целия ден, от сутринта, когато ще трябва да се удържи да не се разплаче, докато се сбогува с Нелсън, до изпита с всичките странни остарели термини: прилежаща земя и къща с двор и socage придобито земевладение, и безусловно наследяем имот, и ограничено наследяем имот, и получател на владение, и отдадена под аренда земя, и пълна собственост върху недвижим имот, и владение без право на прехвърляне, и завещани имоти и lex loci rei sitae. Ниските чинове в старото начално училище са извадени и заменени със столове с облегалка само за едната ръка, направени от алуминиеви тръби и оранжева пластмаса, но старите черни дъски все още са си там, посивели от тебеширения прах, набил се в тях през годините, и високите прозорци, които могат да се отварят и затварят само с дълга пръчка, и онези високо вдигнати подвижни лампи като плоски луни, като големи кухи цветя, обърнати наопаки върху тънките си стъбла. Дженис обожава отново да седи в класна стая и се опитва да слуша учителя и да учи нови неща, но също така усеща присъствието на останалите ученици, дишането им, стърженето на краката им и мълчаливите усилия на умовете им. Повечето хора в класа са по-млади от нея жени, но за нейно облекчение тя не е най-възрастната, нито пък най-глупавата. Годините, със сърдечните болки, които носят, и това, дето от време на време работеше в представителството, са я научили на някои неща. Ще й се родителите й да бяха живи, да можеха да видят как седи с още двайсет и пет души и учи, за да получи разрешителните си, сред градския шум и испанската музика, и испанските коли, които форсират по Пайн стрийт зад високите прозорци, как седи с тетрадките и моливите, и жълтия маркер (такива нямаше, когато ходеше в гимназията); но, разбира се, ако бяха живи, тя нямаше да върши това, нямаше да разполага с необходимото умствено пространство. Бяха чудесни родители, но така и не повярваха, че ще се справи сама, а бракът й с Хари затвърди това тяхно недоверие. Тя взимаше лоши решения.

Учителят, господин Листър, е печален, висок, смачкан мъж с увиснала гуша, който прилича на куче. На последния тест й беше писал петица, а я харесва, усеща го. Другите ученици, дори и по-младите, също я харесват и й дават назаем цигари в паузата за ползване на тоалетна в осем и половина, и я канят да излезе с тях за по бира след занятията в десет. Досега не е приемала, но може да го направи някоя вечер, когато нещата с Хари се нормализират, просто за да покаже, че не е надута. Поне не се е оставила да надебелее като някои от жените на нейна възраст в класа — направо е шокиращо да гледаш такава надиплена плът и не правят нищо, за да отслабнат, просто си носят килограмите напред-назад, въпреки че едва успяват да ги натикат върху столовете на чиновете. Човек се чуди колко дълго ще живеят така. Една от малкото естествени благословии, които Бог е дал на Дженис, е стройна фигура и тя се е опитала да я запази заради Хари, както и заради себе си. Той като че ли наистина се гордее с нея, колкото повече остаряват. Понякога я гледа сякаш току-що е паднала от луната.

Въпреки цялото бързане тази сутрин, все пак попада в задръстване. Всичките тези коли, накъде ли са тръгнали? Отстрани на магистралата, която се вие около планината, се вижда изровеното от снощния проливен дъжд — големи извити канавки с измита червена глина наред с бурените и всичко останало. Тя паркира на Джоузеф стрийт и тръгва по алеята, уплашена каква ли бъркотия ще завари, но Нелсън е облечен в един от белезникавите си костюми, а Пру в кафяви панталони и мъжка риза с цвят каки под червена жилетка, наметната върху раменете й, тоалет за шофиране. И тя, и Нелсън изглеждат бледи и изпити; почти вижда възбудената психическа енергия около главите им като при появата на духове по „Неразрешени загадки“, на които Хари се надсмива.

В кухнята, докато показва на Дженис специалния сандвич с фъстъчено масло и мед, който е направила точно както Рой го обича (в противен случай хвърля всичко на пода, дори десерта си „Тейсти Кейк“), Пру явно решава, че по-възрастната жена е забелязала нещо нередно в поведението й, и обяснява със забързан снижен глас:

— Нелсън беше скрил малко кокаин в къщата и реши, че трябва да го използваме, преди да тръгне. Беше твърде много, даже и за него, така че и аз смръкнах няколко линии. Честна дума, не разбирам какво вижда в него — изгори ми носа и се разкихах, а след това не можах да заспя, но иначе не почувствах нищо. Нищо. Казах му: „Ако това е цялата работа, не виждам никакъв проблем да се откажеш“. На мен би ми било по-трудно да се откажа от шоколадчетата „Хърши“.

Но самият факт, че се е разприказвала така, че така свободно споделя и отмята провисналата червена коса от челото си с поглаждащо движение с две ръце, с треперещи пръсти, говори на Дженис, че е имало някаква химическа реакция. Синът й е отрова. Отравя всичко, което докосва. При всичките й майчински усилия е донесла на света разрушение.

Нелсън бе останал в предната стая, седнал във фотьойла с Рой на колене, шепне нещо на момчето и нежно подухва с уста в ухото му, за да го погъделичка. Вдига поглед към майка си с ясно изписана обида на лицето. Казва й:

— Знаеш защо го правя, нали?

— За да спасиш собствения си живот — отговаря му Дженис и вдига детето от скута му. Рой става все по-тежък с всеки изминал ден и тя го слага да стъпи на крака. — Време е да започнете да го карате да ходи — обяснява на Нелсън.

— Точно както караш мен да ходя в това тъпо безполезно място — казва Нелсън. — Искам да е напълно ясно. Отивам, защото ти ме караш, а не защото признавам, че имам някакъв проблем.

Залива я вълна от умора, сякаш денят вече привършва, а не е току-що започнал.

— От това, което си направил с парите, изглежда, всички имаме проблем.

Момчето почти не трепва, но все пак за секунда свежда клепачи с прекрасните си мигли, прекомерно дълги за момче. Винаги е намирала миглите му за смайващи.

— Това е само заем — казва той. — Ако Лайл не беше толкова болен сега, щеше да ти обясни по-добре. Просто взимахме пари назаем срещу бъдещи доходи. Всичко щеше да се нареди.

Дженис мисли за теста, който трябва да изкара довечера, и за бедния Хари с онзи метален червей, който вкараха в сърцето му, и казва на сина си:

— Скъпи, ти крадеше, и то не само стотинки от буркана за монети. Пристрастен си. Не можеш да разсъждаваш. Не си на себе си и аз не знам откога, а именно това искаме всички ние, отново да бъдеш себе си.

Устните му, тънки като нейните, се свиват, така че почти изчезват под мустаците му, които сякаш са пораснали, станали са по-провиснали.

— Взимам го за развлечение, точно както ти пиеш в компания. Нуждаем се. Ние, провалилите се, се нуждаем от повдигане на самочувствието.

— Аз не съм се провалила, Нелсън, и се надявам и ти да не си. — Усеща как в нея се надига напрежението, но се опитва да държи гласа си тих и равен, както би постъпил Чарли. — Водихме същия този разговор във Флорида и ти обеща разни неща, които не спази. Проблемът ти се оказва твърде сериозен за мен, твърде сериозен за жена ти, твърде сериозен за баща ти — прекалено сериозен за него.

— На татко не му пука.

— Пука му. И не ме прекъсвай. Проблемът ти е твърде сериозен за теб самия. Трябва да отидеш в тази клиника, където са разработили метод, където имат опит. Психологът ти иска да отидеш.

— Айк казва, че цялата работа е фалшива. Казва, че всичко е фалшиво.

— Просто така се изразява, като цветнокож. Той ти уреди мястото, иска да отидеш.

— Ами ако не мога да издържа? — Тя и Хари никога не го бяха пращали на летен лагер от страх, да не би да не може да издържи.

— Ще трябва да издържиш, или…

— Аха, или какво, мамо?

— Или да му мислиш.

Той се опитва да я подиграе:

— Да бе. Какво ще направите с Чарли и стария Хари, в затвора ли ще ме тикнете? — Това е истински въпрос; той шумно подсмърча от напрежение и после изтрива розовите си ноздри.

Тя се опитва да му даде истински отговор и казва с равен тих глас:

— Няма да го направим ние. „Тойота Къмпъни“ и полицията ще го направят, когато ги повикаме.

Той подсмърча отново, не вярвайки:

— Защо ще ги викате? Аз ще върна парите. Винаги съм възнамерявал да ги върна. Тъпото представителство те интересува повече от мен.

Опитва се да докара закачлива лекота, но тя е станала по-сурова; обхванал я е гняв и вяра в правотата й.

— Ти крадеше от мен, но това няма значение. Но крадеше и от дядо си. Крадеше от това, което той е изградил.

Предпазливите очи на Нелсън се разширяват. В слабата светлина на хола бледността му е като на затворник.

— Дядо винаги е искал да управлявам представителството. Ами децата ми? Какво ще стане с Джуди и Рой, ако изпълните всичките си заплахи? — Рой е паднал на пода с проплакване и се е облегнал на глезените й, опитвайки се да отвлече вниманието й, ненавижда звуците на този разговор.

— Трябваше да помислиш за тях по-рано — сурово отговаря Дженис. — От тях също крадеше. — Чувства уморена гордост от своята коравост; главата й е изтръпнала, но прояснена, докато рожбата на собствената й утроба се моли и гърчи под нея. Явно тази изтръпналост е властта, за която говорят в женската й група във Флорида, властта, с която мъжете винаги бяха разполагали.

Нелсън също се опитва да демонстрира ярост.

— По дяволите, мамо. Не ми ги сервирай тия, разните там „Как можа да причиниш такова нещо на майка си и баща си?“. Ами всичко, което вие сте ми причинили, целият хаос, когато Беки умря, така че никога нямах сестра, а после онзи период, когато избяга с мазния ти грък, и откачаният ми баща доведе Джил и Скийтър в къщата, и се опитваха да ме накарат да взимам наркотици, въпреки че бях още дете?

Дженис осъзнава, че при всичката си коравост и вътрешна твърдост плаче, гърлото й е като ожулено, а сълзите глупаво се стичат по лицето й. Тя ги избърсва с опакото на ръката си и разтреперано пита:

— Колко са те карали да взимаш?

Той неспокойно се върти, отстъпва малко.

— Не знам — казва. — Даваха ми да си дръпна трева от време на време. Но правеха и по-сериозни неща и не се опитваха да се крият от мен.

Тя започва да подсушава лицето и очите си със смачкана на топка хартиена кърпичка и си мисли колко объркано започва денят й, в костюма, с който уж трябваше успешно да изиграе ролите на майка, баба, грижовна съпруга, ентусиазирана ученичка и бъдещо работещо момиче.

— Предполагам, че детството ти не е било идеално — признава тя, попивайки под очите си, чувства се объркана, готова за следващата си роля — но чие детство е съвършено? Нямаш право да съдиш родителите си. Направили сме най-доброто, което е било по силите ни, но все пак и ние сме хора.

Той протестира:

— И вие сте хора!

— Знаеш ли, Нелсън, когато човек е малък, си мисли, че родителите му са богове, но вече си достатъчно голям, за да приемеш факта, че не са. Баща ти не е добре, а аз се опитвам да направя нещо с малкото живот, който ми е останал, и просто не можем да се съсредоточим върху теб и простъпките ти толкова, колкото ти мислиш, че е редно. Вече си на възраст да поемеш отговорност за собствения си живот. За всеки, който те познава, е ясно като бял ден, че единственият ти шанс е да издържиш тази програма във Филаделфия. Всички ние ще се опитаме да удържим фронта тук в продължение на три месеца, но когато се върнеш през август, ще разчиташ само на себе си. Няма да получаваш помощ, най-малкото от мен.

Той се подсмихва подигравателно:

— Мислех, че майките би трябвало да обичат децата си, независимо от всичко. — Сякаш за да я предизвика физически, той рязко се изправя от кожения фотьойл на дядо си и застава близо до нея. По-висок е с пет сантиметра.

Тя усеща как раздразнението в гърлото и горещината в очите й отново се надигат.

— Ако не те обичах — казва тя, — щях да ти позволя да продължаваш да се самоунищожаваш. — Запасът й от думи е изчерпан; тя се хвърля към бялото подигравателно лице и прегръща момчето, което неохотно, след известно съпротивително гърчене, отговаря, и също я прегръща, потупвайки рамото й с онези свои „малки Спрингърови ръце“, както казваше майката на Хари. Ето това беше ужасна майка, мисли си Дженис, която никога не каза „не“ на сина си.

Нелсън шепне в ухото й, че ще се оправи, че всичко ще се оправи, че просто е малко пренапрегнат.

Пру слиза по стълбите, носейки два големи куфара.

— Не знам колко често обличат костюми — казва тя, — но реших, че ще имат доста физическа терапия, така че му сложих всички къси панталони и спортни чорапи, които намерих. И сини джинси, когато ги карат да търкат пода.

— Чао-чао, татко — казва Рой измежду краката й. Тъй като ръцете на Пру са заети, Дженис го вдига, въпреки че вече е станал тежък и дългокрак, за да целуне баща си за довиждане. Детето увисва на ухото на Нелсън при раздялата и тя се чуди откъде на Рой е хрумнала идеята да нанася болка, за да демонстрира обич.

Когато родителите му заминават в бургундско червената селика супра на Нелсън, Рой води баба си в задния двор, където старата зеленчукова градина на Хари с миниатюрната телена ограда, която той можеше да прехвърли с един разкрач, е заменена с комплект люлка и пързалка, купени преди пет години за Джуди, и вече ръждясали и занемарени. Въпреки че лятото е още в разгара си, високи бурени са избуяли около металните им крака. Дженис смята, че разпознава папратовидните листа на моркови и алабаш сред живовляка и глухарчетата, жълтите цветчета на глухарчетата вече са се превърнали в пълни със семенца бели помпони, които се разхвърчават след силния удар на счупения хокеен стик, чиято залепена с тиксо дръжка Рой върти като самурайски меч. Спрингърови се бяха нанесли в тази къща, когато Дженис беше на осем, и гледана от задния двор, голямата къща й се струва гола без червенолистия бук. Небето е покрито с пухкави бягащи облаци с онази лилава, тъмна сърцевина, която може да донесе дъжд. Синоптикът тази сутрин бе обещал нови дъждове, но не така бурни като снощните. Тя повежда Рой на кратка разходка по тротоарните плочи на Джоузеф стрийт, някои от тях са подменени, но тук и там има някоя и друга пукнатина, която помни, а две плочки си стоят повдигнати от корена на един ясен така, че някога представляваха коварна издутина за момиче на кънки. Разказва на Рой някои от тези неща, както и имената на семействата, които живееха в къщите на квартала, но той се уморява и става раздразнителен още на тяхната улица; децата в днешно време сякаш нямат онази физическа енергия, онази страст да изследват, която помни, момичетата наред с момчетата, коленете й вечно бяха мръсни и ожулени, майка й постоянно се оплакваше от състоянието на дрехите й. Интересът на Рой се пробужда за секунди само когато се натъкват на редица малки меки мравуняци, като купчинки утайка от кафе между процепите на плочника. Той ги разрушава с ритник и след това стъпква обезумелите войски, които внезапно се изливат навън, за да защитят царицата. Тази касапница го уморява, мравките продължават да излизат, така че накрая тя се принуждава да вдигне този глупчо и да го отнесе обратно вкъщи, а гуменките му лениво думкат по корема и плисираната й пола.

Един от кабелните канали предава анимационни филми цялата сутрин. Банди грубо нарисувани супергерои, които движат само по една част от тялото си и говорят, мърдайки само долната си устна, провеждат битка в космоса с кудкудякащи злодеи от други галактики. Рой заспива, докато гледа, държейки една от неподсладените овесените бисквити на Пру, счупена на две влажни, ронещи се половинки. Тази къща, в която Дженис бе живяла толкова дълго — саксиите с виолетки, дребните украшения, напуканият кафяв кожен диван, на който татко обичаше да си почива, да чака със затворени очи да отмине поредното му главоболие, масата в трапезарията, за която мама се оплакваше, че е съсипана от мързеливи чистачки, които всеки път я пръскат с „Пледж“ и съсипват лака, като го напластяват с лепкав восъчен слой — задълбочава чувството й на вина към Нелсън. Бледото му уплашено лице сякаш все още свети в тъмната всекидневна; тя вдига щорите и стряска сънените оси, които пълзят по перваза като болни от артрит старци. От другата страна, там, където беше къщата на Шмелингови, храстът кучешки дрян е пораснал по-високо от покрива на верандата; цъфналите му клони са като в онези стари снимки на гъбестите облаци след опити с ядрени бомби от дните, когато все още се страхувахме от руснаците. Нима е възможно да е толкова жестока към Нелсън само заради пари? Споменът колко студена бе към него я кара да се разтрепери, смразява онова меко нещо, ето все още е в сърцевината на костите й, кара я физически да се сгърчи от отвращение към самата себе си, както след повръщане.

Но няма кой да подели тези чувства с нея. Нито Хари, нито Пру. Пру се връща не в дванайсет, а чак след един. Казва, че движението било невъобразимо, цели километри от магистралата били блокирани, Северна Филаделфия била огромна, улица след улица залепени една за друга къщи. А след това персоналът в клиниката също се забавил, докато попълвали документите на Нелсън, и когато тя възроптала, я осведомили, че отказват на трима за всеки един приет. Пру й се струва почти чужда, фигурата й е по-висока, а изражението по-строго, отколкото Дженис си спомня, откакто й е свекърва. Свързващото звено между тях липсва.

— Как ти се стори той? — пита я Дженис.

— Сърдит, но на себе си. Пълен с практични инструкции за представителството, които иска да предам на баща му. Накара ме да ги запиша всичките. Сякаш не осъзнава, че вече не ръководи шоуто.

— Чувствам се толкова ужасно за цялата ситуация, че изобщо не можах да обядвам. Рой заспа във фотьойла пред телевизора и не знаех дали да го будя или не.

Пру уморено отмята коса назад.

— Нелсън държа децата будни до много късно снощи, търчеше да ги целува, искаше да си играят на разни игри с карти. Толкова се вманиачава по тези неща, че не може да остави хората на мира. Рой е на занималня от един, най-добре бързо да го закарам.

— Съжалявам, знам, че ходи на занималня, но не знаех дали срядата е един от дните.

— Трябваше да ти кажа, но кой да предположи, че да караш до Филаделфия и обратно ще се окаже толкова сложно? В Охайо просто отскачаш до Кливланд и обратно без никакви проблеми. — Не обвинява Дженис директно, че е изпуснала занималнята на Рой, но въпреки това триъгълното й чело изразява раздразнение.

Дженис продължава да търси опрощение от тази по-млада жена, пита я:

— Ти мислиш ли, че трябва да се чувствам толкова ужасно?

Пру, чиито очи скачат от предмет на предмет в тази къща, която, поне що се отнася до използване и обитаване, всъщност е нейна, при тези думи обръща към Дженис поглед, изпълнен със студена яснота.

— Естествено, че не — казва. — Това е единственият му шанс. А ти си единствената, която би могла да го накара да го направи. Слава богу, че го направи. Правиш абсолютно правилното нещо.

Но въпреки това думите са заявени толкова безчувствено, че Дженис не може да се успокои. Облизва пресъхналата си горна устна, която е пукната в средата и която никога не може да се излекува докрай.

— Но се чувствам толкова — как се казва — користолюбива. Сякаш ме е грижа повече за фирмата, отколкото за сина ми.

Пру вдига рамене.

— Така са подредени нещата. Ти имаш влияние. Аз, Хари, децата — на нас Нелсън просто ни се надсмива. За него ние нямаме значение. Той е болен, Дженис. Той не е синът ти, той е чудовище, измамник, който някога е бил твой син.

Това й прозвучава толкова безчувствено, че Дженис започва да плаче; но снаха й, вместо да предложи да я утеши, се обръща и се залавя с раздразнена експедитивност да буди Рой и да го облича в чисти кадифени панталони за занималнята.

— И аз закъснях. Ще се върнем по-късно — казва Дженис, усеща, че я отпращат.

С Пру вече са се разбрали, че вместо да рискуват да оставят Хари сам в къщата в Пен Парк, докато кара трите си учебни часа във филиала на Университета на Пенсилвания, ще го доведе обратно тук за първата му нощ извън болницата. Докато влиза в Брюър, изпитва нетърпение да го види отново на крака и да сподели с него вината си за Нелсън.

Но той я разочарова, точно както и Пру. След петте нощи, прекарани в болницата „Св. Джоузеф“, той е обсебен от собствената си личност и е съвсем апатичен. Внезапно е станал крехък и подпухнал; сресал е косата си, все още сивкаво руса, в същата набраздена от гребена, вдигната назад прическа, с която излизаше от съблекалнята в гимназията. В косата му има много малко сиви косми, но слепоочията му са станали по-високи, а кожата там, във вдлъбнатината над веждите, е сбръчкана и суха. Като балон, от който бавно изпускат въздуха; с течение на дните се сбръчква и се свива на пода. Червеникавокафявите му панталони и синьото памучно спортно сако са му широки, болничната диета е изцедила килограми вода от организма му. Изцедила е и духа му, струва й се нерешителен, премигва като баща й в последните пет години от живота му, седнал със затворени очи в кожения фотьойл в очакване главоболието му да премине. Това й се струва нередно: в брака им преди жизнеността на Хари винаги се бе извисявала над нейната — импулсивните му потребности, увереността му, че всички го обожават, небрежната му способност да я наранява, негласната му заплаха да я напусне във всеки един момент. Струва й се нередно тя да го взима с колата си, както е облечен и вчесан с гел, като момче, дошло да те вземе за среща. Седеше смирено на стола до леглото си със стария спортен сак, пълен с лекарства и мръсно бельо между краката, обути в големите велурени обувки „Хъш Пъпис“. Тя го хвана под ръка и с предпазливи стъпки стигнаха до асансьора, а сестрите подвикваха за довиждане, а испанката помощничка от кухнята каза на Дженис със сърдити очи: „Накарайте го да се храни правилно!“.

Очаква Хари да прояви повече благодарност, но един мъж, дори да е съвсем леко болен, очаква от жените да се грижат за него, а потокът на благодарност в тази посока, от мъжете към жените, никога не е особено обилен. В колата първите му думи бяха обидни:

— Облякла си полицейската си униформа.

— Исках да се чувствам представителна за теста довечера. Страх ме е, че няма да успея да се съсредоточа. Не мога да спра да мисля за Нелсън.

Смъкнал се е в седалката до шофьорското място с колене, опрени в таблото, а глава му е облегната някак високомерно назад в облегалката.

— Какво има да му мислиш? — пита той. — Успя ли да изклинчи от заминаването? Мислех, че ще побегне.

— Съвсем не побягна, отчасти заради това беше толкова тъжно. Тръгна точно както навремето тръгваше на училище. Хари, чудя се дали постъпваме правилно.

Очите на Хари са затворени, сякаш да се защити от нахлуващите през стъклата на колата гледки — Брюър с неговите боядисани тухлени сгради, масивните църкви от пясъчник, грамадната сграда на съда, новият изящен небостъргач от зелено стъкло и обраслият парк, където някога се намираше Вайзер скуеър, и който понастоящем е дом на наркомани и бездомници, които живеят в кашони и държат дрехите си в откраднати пазарски колички.

— Какво друго можем да направим? — пита той вяло. — Пру какво мисли?

— О, тя е изцяло за. Така й се маха от главата. Сигурна съм, че напоследък е бил доста труден. Личи й, че в представите си вече е свободна жена, една такава независима и енергична, и ми се стори малко груба към мен.

— Не се впрягай. Чарли какво мисли? Как беше виетнамската ти вечеря снощи?

— Не съм убедена, че виетнамската храна ми харесва, но беше приятно. Кратко, но хубаво. Дори се прибрах навреме, за да хвана края на „На трийсет и нещо“. Беше последният епизод за сезона — Гари се опитваше да предпази Сузана от някаква разобличителна статия, която Хоуп пишеше, защото открила, че Сузана краде от центъра за благотворителна дейност. — Разказва му всичко това, в случай че си мисли, че е спала с Чарли, за да докаже, че не е имало време. Бедният Хари, не вярва, че човек може да надрасне тези неща. Той пропъшква, без да отваря очи.

— Звучи ужасно. Звучи досущ като живота.

— Чарли много се гордее с мен — казва тя, — задето се изправих така срещу Нелсън. Имахме си сериозен разговор сутринта, двамата с Нелсън, и той ми заяви, че обичам представителството повече от него. Чудя се дали не е прав, дали не сме станали прекалени материалисти, откакто се запознахме. Изглеждаше толкова млад, Хари, толкова обиден и предизвикателен, точно както се държеше, когато заминах да живея с Чарли. Мен трябва да вкарат в затвора, задето така изоставих едно дванайсетгодишно дете, какво съм си мислила? Вярно е, това дето го казва, коя съм аз, да го поучавам, да го изпращам в онова ужасно място. Тогава бях горе-долу на същата възраст като него сега. Толкова млада всъщност. — Отново плаче; чуди се дали човек може да се пристрасти към сълзите, както към всичко останало. Целият мрак и хаос, и невъобразимият срам в живота й сякаш се изливат в този солен поток, който не може да възпре. Трудно й е да шофира и се разсмива на собственото си подсмърчане.

Главата на Хари се поклаща свободно върху облегалката, сякаш се припича на лъчите на невидимо слънце. Облаците са се струпали по притъмнялото небе, тъмната им сърцевина се слива в плътна пелена.

— Опитваше нещо — казва й Хари. — Опитваше се да живееш, докато все още беше жива.

— Но нямах право, ти също нямаше право, да правим такива неща!

— За бога, недей да ревеш. Такива бяха времената — казва той. — Шейсетте. Цялата страна беше полудяла тогава. Ние не бяхме толкова луди. Все пак се събрахме.

— Да, и понякога си мисля дали и това не беше просто поредното самоугаждане. Не успяхме да се направим щастливи един друг, Хари.

Ще й се да се изправят заедно пред този проблем, но той се усмихва като насън.

— Ти ме направи щастлив — казва той. — Съжалявам да чуя, че не се е получило и за двамата.

— Недей — казва тя. — Недей да трупаш точки. Опитвам се да съм искрена. Знаеш, че винаги съм те обичала, или поне съм искала, стига да ми беше позволил. Още от гимназията, или поне от Кролс. Снощи на вечерята Чарли и за това ми говореше, как винаги съм била луда по теб. — Лицето й пламва; това, че не й отговаря, я изпълва със смущение; забързва, завива наляво по Айзенхауер. Някакъв процеп между облаците кара капака на камрито да заблести ослепително; след това го потапя още по-дълбоко в сянката на облаците.

— Ресторантът беше наистина хубав — казва. — Обзавели са го и са го подредили, и тези малки виетнамки са толкова дребнички, че се чувствах като кобила. Но говореха съвършен английски, с пенсилвански акцент — второ поколение, възможно ли е? Толкова време ли мина от войната? Трябва да идем някой път.

— И през ум не би ми минало да се завирам там. Това си е ваше място с Чарли. — Той отваря очи и се изправя в седалката. — Хей. Къде отиваме? Това е пътят към Маунт Джъдж.

— Хари, сега само не се ядосвай. Знаеш, че довечера трябва да ида на занятия и да държа тест, а ще ми е твърде притеснено да те оставя сам за три часа, след като току-що си излязъл от болница, така че с Пру решихме двамата с теб да спим на старото легло на мама, преместиха го от другата страна на коридора, в бившата шивашка стая, когато дадоха стаята на мама на Джуди. Така ще има кой да те гледа, докато ме няма.

— Защо не мога да си отида в собствената си шибана къща? С нетърпение чаках да се прибера. Живях в проклетата плевня на майка ти десет години и ми стига толкова.

— Само за една нощ, скъпи. Моля те — иначе ще умра от притеснение и ще се проваля на теста. Има един куп латински и странни староанглийски думи, дето трябва да ги знам.

— Сърцето ми си е наред. По-добре от всякога. Като канал на умивалник, след като са почистили всички косми и стара паста за зъби. Видях как копелетата го направиха. Нищо няма да ми стане, ако ме оставиш сам, заклевам се.

— Онзи мил доктор Брайт ми каза, преди да започнат, че има опасност от запушване на артерията.

— Това беше, докато го правят, докато катетърът беше вътре. Вече ми го извадиха. Почти цяла седмица съм без катетър. Хайде, скъпа. Закарай ме вкъщи.

— Само една нощ, Хари, моля те. Ще е по-добре за всички. Пру и аз си мислехме, че ще разсее децата от отсъствието на баща им.

Той потъва обратно в седалката, предава се.

— Ами пижамата ми? А четката ми за зъби?

— Там са. Тази сутрин ги занесох. Казвам ти, този ден определено се наложи да го планирам. Сега, след като те настаним, просто трябва да седна да уча, задължително.

— Не искам да съм в една и съща къща с Рой — казва той, цупейки се на шега, вече се е предал, в крайна сметка това ще е едно малко приключение, една нощ отново в Маунт Джъдж. — Ще ме нарани. Долу във Флорида ми издърпа тръбата с кислорода направо от носа.

Дженис се сеща как Рой тъпчеше мравките, но все пак заявява:

— Прекарах цялата сутрин с него, и не би могъл да бъде по-мил.

Пру и Рой не са в къщата. Дженис завежда Заека на горния етаж и му предлага да полегне. Старото легло на мама е с нови чаршафи; мръснобялата му пижама е сгъната грижливо върху възглавницата. В мрачния ъгъл на стаята, до старата, затворена в дървена кутия шевна машина „Сингер“, той вижда шивашкия манекен, сивкав на цвят, завинаги изправен и лишен от глава. Голямото легло на Мама изпълва стаята, така че остават само няколко сантиметра празно пространство от едната страна към прозореца, и от другата към стената с ламперия. Шевната стая е с ламперия от лакирани резбовани дъски, наредени вертикално и обкантени с корниз на височината на гърдите му. Вратата към малкия килер в ъгъла е от същите дъски. Когато го отваря, вратата досадно се удря в страничния крак на старото легло на Мама с приплескана топка на върха, като твърда, боядисана в кафяво гъба, а боята по нея се е напукала на миниатюрни правоъгълници като пресъхнало езеро. Той отваря вратата, за да закачи синьото си палто сред покритите с паяжина, нахвърляни стари ютии и тостери, покривки за легло, сгънати в торби от жълтеещ целофан, за да не ги нападнат молците, и окачалка с мрачните вратовръзки на Фред Спрингър. Хари навива ръкавите на ризата си и започва да се чувства по-добре; идеята да прекара един ден отново в Маунт Джъдж започва да му се струва забавна.

— Може да се поразходя.

— Редно ли е? — пита Дженис.

— Абсолютно. Това е най-доброто, всички в болницата така казваха. Караха ме да се разхождам по коридорите.

— Мислех, че ще предпочетеш да полегнеш.

— Може би по-късно. Ти отивай да учиш. Давай, този твой тест вече ме изнервя.

Той я оставя край масата в трапезарията с учебника й и фотокопираните материали и се отправя нагоре по Джоузеф стрийт към Потър авеню, където навремето водата от фабриката за лед се стичаше в канавките. Канавката отдавна е пресъхнала, но циментът трайно е оцветен в зелено. Заека се отдалечава от центъра на квартала с ателиетата за химическо чистене и Търки Хил Мини Маркет, и Пица Хът, и „Съноко“20, и магазина за стереоуредби втора употреба и нови видеокасетофони, който навремето беше фабрика за обувки, и клуба по аеробика над него, който, когато беше момче, беше хлебарница. Миризмата на топло тесто и глазура караше устата му да се пълни със слюнка. Върви нагоре по хълма до мястото, където Потър авеню се пресича с Уилбър стрийт; тук навремето една зелена пощенска кутия се облягаше върху бетонния стълб, а сега вместо нея има от новите, по-големи, четвъртити, със заоблена горна част, боядисана в синьо. Един пожарен кран, боядисан в червено, бяло и синьо заради честването на двестагодишнината през седемдесетте години, е получил нов, крещящ пласт боя в онова оранжево, което се използва за спасителни жилетки и фланелки за бягащи за здраве, и за ловджийски дрехи, сякаш в начина ни на живот се промъква някаква мъгла, през която всичко се вижда все по-трудно. Върви нагоре по Уилбър и усеща как стръмният склон придърпва сърцето му. В долната си част улицата е наредила големи претенциозни къщи, като на Спрингърови, от хоросан и тухли и плочи, наподобяващи крепости, с фронтони и покриви по цял декар. Някои от тях вече са разделени на отделни апартаменти, до които се стига по дървени външни стълби, които някак простеят. След пресечката, където преди много години имаше телефонен стълб със забит баскетболен кош, Заека усеща гръдния си кош препълнен, ребрата като притискащи обръчи, и пъха хапче нитростат под езика, и чака облекчението и гъделичкането, докато над гористия хребет на планината над него бързо се плъзгат хладните сенки на облаци. Надяваше се, че след операцията няма да има нужда от толкова хапчета, но може би е нужно време, за да усети ефекта й.

Продължава да крачи сам по стръмния тротоар, нагоре към квартала, където живееха с Дженис в началото на брака им. Построени наведнъж през трийсетте години, редицата дървени, полусамостоятелни къщи катерят хълма като стъпала. Подобно на пожарния кран и те са станали по-ярки, боядисани във фантастични цветове като от приказките, бледолилаво и патешко жълто, синьо-зелено и оранжево, цветове, които нито един достоен собственик на къща в Пенсилвания не би използвал, когато Хари бе млад. Навремето животът бе не само по-значителен, но и по-сериозен. Цветовете бяха сивосинкаво и кафяво като тор, грапава мазилка, която цапаше пръстите, и отдолу се показваше катран.

Собствената му къща, седма в редицата, номер 447, имаше протъркани дървени стъпала, сега заменени с нееднакви, пъстроцветни късове счупени, циментови плочки, покрити с ивица зелена външна пътека; вратата към коридора е боядисана в лъскава охра върху плоскостите и в убито кафеникаво лилаво върху изпъкналите части, така че се е образувал ясно очертан двоен кръст, украсен с месингово чукче във формата на лисича глава. Отпред са паркирани камари и БМВ-та; декоративни стъкла и крещяща басма на абстрактни шарки красят прозорците. Тази редица залепени къщи, които, когато Хари и Дженис, и двегодишният Нелсън живееха тук, беше нещо като гето, сега стои издокарана, превзета от парите на жизнерадостните юпита. Сега на мода са апартаментите, високо над града. Навремето, преди трийсет години, гледката от третия етаж над асфалтовите покриви към островърхите къщи и паркираните коли в по-долната част им се струваше просто продължение на недоволството им, на провала им, отминалите години повторно му навяват чувството за поражение, след известен период, който му се бе струвал победен. Стоейки там, си припомня, че на прозорците имаше от онези евтини плъзгащи се щори, а в коридора бе напластена миризмата на ръждива фурна, а в калта под стълбите към предната веранда имаше някакъв палячо, забравен от непознато дете, същите стълби, които сега са бетонни и покрити в зелено като пешеходните островчета във Валхала Вилидж.

Навремето с тази редица къщи свършваше Уилбър стрийт; застроените площи спираха в чакълест обиколен път, а една изоставена кариера за чакъл осъществяваше прехода към насечената задна страна на планината. Днес двойна редица не съвсем нови ниски блокове с двукрилни покриви и странно изпъкващи комини и фронтони, като къщи в детска книжка с приказки, заема по-високо разположения терен. Прозорците и вратите на тези блокове са оцветени в игриви бледи цветове. Насажденията и малките морави все още са рехави; снощният пороен дъжд е измил от обезлесените склонове на планината червеникава кал, която се е наслоила и втвърдила около новите бордюри и е преляла върху синкавочерния уличен асфалт. Изразходваме го, мисли си Хари. Света.

Обръща се и тръгва надолу. По Потър авеню подминава пресечката на Джоузеф стрийт, влиза в един магазин на Търги Хил Минит Маркет и за да потисне меланхолията си, си купува пликче царевичен чипс от деветдесет и девет цента. Нето тегло: 6 1/4 унции, 170 г. Произведено от Кийстоун Фуд Прод., ООД, Ийстън, Пенсилвания, 18042 САЩ. Състав: Царевица, растително масло (съдържа едно или повече от следните масла: фъстъчено, памуково, царевично, частично хидрогенизирано соево масло), сол. Не звучи толкова зле. ПРОДЪЛЖАВАЙ ДА ХРУСКАШ, съветва го набръчканото пликче в тиквен цвят. Обожава соления вкус на индианската царевица и усещането на всяко дебело хрупкаво късче, голямо около три квадратни сантиметра, по-плътно от картофения чипс и по-плоско от „Фрито“, и не толкова лютиво върху езика, колкото триъгълните, покрити с червен пипер „Дорито“, стои ръбесто в устата му и после се разчупва и разтваря между зъбите му. Има определени неща, които човек обожава да слага в уста — твърди бонбони, дъвчащи бонбони, печени фъстъци, зърна лима боб21, но да не са преварени — а останалите са повече или по-малко неприятни: каша или месо, които изискват твърде много усилия от зъбите, а ако се замислиш, започва да ти се гади. Още от дете Заека има смесени чувства по отношение на храненето, особено изяждането на създания, които до неотдавна са били живи, точно като теб. Понякога си представя, че е в състояние да усети вкуса на ужаса от брадвата в къс пуйка или пиле и доволното грухтене и въргаляне в калта в свинското, и глуповатото еднообразие в живота на кравата — в говеждото, а в агнешкото дъх на урина, като онзи полъх от лицето на Телма в болницата. Диализата й в момента, и някогашната им нощ в онази тропическа колиба, все телесни течности, но тялото има своите граници, има граници и в обвързването между тях, като се имат предвид Дженис и Рони, и децата, и дребнавите съседи из цялата област Даймънд, а и в самия него, всъщност има някаква граница, неспособност или отказ да обича друга материя, освен своята. А и тя също, след това често бе изненадващо груба с него, сякаш й ставаше противен, след като се бе нахранила, неговата миризма на прокиснало мляко покваряваше удовлетворената й уста. Бе яла от неговата плът, а сега цялото това микроскопично ръфане отвътре я изяжда. Беше му казала, че лупус означавало вълк, едно от автоимунните заболявания, при които тялото атакува себе си, антителата атакуват собствените ти тъкани, един вид самоненавист. Царевичният чипс, докато върви по тротоара, започва да се напластява в стомаха му в объркана маса, малка топка киселини, и все пак не може да устои да не сложи още едно последно парченце в устата си, да усети неравните му солени ръбове, девствената му хрупкавост, върху езика си, между зъбите си, сред всичките слюнкоотделящи мембрани. Когато се връща обратно към номер 89 на улица Джоузеф, зад стената от лепкави разлистени норвежки кленове, е погълнал цялата опаковка, дори зрънцата сол и царевица, достатъчно дребни, че да бъдат пренесени от някоя мравка до кафявата й кралица, оядена в лабиринта си под тротоара; тялото му е усвоило около 170 грама чиста отрова, стопроцентова утайка за артериите му, в гърлото и между зъбите му се задържа мазен остатъчен вкус. Изпълва се с ненавист към себе си, която му е донякъде приятна.

Дженис работи над масата в трапезарията, съставя си списъци, които да наизусти. Когато вдига поглед, очите й са зачервени и смръщени, а устата й е отворена като тъмен процеп. Неприятно му е да я гледа, неприятно му е да вижда как толкова се старае да не е глупава. Дългата му разходка го е изморила, така че се качва горе и сваля панталоните, за да запази ръба, и ляга на леглото на Мама Спрингър, върху квакерската покривка, съшита от множество кръпки, от която към ноздрите му се надига спомен за миризмата на Мама, когато беше към края си, бегла мухлясала миризма на немита плът. Внезапно изпитва страх, че е извън болничната белота и антисептичност, извън коридорите, изпълнени с тиха загриженост, насочена към него… към болния.

Явно е заспал, защото, когато отваря очи, денят през единствения прозорец в стаята има друг оттенък: по-хладна, притъмнена заплаха. Дъждът приближава. Облаците и върхарите на дърветата се сливат. Съдейки от звуците на долния етаж, Пру и двете деца са се прибрали, а в коридора отвън се чуват стъпки точно както преди години чуваше Мелани и Нелсън да се прокрадват напред-назад през нощта. Не е нощ, късен следобед е. Децата, върнали се от училище, са инструктирани да не вдигат шум, защото дядо спи; но не успяват да възпрат изблиците на крясъци и веселие, които ги връхлитат. Животът е шумен. Стомахът на Заека го боли, не помни защо.

След като чуват, че минава по коридора до банята, идват да го видят, бедните полусирачета. Четирите им очи, две зелени, две кафяви, му се любуват от ръба на леглото. Личицето на Джуди е по-издължено и сериозно, отколкото във Флорида. Ще има сухостта на Енгстръмови, онова изражение на преследван човек. Роклята й е люлякова на цвят, с бял набор. Въобразява ли си, че устните й са малко по-червени? Нима Пру позволява? Със сигурност косата на детето е получила изкуствени чупки, къдри с цвят на морков. Тя го пита:

— Дядо, болеше ли в болницата?

— Не особено, Джуди. По-скоро чувствата ми бяха наранени, задето въобще се налагаше да бъда там.

— Оправиха ли онова нещо вътре в теб?

— О, да. Въобще не се тревожи за него. Лекарите ми казват, че съм по-добре от всякога.

— Тогава защо си на легло?

— Защото баба учеше за теста си и не исках да й преча.

— Тя казва, че ще спиш тук.

— Така изглежда, нали? Пижамено парти. Преди да се родиш ти, Джуди, баба ти и аз живяхме тук години наред, с прабаба ти Спрингър. Помниш ли я?

Очите на детето се втренчват в него, зеленият им цвят е подчертан от кленовете зад прозореца.

— Малко. Имаше дебели крака и носеше дебели оранжеви чорапи.

— Точно така. — Но нима е възможно спомените на това дете за Мама да се свеждат само до това? Нима толкова бързо напълно губим значението си?

— Мразех чорапите й — продължава Джуди, сякаш усеща потребността му да чуе още и се опитва да я удовлетвори.

— Това бяха чорапи против разширени вени — обяснява Хари.

— И носеше смешни малки кръгли очила и никога не ги сваляше. Даваше ми да си играя с калъфа. Той щракаше.

Рой, отегчен от тази информация за жена, която никога не бе виждал, започва да говори. Кръглото му личице се напряга нагоре, сякаш се опитва да глътне нещо ръбесто, а извитите му вежди придърпват и болезнено разтварят тъмните му лъскави очи.

— Татко — татко няма… — или може би казва „го няма“; изглежда, не успява да се пребори с мислите си и да им придаде форма и отново започва с трудната думичка „татко“.

Джуди нетърпеливо го блъсва; той се удря в леглото, в тясното пространство между ръба на матрака и зърнестата ламперия.

— Като не можеш да говориш, млъквай — казва му тя. — Татко е в клиника, за да се оправи.

Детето си е ударило главата; гледа втренчено дядо си, сякаш чака да му кажат какво да направи.

— Ох — казва Хари вместо него и изправяйки се до седнало положение, с гръб, опрян в старата кафява дъска на Мама Спрингър, разтваря прегръдки за детето. Рой се гмурка към гърдите му и започва да реве заради ударената си глава. Косата му, когато Хари я погалва, е лепкава и тънка, както вчера на Дженис, докато плачеше. Има нещо в това да си безпомощен на легло, хората те нарочват за съчувствие. Хванали са те на тясно.

Джуди продължава да говори, въпреки изпълнените с огорчение звуци, издавани от Рой.

— Дядо, искаш ли да гледаме някоя от моите касети? Имам „Дъмбо“ и „Звуците на музиката“ и „Мръсни танци“.

— Много бих искал да гледам „Мръсни танци“ някой път, другите два съм ги гледал, но не би ли трябвало да си пишеш домашните преди вечеря?

Детето се усмихва.

— И татко винаги така казва. Никога не иска да гледа видео с мен. — Поглежда към гушнатия Рой и дръпва ръката на брат си. — Хайде, глупчо. Не се облягай на гърдите на дядо, ще го заболи.

Тръгват си. В един призрачен миг, когато Джуди застана до леглото, му напомни за Джил, една от многото мъртви хора, които познава. Бройката се увеличава. Животът е като играта, на която играеха в двора на началното училище, „Лисицата сутрин“. Всички се нареждаха на онази част от асфалтирания участък, определена за игри. Едно дете бе лисицата и неговата задача бе да вика „Лисицата сутрин“, а всички останали трябваше да притичат на другата страна, и „лисицата“ сграбчваше някоя жертва от тичащата тълпа и я вкарваше в кръга, начертан върху асфалта, и тогава вече имаше две „лисици“, при следващия масиран галоп, втурнали се от безопасност към безопасност, „лисиците“ хващаха още по едно дете, и четирите деца ставаха осем, и скоро цяла група се скупчваше в кръга; пропорцията се обръщаше. Последният, който останеше незаловен, ставаше „лисица“ в следващата игра.

Върху стъклата са се появили отделни капки дъжд. Клепачите му отново натежават; някаква вътрешна мъгла се надига, за да погълне мозъка му. Когато ти се спи, един вътрешен свят, по-малък от семенце на слънчева светлина, се разраства, става неудържим, разчупва черупката на съзнанието. Толкова е странно; трябва да има и друг начин да бъдеш жив, а не само това ядене и спане, това сгорещяване и замръзване, това слънце и луна. Денят и нощта се смесват, но все пак са коренно различни.

Призивът за вечеря идва отдалеко, през множество летви и хоросан, и кух въздух и съдейки по острия тон, явно е повтарян нееднократно. Не може да повярва, че е задрямал; не е минало много време, просто една или две мисли възприеха странна еластична форма, скривайки се в дълбините на съзнанието му. Устата му е пресъхнала. Капките дъжд по прозореца все още са малко, достатъчно малко, че да бъдат преброени. Спомня си, че днес се бе сетил за щорите в апартамента им на Уилбър стрийт, от онези; които се купуваха в железарските магазини, преди комбинираните вътрешни прозорци да излязат от употреба. Никога не пасваха точно, оставаха тесни процепи светлина, през които пропълзяваха комари и мушички, но не това бе особено трагично в тях. Трагедията беше, че пропускаха някакъв филтриран летен дъх, слънчев проблясък през отделни части на мрежата и че в елементите имаше някаква пренебрегната страст — огънатата мрежа, плъзгащата се, подвижна рамка с щампа с името на производителя, неподвижният корниз на самия прозорец, както тухлите из цял Брюър, предано запазват своята подредба, въпреки че зидарите, които са ги положили, отдавна са мъртви. Има нещо трагично в самата материя, в това, че продължава да бди, независимо колко огромно е нещастието ни. Беше се върнал обратно в апартамента в деня, след като Беки бе умряла, и нищо не се бе променило. Водата във ваната, пържолите в тигана. Призивът за вечеря отново се повтаря, все по-близо. Острият глас на Дженис долита от подножието на стълбите:

— Хари. Вечерята.

— Идвам, за бога — отговаря той.

Дженис го вика, но вечерята е приготвена от Пру; лека, вкусна, здравословна. Печен морски език, гарниран с магданоз и лукчета, и подправен с пипер и лимон, димящи аспержи, сервирани в квадратна чиния за микровълновата печка, и в голяма дървена купа — салата с целина и резенчета моркови и фурми и зелено грозде. Купата за салата и съдовете за микровълновата са нови, купени след смъртта на Мама Спрингър.

Всички ядат, но никой не казва кой знае какво, освен Дженис, която смело дърдори за теста си, за курса, за хората в него, за това, че някои от тях са жени, които като нея самата са решили да се развиват в средата на живота си, а други са млади хора, които много приличат на нас самите през петдесетте години, уплашени във финансово отношение и действащи предпазливо. Споменава учителя си, мистър Листър, и Джуди шумно се разсмива на името му, повтаряйки римата — мистър-Листър.

— Не се смей, Джуди, той има толкова тъжно лице — казва Дженис.

Джуди разказва някаква сложна история за едно момче в училище и това, което направило днес: случайно разляло боя върху плаката, който рисували на пода, и когато учителката му се разкрещяла, взел буркана и го разклатил към нея, така че част от боята опръскала роклята й. Междувременно в класа имало едно чернокожо момче, семейството му току-що се било преместило в Маунт Джъдж от Балтимор, та то си изрисувало цялото лице с някакви знаци, които имали таен смисъл, така казал. Разказът й донякъде наподобява въодушевеното й превключване на каналите и на Хари му хрумва, че или си измисля, или обърква собствената си класна стая с предаванията, които гледа по телевизията.

Пру пита Хари как се чувства. Отговаря, че е добре; дишането му определено се е подобрило след операцията — „процедурата, както лекарите предпочитат да я наричат“ — а и паметта му, като става на въпрос, също се е подобрила. Чуди се колко ли е оглупял преди това, без въобще да се усети. Но все пак се извинява за неудобството, благодари й за хубавата здравословна вечеря, която е успял да погълне след ферментиращата буца царевичен чипс, и казва, че съвсем спокойно е можел да си остане сам в собствената си къща тази вечер.

Дженис отговаря, че знае колко е глупаво, но никога не би могла да си прости, ако състоянието му се влоши, докато тя е в час, и как би могла да се съсредоточи върху разните права за запор и прилежаща земя и lex loci22, като си представя, че е сам вкъщи и може да се дави?

Възрастните около масата затаяват дъх при тази неволна грешка, тишината става непоносима и Хари меко казва:

— Нямаш предвид, че мога да се удавя, нали?

А Дженис пита:

— Давиш се ли казах? — сега осъзнавайки, спомняйки си по слух, че наистина бе казала така. Хари разбира, че тя само привидно е забравила Ребека, че в съзнанието си винаги е и ще бъде жената, удавила собственото си бебе. Беше по това време на годината, късна пролет, наближава годишнината, през юни. Дженис се надига, смутена, зачервена, засрамена.

— Кой друг иска кафе? — пита тя, докато всички очи са върху нея, сякаш е актриса, която трябва да измисли някаква реплика.

— А има и малко сметанов сладолед с орехи за десерт, ако някой иска — казва Пру. През годините равният й акцент от Охайо е започнал да наподобява местния изговор, внимателния маниер на говорене на пенсилванци, сякаш се стремят да изяснят нещата сред някаква замайваща мъгла. Свалила е жилетката си и е навила ръкавите на кафеникавата си риза с мъжка кройка, така че мъхестите й луничави ръце са наполовина разголени върху кухненската маса, под висящата над главите им лампа от шлифовано стъкло.

— Любимият ми вид — казва Хари от съжаление към жена си, иска да я измъкне от ярко осветения център на сцената; дори малкият Рой с мастилените си очи се е втренчил в Дженис, усещайки нещо странно, някакво проклятие, което никой не споменава.

— Хари, това е възможно най-вредното за теб — казва Дженис, благодарна за възможността, която й предоставя за скарване, за сцена. — Сладолед и ядки в едно.

Пру казва:

— Купих малко замразено кисело мляко за Хари. Май беше праскова и банан.

— Не е същото — казва Хари, прави се на клоун, за да задържи вниманието на двете жени. — Искам сметана и орехи. С още нещичко. Какво ще кажете за малко хубав старомоден ябълков щрудел, с онова подобно на лепило за тапети тесто? Или малко лепкави кифли? Или шу-флай пай23? Ммм, нали Рой?

— О, Хари, та ти ще се убиеш! — извиква Дженис пресилено, истинската й болка е другаде.

— Има и нещо, дето се нарича изстудено прясно мляко — казва Пру и той усеща, че и нейните мисли са другаде, че през цялата вечеря умело заобикаля прикритата празнина от отсъствието на Нелсън, което никой не споменава, дори децата с широко отворени очи.

— Шу-флай пай — изговаря Рой със странно плътен и мъжествен глас и когато му обясняват, че всъщност няма такова нещо, че това просто е една от шегите на дядо, той чувства, че е сбъркал, и уморен от това, че цял ден се е учил да бъде по-независим, започва да хленчи.

— Кара очите ти да блеснат — пее му Заека — и тумбачето да мърка.

Пру качва Рой горе, докато Дженис сервира на Джуди сметанов сладолед с орехи и нарежда чиниите в миялната машина. Хари задържа лъжицата си и загребва от купичката на Джуди, докато Дженис е с гръб към тях. Обожава онзи миг, в който езикът размазва сладоледа по небцето и късчета орехи се появяват като звездите вечерно време.

— О, дядо, не бива — казва Джуди, гледа го с истинска уплаха, въпреки че устните й се колебаят в усмивка.

Той докосва устните си с пръст и обещава:

— Само една лъжичка — като същевременно посяга за втора.

Детето вика за помощ:

— Бабо!

— Той просто те дразни — казва Дженис, но го пита — искаш ли една купичка?

Това го кара да стане от масата.

— Не бива да ям сладолед, това е възможно най-вредното за мен — казва й, и я смъмря, като вижда бъркотията от чинии, наблъскани в миялната: — Боже мой, нямаш никаква система — погледни колко място разхищаваш.

— Ти ги нареди тогава — казва тя, нали е съвременна жена, и докато той нарежда чиниите по-плътно една до друга, тя събира листовете и учебника, и дамската си чанта от масата в трапезарията. — По дяволите — казва, идвайки в кухнята. — При всичкото планиране какво да облека сутринта, забравих да си взема дъждобрана. — Дъждът навън вече вали равномерно, обвивайки къщата в силно ромолене.

— Може Пру да ти заеме нейния.

— Ще ми е ужасно голям — казва тя. Но все пак се качва горе, където Пру слага Рой да спи, и след разговор, който Хари не чува, слиза облечена в черешовочервен непромокаем шлифер от изкуствена материя с широки ревери и твърде дълъг колан, блестящ на дълги зигзагообразни ивици на светлината. — Глупаво ли изглеждам?

— Не съвсем — казва й. Тази промяна го възбужда, следваш зигзагообразните гънки, очакваш да видиш втренчената в теб червенокоса Пру, а вместо това виждаш възрастното лице на Дженис, обрамчено в шарена кърпа за глава, която също не е нейна.

— Освен това, по дяволите, толкова се ядосах на себе си, забравих си химикалката талисман върху масата на горния етаж вкъщи. А нямам време да се връщам за нея в тоя дъжд.

— Май взимаш нещата прекалено на сериозно — казва той. — Какво се опитваш да докажеш на учителя?

— Опитвам се да докажа нещо на себе си — казва тя. — Кажи на Пру, че съм тръгнала и че ще се върна в десет и половина, може би единайсет, ако решим да идем за по бира след часовете. Ти си лягай и почивай. Изглеждаш уморен, скъпи. — За довиждане го целува с дълга демонстративна целувка — благодарна му е за нещо. Той е доволен, че тръгва. Всичките тези неочаквани нейни съветници — Чарли, мистър Листър, новият счетоводител — му се струват посегателство, което е толкова долно, колкото онзи катетър върху екрана, който се промъкваше напред в сенчестата мрежа на сърцето му.

Ромоленето около къщата звучи по-силно, след като стъпките на Дженис по верандата и звукът от паленето на камрито заглъхват. Има навика паникьосано да форсира двигателя, преди да включи на предавка, и колата обикновено подскача като състезател, който бързо набира скорост. Дженис се е увила в черешовия дъждобран на Пру, а той е мъжът в къщата на Пру.

По телевизията във всекидневната двамата с Джуди гледат края на новините на АЙБИСИ по шести канал (този Питър Дженингс: седнал да разправя на американците за Америка, а продължава да казва „относноу“ вместо „относно“, абсолютен канадец), а после, когато Джуди почва да натиска копчетата на дистанционното, започват да скачат напред-назад между „Опасност!“ и „Саймън и Саймън“ и компилираните повторения на „Косби“ и „Бар Наздраве“ от седем часа. Пру се появява на долния етаж, след като е сложила Рой да спи, влиза в кухнята, за да оправи след половинчатата работа на Дженис, и след това минава през трапезарията да провери дали всички прозорци са затворени заради дъжда, и отива на закритата веранда, където откъсва няколко мъртви листа от растенията върху старата желязна масичка на Мама Спрингър. Най-накрая влиза във всекидневната и сяда на стария диван до него, докато Джуди в кожения фотьойл сърфира из каналите. На едно от повторенията на „Шоуто на Косби“ семейство Хъкстъбъл са изпаднали в една от онези кризи за детското възпитание, която със сигурност ще се разтопи като захарна бучка в топлината на чувството им за хумор и взаимната им обич: Ванеса и приятелките й са супер ентусиазирани задето ще участват в местен танцов конкурс, и ужким ще пеят на фона на плейбек, обучават се при един стар черен пианист в нощни клубове и когато идва време за демонстрация пред родителите в семейния хол, те се кълчат и подрусват с толкова неочаквана и преждевременна сексуалност, че госпожа Хъкстъбъл, Клеър, невероятната Филиша Рашад в реалния живот, омъжена за онзи черен спортен коментатор с жабешките очи, възстановява морала, като спира музиката и изпраща момичетата обратно на горния етаж, но все пак се усмихва с онази нейна усмивка, която намеква, че липсата на пристойност не е нещо лошо, когато е на място и в подходящото време, като например при онези влюбени гушкания на цялото семейство Хъкстъбъл, с които завършват много от сериите на „Шоуто на Косби“. На дивана до него Пру се е втренчила в екрана, а в ъгъла на окото й откъм неговата страна блести малък диамант, сълза. От кожения диван Джуди рязко сменя канала и попада на тропическо небе и огромна шарена костенурка, която бавно извърта глава, докато един богоподобен глас зад кадър напява: „… твърдо решен да брани размножителната си територия“.

— По дяволите, Джуди, веднага го върни на „Косби“ — казва Хари, побеснял не толкова заради себе си, колкото заради Пру, за която шоуто като че ли бе видение на изгубени възможности.

Джуди, стресната точно като момичетата по шоуто, действително връща канала, но там вече дават реклама, и тя извиква, осъзнала обидата.

— Искам татко да се върне! Всички други са гадни с мен!

Започва да плаче, Пру се надига да я утеши и Заека се оттегля позорно. Обикаля къщата, вслушва се в дъжда, удивлява се, че навремето е живял тук, спомня си мъртвите, и мъртвия вариант на живите, които някога живееха тук с него, натъква се на наполовина пълен буркан с печено кашу върху един от горните кухненски рафтове и по телевизора в кухнята — на кабелно повторение на снощното преиграване след равния резултат между „Никс“ и „Булс“. Дразни го как розовият език на Майкъл Джордан се върти в устата му, когато скача, за да забие. Гледал е интервюта с Джордан, интелигентен тип, защо тогава си върти езика като малоумен? Малкото бели играчи на игрището изглеждат жалко разголени с бледата си кожа и мъхестото окосмяване под мишниците; на Хари му се струва невероятно, че той самият някога е бил там, в тази разголена игра, въпреки че в онези дни шортите бяха малко по-дълги, а отворите за ръцете на потниците — не толкова големи. Без да забележи, е опразнил буркана с ядките и внезапно баскетболът — как Джордан сменя посока във въздуха не един, а два пъти, и прави тромаво забиване с извъртане назад, с огромната ръка на Юинг право в лицето му — му става неприятен със своята еластичност, напрегнатото физическо усилие, което нервите му помнят, но не и мускулите. Трябва му нитростат от малкото шишенце в джоба на палтото в онзи плитък дрешник на горния етаж. Присъствието на духове на долния етаж започва да му действа. Той изключва лампата в кухнята и затаява дъх, когато минава покрай стария бюфет на Мама Спрингър в притъмнялата трапезария, където по тапетите са плъзнали хвърляните от уличните лампи сенки на стичащите се по прозорците дъждовни струйки.

В коридора горе чува от старата стая на Мама, а сега на Джуди, приглушения звук от телевизор, и се осмелява да почука на вратата и да я бутне. Момиченцето е облечено в нощничка без ръкави и гушнало плюшения си делфин, лежи облегнато върху две възглавници, а майка й седи на леглото до нея. Телевизорът, премигващ в долния край на леглото, подчертава бледите петна — бялото в очите на Джуди, голите й рамене, корема на делфина, дългите ръце на Пру, сложени върху плоския гръден кош на детето. Той прочиства гърло и казва:

— Ей, Джуди, извинявай, че бях малко гаден долу.

С нетърпелив успокоителен жест тя дава да се разбере, че е простила на дядо си и че трябва да влезе и да гледа с тях. В трептящата синя светлина Хари различава дървено детско столче, слага го край леглото и внимателно сяда на него. Трябва буквално да клекне. Дъждовните капки проблясват върху стъклата на светлината от Джоузеф стрийт. Поглежда към профила на Пру за проблясването на сълза, но лицето й е спокойно. Носът й е остър, устните й — стиснати. Гледат „Неразрешени загадки“: бледи, пълни американски физиономии се носят в обхвата на камерата и ентусиазирано разказват как са видели НЛО над полетата със захарно цвекло, над търговския център, в резервата Навахо, а неугледните им стаи и мебели, изложени на ярките светлини на камерите, притежават подробната, рядка необичайност на диатомея, гледана под микроскоп. Хари е впечатлен колко добре всъщност се изразяват тези шерифи от малки градчета и домакините, живеещи във фургони, и дори скитниците и несретниците, които съвсем случайно са се препъвали из изоставени терени за пикник, когато гениите, управляващи НЛО, решили да кацнат и да вземат проби от земната фауна — цяла нация от актьори, от гладко говорещи хора е изникнала под прожекторите, всеки трениран за неговите трийсет секунди общонационално внимание. По време на рекламите Джуди прескача на други канали, на Жак Кусто в костюм за гмуркане, на прасето Норки в синята му жилетка с големи копчета (странно как всички тези старомодни анимационни животни се разхождат по голи дупета); на някакъв рок певец с твърда, жилава коса, лапнал микрофона в разпенена агония, като порнозвезда, която ще прави свирка; на сцена от съдебна зала, в която шарещите очи на съдията незабавно разкриват, че е надушил някаква сделка; на колибри; което пърха с удивително гъвкавите си крила в забавен кадър; на Анжела Лансбъри със стреснато изражение; на Гриър Гарсън, леко размазан в черно-бяло, и обратно на „Неразрешени загадки“, сега вече за някакво бебе, изчезнало от Нюйоркска болница, което кара Робърт Стак, в загадъчния му дъждобран, да е още по-любопитен. След като бе проявил грубост по-рано, Заека си държи езика зад зъбите. Чувства се крехък. Примигващите образи някак му тежат, безмилостни като ударите на сърцето. Без да изчака разрешаването на загадката с изчезналото бебе, той се надига и целува Джуди за лека нощ, като лицето му се плъзга край по-широкото, което е до нейното.

— Обичам те, дядо — машинално казва детето, простило или забравило.

— Изгасил съм лампите долу — промърморва на Пру.

— И без това трябва да сляза — отговаря тя тихичко. И двамата се боят да не развалят магията между детето и телевизора.

Лицето й, когато неговото се бе плъзнало край него, за да целуне другото, излъчваше някаква аура, шампоанено-пудрена, точно както дърветата пред къщата предават на дъжда свежа, дървесна миризма на листа.

Този мокър зелен аромат присъства и в стаята му, старата стая за шиене, където стои безглавият шивашки манекен. Той се преоблича в чистата пижама, която Дженис с неприсъща предвидливост е донесла. Надвила го е разстилаща се умора, обвивайки го в памук, като дъжда. В тясната стая звукът от капките е по-отчетлив и многогласен, разговор между покрива на верандата, водосточната тръба на къщата, ехтящата отливна тръба, огъващите се листа на кленовете и свистенето на преминаваща кола. Съвсем наблизо се чува как между външния прозорец и дървената рамка на равни интервали потичат струйки, което говори за някакъв теч в стените и възможни проблеми с гниене. Не го засяга. Все по-малко неща го засягат. Прозорецът е открехнат лекичко за проветрение и случайни капки бодват кожата на ръцете му, когато застава за миг да погледа навън: Маунт Джъдж не се е променил кой знае колко, поне тук, в по-старите части, но животът му се е извисил над него сякаш е излитащ самолет. Животът му бе минал по този лъскав асфалт, покрай тези повехнали морави и тези веранди с тухлени подпори и не бе оставил никаква следа. Градът никога не го бе познавал, както си бе въобразявал като дете, че всяко камъче и щайга за бутилки с мляко и леха с лалета сляпо наблюдават преминаването му; всяка къща е била обърната навътре, към себе си. Неясен осветен прозорец от другата страна на улицата излага на показ празен фотьойл, набор ръжени за камина с месингови дръжки, тухлена полица над камината с няколко забравени свещи.

Хари бърза бос по коридора към банята и обратно, и в леглото, преди да стане девет часа. По това време в болницата последните посетители отдавна са си тръгнали, суматохата покрай ходенето до банята и взимането на хапчетата, която следваше тяхното заминаване, вече ще е утихнала, светлините и гласовете на сестрите в коридора угаснали. В стаята му няма нощна лампа, само на тавана, с хартиен абажур, която не му се иска да пали. Бе забелязал купчина стари броеве на „Консюмърс Дайджест“ в дрешника, но предполага, че продуктите, които оценяват, отдавна вече няма да са на пазара. Историческата книга, която Дженис му подари, която не може да дочете, въпреки че вече е минал средата, е останала в кабинета в Пен Парк. Светлината от улицата също не е достатъчна за четене. Хвърля ромбоидни призраци върху стъклата на прозореца, разтърсвани от конвулсивни движения, когато капките треперливо се събираха и после се втурваха надолу във внезапни струйки. Като възникването на живота по онези образователни програми по телевизията, дето ги гледа: молекулите се съчетават случайно, а после някоя светкавица внезапно предизвиква тръпката на живота. Зад главата му, зад старата кафява табла на леглото с нейните завъртулки и крака с прилични на гъби завършеци, шевната машина на мъртвата му тъща чака малкото й подпухнало стъпало да натисне педала и да я съживи, а късите й пълнички пръсти да пъхнат наплюнчен конец през ръждясалата игла. Вероятността това да се случи, е същата като тази животът просто да възникне от молекулите. Приглушено сътресение, далечен гръм, прозвучава откъм Брюър и върховете на дърветата се раздвижват. Главата на Хари е облегната на две възглавници, така че притискането в гръдния кош е отслабнало. Сърцето не го боли, просто се носи ранено върху морето на намаляващото време. Минава време, не знае колко и бравата се завърта и изщраква и кос лъч светлина от коридора се забива в пашкулената изолация на малката, взета назаем стаичка.

Главата на Пру, с бакърени отблясъци в косата на темето, надзърта.

— Буден ли си? — пита шепнешком. Гласът й звучи някак пресипнало, лицето й е млечна сърцевидна сянка.

— Аха — казва Заека. — Просто си лежа тук и слушам дъжда. Приспа ли Джуди?

— Най-накрая — казва младата жена и след това раздразнено натъртване влиза в стаята, изправена. Облечена е в онази възкъса нейна хавлия, краката й са обвити в бяла сянка, която се спуска до глезените. — Много е разстроена заради Нелсън, съвсем естествено.

— Естествено. Съжалявам, че й се сопнах — казва той. — Най-малко от това имаше нужда бедното дете. — Той се изправя на лакти, чувствайки се донякъде домакин, сърцето му бие развълнувано при тази необичайна ситуация, въпреки че след прекараните в болницата дни би трябвало да е свикнал хората да го виждат в легло.

— Не знам — казва Пру. — Може пък точно от това да е имала нужда. От малко ред. Смята, че има права над всички телевизори в света. Имаш ли нещо против, ако пуша?

— Съвсем не.

— Защото виждам, че прозорецът е открехнат, но ако…

— Не — казва той. — Харесва ми. Чуждият дим. Почти толкова приятен, колкото собствения. След трийсет години още ми липсва. Как така не си ги отказала при цялата тази мания за здравословен живот?

— Бях ги отказала — казва Пру. Лицето й в синьо-зеления пламък от запалката Бик — малко, подобно на червило цилиндърче — изглежда кораво, упорито лице, оголено до най-изначалното, с дългата сянка от носа, проснала се през бузата й. Пламъкът угасва. Тя шумно издишва. Гласът й продължава в подновения сумрак. — С изключение на една-две вечери, за да не ям. Но сега, с тази история с Нелсън — защо не? Какво значение има? — Надвисналото й лице показва ту единия, ту другия си профил. — Тук няма къде да се седне. Това е ужасна стая.

Той надушва не само дима от цигарата й, но и женствеността й, онази бегла сладост като от магазин за козметика, която обгръща жените от кремовете и шампоаните, които използват.

— Уютна е — казва той и отмества крака, за да може да седне на леглото.

— Обзалагам се, че беше заспал — казва Пру. — Само ще си изпуша цигарата. Просто имам нужда от компанията на възрастен човек. — Тя издиша като мъж, дълбоко, така че димът излиза на тънка двойна струйка от устата и ноздрите й и продължава да блика в продължение на няколко издишвания. — Надявам се приспиването на децата сега, когато Нелсън го няма, да не е такъв кошмар всяка вечер. Трябва толкова много да ги успокоявам.

— Мислех, че доста често липсва вечер.

— По това време обикновено си беше тук. Купонът в „Лейд-Бек“ не започва преди десет. Прибираше се вкъщи след работа, вечеряше, занимаваше се с децата и после започваше да става неспокоен. Убедена съм, че повечето вечери не е искал да излезе за пореден път за две-три дози, желанието просто го връхлиташе, и той не можеше да устои. — Отново дръпва от цигарата. Чува я как вдишва, като въздишка, и си спомня какво беше усещането от пушенето. Сякаш създаваш продължение на самия себе си от въздух. — Помагаше с децата. Въпреки че се държеше като лайно с всички останали, не беше лош баща. Не е. Не бива да говоря за него, като че е умрял.

Той пита:

— Колко е часът, всъщност?

— Девет и петнайсет или там някъде.

Дженис ще се върне най-рано в десет и половина. Имаше предостатъчно време да види докъде ще стигне това. Отпуска се обратно върху възглавниците си. Добре, че дремна следобеда.

— Така ли гледаш на нещата? — пита. — Към теб като лайно ли се държеше?

— Абсолютно. Направо отвратително. Нямаше го по цели нощи, вършеше един Бог знае какво, а после подсмърчане и молби за прошка. Това го ненавиждах повече от тичането по жени; баща ми беше пияница и женкар, но след това не хленчеше на майка ми, поне оставяше хленченето на нея. Въобще не бях подготвена за тази негова незряла зависимост.

Връхчето на цигарата й свети. Далечното бумтене на гръм идва по-близо. Хари усеща присъствието на Пру като топлина в ума, в съзнанието му тя е тромаво едра и цялата в остри ръбове. Думите й звучат ръбести и груби, упоритата акрънска твърдост, гарнирана с презрителен речник, възприет от професионални търговци на коне. Не му харесва да наричат сина му незрял.

— Ти си го познавала известно време там, в Кент — изтъква той, почти враждебно. — Знаеше с какво се захващаш.

— Хари, не знаех — казва тя и връхчето на цигарата описва развълнувана дъга. — Мислех, че ще порасне, и през ум не ми минаваше в каква мрежа е заплетен с вас двамата. Все още се опитва да разбере какво сте му причинили, сякаш сте единствените родители в света, които не са продължили да бършат задника на сина си, докато стане на трийсет. Казвам му: Я се стегни, Нелсън. Скапаните родители са нормална част от нещата. Божичко. Нищо не е идеално. А той побеснява и ми казва, че съм студена. Има предвид секса. Едно от нещата, което върви ръка за ръка с кокаина, е чувството за срам; жените, които са пристрастени, биха направили всичко. Казвам му: „Отказвам да ме заразиш със СПИН от някоя от кокаиновите ти курви“. И той излиза отново. Това е някакъв порочен кръг. От години е така.

— От колко години, смяташ?

Когато вдига рамене, старото легло на Мама се разклаща.

— Повече, отколкото си мислиш. Онази тълпа около Слим открай време пуши трева и взима стимуланти — на обратните не им пука, имат един куп пари само за себе си. Може би Нелсън започна да се друса толкова, че да му се налага да краде, преди около две години. В началото крадеше само от нас, пари, които би трябвало да са за семейството, дома и така нататък, а после започна да краде от вас — от фирмата. Надявам се да го пратите в затвора, наистина се надявам. До този момент е държала ръката си в шепа под цигарата, за да събира пепелта, и сега се оглежда наоколо за пепелник, не вижда такъв и в крайна сметка хвърля фаса към прозореца, където той пуска искри при допира със стъклото и изрева с просъскване върху мокрия перваз.

— Вече не ми е нужен. Страх ме е да се чукам с него, страх ме е да съм законно обвързана с него. Пропилях си живота. Не знаеш какво е. Ти си мъж, свободен си, можеш да правиш каквото си искаш в живота, докато станеш на шейсет поне можеш да купуваш. Жената се продава. Налага й се. И най-добре да не се пазари прекалено дълго. Аз съм на трийсет и три. Опитах си късмета, Хари. Проиграх го с Нелсън. Имах карти и ги изиграх, но се провалих, бита карта съм. Съпругът ми ме мрази, и аз го мразя и дори нямаме достатъчно пари, за да се разделим! Страх ме е — толкова ме е страх. И децата ми се страхуват. Аз съм боклук и те са боклук, и го знаят.

— Ей, ей — чувства се длъжен да каже. — Хайде. Никой не е боклук. — Но дори докато изрича тези думи, знае, че това е една старомодна представа, която трудно би защитил. Всъщност всички сме боклук. Без Бог, който да ни въздигне и да ни превърне в ангели, всички сме боклук.

Хлипанията й така силно разтърсват леглото, че в крехкото му следоперативно състояние започва да му се гади. За да успокои едрото тяло, той се протяга и я придърпва към себе си. Сякаш очаквала докосването му, тя се сгушва плътно, въпреки че между тях има одеяло и чаршаф, и продължава да хлипа с горчив, по-нисък тон, дъхът й пари върху гърдите му, където горнището на пижамата се е разкопчало. Гърдите му. Искат да ги издълбаят.

— Поне си здрава — казва й. — При мен трябва само да заковат капака на ковчега. Не мога да тичам, не мога да чукам, не мога да ям нищо от това, което обичам, знам дяволски добре, че ще ме придумат да направя байпас. Ти ли се страхуваш? Още си млада. Все още имаш много карти да изиграеш. Представи си колко уплашен се чувствам аз.

В прегръдките му Пру казва с вече по-спокоен глас:

— Хората постоянно си правят байпас в днешно време.

— Да бе, лесно ти е да го кажеш. Все едно аз да ти кажа; че хората постоянно се женят за лайнари. Или ти да ми кажеш, че хорските деца постоянно се оказват наркомани и мошеници.

Подсмихване. Проблясване на светкавица и след няколко секунди, гръм. И двамата се заслушват. Тя пита:

— Дженис казва, че не бива да се чукаш ли?

— Не говорим за това. Просто напоследък не го правим кой знае колко. Случиха се твърде много други неща.

— А лекарят ти какво казва?

— Не помня. Кардиологът ми е горе-долу колкото Нелсън. На всички ни беше твърде неловко да обсъждаме темата.

Пру подсмърча и казва:

— Мразя живота си. — Струва му се неестествено неподвижна, като заек, впримчен от фаровете на приближаващ се автомобил.

Прокарва пръстите на ръката си, обгърнала широкия й гръб, през неравностите на ватираната хавлия и я пъхва в копринената пещера на тила й, за да си поиграе с топлата коса там.

— Това чувство ми е познато — казва той. Достатъчно му е да си играе с косата й, усеща по цялата дължина на тялото си онази сънливост, като в памук, която чака да го погълне.

Тя му казва:

— Ти беше едно от нещата, които харесвах по отношение на Нелсън. Може би съм си мислила, че Нелсън ще порасне и ще заприлича на теб.

— Може и така да е станало. Не си ме виждала какво копеле мога да бъда.

— Мога да си представя — казва тя. — Но хората те предизвикват.

Той продължава:

— Виждам много свои черти в хлапето. — Тилът й пари под пръстите му, меките косми се надигат от неговата наелектризираност.

— Радвам се, че си пускаш косата дълга — казва.

— Станала е прекалено дълга. — Ръката й е облегната на голите му гърди, където копчето е разкопчано. Представя си ръцете й с розовите им кокалчета и уязвимия им, изранен вид. Спомня си, че е левачка. Тази необичайност допълнително го възбужда. Без да изчака да помисли, със свободната си ръка той премества нейната от гърдите си и я поставя по-надолу, там, където от обръснатите му слабини учудващо е изникнала ерекция. Жестът му притежава предсексуалността на дете, което споделя с друго някакво интересно откритие — камък, който се движи, или неестествено голяма пеперуда. Очите върху неясното лице на сантиметри от неговото върху възглавницата се разширяват. Миниатюрни точици светлина са уловени в миглите й. Оставя лицето си да се понесе върху прилива от кръв, надигащ се в него, отвъд тези няколко сантиметра, за да слее устните им, внимателно изпробва подходящия ъгъл, докато пръстите й го галят с ритъм по-бавен от този на кънтящото му сърце. Докато пространството между тях се смалява и изчезва, той се ослушва за сърцето си, неговия съучастник в греха. Целувката им има вкус на рибата, която толкова хубаво бе приготвила, на лимона и лукчетата в нея, и на аспержи.

Дъждът бие по стъклото. Капките от онзи теч върху перваза се завързват. Ярка мълния, съвсем наблизо, разтърсва въздуха и по-малко от секунда по-късно спиращо сърцето изплющяване и раздирането на гърма удря къщата от небето. Сякаш надъхана от тази проява на природна безотговорност към последствията, Пру казва „Мамка му“, скача от леглото, затръшва прозореца, смъква щорите, рязко разтваря хавлията си и я свлича и пресягайки се надолу, изхлузва нощницата през главата си. Високата й бледа голота и широки бедра в сумрачната стая са прекрасни, както бяха прекрасни цъфналите крушови дървета по онази улица в Брюър миналия месец, които сякаш бяха там специално за него, късче от рая, на което се бе натъкнал погрешка, направо невероятно.