Заека се укроти - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Джон Ъпдайк (III. Инфаркт на миокарда) #3

III. Инфаркт на миокарда

Към средата на юни бурените са победили: по каменистия сух банкет на шосе 111 репеят и цикорията са се извисили на почти два метра височина, а изгнилата слама и тор, неподновявани от две години, в корените на немощния тисов плет, предназначен да разкраси долната част на витрината на „Спрингър Моторс“, са покрити с плевели и тученица. Хари непрекъснато си напомня да се обади на озеленителите и да поднови торната смеска, и да засади живи тисове на мястото на изсъхналите, които бяха почти една трета. Изглеждат отвратително, като липсващи зъби. От другата страна на четирилентовата магистрала, по която движението е по-натоварено и по-забързано от всякога, въпреки че щатът все още се придържа към ограничението от деветдесет километра, ресторантът с храна за вкъщи вече се е превърнал в „Пица Хът“, една от шестте или може би повече, дето вече са в Брюър. Какво намират хората в тях? Лепкави резени тесто и кашкавал, които, когато се опиташ да ги ядеш, се разтягат в дълги нишки току пред лицето ти. Все пак понякога в съботите, когато изпадналият в празнично настроение Бени изтичва от другата страна и носи пица за който поиска, Хари си позволява пеперони с чушки и лук, но без аншоа, моля. Приличаха на дребни охлюви, затънали в кал.

Днес не е събота, понеделник е, денят след Деня на бащата. Никой не изпрати картичка на Хари. С Дженис вече на два пъти посещават Нелсън за семейна терапия в онзи голям мрачен рехабилитационен център в Северна Филаделфия, целият в парапети и табла за съобщения и задушаваща миризма на циклостил, която му напомня за мазето на неделното училище, където ходеше. И двете им посещения напомнят скандалите около кухненската маса, само че с рефер — стройна чернокожа жена със светъл цвят на кожата и екстравагантни очила и от онези сладки усмивки на човек, който редовно ходи на църква, които Хари свързва с по-добрия тип филаделфийски чернокожи. Предъвкват старите неща — смъртта на бебето, бъркотията през шейсетте, когато Дженис се изнесе, а Джил и Скийтър се нанесоха, откачения начин, по който Нелсън се оказа женен за секретарка от Кент Стейт цял инч по-висока и една година по-възрастна от него, че и католичка отгоре на това, и донякъде нелепия начин, по който младата двойка се премести в старата къща на Спрингърови, а старата двойка се изнесе, и всъщност половината година живееше във Флорида, само и само хлапето да може да се разпорежда с агенцията както си иска; Хари обяснява как от негова гледна точка Нелсън е напълно разглезен от майка си заради комплексите й за вина, и затова хлапето смята, че има правото да си живее в царството на мечтите заедно с всичките педерасти и наркомани, и да оставя жена си и децата си да ходят в дрипи. Когато говори, усмивката на психоложката с цвят на мляко с кафе става още по-благочестива и търпелива, след което тя се обръща към някой друг, към Нелсън или Дженис, или Пру, и ги пита какво мислят за нещата, които току-що са чули, сякаш това, което говори, не е описание на факти, а просто поредица от звуци, които са смесени в миш-маш. Цялото това любимо на психолозите „споделяне“ и „анализиране“ обезценява фактите в света; свежда решенията, най-доброто, което хората са можели да направят в дадения момент, до илюзорни ходове, рефлекси, които са били „анализирани“ в един милион други случаи, намотани като кадаиф. Чувства, че предугаждат и предварително омаловажават думите му, каквото и да каже, и все по-раздразнен в крайна сметка казва на Дженис и Пру следващия път да отидат без него.

Бени се приближава до прозореца, където Хари стои и зяпа навън, и пита:

— Кʼво прави за Деня на бащата?

Хари е доволен, че има какво да отговори.

— Жената на Нелсън доведе внуците следобеда и аз приготвих ядене за всички на грила в двора.

Звучи чисто по американски, но си имаше неприятната обратна страна. Първо, грилът им е метална сфера, за която преди години в „Консюмър Рипортс“ пишеше, че е класика, но Хари никога не успява да прояви нужното търпение. Трябва да изчакаш, докато въглищата станат сиви и се покрият с пепел, но той се бои, да не би да ги остави прекалено дълго, така че в крайна сметка непрекъснато се взира в суровите кюфтета, които не се пекат, а Дженис го вбесява, като му предлага да ги опече в кухнята, тъй като комарите ще изпохапят децата до смърт. Второ, внуците му донесоха мили картички за дядо, това хубаво, и двете нарисувани от онзи модерен художник, Гари Ларсън, когото всички останали смятаха за толкова забавен, но и двете бяха напълно еднакви — дори бяха надписани с една и съща червена химикалка. Картичката на Джуди — с типично момичешка завъртулка на буквата „у“, а тази на Рой — с куп безсмислени, но вдъхновени, все още неграмотни опити. Всичко показваше, че не са планирали купуването на картичките предварително, а се бяха отбили в дрогерията по пътя от „Летящия орел“. Пру и децата пристигнаха с мокри от басейна коси. Тя донесе купа салата, която бе приготвила у дома.

— Изглежда чудесно — казва Бени, с тихия си дрезгав гласец.

— Аха — съгласява се Хари и обяснява, сякаш и двамата виждат образа на Пру с дълга мокра коса и опряна на хълбока голяма, дървена купа марули и репички, — уредихме временно членство за жената на Нелсън в крайградския клуб и бяха плували почти целия ден.

— Хубаво — казва Бени. — Изглежда приятно момиче, тази Тереза. Не че е идвала тук особено често, но ми е неприятно, че семейство като тяхното си има проблеми.

— Справят се — казва Хари и сменя темата. — Гледа ли нещо от откритото първенство? — Някой определено трябва да иде и да събере всички опаковки, които вятърът носи от „Пица Хът“ и оплита в хилавия тисов плет. Но не обича да се навежда, а не му е удобно да накара Бени да го направи.

— Нее, така и не можах да се запаля по мачове — заявява дундестия млад търговски представител, влагайки повече агресия, отколкото предполага въпросът. — Дори и при бейзбола, една-две игри и ми писва. Разбираш ли, мен какво ме засяга?

Навремето от другата страна на шосе 111 имаше величествен стар клен, който отрязаха, за да разширят сградата с червен покрив на „Пица Хът“. Той е оформен като шапка, с два ръба. Би трябвало да е благодарен, мисли си Хари, че около това мизерно място има някакъв оживен бизнес.

— Е — казва на Бени, тъй като не иска да спори, — след като отборът на Филаделфия е на последно място, не пропускаш кой знае какво. Най-лошият резултат в бейзбола, а сега продадоха две от старите си звезди, Бедрозиън и Самюел. Вече няма такива неща като лоялност.

Бени продължава да се оправдава, съвсем ненужно.

— За мен си бих предпочел аз самият да върша нещо, ако времето е хубаво, а не да седя като търтей на дивана, нали разбираш? Да изляза навън с момиченцето ми край басейна на съседите или да изведа семейството на разходка в планината, ако не е прекалено горещо, нали разбираш.

Бени е от онези хора, дето постоянно повтарят „нали разбираш“, сякаш ако вниманието ти не е приковано към думите им, ще се отнесе.

— И аз бях така — казва му Хари и тъй като образът на Пру, хванала огромната купа започва да избледнява, се успокоява и изпада във философското и приятно меланхолично настроение, което обикновено го обзема, когато гледа през този прозорец. Над главата му големият син хартиен плакат с надпис АТОЙОТ, през който слънцето блестеше, е започнал да се отлепя от стъклото. — Като хлапе вечно тренирах някакъв спорт, а доскоро бях все на голф игрището и удрях тъпата топка.

— Това още можеш да го правиш — казва Бени с онази италианска дрезгавост, леко задъхан. — Даже, обзалагам се, че лекарят ще ти го препоръча. Моят поне това препоръчва, движение. Нали разбираш, заради теглото.

— Вероятно трябва да правя нещо — съгласява се Заека, — за да поддържам кръвообращението. Ама не знам, голфът изведнъж започна да ми се струва глупав. Осъзнах, че никога няма да напредна на този етап. А и момчетата, с които бяхме сформирали четворката навремето, общо взето, са се преместили. Сега горе в клуба има само разни руси мускулести юпита, и всичките се возят на колички. Така шибано са се разбързали да се върнат да печелят пари, че обикалят с количките и свличат тревата от игрището. Аз обичам да ходя и да нося. Краката ти стават по-силни. Там е силата на удара при голфа, колкото и да не ти се вярва. В краката. Аз влагам предимно ръце. Знам как се прави, мога да го разпозная у другите момчета и в професионалистите по телевизията, но аз самият не мога да се накарам да го направя.

Продължителността и интимният характер на това излияние карат Бени да се чувства неловко.

— Трябва да се движиш — казва той. — Особено с твойто минало.

Заека не може да разбере дали има предвид неотдавнашното му медицинско минало или някогашното му минало на гимназиален атлет. Старите му баскетболни фотографии, увеличени и поставени в рамки, са излезли от офиса на Нелсън и са се върнали на стените, над таблото за похвали, въпреки че цветовете им розовеят. Ето нещо, което все пак бе свършил докрай, не като гниещата слама. ЕНГСТРЪМ БЕЛЕЖИ 42.

— Оттеглянето на Шмид, ето това ме съсипа — казва на Бени, въпреки че човекът повтаря, че не е спортен маниак. Може би му е приятно да го тормози с това, да го отегчава. Чуди се доколко Бени е бил навътре в далаверите на Нелсън, но не събра нито смелостта, нито енергията да го уволни, когато се върна да управлява гаража. Да може да изкара някак деня, колите се продаваха сами. Особено камрито и королата. Кой би искал повече? — Единственото, което трябваше да направи — обяснява на Бени, — за да спечели още половин милион, беше да остане в регистъра до петнайсети август. А той започна сезона като огнена топка, два пъти хоумрън в първите две игри, и то след операция на рамото. Но, както самият Шмид казваше, стигнало се бе до момента, в който той казвал на тялото си да направи нещо, а то просто отказвало. Знаел какво трябва да направи, но не можел, и приел факта. Трябва да бъде уважаван за това. В тези времена той постави честта пред парите.

— Осем грешки — провиква се с ниския си глас Елвира Оленбах откъм кабинката си, опряна в стената към Парагвай, където попълва фактурата за продажба и балансовия отчет за една Корола LE в цвят слонова кост, която продаде вчера на една от онези мадами, дето идват и питат специално за нея. Имат си работа, пари. Дори младите, които навремето си стояха вкъщи и правеха бебета. Ако се вгледаш, все по-често ще видиш жени, които карат автобуси и камиони за доставки. Ще стане по-лошо, отколкото в Русия; не след дълго ще имаме жени миньорки. Може вече и да има. Единствената разлика между двете суперсили е, че продават дърветата си на Япония в различни посоки. — По една грешка във всяка от двете последни игри срещу „Джайънтс“ — неумолимо рецитира Елвира. — И резултат 203, само два хита при последните четирийсет и едно заставания на хоума. — Главата й е пълна с цифри, между двете й малки, подобни на дръжки на кана уши. Беше му споменала, че баща й бил спортен маниак, и за да може да общува с него, се интересувала от всичките тия работи и сега не може да се отучи от навика.

— Аха — казва Заека, като прави няколко крачки към бюрото й. Чувства се като болен. — Но все пак нужно си беше много класа. Само преди седмица, чете ли, имаше едно интервю в някакъв филаделфийски вестник, в което твърди колко прекрасно се чувства, и че просто е бил в дупка, като всяко прекалено ентусиазирано хлапе? След това беше достатъчно мъж, че да си смени мнението. Когато трябваше само да постои още малко, за да си вземе милион и половина чисто. Харесва ми как си излезе от играта — казва Заека — бързо и по собствено решение.

Елвира не вдига поглед от бумагите си, а висящите й обеци се поклащат, докато пише.

— Щяха да го отрежат преди август, както я беше подкарал. Просто си спести унижението.

— Именно — казва Хари. Още чувства слабост, разкъсван от желание да се съюзи с тази жена, и някакъв сърбеж да я покори, да я постави на мястото й. Не че тя и Бени са му създавали затруднения. По-скоро са послушни, сякаш се боят, да не би да бъдат пометени от гаража заедно с Лайл и Нелсън. За Хари бе най-лесно да приеме, че са невинни, и да не разклаща агенцията по-сериозно, отколкото вече е разклатена. И двамата имат връзки в Брюър и продават тойоти и ако разговорите в свободното време — „слабото“ време, така го наричат сега младите — не бяха така удовлетворяващи, така осветляващи, както онези, които водеше с Чарли Ставрос, може би просто времената не бяха толкова лесни за осветляване. Рейгън бе оставил всички в объркване, а сега и комунистите се държаха странно. — А какво ще кажеш за изборите в Полша? — пита. — Да гласуват срещу Партията — кой би помислил, че ще доживеем да го видим? И Горби, дето казва на целия свят, че предприемачите, които вдигнаха онези пясъчни замъци в Армения, са били мошеници? А в Китай учудващото са не строгите мерки, а това, че оставиха хлапетата да ръководят шоуто цял месец и никой не знаеше какво да направи по въпроса! Все едно от другата страна няма кой да управлява. Липсва ми — казва той. — Студената война. Даваше ти причина да ставаш сутрин.

Говори такива неща, за да провокира, за да получи някаква реакция от Бени или Елвира, но думите му се губят като речите, които старите хора изнасяха по верандите, когато беше момче. Не за първи път, откакто се върна в представителството, чувства, че всъщност не е там, а е само призрак, когото търпят. Думите му са просто звуци. В стария офис на Нелсън, и в офиса до него, където навремето работеше Милдред, счетоводителят, когото Дженис нае по съвет на Чарли, преглежда счетоводните книги. Явно, тази задача е прекалено сложна, защото си е довел помощник на пълен работен ден. Млади мъже в сиви костюми, които закачат саката си на закачалката, когато пристигнат сутрин, и си ги обличат на тръгване, като че ли са истинските управители на фирмата.

— Елвира — казва, приятно му е да произнася името й — чете ли тази сутрин във вестника, че четирима мъже са обвинени в углавно престъпление, задето се овързали с вериги за някаква кола пред клиника за аборти? И за съучастничество в малолетна престъпност, защото били взели някакво седемнайсетгодишно момче със себе си? — Той знае вижданията й: подкрепя абортите. Всички независими мацки са с такива виждания. Той възприема противоположната позиция, донякъде, за да я дразни, но в сърцето си не е наистина убеден, и тя го знае. Тя става от бюрото си и идва с широки крачки към него, вълнуващо слаба, с попълнените формуляри в ръка, малката й глава с широка челюст е изправена, с прибраната назад лъскава кафява коса върху дългата й шия, големите й златни обеци с форма на орех се полюшват. Той отстъпва крачка назад и тримата застават до прозореца, Хари между тях, с една глава по-висок.

— Човек може да е сигурен — казва тя, — че всички са били мъже. Защо им пука толкова? Какво ги интересува какво правят някои жени с телата си? Та те дори не ги познават.

— Смятат го за убийство — казва Хари. — Смятат, че ембрионът е миниатюрна отделна личност още от следващата сутрин.

Формулировката му предизвиква у нея пренебрежително изсумтяване:

— Да бе, те не знаят какво смятат — казва. — Ако мъжете можеха да забременяват, този дебат въобще не би съществувал. Нали Бени?

Намесва го в разговора, за да разводни намеренията на Хари спрямо нея, каквито и да са те, с тази провокативна тема. Бени внимателно, дрезгаво казва:

— Моята църква твърди, че абортът е грях.

— И ти им вярваш, докато не поискаш да го направиш, нали? Я ни кажи за теб и Мария — използвате ли противозачатъчни? Седемдесет процента от младите женени католици използват, знаеше ли?

Хари се сеща за един странен момент от неочаквания му контакт с Пру, презерватива, който бе извадила от джоба на възкъсата си хавлийка. Или винаги държи там по един, или е била предвидила, че ще се чука с него, преди да влезе в стаята. Отвикнал е да ги използва, още от казармата, но се бе съгласил без протести, това си бе нейното шоу. Стягаше го, беше се уплашил, че няма да успее да запази твърдостта си от притискането, а космите му, там, където бяха останали след ангиопластиката, нали го бяха обръснали, се бяха закачили при развиването, беше възникнала малка техническа суетня, тя му бе помогнала в неясната светлина, това може би донякъде забави свършването му, което не беше лошо, тъй като тя свърши два пъти, веднъж под него и веднъж отгоре, докато дъждът биеше по прозореца зад спуснатите щори, бедрата й толкова едри и широки в ръцете му, че вече не се чувстваше дебел, циците й щръкнали, докато се извиваше, преследвайки втория оргазъм, а той почти в несвяст от притеснение, че разтърсва дефектното си сърце. Някакво прозаично безсрамие у Пру унищожи част от поезията, когато за първи път я видя гола и бледа, като онази улица с цъфналите дървета. Направи всичко, но беше някак безцеремонна и леко вдървена, сякаш на шивашкия манекен в тъмното зад него му бяха пораснали ръце и крака, и глава с вееща се морковена коса. За да задържи ерекцията си, непрекъснато си повтаряше: За първи път чукам левачка.

Бени се изчервява. Не е свикнал да води подобни разговори с жена.

— Може и така да е — признава. — Ако не става въпрос за смъртен грях, не е нужно да го признаваш, ако не искаш.

— Това спестява на свещеника доста притеснения — казва му Елвира. — Да предположим, че независимо какво използвате двамата с Мария, тя непрекъснато забременява, какво бихте направили? Не бихте искали вашето безценно момиченце да се чувства притеснено. Така както стоят нещата в момента, можете да й дадете най-доброто. Какво е по-важно, качеството на живота за семейството, което вече сте създали, или малко възелче протеин с размера на мравка?

Когато се вълнува, Бени говори с особено писклив момичешки глас:

— Остави ме на мира, Елвира. Не ме карай да мисля за това. Обиждаш религията ми. Не бих имал нищо против още едно-две деца, какво по дяволите. Млад съм.

Хари се опитва да го измъкне.

— Кой може да каже какво означава качество на живот? — пита той Елвира. — Може би точно това дете ще изобрети фонографа.

— Не и ако живее в гето, абсурд. От него ще излезе хлапе, дето след шестнайсет години ще те обере за крек.

— Не е нужно да проявяваш расизъм — казва Хари, който в известен смисъл е обран от бяло хлапе, от собствения си син.

— Това е точно обратното на расизъм, това е реализъм — обяснява му Елвира. — Тези ненормални фундаменталистки идиоти се опитват да отнемат правото на аборта на бедната чернокожа непълнолетна майка.

— Аха — отговаря той — същата бедна чернокожа непълнолетна майка, която иска да роди бебето, защото никога не е имала кукла, с която да си играе, и е във възторг от идеята да завре на данъкоплатците поредната сметка за социални помощи. Майната ви, бледолики — това сочат статистиките за раждаемостта.

— Ха сега, кой говори расизми?

— Искаш да кажеш реализми.

Отпуснат след правенето на любов, и благодарен, че все още е жив; той бе попитал Пру колко обратен смята, че е Нелсън, с цялото това мотаене с Лайл и Слим. Дъхът й се виждаше заради фините струйки вдишван цигарен дим на воднистата светлина, идваща от прозореца, когато тя замислено му отговори, леко сепната от въпроса:

— Нелсън харесва момичета. Той е мамино момче, но в това отношение прилича на теб. Само дето на него му изглеждат по-големи, отколкото на теб.

Когато час по-късно Дженис бе надушила цигарения дим, той се бе престорил на прекалено сънен, за да го коментира. Пру отнесе втория фас заедно с презерватива, но първият, удавен върху перваза на прозореца, на следващата сутрин бе така накиснат и сплескан, че можеше да е стоял там цяла вечност, историческа реликва от Нелсън и Мелани. Заека въздъхва и казва:

— Права си, Елвира. Хората трябва да имат възможност за избор. Дори и да правят неправилния.

От стаята, в която бе с Пру, умът му се прехвърля на онази, която бе споделял с Рут, един етаж над Съмър стрийт, и последния път, когато бе влязъл в нея тя му каза, че е бременна, и го бе нарекла господин Смърт, а той я бе молил да запази бебето. Да го запазя, казваш, а как? Ще се ожениш ли за мен? Беше го подигравала, но и умолявала същевременно и в крайна сметка, да, нека бъдем реалисти, вероятно е направила аборт. Щом не можеш да измислиш решение, аз съм мъртва за теб и това твое бебе също е мъртво. Онази сестра с кръглото лице и благия нрав в болницата няма нищо общо с него, точно както му каза Рут последния път, когато я видя във фермата й преди десет години. Бе имал една дъщеря и тя бе умряла; Бог не му бе гласувал доверието да го дари с друга. На глас казва:

— Шмид направи това, което Роуз беше прекалено глупав да направи: да напуснеш, когато си приключил. Взимай си лекарството и не удължавай агонията с разните там адвокати.

Бени и Елвира го поглеждат, стреснати от начина, по който са се отклонили мислите му. Но това чувство му е приятно, вътрешното блуждаене. Когато за първи път дойде във фирмата като главен търговски представител след смъртта на Фред Спрингър, се боеше, че няма да успее да запълни празното място. Но сега, като по-възрастен мъж, с глава пълна със спомени, го запълва, без дори да се опитва.

През дебелото шлифовано стъкло вижда мъж и жена около трийсетте, може би четирийсетте, вече всички му изглеждат млади, в паркинга отвън сред колите, навеждат се, за да надзърнат вътре, и разглеждат фабричните лепенки по стъклата. Жената е закръглена и бяла, а тлъстите й ръце се показват от потничето й. Мъжът е по-мургав, много по-мургав — хората с латиноамерикански произход имат всякакви оттенъци — и кльощав, с лилава блуза без ръкави, срязана на корема. Главите им, които се накланят и изправят, се движат предпазливо, сякаш се боят от индианска засада някъде в прерията от проблясващи автомобилни покриви, двойка пионери посвоему, поне в тази част на света, където расите не се смесват много-много.

Бени пита Елвира:

— Искаш ли ги, или да ги взема, аз?

Тя казва:

— Ти. Ако на жената й трябва допълнително убеждаване, я доведи вътре и аз ще си побъбря с нея. Но недей да насочваш цялата информация към нея само защото е бяла. И двамата ще се обидят, ако си вириш носа пред мъжа.

— За какъв ме имаш, за някой тесногръд? — казва Бени полунасмешливо, но изражението му, когато излиза от климатизираната стая в юнската влага и горещина, е тъжно и упорито.

— Не бива да го тормозиш за религията му — Хари казва на Елвира.

— Не го тормозя. Просто си мисля, че трябва да го хвърлят в затвора онзи проклет папа заради това, което причинява на жените.

Заека си спомня, че Пеги Фознахт, преди да й отрежат гърдата и да вземе да умре, беше пълна с бесен гняв към папата. Беше чел някъде, че гневът предизвиква рак. Ако живееш достатъчно дълго, мисли си, ще чуеш всичко. И новините, и коментарите, разбъркани като боклука в запушена мелачка за боклуци. Всяка вечер медиите се опитват да те докарат до лудост, така че да изтичаш навън и да си купиш всичките депресиращи неща, дето ги рекламират, лаксативи и лепило за протези Фиксодент и Соминекс24, и Тиленол25, и лекарство против хемороиди и течност за жабурене срещу лош дъх. Защо по вечерните новини предполагат, че хората, които ги гледат са толкова грохнали и задръстени? Това е достатъчно, за да те накара да превключиш канала. Рекламите го отвращават, цялото това дружеско дърдорене на разни простонародни домашни философи относно анален сърбеж и парене, и някоя красива млада жена в размазан фокус, която с удоволствие се протяга в бялата си хавлия, защото току-що се е изсрала и всички онези хора в рекламата на Екс-Лакс, които казват „Добро утро“ един след друг, така че не можеш да не си представиш как светът се изпълва с усмихнатите ни американски екскременти, много скоро ще трябва да плащаме на бедните страни от третия свят, за да ги хвърляме там като токсичните отпадъци.

— Защо нарочваш папата? — пита Хари. — Буш е същата работа, и той е срещу абортите.

— Да, но той ще се промени, когато жените започнат да гласуват срещу републиканците. А няма начин да се гласува срещу папата.

— Не чувстваш ли понякога — пита я, — сега с Буш начело, че някак оставаме в периферията, че сме нещо като голяма Канада, и че за останалите няма голямо значение какво правим? Може би така трябва да бъде. Предполагам, е някакво облекчение, че вече не сме голямата работа.

Елвира е решила да възприеме нещата от забавната им страна. Играе си с една от обеците с форма на орех и поглежда под ъгъл нагоре към него.

— Ти си важен за всички, Хари, ако това намекваш.

За първи път му казва нещо подобно, звучи като че ли му е дъщеря. Хари усеща, че се изчервява.

— Не мислех за себе си, мислех за страната. Знаеш ли кого обвинявам? Старият Аятолах, задето ни нарече Великия Сатана. Сякаш ни направи лоша магия и ние се смалихме. Сериозно. Някак наистина ни омагьоса.

— Недей да живееш в измислен свят, Хари. Все още имаме нужда от теб тук, на земята.

Тя излиза на паркинга, където се е появил квартет тийнейджърки, всичките в якета от избелял дънков плат. Кой знае, може би дори тийнейджърите в днешно време имат достатъчно пари да си купят тойота. Може да е женска рок банда, която си търси микробус за турнетата. Хари влиза безцелно в офиса, където гостуващите счетоводители ден след ден свиват гнездото си сред купчини хартия. Главният има уморено гумено лице с тъмни кръгове под очите, а помощникът му изглежда като някакъв малоумник, глупак поне що се отнася до говоренето, сякаш няма достатъчно пълнеж в главата. Сякаш за да компенсира всички недостатъци, винаги е облечен с чиста бяла риза със здраво завързана вратовръзка, закопчана за гърдите му с игла.

— А — казва главният, — точно който ни трябва. Говори ли ви нещо името Ангъс Барфийлд? — Сенките под очите му са толкова дълбоки и тъмно синкави, че изцяло заобикалят очите му; прилича на миеща мечка. Въпреки че лицето му свидетелства за много годинки, косата му е черна като вакса и стои толкова плътно върху главата му, сякаш е нарисувана там. Тези счетоводители трябва да са подредени, с всичките тези цифри, които записват, хиляди и милиони, и нито една петица, която да се сбърка с тройка, нито една седмица, която да се сбърка с единица. Когато повдига веждата на очертаното си с тъмен кръг око към Хари в очакване на отговор, гумената му уста неуморно се върти с някакво неспокойно всезнаещо движение.

— Не — казва Хари, — но всъщност чакай. Нещо ми се върти. Барфийлд.

— Хубаво е да познаваш такъв човек — казва счетоводителят с лукава гримаса и усукване на устните. — От декември до април е купувал по една тойота месечно. — Проверява някакво листче под ръката си. Има много дълги черни косми по китките. — Една корола с четири врати, един терсел хетчбек с пет скорости, едно камри комби, един луксозен двуместен четири по четири 4runner, а през април наистина се е отпуснал и си е взел една супра турбо със спортен покрив за сумата от двадесет и пет и седемстотин. Общо излиза на малко под седемдесет и пет хилядарки. Всичките на едно и също име и един и същи адрес на Уилоу стрийт.

— Къде е Уилоу стрийт?

— Това е една от преките над Локъст, нали знаеш. Този район е станал доста модерен.

— Локъст — повтаря Хари, напъвайки се да си спомни. И по-рано е чувал това странно име „Ангъс“ от устата на Нелсън. Когато отиваше на купон в Северен Брюър.

— Неженен бял мъж. Доста платежоспособен. Не си е падал по пазарлъците, всеки път е плащал обявената цена. Единственият проблем с него като клиент — казва счетоводителят — е, че според градските архиви е мъртъв от шест месеца. Умрял е преди Коледа. — Той свива устни в малък грозд под едната си ноздра и вдига вежди толкова високо, че ноздрите му се разширяват от съчувствие.

— Сетих се — заявява Хари с рязко подрипване на сърцето. — Това е Слим. Ангъс Барфийлд е истинското име на един тип, когото всички наричаха Слим. Той беше, беше гей, предполагам, около годините на сина ми. Имаше добра работа в центъра на Брюър — администрираше една от онези образователни програми на Агенцията за жилищно строителство и благоустройство за незавършилите гимназия. Нелсън май веднъж ми каза, че имал диплома за психолог.

Малоумният асистент, заслушан със зинала от усилие уста, тъй като може да възприема само по една мисъл, се разхилва: хуморът на лудостта се излива върху психолозите. Другият усуква долната част на лицето си по нов начин, сякаш демонстрира възли.

— Банковите служители, отговарящи за отпускането на кредити, просто обожават държавните служители — казва той. — Та те са толкова сигурни и постоянни, видите ли.

Тъй като мъжът явно го очаква, Хари кимва, а счетоводителят драматично шляпва по подредения хаос от документи, пръснати върху бюрото. — От декември до април Брюър Тръст е дал пет заема за покупка на автомобил на този Ангъс Барфийлд, платими на „Спрингър Моторс“.

— Как са могли, на един и същи човек? Здравият разум…

— Откакто се появиха компютрите, приятелю, здравият разум излетя през прозореца. Отишъл е при шапката с щраусово перо на леля ти Матилда. Отделът за заеми за покупка на автомобил на дадена банка е просто като игра на зарчета; компютърът е проверил кредита му, харесал го е и заемът е бил одобрен. Чековете са били осребрени, но така и не са се появили в активите на фирмата. Смятаме, че твоят приятел Лайл е отворил фалшива сметка някъде. — Мъжът забучва пръст в купчина банкови извлечения; пръстът има черни косми между кокалчетата и се извива толкова силно назад, че Заека трепва и извръща поглед. Този гумен тип е един от онези родени учители, които Заека инстинктивно е отбягвал цял живот. — Нека да го кажем така. Компютърът е като французин. Струва ти се много умен, докато не научиш езика. Щом научиш езика, осъзнаваш, че е дяволски тъп. Бърз е, наистина, но бърз не означава умен.

— Но — търси подходящи думи Заека, — но Лайл и Нелсън, особено Лайл, да използват името на бедния Слим за подобна мръсотия, когато току-що е бил умрял, когато едва ли не току-що са го заровили — възможно ли е действително да са били толкова коравосърдечни?

Счетоводителят леко се прегърбва под тежестта на подобна наивност.

— Това са били гладни момчета. Мъртвите нямат чувства, поне доколкото съм чувал. Кредитът на този приятел не е бил изтеглен от компютъра и между тези заеми от Брюър Тръст и фалшивия инвентар на Мид-Атлантик Тойота, доколкото можем да потвърдим до този момент, от тази операция са били прибрани около двеста хилядарки. Това са доста бисквити марка „Тол Хаус“.

Асистентът отново се захилва. Заека, като чува сумата, изстива от предчувствието, че този дълг ще го погълне. Тук, сред всичките тези документи, наредени върху бюрото, на което работеше самият той, и държеше ролка бонбони „Лайф Сейвърс“ в средното ляво чекмедже, тайно е била изкопана фатална дупка. Той потупва джоба на сакото си за успокояващата издутина от шишенцето нитростат. Ще вземе една таблетка в момента, в който излезе оттук. В нощта, в която се чука с Пру, когато и на двамата им бе дошло до гуша и до полудяване от съдбите им, старото легло, скърцащо под тях, му се бе сторило като друг вид гнездо, някакъв преплетен остатък от семейни участи, мухлясалата старческа миризма на Мама Спрингър, освободена от дюшека от това внезапно тръскане, там, където години наред бе спала сама, мирис на стари, натъпкани с нафталин одеяла, съхранявани в кедрови ракли на тавана сред подвързаните с плюш семейни албуми и счупени люлеещи се столове с ракитови седалки и шапки с воал в кръгли кутии, мирис, който се надигаше не само от поруганото легло, но и от старата шевна машина, поставена там, и забравените вратовръзки на Фред в дрешника, и топчетата мъх под древното легло с четири крака. Всички тези семейни следи сведени до това, до това съвкупление на фона на гръм и светкавици. Сега нещата изглеждаха така, сякаш това не се беше случвало. Той и Пру са неотстъпчиво вежливи един към друг, а Дженис, повече от всякога вживяна в ролята си на работещо момиче, е престанала да създава множество поводи, при които двете семейства да се смесват. Пикникът в задния двор за Деня на бащата бе изключение, а децата бяха уморени и раздразнителни и изпохапани от насекоми, когато най-после печените хамбургери бяха готови за консумация.

Хари се разсмива идиотски, като помощник-счетоводителя.

— Бедният Слим — казва, опитвайки се да влезе в тон с жаргона на главния счетоводител. — Голям приятел му се е оказал Лайл, как го е обзавел с всичките тия коли, от които въобще не се нуждаел.

На четвърти юли заради Джуди той марширува в парада на Маунт Джъдж. Нейният гърлскаутски отряд участва в него, а съпругът на водачката на отряда, Кларънс Айфърт, е в инициативния комитет. Трябвало им мъж, достатъчно висок, за да се въплъти в чичо Сам, и Джуди казала на мисис Айфърт, че дядо й е приказно висок. Всъщност по днешните стандарти метър и осемдесет и осем не е чак толкова много, с такъв ръст в NBA ще си джудже, но някои от членовете на инициативния комитет, с едно поколение по-възрастни от мистър Айфърт, си спомнят Заека Енгстръм от славните му дни в гимназията, и проявиха ентусиазъм, въпреки че сега Хари живее в Пен Парк, на другия край на Брюър. Оставаше си момче на Маунт Джъдж и нещо като герой. Станал е по-едър, отколкото би трябвало да е националният символ, но има подходящата светла кожа и бледосини очи и изправена войнишка стойка. Служил е в Корея. Изпълнил е дълга си. Налага се да разкопчае едното копче на широките панталони с едрото червено райе, но тъй като трицветните тиранти ги придържат, а бледосинята жилетка на звезди пада върху талията му, всъщност няма особено значение. В седмицата преди четвърти Хари и Дженис доста се занимават с костюма. Даже отиват и купуват официална риза с френски ръкавели и широка яка, която да пасва на широката червена вратовръзка, и решават, че велурените му обувки Хъш Пъпис, които приличат на ботуши, подхождат повече на раирания панталон, отколкото официалните черни обувки, които пази за сватби и погребения. Фракът от тъмносин вълнен плат е малко по-тъмен от жилетката, с по три декоративни месингови копчета от двете страни и му е по мярка, но мъхнатият цилиндър с лента на големи сребърни звезди, кацнал нестабилно върху изправената му глава, е малко тесен заради бялата найлонова перука, така че има усещането, че ще се килне и ще падне.

Дженис замислено прехапва устна.

— Задължително ли трябва да си с перука? Косата ти и без това е толкова светла.

— Но е подстригана прекалено късо за чичо Сам. Ако знаех, щях да я оставя да порасне.

— Е — казва тя — защо пък чичо Сам да не е с модерна прическа? Нали не е мъртъв?

Той пробва шапката без перуката, така наистина ляга по-добре.

— А и, честно казино, Хари, с перуката имаш леко стряскащ вид — прави те да изглеждаш като някаква едра червендалеста жена.

— Виж какво, правя го заради внучката ни, няма нужда да обиждаш.

— Не обиждам, просто е интересно. Не бях забелязвала женската ти страна. Обзалагам се, че от теб щеше да стане по-свястна жена, отколкото майка ти или Мим. Те двете е трябвало да са мъже.

Мама се държеше гадно с Дженис още от момента, в който я бе довел вкъщи от Кролс, а Мим някога й бе откраднала Чарли Ставрос, или поне Дженис така смяташе.

— Стана ми горещо и започна да ме сърби в тия дрехи — оплаква се Хари.

— Дай да пробваме брадата.

Когато я поставят, Дженис казва:

— О, точно. Прави ти лицето много по-слабо. Чудя се защо никога не си си пускал брада. — В коментарите й по негов адрес е започнало да се промъква някакво минало време. — Мистър Листър сега си пуска брада и вече не изглежда толкова тъжен. Има отпуснати бузи.

— Не искам да слушам за този мухльо — и добавя — лепенката не ми се струва достатъчно здрава, когато говоря.

— Сигурно е здрава, изкарала е много други паради.

— Точно това й е проблемът, глупаче. Има ли начин да я сменим?

— Просто не си движи брадата толкова. Мога да се обадя на Дорис Еберхарт, когато беше женена за Кауфман, много си падаха по любителски театрални представления.

— Недей да намесваш тая нахална кучка в моя случай. Може би на парада някой ще има резервна лепенка.

Но събирането на участниците в шествието е объркано и разхвърляно, ще се състои в двора на старата гимназия Маунт Джъдж, която сега е прогимназия, и е определена за събаряне, тъй като в цялата сграда има азбест, а застраховката на дървените подове е огромна. Когато Хари бе ученик в нея, всички просто вдишваха азбеста и поемаха риска дървеният под да се запали. Има маршируващи оркестри и антични автомобили, и платформи на 4-Н26, и ветерани в старите си униформи, които се въртят из асфалта на паркинга и върху кафявата трева на бейзболното игрище, а единствената организация се осигурява от мъже и жени в зелени тениски с надпис Комитет за Деня на независимостта на Маунт Джъдж, нахлупили от онези пластмасови шапки като за шофьори на камиони, отпред с козирка, а отзад с мрежичка. Озъртайки се за някой, който да му каже къде да отиде, Заека обикаля тук, където преди години бе крачил със зализана с гел прическа с опашка и велурена риза, опъната върху гърба му, с навити ръкави, а след края на баскетболния сезон, с четвъртита цигарена кутия, която се очертаваше в джоба му. Има чувството, че ще срещне някогашното си гадже, Мери-Ан, такава, каквато беше навремето, с обувки с връзки и бели чорапи, и къса плисирана пола на мажоретка, прасците й между полата и чорапите са прави и гладки и със закръглени мускули, а лицето й, с трапчинки на едната буза и няколко пъпки по челото, радостно ще се промени, когато го види и разпознае. Вместо това непознати хора с типичните за осемдесетте озадачени физиономии непрекъснато се обръщат към него за упътване. Щом е облечен като чичо Сам, се предполага, че е наясно. Налага се да им повтаря, че нищо не знае. Зад старата гимназия, построена през двайсетте години от оранжеви тухли, имаше висока стена без прозорци, срещу барака от дъски и шперплат, която отдавна бе съборена, и тази черна чакълеста площ събужда дълбоки асоциации у него. В немите й тухли и изолирано пространство имаше странна сила, защото именно тук се събираха след училище чак докато здрачът ги призовеше да се приберат вкъщи, по-любопитните и свободни деца в града. Момичетата висяха там наред с момчетата, целеха баскетболния кош, прикрепен върху голия тухлен зид (плътно на стената, както в гимнастическия салон в Ориол), натискаха се върху шперплатовите летви на бараката с инструменти, разговаряха (момичетата прегърнати в преплетените ръце на момчетата като в редица меки клетки), закачаха се, разменяха тайни, опипваха се, отлагаха прибирането вкъщи, така че песъчливото изоставено пространство зад училището бе заредено с някакво тържествено вълнение, с любопитната младежка енергия. Сега в тази площ, повторно павирана и почистена, без барака и баскетболен кош, Заека се натъква на отряда от момичета скаути на Джуди, някои в униформа, а някои в костюми, застанали върху каросерията на камион с платформа, изобразяваща свободата. Най-високото и хубаво момиче, увито в бял чаршаф и корона с лъчи, държи голяма бронзова книга и позлатена факла, а другите са подредени около картонения й пиедестал, лицата им са боядисани в червено и кафяво и черно и жълто, за да представляват човешките раси, понеже в Маунт Джъдж няма малки индианчета или негърчета, или азиатчета, или поне не са скаути.

Джуди е от момичетата, които стоят около платформата с типичната, украсена с ширити униформа в цвят каки, със значка, и толкова се стъписва, когато вижда дядо си във внушителния му костюм, че го хваща за ръка, сякаш за да го свърже със земното, с реалното. Трудно му е да наведе глава, за да я погледне, от страх цилиндърът му да не падне. С поглед, насочен сякаш към далечната ограда на бейзболното игрище, той я пита:

— Как изглежда козята брадичка? Брадата, Джуди?

— Добре е, дядо. В началото ме изплаши. Не можах да те позная.

— Имам чувството, че всеки момент ще падне.

— Не си личи. Много ми харесват широките ти раирани панталони. Жилетката не ти ли притиска корема?

— Това ми е най-малкият проблем. Слушай, Джуди. Мислиш ли, че ще можеш да ми направиш една услуга? Току-що се сетих, че продават лепенка, която лепи и от двете страни. Ако ти дам два долара, можеш ли да изтичаш до малкото магазинче от другата страна на Сентръл да ми купиш?

Срещу училището винаги е имало магазинче под най-различни имена и собственици, които се променяха през годините, за да продава на учениците дъвки и бонбони, и пистолети с капси, и блокчета шоколад, и цигари, и списания, и всичко друго, което младите хора смятат, че трябва да притежават. С мъка държейки главата си вдървено изправена, той рови през пластовете на костюма си, за да стигне до портфейла в големия торбест страничен джоб на раираните панталони, вдига го до лицето си и измъква две еднодоларови банкноти. За всеки случай добавя още една. Напоследък всичко струва повече, отколкото очаква.

— Ами ако не работи заради празника?

— Ще работи. Винаги работи.

— Ами ако парадът започне? Трябва да съм на камиона.

— Няма, парадът не може да започне без мен. Хайде, Джуди. Помисли колко неща съм правил за теб. Помисли как те спасих онзи път на лодката. И кой всъщност ме накара да участвам в този проклет парад? Ти ме накара!

Не смее да погледне надолу, да не би цилиндърът да падне, но по гласа й познава, че е на път да се разплаче. Косата й представлява червеникаво петно в долната част на полезрението му.

— Добре, ще опитам, но…

— Само запомни — казва, и когато брадичката му се свива при предупреждението, усеща как брадата се разхлабва — да лепи и от двете страни. Марка „Скоч“. Бягай, миличка! — Сърцето му препуска, бърника под дрехите, за да се увери, че се е сетил да вземе малкото шишенце нитроглицерин. Открива животодаряващата му издутина дълбоко в торбестия джоб. Когато поднася пръсти към лицето си, за да прилепи брадата, вижда, че треперят. Ако брадата му не залепне, няма да бъде никакъв чичо Сам, и целият парад ще пропадне, ще блокира тук, на училищното игрище, завинаги. Прави няколко кръгчета със ситни стъпки, без да обръща внимание на никого в опит да успокои сърцето си. Дразнещо е.

Когато Джуди най-после се връща запъхтяна, му казва:

— Бяха ужасно тъпи. Сега продават почти само храна. Боклуци като Чийз Дудълс27. Имаха само скоч, който лепи от едната страна. Все пак купих. Така ли трябваше?

От паркинга прозвучава барабанен звук, в началото безреден, няколко хлапета се държат като палячовци от нетърпение, а после в синхрон набира обем, плътност, неумолим устрем. Двигателите на старомодните автомобили и камионите с платформи заработват, изпълват празничния въздух със синкав дим.

— Добре — казва Заека, без да може да погледне внучката си, за да не падне цилиндърът, и слага скоча в джоба си заедно с рестото от трите долара, пъхнати в ръката му изотдолу. Отчужден от костюмираното си тяло, има чувството, че е на кокили, стъпалата му са невероятно миниатюрни.

— Съжалявам, дядо. Направих каквото можах — слабото, тъничко гласче на Джуди някъде под него, извън полезрението му, трепери и пресеква от сълзи, като вода, която се плиска на слънце.

— Чудесно се справи — казва й.

Някаква обезумяла набита жена със зелена тениска на комитета и шофьорска шапка идва и припряно го отвежда към предната част на шествието, покрай платформи и оркестри с барабани и тръби, фордове модел А и членове на градската управа с вратовръзки и една бяла лимузина. Полицейска кола от Маунт Джъдж с въртяща се синя лампа, но с изключена сирена води шествието и Хари трябва да върви на известно разстояние зад нея. Като че ли не знае маршрута. Като дете участваше в шествията заедно с тълпата градски хлапета на велосипеди със спици, увити в крепирана хартия в червено, синьо и бяло. Надолу по Сентръл до Маркет, една пресечка преди 422-ра, през сърцето на малкия стръмен център на града, след това вляво и надолу по Потър авеню, през улици от тухлени полусамостоятелни къщи, кацнали върху терасираните си дворове зад подпорни стени, а след това надолу край Кегърис Али, както се наричаше навремето, а сега е Кегърис стрийт с някогашните си малки фабрики и цехове за чорапогащници, преименувани в Линекс и Дейта Дивелъпмънт и Бизнес Лоджистикъл Системс, нагоре по Джексън, горния й край, на една пресечка от старата му къща, и после надолу по Джоузеф и покрай голямата баптистка църква, и остро надясно по Мъртъл край пощата и неприветливия стар Олдфелоус Гол, и накрая свършваше при парадната естрада, поставена пред сградата на общината, в малкия парк, който през шейсетте беше пълен с хлапета, които пушеха трева и свиреха на китари, но сега в нормални дни приютява само няколко възрастни пенсионери и бездомни скитници. Жената в зелено заедно с някакъв маршал с голяма картонена значка, кривоглед прегърбен бижутер, на име Химелрайх — в училище Заека бе само няколко випуска по-млад от баща му, за когото всички казваха, че е евреин — гледа да го забави достатъчно, така че разстоянието между него и водещата кола да се увеличи и чичо Сам да не изглежда прекалено свързан с полицията. Непосредствено след него в шествието е бялата лимузина с видните граждани на Маунт Джъдж и членовете на общинския съвет, които не са заминали в Поконос или Джърси Шор. Отзад се носят звуците на барабани и тръби и на няколко гайдари, наети от Честър Каунти, и накъсаните поп парчета, които се носят от платформите, за да подпомогнат изобразяването на Свободата и Духа на 1776 година и ЕДИН СВЯТ/UN MONDO и Главата, Сърцето, Ръцете и Здравето, а на опашката някакъв местен рок певец в екстаз имитира Пресли и Орбисън и Ленън, докато един почитател на мегаватите шумно надува усилвателната апаратура, наблъскана в камиона му. Но отпред, начело на шествието, е странно тихо, смълчано. Когато най-накрая слага крак, обут във велурена обувка, върху двойната жълта линия на главната улица на града и започва да марширува, Хари усеща нещо рисковано, непривично. Чувства се замаян, абсурден, огромен. Зад него бялата лимузина тихо мърка на ниска предавка, така че няма как да спре да върви, а далеч напред, толкова напред, че проблясва и се губи от поглед на завоите и извивките на пътя, се движи полицейската кола; но точно пред него няма нищо друго, освен злокобната пустота на обикновено шумната Сентръл стрийт под зашеметеното юлско небе, синеещо над телефонните жици. Той представлява цялото движение по нея, неговата самотна изправена фигура. Притихналата улица си има своите лунни кратери, следи от шарка, белези, древни метални капаци. Треперенето в сърцето и ръцете му се превръща в екзалтирано жертвено усещане, когато прави тези първи няколко крачки в асфалтовата бездна, поръбена в този участък от маршрута само с няколко зрители, няколко разголени тела по къси панталони и гуменки, и цветни ризи, застанали по тротоарите.

Подвикват му. Махат иронично с възгласи „Йееей“ заради идеята за чичо Сам, това ходещо знаме, този непоправим бирник и игрив международен интригант. Няма какво друго да направи, освен също да им маха и да кима внимателно, за да не изтърси цилиндъра или да падне брадата. Колкото повече се сгъстява тълпата, толкова по-често подвикват името му: „Хари“ или „Заеко“ — „Хей, Заеко“, „Хей, първенецо!“. Помнят го. От години не е чувал стария си прякор толкова много; във Флорида никой не го използва и внуците му биха се учудили, ако го чуят. Но ето че внезапно той се носи от тези тротоари, живо, изпълнено с топли чувства. Тълпата му се струва разтеглена, рециклирана версия на тълпите, които препълваха стария гимнастически салон във вторник и петък вечер, баскетболните вечери в мъртвилото на зимата, и създаваха своя собствена лятна горещина с телата си, така че върху терена потта непрестанно пареше в очите му и капеше от косата, стичаше се зад ушите надолу по врата до вдлъбнатината между плешките. Сега потта се събира под вълнения му фрак, който действително го стяга, както бе питала Джуди, и под цилиндъра, въпреки че е без перука. Слава богу, че Дженис му предложи да не си я слага, невинаги е чак такова глупаво дребосъче.

С нарастваща лекота и ентусиазъм Хари маха на тълпата, скупчена по ъглите и в сенките на норвежките кленове и върху варовиковите подпорни стени и стъпаловидните дворове в хладната сянка на верандите, докато потта му разлепя брадата и размеква лепилото. Усеща, че едната й половина леко се е отлепила от брадичката му, и без да нарушава крачка — чичо Сам има чудата походка с присвити колене, която се различава от едрите крачки на Хари — изравя скоча от торбестия джоб и откъсва три сантиметра заедно с крайчето червена хартия. Крайчето се опитва да се залепи за пръстите му и след няколко раздразнени первания, късчето пада на улицата. Хари откъсва ново парче, което притиска върху лицето си и върху отлепения край на изкуствената бяла брада, скочът успява да я задържи, въпреки че четвъртитото парченце вероятно лъщи върху лицето му. Зрителите, които виждат тази импровизирана поправка подвикват поощрително. Той започва да накланя високия си тежък цилиндър в предпазливи поклони на всяка страна и това предизвиква нови аплодисменти и дружелюбни поздрави.

Погледната иззад махащата му ръка, иззад усмивката и лъщящата ивица скоч, тълпата го смайва. Хората от Маунт Джъдж са лятно облечени, а голотата, откакто Хари беше дете, е преминала от децата към възрастните. Белокоси жени седят в тръбните си градински столове, които са дотътрили до бордюра, облечени като пълни бебета в карета и волани, безформените им крака с разширени вени бодро стърчат. Мъже на средна възраст са натъпкали подобните си на бурета бедра в панталони за колоездене, предназначени за момчета. Млади майки са надошли от басейните в задните си дворове по бански от две части с високо изрязани ивици синтетична материя, които оставят половината им задник и цици открити. Притискат към хълбок зачервени от горещината бебета само по еднократни пелени и гумирани гащички. Има толкова много млади хора — бебета, прохождащи, изблик на поколение след поколение, откакто градът го бе родил. Тогава беше пълен със старци: сутрин, докато отиваше на училище, разни стари сприхави жени излизаха от къщите си, тръскайки метли, облечени с дебели черни чорапи и пеньоари с копчета до долу. А сега бодра невинна плът се е наредила от двете страни на Джексън Роуд. Голи колене, на бучки, като гроздове и подобни на бъчви мургави голи рамене, стоят тромаво в шарената сянка по тротоарите. Навсякъде има позлатени прътове с американския флаг и балони, балони във всички цветове, дори металически, с формата на сърце или възглавница, в ръцете на хората и вързани за храстите, за дръжките на детските колички, в които има още бебета. Някаква готовност да си угаждат, някаква конспирация да се забавляват, обгръща и насърчава това шествие, докато той го води надолу през смайващата пустота към центъра по познатите полегати улици. Хари залепва малко скоч от другата страна на брадата си и от същия джоб измъква шишенцето с хапчета и глътва един нитростат. Стръмната част на маршрута се бе оказала изпитание за него, а сега коленете му се напрягат по наклоненото шосе. Когато се приближава твърде близо до полицейската кола пред него, в дробовете му нахлува въглероден монооксид. Разнородната музика го побутва отзад: паузите в „Американски патрул“ се изпълват от деформираното звучене на „Вчера“. Той се съсредоточава върху начертаната жълта линия, тук-там зацапана от следи от рязко спиране, на места е прекъсната, където преминаването е разрешено, но като цяло е двойна като неогъваемите стари трамвайни релси, отдавна заровени или извадени за скрап. Срещу него щракат фотоапарати. Гласове подвикват различните му имена. Те го познават, но той не вижда познато лице, нито едно, нито дори киселото, червенокосо сърцевидно лице на Пру или втренчения черен поглед на Рой, или малкото, мургаво упорито свито лице на Дженис. Бяха казали, че ще застанат на ъгъла на Джоузеф и Мъртъл, но тук, близо до общината, тълпата е най-плътна, стената от почернели от слънцето хора е 3–4 метра дебела, и любимите му хора са погълнати.

Целият град, такъв, какъвто го познава, е погълнат от десетилетията, и друг един е заел мястото му, по-млад, по-разголен, по-безстрашен, по-добър. И все още го обича, както навремето, когато отбелязваше 42 точки в един-единствен мач. Той е легенда, вървящ облак. Вътре в него капчица експлозив е разтворила вените му като листчетата на цвете, което се разтваря за слънцето. Очите му парят от пот или от нещо, което ги дразни, главата му пулсира под цилиндъра като в тенджера под налягане. Парниковият ефект, мисли си. Дупката в озона. Когато ледът в Антарктика изчезне, всички ще се удавим. Търсейки проблясъка на познато лице сред тълпата от хора, Хари вижда как кутийка бира нагло се предава напред-назад, вижда блясъка на сериозните очила на късогледо дете, сребърната халкичка върху ухото на прилично на испанка момиче. Докато маршируваше, забеляза няколко черни лица в тълпата, радостни и насърчителни като останалите, и няколко ориенталци — осиновено виетнамско сираче, едра филипинска съпруга. Далеч отзад, от все още разгъващата се опашка на шествието, гайдарите извиват някаква шотландска бойна песен, а рок певецът проскимтява „… представи си всички хораааа“, а някъде по-напред, от издраскана касета, през пукащи високоговорители, се носи Нейт Смит, нищо че е мъртва, завлечена в гроба изцяло от гангренозната си пълнота: „Бог да благослови Америка“, към океаните, побелели от пяна. Очите на Хари смъдят, и у него замаяно се засилва впечатлението — сякаш е въздигнат, така че да може да разгледа цялата човешка история, — каращо сърцето му да тупти все по-силно, че в крайна сметка това е най-щастливата шибана държава в целия свят.

Това бе едно от онези глупави прозрения, които някога би споделил с Телма в лишения от задръжки, изпълнен с шепоти момент след правенето на любов. Телма внезапно бе умряла. Умряла бе от бъбречна недостатъчност, тромбоцитопения и ендокардит към края на юли, когато хладната зора на поредния горещ синьо-сив ден се бе разпукала върху декоративната зидария с височина до околните покриви срещу болницата „Св. Джоузеф“ в Брюър. Бедната Телма, тялото й просто се бе износило от дългата й борба. Рони се бе опитал да си я задържи вкъщи до края, но през тази последна седмица се бе оказала твърде мъчна за гледане. Халюцинации, беснеене, саркастичен гняв. Много гняв, насочен най-незаслужено тъкмо към Рони, който бе толкова всеотдаен съпруг, явно, получаваше наказанието си за лудориите, докато бе млад и неженен. Беше само на петдесет и пет — една година по-млада от Хари, две години по-възрастна от Дженис. Беше умряла в същата седмица, в която DC-1 на път от Денвър за Филаделфия се бе разбил в Сиукс Сити, Айова, опитвайки се да кацне с 320 километра в час, движейки се неуправляван от тласъците на двата останали двигателя, бе направил циганско колело върху пистата, избухвайки в огромна огнена топка, и въпреки това повече от сто души бяха оцелели, някои увиснали с главата надолу на коланите си в една част от корпуса, а други бяха избягали и се бяха изгубили в царевичните ниви край пистата. За Хари това като че ли беше първата новина през това лято, която не обявяваше двайсетата годишнина от някакво събитие, Уудсток, убийствата на Менсън, Чапакуидик, кацането на Луната. Телевизионните новини бяха пълни с възкръснали материали.

Заупокойната служба бе в някаква църква без име, на около миля след Ароудейл. Докато я търсеха, Хари и Дженис се загубиха и се озоваха в търговския център в Мейдън Спрингс, където кино с шест зали рекламира върху претъпканото си табло за заглавия „Скъпа, аз се смалих“, „Батман“, „Ловци на духове II“, „Карате Кид III“, „Мъртви поети“, „Големите топки“. Мудното момиче в будката не знае къде би могла да е църквата, както и пъпчивият разпоредител вътре, в голямото празно алено фоайе, което ухае на пуканки с масло и топящи се бонбони „Ем енд Емс“. Хари е бесен на себе си: след всички онези пъти, когато тайно се бе измъквал до Ароудейл, за да се види с Телма, сега не може да намери проклетата им църква. Когато най-после, изпотени, притеснени и бесни заради некомпетентността на другия, семейство Енгстръм пристига, църквата се оказва обикновена, неукрасена сграда, прилична на склад с прозорци, покрита със защитен пласт алуминий като единствен отличителен белег, разположена сред четири декара гола червена почва, рехаво засята с трева и набраздена от автомобилни гуми. Отвътре стените са черни като въглен, а светлината, която влиза през високите светли прозорци, е дръзка и безмилостна. Вместо пейки има сгъваеми столове, а от металните греди на тавана висят наивни плюшени знамена с изобразени кръстове, тромпети, трънени корони, наред с цифрите на библейски стихове — Марк 15:32, Откровение 1:10, Йоан 19:2. Свещеникът е облечен с кафяв костюм и вратовръзка и риза с обикновена яка и изглежда леко разчорлен и задъхан, като пухкав млад управител, на когото понякога се налага да помага при разтоварването на тежки кашони. Миниатюрен, тъничък микрофон, който почти не се вижда в дъбовата поставка на амвона, усилва гласът му. Говори за Телма като за примерна домакиня, майка, богомолка, страдалка. Описанието всъщност не описва конкретен човек, то е като дреха, в която няма никой. Свещеникът явно го усеща, защото след това споменава специфичното й чувство за хумор, особения й начин да възприема нещата, който й бе позволил да се държи така смело през дългата борба с физическото страдание. Когато посетил Телма през последната й трагична седмица в болницата, свещеникът бе опитал да обсъди с нея извечната загадка защо Бог изпраща страдания за някои, а не за други, лекува някои, а оставя много други неизлекувани. Да си припомним, че дори и в Светото писание е така, където много от прокажените и обсебените души нямали късмет да бъдат сложени на пътя на Исус, или не били достатъчно агресивни да си пробият път по-напред в големите тълпи, които се събирали около него в равнината и в планината, в Капернаум и в Галилея? И какъв бил отговорът на Телма? Там, в болничното си легло, наситено с болка и страдания, тя отговорила, че явно го е заслужила, като всеки друг. Тази жена наистина била скромна, наистина не се оплаквала. По-рано, преди болестта й да напредне, припомня си свещеникът и ускорява думите, което сочи, че възнамерява да разкаже интересна случка, я посетил в безупречния й дом, и тя му обяснила физическото си страдание като дребно недоразумение, въпрос на преплитане на миниатюрни жички в организма й. След това предложила с онова нейно нежно, шеговито изражение, което всички ние тук, които я обичахме, помним — и същевременно със скръбна сериозност — че може би Бог е отговорен само за това, което сме в състояние да видим и пипнем, и не отговаря за нищо, което е на микроскопично ниво.

Той вдига поглед, неуверен какъв ефект е произвел този негов спомен, а малката групичка опечалени, доловили вероятно в този странен коментар гласа на Телма, и успели да пробудят спомена за онзи донякъде даскалски, язвителен и сух неин маниер приживе, или може би усетили нуждата на свещеника да бъде спасен от призрака на това неоправдано страдание, учтиво се подсмихват. С облекчение облеченият в кафяв костюм мъж като домакин на телевизионно шоу с неясен речник преминава към дежурните уверения, псалма за зелените поля, стиховете от Еклесиаста, че за всичко си има време, химнът, който гласи, че сега денят приключва.

Хари седи до подсмърчащата Дженис в полицейския й тоалет и си мисли за дивата, гола Телма, която бе познавал, и колко малко общо имаше тя с жената, описвана от свещеника; но може би онази Телма на свещеника е била толкова реална, колкото и тази на Хари. Жените са актриси, напасват ролята си според всяка малка публика. Нейната роля спрямо него бе да го обожава, да предоставя тялото си в негова служба, сякаш се отказваше от него. Тялото й бе болно и бледо и криеше смърт като черна копринена кутия. В позата й на безпомощна пленница на странната потребност да обича имаше някаква смътна обида, нещо пренебрежително. Това, че той не бе в състояние да я обича както тя него, при свойствената му относителна разсеяност, й носеше удовлетворяващо чувство за самонаказание, ирония, която й доставяше удоволствие. И въпреки това, колкото и често да я напускаше, никога не искаше да я изостави. Призракът й с безжизнени очи се притиска в него, когато се изправя за молитвата, застава плътно до гърдите му и с дъх на прокиснало мляко мълчаливо го умолява да не си тръгва. Дженис отново подсмърча, но Хари пази своята скръб за Телма дълбоко в сърцето си, знае, че Дженис не би искала да я види.

Навън, на смущаващата слънчева светлина, Уеб Мъркет, с лице, набраздено с бръчки от усмивки, и цигара, която все още се полюшва от издължената му като на камила горна устна, се спира от групичка на групичка и представя новата си жена, срамежливо момиче на около двайсет години, по-младо от Нелсън, по-млада от Анабел, пухкава дребна блондинка, облечена в тъмни волани, приличаща на тюлен, като младши шампион по плуване без ясно изразени издутини. Уеб определено ги харесва закръглени. Хари я съжалява за това, че е повлечена в този религиозен склад, за да погребе съпругата на бивш партньор по голф на мъжа й. Синди, предишната съпруга на Уеб, която Хари бе обожавал толкова много години, също е тук, сама, изглежда тантуреста и раздразнителна, и нестабилна върху черните си обувки на висок ток, изрязани като сандали, когато стъпва върху гъсто обраслите с трева бразди в червената пръст, които заместват паркинга пред църквата. Докато Дженис остава с Уеб и булката му, Хари кавалерски отива при застиналата като буца, примижала срещу слънцето Синди.

— Здрасти — казва, и се чуди как е възможно така да се запусне. Придобила е стандартната женска форма за Даймънд Каунти — гърди като етажерка и задник, сякаш е понесла пейка със себе си. Скъпото й дребно лице с фини черти, което някога изглеждаше загадъчно с момчешката си игривост, чипото си носле и раздалечените очи, е обрамчено от тлъстини и подчертано от няколко пласта гуша; няма врат като онези руски кукли, които влизат една в друга. Косата й, която навремето бе късо подстригана, сега е тупирана и накъдрена в онази бухнала прическа, която в момента е на мода сред младите жени. Това още повече засилва пълнотата й.

— Хари. Как си? — гласът й е погребално приглушен и тя протяга мека длан, широка като мечешка лапа, за да се здрависат; той я поема, но също под влиянието на тъжния повод се навежда и залепва целувка върху влажната й пищна буза. Изражението й на раздразнена буца леко се отпуска.

— Не е ли ужасно това с Тел? — пита тя.

— Аха — съгласява се той. — Но се очакваше от много време. Тя го очакваше — предполага, че няма нищо нередно в това да даде да се разбере, че е бил наясно с мислите на мъртвата жена. Синди беше там, на Карибите, в онази нощ, когато си размениха партньорите. Той искаше Синди, а се бе оказал с Телма. Сега и двамата са отвъд всякакво желание.

— Усеща се, нали? — казва Синди. — Искам да кажа, че когато си толкова болен, усещаш, че времето ти наближава. Усещаш всичко.

Заека си спомня малкото кръстче във вдлъбнатината на шията й, което се виждаше, когато беше по бански, и че както много други от нейното поколение, си падаше по разни ексцентричности — астрология, предчувствия, но не чак толкова, колкото гаджето на Бъди Ингълфингър, Валери, истинска старомодна хипарка, висока метър и осемдесет и цялата в мъниста.

— Може би жените усещат повече от мъжете — тактично й отговаря Хари. Задълбава още малко в откровенията: — Напоследък имах малко здравословни проблеми и оттогава имам чувството, че съм преминал през целия си живот като в мъгла.

Това се оказва твърде много за нея, твърде лично. В отношенията му със Синди винаги е имало някаква стена, току зад светналите й карамелено кафяви очи, бариера, отвъд която сигналите не можеха да преминат. Глупавата Синди, така я наричаше Телма.

— Някой ми каза — казва той, — че работиш в някакъв бутик в новия търговски център близо до Ориол.

— Всъщност смятам да напусна. Каквото изкарам, се удържа от издръжката, която получавам от Уеб, тъй че защо да си правя труда? Ето защо майките, дето живеят от социални помощи, предпочитат да си продължат така.

— Е — казва той, — работата те кара да излизаш сред хората.

Да се срещаш с хора. Да срещнеш някого, да се омъжиш отново, е мисълта, която премълчава. Но кой ще иска да се хване с подобна лоена топка? Би потопила всяка яхта, ако я поканиш да я повозиш.

— Мислех си евентуално да стана физиотерапевт. Едно момиче от бутика се учи да прави холистичен, цялостен масаж.

— Добре звучи — казва той. — Доколко цялостен?

Думите му са достатъчно груби, че да й дадат кураж да започне:

— Вие с Телма… — но спира и поглежда към земята.

— Какво? — онази стара стена го възпира да я насърчи.

Не тя е публиката, пред която му се иска да играе ролята на скръбния любовник на Телма.

— Знам, че ще ти липсва — колебливо казва Синди.

Той се прави на невинен:

— Честно казано, напоследък двамата с Дженис не се виждахме толкова често с Харисънови — Рони се отказа от клуба, а и аз самият почти не съм имал възможност да ходя това лято. Не е същото, старата банда я няма. Цяла тайфа млади простаци. Удрят топката на километър и половина и печелят всички състезания през уикенда. Снаха ми ползва басейна, с хлапетата.

— Чувам, че си се върнал в представителството.

— Да — казва, в случай че тя знае. — Нелсън се забърка в неприятности. Аз просто удържам фронта.

Чуди се дали не се е разприказвал твърде много, но тя не гледа в него.

— Трябва да си вървя, Хари. Не мога да изтърпя и секунда да гледам как Уеб подскача с онази негова нелепа, глупаво усмихната кукличка. Та той е над шейсет.

Има късмет това копеле. Изкарал е до шейсетте. В кратката пауза, наложена във въздуха от възмутената й реплика, над тях преминава самолет и влачи зад себе си ниското си ръмжене. С усмивка, която не е напълно дружелюбна, той й казва:

— Всички вие го поддържате млад — не можеш да се въздържиш да нямаш зъб на жена, към която си изпитвал такова трайно, разяждащо желание, когато болката премине.

Някои вече си тръгват и Хари си мисли, че трябва да отиде при Рони да му каже някоя и друга дума. Някогашният му страховит съперник стои сред нестройна групичка с тримата си синове и съпругите им. Алекс, компютърният гений, с късата си подстрижка и късогледия поглед на зубрач. Джорджи има дългата, поддържана коса на бъдещ актьор, а сакото и вратовръзката, които е сложил за погребението на майка си, приличат на театрален костюм. Рон Джуниър има най-приятно изражение — усмивката на Телма — и мускулите и загара на работник на открито. Когато стиска ръцете им, Хари ги изненадва, че знае имената им. Когато си в сексуални отношения с жена, част от магията се разлива и върху децата й, заради които също е разтваряла крака.

— Как е Нелсън? — пита го Рон Джуниър, и от изражението му си личи, че се старае да не е гаден. Сигурно това момче, нали живее в Брюър, е казало на Телма за зависимостта на Нелсън.

Хари му отговаря като мъж на мъж:

— Добре е, Рони. Изкара един месец детоксикиращо лечение и сега живее с още двайсетина, как ги наричаха, злоупотребяващи, в нещо, което го наричат „къща — концепция“, полусамостоятелна къща в Северна Филаделфия. Работи като дърводелец с градските хлапета на някаква детска площадка.

— Това е чудесно, господин Енгстръм. Нелсън е чудесен човек, като цяло.

— Вече не ходя да го виждам, не мога да изтърпя семейната терапия, дето се опитват да ни я пробутат, но майка му и Пру се кълнат, че обожавал работата с трудните чернокожи хлапета.

Джорджи, най-хубавото момче и любимецът на Телма, е чул разговора и се намесва:

— Единственият проблем е, че Нелсън е прекалено чувствителен. Впряга се за всичко. В шоубизнеса се научаваш да не се впечатляваш от нещата. Нали знаеш, да го духат. Иначе ще се съсипеш. — Той потупва прическата си отзад.

Алекс, най-големият, добавя с превзетия си зубрачески маниер:

— Е, да ви кажа, наркотиците в Калифорния стигнаха дори и до мен, затова се зарадвах, когато излезе тая работа във Феърфакс. Искам да кажа, че всички ги ползват. По цял уикенд, по плажовете, по скоростните магистрали, всички са друсани. Как да отгледаш семейство? Или пък да спестиш някакви пари?

Момчетата й вече са мъже, с по няколко сиви косъма и ситни мъдри бръчици около очите, със съпруги и малки деца, внуци на Телма, които разчитат на бащите си за закрила в буренясалата джунгла на живота. В очите на Хари момчетата й изглеждат по-зрели, отколкото Рони, в когото винаги ще вижда противното хлапе от Ченерич Али, и гръмогласния фукльо от съблекалнята от дните в гимназията. Хората, които някога е обичал, му се изплъзват, но Рони вечно е там, като миризливата долна част на собственото му тяло, като боксерките му, които се цапат всеки ден.

Рони играе ролята на опечаления вдовец като по учебник, изглежда, сякаш е минал през центрофуга, белите му мигли стърчат от зачервените от сълзи клепачи, къдравата му коса с цвят на пиринч е оредяла и посивяла над клепналите уши. Заека се опитва да превъзмогне старото си отвращение, старата им вражда и изразително стиска ръката му и казва:

— Наистина съжалявам.

Но старият враждебен зъл дух светва в лицето на Харисън, някога месесто, а сега изпито и хлътнало и жилесто. Като поглежда към синовете си и кратко кимва с глава настрани, той умишлено грубо хваща ръката на Хари и го отдалечава от обсега на слуха им, няколко крачки встрани по изровената изсъхнала кал. Казва му със забързания доверителен тон между мъже в спортна хватка:

— Мислиш, че не знам, че години наред чукаше Телма ли?

— Аз, аз не съм се замислял особено какво знаеш и какво не знаеш, Рони.

— Копеле такова. Онази нощ, когато се разменихме там, на островите, беше само началото, нали? Продължи да се виждаш с нея и тук.

— Рон, май каза, че си знаел. Трябвало е да питаш Телма, щом ти е било любопитно.

— Не исках да я тормозя. Тя се бореше за живота си, а аз я обичах. Към края говорихме за това.

— Значи все пак си я изтормозил?

— Тя искаше да си облекчи съвестта. Копеле такова. Старият майстор. Ти си най-студеното и егоистично копеле, което съм срещал.

— Защо? Какво ме прави толкова лош? Може да ме е искала. Може благосклонността да е била взаимна. — Над рамото на Рони Хари вижда как опечалените се сбогуват, колебаят се, осъзнават напрежението в този припрян разговор. Харисън е почервенял, вероятно Хари също. Казва му:

— Рони, хората ни гледат. Моментът не е подходящ.

— Няма да има друг подходящ момент. Не искам да те виждам, докато съм жив. Отвращаваш ме.

— Е, и ти ме отвращаваш. Винаги си ме отвращавал, Рон. Имаш кур вместо глава. Кой може да вини Тел, че от време на време си е давала малко почивка от това да ти яде лайната?

Лицето на Рони е съвсем червено, а очите му сълзят; така и не е пуснал ръката на Хари, сякаш тази хватка е последният му топъл досег с мъртвата му съпруга. Гласът му се снижава с нова настойчивост. Хари се принуждава да се наведе, за да го чуе.

— Не ми пука, че си я чукал, това, което ме съсипва, е, че си го правил, без въобще да ти пука. Тя беше луда по теб, а ти просто се наслаждаваше. Нарцистичен нещастник. Пропиля си живота по теб. Погази всичко, в което искаше да вярва, а ти въобще не го оцени, не я обичаше, и тя го знаеше, самата тя ми го каза. Каза ми го в болницата и ми поиска прошка. — Рони си поема дъх, за да продължи, но сълзите го давят.

Гърлото на Заека също го дращи, когато се сеща за Телма и Рони накрая, как бе предала любовника си, когато в тялото й вече нямаше любов.

— Рони — прошепва му — оценявах я. Наистина. Страхотно се чукаше.

— Нещастник такъв — е единственото, което успява да каже Рони, отново и отново, а след това и двамата се обръщат към опечалените, които чакат да изкажат съболезнованията си и да се качат по колите си, и да спасят каквото е останало от тази гореща, мъглива неделя. Из целия окръг Даймънд Каунти има морави за косене и градини за плевене. Дженис и Уеб са сред чакащите. Сигурно се досещат за какво е бил разговорът, всъщност повечето от присъстващите вероятно се досещат, даже и тримата синове. Въпреки че винаги е бил дискретен при посещенията си в Ароудейл, криеше тойотата си в гаража й и никога не се остави да бъде хванат в леглото с нея от някое болно дете, прибрало се по-рано от училище, или от някой техник, влязъл през незаключената врата, тези неща все пак се разпространяват, както автомобилна гума, трябва й само дупчица от карфица и въздухът изтича. Хората го усещат. Слухът е плъзнал, или тепърва ще плъзне. Е, да го духат, както каза Джорджи. Всички да го духат, включително невръстната булка на Уеб, която, ако се съди по фигурата й, може да е бременна. Този Уеб, ега ти човека.

Случва се нещо интересно. Рони и Хари, Харисън и Енгстръм, с точност, сякаш са репетирали, пресичат пътищата си. Усмихват се въпреки зачервените си клепачи и раздразнените гърла на малката, наблюдаваща ги тълпа, и ловко пресичат пътя на другия по пътя към роднините си, Хари към Дженис в нейния тъмносин костюм с бели орнаменти и подплънки на раменете, а Рони обратно към синовете си и центъра на тъжния му повод. Веднъж съотборници, винаги съотборници. Заека, като се сеща как някога Рони бе чукал Рут един цял уикенд в Атлантик сити и после му се бе похвалил, не може да изпита никакво съжаление към него.

Обичам те за това, което правиш за мен, „Тойота“. Това гласи новият хартиен плакат, изпратен от фирмата, за да бъде опънат върху голямата витрина. На моменти, когато застава край витрината, а някой натежал от влага облак кара въздуха да притъмнее или камион спира край тисовия плет по някаква работа пред вратата на сервиза, Хари внезапно улавя отражението си и се стряска от едрината си, от това, колко много пространство заема на планетата. Когато миналия месец бе крачил по пустите улици като чичо Сам, се бе чувствал толкова призрачно висок, сякаш главата му бе гигантски балон, който се носи над маршовата музика. Въпреки че вътрешно се усеща като безвреден, пасивен дух, едно постоянно тъничко гласче, което не иска никому да навреди, никъде да не попадне в клопка, нито пък някога да умре, отвън съществува и друга негова същност, сто осемдесет и осем сантиметров бивш спортист, който тежи поне сто и десет килограма, привидение, облечено в елегантен сив летен костюм, целият лъскав, като полиран, и едра глава, чиято безцветна коса е подстригана в Шиър Джой Хеър Стайлинг (унисекс салон, минимум петнайсет долара), за да свършва точно върху ушите му, страховита грамада с очи, които гледат, ръце, които сграбчват, и зъби, които захапват, тяло, което на едно ядене изяжда толкова, колкото ще стигне на трима етиопци за цял ден, безсрамен потребител на бензин, електричество, вестници, въглеводороди, въглехидрати. Началник в лъскав сив костюм. Неотдавнашните му сърдечни проблеми са се превърнали, наред с болезнено и скъпо облицованите му кътници, в част от пълното оборудване на неговата порядъчност.

Днес Хари се нуждае от добро самочувствие, тъй като в един часа агенцията ще бъде посетена от представител на Тойота Корпорейшън, някой си господин Натсуме Шимада, който до този момент се е проявявал единствено като акуратен подпис, в който всяка буква е изписана отделно върху твърдите кремави фирмени бланки, които пристигат от централата на Америкън Тойота Мотър Сейлс в Торънс, Калифорния. Слухът за финансовите нередности, изследвани най-подробно от двамата счетоводители, които Дженис бе наела по съвет на Чарли, е тръгнал нагоре, все по-нависоко, и писмата от Мидатлантик Тойота в Глен Бърни, Мериленд, са последвани от поща от офисите на Тойота Мотор Кредит Корпорейшън в Балтимор, а след това и от любезните, но неумолими съобщения от самия център в Торънс, подписани от господин Шимада като че ли със старомодна писалка със скосен писец и небесносиньо мастило.

— Напрегнат ли си? — пита го Елвира, седнала до него в тънък крепонен костюм.

Заради горещото време си е подстригала косата късо отзад, разкривайки сексапилния тъмен мъх на врата си. Чукал ли я е Нелсън? Ако Пру не му е пускала, все някого е трябвало да чука. Освен ако кокаиновите курви не са му били достатъчни, или хлапето тайно е обратно. Доколкото може да понесе да размишлява върху сексуалния живот на сина си, Елвира му се струва донякъде твърде класна, твърде сексуално незряла, за да се съгласи. Но може би Хари подценява количеството енергия в света: напоследък е склонен да го прави, откакто неговият собствен е увиснал.

— Не много — отговаря. — Как изглеждам?

— Много внушително. Харесва ми новия ти костюм.

— Нещо като сив металик. Разработили са материята по време на изстрелването на ракетата към Луната.

Бени извършва сложен танц от отваряне на врати и багажници на паркинга отвън пред двойка купувачи, които са толкова млади, че непрекъснато се поглеждат един друг за потвърждение, и двамата говорят едновременно, а след това едновременно млъкват, парализирани от страха да не ги изиграят и с един долар. Августовските продажби са потръгнали и „Тойота“ предлага отстъпка от хиляда долара. Навремето се продаваше само според ценовата листа, без пазарлъци, или приемаш или не купуваш, това все пак е качествен продукт. Старата им принципност се е покварила от американските методи. „Тойота“ се е принизила до боричкането за клиенти.

— Знаеш ли — казва на Елвира, — през всичките години, откакто представителството продава тези коли, не си спомням някога да ни е посещавал истински японец. Мислех, че всички си стоят там, в Тойота Сити, и се наслаждават на чаената церемония.

— И на гейшите — казва стеснително Елвира. — Като господин Уно.

Хари се усмихва на алюзията. Това момиче — жена — успява да е на ниво.

— Да, той не беше Нумеро Уно кой знае колко дълго, нали?

Днешните й обеци са като църковни камбанки, малки извити клепачи от тъмно сребро, закачени един за друг в потрепващи овали с размера на пеперудени какавиди. Разтърсват се от леко възмущение, когато му казва:

— Всъщност Нелсън и Лайл би трябвало да се изправят пред господин Шимада.

Той вдига рамене:

— Какво да се прави? Адвокатът най-после хвана Лайл по телефона и онзи тип просто му се изсмя. Каза, че му трябва само кислород, за да стане от леглото до тоалетната, и може да умре всеки момент. Освен това казал, че болестта се е разпростряла в мозъка му и че няма представа за какво говори адвоката. И че се наложило да продаде компютъра си, и не запазил нито една от дискетите. С други думи, казал на адвоката да… да иде да скочи в езерото. — Не казва „да го духа“, както се канеше, сякаш това е начин да флиртува с Елвира, знае ли? Колкото и да е късно, човек винаги опитва. Харесва, че е толкова слаба — пред нея Пру, а дори и Дженис, изглеждат тромави — и има нещо хладно и тихо в нея, което му действа успокоително, като телевизионен екран, когато не можеш да чуеш думите, а виждаш само премигването.

— На мен ми стана смешно — казва за последния разговор с Лайл. — Има си предимства да умираш.

Тя го пита, застанала до него:

— Нелсън не се ли прибира след около седмица?

— Такъв е планът — казва Хари. — Лятото направо отлетя, нали? Вече се забелязва вечерно време. Все още е топло, но се стъмва все по-рано. Нещо, което забравям всяка година, това ранно стъмване в късното лято. Скрибуцането на жътварките. — Тази миризма на изсъхнали градини. Само дето това лято беше толкова дяволски дъждовно — в моята градинка, за бога, плевелите не спират да растат, а марулите и броколите са с такива длъгнести стъбла, че се пречупват. А грахът е плъзнал като пълзяща лоза нагоре по оградата, чак в двора на съседите.

— Поне не беше така ужасно горещо, както миналото лято — казва Елвира, — когато всички непрекъснато говореха за парниковия ефект. Може би всъщност няма парников ефект.

— А, има — казва й Заека, с убеденост, която не бе осъзнавал в себе си. Отвъд шосе 111, над червения, оформен като шапка покрив на „Пица Хът“, ято скорци, които вече мигрират на юг, са осеяли с точиците си телефонните жици като ноти върху петолиние. — Аз няма да доживея да го видя — казва той, — но ти ще доживееш. Внуците ми също. Ню Йорк, Фили, пристанищата им ще са под водата, щом Антарктика започне да се топи. Целият Джърси Шор. — Рони Харисън и Рут: какво лайно, какъв човек само.

— Как е той, чул ли си нещо? Нелсън.

— Пратил ни е две картички с Камбаната на свободата28. Звучи бодро. В известен смисъл хлапето винаги е имало нужда от повече ред, отколкото някога сме му осигурявали, а предполагам, че рехабилитационната програма е много подредена. Говори с Пру по телефона, но оттам не насърчават прекалено много външни контакти на този етап.

— Пру какво мисли за всичко това? — Дали Хари си въобразява нотка на повишен интерес при тези думи, сякаш звука на телевизора отново е включен?

— Трудно е да се разбере какво мисли Пру — казва той. — Имам впечатлението, че почти беше решила да се откаже от всичко, от брака, преди той да замине. Тя и Дженис, и хлапетата са горе в Поконос.

— Сигурно ти е самотно — казва Елвира Оленбах.

Възможно ли е това да е сондаж? Дали се очаква да я покани на гости? Да пийнат по две дайкирита в бърлогата, да погали тъмния мъх в извивката на врата й, да види дали косъмчетата по путката й са със същия оттенък, горе в спалнята за гости с наклонения таван, където, когато се нанесоха, в дрешника бяха наблъскани всичките онези списания „Плейбой“ — представата как това гъвкаво младо женско тяло ще се стреми да утоли апетита си чрез неговия, го удря като представата за лавина. Това би съсипало установения в живота му ред.

— На моята възраст нямам нищо против самотата — казва. — Мога да гледам каквито предавания си искам. „Нашънъл Джиографик“, „Дисни“, „Светът на природата“. Когато Дженис е вкъщи, ни кара всичките да гледаме онези семейни сериали, в които всеки се прави на клоун във всекидневната им. Тази Розан, питах я какво по дяволите вижда в нея, и тя ми казва: „Харесва ми. Дебела е и мърлява, и гадна, като повечето жени в Америка“. Гледам все по-малко телевизия. Опитвам се да мина само с по една бира и да си лягам рано.

Младата жена мълчаливо се наканва да се оттегли обратно в кабинката откъм Парагвай. Но на него му е приятно да е край него и внезапно я пита.

— Знаеш ли за кого ми писна да слушам?

— За кого?

— За Пийт Роуз. Чете ли в „Стандарт“ оня ден, че и по-рано се е забърквал в скандали, през 1980 година, когато той и много други от отбора ги хванали да взимат амфетамини, и клубът продал Ранди Лийч, единствения играч, който си признал, а останалите просто най-нагло се измъкнали?

— Мярнах го. Лекарят, дето осигурявал рецептите, бил от Брюър.

— Точно така, от нашето малко градче. Та затова си мисли, че и сега ще успее да се отърве. На никой не му се налага да плаща за извършеното, всички други се измъкват от всякакви истории. Оли Норт, наркодилърите, както са пълни затворите, а и без това всички сме толкова състрадателни. Нарушавай закона, гори знамена, на кой, по дяволите, му пука?

— Не се разстройвай, Хари — казва тя с майчинския си, отстъпчив маниер. — Светът е пълен с мошеници.

— Аха, ние поне си го знаем.

Тя не отговаря, обърнала се е с гръб. Може би все пак се е чукала с Нелсън.

— И без това винаги съм смятал, че играе грозно — чувства потребност да каже за Роуз. — Ако ще го правиш с мъка и усилие, явно не ти е там мястото.

Хари забелязва, че навън, в късото, вяло лято, чието душно редуване на светлина и сенки треперливо връща собственото му заплашително отражение, подновеният тисов плет — бе извикал фирма по озеленяване да подмени старите храсти и да поднови тора — е насъбрал куп восъчни опаковки от пица и стиропорени чашки за кафе, ловени от шосе 111. Не може да позволи японският им гост да види подобна мръсотия. Излиза навън и горещият мръсен въздух, надигащ се от асфалта, спира дъха му. Лявата половина на ребрата му го стисва. Слага един нитростат да се топи под езика му, преди да се наведе. Сякаш колкото повече боклуци събира, толкова повече има — обвивки от шоколади, целофани от цигарени кутии, рекламни брошури и цели страници от вестник, набръчкани от дъжда и пожълтели от слънцето, големи чаши за безалкохолни, все още с пластмасовото капаче отгоре и сламката вътре, и мръсна вода от разтопен лед, която се кламбучка отвътре. Мръсотията в света няма край. Трябваше да вземе чувал за боклук, сега и двете му ръце са пълни, и усеща как лицето му пламти, когато се опитва да задържи още едно късче смачкан лепкав картон в разперените си пръсти. Някаква лимузина с хрущене влиза в паркинга, докато Хари все още събира боклуците, и се налага да изтича вътре и да натъпка всичко в кошчето в кабинета си. Пуфтейки, с думкащо сърце и металносивото сако, опънато при копчетата, той се втурва обратно през изложбената зала, за да поздрави господин Шимада на входа, и се здрависва с ръка, от която мръсотията от шосето, изсъхналата захар и все още лепкав сос за пици не е измита.

Господин Шимада е безупречен стегнат мъж, висок около метър и шейсет и пет, понесъл удивително тъничко, червено като волска кръв куфарче, облечен с пушено син костюм с почти невидимо райе, ушит така, че да разкрива елегантна ивица от френските му ръкавели със златни копчета и високата бяла яка на риза, чийто основен цвят е бледосин. Изглежда компактен, като бобена торба, напълнена до пръсване с едри сачми, и в добра физическа форма, нищо, че е набит, с лустро от калифорнийски загар върху съвсем не враждебното си лице.

— Много ми е приятно да се запозная — казва той. — Районът е много хубав. — Говори английски с лекота, но с достатъчно чуждестранен акцент, че на Хари да му е нужна допълнителна секунда за размисъл, преди да му отговори.

— Е, точно тук не съвсем — казва той и веднага си помисля, че това е нетактично, защо ще иска „Тойота“ да разположи представителството си в грозен район? — Искам да кажа, че сме най-прочути с обработваемите земи, с плевните със знаци срещу магии. — Чуди се дали трябва да обясни какво е „знак срещу магия“, но решава, че не си струва. — Искате ли да разгледате съоръженията? Сградите? — В случай че „съоръжение“ не му е познато. Разговорите с чужденци определено те карат да се замислиш за езика.

Господин Шимада бавно, вдървено обръща едновременно и главата, и раменете си, първо в едната посока, после в другата, за да погледне изложбената зала.

— Виждам — усмихва се. — Освен това в Торънс разглеждам много снимки и етажно разпределение. О! Прекрасна дама!

Елвира е напуснала бюрото си и се носи в посока към госта им, всмукнала навътре бузи, за да изглежда още по-бляскава.

— Госпожица Олшима, тоест господин Шимада — Хари е упражнявал името, повтаряйки си, че е като Рамада с шибан отпред, и въпреки това го оплесква в критичния момент, — това е госпожица Оленбах, един от най-добрите ни търговски представители.

Господин Шимада първоначално инстинктивно леко се покланя с прибрани до тялото ръце. Когато се здрависват, сякаш и двамата се опитват да зашеметят другия с усмивка, толкова дълго я задържат върху лицето си.

— Добра идея, и двата пола да продават — казва той на Хари. — Все повече се среща.

— Не знам защо толкова късно се сетихме — признава Хари.

— Добрата идея иска време — казва другият и леко прибира усмивката си, като позволява някаква предупредителна строгост да извие надолу доста пълните и същевременно плоски устни. Хари си спомня от детството си как през Втората световна война японците бяха невероятно жестоки към пленниците си от Батаан. Първото нещо, което чуваше човек за тях след Пърл Харбър, бе, че са абсурдно дребни, че управляват миниатюрни подводници и самолети, наречени Зиро, а после, когато започнаха да се редят онези първоначални поражения в Тихия океан, че са фанатично предани на Императора си, роботи маймуни, налагало се да ги изкарват с огнехвъргачки от пещерите им. Колко сме се променили от тогава. Хари изпитва един от изблиците си на доброжелателство, на одобрение към свят, който съвсем няма нужда от това. Господин Шимада като че ли пита Елвира дали пътува.

— Искате да кажете, дали спортувам, тенис? — пита го тя. — Да, всъщност спортувам. Когато имам възможност. Как познахте?

Плоското му лице се нагъва на радостни гънки и пъргав като маймуна, той почуква китката й, където върху загорялата й кожа личи ивица по-бледа кожа.

— Лента за пот — гордо заявява.

— Умно — казва Елвира. — Явно и вие играете, в Калифорния. Там всички играят.

— Всичкото свободно време. Пето ниво, надявам се на четвърто ниво.

— Това е страхотно — реагира тя, но с един страничен, обърнат към Хари поглед пита колко още ще трябва да се прави на гейша.

— Добър удар, лош бекхенд — казва й господин Шимада и демонстрира.

— Обръщате гърба към мрежата и отвеждате ракетата назад ниско — казва му Елвира, и също демонстрира. — Удряте топката напред, не й позволявате да ви избяга.

— Точно като професионалист — казва й господин Шимада с широка усмивка.

Няма съмнение, Елвира е впечатляваща. Вижда се колко способна и бърза ще бъде на корта. Хари започва да се отпуска. Когато въображаемият урок по тенис приключва, той повежда госта им на бърза обиколка през офис — помещенията и облицования с рафтове тунел на отдела за авточасти, където Роди, помощник-управителят за авточасти, развратно красив младеж с дълга права коса, която постоянно отмята от лицето си, а лицето и косата му са покрити със слой сива смазка, ги поглежда с мръснишки забелен поглед. Хари не ги запознава от страх господин Шимада да не се изцапа със смазка. Завежда го до вратата с месингова решетка, която води към шумния, подобен на пещера автосервиз, в който Мани, управител на сервиза, който бе останал в наследство от Фред Спрингър преди петнайсет години, е заменен от Арнолд, пълничък млад мъж с диплома от професионален техникум, където се бе научил да носи перящи се гащеризони, които го превръщат в целулоидна кукла или снежен човек. Господин Шимада се спира нерешително на прага на ехтящия автосервиз — мъжки ругатни надвикват екота от удрянето на метал върху метал — и прави стъпка назад, като пита:

— Служителите са с добър морар?

Това сигурно означава „морал“. Хари се сеща за механиците, за непрекъснатото им мърморене и вечните паузи за кафе и искания за все по-големи служебни облаги, и честите им отсъствия поради махмурлук в понеделник, и подозрително ранното тръгване в петъци, и казва:

— С много добър. Докарват си чисто по двайсет и два долара на час, с бонусите и облагите. На първата работа, която започнах, когато бях на петнайсет, получавах по трийсет и пет цента на час.

На господин Шимада това не му е интересно.

— Черни служители, има? Не виждам.

— А, ами. Ще ни се да наемем още, но е трудно да намерим квалифицирани. Имахме един мъж преди една-две години, сръчен беше и се разбираше с всички, но накрая се наложи да го освободим, защото непрекъснато закъсняваше или въобще не идваше на работа. Когато му се обадехме за обяснение, казваше, че бил минал на афроамериканско време. — Хари се срамува да му каже какъв беше прякорът на този човек — Черньо. Поне не продаваме кукли Черен Самбо с негърски устни, както правят в Токио. Гледал го беше по „60 минути“ през лятото.

— „Тойота“ се стреми да дава равни възможности — казва господин Шимада. — Иска да бъде добър гражданин на вашето прурастично общество. В завода в Джорджтаун, Кентъки, работят много черни. Не само на поточна линия, и в ръководството.

— Ще се постараем — обещава му Заека. — Този район е малко консервативен, но нещата започват да се оправят.

— Много хубав район.

— Точно така.

Когато се връщат обратно в изложбената зала, Заека се чувства длъжен да поясни:

— Синът ми избра тези цветове за стените и дървенията. Синът ми Нелсън. Аз бих избрал нещо не толкова, ъ, модерно, но той беше истинският управител тук, докато прекарвах по половин година във Флорида. Жена ми обожава слънцето там долу. И тя играе тенис, между другото. Обожава този спорт.

Господин Шимада широко се усмихва. Устните му стават плоски, сякаш притиснати в стъкло, а очилата му, в техните квадратни златни рамки, сякаш са притиснати прекалено плътно до очите му.

— Ние познаваме Нелсън Енгстръм — казва той. Явно го затрудняват многото съгласни във фамилното име, и го докарва като Ен-гъ-стръм. — Много известен мъж в Тойота Къмпани.

Едно притискане в гърдите на Хари и водниста хлабавост под колана му подсказват, че след многото любезности са достигнали до причината за посещението.

— Искате ли да влезем и да седнем в моя кабинет?

— С удоволствие.

— Искате ли момичетата нещо да ви донесат? Кафе? Чай? Не като вашия чай, разбира се. Просто пликче „Липтън“…

— Ще мина без. — Доста безцеремонно той влиза в кабинета на Хари и сяда на виниловия стол за клиенти с тапицирани облегалки от хром, обърнат към бюрото. Полага невероятно тънкото си куфарче върху скута си и леко сгъва ръце върху него, разкривайки две ослепителни ивици бели ръкавели. Изчаква Хари да седне зад бюрото, и след това започва с явно подготвена реч:

— Винаги — казва той — ние в Япония възхищаваме на Америка. Като момче през Окупацията, възхищавах на големите морски пехотинци войници, доволните им небрежни маниери. Вражески войници, но не лоши хора. Силни мъже. Съветниците на нашия Император го поведоха по лоши пътища, затова генерал Макартър беше за нас това, което и Императорът, далечен и велик. Работихме много, да направим каквото ни каза — построихме отново изгорените градове, научихме се на демокрация. Японците в началото много скромни към Америка. Знаете историята на „Тойота“. В началото много скромни, после по-големи, произвеждаме по-добър продукт за парите на малкия човек, нали? Вие искате, ние правим, нали?

— Чудесно мото — казва му Хари. — Харесва ми повече от някои от последните, дето пристигат.

Но господин Шимада не желае дори за миг да го прекъсват. Полага поддържаните си ръце с лъскав маникюр върху тънкото, кървавочервено куфарче и накланя горната част на тялото си, за да се чува по-ясно гласът му.

— Въпреки това в тези следвоенни години японците, мъже и жени, много уважават Съединени щати. Като голям брат; Но в последните години големият брат се държи като малък брат, само плаче и се оплаква. Иска много помощи в търговията, казва, че японците нечестна конкуренция. Защо нечестна? Правиш нещо, което по-евтино даже с митото и разходите за транспорт, хората харесват и хората купуват. Американският начин е от старото време. Но в новото време Америка не произвежда нищо, само се срива, завладява други фирми, намалява данъци, вдига национален дълг. Нищо не излиза, само влиза — чужди стоки, чужд капитал. Америка взима всичко, нищо не дава. Като голяма черна дупка.

Господин Шимада е горд от тази модерна аналогия и неопровержимото си владеене на английския. Усмихва се на себе си и отваря куфарчето си с двойно изщракване, стряскащо като изстрел. От него изважда един-единствен лист твърда кремава хартия, рехаво украсен с печатни цифри.

— Според цифрите тук между ноември ʼ88 и май ʼ89 „Спрингър Моторс“ не са обявили продажбата на девет коли на „Тойота“, на обща стойност сто трийсет и седем хиляди и четиристотин на фабрична цена. Тази сума е натрупала лихва и в момента е сто четирийсет и пет хиляди и осемстотин. — С един от инстинктивните си, полупотиснати поклони, той подава листа хартия през бюрото.

Хари слага върху него голямата си длан и казва:

— Е да, ама счетоводителите, които ние наехме, ви съобщиха всичко това. А не че „Спрингър Моторс“ като фирма се опитва да измами някого. Това е шибана необичайна ситуация, която просто възникна, но вече я поправяме. Синът ми има проблем с наркотиците и наел един мошеник за главен счетоводител, и заедно окрали всички ни. И Брюърския Тръст, също, с друга схема — използвали един мъртъв приятел, за да купуват коли, можете ли да повярвате? Но чуйте — жена ми и аз — технически тя е собственикът тук — имаме всички намерения да изплатим на Мид-Атлантик Тойота всеки цент, който дължим. А и бих искал да видя, някой друг път, как изчислявате тая лихва.

Господин Шимада се обляга леко назад и изнася най-кратката си реч:

— Кога?

Хари се хвърля с главата надолу.

— В края на август. — След три седмици. Вероятно ще трябва да вземат банков заем, а Брюърският Тръст и без това вече ги е погнал. Е, нека счетоводителите на Дженис да измислят как да се оправят като са толкова умни.

Господин Шимада премигва зад плоските лещи, поставени дълбоко в плоското му лице, и като че ли кима в съгласие.

— Краят на август. Лихвата се изчислява при дванайсет процента месечно сложна лихва, като при стандартен заем от Тойота Мотър Корпорейшън.

Той щраква куфарчето си и успява да го закрепи изправено върху ръба до стола си. Поглежда косо към снимките в рамки върху бюрото на Дженис: Дженис, когато все още беше с бретон, в отрупана с пайети рокля от преди три-четири години, преди да тръгне за новогодишното празненство на Валхала Вилидж, осветена със светкавица цветна снимка, направи я Фърн Дрексел с апарата Никомат, който Бърни тъкмо й бе подарил за Ханука, и която бе излязла учудващо добре, лицето на Дженис, изпълнено с очакване за празненството, изглежда по-младо от възрастта й, леко осветено и извън фокус, и ентусиазирано; снимка на Нелсън от церемонията по дипломирането от гимназията, със сако и вратовръзка, но с коса до раменете, дълга като на момиче; и останала от владението на Нелсън над това бюрото, нагласена черно-бяла снимка на Хари в баскетболния му екип, вдигнал топката над лъскавото си дясно рамо, сякаш се кани да забие, косата му късо подстригана, очите сънени, а на потника му е изписано „MJ“.

Леко отпуснатата поза на господин Шимада върху стола сочи за ново, не така официално ниво на разговора.

— Младите хора в днешно време са много интересни — решава да каже той. — Не ги е страх, че ще умрат от глад, както през цялата човешка история. Не ги е страх от ядрената бомба, както доскоро. Но от нещо ги е страх — не са щастливи. И в Япония също. Сините джинси, рок музиката не правят достатъчно щастие. Преди в Япония много прости неща правеха хората щастливи. Лунната светлина върху езерото в определен момент. Щурците в бамбуковата горичка. Много малки неща носят много големи чувства. Япония е малка островна държава, не като САЩ. Няма петролни кладенци, няма големи пространства. Имаме само своите хора, тяхната дисциплина. Като живея вече пет години в Калифорния, съм разочарован от липсата на дисциплина в американците. Много добри качества, разбира се. Добър тенис, добри сърца. Много забавления. Имам много скъпи американски приятели. Те винаги ми се извиняват за концентрационните лагери за японци по времето на Франклин Рузвелт. Винаги им казвам, изненадан: „Било е война!“. По време на война на хората трябва дисциплина. Не само при война. И мирът е вид война. Сега се борим не срещу американците и британците, а срещу „Нисан“, „Хонда“, „Форд“. Агенцията на „Тойота“ трябва да е място на дисциплина, на ред.

Хари чувства, че трябва да го прекъсне, не му харесва накъде бие този монолог.

— Ние смятаме, че агенцията е точно това. Продажбите се качиха с осем процента това лято, в крак с общонационалните тенденции. Винаги казвам на хората: „Тойота“ се грижи за нас, и ние се грижим за „Тойота“.

— Вече не, съжалявам — казва простичко господин Шимада и продължава. — В Съединените щати, смайва ме тази битка между реда и свободата. Всеки говори за свобода. Всички вестници, телевизията, всички хора, всички, много любов, и приказки за свобода. Скейтбордистите искат свобода да използват алеите по плажовете и да бутат възрастните хора. Черните хора с касетофоните искат свобода да изразяват себе си със свръхзвукова шумотевица. Мъжете искат свобода да носят оръжие и да стрелят по другите по магистралите като за спорт. В Калифорния много ме смайват кучешките лайна. Навсякъде кучешки лайна, кучетата явно имат важната свобода да серат навсякъде. Кучешката свобода е по-важна от чистата трева и тротоар. В САЩ Тойота Къмпани се надява да направи острови на реда в океана на свободата. Надява се да постигне правилен баланс между потребностите на външния свят и потребностите на вътрешната същност, между това, което в Япония наричаме гири и нинджо. — Той се навежда напред и сред проблясването на белите му ръкавели почуква листа с цифри върху бюрото на Хари. — Твърде много безредие. Твърде много кучешки лайна. Плащате до края на август и няма да подвеждаме под съдебна отговорност за криминална дейност. Но няма вече Тойота франчайз за „Сингър Моторс“.

— Спрингър — поправя го Хари автоматично. — Слушайте — умолява го той. — Никой не се чувства по-зле от пропадането на сина ми, отколкото аз.

Този път господин Шимада го прекъсва; собствената му реч с разните прекрасни японски сенки, които градеше в главата си, го е насъскала.

— Не е само синът — казва той. — Кой е баща и майка на такъв син? Къде са те? Във Флорида, наслаждават се на слънцето и тениса, а малкото момче играе игрички с колите. Нелсън Ен-гъ-стръм е прекалено недорасъл да управлява агенция на „Тойота“. Той се изложи пред „Тойота“. — При това изявление плоските му устни се дръпват силно надолу, придавайки му сърдита гримаса с опулени очи.

Загубил надежда, Хари се опитва да спори:

— Нали искате персонала в продажбите да е млад, да привлича млади клиенти. Нелсън ще стане на трийсет и три след два месеца. — Решава, че няма смисъл да се опитва да обясни на господин Шимада, че на тази същата възраст Исус е бил достатъчно възрастен да бъде разпнат и да спаси човечеството. Отправя последна молба: — Ще загубите всичко спечелено. В продължение на трийсет години хората от Брюър знаят къде да дойдат, за да си купят тойота. Точно тук, на шосе едно едно едно.

— Вече не — заявява господин Шимада. — Твърде много кучешки лайна, господин Енг-стръм. — Това е третият му опит, и почти го докарва. Трябва да им се признае. — Тойота не обичат да се играят лоши игри с нейния продукт. — Той вдига тънкото си куфарче и се изправя. — Пазете фактурата. Много други документи ще пристигнат. Много приятно посещение, нищо че тъжно, и приятно да поговорим на теми от общ характер. Може би ще бъдете така добър да обсъдите с шофьора на лимузината как най-лесно да открие шосе четири две две. Господин Краус има агенция там.

— Ще се виждате с Руди? Той работеше тук навремето. Аз съм го научил на всичко, което знае.

Господин Шимада се е вдървил във фино раирания си пушено син костюм.

— Добър учител невинаги добър родител.

— Ако Руди ще е единствената тойота в града, би трябвало да се отърве от маздата. Онзи двигател на Ванкел така и не излезе сполучлив. Прекалено прилича на клетка за катерици.

Сега, когато брадвата най-после падна, Хари се чувства замаян. Най-лошото е очакването; отпускането си има своята приятна страна.

— Късмет с лексуса, между другото. Хората не свързват лукса с тойота, но може нещата да се променят.

— Нещата се променят — казва господин Шимада. — Това е тъжната тайна на света. — Навън, в изложбената зала, той пита:

— Прекрасната дама? — Елвира с нейната потракваща, забързана походка прекосява пода на залата, а обеците й танцуват край ръбовете на челюстта й. Гостът им я пита: — Може ли една визитна картичка, в случай на бъдещ интерес?

Тя ровичка в джоба на костюма си, и господин Шимада я поема, изучава я със сериозно изражение, покланя се с ръце, долепени до тялото, и след това, за да завърши с комична американска нотка, имитира бекхенд.

— Схванали сте го — казва му тя. — Отвеждате я назад ниско.

Той се покланя отново и обръщайки се към Хари, се усмихва толкова широко, че рамките на очилата му се повдигат от бръчките по лицето.

— Късмет с много проблеми. Може би, преди да стане късно, трябва да си купите лексус на дилърски цени. — Това явно е малка японска шегичка.

Хари стисва ръката с маникюр в своята мръсна лапа.

— Май не мога да си позволя даже и корола в момента — казва той и от инстинктивно доброжелателство също леко се покланя. Придружава госта си навън до лимузината, чийто чернокож шофьор се е облегнал на решетката и яде парче пица. Някакъв облак се отдръпва от слънцето; безцветната, безмилостна лятна яркост кара Хари да примижи; сега, когато приключиха с шегите, той внезапно се чувства крехък и болен от загубата. Не може да си представи автомагазина без високия син знак на ТОЙОТА, без проблясващото неподвижно езеро от здрави коли в леко горчиви ориенталски цветове. Бедната Дженис, ще бъде съсипана. Ще има чувството, че е предала баща си.

Тя обаче не реагира толкова зле; тия дни се интересува повече от курсовете си по недвижими имоти. Дженис е завършила първите два десетседмични курса и е започнала вторите. Провежда дълги телефонни разговори със съучениците си за следващото изпитване или за пленителната личност на учителя им, мистър Листър, с вълнуващата му нова брада.

— Сигурна съм, че Нелсън има някакъв план — казва тя. — А ако няма, ще се съберем всички и ще измислим нещо.

— Да измислим! Двеста хиляди изчезнали долари! И вече няма да продаваш тойоти.

— Действително ли бяха толкова страхотни, Хари? Нелсън ги ненавиждаше. Защо да не вземем американски франчайз — нали Детройт уж се завръща с пълна сила?

— Не толкова пълна, че да може да си позволи Нелсън Енгстръм.

Тя се преструва, че се шегува, и казва:

— О, колко си ужасен! — След това поглежда към лицето му, стряска се и се натъжава от това, което вижда там. Прекосява кухнята, протяга се и докосва лицето му.

— Хари — казва тя. — Ама ти наистина го приемаш навътре. Недей. Татко казваше „За всеки късмет има беда, и за всяка беда има късмет“. Нелсън ще се прибере след седмица, а дотогава всъщност нищо не можем да направим.

Зад щорите на кухненския прозорец, в които непрекъснато се блъскат нощни пеперуди, ранната августовска вечер има онзи типичен за сезона смесен оттенък, когато светлината се отдръпва, а лятната топлина остава. Със скъсяването на дните мъртвата трева постепенно изсъхва, щурците свирят още по-силно, дори през това лято на обилни дъждове, гръмотевични бури и краткотрайни наводнения. Хари не си спомня да е имало друго такова в Даймънд Каунти. Забелязва, че няколко кафяви листа са се отронили от плачещата череша отвън на двора, а отрупаните с цветове стъбла на виолетовата хоста също умират. В усещането си за изолация и апатия се чувства привлечен по-близо до земята, познатата майка, която все още съхранява детството му в полите си, в сенките под храстите.

— Мамка му — казва той, думи, които за него са заредени с магия от онази нощ преди три месеца, когато Пру ги бе използвала, за да обяви отчаяното си решение да преспи с него, веднъж. — Какви планове може да има Нелсън? Ще има късмет, ако се отърве от затвора.

— Не можеш да идеш в затвора за това, че си крал от собственото си семейство. Имаше здравословен проблем, беше болен по същия начин, както и ти беше болен, но при него ставаше въпрос за пристрастяване, а не за ангина. И двамата оздравявате.

Все по-често сякаш долавя в думите й други гласове, мнения и някаква мъдрост, натрупана далече от него.

— С кого си говорила? — пита я. — Звучиш като всезнайката Дорис Кауфман.

— Еберхарт. Не съм говорила с Дорис от седмици. Но с някои от жените, дето карат програмата за недвижими имоти, след часовете ходим до едно местенце на Пайн стрийт, където няма много пропаднали типове, поне не и късно вечерта, и една от тях, Франси Алварес казва, че трябва да гледаш на всякакво пристрастяване като на заболяване, все едно са болни от грип, иначе ще се побъркаш, ако обвиняваш пристрастените около себе си, сякаш могат да променят нещо.

— И какво те кара да мислиш, че лечението на Нелсън ще е успешно? Само защото ни струва шест хилядарки, за хлапето това нищо не значи. Той отиде там само докато нещата утихнат. Ти самата ми каза, как веднъж ти е казал, че обича коката повече от всичко на света. Повече от теб, мен и собствените си деца!

— Е, понякога в живота се налага да се откажеш от нещата, които обичаш.

Чарли. За това ли мисли, та гласът й звучи така искрено, така тъжно мъдър и мъдро твърд? Очите й в този момент, в умиращата августовска светлина, притежават някаква тъмнина, която го приканва да сподели мъдростта, която животът й като жена й е дал. Пръстите й отново докосват бузата му, докосване като от муха, когато се опитваш да заспиш, а тя непрекъснато каца на лицето ти, гъделичка кожата тук и там. Дразнещо е; опитва се да се отърси от нея с рязко извъртане на главата. Тя дръпва ръката си, но продължава да го гледа все така сериозно.

— Всъщност за теб се притеснявам повече, отколкото за Нелсън. Връща ли се ангината? Запъхтяването?

— По някое прорязване от време на време — признава той. — Но от хапчето ми минава. Просто ще трябва да свикна.

— Чудя се дали не трябваше да си направиш байпаса.

— И балончето беше достатъчно ужасно. Понякога имам чувството, че са го забравили в мен.

— Хари, поне трябва да се движиш повече. Ходиш от агенцията до телевизора в кабинета и после в леглото. Вече изобщо не играеш голф.

— Е, вече не е забавно, откакто я няма старата банда. Хлапетата от „Летящия орел“ не желаят старец в четворката си. Във Флорида ще започна пак.

— За това също трябва да поговорим: Какъв е смисълът да получа лиценз за търговец, ако веднага след това заминем за Флорида за шест месеца? Никога няма да мога да си изградя име в района.

— Име в района си имаш предостатъчно. Дъщеря си на Фред Спрингър и жена на Хари Енгстръм. А сега си и майка на прочут кокаинов наркоман.

— Говоря в професионален смисъл. Това е фраза, която мистър Листър използва. Означава хората да знаят, че винаги си тук, а не във Флорида като някой, който не си приема работата сериозно.

— Значи — казва той — Флорида беше идеална, за да ме скъташ, когато бях управител на „Спрингър Моторс“, за да не преча на Нелсън, но сега, когато се мислиш за работещо момиче, можем направо да забравим за нея. За Флорида.

— Е — признава си Дженис, — мислех си, че евентуално можем да изплатим дълговете на фирмата, като продадем апартамента.

— Да го продадем? Само през трупа ми — казва той не толкова, защото действително го мисли, колкото, защото му харесва звука на собствения му глас, възмутен като на някой от вечно гневните бащи от телевизионните сериали, или като среброкосия Стив Мартин във филма „Бащинство“, който гледаха предната вечер, защото приятелчетата на Дженис от недвижимите имоти бяха казали, че е много забавен. — Кръвта ми е станала прекалено рядка, че да преживея северна зима.

В отговор Дженис добива вид сякаш ще заплаче, тъмнокафявите й очи стават топли и някак стъклени, както на малкия Рой, преди да нададе някой от своите ревове.

— Хари, не ме обърквай — моли го тя. — Дори не мога да се явя на изпита за лиценза преди октомври. Не мога да повярвам, че веднага ще ме отведеш долу във Флорида, където лицензът въобще не е валиден, само за да можеш да играеш голф с хора, които са по-стари и по-болни от теб. Които и без това те бият и ти взимат по двайсет долара всеки път.

— Е, а какво се очаква да правя аз тук, докато ти търчиш наоколо да се фукаш? Агенцията е свършена, капут, или каквато там е японската дума, finito, а дори и да не е, ако хлапето поне наполовина се е оправило, ще искаш той да се върне там, а той не може да ме търпи наоколо, пречим си, лазим си по нервите.

— Може би сега няма да е така. Може би Нелсън просто ще трябва да се примири с теб, и ти с него.

Хари смирено казва:

— Аз бих опитал. — Баща и син, изправени заедно срещу света, възстановяват агенцията от нулата: тази представа за момент успява да го развълнува. Да говори празни приказки с Бени и Елвира, докато Нелсън притичва насам-натам в езерото от автомобилни покриви, и продава стари коли като топъл хляб. „Спрингър Моторс“ отново стават това, което бяха, преди Фред да получи франчайза от тойота. Какво като дължат няколкостотин хилядарки — правителството дължи милиони, и на никой не му пука.

Тя прочита надеждата по лицето му и докосва бузата му за трети път. Напоследък нощно време на Хари му се налага да става поне по веднъж, а понякога, ако е изпил повече от една бира пред телевизора, и по два пъти и се е научил да се ориентира пипнешком из стаята в непрогледната тъмнина. Първо докосва стъкления плот на нощната масичка, а след това с протегната ръка, след няколко слепи стъпки — гладкия лакиран ръб на високото бюро, а оттам, кръглата дръжка на вратата на банята. Всяко докосване, хрумва му всяка нощ, оставя миниатюрна следа от пот и мазнина от кожата на пръстите му; постепенно те ще потъмнят ръба на лакираното бюро, както ръбовете на джобовете на панталоните му за голф. Постоянно бърка вътре за гумени поставки и маркери за топките, игра след игра, години наред. Тези напластени следи от сляпото му опипване, мисли си той понякога, когато достигне безопасността на банята и се добере до копчето за луминесцентната лампа, ще си останат като сянка върху лака, микроскопично облаче от телесните му мазнини, когато вече го няма.

— Не ме притискай, скъпи — казва Дженис с онзи тон на директна молба, който чуваше рядко и който кара старото му сърце да се забърза от пробудено съпружеско чувство. — Тази ужасна история с Нелсън наистина беше стресираща, въпреки че невинаги го показвам. Аз съм му майка, чувствам се унижена, не зная какво точно ще се случи. Всичко непрекъснато се променя.

Усеща гърдите си препълнени; ребрата му отляво приклещват някакво пробождане. Представата му, че работи редом с Нелсън, се е срутила като въздушна кула. Опитва се да накара Дженис, която е стряскащо, необичайно сериозна и откровена, да се усмихне с една изтъркана шега.

— Твърде съм стар за промени — казва й.

По план Нелсън се връща от клиниката в същия ден, в който вторият американски конгресмен за последните две седмици, този път бял републиканец, загива в самолетна катастрофа. Един в Етиопия, един в Луизиана; единият бивш член на Черните пантери, а този бивш шериф. Човек не би повярвал, че да си политик, е толкова опасна професия; но си длъжен да летиш. Пру тръгва с колата да докара съпруга си от Северна Филаделфия, докато Дженис гледа децата. Скоро след като пристигат, Дженис се връща вкъщи в Пен Парк.

— Реших, че ще е най-добре да си останат сами, четиримата — обяснява на Хари.

— Как ти се видя?

Тя замислено докосва горната си устна с връхчето на езика.

— Видя ми се… сериозен. Много съсредоточен и спокоен. Не такъв изнервен, какъвто беше. Не знам колко му е разказала Пру за оттеглянето на франчайзинга, и за онези сто четиридесет и пет хиляди, които си обещал скоро да изплатим. Не исках да му го сервирам изведнъж.

— Все пак какво му каза?

— Казах му, че изглежда чудесно — всъщност леко е напълнял, — и му казах, че с теб много се гордеем, че е издържал.

— Аха. А пита ли за мен? За здравето ми?

— Не точно, Хари, но той знае, че щяхме да му кажем, ако нещо не е наред с теб. Като че ли най-много се интересуваше от децата. Беше много трогателно — заведе ги и двете в стаята, в която мама държеше всичките растения, дето я наричахме остъклената веранда, и им се извини, че е бил лош баща, и им обясни за наркотиците и как е бил на едно място, където са го научили никога повече да не взима наркотици.

— А на теб извини ли ти се, че ти е бил лош син? А на Пру, задето й беше скапан съпруг?

— Нямам представа какво са говорили с Пру — били са заедно няколко часа в колата, движението около Филаделфия става все по-натоварено, с всичките тия ремонти по магистралата. Всички шосета и мостове започнаха да се рушат едновременно.

— Въобще ли не попита за мен?

— Попита, естествено, че попита, скъпи. Аз и ти трябва да идем на вечеря у тях утре вечер.

— О! За да мога да се възхитя на освободеното от наркотиците чудо. Страхотно.

— Не говори така. Нужна му е цялата ни подкрепа. Завръщането в старата емоционална среда е най-трудната част от възстановяването.

— Емоционална среда, а? Значи това сме ние.

— Така се нарича. Ще трябва да стои далеч от онази тълпа наркомани, дето се събира в Лейд-Бек. Така че най-близките му роднини трябва да положат много усилия, за да запълнят празнината.

— О, за бога, недей да звучиш толкова шибано примерна — казва й. Усеща как кипи от негодувание. Негодува, че Нелсън получава цялото внимание, задето е блудният син. Негодува, задето Дженис научава нови думи и си пробива път навън, в нови пространства, далече от него. Негодува срещу факта, че светът е толкова затънал в дългове, а никого не принуждават да си плаща — нито Мексико, нито Бразилия, нито долнопробните банки Ес енд Ел, нито Нелсън. Заека никога не е съблюдавал особено старомодната етика, но нейното разрушаване го дразни.

Нощта и следващият ден преминават в леглото, а после в агенцията. Казва на Бени и Елвира, че Нелсън се е върнал, и че според майка му е надебелял, но не е обявил никакви планове. Елвира е получила обаждане от Руди Краус с питане дали не иска да отиде на шосе 422 и да продава при него. Някой си господин Шимада се бил изказал много положително за нея. Освен това дочула, че Джейк напуска „Волво-Олдс“ в Ориол, и ще оглави агенция на „Лексус“ някъде към Потстаун. Засега обаче предпочита да изчака тук и да види какво смята да прави Нелсън. Бени е разпитвал в други агенции и не е особено притеснен.

— Каквото има да се случва, ще се случи, нали ме разбираш? Щом имам здраве и семейството си — това са ми приоритетите.

Хари ги бе помолил все още да не казват на никого от сервиза за ненадейното нападение на господин Шимада. Чувства се все по-отчужден; когато ходи по застлания с балатум под на залата, главата му сякаш се носи над него толкова замайващо високо, колкото увенчаната му с цилиндър глава над надупчения, белязан асфалт онзи път по време на шествието. Расте. Прибира се вкъщи, хваща началото на Брокоу29 в десет (може и да има заешка устна, но поне не произнася „относноу“), докато Дженис не го пришпорва да се качи обратно в селиката с нея и да прекоси Брюър до Маунт Джъдж за пореден път в живота си.

Нелсън е подстригал мустаците и е махнал обецата си. Лицето му е почерняло от стоене на детската площадка и наистина изглежда по-пухкав. Горната му устна, отново на показ, е някак издължена и подпухнала и изпъкнала напред, като на Мама Спрингър. Ето на кого се оказва, че прилича; у нея имаше нещо, което му напомняше на плътно натъпкан кренвирш, и което сега забелязва и в Нелсън. Момчето се движи с някаква бабешка вдървеност, сякаш клиниката е изцедила и наркотиците, и нервността от него, но също и вродената му нервна пъргавост. За първи път според баща му прилича на мъж на средна възраст. И оредяващата коса, и петната оголен скалп вече са част от него, а не временно положение, което ще се излекува. Напомня на Хари на свещеник, мек, мазен и охранен представител на някаква безименна секта, като онзи малоумник, дето погреба Телма. Придобитата официалност е променила и дрехите му: облечен е с раирана вратовръзка към бяла риза и кара Хари да се чувства фалшиво млад в памучната си блуза с мека яка, с емблемата на Летящия орел.

Нелсън посрещна родителите си на вратата и след като прегърна майка си, опита да направи същото и с баща си, непохватно уви и двете си ръце около много по-високия мъж и го придърпа надолу, за да потъркат бодливи бузи. Хари бе изненадан и не му стана приятно: прегръдката му се стори показна и педерастка, и принудена, както евангелистите те карат да прегръщаш другите, преди припряно да напуснат светлината на прожекторите, за да изчукат секретарките си. Той и Нелсън почти не са се докосвали, откакто годините на момчето започнаха да се изписват с по две цифри. Очевидно идеята на прегръдката е била някакъв вид сдобряване или компенсация, но Хари я почувства като ритуал, който синът му е заучил някъде другаде и който няма нищо общо с това да си Енгстръм.

Пру на свой ред изглежда объркана от това, че внезапно се е оказала със свещеник за съпруг. Когато Хари се навежда, очаквайки мекото топло притискане на устните й, върху неговите, вместо това получава сухата й буза, извърната с уплашена бързина. Това го обижда, но не вярва да е направил нещо нередно. След техния епизод в онази дива и ветровита нощ, мълчанието от нейна страна сочи за желание да се преструват, че никога нищо не се е случвало, а със своето мълчание той бе посочил, че няма нищо против. Вече няма сили, няма излишна жизненост за подобна връзка — за опасностите й, за изискването да бъде на ниво, потайността, добавена като крехка структура върху обикновения му живот, ръфащата обсебеност и постоянната заплаха, че ще бъде открита и прекъсната. Не може да понесе мисълта Нелсън да разбере, а му беше безразлично, че Рони знае. Дори му беше приятно, като остро ръгване с лакът под баскетболния кош. С Телма си подхождаха, всеки успяваше да прецени рисковете и ползите, съумяваха заедно да си изградят откраднато пространство, в което да могат да се чувстват свободни за час, свободни от всичко друго, освен един от друг. В рамките на собственото ти поколение — същите песни, същите войни, същото отношение към тези войни, същите правила и радиопредавания в ефира — можеш да прецениш какво е възможно и какво не. С човек от друго поколение нагазваш в мътни води, играеш си с огъня. Затова не му е приятно да усети дори малка промяна в температурата на Пру, усеща тази хладност като упрек.

Децата се хранят с тях, Джуди и Хари от едната страна на махагоновата маса на Спрингърови, наредена като за празник, Дженис и Рой от другата, Пру и Нелсън на двете челни места. Нелсън предлага да се помолят; кара ги всички да се хванат за ръце и да затворят очи, и след като са на път да започнат да вият от неудобство, произнася думите: Мир. Здраве. Уравновесеност. Любов.

— Амин — казва Пру, звучи уплашена.

Джуди не може да откъсне поглед от Хари, иска да види той как приема нещата.

— Хубаво — казва той на сина си. — Това в Центъра за детоксикация ли го научи?

— Не за детоксикация, татко, за рехабилитация.

— Както и да е, много ли религия имаше?

— Трябва да признаеш, че си безсилен и зависим от по-висша сила, това е първият принцип на Анонимните алкохолици и Анонимните наркозависими.

— Доколкото си спомням, ти не си падаше особено по тия работи с висшата сила.

— Не си падах и все още не си падам, под формата, под която го представя ортодоксалната религия. Нужно е само да повярваш в сила, която е по-могъща от нас самите — Бог, както го разбираме ние.

Всичко това звучи толкова категорично и заучено, че Хари си налага да се пребори с изкушението да поспори.

— Не, чудесно е — казва. — Каквото и да е, щом ти помага да изкараш нощта, както казва Синатра. — Мим му го беше цитирала веднъж. В къщата на Спрингърови тази вечер Хари се чувства на огромно и тъжно разстояние от Мим и мама и татко, и от целия онзи затънал, богобоязлив свят на Джексън Роуд през трийсетте и четирийсетте години.

— Навремето вярваше в много от тия работи — казва му Нелсън.

— Вярвах. Вярвам — казва Заека, осъзнавайки, че ядосва хлапето с дружелюбността си. Но не може да се въздържи да не добави: — Алилуя. Когато забиха онзи катетър в сърцето ми, видях светлината.

Нелсън заявява:

— В центъра ни казаха, че ще има хора, които ще ти се подиграват, задето си намерил верния път, но не казаха, че един от тях ще е собственият ти баща.

— На нищо не се подигравам. Исусе. Дано получиш всичкия мир и любов, и уравновесеност, които поискаш. Аз съм изцяло за. Всички сме за. Нали, Рой?

Малкото момче сърдито зяпва, задето така внезапно го набелязват. Отпуснатата му влажна долна устна започва да трепери; той извръща лице към майка си; Пру казва на Хари с тих, сдържан глас, в който се усеща някакво неясно шумолене на дъжд, който плиска по прозорец с щори.

— Рой е много разстроен, опитва се да се приспособи към завръщането на Нелсън.

— Знам как се чувства — казва Хари. — Всички бяхме свиквали да го няма.

Нелсън поглежда към Дженис в протест и молба и тя казва:

— Нелсън, разкажи ни за работата си като съветник — с фалшивия тон на човек, който вече е чувал за това.

Нелсън говори с някаква странна спокойна неподвижност. Хари е свикнал, още откакто хлапето бе малко, да е изпълнено с неуловими нервни потръпвания, в които все пак имаше нещо дружелюбно и изпълнено с надежда.

— Най-вече — казва той — трябва да изслушваш и да им позволиш сами да си изяснят проблемите, обръщайки ги в думи. Не е нужно да говориш кой знае колко, просто да покажеш, че си готов да чакаш и да слушаш. И най-закоравелите улични хлапета в крайна сметка започват да споделят. От време на време трябва да им напомняш, че и ти самият си минал оттам, така че бойните им подвизи не те впечатляват. Много от тях са били дилъри и когато започнат да се хвалят колко пари са изкарали, трябва само да ги попиташ: „А къде са парите сега?“. Няма ги — отговаря Нелсън на слушащата го маса, на собствените си зяпнали депа. — Прахосали са ги.

— Като говорим за прахосване… — започва Хари.

Нелсън подминава прекъсването и продължава с равен глас своята проповед:

— Опитваш се да ги накараш сами да осъзнаят, че са зависими, че никого не са надхитрили. Осъзнаването трябва да дойде от тях самите, отвътре, не биха го приели, ако им го наложиш ти. Твоята работа е да слушаш; именно твоето мълчание най-вече, ги насочва отвъд собствените им вътрешни капани. Започнеш ли да говориш, ще започнат да се съпротивляват. Нужно е търпение и вяра. Вяра, че процесът ще подейства. И наистина действа. Неизменно. Невероятно е усещането, когато наблюдаваш как се получава, отново и отново. Хората искат да им се помогне. Знаят, че нещата не са наред.

Хари все още иска да се намеси, но Дженис се застъпва и му казва високо, заради публиката на масата:

— Една от идеите на Нелсън за агенцията е да я превърне в лечебен център. Брюър не разполага със съоръженията, които са му нужни да се справи с проблема. С проблема с дрогата.

— Това със сигурност е най-тъпата идея, която съм чувал — казва Хари незабавно. — Къде са парите в нея? Ще се занимаваш с хора, които нямат никакви пари, прахосали са всичко за наркотици.

От раздразнение Нелсън звучи донякъде както по-рано. Проскимтява:

— Има пари от субсидии, татко. Федерални пари. Държавни. Дори бездейният Буш признава, че трябва да се направи нещо.

— Горе в агенцията имаш двайсет служители, които си прецакал, а повечето от тях имат семейства. Какво ще стане с механиците от сервиза? Ами с търговските ти представители, с бедната малка Елвира?

— Ще си намерят друга работа. Не е краят на света. Хората не стоят на една и съща работа, както правеше вашето уплашено поколение.

— Да бе, уплашено — както го е ударило на живот вашето поколение, май имаме причини да се страхуваме. Как въобще ще превърнеш онази циментова барака в болница?

— Няма да е болница…

— Вече си вътре със сто и петдесет хиляди към Тойота Инк., и имаш две седмици да ги платиш. Да не говорим за седемдесетте и пет бона, които дължиш на Брюър Тръст.

— Онези покупки на името на Слим, колите така и не са напускали агенцията, така че всъщност няма…

— Да не споменаваме колите втора употреба, дето си ги продавал за пари в брой за собствения ти джоб.

— Хари — казва Дженис и прави жест към публиката от слушащи ги деца. — Тук не е мястото.

— Няма подходящо място, където да мога да се оправя с всичко, което това проклето хлапе направи! Над двеста хиляди шибани шекела30 — откъде ще ги вземем? — Искри от болка пробягват под мускулите на гърдите му, усеща някакво замайване, от което лицата край масата се носят като в отвратителна супа. Напоследък неприятните усещания се засилват; минаха над три месеца, откакто онази ангиопластика отвори лявата му десцендираща артерия. Д-р Брайт бе предупредил, че повторната стеноза често настъпва след три месеца.

Дженис тъкмо казва:

— Но той е научил толкова много, Хари. Толкова по-мъдър е. Все едно сме го изпратили да учи в университет с тези пари.

— Учене, всичкото това учене! Какво изведнъж му стана толкова велико на ученето? Училището е просто поредният пладнешки обир. Единственото, на което те научава, е как да обираш глупаците, които още не са се изучили!

— Аз не искам да се връщам на училище — изчуруликва Джуди. — Там всички са надути. Всички казват, че в четвърти клас е трудно.

— Нямах предвид твоето училище, скъпа. — Заека едва диша; усеща гърдите си пълни с късчета стиропор, които не могат да се разтворят. Трябва да се успокои.

От позицията си начело на масата Нелсън излъчва спокойствие и солидност.

— Татко, бях пристрастен, признавам — казва той. — Взимах крек, а като се пристрастиш към него, става доста скъпичко. Страх те е да не те пусне, и ти трябва нова доза на всеки двайсет минути. Ако караш по цяла нощ, можеш да профукаш хиляди. Но парите, дето ги откраднах, не бяха само заради моя проблем. На Лайл му трябваха много пари за разни експериментални неща, за които идиотите от АХЛ31 са се запънали и трябва да се внасят нелегално от Европа и Мексико.

— Лайл — казва Хари със задоволство. — Как е старият компютърен гений?

— Като че ли се е закрепил за момента.

— Той ще ме надживее — казва Хари уж на шега, но реалната възможност го бодва като с ледена висулка. — Значи „Спрингър Моторс“ — продължава той, опитва се да постави нещата под свой контрол — пропадна заради коката и лекарствата за един обратен. — Колко ли обратно, чуди се той, втренчен в своя поостарял, надебелял, рехабилитиран син, е хлапето? Отговорът на Пру на този въпрос така и не го бе удовлетворил. Ако Нелсън не беше обратен, от къде на къде ще позволява на Хари да я чука? Това, че свърши два пъти, говори за доста насъбиран глад.

Нелсън му обяснява с дразнещия си спокоен тон на недосегаем:

— Прекалено се вълнуваш, татко, за нещо, което в днешно време не е чак толкова много пари. Имаш една такава обсебена представа за парите от времето на Депресията. Няма нищо свято в долара, той е просто единица за измерване.

— О, благодаря, че ми го изясни. Какво облекчение.

— А за „Тойота“ не е чак такава загуба. По мое мнение компанията от години е в застой. Виж им телевизионните реклами за лексус в сравнените с тези на „Нисан“ за инфинити: просто не могат да се сравняват. Тези на инфинити са фантастични, в тях няма кола, само птички и дървета, продава концепцията. Тойота продава поредната камара тенекия. Недей толкова да се съсредоточаваш върху „Тойота“. „Спрингър Моторс“ все още съществува — заявява Нелсън. — Компанията все още има активи. С мама обмисляме как да ги задвижим.

— Желая ви късмет — казва Хари и навива платнената си салфетка, и я слага обратно в пръстена й, детско пръстенче от някакъв прозрачен материал, напълнен с миниатюрни иглички в различни цветове. — През нашия трийсет и три годишен брак майка ти така и не успя да задвижи съставките на една свястна вечеря, но може и да се научи. Може би мистър Листър ще я научи как да задвижва. Пру, вечерята беше страхотна. Извинявай за разговора. Наистина умееш да приготвяш риба. Много ми харесаха тия малки пикантни неща като грахчета отгоре. — Докато изтръсква хапче нитростат от малкото шишенце, което носи навсякъде, забелязва, че ръцете му треперят по нов начин — не само потрепване, а подскачане, сякаш имат свои собствени мисли, които не желаят да споделят с него.

— Семена от кипарис — тихо отговаря Пру.

— Хари, Нелсън се връща в представителството утре — казва Дженис.

— Чудесно. Още едно облекчение.

— Исках да ти кажа, татко, че много благодаря, че ме замести. Отчетите за лятото изглеждат доста добре, като се има предвид.

— Като се има предвид? Та ние направихме цяло чудо там. Тая Елвира е динамит. Но предполагам, че ти си го знаеш. Онзи японец, дето ни отряза, иска да я наеме за Руди горе на 422-ро. Местят инвентара в неговата агенция. — Той се обръща към Дженис и казва: — Не мога да повярвам, че отново връщаш този боклук за ръководител.

Дженис заявява със спокойния тон, който всички около масата са възприели, сякаш за да не разгневят някой луд:

— Той не е боклук. Той ти е син и е нов човек. Не можем да му откажем още една възможност.

С глас, подобаващ много повече на съпруга, отколкото този на Дженис, Пру добавя:

— Той наистина се е променил, Хари.

— Ден за ден — рецитира Нелсън, — с помощта на една по-висша сила. Невероятно е, татко, как щом веднъж приемеш тази помощ, нищо не може да те потисне. Мисля, че през всичките тези години съм бил ужасно депресиран; всичко ми идваше в повече. Сега просто оставям всичко в ръцете на Бог, обръщам се на другата страна и заспивам. Трябва да продължа с програмата, естествено. Има местни срещи и веднъж седмично ще ходя във Фили, за да се виждам с терапевта си и да наглеждам някои от старите ми хлапета. Обожавам работата като съветник. — Той се обръща към майка си и се усмихва. — Аз я обичам и тя ме обича.

Хари го пита:

— Тия наркоманчета, с които се занимаваш, всичките ли са черни?

— Не всички. След известно време вече не обръщаш внимание. Бели или черни, всички имат един и същи основен проблем. Ниска самооценка.

Цялото това всезнаене, такова изкуствено спокойствие и балансираност и добродетел карат Заека да изпадне в клаустрофобия. Той се обръща към внучката си, търсейки някакъв процеп, проблясък, лъч, необработена от лекари светлина. Пита я:

— Ти какво мислиш за всичко това, Джуди?

Лицето на детето свети от съвършенство — съвършени прави зъби, съвършено наредени мигли, тесни проблясъци в зелените й очи и в кичурите на косите й. Природата се опитва да създаде нов победител.

— Приятно ми е, че татко се върна — казва тя, — и не е толкова луд. По-отговорен е.

Той отново има чувството, че думите се рецитират, че са заучени на репетиция, на която не е бил поканен. Но как би могъл да пожелае нещо друго за това дете, освен бащата, от когото има нужда?

Отвън на тротоара моли Дженис тя да кара селиката, въпреки че това означава да наглася седалката и огледалата. Когато потеглят обратно към другата страна на планината, той я пита:

— Наистина ли не ме искаш в представителството? — Поглежда надолу към ръцете си. Подскачането им е утихнало, но все още го стряска.

— Май засега да, Хари. Нека да дадем малко пространство на Нелсън. Толкова се старае.

— Надъхан е с глупостите на Анонимните алкохолици.

— Не са глупости, щом са ти нужни, за да водиш нормален живот.

— Не прилича на себе си.

— Ще заприлича, когато свикнеш с него.

— Напомня ми на майка ти. И тя вечно плюеше закона.

— Всеки знае, че прилича точно на теб. Само дето не е толкова висок и има моите очи.

Паркът, сенчестите му алеи, западналите тенис кортове, танкът, който никога няма да даде изстрел. Не можеш толкова ясно да видиш тия неща, докато шофираш. Преминават край тях като музейни експонати, чиито етикети са паднали. Опитва се да се изкатери от дупката на приклещеното си и сърдито настроение.

— Съжалявам, ако съм звучал гадно на вечерята, пред внуците.

— Бяхме подготвени и за много по-лошо — казва тя спокойно.

— Въобще нямах намерение да повдигам въпроса за парите или другите там работи. Но все някой трябва да го направи. Наистина си загазила.

— Знам — казва Дженис и светлината от уличните лампи в горната част на Вайзер я залива — упорития чипонос профил, малките й ръце, здраво стиснали волана, пръстенът с диаманти и сапфири, който бе наследила от майка си. — Но трябва да вярваш. Ти ме научи на това.

— Така ли? — Той е приятно изненадан от идеята, че за трийсет и три години е успял да я научи на нещо. — В какво да вярвам?

— В нас. В живота — отговаря. — Другата причина, поради която мисля, че не трябва да ходиш в представителството засега, е, че напоследък изглеждаш уморен. Да не би да слабееш?

— Няколко килограма. Не е ли хубаво? Нали точно това, по дяволите, се очаква да правя?

— Зависи как го правиш — казва Дженис, така дразнещо пълна с нова информация, с нови разбирания. Тя се протяга и леко стисва горната част на бедрото му, точно там, където вкараха катетъра, и можеше да умре от загуба на кръв. — Ще се оправим — излъгва тя.

Лепкавият и душен август е превърнал лятото в нещо подобно на искрящ дестилат, във финална яснота. Окосените ивици между дупките на „Летящия орел“, по това време на годината обикновено изгорели и твърди като алеите за количките, все още са зелени от обилните валежи, с изключение на неравната част на игрището, покрита с червеникавокафява трева и някоя източена кленова фиданка, започнала да жълтее. Именно младите дръвчета залиняват първи — те са по-крехки, по-податливи. По-страхливи.

Рони Харисън все още замахва като ковач: къс заден мах, грозен прекъснат краен замах, понякога изгрухтяване по средата. Сега, когато вече не бе нужен в представителството, а се нуждаеше от партньор, щом възнамеряваше отново да се захване с голфа, Заека се сети, че Телма му беше споменала за прекъсването на абонамента им в клуба заради разноските по боледуването й. По телефона Рони бе прозвучал изненадан — Хари бе изненадал и себе си, докато набираше познатите цифри, привични за пръстите му покрай мъртвата връзка, — но учудващо, беше приел. Сключваха примирие може би над мъртвото тяло на Телма. Или съживяваха приятелство — не, не приятелство, а отношения — които съществуваха още откакто бяха малки момчета по къси панталони и кецове, лудуващи из чакълените улички на Маунт Джъдж. Като се замисли, Хари има чувството, че Рони винаги е бил с него, през всичките тези години. Представя си отблъскващото лице на Рони с плътни устни и мътни очи, което се появяваше на игрището на началното училище, представя си го и по-късно, когато перчейки се, пощипваше члена си, подобен на голяма бледа краставица (обрязан и някак плосък от горната страна) в съблекалнята, а после богатеещ и трупащ слава из Брюър в ергенските си години, един от мъжете, които, както се оказа, бяха ходили с Рут преди Заека. В онези години Рони беше пълен с остроумия и мръсни историйки, мазен хитрец, а след това се ожени за Телма и почна работа за Шуилкил Мючюъл. Доста тъжна работа всъщност, упорито рекламираше, рецитираше речите си, говореше за „вашите любими хора“ и за когато сте „извън картинката“, и бавно се превръщаше в тъжно усмихнатия плешив мъж от снимката върху тоалетката на Телма, от която на Хари му се струваше, че наднича в задника му, така че веднъж, развеселявайки Телма, бе станал от леглото и бе обърнал снимката върху плота на бюрото и оттогава тя винаги я обръщаше, преди той да пристигне следобед. Сега Рони е вдовец, с лице като сушена слива, с разтеглени бръчки, спускащи се от очите, със старчески изтъняла кожа, която розовееше върху скулите, и отново беше до него, присъствие, което не може да избегне, черта на собствения му характер, която не иска да погледне в очите, но най-после го прави. Този, подобен на бухалка член, онези мръснишки вицове, сините очи, втренчени в задника му, какво толкова, по дяволите, всички сме хора, тела с мозък от единия край, а останалото, е само канализация.

Първата им игра, само двамата, им е достатъчно приятна, така че си определят втора, а след това и трета. Рони си има старите клиенти, но вече не се бори да създава нов бизнес сред младите съпрузи и може да си вземе свободен следобед и в последния момент. Играта им е хаотична и обикновено се свежда до последните една-две дупки. Дали красивият силен, свободен замах на Хари ще запрати топката в ивицата между дупките или пък в гората? Дали Рони в последния момент ще погледне нагоре и ще търкулне лесен къс удар отвъд игрището до пясъчната яма, или ще си държи главата наведена, ръцете напред, и ще доближи топката до дупката, спасявайки удара? Двамата не говорят много, да не би лошото чувство помежду им да избие на повърхността; гледката как другият оплесква нещата е така забавно добре дошла, че намеква за привързаност. Никога не споменават Телма.

При седемнайсетата дупка, достижима с четири удара с поточе на около сто и петдесет метра, Рони прави къс замах с железния стик номер четири.

— Така играят само страхливците — казва му Хари и хваща дървения стик за максимални разстояния. Съсредоточавайки се да държи десния си лакът, който винаги бяга настрани, плътно до тялото си, той удря топката, и тя минава поточето с двайсетина метра. Рони, за да компенсира, се престарава при следващия си удар: принуден да играе с дървен стик за разстояние от стотина метра, той извива топката силно надясно в боровата горичка откъм Маунт Пемакуид. Освободен по този начин от напрежението, Заека си мисли: Лекичко сега с шестицата си, и прави прекрасен удар. Топката пада точно в сърцето на игрището, сякаш право във водосточна тръба. Сега е с един ход напред, така че не може да загуби, а за да спечели, му трябва и равен резултат. Докато се возят в количката до осемнайсетата дупка, той сърдечно казва на Рони:

— Какво ще кажеш за онзи Вояджър-2? Според мен това е по-голямо постижение, отколкото да изпратят човек на Луната. Във вчерашния „Стандарт“ четох, че някакъв учен казал, че било като да уцелиш дупка с удар от Ню Йорк до Лос Анджелис.

Рони изгрухтява, потънал в самоомразата на губещия.

— Облаци на Нептун — казва Заека — и вулкани на Тритон. Какво мислиш означава това?

Партньорите му евреи във Флорида биха разгледали фактите под съвсем различен ъгъл, но тук, в Дъч Кънтри, Рони го поглежда тъпо и подозрително.

— Защо да означава нещо? Ваше височество.

Заека се дразни. Опитваш се да си мил с този тип, а той те гледа с презрение. Грозен никаквец, и винаги си е бил такъв. Предлагаш му да се замисли за Слънчевата система, а той високомерно отказва. Смачква я в простоватия си мозък. Хари усеща някакъв финес в немощните, но постоянни радиосигнали на тази машина през милиони километри, някакъв особен вид грация, която е в съзвучие с невероятната красота на този кристален ден в края на лятото. Изпитва потребност да възхвалява. Рони би трябвало да познава подобна потребност, иначе с Телма нямаше да посещават онази подобна на склад безименна църква.

— Онези три пръстена, дето никой по-рано не ги е виждал — упорства Хари, — точно като нарисувани с молив — тонът му отразява благоговението на Бърни Дречсел пред тънките крака на фламингото.

Но Рони се е отдалечил към чешмичката за топките и се преструва, че не чува. Коляното го наболява от стара футболна травма и той тръгва, накуцвайки, към края на игрището. Прави поредица злобни разгряващи махове, нетърпелив да се изправи пред дупката и да изкупи предишната си слаба изява. Разочарован, разсеян от мисли за смелия Вояджър, Заека оставя десния си лакът да щръкне нагоре в най-високата точка на задния замах, безсилно завърта топката и я запраща настрани, по крива, която е толкова необичайна, че сякаш е рисувана от компютър, в яма с трева вдясно от правата към дупката. Осемнайсетата дупка, която флиртува с поточето, се играе за пет, но би трябвало да е лесна; когато бе във върхова голф — форма, неведнъж я бе уцелвал. Но все пак трябва да извади топката от купчинката пясък странично с металния стик за къси удари, а след това удря с тройката — това не е най-добрият му стик, но трябва да постигне разстояние — чувства се дебел и престараващ се точно като Рони при последната дупка, и я запраща в потока, където след много усилия открива жълтата си топка под снопове пореч. Това падане изгаря още един удар, и толкова му се иска да закове с деветката точно в центъра, че изкривява наляво и топката пада вляво от терена. Рони продължава да ръчка с грозни ниски удари с ковашкия си замах, но не е сгафил; така че единствената надежда за Заека е късият удар. Топката лежи сред тревата и като най-ужасния малоумен страхлив играч забравя да я удари отгоре и тя се премества едва на половин метър, а Рони има сигурни два удара при шеста и следователно победата му е отвратително сигурна победа. Ако има нещо, което Хари ненавижда, то е да губи с един удар над определените за дупката. Взима топката си и с мощна конвулсия я запокитва в боровата горичка. Нещо в гърдите му не е във възторг от рязкото движение, но изпитва някаква особена радост, когато вижда как измъчващата го сфера изчезва с далечно изсвистяване и тъп удар. Играта завършва наравно.

— Значи, без лоши чувства — казва Рони.

— Хубава игра — изсумтява Хари и решава, че не желае да си стиснат ръцете. Срамът от провала му не се разсейва. Кой казва, че вселената не е пропита с позор?

Докато слагат топките и стойките, и потните ръкавици в джобовете на саковете си, Рони, след като вече е негов ред да бъде сърдечен, казва:

— Гледа ли снощи по „Питър Дженингс“ най-новото? Показаха снимките на пръстените и на отдалечаващата се Луна, а после комбиниран образ, който бяха създали от различни снимки на Нептун, проектирани върху кълбо, така че се виждаше цялата планета, като играчка? Невероятно е — признава Рони — какво могат да направят с компютърни графики.

На Хари леко му се гади от представата, как Вояджър прави последните снимки на Нептун и след това плавно се отдалечава в празнината, завинаги. Как да повярваш колко празнина има?

Голф саковете хвърлят длъгнести сенки от стойката пред спортния магазин. Дните стават по-къси. Хари е жаден и с нетърпение очаква да изпие една бира на верандата на клуба, на една от външните масички под голям зелено-бял чадър, до басейна с мятащите се в него хлапета и напъпващи хубавици, докато червеното слънце потъва зад високия хоризонт на Маунт Пемакуид. Преди да се отправят към бирите си, погледите на двамата се пресичат, по грешка. В злополучен порив Заека пита:

— Липсва ли ти?

Рони го поглежда косо с присвити очи. Клепачите му изглеждат възпалени под белите мигли.

— А на теб?

Нападнат от засада, Заека едва съумява да се престори, че е така. Бе се възползвал, бе черпил от нея, и накрая тя се бе изчерпила.

— Естествено — казва.

Рони прочиства жилестото си гърло и проверява дали ципът на сака му е затворен, след това го вдига на рамо, за да го отнесе до колата си.

— Да бе — казва. — Опитай се да си искрен. Пука ти на оная работа. Не. Простете. Всъщност само на онази работа ти пукаше.

Хари не може да избере между две невъзможни алтернативи — да му каже колко му е било приятно да си ляга с Телма (а усмихната снимка на Рони да ги наблюдава) или да твърди, че не е било така. Затова казва:

— Телма беше прекрасна жена.

— За мен — казва му Рони, като променя отблъскващото си изражение и надява тъжната си физиономия на вдовец — все едно че светът се е продънил. Без Тел само извършвам движенията. — Гласът му става отвратително креслив. Когато Хари го поканва на верандата да пият по бира, той казва: — Не, по-добре да се прибирам. Рон Джуниър и най-новата му изгора са ме поканили на вечеря.

Хари се опитва да определи дата за следващата игра, но Рони казва:

— Благодаря ти, зайче, но ти си този, който членува тук. Ти си човекът с богатата съпруга. Знаеш правилата на Летящия орел — не може непрекъснато да каниш един и същ гост. И без това идва Денят на труда. По-добре да започна да си движа нещата, или Шуйкил ще реши, че аз съм умрял.

Прибира се с тъмносивата селика вкъщи в Пен Парк. Камрито на Дженис не е в алеята, и той решава, че вероятно тя се обажда по телефона, който звъни отвътре. Вече почти никога я няма вкъщи — или е на курсове, или е в Маунт Джъдж да гледа децата, или в Брюър с адвоката й и онези счетоводители, дето Чарли й каза да наеме. Той пъха ключа в ключалката — вбесява се, че ключът дращи и не пасва веднага, напомня му за нещо от много отдавна, нещо неприятно, което дълбае стомаха му, но какво? — бута вратата с рамо и се пресяга към телефона в коридора точно когато той издава, както предполагаше, предсмъртния си звън.

— Ало. — Едва успява да изговори думата.

— Татко? Какво има?

— Нищо. Защо?

— Звучиш задъхано.

— Току-що влязох. Мислех, че е майка ти.

— Мама беше тук. Аз все още съм в агенцията, тя предложи да ти се обадя. Имам страхотна идея.

— Вече я чух. Искаш да отвориш център за лечение на наркомани.

— Може би някой ден. Но засега мисля, че трябва да разработим представителството, такова, каквото е в момента, изглежда страхотно, между другото, откакто ги няма всичките онези малки тойоти със странните им цветове. Хората все още идват да купуват втора употреба, смятат, че има разпродажба, а две фирми се интересуват от местоположението — „Хюндай“ например има голям нов център горе след Хейсфил, но мястото е зад детелина на магистралата и никой не може да разбере как да се добере до него, а и има твърде много строежи. Те ще са във възторг да си наемат място точно на шосе 111, — но аз ти се обаждам заради една идея, която ми хрумна снощи, споделих я накратко с мама и тя каза да говоря с теб.

— Добре, добре, много мило, че ме включвате — казва Хари.

— Снощи бях излязъл на реката, нали знаеш, там, където има всякакви крайречни къщички с цветни лампички и веранди и стълби, които слизат във водата?

— Всъщност не знам, никога не съм ходил, но продължавай.

— Е, с Пру бяхме там снощи, с Джейсън и Пами, разправял съм ти за тях.

— Смътно си спомням. — Тези паузи за потвърждение уморяват Хари: Не може ли хлапето просто да изплюе камъчето? Нима баща му е чак такова чудовище?

— Както и да е, един тип, дето го познават, притежава една от онези къщички, много готина, цветни лампи и музика от радиото, а нагоре-надолу по реката се носят лодки, хората карат водни ски и всички…

— Звучи чудесно. Надявам се Джейсън и Пам да не са част от старата групичка около Лайл и Слим.

— Познават ги, но са чисти, татко. Даже смятат да си имат бебе.

— Ако искаш да се опазиш от коката, трябва да стоиш далече от старата кокаинова дружинка.

— Както казах, те са напълно чисти. Един от най-добрите им приятели е Рон Джуниър, дърводелецът.

Това пък какво трябва да означава? Нима Нелсън знае за него и Телма?

— Добре, добре — казва Хари.

— И, значи, седяхме си там на верандата и минава едно невероятно нещо — мотор на вода. Наричат ги по най-различни начини — водни мотоциклети, сърф джетове, джет ски…

— Да, виждал съм ги във Флорида, навътре в океана. Не ми изглеждат безопасни.

— Татко, този беше най-хубавият, който съм виждал — летеше като ракета. Само бръмченето се чуваше. Джейсън каза, че било Ямаха Уейврънър32 и работи на нов принцип, не разбрах точно как, компресира водата по някакъв начин, а после я изстрелва обратно отзад, и каза, че единственият човек, който ги продава в едно затънтено магазинче нагоре към Шумекърсвил, не може да ги държи на склад, а и интересът му не е чак такъв, бил пенсиониран фермер и го правел само като хоби. Така че тази сутрин се обадих на службата по продажби на „Ямаха“ в Ню Йорк и говорих с един мъж. Няма да продаваме само Уейврънърс, естествено, ще предлагаме моторите и техните снегоходи и ремаркета, а правят и генератори, които ги купуват от малките фирми, а и онези мотори на три или четири колела, дето сега фермерите ги използват, за да си обикалят нивите, много по-ефективни са от електрическите голф коли…

— Нелсън. Чакай. Говори по-бавно. Ами Мъни и момчетата от сервиза?

— Вече не е Мъни, татко. Арнолд е.

— Арнолд исках да кажа. Онзи тип, дето прилича на прасе по пижама и само ситни нагоре-надолу. Знам кой е Арнолд. Не ми пука кой или коя, ако става въпрос, ръководи шибания сервизен отдел, но те са свикнали с коли, с големи машини с четири гуми, които работят с бензин, а не с компресирана вода.

— Ще се приспособят. Хората умеят да се приспособяват, стига да са под определена възраст. Така или иначе с мама вече намалихме сервизния отдел, освободихме трима механици. Искаме да оживим малко продажбите на втората употреба, за известно време ще предлагаме само тях точно както е започнал дядо Спрингър. Помниш ли как навремето ми разказваше, че държал тойотите отзад, да не се виждат, защото хората изпитвали подозрение към японските продукти. В известен смисъл сега е по-добре, хората, които нямат много пари за харчене, вече не се плашат от новите коли в изложбената зала, а и курсът на йената и всичко останало. И така…?

— И така?

— Какво мислиш за идеята с „Ямаха“?

— Вярно, сега си спомних. Нали ме попита. И оценявам, че ме питаш. Трогнат съм, наясно съм, че не е нужно да ме питаш каквото и да било, с майка ти сте окупирали агенцията. Но в отговор на въпроса ти, мисля, че това е най-тъпата идея, която съм чувал. Джетовете са моден каприз. Догодина ще дойде ред на джет — ролкови кънки. Печалбата от играчки като моторите или снегоходите сигурно е една десета от тази от солидните семейни автомобили — ще можеш ли да продадеш десет пъти повече? Не забравяй, че се задава Депресия.

— Кой го казва?

— Аз го казвам; всички го казват! Всички казват, че Буш е същият като Хувър. Твърде си млад, за да си спомняш Хувър.

— Онова тогава е било инфлация на стоковата фондова борса. В момента борсата работи на по-ниски цени от реалните. Защо ще има Депресия?

— Защото няма никаква дисциплина! Давим се в дългове! Вече дори не притежаваме собствената си държава! Представям си как си седял там на верандата на онази барака с всичките й цветни лампички, надрусан с нещо, и онази машина избръмчава покрай теб и ти решаваш: „Ура! Спасение!“. Почти на трийсет години си, а главата ти все още е пълна с играчки и модни увлечения. Върна се от Центъра за детоксикация натъпкан с добри намерения, а сега главата ти пак се пълни с бръмбари.

Настъпва пауза. Предишният Нелсън би спорил с него с детинско, отбранително скимтене. Но гласът от другата страна на линията най-после казва с нюанс на онази свещеническа сериозност и автоматично спокойствие, което Заека бе забелязал на вечерята предната седмица:

— Това, което не осъзнаваш за консуматорското общество, татко, е, че в известен смисъл всичко е моден каприз. Хората не си купуват разни вещи, защото се нуждаят от тях. Човек всъщност се нуждае от много малко. Купуваш си нещо, защото надминава нуждите ти, защото е нещо, което ще покачи стойността на живота ти, а няма само да го поддържа.

— На мен ми се струва, че май си практикувал прекалено много мистична медитация в онова място за детоксикация.

— Това за детоксикацията го казваш само за да ме дразниш. Беше лечебен център, а след това къща за рехабилитация. Онази част с детоксикацията трае само два дена. По-дълго отнема да се освободиш от отровата на взаимоотношенията.

— Аз това ли съм за теб? Отрова на взаимоотношенията? — Пренебрежението на Рони Харисън продължава да го гложди през целия този разговор. Само защото си чукал нечия починала съпруга не означава, че човекът трябва така да се озлобява. Та той е познавал Рони цял живот.

Нелсън отново млъква. След малко казва:

— Може би, но не изцяло. Непрекъснато се опитвам да те обичам, но ти всъщност не го желаеш. Страхуваш се, смяташ, че ще те лиши от свободата ти. Цял живот си се страхувал да не ти отнемат свободата.

Заека не може да отговори; под езика му бавно се топи таблетка нитростат. Пари като малък червен бонбон и предизвиква някакво усещане за подвижност, за разширяване, което добавя няколко сантиметра към усещането му за височина. Това хлапе ще го накара да се разреве, ако се замисли. Казва:

— Хайде да зарежем психологията и да се върнем на земята. Какво, по дяволите, смятате да правите с майка ти с онези сто и петдесет хиляди долара, които „Тойота“ си иска до края на месеца или ще ни даде под съд?

— А — казва безгрижно хлапето, — мама не ти ли каза? Вече го уредихме. Платихме ги. Взехме заем.

— Заем? Че кой ви се довери?

— Брюър Тръст. Втора ипотека върху сградите на представителството струват поне половин милион. Сто четиридесет и пет и го обединиха с онези седемдесет и пет за петте коли на Слим, които ще се връщат при нас кажи-речи като кредит върху движимия инвентар, който поддържахме към Мид-Атлантик Моторс. Не забравяй, че от момента, в който преместиха нашия инвентар в агенцията на Руди, започнаха те да ни дължат.

— И ще плащате на Брюър Тръст, като продавате водни скутери, така ли?

— Не е нужно да изплащаш заем, те и не искат да им се изплаща; искат само да си плащаш вноските навреме. Междувременно стойността на долара пада, и си намаляваш данъците с размера на лихвата. Всъщност преди не бяхме достатъчно финансирани.

— Слава богу, че отново си хванал юздите. Майка ти как възприема идеята за „Ямаха“?

— Харесва й. Тя не е като теб; възприемчива е и е готова да се променя. Татко, има нещо, дето трябва някой път да се опитаме да обсъдим и изгладим. Защо ти е толкова неприятно, че аз и мама добиваме житейски опит и се опитваме да научим нови неща?

— Не ми е неприятно. Уважавам го.

— Ненавиждаш го. Държиш се злобно и завистливо. Казвам ти го от обич, татко. Чувстваш се като в капан и искаш всички да са в него с теб.

Опитва се да натрие носа на хлапето със собственото му лекарство, с доза терапевтично мълчание. Нитростатът удря малката камбанка в дъното на панталоните му, а разширените му кръвоносни съдове отместват тежестта на света около него и той започва да му се струва кротък и далечен като пръстените на Нептун.

— Не аз — казва накрая — сринах „Спрингър Моторс“. Но прави каквото искаш. Ти си Спрингър, а не аз.

Чува някакъв глас в далечината, женски глас, а след това онова тихо бучене, като в раковина, което се получава, когато сложат шепа върху телефонната слушалка. Когато гласът на Нелсън се завръща, тонът му е променен, сякаш топнат в нещо, в това, което е протекло между него и Елвира. Потекли са любовни флуиди. Може би хлапето все пак е нормално.

— Елвира иска да те пита нещо. Какво мислиш за споразумението за Пийт Роуз?

— Кажи й, че смятам, че е най-доброто, което можеха да постигнат и двете страни. И че мисля, че и без това трябва да влезе в Залата на славата заради резултатите си. Но й кажи, че за мен класен играч е Шмит. Кажи й, че ми липсва.

Докато затваря, Хари си представя изложбената зала, как светлината на късния следобед пада върху праха по големите прозорци, сега вече високи до небето, откакто махнаха всички плакати, и как купонът продължава, колкото и да е странно, и без него.

Рехавата поляна зад малката им варовикова къща на Франклин Драйв номер 14 1/2 е изгорена от сухата целувка на есента: кафяви кръпки и първите няколко паднали листа, изхвърлени от плачещата череша, от черния орех на съседите, от сладката череша, наклонена до къщата, така че се вижда как катеричките пробягват по клоните й, и върбата до празното циментово езерце за рибки с боядисаното в синьо дъно и ръб от истински миди. Дърветата уж още са зелени и продължават да растат, но кафявите им листа се трупат в тревата. Дори канадската ела откъм съседната къща от тънки жълти тухли и рододендроните край дъсчената ограда, която дели двора на Енгстръмови и този на голямата псевдоготическа тухлена къща, и дрипавите австрийски борове, чиито изронени иглички задръстват циментовото езерце, въпреки че са вечнозелени, са докоснати от края на лятото, прашни и сладникаво изсушени, като онази миризма, която се носеше от старата кедрова ракла за чеиз, в която мама държеше резервните одеяла и официалната покривка от бродиран лен за Деня на благодарността и Коледа, и двете странни стари покривки за легло, съшити от парцалчета, които бе наследила от Ренингърови. Имаше семейно предание, че такива покривки са приказно скъпи, но когато при една семейна криза, когато Хари бе дванайсет-тринайсетгодишен се опитаха да ги продадат, най-доброто предложение, което получиха, беше по шейсет долара на парче. След много разговори на кухненската маса приеха предложението, а днес такива автентични стари покривки могат да докарат хиляди долари, ако са в добро състояние. Когато се замисли за някогашните дни и за сумите, които им се струваха значителни, има чувството, че някак са ги мамели. Живееха със слугински заплати, ядяха хляб от по единайсет цента. Тогава на Джексън Роуд бяха като във финансова тъмница и фактът, че всички останали също бяха в тъмницата, само прави нещата още по-тъжни. Напоследък само мисълта за тези отминали дни го потиска; изправя го лице в лице с постоянното обезценяване на живота. Когато лежи буден нощно време, уплашен, че никога няма да заспи, или пък че ще заспи завинаги, усеща някаква задушаваща безполезност във всичко, някакво гниене, при което безценното, ярко настояще се превръща с всяко цъкане на часовника в оловната шлака на миналото.

През това влажно лято и форзицията, и колквицията са избуяли и в този облачен, хладен четвъртък преди Деня на труда Хари се опитва да ги подреже в подходяща форма за зимата. При форзицията трябва да отрежеш най-старото стъбло при основата, от което храстът неочаквано добива по-млад и по-строен и като че ли момичешки вид, а след това да изрежеш най-нахално проточилите се към небето млади клонки и огънатите към земята клони, тръгнали да пускат нови корени сред лилиите. Не трябва да проявява слабост; колкото повече се отреже сега, толкова повече доволни жълти цветове ще отрупат късите клони през пролетта. Колквицията представлява по-сериозно предизвикателство, още по-плътна плетеница. Всякакви опити да се проследят най-високите стъбла до корените им губят смисъл сред мрежата от преплетени клонки, а долният гъсталак от тънки стволове е толкова плътен, че отбива всякакви атаки с ножици или градинарски трион; няма място дори за острието на нож. В този сезон на занемареност храстът е станал толкова висок, че би трябвало да иде до гаража за алуминиевата стълба. Но Заека няма желание да се изправи пред напластената бъркотия от изхвърлени автомобилни гуми и вкоравени маркучи, и счупени саксии, и ръждясали инструменти, наследени от предишните собственици, които бяха пропуснали да разчистят гаража по същата причина, по която бяха оставили купчина списания „Плейбой“ в един дрешник на горния етаж. За тези десет години той и Дженис са добавили свои вещи към тези в гаража, така че постепенно в него вече нямаше място дори за една кола, камо ли за две; превърнал се е в пещера за отложени решения и сантиментално пазени боклуци, натъпкани толкова плътно, че ако се опита да измъкне стълбата, няколко стари кутии боя и градинската пръскачка, лишена от шайбата си, ще се срутят върху него, затова се протяга и пресяга в клоните на колквицията, докато не го заболяват гърдите, сякаш за вътрешната страна на кожата му е пришита някаква неразтеглива кръпка. Снощи бе оставил хапчетата нитроглицерин в изцапания с пот джоб на карираните голф панталони. Беше си легнал рано, сам, а преди това изпи една бира и хапна царевичен чипс, след като мачът с Рони бе завършил толкова незадоволително.

За да успокои болката, започва да плеви лилиите и виолетовата хоста. Там, където някой процеп е позволил на светлината да въздейства върху песъчливата почва, са поникнали звездица и плевели, а тученицата с кухите си червени стъбла покрива земята с пищни зигзагообразни ивици кръгли листа. Плевелите също си имат свой стил, свой характер, който възразява срещу градинаря, замаян от задачата. Керастиумът е лесен плевел, не разранява ръцете като магарешките тръни и репея и лесно се изкоренява; знае кога всичко е свършено и се предава с желание, докато дивата краставица все се пречупва в някоя от многобройните си стави, а киселецът и отровният бръшлян се стелят по земята като плъзнали болести, за които няма лек. Плевелите не знаят, че са плевели. В безопасност до ствола на плачещата череша един стрък синя маруля е пораснал близо два метра и половина, по-висок е от него. Спомня си онези дни, преди цяла вечност, когато бе градинар на госпожа Смит сред нейните рододендрони, единствения път, когато се бе чувствал здраво пуснал корени в работата. Хубав силен млад мъж, го бе нарекла тя накрая, сграбчила го в ноктите си.

На пресечка и половина разстояние, движението по Пен булевард мърмори и съска, от време на време мъркането му се нарушава от внезапното разтърсване и стържене на някой огромен камион, който сменя предавки, или от разгневен клаксон, или виещ хленч на линейка, откарваща някой беден нещастник в болница. От време на време, докато караш по страничните улички, виждаш такива сцени: как изнасят някоя немощна стара дама на носилка надолу по стъпалата на верандата й като забавено спускане с шейна, косата й е спусната, устата без протеза, очите са се втренчили към небето сякаш в желанието да се отрекат от тялото си; или как натоварват някой червендалест пътник през двойните метални врати, а изоставената му спътница подсмърча по халат на тротоара, а лекарите се скупчват около тялото му като бели лешояди над мърша. Заека е забелязал някакво замръзнало спокойствие в подобни смъртни живи картини. Някакво достойнство у обречения, чийто миг най-после е настъпил; някаква безвъзвратност, която изолира трупа като осветена от прожектори детска люлка. Очакваш, че хората ще приемат нещата по-зле, отколкото всъщност се получава. Не пищят, не хулят Бог. Свиваме се в себе си, мисли си. Превръщаме се в безчувствени вързопи изтощени нерви. Червеи в края на кукичката.

Далеч от другата страна на реката, в сърцето на Брюър, вие сирена. Горе, в небето, което събира облаци за утрешния дъждовен ден, малък самолет бръмчи, докато се спуска към летището отвъд панаира. Хари незабавно се бе влюбил в закътаността на къщата: не много отдалечена от цялото това движение и същевременно не толкова лесна за откриване в дъното на сляпата чакълена уличка; скрита с този странен номер сред по-забележителните къщи на богаташите от Пен Парк. Винаги е презирал тези сноби, а сега е на безопасно място сред тях. Когато паркира в алеята, когато работи отзад в градината, когато гледа телевизия в кабинета си с прозорците с ромбоидни стъкла, Заека се чувства в безопасност като в хралупа, където гладните сили, които вилнеят из света, не биха се сетили да го търсят.

Дженис спира с перленосивото камри комби. Идва право от следобедния курс в клона на Университета на Пенсилвания на Пайн стрийт „Математиката при недвижимите имоти — основи и приложение“. В ученически тоалет от сандали и лятна рокля с цвят на пшеница, с бяла жилетка от рехава плетка, метната върху раменете, челото й, освободено от онзи бретон ала Мейми Айзенхауер, изглежда елегантна и нагласена, и по-млада, отколкото е всъщност. Всичко, което носи напоследък, е с подплънки; даже жилетката върху раменете й. Приближава се към него сякаш през огромно пространство в този малък двор от един декар, като че ли имотът им се е разраснал от взаимната им отчужденост. Нетипично поднася лице за целувка. Носът й е хладен като на игриво кученце.

— Как беше курсът? — пита той покорно.

— Бедният мистър Листър изглежда толкова тъжен и загрижен напоследък — казва тя. — Брадата му изведнъж цялата посивя. Смятаме, че жена му възнамерява да го напусне. Веднъж дойде в часа и се държа много надуто, така решихме всички.

— Всички вие се превръщате в доста гадна групичка. Тия курсове няма ли да свършват? Идва Денят на труда.

— Бедният Хари, чувстваш се изоставен, нали? Какво смяташ да правиш с всичките тия клони, дето си ги изрязал? Колквицията изглежда съвсем обезобразена.

Той признава:

— Поуморих се и започнах да преценявам грешно. Затова и спрях.

— Добре си направил — казва тя. — Щяха да останат само пънове. Ще трябва да го кръстим „грозния“ храст.33

— Я слушай, ти никога не ми помагаш тук. Никога.

— Ти се грижиш за двора, а аз за къщата — нали така сме се разбрали?

— Вече не знам кога се грижим за каквото и да било, никога не си вкъщи. В отговор на въпроса ти, смятах да наредя отрязаното зад езерцето, за да изсъхне, и след това да го изгоря напролет, като се върнем от Флорида.

— Охо, планираш чак за 1990 година, впечатлена съм. На мен ми се струва съвсем нереална. Дворът обаче няма ли да изглежда грозен цяла зима?

— Няма да изглежда грозен, ще си изглежда съвсем естествен, а и без това няма да сме тук да го гледаме.

Езикът й докосва горната устна, която се е поразтворила в размисъл. Но не казва нищо, само:

— Предполагам, че няма, ако действаме както обичайно.

— Ако?

Тя сякаш не го чува, втренчена в купчината окастрени клони с височината на ограда. Той казва:

— Щом като толкова се грижиш за къщата, какво ще вечеряме?

— По дяволите — казва тя. — Смятах да се отбия при фермерския щанд в края на моста и да купя малко царевица, но така се бях замислила, че го подминах. Мислех да хапнем царевицата с каквото е останало от рулото с кайма от вторник и онези хлебчета в кутията, преди да мухлясат. В „Стандарт“ имаше чудесни идеи как да освежиш стар хляб в микровълновата, забравих как точно, нещо с вода беше. Сигурно има замразени зеленчуци в камерата и ще ги хапнем вместо царевицата.

— Или пък може да си поръсим сол и захар върху ледени кубчета — казва той. — Знам със сигурност, че поне лед има в хладилника.

— Хари, наистина смятах да ида на пазар, но за магазина на ИГА34 трябва да се отклоня от пътя, а цените в Търки Хил са абсурдни, а в супера на Пен булевард зад касите има едни невъзпитани хлапета, дето подозирам, че вкарват допълнителни цифри в касовата машина.

— Отракан купувач си, няма що — казва й Хари.

Небето с цвят на скумрия е образувало плътен сив пласт на югозапад; тръгват заедно към къщата, бягайки от сянката на задаващия се мрак.

Дженис казва:

— Значи.

Това „значи“ е нещо, което напоследък е възприела от съучениците си или от учителите като въвеждаща фраза за постигане на някакво споразумение.

— Още не си ме питал как съм се справила на последния тест. Днес ни ги върнаха.

— Как си се справила?

— Всъщност прекрасно. Мистър Листър ми е писал пет минус, но каза, че можело да бъде и пет плюс, ако успея да подредя мислите си по-ясно и си оправя правописа. Знам, че понякога се пише „ь“ пред „о“, а понякога „й“, ама кога?

Направо я обожава, когато му говори така, сякаш знае всички отговори. Той обляга ножицата с дългите дръжки на стената в гаража, зад вдлъбната метална кофа за боклук и закача градинарския трион на пирона му. Обвита в сянка в лятната си рокля, тя се качва пред него по задните стълби и светва лампата в кухнята. Тършува из хладилника с онова нейно объркано, смръщено изражение, прехапала крайчето на езика си, за някакви годни за ядене остатъци. Той се приближава и докосва талията й през роклята с цвят на пшеница, леко обгръща дупето й с шепи, когато се навежда, за да надникне. Деликатно се оплаква:

— Снощи се прибра много късно.

— Беше заспал, бедният. Не исках да рискувам да те събудя и спах в стаята за гости.

— Вярно, уморявам се съвсем внезапно. Все се опитвам да дочета онази книга за Американската революция, но всеки път заспивам като пън.

— Не трябваше да ти я подарявам за Коледа. Мислех, че ще ти бъде интересна.

— Интересна ми беше. Интересна ми е. Вчера беше тежък ден. Първо с Рони свършихме наравно при последната дупка, след като почти го бях размазал това копеле, а след това отказа поканата ми да играем друг път. А след това Нелсън се обади, целият наелектризиран по някаква налудничава схема за водни скутери ямаха.

— Убедена съм, че Рони си има причини — казва Дженис. — Изненадана съм, че въобще е играл с теб. Какво ще кажеш за брюкселско зеле?

— Нямам нищо против.

— На мен все ми имат вкус на развалено; но само това имаме. Обещавам, че утре ще ида до ИГА и ще напазарувам за дългия уикенд.

— Ще каним ли Нелсън и племето му тук?

— Мислех си, че можем да се съберем всички в клуба. Това лято почти не сме го ползвали.

— Звучеше ми превъзбуден по телефона — мислиш ли, че вече е започнал наново?

— Хари, Нелсън е много чист вече. Онова място действително му е дало вяра. Но съм съгласна, „Ямаха“ не е решението. Трябва да съберем някакъв капитал и да сме платежоспособни, преди да започнем да се домогваме до нов франчайз. Говорих с някои от другите жени, дето ще взимат лиценз…

— Обсъждаш с тях личните ни финансови проблеми?

— Не нашите проблеми като такива, а просто като казус. Всичко е напълно хипотетично. В часовете по недвижимо имущество винаги разглеждаме много казуси. И всички решиха, че е гротескно да влачим ипотека от над две хиляди и петстотин на месец за представителството, след като имаме толкова много други имоти.

На Заека не му допада посоката, която долавя. Той изтъква:

— Но тази къща вече е ипотекирана. По колко плащаме? По седемстотин на месец.

— Знам, глупчо. Не забравяй, че това ми е работата вече. — Извадила е брюкселското зеле от кутията от восъчна хартия и ги е сложила в специалната пластмасова чиния и в микровълновата и сега натиска копчетата, за да нагласи времето — три изпиуквания, едно изписукване, и след това усилващото се бръмчене. — Купихме тази къща преди десет години — казва му — за седемдесет и осем хиляди, петнайсет хиляди дадохме в началото и вече имаме още около десет или петнайсет от разликата между стойността и задълженията, през първата половина от периода на плащане не се трупа кой знае колко бързо, има една геометрична крива, която ни обясниха, така че, да кажем, че висят още петдесет; във всеки случай цените на имотите в тоя район са се качили много от 1980 година, така че разликата е намаляла, но все още не е започнало да върви надолу, въпреки че е възможно да стане тази зима, можеш да започнеш с начална цена, да речем, от двеста и двайсет, двеста и трийсет, задето е в Пен Парк, и е толкова закътана, а заради това, че е от истински варовик, а не само облицована, има и историческа стойност, както му казват; със сигурност няма да паднем под двеста хиляди, което минус петдесетте ни остава сто и петдесет, което ще изчисти две трети от дълга ни към Брюър Тръст!

Заека рядко е чувал толкова дълга реч от Дженис и са му нужни няколко секунди преди да проумее какво точно му говори.

— Искаш да продадеш тази къща?

— Ами, Хари, наистина е много екстравагантно да я държим само за лятото, особено когато има толкова много свободно място в мамината.

— Обожавам тази къща — казва й той. — Това е единственото място, в което някога съм се чувствал като у дома си, поне след Джексън Роуд. Тази къща има класа. Това сме ние самите.

— Скъпи, и аз я обичах, но трябва да сме практични, нали така си ми повтарял винаги. Не е нужно да притежаваме четири имота плюс представителството.

— Защо не продадем апартамента тогава?

— Помислих и за това, но ще имаме голям късмет, ако успеем да измъкнем толкова, колкото платихме. Във Флорида къщите са като колите — хората ги предпочитат чисто нови. Новите търговски центрове и всичко останало е на изток.

— Ами вилата в Поконос?

— И там няма достатъчно пари. Това е неотопляема барака. Трябват ни двеста хиляди, скъпи.

— Не ние натрупахме тоя дълг към „Тойота“ — Нелсън го направи, Нелсън и приятелчетата му педерастчета.

— Е, може и така да се каже, но той не може да го изплати, а и действаше като част от фирмата.

— Ами представителството? Защо не продадеш представителството? Такова разположение на шосе 111 струва цяло състояние; вече това е истинският център, откакто хората се страхуват да ходят до стария заради испанците.

Болезнена сянка прекосява лицето на Дженис, набръчквайки откритото й чело; за първи път той осъзнава, че разсъждава по-бавно от нея.

— Никога — отговаря тя отсечено. — Представителството ни е най-важният актив. Нужна ни е като основа за бъдещето на Нелсън, на Нелсън и на внуците ти. Така би искал татко. Помня, когато купи мястото след войната, било бензиностанция извън града с някаква царевична нива до нея, която затворила през войната, когато нямало коли, и ни заведе с мама да го видим, а аз намерих едно бунище отзад, там, в буренясалата част, дето я наричаш Парагвай, натрупани стари авточасти и зелени и кафяви бутилки от безалкохолни, които реших, че са ужасно ценни, помислих, че съм открила заровено съкровище, и така си омазах училищната рокля, че майка ми щеше да побеснее, ако баща ми не се беше разсмял и не й беше казал, че явно имам усет към автомобилния бизнес. „Спрингър Моторс“ няма да отиде за продан, додето съм жива и здрава, Хари. Както и да е — продължава тя, опитвайки се да внесе по-лека нотка, — не знам нищо за индустриалното недвижимо имущество. Хубавото, ако продадем тази къща, е, че мога да го направя самата аз, и да взема половината от брокерската комисиона, дето се полага на търговеца. Не вярвам да не успеем да я продадем за двеста; половината от шест процента на двеста хиляди е шест хиляди долара — само мои!

Той все още схваща бавно.

— Ти би я продала — искам да кажа, лично ти?

— Естествено, какъв си бавно загряващ, нали съм брокер на недвижими имоти. Ще бъде моето посвещение, както го наричат. Защо да вземат за представител Пиърсън и Шрак например, или Сънфлауър Риълти, щом мога изведнъж да докарам такъв резултат?

— Чакай малко. Ще живеем във Флорида повечето време…

— Част от времето, скъпи. Не знам колко дълго ще мога да отсъствам в началото, трябва да си създам име. Флорида не ти ли се струва, честно, леко скучна? Толкова е равна, а и всички, които познаваме, са толкова възрастни.

— А през останалото време ще живеем в къщата на Мама? А къде ще идат Нелсън и Пру?

— Ще си бъдат там, естествено. Хари, днес като че ли бавно схващаш. Да не би да взимаш прекалено много хапчета? Ще бъде точно както когато ние с Нелсън живеехме с мама и татко. Не беше толкова зле, нали? Всъщност беше приятно. Нелсън и Пру ще си имат бавачки в къщата и няма да се налага да върша цялото домакинство сама.

— Какво домакинство?

— Ти не забелязваш, мъжете никога не забелязват, но поддържането на две отделни домакинства е ужасно неблагодарна работа. Сам знаеш колко се притесняваш да не оберат едната къща, докато сме в другата. По този начин ще си имаме една стая при мама, тоест при Нелсън — сигурна съм, че ще ни дадат старата ни стая — и няма да има за какво да се притесняваме!

Онези притискащи обръчи, с ръбове, настръхнали от болка, отново са се появили върху гърдите на Хари. Думите му излизат със затруднение:

— А Нелсън и Пру как възприемат идеята да се пренесем у тях?

— Още не съм питала. Мислех евентуално да го направя тази вечер, след като го обсъдя с теб. Не виждам как биха отказали; къщата е моя по закон. Значи, какво мислиш? — очите й, които е свикнал да са мрачни и напрегнати, често замъглени от шери или кампари, сега блестят при мисълта за първата й продажба.

Той не може да прецени. Имаше време, когато беше по-млад, когато мисълта за каквато и да е промяна, дори за беда, радваше сърцето му заради вероятността от разтърсване, от освежаване на живота му. Но в момента чувства в себе си главно развълнувана, притискаща физическа съпротива към идеята да бъде изкоренен.

— Ужасно е, категорично — казва й. — Не искам да се връщам да живея като нечий наемател. Правихме го в продължение на десет години и най-накрая се измъкнахме. Хората вече не живеят всички накуп, по няколко поколения.

— Напротив, скъпи — това е една от тенденциите в живота, откакто къщите станаха толкова скъпи и светът е толкова претъпкан.

— Ами ако решат да имат още деца?

— Няма.

— Откъде знаеш?

— Просто знам. С Пру сме го обсъждали.

— Чудя се дали Пру не се чувства притеснена понякога от свекърва си?

— Няма причина да е така. И двете искаме едно и също — Нелсън да е щастлив и здрав.

Заека вдига рамене. Нека се пече на собствения си огън, самонадеяна малка глупачка. Тръгнала на училище и си мисли, че е изучила работите на всички.

— Иди у тях след вечеря и виж как ще възприемат налудничавия ти план. Аз съм твърдо против, ако мнението ми има някакво значение. Продай представителството и кажи на хлапето да си намери почтена работа, това е моят съвет.

Дженис престава да наблюдава как микровълновата отброява обратно цифрите и се приближава до него, неочаквано отново докосва лицето му с онзи призрачен търсещ жест, облягайки тяло в неговото, за да му напомни сексуално колко малко е то, как това малко тяло пасва на неговото голямо, пасваше в началото, когато се запознаха, а и сега все още. Той подушва причесаната й, леко прошарена коса и вижда бялото на очите й, нашарено с кърваво.

— Разбира се, че мнението ти има значение, има по-голямо значение, отколкото на всеки друг, скъпи. — Кога ли бе започнала да го нарича „скъпи“? Когато се преместиха във Флорида и започнаха да се събират с онези южняци и евреи. Еврейските двойки там, на юг, излъчваха някакво спокойствие, паснали си като чифт стари обувки, мъжете приемаха живота си като единствения, който ще получат, и изглеждаха доволни от него. Сигурно тази религия е страхотна, мисли си Заека, щом преживееш обрязването.

С Дженис оставят въпроса с къщата да виси като болна тема между тях, докато се хранят. Той й помага да раздигнат масата и да прибавят чиниите при другите, които вече са подредени в миялната и чакат да бъдат измити. Както са само двамата, а Дженис толкова често е извън къщи, са необходими няколко дни, за да се съберат достатъчно чинии върху стойките. Тя се обажда на Нелсън, за да провери дали ще са си вкъщи, и си слага отново бялата жилетка, сяда в камрито и заминава за Маунт Джъдж. Жената — чудо. Заека хваща края на „Дженингс“, поредица трепкащи стари черно-бели клипове за Втората световна война, започнала с нахлуването в Полша точно преди петдесет години, на утрешния ден, танкове срещу кавалерия, крещящият Хитлер, притесненият Чембърлейн; след това излиза сред здрача и комарите, за да нареди по-спретнато вече повехналите клони в ъгъла зад циментовото езерце с избеляващото синьо дъно и разширяваща се пукнатина. Връща се в къщата навреме за последните десет минути от „Колелото на късмета“. Тази Вана! Как само ходи! Как само пляска с ръце, когато колелото се завърта! Как само обръща тези големи букви! Кара те да се чувстваш горд, че си двукрак бозайник.

Към края на лятното повторение на „Косби“, една от онези серии, в които Тео има твърде голямо участие, на Хари започва да му се доспива, потиснат от идеята Дженис да продаде къщата, но успокоен от мисълта, че никога няма да го направи. Твърде е разпиляна, тя и хлапето просто ще потъват все по-дълбоко и дълбоко в дългове, както останалата част от света; банката ще съдейства, додето представителството има някаква стойност. Отборът на Филаделфия е чак в Сан Диего, а и без това са на шесто място. Той намалява звука на телевизора почти докрай и на фона на утешителното потръпване на замлъкналите образи протяга крака върху турската възглавничка, която бяха донесли от къщата на Мама Спрингър, когато се преместиха тук, и се смъква по-дълбоко в сребристорозовото кресло, което купиха с Дженис от Шехнер преди десет години. Раменете го болят от рязането. Сеща се за историческата си книга, но тя е горе до леглото. По ромбоидните стъкла на прозорците се чува тихо потракване: дъжд, както в онази вечер в началото на лятото, когато тъкмо бе излязъл от болницата, тясната стая с безглавия шивашки манекен, друг свят, нереален свят. Телефонът го събужда с иззвъняването си. Поглежда към часовника, докато отива към телефона в коридора. 9:20. Дженис стои там вече доста време. Надява се да не е някой от наркодилърите, които все още се обаждат от време на време заради парите, които им дължат, или защото са получили нова пратка прясна „стока“. Да се чудиш как стават толкова богати тия дилъри, струват му се толкова неорганизирани и нехайни. Тъкмо сънуваше, в креслото, някаква напрегната борба, която вече избледнява и става неразбираема, срещу невидим съперник, но в някакво ярко, обречено място, като някогашен железопътен терминал, само дето таванът бе по-нисък и по-блед, нещо като параклис, тясно място, чийто образ не изчезва от съзнанието му, и на фона му, ръката, когато се пресяга за слушалката на стената, му изглежда стара и чужда — горната й част е подпухнала и неравна.

— Хари. — Никога не е чувал гласа на Дженис да звучи така, толкова безизразен, толкова мъртъв.

— Здрасти. Къде си? Започнах да се притеснявам да не си катастрофирала.

— Хари, аз… — нещо я сграбчва за гърлото и не й позволява да говори.

— Да?

Сега вече говори, през сълзи, преглъща, запъва се и хлипа, като че ли нещо я стиска за гърлото.

— Обясних идеята си на Нелсън и Пру, и всички решихме да не прибързваме, да я обсъдим внимателно, той като че ли бе по-склонен от нея, може би защото разбира финансовите проблеми…

— Да, да. Ей, не звучи чак толкова зле засега. Свикнала е да възприема къщата като своя, никоя жена не желае да си дели кухнята.

— След като сложи децата да спят, се върна обратно при нас с едно много особено изражение и каза, че в такъв случай има нещо, което Нелсън и аз трябва да знаем, щом ще живеем всички заедно.

— Да? — Неговият глас все още е небрежен, но вече съвсем се е разсънил; вижда какво се задава като малка точица в далечината, която се превръща в космически кораб от фантастичен филм.

Гласът на Дженис става по-твърд, мъртъв и равен и нисък, сякаш може би някой друг слуша пред вратата. Сигурно е в старата им спалня, седнала на ръба на леглото, Джуди спи зад едната стена, а Рой зад отсрещната.

— Каза, че двамата с нея сте спали заедно в онази нощ, когато остана тук, в първата нощ след болницата.

Космическият кораб го е връхлетял с всичките си нитове и мигащи лампички.

— Така ли каза?

— Да, така каза. Каза, че не знае как се е случило, освен че между вас винаги е имало някакво привличане и че в онази нощ всичко е изглеждало толкова отчайващо.

Някакво привличане. Предполага, че е справедливо, въпреки че е неприятно. От неговата позиция му бе изглеждало като нещо повече от това. Изглеждаше му сякаш вижда себе си, отразен в дългокрака млада, дългокоса жена левичарка.

— Е? Истината ли казва?

— Ами, скъпа, какво мога да кажа, предполагам, че в известен смисъл…

Силно хлипане: може точно да си представи лицето на Дженис, разкривено и безпомощно, и погрозняло, старостта се е стоварила върху нея.

— … но точно тогава — продължава Заека — изглеждаше донякъде естествено, а оттогава не сме правили нищо, даже дума не сме разменили. Преструваме се, че не се е случило.

— О, Хари. Как можа? Собствената ти снаха. Жената на Нелсън.

Усеща, че тя започва да действа като по сценарий, да изрича стандартните неща, и в подземието на шокираното му и засрамено съзнание се промъква лек полъх на отегчение.

— Това е най-ужасното нещо, което някога си правил, изобщо — казва му Дженис. — Абсолютно най-ужасното. Онзи път, когато избяга, а след това Пеги, най-добрата ми приятелка, и онази нещастна хипарка, и Телма — въобще не си мисли, че не знам за Телма — но сега вече направи нещо наистина непростимо.

— Така ли? — Думите излизат с неволна, изпълнена с надежда извивка.

— Никога няма да ти простя. Никога — казва Дженис, отново възприела безизразния тон.

— Недей да говориш така — умолява я той. — Беше просто побъркан миг, който не е наранил никого. Защо ме остави в една къща с нея за през нощта? Какво си мислеше, че вече съм мъртъв?

— Трябваше да ида на курс, имах тест, иначе нямаше да отида, чувствах се толкова виновна. Ама че ирония. Аз се чувствах виновна. Сега разбирам защо има закони за оръжието. Ако имах пистолет, щях да те застрелям. Щях да ви застрелям и двамата.

— Какво друго каза Пру? — Необходимостта да му отговори, мисли си, ще я смъкне малко от този апогей на убийствената ярост.

Дженис отговаря:

— Не каза кой знае какво. Просто чистите факти, а след това прибра ръце в скута и започна да ни гледа с Нелсън с оня неин предизвикателен втренчен поглед. Не ми изглеждаше да се разкайва, просто е корава, и очевидно не иска да живея в къщата. Затова и го каза.

Усеща, че е въвлечен в съдружие с Дженис срещу останалите, с общия поглед върху нещата на двойка, гледаща с неодобрение към Пру. Изпитва облекчение, че започват да му прощават, и леко разочарование.

— Корава е — съгласява се, утешително. — Пру. Какво очакваш от дъщерята на хладилен техник от Акрън? — Решава да не казва на Дженис, поне засега, че докато правеха любов, Пру бе свършила два пъти и той се бе почувствал леко използван, умело.

Отмяната на смъртното му наказание едва започва. Ще отнеме седмици и месеци, и години, докато омаловажи провинението си. С новия си бизнес усет Дженис няма да се даде евтино.

— Искаме да дойдеш тук, Хари — казва тя.

— Аз ли? Защо? Късно е — казва той. — Изморих се от тия скапани храсти.

— Не си мисли, че си се измъкнал и можеш да се правиш на интересен. Това е отвратителна история. Никой от нас вече няма да е същият.

— Никога не сме — осмелява се да каже той.

— Помисли си как се чувства Нелсън.

Това го жегва. Не бе искал да се замисля.

Тя му казва:

— Нелсън е много спокоен и се опитва да прилага всичките полезни психологически похвати, които са ползвали в лечебния център. Казва, че ще е нужно много обсъждане и трябва да започнем незабавно. Ако не започнем незабавно, всички ще затвърдим позициите си.

Заека се опитва отново да заговорничи, да предизвика ново описание от съпругата си.

— Да, как го прие хлапето?

Но тя само казва:

— Мисля, че е в шок. Той самият каза, че още не е започнал да усеща истинските си чувства.

Хари казва:

— Няма какво да се прави на толкова обиден след всичките номера, дето ги върти от толкова години. Кокаинови курви из цял Брюър, а ако ме питаш, тази Елвира горе в агенцията е нещо повече от фуста за показ. Когато е около него, звучи сякаш са му били инжекция еликсир.

Но Дженис не омеква.

— Причини на Нелсън невероятна болка — казва тя. — Каквото и да направи оттук нататък, не можеш да го виниш. Искам да кажа, Хари, това, което си направил, е като извратените неща, дето ги пишат във вестниците. Чудовищно е.

— Скъпа…

— Престани с това „скъпа“.

— Какво значи „извратено“? Нямаме кръвна връзка. Беше като най-нормален секс за една вечер. Тя беше притеснена, а аз бях на прага на смъртта. Явно, така бе решила да изиграе ролята на милосърдна сестра.

Нови хлипания, вече не знае какво ще ги провокира.

— Хари, не можеш да се шегуваш така.

— Това не са шеги. — Но се чувства наказан, с пресъхнала уста, напердашен.

— Идвай тук веднага, да помогнеш поне веднъж в живота си да поправим част от щетите, които си нанесъл. — И затваря телефона, след като смешно бе прозвучала точно като майка си, по същия начин, по който бе изговорила „веднъж в живота си“.

В един живот има твърде малко откровения; когато получиш такова, трябва да го следваш. Заека е наясно какво трябва да направи. Действията му възприемат решителна бързина. Отива на горния етаж и си приготвя багажа. Кафявият брезентов калъф за костюми. Големият корав жълт куфар „Туристер“ с вдлъбнатината от ударено в единия ъгъл, след като един летищен служител го бе изтървал. Боксерки, тениски, поло блузи в пастелните им цветове, официални ризи в пластмасовите им опаковки, панталони за голф, бермуди. Няколко вратовръзки, въпреки че никога не е обичал вратовръзки. Напоследък всичките му дрехи са летни; вълнените костюми и пуловери чакат есенните дни в обезопасените си срещу молци торби, чакат прехода от октомври към ноември, който тази година няма да настъпи за него. Взима четири леки спортни сака и два костюма, единият белезникав, а другият лъскаво сив, като броня. В случай че има сватба или погребение. Дъждобран, два пуловера. Пъха чифт черни обувки с връзки в двата джоба на сгъваемия калъф за костюми и синьо-белите маратонки „Найк“ в страничните джобове на куфара. Трябва пак да започне да тича. Четката за зъби и нещата за бръснене. Хапчетата му, цяла кофа. Какво друго? А, да. Грабва „Първият салют“ от нощната масичка, ще я дочете, дори това да го довърши. Оставя една запалена лампа в коридора на горния етаж, за да обезкуражава крадците, както и външната, дето имитира фенер, до входната врата с номер 14 1/2. Натоварва колата на два пъти, като усеща тежестта на куфарите в гръдния си кош. Оглежда голия коридор. Влиза в бърлогата, стъпките му заглъхват върху мокета марка „Атрон“ и поглежда през ромбоидните прозорци към отразяващия светлината нощен силует на плачещата череша, оправя възглавницата и изправя облегалките на фотьойла, в който бе заспал не толкова отдавна, но като че ли на противоположния, далечен бряг на пропаст. Онзи, който бе заспал, бе някой друг, някой жалък. Отново на входната врата усеща нощния бриз в лицето си, чува приглушения шум от движението по Пен булевард, наглася резето и леко дръпва вратата. Дженис си има ключ. Сеща се за нея, там, в голямата къща на Спрингърови, която винаги му бе напомняла на огромна изоставена будка за сладолед. Прости ми.

Заека се качва в селиката „Поемете пътя към невероятния вътрешен свят“: такъв бе един от новите рекламни лозунги, които се опитваха да пробутат. С лозунгите може и да се прекали, започват да влияят отрицателно. Двигателят пали, задната предавка гладкото понася назад. „Обичам да ми даваш свобода, тойота!“ Електронният часовник сочи 10:07. Движението по Пен булевард е слабо, закусвалните и бензиностанциите започват да угасват. Завива надясно при мигащата червена светлина, а след това отново надясно при околовръстното на Брюър покрай реката Рънинг Хорс. На едно място, близо до слонско сивите резервоари за гориво, шосето се издига над нивото на дърветата и заобиколеният град е донякъде величествен. Двайсететажната сграда на съда, построена в началото на Депресията, все още е най-високата сграда, бетонните орли с разперени криле във всеки ъгъл са осветени от прожектори, а широката сянка на Маунт Джъдж, увенчана със звездното сияние на Пинакъл Хотел, е виснала зад всичко това като застинала приливна вълна. Уличните лампи разкриват тухления цвят на Брюър като запалена клечка кибрит, скрита в зачервени от светлината шепи. След това доста рязко градът и всичко, което съдържа, е изтръгнато от полезрението. Горички от келяви дървета почти скриват празните фабрики покрай реката, и човек може да е където и да било в Съединените щати, на която и да е четирилентова магистрала.

С Дженис са изминавали този път на юг толкова често, че е наясно с вариантите: може да слезе на шосе 222 и да продължи директно, но бавно към Ланкастър през низ от осеяни със светлини Брюърски покрайнини или да остане на шосе 422 още няколко километра до 176-о и да се отправи на юг, а след това да тръгне на запад към Ланкастър и Йорк. Първия път, когато пробваха този маршрут, като се замисли, миналата пролет станаха трийсет години, бе направил грешката да се насочи на юг твърде рано, към Уилмингтън, и към видението за босоноги жени от Дю Понт. Хитринката е да продължи на запад до шосе 83, което още не съществуваше в онези дни, а след това да кара на юг направо в пастта на онова двуглаво чудовище, Балтимор — Вашингтон. Чудовищно, бе казала тя. Е, в известен смисъл може да се каже, че самият живот е чудовищен. Онези полудели молекули. Създали живота съвсем сами? Никога.

Включва радиото, търсейки измежду ломотенето на рок музиката и радиоинтервютата сладникавите стари мелодии, мелодиите, с които бе израснал. Преди беше по-лесно да търсиш със старото копче, дето се въртеше, отколкото с тези нестабилни дигитални бутони: можеше да почувстваш къде отиваш. Внезапно се натъква на копринените гласове на Дайна Шор и Бъди Кларк, преплетени в дуета „Бейби, вън е студено“. Песента го вълнува, превръща гръбнака му в ледена вода, когато след всичките мелодични закачки, чиито думи трудно се разбират, те спират и изпяват припева в хармония. Студееееено, отвън. След това по същата тази станция за стари парчета, чийто сигнал отслабва под надлезите и пращи, когато шосето извива прекалено близо до електрическите проводници, пускат един хит, който напълно е забравил, как е могъл? — училищните забави, нагласените двойки, които влачат крака под мудния ритъм на валса, хартиените гирлянди, които висят от баскетболните кошове, ръждивата топлина от радиатора в плимута на татко, живият, топъл, таен дъх, който се надига измежду бедрата на Мери-Ан като аромат на храна, който е толкова силен, че първоначално те задавя. Vaya Con Dios, скъпа моя. Влажният триъгълник на бикините й, коланът за жартиери, каквито носеха момичетата тогава. Росната гладка свежест на телата им, на всички тях, когато потно се въртяха под крепираната хартия, под цветните лампички. Vaya Con Dios, любов моя. О, боже. Боли. Чувството е напластено в тези фрази, погребани в прашните рафтове с парчета от 78-ма на някой диджей, като онези семенца, които оживяват след хиляда години в някоя пирамида. Въпреки че звездите се рециклират и отново създават всички тежки атоми, необходими за сътворението, Хари никога вече няма да бъде онзи човек, онова момче с онова момиче, когато пръстите му лекичко поглаждаха меката вътрешна страна на бедрата, и няколко атома се отделяха, няколко молекули.

След това пускат „Мюл Трейн“ на Франки Лейн; не е от най-великите му песни, но си е достатъчно хубава, а след нея „Вълшебна е“ от Дорис Дей. Тия паузи, дето се правеха навремето: Въл-шеб-на е. Навремето знаеха как да те разчувстват, навремето, когато имаше две бейзболни лиги от по осем отбора, и можеше да запомниш всички играчи. Хората тогава бяха не точно по-мекушави, всъщност дори бяха по-корави, но по-лесно можеше да ги уязвиш, но пък в по-малко отношения. Трябва да се отклони от шосе 176 и да хване 23-то през земята на квакерите, тази отсечка си е направо локално шосе, но толкова късно не би трябвало да има каруци, които да го забавят. Заека иска пак да погледне едно място в Моргантаун, железарски магазин с две помпи отпред, където един набит фермер с космати ноздри, облечен с две ризи, го бе посъветвал да е наясно къде отива, преди да пристигне. Е, сега знае. Научил е маршрута и е избрал крайната цел. Но това, което по-рано бе провинциален железарски магазин, сега е елегантен малък офис за недвижими имоти. Там, където беше бензиновата помпа, новичкият черен асфалт излага на показ под лунната светлина резките жълти ивици на диагонални места за паркиране.

Не, той вижда, че това не е лунната светлина, а онзи блясък, който измъчва оживените павирани места по цяла нощ. Въпреки че наближава единайсет, движението от гигантски камиони се надига и сумти, и пъшка през сънения каменен град; витрината на недвижимите имоти е запълнена с полароидни снимки на имоти за продан, а 23-то шосе, някога тесен път, който минаваше по синора между две обработваеми долини, нощем тъмен като тор, сега е пламнало от табелите, които са навсякъде. Пица Хът. Бъргър Кинг. Видеофилми под наем. Търки Хил Мини Маркет. Светът на юрганите. Шведски бюфет в Шейди Мейпъл, Вилидж Хърб Шоп. Кънтри Найвс. Недвижимите имоти го подсещат за Дженис и сърцето му се свива, като си представя как го чака с Нелсън и Пру да се появи в къщата на Спрингърови, и как се притеснява, вероятно решава, че е катастрофирал, и как се прибира в изоставената къща, отключвайки с нейния ключ, цялата разтреперана, дъхът й горещ, както винаги, когато се притесни. Може би трябваше да остави бележка, както тя онзи път: Хари, скъпи — трябва да замина за няколко дни да помисля. Но тя каза, че никога няма да му прости, щях да ви застрелям и двамата, тя бе качила залога, нека се пече на собствения си огън, мисли си, че изведнъж е станала много хитра само защото е тръгнала отново на училище. И Нелсън, и той. Проклети да са, ако смятат, че ще го накарат да участва в някаква сесия по семейна терапия, ръководена от собствения му син, чиято едра червенокоса жена бе изчукал. Единственото наистина хубаво нещо, което е направил за цялата година, като се замисли. Проклет да е, ако се изправи пред хлапето, да му достави удоволствието, целият пребледнял от тази нова скръб. Заека не желае да бъде съветван.

По радиото започват новините от 11 часа. Джим Бакър даден под съд в Шарлът, Северна Каролина, по двайсет и четири обвинения за измама във връзка със скандалната му телевизионна църква към Пи Ти Ел35 днес колабирал в съда и ще бъде задържан до шейсет дни за психиатрична оценка във Федералния изправителен институт. Доктор Базил Джаксън, психиатър, който от девет месеца лекува Бакър, заявил, че харизматичният някога евангелист страдал от халюцинации: когато напускал съдебната зала в сряда, след като бившият изпълнителен директор на Пи Ти Ел Стив Нелсън се провалил при даването на показания, Бакър възприел хората отвън като животни, решени да го нападнат и наранят. Съпругата на Бакър, Тами, споделила от луксозната си къща в Орландо, Флорида, че по телефона Бакър звучал сякаш преживява ужасна емоционална драма, и тя се помолила с него и заедно решили да се уповават на Бог. В Лос Анджелис Джесика Хан, бившата секретарка на Пи Ти Ел, чиято сексуална връзка с Бакер през 1980 година доведе до неговото падение, заявила пред репортери, цитат: Аз не съм лекар, но познавам Джим Бакер. Смятам, че Джим Бакер е съвършен манипулатор. Вярвам, че това е постановка, за да провокира съчувствие, както всеки друг случай, в който Тами се появява по телевизията и започва да плаче и да обяснява колко лошо се отнасят с тях, край на цитата. Във Вашингтон Министерството на енергетиката издирва мистериозно изчезнали количества тритиум, тежък водороден изотоп, необходим при създаването на водородни бомби. Също във Вашингтон списание „Сайънс“ съобщава, че новият детектор за взривни устройства, наречен съкратено ТНА от термален неутронен анализатор, инсталиран днес на летище Джей Еф Кей в Ню Йорк Сити, е нагласен да открива 1,136 килограма пластичен експлозив и не би засякъл бомбата, възпламенила полет 103 на Пан Ам над Локърби, Шотландия, която вероятно е съдържала само 453 грама експлозив Семтекс. В Торонто филмовата звезда Марлон Брандо заявил пред репортери, че е направил последния си филм. „Ужасен е“, казал той по адрес на филма, озаглавен „Първокурсника“: „Ще бъде пълен провал, но след него ще се пенсионирам. Не можете да си представите колко съм щастлив“. В Бон, Западна Германия, канцлерът Хелмут Кол се обадил на новия полски премиер Тадеуш Мазовецки с молба за по-добри отношения между техните две държави. Утре се навършват петдесет години, всъщност почти точно в тази минута, като се отчетат времевите разлики, откакто Германия под управлението на Адолф Хитлер превзема Полша и хвърля света във Втората световна война, в която загиват близо 50 милиона души. Еха! При спорта — отборът на Филаделфия в момента губи в Сан Диего, а Питсбърг бездейства. Що се отнася до времето, може и по-добро да бъде, но може и по-лошо. Mezzo, mezzo. Не казвам мокро, но все пак вие, нощните птици от Ланкастър Каунти се ослушвайте за превалявания с гръмотевици. А, да, Брандо също така нарекъл своя нов и последен филм „долнопробен“. Лесно е да го каже човек, който започна кариерата си по скъсана долна фланелка.

Заека се усмихва в шушнещата, устремена напред пещера на колата; този тип явно си мисли, че никой не го слуша, щом дрънка подобни глупости. Самотен в радиостудиото, заобиколен от картонени чашки за кафе и надупчена акустична облицовка. Трудно е да прецениш какво впечатление създаваш. Трудно е да повярваш, че Бог винаги слуша, че никога не се отегчава. Светлините по таблото на селиката мъждукат под линията на погледа му като светлините на град, който след минути ще бъде бомбардиран.

Високоскоростната магистрала прекосява Сукесхана и при Йорк пресича шосе 83. Когато Хари се отдалечава на юг, станцията заглъхва зад него към края на парчето на Луис Прима „Точно като жиголо“ с онзи фантастичен припев, в който хорът повтаря „Точно като жиголо“ с някаква топла подигравка към този прекрасен хриптящ глас: кара скалпът ти да настръхне от удоволствие. Заека натиска копчето за търсене, но не успява да намери друга станция със стари парчета, само интервюта на гости, обаждат се разни пияници, водещият и той звучи подпийнал, устата му върви на автопилот, аборти, ядрени отпадъци, безработица сред младите чернокожи, съучастничеството на ЦРУ в СПИН епидемията, Боески, Милкен, Буш и Норт, Нориега не можеш да ми кажеш такова нещо — Заека изключва радиото, дразни го звукът на човешкия глас. Вредители. Ние сме шумни вредители, пренаселили сме даже и въздуха. По-добре да остане само с шепота на гумите, със зелените крайпътни табели, които се надвесват пред фаровете и се уголемяват, а след това изчезват от полезрението като кърпичката на фокусник. Наближава полунощ, но иска да излезе от щата, преди да спре. Даже и по онзи надупчен път преди толкова години бе успял да стигне до Западна Вирджиния. За да излезеш от Пенсилвания, трябва да изкатериш една безименна планина след Хънгърфорд. Табелите и светлините намаляват. Самотната магистрала започва да се изкачва. Високи езера проблясват под някакъв процеп в облаците, този път вече истинска лунна светлина. Спуска се в Мериленд. Усещането е различно: спретнат център, реклами на системата „Паркирай и Пътувай“36 за ежедневно пътуващите. Цивилизация. Измъкнал се е от пущинаците. Клепачите му смъдят, сърцето му бие неравномерно и преситено. Излиза от шосе 83 и спира пред мотел на Бест Уестърн, доста на север от Балтимор, доволен при мисълта, че никой в целия свят, никой, освен набития равнодушен афроазиатец на рецепцията, не знае къде се намира. Къде, о, къде ли е изчезналият тритиум?

Харесва хотелските стаи — дългото, лепкаво, отредено за него, наето пространство, двете двойни легла, телевизора с поканата да закупи порнофилм, опърпаният килим, снимките на едри птици в рамки, дезинфекцираните кърпи, тишината на анонимността, затвореното ехо от някогашен секс. Спи дълбоко, сякаш се е измъкнал от тялото си с неговите проблеми и го е оставил проснато на другото легло. Сънува, че се е върнал в агенцията, където като че ли ръководството е поето от някаква млада жена с бяла шапчица и висящи обеци, но когато се навежда към нея, за да й обясни присъствието си, да изясни незаменимата си полза за предприятието, в противоречие с това, което вероятно е чула от Дженис, тя прави кисела физиономия и лицето й се разтапя пред очите му като някакъв визуално изразен писък.

За закуска се поддава на изкушението и изяжда две пържени яйца, въпреки че жълтъкът е ужасен за артериите, и бекон за гарнитура. Заека обича този чисто американски момент при товаренето на багажа в колата в сънената компания на останалите гости на мотела, възрастни двойки, раздразнителни семейства, докато се носят от залата за закуска до паркинга с издължени, млечнобели сутрешни сенки. Отново на път, отново с радиото. Същите новини както предната вечер, допълнени с финалните бейзболни резултати („Филис“ са паднали с пет на едно), и новините от Азия, където вече е следобед, за работливите японски валутни спекуланти, непокорните китайски студенти, приличните на кукли филипински проститутки, нещастните в победата си виетнамци, размирните, но все пак богатеещи корейци, бирманските социалисти в разклатената им позиция, войнстващите камбоджански фракции, включително червените кхмери, тези безмозъчни раболепни поддръжници на най-свирепия национален лидер след Хитлер и Сталин, омразния Пол Пот. Еха! Събудете се, пойни птички! Диджеят, не снощният, но точно толкова луд и самотен, пуска някакво поп парче, което се харесва на Заека, за секс: „нека правим любов, нека си легнем, довечера“. На Хари му хрумва, че снощи дори не лъсна бастуна, въпреки че мотелските стаи обикновено го възбуждат. Божичко, започват да му личат годинките.

С приближаването към Балтимор блоковете се увеличават, сгъстяват се, отрупват цели хълмове и долини, пастелни стълбища от джинджифилово тесто, с невидими хора. Шосе 83 завършва плавно в 655-то и заедно с всички хора по вратовръзки, тръгнали за работа, той бръмчи по околовръстното, бори се за свое място в света, сякаш все още го заслужава. След това хваща 95-то, което ще му бъде втори дом по целия път до Флорида. Около Вашингтон има два маршрута, с Дженис са ги пробвали и двата, а досадно обиграните шофьори в блока им във Флорида, като Силбърстайнови, твърдят, че шосе 495, което заобикаля от север и запад, всъщност е по-бързо, но на Хари му харесват мимолетните гледки, които се разкриват към паметниците, ако продължиш на изток по шосе 95 и прекосиш Потомак по широк мост, към Александрия. Замръзналото далечно сърце, бяло като сладолед, на великата наша република.

След мегаполиса Вирджиния му се струва пасторално пуста. Нивите изглеждат по-големи, отколкото в Пенсилвания, хълмовете по-полегати и по-открити, с ливади и коне, с благородна мъгла във въздуха, от време на време внушителна къща с колони като пейзаж, избродиран върху покривка от неомъжената дъщеря на някой робовладелец. Военен полъх: Опитно поле на форт Белвас Енджиниър; База на морските сили в Куонтико. Хари се замисля за службата си във войската, споменът се връща като лирична мека светлина, прозрачното трептене на строените, лишени от физиономии мъже, необичайният покой, породен от липсата на необходимост да взимаш решения, от чуждото нареждане какво да вършиш. В много отношения войната е облекчение. Без студената война какъв е смисълът да си американец? Все пак успяхме да ги удържим. Разбихме ги тези глупаци. Хитлер, Сталин, а сега и Горби. Историята ще помни дори и да не ни е благодарна. В историята има твърде малко благодарност. Жестока е. Вече е трудно да намери радиостанция без кънтри музика или религия. „Молете се за трудните бракове“ — нарежда един проповедник, дрезгавият му, кафяв като меласа глас идва толкова от дълбоко, че можеш да си представиш затворените му очи и потта по слепоочията му. „Молете се за съпрузите християни, изложени на стрес, за съпругите християнки, разтревожени за мъжете си; молете се за всички заложници, за затворниците в затвора, за жертвите на гетата, за всички болни от СПИН“, Заека изключва станцията и решава да се обади вкъщи, когато спре да обядва.

Колко много реки има! След Потомак идват Акотинк, Похик, Ококуан, Рапаханок, Памунки, Ни, По, Мата, Саут Ана. Мостовете със същите имена са просто мигове върху магистралата. Изреждат се имената на невидими градове: Масепонекс, Лейдисмит, Сидър Форкс. На север от Ричмънд все по-гъсто пръснатите колиби отбелязват началото на истинския Юг, на провинциалните чернокожи. Хари спира пред ресторант от веригата Хауърд Джонсън в покрайнините на Ричмънд. Ушите му бучат, глезенът на крака, с който натиска газта, го боли, вратът му е вдървен, горещината се е покачила с няколко градуса от сутринта на паркинга на мотела. В климатизирания ресторант разни търговци с куфарчета са заели всички телефони. Поглъща твърде много храна и изяжда последното пържено картофче от гарнитурата към безвкусния хамбургер, като го хваща с пръсти и обира солта, както прави внукът му Рой, а след това си поръчва ябълков пай, за да види дали във Вирджиния го правят по-различно. По-сладък и лепкав и му липсва канелата, която поръсват в Пенсилвания. Когато плаща сметката, вече има свободен телефон и с приготвените три долара на монети от 25 цента той набира. Не сивата варовикова къща на Франклин Драйв, а къщата, в която живееше по-рано, къщата на Спрингърови в Маунт Джъдж.

Вдига малко момиче. Операторът се намесва и Заека слага монети за триминутен разговор. Казва:

— Здравей, Джуди. Дядо е.

— Здравей, дядо — казва тя съвсем спокойно. Може би снощните разкрития все още не са достигнали до нея. Или може би децата на тази възраст са толкова невинни по отношение света на възрастните, че нищо не ги изненадва.

— Как върви? — пита той.

— Добре.

— Радваш ли се, че училището започва следващата седмица?

— Горе-долу. Лятото взе да става скучно.

— Как е Рой? И на него ли му е скучно лятото?

— Той е толкова глупав, че не знае какво е скучно. В момента са го сложили да спи следобеден сън, но той още реве. Мама е бясна.

Тъй като Хари явно не се сеща какво да отговори, тя казва:

— Татко го няма. В представителството е.

— Нищо, всъщност мога да говоря и с майка ти. Би ли я повикала? Джуди — добавя той импулсивно, преди детето да успее да остави слушалката.

— Да?

— Ти сега учи много. Не се притеснявай от разните хлапета, дето се мислят за голяма работа. Ти си много красиво момиче и ще постигнеш всичко, стига да почакаш. Не прибързвай. Не бързай да пораснеш. Всичко ще е наред.

Опитва се да налее прекалено много в съзнанието й. Само на девет е. Има още десет години преди да може да замине на запад като Мим, и да избяга.

— Знам — казва Джуди с въздишка, и може би наистина знае. След тракването на слушалката върху дърво и далечни гласове и стъпки, които забързано се усилват, Пру идва на телефона, задъхана.

— Хари!

— Здравей, Тереза. Как върви? — Този съблазняващ, небрежен тон е съвсем неподходящ, но просто така му дойде.

— Не много добре — казва тя. — Къде си, за бога?

— Много далече, както ме искате всички. Хей. Защо каза?

— О, Хари. Трябваше. — Започва да плаче. — Не можех да оставя Нелсън в неведение, така се опитва да се поправи. Направо е жалко. Непрекъснато ми признава всякакви ужасни неща, не мога да ти кажа даже и половината, нито пък на някой друг, вечер се молим заедно, молим се на глас на колене до леглото, толкова отчаяно иска да се откаже от наркотиците и да бъде примерен баща и съпруг, просто да е нормален.

— Опитва се значи, а? Е, чудесно. Все пак нямаше нужда да ни предаваш. Случи се само веднъж и нямаше нищо след това, даже мислех, че напълно си забравила.

— Как може да си мислиш, че съм забравила? Явно, ме смяташ за истинска развратница.

— Ами, не, но нали знаеш, имаше си доста проблеми. За мен беше почти все едно съм го сънувал — казва го като комплимент.

Но гласът на Пру става студен.

— Е, за мен означаваше малко повече от това. — Жени: никога не знаеш от коя страна ще искат да танцуват. — Това беше ужасно предателство спрямо съпруга ми — казва сериозно.

— Е — казва Заека, — доколкото виждам, не ти беше чак толкова страхотен съпруг. Хей, Джуди слуша ли ни?

— Говоря от телефона на горния етаж. Казах й да затвори долу.

— А тя направи ли го? Джуди! — провиква се Хари. — Виждам те!

Чува се приглушено, непохватно трополене, след това връзката става по-добра. Пру казва:

— Мамка му.

Заека я успокоява:

— Не помня какво точно казахме, но се съмнявам да е разбрала кой знае колко.

— Разбира повече, отколкото показва. При момичетата е така.

— Е, както и да е — казва той. — Призна ли си за връзки и с мъже, освен с жени? Нелсън.

— В никакъв случай не мога да отговоря на този въпрос — казва тя с безизразен сух глас, завинаги затворен за него. Друг женски глас, по-топъл, любезен, леко ленив, вероятно черен, се намесва и казва:

— Господине, вашите три минути свършиха. Моля, поставете долар и десет цента, ако желаете да продължите.

— Май свърших — казва той и на двете жени.

Пру се провиква, от другата страна на застрашената им връзка:

— Хари, къде си?

— На път! — провиква се той на свой ред. Пред него все още има малка купчинка монети и той пъха четири от по двайсет и пет цента и една от десет. Докато потъват, чува откъс от песен, която току-що бе чул по радиото, на Уили Нелсън, „Отново на път“.

Това кара Пру да се разхлипа, почти толкова зле е, колкото да говори с Дженис.

— О, недей — извиква тя. — Недей да ни дразниш, не сме виновни, че всички сме вързани тук.

Залива го съчувствие заедно със спомена за красотата й, гола, като цвете в онази нощ в тясната душна стая, докато дъждът се засилваше. Хваната е в капан там, казва, с живите.

— И аз съм вързан — казва й — вързан за трупа си.

— Какво да кажа на Дженис?

— Кажи й, че съм на път за апартамента. Кажи й, че може да дойде при мен, когато реши. Просто не ми хареса как ме притиснахте снощи. На моята възраст започвам да страдам от клаустрофобия.

— Никога не трябваше да спя с теб, просто точно в този момент…

— Беше — казва той, — беше страхотна идея, точно в този момент. Кажи ми — как мислиш, че се справих, сега като се замислиш? Като за стар човек?

Тя се поколебава, после казва:

— Точно това е проблемът. За мен не си стар човек, Хари. Никога не си бил.

Е, добре, успя да получи това от нея. С този тон на жена към мъж. Кой би могъл да иска нещо повече? Трябва да я забрави. Казва:

— Не се тревожи, Пру. Ти си страхотно парче. Кажи на Нелсън да се отпусне. Само защото е превъзмогнал крека, не значи, че трябва да се превръща в Били Греъм. Или в Джим Бакер.

Хари затваря и апаратът го изненадва, като му връща със звън и дрънчене монетите от десет и двайсет и пет цента.

Онази операторка с южняшкия акцент, явно, е слушала и й е станал симпатичен.

Докато следобедът преваля в посока към Файетвил, Северна Каролина, където има хотелче от веригата Комфорт Ин, в което са отсядали с Дженис предишни години, чува нещо невероятно по радиото в колата. Прекъсват поредица от класически суинг парчета от четирийсетте, за да съобщят, че Бартлет Джамати, комисионер по бейзбол и бивш ректор на университета Йейл, е починал от сърдечен удар на острова Мартас Винярд, Масачузетс, късно същия следобед. Пийт Роуз отвръща на удара, мисли си Заека. Професор Джамати, който бил едва на петдесет и една години, полегнал след обяд в лятната си къща в Едгартаун и в три часа бил открит от съпругата и сина си със спряло сърце. Едва на петдесет и една години, мисли си Заека. Полицията откарала Джамати в болница Мартас Винярд, където се мъчили над него в продължение на час и половина; спешният екип на няколко пъти успявал да възстанови сърдечния ритъм, но в крайна сметка Джамати бил обявен за мъртъв. Това миниатюрно електрическо потръпване, без него сме само гниещо месо. Едно от първите неща, които трябва да направи във Флорида, е да си запише час при доктор Морис, за да не попадне в лапите на онзи австралиец с хищното лице, доктор Олман. Умира да забие нож в мен. Джамати бил преподавател по английски език в Йейл и станал най-младият ректор в историята на университета, и за единайсет години успял да обърне тенденцията в университета към финансов провал и академична посредственост. Като президент на Националната лига предизвикал гнева на някои от играчите, тъй като експериментирал със страйк зоната. Като комисионер краткият му пост бил доминиран от аферата Роуз, чието решение преди седмица поставило Джамати в очевидно силна позиция. Бил едър мъж и страстен пушач. Аз поне не пуша. А сега една песен, която нашите слушателите се уморяват да поръчват, „В настроение“.

Файетвил навремето бил развратен град, с всичките войници от Форт Браг, спомня си Заека от някакъв откъс от „60 минути“, който бе гледал някога. В центъра имало няколко улици с киносалони за порнофилми и долнопробни хотелчета, които в отчаянието си управниците на града напълно разрушили и превърнали мястото в парк. След вечеря от пържени скариди с кръгчета лук и бял хляб, изпържен от едната страна, явно някакъв южняшки деликатес, в хотела на Комфорт Ин — в един от онези ресторанти, в които студеният бюфет е с размерите на малко кафене, така че докато си седиш и чакаш сервитьорката, се чудиш дали всъщност не се минаваш, като не си взимаш — Хари тръгва с тъмносивата си селика, неговия личен Батмобил, към центъра на развратния Файетвил. Единственото развратно местенце, което намира, е тъмна, широка улица с чернокожи, които се мотаят тук-там из входовете, чакат някаква информация, някакво събитие отвън. Няма проститутки с впити панталони или спортни клинове, само един едър бял мъж с червена брада и кожени дрехи с капси, който непрекъснато форсира мотора си, върти дръжката за газта и произвежда невероятен шум. Черните дори не мигват. Продължават да чакат. Въпреки че е вечер, тъмният въздух е горещ, те се движат в него вяло, като болни риби, ръцете им се люлеят в китките в типичния ъгловат маниер на чернокожите.

Обратно в дългата стая със слаба миризма на прах от килима, със стени, боядисани изцяло в жълто, и корнизите, и тръбите, и отдушниците на климатичната система, Заека се чуди дали да не добави 5,50 долара към сметката си, за да гледа нещо, озаглавено „Развратни домакини“, но вместо това гледа безплатно откъси от „Съвършено непознати“ (тия двама мъже, дето живеят заедно, го карат да се чувства някак неловко, въпреки че единият от тях е смешен руснак), а после някакъв извънсезонен футболен мач между Сийхоукс и Фортинайнърс. Проблемът при тези умерено порнографски филми по хотелските канали е, че в случай че някое четиригодишно хлапе с родители адвокати случайно натисне правилното копче, показват цици и задници и дори по малко пубисно окосмяване, но без истински путки и курове, никакви курове, нито твърди, нито меки. Дразнещо е. Оказва се, че само куровете ни интересуват. Искаме да ги видим. Може би всички сме обратни, и той цял живот е бил влюбен в Рони Харисън. Хубаво бе, когато днес Пру отново се изпусна с онова „Мамка му“, а после „Недей да ни дразниш“. И онзи равен тон на жена към мъж, сякаш я бе прегърнал, и гласът й се укротяваше в първичния им контакт, кур в путка, прецакваха Нелсън. Когато най-после е в леглото, в тъмното, мастурбира, като си представя, че е с двойка шоколадови проститутки от стария Файетвил, просто за да си докаже, че е жив.

Сутринта новините по радиото са скучни. Смъртта на Джамати, претоплена. Бейзболът е в траур. Икономиката показва лек растеж. Престрелките в Бейрут между християни и мюсюлмани са по-ожесточени от всякога. Бивш служител на Агенцията за жилищно строителство и благоустройство казва, че досиетата са унищожени. Решението на Върховния съд срещу организираните молитви преди футболни мачове предизвиква вълна от възмущения в цялата южняшка земя. В Монтгомъри кметът Емъри Фолмар стигнал до фаул линията и там организирал молитва. Коментарът му по звуковата уредба свързвал футбола и молитвата като американска традиция. В Силакауга, Алабама, местните свещеници се изправили на скамейките и започнали да нареждат „Отче наш“ с трихилядната тълпа. В Пенсакола, Флорида, свещеници с високоговорители събрали зрителите в молитва. Фанатици, казва си Заека. Южняците го плашат точно толкова, колкото квакерите.

Оттук надолу до Флоридската линия, шосе 95 е като дълъг зелен тунел между високи борове. Малки бараки надничат между тях. Една табела предлага орехови кифли — 3 за 1 долар. По-големи табели в испански цветове — оранжево и жълто върху черно, лимоненозелено, шарени и крещящи, редят се по цели мили, започват да рекламират нещо, което се нарича „На юг от границата“. Потрайте още малко. Такова място не сте опитвали. И голяма баскетболна топка, която излита направо от билборда. Истинско попадение! Когато най-после стигнеш там, след всички тези мили боров тунел, мястото се оказва долнопробен увеселителен парк току от другата страна на границата с Южна Каролина: селце от магазини за сувенири, нещо като космическа совалка със сомбреро. Кичозно по испански. Южна Каролина е див щат. Първият, който се отцепи. Боровете стават по-високи, с някакво трагично излъчване. Навсякъде продават ФОЙЕРВЕРКИ. Теренът става по-хълмист, камиони, натоварени с огромни трупи, непрестанно ръмжат по нанадолнищата и се мъчат, почти спират, по нанагорнищата. Заека нервно осъзнава, че пенсилванският му регистрационен номер се възприема като северен. Кривне ли леко, и ще го метнат в река Пий Дий. В река Линч. В река Потакомего. Разни животинки по магистралата са ударени толкова силно, че не са смачкани, а са експлодирали, невъзможно е да се разбере какво е било. Опосуми. Бодливи свинчета. Любимото коте на някоя мила възрастна дама от Юга. Превърнати в космати петна сред сърповидните остатъци от спукани гуми на камиони. Само като си помислиш, полегнали след обяд, и това било.

Дженис със сигурност е получила съобщението от Пру, може вече да го чака в апартамента, долетяла от Фили и наела кола от летището, по-добре да се радва на свободата си, додето я има. Натъкнал се е на някаква станция с негърска църковна музика по радиото, някакъв еластичен плътен глас крещи: „Той ще е там, но трябва да Го повикаш“. Това се повтаря до безкрай с неочаквани вариации в ритъма. „Отместете камъка, знаете ли тази история?“ Най-после прекъсване за реклама, и да не повярваш, не на друго, а на „Тойота“. Тези японци знаят всички хитринки, трябва да им се признае. Продават насред слугинския квартал. Вашето плуралистично общество. Вратът на Хари го боли, задето е държал главата си толкова дълго в едно положение. Започва да се чувства преситен от радио, от пътуване. Божията страна. Можеше да я направи по-малка и пак да каже каквото е искал. Той ще е там. Отношението на Хари към религията е странно. Навремето, през шейсетте, когато никой не се уповаваше в Бог, той се бе вкопчил в Него с пълна сила, а сега, когато свещениците се молят през високоговорители, не може дори да го вдигне в Негова чест. Той е като приятел, когото познаваш от толкова отдавна, че вече си забравил какво точно харесваш в Него. Човек би помислил, че след онази уплаха за сърцето, но пък от друга страна, колкото по-близо отиваш, толкова по-малко се замисляш, сякаш вече си в шепата Му. Сякаш вече си излязъл на игрището, вместо да седиш на пейката, да се бориш с нервните спазми в корема, и да се опитваш да си припомниш ходовете.

По радиото се появява Пери Комо и запява „Защото“. Към края скалпът на Заека изтръпва, очите му смъдят. Защо-то-си-мояяяяя! Комо е най-добрият, като че ли у Кросби има нещо лукаво ирландско, как се прави на клоун с Ламур и Хоуп, а Синатра — ако има нещо, в което Заека да е в разрез с общоприетото мнение, това е Синатра. Не му харесва как пее. Не му харесваше, когато момичетата изскачаха от бикините си заради този кльощав тип с хлътнали бузи, качил се на сцената в Парамаунт, и не му харесваше и когато съзря и се превърна в онзи типичен за Лас Вегас дебел котарак и започна да издава глуповати албуми, в които се предполагаше, че всички в страната се чукат: океани от сперма. Побелели от пяна. За Хари стилът му винаги бе звучал плосък, сякаш го докарваше с усилие. А ето, за Мим, Синатра е бог, но това е по-скоро въпрос на стил на живот, превръщането на нощта в ден, и приятелството с гангстери и президенти, и онази четвъртита гангстерска поза на раменете (Чарли Ставрос я има) и Председателят на съвета37 и Сали Дейвис Джуниър, и Дийн Мартин преди накрая съвсем да се излекуват от алкохолизма, ако въобще са успели, и двамата имат ужасни проблеми със здравето, беше го чел някъде, в някой от онези нелепи клюкарски вестници, дето Дженис ги носи вкъщи от Мини Маркет. Понякога Хари завижда на Мим за бляскавия, опасен живот, който предполага, че води, радва се за нея. Винаги е притежавала такава жилка, копнеела е за скорост, дори това да я убие, дори когато скоростта я изстрелваше през кормилото на старото му колело Елгин. Но и високоскоростната лента също се превръща в рутина. Не съжалява за живота си, въпреки че Брюър не е Ню Йорк, нито Чикаго, моят град, както измъчено пее Синатра. Това, което му е било най-приятно, като се замисли сега, а тогава не го осъзнаваше, бе да стои в изложбената зала, зад големия прашен прозорец с плакатите, да се повдига и отпуска на пръсти, за да поддържа мускулите на краката си, да чака клиент, да си говори с Чарли или който друг е наоколо, да си изкарва заплатата, да запълва своето местенце в голямата картина, да върши своето, да получава по малко признание. Само това искаме един от друг, признание. Твое си място в надпреварата. В казармата също го имаше: твой номер, твое тясно легло, твои възложени задължения, твое място в редицата, твой пропуск за събота вечер, четири бири и секс с проститутка в някое бунгало. Скъпи, не си платил за два пъти. Да си човек не се свежда само до това да правиш каквото си искаш. Фактът е, Заека го е прозрял чак на този етап от живота си, че съвсем не живееш извън това, което ти казват другите хора. Първо майка ти, после бедният татко, после лютеранският свещеник, онзи корав стар задник Фриц Крупенбах, но не можеш да не го уважаваш, човекът казваше точно това, в което вярваше, а след това всички учители, Марти Тотеро и останалите, които се опитваха да ти дадат гледна точка, от която да действаш, а сега и всички тези водещи по телевизионните предавания. Животът ти е свързан и е принуден да поддаде. Може би, ако майка ти се е движела във високоскоростната лента, като на Анабел, ще си природно подозрителен към противоположния пол. Не сме дали добър пример на тия хлапета.

Сред боровете вече има пролуки. Блатисти ивици нашироко отразяват небето, виждат се къщички върху подпори, дървета с дрипави топки в клоните, цветно пране, простряно на въжета. Грозновати, написани на ръка табели: Истинската южняшка кухня на татко. Бай-Лоу38. Дълъг мост над езерото Марион, това огромно водно тяло, полегнало сред нищото. Магистрали се отклоняват към столицата, Колумбия, където никога не е ходил, въпреки че с Дженис веднъж все пак се отклониха до Чарлстън и се върнаха по шосе 17. Друг един път се отклониха до Савана и пренощуваха в преустроена плантация с високи сводести тавани и жалузи на прозорците. Вършили са и забавни неща, двамата с Джен. Работата при съпругите обаче, а вероятно и при съпрузите, като става въпрос, е, че почти всеки би искал едни по-широки граници. А въпреки това си длъжен да ги обожаваш, додето смъртта ви раздели: До края на света. Река Ансепу. Нямаше ли такъв комикс, преди години?

Слиза от магистралата при огромна зона за почивка, оазис сред тази пустош — бензинови помпи, малък смесен магазин, който продава хранителни стоки, бира, фойерверки, лосион против изгаряне. Край тезгяха стоят двама млади чернокожи, лъскаво черни от горещината, с голи до раменете ръце, единият от тях с гадна малка брадичка ала Малкълм Х. Тук, на Юг, излъчват някаква заплаха, цветът им крещи, те са раса, навсякъде са. Но възрастната бяла сервитьорка няма проблеми с тези две черни момчета. Тримата бъбрят и се усмихват с еднакъв провлечен акцент, устните им се движат бързо и леко. Приятна гледка. Ето за това беше Гражданската война.

За да провери дали все още може да използва собствения си глас, Заека пита дебелия бял мъж, седнал на бара през един празен стол от него, мъж, който си е сервирал от студения бюфет цяла планина маруля и червено цвекло, и сурово зеле, и извара и едър черен боб и нахут:

— Колко часа остават до Флоридската линия? — гледа леко да провлече пенсилванския си акцент и се надява това да мине.

— Четири — отговаря усмихнато мъжът. — Тъкмо пристигам оттам. Закъде във Флорида сте се запътили?

— Чак за другия край. Делеон. С жена ми имаме апартамент там, аз карам сам, а тя ще дойде по-късно.

Мъжът продължава да се усмихва, да се усмихва и да дъвчи.

— Знам го Делеон. Приятно старо градче.

Заека никога не е забелязвал кой знае какво старо в него.

— От нашия балкон по-рано се отваряше гледка към морето, но сега застроиха.

— Сега много се строи от страната на Залива, страната откъм Атлантика вече е почти запълнена. Започнах деня в Сарасота.

— Наистина ли? Това е доста път.

— Затова се тъпча като прасе. От пет часа сутринта не бях ял нищо, освен един шоколад. След известно време се налага да спреш, започват да ти се привиждат разни неща.

— Какви неща?

— Тая отсечка, дето току-що я изминах, имаше накъсана ниска мъгла; действа ти зле. И кафето на гладно ти действа зле на стомаха. — Този мъж има наистина приятен маниер да се усмихва и да дъвчи, и да говори едновременно. Устата му е широка, но лишена от устни, като на Мъпет. Сложил е шофьорската си шапка с козирка и мрежичка отзад до чинията си; гъстата му сива коса, леко чуплива като на богат човек, е вдлъбната от ръба на шапката.

— Някой от тия големите камиони ли карате? Не знам как го правите. Докъде отивате?

Всичката салата върху чинията е изчезнала, а усмивката е станала още по-широка.

— Бостън.

— Бостън? Чак дотам? — Заека никога не е ходил до Бостън, за него това е краят на света, скътан под Мейн. Хората, които живеят толкова далече на север, му се струват чудновати като ескимосите.

— Днес, утре, или както там се падне, смятам да съм закарал този екипаж в Бостън в неделя сутринта, след двайсет и четири часа.

— Но къде спите?

— О, отбивам за малко и дремвам по час тук, час там.

— Това е невероятно.

— От петнайсет години го правя. Бях се пенсионирал, но се върнах обратно. Не можах да изтрая вкъщи. По телевизията не даваха нищо интересно. А вие?

— Аз ли? Плюл съм си на петите. С дефектна артерия. — После осъзнава какво означава въпросът и отговаря: — Пенсиониран съм, като че ли.

— Е, желая ви успех, приятелче. Аз не можах да изтрая.

Възрастната сервитьорка, така дружелюбна с двамата млади чернокожи, донася на изгладнелия мъж овално плато, натежало от пържена пържола, плувнала в розова смес от мазнина и кръв, и три вида зеленчуци в малки кръгли допълнителни чинийки, и отделна чиния със златистокафяв царевичен хляб.

Хари донякъде неохотно — намерил си е приятел — се отделя от бара.

— Е, и на вас успех — казва.

И сега този дебел блед чуден човек, който ще пристигне в Бостън по-бързо от свистящ куршум, който като Томас Алва Едисън се задоволява само с кратко дремване от време на време, е натъпкал широката си мъпетска уста с пържола, така че не може да говори, а само се усмихва и кима, и изпуска змиевидна капка сос по долната част на малката си, подобна на яйце брадичка. Никой не е съвършен. Всички сме хора. Я виж Джим Бакер. Виж Барт Джамати.

Обратно в селиката. Хари прекосява река Туглифини. Салкехачи. Литъл Комбахи. Кусуачи. Търтъл. Кикапу, мисли си, а не Ашепу. Вълшебният еликсир Кикапу от комикса за Малкия Абнър. Между потоци черна музика, която се характеризира с онзи странно възбуждащ нов звук от дъски, които удрят в пода, изслушва реклами за Ъпчърч Мюзик Къмпани („инструмент, който донася музикално удоволствие на безчет поколения“) и на дезодорант, кръстен Тайни Кат39. Защо ще кръщават дезодорант Тайни Кат? Прекосява Савана и най-после напуска Южна Каролина и нейните фойерверки. Тъй като се чувства като пиян от безкрайните километри, отбива при изхода на града и паркира край внушително старо съдилище и си купува горещ сандвич с пастърма от малко заведение за сандвичи на тамошната главна улица. Сяда, за да го изяде, като се опитва да не разлее сос от восъчната хартия и да изцапа панталоните, като онази гнусна капка от устата на онзи тип в закусвалнята, където бе обядвал преди много часове. Тази част от Савана, на една пресечка от реката, е като декор от открити стаи, заградени от залепени къщи с високи стъпала и завеси от прашни дървета; огромна горещина все още лежи върху деня, въпреки че сенките стават по-плътни, по-гъсти върху меките стари фасади, по-тъжни и по-розови от тези в Брюър. Няколко гълъба се събират около пейката му любопитни дали ще отдели част от питката или от картофките с аромат на барбекю. Млад скитник с дълга жълта коса като на Джордж Къстър и типичното кафяво лице, което добиват бездомните, го поглежда с блестящо, налудничаво око от пейката иззад едно дърво, в съседната стая, така да се каже. Висок обелиск се издига в памет на нещо, несъмнено на славните загинали. Дребни чуруликащи кафяви птички излитат и кацат обратно на дърветата, опитвайки се да решат дали денят е приключил. По-добре да продължава. Прилежно прибира хартията и кутията от млякото в торбичката, в която бе сложен сандвичът, и я оставя в обществената кофа за боклук, неговият дар за Савана, следата, която ще остави, като облака влага от пръсти по ръба на бюрото вкъщи. Гълъбите изпърхват и си тръгват във възмутено разочарование. Скитникът мълчаливо се е приближил зад него и го пита без някакъв особен акцент, с вялото озъбване на друсаните, дали има цигара.

— Не — казва му Заека. — Не съм пушил от трийсет години. — Спомня си онзи миг, когато с внезапна решителност бе хвърлил половин кутия „Филип Морис“, от хубавите стари тютюнево кафяви кутии, в нечий отворен варел в някаква уличка в Маунт Джъдж. И такава следа бе оставил.

Заека тръгва към колата си с разтуптяно сърце, а скитникът го следва и мърмори зад гърба му нещо за дребни монети. Той врътва ключа, влиза и тръшва вратата. Селиката, слава богу, не е загряла след всички изминати мили, и веднага запалва; Джордж Къстър, заключен отвън, премигва и се обръща, преструвайки се, че не е забелязал. Хари шофира предпазливо през откритите стаи, около високия паметник и се загубва, търсейки изхода от Савана. Заплита се в безкрайни черни квартали, кротко рушащи се къщи от дъски, които за последен път са видели боя в дните на Мартин Лутър Кинг. Вечно се говори за конспирации и убийства, но точно в тази Хари би повярвал. Би повярвал, но не може да си спомни името на човека, когото бяха вкарали в затвора за това. Някакво име от три части. Веднъж бе избягал, но го бяха хванали. Джеймс Ърл нещо си. Дотук с историята. Изпаднал в паника, той спира пред една бакалия, от онези с набразден дървен под и гвоздеи с лъскави глави, каквито имаше в Маунт Джъдж, когато беше момче, само дето всички вътре са черни; длъгнест мъж с цвят на изсушена бобена шушулка, много развеселен, му обяснява как да се върне на скоростната магистрала, като жестикулира с дълги ръце, които хлабаво се люлеят в китките.

Заека се придвижва през Джорджия обратно по шосе 95. С настъпването на нощта започва да вали. Старите му очи не различават добре светлините и дъждът го потиска. Изключва радиото, толкова смазан се чувства от цялото това преживяване. От седенето в едно положение тялото му тежи, като че ли някой го е затрупал с чували пясък. Най-добре да спре. Намира някаква странноприемница „Рамада“ след Брунсуик и хапва пържена морска котка, която не си върви много с пикантното телешко и особено със сладките картофи и ореховия пай, но ако не можеш да изядеш един орехов пай, защо изобщо да ходиш в Джорджия? Разходката обратно до неговата стая е като тихо блаженство, покрай другите стаи на мотела по цимента, заслонен от балкона на втория етаж. Скри се от дъжда. Прояви благоразумие. Не могат да ме хванат. Но това приятно чувство на щастие го подсеща за всички негови близки, останали с грижите си в Даймънд Каунти. Вината гложди сърцето му като прашинка в окото.

Гледа „Златните момичета“, но по средата на филма се отегчава от целия този застаряващ сексапил и циничната стара баба. Хората би трябвало да знаят кога да спрат. Превключва на образователния канал и гледа някакъв откъс от „Живата планета“ за живота в полярни условия. Беше го гледал, но пак се чуди, когато Дейвид Атенборо обръща камъните в най-пустото място на Антарктика и под тях се виждат лишеи, а през лишената от слънце безкрайна зима мъжките пингвини се тътрят наоколо през нестихващите бури, пазейки яйцата си върху ципестите си ходила. Живот, толкова е невероятен, износва целия свят. По новините в десет часа по същия канал казват същите неща, които слушаше цял ден. Горкият Джамати. Женска панда се е родила в Националната зоологическа градина във Вашингтон. Рейгън смятал, че СПИНът е лек като шарката, докато Рок Хъдсън не починал, разкрива бившият му лекар генерал-майор Джон Хътън. Още клюки: командирът на Флота Дейвид Р. Уилсън твърди в месечното издание на Ю Ес Нейвъл Институт Просидинге, че американският кораб „Винсенс“ бил сред корабите в Персийския залив, които били известни с дръзките си и агресивни действия цял месец преди да свали иранския граждански самолет с над двеста и седемдесет мъже, жени и деца. Бедните, какво като са иранци. Малки деца, жени с шалове се удрят в твърдата, тъмна вода. Новият държавен глава на Япония на посещение във Вашингтон, временно правителство в Панама, тълпи източногерманци в Унгария чакат да пресекат границата към свободния свят. Бедничките, не знаят, че свободният свят се износва.

Заека се приготвя за сън и си ляга по бельо, опитвайки се да мисли за това, къде се намира и кой е всъщност. Последната му нощ, в която е никъде. Утре животът отново ще го открие. Дженис по телефона, семейство Голд от съседния апартамент. Бягството му от Брюър вече не го кара да се чувства толкова лек. Човек си остава верен на същността. Америка пак си е Америка, скрепена от кредитни карти и индиански имена. Хари се отпуска на двойното легло. Изгубен в мрежата от линии по картата, той заспива като в майчина утроба, още един временен рай.

Утрин. Дъждът е само спомен и локви по обляния от слънцето асфалт. Неделя. Решава да закуси пържени филийки с наденички, и без това утре сутринта отново ще мине на застояла овесена каша. Дженис никога не изпразва шкафовете, когато тръгват. Практично, от една страна, ако нямаш нищо против да храниш мравките и хлебарките. Усеща вкуса на кленов сироп и яйца в устата си. Пържените филийки не му харесаха особено, никой не може да ги прави като майка му, когато го изпращаше на неделно училище — плоските златисти триъгълничета хляб, сиропът от каничката с форма на дървена колибка и чучур — комин. Слагайки куфара си в багажника, той отново се изненадва на заострените задни светлини на селиката, като скосени очи.

След час пресича Сейнт Мерне Ривър и подминава табела с надпис ДОБРЕ ДОШЛИ ВЪВ ФЛОРИДА. По радиото рекламират Синия кръст, зъбни протези, клиники по белодробни заболявания. Почвата край пътя става песъчлива и трафикът се сгъстява, заискрява. Джаксънвил изведнъж изниква, като Оз от синьо-зелени небостъргачи, град на мечтите в края на тунел от палмови дръвчета и проблясващи, скупчени около най-високите палми стъклени кутии — Баптистката болница. Издигаш се по мостовете над река Сейнт Джоунс и Джаксънвил блещука от различни ъгли като скъпоценен камък в ръката ти, плащаш таксата и трябва да внимаваш да не тръгнеш по пътя за Грийн Коув Спрингс или Талахаси. Шосе 95 вече не е единствената високоскоростна магистрала. Постепенно се появяват широки и мощни коли, тировете извозват пресни чамови греди вместо белени борови дънери. Навсякъде, носещи се като лодки, има големи бели каравани и микробуси, къщи на колела, мъжът седи зад кормилото, показал лакът през прозореца, жена му си стои вкъщи зад него и оправя леглото. Хора с каравани се стичат във Флорида от всички щати, вижда дори емблемата със зелени планини на Колорадо и жестикулиращия червен омар върху емблемата на щата Мейн. Забелязва нови регистрационни табели на Флорида с някакво мъгливо трицветно изображение на космическия кораб „Челинджър“ сред множеството стари номера със зеленото петно с очертанията на Флорида в средата, което стоеше като накапана вратовръзка. И не беше ли позорът на века това, че изпратиха бедният учител от Ню Хампшир и къдравото еврейско момиче, да не споменаваме мъжете — единият негър, а другия ориенталец — като някаква Холивудска дисекция на американското общество, там горе, за да се разбият по телевизията секунди по-късно? Песимистите смятат, че те вероятно са били в съзнание, докато са падали към водата, поне през първите две-три минути. Хари се спуска в сърцето на Флорида, доволен, че се завръща сред палмите и белите покриви и тропическата яснота, сини облаци в сиво-бялото небе, като че ли Великият създател тук е работил с по-светли тонове.

Поемаш по шосе 95, успоредно на източния бряг до пресечката с шосе 4, и после минаваш напряко през Дисни уърлд, който бедната Джуди толкова искаше да види. Когато дойдат следващия път, непременно трябва да отидат. Въпреки че повечето самозвани експерти по пътищата в блока им (винаги беше смятал Ед Силбърстайн за всезнайко, още преди синът му да се опита да сваля Пру) го съветваха да продължи да кара по шосе 4 чак до отклонението за шосе 75, спестявайки по този начин време за сметка на километри, или в най-лошия случай да се отклони по номер 17 към Порт Шарлот, той предпочита да се движи на юг по Шосе 27, право през простиращите се горещи равнини на щата, през Хейнс Сити и Лейк Уейлс към пустошта на резервата Семинол и Лейк Окичоби и после към Делеон по шосе 80.

Във Флорида лесно намира станции със златни хитове по радиото в колата. Всички тук сме златни хитове. Музиката на твоя живот, гласят част от рекламите, и тя непрекъснато се върти. Пати Пейдж умолява: „Обичам те, не си отивай“, а след това закачливо изпява латиноамериканската част „Ай-ай-ай“ с испанските певци и завършва „Чаках цял живот с любов да те даря, сърцето ми на теб принадлежи“. Идва ред на Тони Бепет или някой друг от онези мучащи италианци и песента „Бъди моя любима“, пълна с приказки за цялата му любов, и после на Гоги Грант и „Попътен вятър“. Не се беше сещал за Гоги Грант от години, това е една от малкото песни, които не му навяват спомени. Гледката пред прозорците на колата отвъд духащия свистящ климатик става все по-раздвижена — стоки втора употреба, Активен живот, колите профучават една след друга със залепени за задните стъкла плюшени оранжеви котета Гарфийлд. „Никой не знае защо се скиташ“ пее Нат Кинг Кол, и завършва нежно „Никой не знае защо те желая“. Хари почти си представя бавната му мъдра усмивка, но тогава почва „Дзена, Дзена“, не беше я слушал от години, мелодията вече не му звучи етно, и като става въпрос за етномузика, след нея долита „О, татко“ и Кей Стар, която отново изгря с „Колелото на съдбата“. Всичките тези кълцания и хлипания „Моо-оля те, остави ме“ му напомнят как ходеше на училище с Лоти Бингам, влюбен в Маргарет Шоелкопф. Зазвучава „Обичай ме нежно“ на Пресли. Колкото и да го хулеха, преди да надебелее и да почне да се друса, докато заприлича на призрак, той имаше наистина красив глас, не като тръбата на Синатра. Идва ред на „Не мога да спра да те обичам“. Ето, Рей Чарлз беше още един прекрасен глас, „сънувам миналите дниии“, харесва протяжния завършек и смешното поклащане на главата на слепия певец. Харесва и Кони Франсиз „Там, където са момчетата“, но музиката на чий живот са тези песни? Тогава беше времето на купоните по плажа, той вече се беше оженил, разделил, събрал се с Дженис и работеше във „Верити Прес“. За него партитата бяха свършили. А Рони Харисън и Рут се чукаха по цял уикенд, още го помнеше.

Станцията се губи и докато опитва да намери друга, попада на някаква църковна служба, евангелистка, мъжки глас крещи „Исус знае! Исус вижда в сърцата ви! Исус вижда смъртта в сърцата ви!“. Хари отминава тази честота и попада, прекалено късно, хлипанията вече са минали, на песента на Джони Рей „Вик“: „Ако любимата ви прати прощално писмо“. Песента нашумя по времето, когато трябваше да влезе в казармата и да се раздели с Мери-Ан. Тогава не знаеше, че ще е завинаги. Двамата се караха за Джони Рей, Заека твърдеше, че е педал, щом пее така, но после, вече в Тексас, осъзна, че песента е била точно за него, неговата любима му изпрати писмо. На друга станция Дийн Мартин пее „Това е аморе“ — по това време Заека се беше върнал и събрал с Дженис, тихото момиче зад щанда с ядките в Кролс, с дребничко стегнато тяло и предизвикателни, учудени тъмни очи. Спомняше си, защото тогава се шегуваше „Това е аморе“, след като се чукаха в стаята, която Линда Хамашер им позволяваше да ползват, с изглед към гълъбовосивите варели за газ до реката. „Единствено самотните“ починалият Рой Орбисън чурулика. „Любимата ме напуска, напуска ме и сърцето ми.“ С онзи невероятен глас, който се извисява все по-високо, докато на човек не му се стори, че ще се счупи като кристал, както всъщност се случи. Заека предполага, че песента е златен хит заради смъртта му.

Песните се леят, прекъсвани на всеки половин час от новини. Бомбардировки в Колумбия са ранили осемдесет и четирима души, мъката на колумбийците е засилена и от падането на цените на кафето, предстоящата реч на президента Буш по националния проблем с дрогата повдига спекулации във Вашингтон дали ще успее да надвие Рейгън. Пак във Вашингтон властите изказват надежди, че новородената панда, която се бори за живота си в инкубатор, ще оцелее. Местните новини са, че тюлените продължават активно да обитават залива Калусахатчи, а вчера в Маями Делфините претърпели поражение от Филаделфийските Орли с двайсет на десет. Заека обича да чува този резултат, но златните хитове, цялото това захаросано пеене за любов, обич и красота, сладост и хубост, кученцата на прозореца и мама, която целува Дядо Коледа, и палавата дама от Шейди Лейн, и музикалният фон от китари, надигащо се басово кресчендо, от които би трябвало да настръхне, го отегчават. Става му неприятно, когато осъзнава, едва сега, че песните на живота му са точно толкова идиотски, колкото и рокът, който днешните безмозъчни хлапета слушаха, или музиката от шейсетте и седемдесетте, която Нелсън поглъщаше. Всичко беше създадено за празни глави и разгорещени хормони, побелял от пяна океан, и сега той се опитва да слуша, както навремето се опитваше да изяде двоен десерт с банани и сладолед. Всичко е за еднократна употреба, направено за бързи печалби. Производителите на музика ни повеждат по път, постлан с рози, после правят кръгом и повеждат следващото поколение, добавяйки малко различен привкус.

Заека се чувства предаден. Беше израснал в свят, в който войната беше нещо обичайно, а промяната — странна; светът стоеше неподвижен, за да може той да порасне. Знае точно кога дъното се продъни. Когато затвориха Кролс, магазина, който беше стоял в центъра на Брюър през всичките тези години, по-голям от църква, по-стар от сградата на съда, в центъра на площад „Уайзър“, където по Коледа по витрините подреждаха неземни въртящи се в кръг влакчета и кимащи кукли, и блещукащи звезди, като че ли сам Бог ги беше сложил там да осветяват това мрачно време от годината. Като малък не можеше да различи това, което правеха възрастните, от това, което правеше Бог; някак си всичко идваше отгоре. Спомня си как като дете стоеше с майка си в студа, втренчен в този свят от играчки, които приличаха на истински, леденият въздух щипеше бузите му, камбаните на Армията на Спасението умолително биеха, а мириса на горещи меки курабии, продавани на площад „Уайзър“, се надигаше, навред около него възрастните бързаха — сгушените тела се блъскаха в „Кролс“, където се продаваше най-доброто: покривки за легла и самите легла, играчки и съдове, порцелан и сребро. Когато работеше там в отдел „Доставки“, наблюдаваше цялото това движение, наемането и уволняването, непрекъснатите поточни линии, резките промени в модата, хазарта на цялата тази търговия, и въпреки това вярваше в това място, в неговата сила, в доброто му излъчване. Затова, когато едно лято управата реши да затвори „Кролс“, тъй като купувачите престанаха да идват в центъра, който беше станал опасен за белите, Заека осъзна, че светът не е стабилен и мил, а представлява паянтова система от временни подредби, сглобена за момента и с единствената цел — печалба. Човек само минава и го издояват докрай, най-вече докато е млад и доверчив. Щом „Кролс“ можеше да си отиде, съдът също можеше, както и банките. Когато парите секнеха, можеха да затворят и самия Бог.

Няколко километра след Дисни уърлд все по-малко увеселителни паркове и музеи предлагат забавления на потока от туристи. Восъчни фигури. Водна пързалка. Мокро и Диво. Морски свят. Цирков свят, но не този в Сарасота, който беше затворен. Какъв тъп свят, тъп като изкуствените материи, които изведнъж започнаха да никнат навсякъде — изкуствени кожи, изкуствени бижута. Фалшиви, всъщност. Музей на стари кукли и играчки. Стари, стари, вече продават като антики разни неща, които дори не са толкова стари като него, просто още един начин да изнудват хората. Шосе 27 на запад минава през леко спускащи се сухи и бледи фермерски земи, избледнели от горещината, с бледи овце по широките изгорели полета и портокалови горички с гъстата си, тъмна, напоена зеленина и огромни резервоари с вода под формата на гигантски гъби, като космически кораби от отвъдното. Покрай пътя малки табели с разкривен почерк предлагат ВАРЕНИ ФЪСТЪЦИ с малки мексикански момичета зад щандовете; и като слабо ехо от огромните увеселителни паркове на север, един трогателен прашен малък парк — спираловидни конструкции, сглобени, за да предизвикат моментно замайващо чувство, стои празен, очаквайки малцината си вечерни посетители.

Слънцето вече е високо в небето и сутрешните сиви разпръснати облаци са се стопили. Когато излиза от селиката на бензиностанция Тексако, за да ползва тоалетната, горещината го потиска, плаши. Няма бягство от нея, както от снега на Южния полюс, тя дори се прокрадва в мъжката тоалетна, влажна като лятото в Пенсилвания, но по-нагорещена, по-яростна. Пътят е широк, но по него има светофари и пресечки към избледнелите полета; малки градчета се носят покрай него, Лейк Уейлс, Фрост Пруф, Ейвън Парк, Себринг, и той се чуди как ли живеят хората тук, далеч от брега и рибарските кораби, от хората, които се събуждат и отиват на работа като в Брюър, само дето всичко беше изравнено от слънцето. Как ли бяха стигнали тук, толкова близо до края на света, на този пясъчен остров, който едно покачване на морското ниво заради топенето на Антарктида от въглеродния двуокис в атмосферата би заличило? Комин от гъст дим се появява от лявата му страна, откъм резервата Семинол, гъст и отровен, катастрофа, атомна бомба, докато е бил потопен в музикалните си спомени, са обявили война; очаква да се натъкне на горски пожар, но нищо не се случва, димът леко се разнася и той така и няма да разбере какво го е предизвикало. Някое бунище, най-вероятно. Цялото му тяло е сковано от дългото седене и той взема един нитростат заради приятното леко усещане, което предизвиква, вътрешно отпускане, нещо като гъдел.

Постепенно вижда все по-малко постройки и природата изглежда все по-мършава. Градовете имат смешни имена като Лейк Пласид и Винъс, и Олд Винъс, и Палмдейл; точно след Палмдейл, като прекосиш Фишитинг Крийк, при Харисбург, който горе беше щатска столица, но тук долу беше нищо, завиваш по шосе 29, тесен път, толкова прав и равен, че се виждаше с километри напред, тировете се приближаваха към него през някакво проблясване, което сякаш отрязваше колелата им. В огледалото за задно виждане мъже в пикапи се притискаха да го задминат, по пътя нямаше никакви табели и около него витаеше усещането, че е в някакво блато, толкова отдалечен от цивилизацията, че не може да хване никаква станция, последната песен на твоя живот, преди окончателно да замлъкне, беше на певеца на име Кони Босуел отпреди времето на Заека, която пееше „Кажи, че не е истина“ с плачевно фъфлене, тихичко, като че ли говореше само на него. „Намерил си другааа“ припяваше хорът нежно, с метално звучене, като онези певци в хотелските фоайета с множество палми в саксии и атмосфера от двайсетте. Те са си поживели добре, без да се притесняват за пушене и пиене, и холестерол, просто са си живели. „Кккажи, че не е иссстина“, Хари едва не се разплаква, звучи толкова искрено, така наранено. Каква игра играе Дженис, всъщност? Скоро ще разбере.

Човек може да реши, че шосе 29 няма край, между канавките с блатиста вода и изсъхнала сива растителност пътят най-накрая се слива с шосе 80 при пресечката с Ла Бел, в посока на запад, южно от Калусахачи, и почти си пристигнал вкъщи. Крайпътните табели вече сочат към Югозападното регионално летище на Флорида и самолетите бучат ниско над главата му. Би могъл да ги свали през предното си стъкло, ако беше Винсенс. От някакво чувство на носталгия, за да придобие отново онова флоридско усещане, той продължава покрай междущатската магистрала 75 и се влива в шосе 141. Старвин Марвин, универсални протези, Супертелър. Мотел Старлайт. Спомня си онзи случай, когато двамата с Дженис отседнаха в един мотел като че ли бяха любовници, въпреки че всъщност бяха женени от тринайсет години. Фатално число, но те го преживяха. Тази година прави трийсет и три години брак. От първото им чукане бяха минали трийсет и четири години. По времето в „Кролс“ никога не си бе представял, че тя ще наследи парите. Тя просто изглеждаше като една жалка малка глупачка зад щанда с ядки. На кафявата й униформа беше избродирано „Джен“, в нея имаше нещо неуверено и секси. Една самоуверена и независима жена като Елвира надали харесваше секса толкова много, докато Джен го харесваше. Остана втрещена, когато той коленичи пред нея, както правеше за Мери-Ан в колата, само дето бяха в легло. Майка му така и не хареса Джен; стоейки в кухнята с насапунисани ръце, тя повтаряше, че Фред Спрингър е мошеник и търговец на употребявани коли. Сега „Спрингър Моторс“ беше капут, финито. Отиде в канала, като „Кролс“. Няма нищо свещено.

Хари завива в пресечката си. Стръкчетата сочна трева, нацъфтелите храсти покрай виещите се улички му изглеждат различни по това време на годината, някак по-пищни. Не е идвал по това време преди. Струва му се някак празно, в алеите има по-малко коли, повечето завеси са дръпнати, никой не се разхожда по тротоарите, трафикът е рядък, въпреки часа пик, и над всичко се стеле онзи следобеден плащ, като тъмен пласт върху сребро. Не вижда нито един размазан броненосец по Пиндо Палм булевард. Охраната на портала на Валхала Вилидж, строен очилат негър, който Хари не е виждал, не го познава, но открива името му в списъка на живущите и му махва да влезе, без да се усмихва. Излъчва надутост, сигурно беше колежанин, прекалено квалифициран за тази работа.

Кодът на вътрешната врата на Блок Б не работи. Помнеше толкова номера, че сигурно нещо бъркаше. Но след като вратата не се отваря и при третия опит, той решава, че грешката не е негова и че кодът е променен. Така че накуцвайки заради изтръпналия си крак от натискането на педала на газта цели три дни, Хари трябва да се дотътри през застланото пешеходно островче и ивицата асфалт, под парещата жега, през облака полузабравен тропически аромат на хибискус и изсъхнали палмови листа, през скърцащата трева с широки стръкчета Свети Августин, до офиса на управителя в блок В, за да получи новия код.

Казват му, че са му изпратили писмо на адреса му на север и той им отговаря:

— Сигурно жена ми го е хвърлила или загубила.

Гласът му звучи странно и дрезгаво, като че ли идва от някакво разстояние извън него; като ехото, което идва от една страна, или като хор, който те стряска по уредбата ти, толкова отдавна не е говорил с никого. Извън колата се чувства странно уязвим, като охлюв без черупка. По пътя обратно той надзърта в Клуб Деветнайсет и с изненада вижда, че около масите няма никой, нито вътре, нито отвън, въпреки че няколко четворки играчи чакат при първата дупка в издължаващите се сенки. Предполага, че по това време на годината никой не играе по обяд.

Картата за асансьора беше с друг цвят, коридорът в прасковено мирише на различен ароматизатор, с лек, навяващ носталгия привкус на лимонада. Вратата на апартамент 413 се отваря лесно, двата ключа се плъзгат в нащърбените ключалки и превъртат, лицето му не се оплита в паяжини и по мокета не се разбягват кафяви космати паяци. Напоследък си представя всякакви призрачни неща. Апартаментът е точно такъв, какъвто е бил винаги — секцията без гръб, птиците и цветята, които Дженис беше изработила от малки бели миди, зеленото стъклено яйце, което стоеше във всекидневната на Мама Спрингър, светлият квадратен диван, бюрото от имитация на бамбук, замрелия сиво-зелен телевизионен екран. На никого не му беше хрумнало да претършува или да обере апартамента — какво пренебрежително отношение. Занася чантите си в спалнята и отваря плъзгащите се врати към балкона. Звукът от стъпките му оставя дълбоки дупки в тишината. В застоялия въздух витае наелектризирано усещане за укор. Апартаментът не го беше очаквал, подранил е. Пристигайки, след като бе изминал такова разстояние, всичко му се струва уголемено, като грапава главичка на топлийка под микроскоп. Целият апартамент — мебелите, синьо-зелените шкафове и мраморният плот, ъглите на рамките на вратите — приличат на Заека на стегната конструкция, внимателно скована, за да задържи преливащия страх.

Белият телефон чака да позвъни. Вдига го. Няма сигнал. На телефона е Господ. Изключен за сезона. Днес е неделя, утре е Денят на труда. Старата загадка: как да се обади на повреди, когато телефонът не работи?

Но когато го включват, телефонът отново не звъни. Дните отминават празни. Семейство Голд от съседния апартамент са във Фрамингам. Бърни и Фърн Дречсел са на север, сновейки между къщите на двете си дъщери, едната в Уестчестър Каунти, а другата още в Куинс, разкошната къща на сина им в Принстаун и вилата му в Манахокин. Силбърстайнови имат вила в Северна Каролина, където остават от април до ноември. Веднъж, когато Хари попита Ед защо не се бяха върнали в Толедо, Ед го беше изгледал с онзи всезнаещ поглед и го беше попитал: „Ти някога бил ли си в Толедо?“. Ресторантът във Валхала е призрачен — празни маси и ехтящо потракване на сребро в порцелан, дори бингото се провежда само веднъж в седмицата. Рано сутрин на игрището за голф играят шумни четворки, които разбуждаха Хари, докато луната още грееше на небето — млади мъже, местни бизнесмени от Делеон, които си купуваха членските карти с намалението за извън сезона. След това, между десет и четири часа, игрището се пържеше на почти четирийсетградусовите жеги, безлюдно, с изключение на някое куче, което минаваше напречно, или някоя котка, която се чешеше при дупките в пясъка. Една сутрин Хари събира кураж да излезе да поиграе сам, планирайки да си наеме количка, но в спортния магазин се оказва, че са му изгубили обувките. Хлапето зад щанда — професионалистът и асистентът му все още са някъде на север по градски клубове, които не затварят до края на октомври — твърди, че са някъде там, но просто по това време на годината системата е друга. Единственият друг човек из четирите етажа на блока е лудата от апартамент 402, мисис Забритски, вдовица с разчорлена бяла коса, захваната с две стари гребенчета от черупка на костенурка, с които косата й изглежда още по-рошава. Семейство Голд му бяха казали, че като момиче е оцеляла в концентрационен лагер. Тя гледа Хари като че ли той също е луд да стои тук.

Един ден, когато се засичат в асансьора и тя го изглежда странно, той й обяснява:

— Тази година изпитах внезапно желание да се върна по-рано. Жена ми прави първите си стъпки в бизнеса с недвижими имоти и на мен ми доскуча да се мотая из къщата.

Малката, лишена от врат глава на мисис Забритски е извита под такъв ъгъл спрямо рамото сякаш е подпряла до ухото си невидима телефонна слушалка. Тя яростно гледа нагоре към него, устните й ограждат дългите й изкуствени зъби в изпънат овал, подобен на логото на Батман, което изникваше навсякъде това лято. Кръглите й горещи очи са впити в очните ябълки, а бялото е изпъстрено с червени венички, и имат онзи гаснещ поглед като очите на Лайл.

— Същински ад — като че ли казва дребничката възрастна дама със сковани устни, опитвайки се да придържа ченето си на място.

— Какво? Кое е ад?

— Времето — отговаря му. — Съпругата ви…

Тя млъква, въпреки че устните й продължават да се движат.

— Какво за съпругата ми? — Заека се опитва да потисне желанието си да крещи, тъй като, явно, тя няма проблем със слуха, въпреки болезнения начин, по който е изкривена главата й.

— Е, много приятна женичка — довършва тя, но изглежда ядосана, докато изрича думите. Къдрите в косата й стърчат, като че ли са били напръскани с пяна и изоставени.

— Скоро ще се върне — почти извиква той, засрамен от тайните си, от обнадеждените си лъжи и от дребната й, безформена лудост. Най-накрая се озова с тази жена, след Мери-Ан и Дженис, и копринената тежест на Рут, и кривогледите очи на Пеги Фознахт, и девичите гърди на Джил и нейната дрогирана отстъпчивост, и Телма в черната й къща ковчег, и Пру, проблясваща неясно в тъмнината като процъфтяваща улица, както и онази уморена курва в Тексас с дрезгавия захаросан глас, както и другото чукане, за което си беше платил през живота, онова момиче, за което се сещаше много рядко. Беше я срещнал по време на някакъв излет от „Верити Прес“ в брюърския Полско-американски клуб. Беше кльощава и имаше хрема, и не свали сутиена и пуловера си в онази странична стаичка, където чакаше, просната на един матрак, като затворник. Беше млада, коремът и краката й бяха влажни от настинката й, но бяха чисти и бледи, няколко тънки венички се виждаха на мястото, където кожата й се спускаше към венериния хълм, който беше старомодно обрасъл, тъмен триъгълник, гъст, необръснат отстрани, заради някой изрязан бански, както по порносписанията. Плащаше се на мъжа пред вратата, десет долара за десет минути, който, явно, скоро не се беше бръснал. Заека беше предположил, че й е брат или баща. Беше предположил също, че момичето е полякиня, заради името на клуба. Беше около осемнайсетгодишна, колкото трябва да е била и мисис Забритски, когато е излязла от концентрационния лагер, с нежна кожа, жилава млада боркиня. Какво правеше времето с хората: сега лицето й беше прорязано от дълбоки бръчки, които се припокриваха като квадратите на шахматна дъска.

— Да поизчака малко — казва мисис Забритски.

— Ще й предам — високо отговаря той, опитвайки се да противостои на магнетизма, който го засмукваше с неизречения факт, че тя беше жена, а той мъж, и двамата бяха сами и полудели, само през няколко врати по този коридор, подобен на дълъг парашут с цвят на праскова и проблясващи сребърни ивици в релефните тапети. Сякаш целият му живот е бил едно пътуване в телата на жени, защо това пътуване да спира сега? Да предположим, че е била на осемнайсет, когато войната свърши, той беше на дванайсет, значи е само шест години по-голяма от него. На шейсет и две. Не е зле, сигурно още може да пусне мъзга. Бо Голд е по-стара и пак е секси.

Опитва се да гледа телевизия, но се изнервя. Последните летни повторения са смесени с реклами на предстоящи предавания, които не изглеждат много по-различни: семейства, смях, клоунски навлеци, онези стаи с по три стени със стълбище в дъното, като в „Косби“, и входни врати отдясно, през които пристигат добродушни, комични баби и дядовци, носейки подаръци и проблеми. В „Косби“ вратата беше отдясно, а в „Розан“ отляво. Онзи неин дебел мъж също ще има сърдечни проблеми. Трудно е да различиш телевизионните семейства от своето собствено, само дето твоето не е прекъсвано на всеки шест минути от реклами, а техните не изпадат в безизходица, в състояние, когато нищо не се случва, без драми, без досадни посетители, без изблици на смях, абсолютно нищо, освен скука и загубени чувства, особено когато се събудиш сутрин и луната още грее, а някакви мъже правят шумни залагания при първата дупка.

Първоначално смята, че Дженис толкова отчаяно се е опитвала да се свърже с него, преди да включат телефона в четвъртък, че най-накрая се е предала. После започва да приема мълчанието й като някакво послание. Никога няма да ти простя. Добре, проклет да е, ако той й се обади пръв. Тъпа глупачка. Богата кучка. Вече работещо момиче. Мисли се за голяма работа и че може да управлява живота на всички с адвокат, е и счетоводителите, които Чарли я накара да наеме. Беше я виждал толкова пияна, че не можеше да стигне до тоалетната да се изпикае. Няколко пъти се беше поддал на импулса и се беше обадил, винаги към четири-пет часа, когато не можеше да понесе звука от започващите игри на голф, а до вечеря имаше още много време, но телефонът в малката къща от варовик в Пен Парк звънеше ли звънеше без отговор. Затваряше, отчасти с облекчение. Нищото притежава някаква чистота. Като бягството. Беше й показал, че още има живец в него и сега тя му показваше, че още може да се инати. Мълчанието й го плаши. Опитва се да пропъди виденията, че е претърпяла някаква катастрофа, че се е подхлъзнала в банята или е излязла от пътя с камрито, след като е пийнала повечко при Нелсън или в някой виетнамски ресторант с Чарли, без той да знае. Представя си как полицаите я намират удавена на задната седалка, като онова момиче от Уилкес Бар преди двайсет години. Но не, щяха да го уведомят, ако нещо се случеше, някой щеше да му се обади, Нелсън или Чарли или Бени от представителството, ако то още съществуваше. С всеки изминал ден случилото се в Пенсилвания му се струва все по-далечно. Целият му живот му се струва, докато се мотае из празните стаи, всяка с гледка към затревените части на игрището чак до пустите покриви с испански керемиди, че е бил нереален, или поне не по-реален от животите по телевизионните предавания, и сега вече беше късно да го направи истински, да стане сериозен, да се протегне към желязното ядро на земята и да си вземе истински живот.

Местните новини по това време на годината са изпълнени с насилие, като че ли жителите през зимния сезон са спазвали поведение. Заплахи от урагани (ураганът Габриел набира скорост), челни катастрофи, маскирани обири в Пабликс. В деня след Деня на труда гръм убива млад футболист, който си тръгвал от игрището след тренировка, носи се слух, че във Флорида има повече смъртни случаи от гръм, отколкото във всеки друг щат. В Кейп Корал полицай от испански произход е обвинен за това, че пребил до смърт кокер шпаньола си с манивела за кола. Стотици водни костенурки измират, оплетени в рибарски мрежи. Убиец на име Пети, чиято майка твърди, че прилича на Чарлз Мансън, е обявен за вменяем и може да бъде изправен пред съда. Онзи Деон Сандърс още стои на първа страница на „Нюз Прес“ на Форт Майърс: един ден печели четири точки, и хоумър за отбора на „Янките“, а на следващия подписва договор за милиони за отбора на Атланта Фалкънс, а на по-следващия е съден от полицая, когото беше ударил миналата Коледа в търговския център, в неделя пък удря воле за Фалкънс, но го проваля заради тъчдаун и се превръща в единствения човек в историята, който е ударил хоумрън и тъчдаун в професионалния бейзбол за една седмица.

Деон притежава точните умения

Наслаждава им се, докато може. Сам се нарича „Праймтайм“ и винаги се появява по новините със слънчеви очила и златни верижки. Заека гледа как онова едро хлапе Бекер побеждава Лендъл на американския открит шампионат по тенис и се чувства потиснат, Лендъл му изглежда стар и жилест, въпреки че беше само на двайсет и осем.

Не разговаря с никого, освен с мисис Забритски, когато се засекат в коридора, и младите бели продавачи, когато си купува храна или ножчета за бръснене и тоалетна хартия, и някой и друг познат, който се чувстваше длъжен да си побъбри с него, както и пенсионерите в ресторанта на Валхала; непрекъснато го питаха за Дженис, докато не му стана неудобно, и все по-често започна да си притопля някаква замразена храна и да остава в апартамента, прехвърляйки каналите, за да убие времето. В самотата му сърцето му се превръща в негов приятел. Той го слуша, опитва се да разшифрова посланията му. То има различен ритъм в различните часове на деня, мудно търъм-търъм, като звук под вода, сутрин и привечер, едно по-игриво туптене, с ударение върху първия удар, прибавяйки удари за по-добро звучене, с леки забързвания и паузи от време на време. Пробожда го, когато става от леглото, и отново, когато си ляга, и всеки път, когато се замисля сериозно за положението си, за това, че се беше откъснал така. Онази нощ можеше да отиде и да се изправи срещу музиката, но колко музика може да понесе един мъж? Двамата с Пру се бяха изчукали, веднъж. А за какво иначе сме на тази земя? Жените непрекъснато се оплакват, че мъжете не виждат нищо друго, освен цици и задници, но какво друго би трябвало да виждаме? Програмирани сме да виждаме цици и задници. С изключение на типове като Лайл и Слим циците бяха изместени леко вляво в тяхното програмиране. В едно нещо е сигурен — ако трябваше да върне нещо от живота си, последното, което би върнал, е чукането, дори онова подсмърчащо момиче в Полско-американския клуб. Тя почти не обели дума и си бършеше носа, докато той беше върху нея, но въпреки това му показа нещо, избуял храст, и го пое в себе си, там, където имаше значение. Повечето от нещата, за които трябва да си благодарен, не са там, където има значение. С негодувание се изправя от ракитовия стол — след като Шели Лонг напусна, вече не понася „Наздраве“, не може да търпи онзи тип с кроманьонските вежди — и отива в кухнята да си напълни купичката с царевичен чипс „Кейстоун“, който не се продава във всички магазини тук, но може да се намери в Уин Дикси на Пиндо Палм булевард. Сърцето на Хари му доверява с нежен галоп, тънък като дантела джазов рефрен, като онези, които старите барабанисти изпълняваха, удряйки ръбовете заедно с кожата на барабана и завършвайки с тръпнещо туптене, музиката на неговия живот. Когато това се случва, той изпитва някакво вълнуващо, забързано, преизпълващо усещане в гърдите си. Не го боли, чувството просто съществува, приглушено в бъркотията в него, за която не иска да се сеща, както не искаше да си припомня полуизпеченото телешко, което продаваха за вкъщи от фургона от другата страна на шосе 111, преди да стане „Пица Хът“. Вече при всяко рязко движение усеща забързване в циркулацията и някакво изненадващо накланяне на главата, от което има чувството, че за секунда единият му крак става по-къс от другия. И болките, може и да си въобразява, но придръпването на обръчите около ребрата му, усещането за нещо пришито към тях от вътрешната страна, сякаш го прерязва по-дълбоко, по-изгарящо, като че ли конецът, с който беше пришито парчето, се удебеляваше и натежаваше. Когато нощем гаси лампата си, главата му пропада, ако спи само на една възглавница. Не че не може да диша, просто се чувства по-удобно, по-малко преизпълнен, когато ляга на две възглавници с лице към тавана. Може да се обръща на една страна, но вече не може да лежи в старото положение, в което спеше; проснат по корем, с крака извън леглото. Отнякъде се е появило гнездо от хлъзгави, лилави, полумъртви мисли, в които не може да зарови лице. Оказва се, че около него витае цяло войнство духове, от които дребното, топло, стегнато тяло на Дженис, въпреки че понякога хъркаше и дори пърдеше, го е защитавало. Сега, когато нея я няма, той спи със сърцето си, слуша как препуска и пропуска удар, когато почивката му е нарушена от виковете на разни хлапета, прескочил наградата на празното, огряно от Луната голф игрище, или от някоя аларма в центъра на Делеон, и когато някой огромен самолет от север лети ниско към Югозападното регионално летище на Флорида, порейки въздуха. Той се събужда в лавандулово синята светлина и после се оставя успокояващото туптене на сърцето му да го завлече отново в съня.

Сънищата му са сладки като забранен бонбон — ярки, наситени и пренаселени повторения на стари ситуации, запаметени от мозъчните му клетки, стаи като малката всекидневна на Виста Кресънт №26, с камината, която никога не използваха, и лампата с дърворезба, или старата кухня на Джексън стрийт №303 с дървения хладилен сандък и газова печка с цицките син пламък и порцелановата масичка с протрит плот, изопачени и подновени, и пренаселени с хора, които не са присъствали: Мим с тежък зелен грим на възрастта на майка му, когато бяха деца, или Нелсън като малък, измъкващ се изпод някаква кола от сервизното в „Спрингър Моторс“ с тъжен и болнав вид на изцапаното лице, или пък Марти Тотеро и Рут и дори онази глупачка Маргарет Коско. Не се беше сещал за нея цели трийсет години, но тя се беше загнездила в мозъчните му клетки с бледия си градски тен и той я виждаше толкова ясно, колкото онази нощ в сепарето на китайския ресторант. Рут седеше до него, а Маргарет до мистър Тотеро, чиято глава изглежда издължена и сива като на умиращ носорог. В съня му четиримата ядат в ресторанта на Валхала с издълбания релеф, изобразяващ викинги, и пищен студен бюфет, където ястията под пластмасовите капаци са ярки и разнообразни като бижута, подредени в цветовете на дъгата, както пастелите в кутийките „Крайола“, които винаги бяха част от подаръците за рождения му ден през февруари — малък стадион от заострени главички, миришещи на восък на яркото февруарско слънце, филтрирани през ледените висулки, и изненадващото усещане, че е остарял с една година. Хари неохотно се буди от тези свои сънища, като че ли смалените им образи са жизненоважно вещество или пък въртяща се, сложно сглобена машина, в която отново трябва да се вмъкне, като бедната Телма и машината й за диализа. Събужда се винаги по корем и самотата му започва да го гризе едва когато главата му се прояснява и осъзнава настоящето, различавайки сивите успоредни линии, които вижда в утрото зад извитите процепи на венецианските щори и настоятелния натиск върху лицето му от повея на ориза, долитащ от залива през отворената плъзгаща се врата. Тогава сърцето му започва да му говори. Понякога е като малко същество, някакво бебе вътре в него, което моли за внимание, за избавление, а друг път е като заплашителен нашественик, предател, мърморещ някакъв таен код, извънземен паразит, който с нищо не може да бъде прогонен. Болките, когато идват, са по-враждебни и решителни, като ножовете на усилваща се армия.

Записва си час при доктор Морис за изненадващо близка дата, вдругиден. Тези лекари, дето непрекъснато се блъскат да дойдат тук, вече са наводнили мястото, прекалено много златотърсачи по време на треската за злато, имигрантите старчоци още се мотаят на север по това време на годината. Кабинетът му е в една от онези варосани клиники по шосе 41. В чакалнята непрекъснато свири успокоителна музика, преплитайки се със свистящия звук на трафика отвън. Лекарят се е състарил от предишния му преглед. Тътри се приведен, кокалчетата на пръстите му са възпалени от артрит. Брадата по сбръчканата му челюст е набола, от ноздрите му стърчат черни косми. Синът му, младият Том, порозовял, но строен за четирийсетте си години, подава на Хари дебелата си луничава ръка във фоайето. Облякъл е бялата си лекарска престилка над жълто-зелени панталони за голф. Настанил се е в съседния кабинет, готов да поеме цялата практика. Но засега възрастният лекар държи старите си пациенти. Хари се опитва да опише сложните си усещания. Доктор Морис с нетърпеливо махване на артритната си ръка му показва да отиде в стаята за прегледи. Кара го да се съблече по боксерки, претегля го, бърборейки. Нарежда му да седне на кушетката и преслушва сърцето му със слушалката, след това почуква голия му гръб с успокояващо, кокалесто докосване и после тържествено, мълчаливо хваща ръцете на Хари. Оглежда ноктите му, обръща дланите и ги изучава, сумтейки. Застанал толкова близо, от него се носи тъжната старческа миризма на кожа и мухъл.

— Е — пита Хари, — какво мислите?

— Колко упражнения правите?

— Не особено много. Не и откакто се върнах. На север градинарствах малко. Играя голф, но като че ли останах без партньори.

Доктор Морис го изучава през очилата си без рамки. Очите му, някога ясносини, изглеждат безцветни и изсмукани. Веждите му приличат на разрошени бели и червеникавокафяви туфи, челото и бузите му са изпъстрени с малки петна и подутини. Щръкналите му вежди се повдигат като прицелващи се оръдия.

— Трябва да се разхождаш.

— Да се разхождам ли?

— Енергично. По няколко километра на ден. Какво ядеш?

— Ами, разни неща, които мога да си притопля. Полуготови храни. Жена ми още е на север, но тя не готви много дори когато си е тук. Виж, снаха ми…

— Похапваш ли от ония солени боклуци в пакетчета?

— Е, от време на време.

— Трябва да следиш количеството натрий, което приемаш. Ако ти се дояде, хапвай пресни зеленчуци. Чети етикетите. Не яж солено и животински мазнини. Мисля, че съм ти казвал всичко това, когато беше в болницата — той вдига ръка и проверява картона… — Преди девет месеца.

— Ами, известно време внимавах, още внимавам, само че за всеки ден ми е по-лесно…

— Да се тровиш. Недей. Не се отпускай. И трябва да отслабнеш с двайсетина килограма. Ако намалиш солта, за две седмици ще свалиш пет килограма от задържаните течности. Ще ти дам диета, ако си загубил тази, която ти дадох предишния път. Можеш да се обличаш.

От последното посещение на Хари лекарят сякаш се е смалил, или пък бюрото му е станало по-голямо. Вече облечен, Хари сяда пред бюрото и понечва да каже:

— Болките…

— Болките ще намалеят с подобряването на състоянието ти. Сърцето ти не харесва с какво го храниш. Напоследък имал ли си някакво напрежение, стрес?

— Всъщност не. Обикновените неща, няколко семейни проблеми, но те вече се разрешават.

Лекарят му пише някаква рецепта.

— Искам да си направиш кръвни тестове и ЕКГ в общинската болница. След това искам консултация с доктор Олман. В зависимост от резултатите може да се окаже време за следващата катетеризация.

— Господи, пак ли.

Рошавите вежди пак се повдигат, сухите устни превзето се присвиват. Устата му не беше интелигентна и щедра като на евреите. Прилича на раздразнителен стиснат шотландец по начина, по който говори, едва запазвайки търпение, виждал е толкова много безнадеждно влошаващи се пациенти през живота си.

— Какво не ти хареса? Горещите вълни болезнени ли бяха?

— Просто ми беше странно — отговаря му Хари, — с онова нещо вътре в мен. Самата идея.

— Да не би да предпочиташ идеята за животозастрашаваща рестеноза на коронарната артерия? Минали са, да видим, шест месеца от ангиопластиката в — той трудно разчита картона му… — болницата „Свети Джоузеф“ в Брюър, щата Пенсилвания.

— Накараха ме да гледам — казва му Хари. — Виждах собственото си проклето сърце на един екран, пълно с нещо като оризови бисквитки.

Суха като магарешки бодил шотландска усмивчица плъзва по лицето на лекаря:

— Какво му е лошото?

— Беше — търси подходящата дума… — обидно. — Всъщност като се замисли, целият му живот оттук нататък имаше изгледи да бъде обиден. Пейсмейкъри, патерици, инвалидни колички. Импотентност. Веднъж в съблекалнята на Валхала един много стар висок мъж, явно нечий гост, защото така и не го видя повече, излезе изпод душа и мускулите му бяха толкова сгърчени, че бедрата му отзад се сливаха с бузите на дупето му, така че анусът му сякаш висеше в издълженото пространство между краката му. Задникът му беше като без бузи и Заека не можеше да спре да зяпа тази цепка от плът.

Доктор Морис пише с решителен, разкривен почерк някакви бележки в картона му. Казва, без да поглежда нагоре:

— Вече има множество технологии, които изключват катетеризация. Скенерите с Ай Ви технетиум 99 могат доста точно да определят поразения сърдечен мускул. Освен това съществува ехокардиография. Няма да прибързваме. Нека видим какво можеш да постигнеш сам, с по-здравословен режим.

— Чудесно.

— Ела на контролен преглед след четири седмици. Ето ти бележки за кръвните изследвания и ЕКГ-то, и рецепта за диуретици и нощно успокоително. Не забравяй диетите. Разхождай се. Не ожесточено, но енергично, по четири-пет километра на ден.

— Добре — казва Заека, понечвайки да се изправи, чувствайки се лек като момче, което е било извикано в директорския кабинет и отпратено с леко мъмрене.

Но доктор Морис го приковава със старите си, изсмукани сини очи и казва:

— Работиш ли нещо? Според последната ми информация ръководиш представителство на леки коли.

— Приключих. Синът ми пое нещата, а жена ми не иска да му се меся. Представителството беше основано от баща й. Може да се наложи да го продадем.

— Някакво хоби?

— Ами, чета исторически книги. Напоследък много съм се запалил.

— Трябва ти нещо повече. Мъжът има нужда от занимание. Има нужда да прави нещо. Най-доброто нещо за тялото ни е здравословният интерес към живота. Почни да се интересуваш от нещо, освен теб самия, и сърцето ти ще спре да ти приказва.

Миризмата на съвети винаги беше предизвиквала у Заека желание да се обърне и да хукне в обратна посока. Той отново се надига от стола и взема множеството листчета на доктор Морис, изнасяйки ги на увеличаващата се горещина. Малкото хора на паркинга приличат на цветен дим, който се надига от сенките им, изглеждат почти безплътни. По радиото в селиката дърдорят глупости за Деон Сандърс, за загубата на Кош за поста на кмет на нюйоркската демократическа партия от един чернокож, за ниските резултати на тестовете CAT в Лий Каунти, за вчерашния телевизионен апел на президента Буш към американските деца. „Тоя човек не върши никаква работа!“ вие някакъв слушател.

Е, мисли си Заека, след като Буш може да не върши никаква работа, защо той да не може? Рецептите на доктор Морис, медицинските бележки и фотокопираните листа с диетата се надигат и разпръсват на седалката до неговата от повея на климатика в колата. По друга радиостанция чува, че снощи отборът на Филаделфия е победил „Метс“ с два на един. Дики Тон се записал с един аут на деветата, подреждайки предсезонните шампиони с пет и половина игри след едновремешния отбор с най-нисък резултат — Чикаго Къбс. Хари опитва да прояви интерес, но не успява. Откакто Шмид се пенсионира. Съветът бе да проявява интерес, но в действителност човек непрекъснато губи интереса си. Природен закон.

Но наистина започва да се разхожда. Дори отива с колата до търговския център на Палмето Палм и си купува чифт маратонки „Найк“ със специална високотехнологична въздушна възглавничка на петите. Тръгва между девет и десет сутринта, след като е закусил и смлял „Нюз Прес“, и след това между четири и пет, след което си поспива и вечеря, и после гледа телевизия, и чете две-три страници от книгата, докато се отнесе в дълбок сън, благодарение на разходките. Изследва Делеон. Първоначално се разхожда по виещите се улички с ниски, измазани с хоросан къщи, в радиус от един-два километра от Валхала Вилидж, с незаградени предни морави с висока твърда трева и изсъхнали палмови листа, излъчващи уютния флоридски мирис на изгоряло. Когато среща някой пощальон или лаещо кученце — пекинез с плоска муцуна и дълги копринени косми, завързани с панделки, — има чувството, че е открил живот на Марс. След време започва да харесва маратонките си все повече (възглавничките на петите, които смяташе за ефектен трик, като че ли наистина придаваха лекота на стъпките му) и слиза до центъра и реката, където градът се беше зародил като форт по време на Семинолските войни и място за доставка на памук и добитък.

На няколко пресечки от плажа и хотелите от зелено стъкло той открива стари квартали, където огромни сенчести ароматни дървета, дъбове, евкалипти и дори разрастващи се върху корените си баобаби, се надвесват над дървени къщи, които някога са били боядисани в бяло, но боята им отдавна се е олющила, с неостъклени прозорци и покриви от ръждясала ламарина. От тях се носи музика, пращяща мелодия от някоя радиостанция, и повишени от ярост или радост гласове. Ярки отрязъци дочут живот. Тротоарите не са настлани с плочки, между дърветата са отъпкани малки котешки пътечки, които водят навътре и извън частната собственост; изгорялата трева расте на петна, отъпканият прахоляк е осеян с шушулки и ядки. Хари си спомня за кварталите, в които беше попаднал, докато се мъчеше да се измъкне от Савана, но и за града от детството му, Маунт Джъдж, по времето на Депресията и далечната война, когато хората още седяха по предните си веранди, и имаше празни паркинги и царевични поля със странни форми, а вечер след работа във фабриките мъжете поливаха моравите, а някои дори гледаха пилета в задните дворове, и продаваха яйцата, за да припечелят по някой цент. Пилетата къткаха и кълвяха и понякога крякаха — не беше чувал този звук повече от четирийсет години и едва сега, когато в този сънен квартал видя кокошарници, осъзна какво беше изпуснал.

Тук, под тежкото слънце на късното лято, денем се движат малко хора, най-вече жени с колите си, които водят децата си в предучилищна възраст насам-натам. Тряскането на вратите на колите им се носи под дъбовете далеч надолу по прашните прави улици. На някои ъгли има магазини за плодове и зеленчуци, където продават бира и вино, типично по южняшки, и боядисани в пастелни тонове барове с отворени към тъмните вътрешности врати, и видеоклубове с избелели от слънцето касети с филми на ужасите и кунгфу по витрините. Един ден минава покрай старомоден смесен магазин в едноетажна, обшита с дъски сграда, на чиято витрина имаше всякакви невинни предмети — конструктори, сглобяеми модели на самолети, китайски шахматни дъски и мраморни пионки — които не знаеше, че още се продават. Понечва да влезе, но после се отказва. Прекалено е бял.

В късния следобед, когато поема на втората си разходка за деня, кварталът започва да диша, някаква припряност го обгръща, момчетата и мъжете се прибират и Заека забързва крачка, демонстрирайки, че е излязъл да потренира и че просто минава, а не шпионира. Тук, в тези дълги с километри пресечки, като широко, икономически застояло тресавище, изостанало от южняшкото минало на Делеон, живеят чернокожи, доставяйки на хотелите и апартаментите работна ръка: сервитьори, пазачи и камериерки. На Хари, според когото Делеон беше лъскаво общество от застаряващи емигранти, тези пресечки му се струват като някаква огромна тайна и докато сенките под дърветата се удължават и пилетата прекъсват целодневното си писукане, сетивата му се изострят, за да възприемат тайната по-добре, както когато тихомълком незабелязано се изнасяше по боксерки през Маунт Джъдж, притаил се до някой плет от лигуструм, опитвайки се да схване неизречимото зряло значение на осветените прозорци; на кухненските звуци, които се процеждаха през дворовете, мистериозни и влажни като джунгли. Някъде проплакваше невидимо дете, излайваше куче, и той потръпваше от възбудата на съществуването си, в това място и време, от съществуването на световете, които щеше да опознае, от безкрайния живот пред него, от това, че е Хари Енгстръм, когото наричаха Хаси в онези изгубени дни, които никога не можеше да преживее отново. Той удължава разходките си, чувствайки се по-силен и по-комфортно в този чужд град, където най-накрая започва да съществува като нещо повече от обикновен посетител, но с настъпването на мрака и усилването на музиката от проблясващите прозорци той се чувства прекалено очебиен, белотата му започва да блещука и той се насочва към колата си, оставена на някой паркинг в центъра, като база за неговите задълбочени изследвания.

Връщайки се един ден около шест и половина, навреме за душ и преглед на новините, докато вечерята му се топли във фурната, звънът на телефона го стряска. Беше престанал да се ослушва за звука му, както през първата самотна седмица. Всеки път, когато звъннеше, се оказваше някой запис („Здравейте, аз съм Сандра“), предлагащ здравна застраховка или бързо уреждане на погребалните формалности, или инвестиционни услуги с намалени такси. Звъняха на всички от указателя, чудеше се как успяваха да си покрият телефонните разноски, Хари винаги затваряше и не можеше да си представи, че някой ги изслушваше докрай и се възползваше от тия глупости. Този път обаче се обажда Нелсън, синът му.

— Татко?

— Да? — отговаря, извиквайки неупотребявания си глас, търсейки какво да каже на сина, чиято жена беше чукал. — Нели? Как, за бога, сте всички?

Далечният глас е предпазлив, срамежлив, синът му също не е сигурен какво е редно да каже.

— Ами, добре сме, горе-долу.

— Чист ли си? — Нямаше намерение толкова рязко да мине в нападение, гласът от другия край, крехък заради разстоянието, замлъква за момент.

— Имаш предвид наркотиците? Естествено. Вече дори не се сещам за коката, освен на срещите на НА. Както казват, предал съм живота си на по-висша сила. Трябва да пробваш, татко.

— Работя по въпроса. Слушай, без майтап, гордея се с теб, наистина, Нелсън. Продължавай да я караш ден за ден, това е всичко, което можеш да направиш.

Хлапето отново е шокирано за момент, явно това му се е сторило прекалено поучително. Кой беше той, да го поучава? По дяволите, просто се опитваше да споделя, както би трябвало. Хари се опитва да държи езика си зад зъбите.

— Тук се случват доста неща — казва Нелсън. — Наистина не съм се замислял за себе си. Имам чувството, че най-големият ми проблем е бил бездействието. Мотаех се из представителството по цял ден, чакайки някакво движение, клиенти, това наистина ти потиска самочувствието. Искам да кажа, това да нямаш контрол. Деградирах.

— Аз работех там цели петнайсет години. Петнайсет години, всеки божи ден.

— Да, но ти имаш друг тип темперамент. Ти си по-безгрижен.

— Глупав, искаш да кажеш.

— Хей, татко, не се обаждам, за да се караме. На мен също не ми е лесно, отлагам разговора от известно време, но имам да ти кажа някои неща.

— Добре, казвай. — Нещо не върви. Не иска да се получава така, прехвърля яда си към Дженис върху хлапето. Мълчанието й го наранява. Но не може да се спре, добавя: — Определено доста си отлагал; тук съм от две седмици съвсем сам. Видях се с доктор Морис и той мисли, че съм толкова зле, че трябва да спра да ям.

— Е — връща му го Нелсън, — ако толкова ти се е говорело, можеше да дойдеш онази нощ, вместо да се качиш в колата и да изчезнеш. Никой нямаше да те убие, просто искахме да си поговорим, да разберем какво се е случило в действителност във връзка с взаимоотношенията в семейството. Пру почти призна, че е било нещо като начин да се докосне до собствения си баща.

— До дърдоркото Любел? Кажи й, че много й благодаря. — Но той с удоволствие забелязва, че Нелсън е възприел по-твърд тон с него. Не си мъж, докато не победиш собствения си баща. В неговия случай беше по-лесно, баща му вече и без това беше победен от системата.

— През онази нощ това ми се стори капан — обяснява той на Нелсън.

— Е, мама реши, че не трябва да се свързваме с теб, щом ще правиш такива страхливи номера. Не й стана особено приятно, че се обади на Пру вместо на нея.

— Непрекъснато й звъня, но тя никога не си е вкъщи.

— Е, както и да е, тя иска да ти предам няколко неща. Първото е, че има предложение за къщата. Не колкото се беше надявала, сто осемдесет и пет хиляди, но в момента пазарът е замрял и тя смята, че трябва да приемем. Това би намалило дълга към Брюър Тръст дотолкова, че да можем да се справим.

— Чакай да се уточним. Говориш за къщата в Пен Парк, така ли? Малката сива каменна къща, която винаги съм обичал?

— Ти за коя друга къща си мислиш? Не можем да продадем къщата в Маунт Джъдж, къде ще живеем?

— Кажи ми, Нелсън, просто съм любопитен, как се чувстваш, след като изпуши къщата на родителите си под формата на крек?

Хлапето започва да звучи като себе си и се разхленчва:

— Непрекъснато ти повтарям, че не съм пушил толкова много крек. Крекът дойде към края, просто беше по-удобен. Господи, съжалявам. Нали отидох в клиниката, дадох клетва, опитвам се да оправя нещата, както се казва. Кой си ти, че още продължаваш да ме съдиш?

Кой, наистина?

— Добре — казва Заека, — извинявай, че го споменах. Какво още ти каза майка ти да ми предадеш?

— „Хюндай“ наистина проявява интерес към представителството, то е на много подходящо местоположение. Ще разширят сградата отзад, както винаги ми се е искало. — Сбогом, Парагвай, мисли си Заека. — Ще оставят хората от Сервизното, с малко допълнително обучение, както и част от търговците, Елвира може да отиде при Руди на шосе 422. От „Хюндай“ й направиха контрапредложение. Но мен не ме искат. Естествено. Мълвата, явно, се е разпространила сред тези ориенталски компании.

— Явно — отговаря Хари. Прекалено много ninjo, недостатъчно girl. — Съжалявам.

— Не съжалявай, татко, това ме освобождава, и без това смятам да стана социален работник.

— Социален работник?!

— Да, защо не? Ще помагам на другите вместо на себе си, за разнообразие. В Пен Стейт има двугодишен курс, все още имам шансове да се запиша за този октомври.

— Всъщност, защо не, като се замисля — съгласява се Заека. Започва да се мрази за това, че е толкова сговорчив, за това, че отново иска да спечели благоволението на всички.

— С адвокатите смятаме, ако сделката стане, по-добре да отдадем помещението на лизинг на „Хюндай“, отколкото да продаваме. Ако успеем да продадем къщата в Пен Парк, няма да имаме нужда от повече капитал и е по-добре да запазим представителството като инвестиция. Мама твърди, че до 2000 година ще струва милиони.

— Брей — без ентусиазъм казва Хари. — Двамата с майка ти сте страхотен отбор. Нещо друго, с което да ме изненадаш?

— Ами, това може би не те засяга, но Пру реши, че е редно да знаеш. Опитваме се да забременеем.

— Опитваме се?

— Искаме още едно дете. Всичко това ни накара да осъзнаем, че сме занемарили брака си и че сме вложили много в него. Не само заради Джуди и Рой, но и заради нас самите. Ние се обичаме, татко.

Това вероятно трябва да предизвика у него ревност и той наистина усеща някакво пробождане точно под дясната камера, но основното му чувство е на облекчение от това, че вече не беше длъжен да пази спомена за Пру. Да е жива и здрава, тя и сладкият й бедняшки глад.

— Страхотно — казва той на хлапето и не може да се сдържи да не добави: — Въпреки че не съм сигурен, че социалните работници изкарват достатъчно, да изхранват три деца. — Ядосан, с усещането, че е притиснат, продължава: — И кажи на майка си, че не съм много сигурен, че искам да продадем къщата. Тя не е като представителството, двамата сме съсобственици и моят подпис също трябва да е на документите за продажбата. Ако се разделим, подписът ми може да струва доста, кажи й това.

— Да се разделите ли? — хлапето звучи изплашено. — Кой говори за раздели?

— Ами — отговаря Хари, — в момента като че ли сме разделени, или поне не я виждам тук. Освен ако не се крие под леглото. Но ти не се притеснявай, Нелсън. Преживявал си това и преди, и аз се чувствах ужасно. Гледай си собствения живот. Чувам, че се оправяш добре, гордея се с теб. Или май ти го казах вече?

— Но всичко зависи от продажбата на къщата в Пен Парк.

— Кажи й, че ще го обмисля. Кажи на Джуди и Рой, че скоро ще им се обадя.

— Но, татко…

— Нелсън, във фурната ми се пече едно от онези нискокалорични ястия и сигналът прозвуча преди пет минути. Кажи на майка ти да ми се обади по някое време, ако иска да говори с мен. Трябва да бягам. Много ми беше приятно да си поговорим. Наистина. — И той затваря.

Напоследък си купуваше нискокалорични замразени храни, сурови зеленчуци, като зеле и моркови и престана да похапва натъпкани с натрий закуски. Кантарът в банята показва, че е свалил кило и половина, когато се тегли сутрин на гладно, гол и веднага след като се е изходил. Вечер, за да не гледа телевизия и да не се навърта около кутията с бисквитите в кухненското чекмедже и бирата в хладилника, той си ляга и чете книгата, която Дженис му подари миналата Коледа. Авторката му се е присъединила към Рой Орбисън и Барт Джамати в отвъдното, където някои знаменитости като Елвис и Мерилин се надуват като балони и се превръщат в богове, но където повечето хора се сбръчкват и съсухрят и превръщат в пожълтяващи некролози, не по-големи от този, който Хари ще има в брюърския „Стандарт“. Не очаква да получи дори сантиметър в „Нюз Прес“. В некролога на авторката беше прочел, че била племенница на министъра на финансите в правителството на Рузвелт, Хенри Моргенто-младши. Хари много добре си спомня Моргенто — мъж с чип нос, който непрекъснато караше него и съучениците му да си купят марки от войната с джобните си пари. Светът е малък, а животът в известен смисъл — дълъг.

Стигнал е до едно интересно място в книгата, където, след години осуетяване, глад и никаква подкрепа от бъдещите си американски другари, Вашингтон има надежда да се присъедини към френска флота на път от Карибите и да обгради Корнуел и армията му в Йорк при залива Чесапик. Планът му изглежда обречен. За да успее, трябва идеално да планира времето, а комуникациите отнемат цели седмици, корабите трябва да акостират и после отново да се върнат. Както и да е, какво е струвало това на Франция? Вместо агресивен съюзник, те били обвързани със зависим клиент, неспособен да установи силно правителство и изискващ прехвърлянето на войници и средства, за да поддържа военните си действия. Войната, като всички войни, се оказвала по-скъпа за Бурбоните, отколкото били планирали. Какво е струвало на войниците? Американските части, които прекалено дълго гинели в битки, размъкнати и недохранени и без никакво заплащане, докато членовете на Конгреса се возели в карети и вечеряли на богати трапези, отказвали да тръгнат на бой, преди да им бъде платено. Какво е струвало това на Вашингтон? Дори не е предполагал, че ликът му ще стои на доларовата банкнота. Но той стоял там, планирал, молел се, борел се, докато на негова страна била само глупостта на британските военачалници, до един страдащи от подагра благородници, чието единствено желание било да се приберат в замъците си, и фактът, че както във Виетнам местните жители не били особено дружелюбни. Вашингтон превежда войските си през Хъдсън, докато Клинтън трепери в Ню Йорк. Де Грас повежда флотата си на север, тъй като адмирал Родни предпазливо избира защитата на Барбадос пред преследването. Въпреки това шансът войските и корабите да пристигнат при Чесапик по едно и също време, докато Корнуел продължава да си седи в Йорктаун, е направо абсурден. Целият товар, всичките тези тътрещи се мъже и коне, препускащи по песъчливите горски пътища на Новия свят, които се вият през гори и голи поляни, сред мечки и вълци, и катерици, и индианци, и пощенски гълъби, карат Хари да се унася. Цялата суматоха, самото усилие. Чете по десет страници на вечер — неговият поход е бавен.

По време на здравословните си разходки той невинаги се отправя към кварталите с чернокожи на Делеон. Открива и обикаля богаташки улици, за чието съществуване дори не беше и сънувал — дълги улици, успоредно на влажната ивица, откъдето случайните минувачи можеха да зърнат задните части на къщи, чиято фасада гледа към океана, с дървени задни стълбища и веранди, гаражи за три коли в края на оформени с начукани миди и хибискус алеи. Звук на плискаща се вода долита от заградени басейни, мъркането на климатиците се губи сред шума от падането и отдръпването на вълните. Богатство, лукс. Някои хора получават всичко на тепсия. Апартаментите, които ти открадваха гледката към залива, не бяха за тях. Колкото и да се катериш, над теб винаги има някой богаташ, стигнал дотам без никакви усилия. Късметлии, глупаци, които непрекъснато те натискаха надолу, караха те да се чувстваш недоволен и да си купуваш боклуците, които рекламираха по телевизията.

Тук-там между застроената плажна собственост имаше пролуки, през които можеше да зърне Залива, раираните платна и плъзгащите се джетове, парашутите, теглени от моторни лодки, далечните неподвижни сиви товарни кораби. Велосипедисти по бански профучават край него със свистящ звук, набит млад пощальон в къси сиво-сини панталони и чорапи в същия цвят се разхожда наоколо с една от онези торби на гумени колела, които им раздават, като бебешки колички. Все повече се размекваме. Нация от полегнали картофи. Пощальонът, който носеше пощата им на Джексън Роуд, все забравя името му, с коса с метален цвят и нещастно лице, майка му беше споменала, че жена му го е напуснала, носеше протритата си кожена чанта на ръка, изкривен на една страна, особено в петък, когато излизаха списанията „Лайф“ и „Поуст“. Мистър Абендрот. Така се казваше. Жена му го беше напуснала: като момче, Хари се опитваше да си представи колко ли лош беше този човек, че да заслужи такова унижение.

Маратонките му „Найк“ с въздушната възглавничка на петите го отвеждат по посипани с начукани миди тротоари, толкова бели, че очите го заболяват, когато слънцето се издигне в небето. Разхожда се и в района на яхтклубовете, построени в изсечения корал, спретнати улички сред разрязаната вода, с покорно завързани празни моторници, чиито гумени бордови предпазители потупват изсечения корал, извитите им корпуси сякаш потръпват и се свиват на слънчевата светлина, отразени в полюшващите се ивици на спокойната вода, докато тя леко се плиска. Плис, плис. Навсякъде има табели с надписи, забраняващи преминаването, но те не се отнасят толкова за него, порядъчен бял мъж на средна възраст. Тези яхти струват колкото навремето струваше цяла къща, и част от тях без съмнение са купени с пари от дрога, продавана в мъртвилото на безлунните нощи. Престъпността и морето винаги са вървели ръка за ръка, пиратите съществуват откакто има кораби, законите важат само на земята, човек е едно нищо там, в морето, няколко мехурчета, докато потъва под безжалостните вълни. Сигурно затова Хари винаги се беше страхувал от водата. Той обожава свободата, но представата му за достатъчно свобода е едно затревено поле. Хората тук са полудели на тема яхти, но не и той, на него му дай твърда земя. Далеч от водата, той се разхожда с цели километри през обикновени квартали с превъзнасяни къщички, построени след войната за хора без достатъчно капитал, които въпреки това искаха малко от мястото под слънцето, което Вашингтон им беше спечелил, или пък бяха родени тук, тази чужда тънка ивица земя за почивка беше техен дом, боята от къщите им падаше като дрехите на почиващите, и те не бяха оградени с тел и тисови храсти, а с бодливи кактуси, дебелеещи на адската жега. Америка е прекалено гореща и суха, за да може европейска цивилизация да пусне корени тук.

Но той продължава да бъде привлечен от разпростиращите се квартали с чернокожи, без сам да знае защо, за да упражни националното си право да се разхожда където иска, или защото тази пренебрегвана част на Делеон му се струва някак позната, бил е тук и преди, преди животът му да стане толкова нежен. В понеделника след един доста хубав уикенд за чернокожите — беше избрана чернокожа мис Америка, а Рандал Кънингам поведе отбора „Игълс“ към победа, след поражението им с двайсет на нула от „Редскинс“ — Заека се осмелява да навлезе още няколко пресечки навътре в квартала и се натъква, зад едно изоставено училище, построено по времето, по което беше построена и брюърската гимназия, тухлена сграда в цвят охра и решетки на прозорците, и циментова табела с нещо написано на латински над главния вход, на едно игрище — широко празно пространство под слънцето, с ромб за бейзбол и лост в далечния край, и чифт врати за футбол и близо до улицата — два изровени тенискорта с телени мрежи, отпуснати и огънати от непрекъснатите атаки, а до тях, покрито с бледа отъпкана пръст — баскетболно игрище. В двата му края върху тръби са поставени по една дъска и кошове без мрежа. Група чернокожи момчета се боричкат около единия кош. Тропот, викове. Изпод краката им се надигат облаци прах. Няколко пейки са поставени до циментовия тротоар на една неокосена ивица трева с избуяли плевели. Пейките са без облегалки и така човек може да седне с лице към улицата или към игрището. Заека сяда в края на една пейка, така че тялото му да не е обърнато в някоя посока, но да може да наблюдава играта и в същото време да изглежда като че прави нещо друго, просто си почива за минутка по пътя, гледа си работата. Хлапетата, шест момчета по шорти и фланелки, се различават по ръст и отпуснатост, но всички имат онова мудно изражение, което обича да вижда, когато уцелят коша или пък пропуснат удар, подавайки си топката или пък минават защитата, дриблирайки все едно ще се прицелят и после заковавайки на място, за да хвърлят иззад гърба си, имитирайки триковете, които гледат по телевизията, разхождат се на зигзаг, никой не се старае особено, животът е дълъг, следобедът също. Бързите им крака са скрити до коленете в постоянна мъгла от розов прах, който се надига от глината, прасците им са побелели, с изключение на тъмните бразди пот, а маратонките им са напълно покрити с розова пръст. Тук повява лек бриз, обезпокоен от празното пространство, което се простира до края на бейзболното игрище. Часовникът на Заека сочи четири часа, учебният ден е приключил, но тухленото училище е изоставено, истинският купон е някъде другаде, в някое модерно, ниско, направено от стъкло училище, до което се ходи с автобус, някъде в изравнените с булдозери покрайнини на града. Заека е доволен, че светът още не е толкова пренаселен и все още има празни места. Тревата, забелязва той, се е промъкнала до средата на мръсното игрище, където тупкащите, въртящи се крака, не стъпват. Плитки полукръгли бразди са отъпкани около кошовете в двата края.

Въпреки че седи на известно разстояние — на един къс удар или клиновидна забивка — играчите го оглеждат. Играта е за тяхно развлечение, а не за да забавляват някакъв дебел бял, който се разхожда където не трябва. Къде му е колата? Усещайки горещината на косите им погледи и тъй като не иска тази деликатна ситуация да стане неприятна, Заека шумно въздиша, надига се от пейката и тръгва по пътя, по който беше дошъл, запомняйки табелите на улиците, за да може отново да дойде на това спокойно място. Ако идва всеки ден, най-накрая ще се впише. Чернокожите не бяха такива расисти като белите и не бяха вманиачени да опазят кварталите си чисти. А и тези дни не може да са много ядосани, току-що избраха третата им мис Америка. Интересното в журито беше, че в него участваха две знаменитости, които има чувството, че познава, че е приел, дори обича — Филисия Рашад, която според него е истинската звезда в „Шоуто на Косби“ с тези крака и тази нейна непринудена усмивка, и Майк Шмид, който имаше благоразумието да се откаже, когато вече беше ясно, че не може да бъде продуцент. Значи всъщност съществува живот след смъртта. Шмид е в журито. Скийтър е жив. А предишната седмица едно младо чернокожо момиче победи Криси Евърт на последния открит шампионат, който ще играе. Тя също се отказа. Моментът настъпва.

В „Нюз Прес“ вече всеки ден има заглавия за урагана Хуго — Смъртоносния Хуго беснее из островите, Хуго се врязва в Пуерто Рико. Във вторник Хари се разхожда из богаташките крайбрежни квартали и оглежда небето за следи от ураган, за знаци, които Божият пръст може да е оставил, и не разчита нищо. Във фоайето пред асансьорите тази вечер той случайно среща мисис Забритски, която извърта изпъстрените си с жилки, изпъкнали очи от подобното си на скелет лице и произнася:

— Ужасно нещо.

— Кое?

— Това приближаващо се нещо — отговаря тя, а бялата й коса изглежда като че ли вече е разрешена от вятъра, надигната от черепа й във всички посоки.

— О, няма да стигне дотук — уверява я Хари. — Това е само медийна истерия, нали се сещате, фалшива тревога. Нали всяка вечер трябва да измислят по някоя новина.

— Наистина ли? — срамежливо пита мисис Забритски. Начинът, по който шията й се извива в прегърбените рамене, придава на главата й определен фриволен наклон, който може да не е съзнателен. Но пък може и да е. Не беше ли чул по някакво телевизионно предаване, че дори в нацистките лагери на смъртта е имало романтични увлечения. Този коридор без прозорци, с тапетите в прасковено и сребристо, е като злокобна гробница, от която няма търпение да излезе. Голямата ваза върху мраморната масичка с формата на луна, със златистозеленото си сияние, може да е пълна с нечия пепел. Асансьорът обаче не идва. Компаньонката му прочиства гърло и казва:

— Утре, сряда, има бюфет. Много харесвам бюфета.

— Аз също — казва той. — Само дето не мога да си избера и накрая си сипвам по много от всичко и го изяждам. — Да не би да му предлага да отидат заедно? Кани го на среща? Беше престанал да й повтаря, че Дженис ще се върне.

— Спазваш ли кашер40?

— Не знам. Тези миди с бекон май не са много по кашер. Тя го поглежда, като че ли той е лудият, и се втренчва в него толкова силно, че очите й сякаш ще скъсат кървавите нишки, които ги държат в ябълките. След това явно решава, че се е шегувал, защото по долната част на лицето й бавно плъзва предпазлива усмивка, набраздена от бръчки като покривка, съшита от малки квадратни парчета кожа. Той се сеща за онази хремава проститутка в Полско-американски клуб, за копринената й кожа под кръста, под пуловера, и изпитва горчивина към Дженис за това, че го беше оставила на тази възраст на благоволението на жените. Храни се сам на масата си, но толкова се притеснява от случката с мисис Забритски, че изпива две таблетки нитростат.

След вечеря в леглото прочита как на 1-ви септември 1781 година френските войски правят поразително впечатление на гражданите на Филаделфия. Поразителното шествие на французите бе посрещнато с екзалтирани викове, докато те минаваха като на парад с чисто белите си униформи и бели пера. С многоцветните си пагони и нашивки в розово, зелено, виолетово и синьо, показващи към коя рота принадлежат, те определено бяха най-добре изглеждащите войници в Европа. Джоузеф Рийд, президент на щата Пенсилвания, забавлявал френските офицери на тържествена вечеря, чийто акцент била супа от костенурка, сервирана в огромната, четирийсет килограмова коруба. Ето това се казва холестерол. Изобщо не са се притеснявали за него, но пък и до колко години са живеели, бедничките? Повечето от тях изобщо не са стигали до петдесет и шест. Войските се страхуват да продължат на юг от страх да не се заразят с малария. Рошамбо е разубедил Вашингтон от намерението му да нападне Ню Йорк и за момента, изглежда, е мозъкът на революцията. Иска да се срещне с Де Грас на носа на Чесапик. Де Грас е заобиколил Хуго, плавайки по задния маршрут между Бахамите и Куба! Няма да се получи.

Хуго се насочва към САЩ, твърди заглавието на предната страница на „Нюз Прес“. За закуска, Хари е минал от Фростит Флейкс на Набиско41; въпреки че не се сеща точно по каква причина, беше нещо свързано с фибрите и червата. Наистина се надява да не стигне до момента, когато трябва през цялото време да мисли за сране. Към края Мама Спрингър беше започнала да говори за движенията на червата си като че ли бяха семейните скъпоценности. Вечер преди новините половината реклами са за слабителни, а другата половина за лекарства срещу хемороиди. Човек ще рече, че само задници гледат телевизия. Онзи ходещ труп в съблекалнята. След закуска Хари се разхожда по Пиндо Палм булевард, и се прибира с торба покупки от Уин Дикси. Беше подминал щанда с царевичен чипс и си напазарува само нискокалорични замразени храни. Прогнозираните валежи от дъжд се изсипват около обяд, но преминават към три и Хари отива с колата до центъра на Делеон в нещо като транс, паркира на платен паркинг за два часа и преминава двата километра до игрището, което беше открил в понеделник. Днес на него играят две групички момчета, пред двата коша. Едната групичка енергично играе по двойки, но другата се състои от три момчета, безцелно играейки една игра, на която по негово време викаха „Магаре“. Целиш се и ако влезе, следващият играч трябва да повтори удара и ако пропусне, става М, после М-А и накрая, когато стане МАГАРЕ, излиза от играта. Заека сяда на една пейка на разстояние къс удар от тази групичка и откровено започва да ги гледа — в крайна сметка това свободна страна ли е или не?

Трите момчета са малко над десетгодишни и се чудят какво да мислят за това изненадващо неканено присъствие. Този застаряващ бял крек ли си търсеше, или млад чернокож член? Отпуснатите им движения се вдървяват, те блъскат раменете си и се подминават, предавайки си безмълвни послания с очите, от които едното момче се разсмива. Друго като че ли нарочно оставя топката да се изплъзне от ръцете му и да се търколи към Хари. Той се навежда от пейката и я спира с лявата ръка. Това не беше добрата му ръка, но той си спомня. Спомня си абсолютно точно. Опънатата грапава заобленост, гладките ръбове, малкото кръгче за помпане. Голяма грапава топка, която иска да полети. Той я подхвърля обратно, малко непохватно от седнало положение, но все пак с определена сила, за да им покаже, че е пипал топка и преди. Като че ли удовлетворени, тримата продължават играта на „Магаре“, опитвайки разни извивки при ударите под коша, подскоци и разни щури импровизации и удари от едната страна, които понякога влизат, случайно или по някакво чудо. Един такъв удар запраща топката към ръба на коша и тя отново се търкулва към Хари. Този път той става с топката в ръце и се приближава към момчетата. Сянката му пада върху лицето на най-близкото, което носи разплетена вълнена шапка с най-различни цветове. Едно от момчетата е с тениска, на която пише №8.

— Каква е тази игра? — пита Хари. — „Магаре“ ли й викате?

— Викаме й „Тройка“ — отговаря вълнената шапка. — Три пропускания и излиташ. — Посяга за топката, но Заека я повдига, така че да не може да я стигне.

— Може ли да опитам един удар?

Момчетата се консултират с очи и решават, че това е единственият начин да си върнат топката.

— Давай — казва вълнената шапка.

Хари е под ъгъл вляво на около шест метра от коша и докато коленете му приклякват и дясната му ръка се издига, той усеща тежестта на годините, всичките тези одеяла, които времето беше натрупало върху него, откакто за последен път беше играл. Прицелва се в точката на дъската, но на топката не й достига дължина и вместо да се завърти около ръба на коша и да влезе, тя се заклещва между дъската и обръча и пада в ръцете на №8.

— Човече — третото момче, което прилича на испанец и е най-начумерено, му се присмива, — ти си история!

— Ръждясал съм — признава Заека. — Въздухът тук е по-различен от този, на който съм свикнал.

— Искаш ли да видиш как се вкарва такъв удар? — №8, най-високото момче, пита. Застава на мястото на Хари, отваря уста и провесва розовия си език като Майкъл Джордан. Нежно избутва въздуха над челото си, така че топката полита от дългата му, отпусната кафява ръка. Той също не уцелва и удря ръба на коша от дясната страна. Това разчупва леда. Заека стои неподвижно, изчаквайки да види какво ще правят с него.

Момчето с шапка на концентрични кръгове, мюсюлманска негърска шапка според Хари, хваща отскочилата топка и казва:

— Дай да вкарам тая шибана топка. — Топката наистина влиза, въпреки че момчето я запраща към коша и за разлика от №8 никога няма да стане Майкъл Джордан.

Сега или никога. Хари ги пита:

— Хей, какво ще кажете да изиграя една игра на, как му викахте — „Тройка“? Една бърза и си тръгвам. Просто се разхождам за здраве.

Смръщеното испанско момче казва на останалите:

— За кʼво го оставяте тоя да се натрапва? Тая работа не ми харесва. — И той се обръща и сяда на пейката. Но другите две вероятно решават, че този бял мъж е само върхът на айсберга и че най-бързият начин да заобиколиш неприятностите е да минеш през тях, и се съгласяват натрапникът да поиграе. Той бързо пропуска два удара — един носещ се удар след двойно дриблиране, което №8 измъква, като че ли над протегнатите ръце на въображаема тълпа защитници, и един удар с лявата ръка, който вълнената шапка грабва и вкарва и №8 повтаря — но след това Заека открива в себе си останките от славните си дни и започва да води. Поеми въздух, гледай предната част на обръча, и останалото е лесно. Разстоянието между ръцете и коша става все по-малко. Ти и кошът, на три метра над земята, сте над всичко останало. Той дори им показва един трик, който беше усъвършенствал по чакълените алеи на Маунт Джъдж, онзи с двете ръце отзад, при който гледа коша наопаки, с наведена назад глава.

Колко синьо и каменно сиво изглежда облачното небе, погледнато наопаки — бездна, поглъщаща надигащата се земя! Топката успява да влезе след този удар и тримата се засмиват. Тези хлапета никога не удрят с две ръце, не е в стила им, и понеже не правят нищо друго от пет крачки, Заека можеше да ги победи. Но тъй като те го пуснаха да поиграе, той се оставя да се отпусне при удар с една ръка и №8 отново си възвръща контрола.

— Хей, виждал ли си удара на Карим42? — пита момчето и наистина вкарва от около два метра разстояние отдясно.

— Когато аз бях малък — казва му Заека, — един тип на име Боб Пети, който играеше за отбора на Сейнт Луис, беше бог на тоя удар. — Почти нарочно той не уцелва. — С този ми станаха три. Излизам. Благодаря за играта, господа.

Те промърморват нещо, като пчели, в отговор на неговото довиждане. Той казва на момчето, което седи на пейката в знак на протест:

— Цялата е твоя, амиго. — Навеждайки се да вземе сгънатия чадър, който беше взел, в случай че пак завалеше, Хари с усмивка забелязва, че маратонките му „Найк“ бяха покрити с розов прах, точно като тези на момчетата.

Отива до колата на паркинга с чувство на лекота, пречистен като хората от рекламата на Милк ъф магнезия43, които се носят по халати в размазан фокус, в екстаз, че са станали „редовни“. След играта на баскетбол се чувства с повишено самочувствие, наперен. Спира при един магазин „Джой Фуд“ на път за Валхала Вилидж и си купува голям плик картофен чипс с вкус на лук и замразена лазаня, която да си затопли във фурната, вместо да ходи на бюфета и да рискува да се натъкне на мисис Забритски. Започва да си мисли, че й дължи нещо за това, че му прави компания на етажа, че е още една самотна бегълка.

Телефонът в апартамента мълчи. По вечерните новини говорят само за Хуго и грабежа в Сейнт Кроа и Сейнт Томас веднага след разрушението, за катастрофалния спад в здравните застраховки във Вашингтон, които процъфтяваха тук заради възрастните, и един репортаж за френския самолет, който беше изчезнал на път от Чад за Париж. Останките му бяха открити, пръснати върху голяма площ от пустинята Сахара. Ако се съди по разпръснатите отломки, явно, става въпрос за бомба. Точно като онзи самолет над Локърби, мисли си Заека. Доброто му настроение помръква. Всеки самолет имаше бомба, която тиктака в корема му. Можем да избухнем всеки момент.

Стаите и мебелите в апартамента през дните, в които живее тук сам, са възприели някакво напрежение и заплахата на живо същество, което е решило да остане неподвижно. Нощно време усеща как стаите дишат и мислят. Мислят за него. Изключеният телевизор, светлият диван, птичките от малки бели миди, опънатата покривка върху леглото в стаята, където спаха Пру и Нелсън миналата Нова година, кухненските шкафове в синьо-зелено, които още докато ги боядисваха, изглеждаха прекалено ярки и все още изглеждат така, телефонът, който отказва да звънне, всички тези предмети имат определена власт, способността да го надживеят. Той е от плът и кръв, те са неодушевени. Плътно затвореното пространство, което го беше приветствало преди седемнайсет дена, сега наистина прелива от страх, от нервно очакване, което бръщолевенето по телевизора, заглавията във вестника и тиктакащата топлина на фурната, и минутите, изтичащи на часовника й, и дори мекото тътрене и шумолене на тялото му, когато се движи, държат на разстояние, докато траят; но когато тези кратки движения приключат, тишината се завръща, самото присъствие на отсъствието, въпросът без отговор, който заобикаля ръждясващата му топла кръв. Лазанята е лепкава и има вкус на напалм, но той я изяжда, въпреки че е двойна порция, докато превключва каналите между „Дженингс“ и „Брокау“, търсейки най-добрите репортажи за разрушенията от урагана и вятъра, див, влажен вятър, който свистеше през стаи като неговата, събаряйки цели плъзгащи се стъклени врати и захвърляйки ги като чинии. Всичко лети, светът се разбива, нищо в живота не може да бъде неподвижно забито. Страхотно.

Изведнъж изпитва нужда, внезапна както нуждата да уринира връхлетява човек, който взема диуретици, да поговори с внуците си. Той е дядо, никой не може да го отрече. Налага му се да погледне телефонния номер на Нелсън в тефтерчето в бюрото от имитация на бамбук. Вече го беше забравил, на неговата възраст мозъкът позволяваше на всякакви неща да му се изплъзват. Намира тефтерчето, изписано с недооформения ученически почерк на Дженис, буквите имаха различен наклон. Набира, но затваря веднъж, защото се съмнява, че е натиснал 8 вместо 9. Пру вдига. Гласът й е небрежен, лек, суров. Едва не затваря отново.

— Здравей — казва той, — аз съм.

— Хари, не е редно…

— Редно е, не искам да говоря с теб. Искам да говоря с внуците си. Рожденият ден на Рой не наближава ли?

— Следващия месец е.

— Представи си само. Ще стане на четири.

— Той е на четири. Ще стане на пет.

— Време е да ходи на градина — казва Хари. — Невероятно. Разбрах, че двамата с малкия Нели работите по въпроса за трето. Страхотно.

— Е, ще видим какво ще стане.

— Зарязахте презервативите, а? Ами СПИНа?

— Хари, моля те, това не те засяга. Но той си направи тест, ако искаш да знаеш, и резултатът беше отрицателен.

— Страхотно. Още един товар падна от плещите ми. Хлапето е нормално и чисто. Пру, мисля, че полудявам, тук долу. Сънищата ми са станали като изрезки от комикси.

Представя си я как сухо се усмихва, устната й се изкривява надолу от едната страна; как отмята със свободната си ръка падналите морковеночервени кичури от челото си. Секси, но виж докъде я докара. Бъдещ социален работник за съпруг, място за живеене в къщата на чужда жена и бъдеще, в което ще слугинства и ще гледа как красотата й си отива. Гласът й в ухото му е като бегъл поглед през далекоглед, размазан от солени пръски, към горния свят. Тя е там горе, той е тук долу.

Тонът й се променя, става по-приятелски. Щом веднъж ги изчукаш, в гласовете им винаги има топли зърнести следи.

— Хари, как се забавляваш там?

— Ами, разхождам се доста, опознавам града. Делеон е приятен стар град. Кажи на Дженис, ако някога я видиш, че тук има една богата еврейка, която ми е хвърлила око.

— Всъщност тя е тук за вечеря. Празнуваме, защото продаде една къща. Не твоята къща, не може да я продаде, докато не се съгласиш, а една къща за фирмата за недвижими имоти, „Пиърсън и Шрак“. Работи за тях през уикенда, докато й излезе разрешителното.

— Но това е чудесно! Дай да я поздравя.

Пру се колебае:

— Ще трябва да я попитам дали иска да говори с теб.

Изпитва чувството, че стомахът му се е изпразнил, изведнъж се изплашва:

— Няма нужда, наистина. Обадих се да чуя децата, честно.

— Давам ти Джуди, тя е точно до мен, превъзбудена от урагана. Грижи се за себе си, Хари.

— Разбира се, нали ме познаваш. Грижа се.

— Познавам те — отговаря. — Луд човек. — От уютния, установен начин, по който каза това, му заприличва на холандка. Започва да се приобщава. Още една застаряваща брюърска проститутка.

Чува потропване и шушукане, после Джуди взема телефона и извиква:

— Дядо, толкова се тревожехме всички с този ураган!

Той я пита:

— Кои всички? Не и моята Джуди. Не и след като ме спаси в онази разнебитена лодка. По телевизията казват, че Хуго ще удари Южна и Северна Каролина. Те са на хиляда километра разстояние. Днес тук дори беше слънчево, през по-голямата част. Поиграх малко баскетбол с едни деца, не по-големи от тебе.

— Тук валя. Цял ден.

— А баба ви е на гости за вечеря.

Джуди му отговаря:

— Тя казва, че не иска да говори с теб. Какво си направил, че да я ядосаш така?

— Ами, не знам. Сигурно съм сменял каналите прекалено бързо. Хей, Джуди, знаеш ли какво? По пътя насам минах покрай Дисни уърлд и си обещах, че следващия път, като дойдете, непременно ще отидем.

— Не е нужно. Много деца в училището са били и казват, че е скучно.

— Как е училището?

— Учителите ми харесват, но не мога да понасям другите деца. Те са задници.

— Не говори така. Ужасен език. Какво става, да не те пренебрегват?

— Де да беше така. Подиграват ми се за луничките. Викат ми Морков — тъничкото й гласче се прекършва.

— Тогава значи те харесват. Смятат, че си страхотна. Само не си слагай прекалено много червило, докато не станеш на петнайсет. Помниш ли какво ти казах последния път?

— Каза ми да не насилвам нещата.

— Точно така. Не насилвай нещата. Остави природата да си свърши работата. Слушай мама и тате. Те много те обичат.

Тя въздиша уморено:

— Знам.

— Ти си светлината на живота им. Чувала ли си този израз преди? „Светлината на живота ми“?

— Не.

— Тогава значи си научила нещо. Сега отивай да правиш това, което правеше, миличка. Ще ми дадеш ли Рой?

— Той е прекалено тъп, за да говори.

— Не е тъп. Дай ми го. Кажи му, че дядо му иска да му даде няколко съвета.

Слушалката потраква и в далечината той чува шушукащите им гласове — дори като че ли дочува гласа на Дженис, който прозвучава решително като на Мама Спрингър. Чува приближаващи се стъпки през всекидневната, която познава така добре — креслото, прозорците с дръпнати завеси, отрупаната с джунджурии масичка, въпреки че стъкленото зелено яйце с празното мехурче по средата, което стоеше върху нея, вече е на рафтовете в апартамента, на няколко крачки от него. Гласът на Пру долита:

— Дженис казва, че не иска да говори с теб, Хари, но ето ти Рой.

— Здрасти, Рой — казва Хари.

Мълчание. Господ отново е на телефона.

— Как я караш там? Чух, че е валяло цял ден.

Още мълчание.

— Слушаш ли?

Мълчание, и звук от дишане.

— Знаеш ли — казва му Хари, — сега сигурно не разбираш, но това са важни години.

— Здравей, дядо — най-накрая долита гласчето на момчето.

— Здравей — длъжен е да отговори Хари, въпреки че трябва да започне от начало. — Липсваш ми.

Мълчание.

— Едно пиленце идва на прозореца ми всяка сутрин и ме пита: „Къде е Рой? Къде е Рой?“.

Мълчание. Точно това и заслужава лъжата му. Но тогава детето казва другото нещо, което сигурно му подсказват да каже:

— Обичам те, дядо.

— Ами, и аз те обичам, Рой. Честит рожден ден, за следващия месец. Ставаш на пет годинки. Представяш ли си.

— Честит рожден ден — повтаря момчето, с онзи странно дълбок мъжки глас, който понякога добива.

Хари усеща, че чака още нещо, но после осъзнава, че няма да чуе нищо.

— Добре — казва. — Ами това е, Рой. Беше ми приятно да си поговорим. Предай на всички много поздрави. А сега затвори. Нали можеш да затвориш?

Мълчание и след това непохватно леко потрепване, и жуженето по линията. Странно, мисли си Заека, затваряйки собствения си телефон, че накара момчето да затвори първо. Страх го е да подпише самоубийствения си договор.

Останал сам, той се ужасява от перспективата да прекара цялата вечер сам в тези стаи. Часът е седем и половина, има предостатъчно време да успее за бюфета, въпреки че устата още го боли от горещата лазаня и пликчето чипс с вкус на лук, пълно със солени картофки с твърди ръбове. Ще слезе и ще си вземе само нещо нискокалорично от шведската маса. Разговорът със семейството му го е въодушевил, чувства подкрепата им. Облича си риза, сако и вратовръзка, без да се къпе. Мисис Забритски не е в асансьора. В полупразния Мийд Хол, под обезумелите погледи на викингите от огромната керамична фреска, той щедро си сипва, наред с другите неща, и миди в бекон. Смесицата от хрупкав, извит в краищата бекон и гумени жилави миди в чувствителната му уста е толкова вкусна, че апетитът му става бездънен. Той отива да си сипе още и после още веднъж — картофени палачинки с аспарагус и сос, и накрая се чувства толкова претъпкан, че сърцето го присвива. Взема един нитростат и пропуска десерта и кафето, дори безкофеиново. Внимателно преминава през странната флоридска трева и павираното пешеходно островче под топлия купол на звездите, който в действителност беше дълбок леген, в който гледаме надолу, както видя този следобед, когато направи онзи обратен удар. Залепени сме за Земята като мухи на таван. Усеща се натъпкан и замаян. Въздухът е плътен, Млечният път почти не се вижда, като бледа линия руси косми по корема на някои жени.

Връща се в апартамента навреме за последните петнайсет минути от „Болка“, единственото предаване по телевизията, в което цялото семейство е противно, ако не смятаме доброто мъжленце на Розан за толкова противно. Той прескача напред-назад между „Неразрешени загадки“ по Канал 20 и някакъв стар филм с Абът и Косило по Канал 36, който сигурно е изглеждал по-смешен, когато се появи в годината, в която завършваше гимназия. Скимтенето на Костело му се струва механично и дразнещо, а Абът изглежда стар и жесток, когато удря стария си дебел приятел. По онова време хората си крещяха и се удряха като животни. Може пък шейсетте да са направили нещо добро, в крайна сметка. Сред рекламите, които постоянно прекъсват филма, е тази на нисан инфинити, онази с щурците и езерцето с лилии, без никаква кола, само снобарска природа. Рекламите на лексуси, които е гледал, са също толкова неясни — идиличен път, проблясващ след дъжда. И двете реклами заобикалят проблема: могат ли японците да наложат луксозен модел? Или хората, които искат да похарчат трийсет и пет хиляди долара ще предпочетат нещо европейско? Слава богу, Хари вече не го е грижа. Джейк надолу към Потстаун трябва да се притеснява, не Хари.

Измива зъбите си, внимателно изплаквайки ги с разтвор Перидекс. Без Дженис навиците му стават все по-улегнали, превръща се в още един муден стар ерген, който се притеснява за канализацията и космите в носа си. Косми в носа: не иска да заприлича на доктор Морис. Огромната вечеря прогаря стомаха му, но когато сяда на тоалетната, нищо не се получава. Трябва да си вземе малко от онова Милк ъф магнезия на „Филипс“. По една друга реклама един чернокож предлага слабителното „Мом“, и тя също е гадна, защото цветът на кожата му прави лайното прекалено истинско. В леглото чете за похода към Йорктаун. Съюзниците се натъкват на жестокостите на британците около Уилямсбург. Шведският съветник на Де Грас, Карл Густав Торнкуист, съвременен викинг, отбелязал в дневника си: В красив замък открихме мъртва бременна жена, прободена в леглото си с щик, варварите бяха разпорили гърдите й и написали на стената над делото: „Никога няма да родиш бунтар“. В друга стая имаше подобна ужасяваща гледка — пет отсечени глави бяха подредени върху един шкаф на мястото на глинени фигурки, които бяха изпочупени по пода. Животните също не бяха пощадени. На много места из пасищата имаше мъртви коне, овни и крави. Хари се опитва да заспи през мъглата от негодувание, породена от тези образи. Винаги беше смятал Революцията за джентълменска война, без жестокостите от Виетнам. В съзнанието му изникват разни изплъзващи се образи, сънища наяве, които нямат никакъв смисъл само ако се замислиш над тях. Вижда закръгления корем на жена, нежно заоблен и с проблясващ мъх в средата, да се разтваря и от него да излизат цели метри конец, като вътрешността на бейзболна топка. След това лежи до някакво тяло, дребен мъж, облечен в черно, тялото му е вдървено и без мускули, като кукла на гастроентеролог, със слънчеви очила. Събужда се в тъмнината, прекалено рано, за да долови звука на косачките, чуруликането на обикновената кафява птичка в норфолкския бор и бърборенето на четворката млади бизнесмени по изгрев. Тръгва към банята сред неподвижни лъскави форми и полегата неясна светлина — сините числа на часовника на фурната, жълтеникавите светлини на оградата на голф игрището. Уринира седнал, като жена, и се връща в леглото. Винаги спи в старата си половина от леглото, като че ли Дженис още е в нейната половина. Сега сънува портала със заоблена горна част, но този път той се отваря лесно на безшумните си панти под натиска на оживената светлина отвътре. Мястото е долният етаж на къщата на Мама Спрингър, само дето се слиза надолу в нещо като мазе, по-осветено, отколкото къщата й някога е била, многоцветно и крещящо, като в Латинска Америка, като рекламата за корабен круиз, която показват по средата на новините, изпълнено с хора, които го поздравяват и които той почти не познава, или едва си спомня: мисис Забритски като стройно младо момиче, но пак с онова подканящо, въпросително накланяне на главата, облечена в къса шарена пола на волани, като онези, които носеха през шейсетте; Марти Тотеро, понесъл пощенска чанта, която подхождаше на издълженото му лице, и мама и татко в разцвета на силите си, високи и стройни, в най-хубавите си неделни дрехи, носят от болницата бебе момиченце, увито в розово одеялце, от което се показва само малкото му чипо носле и едно мъничко затворено око; висок, сериозно втренчен тъмнокос мъж с напръскана с лак черна коса, като стара реклама на „Кремл“, който здраво се ръкува с него, докато до него Дженис му прошепва, че това, разбира се, е Рой. Порасналият Рой, висок колкото него. Събуждайки се, Заека още усеща стискането на ръката му и усмивката за добре дошъл, която угасва на лицето му.

Хуго се насочва към югоизточния бряг. Американски джет се разбива в реката в Ню Йорк. Вероятно бомба е причинила разбиването на френския ДС-10. Приливът забавя лодкарите в територията на тюлените. Хари хапва овесена каша и прочита „Нюз прес“. Хаос цари в Сейнт Кроа, полицията и националната гвардия се присъединили към въоръжените с мачете тълпи, тръгнали да плячкосват след урагана Хуго. Туристи умоляват репортери, кацащи на острова, да ги изведат от там. Шибани ревльовци. Сеща се, че сънят му сигурно е свързан с всичките тези новини от Карибите, и партитата, които организират по хотелите в чест на новопристигналите, придумвайки всички в това място, където се срещаха различни раси и култури. Излиза на тясното балконче, за да види какво е времето. Във вестника пише, че денят ще бъде слънчев, независимо от урагана Хуго и наистина е така. Далечните синьо-зелени небостъргачи отразяват сутрешното слънце, хвърляйки светли петна по гърба му. Не може да види Залива, но усеща мириса му. Опитва да си спомни кои бяха хората на партито, но не успява, хората от сънищата не се помнят. Самолетът в Ню Йорк е излязъл от пистата и двама души са загинали. Само двама. Сто седемдесет и един загинаха в Сахара. Някакъв, дето се обадил от Лондон, хвърлил вината върху Аллах. Хари не се разстройва от това, както от бомбата в самолета на Пан Ам над Локърби. В крайна сметка човек се отегчава от всичко по новините, катастрофите заприличват на евтини трикове, като рекламните паузи по време на футболен мач.

Докато други, по-млади мъже си подвикват и шегуват на голф игрището, зад плъзгащата се врата със спуснати завеси Хари си оправя леглото и замита пода в кухнята, и слага чашата от портокаловия сок и купичката от кашата в миялната, която ще пусне, когато се напълни. Има още място. Когато Дженис най-накрая се появи, той иска състоянието на къщата да й послужи за урок по домакинстване. В десет излиза на сутрешната си разходка. Поглежда към небето на югоизток, към урагана, който прорязва Флорида, и се изненадва от облаците, от сложната им форма, разпръснати, сиво върху бяло и синьо, редове издължени ивици, разръфани отдолу, но заоблени отгоре, като че ли от движението на вода, като равномерните бразди по пясъка, които отливът оставя. Безжизнен вятър повява през слънчевата светлина. Във въздуха има нещо, което затруднява дишането му. Липса на озон? Или прекалено много озон? Може и да си въобразява, но в небето няма самолети. Обикновено човек може да ги види как кръжат бавно, изчакващи да кацнат на Югозападното регионално летище на Флорида. Самолетите са прогонени от небето. Под слънцето, подобна на магистрала мараня изтънява към североизточния хоризонт, като отражението, което луната хвърля върху спокойните води на океана.

Той импулсивно решава да отиде със селиката до центъра. Паркира на платен паркинг близо до Първа федерална банка и тръгва към квартала на чернокожите. Решава следобеда да поиграе малко голф. Преди няколко дни му се бяха обадили от спортния магазин, че са намерили обувките му.

На игрището зад празното оранжево училище едно високо момче, облечено със срязани дънкови панталони, играе само на единия кош. Тениската му е електриковозелена с нарисувана глава на озъбен тигър — оранжево-бели райета, жълти очи и неестествено лилав език и връхче на носа. Върху това момче обаче дрехите изглеждат като собственост, носят гордостта на внимателно подбрана униформа. Той е по-голям от вчерашните хлапета, поне на осемнайсет, и играе решително, със сериозни икономични движения, дриблира, изучава пръстта, оглежда обръча, премерва удара с две ръце върху топката, пускайки лявата си ръка изпод нея едва в последната секунда. Обут е във високи до глезените маратонки без чорапи, а косата му е подстригана в онези прически като кифли отгоре на черепа и няколко букви X отстрани и отзад, където започва обръснатата част. Заека сяда в края на една пейка, в чийто друг край момчето е оставило червена раница, и го гледа продължително, докато слънцето грее и безжизненият вятър подухва, а прелитащите облаци потапят игрището и съседните къщи в сянка. Къщите са с избелели от слънцето фасади и изглеждат отдалечени и притихнали. Не се виждат хора да влизат и излизат.

За да промени положението си, Хари от време на време накланя бялото си лице назад, като че ли да се попече на слънцето, което облива погледа му в червено, оставяйки фотоните да горят през прозрачните му клепачи. Когато отваря очи, момчето стои до него, по-тъмен от облак. Чернотата му е матова, високите му скули и тънките устни намекват за индианска кръв.

— Искаш ли нещо? — не се усмихва. Гласът му е лек, равен, все едно излиза от зиналата лилава паст на тигъра.

— Не, нищо — отговаря Заека. — Притеснявам ли те?

— Да не търсиш нещо? — с ръката, която не придържа топката към бедрото му, той прави едва забележимо движение като че ли плющи с камшик. Заека отправя поглед към рапицата и после поглежда към устата на тигъра.

— Не, благодаря — отговаря, — не съм се докосвал до такива неща. Какво ще кажеш да поиграем малко обаче? След като така или иначе си сам?

— Чух, че вчера някакъв бял се е навъртал наоколо да се забавлява.

— Само се забавлявам, така е. Пенсиониран съм.

— Как така идваш чак тук да се забавляваш? В твоя край на Делеон има доста места за забавления — произнася името като местните — Делийон.

— Там е доста скучно — отговаря му Хари. — Тук ми харесва, няма толкова блясък. Имаш ли нещо против?

Докато момчето, леко изненадано, обмисля отговора си, ръцете на Заека се протягат и обгръщат топката — по-протрита от онази на вчерашните момчета, не с цвят на кожа, а от изтъркани червени, бели и сини ивици. Нежната й грапава повърхност е топла.

— Хайде — моли се той, провлечено — дай ми топката.

Изражението на Тигъра не се променя, но хватката му върху топката се отпуска. Хари отива с нея до отъпканата пръст. Чувства се опасно висок, както когато това лято излезе сам на чакълената улица. Сутринта умишлено си беше обул бермуди, в случай че му се отдадеше да поиграе. Прахта и отразените слънчеви лъчи галят прасците му, тебеширенобелите му прасци на старец, които никога не са били особено космати, а сега почти нямаха косми, всъщност изобщо нямаха, там, където чорапите бяха трили кожата повече от петдесет години.

Подскача от доста далече и топката влиза. Двамата с Тигъра се редуват, внимавайки да не се докоснат и подавайки си топката един на друг.

— Играл си, някога — казва високото момче.

— Преди много време. В гимназията. Така и не отидох в колеж. Тогава имахме различен стил от вашия сега. Но ако искаш да си упражниш движенията, аз съм насреща. Да играем на двайсет и едно. Честна система — всеки сам си брои наказателните точки.

Във втренчения поглед на Тигъра има някаква натежала тъга, но той кима и поема топката, която му подхвърлят. Отива прегърбен наперено — раменете надолу, задникът издаден назад — до линията по средата на игрището, начертана с пета на маратонка. Гледано отзад, момчето е само кокали и жили, лъснали от пот, въпреки че приведените му рамене са сухи под тюркоазените ивици.

— Чакай — казва Хари, — най-добре първо да пийна едно хапче. Не ми обръщай внимание.

Таблетката нитростат гори под езика му, и докато Тигъра се приближи и блокира удара му изпод коша, а Заека дриблира, удря и не уцелва от три-четири метра, нежното гъделичкане на хапчето е достигнало другия край. Отначало той се чувства отпуснат и напълно освободен. Тигъра има резки и отривисти движения и успява да вземе преднина пред по-възрастния, по-тежък мъж, когато си поиска, но проиграва доста удари. Новият стил да се спира и дриблира не предоставя достатъчно време да влезеш в хармония с целта, а параболите на Тигъра нямат достатъчно височина. Топката полита в права линия от ръцете му и превръща кръга в тънък процеп. Освен това е с няколко сантиметра по-нисък от Хари; Заека поема няколко близки удара от върховете на пръстите му — нежно, високо, вкарва лесно, топката минава през коша без мрежа — грапав оранжев обръч, изкривен от прекалено много показни удари и висене на него като Дарил Доукинс. Тигъра започва да го притиска, принуждавайки го да намали ъгъла и да се прицели, ако успее да се засили. Лактите и острите колене на Тигъра висят от тялото му и той се засмива на старото усещане, на блъскането и притискането. Усеща как коремът му се тресе нагоре и надолу от движенията и от някаква водниста умора, която навлиза в коленете му, но адреналинът и носталгията я превъзмогват. Тигъра използва мудността на противника си все по-ожесточено, по-остро, плъзгайки се и засичайки го и Заека се напряга още по-силно, усещайки дъхът му да излиза по-рязко, през по-тясно пространство. Въпреки това слънцето е приятно, потта извира от порите му, както семената поникват за живот. Това усилие цели да го приобщи към природата и небето; към земята, отъпканата яркорозова прах, по която навсякъде са се отпечатали ветрилообразните резки от маратонките му „Найк“ и подобните на решетка отпечатъци от черните маратонки на Тигъра, отъпкана земя в периферното му зрение, докато дриблира; и небе, широко бяло небе, когато поглежда нагоре да проследи удара си, или този на противника си. Облаците са се събрали в развълнувана сребриста ивица около ослепителното слънце, като синкава арена. Извивайки се нагоре, за да уцели коша, Заека случайно поглежда към слънцето и за момент не може да прогони нажежената червена луна, която се запечатва в зрението му. Гърдите му са натежали, главата му е замаяна; пулсът му стърже в ушите, запотеното място между лопатките на раменете му приютява нащърбена болка. Тигъра спира топката преди удара си, подпира я на бедрото си по онзи грациозен начин и се втренчва в Хари. Кожата му е като мелничен камък, изпъстрен с нежни песъчинки. Ушите му са малки и прилепнали към черепа, а косата над реда букви X е завита в най-стегнатите къдрици, които природата може да създаде; слънцето проблясва през всяка от тях.

— Хей, човече, добре ли си?

— Да. Добре съм.

— Пуфтиш доста зле.

— Чакай само. Да станеш на мойта възраст.

— Дай да поукротим малко. Няма проблем.

Това е благородно от негова страна, осъзнава Заека, през потта над веждите си и туптенето на кръвта във вените си. Има чувството, че дървото му от вени и артерии е покрито с едри розови цветове. Няма проблем. Няма проблем, че си толкова извън форма. Няма проблем, че не ставаш дори за малко редуване на коша. Потта започва да се спича с прахта по краката му. Страхува се, че ще загуби ритъма, танца, онова нещо, движещата сила, грацията. Пита:

— Не се ли. Забавляваш? — приятно му е да плаши Тигъра с едрото си зачервено лице, с тежестта на бялото си тяло, с лудостта в леденосините си очи.

Тигъра отговаря:

— Естествено, човече. Средна хубост. — Най-накрая се усмихва. Красиви равни зъби, лилави венци. Дори децата от гетата вече използваха шини.

— Да си довършим започнатото. Да играем на двайсет и едно. Както се разбрахме. Осемнайсет точки, нали?

— Точно така. — Нито един играч не е отбелязал наказателна точка.

— Давай. Топката е твоя, Тигър. — Болката в гърба на Хари се разгръща като непохватни криле. Младият чернокож обикаля около него, за да направи бърз удар изпод коша. Хари му взима топката и спира на крачка от чертата в средата на игрището и без никой да го пази, прави старовремски удар с двете ръце. Знае, още докато топката излита от ръцете му, че ще пропусне.

— Човече — казва Тигъра с възхищение, — това беше конска фъшкия. — И той се опитва да го имитира с дълга забивка с една ръка, от която топката отскача от обръча, ъгълът е прекалено малък. Заека хваща отскочилата топка, но не може да се помръдне с нея, тялото му тежи цял тон, краката му са изгубили връзката с главата му. Тигъра се врязва между него и коша, навежда се право в лицето му с ръмжене, излизащо от лилавата уста, и после се отпуска малко назад, така че Заека усеща някаква празнина, моментно отпускане у другия, през което може да се обърне; той грабва дриблиращата топка, понасяйки противника си като чувал с въглища и подскача. Обръчът изпълва зрението му, спуска се да целуне устните му, не може да не уцели.

Той полита нагоре, нагоре към накъсаните облаци. Тялото му е раздрано от страхотна болка, от лакът до лакът. Вътрешностите му се пръскат; усеща нещо огромно да го подхваща неумело и пада в безсъзнание в прахта. Тигъра поема падащата през коша топка и чувства как някакво тяло се блъска в него като че ли да го фаулира нарочно. Тогава вижда как едрият бял мъж, с някакво задавено и сънено изражение на лицето, безшумно се строполява като захвърлена парцалена кукла. Тигъра стои шокиран над падналото тяло — карирани бермуди, чисто нови маратонки за ходене „Найк“, синя риза за голф с лого от преплетени букви V. Прахта от глината е залепнала по едната буза на неподвижното зачервено лице като сянка, като половината маска на клоун. Вцепенено, момчето повтаря:

— Конски фъшкии.

Желанието да побегне преминава през тялото му, изпразвайки главата му от всякакви практични мисли. Не иска да се замесва с никого. Взема раницата си от края на пейката, от онези малки раници, които бойскаутите използват, когато ходят на еднодневен лагер, и придържайки топката и раницата към гърдите си, решително се отдалечава. По средата на пресечката започва да тича под високото развълнувано небе. Някакъв самолет преминава над него, снишавайки се бавно по диагонал.

Гледан от горе, с разпрострени и извити крайници, Хари е сам на игрището, като слънцето в небето сред заобикалящите го облаци. Времето минава. После социалната мрежа се задейства, някой от съседните къщи е гледал през спуснатите си завеси, и се е обадил на 911. Минути по-късно няколко застаряващи пенсионери, барикадирали се срещу опасността в малките си стаи само с телевизора за другар, решават, че приближаващите се сирени са тревога за урагана и че бурята е променила курса си от Южна Каролина към тях.

— Инфарктът е множествен — Доктор Олман казва на Дженис и разяснява, — право през проклетата стена. — Опитва се да й покаже с кожата и плътта на юмрука си разликата между този и субендокардния инфаркт, след който може да се живее.

— Госпожо, цялата лява камера е поразена — казва. — Предполагам, че е настъпила пълна рестеноза след процедурите през април. — Едрото му лице с изгорял от слънцето крив нос и издадена напред австралийска челюст обижда и обърква Дженис, безсънието и тъгата й. Всички тези движения на лекарската ръка, като че ли се опитва да обърне Хари наопаки пред нея, сега, когато вече беше прекалено късно.

— Вече е прекалено късно за байпас — почти изръмжава доктор Олман. — Дори ако с помощта на някакво чудо, госпожо, той преодолее настоящата травма, на мястото, където двамата с вас имаме здрав, еластичен мускул, той ще има само къс засегната тъкан. Можем да заменим артерии и клапи, но за момента няма заместител на сърдечния мускул. — Той изпуска контролирана ярост, като играч на голф, пропуснал три поредни удара. Толкова е млад, замаяно си мисли Дженис, че вини хората за това, че умират. Смята, че го правят, за да затрудняват работата му.

Снощи полицията на Пен Парк беше дошла (колко млади й се бяха сторили и те; колко уплашени бяха, че носят тази грозна новина; от болницата в Делеон най-накрая ги бяха извикали, след като никой не отговарял на телефона в апартамента, нито на номера, който открили чрез адреса на шофьорската му книжка. Беше излязла да покаже на една млада двойка няколко имота — един мезонет в Брюър Хайтс и една стара ферма от пясъчник по пътя към Ориол. Полицията паркира в алеята им секунди след като се прибра, въртящите се сини светлини, които лизваха стените, сигурно бяха накарали всички съседи да се зачудят какво става). После се беше обадила на Мим, но тя също не отговаряше, и тя успя да намери два билета за себе си и Нелсън за някакъв нощен полет за Флорида, въпреки че „Ийстърн“ още стачкуваха и всички полети от Атланта бяха отменени или отложени заради урагана. После шофирането до Южна Филаделфия и до летището, километрите магистрала в ремонт, и най-вече варелите със светлоотразителни лепенки, на които Нелсън се натъкна, след като обърка пътя в центъра на града, точно до Индипендънс Хол. Сякаш всичко се беше случило за секунда. След това часовете чакане, без да може да направи нищо, освен да успокоява Нелсън и да чете вестниците, които хората бяха изоставили по пластмасовите столове, и да си спомня Хари в различни моменти, от деня, когато го видя за първи път по коридора на гимназията. Представяше си го на баскетболните мачове, в средата на игрището, толкова едър и рус, като мраморен младеж, след това празният апартамент, абсолютно чист, с изключение на купчината стари вестници, които отказваше да изхвърли, и трохите от вредни храни по ракитовото кресло. В спалнята им нямаше следи от друга жена, само книгата, която му беше подарила за миналата Коледа с кораб на обложката. Нелсън седеше до нея, реагирайки болезнено на всичко, и тя си помисли, че трябваше да дойде сама — предполага, че след време майката в теб умира точно като сърдечния мускул. Успя да поспи няколко часа на пресекулки, но косачките по голф игрището и мъжете, които започнаха да играят, я разбудиха, а Нелсън дори започна да се оплаква, че за закуска няма „Фростит Флейкс“, а само някаква овесена каша, която имала вкус на кучешка храна. След всичко това Дженис се беше почувствала точно като съпруга си в края на дългото си пътуване дотук преди Деня на труда, като че ли цялото й тяло е било затрупано с чували с пясък. Във фоайето днес доставят вестниците както всеки друг ден:

Хуго помита Южна Каролина

Старият доктор Олман, лекарят на Хари, сигурно е разбрал, че тя е в болницата, защото влиза в чакалнята на интензивното сърдечно отделение, въпреки че сам не изглежда особено добре, целият е на петна и брадясал, облечен в неизгладен кафяв костюм. Взема ръката й и я поглежда право в очите през очилата без рамки, и й казва:

— Понякога е време. — Лесно му е да го каже, беше почти на осемдесет, или поне над седемдесет и пет. — Той дойде при мен преди няколко дена и гърдите му на слушалката не ми харесаха. Но с такова разклатено здраве човек може да живее две седмици или двайсет години, никой не може да каже. Понякога е въпрос на отношение. Той ми изглеждаше малко измъчен. Решихме, че му трябва някакво занимание, беше прекалено млад да се пенсионира.

В очите на Дженис непрекъснато има сълзи, от момента, в който се появиха сините полицейски светлини, но мъдрите думи на лекаря и милото му отношение отново ги предизвикват. Доктор Морис се беше грижил за Хари накрая повече от нея. Някак си, след онези моменти, когато го зърваше, облян от слава на баскетболното игрище, тя постепенно беше престанала да го вижда, той беше станал невидим.

— Спомена ли ме? — пита тя, чудейки се дали Хари му беше разказал, че са се отчуждили.

Острият шотландски взор на стария лекар я пробожда за момент:

— С голяма любов — казва й.

В този сутрешен час, малко след девет часа, докато сестрите изнасят с колички мръсните подноси от закуската, в чакалнята на интензивното кардиологично отделение няма никой друг. В притеснението си Нелсън непрекъснато изчезва нанякъде, обажда се на Пру, ходи до тоалетната, купува си кафе и „Фростит Флейкс“ от едно кафене в другото крило. Чакалнята е малка, с един прозорец, гледащ към паркинга, който е влажен по краищата от пръскачките за моравата, и ниска масичка с религиозни списания, и твърдо черно канапе и столове, както и лампи по земята, направени от извити тръби с пластмасови абажури. Не трябва да се чувстваш прекалено удобно, те си искат пациентите за себе си. Докато седи сама в този ад, Дженис си мисли, че трябва да се моли за оздравяването на Хари, което би било истинско чудо, но когато затваря очи, пред нея се издига празна стена. Според доктор Олман, той никога няма да бъде толкова жизнен, колкото е бил, а както каза доктор Морис, понякога е време. Беше стигнал разцвета си рано и докато се запознаха в Кролс, вече беше започнал да залязва, въпреки че нещата се проясниха, когато наследиха представителството. Сега ще може да продаде къщата в Пен Парк. Мили боже, мили боже, моли се тя, направи, каквото смяташ за най-добро.

Млада чернокожа сестра се появява на вратата и казва нежно с красива усмивка:

— Вече е в съзнание. — И я повежда към интензивното отделение, което си спомня от миналия декември — кръглото бюро в средата беше като контролна кула на летище, пълна с телевизионни монитори, по които подскачащи оранжеви линии показваха сърдечните удари на пациентите, а от трите му страни бяха редиците тесни единични стаи със стъклени предни стени. Когато вижда своя Хари да лежи в една от тях, бял като чаршафите, целият свързан с кабели и стърчащи от него тръби, легнал зад стъклената стена, изотзад я връхлита толкова силно чувство, че тя се притеснява да не повърне, някаква помитаща вълна от мъка и ужасяващо осъзнаване за пълна загуба, която не беше изпитвала досега, освен онзи път, когато случайно беше удавила собственото си бебенце. Нямаше намерение никога да не му прости, беше възнамерявала да му се обади тези дни, но дните си минаваха; мълчанието й се беше превърнало в нещо като пристрастяване. Как бе могла да вкорави сърцето си срещу този мъж, който, за добро или за зло, беше поставил живота си до нейния на олтара? Не беше виновен Хари, всъщност виновна беше Пру, кой мъж би могъл да устои, тримата с Нелсън и Пру бяха анализирали случката до изнемога. Беше доволна, че нямаше да се повтори и че животът й беше пълноценен. И сега това. Точно когато. Казваше й, че е глупава, наистина беше по-бавна от него, по-късно съзря, но той беше започнал да я уважава, а за него беше трудно да уважава която и да било жена. Майка му му беше причинила това, омразна жена. Въпреки че и четиримата им родители бяха живи, докато ходеха в Кролс, двамата с Хари всъщност бяха сираци, той дори повече от нея. Той видя в нея нещо, което да го задържи. Тя си го иска обратно, обратно от другия свят, в който потъваше, иска го толкова силно, че може да повърне. Бягството му и Пру и Телма и всички останали, бяха измити от величието на безпомощното му тяло, което лежеше там безвъзвратно изгубено.

Сестрата плъзга вратата. Над небесносините тръбички за кислород в ноздрите му, сините му очи са отворени, но той сякаш не чува. Вижда я, вижда жена си тук, дребничка и мургава с инатлива уста и чело, която сипе думи като водопад и говори нещо за прошка: „Прощавам ти“, непрекъснато повтаря, но той не може да си спомни за какво. Носи се в някаква прекрасна стихия, легнал върху безчувствено легло, през което от време на време болката го пробожда. Слуша бръщолевенето на Дженис и се възхищава на това, колко малка е станала, седнала в онзи тапициран стол на колелца, който дават на посетителите, малка като мехурче в кристална топка, но по-нежна, тънка като паяжина, вижда всяка бръчка по лицето й и тънка в измачкания официален костюм. Тя му прощава и той й благодари, или поне смята, че й благодари. Мисли, че хваща ръката му. Съзнанието му е на приливи и отливи и той е доволен, че някой се грижи за света, точно както през вековете, преди да се роди. Дълбоко в гърлото му има ужасна сухота, но той знае, че това чувство ще премине, лекарите ще направят нещо. Дженис му се струва като една от ярките фигури в съня му, на партито, което организираха. Обмисля дали да не й каже за Тигъра и аз победих, но импулсът отминава. Той е приятно уморен. Затваря очи. Червената пещера, която мислеше, че има само вход и изход, се оказва, че има и задна вратичка.

Добре познатата и обична фигура на жена му е заменена от Нелсън, който също изглежда нещастен:

— Не си й проговорил, татко — роптае момчето. — Каза, че си я гледал втренчено, но не си й проговорил.

Добре, мисли си той, какво друго бъркам? Съжалява за това, което беше сторил на хлапето, но сега му прави услуга, въпреки че Нелсън сякаш не го разбира.

— Няма ли да кажеш нещо? Говори ми, татко! — хлапето крещи или се опитва да не се разкрещи, лицето му пребледнява от усилие и някакъв въпрос, който не смее да зададе, и дърпа косъмчетата на едната си вежда, така че те се обръщат в обратна посока. Иска да избави хлапето от нещастието му. Нелсън, иска да каже, имаш сестра.

Но дали успява да го каже? Разтревоженото изражение на сина му не се променя. Следващите му думи обаче показват, че може да е доловил думата „сестра“.

— Обадихме се на леля Мим, тате, ще дойде тук възможно най-бързо. Трябва да се прекачи в Канзас Сити!

От изражението и тона на гласа му Хари разбира, че хлапето крещи срещу някакъв бурен вятър, духащ откъм баща му.

— Не умирай, татко, недей! — крещи той, после се отпуска назад с онзи въпрос, изписан върху лицето му, тъмните му влажни очи блещукат като звезди. Хари не трябва да оставя въпроса във въздуха, момчето разчита на него.

— Е, Нелсън — казва той, — мога да ти кажа само, че не е толкова зле. — Заека си мисли, че сигурно трябва да каже още нещо, хлапето изглежда подивяло от очакване, но това е достатъчно. Може би. Достатъчно.