Загадката на Ендхаус

13ПИСМАТА

След като се освободи от Елин, Поаро се обърна с доста замислен вид към мене.

— Чудя се сега дали е чула тия изстрели? Мисля, че ги е чула. Чула ги е, отворила е кухненската врата. Чула е Ник да се втурва надолу по стълбите, а след това навън и тогава е дошла в хола, за да разбере какво се е случило. Това е съвсем естествено. Но защо не е излязла да гледа фойерверка тая вечер? Ето кое бих искал да зная, Хейстингс.

— Какво беше това хрумване да я питате за тайно скривалище?

— Просто едно фантастично хрумване, че в края на краищата може още да не сме се отървали от „Й“.

— „Й“?

— Да. Последната личност в моя списък. Вероятното външно лице. Да предположим, че по някоя причина свързана с Елин, тоя „Й“ е дошъл тука, в къщата, снощи. Той (приемам, че е бил „той“) се скрива в тайно помещение в тая стая. През стаята минава някакво момиче, което той взема за Ник. Той излиза подир нея навън и я застрелва. Non, c’est idiot65! Освен това ние знаем, че няма никакво скривалище. Решението на Елин да остане снощи в кухнята е било проста случайност. Хайде да потърсим завещанието на мадмоазел Ник.

В гостната нямаше никакви книжа. Ние се преместихме в библиотеката, доста тъмна стая, която гледаше към алеята за колите. В нея имаше голямо старомодно бюро от орехово дърво.

Да го прегледаме ни отне доста време. Всичко беше в пълно безредие. Сметките и разписките бяха разбъркани. Разни покани, искания да се уредят неплатени сметки, писма от приятели.

— Ще подредим тия книжа — строго заяви Поаро — системно и методично.

И удържа на думата си. След половин час той се облегна на стола си с доволно изражение. Всичко беше старателно сортирано, етикетирано, скачено.

— C’est bien, ca66. Поне едно нещо е добре. Наложи се да прегледаме всичко толкова подробно, че няма никаква възможност да сме пропуснали нещо.

— Така е, вярно. Но пък не е имало кой знае какво за намиране.

— С изключение на това може би.

Той ми подметна някакво писмо. Беше написано с едър разкрачен почерк, почти невъзможен да се разчете:

— Датирано февруари тая година — замислено каза Поаро. — Тя е наркоманка, разбира се; познах го, щом я погледнах.

— Наистина ли? И наум не ми е дошло такова нещо!

— То е горе-долу очевидно. Трябва само да я погледнете в очите. А после тия необикновени промени в настроението. Понякога е оживена, възбудена, понякога е безжизнена, отпусната.

— Вземането на наркотици засяга и нравствените устои, нали?

— Неизбежно. Но аз не вярвам госпожа Райс да е истинска наркоманка. Тя е в началото, не на края.

— А Ник?

— Няма такива признаци. Може да е ходила на някое и друго подобно забавление с наркотици за развлечение, но не взема нищо редовно.

— Радвам се, че е така.

Изведнъж си спомних думите на Ник за Фредерика, че не винаги била на себе си. Поаро кимна и почука с пръст по писмото, което държеше.

— Без съмнение тя е имала пред вид именно това. Е тука останахме, както се казва, с пръст в устата. Да се качим горе в стаята на мадмоазел.

В стаята на Ник също имаше писмена маса, но в нея нямаше почти нищо. И тука нямаше и помен от завещанието. Намерихме паспорта на леката й кола и напълно редовен ордер за получаване на дивидент, издаден преди един месец. Освен това нямаше нищо важно.

Поаро въздъхна с отчаян вид.

— Младите момичета… не ги възпитават, както трябва в днешните времена. Редът, методичността не се включват във възпитанието им. Тя е очарователна, мадмоазел Ник, но е развейпрах. Положително е развейпрах.

Сега той преглеждаше съдържанието на един скрин.

— Слушайте, Поаро — казах аз с известно смущение, — това е бельо!

Той изненадано спря.

— И какво от това, приятелю?

— Не мислите ли… искам да кажа… ние едва ли…

Поаро избухна в гръмогласен смях.

— Бедничкият ми Хейстингс, вие положително принадлежите към викторианската ера. Ако беше тука, мадмоазел Ник щеше да ви каже същото. По всяка вероятност щеше да каже, че ви хлопа някоя дъска. В днешните времена младите дами не се срамуват от своето бельо. Сутиенът и комбинезонът не представляват вече срамна тайна. Всеки ден на плажа всички тия одеяния се свалят на няколко стъпки от вас. И защо не?

— Не виждам никаква необходимост от това, което вършите.

— Ecoutez67, приятелю. Ясно е, че тя не държи под ключ съкровищата си, нашата мадмоазел Ник. Ако поискаше да скрие нещо от чужд поглед, къде би го скрила? Под чорапите и фустите! Я! Какво е това?

Той вдигна връзка писма, стегнати с избеляла розова панделка.

— Ако не греша, любовните писма на мосьо Майкъл Ситън.

Съвършено спокойно Поаро развърза панделката и започна да отваря писмата.

— Поаро! — извиках аз, скандализиран. — Вие нямате никакво право за това! Това не е прилично!

— Аз не играя на приличие, mon ami. — Гласът му прокънтя внезапно рязък и строг. — Аз издирвам убиец!

— Да, но частни писма…

— Може да не ми кажат нищо… А може и да кажат нещо. Аз съм длъжен да използувам всяка възможност, приятелю. Хайде, бихте могли да ги четете и вие заедно с мене. Четири очи виждат по-добре от две. Утешете се с мисълта, че непроницаемата Елин вероятно ги знае наизуст.

На мене това не ми се хареса. И все пак си давах сметка, че в това положение Поаро не можеше да си позволи да бъде много деликатен, и се успокоих с извинението, че последните думи на Ник бяха: „Гледайте всичко, каквото пожелаете.“

Писмата бяха от различни дати и започваха от миналата зима.

Последното беше без дата.

Поаро прибра и отново върза писмата.

— Виждате, Хейстингс? Трябваше да ги прочета, за да се убедя. Всичко е така, както ти казах.

— Положително сте могли да се убедите и по някакъв друг начин?

— Не, mon cher, точно това не можех да направя. Трябваше да стане по тоя начин. Сега имаме много ценни доказателства.

— По отношение на какво?

— Сега знаем, че съществуването на завещание, направено от Майкъл в полза на мадмоазел Ник, е потвърдено черно на бяло. Всеки, който е прочел тия писма, знае за съществуването му. А както нехайно бяха скрити тия писма, кой ли не е могъл да ги прочете?

— Елин?

— Елин едно на ръка бих казал. Ще си направим малък опит с нея, преди да излезем.

— От завещанието няма нито следа.

— Няма, това е много интересно. Но по всяка вероятност то лежи захвърлено някъде върху библиотечен шкаф или мушнато в порцеланова ваза. Ще трябва да накараме мадмоазел да поразрови паметта си за тая подробност. Във всеки случай тука няма какво да търсим повече.

Когато слязохме, Елин бършеше прах в хола.

Поаро се сбогува много любезно с нея на минаване. На вратата се обърна и каза:

— Вие знаехте, предполагам, че госпожица Бъкли е била сгодена с летеца Майкъл Ситън?

Тя зяпна.

— Какво? С тоя, за когото се вдига толкова шум във вестниците?

— Да.

— Божичко, пък аз да не знам! Я гледай ти! Сгоден с госпожица Ник!

— Пълна и несъмнена изненада, проявена по много убедителен начин — забелязах аз, когато излязохме вън.

— Да. Изглеждаше наистина неподправена.

— Може да си е била неподправена — подхвърлих аз.

— Ами тоя пакет писма, който с месеци лежи под бельото? Не, mon ami.

„То си е така — помислих си аз. — Но ние не сме всички като Еркюл Поаро. Не всички си завираме носа, където не ни е работа.“

Но не казах нищо.

— Тая Елин… тя е някаква загадка — забеляза Поаро. — Това не ми харесва. В тая работа има нещо, което не ми е ясно.