Загадката на катакомбите

Ковчежето

Дървената църква Боргунд

Роберт присви очи и погледна към катраненочерната дървена църква. С покривите си и всичките си извивки дървената църква Боргунд завладяваше съзнанието. Ниво по ниво. Покрив след покрив. Мрачна, величествена и мистериозна, църквата като че се противеше на лятното слънце. Драконовите глави ръмжаха, вперили поглед в небесата. Един до друг човек можеше да види християнски кръст и създание от скандинавската митология. Орнаменти и изрязани форми. Обаче в църквата нямаше прозорци, липсваха стенописи. Навсякъде този мрак, тази чернота, която като че те обгръщаше от всички страни.

Летният ден беше топъл и изпълнен с жужащи насекоми и дъхави поляни. Слънцето напичаше всичко. Пясъкът от разкопките се носеше над дърветата и ливадите. Църквата хвърляше силна сянка върху археолозите, които бяха клекнали и търсеха следи от историята.

Сред тях беше и Роберт. Напълно обикновено момче. Средно висок. С обикновена външност. Преди няколко месеца беше навършил четиринайсет. Обичаше музиката. Падаше си по интересни филми и компютърни игри. Обичаше и хамстера си на име Буре. Но точно в онзи момент той се намираше край църквата Боргунд заедно с майка си. Тя беше археолог. Откакто се помнеше, Роберт винаги прекарваше лятната си ваканция на поредните разкопки. Харесваше му. Той обичаше археологията. Или лова на съкровища, както го наричаше.

- Не търсим съкровища! - казваше майка му често.

Роберт не проявяваше интерес към думите й. За него това си беше лов на съкровища.

Целият предиобед той и майка му се бяха трудили над викингски гроб, който беше поне на 2000 години. Милиметър по милиметър, сантиметър по сантиметър те разравяха гроба и надничаха в миналото.

Внезапно майката на Роберт сложи край на тишината:

- Да!

Говореше твърде високо. Твърде пискливо. Изправи се бавно. Другите археолози се втурнаха насам и се скупчиха около нея.

- Какво е това, мамо? - запита Роберт.

Майка му повдигна нещо.

Ковчеже.

Медно ковчеже.

Ковчеже от времето на викингите.

Групичката археолози се втурна към работните помещения. Там събираха всички брошки, гребени и стрели, които бяха открили. Най-отпред в редицата от археолози вървяха Роберт и майка му.

Ръководителят на разкопките - Ингеборг Мюкле от Културно-историческия музей - дойде, за да разбере какво са открили.

Майката на Роберт беше така развълнувана, че ръцете й трепереха, докато отваряше ковчежето, което беше поставила на бюрото в едно от работните помещения.

Върху ковчежето бяха изрязани три символа:

- Умът ми не го побира! - каза единият от археолозите.

Всички говореха един през друг. Някой се изсмя. Друг пък недоверчиво клатеше глава.

- Какво не може да му побере умът? - попита Роберт.

- Първият символ е анкх - обясни му майка му.

- Какво, какво?

- Анкх е йероглиф и символ на древните египтяни, който символизира вечния живот и прераждането. Вторият символ е скандинавската руна ти, която символизира викингския бог на войната Тир. Третият символ е християнски кръст, който символизира разпятието и Възкресение Христово.

- И какво от това? - запита Роберт.

- Тези три древни и така коренно различни един от друг символи нямат никаква връзка помежду си.

- И какво от това? - повтори Роберт.

- Всичко, което привидно няма никаква връзка помежду си, представлява интерес за археолозите.

- Нима най-интересното не е това да разберем какво има в ковчежето?! - запита Роберт.

По този въпрос двамата бяха на едно мнение.

Бавно и внимателно - толкова бавно и внимателно, че на Роберт му се стори цяла вечност - майка му махна пръстта от капака на ковчежето и го отвори.

Повечето от присъстващите ахнаха.

В ковчежето имаше четири римски монети. Както и карта на Рим, ръчно изработена, върху материал, подобен на кожа.

Ала онова, което накара археолозите да ахнат, беше нещо друго - накит. Един невъобразимо красив накит. Един блестящ триъгълник:

Дори след хиляди години в ковчеже във викингски гроб този накит искреше и разпръсваше златиста топлина.

„Почти като магия ’’- помисли си Роберт.

ФАКТИТЕ НА РОБЕРТ ЗА ЙЕРОГЛИФИТЕ И РУНИТЕ

Йероглифите са писменост, която е била използвана в Египет преди хиляди години.

Напълно неразбираема писменост. В нашия език използваме букви, за да съставяме думи и изречения. За разлика от буквите йероглифите могат да изобразяват много и най-различни неща. „Окото на Хор“ например е символ на защита, на царската власт и на доброто здраве. Йероглифите изобразяват хора и животни, птици и риби, растения и оръдия на труда. Били са разпространени навсякъде в Египет - вътре в пирамидите, по дворците и статуите, но с годините египтяните забравили значението им. Чак до 1822 г. нямало нито един човек, който да разгадае и думичка Тогава един французин на име Жан-Франсоа Шамполион успял да си разчете. Направил го, като съпоставил текст на хилядолетния Розетски камък във вариант на гръцки и на два египетски диалекта от древността.

Докато йероглифите са символична писменост, то руните са буквите, използвани в Северна Европа в хилядолетията след Христа. Викингите са пишели (или по-скоро са дълбаели), използвайки руните. Но много племена, не само викингите, са пишели с руническа азбука. Тя се нарича футарк. Названието й произхожда от първите букви в азбуката F-U-T-A-R-K. Съществуват два футарка - по-старата и по-новата азбука. По-старата се състои от 24 руни. Някъде към 800 г. след Христа старата азбука е изместена от новата азбука, която представлява по-опростен вариант на писмеността и се състои само от 16 руни. В Норвегия руните престанали да се използват някъде през XV-XVI век.

Катакомбите

Рим - няколко месеца по-късно

Бибиткания на коли. Сирени. Свистящи гуми. Следобедното улично движение в Рим беше в най-ужасната си фаза, когато Роберт и майка му пристигнаха с такси на мястото, на разкопките. Дойдоха директно от апартамента в центъра на града, който бяха наели. След полета нямаха време, за да разопаковат багажа си.

Край входа на отцепения район ги чакаше ръководителят на разкопките. Очите му светнаха, когато ги съзря. Той им махна с ръка и се представи с името Умберто.

„Странна работа - помисли си Роберт, - Умберто е първият археолог, когото срещам, който не мирише на пръст и пот, а вони на одеколон за след бръснене".

Умберто целуна ръка на майката на Роберт и избълва „bella donna“ на напевния си италиански. Красива жена. После Умберто поздрави Роберт най-тържествено - с ръкостискане.

- Младежо - каза той на английски, - срещата ти с тези катакомби ще бъде изживяване, което ще помниш до края на дните си.

ФАКТИТЕ НА РОБЕРТ ЗА КАТАКОМБИТЕ

Катакомбите са пространство под земята, което е било използвано като гробница. Традицията да се погребват мъртвите в дупки може да бъде отнесена към древността, но в Рим началото на тази традиция се поставя преди 1900 години. Християните и юдеите получили разрешение от римските власти да постоят тези подземни гробници. Повечето катакомби в Рим са строени от християни. Римляните по традиция кремирали - т.е. изгаряли - мъртвите. Ала тази мисъл не се нравела на християните. Te вярвали, че мъртвите ще възкръснат за вечен живот, когато Исус се завърне Заради това римляните, които изповядвали християнската религия, започнали да строят катакомби. Богатите имали възможност да поставят мъртвите в каменни ковчези, саркофази. Другите поставяли починалите в дупки, издълбани в стените. Някои от мъртвите били мъченици - хора, които били убити заради вярата си. Но повечето умирали по естествен начин. През 380 г. християнството е признато като официална религия в Рим. Тогава християните започнали да погребват мъртвите в гробници. В наше време много от катакомбите са популярни за туристите места.

Роберт беше присъствал на много археологически разкопки. Но нито веднъж не се бе впечатлил особено. Този път обаче всичко беше по-различно. Оказа се, че картата, която майка му беше открила в ковчежето в Боргунд, е свързана с неизвестни катакомби в Рим. Каквито и да било неизвестни катакомби в Рим си беше голяма сензация. Тъй като именно майката на Роберт беше открила картата, тя щеше да получи възможността да участва в разкопките. По това, което той успя да разбере, участието й в разкопките бе голяма чест.

И Роберт щеше да й помага. Така поне му обеща майка му. О, той така се радваше! Мечтаеше си да успее да открие нещо, което да втрещи всички археолози.

Едно от условията, за да му позволят да отсъства от училище, бе да напише подробно съчинение за престоя си. За Рим. За катакомбите. За ранното християнство. Според плана той трябваше да записва всичко, което научава. Един вид да си води дневник. Фактите на Роберт за йероглифите и руните. Фактите на Роберт за катакомбите. Фактите на Роберт за всичко онова, което човек трябва да знае, за да стане най-добрият археолог на света.

ФАКТИТЕ НА РОБЕРТ ЗА РИМ

Рим е столицата на Италия. Наричат го Вечния град. Ако питате мен, не ми изглежда вечен, всичко е старо. Ужасно старо. И е неразбираемо топло. Останки. Фонтани. Стълби. Катакомби. Улично движение. Ресторанти. Магазинчета. В прастари времена Рим е бил център на властта на Римската империя. В наши времена е популярна туристическа дестинация - най-вече заради различни туристически атракции като гладиаторската арена, наречена Колизей, руините на Римския форум, Капитолийския хълм, стъпалата на площад "Испания" и фонтана "Ди Треви". И катакомбите. Ватикана - седалището на Католическата църква е разположен в центъра на Рим. Всъщност Ватикана е най-малката държава на света.

"Катакомбите" - беше написал той, преди да напуснат дома си и да се отправят на път - са пространство под земята, което е било използвано като гробница."

Всъщност Роберт беше на мнение, че е странно, че нещо толкова старо и различно - масов гроб на две хиляди години! - занимаваше всички вестници и телевизионни новини по целия свят. Хората бяха безгранично обсебени от катакомбите. А сега Роберт беше част от екипа, който щеше да се заеме с изследването им. Щеше да разбули древните потайности на гробницата заедно с майка си и екип, включващ най-изтъкнатите археолози от цял свят.

Нямаше търпение.

Умберто даде на Роберт и майка му по каска и светлоотразяваща жилетка. Върху жилетките беше изписано ARCHEOLOGO, което ще рече археолог. Роберт беше толкова горд, че цял грееше.

- Готови ли сте? - попита Умберто.

Роберт и майка му закимаха пламенно.

Умберто ги отведе до един навес, който беше изграден над входа. Стръмни, наскоро поставени стълби ги отведоха долу в катакомбите.

- Катакомби има навсякъде по света - обясни Умберто, - но тези в Рим са особено известни.

„Зная” - помисли си Роберт. Но за да бъде учтив, той просто кимна заинтересовано.

Последното стъпало беше доста високо. Роберт скочи на пода в катакомбите. И се огледа.

Прониза го странно чувство.

Роберт се хвана за устата. Погледна вляво. Вдясно. Гледката на тунелите, както и тежката миризма в затвореното пространство го накараха да се сепне. Като че ли му беше познато. Като че... да, като че ли е бил тук и преди. Долу в катакомбите. Но той никога не бе стъпвал тук. Никога не бе идвал в Рим.

За щастие, нито майка му, нито Умберто обърнаха внимание на реакцията му.

- Много от четиридесетте катакомби на Рим са отворени за посетители - обясни Умберто. - Едни от тях са дълги цели петнайсет километра. В други пък има над хиляда скелета. Някои достигат дълбочина от три-четири етажа и се простират върху пространство с широчина от двайсет метра.

Роберт не знаеше какво да каже. Чувстваше се толкова... странно.

- Има ли нещо? - попита го майка му.

Той поклати глава.

- Напълно ли си сигурен?

- Да!

Шмугнаха се през тунела и тогава ги удари онази остра миризма. Тъмните коридори бяха осветени с работни крушки, които висяха по тавана и по стените. Някои бяха поставени върху стативи. Светлината беше слаба и мъжделива.

Навсякъде имаше скелети. Кости. Някои бяха отчасти покрити с прах и гнилост.

Умберто, който постоянно се усмихваше и жестикулираше пресилено, ги отведе на разходка сред многото тунели и камери. Обясни им къде ще копаят археолозите и какво ще търсят. Какво се надяват да открият. Роберт изостана малко. Странното усещане беше започнало да се изпарява. Вървеше сам и се оглеждаше. Гласът на Умберто се чуваше в далечината.

Във вдлъбнатина в стената той съзря символ, който беше изсечен в каменната стена. Символът беше отчасти скрит зад някакъв съд, така че той го бе видял по някаква щастлива случайност.

Роберт застина. Символът му изглеждаше така познат. Опита се да си спомни къде го бе срещал. Но все пак не го виждаше толкова отчетливо. Глиненият съд му пречеше. Дали можеше да го отмести малко? Не, знаеше много добре, че не бива. Познаваше правилата на археолозите. Това беше все едно да преместиш нещо от местопрестъплението.

Точно тогава майка му го повика. Тя и Умберто бяха подминали следващия завой.

- Мамо, ела тук да видиш нещо! - извика й той.

- Не сега!

- Но, мамо...

- Стой близо до нас!

- Но...

- Роберт! Идвай тук веднага!

Гласът й му даде да разбере, че не бива да се противи. Роберт трябваше да потича малко, за да га настигне.

- Мамо...

- Тихо!

- Но, мамо...

- Не прекъсвай Умберто!

Напевният глас на Умберто представяше катакомбите.

- Никой все още не знае с точност колко дълги или колко дълбоки са тези катакомби. Това е едно от нещата, които ги правят толкова интересни. Не знаем също така и колко покойници има тук. Но навярно става въпрос за няколко хиляди.

„Няколко хиляди! Невероятно!” - помисли си Роберт.

Тунелът пред тях беше непроходим.

- Така, по-нататък вече не можем да отидем! - рече Умберто. - Преди да продължим, трябва да се погрижат за сигурността в тази отсечка. Основите нататък не са стабилни. Доста неща трябва да се свършат, преди да продължим работата натам. Доколкото знаем, в тази посока няма изход.

Върнаха се по друг, по-кратък път. Катакомбите си бяха истински лабиринт. Умберто, за щастие, знаеше пътя.

След разходката се качиха обратно горе по дървената стълба. Върнаха се навън при следобедното слънце, при светлината, при свежия въздух. Роберт напълни дробовете си с него и се опита да прогони странното усещане в тялото си.

- Благодаря за разходката - рече майката.

- Видях един символ... - започна Роберт.

- Да! - прекъсна го Умберто. - Не е ли страхотно! Стените на катакомбите са пълни с надписи и стари символи. Християните са ги дялали върху стените. Със сигурно са го правели и другите хора, които са слизали долу в катакомбите.

- И преди съм виждал този символ - рече Роберт.

- Често е така със символите.

- Но точно този символ...

- Роберт ще стане археолог - прекъсна го майка му и го погали по косата.

- Страхотно! - рече Умберто.

- И знаеш ли какво? Ще бъде мой асистент.

- Твой асистент ли? - запита Умберто, като се смееше.

- Да. Нали не е проблем? Надявам се, че не е. Това, че той ще ми помага.

- Ще ти помага как?

- По време на разкопките, разбира се. Долу в катакомбите.

Умберто стана сериозен. Погледът му се измести от Роберт към майка му, а после отново погледна момчето.

- Добра идея. Абсолютно.

Въздържа се да каже какво мисли.

Роберт и майка му го гледаха въпросително. Роберт знаеше какво ще последва.

- Но - Умберто вдигна ръце, - няма как да стане. Правилата са строги. Роберт е дете. А едно археологическо разследване под земята е твърде рисковано предвид възрастта му. Съжалявам. Няма как да стане.

- Но... - подхвана майка му.

Умберто вдигна ръце.

- Наистина съжалявам, но отговорът ми е „не“.

Отговорът ми е „ не ”,

Седяха в таксито по обратния път към апартамента. Роберт беше толкова ядосан, че очите му бяха пълни със сълзи. Беше забил поглед в страничното стъкло на автомобила, за да не успее майка му да види колко му е неприятно. Покрай тях профуча полицейска кола. Сирената виеше. Един скутер мина покрай тях.

Отговорът ми е „не“.

Не ли?

Та той беше разказал вече на всичките си приятели, че ще работи като археолог дълбоко долу в катакомбите.

И какво стана? Не му разрешиха.

- Ох, това е ужасно, Роберт - рече майка му.

- Нищо - каза той.

Нищо ли? Не, изобщо не беше нищо. Майка му беше нарушила обещанието си. Когато за пръв път му каза, че може да отидат в Рим, той не беше особено въодушевен. Тъкмо беше станал капитан на отбора по футбол - той, а не Патрик. И какво? Трябва да се преместят в Рим? Помнеше всяка дума от разговорите им. „Роберт - беше му казала майка му, - няма да се местим там. Става въпрос за един месец. Четири седмици! И треньорът обеща, че когато се върнеш, отново ще можеш да поемеш капитанското място в отбора”. Беше разговаряла и с директора на училището, и с председателя на класа. Зад гърба му! Всички знаеха за Рим. Освен Роберт. „Можеш да бъдеш мой асистент - каза му тя. - Ще бъдеш с мен долу в катакомбите и ще помагаш. Ще научиш куп неща”. Тогава сърцето му подскочи. Ще работи като археолог! В Рим! Не на игра, наистина!

Така си мислеше. До този момент. Повече не. Обещанията на майка му нямаха никаква стойност. Чиста нула бяха.

Отговорът ми е „не".

Роберт обърна глава към прозореца на таксито и погледна навън.

- Със сигурност ще можеш да ми помагаш с други неща - рече майка му. По гласа й позна, че си измисля.

- Какви неща?

- Ще измислим нещо. Нещо, което можеш да правиш вечер, когато се прибера вкъщи.

Знаеше много добре какво има предвид. Регистриране. Каталогизиране. Систематизиране на информацията. Работа с документи.

Скукаааааааа.

- Добре съм. Забрави! - отвърна й той.

- Аз...

- Просто забрави!

Разопаковаха багажа, без да си кажат и думичка. След това майка му отиде до ресторанта на ъгъла и купи пица. Докато се хранеха, Роберт се сети случайно къде преди беше виждал символа от катакомбите

Това беше анкх!

Египетският йероглиф от ковчежето в Боргунд.

- Мамо - каза той, а устата му беше пълна с пица, - символът долу в катакомбите...

Майка му го погледна въпросително.

- Това бе анкх! Беше издълбан в стената.

- Анкх ли?

- Да. Подобен на онзи на ковчежето в Боргунд.

- Няма как един египетски йероглиф да бъде открит в римски катакомби. Точно толкова, колкото няма как да бъде открит на ковчеже в Боргунд.

- Точно така! Защо обаче беше там?

Майка му се усмихна.

- Сигурен ли си, че си видял именно анкх? А не кръст например? Лесно е да се сгреши, когато човек не познава добре символите.

- Беше анкх! Сигурен съм! Кръст с кръгъл връх!

- Странно звучи. - Майка му повдигна рамене. - Но със сигурност има обяснение. И ще го открием, когато започнем да работим.

Тя взе парче от пицата и започна да нахвърля бележки по плановете за разкопките.

Роберт беше объркан. Защо не го приемаше сериозно? Ако един анкх в катакомбите беше толкова необичайно нещо, то тя трябваше да прояви по-голям интерес. Трябваше да снима символа, когато бяха долу. Тогава щеше да има доказателство.

На следващата сутрин майка му стана в ранни зори и Умберто дойде, за да я вземе. Роберт се обърна на другата страна и поспа още два часа, после се измъкна от леглото, отиде в кухнята и си направи три палачинки. Изпи и две чаши ябълков сок.

През следващия месец щеше да се наложи да се справя сам - от сутрин до вечер. „Достатъчно време, за да открие доста неща” - мислеше си той.

Роберт почисти масата след като закуси, отиде в стаята и влезе в интернет. Първото, което искаше да узнае, бе защо долу в катакомбите беше изсечен анкх. Като помисли над нещата, не беше точно същият. Трябваше да се порови относно проблема.

Но не беше толкова просто. Потърси информация в Google. После в Уикипедия. Откри много снимки на анкх, но на нито една от тях не видя кръст на върха. След около час ровене в интернет той не бе мръднал и на милиметър, беше там, където бе и в началото. Въздъхна, предавайки се. Кого можеше да попита? Къде би могъл да провери? Къде отива човек, когато търси отговор на един от най-невъзможните въпроси на света - въпрос за катакомбите?

"В библиотеката!" - помисли си той. Естествено!

Но какви библиотеки имаше в Рим?

Всъщност се оказа, че има доста. Това откри след справка в интернет. Роберт си записа адресите на две библиотеки, които се намираха в близост до апартамента. Едната беше главната библиотека, а другата - библиотеката на Ватикана. Сложи таблета и картата на града в чантата си и затвори вратата с трясък.

Първо потърси Biblioteca Nazionale Centrale di Roma. Роберт не успя дори и да мине през входа и един господин в униформа му викна. Нещо на италиански.

- I have to find a book[1] - обясни му Роберт припряно.

- How old are you?[2] - попита пазачът.

- 14.

Пазачът поклати глава и му обясни, че човек трябва да бъде най-малко на осемнайсет, за да получи позволение да влезе.

Минимална възраст от 18 години?! За достъп до библиотека?!

Нямаше смисъл да спори. Роберт дори не успяваше да открие точните думи на английски. Напусна сградата разочарован. Оставаше да пробва да влезе в библиотеката на Ватикана.

Отне му над час, за да извърви разстоянието от Националната библиотека до Ватикана. По пътя си мислеше за думите на Умберто. Та Роберт е само дете. Щеше да им покаже! Със сигурност можеше да открие нещо, което археолозите бяха пропуснали. Ами ако успееше да намери нещо за надписа на стената... Нещо сензационно! Отново и отново той си представяше погледа на майка си, която го гледа, докато той излиза от катакомбите и носи... да, навярно носи императорски меч от чисто злато или пък венеца от тръни на Исус... или пък Свещения Граал!

Само дете, ама друг път!

Подмина площад „Венеция“ и тогава чу пиукането на мобилния си телефон - телефонно съобщение от Патрик.

Как е? :) Поех поста на капитан!

Ок, най-малко кралски меч, венец от тръни и Свещен Граал, може да си струва това, помисли си Роберт и побърза нататък.

ФАКТИТЕ НА РОБЕРТ ЗА ВЕНЕЦА ОТ ТРЪНИ И СВЕЩЕНИЯ ГРААЛ

Венецът от тръни на Иисус бил изплетен от клони с остри като бръснач бодли и бил пристегнат около главата му преди разпъването му на кръста. Свещеният Граал е бокал, който Христос използвал, когато събрал учениците си на последната вечеря. Някои вярват също и че Граалът е бил използван, за да се събира кръвта, която капела от Христос на кръста.

Огромното място пред църквата „Св. Петър“ гъмжеше от туристи, продавачи, просяци, монаси и монахини. Роберт откри Ватиканската библиотека. Отново го спряха на входа. Какво им имаше на италианските библиотеки?

- От Норвегия съм - обясни Роберт на английски.

- Идвам, за да...

- Не пускаме деца в библиотеката - прекъсна го портиерът.

- Но...

- Върни се, когато навършиш нужната възраст! - каза портиерът грубо и му посочи пътя навън.

Роберт остана втрещен и зяпаше празното пространство. Беше капнал. Беше жаден. Беше и бесен.

- Проблем ли има, млади момко?

Въпроса му зададе на развален английски един дребен господин с кръгли очилца.

- Не ме пускат да вляза - каза му Роберт.

- И защо, ако бих могъл да попитам, искаш да влезеш в библиотеката на Ватикана? Навярно знаеш, че тук не разполагаме с книги за деца.

- I know - рече му Роберт. И тогава избълва цялата история. За катакомбите. За символа. За майка си, която не го приема сериозно. - Просто се опитвам да открия повечко информация за стария символ - приключи той.

- Навярно бих могъл да ти помогна - каза мъжът и намести очилцата си. - Ела с мен!

Мъжът с кръглите очилца поведе Роберт по площада пред библиотеката и после през една огромна и тежка врата. Когато влязоха вътре, той подаде ръка на Роберт и стисна неговата здраво:

- Името ми е Алдо Манчини.

- Роберт. От Норвегия.

- Ах, Norvegia! Каква красива страна! А сега, драги ми приятелю, с теб се намираме в тайния архив на Ватикана.

- В тайния архив ли? - запита Роберт объркано.

- Да. Е, не е чак толкова таен. Името означава, че колекцията принадлежи на папата и е далеч по-неприкосновена от книгите в библиотеката на Ватикана.

- А тук пускат ли четиринайсетгодишни? - попита Роберт, изпълнен с надежда.

Алдо Манчини избухна в смях.

- Тук почти никого не пускат. Учени, студенти и професори могат да подадат молба за достъп. Но само най-сериозните получават правото да ни посетят и да разгледат колекцията.

Роберт въздъхна дълбоко.

- Но - продължи Алдо Манчини, - тъй като аз работя тук, мога да те вкарам вътре като мой личен гост.

Роберт го изгледа въпросително. Едно „защо” висеше на крайчеца на езика му.

Алдо Манчини го гледаше през кръглите си очилца.

- И аз някога съм бил малко момче. Любопитно момче. Помня колко объркващо беше да те третират като... да, като дете.

Читалнята в тайния архив на Ватикана беше най-красивата, която беше виждал някога. Беше нещо средно между църква и библиотека. В редица един зад друг седяха учени и прелистваха стари книги и документи. Полиците с книги се издигаха на два етажа.

Кабинетът на Алдо Манчини беше ужасно малък и тесен. Беше препълнен с книги и вестници, както и с картонени кутии, пълни с пожълтели документи.

- Така - подхвана той, - какво искаш да откриеш?

Роберт му разказа за символа, който беше издълбан в стената долу в катакомбите.

- Египетски анкх ли? - рече Манчини. - Това е крайно необичайно, ако бих могъл да се изразя така. Сигурен ли си, че става дума за анкх?

- Не напълно - отвърна Роберт, - защото изглеждаше някак различно.

Манчини му подаде бял лист и туш и го помоли да нарисува символа. Роберт затвори очи и го видя в съзнанието си. После нарисува символа възможно най-добре.

- Ах! - въодушеви се Алдо Манчини и плесна с ръце. - Сега разбирам. Зная и защо си решил, че става въпрос за анкх. Но на практика това не е анкх. Този символ представлява коптски кръст.

- Коптски кръст ли?

- Коптите били сред първите християни. Коптската църква била основана в Египет от евангелиста Марко още през 42 година след Христа. Днес техният кръст изглежда по напълно различен начин. Но навремето християните копти комбинирали стария йероглиф анкх със символа на християнството - кръста. Наистина ли си открил подобен кръст долу в катакомбите? Трябва да го видя! Та това не е малка сензация! Във всеки случай за специалистите. Това е най-старото изображение на коптски кръст в града, за което зная. Това значи, че коптите са дошли в Рим още през второто столетие след Христа и по една или друга причина са издълбали кръста долу в катакомбите. Навярно в Рим е починал важен египтянин, който е бил един от коптите и е бил погребан заедно с римските християни. Много интересно, трябва да призная.

Това е голяма сензация.

Роберт беше въодушевен и изпълнен с плам, когато напусна Ватикана. Тичаше по улиците на Рим обратно към апартамента. Коптският кръст беше нещо, с което щеше да изненада майка си и Умберто. Онези, които дори не благоволиха да дойдат при него, когато ги викаше долу в катакомбите. Които не му повярваха, когато разказа за откритието си. В същото време знаеше, че и двамата нямаше да го пуснат долу в катакомбите по време на разкопките по същата причина. Не и без доказателство. Той се нуждаеше от нещо повече. Роберт спря. Щом бе успял само за няколко минути да разгадае една голяма сензация в катакомбите, какво ли би се случило, ако успее да прекара там повече време? Роберт знаеше какво е нужно да направи. Навярно го бе знаел, още когато Умберто му отказа достъп, но го беше потиснал в себе си: по един или по друг начин трябваше да успее да слезе в катакомбите самостоятелно. Трябваше да открие нишата със съда, закриващ символа, за да има снимка като доказателство за съществуването на коптския кръст, който беше издълбан в стената. И после щеше да изследва катакомбите за наличието на други символи. Точно заради това беше дошъл и в Рим.

Но как щеше да го стори? И кога?

Възможността му се отвори още същата вечер.

Майка му го повика, когато заключи вратата на апартамента след себе си. Беше капнала от умора и цялата в пот от дългия работен ден долу в катакомбите.

Викна му:

- Ей, Роберт?

- Мда?

- Ще успееш ли да се справиш сам тази вечер.

- Сам ли?

- Ще ти дам пари, за да идеш до Макдоналдс.

- Защо?

- Знаеш как е. Умберто покани археолозите на вечеря. Малък празник.

- Какво ще празнувате?

- Нищо конкретно. Че започнахме разкопките. Бих могла да откажа, ако смяташ, че няма да се справиш сам. Или пък си съгласен?

- Естествено, че съм съгласен - отговори той. Отговори между другото. С безразличие. Така тя нямаше да заподозре какво си мислеше той всъщност: Дааааааа! Щом археолозите са в ресторант заедно, то катакомбите щяха да са пусти. И щеше да може да ги изследва. Той.

Майка му се гримира, взе си душ и се напарфюмира.

Влезе в стаята, където Роберт седеше заедно с таблета си и работеше над записките си и списъците си с факти.

- Сигурен ли си, че всичко ще бъде наред? - запита го тя за четиристотин и четирийсети път.

- Заслужаваш да се позабавляваш малко - отвърна й той като възрастен и я прегърна.

Щом майка му отново хукна към банята - някаква къдрица не си заставаше на мястото, Роберт използва момента: промъкна се към чантата й и взе връзката с ключове. Безшумно успя да извади ключа за катакомбите.

Долу на улицата се чу бибиткането на кола. Със сигурност това беше Умберто. Роберт тъкмо успя да върне връзката с ключовете в чантата на майка си, преди тя да излезе от банята. Подаде му пари за най-голямото меню в Макдоналдс - от онези, в които включват и млечен шейк.

Той стоеше край прозореца и махна на майка си и Умберто, които тръгнаха в огромния му прясно излъскан автомобил Алфа Ромео. Роберт стисна зъби. Та това почти беше лесно като детска игра.

Изчака известно време. За сигурност. Майка му беше от хората, които все забравяха по нещо. Но когато се увери, че няма да се върнат, той извади ключа и фенерчето, слезе по стълбите и излезе на улицата. Взе такси до разкопките и плати с парите, които му бе оставила майка му.

По принцип в района на разкопките винаги кипеше най-различна дейност. А сега всичко беше пусто. Ни звук. Нито една жива душа нямаше наоколо.

Това устройваше Роберт.

Последното, което направи, преди да слезе долу в катакомбите, беше да закачи връхната си дреха при входа на катакомбите. Като един вид поздрав, който никой нямаше да види.

Беше тъмно. Най-вече хладно. Роберт се чувстваше като детектив или по-скоро като шпионин на тайна мисия. Най-накрая щеше да разбере какви тайни крият катакомбите. Не знаеше какви точно бяха тези тайни. Но там долу имаше нещо повече от коптския кръст. Усещаше го. Обаче не знаеше какво бе то.

В мрака

Рим - в катакомбите

Всепроникваща тъма. И тишина. Не се чуваше нито звук.

Застоялият суров въздух в тъмнината се усещаше още по-силно. В това нямаше нищо чудно. Все пак хиляди трупове са прекарали тук столетия. Роберт пое дълбоко въздух през носа, за да свикне с неприятната миризма.

Включи фенерчето и тогава видя оранжевата кутия за електричество точно под стълбата. Отвори вратичката на електрическото съоръжение и натисна първото копче. Нищо не се получи. Опита с второто копче. Нищичко. Винаги така става! Сигурно някъде имаше централен шалтер.

Явно щеше да му се наложи да се справя с помощта на фенерчето.

Какво правя всъщност? Дори не мога да включа осветлението.

Продължи да навлиза във вътрешността на катакомбите, разсъждавайки какво всъщност го привлича така силно и кое разпалва любопитството му. Кое го бе пленило.

Звук.

Той се сепна.

- Има ли някой тук?

Притихна на място. Ами ако е мама?! Нима бе възможно тя да е разбрала какво става и да е хукнала към катакомбите?! За съвсем мъничко той се надяваше това да е тя.

Но уви. Твърде беше рано. Нямаше как да е разбрала, че той не си е у дома. А и тя би извикала името му. Той я познаваше добре. „Роберт! - щеше да изкрещи тя. - Роберт? Тук ли си, момчето ми?” Щеше да изпадне в истерия. Гаранция! Със сигурност щеше да изпадне в истерия.

Повторно някакъв звук.

Стъпки ли бяха това?

Стъпки в чакъла.

Роберт преглътна.

Кой би могъл да бъде това?

Умберто? Не. Умберто е на вечерята с археолозите. Окей, не е мама, не е и Умберто. Кой е тогава? Някой археолог ли? По това време от денонощието?! Ами тогава защо той не включи осветлението? Възможно ли бе това да е някой пазач?

Или пък... някой друг?

Роберт се ядоса сам на себе си. Пословичното му любопитство!

Едва ли помнеше всички онези пъти, когато майка му го беше молила да внимава. Да се замисли за последствията, преди да се втурне с главата напред в нещо.

Преди няколко години Роберт беше успял да влезе в един строеж в квартала им. Е, не беше успял да влезе. По-скоро беше успял да се промъкне. Просто искаше да види всички онези машини и булдозери. Дали ги управляват с помощта на сложна апаратура? Дали ги задвижват с газ и бензин, подобно на автомобилите? Успя да влезе в строежа през една малка дупка в оградата. Ако трябваше да каже истината, то той лекичко помогна на дупката в оградата да стане достатъчно голяма, че да може да се провре през нея и да мине от другата страна. Когато се промъкна вътре, си мислеше, че бяха приключили работата за деня. Но в следващия момент пред него се изправи огромен багер. Беше само на няколко метра от него. Багерът спускаше строителни материали на земята. Завиха аларми. Спряха строителната дейност. Един мъж се втурна към него, просна го през рамо и го отведе на сигурно място. Беше бесен! Знаел ли Роберт колко близо бил до смъртта? Ръководителят на обекта звънна на майка му, която трябваше да дойде и да го прибере.

Скоро след това отново се случи нещо. Той видя в YouTube какво се случва, ако човек смеси натрий и вода. Искаше му се да провери дали наистина е така. След като би последният звънец в училище, той изчака лабораторията по химия да се изпразни. Донесе вода в епруветка. Откри в кабинета на учителя по химия бутилка фенолфталеин и натрий. Сложи си гумени ръкавици и пусна фенолфталеина във водата. После заинтригувано пусна парченце натрий в кашичката. В следващия миг смесицата експлодира. Всичко в кабинета беше посипано с прах. Алармата за пушек се включи. Заслепен от пушека, Роберт успя да излезе в коридора слепешката. Няколко минути по-късно пристигнаха и пожарникарите. Пак сирени! Тогава Роберт остана със съучениците си на двора и се преструваше, че всичко е наред. Но естествено, успяха да го разкрият.

А сега той беше тук. В катакомбите. А все пак мястото му в никакъв случай не беше там. Умберто направи всичко възможно, за да обясни на майка му и на него, че мястото не е обезопасено и едно дете в никакъв случай не бива да стъпва там.

Роберт слушаше. Тишина. Нима беше сбъркал? Нима не беше чул стъпки? Спря се и се ослушва в продължение на няколко минути. След това събра смелост и продължи нататък.

Влезе в голямата камера. Прастарите каменни стени бяха покрити с неразбираеми знаци и символи.

Разпозна мястото. Това беше процепът в стената. Внимателно повдигна буркана. С помощта на фенерчето си освети символа, който търсеше. Коптския кръст, не анкх.

Това не е маловажна сензация.

Извади мобилния си телефон и направи няколко снимки на символа:

Отново някакъв звук. Като въздишка.

Роберт притаи дъх и замръзна на мястото си. „Има ли някой тук?” - това му се искаше да извика. Но не смееше. Все едно задаването на този въпрос щеше да накара онзи, който се криеше в тъмнината, да излезе от нея и да дойде при него. А може би не беше човек, а нещо.

Някой или нещо, което той не искаше да вижда.

Дълго време стоя на едно място и не смееше да помръдне.

Заслушан.

Звукът изчезна.

Дишането му се успокои. Естествено, че беше сам. Естествено, че тук нямаше друг освен него. Всичко това беше плод на фантазията му. Все пак се чувстваше така, все едно сънува кошмар; така, все едно беше главното действащо лице във филм на ужасите.

„Трябва да изляза навън” - помисли си той.

Тръгна бавно, вперил поглед в тъмното. Пусна отново фенерчето и освети тунела. Ако наистина някой го беше последвал, той трябваше да се намира именно там. Точно там.

Или може би зад завоя?

Я се стегни, Роберт! Не бъди пъзльо!

Прогони страха си. Принуди се да се отправи към стълбата.

Сенките изчезнаха в мрака. Едва когато пусна отново фенерчето, сенките отново се събудиха за живот. Бяха бързи. Не напълно истински. Като сенки на нещо, което не е истинско. Някой. Или нещо.

Отново изключи фенерчето. Представи си полумъртви хора, които хукват насреща му с широко разтворени ръце. Отново включи фенерчето. Трябваше да успее да си върне реалността.

Роберт продължи напред. Светлината на фенерчето проряза мрака. Коленете му трепереха. Усещаше чакъла под краката си. Светлинката се плъзгаше по стените. Отвсякъде го гледаха зяпнали скелети. Наблюдаваха го от местата, на които бяха поставени преди толкова много време. Не искаше да ги погледне. Не искаше да срещне погледите от празните очни дъна. Но като че ли мъртвите търсеха погледа му.

Когато влезе в още една камера, Роберт застана на едно място и се огледа. Не познаваше това място. Камерата се делеше на два тунела - един вдясно и един вляво. Трябваше да направи избор. Нямаше как.

„Този - помисли си той. - Почти съм сигурен, че минах през този тунел”.

Нали така?

Роберт се спусна по коридора, изпълнен със съмнения.

Съзря още един странен символ върху стената. Какво беше това? Око, кръст. Кое в този символ го караше да усеща подобно безпокойство?

Извади отново мобилния си телефон и щракна още един път:

„Още един магически символ” - помисли си той.

След това продължи. Със сигурност беше минал по този път на идване, нали така? Нали така. След няколко минути увереността му се изпари. Отново осъзна, че не разпознава мястото. Едва когато стигна до една влажна каменна стълба, която се спускаше в подземието, вече беше убеден. Със сигурност на идване не беше минавал покрай тази влажна каменна стълба. Беше се изгубил.

Роберт се огледа наоколо.

Един огромен плъх сновеше по пода точно до него. Той извика. Не че се страхуваше от плъхове. Не беше там работата. Все пак отглеждаше хамстери и всякакви други животинки. А най-добрият му приятел Свейн си гледаше домашно плъхче.

Ала въпреки това трябваше да спре за малко, за да успее да си поеме дъх. Беше толкова уморен. Беше капнал.

Плъх... Естествено... Навярно точно плъховете са издавали всички онези звуци.

Той се усмихна успокоено.

Плъхове!

Роберт плъзна светлинката на фенерчето по стените и съзря още един странен символ.

Този път на риба.

Майка му беше разказвала, че най-ранните християни са използвали рибата като свой таен символ. Той плъзна върха на пръстите си по ръба на изображението и си мислеше: „Преди почти 2000 години някой е седял тук, точно където се намирам аз в момента, и е издълбал точно тази риба в точно тази стена. И в този момент аз я гледам.”

Съзря някакъв текст под рибата. Опита се да го прочете. Но не разбра нищичко. Текстът явно беше на латински. Беше ли възможно археолозите да са превели надписа? Ами ако написаното бе важно? Нещо, което променя начина, по който гледаме на световната история. Имаше някакъв смисъл. Той извади мобилния си телефон и направи още една снимка.

ФАКТИТЕ НА РОБЕРТ ЗА СИМВОЛИТЕ

Символът е знак, който олицетворява нещо различно. Норвежкото знаме например символизира Норвегия. Рибата символизира Исус. Когато християнството е било млада религия, християните в Рим са използвали рибата като таен символ. Някои смятат, че това е така, защото гръцката дума за риба е образувана от първите букви на всяка дума от израза „Исус Христос, син Божи, Спасител“.

Осъзна го - беше се изгубил. Нямаше и идея къде се намира в момента. Като че вече нищо не съществуваше - нито в катакомбите, нито навън. Само този безкраен лабиринт от гробни камери.

Стъпка по стъпка той продължи през каменните галерии, покрай портали, покрай камери с високи, величествени сводове.

Вече не минах ли оттук? В кръг ли се движа?

Когато зави на следващия ъгъл, тунелът още веднъж се раздели на две.

Чак сега осъзна защо археолозите и изследователите винаги носеха толкова много оборудване със себе си - за да не се изгубят, за да могат да намерят обратния път.

Роберт освети чакъла пред себе си.

Тогава ги откри.

Следите от стъпки.

Следите, които следваха други следи - тези от неговите маратонки марка Адидас.

След тях други отпечатъци.

Значително по-големи. По-груби.

Като че някой го преследваше.

Изпадна в паника и освети пространството около себе си с фенерчето. После го изключи. В нажежената тъмнина беше невидим.

Чакаше. Опита се да задържи въздуха си. Но не успя. Сърцето му биеше лудо. Вслуша се.

Мисли, Роберт, мисли!

Не беше никак лесно. В мислите му цареше хаос.

Трябва да откриеш обяснение!

Концентрира се. Два отпечатъка. Можеше да означава, че някой го е проследил. Но можеше и да значи че е попаднал на място, където някой от археолозите е оставил отпечатък.

Възможно ли беше това?

Той пусна фенерчето.

Сива сянка.

Роберт настръхна. Обърна светлината от фенерчето към мрака в тунела. Не видя никого. Ръката му трепереше. Светлината от фенерчето подскачаше във всички посоки.

Втълпяваше си. Навярно си втълпяваше. Това беше.

Или пък светлината от фенерчето създаваше илюзията, че около него има сенки и някой се движи. Това ставаше когато светлината попаднеше по неравности в стените.

Продължи напред. Чу проскърцването на малките камъчета по чакъла. Роберт веднага обърна фенерчето назад. Освети отсечката с него.

Никой нямаше там.

Извади мобилния си телефон. Нямаше покритие. Естествено, че нямаше покритие.

Какво правя аз в тези катакомби?

Защо не се опита да разговаря като хората с майка си за коптския кръст? Обстоен и спокоен разговор. Така тя щеше да му повярва. Но не. Наместо това той трябваше да се промъкне в катакомбите.

Роберт продължи. Устата му беше пресъхнала. Езикът му издаваше странни звуци, когато се допреше до небцето.

Трябваше да взема бутилка с вода, помисли си той.

Мислеше си за майка си. Милата му майчица, която винаги се грижеше за това той да се чувства добре Понякога му ставаше толкова тъжно, че му е така предана. Питаше го дали се справя в училище. Дали всичко е наред с отбора по футбол. С приятелите му. Дали нещо го мъчи. Просто трябва да дойдеш при мен, ако има нещо, Роберт. Понякога на него му се искаше да изкрещи, че всичко е наред. Дори и да не беше така. Просто искаше да има малко спокойствие.

Когато зави на следващия завой, разпозна мястото. Беше стигнал края на тунела. Намираше се в края на обезопасената отсечка, точно до предпазната стена. Катакомбите зад стената не бяха изследвани. Криеха куп опасности. Роберт трябваше да се върне обратно.

Звук. Зад него.

Още един плъх?

Роберт се огледа.

Нещо натежа в него.

Коленете му поддадоха. За малко щеше да се стовари на земята.

Сега го видя! В полутъмата в края на тунела.

Един монах.

Монах с лице, плувнало в пот.

Очите му пламтяха.

Монахът

Рим - в катакомбите

Монахът беше облечен в дълга, черна дреха. Подобно на рокля.

- Кой си ти? - запита го Роберт. Гласът му трепереше и заплашваше, че напълно ще изчезне.

...си ти... си ти... си ти... отекна ехото.

Монахът не отговори. Роберт повтори въпроса си на английски.

... who are you ... are you... are you...

Монахът се приближи към момчето. Попадна в обсега на фенерчето. Очите му пламтяха от жегата.

Роберт направи крачка назад, отдалечавайки се от монаха.

Монахът спря. Бавно той придвижи ръката си от челото до стомаха и после от едното рамо до другото.

Кръстеше се.

После... после той започна да пее.

Пеенето беше ниско, монотонно.

Гласът беше ясен и дълбок.

Роберт слушаше.

Думите му бяха непознати. Думи от древни времена. Роберт успя да чуе и различи някоя друга дума. Нещо свързано Kristi kruks и теа luks. Каквото и да значеше това.

Изведнъж монахът млъкна. Двамата стояха по местата си и бяха вперили поглед един в друг. Всеки изчакваше действията на другия. Монахът вдигна напред ръце и обърна към момчето дланите си. Като свещеник.

Роберт задържа дъха си.

Монахът направи крачка към него. Подаде му ръка. На единия си пръст носеше голям златен пръстен. Върху пръстена Роберт съзря символ:

Кръст насред... зъб?

Трябваше да успее да избяга. Роберт хвърли бърз поглед към предпазната стена. Между най-долното ниво на предпазната платформа и пода имаше процеп от около 30 сантиметра.

Изчака момент. После се пусна назад. Долу на пода. Панически се опита да мине през процепа. Да избяга от монаха. Вътрешната стена нараняваше гърба му. Движенията му се струваха ужасно бавни. Опитваше се да се провре през дупката. Да слезе долу в тъмнината.

Тогава я усети. Една силна ръка Тя го хвана за десния глезен. Монахът изтегли Роберт с един ужасно силен напън.

Опита се да му противодейства, да се хване за каменната стена, но не успя. Усети как стената ще поддаде. Роберт трябваше да се предпази от падащата изкуствена стена.

Роберт коленичи. Без да погледне назад, той хукна в тъмнината. Хукна навътре в катакомбите.

Едно несигурно и животозастрашаващо място според Умберто. Но сега не можеше да мисли за това.

Монахът разчисти останките от изкуствената стена. И хукна след Роберт.

Роберт не запали фенерчето си. Мислеше си, че тъмнината му дава известно предимство. Бягаше толкова бързо, колкото имаше сили. Ръцете му се опираха в каменните стени, които се издигаха от двете му страни.

Монахът извика нещо. Роберт не разбра какво.

Беше близо. Много близо.

Роберт затича по-бързо. В тъмнината.

Внезапно главата му се удари в свод в покрива.

Зави му се свят. Падна на земята.

Звукът от падането. Стенания.

Монахът навярно също не беше видял свода.

Роберт се опита да продължи. Но не успя да запази равновесие. Подът движеше ли се? Той се подпря на стената. В косата и по лицето му имаше пясък.

Какво става?

Въздухът се изпълни с прах. Той започна да кашля.

Тогава покривът на пасажа се срина.

Всичко се случи толкова бързо, че той дори нямаше време да помисли какво става.

Всичко пропадна и във въздуха се разнесе облак от прах и пясък. Той кашляше и кашляше. Не можеше да си поеме дъх. Завря лице в ръцете си. Притисна носа и устата си към ризата си. Пое дъх няколко пъти. Кашляше. Очите му сълзяха. Трябваше да се измъкне оттук.

Тишина.

Роберт седеше върху твърдия каменен под и се опитваше да контролира дишането си. Сърцето си. Страха си.

Къде отиде монахът?

Дали не се е скрил в дупката, останала след пропадането на пасажа? Заедно с Роберт. Или пък беше останал под развалините?

Роберт отново включи фенерчето се. Освети пространството около себе си. Не можеше да види нищичко. Нищо освен черепа, който се намираше точно пред него. Той замижа. Изгаси фенерчето. Трябваше да внимава да не изтощи батериите.

Прахта вече не беше надвиснала във въздуха. Вече можеше да види стените ка катакомбите.

Освети пространството около себе си.

Пасажът, през който бе минал, беше затворен от тонове камъни. Монахът нямаше да успее да стигне до него. В другата посока виждаше само мрак.

Сети се за думите на Умберто: "Няма друг изход в тази посока!"

Беше приклещен.

Погледът му автоматично се фокусира върху скелета в стената. Като че черепът го гледаше и му се усмихваше.

Миризмата го отвращаваше.

Тогава той чу гласа.

Нисък глас. Съвсем близичко. Почти недоловим.

- Роберт - прошепна гласът.

Само това.

Роберт.

Гласът

Рим - в катакомбите

Роберт...

Шепот в тъмнината.

Той запали фенера. Огледа се. Но там нямаше никой. Само той беше там.

Кой тогава беше прошепнал името му?

Гласът беше твърде нежен, за да принадлежи на монаха. Това беше женски глас.

Глас на млада жена...

Тунелът все още беше целият в прах от сгромолясването на пасажа. Очите му сълзяха. Трябваше да изтупа пясъка и прахта от дрехите си.

Нима си втълпяваше? Или пък някъде в катакомбите имаше жена?

Жена? Жена в катакомбите?

Жена, която знаеше името му... Не беше възможно.

- Роберт, ела!

Отново този глас. Настоятелен.

- Роберт, побързай!

„Втълпявам си” - повтаряше си Роберт.

Набра номера на майка си по мобилния телефон. Чакаше. Но не. Нямаше обхват.

С пръсти, които трепереха, той затрака по клавиатурата, пишейки съобщение.

Затворен в катакомбите! :( Всичко се срути! :( Не съм ранен! Имам нужда от помощ! :( Sorry!

После натисна „изпрати”. С малко късмет можеше да успее да изпрати съобщението. Все пак нищо не му пречеше да се надява.

С предпазливи стъпки Роберт продължи да си проправя път през тунела. В мрака. Чувстваше се така, все едно се връщаше назад във времето. В миналото. Навсякъде имаше прах, който покриваше с дебел пласт пода, скелетите, гробните ниши покрай стените.

Беше толкова топло, че трябваше да разкопчае копчетата на ризата си. Усещаше, че става все по-трудно и по-трудно да диша. Нима в тунела нямаше достатъчно въздух? Паникьоса се. Ако нямаше достатъчно въглерод, то той щеше да умре. Бавно и мъчително. Пое дълбоко въздух. Напълни дробовете си. Задържа го в себе си и после издиша. Отново пое въздух. Отново и отново. Навътре, навън. Навътре, навън. Накрая паниката изчезна.

Роберт не вярваше в призраци. Не вярваше в ония създания с чаршафи над главите, които ходят напред-назад и кокалите им издават странни звуци. Но във фантазията си видя как мъртвите се изправят в тъмнината, напускат гробовете си. Под формата на скелети. Навярно като отражения - отражения на хората, каквито някога са били. Отражения на онова, което е било.

В тъмнината, която цареше наоколо, той видя погребалните процесии, които са се промъквали през входовете преди повече от 2000 години. Плачещите вдовици. Тъжащите бащи. Навярно някой, който е пеел. Мъртвецът върху носилка. Покрит с плат. Свежи цветя.

Роберт продължи нататък. Още по-нататък... И си мислеше: Толкова навътре в катакомбите жив човек не е припарвал повече от 2000 години.

Изведнъж спря. Един писък накара цялото му тяло да изтръпне. Писък от центъра на катакомбите.

Застана на едно място и се заслуша. Беше уплашен.... Чакаше... Слушаше... Чакаше... Подготви се да чуе вика отново.

Този вик го пронизваше.

Откъде дойде този вик? Кой извика?

Това не беше звук, издаден от човек. Не, не беше. Беше сигурен в това. Нима тук долу, в катакомбите, имаше диви животни?

Викът като че идваше от... опита се да прогони мисълта, но тя не му даваше мира... някакво чудовище. От някакво безсмъртно чудовище.

Роберт се притисна в стената. Не искаше да включва фенерчето. Не искаше да го видят.

Опита се да си представи кой или какво би могло да издаде този вик.

Нима беше възможно тук долу да се е развил нов вид диви животни? Слепи, без окосмяване... Подземни зверове, които се хранят с плъхове и насекоми, както и с всеки, който по някаква грешка се окаже тук? Например едно момче от Норвегия.

Нов вик.

Далечен. Като молба.

Роберт затвори очи. Изведнъж го осени мисълта: Вятър!

Така му олекна, че чувството му се стори крайно приятно. Навярно беше вятър! Вятър, който прониква в тесния процеп на пасажа!

А вятърът значеше две неща:

Че в тунела със сигурност имаше така жизненоважният въздух.

И че трябваше да има и изход.

Роберт.

Гласът. Отново онзи глас.

Онзи равен, нашепващ женски глас.

Роберт включи фенерчето. Очакваше да я види. Застанала пред него.

Бледа. Мъртва.

Изключи фенерчето.

Почти в същия момент отново го включи. Тогава я откри.

Страх

Рим

Синевата на нощта. Присветващите лампи. Телевизионен репортер с микрофон в ръка, който предава на живо от мястото на събитието: В момента все още не е ясно какво е причинило срутването, но полицията изрази опасенията си, че долу в катакомбите има човек. Журналистите се бяха скупчили около ръководителя на спасителната операция, който стоеше встрани заедно с Умберто, и двамата заедно преглеждаха скиците и картата на обекта.

Насред всичкия този хаос бе и майката на Роберт, която не беше на себе си от страх. Когато се бе прибрала у дома след вечерята с археолозите, тя беше открила, че синът й го нямаше. Първоначално се беше ядосала. После в нея полека-лека се надигна подозрението. Отвори чантата си. Провери. Ключът за катакомбите го нямаше.

Роберт!

Пристигна още една пожарна кола. Синкавите светлинки, които се отразяваха по фасадата. Навсякъде шум от уоки-токита. Полицията беше отцепила района, за да държи встрани любопитните.

Ръководителят на спасителната акция беше един нервен пожарникар с каска и тежка униформа. Той се здрависа с нея тържествено.

- Това яке на сина Ви ли е? - попита той и посочи връхната дреха на Роберт.

Единственото, което успя да стори, беше да кимне.

- Госпожо - каза той със съчувствие в гласа, - ще направим всичко, което зависи от нас, за да го открием.

Думите му прозвучаха като смъртна присъда. Тя зарида.

Анджелина

Рим - в катакомбите

Жена.

Роберт потръпна и са катурна назад.

Тя проблесна в полутъмата - подобно на неясна стара фотография.

Жена ли беше това? Какво търсеше тук?

- Роберт!

Гласът й. Имаше нещо странно в тоя глас.

- Бързо!

- Коя си ти? - успя да попита той - Откъде знаеш името ми? Известно ли ти е как да изляза оттук?

- Няма време за губене! Побързай, Роберт!

Тя го привика при себе си с показалеца си. Роберт се подчини и тръгна към нея.

Няма време за губене ли? Какво време за губене няма?

С бързи крачки - толкова бързи, че му се стори, че тя не ходеше, а литна - жената изчезна в тъмнината.

Роберт я видя отново в нещо, подобно на голяма камера, пълна със скелети.

Тя стоеше по средата и го чакаше. Виждаше я насред прахта. Та тя беше момиче на неговата възраст. Носеше някаква бяла рокля с колан около кръста. Роберт затаи дъх. Тя не изглеждаше никак уморена.

- Побързай, Роберт! Нямаме време!

Имаше нещо наистина странно в гласа й. Нещо което той не можеше да определи.

- Почакай! - извикай той - Как ти е името?

- Анджелина.

Анджелина. Като ангел, помисли той. Ангел...

- Не, не съм ангел. Би ми се искало да бъда. Ангел в Божието царство.

Без надежда

Рим

Ескортирани от четири полицейски коли, на мястото пристигна и огромен кран, както и машина за разкопаване на района. Крещящи мъже успяха да свалят машината от камиона. Майката на Роберт не разбираше за какво им е този кран. Журналистите и репортерите от телевизиите бяха отведени в един район чак отвъд склада за провизии. Умберто и ръководителят на спасителната акция дойдоха при нея. Тя беше наплашена, погледът й шареше напред-назад.

- Тази част от катакомбите, където е станало срутването, е най-вътрешната и най-неизследваната - каза й ръководителят на спасителната операция.

- И все пак е малко вероятно Роберт да е отишъл толкова навътре - добави Умберто.

"Не познаваш Роберт" - помисли си майката.

- Ще направим най-доброто, на което сме способни - рече ръководителят на спасителната операция.

Виждаше го в погледите им. Бяха изгубили надежда.

Срутването

Рим - в катакомбите

- Побързай, Роберт!

Тичаха.

- Защо трябва да бързаме толкова?

Вече няколко минути Анджелина водеше Роберт сред лабиринта от проходи.

- По-бързо, Роберт, по-бързо!

Тогава той го усети.

В началото просто почувства някаква вибрация. Подът започна да се тресе. От покрива падаха прах и пясък.

Сетне последва и звукът.

Като гръм.

Кънтеше. Всичко се разлюля.

- По-бързо, Роберт! По-бързо!

Подобно на писък в главата му.

Роберт погледна към покрива. Отвори се процеп. Сипеха се пясък и пръст.

- Насам, Роберт! Тук ела!

Той я последва.

- Бързо!

И тогава катакомбите се срутиха.

Земетресението

Рим

Земетресение.

Така изглеждаше. Улицата се разтресе. Някой извика. Една паркирана кола се катурна на една страна. Алармите на автомобилите завиха. От подземието се вдигна прах, който се разпиля навсякъде. „Земетресение ли беше това?” - зачуди се майката на Роберт. Едва когато видя изражението на Умберто, нещата й станаха ясни. Катакомбите!

- О, Боже! - викна тя.

Умберто я погледна, но не каза нищичко. Просто си стоеше и беше вперил поглед в нея. Най-накрая отвори уста и рече:

- Това не означава нищо.

Естествено, че означаваше. Роберт беше някъде там долу. А сега всичко се срути.

Тя хукна към входа за катакомбите. Но там не откри нищо освен камъни, които препречваха пътя й.

Тонове камъни.

Ръководителят на спасителната акция дойде при нея. Махна шлема си. Очите му бяха пълни със сълзи.

- Госпожо, сторихме каквото можахме.

Тя сви юмрук и го захапа.

Навярно разкопките са предизвикали тази нестабилност в земните маси - продължи той. - Естествено, ще го търсим...

Изливаше думи и те се разлагаха във въздуха помежду им.

Тя не смееше да зададе въпроса. Двамата стояха и се гледаха.

- Роберт? - каза тя.

Ръководителят на спасителната акция я погледна.

- Не - прошепна тя.

Умберто дойде при тях и обви ръце около нея.

- Не, не, не...

Коленете й я предадоха. Умберто трябваше да я придържа изправена.

-Неееееееееееееее!

Болезнените й викове изпълниха нощта. Работата беше преустановена. Пожарникарите свалиха шлемовете си. Около тях настана тишина. Всичко, което се чуваше, бяха сирените, които се приближаваха, както и истеричният плач на майката на Роберт.

Украшението

Рим

В подземието се чу тътен. Около тях се затъркаляха тежки камъни. Въздухът се изпълни с пясък и прах.

- Бързо! По-бързо!

Анджелина дърпаше Роберт след себе си.

- Още по-бързо, Роберт!

Тежки късове се бяха откъснали от покрива и падаха навсякъде Анджелина и Роберт тичаха, хванати за ръка. Тичаха толкова бързо, колкото можеха. Всичко около тях се рушеше и падаше. Анджелина го заведе при един тесен пасаж. Влязоха в една прастара малка стаичка. Първо мина Анджелина. Роберт трябваше да махне някои неща от пътя си, за да успее да влезе след нея. Съумя да влезе в последната секунда. После пасажът се срути.

- Къде се намираме? - запита Роберт.

Анджелина не отговори.

- Анджелина?

Той се огледа.

Нямаше я. Роберт нищичко не разбираше. Какво стана с нея? Къде отиде тя? В тъмнината тя трябваше да влезе вътре в стаичката преди него.

Роберт продължи. Тръгна нагоре по старата каменна стълба. Всичко наоколо беше покрито с прах.

- Анджелина?

Навярно е успяла да избяга преди него. Но защо не отговаряше? Защо не го чакаше?

От каменната стая Роберт се изкачи до старата къща. С треперещи ръце той отвори вратата. Влезе в задния двор. Дългото стълбище беше изтощило сетните му сили. Роберт се подпря на стената, за да си поеме въздух.

Огледа се наоколо. Задният двор беше пуст.

- Анджелина, къде си?

Тя беше спасила живота му, а сега я нямаше. Роберт се клатушкаше по двора. На улицата той се втурна към светлините. Беше изморен. Капнал беше. Кашляше. А дробовете му бяха пълни с прах.

В началото всичко беше толкова тихо. После хората закрещяха!

- Чудо! - извика изведнъж някакъв глас.

Някои хора ръкопляскаха.

За Роберт това бяха далечни и нереални звуци. Ушите му бучаха.

Тогава той съзря майка си. Умберто я беше прегърнал.

- Виж! - викна Умберто.

Майката избърса сълзите в очите си и погледна пред себе си.

Минаха няколко секунди.

-РОБЕРТ!

Тя се отскубна бързо от Умберто и се втурна насреща му.

- Мамо! - прошепна Роберт.

- Роберт! О, Роберт! - плачеше тя.

Няколко минути двамата стояха така - прегърнати. Бяха ги заобиколили фотографи, които ги снимаха, а множеството от насъбрали се хора ръкопляскаше.

Две медицински сестри помогнаха на Роберт да влезе в специално изпратената линейка. Той седна вътре. Линейката потегли. Тогава той усети нещо. Някаква тежест между гърлото и гърдите му. Нещо, което удряше в гърдите му.

Роберт провери и го повдигна.

Накит ли беше това?

- Very nice - каза едната от медицинските сестри и му се усмихна.

Сирените на линейката виеха.

Откъде се беше взел този накит?

Огледа го по-отблизо.

Не беше за вярване!

Накитът, който висеше на врата му, беше подобен на накита, който майка му беше открила в ковчежето край църквата в Боргунд: