Загадката на катакомбите

Астроном Сузи Лий, ръководител на обсерваторията в Мауна Кеа, пиеше вече десетата си чаша с кафе тази нощ.

Кафето беше толкова силно и наблъскано с какво не, та чак й беше неприятно, но все пак я държеше будна.

От планинския връх на 4000 метра надморска височина на Хаваите, сред Тихия океан, Сузи и другите астрономи наблюдаваха всичко през телескопите си, които бяха върхови постижения в областта си. Оттук следяха всяка нова комета минута по минута. Сузи се взираше в нощното небе през телескопа. След откриването на новата комета тя изобщо не можеше да се наспи през нощта. През цялото денонощие работеше. И спеше - когато намереше време за това - в едно походно легло в единия ъгъл на обсерваторията.

- Готова ли си с изчисляването на курса и траекторията на кометата? - запита я нейният колега.

- Работя по въпроса - отговори Сузи и се прозина.

- А големината й?

- Не съм напълно готова. Задачата не е никак лека.

В работата си тя ползваше персонален компютър и лаптоп едновременно. Пръстите й препускаха по клавиатурата. От време на време тя грабваше писалката и записваше дълги редици от цифри.

Досега никой не беше чувал за новата комета. Сузи и Другите астрономи бяха извън себе си от вълнение и любопитство. Дали тя беше тръгнала от Пояса на Кайпер край планетата Нептун? Или пък идваше от Облака на Оорт някъде далече в галактиката? Сузи нямаше представа. Надяваше се изчисленията да им дадат някакви отговори. Но това беше всичко, което знаеше: кометата се състои най-вече от лед, но също така от камъни и метал. Когато тя се доближи до слънцето, се образува опашката й - от лед и пара. Това е невероятна гледка!

„Още от най-древни времена хората сме били обсебени от кометите” - помисли си Сузи и отпи глътка от кафето. Прегледа бележките си. Някога кометите са изпълвали хората със страх. Тя се усмихна. Били са толкова суеверни. Всеки път, когато са видели комета, са вярвали, че нещо ужасно ще сполети Земята.

Сузи погледна последните изчисления по отношение на траекторията и курса на кометата. Усети как сърцето й започна да бие учестено.

- Това няма как да е истина - измърмори тя на самата себе си, внезапно изпълнена с безпокойство.

Манастирът Весково ал Монте

Италия

- Просто ми, Боже! Съгреших!

Луцио коленичи. Най-горе при олтара. Върху стария дървен кръст висеше статуйка на Исус. Дървената фигурка го гледаше втренчено с тъжните си очи. Луцио беше сплел ръце за молитва и беше подпрял главата си върху олтара. Слънцето проникваше през изписаните малки прозорчета и осветяваше пространството. От другия край на манастира се чуваха звуците от песнопението на хора. Миризмата на тамян - хем сладка, хем остра - си проправяше път през капелата.

Навън, в дългите коридори на манастира, се виждаха монаси, всеки от тях тръгнал да изпълни задълженията си за деня. Някои пък бяха коленичили за молитва. Всяка будна минута през деня трябваше да се запълни със занимания в слава на Бога. Някои от монасите се занимаваха с най-различни дейности в групата за разглеждане и изучаване на Библията, други пък работеха в градината на манастира. Да стоиш без работа, си беше грях.

Стотици години монашеският орден на Луцио беше търсил светия амулет. Той бе споменат за пръв път в юдейските предсказания и по-късно в римските легенди.

Преди 2000 години - точно след разпването на Исус - амулетът бил разделен на две. Така че по-точно казано, монасите търсеха двете части на амулета. Два триъгълника. Единият амулет бил откраднат от викингите през IX век. Другият бил изчезнал в Рим преди 1800 години.

Според древното пророчество една звезда щяла да изгрее в небето и да донесе доказателство, че Бог е създал земята, за да може след това да я унищожи. Ако амулетът се носел от младеж от Ултима Туле - студения Север, светът щял да бъде спасен от гибел. За монасите посланието бе кристално ясно - амулетът е предвестник на Деня на Страшния съд! Гибел, смятаха монасите, означаваше, че времето следва своя ход в отсъствието на Бог. Нищо не бе по-важно за монасите от Деня на Страшния съд. Защото тогава Иисус Христос ще се върне, нашата греховна земя ще изчезне, а Божието царство най-сетне ще се възкреси.

В пророчеството пишеше още и за някакъв пазител на амулета. Монасите не бяха сигурни за този пазител. Всичко, което знаеха, бе, че техният монашески ред е определен от Бога така, че да открият амулета.

Когато дадената им свещена заръка бъде изпълнена, ще настъпи Страшният съд.

Украшението, което викингите откраднали от монасите, сякаш бе потънало вдън земя. През вековете монасите бяха пътували чак до ледените земи на Север - Норвегия, в търсене на амулета. Винаги се бяха връщали с празни ръце.

Сега най-накрая бяха по следите му. Вероятно не на това украшение, което викингите бяха откраднали, а по-скоро на амулета, изчезнал в Рим.

Заради новооткритите катакомби.

Амулетът бе наречен Светата звезда.

В творбата от XVIII век De fide ad Gratianum Augustum се съдържаше история, която бе записана от ръката на човек, на име Хораций, по-късно известен като св. Хораций. През ІІІ век той участвал в преследването на една християнска монахиня, която принадлежала към манастира, в който била пазена Светата звезда. Хораций написал:

Ревящи, крещящи и надаващи викове, ние я преследвахме по улиците на Рим. За нас тя беше просто един плъх. Бяхме безпощадни. Накрая тя побягна към едни катакомби. Там се чувстваше достатъчно сигурно - в укритието на мрака, сред миризмата на гниещи трупове, пазена от своите мъртви събратя по религия. Но злобата ни беше безгранична. Затворихме я вътре. Издигнахме стена от тежки камъни на входа. Така я затворихме сред вечния мрак на катакомбите.

В по-ранните години монасите бяха претърсвали повторно всички известни катакомби в дирене на изчезналия амулет. Младата монахиня, която Хораций бе описал, може би бе забравила амулета там, долу в катакомбите. Но търсенето бе безполезно. Затова когато монасите научиха за съществуването на още едни, новооткрити катакомби, те съзряха нова надежда за откриване на амулета.

Кардиналът, управляващ манастира, помоли Луцио да проучи въпроса. Нощ след нощ Луцио бе пътувал до Рим и се бе промъквал в катакомбите, след като археолозите напускаха разкопките. Той търпеливо бе претърсил катакомбите - метър по метър, дирейки амулета.

Без никакъв резултат.

Луцио се замисли за предишната нощ. Внезапно се бе оказал не сам в обиколката си из катакомбите. Бе открил момче, което обикаляше в коридорите. Само.

Кое беше то? Откъде идваше? Какво правеше в катакомбите?

Луцио се беше промъкнал след него. Момчето бе снимало символите по стените с камерата на телефона си. Луцио не разбираше защо. Но имаше усещането, че момчето знаеше нещо. Че можеше да му бъде от полза.

Когато Луцио най-сетне се показа, момчето много се изплаши. Това не беше толкова странно. Голямата качулка на монашеската му роба хвърляше върху лицето му мрачни сенки. Робата му се спускаше чак до обувките. За някой, който не беше виждал монах от ордена Domini Canes, мъжът изглеждаше стряскащо. Доколкото Луцио си даваше сметка. В опит да успокои момчето, той дори запя един стар псалм. Песента не помогна.

Но никога не му беше хрумвало, че момчето ще успее да избяга. Бързо като мишка, то се беше шмугнало под паянтовата дървена стена. И когато покривът на пасажа се срути, Луцио беше уверен, че момчето трябва да е мъртво. Смачкано под тонове тежки камъни, пръст и пясък. Той се прекръсти и изрече молитва, в която се помоли на Господ да прибере при себе си бедното малко момче. Напусна катакомбите колкото се можеше по-бързо и измина многото мили обратно към манастира, за да докладва и да се помоли за опрощение на греховете.

Едва вчера сутринта, когато кардиналът му бе показал вестника, той разбра, че момчето се беше измъкнало невредимо от другата страна на срутването. И не само това - беше избягало малко преди целите катакомби да се срутят. Всемогъщият Бог на небето несъмнено ги беше закрилял с ръката си.

Старият двор на манастира Весково ал Монте беше изолиран сред необитаема, пресечена планинска верига. Тук монасите от ордена Domini Canes можеха да изразяват почитта си и да възхваляват Господ далеч от любопитните селяни, туристи и свещеници, които винаги се месеха в това как другите се кланят пред Бог. Векове наред монасите бяха живели в уединения манастир, който царствено бе застанал на върха на една планинска скала, подобно на величествен кръстоносец.

Орден на проповедниците.

Под това име се подвизаваха.

Божиите кучета.

В началото прякорът бе измислен като обида от съперничещи монаси и свещеници, които презираха обичаите и ритуалите на ордена. Никой от враговете - нито римският папа, нито останалите монашески ордени знаеха каква е древната тайна на Ордена на проповедниците:

Codex Domini.

Codex Domini представляваше голяма, стара Библия от кожа. Пазеше се в отделна стая на манастира.

Единствено монасите от Ордена на проповедниците знаеха за нейното съществуване.

Codex Domini бе по-стара от всички други издания на Библията. Тя не само съдържаше ранни и досега непознати версии на текстовете, които по-късно са били включени в Новия завет, но също и писмени документи, които са били отхвърлени, когато първите водачи на християнската църква определили кои текстове да заемат място в Библията,

Тайни текстове. Мистични текстове...

Един от тях разказваше за пророчеството за Светата звезда.

Луцио бе всеотдаен монах. Неговата задача бе да се подчинява на Господ и висшестоящите. Ако понякога се налагаше да наруши земните правила и закони, го правеше. Ние, хората, сме Божии творения, знаеше Луцио. Създадени сме по Божи образ и подобие. Без Господ хората нямаше да съществуват тук, на земята. „Тогава какво означава животът на един окаян човек?’’, мислеше си Луцио.

Господ дава и Господ взима.

Нищо не е по-важно от това да служиш на Бог.

- Значи краят настъпва. А Христовото възкресение наближава.

Кардиналът, най-висшестоящият и духовен глава на манастира, остави погледа си да се плъзне от човек на човек. Бе събрал осем от религиозните водачи на манастира при себе си. В ръката си държеше вестник Corriere della Sera. Първата страница беше почти изцяло заета от огромна снимка. Точно попадение. Под заглавието „Момчето чудо!” човек можеше да види едно момче да излиза, залитащо, от тъмен облак прах. Беше покрито с дебел слой прах и пясък.

Но не само момчето беше онова, което бе привлякло вниманието на кардинала и хората му.

Също и накита, който носеше.

Изпод наполовина разкопчаната риза на момчето те можеха да различат верижка, на която висеше триъгълник.

Кардиналът не каза нищо. Той кимна - сякаш бе разбираемо за всички - и остави вестника.

- Можем ли да бъдем сигурни? - попита абатът.

- Единствено неверниците са сигурни - заяви кардиналът. - Но всичко сочи, че имаме право. Монахинята, за която пише Хораций, вероятно е искала да спаси амулета от тълпата, която нападнала манастира и я преследвала по улиците на Рим. Мисля, че монахинята трябва да е избягала в катакомбите, които най-сетне бяха открити. Какво пише в пророчеството?

- Че Светата звезда ще изгрее и...

- Да, да! Не това! По-нататък!

- Когато украшението бъде носено от младеж от Ултима Туле, Светата звезда ще остане отново единствена и ще спаси света от гибел.

- Което означава?

- Завръщането на Христос! Денят на Страшния съд! Армагедон! Краят на земята! Божието царство на земята! Всички мъртви ще възкръснат, а Бог ще повика своите християни при себе си!

- Алелуя! - нададоха вик мнозина.

Кардиналът им шътна.

- Един младеж от Ултима Туле - далечният, студен, негостоприемен Север. И откъде идва това момче?

Той подаде вестника на абата, който постави очилата на носа си и зачете статията.

- От Норвегия! - избухна изумено абатът.

- Точно! Момчето е от Ултима Туле.

- Но момчето не трябва при никакви обстоятелства да задържи амулета! Той е наш! - извика абатът.

Кардиналът кимна докато погледът му се движеше от човек на човек.

- Това момче - изрече бавно той, - стои между нас и края.

След срещата със своите най-доверени хора кардиналът слезе да се помоли в параклиса. Дългата до земята монашеска мантия се влачеше по пода. Беше черна, като другите мантии. Но тъй като беше кардинал, носеше червен колан около кръста си и червена кръгла шапчица върху главата си.

Той падна на колене при олтара и събра пръстите си. В молитвите си търсеше съвет от Бог. Той вдигна поглед към фигурата на Христос на кръста.

Армагедон. Денят на Страшния съд.

Възможно ли беше?

В продължение на две хиляди години църквата беше чакала настъпването на Армагедон. Края на земята. Божия съд над света. И сега времето беше настъпило. Кардиналът бе сигурен в това. Всички знаци за края на света бяха налице. Сатаната беше намерил своето място на земята. Толкова много неща бяха сигурни. Войни. Тероризъм и разрушаване на околната среда. Земетресения. Леки жени и мъже, които живееха в грях. Кардиналът потръпна. Така те се подиграваха с всичко, зад което стоеше Библията. Хората бяха на път да разрушат създаденото от Бог. Всичко беше по вина на Сатаната. И колкото по-силен ставаше той, Армагедон все повече се приближаваше. Краят на света. Падението на земята. Но преди всичко Божието Царство на земята.

Защото когато всичко бъдеше унищожено, Господ щеше отново да застане като безспорен победител на бойното поле тогава Сатаната щеше да умре, разкъсан и унищожен, и Господ щеше да може да повика при себе си всички, които вярват в него и неговия син Иисус Христос, еднородния.

Бог ще получи от нас цялата помощ, от която се нуждае, мислеше си кардиналът.

След молитвата кардиналът отиде в кабинета си, намиращ се в една от външните кули на манастира. От сводестия прозорец той имаше изглед към пустия пейзаж. Позвъни със златния звънец на масата. Почти веднага на вратата се появи един от послушниците - обучаващ се монах - и леко надникна.

- Доведи брат Луцио при мен, бих искал да поговоря с него.

- Да, Ваше високопреосвещенство. - И с един поклон той изчезна.

Луцио почука на вратата и беше поканен да влезе от кардинала.

- Скъпи Луцио - заяви той. - В продължение на повече от хиляда години нашият орден се е опитвал да изпълни пророчеството - да открие двата амулета и да съедини Светата звезда в едно. Но едната част така и никога не дойде в наше владение, а другата беше открадната от викингите. На всеки 25 години ние изпращахме експедиция от избрани монаси до ледената снежна земя, която преди носеше името Нурвегр. Норвегия. Единствено най-смелите, най-силните и най-богобоязливите монаси биваха избирани. Въпреки това се завръщаха с празни ръце. Всеки път.

- В името на Христос, нека късметът скоро да се обърне в наша полза.

- Мнозина са се опитвали да разтълкуват древното пророчество за Светата звезда. Малцина са го разтълкували правилно. Не са го разбирали. Но ние го разбираме.

Луцио кимна.

- Затова знаем от какво решаващо значение е този младеж, този Роберт, да ни даде амулета.

- Кардиналът вярва ли, че той ще ни даде амулета?

- Затова те повиках при себе си, Луцио. Наблюдавам те от самото ти идване тук, в манастира, още като послушник. Ти си набожен и предан монах. Устойчив във вярата си. Силен и смел.

- Стремя се, колкото е по силите ми.

- Имам задача за теб.

- Готов съм, кардинале.

- Искам ти да предвождаш следващата свещена експедиция до Ултима Туле, до Норвегия.

- Аз?

- Ти, Луцио. Намери момчето! Намери амулета! И донесете обратно накита. С цената на всичко. Божието царство е заложено на карта.