Загадката на лабиринта

Глава 14Изненада в библиотеката на генерала; съдията Ди нарежда да се арестува един младеж.

На сутринта грееше ясно слънце. След като закуси, съдията Ди съобщи на сержант Хун, че възнамерява да отиде пеш до дома на Дън.

— Ще вземем и Тао Ган — додаде той. — Нека също се поразтъпче малко!

Излязоха през западната врата на съдилището. Съдията не бе предизвестил за пристигането си и завариха дома в подготовка за погребението.

Домоуправителят въведе съдията и двамата му спътници в едно странично помещение. Приемната бе превърната в стая за поклонение. Тялото на генерала бе положено в голям лакиран ковчег, пред него дванайсет будистки монаси четяха сутрите си. Монотонният им напев и ударите на дървени гонгове кънтяха из цялата къща, изпълнена с тежкия мирис от запалените благовонни пръчици. В коридора съдията Ди забеляза маса, отрупана с подаръците от юбилея на генерала, всички опаковани в червена хартия, с прибавени поздравителни картички. Домоуправителят забеляза смаяния поглед на съдията и побърза да се извини. Тези придобили изведнъж толкова зловещо значение дарове трябвало отдавна да изчезнат оттук, но цялата прислуга била заета с приготовленията за погребението. Младият Дън се втурна в стаята в бяла ленена траурна роба и започна да се извинява за бъркотията в дома.

— Днес или утре случаят ще бъда разгледан в съда — прекъсна го съдията. — Дошъл съм неофициално, остават още две-три неща за доизясняване. Трябва отново да посетя библиотеката на покойния ви баща. Моля не си правете труда да ни придружавате.

В тъмния коридор към библиотеката стояха двама стражници. Според доклада им никой не беше идвал насам. Съдията Ди разчупи печата и отвори вратата. В следващия миг отскочи назад, прикрил лице с дългия си ръкав. Отвътре го лъхна отвратителна смрад.

— Нещо се разлага там — каза той. — Тао Ган, иди в приемната и поискай от монасите няколко пръчици!

Тао Ган забърза към централната част на дома и се върна с по три димящи пръчици във всяка ръка. Тежкото благовоние изпълни коридора. Съдията ги взе и повторно прекрачи прага на библиотеката сред облак от синкав дим. Сержантът и Тао Ган изчакаха отвън. След малко съдията се появи. Носеше тънка разцепена пръчка, с каквито се закачват свитъците по стените. На върха й висеше полуразложеното тяло на една мишка. Съдията подаде пръчката на Тао Ган и се разпореди:

— Стражниците да запечатат трупа на животното в една кутия!

Съдията Ди остана пред отворената врата. Бе втъкнал благовонията в поставката за четки на писалището. През вратата излизаше дим на валма. Докато чакаха да се разнесе вонята, сержант Хун се обади усмихнат:

— Това дребно животинче ме уплаши, господарю!

Лицето на съдията Ди остана безучастно:

— Няма да ти е до смях, Хун, когато влезеш вътре. Всичко е пропито от духа на насилствената смърт!

Тао Ган се върна и тримата влязоха в библиотеката. Съдията Ди посочи една картонена кутийка, паднала на пода.

— Оня ден я оставих на писалището до блокчето туш — отбеляза той. — Това е кутийката със захаросани сливи, която намерихме в ръкава на генерала. Мишката явно ги е подушила. Ето, отпечатъците от лапичките й ясно се виждат върху праха по писалището.

Съдията се наведе, вдигна внимателно кутийката с два пръста и отново я постави на писалището. Ъгълчето на капака беше прегризано. Съдията я отвори. Една слива липсваше.

— Това е било резервното оръжие на убиеца — заключи съдията Ди. — Сливите са отровни! — той се обърна към Тао Ган и му нареди: — Огледай по пода за нахапаната слива, но не я докосвай!

Тао Ган коленичи. Намери наполовина изядения плод под една от полиците с книги. Съдията Ди извади от шева на робата си зъбочистка и забоде с нея сливата. Прибра я обратно в кутията и я захлупи.

— Увийте тази кутийка в намаслена хартия — каза той на сержант Хун. — В съдилището ще я проучим по-подробно — съдията се огледа и поклати глава: — Да си вървим!

Тао Ган да запечата пак вратата и двамата стражници да останат на пост отвън.

Тримата закрачиха мълчаливо. Щом влезе в кабинета си, съдията извика на чиновниците да му донесат горещ чай. Седна зад бюрото си. Тао Ган и сержантът се разположиха както винаги на столчетата. Без да продумат, изпиха по чаша чай. Едва тогава съдията заговори:

— Хун, прати да повикат регистратора на смъртните случаи! — сержантът излезе, а съдията се обърна към Тао Ган: — Това убийство се заплита все повече. Още не сме разбрали как убиецът е нанесъл удара си, и се оказва, че е имал и резервно оръжие. Установяваме, че обвиняваният за убийството У си има някаква загадъчна любима, за да излезе наяве, че и тъжителят Дън си има тайна любовница!

— Да не би да става дума за една и съща жена, господарю? — предпазливо се обади Тао Ган. — Ако У и Дън са съперници в любовта, обвинението на Дън се явява в съвсем различна светлина!

Съдията Ди го погледна със задоволство:

— Много интересно предположение!

Тао Ган помълча, после отново поде:

— Не ми е ясно как убиецът е накарал генерал Дън да приеме кутийката с отровните сливи. Бил е длъжен да му я даде лично. Нали видяхме купчината подаръци за юбилея на масата в коридора? Убиецът не би я оставил там, ако е искал да е сигурен, че генералът ще вземе точно този подарък. Съвсем спокойно и кандидатът Дън или някой друг от семейството е можел да отвори кутията. И още нещо — отбеляза помощникът, — защо убиецът не я е извадил от ръкава на генерала, след като го е убил? Защо е оставил такова доказателство на местопрестъплението? — Тао Ган объркано поклати глава. След малко продължи:

— Рядко сме имали толкова тежки случаи наведнъж. Освен това убийство остава скритото в картината на стената послание, а през това време тайнственият посетител в дома на Шиен Моу се разхожда на свобода и кой знае какво още готви. Нищо ново ли не се е разбрало за него?

— Нищо — уморено се усмихна съдията. — Снощи Цяо Тай докладва за разпитите на бившите охранители на Шиен и на съветниците му. Никой не знае нищо повече. Непознатият идвал само късно нощем, увит от глава до пети в дълго наметало. Никой не е говорил с него. Лицето му било винаги превързано с кърпа, а очите и челото му оставали в сянката на качулката. Дори ръцете си не показвал, криел ги в ръкавите.

В стаята настана мълчание. Двамата изпиха по още една чаша чай. Един чиновник доложи, че регистраторът е пристигнал. Съдията Ди изгледа изпитателно възрастния аптекар и каза:

— Онзи ден, като правихте аутопсията на генерала, заявихте, че почти не съществува отрова, поемана през устата, която да не може да се установи. В тази кутийка има захаросани сливи. Една мишка е гризала от тях и е умряла на място. Искам да знам каква е отровата. Ако се налага, можете да изследвате и умрялата мишка.

Съдията подаде картонената кутийка на регистратора. Старият човек развърза вързопчето, което носеше, и извади кожен калъф. В него бяха подредени ножчета с къси остриета и несъразмерно дълги дръжки. Той избра едно, тънко и остро като бръснач. След това извади от ръкава си квадратно листче бяла хартия и го сложи в ъгъла на писалището. Подхвана с щипци нагризаната слива и я постави на листчето. С изумителна сръчност отряза от плода овално парче, тънко като копринена хартия.

Съдията и двамата му помощници следяха всеки негов жест. Регистраторът заглади прозирното парченце върху листчето с върха на ножа и се взря в него. После вдигна очи и поиска чаша преварена вода, неупотребявана четчица за писане и свещ. Един писар донесе всичко, а регистраторът топна четчицата във водата и навлажни с нея резенчето. После извади друго бяло листче, този път от гланцирана хартия, покри с него парченцето слива и го притисна силно с длан. Запали свещта, вдигна гланцираното листче и го показа на съдията. На него се виждаше мокрият отпечатък от сливата. Регистраторът го подържа малко над пламъка на свещта, докато изсъхна. Отиде с листчето до прозореца и известно време го разглежда милиметър по милиметър, като плавно и внимателно прокарваше показалец по него. Тао Ган стана от столчето си и занаднича през рамото му. Възрастният човек се обърна и подаде листчето на съдията с думите:

— Позволявам си да доложа на негово превъзходителство, че тази слива съдържа голяма доза от отровата гамбог, вкарана в плода с куха игла.

Съдията Ди бавно поглаждаше бакенбардите си. Хвърли поглед към листчето и запита:

— Как ще го докажете?

— В нашия занаят този начин се използва от векове — усмихна се регистраторът. — Чуждото вещество, съдържащо се в сока на сливата, се разпознава по цвета и зърнистата структура на плода. Ако негово превъзходителство се вгледа в отпечатъка, ще различи една жълта следа. А промените в зърнистата структура могат да се усетят само от пръстите на опитен аптекар. От капчиците, които долавям, съдя, че отровата е била вкарана с куха игла.

— Великолепно! — с одобрение заключи съдията. — А сега изследвайте и останалите сливи.

Старият аптекар се захвана за работа, а съдията нехайно запремята празната картонена кутийка в ръце и издърпа белия лист, с който бе покрито дъното й. В следващия миг се сведе, загледан в един бледочервен отпечатък в крайчето на листа.

— Гледай ти, гледай ти, каква невероятна небрежност!

Сержант Хун и Тао Ган станаха и сведоха глава над хартийката. Съдията Ди посочи червения отпечатък.

— Та това е част от печата на У! — възкликна сержантът. — Същият както върху рисунката, която ви даде оня ден!

Съдията се облегна в креслото си.

— И така, вече две следи водят към нашия художник — отсече той. — Първо, всички художници използват гамбог като жълт оцветител и са наясно, че е опасна отрова. Второ, това листче, с което е подпълнено дъното на кутийката. Сигурно го е използвал като подложка, докато е подпечатвал някоя рисунка, и не е забелязал, че половината печат е останал на листа.

— Точно от такава улика се нуждаехме! — развълнувано възкликна Тао Ган.

Съдията не каза нищо. Изчака мълчаливо регистраторът да приключи с проучването на останалите сливи. Най-сетне възрастният човек докладва:

— Ваше превъзходителство, всички плодове съдържат смъртоносна доза гамбог.

Съдията взе една бланка от писалището си и я побутна към регистратора.

— Запишете показанията си тук, ако обичате — нареди той, — и поставете отпечатък от палеца си най-долу в потвърждение на твърденията си!

Старият аптекар навлажни четчицата си за писане и попълни документа. После положи и отпечатък от палеца си и съдията любезно го освободи. След това нареди да извикат началника Фън. Когато той влезе, съдията заповяда рязко:

— Вземете четирима стражници и арестувайте художника У Фан!