Загадката на лабиринта

Глава 2Съдията Ди провежда първото съдебно заседание; от архивите изскача един заплетен случай.

Цяо Тай смаяно разглеждаше гигантската порта, над която се извисяваше внушителна кула. Разбира се, Ланфан беше пограничен град и трябваше да бъде добре защитен срещу неочаквани набези на варварските орди откъм западните равнини. Той потропа с дръжката на меча си по обкованата с желязо порта. Мина доста време, преди в кулата да хлопне капакът на едно прозорче. Някакъв глас извика грубо:

— Нощем вратата е затворена. Елате утре!

Цяо Тай заблъска с все сила и изкрещя:

— Отваряй, съдията пристигна!

— Какъв съдия? — попита гласът.

— Негово превъзходителство Ди, новият съдия на Ланфан, дръвнико!

Капакът се затвори. Ма Жун се приближи на коня до Цяо Тай и попита:

— Какво се туткат толкова?

— Спят като пънове! — с гримаса на отвращение отвърна Цяо Тай и отново заудря с меча си по портата.

Чу се дрънчене на вериги. Най-сетне тежките крила се открехнаха. Цяо Тай веднага се вмъкна вътре с коня си и за малко не стъпка двама размъкнати стражници с ръждясали шлемове.

— Отваряйте портите широко, мързеливци! — изрева той.

Стражниците безочливо оглеждаха двамата конници. Единият зина с уста да каже нещо, но когато видя, че лицето на Цяо Тай пламти от гняв, се отказа и заедно с другаря си избута крилата. Малкият керван влезе и пое по тъмната главна улица.

Ланфан изглеждаше пуст и безлюден. Гонгът за първата нощна стража още не бе ударил, а повечето дюкяни вече бяха затворени с яки дървени кепенци. Тук-там в сиянието на газените улични фенери се виждаха хора, скупчени по трима-четирима. Те вдигаха за миг безучастни погледи към минаващите и отново се вторачваха в купичките си. Никой не излезе да посрещне новия съдия, по нищо не личеше, че го очакват.

Шествието мина под висока декоративна арка. След нея главната улица се разделяше наляво и надясно покрай висок зид. Ма Жун и Цяо Тай решиха, че това трябва да е задната ограда на съдилището. Поеха на изток и покрай зида излязоха пред голяма сводеста врата, над която висеше проядена от червеите дъска с едри йероглифи: „Съдилище на Ланфан“.

Цяо Тай скочи от коня и с все сила заблъска по вратата. Отвори му тантурест мъж, загърнат в парцалива изкърпена роба. Проскубаната му брада лъщеше от мазнина. Беше ужасно кривоглед. Мъжът вдигна хартиения си фенер и внимателно огледа Цяо Тай.

— Не знаеш ли, войнико, че съдилището е затворено? — изръмжа той.

Това безочие изкара Цяо Тай от кожата му. Той сграбчи мъжа за брадата и така го раздруса, че главата му се блъсна с глух удар в крилото на вратата. Пусна го чак когато мъжът застена на висок глас.

— Негово превъзходителство съдията Ди пристигна — изкрещя Цяо Тай. — Отваряй вратата и иди да повикаш служителите от съдилището!

Мъжът тутакси отвори широко двойната врата. Шествието влезе и спря в централния двор пред залата. Съдията Ди слезе от колата и се огледа. Високите шестокрили врати на съдебната зала бяха залостени с греди и заключени, кепенците по прозорците на канцеларията и архива отсреща стояха затворени. Всичко наоколо бе тъмно и запуснато. Съдията скръсти ръце в ръкавите си и нареди на Цяо Тай да му доведе пазача. Цяо Тай го довлече за яката. Тантурестият побърза да падне на колене.

— Кой си ти? — строго попита съдията Ди. — Къде е досегашният съдия негово превъзходителство Куан?

— Недостойната особа пред вас — запелтечи мъжът — изпълнява длъжността тъмничар. Негово превъзходителство Куан замина рано сутринта през Южната врата.

— Къде са съдебните печати?

— Трябва да са в канцеларията — с треперещ глас отвърна надзирателят.

Търпението на съдията Ди преля. Той тропна с крак и извика:

— Къде е охраната, къде са стражниците? Къде са писарите и чиновниците, къде са се сврели всички от това проклето съдилище?

— Началникът на стражата напусна миналия месец. Старият писар от три седмици е в отпуск по болест, а…

— Значи освен теб няма никой? — прекъсна го съдията и се обърна към Цяо Тай: — Заключи този тъмничар в неговата тъмница. Сам ще разбера какво става тук!

Тъмничарят понечи да възнегодува, но Цяо Тай го цапардоса няколко пъти и му върза ръцете на гърба. После го врътна кръгом и след един ритник по задника извика:

— Хайде в тъмницата!

В лявото крило на сградата се озоваха в обширна тъмница зад празните помещения на охраната. Личеше си, че килиите отдавна не са били използвани, но вратите изглеждаха достатъчно яки, на прозорците имаше железни решетки. Цяо Тай тикна тъмничаря в една малка килия и заключи вратата.

— Сега искам да огледам съдебната зала и канцеларията — каза съдията.

Цяо Тай грабна един хартиен фенер. Бързо намериха двойната врата на съдебната зала. Цяо Тай я блъсна и тя се отвори тежко със скърцане на ръждясали панти. Цяо Тай вдигна фенера. Пред тях се разкри голяма празна зала. По плочника се стелеше слой прах и мръсотия, от стените висяха паяжини. Съдията Ди пристъпи към подиума и се загледа в избелялата и опърпана червена покривка на съдийската маса. Един огромен плъх притича през краката им и се скри.

Съдията махна на Цяо Тай да го последва и се качи на подиума, заобиколи масата и дръпна завесата към кабинета отзад. Отгоре му се посипа облак прах.

Кабинетът беше празен, като се изключат голо разнебитено бюро, кресло със счупена облегалка и три ниски столчета. Цяо Тай отвори отсрещната врата. Лъхна ги мирис на влага. Целите стени бяха в полици, отрупани с позеленели от плесен кожени кутии. Съдията Ди поклати глава.

— Архив за чудо и приказ! — промърмори той.

Ритна вратата към коридора и безмълвно закрачи обратно към вътрешния двор, а Цяо Тай го предшестваше с фенера.

Ма Жун и Тао Ган бяха заключили пленниците в килиите на тъмницата. Трите трупа оставиха в караулното помещение. Прислужниците на съдията разтоварваха багажа под зоркото око на домоуправителя, който съобщи на Ди, че личните покои на окръжния съдия в дъното на сградата са в отлично състояние. Предшественикът на съдията бе оставил всичко в пълен порядък — пометени стаи, почистени мебели в прилично състояние. Готвачът вече се бе захванал да пали огъня в кухнята. Съдията въздъхна облекчено — поне семейството му имаше подслон.

Той пусна сержант Хун и Ма Жун и им нареди да разгърнат постелките си в някоя странична стаичка в личните му покои. После кимна на Цяо Тай и Тао Ган да го последват и се отправи обратно към запуснатия кабинет.

Тао Ган сложи две запалени свещи на бюрото. Съдията Ди внимателно седна в паянтовото кресло. Двамата му помощници издухаха праха от ниските столчета и също седнаха. Съдията скръсти ръце на писалището. Известно време никой не проговори.

Тримата представляваха странна гледка — все още в кафявите си пътни роби, раздърпани и окаляни след битката с разбойниците. Лицата им изглеждаха бледи и изтощени в мигащата светлина на свещите. Най-сетне съдията проговори:

— И така, приятели мои, вече е късно, а и ние сме уморени и гладни. Но все пак ми се иска да обсъдим тази, меко казано — странна, ситуация, която заварваме — Тао Ган и Цяо Тай кимнаха нетърпеливо. — Много съм озадачен — продължи съдията. — Предшественикът ми е прекарал три години в този град и е поддържал жилищните помещения в отлично състояние, а както изглежда, изобщо не е използвал съдебната зала и е отпратил всички служители. Въпреки че със сигурност е бил надлежно известен по куриер за пристигането ми, запланувано за следобеда, си е заминал, без дори да остави бележка, доверявайки съдебните печати на този негодник тъмничаря. Останалите длъжностни лица от администрацията нехаят, че сме пристигнали. Как си обяснявате всичко това?

— Дали не кроят бунт срещу централното правителство, господарю? — попита Цяо Тай.

Съдията Ди поклати глава.

— Вярно — отговори той, — че улиците са пусти и дюкяните са затворени необичайно рано. Но не забелязах някакви признаци за брожение, не видях барикади или въоръжени хора. Пък и хората по улиците не бяха враждебно настроени към нас, а само необичайно безразлични.

Тао Ган умислено подръпна три дълги косъма, висящи от бенката на лявата му буза.

— За малко си помислих — обади се той, — че градът е опустошен от чума или от друг някакъв мор. Само че, ако е имало зараза, как тъй няма и помен от паника, а и хората спокойно си ядат от уличните сергии? Не, не е това.

Съдията Ди прокара пръсти през дългите си бакенбарди, за да ги почисти от няколко изсъхнали шумки. След това каза:

— От онзи тъмничар едва ли ще научим нещо. По всичко личи, че е изпечен негодник.

Влезе домоуправителят, следван от двама прислужници на Ди. Единият носеше поднос с купички ориз и супа, другият — голям чайник. Съдията нареди на домоуправителя да се даде на арестантите по една купичка ориз.

Тримата започнаха да се хранят мълчаливо. След като свършиха с импровизираната вечеря и изпиха по чаша горещ чай, Цяо Тай замислено започна да подръпва мустаците си. След някое време се обади:

— Прав беше Ма Жун, господарю, когато каза горе в планината, че нашите нападатели не са истински братя от зелените гори. Какво ще кажете, ако се опитаме от затворниците да разберем какво става тук?

— Чудесна идея! — възкликна съдията. — Виж кой им е главатарят, и го доведи!

След малко Цяо Тай се върна, теглейки за веригата разбойника, който се бе опитал да прониже съдията Ди с копие. Съдията го изгледа строго. Беше здрав мъж с открито лице и правилни черти. По-скоро приличаше на дребен дюкянджия или търговец, отколкото на разбойник.

Мъжът коленичи пред писалището, а съдията Ди го попита с гръмовен глас:

— Как се казваш и какво ти е занятието?

— Коленичилият смирено пред негово превъзходителство — почтително започна мъжът — се казва Фън. Доскоро бях ковач в града, където родът ми живее от няколко поколения.

— А защо — запита настойчиво съдията Ди — ти, човек със стар и почитан занаят, предпочете недостойния живот на разбойник?

Фън сведе глава и изрече глухо:

— Извърших опит за грабеж и опит за убийство. Напълно съзнавам, че ме очаква смърт. Признавам вината си и повече доказателства не са нужни. Защо му е на негово превъзходителство да разпитва повече?

В думите му звучеше горчиво отчаяние.

— Никога не осъждам престъпник, без да го изслушам — със спокоен глас каза съдията Ди. — Отговори на въпроса ми!

— Недостойната особа, коленичила пред негово превъзходителство — поде Фън, — беше ковач повече от трийсет години, поел занаята от баща си. С жена ми, сина ми и двете ми дъщери бяхме силни и здрави, не се тревожехме за купичката ориз, от време на време имахме и по парче свинско. Смятах се за честит човек. Ала за зла беда един ден хората на Шиен хвърлили око на сина ми, младо силно момче, и насила го взеха да служи при тях.

— Кой е Шиен? — прекъсна го съдията.

— Негово превъзходителство не е чувал за Шиен! — горчиво възкликна Фън. — Вече стават повече от осем години, откак е заграбил цялата власт в този окръг. Над половината земя е негова, а също и една четвърт от дюкяните и къщите в града. Той е магистрат, той е съдник, той е командир и всичко. Редовно изпраща подкупи на сановниците в префектурата, на пет дни езда оттук. Убеди ги, че ако не бил той, варварските орди оттатък границата отдавна щели да превземат окръга.

— Предшествениците ми как приемаха деянията му? — попита съдията Ди.

Фън сви рамене и отвърна:

— Всеки нов съдия, назначен в Ланфан, бързо решаваше, че е по-лесно и много по-безопасно да кротува и да остави реалната власт в ръцете на Шиен. И се превръщаха в кукли, като Шиен им дърпаше конците, но пък всеки месец ги отрупваше с богати дарове. Те си живееха мирно и сито, а ние, простите хора, страдахме.

— Разказът ти не звучи много правдоподобно — студено каза съдията Ди. — Колкото и жалко да е, зная, че се случва някой местен тиранин да обсеби властта в един или друг отдалечен окръг. Още по-жалко е, че някои безволеви съдии се примиряват с подобно беззаконие. Но не мога да повярвам, драги, че осем години поред всички съдии, назначавани тук, са свеждали глава пред този Шиен.

— Повярвайте, че ние от Ланфан сме нямали късмет! — горчиво се усмихна Фън. — Имаше един съдия, който преди четири години се опълчи срещу Шиен. Само две седмици след пристигането му го намериха при реката с прерязано гърло от едното до другото ухо.

Съдията Ди се наведе рязко напред:

— Името на този съдия не беше ли Пън? — попита той. Фън кимна. — Според официалния доклад — продължи Ди — съдията Пън е загинал, сражавайки се с нахлули уйгурски орди. Тогава бях в столицата и си спомням, че изпратиха тленните му останки с военни почести и посмъртно го издигнаха в сан префект.

— Така Шиен потули убийството му — с безразличие обясни Фън. — А аз знам истината, с очите си видях трупа му.

— Продължавай! — нареди съдията Ди.

— Накараха значи насила единствения ми син да се присъедини към бандата главорези, които Шиен държи като лична охрана, и повече не го видях. По-сетне у дома дойде една гнусна гърбава бабичка, сводница на Шиен, и каза, че Шиен давал десет жълтици за Бяла Орхидея, по-голямата ми дъщеря. Изгоних я. Три дни след това дъщеря ми излезе на пазар и не се върна. Много пъти ходих в къщата на Шиен и молих да ми позволят поне да я видя, но всеки път неговите зверове ме налагаха с тояги и ме гонеха. След загубата на единствения ни син и на по-голямата ни дъщеря жена ми се поболя и преди две седмици почина. Грабнах бащиния си меч и отидох в дома на Шиен. Този път стражите му ме пребиха и ме оставиха ни жив, ни умрял на улицата. После, преди една седмица, няколко негодници подпалиха ковачницата ми. Тогава напуснах града заедно с Черна Орхидея, малката ми дъщеря, която днес пленихте заедно с мен, и се присъединихме към неколцина други мъже, хванали от отчаяние гората. Тази вечер се опитахме за пръв път да ограбим пътници.

Възцари се пълна тишина. Съдията Ди понечи да се облегне в креслото, но се сети, че облегалката му е счупена. Припряно опря отново лакти на писалището и каза:

— Разказът ти ми звучи познато. Всеки разбойник, пипнат на местопрестъплението, измисля нещо такова за пред съда. Ако си излъгал, главата ти ще се търкулне на лобното място. Ако се окаже, че си говорил истината, ще чуеш решението ми по-късно.

— За мен надежда няма — унило рече ковачът. — Ако негово превъзходителство не ми отсече главата, Шиен няма да пропусне да го направи. Същото важи и за другарите ми. Те до един са пострадали от жестокостта на Шиен.

Ди направи знак на Цяо Тай. Той се изправи и отведе Фън в килията му. Съдията стана и закрачи из кабинета. Когато Цяо Тай се появи отново, той се спря и каза замислено:

— Този Фън явно казва истината. Градът е във властта на някакъв местен тиранин и съдиите са били безсилни чучела в неговите ръце. Това обяснява и странното поведение на хората.

Цяо Тай се удари ядно с огромния си юмрук по коляното.

— Трябва ли и ние да се кланяме на тоя негодник Шиен? — гневно извика той.

По устните на съдията плъзна лека усмивка.

— Късно е вече — каза той. — Най-добре идете да поспите, утре ще има много работа за вас. Аз ще поостана още малко, за да надникна в тези стари архиви.

Тао Ган и Цяо Тай предложиха да помогнат на съдията, но той категорично отказа. Щом двамата излязоха, взе една свещ и влезе в съседната стая. С ръкава на изцапаната си пътна роба избърса плесента от етикетите на кутиите с документи. Оказа се, че последната датира отпреди осем години. Съдията я занесе в кабинета и изсипа съдържанието й на бюрото. Опитното му око бързо установи, че повечето документи се отнасят до обичайни всекидневни дела. На дъното на кутията обаче откри малък свитък с надпис: „Дело Ю срещу Ю“. Съдията седна. Разгъна свитъка и го прегледа набързо. Беше от съдебен процес за наследството на Ю Шушиен, губернатор на провинция, заселил се в Ланфан след оттеглянето си, починал преди девет години.

Съдията Ди затвори очи и мислено се върна преди петнайсет години, когато служеше в столицата като младши секретар. В онези години името на Ю Шушиен бе прославено из цялата империя. Изключително способен и до педантичност честен, предан служител на държавата и на китайския народ, той си бе спечелил слава с благожелателността и мъдростта си. Но когато получи от престола назначение за пръв държавен секретар, ненадейно си даде оставката от всички постове, позовавайки се на лошото си здравословно състояние, и се зарови в някакъв затънтен пограничен окръг. Лично императорът настойчиво го бе подканил да премисли решението си, но Ю Шушиен упорито отказа. Съдията Ди си спомни, че навремето тази внезапна оставка предизвика истинска сензация в столицата. Значи Ю Шушиен е преживял в Ланфан последните си години.

Съдията Ди разгъна пак документа и внимателно го прочете от край до край. Оказа се, че когато се оттеглил тук, Ю Шушиен е бил вдовец, преминал шейсетте. Имал един син, Ю Ки, трийсетгодишен. Малко след пристигането си старият губернатор се оженил повторно за едно осемнайсетгодишно селско девойче на име Мей. От този неравностоен брак му се родил втори син, наречен Ю Шан.

Когато старият губернатор почувствал, че краят му наближава, извикал при смъртния си одър сина си Ю Ки и младата си съпруга с невръстното момченце. Казал им, че на жена си и на втория си син Ю Шан завещава свитък с нарисувана от самия него картина, а всичко друго оставя на Ю Ки. Не се съмнявал, добавил той, че Ю Ки ще се погрижи втората му майка и природеният му брат да получат полагащото им се и нищо да не им липсва. След като се разпоредил по този начин, старият губернатор издъхнал.

Съдията Ди погледна датата на документа и пресметна, че сега Ю Ки трябва да е около четирийсетгодишен, вдовицата наближава трийсет, а синът й е на дванайсет години.

Според документа веднага след погребението на баща си Ю Ки изпъдил втората му съпруга и Ю Шан от дома. Заявил, че с последните си думи баща му недвусмислено показал, че не смята Ю Шан за свое дете и че той не бил длъжен да се грижи нито за него, нито за майка му прелюбодейката. Вдовицата подала в съда тъжба да бъде отхвърлено устното завещание и съгласно обичайното право половината от наследството да се даде на сина й. Точно по това време Шиен установил тиранията си над Ланфан и, изглежда, на съда не му е било до тази жалба.

Съдията Ди нави свитъка. Помисли, че на пръв поглед вдовицата няма убедителни доводи. И последните думи на стария губернатор, и голямата разлика във възрастта между него и втората му съпруга като че потвърждаваха изневярата на госпожа Мей. От друга страна, необичайно беше човек с безупречна нравственост, като благородния Ю Шушиен, да избере толкова сложен начин, за да обяви, че Ю Шан не е негов син. Ако наистина е бил уверен, че жена му го мами, нормално е било тихомълком да я отпрати със сина й някъде, като запази непокътната честта на знатния си род. А и тази картина — що за странно завещание? Необяснимо беше и това, че Ю Шушиен не е оставил писмено свидетелство за волята си. Би трябвало човек с неговия богат административен опит да знае, че устните завещания почти винаги стават повод за люти семейни разпри.

Всичко това трябваше внимателно да се проучи. Нищо чудно покрай него да изскочи наяве и причината за загадъчното и внезапно оттегляне на Ю Шушиен от длъжност. Съдията Ди прехвърли и другите документи, но не откри нищо, свързано с делото „Ю срещу Ю“. Нито пък някаква улика срещу Шиен.

Той прибра документите обратно в кутията. Остана още дълго умислен в креслото си. Трябваше да намери начин да прогони насилника Шиен, но мислите му отново и отново се връщаха към стария губернатор и чудатото му завещание.

Едната свещ припука и угасна. Съдията Ди въздъхна, взе втората и се отправи към покоите си.