Загадката на лабиринта

Глава 7Трима монаси получават заслужено наказание; кандидат за литературните изпити докладва за жестоко убийство.

На следващата сутрин още преди изгрев слънце жителите на Ланфан започнаха да се стичат към съдилището. Колкото повече наближаваше часът на предобедното заседание, толкова по-гъста ставаше тълпата пред главния вход.

Отекнаха три удара на огромния бронзов гонг, стражниците отвориха вратите и множеството нахлу в двора и в съдебната зала. Скоро не остана празно място. Стражниците се строиха в две редици вляво и вдясно от подиума. Най-сетне завесата в дъното се дръпна, появи се съдията Ди в бляскава официална роба и се разположи в креслото, заобиколен от четиримата си помощници. От двете страни на застланата с нова алена покривка маса вече седяха старшият писар и помощниците му. В залата цареше пълна тишина. Съдията мълчаливо взе червената си четчица и написа нареждане за тъмничаря. Началникът Фън го пое почтително с две ръце и излезе от залата с двама стражници. След малко тримата доведоха по-възрастния съветник на Шиен. Той падна на колене пред трибуната.

— Кажи пред съда името и занятието си — строго нареди съдията Ди.

— Недостойната особа пред вас — смирено започна мъжът — се нарича Лю Уанфън. Допреди десет години бях иконом в дома на покойния баща на Шиен Моу. След неговата кончина Шиен ме задържа за свой съветник. Уверявам негово превъзходителство, че непрекъснато, при всеки удобен случай съм настоявал Шиен да се откаже от порочните си дела…

— Очевидно опитите ти са се увенчали със забележителен неуспех — прекъсна го съдията Ди с ледена усмивка. — Съдът събира и пресява доказателства за гнусните престъпления на твоя господар. Несъмнено в не едно и две от тях пряко си замесен и ти. Но засега ще оставим настрана по-дребните престъпления на господаря ти. В момента съдът се интересува от големите злодеяния. Отговори какви убийства е извършил Шиен Моу?

— Негово превъзходителство е напълно прав. Моят господар незаконно присвои много имоти и къщи, като нерядко стопаните им си отнасяха и боя. Но доколкото ми е известно, Шиен не е убивал никого.

— Лъжа! — кресна съдията Ди. — А съдията Пън, убит най-подло в града?

— Вестта за неговото убийство — отвърна смутено Лю — смая и мен, и господаря ми.

Съдията го стрелна подозрително с очи.

— Разбира се — побърза да обясни Лю, — знаехме, че негово превъзходителство Пън е решил да изземе властта на господаря. Но той имаше един-единствен помощник и господарят реши на първо време просто да изчака, за да види какво ще предприеме. И не щеш ли, една сутрин двама от нашите хора дотичаха и докладваха, че трупът на съдията Пън бил намерен на брега на реката. Господарят страшно се ядоса, защото убийството щеше да бъде приписано на него. Затова написа доклад до префекта, в който се казваше, че съдията Пън е загинал заедно с шестима стражници отвъд реката, когато се опитал да обуздае един разбунтувал се уйгурски главатар. Шестима от хората на Шиен се подписаха като очевидци и…

Съдията Ди стовари чукчето си на масата.

— Не съм чувал по-нагла лъжа! — със страшен гняв извика той. — Ударете двайсет и пет камшика на този нахалник!

Лю понечи да протестира, но началникът тутакси го удари през лицето. Стражниците смъкнаха робата от гърба му, проснаха го на пода и камшикът заплющя. Тънкият ремък се врязваше дълбоко в плътта. Лю отчаяно се кълнеше, че е казал самата истина. След петнайсетия удар съдията вдигна ръка. Лю наистина нямаше причина да защитава развенчания си господар и не можеше да не си дава сметка, че показанията на останалите затворници скоро ще го разобличат, ако дръзне да излъже. Съдията Ди искаше да го извади от равновесие, за да признае всичко, а петнайсетте удара с камшик бяха твърде леко наказание за всичко, което бе извършил.

Началникът подаде на Лю чаша горчив чай и съдията продължи разпита:

— Ако това е истина, защо тогава Шиен Моу не се опита да открие истинския убиец?

— Не беше необходимо — отвърна Лю, — господарят ми знаеше кой е той.

Съдията Ди вдигна вежди.

— Измислиците, които ни разказваш, стават все по-невероятни — сухо каза той. — Щом господарят ти е знаел кой е убиецът, защо не го е задържал и не го е изпратил на префекта? Така щеше да си спечели доверието на властта.

Лю унило поклати глава:

— Единствен Шиен може да отговори на този въпрос. Господарят ни се допитваше до нас само за по-незначителни въпроси. Всички по-важни дела обсъждаше с един мъж, чиято самоличност така и не ни бе разкрита.

— Доколкото разбирам, Шиен е бил напълно способен сам да ръководи делата си — отбеляза съдията. — Защо му е бил този потаен съветник?

— Господарят ми несъмнено е умен и безстрашен мъж — отговори Лю. — Той умееше да предвижда нещата, но си оставаше провинциалист, роден и отрасъл в малко погранично градче. Откъде да научи тънкостите на обръщението към един префект и другите властници? Винаги след посещение на непознатия предприемаше най-умните си ходове, с които успяваше да държи префекта по-далеч от тукашните ни дела.

Съдията Ди се наведе напред и попита рязко:

— Кой е този загадъчен съветник?

— През последните четири години този мъж редовно посещаваше господаря — отговори Лю, — но винаги тайно. Господин Шиен ме пращаше късно вечер да предупредя охраната на страничната врата, че очаква гост, когото незабавно да отведат в библиотеката. Човекът винаги идваше пеша, загърнат в монашеско наметало, плътно увит с черен шал. Никой, освен господаря не успя да зърне лицето му. Двамата се заключваха и прекарваха часове наред сами, после гостът си тръгваше по същия начин. Господарят ми никога не обели дума, за да обясни какви са тези нощни посещения, но след всяко от тях предприемаше някакво сериозно начинание. Убеден съм, че именно този мъж стои в основата на убийството на съдията Пън, без дори да предупреди господаря ми. През нощта на убийството той отново се появи и, изглежда, се скара люто с господаря, защото в коридора се чуваха крясъци, но не се разбираше нищо. После няколко дни господарят бе в ужасно настроение.

— Стига вече с този тайнствен непознат! — нетърпеливо отсече съдията. — Какво знаеш за отвличането на сина и по-голямата дъщеря на ковача Фън?

— За такива неща вече можем да дадем на негово превъзходителство най-подробни разяснения — оживи се Лю. — Синът на Фън наистина бе докаран насила от хората на Шиен. В дома не стигаха носачи и Шиен прати своите хора да подберат от улицата няколко яки момчета. Докараха четирима. По-късно родителите на трима от тях платиха откуп и си ги прибраха. Но ковачът дойде да се разправя с охраната и Шиен реши за урок да задържи сина му. А за момичето знаем, че господарят я зърнал веднъж от носилката си, когато минавал покрай бащината й ковачница. Харесала му и предложи на баща й да я откупи. Но ковачът отказа и господарят ми набързо я забрави. А този проклет ковач дойде в къщата и започна да ни обвинява, че сме я отвлекли. Господарят много се ядоса и прати да подпалят дома му.

Съдията Ди се облегна назад и бавно поглади дългата си брада. Като че Лю казваше истината и господарят му действително нямаше нищо общо с изчезването на дъщерята на Фън. Засега най-важното бе незабавно да се арестува загадъчният съветник на Шиен. Стига да не бе вече твърде късно.

— Разкажи какво стана след пристигането ми онзи ден! — нареди той.

— Преди една седмица — започна Лю — съдията Куан съобщи на господаря за пристигането на негово превъзходителство и поиска разрешение да напусне Ланфан още призори, за да избегне срещата. Господарят му разреши. След това заповяда по никакъв начин да не се обръща внимание на новия магистрат, за да разберял той „къде му е мястото“, както се изрази. После зачака какво ще му докладва тъмничарят в съдилището. Негодникът обаче не се яви първия ден. Дойде чак следващата вечер и разказа, че негово превъзходителство очевидно нямал намерение да сведе глава, а напротив! Съдилището се пазело само от трима-четирима мъже, но всеки от тях струвал колкото двама наши. Нямало да се оправим лесно.

При тези думи Тао Ган се усмихна гордо. Не му се случваше често да чува такива думи за себе си.

— Господарят — продължи Лю — нареди двайсет души още същата нощ да влязат в съдилището, да заловят съдията, а останалите да напердашат. И когато Лин с още петима се върна, изгубил ума и дума, и съобщи, че, без да се усетим, цял полк редовна войска тихомълком е окупирал града, господарят ми спеше и никой не посмя да наруши покоя му. Вчера рано сутринта лично заведох Лин в спалнята на господаря. Той нареди веднага на главния вход да се вдигне малко черно знаме и се втурна към приемната. Докато обсъждахме какви мерки да предприемем, негово превъзходителство се появи с офицерите и ни арестува.

— Какво означава черното знаме? — запита съдията.

— Доколкото разбрахме, това беше сигнал за непознатия да дойде. И друг път е ставало: вдигнем ли знамето, той идва още същата вечер.

Съдията Ди направи знак на началника и стражниците изведоха Лю Уанфън от залата. После написа второ нареждане за тъмничаря и го подаде на началника. След малко в залата бе въведен Шиен Моу.

При вида на човека, властвал с желязна ръка в окръга през последните осем години, тълпата зашумя. Шиен беше мъж с наистина внушителна осанка — почти два метра висок, с широки плещи и дебел врат, от който се излъчваше сила. Наместо да коленичи, той стрелна надменно с очи съдията, после извърна глава и с презрителна усмивка огледа зяпналата в него тълпа.

— На колене пред съдията, нагло куче! — изкрещя началникът.

Лицето на Шиен Моу стана пурпурно от гняв. На слепоочията му се издуха две вени, дебели колкото ремъци на камшик. Той отвори уста да каже нещо, но в този миг от счупения му нос шурна кръв. Шиен се олюля и се строполи на пода. По знак на съдията началникът на стражата се наведе и избърса кръвта от лицето му. Исполинът бе припаднал. Един стражник донесе кофа студена вода, останалите разхлабиха робата, измиха челото и гърдите на Шиен, но това не помогна. Подсъдимият бе изгубил съзнание. Съдията Ди се ядоса. Нареди на началника отново да доведе Лю Уанфън и когато той коленичи пред подиума, попита:

— Господарят ти страдаше ли от някаква болест?

Лю погледна с уплашени очи лежащия на пода Шиен. Стражниците все още се мъчеха да го свестят.

— Господарят ми е невероятно силен мъж — поклати глава Лю, — но страда от някакво особено заболяване на мозъка. От години вика лекари, но нищо не помага. Когато се разгневи, получава припадъци както сега и остава така часове наред. Според лекарите трябвало да му се отвори черепът, за да излезел насъбралият се вътре отровен въздух. Само че никой доктор в Ланфан не прави такива операции.

Изведоха Лю Уанфън. Четирима стражници отнесоха отпуснатото тяло на Шиен Моу обратно в килията.

— Тъмничарят да докладва, когато затворникът се свести! — нареди съдията Ди на началника.

Този припадък идваше съвсем не навреме. Трябваше час по-скоро да се разбере кой е тайнственият съветник на Шиен. С всяка изминала минута се увеличаваха възможностите той да се измъкне от ръцете на правосъдието. Съдията се разкайваше, че не разпита Шиен веднага след като го арестува, но кой би могъл да знае за съществуването на загадъчния съучастник? Съдията Ди въздъхна и изпъна рамене. Удари с чукчето по масата и изрече с отчетлив глас:

— В продължение на осем години престъпникът Шиен Моу незаконно е обсебвал правомощията на императорското правителство. Аз, новият магистрат, обявявам възстановяването на реда в Ланфан. Отсега нататък невинните ще бъдат защитавани от правосъдието, а престъпниците — безмилостно преследвани и наказвани според изискванията на закона. Престъпникът Шиен Моу е обвинен в противодържавни деяния и ще понесе справедливо наказание. Зная, че освен това той е измамил и ограбил много от вас. Който има тъжба срещу Шиен Моу, да я заяви пред съда. Всеки отделен случай ще бъде проучен подробно и жертвите на този хищен звяр ще получат обезщетение в рамките на правомощията на съда. Мой дълг е да ви предупредя, че разглеждането на жалбите ще отнеме време, но бъдете уверени — и най-малката злочестина ще бъде справедливо овъзмездена по реда си.

Тълпата нададе възторжени викове. Мина време, докато стражниците успеят да възстановят реда в съдебната зала. В един ъгъл трима будистки монаси оставаха безучастни сред всеобщата радост и само си шушукаха нещо. Когато бурният възторг на хората се поуталожи, те си запробиваха път сред тълпата, крещейки, че са жертви на ужасна неправда. Докато се приближаваха, съдията Ди бе стъписан от доста съмнителната им външност. Лицата и на тримата бяха грубиянски и похотливи, очите им непрекъснато шареха насам-натам. Монасите коленичиха пред подиума и съдията Ди нареди:

— Най-възрастният да си каже името и да предяви оплакването!

— Невежият монах пред негово превъзходителство — заговори средният — се нарича Стожер на Вярата. Обитавам с тези двама братя един малък храм в южния квартал на града. Дните си прекарваме в благочестиви молитви и самовглъбение. Единствената ценност в бедния ни храм бе златната статуя на милосърдната повелителка Куан Ин, да се свети името й! Преди две луни Шиен Моу дойде в храма и отмъкна свещената статуя. В отвъдния свят злодеят ще се пържи в мас заради ужасното си светотатство, но междувременно смирено молим негово превъзходителство да ни бъде възстановена свещената реликва, а ако този нечестивец вече я е претопил, да бъдем възмездени съответно със злато или сребро!

След тези думи монахът удари три пъти чело о пода. Съдията Ди бавно поглади бакенбардите си, после попита непринудено:

— Щом въпросната статуя е единствената скъпоценност, притежание на вашия храм, предполагам, че сте се грижили всеотдайно за нея?

— Така е, ваше превъзходителство — побърза да отговори монахът, — аз всяка сутрин избърсвах праха от нея с копринена метличка, докато казвах молитвите си.

— Сигурен съм — продължи съдията, — че и двамата ви побратими са били също тъй усърдни в благочестието си пред богинята…

— Нищият смъртен пред вас — обади се монахът вдясно — години наред заран и вечер палеше благовония пред милосърдната повелителка, потънал в смирено съзерцание на чертите й, да се свети името й!

— Невежият монах, коленичил пред вас — додаде третият, — всеки ден прекарваше часове, потънал в унес и вглъбение пред милосърдната ни повелителка, амин!

Съдията кимна с усмивка. Обърна се към старшия писар и с рязък тон нареди:

— Дайте на всеки тъжител въглен и бял лист!

Връчиха на слисаните монаси по един въглен и лист хартия и съдията продължи:

— Коленичилият отляво монах да дойде в този край на подиума, десният — в онзи, а Стожер на Вярата да се обърне с лице към залата!

Монасите заситниха, накъдето им бяха наредили.

— На колене! — заповяда им съдията Ди. — Всеки от вас да нарисува златната статуя!

Тълпата зажужа в почуда.

— Тишина! — изрева началникът на стражата. Тримата монаси сведоха глава над листовете. От време на време се почесваха по бръснатите черепи, от които се лееше пот. Накрая съдията Ди нареди на началника Фън:

— Донеси ми рисунките!

Съдията хвърли един поглед на трите скици и презрително ги избута към края на масата. Те полетяха към пода и докато се преобръщаха във въздуха, всички видяха, че рисунките изобщо не си приличат. Единият бе нарисувал богинята с четири ръце и три лица, вторият — с осем ръце, а третият се бе опитал да я изобрази с две ръце, държащи малко дете.

— Тези измамници — викна съдията Ди с гръмотевичен глас — се опитаха да се подиграят с правосъдието! Ударете им по десет тояги!

Стражниците проснаха тримата монаси ничком на пода и смъкнаха наметалата им. Бамбуковите тояги засвистяха във въздуха. Монасите изкрещяваха всеки път, когато сопите се стоварваха върху гърбовете им, но стражниците продължиха безучастно да отброяват ударите. Накрая тримата не можеха да се държат на крака. Няколко милосърдни зрители ги вдигнаха на ръце и ги изнесоха от залата.

Отново прозвуча тържественият глас на съдията:

— Тъкмо преди тези трима измамници да изкажат жалбата си, се канех да предупредя, че всяко лъжливо оплакване срещу Шиен Моу ще бъде сурово наказано. Нека участта на монасите служи за предупреждение! Накрая обявявам от тази сутрин военното положение в окръга за отменено.

Съдията Ди се обърна към сержант Хун и му прошепна нещо. Сержантът веднага тръгна към изхода. След малко се появи отново и поклати глава.

— Наредете на тъмничаря — тихо каза съдията — да ми съобщи, щом Шиен Моу дойде на себе си, дори да е среднощ!

После вдигна чукчето си. Миг преди да удари с него по масата, забеляза някакво раздвижване при входа на съдебната зала. Някакъв младеж правеше отчаяни усилия да си пробие път през тълпата. Съдията изпрати двама стражници да преведат новодошлия.

Останал без дъх, младежът коленичи пред подиума и съдията Ди разпозна кандидата за литературните изпити Дън, младежа, с когото бе пил чай преди два дни.

— Ваше превъзходителство — извика Дън. — У подло уби баща ми!