Заговорът „Аквитания“

1

Женева. Град на слънчева светлина и ярки спомени. На издути бели платна върху езерото, на необикновени, величествени сгради, издигащи се около него, с начупени, отразени във водата силуети.

Женева. Град на непостоянството.

Адвокатът Джоел Конвърс излезе от хотел „Ришмон“ и се озова в ослепителната утринна светлина на „Жарден Брунсвик“. Примижа, зави наляво и прехвърли дипломатическото куфарче в дясната си ръка. Той осъзнаваше важността на съдържанието му, но бе съсредоточен най-вече върху мъжа, с когото трябваше да се срещне на кафе и кроасан в „Льо Ша Боте“ — кафене на тротоара срещу езерото. „Повторна среща“ е по-точно казано, мислеше Конвърс, стига мъжът да не го беше сбъркал с някой друг.

Престън Холидей беше човекът, с когото трябваше да довърши преговорите, станали повод за появата му в Женева. Въпреки че оставаше съвсем малко работа — всъщност обикновени формалности, Холидей не беше юрист за подобна задача. Беше извън американския юридически екип, докаран от швейцарците, за да бъдат на равна нога с фирмата на Джоел. Сам по себе си този факт не означаваше, че Холидей няма право да участва в преговорите — човек със свеж поглед винаги беше преимущество, но да го издигнат до позицията на главен говорител беше най-малкото неправолинейно. И обезпокояващо.

Малкото, което Конвърс знаеше за Холидей, беше неговата репутация на „пожарогасител“ — играеше си със законите така, че да напипа и най-дребната нередност и да я отстрани. Продължилите месеци наред преговори, струващи стотици хиляди, щяха да се върнат в началната си точка благодарение на присъствието му. Това беше всичко, което Конвърс знаеше за Престън Холидей. И все пак той заяви, че се познават.

— На телефона е Прес Холидей — беше обявил гласът по хотелския телефон. — Ще участвам от името на Роузън в сделката по сливането на „Ком Тек“ с „Берн“.

— Какво се е случило? — бе запитал Джоел с изключена електрическа самобръсначка в лявата ръка. Мъчеше се да се сети откъде знае името и успя, преди Холидей да му отговори.

— Оня нещастник получи удар и съдружниците му ми се обадиха — адвокатът замълча. — Трябва да сте бил много неотстъпчив, господин адвокат.

— Рядко сме имали разногласия, господин адвокат. Божичко, съжалявам, Аарон беше симпатичен човек. Как е той?

— Ще прескочи трапа. Сега е на легло и се храни с десет варианта на пилешка супа. Каза ми да ви предупредя, че ще провери окончателния вариант на договора за симпатично мастило.

— Което значи, че ще го проверявате вие, защото не разполагам с такова. Аарон също не разполагаше. Бракът им беше основан на чиста алчност и ако сте проучил материалите, вече го знаете не по-зле от мен.

— Кражба на отчисления от инвестиции — съгласи се Холидей — плюс голям къс от пазара на технологии. Няма нужда от симпатично мастило. Но тъй като съм новак в сделката, имам няколко въпроса. Хайде да закусим заедно.

— Смятах да закуся в стаята си.

— Навън е прекрасна утрин. Защо да не подишате малко чист въздух? Аз съм в хотел „Президент“, тъй че можем да се срещнем някъде по средата. Знаете ли къде е „Льо Ша Боте“?

— На „Ке дю Монблан“.

— Значи го знаете. Удобно ли ви е след двайсет минути?

— Нека да е половин час.

— Добре — Холидей отново бе замълчал. — Ще се радвам да те видя отново, Джоел.

— Отново ли?

— Може и да не ме помниш. Много вода изтече оттогава… Ти преживя повече неща от мен.

— Не разбирам.

— Говоря за Виетнам и за дългото ти пленничество там.

— Нямах предвид това, то е минало. Откъде се познаваме? От кое дело?

— Не е от дело, познанството ни не е свързано с делови въпроси.

— Да не сме следвали заедно в „Дюк“1?

— Още по-рано. Може би ще се сетиш, когато се видим. Ако не, аз ще те подсетя.

— Май обичате игрите… След половин час в „Льо Ша Боте“.

Докато вървеше по „Ке дю Монблан“, Конвърс се мъчеше да открие името Холидей в различните периоди на миналото си — ученически години, някое забравено лице на съученик, за когото вече нямаше спомен. В паметта му не изплува нищо, въпреки че Холидей не беше често срещано име, а съкратеното „Прес“ бе още по-рядко, дори уникално. Ако познаваше човек, наречен Прес Холидей, нямаше как да го забрави. При все това в гласа му имаше нещо познато, дори близко.

„Ще се радвам да те видя отново, Джоел.“ Беше произнесъл думите с топлота, точно както и ни в клин, ни в ръкав намеси и военнопленничеството му. За него всички говореха предпазливо, като по този начин изразяваха съчувствието си, понякога доста пресилено. Освен това Конвърс разбираше защо при съществуващите обстоятелства Холидей смята за необходимо да повдигне въпроса за Виетнам, макар и бегло. Посветените живееха с представата, че всички момчета, преживели плен във Виетнам, са психически увредени, че част от умствената им дейност е претърпяла изменения, че спомените им са замътени. До известна степен някои от тези представи бяха неоспорими, но не и по отношение на паметта им. Обратното, тя се бе изострила, защото търсеше спомените по принуда и често извикваше най-безмилостните. Всичко от миналото беше толкова значително, че непрекъснато трябваше да се разнищва и изследва. Тези спомени бяха всичко, което имаха, особено нощем, когато студената, всепроникваща влага смразява тялото, а безкрайно по-леденият страх парализира ума. Тогава спомените бяха всичко. Помагаха да се приглушат острите откоси на автоматите, обяснявайки ги, без някой да е питал, с екзекуциите на непокорните, отказали да сътрудничат. Потискаха далечните писъци в мрака, когато още по-нещастни затворници биваха принудени да участват в игри, твърде неприлични за описание, организирани от пазачите им за лично забавление.

Подобно на повечето хора, държани с години в изолация, Конвърс беше премислял и преценявал всички периоди от живота си. И тъй като този процес продължаваше нощ подир нощ и изискваше дисциплинирана точност, за Конвърс беше много по-лесно да си припомня цели отрязъци от миналото, отколкото отделни лица. Нямаше как да забрави Холидей, освен ако не ставаше дума за кратко запознанство през най-ранното му детство.

„Ще се радвам да те видя отново, Джоел.“ Дали тези думи не бяха някакъв адвокатски трик?

Конвърс зави на ъгъла и видя блесналите медни рамки на витрината на „Льо Ша Боте“, от които избухваха като малки експлозии снопчета слънчева светлина. Вляво от него прошумоля вестник и когато той се смъкна надолу, Конвърс видя познато лице. Беше приятно, подобно на неговото, с хармонични и съразмерни черти. Права и черна, сресана на път коса, остър нос над добре очертани устни. Това лице определено принадлежи на миналото, помисли Джоел, но името, което знаеше, не се свързваше с него.

Познатият вдигна глава, очите им се срещнаха и Престън Холидей се изправи. Скъпият му костюм не криеше мускулите на ниската му набита фигура.

— Как си, Джоел? — запита вече познатият глас и над масата се протегна ръка.

— Здравей… Ейвъри — отвърна Конвърс, втренчен в него, и пое ръката му, като несръчно премести дипломатическото куфарче в лявата си ръка. — Ейвъри, нали? Ейвъри Фаулър. Колежът „Тафт“, началото на шейсетте. Така и не се върна за последната година и никой не разбра защо, всички се питахме. Участваше в отбора по борба.

— Два пъти се борих на турнира в Нова Англия2 — отбеляза адвокатът, засмя се и посочи стола срещу себе си. — Седни и ще си поприказваме за онези години. Предполагам, че си доста изненадан. Затова исках да се срещнем преди съвещанието тази сутрин. Щеше да се получи много неприятно за теб, ако беше скочил и викнал: „Самозванец!“, когато ме видиш.

— Още не съм сигурен, че няма да го направя — Конвърс седна, сложи куфарчето на пода и заразглежда опонента си в предстоящите преговори. — Каква е тази работа с името Холидей? Защо не каза нищо по телефона?

— Хайде, хайде, какво очакваше да кажа? „Между другото, стари приятелю, ти ме познаваш под друго име.“ И ти просто нямаше да дойдеш.

— Да не би Фаулър да е в някой затвор?

— Щеше да бъде, ако не си беше пръснал черепа — отговори Холидей без смях.

— Да не си негов двойник?

— Не, син.

— Пълен си с изненади — Конвърс помълча. — Може би ти дължа извинение.

— Няма нужда. Не би могъл да знаеш кой съм. Точно затова не се върнах през последната година, а толкова исках да спечеля купата по борба. Щях да бъда единственият състезател, който я е печелил три години поред.

— Съжалявам. Какво се случи тогава? Или информацията е поверителна, господин адвокат? Ще приема такъв отговор.

— За вас не е поверителна, господин адвокат.

— Какво стана, Ейвъри?

Сервитьорът се приближи и двамата поръчаха кафе с кроасан, без да се отклоняват от приетото в кафенето меню.

— Какво стана ли? — продума тихо и реторично Холидей, когато сервитьорът се отдалечи. — Красивият кучи син баща ми присвоил четиристотин хиляди долара от „Чейс Манхатън Банк“, като използвал положението си на висш служител, а когато го заловиха, се застреля. Кой би предположил, че уважаван от всички мъж от Грийнич, Кънектикът, има две жени там: една в Горен Ийст Сайд и още една на улица „Банк“? Беше невероятно красив.

— Не си е губел времето. Но още не ми е ясно откъде се взе Холидей.

— Когато това стана, самоубийството беше замазано, мама се понесе към Сан Франциско, пълна с желание за мъст. Знаеш, че сме от Калифорния… всъщност откъде ще знаеш? Тази мъст я накара да се омъжи за втория ми баща, Джон Холидей, и през следващите няколко месеца всички следи от съществуването на Фаулър бяха заличени.

— Дори малкото ти име?

— Не, аз имам две имена — Ейвъри Престън, а в Сан Франциско винаги са ме наричали Прес. В „Тафт“ на студентската ми книжка пишеше „П. Ейвъри Фаулър“ и всички започнахте да ме наричате Ейвъри или с отвратителното Ейв. Като студент от друг щат не си направих труда да ви поправя. Когато си в Кънектикът, дръж се като местните.

— Това добре, но какво става, когато се натъкнеш на човек като мен? — попита Конвърс. — Неизбежно е.

— Ще се учудиш, като разбереш колко рядко се случва. В края на краищата оттогава мина много време, а хората, с които съм израснал в Калифорния, ме разбираха. Там децата сменят имената си при всяка брачна прищявка на родителите, а аз прекарах на източното крайбрежие само две години. Нямам никакви тайни познанства в Грийнич, а и не се движех с тайфата от „Тафт“.

— Все пак имаше приятели. Аз бях един от тях.

— Но не бяха много. Пък и да си кажем правата, дружбата ни се крепеше на това, че и двамата бяхме аутсайдери. Гледах да не се набивам в очи.

— Не и на тепиха.

Холидей се засмя.

— Малко борци стават адвокати, изглежда, тепихът изяжда част от мозъка. Но да се върна на въпроса ти. През последните десет години само пет-шест пъти някой ми е казвал: „Ти не беше ли еди-кой си, защо се представяш с друго име?“ Когато това ставаше, не криех истината. „Когато бях на шестнайсет години, майка ми се омъжи повторно.“

Кафето и кроасаните пристигнаха. Джоел разчупи своя.

— И ти се опасяваше, че ще задам този въпрос в неподходящ момент, особено когато те видя като опонент? Затова ли ме повика?

— Повиках те заради професионалната етика. Не исках по време на съвещанието да се чудиш кой съм, вместо да мислиш за интересите на клиента си. В края на краищата нали преди толкова години заедно се опитахме да изгубим девствеността си в Ню Хейвън.

— Говори само от свое име — усмихна се Джоел.

Холидей се ухили.

— Тогава и двамата останахме с пръст в уста и не го криехме. Дори се заклехме да не казваме никому.

— Само те изпитвах, адвокате. Помня. Значи ти смени сивата униформа на Кънектикът с оранжевите ризи на Калифорния?

— Изцяло. Най-напред учих в „Бъркли“, после отсреща в „Станфорд“.3

— Добри университети. А как се озова в международното право?

— Обичах да пътувам и реших, че така ще ми излезе най-евтино. Но това беше само в началото. А ти? Ти би могъл да си позволиш да пътуваш навсякъде, без много да му мислиш.

— Искаше ми се да започна работа в чужбина като юридически съветник в някое посолство.

— След всичките ти изживявания извън Америка?

Конвърс впи в Холидей светлосините си очи. Съзнаваше студенината в погледа си.

— Да, дори след всичко. Имаше прекалено много лъжа и никой не ни предупреди, докато не стана твърде късно. Оказахме се в капан.

Холидей се наведе към него, опрял лакти на масата, със стиснати длани.

— Не можах да се ориентирам — тихо заговори той. — Когато прочетох името ти във вестниците и видях по телевизията как те честват като герой, се почувствах отвратително. Не те познавах толкова добре, но те харесвах.

— Реакцията ти е естествена. Аз щях да се чувствам по същия начин, ако ставаше дума за теб.

— Не съм сигурен. Знаеш ли, аз бях един от активистите на протестното движение срещу войната.

— Изгорил си повиквателната и си се окичил с табелката на хипи — благо промълви Конвърс. Ледът в очите му се беше стопил. — Лично аз нямах тази смелост.

— Аз също. Всъщност изгорих библиотечна карта от друг щат.

— Разочароваш ме.

— В душата си и аз бях разочарован от себе си. Но бях на показ. — Холидей се облегна на стола и посегна към кафето си. — А ти как излезе толкова на показ, Джоел? Не мислех, че си падаш по това.

— Така е. Бях принуден.

— Спомена, че си бил в капан.

— Това стана по-късно — Конвърс взе чашата и отпи от черното кафе, притеснен от насоката, която вземаше разговорът. Не обичаше да говори за онези години, а прекалено често го караха да го върши. Бяха го превърнали в човек, какъвто не беше.

— Учех в подготвителния курс в „Амхърст“4 и съвсем не бях отличник… Дори бях на границата на слабия успех и всяко отлагане на военната служба беше невъзможно. Но управлявах самолет от четиринайсетгодишен.

— Не знаех това — прекъсна го Холидей.

— Баща ми не беше красив и нямаше преимуществата на многоженец, но пък беше военен летец, а по-късно — висш служител в „Пан Ам“. В семейство Конвърс беше прието да се научиш да летиш, преди да получиш шофьорска книжка.

— Имаш ли братя и сестри?

— По-малка сестра. Научи се да лети сама преди мен и никога не ми разреши да забравя този факт.

— Спомням си. И нея я интервюираха по телевизията.

— Само два пъти — намеси се Джоел с усмивка. — Тя беше на страната на твоите приятелчета и пет пари не даваше кой ще разбере това. Белият дом нареди на всички да стоят настрана от нея и за всеки случай да проверяват пощата й.

— Значи затова съм я запомнил — рече Холидей. — Значи един слаб студент напусна колежа, а Военноморските сили се сдобиха със запален пилот.

— Никой от нас не беше особено запален. Повечето изгаряха живи.

— Все пак сигурно си мразил такива като мен, дето си останаха в Щатите. С изключение на сестра си, разбира се.

— И нея мразех — поправи го Конвърс. — Мразех и презирах. Но само когато убиваха някого или някой полудяваше в лагерите. Не за това, което вие заявявахте открито, всички познавахме Сайгон, а защото го казвахте без страх. Вие бяхте в безопасност и ни карахте да се чувстваме глупаци. Тъпи, плашливи глупаци.

— Разбирам.

— Много мило.

— Съжалявам, не исках да прозвучи така.

— И как прозвуча, адвокате?

Холидей се намръщи.

— Може би снизходително.

— Не може би, а сигурно.

— Още си ни сърдит.

— Не на вас, а на ония, които непрекъснато гледат да изцедят нещо от мен. Мразя да говоря на тази тема, но тя непрекъснато изскача.

— Виновен е Пентагонът. Известно време ти бе героят на вечерните новини. Как беше, три опита за бягство? При първите два са те заловили и хвърлили в карцера, но последния път си успял, и то съвсем сам, нали? Пропълзял си неколкостотин километра през вражеската джунгла, преди да достигнеш фронтовата линия.

— Бяха само сто и шейсет и извадих дяволски късмет. При първите два опита бях отговорен за смъртта на осем души и не се гордея особено с това. Не можем ли вече да преминем към сделката „Ком Тек“ — „Берн“?

— Още малко — каза Холидей и бутна кроасана си встрани. — Моля те. Не искам нищо да цедя. Просто имам нещо наум, макар че сигурно не минавам в очите ти за много умен.

— Престън Холидей не е глупак, репутацията му го потвърждава. Ако колегите ми са прави, ти си истинска акула. Но аз познавах човек, който се казваше Ейвъри, а не Прес.

— Приеми, че разговаряш с Фаулър, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре.

— И какво имаш наум?

— Най-напред няколко въпроса. Просто искам да бъда точен, защото и ти имаш репутация. Твърдят, че си един от най-добрите специалисти на международната сцена, но хората, с които говорих, не могат да разберат защо Джоел Конвърс работи за сравнително малка, макар и стабилна фирма, когато може да бъде много по-добре поставен. Или дори да започне собствен бизнес.

— Да не искаш да ме наемеш?

— Аз не, не вземам партньори. Благодарение на Джон Холидей, адвокат от Сан Франциско.

Конвърс се загледа във втората половина от кроасана си и реши, че вече не е гладен.

— Какъв е въпросът ти, адвокате?

— Защо си там, където си?

— Плащат ми добре и на практика движа всичко. Никой не диша във врата ми. Освен това не обичам да рискувам. Съществува дребният въпрос с издръжката на бившата ми жена.

— И деца ли издържаш?

— Слава Богу, не.

— Какво стана, когато напусна Военноморските сили? Как се чувстваше? — Холидей отново се наклони напред, с лакът на масата, опрял брадичка в дланта си като любознателен студент. Или нещо друго.

— С кого си разговарял? — запита Конвърс.

— За момента тази информация е поверителна, адвокате. Ще приемеш ли такъв отговор?

Джоел се усмихна.

— Наистина си акула… Излязох от онази бездна и започнах да искам всичко от живота. Сърдит, това е вярно, но исках всичко. Слабият студент стана първенец, но ще те излъжа, ако не призная, че се радвах на всеобщо благоразположение. Върнах се в „Амхърст“ и взех две години и половина за три, след което отидох на специализация в Джорджтаунския университет5, където изкарах и стажа си.

— Значи си стажувал във Вашингтон?

Конвърс кимна.

— Да.

— При кого?

— Във фирмата на Клифърд.

Холидей тихичко подсвирна и се облегна.

— Това е златна територия, пропуск за рая на Блакстоун6, както и за мултинационалните корпорации.

— Казах ти, че се ползвах от благоразположението им.

— Тогава ли започна да мислиш за работа в чужбина? Докато беше в Джорджтаун? Във Вашингтон?

Джоел отново кимна и примижа от отражението на слънчев лъч в металната решетка на някакъв балкон на булеварда край езерото.

— Да — тихо отвърна той.

— Защо нищо не стана? — попита Холидей.

— Съображенията, поради които ме искаха, се оказаха погрешни. Изцяло погрешни. Когато разбраха, че имам свои собствени правила, не ме допуснаха да припаря в Държавния департамент дори с туристически групи.

— А фирмата на Клифърд? Имал си страхотен имидж дори за тях — калифорниецът вдигна ръце във въздуха, с дланите напред. — Знам, знам. Погрешни съображения.

— Погрешни цифри — поправи го Конвърс. — Прекалено много маймуни имаше на клона — над четирийсет адвокати в ръководството, плюс още двеста на заплата. Десет години щях да прекарам в усилия да открия мъжката тоалетна и още десет — да получа ключ от нея. Това не удовлетворяваше търсенията ми.

— А какви бяха те?

— Да стана това, което съм сега, или почти. Казах ти, че заплащането е добро и че движа международния отдел. Последното е не по-малко важно от парите.

— Не би могъл да го знаеш, когато си постъпил — възрази Холидей.

— Знаех. Поне получих недвусмислен намек. Когато Талбът, Брукс и Саймън — собствениците на фирмата, която ти нарече малка, но стабилна, дойдоха при мен, постигнахме договореност. Ако след четири-пет години успеех да се докажа като добър юрист, щях да заема мястото на Брукс. Той отговаряше за сделките в чужбина, но беше започнал да се уморява от безкрайното нагаждане към часовите разлики. — Конвърс отново млъкна. — Очевидно се доказах.

— И също толкова очевидно по някое време си се оженил.

Джоел се облегна назад.

— Необходимо ли е всичко това?

— Няма никакво значение, просто дълбоко ме интересува.

— Защо?

— Реакцията ми е естествена — обясни Холидей и по очите му пролича, че се забавлява. — И ти би се чувствал така, ако аз бях на твоето място, а ти — на моето, и бях преживял всичко, през което си минал.

— Акулата си е акула — промърмори Конвърс.

— Разбира се, не си длъжен да отговаряш, адвокате.

— Знам, но колкото и да е чудно, нямам нищо против. Тя понесе своя дял от сътресения, предизвикани от това, което бях преживял — Джоел разчупи кроасана, но не направи опит да го вдигне от чинията. — Утеха, удобство и смътна представа за стабилност — каза той.

— Моля?

— Това са нейни думи — продължи Джоел. — Твърдеше, че съм се оженил, за да има къде да отида, да има кой да ми готви и пере дрехите и за да сложа край на досадната загуба на време, свързана с намирането на жени за леглото. Освен това, като съм узаконил връзката ни, аз съм демонстрирал приемлив имидж за пред обществото… „Какви усилия положих, за да играя тази роля“ — също нейни думи.

— Верни ли бяха?

— Казах ти, че когато се върнах, исках всичко, а тя бе част от него. Да, верни бяха. Готвачка, чистачка, перачка, партньорка в леглото и приемливо, привлекателно допълнение. Заяви, че никога не е могла да разбере как класирам по изпълнение всички тези роли.

— Звучи като момиче с характер.

— Такава беше. Такава е.

— Не дочувам ли нотка на евентуално ново начало?

— Изключено — Конвърс поклати глава с подобие на усмивка на устните, но почти без хумор в очите. — И тя се оказа в капан, а това не трябваше да става. Както и да е. Доволен съм от сегашното си положение. Хора като мен не са родени за семейно огнище, на което да къкри яденето, въпреки че понякога съжалявам за това.

— Животът ти не е лош.

— Твоят такъв ли е? — бързо попита Джоел, за да измести темата от себе си.

— Главните ми грижи са зъболекарите и бележките от тестовете. Имам жена и пет деца. Не бих приел друг начин на живот.

— Но нали пътуваш много?

— Затова пък връщанията ми са истински празници — Холидей отново се наведе напред, сякаш проучваше важен свидетел. — Значи в момента нямаш ангажименти, нямаш при кого да се приютиш.

— Ако те чуят Талбът, Брукс и Саймън, ще се обидят. Баща ми също. Откак мама умря, двамата вечеряме веднъж седмично, когато не лети насам-натам.

— Много ли лети?

— Една седмица е в Копенхаген, следващата в Хонконг. Забавлява се чрез непрекъснато движение. На шейсет и осем години е и е страшно разглезен.

— Струва ми се, че ще го харесам.

Конвърс отново сви рамене с усмивка.

— Може и да не ти хареса чак толкова. Смята адвокатите за поплювковци, включително и мен. Той е последният от железните пилоти.

— Сигурен съм, че ще го харесам… Все пак, с изключение на работодателите и баща ти, нямаш някакви сериозни ангажименти.

— Ако говориш за жени, имам няколко добри приятелки и смятам, че разговорът отиде твърде надалече.

— Казах ти, че имам нещо наум.

— Тогава защо не пристъпиш към въпроса, адвокате? Край на разпита.

Калифорниецът кимна.

— Добре, започвам. Хората, с които разговарях, се интересуват доколко си свободен, ако се наложи да пътуваш много.

— Отговорът е, че въобще не съм свободен. Имам си работа и задължения към фирмата, в която работя. Днес е сряда, документите по сделката ще са готови до петък. В събота и неделя ще почивам, а в понеделник ще се върна на работа, където ме очакват.

— Ами ако уредим въпроса с „Талбът, Брукс и Саймън“?

— Това е в сферата на предположенията.

— Ами ако за теб ще се окаже много трудно да откажеш?

— Това вече е нелепо.

— Все пак ме изслушай — рече Холидей. — Петстотин хиляди, ако приемеш да свършиш каквото можеш, един милион, ако свършиш работата докрай.

— Ти си луд — второ отражение на светлина заслепи Конвърс, този път за по-дълго. Вдигна лява ръка да засенчи очите си и се втренчи в човека, когото беше познавал като Ейвъри Фаулър. — Като изключим факта, че нищо няма да припечелиш тази сутрин, зле си подбрал и момента. Не обичам да получавам предложения, дори и съвсем шантави, от адвокати, с които ми предстои да се срещна като опонент.

— Двата въпроса нямат нищо общо помежду си. Ти си прав, че няма да спечеля или да изгубя от тази сделка. Двамата с Аарон свършихте цялата работа, а аз съм толкова етичен, че швейцарците ще ми платят само за прекараното тук време, и то минимума, защото не оказвам експертна услуга. Препоръката ми на съвещанието ще бъде да се приеме целият пакет от документи, без да се промени и една запетайка. Къде е тук конфликтът?

— А къде е здравият разум? — запита на свой ред Джоел. — Нека не говорим за предложението, което „Талбът, Брукс и Саймън“ ще намерят приемливо. Твърдиш, че си готов да ми платиш максималното ми възнаграждение за две години и половина плюс премиите, стига да кимна с глава.

— Кимни — каза Холидей. — Ние се нуждаем от теб.

— Ние? Това е нещо ново. Все ми се струваше, че са те. Те са хората, с които си разговарял. Изплюй камъчето, Прес.

Престън Холидей впи очи в очите на Джоел.

— Аз съм част от тях. В момента става нещо крайно нередно. Искаме да прекратиш дейността на една фирма. Положението е много тежко и опасно. Ще ти предоставим всички средства за действие, с които разполагаме.

— Коя е фирмата?

— Името й няма да ти говори нищо, тя не е регистрирана. Да я наречем правителство в сянка.

— Какво?

— Група съмишленици, трупащи в момента огромни ресурси, които ще им осигурят влияние в среди, до които не би трябвало да имат достъп, и власт, каквато не им се полага.

— Къде са те?

— На места, които нашият беден, несъвършен свят не може да си позволи. И ще постигнат целите си, защото никой не го очаква.

— Прекалено си загадъчен.

— Уплашен съм, защото ги познавам.

— Но нали имаш средствата, с които да ги унищожиш? — отбеляза Конвърс. — Предполагам, че ще рече, че не са неуязвими.

Холидей кимна.

— Така смятаме. Разполагаме с някои сламки, но трябва голямо ровене, за да се открият и систематизират всички факти. Имаме основания да предполагаме, че са нарушавали законите, като са извършвали деяния, забранени от правителствата им.

Джоел мълчеше и разглеждаше калифорниеца.

— Правителства? — запита той. — В множествено число?

— Да — Холидей понижи глас. — Те са от различни националности.

— Но фирмата е една, така ли? Корпорацията е една.

— В известен смисъл, да.

— А защо не само „да“?

— Не е толкова просто.

— Виж какво ще ти кажа — прекъсна го Джоел. — Имате си сламки, тъй че тръгвайте да гоните лошите батковци. Аз си имам работа и съм доволен от нея.

Холидей помълча, после изрече тихо:

— Не, не си.

Отново настъпи мълчание. Двамата мъже взаимно се преценяваха.

— Я повтори! — очите на Конвърс се бяха превърнали в сини ледени късчета.

— Фирмата ти прояви разбиране. Съгласиха се да ти дадат отпуск.

— Нагъл кучи син! Кой ти е дал право дори да разговаряш…

— Генерал Джордж Маркъс Делавейн — прекъсна го Холидей. Произнесе името монотонно.

Ново избухване на ослепителна светлина опари очите на Джоел и ги превърна от лед в огън. В главата му забучаха гръмотевици.

Летците седяха около дългата четвъртита маса и пиеха кафе със забити в кафявата течност или шарещи по сивите стени очи. Никой не наруши мълчанието. Преди един час летяха над Пак Сонг и обстрелваха земята, за да спрат напредващите северновиетнамски батальони и да осигурят жизненоважното време за прегрупиране на американските войски, които скоро щяха да се окажат в обсада. Бяха направили удара и се върнаха в базата на самолетоносача, всички освен един. Бяха загубили командира си. Старши лейтенант Гордън Рамзи беше свален от ракета, проследила траекторията на самолета му над бреговата ивица и улучила резервоара му. Експлозията обви в пушек следите, оставени от реактивните самолети. Смъртта настъпи при скорост деветстотин и шейсет километра в час и за секунда изтри живота на летеца. Ескадрилата беше пресрещната от лош атмосферен фронт и през следващите няколко дни едва ли щеше да има бойни полети. Щяха да имат време за размисли, а това не беше приятна перспектива.

— Лейтенант Конвърс — извика един моряк през отворената врата.

— Да?

— Капитанът моли да се явите в командното помещение.

Поканата бе отправена твърде изискано, мислеше Джоел, докато ставаше от стола. Усещаше мрачните погледи на мъжете около масата. Повикването беше очаквано, но нежелано. Повишението беше чест, с която с удоволствие би се разминал. Не беше служил по-дълго, нямаше по-висок чин и не бе по-възрастен от останалите летци. Просто имаше най-много летателни часове и този опит щеше да си каже думата при поемането на поста командир на ескадрила.

Докато се изкачваше по тесните стъпала към мостика, забеляза далече в небето огромен армейски хеликоптер „Кобра“, който тежко пореше въздуха по посока на самолетоносача. След около пет минути щеше да увисне над него и да се приземи на площадката. Някой от сушата беше решил да ги посети.

— Загубата е ужасна, Конвърс — заговори капитанът, наведен над картите на масата, и поклати тъжно глава. — Само как мразя да пиша тези писма.

— И ние се чувстваме по същия начин, господин капитан.

— Не се съмнявам. Не се съмнявам също така, че знаете защо сте тук.

— Не съвсем, господин капитан.

— Рамзи твърдеше, че вие сте най-добрият, а това означава, че ще поемете командването на една от ескадрилите в Южно китайско море — телефонът зазвъня и прекъсна старшия офицер на самолетоносача. Той вдигна слушалката. — Да?

Това, което последва, беше съвсем неочаквано за Джоел. Капитанът най-напред се намръщи, след това мускулите на лицето му се напрегнаха, очите му станаха едновременно тревожни и гневни.

— Какво? — възкликна той високо. — Изпратил ли е предупреждение, при радиста има ли нещо? — настъпи пауза, след която капитанът тресна слушалката и изкрещя: — Исусе Христе! — погледна към Конвърс. — Струва ми се, че ни сполетя съмнителната чест да ни посети изненадващо командването в Сайгон.

— Ще се прибера долу, господин капитан — рече Джоел и понечи да козирува.

— Не още, лейтенанте — тихо, но твърдо отвърна капитанът. — В момента получавате заповеди и тъй като те се отнасят до въздушните операции на този кораб, ще ги изслушате докрай. Ще дадем на Лудия Маркъс да разбере, че пречи на работата на флотата.

Следващите трийсет секунди бяха посветени на ритуала на повишението — по-старши офицер изяснява на подчинения си новите му отговорности и задължения. Внезапно рязко се почука два пъти и вратата се отвори. В стаята нахлу високият широкоплещест армейски генерал Джордж Маркъс Делавейн и я изпълни със своето натрапчиво присъствие.

— Капитане — рече Делавейн и пръв козирува на командира на кораба въпреки по-ниския му чин. Леко пискливият му глас беше вежлив, за разлика от погледа, който излъчваше нескрита враждебност.

— Господин генерал — отвърна капитанът и козирува едновременно с Конвърс. — Това да не е изненадваща проверка от командването в Сайгон?

— Не, това е наложителен разговор между нас двамата — между командването в Сайгон и едно от по-малките му поделения.

— Разбирам — каза капитанът. Раздразнението му разруши маската на спокойствие. — В момента давам спешни нареждания на този офицер…

— Да не би да ги смятате за по-важни от разпорежданията, които аз ще ви дам? — рязко го прекъсна Делавейн.

— Господин генерал, изживяхме един тъжен и изтощителен ден — рече капитанът. — Само преди час загубихме един от най-добрите си летци…

— При бягство ли? — отново го прекъсна Делавейн. Неуместността на забележката беше подсилена от гъгнивия му фалцет. — Опашката му ли откъснаха?

— Приемете официалния ми протест срещу подобни изявления! — обади се Конвърс, неспособен да се контролира. — Аз ще заместя този човек и отхвърлям казаното от вас… господин генерал.

— Вие? Кой, по дяволите, сте вие?

— Спокойно, лейтенанте. Свободен сте.

— Най-почтително моля да ми разрешите да отговоря на генерала, господин капитан! — обърна се Джоел на висок глас към командира си. Гневът го беше приковал на място.

— Какво? Пикльо с пикльо!

— Името ми е…

— Млък! Не ме интересува! — Делавейн рязко вдигна ръка към капитана. — Искам само да знам защо смятате, че можете да не се подчините на заповедите на командването в Сайгон! Наредих да нанесете удар в петнайсет нула нула! Вие „почтително отклонихте“ изпълнението на тази заповед!

— Към нас настъпва неблагоприятен атмосферен фронт и вие го знаете не по-зле от мен.

— Моите метеоролози твърдят, че времето е напълно подходящо за полети!

— Подозирам, че ако поискате подобно твърдение и по време на бирмански мусон, те пак ще ви го предоставят.

— Това е нечувано неподчинение!

— Този кораб е под мое командване и военните разпоредби са недвусмислени по отношение на това кой командва тук.

— Искате ли да отида при радиостанцията? Ще се свържа направо с Овалния кабинет и ще видим колко време ще се задържите тук!

— Сигурен съм, че ще пожелаете да разговаряте с президента насаме. И ще искате устройство против подслушване. Ще наредя да ви придружат дотам.

— Вървете по дяволите! Имам пет хиляди души, които се прехвърлят в пети сектор! Нуждаем се от нисък комбиниран удар по въздух, суша и море и ще го осъществим дори ако се наложи след един час да изритам задника ви оттук! Способен съм да го направя, капитане! Тук съм, за да побеждаваме, побеждаваме и побеждаваме! Нямаме нужда от захаросани куклички, които само знаят да увъртат! Може би не сте го чувал досега, но войната е риск! Не можете да я спечелите, ако не го поемете, капитане.

— Знам какво е войната, господин генерал. Разумното поведение намалява загубите, а при малко загуби ще спечелим следващото сражение.

— Възнамерявам да спечеля това сражение със или без вас, мамино синче такова!

— Най-почтително ви съветвам да подбирате изразите си, господин генерал.

— Я повторете! — лицето на Делавейн се сгърчи от ярост, а очите му бяха на диво, бясно животно. — Вие се осмелявате да ме съветвате? Осмелявате се да съветвате командването в Сайгон! Е, прави каквото щеш, мамино синче, но нахлуването нагоре по долината на Тхо вече започна.

— Тхо — намеси се Конвърс — е първият ръкав на маршрута Пак Сонг. Бомбардирали сме го четири пъти. Теренът ми е познат.

— Така ли? — попита Делавейн.

— Да, но изпълнявам само заповедите на командира на кораба… господин генерал.

— Слушай, пикльо, получаваш заповедите си от президента на Съединените американски щати! Той е твоят главнокомандващ! И ще получа заповедите му!

Лицето на Делавейн беше на сантиметри от лицето на Джоел, безумното му изражение играеше по всички нерви в тялото на Конвърс, омразата не отстъпваше на презрението. Конвърс заговори почти, без да разбира, че думите са негови.

— И аз бих посъветвал генерала да подбира думите си.

— Защо бе, пикльо? Да не би маминото синче да е сложило микрофони наоколо?

— Спокойно, лейтенанте! Казах ви, че сте свободен!

— Ти ли ще ми кажеш да подбирам думите си бе, нищожество с една нашивка? Не, дрисльо, ти трябва да си държиш езика! Ако нещастната ти ескадрила в петнайсет нула нула не е във въздуха, ще обявя най-големия корабен бунт в Югоизточна Азия! Добре ли ме разбра, лигльо?

Джоел отговори още веднъж, като се чудеше откъде е събрал тази смелост.

— Не знам откъде сте, господин генерал, но искрено се надявам някой ден да се срещнем при други обстоятелства. Смятам, че вие сте свиня.

— Неподчинение значи! А освен това ще ти счупя врата!

— Свободен сте, лейтенанте!

— Не, грешите, капитане! — изрева генералът. — Може би в края на краищата той е човекът, който трябва да командва това нападение. Е, какво избирате, мамини синчета? Излитане, президента… или бунт?

В 15,20 часа ескадрилата под командването на Конвърс излетя от самолетоносача. В 15,38, когато се спуснаха ниско в лошото време, дадоха първите две жертви над бреговата линия. Самолетите, които летяха по фланговете на ескадрилата, бяха свалени. Огнена смърт във въздуха при скорост деветстотин и шейсет километра в час. В 15,46 десният двигател на Джоел избухна. Малката височина ги правеше лесна плячка за ракетите. В 15,46,30, след безуспешен опит да стабилизира самолета, Конвърс катапултира в пороя от буреносни облаци. Парашутът му моментално бе подет от вихъра на сблъскващите се ветрове. Докато се люшкаше яростно надолу със стръвно впити в плътта каиши, един и същ образ непрекъснато изникваше пред очите му в мрака. Налудничавото лице на генерал Джордж Маркъс Делавейн. Предстоеше му неопределено дълъг престой в ада благодарение на един луд. По-късно научи, че загубите по суша са били несравнимо по-големи.

Делавейн! Касапинът от Дананг и Плейку. Убиец на хиляди, хвърлил батальон след батальон в джунглата и по хълмовете, без да са получили съответна подготовка и без достатъчно муниции. Ранени и уплашени деца бяха вкарвани в лагерите, объркани, опитващи се да не заплачат, но когато накрая разбираха какво е станало, избухваха в ридания. Разказите им бяха хиляди варианти на една и съща отблъскваща тема. Неопитни, необучени роти биваха изпращани да се бият броени дни след пристигането им. Когато не се връщаха, изпращаха нови. Цели три години командването беше в ръцете на един луд. Делавейн! Чудовището на Сайгон, производителят на трупове! Човек, който се беше оказал по-смъртоносен дори от фанатиците в Пентагона.

„Не разбирате ли, че повече не бива да допускаме да ни ръководят такива хора! Той беше врагът, нашият враг!“ Това бяха думи на самия Конвърс, изкрещени в пристъп на трескав гняв пред редица униформени следователи, които се бяха спогледали, избягвайки погледа му. Не пожелаха да отговорят на това изявление. Благодариха машинално, заявиха, че народът на Америка е много задължен на него и на хиляди подобни нему, а що се отнасяло до последните му думи, все пак всеки въпрос има много страни и честата смяна на командирите не винаги е това, което изглежда. А накрая дойде ред и на заплахата:

— Самият вие, макар и за малко, сте изпитал ужасните отговорности на командването, лейтенанте — каза блед флотски адвокат, без да гледа Джоел в очите. Погледът му шареше по страниците на досието му. — Преди последния си успешен опит за бягство от лагера, съвсем сам, от подземната яма, сте направил и два неуспешни опита, в които сте въвлякъл общо седемнайсет военнопленници. За щастие вие сте оцелял, но осем души са загинали. Сигурен съм, че като техен командир и тактик никога не сте планирал почти петдесет процента загуби. Често, но може би недостатъчно често, се казва: командването не е лесна работа, лейтенанте.

В превод това означаваше: Не се присъединявай към ненормалните, войниче. Ти оживя, но осем загинаха. Дали няма някои обстоятелства, за които военните не знаят, например защита на едни за сметка на други? Как сам човек е успял да избяга, изплъзвайки се от пазачи, които нощем стрелят на месо? Само да повдигнем тези въпроси чрез разсекретяване на част от досието ти, и ще ти лепнем петно за цял живот. Млъкни, войниче. Ти си в ръцете ни и ще те съсипем, ако повдигнем само един въпрос, но ще го направим, защото имаме достатъчно неприятности от такива като теб. Бъди щастлив, че оцеля и се върна. А сега изчезвай.

В този момент Конвърс беше на крачка от съзнателно проиграване на цялото си бъдеще. Никога не беше предполагал, че това е възможно.

Все пак омразата му към тези хора надделя. Лейтенант Джоел Конвърс от Военноморските сили не можа да вдигне ръка да козирува на висшестоящите офицери срещу него. Обърна се мълчаливо, не по военному, и излезе от стаята, сякаш красноречиво се беше изплюл на пода.

Откъм булеварда отново проблесна светлина — ослепително ехо от „Ке дю Монблан“. Намираше се в Женева, а не в северновиетнамски лагер, прегърнал деца, които повръщаха, докато му разказваха историите си. Не беше и в Сан Диего, където го отстраниха от флотата на САЩ. Беше в Женева, а мъжът срещу него знаеше какво той мисли и чувства в момента.

— Защо именно аз? — прошепна Джоел.

— Защото, както те заявиха, ти имаш мотивация. Това е простият отговор. Разказаха ни една история. Капитанът на твоя кораб отказал да вдигне самолетите, както го искал Делавейн. Имало буреносни облаци и той нарекъл заповедта самоубийствена. Но Делавейн го принудил, заплашил го с Белия дом и с разжалване. Ти си командвал акцията. Тогава са те пленили.

— Все пак съм жив — безизразно изрече Конвърс. — Хиляда и двеста момчета не дочакаха следващия ден, а може би още хиляди са им завиждали за това.

— А ти си бил при капитана, когато Лудия Маркъс Делавейн е отправил заплахите си и е настоял за акцията.

— Там бях — съгласи се Конвърс, без да променя тона си. След това смаяно поклати глава. — Предварително си знаел всичко, което ти казах за себе си.

— Прочетох го — поправи го юристът от Калифорния. — И аз като теб смятам, че ние двамата сме най-добрите адвокати под петдесет години. Никога не си правя изводи само от написани думи. Предпочитам да чуя глас и да видя лице.

— Но аз не съм ти отговорил.

— Не беше нужно.

— Ти си този, който трябва да ми отговори, и то веднага. Не си дошъл тук за сделката между „Ком Тек“ и „Берн“, нали?

— Отчасти — призна Холидей. — Не швейцарците дойдоха при мен, а аз отидох при тях. Наблюдавам те от доста време и чаках да настъпи моментът. Той трябваше да е съвсем точен, напълно естествен и логичен от географска гледна точка.

— Защо?

— Защото ме следят… Роузън наистина получи удар, аз чух за него, свързах се с „Берн“ и си направих самореклама.

— Репутацията ти е достатъчна реклама.

— Разбира се, тя помогна, но имах нужда от още нещо. Казах, че те познавам от много години, което си е вярно, и че въпреки цялото ми уважение към теб и изключително умните ти ходове в края на преговорите достатъчно добре познавам методите ти, за да им противодействам. Поисках и солидно заплащане.

— Швейцарците не могат да устоят на такива доводи — отбеляза Конвърс.

— Радвам се, че ги одобряваш.

— Ни най-малко — възрази Джоел. — Изобщо не те одобрявам, а за методите ти — да не говорим. Още не си ми казал нищо, само правиш загадъчни намеци за неидентифицирана група хора, които били опасни. Намеси и името на човек, на когото не мога да не реагирам. Но досега не си казал нищо конкретно, като изключим намека, че животът ти е в опасност.

— Не осъждай прибързано мерките за сигурност — продължи Холидей с тих глас. — Аз не съм в безопасност, а освен склонността ми към предпазливост в Сан Франциско ме чакат жена и пет деца, които дълбоко обичам.

— И идваш при мен, защото аз нямам… как го нарече? Сериозни ангажименти?

— Дойдох при теб, защото си невидим, не си свързан с нас, способен си и можеш да постигнеш нещо, което аз не мога! Не мога да го направя юридически, както трябва да се извърши.

— Защо не кажеш какво точно имаш предвид? — настойчиво попита Конвърс. — Ако продължаваш да се държиш така, ставам и си отивам и ще се видим от двете страни на масата за преговори.

— Бях адвокат на Делавейн — бързо изрече Холидей. — Бог да ми е на помощ, тогава не знаех какво върша и много малко хора го одобриха, но изтъкнах довод, който ние, адвокатите, повтаряме непрекъснато. Че и най-непопулярните каузи и хора също имат право на юридическо представяне.

— Не споря.

— Ти не знаеш каква е каузата, а аз знам. Разбрах я.

— Каква кауза?

Холидей се наведе напред.

— Генералите — прошепна едва чуто той. — Те се връщат.

Джоел се втренчи в калифорниеца.

— Откъде се връщат? Не знам да са ходили някъде.

— От миналото — отвърна Холидей. — От далечното и недалечното минало.

Конвърс, леко развеселен, се облегна на стола.

— За заплаха от Пентагона ли говориш, Прес?

— Не се шегувай, моля те. Не ми е до шеги.

— Естествено. Седемте майски дни ли бяха или петте августовски? Сега тъкмо е август, тъй че можем да се наречем старите августовски воини. Навява приятни спомени.

— Млъкни най-сетне! Няма нищо смешно, а ако имаше, аз пръв щях да го открия. Не съм преживял това, през което си минал. Аз се отдръпнах. Не съм попадал в капан и затова мога да се надсмивам над фанатиците, защото никога не са ми причинявали зло, пък и продължавам да мисля, че това е най-доброто оръжие срещу тях. Но вече не мисля така. Сега не е време за смях!

— Разреши ми поне да се усмихна — прекъсна го Конвърс без усмивка. — Дори в най-параноичните си моменти не съм вярвал в теорията за военна конспирация, която управлява Вашингтон. Това просто не е възможно.

— Може би се извършва не така очебийно, както в други страни, но това е единствената разлика. Би станало много по-явно в Израел, в Йоханесбург, вероятно във Франция, Бон и дори в Англия — там никой не приема сериозно претенциите за демокрация. Но в известен смисъл си прав. Вашингтон ще се увива в мантията на конституционността, докато тя се прокъса и се види, че под нея има военна униформа.

Джоел се загледа в лицето срещу него.

— Не се шегуваш, нали? Прекалено умен си, за да се опитваш да ме будалкаш.

— Или да те измамя — допълни Холидей. — Не съм способен на това.

— Мисля, че ти вярвам… Ти изреди няколко страни поименно. Някои от тях не си говорят, други хладно си кимват, а в паметта на трети се крият кръвопролития и тежки спомени. Умишлено ли го правят?

— Да — кимна калифорниецът. — Това няма никакво значение, защото групата, за която говоря, смята, че има кауза, която в крайна сметка ще ги обедини. И ще ги накара да вършат всичко, каквото те искат.

— Генералите ли?

— Има адмирали, бригадни генерали, фелдмаршали — стари воини, вдигнали палатките си в подходящ лагер отдясно. Толкова отдясно, че от времето на Райхстага насам не могат да му намерят по-подобаващо име.

— Стига, Ейвъри! — Конвърс поклати раздразнено глава. — Група стари бойни кобили…

— Които вербуват и печелят за каузата си млади и способни нови командири — прекъсна го Холидей.

— … които са с единия крак в гроба — Джоел млъкна. — Имаш ли доказателства?

— Не достатъчно… но ако се поровим… могат да станат достатъчно.

— По дяволите, спри с тези недомлъвки.

— Между завербуваните има двайсетина имена от Държавния департамент и Пентагона — рече Холидей. — Хора, които дават разрешения за износ и които харчат милиони, които са им поверени и с чиято помощ, естествено, разширяват кръга на приятелите си.

— И на влиянието си — допълни Конвърс. — А как стои въпросът в Лондон, Париж, Бон, Йоханесбург и Тел Авив?

— Отново само имена.

— Доколко е сигурна информацията ти?

— Всички бяха там, видях ги с очите си. Стана случайно. Не знам колко са положилите клетва, но бяха там.

— Нов Райхстаг?

— По-всеобхватен. Световен Трети райх. Нуждаят се само от своя Хитлер.

— А каква е ролята на Делавейн?

— Може да си присвои някоя. Например на фюрер.

— Това е смешно. Кой би го приел сериозно?

— И преди са го вземали сериозно. Ти си видял резултатите.

— Това беше тогава, не сега. Не отговори на въпроса ми.

— Хора, които смятат, че тогава е бил прав. Не си прави илюзии, броят им е голям. Най-лошото е, че сред тях има няколко десетки с достатъчно пари да финансират неговите и собствените си психически отклонения, които, естествено, според тях не са никакви отклонения, а еволюция на съвременната история в правилна посока, след като всички други идеологии са рухнали безвъзвратно.

Джоел понечи да заговори, но млъкна, защото мислите му внезапно се отклониха.

— Защо не си се обърнал към някой, който може да ги спре?

— Към кого?

— Аз ли трябва да ти казвам? Разни хора в правителството. Като начало можеш да отидеш в Министерството на правосъдието.

— Ще ме прогонят от Вашингтон с подигравките си — заяви Холидей. — Нямам доказателства, както вече споменах. Разполагам само с имена и предположения. Не забравяй, че навремето бях хипи. Ще ми залепят отново този етикет и ще ми кажат да се разкарам.

— Но ти си бил адвокат на Делавейн.

— Което само усложнява проблема, защото вкарва в игра адвокатската тайна. Трябва ли да ти обяснявам всичко това?

— Връзката адвокат-клиент — Конвърс кимна. — Намираш се в тресавище, защото не можеш да отправиш обвинение. Докато не откриеш неоспорими доказателства срещу клиента си, че и в бъдеще ще върши престъпления, чието осъществяване ще бъде подпомогнато от мълчанието ти.

— Каквито доказателства нямам — прекъсна го калифорниецът.

— Тогава никой няма да може да възрази — добави Джоел. — Особено амбициозните адвокати в министерството, които не искат да отрежат пътищата си в случай, че го напуснат. Както каза, делавейновците имат своята подкрепа.

— Точно така — съгласи се Холидей. — А когато започнах да задавам въпроси и се опитах да се свържа с Делавейн, той отказваше да се срещне и да разговаря с мен. Вместо това получих писмо, че съм уволнен и че ако е знаел какво представлявам, никога нямало да ме наеме. „Докато храбри млади мъже откликваха на зова на родината си, вие сте пушил наркотици и сте сипел хули.“

Конвърс тихичко подсвирна.

— И смяташ, че не си бил в капан? Отказвал си му правни услуги за структура, която може да използва за всякакви намерения и цели в рамките на закона, а когато се е размирисало, ти се оказваш последният човек, който може да го прекрати. Той се увива със знамето на стар воин и те нарича отмъстителен страхливец.

Конвърс извади пакет цигари и ги поднесе на Холидей, но той поклати глава.

— В какво се изразиха адвокатските ти услуги спрямо него?

— Създадох една малка консултантска фирма в Пало Алто, специализирана във вноса и износа. Какво е разрешено, какво не е, какви са квотите и как да се добереш до хората във Вашингтон, които биха решили проблемите ти. Всъщност беше опит за създаване на лоби, което да залага на името му, ако някой си го спомня. По онова време ми се стори трогателно.

— Май спомена, че не е регистрирана — отбеляза Конвърс, докато си палеше цигарата.

— Тя не е тази, която гоним.

— Но нали точно там си получил първите си сведения? Оттам е изтекло нещо.

— Беше чиста случайност, която няма да се повтори. Всичко е толкова законно, че е юридически колос.

— Все пак предоставя някакво поле за действие — настоя Джоел. — Няма друг начин, ако това, което твърдиш, е вярно.

— Вярно е и наистина е поле за действие. Но няма нищо черно на бяло. Фирмата е само претекст за пътувания в чужбина, повод за Делавейн и хората около него да се появяват тук и там, да вършат законна дейност. Но докато са там, те се занимават с истинските си задачи.

— Сбирки на генерали и фелдмаршали? — попита Конвърс.

— Смятам, че е по-скоро мисионерска дейност на пропагандиране на каузата. Много потайна и интензивна.

— Как се казва фирмата на Делавейн?

— „Пало Алто Интернешънъл“.

Джоел рязко смачка цигарата си.

— Кои са тези „ние“, Ейвъри? Кой дава толкова пари? Сумите, които спомена, подсказват, че са хора, които имат достъп до най-висши кръгове във Вашингтон.

— Интересува ли те това?

— Не обичам да работя за непознати. Но всъщност не ме интересува.

— Одобряваш ли целите, така както ти ги обясних?

— Ако това, което ми каза, е вярно, а не виждам причина да ме лъжеш, естествено, че ги одобрявам. Ти предварително знаеше, че ще ги одобря. Но не отговори на въпроса ми.

— Представи си — бързо заговори Холидей, — че ти дам писмо, в което пише, че сумата от петстотин хиляди долара ще ти бъде преведена на безименна сметка на остров Миконос от мой клиент, чиято личност и репутация са от най-висш порядък. Че…

— Чакай малко — рязко го прекъсна Конвърс.

— Моля те, остави ме да довърша. Моля те! — очите на Холидей се приковаха върху Джоел с маниакална напрегнатост. — Няма друг начин, вече няма. Залагам професионалната си чест. Нает си да извършиш една поверителна работа в рамките на своята компетенция от човек, който настоява да остане анонимен. Аз подкрепям и човека, и работата, която те моли да извършиш, и се заклевам не само в законността на неговите цели, но и в изключителната полза от евентуалния ти успех. Ти си неизвестен, разполагаш с петстотин хиляди долара и предполагам, че за теб не по-малко, а може би и по-важно е, че ти се предоставя възможността да спреш един безумец, всъщност безумци, от осъществяването на немислим план. Накратко, те ще провокират безредици и политически кризи в много страни, ще навлекат на безброй хора неописуеми страдания. В най-лошия случай могат да променят хода на историята до степен, в каквато история повече няма да има.

Конвърс седеше неподвижен и го гледаше, без да мигне.

— Страхотна реч. Дълго ли я репетира?

— Не, кучи син такъв! Няма нужда да я репетирам. Не повече от теб по време на малкото ти избухване преди дванайсет години в Сан Диего. „Не разбирате ли, че повече не бива да допускаме да ни ръководят такива хора? Той беше врагът, нашият враг!…“ Това бяха думите ти, нали?

— Подготвил си домашното си, адвокате — рече Джоел, като потисна гнева си. — Защо клиентът ти настоява да бъде анонимен? Защо не вземе парите си, не направи политическо дарение и не се срещне с директора на ЦРУ, със Съвета за национална сигурност или с Белия дом, нещо, което не би трябвало да представлява трудност за него. Половин милион долара не са детска игра дори в наши дни.

— Защото в никакъв случай не може да бъде официално свързан с тази работа — Холидей се намръщи. — Той е известен човек и аз се обърнах към него, защото се озовах в задънена улица. Честно казано, и аз мислех, че ще вдигне телефона и ще направи точно това, което каза ти. Че ще се обади в Белия дом, ако се наложи, но той предпочете този начин на действие.

— Чрез мен?

— Съжалявам, той не те познаваше. Каза ми нещо странно. Да открия човек, който да избие ония копелета, без да допусне правителството да научи за това. В началото не го разбрах, но след това се сетих. Думите му съвпадат с моята теория, че насмешката над делавейновци ги прави по-безсилни от всяко друго средство.

— Така се премахва и ореолът на мъченичеството — допълни Конвърс. — И защо този… изтъкнат гражданин въобще се е заел с тази работа? Защо хвърля толкова пари в нея?

— Ако ти кажа, ще наруша поверителността.

— Не съм те питал за името му. Искам да знам защо.

— Ако ти обясня — рече калифорниецът, — ще разбереш кой е. Не мога да допусна това. Давам ти дума, че би го одобрил.

— Още един въпрос — продължи Джоел с остра нотка в гласа. — Какво, по дяволите, каза на „Талбът, Брукс и Саймън“, че го намериха за толкова приемливо?

— Бяха принудени да го намерят за приемливо — поправи го Холидей. — Познаваш ли съдията Лукас Анстет?

— Втори апелативен съд — кимна Конвърс. — Преди години трябваше да го назначат във Върховния съд.

— Тук имаме консенсус. Той е приятел на клиента ми и се е срещнал с Джон Талбът и Нейтън Саймън. Брукс не е бил в града. Без да разкрива името на клиента ми, им е казал, че съществува проблем, който може да се разрасне в национална криза, ако не се предприемат незабавни мерки. Обяснил е, че са замесени няколко американски фирми, но центърът на проблема е в Европа и изисква намесата на опитен юрист по международно право. Ако техният младши съдружник Джоел Конвърс бъде избран за тази работа и я приеме, биха ли се съгласили да му дадат отпуск, за да може да свърши работата. Естествено, съдията силно подкрепя проекта.

— И естествено, „Талбът, Брукс и Саймън“ са се съгласили — отбеляза Джоел. — На Анстет не се отказва. Той е твърде логичен, да не говорим за влиянието на съда, който ръководи.

— Не мога да допусна, че е използвал второто.

— Но то съществува.

Холидей бръкна в джоба на сакото си и извади дълъг бял плик.

— Това е писмото. Съдържа всичко, което вече ти казах. Има и отделна страница, която обяснява какво трябва да направиш в Миконос. Щом уточниш с банката как и къде искаш да получиш парите, ще ти дам името на човек, който живее на острова, откакто се пенсионира. Той ще ти предаде всичко по случая. Имена, връзки, за които имаме информация, дейности, нарушаващи законите на техните страни — търговия с оръжие, изпращане на технологична информация на забранени места. Изгради няколко обвинения срещу Делавейн, дори без преки доказателства. Това ще е достатъчно. Ще ги направим за смях. Друго не е нужно.

— Откъде, по дяволите, вземаш това нахалство? — разсърди се Конвърс. — Не съм се съгласявал да правя каквото и да било! Не можете да вземате решения вместо мен! Какво си въобразявате? Оценявате ме като кон и предприемате действия зад гърба ми! За кого се вземате?

— За загрижени хора, които смятат, че са намерили подходящ човек за подходяща работа в подходящ момент — заяви Холидей и остави плика пред Конвърс. — Но не разполагаме с много време. Ти си бил там, където искат да изпратят всички нас, и знаеш за какво става дума — калифорниецът внезапно се изправи. — Помисли. Ще говорим по-късно. Между другото, швейцарците знаят, че тази сутрин сме се срещали. Ако някой те попита за какво сме си говорили, обясни им, че съм се съгласил с окончателното разпределение на акциите от клас А. Благодаря за кафето. Радвам се, че се срещнахме отново, Джоел.

Калифорниецът бързо мина между масите и излезе през вратата с медни рамки на „Льо Ша Боте“ в слънчевия блясък на „Ке дю Монблан“.

Телефонната централа беше в далечния край на дългата тъмна заседателна маса. Приглушеното й бръмчене беше в тон с достолепната обстановка. Швейцарският арбитър, юридически представител на женевския кантон, вдигна слушалката и тихо се обади. Кимна два пъти и остави слушалката. Огледа масата — седем от осемте адвокати бяха на местата си и си шепнеха. Осмият — Джоел Конвърс, стоеше прав до огромния прозорец с дръпнати встрани завеси и изглед към „Ке Гюстав Адор“.

— Господа — рече арбитърът. Разговорите секнаха и всички лица се обърнаха към него. — Обади се господин Холидей. Ще закъснее, но ви моли да започнете без него. Той е дал своите указания на съдружника си господин Рожто, а и разбрах, че тази сутрин се е срещнал с господин Конвърс и са се споразумели за една от последните подробности. Така ли е, господин Конвърс?

Главите отново се обърнаха, този път към фигурата до прозореца. Отговор нямаше. Конвърс продължаваше да гледа езерото.

— Господин Конвърс?

— Моля? — Джоел се обърна с намръщено чело, мислите му очевидно се рееха далече от Женева.

— Така ли е, господине?

— Не чух въпроса ви.

— Срещнахте ли се днес с господин Холидей?

Конвърс помълча.

— Да — отвърна след малко.

— И?

— И… той се съгласи с окончателното разпределение на акциите от клас А.

Последва очевидно облекчение от страна на американците и мълчаливо съгласие от представителите на „Берн“. И двете реакции не убягнаха на Джоел и при други обстоятелства би се замислил върху тях.

— Тогава да започнем работа, както предложи господин Холидей — каза арбитърът и си погледна часовника.

Изниза се цял час и започна втори. Бръмченето на гласовете се смесваше с шумоленето от разменяните страници, изясняваха се клаузи, включваха се нови параграфи. Холидей още го нямаше. Запалиха лампите, защото обедното небе притъмня, заговори се за настъпваща буря.

Внезапно зад дебелата дъбова врата се разнесоха писъци, които толкова се засилиха, че породиха страх у всички. Някои скочиха от столовете си около масата и шокирани застинаха на място. Други се втурнаха към вратата. Между тях беше и Конвърс. Арбитърът завъртя топката и дръпна вратата с такава сила, че я блъсна в стената. Никога нямаше да забравят гледката, която се разкри пред очите им. Джоел се втурна навън, като разблъскваше с лакти и ръце хората пред себе си.

Беше Ейвъри Фаулър. Бялата му риза беше подгизнала от кръв, гърдите му бяха решето от кървящи рани. Когато той падна, вдигнатата му яка се откъсна и откри окървавеното гърло. Хрипливото дишане беше до болка познато на Джоел — беше държал главите на децата в лагерите, докато хлипаха от гняв и неизразим страх. А сега държеше главата на Ейвъри Фаулър, след като го положи на пода.

— Божичко, какво стана? — извика Конвърс и прегърна умиращия.

— Те се… върнаха — изкашля думите съученикът му. — Асансьорът. Причакаха ме в асансьора… Казаха, че е заради „Аквитания“, това е името, което използват… „Аквитания“. Господи! Мег… децата! — главата на Ейвъри Фаулър се изви в спазъм към дясното рамо и окървавеното гърло изпусна последния му дъх.

Конвърс стоеше под дъжда с подгизнали дрехи и гледаше нещо невидимо във водата, където само преди час фонтанът беше изхвърлял струи към небето.

Умът му бе парализиран.

2

Той мина покрай дългото мраморно гише на рецепцията на хотел „Ришмон“ и се запъти към витата стълба вляво. Направи го по навик — апартаментът му беше на втория етаж, а обкованите с мед и тапицирани с виненочервено кадифе асансьори бяха повече за украса, отколкото за бързина.

Не забелязваше нищо около себе си, беше напълно безчувствен. Всяка частица от ума и тялото му бе вцепенена, разпръсната в някакво безвъздушно пространство. Един човек, когото бе познавал като момче под едно име, години по-късно беше умрял в ръцете му под друго, а думите, които бе прошепнал в жестокия миг на смъртта, бяха колкото неразбираеми, толкова и смразяващи. „Аквитания“. Казаха, че е заради „Аквитания“… Къде беше разумът? Къде се криеше логиката? Какво означаваха тези думи и защо беше въвлечен в тяхното неуловимо значение? Знаеше, че е въвлечен и че цялата отвратителна история, в която неволно се бе забъркал, имаше своите корени нейде в него. Името на един човек му бе подействало като магнит. Джордж Маркъс Делавейн, палачът от Сайгон.

— Monsieur! — сподавеният вик долетя отдолу, той се обърна и видя официално облечения портиер да тича през фоайето нагоре по стъпалата. Името му беше Анри и се познаваха от близо пет години. Приятелството им надхвърляше отношенията между служител и гост на хотела — често бяха играли заедно комар в Дивон ле Бен, отвъд границата на Франция.

— Здравей, Анри.

— Mon Dieu, Джоел, добре ли си? Търсят те непрекъснато от службата ти в Ню Йорк. Чух по радиото, цяла Женева говори за това! La drogue! Наркотици, престъпления, оръжия… убийство! Вече нахлуват и тук!

— Това ли съобщиха?

— Съобщиха, че под ризата му са открили пакетчета с кокаин. Уважаван avocat international, подозиран, че е връзка…

— Това е лъжа! — прекъсна го Конвърс.

— Но така говорят по радиото, какво друго мога да кажа? Споменаха и твоето име, бил умрял в ръцете ти… Разбира се, не си замесен, бил си просто там заедно с другите. Чух името ти и ужасно се разтревожих! Къде беше досега?

— Отговарях в полицейския участък на редица въпроси, които нямат отговор.

Въпроси, на които нямаше отговор, но някой го имаше. Не той и не властите в Женева. Ейвъри Фаулър, не — Престън Холидей заслужаваше нещо по-добро. Едно доверие бе предложено и прието в смъртта.

— Божичко, ти си вир-вода! — възкликна разтревоженият Анри. — Ходил си под дъжда. Нямаше ли таксита?

— Не съм гледал. Исках да повървя.

— А, разбирам. Шокът. Ще ти изпратя малко хубав „Арманяк“. А за вечеря ще ти резервирам маса в ресторанта.

— Благодаря. Дай ми половин час и накарай телефонистката да ме свърже с Ню Йорк. Никога не мога да се свържа сам.

— Джоел?

— Какво?

— Мога ли да ти помогна? Има ли нещо, което да ми довериш? Спечелили сме и сме изгубили заедно прекалено много бутилки grand cru, за да те оставя сам в такъв момент. Познавам добре Женева, приятелю.

Джоел се вгледа в големите кафяви очи и набръчканото лице, замръзнало в тревога.

— Защо говориш така?

— Защото прекалено бързо отхвърли обвиненията на полицията, че е бил замесен в търговия с кокаин. Наблюдавах те. В думите ти се съдържаше нещо повече от това, което каза.

Джоел примигна и за миг стисна клепачи. Чувстваше остро напрежение в средата на челото си. Пое дълбоко дъх и отговори:

— Анри, направи ми услугата да не умуваш много. Просто ми помогни да се свържа с Ню Йорк. Става ли?

— Entendu, мосю — рече французинът. — Аз съм тук единствено за да обслужвам гостите на хотела. И, разбира се, специалните гости заслужават специално обслужване… Ако имаш нужда от мен, приятелю, ще бъда тук.

— Знам. Ако изтегля лоша карта, ще ти кажа.

— Ако изобщо ти се наложи да теглиш карти в Швейцария, обади ми се. Тестетата се менят с играчите.

— Ще го запомня. Значи маса след половин час и разговор с Ню Йорк.

— Certainement, monsieur.

Душът беше горещ, колкото можеше да понесе кожата му, парата изпълваше дробовете, та чак дъхът в гърлото му секваше. След това се насили да изтърпи леденостудените иглички, докато главата му потрепера. Реши, че шокът от двете крайности ще прочисти ума или най-малко ще понамали вцепенението му.

Излезе от банята с бяла хавлия, която попиваше остатъците от душа. Пъхна крака в чехлите, оставени до леглото в спалнята. Взе цигарите и запалката от писалището и отиде в хола. Загриженият Анри беше верен на думата си — на масичката за кафе имаше бутилка скъп „Арманяк“ с две чаши. Той седна на меките възглавници на дивана, наля си коняк и запали цигара. Отвън проливният августовски дъжд барабанеше по прозорците силно и неспирно. Погледна часовника си. Беше шест и няколко минути, значи малко след дванайсет в Ню Йорк. Джоел се зачуди дали Анри ще успее да му осигури чиста презокеанска връзка. Адвокатът в него държеше да чуе думите, изречени в Ню Йорк, думи, които щяха да потвърдят или опровергаят разкритията на един мъртвец. Бяха изминали двайсет и пет минути, откакто Анри го спря на стълбите. Щеше да изчака още пет и да се обади на телефонистката.

Телефонът иззвъня, резкият, вибриращ европейски звън застърга по нервите му. Посегна към слушалката. Беше задъхан, ръката му трепереше.

— Ало? Да?

— Търсят ви от Ню Йорк, господине — каза телефонистката на хотела. — От службата ви. Да отменя ли поръчания за шест и половина разговор?

— Да, моля. И благодаря.

— Господин Конвърс? — енергичният, писклив глас беше на секретарката на Лорънс Талбът.

— Здравей, Джейн.

— За Бога, мъчим се да се свържем с вас от десет часа! Тогава чухме новината, около десет. Какъв ужас! Добре ли сте?

— Добре съм, Джейн. Благодаря за загрижеността.

— Господин Талбът не е на себе си. Просто не може да повярва!

— Не вярвайте на това, което казват за Холидей. Не е вярно. Мога ли да поговоря с Лари?

— Ако разбере, че толкова време не ви свързвам, ще ме уволни.

— Няма, няма. Кой ще му пише писмата?

Секретарката помълча, а когато отново заговори, гласът й бе по-спокоен.

— Божичко, Джоел, ти си върхът. След всичко, което си преживял, намираш сили да се шегуваш.

— Така е по-лесно, Джейн. Ще ме свържеш ли с Бъба?

— Страхотен си!

Лорънс Талбът, старши съдружник в „Талбът, Брукс и Саймън“, беше много способен адвокат, но издигането му в тази област до голяма степен се дължеше на факта, че бе един от малкото известни в цяла Америка футболисти от отбора на Йейлския университет. Освен това беше и извънредно почтено човешко същество и това беше една от причините Джоел да постъпи във фирмата. Другата беше Нейтън Саймън — гигант като мъж и юрист. От него Конвърс беше научил повече за правото, отколкото от всеки друг капацитет.

Лорънс Талбът забуча по телефона.

— Велики Боже, съкрушен съм! Нямам думи! Какво мога да направя?

— Като начало забрави ония гадости за Холидей. Той е търгувал с наркотици колкото и Нейт Саймън.

— Значи не си чул? Оттеглили са това обвинение. Сега случката е грабеж с насилие. Оказал е съпротива и пакетчетата с кокаина са били натикани под ризата му след стрелбата. Струва ми се, че Джак Холидей е подпалил телефоните от Сан Франциско, като е заплашил със скандал цялото швейцарско правителство… Знаеш ли, той играеше в отбора на „Станфорд“.

— Невероятен си, Бъба.

— Никога не съм допускал, че толкова ще се радвам да чуя гласа ти.

— Ще ми обясниш ли едно нещо?

— Всичко каквото мога.

— Анстет. Лукас Анстет.

— Говорихме с него. Нейтън и аз слушахме, а той беше страшно убедителен. Проявихме разбиране.

— Тъй ли?

— Е, подробности не пожела да ни каже. Но понеже знаем, че ти си най-добрият адвокат в тази област, не беше трудно да удовлетворим молбата му. „Талбът, Брукс и Саймън“ разполагат с най-доброто и когато съдия като Анстет го потвърди, можем само да се поздравим, нали?

— Заради влиянието му в съда ли го направихте?

— Не, за Бога! Той дори ни предупреди, че ако се съгласим, ще се отнася по-строго към нас в Апелативния съд. Когато иска да постигне своето, не се спира пред нищо. Направо заявява, че ако приемем предложението му, ще бъдем по-зле.

— Вярвате ли му?

— Е, Нейтън взе да разправя нещо за пръчове, белязани по особен невидим начин, чиито маркировки не могат да се премахнат, без да падне голямо врещене, та затова трябвало да се съгласим. Той винаги се изразява неясно, но обикновено излиза прав.

— Ако загубиш три часа да слушаш нещо, което може да се изрече за пет минути — отбеляза Конвърс.

— Той е мислещо същество, млади човече.

— Де да бях млад. Всичко е относително.

— Обади се жена ти… бившата.

— И?

— Чула името ти по радиото или телевизията и искаше да разбере какво е станало.

— Какво й каза?

— Че се мъчим да се свържем с теб. Че не знаем нищо повече от нея. Гласът й беше много разстроен.

— Моля те, обади й се и я успокой, че съм добре. Имаш ли телефона й?

— Джейн го има.

— Значи излизам в отпуск.

— И то платен — подчерта Талбът.

— Не е необходимо, Лари. Ще получа голяма сума, тъй че си спести парите. Ще се върна след три-четири седмици.

— Бих могъл да го направя, но няма — отсече старшият партньор. — Знам кога съм докопал най-доброто и възнамерявам да го запазя. Ще ти ги преведем в банката — Талбът помълча, след което заговори тихо и настойчиво. — Джоел, трябва да те попитам. Това, което се случи преди няколко часа, има ли нещо общо с работата на Анстет?

Конвърс стисна слушалката толкова силно, че пръстите го заболяха.

— Не, Лари — отвърна той. — Няма никаква връзка.

Миконос, пресушен от слънцето и белосан остров, лежеше насред Егейско море близо до обожавания Делос.

Конвърс взе първия самолет от Женева до Атина, където се прехвърли на малък „Олимпик“, и кацна на острова. Въпреки че загуби един час благодарение на часовата разлика, бе едва четири следобед, когато таксито спря пред входа на банката.

Джоел се беше обадил в банката от летището, без да знае работното й време. Разполагаше само с името на банкера, към когото трябваше да се обърне. Костас Ласкарис го поздрави предпазливо по телефона и му даде да разбере, че за да свършат работата, очаква да види не само паспорта му, а и оригинала на писмото от Е. Престън Холидей със саморъчния му подпис. Въпросният подпис щеше да бъде сравнен с помощта на скенер с подписа, оставен в банката лично от покойния Е. Престън Холидей.

— Чухме, че е бил убит в Женева. Голямо нещастие — заяви Ласкарис.

— Ще пиша на жена му и децата колко скърбите за него.

Конвърс плати на таксито и изкачи ниските бели стъпала с куфар и дипломатическо куфарче в ръка. Костас Ласкарис доста се различаваше от представата, която Джоел си беше създал от разговора по телефона. Беше приятен, оплешивяващ, към шейсетгодишен мъж с топли, тъмни очи и сравнително добър, но не съвършен английски. Посочи на Конвърс стола срещу срещу себе си и заговори доста по-меко, отколкото по телефона.

— Извинявам се за забележката си относно господин Холидей, която може би ви се е сторила коравосърдечна. При все това наистина е голямо нещастие и не знам как иначе да се изразя. Наистина е трудно да страдам за човек, когото никога не съм познавал.

— Аз реагирах прибързано. Моля да ме извините.

— Много сте любезен, но се опасявам, че не мога да заобиколя уговорката, направена от господин Холидей и неговия съдружник на Миконос. Бихте ли ми дал паспорта и писмото?

— Кой е той? — попита Джоел, докато бъркаше в джоба на сакото за паспорта си. В него беше сгънато писмото. — Имам предвид съдружника.

— Господине, вие сте адвокат и не може да не знаете, че няма да получите тази информация, докато не отстраним пречките.

— Естествено, просто реших да опитам.

Ласкарис вдигна слушалката и натисна едно копче. Заговори на гръцки и очевидно извика някого. След секунди вратата се отвори и влезе главозамайваща тъмнокоса жена с бронзов тен. Тръгна грациозно към писалището. Вдигна сведените си очи и хвърли поглед към Джоел, който усети, че банкерът го наблюдава внимателно. Трябваше най-дребен знак от страна на Конвърс, само да погледне Ласкарис — и запознанството щеше да стане, мълчаливо щеше да се постигне разбирателство и една доста важна информация щеше да постъпи в досиетата на банкера. Джоел не направи този знак, не искаше да става обект на подобни изводи. Не стига, че получаваше половин милион долара само за едно кимване с глава, оставаше да се полакоми и за премията. Това нямаше да е признак за стабилност, а за нещо съвсем друго.

Следващите десет минути минаха в общ разговор за полети, митници и всеобщото влошаване на условията при пътуване. След това паспортът и писмото бяха върнати, този път не от главозамайващата тъмнокоса жена, а от младо русо момче с балетна походка и външност на Адонис. Приятният Ласкарис не пропускаше нито една възможност и беше готов да предостави на богатия си посетител избор в зависимост от вкусовете му.

Конвърс погледна Ласкарис и се усмихна. Усмивката му прерасна в тих смях. Ласкарис сви рамене и освободи момчето.

— Аз съм главен директор на нашия клон, господине — заяви той, когато вратата се затвори, — но не определям цялостната политика на банката. В края на краищата намираме се на Миконос.

— През който минават много пари — добави Джоел. — На кой от двамата смятахте, че ще се спра?

— На нито единия — отговори Ласкарис и поклати глава. — Точно както и стана. В противен случай трябваше да сте глупак, а не ми се виждате такъв. Освен че съм главен директор, имам и много точен усет за хората.

— Затова ли ви избраха за посредник?

— Не, причината е друга. Аз съм приятел на тукашния съдружник на господин Холидей. Името му е Бийл. Доктор Едуард Бийл… Виждате, че всичко е наред.

— Доктор ли? — попита Конвърс, като се пресегна към писалището и прибра паспорта и писмото. — Значи е лекар?

— Не, не е доктор по медицина — обясни Ласкарис. — Той е учен, пенсиониран професор по история от САЩ. Има прилична пенсия и преди няколко месеца се премести тук от Родос. Много интересен човек, изключително ерудиран. Аз се грижа за финансовите му въпроси, с които не може да се справя сам. — Банкерът отново се усмихна и сви рамене.

— Радвам се, че е такъв човек — отбеляза Джоел. — Имаме да говорим за много неща.

— Е, това не е моя работа, господине. Да се заемем ли с разпределението на сумата? Как и къде искате да я получите?

— Голямата част да е в брой. В Женева си купих пояс за пари със сензорно устройство. Батериите му имат гаранция една година. Ако ми го свалят насила, започва да вие сирена, която спуква тъпанчетата. Искам ги в американска валута — както тези, които ще взема, така и другите.

— Тези пояси вършат работа, но не и ако сте в безсъзнание. Или ако няма кой да чуе сирената. Да ви предложа ли пътнически чекове?

— Вероятно ще сте прав, но предпочитам в брой. Може да се наложи да не оставям подписа си тук и там.

— Както желаете. В какви деноминации да са тези, които ще вземете със себе си? — попита Ласкарис с насочен към тефтера молив. — И къде бихте желали да преведем остатъка?

— Възможно ли е — бавно заговори Конвърс — да открия сметки не на мое име, но само аз да имам достъп до тях?

— Разбира се, господине. Честно казано, това е честа практика на Миконос, както и на Крит, Родос, в Атина, Истанбул и голяма част от Европа. Телеграфически се изпраща вашето описание заедно с образци от почерка ви и друго име или цифри. Един мой познат използваше детски стихчета. След това се сравняват. Разбира се, трябва да използвате банка със съответна апаратура.

— Разбира се. Назовете ми няколко такива.

— Къде?

— В Лондон, Париж, Бон, може би и в Тел Авив — отвърна Джоел, като си припомни думите на Холидей.

— В Бон е най-трудно, там са толкова неповратливи. Един грешен апостроф, и веднага викат полиция. В Тел Авив е просто, парите се въртят безкрайно в спирала като Кнесета им. Лондон и Париж са стандартни и лакомията им е всепоглъщаща. Ще ви искат огромни такси за преводи в други банки, защото знаят, че няма да вдигнете шум около тайните си сметки. Напълно почтено, користолюбиво кожодерство.

— Май знаете всичко за банките?

— Имам опит, господине. Е, как ще разпределим сумата?

— Искам сто хиляди за себе си в банкноти не по-големи от петстотин долара. Можете да разделите остатъка и да ми обясните как да тегля парите, ако имам нужда.

— Не е никак трудно. Трябва да започнем да пишем имена, цифри или детски стихчета.

— Цифри — отсече Конвърс. — Аз съм адвокат. Имената и детските стихчета са категории, за които не искам да мисля в момента.

— Както желаете — заяви гъркът и посегна към тефтера. — Това е телефонът на доктор Бийл. Като свършим, ще можете да му се обадите. А може и да не му се обаждате. Това не е моя работа.

Доктор Едуард Бийл, жител на Миконос, говореше по телефона бавно, с премерени думи. Обмислена реч на учен. Нищо не биваше да става прибързано, всичко трябваше да се обмисли.

— На около седем километра от пристанището има един плаж с повече скали, отколкото пясък, който нощем е пуст. Отидете пеша до него. Тръгнете по крайбрежния път в западна посока, докато видите светлините на няколко шамандури. Застанете до водата. Аз ще ви намеря.

Нощните облаци се носеха по небето, гонени от високия вятър. Луната често надничаше зад тях и спорадично осветяваше пустия малък плаж, където беше срещата. Далече навътре в морето червените лампички на четири шамандури подскачаха по вълните. Джоел се изкатери на скалите и се спусна по мекия пясък към водата. Запали цигара, защото реши, че пламъчето ще оповести присъствието му. Така и стана. След няколко секунди от мрака зад него се чу глас, но поздравът беше съвсем необичаен за възрастен, уважаван учен.

— Стой на място и не мърдай! — беше първата команда, изречена властно. — Сложете цигарата в устата и дръпнете, след това вдигнете ръце и ги дръжте протегнати пред себе си… Добре. Сега пушете, искам да видя дима.

— Господи, задушавам се! — извика Джоел, кашляйки. Океанският бриз върна дима в лицето и му залютя на очите. Внезапно усети острите и бързи движения на ръка, която потупваше дрехите му. — Какво правите? — кресна той и без да иска, изплю цигарата.

— Не носите оръжие — установи гласът.

— Разбира се, че не нося!

— А аз нося. Можете да свалите ръцете си и да се обърнете.

Конвърс се завъртя, като продължаваше да кашля и да търка насълзените си очи.

— Вие сте луд!

— Цигарите са лош навик. На ваше място щях да ги откажа. Освен злото, което причиняват на тялото ви, могат да се използват срещу вас и по много други начини, както се убедихте.

Джоел примигна и се втренчи пред себе си. Човекът, който му държа тази проповед, беше слабичък побелял старец със среден ръст, изправена стойка и костюм от нещо, което приличаше на бял брезент. Лицето му, доколкото можеше да се види на непостоянната лунна светлина, беше силно набръчкано, а на устните му играеше бегла усмивка. В ръката си уверено държеше пистолет, насочен към главата на Конвърс.

— Вие ли сте Бийл? — запита Конвърс. — Доктор Едуард Бийл?

— Да. Успокоихте ли се вече?

— Ако говорите за шока от милото ви приветствие, горе-долу.

— Добре. Тогава мога да сваля това — ученият коленичи на пясъка до брезентова торба, мушна вътре оръжието и се изправи. — Съжалявам, но трябваше да съм сигурен.

— В какво? Да не съм командос?

— Холидей е мъртъв. Биха могли да изпратят на ваше място друг човек. Някой, който да види сметката на стареца от Миконос. Ако беше така, той непременно би носил оръжие.

— Защо?

— Защото нямаше да знае, че съм старец. Бих могъл аз да съм командосът.

— Знаете ли, че беше възможно, макар и малко вероятно, и аз да съм въоръжен. Щяхте ли да ми пръснете черепа?

— Почтен адвокат, който идва за първи път на острова и току-що е минал през контрола на летище Женева? Откъде щяхте да го вземете? Кого познавате на Миконос?

— Бих могъл да уредя нещо — неубедително запротестира Конвърс.

— Следя ви от момента, в който пристигнахте. Отидохте направо в банката, след това в хотел „Кунени“, където седнахте в градината и пихте една чашка, преди да се качите в стаята си. Не сте говорил с никого освен с моя приятел Костас, с шофьора на таксито, с чиновника на рецепцията и със сервитьорите в градината. Ако наистина се окажехте Джоел Конвърс, нямаше от какво да се опасявам.

— Говорите повече като наемен убиец от Детройт, отколкото като кабинетен учен.

— Не винаги съм бил член на академичната общност и проявих най-обикновена предпазливост. Когато насреща ти стои Джордж Маркъс Делавейн, това е единствената разумна стратегия.

— Разумна стратегия?

— Подход, ако предпочитате — Бийл бръкна между раздалечените копчета на сакото си и извади сгънат лист хартия. — Това са имената — рече той и го подаде на Джоел. — В операцията на Делавейн има пет ключови фигури. По един от Франция, Западна Германия, Израел, Южна Африка и Англия. Успяхме да идентифицираме четирима — първите четири, но не можем да разберем кой е англичанинът.

— Как се добрахте до тях?

— Всичко тръгна от бележките, които Холидей намерил между книжата на Делавейн, докато му бил клиент.

— Това ли е случайността, за която спомена? Каза, че е било случайност, която няма да се повтори.

— Аз, естествено, не знам какво ви е казал, но положително беше случайност. Слаба памет от страна на Делавейн, злочестина, която, лично мога да ви уверя, често навестява стареещите хора. Генералът просто забравил, че има среща с Холидей, и когато Престън отишъл, секретарят му го пуснал в кабинета. Престън видял на писалището една папка. Той я знаел, съдържала материали, до които имал достъп. Седнал и започнал да работи, без да се замисля. Открил имената и тъй като последните пътувания на Делавейн в Европа и Африка му били известни, изведнъж всичко започнало да си идва на мястото, и то по твърде застрашителен начин. За всеки политически грамотен човек тези четири имена са плашещи, защото събуждат страшни спомени.

— Делавейн разбрал ли е, че Холидей ги е открил?

— Едва ли е бил сигурен. Холидей ги записал и ги оставил на мястото им, преди генералът да се върне. Но, от друга страна, Женева навява по-различни мисли, нали?

— Че Делавейн е разбрал — мрачно изрече Конвърс.

— Или че не смята да допуска излишни рискове, особено ако има програма за действие, в което сме убедени. Вече е започнало броенето преди старта.

— Стартът на кое?

— От тенденцията на операциите им, така както ние сме ги сглобили от разпокъсаната информация, става ясно че ще има продължителен период на масови, дирижирани размирици, предназначени да излязат изпод контрола на правителствата и да ги дестабилизират.

— Това е сложна работа. И как ще стане?

— Разполагаме единствено с догадки — намръщи се ученият. — Вероятно широко разпространени, координирани безредици, навсякъде ръководени от терористи, терористи, финансирани от Делавейн и хората му. Когато хаосът стане непоносим, това ще е тяхното оправдание да застанат начело на военните и да поемат властта. Като начало ще въведат военно положение.

— Това вече е ставало — отбеляза Джоел. — Финансиране и въоръжаване на предполагаем противник, след това изпращане на провокатори…

— Със значителни суми пари и материали.

— И когато те се вдигнат — продължи Конвърс, — ще им дръпнат килимчето под краката, ще ги разгромят и ще вземат властта. Гражданите благодарят и наричат спасителите си герои, докато те маршируват под ударите на барабаните си. Но как те могат да го постигнат?

— Това е най-главният въпрос. Какви са мишените им? Къде са, кои са? Нямаме представа. Ако разполагахме дори с най-малък намек, можехме да подходим от тази позиция, но нямаме, а не можем да губим време в дирене на неизвестното. Трябва да тръгнем оттам, откъдето знаем нещо.

— Пак опираме до времето — намеси се Конвърс. — Защо сте толкова сигурен, че броенето преди старта е започнало?

— Навсякъде се забелязва засилена активност, в някои случаи бих я нарекъл дори трескава. Оръжейни пратки, тръгнали незаконно от Щатите, се разпределят от складове в Англия, Ирландия, Франция и Германия между бунтовнически групи в районите на напрежение. Дочухме такива слухове от Мюнхен, Средиземноморието и арабските държави. Говори се за последни приготовления, но май никой не знае точно каква е целта им. Просто трябва да са в готовност. Има сигнали, че групи като „Баадер-Майнхоф“, „Червените бригади“, ООП и „Червените легиони“ на Париж и Мадрид са започнали да се съревновават, но никой не знае за какво. Известен е само моментът на старта.

— И кога е той?

— Сведенията ни са различни, но времето съвпада. След три до пет седмици.

— Боже мой — внезапно се сети Джоел. — Ейвъри, тоест Холидей, ми прошепна нещо точно преди да умре. Думи, които чул от своите убийци. „Аквитания“… Казаха, че е заради „Аквитания“. Това беше. Какво означава това, Бийл?

Възрастният учен помълча, очите му се оживиха в лунната светлина. Бавно извърна глава и се загледа във водата.

— Това е лудост — промърмори той.

— Такова обяснение не ми говори нищо.

— Естествено — изрече Били с извинение в гласа. — Поредно доказателство за обхвата на идеята им. Просто невероятно.

— Пак не разбирам.

— Аквитания, както я е нарекъл Юлий Цезар, е била обширна област в Югозападна Франция, която в първите векове след новата ера била разширена от Атлантическия океан през Пиренеите до Средиземно море, на север до устието на Лоара, на запад от Париж по брега на…

— Чувал съм за това — прекъсна го Джоел, прекалено нетърпелив да слуша академични речи.

— Ако наистина сте чувал, заслужавате поздравления. Повечето хора знаят по нещо само за по-късните векове, например от осми нататък, когато Карл Велики е завоювал областта и е образувал кралство Аквитания, което завещал на сина си Луи и на неговите синове Пипин I и II. Този факт и следващите триста години са най-важните.

— За какво?

— За легендата Аквитания, господин Конвърс. Подобно на много други амбициозни генерали, Делавейн се вижда като познавач на историята в духа на традициите на Цезар, Наполеон и дори на Патън. Криво или право, аз минавам за учен, но той си остава ученик и така трябва да бъде. Учените не могат да си позволят никакви волности, без да разполагат с достатъчно доказателства, или поне не би трябвало, докато студентите могат и го правят.

— Какво имате предвид?

— Спираловидното развитие на легендата за Аквитания. Например синдромът „А какво щеше да бъде сега, ако…“ до такава степен взема връх над фактите, че ги деформира. Историята на Аквитания е пълна с внезапни големи разширявания и резки свивания на територията, разбирате ли? Просто казано, един студент по история с по-богато въображение би могъл да заяви, че ако Карл Велики не е бил допуснал никакви политически, брачни и военни грешки, че ако синовете му, двамата Пипиновци, а по-късно и френският крал Луи VII и английският Хенри II, които един след друг са били женени за забележителната Елеонора, също са били безпогрешни, то днес кралство Аквитания би обхващало почти цяла Европа — Бийл замълча. — Започвате ли да разбирате? — попита след малко.

— Да — рече Джоел. — Май започвам.

— И това не е всичко — продължи ученият. — Тъй като за известен период Аквитания е била смятана за законна английска територия, тя е можела да се разпростре и върху чуждестранните й колонии, включително тринайсетте отвъд Атлантическия океан, които по-късно се нарекоха Съединени американски щати… Естествено, със или без грешки на Карл Велики и наследниците му това не би могло да се случи поради основния закон на западната цивилизация, валиден от времето на Ромул Августул и падането на Римската империя. Не може да съсипеш, а след това насилствено да обединиш и да управляваш отчаяни народи и техните култури, а направиш ли го, няма да е за дълго.

— Сега обаче някой се опитва — каза Конвърс. — Джордж Маркъс Делавейн.

— Да. В представите си той е изградил Аквитания, която никога не е съществувала и не би могла да съществува. И това е ужасяващо.

— Но защо? Нали казахте, че не би могло да се случи?

— Така е според старите правила — не би могло да стане в периода след разпадането на Римската империя. Но не бива да забравяте, че в историята никога не е имало време като днешното. Не са съществували такива оръжия, такова напрежение. Делавейн и хората му го знаят и ще заложат на тези оръжия и това напрежение — старецът посочи листа хартия в ръката на Джоел. — Имате кибрит. Запалете една клечка и прочетете имената.

Конвърс разгъна листа, бръкна в джоба си и извади запалката. Щракна я и когато пламъкът освети листа, прочете имената.

— Исусе Христе! — възкликна той и се намръщи. — Лика-прилика са на Делавейн. Войнолюбието ги обединява, ако са хората, за които мисля — Джоел удължи пламъка.

— Те са — отвърна Бийл. — Като започнете с генерал Жак-Луи Бертолдие във Франция — забележителен, изключителен човек. През войната е бил в Съпротивата, получил е чин майор, преди да навърши двайсет години, но по-късно станал фанатично предан член на Салановата ОАС. Бил в основата на покушението срещу генерал Дьо Гол през август шейсет и втора и се стягал за пръв ръководител на страната. За малко да успее. Вярвал е, както вярва и досега, че алжирските генерали са спасението на отслабената Франция. Оцелял е не само защото е легендарен, но и защото не е сам, при това е доста по-убедителен от останалите. Особено по отношение на елитните многообещаващи млади командири — възпитаници на „Сен Сир“. С две думи, той е фашист, но фанатикът се крие зад паравана на почтеността.

— А мъжът на име Абрамс — рече Конвърс — е силният човек на Израел, който организира кресливи протестни митинги пред Кнесета и по стадионите и открито заявява, че в Юдея и Самария ще се пролее много кръв, ако синовете на Авраам бъдат низвергнати. Дори израелците не могат да го озаптят.

— Много хора се боят от него, започнал е да наелектризира тълпите като светкавица. Превърнал се е в символ. Хаим Абрамс и последователите му карат режима на Бегин да прилича на сдържано, самообезличаващо се управление. Той е сабра7 и е толериран от европейските евреи, защото е изключителен воин, доказал се в две войни. Радва се на уважението на всеки министър на отбраната от времето на Голда Меир. Никога не знаят кога ще им дотрябва на бойното поле.

— А този Ван Хедмер — рече Конвърс, като отново прибягна до запалката — е южноафриканец, нали? „Униформения палач“ или нещо подобно.

— Ян ван Хедмер, „Касапина на Совето“, както го наричат чернокожите. Екзекутира „нарушителите“ с тревожеща честота и с подкрепата на правителството. Произхожда от семейство на стари африканери, като първите генерали от рода му са се проявили още в Бурската война. Не желае Претория да живее според стандартите на този век. Между другото е близък приятел на Абрамс и често прескача до Тел Авив. Освен това е един от най-ерудираните и обаятелни военачалници, които някога са присъствали на дипломатически конференции. Обноските му са в пълно противоречие с репутацията му.

— Лайфхелм — прочете Конвърс последното от чуждестранните имена. — Сложна личност, ако не греша. Говори се, че е великолепен военен, който е изпълнявал прекалено разностранни заповеди, но все пак е уважаван. Най-малко съм чувал за него.

— Напълно разбираемо — кимна Бийл. — В известен смисъл неговата история е най-странната, но и най-чудовищната. Истината непрекъснато се замазва, за да могат да го използват, без да се смущават от общественото мнение. Фелдмаршал Ерих Лайфхелм е най-младият генерал, произведен от Хитлер. Предугадил рухването на Третия райх и бързо се е пребоядисал. От брутален убиец и фанатичен свръхариец се е превърнал в разкаян професионалист, ужасен от престъпленията на нацизма, когато „чул“ за тях. Успял да заблуди всички и бил изцяло оневинен. Кракът му не е стъпвал в съдебната зала в Нюрнберг. По време на „студената война“ съюзниците широко се ползвали от неговите услуги, като му предоставили и пълен достъп до поверителната информация, а по-късно, през петдесетте години, когато били сформирани немските дивизии за НАТО, успял да си осигури поста техен главнокомандващ.

— Преди няколко години, ако не се лъжа, вестниците писаха доста за него. Имаше няколко сблъсъка с Хелмут Шмид, нали?

— Точно така — потвърди ученият. Но във вестниците всичко беше смекчено и недокрай изречено. Цитираха Лайфхелм, който заявил, че не могат да очакват от немския народ да прехвърля бремето на вината от миналото в бъдещите поколения. На това трябвало да се сложи край. Гордостта трябвало да се възстанови като част от наследството на нацията. Имаше и малко дрънкане на оръжия срещу Съветския съюз, но нищо повече.

— А каква част е премълчана? — запита Конвърс.

— Настоявал за пълно премахване на ограниченията, наложени на Бундестага, върху размера на въоръжените сили, отстоявал разширяването на разузнавателните служби, изградени по образец на Абвера, включително и оправдателни присъди за политическите смутители. Поискал основна преработка на немските учебници за училищата. „Гордостта трябва да се възроди“, повтарял непрекъснато и всичките му изказвания били подчинени на злостен антикомунизъм.

— Точно това е била общата първоначална стратегия на Третия райх, когато Хитлер дошъл на власт.

— Прав сте, Хелмут Шмид е бил наясно относно Лайфхелм и е знаел, че ако допусне нещата да тръгнат в исканата посока, ще настъпи хаос, а Лайфхелм имаше голямо влияние. Бон не можеше да си позволи да буди призрака на болезнените спомени. Шмид принуди Лайфхелм да подаде оставка и буквално запуши устата му по всички правителствени въпроси.

— Но той продължи да говори.

— Не открито. Все пак той е богат и не загуби приятелите и връзките си.

— Между които са Делавейн и хората му.

— В момента на първо място.

Джоел още веднъж щракна със запалката и разгледа долната част на страницата. Имаше две колони с имена. Над лявата пишеше „Държавен департамент“, а над дясната — „Пентагон“. Бяха общо към двайсет и пет.

— Кои са тези американци? — пусна лостчето, пламъкът угасна и той прибра запалката в джоба си. — Имената не ми говорят нищо.

— Някои би трябвало, но това е без значение — рече Бийл. — Важното е, че сред тях са апостолите на Джордж Делавейн. Изпълняват неговите заповеди. Трудно е да се каже точно колко са, но са поне по няколко от всяка група. Тези имена са на хора, които вземат решения или които не се противопоставят на дадени решения. Без тях Делавейн и последователите му щяха да бъдат спрени и издирени.

— Обяснете ми по-ясно.

— Имената отляво са на ключови фигури в Отдела за контрол на търговията с оръжие в Държавния департамент. Те определят кой да получи разрешение за износ, кой може да получава оръжия и технологии, забранени за други под предлог „националните интереси“. От дясната страна са имената на висши офицери от Пентагона, по чието нареждане се харчат милиони за въоръжаване. Те вземат решенията. Част от тези решения вече са предизвикали въпроси, кои открити, кои на ухо, от страна на някои дипломати и военни. Поне това научихме…

— Въпроси ли? Защо? — прекъсна го Конвърс.

— Разнесоха се слухове, а слухове винаги има, за големи пратки оръжие с нередовни разрешения за износ. Освен това налице е излишък от военно оборудване, свръхдоставки, изчезнали при прехвърлянето им от складове и отдалечени депа. Излишъците от оборудване лесно минават неотчетени. В днешното време на огромни бюджетни преразходи те само създават проблеми. Отървават се от тях, без да дават подробни отчети. А колко ли са удобни тези случаи, ако по случайност се появи някой от членовете на „Аквитания“ с предложение да ги купи, при това с готови документи. Съдържанието на цели складове се изпраща на места, където не би трябвало да отива.

— Либийска връзка?

— Без съмнение. Плюс още много връзки.

— Холидей спомена, а и вие преди малко го казахте. Нарушени закони — оръжие, оборудване и технологична информация, изпратени на хора, които не би трябвало да ги получат. Резултатът е безредици, тероризъм…

— Които ще оправдаят намесата на военните — прекъсна го старият Бийл. — Това е част от концепцията на Делавейн. Оправдана ескалация на военната мощ, военни начело на държавите, безпомощни граждани, които ще са принудени да ги слушат и да им се подчиняват.

— Но вие току-що споменахте, че вече се задават някои въпроси.

— На които се отговаря с изтъркани фрази от рода на „национална сигурност“ и „контрадезинформация“, за да се успокоят и отстранят любопитните.

— Но това е измама. Не могат ли да бъдат обвинени в измама?

— От кого? Как?

— По дяволите, самите въпроси го подсказват! — отвърна Конвърс. — Тези неправомерно дадени разрешения за износ, прехвърляне на изчезващи оръжия, търговия, която не може да бъде проследена…

— Въпросите се задават от хора, които нито имат достъп до този род информация, нито са достатъчно компетентни да разберат механизмите на издаване на разрешения за износ.

— Това е несъстоятелно — настоя Конвърс. — Казахте, че някои от тези въпроси се задават от дипломати, от военни, от хора, които положително имат и достъпа, и компетентността.

— И които изведнъж, сякаш с махване на вълшебна пръчица, спират да ги задават. Разбира се, много от тях вероятно са били убедени, че въпросите наистина са извън законните им компетенции, други може да са били прекалено уплашени, за да задълбаят, да не би да се окажат въвлечени в нещо неприятно. Трети са били направо принудени да млъкнат чрез откровени заплахи. Освен всичко това зад цялата работа стоят хора, които са много убедителни и броят им непрекъснато нараства във всички страни.

— Божичко, но това е цяла мрежа — изрече тихо Конвърс.

Ученият сурово го загледа, нощната светлина, отразена във водата, играеше по строгото му набръчкано лице.

— Да, господин Конвърс, „мрежа“. Тази дума ми бе подшушната от човек, който ме смяташе за един от тях. „Мрежата, заяви той, мрежата ще се погрижи за вас.“ Говореше за Делавейн и хората му.

— Защо е мислел, че сте от тях?

Старецът замълча. Хвърли бърз поглед към трепкащото Егейско море и спря очи на Конвърс.

— Защото смяташе, че е логично. Преди трийсет години свалих униформата и я смених с костюма от туид и разрошената коса на университетски професор. Малко от колегите ми можаха да ме разберат, защото бях от елитната, малко по-късна американска версия на Ерих Лайфхелм — на трийсет и осем години станах бригаден генерал, чакаше ме назначение в Генералния щаб. Но докато падането на Берлин и „Gotterdammerung“8 в бункера имаха едно въздействие върху Лайфхелм, евакуацията от Корея и харакирито при Панмънджом ми въздействаха по съвсем различен начин. Виждах само загубите, а не каузата, която навремето ме вдъхновяваше. Само безсмислици на мястото на онова, което преди ми се струваше уважителна причина. Видях смъртта, господин Конвърс, не героична смърт срещу озверели орди или нелепа смърт следобед в Испания под възгласите „Оле!“, а голата смърт. Грозна, разтърсваща. И разбрах, че повече не мога да бъда част от стратегията, която я причиняваше… Ако бях вярващ, щях да стана свещеник.

— Но вашите колеги не са ви разбрали — отбеляза Джоел, хипнотизиран от думите на Бийл, които го върнаха към част от собственото му минало. — Помислили са, че е нещо друго.

— Естествено. Бях похвален в донесенията на самия свещен генерал Макартър. Имах дори прякор: Червената лисица от Инчон — тогава косата ми беше рижа. Заповедите ми се отличаваха с решителни настъпления и контранастъпления, всички сравнително добре обмислени и изпълнени. И един ден на юг от Чънчон ми наредиха да завзема три съседни хълма, които се състояха от гола издигната земя, която не можеше да послужи за стратегически цели. Заявих по радиото, че целта е безполезна и че загубите, които бихме понесли, ще са безсмислени. Поисках допълнителни разяснения — по този начин фронтовите офицери изразяваха мнението: „Ако вие сте луди, аз не съм.“ Отговорът се получи след по-малко от петнайсет минути: „Трябва да ги завземете, защото ги има, генерале.“ И това беше всичко. „Защото ги има.“ Трябваше да се спечели червена точка в нечия полза или да се постигне ново повишение в Сеул… Завзех хълмовете, но загубих над триста души и за усилията си бях възнаграден с още един „Кръст за изключителни заслуги“.

— Тогава ли напуснахте?

— Не. Бях твърде объркан, главата ми беше пламнала. Краят настъпи, когато наблюдавах Панмънджом. Накрая ме върнаха у дома съвсем неочаквано след току-що получените награди… Във всеки случай едно малко издигане ми беше отказано — не говорех езика на важна европейска страна, в която трябваше да заема пост. Но вече ми беше прекипяло — използвах повода, тихомълком подадох оставка и поех по пътя си.

Беше ред на Джоел да замълчи и да разгледа стареца на нощната светлина.

— Никога не съм чувал за вас — най-сетне проговори той. — Защо?

— Не познавате и имената в долната част на страницата, нали? „Кои са тези американци? Имената не ми говорят нищо.“ Това бяха думите ви, господин Конвърс.

— Те не са били произведени в генералски чин съвсем млади за изключителни заслуги, не са герои от войната.

— Не е вярно, някои от тях бяха герои — прекъсна го Бийл, — и то в няколко войни. И те са имали своите звездни мигове, но след това са били забравени и са били единствените хора, които са помнели тези мигове и са търсели утеха в тях. Непрекъснато.

— Говорите, сякаш ги оправдавате.

— Разбира се, че ги оправдавам! Да не мислите, че не им съчувствам? На личности като Хаим Абрамс, Бертолдие, дори Лайфхелм? Ние ги призоваваме, когато барикадите са завзети, възхваляваме ги за дела, които са отвъд нашите възможности…

— Това не се отнася до вас. Вие самият сте ги вършил.

— Прав сте и точно затова ги разбирам. Когато барикадите се възстановят, ние ги обричаме на забрава. Нещо повече, принуждаваме ги да наблюдават как неумели цивилни поемат лостовете на властта и с помощта на лукавите си думи поставят експлозивите, които отново ще ги разрушат. А когато рухнат, призоваваме командирите си.

— Исусе, на чия страна сте?

Бийл стисна очи и напомни на Джоел за начина, по който и той затваряше своите, когато го налягаха някои спомени.

— На вашата, нещастнико — тихо изрече ученият. — Защото знам на какво са способни. Не се отричам от нито една своя дума. В историята досега не е имало време като днешното. Много по-добре е уплашени цивилни да продължават да дърдорят и да търсят начини, отколкото един от нас… извинете, един от тях…

Откъм морето полъхна вятър, пясъкът се завихри около краката им.

— Онзи човек — каза Конвърс, — който ви е успокоил, че мрежата ще се погрижи за вас. Защо го е направил?

— Смяташе, че могат да ме използват. Беше фронтови командир в Корея със сходни на моите възгледи. Дойде при мен на острова, не знам защо, може да е бил на почивка, може и да е искал специално да ме посети. Намери ме на пристанището. Тъкмо се канех да изляза с лодката в открито море, и той внезапно изникна — висок, с изправена стойка в светлината на утринното слънце. „Трябва да поговорим“, заяви със същата настойчивост, с която говорехме на бойното поле. Поканих го на борда и бавно отплавахме извън залива. На няколко километра от брега той ми представи своята кауза, тяхната кауза. Каузата на Делавейн.

— И какво стана после?

Ученият направи пауза от две секунди и простичко отговори:

— Убих го. С ножа, с който кормех рибата. Изхвърлих тялото му при стадо акули отвъд рифовете на Стефанос.

Смаяният Джоел се втренчи в стареца — неравномерната лунна светлина сякаш подчертаваше силата на това зловещо признание.

— Просто така?

— Бях научен на това, господин Конвърс. Нима не бях Червената лисица от Инчон? Никога не съм се колебал да завзема някоя територия или да унищожа противник.

— Вие го убихте?

— Това беше наложително решение, а не безсмислено отнемане на човешки живот. Беше дошъл да ме вербува, а отговорът ми се отразяваше в очите, в мълчаливата ми ярост. Той го забеляза и аз разбрах това. Не можеше да си позволи да ме остави жив след всичко, което ми каза. Един от нас трябваше да умре и аз просто реагирах по-бързо от него. Вие сте адвокат, всеки ден се сблъсквате с алтернативи. Какъв избор имах?

Джоел поклати глава, но не в отговор, а от изумление.

— Как ви откри Холидей?

— Открихме се взаимно. Никога не сме се срещали, не сме разговаряли, но имаме общ приятел.

— В Сан Франциско?

— Често ходи там.

— Кой е той.

— Съжалявам, но отказвам да обсъждам тази тема.

— Защо? Защо е тази тайнственост?

— Той предпочита така. При съществуващите обстоятелства, смятам, че е прав.

— По каква логика? Обяснете ми логиката във всичко това! Холидей се свързва с някакъв човек в Сан Франциско, който случайно се познава с вас, бивш генерал, намиращ се на някакъв гръцки остров, отдалечен на хиляди километри, който случайно е бил потърсен от човек на Делавейн. Съвпадението е неоспоримо, но логиката липсва!

— Не си блъскайте повече главата. Приемете нещата, каквито са.

— Вие бихте ли го направили на мое място?

— Като имам предвид обстоятелствата — да. Не разбирате ли, че нямате избор?

— Как да нямам? Мога да си тръгна оттук с половин милион, получен от неизвестен непознат, който може да ме преследва само ако излезе наяве.

— Да, но няма да го направите. Бяхте избран много внимателно.

— Защото имам мотив ли? Така каза Холидей.

— Честно казано, да.

— Вие сте луди, всички сте луди!

— Един от нас е мъртъв. Вие сте последният човек, с когото е разговарял.

Джоел отново усети прилив на гняв, очите на умиращия човек изгаряха паметта му.

— „Аквитания“ — тихо изрече той. — Делавейн… Добре, бил съм внимателно избран. Откъде да започна?

— Вие сте адвокат, всичко трябва да се извърши по законен ред.

— Точно така, аз съм адвокат, а не полицай или детектив.

— Нито една полиция в страните, където живеят тези четирима мъже, не може да постигне това, което можете вие, дори ако се съгласят, в което искрено се съмнявам. Нещо повече, полицията би уведомила мрежата на Делавейн.

— Добре, ще опитам — заяви Конвърс, сгъна листа с имената и го сложи във вътрешния джоб на сакото си. — Ще започна от първия, в Париж. Бертолдие.

— Жак-Луи Бертолдие — допълни старият човек, бръкна в брезентовата чанта в краката си и извади дебел плик. — Това е последното, което можем да ви дадем. Тук се съдържа всичко, което успяхме да научим за четиримата. Може да ви бъде полезно. Адреси, коли, делови връзки, кафенета и ресторанти, които често посещават, сексуални предпочитания, ако представляват слабо място… всичко, което може да ви помогне да се заловите за нещо. Използвайте информацията, използвайте каквото можете. Просто ни изпращайте доклади за нарушаване на законите, за компрометиране и най-вече доказателства, че не са солидните почтени граждани, които изглеждат благодарение на начина си на живот. Злепоставяне, господин Конвърс, злепоставяне и излагане. Това поражда насмешка у околните. Престън Холидей беше напълно прав по този въпрос. Присмехът на обществото е първата стъпка.

Джоел отвори уста да отговори, да се съгласи, но млъкна. Очите му се заковаха върху Бийл.

— Не съм ви казвал, че Холидей е споменавал нещо за насмешка.

— Тъй ли? — ученият примигна няколко пъти на бледата светлина, за миг несигурен в себе си, попаднал в изненадващ капан.

— Но ние, естествено, сме обсъждали…

— Нали никога не сте се виждали, никога не сте разговаряли! — прекъсна го Конвърс.

— … с посредничеството на нашия общ приятел стратегиите, които да следваме — завърши старецът. Погледът му вече се беше втвърдил. — Присмехът е крайъгълният камък. Разбира се, че сме го обсъждали.

— Защо тогава се поколебахте?

— Сепнахте ме с безсмисленото си изявление. Реакциите ми вече не са както едно време.

— Били са достатъчно бързи в лодката отвъд Стефанос — поправи го Джоел.

— Тогава положението го изискваше, господин Конвърс. Само един от нас можеше да остане в лодката. А от този плаж ще си тръгнат двама.

— Добре, може и да съм мнителен. И вие на мое място щяхте да реагирате по същия начин — Конвърс извади пакет цигари от джоба на ризата си, изтръска нервно една към устните си и извади запалката. — Човек, когото познавах като дете под едно име, изведнъж след много години ме търси под друго — Джоел щракна запалката, поднесе я под цигарата и вдъхна дима. — Разказва ми някаква нелепа история, която е толкова убедителна, колкото да не я отхвърля веднага. Стръвта е безумец на име Делавейн. Твърди, че мога да помогна да бъде спрян, и ми предлага куп пари, предоставени от човек в Сан Франциско, който трябва да остане неизвестен. Парите получавам от бивш генерал на модния егейски остров Миконос. И за всички положени усилия — мъжът, когото познавам под две имена, е убит посред бял ден, надупчен от дванайсет куршума в асансьора и умира в ръцете ми с думата „Аквитания“ на уста. След което бившият военен, ученият, докторът, ми разказва друга история, която свършва с изпращането на вербовчик от Делавейн, убит с рибарски нож и изхвърлен през борда на стадо акули. Наистина съм мнителен, господин Бийл, професор Бийл или генерал Бийл! Много ми се събра през последните два дни! Вече не вярвам на никого. Чувствам се в непознати води, объркан, неподготвен и силно уплашен.

— Не преувеличавайте сложността на нещата — заяви Бийл. — Често съм повтарял това и на студентите си. Съветвах ги да не гледат целостта, а да подхождат крачка по крачка, да тръгнат от различни краища, докато се срещнат. Крачка по крачка, господин Конвърс.

— Страхотен лектор сте. Бих зарязал всичко още на първата крачка.

— Вече не го обяснявам добре. Когато преподаваш история, нишките от различните краища са особено важни.

— А когато практикуваш право, те са всичко.

— Тогава тръгнете по тях, следвайте ги една по една. Аз не съм адвокат, но не можете ли да подходите към всичко това като защитник, чийто клиент се намира под ударите на сили, които биха потъпкали правата му, осакатили живота му, отнели търсенето му за мирно съществуване?

— Не е същото — отвърна Джоел. — Имам клиент, който не желае да разговаря с мен, не желае да се срещнем и дори не ми казва името си.

— Не този клиент имах предвид.

— А кой? Нали парите са негови?

— Той само ви свързва с истинския ви клиент.

— И кой е той?

— Може би това, което е останало от цивилизования свят.

Джоел заразглежда учения в трепкащата светлина.

— Добре, вече знам какво да търся. Нишка по нишка, докато се срещнат и съвпаднат и картината се очертае така, че всички да я видят. Ще се съсредоточа върху разрешенията за износ и кой ги контролира, след това ще свържа три-четири имена и ще ги проследя до Делавейн в Калифорния. Тогава ще можем да ги взривим юридически, без да създаваме мъченици, без каузи, без храбреци с военна кариера, разпнати от предатели. Ще се видят само голите гробни печалбари, които са се писали патриоти, докато през цялото време са пълнили непатриотичните си гушки. Правил съм го десетки пъти по време на корпоративни преговори. Но този път ще направя още една крачка. Досега съм действал като всеки друг адвокат. Опитвам се да отгатна какво ще иска колегата от другата страна и защо. Не само какво искам аз, а какво иска и той. Какво си мисли. Разбирате ли, докторе, старая се да мисля като него, поставям се на негово място и не допускам той да го забрави дори за секунда. Много е изнервящо. Но този път ще бъде по-различно. Няма да търся опоненти, а съюзници на тяхната кауза. Ще започна в Париж, после в Бон или Тел Авив и накрая в Йоханесбург. А когато ги открия, няма да се старая да мисля като тях. Ще бъда един от тях.

— Извънредно смела стратегия. Поздравявам ви.

— Ако говорим за алтернативи, това е единствената. Освен това разполагам с много пари, които ще пръскам наляво и надясно не като разсипник, а ефективно, според желанието на незнайния ми клиент. Неизвестен, в сянка, но винаги присъстващ — Джоел млъкна. Осени го нова мисъл. — Знаете ли, доктор Бийл, вземам си думите назад. Не искам да знам кой е клиентът ми. Ще създам мой собствен, а ако го познавам, това ще изкриви образа, който рисува въображението ми. Можете да го уведомите, че ще получа пълен отчет на разходите ми, а остатъка ще му върна по същия начин, по който получих парите. Чрез приятеля ви Ласкарис в тукашната банка.

— Вие вече ги приехте — възрази Бийл. — Няма причина да…

— Исках да разбера дали наистина съществува. Той съществува и много добре знае какво върши. Ще ми трябват много пари, защото смятам да се превърна в човек, какъвто не съм, а парите са най-убедителното средство. Не, докторе, не, целта ми не са парите на приятеля ви, а Делавейн. Искам възмездие за касапина от Сайгон. Затова ще използвам парите му и самия него, като го създам според собствените си цели. За да вляза в мрежата.

— Ако Париж е първата ви спирка и се срещнете най-напред с Бертолдие, има някои директни прехвърляния на оръжия, свързани с него. Може би си струва да опитате. Ако излезем прави, ще разкрием умаления модел на това, което смятат да извършат и другаде.

— Данните тук ли са? — Конвърс потупа плика с досиетата.

— Не, излязоха на бял свят едва рано тази сутрин. Изглежда, не сте слушали новините по радиото.

— Не говоря други езици освен английски. Дори да слушам новини, няма да ги схвана. Какво се е случило?

— Цяла Северна Ирландия е в пламъци, избухнали са най-тежките бунтове и масови убийства от петнайсет години насам. В Белфаст и Боликер, Дромър и планините Морн разярени главорези и от двете страни вилнеят по улици и хълмове, палят наред, избиват в яростта си всичко живо. Хаосът е пълен. Правителството в Ълстър е в паника, парламентът е объркан и с вързани ръце, всички се мъчат да намерят изход. Изходът може да се окаже масирано нахлуване на войски.

— Какво общо има това с Бертолдие?

— Слушайте внимателно — рече ученият и направи крачка напред. — Преди осем дни пратка от триста сандъка с ръчни гранати и две хиляди кашона с експлозиви е била изпратена по въздуха от Билойт, щата Уискънсин, за Тел Авив през Монреал, Париж и Марсилия. Пратката така и не пристигнала и една израелска следа, включваща Мосад, показва, че в Марсилия са пристигнали само документите. Пратката е изчезнала или в Монреал, или в Париж и ние сме убедени, че е била отклонена за подпомагане на екстремистите от двете страни в Северна Ирландия.

— Защо мислите така?

— Първите жертви, над триста мъже, жени и деца, са били разкъсани от ръчни гранати. Такава смърт не е приятна, но раните са много по-страшни — гранатите късат цели части от тялото. Ълстър е в истерия, неконтролируем, правителството е парализирано, и то само за един ден, един-единствен ден, господин Конвърс!

— Доказват на самите себе си, че могат да го направят — тихо отбеляза Джоел със свито от страх гърло.

— Точно така. Това е проба, умален модел на пълномащабния ужас, който могат да причинят.

Конвърс се намръщи.

— Какво свързва Бертолдие с тази пратка освен факта, че живее в Париж?

— За времепребиваването на самолета на френска територия застраховката му е била направена от фирма, чийто директор е той. Кой би могъл да събуди по-малко подозрения от фирмата, която трябва да плати загубите? Фирма, която между другото има и достъп до стоката, която застрахова? Загубите надхвърлят четири милиона франка. Сумата не е толкова голяма, че да се появи по първите страници, но достатъчна, за да отклони всяко подозрение.

— Как се казва застрахователната фирма?

— „Компани Солидер“. Това е една от изходните точки, наред с Билойт и Белфаст.

— Да се надяваме, че ще успея да притисна Бертолдие до стената. Сутринта ще взема самолета от Атина.

— Разполагате с три до пет седмици, преди всичко да се разпадне. Каквото и да е, където и да е, ще е хиляди пъти по-страшно от Северна Ирландия. Това е реалност, която се приближава.

Валери Шарпантие внезапно се събуди и с широко отворени очи и вкаменено изражение се заслуша напрегнато в звуците, които бяха нарушили безмълвния мрак около нея и плисъка на вълните в далечината. Всяка секунда очакваше да чуе пронизителния звън на алармената инсталация на всички прозорци и врати на къщата.

Това не стана, но все пак имаше други шумове, проникнали в съня й. Отви се и стана от леглото, тръгна бавно и предпазливо към стъклените балконски врати на спалнята, които гледаха към скалистия плаж, моторницата и Атлантическия океан.

Отново бяха там. Подскачащите по вълните мъждиви светлинки несъмнено бяха същите. Осветяваха яхта, пуснала котва на същото място. Два дни беше кръстосвала нагоре-надолу по крайбрежието, винаги видима, винаги без цел, освен този конкретен отрязък от брега на Масачузетс. Привечер на втория ден беше пуснала котва на същото място, на около четиристотин метра от къщата й. Сега се беше върнала. Три дни по-късно отново бе пред дома й.

Преди три нощи се беше обадила в полицията, която на свой ред се обърна към Бреговата охрана на нос Ан. Дадоха й обяснение повече разбираемо, отколкото задоволително. Яхтата била регистрирана в Мериленд, собственикът бил американски офицер и нямали никакви подозрителни придвижвания, които да налагат предприемането на съответни действия.

— На мен ми се струват твърде подозрителни — твърдо заяви Вал. — Неизвестна яхта два дни поред се носи напред-назад, а сетне пуска котва толкова близо до къщата ми, че ако викаме, ще се чуем.

— Правата върху водното пространство на къщата, която сте наела, не надхвърлят седемдесет метра, госпожо — беше официалният отговор. — Нищо не можем да направим.

Но при първата светлина на утрото Валери разбра, че трябва да се направи нещо. Фокусира бинокъла си върху яхтата и веднага ахна и се отдръпна от стъклените врати. На палубата стояха двама мъже, също с бинокли, но много по-мощни от нейния, и гледаха къщата, по-точно спалнята й на горния етаж. Гледаха нея.

Съседката й надолу по плажа наскоро си беше инсталирала алармена система. И тя беше разведена, но бившият й съпруг беше враждебно настроен. Вал завъртя два телефона и се свърза със собственика на фирмата. Инсталираха й временна система още същия ден и обещаха, че ще проектират постоянна.

Прозвуча звънец — не висок, а по-скоро игрив. Беше тихото подрънкване на корабна камбана, което се смесваше с плисъка на вълните. Точно този звук я беше събудил и тя усети облекчение, примесено със странно безпокойство. Мъже, които плуваха през нощта и имаха лоши намерения, не оповестяваха присъствието си по този начин. От друга страна, същите хора се бяха върнали пред къщата й, яхтата беше само на неколкостотин метра от брега. Бяха дошли по тъмно, луната се криеше зад плътни облаци, а лунната светлина не можеше да им покаже мястото. Сякаш искаха да знае, че са там и я наблюдават. Чакаха.

Но какво? Какво ставаше с нея? Преди една седмица телефонът й блокира за цели седем часа и когато се обади от съседката на „Повреди“, й казаха, че при тях няма данни за повреда. Линията била в ред.

— За вас може и да е в ред, но за мен не е, а не вие плащате сметките.

Върна се в къщи. Телефонът още беше мъртъв. При второто по-гневно обаждане получи същия отговор. Повреда няма. След два часа, съвсем необяснимо, телефонът заработи. Отдаде случая на някаква неуредица в местната телефонна централа, която не разполагаше със съвременно оборудване. Но не знаеше как да си обясни яхтата, която призрачно подскачаше върху водата пред къщата.

Внезапно в мъждивата светлина видя на палубата да се изкачва фигура. За една-две секунди остана скрита в сянката, след което проблесна ярък пламък. Кибритена клечка. Цигара. Мъжът стоеше неподвижно на палубата и пушеше. Беше обърнат с лице към къщата, сякаш я изучаваше. Чакаше.

Вал довлече тежък стол до вратата, но встрани от стъклото. Взе лекото одеяло от леглото, седна и се зави с него, без да сваля очи от водата, яхтата и човека. Ако той или яхтата направеха дори най-малък опит да се приближат до брега, щеше да натисне бутона, както я бяха инструктирали да прави в спешни случаи. Големите кръгли алармени звънци вътре и вън от къщата щяха пронизително да задрънчат, да се слеят в концерт и да удавят звука на прибоя и вълните, които се блъскаха в моторницата. Щяха да се чуят на триста метра разстояние — единствен плашещ и всепоглъщащ звук на плажа. Запита се дали щеше да й се наложи да ги задейства тази нощ… тази сутрин.

Не искаше да изпада в паника. Джоел я беше научил да не изпада в паника дори когато смяташе, че един своевременен писък би свършил работа по тъмните улици на Манхатън. От време на време неизбежното се случваше. Бяха пресрещани от наркомани или пънкове, но Джоел оставаше спокоен, ледено спокоен. Придръпваше я до някоя стена и им предлагаше евтиния резервен портфейл с няколкото долара, които носеше в задния си джоб. Божичко, беше същинска буца лед! Може би затова никой не ги беше нападал истински, не знаеха какво се крие зад хладния, зареян поглед.

— Трябваше да изпищя! — нервно извика тя веднъж.

— Не — отвърна той. — Щеше да го паникьосаш. Точно тогава тия копелета стават опасни.

Беше ли човекът на яхтата опасен? Всички ли бяха убийци? Или просто новаци, които се придържаха близо до брега? Дали мъжът, който пушеше цигара на палубата, беше млад офицер, който се учеше на корабоплаване и се чувстваше по-спокоен, пуснал котва в непознати води, далече от големите дълбочини? Всичко беше възможно, а летните нощи носеха със себе си особен вид самота, която пораждаше страшни представи. Човек се разхождаше по плажа и мислеше какво ли не.

Джоел щеше да й се подиграе и да каже, че из артистичната й глава се носят демони в търсене на логика. И без съмнение щеше да е прав. Мъжете на яхтата може би бяха по-напрегнати и от нея. В известен смисъл те бяха натрапници, които търсеха убежище сред враждебни туземци. Допитването до Бреговата охрана го доказваше. Ако сега Джоел беше с нея, тя знаеше точно какво щеше да направи. Щеше да слезе на плажа, да викне на временните си съседи и да ги покани на чашка.

Милият Джоел, глупавият Джоел, леденостуденият Джоел. Имаше време, когато ми беше утеха, когато и ти се чувстваше добре. И беше забавен, много забавен, дори когато не се чувстваше добре. В известен смисъл ми липсваш, скъпи. Но, слава Богу, не достатъчно.

Но защо все пак това чувство, а може би инстинкт, упорстваше? Малката яхта над водата й действаше като магнит, пращаше я там, където не искаше да отиде.

Глупости! Демони, търсещи логика. Тя беше глупава… глупавият Джоел, леденостуденият Джоел… спри, за Бога! Бъди разумна!

Отново потрепера. Новаците не плават нощем край непознати брегове.

Магнитът продължи да я привлича, докато очите й натежаха и тя потъна в неспокоен сън.

Събуди се отново, стресната от ярката слънчева светлина, която струеше през стъклените врати. Топлината й я обгръщаше. Погледна към водата. Яхтата беше изчезнала и за миг се усъмни дали наистина е била там.

Да, беше. Но вече я нямаше.

3

Боингът се отлепи от пистата на атинското летище „Хеликон“ и стремително се издигна. Конвърс, загледан през прозореца, видя на земята познати военни самолети, на които бе летял преди години. Земята под тях постепенно се изгуби, самолетът се стабилизира и започна да набира височина.

Конвърс се извърна от прозореца и се облегна удобно. Надписът „Пушенето забранено“ угасна и той бръкна в джоба на ризата си за пакета цигари. Извади една, щракна запалката. Димът бързо се разсея от вентилаторчето над седалката. Погледна часовника си. Беше 12,20. Трябваше да кацнат на „Орли“ в 3,35 местно време. Като се вземеше предвид часовата разлика, предстоеше му тричасов полет и той реши да вкара в паметта си всичко възможно за генерал Жак-Луи Бертолдие — ръката на „Аквитания“ във Франция, стига Бийл и покойният Холидей да бяха прави.

На летище „Хеликон“ се беше отдал на нещо, което не беше правил никога досега — прахосничество, каквото обикновено се приписва на героите на любовни романи, кинозвездите и звездите на рока. Страхът и предпазливостта се бяха обединили с излишъка от пари и той плати две съседни места в първа класа. Не искаше никой случайно да хвърли око на страниците, които щеше да чете. Миналата нощ на плажа старият Бийл бе представил нещата плашещо ясни: при най-малката, дори нищожна вероятност материалите, които носеше, да попаднат в чужди ръце, чиито и да са те, трябваше да ги унищожи на всяка цена. Защото бяха задълбочени досиета на хора, които можеха да заповядат извършването на неизброими екзекуции само с един телефонен разговор.

Посегна към дипломатическото куфарче. Кожената му дръжка още беше мокра от потната му длан, която я стискаше от момента на тръгването му от Миконос рано сутринта. За първи път разбра стойността на устройството, за което беше чел в книги и виждал на кино. Ако можеше да прикрепи куфарчето към китката си, щеше да диша далече по-спокойно.

Жак-Луи Бертолдие, възраст 59 години, единствен син на Алфонс и Мари-Терез Бертолдие, роден във военна болница в Дакар. Бащата е офицер от кариерата във френската армия, изключително авторитарен и груб при най-малки нарушения на дисциплината. За майката се знае малко. Може би е важно, че Бертолдие никога не говори за нея, сякаш е забравил съществуването й. Минава в запас преди четири години, на петдесет и пет годишна възраст. Понастоящем директор на „Жуно и Сие“ — консервативна фирма на Борсата на ценни книжа.

Ранните му години изглеждат типични за син на командващ офицер, преместван от пост на пост, обграден с привилегиите на чина и влиянието на бащата. Свикнал с прислуга и почтителен военен персонал. Разликата от другите офицерски синове е в самото момче. Твърди се, че е можел да сглобява всякакви пистолети, преди да навърши пет години, а на десет е знаел наизуст целия устав.

През 1938 година семейство Бертолдие се връща в Париж — бащата е член на Генералния щаб. Бил е период на хаос, войната с Германия е на прага. Бертолдие-старши е един от малкото офицери, които съзнавали, че линията Мажино няма да издържи. Откровените му изказвания в този смисъл толкова разгневили колегите му, че бил изпратен на фронта като командващ Четвърта армия, дислоцирана по североизточната граница.

В началото на войната бащата е убит след петседмични боеве. По това време младият Бертолдие е шестнайсетгодишен и посещава парижко училище.

Капитулацията на Франция през юни 1940 година може да се нарече начало на зрялата възраст на обекта. Присъединява се към Съпротивата, най-напред като куриер, и четири години се сражава в редиците й, като израства в рамките на нелегалното движение и поема командването на сектора Кале — Париж. Често пътува до Англия с фалшиви документи, за да координира шпионските и саботажните акции, извършвани от „Свободните французи“ и британското разузнаване. През февруари 1944 година Дьо Гол го повиква и му дава временен чин майор. Тогава е едва двайсетгодишен.

Няколко дни преди влизането на съюзниците в Париж Бертолдие е тежко ранен в улични боеве между бойци на Съпротивата и отстъпващите германски войски. До края на войната лежи в болница. След капитулацията на Германия е изпратен в Националната военна академия „Сен-Сир“, подходяща според Дьо Гол компенсация за младия герой от Съпротивата. След завършването й получава чин капитан. Тогава е двайсет и четири годишен и последователно му се възлага командването в Дра Хамада, френско Мароко, после получава пост в Алжир, а след това на другия край на света в гарнизоните на Хайфонг. Накрая служи в съюзническите войски във Виена и Западен Берлин. (Отбележете последния пост във връзка със следващата информация за фелдмаршал Ерих Лайфхелм. Там са се запознали и сприятелили, най-напред открито, а по-късно, след като напускат армията, отричат близките си отношения.)

Конвърс реши да остави Ерих Лайфхелм за после и се замисли за младежа-легенда, какъвто беше Жак-Луи Бертолдие. Въпреки че Джоел беше далече от тайните на армията като всеки цивилен, по някакъв странен начин успя да се идентифицира с военното явление, описано на тези страници. Макар да не беше герой, бяха му устроили посрещане като на герой от война — нещо, което се прави за много малко хора. Повечето от тях бяха военнопленници, прекарали в плен повече, отколкото на бойното поле. При все това вниманието — самото внимание, което водеше до привилегии, беше опасен лукс. Макар в началото да е притеснително, човек свиква да го приема, а след това и да го очаква. Признанието замайва главата, а привилегиите скоро започват да се приемат в реда на нещата. А когато вниманието вземе да затихва, заражда се някакъв гняв, човек иска да си го върне.

Това бяха чувствата на човек, който нямаше апетити към властта. Към успеха — да, но не и към могъществото. Как ли се беше почувствал мъжът, чието цялостно същество е било изтъкано от нишките на властта и могъществото, чиито най-ранни спомени бяха свързани с привилегии и ранг и чийто бляскав възход е станал на невъобразимо млада възраст? Как би реагирал такъв човек на осъзнаването и непрекъснатото разширяване на спектъра на собствения му залез? Такъв човек не се предава лесно, гневът му се превръща в ярост. И все пак Бертолдие, на петдесет и пет години — сравнително млада възраст за толкова изтъкнат човек, се беше оттеглил от всичко. Нещо не се връзваше. Нещо липсваше от портрета на този съвременен Александър. Поне дотук.

Времето играе голяма роля в разрастващата се популярност на Бертолдие. След постовете в Дра Хамада и предкризисния Алжир той е прехвърлен във френски Индокитай, където положението на колониалните сили бързо се влошава и скоро започва безмилостна партизанска война. Подвизите му на бойното поле не слизат от устата на хората в Сайгон и Париж. Войските под негово командване печелят редки, но много необходими победи, които, макар и неспособни да променят хода на войната, са убедили твърдолинейните милитаристи, че непълноценните азиатски сили могат да бъдат сразени от превъзходството на галската храброст и стратегия, че затова са нужни само оръжията, задържани от Париж. Разгромът при Диенбиенфу е горчива чаша за тези хора, които заявяват, че предателите от Външното министерство на Ке д’Орсе са виновни за унижението на Франция. Въпреки че полковник Бертолдие изплува от поражението като една от малкото героични фигури, той се оказва достатъчно мъдър или предпазлив да си мълчи и поне видимо не се присъединява към „ястребите“. Много хора твърдят, че е очаквал някакъв знак, който така и не дочакал. Прехвърлен е да служи във Виена и Западен Берлин.

След четири години обаче разбива облика, който така старателно е изграждал. Според неговите собствени думи той е „бесен и загубил всякакви илюзии“ поради преговорите на Дьо Гол с търсещите независимостта си алжирци. Заминава за родната си Северна Африка и се присъединява към бунтовническата организация ОАС на генерал Раул Салан, която със сила се противопоставя на политиката, която нарича предателска. По време на тази революционна част от живота си участва в покушението срещу Дьо Гол. След арестуването на Салан през април 1962 година и провала на метежа Бертолдие още веднъж изплува от поражението смайващо недокоснат. Де Гол прави необичаен ход, който никой не проумява — освобождава Бертолдие от затвора и го връща в Елисейския дворец. Не се знае какво са си казали двамата, но Бертолдие възвръща чина си. Единствените записани думи на Дьо Гол по този повод са на пресконференция на 4 май 1962 година. В отговор на въпрос относно възстановен офицер бунтовник той отговаря (преводът е дословен): „На един войник и патриот може да се позволи и прости единственото му заблудено действие. Двамата разговаряхме. И двамата сме удовлетворени.“ Не е казвал нищо повече по тази тема.

Следващите седем години Бертолдие заема различни влиятелни постове и се издига до чин генерал. Най-често е бил военен аташе във важни посолства по време на участието на Франция във Военния комитет на НАТО. Често е викан на Ке д’Орсе, придружава Де Гол на международни конференции, винаги видим на снимките във вестниците, обикновено на няколко крачки зад великия мъж. Колкото и да е странно, въпреки значителния си принос към работата на тези конференции, неизменно е изпращан обратно на предишния си пост, а вътрешните дебати продължават и решенията се вземат без него. Сякаш през цялото време е подготвян, но никога не е канен да заеме истински висок пост. Дали тази покана не е била знакът, който е очаквал преди седем години, след Диенбиенфу? Тук не даваме отговора на този въпрос, но смятаме, че той е от изключителна важност и трябва да продължава да се търси.

С драматичното оттегляне на Дьо Гол след отхвърлянето на искането му за конституционна реформа през 1969 година кариерата на Бертолдие започва да залязва. Назначенията му са далече от центровете на властта и остават такива до оставката му. Проучването на банковите и кредитните му карти, както и на списъците на пътниците показват, че през последните осемнайсет месеца нашият обект често е пътувал до Лондон (3 пъти), Ню Йорк (2 пъти), Сан Франциско (2 пъти), Бон (3 пъти), Йоханесбург (1 път), Тел Авив (1 път комбинирано с пътуването до Йоханесбург). Тенденцията е ясна. Съвпада с очертаващите се географски точки на напрежение, избрани от организацията на Джордж Делавейн.

Конвърс разтърка очи и позвъни за питие. Докато чакаше уискито, прегледа следващите няколко абзаца. Спомените му за този човек се бяха размърдали, информацията му беше позната и не съдържаше нищо кой знае колко съществено. Името на Бертолдие било издигано от няколко ултраконсервативни фракции с надеждата да го привлекат от военните в политическите битки, но опитите не се увенчали с успех. Върховното повикване го бе отминало. В момента като директор на парижка борсова фирма бе фигура, способна да впечатли богатите и да държи на въдицата хора със социалистически уклони само благодарение на легендата, която представляваше.

Навсякъде пътува с фирмена лимузина и където и да ходи, посещението му е предизвестено и е посрещан по подобаващ начин. Колата е тъмносин американски линкълн номер 100–1. Ресторантите, които често посещава, са „Тайван“, „Риц“, „Жулиен“ и „Лукас-Картън“. Обаче на обяд често ходи в частния клуб „Л’Еталон Блан“ — три-четири пъти седмично. Клубът е небиещо на очи заведение с ограничено членство за висши военни, останки от богатата аристокрация и богати парвенюта, които, като не могат да станат едното или другото, плащат и на двете съсловия, за да се движат сред тях.

Джоел се усмихна. Авторът на доклада не беше лишен от чувство за хумор. И все пак нещо липсваше. Адвокатският му ум търсеше необяснимия пропуск. Какъв знак не е дочакал Бертолдие след Диенбиенфу? Какво е казал властният Дьо Гол на разбунтувалия се офицер и какво е заявил метежникът на великия мъж? Защо непрекъснато му намираха удобни постове, но никога не му даваха истинска власт? Един Александър, честван и опрощаван, издиган и забравян. В страниците се криеше някакво послание, но Джоел не можеше да го разчете.

Личният живот на Бертолдие не изглежда да е свързан с дейностите, които ни интересуват. Бракът му е удобен в най-чистия смисъл, който Ларошфуко влага в тази дума — обществено, професионално и финансово изгоден и за двете страни. Нещо повече, прилича на чисто делова договореност. Нямат деца и въпреки че госпожа Бертолдие често се появява редом с него на публични места, не е забелязвана да води разговор с него. Бертолдие никога не говори за жена си, също както никога не споменава майка си. Тук може да има някаква психологическа връзка, но нямаме доказателства за нея. Особено при положение, че Бертолдие е известен женкар, който в определени периоди е издържал по три любовници едновременно освен различните краткотрайни връзки. Началниците му го наричат с прозвище, което никога не е намирало място в печата — Голямата машина, и ако четящият тези редове не го разбира, му препоръчвам да отиде да пийне една чашка в Монпарнас.

С тази подкупваща бележка докладът свършваше. Беше досие, по-скоро поставящо въпроси, отколкото даващо отговори. В общи линии казваше какво и как, но почти не обясняваше защо. Причините бяха заровени дълбоко и най-изпълнените с въображение разсъждения биха извадили на бял свят единствено вероятности. Все пак имаше достатъчно конкретни факти, с които да работи. Джоел погледна часовника си — беше изминал един час. Разполагаше с още два да препрочита, мисли и запомни колкото може повече неща. Вече беше решил с кого да се срещне в Париж.

Рьоне Матилон беше не само изключително способен адвокат, често ползван от „Талбът, Брукс и Саймън“ за представител във френските съдилища, но и приятел. Въпреки че беше с десет години по-възрастен от Джоел, дружбата им се коренеше в общите преживявания — общи като география, безплодност и загуби. Преди трийсет години Матилон, млад адвокат, ненавършил трийсет години, беше мобилизиран от своето правителство и изпратен във френски Индокитай като военен юрист. Там стана свидетел на неизбежното и никога не можа да разбере защо неговият горд и упорит народ трябва да претърпи такива загуби, за да го постигне. Освен това сипеше безпощадни забележки по адрес на последвалата намеса на американците.

— Mon Dieu! Да не би да си въобразявахте, че ще постигнете нещо с оръжие, след като ние не можахме да го постигнем с оръжие и ум?

Беше им станало обичай при посещенията на Матилон в Ню Йорк или на Джоел в Париж да намират време да вечерят и пийнат заедно. Освен това французинът проявяваше изумителна търпимост към ограничените езикови способности на Конвърс. Джоел просто не беше в състояние да научи чужд език. Дори търпеливите уроци на Вал бяха срещнали глухи уши и неповратлив език. В продължение на четири години бившата му жена с баща французин и майка германка се бе мъчила да му втълпи най-прости изрази, докато разбра, че е безнадежден случай.

— По дяволите, как можеш да бъдеш международен адвокат, когато никой отвъд Санди Хук не може да те разбере? — беше го попитала тя.

— Наемам преводачи, обучени от швейцарските банки, определям възнаграждението им по точковата система. Не пропускат нито запетайка — отвърна той.

В Париж неизменно отсядаше в двустаен апартамент в хотел „Жорж V“ — разкош, според него разрешен от „Талбът, Брук и Саймън“ по-скоро за да впечатли клиентите, отколкото да удовлетвори ведомостта. Предположението му беше наполовина правилно. Нейтън Саймън му беше разяснил:

— Нали разполагаш с луксозна дневна. Използвай я за заседания, вместо да даваш нелепо скъпи френски обеди или, пази Боже, вечери.

— А ако кажат, че са гладни?

— Имаш друга среща. Намигваш и заявяваш, че е нещо лично, никой в Париж няма да възрази.

Впечатляващият адрес сега щеше да му помогне, размишляваше Конвърс, докато таксито се стрелкаше като ужилено през следобедното движение по „Шанз-Елизе“ към булевард „Жорж V“. Ако постигнеше някакъв напредък, в което беше сигурен, с хората около Бертолдие или със самия него, скъпият хотел щеше да подхожда на представата за неизвестен клиент, изпратил личния си адвокат с крайно поверителна мисия. Разбира се, нямаше резервация — пропуск, който щеше да обясни с временното отсъствие на секретарката си.

Помощник-управителят го посрещна любезно, изненадан и ръсещ извинения. Не бил получил телекс за резервация от Ню Йорк, но, естествено, щели да подслонят един стар приятел. Настаниха го в стандартния двустаен апартамент на втория етаж и преди Джоел да успее да разопакова багажа си, стюардът донесе бутилка с предпочитаното от него уиски и го сложи в барчето. Беше забравил колко старателно и точно се отбелязваха в тези хотели вкусовете на честите гости. Вторият етаж, любимото уиски, а без съмнение след вечеря щяха да му напомнят, че обикновено иска да го будят в седем сутринта.

Но сега наближаваше пет часът следобед. Ако искаше да говори с Матилон, преди да е тръгнал от кантората си, трябваше веднага да му се обади. Смяташе да започне да действа, като покани Рьоне на чашка в хотела. Матилон или щеше да му помогне, или не, а мисълта да загуби дори час в бездействие го изнервяше. Посегна към телефонния указател на Париж, поставен на лавица под телефона на нощната масичка, намери номера и го набра.

— Велики Боже, Джоел! — възкликна французинът. — Прочетох за онзи ужасен случай в Женева! Писаха в сутрешните вестници и се опитах да се свържа с теб… в „Ришмон“, естествено, но ми казаха, че си заминал. Всичко наред ли е?

— Да. Просто се случих там. Това е всичко.

— Бил е американец. Познаваш ли го?

— Само от масата за преговори. Между другото, ония глупости за наркотиците се оказаха точно глупости. Бил е издебнат, ограбен, застрелян и са му подхвърлили наркотиците, за да объркат следствието.

— И някой полицай-натегач се е хванал на въдицата, за да спаси реномето на града. Знам, всичко това е обяснено… Лоши времена. Престъпност, убийства, тероризъм… Като епидемия са в цял свят. Слава Богу, в Париж са по-малко.

— Тук не ви трябват крадци, шофьорите на таксита ги заместват. Само че са по-гадни.

— Както винаги си невъзможен, приятелю! Кога ще се видим?

— Надявах се тази вечер. Като си тръгнеш от работа.

— Много късно ми казваш, mon ami. Защо не се обади по-рано.

— Пристигнах преди десет минути.

— Не си ли отпътувал от Женева…

— Имах работа в Атина — прекъсна го Джоел.

— Да, да. В наши дни парите текат откъм гърците. И то стремглаво. Точно както беше тук навремето.

— Ще дойдеш ли да пийнем нещо, Рьоне? Много е важно.

Матилон замълча. Очевидно долови тревожна нотка в лаконичността на Конвърс и в гласа му.

— Разбира се — рече след малко. — Предполагам, че си в „Жорж V“?

— Да.

— Ще дойда, щом се освободя. След около четирийсет и пет минути.

— Много ти благодаря. Ще запазя два стола в галерията.

— Ще те потърся там.

Пространството извън огромното фоайе с мраморни арки на бара на „Жорж V“ е наречено свойски „галерията“ от постоянните посетители на хотела, защото зад лявото стъкло има картинна галерия.

Заведението вече се пълнеше и сервитьорите се бяха отделили от бара, за да приемат поръчки от масите. Те знаеха къде са истинските пари. Конвърс откри два свободни стола в далечния край, където слабото осветление беше още по-приглушено. Погледна часовника си и едва различи стрелките. От разговора му с Рьоне бяха минали четирийсет минути, през които беше успял да се изкъпе и да свали потта и прахта след дългото пътуване от Миконос. Сложи цигарите и запалката на масата и си поръча питие от бдителния сервитьор, без да сваля очи от мраморния вход.

След дванайсет минути го съзря. Матилон нахълта енергично от дразнещата очите ярка светлина на фоайето към улицата в меката светлина на галерията. Той спря за момент и присви очи. След това кимна и тръгна към центъра на килима, приковал очи от разстояние върху Джоел, с широка, искрена усмивка. Рьоне Матилон наближаваше шейсетте, но походката и външността му бяха на по-млад човек. От него се излъчваше самочувствието, типично за преуспелите адвокати. Самоувереността му беше очевидна, защото представляваше същността на неговия успех, и все пак бе породена от трудолюбие, а не от егоцентризъм или театралност.

Двамата здраво стиснаха ръце и набързо се прегърнаха. Французинът седна срещу Конвърс и Джоел направи знак на внимателния сервитьор.

— Поръчай си на френски — каза Джоел. — Иначе има опасност да получиш горещо сънди неизвестно с какво.

— Този човек говори по-добър английски и от двама ни. Кампари с лед, моля.

— Merci, monsieur — сервитьорът се отдалечи.

— Още веднъж ти благодаря, че дойде — започна Конвърс. — Сериозно.

— Знам, че говориш сериозно… Изглеждаш добре, Джоел, уморен, но добре. Сигурно още сънуваш кошмари след онази шокираща история в Женева.

— Е, чак пък толкова. Вече ти казах, че бях просто очевидец.

— Все пак би могло да стане и с теб. Вестниците писаха, че си държал главата му, когато е умрял.

— Аз стигнах пръв до него.

— Ужасно.

— Виждал съм и преди такива неща, Рьоне — напомни тихо и безизразно Конвърс.

— Да, разбира се. Предполагам, че си бил по-подготвен за такова нещо от много други.

— Не смятам, че някой може да бъде достатъчно подготвен… Но това е минало. Ти как си? Как вървят работите?

Матилон поклати глава и грубите му черти внезапно се сгърчиха от ярост.

— Франция, разбира се, е същинска лудница, но все пак се справяме. Съдилищата са пълни, бизнесът цъфти.

— Радвам се.

Сервитьорът се върна с кампарито, двамата мъже му кимнаха и Матилон се вторачи в Джоел, който продължи:

— Чува се какво ли не.

— Затова ли си в Париж? — французинът проучваше лицето на Джоел. — Заради тъй наречените размирици? Знаеш ли, не са нищо по-различно отпреди. Засега. Голяма част от частната ни промишленост публично се финансира от правителството. Но, естествено, не се управлява от правителствените некадърници и всички плащаме за това. Това ли те тревожи, или клиентите ти?

Конвърс отпи от чашата си.

— Не, не затова съм тук. Причината е друга.

— Виждам, че си разтревожен. Обичайната ти словоохотливост не може да ме излъже. Прекалено добре те познавам. Тъй че ми кажи какво е това важно нещо. Нали тази дума използва по телефона?

— Да. Но може би е силно казано — Джоел изпразни чашата си и посегна към цигарите.

— Очите ти твърдят обратното, приятелю. Гледам ги, а не ги виждам. Замъглени са.

— Грешиш. Както сам каза, много съм уморен от пътуването — взе запалката и я щракна два пъти, преди пламъкът да се появи.

— Губим си времето с глупости. Какво има?

Конвърс запали цигарата и се постара гласът му да прозвучи небрежно.

— Чувал ли си за някакъв частен клуб „Л’Еталон Блан“?

— Знам го, но не мога да припаря там — отвърна със смях французинът. — Навремето бях млад лейтенант и на всичкото отгоре служех като помощник на съдията в нашата армия, който трябваше да придаде на действията ни нещо като законност, но нищо повече. Убийството се таксуваше като лошо поведение, а за изнасилване се поднасяха поздравления. „Л’Еталон Блан“ е убежище на военния елит и на тези, които са достатъчно богати или глупави да слушат приказките им.

— Искам да се срещна с един човек, който обядва там три-четири пъти седмично.

— Не можеш ли да му се обадиш?

— Той не ме познава, не знае, че искам среща с него. Трябва да стане спонтанно.

— Тъй ли? От името на „Талбът, Брукс и Саймън“? Звучи необичайно.

— Така е. Може би става дума за човек, с когото не бихме искали да имаме работа.

— Ааа, тайна мисия. И кой е той?

— Ще го запазиш ли в тайна? Говоря ти сериозно, не бива да казваш нито дума.

— Пазенето на тайни за мен е естествено като дишането. Ако името е свързано с моята работа, честно ще ти кажа веднага, че не мога да ти помогна.

— Това и очаквам от теб. Жак-Луи Бертолдие.

Матилон повдигна вежди в иронично смайване, като иронията беше в по-малка доза от смайването.

— Царят е напълно облечен — французинът тихичко се засмя. — Независимо дали някой твърди противното. Започваш от върха, както казват в Ню Йорк. Нямаш проблеми, mon ami, не е от хората, с които имам работа.

— Защо?

— Той се движи в среди на светци и воини. Воини, които искат да бъдат светци, и светци, които искат да бъдат воини. Кой има време за подобни фасади?

— Искаш да кажеш, че не го приемат насериозно?

— Не, не, напротив. Приемат го много сериозно хора, които имат времето и склонността да местят абстрактни планини. Той е стълб, Джоел, забит в героичен мрамор и напълно непоклатим. Един Дьо Гол, който никога не последва примера на оригинала, и някои съжаляват за това.

— Какво?

Матилон се намръщи и сви рамене.

— Не мога да твърдя нищо със сигурност. Бог ми е свидетел, че страната има нужда от някого и може би Бертолдие ще поеме кормилото и ще намери по-добър курс от този, който започнахме да следваме преди време, но моментът не е удобен. Елисейският дворец се е превърнал в кралски двор, а хората бяха уморени от императорски укази и царствени церемонии. Е, поне от тях се отървахме, но ги сменихме с блудкавите безцветни баналности на работническото кредо. Може би наистина е жалко, въпреки че той още може да го извърши. Започнал е изкачването си на Олимп на съвсем млада възраст.

— Не е ли бил част от ОАС? От бунтовниците на Салан в Алжир? Те бяха дискредитирани, наречени позор за нацията.

— Това е преценка, която днес дори интелектуалците неохотно признават, че подлежи на преразглеждане. Като се има предвид пътят, по който тръгнаха Северна Африка и Близкият изток, днес един френски Алжир би могъл да бъде силен коз — Матилон помълча и подпря брадичката си с ръка, смръщеното изражение се върна на лицето му. — По какви причини „Талбът, Брукс и Саймън“ биха се отдръпнали от Бертолдие? Може би в сърцето си е монархист, но, от друга страна, е олицетворение на честта. Държи се като кралска особа, дори е надут, но въпреки това е напълно приемлив клиент.

— Чухме някои неща — тихо проговори Конвърс и сви рамене, сякаш да намали достоверността на сведенията, получени от слухове.

— Mon Dieu, да не би да са жените? — възкликна Матилон със смях. — Няма ли най-сетне да пораснете?

— Не са жените.

— Какво тогава?

— Да речем, някои от неговите съдружници и познати.

— Надявам се, че правиш разликата, Джоел. Човек като Бертолдие може да подбира съдружниците, но не и познатите си. Където и да се появи, всички искат да станат негови приятели, а мнозина се гордеят с познанството си с него.

— Точно това искаме да разберем. Ще му спомена някои имена и ще видя дали наистина са съдружници или просто познати, за които не може да си спомни.

— Bien. Сега говориш разумно. Мога да ти помогна. Утре и вдругиден ще обядваме в „Л’Еталон Блан“. Сега е средата на седмицата и Бертолдие несъмнено ще реши поне един път да обядва там. Ако не утре, вдругиден.

— Мислех, че не можеш да припариш там.

— Сам не мога. Но познавам човек, който може, и той ще ни услужи, уверявам те.

— Защо?

— Иска да разговаря с мен на всяка цена. Страшен досадник е и за нещастие почти не говори английски. Знае само цифрите и фрази като „Прието. Край“, „шеста писта“ и други неразбираеми неща.

— Да не е летец?

— Бил е между първите пилоти, управлявали „Мираж“, и трябва да призная, че го е правил виртуозно, но не дава на събеседниците си да го забравят дори за миг. Ще ви бъда преводач, което поне ще ме освободи от грижата да търся теми за разговор. Знаеш ли нещо за „Мираж“?

— Реактивният самолет си е реактивен самолет — заяви Джоел. — Дърпаш лоста и излиташ. Защо толкова иска да разговаря с теб? Доколкото разбрах, е член на клуба.

— От най-запалените. Нашата фирма го представлява в един безнадежден процес срещу производител на самолети. Има собствен реактивен самолет и загубил крака си при аварийно кацане. Вратата не могла да се отвори и не успял да катапултира при достатъчно намалена скорост, за да избегне сблъсъка със земята.

— Не е натиснал нужния бутон.

— Твърди, че го е направил.

— В самолетите, дори да са френски, има поне две дублиращи системи, включително лост за ръчно задвижване.

— Осведомени сме за това. Но тук не става дума за пари, той е невероятно богат. Засегната е гордостта му. Евентуалната загуба би означавала да се поставят под въпрос летателните му умения.

— При кръстосания разпит под въпрос ще бъдат поставени и много други неща. Предполагам, че си му го изяснил.

— Много деликатно. Това е нашата тактика.

— А междувременно всеки разговор ви носи тлъст хонорар.

— Ние го спасяваме от самия него. Ако го направим прекалено бързо и грубо, той просто ще се откаже от услугите ни и ще наеме по-безпринципен адвокат. Кой друг би се заел с такъв случай? Правителството е задлъжняло на производителя и няма никакви изгледи да му изплати дълга си.

— Това е силен довод. Какво ще му кажеш за мен? Как ще му обясниш желанието ми да обядвам в клуба?

Матилон се усмихна.

— Ще кажа, че като бивш летец и адвокат можеш да му бъдеш от полза с някой експертен съвет. Ще предложа „Л’Еталон Блан“ и ще му подшушна, че мястото ще те впечатли. Ще те опиша като голям летец. Съгласен ли си?

— Дадено.

— Ще можеш ли да се справиш с тази роля? — попита французинът. Въпросът му прозвуча искрено. — Това е единственият начин да се запознаеш с Бертолдие. Той не е просто познат на клиента ми, а добър приятел.

— Ще мога.

— Фактът, че си бил военнопленник, ще бъде особено полезен. Ако изявиш желание да се запознаеш с Бертолдие, и двамата няма да откажат. На бивши военнопленници такива неща не се отказват.

— На твое място не бих наблягал прекалено много на това — рече Конвърс.

— Защо?

— Защото, ако решат да поровят в тази част от миналото ми, могат да се натъкнат на камъни, които не се срещат в този вид почва.

— О? — веждите на Матилон отново образуваха дъга, но този път без ирония или смайване, а от чиста изненада. — „Ровенето“, както сам се изрази, предполага нещо повече от спонтанна среща с цел спонтанно споменаване на някои имена.

— Тъй ли? — Джоел започна да върти чашата, недоволен от себе си. Съзнаваше, че каквото и да каже, само ще задълбочи съмненията. — Съжалявам, това беше инстинктивна реакция. Знаеш как се чувствам, когато се заговори на тази тема.

— Да, но бях забравил. Много съм нетактичен. Извинявай.

— Всъщност възнамерявам дори да се представя под друго име. Имаш ли нещо против?

— Ти изпълняваш мисия, не аз. Как ще те наречем? — французинът се втренчи изпитателно в Конвърс.

— Няма значение.

Матилон присви очи.

— Какво ще кажеш за името на работодателя ти Саймън? Ако се запознаеш с Бертолдие, може да му допадне. Херцог Сен Симон е бил най-запаленият хроникьор на Монархията… Хенри Саймън. В Щатите вероятно има десетина хиляди адвокати с това име.

— Нека бъде Саймън.

— Всичко ли ми каза, приятелю? — попита Рьоне. Очите му не издаваха нищо.

— Да — потвърди Джоел. Очите му бяха синьо-бяла стена. — Да си поръчаме по още едно.

— По-добре недей. Става късно, а сегашната ми жена се поболява, ако вечерята изстине. Между другото, готви прекрасно.

— Щастливец.

— Така е — Матилон допи кампарито си и остави чашата на масата. — Валери също готвеше хубаво. Няма да забравя фантастичния canard a l’orange, който ни приготви преди три-четири години в Ню Йорк. Поддържаш ли връзка с нея?

— От време на време се чуваме и виждаме — отвърна Конвърс. — Миналия месец обядвахме в Бостън. Връчих й чека за издръжката, а тя плати сметката. Между другото, картините й започват да се продават.

— Никога не съм се съмнявал.

— А тя се съмняваше.

— Съвсем неоснователно… Ако я видиш пак, моля те, поздрави я специално.

— Непременно.

Матилон стана от тапицирания стол, очите му вече не бяха безизразни.

— Извинявай, но често съм си мислил каква подходяща двойка сте. Страстта, разбира се, затихва, но хармонията — не, ако разбираш какво искам да кажа.

— Смятам, че разбирам, и от името на двама ни ти благодаря. Ще й предам поздравите ти.

— Merci. Ще се чуем утре сутринта.

„Л’Еталон Блан“ можеше да се нарече кошмар за пацифиста. Облицованите с тъмно дърво стени на клуба бяха покрити със снимки и графики, между които се мъдреха цитати в рамка и лъскави медали — червени ленти и златни и сребърни кръгове се открояваха на възглавнички от черно кадифе. На графиките бяха изобразени униформени победители в моменти на слава. Страданията, които се криеха зад тях, странно отсъстваха. Тези мъже не познаваха загубата — не се виждаха липсващи крайници или измъчени лица, това бяха привилегированите воини. Джоел изпита дълбок страх, докато разглеждаше присъстващите военни. Това не бяха обикновени хора, бяха сурови и силни, а думата „способност“ беше изписана по лицата им.

— Любок току-що пристигна — тихичко каза изникналият зад гърба му Матилон. — Чух гласа му във фоайето. Помни, не бива да преиграваш… Аз и без това ще превеждам само каквото преценя, че трябва да чуе, но кимай съчувствено, когато прави гневна забележка, и се смей, когато разказва вицове. Ужасни са, но той ги харесва.

— Ще се постарая.

— Бертолдие има резервация за обяд. На редовното си място — маса единайсет, до прозореца.

— А ние къде сме? — попита Джоел, като видя стиснатите устни на французина, изразяващи сдържан триумф.

— На маса дванайсет.

— Ако някога имам нужда от добър адвокат, ще ти се обадя.

— Много съм скъп. Хайде, както казват в прекрасните ви филми: „Ваш ред е, мосю Саймън.“ Изиграй ролята на Атила, но не преигравай.

— Знаеш ли, Рьоне, използваш прекалено изтъркани фрази за човек, който говори английски като теб.

— Английският език и американските фрази нямат нищо общо помежду си, Джоел, независимо дали са изтъркани или не.

— На много хитър се правиш.

— Аз съм. Ааа, monsieur Luboque, Serge, mon ami!

Третото око на Матилон беше забелязало появата на Серж Любок. Любок беше нисък и слаб. Физиката му навеждаше на мисълта за първите летци на реактивни самолети, за които ниското тегло и дребният ръст са били задължителни. Освен това на косъм се разминаваше с опасността да стане карикатура на самия себе си. Късите му, намазани с восък мустачки бяха прилепнали към миниатюрно личице със замръзнало изражение на леко враждебно пренебрежение, насочено едновременно към всички и никой. Какъвто и да е бил навремето, сега Любок беше позьор, който знаеше единствено да позира. Всичко бляскаво и вълнуващо бе погребано в миналото, останал бе единствено гневът.

— Et voici l’expert judiciaire des compagnies aeriennes9 — каза той, загледан в Конвърс, и протегна ръка.

— Серж е очарован да се запознае с теб и е сигурен, че ще можеш да ни помогнеш — обясни Матилон.

— Ще направя всичко, каквото мога — заяви Конвърс. — И ме извини, че не говоря френски.

Адвокатът очевидно го направи и Любок сви рамене, без да спира да говори бързо и неразбираемо, като повтори няколко пъти думата anglais10.

— И той се извинява, че не говори английски — преведе Матилон и добави с лукав поглед: — Мосю Саймън, ако той лъже, ще ни изправят до онази украсена стена и ще ни разстрелят.

— Изключено — усмихна се Конвърс. — Има опасност палачите ни да повредят медалите и да изпотрошат снимките. Всички знаят колко лоши стрелци са французите.

— Qu’est-ce que vous dites?11

— Monsieur Simon tient а vous remercier pour le déjeuner12 — заговори Матилон, като се обърна към клиента си. — Il en est très fier car il estime que l’officier frainçais est l’un des meilleurs du monde13.

— Какво му каза?

— Обясних му — адвокатът отново погледна Конвърс, — че за теб е чест да дойдеш тук, тъй като вярваш, че френските военни и особено висшият им състав са най-добрите в света.

— И са не само лоши стрелци, но и отвратителни летци — отбеляза Джоел и кимна с усмивка.

— Est-il vrai que vous avez participé а nombreuses missions en Asie du Sud?14

— Моля?

— Иска да потвърдиш, че наистина си Атила на небето и че си имал много летателни мисии.

— Съвсем малко са — отвърна Джоел.

— Beaucoup15 — рече Матилон.

Любок отново заговори бързо и още по-неразбираемо. Щракна с пръсти към стюарда.

— А сега какво каза?

— Би желал да ти разкаже за собствените си подвизи, естествено, в интерес на делото.

— Разбира се — съгласи се Джоел. Усмивката беше като залепена на лицето му. — Лоши стрелци, отвратителни летци и непоносими егоцентрици.

— Забравяш храната, жените и несравнимото ни разбиране за живота.

— На френски има много изразителна дума, една от малкото, които научих от бившата си жена, но не смятам, че е уместно да я употребя — усмивката му вече бе циментирана.

— Вярно, бях забравил — отвърна Матилон. — Двамата с нея си говорехме на notre belle langue16, това толкова те дразнеше. Но не споменавай думата. Помни за стимула на съседната маса.

— Qu’est-ce que vous dites encore? Notre belle langue?17 — заговори Любок. До него стоеше стюардът.

— Notre ami, monsieur Simon, suit un cours a l’école Berlitz et pourra ainsi s’entretenir directement avec vous18.

— Bien!19

— Какво?

— Обясних му, че би искал да научиш френски по системата на Берлиц, за да можеш да обядваш с него винаги когато идваш в Париж. Трябва само да му се обаждаш. Кимни, магаре такова.

Конвърс кимна.

Разговорът продължи в същия дух. По време на аперитива Серж Любок взе думата и започна да възхвалява войнските си качества, Матилон превеждаше и съветваше Джоел какво изражение да придава на лицето си и какво да отговаря.

Най-сетне Любок кресливо описа катастрофата, която му беше струвала левия крак, и очевидните дефекти на самолета, за които смяташе, че трябва да бъде компенсиран. Конвърс си придаваше вид на състрадание и негодувание и предложи да напише юридическо мнение за пред съда, основано на опита му като пилот на реактивен самолет. Матилон преведе, Любок засия и нададе цяла поредица от гърлени гласни, които Джоел прие като благодарност.

— Вечно ще ти бъде задължен — преведе Рьоне.

— Ако наистина напиша мнението си, дълбоко се съмнявам — отвърна Конвърс. — Заключил се е в кабинета и е изхвърлил ключа.

— Напиши го — реагира Матилон усмихнат. — Току-що плати за загубеното ми време. Ще го използваме като вратичка за отстъпление. Освен това никога няма да те покани на вечеря, когато идваш в Париж.

— Няма ли най-сетне да обядваме? Изчерпах всички изражения на лицето си.

Влязоха с колеблива крачка в ресторанта, като се нагаждаха към ритъма на бастуна на Любок, който тропаше по твърдия фигурален паркет. Безумният тристранен разговор продължи, докато им предлагаха вина. Очите на Конвърс не се отделяха от входа.

Моментът настъпи: Бертолдие пристигна. Стоеше под сводестата врата с леко извърната наляво глава и слушаше какво му говори мъж в светлокафяво габардинено палто. Генералът кимна и подчиненият се оттегли. След това великият мъж влезе тихо, но величествено в ресторанта. Всички глави се обърнаха към него и той прие уважението както престолонаследник, който скоро ще стане крал, приема вниманието на министрите на губещия сили монарх. Ефектът беше необикновен, тъй като нямаше кралства, нямаше монархии, нямаше земи, които да се делят чрез завоевания от рицарите на Креси или някой друг, а този човек с некралски произход получаваше мълчаливо признание, дявол да го вземе, помисли Джоел, както пълноправен император.

Жак-Луи Бертолдие беше със среден ръст — между метър и шейсет и три и метър и шейсет и осем, и нито сантиметър повече, но благодарение на изправената стойка, широчината на раменете и силния си дълъг врат изглеждаше много по-висок и внушителен, отколкото би изглеждал друг на негово място. Тук беше сред свои и се извисяваше над тях благодарение на всеобщото им съгласие.

— Кажи нещо почтително — обади се Матилон, когато Бертолдие наближи съседната маса. — Вдигни поглед към него и си дай вид на впечатлен. Аз ще свърша останалото.

Конвърс го послуша и произнесе полугласно, но достатъчно високо да бъде чут, пълното име на Бертолдие. След това се наклони към Матилон и заяви:

— Откога мечтая да се запозная с него.

Последва бърз разговор на френски между Рьоне и клиента му, Любок кимна с изражение на високомерен човек, който благоволява да услужи на нов познат.

Бертолдие стигна до стола си, а управителят и главният сервитьор пърхаха от двете му страни. Важната птица застана на не повече от метър и половина от тях.

— Mon général — рече Любок и се изправи.

— Серж — отвърна Бертолдие и направи крачка напред с протегната ръка: по-висш офицер, отдаващ дължимото на недъга на предан подчинен. — Comment ça va?20

— Bien, Jacques. Et vous?21

— Les temps sont bien etranges, mon ami22.

Поздравът беше кратък и посоката на разговора бързо беше променена от Любок, който махна с ръка към Конвърс, без да спира да говори. Джоел инстинктивно се изправи, застана мирно и впери в Бертолдие немигащ поглед, не по-малко пронизващ от професионалното око на генерала, но без всякаква уплаха. Оказа се прав по съвсем неочаквана причина. Общият опит в Югоизточна Азия имаше стойност за Жак-Луи Бертолдие. И защо не? Той също пазеше своите спомени. Матилон беше представен почти между другото и генералът му кимна отсечено, докато заобикаляше масата да се ръкува с Джоел.

— За мен е удоволствие, мосю Саймън — заяви Бертолдие на точен английски. Ръкостискането му беше твърдо като за достоен другар, властният му чар бе неудържим.

— Сигурен съм, че сте го чувал хиляди пъти, господине — започна Джоел, без да гаси професионалния пламък в очите си, — но не смеех да се надявам, че ще ми се отдаде такъв случай. Ако ми разрешите, господин генерал, за мен е огромна чест да ви бъда представен.

— Познанството с вас е чест за мен — подчерта Бертолдие. — Вие, господарите на въздуха, направихте каквото можахте и аз знам при какви обстоятелства. Толкова много полети! Струва ми се, че на земята беше по-лесно! — генералът тихичко се засмя.

„Господарите на въздуха“. Този човек не е истински, помисли си Конвърс. Но връзката беше истинска, тя бе реална. Комбинацията между думи и поведение го потвърждаваше. Всичко беше просто: адвокатска уловка, подвеждане на опонента, а в този случай не просто опонент, а враг. Врагът.

— Не мога да се съглася с вас, господин генерал, във въздуха беше по-чисто. Но ако в Индокитай на земята имаше повече хора като вас, Диенбиенфу просто нямаше да настъпи.

— Много ласкателно, но не съм убеден, че отговаря на действителността.

— Аз пък съм убеден — тихо и ясно продума Джоел.

Любок, който беше увлечен в разговор с Матилон, ги прекъсна:

— Mon général, voulez-vous joindre а nous?23

— Pardonnez-moi. Je suis occupé avec mes visiteurs24 — отговори Бертолдие и отново се обърна към Конвърс. — Трябва да отклоня поканата на Серж, очаквам гости. Каза ми, че сте адвокат, специалист по жалби в областта на въздухоплаването.

— Да, но като част от по-широко поле за дейност. Въздушни, земни, плавателни съдове, стараем се да покрием целия спектър. Всъщност отскоро се занимавам с това, но не в експертната, а в юридическата част.

— Разбирам — каза генералът, очевидно озадачен. — По работа ли сте в Париж?

Сега е моментът, реши Джоел. Най-важното беше да действа предпазливо. Думите, но най-вече очите, трябваше да кажат неизреченото.

— Не, тук съм да поема дъх. Пристигнах от Сан Франциско през Ню Йорк. Утре ще бъда в Бон за един-два дни, а след това заминавам за Тел Авив.

— Много уморителна програма.

— Опасявам се, че това не е всичко — отбеляза Конвърс полуусмихнат. — От Тел Авив има нощен полет за Йоханесбург.

— Бон, Тел Авив, Йоханесбург… — проговори тихо военният. — Твърде необичаен маршрут.

— Но според нас е продуктивен. Поне така се надяваме.

— Според нас?

— Аз и моят клиент, господин генерал. Моят нов клиент.

— Déraisonnable! — извика Матилон, смеейки се на нещо, което беше казал Любок, като очевидно се стараеше да подскаже на Джоел, че повече не може да държи нетърпеливия си клиент настрани от разговора.

Бертолдие обаче не сваляше очи от Конвърс.

— Къде е отседнал моят млад приятел и военен летец?

— Не чак толкова млад, господин генерал.

— Къде?

— В „Жорж V“. Апартамент двеста трийсет и пет.

— Прекрасен хотел.

— Свикнал съм да отсядам там. И предишната ми фирма ме настаняваше винаги в него.

— Настаняваше ли? Като в гарнизон? — попита Бертолдие с бегла усмивка.

— Изпуснах се, без да искам — обясни Джоел. — Но такива грешки говорят много.

— Да, наистина… А, гостите ми пристигнаха! — генералът протегна ръка. — За мен беше истинско удоволствие, мосю Саймън.

Последва бърза размяна на aurevoirs, придружена от кимания и кратки ръкостискания, след което Бертолдие се върна на масата си да поздрави новодошлите. Джоел благодари чрез Матилон на Любок за запознанството, а куцият летец вдигна ръце с дланите навън и Конвърс изпита определеното усещане, че току-що е бил покръстен. Безумният тристранен разговор се възобнови в бързо темпо и Джоел трябваше да вложи огромни усилия, за да се съсредоточи в него.

Беше постигнал напредък — това се четеше в очите на Бертолдие, които непрестанно се спираха върху него, докато оживеният разговор на двете съседни маси продължаваше. Генералът седеше вляво по диагонал от Конвърс и дори най-лекото завъртане на главите им ги поставяше лице в лице. На два пъти стана от масата. Първия път Джоел усети властния поглед, прикован върху него като слънчев лъч през лупа, който изгаряше кожата му. Изви глава само на два сантиметра и очите им се срещнаха, погледът на военния беше пронизващ, суров и озадачен. Вторият път беше след половин час, когато срещнаха погледи по инициатива на самия Конвърс. Любок и Матилон обсъждаха юридическата си стратегия и Джоел, сякаш притеглен от магнит, бавно обърна глава наляво и започна да наблюдава Бертолдие, който тихо и настойчиво обясняваше нещо на един от гостите си. Внезапно, като че ли чу глас от съседната маса, генералът врътна глава и погледна Конвърс. Очите му вече не бяха питащи, а студени като лед. След това точно толкова рязко в тях се появи топлинка, прославеният воин кимна и лекичко се усмихна.

Джоел седеше на мекия кожен стол до прозореца в слабо осветения хол. Единствената светлина идваше от настолната лампа на писалището. Гледаше ту към телефона до лампата, ту през прозореца към хаотичното улично движение на Париж. След това твърдо спря поглед върху телефона, както когато чакаше обаждане от юридически противник, когото чакаше да капитулира, сигурен, че рано или късно ще го направи. Беше само въпрос на време.

Но сега очакваше връзка, а не капитулация. Нямаше представа под каква форма щеше да се появи, но беше сигурен, че ще я дочака. Нямаше друг начин.

Наближаваше седем и половина, бяха минали четири часа, откак напусна „Л’Еталон Блан“ след последно, твърдо ръкостискане с Жак-Луи Бертолдие. Изразът в очите на генерала не можеше да се сбърка. Ако не друго, разсъждаваше Конвърс, Бертолдие трябваше поне да задоволи любопитството си.

Джоел бе успял да скрие името си на рецепцията с помощта на няколко уместно раздадени стофранкови банкноти. В дните на национално и финансово напрежение тази тактика не беше нещо нечувано, практикуваше се от години, дори когато напрежението още го нямаше. Бизнесмени, отсядащи в хотела, често предпочитаха да използват фалшиви имена по ред причини — от тайни преговори до любовни авантюрки, които не биваше да оставят следи. В случая с Конвърс употребата на името Саймън беше логична и дори крайно уважителна. Щом „Талбът, Брукс и Саймън“ желаеха всички връзки да се установят от името на един от старшите съдружници, кой би могъл да възрази? Но Джоел направи още една стъпка в заговора. Обясни, че след разговора си с Ню Йорк е бил инструктиран да не работи под собственото си име. Никой не знаеше, че е в Париж, и фирмата държеше това да остане тайна. Очевидно тези закъснели указания бяха причина за объркването на резервацията му, която и без това се оказа излишна. Не биваше да има плащания по сметка, сметката си плати в брой. Плащането в брой в Париж беше за предпочитане. Вечно закъсняващите банкови трансфери се бяха превърнали в национална система.

Нямаше значение дали някой вярва на тези глупости. Логиката беше налице, а банкнотите се оказаха достатъчно убедителни. Първоначалната му регистрационна карта беше скъсана и в картотеката на хотела беше сложена друга — на името на Х. Саймън. Постоянният му адрес беше плод на проблясък във въображението на Джоел — номерирана къща на номерирана улица в Чикаго, които вероятно не съществуваха. Ако някой потърсеше господин Конвърс, което бе малко вероятно, щеше да получи отговор, че той не е гост на хотела. Дори Рьоне Матилон нямаше да създава проблеми, защото Джоел беше категоричен. Тъй като нямаше повече работа в Париж, щеше да отлети за Лондон в шест часа и да прекара няколко дни с приятели, преди да се върне в Ню Йорк. Благодари сърдечно на Рьоне, като му каза, че опасенията на фирмата относно Бертолдие очевидно са безпочвени. По време на краткия им разговор споменал три ключови имена и всяко било посрещнато с безизразен поглед от страна на Бертолдие, който се извинил за лошата си памет.

— Не лъжеше — заяви Джоел.

— Че защо да лъже? — учуди се Матилон.

А аз лъжа, каза си наум Конвърс. А причината се нарича „Аквитания“.

Дочу тракане. Внезапно грубо металическо стържене, после още едно и още едно — някой отключваше вратата. Долиташе иззад отворената врата на спалнята. Джоел се наведе, без да става от стола, погледна си часовника, успокои дишането си и се отпусна. Беше часът, когато нощната камериерка оправяше леглото за лягане. Напрежението от очакваното обаждане и неговата значимост бяха опънали нервите му. Облегна се и отново впери очи в телефона. Кога щеше да звънне, щеше ли изобщо да звънне?

— Pardon, monsieur — заговори женски глас, придружен от леко почукване по рамката на отворената врата.

— Да? — Конвърс се извърна от мълчаливия телефон в очакване да види камериерката.

Това, което видя, го накара да ахне. Беше фигурата на Бертолдие, с изправена стойка и неподвижна ръбеста глава. Очите му бяха странна смесица от хладна оценка, снизхождение и стига да не бъркаше, следа от страх. Влезе през вратата и застана неподвижно. Когато проговори, гласът му звучеше като пропукване на леден блок.

— Бях на път за уговорена вечеря на четвъртия етаж, мосю Саймън, и случайно се сетих, че сте отседнал тъкмо в този хотел и ми дадохте номера на апартамента си. Преча ли?

— Разбира се, че не, господин генерал — Джоел бе скочил на крака.

— Очаквахте ли ме?

— Не по този начин.

— Но все пак ме очаквахте.

Джоел направи пауза.

— Да.

— Изпратихте и получихте сигнал, така ли?

Джоел отново помълча.

— Да.

— Вие или сте изтънчен и провокиращ адвокат, или обсебен от странна идея човек. Кое от двете, мосю Саймън?

— Ако съм ви провокирал да дойдете да ме посетите и съм го направил като изтънчен адвокат, ще бъда наистина доволен. Що се отнася до моята обсебеност, думата предполага преувеличени и непредвидени неприятности. Каквито и неприятности да имам, те не са нито преувеличени, нито непредвидени. Не съм обсебен от нищо, господин генерал. Прекалено добър адвокат съм, за да допусна подобно нещо.

— Един летец не може да се лъже сам. Ако го направи, ще се разбие в земята.

— Бях свален, никога не съм се разбивал поради собствена грешка.

Бертолдие бавно се запъти към тапицирания с коприна диван до стената.

— Бон, Тел Авив и Йоханесбург — тихичко рече той, седна и кръстоса крака. — Това ли е сигналът?

— Това е.

— Моята фирма има интереси по тези места.

— Клиентът ми също — каза Конвърс.

— А вие какво имате, мосю Саймън?

— Дълг, господин генерал.

Бертолдие замълча, тялото му не помръдна, но очите му гледаха изпитателно.

— Мога ли да пийна чашка коняк? — попита накрая. — Придружителят ми ще ме почака в коридора пред вратата.

4

Конвърс отиде до барчето с алкохола, като през цялото време усещаше втренчения поглед на генерала. Чудеше се каква ли насока ще приеме разговорът. Беше странно спокоен, както често му се случваше преди важни преговори или предварителни разпити. Уверен беше, че знае неща, за които опонентите му нямат представа, скрита информация, изплувала на повърхността през дългите часове на упорит труд. В този случай работата не беше свършена от него, но резултатите бяха същите. Знаеше много факти за живата легенда, която се намираше в стаята му и се казваше Жак-Луи Бертолдие. С една дума, Джоел беше подготвен, а в течение на годините се беше научил да се доверява на инстинктите си, както им се доверяваше в небето преди толкова много време.

Освен това част от професията му беше да е на „ти“ с правните плетеници на операциите по внос и износ. Те бяха лабиринт от често несвързани взаимно пълномощия, които лесно ставаха неразбираеми за непосветените, и в следващите няколко минути смяташе да обърка този апостол на Джордж Маркъс Делавейн, палача от Сайгон, до такава степен, че следите от страх в очите му да станат доста по-забележими.

Разрешенията за доставки в чужбина бяха много по-разнообразни по форма и цвят от обикновените разрешения за износ и товарителниците за стоки с по-малко конкретни ограничения.

Това бяха мислите, които светкавично се носеха из главата на Конвърс, докато наливаше коняка. Беше готов. Обърна се и тръгна през стаята.

— Какво точно търсите, мосю Саймън? — запита Бертолдие и пое чашата от Конвърс.

— Информация, господин генерал.

— За какво?

— За световните пазари, които се разширяват и могат да послужат на клиента ми. — Джоел се върна при стола до прозореца и седна.

— А с какво се занимава той?

— Брокер е.

— На какво?

— На голям спектър от стоки — Конвърс вдигна чашата към устните си и отпи. — Струва ми се, че в общи линии ги споменах днес следобед във вашия клуб. Самолети, моторни превозни средства, плавателни съдове, муниции. В този спектър.

— Да, споменахте ги, но се опасявам, че не ми стана ясно.

— Моят клиент има достъп до източници на продукция и складове, който е далече по-голям от достъпа на всеки друг човек, когото познавам или за когото съм чувал.

— Много впечатляващо. И кой е той?

— Нямам право да ви кажа.

— Може да го познавам.

— Може, но не в това качество, в което ви го описах. В тази област е много малко известен, да не кажа никак.

— Значи няма да ми кажете кой е? — настоя Бертолдие.

— Това е поверителна информация.

— Тоест, според собствените ви думи, вие сте ме издирил, изпратил сте ми сигнал, на който съм отговорил, и сега твърдите, че търсите информация за разширяващите се пазари на разни стоки в Бон, Тел Авив и Йоханесбург. Но не желаете да огласите името на клиента си, който би спечелил, ако притежавам тази информация, което е малко вероятно. Не мога да допусна, че говорите сериозно.

— Вие разполагате с информацията и аз съм напълно сериозен. Но се опасявам, че си направихте погрешно заключение.

— Не се боя от подобно нещо. Английският ми е съвършен и чух какво казахте. Изниквате изневиделица, не знам нищо за вас, говорите неясно за този неназован влиятелен човек.

— Вие ме попитахте, господин генерал — твърдо го прекъсна Джоел, без да повишава тон, — какво търся.

— И вие отговорихте — информация.

— Да, но не съм казал, че я търся от вас.

— Моля?

— Много добре знам, че при съществуващите обстоятелства и поради причините, които току-що споменахте, никога не бихте ми я предоставил.

— Тогава какъв е смисълът от този, как да кажа, предизвикан разговор? Не обичам да ми губят времето, мосю.

— Това е последното нещо на света, което бихме… което бих направил.

— Уточнете се, моля.

— Моят клиент иска да получи доверието ви. Аз също. Но знаем, че няма да ни го дадете, докато не се уверите, че ще бъде оправдано. След няколко дни… най-много седмица, се надявам да ви докажа, че ще го оправдаем.

— Чрез пътуванията ви до Бон, Тел Авив и Йоханесбург?

— Честно казано, да.

— Защо?

— Казахте го преди малко — сигналът.

Бертолдие внезапно застана нащрек. Сви рамене някак прекалено непринудено. Оттегляше се.

— Казах го, защото фирмата ми има значителни инвестиции в тези области. Стори ми се, че е напълно правдоподобно да имате някакво предложение или предложения, които се отнасят до тези интереси.

— Така е.

— Моля ви, говорете конкретно — отсече генералът със сдържано раздразнение.

— Знаете, че не мога — отвърна Джоел. — Поне засега.

— А кога?

— Когато ви стане ясно на всички, че моят клиент, а и самият аз имаме силни мотиви да станем част от вас като едни от най-преданите хора.

— Част от фирмата ми „Жуно и Сие“?

— Извинете, господин генерал, но няма да си правя труда да отговарям на този въпрос.

Бертолдие погледна коняка в ръката си, после отново впи очи в Конвърс.

— Споменахте, че идвате от Сан Франциско.

— Не живея там — прекъсна го Джоел.

— Но идвате от Сан Франциско. В Париж. Защо бяхте там?

— Ще ви обясня, ако не за друго, за да разберете колко сме прецизни и колко по-прецизни са други хора. Проследихме, по-точно аз проследих, една презокеанска пратка до издаването на разрешението за износ, което е станало в Северна Калифорния. Разрешението е получено от неизвестни фирми с временни складове, представляващи четири набързо издигнати стени. Цялата сделка беше пълна бъркотия, която не водеше доникъде. Имена на несъществуващи хора на документите, самите документи изникнали от бюрократичните лабиринти и на практика невъзможни за проследяване до източника. Гумени печати, официални печати и подписи за упълномощаване, без изобщо да са давани пълномощия. Неосведомен среден персонал, инструктиран да ускори даването на разрешения от различните отдели. Това открих в Сан Франциско. Бъркотия от сложни и много съмнителни прехвърляния, които не биха издържали едно щателно проучване.

Бертолдие го гледаше с немигащ, прекалено спокоен поглед.

— Естествено, не бих могъл да знам нищо за тях — заяви той.

— Естествено — съгласи се Конвърс. — Но фактът, че моят клиент знае, и допълнителният факт, че нито той, нито аз сме изразили желание да привлечем нечие внимание към тези факти, би трябвало да ви говори нещо.

— Честно казано, не ми говори нищо.

— Моля ви, господин генерал. Един от първите принципи на свободното предприемачество е да осакатиш конкурента си, да излезеш на преден план и да запълниш празнината.

Генералът отпи, стиснал чашата. След това свали ръката си и заговори:

— Защо дойдохте при мен?

— Защото бяхте там.

— Какво?

— Името ви фигурираше в онази бъркотия. Добре прикрито, но все пак го имаше.

Бертолдие изстреля думите:

— Невъзможно! Абсурд!

— Тогава защо съм тук? А вие защо сте тук? — Джоел остави чашата си на масата до стола с жеста на човек, който не е свършил да говори. — Опитайте се да ме разберете. Някои препоръки могат да се окажат полезни пред даден правителствен отдел. Вие не бихте си помръднал пръста за някой, който иска ходатайство пред „Жилищно настаняване и градоустройство“, но за „Контрол на мунициите“ в Държавния департамент или в Пентагона ще бъдете безценен.

— Никога не съм ходатайствал за искания към тях.

— Но други са го правили. Хора, чиято препоръка си тежи на мястото, но може би се е нуждаела от допълнителна тежест.

— Какво искате да кажете?

— Последно побутване към вземане на положително решение без очевидна лична намеса.

— Изключено. Такова нещо не може да се случи.

— Но се е случило — тихо настоя Конвърс. Знаеше, че сега е моментът да внесе реалност в абстрактните си разсъждения. Щеше да разбере за секунда дали Бийл е прав, дали тази легенда на Франция е причина за хаоса и кланетата в градовете и селата на пламналата от насилие Северна Ирландия. — Името ви се среща, не много често, но все пак достатъчно, за да го открия. Например в пратката от Билойт, щата Уискънсин, за Тел Авив. Естествено, пратката изобщо не е пристигнала там. Била е отклонена по някакъв начин към безумците от двете страни на барикадите в Белфаст. Питам се къде ли е станало това. В Монреал? В Париж? В Марсилия? Сепаратистите в Квебек положително биха се подчинили на заповедите ви, както и някои хора в Париж и Марсилия. Срамота е, че фирма на име „Солидер“ е трябвало да плати иска за застраховка. Ах, да, нали вие бяхте неин директор? Много е удобно застрахователите да имат достъп до стоката, която застраховат.

Бертолдие седеше втрещен на мястото си. Мускулите на лицето му пулсираха, очите бяха широко отворени и впити в Джоел.

— Не мога да повярвам на ушите си. Това е шокиращо и невероятно!

— Тогава защо съм тук?

— Само вие можете да отговорите на този въпрос, мосю — отсече Бертолдие и рязко се изправи с чашата в ръка. След това бавно, с военна педантичност се наведе и я остави на масичката за кафе. Жестът беше окончателен, разговорът бе свършил. — Очевидно съм допуснал глупава грешка — продължи той, изправи рамене и стегна врата си, но този път с напрегната и все пак странно убедителна усмивка. — Аз съм войник, а не бизнесмен, с това се заех напоследък. Войникът винаги се старае да вземе инициативата и точно това направих, само че инициатива нямаше… няма. Простете ми, днес следобед погрешно разтълкувах сигнала ви.

— Съвсем вярно го разтълкувахте, господин генерал.

— Нима бих допуснал един непознат… бих казал дори нечестен непознат, който урежда среща с фалшиви претенции, да продължава да настоява на нелепите си твърдения относно честта и поведението ми? Смятам, че не — Бертолдие тръгна с маршова стъпка към вратата. Джоел стана от стола си. — Не се тревожете, мосю, ще изляза сам. Вече се потрудихте достатъчно, въпреки че не знам с каква цел.

— Заминавам за Бон — каза Конвърс. — Кажете на приятелите си. Нека ме чакат. И моля ви, господин генерал, кажете им да не ме посрещат с подозрение. Говоря сериозно.

— Неясните ви забележки са извънредно досадни, лейтенанте. Лейтенант бяхте, нали? Ако и по този въпрос не сте измамили бедния Любок.

— Каквато и измама да съм употребил, за да се запозная с вас, е полезна за него. Предложих му да напиша юридическо мнение по делото му. На него може и да не му хареса, но ще му спести доста неприятности и пари. А вас не съм мамил.

— Въпрос на преценка — Бертолдие се обърна и посегна към огромната месингова топка.

— Бон — наблегна Джоел.

— Чух. Нямам и най-слаба представа за какво…

— Лайфхелм — тихо изрече Конвърс. — Ерих Лайфхелм.

Главата на воина бавно се извърна, очите му бяха затрупана жарава, готова да припламне от най-лекия полъх на вятъра.

— Името ми е познато, но не го познавам лично.

— Кажете му, че идвам.

— Лека нощ, мосю — отсече Бертолдие и отвори вратата с посивяло като пепел лице.

Джоел се втурна в спалнята, грабна куфара си и го метна на поставката. Трябваше веднага да напусне Париж. След часове, може би минути, Бертолдие щеше да го постави под наблюдение и ако го проследяха до летището, паспортът му щеше да покаже, че името Саймън е измислица. Не искаше това да се случи, поне засега.

Всичко беше непознато и тревожно. Досега не му се беше налагало да напуска набързо хотел и не знаеше как да го стори. Знаеше само, че трябва. Подмяната на регистрационната карта беше извършил инстинктивно, но това бе нещо съвсем различно, по-точно ненормално. Беше казал на Бийл, че ще се превърне в човек, какъвто не е. Лесно се обещава, трудно се изпълнява.

Опакова куфара, провери батериите на електрическата самобръсначка, разсеяно я включи и я задвижи по брадичката си, докато се отправяше към телефона до леглото. Когато започна да набира номера, я изключи. Не беше сигурен какво трябва да каже на нощния администратор, но инстинктивно се ориентира към деловия подход. След първите учтиви фрази думите му дойдоха сами.

— Получи се крайно деликатно положение и фирмата ми настоява да тръгна веднага за Лондон, и то възможно най-дискретно. Честно казано, бих предпочел да не ме виждат, като плащам и напускам хотела.

— Мосю, дискретността тук е на почит, а бързината е ежедневие. Ще се кача и лично ще ви представя сметката. След десет минути удобно ли е?

— Имам само един куфар. Ще го нося сам, но имам нужда от такси. Не пред централния вход.

— Разбира се. Вземете товарния асансьор, мосю. Най-долу ще се озовете в коридора, по който внасяме продуктите. Ще уредя всичко необходимо.

— Уредих всичко! — каза пресипнало Бертолдие в подвижния телефон на лимузината. Стъклената преграда между него и шофьора беше спусната. — Един човек остава в галерията и ще наблюдава асансьорите, друг ще слезе в мазето, където внасят продуктите за хотела. Ако се опита да изчезне през нощта, това е единственият му резервен вариант. Самият аз съм го използвал няколко пъти.

— Това… е трудно за проумяване — гласът в телефона звучеше със сдържан британски акцент, говорещият очевидно бе поразен, дишането му се чуваше като на внезапно уплашен човек. — Сигурен ли сте? Не би ли могло да става дума за нещо друго?

— Идиот! Повтарям. Знаеше за пратката с муниции от Билойт! Знаеше маршрута и дори начина на кражбата. Стигна дотам, че назова „Солидер“ и моя пост като член на Управителния съвет! Каза името на съдружника ни в Бон! А след това Тел Авив… Йоханесбург! За какво друго би могло да става дума?

— Може би за корпоративни интереси. Човек не бива да ги изключва. Многонационални дъщерни фирми, инвестиции в оръжие, нашият съдружник в Германия също участва в няколко управителни съвета… А що се отнася до местата — парите просто се изливат в тях.

— За Бога, какво мислиш, че се мъча да ти кажа? Сега не мога да говоря повече, но това, което ти съобщих, мое английско цвете, означава най-лошото!

В Лондон настъпи кратко мълчание.

— Разбирам — обади се гласът с интонация на нахокан подчинен.

— Дано. Свържи се с Ню Йорк. Името му е Саймън. Хенри Саймън. Адвокат от Чикаго. Имам и адреса, взех го от регистрацията на хотела — Бертолдие присви очи под блясъка на лампата за четене и колебливо дешифрира номера на къщата и номерираната улица, преписани от помощник-началника на пиколата, солидно възнаграден от един от хората на генерала да влезе в канцеларията и да ги снабди с информация за обитателя на апартамент двеста трийсет и пет. — Записа ли?

— Да — гласът се беше изострил, подчиненият се готвеше да изрази загриженост. — Дали сте постъпил умно, като сте получил информацията по този начин? Приятел или алчен подчинен може да го предупреди, че някой разпитва за него.

— Тъй ли, британско нарцисче? Безобиден пиколо, който проверява регистъра, за да върне загубена дреха на притежателя й?

Последва ново кратко мълчание.

— Да, разбирам. Знаете ли, Жак, работим за велика кауза, която, естествено, носи и приходи, но е по-важна за всеки от нас, точно както преди години. Непрекъснато трябва да си го напомням, иначе не бих могъл да понасям обидите ви.

— И какво обезщетение би искал, англичанино?

— Да отрежа наглите ти жабарски ташаци насред площад „Трафалгар“ и да ги натъпча в устата на лъва. Няма нужда да е широко отворена, тесен процеп ще стигне. Ще ти се обадя след около час — последва изщракване и телефонът занемя.

Генералът свали ръката със слушалката и по устните му бавно се плъзна усмивка. Наистина бяха най-добрите! Те бяха надеждата, единствената надежда на този болен, болен свят.

Усмивката угасна, кръвта отново се свлече от лицето му и арогантността се смени със страх. Какво ли искаше всъщност този Хенри Саймън? Кой беше неизвестният човек с достъп до необичайни ресурси — самолети, коли, оръжие? И какво, за Бога, искаха?

Тапицираният асансьор слизаше бавно. Нощният администратор стоеше до Джоел с приятно, безизразно лице. В дясната си ръка държеше кожена папка с копие от сметката на Конвърс и франковете, които я покриваха, плюс значителен бакшиш за любезността на французина.

Лек свистящ звук предупреди, че асансьорът спира и тежките врати се разделиха.

— Само ми посочете откъде да мина — каза Джоел, който не желаеше да привлича вниманието на суетящия се наоколо нощен персонал върху присъствието на нощния администратор редом с него. — И без това ви отнех доста време.

— Merci. Този коридор ще ви отведе до служебния изход. Пазачът е на поста си и е уведомен за излизането ви. По алеята вдясно ще излезете на улицата, където ви чака таксито.

— Много съм ви задължен. Както ви обясних горе, няма нищо тайнствено или необикновено, просто възникна деликатно положение.

Безизразното лице на хотелиера не помръдна, само очите му загледаха по-остро.

— Това няма значение, мосю, не е нужно да ми давате обяснения. Не съм ги искал и, извинете за съвета, не сте длъжен да ги предлагате. Au revoir, мосю Саймън.

— Да, разбира се — каза Конвърс. Запази спокойствие, но вътрешно се почувства като ученик, когото са скастрили, че се обажда, без да го питат. — Довиждане до следващото ми посещение в Париж.

— Очакваме го, monsieur. Bon soir.

Джоел бързо се обърна и си запробива път по коридора между униформената навалица, като се извиняваше всеки път, когато докоснеше някого с куфара. Току-що му бяха дали урок, който би трябвало отдавна да е усвоил от съдебните зали и масите за преговори. Никога не предлагай обяснения, които не си длъжен да даваш. Мълчи. Но това не беше съдебна зала. Внезапно се сети, че е бягство и този факт леко го плашеше. Думата „бягство“ фигурираше в речника и в опита му. Вече го беше опитал три пъти в живота си, преди много години. Тогава наоколо бродеше смъртта. Изби тази мисъл от главата си и продължи да върви по коридора към голямата метална врата в далечината.

Забави крачки. Нещо не беше в ред. Отпред до гишето мъж със светло пардесю разговаряше с пазача. Джоел го беше виждал някъде, но не се сещаше къде. След малко мъжът помръдна и Конвърс започна да си спомня, пред очите му се появи образ. Друг човек се движеше по същия начин… Да! Той беше придружил Бертолдие до входа на ресторанта в „Л’Еталон Блан“. Сега изпълняваше заповед на същия началник.

Човекът вдигна глава и моментално го позна. Отлепи гръб от стената, изправи се в цял ръст и ръката му бавно се устреми към гънките на пардесюто. Конвърс се вцепени. Нима посягаше за оръжие? С въоръжен пазач на три метра от себе си? Това беше лудост! Джоел спря, помисли дали да не се затича обратно към асансьорите, но разбра, че е безсмислено. Щом Бертолдие е поставил наблюдател в подземния етаж, горе по коридорите и във фоайето положително имаше други. Не можеше да побегне назад, нямаше къде да се скрие. Затова продължи да върви, ускори ход и се насочи право към мъжа в светлокафявото пардесю. Умът му бе объркан, гърлото свито.

— Ето къде си бил! — извика високо той. Не беше сигурен, че думите са негови. — Генералът ми нареди да те намеря!

Мъжът остана неподвижен — шокиран и занемял.

— Le général? — почти прошепна той. — Той… ти е казал?

Английският му не беше добър и това беше чудесно. Можеше да разбира, но не много добре. Бързо изречени с убедителен тон думи можеха да го изведат през вратата. Джоел се обърна към пазача, докато побутваше с дипломатическото си куфарче мъжа по гърба.

— Името ми е Саймън. Администраторът ви е предупредил за мен.

Сащисаният пазач погледна книжата си и кимна.

— Oui, monsieur. Le concierge…

— Хайде! — Конвърс бутна мъжа с пардесюто с дипломатическото си куфарче и го обърна към изхода. — Генералът ни чака вън. Да вървим! Побързай!

— Le général?… — ръцете на мъжа инстинктивно блъснаха вратата и след по-малко от пет секунди двамата с Джоел се озоваха сами на алеята. — Que se passe-t-il? Où est le général?25… Къде?

— Тук е! Каза да го чакаш тук. Трябва да го чакаш тук! Ici!26

— Arrétez!27 — мъжът започваше да се съвзема. Усети се на своя почва. Протегна лявата си ръка и блъсна Конвърс към стената. С дясната бръкна във вътрешния джоб на пардесюто.

— Недей! — Джоел изпусна дипломатическото куфарче, улови с две ръце куфара и го изпречи пред себе си, готов да се втурне напред. Но мъжът не извади пистолет, а тънък правоъгълен предмет, от чийто плосък връх стърчеше дълга метална игла. Антена… радио!

Мислите на Конвърс се замъглиха, но знаеше, че трябва да действа незабавно. Не можеше да допусне мъжът да използва радиото и да вдигне на крак хората на генерала, намиращи се някъде в хотела. С внезапен прилив на сила той го трясна с куфара по коленете, с лявата си ръка изтръгна радиото от ръката му и го заудря по рамото с дясната. Французинът се завъртя, а той обви със сгъната в лакътя ръка врата му. След това, без да разсъждава, го блъсна напред, двамата политнаха към стената и Конвърс заби главата на французина в камъка. Бликна кръв, изцапа косата му и се застича по лицето на тъмночервени струйки. Джоел не можеше да мисли, не можеше да си позволи да мисли. Ако го стореше, щеше да повърне, той го знаеше. Действие и само действие!

Тялото на мъжа омекна. Конвърс го улови за раменете, обърна го, като го опираше на стената, отстрани го от металната врата и го пусна. Наведе се и взе радиото. Изскубна антената и го мушна в джоба си. Изправи се. Беше объркан и уплашен, помъчи се да се ориентира. След това грабна куфара и дипломатическото куфарче и задъхан се втурна към дъното на алеята. Знаеше, че лицето му е изцапано с кръв. Таксито стоеше на ъгъла, шофьорът пушеше цигара в мрака, неподозиращ насилието, извършено само на трийсет метра от него.

— Летище „Дьо Гол“! — извика Джоел, докато отваряше вратата и мяташе вътре багажа си. — Моля ви, страшно бързам!

Хвърли се запъхтян на седалката, опря врата си на меката облегалка и жадно загълта въздуха, който не стигаше до дробовете му.

Пробягващи светлини и сенки нахлуваха в таксито и му помагаха да не мисли, бясното сърцебиене започна да се успокоява, а въздухът — да прониква в дробовете му и бавно да изсушава потта от слепоочието и врата му. Наведе се напред да запали цигара, но се уплаши, че ще повърне от дима. Стисна толкова плътно очи, че хиляди точици бяла светлина заиграха в мрака на мозъка му. Усещаше, че му е лошо, и знаеше, че не само страхът е причина за това. Беше нещо друго, само по себе си не по-малко парализиращо. Беше извършил акт на върховно насилие, който едновременно го шокира и отврати. Беше нападнал физически човек. Искаше да го осакати, дори да го убие, което вероятно бе направил. Може би беше убил човешко същество, каквато и да бе причината! Оправдаваше ли го наличието на радио в ръката му? Беше ли самоотбрана? По дяволите, та той бе човек на думите, на логиката, а не на кръвопролитието! Никога вече кръв! Това беше в тъй далечното и болезнено минало.

Тези спомени принадлежаха на друго време, на една нецивилизована епоха, когато хората се превръщаха в нещо чуждо на природата си, само и само да оцелеят. Конвърс не желаеше да се обръща назад. Най-вече защото беше обещал на самия себе си, че няма да го прави, обещание, което си даде, когато ужасът и насилието вилнееха около него с пълна сила. Спомняше си така живо и с такава болка последните часове преди третото си бягство и кроткия, великодушен човек, в чиято компания го бяха оставили да умре на седем метра под земята в дупка, предназначена за размирници.

Полковник Сам Абът от Военновъздушните сили на САЩ завинаги щеше да остане част от живота му, независимо колко години ги разделяха. С риск да бъде изтезаван и убит, Сам бе изпълзял през нощта и бе метнал грубо скалъпен метален клин в „наказателната яма“. Това примитивно оръжие даде възможност на Джоел да издълбае стъпала в пръстта и скалите, които го изведоха към свободата. Двамата с Абът бяха прекарали последните двайсет и седем месеца в един и същ лагер, като полагаха отчаяни усилия да запазят остатъците от здравия си разум. Сам разбираше огъня, който изгаряше сърцето на Джоел, и беше останал в лагера. През онези последни часове преди бягството Джоел бе разяждан от мисълта какво ли ще стане с приятеля му.

— Не се тревожи за мен, моряче. Само не губи малкото ум, който ти е останал, и се отърви от клина.

— Пази се, Сам.

— Ти се пази. Това е последната ти възможност.

— Знам.

Джоел отвори прозореца на таксито с още няколко сантиметра, за да улесни достъпа на въздух. Божичко, как се нуждаеше сега от кротката обективност на Сам! Умът му на адвокат настояваше да се вземе в ръце, трябваше да мисли, а мислите щяха да стимулират цялото му въображение. Първо най-важното. Мисли! Радиото, трябва да се отърве от радиото. Но не на летището, там можеха да го открият. То беше улика и дори нещо по-лошо — средство да се доберат до него. Смъкна още прозореца и го изхвърли. Шофьорът го погледна, видя кръвта по лицето му, но не показа никаква тревога. Джоел пое дълбоко въздух и вдигна стъклото. Мисли. Трябваше да мисли! Бертолдие очакваше от него да отиде в Бон и когато откриеха човека с бежовото палто, а той без съмнение вече беше открит, всички полети до Бон щяха да се наблюдават, независимо дали човекът бе жив или мъртъв.

Щеше да си купи билет до друго място, където има редовна връзка с Кьолн и Бон. Докато въздушната струя охлаждаше лицето му, се сети да извади носна кърпа и да изтрие влажната кръв от дясната буза и брадичката си.

— Скандинавски линии — каза на шофьора и повиши глас. — SAS. Разбирате ли… comprends?

— Напълно, мосю — отговори мъжът на прекрасен английски. — Закъде имате резервация, за Стокхолм, Осло или Копенхаген? Вратите са различни.

— Не съм… не съм сигурен.

— Имаме време, мосю. Най-малко петнайсет минути.

Гласът на телефона от Лондон беше леден, думите и тонът преливаха от упрек.

— В Чикаго няма адвокат с такова име на адреса, който ми дадохте. Всъщност такъв адрес не съществува. Можете ли да ми предложите нещо друго, или да припишем случката на параноидните ви фантазии, mon general?

— Ти си глупак, l’Anglais, и разсъждаваш като изплашен заек. Чух това, което чух!

— От кого? От несъществуващ човек?

— От несъществуващ човек, който изпрати помощника ми в болница! Със счупен череп, голяма загуба на кръв и тежки увреждания на мозъка. Може и да не оживее, а ако прескочи трапа, ще води безмозъчно съществуване. Не ми говори за фантазии, нарцисче. Човекът съществува.

— Сериозно ли говорите?

— Обади се в болница „Сен Жером“. Нека лекарите да ти кажат.

— Добре, добре, успокойте се. Трябва да помислим.

— Аз съм напълно спокоен — заяви Бертолдие, стана от писалището и понесе телефона към прозореца. Жицата се повлече като змия по пода. Погледна навън. Беше започнало да вали, светлината на уличната лампа се размазваше върху мокрото стъкло. — Той е на път за Бон — продължи генералът. — Това е следващата спирка, беше категоричен.

— Пресрещнете го. Обадете се в Бон, свържете се и с Кьолн, дайте им описанието му. Колко полета има от Париж с американец на борда? Хванете го на летището.

Бертолдие шумно въздъхна в слушалката, тонът му беше хладен, граничещ с отвращение.

— Никога не съм имал намерение да го хващам. Това е безсмислено и вероятно ще ни отреже пътя към това, което трябва да научим. Искам да го следят, да знам къде ходи, на кого се обажда, с кого се среща. Това трябва да научим.

— Казахте, че е споменал името на нашия съдружник, че ще се свърже с него.

— Не говори за нашите хора, а за неговите.

— Ще повторя — настоя гласът от Лондон. — Обадете се в Бон, свържете се и с Кьолн. Изслушайте ме, Жак, има начин да го открием, а щом го открием, ще можем и да го проследим.

— Добре, добре, ще направя каквото казваш, но може да не се окаже толкова лесно, колкото си го представяш. Преди три часа сигурно и аз щях да мисля като теб, но тогава не знаех на какво е способен. Човек, способен да блъска нечия глава в каменна стена с всичка сила, е или животно, или фанатик, който няма да се спре пред нищо. Според мен е второто. Каза, че това било негово задължение, а се четеше и в очите му. Вероятно е и умен, вече го доказа.

— Преди три часа ли казахте?

— Да.

— Значи може вече да е в Бон.

— Знам.

— Свързахте ли се със съдружника ни?

— Да, но го няма у дома, а прислужницата не можа да ми даде телефон, на който да го намеря. Не знае къде е и кога ще се върне.

— Вероятно сутринта.

— Не се и съмнявам… Attendez!28 В клуба имаше още един човек с Любок и тоя Саймън, дето въобще не е Саймън. Той го беше запознал с Любок! Довиждане, l’Anglais. Ще те държа в течение.

Рьоне Матилон отвори очи. Ивиците светлина по тавана сякаш трептяха, безброй малки точици избухваха върху тях. След това чу трополенето по стъклата и разбра. Беше го събудил дъждът. Той и може би тежестта на ръката на жена му, сложена между краката му. Тя помръдна и той се усмихна, докато се питаше дали ще събере сила да посегне към нея. Накрая се реши.

Внезапно чу и друг звук освен дъжда и макар че още беше замаян от съня, го позна. Бързо отдръпна ръка и се отстрани от жена си. Беше го чул и преди малко, всъщност той го бе събудил — настойчив звън, който нарушаваше равномерния ритъм на пороя: камбанките на звънеца.

Матилон стана от леглото колкото можеше по-внимателно, посегна към хавлията на близкия стол и мушна крака в чехлите. Излезе от спалнята и тихичко затвори вратата. Напипа ключа за осветлението в хола и погледна часовника над камината — наближаваше два и половина. Кой би могъл да ги търси по това време? Пристегна хавлията около кръста си и отиде до вратата.

— Кой е?

— „Сюрте“29, господине. Инспектор Прюдом. Номерът на документа ми за самоличност е нула, пет, седем, две, нула — мъжът не говореше с парижко, а с гасконско произношение. Често се твърдеше, че гасконците стават най-добрите полицаи. — Ще изчакам да се обадите в участъка, мосю. Телефонният номер е…

— Няма нужда — отговори разтревожен Матилон и отключи вратата. Разбра, че човекът казва истината не само поради съобщената информация, но и защото всеки от „Сюрте“, който го търсеше по това време, би знаел, че е адвокат. Там не пропускаха такива неща.

На вратата стояха двама мъже в мокри от поройния дъжд мушами, с подгизнали шапки. Единият беше по-възрастен и по-нисък от другия. Държаха отворени служебни карти, тъй че Рьоне да може да ги види. Той махна с ръка към картите и направи жест да влязат, като добави:

— Доста необичайно време за посещения, господа. Работата ви трябва да е особено спешна.

— Така е, мосю — каза по-възрастният и влезе пръв. Той именно беше говорил през вратата. Представи се като инспектор Прюдом. Очевидно бе по-старшият от двамата. — Разбира се, извиняваме се за безпокойството.

Двамата полицаи почтително свалиха шапки.

— Няма нищо. Мога ли да взема мушамите ви?

— Не е необходимо, мосю. Ако ни помогнете, ще останем само няколко минути.

— Изгарям от любопитство да разбера как бих могъл да помогна на „Сюрте“ по това време на нощта.

— Става дума за идентификация, господине. Мосю Серж Антоан Любок според данните ни е ваш клиент. Така ли е?

— Божичко, да не би нещо да се е случило на Серж? Бяхме заедно едва днес следобед!

— Мосю Любок се намира в отлично здраве. Напуснахме извънградската му къща преди по-малко от час. Интересува ни тъкмо срещата ви с него вчера следобед.

— В какъв смисъл?

— На масата ви е имало трети човек. Адвокат като вас, представен на мосю Любок като Саймън. Хенри Саймън, американец.

— И летец — предпазливо добави Матилон. — Със значителен опит в областта на жалбите към самолетостроителите. Вярвам, че Любок ви е обяснил, че точно затова го поканих да обядва с нас. Мосю Любок е ищец по такъв процес. Разбирате, че това е единственото, което мога да ви кажа по въпроса.

— Не този въпрос интересува „Сюрте“.

— А кой?

— В град Чикаго, щата Илинойс, САЩ, няма адвокат на име Хенри Саймън.

— Трудно ми е да повярвам.

— Името е фалшиво. Най-малкото не е негово. Адресът, който е оставил в хотела, не съществува.

— Адреса, който е оставил в хотела? — запита смаян Рьоне. На Джоел не се налагаше да оставя адрес в „Жорж V“, там го познаваха добре, всъщност познаваха много добре и фирмата „Талбът, Брукс и Саймън“.

— Със собствения му почерк, мосю — добави сковано по-младият.

— Управата на хотела потвърди ли го?

— Да — заяви Прюдом. — Нощният администратор не се поколеба да ни помогне. Каза, че е придружил мосю Саймън в служебния асансьор до подземния етаж.

— Подземния етаж?

— Мосю Саймън е пожелал да напусне хотела незабелязано. Платил е сметката в стаята си.

— Момент, моля — каза обърканият Матилон. Размаха ръце и безцелно се заразхожда около едно кресло. Спря и се улови с ръце за облегалката. — Какво точно искате от мен?

— Искаме да ни помогнете — отвърна Прюдом. — Смятаме, че знаете кой е той. Вие сте го представил на мосю Любок.

— По поверителен въпрос, свързан с даването на юридическо мнение. Той се съгласи да изслуша и прецени ситуацията, при условие че идентичността му ще остане скрита. Това не е нещо необичайно при търсенето на експертиза, ако човек има работа с богат и темпераментен човек като мосю Любок. Вие сте говорили с него. Нямам какво да добавя.

— По този въпрос наистина няма какво да се добави — рече по-възрастният служител на „Сюрте“ и си позволи да се усмихне. — Смята, че всички държавни служители работят за Москва. Във вестибюла му бяхме обградени от кучета, на които буквално им течаха лигите.

— Тогава можете да разберете защо американският ми колега предпочита да остане неназован. Познавам го добре, той е прекрасен човек.

— Кой е той? И знаете ли къде можем да го открием?

— Защо?

— Искаме да го разпитаме за инцидент, станал в хотела.

— Съжалявам. Както Любок ми е клиент, така и Саймън в случая попада под закрилата на адвокатската тайна.

— Това не е приемлив довод при съществуващите обстоятелства, мосю.

— Опасявам се, че ще трябва да го приемете, макар и за няколко часа. Утре ще се опитам да се свържа с него чрез службата му в… в Съединените американски щати и съм сигурен, че той сам ще ви потърси.

— Едва ли.

— Защо?

Прюдом погледна към застаналия като гипсиран свой колега и сви рамене.

— Има вероятност да е извършил убийство — деловито изрече той.

Матилон загледа недоверчиво офицера от „Сюрте“.

— Какво?

— Нападението е било извършено с особена жестокост, мосю. Главата на човека е била блъсната в каменна стена. Има значителни увреждания на мозъка и очакванията за благополучен изход не са особено големи. В полунощ състоянието му беше критично, а възможността за възстановяване — под петдесет процента. Може вече да е умрял, но лекарят заяви, че това ще е избавление за него.

— Не… Има някаква грешка! Сбъркали сте! — ръцете на адвоката се вкопчиха в облегалката на креслото. — Допусната е ужасна грешка!

— Няма грешка. Идентифицирането беше недвусмислено, мосю Саймън беше посочен като последния човек, видян с пребития. Избутал го в алеята, имало е звуци от боричкане и след няколко минути са открили жертвата полумъртва, със счупен череп и тежък кръвоизлив.

— Това е невъзможно! Вие не го познавате! Това, което твърдите, е недопустимо. Той не би могъл да го извърши!

— Да не искате да кажете, че е сакат или физически неспособен да нападне човек?

— Не — Матилон поклати глава. Внезапно застина. — Да — продължи замислено той. Очите му бяха тъжни. Кимна и бързо продължи: — Да, той е неспособен, но не физически. Психически. В този смисъл е сакат. Не е в състояние да направи това, което описахте.

— Да няма психически отклонения?

— Пази Боже! Той е един от най-чистите хора, които познавам. Трябва да го разберете. Преживял е дълъг период на краен физически тормоз и психическо натоварване. Няма трайни увреждания, но спомените му са незаличими. Подобно на много други хора, които са били обект на подобно отношение, той избягва всякакво физическо насилие или сблъсък. Отвращават го.

— Искате да кажете, че не би защитил себе си или нещо свое? Че ще подложи и другата буза, ако той, жена му или децата му бъдат нападнати?

— Разбира се, че не, но вие не споменахте такова нещо. Казахте, че е извършил „нападение с особена жестокост“ и внушихте представата за нещо съвсем различно. Ако беше обратното, ако той е бил заплашен или нападнат, никога няма да избяга от местопроизшествието. Прекалено добър адвокат е — Матилон замълча. — Такъв ли е случаят? Това ли искате да кажете? Да не би раненият да ви е известен от полицейските досиета? Да не би…

— Той е шофьор на лимузина — прекъсна го Прюдом. — Невъоръжен човек, който е чакал да закара клиента си.

— В подземния етаж?

— Честа практика. Тези фирми са дискретни. Тази изпратила друг шофьор да замести пребития, преди да се заинтересува от състоянието на служителя си. Клиентът едва ли е разбрал какво е станало.

— И какво точно е станало?

— Според очевидец, пазач в хотела от осемнайсет години, този господин Саймън се приближил, като викал нещо на английски. Пазачът смята, че е бил сърдит, макар че не разбира езика. После Саймън изблъскал човека навън.

— Пазачът греши! Сигурно става дума за някой друг.

— Саймън се е идентифицирал. Администраторът дал разрешение за излизането му оттам. Описанието съвпада, той е човекът, който се е наричал Саймън.

— Но защо? Трябва да има някаква причина!

— Точно това бихме искали да научим, мосю.

Рьоне поклати недоумяващо глава, не виждаше смисъл в цялата история. Разбира се, всеки може да се регистрира в който си иска хотел под чуждо име, но нали съществуват сметки и кредитни карти. Фалшивото име беше безсмислица. Особено в хотел, където лично познаваха човека, а ако го познаваха и е искал да пътува инкогнито, фалшивото му име щеше да бъде разкрито на рецепцията пред „Сюрте“.

— Инспекторе, длъжен съм да ви попитам отново, направихте ли щателна проверка в хотела?

— Лично аз — не, мосю — отвърна Прюдом и погледна към сътрудника си. — Аз разпитвах хората, намиращи се в близост до мястото на произшествието.

— А аз говорих лично с администратора, мосю — рече по-младият и по-висок мъж с глас на програмиран робот. — Естествено, в хотела не желаят инцидентът да се разгласява, но управата ни помогна. Нощният администратор е назначен отскоро, работил е в хотел „Мьорис“ и държи да омаловажи случая, но лично ми показа регистрационната му карта.

— Разбирам — и Матилон наистина разбра, поне що се отнасяше до самоличността на Джоел. Стотици гости в огромния хотел и притеснен администратор, загрижен да опази доброто име на новата си месторабота. Без съмнение сутринта, с появата на по-осведомени служители, истината щеше да излезе наяве. Но това бе единственото, което Рьоне разбра. Имаше нужда от малко време да помисли и да се опита да проумее всичко. — Любопитен съм — започна той, като внимателно подбираше думите си. — В най-лошия случай това е нападение с тежки последствия, но все пак нападение. Защо с него не се занимава полицията? Защо е извикана „Сюрте“?

— Това беше и моят първи въпрос, мосю — рече откровеният Прюдом. — Обясниха ни, че инцидентът засяга богат чужденец. В наши дни не се знае докъде може да доведе подобно нещо. Все пак ние в „Сюрте“ разполагаме с повече възможности от участъковата полиция.

— Разбирам.

— В такъв случай ми остава само да ви напомня, че като адвокат сте длъжен да оказвате всякакво сътрудничество на съда и закона. Моля ви, мосю, кой е Хенри Саймън?

— Но аз имам и други задължения, инспекторе. Пред дадената дума, пред клиента си, пред старото приятелство…

— Над закона ли ги поставяте?

— Само защото знам, че грешите.

— Тогава какво ви пречи? Ако грешим, ще открием този Саймън на летището и той сам ще ни обясни всичко. Но ако сме прави, може да имаме работа с тежко болен човек, който се нуждае от помощ. Преди да нарани още хора. Не съм психиатър, мосю, но вие описахте силно травмиран човек, поне в миналото.

Матилон се почувства неловко от грубоватата логика на инспектора и от нещо друго, което не можа да определи. Дали не беше Джоел? Дали не беше мъглата в очите на стария му приятел, несъзнателното изпускане на фразата за камъка, който не съответствал на почвата? Рьоне отново погледна часовника над камината, хрумна му нещо. В Ню Йорк беше девет без осемнайсет минути.

— Инспекторе, ще ви помоля да почакате да отида в кабинета си и да проведа един телефонен разговор по личния си телефон. Между другото, той не е свързан с този на масата.

— Това беше излишно, мосю.

— Тогава се извинявам.

Матилон бързо мина през вратата в отсрещния край на хола, отвори я и влезе в кабинета. Отиде до писалището, седна и отвори телефонен азбучник, подвързан с червена кожа. Прескочи страниците до буквата Т и плъзна пръст по имената, докато стигна до „Талбът, Брукс и Саймън“. Имаше служебните и домашните им телефони. Последните му трябваха, защото съдилищата в Париж работеха, преди източното крайбрежие на Америка да се събуди. Ако не успееше да открие Талбът, щеше да потърси Нейт Саймън, а накрая, ако се наложеше, и Брукс. Последните два варианта отпаднаха. Лорънс Талбът вдигна слушалката.

— Не може да бъде! Как си, Рьоне? В Ню Йорк ли си?

— Не, от Париж се обаждам.

— Звучиш, сякаш се обаждаш от улицата под прозореца ми.

— Ти също. Винаги се стряскам.

— Ако се не лъжа, в Париж е доста късничко.

— Дори много, Лари. Обаждам ти се, защото май имаме проблем.

— Проблем ли? Дори не знаех, че в момента имаме обща работа. Какъв е проблемът?

— Вашата тайна мисия.

— Какво?

— Бертолдие. Приятелите му.

— Кой, кой?

— Жак-Луи Бертолдие.

— Кой е той? Името ми е познато, но не мога да се сетя откъде.

— Не можеш… да се сетиш?

— Съжалявам.

— Видях се с Джоел. Аз уредих срещата му.

— С Джоел? Как е той? В Париж ли е?

— Не знаеш ли?

— Когато преди два дни говорих с него, беше в Женева… след онзи ужасен случай с Холидей. Каза ми, че е добре, но беше потресен.

— Чакай, чакай, Лари. Джоел не е ли в Париж по работа на „Талбът, Брукс и Саймън“?

Лорънс Талбът помълча, преди да отговори.

— Не, не е — тихо изрече старшият съдружник. — Да не ти е казал обратното?

— Може би аз го допуснах.

Талбът отново замълча.

— Не мисля. Но смятам, че трябва да накараш Джоел да ми се обади.

— Това е част от проблема, Лари. Не знам къде е. Каза, че ще вземе самолета за Лондон в пет часа, но не е. Напуснал е „Жорж V“ доста по-късно, и то при много странни обстоятелства.

— Какво искаш да кажеш?

— Регистрацията му в хотела е била сменена с карта на друго име, което между другото му предложих аз, защото не искаше да използва собственото си. А след това настойчиво пожелал да напусне хотела през служебния вход в мазето.

— Много странно.

— Опасявам се, че това е най-малката от странностите му. Твърдят, че е нападнал някакъв човек и едва не го е убил.

— Исусе!

— Естествено, аз не го вярвам — бързо изрече Матилон. — Не би могъл…

— Надявам се, че не.

— Да не би да мислиш…

— Не знам какво да мисля — прекъсна го Талбът. — Когато говорих с него от Женева, го попитах има ли някаква връзка между смъртта на Холидей и това, с което се заема. Отрече, но звучеше като отнесен. Гласът му беше кух.

— Но с какво се е заел? Какво прави?

— Не знам. Дори не съм сигурен дали мога да науча, но ще направя всичко възможно. Честно казано, разтревожен съм. Случило му се е нещо. Намери го, Рьоне. Направи каквото можеш. Обади ми се, ще зарежа всичко и ще пристигна веднага. Той страда ужасно.

— Ще направя всичко възможно.

Матилон излезе от кабинета си и погледна двамата полицаи.

— Името му е Конвърс. Джоел Конвърс — започна той.

— Името му е Конвърс, малко име — Джоел — говореше в телефонната слушалка от кабина на булевард „Распай“ по-младият и по-висок служител на „Сюрте“, докато дъждът барабанеше по покрива. — Работи в юридическа фирма в Ню Йорк: „Талбът, Брукс и Саймън“. Адресът й е на Пето авеню. Очевидно името Саймън, което е възприел, е било за удобство и няма връзка с фирмата.

— Не разбирам.

— В каквото и да е забъркан този Конвърс, то няма нищо общо с работодателите му. Матилон се е свързал с един от съдружниците в Ню Йорк и той му го е казал. И двамата са силно загрижени и разтревожени, искат да ги държим в течение. Ако Конвърс бъде открит, Матилон настоява да получи незабавен достъп до него в качеството си на официален адвокат. Може и да крие нещо, но според мен е искрено объркан. Дори шокиран. Не знае нищо по същество. Ако знаеше, щеше да проличи.

— Въпреки това той крие нещо. Името Саймън е било измислено заради мен, за да не науча самоличността на този Конвърс. Матилон знае това, той беше в клуба, те са приятели и го е запознал с Любок.

— Значи е бил манипулиран, господин генерал. Въобще не спомена вашето име.

— Може и да го спомене при допълнително разпитване. Не бива да бъда замесен в никакъв случай.

— Разбира се.

— Как беше името на началника ви? Онзи, комуто възложиха случая?

— Прюдом. Старши инспектор Прюдом.

— Откровен ли е с вас?

— Да. Има ме за бивш войник, чиито инстинкти значително надминават интелекта му, но вижда, че искам да се уча. Споделя с мен.

— Още известно време ще останете с него. Ако реши повторно да разпита Матилон, веднага ме уведомете. Може би ще се наложи Париж да се лиши от един известен адвокат. Името ми не бива да изплува на повърхността.

— Ще се върне при Матилон само ако открием Конвърс. А ако в „Сюрте“ получим някакви сведения за местонахождението му, веднага ще ви се обадя.

— Може да има и друга причина, полковник, която да накара един упорит човек да прегледа всичко извършено досега или пропуските в него въпреки получените нареждания в обратен смисъл.

— Нареждания в обратен смисъл ли?

— Ще бъдат издадени. Този Конвърс вече е единствено наша грижа. Трябваше ни само името му. Знаем къде отива. Ще го открием.

— Не разбирам, господин генерал.

— Получихме новини от болницата. Състоянието на шофьора ни се подобрява.

— Наистина добра новина.

— Дано. Жертването на дори един войник е непоносима мисъл за всеки фронтови командир, но трябва да гледаме в бъдещето и да се съобразяваме с него. Съгласен ли сте?

— Да, разбира се.

— Шофьорът ни не бива да се възстанови. Това изисква дългосрочната стратегия.

— Ако той умре, усилията да се открие Конвърс ще станат по-интензивни. А ако сте прав, Прюдом ще прегледа всичко още веднъж, включително и адвоката Матилон.

— Ще бъдат дадени нареждания в обратен смисъл. Но все пак го дръжте под око.

— Тъй вярно.

— А сега ни трябва вашият опит, полковник. Говоря за таланта, който проявихте блестящо по време на службата си в Легиона, преди да се върнете в цивилизацията.

— Благодарността ми не е само на думи. Ще дам всичко от себе си.

— Можете ли да влезете незабелязано в болницата „Сен Жером“?

— Никой няма да ме усети. От четирите страни на сградата има пожарни стълби, а нощта е тъмна и дъждовна. Дори полицаите са се изпокрили. Ще бъде детска игра.

— Но мъжка работа. Трябва да се направи. Може би блокиране на кислородния маркуч и конвулсия на гърлото.

— Самопричинена травма на пациента… Но не трябва да се забравя, господин генерал, че ще претърсят Париж, а след това ще предприемат общонационално дирене. Предполага се, че убиецът е богат американец — апетитна стръв за „Сюрте“.

— Няма да има издирване. Поне засега. Ако има, то ще е по-късно и тогава в мрежата ще попадне трупът на виновника… Погрижете се за шофьора, полковник.

— Смятайте го за мъртъв — рапортува мъжът в слушалката и затвори телефона.

5

Ерих Лайфхелм… роден на 15 март 1912 г. в Мюнхен. Родители: доктор Хайнрих Лайфхелм и любовницата му Марта Щьосел. Въпреки че клеймото на незаконорождението изключва нормалното детство в средната класа на моралистична Германия по онова време, по-късно то се оказва единственият и най-важен фактор за възхода му в националсоциалистическото движение. При раждането му било отказано името Лайфхелм и до 1931 г. се наричал Ерих Щьосел.

Джоел беше седнал в открито кафене на копенхагенското летище „Каструп“ и се мъчеше да се съсредоточи. Беше вторият му опит през последните двайсет минути. Прекрати първия, когато разбра, че не схваща нищо, а само се взира в черните букви, формиращи безкрайна редица от едва разпознавани думи, отнасящи се до човек, изтласкан в периферията на съзнанието му. Не можеше да фокусира вниманието си върху него, пречеха му твърде много неща — истински и въображаеми. Не беше успял да чете и по време на двучасовия полет от Париж. Реши да пътува в туристическа класа с надеждата да се скрие сред множеството в по-големия пътнически самолет. Поне това се оказа вярно — седалките бяха толкова тесни и запълнени с пътници, че ръцете му от лактите надолу бяха напълно неподвижни. Поради това не можа да извади досието — освен от липсата на място се опасяваше и от любопитни очи.

Хайнрих Лайфхелм премества любовницата и сина си в град Айхщет, на около осемдесет километра северно от Мюнхен, посещава ги от време на време и им осигурява приличен, но не особено комфортен начин на живот. Докторът очевидно е разкъсван между поддържането на успешна практика и безупречно име в Мюнхен и нежеланието да изостави опозорените майка и дете. Според близки приятели на Ерих Щьосел-Лайфхелм ранните му години оказват огромно влияние върху него. Въпреки че е прекалено млад, за да осъзнае пълното въздействие на Първата световна война, по-късно е преследван от спомена за западането на малкото им домакинство, дължащо се на намалелите възможности на стария Лайфхелм да ги издържа поради тежестта на военните данъци. Посещенията на доктора изострят и чувството, че не може да бъде признат за негов син, и това го лишава от привилегиите, които ползват двамата братя и сестра му по баща — чужди хора, с които никога няма да може да се запознае и чийто дом е затворен за него. Поради отсъствието на истинско родословие, узаконено с лицемерни документи и още по-лицемерни черковни благословии, той се смята за онеправдан и лишен от всичко, което му се полага по право. Това насажда у него яростно чувство за отрицание, амбиции и дълбоко вкоренено недоволство от съществуващия обществен ред. По негови думи първото му осъзнато желание било да получи колкото може повече посредством собствените си възможности и по този начин да разчупи статуквото, целещо да го обезсили. Към петнайсетата си година Щьосел-Лайфхелм е напълно обсебен от гнева си.

Конвърс спря да чете, защото изведнъж усети върху себе си погледа на жена, седнала сама в другия край на празното кафене. Очите им се срещнаха, тя извърна глава и сложи ръка на ниските бели перила, които ограждаха кафенето. Започна да разглежда оредяващата среднощна тълпа в залата, сякаш чакаше някого. Стреснат, Джоел се опита да анализира погледа й. Дали не се мъчеше да се сети кой е? Познаваше ли го? Или бе виждала лицето му? А може би го преценяваше? Поглед на добре облечена проститутка, която кръстосва летището в търсене на клиент — някой самотен, далече от дома си бизнесмен. Жената бавно обърна глава и отново го погледна, вече очевидно разтревожена, че той продължава да я разучава. След това с резки движения погледна часовника си, нагласи шапката с широка периферия и отвори чантата си. Извади една банкнота, остави я на масата, стана и тръгна бързо към изхода на кафенето. Конвърс я наблюдаваше в сиво-бялата светлина на неоновите лампи и поклати глава, раздразнен от тревогата й. Явно го беше взела за служител на летището. Кой тогава беше клиентът?

Прекалено мнителен съм, помисли си той, докато следеше с поглед грациозната фигура. Виждаше твърде много призраци. Нямаше изненади, нямаше тревожни признаци. В самолета от Париж пред него беше седнал човек, който на два пъти става да отиде до тоалетната и всеки път на връщане се заглеждаше в Джоел. Тези погледи бяха достатъчни да вдигнат адреналина му. Бяха ли го засекли на „Орли“? Дали човекът не беше от хората на Жак-Луи Бертолдие? Не мисли за това! Докато си даваше тази команда, изчисти кръгче засъхнала кръв от ризата си.

Женева. Всичко започна в Женева.

Твърде много призраци виждаше. Нямаше изненади, нямаше нищо тревожно. Жената мина под арката и Джоел оттегли погледа си от нея. Насили се да съсредоточи вниманието си върху досието на Ерих Лайфхелм. И тогава улови с ъгълчето на окото си леко и внезапно движение. Погледна пак към жената. Някакъв мъж беше изникнал от невидима ниша, ръката му докосна лакътя й. Размениха набързо няколко кратки думи и се разделиха също тъй внезапно, както се срещнаха. Жената се изгуби от поглед, а мъжът се запъти към терминала. Не погледна ли към него? Конвърс внимателно го наблюдаваше. Беше ли го погледнал мъжът? Не можеше да се каже, главата му се въртеше във всички посоки, сякаш търсеше някого. След това забърза към гишетата за продажба на билети, сякаш откри търсеното. Доближи се до японските авиолинии, извади портфейла си и започна да говори нещо на чиновника.

Нямаше изненади, нямаше нищо тревожно. Объркал се пътник искаше да го упътят, всички противоречия бяха въображаеми. Но дори сега адвокатският му манталитет се намеси. Противоречията винаги са истински, независимо дали почиваха на реалността или не. Господи! Стига! Концентрирай се!

На седемнайсетгодишна възраст Ерих Щьосел-Лайфхелм завършва учението си във Втора гимназия на Айхщет, еднакво блестящ и по учебните предмети, и по всички видове спорт. По това време цари всеобщ финансов хаос, сривът на американската борса от 1929 г. допълнително утежнява отчайващата икономика на Ваймарската република и много малко младежи с добри връзки постъпват в университетите. В подтик, който самият той по-късно описва на свои приятели като младежка ярост, Щьосел-Лайфхелм заминава за Мюнхен да се изправи срещу баща си и да изиска помощта му. Това, което заварва там, е шок за него, но всъщност се оказва изгоден случай, който използва по странен начин. Мирният и уравновесен живот на доктора е в разруха. Бракът му, от самото начало неудачен, все по-често го тласка към алкохола, докато настъпват неизбежните лекарски грешки. Получава порицание от медицинската общност (съставена от голям брой евреи), обвиняват го в некомпетентност и го уволняват от болницата „Карлщор“. Частната му практика се проваля, жена му го изгонва от къщи и възрастният му, но все още влиятелен тъст — също лекар и член на Управителния съвет на болницата, издава заповед да не го приемат никъде на работа. Когато Щьосел-Лайфхелм намира баща си, той живее в евтин апартамент в бедняшката част на града и се издържа с пфениги от предписване на лекарства (наркотици) и марки от незаконни аборти.

В този очевидно емоционален момент (пак според приятели от онова време) Лайфхелм-старши посреща незаконния си син с отворени обятия и му разказва историята на мъчителния си живот със свадливата съпруга и деспотичните й роднини. Класически синдром на амбициозен мъж с минимални дарби и огромни връзки. Но докторът твърди, че никога не е изоставял обичната си любовница и сина си. По време на тази продължителна и без съмнение пиянска изповед той разкрива един факт, който Щьосел-Лайфхелм никога досега не е знаел. Съпругата на баща му е еврейка. Това е достатъчно за седемнайсетгодишния младеж.

Обезправеното момче става баща на съсипания мъж.

От високоговорителите прокънтя съобщение на датски и Джоел си погледна часовника. Повториха го на немски. Слушаше напрегнато, едва долови няколко познати думи. „Хамбург — Кьолн — Бон“. Беше първото повикване за последния полет тази нощ до Бон през Хамбург. Полетът щеше да трае по-малко от два часа, а спирането в Хамбург се налагаше от пътуването на много бизнесмени, които искаха сутринта да са по работните си места. Конвърс беше маркирал багажа си направо за Бон, като си напомни да купи ръчна чанта, с която да смени тежкия черен кожен куфар. Здравият разум му подсказваше, че забавянията, които предизвикваше чакането на багажа в откритите зали, където всеки можеше да го види, не отговарят на изискването за бързо пътуване и криене от търсещи очи. Прибра досието на Ерих Лайфхелм в дипломатическото куфарче, затвори го и завъртя шифъра на ключалката. Стана от масата, излезе от кафенето и се запъти към изхода за самолета на „Луфтханза“.

По челото му беше избила пот, бумтенето в гърдите му се ускоряваше, докато ушите му писнаха като от свирката на чайник. Познаваше човека, седнал до него, но нямаше представа откъде. Грапавото, сякаш издялано от камък лице, дълбоките бръчки, които браздяха загорялата кожа, проницателните сиво-сини очи под дебели рошави вежди и кафявата, изпъстрена с бели кичури коса — познаваше го, но не се сещаше за името му, нямаше ключ към самоличността му.

Очакваше да види някакъв признак, че и мъжът го познава. Но такъв нямаше и усети, че неволно се взира в него с ъгълчето на очите си. Мъжът не реагира, вниманието му бе съсредоточено върху подвързана купчина печатни страници с шрифт по-едър от приетия за юридически документи. Може би, помисли Конвърс, човекът е полусляп и носи контактни лещи. Но дали нямаше и нещо друго? Не скрита слабост, а скрита връзка? Не беше ли го виждал в Париж? Дали мъжът до него също не беше в „Л’Еталон Блан“? Дали не беше част от постоянната група бивши военни в игралната зала… може да е стоял в ъгъла, незабележим в навалицата? Или на масата на Бертолдие, с гръб към Джоел, забелязан от американеца и поради това пратен да го проследи? „Наистина ли ме следи?“ — питаше се Конвърс, стиснал здраво куфарчето. Обърна глава с няколко сантиметра и заразглежда съседа си.

Внезапно мъжът вдигна поглед от напечатаните страници и го спря върху Джоел. Очите му бяха равнодушни, не изразяваха нито любопитство, нито раздразнение.

— Извинете — смутено рече Конвърс.

— Няма нищо… и защо не? — прозвуча странният лаконичен отговор. Произношението беше американско с подчертан тексаски акцент. Мъжът се върна към страниците, които четеше.

— Не се ли познаваме? — попита Джоел, неспособен да премълчи въпроса.

Мъжът отново вдигна очи.

— Не мисля — грубовато отвърна той и пак се върна към четивото си.

Конвърс се загледа през прозореца в черното небе. Червени светлинки се отразяваха в метала на крилете. Опита се разсеяно да изчисли курса на самолета, но пилотският му ум не работеше. Познаваше го, пък и това необичайно „Защо не?“ само го разтревожи допълнително. Дали не беше някакъв сигнал, някакво предупреждение? Както неговите думи към Жак-Луи Бертолдие бяха послужили като сигнал, като предупреждение, че генералът трябва да се свърже с него.

Гласът на стюардесата прекъсна мислите му.

— Хер Даулинг, присъствието ви на борда е истинско удоволствие за нас.

— Благодаря ти, миличка — грапавото лице се набръчка в блага усмивка. — Дай ми малко бърбън с лед и ще мога да ти върна комплимента.

— Разбира се, господине. Сигурно са ви го казвали толкова пъти, че вече ви е омръзнало, но вашият телевизионен сериал се ползва с огромен успех в Германия.

— Още веднъж благодаря, миличка, но сериалът не е мой. По екрана препускат и много млади кобилки.

Актьор. Дяволски актьор, помисли Джоел. Няма изненади, няма тревожни признаци. Само неканени съвпадения, и то повече въображаеми, отколкото истински.

— Прекалено скромен сте, хер Даулинг. Те са толкова еднакви, докато вие сте тъй мъжествен, тъй разбиращ.

— Разбиращ? Ще ви кажа нещо. Гледах миналата седмица един епизод в Кьолн, докато снимах сегашния си филм, и не разбрах нито една дума от репликите си.

Стюардесата се засмя.

— Бърбън с лед, нали, господине?

— Правилно, миличка.

Жената тръгна по пътеката към кухнята. Конвърс отново погледна актьора, преди да го заговори:

— Съжалявам. Трябваше да ви позная.

Даулинг обърна загорялото си лице, очите му пробягаха по лицето на Джоел и се спряха върху сключените му около дръжката на дипломатическото куфарче пръсти. Погледна го отново с весела усмивка.

— Вероятно щях да ви смутя, ако ви бях попитал откъде ме познавате. Не ми приличате на почитател на „Санта Фе“.

— „Санта Фе“?… А, да, сериалът.

Точно така, мислеше Конвърс. Едно от онези телевизионни явления, които благодарение на рейтинга и печалбите на телевизионната мрежа се появяваха по кориците на „Тайм“ и „Нюзуик“. Никога не беше го гледал.

— И естествено — продължи актьорът, — следите драматичните превратности в съдбата на властното семейство Рачет, собственици на най-големите земи на север от Санта Фе и на историческите Чимая Флатс, които са откраднали от обеднелите индианци.

— Кой? Какво?

Набръчканото лице на Даулинг отново се озари от усмивка.

— Само татко Рачет, приятелят на индианците, не знае за кражбата, въпреки че е обвиняван от червенокожите си братя. Виждате ли, синовете негодници на татко Рачет чули, че под Чимая има нефт, и извършили злодеянието.

Сега актьорът ми изглежда различен, помисли озадачен Конвърс. Дали не бяха думите му? Не, не думите, а гласът. Западният акцент до голяма степен бе изчезнал.

— Не знам за какво говорите, но звучите по-различно.

— Бре, да пукна! — каза Даулинг отново с тексаски акцент и се засмя. След това се върна към недиалектния си говор. — Пред вас стои ренегат — колежански преподавател по английски език и драматургия, който преди десетина години прати по дяволите старите си въжделения и тръгна да преследва една непрактична мечта. Това ме доведе до заемането на много смешни и не твърде почитани длъжности, но духът на музите се движи по неведоми пътища. Мой бивш студент, работещ като „продуцент-координатор“, макар никой да не знае какво значи това, ме забеляза в една масова сцена и ужасно се смути. Все пак ми даде няколко малки роли. Някои от тях дадоха резултат и след около две години изникна случайността, наречена „Санта Фе“. Тогава солидното име Калвин бе сменено с Кейлъб. „Повече подхожда на образа“, заявиха двама облечени от италиански дизайнери баровци, които не бяха виждали кон. Щура работа, нали?

— Съвсем — съгласи се Конвърс, докато стюардесата се връщаше по пътеката към тях.

— Щура или не — добави тихо Даулинг, — добрият стар фермер няма да стори зло никому. Искат татко Рачет и го получават.

— Вашият бърбън, господине — каза жената и подаде чаша на актьора.

— Ай, благодаря ти, миличка! Брей, брей, по-напета си от кобилките в сериала!

— Много сте любезен, господине.

— Можете ли да ми донесете едно уиски? — обади се и Джоел.

— Е, след като научихте за престъпленията ми, кажете: вие с какво си изкарвате хляба? — попита актьорът, когато стюардесата се отдалечи.

— Адвокат съм.

— Поне четете смислени неща, не като този сценарий.

Присъствието на Германската работническа националсоциалистическа партия със седалище в Мюнхен започва да се усеща в Германия, въпреки че повечето уважавани граждани на Мюнхен я смятат за сбирщина от неудачници и съмнителни типове. Радикалното популистко движение набира сила благодарение на възпламеняващото си послание за злите „негерманци“. Всички нещастия на нацията се приписват на широк спектър мишени — от болшевиките до неблагодарните еврейски банкери, от чуждите грабители, обезчестили арийската земя, до всичко „неарийско“, най-вече евреите и тяхното получено по мръсен начин богатство.

Космополитен Мюнхен и неговата еврейска общност се смеят на тези нелепости и не им дават ухо. Но останалата част на Германия чува онова, което иска да чуе. Чува го и Ерих Щьосел-Лайфхелм. Това е неговият пропуск към признанието и добрите възможности.

За няколко седмици младежът буквално насила вкарва баща си във форма. По-късно ще разказва за случая с голяма доза жесток хумор. Въпреки истеричните възражения на безпътния лекар синът изхвърля от къщата алкохола и цигарите и не изпуска баща си от очи. Налага му тежък режим на физически упражнения и строга диета. С фанатизма на треньор пуритан Щьосел-Лайфхелм започва да извежда баща си извън града на принудителни екскурзии, като постепенно минава на целодневни маршрути из Баварските планини. Постоянно крещи на стареца да се движи, да не спира. Той дори пие вода само по команда на сина си.

Възстановяването протича толкова успешно, че дрехите на доктора започват да висят като на закачалка от гърба му. Налага се да му се осигури нов гардероб, но по онова време хубавите дрехи в Мюнхен са по джоба само на богатите граждани, а Щьосел-Лайфхелм иска най-доброто за баща си не от синовна привързаност, а както ще видим по-нататък, със съвсем друга цел.

Трябва да се намерят, което ще рече да се откраднат, пари. Разпитва дълго и нашироко баща си за къщата, от която са го изгонили. Няколко седмици по-късно, в три часа през нощта, Щьосел-Лайфхелм влиза с взлом в къщата на „Луизенщрасе“ и задига всичко, което представлява някаква ценност — сребро, кристали, картини, златни украшения и цялото съдържание на сейфа в стената. През 1930 г. продажбите „на черно“ не са представлявали трудност и когато се отървават от всичко, бащата и синът разполагат с еквивалента на около осем хиляди американски долара, истинско богатство по онова време.

Възстановяването продължава — дрехите се шият на „Максимилианщрасе“, най-хубави обувки се купуват от „Одеонплац“ и накрая се извършват козметични промени. Рошавата грива на доктора е подстригана и освежена с боядисване в мъжествено севернорусо, редичката му двусантиметрова брадица е обръсната. Остават само тънки, добре оформени мустачки. Преобразяването е пълно, остава само да се извърши представянето.

Всяка нощ по време на възстановяването Щьосел-Лайфхелм чете на глас на баща си всичко, което е получил от щаба на националсоциалистите, а там не липсват материали. Стандартни възпламеняващи памфлети, цели страници с измислени биологични теории, уж доказващи генетичното превъзходство на арийците и потвърждаващи расовия упадък, породен от безразборни бракове — редовните нацистки филипики, плюс обширни откъси от „Майн Кампф“. Синът чете непрекъснато, докато накрая докторът започва да повтаря без грешка кресливите, гневни изблици на националсоциалистическите послания. През цялото време седемнайсетгодишният младеж повтаря на баща си, че следването на партийната програма е единственият начин да си върне всичко, което му е било отнето, да отмъсти за годините на унижения и подигравки. Самата Германия е унижавана от света, но нацистката партия ще бъде отмъстителят, възстановителят на всичко германско. Новият ред е отечеството и хората само трябва да разберат това.

Настъпва денят, за който Щьосел-Лайфхелм е научил, че в Мюнхен пристигат двама високопоставени партийни функционери. Куцият пропагандист Йозеф Гьобелс и тъй нареченият аристократ Рудолф Хес. Синът придружава бащата до щаба на националсоциалистите, където изискано облеченият, внушителен и очевидно богат арийски доктор иска аудиенция при двамата нацистки водачи по неотложен и поверителен въпрос. Тя се осъществява и според най-ранните партийни исторически архиви първите думи към Хес и Гьобелс са: „Господа, аз съм лекар с безупречна репутация, бивш главен хирург на болницата «Карлщор», и имах най-голямата частна практика в Мюнхен. Но това е минало. Бях съсипан от евреите, които ми отнеха всичко. Но се възстанових, чувствам се добре и съм на ваше разположение.“

Самолетът на „Луфтханза“ започна да се спуска над Хамбург и Джоел, усетил поклащането, затвори досието на Лайфхелм и посегна към куфарчето си. До него актьорът Кейлъб Даулинг напъха сценария в отворена пътна чанта в краката си.

— Единственото нещо, което е по-глупаво от този филм, е огромната сума, която ми предлагат за участие в него.

— Ще снимате ли утре? — попита Конвърс.

— Днес — поправи го Даулинг, като си погледна часовника. — И то много рано. До пет и половина трябва да съм на площадката на другия бряг на Рейн или нещо подобно. Жена ми е в Копенхаген, та си взех два дни отпуск. Хванах последния възможен самолет.

— А, вие сте женен? — Конвърс веднага съжали за думите си. Не знаеше защо прозвучаха глупаво.

— От двайсет и шест години, младежо. Как според вас можех да преследвам непрактичната си мечта? Жена ми е страхотна секретарка. Докато преподавах, все беше дясната ръка на някой от деканите.

— А деца?

— Човек не може да има всичко. Нямам.

— Но защо е в Копенхаген? Искам да кажа, защо не е с вас на снимките?

Усмивката се стопи по загорялото лице на Даулинг, бръчките станаха по-малко видими, но и по-дълбоки.

— Очевиден въпрос, нали? Адвокат като вас веднага го усети.

— Разбирам, не е моя работа. Забравете, че ви попитах.

— Не, няма нищо. Не обичам да говоря за това и рядко го правя, но нали дружелюбните съседи в самолетите са за това. Човек няма да ги види никога вече, тъй че защо да не им довери нещичко, за да му олекне? — актьорът опита колеблива усмивка, но не успя. — Моминското име на жена ми е Опенфелд. Еврейка е. Съдбата й не е много по-различна от съдбите на милиони други, но за нея тя… си е нейна. В Аушвиц са я отделили от майка й и от тримата й по-малки братя. Гледала е как ги отвеждат и е пищяла, без да разбира. Имала е късмет — затворили я в барака на четиринайсетгодишна възраст да шие униформи, докато развие някои характеристики, които биха я отвели на друга работа. Два дни по-късно чува слуховете, изпада в истерия и хуква из лагера да търси семейството си. Изтичва в онзи сектор на лагера, наречен Abfall — сметище, където са хвърляли труповете от газовите камери. И там видяла труповете на майка си, баща си и тримата си братя. Гледката и вонята били толкова непоносими, че до ден днешен не са я напуснали. И никога няма да я напуснат. Не иска да стъпи в Германия и не бих я накарал да го стори.

Няма тревожни признаци, само изненади… и още един Железен кръст за Ерих Лайфхелм от миналия му живот, връчен със задна дата.

— Божичко, много съжалявам — промърмори Конвърс. — Не исках да…

— Не сте искал вие, аз поисках. Знаете ли, самата тя разбира, че това е безсмислено.

— Безсмислено ли? Да не би да не сте чул собствените си думи?

— Знам, знам, но не съм свършил. Когато навършва шестнайсет години, я натоварват в един камион с пет други момичета, всички на път за оная, другата работа. Успяват да избягат. Тези деца използват последната си възможност, пребиват ефрейтора от Вермахта, който ги охранява в камиона, вземат оръжието му, отвличат камиона и избягват.

Даулинг млъкна и се вгледа в Джоел. Конвърс неуверено отвърна на погледа му, без да разбира значението му, но трогнат от чутото.

— През следващите две години — продължи актьорът — се крият в редица германски семейства, които положително са знаели какво вършат и какво ги очаква, ако ги заловят. Търсили са ги под дърво и камък, отправяли са заплахи не за друго, а заради нещата, които биха могли да разкажат. Въпреки това онези германци са ги предавали от ръка на ръка, крили са ги, докато момичета едно по едно били преведени през границата във Франция, където нещата били по-лесни. Прехвърлили ги нелегалните, германските нелегални — Даулинг помълча и добави: — Както би казал татко Рачет: „Разбираш ли накъде бия, синко?“

— Разбирам.

— В нея има много болка и омраза и Бог ми е свидетел, че ги разбирам. Но би трябвало да има и известна благодарност. На няколко пъти са намирали дрехите им и някои от тези хора, германците, са били изтезавани и дори убивани за това, което са извършили. Това би трябвало да промени ъгъла на виждането й.

Актьорът закопча колана. Джоел натисна заключалките на дипломатическото си куфарче, като се питаше дали трябва да отговаря. Майката на Валери е била от немските нелегални. Бившата му жена често му разправяше забавните спомени на майка си за навъсения, затворен френски офицер от разузнаването, принуден да работи със смелото и устато германско момиче, член на Untergrund. Как колкото повече се карали и заяждали на тема националност, толкова повече се преоткривали. Французинът беше бащата на Вал и тя се гордееше с него, но в известен смисъл се гордееше още повече с майка си. И у нея е имало болка. И омраза. Но поради недвусмислени причини. Каквито имаше години по-късно и самият Джоел Конвърс.

— Казвал съм го преди и пак го повтарям — започна бавно Джоел, без да е сигурен, че трябва въобще да се обажда. — Не е моя работа, но на ваше място не бих се опитвал да й въздействам.

— Адвокатът ли говори на старото татенце? — попита Даулинг на телевизионния си диалект с неестествена усмивка и зареян поглед. — Дължа ли някакъв хонорар?

— Извинете. Млъквам — Конвърс нагласи колана и щракна токата.

— Не, аз се извинявам. Сам ви натоварих с проблема си. Доизкажете се, моля ви.

— Добре. Първо е дошъл ужасът, а после омразата. Това се нарича prima facie — очевидното, настъпилото първо… реалното, ако предпочитате. Без тях нямаше да има причина за признателност, тя щеше да е излишна. Тъй че в известен смисъл благодарността е не по-малко болезнена, защото не е трябвало да бъде необходима.

Актьорът отново заразглежда лицето на Джоел, както преди да започнат да разговарят.

— Май сте умен кучи син, а?

— Професионално подготвен. Но аз съм го преживял… тоест, познавам хора, които са били там, където е била и жена ви. Първичното е ужасът.

Даулинг погледна нагоре към лампата и когато проговори, думите му заплуваха във въздуха, дрезгавият глас беше напрегнат.

— Когато ходим на кино, трябва предварително да проучвам филмите. Когато гледаме заедно телевизия, трябва да изчитам програмата, но понякога в новините споменават нещо за ония безумци и аз се притеснявам, чудя се какво ли ще направи. Не може да понася вида на пречупения кръст, не може да слуша някой да крещи на немски, не може да гледа как войници бият крак, просто не може. Побягва, започва да повръща и да трепери цялата. Аз я прегръщам и се мъча да я успокоя, а тя понякога ме взема за някой от тях и започва да пищи. След толкова години… Божичко!

— Търсил ли сте помощ от специалист, не като мен, а от такъв, който би й помогнал?

— Е, бързо й минава — рече предизвикателно актьорът, сякаш се вмъкна в някаква роля, заради която заряза граматиката си на преподавател. — Пък и допреди няколко години нямахме средства за подобно нещо — добави печално той с естествения си глас.

— А сега? Сега не би трябвало да имате проблеми.

Даулинг сведе очи към пътната чанта в краката си.

— Ако я бях срещнал по-рано, може би. Но и двамата бяхме на солидна възраст, когато се запознахме — над четирийсетте. Двама особняци, които търсеха нещо. Вече е късно.

— Съжалявам.

— Не трябваше да се съгласявам да се снимам в този тъп филм. Не трябваше.

— Тогава защо го направихте?

— Тя настоя. Да покажа на хората, че мога да играя и роли, по-различни от приказливия южняк, който бръщолеви долнопробни успокоения. Казах й, че за мен това е без значение… Бил съм на война във Военноморския корпус. Видях това-онова в южната част на Тихия океан, но то не може да се сравни с нейните преживявания. Господи! Можете ли изобщо да си ги представите?

— Да, мога.

Актьорът вдигна поглед от чантата с лека усмивка на загорялото си лице.

— Тъй ли? Да не са те пипнали в Корея?

— Не съм бил в Корея.

— Значи можеш само да си представяш, както и аз. Ти си прекалено млад, а аз извадих късмет.

— Е, нали имаше и… — Конвърс млъкна, нямаше смисъл. Беше му се случвало толкова често, че вече не си даваше труда да мисли за това. Виетнам беше изтрит от паметта на нацията. Знаеше, че ако го напомни на почтен човек като Даулинг, атмосферата щеше да се изпълни с извинения, но нямаше да постигне нищо. Поне по отношение на госпожа Даулинг, по баща Опенфелд. — Светна сигналът „Не пушете“ — рече Джоел. — След няколко минути сме в Хамбург.

— През последните два месеца съм летял по този маршрут пет-шест пъти — каза Кейлъб Даулинг — и да ви кажа право, престоят в Хамбург е отвратителен. Не заради митничарите, те са лесни, особено по това време на нощта. Удрят печатите и те избутват навън за десет минути. Но след това започва едно чакане… Два или три пъти мина повече от час, преди самолетът от Бон да пристигне. Бихте ли пийнал нещо с мен в залата на VIP? — актьорът внезапно включи южняшкия диалект. — Между нас да си остане, правят всичко възможно да направят престоя на татко Рачет приятен. Изпращат предварително телекс и тук ме чака цяла група каубои да ме заведе да напоя коня.

— Ами… — Джоел беше поласкан. Не само че харесваше Даулинг, но да бъде гост на знаменитост му се струваше привлекателно. Напоследък не му се бяха случвали кой знае колко приятни неща.

— Трябва и да ви предупредя — продължи актьорът, — че дори в този час почитателите изпълзяват от дупките си и охраната на летището успява да разгони вечните фотографи, но не за дълго.

Конвърс беше благодарен за предупреждението.

— Трябва да завъртя няколко телефона — непринудено заяви той, — но ако успея да се свържа бързо, с удоволствие ще се присъединя към вас.

— Телефонни разговори? По това време?

— В Щатите. В… Чикаго часът е друг.

— Обадете се от залата на VIP, държат я отворена заради мен.

— Може да ви прозвучи ненормално — започна Джоел, като търсеше думи, — но предпочитам да съм сам. Трябва да обяснявам някои доста заплетени клаузи. Като минем през митницата, ще се обадя от кабина.

— Нищо не може да ми прозвучи заплетено, синко. Аз работя в Холивуд — веселото изражение на актьора изведнъж се стопи. — В Щатите — заговори тихо той, думите заплуваха наоколо, а очите му отново се замъглиха — имаше телевизионно предаване за ония отрепки от Скоуки, щата Илинойс. Бях в своя кабинет и учех ролята си, когато чух писъци и трясъка на отваряща се врата. Изтичах навън и видях, че жена ми е хукнала по плажа, едва я измъкнах от водата. На шейсет и седем години отново се беше превърнала в малкото момиче в оня проклет концентрационен лагер и виждаше редиците затворници, знаеше кой в коя редица е… виждаше майка си, баща си и трите си братчета. Когато човек се сети за това, разбира защо хората непрекъснато казват: „Никога вече.“ Не бива да се повтаря. Исках да продам къщата, страх ме беше да я оставя сама в нея.

— Сега сама ли е?

— Не — усмивката на Даулинг се върна. — Това е хубавата част от историята. След онази нощ и двамата разбрахме, че не може да продължава така. Намерихме й сестра. Жизнерадостно дребно същество, което знае повече вицове, отколкото съм чул през живота си. Но е много силен човек, блъскала се е по студиите над четирийсет години.

— Актриса ли е?

— Не е известна, но лицето й веднага се откроява. И е добър човек, държи се чудесно с жена ми.

— Радвам се — каза Джоел. Колесникът на самолета докосна пистата и двигателите забучаха да убият скоростта. Самолетът се понесе напред и зави наляво.

Даулинг се обърна към Конвърс:

— Ако свършите бързо разговорите си, питайте къде е зала VIP. Кажете им, че сте мой приятел.

— Ще се постарая.

Самолетът спря и предната врата се отвори трийсет секунди след като възбудените пътници набързо задръстиха пътеката. От шепота и погледите на хората около тях, които се надигаха на пръсти да виждат по-добре, стана ясно, че причината за навалицата е присъствието на Кейлъб Даулинг. Актьорът беше влязъл в ролята на татко Рачет и раздаваше неговите благословии със сърдечна усмивка и гърлен смях. Докато го наблюдаваше, Джоел изпита прилив на състрадание към този непознат човек, който споделяше ада на жената, която обичаше.

Никога вече. Това не бива да се повтаря. Думи.

Конвърс погледна към дипломатическото куфарче в скута си. В него се криеше друга история, бомба със закъснител, готова да избухне.

Възстанових се, чувствам се добре и съм на ваше разположение. Също думи от друго време, но пълни със заплаха за настоящето, защото бяха част от историята за незабележимото завръщане на един жив човек — спица в колелото на „Аквитания“.

Първата група любопитни пътници се изниза през вратата след телевизионната звезда и Джоел се присъедини към по-бавните. Щеше да мине през митницата възможно най-бързо, да намери не много осветено кътче на летището и да чака в най-дълбоката сянка високоговорителите да обявят полета за Кьолн и Бон.

Гьобелс и Хес посрещат възторжено предложението на доктор Хайнрих Лайфхелм. Човек лесно би могъл да си представи как експертът по пропагандата е видял образа на този рус арийски лекар с „безупречна репутация“, разпространен в хиляди брошури, потвърждаващ специфичните теории на нацистката генетика и хулещ с готовност по-низшите сребролюбиви евреи. За него той е дар Божи. За Рудолф Хес, който иска повече от това неговите малки момчета да станат юнкери и да бъдат приети в богатите среди, хер докторът решава много проблеми. Той очевидно е истински аристократ, а след време би могъл да стане и негов любовник.

Съвпадението на времето и обстоятелствата водят до резултат, какъвто младият Щьосел-Лайфхелм дори не предполага. Адолф Хитлер пристига от Берлин за един от митингите на „Мариенплац“ и внушителният лекар и енергичният му син с добри маниери са поканени на вечеря с фюрера. Хитлер чува всичко, което иска да чуе, от този ден до смъртта си през 1934 г. Хайнрих Лайфхелм е негов личен лекар.

Вече няма пречки пред сина и след кратко време той получава всичко, за което е мечтал. През юни 1931 г. в щаба на националсоциалистите се извършва церемония, на която бракът на Хайнрих Лайфхелм с еврейката е обявен за невалиден поради „укриването на еврейска кръв“ от страна на „опортюнистично юдейско семейство“, и всички права, претенции и наследства на децата от този брак са отнети. Лайфхелм и Марта Щьосел сключват граждански брак и истинският наследник, единственото дете, което има право да носи името Лайфхелм, е осемнайсетгодишният Ерих.

Мюнхен и еврейската общност продължават да се смеят, когато прочитат абсурдното съобщение, което нацистите поместват в юридическите колони на вестниците, но вече не толкова гръмко. Обществото го приема за абсурд — името Лайфхелм е дискредитирано и по бащина линия не може да има никакво наследство. Всичко е напълно незаконно. Това, което те едва-едва започват да разбират, е, че законите в променяща се Германия също започват да се променят. Само след две години ще съществува един-единствен закон — нацистката непоколебимост.

Ерих Лайфхелм е на мястото си и издигането му в партията е бързо и сигурно. На осемнайсет години е юнгфюрер в Хитлеровото младежко движение, снимките на силното му атлетично лице и тяло зоват децата на Новия ред да се присъединят към националния кръстоносен поход. По времето, когато служи за символ, го изпращат в Мюнхенския университет, където завършва учението си за три години с висок успех. Адолф Хитлер вече е дошъл на власт и контролира Райхстага, който му дава правата на диктатор. Времето на „Хилядолетния райх“ е настъпило и Ерих Лайфхелм е изпратен в Центъра за подготовка на офицери в Магдебург.

През 1935 г., една година след смъртта на баща си, Ерих Лайфхелм, вече млад фаворит в тесния кръг на Хитлер, е издигнат в чин Oberstleutnant в Gruppenkommando I на Берлин под командването на Рунщед. Взема енергично участие в огромното разширяване на въоръжаването, което се извършва в Германия, и с приближаването на войната влиза в това, което ще наречем трета фаза на сложния му живот, която непоколебимо го въвежда в центъра на нацистката власт и съсредоточава в ръцете му изключителни средства да се откъсне от ръководството на партията, от което досега е неразделна и влиятелна част. Това е накратко изнесено в следващите, последни страници и представлява прелюдия към четвъртата фаза, която се състои във фанатична подкрепа на теориите на Джордж Маркъс Делавейн.

Но преди да се разделим с младия Ерих Лайфхелм от Айхщет, Мюнхен и Магдебург, трябва да отбележим две събития, които хвърлят светлина върху психиката и манталитета му. По-горе бе споменат обирът в къщата на „Луизенщрасе“ и печалбите от нея. Лайфхелм до ден днешен не отрича инцидента и го разказва с удоволствие поради неописуемия начин, по който обрисува първата жена на баща си и „тираничните й роднини“. Това, за което не обелва дума и което никой не смее да спомене в негово присъствие, е оригинален рапорт на мюнхенската полиция, който е унищожен някъде към август 1934 г. — дата, съвпадаща със смъртта на Хинденбург и поемането на абсолютната власт от страна на Хитлер в качеството му на президент и канцлер на Германия с титлата der Fuhrer, което му дава официален мандат.

Всички копия от рапорта са отстранени от досието, но двама възрастни пенсионери от мюнхенския участък го помнят ясно. И двамата наближават осемдесетгодишна възраст, не са се виждали от години. Разпитвани са поотделно.

През онази ранна утрин кражбата на „Луизенщрасе“ е по-малкото престъпление. По-сериозното никога не се споменава по настояване на семейството. Петнайсетгодишната дъщеря на Лайфхелм е изнасилена и жестоко пребита. Лицето и тялото й са били в такова състояние, че при приемането й в болницата „Карлщор“ са заявили, че почти няма вероятност да се възстанови. Все пак се възстановява физически, но до края на не твърде дългия си живот остава психически увредена. Човекът, извършил нападението, трябва да е бил запознат с вътрешността на къщата, знаел е за задното стълбище, което води към стаята на момичето, отделена от стаите на братята и на майка й в предната част. Ерих Лайфхелм е разпитвал подробно баща си за разположението на стаите в къщата и сам признава, че е бил там. Освен това е добре запознат с жестоката гордост и суровия морален кодекс на „тираничните роднини“. Няма съмнение, че е бил настроен да нанесе най-големите възможни щети, които би могъл да си представи, и го е направил, защото е знаел, че влиятелното семейство ще настоява за мълчание от страна на властите.

Второто събитие става през месеците януари или февруари 1936 г. Подробностите са откъслечни, защото са останали много малко живи свидетели, познавали добре семейството. Официални данни няма, но благодарение на откритите и разпитани хора някои факти изплуват на повърхността. Законната съпруга на Хайнрих Лайфхелм, децата му и семейството им няколко години правят безуспешни опити да напуснат Германия. Според официалната партийна линия медицинската квалификация на възрастния тъст е получена в немски университети и поради това той е задължен на държавата. Освен това имало и нерешени юридически проблеми, възникнали от разтрогването на съюза между покойния доктор Лайфхелм и членовете на семейството — въпроси, конкретно свързани с делбата на имущества и с уреждането на наследствените права, непосредствено засягащи високопоставен офицер от Вермахта.

Ерих Лайфхелм не се шегува. „Бившите“ жена и деца на баща му са третирани буквално като затворници, придвижването им е ограничено, къщата на „Луизенщрасе“ е под наблюдение и седмици след поредното искане на виза са били държани под „полицейски надзор“, в случай че кроят планове да изчезнат. Тази информация получихме от пенсиониран банкер, който си спомни, че от финансовото министерство в Берлин са постъпвали заповеди до банките в Мюнхен незабавно да донасят за всички по-значителни суми, изтеглени от семейството на бившата госпожа Лайфхелм или от самата нея.

Не успяхме да научим през коя седмица или ден е станало това, но през януари или февруари 1936 г. госпожа Хайфхелм, баща й и децата внезапно изчезват.

Но от документите на мюнхенския съд, попаднали в ръцете на съюзниците на 23 април 1945 г., получихме ясна, макар и непълна представа за случилото се. Очевидно подтикван от желанието си да узакони присвояването на имотите, той написва кратка инструкция от името на Oberstleutnant Ерих Лайфхелм, изброяваща вредите, понесени от баща му, доктор Хайнрих Лайфхелм, от семейство престъпници, напуснали райха по незаконен начин. Обвиненията, естествено, са крещящи лъжи: от прекия обир на несъществуващи банкови сметки на баща му до предумишлено убийство, извършено с оглед съсипването на частната практика на доктора. Има юридически документ за „официалния“ развод и копие от завещанието на стария Лайфхелм. Според него в живота му има само един истински брачен съюз и един истински син и всички права, привилегии и наследствени имущества се оставят на него — Oberstleutnant Ерих Щьосел-Лайфхелм.

Тъй като разполагаме със сравнително точни дати, открихме живи свидетели. Беше потвърдено, че госпожа Лайфхелм, трите й деца и баща й са загинали в Дахау, на шестнайсет километра от Мюнхен.

Еврейските Лайфхелм вече не съществуват. Сега арийският Лайфхелм е единственият наследник на значително състояние, което в друг случай би било конфискувано. Преди да навърши трийсет години, той е изчистил личната си биография и е отмъстил за неправдите. Вече е убеден в собственото си превъзходство по рождение. Убиецът е узрял.

— Трябва да се занимавате със страхотно дело — рече Кейлъб Даулинг и ухилен сръга с лакът Джоел. — Цигарата ви отдавна е изгоряла непокътната в пепелника. Посегнах да го захлупя, а вие само ми се заканихте с ръка, сякаш не съм в ред.

— Съжалявам. Документът наистина е сложен. Как съм могъл да се заканя с ръка на една знаменитост — Конвърс се засмя, защото знаеше, че това се очаква от него.

— Е, втората ми новина, друже, е, че знаменитост или не, забелязах, че сигналът „Не пушете“ свети от две минути. Вече ни гледат много нацистки погледи.

— Нацистки?… — Джоел изговори думата и неволно смачка незапалената цигара в пепелника.

— Фигуративно казано като несполучлива реплика — заяви актьорът. — Ще стигнем до Кьолн, преди да дочетете юридическите си документи. Хайде, приятелче, започваме да се спускаме.

— Не — отсече Джоел, без да мисли. — Кръжи, докато получи указания от кулата. Това е стандартна процедура, имаме още поне половин час.

— Говорите, сякаш знаете за какво става дума.

— Слабо — отвърна Конвърс и прибра досието на Лайфхелм в куфарчето. — Навремето бях летец.

— Сериозно? Истински летец?

— Е, поне за това ми плащаха.

— От въздушните линии? Истинска авиолиния?

— По-голяма от тази.

— Божичко, поразен съм. Никога не бих го допуснал. Адвокат и летец нещо не се връзват.

— Беше много отдавна — Джоел затвори куфарчето и щракна ключалките.

Самолетът вече се носеше по пистата. Приземяването беше станало толкова меко, че от задните седалки заръкопляскаха. Даулинг заговори, докато разкопчаваше колана:

— Чувах подобни аплодисменти след някоя особено сполучлива лекция.

— Е, сега сигурно ги чувате доста по-често — отбеляза Конвърс.

— Много по-рядко. Между другото, къде ще отседнете, адвокате?

Въпросът свари Джоел неподготвен.

— Още не знам — отвърна той, отново търсещ думи. — Реших да тръгна в последния момент.

— Може да имате нужда от помощ. Бон е претъпкан. Знаете ли, аз съм в „Кьонигсхоф“ и подозирам, че имам някакво влияние там. Да видим какво можем да направим.

— Много ви благодаря, но няма нужда — бързо заговори той. Последното нещо, което искаше, беше да привлича общественото внимание поради компанията на актьора. — Фирмата ми ще изпрати човек да ме посрещне и той ще ме настани. Трябва да сляза последен от самолета, за да не се мъчи да ме търси в тълпата.

— Е, ако имате малко време, обадете ми се в хотела и оставете номера си.

— Непременно. Обичам да яздя и да стрелям.

Джоел чакаше. По-мудните пътници напускаха самолета и кимаха на застаналата до вратата стюардеса. Някои се прозяваха, други несръчно се боричкаха с преметнати през рамото чанти, фотоапарати и колички за куфари. Последният човек мина през вратата и Конвърс се изправи, стиснал дръжката на дипломатическото куфарче. Плъзна се по пътеката и инстинктивно, без никаква осъзната причина, погледна вдясно от себе си към задната част на самолета.

Това, което видя, го смрази. Въздухът беззвучно избухна в гърдите му. На последната седалка се беше настанила жена. Бледата кожа под широката периферия на шапката и уплашените, смаяни очи, които тя рязко отмести от него, оформиха образ, който живо си спомняше. Това беше жената от кафенето на летище „Каструп“ в Копенхаген! Когато я видя за последен път, бързаше към лентата за багажа и се отдалечаваше от гишетата за билети. Беше я спрял почти тичащ мъж и бяха разменили няколко думи. Джоел вече знаеше, че са говорили за него.

Жената се беше върнала в последния момент, незабелязана в бъркотията преди качването на самолета. Чувстваше го, знаеше го! Беше го проследила от Дания!

6

Конвърс се втурна по пътеката, мина през металната врата и влезе в покрития с килим тунел. След двайсетина метра тесните стени се отвориха към чакалнята. Нямаше жива душа, всички други врати бяха затворени, а светлините угасени. От тавана висяха табели на немски, френски и английски, които насочваха пътниците към главната зала и лентата за багаж на долния етаж. Нямаше време да чака куфара, трябваше да бяга, час по-скоро да се измъкне незабелязан от летището. Но очевидното проблесна в ума му и той усети, че му прилошава. Бяха го видели, знаеха, че е в самолета от Хамбург. В момента, когато влезеше в главната зала, щяха да го разпознаят. Бяха го открили в Копенхаген, на жената й бяха наредили да се качи на самолета, за да са сигурни, че няма да остане в Хамбург или да вземе самолет в друга посока.

Но как? Как бяха успели?

Нямаше време да мисли, щеше да разсъждава по-късно, ако имаше по-късно. Мина под арките на неработещите детектори и черните ленти за проверка на ръчния багаж. Пред него, на не повече от двайсет и пет метра, бяха вратите на залата. Какво можеше да направи?

Nur fur hier Beschaftigte Manner

Джоел спря пред една врата. Надписът бе заповеден, немският внушаваше страхопочитание. И все пак беше виждал и преди тези думи. Къде? Кога?… В Цюрих! В някакъв магазин го присви стомахът. Помоли любезен продавач да го заведе до най-близката мъжка тоалетна. В един от моментите на облекчение, които се изпитват в такива случаи, той се бе втренчил в непознатите думи. Nur fur hier Beschaftigte. Manner.

Повече не му трябваше. Отвори вратата и влезе, без да знае какво да прави, освен да събере мислите си. В другия край на дългата редица умивалници стоеше мъж със зелена престилка. Решеше косата си и разглеждаше нещо на лицето си в огледалото. Конвърс отиде до писоарите, които бяха редом с умивалниците. Държеше се като висш служител на летището. Преструвката мина. Мъжът промърмори нещо вежливо и си тръгна. Вратата се затвори зад гърба му. Беше сам.

Джоел отстъпи от писоара и заразглежда облицованите с плочки стени. В този миг чу гласове… някъде вън, от другата страна… прозорците. На метър и нещо от пода имаше три прозореца с матови стъкла, боядисаните в бяло рамки се губеха в белотата на помещението. Обърка се. В тези дни на повишени мерки за сигурност на летищата и непрекъснато повтаряне на указанията за предотвратяване на тайно внасяне на оръжия и наркотици в самолетите нямаше да допуснат съществуването на подобно място за измъкване, преди да се мине през митницата. Тогава се сети. Беше очевидно. Та той излизаше от самолета, а не влизаше. Полетът от Хамбург беше по „Вътрешни линии“ и нямаше митница! Разбира се, че в подобно помещение щеше да има прозорци. Пътниците все пак минаваха под електронните арки, а ако властите искаха да заловят някой пътник, можеха просто да го причакат до съответната врата.

Но него не го чакаха. Той слезе последен… предпоследен от нощния самолет. На вратата нямаше никой, щеше да види ясно всеки седнал на пластмасовите столове или застанал пред гишетата човек. Следователно онези, които го наблюдаваха, не искаха да бъдат забелязани. Които и да бяха, те го причакваха в някое отдалечено ъгълче на залата. Имаше да чакат.

Отиде до десния прозорец и остави куфарчето на пода. Когато се изправи, прозорецът се оказа на няколко сантиметра над главата му. Посегна към големите бели дръжки и ги бутна. Прозорецът мазно се вдигна с няколко сантиметра. Промуши ръка през отвора. Нямаше решетка.

Зад гърба му се чу тракане — бързи удари на метал по дърво. Той се обърна и вратата се отвори. Влезе прегърбен възрастен мъж в бяла престилка, с кофа и парцал в ръка. Извади бавно джобен часовник, примижа към него, каза нещо на немски и зачака отговор. Джоел разбра, че не само трябва да отговори, но и че вероятно щяха да затварят мъжката тоалетна за персонала до сутринта. Трябваше да съобрази нещо, не можеше да си тръгне, единственият изход беше през залата. Ако имаше друг, той не го знаеше, а не искаше да се лута из почти празното летище. Патрулите на охраната можеха да го забележат.

Очите му се заковаха на металната кофа и отчаяно осъзна какво трябва да направи, но не знаеше дали ще може. С внезапна гримаса на болка той простена, хвана се за гърдите и падна на колене. Лицето му се сгърчи и той се строполи на пода.

— Доктор, доктор… доктор! — заповтаря той.

Старецът изпусна парцала и кофата и с гърлен поток панически думи се приближи към него. Конвърс се търкулна надясно до стената, като се бореше да поеме въздух и гледаше немеца с празен и див поглед.

— Доктор! — прошепна той.

Старецът потрепера и отстъпи към вратата, обърна се, отвори я и изтича навън, като пискливо викаше за помощ.

Имаше на разположение само няколко секунди! Изходът беше на не повече от осемдесет метра вляво, а входът към залата — вероятно на трийсет метра вдясно. Джоел бързо се изправи, хукна към кофата, обърна я и я отнесе до прозореца. Сложи я на пода, стъпи върху нея с един крак и опря длани на перваза. Бутна стъклото, то се вдигна с десетина сантиметра и спря. Бутна отново с всичката сила, която можа да събере в тази неудобна поза. Прозорецът не помръдна. Разгледа го задъхан и втренченият му поглед се спря на два стоманени предмета, които в никакъв случай не би искал да види, но те бяха все пак там. Две защитни скоби бяха завинтени на срещуположните рамки и пречеха на прозорците да се отварят повече от десет сантиметра. Летището може и да не беше международно и оборудвано с разни сложни устройства, но не беше оставено и съвсем без внимание.

От другата страна на вратата долетяха далечни викове, старецът беше открил някого. По лицето на Конвърс струеше пот, когато слезе от кофата и посегна към куфарчето на пода. Действието и решението дойдоха едновременно, само инстинктът му подсъзнателно ги управляваше. Взе коженото куфарче, пристъпи напред и няколко пъти го блъсна в прозореца. Стъклото се счупи, а долната рамка най-сетне изхвръкна. Стъпи пак на кофата и погледна навън. Под прозореца имаше циментирана пътека, обградена с железни перила. В далечината светеха лампи, наоколо нямаше жива душа. Метна куфарчето през прозореца и се вдигна на мускули. Лявото му коляно се закачи в някакво стъкло и в разбитата рамка. Взе несръчно да се провира през отвора с главата и раменете напред. Когато тупна на земята, чу отвътре викове, които се засилваха — хаотична смес от удивление и гняв. Побягна.

След няколко минути при един неочакван завой на циментираната пътека видя ярко осветения вход на летището и редица таксита, очакващи пътниците на полет 817 от Хамбург да приберат багажа си, за да ги обръснат с раздутите нощни тарифи до Бон и Кьолн. Имаше еднопосочни платна към входа и от изхода, събиращи се в платформа, пресечена от пешеходни зебри, а отвъд платформата се простираше огромен паркинг с няколко осветени будки, очакващи пристигащите собственици на коли да си ги приберат. Конвърс прескочи железните перила и се затича през тревната площ към първото платно. Гмурна се в сянката под ослепителното око на прожектора, осветяващ входа. Трябваше да се добере до такси с говорещ английски шофьор, не можеше да остане без превоз… Продължи да се движи под сянката, докато направи пълен полукръг. Беше зад последното от наредените таксита. Приближи се до него.

— Английски? Говорите ли английски?

— Englisch? Nein.

Вторият шофьор също отговори отрицателно, но третият откликна.

— Както казвате вие, американците, само един задник би се заел да кара такси, без да говори английски. Нали така?

— И още как — рече Джоел и отвори вратата.

— Nein! Не може!

— Какво не може?

— Да седнете в таксито.

— Защо?

— Има опашка. Трябва да спазвате реда.

Конвърс бръкна в джоба на сакото си и извади сгъната пачка германски марки.

— Аз съм щедър.

— Освен това сте тежко болен. Качвайте се, mein Herr.

Таксито потегли и се понесе към изхода.

— Бон или Кьолн? — запита шофьорът.

— Бон — отговори Конвърс, — но не още. Искам най-напред да тръгнете по онази алея и да спрете пред паркинга.

— Was?…

— Другата алея. Искам да наблюдавам входа на паркинга. Стори ми се, че в самолета от Хамбург имаше моя позната.

— Много хора вече си тръгнаха. Само онези с багажа…

— Тя не е излязла — настоя Джоел. — Моля ви, направете каквото ви казвам.

— Тя?… Аа, госпожица. Вие плащате, господине.

Шофьорът отклони таксито по отбивка, която водеше към паркинга. Спря в сянката на втората будка. Вратите на залата останаха вляво, на не повече от сто метра. Конвърс наблюдаваше как уморените пътници, натоварени с куфари, торби за голф и вечните фотоапарати, започнаха да се тълпят на изхода. Повечето от тях вдигаха ръце за такси, други тръгнаха да пресичат зебрата към паркинга.

Изминаха дванайсет минути, а жената от Копенхаген не се появяваше. Едва ли носеше багаж, значи закъснението й беше умишлено или по нареждане. Шофьорът прие ролята на незаинтересуван. Изгаси светлините и главата му клюмна, сякаш бе задрямал. Тишина…

Внезапно тя се появи, но не сама. От двете й страни вървяха двама мъже, а зад гърба й се появи трети. И четиримата излязоха бавно и непринудено от автоматичната стъклена врата. Тръгнаха с постепенно забързващи се крачки наляво, докато стигнаха най-неосветената част под козирката. Там тримата мъже застанаха пред жената, сякаш издигнаха защитна стена. Главите им се въртяха, заговориха през рамо, докато разглеждаха тълпата. Разговорът им стана оживен, но сдържан, гневът им се примесваше с объркване. Мъжът най-вдясно се отдели от групата, отиде към ъгъла на сградата и потъна в сянката. Извади нещо от вътрешния си джоб и го поднесе към устата си. Говореше по радиото с някой недалеч от летището.

Само след няколко секунди лъчите на мощни фарове избухнаха зад дясното рамо на Конвърс и осветиха вътрешността на таксито. Той се притисна към седалката с извърната глава. Лицето му надникна под ръба на задното стъкло. От другата страна, до изхода на паркинга, беше спряла тъмночервена лимузина. Шофьорът й беше протегнал ръка и подаваше банкноти на пазача. Той взе парите, обърна се да вземе дребни, но огромната кола потегли напред и остави пазача със зяпнала уста. Заобиколи почти на две колела таксито и се понесе към завоя на платното към входа на летището. Времето беше точно измерено, осъществена бе радиовръзка и Джоел заговори на шофьора:

— Казах ви, че съм щедър. Но мога да стана още по-щедър, ако правите каквото ви кажа.

— Аз съм почтен човек — отвърна немецът с несигурен глас, като гледаше Джоел в огледалцето.

— Аз също — успокои го Конвърс. — Но съм и любопитен, а в това няма нищо лошо. Виждате ли тъмночервената кола там, до ъгъла на сградата?

— Ja.

— Смятате ли, че ще можете да я проследите, без да ви забележат? Ще трябва да карате доста зад нея, но без да я изпускате от поглед. Ще можете ли?

— Молбата ви е необичайна. Колко е щедър американецът?

— Двеста марки над таксата.

— Наистина сте щедър, а аз съм изключителен шофьор.

Немецът не беше надценил дарбите си на волана. Умело и незабелязано провря таксито през колоната от коли и рязко зави наляво към успоредния път от летището, като заобиколи главния вход.

— Какво правите? — обърка се Джоел. — Искам да проследите…

— Това е единственият изход — прекъсна го шофьорът и погледна назад към платформата, като поддържаше умерена скорост. — Ще го оставя да ме задмине. Поредното с нищо незабележително такси на магистралата.

Конвърс се облегна с извърната към прозорците глава.

— Разумно разсъждение.

— Превъзходно разсъждение, mein Herr — шофьорът отново хвърли бърз поглед зад гърба си и се съсредоточи върху пътя и огледалото за обратно виждане. Секунди по-късно едва забележимо увеличи скоростта.

— Надявам се, че знаете какво правите — измърмори Джоел.

Не се наложи шофьорът да отговаря, защото тъмночервената кола профуча от лявата му страна.

— Точно пред нас пътят се разделя — каза шофьорът. — Едната посока е за Кьолн, другата — за Бон. Вие отивате в Бон, но какво ще правим, ако приятелят ви тръгне за Кьолн?

— Ще го последваме.

Лимузината пое по пътя за Бон и Конвърс запали цигара. Мислите му бяха заети с факта, че го бяха открили, което значеше, че са научили името му от списъка на пътниците. Тъй да бъде. Би предпочел това да не става, но след като установи връзката с Бертолдие, нямаше голямо значение. Можеше да работи от собствено име, дори миналото му можеше да се окаже в негова полза. Освен това в сегашното положение можеше да открие и положителни моменти. Хората, които го преследваха, не представляваха властите, не бяха свързани с немската или френската полиция, нито с координиращия ги Интерпол. Иначе щяха да го арестуват още в самолета или на слизане от него. Значи Джоел Конвърс не беше издирван за нападението или, пази Боже, за убийството в Париж. А това го насочваше към трета вероятност — яростното кърваво стълкновение в алеята е било потулено. Жак-Луи Бертолдие не искаше да рискува името му да бъде свързано с богатия чужденец в хотела, направил твърде тревожни инсинуации. Защитата на „Аквитания“ стоеше над всичко.

Имаше и четвърта вероятност — толкова реална, че можеше да се приеме за факт. Мъжете в тъмночервената лимузина също бяха част от „Аквитания“, подчинени на Ерих Лайфхелм, ръководителя на организацията в Германия. През последните пет часа Бертолдие беше научил името на фалшивия Хенри Саймън, вероятно чрез управата на „Жорж V“, и се беше свързал с Лайфхелм. Тогава, разтревожени, че в списъка на пътниците в самолета Париж — Бон няма американец на име Конвърс, бяха проверили другите полети и бяха открили, че ще лети до Копенхаген. Веднага са били тревога. Защо в Копенхаген? Беше заявил, че отива в Бон. Защо този неизвестен човек, пълен с необичайна информация, отиваше в Копенхаген? Кои са връзките му, с кого щеше да се срещне? Открийте го! Открийте ги! Провели са още един телефонен разговор, дали са описанието му и една жена го беше разглеждала втренчено в кафенето на летище „Каструп“. Работата беше съвсем прозрачна.

Отиде в Дания с една цел, а постигна друга. Бяха го открили, но бяха издали и собствената си паника. Изнервени посрещачи, радиовръзка с невидима кола, паркирана едва на неколкостотин метра, бясно носеща се лимузина — това бяха признаци на безпокойство. Врагът бе объркан и адвокатът у Конвърс изпита задоволство. В този момент врагът беше на половин километър пред него и се носеше към Бон, без да подозира, че го следва едно такси, умело управлявано от шофьор, който не го изпускаше от поглед.

— Mein Herr! — извика шофьорът. — Поемат по пътя към Бад Годесберг. Das Diplomatenviertel.

— Какво значи това?

— Посолствата са там. Имат Polizeistreifen! Патрули. Могат да ни… как се казва… да ни познаят.

— Засекат — поправи го Джоел. — Няма значение. Продължавайте така, справяте се отлично. Ако трябва, спрете. После продължете. Вече спечелихте триста марки над таксата. Искам да разбера къде отиват.

След шест минути този въпрос намери отговор и Конвърс бе поразен. Каквото и да беше си мислил, където и да го водеше въображението му, не беше подготвен за думите на шофьора.

— Това е американското посолство, mein Herr.

Джоел се опита да събере мислите си.

— Закарайте ме в хотел „Кьонигсхоф“ — нареди той, защото не знаеше какво друго да каже.

— Да, струва ми се, че хер Даулинг остави бележка в този смисъл — заяви чиновникът на рецепцията и посегна под гишето.

— Тъй ли? — Конвърс беше смаян. Спомена името на актьора с бледата надежда, че ще му обърнат повече внимание. Не очакваше нищо повече.

— Ето я — чиновникът измъкна две листчета от купчината бележки. — Вие сте Джоел Конвърс, американски адвокат.

— В общи линии, да.

— Хер Даулинг ни уведоми, че може би ще се затрудните да намерите хотел в Бон. Пожела, ако дойдете тази вечер в „Кьонигсхоф“, да направим всичко възможно да ви настаним. Възможно е, Herr Конвърс. Хер Даулинг е много известен човек.

— Заслужава го — отбеляза Джоел.

— Виждам също, че ви е оставил бележка.

Чиновникът се извърна и измъкна запечатан плик от кутия за поща зад гърба си. Подаде го на Конвърс и той го отвори.

Здрасти, друже!

Ако не получиш това писмо, ще си го прибера сутринта. Извинявай, но говореше като голяма част от по-малко щастливите ми колеги, които казват „не“, когато искат да кажат „да“. Те го правят от наранена гордост — или смятат, че им предлагам милостиня, или не искат да се срещнат с някого. Съдейки по вида ти, изключих първата причина и реших да се придържам към втората. Тук, в Бон, има човек, с когото не искаш да се видиш и не си длъжен да го правиш. Погрижил съм се за стаята ти, която е на мое име. Ако искаш, регистрирай я на свое, но не спори за сметката. Дължа ти хонорар, адвокате, а аз винаги плащам задълженията си. Поне през последните четири години.

Впрочем, не ставаш за актьор. Паузите ти не са убедителни.

Татко Рачет

Джоел мушна бележката в плика и се пребори с изкушението да вдигне телефона и да се обади на Даулинг. Но актьорът щеше да има съвсем малко време да поспи преди снимките. Благодарностите можеха да почакат до сутринта. Или до вечерта.

— Хер Даулинг е уредил всичко много щедро и задоволително — заяви той на чиновника. — Той е напълно прав: ако клиентите ми научат, че съм дошъл в Бон един ден по-рано, няма да мога да се порадвам на красивия ви град.

— Анонимността ви ще бъде осигурена, господине. Хер Даулинг е много предвидлив. Вероятно багажът ви е отвън в таксито?

— Не, тъкмо затова закъснях. В Хамбург погрешка са го качили на друг самолет и ще пристигне едва сутринта. Поне така ме увериха на летището.

— О, много неприятна, но до болка позната история. Желаете ли нещо специално?

— Не, благодаря — отговори Конвърс и вдигна куфарчето си. — Всичко най-необходимо е тук… Да, има нещо. Ще мога ли да си поръчам едно питие?

— Разбира се.

Джоел седна в леглото с досието до себе си и чаша в ръка. Имаше нужда да помисли няколко минути, преди да се върне в света на фелдмаршал Ерих Лайфхелм. С помощта на телефонистката се беше свързал с денонощния телефон на „Луфтханза“ и оттам го успокоиха, че ще пазят куфара му на летището. Не даде други обяснения, освен че е пътувал два дни и две нощи и не е бил в състояние да изчака багажа. Служителката можеше да разбира думите му както си иска, пет пари не даваше. Умът му бе зает с друго.

Американското посолство! Най-силно го ужасяваше истината в думите на стария Бийл… Зад всичко това стоят хората, чиято професия е да убеждават, и техният брой расте навсякъде… Вече е започнало броенето преди старта… разполагате с три до пет седмици… Всичко е истина и наближава. Джоел не беше подготвен за такава реалност. Можеше да го допусне за Делавейн, Бертолдие и, естествено, за Лайфхелм, но шокът от факта, че обикновеният персонал на посолството, на американското посолство, получава заповеди от мрежата на Делавейн, беше смразяващ. Докъде се разпростираше „Аквитания“? Колко бяха последователите й, какво бе тяхното влияние? Беше ли тазвечерното му откритие ужасяващият отговор и на двата въпроса? Сутринта щеше да премисли всичко. Най-напред трябваше да се подготви за човека, с когото бе дошъл да се срещне в Бон. Когато посегна към досието, си спомни за дълбоката паника в очите на Ейвъри Фаулър… в очите на Престън Холидей. Откога знаеше? Какво знаеше той?

Няма смисъл да се спираме подробно на действията на Ерих Лайфхелм в началото и до средата на войната. Ще споменем само, че репутацията му се стабилизира, и най-важното, че е един от малкото висши офицери, издигнали се от редовете на нацистката партия, приемани добре и от старата гвардия генерали. Не само приемани, но и търсени. Хора като Рундщед и Фон Валкенхаузен, Ромел и Фон Тресков по едно или друго време се ползват от услугите на Лайфхелм. Той безспорно е блестящ стратег и храбър офицер, но има и нещо друго. Тези генерали са аристократи, част от управляващата класа на предвоенна Германия, и те до голяма степен ненавиждат националсоциалистите, които са за тях негодници, ексхибиционисти и непрофесионалисти. Не е трудно да си представим сред тях Лайфхелм, син на видния мюнхенски хирург доктор Хайнрих Лайфхелм, вече покойник, оставил му в наследство значително състояние. Няма нужда да правим догадки докъде е стигал с хвалбите си, но следващият абзац е откъс от интервю с генерал Ролф Винтер, командир на секторите в Саар:

„Обикновено се събирахме на кафе след вечеря и водехме потискащи разговори. Знаехме, че войната е изгубена. Ненормалните заповеди от Берлин, за които почти всички бяхме съгласни, че не бива да се изпълняват, гарантираха масова касапница на войници и цивилни. Беше лудост, национално самоубийство. А младият Лайфхелм винаги казваше нещо като: «Може би ония глупаци ще ме послушат. Те ме имат за свой човек още от първите дни в Мюнхен…» А ние се чудехме. Би ли могъл да внесе малко здрав разум на рухващия ни фронт? Беше добър, уважаван офицер и син на известен лекар, както не спираше да ни напомня. В края на краищата тогава главите на всички млади мъже бяха обърнати нататък, към пещерните, разтърсващи душата ревове Sieg heil, към фанатизираните тълпи, към знамената и барабаните, към шествията под хиляди факли в нощта. Беше толкова мелодраматично, толкова вагнеровско. Но Лайфхелм беше различен, не беше част от ония бандити. Патриот — да, но не и лумпен… Тъй че ние пращахме по него известия до най-близките ни съратници в Берлин, известия, които биха ни изправили пред взвода за разстрел, ако попаднеха не там, където трябва. Казваха ни, че полага много усилия, но не може да вразуми хората, които ежедневно се тресяха от страх, че ще станат жертва на слухове и клюки. А той неизменно запазваше здравия разум и лоялността си. Бяхме информирани от един от адютантите му, обърнете внимание, не от самия него, че е влязъл в конфликт с някакъв полковник от SS, който го проследил на улицата и поискал да претърси чантата му. Той отказал и когато бил заплашен с незабавен арест, застрелял есесовеца, за да не ни издаде. Беше един от нас. Пое благороден риск и само нощната бомбардировка спаси собствения му живот.“

Ясно какво е вършил Лайфхелм, както е ясно, че съобщенията въобще не са били предавани, нито пък е имало застрелян полковник от SS по време на нощна бомбардировка. Според Винтер съобщенията са имали толкова експлозивен характер, че все някой щеше да си ги спомни. Такъв не се намери. За пореден път Лайфхелм вижда изгодния случай. Войната е загубена, а нацистите са на път да се превърнат в престъпниците на двайсетия век. Но това не се отнася до елитния генералски корпус — там съществува разлика. Изпира отново досието си и се присъединява към „прусаците“. Извършил го е тъй успешно, че се споменава между участниците в заговора за убийството на Адолф Хитлер във „Вълчата бърлога“ и е поканен да участва в делегацията на Дьониц, която подписва капитулацията.

По време на „студената война“ централното командване на съюзническите войски го кани да се присъедини към други ключови елементи от офицерския корпус на Вермахта в Bundesgrenzschutz. Става високоценен военен консултант с достъп до всички секретни материали. Един зрял убиец е оцелял, а историята с помощта на Кремъл се погрижва за останалото.

През май 1949 г. се създава Федералната република, а следващия септември окупацията на съюзниците официално се вдига. С ескалацията на „студената война“ Западна Германия започва забележителното си възстановяване. Силите на НАТО започват да търсят материална помощ и персонал сред бившите си врагове. Под командването на бившия фелдмаршал Ерих Лайфхелм се сформират нови германски дивизии.

Никой не поставя под въпрос съмнителните решения на мюнхенските съдилища отпреди двайсет години. Оцелели свидетели няма, а услугите му са поискани от победителите. По време на следвоенното възстановяване, когато безброй документи и законови решения се издирват по юридическите лабиринти из цяла Германия, той тихомълком възвръща всичките си имоти, получени преди войната, включително и някои ценни недвижими имоти в Мюнхен. Така свършва третата фаза от живота на Ерих Лайфхелм. За четвъртата фаза, която най-много ни интересува, знаем най-малко. Единственото сигурно е, че е толкова дълбоко затънал в операцията на генерал Делавейн, колкото и останалите от списъка.

На вратата се почука. Джоел скочи от леглото и досието на Лайфхелм се разпиля по пода. Уплашен и смутен погледна часовника си. Наближаваше четири часът. Кой би могъл да го търси по това време? Божичко! Досието! Куфарчето!

— Джо? Джо, буден ли си? — гласът беше едновременно шепот и вик — sotto voce на актьор. — Аз съм, Кейл Даулинг.

Конвърс изтича до вратата и я отвори. Дишаше тежко. Даулинг беше напълно облечен и вдигна ръце да го предупреди да пази тишина. Огледа коридора в двете посоки. Удовлетворен от резултата, влезе бързо вътре, като избута Джоел и затвори вратата.

— Съжалявам, Кейл — рече Конвърс. — Бях заспал. Предполагам, че чукането ме е стреснало.

— Винаги ли спиш с панталон и при запалена лампа? — тихо попита актьорът. — Не говори високо.

— Исках да ти се обадя, да ти благодаря…

— Стига — прекъсна го Даулинг със сериозно изражение. — Имам на разположение само две минути. Долу ме чака лимузина да ме откара на снимачната площадка, която е на един час път оттук. Не исках да излизам от стаята си по-рано — не знаех дали някой не се навърта наоколо, а не ти се обадих по телефона, защото телефонистката може да бъде наблюдавана или подкупена. За рецепцията съм по-спокоен — там не си падат по нашите хора — актьорът въздъхна. — Когато се прибрах в стаята си, единственото, което исках, беше сън, а получих гост. Аз съм надолу по коридора и през цялото време се молих, ако дойдеш при мен, да не те види.

— Гост ли?

— От посолството. От американското посолство. Кажи ми, Джо…

— Джоел — прекъсна го Конвърс. — Не че има значение.

— Извинявай, чувам зле с лявото ухо, но и това няма значение. Прекара при мен почти двайсет и пет минути и през цялото време ме разпитва за теб. Каза, че сме били забелязани да говорим в самолета. А сега ми обясни, адвокате, в ред ли е всичко около теб, или интуицията ми съвсем се е скапала?

Джоел издържа нетрепващия поглед на Даунинг.

— Интуицията ти е превъзходна — равно изрече той. — Да не би човекът от посолството да е твърдял нещо в обратен смисъл?

— Не съвсем. Всъщност той не каза почти нищо. Само че искали да поговорят с теб, да разберат защо си дошъл в Бон и къде си отседнал.

— Но са знаели, че съм бил в самолета.

— Да, спомена, че си излетял от Париж.

— Значи са знаели, че съм бил в самолета?

— Нали току-що ти предадох думите му?

— Тогава защо не са ме посрещнали на вратата и не са ме попитали сами?

Лицето на Даулинг се сбръчка още повече, очите му се свиха между гънките на бронзовата плът.

— Защо наистина? — запита се той.

— Обясни ли ти?

— Не, защото спомена за Париж чак когато си тръгваше.

— По-точно?

— Държеше се, сякаш крия нещо от него, което, разбира се, беше самата истина. Много съм добър в професията си, Джо… Джоел.

— Освен това си поел риск — добави Конвърс, но се сети, че говори с роден търсач на рискове.

— Не, презастраховах се. Специално се поинтересувах дали срещу теб има повдигнати обвинения или нещо подобно. Каза, че няма.

— И все пак…

— Освен това не ми хареса. Беше от ония нагли, надути чиновници. Непрекъснато повтаряше едно и също и когато не можа да измисли нищо друго, изтърси: „Знаем, че е излетял от Париж“, сякаш ме предизвикваше. Аз му отвърнах: „Вие сте знаели, но аз не съм.“

— Нямаме много време, но не можеш ли да ми повториш какво друго те пита?

— Казах ти, искаше да знае всичко, което сме си казали в самолета. Обясних му, че не съм носил магнетофон, че е бил общ разговор, какъвто провеждам непрекъснато с хора по самолетите. За сериала, за работата ми. Но той не остана доволен, непрекъснато се опитваше да ме притисне, та и аз по едно време избухнах.

— Как?

— Казах му: „Да, говорихме и за други неща, но те бяха лични и не ви влизат в работата.“ Той се смути и това ме ядоса още повече. Разменихме няколко реплики, но неговите не бяха особено остри, беше прекалено напрегнат. Тогава ме попита за десети път казал ли си нещо за Бон и най-вече къде смяташ да отседнеш. А аз за десети път му казах истината — поне каквото ти ми каза в самолета. Че си адвокат, че пристигаш при клиент и че не знам къде си. Нали тогава не знаех, че си тук?

— Чудесно.

— Тъй ли? Интуицията е хубаво нещо като първа реакция, адвокате, но след това човек започва да си задава въпроси. Един досаден възпитаник на елитен университет, в момента правителствен чиновник, размахващ дипломатически паспорт, макар и с противно поведение, което демонстрира посред нощ, все пак е представител на Държавния департамент. За какво, по дяволите, става дума?

Джоел се обърна, тръгна към леглото и погледна досието на Лайфхелм на пода. Обърна се отново и заговори ясно, като чуваше изтощението в гласа си.

— За нещо, в което не бих искал да те намесвам при никакви обстоятелства. Но за твое сведение интуицията ти не те е измамила.

— Честно казано — отвърна актьорът и бистрите му очи развеселено надникнаха иззад бръчките, — и аз си помислих същото. Заявих на онова копеле, че ако се сетя за нещо друго, ще се обадя на Уолтър… забравих му второто име.

— Кой?

— Посланикът ни в Бон. Представяш ли си, при всичките неприятности, които имат тук, дипломатическите марионетки са организирали обяд в моя чест — нищо и никакъв телевизионен актьор. Но предложението ми да се обадя на посланика разстрои нашия приятел повече от всичко друго. Не го очакваше. Доколкото си спомням, три пъти ми повтори, че посланикът не бива да бъде безпокоен по този въпрос. Не бил толкова важен, а пък имал и други грижи и всъщност дори не знаел нищо. И слушай внимателно, господин адвокат. Заяви, че си супертаен агент на Държавния департамент. Май тогава му казах: „Дрън-дрън.“

— Благодаря — рече Конвърс. Не му хрумна нищо друго, но знаеше какво иска да научи.

— Тогава разбрах, че интуицията ми не е чак толкова слаба — Даулинг погледна часовника си, след това се взря в Конвърс с пронизващ поглед. — Не съм страхливец, но не съм и знаменосец, друже. Въпреки това знамето ми допада. Не бих живял под друго.

— Аз също.

— Тогава се изясни. За знамето ли работиш?

— Да, но по единствения начин, по който мога, и това е всичко, което ще ти кажа.

— Разследваш ли нещо в Бон? Затова ли не искаше да те виждат с мен? Затова ли в Хамбург седна толкова далече и дори не слезе сам от самолета в Бон?

— Да.

— А оня кучи син не искаше да се обаждам на посланика…

— Разбира се, че няма да иска. Не може да си го позволи. И, моля те, наистина не се обаждай.

— Да не си… Боже Господи! Да не си от онези тайни агенти, за които съм чел? В самолета се запознавам с човек, който не иска да го видят как слиза на летището.

— Не е толкова мелодраматично. Аз съм адвокат и просто разследвам някои нередности. Приеми тази теза. И много ти благодаря за всичко, което направи за мен. Новак съм в тия работи.

— Но не ти трепва окото, друже. Бива си те — Даулинг се обърна и тръгна към вратата. Спря и погледна пак Конвърс. — Може и да съм луд — заговори той. — На моята възраст това е позволено, но у теб има нещо едновременно насърчаващо и възпиращо. Забелязах го, когато ти разказвах за жена си. Женен ли си?

— Бях.

— Кой не е бил? Женен, искам да кажа. Съжалявам.

— А аз — не. И двамата не съжаляваме.

— А кой тогава? Още веднъж съжалявам. Интуицията не ме подведе. Ти си свястно момче — Даулинг посегна към топката на вратата.

— Кейл?

— Да?

— Трябва да знам. Много е важно. Кой беше човекът от посолството? Сигурно се е представил.

— Да — потвърди актьорът. — Размаха картата си под носа ми, когато му отворих вратата, но бях без очила. Затова, когато си тръгваше, настоях да разбера кой е.

— И кой беше?

— Каза, че името му е Фаулър. Ейвъри Фаулър.

7

— Какво?!

— Какво?

— Какво каза? — Конвърс се изви под въздействието на името. Трябваше да положи физическо усилие да се успокои и се хвана за леглото.

— Какво има, Джо? Какво ти е?

— Името! Да не е някаква лоша шега, някаква грешка! И теб ли те накараха да пътуваш с този самолет? Случайно ли се запознахме? И ти ли си част от всичко това, господин актьор! Много добре играеш игричките си!

— Ти си или пиян, или болен. За какво говориш?

— За стаята, за бележката ти, за всичко! Това име! В капан ли ме вкара тази нощ?

— Вече е сутрин, млади човече, и ако тази стая не ти харесва, можеш да отседнеш където пожелаеш. Пет пари не давам.

— Където?… — Джоел се опита да избегне ослепителните отражения на светлините от „Ке дю Монблан“ и да отпусне свитото си гърло. — Не… аз сам дойдох тук — пресипнало рече той. — Ти не би могъл да знаеш, че ще дойда. В Копенхаген, в самолета… Купих последния билет за първа класа, съседното място, до пътеката, беше продадено.

— Винаги сядам до пътеката.

— О, Боже!

— Говориш несвързано — Даулинг погледна към празната чаша на нощната масичка и към писалището, върху което имаше сребърен поднос с бутилка уиски. — Много ли пи?

Конвърс поклати глава.

— Не съм пиян… извинявай, моля те, извинявай! Ти нямаш нищо общо. Използват те, опитват се да те използват, за да ме открият! Ти спаси… работата ми… а аз се нахвърлих върху теб. Прости ми.

— Не ми приличаш на човек, притеснен за работата си — отбеляза актьорът по-скоро загрижено, отколкото сърдито.

— Не става дума за службата ми… а за успеха на една работа — Джоел пое дъх, за да се вземе в ръце. Отлагаше момента, когато трябваше да погледне в очите ужасните последици от току-що чутото. Ейвъри Фаулър! — Просто искам да доведа докрай започнатото, искам да спечеля — добави смутено, с надеждата да прикрие това, което Даулинг очевидно беше забелязал. — Всички адвокати искат да спечелят.

— Не се и съмнявам.

— Извинявай, Кейл.

— Няма нищо — каза актьорът с непринуден глас, но с внимателен поглед. — На местата, където се подвизавам напоследък, крясъците са нещо обичайно, но не говорят нищо. А твоите говореха.

— Не, просто реагирах прекалено бурно. Казах ти, че съм новак. Не по отношение на закона, а… в тези обиколни методи.

— Тъй ли?

— Да. Трябва да ми повярваш.

— Добре, щом настояваш — Даулинг отново погледна часовника си. — Трябва да тръгвам, но има още нещо, което може да ти бъде от полза при спасяването на… — актьорът направи многозначителна пауза — тая твоя работа.

— Какво е то? — попита напрегнато Конвърс, като се стараеше да не издава интереса си.

— Когато Фаулър си тръгваше, през ума ми минаха някои мисли. Едната беше, че съм се отнесъл твърде зле с човек, който просто си върши работата, а другата беше съвсем егоистична. Не бях му оказал съдействие, а това може в някакъв момент да ми излезе през носа. Разбира се, ако ти не беше се появил, щях да си прибера бележката, и толкоз. Но щом си тук и си в черния списък, може да ми се стъжни.

— Това трябваше да е първата ти грижа — чистосърдечно заяви Джоел.

— Може, не знам. Във всеки случай му казах, че по време на разговора съм те поканил да пийнем заедно и да дойдеш на снимките. Изглеждаше озадачен от втората част, но разбра първата. Заинтересувах се дали да му се обадя в посолството, ако ме потърсиш, и той каза да не го правя.

— Какво?

— С две думи, даде ми да разбера, че ако го потърся, ще попреча на „вътрешното разследване“. Предпочита той да ме търси. Щял да се обади към обяд.

— Но ти снимаш. Ще бъдеш на площадката.

— Това е хубавото на тая работа, но да върви по дяволите. Имаме радиотелефони. Тъй че ще прехвърлят разговорите ни.

— Не те разбирам.

— Ами опитай. Когато той се обади, аз ще се обадя на теб. Да му кажа ли, че сме се свързали?

Конвърс загледа учудено възрастния актьор, търсача на рискове.

— Винаги съобразяваш по-бързо от мен, нали?

— Ти си съвсем прозрачен. Той — също, та просто трябваше да събера две и две. Фаулър иска да те открие, но сам, далече от хората, които не искаш да видиш и ти. Когато застана на вратата и произнесе последните си думи, нещо ме разтревожи. Не можеше да играе дълго ролята си, също като теб в самолета, но не бях сигурен… Какво да му кажа, Джо?

— Най-добре вземи телефона му.

— Добре. Сега лягай да спиш. Приличаш на дрогирана актриса, която току-що е научила, че ще играе Медея.

— Ще се опитам.

Даулинг бръкна в джоба си и извади лист хартия.

— Вземи — рече той и се приближи към Конвърс. — Не бях сигурен дали да ти го дам, но по-добре да го имаш. Това е номерът на радиотелефона, на който можеш да ме намериш. Обади ми се, след като говориш с Фаулър. Много ще се притеснявам за теб.

— Давам ти дума… Кейл, какво искаше да кажеш с „това е хубавото на тая работа, но да върви по дяволите“?

Актьорът килна театрално глава.

— Кучият му син ме запита какво работя…

Конвърс седна на ръба на леглото. Главата му бумтеше, тялото му бе напрегнато. Ейвъри Фаулър! Боже! Ейвъри Престън Фаулър Холидей! Прес Фаулър… Прес Холидей!

Джоел спря да се люшка напред-назад и втренчи поглед в досието на Лайфхелм на пода. Беше допуснал най-лошото, защото не разбираше какво става, но имаше и една алтернатива, една малка възможност. Симетрията беше налице — той не можеше да ги проследи, но те съществуваха! Името Ейвъри Фаулър говореше нещо единствено на него, поне в Бон не знаеха за връзката му с убийството в Женева. Дали Даулинг не беше прав? Джоел му беше казал да вземе телефона на човека, но не беше твърде убеден. Образът на тъмночервената лимузина, влизаща през вратите на посолството, не го напускаше. Това беше връзката с шока от името на Ейвъри Фаулър. Човекът, който го използваше, беше от посолството, беше и част от „Аквитания“, следователно самозванецът също участваше в капана. Логиката беше проста и аритметична… но липсваше геометрията. Ами ако линията беше нарушена от вмъкване на друга равнина, нарушаваща аритметичната прогресия? В такъв случай обяснението можеше да постъпи само от източника.

Шокът се оттегляше, отново възстанови равновесието си. Започна да приема неочакваното, както беше правил стотици пъти в съдебни и заседателни зали. Знаеше, че не може да предприеме нищо, докато не се случи нещо друго извън контрола му. Най-трудното беше да се насилва да функционира, докато то наистина се случеше, каквото и да беше. Догадките бяха безплодни, всички вероятности оставаха неразбираеми за него.

Посегна към пода и взе досието на Лайфхелм.

Годините на Ерих Лайфхелм в Bundesgrenzschutz са уникални и изискват някои пояснения за самата организация. Една от последиците на всяка война е необходимостта от национална полиция в окупираната страна, която решава проблеми от най-обикновения превод до запознаване на окупационните войски с местните обичаи и традиции. За да се поддържа ред, трябва да има буфер между окупаторите и победения народ. Има и една странична причина, рядко обсъждана или анализирана в историческите книги, но все пак не по-малко важна. Разгромените армии все още притежават талантливи хора и ако техният талант не се реализира, унижението от поражението може да ферментира или най-малко да се дестилира до враждебност, която е непродуктивна за стабилизирането на политическия климат, или може да се превърне във вътрешна поквара, която да доведе до насилие и кръвопролития за сметка на победителите и новосформираните правителства. С две думи, Генералният щаб на съюзниците се оказа натоварен с блестящ и популярен военен, който не би изтърпял анонимността на ранното пенсиониране. Bundesgrenzschutz, в буквален превод — федерална погранична полиция, като всички полицейски организации е полувоенна структура и се явява логичен приемник за хора като Ерих Лайфхелм. Те са били водачи, така че по-добре победителите да ги използват, отколкото да бъдат атакувани от тях. И както винаги между водачи, има някои, които теглят напред и повеждат стадото. През онези години Ерих Лайфхелм е най-изявеният от тях.

Първоначалната му работа в Grenzschutz е като военен консултант по време на масираната германска демобилизация, а след това става главна връзка между полицейските гарнизони и окупационните войски на съюзниците. След демобилизацията главните му задължения са съсредоточени върху неспокойните зони във Виена и Берлин, където е в непрестанна връзка с командващите на американския, британския и френския сектор. Лайфхелм не крие фанатичния си антисъветизъм и е съответно забелязан от висшите офицери. Те започват все повече да му се доверяват, както навремето прусаците, докато започват да го смятат за един от тях.

В Берлин Лайфхелм за първи път се среща с генерал Жак-Луи Бертолдие. Развива се близко приятелство, но и двамата не парадират с него поради старата вражда между немските и френските военни. Намерихме само трима бивши офицери, служили под командването на Бертолдие, които си спомниха, или пожелаха да говорят, за честите им вечери заедно в отдалечени ресторантчета и кафенета, потънали в разговор. Но когато Лайфхелм е викан във френския щаб в Берлин, отношенията им са ледено официални. Рядко използват при обръщение фамилните си имена, ползват единствено чиновете и титлите си. В последните години, както вече бе отбелязано, и двамата отричат да се познават лично, като по този начин признават, че пътищата им може би са се пресекли отново.

Докато преди признаването на приятелството им е било неуместно заради традиционните предразсъдъци, настоящите причини са много по-разбираеми. И двамата са остриета в организацията на Делавейн. Имената им са включени в първия списък. Те са влиятелни хора, включени в управителните съвети на многонационални корпорации, които търгуват с продукти и технологии от строителството на язовири до изграждане на атомни централи. Помежду им са стотиците дъщерни фирми в Европа и Африка, които лесно могат да експедират продажбата на оръжия. Както ще се види по-подробно на следващите страници, може да се допусне, че Лайфхелм и Бертолдие поддържат връзка чрез една жена от Бон на име Илзе Фишбайн. Казва се Фишбайн по мъж, но бракът й е разтрогнат преди много години, когато Яков Фишбайн, един от оцелелите в концентрационните лагери, емигрира в Израел. Фрау Фишбайн, родена през 1942 г., е най-малката незаконна дъщеря на Херман Гьоринг.

Конвърс остави досието и посегна към тефтерчето до телефона на нощната масичка. Откачи от джобчето на ризата си златната химикалка „Картие“, която Вал му беше подарила преди години, и си записа името Илзе Фишбайн. Разгледа химикалката и името. Златната химикалка беше символ на обществено положение и бе спомен от по-добри дни. Е, всъщност не по-добри, а по-пълноценни. Валери по негово настояване най-сетне беше напуснала рекламната агенция в Ню Йорк с ненормалното й работно време и беше минала на свободна практика. В последния си официален работен ден беше отишла до магазина на „Картие“ и с голяма част от последната си заплата му купи подарък. Когато я попита с какво толкова е заслужил този подарък, тя отговори: „Накара ме да направя нещо, което трябваше да сторя преди години. От друга страна, ако свободната практика не ми донесе успех, ще ти я открадна и ще я продам… И без това ще я изгубиш.“

Свободната практика се оказа извънредно успешна, а той не изгуби химикалката.

Илзе Фишбайн насочи мислите му в друга посока. Колкото и да му се искаше да се срещне с нея, за това и дума не можеше да става. Това, което Ерих Лайфхелм знаеше, му е било съобщено от Бертолдие с посредничеството на фрау Фишбайн тук, в Бон. А съобщението очевидно съдържаше подробно описание и предупреждение — американецът е опасен. Илзе Фишбайн в качеството си на доверено лице на „Аквитания“ можеше да го отведе и при други хора в Германия, част от мрежата на Делавейн, но да я потърси означаваше да рискува себе си, а той не беше готов за това. Все пак разполагаше с име, с някаква информация, с един факт, който никой не предполагаше, че притежава, а опитът му подсказваше да съхранява такива детайли и да ги разкрива в удобен момент. Или да ги използва сам, зад гърба на другите.

И все пак изкушението беше огромно. Кръвна наследница на Херман Гьоринг, замесена в опит за възраждане на генералите! В Германия! Илзе Фишбайн можеше да се превърне в непосредствен ключ към лавина от нежелани спомени. Държеше в ръката си остро копие и в подходящ момент щеше да се възползва от него.

Командните задължения на Лайфхелм в западногерманските дивизии на НАТО продължават седемнайсет години, след което е издигнат в щаба недалеч от Брюксел като военен изразител на интересите на Бон.

И този негов мандат се отличава с крайните му антисъветски позиции, често в противоречие с прагматичния подход на собственото му правителство за съвместно съществуване с Кремъл, така че през последните си месеци там е повече одобряван от англо-американските представители на десницата, отколкото от политическото ръководство в Бон.

Когато канцлерът на Федералната република решава в началото на осемдесетте години, че американската външна политика е излязла от ръцете на професионалистите и е узурпирана от войнствени идеолози, той връща Лайфхелм у дома и открива някакъв незначителен пост за него, за да го държи под око.

Във всеки случай Лайфхелм никога не е бил наивен глупак и не се заблуждава от новия си импровизиран статут. Разбира защо са го създали политиците, това е признание за собствената му коварна сила. Навсякъде хората се обръщат към миналото, към хора, които говорят ясно и прямо и не размътват проблемите, стоящи пред страните им и пред света, особено пред Запада.

И той започва да говори. Най-напред пред групи от ветерани и отломки от организации, където военното минало и отдавна установеният партизанлък му гарантират благосклонно посрещане. Поощрен от ентусиазма, който среща, Лайфхелм започва да разширява аудиториите си, позициите му се втвърдяват, изявленията му са все по-провокиращи.

Един човек го чува и изпада в силен гняв. Канцлерът научава, че Лайфхелм е политиканствал в самия Бундестаг, като многократно е превишил правата си, но благодарение на силната си личност е убедил в правотата си депутати, които не би трябвало да бъдат убеждавани. Посланието на Лайфхелм стига до канцлера: увеличаване на армията много повече, отколкото допуска НАТО, разузнавателни служби, изградени по образец на прочутия навремето Абвер, цялостна преработка на учебниците с цел премахване на обидните и клеветнически твърдения, трудови лагери за политическите недоволници и подривните елементи, прикриващи се под етикета „либерали“. Все познати неща.

Канцлерът кипва. Извиква Лайфхелм в кабинета си, където му иска оставката в присъствието на трима свидетели. След това нарежда на Лайфхелм да се оттегли от всички аспекти на немската политика, да не изнася повече публични лекции и да не свързва името или присъствието си с каквато и да било кауза. Трябва да се откаже напълно от обществения живот. Успяхме да се доберем до един от тези свидетели, чието име е без значение. Следват неговите спомени:

„Канцлерът беше бесен. Заяви на Лайфхелм:

— Хер генерал, можете да избирате между две възможности. Или да направите каквото ви кажа, или да бъдете разжалван и лишен от пенсия и от всякакви финансови облаги, свързани с нея, както и от доходите си от някои доста ценни недвижими имоти в Мюнхен, които по мнението на всеки просветен съд могат да ви бъдат отнети веднага.

Фелдмаршалът щеше да получи удар! Започна да говори за правата си, както ги наричаше, и канцлерът кресна:

— Вие получихте своите права и злоупотребихте с тях! И продължавате да злоупотребявате!

Тогава Лайфхелм запита кое е последното възможно решение и кълна ви се, колкото и невероятно да звучи, канцлерът отвори чекмеджето на писалището си, извади пистолет и го насочи към Лайфхелм.

— Ще ви убия лично, и то още сега — рече той. — Няма да допусна, повтарям, няма да допусна да ни върнете в миналото.

За миг ми се стори, че старият воин ще се втурне към него и ще посрещне куршума, но не го направи. Стоеше неподвижно и гледаше канцлера с омраза, равностойна на хладната оценка на държавника. Тогава Лайфхелм направи нещо много глупаво. Изстреля ръката си напред, не към канцлера, а встрани от него и изрева: «Хайл Хитлер». Обърна се кръгом и излезе.

Няколко секунди всички мълчахме, докато най-сетне канцлерът проговори:

— Трябваше да го убия — рече той. — Ще съжалявам, че не го убих. Всички ще съжаляваме.“

Пет дни след скандала Жак-Луи Бертолдие прави първото от двете пътувания до Бон след пенсионирането си. Отсяда в хотел „Шлоспарк“ и тъй като картотеките на хотелите се пазят три години, успяхме да получим копия от сметките му. Провел е редица телефонни разговори с различни фирми, работещи с „Жуно и Сие“. Фирмите са прекалено много и не можахме да ги проучим поотделно, но с един номер е разговаряно многократно, като името няма никаква връзка с бизнеса на Бертолдие и фирмите му. Илзе Фишбайн. При проверката на телефонните сметки на Ерих Лайфхелм за същия период открихме, че и той е търсил Илзе Фишбайн на същия телефон. Проучванията и проследяването на фрау Фишбайн за непродължителен период от време установяват, че тя и Лайфхелм се познават от много години. Заключението е очевидно: тя е връзката между Париж и Бон в апарата на Делавейн.

Конвърс запали цигара. Името изплува отново и изкушението се появи. Илзе Фишбайн можеше да се окаже прекият път. Ако я заплашеше с разкриване, дъщерята на Херман Гьоринг можеше да изпее много неща. Можеше да потвърди, че е не само връзка между Лайфхелм и Бертолдие, но и много повече, защото двамата генерали трябваше да обменят сведения. Можеха да изплуват имена на фирми, извършващи бизнес, свързан с Делавейн в Пало Алто, имена, които можеше да преследва по законов ред, търсейки закононарушения, които положително съществуваха. Ако само можеше да я накара да почувства присъствието му, без да го вижда.

Посредник. В миналото достатъчно често беше използвал посредници, за да знае цената на процедурата. Беше сравнително просто. Щеше да се свърже с някого, който да установи контакт с връзката, която знае нужната му информация. Дори ако се наложеше да заобиколи етиката.

Нищо не беше по-наложително от разрушаването на „Аквитания“. Онази нощ на осветения от луната плаж на Миконос старият Бийл беше прав. Клиентът му не беше някакъв неизвестен човек от Сан Франциско, а от тъй наречения цивилизован свят. „Аквитания“ трябваше да бъде спряна, унищожена.

А посредникът? Щеше да отложи и този въпрос за утре. Взе досието с натежали клепачи.

Лайфхелм има малко близки приятели и това, изглежда, не се променя, вероятно защото съзнава, че правителството го наблюдава. Участва в управителните съвети на няколко изтъкнати корпорации, които откровено заявяват, че името му оправдава възнаграждението…

Главата на Джоел клюмна. Вдигна я рязко, отвори очи и прегледа набързо последните страници. Споменаваха се няколко ресторанта, чиито имена не му говореха нищо, брак по време на войната, прекратен от изчезването на съпругата през ноември четирийсет и трета, вероятно убита по време на бомбардировка над Берлин. Други бракове нямаше. Личният му живот беше извънредно прикрит, ако не и аскетичен. Единственото изключение беше склонността му към даване на вечери в тесен кръг, винаги с различни гости. Следваха имена, които не му говореха нищо. Адресът на имението му в покрайнините на Бад Годесберг… Внезапно вратът на Конвърс се вцепени, очите му се отвориха широко.

Къщата е разположена в безлюдна област на брега на Рейн и е отдалечена от всякакви магазини и предградия. Земите са заобиколени с висока ограда и охранявани от кучета, които злобно лаят по всички коли с изключение на тъмночервения мерцедес на Лайфхелм.

Тъмночервеният мерцедес! Значи самият Лайфхелм го е чакал на летището! Лайфхелм, който беше отишъл направо в посолството! Как е възможно? Как?

Дойде му твърде много, способностите му да разбира бяха притъпени. Мракът настъпваше, мозъкът му подсказваше, че не може да възприема повече, просто отказваше да функционира. Досието се плъзна встрани, той затвори очи и заспа.

Падаше в някаква подземна яма, обградена от всички страни с назъбени черни скали. Под него се разстилаше непрогледна тъмнина. Неравните каменни стени яростно пищяха към него като свличащи се безформени готически фигури с остри клюнове и наточени нокти, насочени към тялото му. Истеричният крясък беше непоносим. Къде изчезна тишината? Защо падаше в нищото?

Отвори стреснато очи, челото му беше покрито с пот, задъхваше се. Телефонът до главата му звънеше, натрапчивият звън беше дразнещо фалшив. Опита да се отърси от съня и страха, възникнал в полусъзнателното му състояние. Посегна към гърмящия апарат и погледна часовника си. Беше дванайсет и петнайсет, слънцето струеше през прозореца на хотела.

— Да? Ало?

— Джо? Джоел?

— Да.

— Кейл Даулинг е. Нашето момче се обади.

— Какво? Кой?

— Онзи Фаулър. Ейвъри Фаулър.

— Божичко!

Връщаше се, всичко се връщаше. Отново седеше на масата в „Ша Боте“ на „Ке дю Монблан“, отраженията на слънцето в металните парапети на езерния булевард пронизваха очите му. Не… не беше в Женева. Намираше се в хотелска стая в Бон и само преди няколко часа това име го хвърли в бездната на лудостта.

— Да — проговори задавено Джоел и пое дъх. — Взе ли телефона му?

— Каза, че не е време за такива игрички и освен това нямал телефон. Трябва да се срещнеш с него на източната стена на Алтер Цол колкото може по-скоро. Разхождай се наоколо, той ще те открие.

— Не съм съгласен! — извика Конвърс. — Не и след Париж! Не и след летището снощи! Не съм такъв глупак!

— Не останах с впечатлението, че те смята за глупак — отвърна актьорът. — Каза ми да ти предам нещо, което би могло да те убеди.

— Какво?

— Надявам се, че няма да сбъркам, не ми харесва дори да го произнеса… Каза да ти предам, че снощи в Ню Йорк е убит съдия на име Анстет. Смята, че връзките ти са прекъснати.

8

Алтер Цол, старинната кула, която някога е била част от южната крепост на Бон, сега представляваше камбанария, издигната на зелена морава, по която бяха наредени антични оръдия, реликви на минало могъщество, изплъзнало се благодарение на бездарни императори, крале, свещеници и князе.

Джоел стоеше до ниската стена и се мъчеше да се съсредоточи върху гледката с надеждата тя да го успокои, но напразно. Не забелязваше красотите пред себе си, те не можеха да го отвлекат от мислите му, нищо не би могло… Съдията от Втори апелативен съд Лукас Анстет, свързващ някой си Джоел Конвърс с работодателите му и с неизвестен човек от Сан Франциско. Единственият човек освен неизвестния стар учен на остров Миконос, който знаеше какво става и защо. Как бяха успели да го открият и убият за по-малко от осемнайсет часа?

— Конвърс?

Джоел се обърна. На пет-шест метра от него на чакълестата пътека беше застанал мъж с пясъчноруса коса, няколко години по-млад от него, с момчешко лице, което бавно щеше да старее и винаги щеше да изглежда по-младо от годините си. Беше по-нисък от Джоел, но не много, облечен в светлосив панталон, кадифено сако и разкопчана на шията бяла риза.

— Кой сте вие? — пресипнало попита Конвърс.

Една двойка мина по пътеката между тях и по-младият мъж кимна на Джоел да го последва на зелената площ под тях. Конвърс се подчини и го настигна до едно от оръдията.

— Добре, кой сте вие? — повтори Джоел.

— Името на сестра ми е Мегън — заяви русокосият. — И ако никой от нас не греши, трябва да познаете кой съм.

— Как, по дяволите?… — Конвърс млъкна, сетил се за думите, прошепнати от един умиращ в Женева. „О, Боже! Мег, децата…“ — Мег, децата — повтори той на глас. — Фаулър нарече жена си Мег.

— Съкратено от Мегън, а тя беше съпруга на Холидей, когото познавахте като Фаулър.

— Вие сте шурей на Ейвъри.

— Шурей на Прес — поправи го мъжът и протегна ръка. — Конъл Фицпатрик — добави той.

— Тогава сме съюзници.

— Надявам се.

— Имам много въпроси към вас, Конъл.

— Не по-малко от моите, Конвърс.

— Войнствено ли ще започнем? — попита Джоел, усетил грубия тон, с който беше произнесено името му. Пусна ръката на Фицпатрик.

По-младият мъж примигна и смутено се изчерви.

— Съжалявам — рече той. — В момента съм един разгневен брат, а и отдавна не съм спал. Още живея по времето на Сан Диего.

— На Сан Диего? Не на Сан Франциско?

— Флотата. Аз съм адвокат в тамошната военноморска база. Имам чин капитан трети ранг.

Джоел тихичко подсвирна.

— Светът е малък.

— Запознат съм с географията — съгласи се Фицпатрик. — И с вас, лейтенанте. Откъде според вас получи Прес информацията си? Разбира се, тогава не бях в Сан Диего, но имах приятели.

— Значи няма нищо свято.

— Грешите, всичко е свято. Трябваше да задвижа доста дебели връзки, за да се добера до сведенията. Преди около пет месеца Прес дойде при мен и тогава… сключихме договора.

— Не разбирам.

Морският офицер сложи ръка на дулото на оръдието.

— Прес Холидей не беше само мой зет, беше най-добрият ми приятел, по-близък от роден брат.

— А ти си част от милитаристичните орди? — полушеговито попита Джоел.

Фицпатрик хлапашки се засмя.

— Той ме подкрепи, когато постъпих. И флотата има нужда от адвокати, но юридическите факултети не го разгласяват. Оттам не се получават щедри пожертвования. А аз харесвам флотата и живота в нея, предизвикателствата, както би ги нарекъл ти.

— А кой беше против?

— Че кой не беше? И в двете семейства пиратите, които обирали жертвите при земетресения, са били адвокати.

— А ти не искаше да имаш нищо общо с тях, тъй ли, адвокате?

— И Прес не искаше, затова се захвана с международно право.

— И тъй, ти щастливо намъкна униформата — отбеляза Конвърс, загледан в очите на Фицпатрик, впечатлен от прямотата им.

— Намъкнах я отново, и то много щастливо, с юридическата и всяка друга благословия на Прес.

— Май много си го обичал?

Конъл вдигна ръка от оръдието.

— Обичах го, Конвърс. Точно както обичам сестра си. И затова съм тук. Такъв е договорът.

— Между другото, като стана дума за сестра ти, искам да ти кажа, че и да бях друг човек, лесно можех да науча името й.

— Не се съмнявам, то се появи във вестниците.

— Значи тестът ти не е бил кой знае колко сложен.

— Прес никога не я наричаше Мегън, освен по време на сватбената церемония. За него тя беше Мег. Трябваше по някакъв начин да те попитам за това и ако ме беше излъгал, щях да разбера. Много ме бива в това отношение.

— Вярвам ти. Та какъв беше договорът между теб и… Прес?

— Хайде да се поразходим — предложи Фицпатрик. Тръгнаха към стената с виещата се под нея река и седемте планини на Вестервалд в далечината. — Прес дойде при мен — заговори отново Конъл — и ми каза, че е попаднал на нещо ужасно и не може да си затваря очите. Беше се натъкнал на информация, свързваща немалко широко известни поне в миналото лица в организация, която може да нанесе огромни поражения на много хора, в много държави. Смяташе да ги спре, и то по законен път. Зададох му обичайните въпроси — самият той въвлечен ли е, подлежи ли на отговорност и прочие, а той отговори с „не“, не можел да бъде обвинен в нищо, но и не беше сигурен дали е в пълна безопасност. Естествено му казах, че е луд и че трябва да предостави въпросната информация на властите и да ги остави да се оправят.

— Това бяха и моите думи — прекъсна го Конвърс.

Фицпатрик спря и се обърна към Джоел.

— Той ми обясни, че нещата са прекалено сложни за такова решение.

— Прав е бил.

— Стори ми се невероятно.

— Но той е мъртъв. Трябва да повярваш.

— Това не е отговор!

— Не си задавал въпрос — рече Конвърс. — Да не спираме. Продължавай. Договорът ви.

Флотският офицер продължи с недоумяващо изражение.

— Беше съвсем просто — продължи той. — Каза, че ще ме информира след всяко от пътуванията си дали се е срещнал с някой от хората, представляващи основната му грижа. Тогава нарекохме всичко това „основна грижа“. Обеща също да ме осведомява и за всичко, което би могло да се окаже полезно, в случай че… че…

— Че какво?

Фицпатрик отново спря. Гласът му пресипна.

— Че нещо се случи с него!

Конвърс изчака да се уталожи емоцията на момента.

— И ти е казал, че отива в Женева да се срещне с мен — човека, познавал Ейвъри Престън Фаулър Холидей като Ейвъри Фаулър преди двайсет и няколко години в училище.

— Да. Говорихме за теб още след като намерих поверителното ти досие. Заяви, че времето и обстоятелствата са подходящи. Между другото, смяташе те за най-добрия — Конъл си позволи крива, неловка усмивка. — Почти колкото него.

— Не съм — отрече Джоел и отговори на полуусмивката. — Все още се старая да разбера позициите му относно някои второстепенни акции в сделката.

— Какво?

— Няма значение. А как стои въпросът с Лукас Анстет? Това много ме интересува.

— Всичко стана на две части. Прес ми обясни, че са задействали съдията да те убеди да се съгласиш…

— Задействали? Кои?

— Не знам. Никога не ми е казвал.

— По дяволите! Извинявай, продължавай.

— Анстет е говорил със старшите съдружници във фирмата ти и те не възразили, стига ти да си съгласен. Това е първата част. Втората е една моя лична слабост. Луд съм да слушам новини и съм настроил апарата си на вълната на Военно-въздушните сили. Слушам предаванията на военните. Колкото и да е чудно, те съобщават най-пълно новините, защото имат достъп до всички агенции. Винаги когато пътувам, си нося транзисторчето.

— Аз също — отбеляза Конвърс. — Най-вече слушам Би Би Си, защото не говоря друг език.

— И те са добри. Във всеки случай тази сутрин чух цялата история.

— И каква е тя?

— Нямаше подробности. Апартаментът му в Сентрал Парк Саут е бил разбит към два часа през нощта. Има следи от борба и е прострелян в главата.

— Това ли е всичко?

— Не съвсем. Според домоуправителя нищо не липсва, тъй че грабежът отпада. Това е.

— Ще се обадя на Лари Талбът. Може да има повече информация. Нищо друго ли не казаха?

— Само кратък очерк за блестящия юрист. Но важното е, че не е взето нищо.

— Разбирам — прекъсна го Джоел. — Ще говоря с Талбът — тръгнаха отново на юг покрай стената. — А защо снощи си казал на Даулинг, че си служител на посолството? Трябва да си бил на летището.

— Висях там седем часа и обикалях от гише на гише да събирам информация за пътниците, за да разбера с кой самолет летиш.

— Знаел си, че пътувам към Бон?

— Бийл предположи…

— Бийл ли? — стресна се Джоел. — От Миконос?

— Прес ми даде името и телефона му, но ми забрани да ги използвам, преди да се случи най-лошото — Фицпатрик замълча. — А то се случи.

— Какво ти каза Бийл?

— Че си отишъл в Париж и се каниш да посетиш Бон.

— И какво друго?

— Нищо. Каза, че се доверява на препоръките ми, така ги нарече, защото знаех името му и как да го намеря. Само Прес би могъл да ми даде тази информация. Но за всичко друго ме отпрати към теб, ако пожелаеш да ми разкриеш нещо. Държа се доста хладно.

— Нямал е избор.

— Но накрая ми заръча, ако не успея да те открия, да отида на Миконос, преди да започна да надигам глас… „в името на всичко, за което се бореше господин Холидей“. Така се изрази. Смятах да те чакам още два дни.

— И после? Щеше ли да отидеш на Миконос?

— Не знам. Сигурно пак щях да се обадя на Бийл и да го накарам да ми каже много повече, за да ме убеди.

— Ами ако не успееше? Или не пожелае?

— Тогава щях да отида право във Вашингтон и да потърся някой от по-високите етажи на Флотския департамент. Ако дори за секунда си допуснал, че ще оставя тази работа да мине за нещо, което не е, грешиш. Бийл също.

— Ако беше успял да му обясниш това, щеше да ти каже повече. Щеше да отидеш на Миконос — Конвърс бръкна в джобчето на ризата си и измъкна пакет цигари. Предложи на Фицпатрик, но той поклати глава. — Ейвъри също не пушеше. Извинявай… Прес — вдъхна дима.

— Няма нищо, това име те накара да се срещнеш с мен.

— Да се върнем назад. В думите ти има известна непоследователност, адвокате. Да я изясним, за да не допуснем някоя грешка.

— Не разбирам за какво говориш, но продължавай.

— Каза, че си щял да ме чакаш още два дни.

— Да, ако успеех да се настаня някъде, да се наспя и да се съвзема.

— Откъде знаеше, че не съм пристигнал два дни преди теб?

Фицпатрик хвърли бърз поглед на Джоел.

— От осем години съм офицер юрист във флотата и съм бил както защитник, така и прокурор в много дела, не само пред военния съд. Бил съм в повечето страни, с които Вашингтон има двустранни юридически спогодби.

— Това е чудесно, само че аз не съм във флотата.

— Бил си, но нямах намерение да използвам този факт и няма да го използвам. Кацнах в Дюселдорф, показах документите си на инспектора по имиграцията и го помолих за помощ. В Германия има седем международни летища. Трябваха му пет минути работа с компютъра, за да открие, че не си минал през тях през последните три дни, които ме интересуваха. Щом научих това, веднага потеглих за летището Кьолн — Бон. Стигнах там за четирийсет минути и пак му се обадих. Никакъв Конвърс не беше се появил междувременно, така че рано или късно щеше да долетиш, освен ако не си бил минал границата инкогнито.

— Упорит си.

— Обясних ти защо.

— А как ще обясниш Даулинг и случката в хотела?

— Името ти беше в списъка на пътниците на „Луфтханза“ от Хамбург. Не можеш да си представиш какво облекчение изпитах. Навъртах се край гишето да разбера дали няма закъснение, когато трима души от посолството размахаха документите си. Водачът им говореше развален немски.

— И ти го разбра?

— Говоря немски, френски, италиански и испански. Срещам се с хора от различни националности.

— Ще го пропусна покрай ушите си.

— Предполагам, че затова съм старши лейтенант на трийсет и четири години.

— Пак нищо не чух. Какво привлече вниманието ти към персонала на посолството?

— Името ти. Искаха потвърждение, че си в самолета. Чиновникът ми хвърли един поглед, но аз поклатих глава и той им даде информацията. Естествено, бях му бутнал няколко марки, но не е там въпросът. Тук не обичат официалните власти на САЩ.

— Чух го и миналата нощ. От Даулинг. Как разбра за него?

— От самия Даулинг, но по-късно. Когато самолетът пристигна, застанах в дъното на залата за багажа. Момчетата от посолството стояха до вратата, на двайсетина метра от мен. Всички чакахме, докато на лентата остана само един куфар. Беше твоят, но ти не се появи. Накрая дойде една жена и контингентът на посолството я наобиколи, всички бяха притеснени и разтревожени. Чух да споменават името ти, но нищо повече, защото междувременно бях решил да се върна и да поговоря пак с чиновника.

— Да провериш дали наистина съм бил в самолета? Да разбереш дали изобщо съм пристигнал?

— Да. Той беше много мил. Имах чувството, че подкупвам съдебен заседател. Платих му и той ми каза, че Кейлъб Даулинг, когото сякаш бях длъжен да познавам, се отбил на гишето, преди да излезе от летището.

— Където оставил инструкции — тихо го прекъсна Джоел.

— Откъде знаеш?

— Получих ги в хотела.

— Точно така, за хотела. Даулинг му казал, че се е запознал в самолета с американски адвокат на име Конвърс, който пътувал с него от Копенхаген. Разтревожил се, че новият му приятел няма да може да си намери хотел в Бон и затова, ако се обърнел за съдействие към „Луфтханза“, да го изпратят в „Кьонигсхоф“.

— А ти събра две и две и реши да се превърнеш в един от хората на посолството — усмихна се Конвърс. — И да се срещнеш с Даулинг. Кой от нас не се е възползвал от свидетели на противника?

— Точно така. Показах му военноморските си документи и му се представих като аташе. Честно казано, не беше много настроен да ми помага.

— Но и ти не си бил особено убедителен според театралната му критика. Аз също. Колкото и да е странно, точно затова той ни уреди срещата — Джоел спря, угаси цигарата в стената и я хвърли зад камъка. — Добре, издържа изпита. Но сега накъде? Ти говориш езика и имаш връзки с правителството, каквито на мен ми липсват. Можеш да помогнеш.

Флотският офицер стоеше неподвижен, гледаше втренчено Джоел, очите му примижаваха на ярката слънчева светлина, но не им липсваше съсредоточеност.

— Ще направя каквото мога — започна бавно той. — Но ние двамата трябва да се разберем, Конвърс. Държа цялата история да свърши за два дни. Това е всичко, с което разполагаш… разполагаме, ако се включа в екипа.

— Кой е поставил този срок, капитане?

— Аз. Давам го сега.

— Не мога да работя по този начин.

— Кой ти е казал?

— Аз. Казвам го сега — Конвърс тръгна покрай стената.

— Ти си в Бон — рече Фицпатрик и го настигна. В гласа и походката му нямаше нито нетърпение, нито молба. — Бил си в Париж, а сега си в Бон. Това значи, че разполагаш с имена и места, за които има доказателства. Искам да ми ги дадеш.

— Много искаш.

— Но аз обещах.

— На кого?

— На сестра ми! Да не мислиш, че тя не иска да знае? Тази история съсипа Прес! Цяла година ставаше нощем, бродеше из къщата и си говореше сам, но не й казваше нищо. Беше изцяло погълнат от това, а тя не успя да проникне зад преградата. Човек трябва да ги познава, за да разбере какво значи това.

— Женен ли си, капитане? — запита Джоел, без да забави крачка.

— Не — отвърна офицерът, очевидно смутен от въпроса. — Това е въпрос на бъдеще. Може би ще се оженя. Казах ти, че много пътувам.

— Прес… Ейвъри също.

— За какво намекваш, адвокате?

— Искам да уважиш стореното от него. Той знаеше опасността и разбираше какво може да загуби. Живота си.

— Тъкмо затова искам фактите! Тялото му беше върнато вчера. Погребението е утре, а аз няма да присъствам, защото дадох на Мегън обещание! Ще се върна, но с доказателства, които да взривят тая шибана работа!

— Само ще навредиш! Ако някой не те пречука преди това.

— Ти така мислиш!

— Убеден съм.

— Не го вярвам.

— Добре. Върни се в къщи и почни да говориш за слухове, за убийството в Женева, което изобщо не било с цел грабеж, или че убийството в Ню Йорк съвсем не е това, за което го представят. Ако само споменеш за човека от Миконос, той веднага ще изчезне. Какво си въобразяваш?

— Говориш глупости!

— Колко дела си изгубил като адвокат?

— И съм печелил, и съм губил, но спечелените ми дела са повече.

— Повече?

— Какво общо има това? Каква е връзката със смъртта на Прес, с убийството му?

— Връзка винаги може да се намери, капитан Фицпатрик. Под пагона може да се крие успешно инфилтриран техен човек, може би дори провокатор в униформа, която не бива да носиш.

— За какво, по дяволите, говориш?… Не, всъщност не искам да знам. Не съм длъжен да те слушам, но ти трябва да ме изслушаш! Разполагаш с два дни, Конвърс. Ще работим ли заедно или не?

Джоел спря и огледа напрегнатото младо лице до себе си, младо и все пак не чак толкова — около сърдитите очи започваха да се оформят бръчки.

— Старият Бийл е прав — уморено рече той. — Решението трябва да взема аз и то е да не ти казвам нищо. Не те искам в екипа си, моряче. Ти си луда глава и ми досаждаш.

Джоел се обърна и се отдалечи.

— Добре, край! Това е направо за монтажната зала! Браво, Кейл, почти повярвах на тези глупости.

Режисьорът Роджър Блин погледна захванатите с кламер страници, които скриптерката мушна под носа му, и даде указания на преводача, преди да тръгне към масата.

Кейлъб Даулинг остана да седи на големия камък на склона над Рейн. Потупа по главата смрадливата коза, която тъкмо се беше изходила върху ботуша му.

— Бих искал да изритам и останалите лайна от теб, малка партньорке — рече тихо той, — но това няма да подхожда на образа ми.

Актьорът стана и се протегна. Усещаше върху себе си погледите на зяпачите, струпали се пред въжето около площадката като туристи в зоологическа градина.

— Кейл! — гласът принадлежеше на Блин, режисьора на филма. — Един човек иска да те види.

— Дано не е само един, Роджър. Иначе ще се окаже, че нашите работодатели ни плащат повече, отколкото заслужаваме.

— Не и за този кич — усмивката на режисьора се стопи, когато се доближи до актьора. — Да нямаш неприятности, Кейл?

— Непрекъснато имам, но не ми личи.

— Говоря сериозно. Дошъл е човек от немската… от бонската полиция. Иска да говори с теб. Било спешно.

— За какво? — Даулинг усети, че стомахът му се сви от страха, с който живееше непрекъснато.

— Не казва. Само твърди, че било спешно и че трябва да говорите насаме.

— Господи! — прошепна актьорът. — Фреди!… Къде е той?

— В караваната ти.

— В…

— Не се тревожи — рече Блин. — Твоят каскадьор Муз Розънбърг е с него. Ако премести дори един пепелник, ще го изхвърли през стената.

— Благодаря ти, Роджър.

— Подчерта, че иска да говорите насаме.

Даулинг не го чу. Беше побягнал надолу по хълма към малката каравана, в която си почиваше. Отправяше безадресни молитви за най-доброто и се подготвяше за най-лошото.

Не беше нито едното, нито другото, а само поредното усложнение в една загадка. Фрида Даулинг не беше предмет на посещението. Вместо за нея стана дума за Джоел Конвърс. Каскадьорът се измъкна от караваната и остави Кейлъб и полицая насаме. Беше цивилен, говореше добър английски и имаше вежливи обноски.

— Съжалявам, че ви разтревожих, хер Даулинг — отговори немецът на първия неспокоен въпрос на Кейлъб за жена му. — Не знаем нищо за фрау Даулинг. Да не е болна?

— Напоследък не е съвсем добре, нищо повече. Тя е в Копенхаген.

— Да, разбрахме. Летите често дотам, нали?

— При всяка възможност.

— А тя не желае ли да дойде при вас в Бон?

— Родена е в Опенфелд и последния път, когато е била в Германия, не са я смятали за човешко същество. Спомените й са крайно живи. Връщат се при нея с много болка.

— Да — съгласи се полицаят, без да откъсва очи от Кейлъб. — Цели поколения ще живеят с това.

— Надявам се — заяви актьорът.

— Тогава не съм бил роден, хер Даулинг. Радвам се, че е оживяла.

Даулинг не знаеше защо понижи глас и неволно, едва чуто произнесе:

— Помогнали са й немци.

— Радвам се — тихо отвърна полицаят. — Но съм дошъл във връзка с един човек, който е седял до вас по време на снощния ви полет от Копенхаген до Хамбург и от Хамбург до Бон. Името му е Джоел Конвърс, американски адвокат.

— Какво ви интересува? И мога ли да видя полицейската ви карта?

— Разбира се — полицаят бръкна в джоба си, извади пластмасовата карта и я подаде на актьора, който решително си сложи очилата. — Вярвам, че всичко е наред.

— Какво значи Sonder Dezernat? — попита Даулинг, като се чумереше над дребния шрифт на картата.

— В най-точен превод — специален отдел. Ние сме подразделение на федералната полиция. Работата ни е да проучваме въпроси, които по преценка на правителството са по-деликатни от обичайните юридически жалби.

— Това не ми говори нищо и вие го знаете — рече актьорът. — Във филмите можем да произнасяме такива реплики и да ни вярват, но вие не сте Мартин Козлек и аз не съм Елиса Ланд. Обяснете ми по-точно.

— Много добре. Интерпол. В една парижка болница е умрял човек вследствие на наранявания по главата, причинени от американеца Джоел Конвърс. Състоянието му беше започнало да се стабилизира, но за нещастие — временно. Тази сутрин са го открили мъртъв. Смъртта се отдава на непредизвиканото нападение на хер Конвърс. Знаем, че е дошъл в Бон, и според стюардесата е седял до вас в продължение на три-четири часа. Искаме да знаем къде е. Може би ще ни помогнете.

Даулинг свали очилата си, наведе глава и преглътна.

— И вие смятате, че аз знам?

— Нямаме представа, но все пак сте разговарял с него. Надяваме се, че знаете — за укриване на информация за беглец, търсен от властите, се предвиждат тежки наказания.

Актьорът започна да си играе с очилата, инстинктите му си противоречаха. Отиде до походното легло и седна, загледан в полицая.

— Защо ви нямам доверие? — попита той.

— Защото жена ви не би имала доверие на нито един немец — отвърна полицаят. — Аз служа на закона, хер Даулинг. Редът е нещо, което хората решават сами за себе си, включително и аз. В рапорта, който получихме, се твърди, че Конвърс може да е силно разстроен психически.

— На мен не ми звучеше като психически разстроен. Дори ми се стори много умен. По някои въпроси прояви извънредна проницателност.

— Лудите са извънредно убедителни — играят всякакви роли и претеглят всичко, което е в тяхна полза. Това е същността на лудостта, на психозата.

Даулинг изпусна очилата на леглото и задиша тежко. Болката на страха отново се появи в стомаха му.

— Не ви вярвам.

— Тогава дайте ни възможност да ви докажем, че грешим. Знаете ли къде е?

Актьорът присви очи.

— Дайте ми визитна картичка или телефон, на който мога да ви намеря. Може би ще ми се обади.

— Кой е отговорен за това?

Мъжът в червен копринен халат зад огромното писалище беше в полумрак. Бронзова лампа хвърляше ярък кръг светлина на повърхността пред него. Беше достатъчна да освети очертанията на голяма карта, окачена на стената зад гърба му. Картата беше особена — не на целия свят, а на части от света. Страните бяха очертани, но все пак странно разлети, мъгляво оцветени, сякаш бе направен опит да се създаде единна територия от разпръснати географски области. Включваха цяла Европа, голяма част от Средиземноморието и избрани части от Африка. Широкият Атлантически океан приличаше на бледосиня връзка с Канада и САЩ, които също бяха част от дъгообразната общност.

Мъжът гледаше право пред себе си. Набръчканото му лице с квадратни челюсти, орлов нос и тънки, стиснати устни беше като изрязано от пергамент. Ниско подстриганата прошарена коса много подхождаше на изпънатата му стойка. Заговори отново. Гласът му беше доста висок, без резонанс, но съдържаше голяма доза властна увереност. Човек лесно можеше да си представи как този глас се повишава до трескав фалцет, подобен на писъка на котарак над замръзнало езеро. Но сега не беше повишен, звучеше с тиха напрегнатост.

— Кой е отговорът? — попита той. — На телефона ли си, Лондон?

— Да. Разбира се. Старая се да мисля, да бъда справедлив.

— Уважавам това, но трябва да се вземат решения. По всяка вероятност отговорността ще се подели, но трябва да знаем последователността — мъжът замълча, а когато проговори, гласът му беше съвсем различен от предишния тон — писклив и остър. — Как стана така, че се намеси Интерпол?

Англичанинът се стресна и заговори бързо, насечено. Думите му се застъпваха.

— Помощникът на Бертолдие е открит мъртъв в четири часа сутринта парижко време. Очевидно тогава е трябвало да му дадат лекарства. Сестрата се обадила в „Сюрте“…

— В „Сюрте“ ли? — изкрещя мъжът до писалището пред странната карта. — Защо в „Сюрте“? Защо не на Бертолдие? Той беше негов служител, не на „Сюрте“!

— Точно тук е пропускът — рече англичанинът. — Никой не разбрал, че в болницата са били оставени изрични указания в този смисъл от някакъв инспектор на име Прюдом, който е бил събуден и уведомен за смъртта му.

— И той се обадил в Интерпол?

— Да, но твърде късно, за да заловят Конвърс на немската граница.

— За което трябва да сме му дълбоко признателни — понижи глас мъжът.

— При нормални обстоятелства в болницата щяха да изчакат, да се обадят сутринта на Бертолдие и да му съобщят за случилото се. Както сам казахте, човекът е бил служител, а не член на семейството. След това щяха да информират участъковата полиция и накрая „Сюрте“. Дотогава нашите хора щяха да бъдат на място и в състояние да предотвратят намесата на Интерпол. Все още можем да ги спрем, но ще ни трябват няколко дни. Ще се наложи да сменяме хора и доказателства, да поправяме досиета… Имаме нужда от време.

— Тогава не го губете.

— Ако не бяха ония проклети указания…

— За които никой не се е сетил да провери — отсече мъжът пред картата. — Интуицията на този Прюдом е заработила. Прекалено много богати хора, прекалено силно влияние, съмнителни обстоятелства. Надушил е нещо.

— След няколко дни ще му отнемем случая — заяви англичанинът. — Конвърс е в Бон, знаем го. Затваряме кръга около него.

— Същото вероятно правят Интерпол и немската полиция. Не е нужно да обяснявам каква трагедия може да настъпи.

— Имаме механизми за контрол чрез американското посолство. Беглецът е американец.

— Беглецът има информация! — настоя човекът на писалището, юмрукът му се сви в светлинния кръг. — Но не знаем каква е тя и от кого я е получил, а трябва да разберем на всяка цена.

— Нищо ли не научихте в Ню Йорк? Съдията?

— Само каквото подозираше Бертолдие. След четирийсет години Анстет отново се появи да ме преследва и да ми иска главата. Но се оказа дебелоглав. Беше само посредник. Мразеше ме толкова, колкото и аз него, но успя да прикрие хората си. Е, сега го няма и свещената му правота се изпари заедно с него. Въпросът е, че Конвърс не е това, за което се представя. Намерете го!

— Както вече споменах, затваряме кръга. Имаме повече източници на информация от Интерпол. Той е американски беглец в Бон, който, както разбрахме, не говори немски. Ще го пипнем, ще го пречупим и ще разберем откъде идва. След това, естествено, веднага ще го очистим.

— Не! — котаракът отново изврещя отвъд замръзналото езеро. — Ще играем играта, както я иска той! Ще го приветстваме, ще го посрещнем с отворени обятия. В Париж е говорил за Бон, Тел Авив и Йоханесбург, следователно трябва да го приемем. Заведи го при Лайфхелм, дори ще е по-добре Лайфхелм да го потърси. Накарай Абрамс, Ван Хедмер и Бертолдие да дойдат от Израел, Африка и Париж. И без това знае кои са. Твърди, че иска да се срещне с всички, да стане част от нас. Тъй че ще се съберем и ще изслушаме лъжите му. С тях ще ни каже повече, отколкото с истината.

— Не разбирам.

— Конвърс е една пешка, само пешка. Търси, опипва терена и се опитва да разбере тактическото разположение на силите. Ако беше нещо друго, щеше да действа направо чрез властите и със законни средства. Нямаше да е нужно да ползва фалшиво име, да дава невярна информация и да бяга. Той е пешка, която разполага с информация, но не знае къде отива. Е, пешката може да се вкара в капан, да й се устрои засада. Да, трябва да му уредим среща!

— Но това е извънредно опасно. Той не може да не знае кой го е вербувал, кой му е дал имената, кои са източниците му. Можем да го пречупим физически или химически и да получим тези сведения.

— Вероятно не ги притежава — обясни търпеливо мъжът. — Пешките рядко имат достъп до решенията на командира. Честно казано, ако го имаха, вероятно щяха да се обърнат срещу него. Трябва да научим нещо повече за този Конвърс и до шест часа вечерта ще разполагаме с всичко, което някъде е написано за него. Тук има нещо, което не можем да видим.

— Вече знаем, че е находчив — отбеляза англичанинът. — От това, което успяхме да сглобим след Париж, той е изтъкнат адвокат. Ако прозре играта ни или успее да се измъкне, може да ни докара до катастрофа. Вече ще се е срещал с нашите хора, ще е говорил с тях.

— Тогава, щом го откриете, не го изпускайте от очи. До утре ще съм готов с инструкциите си.

— Тъй ли?

— Документите за него се събират от цялата страна. Когато човек се е заел с това, което сега върши Конвърс, той трябва да бъде манипулиран много внимателно, много тънко, за да се притъпи бдителността му. Ще трябва да намерим манипулатори. Утре ще се обадя.

Джордж Маркъс Делавейн остави слушалката и бавно се извъртя в стола. Втренчи се в странната карта под утринната светлина, проникваща от небето на изток. След това, стиснал здраво ръчките на стоманения стол, с усилие се върна в първоначалното си положение и впери очи в петното, хвърлено от лампата. Плъзна ръце към кръста си и предпазливо, с треперещи ръце, разкопча тъмночервеното кадифено сако. Насили се да погледне надолу и още веднъж да се сблъска с ужасната истина. Втренчи се покрай дванайсетсантиметровия кожен каиш, който го опасваше диагонално и го задържаше на място, с усилие фокусира погледа си върху отвратителното нещо, което му бяха направили.

Не се виждаше нищо освен ръба на стола, а под него — лъснатият паркет на пода. Дългите, силни крака, които бяха носили тренираното му мускулесто тяло през битки и триумфални паради, му бяха отнети. Лекарите казаха, че болните крака са инструменти на смъртта, която ще убие и останалата част от него. Сви юмруци и бавно ги притисна към писалището, гърлото му се изпълни с беззвучен писък.

9

— По дяволите, Конвърс, какво си въобразяваш? — кресна Конъл Фицпатрик с нисък, яростен глас, когато настигна Джоел, крачещ забързано между високите дървета около Алтер Цол. — Познавах Прес много по-добре и много по-дълго от теб. За Бога, той беше женен за сестра ми! Бяхме близки приятели цели петнайсет години!

— Държиш се като дете. Изчезвай.

Фицпатрик се затича и препречи пътя на Джоел.

— Моля те, мога да помогна, позволи ми да го направя! Знам езика, за разлика от теб! Имам връзки, пак за разлика от теб!

— Освен това имаш и собствена представа за някакъв срок, каквато аз нямам. Махни се от пътя ми, моряче.

— Недей така — замоли го офицерът. — Добре, няма да получа всичко, което искам. Не ме отблъсквай.

— Моля?

Фицпатрик неволно пристъпи от крак на крак.

— Свикнал си да извиваш ръце, нали, адвокате?

— Не, обстоятелствата го налагат.

— Понякога човек сам ги създава.

— Не и аз.

— Тогава грешката ми е в това, че не те познавам.

— В момента говориш за тактика, но когато каза „два дни“, ти го мислеше.

— Разбира се — кимна Конъл. — Защото искам всичко да се разкрие, искам виновният да плати. Бесен съм, Конвърс, направо съм бесен. Не искам цялата работа да се замотае и да отмре. Колкото повече време не се прави нищо, толкова по-малко хора се интересуват. Знаеш това не по-зле от мен, а може би и по-добре. Опитвал ли си се някога да възобновиш старо дело? Аз съм опитвал нееднократно, когато съм преценявал, че има нередности. Е, разбрах едно: системата не обича такива неща. И знаеш ли защо?

— Знам — отвърна Джоел. — Защото в съдебните регистри има прекалено много нови дела, твърде много усилия се влагат в текущите проблеми.

— Точно така. Прес заслужава нещо по-добро. Мегън — също.

— Да, заслужава… заслужават. Но има едно усложнение, което Прес Холидей разбираше по-добре от нас двамата. Казано просто… и жестоко, животът му не беше особено важен в сравнение с целта, която преследваше.

— Това е прекалено жестоко!

— И дяволски точно — отсече Конвърс. — Зет ти щеше да ти извие врата, ако беше се втурнал по този начин и се беше развикал на висок глас за помощ. Върви си, капитане. Върни се за погребението.

— Не. Искам да ме включиш в разследването. Оттеглям срока.

— Много мило.

— Нека бъде по твоему — Фицпатрик отново кимна и с въздишка призна поражението си. — Ще правя каквото ми кажеш.

— Защо? — попита Джоел и очите им се срещнаха.

Погледът на военноморския юрист не трепна. Отговори просто:

— Защото Прес ти имаше доверие. Твърдеше, че си най-добрият.

— След него — допълни Конвърс и си позволи да смекчи изражението си с намек за усмивка. — Добре, и аз ти имам доверие, но съществуват някои основни правила. Или ги приемаш, или, както сам се изрази, няма да се включиш в екипа.

— Да ги чуем. Ще примигвам вътрешно, за да не ме видиш.

— Първо на първо, ще ти казвам само нещата, които според мен трябва да знаеш в дадена ситуация. Всичко друго ще бъде плод на догадките ти и по този начин няма да можеш да издадеш сведенията, с които разполагаме.

— Доста грубичко.

— Това е положението. От време на време ще ти казвам по някое име, ако съм преценил, че то ще отвори някоя врата, но това винаги ще бъде от втора или трета ръка. Ти си съобразителен, ще изнамираш свои източници, за да се предпазваш.

— Правил съм го неведнъж. Все пак трябва да ми кажеш нещо.

— Ще ти кажа много абстрактни неща и съвсем малко факти. Щом започнем да напредваме, ако това изобщо стане, ще научиш повече. Когато решиш, че си отгатнал нещо, казвай ми. Това е много съществено. Не можем да рискуваме да се провалим само защото работиш въз основа на погрешни предположения.

— Кои сме ние?

— Бих искал да знам.

— Много утешително.

— Така е.

— Защо още сега не ми кажеш всичко? — попита Фицпатрик.

— Защото Мегън Холидей загуби съпруга си и не бих искал да види как ще загуби и брат си.

— Приемам този довод.

— Между другото, с колко време разполагаш? Нали си на активна военна служба?

— Първоначалният ми отпуск е трийсет дни, с право на продължаване. При положение, че единствената ми сестра е овдовяла с пет деца, бих могъл и да се уволня.

— Ще се придържаме към трийсетте дни, капитане. Те са повече от времето, с което разполагаме. Може да е и по-малко от две седмици.

— Започвай да говориш, Конвърс.

— Да се поразходим — Джоел тръгна обратно към стената на Алтер Цол и гледката на Рейн под нея.

Разказа сбито на събеседника си за какво става дума, описа текущата ситуация, в която няколко съмишленици от различни страни се обединяват и използват значителното си влияние, за да заобиколят законите и да продават оръжия и технологии на вражески правителства и организации.

— С каква цел? — заинтересува се Фицпатрик.

— Бих могъл да отговоря „печалба“, но едва ли ще те убедя.

— Като единствен мотив — да — замислено отбеляза флотският офицер. — Влиятелни хора, поне както аз разбирам думата „влиятелни“ по отношение на съществуващите закони, най-резултатно биха оперирали сами или на малки групи, в рамките на собствените си страни. Естествено, ако печалбата беше основната им цел, не биха се координирали зад граница, а и не е необходимо. Пазарът е широк, само трябва да прибират парите.

— Браво, адвокате.

— Тъй че? — Фицпатрик погледна Джоел, докато вървяха към отвора в каменната стена, където бе поставено бронзово оръдие.

— Дестабилизация — обясни Конвърс. — Масова дестабилизация. Серия от сътресения в неспокойни райони, които ще поставят под въпрос способността на демократичните правителства да се справят с насилието.

— Отново питам — с каква цел?

— Бързо мислиш — рече Джоел, — тъй че ще те оставя сам да си отговориш. Какво става, когато съществуващата политическа структура се компрометира от безредици, когато вече не може да функционира, когато нещата излязат от контрол?

Двамата спряха до оръдието, флотският офицер заразглежда дулото му.

— Или се преструктурира, или се подменя — отговори той, обърна се и погледна Конвърс.

— Още веднъж браво — тихо изрече Конвърс. — Това е в общи линии.

— Но няма смисъл — Фицпатрик присви очи от слънцето и от усилен размисъл. — Нека обобщя. Може ли?

— Може.

— „Влиятелни хора“ означава лица с високо обществено положение. Ако допуснем, че не говорим за престъпни елементи, възможност, която отпада поради отсъствието на чисто печалбарски мотив, става дума за сравнително уважавани граждани. Има ли някаква друга дефиниция, която да не знам?

— Ако има, и аз не я знам.

— Тогава защо ще искат да дестабилизират политическите структури, които гарантират влиянието им? Не се връзва.

— Чувал ли си израза „всичко е относително“?

— До втръсване. Е, и?

— Ами помисли.

— За какво?

— За влиянието — Джоел извади цигарите си, изтръска една и я запали. По-младият мъж се взираше в седемте планини на Вестервалд в далечината.

— Искат още — бавно заяви Фицпатрик и се извърна към Конвърс.

— Искат всичко — поправи го Джоел. — А единственият начин, по който могат да го постигнат, е като докажат, че техните методи са единствените ефикасни, че всички други са безплодни срещу повсеместните изблици на хаос.

Изражението на Конъл остана неподвижно, докато осмисляше думите на Конвърс.

— Света Дево… — започна той. Гласът му бе едновременно шепот и вик. — Многонационален фашизъм.

— Писна ми да повтарям „браво“, затова ще кажа „точно така“, адвокате. Току-що го формулира по-добре от всички нас.

— Нас? Което значи „ние“, а ти не знаеш кои сте! — добави Фицпатрик, едновременно объркан и ядосан.

— Свикни с тази мисъл, както свикнах и аз.

— Защо?

— Заради Ейвъри Фаулър. Помниш ли го?

— Боже мой!

— И заради стареца на остров Миконос. Това е всичко, което знаем. Но твърденията им се оказаха верни. Всичко е истина. Видях я и се убедих. В Женева. Ейвъри каза, че остава много малко време. Бийл беше по-точен — нарече го броене преди старта. Каквото и да се случи, ще се случи, преди отпускът ти да изтече. Най-ранната дата е след две седмици и четири дни. Това имах предвид преди малко.

— Боже мой — прошепна Фицпатрик. — Какво още можеш да ми кажеш?

— Много малко.

— Посолството — прекъсна го Конъл. — Бях там преди две години. Работих с военния аташе. Нямаме нужда от специално представяне. Ще ни помогнат.

— Освен това може и да ни убият.

— Какво?

— Там не е чисто. Ония тримата, които си видял на летището, хората от посолството…

— Какво?

— Те са от другата страна.

— Не ти вярвам!

— А защо според теб бяха дошли на летището?

— Да те посрещнат, да разговарят с теб. Може да има десетки причини. Независимо дали го знаеш или не, минаваш за ненадминат адвокат на международната арена. Служителите на външните министерства често искат да се запознаят с хора като теб.

— Тези приказки съм ги чувал — раздразнено рече Конвърс.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако са искали да ме видят, защо не дойдоха на вратата?

— Защото са мислили, че ще минеш през терминала като всички останали.

— А когато не минах, те според теб са започнали да нервничат, ядосали са се. Нали така каза?

— Да.

— Още една причина да ме посрещнат на вратата.

Фицпатрик се намръщи.

— Все пак е доста неубедително…

— А жената? Помниш ли жената?

— Естествено.

— Тя ме засече в Копенхаген. Следеше ме. А има и нещо друго. По-късно четиримата бяха прибрани от кола, собственост на човек, когото познаваме, за когото знаем, че е част от всичко, което ти описах. Отидоха заедно в посолството и ще трябва да ми повярваш, защото ги видях.

Конъл се втренчи в Джоел, като се мъчеше да осмисли чутото.

— Добре — въздъхна той. — Никакво посолство. А какво ще кажеш за Брюксел? Там има военноморско разузнаване, работил съм с тях.

— Не.

— Стори ми се, че искаш да използвам униформата, връзките си.

— Може и да се наложи. Добре е, че разполагам с тях.

— Тогава какво искаш да правя? Все трябва да правя нещо.

— Наистина ли говориш добре немски?

— Hochdeutsch, Schwabisch, Bayerisch и няколко междинни диалекта. Казах ти, че мога да се справям на пет езика…

— Да, да, натри ми го в носа — прекъсна го Конвърс. — Тук, в Бон, живее една жена на име Фишбайн. Това е първото име, което ти давам. Тя е замесена, не сме сигурни по какъв начин, но подозираме, че е свръзка… преносител на информация. Искам да се запознаеш с нея, да разговаряш и да установиш някакви отношения. Ще трябва да измислим нещо убедително. Тя е над четирийсетте и е най-младата дъщеря на Херман Гьоринг. По очевидни причини се омъжила за оцелял от концлагерите евреин. Той отдавна е заминал. Някакви предложения?

— Разбира се — започна Фицпатрик, без да се колебае. — Наследство. Всяка година има няколко хиляди завещания, които покойникът желае да бъдат изпълнени от военните. Обикновено са откачени, които оставят всичко, което притежават, на други оцелели. На чистата арийска раса и тем подобни щуротии. Препращаме ги в гражданските съдилища и не знам какво ги правят там, но обикновено парите се озовават в трезорите на държавната хазна.

— Сериозно?

— Вярвай ми, там не се шегуват.

— Можеш ли да използваш този повод?

— Какво ще кажеш за наследство от над един милион от дребен производител на бира в Средния запад?

— Ще се справиш — отсече Джоел. — В екипа си.

Конвърс не спомена „Аквитания“, Джордж Маркъс Делавейн, Жак-Луи Бертолдие или Ерих Лайфхелм, нито списъка с над двайсет имена на служители от Държавния департамент и Пентагона. Не описа и мрежата, както беше отразена в досиетата и описана от доктор Едуард Бийл на Миконос. Даде на Конъл Фицпатрик представа само за скелета на информацията. Джоел разсъждаваше далеч не толкова благородно, отколкото беше показал. Ако заловяха флотския адвокат и го подложеха дори на най-брутален разпит, нямаше да може да разкрие нищо съществено.

— Всъщност ми казваш дяволски малко — заяви Фицпатрик.

— Достатъчно е, за да ти пръснат черепа, а този израз рядко фигурира в речника ми.

— От друга страна — продължи шуреят на Холидей, — ти си преживял много повече от мен. Четох за теб в ония досиета, забележи множественото число, и в тях имаше неща, които се преплитаха с досиетата на много други затворници. Но ти си бил различен. Според повечето пленници ти си им помагал да се държат, докато не са те хвърлили в изолатор.

— Те грешат, моряче. Тресях се от страх, бях уплашен до смърт и готов да чукам, ако се наложи, и пекинска патица, за да отърва кожата.

— Но в досиетата пише, че…

— Не ме интересува. Имам проблем, който трябва да реша незабавно.

— Какъв проблем?

— Обещах на Даулинг да му се обадя. Но не знам как да ги накарам да го извикат.

— Там има кабина — Конъл посочи към пластмасов мехур, издаден от бетонен пилон на паважа до алеята за коли. — Имаш ли номера?

— Имах го някъде — отвърна Конвърс и запребърква джобовете си. — Ето го — измъкна листчето между няколко кредитни карти.

— Vermittlung, bitte30 — флотският офицер прозвуча съвсем автентично с отчетливия си глас. — Sieben, drei, vier, zwei, zwei. Bitte, Fräulein31 — Фицпатрик пусна серия монети в автомата и се обърна към Джоел. — Готово. Звъни.

— Почакай малко. Питай за него, кажи, че се обажда адвокатът му от хотела.

— Guten Tag, Fräulein. Ist Herr… О, не, аз говоря английски. А вие? Не, обаждам се от Калифорния, но не е спешно… Даулинг, трябва ми…

— Кейлъб — бързо подсказа Джоел.

— Кейлъб Даулинг. Какво?… Ja, да, благодаря — Фицпатрик подаде слушалката на Конвърс. — Ще го извикат.

— Джо?

— Да, Кейл. Обещах да ти се обадя след срещата с Фаулър. Всичко е наред.

— Не е, господин адвокат — прошепна актьорът. — Ти и аз трябва хубавичко да си поговорим и няма да имам нищо против, ако по време на разговора ни наоколо се навърта един огромен мъжага на име Розенбърг.

— Не те разбирам.

— В Париж е умрял човек. Това говори ли ти нещо?

— Боже мой — Конвърс усети как кръвта се оттича от главата му, в гърлото му се появи празнина. — Дошли са при теб? — едва промълви той.

— Преди малко повече от час ме посети немски полицай и този път не събуди у мен никакви съмнения. Беше истински.

— Не знам какво да кажа — запелтечи Джоел.

— Ти ли го уби?

— Ами… предполагам — Конвърс се втренчи в шайбата на телефона, пред очите му се появи мъжът в алеята, усети кръвта по пръстите си.

— Предполагаш? Такова нещо не се предполага.

— Тогава, да… Отговорът е да. Аз го убих.

— Имаше ли причина?

— Смятах, че имам.

— Искам да чуя цялата история, но не сега. Ще ти кажа къде да се срещнем.

— Не! — възкликна Джоел смутен, но настоятелен. — Не мога да те забърквам в това. Не бива!

— Онзи човек ми остави визитна картичка и иска да му се обадя, ако се свържеш с мен. Беше твърде недвусмислен какво ме очаква за прикриване на информация и как това ще се приеме за съучастничество.

— Бил е прав, напълно прав! За Бога, кажи му всичко, Кейл! Истината. Ангажирал си ми стая за миналата нощ, защото си решил, че може би нямам резервация. Стаята е на твое име, защото не си искал да я плащам. Не крий нищо! Дори този разговор.

— А защо не съм му казал преди?

— Няма значение, нали му казваш сега? Нужно ти е било време да размислиш. Телефонното ми обаждане те е убедило, че трябва да се държиш разумно. Кажи му, че си ме питал вярно ли е това, в което ме обвиняват, и аз не съм отрекъл. Бъди откровен с него, Кейл.

— Колко откровен? Да му кажа ли за срещата си с Фаулър?

— Може, но не е необходимо. Ще ти обясня. Фаулър не е истинското му име и няма нищо общо с Париж, честна дума. Ако го намесиш, само ще създадеш излишни усложнения.

— Да му кажа ли, че си в Алтер Цол?

— Оттам се обаждам. Току-що го признах.

— Но няма да успееш да се върнеш в „Кьонигсхоф“.

— Нищо — Джоел заговори бързо, защото искаше да затвори телефона и да помисли. — Багажът ми е на летището, но не мога да отида и там.

— Имаше дипломатическо куфарче.

— Погрижил съм се за него.

Актьорът помълча и бавно рече:

— Значи ме съветваш да помогна на полицията, да им кажа истината?

— Без да даваш доброволно странична и несвързана с това информация. Да, това е съветът ми, Кейл. Само така можеш да останеш чист, а ти си чист.

— Звучи ми като добър съвет, Джо… Джоел, и много бих желал да мога да го изпълня, но се опасявам, че е невъзможно.

— Какво? Защо?

— Защото престъпниците, каквито са крадците и убийците, не дават такива съвети. Няма го в нито един сценарий.

— Глупости! За Бога, направи, каквото ти казах!

— Съжалявам, друже, но драматургията не е добра. Тъй че ти ще направиш, каквото ти казвам. До университета има голяма каменна сграда, много красива, макар и реставрирана, с градини, каквито не се срещат често. По главната алея има пейки. Много е приятно в лятна нощ, усамотено е, почти няма хора. Бъди там в десет часа.

— Кейл, не искам да те замесвам!

— Вече съм замесен. Прикривам информация и съм съучастник на беглец — Даулинг отново замълча. — Искам да те запозная с един човек.

— Не!

Чу се изщракване и телефонът замря.

10

Конвърс окачи слушалката и се опря на стената на кабината, като се мъчеше да избистри мислите си. Беше убил човек, и то не за да оцелее в джунглите на Югоизточна Азия, а в парижка уличка, защото трябваше да вземе мигновено решение. Прав или не, беше го извършил и не биваше повече да си блъска главата. Немската полиция го търсеше, което ще рече, че и Интерпол е влязъл в играта и предава информация от Париж, неизвестно как предоставена от Жак-Луи Бертолдие, който оставаше невидим, извън обсега на търсенето. Джоел си спомни думите, които сам беше изрекъл преди няколко минути. Ако животът на Прес Холидей нямаше значение в сравнение с целта, която преследваше, това се отнасяше още повече за някакъв прислужник на Бертолдие, апостола на Делавейн, ръката на „Аквитания“ във Франция. Нямам избор, мислеше Конвърс. Трябваше да продължи, трябваше да остане на свобода.

— Какво има? — попита Фицпатрик, застанал неспокойно до него. — Имаш вид на ритнат от муле.

— Ритнат съм — съгласи се Конвърс.

— Какво се е случило с Даулинг? Неприятности ли има?

— Ще има! — избухна Джоел. — Защото е заблуден глупак, който си въобразява, че играе в някакъв проклет филм!

— Преди малко мнението ти за него беше друго.

Конвърс се оттласна от кабината и погледна флотския адвокат. Мисълта му отчаяно се стремеше да се съсредоточи върху най-неотложното.

— Може би ще ти го кажа, а може би не — рече той и се огледа за такси. — Хайде, трябва да пуснем в обръщение впечатляващите ти езикови способности. Имаме нужда от подслон, нещо скъпо, но ненатрапчиво, и най-важното — отдалечено от местата, където ходят туристки с високи токчета, които не говорят немски. Ако има нещо, което ще разтръбят за мен, това е, че не говоря езика. Затова да потърсим хотел, който не приема чужденци и не ги ухажва. Знаеш ли подобно място?

Фицпатрик кимна.

— Скъпо, изискано като клуб, ориентирано към немски бизнесмени. Всеки голям град има такива хотели, в които само закуската струва колкото командировъчните за двайсет дни.

— Чудесно, имам пари в Бон. Мога да започна да ги харча.

— Пълен си с изненади — отбеляза Конъл. — Истински изненади.

— Смяташ ли, че ще се справиш? Ще успееш ли да намериш такъв хотел?

— Мога да обясня какво искам на шофьора на таксито. Той положително ще знае. Бон е малък град, не прилича на Ню Йорк, Лондон или Париж… Ето, това такси го освобождават.

Двамата забързаха към завоя, където от колата се измъкваха пътници с фотоапарати и огромни куфари.

— Как смяташ да подходиш? — попита Конвърс.

— Ще комбинирам това, което казахме и двамата — отвърна Фицпатрик. — Тих, хубав хотел, далече от Auslanderlarm.

— Какво?

— Туристическата врява и дори по-лошо. Ще му кажа, че ще се срещаме с няколко много важни немски бизнесмени — банкери например, и че бихме желали място, удобно за поверителни срещи. Ще разбере намека.

— Но ще види, че нямаме багаж — възрази Джоел.

— Преди това ще види парите в ръката ми — заяви флотският офицер и отвори вратата пред Конвърс.

Капитан трети ранг Конъл Фицпатрик, член на военния съд, впечатли Джоел Конвърс, изтъкнат международен юрист, до степен, в която се почувства глупак. Без никакво усилие флотският адвокат намери двустаен апартамент в странноприемница на брега на Рейн, наречена „Das Rektorat“. Беше основно ремонтирано довоенно имение, където повечето от гостите се познаваха, най-малко колкото да се поздравят, а служителите рядко поглеждаха някого в очите, сякаш мълчаливо потвърждаваха раболепието си.

Фицпатрик започна от шофьора на таксито, като го заговори бързо, а когато таксито стигна центъра на града, разговорът им стана по-доверителен. Внезапно колата се отклони, пресече железопътните релси, които разсичаха столицата, и се понесе по път, успореден на реката. Джоел отвори уста да запита какво става, но Фицпатрик вдигна ръка да му попречи.

Спряха пред входа на странноприемницата и Фицпатрик слезе.

— Стой тук — каза той на Джоел. — Ще видя дали ще успея да ангажирам две стаи. И не се опитвай да разговаряш.

След дванайсет минути Конъл се върна с непроницаемо изражение, но очите му бяха оживени.

— Хайде, председателю на управителен съвет, качваме се горе — плати на шофьора и отново отвори вратата пред Конвърс. Този път малко по-почтително, помисли Джоел.

Фоайето на „Das Rektorat“ беше типично немско с неуловими викториански полутонове. Странна смесица от старо и много старо. Миришеше на пари.

Фицпатрик поведе Конвърс към облицования със скъпа ламперия асансьор, разположен в дъното на покрития със скъп килим коридор. Не се мярна никакъв прислужник.

— Смятам, че ще одобриш обстановката — обади се Конъл. — Проверих всичко, затова се забавих.

— Сякаш сме се върнали в деветнайсети век — отбеляза Джоел. — Надявам се, че имат телефони.

— Комуникациите им са от най-съвременните, проверих и това — вратата на асансьора се отвори. — Насам — Фицпатрик посочи надясно. — Апартаментът е в дъното на коридора.

— Апартамент?

— Нали каза, че имаш пари.

Двете спални бяха свързани от обзаведена с вкус гостна с френски прозорци, които излизаха на малък балкон с изглед към Рейн.

— Отлично, чудотворецо — заяви Конвърс. — Как го направи?

— Не беше трудно — отговори с усмивка флотският адвокат. — Ще се смаеш, ако разбереш на какво са способни документите на военен в тази страна. По-възрастните хора застават мирно и заприличват на боксери, надушили печено месо, а тук няма много лица под шейсет години.

— Това не ми говори нищо, освен ако не си решил да се записваме доброволци.

— Когато го комбинираш с факта, че съм командирован от флотата на САЩ да придружавам важен американски финансист, комуто предстоят поверителни срещи с немски партньори, ще разбереш. Естествено, докато е в Бон, моят ексцентричен финансист ще бъде инкогнито, както е свикнал да пътува навсякъде. Всичко е на мое име.

— А защо сме без резервации?

— Обясних на управителя, че си отхвърлил хотела, в който сме имали резервации, защото там са отседнали много хора, които биха те познали. Намекнах, че сънародниците му, с които се каниш да се срещнеш, вероятно ще останат много доволни от съдействието му.

— А как си чул за това място? — продължи да разпитва подозрителният Джоел.

— Много просто. Споменали са ми за него на Международната икономическа конференция миналата година в Дюселдорф.

— Наистина ли си участвал в нея?

— Не знам да е имало такава — заяви Фицпатрик и тръгна към вратата вляво. — Възразяваш ли да се настаня в тази спалня? Тя е по-малката и така трябва да бъде, тъй като съм твой помощник.

— Почакай — Конвърс пристъпи напред. — А багажът ни? Фактът, че такива важни персони са без багаж, не е ли малко странен?

— Ни най-малко — Конъл се обърна. — Багажът ни е още в града, в оня неназован хотел, който тъй настойчиво си отхвърлил след двайсет минути престой. Но само аз мога да го получа.

— Защо?

Фицпатрик вдигна показалец към устните си.

— Защото си маниак на тема секретност. Не забравяй, че си ексцентричен.

— И управителят повярва на тези глупости?

— Нарича ме Kommandant.

— Голям мошеник си.

— Напомням ви, господине, че в добрите семейства така не се говори. И въпреки че ти липсва опит, Прес казваше, че го владееш добре на масата за преговори — изражението на Конъл стана сериозно. — Говореше го с добро чувство.

Джоел изпита странно усещане за близост. Кое качество на този млад човек засягаше някаква струна у него? Фицпатрик притежаваше храбростта на неопитните, липсата на страх от дребните неща, които — предпазливостта щеше да го научи след време — могат да доведат до големи последици. Храбро се хвърляше във водата, защото никога не беше се давил.

Внезапно Конвърс се сети откъде му е познато това чувство. В Конъл Фицпатрик виждаше себе си, преди всичко онова да се случи. Преди да научи значението на страха, на голия страх. А след това и на самотата.

Разбраха се Конъл да се върне на летището не за багажа на Джоел, а за собствения си, който беше оставен на съхранение в камера-автомат. След това щеше да отиде в центъра на Бон, да купи скъп куфар и да го напълни с половин дузина ризи, бельо, чорапи и най-добрата конфекция с размера на Джоел, която можеше да намери, по-точно три панталона, едно-две сака и шлифер. Съгласиха се, че всекидневните дрехи ще са най-подходящи. Един ексцентричен финансист може да си позволи липса на изтънчен вкус, а и прикриваха най-добре факта, че не са шити по поръчка. И накрая, последната спирка преди връщането в „Das Rektorat“ щеше да бъде втора камера-автомат на гарата, където Конвърс беше оставил дипломатическото си куфарче. След като флотският адвокат го вземеше, трябваше веднага да седне в чакащо такси и повече да не се отбива никъде. Таксито трябваше да го закара направо в извънградската странноприемница.

— Искам да те питам нещо — рече Фицпатрик точно преди да тръгне. — Когато бяхме в Алтер Цол, спомена нещо за това как те ще разтръбят факта, че не знаеш немски.

— Точно така. Нито какъв да е друг език с изключение на английски. Опитвах се, но не можах. Бях женен за жена, която говореше свободно френски и немски, и дори тя вдигна ръце от мен. Нямам дарба за езици.

— Но за кои „те“ говореше? — попита Конъл, почти без да слуша обясненията на Конвърс. — За хората от посолството ли?

Джоел се поколеба.

— За малко по-широк кръг — отговори той, като подбираше внимателно думите си. — Ще го научиш, но не сега. По-късно.

— Защо по-късно? Защо не сега?

— Защото няма да имаш никаква полза, а може да повдигне въпроси, които не би искал да бъдат повдигани при… да речем, неблагоприятни обстоятелства.

— Нищо конкретно не научих.

— Естествено.

— И това ли е всичко, което ще кажеш?

— Не. Има още нещо. Бързам да получа куфарчето си.

Фицпатрик го беше уверил, че телефонистката на „Das Rektorat“ може да се справи с телефонни разговори на английски, както и на шест други езика, включително арабски, и че може да поиска разговор с Лорънс Талбът в Ню Йорк.

— Божичко, Джоел, къде си? — Талбът направо крещеше в слушалката.

— В Амстердам — отвърна Конвърс, който не искаше да се разчува, че е в Бон, и съобразително беше набрал номера автоматично. — Лари, искам да знам какво се е случило със съдията Анстет. Можеш ли да ми кажеш нещо?

— Искам да знам какво се е случило с теб! Снощи се обади Рьоне…

— Матилон?

— Казал си му, че отиваш в Лондон.

— Промених решението си.

— По дяволите, какво става? При него е ходила полицията, не е имал избор. Наложило се е да им каже кой си — Талбът внезапно замълча, а след това заговори по-спокойно, с неестествен глас. — Джоел, добре ли си? Имаш ли да ми кажеш нещо, което те тревожи?

— Което ме тревожи ли?

— Изслушай ме, Джоел. Всички знаем какво си преживял и ти се възхищаваме и уважаваме. Ти си най-добрият ни специалист в международния отдел…

— По-скоро единственият — намеси се Конвърс, като се опитваше да мисли, да печели време и да получи информация. — Какво каза Рьоне? Защо ти се обади?

— Говориш, като че ли си съвсем на себе си, стари приятелю.

— Разбира се, че съм на себе си, Лари. За какво се обади Рьоне? Защо полицията е била при него? — Джоел усещаше как се хлъзга. Навлизаше в друга сфера и го знаеше, приемаше го. Лъжите щяха да следват една подир друга, коварството щеше да допълва измамата, защото времето и свободата му бяха от първостепенно значение. Трябваше да остане на свобода, имаше да свърши толкова много неща за съвсем кратко време.

— Обади ми се повторно, когато полицията си отишла, за да ми доразправи… между другото, били са от „Сюрте“. Доколкото е разбрал, някакъв шофьор на лимузина е бил нападнат до служебния вход на „Жорж V“…

— Шофьор на лимузина ли? — неволно го прекъсна Конвърс. — Представили са го за шофьор?

— Към една от службите, които срещу много пари разкарват важни клечки на необичайни места в необичайни часове. Много баровско и много потайно. Човекът бил направо смазан и са казали, че ти си го направил. Никой не знае защо, но са те разпознали и се опасяват, че може да не оживее.

— Лари, това е абсурд! — възрази Джоел. Протестът му бе придружен от пресилен гняв. — Да, аз бях там… наблизо, но нямам нищо общо! Две луди глави започнаха да се бият и тъй като не можах да направя нищо да ги спра, не исках да пострадам и аз. Махнах се и преди да намеря такси, извиках на пазача да доведе помощ. Последното нещо, което видях, беше, че надуваше свирката и тичаше към алеята.

— Значи дори не си замесен — рече Талбът. Изявлението беше признат от адвоката факт.

— Разбира се, че не! Откъде накъде?

— Точно това не можахме да разберем и ние. Беше направо безсмислено.

— Ще се обадя на Рьоне и ако се наложи, ще се върна в Париж.

— Да, това ще е най-разумното — съгласи се колебливо Талбът. — Но трябва да ти кажа, че може би утежних положението ти.

— Ти ли? Как?

— Казах на Матилон, че… ами че може би не си на себе си. Когато се обади от Женева, звучеше ужасно, Джоел. Наистина ужасно.

— Велики Боже, а как според теб се чувствах? Човекът, с когото преговарям, умира в ръцете ми, потънал в кръв от десет прострелни рани. Как би се чувствал ти?

— Разбирам — отбеляза адвокатът от Ню Йорк, — но Рьоне също каза, че е забелязал у теб нещо, чул го е в гласа ти, което е разтревожило и него.

— Хайде сега, няма ли най-сетне да престанете! — мислите на Конвърс бясно се носеха, всяка дума, която произнасяше, трябваше да звучи достоверно. — Матилон ме видя след четиринайсетчасов полет. Бях направо изцеден!

— Джоел? — започна Талбът, очевидно неподготвен за такъв разговор. — Защо си казал на Рьоне, че си в Париж по работа на фирмата?

Конвърс помълча не защото не знаеше какво да отговори, а за ефект. Беше се подготвил за въпроса още когато за първи път потърси Матилон.

— Безвредна лъжа, Лари. Трябваше ми информация и това беше най-лесният начин да я набавя.

— За този Бертолдие? Той е генерал, нали?

— Оказа се ненужен като източник. Казах на Рьоне и той се съгласи — Джоел заговори по-безгрижно. — Освен това щеше да изглежда странно, ако бях обявил, че работя за някой друг, нали? Не смятам, че фирмата би спечелила от това. Навремето ти сам ми каза, че слуховете и клюките са чести гости в нашите среди.

— Да, вярно е. Постъпил си правилно… По дяволите, Джоел, защо си напуснал оня проклет хотел по такъв начин? През мазето или нещо такова.

Сега беше моментът да изрече с голяма убеденост дребната неистина, която щеше да предотврати далеч по-значителната и опасна лъжа. Конъл Фицпатрик го прави добре, разсъждаваше Конвърс. Флотският адвокат не се беше научил да се бои от несъщественото, не знаеше, че могат да отведат човек в пълна с плъхове клетка в делтата на Меконг.

— Слушай, ти си ми приятел и единствена опора в живота — започна колкото можеше по-галантно Джоел. — Дължа ти много неща, но не и обяснения за интимния си живот.

— Какво, какво?

— Навлизам в средната си възраст и нямам брачното задължение да бъда верен.

— Бягал си от жена?

— За щастие на фирмата, не от мъж.

— Божичко! Толкова съм нагазил в средната възраст, че въобще не ми мина през ума. Извинявай, млади човече.

— Млад, но не дотам, Лари.

— Значи всички сме били заблудени. Най-добре се обади веднага на Рьоне и оправи тази бъркотия. Падна ми камък от сърцето.

— Кажи ми нещо за Анстет. Затова се обадих.

— Разбира се — Талбът понижи глас. — Ужасна трагедия. Какво пишат вестниците там?

Конвърс се усети в капан. Не беше предвидил такъв въпрос.

— Много малко — отвърна той и се помъчи да се сети какво му беше разправил Фицпатрик. — Само че е застрелян и нищо не е изчезнало от апартамента му.

— Точно така. Естествено, първото нещо, което Нейтън и аз се сетихме, беше ти. И се попитахме дали нямаш връзка с това, но се оказа чисто и просто някаква мафиотска вендета. Знаеш колко суров беше Анстет към тези хора. Изхвърляше ги от кабинета си и наричаше адвокатите им позор за професията.

— Значи твърдо е мафиотско убийство?

— Ще го потвърдят, съобщи ми го О’Нийл от полицията. Знаят кой го е извършил — щатен убиец на рода Делвекио, а миналия месец Анстет вкара за дълго в затвора най-големия син на Делвекио. Ще лежи дванайсет години, без право на обжалване. Върховният съд няма да си мръдне пръста.

— Познават убиеца?

— Трябва само да го открият.

— Но откъде са толкова сигурни? — объркано запита Джоел.

— Обичайните методи — отвърна Талбът. — Информатор, който има нужда от помощ. И понеже всичко е станало тихомълком и много набързо, очакват балистичната експертиза да го докаже.

— Тихомълком? Набързо?

— Информаторът се обадил на полицията рано сутринта. Изпратили са специална група и само тя знае самоличността му. Предполагат, че оръжието още е у него. Ще го арестуват всеки момент, живее в Сайосет.

Нещо не е в ред, мислеше Конвърс. Имаше някаква непоследователност, но не можеше да я открие. Просветна му изведнъж.

— Лари, щом всичко се прави толкова тихомълком, ти откъде знаеш?

— Опасявах се, че ще ми зададеш този въпрос — неохотно заговори Талбът. — Но ще е най-добре да ти кажа, вероятно и без това ще излезе по вестниците. О’Нийл ме информира от вежливост, а и защото съм неспокоен.

— Защо?

— Защото, с изключение на убиеца, аз бях последният човек, разговарял с Анстет.

— Ти?

— Да. След второто обаждане на Рьоне реших да телефонирам на съдията, естествено след като се посъветвах с Нейтън. Когато успях да се свържа, помолих за среща с него. Не му се искаше, но бях непреклонен. Обясних му, че е свързано с теб. Знаех само, че имаш ужасни неприятности и трябва да се предприеме нещо. Отидох в дома му на Сентрал Парк юг и поговорихме. Разказах му какво се е случило и колко съм уплашен за теб. Не скрих, че го държа отговорен. Почти нищо не каза, но ми се струва, че и той беше уплашен. Обеща да ми се обади сутринта. Тръгнах си и според доклада на следователя Анстет е бил убит около три часа по-късно.

Джоел не можеше да си поеме въздух, главата му се цепеше.

— Да изясним това, Лари. Отишъл си в дома на Анстет след разговора с Рьоне, втория разговор. След като е съобщил на „Сюрте“ кой съм.

— Точно така.

— Колко време мина?

— Откога?

— Докато тръгна за Анстет. След разговора ти с Матилон.

— Чакай да видя. Разбира се, най-напред исках да говоря с Нейтън, но той беше излязъл да вечеря навън, тъй че го изчаках. Той се съгласи и дори ми предложи да дойде с мен…

— Колко време, Лари?

— Час и половина, най-много два.

Два плюс три часа правеха общо пет. Повече от достатъчно марионетките на убиеца да заемат мястото си. Конвърс не знаеше как са го направили, знаеше само, че са успели. Нещата внезапно са се объркали в Париж, а в Ню Йорк ядосаният Лорънс Талбът е проследен до апартамент на Сентрал Парк юг, където някой, някъде е разпознал едно име, един човек и ролята, която е изиграл срещу „Аквитания“. Ако не беше така, трупът щеше да е на Талбът, не на Лукас Анстет. Всичко останало беше димна завеса, зад която апостолите на Джордж Маркъс Делавейн разиграваха марионетките си.

— … съдилищата му дължаха много и страната му беше задължена — говореше Талбът, но Джоел не можеше да го слуша повече.

— Лари, трябва да свършваме — отсече той и затвори телефона.

Убийството беше мръсно. Фактът, че беше осъществено толкова бързо, толкова ефикасно и тъй ловко прикрито, плашеше Конвърс повече от всичко до този момент.

Джоузеф (Джоуи Сладура) Албанезе караше понтиака си по тихата залесена улица на Сайосет, Лонг Айлънд, и махна на една двойка, застанала в предния си двор. Съпругът подкастряше живия плет съгласно инструкциите на жена си. Прекъснаха заниманието си, усмихнаха се и помахаха в отговор. Много мило. Съседите ме обичат, помисли Джоуи. Смятаха го за мил и много гостоприемен човек, а и как би могло да бъде иначе — разрешаваше на съседските деца да ползват басейна му и черпеше родителите им с най-качествен алкохол, когато се отбиваха, и с най-големите пържоли, когато организираше барбекюта в събота и неделя. Правеше го често, като канеше съседите си по ред, за да не обиди никого.

Наистина съм сладур, мислеше Джоуи. Винаги се държеше мило и не повишаваше глас. С удоволствие протягаше ръка за помощ и имаше добра дума и приятна усмивка за всеки, без значение колко зле се чувстваше. Това е, мислеше Джоуи. Колкото и да беше разтревожен, никога не го показваше! Наричаха го Джоуи Сладура и бяха прави. Понякога му се струваше, че е направо светец, но веднага молеше Бога да му прости тези мисли. Току-що помаха на съседите си, но истинското му желание беше да замахне с юмрук през предното стъкло и да го напъха в гърлата им.

Причината не беше в тях, а в миналата нощ! Шантава нощ, шантав удар, всичко беше шантаво! А оня кретен, когото бяха докарали от западното крайбрежие и му викаха „майора“, беше най-шантав от всичко! Садист до мозъка на костите си, как биеше стареца, пък и идиотските въпроси, които му задаваше, несекващите му крясъци… Tutti pazzi!

Както си играеше карти в Бронкс, звънна телефонът. „Веднага тръгвай за Манхатън! Трябва да загреем някого, attualmente!“ Той тръгна и що да види? Оказа се железният съдия, който тръшна стоманените порти зад момчето на Делвекио! Пълна лудост! Положително щяха да се доберат до стария. Щеше да получи такъв affizione от ченгетата и съдилищата, че щеше да се радва, ако му останеше малкият бардак в Палермо, стига да успее да се добере дотам.

Но може би, само може би, помисли си Джоуи тогава, в организацията се готви нещо. Хватката на стария Делвекио беше започнала да отслабва, може би нарочно предизвикваха този affizione, който непременно щеше да последва. А съществуваше вероятност и да проверят самия Джоуи. Може би беше прекалено мил, прекалено благ да претрепе човек като стария съдия, който им причиняваше толкова неприятности. Е, оказа се, че не е. Не, господа, милите обноски свършваха до дръжката на пистолета. Това беше негова работа, негова професия. Господ-Бог решаваше кой да живее и кой да умре, но изявяваше волята си чрез простосмъртни, които нареждаха на Джоуи кого да очисти. За Джоуи Сладура нямаше морални дилеми. Но беше важно заповедите да се издават от уважаван човек, необходимо беше.

Така стана и снощи. Заповедта дойде от много уважаван човек. Макар че Джоуи не го познаваше лично, беше слушал с години за могъщия padrone във Вашингтон. Името му само се шушукаше, никой не смееше да го произнесе на глас.

Джоуи натисна спирачките на колата, за да завие в алеята пред къщата си. Жена му Агни сигурно е вкисната и вероятно щеше да се развика, задето не се прибра миналата нощ. Още една неприятност след оная идиотщина, но какво можеше да й каже? „Извинявай, Агни, но се забавлявах, като изстрелях шест куршума в един старец, който определено дискриминираше италианците. Тъй че, разбираш ли, Агни, трябваше да остана оттатък, в Джърси, където едно от момчетата, с които играх карти и което ще се закълне, че съм бил там цяла нощ, случайно е шефът на полицията.“

Разбира се, нямаше да навлезе в такива подробности пред жена си. Това беше закон. Колкото и потиснат да беше, никога не пренасяше настроенията си в къщи. Ако имаше повече съпрузи като него, щастливите семейства в Сайосет щяха да са къде-къде повече.

По дяволите! Едно от тъпите хлапета беше оставило велосипеда си пред пристроения гараж, нямаше да може да отвори автоматичните врати и да вкара колата вътре. Трябваше да слезе. По дяволите! Още една досада. Не можеше да паркира дори до оградата на съседа си Милър, колата на някакъв ръб беше спряла там. Не беше на Милър. Буик.

Джоуи спря понтиака насред наклонената алея и слезе. Тръгна към велосипеда и се наведе. Проклетото хлапе не беше сложило дори опората, а Джоуи мразеше да се навежда с това шкембе.

— Джоузеф Албанезе!

Джоуи Сладура се извъртя, както беше клекнал, и посегна под сакото си. С този тон говореха в един-единствен случай. Извади трийсет и осем калибровия си револвер и се хвърли към решетката на колата.

Изстрелите прокънтяха в квартала. От дърветата излетяха птици, в ярката светлина на слънчевия следобед проехтяха писъци. Джоузеф Албанезе остана свит до решетката на понтиака, по блестящия хром потекоха струйки кръв. Джоуи Сладура беше улучен и револверът, с който си беше послужил толкова сполучливо предната вечер, остана ням в ръката му. Балистичната експертиза щеше да го докаже. Убиецът на Лукас Анстет беше мъртъв. Съдията бе станал жертва на мафиотско убийство и в очите на света смъртта му нямаше да има нищо общо със събитията, развиващи се на десет хиляди километра оттук в Бон, Германия.

Конвърс стоеше на малкото балконче с опрени на перилата ръце. Гледаше величествената река отвъд гората, оформяща бреговете й. Минаваше седем часът. Къде се губеше Фицпатрик? Къде беше куфарчето му? А досиетата? Опитваше се да не мисли, да спре въображението си, което го хвърляше в ужасяващи възможности.

Чу дрезгаво ехо, но не от гърдите си, а от стаята. Обърна се бързо и видя, че вратата се отваря и Конъл Фицпатрик вади ключа от ключалката. Влезе и направи път на униформен носач, който внесе два куфара. Посочи му къде да ги остави и бръкна в джоба си за бакшиш. Носачът излезе и флотският адвокат се втренчи в Джоел. В ръката му нямаше куфарче.

— Къде е? — попита Джоел. Страхуваше се да поеме дъх и да помръдне.

— Не го взех.

— Защо? — извика Джоел и се втурна напред.

— Не съм сигурен… имах особено чувство, не знам.

— Какво искаш да кажеш?

— Вчера се мотах на летището седем часа и питах за теб от гише на гише — тихо рече Конъл. — Днес следобед се отбих на гишето на „Луфтханза“ и беше дежурен същият чиновник. Когато го поздравих, сякаш не поиска да ме познае, изглеждаше нервен, не разбрах защо. Излязох от отделението за багажа с моя куфар и започнах да го наблюдавам. Спомних си как ме беше погледнал миналата нощ и когато минах покрай него, кълна се, че очите му се стрелнаха към центъра на залата, но там имаше толкова хора, беше такава бъркотия, че не можех да бъда сигурен.

— Смяташ, че са те засекли? Проследиха ли те?

— Точно това е въпросът. Не знам. Когато пазарувах в Бон, ходих от магазин на магазин и от време на време се обръщах да видя дали някой върви след мен. Няколко пъти ми се стори, че видях едни и същи лица, но и там имаше много народ и не можех да бъда сигурен. Но все си мисля за чиновника на „Луфтханза“. Нещо не беше в ред на летището.

— А какво направи в таксито? Гледа ли…

— Естествено. Гледах през задното стъкло. Дори по пътя насам. Няколко коли направиха същите завои, но наредих на шофьора да намали и ни задминаха.

— А обърна ли внимание дали не се появиха отново, след като ви задминаха?

— Нямаше смисъл.

— Има — отсече Джоел, като си спомни за шофьора на таксито, който следеше тъмночервения мерцедес.

— Знаех единствено, че много държиш на онова куфарче. Нямам представа какво има в него, но предполагам, че не искаш и някой друг да научи.

— Браво, адвокате.

На вратата се почука и въпреки че беше тихо, имаше ефекта на гръмотевица. И двамата останаха неподвижни, очите им се впериха във вратата.

— Питай кой е — прошепна Конвърс.

— Wer ist da, bitte? — каза Фицпатрик достатъчно високо, за да го чуят. Последва кратък отговор на немски и Конъл си отдъхна. — Всичко е наред. Съобщение от управителя. Вероятно иска да ни даде под наем заседателната зала — флотският адвокат отиде до вратата и я отвори.

Но не беше нито управителят, нито някой хоп с известие от управителя. Пред вратата стоеше строен възрастен мъж в тъмен костюм, изправена стойка и много широки рамене. Погледна първо към Фицпатрик, а след това — зад него към Конвърс.

— Моля да ме извините — вежливо заговори той, влезе и тръгна към Конвърс с протегната ръка. — Хер Конвърс, разрешете ми да се представя. Казвам се Лайфхелм. Ерих Лайфхелм.

11

Джоел пое ръката на немеца. Беше прекалено смаян за друга реакция.

— Господин фелдмаршал… — заекна той и веднага съжали. Трябваше да запази присъствие на духа поне колкото да се обърне към него с „господин генерал“. Страниците на досието проблеснаха пред очите му, докато оглеждаше мъжа пред себе си — правата му коса, все още повече руса, отколкото побеляла, бледосините очи, проблясващи като късчета лед, розовата кожа — набръчкана и восъчна, сякаш консервирана за следващите десетилетия.

— Стара титла, която, слава Богу, не съм чувал от години. Но вие ме ласкаете. Бил сте достатъчно заинтересуван да научите нещо за миналото ми.

— Не много.

— Но май достатъчно — Лайфхелм се обърна към Фицпатрик. — Извинявам се за малката уловка, командире, но реших, че така ще е най-добре.

Озадаченият Фицпатрик сви рамене.

— Явно се познавате.

— Лично не — поправи го немецът. — Господин Конвърс дойде в Бон да се срещне с мен. Предполагам, че ви е информирал за това.

— Не, не съм — обади се Джоел.

Лайфхелм се обърна и се загледа в очите на Конвърс.

— Разбирам. Може би трябва да поговорим насаме.

— Мисля, че да — Джоел погледна към Фицпатрик. — Капитане, отнех ви достатъчно време. Защо не слезете да вечеряте? След малко ще се присъединя към вас.

— Както наредите, господине — отвърна Конъл с тона на младши офицер. Кимна и излезе, като плътно затвори вратата зад гърба си.

— Хубава стая — отбеляза Лайфхелм и направи няколко крачки към отворените френски прозорци. — И гледката е прекрасна.

— Как ме открихте? — попита Конвърс.

— Чрез него — отвърна бившият фелдмаршал и погледна към Джоел. — Ein Offizier32 според рецепцията. Кой е той?

— Как? — повтори Джоел.

— Снощи е прекарал часове на летището да пита за вас, много хора си го спомниха. Очевидно е ваш приятел.

— И вие знаехте, че е оставил там багажа си? Че ще се върне за него?

— Честно казано, не. Предполагахме, че ще се върне за вашия. Знаехме, че няма да отидете лично. А сега бихте ли ми казал кой е той?

Джоел разбираше, че е жизненоважно да поддържа известна доза арогантност, както беше направил с Бертолдие в Париж. Това бе единственият начин на поведение с подобни хора. За да го приемат, трябваше да видят в него нещо от себе си.

— Не е важен и не знае нищо. Юрист е във флотата, но навремето е работил в Бон и сега е тук, доколкото разбрах, по лична работа. Спомена нещо за годеница. Срещнахме се миналата седмица, разприказвахме се и му казах, че днес или утре ще съм тук. Той настоя да се срещнем. Много е сервилен и настойчив. Сигурен съм, че си прави илюзии за гражданска практика. Естествено, при така стеклите се обстоятелства аз го използвах точно както и вие.

— Естествено — Лайфхелм се усмихна. Обноските му бяха безупречни. — Не му ли казахте часа на пристигането си?

— Париж ми отне тази възможност, както се досещате.

— О, да, Париж. Трябва да поговорим за Париж.

— Говорих с един приятел, който има връзки в „Сюрте“. Онзи човек е умрял.

— На такива хора често им се случва.

— Твърдят, че бил шофьор, но не беше.

— Едва ли щеше да е благоразумно да кажат, че е бил доверено лице на генерал Жак-Луи Бертолдие.

— Така е. Мислят, че аз съм го убил.

— Да. Решихме, че е било неконтролируема грешка, предизвикана от самия него.

— Интерпол ме търси.

— И ние имаме връзки. Положението ще се промени. Няма от какво да се боите — немецът млъкна и огледа стаята. — Мога ли да седна?

— Заповядайте. Да позвъня ли да ни донесат нещо за пиене?

— Пия само бяло вино, и то много малко. Не е нужно… освен ако вие не сметнете за необходимо.

— Не смятам.

Лайфхелм седна на стола най-близо до балконската врата. Джоел също щеше да седне, но когато усетеше, че е дошъл моментът, не по-рано.

— На летището взехте извънредни мерки да избегнете срещата с нас — продължи най-младият Хитлеров фелдмаршал.

— Следяха ме още от Копенхаген.

— Много сте наблюдателен. Разбирате, че не с лоши намерения.

— Нищо не разбирах. Просто не ми хареса. Не знаех какво въздействие ще окаже случилото се в Париж на пристигането ми в Бон, как щяхте да го изтълкувате.

— Въздействие ли? — риторично попита Лайфхелм. — Случилото се в Париж означаваше, че някакъв адвокат, представящ се под измислено име, е наговорил куп тревожни неща на един изтъкнат държавник. Този адвокат, нарекъл се Саймън, заявил, че тръгва за Бон да се срещне с мен. По пътя си е бил провокиран, в което съм убеден, и убива човек, което ни говори нещо — че е безскрупулен и много способен. Но това е всичко, което знаем, а бихме искали да научим повече. Къде отива, с кого се среща. На наше място бихте ли постъпил другояче?

Сега бе моментът да седне.

— Щях да го изпипам по-добре.

— Може би. Ако знаехме колко сте находчив, щяхме да действаме по-тънко. Между другото, какво стана в Париж? С какво ви предизвика онзи човек?

— Опита да ми попречи да си тръгна.

— Не е имал подобна заповед.

— Значи се е объркал. За доказателство имам няколко белега по гърдите и врата. Не съм свикнал да влизам във физически стълкновения и в никакъв случай не съм имал намерение да го убивам. Всъщност дори не знаех, че съм го убил. Случи се при безспорна самозащита.

— Очевидно. Кой би желал подобни усложнения?

— Именно — грубовато се съгласи Конвърс. — Щом успея да съставя версия за последните си часове в Париж, изключваща срещата ми с генерал Бертолдие, ще се върна и ще дам обяснения пред полицията.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се извърши, както твърди пословицата. Видели са ви да разговаряте в „Л’Еталон Блан“. Без съмнение и генералът е бил разпознат по-късно, когато е дошъл в хотела, той е известен човек. Не, смятам, че ще постъпите по-умно, ако оставите работата в наши ръце. Можем да се справим, както знаете.

Джоел се втренчи студено и въпросително в немеца.

— Признавам, че моят начин е рискован. Той не ми харесва, а няма да хареса и на клиента ми. От друга страна, не мога да допусна да бъда търсен от полицията.

— Издирването ще бъде прекратено. Ще трябва да се криете няколко дни, докато Париж получи нови указания. Името ви ще изчезне от списъците на Интерпол, никой повече няма да ви безпокои.

— Искам гаранции.

— Каква по-добра гаранция от думата ми? Няма да ви изненадам, ако ви кажа, че ние може да загубим много повече от вас.

Конвърс едва сдържа учудването си. Лайфхелм, умишлено или неволно, току-що му беше казал страшно много. Немецът бе признал, че е част от тайна организация, която не може да си позволи риска да бъде разкрита. Това бе първото конкретно доказателство, което Джоел чу. Но стана някак прекалено лесно. Дали старейшините на „Аквитания“ не бяха просто наплашени старци?

— Приемам този довод — Конвърс кръстоса крака. — Е, господин генерал, вие ме намерихте пръв, но, от друга страна, както и вие се съгласихте, движенията ми са ограничени. Какво ще правим оттук нататък?

— Точно каквото искате, господин Конвърс. В Париж сте говорил за Бон, Тел Авив и Йоханесбург. Знаете към кого да се обърнете в Париж и кого да търсите в Бон. Това силно ни впечатли и трябваше да допуснем, че знаете и други неща.

— Прекарах месеци в усилени проучвания от името на клиента си, разбира се.

— Но кой сте вие? Откъде се появихте?

Джоел почувства остра болка в гърдите. Често я беше изпитвал и преди, беше физическа реакция на непосредствената опасност и съвсем истински страх.

— Аз съм този, за който искам да ме мислят хората, генерал Лайфхелм. Сигурен съм, че ме разбирате.

— Разбирам ви — потвърди генералът, като го наблюдаваше внимателно. — Вие сте заклет следовник на преобладаващите ветрове, но разполагате с подмолна сила, която да ви закара до целта.

— Малко сложна, но доста точна формулировка. А що се отнася до това откъде се появих, не се съмнявам, че вече го знаете.

Пет часа. Повече от достатъчно да поставят марионетките си по местата им. Убийство в Ню Йорк. Трябваше да си разчистят там терена.

— Отчасти, господин Конвърс. А дори да знаехме повече, откъде да сме сигурни, че е вярно? Може да не сте това, за което ви мислят хората.

— А вие, генерале?

— Ausgezeichnet! — възкликна Лайфхелм, избухна в смях и се плесна по коленете. Смехът му беше истински, восъчното лице се сбръчка от чувството за хумор. — Добър адвокат сте, mein Herr. Отговорихте, както се казва на английски, на въпрос с въпрос, който едновременно е и отговор, и обвинение.

— При съществуващите обстоятелства това е самата истина. Нищо повече.

— А сте и скромен. Достоен за похвала.

Джоел разкръстоса крака и отново нетърпеливо ги кръстоса.

— Не обичам комплиментите, генерале. Не ви вярвам, особено при съществуващите обстоятелства. Бяхте започнал да говорите за желанието ми да посетя Бон, Тел Авив и Йоханесбург. Какво имахте предвид?

— Само това, че се съобразихме с желанията ви — рече Лайфхелм и разпери ръце. — Вместо да ви принуждаваме да предприемате тези досадни пътувания, поканихме представителите си от Тел Авив, Йоханесбург и, естествено, Бертолдие да дойдат в Бон. За да се срещнат с вас, господин Конвърс.

Успях, помисли Джоел. Наистина бяха изплашени, дори паникьосани. Напук на туптенето и болката в гърдите, заговори бавно и тихо:

— Ценя високо вашата загриженост, но трябва откровено да ви заявя, че моят клиент още не е готов за среща на високо равнище. Искаше да вникне в отделните части, преди да се запознае с цялото. Спиците крепят колелото, господине. Трябваше да му докладвам доколко са здрави, поне по мое мнение.

— А, да, клиентът ви. Кой е той, господин Конвърс?

— Не се съмнявам, че генерал Бертолдие ви е уведомил, че нямам право да го разкрия.

— Бил сте в Сан Франциско, Калифорния…

— Където извърших голяма част от проучванията си — прекъсна го Джоел. — Клиентът ми не живее там. Обаче с готовност признавам, че в Сан Франциско, по-точно в Пало Алто, живее един човек, за когото мечтая да ми стане клиент.

— Да, да, разбирам — Лайфхелм долепи връхчетата на пръстите си. — Трябва ли да смятам, че отхвърляте провеждането на срещата тук, в Бон?

Конвърс беше чувал хиляди подобни въпроси при началните гамбити с адвокати, търсещи мястото си сред корпоративните опоненти. И двете страни искаха едно и също, въпросът беше само да се уточнят отговорностите, така че нито едната страна да не е ищец.

— Виждам, че сте положили големи усилия — започна Джоел. — И ако ми се предостави възможност да разговарям с всеки един поотделно, не виждам нищо лошо в срещата — Конвърс си позволи напрегната усмивка, както беше правил хиляди пъти. — В интерес на клиента ми, разбира се.

— Разбира се — повтори немецът. — Утре… да речем, в четири следобед. Ще ви изпратя кола. Уверявам ви, че на масата си предлагам изтънчени деликатеси.

— На масата?

— За вечеря, естествено. След като си поговорим — Лайфхелм се изправи. — Не бих допуснал да дойдете в Бон и да не опитате от блюдата ми. Известен съм с вечерите, които давам, господин Конвърс. Що се отнася до вас, можете да вземете каквито искате предохранителни мерки. Дори цял взвод от телохранители. Но ще бъдете в пълна безопасност. Mein Hous ist dein Haus.

— Не говоря немски.

— Всъщност това е стара испанска поговорка. Mi casa, su casa. „Моят дом е и ваш.“ Вашето удобство и добруване са първата ми грижа.

— И моята — каза Джоел и стана от стола. — Нямам намерение да водя придружител или да допусна някой да ме следи. Ще бъде противопоказно. Разбира се, ще информирам моя клиент за местонахождението си и ще го уведомя кога да очаква следващото ми обаждане. Ще бъде нетърпелив да говори с мен.

— Убеден съм в това — Лайфхелм и Конвърс тръгнаха към вратата. Немецът се обърна и още веднъж протегна ръка. — Тогава до утре. И мога ли още веднъж да ви напомня да бъдете предпазлив още няколко дни?

— Разбирам.

Марионетките в Ню Йорк. Убийството е трябвало да се извърши, за да се отстрани първата от двете пречки.

— Между другото — каза Джоел, като пусна ръката на фелдмаршала, — тази сутрин по Би Би Си чух новина, която дотолкова ме заинтригува, че се обадих на един познат. В Ню Йорк е убит един съдия. Казват, че било за отмъщение. Присъда, издадена от организираната престъпност. Вие случайно да сте чул?

— Аз ли? — попита Лайфхелм. Русобелите му вежди се вдигнаха, восъчните устни се разделиха. — Предполагам, че в Ню Йорк всеки ден избиват десетки хора, включително и съдии. Защо трябва да знам нещо за това? Отговорът ми е не.

— Просто се питах. Благодаря ви.

— Но… но вие… Трябва да имате…

— Да, генерале?

— Защо ви интересува този съдия? Защо решихте, че имам нещо общо с него?

Конвърс се усмихна без сянка от хумор.

— Няма да ви разкрия нищо ново, ако ви кажа, че той беше наш общ противник… враг, ако предпочитате.

— Наш? Държа да се изясните.

— Както и двамата се съгласихме, аз съм това, за което искам да ме мислят хората. Този човек знаеше истината. В момента съм в отпуск и изпълнявам поверителна задача за клиент. Той се опита да ме спре, опита се да накара старшия партньор във фирмата, в която работя, да прекрати отпуската ми и да ме върне.

— И на какво основание?

— Без основание, само завоалирани заплахи за обвинения в корупция и непрофесионално поведение. Не пожелал да каже нищо повече, бил е действащ съдия и е трябвало да се пази. Моят работодател не подозира нищо и беше страшно ядосан и объркан, но аз го успокоих. Въпросът е решен. Колкото по-малко ровим, толкова по-добре — Джоел отвори вратата пред Лайфхелм. — До утре… — направи моментна пауза. Колкото и да ненавиждаше застаналия пред него мъж, в очите му се четеше единствено уважение. — … господин фелдмаршал — добави той.

— Gute Nacht — отвърна Ерих Лайфхелм и рязко, по военному, кимна с глава.

Конвърс помоли телефонистката да изпрати някого в ресторанта да повика американеца, капитан Фицпатрик. Задачата да го открият се оказа нелека, защото не беше нито в ресторанта, нито в бара, а отвън, на Spanische Terrasse, където пийваше с приятели и се наслаждаваше на залеза над Рейн.

— Какви са пък тия приятели? — попита Джоел по телефона.

— Едно семейство, с което се запознах. Той е много приятен човек — висш фирмен служител и според мен отдавна е надхвърлил седемдесетте.

— А тя? — адвокатската антена на Конвърс улови сигнала.

— С около трийсет-четирийсет години по-млада от него — отговори Конъл доста по-лаконично.

— Прибирай се веднага, моряче!

Фицпатрик седна на дивана и се наклони напред, опрял лакти на коленете. Погледна Джоел, който пушеше пред отворената балконска врата, със загриженост и удивление.

— Какво? — рече предпазливо той. — Искаш да спра достъпа до служебното ти досие?

— Не до цялото, до част от него.

— По дяволите, за кого ме вземаш?

— Направил си го за Ейвъри… за Прес. Можеш да го направиш и за мен. Длъжен си!

— Тъкмо обратното, отворих досието ти за него.

— Все пак е някакъв вид контрол. Ти имаш достъпа и ключа към него.

— Но аз съм тук, а не там. Не мога да отстраня нещо от разстояние шестнайсет хиляди километра. Бъди разумен.

— Все някой може, някой трябва да го направи. Става дума за съвсем малка част, която е в самия край. Последният ми разговор с тях.

— Разговор ли? — смая се Конъл и се изправи. — В служебно досие? Да не говориш за някакъв оперативен доклад? Защото, ако е така, няма да…

— Не говоря за доклад — прекъсна го Конвърс. — Разговорът при уволнението ми от армията. Прес Холидей ми го цитира.

— Чакай, чакай! — Фицпатрик вдигна ръце. — Да нямаш предвид изказването ти, направено пред комисията във връзка с уволнението?

— Да, да. Точно това имам предвид.

— Е, можеш да се успокоиш. То не е част от служебното ти или от някое друго досие.

— Холидей го беше чел! Току-що ти казах, че цитира буквално думите ми! — Джоел отиде до масата и смачка цигарата си в пепелника. — Щом не е в досието ми, как се е добрал до него? Как ти успя да му го намериш?

— Става дума за съвсем друго нещо — заобяснява Конъл, като очевидно си припомняше нещата. — Ти си бил военнопленник, а много от разговорите с военнопленници са с гриф „строго поверително“. Дори след толкова години голяма част от темите още са щекотливи. Казани са много неща, които никой не иска да придобият гласност и до ден днешен. За всеобщо добро, не само заради военните.

— Но ти си намерил достъп до него! По дяволите, чух собствените си думи!

— Да, намерих — призна омърлушено флотският адвокат. — Получих стенограмата и ако някой разбере това, ще ме разжалват в юнга. Не разбираш ли, аз вярвах на Прес! Закле ми се, че има нужда от този материал, че има нужда от всичко за теб. Не можеше да си позволи някаква грешка.

— И как го направи? Тогава дори не си бил в Сан Диего, сам го каза.

— Обадих се в хранилището и с помощта на номерираното си разрешително поисках да ми се направи фотокопие. Казах, че е възникнала спешност четири нула и че поемам отговорността. На следващата сутрин, когато фотокопията пристигнаха с обратна разписка, я пробутах за подпис на шефа си заедно с цял куп поща и я забутах в бумагите.

— Но откъде си знаел, че такова нещо съществува?

— Някои досиета на военнопленници са отбелязани с флагчета в разрешителното за уволнените от армията.

— Какви флагчета?

— Ей така, флагчета. Малки сини печати, които означават, че за лицето има допълнителна засекретена информация. Ако няма флагче, всичко е чисто, но ако има, работата е сериозна. Обясних го на Прес, а той заяви, че му трябва абсолютно всичко. Затова се заех.

— Значи и друг може да го направи?

— Не всеки. Трябва да е офицер с номерирано разрешително, а те не са много на брой. Освен това се изискват четирийсет и осем часа срок за проверка на материала. Такава е обичайната практика в областта на информацията за оръжията и технологиите, които все още подлежат на засекретяване.

— Четирийсет и осем часа? — Конвърс преглътна, докато се опитваше да пресметне часовете, изминали от Париж, когато името за първи път бе изплувало на повърхността. — Имаме още време! — каза той със свито гърло. — Ако можеш да го направиш, все още разполагаме с малко време. Успееш ли, ще ти кажа всичко, което знам, защото ще го заслужиш. Никой няма да го заслужава повече.

— Изплюй камъчето.

Джоел се обърна и поклати глава.

— Колко странно… Казах същите думи на Ейвъри. „Изплюй камъчето, Ейвъри“… Извинявай, името му беше Прес — Конвърс се обърна към флотския юрист с тайнствената военна привилегия, наречена номерирано разрешение. — Слушай ме внимателно. Преди няколко минути се случи нещо, което не бях сигурен дали изобщо може да стане. Във всеки случай зет ти беше убит, за да го предотвратят. Утре в четири часа следобед ще отида на среща с главните действащи лица, които са обединили усилията си да наложат такова насилие, което ще свали правителствата и ще позволи на същите тези лица да заемат местата им. Те ще управляват по своему, ще пишат свои закони. Ще се срещна очи в очи с тях! Ще разговарям с тях, ще слушам думите им! Признавам, че съм най-неопитната лисица, която някога е влизала в курник, но в този случай става дума за гнездо на лешояди, и то от онзи вид, който връхлита: къса части жива плът и изчезва. Но имам един коз — добър адвокат съм и ще науча неща, за които те и не подозират, че ми ги казват. Може да стигнат, за да сглобим няколко дела, които ще ги унищожат. Преди известно време ти казах, че не приемам срока ти. И сега не го приемам, но вече не ми изглежда абсурден. Разбира се, няма да е два дни, но можем да ги сведем под десет! Мислех, че ще ми се наложи да летя до Тел Авив и Йоханесбург. Да ги посръчкам, да ги стресна. Сега това не се налага. Вече го направихме. Ще дойдат при мен, защото те са хората, които се боят! Не знаят какво да мислят, а това вече е паника — Конвърс млъкна, по челото му беше избила пот. След малко добави: — Няма защо да ти казвам какво може да направи добрият адвокат с паникьосаните свидетели на опонента си. Какви данни може да събере за доказателства.

— Искът ти се уважава, адвокате — откликна Фицпатрик, явно впечатлен. — Убедителен си. А сега ми кажи с какво ще помогне моята намеса. Какво ще постигне?

— Искам тези хора да мислят, че съм един от тях! Може да ми се размине, ако разполагат с общодостъпната информация за мен, но няма да оживея, ако се докопат до стенограмата от разговора с комисията. Разбираш ли? Ейвъри… Прес знаеше това! А аз го разбрах едва сега. Познавахме се преди близо двайсет и пет години и дори бяхме добри приятели. И независимо от случилото се през всичкото това време, той залагаше на факта, че не съм изменил на същността си. До навършването на пълнолетие всички бяхме вече оформени като личности. Промените настъпиха после, много по-късно, продиктувани от нещата, които приемахме или отхвърляхме, от състоянието на портфейлите ни, от цената, платена за убежденията ни или за утвърждаването на способностите ни, от оправдаването на успехите или обяснението на провалите. Онази стенограма е потвърдила мнението на Ейвъри поне дотолкова, че да го накара да поиска среща с мен и да ме привлече към каузата си. Само че го направи накрая, със смъртта си, докато държах главата му. След това не можех да се откажа.

Конъл Фицпатрик излезе на балкона, без да каже нищо. Наведе се и опря длани на перилата, докато Конвърс го наблюдаваше. След това се изправи, вдигна ръка и погледна часовника си.

— В Сан Диего е дванайсет и петнайсет. Никой от юридическия отдел на излиза за обяд преди един.

— Ще можеш ли?

— Мога да опитам — отвърна флотският офицер, влезе и се запъти към телефона. — Не, по дяволите, ако си изчислил правилно времето, ще направя нещо по-добро. Ще наредя. Нали затова съществува по-високият чин.

Първите пет минути бяха мъчителни за Джоел. Презокеанският разговор се забави, но по някакъв начин Фицпатрик успя да пробие, като настойчиво повтаряше думата dringend.

— Старши лейтенант Ремингтън Дейвид, юридически отдел. Повикването е по спешност, редник, говори капитан Фицпатрик. Ако разговаря по телефона, прекъснете го — Конъл закри с ръка слушалката и се обърна към Конвърс. — Отвори куфара ми, ще намериш бутилка бърбън.

— Дадено, капитане.

— Ремингтън?… Здравей, Дейвид, Конъл е на телефона… Да, благодаря, ще предам на Мегън… Не, не съм в Сан Франциско, не ме търси там. Изникна нещо, с което искам да се нагърбиш ти, защото аз не мога. Става дума за спешност четири нула. Ще ти обясня, като се върна, но дотогава ще трябва да се заемеш с въпроса. Имаш ли молив?… Намери военнопленническото досие на името на Конвърс, Джоел, лейтенант, летец от самолетоносач на Военноморските сили, служил във Виетнам. Уволнен е през шейсетте години… — Фицпатрик погледна към Конвърс, който вдигна разперените пръсти на дясната си ръка и трите пръста на лявата — … по-точно през шейсет и осма — Джоел пристъпи напред, дясната му ръка с разперени пет пръста още беше вдигната, но на лявата беше вдигнат само показалецът. — Юни, шейсет и осма — добави флотският юрист и кимна. — Място на уволнението е нашата база в Сан Диего. Разбра ли ме? Моля те, Дейвид, повтори.

Конъл се заслуша, като кимаше от време на време.

— Точно така, Конвърс… юни, шейсет и осма, Военновъздушни сили, летец, Виетнам, отдел „Военнопленници“, уволнение в Сан Диего, така, записал си правилно. Слушай, Дейвид, този Конвърс е с флагче, но само за прослушването при уволнението, няма връзка с оръжия или висши технологии… Внимавай сега. Доколкото разбрах, ще постъпи искане, придружено с номерирано разрешение, за получаване на стенограмата. Стенограмата не бива да се дава при никакви обстоятелства. Флагчето остава на мястото си и никой няма право да отваря досието без мое лично разрешение. Ако искането вече е постъпило, още е в рамките на четирийсет и осем часовия срок. Спри го. Ясно ли е?

Фицпатрик отново се заслуша, но вместо да кимне, поклати глава.

— Не, при никакви обстоятелства. Дори държавният секретар и секретарите по отбраната и флотата да подпишат обща петиция на бланка на Белия дом, отговорът трябва да е „не“. Ако някой постави решението ми под въпрос, отговори му, че упражнявам правата си на старши юридически съветник на базата. Някъде имаше клауза, че заемащият моята длъжност има правото да забрани достъпа до всякакви материали с оглед да се опази поверителна информация, засягаща сигурността на базата, в продължение на седемдесет и два часа, пет дни или нещо подобно, намери го в устава. Може да ти потрябва.

Конъл продължи да слуша, намръщи се и очите му се стрелнаха към Джоел. Заговори бавно, а Джоел отново усети острата болка в гърдите си.

— Как да се свържеш с мен? — попита объркан флотският офицер. Внезапно смущението му изчезна. — Вземам си думите назад. Обади се на Мегън в Сан Франциско. Не съм при нея и децата, но тя ще знае как да ме намери… Още веднъж благодаря, Дейвид. Зарежи всичко друго и се заеми с това. Благодаря ти… Ще предам на Мег — Фицпатрик затвори телефона и шумно издиша. — Готово — заяви той, отпусна се облекчено и прекара пръсти през разпиляната си коса. — Ще се обадя на Мегън и ще й дам този телефон, ще й обясня, че ако се обади Ремингтън, трябва да му каже, че съм в Сонома Хилс. Прес имаше някакви имоти там.

— Дай й телефонния номер, но не й казвай нищо друго — отбеляза Джоел.

— Не се тревожи, тя има други грижи — флотският офицер погледна Конвърс и се намръщи. — Ако си пресметнал правилно часовете, вече разполагаш с време.

— Сметката ми е правилна. А твоята по отношение на лейтенант Ремингтън? Сигурен ли си, че няма да позволи някой висшестоящ да отмени заповедта ти?

— Не приемай погрешно официалния ми тон спрямо него — отвърна Конъл. — Дейвид е костелив орех. Причината, поради която избрах него, а не някой друг от четирима старши юристи в отдела е, че е вманиачен на тема устав. Ще открие онзи текст и ще го залепи на челото на всеки генерал, който се опита да отмени заповедта ми. Ремингтън е много полезен. Плаши хората до смърт.

— Всички имаме такива партньори. Полицаите наричат това игра на добър-лош.

— Дейвид много го бива за тази игра. Едното му око се криви надясно — Фицпатрик внезапно се изпъна и зае военна стойка. — Не трябваше ли да донесете бърбън, лейтенант?

— Тай вярно, капитан Фицпатрик! — изрева Джоел и се отправи към куфара на Фицпатрик.

— Доколкото си спомням, след като налеете питието, трябва да ми разкажете нещо, което много държа да чуя.

— Тъй вярно! — рече Конъл, вдигна куфара от пода и го сложи на дивата. — Разрешете да доложа, господин капитан. Най-добре да поръчаме вечеря в стаята. Сигурен съм, че имате нужда от подсилване, след като цял ден командвахте кораба.

— Добре съобразявате, лейтенант. Ще се обадя долу.

— Смея ли да предложа да се обадите най-напред на сестра си?

— Божичко, съвсем забравих!

Хаим Абрамс вървеше по тъмна улица на Тел Авив. Масивното му тяло беше както винаги облечено в сако сафари, панталон каки и ботуши. На почти оплешивялата си глава носеше барета — единствен реверанс към тазвечершната му цел. Обикновено му беше приятно, когато го познаваха по улиците, и посрещаше хвалебствията със старателно упражнявано смирение. През деня, когато се движеше с открита, високо вдигната глава и в добре познатото сафари, приемаше изразите на почит с кимване, а очите му се впиваха в последователите. „Евреин преди всичко!“ — беше фразата, с която неизменно го поздравяваха, независимо дали беше в Тел Авив или в Ерусалим, в някои райони на Париж или в Ню Йорк.

Тази фраза се бе родила преди години, когато беше задочно осъден от британските власти на смърт, задето като млад терорист на „Иргун“ беше изклал цяло палестинско село и оставил труповете на арабите всички да ги видят за назидание. Тогава беше извикал така, че го чу цял свят: „Аз съм преди всичко евреин, син Авраамов! Всичко друго е второстепенно и реки от кръв ще потекат, ако децата Авраамови бъдат низвергнати!“

През 1948 година англичаните не искаха да създават нови великомъченици, отмениха присъдата и му отпуснаха голям терен земя. Но нейните декари не можаха да ограничат войнствения сабра. Три войни разкъсаха оковите на фермерството и отприщиха жаждата му за кръв… както и блестящите му качества на бойното поле.

И защо стотици хиляди поляци, чехи, унгарци, румънци, надути немци и нетърпими руснаци се бяха стекли в страната му? Но те идваха, а с тях дойдоха и усложненията. Фракция срещу фракция, култура срещу култура, всяка група се стараеше да докаже, че заслужава повече от другите името евреин. Пълна глупост! Бяха там, защото трябваше да бъдат, бяха се оставили на враговете Авраамови, бяха позволили, да, именно позволили да избият милиони, вместо да въстанат като милиони и да отговорят на смъртта със смърт. Е, видяха докъде доведоха цивилизованите им методи и колко струват талмудическите им гърчове. И дойдоха в Обетованата земя, като я обявиха за своя. Да, но не беше тяхна. Къде бяха те, когато я изтръгваха от сухата каменна пустиня с голи ръце и най-примитивни библейски сечива? Къде бяха, когато омразните араби и презрените англичани изпитаха гнева на истинния евреин? Бяха по европейските столици, в банките и луксозните си салони, печелеха пари и пиеха скъпо бренди от кристални чаши. Не, дойдоха тук само защото трябваше да дойдат. Нахлуха в Обетованата земя на сабрите.

Домъкнаха със себе си парите и превземките си, елегантните си слова и объркващите го аргументи. Но сабрата ги учеше как да се бият. И пак сабрата щеше да вкара цял Израел в орбитата на един нов, могъщ съюз.

Абрамс стигна до пресечката на улиците „Ибн Габриол“ и „Арлозороф“. Мъждивата светлина на уличните лампи беше обградена с ореол. Толкова по-добре, нямаше да го познаят. Трябваше да извърви още една пресечка до адреса на улица „Жаботински“ — непривлекателна жилищна сграда, където в грозен апартамент живееше под наем човек, който на пръв поглед беше незначителен чиновник. Малко хора знаеха, че този специалист, разработващ усъвършенствано компютърно оборудване, с помощта на което поддържаше връзки с почти цял свят, беше съществена част от глобалните операции на Мосад — специалните служби на Израел, които мнозина смятаха за най-добрите в света. И той беше сабра. Беше един от тях.

Абрамс тихо произнесе името си в микрофона над пощенските кутии във фоайето, чу изщракване, влезе вътре и започна да изкачва трите етажа към апартамента.

— Искаш ли вино, Хаим?

— Уиски — беше резкият отговор.

— Винаги ти задавам този въпрос и ти ми отговаряш по един и същ начин — каза специалистът.

Абрамс се отпусна в паянтов кожен стол, хвърли поглед на неугледната разхвърляна стая, отрупана с книги, и както винаги си зададе въпроса защо такъв влиятелен човек живее по този начин. Говореше се, че офицерът от Мосад не обича да му идват гости, а по-голямо жилище в по-добър квартал можеше да ги привлече.

— От грухтенето и покашлянето ти по телефона подразбрах, че разполагаш с това, което ми е необходимо.

— Да — потвърди специалистът и поднесе на посетителя си чаша отлично уиски. — Имам го, но едва ли ще ти хареса.

— Защо? — попита Абрамс и отпи, без да отмества внимателен поглед от домакина си, седнал срещу него.

— В общи линии, защото е объркващо, а към объркващите неща в тази работа трябва да се подхожда деликатно. А ти не си никак деликатен, Хаим Абрамс, извинявай за неделикатното ми изявление. Каза ми, че този Конвърс е твой враг, евентуално подставено лице, а аз твърдя, че не намерих нищо, което да подкрепя твоето твърдение. Преди всичко един непрофесионалист трябва да има дълбок личен мотив, за да се замеси в такъв вид измама, да възприеме такава линия на поведение. Трябва да има някаква движеща сила, за да посегне към образ или кауза, която ненавижда. Е, има мотив, има и враг, когото вероятно силно мрази, но нито мотивът, нито врагът са сравними с това, което допускаш. Между другото, информацията е абсолютно сигурна. Получих я от „Куанг Дин“…

— Какво, по дяволите, е това?

— Специален отдел на северновиетнамското, сега виетнамско разузнаване.

— И там ли имаш източници?

— Финансираме ги от години. Не са жизненоважни, но стигат за няколко чифта уши. Има неща, които се налага да знаем за някои оръжия, защото могат да се обърнат и срещу нас.

— Този Конвърс във Виетнам ли е бил?

— Няколко години като военнопленник. Има изчерпателно досие. В началото се надявали да го използват за своята пропаганда — в радиопредавания и по телевизията, да настоява правителството му да прекрати бомбардировките и прочие. Говорел добре, изглеждал добре и бил типичен американец. В началото го показали по телевизията като убиец от небето, спасен от яростта на тълпите с помощта на хуманните войници, после как се храни и упражнява, програмирали са го за внезапно отмятане. Смятали го за слаб, разглезен младеж, който може да бъде лесно прекършен, за да си осигури по-прилично съществуване след период на жестоки унижения. Но с течение на времето разбрали, че нещата съвсем не стоят така. Под меката черупка се криел скелет от як метал и най-странното било, че колкото повече време минавало, толкова повече този метал се втвърдявал, докато най-сетне разбрали, че са създали, създали е тяхна дума, някакво същество, излято от стомана.

— Същество? И това ли е тяхна дума?

— Не, наричали го злостен вредител, което не е лишено от ирония. Въпросът е там, че те признават създаването му. Колкото по-зле са се отнасяли към него, толкова по-недостъпен и по-устойчив е ставал.

— Защо не? — остро запита Абрамс. — Бил е гневен. Ядосай пустинна змия и ще видиш реакцията й.

— Хаим, уверявам те, подобно поведение не е обичайно при такива обстоятелства. Човек може да полудее и да нанесе удар в сляпата си ярост, може да се затвори в себе си до степен на кататония, може да се разпадне и да избухне в плач, готов да направи всичко, за да получи малко топлинка и разбиране. Той не е направил нито едно от тези неща. Поведението му е било пресметната серия от противодействия, които е черпил от собствените си възможности за оцеляване. Бил е инициатор и водач на две бягства — първото е траяло три дни, а второто — пет, преди групите да бъдат заловени. Бил е поставен в клетка, потопена в река Меконг, но измислил начин да убива водните плъхове — дебнел ги под водата като акула. След това бил затворен в изолатор — изкопана в земята яма, дълбока четири метра, захлупена с бодлива тел. По време на силна дъждовна буря успял да изпълзи от ямата, да извие бодливата тел и да избяга сам. Пробивал си път през джунглите и изминал над сто и шейсет километра, докато стигнал до американските линии. Не било лесна работа. Създали са целеустремена личност, спечелил личната си война.

— Защо просто не са го убили, преди да избяга?

— И аз това се попитах — отвърна специалистът. — Затова се обадих на моя човек в Ханой същия, който ми предостави информацията. Той каза нещо много странно, Хаим, както за пленените, така и за заловилите ги. Мръсната игра се състои от много фактори. Агресия, съпротива, храброст, страх и не на последно място любопитство, особено когато играчите са представители на такива различни култури като източната и западната. Често се формират ненормални връзки както поради умората от изтощителната игра, така и поради всичко друго. Те не намаляват междунационалната вражда, но се създава известно признание, което подсказва на тези играчи, че не участват в играта по свое желание. Задълбоченият анализ показва, че това чувство се заражда първо у хората, които вземат пленници, а след това и у самите пленници. Пленниците се стремят да оцелеят, да се освободят, а пазачите им започват да си задават въпроси, свързани с живота и състоянието им. Започват да се питат как ли биха се държали на тяхно място. Всичко това е част от „стокхолмския синдром“, както го наричат психиатрите.

— За Бога, какво се опитваш да ми кажеш? Звучиш като онези досадници от Кнесета. Малко това, малко онова и много въздух под налягане!

— Определено не си деликатен, Хаим. Мъча се да ти обясня, че този Конвърс е подхранвал омразата и маниите си, а пазачите му са се изморили от играта и — както предполага източникът ми в Ханой — неохотно са го оставили жив от уважение, преди да направи последния си успешен опит за бягство.

За учудване на Абрамс специалистът очевидно беше свършил.

— И?

— Ами това е. Има мотив, има и враг, но това са твой мотив и твой враг, до които, естествено, си стигнал по друг път. В крайна сметка ти искаш да смажеш неподчинението, където и да възниква то, да спреш разпространението на революциите в Третия свят, и особено ислямската, защото знаеш, че представляват пряка заплаха за Израел. По един или друг начин тази глобална заплаха ви събра в организацията и по моя преценка — съвсем основателно. За военнопромишления комплекс трябва да настъпи време и място и времето е сега. Той трябва да ръководи правителствата на свободния свят, преди да бъде погребан от враговете си.

Хаим Абрамс присви очи и се постара да не крещи.

— И?

— Не разбираш ли? Този Конвърс е един от вас. Има мотив, има и враг, когото е видял в най-грозна светлина. Той е високоценен адвокат, който печели много пари от работата си в консервативна фирма, а сред клиентите му са най-богатите корпорации и конгломерати. Всичко, което представлява и зад което стои, само ще се облагодетелства от вашите усилия. Бъркотията възниква от необичайните му методи, които аз не мога да обясня. Мога само да предположа, че вероятно не са необичайни за специалната работа, която върши. Пазари могат да рухнат благодарение на слухове. Прикриването на информация и отклоняването на вниманието положително са на почит. Освен това той не иска да ви съсипе, а да се присъедини към вас.

Сабрата остави чашата на пода и с мъка се измъкна от стола. Брадичката му бе забита в гърдите, а ръцете — хванати зад гърба. Заразхожда се мълчаливо напред-назад. Спря и погледна от горе на долу специалиста.

— Нека допуснем, само да допуснем, че всемогъщият Мосад е допуснал грешка, че има нещо, което не сте открили.

— Струва ми се малко вероятно.

— Но все пак възможно!

— В светлината на събраната от нас информация, много се съмнявам. Защо?

— Защото нещо ми намирисва, затова!

Човекът от Мосад задържа погледа си върху Абрамс, сякаш изучаваше лицето му, а може би оглеждаше нещата от друга гледна точка.

— Има само още една възможност, Хаим. Ако този Конвърс не е човекът, когото ти описах, което ще противоречи на всички събрани за него данни, тогава трябва да е агент на правителството си.

— Точно на такова ми мирише — тихо продума сабрата.

Беше ред на специалиста да помълчи. Пое дълбоко дъх и отвърна:

— Уважавам нюха ти, стари приятелю. Поведението ти — не винаги, но нюха ти — да. Какво смятат другите?

— Само че лъже, че прикрива други хора, които може и да не познава, а те го използват като разузнавач. Пало Алто употреби термина „пешка“.

Офицерът от Мосад продължи да се взира в сабрата, но очите му сякаш гледаха през него, виждаше абстрактни, криволичещи линии и спирали, които малко хора можеха да схванат. Възникваха от живота му, изпълнен с анализи на видими и невидими, юридически и расови врагове, от отбиването на удари с кинжал и нанасяне на насрещни в непрогледния мрак.

— Възможно е — прошепна той, сякаш отговаряше на незададен въпрос, чут единствено от него. — Почти невероятно, но възможно.

— Какво? Че зад него стои Вашингтон?

— Да.

— Защо?

— Това е абсурдно предположение, което не бих подкрепил, но е единственото, макар и минимално вероятно. С две думи, той притежава твърде много информация.

— Е, и?

— Не Вашингтон в обикновения смисъл, не правителството в по-широк аспект, а в рамките на някаква част от него, на някакъв сектор, който е подочул шушукания за някаква организация, но не може да бъде сигурен. Вярват, че ако такава организация съществува, трябва да вкарат в нея свои хора, за да я разкрият. Така че избират човек с подходяща биография, подходящи спомени и дори подходяща професия да свърши тази работа. Може би той дори вярва в това, което говори.

Сабрата не помръдна, но беше нетърпелив.

— Вижда ми се прекалено сложно — рязко отсече той.

— Опитайте първо по моя начин. Опитайте да го приемете, може да е истински. Ще трябва да ви каже нещо конкретно, можете дори да го насилите, за да го накарате. От друга страна, може и да не ви каже, защото няма да има какво.

— И?

— И ако не каже, ще знаете, че сте прави. Тогава трябва — според възможностите на хуманността и бруталността — да го отстраните от спонсорите му. Трябва да го превърнете в парий — човек, търсен за толкова ненормални престъпления, че лудостта му да остане извън всякакво съмнение.

— А защо да не го убием?

— Непременно трябва да го убиете, но не преди да го обявят за толкова луд, че никой да не излезе в негова защита. Това ще ви даде времето, от което се нуждаете. Кога е последната фаза на „Аквитания“? След три-четири седмици?

— Да, тогава ще започнем да действаме.

Специалистът се изправи и замислено застана пред воина.

— Повтарям, най-напред се опитайте да го приемете, уверете се дали това, което казах в началото, не е вярно. Но ако нюхът ти подсказва, че нещо не е в ред, ако има и най-малката вероятност волно или неволно, с отворени или със затворени очи, да е провокатор, изпратен от Вашингтон, постройте версията си срещу него и го хвърлете на вълците. Създайте пария, както Северен Виетнам създаде онова същество. След това го убийте бързо, преди някой друг да се докопа до него.

— Офицерът на Мосад ли говори сега?

— Да, и то съвсем ясно.

Млад армейски капитан и по-възрастен цивилен излязоха от Пентагона през две съседни стъклени врати и си хвърлиха бегъл поглед без видими признаци, че се познават. Заслизаха поотделно по стъпалата и поеха наляво по циментираната пътека към паркинга. Армейският офицер вървеше на около три метра пред цивилния. Когато стигнаха голямата асфалтирана площ, тръгнаха в различни посоки към колите си. Ако през последните петдесет секунди двамата мъже бяха обект на наблюдение със или без камера, по никакъв начин нямаше да се забележи, че се познават.

Зеленият покрит буик зави надясно и потъна в бездната, която представляваше входът на подземния паркинг на хотела. В края на наклона шофьорът показа на служителя ключа от стаята си, той вдигна жълтата бариера и му махна да мине. В третата редица неподвижни автомобили забеляза празно място, намести зеления буик и армейският капитан се измъкна от колата.

Мина през въртящата се врата и отиде до асансьорите в подземното фоайе на хотела. Вратите на втория асансьор се плъзнаха и откриха две двойки, които явно нямаха намерение да слизат в подземието. Единият от мъжете неколкократно натисна бутона за партера. На свой ред офицерът натисна бутона за четиринайсетия етаж. Шейсет секунди по-късно той излезе в коридора и тръгна към аварийното стълбище. Целта му беше единайсетият етаж.

Синята тойота мина по наклона към подземния паркинг. Ръката на шофьора беше протегната навън и държеше ключ. Номерът на стаята се виждаше ясно. Цивилният шофьор откри празно място на паркинга, внимателно паркира малката кола, слезе и погледна часовника си. Остана доволен и тръгна към въртящата се врата и асансьорите. Вторият асансьор беше празен и цивилният се изкуши да натисне бутона за единайсетия етаж. Беше уморен и мисълта за допълнително изкачване пеша не му допадаше. Все пак в асансьора можеха да се качат още хора, тъй че той спази правилата и сложи показалеца си на бутона до цифрата девет.

Застанал пред затворената врата на хотелската стая, цивилният вдигна ръка, чукна веднъж, изчака няколко секунди и почука още два пъти. След малко вратата се отвори от капитана. Зад него в стаята имаше трети човек, също униформен, като цветът и знаците на униформата му бяха на младши лейтенант от флотата. Стоеше до писалището с телефона.

— Радвам се, че дойдохте навреме — започна армейският офицер. — Движението беше отвратително. Очакваме разговора след няколко минути.

Цивилният влезе, кимна на флотския и заговори:

— Какво открихте за Фицпатрик?

— Намира се на място, където изобщо не трябва да бъде — отвърна лейтенантът.

— Можете ли да го върнете?

— Работя по въпроса, но не знам откъде да започна.

— Кой би допуснал, че Холидей ще се обърне към него? — каза флотският офицер с разстроен глас. — Или ако е смятал да го привлече, защо не е говорил най-напред с него? Можеше и да ни каже.

— Мога да отговоря на последните два въпроса — каза капитанът. — Прикривал го е от евентуални противодействия на Пентагона. Ако ние се провалим, шуреят му ще остане чист.

— А аз мога да отговоря на първия въпрос — рече цивилният. — Холидей се е обърнал към Фицпатрик, защото не е повярвал на окончателния ни анализ. Женева доказва, че е бил прав.

— Как така? — войнствено и без извинителни нотки се обади капитанът. — Не бихме могли да го предотвратим.

— Така е — съгласи се цивилният. — Но не можахме да направим нищо и след това. Нямахме начин да оправдаем доверието. Не можехме да си го позволим.

Телефонът иззвъня. Лейтенантът вдигна слушалката и се заслуша.

— Миконос е — заяви той.