Заговорът „Аквитания“

12

Конъл Фицпатрик седеше срещу Джоел и допиваше кафето си. Бяха се нахранили и всичко беше казано. Конвърс бе отговорил изчерпателно на многобройните въпроси на флотския юрист не само защото му беше обещал, а и защото имаше нужда от пълноценен съюзник.

— Като се изключат имената и подробностите от досиетата — заключи Конъл, — не научих кой знае колко повече отпреди. Може би списъкът на хората от Пентагона ще ми даде повече сведения. Твърдиш, че не знаеш кой го е предоставил…

— Не. Просто си беше там. Бийл каза, че някои от тях вероятно са включени погрешка, но другите трябва да са свързани с Делавейн.

— Но и те са посочени от някого. Не може да са включени без причина.

— Бийл ги нарече „вземащи решения хора“ в областта на военните доставки.

— Тогава трябва да ги видя. Работил съм с такива хора.

— Така ли?

— Да. Не много често, но достатъчно, за да ги поопозная.

— Защо тъкмо ти?

— Най-вече като преводач заради различните юридически нюанси в материали, свързани с военноморски технологии. Нали ти казах, че говоря…

— Каза, каза — прекъсна го Джоел.

— По дяволите! — извика Фицпатрик и смачка салфетката в юмрука си.

— Какво има?

— Прес знаеше, че имам връзки с тези комитети, с отговарящите по технологиите и въоръженията. Кого съм виждал, кого съм харесвал, на кого съм вярвал. Господи! Защо не се е обърнал към мен? Логиката подсказва, че аз съм човекът, който му е бил нужен! Не само ги познавам, но и бях най-близкият му приятел.

— Точно затова не се е обърнал към теб — рече Конвърс.

— Тъпо копеле! — Конъл вдигна очи. — Надявам се, че ме чуваш, Прес. Можеше да доживееш да видиш как яхтата ми „Конъл II“ печели регатата в залива.

— Май наистина вярваш, че може да те чуе.

Фицпатрик погледна към Джоел над масата.

— Да. Аз съм вярващ, адвокате. Знам всички причини, поради които не би трябвало да вярвам в Господа. Прес ми ги изреди една по една, но въпреки това… Веднъж дори му отговорих с цитат от негов протестантски праотец.

— И какъв беше той? — любезно се усмихна Джоел.

— „В честното съмнение има повече вяра, отколкото във всички божи архангели.“

— Много е хубав. Не бях го чувал.

— Може и да не съм го запомнил точно… Джоел, трябва да видя тези имена!

— А аз трябва да си взема куфарчето, но не мога да отида.

— Значи изборът пада върху мен — заяви флотският офицер. — Смяташ ли, че Лайфхелм е прав? Смяташ ли, че наистина може да спре разследване на Интерпол?

— Изпитвам смесени чувства. По отношение на непосредствената ми свобода на действие се надявам да може. Но ако го направи, ще изгубя ума и дума от страх.

— Споделям виждането ти — съгласи се Конъл и стана от стола. — Ще се обадя на рецепцията да поръчам такси. Дай ми ключа от контейнера.

Конвърс бръкна в джоба си и извади малък кръгъл ключ.

— Лайфхелм може да е наредил да те следят, няма да му е за първи път.

— Ще бъда далеч по-внимателен. Ако видя два пъти едни и същи фарове, ще спра в някоя бирария. Знам няколко.

Джоел погледна часовника си.

— Сега е дванайсет без десет. Смяташ ли, че би могъл най-напред да се отбиеш до университета?

— При Даулинг ли?

— Каза, че иска да се срещна с някого. Просто му се обади и го успокой, че всичко е наред, нищо повече. Дължа му го.

— А ако се опита да ме спре?

— Извади картата си и му обясни, че много бързаш, че въпросът е свръхсекретен или каквато щуротия роди крайно изобретателната ти глава.

— Дали не долавям професионална завист в гласа ти?

— Не, само признание. Аз се връщам оттам, накъдето си тръгнал.

Фицпатрик вървеше бавно по широката пътека от южната страна на огромната университетска сграда, бивш палат на всемогъщите кьолнски архиепископи. Беше толкова поразен от спокойната красота на нощната картина, че едва не забрави за какво е дошъл.

Поводът за посещението рязко изскочи в паметта му, когато на една пейка зърна тънка, прегърбена, самотна фигура. Краката на мъжа бяха протегнати и кръстосани, главата — покрита от широкопола шапка, но не достатъчно, за да скрие гривата сребристоруса коса на слепоочията и врата. Значи Кейлъб Даулинг е актьор, помисли си флотският юрист, и се развесели при спомена за шока, който Даулинг се престори, че изживява, когато Конъл не го позна. Но и Конвърс не беше го познал. Явно двамата бяха малцинство в свят на телемани.

Фицпатрик се доближи до пейката и седна на известно разстояние от Даулинг. Актьорът го погледна бегло и изведнъж се стресна:

— Вие?

— Съжалявам за снощи — рече Конъл. — Доколкото разбрах, не съм бил твърде убедителен.

— Финалът ви е слаб, младежо. Къде, по дяволите, е Конвърс?

— Още веднъж съжалявам. Не успя да дойде, но не се безпокойте. Всичко е наред.

— Какъв ред? — възрази разтревожен актьорът. — Казах да дойде Джоел, а не някаква смес от разузнавач и посредник.

— Не съм съгласен с тази постановка. Аз съм старши лейтенант от флотата на Съединените щати и оглавявам юридическия отдел на голяма военноморска база. Господин Конвърс се съгласи да изпълни наша задача, която съдържа известен риск за него и е от висш приоритет за нас. Спрете да се интересувате от това, господин Даулинг. Високо ценим, говоря от името на Конвърс и от свое име, интереса и великодушието ви, но е време да се оттеглите. Най-вече във ваш собствен интерес.

— А Интерпол? Та той е убил човек.

— Който се е опитал да убие него — добави бързо Фицпатрик. — Това ще бъде изяснено и обвиненията ще бъдат оттеглени.

— Много сте речовит, капитане — заяви Даулинг и изправи гръб. — Сега сте по-добър от снощи, по-точно от тая сутрин.

— Тогава бях разтревожен. Бях го загубил, а трябваше да го открия, за да му предам жизненоважна информация.

Актьорът кръстоса крака и се облегна назад. Подпря непринудено ръката си на облегалката на пейката.

— Значи това, с което се занимавате с Конвърс, е истинска секретна операция?

— Да, строго секретна.

— А фактът, че и двамата сте адвокати, има ли нещо общо със закононарушения тук, които по някакъв начин да са свързани с военните?

— В най-широкия смисъл, да. Опасявам се, че не мога да ви дам подробности. Конвърс спомена, че искате да се срещне с някого.

— Да. Наговорих някои по-силни приказки за него, но сега ги оттеглям. Той си е вършил работата. Не е знаел кой съм, също като вас. Той е умен човек. Малко суров, но справедлив.

— Нали разбирате, че при така стеклите се обстоятелства Конвърс не може да удовлетвори искането ви.

— Вие ще го сторите вместо него — отсече спокойно Даулинг и свали ръка от облегалката на пейката.

Конъл изведнъж се разтревожи. В сянката на лунната светлина зад гърба му нещо се раздвижи. Обърна рязко глава и погледна през рамото си. От защитния мрак на сградата изникна мъжка фигура, която тръгна по тъмнозелената трева. Ръка, непринудено поставена на облегалката и точно толкова непринудено махната. И двете движения бяха сигнали!

— По дяволите, какво правите? — запита дрезгаво флотският юрист.

— Връщам ви на земята — отвърна Даулинг. — Ако прословутата ми интуиция не е сбъркала, значи съм постъпил правилно. Ако е сбъркала — също.

— Какво?

Мъжът изникна пред тях на лунната светлина. Беше едър, носеше тъмен костюм и вратовръзка. Навъсеното му възрастно лице и правата побеляла коса му придаваха вид на проспериращ бизнесмен. Беше ясно, че в момента е много сърдит.

Даулинг стана от пейката и заговори:

— Капитане, разрешете ми да ви представя Уолтър Перигрин, посланик на Съединените американски щати във Федерална република Германия.

Лейтенант Дейвид Ремингтън изтри очилата си със силиконова кърпичка, хвърли я в кошчето за боклук и стана от писалището. Сложи очилата, приближи се до огледалото, закачено на вратата на кабинета му, и провери външния си вид. Приглади косата, намести възела на връзката и погледна надолу към поизмачкания ръб на панталона. Като се вземеше предвид обстановката — беше 17,30 часът, а той се мъчеше зад писалището от 08,00 сутринта, включително и с оная щура поверителност четири нула на Фицпатрик, видът му бе представителен. Във всеки случай контраадмирал Хикмън не изискваше от подчинените си лъснати със слюнка обувки. Много добре знаеше, че голяма част от юристите му щяха да бъдат лапнати за минута от цивилния сектор срещу далеч по-високи заплати, ако прекалено се заяжда на тема облекло и други уставни подробности. Е, Дейвид Ремнигтън не би отишъл в цивилния сектор. Къде другаде можеше да обикаля света, да живее с жена си и трите си деца в един от най-скъпите квартали, да им плаща сметките за лекар и зъболекар? Баща му, юрист в една от най-големите застрахователни компании в Хартфорд, щата Кънектикът, на четирийсет и три години получи язва, на четирийсет и осем — нервен срив, на петдесет и една — първия си удар, а на петдесет и шест — инфаркт. Всички говориха колко прекрасно се справял с работата си и че можел да стане президент на компанията. Но хората винаги казват такива неща на погребенията на служители на корпорации, което се случваше дяволски често.

Дейвид Ремингтън не искаше да върви по този път! Просто щеше да стане един от най-добрите юристи във флотата на САЩ, да отслужи трийсетте си години, да се уволни на петдесет и пет с огромна пенсия и на петдесет и шест да стане добре платен юридически консултант на военните. Точно на възрастта, на която умря баща му, щеше да започне да води истински живот. Трябваше да си изгради репутация на човек, който знае повече за законите и морското право от всеки друг юрист във флотата и да се придържа към нея. Ако при изпълнение на задачите си настъпваше нечии пръсти, толкова по-добре. Не даваше пет пари за популярността си, искаше само винаги да се оказва прав. И никога не вземаше решения, без да е съвсем сигурен в законосъобразността на позициите си. Подобни консултанти бяха ценна стока в цивилния свят.

Ремингтън се зачуди защо ли адмирал Хикмън иска да го види, особено сега, когато повечето чиновници си бяха отишли. Предстоеше едно дело, което можеше да породи конфликти. Тъмнокож офицер, възпитаник на академията в Анаполис, щата Мериленд, беше заловен да продава кокаин от военен кораб, пуснал котва на Филипините. Вероятно по този повод го викаше. Ремингтън беше извършил предварителната подготовка вместо прокурора, който очевидно не искаше да предявява обвинения. Количеството не беше особено голямо, вероятно други, при това бели, продаваха повече. Не е там работата, твърдеше Ремингтън. Ако има други, те не са заловени, ако има доказателства, те не са открити. Законът е сляп за цветовете.

Същото щеше да каже и на Хикмън. „Натегачът“, както Ремингтън знаеше, че го наричат зад гърба му, нямаше да отстъпи. На петдесет и шест години, възрастта, на която баща му беше убит от фирмената политика, той, „натегачът“, щеше да разполага с всички удобства на луксозен „Кънтри клуб“, без да плаща с цената на здравето си. Лейтенант Ремингтън отвори вратата, излезе в сивия коридор и тръгна към асансьора, който щеше да го отведе до кабинета на най-висшия офицер във военноморската база на Сан Диего.

— Седнете, Ремингтън — каза контраадмирал Брайън Хикмън, като се ръкува с лейтенанта и му посочи стол пред голямото си писалище. — Не знам как е при вас, но когато бях на вашите години, наричах дни като днешния шибани. Понякога ми се ще Конгресът да не ни засипва с толкова пари. Всички започват да се държат, сякаш са изпушили наркотиците на Тихуана. Забравят, че преди да започнат да подкупват предприемачите, им трябват архитекти.

— Тъй вярно, разбирам мисълта ви, господин адмирал — заяви Ремингтън и седна с подходяща демонстрация на уважение към Хикмън, застанал на няколко метра вляво. Споменаването на Тихуана и наркотиците потвърдиха подозренията му, адмиралът щеше да се впусне в изявления от рода на „всички го правят“, които на свой ред щяха да доведат до „защо да създаваме расови проблеми във флотата за нещо, което е станало във Филипините?“. Е, той беше готов. Законът, военноморският закон, беше сляп за цветовете.

— Ще си налея едно заслужено питие, лейтенант — рече Хикмън и се запъти към медно барче до стената. — Да ви сипя ли нещо?

— Не, благодаря, господин адмирал.

— Вижте, Ремингтън, оценявам факта, че останахте след работно време, за да дойдете при мен, но не очаквам уставно поведение. Честно казано, бих се чувствал глупаво, ако пия сам, а това, за което ще говорим, не е чак толкова важно. Просто искам да ви задам един-два въпроса.

— Ще пийна чаша бяло вино, стига да имате.

— Винаги имам — примирено заяви адмиралът. — Пазя го за подчинени, които са в развод.

— Имам щастлив брак, господин адмирал.

— Радвам се да го чуя. Трябваше да се оженя за трети път, за да осъзная, че не е трябвало изобщо да се развеждам.

Чашите бяха напълнени, Хикмън седна зад писалището, разхлаби връзката си и заговори с непринуден глас. Но думите му предизвикаха у Дейвид Ремингтън всичко друго освен непринуденост.

— Кой, по дяволите, е Джоел Конвърс? — попита адмиралът.

— Моля, господин адмирал?

Адмиралът въздъхна, като с това показа, че ще започне отначало.

— Днес в дванайсет нула нула часа и двайсет и една минути сте поставил забрана на досието с флагче на някой си лейтенант Джоел Конвърс. Бил е пилот във Виетнам.

— Знам какъв е бил, господин адмирал — отбеляза Ремингтън.

— А в петнайсет нула нула часа и две минути — продължи Хикмън и погледна някаква бележка на писалището си — получих телекс от Пети военноморски отдел, с който от тяхно име се иска флагчето да се отстрани и незабавно да им се осигури достъп до материала. Основанието за искането е, както винаги, запазване на националната сигурност — адмиралът млъкна и отпи от питието. Нямаше вид, че бърза, просто беше уморен. — Наредих на адютанта да ви се обади и да пита защо сте го направил.

— И аз му отговорих изчерпателно, господин адмирал — прекъсна го Ремингтън. — Такава беше инструкцията на старшия юридически офицер на базата и цитирах разпоредбата, в която ясно е казано, че старшият юридически офицер може да не дава достъп до досиетата. В гражданското право това е обичайна процедура, господин адмирал. Федералното бюро за разследване рядко предоставя на местните или градските полицейски власти информацията, която е събрало, по простата причина, че на разследването може да се попречи от изтичане на информация или поради наличие на корупция.

— И нашият старши юридически офицер, лейтенант Фицпатрик, в момента провежда разследване на офицер, уволнен преди осемнайсет години, така ли?

— Не знам, господин адмирал — отвърна Ремингтън. Очите му бяха безизразни. — Знам само, че заповедта му беше изрична. Тя остава в сила седемдесет и два часа. След това вие, разбира се, можете да подпишете нова заповед за даване достъп до досието. Президентът на страната също може да го направи по време на национална криза.

— Мислех, че срокът е четирийсет и осем часа — отбеляза Хикмън.

— Не, господин адмирал. Четирийсет и осем часа е стандартният срок за премахване на всяко флагче, независимо кой го иска, с изключение, разбира се, на президента. Нарича се специално отлагане. Флотското разузнаване го сверява с ЦРУ, Националната агенция за сигурност и Г-2, за да се увери, че няма да се изнесе материал, който все още е строго секретен. Тази процедура няма нищо общо с прерогативите на старшия юридически офицер.

— Добре сте си научил урока.

— Като всеки друг адвокат във флотата на Съединените щати, сър.

— Разбирам — адмиралът се облегна на тапицирания въртящ се стол и вдигна крака на писалището. — Капитан Фицпатрик нали отсъства от базата? Непредвиден отпуск, ако се не лъжа.

— Да, господин адмирал. Той е в Сан Франциско при сестра си и децата й. Съпругът й бе убит при опит за грабеж в Женева. Погребението май е утре сутринта.

— Да, четох за това. Мръсна история… Но нали можете да се свържете с него?

— Да, господин адмирал, имам телефона. Искате ли да му се обадя? Да го уведомя за искането на Пети отдел.

— Не, не — Хикмън поклати глава. — Моментът не е подходящ. Могат да почакат поне до утре следобед. Предполагам, че и те знаят разпоредбите. Щом сигурността е толкова застрашена, ей го Пентагонът, а според последните слухове вече са открили и пътя към Белия дом — адмиралът спря, намръщи се и погледна лейтенанта. — А ако не знаехте как да се свържете с Фицпатрик?

— Но аз знам, господин адмирал.

— Да, но представете си, че не знаехте? И се получи законно искане не чак от президента, но все пак достатъчно спешно. Вие можете да махнете флагчето, нали?

— Теоретически като следващ по ранг — да. Ако се съглася да поема юридическата отговорност за преценката си.

— За кое?

— За това, че съм повярвал достатъчно в целесъобразността и неотложността на искането, за да наруша заповедта на висшестоящия си офицер, която му осигурява седемдесет и два часа да действа така, както намери за добре. Той беше непоколебим, господин адмирал. И откровено казано, законът ме задължава да поддържам привилегията на старшия юридически офицер.

— Бих казал, че сте и морално задължен — съгласи се Хикмън.

— Моралът няма нищо общо, господин адмирал. Това е чисто юридически казус. А сега да му се обадя ли, господин адмирал?

— Не, по дяволите — Хикмън свали краката си от писалището. — Просто бях любопитен и, честно казано, вие ме убедихте. Фиц не би издал заповедта, ако нямаше основания. Пети отдел ще трябва да изчака три дни, освен ако не реши да плаща телефонни разговори с Вашингтон.

— Мога ли да попитам, господин адмирал, кой точно депозира искането?

Адмиралът погледна многозначително Ремингтън.

— Ще ви кажа след три дни. Знаете ли, и аз трябва да поддържам привилегията на един човек. Но така или иначе, ще научите, защото в отсъствието на Фицпатрик вие ще трябва да разрешите изпращането на материала след изтичането на срока — Хикмън довърши питието си и лейтенантът разбра. Разговорът беше приключил.

Ремингтън се изправи и върна полупълната си винена чаша на медното барче. Застана мирно и попита:

— Това ли е всичко, господин адмирал?

— Да, това е всичко — отговори адмиралът с поглед, зареян към океана.

Лейтенантът отсечено козирува, а Хикмън едва вдигна ръка към челото си. Адвокатът се обърна кръгом и тръгна към вратата.

— Ремингтън?

— Да, господин адмирал?

— Кой, по дяволите, е този Конвърс?

— Не знам, господин адмирал. Но капитан Фицпатрик ми каза, че степента на флагчето е четири нула.

— Боже мой…

Хикмън вдигна слушалката и последователно докосна няколко бутона. След няколко секунди вече говореше с офицер със същия чин в Пети военноморски отдел.

— Опасявам се, че ще се наложи да изчакаш три дни, Сканлън.

— И защо? — заинтересува се адмиралът на име Сканлън.

— Забраната на старшия юридически офицер да се вдигне флагчето от Конвърс е в сила на нашата база. Ако искаш да опиташ чрез Вашингтон, нямам нищо против, дори ще ти помогна.

— Казах ти, Брайън, хората ми не искат да минават през Вашингтон. И на теб ти се е случвало. Там вдигат пара, което е крайно нежелателно.

— Тогава защо не ми кажеш с каква цел искаш да махнем флагчето на Конвърс? Кой е той?

— Знаеш, че ако можех, бих ти казал. Да ти призная, и аз не съм наясно, а това, което знам, съм се заклел да не казвам на никого.

— Тогава се обърни към Вашингтон. Заставам зад решението на старшия си юридически офицер, който, между другото, дори не е тук.

— Така ли? Но ти сигурно си говорил с него?

— Не, говорих със следващия по ранг, лейтенант Ремингтън. Той е получил заповедта директно от старшия юридически офицер. И Ремингтън няма да отстъпи, можеш да ми вярваш. Дадох му тази възможност, но той се скри зад куп законови текстове. Тук го наричат „натегача“.

— Каза ли защо е сложена забраната?

— Нямаше представа. Защо не му се обадиш? Сигурно още е долу и вероятно…

— Не си му казал името ми, нали? — прекъсна го Сканлън, очевидно раздразнен.

— Не, нали ме помоли, но след три дни ще го научи. Ще трябва да подпише разрешителното и аз ще бъда принуден да му кажа кой го е поискал — Хикмън помълча и без предупреждение избухна: — Каква е тая история, адмирале? Някакъв летец, уволнен преди осемнайсет години, внезапно предизвиква всеобщ интерес. Получавам спешен телекс от всемогъщия Пети отдел, последван от твое лично обаждане. Започваш да си играеш на спомени от Анаполис, обаче нищо не ми казваш. След това откривам, че собственият ми старши юридически офицер без мое знание е забранил вдигането на флагчето от досието на този Конвърс и му слага степен четири нула. Знам, че има семейни проблеми и няма да го безпокоя до утре. Разбирам, че си дал дума да мълчиш, но, по дяволите, все някой трябва да започне да ми казва нещо! — от другия край не прозвуча отговор, но се чуваше развълнувано дишане. — Сканлън!

— Какво каза? — чу се гласът на адмирала от разстояние пет хиляди километра.

— Че и без това ще разбера…

— Не за степента. За степента на флагчето — гласът на Сканлън едва се чуваше.

— Казах степен четири нула!

Прекъсването стана рязко, чу се само ехо от изщракването. Адмирал Сканлън беше затворил телефона.

Уолтър Перигрин, посланик на САЩ във Федерална република Германия, застана с лице към Фицпатрик.

— Как се казвате, капитане?

— Фаулър, господине — отвърна флотският юрист и хвърли бегъл, но многозначителен поглед към Даулинг. — Капитан трети ранг Ейвъри Фаулър от флотата на САЩ — и Конъл отново погледна към актьора, който се взираше в него на лунната светлина.

— Разбрах, че това не е съвсем така — отсече Перигрин. Очите му гледаха не по-малко враждебно от тези на Даулинг. — Мога ли да видя документите ви?

— Не нося документи, господине. Естеството на задачата ми не го разрешава — думите на Фицпатрик бяха бързи и точни, стойката му — изпъната.

— Искам потвърждение на името, чина и местоработата ви, и то още сега!

— Казах ви името, което бях инструктиран да казвам, ако ме запита някой несвързан със задачата ми.

— Кой ви инструктира? — излая дипломатът.

— Прекият ми началник, господине.

— Значи ли това, че Фаулър не е истинското ви име?

— Моите почитания, господин посланик. Името ми е Фаулър, чинът ми е капитан трети ранг, местоработата ми е флотата на САЩ.

— Къде си въобразявате, че се намирате? Във вражески плен? „Име, чин и сериен номер — това е всичко, което съм длъжен да кажа съгласно Женевската конвенция!“

— Това е всичко, което ми е разрешено да кажа, господине.

— Ще проверим тази работа, капитане, ако изобщо сте капитан. А и този Конвърс се очертава като извънредно странен лъжец — в един момент е олицетворение на почтеността, а в следващия действа като много особен беглец.

— Моля ви, господин посланик, опитайте се да разберете, задачата ни е поверителна. Тя в никакъв смисъл не се доближава до дипломацията, нито ще повлияе на работата ви като главен представител на американското правителство в тази страна. Но наистина е поверителна. Ще докладвам за този разговор на началниците си и те, без съмнение, ще ви се обадят. А сега, господа, с ваше разрешение, ще си тръгвам.

— Още не, капитане, или какъвто сте. Но ако сте човекът, за когото се представяте, нищо не е провалено. Аз не съм глупак. Няма да кажа на никого в посолството. Господин Даулинг настоя на това и аз приех условието му. Ще се затворим в стаята за връзка с осигурен против подслушване телефон и вие ще се обадите във Вашингтон. Не съм поел този пост, от който губя близо милион годишно, за да допусна дребни чиновници да провеждат под носа ми разследвания без мое знание.

— Искането ви звучи разумно, господин посланик, и бих искал да се съобразя с него, но се опасявам, че не мога.

— Опасявам се, че ще можете!

— Съжалявам.

— Направете каквото ви казва, капитане — намеси се Даулинг. — Както ви беше обещано, всичко ще остане между вас двамата. Но Конвърс има нужда от защита, търсят го в чужда страна, а той дори не говори езика. Приемете предложението на посланик Перигрин. Той ще спази обещанието си.

— При всичкото ми уважение към вас, отговорът ми е отрицателен — Конъл се обърна и тръгна по широката пътека.

— Майоре! — изрева посланикът с яростен глас. — Спрете го! Спрете този човек!

Фицпатрик погледна зад себе си и видя нещо, което не очакваше да види, и в същия миг разбра, че е трябвало да го очаква. От далечната сянка на огромната царствена сграда изскочи мъж, който очевидно бе военен адютант на посланика — член на състава на посолството! Конъл се вцепени, думите на Джоел отекнаха в ушите му. Хората, които си видял на летището, хората от посолството… са на другата страна.

При почти всички други обстоятелства Фицпатрик би останал на място и изчакал. Не беше сторил нищо лошо, нищо незаконно и никой не можеше да го насили да обсъжда лични въпроси, след като нямаше закононарушение. И тогава разбра колко грешеше! Генералите на Джордж Маркъс Делавейн щяха да го принудят! Обърна се и побягна.

Внезапно над главата му се разнесоха два оглушителни изстрела! Хвърли се на земята и се търкулна в сянката на храстите, когато гневен мъжки глас разцепи тишината на нощта и заспалата градина.

— Копеле мръсно! Какво си въобразяваш, че правиш?

Чуха се нови изстрели, нов поток ругатни и звуци на борба изпълниха моравата пред университета.

— Да не си посмял да убиеш човек! Освен това, кучи сине, там може да има и други хора! Не желая да ви слушам, господин посланик!

Конъл пропълзя през чакълестата пътека и раздели с ръце листата на храстите около нея. В ясната лунна светлина, на далечната пейка, актьорът Кейлъб Даулинг, бивш моряк от Кважалейн, се беше навел над тялото на майора, втурнал се от сянката, натискаше с ботуша си гърлото му, извиваше протегнатата му ръка и се мъчеше да го накара да пусне оръжието.

— Тъпо копеле си ти, майоре! А може и да си нещо друго, дяволите да те вземат!

Фицпатрик се изправи и хукна приведен по широката пътека към изхода.

13

— Просто нямах избор! — заяви Конъл. Беше захвърлил дипломатическото куфарче на дивана и седеше наведен на един стол, все още разтреперан.

— Успокой се, опитай се да се успокоиш — Конвърс отиде до елегантната ловна маса до стената, където имаше голям сребърен поднос с уиски, лед и чаши. Беше се научил да прави поръчки на английски. — Трябва да пийнеш нещо — продължи той и сипа бърбън на Фицпатрик.

— И още как! Досега не бяха стреляли по мен. То било много неприятно усещане.

— Така е. В първия момент не можеш да повярваш, не можеш да приемеш мисълта, че тази разкъсваща мозъка пукотевица има нещо общо с теб… докато не се увериш в доказателствата. И тогава ти призлява — Конвърс подаде чашата на флотския офицер.

— Изпускаш нещо — рече Конъл, взе чашата и погледна към Джоел.

— Нищо не изпускам. Дай да анализираме случката. Ако добре си чул Даулинг, посланикът няма да каже нищо на персонала на посолството.

— Сетих се — прекъсна го Фицпатрик и отпи няколко глътки бърбън, без да сваля очи от Конвърс. — Прочетох нещо в засекретеното с флагче досие на един друг военнопленник, май че беше сержант. При втория ти опит за бягство е бил убит човек. Било по залез-слънце. Отишъл си при него и за минута-две си загубил разсъдък. Според сержанта си се втурнал в джунглата, заловил си виетнамеца, убил си го със собствения му нож и си взел автомата му. С него си застрелял още трима виетнамци, които били наоколо.

Джоел застана пред флотския юрист. Отговори му тихо, но сърдито.

— Мразя подобни описания. Събуждат всички образи, които ненавиждам… Ще ти го разкажа както си беше. Едно момче на не повече от седемнайсет години трябваше да се облекчи и въпреки че внимавахме да не се отделяме от групата, имаше достойнството да се отдалечи на три-четири метра. Мръсникът, който го уби, изчака точно този момент и изстреля откос, който разцепи лицето на момчето на две. Когато стигнах до него, половината му лице остана в ръцете ми и чух кудкудякане — мръсен смях на мръсен човек, който олицетворяваше за мен всичко неописуемо. Нямаше значение дали е виетнамец или американец. Ако искаш да знаеш истината, това, което направих, беше и против виетнамците, и против американците, защото и двете страни бяха виновни, че всички бяхме оскотели, включително и аз. Другите трима, вероятно с жени и деца в някое село на север, нямаха представа, че съм зад тях. Застрелях ги в гръб, адвокате. Какво ли би казал Джон Уейн за това?

Конъл проговори чак когато Джоел отиде при ловната маса и си наля уиски.

— Преди няколко часа ми каза, че се връщаш оттам, закъдето съм тръгнал. Е, не съм стигнал още, но започвам да разбирам откъде се връщаш. Ти истински ненавиждаш всичко, зад което стои „Аквитания“. И най-вече хората, които я управляват.

Конвърс се обърна.

— С всяка своя частица — потвърди той. — Затова трябва да обсъдим случилото се тази вечер.

— Казах ти, че нямах избор. Сам ме предупреди, че хората от посолството, които видях на летището, са на страната на Делавейн. Не можех да поема риска.

— Знам. Сега и двамата сме преследвани от своите и защитавани от враговете. Трябва да помислим, капитане.

Телефонът дразнещо звънна два пъти. Фицпатрик скочи от стола, първата му реакция беше шокова. Джоел го гледаше и го успокояваше с поглед.

— Извинявай — рече Конъл. — Още не съм на себе си. Ще се обадя, вече съм добре — отиде до телефона и вдигна слушалката. — Ja? — послуша няколко секунди, закри я с ръка и погледна към Конвърс. — Международната телефонистка. Сан Франциско. Това е Мегън.

— Което ще рече Ремингтън — заяви Джоел. Устата му внезапно пресъхна, пулсът му се ускори.

— Мегън? Да, тук съм. Какво има? — Фицпатрик се втренчи пред себе си, докато сестра му говореше. Започна често да кима, мускулите на челюстта му се разиграха, докато се мъчеше да се съсредоточи. — О, Боже!… Не, всичко е наред. Наистина. Имаш ли номера? — Конъл погледна надолу към малката масичка. Имаше тефтерче, но липсваше молив. Вдигна очи към Джоел, който вече беше тръгнал към писалището за химикалката. Фицпатрик протегна ръка, взе я и записа няколко телефонни номера. Конвърс стоеше настрана. Осъзна, че сдържа дъха си, пръстите му стискаха неистово чашата. — Благодаря ти, Мегън. Знам, че и без това изживяваш кошмарно време, но ще трябва да ми се обадиш пак. Набери ме по автомата, чу ли? Добре, Мег, честна дума. Довиждане — флотският юрист затвори телефона. Ръката му за момент остана върху апарата.

— Обаждал се е Ремингтън, нали? — обади се Джоел.

— Да.

— Какво е станало?

— Някой се е опитал да вдигне флагчето от служебното ти досие — отвърна Фицпатрик, обърна се и погледна към Конвърс. — Всичко е наред. Ремингтън не разрешил.

— Кой е бил?

— Не знам, ще трябва да се обадя на Дейвид. Мегън няма понятие какво значи флагче, а още по-малко кой си ти. Съобщението било „постъпи искане за вдигане на флагчето“, но той го спрял.

— Значи всичко е наред.

— Така казах и аз, но не е.

— По-ясно, по дяволите!

— Моята заповед е в сила за определен срок. Ти допусна, че това ще стане, но аз — не. Искането не е постъпило от някоя дребна риба. Ще си тръгнеш от онази среща и след няколко часа новите ти приятели ще държат в ръце досието ти. Мразещият Делавейн Конвърс се е превърнал в преследващия Делавейн Конвърс.

— Обади се на Ремингтън — Джоел отиде до френския прозорец, отвори го и излезе на малкия балкон. Чуваше гласа на Фицпатрик отвътре — поръчваше разговор със Сан Диего. Джоел бръкна в джоба си за цигари и запали една. На яркия блясък на запалката долови някакво движение и погледна натам. През два балкона, на около десет метра вдясно, един мъж го наблюдаваше. Силуетът му ясно се очертаваше на смътната светлина. Той кимна и се прибра. Дали беше обикновен гост, излязъл случайно за глътка чист въздух? Или „Аквитания“ беше поставила постове? Конвърс чуваше флотския юрист, който разговаряше спокойно, обърна се и влезе в стаята.

Конъл седеше от другата страна на масата. Държеше слушалката с лявата ръка, а дясната беше над тефтерчето. Записа нещо и бързо рече:

— Чакай малко. Значи Хикмън ти разреши да продължиш забраната, но не пожела да ти разкрие името на човека, внесъл искането… Разбирам. Добре, Дейвид, благодаря ти много. Ще излизаш ли тази вечер?… В такъв случай, ако ми потрябваш, ще те намеря на този номер… Да, знам какво представляват телефоните в Сонома. Един дъжд им стига. Още веднъж ти благодаря, Дейвид. Довиждане — Фицпатрик затвори и изгледа странно, почти виновно Джоел. Поклати глава и намръщен въздъхна.

— Какво има? Какво се е случило?

— Най-добре на утрешната среща да събереш всичката възможна информация. Или вече е днешната?

— Минава полунощ. Защо?

— Защото след двайсет и четири часа флагчето ще се вдигне и досието ти ще отпътува за Пети военноморски отдел в Норфък, а там има важни клечки. Ще разберат всичко, което не искаш да знаят за теб. Срокът е седемдесет и два часа.

— Продължи го!

Конъл се изправи с безпомощно изражение.

— На какво основание?

— Националната сигурност, естествено.

— Знаеш, че трябва да посоча конкретни причини.

— Не, не знам. Продължения се правят във връзка с всякакви непредвидени обстоятелства. Кажи, че ти е необходимо още време да се подготвиш. Не си могъл да се свържеш с източник на информация или свидетел. Или по лични причини, дявол да го вземе! Погребението на зет ти и скръбта на сестра ти са забавили работата!

— Глупости, Джоел! Ако го направя, веднага ще направят връзката с Прес и тогава сбогом. Забрави ли, че те го убиха?

— Не — твърдо отсече Джоел. — Но това ни разделя, а не ни свързва.

— Какви ги говориш?

— Обмислих всичко и се постарах да се поставя на мястото на Ейвъри. Той знаеше, че всяко негово движение е било наблюдавано, вероятно и телефонът му е бил подслушван. Спомена, че сделката между „Ком Тек“ и „Берн“, закуската ни, самата Женева, всичко трябвало да изглежда крайно логично. В края на закуската каза, че ако приема, ще проведем конкретния разговор по-късно.

— Е, и?

— Знаел е, че ще ни видят заедно, това е било неизбежно. Мисля, че е искал да ми подскаже думите, с които да отговоря, ако някой от „Аквитания“ ме пита за него. Смяташе да ми даде тласък, за да се добера до тези хора.

— Нищо не разбирам.

— Ейвъри искаше да ми залепи етикета, който трябваше да нося, за да проникна в мрежата на Делавейн. Никога няма да го научим, но ми се струва, че намерението му е било да ме накара да кажа, че той, Престън Холидей, ме е подозирал, че съм един от тях, че се е натиснал да участва в сделката между „Ком Тек“ и „Берн“, за да ме заплаши с разкритие, да ме спре.

— Чакай, чакай — Конъл поклати глава. — Прес не знаеше какво ще направиш и как ще го направиш.

— Има само един начин да се направи и той го е знаел! Знаел е също така, че сам ще стигна до същия извод, когато науча подробностите. Единственият начин да се спрат Делавейн и фелдмаршалът му е, като се влезе в „Аквитания“. Защо според теб ми бяха дадени толкова пари? Нямам нужда от тях, а и той знаеше, че не може да ме купи. Но е бил сигурен, че ще помогнат за моето проникване в организацията и за да започнат разговорите за събиране на доказателства… Обади се отново на Ремингтън. Кажи му да подготви продължение на забраната.

— Вече не на Ремингтън, а на командира на базата адмирал Хикмън. Дейвид каза, че адмиралът имал намерение утре да ми се обади. Ще трябва да предупредя Мегън. Хикмън бил ядосан, искал да знае кой си и какъв е този внезапен интерес на всички към теб.

— Колко добре познаваш Хикмън?

— Доста добре. Работил съм с него в Ню Ландън и Галвестън. Той ме изтегли на поста старши юридически офицер в Сан Диего и благодарение на него получих по-висок чин.

Конвърс се втренчи във Фицпатрик, после, без да каже дума, се обърна и отиде към отворените балконски врати. Конъл мълчеше, разбираше го. Беше виждал твърде много адвокати в действие — когато им хрумваха внезапни, още смътни идеи, върху които можеха евентуално да изградят защитата. Джоел се обърна към него бавно и колебливо. Неясните, абстрактни сенки на една възможност постепенно се избистряха.

— Направи го — тихо рече той. — Направи това, което би направил зет ти. Довърши онова, което той би казал, но не му дадоха възможност да го изрече. Представи си, че ние с него се бяхме срещнали след онези преговори. Дай ми трамплина, от който се нуждая. Дай на Хикмън сценарий, който би могъл да е написан от Престън Холидей. Кажи му, че флагчето трябва да остане на мястото си, защото според теб съм свързан с убийството на зет ти. Обясни му, че преди да замине за Женева, Холидей дошъл при теб и ти казал, че ще се срещне с мен, опонента си по сделката, когото подозирал в корупция при издаването на разрешения за износ и легализирането на печалбите на някои членове на управителните съвети. Кажи, че е смятал да ме уличи. Престън Холидей е известен с подобни постъпки.

— Не и през последните десет-дванайсет години — поправи го Фицпатрик. — Влезе в корпоративната практика с едно здравословно уважение към долара.

— Важно е миналото. Това беше една от причините да се обърне към мен. Кажи, че според теб той ме е притиснал и тъй като в този бизнес играят милиони, смяташ, че съм го очистил и съм се прикрил с убедително алиби. Имам репутацията на човек, който си изпипва работите.

Конъл наведе глава и прекара ръка през косата си. Тръгна замислен към ловната маса. Спря и вдигна очи към една от гравюрите с коне.

— Съзнаваш ли какво искаш да направя?

— Да. Дай ми трамплина, който ще ме хвърли право в средата на бъдещите чингисханове. За да успееш, трябва да отидеш дори по-далече в разговора си с Хикмън. Тъй като си лично засегнат и дяволски ядосан, което също е вярно, упълномощи го да обясни позицията ти на хората, които искат да вдигнат флагчето. Въпросът не е свързан с военните, така че ще отнесеш всичко, което знаеш, до гражданските власти.

— Разбирам — рече Фицпатрик. — Всъщност ще кажа истината, каквато я виждах, когато тръгнах насам да те търся. Само ще разменя целите. От човека, който ще ми помогне, се превръщаш в човека, когото преследвам.

— Точно така. И тогава ще бъда посрещнат с почести в имението на Лайфхелм.

— В такъв случай едно нещо не ти е ясно.

— Какво?

— Искаш официално да те обвиня в предумишлено убийство. Да те обявя за убиец. След това няма да мога да взема думите си обратно.

— Знам. Действай.

Джордж Маркъс Делавейн изви осакатеното си тяло под странно оцветената карта на стената. Мразеше пречките, а в момента една му се разясняваше от адмирал в Пети военноморски отдел.

— Степента на флагчето е четири нула — говореше Сканлън. — За да го освободим, трябва да минем през всички процедури на Пентагона и не е нужно да ви обяснявам какво значи това. Можем да се справим с формалностите, но поемаме риска да…

— Знам какъв риск поемаме — прекъсна го Делавейн. — И подписите, и имената на хората са риск. Защо четири нула? Кой я е определил и защо?

— Старшият юридически офицер на базата. Проверих го. Той е трети капитан на име Фицпатрик и в досието му няма нищо, което да ни подскаже защо го е направил.

— Ще ви кажа защо — заяви палачът от Сайгон. — Крие нещо. Пази оня Конвърс.

— Защо му е на старши юридически офицер от флотата да прикрива цивилен при подобни обстоятелства? Нямат никаква връзка. Освен това защо именно четири нула? Това само привлича внимание към действията му.

— И плътно затваря достъпа до онова досие — Делавейн помълча, после продължи, преди адмиралът да го прекъсне. — Този Фицпатрик… Проверихте ли списъка ни?

— Не е от нашите.

— Включването му разглеждано ли е? Говорено ли е с него?

— Нямах време да разбера — чу се звън, който не беше част от разговора на двамата мъже. Сканлън натисна някакъв бутон и заговори с ясен, официален глас. — Да? — последва мълчание и след няколко секунди адмиралът съобщи: — Пак е Хикмън.

— Може да има нещо за нас. Обадете ми се.

— Хикмън не би ни казал и дума, ако знаеше, че съществуваме — отсече Сканлън. — След няколко седмици ще е сред първите, които ще изчезнат. Ако зависеше от мен, бих го разстрелял.

— Обадете ми се — повтори Джордж Маркъс Делавейн, загледан в картата на нова Аквитания.

Хаим Абрамс седеше на кухненската маса в малката си каменна средиземноморска вила в Цахала — предградие на Тел Авив, предпочитано от пенсионирани военни и хора с достатъчно високи доходи или влияние, за да си позволят да живеят там. Прозорците бяха отворени и ветрецът от градината раздвижваше тежкия въздух на лятната нощ. В две от стаите имаше климатична инсталация, в други три на таваните бяха монтирани вентилатори, но Хаим обичаше кухнята. Навремето той и хората му планираха нападенията си от примитивни кухнички. В Негев често се раздаваше оръжие, докато пустинно пиле вреше на печка с дърва. Кухнята беше душата на къщата. Тя даваше топлина и храна на тялото, пречистваше главата за обмисляне на тактиката, щом жените я напуснеха след изпълнение на задълженията си и не досаждаха на мъжете с безкрайните си баналности. Жена му спеше горе. Добре. Отдавна нямаше какво да си кажат, вече не можеше да му помага. А дори да можеше, нямаше да иска. Бяха загубили сина си в Ливан — нейния син, беше заявила тя, учител, учен, не войник, не убиец по собствен избор. Твърде много синове загинаха и от двете страни, каза тя. Старите заразяват младите със своите вражди и изтъркани библейски легенди, с които оправдават смъртта и преследването на съмнителни териториални завоевания. Смърт, беше проплакала тя! Забравила беше младостта си, прекалено много хора забравяха твърде бързо. Но Хаим Абрамс не забравяше, никога нямаше да забрави.

И нюхът му беше остър като никога. Онзи адвокат Конвърс! Всичко беше прекалено интелигентно, вонеше на хладни, аналитични умове, а не на разпалеността на вярващите. Специалистът от Мосад беше най-добрият, но дори Мосад допускаше грешки. Специалистът търсеше мотив, сякаш можеше да разреже човешкия мозък и да заяви, че това действие е предизвикало онази реакция, че това наказание е предизвикало онова отмъщение. Прекалено умно беше! Вярващите се захранваха от жарта на убежденията си. Те бяха единственият им мотив.

Хаим знаеше, че е откровен човек, който винаги казва каквото мисли, но това не беше от липса на интелигентност или поради отсъствието на тънки възприятия. Уменията му на бойното поле доказваха противното. Беше прям, защото знаеше какво иска, а превземките и остроумията бяха загуба на време. През годините, които беше живял с убежденията си, нито веднъж не срещна друг вярващ, който да си позволи да губи време.

Конвърс знаеше достатъчно, за да успее да се срещне с Бертолдие в Париж. Показал е колко повече знае, когато е споменал Лайфхелм в Бон и е назовал Тел Авив и Йоханесбург. Какво още трябваше да се доказва? Защо не беше защитил каузата си още на първата среща, а губеше време?… Не, Конвърс идваше от другаде. Специалистът от Мосад беше казал, че мотивът му го прави техен съюзник. Ала грешеше. Нямаше я кървавочервената жар на вярващия. Само ум и приказки.

Дори специалистът не бе подценил нюха на Хаим. И правилно, защото двамата сабри бяха воювали заедно години наред, доста често и срещу европейците и мълчаливото им съучастничество, и срещу онези емигранти, които размахваха Вехтия завет, сякаш го бяха написали, и наричаха истинските жители на Израел необразовани простаци. Специалистът от Мосад уважаваше своя събрат, уважението се четеше в погледа му. Никой не можеше да подмине интуицията на Хаим Абрамс, син Авраамов, архангел на мрака за враговете на децата Авраамови. Слава Богу, че жена му спеше.

Беше време да се обади в Пало Алто.

— Генерале…

— Шалом, Хаим — отвърна палачът от Сайгон. — Стягаш ли се за Бон?

— Заминавам сутринта, по-точно заминаваме. Ван Хедмер вече лети насам. Ще кацне на „Бен Гурион“ в осем и половина и заедно ще вземем самолета за Франкфурт в десет часа. Оттам пилотът на Лайфхелм ще ни закара с частния му самолет.

— Добре. Говори.

— Научи ли още нещо за Конвърс?

— Става все по-голяма загадка, Хаим.

— Надушвам измама.

— Аз също, но може би не такава, каквато предполагах. Знаеш преценката ми. Смятах го за пешка, използвана от по-информирани хора като Лукас Анстет, за да се докопат до нещо повече от слуховете, които се носят. Не изключвам възможността за изтичане на сведения.

— Мини на въпроса, Маркъс — отсече нетърпеливият Абрамс, който винаги се обръщаше към Делавейн на средно име. Смяташе го за еврейско, въпреки че бащата на Делавейн беше кръстил първородния си син на римския император и философ Марк Аврелий, привърженик на умереността.

— Днес се случиха три неща — продължи бившият генерал. — Първото ме вбеси, защото не можах да го разбера, и откровено ме смути поради факта, че показваше много по-дълбоко проникване, отколкото мислех за възможно.

— Какво именно? — прекъсна го израелецът.

— Твърда забрана върху достъпа до служебното досие на Конвърс.

— Да! — извика Абрамс с триумфална нотка в гласа.

— Какво?

— Продължавай, Маркъс! Ще ти кажа, като свършиш. Каква беше втората неприятност?

— Не беше неприятност, Хаим. Едно толкова открито обяснение, че просто не можах да го отхвърля. Обади се Лайфхелм и ми каза, че Конвърс сам е заговорил за смъртта на Анстет и е изразил облекчение, но не е казал почти нищо съществено. Споменал само, че Анстет му бил враг. Използвал е тази дума.

— Така е бил инструктиран! — гласът на Абрамс проехтя в кухнята. — А какъв е третият подарък, генерале?

— Третото най-много ме обърка, но в същото време хвърли светлина върху някои неясноти… Хаим, не крещи така в телефона. Не си на някой от митингите си и не предизвикваш Кнесета.

— Аз съм на бойното поле, Маркъс. Моля те, приятелю, продължавай.

— Човекът, забранил достъпа до военното досие на Конвърс, е флотски офицер, зет на Престън Холидей.

— Да, да! Генерале!

— Престани веднага!

— Извинявай, скъпи приятелю. Всичко пасва!

— Това, което си мислиш, може да бъде оборено от доводите му — заяви Делавейн. — Този флотски офицер, зетят, вярва, че Конвърс е организирал убийството на Холидей.

— Разбира се! Идеално! Това ли е всичко, което е казал?

— Не, дал е на командващия базата в Сан Диего да разбере, че Холидей е споделил с него, че отива в Женева да се срещне с един човек, който според него е замесен в незаконен износ. Адвокат на печалбари от търговия с оръжия. Възнамерявал да притисне този международен адвокат на име Конвърс и да го заплаши с изобличение. Какво смяташ?

— Измама!

— Но от чия страна, сабра? Силата на гласа ти не може да ме убеди.

— Не се съмнявай! Прав съм! Този Конвърс е пустинен скорпион!

— Какво значи това?

— Не разбираш ли? Мосад го разбра!

— Мосад ли?

— Да! Разговарях с нашия специалист и той надушва същото! Генерале, според неговата информация този Конвърс може да е истински, може наистина да желае да се присъедини към нас, но когато му казах, че надушвам мърша, той излезе с още едно предположение. Конвърс може да е агент на правителството си, без дори да го знае!

— Провокатор?

— Кой знае, Маркъс? Но нещата вървят натам. Първо се слага забрана върху военното му досие, а то положително ще ни каже нещо, вече сме убедени. След това заявява, че нашият враг бил и негов. Колко просто е да го инструктират за това. И накрая се намеква, че Конвърс е убиецът от Женева — толкова точно и изцяло в негова полза. Имаме работа с аналитични умове, които наблюдават всеки ход на шахматната дъска и срещу всяка пионка имат цар.

— Все пак това, което твърдиш, може да е точно обратното. Той може да е…

— Не може! — изкрещя Абрамс.

— Защо, Хаим? Обясни ми защо!

— В него няма жар, няма огън! Вярващите не са такива! Ние не сме умни, ние сме непреклонни!

Няколко секунди Джордж Маркъс Делавейн мълча, а израелецът знаеше, че е по-добре да не прекъсва мълчанието му. Изчака тихият студен глас да долети от слушалката.

— Срещнете се утре. Изслушайте го и бъдете вежливи, играйте неговата игра. Но той не бива да напуска къщата без моя заповед. Може и никога да не я напусне.

— Шалом, приятелю.

— Шалом, Хаим.

14

Валери се приближи до стъклените врати на ателието си — същите като на балкона на горния етаж, и погледна към спокойните, облени със слънце води на нос Ан. Сети се за яхтата, която така застрашително беше пуснала котва пред дома й преди няколко нощи. Не беше се връщала повече. Случилото се стана част от миналото, която поставяше въпроси, но не даваше отговори. Като затвореше очи, още виждаше мъжкия силует и огънчето на цигарата му. Не спираше да гадае какво правеше той, за какво мислеше. След това си спомни за двамата мъже в светлината на зазоряването, очертани от рамките на бинокъла й, които я разглеждаха с далеч по-силни бинокли. Дали бяха новаци, търсещи сигурно пристанище? Любители, плаващи по тъмните води на крайбрежието през нощта? Въпроси без отговор.

Така или иначе, това беше минало. Кратък, тревожен епизод, събудил тъмни представи — демони, търсещи логика, както би се изразил Джоел.

Отметна дългата си черна коса и се върна при триножника, взе четката и нанесе с ръждивокафява боя последните щрихи на потъналите в сянка пясъчни дюни. Отстъпи назад, разгледа работата си и за пети път се закле, че картината е готова. Беше поредният й морски пейзаж. Не й омръзваше да ги рисува, а за щастие започваше да намира и добър пазар за тях.

Вдъхновяваше я къщата, в която живееше. Беше мечтала за такава в годините, когато не знаеше дали някой ден ще може да си позволи. Беше завършила школата за изящни изкуства в Париж и се готвеше да завладее артистичния свят на Ню Йорк, но грубата реалност промени плановете й. Семейството й бе достатъчно заможно да й осигури прилично, макар и не луксозно съществуване по време на трите години в колежа и двете в Париж. Баща й беше възторжен художник любител, който все се вайкаше, задето не е поел риска да се отдаде изцяло на изящните изкуства вместо на архитектурата. За това подкрепяше финансово и морално единствената си дъщеря и живо съпреживяваше напредъка й, като се радваше на твърдата й решимост. А майка й — винаги любяща, винаги готова да я подкрепи във всичко, правеше ужасни снимки на най-слабите работи на Вал и ги изпращаше на сестра си и братовчедите си в Германия, като им пишеше невъзможни лъжи за музеи, галерии и луди комисиони.

— Шантава берлинчанка — нежно казваше баща й със силния си галски акцент. — Трябваше да я видиш по време на войната. Всички се бояхме до смърт от нея! Все очаквахме някоя нощ да се изтърси в щаба с пиян Гьоринг или упоен Гьобелс в ръце и да ни заяви, че ако искаме Хитлер, само трябва да й кажем!

На младини баща й бил свръзка на Свободните французи със съюзниците и немската нелегална съпротива в Берлин. Надменният парижки аристократ, говорещ немски, бил изпратен в звеното в Шарлотенбург, координиращо всички действия на нелегалните в Берлин. Често заявяваше, че имал повече проблеми с дивата фройлайн и безумните й идеи, отколкото с нацистите. Въпреки това два месеца след капитулацията се оженили. В Берлин. Където нито неговото семейство искало да разговаря с нея, нито нейното с него.

Никой не й беше казал дали семейната вражда беше в дъното на последвалите събития, но парижанинът и берлинчанката бяха емигрирали в Сейнт Луис, щата Мисури, където майката на Валери имаше далечни родственици.

Грубата действителност. Преди девет години, когато се върна от Париж и се установи в Ню Йорк, баща й отиде да я посети и разплакан й съобщи ужасната новина. Любимата му щура берлинчанка беше болна от години, имаше рак, който щеше да я убие. В отчаянието си беше изхарчил почти всички пари, с които разполагаше, включително и за неизплатената втора и трета ипотека на къщата им в Белфонтейн. Опитваше се да спре болестта. Не можа да й каже нищо повече. Можеше само да ридае и загубата на парите нямаше нищо общо със сълзите му. А тя го прегърна и го запита защо не й беше казал досега.

— Това не е твоята битка, ma cherie. Беше наша. След Берлин винаги сме били само двамата. Тогава се борихме заедно, борим се заедно и сега, като един човек.

Майка й почина след шест дни, а шест месеца по-късно баща й запали цигара на остъклената веранда и заспа, за да не се събуди повече. Щастливо избавление. Валери не можа дори да заплаче. Беше шок, но не и трагедия. Където и да се намираше сега, той искаше да е там.

И така, Валери Шарпантие започна да търси работа с добра заплата, която да не зависи от продадените картини на неизвестна художничка. Порази я не толкова фактът, че лесно намери такава работа, а че тя нямаше нищо общо с дебелата папка скици и рисунки, които беше занесла. Втората рекламна агенция, към която се обърна, изглеждаше много по-заинтересувана от доброто й владеене на немски и френски. Беше времето на корпоративното поглъщане на по-малки фирми, на многонационалните съюзи, в които едни и същи юридически лица печелеха от двете страни на Атлантика. Валери Шарпантие, в душата си художничка, на повърхността се превърна във фирмена хиена. Човек, който можеше бързо да скицира и рисува, да представя стоки и да говори езици. Всичко, което беше дълбоко чуждо на душевността й, все пак й осигури добър начин на живот за жена, която живееше в очакване името й върху платното да започне да значи нещо.

Тогава в живота й се появи мъж, който накара всички предишни връзки да избледнеят от паметта й. Мил, почтен човек със собствени проблеми, само дето не говореше за тях, не желаеше да говори за тях, а това трябваше да й подскаже нещо. Джоел, нейният Джоел, в един момент излиятелен, в следващия — затворен, но винаги зад някакъв щит, зад фасада от чувство за хумор, често колкото хаплив, толкова и смешен. Известно време си влияеха добре един на друг. И двамата бяха амбициозни, макар и по различни причини — тя заради независимостта, която пораждаше признанието, той заради изгубените години, които не можеше да си върне. Всеки от тях действаше като буфер, когато другият изживяваше разочарование или срещаше пречка. Но всичко започна да се разпада. Причините й бяха до болка ясни, но той не можа да ги схване. Джоел до такава степен започна да се опива от собствения си напредък, от собствената си решимост, че спря да обръща внимание на всичко друго и най-вече на нея. Никога не повишаваше глас, не командваше, но гласът му беше леден, а властността все повече избиваше на повърхността. Ако имаше точен момент, когато нещата тръгнаха надолу, можеше да го посочи като един ноемврийски петък. Агенцията я беше командировала в Берлин, „Телефункен“ нервно настояваше за някакви специални услуги и тя беше избрана да успокои бурята. Опаковаше багажа си, когато Джоел се прибра от работа. Влезе в спалнята и я попита закъде се стяга. Когато му каза, той отсече:

— Не можеш да отидеш. Утре вечер сме канени у семейство Брукс в Ларчмънт. Ще бъдат също Талбът и Саймън. Сигурен съм, че ще обсъждат международния отдел. Трябва да присъстваш.

Беше го погледнала с безмълвно отчаяние. Не отиде в Германия. Но това беше повратният момент. Оттук нататък нещата се затъркаляха надолу все по-бързо и след няколко кратки месеца тя осъзна, че краят е близо. Напусна агенцията и пое трънливия път на свободната практика с надеждата, че повечето време, което щеше да му посвети, може да помогне. Но не помогна, той очевидно се противеше на всеки открит акт на саможертва от нейна страна, колкото и да се стараеше да го прикрива. Периодите му на затваряне в себе си зачестиха и в известен смисъл Валери изпитваше жалост към него. Не можеше да обуздава гневните си изблици и беше ясно, че това, което става, не му харесва, но не може да се промени. Беше на път да прегори и тя се чувстваше безсилна да му помогне.

Ако ставаше въпрос за друга жена, би се борила, би предявила правата си и би ги отстоявала яростно, но нямаше с кого да си съперничи, бяха само той и натрапчивите му идеи. Накрая разбра, че не може да пробие щита му. Обвини го в емоционално изчерпване и той се съгласи с тихия си любезен глас. На следващия ден се изнесе от апартамента.

Тя настоя да й плаща издръжка четири години — колкото години й беше отнел. Но тези четири години на великодушие са към своя край, разсъждаваше Вал, докато почистваше четките и стържеше палитрата. Бяха изтекли през януари и последният чек пристигна както винаги на петнайсето число. Преди пет седмици, когато обядваха в бостънския „Риц“, Джоел й предложи да продължи да праща чекове. Заяви, че е свикнал и че печели повече, отколкото може да харчи. Отклони предложението му, като каза, че нещата са много по-добре, отколкото изглеждат. Той се усмихна и с полутъжната си, но заразителна усмивка отвърна:

— Ако се променят, винаги можеш да разчиташ на мен.

Да върви по дяволите!

Бедният Джоел. Тъжният Джоел. Беше добър човек, понесен от водовъртежа на вътрешните си конфликти. А Вал беше стигнала, докъдето можа. Ако беше продължила, щеше да отрече самата себе си. Не искаше да допусне това и не бе го допуснала.

Остави четките на таблата, отиде до стъклените врати и се загледа в дюните и океана. Той беше някъде там, далече, все още в Европа. Дали днес щеше да се сети за нея? Беше годишнина от сватбата им.

Като обобщение можем да кажем, че Хаим Абрамс е модел на поведение в хаоса на борбата за ежедневно оцеляване. Това са години на безспирни, яростни престрелки, на надхитряне и надживяване на противника, решен да унищожи не само селищата на сабрите, но и стремежа на пустинните евреи към отечество, политически свободи и религиозно волеизлияние. Не е трудно да се разбере откъде идва Абрамс и защо се е превърнал в това, което е. Плашеща е целта, до която може да стигне. Той е фанатик, без чувство за баланс или компромис по отношение на други народи с идентични стремления. Ако човек има различна окраска, той е враг дори ако е от същия лагер. Въоръжената сила надделява над преговорите по всички въпроси и дори онези в Израел, които се обявяват за по-умерени позиции на базата на безопасни граници, са обвинени в предателство. Абрамс е империалист, който вижда един вечно разширяващ се Израел като управляваща империя на целия Близък изток. Подходящ край на този материал е коментарът му по повод изявлението на министър-председателя по време на ливанското нападение: „Ние не ламтим дори за сантиметър ливанска земя.“ Отговорът на Абрамс, казан пред войските, които в голямата си част му симпатизират, е следният: „И дума да не става за сантиметър! Искаме цялата проклета страна! След това Газа, Голан и Западния бряг! А защо не и Йордания, Сирия, дори Ирак! Имаме средствата и волята! Ние сме богоизбраните деца на Авраам!“

Той е ключът на Делавейн във врящия Близък изток.

Наближаваше обяд и високото слънце биеше директно по балкончето зад френските прозорци. Остатъците от късната закуска бяха изнесени от прислугата и на ловната маса беше останал само сребърен чайник. Бяха чели цели часове, след като им донесоха първото кафе в шест и половина сутринта. Конвърс остави досието и посегна към цигарите, оставени на масата до креслото. „Не е трудно да се разбере откъде идва Абрамс… Плашеща е целта, до която може да стигне.“ Джоел погледна към Конъл Фицпатрик, който седеше на дивана, надвесен над ниската масичка. Четеше и си водеше бележки на телефонното тефтерче. Досиетата на Бертолдие и Лайфхелм бяха подредени на спретната купчинка вляво от него. Фицпатрик ми каза почти същите думи, мислеше Конвърс. „Започвам да разбирам откъде идваш…“ Естественият въпрос, който се налагаше в главата на Джоел, беше прост. Къде отиваше самият той? Надяваше се, че знае. Беше ли неумел гладиатор, който излиза на римската арена и се изправя срещу много по-силни, по-добре въоръжени и превъзхождащи го противници? Или демоните на миналото му го превръщаха в жертва на самия себе си, водеха го към горещия пясък на арената, където разярени, полугладни лъвове чакаха, готови да го разкъсат? Толкова въпроси. Знаеше само, че не може да се върне.

Фицпатрик вдигна очи.

— Какво има? — попита той, очевидно усетил погледа на Конвърс върху себе си. — Адмиралът ли те тревожи?

— Кой?

— Хикмън, от Сан Диего.

— Между другото, и той. Сега, на дневна светлина, сигурен ли си, че ще осигури продължението на забраната?

— Нямам гаранции, но обеща да ми се обади, ако започнат да го натискат. Сигурен съм, че няма да предприеме нищо, без да ме уведоми. Потърси ли ме, Мегън знае какво да прави. Ако се наложи, ще упражня правото си на лична привилегия и ще изискам среща с неназованите хора от Пети отдел. Мога да стигна дотам, че да ги обвиня във връзка със случилото се в Женева. Така ще затворим кръга. Можем да стигнем до пълна забрана, което значи, че флагчето ще се вдигне само при щателно разследване на обстоятелствата.

— Няма да можеш да наложиш забрана, ако и той е с тях. Ще те прегази.

— Ако беше с тях, нямаше да каже на Ремингтън, че ще ми се обади. Щеше да изчака да мине денят и да вдигне флагчето. Познавам го. Не беше само объркан, а направо бесен. Защитава хората си и не обича външен натиск, особено в рамките на флотата. Досието е закрито и докато е така, флагчето ще остане на мястото си. Казах ти, че е много по-ядосан на Норфък, отколкото на мен. Дори не искат да му дадат обяснение, не можели.

Конвърс кимна.

— Добре. Наречи го игра на нерви от моя страна. Току-що дочетох досието на Абрамс. Тази откачалка с голи ръце може да взриви целия Близък изток и да ни повлече със себе си… Какво мислиш за Лайфхелм и Бертолдие?

— Информацията съвпада с всичко, което ти ми каза, но има и още нещо. Не са само влиятелни бивши генерали, фрашкани с пари, а и могъщи символи за тълпата, която поддържа оправданите крайности. Интересува ме обаче източникът на информацията.

— Просто го няма.

— Разбира се, но откъде? Каза, че Бийл ти я е дал, че Прес е употребил множествено число — „тези, които преследваме“, „оръжията, които можем да ти дадем“…

— Вече обсъдихме този въпрос — прекъсна го Джоел. — Човекът от Сан Франциско, към когото се обърнал и който му дал петстотинте хиляди долара, го посъветвал да възбуди съдебни дела срещу тези хора и заедно да ги изкарат обикновени спекуланти и печалбари. Това ще е връх на подигравката за суперпатриотите. Логиката е солидна и с нея се обяснява множественото число.

— Прес и непознатият от Сан Франциско?

— Да.

— Смяташ ли, че са били в състояние да вдигнат телефона и да поръчат на някого това? — Фицпатрик посочи досиетата вляво от себе си.

— Защо не? Живеем в компютърната ера. Вече никой не се намира на липсващ на картата остров или в неоткрита пещера.

— Това не са компютърни разпечатки — отбеляза Конъл, — а подробни, задълбочени досиета, които съдържат политическите нюанси и личните предпочитания и особености.

— Добре си служиш с думите, моряче. Да, така е. Човек, който може да преведе половин милион долара в банка на егейски остров, може и да наеме когото си поиска.

— Не и тази категория хора.

— Какво искаш да кажеш?

— Нека наистина да се върнем назад — започна флотският юрист, изправи се и посегна към страницата, която четеше. — Няма да се впускам в подробности за отношенията ми с Прес, защото точно сега ме боли да мисля за тях — Фицпатрик млъкна, прочел в очите на Конвърс порицание за внасянето на сантиментални нотки в разговора. — Не ме разбирай погрешно — продължи той. — Не говоря за смъртта, нито за погребението, а тъкмо обратното. Това не е онзи Прес Холидей, когото познавах. Просто смятам, че не ни е казал истината — нито на теб, нито на мен.

— Тогава знаеш нещо, което аз не знам — тихо отбеляза Конвърс.

— Знам, че в Сан Франциско няма човек, който макар и бегло да напомня описанието, което ти е дал. Живял съм там през целия си живот, включително и по време на следването ми в „Бъркли“ и „Станфорд“, също като Прес. Познавам всички, които той познаваше, особено богатите, както се полага на бъдещи юристи. Нали след време щяха да ни станат евентуални клиенти.

— Тънък довод, адвокате. Сигурно е пазил нещичко само за себе си.

— Не. Не би го направил. Поне по отношение на мен.

— Е, аз…

— Нека направя следващата стъпка — прекъсна го Фицпатрик. — Тези досиета… не бях ги виждал досега, но съм виждал много подобни на тях, може би към двеста, по пътя им към окончателното оформление.

Джоел вдигна глава.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Тези досиета са преработени, завършени продукти на разузнавателни проучвания, с използването на големи количества военни данни. Те са препращани от отдел в отдел и всеки е допълвал по нещо от своята област — от строго биографичните данни, през следенето в миналото, до психиатричните оценки. И всички са обобщени от специалисти. Досиетата са извадени от дълбоките правителствени подземия, преписани са със съвременни допълнения и заключения и са оформени така, че да приличат на резултат от неправителствени, външни източници. Но не са. От всеки ред лъха на „Секретно“, „Строго секретно“ и „За служебно ползване“.

Конвърс се наведе напред.

— Това може да е субективна преценка. Виждал съм много подробни, задълбочени досиета, изготвени от високоплатени фирми, специализирани в тази област.

— Описващи точни войскови подробности по време на война? Посочващи бомбардировки и цитиращи полкове и батальони заедно с прилаганите от тях военни стратегии? Описващи чрез лични разговори вътрешните конфликти на висши вражески офицери и тактическите причини за преместването им от военни на граждански постове след края на войната? Никоя фирма не би имала достъп до подобни материали.

— При добро проучване… — започна Джоел, внезапно сам неубеден в думите си.

— Не и в случая с тези — прекъсна го Конъл и вдигна страницата с напечатаните имена. Палецът му притискаше двете долни колони с „хората на отговорни постове“ от Пентагона и Държавния департамент. — Може би пет или шест, по трима от всяка колона, биха могли да бъдат проучени, но не и останалите. Те са много над онези, с които съм работил. Не могат да бъдат подкупени, изнудвани или заплашвани. Когато ми каза, че разполагаш с имена, реших, че ще разпозная повечето от тях или поне половината. Но имената нищо не ми говорят. Познавам само началници на отдели, висшия персонал, който очевидно докладва на тези хора. Прес не би могъл да се добере до тези имена сам или с помощта на външни хора. Няма да знае къде да ги търси, дори аз няма да знам, да не говорим за външни хора.

Конвърс се изправи.

— Сигурен ли си, че знаеш какво говориш?

— Да. Някой, вероятно повече от един човек, дълбоко в подземията на Вашингтон е дал тези имена по същия начин, по който е предоставил досиетата.

— Чуваш ли се какво говориш?

Конъл кимна.

— Не ми е лесно да го кажа — додаде мрачно той. — Прес ни е лъгал. Излъгал е теб с това, което ти е казал, излъгал е и мен с това, което премълча. Ти си вързан на нишка, която води право към Вашингтон. А аз не е трябвало да знам нищо за това.

— Марионетката е на мястото си… — едва чуто заговори Джоел и безцелно тръгна през стаята към ярката слънчева светлина, нахлуваща през балконската врата.

— Какво? — попита Фицпатрик.

— Нищо, просто фраза, която непрекъснато се върти в главата ми, откак чух за Анстет — Конвърс се обърна. — Но щом е нишка, защо са я укрили? Защо Ейвъри я е крил? С каква цел?

Флотският юрист остана неподвижен, лицето му бе безизразно.

— Няма защо да ти отговарям. Ти самият даде отговор вчера следобед, когато говорихме за мен. Не се самозалъгвай, знаех какво точно ми казваш. „От време на време ще ти давам по едно име, което може да отвори някоя врата… но нищо повече.“ Това бяха думите ти. В свободен превод ще рече, че може да се натъкна на нещо, но ако попадна в лоши ръце, не бих могъл да издам факти, които не са ми известни, дори ако ме изтезават.

Джоел прие упрека не само защото беше справедлив, но и защото хвърли светлина върху една по-голяма истина, която не беше осъзнал на Миконос. Бийл му беше казал, че между задаващите въпроси във Вашингтон имало военни, които поради една или друга причина не са постоянствали в издирванията си и са млъквали. Може би си бяха затваряли устите, но не бяха стояли със скръстени ръце. Докато един глас от Сан Франциско, глас на човек, който е знаел към кого да се обърне благодарение на шурея си в Сан Диего, се свързал с тях. Разговаряли са и от секретните им срещи се зародил план. Имали са нужда от опитен човек, който живее с омраза, която биха могли да подхранят, и когато тя пламне, да го пуснат в лабиринта.

Разкритието беше шокиращо, но колкото и да беше странно, Джоел не можеше да укори тази стратегия. Не можеше да упрекне дори мълчанието им след убийството на Престън Холидей. Високо издигнатите обвиняващи гласове щяха да направят смъртта му безсмислена. Вместо това се бяха притаили. Знаеха, че марионетката им разполага със средства да си пробие път в лабиринта от закононарушения и да свърши работата, която не можеха да свършат те. Разбираше и това. Но имаше нещо, което Конвърс не можеше да приеме, и това бе собствената му лесна заменяемост като марионетка. Беше приел да остане незащитен при условията, описани от Престън Холидей, но не и при тези. Щом беше окачен на нишка, искаше кукловодите да разберат, че го знае. Искаше и името на човек в Бон, към когото да се обърне, който е негов съюзник. Старите правила вече не бяха в сила, беше добавено ново измерение.

След четири часа щяха да го вкарат зад железните порти на имението на Ерих Лайфхелм. Искаше да има някой отвън, към когото Фицпатрик да се обърне, ако не излезеше оттам до полунощ. Демоните притискат, мислеше Джоел. Но не можеше да се върне назад. Беше на крачка от впримчването на палача от Сайгон, от компенсирането на толкова неща, които бяха изкривили живота му по начин, който никой не можеше да разбере… Не, не „никой“. Една личност беше разбрала, но заяви, че не може да му помогне повече. Нито пък беше честно да продължава да търси помощта й.

— Какво решаваш? — обади се Конъл.

— Да решавам ли? — стресна се Джоел.

— Не си длъжен да ходиш днес следобед. Зарежи всичко! Това е работа на държавата, ФБР и ЦРУ. Учуден съм, че не са тръгнали по този път.

Конвърс понечи да отговори, но се спря. Трябваше да бъде ясно не само на Фицпатрик, но и на самия него. Смяташе, че го е проумял. Беше видял израза на безгранична паника в очите на Ейвъри Фаулър… Престън Холидей… и беше чул сълзите в гласа му. Лъжата може и да беше негова стратегия, но погледът и сълзите отразяваха истинските му чувства.

— Минавало ли ти е през ум, капитане, че те не могат да тръгнат по този път? Че може би не говорим за хора, които могат да вдигнат телефона и да задвижат тези механизми? Или че ако опитат, ще им откъснат главите може би в буквалния смисъл, с официално мъмрене и куршум в тила? Не вярвам да треперят за кожата си и може би не са се спрели на най-подходящия човек за тази работа, но смятам, че наистина са стигнали до убедително заключение. Не биха могли да работят с техни хора, защото не знаят на кого могат да се доверят.

— Ти си хладнокръвен кучи син.

— Направо леденостуден, капитане. Имаме работа с параноична фантасмагория, наречена „Аквитания“, управлявана от изпитани, предани, високоинтелигентни и изобретателни мъже, които, ако постигнат целите си, ще бъдат гласове на силата и разума в един обезумял свят. Те ще поемат контрола над нашия свят, защото всички други възможности ще бледнеят в сравнение със стабилността. Стабилност, адвокате, като алтернатива на хаоса. Ти какво би избрал, ако беше обикновен човек, с работен ден от девет до пет, с жена и деца, и не можеш да си сигурен, че като се прибереш вечерта, няма да завариш дома си разбит, жена си изнасилена и децата си удушени. Ще гласуваш с две ръце за танкове по улиците.

— И още как — съгласи се флотският юрист. — Остават само няколко дни или седмици. Ако само можех да се добера до нещо… — Конвърс се обърна и тръгна към вратата на спалнята.

— Къде отиваш? — запита Конъл.

— Телефонът на Бийл на Миконос е в куфарчето ми. Той е единственият ми контакт и искам да говоря с него. Трябва да знае, че марионетката току-що се е сдобила с непредвидена свободна воля.

Три минути по-късно Джоел стоеше до масата и притискаше слушалката към ухото си, докато телефонистката в Атина прехвърляше разговора към остров Миконос. Фицпатрик седеше на дивана с досието на Хаим Абрамс, разгърнато на масичката за кафе, и гледаше Конвърс.

— Можеш ли да се свържеш? — попита той.

— Звъни.

Периодичните, пронизителни сигнали се повтаряха — четири, пет, шест пъти. На седмия път слушалката се вдигна.

— Herete?

— Доктор Бийл, моля. Доктор Едуард Бийл.

— Tee tha thelete?

— Бийл. Собственикът на къщата. Извикайте го, моля! — Джоел се обърна към Фицпатрик. — Говориш ли гръцки?

— Не, но смятам да се заема с него.

— Побързай — Конвърс продължи да слуша мъжкия глас от Миконос. Сипеха се неразбираеми гръцки фрази. — Благодаря. Довиждане — Джоел почука няколко пъти по вилката с надеждата, че линията не е прекъснала и говорещата английски гръцка телефонистка още е насреща. — Ало, телефонистката в Атина ли е?… Добре! Искам да ме свържете с друг номер на Миконос, за сметка на същия телефон в Бон — Конвърс посегна към указанията, дадени му от Престън Холидей в Женева. — Банка „Родос“. Номерът е…

След няколко минути се обади банкерът Костас Ласкарис.

— Herete?

— Господин Ласкарис, говори Джоел Конвърс. Помните ли ме?

— Разбира се… Господин Конвърс? — гласът на банкера звучеше отдалечено и някак странно, сякаш беше нащрек или объркан.

— Опитах да се свържа с доктор Бийл на номера, който ми дадохте, но се обажда човек, който не говори английски. Знаете ли къде е Бийл?

По телефона долетя кратка въздишка.

— Човекът, с когото сте говорил, е полицай, господин Конвърс — каза тихо Ласкарис. — Аз го изпратих там. Ученият имаше много ценни неща.

— Защо? Какво искате да кажете?

— Тази сутрин, малко след изгрев слънце, доктор Бийл изкарал лодката си от пристанището, придружен от някакъв човек. Видели са ги няколко рибари. Преди два часа лодката на доктор Бийл беше намерена разбита в скалите отвъд Стефанос. На борда не е имало никой.

Убих го с нож за риба и хвърлих тялото му на стадо акули отвъд скалите на Стефанос.

Джоел затвори телефона. Холидей, Анстет и Бийл вече ги нямаше, всичките му контакти бяха мъртви. Беше марионетка без опора, нишките му бяха изтънели, водеха единствено към сенки.

15

Восъчната кожа на лицето на Ерих Лайфхелм пребледня още повече, очите му се присвиха и нишестенобелите устни се разтвориха. След това кръвта внезапно нахлу в главата му, той се наклони над писалището в кабинета си и изхриптя в слушалката:

— Лондон, повтори името.

— Адмирал Хикмън. Той е…

— Не — прекъсна го рязко немецът. — Другото! На офицера, дето е забранил достъпа до информацията.

— Ирландско име… Фицпатрик. Старши юридически офицер на базата в Сан Диего.

— Капитан трети ранг Фицпатрик?

— Да, откъде знаеш?

— Unglaublich! Diese Stumper!33

— Warum?34 — запита англичанинът. — В какъв смисъл?

— В Сан Диего може да е старши юридически офицер, англичанино, но той не е в Сан Диего! Той е тук, в Бон!

— Да не си луд? Не, разбира се, не си. Сигурен ли си?

— Той е с Конвърс! Разговарях с него. Двамата са регистрирани на негово име в „Das Rektorat“! Чрез него се добрах до Конвърс!

— И не направи опит да скрие името си?

— Тъкмо обратното, дал е документите си на рецепцията!

— Каква ниска класа — продума озадачен Лондон. — Или каква самоувереност — добави англичанинът и тонът му се промени. — Да не е сигнал, че никой не може да го докосва?

— Unsinn! Не.

— Защо?

— Разговарял е с Перигрин, посланика. Нашият човек е бил там. Перигрин се опитал да го залови, да го принуди да отиде в посолството. Получили се усложнения и той избягал.

— Значи нашият човек не е бил добър.

— Появила се е пречка. Някакъв Schauspieler — актьор. Перигрин не желае да обсъжда инцидента. Мълчи.

— Което означава, че никой няма да пипне с пръст флотския офицер от Калифорния — заключи Лондон. — И то съвсем основателно.

— Какво искаш да кажеш?

— Той е шурей на Престън Холидей.

— Женева! Mein Gott, по петите ни са!

— Да, но не разполагат с достатъчно информация. Съгласен съм с Пало Алто, който на свой ред е съгласен със специалиста ни в Мосад… и с Абрамс.

— С евреина? Какво казва той?

— Казва, че Конвърс е агент, който действа слепешката по нареждане на Вашингтон.

— Е, нужно ли е нещо повече?

— Той не бива да напуска дома ти. Ще получиш допълнителни указания.

Заместник-държавният секретар Брустър Толанд смаян затвори телефона, облегна се назад в креслото си, след това рязко се наведе и натисна няколко бутона на телефона.

— Чисапийк — обади се женски глас. — Кодът, моля?

— Шест хиляди — отвърна Толанд. — Мога ли да говоря с Консулски операции, Осми отдел?

— За Осми отдел е нужно…

— Плантадженет — прекъсна я заместник-секретарят.

— Веднага, господине.

— Какво има, Шест хиляди?

— Стига глупости, Хари, на телефона е Брус. Какви ги вършиш в Бон без наше знание?

— Не разбирам за какво става дума.

— А всичко ли ти е известно?

— Достатъчно. Уведомявам те за всичко, което вършим. Вчера сутринта имахме оперативка за Германия и не си спомням да е споменавано нещо, което да представлява интерес за теб.

— Надявам се, разбираш, че ако нарочно ме държат на тъмно, значи съм извън играта.

— Точно така и бих ти го казал, само и само да останеш там. Какъв е проблемът?

— Току-що проведох разговор по обезопасения телефон с един много сърдит посланик, който може да се обади на свой стар приятел в Шестнайсет нула нула.

— Перигрин? А неговият проблем какъв е?

— Щом не знаеш нищо, значи някой разиграва Консулски операции. Спомена поверително разследване на посолството, на неговото посолство, свързано по някакъв начин с Военноморския департамент.

— С флотата? Това е лудост, истинска лудост! Бон да не е пристанище?

— Не, доколкото ми е известно.

— Не съм чувал „Бисмарк“ или „Граф Шпее“ да кръстосват по Рейн. Изключено е, Брус. Нямаме нищо общо с това и не бихме искали да имаме. Разполагаш ли с някакви имена?

— Да, едно — отвърна Толанд и погледна към тефтера с набързо надраскани бележки. — Адвокат на име Джоел Конвърс. Кой е той, Хари?

— За Бога, никога не съм го чувал. А каква е ролята на флотата?

— Човек, който се представя за старши юридически офицер на голяма военноморска база с чин капитан трети ранг.

— Представя ли се?

— Преди това се е представял за военен аташе в посолството.

— Сигурно е някой избягал от лудница.

— Не е смешно, Хари. Перигрин не е глупак. Може да е приел назначението от суета, но е дяволски добър и умен. Твърди, че тези хора не само са истински, но и вероятно знаят нещо, което той не знае.

— Защо смята така?

— Първо заради мнението на някакъв човек, който се е запознал с онзи Конвърс…

— Кой е той? — прекъсна го Хари от Осми отдел.

— Не казва, само твърди, че му вярва. Според този безименен човек Конвърс е много компетентен и силно разтревожен човек, а не някакво черно бомбе.

— Какво, какво?

— Перигрин използва тези думи. Очевидно значи, че човекът е почтен.

— Друго?

— Перигрин забелязва изолирани случаи на особено поведение сред персонала. Не пожела да даде подробности, каза, че ще обсъди въпроса с държавния секретар или с Шестнайсет нула нула, ако не успея да му обясня нещата. Настоява за бързи отговори, а не искам да клатим лодката точно там.

— Ще се опитам да направя нещо — обеща Хари. — Може да са ония копелета от ЦРУ или военните! За един час ще проверя всички старши юристи във флотата, но съм сигурен, че Адвокатската асоциация ще ме осведоми кой е този Конвърс, ако има такова лице. Поне ще стесним кръга, ако са няколко души с това име.

— Обади ми се. Няма време и не искаме Белият дом да надигне глас.

— Не дай Боже — съгласи се директорът на Консулски операции — отдела на Държавния департамент за секретни операции в чужбина.

— Обяснете ми това като юрист! — повиши глас контраадмирал Хикмън, застанал до прозореца. Сърдитите думи бяха отправени към пребледнелия, застанал мирно Дейвид Ремингтън. — И без излишни подробности. Как е възможно!

— Не мога да повярвам, господин адмирал. Говорих с него вчера на обяд и снощи. Беше в Сонома!

— Колкото съм бил и аз, лейтенант. И сигурно е обяснил пукането и пращенето с дъжда, който пречи на разговора, нали?

— Точно това бяха думите му, господин адмирал.

— Преди два дни е влязъл в Германия през Дюселдорф! А сега е в Бон с човек, за когото ми се закле, че е свързан с убийството на зет му. Със същия човек, когото защитава чрез забраната върху досието. С онзи Конвърс!

— Не знам какво да кажа, господин адмирал.

— Е, Държавният департамент знае, аз — също. Канят се да вдигнат флагчето или както там го наричате с юридическите си дрънканици.

— Но, господин адмирал, материалът е под забрана. Това значи просто, че…

— Не желая да ви слушам, лейтенант — отсече Хикмън, върна се до писалището и измърмори: — Копелета такива, ако знаете само колко допринесохте за двата ми развода!

— Моля, господин адмирал?

— Нищо. Искам да вдигнете флагчето. Аз изтеглих тук Фиц и го повиших, а кучият му син ме подведе. Не само ме излъга, ами го направи от петнайсет хиляди километра разстояние, като много добре знаеше, че не може да отиде там без мое разрешение! Знаеше го! Възразявате ли, лейтенант? Можете ли да кажете едно-две изречения, без да се налага да викам на помощ трима юристи да ми ги превеждат?

Лейтенант Ремингтън, един от най-добрите юристи във флотата на САЩ, знаеше кога да даде заден ход. Юридическата етика беше нарушена от дезинформация, курсът беше ясен. Агресивно отстъпление с пълна пара.

— Лично ще се заема с този въпрос, господин адмирал. Като офицер, отговарящ за вторичния управленчески статут, ще дам да се разбере, че пряката заповед е обект на незабавна отмяна. Недопустимо е такава заповед да се дава при съмнителни обстоятелства. Юридически…

— Достатъчно, лейтенант — прекъсна го адмиралът и седна.

— Тъй вярно, господин адмирал.

— Не, почакайте! — продължи Хикмън и рязко се наведе напред. — Колко време трае освобождаването на досието и кога можете да го получите?

— Ако ми съдействат щатските власти, ще бъде въпрос на часове, господин адмирал. Предполагам по обяд или рано следобед. Кодиран телекс ще бъде изпратен до властите, изискващи наличието на флагче. Но тъй като нашата база само е поставила ограничението, а не е изискала материала…

— Изискайте го, лейтенант. Донесете ми го в секундата, в която пристигне, и не напускайте базата преди това.

— Слушам, господин адмирал.

Тъмночервеният мерцедес плавно се носеше по завоите на пътя зад масивните порти на имението на Ерих Лайфхелм. Оранжевото следобедно слънце пращаше диагонални лъчи през високите дървета, които не само рамкираха пътя, но и се простираха навсякъде от двете му страни. Пътуването би могло да бъде приятно, ако не беше гледката, която направи сцената гротескна — от двете страни на колата препускаха най-малко шест огромни добермана, без да издават звук. В тихия им яростен бяг имаше нещо нереално, черните очи святкаха край прозорците, челюстите им бяха широко отворени, дишаха бързо и неравно, зъбите белееха, но от гърлата им не излизаше нито звук. Конвърс изпита чувството, че ако слезе от колата, без някой да даде съответна команда на кучетата, ще го разкъсат на парчета.

Лимузината спря на овална алея пред широки стъпала от кафяв мрамор, водещи към сводеста врата. Тежките й крила бяха покрити с тъмен барелеф — останки от древна плячкосана катедрала. На най-долното стъпало стоеше човек, вдигнал сребърна свирка към устните си. Отново не се чу звук, доловим за човешкото ухо, но животните внезапно изоставиха колата и се завтекоха към него.

— Моля, изчакайте, господине — рече шофьорът, докато слизаше, и се втурна към вратата на Джоел. — Слезте, моля, и направете две крачки встрани от колата. Само две, господине — в ръцете на шофьора се появи черен предмет със заоблена метална тръба, излизаща от предната му страна. Приличаше на миниатюрна електрическа запалка за камина.

— Какво е това? — попита Конвърс.

— Защита, господине. За вас, от кучетата. Обучени са да усещат тежки метални предмети.

Джоел остана неподвижен, докато немецът прокара електронното устройство по дрехите му, включително и обувките, по вътрешната част на бедрата и на кръста.

— Нима наистина мислите, че бих дошъл тук с оръжие?

— Аз не мисля, господине. Правя, каквото ми наредят.

— Колко оригинално — промърмори Джоел, докато наблюдаваше как човекът на мраморните стъпала отново вдига сребърната свирка до устните си. Глутницата добермани се метна едновременно напред. Джоел уплашен се хвана за шофьора и го завъртя пред себе си. Не срещна никаква съпротива, шофьорът просто обърна глава и се усмихна, докато кучетата притичаха вдясно, понесоха се по овалната алея и влязоха в страничен път, изсечен между дърветата.

— Не се извинявайте, mein Herr — рече шофьорът. — Често се случва.

— Нямах намерение да се извинявам — безизразно отсече Конвърс и го пусна. — Имах намерение да ти счупя врата.

Немецът се отстрани и Джоел остана неподвижен, поразен от собствените си думи. Не беше произнасял такива вече повече от осемнайсет години.

— Оттук, господине — обади се човекът на стъпалата с пресилено британско произношение.

Конвърс влезе в просторен вестибюл, украсен със средновековни знамена, провесени от вътрешен балкон. Вестибюлът водеше към огромна приемна, също издържана в средновековни мотиви. Имаше меки кожени столове и дивани, лампи с весели абажури, полираните маси бяха отрупани със сребърни сервизи. Стаята се загрозяваше от изникващите от стените под тавана животински глави — лъвове, слонове и глигани гледаха надолу с предизвикателен гняв. Бърлога на фелдмаршал.

Но не мебелировката привлече вниманието на Конвърс, а четиримата мъже, застанали с лице към него до четири стола. Позна Бертолдие и Лайфхелм — стояха един до друг вдясно. Вгледа се в двамата отляво. Набитият мъж със среден ръст, с ниско подстригана коса върху плешивеещата глава, облечен с измачкано яке сафари и с неизменните ботуши под панталона каки, не можеше да бъде друг освен Хаим Абрамс. Подпухналото му сърдито лице с приличните на цепки светещи очи беше лице на отмъстител. Високият мъж с изящните аристократични черти и права побеляла коса беше генерал Ян ван Хедмер, касапинът на Совето. Джоел само беше прехвърлил досието на Ван Хедмер, което за щастие беше най-късото от всички. Последният абзац казваше всичко.

По същество Ван Хедмер е кейптаунски аристократ, африканер, който никога не е приемал англичаните, да не говорим за черните племена. Убежденията му се коренят в реалност, която за него е безпогрешна. Прадедите му са дълбали суровата земя при нечовешки условия и големи загуби на хора, брутално избивани от диваците. Мисленето му е несъмнено от края на деветнайсети и началото на двайсети век. Когато издава заповеди за зверски наказания или масови екзекуции, смята, че се разправя с полуживотни. Този начин на мислене го вкарва в затвора заедно с министър-председателя Верворд и расиста Ворстер по време на Втората световна война. Подкрепя с цялото си сърце нацистката концепция за висшите раси. Близостта с Хаим Абрамс е единствената му отлика от нацистите и не представлява противоречие за него. Сабрите също са дълбали земите на пустинна Палестина, тяхната история се доближава до историята на неговата страна. И двамата се гордеят със силата и съответните си умения. Между другото, Ван Хедмер е един от най-чаровните хора, които можете да срещнете. На повърхността е културен, извънредно учтив и винаги готов да ви изслуша. В същността си е безчувствен убиец и е ключова фигура на Делавейн в Южна Африка с огромните й ресурси.

— Mein Haus ist dein Haus35 — каза Лайфхелм и се запъти към Джоел с протегната ръка.

Конвърс направи крачка напред да я поеме. Ръкуваха се.

— Посрещането ми вън не беше в съгласие с току-що изразеното от вас гостоприемство — рязко отсече Джоел, пусна ръката на Лайфхелм и се обърна към Бертолдие. — Радвам се да ви видя отново, генерале. Съжалявам за злополучния инцидент в Париж онази вечер. Не желая да приемам леко загубата на човешки живот, но през онези кратки секунди не останах с впечатление, че той цени моя.

Хладнокръвието на Джоел постигна очаквания ефект. Бертолдие се втренчи в него и за момент не можа да реши какво да каже. А Конвърс чувстваше, че останалите трима внимателно го наблюдават, без съмнение впечатлени от безочливостта на маниера и думите му.

— Да, monsieur — отвърна не особено смислено, но спокойно французинът. — Както знаете, той е нарушил дадените му заповеди.

— Тъй ли? А на мен ми казаха, че не ги бил разбрал.

— Това е едно и също! — обади се зад гърба му остър глас със силен акцент.

Джоел се обърна.

— Нима? — хладно реагира той.

— На бойното поле — да — заяви Хаим Абрамс. — И в двата случая е станала грешка, а за грешките се плаща с живот. Той е заплатил със своя.

— Мога ли да ви представя генерал Абрамс? — намеси се Лайфхелм, докосна лакътя на Конвърс и го насочи към израелеца.

— Генерал Абрамс, за мен е чест — рече Конвърс с убедителна искреност, докато се ръкуваха. — Възхищавам ви се безмерно, въпреки че реториката ви понякога е доста крайна.

Лицето на израелеца почервеня, а стаята се изпълни с тих смях. Внезапно Ван Хедмер пристъпи напред и очите на Конвърс бяха привлечени от силното лице, смръщените вежди и стегнатите мускули.

— Разговаряте с един от най-близките ми партньори, господине — започна той с явен упрек в гласа. След това тънка усмивка набръчка изисканото му лице. — Но и аз самият не бих могъл да се изразя по-точно. Радвам се да се запозная с вас, млади човече — ръката на африканера се протегна към Джоел и той я пое сред сдържания смях.

— Това е обида! — извика Абрамс, дебелите му вежди се вдигнаха, главата му се вирна в шеговито отчаяние. — И то от човек, който си изкарва хляба с неразбираеми от никого празнословия. Честно казано, господин Конвърс, те се съгласяват с вас, защото никой от тях не е имал жена от четвърт век. Може да ми възразят, но повярвайте ми, те наемат курви, с които да играят карти или да им четат приказки само за да заблудят приятелите си! — смехът се засили и израелецът, вече играещ пред публика, продължи, като се наведе към Джоел и уж сниши глас. — А аз наемам курви, за да ми казват истината, докато ги чукам! Та те ми разправят, че тия празнодумци задрямват към девет часа и хленчат за чаша топло мляко. По възможност с какао!

— Скъпи мой сабра — заговори засменият Лайфхелм, — прекалено усърдно четеш собствените си романтични измислици.

— Разбирате ли какво имам предвид, Конвърс? — Абрамс сви рамене и разпери ръце. — Чухте ли го? „Усърдно“. Смятам, че вече ви е ясно защо немците загубиха войната. Все дрънкат драматични приказки за Blitzkrieg и Angriffe, но всъщност само говорят усърдно за това, което трябва да предприемат!

— Трябваше да ангажират теб, Хаим — заяви Бертолдие, който очевидно се забавляваше. — Щеше да смениш името си, да наречеш Ромел и Фон Рундщед чифути и да поемеш командването и на двата фронта.

— Щях да се справя по-добре — съгласи се израелецът.

— Само се питам — продължи французинът, — дали щеше да спреш дотам? И Хитлер като теб беше добър оратор. Може би щеше и него да обявиш за чифутин и да се нанесеш в райхсканцеларията.

— Е, от достоверен източник знам, че той наистина е бил евреин. Но от много лошо семейство. И при нас ги има. Всички са от Европа, естествено.

Смехът отново се засили, но бързо започна да затихва. Джоел се възползва от момента.

— Понякога говоря прекалено откровено, генерале — започна той. — Би трябвало да се въздържам, но повярвайте ми, не съм искал да ви обидя. Изпитвам дълбоко възхищение от позициите и политиката ви.

— Точно това трябва да обсъдим — заговори Ерих Лайфхелм сред всеобщо внимание. — Позиции, политика, цялостна философия, ако щете. Ще се въздържаме, доколкото можем, от конкретни въпроси, въпреки че някои от тях ще бъдат включени. Все пак е важна по-широката абстрактност. Заповядайте, господин Конвърс, седнете. Да започнем първото от, надявам се, многото бъдещи съвещания.

Контраадмирал Хикмън бавно остави досието на писалището и безцелно се загледа покрай вдигнатите си крака към океана под сивото небе. Кръстоса ръце, наведе глава и се намръщи. Беше точно толкова озадачен, колкото и когато прочете досието за първи път, също толкова убеден, колкото беше и тогава, че заключенията на Ремингтън не улучват целта. Но юристът беше прекалено млад да проумее истински събитията така, както се бяха случили. Никой, който не е бил там, не би могъл да ги разбере. Ала много други ги разбираха и това бе причината за поставянето на флагче. Но нямаше смисъл онази логика да се прилага към днешния Конвърс, осемнайсет години по-късно. Беше като ексхумация на труп, умрял от треска, независимо дали телесната обвивка на човека живее или не. Сигурно имаше още нещо.

Хикмън погледна часовника си и свали крака от писалището. В Норфък беше три и десет. Посегна към телефона.

— Здравей, Брайън — заговори гласът на контраадмирал Сканлън от Пети военноморски отдел. — Държа да изразя специалната ни благодарност за съдействието, оказано от вашата база.

— От нашата база ли? — попита Хикмън, учуден, че не се изразява благодарност към Държавния департамент.

— Добре, адмирале, твоето съдействие. Задължен съм ти, Хики.

— Можеш да започнеш да ми се отблагодаряваш, като не ме наричаш така.

— Стига де, не помниш ли хокейните ни мачове? Втурваше се на леда и целият кадетски корпус започваше да крещи: „Ей го Хики! Ей го Хики!“

— Мога ли вече да си отпуша ушите?

— Искам просто да ти благодаря, приятелю.

— Точно така, само дето не знам за какво. Прочете ли досието?

— Естествено.

— И какво толкова има в него?

— Е — започна Сканлън нерешително. — Прегледах го по диагонал. Имах тежък ден и честно казано, направо го предадох. Какво според теб има в него? Между нас казано, бих искал да знам, защото едва намерих време да го прелистя.

— А ти какво мислиш? Нищо. Естествено, в ония години слагахме флагчета на подобни документи, защото Белият дом настоя да засекретяваме официално документираните критични бележки, и ние се подчинихме. А и на нас ни беше писнало. Но в това досие няма нищо, което да не е чуто досега или което би представлявало някаква ценност освен за военните историци, които след сто години ще искат да дадат кратко пояснение под черта.

— Е — рече Сканлън още по-нерешително, — този Конвърс здравата е насолил командването в Сайгон.

— Лудия Маркъс ли? Боже мой, аз казах по-остри неща за него на тонкинската конференция, а моят командир ме надмина десетократно. Стоварихме онези момчета в онзи ад, когато бяха подготвени единствено за плажни развлечения и лунапарк… Нищо не разбирам. Ти и моят юридически съветник сте се вторачили в нещо, което е остаряло и дискредитирано. Лудия Маркъс е изпята песен.

— Твоят какво?

— Юридическият ми офицер. Ремингтън, казах ти за него.

— А, да, „натегачът“.

— И на него му направи впечатление казаното за Сайгон. „Ето, заяви той, работата е в тези забележки. Всичко опира до Делавейн.“ Но е бил малък, когато името на Делавейн се размахваше от всяка антивоенна групировка в страната. По дяволите, нали ние го кръстихме Лудия Маркъс. Не, не е заради Делавейн, има нещо друго. Може би важни са бягствата на Конвърс, особено последното. Може би Военното разузнаване разполага с данни, за които не знаем.

— Е — каза адмиралът в Норфък за трети път, но вече не толкова нерешително, — може и да си прав, но това не ни засяга. Слушай, ще бъда откровен, не исках да ти казвам нищо, за да не останеш с впечатлението, че напразно си положил толкова усилия. Подочух, че цялата суматоха е била напразна.

— Тъй ли? — Хикмън внезапно наостри уши. — Как така?

— Станала грешка. Очевидно някакъв престарал се служител е ровил из онзи период, видял е флагчето и е направил шест погрешни извода.

Хикмън не можа да повярва на ушите си. Сканлън не беше споменал намесата на Държавния департамент. Сякаш не знаеше за нея! И сега се дистанцираше с надути платна от флагчето на Конвърс, като лъжеше най-безочливо, че не му били казали нищо! Държавният апарат работеше тихомълком, вероятно чрез Консулски операции, и Сканлън предполагаше, че Хики не знае нищо за Бон, Конвърс или местонахождението на Конъл Фицпатрик. Нито за човек на име Престън Холидей, убит в Женева. Какво ставаше? Едва ли щеше да го научи от Сканлън. Нито пък искаше.

— Да вървят по дяволите. Старшият ми юридически офицер ще се върне след три-четири дни и може би тогава ще науча нещо повече.

— Каквото и да е то, мястото му е в архивите. Хората ми са се спрели на друг човек.

— Твоите хора не ги бива да гребат с лодка из плувния ми басейн.

— Не мога да те упрекна за тази забележка, Хики.

Хикмън затвори телефона и зае обичайната си поза за размисъл, втренчен в океана. Слънцето безуспешно се мъчеше да пробие облаците.

Открай време не понасяше Сканлън по причини, които сам смяташе за твърде дребнави. С изключение на една — знаеше, че Сканлън е лъжец. Не знаеше обаче, че е глупав лъжец.

Лейтенант Ремингтън беше поласкан от обаждането. Висш морски офицер го беше поканил на обяд и не само го покани, ами се и извини за късното обаждане, като заяви, че напълно би разбрал евентуалния отказ. Освен това подчерта, че обаждането има личен характер и няма нищо общо с флотата. Висшестоящият офицер, жител на Ла Хола, беше на суша само за няколко дни и се нуждаеше от юридически съвет. Бяха му казали, че лейтенант Ремингтън е най-добрият юрист във флотата на САЩ. Би ли приел лейтенантът?

Естествено, Ремингтън му даде да разбере, че съветът, какъвто и да е той, ще е на приятелска основа, не можеше да става и дума за възнаграждение, тъй като е противоуставно.

— Ще мога ли поне да платя сметката, лейтенант, или ще трябва да я делим на две? — заяви капитанът малко нетърпеливо според Ремингтън.

Ресторантът се намираше високо в хълмовете над Ла Хола. Отдалечено от пътя заведение, очевидно посещавано от живеещите наблизо, от хора от Сан Диего и университетското градче, които не искаха да бъдат виждани заедно. Ремингтън не беше очарован, предпочиташе всички да го видят с висшия офицер в „Коронадо“, вместо да бие петнайсет километра на север, за да не бъде видян в хълмовете на Ла Хола. Въпреки това офицерът беше вежливо-непреклонен — само там и никъде другаде. Дейвид направи справка за него. Офицерът скоро подлежеше на повишение и минаваше за потенциален кандидат за Обединеното командване. Ремингтън би тръгнал с велосипед по открития нефтопровод в Аляска, за да отиде на срещата.

Точно това мислеше, докато изви надясно волана, после наляво, надясно и пак надясно, нагоре по стръмния и тесен път. Важното е да не забравя, мислеше той, като зави наляво, че личният съвет все пак е професионален и при положение, че не е платен по никакъв начин, представлява дълг, който един ден трябва да бъде изплатен. Ако го издигнат в Обединеното командване… Ремингтън не можа да се сдържи и опивайки се от собствената си важност, подхвърли пред свой колега — същият, който му измисли прякора „натегач“, — че отива да обядва в Ла Хола с много важна клечка и ще се върне по-късно в службата. И за да попълни ефекта, поиска от колегата си указания за пътя.

Боже мой! Какво беше това? Боже мой!

На върха на тесния завой видя огромен черен камион, дълъг десет метра, който явно бе излязъл от контрол. Той се носеше наляво-надясно по тесния баир и с всеки метър ускоряваше скоростта си подобно на тромав черен хипопотам, смазващ всичко по пътя си като побесняло диво животно!

Ремингтън рязко обърна глава надясно и изви волана, за да избегне удара. Пред него имаше тънък ред млади дръвчета и фиданки, потънали в късни пролетни цветове, а зад тях — само бездна, пълна с цветя. Това бе последното нещо, което видя, когато камионът се преобърна настрани и започна да пада.

Много по-високо, на друг хълм, беше коленичил мъж с вдигнат към очите бинокъл, който проследи инцидента и изчака да види експлозията, за да се увери в убийството. В изражението му нямаше радост, нито скръб, а само делово приемане на нещата. Една задача беше изпълнена. В края на краищата водеха война.

А лейтенант Дейвид Ремингтън, чийто живот беше толкова подреден, който знаеше точно къде и как се е насочил на този свят, който над всичко поставяше намерението си да не бъде впримчен от силите, убили баща му в името на корпоративната политика, стана жертва на политиката на фирма, за която дори не беше чувал. Предприятие, наречено „Аквитания“. Защото бе забелязал името Делавейн.

Според тях това е правилната еволюция на съвременната история, след като всички други идеологии са се провалили… Думите, изречени от Престън Холидей в Женева, непрекъснато се въртяха в главата на Конвърс, докато слушаше четирите гласа на „Аквитания“. Най-плашещото беше, че те вярваха безусловно на всичко, което казваха, нямаха морални или интелектуални задръжки. Убежденията им се кореняха в наблюдения, извършени преди десетилетия, аргументите им бяха убедителни, когато осветляваха минали глобални грешки, довели до ужасни страдания и излишни човешки жертви.

Никой от четиримата ръководители на „Аквитания“ не повиши глас. Бяха кротки пророци на разума, всеки със собствена история, със собствена идентичност, едновременно съюзници и врагове в един безумен свят.

Конвърс се съгласяваше с чутото, не беше трудно да го направи и задаваше отвлечени философски въпроси, както се очакваше от него. Дори дворцовият шут Хаим Абрамс стана много сериозен и тихо отговаряше на въпросите на Конвърс.

По едно време Абрамс заяви:

— Да не си въобразявате, че има само еврейска диаспора, приятелю? Грешите. Цялата човешка раса е пръсната по света и само си блъскаме рогата и не знаем къде да отидем. Някои равини проповядват, че евреите няма да видят спасение, докато не настъпи месианската ера, времето на божественото опрощение, когато ще ни се яви Бог да ни покаже пътя към собствената ни Обетована земя. Но Бог закъсня, не можахме да Го чакаме повече. Създадохме Израел. Разбирате ли поуката? Ние, тук присъстващите, представляваме божествената намеса на земята. Дори аз ще жертвам безропотно живота си за нашия успех.

Жак-Луи Бертолдие:

— Трябва да разберете, господин Конвърс, Волтер го е изразил най-добре в „Беседи за човека“. Човек се сдобива с върховна свобода само когато разбере параметрите на поведението си. Ние ще установим тези параметри. Има ли нещо по-логично?

Ерих Лайфхелм:

— Гьоте може би го е казал още по-добре. Той твърди, че романтичното в политиката се използва за притъпяване и уталожване на страховете на неинформираните. В своя труд „Aus meinem Leben“ той ясно заявява, че всички управляващи класи трябва да бъдат проникнати преди всичко от дисциплина. Коя дисциплина е по-силна от нашата?

Ян ван Хедмер:

— Моята родина, господине, е олицетворение на този урок. Изтръгнахме звяра от дивака и формирахме огромна продуктивна нация. Но сега звярът се връща и нацията е в хаос.

И така часове наред. Тихи трактати се произнасяха задълбочено и замислено, страстите прозираха единствено от дълбоката откровеност на убежденията. На два пъти притиснаха Джоел да разкрие името на клиента си и на два пъти той отклони, позовавайки се на юридическото правило за поверителността, което щеше да отпадне след няколко дни, ако не и по-рано.

— Ще трябва да предложа на клиента си нещо конкретно. Подход, стратегия, която би гарантирала незабавното му ангажиране и участие.

— Защо са му нужни на този етап? — попита Бертолдие. — Вие чухте доводите ни. Положително можете да съзрете и подхода ни.

— Добре, да зачеркнем подхода. А стратегията? Не защо, а как.

— Питате за плана ни? — обади се Абрамс. — На какво основание?

— На основание, че ще поискате инвестиции, надминаващи всички останали.

— Странно съждение — намеси се Ван Хедмер.

— Той разполага с изключителни ресурси — отвърна Конвърс.

— Много добре — рече Лайфхелм и изгледа съюзниците си един по един, преди да продължи. Джоел разбра — искаше разрешение на базата на предварително проведени разговори. Получи го. — Какво бихте казал за компрометирането на някои влиятелни лица в определени правителства?

— Изнудване? — попита Джоел. — Принуда? Няма да стане. Прекалено сложно е. Заплашвате един човек, заплахата се разчува и той от всяко положение излиза от играта. Тогава започват ритуалите по прочистването и това, което се е смятало за слабост, внезапно се превръща в сила.

— Това е крайно ограничено тълкуване — отбеляза Бертолдие.

— Не включвате фактора време! — ревна предизвикателно Абрамс, като за първи път повиши глас. — Натрупването, Конвърс! Бързото ускорение!

Внезапно Джоел усети, че останалите трима гледат израелеца, но не просто го наблюдават. Във всеки чифт очи се четеше предупреждение. Абрамс сви рамене.

— Просто една забележка.

— Разбирам — безизразно каза Конвърс.

— Дори не съм сигурен, че е съществена — добави израелецът, като се мъчеше да заглади грешката си.

— Стана време за вечеря — заяви Лайфхелм и махна ръка от ръчката на стола. — Толкова се хвалих пред госта с кухнята си, че трябва да призная известното си притеснение. Но вярвам, че готвачът няма да опетни честта ми — сякаш в отговор на сигнал, а Джоел беше сигурен, че е точно така, прислужникът англичанин се появи на сводестата врата в далечния край на стаята. — Не съм ли ясновидец? — Лайфхелм се изправи. — Заповядайте, приятели. Агнешка плешка в лимонов сок, блюдо, създадено от боговете за самите тях и отмъкнато от неудържимия крадец, който владее кухнята ми.

Вечерята наистина се оказа превъзходна, всяко ястие представляваше отделно усилие за постигане на съвършенство по отношение на вкуса и вида му. Конвърс не беше гастроном, кулинарното му обучение беше натрапено в скъпите ресторанти, където умът му рядко се спираше на храната, но инстинктивно познаваше кое блюдо е най-добро в категорията си. На масата на Лайфхелм не се поднасяше нищо второкласно. Дори самата маса беше изключителна — тежък махагон върху два огромни, но фино резбовани триножника, почиващи на безукорно лъснатия паркет. Стените, тапицирани с тъмночервено гладко кадифе, бяха украсени с маслени картини на ловни сцени. Ниският канделабър със запалени свещи не пречеше на гостите да се виждат — нещо, което беше непостижимо за повечето дами, даващи светски обеди и вечери в Ню Йорк, Лондон и Женева.

Разговорът се отклони от сериозните въпроси, обсъждани в дневната, сякаш беше обявена почивка за облекчаване тегобата на държавническите решения. Ако това беше целта, тя бе успешно постигната и африканерът Ван Хедмер даде тон. С ненадмината увлекателност (досието беше точно — „безчувственият убиец“ наистина беше чаровен) той започна да описва сафари в южноафриканските степи, на което беше завел Хаим Абрамс.

— Разбирате ли, господа, аз купих в Йоханесбург първото яке за сафари на този беден евреин и оттогава не е имало ден да не съм съжалявал за това. То се превърна в търговска марка на великия генерал! Разбира се, знам защо не го сваля от гърба си. То попива потта и няма нужда да се пере често. Това не е същото яке, нали, велики генерале?

— Ако те чуе жена ми! — отвърна сабрата с гримаса. — Якето попива и миризмата на безбожните търговци на роби!

— Като стана дума за роби, нека ви разкажа една история — каза африканерът и се вдъхнови с чаша вино.

Историята за първото и последно сафари на Хаим Абрамс беше достойна за водевил. Израелецът преследвал часове наред голям лъв, съпроводен от оръженосец-бантус, когото непрекъснато ругаел, без да си дава сметка, че тъмнокожият разбира и говори английски не по-зле от него. Преди лова Абрамс улучил центъра на мишените и с четирите си пушки, но всеки път, когато лъвът се появявал в полезрението му, не съумявал да го уцели. Предполагаемият ненадминат стрелец, прочутият генерал с орлов поглед, не могъл да засегне триметровото тяло от разстояние сто метра. В края на деня изтощеният Хаим Абрамс на развален английски и с помощта на ръцете подкупил оръженосеца да не казва на компанията за провала му. Ловецът и бантусът се върнали в лагера и ловецът взел да се оплаква, че не видял кьорав лъв, и да хули тъпотата на оръженосците. Туземецът отишъл в палатката на Ван Хедмер и му казал, както го предаде африканерът с великолепна мимика: „Лъвът ми хареса повече от евреина, господине. Разместих фокуса на пушката му, но се надявам да ми бъде простено. Между другите съблазни ми предложи и обрязване.“

Вечерящите избухнаха в смях. Абрамс се смееше най-високо, което му правеше чест. Очевидно беше чувал историята и я харесваше. Джоел си помисли, че само най-самоуверените хора могат да слушат подобни неща за себе си и да реагират с искрен смях. Израелецът беше скала в небесната твърд на своите убеждения и лесно понасяше присмеха. А това беше плашещо.

Влезе английският прислужник и прошепна нещо в ухото на Ерих Лайфхелм.

— Извинете, моля — рече немецът и стана да се обади по телефона. — Един нервен брокер в Мюнхен непрекъснато събира слухове от Риад. Когато шейхът отиде в тоалетната, на него му се причува гръмотевица.

Оживеният разговор продължи, без ритъмът му да бъде нарушен. Тримата мъже от „Аквитания“ се държаха като стари приятели, които полагат искрени усилия новодошлият да се почувства добре. Това също беше плашещо. Къде бяха фанатиците, които искаха да рушат правителства, да установят безмилостен контрол и да унищожат цели общества, като вкарат политиката в релсите на своята представа за военен режим? Това бяха просто едни интелектуалци. Цитираха Волтер и Гьоте, изпитваха състрадание към болките и неоправданите загуби на човешки живот. Имаха чувство за хумор и бяха в състояние да се надсмиват дори над самите себе си, докато говореха спокойно за саможертва в името на един по-добър свят, сега обзет от лудост. Но Джоел разбираше истинската им същност. Какви бяха думите на Гьоте, цитирани от Лайфхелм? „Романтичното в политиката се използва за притъпяване и уталожване на страховете на неинформираните.“

Плашещо.

Лайфхелм се върна, следван от английския прислужник, носещ две отворени бутилки вино. Ако разговорът с Мюнхен му бе донесъл някаква неприятна новина, немецът с нищо не се издаваше. Настроението му беше както преди, восъчната усмивка играеше на устните му.

— А сега, приятели мои, агнешко в лимонов сок. Освен това, в чест на нашия гост съм приготвил нещо специално за вечерта. Моят съобразителен английски приятел и съдружник онзи ден беше в Зигбург и случайно се натъкнал на няколко бутилки „Беренауслезе’71“. Какво може да бъде по-подходящо за случая.

Хората на „Аквитания“ се спогледаха и Бертолдие заговори:

— Това е истинска находка, Ерих. Едно от най-добрите немски вина.

— „Клауберг Ризлинг’82“ в Йоханесбург обещава да стане едно от най-добрите вина на годината — рече Ван Хедмер.

— Съмнявам се, че ще може да се сравни с „Ришон ле Цион Кармел“ — обади се израелецът.

— Невъзможни сте!

Влезе готвач с висока бяла шапка, който буташе на количка отхлупена агнешка плешка. Започна да я реже и поднася, съпроводен от одобрителни погледи. Англичанинът сервира на всеки от различните гарнитури и им наля вино.

Ерих Лайфхелм вдигна чашата си. Трепкащата светлина на свещите се отрази в украсения с фигури кристал.

— За нашия гост и непознатия му клиент, за когото вярваме, че скоро ще бъде между нас.

Конвърс кимна и отпи.

Свали чашата от устните си и внезапно осъзна, че четиримата от „Аквитания“ го гледат втренчено. Собствените им чаши стояха на масата. Никой не беше пил от виното.

Лайфхелм отново заговори, но този път с носов, студен глас, зад който прозираше сдържана ярост:

— „Генерал Делавейн беше врагът, нашият враг! Не разбирате ли, че не бива повече да допускаме да ни ръководят такива хора!“ Това бяха думите ви, нали, господин Конвърс?

— Какво? — Джоел чу глас, за който не беше сигурен, че е негов. Пламъците на свещите внезапно избухнаха, очите му се изпълниха с огън, а паренето в гърлото отново стана непоносимо. Хвана се за врата и се измъкна от стола, като го блъсна зад себе си. Чу трясъка като долитащо на вълни ехо. Падаше. Болката прониза стомаха му, беше непоносима. Притисна корема си с ръце, сякаш да я потисне. След това усети студена твърда повърхност и по някакъв начин разбра, че диво се гърчи на пода, притиснат от силни ръце.

— Пистолетът. Мини оттам. Дръж го! — гласът бе като долитащо на вълни ехо, пронизано от английски акцент. — Сега. Стреляй!

16

Телефонът иззвъня и Конъл Фицпатрик стреснато се събуди. Беше заспал на дивана с досието на Ван Хедмер в ръце. Разтърси глава и бързо замига с очи. Още не можеше да се ориентира. Къде беше? Колко е часът? Телефонът отново иззвъня, този път дълго и пронизително. Скочи задъхан от дивана. Беше прекалено изтощен, за да се разсъни бързо. Не беше спал истински, откакто тръгна от Калифорния, тялото и умът му трудно функционираха. Грабна слушалката и едва не я изтърва, защото за миг изгуби равновесие.

— Да… Ало?

— Капитан Фицпатрик, моля — обади се мъжки глас със сдържан английски акцент.

— На телефона.

— Говори Филип Дънстоун, капитане. Обаждам се от името на господин Конвърс. Иска да ви предам, че срещата протича извънредно добре, много по-добре, отколкото е очаквал.

— Кой сте вие?

— Дънстоун. Майор Филип Дънстоун, главен адютант на генерал Бъркли-Грийн.

— Бъркли-Грийн ли?

— Да, капитане. Господин Конвърс ме помоли да ви предам още, че заедно с останалите е решил да приеме поканата на генерал Лайфхелм да пренощува при него. Ще ви се обади утре рано сутринта.

— Искам да говоря с него. Сега.

— За съжаление не е възможно. Излязоха да се поразходят с моторница по реката.

— Това не ме задоволява, майоре!

— Хайде сега, капитане, аз просто предавам съобщение… А, да, господин Конвърс заръча да ви кажа в случай, че се тревожите… Ако се обади адмиралът, да му предадете неговите благодарности и поздрави.

Фицпатрик се втренчи с невиждащи очи в стената. Конвърс не би отворил дума за Хикмън, ако не искаше да му отправи някакво послание. Съобщението не говореше нищо на никого освен на тях двамата. Значи всичко е наред. Пък и имаше няколко причини, поради които Джоел не би пожелал да говори лично по телефона. Сред тях, помисли Конъл с негодувание, вероятно е и опасението да не би „помощникът му“ да изтърси нещо неподходящо в случай, че телефонът се подслушва.

— Добре, майоре… как се казвахте? Дънстоун?

— Точно така, Филип Дънстоун. Главен адютант на генерал Бъркли-Грийн.

— Предайте на господин Конвърс, че ще чакам да ми се обади утре сутринта преди осем часа.

— Не сте ли прекалено суров? Сега е два през нощта. Закуската тук не се сервира преди девет и половина.

— Тогава до девет — твърдо отсече Фицпатрик.

— Ще му предам лично. А, и още нещо. Господин Конвърс се извинява, че не се е обадил до полунощ. Разговорите им наистина не спират.

Така е, помисли Конъл. Всичко е под контрол. Иначе Джоел не би направил подобна забележка.

— Благодаря, майоре, и извинявайте за грубия тон. Бях заспал и не можах да се ориентирам.

— Щастливец. Можете да легнете отново, а мен ме чака дежурство. Следващия път може да се сменим.

— Ако храната е добра, готов съм.

— Не е чак толкова добра. Честно казано, ястията са доста префърцунени. Лека нощ, капитане.

— Лека нощ, майоре.

Фицпатрик затвори телефона с чувство на облекчение. Погледна към дивана и за миг се поколеба дали да не се върне към досиетата, но реши, че няма смисъл. Чувстваше се кух — краката, гърдите и главата му бяха като изпомпани. Изпитваше болезнена нужда от сън.

Събра книжата и ги отнесе в стаята на Конвърс. Прибра ги в куфарчето, заключи и завъртя кода. Върна се в хола с куфарчето в ръка, провери дали е заключена вратата, изгаси лампите и се отправи към спалнята си. Остави куфарчето на леглото и събу обувките и панталона си, но спря дотам. Рухна на възглавниците и дори не успя да се завие. Погълна го благословена тъмнина.

— Това не беше необходимо — заяви Ерих Лайфхелм, когато англичанинът свърши разговора си с Фицпатрик. — „Префърцунени ястия“ не е израз, достоен за трапезата ми.

— Но той би го използвал — рече човекът, представил се като Филип Дънстоун. — Да надникнем при пациента.

Двамата излязоха от библиотеката и тръгнаха по коридора към една от стаите. Вътре завариха останалите трима от „Аквитания“ заедно с четвърти, чиято черна чанта и подредени наоколо спринцовки сочеха, че е лекар. На кревата лежеше Джоел Конвърс с изцъклени, безизразни очи, от ъгълчетата на устните му се стичаше слюнка. Въртеше глава като в транс и ломотеше нещо неразбираемо.

Лекарят погледна нагоре и заговори:

— Няма да ни каже нищо повече, това е, което знае. Химикалите не лъжат. Той е чисто и просто слепец, изпратен от хора във Вашингтон, но няма представа кои са те. Дори не е подозирал за съществуването им, докато оня флотски офицер не го убедил. Единствените имена, които спомена, са на Анстет и Бийл.

— И двамата са мъртви — намеси се Ван Хедмер. — Смъртта на Анстет е обществено достояние, а за Бийл гарантирам лично. Моят човек от Санторини отиде до Миконос и потвърди убийството. Между другото, няма никакви улики. Гъркът вече продава дантели и изветряло уиски в таверната си на крайбрежието.

— Подгответе го за одисеята му — каза Хаим Абрамс и погледна към Конвърс. — Както напълно ясно заяви нашият специалист от Мосад, сега е най-важно разстоянието. Бързо отдалечаване на този американец от онези, които са го изпратили.

Фицпатрик трепна, когато ярката утринна светлина проникна през щорите. Отвори очи, протегна се и рамото му се заби в ръба на дипломатическото куфарче. Краката му се заплетоха в одеялото и той го изрита, разпери ръце, пое дълбоко дъх и усети свободното издигане на гръдния си кош. Вдигна лявата си ръка, завъртя китката и погледна часовника. Девет и половина. Беше спал седем часа и половина и несмущаваният сън го беше отморил. Стана и направи няколко крачки. Не се олюляваше и главата му бързо се избистри. Майорът, нарекъл се Дънстоун, беше казал, че закуската в имението на Лайфхелм се сервира след девет и половина и че срещата се е изместила на моторница в два през нощта. Конвърс едва ли щеше да се обади преди десет.

Конъл влезе в банята. На стената до тоалетната чиния имаше телефон — ако някой го потърсеше, щеше да му е подръка. Избръсна се, взе първо горещ, сетне студен душ и дойде напълно на себе си.

След осемнайсет минути се върна в спалнята с хавлия около кръста. Кожата му още пламтеше от острите водни иглички. Отиде до отворения куфар и извади миниатюрен транзистор. Сложи го на писалището, настрои го на вълната на немското радио и хвана края на новините. Обичайни заплахи за стачки в промишления юг, обвинения и контраобвинения в Бундестага, но нищо катастрофално. Избра удобни дрехи — лек панталон, синя памучна риза и кадифено сако. Облече се и се запъти към телефона в хола. Смяташе да си поръча лека закуска и много кафе.

Спря. Нещо не беше в ред. Но какво? Възглавниците на дивана бяха все така намачкани, на масичката за кафе до моливите и телефонното тефтерче продължаваше да стои недоизпита чаша с изветряло уиски. Балконските врати бяха затворени, завесите — спуснати, а в другия край на стаята сребърната кофичка беше все така в центъра на сребърния поднос върху античната ловна маса. Всичко беше, както го беше оставил и все пак имаше нещо… Вратата! Вратата към стаята на Конвърс беше затворена. Той ли я беше затворил? Не, твърдо не!

Прекоси бързо хола и отвори вратата. Огледа стаята и усети, че е спрял да диша. Стаята беше безупречна — изчистена и подредена като след напускане. Куфарът го нямаше, малкото вещи на Конвърс, оставени на писалището, бяха изчезнали. Конъл се втурна към гардероба и го отвори. Празен. Отиде в банята. Светеше от чистота, в сапунерките имаше нови сапуни, увитите в хартия чаши очакваха новите гости. Излезе смаян от банята. Нямаше дори най-малка следа, че в стаята през последните няколко дни е влизал друг освен прислужницата.

Затича се през хола към телефона. След няколко секунди извикаха управителя — същия човек, с когото Конъл беше разговарял вчера.

— Да, излязохте прав. Вашият бизнесмен е по-ексцентричен, отколкото го описахте, капитане. Напусна в три и половина през нощта и плати всички сметки.

— Идвал е тук?

— Разбира се.

— Вие видяхте ли го?

— Лично аз — не. Не идвам на работа преди осем. Говорил е с нощния администратор и е платил и вашата сметка, преди да си опакова багажа.

— Откъде знае нощният администратор, че е бил той? Никога не го е виждал.

— Хайде сега, капитане, представил се е за ваш съдружник и е платил сметката. Освен това е имал ключ, оставил го е на рецепцията.

Фицпатрик така се обърка, че не намери думи. След малко заговори пресипнало:

— Но стаята е почистена! И това ли направихте в три и половина през нощта?

— Не, mein Herr, в седем часа.

— Но не са изчистили хола.

— За да не ви събудят. Откровено казано, капитане, апартаментът трябва да е готов за посрещане на нови гости рано следобед. Персоналът явно е решил да не ви безпокои.

— Рано следобед ли? Но аз съм още тук!

— И сте добре дошъл до дванайсет часа, сметката е платена. Приятелят ви си замина и апартаментът е резервиран за нови гости.

— И предполагам, че нямате друга свободна стая.

— Опасявам се, че сте прав, капитане.

Конъл тръшна слушалката. На поставка до масата имаше три указателя. Взе този за Бон и откри номера.

— Guten Morgen. Hier bei General Leifhelm.

— Herrn Major Dunstone, bitte.

— Wer?36

— Дънстоун — повтори той и продължи на немски. — Той е ваш гост. Филип Дънстоун. Главен адютант е на… на генерал Бъркли-Грийн. Англичани са.

— Англичани? Тук няма англичани, господине. Няма никой… искам да кажа, няма гости.

— Но снощи беше там! Разговарях с майор Дънстоун.

— Генералът беше поканил на вечеря тесен кръг приятели, но между тях нямаше англичани, господине.

— Слушайте, искам да говоря с човек на име Конвърс.

— А, да, господин Конвърс. Той беше тук, господине.

— Беше?

— Струва ми се, че си тръгна.

— А къде е Лайфхелм? — кресна Конъл.

Последва пауза и немецът хладно отговори:

— За кого да предам на генерал Лайфхелм?

— За Фицпатрик. Капитан Фицпатрик.

— Струва ми се, че е в трапезарията. Почакайте, ако обичате — телефонът остана отворен, напрегнатата тишина действаше на нервите.

Най-сетне чу изщракване и гласът на Лайфхелм затрептя в слушалката.

— Добро утро, капитане. Бон ни дарява с прекрасен ден, нали? Седемте планини се виждат ясно като на пощенска картичка.

— Къде е Конвърс? — прекъсна го флотският адвокат.

— Предполагам в „Das Rektorat“.

— Нали трябваше да преспи у вас?

— Няма такова нещо. Нито съм го канил, нито е изявил желание. Тръгна си доста късно.

— Но на мен ми беше казано друго! Някой си майор Дънстоун се обади към два през нощта…

— Струва ми се, че господин Конвърс си тръгна малко преди това… Кой твърдите, че се е обадил?

— Дънстоун. Майор Филип Дънстоун. Англичанин. Представи се като главен адютант на генерал Бъркли-Грийн.

— Не познавам майор Дънстоун, такъв човек не е идвал тук. Освен това познавам почти всички генерали в британската армия, но никога не съм чувал за Бъркли-Грийн.

— Престанете, Лайфхелм!

— Моля?

— Аз разговарях с Дънстоун! Той… той каза недвусмислено, че Конвърс остава у вас заедно с другите!

— Трябвало е да говорите лично с Herr Конвърс, защото снощи в дома ми не е имало нито майор Дънстоун, нито генерал Бъркли-Грийн. Защо не проверихте в британското посолство, там положително щяха да знаят. Или не сте чул правилно, може да са се срещнали по-късно в някое кафене.

— Не можах да говоря с него! Дънстоун ми каза, че сте с моторница по реката — Фицпатрик едва дишаше.

— Е, това вече е смешно, капитане. Вярно е, че имам малка моторница за гостите си, но всички знаят, че не обичам водата — генералът помълча и добави със смях: — Великият фелдмаршал получава морска болест в лодка на два метра от брега.

— Лъжете!

— Не приемам подобни думи, господине. Особено по отношение на водата. Не съм се страхувал от руския фронт, а от Черно море. А ако бяхме нападнали Англия, уверявам ви, че щях да прекося Ламанша със самолет — немецът си играеше с него и очевидно се забавляваше.

— Знаете какво искам да кажа! — кресна отново Конъл. — Тук ми заявиха, че Конвърс се е изнесъл в три и половина през нощта! А аз ви заявявам, че въобще не се е връщал!

— Аз пък ви заявявам, че този разговор е безсмислен. Ако наистина се тревожите, обадете ми се, когато можете да държите приличен тон. Имам приятели в полицията.

Чу се изщракване. Немецът затвори телефона.

Когато Фицпатрик остави слушалката, му хрумна нова мисъл. Забърза изплашен към спалнята си и веднага потърси с очи дипломатическото куфарче. Беше почти скрито от възглавницата. Господи, колко дълбоко беше спал! Измъкна го и го разгледа. Пое облекчено дъх. Видя, че е същото, кодираните ключалки бяха в ред, никакъв натиск не можеше да ги освободи. Вдигна го и го раздруса. Теглото и звуците доказваха, че книжата са вътре непокътнати и че Конвърс не се е връщал в пансиона. Дори да пренебрегнеше всичко друго, той нямаше да тръгне никъде без досиетата и списъка с имената.

Конъл занесе куфарчето в хола. Стараеше се да събере мислите си. Трябваше да приеме, че флагчето от досието на Джоел е вдигнато или че уличаващата го информация е стигнала по друг път до Лайфхелм и сега Конвърс е задържан от него и другите от „Аквитания“, долетели от Париж, Тел Авив и Йоханесбург. Нямаше да го убият, докато не използват всички средства да разберат какво знае, което беше много по-малко, отколкото можеха да допуснат, и щеше да им отнеме няколко дни. Имението на Лайфхелм според досието беше истинска крепост, което изключваше възможността да проникне в него и да освободи Конвърс. Фицпатрик знаеше, че не може да се обърне към американското посолство. Перигрин щеше да го арестува на територията му, а някой от извършващите ареста можеше да му пусне куршум в главата. Един вече бе опитал. Не можеше да рискува и да търси помощ от Хикмън в Сан Диего, което при други обстоятелства щеше да е логично. Имаше всички основания да смята, че адмиралът няма нищо общо с „Аквитания“. Но ако флагчето беше вдигнато със или без съгласието на Хикмън, той нямаше да има друг избор, освен да го извика за пълно разследване. Всеки установен с него контакт можеше да доведе до прекратяване на отпуската му.

Конъл седна на дивана с куфарчето в краката си, взе един молив и написа две думи на телефонното тефтерче: „Обади се на Мегън.“ Щеше да каже на сестра си да твърди, че след погребението на Прес е заминал в неизвестна посока, без да й дава обяснения. Съвпадаше с това, което бе казал на адмирала — че събира информация, която да предаде на „властите“, разследващи смъртта на Престън Холидей.

Можеше да отиде в бонската полиция и да разкаже истината — че има всички основания да предполага, че негов американски колега е насилствено задържан в имението на генерал Ерих Лайфхелм. Но тогава щеше да възникне неизбежният въпрос: защо капитанът не е уведомил американското посолство? Неизреченото щеше да остане под повърхността: генерал Лайфхелм беше изтъкната фигура и такова сериозно обвинение трябваше да има дипломатическа подплата. Отново посолството. Значи отпада. А и Лайфхелм беше заявил, че има „приятели“ в полицията, вероятно бе купил ключови фигури в Бон. Ако му подшушнеха, ще премести Конвърс. Или ще го убие… Правните изрази бавно нахлуваха в съзнанието му, внезапно придобиваха смътни очертания. Размяна. Това се въртеше всеки ден в предварителните разпити при гражданските и военните дела. „Няма да споменем това, ако приемеш онова. Няма да навлизаме в тази област, ако ти не навлезеш в онази.“ Стандартна практика. Размяна. Възможно ли беше? Можеше ли да го обмисли като вариант? Нищо друго нямаше смисъл, нищо не носеше надежда. Тъй като за прилагане на сила не можеше да става и дума, не би ли могъл да извърши размяна? Лайфхелм за Конвърс. Генерал за лейтенант.

Конъл не се осмели да прави анализ, имаше прекалено много отрицателни страни. Трябваше да действа по интуиция, защото не му оставаше нищо друго. Нямаше накъде да се обърне, всички пътища водеха към задънена улица или куршум. Стана от дивана, отиде до масата с телефона и вдигна указателя от пода. Идеята му беше чиста лудост, но не си позволи да мисли за това. Намери името. „Фишбайн, Илзе“. Незаконната дъщеря на Херман Гьоринг.

Срещата беше уредена на задна маса в кафене „Ханза Келер“ на „Кайзерплац“. Резервацията бе на името Парнел. Фицпатрик беше проявил предвидливостта да си вземе цивилен костюм и сега го облече, за да пресъздаде образа на американския адвокат господин Парнел, който говореше свободно немски и беше изпратен от фирмата си със седалище Милуоки, щата Уисконсин, да се срещне с Илзе Фишбайн. Беше проявил и предвидливостта да ангажира стая в хотел „Шлоспарк“ на „Венусбергвег“ и да остави куфарчето на Конвърс на сигурно място.

Конъл пристигна десет минути по-рано не само за да осигури масата, но и за да се запознае с обстановката и мълчаливо да изрепетира подхода си.

Когато жената влезе и заговори сервитьора, веднага я позна. Беше висока и едра, не пълна, но месеста като древна статуя, осъзнаваща зрялата си чувственост, но достатъчно умна да не парадира с нея. Беше облечена в светлосив летен костюм. Сакото беше закопчано върху пищния бюст, а голяма бяла яка скромно се разстилаше около врата й. И лицето й беше закръглено, но му липсваше мекота. Високите скули й придаваха сила, косата й бе тъмна и дълга до раменете, тук-там прошарена. До масата я придружи управителят на заведението. Когато се доближи, Фицпатрик стана.

— Guten Tag, Frau Fishbein — каза той и протегна ръка. — Bitte, setzen Sie sich.

— Не е нужно да говорите немски, хер Парнел — отвърна жената, освободи ръката си и се отпусна в стола, придържан от управителя. — Печеля си хляба като преводачка.

— Тогава ще говорим езика, който предпочитате — заяви Конъл.

— Смятам, че при така стеклите се обстоятелства бих предпочела английски, но ако говорите тихо. Е, господин Парнел, какво е това невероятно нещо, за което споменахте по телефона?

— Съвсем просто, госпожо Фишбайн, наследство — отговори Фицпатрик с искрено изражение и нетрепващ поглед. — Ако уредим някои технически подробности, а съм сигурен, че те не представляват проблем, ще получите значителна сума в качеството си на законна наследница.

— От човек в Америка, когото не познавам?

— Той… е познавал баща ви.

— За разлика от мен — отсече Илзе Фишбайн, като хвърли поглед към съседните маси. — Кой е този човек?

— Бил е член на щаба на баща ви през войната — обясни Конъл и още повече сниши глас. — С помощта на баща ви, става дума за негови връзки в Холандия, се е измъкнал от Германия преди процесите в Нюрнберг заедно с голяма сума пари. Добрал се до САЩ през Лондон и започнал успешен бизнес. Наскоро почина, а моята фирма, която е уреждала юридическите му проблеми, е отворила указанията му, оставени в запечатан плик.

— Но защо точно на мен?

— Чувствал се е задължен. Без влиянието и помощта на баща ви клиентът ни щял да гние по затворите, вместо да процъфтява в Америка. За всички, които биха проявили интерес, той минавал за холандски имигрант, потърсил бъдеще в Америка. Това бъдеще се реализирало под формата на недвижими имоти и просперираща фабрика за опаковки за месо. В момента всичко е в процес на разпродажба. Наследството ви надхвърля два милиона долара. Ще пиете ли аперитив, госпожо Фишбайн?

За миг жената онемя. Очите се бяха разширили, пълната брадичка увисна, погледът й беше като на човек в транс.

— Мисля, че да, господин Парнел — монотонно изрече тя, когато си възвърна гласа. — Двойно уиски, ако обичате.

Фицпатрик махна на сервитьора, поръча напитките и на няколко пъти се опита да поведе лек разговор за хубавото време или забележителностите, които би трябвало да разгледа в Бон. Беше безполезно. Илзе Фишбайн беше изпаднала в състояние, близко до кататония. Беше се вкопчила в китката на Конъл с невероятно силни пръсти, разтворила устни и изцъклила безизразни очи. Сервитьорът донесе напитките и си отиде, а тя още не пускаше ръката на Конъл. Пое несръчно чашата с лявата си ръка и отпи.

— Какви формалности трябва да се уредят? Искайте всичко, готова съм на всичко. Имате ли къде да живеете? Хотелите в Бон са претъпкани.

— Много сте любезна, но имам къде да живея. Бих желал да ме разберете, госпожо Фишбайн, този въпрос е много деликатен за фирмата ни. Както сигурно добре съзнавате, тази задача не е особено приятна за американските адвокати и откровено казано, ако нашият клиент не беше поставил някои условия, свързани с цялостното изпълнение на завещанието му, щяхме…

— Подробностите! Какви са подробностите?

Фицпатрик помълча, преди да отговори — далновиден адвокат, който приема да го прекъсват, но държи да изясни позициите си.

— Всичко ще бъде уредено много дискретно, завещанието ще бъде потвърдено in camera…

— С фотографи?

— При закрити врата, госпожо Фишбайн. За доброто на обществото, в замяна на някои местни такси и данъци, които няма да бъдат платени в случай на конфискация. Защото, може би разбирате, Върховният съд има право да обяви цялото имущество за придобито при съмнителни обстоятелства.

— А подробностите? Какви са подробностите?

— Съвсем прости. Подготвил съм някои декларации, които трябва да подпишете, а аз ще удостоверя подписа ви. Те ще потвърдят произхода ви. Освен това има кратък текст, който изисква гаранция на претенциите ви. Имаме нужда само от един гарант, който трябва да е бивш висш офицер от немската армия, за предпочитане човек, чието име е известно и когото съвременната история признава за съратник на баща ви. Разбира се, желателно е да се спрете на човек, познат и на американските военни, в случай че съдията реши да се обади в Пентагона и да попита: „Кой е този човек?“

— Познавам такъв човек! — прошепна Илзе Фишбайн. — Беше фелдмаршал, блестящ генерал!

— Как се казва? — заинтересува се флотският адвокат, но веднага сви рамене и изостави въпроса като несъществен. — Няма значение. Само ми кажете защо смятате, че този фелдмаршал е подходящ.

— Той е високоуважаван човек, въпреки че много хора не са съгласни с мненията му. Бил е един от младите капитани, награден за храброст лично от баща ми!

— На американските военни името му ще говори ли нещо?

— Mein Gott! След войната е работил за съюзниците в Берлин и Виена.

— Нима?

— И в щаба в Брюксел!

Да, помисли Конъл, говорим за един и същ човек.

— Добре — рече Фицпатрик непринудено, но сериозно. — Не си правете труда да ми казвате името му. То е без значение, пък и едва ли ще ми говори нещо. Можете ли бързо да се свържете с него?

— За минути! Той живее в Бон.

— Прекрасно. Утре по обяд трябва да взема обратния самолет за Милуоки.

— Ще дойдете в дома му и той ще продиктува всичко необходимо на секретарката си.

— Съжалявам, но не мога. Изявлението трябва да се завери от нотариус. Доколкото знам, и тук законите са такива. В хотел „Шлоспарк“ има машинописни и нотариални услуги. Да речем, тази вечер или утре рано сутринта. Ще бъда повече от щастлив да изпратя такси да докара приятеля ви. Не искам всичко това да му струва дори пфениг. Фирмата ми с удоволствие ще покрие всички разходи.

Илзе Фишбайн се изкиска с леко истеричен кикот.

— Не познавате приятеля ми, mein Herr.

— Сигурен съм, че ще се разберем. Какво ще обичате за обяд?

— Трябва да ида до тоалетната.

Очите на немкинята отново се бяха изцъклили. Когато тя стана, Фицпатрик също се изправи и чу шепота й:

— Mein Gott! Zwei Millionen Dollar!37

— Но той дори не пожела да чуе името ти! — извика Илзе Фишбайн в слушалката. — Идва от някакво място, наречено Милуоки, щата Уисконсин, и ми предлага два милиона щатски долара!

— И не запита кой съм?

— Каза, че няма значение! Че при всяко положение едва ли е чувал за теб. Представяш ли си? Предложи да ти изпрати такси! Не трябвало да харчиш нито пфениг!

— Вярно е, че Гьоринг беше невероятно щедър през последните седмици — заразмишлява на глас Лайфхелм. — Разбира се, почти през цялото време беше дрогиран и онези, които му набавяха труднодостъпните наркотици, бяха възнаграждавани с безценни произведения на изкуството. Човекът, който му внесе отровата в затвора, още живее като римски император в Люксембург.

— Виждаш ли, значи е истина! Гьоринг е правил такива неща!

— Макар че рядко съзнаваше какво върши — призна неохотно генералът. — Всичко това е крайно необичайно и много неубедително, Илзе. Онзи човек показа ли ти някакъв документ, някакво доказателство за задачата си?

— Естествено! — панически излъга Фишбайн и започна да си припомня чутите думи. — Има официални юридически документи и гаранции, които ще се разглеждат поверително в съда! При закрити врата! Става дума за данъци, които няма да бъдат платени, ако имуществото се конфискува…

— Чувал съм това и преди, Илзе — уморено я прекъсна Лайфхелм. — Няма статут за тъй наречените военнопрестъпници и изнесените фондове. Тъй че лицемерите започват да се давят с лицемерните си правила и щом започнат да им струват пари, ловко ги заобикалят.

— Винаги си бил много отзивчив, генерале, а и аз съм ти била предана. Не съм ти отказвала нищо, както от професионално, така и от по-интимно естество. Моля те. Два милиона долара! Ще ти отнеме десет-петнайсет минути!

— Илзе, не мога да отрека, че си ми като племенница. Освен това няма начин някой страничен човек да не научи тайната ти… Добре, довечера. В девет часа ще вечерям в „Щайнбергер“. Около осем и петнайсет ще се отбия в „Шлоспарк“. Ще ми направиш подарък от… неправомерно добитите си нови богатства.

— Ще те чакам във фоайето.

— Шофьорът ми ще ме придружи.

— Можеш да доведеш двайсет души!

— Той струва колкото двайсет и пет — отбеляза Лайфхелм.

Фицпатрик беше седнал на стол в малката заседателна зала на втория етаж на хотела и разучаваше оръжието, като поглеждаше в наръчника, разтворен на коленете му. Стараеше се да съчетае казаното от продавача с диаграмите и инструкциите и със задоволство установи, че знае достатъчно. Имаше много общо между стандартния „Колт“ 45-и калибър, на въоръжение сред офицерите от Военноморския флот на САЩ, и автоматичния пистолет „Хеклер и Кох PGS“, който беше закупил.

Погледна часовника си — наближаваше осем. Пъхна автоматичния пистолет в колана си, взе наръчника и стана. Започна да оглежда залата, като репетираше наум всичките си движения и местата, които си беше набелязал. Както и очакваше, Илзе Фишбайн му каза, че Лайфхелм ще бъде придружаван от „шофьора си“ и лесно можеше да се предположи, че той има и други функции. Трябваше да го лиши от възможността да ги изпълни.

Залата, една от двайсетте и няколко заседателни зали на хотела, която беше резервирал на името на фиктивна фирма, не беше голяма, но много подхождаше за целите му. Обичайната правоъгълна маса беше в центъра, с по три стола край дългите страни и по два край късите. В единия й край имаше телефон. До стените бяха наредени допълнителни столове за стенографи и наблюдатели. Но в центъра на лявата стена имаше врата към съвсем малка стаичка, очевидно предназначена за поверителни разговори. Вътре имаше още един телефон и като се вдигнеше слушалката му, на апарата в заседателната зала светваше лампичка. Очевидно поверителността в Бон не бе безгранична. Вратата за коридора водеше към малко фоайе, което не позволяваше на влизащите да видят отвън кой седи в залата.

Конъл сгъна наръчника за пистолета, пъхна го в джоба на сакото си и отиде до масата да провери инсценировката. Беше влязъл в една книжарница и купил всичко необходимо. На късата страна на масата, до телефона, поставен перпендикулярно на ръбовете й, така че всичките му бутони да се виждат добре, до отворено куфарче (от разстояние тъмната пластмаса можеше да мине за скъпа кожа) бяха подредени няколко папки. Около тях лежаха разхвърляни книжа, моливи и отворен тефтер с жълти листа. Гледката беше позната на всеки, имал среща с адвокат, който се готви за нея, като си води бележки.

Фицпатрик премести леко стола и отиде до вратата на малката стая. Беше запалил лампите от двете страни на малкия диван. Приближи се към лампата над телефона и я изгаси. След това застана до стената зад отворената врата и надникна през тесния процеп между пантите. Виждаше ясно входа на фоайето. Щеше да излезе, след като трима мъже минеха през него.

На вратата към коридора се почука — бързо и нетърпеливо тропане на наследница, неспособна да се овладее. Беше казал на Фишбайн къде се намира залата, но нищо друго. Без име и номер и от възбуда тя беше забравила да го пита. Фицпатрик отиде до телефона в малката стаичка, вдигна слушалката и я постави на масата. Върна се зад вратата и се нагласи така, че докато наблюдава, тялото му да е в сянка. Извади пистолета от колана, насочи го напред и извика с дружелюбен глас, достатъчно висок да бъде чут в коридора:

— Bitte, kommen Sie herein! Die Tür ist offen. Ich telefoniere gerade!38

Звукът на отварящата се врата изпревари Илзе Фишбайн, която влетя в стаята, вперила поглед в заседателната маса. Следваше я Ерих Лайфхелм, който се огледа наоколо, извърна се леко и кимна с глава. Появи се трети човек с униформа на шофьор, бръкнал в джоба на черното сако. Конъл чу втория звук, който очакваше. Вратата към коридора се затръшна.

Заобиколи малката врата и бързо излезе с насочен право към шофьора пистолет.

— Ти! — изрева той на немски. — Извади ръката от джоба! Бавно!

Жената ахна и отвори уста да запищи. Фицпатрик й кресна грубо:

— Млък! Както ще ти обясни и твоят приятел, няма какво да губя. Мога да убия и трима ви и след час ще съм напуснал страната, като оставя полицията да търси несъществуващия господин Парнел.

Мускулите по челюстта на шофьора заиграха и той бавно извади ръка от джоба си. Пръстите му бяха като вдървени. Лайфхелм се втренчи гневно и уплашено в пистолета на Конъл, лицето му изгуби пепеливия си оттенък и стана алено.

— Как смеете?

— Смея, фелдмаршале — отвърна Фицпатрик. — Точно както вие преди четирийсет години се осмелихте да изнасилите едно младо момиче и направихте всичко възможно то и цялото му семейство да не излязат живи от лагерите. Повярвайте, че смелост не ми липсва, и на ваше място не бих дал повод за допълнителен гняв от моя страна — после се обърна към жената. — Ти! В куфарчето има осем навити въжета. Започни от шофьора. Вържи ръцете и краката му, ще ти обясня как. Хайде, по-живо!

След четири минути шофьорът и Лайфхелм седяха на два стола с вързани глезени и китки, а оръжието на шофьора беше извадено от джоба му. Конъл провери въжетата, вързани съгласно указанията му. Всичко беше сигурно — колкото повече мърдаха, толкова повече щяха да се затягат въжетата. Нареди на изпадналата в паника Фишбайн да седне на трети стол и върза ръцете й за ръчките, а глезените — за краката му.

Изправи се, взе пистолета от масата и се доближи до Лайфхелм, който седеше на стола до телефона със светещата лампичка.

— А сега — насочи той дулото на оръжието към главата на немеца, — щом затворя телефона в съседната стая, ще проведете един разговор.

Отиде бързо в малката стая, сложи слушалката на мястото и се върна. Седна до вързания Лайфхелм и извади от отвореното куфарче листче хартия. На него беше написан телефонът на имението на Лайфхелм край Рейн, отвъд Бад Годесберг.

— Какво си въобразявате, че ще постигнете? — запита Лайфхелм.

— Размяна — отвърна Фицпатрик, притиснал дулото в сляпото око на немеца. — Вие срещу Конвърс.

— Mein Gott! — прошепна Илзе Фишбайн, а шофьорът направи опит да се освободи от въжетата, които се бяха впили в китките му.

— Смятате ли, че някой дори ще ви изслуша, да не говорим за изпълнение на ваша заповед?

— Ще трябва, ако искат да ви видят жив. Знаете, че съм прав, генерале. Мога да пусна радиото, да ви убия и преди да са ви намерили, ще съм в самолета на път да напусна Германия. Залата е резервирана за цяла нощ и съм дал указания да не ме безпокоят по никакъв повод — Конъл премести пистолета в лявата си ръка, взе телефона и набра номера, написан на листа.

— Guten Tag. Hier bei General Leifhelm.39

— Извикайте на телефона някой отговорен човек — каза в слушалката на безупречен немски флотският юрист. — Държа пистолет на няколко сантиметра от главата на генерал Лайфхелм и ще го убия веднага, ако не се подчините.

В слушалката се чуха приглушени възклицания. След няколко секунди прозвуча отчетливият английски акцент.

— Кой се обажда? Какво обичате?

— Виж ти! Говорите досущ като майор Филип Дънстоун, нали така се казваше? Но не сте дружелюбен като онази вечер.

— Не правете нищо прибързано, капитане. Ще съжалявате.

— А вие не правете нищо глупаво или Лайфхелм ще съжали преди мен. Разполагате с един час да закарате Конвърс на летището и да го оставите пред изхода за полета на „Луфтханза“. Има резервация за Вашингтон през Франкфурт в десет часа. Уредил съм всичко. Ще се обадя по телефона в една стая, където трябва да го извикат, и очаквам да разговарям с него. След това ще се махна оттук и ще ви се обадя от друг телефон да ви кажа къде е господарят ви. Просто придружете Конвърс до изхода. Имате на разположение един час, майоре! — Фицпатрик бутна слушалката пред лицето на Лайфхелм и притисна дулото към слепоочието му.

— Направи, каквото ти каза — задавено изрече генералът.

Минутите потекоха бавно, проточиха се до петнайсет, после до трийсет. Мълчанието беше нарушено от Лайфхелм.

— Значи се добрахте до нея — каза той и посочи с глава към Илзе Фишбайн, която трепереше, а по пълните й бузи се стичаха сълзи.

— Точно както се добрахме до мюнхенските ви подвизи преди четирийсет години и до много други неща. Вече сте на път към големия воински чертог на небето, фелдмаршале, тъй че не се притеснявайте дали ще изпълня думата, дадена на английския ви лакей. Не бих пропуснал да видя как мръсната ви същност излиза на показ. Хора като вас само рушат авторитета на военните.

От коридора зад вратата се дочу неясен шум. Конъл погледна нагоре, вдигна пистолета и го опря право в главата на Лайфхелм.

— Was ist? — реагира немецът и сви рамене.

— Keine Bewegung!40

Откъм коридора долетя песен, доста фалшиво изпълнявана от няколко мъжки гласа. Срещата в някоя съседна зала беше свършила очевидно не само поради изчерпване на дневния ред. Дрезгав смях прекъсна припева, когато беше направен безуспешен опит за хармония. Фицпатрик се отпусна и свали пистолета. Никой навън не знаеше името и номера на залата.

— Твърдите, че хора като мен дават на вашата професия, която е и моя професия, лошо име — обади се Лайфхелм. — Хрумвало ли ви е някога, капитане, че ние можем да издигнем тази професия до ненадминати висоти в свят, който силно се нуждае от нас?

— Да се нуждае от нас? — попита Конъл. — Преди всичко ние се нуждаем от света, и то не от вашия. Веднъж опитахте и се провалихте, не помните ли?

— Тогава опита само една нация, ръководена от безумец, който искаше да наложи отпечатъка си върху цялото земно кълбо. А сега много нации със себеотрицателни професионалисти от висока класа се обединяват за всеобщото благо.

— Кой реши, че това е така? Вие ли? Смешен сте, генерале. Понякога се съмнявам в доброжелателността на действията ви.

— Изстъпленията на онеправдан младеж, чието име и възможности са му били отнети, не бива да се размахват под носа на мъжа след петдесет години.

— Онеправдан или опорочен? Май доста бързо сте наваксал изгубеното, и то по твърде брутален начин. Средствата ви не ми допадат.

— Представите ви са погрешни.

— Благодаря на Бога и всички светии, че не приличат на вашите — песента в коридора затихна за малко и отново избухна, още по-фалшива и висока отпреди. — Да не би старите ви приятелчета от Дахау да са се насвяткали с бира?

Лайфхелм сви рамене.

Внезапно вратата се отвори с трясък и се удари в стената. Втурнаха се трима мъже и въздухът се изпълни с пукот от стрелбата на пистолети със заглушители. Ръцете на стрелците подскачаха от отката, повърхността на масата стана на дупки, навсякъде летяха дървени трески. Фицпатрик почувства неколкократни болезнени пробождания в ръката, пистолетът му отхвръкна. Погледна надолу и видя, че десният му ръкав се просмуква с кръв. Въпреки шока успя да се огледа. Илзе Фишбайн беше мъртва, кървящият й череп беше пръснат от множество куршуми. Шофьорът се хилеше. Вратата беше затворена, сякаш нищо не се беше случило.

— Stumper — изсъска Лайфхелм, когато един от нападателите развърза китките му. — Казах ви го и вчера, капитане, но не подозирах колко прав съм бил. Да не си въобразявате, че един телефонен разговор не може да бъде засечен? В съвпадението имаше прекалено голяма симетрия. Конвърс е в ръцете ни и внезапно тази нещастна курва наследява огромно богатство, американско богатство. Не че не беше възможно, такива завещания се правят непрекъснато от разни идиоти, които не разбират каква вреда нанасят, но моментът беше прекалено добре подбран, прекалено аматьорски.

— Кучи син — Конъл затвори очи и се постара да изтласка болката от мисълта си, неспособен да помръдне дори един пръст.

— Ах, капитане — рече генералът и стана от стола, — дали не дочувам в гласа ви героизъм, предизвикан от страх? Да не смятате, че ще наредя да ви убият?

— Не се и съмнявам.

— Грешите. Като имам предвид естеството на военния ви отпуск, можете да ни окажете дребна, но уникална услуга. Ще бъдете наш гост, капитане, но не в Германия. Очаква ви малко пътешествие.

17

Конвърс бавно отвори очи, клепачите му тежаха, повдигаше му се. Заобикаляше го мътна тъмнина. Усещаше силно парене в едната ръка, сякаш част от плътта му бе изтръгната и раната се бе възпалила. Опита се да напипа мястото, но изохка и се отказа. Около мрака над главата му се процеждаше светлина, която си пробиваше път през движещи се прегради и надничаше в сенките. Предметите бавно се фокусираха пред погледа му — метален ръб на нара до лицето му, два дървени стола един срещу друг до малка маса, зад масата затворена врата… после още една врата вляво, отворена. През нея се виждаше бял умивалник с два мътни метални крана. А светлината? Продължаваше да се движи, но сега трепкаше и танцуваше. Откъде идваше?

Ето откъде. Високо на тавана от двете страни на затворената врата имаше две прозорчета. Късите перденца се люлееха от вятъра. Бяха уж отворени и все пак странно затворени и смътни, с насечени пространства. Джоел вдигна глава, опря се на лакът и примижа, за да види по-ясно. Съсредоточи се върху насечените пространства зад разлюлените пердета — тънки метални пръчки свързваха вертикално рамките на прозорците. Решетки. Беше в килия.

Падна на нара и преглътна няколко пъти, за да намали паренето в гърлото. Започна да прави бавни кръгови движения с ръка, за да намали болката от… дали беше рана? Да, огнестрелна рана! Осъзнаването на този факт раздвижи паметта му. Вечерята се беше превърнала в истерично бойно поле. Ослепителните светлини и резките пронизвания на болката бяха придружени от оглушителни гласове, които се сипеха край него. Непрестанното им ехо пулсираше в ушите му, докато той отчаяно се мъчеше да отблъсне разкъсващите го приливи на болката. След това настъпваха минути на успокоение и в мъглата плуваше само един глас. Конвърс затвори очи и стисна с все сила клепачи. Нещо дълбоко го разтревожи. Самотният глас в мъглата беше неговият… Бил е упоен. Разбра, че е издавал тайни.

И преди, във виетнамските лагери, често го бяха упоявали и както винаги това събуждаше у него безмълвна ярост. Мозъкът му биваше разсъбличан и изнасилван, гласът му воюваше с последните останки от воля.

И пак както преди в стомаха си усещаше дупка, вакуум, който изсмукваше силите му. Облада го вълчи глад и сигурно наистина имаше нужда от храна. Химикалите обикновено предизвикваха гадене и повръщане, защото вътрешностите отхвърляха противоестественото им присъствие. Странно, размишляваше той, като отвори очи и се загледа в движещите се светлинни лъчи, спомените отпреди толкова години бяха събудили същите инстинкти за самосъхранение, които му бяха помогнали и тогава. Не биваше да изразходва енергия, трябваше да съхрани всички сили, които му бяха останали. И да се сдобие с нови. Иначе ще му остане само безмълвната ярост и нито умът, нито тялото му можеха да й се противопоставят.

В стаята се разнесе някакъв звук. После още един и още един. Стърженето на метал в метал му подсказа, че се отмества резе, острият звук на превъртян ключ бе последван от завъртане на топка. Значи вратата в далечната стена ще се отвори. Това стана и килията се изпълни с ослепителна слънчева светлина. Конвърс засенчи очи и занаднича между пръстите си. Размазан, начупен мъжки силует се изправи на прага с плосък предмет в ръце. Фигурата влезе и Джоел, примигвайки, позна шофьора, който го беше претърсил с електронното устройство.

Униформеният шофьор отиде до масата и сръчно остави плоския предмет. Беше поднос, завит с бяла салфетка. Едва тогава вниманието на Конвърс се насочи към светлото петно на вратата. Отвън глутницата добермани тичаше наоколо, излъчваща тревожно презрение, лъскавите черни очи непрекъснато се мяркаха пред вратата, изтеглените назад устни оголваха зъбите в неизменна свирепа гримаса.

— Guten Morgen, mein Herr — каза шофьорът на Лайфхелм и мина на английски. — Още един красив ден на Северен Рейн, нали?

— Навън времето е хубаво, ако искаш да кажеш това — отвърна Джоел, без да сваля ръка от очите си. — Предполагам, очакваш благодарност, задето мога да го установя след миналата вечер.

— Миналата вечер ли? — немецът помълча и тихо добави: — Беше преди две вечери, Amerikaner. Тук си от трийсет и шест часа.

— Трийсет? — Конвърс се опря на ръце и спусна крака от нара. Веднага му се зави свят, беше загубил толкова сили. Господи! Не прави излишни движения! Те ще се върнат! Мръсници! — Мръсници! — повтори той на глас, но без истинско чувство. Тогава за първи път видя, че е без риза, забеляза и превръзката между лакътя и рамото си. — Как така не са ме улучили в главата? — попита той.

— Доколкото разбрах, сам си се наранил. Опитал си се да убиеш генерал Лайфхелм, но си улучил себе си, когато са ти отнели оръжието.

— Да съм се опитвал да го убия? С несъществуващото си оръжие? С онова, което ти сам се убеди, че не нося?

— Успял си да ме измамиш, mein Herr.

— И какво ще стане сега?

— Сега ли? Сега ще ядеш. Така каза докторът. Започваш с Hafergrutze… как се казваше? Овесена каша.

— Гореща брашнена или зърнена каша — заговори Джоел. — С обезмаслено или сухо мляко. След това хапчета, последвани от рохки яйца. Ако задържа всичко в стомаха си, малко кайма, а ако задържа и нея, няколко лъжички зеленчуково или картофено пюре. Каквото има.

— Откъде знаеш? — искрено се изненада униформеният.

— Това е класическа диета — цинично отвърна Конвърс. — Има някои вариации в зависимост от географската ширина и наличните продукти. Навремето ядох сравнително вкусни неща… Възнамерявате отново да ме упоите.

Немецът сви рамене.

— Правя, каквото ми наредят. Нося храна. Ела, дай да ти помогна.

Джоел вдигна поглед към приближаващия се шофьор.

— При други обстоятелства бих те заплюл в гадното лице. Но ако го направя, ще се лиша от малката възможност да го сторя някой друг път. Хайде, помогни ми. Внимавай с ръката ми.

— Наистина си особен човек, mein Herr.

— А ти си съвсем обикновен гражданин, който всяка сутрин хваща ранния влак за Ларчмънт, за да пийне десет мартинита, преди да отиде на родителска среща.

— Was ist?41 Не съм чувал за такава среща.

— Хайде, бъди добро арийско момче и ми помогни да стигна до стола.

— А, мъчиш се да бъдеш духовит.

— Не съвсем — рече Джоел и се отпусна на дървения стол. — Просто лош навик, от който гледам да се отърва — погледна объркания немец. — Не виждаш ли, непрекъснато опитвам — безкрайно сериозно заяви той.

Минаха още три дни, през които го посещаваше единствено шофьорът, придружен от озъбените настръхнали добермани. Върнаха му щателно претърсения куфар с извадени от несесера ножичка и пила за нокти. Електрическата самобръсначка беше непокътната. По този начин искаха да му съобщят, че вече не е гост на частния хотел в Бон, и го потопиха в мъчителни размисли за живота или смъртта на Конъл Фицпатрик. Все пак имаше една несъстоятелност, която даваше основания за надежда. Дори не намекваха за дипломатическото куфарче, нито му пратиха някакво доказателство, че е у тях, например страница от досие. Кратките разговори с шофьора на Лайфхелм също не разкриха нищо. Генералите на „Аквитания“ бяха невероятни егоцентрици и ако притежаваха тези материали, не можеха да не му дадат да разбере, че са у тях.

Що се отнася до разговорите му с шофьора, те се свеждаха до въпроси от негова страна и любезности от страна на немеца. Съществени отговори нямаше.

— Още колко ще продължава това? Кога ще видя друг човек освен теб?

— Тук няма никой, господине, с изключение на персонала. Генерал Лайфхелм замина за Есен, доколкото знам. Указанията ни са да те храним добре и да се грижим за здравето ти.

Никаква информация. Държаха го в изолация.

Но храната не приличаше на затворническа. Говеждо и агнешко печено, котлети, пилета, прясна риба, зеленчуци, безспорно произведени в близка градина. Плюс вино, което в началото Джоел отказваше да пие, но когато се осмели, разбра, че е превъзходно.

На втория ден, повече за да не мисли, отколкото с някаква определена цел, започна да прави леки упражнения, както ги беше правил преди толкова години. На третия ден успя да се изпоти от бягане на място — здравословно изпотяване, което му подсказа, че наркотиците са напуснали тялото му. Раната на ръката не беше заздравяла, но все по-рядко мислеше за нея. Колкото и да беше странно, очевидно не бе сериозна.

На четвъртия ден въпросите и размислите вече не бяха достатъчни. Затворничеството и влудяващите откази да получи отговор го принудиха да се обърне в друга посока, към практичните и най-необходими действия, които стояха пред него. Бягство. Трябваше да опита независимо от резултата. Каквито и да бяха плановете на Делавейн и апостолите му от „Аквитания“ по отношение на него, те очевидно включваха изкарването пред света на чист от наркотици човек, по-вероятно на чист от наркотици мъртвец. Иначе щяха да го убият веднага и да се отърват от трупа му по някой от хилядите неоткриваеми начини.

Беше бягал и преди. Щеше ли да успее отново?

Сега не гниеше в клетка с водни плъхове и в тъмата край него не ечаха изстрели, но успехът беше много по-важен, отколкото преди осемнайсет години. В положението се съдържаше необикновена ирония: преди осемнайсет години искаше да се измъкне и да разкаже на всички, които искаха да го слушат, за лудия от Сайгон, който изпращаше безброй деца на смърт и дори по-лошо — оставяше тези деца да страдат с пречупен разум и опустошени чувства до края на живота си. Днес се налагаше да разкаже на света за същия луд.

Трябваше да избяга. Трябваше да разкаже на света всичко, каквото знаеше.

Конвърс беше стъпил на дървения стол и надничаше между черните метални решетки на прозореца. Неговата колиба-затвор сякаш беше спусната от небето в просека сред гората. Докъдето му стигаше погледът, във всички посоки се виждаше стена от високи дървета и гъст листак. Под прозореца утъпкана пътечка завиваше надясно. Самата просека се простираше на не повече от седем метра пред къщичката, преди да започне плътната зеленина. Предположи, че положението е същото от всички страни, въпреки че под левия прозорец вместо пътека имаше ниска пожълтяла трева. Двата прозореца разкриваха единствената гледка. Останалата част от карцера се състоеше от плътни стени и единственият друг отвор бе капандурата в покрива на тоалетната.

Единственото, в което беше напълно сигурен, бе фактът, че се намира в границите на имението на Лайфхелм. Доказателствата бяха топлата храна, която му носеше шофьорът, и кучетата. А това означаваше, че реката не е далече. Не я виждаше, но тя беше там и му вдъхваше надежда, дори нещо повече от надежда — в паметта му се коренеше някакво чувство на нездраво опиянение. Веднъж водите на една река му бяха станали приятел и водач, буквално път към живота, който го бе превел през най-трудната част от пътешествието му. Приток на Хуан Хе на юг от Дък То го бе носил безшумно през нощта под мостове и покрай постовете около лагерите на три батальона. Водите на Рейн щяха да го изведат от поредния плен.

Звуците на множество препускащи лапи възвестиха появата на доберманите, които сърдито се скупчиха пред вратата. Шофьорът носеше закуска, за каквато никой затворник не можеше да мечтае. Джоел скочи от стола, занесе го до масата и се върна на нара. Седна, изрита обувките си и легна на възглавницата с протегнати върху неоправеното одеяло крака.

Резето се дръпна, ключът влезе в бравата и тежката топка се завъртя. Както винаги, немецът бутна вратата с дясната си ръка, като поддържаше подноса с лявата. Тази сутрин в дясната му ръка имаше и някакъв обемист предмет, но ослепителната слънчева светлина го скри от очите на Конвърс. Шофьорът влезе по-несръчно от друг път и остави подноса на масата.

— Нося ти приятна изненада, mein Herr. Снощи говорих с генерал Лайфхелм по телефона и той пита за теб. Казах му, че се възстановяваш прекрасно и че съм сменил превръзката на раната. Тогава той се сети, че нямаш нищо за четене, тъй че преди час прескочих до Бон и ти купих „Интернешънъл Хералд Трибюн“ от последните три дни.

Шофьорът остави свитите вестници на масата до подноса.

Но Джоел не гледаше вестниците, а вратата и външния горен джоб на униформеното сако на немеца. Тънка сребърна верижка бе провесена на шията и пъхната в джоба, от който се подаваше крайчецът на кръгла сребърна свирка, откроен върху тъмния плат. Конвърс премести очи към вратата. Доберманите седяха по местата си и шумно дишаха. От муцуните им се точеха лиги, но независимо от намеренията и целите си, те бяха неподвижни. Конвърс се сети за пристигането си във величествената бърлога на генерала, спомни си за странния англичанин, който командваше кучетата със сребърна свирка.

— Благодари на Лайфхелм за четивото, но бих бил много по-признателен, ако можех да излизам оттук за по няколко минути.

— Ja, с билет за самолет до плажовете на Южна Франция, нали?

— За Бога, искам да се поразтъпча! Какво ти става? Не можеш ли с помощта на цяла глутница зверове да се справиш с невъоръжен човек, който иска да глътне малко въздух? Не, вероятно си прекалено страхлив — Джоел помълча и добави с обидна пародия на немски акцент: — „Правя, каквото ми наредят.“

Усмивката на шофьора се стопи.

— Онази вечер ми каза, че не си смятал да се извиняваш, а да ми счупиш врата. Пошегувал си се, нали? Оттогава не спирам да се смея.

— Хайде сега — смени тона Конвърс и седна на нара. — Ти си с десет години по-млад от мен и двайсет пъти по-силен. Тогава се обидих и реагирах глупаво, но ако смяташ, че ще ти посегна, много се лъжеш. Съжалявам. Ти се държиш добре с мен, а аз пак сглупих.

— Ja, сглупи — отсече немецът без злоба. — Но беше и прав. Правя, каквото ми наредят. И защо не? Чест е да получаваш нареждания от генерал Лайфхелм. Той е добър към мен.

— Отдавна ли работиш за него?

— От Брюксел. Бях сержант в граничния патрул на Федералната република. Той чу за проблема ми и се заинтересува от него. Бях прехвърлен в гарнизона в Брабант и станах негов шофьор.

— А какъв беше проблемът ти? Нали знаеш, че съм адвокат.

— Обвиниха ме, че съм удушил човек. С голи ръце.

— А удуши ли го?

— Ja. Искаше да ме намушка с нож в корема… и по-долу. Твърдеше, че съм изнасилил дъщеря му. Не съм я изнасилвал, не беше необходимо. Тя беше курва. Разбрах го от дрехите и походката й… es ist klar42! Бащата беше свиня!

Джоел се загледа в него, в неприязънта, която помрачи очите му.

— Мога да разбера симпатията на генерал Лайфхелм — отбеляза той.

— Затова правя, каквото ми наредят.

— Очевидно.

— Генералът ще се обади по обяд. Ще го питам за разходката. Разбираш, че една моя дума и… доберманите ще оглозгат месото от кокалите ти.

— Милите кученца — каза Конвърс по адрес на глутницата отвън.

Дойде обяд и разрешението бе дадено. Разходката трябваше да се извърши след обяда, когато шофьорът се върнеше да прибере подноса. Той се върна и след няколко строги предупреждения Конвърс се озова вън, обграден от доберманите с разширени черни ноздри, проблясващи бели зъби и провесени в очакване синкавочервени езици. Конвърс се огледа. За първи път забеляза, че къщичката е построена от масивни камъни. Неповторимата група започна разходката си по пътеката. Джоел стана по-смел, когато кучетата позагубиха интерес към него под съпровода на резките команди на немеца. Започнаха да тичат напред и да се прегрупират около тях, но непрекъснато обръщаха глава към господаря си и затворника му. Конвърс ускори ход.

— У дома често тичам за здраве — излъга той.

— Was ist?

— Бягам. Полезно е за кръвообращението.

— Ако сега се затичаш, ще останеш без кръвообращение. Доберманите ще се погрижат за това.

— Чувал съм, че от много бягане може да се получи и инфаркт — заяви Джоел и забави крачка, но без да спре да върти очи във всички посоки. Слънцето беше точно над тях и не можеше да го ориентира за посоките.

Утъпканата пътека приличаше на нишка в сложна мрежа от заличени следи. Беше заобиколена от гъст листак, имаше и покрив от надвиснали, преплетени клони. Пътеката се раздвои, дясната й част правеше остър завой към тунел от зеленина. Кучетата инстинктивно хукнаха по нея, но бяха спрени от шофьора, който им извика нещо на немски. Доберманите се обърнаха, сблъскаха се, върнаха се и се понесоха към по-широкото ляво разклонение. Заизкачваха се по стръмен хълм с по-ниски и по-бедни откъм листа дървета. Къпиновите храсти бяха по-буйни и по-дребни. Вятър, помисли Конвърс. Долинен вятър. Вятър, който брули през падина, през тесен отвор в земята, вятър, избягван от пилотите на малки самолети при първата му поява. Река.

Беше там. Отляво, значи вървяха на изток. Под тях беше Рейн, може би на километър и половина под високите дървета. Беше видял достатъчно. Започна шумно да диша. Вътрешната му възбуда беше толкова силна, че можеше да извърви цели километри. Отново беше по бреговете на Хуан Хе — тъмния воден път към живота, който щеше да го отведе далече от клетките на Меконг, килиите и химикалите. Беше го правил преди, щеше да успее и сега!

— Добре, фелдмаршале — обърна се той към шофьора на Лайфхелм и погледна сребърната свирка в джоба му. — Не съм в толкова добра форма, колкото предполагах, не мога да изкачвам тази планина. Няма ли поляни?

— Правя, каквото ми наредят, mein Herr — отвърна с широка усмивка немецът. — Поляните са близо до голямата къща. А ти можеш да се разхождаш тук.

— А, не, благодаря. Върни ме в скромната ми хижа. Уморих се и не съм дочел вестниците. Наистина искам да ти благодаря. Имах страшна нужда от чист въздух.

— Sehr gut. Ти си приятен човек.

— Не можеш дори да си представиш колко съм приятен, ариецо.

— Много забавно. Die Juden sind in Israel, nein?43 По-добре, отколкото да са в Германия.

— Страшно ще допаднеш на Нейт Саймън. Щеше да поеме защитата ти безплатно, само и само да те провали… Не, нямаше. Вероятно щеше да ти осигури най-добрата защита.

Конвърс бе стъпил на стола до левия прозорец. Искаше само да чуе и види кучетата. След това щеше да разполага с двайсет-трийсет секунди. Водата в банята течеше и от двата крана, вратата беше отворена. Имаше достатъчно време да претича през стаята, да пусне водата на тоалетната, да затвори вратата и да се върне до стола. Но нямаше да стъпва на него. Щеше да го вдигне в ръце. Слънцето бързо се спускаше, след час щеше да се стъмни. Тъмнината и преди му беше помагала, също както водите на реката. Трябваше отново да станат негови съюзници. Трябваше!

Звуците се появиха първи — тичащи лапи и пъхтене, след това се появи тъмната козина и се завъртя в кръг пред затвора му. Джоел изтича в банята и се съсредоточи върху секундите, докато чакаше да чуе плъзгането на резето. Ето го. Пусна водата в тоалетната, затвори вратата на банята и се затича към стола. Вдигна го и замръзна, стъпил здраво на пода. Вратата се открехна, оставаха броени секунди. Дясната ръка на немеца я бутна.

— Хер Конвърс? Wo sind Sie? Ach, die Toilette44.

Шофьорът влезе с подноса и Джоел с всичка сила го удари със стола по главата. Шофьорът залитна назад и падна, подносът и чиниите с трясък се разбиха на пода. Беше замаян, но нищо повече. Конвърс затвори с ритник вратата и стовари още няколко пъти тежкия стол върху главата на шофьора, докато тялото му се отпусна, а лицето му се покри с кръв и слюнка.

Кучетата се метнаха като едно към внезапно затворилата се врата и започнаха бясно да лаят и да драскат по дървото.

Джоел грабна сребърната верижка, свали я през главата на изпадналия в безсъзнание немец и извади свирката от джоба му. На нея имаше четири малки дупчици, всяка означаваше нещо. Придърпа другия стол към десния прозорец, стъпи на него и вдигна свирката към устните си. Не чу звук, но видя ефекта.

Доберманите полудяха! Започнаха самоубийствено да се хвърлят върху вратата. Премести пръста си на втората дупчица и свирна.

Кучетата се объркаха, започнаха да се обикалят едно друго, да тракат челюсти, да вият и ръмжат, но не сваляха очи от вратата. Опита третата дупчица.

Внезапно спряха да се движат, подрязаните им уши се наостриха и затрептяха, чакаха друг сигнал. Свирна отново с всичка сила. Това беше сигналът, който чакаха, и пак като един се втурнаха, притичаха под прозореца и се понесоха към незнайното място, където трябваше да се явят.

Конвърс скочи от стола и коленичи до безчувствения немец. Пребърка бързо джобовете му и взе всички пари, които намери, ръчния часовник и пистолета. За секунда се загледа в оръжието, което будеше отблъскващи спомени. Пъхна го в колана си и отиде до вратата.

Затвори тежката врата отвън, чу щракването на ключалката и пусна резето. Затича се по пътеката, като изчисляваше разстоянието до разклонението, където дясната посока беше ferboten, а лявата водеше нагоре по стръмния хълм и гледката към Рейн. Всъщност нямаше повече от двеста метра, но завоите и гъстият листак правеха разстоянието по-голямо. Ако си спомняше точно, а на връщане беше като пилот без инструменти, който разчита само на зрението си, на около трийсет метра преди раздвоението имаше тревно пространство.

Стигна до него — същото празно място, същите раздалечаващи се пътеки отпред. Затича по-бързо.

Гласове! Сърдити? Озадачени? Не бяха далече и приближаваха все повече! Гмурна се в храстите отдясно и се търкулна върху острите им клони. В ограниченото от гъстите листа зрително поле се появиха двама мъже, които говореха високо, сякаш спореха.

— Was haben die Hunde?

— Die sollten bei Heinrich sein!45

Джоел нямаше представа какво си казват, знаеше само, че са се запътили към изолираната колиба и че няма да им трябва много време да вдигнат всички на крак. Тогава всички алармени инсталации в крепостта на Лайфхелм щяха да се задействат. Времето му се измерваше с минути, а имаше да покрие немалко разстояние. Изпълзя предпазливо от храстите на четири крака. Немците не се виждаха зад острия завой. Изправи се и хукна към раздвоението и стръмния хълм вляво.

Тримата пазачи на огромните порти, през които се влизаше в имението на Лайфхелм, бяха озадачени. Глутницата добермани нетърпеливо кръжеше по тревата наоколо, очевидно объркана.

— Защо са тук? — запита единият.

— Не мога да разбера! — отговори вторият.

— Хайнрих ги е освободил, но защо? — недоумяваше третият.

— Никой нищо не ни казва. Ако не разберем какво става през следващите няколко минути, ще трябва да се обадим.

— Не ми харесва тая работа! — извика вторият пазач. — Ще се обадя още сега!

Първият влезе в къщичката до портала и вдигна телефонната слушалка.

Конвърс тичаше задъхан нагоре по хълма с пресъхнало гърло. Сърцето му се блъскаше в гърдите. Ето я реката! Втурна се надолу, като набираше скорост, а вятърът галеше и освежаваше лицето му. Прекрасно.

Стигна до основата на хълма, обрасла със суха трева и дървета, а сгушените под тях храсти се издигаха като стена, през която отново трябваше да мине. Но той имаше опит. Колкото и гъста да беше гората, просто щеше да внимава последните лъчи на слънцето да остават от лявата му страна, да напредва на север и така щеше да стигне реката.

Бърза поредица от изстрели го накара да се обърне. Не беше трудно да си представи мишената — цилиндричната брава на дървената врата на усамотената колиба в гората. Мъчеха се да проникнат в затвора му. Времето му изтичаше.

Тогава чу отчетливо други звуци, които пронизаха здрача с дисхармонията си. Едните бяха серия кратки писъци на сирена. Другите идваха на залпове откъм земята и бяха истеричен лай на тичащи кучета. Тревогата беше вдигната, оставените в колибата дрехи бяха притиснати към пламтящите ноздри и доберманите се бяха юрнали безмилостно по следите му. Нямаше надежда, щяха да се успокоят само когато разкъсат с острите си зъби плътта му.

Конвърс се гмурна в зеления гъстак и побягна с всичка сила. Криволичеше, навеждаше се, мяташе се от една страна на друга, ръцете му бяха протегнати и яростно отстраняваха силната гъвкава съпротива на гората. Клоните безпощадно шибаха като камшици лицето и тялото му, паднали дървета и оголени корени се заплитаха в краката му. Не знаеше колко пъти се препъна, а мигът тишина след всяко залитане само подчертаваше кучешкия лай, долитащ някъде откъм разклонението на пътеката. А може да бяха и по-близо. Да, вероятно вече бяха навлезли в гората. Всичко наоколо ехтеше от истерията им, подчертавана от гневното скимтене на някое от кучетата, заплело се в храсталаците и мъчещо се да се освободи, за да продължи преследването.

Водата! През дърветата зърна вода. По лицето му се стичаха струи пот, солта заслепяваше очите и пареше драскотините по бузите му. Ръцете му също кървяха от копривата и острите клони.

Падна, кракът му хлътна в дупка, издълбана от крайбрежно животно, глезенът му болезнено се изви.

Стана, измъкна крака си и опита да продължи да тича, макар и с накуцване. Доберманите наближаваха, лаят и скимтенето ставаха все по-яростни със засилването на следата, мирисът на неизсъхнала пот ги влудяваше и подготвяше да убиват.

Брегът! Беше целият в тиня и плаващи боклуци. Джоел улови дръжката на пистолета, но не за да го извади, а да не го изгуби, докато куцукаше надолу към брега и търсеше най-удобното място да влезе във водата.

Не чу нищо до момента, когато от сенките проехтя плътен рев и огромно животинско тяло полетя във въздуха право към него. Чудовищната муцуна на кучето бе изкривена от ярост, очите му горяха, огромната челюст зееше, виждаха се зъбите и черната паст. Конвърс падна на колене и доберманът прелетя покрай дясното му рамо, разкъса ризата му с горния си кучешки зъб и пльосна по гръб в тинята. Моментното поражение се оказа непоносимо за него, загърчи се и се затъркаля, заръмжа, стъпи на задни лапи и се оттласна от тинята към чатала на Джоел.

Джоел стреля и отнесе горната част на кучешкия череп. Кръв и мозък се пръснаха в сенките, отпуснатата лъскава челюст се опря в скута му.

Останалата част от глутницата се носеше към брега, придружена от оглушително кресчендо животински писъци. Джоел се хвърли във водата и заплува с всичка сила навътре. Пистолетът му пречеше, но знаеше, че не бива да го изпуска.

Докато плуваше срещу крайбрежните течения на Рейн, Джоел внезапно се сети — днес беше петият ден от затворничеството му в имението на Лайфхелм. Разбира се, не приличаше на клетка в джунглата, но това не променяше съществено положението. Вече беше в сенчестата част на реката, околните планини не допускаха лъчите на залязващото слънце. Задържа се на място и се обърна назад. На брега до заливчето, където беше влязъл във водата, кучетата се щураха, объркани и гневни, ръмжаха и виеха. Няколко отидоха на брега да подушат убития си водач и всяко от тях уринира до него. Територията им беше маркирана.

Мощни струи светлина от фенерчета внезапно пронизаха мрака на дърветата. Конвърс заплува към средата на реката — беше успял да се спаси от фенерчетата по Меконг, не се боеше от тях и сега. Вече го бе преживял и знаеше кога е спечелил.

Остави течението в средата на реката да го понесе на изток. Някъде там трябваше да има други светлини, които щяха да го отведат до убежище и телефон. Трябваше да постави всяко нещо на мястото му и бързо да изгради основата, върху която щеше да работи. Чувстваше, че може да го извърши. Но адвокатът в него му подсказа, че ако по улиците тръгне човек с превързана огнестрелна рана и мокри дрехи, който не говори немски, той едва ли ще се изплъзне от вниманието на апостолите на Джордж Маркъс Делавейн. Тъй че трябваше да действа по друг начин, с всички подръчни средства. Трябваше да се добере до телефон! Трябваше да се обади в чужбина. Трябваше и щеше да го направи! Хуан Хе избледня, сега Рейн беше път към живота.

Заплува бруст, стиснал здраво пистолета над водата. В далечината видя светлините на някакво село.

18

Валери стоеше в студиото си и намръщено слушаше гласа в слушалката. Навитият на спирала шнур се опъна, когато протегна ръка и остави четката на триножника. Очите й се плъзнаха по залените със слънце дюни зад стъклените врати, но мисълта й бе съсредоточена върху думите, които чуваше.

— Лари, какво става с теб? — прекъсна го тя, неспособна да се сдържи. — Джоел не е просто твой служител или младши съдружник, той е твой приятел! Говориш, сякаш искаш да възбудиш дело срещу него. Какъв беше онзи ваш термин? Да, косвени улики. Бил тук, бил там, някой казал това, друг онова.

— Опитвам се да разбера, Вал — запротестира Талбът от кабинета си в Ню Йорк. — Съветвам те и ти да направиш същото. Има много неща, които не мога да ти кажа, защото така ме посъветваха високопоставени личности. И сега нарушавам инструкциите именно защото Джоел ми е приятел и искам да му помогна.

— Добре, да започнем отначало — съгласи се Валери. — Какво точно искаш да знаеш?

— Съзнавам, че не ми влиза в работата, но не бих те питал, ако не се налагаше…

— Добре. За какво става дума?

— Знам, че вие с Джоел имахте проблеми — продължи старшият съдружник в „Талбът, Брукс и Саймън“, сякаш говореше за несъществена детска караница. — Но има проблеми и проблеми.

— Лари — прекъсна го отново Вал. — Имахме проблеми и се разведохме. Това означава, че проблемите са били сериозни.

— Един от проблемите не беше ли и физическото насилие? — попита бързо и тихо Талбът. Думите очевидно го отвращаваха.

Валери се смая, не очакваше подобен въпрос.

— Какво?

— Знаеш какво имам предвид. Удрял ли те е в пристъп на ярост?

— Не сме в съда и отговорът ми е не, разбира се, че не. Хиляди пъти бих предпочела да е така.

— Моля?

— Нищо — отвърна Валери, като се съвзе от смайването си. — Не знам какво те кара да ми задаваш подобен въпрос, но нищо не би могло да бъде по-далеч от истината. Джоел разполагаше с много по-ефикасни средства да ми смачка фасона. И едно от тях, скъпи Лари, беше кариерата на Джоел Конвърс в „Талбът, Брукс и Саймън“.

— Знам, скъпа, и съжалявам. Подобни оплаквания са постоянно явление в бракоразводните дела и не знам срещу тях да има противодействие. Но това е друго нещо. Говоря ти за мрачните му настроения, знаем, че често му се случваше.

— А познаваш ли нормален човек, който да не изпада в мрачни настроения? — заинтересува се бившата госпожа Конвърс. — Светът, в който живеем, не е раят на земята.

— Така е. Но Джоел е изживял част от живота си в много по-страшен свят от всичко, което можем да си представим. Не мога да допусна, че тези преживявания не са оставили белези върху психиката му.

Валери замълча, трогната от неподправената искреност на възрастния мъж, която се коренеше в загрижеността му.

— Лари, много си мил и подозирам, че си прав, дори съм сигурна, че си прав. Точно затова смятам, че трябва да ми кажеш нещо повече. Вие, адвокатите, употребявате термина „физическо насилие“, когато биете нанякъде. Но това понякога подвежда. Хайде, Лари, бъди честен. Той вече не ми е съпруг, но не сме се разделили, защото е преследвал фусти или ми е блъскал главата в стената. Може и да не искам да бъда омъжена за него, но това не значи, че не го уважавам. Той има свои проблеми, аз имам мои, а ти намекваш, че неговите са много по-сериозни. Какво се е случило?

Талбът не отговори веднага и след малко отново бързо и тихо произнесе думи, които очевидно го отвращаваха.

— Казват, че нападнал някакъв човек в Париж, без да е бил предизвикан. Човекът умрял.

— Не, изключено! Не би могъл!

— Точно това ми заяви и той, но ме излъга. Уж се обади от Амстердам, а не е стъпвал там. Обеща да се върне в Париж и да изясни нещата, а не се е върнал. Всъщност е някъде в Германия. Интерпол има заповед да го арестува, търсят го навсякъде. Изпратили са му съобщение да се яви в американското посолство, но е отказал. Просто е изчезнал.

— Боже мой, всички бъркате! — избухна Валери. — Не го познавате! Ако всичко това наистина се е случило, значи е бил нападнат и е нямало друг начин да се защити!

— Не и според независимия ни свидетел, който не е познавал нито единия, нито другия.

— Значи не е независим, той лъже. Изслушай ме сега. Живяла съм с този човек четири години, с изключение на няколко кратки командировки, и през цялото време бяхме в Ню Йорк. Виждала съм го нападан от пияници и улична измет, пънкари, с които би могъл да измете паважа, но нито веднъж не е правил дори крачка към тях. Просто вдигаше ръце с дланите напред и отминаваше. Понякога тъпанарите му подвикваха груби думи, а той само спираше и ги поглеждаше. И да ти кажа, Лари, този поглед ги смразяваше. Но това беше всичко.

— Вал, бих искал да ти вярвам. Искам да вярвам, че е било самозащита, но защо е избягал и се е скрил? Посолството може да му помогне, да го защити, а той не иска да стъпи там.

— Значи се бои. Това се случваше, но само за няколко минути, обикновено през нощта, когато се събуждаше от някакъв кошмар. Сядаше в леглото с толкова плътно затворени очи, че лицето му се превръщаше в мрежа от бръчки. Но никога не продължаваше дълго, казваше ми, че е напълно естествено и няма защо да се тревожа. Искаше всичко онова да остане в миналото, никога не говореше за него.

— А може би е трябвало — тихо продума Талбът.

Валери отговори не по-високо:

— Може да си прав, Лари. Не мисли, че не съм преосмислила всичко през последните две години. Но каквото и да се е случило, той действа по този начин само защото се бои… или може би е ранен…

— Проверени са всички болници и частни лекари — прекъсна я Талбът.

— По дяволите, трябва да има някаква причина! Такова поведение не е типично за него и ти го знаеш.

— Точно така, Вал. Нищо от това, което е извършил, не е типично за човека, когото познавам. Може би ти единствена би могла да хвърлиш известна светлина.

— Какъв е човекът в Париж, който е умрял?

— Шофьор във фирма за наемане на лимузини. Според свидетеля, който е пазач в мазето на хотела, Джоел се приближил до него, креснал му нещо и го избутал през вратата. Чули се звуци от боричкане и след няколко минути мъжът бил намерен пребит на алеята.

— Абсурд! Какво ти каза Джоел?

— Че излязъл през вратата, видял двама мъже да се бият и изтичал да предупреди пазача на път към таксито си.

— Точно така би постъпил — твърдо отсече Вал.

— Портиерът на „Жорж V“ го отрече. Полицията твърди, че снопчетата коса, намерени по пребития, съответстват на космите от банята на Джоел.

— Крайно невероятно!

— Да допуснем, че е имало предизвикателство, за което не знаем — продължи бързо Талбът. — Но това не обяснява последващите му действия. Преди да ти ги кажа, искам да ти задам един въпрос. Мисля, че ще ме разбереш.

— Нищо не разбирам! Какъв е въпросът?

— През онези периоди на депресия Джоел фантазираше ли? Изпадаше ли в състоянието, което психиатрите наричат „вживяване в роля“?

— Искаш да кажеш дали си е представял, че е друг човек, с друг тип поведение?

— Точно така.

— Категорично не.

— Тъй ли?

— Какво „тъй ли“? Изплюй камъчето, Лари.

— Като говорим за вероятно и невероятно, очаква те шок, мила моя. Според хората, които ме предупредиха да не говоря много, а вярвай ми, че са добре информирани, Джоел е отлетял за Германия, като е заявил, че участва в секретно разследване на посолството ни в Бон.

— Може и така да е! Не си ли взе отпуск от „Талбът, Брукс и Саймън“?

— Взе си отпуск във връзка със съвсем друг въпрос. Няма никакво разследване на посолството в Бон, нито явно, нито тайно. Откровено казано, говорих с хора от Държавния департамент.

— Боже мой… — Валери замълча, но преди адвокатът отново да заговори, прошепна: — Женева. Онзи ужасен случай в Женева!

— Ако има някаква връзка, а това е първото нещо, което обсъдихме с Нейтън, тя е толкова дълбоко скрита, че не можахме да я открием.

— Но тя съществува. Всичко започна тогава.

— Ако приемем, че съпругът ти действа рационално.

— Той не ми е съпруг и съм сигурна, че действа рационално.

— Белезите върху психиката, Вал. Не може да няма белези. И ти се съгласи с това.

— Не съм се съгласявала за този вид белези. Не за убийство, лъжа и бягство! Джоел не е такъв! Моят съпруг не е… не беше такъв!

— Разумът е извънредно сложен и деликатен инструмент. Стресовите състояния от миналото могат да изскочат внезапно…

— Стига, Лари! — извика Валери. — Запази тези приказки за съдебната зала и не ми пробутвай такива глупости за Конвърс!

— Ти си разстроена.

— Точно така, разстроена съм! Защото търсиш обяснения, които не подхождат на човека! Подхождат на това, което са ти казали онези хора, които трябвало да уважаваш.

— Уважавам ги в смисъл, че са информирани и имат достъп до сведения, с каквито ние не разполагаме. Освен това фактът, че са нямали и най-малката представа кой е Джоел Конвърс, докато адвокатската асоциация не им е дала адреса и телефона на фирмата, не бива да се пренебрегва.

— И ти им вярваш? След всичко, което знаеш за Вашингтон, просто си приел думите им? Колко пъти Джоел се е връщал от командировки там и е повтарял: „Лари твърди, че лъжат. Не знаят какво да правят и затова лъжат.“

— Валери — строго рече адвокатът. — Тук не става въпрос за някаква бюрократична процедура, а след толкова години смятам, че мога да различа човек, който играе игрички, от един истински гневен… гневен и уплашен човек. Обади ми се лично заместник-държавният секретар Брустър Толанд и ми даде номер, на който потвърдиха самоличността му. Той не играеше театър. Беше потресен, гневен и както ти казах, силно разтревожен.

— И ти какво му каза?

— Истината, разбира се. Не само защото трябваше да го направя, но и защото лъжите не биха помогнали на Джоел. Ако е болен, има нужда от помощ, а не от съучастничество. Няма да помогнем на Джоел с лъжи. Аз наистина вярвам, че му се е случило нещо. Той не е на себе си.

— Чакай малко — извика Валери, осенена от предположение. — Може би не става дума за Джоел!

— За него става дума — простичко отсече Талбът.

— Откъде знаеш? Само от думите на някакви непознати във Вашингтон?

— Не, Вал — отвърна адвокатът. — Говорих с Рьоне в Париж, преди Вашингтон да се появи на сцената.

— С Матилон?

— Джоел е ходил в Париж да търси помощта му. Излъгал го, точно както излъга и мен, но и двамата стигнахме до извода, че не само лъжите са съществени. Забелязал нещо в погледа на Джоел, същото, което аз долових в гласа му. Някаква неуравновесеност и особено отчаяние. Рьоне го е видял, а аз го чух. Опита се да го скрие и от двама ни, но не успя. Когато говорих последния път с него, затвори телефона на половин дума, а гласът му ехтеше като на зомби.

Валери се втренчи в ярките танцуващи отражения на слънцето във водите на нос Ан.

— Рьоне съгласи ли се с теб? — попита с едва доловим глас.

— Говорихме за всичко, което току-що ти казах.

— Страх ме е, Лари.

Хаим Абрамс влезе в стаята и тежките му ботуши затропаха по пода.

— Значи все пак успя! — изрева израелецът. — Мосад беше прав, той е опасен!

Единственият човек в кабинета беше Ерих Лайфхелм, седнал зад писалището.

— Патрули, сирени, кучета! — извика немецът и удари с малката си ръка по червеното сукно. — Как е успял?

— Повтарям, той е опасен, специалистът ни го нарече чудовище. Колкото повече го ограничават, толкова по-яростен става. Така е било и тогава, преди много години. Тъй че нашият провокатор започна одисеята си по-рано, отколкото я планирахме. Свърза ли се с другите?

— Говорих с Лондон — рече задъхан Лайфхелм. — Той ще се обади в Париж и Бертолдие ще прехвърли две роти от Марсилия и Брюксел тук, в Бон. Нямаме време за губене.

— Надявам се, че търсенето продължава.

— Natürlich46! Претърсват и двата бряга сантиметър по сантиметър. Всички черни пътища и пътеки, които водят от реката към града.

— Може да се изплъзне, правил го е и друг път.

— И къде ще отиде, сабра? В посолството си? Там можеш да го смяташ за труп. В бонската или федералната полиция? Ще го натоварят в брониран микробус и ще го докарат тук. Няма къде да отиде.

— Това вече го чух, когато напусна Париж. Чух го и когато пристигна в Бон. И на двете места допуснахме грешки, които ни струваха много часове. Казвам ти, в момента съм по-разтревожен, отколкото съм бил през три войни и цял живот, изпълнен с безредици.

— Бъди разумен, Хаим, и гледай да се успокоиш. Той няма други дрехи, няма паспорт, нито някакви документи за самоличност, няма пари. Не говори езика…

— Има пари! — внезапно се сети и кресна Абрамс. — Когато беше под действието на наркотиците, говореше за голяма сума пари, обещани в Женева и доставени на Миконос.

— И къде, мислиш, са те? — запита Лайфхелм. — В това писалище, ето къде. Близо седемдесет хиляди щатски долара. Сега няма и една марка в джоба си, нито часовник или бижута. Човек с мокри и мръсни дрехи, без документи, незнаещ езика и разказващ небивалици за затворничество, свързано с der General Лайфхелм, веднага ще бъде затворен като скитник, психопат или и двете. Тогава ще ни информират незабавно и нашите хора ще го доведат. И имай предвид, сабра, след десет часа утре сутринта тези неща вече няма да имат значение. Благодарение на теб и на находчивостта на Мосад.

Абрамс стоеше пред огромното писалище със скръстени над джобовете на сафарито ръце.

— Значи евреинът и фелдмаршалът задвижиха машината. Каква ирония, нали, нацисте?

— Не е толкова голяма, колкото си мислиш, Jude. Нечистият произход и красотата зависят от очите, с които се гледат. Ти не си ми враг и никога не си бил. Ако навремето разполагахме с повече хора с твоята решимост и храброст, нямаше да загубим войната.

— Знам — съгласи се сабрата. — Тогава загубихте. Бяхте слаби.

— Не ние, а уплашените Debutanten в Берлин!

— Тогава ги дръж настрана, когато създадем истинския нов ред, немецо. Не можем да си позволим никаква слабост.

— Действаш ми на нервите, Хаим.

— Точно това искам.

Шофьорът усети превръзките по лицето и отоците около очите и устата, които толкова го боляха, че не можеше да ги докосне. Лежеше в стаята си, лекарят беше пуснал телевизора вероятно в знак на подигравка, защото почти нищо не виждаше.

Беше опозорен. Затворникът бе избягал въпреки глутницата добермани, които минаваха за непобедими. Американецът беше използвал сребърната свирка, поне така му бяха казали другите пазачи, и фактът, че я беше смъкнал от врата му, наливаше масло в огъня на разнебитеното му самочувствие.

Нямаше да прибавя нищо към позора си. Въпреки повреденото зрение прерови джобовете си, което в паниката никой не се бе сетил да направи, и разбра, че портфейлът, скъпият швейцарски часовник и всичките му пари бяха изчезнали. Но нямаше да каже нищо. Беше достатъчно притеснен, а и подобно разкритие можеше да стане повод за уволнение или дори за ликвидирането му.

Джоел плуваше с всички сили към брега, като потапяше главата си под водата всеки път, когато лъчът на прожектора се плъзгаше към него. Преследваше го голяма моторница, басовият звук на двигателя й подсказваше, че е много мощна, резките обръщания и завои говореха за бърза маневреност. Опипваха с лъча обраслите брегове, а при появата на най-малкия плаващ по реката предмет го насочваха към откритото водно пространство.

Конвърс усети под краката си мека тиня. Започна по малко да плува и по малко да гази, като се насочи към най-тъмното място на брега. Оръжието на шофьора беше здраво затъкнато в колана му. Моторницата се приближи, пронизващият лъч заопипва всеки метър, всеки разлюлян или паднал клон, всеки сноп речни водорасли. Джоел пое дъх и бавно се потопи под водата с полуобърнато към повърхността лице и отворени очи. Водата замъгляваше погледа му. Лъчът стана по-силен и му се стори, че блуждае над него цяла вечност, премести се няколко сантиметра наляво и светлината отмина. Подаде глава над водата, дробовете му щяха да се пръснат, но изведнъж разбра, че не бива да издава звук, не бива да пълни гърдите си с шумно дишане. Защото точно над него, на по-малко от два метра, се извисяваше широката кърма на моторницата, която бумтеше във водата, сякаш буксуваше на място. Тъмен мъжки силует разглеждаше с мощен бинокъл брега на реката.

Конвърс бе озадачен. Беше прекалено тъмно, за да се види нещо, дори многократно увеличено. Тогава се сети, помогна му размерът на бинокъла. Мъжът гледаше през инфрачервен окуляр. Използваха ги патрулите в Югоизточна Азия и се говореше, че от тях зависи дали ще откриеш и унищожиш, или ще бъдеш открит и унищожен. Разкриваха предмети и войници в мрака.

Моторницата се придвижи напред, но двигателите се ускориха едва доловимо като при влекач на бавен ход. Джоел отново се обърка. Какво бе довело търсачите на Лайфхелм точно на това място? Зад моторницата в далечината имаше още няколко, чиито прожектори опипваха водата, но те се движеха и кръжаха. Защо голямата моторница претърсваше методично точно този участък? Дали не го бяха зърнали през инфрачервения бинокъл? Но в такъв случай действаха много странно, виетнамците бяха много по-бързи, по-агресивни и по-ефикасни.

Конвърс тихичко се потопи под водата и като заплува бруст, заобиколи моторницата. След няколко секунди вдигна глава над водата. Виждаше ясно и започна да разбира особените маневри на патрула на Лайфхелм. Отвъд най-тъмната част на брега, където се бе устремил да търси убежище, бяха светлините, които бе забелязал преди десетина минути, когато моторницата и прожекторите й погълнаха цялото му внимание. Беше ги взел за светлините на малко селце, но в тази част на света нямаше селца. Бяха осветените прозорци на четири или пет къщи — речна колония с общ пристан. Вероятно вили на щастливци, които можеха да си позволят лукса да притежават парцели край реката.

Щом имаше вили и пристан, не можеше да няма и алея за коли, която да излиза на по-главен път за Бон и околните градове. Хората на Лайфхелм внимателно и безшумно преглеждаха всеки сантиметър от брега, за да не разтревожат обитателите и да не предупредят беглеца, ако беше успял да стигне до къщите и да поеме по невидимия път. Щяха да задействат радиостанция, настроена на една вълна с радиостанциите в колите, които кръстосваха горе, готови да щракнат капана. В известен смисъл Хуан Хе се повтаря, мислеше Джоел. Пречките са много по-усъвършенствани, но не по-малко смъртоносни. И сега, както тогава, трябваше да чака, да чака в непрогледния мрак и да остави преследвачите си да действат.

А те действаха бързо. Моторницата се доближи до пристана, мощните двойни витла тихичко се завъртяха назад, от борда скочи човек с дебело въже в ръце и го завърза за един кол. Последваха го още трима, които веднага се втурнаха по късия кей нагоре към наклонената зелена площ. Единият по диагонал надясно, а другите двама — към първата вила. Целта им бе очевидна — първият щеше да застане на пост в края на гората, до входа на алеята за коли, а колегите му щяха да проверяват къща по къща и да търсят следи от влизане.

Ръцете и краката на Конвърс натежаха като олово. Лъчът на прожектора непрекъснато се местеше нагоре-надолу по брега и осветяваше всяка подробност. Подадена над водата глава щеше да бъде мигновено простреляна. Хуан Хе. Прикрий се с водораслите. Хайде! Не умирай!

Знаеше, че е чакал не повече от трийсет минути, но те му се струваха като трийсет часа или трийсет дни, прекарани на маса за изтезания. Ръцете и краката му пулсираха, изпитваше остри болки в цялото тяло, мускулите му се бяха схванали и той ги облекчи, като спря да диша, сви се на кълбо и започна да ги масажира с палци. На два пъти глътна вода, докато поемаше въздух, изкашля я под повърхността, ноздрите му се напълниха, но успя да поеме и въздух. Имаше моменти, когато подсъзнателно му се искаше да се отпусне и да се остави на течението. Хуан Хе. Недей! Не умирай!

Накрая с възпалените си от водата очи видя, че мъжете се връщат. Един, двама… трима… Изтичаха по пристана до човека с въжето. Не! Той се втурна напред! Зрението му изневеряваше! Само двама се бяха върнали, а онзи с въжето отиде при тях и явно ги заразпитва. После се върна и освободи въжето, а другите двама скочиха на борда. Третият отново се присъедини към тях, този път в моторницата. На брега остана самотен наблюдател, невидим някъде там. Хуан Хе. Разузнавач, отделил се от патрула.

Моторницата се откъсна от пристана и мина на няколко метра от Джоел. Вдигнатата от нея вълна го заля. После се насочи още веднъж към брега и прожекторът надникна в гъстия листак. След това се отправи на запад, обратно към имението на Лайфхелм. Конвърс подаде глава над водата. Устата му бе широко отворена и поглъщаше всичкия въздух, който можеше да поеме, докато бавно, съвсем бавно се придвижваше към тинята. Прегази мокрите водорасли и клони и най-сетне усети твърда почва под краката си. Хуан Хе. Сгуши се в ниските храсти и покри лицето си с клоните им. Щеше да почива, докато кръвообращението в крайниците му се възстановеше, колкото и болезнен да беше притокът кръв, който нахлуваше в тях. Щеше да изчака и мускулите на врата му да се отпуснат. Вратът винаги беше предупредителен сигнал. След това щеше да мисли за човека на тъмния хълм.

Задряма, но го събуди плисъкът на вълна. Отмести клоните и листата от лицето си и присви очи, за да погледне часовника на шофьора. Беше спал близо час на пресекулки, при най-слабите звуци отваряше широко очи, но все пак бе отдъхнал. Завъртя глава наляво и надясно, след това раздвижи ръцете и краката си. Всичко го болеше, но не така разкъсващо. Сега пред него се изправяше проблемът с човека на хълма. Опита се да събере мислите си. Разбира се, беше уплашен, но гневът му щеше да овладее този ужасен страх, знаеше това отпреди. Най-важна беше целта — да намери убежище, където да обмисли положението, да систематизира нещата и някак си да осъществи най-важния телефонен разговор в живота си. С Лари Талбът и Нейтън Саймън в Ню Йорк. Ако не успееше, можеше да се смята за мъртъв като Конъл Фицпатрик. Господи! Какво ли бяха направили с него? Човекът, чистосърдечно търсещ отмъщение, беше попаднал в отровната мрежа, наречена „Аквитания“! Каква несправедливост… Но сега не биваше да мисли за това, трябваше да се съсредоточи върху човека на хълма.

Запълзя на четири крака. Малко по малко се придвижваше покрай границата на гората със селския път, който се извиваше нагоре по хълма. Всеки път, когато чупеше някоя клонка или търкулваше камъче, спираше, докато звукът се слееше с шумовете на гората. Непрекъснато си повтаряше, че има едно предимство: щеше да се появи неочаквано. Това му помагаше да надвие страха от тъмнината и мисълта за предстоящия физически сблъсък. Също като разузнавача преди толкова години, и човекът на хълма притежаваше неща, от които Джоел се нуждаеше. Не можеше да избегне насилието, тъй че най-добре да не мисли за него, а просто да опразни ума си от всякакви чувства. Но за да успее, трябваше най-напред да осмисли всичко. Не биваше да допуска колебания или намесата на съвестта си, не биваше и да привлича внимание с изстрели, трябваше да използва само стоманата.

Колкото и да беше странно, забеляза силуета му, очертан от далечния блясък на улична лампа над пътя. Мъжът се бе облегнал на едно дърво и гледаше надолу, а очите му непрекъснато опипваха всичко по наклона. Джоел продължи да пълзи нагоре, разстоянието между ръцете и коленете му се скъси до няколко сантиметра, често спираше, защото тишината бе жизненоважна. Заобиколи дървото и мъжа и пое надолу като рис, дебнещ плячката си. Превърна се в хищника, който беше преди години, всичко изчезна освен необходимостта да оцелее.

Доближи се на два метра и чу дишането на мъжа. Нещо изпука под него. Клонка! Разузнавачът се обърна, очите му блеснаха в светлината на лампата. Конвърс се хвърли напред, хванал здраво дулото на пистолета. Заби с всичка сила стоманената дръжка в темето на немеца, а след това го удари през гърлото. Той падна назад, замаян, но в съзнание и започна да вика. Джоел стисна врага си за гушата и почти го удуши, преди да нанесе силен удар по челото му със стоманената дръжка. Бликна кръв, разхвърчаха се парчета мозък.

Тишина. Нищо не помръдваше. Още един разузнавач се беше отделил от патрула и бе победен. И сега, както преди много години, Конвърс не си позволи никакви чувства. Стореното — сторено. Трябваше да продължи.

Сухите дрехи на мъжа, включително тъмното кожено яке, му бяха почти по мярка. Подобно на повечето ръководители със среден ръст, Лайфхелм обичаше да се обгражда с високи хора не само за да го пазят, а и за да демонстрира превъзходството над по-едрите си сънародници.

Намери още един пистолет. Пребори се с кобура, извади го и го захвърли заедно с другия в гората. Приятната изненада дойде от портфейла на немеца — съдържаше значителна сума пари, както и охлузен, изпъстрен с множество печати паспорт. Очевидно довереният служител на Лайфхелм беше пътувал много по задачи на „Аквитания“, вероятно без да знае много и без да представлява голяма ценност за организацията, но винаги подръка в решителни моменти. Обувките му бяха малки. Конвърс избърса своите с мокрите си дрехи, а със сухите чорапи на немеца попи част от влагата вътре. Покри мъжа с клони и тръгна нагоре към пътя.

Стоя невидим зад дърветата, докато минаха пет закрити коли, вероятно принадлежащи на Ерих Лайфхелм. Тогава се появи яркожълт фолксваген, който леко криволичеше. Пристъпи напред и вдигна ръце — жест на човек с проблеми.

Малката кола спря, на мястото до шофьора седеше русо момиче, самият шофьор беше на не повече от осемнайсет-двайсет години. На задната седалка имаше още един рус младеж, който можеше да мине за брат на момичето.

— Was ist los, Opa?47 — попита шофьорът.

— Опасявам се, че не говоря немски. Говори ли някой от вас английски?

— Да — обади се момчето от задната седалка. — По-добре от тях двамата! Те мислят само как да се доберат до в къщи и да правят любов. Виждате ли! Нали говоря английски?

— Разбира се, и то много добре. Бихте ли им обяснил положението? Често казано, скарах се с жена си на един купон там долу, знаете онези вили, и искам да се върна в Бон. Естествено, ще ви платя.

— Ein Streit mit seiner Frau! Er will nach Bonn. Er wird uns bezahlen48.

— Warum nicht? Sie hat mich heute sowieso schon zu viel gekostet49 — рече шофьорът.

— Nicht für was du kriegst, du Drecksack!50 — извика със смях момичето.

— Влезте, mein Herr! Ще бъдем ваши шофьори. Само се молете да сме в една посока, ja! В кой хотел сте отседнал?

— Работата е там, че не искам да се връщам в хотела. Направо съм бесен. Искам да й дам един урок, като не се прибера цяла нощ. Смятате ли, че можете да ми намерите стая? Ще ви платя и за това! Откровено казано, доста съм пийнал.

— Ein betrunkener Tourist! Er will ein Hotel. Fahren wir ihn ins Rosencafe?51

— Dort sind mehr Nutten als der alte Knacker schafft52.

— Ще ви станем екскурзоводи, американецо — заяви младежът до Конвърс. — Ние сме студенти, които не само ще ви намерят стая, но имат и отличната възможност да ви върнат с удоволствие съпругата! Наблизо има кафене. Ще ни купите ли пет-шест бири?

— Каквото искате. Но трябва да проведа и един телефонен разговор. С Щатите, по работа. Ще мога ли?

— Почти всички в Бон говорят английски. А ако в „Розенкафе“ не говорят, лично аз ще се заема с това. Но не забравяйте, шест бири?

— Ако поискате, ще получите и дванайсет.

— Da wird es im Pissoir eine Überschwemmung geben53.

Знаеше курса на марката и когато влезе в западналия бар, посещаван предимно от студенти, преброи парите, задигнати от двамата немци. Възлизаха на около петстотин долара. Опърпаният администратор на рецепцията му обясни на измъчен английски, че телефонистката може да го свърже с Америка, но трябва да изчака няколко минути. Джоел остави петдесет долара в марки на младите си спасители, извини се и тръгна към стаята. След един час го свързаха.

— Лари?

— Джоел!

— Слава Богу! — възкликна Конвърс с облекчение. — Не можеш да си представиш колко се надявах, че няма да си извън града. Поръчването на разговор от Германия е мръсна работа!

— Тук съм — отвърна Талбът. Гласът му изведнъж стана спокоен и сдържан. — Къде си, Джоел? — попита тихо.

— В Бон. В нещо, което кой знае защо се нарича хотел. Току-що се настаних. Не разбрах името му.

— Ти си в хотел и не знаеш името му?

— Няма значение, Лари! Извикай Саймън на телефона. Искам да говоря и с двама ви. Бързо.

— Нейтън е в съда. Ще се върне към четири… наше време. След около час.

— По дяволите!

— Спокойно, Джоел. Не се разстройвай.

— Да не се разстройвам… За Бога, цели пет дни бях затворен в каменна къща с решетки на прозорците! Избягах преди няколко часа и тичах като луд през гората с цяла глутница кучета и въоръжени безумци по петите. Прекарах около един час във водата и едва не се удавих, а след това трябваше да… да…

— Трябваше какво, Джоел? — попита Талбът със странно пасивен глас. — Какво трябваше да направиш?

— По дяволите, Лари, може би убих човек, за да се измъкна!

— Трябвало е да убиеш някого, така ли, Джоел? И защо смяташ, че е трябвало?

— Той ме дебнеше! Претърсваха околността, за да ме намерят! Търсеха ме на сушата, в горите около бреговете на реката, той беше разузнавач, откъснал се от патрула си. Трябваше да се махна! А ти ми казваш да не се разстройвам!

— Успокой се, Джоел, постарай се да се овладееш… Бягал си и преди, нали? Много отдавна…

— Какво общо има това? — прекъсна го Конвърс.

— Тогава е трябвало да убиваш хора. Тези спомени сигурно не те напускат.

— Лари, какви са тези глупости? Слушай ме и записвай всичко, което ще ти кажа — имена, факти, записвай всичко.

— Да извикам ли Джанет на телефона? Тя ще стенографира…

— Не! Само ти трябва да ме слушаш, никой друг! Те могат да се доберат до всеки, който знае нещо. Няма да ти диктувам сложни неща. Готов ли си?

— Разбира се.

Джоел седна на тясното легло и пое дълбоко дъх.

— Най-добрият начин да се обясни всъщност е както го обясниха на мен, но няма нужда да записваш, а само да разбереш. Те се връщат.

— Кои те?

— Генералите — фелдмаршали, адмирали, полковници — съюзници и врагове. Събрали са се отвсякъде да променят нещата, да сменят правителствата, законите, външната политика. Всичко трябва да се основава на военни приоритети и решения. Могат да го направят. Ще трябва да изживеем фантазиите им, защото те ще контролират лостовете на властта, ще смятат, че са прави, себеотрицателни и посветени на делото.

— Кои са тези хора, Джоел?

— Да, запиши това. Организацията се нарича „Аквитания“. Базира се на историческата теория, че районът във Франция, наречен навремето Аквитания, може да обхване цяла Европа и да се разпростре върху колониите на северно-американския континент.

— Чия е тази теория?

— Няма значение. Организацията е създадена от генерал Джордж Маркъс Делавейн, във Виетнам беше известен като Лудия Маркъс, и съм свидетел на малка част от поразиите на тоя кучи син! Привлякъл е висши военни от цялата страна, а те вербуват свои съмишленици, фанатици, които си вярват и не се съмняват, че пред човечеството не стои друга алтернатива. Преди пет дни се срещнах с ключовите фигури на организацията от Франция, Германия, Израел и Южна Африка и може би с човека от Англия.

— Срещал си се с тях? Те ли те поканиха?

— Мислеха, че съм един от тях, не знаеха колко ги ненавиждам. Не са били там, където бях аз, не са видели онова, което видях преди толкова години, както ти сам се изрази.

— Когато е трябвало да избягаш — допълни съчувствено Талбът. — Когато е трябвало да убиваш хора. Никога няма да забравиш онова време. Сигурно е било ужасно.

— Да, така е. Да, по дяволите! Извинявай, но нека не се отклоняваме от разговора. Толкова съм уморен… и, струва ми се, уплашен.

— Успокой се, Джоел.

— Разбира се. Та докъде бях стигнал? — Конвърс разтърка очи. — Да, сетих се. Но те успяха да съберат информация за мен, информация от досието ми за поведението ми като военнопленник, която всъщност беше извън досието, но се добраха до нея и разбраха кой съм и какъв съм. Прочели колко ги мразя, как ненавиждам всичко, извършено от Делавейн, от всички тях. Упоиха ме, измъкнаха от мен каквото знам и ме затвориха в каменна къща в гората над Рейн. Докато съм бил под действието на химикалите, съм им казал всичко, което знам…

— На химикалите ли? — попита Талбът, очевидно незапознат с термина.

— Амитоли, пентотали, скополамин. Правили са ми го и друг път, Лари.

— Тъй ли? Къде?

— В лагерите. Но това не е важно.

— Не съм толкова сигурен.

— Не е важно! Важното е, че те са в течение на всичко, което знам. Това означава, че ще избързат със сроковете.

— Със сроковете ли?

— Вече тече броенето преди старта. В момента! Остават две, три, най-много четири седмици! Никой не знае как, къде и кои ще бъдат мишените им, но навсякъде ще избухне насилие и ще им даде повод да се намесят и да вземат властта. Сега в Северна Ирландия всичко отива по дяволите, цари пълен хаос. Това е тяхно дело, Лари! За тях това е просто проба, генерална репетиция! Ще ти дам имената — Конвърс ги изброи и беше едновременно учуден и разтревожен, че Талбът не реагира на нито едно от тях. — Записа ли ги?

— Да.

— Това са факти и имена, за които мога да гарантирам. Има още много хора от Държавния департамент и Пентагона, но списъците са в куфарчето ми, а то е откраднато или скрито някъде. Ще си отдъхна, ще седна да напиша всичко, което знам, и утре сутринта ще ти се обадя. Трябва да се махна оттук. Ще имам нужда от помощ.

— Съгласен съм и затова сега ти ме изслушай — започна адвокатът от Ню Йорк с необичайно безизразен глас. — Първо, къде си, Джоел? Погледни към телефона или прочети какво пише на пепелника. Виж на писалището, там трябва да има бланки с името на хотела.

— Няма писалище, а пепелниците са от стъкло… Чакай, чакай, когато си купувах цигари на бара, взех и един кибрит — Конвърс бръкна в джоба на коженото яке и извади рекламния кибрит. — Ето. „Ризендринкс“.

— Прочети отдолу. Немският ми е доста беден, но смятам, че това значи голямо пиене или нещо подобно.

— Тъй ли? Значи трябва да е „Розенкафе“.

— Звучи по-правдоподобно. Продиктувай ми го буква по буква, Джоел.

Конвърс се подчини, но усети някаква смътна тревога.

— Записа ли? Ето и телефона.

Джоел продиктува цифрите, написани на кибрита.

— Добре, чудесно — рече Талбът. — Но преди да затвориш телефона, а знам, че имаш голяма нужда от почивка, ще ти задам няколко въпроса. Когато разговаряхме, след като беше ранен онзи човек в Париж, след боя, на който си бил свидетел в алеята, ти ми каза, че си в Амстердам и се каниш да се върнеш в Париж, да се срещнеш с Рьоне и да изясниш всичко. Защо не го направи, Джоел?

— Лари, за Бога, нали току-що ти обясних какво преживях! Това отне цялото ми време. Трябваше да задвижа нещата. Преследвах онези хора от проклетата „Аквитания“, а това можеше да стане само по един начин. Трябваше да се добера до тях, нямах време за губене!

— Онзи човек умря. Имаш ли нещо общо със смъртта му?

— Да, разбира се, аз го убих! Той се опита да ме спре, всички се опитват да ме спрат! Засякоха ме в Копенхаген и ме проследиха. Чакаха ме и тук, на летището. Поставиха ми капан!

— За да ти попречат да се добереш до онези генерали?

— Да!

— Но нали току-що ми каза, че те са те поканили на среща.

— Ще ти обясня всичко утре сутринта — уморено отвърна Конвърс. Напрежението от последните дни и часове премина в пълно изтощение и силно главоболие. — Дотогава ще имам всичко черно на бяло, а ти можеш да дойдеш да го вземеш и заедно да се върнем. Главното е да не губим връзка. Вече имаш имената и общите факти и знаеш къде съм. Говори с Нейтън, обмислете всичко, което ти казах, и тримата ще решим какво да предприемем. Имаме връзки във Вашингтон, но трябва да внимаваме. Не знаем кой е с тях. Все пак има и нещо положително. Някои от материалите, с които разполагам… разполагах, могат да бъдат подготвени само от хора, които са на върха. Едната версия е, че съм задвижен от тях, че хората, които не познавам, следят всяка моя стъпка, защото съм се заел с нещо, което те не могат да извършат.

— И то съвсем сам — съгласи се Талбът. — Без помощта на Вашингтон. Без тяхна помощ.

— Точно така. Те трябва да се крият, докато аз не изляза с нещо конкретно. Планът е такъв. Когато поговорите с Нейтън, обадете ми се, ако имате въпроси. Аз ще полегна за около час.

— Ако не възразяваш, имам още един въпрос. Знаеш ли, че Интерпол има заповед за арестуването ти?

— Да.

— И че американското посолство те търси?

— И това знам.

— Казаха ми, че са ти предали да се явиш там.

— Казаха ти?

— Защо не ги послуша, Джоел?

— Господи, мислиш ли, че нямаше да отида, ако можех? Там гъмжи от хора на Делавейн. Е, може да преувеличавам, но със сигурност знам за трима. Видях ги.

— Доколкото разбрах, самият посланик Перигрин е дал дума, че ще гарантира безопасността ти и ще запази в тайна всичко, което му кажеш. Това не е ли достатъчно?

— Доколкото си разбрал… Отговорът ми е не! Перигрин няма представа какво става в посолството. А може и да има. Видях колата на Лайфхелм да влиза в посолството като у дома си. В три часа през нощта. Лайфхелм е нацист, Лари, никога не е бил нещо друго! Какъв тогава е Перигрин?

— Хайде, Джоел. Клеветиш човек, който не го заслужава. Уолтър Перигрин е един от героите на Бастон. Начинът, по който е командвал битката при Булж, се е превърнал в легенда. При това е бил запасен офицер. Съмнявам се, че нацистите са добре дошли при него.

— Командвал битка? Още един пълководец? Тогава вероятно много добре знае какво става в посолството!

— Не си справедлив. След войната се е превърнал в един от най-гръмогласните критици на Пентагона. Нарекъл ги мегаломани с прекалено много пари, с които подхранват себелюбието си за сметка на данъкоплатеца. Не, Джоел, не си справедлив. Мисля, че трябва да го послушаш. Обади му се по телефона, поговори с него.

— Не съм справедлив ли? — тихо запита Конвърс, неясната му тревога започна да се избистря и се превърна в предупреждение. — Чакай малко! Ти си този, който е несправедлив. „Казаха ми“, „Доколкото разбрах…“ С кой оракул си се срещал? Кой сее тези бисери на мъдростта по мой адрес? Откъде и на какво основание?

— Добре, Джоел, добре. Само се успокой. Да, разговарях с някои хора, които искат да ти помогнат. Човекът в Париж е мъртъв, а сега още един е убит в Бон. Говориш за разузнавачи и патрули, за химикали и как си бягал през гората и си се крил в реката. Не разбираш ли, синко? Никой не те обвинява и дори не ти търси отговорност. Случило се е нещо и ти отново преживяваш всичко онова.

— Боже мой! — прекъсна го Конвърс поразен. — Не си повярвал на нито една моя дума!

— Важното е, че ти си вярваш. И аз преживях туй-онуй в Северна Африка и Италия, но нищо не може да се сравни с преживяното от теб години по-късно. Изпитваш дълбока и непреодолима ненавист към войната и военните. Противното би било неестествено след страданията и ужасите, които си понесъл.

— Лари, всичко, което ти казах, е самата истина!

— Чудесно! Тогава се свържи с Перигрин, иди в посолството и всичко разкажи. Ще те изслушат. Той ще те изслуша.

— Възможно ли е да си толкова твърдоглав? — изкрещя Джоел. — Току-що ти обясних, че не мога! Въобще няма да стигна до Перигрин! Ще ми пръснат черепа!

— Говорих с жена ти… пардон, с бившата ти жена. Тя каза, че нощем си имал тежки моменти…

— Говорил си с Вал? Въвлякъл си и нея? Господи, да не си полудял? Знаеш ли, че те следят всички? Доказателството е под носа ти, адвокате! Лукас Анстет! Стой настрана от нея! Стой настрана или ще те… ще те…

— Какво, синко? — тихо попита Талбът. — И мен ли ще убиеш?

— Боже мой!

— Направи, каквото ти казах, Джоел. Обади се на Перигрин. Всичко ще се оправи.

Внезапно Джоел чу странен звук в слушалката, странен за сегашните обстоятелства, но го беше чувал стотици пъти преди. Беше тихо позвъняване, едва доловимо за ухото. Вежливото повикване на Лорънс Талбът секретарката да влезе в кабинета му и да вземе преработено писмо, поправен текст или запис от диктофона. Джоел знаеше за какво я вика сега. Да й даде адреса на мърляв хотел в Бон.

— Добре, Лари — съгласи се той, като имитираше изтощение, което никак не го затрудни. — Дяволски уморен съм. Сега ще полегна малко, а след това ще се обадя в посолството. Може би наистина трябва да поговоря с Перигрин. Всичко е толкова объркано.

— Точно така, синко. Ще видиш как всичко ще се оправи.

— Довиждане, Лари.

— Засега довиждане, Джоел. Ще се видим след няколко дни.

Конвърс тръшна слушалката и огледа мъждиво осветената стая. Какво проверяваше? Беше дошъл с празни ръце и щеше да се махне само с дрехите на гърба си, които беше откраднал. Трябваше веднага да изчезне. Само след минути пълни коли щяха да се понесат от посолството и най-малко един човек щеше да е въоръжен, а куршумът щеше да е предназначен за него.

Какво ставаше наоколо? Истината се превръщаше в измислица, а лъжите бяха единственото му средство за оцеляване. Пълна лудост!

19

Отмина тичешком асансьора и се втурна надолу по стълбите, като прескачаше през две-три стъпала и се държеше за парапета, когато завиваше на площадките. Стигна вратата на фоайето четири етажа по-ниско, отвори я със замах, но се улови за ръба и намали скоростта, за да не привлича вниманието върху себе си. Оказа се, че тревогата му е напразна. Малкото хора, които сновяха по топлия плочник, бяха възрастни съкварталци, които си търсеха компания за вечерта, и няколко пияни, влизащи през осветената врата на кафенето. В главата му цареше бъркотия. Можеше да излезе и да се скрие в някоя алея, но сам мъж по непознатите улици бързо щеше да бъде забелязан от неофициалните търсачи или от официалната полиция. Трябваше да си намери някакво убежище. Да се скрие.

Кафенето! Спасителите му! Вдигна яката на коженото яке и издърпа панталона надолу, за да покрие глезените си. Приближи се непринудено до вратата, като се престори, че леко залита, докато я отваря. Пресрещна го мъгла от дим, определено не само тютюнев, залютя му на очите и се опита да нагоди зрението си към неравномерно проблясващите светлини. Помъчи се и да се абстрахира от оглушителния шум — смесица от гърлени подвиквания и дискомузика, бълвана от огромни озвучители. Спасителите му си бяха отишли. Заоглежда се за русото момиче като ориентир, но и него го нямаше. Масата им беше заета от други четирима, не, трима души, седнали при говорещия английски студент, който пътуваше до него в колата. Джоел тръгна към тях, вдигна за облегалката един празен стол и незабелязано го притегли до масата. Седна и се усмихна на русия студент.

— Не бях сигурен дали съм оставил достатъчно пари за дванайсетте бири, които ви обещах — приятелски рече той.

— А, тъкмо говорехме за вас, Herr Amerikaner! Това са мои приятели и също като мен — ужасни студенти!

Тримата новодошли набързо се представиха, но имената им потънаха в музиката и дима. Всички кимнаха, американецът беше добре дошъл.

— Другите ни двама приятели отидоха ли си?

— Вече ви обясних — викна русият хлапак през врявата. — Искаха да отидат в къщи и да правят любов. Това е единственото, с което се занимават! Родителите ни заминаха за Байройт на музикалния фестивал.

— Добро стечение на обстоятелствата — отбеляза Конвърс, като се чудеше как по-бързо да прехвърли разговора върху темата, която го вълнуваше. Нямаше време.

— Да, господине! — възкликна тъмнокосият младеж от дясната му страна. — Ханс много се минава, че не е тук, английският му е доста слаб. Аз пък две години бях студент в Масачузетс на разменни начала.

— Наистина ли говорите английски?

— И то много добре. От това зависи стипендията ми. Приятелите ми са добри момчета, но са богати и идват тук само за развлечение. А аз като малък живеех на две преки оттук. Нека се забавляват, никой не е ощетен, а парите се разпределят равномерно между бедните и богатите квартали.

— Разсъждавате като трезвен — отбеляза Конвърс. Твърдението му граничеше с въпрос.

Младежът кимна и се засмя.

— Тази вечер не пия. Утре следобед имам тежък изпит и искам главата ми да е бистра. Изпитите през лятната сесия са най-тежки, защото професорите предпочитат да са на почивка.

— Смятах да поговоря с него — Джоел посочи с глава русия студент, който спореше с двамата си събеседници, ръкомахаше в дима, гласът му кънтеше. — Но май е безпредметно. По-добре да се спра на вас.

— В какъв смисъл, господине?

— Какво следвате?

— Право, господине.

— Само това липсваше.

— Представлява ли това пречка, господине?

— Не и за мен. Слушайте, нямам много време, а трябва да реша един проблем. Налага ми се бързо да се махна оттук. Трябва да се настаня другаде, само до утре сутринта. Уверявам ви, не съм извършил нищо лошо, нищо противозаконно, в случай че дрехите или външността ми оставят у вас противоположно впечатление. Въпросът е строго личен. Ще можете ли да ми помогнете?

Тъмнокосият млад немец се поколеба, сякаш не искаше да отговори, но все пак го направи, като се наведе напред, за да го чуе Джоел.

— Няма да е много редно студент по право да помага на някого при съмнителни обстоятелства.

— Точно затова се обърнах към вас — бързо заобяснява Джоел в ухото на студента. — Аз съм адвокат и въпреки дрехите, които нося, съм солиден адвокат. Просто попаднах на неподходящ американски клиент и бързам да напусна страната с първия сутрешен самолет.

Младежът го изслуша, разгледа внимателно лицето на Джоел и кимна.

— Значи този вид хотели не са подслон, който бихте търсил при нормални обстоятелства?

— Избягвам ги винаги когато мога. Просто реших, че няма да е зле тази нощ да остана незабелязан.

— В Бон има много малко подобни места, господине.

— Това прави чест на Бон, адвокате — Конвърс огледа кафенето и преобладаващата клиентела и му хрумна нова идея. — Нали е лято! — заговори напрегнато. — Наоколо няма ли младежки пансиони?

— Има, но пансионите около Кьолн и Бон са пълни най-вече с американци и холандци. Другите, където може би има свободни места, са далече на север, към Хановер. Но ми се струва, че има още едно решение.

— Какво?

— Лятото, господине. Стаите, които обикновено се дават под наем на студенти, през летните месеци са почти празни. В къщата, където живея, на третия етаж има две празни стаи.

— Мислех, че живеете наблизо.

— Това беше отдавна. Родителите ми се пенсионираха и отидоха при сестра ми в Манхайм.

— Страшно бързам. Може ли да тръгваме? Тази вечер ще ви платя каквото мога, а утре ще ви дам още.

— Нямаше ли да вземете първия самолет сутринта?

— Преди това трябва да посетя две места. Можете да ме придружите, за да ми покажете къде са.

Младежът и Джоел се извиниха, но знаеха, че няма да липсват на компанията. Студентът тръгна към вратата за фоайето, но Конвърс го хвана за лакътя и посочи изхода към улицата.

— А багажът ви, господине? — изкрещя немецът.

— Утре можете да ми услужите с бръснача си! — изрева в отговор Джоел и задърпа младежа към вратата. На празен стол до маса недалеч от изхода видя оставена смачкана платнена шапка. Наведе се, взе я и я държа пред гърдите си, докато стигна вратата и излезе на паважа, следван от студента.

— Накъде? — попита той и нахлупи шапката.

— Насам — отвърна младият немец и посочи очуканата козирка над входа на съседния хотел.

— Да вървим — рече Джоел и пристъпи напред.

Спряха, по-точно Джоел спря пръв, хвана студента за раменете и го върна в сградата. По улицата се носеше черна закрита кола, която рязко зави и закова под козирката. От задните врати изскочиха двама мъже и се втурнаха към входа. Джоел извърна глава под погледа на младия немец. Позна и двамата, бяха американците, които го чакаха на летището преди осем нощи с надеждата да го заловят, надежда, която очевидно не беше ги напуснала. Черната кола се изтегли от осветеното пространство и се прикри в сянката. Зави зад ъгъла и зачака. Катафалка, готова да приеме товара си.

— Was ist los?54 — попита младежът, неспособен да прикрие страха си.

— Нищо, нищо — Конвърс го пусна и приятелски го потупа по рамото. — Това да ти е за урок, адвокате. Разбери кой е клиентът ти, преди да се полакомиш за голяма сделка.

— Ja — опита да се усмихне младият немец, но не успя. Очите му бяха приковани в черната кола.

Минаха бързо покрай паркирания автомобил. Огънчето на цигарата на шофьора просветваше в мрака. Джоел нахлупи още по-ниско шапката и извърна глава от сънародника си.

Слава Богу, ранното утро настъпи без произшествия, ако не се брояха вилнеещите в главата му мисли. Студентът, който се казваше Йохан, му беше осигурил стая в пансиона, чиято собственица беше очарована да получи сто марки наем. Набави му и марля, лейкопласт и йод за раната. Конвърс спа дълбоко, но на пресекулки. Будеха го страхове, пренесени в зловещи сънища. В седем часа вече беше буден.

Имаше бърза работа и разбираше рисковете, но в момента се нуждаеше най-вече от пари. Компетентният и плъзгав Ласкарис от Миконос беше превел по сто хиляди долара в банки в Париж, Лондон, Бон и Ню Йорк чрез общоприетата практика парите да се теглят с цифрен шифър вместо с подпис. След това Ласкарис му беше предложил да не се опитва да помни четири дълги и коренно различни комбинации от числа, а да телеграфира в службите на „Американ Експрес“ в четирите града в продължение на три месеца да пазят съобщение за… кого, господин Конвърс? Трябва да бъде име, което да значи нещо за вас, но да е неразгадаемо за другите. Ще бъде вашият код и няма да имате нужда от допълнително идентифициране, както е в някои телефонни банки във вашата страна… Нека е Шарпантие. Дж. Шарпантие.

Джоел разбираше, че може да е разкрил всичко това, докато е бил упоен. От друга страна, можеше и да не е, умът му не беше съсредоточен върху парите. Химикалите въздействаха само по отношение на трескавите приоритети. Беше научил това в лагерите преди цяла вечност. На два пъти с учудване бе установил, че не е споменал нито дума за тактиката си по време на бягство. Освен това имаше и съюзник, макар че за да го използва, се налагаше да пренебрегне етиката. Младият немец Йохан щеше да му послужи за посредник. Рисковете не можеха да бъдат избегнати, а само сведени до минимум. Ако хванеха момчето, щеше да го гризе съвестта, но щеше да е несравнимо по-страшно, ако заловяха него. Нямаше смисъл да мисли за това.

— Влез и питай има ли съобщение за Дж. Шарпантие — каза Джоел на студента. Бяха на задната седалка на такси срещу бюрото на „Американ Експрес“. — Ако ти отговорят утвърдително, кажи следните думи: „Сигурно е телеграма от Миконос“ — добави той, като се сети за точните указания на Ласкарис.

— Нужно ли е това, господине? — намръщи се тъмнокосият Йохан.

— Да, нужно е. Ако не споменеш Миконос и телеграмата, няма да ти дадат нищо. Освен това така се идентифицираш. Няма да е нужно да подписваш нищо.

— Всичко това е много странно, господине.

— Щом ще ставаш адвокат, трябва да свикваш със странните форми на връзка. Няма нищо незаконно, така се защитава тайната на клиента и на фирмата.

— Май имам много да уча.

— Не правиш нищо нередно — продължи тихо Джоел и погледна Йохан в очите. — Дори напротив, ти си на страната на закона и ще те възнаградя добре за това.

— Sehr gut55 — въздъхна младежът.

Конвърс чакаше в таксито, очите му шареха по улицата, проверяваха спрелите автомобили и бавно движещите се или застанали на едно място пешеходци, както и хората, чиито погледи се отправяха към бюрото на „Американ Експрес“. Йохан влезе и Джоел преглътна със свито гърло. Чакането беше ужасно, мисълта, че използва студента в толкова рискова ситуация, само влошаваше нещата. Сети се за Ейвъри Фаулър-Холидей и за Конъл Фицпатрик. Те бяха изгубили. Младият немец имаше значително по-голям шанс да живее дълги години.

Минутите пълзяха, в косата и по врата на Конвърс потече пот, страхът удължаваше всяка секунда. Накрая Йохан излезе, като примижаваше срещу светлината. Изглеждаше като олицетворение на невинността. Пресече улицата и се качи в таксито.

— Какво ти казаха? — попита Джоел, като се стараеше да говори непринудено, но очите му не спираха да сноват по улицата.

— Питаха ме само отдавна ли чакам съобщението. Отвърнах, че съм очаквал телеграма от Миконос. Не знаех какво друго да кажа.

— Справил си се чудесно — Джоел скъса плика и разгъна телеграмата. Тя представляваше непрекъсната серия от цифри, вероятно над двайсет. Отново си припомни инструкциите на Ласкарис: Изберете всяка трета цифра, като започнете с третата и свършите с третата от края. Помнете само числото три. Съвсем просто е, на практика винаги е просто, а и никой не може да се подпише вместо вас. Чисто предпазна мярка.

— Наред ли е всичко? — попита Йохан.

— Направихме крачка напред, а ти си с една стъпка по-близо до възнаграждението си, адвокате.

— Също и до изпита си.

— От колко часа е?

— От три и половина следобед.

— Добро знамение. Помни числото три.

— Моля?

— Нищо. Хайде да намерим телефонна кабина. Ще направиш още едно нещо и довечера ще дадеш на приятелите си най-разточителната вечеря в Бон.

Таксито чакаше на ъгъла, докато Конвърс и младият немец стояха пред кабината. Йохан беше преписал номера на банката от телефонния указател. Студентът беше съвсем разколебан, екзотичните изпълнения, които се очакваха от него, все по-малко му допадаха.

— Трябва само да кажеш истината! — настояваше Джоел. — Само истината. Запознал си се с американски адвокат, който не говори немски, и той те е помолил да се обадиш от негово име. Трябва да изтегли пари за свой клиент от поверителна сметка и иска да знае към кого да се обърне. Това е всичко. Никой няма да пита за твоето или моето име.

— А когато направя това, ще се появи нещо ново, нали, mein Herr? Nein, мисля, че не съм съгласен. Обадете се сам…

— Не мога да си позволя да сбъркам! Не бива да разбера погрешно нито дума. Това е всичко. Само трябва да чакаш някъде около банката. Когато изляза оттам, ще ти дам две хиляди марки и що се отнася до мен, никога не сме се срещали.

— Толкова много за толкова малко? Смятам, че сега разбирате страховете ми.

— Твоите страхове са нищо в сравнение с моите — тихо и напрегнато каза Конвърс. — Моля те, имам нужда от помощта ти.

Младият немец загледа втренчено Джоел, също както бе направил и предната вечер през врявата, дима и мигащите светлини на мърлявия бар. Сякаш търсеше да види нещо, което не беше сигурен, че съществува. Накрая кимна без особен възторг.

— Sehr gut — рече и влезе в кабината с няколко монети в ръка.

Конвърс наблюдаваше през стъклото как студентът избира номера и води кратки разговори с двама-трима души, преди да се свърже с човека, който му трябваше. Едностранният диалог се стори безкраен на Джоел. Беше прекалено дълъг и сложен само за получаването на едно име от отдела за превод на суми по сметка. В един момент, докато записваше нещо на листчето с телефона на банката, Йохан сякаш възрази и Конвърс едва се сдържа да не отвори вратата и да не прекъсне разговора. Младежът затвори телефона и излезе от кабината със смутено и гневно изражение.

— Какво стана? Някакъв проблем ли?

— Само по отношение на времето и политиката на институцията, господине.

— Какво значи това?

— Тези сметки се обслужват само след дванайсет часа. Обясних, че дотогава трябва да сте на летището, но хер директорът заяви, че банковата политика трябва да се спазва — Йохан подаде на Конвърс листчето. — Трябва да се срещнете с човек на име Лахман, на втория етаж.

— Ще взема по-късен самолет — Джоел погледна часовника на китката си. Минаваше десет и трийсет, трябваше да чака час и половина.

— Надявах се да бъда в университетската библиотека много преди дванайсет.

— Пак можеш да отидеш — искрено заяви Конвърс. — Ще спрем, ще купим плик и марка, ще напишеш на него името и адреса си и ще ти пратя парите по пощата.

Йохан се загледа в паважа с нескрито колебание.

— Мисля, че може би… изпитът няма да е труден. Много съм добър по предмета.

— Разбира се — съгласи се Джоел. — Нямаш никакви основания да ми имаш доверие.

— Грешите, господине. Вярвам, че ще изпратите парите. Просто не съм много сигурен дали за мен ще е полезно да получа плика.

Конвърс се усмихна. Разбра.

— Отпечатъци от пръсти? — запита любезно той. — Приемане на доказателства?

— И това е един от силните ми предмети.

— Добре, значи си неотлъчно до мен още два часа. Имам седемстотин марки. Знаеш ли някой по-отдалечен магазин за дрехи, където да си купя панталон и сако?

— Да, господине. И бих предложил, ако сумата, която ще теглите, надхвърля две хиляди марки, да си купите чиста риза и вратовръзка.

— Дръж сметка за външния вид на клиента си. Далече ще стигнеш, адвокате.

Ритуалът в „Bank aus der Bonner Sparkasse“ беше демонстрация на тромава, но несъкрушима ефективност. Вкараха Джоел в кабинета на хер Лахман на втория етаж, където не му предложиха нито ръкостискане, нито светски разговор. Веднага се заговори за непосредствената работа.

— Откъде е преводът, моля? — попита грубоватият едър служител.

— От банка „Родос“, крайбрежен клон на Миконос. Името на „диспечера“, както сигурно бихте го нарекъл, е Ласкарис. Не помня малкото му име.

— И фамилното не е необходимо — рече немецът, сякаш съжаляваше, че го е чул. Самата процедура като че ли го обиждаше по някакъв начин.

— Съжалявам, просто исках да ви помогна. Както знаете, много бързам. Трябва да гоня самолет.

— Всичко ще се извърши по правилата, господине.

— Естествено.

Банкерът му подаде лист хартия през писалището.

— Ще напишете пет пъти един под друг номерата на подписа си, докато ви чета правилата, които съставляват политиката на „Bank aus der Bonner Sparkasse“, в съгласие със законите на Федерална република Германия. След това ще трябва да подпишете, отново с цифри, клетвена декларация, че изцяло разбирате и приемате тези ограничения.

— Струва ми се, че казахте „правила“.

— Едно и също е, господине.

Конвърс извади телеграмата от вътрешния джоб на новото си спортно сако и я сложи до празния лист. Беше подчертал нужните цифри. Започна да пише.

— Вие, долуподписаният с цифри и потвърден от мястото на превода — започна монотонно да чете от някакъв лист хер Лахман, като се облегна на стола си, — се заклевате във факта, че всички суми, изтеглени от тайната сметка в „Bank aus der Bonner Sparkasse“, са надлежно обложени с индивидуални и корпоративни данъци от всякакъв характер. Че не са преобръщани в различни валути с оглед избягване на гореспоменатите данъци или с цел незаконни плащания на лица, фирми или корпорации, занимаващи се с противозаконни и…

— Стига — прекъсна го Джоел. — Знам това. Ще го подпиша.

— … непозволени дейности, нарушаващи законите на Федерална република Германия или законите на страната, на която долуподписаният е пълноправен гражданин.

— Срещали ли сте някога човек със статут на непълноправен гражданин? — заинтересува се Джоел и започва да изписва последната редица цифри. — Познавам един студент по право, който ще открие много празноти в клетвената ви декларация.

— Има още, но нали заявихте, че ще я подпишете?

— Не се съмнявам, че има още, но ще я подпиша — Джоел бутна листа с цифрите към банкера. — Ето. Само ми дайте парите. Сто хиляди щатски долара минус вашата комисионна. Искам две трети от тях в долари и една трета в марки. Не искам банкноти по-големи от шест хиляди марки и петстотин долара.

— Ще се получи голям куп, господине.

— Ще се справя. Моля ви, колкото може по-бързо.

— Това цялата сума ли е? Разбира се, не бих могъл да знам това, преди контрольорите да сканират „подписа“ ви.

— Цялата е.

— Това ще отнеме няколко часа, naturlich.

— Какво?

— Правилата, политиката — дебелият разпери безпомощно ръце.

— Не разполагам с няколко часа!

— Нищо не мога да направя.

— Не можете ли? Хиляда долара… за вас.

— Един час, господине.

— Пет хиляди?

— Пет минути, приятелю.

Конвърс излезе от асансьора. Грапавият новопридобит пояс за парите беше по-неудобен от онзи, който си беше купил в Женева, но нямаше смисъл да се отказва от него. Подарък от банката, заяви Лахман, който гушна към дванайсет хиляди марки. Петте минути бяха силно преувеличени, помисли Джоел и погледна часовника на стената. Наближаваше един без петнайсет. Ритуалът беше отнел над половин час — от „посвещаването“ му до потвърждаването на „подписа“ с помощта на електронни скенери, които можеха да открият и най-малкото отклонение от почерка. Очевидно в немските банки никой не смееше да прави грешки при извършването на съмнителна операция. Правилата се спазваха до границите на незаконното и всеки се криеше зад изпълнението на заповеди.

Конвърс се запъти към вратите в бронзови рамки, но зърна студента Йохан, седнал на мраморна пейка. Изглеждаше не на място, но това никак не го смущаваше. Младежът четеше някаква банкова брошура или по-точно се правеше, че я чете. Очите му се стрелкаха над страницата и наблюдаваха множеството, кръстосващо мраморния под. Конвърс кимна и Йохан го видя, стана от пейката и изчака Джоел да стигне изхода, преди да го последва.

Беше се случило нещо. Отвън на улицата хората тичаха в двете посоки, но най-вече надясно, чуваха се викове, задаваха се въпроси на висок глас, отговаряше се гневно и неясно.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита Конвърс.

— Не знам — отвърна застаналият до него Йохан. — Трябва да е нещо неприятно. Хората тичат към будката на ъгъла. Вестниците.

— Да купим един — реши Джоел и докосна лакътя на младежа.

— Attentat! Mord! Amerikanische Botschafter ermordet!56

Вестникопродавците крещяха и раздаваха вестниците, като грабеха монети и банкноти, без да си правят труда да връщат ресто. Надвисваше усещането за разрастваща се паника, което настъпва, когато се случи нещо неочаквано, предвестник на по-големи нещастия. Хората около тях дърпаха вестниците, очите им пробягваха по заглавията и колоните под тях.

— Mein Gott! — извика Йохан, като погледна сгънатия вестник вляво от себе си. — Убит е американският посланик.

— Господи! Вземи вестника! — Конвърс хвърли няколко монети в будката, а младият немец дръпна вестника от протегнатата ръка на продавача. — Да се махаме оттук! — извика Джоел и се вкопчи в ръката на студента.

Но Йохан не помръдваше. Стоеше в средата на възбудената тълпа, втренчен във вестника, с разширени очи и разтреперани устни. Конвърс разблъска с рамене двама мъже и задърпа младежа напред. Сега и двамата бяха заобиколени от нервни, протестиращи немци, които се блъскаха, за да се доберат до будката.

— Вие! — викът на Йохан се задави от непоносим страх.

Джоел дръпна вестника от ръцете на студента. В средата на първата страница бяха разположени две снимки. Отляво бе убитият Уолтър Перигрин, американски посланик във Федералната република. Отдясно беше поместена снимката на американски Rechtsanwalt — една от малкото немски думи, които Джоел знаеше и която означава адвокат. Лицето на снимката беше неговото.

20

— Не! — изрева Джоел, смачка вестника в левия си юмрук и впи пръстите на дясната си ръка в рамото на Йохан. — Каквото и да пише там, е лъжа! Не съм участвал в това! Не разбираш ли какво целят? Ела с мен!

— Nein! — изкрещя младият немец и се огледа панически, защото разбра, че гласът му се губи в лудницата около тях.

— Казах ела! — Конвърс пъхна вестника в джоба си, обгърна с ръка врата на Йохан и го задърпа след себе си. — Можеш да мислиш и правиш каквото пожелаеш, но най-напред ще дойдеш с мен! Ще ми прочетеш всяка проклета дума!

— Da ist er! Der Attentater!57 — закрещя младият немец, протегна ръце и се улови за панталона на някакъв човек в тълпата, който изпсува и се отърси от неприятния жест.

Джоел изви наляво врата на студента и кресна в ухото му, думите му смаяха повече него, отколкото младежа.

— Щом искаш, ще си го получиш! В джоба ми има пистолет и ако се наложи, ще го използвам! Двама прекрасни мъже вече умряха, сега разбрах, че са трима, защо ти да си изключение? Защото си млад? Това не е довод! За кого всъщност умираме всички?

Конвърс разтърси младежа и го повлече вън от тълпата. Когато се озоваха на паважа, той силно го стисна за тила, завъртя го напред, без да спре да оглежда улицата. Мъчеше се да открие усамотено място, където Йохан да му прочете купищата лъжи, съчинени от хората на „Аквитания“. Вестникът се изплъзна от джоба му, посегна, улови го за един от краищата и го задържа. Не можеше да продължава да върви така, като тика пленника пред себе си. Няколко души вече ги бяха загледали, не трябваше да подхранва всеобщото любопитство. Господи, снимката, лицето му! Всеки можеше да го познае, а той сам привличаше внимание, като блъскаше момчето.

Пред тях вдясно имаше сладкарница с масички под чадъри на тротоара. Някои бяха празни. Би предпочел безлюдна алея или чакълеста уличка, прекалено тясна за коли, но нямаше как.

— Ей там! Масата в дъното. Ще седнеш с лице към улицата. И не забравяй, че не се шегувам за оръжието, ще държа ръката си в джоба.

— Моля ви, пуснете ме! Вече ми сторихте достатъчно! Приятелите ми знаят, че тръгнах снощи с вас, хазяйката ми знае, че ви осигурих стая! Полицията ще ме разпитва!

— Влизай — рече Конвърс и забута Йохан между столовете към масата в най-задната част на тротоара. Седнаха. Младият немец вече не трепереше, но очите му играеха във всички посоки. — Хич не си и мисли за подобно нещо — продължи Джоел. — И когато дойде сервитьорът, ще говориш английски. Само английски!

— Тук няма сервитьори. Заведението е на самообслужване.

— Ще минем и без… Впрочем по-късно ти можеш да си вземеш нещо. Дължа ти пари, а винаги плащам дълговете си.

… Винаги плащам дълговете си. Поне през последните четири години. Думи на един търсач на рискове. Актьор на име Кейлъб Даулинг.

— Не ми трябват вашите пари — заговори със свито от страх гърло Йохан.

— Смяташ ги за мръсни, мислиш, че ще те направят съучастник, така ли?

— Вие сте адвокат, аз съм само студент.

— Ще ти кажа направо. Не са мръсни, защото не съм направил това, в което ме обвиняват, и не може да бъдеш обвинен за „съучастничество в невинност“.

— Вие сте адвокатът, господине.

Конвърс бутна вестника пред младия немец и пъхна дясната си ръка в джоба, където беше сложил десет хиляди марки в дребни банкноти за належащи нужди. Преброи седем хиляди и ги постави пред Йохан.

— Прибери ги, преди да съм ги натикал в гърлото ти.

— Няма да взема парите ви!

— Ще ги вземеш и ако искаш, иди им кажи, че аз съм ти ги дал. Ще бъдат принудени да ти ги върнат.

— Какво искате да кажете?

— Истината, адвокате. Един ден ще разбереш, че тези пари са най-добрата ти защита. А сега ми прочети какво пише във вестника!

— „Вчера вечерта посланикът е бил убит — започна със запъване студентът, след като несръчно прибра марките в джоба си. — … Трудно е да се определи точният час на смъртта, преди да се направят допълнителни изследвания — продължи той, като превеждаше статията с паузи, в търсене на подходящи думи. — … Фаталната рана е… Schadel… черепна, рана на главата, тялото е престояло часове във водата и е изхвърлено на брега при Плитерсдорф, където е намерено рано тази сутрин…“ Цитиран е военният аташе, който е заявил, че последният човек, за когото се знае, че е бил с посланика, е американец на име Джоел Конвърс. Когато това име се разбрало, започнали… — младият немец примигна и нервно поклати глава. — Как се казва?

— Не знам — хладно отсече Джоел с безизразен глас. — Какво е започнало?

— … много оживена… паническа връзка между правителствата на Швейцария, Франция и Федералната република, координирана от Международната криминална полиция, повече позната като Интерпол и… части от трагичната… Ratsel… мозайка се подредили… тоест, изяснили се. Американецът Конвърс от известно време се издирва от Интерпол, но посланик Перигрин не го е знаел… Търсен е във връзка с убийства в Женева и Париж, както и за няколко още неизяснени опити за убийство — Йохан вдигна очи към Конвърс, гърлото му пулсираше.

— Продължавай — заповяда Джоел. — Не знаеш колко поучително е всичко това. Продължавай!

— Според канцеларията на посланика, по искане на този Конвърс им била уредена тайна среща. Конвърс твърдял, че притежава информация, накърняваща американските интереси, която впоследствие се оказала изцяло фалшива. Двамата трябвало да се срещнат на моста „Аденауер“ снощи, между седем и половина и осем. Съветникът на посолството, който придружавал посланик Перигрин, потвърдил, че двамата мъже се срещнали в осем часа без девет минути и минали по моста, а след това се отправили по пътеката за пешеходци. Тогава посланикът бил видян жив за последен път от представител на посолството — Йохан преглътна, ръцете му трепереха. Пое няколко пъти дълбоко дъх и продължи. Очите му прескачаха напред по напечатаното, по челото му избиха капки пот. — По-долу са дадени по-точни… eingehendere… подробности, които се знаят, но според Интерпол заподозреният Джоел Конвърс е нормален на вид човек, който всъщност е… wandernde… — гласът на младия немец премина в шепот — … движеща се бомба с тежки психически отклонения. Според изтъкнати специалисти на САЩ той е психопат. Отклоненията са настъпили в резултат на четиригодишно военнопленничество по време на виетнамския конфликт…

Йохан заекваше, уплашен от собствения си глас, и забързано продължи да реди думи и обвинителни фрази, подкрепени от набързо разпитани „източници“ от различни департаменти и неназовани, безлики „власти“. Очертаваше се портрет на психически увреден човек, неспособен на морален или физически самоконтрол. В допълнение причините за търсенето му от страна на Интерпол бяха неясно формулирани. Намекваше се за тайно преследване, продължило дни, ако не и седмици.

— … Склонността му към убийство е канализирана — продължаваше изпадналият в паника студент с цитати от друг „авторитетен“ източник. — … Изпитва патологична омраза към сегашни и бивши висши военни… Посланик Перигрин е известен батальонен командир от битката при Бастон по време на Втората световна война, в която са загинали много американци… Властите във Вашингтон са стигнали до извода, че увреденият човек, който преди години, след няколко мъчителни опита за бягство, накрая е успял да избяга от лагер в Северен Виетнам с максимална охрана и е минал през стотици километри вражеска… Dschungel… джунгла, за да се добере до своите, сега отново изживява всичко това… Оправданието му да оцелее, според военен психиатър, е избиването на висши офицери, бивши или настоящи, които са командвали битки или, в краен случай, на цивилни, които според болното му въображение са поели някаква отговорност за страданията, понесени от него и от други хора. Все пак външно той е нормален… Във Вашингтон, Лондон, Брюксел и тук, в Бон, е поставена усилена охрана… В качеството си на международен адвокат той вероятно има достъп до различни престъпни елементи, които се занимават с продажба на фалшиви паспорти…

Беше блестящо построен капан. Най-съществените лъжи се редуваха с истини, полуистини, изкривявания и пълни фалшификации. Дори точното изчисление на времето в самата вечер на убийството не беше забравено. Съветникът на посолството непоколебимо беше заявил, че е видял Джоел на моста „Аденауер“ в „осем часа без девет минути“, приблизително двайсет и пет минути след бягството му от каменната къща в имението на Лайфхелм и малко повече от десет минути, след като се беше гмурнал в Рейн. Всяка минута беше обмислена. Бяха го поставили „официално“ на моста „Аденауер“ в „7,51“, за да опровергаят думите му за затворничество и бягство.

Инцидентът в Женева — убийството на Престън-Холидей, беше представен като евентуалния акт на насилие, който го хвърлил обратно във времето и събудил маниакалното му поведение.

„… Научихме, че застреляният адвокат бил известен водач на антивоенното движение през шейсетте години…“

Завоалираното послание беше, че може би Конвърс е наел убийците. Дори смъртта на човека в Париж беше придобила различно и по-важно измерение.

„… Първоначално истинската самоличност на жертвата беше премълчана, с надеждата да се подпомогне търсенето на убиеца чрез разговора на «Сюрте» с френски адвокат, познаващ заподозрения от много години. Адвокатът, обядвал същия ден със заподозрения, посочи, че американският му приятел бил в «сериозна беда» и имал нужда от «медицинска помощ»…“

Мъртвецът в Париж, естествено, се оказа виден полковник от френската армия и адютант на няколко „изтъкнати генерали“.

Накрая, за да убедят съмняващите се, ако имаше такива, този публичен процес на „журналистиката на властта“ коментираше не само поведението му, но и забележките, които беше направил по време на уволнението си от армията преди повече от петнайсет години. Бяха предоставени от Военноморския департамент на САЩ, Пети отдел, и включваха собствените им препоръки от онова време лейтенант Конвърс да бъде поставен под доброволно наблюдение на психиатър, които бяха отхвърлени. Поведението му се преценяваше като крайно обидно за присъстващите офицери, които желаели само да му помогнат, а забележките му изобилствали от яростни заплахи към многобройния висш военен персонал, за който, в качеството си на летец от самолетоносач, не би могъл да знае нищо.

Всичко това завършваше портрета му, обрисуван от художниците на „Аквитания“. Йохан дочете статията. Вестникът висеше смачкан в ръцете му, очите му бяха уплашени и широко отворени.

— Това е всичко… господине.

— И слава Богу — рече Джоел. — Вярваш ли на тези писания?

— Не съм в състояние да мисля. Прекалено съм изплашен.

— Честен отговор. На първо място в мислите ти е фактът, че мога да те убия, и затова си объркан. Боиш се, че ако ме погледнеш по-особено или кажеш нещо не съвсем така, ще се ядосам и ще ти тегля куршума.

— Моля ви, господине, не съм в състояние да анализирам!

— И аз не бях.

— Нека да си тръгна.

— Йохан, ръцете ми са на масата. Не са мръдвали оттам, откакто седнахме.

— Какво? — младият немец замига и се вгледа в ръцете на Конвърс, поставени пред него, стиснати върху бялата метална повърхност. — Нямате ли пистолет?

— А, имам. Взех го от човек, който щеше да ме убие, ако му бях предоставил тази възможност — Джоел бръкна в джоба си и Йохан се вцепени. — Цигари — обясни Конвърс и извади пакета и кибритена кутия. — Отвратителен навик. Ако не пушиш, най-добре не започвай.

— И без това е много скъпо.

— И това е довод — Джоел драсна клечка кибрит и запали цигарата, без да откъсва очи от студента. — От снощи досега доста време прекарахме заедно. Като се изключи моментът преди няколко минути в тълпата, когато беше готов да ме изложиш на линчуване, изглеждам ли и говоря ли като човека, описан във вестника?

— Аз съм толкова лекар, колкото и адвокат.

— Две точки за опозицията. Тегобата на здравия разум остава изцяло върху мен. Освен това там пише, че на вид съм напълно нормален.

— Там пише и че много сте изстрадал.

— Преди цяла вечност, но не повече от хиляди други и далеч по-малко от петдесетте и осем хиляди, които така и не се върнаха. Не мисля, че луд човек може да направи такава рационална забележка при подобни обстоятелства, нали?

— Не разбирам за какво говорите.

— Опитвам се да ти кажа, че всичко, което току-що ми прочете, е пример за човек, поставен на подсъдимата скамейка от негативната журналистика. Истини, примесени с полуистини, изкривявания и неправдоподобни преценки, които са нагодени така, че да поддържат лъжи, целещи да ме осъдят. В нито една цивилизована страна няма съд, който би приел подобни показания или въобще би допуснал да се чуят от съдебните заседатели.

— Убити са хора — гласът на Йохан отново премина в шепот. — Убит е посланикът.

— Но не от мен. Снощи в осем не съм стъпвал на моста „Аденауер“. Не знам дори къде се намира.

— А къде бяхте?

— Никъде, където някой да ме е видял, ако питаш за това. А хората, които знаят, че не съм бил на моста „Аденауер“, са последните, които биха го признали.

— Трябва да има доказателства къде сте бил — младият немец кимна към цигарата в ръката на Конвърс. — Може би нещо такова. Може да сте изпушил цигара.

— Или да съм оставил отпечатъци от пръсти или стъпки? Парчета от дрехи? Разбира се, има такива, но те не указват времето.

— Има разработени методи — поправи го Йохан. — Преимуществата на технологията за… Forschung… има бързи техники за разследване.

— Нека довърша мисълта ти. Не съм адвокат по криминални дела, но знам какво имаш предвид. Например, теоретически, дълбочината на отпечатъка от обувката ми, сравнен с пръстта, изстъргана от подметките ми, може да докаже къде съм бил през последния час.

— Ja!

— Не. Ще бъда мъртъв, преди най-малкото доказателство да достигне до лабораторията.

— Но защо?

— Не мога да ти кажа. Кълна се, че бих искал, но не мога.

— Пак трябва да попитам защо — страхът в очите на младежа се смеси с разочарование. Вероятно последният проблясък на доверие към Джоел изчезна с отказа му.

— Защото не мога. И не искам. Преди няколко минути заяви, че вече съм ти навлякъл достатъчно неприятности и беше прав, въпреки че не съм го искал. Но няма да ти причиня истинска злина. Ако ти кажа, ще те поставя в безпомощно положение и единственото, което може да се случи, е да те убият. Дотук се простира откровеността ми, Йохан.

— Разбирам.

— Не, не разбираш, но ми се иска да имаше начин да те убедя, че трябва да се добера до хората, които могат да направят нещо. Те не са в Бон, но мога да се свържа с тях, стига да успея да се измъкна оттук.

— Още нещо ли има? Пак ли ще ме карате да правя нещо? — младият немец отново се стегна и ръцете му се разтрепериха.

— Не. Не искам нищо от теб. Дори те моля да не вършиш нищо… поне известно време. Нищо. Дай ми възможност да се измъкна и някак си да се свържа с хората, които могат да ми помогнат… да ни помогнат.

— На нас?

— Да, и това е всичко, което ще ти кажа.

— Не можете ли да намерите тези хора в собственото си посолство?

Конвърс се втренчи в Йохан, стараеше се дори да не мига.

— Посланик Уолтър Перигрин бе убит от служители на посолството. Снощи те дойдоха да убият и мен в хотела.

Йохан пое дъх, отклони очи от Джоел и се загледа в масата.

— Когато бяхме при будката, в тълпата, вие ме заплашихте и казахте, че вече са убити трима мъже… трима свестни мъже.

— Съжалявам. Бях отчаян.

— Не беше само това. Сетне казахте още нещо. Защо трябвало аз да бъда изключение? Защото съм бил млад? Това не било довод, заявихте вие и изкрещяхте наистина много странни думи, помня ги точно. „За кого всъщност умираме всички?“ Смятам, че това беше нещо повече от въпрос.

— Нямам намерение да обсъждам тази забележка, адвокате. Не мога и да те съветвам как да постъпиш. Мога да ти кажа само това, което съм казвал на клиентите си. Когато вземането на решение се свежда до избор между няколко напълно изключващи се аргумента, включително моите собствени, следвай интуицията си. Тя ще те доведе до правилното решение в зависимост от това кой си и какъв си — Конвърс замълча и приглади косата си. — Сега ще стана и ще изляза на улицата. Ако започнеш да викаш, ще побягна и ще се постарая да се скрия някъде, където ще съм в безопасност и никой няма да ме познае. След това ще направя каквото мога. Ако не вдигнеш тревога, ще имам по-добри възможности и според мен така ще е най-добре за всички. Можеш да отидеш в университетската библиотека, да прекараш там час-два, да купиш вестник и да отидеш в полицията. Предполагам, че това ще ти се стори твой дълг. Това е мнението ми. Не знам какво е твоето. Довиждане, Йохан.

Джоел стана от масата и инстинктивно закри лицето си с ръка. Разперените му пръсти докосваха веждите. Обърна се, мина между масите и излезе на улицата. Тръгна надясно към най-близката пресечка. Едва дишаше, дробовете му горяха за въздух, но не смееше да поеме дъх, за да не заглуши и най-малкия звук. Вървеше и чакаше, пулсът му се ускори, ушите му бяха така наострени, че и най-малкият дисонанс би пукнал тъпанчетата му.

Около него се носеха оживени улични разговори, нарушавани от клаксоните на такситата, но не се чуваше млад мъжки глас, вдигащ тревога. Ускори крачка и се вля в потока пешеходци, които пресичаха площада. По-бързо, по-бързо. Задминаваше минувачи, които се разхождаха бавно. Стигна до ъгъла на отсрещния тротоар и забави ход. Бързащият човек винаги привлича внимание. Но колкото повече се отдалечаваше от масичката на тротоарното кафене, толкова повече се засилваше инстинктивното му желание да побегне. Ушите му не долавяха някаква тревога и всяка частица от спокойните секунди го караше да се втурне към първата тиха уличка, попаднала пред очите му.

Нищо. Нищо не наруши хаотичните звуци на площада, но в тях настъпи някаква промяна, доловима промяна, нямаща нищо общо с тревога, вдигната от един-единствен глас. Хората бяха попритихнали. Навсякъде се повтаряше думата Amerikaner. Първоначалната паника при избухването на новината се беше уталожила. Един американец беше убил друг американец, убиецът не беше немец, не беше комунист или терорист, изплъзнал се от мерките за сигурност на Федералната република. Животът можеше да продължи. Никой нямаше да държи Deutschland отговорна за тази смърт и гражданите на Бон си отдъхваха с облекчение.

Конвърс се скри зад ъгъла на тухлена сграда и се загледа през площада към масичките на кафенето. Студентът Йохан още седеше на стола с наведена глава, опряна на ръцете, и четеше вестника. След това стана и влезе в кафенето. Дали вътре имаше телефон? Щеше ли да се обади на някого?

Колко да чакам?, помисли Конвърс, готов да побегне, но интуицията му го задържа на място.

Йохан излезе от кафенето с поднос в ръце. Седна, педантично подреди кафето и кифлите пред себе си и отново се втренчи във вестника. След това вдигна очи, но не погледна в определена посока, сякаш чувстваше, че е наблюдаван от невидими очи, и кимна веднъж.

Още един търсач на рискове, реши Джоел, обърна се и огледа тясната уличка, в която беше влязъл. Имаше на разположение няколко часа, искаше да ги оползотвори. Само да знаеше какво трябва да прави.

Валери изтича към телефона. Ако беше поредният журналист, щеше да му каже същото, което беше заявила на последните пет. „Не вярвам на нито дума от всичко това и повече нямам какво да кажа.“ А пък ако беше съответното лице от Вашингтон — от ФБР, ЦРУ или Администрацията на ветераните, щеше направо да закрещи! Сутринта три часа я разпитваха, докато накрая не се стърпя и буквално изгони инквизиторите от къщата. Бяха лъжци, които я насилваха да подкрепя лъжите им. Щеше да е много по-лесно да откачи телефона, но не се решаваше. Два пъти търси Лорънс Талбът в Ню Йорк и всеки път заръчваше да го открият и да му кажат да й се обади. Беше някаква пълна бъркотия.

— Ало?

— Вали? Роджър се обажда.

— Татко! — само един човек я наричаше така и това бе бившият й свекър. Фактът, че вече не бе омъжена за сина му, не беше променил отношенията им. Тя обожаваше възрастния пилот и знаеше, че той споделя чувствата й. — Къде си? Джини не знае и просто не може да си намери място. Забравил си да включиш телефонния секретар.

— Не съм забравил, Вали. Трябва да връщам обажданията на прекалено много хора. Току-що пристигнах от Хонконг и когато слязох от самолета, върху мен се нахвърлиха петдесет-шейсет кресливи журналисти и още толкова светкавици и камери. Сигурно няма да мога да виждам и чувам цяла седмица.

— Някой предприемчив служител от автолиниите им е подшушнал, че си на борда. Сега цяла седмица ще яде безплатно в най-скъпите ресторанти. Къде си?

— Още съм на летището, в кабинета на ръководителя на движението. Те ме спасиха… Вали, току-що прочетох вестниците. Донесоха ми най-новите. Какво става, за Бога?

— Не знам, татко, но знам, че всичко е лъжа.

— Синът ми е човекът с най-здравия разум, когото познавам! Те изкривяват всичко, превръщат хубавото, което е извършил, в нещо… Не знам как да го нарека, зловещо ли… Той е прекалено открит, за да бъде луд!

— Не е луд, Роджър. Хванали са го и са го прекарали през някаква мелница.

— Но защо?

— Не знам. Според мен Лари Талбът знае поне повече, отколкото ми каза.

— А какво ти каза?

— Не сега, татко. По-късно.

— Защо?

— Не съм сигурна… Може би заради нещо, което усещам.

— Не те разбирам, Вали.

— Съжалявам.

— Какво казва Джини? Ще се обадя и на нея.

— Направо е в истерия.

— Както винаги значи.

— Не, не по този начин. Обвинява себе си. Смята, че хората нападат брат й за неща, които е вършила тя през шейсетте години. Опитах се да й обясня, че това е глупаво, но се опасявам, че само влоших нещата. Попита ме дали вярвам в написаното за Джоел. Отговорих й, че не, разбира се, не вярвам.

— Старата параноя. С три деца и съпруг счетоводител още не може да надживее миналото. Никога не съм се разбирал с това момиче. Но е страхотен летец. Започна да лети сама преди Джоел, а е две години по-млада от него. Ще й се обадя.

— Едва ли ще я намериш.

— Тъй ли?

— Смени телефона си и те съветвам да направиш същото. Аз също ще го сменя, след като ми се обади Лари.

— Вали… — Роджър Конвърс замълча. — Не го прави.

— Защо не? Не можеш да си представиш какво е тук.

— Знаеш, че никога не съм те питал какво се случи между теб и Джоел, но веднъж седмично, когато съм в града, вечерям с него. Според него е било необходимо…

— Знам това, Роджър. Какво се мъчиш да ми кажеш?

— Те твърдят, че е изчезнал, че никой не може да го открие.

— Е, и?

— Може да ти се обади. Няма друг, на когото би се обадил сега.

Валери затвори очи. Следобедното слънце беше ослепително.

— На базата на ежеседмичните си вечери с него ли допускаш това?

— Не е интуиция. Никога не съм имал интуиция, освен когато летя… Не ми го е казвал направо, но винаги е било там, зад облачната покривка.

— Невъзможен си, татко.

— Грешките на пилота са като на всеки друг човек. Но има моменти, когато той не може да си ги позволи… Не сменяй телефона си, Вали.

— Няма.

— А сега кажи аз какво да правя.

— Съпругът на Джини има добра идея. Отнасят всички въпроси към адвоката си. Може би и ти трябва да направиш същото. Имаш ли адвокат?

— Естествено — рече Роджър Конвърс. — Дори трима. Талбът, Брукс и Саймън. В интерес на истината, Нейт е най-добрият. Знаеш ли, че кучият му син започна да се учи да лети на шейсет и седем години? Сега има разрешително за многомоторен самолет.

— Татко! — прекъсна го рязко Валери. — На летището си, нали?

— Да, на „Кенеди“.

— Не се прибирай у дома. Не ходи в апартамента си. Вземи първия самолет за Бостън. Под друго име. Обади ми се да ми кажеш с кой полет пристигаш. Ще те взема от летището.

— Защо?

— Просто направи, както ти казвам, моля те!

— Защо?

— Ще останеш тук. Аз заминавам.

21

Конвърс излезе бързо от магазина за дрехи на оживената улица „Борнхаймер“ и се огледа във витрината. Преценяваше цялостния ефект на покупките си не като клиент пред огледало, който гледа дали дрехите му отиват, а като минаващ по тротоара пешеходец. Остана доволен — нищо в облеклото му не привличаше вниманието. Снимката му във вестниците беше направена преди около година, когато го интервюира „Ройтерс“. На нея се виждаха само главата и раменете му, носеше тъмен адвокатски костюм с жилетка, бяла риза и раирана вратовръзка, както подобава на специалист по международно право. Такава беше и представата на всички, прочели вестниците, и тъй като тя нямаше да се промени от вечерните издания, трябваше да се промени той.

Освен това не можеше да си позволи да остане със същите дрехи, с които беше в банката. Загубилият ума и дума Лахман без съмнение щеше да даде пълно описание на полицията, но дори паниката да му затвореше устата, все пак го беше видял с тъмно сако, бяла риза и раирана вратовръзка. Подсъзнателно или не, мислеше Джоел, съм търсил патината на почтеността. Може би го правеха всички, които спасяваха живота си с бягство, защото им бе отнето човешкото достойнство.

Външността, която искаше да постигне, беше на професор по история, когото познаваше от колежа. Всичките му дрехи се връзваха една с друга. Саката му бяха от туид с кожени кръпки на лактите, панталоните — сиви, от мек вълнен плат, ризите му без изключение бяха сини, памучни. Над очилата с рогови рамки и дебели стъкла носеше небрежно накривена мека ирландска шапка със спусната над челото и тила периферия. Където и да се появеше този човек, веднага се разбираше, че принадлежи към академичния свят на Нова Англия.

Конвърс беше успял да възпроизведе външността му по памет. Трябваше само да смени огледалните очила с рогови. Мина покрай голям универсален магазин. Вътре не можеше да няма щанд с разнообразни по размер и форма очила, някои със слаб диоптър, други — от обикновено стъкло.

По причини, които още не се бяха очертали ясно в съзнанието му, очилата му се струваха жизненоважни. После разбра. Беше погълнат от това, което знаеше, че идва на първо място — промяната на външността. Протакаше я, защото не беше сигурен какво трябва да прави след това, не беше уверен, че ще може да предприеме каквото и да било.

Огледа се в овалното огледало на универсалния магазин и отново остана доволен от видяното. Очилата с дебели, уж рогови рамки бяха с плътни стъкла без диоптър и му придаваха вид на учен „бухал“. Вече не беше човекът от снимката във вестниците. Но бе постигнал и друг важен резултат — съсредоточаването върху външността бе избистрило главата му. Можеше отново да мисли, само трябваше да седне някъде. Имаше нужда и да хапне и пийне нещо.

Кафенето беше претъпкано, огледалните витрини превръщаха блясъка на слънчевата светлина в сини и червени коридори. Настаниха го на маса до тапицираната с черна кожа стена и управителят го увери, че е достатъчно да поиска меню на английски. На континента думата уиски обикновено се тълкуваше като „скоч“. Поръча двойно и извади бележника и химикалката, които беше купил в универсалния магазин. Донесоха напитката му и той започна да пише.

Конъл Фицпатрик?

Куфарчето?

Над 93 000 долара.

Посолството отпада.

Никакъв Лари Талбът и т.н.

Бийл отпада.

Анстет отпада.

Човекът от Сан Франциско отпада.

Хората във Вашингтон. Кои са?

Кейлъб Даулинг? Не.

Хикмън от флотата, Сан Диего? Възможно.

… Матилон?

Рьоне! Защо досега не се беше сетил за Рьоне? Разбираше защо французинът, цитиран анонимно във вестника, беше направил онези забележки. Рьоне се мъчеше да го предпази. Ако нямаше друг начин за защита пред съда или доводите в негова полза бяха прекалено неубедителни, винаги можеше да пледира временна невменяемост. Джоел загради с кръгче името на Матилон, написа отляво цифрата 1 и загради и нея. На улицата щеше да намери международен телефон с телефонистка, предназначен за загубени туристи, и щеше да се обади на Рьоне в Париж. Пийна две глътки уиски, отпусна се под въздействието на топлината, плъзнала по тялото му, и се върна към списъка, като започна от началото.

Конъл? Допускането, че е убит, беше неизбежно, но не и задължително. Ако беше жив, значи го държаха някъде, за да изпомпат информацията, с която разполагаше. Като старши юридически офицер на най-голямата и могъща военноморска база на Западното крайбрежие и човек, срещал се нееднократно със Службата за контрол над въоръжаването към Държавния департамент и със съответните служби в Пентагона, Фицпатрик можеше да се окаже находка за хората на „Аквитания“. И все пак, да насочи сега вниманието върху него значеше да предизвика екзекуцията му, ако вече не бяха я извършили. Ако още беше жив, единственият начин да го спаси бе да го открие, но не по законен път, а тайно. Конъл трябваше да бъде спасен безшумно.

Внезапно Джоел забеляза човек в униформа на армията на САЩ, който говореше с двама цивилни на бара. Не го познаваше, но униформата привлече вниманието му. Подсети го за военния аташе на посолството, този тъй услужливо наблюдателен дипломат, видял на моста мъж, намиращ се на километри от него. Лъжец на „Аквитания“, който го идентифицираше с лъжите си. Ако този лъжец не знаеше къде се намира Фицпатрик, можеше да бъде принуден да научи местонахождението му. Конвърс тегли черта от дясната страна на листа и свърза името на Конъл Фицпатрик с това на адмирал Хикмън от Сан Диего. Не сложи номер, имаше да обмисля още много неща.

Куфарчето? Все още беше убеден, че хората на Лайфхелм не са го намерили. Ако генералите на „Аквитания“ разполагаха с него, щяха да му дадат да разбере това. Значи Конъл го беше скрил някъде. Дали в „Das Rektorat“? Струваше си да опита. Джоел огради „Куфарчето“ и го номерира с 2.

— Speisekarte, mein Herr? — заговори сервитьорът и Конвърс се стресна.

— На английски, моля.

— Разбира се, господине — сервитьорът разпери менютата като огромно тесте карти, избра едно и го връчи на Джоел. — Специалитетът ни за днес е Wienerschnitzel — виенски шницел.

— Чудесно. Няма нужда от меню. Донесете ми един.

— Danke.

Човекът изчезна, преди Джоел да си поръча второ уиски. Толкова по-добре.

Над деветдесет и три хиляди долара. Нямаше какво да допълни, неудобната издутина около кръста му напомняше непрестанно за себе си. Разполагаше с необходимите средства.

Посолството отпада… Никакъв Лари Талбът и т.н… Бийл отпада… Анстет отпада… Човекът от Сан Франциско отпада. Докато се хранеше, обмисляше всяка точка, всяко изявление и се питаше как можа да се случи всичко това. Всяка стъпка беше внимателно обмислена, фактите запомнени, досиетата — запаметени, предпазливостта — неимоверна. Ала всичко рухна поради усложнения, далече надхвърлящи простите факти, представени му от Престън Холидей в Женева.

Изгради само две-три дела, свързани с Делавейн, макар и непряко, и ще бъде достатъчно.

В светлината на разкритията, направени на Миконос, а сетне в Париж, Копенхаген и Бон, простотата на тази забележка беше направо престъпна. Холидей би останал поразен от мащабите на влиянието, упражнявано от легионите на Делавейн, от проникването им в най-висшите сфери на армията, полицията, Интерпол и очевидно между хората, контролиращи информационния поток, тъй наречените авторитетни източници в западните правителства.

Конвърс бързо провери препускащите си мисли. Внезапно осъзна, че мисли за Холидей в контекста на човек, видял само две светещи очи в нощта на джунглата, без да предполага колко е кръвожаден звярът. Това бе грешка. Холидей бе запознат с материалите, дадени му от Бийл на егейския остров, знаел е за връзките между Париж, Бон, Тел Авив и Йоханесбург, знаел е за хората на отговорни постове в Държавния департамент и Пентагона, знаел е всичко! Беше се срещал с непознатите във Вашингтон! Холидей го бе излъгал в Женева. Калифорнийският борец, с когото бе дружил в училище преди двайсет години и който се казваше тогава Ейвъри Фаулър, се бе оказал манипулатор и го бе излъгал под името Престън Холидей.

Къде се бяха сврели тези подземни мъже във Вашингтон, които имаха смелост да дадат половин милион долара за невероятния хазарт, но бяха твърде уплашени, за да излязат наяве? Що за хора бяха? Какво представляваха?

Въпросите дотолкова разтревожиха Конвърс, че реши да ги зареже. Щяха да го доведат до състояние на ярост, която щеше да замъгли мисълта му. Имаше нужда от здрав разум и най-вече от силата, която идваше с осведомеността.

Беше време да намери телефон и да се свърже с Матилон в Париж. Рьоне щеше да му повярва, Рьоне щеше да му помогне. Немислимо беше стар приятел като него да постъпи по друг начин.

Цивилният мълчаливо се приближи до прозореца на хотела. Знаеше, че от него се очаква да произнесе думи, които да сложат началото на едно чудо, не на решение, а на чудо. Но в работата, която познаваше толкова добре, чудеса не ставаха. Питър Стоун беше същинска реликва, преминал през немислими премеждия изгнаник, чиято личност накрая се бе разпаднала. Алкохолът беше изместил храбростта и го бе превърнал в професионален мутант, част от който не спираше да се гордее с постигнатите в миналото успехи, но едновременно с това се отвращаваше от загубите и от съсипаните човешки съдби. Моралът бе запокитен на гигантското сметище на колективната липса на съвест.

И все пак така и не забрави, че навремето беше най-добрият. Осъзнаваше, че всичко е свършено и че се самоубива с излишъци от уиски и самосъжаление. Преодоля и това, но не преди да предизвика враждебността на бившите си началници от ЦРУ не толкова с критиките, които изричаше на висок глас, а поради факта, че им казваше на четири очи какво представляват. За щастие, след като спря да пие, научи, че въпросните бивши началници имат и други врагове във Вашингтон, които нямаха нищо общо с чуждестранните им връзки и конкуренти. Бяха обикновени мъже и жени, които искаха да научат какво, за Бога, става, когато ЦРУ отказва да им дава информация. Беше оцелял, не, още оцеляваше. Мислеше за тези неща, докато двамата мъже в стаята смятаха, че се е съсредоточил върху непосредствените проблеми.

Но такива нямаше. Папката беше закрита и отгоре й имаше черна лента. Двамата му съюзници бяха толкова млади, че щяха да се ужасят от тази истина. Едва си спомняше времето, когато подобно заключение би отвратило и него. Беше преди четирийсет години, но сега наближаваше шейсетте и беше чувал подобни заключения прекалено често, за да рони сълзи от съжаление. Ясната оценка беше по-важна от всичко.

Стоун се обърна и рече тихо и властно:

— Не можем да направим нищо.

Армейският капитан и флотският лейтенант видимо се разтревожиха. Питър Стоун продължи:

— Прекарал съм двайсет и три години в тези лабиринти и ви казвам, че просто нищо не можем да направим. Трябва да го оставим да се спасява сам.

— Защото не можем да си го позволим ли? — попита хапливо флотският офицер. — Нали това заявихте, когато убиха Холидей в Женева? Не можем да си го позволим!

— Не можем. Те просто ни изпревариха с маневрите си.

— Но той е жив човек — настоя лейтенантът. — Ние го пуснахме сред тях…

— И те го вкараха в капан — прекъсна го цивилният със спокоен глас. В очите му се четеше тъжно познаване на обстоятелствата. — Все едно че е мъртъв. Ще трябва да започнем да търсим друг вариант.

— Но защо? — попита армейският капитан. — Защо все едно че е мъртъв?

— Вече е ясно, че имат прекалено много лостове за контрол. Дори да не е заключен в килия, те прекрасно знаят къде е. Който го види пръв, ще го убие. Ще представят надупчения труп на един луд убиец и всички ще въздъхнат с облекчение. Такъв е сценарият.

— И най-коравосърдечният анализ на убийство, който съм чувал! Убийство, незаконна екзекуция!

— Вижте, лейтенант — започна Стоун и се отдалечи от прозореца, — помолихте ме да се присъединя към вас, убедихте ме, че трябва, защото ви е нужен опитен човек. Но с опита идва и възможността в даден момент да признаеш, че си победен. Това не значи, че всичко е свършено, а че си проснат на ринга. Нокаутираха ни и в бъдещите стълкновения също ни чакат тежки удари.

— Може би… — продума неуверено капитанът. — Може би трябва да се обърнем към Управлението, да им кажем всичко, което смятаме, че знаем, и какво сме направили досега. Това може да спаси Конвърс.

— Съжалявам — възрази бившият служител на ЦРУ. — Те искат главата му и ще я получат. Нямаше да положат толкова усилия, ако не бяха залепили надписа „мъртъв“ на челото му. Той е открил нещо или те са открили нещо за него. Така стават тези работи.

— В какъв свят живеете? — попита тихо флотският офицер и поклати глава.

— Вече не живея в него, лейтенант. Смятам, че това е една от причините да се обърнете към мен. Правил съм това, което вие двамата и другите с вас правите сега — привлякох общественото внимание върху някои неща, но тогава бях алкохолизиран от два месеца и отвратен от десет години. Предлагате да се обърнем към ЦРУ? Добре, действайте, но без мен. Никой в Ленгли няма да пожелае дори да разговаря с мен.

— Не можем да се обърнем към Г-2 или към военноморското разузнаване — заяви армейският офицер. — Хората на Делавейн са точно там и веднага ще ни затворят устата.

— Много умело се изразявате, капитане. Вярвате ли, че ще го направят буквално?

— Вече вярвам — кимна флотският. — От Сан Диего ни информираха, че юристът Ремингтън е загинал при автомобилна катастрофа в Ла Хола. Той е човекът, говорил с Фицпатрик, а преди да напусне базата, е поискал от свой колега да го упъти към ресторант високо в планината. Очевидно не е ходил там и не смятам, че е било злополука.

— Нито пък аз — съгласи се цивилният. — Но това ни подсказва още едно място, където трябва да се вгледаме.

— Какво имате предвид? — заинтересува се капитанът.

— Фицпатрик. От базата не могат да го открият, нали?

— Той е в отпуск — намеси се флотският офицер. — Има още двайсетина дни. Не са му нареждали да дава сведения къде се намира.

— И все пак са искали да се свържат с него, но не са успели.

— Въпреки това не разбирам — възрази капитанът.

— Ще тръгнем по следите на Фицпатрик — обясни Стоун. — От Сан Диего, не от Вашингтон. Ще измислим причина да го търсим. Строго секретна, спешна ситуация в базата.

— Мразя да се повтарям — заяви капитанът, — но нищо не разбирам. Откъде и с кого ще започнем?

— С един от вашите хора, капитане. В момента той е особено важен. Съветникът в американското посолство в Бон, който сега е шарже д’афер. Той е един от тях. Излъгал е в особено важен момент — рече Стоун. — Името му е Уошбърн. Майор Норман Антъни Уошбърн.

Телефоните за разговори с чужбина се намираха до фоайето на административна сграда с по пет кабини на всяка стена и четвъртито гише в средата, където четири телефонистки седяха пред конзоли и очевидно владееха по два и повече езика.

Джоел намери номера на фирмата на Матилон в указателя на Париж. Записа го, даде го на телефонистката и каза, че ще плати в брой. Упътиха го да отиде в кабина номер седем и да чака телефонът да позвъни. Влезе бързо със спусната над очилата периферия на меката шапка. Всяко затворено пространство, независимо дали беше тоалетна или телефонна кабина, бе за предпочитане. Когато чу телефона, усети, че пулсът му се ускорява, сърцето му щеше да се пръсне.

— Saint-Pierre, Nelli et Mattilon — обади се от Париж женски глас.

— Мосю Матилон, моля… s’il vou plaît?

— Votre?… — жената спря, като несъмнено разгада катастрофалния опит на американец да говори френски. — За кого да предам, моля?

— За негов приятел от Ню Йорк. Той ще се сети. Клиент съм.

Рьоне наистина се сети. След няколко изщраквания напрегнатият му глас прозвуча в слушалката.

— Джоел? — прошепна той. — Не мога да повярвам!

— Недей — отговори Конвърс. — Не е вярно. Всичко, което говорят за Женева и Бон, не е вярно, дори това, което си казал ти. Нямам нищо общо с тези убийства, а в Париж беше случайност. Имах всички основания да мисля и наистина помислих, че онзи човек вади пистолет.

— Защо тогава не остана, където беше, приятелю?

— Защото искаха да ме спрат. Бях убеден в това, а не можех да им позволя да го направят. Остави ме да ти обясня… В „Жорж V“ ти ми задаваше въпроси, а аз ти отговарях уклончиво, но бях прозрачен за теб. Все пак ти се смили над мен и направи, каквото поисках. Няма за какво да съжаляваш, давам ти честната дума на съвсем здравомислещ човек. Същата вечер Бертолдие дойде в стаята ми, поговорихме и той здраво се уплаши. След шест дни в Бон го видях отново, но при други обстоятелства. Беше му наредено да присъства заедно с още трима влиятелни мъже — двама генерали и един фелдмаршал. Това е заговор, Рьоне, международен заговор, подготвян от тях. Всичко се пази в тайна, но бързо се придвижва. Вербували са военни на ключови постове в цяла Европа, по Средиземноморието, в Канада и САЩ. Няма начин да се разбере кой е с тях и кой не е, а няма време за допускане на грешки. Разполагат с милиони долари, складове по цял свят, пълни с муниции, готови за изпращане, когато моментът настъпи.

— Моментът ли? — прекъсна го Матилон. — Кой момент?

— Моля те — настоя Джоел и нервно продължи: — Снабдяват терористи, провокатори и всякакви луди с оръжия и експлозиви с една-едничка цел — дестабилизация чрез насилие. Това ще е предлогът им да се намесят във властта. В момента на мушката им е Северна Ирландия.

— Хаосът в Ълстър? — отново го прекъсна французинът. — Ужасът там продължава.

— Това е тяхно дело! Пробват схемата. Направили са солидна доставка от Щатите, за да докажат, че могат! Но Ирландия е само дребно упражнение. Голямата акция е въпрос на дни, най-много на седмици. Трябва да се свържа с хората, които могат да ги спрат, а няма да мога да го сторя, ако съм мъртъв! — Конвърс млъкна, колкото да поеме дъх, и не даде възможност на Матилон да заговори. — Това са хората, които търсех, Рьоне, търсех ги законно, за да набавя материал за съдебно дирене против тях, да ги разоблича в съда, преди да са постигнали нещо. Но след това разбрах, че те вече са постигнали много. Аз закъснях.

— Но защо именно ти?

— Всичко започна в Женева с Холидей — човека, когото застреляха. Убиха го техни хора, но не преди да ме завербува. Ти ме пита за Женева и тогава те излъгах, но сега ти казвам истината. Тъй че поне опитай да ми помогнеш. Не заради мен, аз съм дребна бурма от машината, а заради това, в което се замесих и което не е маловажно. А вече съм сериозно замесен. Видях ги, разговарях с тях. И са толкова логични, толкова убедителни, че ще фашизират Европа и ще създадат военна федерация. И всичко е започнало в Сан Франциско от един човек на име Делавейн.

— Сайгонският ли? Лудия Маркъс от Сайгон?

— Който жив и здрав се подвизава в Пало Алто и дърпа конците на военните из цяла Америка. Все още ги привлича като мухи около себе си.

— Джоел, ти… добре ли си?

— Да поставим нещата така, Рьоне. Взех часовника от ръката на един човек, който ме пазеше. Беше параноик, но се държа добре с мен. Давам ти трийсет секунди да обмислиш това, което ти казах, и ще затворя телефона. Хайде, приятелю, секундите вече са двайсет и девет.

Матилон заговори на десетата секунда.

— Луд човек не може така точно и бързо да обясни положението. Много добре, може и да съм луд, но това, което ми разказа… Бог ми е свидетел, че времената са подходящи за такъв заговор, друго не мога да кажа. Всичко се превръща в някаква лудница!

— Трябва да се добера жив до Щатите, до Вашингтон, познавам някои хора там. Ако успея да се свържа с тях и да им представя моята версия, те ще ме изслушат. Можеш ли да ми помогнеш?

— Аз пък имам връзки в „Ке д’Орсе“. Нека да се обърна към тях.

— Не — възрази Конвърс. — Те знаят, че сме приятели. Една дума пред неподходящ човек — и си труп. Има още нещо, което е важно, и то е, че ако се обърнеш към някого, само ще ги предупредиш. Не можем да си позволим това.

— Много добре — рече Матилон. — В Амстердам има един човек, не ме питай откъде го познавам, който урежда такива неща. Предполагам, че нямаш паспорт?

— Имам, но не е мой, а немски. Отнех го от часовоя, който беше готов да пусне куршум в главата ми.

— В такъв случай съм сигурен, че не е в състояние да подаде жалба до властите.

— Не е.

— Всъщност в представите си ти наистина си се върнал назад във времето, нали, приятелю?

— Хайде да не говорим за това.

— Bien. Запази паспорта, ще ти свърши работа.

— Амстердам. Как се стига дотам?

— В Бон ли си?

— Да.

— Има влак от Емерих до холандската граница. В Емерих се придвижвай с градски транспорт — трамваи, автобуси и всичко останало. Митническият контрол е съвсем хлабав, особено във върховите часове, когато работниците се придвижват и в двете посоки. Никой не гледа, само показваш паспорта. Добре, че е немски. Не би трябвало да срещнеш спънки.

— А ако срещна?

— Тогава не мога да ти помогна, приятелю. Казвам ти го честно. В такъв случай ще се наложи да отида в „Ке д’Орсе“.

— Добре. Минавам границата, а после?

— Ще се озовеш в Арнхем Оттам хващаш влака за Амстердам.

— После?

— Свързваш се с човека. Името му е на картичка в най-долното ми чекмедже. Имаш ли нещо за писане?

— Казвай — рече Конвърс и посегна към бележника и химикалката на лавицата под телефона.

— Ето го. Торбеке. Корт Торбеке. Живее в блок на югоизточния ъгъл на улиците „Утрехт“ и „Керк“. Телефонът му е нула две нула четири едно едно три нула. Когато му се обадиш, кажи му, че си от семейството на Татяна. Разбра ли? Татяна.

— Рьоне? — заговори Джоел, докато още пишеше. — Никога не бих допуснал. Откъде познаваш такъв човек?

— Казах ти да не питаш, но, от друга страна, той може да те поразпита и трябва да знаеш поне най-мъглявите отговори. Татяна е руско име, така се е казвала една от дъщерите на царя, вероятно екзекутирана в Екатеринбург през 1918 година. Казвам „вероятно“, защото много хора са убедени, че е била пощадена заедно със сестра си Анастасия и двете са били тайно изведени зад граница от бавачка, която е изнесла скрити по себе си бижута, представляващи цяло състояние. Бавачката предпочитала Татяна и когато се озовали на свобода, дала всичко на нея, а за сестра й не останало нищо. Говори се, че живяла под чуждо име и разполагала с огромно богатство. Може да е жива и до ден днешен, но никой не знае къде.

— Това ли трябва да знам? — попита Конвърс.

— Не. Сега това име е символ на доверие, оказвано напоследък на съвсем малко хора, които от своя страна имат доверието на най-подозрителните хора на света, които не бива да правят грешки.

— Боже мой, кои са те?

— Руснаците питаят нежни чувства към западното банково дело и изнасят пари от Москва да ги инвестират. Можеш да разбереш защо кръгът е тесен. Малко са призваните и още по-малко — избраните. Торбеке е един от тях и наистина развива широкомащабен бизнес с паспорти. Ще му се обадя и ще го предупредя да чака обаждането ти. Не забравяй, никакви други имена освен Татяна. За нула време ще те натовари на самолета за Вашингтон. Но ще имаш нужда и от пари, тъй че трябва да помисля какво мога…

— Парите са единственото нещо, от което нямам нужда — прекъсна го Конвърс. — Трябва ми само паспорт и билет до летище „Дълес“ във Вашингтон, без да ме заловят.

— Върви в Амстердам. Торбеке ще ти помогне.

— Благодаря ти, Рьоне. Исках да вярвам, че мога да разчитам на теб, и ти не ме подведе. Не можеш да си представиш какво значи това за мен. Живот.

— Още не си във Вашингтон, приятелю. Но когато стигнеш там, обади ми се, независимо колко е часът.

— Непременно. Още веднъж благодаря.

Джоел затвори телефона, сложи бележника и химикалката в джоба си, излезе от кабината и отиде на гишето. Запита колко дължи и докато говорещата английски телефонистка пресмяташе сумата, се сети за номер две в списъка си. Куфарчето с досиетата и имената на отговорните хора в Пентагона и Държавния департамент. „Das Rektorat“. Дали Конъл беше успял да го укрие благодарение на някакво огромно недоглеждане от страна на Лайфхелм? Би ли могло да бъде намерено например от служител в хотела? Конвърс заговори телефонистката, която му подаваше сметката.

— Има едно място, наречено „Das Rektorat“. Извънградски хотел, не знам точно къде е, но бих искал да се свържа и да разговарям с управителя. Доколкото знам, говори английски.

— Да, господине. В „Das Rektorat“ всичко е прекрасно уредено, стига да можете да намерите свободно място.

— Не искам резервация. Един мой приятел беше отседнал там миналата седмица и е забравил нещо ценно в стаята си. Обади ми се и ме помоли да говоря с управителя вместо него. Ако намеря номера, бихте ли ми помогнала да го извикат на телефона? Със съжаление признавам, че не говоря немски и вероятно ще попадна на главния готвач.

— Разбира се, господине — отвърна жената с усмивка. — За мен ще е по-лесно да намеря и номера. Върнете се в седма кабина и ще ви позвъня. След това ще платите и двата разговора.

Джоел запали цигара в стъклената кабина и се помъчи да реши какво да каже. Едва успя да го формулира, когато телефонът зазвъня.

— На телефона е управителят на „Das Rektorat“, господине — заговори телефонистката. — И наистина говори английски.

— Благодаря. Ало?

— Да, господине, какво мога да направя за вас?

— Надявам се да ми помогнете. Аз съм приятел на капитан Конъл Фицпатрик, старши юридически офицер на военноморската база в Сан Диего. Разбрах, че миналата седмица бил отседнал при вас.

— Наистина, господине, беше наш гост. За съжаление не можахме да продължим престоя му, защото имахме предварителна резервация за стаята му.

— Тъй ли? Неочаквано ли напусна?

— Не бих казал. Разговаряхме и вярвам, че разбра положението. Самият аз му извиках такси.

— Сам ли си тръгна?

— Да, господине.

— О, значи, ако ми кажете в кой хотел се е преместил, бих могъл да го потърся.

— Да го потърсите ли, господине?

— Капитанът е загубил дипломатическото си куфарче — плоско, кожено, с две кодирани ключалки. Съдържанието му не представлява ценност, но той държи да го намери. Май е подарък от жена му. Случайно да сте го виждал?

— Не, господине.

— Сигурен ли сте? Капитанът има навик да крие юридическите си книжа. Понякога ги поставя под леглото или в дъното на някой гардероб.

— Тук не е оставил нищо, господине. Стаята беше внимателно проверена и изчистена от персонала.

— Може някой да го е посетил и да го е взел погрешка — Конвърс усети, че е прекалено настойчив, но нямаше причина да се сдържа.

— Не е имал посетители — немецът помълча. — Почакайте, сетих се нещо.

— Да?

— Казвате плоско дипломатическо куфарче?

— Да!

— Взе го със себе си. Беше в ръката му, когато си тръгна.

— О… — Джоел се помъчи бързо да реагира. — Тогава, кажете ми, моля, адреса, който е оставил, в кой хотел се е преместил?

— Съжалявам, господине, но не знам.

— Но все някой трябва да му е направил резервация! Хотелите в Бон са претъпкани!

— Моля ви, господине. Лично аз му предложих да опитам, но той отказа… бих добавил, малко грубичко.

— Съжалявам — Джоел се ядоса, задето изтърва нервите си. — Онези книжа са доста важни. Значи нямате представа къде е отишъл?

— Напротив, господине, имам, стига да проявите чувство за хумор. Попитах го специално. Отвърна ми, че отива на железопътната гара. Каза, ако някой пита за него, да обясним, че ще спи в отделението за багаж. Опасявам се, че искаше да ни уязви.

Гарата? Багажното отделение! Това беше послание! Фицпатрик го насочваше къде да търси! Без повече приказки Конвърс затвори телефона, излезе от кабината и отиде на гишето. Плати двата разговора и благодари на телефонистката. Искаше да й остави бакшиш, но знаеше, че така само ще привлече внимание към себе си.

— Бяхте много любезна. Мога ли да ви помоля за още една услуга?

— Да?

— Къде е гарата?

— Лесно ще я намерите. Тръгнете оттук наляво и след четири пресечки завийте пак наляво. След още две преки ще забележите една от най-съмнителните забележителности на Бон.

— Благодаря.

Джоел забърза по улицата, като постоянно си повтаряше да контролира скоростта си. Сега всичко зависеше от самоконтрола му, всичко. Всяко негово движение трябваше да е нормално, непринудено, нищо не биваше да кара хората да се заглеждат в него. Матилон му беше казал да вземе влака, Фицпатрик му бе подсказал да отиде на гарата, в багажното отделение! Още едно знамение! Започваше да се убеждава, че такива неща съществуват.

Мина през голямата стъклена входна врата и свърна вдясно към редицата сейфове за багаж, където беше оставил куфарчето, преди да тръгне за срещата с Ейвъри Фаулър в Алтер Цол. Намери същия сейф. В ключалката имаше ключ, но беше празен. Започна да разглежда внимателно сейфовете около него, без да знае какво точно търси, но сигурен, че трябва да има нещо. Откри го! Два реда по-горе вляво! Инициалите бяха дребни, но ясно издраскани в метала със силна и точна ръка: К. Ф. Конъл Фицпатрик!

Флотският юрист беше успял! Беше оставил взривоопасните документи на място, което само те двамата знаеха. Внезапно на Конвърс му призля. Как да ги извади? Как да отвори сейфа? Огледа лятната тълпа, изпълваща гарата. Големият часовник показваше два и половина, след два часа и половина щяха да затворят гишетата. Матилон му беше казал да тръгне за Емерих във върховия час, когато работниците пресичаха границата в двете посоки, а пътят до Емерих беше два часа. Разполагаше с по-малко от половин час да отвори сейфа.

В далечния край на подобната на пещера гара имаше информационно гише. Запъти се към него, като мислеше трескаво, търсеше думите, които щяха да му осигурят ключа. Поясът с парите около кръста му даваше искрица надежда.

— Благодаря много — каза той на чиновника. Очилата с дебели рамки бяха надянати на носа му, а периферията на шапката се спускаше над челото. Бяха го отправили към говорещ английски мъж със строго лице и отегчено изражение. — Просто съм загубил ключа на сейфа, а сега трябва да пътувам до Емерих. Между другото, кога е следващият влак за там?

— Винаги става така — реагира чиновникът и взе разписанието. — Само неприятности с тези туристи. Все губите по нещо и очаквате всички да ви помагат! Влакът за Емерих е тръгнал преди двайсет и седем минути. След деветнайсет минути има друг, а следващият е след повече от час.

— Благодаря. Трябва да го хвана. А какво ще правим със сейфа? — Джоел измъкна банкнота от сто марки и бавно я показа над гишето. — Много държа да си взема багажа и да се кача на влака. Мога ли да се ръкувам с вас, ако решите да ми помогнете?

— Ще го уредим! — тихо рече чиновникът, огледа се и пое ръката на Конвърс с парите. Вдигна телефона до себе си и бързо набра някакъв номер. — Schnell! Wir mussen ein Schliessfach offnen. Standort zehn Auskunft! — трясна слушалката и погледна Джоел с усмивка на студеното лице. — Човекът, който ще ви помогне, идва насам. Винаги се стараем да бъдем полезни. Американците са толкова предвидливи.

Доближи се дебел мъж с железничарска униформа, тъп поглед и съмнителни пълномощия.

— Was ist?

Чиновникът му обясни на немски и отново погледна към Конвърс.

— Говори малко английски, колкото да се справи.

— Трябва да спазваме разпоредбите — заяви официалният пазител на ключовете. — Елате да ми покажете сейфа. Трябва да спазваме разпоредбите — повтори дебелият железопътен бюрократ и отвори сейфа с универсален ключ. — Ще дойдете в канцеларията ми да се подпишете за съдържанието.

Ето го! Куфарчето му лежеше спокойно на плоската си страна. Не се виждаше да е счупено или смачкано. Бръкна в джоба си и извади една банкнота от сто марки.

— Страшно бързам — рече. Поколеба се и извади още една. — Влакът ми тръгва след няколко минути — ръкува се с немеца, мушна парите в ръката му и запита спокойно и дружелюбно: — Не можете ли да кажете, че е станала грешка?

— Наистина е станала грешка! — отвърна възторжено униформеният. — Трябва да побързате за влака!

— Благодаря. Много сте мил.

Джоел се огледа бързо с надеждата, че никой не го наблюдава, отиде до една дървена пейка, седна и отвори куфарчето. Всичко си беше на мястото. Но не можеше да го носи със себе си. Огледа за пореден път гарата. Знаеше какво му трябва и го видя — малко магазинче. Сигурно продаваха пликове. Затвори куфарчето и стана. Вярваше, че все някой ще говори английски.

— Почти всички говорим — заяви жената на средна възраст зад щанда с канцеларски принадлежности. — Това е задължително, особено през летните месеци. Какво желаете?

— Трябва да изпратя един доклад в Щатите — отвърна Конвърс с голям, плътен плик в дясната ръка и куфарчето в лявата, — но влакът ми тръгва след няколко минути и нямам време да търся поща.

— На гарата има няколко пощенски кутии, господине.

— Трябват ми марки, а не знам какви трябва да взема за САЩ — безпомощно заяви Джоел.

— Ако желаете, можете да сложите материалите си в плика, да го запечатите и надпишете, а аз ще го претегля и ще изчисля стойността на марките. Тук имаме, но услугата е по-скъпа, отколкото в пощата.

— Няма значение. Искам да го изпратя с въздушна поща и предпочитам да сложа марки с по-голяма стойност.

След пет минути Конвърс й даде да претегли здраво залепения плик. Написа бележка върху първото досие, след това надписа плика с четливи печатни букви. Жената се върна с марките. Джоел плати и остави плика на щанда пред себе си.

— Благодаря — погледна си часовника и започна бързо да ближе и лепи марките. — Случайно да знаете къде мога да си купя билет за… Емерих или Арнхем?

— Емерих е в Германия, а Арнхем — в Холандия. На всяко гише, господине.

— Опасявам се, че няма да имам време — отбеляза Джоел, докато лепеше последните три марки. — Възможно ли е да го купя във влака?

— Ако разполагате с пари, да.

— Готово. Къде е най-близката пощенска кутия?

— На другия край на гарата.

Джоел отново погледна часовника си и сърцето му пак запрескача на излизане от магазина. Спря да провери дали някой в тълпата не го наблюдава. Разполагаше с по-малко от осем минути да пусне плика, да си купи билет и да намери влака. В зависимост от обстоятелствата можеше да прескочи второто. Но плащането на билет във влака означаваше да се ангажира в разговор, евентуално да търси човек да му превежда, а възможните последици го плашеха.

Докато се оглеждаше трескаво за пощенска кутия, непрекъснато си повтаряше точните думи, които беше надраскал върху първото досие: Не допускай, повтарям, не допускай някой да разбере, че тези материали са у теб. Ако не ти се обадя до пет дни, изпрати ги на Нейтън С. При възможност ще се свържа с него. Твой навремето любящ и послушен съпруг, Дж. Погледна името и адреса, които беше написал върху плика в ръката си, и се зачуди, внезапно връхлетян от тъпа, зла болка, как може да я излага на такава опасност.

Валери Шарпантие Р. Ф. Д. 16 Дюнс Ридж Нос Ан, Масачузетс САЩ

След три минути откри пощенска кутия, пусна плика и няколко пъти отвори и затвори капака, за да се увери, че е паднал вътре. Огледа се, немските надписи го объркваха, опашките пред гишетата го обезкуражиха. Почувства се безпомощен, прииска му се да задава въпроси, но се боеше да спре някого.

В далечния край на гарата имаше гише, от чиято опашка се отделиха две двойки, очевидно променили плановете си. Остана само един човек. Конвърс забърза през тълпата, като отново внимаваше да се контролира, да не прави излишни движения.

— Емерих, моля — обърна се той към чиновника, когато купувачът пред него най-сетне се махна от гишето. — Холандия — произнесе го колкото можеше по-отчетливо.

Чиновникът се обърна и хвърли поглед към часовника зад себе си. След това бързо и гърлено заговори на немски.

— Verstehen? — запита той.

— Nein… Ето! — Конвърс остави три стомаркови банкноти на гишето, поклати глава и сви рамене. — Билет, моля! Знам, че остават едва няколко минути.

Чиновникът погледна банкнотите и бутна едната обратно. Събра пари за рестото и натисна няколко бутона под себе си. От машината изскочи билет и той го подаде на Джоел.

— Danke. Zwei Minuten.

— Коловозът. От кой коловоз? Разбирате ли? Къде е?

— Wo?

— Къде?

— Acht.

— Какво? — Конвърс вдигна дясната си ръка и изобрази с пръсти няколко цифри.

Чиновникът отговори, като вдигна двете си ръце — беше разперил петте пръста на едната и три на другата.

— Acht — повтори той и посочи вляво от Джоел.

— Осем? Благодаря — Конвърс тръгна колкото можеше по-бързо, но без да тича. Видя влака между главите на хората, кондукторът извика нещо, погледна часовника и се прибра във вагона.

Натоварена с пакети жена се блъсна в лявото му рамо, вързопите се разлетяха от ръцете й и се пръснаха по пода. Опита да се извини през пороя от обидни думи, който се сипеше върху него и привличаше вниманието на минувачите. Вдигна няколко пазарски чанти и гласът на жената стигна до кресчендо.

— Гледай си работата — промърмори той и ги пусна на пода. Обърна се и вече се затича към затварящата се врата на вагона. Кондукторът го забеляза и я отвори.

Добра се задъхан до мястото си. Меката шапка беше все така нахлупена над очите му. Раната на лявата ръка силно го болеше, може би сблъсъкът с жената я беше отворил. Попипа я предпазливо под сакото, покрай дръжката на пистолета, който беше взел от шофьора на Лайфхелм. Нямаше кръв и за малко притвори с облекчение очи.

Не забеляза, че от другата страна на пътеката някакъв човек го гледаше втренчено.

В Париж секретарката седеше зад писалището си и тихичко говореше в телефона, покрила устата си с ръка. Парижкият й френски беше културен, макар и не аристократичен.

— Това е всичко — почти прошепна тя. — Разбра ли?

— Да — отвърна мъжът от другата страна на телефона. — Наистина необикновено.

— Защо? Нали затова съм тук?

— Разбира се. Трябваше да кажа, че ти си необикновена.

— Разбира се. Какви указания ще ми дадеш?

— Опасявам се, че най-тежките.

— Така си и мислех. Нямаш друг избор.

— Ще можеш ли?

— Смятай работата за свършена. Ще се видим в „Тайван“. В осем добре ли е?

— Сложи черното си бельо. Обожавам го.

— Май вече си го навирил.

— Винаги съм готов за теб, скъпа. Довиждане до осем.

Секретарката затвори телефона, стана от стола и приглади роклята си. Отвори едно чекмедже и извади чанта с дълги дръжки. Преметна я през рамо и отиде до затворената врата на началника си. Почука.

— Да? — обади се отвътре Матилон.

— Сюзан е, господине.

— Влез, влез — рече Рьоне и когато жената влезе, се облегна на стола. — Последното писмо май е на неразбираем език.

— Съвсем не, господине. Просто… опасявам се, че не е прилично да ви го кажа.

— Какво толкова неприлично можеш да ми кажеш? На моята възраст ще бъда толкова поласкан, че ще се похваля на жена си.

— О, господине…

— Не, Сюзан, сериозно, ти си тук вече… колко стана… седмица, десет дни? Човек може да си помисли, че работиш при мен от месеци. Работата ти е безупречна и ти благодаря, че се съгласи да заместиш секретарката ми.

— Тя ми е близка приятелка, господине. Не можех да не й помогна в такъв момент.

— Благодаря ти. Надявам се, че Господ е добър и ще й помогне. Младите хора в наше време карат толкова бързо и безразсъдно. Съжалявам. Какво има, Сюзан?

— Не съм обядвала, господине. Чудех се дали…

— Божичко, колко съм недосетлив! Разбира се, иди да обядваш и непременно ми донеси сметката. Ще ти я възстановя.

— Не е нужно, но все пак благодаря за предложението.

— Сюзан, това не е предложение, а заповед. Пийни си вино, пък после нека объркаме всички имена. Тръгвай.

— Благодаря, господине — Сюзан отиде до вратата, отвори я малко и спря. Погледна през рамо и видя, че Матилон е потънал в четене. Затвори тихичко, бръкна в чантата си и извади голям пистолет с перфориран заглушител, завинтен към дулото. Обърна се и безшумно тръгна към писалището.

Адвокатът вдигна очи.

— Какво има?

Сюзан бързо изстреля четири куршума. Рьоне Матилон отскочи назад в стола си, черепът му бе отнесен от дясното око до лявото слепоочие. По лицето и бялата риза рукна кръв.

22

— За Бога, къде беше досега? — извика Валери в слушалката. — Цяла сутрин се мъча да се свържа с теб!

— Рано тази сутрин — отвърна Лорънс Талбът, — когато чух новината, разбрах, че се налага да взема първия самолет за Вашингтон.

— Да не би да си повярвал? Не може да бъде!

— Че вярвам, вярвам, но има и нещо по-лошо, чувствам се отговорен. Имам усещането, че без да съзнавам, съм дал тласък на всичко това и май точно така е станало.

— По дяволите, Лари, обясни ми.

— Джоел ми се обади от един хотел в Бон, не знаеше името му. Беше напълно излязъл от релси, Вал. Една секунда говореше спокойно, следващите ми крещеше и накрая си призна, че е объркан и уплашен. Бръщолевеше невероятни неща, как го заловили и затворили в каменна къща в гората и как избягал и се криел в реката, как убил някакъв човек, когото наричаше „разузнавач“. Непрекъснато крещеше, че трябва да се измъкне, че претърсват гората и двата бряга… С него се е случило нещо лошо. Върнал се е в онези ужасни дни на военнопленничеството. Всичко, което каза, всичко, което описа, е разновидност на тогавашните му преживявания — болката, стреса, напрежението от бягството му през джунглата и по реката. Той е болен, мила моя, и тази сутрин го доказа по ужасяващ начин.

Валери почувства празнота, някакъв страшен вакуум в гърлото. Не беше в състояние да мисли, можеше единствено да реагира на чутото.

— Защо смяташ, че си отговорен за случилото се?

— Убеждавах Джоел да се срещне с Перигрин. Постарах се да му внуша, че той ще го изслуша, че не е такъв, за какъвто го смята.

— За какъв го смята? Какво точно ти каза?

— Почти нищо смислено. Някакви надути фрази за генерали и фелдмаршали и мъглява историческа теория, която обединявала командири от различни войни и армии в усилията им да завземат властта. Не се изразяваше ясно. Стараеше се, но щом започнах да му задавам въпроси, избухна и заяви, че това не е съществено, че не го слушам или че съм прекалено твърдоглав, за да го разбера. Все пак накрая призна, че е много уморен и объркан и има нужда от сън. Тогава му споменах за Перигрин, но той не изрази доверие към него. Беше дори враждебен, защото видял колата на бивш немски генерал да влиза в посолството, а както вероятно знаеш, Перигрин е един от изтъкнатите офицери на Втората световна война. Обясних му, колкото можах по-търпеливо, че Перигрин не е от „тях“ и че не дружи с военни… Явно не съм успял. Джоел се е свързал с него, насрочил си е среща и го е убил. Нямах представа, че е толкова болен.

— Лари — започна бавно Валери със слаб глас. — Слушам те много внимателно, но не ми звучиш достоверно. Не че не ти вярвам. Джоел веднъж заяви, че си честен човек… но нещо липсва от картината. Онзи Конвърс, когото познавам и с когото живях четири години, никога не изкривяваше фактите, за да ги нагоди към абстрактните идеи, в които искаше да вярва. Не го правеше дори когато беше страшно ядосан. Казвах му, че от него ще излезе слаб художник, защото не може да промени дори един нюанс, за да подкрепи концепцията си. Това просто не му е присъщо.

— Значи твърдиш, че той не може да лъже?

— Сигурна съм, че може… че лъжеше, но никога за важни неща. Не е в неговия стил.

— Но е било, преди да се разболее, преди да започне да буйства. Призна, че е убил човека в Париж.

Валери ахна.

— Не може да бъде!

— Опасявам се, че е така. Точно както е убил и Уолтър Перигрин.

— Заради някаква историческа теория? Грешиш, Лари!

— Двама психиатри от Държавния департамент го обясниха, но с фрази, които положително ще оплета, ако трябва да ги повторя. „Прогресираща латентна ретрогресия“ май беше една от тях.

— Глупости!

— Но може би си права за едно. Женева. Помниш ли, ти ми каза, че имало нещо общо с Женева?

— Да. И какво е то?

— Там е започнало всичко. Във Вашингтон бяха единодушни. Не знам дали си чела вестниците…

— Само „Глоуб“, защото ми го носят. Иначе не съм мръднала от телефона.

— Убитият в Женева адвокат всъщност е доведен син на Джак Холидей. Бил един от водачите на антивоенното движение през шейсетте години и опонент на Конвърс в сделката. Установено е, че са се срещнали на закуска преди съвещанието. Смятат, че той е подмамил Джоел и че сигурно се е държал брутално с него, защото е имал репутацията на човек, който впива зъби в гърлото на противника.

— И защо би го направил? — попита Валери. Изтощените й нерви внезапно се напрегнаха.

— За да разстрои Джоел. Да отвлече мислите му от сделката. Не забравяй, че са преговаряли за милиони и че спечелилият адвокат щеше да получи голямо признание — клиентите биха се редили на опашка пред кантората му на Уолстрийт. Има дори доказателства, че Холидей е успял.

— Какви доказателства?

— Половината са технически, тъй че няма да се впускам в големи обяснения. Ще ти кажа само, че е имало изкусно прехвърляне на даващи право на глас акции, които при известни пазарни условия биха донесли на клиентите на Холидей повече гласове, отколкото възнамеряваното сливане на компаниите. Джоел го е приел, а не смятам, че при нормални обстоятелства би го направил.

— При нормални обстоятелства? А каква е другата половина?

— Поведението на Джоел на самото съвещание. Според докладите от разпитите на всички присъстващи той не е бил на себе си. Бил разсеян, дори объркан. Няколко адвокати и от двете страни на масата са коментирали факта, че почти през цялото време е стоял до прозореца и е гледал навън, сякаш е чакал нещо. Бил е толкова разконцентриран, че е трябвало да повтарят въпросите, отправени към него, но дори тогава като че ли не ги е схващал. Мисълта му била другаде, заета с нещо, което го е поглъщало изцяло.

— Лари! — извика Валери. — За какво намекваш? Че Джоел има нещо общо с убийството на Холидей?

— Такава възможност не бива да се изключва — тъжно изрече Талбът. — Нито психологически, нито в светлината на видяното от свидетелите в коридора, където е умрял Холидей.

— И какво са видели? — прошепна Валери. — Във вестниците пишеше, че когато е умрял, Джоел е държал главата му.

— Боя се, че има още нещо, мила моя. Прочетох докладите. Според портиера и двама адвокати точно преди Холидей да издъхне, двамата си разменили яростни думи. Никой не е сигурен какви точно са били, но са единодушни, че са изглеждали злобни. Холидей е бил вкопчен в реверите на Джоел, сякаш го е обвинявал. По-късно, когато го разпитвала женевската полиция, Джоел заявил, че не е имало свързан разговор, нищо повече от истеричните думи на един умиращ. В полицейския доклад е отразено, че не е имал желание да подпомогне полицията.

— Божичко, той просто е бил в шок! Знаеш какво е изживял! Видът на човек, буквално издъхнал в ръцете му, сигурно го е травмирал!

— Валери, не отричам, че на пръв поглед е така, но всичко трябва да се проучи. Най-вече поведението му.

— Какво според тях е направил? Каква е новата теория? Че е излязъл на улицата, срещнал случайно наемен убиец и му платил да види сметката на Холидей? Лари, това е смехотворно.

— Разбира се, има много въпроси, на които не може да се отговори, но всичко, което става, съвсем не е смехотворно. Трагично е.

— Добре, добре — бързо издума Валери. — Но защо би го направил? Защо би искал да убие Холидей? Защо?

— Струва ми се очевидно. Колко ли е ненавиждал хора като Холидей? Били са си в къщи, на сигурно място и са проклинали и осмивали всичко, изживяно от хора като Джоел, наричали са ги глупаци, убийци, лакеи… и съвсем ненужни жертви. Наред с ненавистните му „командири“ холидеевците сигурно са олицетворявали всичко, което е мразил. Едната група хора са хвърляли войниците в боя, изпращали са ги да бъдат осакатявани, убивани, изтезавани, а другата се е подигравала с всичко, което са претърпели. Тогава, на закуската, Холидей сигурно е казал нещо, което е накарало Джоел да превърти.

— И предполагаш — тихо започна Валери, а думите отекваха в гърлото й, — че затова е искал да види Холидей мъртъв?

— Отмъщение. Това е преобладаващата теория.

— Не е вярно. Не може да бъде вярно.

— Там има висококвалифицирани специалисти, Вал. Анализирали са целия материал в досиетата му и смятат, че тази тенденция е налице. Индуцирана от шок внезапна патологична шизофрения.

— Много впечатляващо. Трябва да го избродират на шапките си за бейзбол, защото там му е мястото.

— Не смятам, че си човекът, който може да оспорва…

— Напротив, точно аз съм човекът — прекъсна го бившата госпожа Конвърс. — Но никой не си даде труда да попита мен, баща му или сестра му, която, между другото, е била една от въпросните протестиращи, за които говориш. Няма начин Холидей да е провокирал Джоел повече от нея.

— Не можеш да правиш подобни изявления, мила моя. Ти просто не си присъствала.

— Но го знам, Лари. Защото Джоел смяташе, че холидеевците, както ти сам се изрази, са прави. Не винаги одобряваше начина, по който изразяваха идеите си, но смяташе, че са прави!

— Не мога да повярвам. Не и след всичко, което е преживял.

— Тогава се обърни към друг източник, май така ги наричаш. Към някои от досиетата, които твоите жреци на поведенческите науки за по-удобно са пропуснали да прегледат. Когато Джоел се е върнал, в негова чест е имало военен парад във военновъздушната база „Травис“ в Калифорния, където са му предложили всичко освен ключовете от апартаментите на всички старлетки в Лос Анжелис. Така ли е?

— Спомням си, че е имало тържествено посрещане на човек, избягал от плен при необикновени обстоятелства. Дори държавният секретар го е поздравил в самолета.

— Точно така, Лари. А после? Къде другаде е бил честван?

— Не разбирам.

— Погледни досиетата. Никъде. Той не е искал. Колко покани е получил? От колко големи и малки градове, от колко фирми и организации, всички бясно подканяни от Белия дом? Сто, петстотин, пет хиляди? Най-малко толкова, Лари. А знаеш ли колко от тях е приел? Кажи, знаеш ли? Първожреците не ти ли казаха?

— Този въпрос не беше обсъждан.

— Естествено. Защото този въпрос е нарушавал тенденцията, изкривявал е нещата, които Джоел не допусна да бъдат изкривени! Отговорът е нула, Лари. Не е приел тези покани, нито една от тях! Смятал е, че всеки ден от онази война е бил още един ден в ада. Отказвал да използват името му като пропаганда.

— Какво искаш да кажеш? — строго попита Талбът.

— Холидей не му е бил враг, поне не в смисъла, който се мъчиш да вложиш. Липсват ти нюансите.

— Метафорите ти надхвърлят възможностите ми, Вал. Какво се мъчиш да ми внушиш?

— Че нещо вони, Лари. Толкова е гнило, че едва поемам дъх, но вонята не идва откъм бившия ми съпруг. Идва от всички вас.

— Ще трябва да ме изключиш от бройката. Единственото, което искам, е да помогна. Смятах, че го знаеш.

— Знам го, Лари. Вината не е твоя. Дочуване.

— Щом науча нещо, ще ти се обадя.

— Добре. Довиждане.

Валери затвори телефона и погледна часовника си. Трябваше да тръгва за бостънското летище „Логан“ да посрещне Роджър Конвърс.

— Köln in zehn Minuten!58 — извика гласът от високоговорителя.

Конвърс седеше до прозореца, опрял лице в стъклото. Отвън се нижеха градовете по пътя към Кьолн — Борнхайм, Везел, Брюл. Влакът беше около три четвърти пълен, което значеше, че на всяка двойна седалка имаше поне по един пътник. Когато тръгнаха от гарата, на мястото, което заемаше сега, седеше една жена — модно облечена жителка на предградията. Забеляза я друга жена, вероятно нейна приятелка, седнала малко по-назад. Съседката му го заговори. Краткотрайното внимание, което предизвикаха двамата, когато се разбра, че не може да й отговори, го изнерви. Той сви рамене и поклати глава, тя млъкна, стана раздразнено и отиде при приятелката си.

Забрави вестника си сгънат на седалката, същия вестник, който на първа страница беше отпечатал снимката му. Той я гледаше като хипнотизиран, докато не се усети какво прави, и веднага седна на нейното място, като сгъна вестника така, че снимката да не се вижда. Огледа се предпазливо, прикрил лице с ръката си. Намръщи се и се постара да си придаде вид на дълбоко замислен човек, който не забелязва какво става наоколо. Но успя да забележи чифт очи, приковани в него, докато притежателят им водеше оживен разговор с възрастната дама, седнала до него. Човекът отмести поглед и Конвърс успя за половин секунда да разгледа лицето му, преди да се извърне към прозореца. Познаваше го, беше разговарял с него, но не можеше да се сети къде и кога. Усещането беше колкото влудяващо, толкова и плашещо. Къде го беше срещал? Кога? Той позна ли го? Знаеше ли името му?

Ако беше така, човекът не направи нищо. Беше възобновил разговора си с дамата. Джоел се постара да си го представи целия, може би щеше да си припомни нещо. Беше едър, не толкова висок, колкото пълен, и на пръв поглед веселяк, но Джоел усети някаква злоба под повърхността. Скоро ли го беше виждал или отдавна? Колко отдавна? Къде? Изминаха десетина минути, откак погледите им се срещнаха, а Джоел все не успяваше да размърда паметта си. Беше като гипсиран от страх.

— Wir kommen in zwei Minuten in Köln an. Bitte achten Sie auf Ihr Gepäck!59

Няколко пътници станаха, заприглаждаха саката и полите си и се запротягаха към багажа. Когато влакът намали ход, Джоел притисна чело към студеното стъкло. Остави ума си да почине, за да може през следващите минути да му подскаже какво да предприеме.

Минутите летяха, а напрежението му не спадаше, мозъкът му бе парализиран. Едни пътници слязоха, други се качиха, много носеха дипломатически куфарчета, подобни на неговото, което остана в кофа за боклук в Бон. Искаше да го запази, но нямаше как. Беше му подарък от Валери, също като златната писалка, и на двете бяха изписани инициалите му в онези по-добри дни… Не, не по-добри, поправи се той, просто по-различни. Нищо не беше по-добро или по-лошо, не можеха да се правят сравнения, когато ставаше дума за връзка. Връзките или просъществуваха, или се разпадаха. Тяхната се разпадна.

Защо тогава, питаше се той, докато влакът спираше в Кьолн, изпратих съдържанието на куфарчето на Вал? Отговорът се крие в чистата логика, реши Джоел. Тя щеше да знае какво да направи, другите не знаеха. На „Талбът, Брукс и Саймън“ не можеше да разчита. На сестра си още по-малко. Баща му? Летецът, чието чувство за отговорност свършваше до крилата на самолета? Не можеше да го прати на пилота. Обичаше стария Роджър, подозираше, че го обича повече, отколкото той него, но пилотът не беше стъпил здраво на земята. За него тя значеше връзки с хората, а старият Роджър така и не се научи да се справя с тях, не можа да намери верния тон дори с жена си, за която твърдеше, че дълбоко обича. Лекарите обявиха като причина за смъртта й сърдечна недостатъчност, но синът й смяташе, че е умряла поради системното пренебрегване от страна на мъжа й. Пък и без това Роджър го нямаше, щеше да отсъства няколко седмици. Тъй че оставаше единствено Валери… неговата вечна и бивша Валери.

— Entschuldigen Sie. Ist dieser Platz frei?60 — сепна го гласът на мъж с дипломатическо куфарче в ръка.

Джоел кимна, решил, че става дума за свободното място до него.

— Danke — рече мъжът, седна и остави куфарчето в краката си. Измъкна изпод лявата си мишница вестник и го разгърна. Конвърс се напрегна, като видя снимката си. Отново се извърна към прозореца, дръпна още по-ниско периферията на шапката и наведе глава, като се надяваше, че прилича на изтощен пътник, който иска да подремне. След няколко секунди, когато влакът потегли, изпита усещането, че е успял.

— Verrückt, nicht wahr?61 — рече съседът му с вестника.

Джоел се размърда и с усилие отвори очи под периферията на шапката.

— Ммм?

— Schade62 — добави мъжът и направи с дясната си ръка извинителен жест.

Конвърс отново се сгуши до прозореца със затворени очи, хладината на стъклото го успокояваше, тъмнината му подейства по-добре от всякога.

— Wir kommen in fünf Minuten in Düsseldorf an!63

Джоел се люшна напред, вратът му бе болезнено схванат, главата му беше изстинала. Съдейки по схванатите си рамене, доста беше поспал. Мъжът до него четеше и подчертаваше някакъв документ, дипломатическото куфарче лежеше на коленете му, а вестникът беше спретнато сгънат и пъхнат между двама им. За безкрайно неудоволствие на Конвърс снимката се виждаше ясно. Човекът отвори куфарчето, прибра документа и щракна ключалките. Обърна се към Конвърс.

— Der Zug ist pünktlich64 — заяви той и закима с глава.

Джоел кимна в отговор и внезапно забеляза, че пътникът от другата страна на пътеката беше се изправил редом с възрастната дама, ръкуваше се с нея и отвръщаше на някаква нейна фраза. Но не я гледаше, очите му бяха приковани върху Конвърс. Джоел отново се облегна на прозореца и възобнови позата на уморен пътник със спусната над очилата периферия. Кой беше този човек? Ако се познаваха, защо мълчеше? Как можеше от време на време да го поглежда и спокойно да продължава да разговаря?

Влакът започна да спира, скоро свирките му щяха да оповестят влизането му в Дюселдорф. Конвърс се запита дали немецът до него ще слезе. Беше затворил куфарчето, но не правеше движения като че ли ще се изправи и ще се присъедини към чакащите пред вратата. Вместо това взе вестника и го разгърна, слава Богу, този път на вътрешна страница.

Влакът спря, пътниците слязоха, качиха се други — повечето жени, натоварени с покупки в кутии и найлонови пликове с емблемите на скъпи бутици. Влакът за Емерих представляваше „визонова връзка“ между предградията, както се изразяваше Вал за следобедните влакове между Ню Йорк и Уестчестър и Кънектикът. Джоел видя, че мъжът от другата страна на пътеката изпрати възрастната дама до края на опашката и отново почтително се ръкува с нея, преди да се върне на мястото си. Конвърс обърна лице към прозореца, наведе глава и затвори очи.

— Bitte, können wir die Plätze tauschen? Dieser Herr ist ein Bekannter. Ich sitze in der nächsten Reihe.

— Sicher, aber er schläft ja doch nur.

— Ich wecke ihn65 — отвърна съседът на Конвърс, засмя се и стана. Мъжът от отсрещната страна го беше склонил да сменят местата си и седна до Джоел.

Конвърс се протегна, прозя се, като закри уста с лявата си ръка, а дясната плъзна под сакото към дръжката на пистолета. Ако се наложеше, щеше да го покаже на новия си спътник с познатата физиономия. Влакът потегли, шумът се засили. Сега беше моментът.

— Сигурен бях, че ви познавам — рече човекът, очевидно американец, и се ухили широко.

Конвърс беше прав, в дебелия мъж имаше нещо злобно, чу го в гласа му, както го беше чул и преди, но не помнеше къде.

— Съвсем сигурен? — попита Джоел.

— Разбира се. Но се обзалагам, че вие не сте.

— Честно казано, не.

— Ще ви подскажа. Винаги познавам добрия стар янки! Бъркал съм само два пъти през всичките тези години, докато прескачах тук-там да продавам малката си линия за производство на дубликати, почти като оригиналите.

— Копенхаген — сети се Джоел с неприязън. Чакаше багажа си заедно със същия човек. — И една от грешките ви е била в Рим, където сте взел някакъв италианец за американизиран кубинец от Флорида.

— Точно така! Та как ви беше името?

— Роджърс — отвърна Джоел само защото преди известно време беше мислил за баща си. — Вие говорите немски — додаде той.

— А как иначе? Германия е най-големият ни пазар. Старецът ми беше шваба и говореше единствено немски.

— Какво продавате?

— Най-добрите имитации на Седмо авеню, но не ме разбирайте погрешно, не съм някакво еврейче. Вземате един модел, например „Баленсиага“. Сменяте няколко копчета и плисета, слагате жабо, където в модела го няма, и пускате дрешките из Бронкс и Ню Джърси, Маями и Пенсилвания, където му зашиват етикет с името „Валенсиана“. Продавате на едро пратката за една трета от цената на „Баленсиага“ и всички са доволни с изключение на самия Баленсиага. Но не може да направи нищо, което си струва времето в съда, защото в голямата си част работата е съвсем законна.

— Не съм много сигурен.

— Е, човек трябва много да се рови, за да докаже, че има нещо незаконно.

— Така е за съжаление.

— Не ме разбирайте погрешно! Ние снабдяваме търговската мрежа и правим услуга на хиляди дребни домакини, които не могат да си позволят парижки парцали. А и аз печеля хляба си. Видяхте ли онази сбръчкана баба, с която бях? Тя е собственица на верига от магазини в Кьолн и Дюселдорф, а сега се оглежда към Бон. Да ви кажа, замотах я…

Големите и малките градове се носеха край тях. Леверкузен… Лагенфелд… Хилден, а търговският пътник не млъкваше.

— Wir kommen in fünf Minuten in Essen an!66

Всичко започна в Есен.

Най-напред настъпи бъркотията, но не внезапно. Нарастваше постепенно като огромна вълна, която набира сили с приближаването до начупен бряг, за да достигне кресчендо при разбиването си върху скалите. Всички качващи се пътници говореха възбудено помежду си. Главите започваха да се обръщат и шиите да се протягат, за да се чуят няколкото работещи транзистора. Едни бяха притиснати към уши, други, усилени до максимум по молба на пътниците, бяха вдигнати във въздуха. Колкото повече се напълваше влакът, толкова по-високо говореха всички, а разговорите почти се удавяха в пискливите метални гласове на радиожурналистите. Пред Джоел и търговския пътник седеше слабичко момиче с униформа на частно училище и учебници в брезентова раница и държеше гърмящ транзистор в лявата си ръка. Наоколо се събираха пътници и очевидно молеха момичето да усили радиото.

— Какво става? — попита Конвърс и се обърна към дебелия.

— Чакайте малко! — отвърна търговският пътник, наведе се с усилие и дори леко се надигна от седалката. — Нека да чуя.

Понесе се забележимо жужене, но само от тълпата около момичето, което вече беше вдигнало високо транзистора. Внезапно радиото изпращя и Конвърс чу два гласа някъде отдалеч, които се смесиха с гласа на журналиста. След секунда различи английски думи, но беше почти невъзможно да ги разбере, защото преводачът ги заглушаваше с немския текст.

— Пълно разследване… Eine vollstandiges Verhor… включване на всички служби за сигурност… sie erforder alle Sicherheitskrafte… наредено е… wurde veranlasst.

Конвърс дръпна търговския пътник за сакото.

— Какво става, кажете ми, какво става? — попита бързо той.

— Ново убийство от страна на оня луд!… Чакайте, повтарят го. Нека да чуя.

Радиото отново изпращя и гласът на журналиста зазвуча по ефира. Ужасяващо чувство на уплаха пропълзя у Джоел, докато слушаше картечния немски, изливащ се от малкото радио. Всяка фраза се произнасяше по-задъхано от предишната. Най-сетне гърленият монолог заглъхна. Пътниците изправиха гърбове, някои станаха и започнаха да разговарят помежду си. Търговският пътник седна задъхан, очевидно не поради тревожните новини, които беше чул, а от неудобната поза, в която бе слушал.

— Моля ви, ще ми кажете ли най-сетне какво става? — попита Конвърс, като укроти безпокойството си.

— Да, разбира се — рече тежкият мъж, извади кърпичка от вътрешния джоб и попи челото си. — Този скапан свят е пълен с ненормални, разбирате ме, нали?

— Напълно, но все пак какво се е случило?

— Да, добре — търговецът върна кърпичката в джоба, отпусна колана си и разкопча копчето над ципа на панталона. — Оня военен, който управлява щаба в Брюксел…

— Върховният главнокомандващ на НАТО — изрече Джоел и ужасът му се засили.

— Да, той. Застрелян е, главата му е пръсната насред улицата, когато излизал от някакъв ресторант в стария град. Бил в цивилни дрехи.

— Кога?

— Преди два часа.

— И кой го е направил според тях?

— Същият кретен, който очисти посланика в Бон. Лудият!

— Откъде знаят?

— Намерили са оръжието.

— Какво?

— Оръжието. Затова не са съобщили веднага, искали са да сверят отпечатъците от пръстите във Вашингтон. Негови са и очакват балистичната експертиза да докаже, че оръжието е същото, с което е убит онзи там, как беше…

— Перигрин — тихо промълви Конвърс, осъзнаващ, че още не е стигнал до най-лошото. — И как са се добрали до оръжието?

— Като са белязали копелето. Военният е имал охрана, която е стреляла по лудия и го е ранила май в лявата ръка. Когато откаченият се хванал за раната, изтървал пистолета. Всички болници и лекари са уведомени и границите се проверяват, всеки притежател на американски паспорт ще бъде задължен да навие ръкавите си и ако някой дори малко прилича на него, веднага ще бъде замъкнат в ареста на митницата.

— Добре са го замислили — заяви Джоел, защото не знаеше какво друго да каже. Чувстваше само болката от раната.

— Трябва да му се признае едно нещо на оня — продължи търговският пътник и кимна с глава в знак на уважение. — Накарал ги е да раздвижат задниците си от Северно до Средиземно море. Бил забелязан на самолети за Антверпен, Ротердам и Дюселдорф. Пътят от Дюселдорф до Брюксел е само четирийсет и пет минути. Един приятел от Мюнхен два пъти седмично лети да обядва във Венеция. Човек може да стигне навсякъде за нула време. А понякога го забравяме.

— Да. Полетите съкращават времето… Чухте ли нещо друго?

— Казаха, че може да е тръгнал за Париж, Лондон или дори за Москва, ако е някой комуняга. Проверяват и частните летища, допускат, че може да има приятели, които му помагат. Сравняват го с Карлос, дето му викат „Чакала“. Какво мислите? Твърдят, че ако отиде в Париж, двамата може да се свържат и да последват нови екзекуции. Но тоя Конвърс си има собствен стил. Винаги ги стреля в главите.

Джоел се вцепени, чувстваше напрежението в отпадналото си тяло и остра, куха болка в центъра на гръдния кош. За първи път чу името си непринудено произнесено от чужд човек, който го определяше като убиец психопат, като чудовище, подгонено от всички правителства, чиито гранични власти щателно проверяваха пресичащите контролно-пропусквателни пунктове, наблюдаваха частните летища и навсякъде простираха гъста мрежа. Генералите на „Аквитания“ вършеха работата си прецизно, до отпечатъците върху пистолета и раната в ръката му. Но часът? Как се осмеляваха да поемат такъв риск? Откъде знаеха, че не се намира в някое посолство да търси убежище, докато съумее да изгради защитата си? Как се осланяха на такъв нищожен шанс?

Отговорът го връхлетя внезапно и трябваше да впие пръсти в китката си, за да се овладее, да удържи паниката си. Разговорът с Матилон! Колко лесно можеха да подслушат телефона на Рьоне чрез „Сюрте“ или Интерпол и колко бързо информаторите на „Аквитания“ биха разпространили новината. Господи! Нито един от двамата не бе помислил за това! Те знаеха къде се намира той и където и да отидеше, щеше да попадне в капан! Както се беше изразил противният търговски пътник: „Човек може да стигне навсякъде за нула време.“ Всеки може да прескочи за обяд от Мюнхен до Венеция и да се върне в службата си за делова среща в три и половина. Друг можеше да убие човек в Брюксел и след четирийсет и пет минути да е във влака за Дюселдорф. Разстоянията се мереха с части от часа. От кота нула в Брюксел — „преди два часа“ — бяха успели да обгърнат широк кръг градове и много граници. Дали не бяха и във влака? Нямаше начин да разберат кой влак е взел. Щеше да е по-лесно да го причакат в Емерих. Трябваше да мисли, да действа.

— Извинете — рече Конвърс и се изправи. — Трябва да отида до тоалетната.

Търговският пътник премести тежките си крака, за да направи път на Джоел.

— Аз едва се побирам в тези кутийки. Винаги пускам по една вода преди…

Джоел тръгна по пътеката. Спря рязко и преглътна, питаше се дали да продължи, или да се върне. Беше забравил вестника на седалката и снимката лесно можеше да се види, ако първата страница се отгърнеше. Трябваше да продължи, за да не привлече внимание. Целта му не беше мъжката тоалетна, а платформата между вагоните, трябваше да я огледа. Няколко души бяха минавали преди него и вратата беше отворена. Щеше да разгледа ключалката на тоалетната и да продължи.

Стоеше на поклащащата се, вибрираща платформа и разглеждаше металната врата. Беше обикновен изход, разделен на две части. Най-напред трябваше да се отвори горната, а след това долната се отключваше, издърпваше се навътре и откриваше стъпалата. Повече не му трябваше.

Върна се на мястото си и с облекчение видя, че търговският пътник се е облегнал удобно и пискливо похърква. Конвърс внимателно прехвърли първо единия, а после и другия си крак над протегнатите крака на дебелия мъж и се настани на седалката. Вестникът беше недокоснат.

Диагонално над себе си видя малка купчина листчета в ниша на заоблената стена, на която вероятно беше написано разписанието на влаковете. Никой не им обръщаше внимание, защото редовните пътници сигурно го знаеха наизуст. Джоел стана, посегна и взе едно листче, като кимна с глава, за да се извини на младото момиче под себе си. То се изкикоти.

Оберхаузен… Динслакен… Фьорде… Везел… Емерих.

Везел. Последната спирка преди Емерих. Не знаеше на колко километра е Везел от Емерих, но нямаше избор. Трябваше да слезе от влака във Везел, но не с другите пътници, а сам. Щеше да изчезне във Везел.

Усети под себе си леко забавяне, инстинктът на летец му подсказа, че започва първото убиване на скоростта. Изправи се и внимателно извърши маневрата между краката на дебелия търговец, за да стигне до пътеката. В последната секунда онзи изхърка и премести тялото си. Джоел присви очи и непринудено хвърли поглед около себе си, сякаш за миг се колебаеше накъде да тръгне. Завъртя бавно глава. Доколкото можа да забележи, никой не му обръщаше внимание.

Тръгна с преднамерено уморени крачки по пътеката — изтощен пътник, който иска да се облекчи. Стигна до вратата на тоалетната и беше посрещнат от ироничния знак на истинското облекчение. На бялата табелка под дръжката беше изписано BESETZT. Тоалетната беше заета. Обърна се към тежката врата на платформата, дръпна я, излезе и прекоси тясното вибриращо пространство до отсрещната врата. Бутна я, но вместо да влезе в съседния вагон, се метна напред с един скок, сниши се и се обърна. Сетне се върна на платформата и се скри в сянката. Изправи се, опря гръб на външната преграда, и се промъкна до ръба на прозореца от дебело стъкло. Пред него беше вътрешността на последния вагон, а ако се обърнеше, можеше ясно да види какво става в предния. Чакаше, наблюдаваше, въртеше глава в двете посоки, готов всеки момент да забележи някой да сваля вестника, който четеше, или да прекъсне разговора си с поглед към празното му място.

Нищо подобно не се случи. Възбудата от убийството в Брюксел беше спаднала също както и вълната от паника по улиците на Бон, когато се разчу, че посланикът е убит. Няколко души очевидно още обсъждаха двата инцидента, клатеха глави и правеха предположения за евентуални бъдещи усложнения, но гласовете им бяха тихи. Кризата след първите съобщения беше отминала. В края на краищата това не беше първата грижа на тези граждани. Всичко се свеждаше до американци срещу американец. Във въздуха се носеше дори известно злорадство. Ония колониалисти наистина бяха диво племе.

— Wir kommen in…

Бързото тракане на колелата под него, отразено от металните стени, заглуши съобщението от високоговорителите. Още няколко секунди, помисли Джоел, обърна се и погледна към изхода. Щеше да действа, когато влакът достатъчно намалеше скоростта си и опашките пред двете врати се оформеха.

— Wir kommen in drei Minuten in Wesel an!67

Няколко пътници от двата вагона се изправиха, взеха куфарчетата и пълните с покупки чанти в ръце и тръгнаха по пътеката. Скърцането на гигантските колела под него показваше, че спират. Сега.

Джоел се обърна към изхода, улови ръчката на горната част на вратата и я дръпна. Половината врата се отвори, въздухът нахлу с оглушително свистене. Забеляза ръчката на долната част и зачака земята под краката му да забави скорост. Още няколко секунди. Скърцането откъм колелата се засили, а слънчевата светлина отвън очертаваше бясно носещата се сянка на влака. В този момент в дисонанса прозвучаха груби думи и той замръзна.

— Много добре замислено, хер Конвърс! Някои печелят, други губят. Вие загубихте.

Джоел се обърна. Човекът, който крещеше в металната камера на платформата, беше пътникът, качил се на влака в Дюселдорф, същият, който беше седял до него, докато дебелият търговски пътник не го бе помолил да си сменят местата. В лявата си ниско спусната ръка държеше пистолет, а в дясната стискаше неизменното доказателство за почтеност — дипломатическото куфарче.

— Изненадахте ме — заяви Конвърс.

— Надявам се. Едва хванах влака в Дюселдорф. Пребродих като луд цели три вагона, но не съм луд колкото вас.

— И какво ще стане сега? Ще стреляте и ще спасите света от мен?

— Няма да е толкова просто, пилоте.

— Пилот?

— Имената не са важни, но аз съм полковник от Военновъздушните сили на Германия. Летците се избиват само във въздуха. На земята е някак смущаващо.

— Много ме утешихте.

— Освен това преувеличих. Едно подозрително движение от ваша страна — и ще се превърна в герой на отечеството, задето съм открил лудия убиец и съм го застрелял, преди той да застреля мен.

— „Отечество“? Още ли боравите с подобни думи?

— Naturlich. Силата идва от бащата. Майката е само средство.

— С подобни възгледи ще станете любимец на студентките по биология във „Васар“.

— Това шега ли е?

— Не, надявах се да ви поразтревожа, но нямам нищо сериозно наум — Джоел се беше придвижил едва забележимо и гърбът му опря в преградата. Целият му мисловен процес се беше съсредоточил върху подготовката за действие. Нямаше друг избор, иначе щеше да умре — сега или след няколко часа. — Предполагам, че сте ми подготвили програма — рече той и протегна лявата си ръка, докато задаваше въпроса.

— Да, пилоте. Ще слезем от влака във Везел и заедно ще проведем един телефонен разговор. Пистолетът ми през цялото време ще е опрян в гърба ви. Малко след това ще дойде кола и ще ви вземе…

Конвърс удари със скрития си десен лакът преградата. Немецът погледна към вратата на предния вагон. Сега!

Светкавично извади пистолета, улови го с две ръце за черното дуло и с всичката сила, която притежаваше, заби дясното си коляно в слабините на мъжа. Немецът политна назад, а той го хвана за косата и фрасна главата му в издадената дръжка на отсрещната врата.

Край. Очите на немеца останаха изцъклени и тревожни. Още един разузнавач беше мъртъв, но този път не беше невеж запасняк, мобилизиран от безименно правителство, а боец на „Аквитания“.

Дебела жена изпищя зад стъклото на вратата, устата й бе широко отворена, лицето й — истерично.

— Везел!…

Влакът забавяше скоростта си и през стъклото занадничаха любопитни лица, възбудената тълпа пречеше да се отвори вратата.

Конвърс се хвърли през вибриращата метална платформа към изхода. Хвана дръжката и отвори вратата толкова силно, че я блъсна в преградата. Под него бяха стъпалата, чакълът и асфалтът зад него. Пое дълбоко дъх и скочи, като се сви на кълбо, за да смекчи удара. Приземи се и се затъркаля безкрайно дълго надолу.

23

Блъсна се в някакъв камък, отскочи и се търкулна между храстите. Потъна в коприва и остри клечки, които ожулиха ръцете и лицето му. Тялото му беше белег до белег, раната се беше овлажнила и смъдеше, но нямаше време дори да осъзнае болката. Трябваше да се маха, след минути целият район щеше да гъмжи от преследвачи, търсещи убиеца на офицер от Военновъздушните сили на Федералната република. Не му беше нужно особено въображение, за да си представи какво ще последва. Щяха да разпитат пътниците, включително и търговеца. Внезапно в нечии ръце щеше да се появи вестникът, щяха да разгледат снимката и да направят връзка. Лудият убиец, видян за последен път на уличка в покрайнините на Брюксел, не пътуваше за Париж, Лондон или Москва. Беше се качил на влак от Бон за Кьолн, Есен и Дюселдорф и бе убил отново в град Везел.

Внезапно чу писклива свирка. Погледна към върха на малкия хълм — влак, пътуващ на юг, набираше скорост от гарата, намираща се на неколкостотин метра. След това видя шапката си, беше по средата на хълма. Изпълзя от бодливите храсти, изправи се с мъка и се затича към нея, като отказа да се вслуша в онази част от разума си, която твърдеше, че едва ще може да ходи. Взе шапката и хукна надясно. Влакът на юг мина по хълма. Затича нагоре, пресече релсите и се устреми към стара, явно запустяла сграда. Там можеше да си поеме дъх, но не повече от няколко секунди. Сградата беше твърде очебийно скривалище. След десет-петнайсет минути щеше да е обградена от въоръжени мъже, прицелени във всички изходи и прозорци.

Опитваше се отчаяно да си спомни. Как го беше направил преди? Как беше избягал от патрула в джунглите на север от Фу Лок? Трябваше да намери такова място, откъдето да ги наблюдава, без да го видят! Но в джунглата имаше високи дървета, пък и той беше по-млад и силен и можеше да се катери по тях и да се скрие зад зелените покривки на яките клони. В покрайнините на железопътната гара нямаше подобно нещо… Наистина ли нямаше? Вдясно от сградата се намираше изкопано в земята сметище, тонове пръст и боклуци бяха струпани на пирамиди. Нямаше друг избор.

Завтече се към последната пирамида. Задъхваше се, ръцете и краката го боляха, раната му пламтеше. Стигна пирамидата, нагази в сметта и започна да се катери по задната й страна. Краката му затъваха в меката маса от пръст, дървета, хартии и боклуци. Отвратителната миризма отвлече вниманието му от болката. Продължи да пълзи нагоре, като забиваше крака в хлъзгавата смес. Ако се наложеше, щеше да се зарие във вонящата маса. Не съществуваха правила за оцеляване и ако затъването в смрадливия хълм му спестеше убийствените куршуми, нямаше да се поколебае.

Стигна върха и легна по корем до ръба на пирамидата, заобиколен от пръст и стърчащи отвсякъде боклуци. По лицето му струеше пот, драскотините смъдяха, ръцете и краката му тежаха от болка, дишаше на пресекулки от треперенето, причинено не само от мускулната треска, но и от страха. Погледна към края на гарата, а след това нагоре, към центъра й. Влакът беше спрял, а перонът се бе изпълнил със суетящо се объркани хора. Няколко униформени мъже крещяха заповеди и се опитваха да разделят пътниците — очевидно им трябваха само хората от двата вагона около местопроизшествието. На паркинга пред гарата имаше бяла полицейска кола със сини ивици, червеният буркан на покрива присвятваше. От разстояние се чу сирена и след няколко секунди дълга бяла линейка нахлу в паркинга, направи широк завой, тръгна на заден ход и спря до перона. Отвориха задните врати и отвътре изскочиха двама санитари с носилка в ръце. Полицаят на стъпалата им извика нещо и махна с ръка. Те се затичаха нагоре и го последваха.

На паркинга се появи втора полицейска кола и със свистене на гуми спря до линейката. От нея слязоха двама полицаи и тръгнаха нагоре по стълбата, а офицерът, който беше упътил санитарите, се присъедини към тях заедно с двама цивилни — мъж и жена. Петимата поговориха и след няколко секунди двамата дежурни полицаи се върнаха при колата си. Шофьорът потегли на заден ход, зави наляво, като форсираше двигателя, и се насочи към южния край на паркинга, точно срещу Конвърс. Колата отново спря, полицаите слязоха, този път с извадени оръжия, тичешком прекосиха релсите и се засилиха надолу по чакълестия хълм. Прекосиха асфалта и нагазиха в храстите. Ще се върнат след няколко минути, мислеше Джоел и безцелно впи пръсти в неравната повърхност около раменете си. Щяха да претърсят изоставената сграда, може би щяха да извикат и попълнения, но рано или късно щяха да започнат да проверяват големите купища смет.

Конвърс погледна зад гърба си — отзад се виеше черен път, набразден от гумите на тежки камиони. Той водеше към висока телена ограда, чиято врата бе затворена с дебела верига. Ако се затичаше по пътя и се опиташе да се прехвърли през оградата, неминуемо щеше да бъде забелязан. Трябваше да остане на мястото си, заровен в смрадливия боклук.

Нов звук прекъсна трескавите му размишления. Разнесе се от дясната му страна, откъм паркинга. По него се носеше трета полицейска кола и надуваше клаксона, но вместо да се насочи към линейката и първата кола до перона, зави наляво към синьо-бялата кола в южния край на паркинга. Двамата бяха извикали подкрепления по радиото и Джоел почувства, че затъва в тъпо отчаяние. Виждаше собствените си палачи. В новопристигналата кола имаше само шофьор. А може би така му се струваше? Дали полицаят не обърна глава назад да говори с някого? Не, просто се освобождаваше от нещо, вероятно от колана.

Униформен мъж с побеляла коса слезе от колата, огледа се и бързо тръгна към релсите. Прекоси ги, застана на върха на хълма и извика нещо на полицаите върху изгорената от слънцето кафява трева. Конвърс нямаше представа какво вика полицаят, но цялата сцена му изглеждаше странно нереална.

Двамата полицаи тичешком се появиха в полезрението му, пистолетите вече бяха прибрани в кобурите им. Последва кратък, разгорещен разговор. По-възрастният офицер сочеше на юг в далечината отвъд сметището. Ако се съдеше по високия му глас, нареждаше нещо. Джоел отново се вгледа в новодошлата кола. На предната й врата имаше знак, който отсъстваше от другите коли. Явно новодошлият имаше по-висок чин от останалите и издаваше заповеди.

По-младите полицаи хукнаха обратно през релсите към колата си, а началникът им ги последва, но без да тича. Те отвориха бързо вратите, буквално скочиха вътре и с форсиран двигател завиха надясно и изчезнаха от паркинга. По-възрастният също стигна до колата си, но дори не направи опит да отвори вратата. Вместо това заговори, поне устните му се раздвижиха, и след пет секунди задните врати се отвориха и отвътре излязоха двама мъже. Единият беше добре познат на Конвърс — носеше пистолета му в джоба си. Беше шофьорът на Лайфхелм, със залепени на челото и основата на носа марли. Извади пистолет и излая някаква команда към другия, в гласа му кънтеше яростната отмъстителност на опозорен в битка боец.

Питър Стоун излезе от хотела във Вашингтон. Беше обещал на младия флотски лейтенант и на малко по-възрастния армейски капитан да им се обади утре сутринта. Деца, мислеше той. Аматьорите идеалисти бяха най-опасни, защото убедеността в собствената им правота можеше да се сравни само с непрактичността на действията, които предприемаха. Детинското им отвращение от двуличието и лъжата пораждаше у тях остро неодобрение на факта, че за да се победят копелетата, често се изисква много злост и измама.

Стоун седна в едно такси, остави колата си в подземния паркинг и даде на шофьора адрес на жилищен блок на авеню „Небраска“. Апартаментът беше хубав, но не негов. Беше го наел албански дипломат в ООН, който рядко се отбиваше там. Това беше естествено, тъй като работеше в Ню Йорк. Но бившият офицер от разузнаването преди няколко години положи много усилия и завербува албанеца не само поради трогателните идеологически призиви към съвестта на един учен, а и заради снимките на същия учен, погълнат от сексуални занимания с особена категория жени — жени над шейсет и седемдесетгодишна възраст, бедни старици, събирани от улицата, които, след като биваха изнасилвани, бяха подлагани и на жесток побой. Ученият-дипломат беше свикнал да се налага. Един психиатър в Ленгли беше разяснил на Стоун, че по този начин албанецът удовлетворявал желанието си за репресивно сексуално майцеубийство. Стоун не се нуждаеше от подобни дрънканици, разполагаше със снимките на мръсника садист. Но в момента мисълта му не беше заета от излишествата на един глупак, дал му достъп до луксозния си апартамент, далече надхвърлящ възможностите на неговата консултантска заплата.

Господи, какви деца! Бяха толкова прави, разумът им винаги ги насочваше право в целта, но не разбираха, че когато се разправят с хора като Джордж Маркъс Делавейн, трябва да водят възможно най-бруталната война на света, защото така се биеха противниците им. Правотата трябваше да се присъедини към решимостта, ако се наложеше, бяха длъжни да пълзят в калта без мисъл за награда, защото никой нямаше да им я даде. Наближаваше краят на този век и генералите искаха всичко. Не можеха да понесат повече безумието на омразата и безсилието си.

Стоун го предвиждаше от години, но бе минало времето, когато почти беше готов да ги посрещне с аплодисменти, да вдигне немощно ръце и да им продаде остатъка от душата си. Толкова стратегии се бяха сгромолясали, толкова хора бяха загинали благодарение на влудяващите бюрократични ограничения, които препращаха към закони и конституция, писани в други времена. Лудите делавейновци на планетата изтъкваха редица разумни доводи. Също като хората в Управлението, които преди години твърдяха прямо и категорично: „Бомбардирайте ядрените инсталации в Ташкент и Целиноград! Взривете Ченгду и Шенянг! Не ги оставяйте да започнат!“

Кой знае? Може би, ако ги бяха послушали, сега светът щеше да е по-добър.

Но на сутринта Питър се събуждаше и непродадената част от душата му възразяваше: „Не, не можем да го направим. Трябва да има и друг начин, без конфронтация и смърт за хиляди хора.“ Все още се придържаше към тази алтернатива, но не можеше да отпише делавейновците, поддръжници на мегабомбите. Как ли щеше да свърши всичко това?

Знаеше как. Затова се беше присъединил към децата. Правотата им беше оправдана, негодуванието им — основателно. Беше виждал достатъчно често такива неща на прекалено много места и винаги в крайностите на политическия спектър. Делавейновците на планетата щяха да превърнат всички в роботи. Дори смъртта беше по-хуманна.

Стоун отключи вратата на апартамента, затвори я, съблече си сакото и си сипа единственото питие, което щеше да си позволи тази вечер. Седна на кожения стол до телефона, пийна няколко глътки, вдигна слушалката и набра седем цифри, после още три и накрая още една. Слаб сигнал за свободна линия замени оригиналния. Всичко беше в ред. Разговорът бе прехвърлен с помощта на обезопасена дипломатическа линия на КГБ на югозапад от Нюфаундленд. Питър беше платил с шест негатива за услугата. Телефонът даде пет сигнала, преди да се обади мъжки глас от Берн, Швейцария.

— Ало?

— Обажда се стар приятел от Бахрейн.

— Виж ти! — отвърна човекът от Берн. — Доста назад в миналото се връщаш, друже.

— Тъй вярно.

— Чувам, че напоследък си станал лошо момче.

— Не ме обичат и не ми вярват, но ме ценят — рече Стоун. — Това е точната формулировка. Управлението не иска и да чуе за мен, но разпространява неодобрението си из целия град достатъчно високо, за да съм отрупан с поръчки за консултации. Не се оказах умен като теб и нямам сумички в безименни сметки по швейцарските банки.

— Казаха ми, че си имал проблеми с бутилката.

— Големи проблеми, но ги оправих.

— Не искай нищо от хора, стоящи по-долу от теб, ако алкохолът в дъха ти е повече от изискванията на пътната полиция. Трябва да ги плашиш, а не да ги разсмиваш.

— Разбрах това. Подочух, че напоследък и ти даваш консултации.

— В съвсем ограничен кръг и само на хора без имена. Придържам се към този принцип. Иначе „бум-бум“ и белият господар ще легне в гроб студен.

— А аз отговарям ли на условията? Давам ти честната си дума, че работя с добри хора. Те са млади, натъкнали са се на нещо и не познават лошите мисли, което при съществуващите обстоятелства не е препоръка. Но не мога да ти кажа нищо съществено в името на твоята, моята и тяхната сигурност. Това достатъчно ли е?

— Напълно е достатъчно и ти го знаеш. Спасявал си три пъти задника на Джони Реб. На Дарданелите и в Лисабон ме измъкна, преди оръжията да пристигнат. В Бахрейн преписа цял доклад, с което вероятно ми спести пет години в Ливънуърт.

— Беше прекалено ценен, за да си позволя да те загубя за някакви дребни нарушения. Освен това ти не беше единственият, просто теб те хванаха.

— Все пак Джони Реб ти е задължен. Какъв е проблемът?

Стоун посегна към чашата и отпи. Заговори, като внимателно подбираше думите.

— Един от нашите офицери е изчезнал. Проблемът е на флотската база в Сан Диего и хората, с които работя, държат да не се разгласява. На този етап работим без Вашингтон.

— Което е част от онова, което не можеш да ми кажеш. Сан Диего сочи на запад.

— Да, но в случая не това е същественото. Изчезналият е, или вече може би трябва да се каже е бил, старши юридически офицер на базата. Ако сегашното време още е валидно, ако е жив, трябва да се намира по-близо до теб, отколкото до мен. Аз не мога да се кача на самолет, защото компютрите на границите направо ще задимят, а така не се върши работа.

— Което също е част от онова, което не можеш да ми кажеш.

— Горе-долу.

— А какво можеш да ми кажеш?

— Запознат ли си с посолството ни в Бон?

— Знам, че имат неприятности. Както и тайните служби в Брюксел. Оня психопат не си поплюва. Та какво искаше да ми кажеш?

— Всичко е свързано с Бон. Капитанът ни е видян за последен път там.

— Да няма нещо общо със случая „Конвърс“?

Стоун помълча.

— Вероятно ще успееш да отгатнеш повече неща, отколкото е полезно и за двама ни, но скелетът на сценария е следният. Нашият капитан беше силно разтревожен. Зет му, който между другото е бил най-добрият му приятел, бил убит в Женева…

— На две крачки оттук — прекъсна го бившият му сънародник от Берн. — Американският адвокат, убит от Конвърс, поне така прочетох.

— Така е смятал и нашият капитан. Никой не знае как или от кого е получил тази информация, но очевидно е разбрал, че Конвърс е в Бон. Взел си отпуск и тръгнал подир него.

— Похвално, но тъпо — заяви южнякът. — Да го линчува с голи ръце?

— Не. С помощта на прости уравнения можем да приемем, че е отишъл в посолството или се е срещнал с човек от посолството, за да му обясни защо е там, а може би и да ги предупреди, кой знае? Останалото е достатъчно красноречиво. Конвърс нанася удар и нашият капитан изчезва. Бихме желали да научим къде е и дали е жив.

Дойде ред на южняка да направи пауза, но дишането му се чуваше ясно в слушалката. Накрая рече:

— Братко, ще трябва да сложиш малко месо върху костите на скелета.

— Такова е намерението ми, генерал Лий.

— Много съм ти задължен, янки.

— Всичко е свързано. Ако ти беше капитан от флотата на САЩ и искаше да се свържеш с някого от посолството в Бон, към кого щеше да се обърнеш?

— Към военния аташе, разбира се.

— За него става дума. Между другото, той е лъжец, но няма да се впускам в подробности. Според нас капитанът е говорил с него и той не му е обърнал внимание, защото му се е сторил леко откачен, вероятно дори не му е уредил среща с посланик Перигрин. А когато е станала белята… Е, много хора правят всичко, за да спасят задника и кариерата си.

— Странна история.

— Но твърдо я поддържам — заяви цивилният.

— Добре, как се казва?

— Уошбърн. Той е…

— Норман Уошбърн? Майор Норман Антъни Уошбърн?

— Точно той.

— Продължавай да поддържаш тезата си. Ти се оттегли от оперативна работа твърде рано. Уошбърн беше в Бейрут, после в Атина и след това в Мадрид. Навсякъде даваше неограничени права на най-големите тъпаци от Управлението! Готов беше да продаде и супербогатата си майка, за да получи добра оценка в някой доклад. Надява се, като стане на четирийсет и пет, да го вземат в Генералния щаб и упорито работи за това.

— На четирийсет и пет години ли?

— От доста време не съм го виждал, но трябва да е на не повече от трийсет и шест, трийсет и седем години. Последното, което чух за него, беше, че се сили да прескочи подполковнишкия и полковнишкия чин и да стане направо генерал, а малко след това — бригаден генерал. Всички мно-о-ого си падат по него, янки!

— Освен това е и лъжец — допълни цивилният в слабо осветения апартамент на авеню „Небраска“.

— Без съмнение, но никога не съм очаквал нещо толкова радикално. Трябва здравата да е загазил, за да стигне дотам.

— Продължавам да поддържам тезата си — повтори цивилният и отпи от чашата си.

— Което значи, че знаеш, а не предполагаш.

— Горе-долу.

— Но не можеш да говориш.

Това беше твърдение.

— Пак горе-долу.

— Сигурен ли си?

— Няма място за грешки. Той знае къде е капитанът, стига да е жив.

— Велики Боже! Какви ги бъркате вие, северняците?

— Ще се заемеш ли? Срокът ти е вчера.

— С удоволствие, янки. Какво изпълнение предпочиташ?

— В зоната на здрача. Само думи, вследствие на боцкане, това е много важно. Трябва, като се събуди, да остане с впечатлението, че е ял развалено месо.

— А жени?

— Не знам. Вероятно ти имаш по-добър поглед. Би ли рискувал репутацията си?

— Познавам две-три госпожички в Бон, заради които и йезуитите биха рискували папството. Дай ми името на капитана.

— Фицпатрик. Капитан трети ранг Конъл Фицпатрик. Слушай, каквото и да чуеш след боцкането, ще го кажеш единствено на мен. На никой друг. На никой!

— Свързано е с последната част от това, което не можеш да ми кажеш, нали?

— Горе-долу.

— Планът ми е ясен. Един обект с една цел. Никакви отклонения, никакво любопитство, само касетофон.

Стоун отново замълча и запълни тишината със замислен шепот.

— Касетофон?… — след малко продължи: — Идеята не е лоша. Само ако е мини-микро.

— Естествено. Толкова са ситни, че можеш да ги скриеш на най-смущаващи места. Къде да те намеря? Готов съм да записвам.

— Телефонният код на града е осем нула четири — бившият служител на ЦРУ продиктува на бившия си сънародник в Берн телефонен номер в Шарлот, щата Северна Каролина. — Ще ти се обади жена. Кажи й, че си от семейството на Татяна и й остави телефона си.

Сбогуваха се набързо и Питър затвори телефона. Стана и отиде с чашата до прозореца. Беше гореща, притихнала вашингтонска нощ, въздухът едва потрепваше, предвестник на приближаващата лятна буря. Ако дъждовете се изсипеха, щяха да измият улиците и изчистят поне част от мръсотията.

Бившият дълбоко засекретен агент мечтаеше за някакъв земен или небесен балсам, който да измие ръцете и да пречисти тази част от душата му, която не беше извадил за продан, а за известен разрушителен период бе скрил в бутилката с бърбън. Съзнаваше, че е забил още един гвоздей в ковчега на Конвърс, беше прибавил още една частица достоверност към измислицата, описваща го като нещо, което не беше. Беше затвърдил представата, че Конвърс е убиецът психопат, описан от международния печат. И нещо още по-лошо — беше приписал тази представа на един честен, изчезнал човек, флотски офицер, който вероятно беше мъртъв. Тази лъжа имаше две оправдания, като едното беше едва приемливо, а другото вероятно представляваше единственият резултатен ход, който можеше да предприеме. Първото оправдание допускаше, че Фицпатрик е жив, макар че това беше слаб довод. Но ако беше мъртъв, изчезналият офицер му даваше основание да се обади на човек, който отдавна му беше задължен и да тръгне по следите на военния аташе Уошбърн, при това без да споменава името на Джордж Маркъс Делавейн. Дори Джони Реб да паднеше в ръцете им, а всеки човек, провеждащ от полусекретна до строго секретна операция, беше длъжен да държи сметка за тази възможност, той нямаше да спомене нищо за международната конспирация на генералите… Майор Норман Уошбърн може и да не знаеше нищо за съдбата на Конъл Фицпатрик, но всичко, което щеше да каже под действието на инжекцията, особено за капитана, щеше да е много ценно.

Стоун беше най-силно учуден от поведението на самия Конвърс по въпроса за лъжите на военния аташе. Ако Конвърс беше на свобода, а не затворен някъде, не можеше да не е научил за лъжите, които го обричаха. Защо в такъв случай не предприемаше нищо? Лъжата на майора беше най-слабото звено във веригата, можеше да я разкъса с минимално усилие, като заяви: „Той лъже. Бях еди къде си или навсякъде другаде освен на мястото, на което ме поставя в дадения час.“ Стоун отпи малка глътчица. Знаеше, че тези размисли са безплодни, защото отговорът му беше известен. Конвърс не беше в състояние да направи каквото и да било. Беше или в капан, или в затвор. Никой не можеше да му помогне. Беше мъртвец, жертва в пълния смисъл на думата, предаден дори от своите.

Странно, помисли цивилният, не съм ползвал семейството на Татяна от години.

От върха на пирамидата Джоел наблюдаваше как шофьорът на Лайфхелм и придружителят му се приближават към запустялата сграда. И двамата бяха опитни — единият притичваше пред другия, криеха се зад камъните и празните варели. Стигнаха до две различни врати почти едновременно. И двете врати бяха с откачени панти и висяха под ъгъл. Шофьорът направи знак с пистолета и двамата изчезнаха вътре.

Конвърс отново погледна зад гърба си. Оградата беше на около двеста метра. Би ли могъл да се свлече от смрадливия хълм, да изтича до мрежата и да се прехвърли през нея, преди палачите му да излязат от рушащата се сграда? Защо не? Можеше да опита! Надигна се, ръцете му потънаха в отпадъците, обърна се на дясната си страна и се хвърли надолу.

От разстояние долетя трясък, последван от вик. Обърна се по корем и изпълзя обратно. Шофьорът изхвръкна от вратата и зави зад ъгъла към другата врата с вдигнат, готов за стрелба пистолет. Приближи се предпазливо, забеляза нещо и когато влезе в сянката, започна ядосано да крещи. След няколко секунди изникна от сянката, помъкнал другия — очевидно някаква стълба или дъска се беше сгромолясала под краката му. Държеше се за крака и куцаше.

Две пронизителни изсвирвания прозвучаха откъм гарата. Перонът беше празен, суетящите се пътници се бяха прибрали във влака. Паниката беше затихнала и влакът щеше да предприеме тевтонско усилие да навакса закъснението. Последната полицейска кола и линейката бяха заминали.

Под него шофьорът бясно разтърсваше придружителя си и накрая го тръшна по гръб на земята. Той се изправи, размаха ръце, очевидно го молеше да спре. Шофьорът се смили и го нагласи така, че да вижда сградата, сметището и оградата. След това се върна в сградата.

Минутите течаха, залязващото слънце, засенчено от ниски облаци, струпани на запад, хвърляше дълги сенки в края на гарата. Най-сетне шофьорът се появи, беше излязъл от невидим вход от другата страна на сградата. Постоя неподвижно, загледан на запад оттатък релсите, към дивата трева и блатистата местност зад нея. Обърна се, вгледа се в пирамидите на сметището и взе решение.

— Rechts über Ihnen!68 — изкрещя той на придружителя си и посочи към втората пирамида. — Hinter Ihnen! Er schießt!69

Джоел приклекна и се втурна надолу по сметта като подплашен рак по пясък. По средата на купчината нещо се закачи за лявата му ръка, той я издърпа и я освободи. Канеше се да го захвърли, когато забеляза, че е доста дълъг електрически кабел. Сви го в шепа и трескаво продължи надолу. На три метра от земята се хвърли по корем и започна да рови с ръце и крака в пръстта и сметта, докато тялото му потъна в нея. Загреба още смет и покри главата си. Вонята беше непоносима и почувства, че в дрехите му пропълзяват насекоми и започват да лазят по кожата му. Но беше скрит, поне това беше сигурно. Започна да разбира какво му подсказваха обърканите му мисли. Беше отново в джунглата, готов да се нахвърли върху разузнавача.

Прелюдията започна. Видя куцукащия мъж, който надничаше нагоре към сметището и примижаваше срещу последните слънчеви лъчи. Беше протегнал ръката с пистолета, готов да стреля. Придвижваше се странично и предпазливо, нащрек за нещо, което не можеше да види. Мина точно пред Джоел, пистолетът беше на не повече от метър и половина от лицето му. Още една крачка и видимостта щеше да бъде пълна.

Сега! Джоел се метна напред, улови дулото на пистолета и бързо и силно го завъртя по посока на часовниковата стрелка и надолу. Докато немецът падаше по очи, Конвърс заби коляно в хрущяла на носа му и той загуби съзнание, преди да успее да извика. Пистолетът отхвръкна в сметта. Човекът потрепера и отвори уста да изкрещи, но Джоел отново се хвърли върху него, хванал кабела с две ръце. Уви го около врата на разузнавача и дръпна с всичка сила.

Тялото му омекна и Конвърс се наведе над него, готов да го търкулне към основата на сметището и да го скрие, но внезапно спря. Трябваше да има и друг начин, защото съществуваха две възможности, едната от които беше използвал преди цяла вечност в джунглата. Огледа се и на трийсетина метра вдясно видя купчина нехайно захвърлени стари железопътни релси, които образуваха ниска стена. Стена.

Беше рисковано. Ако шофьорът на Лайфхелм беше прегледал първата пирамида и бе тръгнал към втората, щеше да го види. Бяха го изпратили тук по две причини — познаваше лично жертвата, а тя го бе опозорила. Трупът на Джоел щеше да измие срама. За разлика от Конвърс той беше експерт в боравенето с оръжия. Какво имаше да мисли! След Женева всичко беше риск, надпревара със смъртта.

Хвана тялото на немеца под мишниците и запъхтян тръгна заднишком, като по незнайни причини си броеше „Едно, две, три“.

Стигна до релсите и заобиколи с трупа от другата страна на стената, токовете на убития очертаха дъги в прахта. Скри го в основата на стената и чисто инстинктивно, без да мисли, направи това, което му се искаше през последния час. Прикрит от релсите, съблече сакото и ризата си и се затъркаля по земята като пълно с бълхи куче, за да махне насекомите. Чешеше се по главата, изскубваше ги от косата и ги хвърляше далече от лицето си. Беше единственото, което можеше да стори в момента. Пропълзя в купчината релси и се намести в пространството между два различни железни пръта.

— Werner! Wo sind Sie?70

Виковете предшестваха появата на шофьора на Лайфхелм в далечния край на втората купчина. Движеше се бавно, с вдигнат пистолет. Крачките му бяха предпазливи, въртеше глава във всички посоки, личеше си опитният разузнавач. Конвърс си мислеше колко по-хубав би бил животът, ако беше добър стрелец. Но не беше. При обучението си за летец беше минал задължителния курс по стрелба, но рядко улучваше мишената от осем метра разстояние. Вторият войник на „Аквитания“ трябваше да бъде привлечен по-близо.

— Werner! Antworten Sie doch!71

Мълчание.

Шофьорът се разтревожи. Тръгна заднишком, приклекнал, и започна внимателно да разглежда хълма от смет. Подритваше предметите, които попадаха в краката му и въртеше глава. Джоел знаеше какво трябва да направи, беше го правил и преди. Да отклони вниманието на убиеца, да го привлече по-близо до мястото на срещата и да се отдалечи.

— Ох! — простена Конвърс и добави на ясен английски: — Боже мой!

В същия миг изпълзя до далечния край на стената от релси и надникна от другата й страна. Главата му остана скрита в сянката.

— Werner! Wo sind!… — немецът се изправи, очите му се насочиха към мястото, от което чу звуците. Внезапно се затича с насочен пред себе си пистолет като човек, тръгнал да притисне в ъгъла ненавистна твар. Английските думи го водеха към омразния враг.

Шофьорът се прехвърли направо над релсите, беше нащрек, оръжието бе насочено напред. Стреля в трупа и придружи гърмежите с отмъстителен крясък.

Джоел застана на колене, прицели се и два пъти натисна спусъка. Немецът отскочи от релсите и се завъртя, от гърдите му изригна кръв.

— Някои печелят — прошепна Конвърс, докато се изправяше. Беше си припомнил думите на човека във влака за Емерих.

Намираше се в блатото, а дрехите държеше над главата си, вдигнал ръка. Беше пропълзял през железопътната линия надолу по гъстата трева към блатистата влага. Там имаше вода, а това беше единственото нещо, което го интересуваше. Водата беше благодат независимо дали осигуряваше път за бягство, или пречистваше изтощеното тяло. И това бяха уроци, научени преди години. Седеше гол на наклонения бряг на блатото и сваляше пояса с парите, като се чудеше дали банкнотите вътре не бяха се намокрили, но нямаше сили да го отвори и провери.

Все пак пребърка всички джобове на дрехите, които беше съблякъл от палачите на Лайфхелм. Не беше сигурен дали нещата са ценни или не. Парите бяха без значение с изключение на дребните банкноти. Шофьорските книжки бяха със снимки, в пластмасови калъфки, не си струваше риска да ги използва. Имаше зловещ на вид нож, дългото му острие изскачаше при докосване на бутон в дръжката. Запази го. Намери и евтина запалка-еднодневка, гребенче и два спрея за освежаване на дъха след повече пийване. Оставаха личните вещи — ключове, медальон във формата на четирилистна детелина, снимки. Не пожела да ги погледне. Смъртта си беше смърт и в нея приятел и враг се изравняваха. Интересуваше се единствено от дрехите. Те бяха втората възможност, която бе използвал в джунглата преди цяла вечност. Беше се напъхал в изтърканата униформа на разузнавача и на два пъти враговете не бяха стреляли по него. Вместо това му бяха помахали.

Избра дрехите, които му подхождаха най-добре, и ги облече, а останалите хвърли в блатото. Както и да изглеждаше, приликата с академичния учен в туид, която беше пробвал в Бон, беше нищожна. Сега можеше да мине за човек, работещ на Рейн, член на екипажа на някой шлеп. Беше се спрял на сакото на шофьора — тъмно, от груб вълнен плат, с шлицове отстрани, отдолу облече синята му джинсова риза, като преди това изпра кръвта около дупките от куршумите. Панталоните бяха на помощник-палача, от кафяво кадифе, без ръбове, леко разкроени над глезените. Нито единият нямаше шапка, а неговата беше някъде в сметището. Налагаше се да купи или да открадне. Без шапка, с която да закрива част от лицето си, се чувстваше гол, като без дрехи.

Легна на сухата гъста трева, вперил очи в небето. Слънцето изчезваше зад невидимия хоризонт.

24

— О, проклет да съм! — възкликна изисканият мъж с буйна бяла грива. Гъстите му, почти побелели вежди се вдигнаха изумено. — Не сте ли момчето на Моли Уошбърн?

— Моля? — рече армейският офицер на съседната маса в банкетната зала на ресторант „Ам Тулпенфелд“ в Бон. — Познаваме ли се, господине?

— Едва ли ме помните, майоре… Извинете, че прекъснах разговора ви — южнякът отправи извинението към седналия срещу офицера плешивеещ мъж на средна възраст, който говореше английски с подчертан немски акцент. — Но Моли просто няма да прости на бедния стар кореняк на Джорджия, ако не каже „здрасти“ на сина й и не го почерпи една чашка.

— Боя се, че нищо не разбирам — отбеляза Уошбърн приветливо, но неохотно.

— И аз на ваше място бих се объркал, млади човече. Знам, че ще прозвучи блудкаво, но за последен път ви видях, когато току-що бяхте надянали дълъг панталон. Носехте син блейзер и бяхте бесен от загубата на футболен мач. Май обвинявахте лявото крило.

Майорът и събеседникът му се засмяха одобрително.

— Божичко, говорите за много отдавна, когато живеехме в Долтън. Но как ме познахте?

— Миналата седмица се отбих при милата ви майчица в Саутхамптън. В гостната й има няколко хубави ваши снимки.

— Разбира се, на пианото.

— Точно там. В сребърни рамки, както си му е редът.

— Опасявам се, че не помня името ви.

— Тейър. Томас Тейър или просто старият Ти Ти, както ме нарича майка ви.

Ръкуваха се.

— Радвам се, че се виждаме отново, господине — заяви Уошбърн и посочи към събеседника си. — Това е хер Щамлер. Организира почти всичките ни връзки с немските информационни средства.

— Радвам се да се запознаем, господин Щамлер.

— Удоволствието е мое, хер Тейър.

— Като става дума за посолството, защото предполагам, че сте говорили именно за него, обещах на Моли да ви се обадя, щом пристигна. Честна дума, канех се да го направя още утре, пристигнах едва днес. Какво съвпадение, нали? Да се окажем един до друг в ресторанта!

— Майоре — намеси се вежливо немецът. — Двама души, които се познават от толкова години, сигурно имат за какво да си поговорят. И тъй като ние двамата в основни линии уредихме деловите въпроси, смятам да си тръгвам.

— Не, не, господин Щамлер — възрази Тейър, — не мога да допусна подобно нещо!

— Моля ви, всичко е наред — немецът се усмихна. — В интерес на истината, майор Уошбърн настоя да ме покани на вечеря след ужасните истории, с които се разправяхме през последните няколко дни. Естествено, той беше много по-зает, но и аз съм изтощен. Освен това съм много по-възрастен от нашия приятел и далеч не толкова издръжлив. Леглото ме зове, хер Тейър.

— Е, господин Щамлер, и на мен ми хрумна нещо. Вие сте изцеден, а аз току-що слязох от самолета, тъй че защо и двамата да не се оттеглим и да не оставим младежа да се позабавлява?

— Този път аз не мога да допусна такова нещо — немецът се изправи и протегна ръка на Тейър. Ръкуваха се, Щамлер се обърна към Уошбърн и се ръкува и с него. — Ще ви се обадя утре сутринта, Норман.

— Добре, Герхард… Защо просто не казахте, че сте уморен?

— С риск да обидя един от най-добрите си приятели? Бъди разумен, Норман. Лека нощ, господа — немецът отново се усмихна и си тръгна.

— Щом, така или иначе, оставаме двамата, млади човече — рече южнякът, — защо не се преместите при мен и не ме оставите да спестя няколко долара на посолството?

— Добре — отвърна Уошбърн, стана с напитката си в ръка и седна на стола срещу Тейър. — Как е мама? Не съм говорил с нея няколко седмици.

— Моли си е Моли, момчето ми. От двайсет години външността й не е мръднала. Не проумявам как го прави!

— А и тя няма да ви каже.

Двамата се засмяха. Южнякът вдигна чаша и я поднесе напред. Чукнаха се и се разнесе нежен звън. Започваше.

Конвърс наблюдаваше улицата, спотаен в тъмния вход на някакъв магазин в Емерих. Срещу него мъждиво светеше евтин хотел с неприветлив вход. Все пак, ако имаше късмет, можеше след няколко минути да се озове в легло. Легло, а до него, в ъгъла — умивалник, и ако щастието му истински се усмихнеше, гореща вода, с която да промие раната и да смени превръзката. През последните две нощи беше разбрал, че подобни места са единствените му убежища. Никой не задаваше въпроси, а от клиентите се очакваше да се регистрират под измислени имена. Но дори най-безразличното посрещане криеше опасности. Трябваше само да си отвори устата и веднага щяха да го идентифицират като американец, който не говори немски.

Чувстваше се като глухоням, минаващ между две редици налагащи го с пръчки войници. Беше безпомощен, тъй дяволски безпомощен! Убийствата в Бон, Брюксел и Везел правеха всеки американец между трийсет и петдесет години подозрителен. Мелодраматичното подозрение беше подправено със спекулации, че лудият получава помощ, че е манипулиран от терористични организации — „Баадер-Майнхоф“, ООП, либийски подривни групи… Търсеха го навсякъде, а вчера „Интернешънъл Хералд Трибюн“ излезе с материали, че убиецът тръгва за Париж, което значеше, че генералите на „Аквитания“ искаха общественото внимание да се съсредоточи върху Париж, а не там, където знаеха, че се намира, за да могат войниците им да го проследят, заловят и убият.

Трябваше да се махне от улицата и търсеше хотел точно като този отсреща. Знаеше, че трябва да се приюти някъде, навън имаше прекалено много капани. Тъй че първата нощ във Везел се сети за студента Йохан и потърси начин да пресъздаде същите обстоятелства. Младите хора бяха по-малко склонни към подозрителност и по-отзивчиви към предложенията за финансова отплата.

Колкото и да беше странно, първата нощ във Везел беше и най-трудната, и най-лесната. Трудна, защото нямаше представа къде да търси, а лесна, защото всичко се уреди съвсем бързо и логично.

Най-напред се отби в една аптека и си купи марля, лепенки, дезинфекционно средство и евтина шапка с козирка. След това влезе в мъжката тоалетна на близко кафене и изми лицето си. Проми и раната и здраво я пристегна с лепенката, като съедини кожата от двете страни. Точно когато привършваше лечението си, чу познати думи и натрапчива мелодия, изпълнявана от млади, дрезгави гласове: „Напред, Уисконсин… Напред, Уисконсин… напред към слава…“

Певците бяха група студенти от германското дружество към университета на щата Уисконсин, както научи по-късно, тръгнали на екскурзия с велосипеди през Северен Рейнланд. Приближи се непринудено към младежа, който поемаше нови халби с бира от бара, и се представи като негов сънародник. Разказа му абсурдната история как отишъл при някаква проститутка и го нападнал сутеньорът й, който задигнал паспорта му, без да предполага, че има пояс с пари. Бил уважаван бизнесмен, който имал нужда да си отспи, да дойде на себе си и да се обади във фирмата си в Ню Йорк. Но за жалост не говорел немски, та би ли му помогнал студентът срещу сто долара?

Получи утвърдителен отговор. Надолу по улицата имаше невзрачен хотел, където не задаваха въпроси. Младежът плати стаята и занесе на Конвърс, който чакаше отвън, квитанцията и ключа.

Прекара целия вчерашен ден в път. Следваше пътищата, успоредни на железопътната линия, докато стигна до градче на име Халден. Беше по-малко от Везел и на изток от гарата имаше мръсен промишлен район. Но единственият „хотел“, който успя да открие, беше голяма, грозна къща в края на редица от други грозни къщи с надписи ZIMMER. 20 MARK72 на двата прозореца на първия етаж и един по-голям над входната врата. Беше пансион. Няколко къщи по-долу, под светлината на уличната лампа, се вихреше разгорещен спор между възрастна жена и младеж. Над тях няколко съседи се бяха облакътили по прозорците и очевидно слушаха. Джоел също се заслуша в спорадичните думи, изстрелвани на английски с тежък акцент.

— … Там е отвратително! Das habe ich ihm gesagt73. Не желая да остана, чичо! Ще се върна в Германия! По-добре да се запиша в „Баадер-Майнхоф“! Das habe ich ihm gesagt.

— Narr!74 — пропищя жената, обърна се и се заизкачва по стъпалата. — Schweinehund!75 — изрева тя, отвори вратата, влезе и я тръшна зад гърба си.

Младежът вдигна очи към публиката по прозорците и сви рамене. Няколко души изръкопляскаха и той направи преувеличен, театрален поклон. Конвърс се приближи, от опит глава не болеше.

— Много добре говорите английски — започна той.

— И защо не? — отвърна немецът. — Пет години съм мъкнал чували с хранителни стоки, за да го науча. Трябваше да замина при брат й в Америка. Аз казвам nein, а те ja! Заминах! Там е ужасно!

— Съжалявам да го чуя. Аз съм американец и харесвам немския народ. Къде бяхте?

— В Йорктаун.

— Във Вирджиния?

— Nein! В град Ню Йорк.

— А, в този Йорктаун.

— Ja, вуйчо ми има две месарници в Ню Йорк, в квартала, който наричат Йорктаун. Тъпотия, както казват в Америка!

— Съжалявам. Защо?

— Заради Schwarzen и Juden76! Ако говориш като мен, черните те ограбват, като те заплашват с ножове, а евреите — с помощта на касовите си апарати. Викат ми Хайни и Наци. Веднъж казах на един евреин много мило и вежливо, че ме лъже в сметката, а той се развика да се махам от магазина му, иначе щял да извика ченгетата! Бил съм лайно, така каза! Ако носиш скъп немски костюм и харчиш много немски пари, не те наричат така. Но ако си момче, което разнася поръчки и се мъчи да научи нещо, те ритат по задника! Какво съм виновен аз! Баща ми по време на войната е бил четиринайсетгодишен.

— Отново повтарям, че съжалявам. Наистина. Не е в наш стил да обвиняваме деца.

— Тъпотия!

— Може би ще успея да ви компенсирам за преживяното. Загазил съм, защото съм тъп американец. Но ще ви платя сто долара…

Младият немец с удоволствие го настани в пансиона. Не беше по-добър от хотела във Везел, но водата беше по-гореща, а тоалетната — по-близо до вратата на стаята му.

Тази нощ е по-различна от всички, които прекарах в Германия, мислеше Джоел, докато гледаше през улицата към жалкия хотел в Емерих. Тази нощ можеше да премине в Холандия. При Корт Торбеке и самолета за Вашингтон. Човекът, когото бе вербувал, беше малко по-възрастен от другите, които му бяха помагали. Беше моряк на търговски кораб от Бременхавен, дошъл в Емерих да се срещне със семейството си, с което не се разбираше. Беше направил синовното посещение и след като майка му и баща му го бяха наругали, беше се върнал при хората, които обичаше най-много — в бара на брега, при завоя на реката.

И отново, както във Везел, думите на английска песен приковаха вниманието на Джоел. Той се втренчи в младия моряк до бара, който свиреше на китара. Този път не беше колежанска футболна песен, а странна, потискаща смесица от бавен рок и тъжна балада.

Мъжете около бара се впечатлиха от вярното изпълнение. Когато морякът свърши, го уважиха с аплодисменти, последвани от възобновяването на бързите разговори и още по-бързото разнасяне на халби с бира. След минута Конвърс застана до морския трубадур, който беше преметнал китарата на гърба си като пушка. Джоел се зачуди дали говори английски, или знае само думите на песни. След няколко секунди щеше да разбере. Морякът се засмя на някаква забележка на приятеля си и когато смехът утихна, Конвърс се обади:

— Бих желал да ви почерпя една чашка, защото ми напомнихте за дома. Хубава песен.

Човекът го изгледа въпросително. Джоел заекна, защото за миг реши, че морякът не разбира. Но за свое облекчение чу:

— Danke. Песента е хубава. Тъжна, но хубава. И ние имаме такива. Вие сте Amerikaner?

— Да. А вие говорите английски.

— Горе-долу. Не мога да чета добре, aber нямам проблеми с говоренето. Пътувам на търговски кораб. Обикаляме до Бостън, Ню Йорк, Балтимор, понякога до Флорида.

— Какво ще пиете?

— Ein Bier77 — отвърна немецът и сви рамене.

— Защо не уиски?

— Ja?

— Разбира се.

— Ja.

След няколко минути седяха на маса. Джоел му разказа историята за несъществуващата проститутка и измисления сутеньор. Говореше бавно не защото се съобразяваше с възможността на слушателя си да го разбира, а защото в ума му се зараждаше нов вариант за действие. Морякът китарист беше млад, но очевидно се беше поочупил по пристанищата.

— Трябва да се обърнете към Polizei — рече той, когато Конвърс свърши. — Там познават проститутките и ще запазят в тайна името ви.

— Не мога да рискувам. Въпреки външния ми вид контактувам с редица важни хора — и тук, и в Америка.

— Което значи, че и вие сте важен човек, ja?

— И много глупав. Ако можех да се прехвърля в Холандия, щях да оправя всичко.

— Die Niederlande? Какъв е проблемът?

— Казах ви, паспортът ми е откраднат. И за мой късмет точно сега проверяват много внимателно всички американци, пресичащи границите. Заради онзи смахнат, който уби посланика в Бон и командващия НАТО. Сигурно сте чул?

— Ja, преди два-три дни е бил и във Везел — отбеляза немецът. — Казват, че е тръгнал за Париж.

— Боя се, че това не ми помага… Слушайте, вие познавате хората по реката, които излизат с лодки всеки ден. Ще ви дам сто долара, ако ми помогнете за хотела…

— И аз се съгласих. Много сте щедър.

— Но ще ви платя много повече, ако успеете да ме прехвърлите в Холандия. Фирмата ми има клон в Амстердам. Там ще ми помогнат. Ще ми помогнете ли и вие?

Немецът направи гримаса и си погледна часовника.

— Вече е късно да го организирам тази вечер, а утре тръгвам с първия влак за Бремерхавен. Корабът ми отплава в петнайсет нула нула.

— Точно тази цифра имах предвид и аз. Петнайсет нула нула.

— Марки?

— Долари.

— Ако знаехте езика, щеше да ви струва не повече от петдесет.

— Но не го знам. Хиляда и петстотин долара ще бъдат ваши, ако успеете да го уредите.

Младият мъж се втренчи в Джоел и се дръпна със стола си назад.

— Почакайте ме тук. Трябва да се обадя на едно място.

— Като минавате покрай бара, поръчайте още уиски.

— Danke.

Чакането му се стори цяла вечност.

— Ще мина да ви взема в пет сутринта — обяви морякът и седна с две чаши уиски. — Капитанът иска двеста долара, aber само при условие че не пренасяте наркотици. В противен случай няма да ви пусне на борда.

— Нямам никакви наркотици — усмихна се Джоел, като с труд прикри ликуването си. — Всичко е наред. Ще получите парите си на кея.

— Naturlich.

Всичко стана преди по-малко от час, мислеше Джоел, без да сваля очи от входа на хотела отсреща. В пет часа сутринта щеше да е на път за Холандия и с човека на име Корт Торбеке — снабдителя на Матилон с нелегални паспорти. Списъците на пътниците на всички авиолинии за САЩ щяха да бъдат следени от „Аквитания“, но преди цяла вечност беше научил, че има начин да се изплъзне от преследвачите. Щеше да го направи и сега.

Под едва осветената емблема на хотела изникна сянка. Беше младият моряк, който махна на Джоел да отиде при него.

— Господи, какво ти е, Норман? — извика южнякът, когато Уошбърн внезапно изпадна в неравномерни серии от конвулсии и с разтреперани устни започна безуспешно да се мъчи да поеме дъх.

— Не… не… знам — очите на майора се разшириха, зениците му затанцуваха без контрол.

— Може да е от тоя „Хаймлих“! — рече Томас Тейър, стана и бързо се приближи към Уошбърн. — По дяволите, не може да бъде! Храната ни я няма, ти не си ял!

Двойките около съседните маси се разтревожиха и заговориха бързо и високо на немски. Южнякът се обърна.

— Das glaube ich nicht — каза Джони Реб на безупречен немски. — Mein Wagen steht draußen. Ich weiß einen Arzt78.

Метр д’отелът се приближи тичешком и като видя, че бъркотията е причинена от американците, заговори на английски:

— Зле ли му е на майора, господине? Да попитам ли…

— Не, благодаря. Не искам непознат лекар — прекъсна го Тейър и се наведе над военния аташе, който дишаше дълбоко със затворени очи. Главата му се люлееше напред-назад. — Това е момчето на Моли Уошбърн и ще се погрижа да получи най-доброто! Колата ми е отвън. Ако двама сервитьори ми помогнат да го натоварим в лимузината, ще го закарам веднага при моя лекар. Той е специалист. На моята възраст човек трябва навсякъде да има близък лекар.

— Разбира се! — метр д’отелът щракна с пръсти и веднага се появиха три момчета.

— Посолството… посолството! — задавено произнесе Уошбърн, докато тримата го изнасяха през вратата на ресторанта.

— Не се тревожи, Норман, момчето ми! — рече южнякът, който чу молбата, както вървеше зад гърба на метр д’отела. — Ще им се обадя от колата и ще ги извикам да дойдат при Руди — Тейър се обърна към немеца. — Сигурно е съсипан от умора. Работи от тъмно до тъмно като роб. Представяте ли си какво е минало през главата му напоследък? Оня, лудият, уби посланика, а после и оная важна птица в Брюксел! Знаете ли, че момчето на Моли е военният ни аташе в Бон?

— Да, майорът е наш редовен клиент.

— Опасявам се, че този прекрасен млад човек, когото познавам от дете, в момента изучава количествените въздействия на уискито.

— Тъй ли? — метр д’отелът погледна към Джони Реб с изражението на професионален клюкар по дирите на нов слух.

— Обърна една-две чашки повечко, това е всичко. Но да си остане между нас. Ето — извади няколко банкноти южнякът, — не съм имал време да ги обменя. Сто зелени ще стигнат за сметката и за момчетата… А ето и сто за вас, да не говорите много, verstehen79?

— Напълно, mein Herr! — немецът прибра двете стодоларови банкноти, усмихна се и угоднически закима. — Няма да кажа нито дума!

— Е, чак пък толкова. Когато следващия път дойде в ресторанта, можете да му намигнете.

— Да му намигна ли?

— И да му се усмихнете приятелски, както си знаете. Това е достатъчно. Verstehen?

— Ja, съгласен съм! Има право да се разтовари!

Вън, до завоя, Джони Реб инструктира келнерите как да нагласят майор Норман Антъни Уошбърн на задната седалка. С опънати крака и възнак, по гръб. После даде на всеки по двайсет долара и ги отпрати. След това заговори на двамата мъже, седнали отпред, като натисна един бутон, за да го чуят през стъклената преграда.

— Свалих допълнителните седалки — рече, докато издърпваше кадифените столове от кадифената стена. — В безсъзнание е. Ела при мен, знахарю. А ти, Клаус, ще ни разходиш из красивите околности на Бон.

След няколко минути лимузината зави по черен път. Запалиха лампичката на тавана и лекарят разкопча катарамата на колана на Уошбърн, смъкна панталона му и го преобърна по корем на седалката. Намери мястото в основата на гръбнака, което търсеше, и насочи спринцовката с нетрепваща ръка.

— Готов ли си? — попита мургавият палестинец и свали ластика на шортите на безчувствения мъж.

— Давай, Пуки — отвърна Джони Реб и приближи малък касетофон. — На това място няма да открие следата от убождането поне една седмица, ако въобще я забележи. Хайде, арабино, накарай го да полети.

Лекарят заби дългата игла и бавно натисна с палец буталото на спринцовката.

— Ще подейства веднага — предупреди палестинецът. — Дозата е голяма и съм виждал случаи, когато пациентът започва да дърдори, преди водещият разпита да е готов.

— Аз съм готов.

— Пусни касетофона. Задавай му директни въпроси.

— Да, разбира се. Той е лош човек, Пуки. Непослушно момче, което разправя небивалици — южнякът хвана лявото рамо на безчувствения Уошбърн и го обърна с лице нагоре. — Добре, сине Молин, хайде да си поговорим. Как стана така, че се намеси в историята с офицера от флотата на САЩ, наречен Фицпатрик? Конъл Фицпатрик? Фицпатрик, Фицпатрик, Фицпатрик! Хайде, синко, кажи на татенцето, защото си нямаш никой освен него! Всички, на които мислиш, че можеш да разчиташ, те изоставиха! Предадоха те, Молин сине! Накараха те да лъжеш черно на бяло във вестниците, та целият свят да разбере, че си лъжец! Но татко ще поправи нещата. Татко ще уреди всичко! Ще станеш голям началник в Генералния щаб! Татко е единствената ти опора, отблъснеш ли я, пропадаш! Къде скрихте Фицпатрик? Фицпатрик, Фицпатрик!

Тялото на Уошбърн се сгърчи на седалката, главата му се залюля, от ъгълчетата на устните му се проточи слюнка и се чу шепот.

— Шархьорн, остров Шархьорн… В залива Хелголанд.

Кейлъб Даулинг беше не само ядосан, но и объркан. Напук на хилядите си съмнения, не можеше да се успокои. Прекалено много нелогични неща имаше и не на последно място сред тях беше фактът, че през последните три дни не успяваше да си уреди среща с изпълняващия длъжността посланик. Аташето, който уреждаше срещите, твърдеше, че бъркотията около убийството на Уолтър Перигрин е твърде голяма и затова не приема никого… С други думи, изчезвай, актьорче, имаме си грижи, а ти не си една от тях. Проверяваха го, настаняваха го в някой ъгъл и му говореха празни приказки, които се полагаха на известен, но незначителен човек. Мотивите и интелигентността му бяха поставени под съмнение от арогантни и безцеремонни дипломати. Или от някой друг.

Поради тази причина седеше на задна маса в слабо осветения бар на хотел „Кьонигсдорф“. Беше научил името на секретарката на Перигрин — Инид Хийтли, и беше изпратил Муз Розънбърг в посолството със запечатано писмо, уж от близък приятел на госпожица Хийтли в Щатите. Муз беше инструктиран да го предаде лично и при неговите размери никой на пропуска не възрази. Хийтли беше слязла долу. Посланието беше кратко и ясно.

Уважаема госпожице Хийтли,

Вярвам, че е крайно наложително да поговорим по изключително важен въпрос. Тази вечер в 7,30 часа ще бъда в бара на „Кьонигсдорф“. Ако имате възможност, моля, заповядайте да пийнем по чашка, но настоявам да не споменавате пред никого за срещата ни. Моля ви, пред никого.

Искрено ваш

К. Даулинг

Беше седем и трийсет и осем и Кейлъб започваше да се безпокои. През последните години беше свикнал хората да не закъсняват за срещи и интервюта, това беше едно от малкото преимущества да бъдеш татко Рачет. Но секретарката можеше да не пожелае да се срещне с него. Тя знаеше, че той и Перигрин се бяха сприятелили, знаеше, че има актьори, които търсят реклама, като позират за снимки с държавници и политици. Надяваше се, че…

Появи се. Жената на средна възраст влезе и примижа на слабото осветление. Метр д’отелът се упъти към нея и след секунди я придружи до масата на Даулинг.

— Благодаря ви, че дойдохте — рече Кейлъб и се изправи, когато Инид Хийтли посегна към стола си. — Не бих ви поканил, ако не смятах, че е важно — добави той и седна.

— Разбрах го от бележката ви — отвърна жената с приятно лице, признаци на сребро в косата и много интелигентни очи. Докато чакаха да донесат питието й, водиха непринуден разговор.

— Предполагам, че преживявате тежък период — започна Даулинг.

— Не ми е леко — съгласи се госпожица Хийтли. — Бях секретарка на господин Перигрин близо двайсет години. Джейн… госпожа Перигрин и аз сме приятелки. Сега трябваше да съм при нея, но й обясних, че в службата е възникнало нещо спешно.

— Как се чувства тя?

— Още е в шок. Но ще се оправи. Тя е силна жена. Уолтър обичаше да се обгражда със силни жени.

— Уважавам този начин на мислене, госпожице Хийтли.

Донесоха напитката й, сервитьорът се отдалечи и секретарката погледна въпросително Кейлъб.

— Простете, господин Даулинг, не мога да твърдя, че съм от горещите почитателки на вашия сериал, но, естествено, съм гледала няколко серии. Когато съм канена някъде на вечеря и настъпи вълшебният час, всички спират да се хранят.

— Бих им препоръчал да повишат кулинарното си майсторство.

Жената се усмихна.

— Много сте скромен, но не това исках да кажа. Не говорите като човека на телевизионния екран.

— Защото не съм този човек, госпожице Хийтли — отбеляза бившият университетски преподавател със сериозно изражение, като я гледаше с интелигентните си очи. — Но не ви поканих тук, за да обсъждаме актьорската игра. Тази тема не е твърде привлекателна.

— А защо ме поканихте?

— Защото не знам към кого другиго да се обърна. Всъщност знам, но не мога да припаря до него.

— И кой е той?

— Изпълняващият длъжността посланик, който долетя от Вашингтон.

— Затънал е до гуша…

— Някой трябва да му каже — прекъсна я Кейлъб. — Да го предупреди.

— Да го предупреди? — очите на жената се разшириха. — За опит да го убият? За ново убийство на Конвърс ли?

— Госпожице Хийтли — започна актьорът с тих глас и сдържано изражение. — Това, което ще споделя с вас, вероятно ще ви шокира и дори ще ви засегне, но не познавам друг човек от посолството, с когото мога да поговоря. Във всеки случай знам със сигурност, че там има хора, към които не бива да се обръщам.

— Не ви разбирам.

— Не съм убеден, че Конвърс е луд и че е убил Уолтър Перигрин.

— Какво? Не говорите сериозно! Не може да не сте прочел колко е неуравновесен. Той е и последният човек, видян с господин Перигрин. Майор Уошбърн свидетелства за това!

— Майор Уошбърн е един от хората, с които не бих желал да разговарям.

— Но той минава за един от най-добрите офицери в армията на САЩ — възрази секретарката.

— В такъв случай има много странни възгледи за изпълнението на заповедите на началниците си. Миналата седмица заведох Перигрин да се срещне с един човек. Той побягна и Уолтър каза на майора да го спре. Вместо това Уошбърн се опита да го убие.

— Сега разбирам — заговори Инид Хийтли с неприязън. — Онази нощ вие организирахте срещата с Конвърс, вие, сега си спомням! Господин Перигрин ми каза. Какви са тези работи, господин Даулинг? Холивудски актьор защитава представата за себе си? Опасявате се, че ако ви подведат под отговорност, рейтингът ви ще се сгромоляса, така ли? Не мога да продължа този разговор — жената избута стола си назад и се приготви да стане.

— Уолтър Перигрин държеше на думата си, госпожице Хийтли — каза Кейлъб, без да помръдне и без да сваля очи от секретарката. — Смятам, че ще се съгласите с това.

— Е, и?

— Той ми обеща нещо. Каза ми, че ако Конвърс му се обади и поиска среща с него, ще ме вземе със себе си. Мен, госпожице Хийтли. Но не и майор Уошбърн, чиито действия онази нощ пред университета бяха толкова непонятни за него, колкото и за мен.

Жената на средна възраст остана на мястото си, присвила загрижените си очи.

— Наистина на следващата сутрин беше разстроен — тихо призна тя.

— Май ще е по-точно да кажете дяволски ядосан. Човекът, който избяга тогава, не беше Конвърс, но и той не беше луд. Говореше като човек, свикнал да упражнява власт. Провеждало се някакво поверително разследване, свързано с посолството. Перигрин не беше чул за него, но възнамеряваше да разбере. Спомена, че ще се обади във Вашингтон по обезопасен телефон. Не съм запознат с технологията, но ми се струва, че човек не провежда такива разговори, ако не се бои, че някой ще се опита да го подслушва.

— Той наистина се обади. Каза ли ви го?

— Да. Но има още нещо, госпожице Хийтли. Както правилно отбелязахте, Уолтър Перигрин чу за Конвърс благодарение на мен и този факт не ме прави особено щастлив. Но не ви ли се струва странно, макар това да не е тайна, никой не е дошъл да ме разпита след убийството на Уолтър?

— Никой ли? — попита недоверчиво жената. — Но аз включих името ви в доклада си.

— И на кого го предадохте?

— Ами Норман движеше всичко… — Инид Хийтли млъкна.

— Уошбърн ли?

— Да.

— Разговаряла ли сте с някой друг? Не ви ли разпитаха?

— Разпитаха ме, разбира се. Един инспектор от бонската полиция. Сигурна съм, че споменах името ви… абсолютно съм сигурна.

— Присъстваше ли още някой на разпита ви?

— Да — рече секретарката на убития посланик. — Норман — добави шепнешком тя.

— Странно поведение за полицейски отдел, нали? — Кейлъб леко се наведе към нея. — Нека наблегна на нещо, току-що казано от вас, госпожице Хийтли. Попитахте ме дали не съм холивудски актьор, който защитава представата за себе си. Въпросът ви е логичен и ако бяхте видяла опашките от безработни актьори в Лос Анжелис, щяхте да разберете колко е логичен. Е, не смятате ли, че и други хора мислят същото? Не съм разпитван, защото определени лица тук, в Бон, си мислят, че треперя за кожата на татко Рачет и мълча, за да запазя образа и рейтинга му непокътнати. Колкото и да е странно, този тип разсъждения са най-добрата ми физическа защита. Никой не може да убие татко Рачет, без да си навлече гнева на милиони зрители.

— Но вие не мълчите — отбеляза Инид Хийтли.

— По-скоро не говоря високо — поправи я актьорът, — макар и не поради гореописаните причини. Аз съм задължен на Уолтър Перигрин, знам това по-добре от всеки друг. И няма да му се издължа, като оставя за убийството му да обесят човек, за когото съм сигурен, че е невинен. Но тъкмо тук се обърквам. Не мога да бъда сигурен. Може би греша.

Жената отговори на втренчения поглед на Даулинг, намръщи се бавно, но продължи да го гледа.

— Сега ще си тръгна, но бих искала, ако не възразявате, вие да останете още малко. Ще се обадя на един човек, с когото мисля, че трябва да се срещнете. Ще разберете защо. Той ще ви се обади тук, но няма нищо да записвате. Направете каквото ви каже, идете където ви нареди.

— Мога ли да му вярвам?

— Господин Перигрин му вярваше — кимна Инид Хийтли, — въпреки че не го харесваше.

— Значи доверието му е било истинско — отбеляза актьорът.

Кейлъб дочака телефонния разговор и си записа адреса. Портиерът на „Кьонигсдорф“ му извика такси и след осем минути беше пред живописна викторианска сграда в предградията на Бон. Изкачи се до вратата и позвъни.

След две минути го въведоха в просторна стая, вероятно навремето библиотека, но сега шкафовете за книги бяха покрити с подробни карти на Германия. Иззад писалището стана мъж с очила, кимна и заговори:

— Господин Даулинг?

— Да.

— Благодаря, че дойдохте. Името ми не е важно. Можете да ме наричате Джордж.

— Добре, Джордж.

— Но за ваша поверителна, повтарям, поверителна информация, аз съм началник на централата на ЦРУ в Бон.

— Добре, Джордж.

— С какво се занимавате, господин Даулинг? Каква е професията ви?

Актьорът само поклати глава.

25

Първата неясна светлина на зората пропълзя ниско по източното небе и над речните кейове с лодките. Джоел вървеше до младия моряк и непрекъснато вдигаше ръка към небръснатото си четвърти ден лице. За последен път се избръсна в Бон и сега имаше наченки на къса брада, още недостатъчно гъста, но вече не четина. Още един ден и ще трябва да започне да я подравнява и оформя — още едно бягство от приликата със снимката във вестниците.

След още един ден трябваше да реши и дали да се обади на Вал. Всъщност вече беше взел отрицателно решение. Инструкциите му бяха достатъчно ясни, а и телефонът вероятно се подслушваше. Но толкова му се искаше поне да чуе гласа й, да долови подкрепата, която знаеше, че ще открие в него. Не. Да я чуе, значеше да я въвлече. Не!

— Последната лодка вдясно — обади се морякът и забави крачка. — Трябва отново да ви попитам, защото съм дал дума. Нали не носите наркотици?

— Не, не нося.

— Може да поиска да ви претърси.

— Не мога да разреша подобно нещо — избухна Конвърс, като се сети за пояса с парите. Можеха да го помислят за скривалище на наркотици и ако го отвореха, щяха да открият сума, за каквато повечето от мошениците по крайбрежието бяха готови да извършат убийство.

— Може да се заинтересува защо. Наркотиците носят тежки присъди.

— Ще му обясня на четири очи — каза Джоел и измисли начина. Щеше да го направи с пистолет в едната ръка и допълнителни петстотин долара в другата. — Но давам честна дума, че не нося наркотици.

— Лодката не е моя.

— Но ти организира всичко и знаеш достатъчно за мен, за да ме предадеш, ако окажат натиск върху теб.

— Ja, помня. Кънектикът, посещавал съм приятели в Бриджпорт. Вие сте вицепрезидент на брокерска къща. Ако трябва, ще ви намеря.

— Не бих искал да се стига дотам. Ти си добър човек, помагаш ми в тежък момент и съм ти признателен. Няма да ти докарам неприятности.

— Ja — кимна младият немец. — Вярвам ви. И снощи ви повярвах. Говорите много добре, явно сте интелигент, но сте извършил глупост и сега ушите ви са червени. А едни червени уши ще ви струват повече, отколкото сте готов да платите, и затова плащате още повече, за да премахнете червенината.

— Проповедта ти е трогателна.

— Was ist?

— Нищо. Прав си. Такива сме ние от висшето ниво на средното управление. Ето — Джоел беше приготвил банкнотите в левия си джоб и сега ги извади. — Обещах ти хиляда и петстотин долара. Преброй ги, ако искаш.

— Защо? Ако не са толкова, ще се развикам и ще останете тук. А сте прекалено уплашен, за да поемете такъв риск.

— Ти си роден за адвокат.

— Елате, ще ви заведа при капитана. За вас той е само „капитане“. Ще ви свалят, където той каже… И внимавайте. Пазете се от хората на лодката. Те мислят, че носите много пари.

— Затова не искам да ме претърсват — призна Конвърс.

— Знам. Ще направя каквото мога.

Но това, което направи морякът, не беше достатъчно. Капитанът на мръсната баржа — нисък набит мъж с развалени зъби, заведе Джоел в кабината с руля и му каза на развален, но напълно ясен английски да си свали сакото.

— Обясних на приятеля си на пристанището, че не мога да го направя.

— Двеста долара, Amerikaner — рече капитанът.

Конвърс имаше пари в десния джоб. Бръкна да ги извади и бегло погледна през прозореца към кърмата. Видя в слабата светлина двама мъже да се качват на борда. Не погледнаха нагоре и той остана невидим за тях в сенките на кабината.

Ударът дойде внезапно, без предупреждение и с такава сила, че Джоел се сви и се хвана за стомаха. Не можа да поеме дъх. Пред него приличният на бик капитан махаше ръката си с гримаса на остра болка. Юмрукът на немеца беше улучил пистолета в колана на Конвърс. Джоел с мъка се довлече до преградата, облегна се на нея и бавно седна на пода. Все пак успя да бръкне под сакото и да извади пистолета. Насочи го към огромния гръден кош на капитана.

— Не биваше да го правиш — заговори, без да маха ръка от стомаха си. — А сега ти си свали якето, мръснико.

— Was?

— Много добре ме чу! Съблечи го, обърни го наопаки и го тръсни!

Немецът бавно и неохотно се измъкна от късото до кръста яке, като на два пъти хвърли крадливи погледи вляво от Джоел, към вратата на кабината.

— Търсех само наркотици.

— Не нося наркотици, а дори и да носех, онзи, който би ми ги продал, щеше да намери по-добър начин да ги прехвърли през реката. Обърни го! Разтръскай го!

Капитанът хвана якето за долния край и го отпусна. Къс револвер падна на пода и изтрака на дървото, последван от по-лекия звук на дълъг нож, прибран в плоска кокалена дръжка, която накрая се разширяваше. Когато се удари в палубата, острието изскочи.

— По реката е така — отсече капитанът без допълнителни обяснения.

— Аз само искам да я прекося без проблеми, а за изнервен човек като мен проблем ще е всеки, който влезе през тази врата — Конвърс посочи с глава вратата на кабината от лявата си страна. — В такова състояние съм, че ще стрелям веднага. Вероятно ще убия и теб, и този, който влезе. Не съм силен като теб, капитане, но се страхувам и това ме прави много по-опасен. Можеш ли да го разбереш?

— Ja. Не съм те наранил. Само търсех наркотици.

— Доста ме заболя — поправи го Джоел. — И това ме плаши.

— Nein. Bitte… моля ви.

— Кога ще изкараш лодката от пристанището?

— Когато реша.

— Колко души е екипажът?

— Само един човек.

— Лъжец! — кресна остро Конвърс и вдигна пистолета.

— Zwei. Двама души… днес. Ще товарим тежки сандъци в Елтон. Честна дума, обикновено е само един. Не мога да плащам на повече.

— Пускай двигателя — нареди Джоел. — Или двигателите. Хайде!

— Die Mannschaft… Екипажът… Трябва да дам заповеди.

— Чакай! — Конвърс запълзя към вратата и погледна нагоре към плътната дървена рамка на прозореца на рулевия, без да отклони дулото от гърдите на капитана. Отново се облегна на преградата и се изправи. Беше в сянка и виждаше ясно през всички прозорци пред и зад себе си. Двамата от екипажа седяха и пушеха, единият пиеше бира от кутия. — Добре — рече Джоел и освободи спусъка на автоматичния пистолет, с който не беше сигурен дали може да улучи на повече от три метра. — Отвори вратата и дай заповедите си. И ако някой от тези мъже направи нещо повече от развързването на въжетата, ще те убия. Ясно ли е?

— Ясно… но вие не ме разбирате. Исках да ви претърся за наркотици. Не съм искал да ви направя нищо лошо, просто се защитавам. Вярвам в думите на моя Neffe… на племенника ми, но трябва да съм сигурен.

— На племенника ти?

— Морякът от Бремерхавен. Как мислите, че намери тази работа? Ach, mein Bruder продава цветя! Магазинът е на неговата Frau! И той навремето плаваше по океаните като мен. А сега е Blumenhandler!

— Проклет да съм, ако разбирам нещо — каза Джоел и свали леко пистолета.

— Може би ще разберете, ако ви кажа, че ми предложи половината от хиляда и петстотинте долара, които сте му платил.

— Организирани крадци.

— Nein, аз не приех. Казах му да си купи нова Gitarre.

Конвърс въздъхна.

— Нямам наркотици. Вярваш ли ми?

— Ja, той ми обясни, че сте само един глупак. Богатите глупаци плащат повече, защото се боят да покажат пред хората глупостта си. Бедните не ги е грижа.

— Тази склонност към проповеди наследствена ли е?

— Какво?

— Нищо. Издай заповедите си. Да тръгваме.

— Ja. Моля ви, наблюдавайте през прозорците. Не искам да се боите. Прав сте. Уплашеният човек е много по-опасен.

Джоел се облегна на преградата, докато капитанът даваше заповедите си. Двигателите се включиха и въжетата бяха отвързани. Конвърс се отпусна и спря да мисли. Искаше малко да си отдъхне…

— Пет, може би шест минути — говореше капитанът и завъртя руля наляво.

Джоел примигна, беше се озовал в спокойна ниша, но не знаеше за колко време.

— Каква е процедурата? — попита той, загледан в изгрева на оранжевото слънце, което подпали остатъка от речната мъгла. — Какво трябва да правя?

— Почти нищо — отвърна немецът. — Просто ще минете спокойно по кея, сякаш минавате оттам всяка сутрин, и през ремонтната база ще излезете на улицата. Ще се окажете в южната част на град Лобит, в die Niederlande, и все едно че никога не сме се виждали.

— Разбирам, но как ще стане?

— Виждате ли онзи Bootshafen? — капитанът посочи към редица докове с тежка машинария.

— Това е пристанище.

— Ja, пристанище. Единият ми резервоар е празен. Ще кажа, че искам да го проверя. Ще спра двигателите на триста метра от брега и ще вляза в пристанището. Ще помърморя за цената, която искат холандците, но ще я платя, защото не купувам от оня deutsche крадец на отсрещния бряг. Вие ще слезете с единия човек от екипажа, ще изпушите цигара, ще се посмеете на глупостта на капитана си и ще си тръгнете.

— Просто така?

— Ja.

— Прекалено лесно е.

— Ja. Никой не е казвал, че е трудно. Само трябва да си отваряте очите.

— За полиция ли?

— Nein — капитанът сви рамене. — Ако се появи Polizei, ще се качите на лодката и тогава ще останете на борда.

— В такъв случай за кого да си отварям очите?

— За хора, които ще ви наблюдават и ще забележат, че се отдалечавате.

— Какви хора?

— Всякакви негодници. Сутрин идват на кея и търсят работа, повечето още не са изтрезнели. Пазете се от тях. Ще решат, че носите наркотици или пари. Ще ви счупят главата и ще ви ограбят.

— Племенникът ви ме предупреди да се пазя от хората на лодката ви.

— Само новият е негодник. Налива се с бира да изтрезнее. Смята, че ме е измамил, но греши. Ще го задържа на борда да чисти или ще измисля нещо друго. Другият не е проблем за вас. Той ми е верен, Idiot с як гръб и дебела глава. По реката само аз го наемам. Verstehen?

— Мисля, че да. Между другото, трябва да отида в Амстердам. Има ли влак оттук?

— В Лобит няма влакове. Ще вземете автобуса до Арнхем. Оттам тръгва влак за Амстердам. Пътувал съм често с него, когато корабите ми хвърляха котва в die Niederlande. Автобусът спира на гарата. Пътуването е кратко.

— Кораби ли? Големи кораби? — попита Джоел, заинтригуван от думите на капитана.

— Навремето плавах по океаните, а не по вонящи реки. На петнайсетгодишна възраст постъпих на кораб с mein Bruder — брат ми. На двайсет и три вече бях Obermaat… младши офицер. Добри пари, хубав живот… Бях много щастлив — немецът понижи глас, докато спираше двигателите, и завъртя руля наляво. Лодката забуксува във водата. — Защо да говорим? Всичко е свършено.

— Какво се е случило?

— Не ви интересува, Amerikaner — капитанът даде газ и моторът се задави.

— Интересува ме.

— Warum? Защо?

— Не знам. Може би отвлича мислите ми от собствените ми проблеми — честно призна Конвърс.

Немецът му хвърли кратък поглед.

— Питате ме? Добре. Нали никога не сме се виждали… Откраднах пари, много пари. На финансиста на фирмата му трябваха девет месеца да ме открие. Aber, ach, все пак ме откри! Беше преди много години. Оттогава за мен няма океани, плавам само по реката.

— Но нали сте печелил добре? Защо откраднахте?

— Защо крадат повечето мъже?

— Защото имат нужда от пари, искат неща, които не биха могли нормално да си позволят или в същината си са нечестни. Но не смятам, че вие сте такъв.

— Историята е по-стара, като Адам и ябълката, Amerikaner.

— Искате да кажете, че е било заради жена?

— Стара история. Имаше дете и не искаше мъжът й да кръстосва морета и океани. Искаше нещо повече — капитанът си позволи слаб блясък в очите и лека усмивка. — Искаше цветарница.

Джоел се засмя, за миг забравил болката си.

— Бива си ви, капитане.

— Нали вече няма да се видим?

— Тогава племенникът ви…

— Никога вече няма да ви види! — прекъсна го немецът и високо се засмя. Очите му не се отделяха от водата, докато навлизаше в холандското пристанище.

Конвърс стоеше облегнат на един кол, пушеше и очите му, скрити под ниско спуснатата козирка, сновяха неспирно нагоре-надолу по кея и ремонтната база. Хората, които се тълпяха около тежките машини, вършеха механично работата си, а тези при лодките, изглежда, предпочитаха да ги наблюдават, отколкото сами да свършат нещо.

Моментът е подходящ, реши Джоел и се оттласна от кола. Никой не проявяваше дори минимален интерес към него.

Тръгна по кея бавно, почти лениво, но очите му не пропускаха нищо. Стигна ремонтната база и се приближи към редица корпуси в сухия док. Зад последния корпус, на не повече от сто метра, се издигаше необичайно висока противоураганна преграда с отворен портал. От лявата му страна стоеше униформен пазач, който пиеше кафе и четеше вестник. Столът му беше облегнат на мрежестата ограда. Като го видя, Джоел спря, дишането му секна. Без никаква видима причина в него се включи някакво вътрешно усещане за тревога. През портала спокойно влизаха и излизаха хора, но пазачът не вдигаше поглед от вестника в скута си.

Конвърс се обърна и хвърли последен поглед към реката. Внезапно вниманието му беше привлечено от капитана. Беше изтичал до началото на кея и диво ръкомахаше с бързи, кратки движения. Опитваше се да го предупреди за нещо. След това изкрещя с всичка сила, хората го загледаха и се заобръщаха, но продължиха по пътя си. Никой не искаше да се забърква в каквото и да било.

— Lauf! Бягай! Махай се!

Джоел се обърка. Огледа се наоколо. И тогава ги видя. Двама, не, трима едри мъже се изкачиха на кея, втренчени в него със стъклени очи. Първият се хвърли към капитана. Немецът го хвана за рамото и го завъртя, за да го спре, но другите двама налетяха с юмруци върху него и го заудряха по врата и гърба. Приличаха на животни, възбудени от миризмата на падналата в капана тлъста плячка.

Конвърс се хвърли по корем под редицата лодки на сухия док и си удари главата, докато пълзеше към светлината в другия им край. Виждаше крака, които бясно се мятаха зад него, приближаваха, защото той пълзеше, а те тичаха. Стигна края на редицата, изправи се и хукна към портала. Изтегли ризата си от панталона, откъсна част от долния й край и я притисна към ударените места по главата си, докато мина бързо покрай пазача и излезе от портала. Огледа се. Тримата мъже ядосано, по пиянски спореха един с друг, двама клекнаха и занадничаха под лодките. В същия миг правият го забеляза. Извика нещо и другите двама се изправиха и хукнаха след Джоел. Той също побягна с всичка сила и скоро спря да ги вижда. Животните се бяха отказали от гонитбата.

Намираше се в Холандия. Посрещането му беше, меко казано, хладно, но беше с една крачка по-близо до Амстердам. От друга страна, нямаше представа къде точно се намира в момента. Знаеше само името на града — Лобит. Трябваше да успокои дишането си и да помисли. Влезе в запустял крайбрежен склад, където тъмната сянка зад входа превръщаше стъклото в мътно огледало. Беше достатъчно, видът му бе ужасен. Мисли. Мисли, за Бога!

Матилон му беше казал да вземе влака от Арнхем до Амстердам, ясно си спомняше това. А капитанът на баржата го посъветва да вземе автобус от Лобит до Арнхем, в Лобит нямало гара. Първото нещо, което трябваше да направи на гарата в Арнхем, беше да се поизчисти, да разучи тълпата и да прецени дали да рискува да стане част от нея. Умът му препусна едновременно в няколко направления. Очилата без диоптри отдавна бяха изчезнали по време на бурните събития във Везел, щеше да ги замени със слънчеви. Трудно можеше да направи нещо за драскотините по лицето си, но след сапун и вода нямаше да изглеждат толкова зловещи, а около гарата все щеше да намери къде да пооправи скъсаните си дрехи… Трябваше му и карта. По дяволите, нали беше летец! Трябваше да се добере до Амстердам и да намери начин да установи контакт с човек на име Корт Торбеке и да се обади на Нейтън Саймън в Ню Йорк. Имаше да върши толкова неща.

Когато излезе от склада, внезапно осъзна какво става. Всеки изминал ден приближаваше генералите от „Аквитания“ до осъществяването на лудостта, която бяха замислили. Той и те трябваше да разменят местата си. Преследваният трябваше да стане преследвач. Апостолите на Делавейн бяха убедили света, че той е убиец-психопат и затова трябва да го открият, заловят, убият и да го представят като поредния пример за разпространяващото се безумие, което може да се спре само с тяхна помощ. „Аквитания“ трябваше да се извади на показ и да се разруши, преди да е станало твърде късно. Броенето преди старта вървеше.

Действай!, заповяда си наум Конвърс и тръгна по-бързо по улицата.

Седеше в последния вагон на влака, все още нащрек, но доволен от постигнатия напредък. Беше действал предпазливо, без излишни движения, съсредоточен върху поне десетината възможни опасности — втренчени в него очи, мъж или жена, забелязани два пъти за кратък период от време, чиновник, който го бави с любезността си повече от необходимото.

ТУК СЕ ГОВОРИ АНГЛИЙСКИ, гласеше надписът върху покрива на павилион за вестници на оживен ъгъл в Лобит. Докато си купуваше карта и вестник, Конвърс помоли да го упътят към спирката на автобуса за Арнхем, прикрил лице зад вестника. Собственикът беше прекалено зает с клиентите и не обърна внимание на вида му. Упъти го в телеграфен стил, като действаше повече с жестове, отколкото с думи. Джоел откри автобусната спирка след четири преки. Седна в претъпканото превозно средство, зарови лице във вестника, който не можеше да прочете, и след около четирийсет минути слезе на гарата в Арнхем

Първата му задача бе да отиде до умивалника, който беше най-отдалечен от вратата на мъжката тоалетна. Изми се и доколкото можа изтупа дрехите си. Огледа се. Все още изглеждаше зле, но повече приличаше на човек, който се е наранил, отколкото на пребит, а между двете имаше разлика.

След това отиде на гарата и обмени в гулдени марките и петстотин долара. От аптеката до обменното бюро си купи тъмни очила с цветни рамки. Когато се нареди на опашката пред касата, закрил с ръка белезите по лицето си, погледът му се спря върху щанда за козметика отсреща. Гледката събуди един спомен.

Малко след сватбата, при един от онези шантави инциденти, които стават в най-неподходящото възможно време, Валери се беше спънала в килима и си удари главата в ръба на малка маса. До седем вечерта й излезе „адски бушон“, както се изрази Джоел. Около окото й се беше оформил почти пълен черен кръг. На следващата сутрин в десет часа трябваше да проведе представяне на фирмата си на два езика пред клиенти от Щутгарт. Беше го изпратила до аптеката за малко шишенце течен грим, който направи синината видима само от съвсем близко разстояние.

— Не искам хората да си помислят, че новичкият ми съпруг ме е пребил, защото не съм удовлетворила някоя от най-дивите му сексуални фантазии.

— Коя по-точно? — беше попитал той.

Излезе от опашката, заобиколи гишетата и се устреми към щанда с кремове и одеколони, шампоани и лакове за нокти. Позна шишенцето, избра по-тъмен нюанс и се върна на опашката.

Второто посещение на мъжката тоалетна отне десетина минути, но резултатите оправдаха бавенето. Нанесе внимателно грима и белезите избледняха. Вече изглеждаше не като побойник, а като човек след леко падане, освен ако не го гледаха много отблизо. Конвърс се поздрави за хрумването.

Качи се в последния вагон на влака от Арнхем за Амстердам, пълен с двойки летовници на неговата възраст. Спирките се нижеха, пътниците слизаха и се качваха.

— Амстел! — изрева кондукторът, като отвори предната врата. — Амстердам!

Влакът влезе в гарата и мъжки и женски гърди, облечени в тениски, шумно нахлуха във вагона. Пет-шест души, седнали пред Джоел, станаха едновременно да поздравят познатите си. Във въздуха се вдигнаха бутилки и кутии с бира. Между тесните стени екна смях, който почти удави свирката на влака.

Зад новодошлите по пътеката с несигурна стъпка се движеше възрастна жена, очевидно пияна. Измачканите й дрехи подхождаха на огромната протрита брезентова торба, която стискаше в лявата си ръка, докато с дясната се опря на най-близката облегалка, за да запази равновесие. Ухилена прие бутилка бира, пътниците започнаха да пускат в торбата й бутилки и сандвичи. Двама мъже застанаха на пътеката и й се поклониха ниско, сякаш беше кралица. Трети я плесна отзад и подсвирна. Ритуалът продължи няколко минути — развеселените пътници си бяха намерили забавление. Старицата пиеше, плезеше се с опулени очи и развят дрипав шал. Забавляваше всички с пиянските си подвиквания и приемаше всичко, което хвърляха в чантата й, включително и дребните монети. Любезни са холандските летовници, мислеше Джоел, готови са да се погрижат за по-нещастните от тях. Жената се доближи до него, като държеше брезентовата чанта разтворена пред себе си, за да получи всичко, което й хвърляха от двете страни на пътеката. Конвърс бръкна в джоба си, извади няколко гулдена и ги пусна в чантата.

— Goedemorgen — каза старицата и помаха с ръка. После изрече нещо дълго и неразбираемо.

Джоел кимна и заби поглед в картата, но жената с чантата остана до него.

— Uw hoofd! Ach, heb je een ongeluk gehad, jongen?

Конвърс отново кимна, бръкна повторно в джоба си и даде на пияницата още пари. Посочи към картата и й махна да се отстрани.

— Spreekt u Engels? — изкрещя едрата старица, залитна и се надвеси над него.

Джоел сви рамене, облегна се и отново прикова очи в картата.

— Май говориш — рече дрезгаво, ясно и трезвено жената. Дясната й ръка вече не стискаше облегалката, а ровеше в чантата. — Търсихме те всеки ден, във всеки влак. Не мърдай! Пистолетът ми има заглушител. При тоя шум ще дръпна спусъка и никой няма да чуе нищо, включително мъжът до теб, който мисли само как да се запознае с жената с големите гърди. Намерихме те, Meneer Конвърс!

Намираше се на няколко минути от Амстердам и смъртта.

26

— Mag ik u even lastig vallen? — изкрещя старицата на пътника до Конвърс и пак се заклатушка. Мъжът отлепи очи от веселбата на пътеката и погледна нагоре към вещицата. Тя се развика отново, без да вади дясната си ръка от чантата. Сивата й чорлава коса се разтърси, когато кимна към предната част на вагона. — Zou ik op uw plaats mogen zitten?

— Mij best! — човекът стана ухилен и Джоел инстинктивно отдръпна краката си, за да мине. — Dank u wel — добави той и пое към единственото празно място зад двойката, танцуваща на пътеката.

— Мърдай! — дрезгаво изкомандва старицата, като се поклащаше в ритъма на носещия се към Амстердам влак.

Ако ще правя нещо, реши Джоел, трябва да е сега. Започна да се изправя с вперени право пред себе си очи, десният му лакът бе подпрян на ръчката, на сантиметри от издутата торба. Рязко пъхна ръка в зейналия й отвор и впи пръсти в тлъстата китка на ръката, която държеше оръжието. Стисна я, наведе я надолу, като сграбчи плът и метал, и яростно я изви наляво. Блъсна старицата в тясното пространство между седалките, завъртя я и я тръшна на мястото до прозореца. Пистолетът гръмна, чу се остро изпукване и в дебелия брезент се прогори дупка, краищата й задимяха. Куршумът се заби някъде ниско долу. Силата на женището се оказа маниакална, далече по-голяма, отколкото можеше да си представи. Бореше се яростно, посягаше с нокти към лицето му, но той успя да вдигне ръката й над главата, изви я и я задържа зад гърба й. В торбата ръцете им още не се пускаха, тя стискаше пистолета, а той не можеше да откопчи пръстите й от него. Все пак успя да го задържи насочен надолу, като обездвижваше китката й — сила срещу сила. Разкривеното й лице подсказваше, че няма да се предаде.

Веселбата и шумът във вагона достигнаха връхна точка — фалшиви гласове се опитваха да подхванат песен, отекваше висок смях. Никой не обръщаше внимание на дивата борба върху тясната седалка. Внезапно, погълнат от паниката и яростната безизходица, Джоел усети, че влакът, макар и съвсем неуловимо, намалява скорост. Рефлексите му на летец отново не му изневериха. Заби лакът в дясната гърда на старицата, за да я накара да пусне пистолета, но тя се държеше с извита назад ръка и запънати под предната седалка дебели крака, които й даваха опора. Тлъстото й тяло се извиваше, успя да приклещи ръката му така, че да не може да изтръгне пистолета.

— Пускай! — дрезгаво прошепна той. — Няма да ти направя нищо. Колкото и да са ти платили, ще ти платя още повече.

— Nee! Ще ме извлекат от дъното на някой канал! Не можеш да избягаш, Meener! Чакат те в Амстердам на гарата!

Старицата сгърчи лице, зарита с крака и за миг освободи лявата си ръка. Протегна я към лицето му и ноктите й се плъзнаха по покаралата му брада, но той я улови за китката, опъна ръката й успоредно на седалката, удари я с все сила с коляното си и я завъртя по посока на часовниковата стрелка, за да я обездвижи. Не успя. Дясната й ръка беше силна като на лъвица, защитаваща достойнството си. Не пускаше и пистолета в торбата.

— Лъжеш! — кресна й Конвърс. — Никой не знае, че съм в този влак! Самата ти се качи преди двайсет минути!

— Бъркаш, Amerikaan! Пътувам от Арнхем, но тръгнах от първия вагон към края на влака. Открих те в Утрехт и веднага беше телефонирано.

— Лъжеш!

— Сам ще видиш.

— Кой те нае?

— Хора.

— Кои?

— Ще ги видиш.

— По дяволите, ти не си от тях! Изключено е!

— Те ми платиха. Плащат наляво и надясно по железопътната линия. По кейовете и летищата също. Предупредиха, че говориш само английски.

— Нещо друго?

— Защо трябва да ти казвам? Заловен си. Ти трябва да ме пуснеш, може би ще е по-полезно за теб.

— Как? С бърз изстрел в главата вместо клетка в Ханой?

— Каквото и да е, куршумът е за предпочитане. Прекалено млад си, да знаеш, Meneer. Никога не си живял в окупация.

— А ти си прекалено стара, за да си толкова силна.

— Ja, научих и това.

— Пусни ме!

Влакът спираше и пияната тълпа във вагона ревна одобрително. Мъжете посегнаха над главите си към куфарите. Пътникът, който беше седял до Джоел, бързо издърпа своя от мрежата над седалката, стомахът му се притисна в рамото на Конвърс. Джоел се постара да даде вид, сякаш е погълнат от разговора с изкривилата лице полупленница. Човекът политна назад с куфара в ръка и се засмя.

Старицата се метна напред и впи зъби в горната част на ръката на Конвърс, на милиметри от раната му. Захапа го злобно, жълтите й зъби проникнаха в плътта му, от кожата му бликна кръв и потече по синкавата кожа на лицето й.

Той подскочи от болка. Тя освободи ръката си от хватката му в торбата, пистолетът беше неин! Стреля и от пода на пътеката, на няколко сантиметра от крака на Джоел, се откъсна парче дърво. Той сграбчи невидимото дуло, извъртя го и го дръпна, като се мъчеше с всичка сила да го отклони от себе си. Старата стреля отново.

Очите й се разшириха, тя се отпусна назад на седалката. Плъзна се към прозореца, без да затваря очи. По тънкия плат на роклята върху горната част на корема й се разпълзя кърваво петно. Мъртва е, помисли Джоел и му се догади, трябваше да поеме няколко пъти дълбоко дъх, за да не повърне. Попита се разтреперан коя ли е тази старица, защо е изпаднала, какво ли е преживяла, за да стигне дотук? Прекалено млад си да знаеш… Никога не си живял в окупация.

Нямаше време за подобни мисли! Тя искаше да го убие, това бе единственото, което го интересуваше, а след няколко минути щеше да се срещне с мъжете, които го причакваха. Трябваше да мисли, да действа!

Бръкна в брезентовата торба и изви пистолета, за да го измъкне от сгърчените й пръсти. Бързо го мушна под колана, усещаше тежестта на другия пистолет в джоба си. Пресегна се и подреди гънките на роклята, покри с шала кървавите петна и спусна чорлав кичур коса върху изцъклените й очи. Опитът от лагерите му подсказа да не се опитва да ги затваря, много често оказваха съпротива и само щеше да привлече вниманието към себе си и нея. Последното, което направи, беше да извади една консервена кутия бира от торбата, да я отвори и да я сложи в скута й. Течността се разля и намокри полата.

— Amsterdam! De volgende halte is Amsterdam-Centraal!

Тълпата летовници нададе възторжен рев и пред вратите се оформиха опашки. О, Боже, мислеше Конвърс. Как? Старицата спомена за телефонно обаждане. Фразата подсказваше, че не е телефонирала тя. Логично — тя разполагаше с прекалено малко време. Очевидно беше платила на някоя от посестримите си в Утрехт. Следователно информацията им беше минимална поради недостига на време. Била е специална сътрудничка, издирвана така, както само „Аквитания“ можеше да издирва — силна, умееща да борави с оръжие, способна да застреля човек, без да й мигне окото. Налагало се е само да даде телефона и да инструктира човека, на когото беше платила да се обади, да каже кога пристига влакът. Следователно… имаше възможност да се измъкне. Всеки пътник щеше да бъде внимателно оглеждан и сравняван с лицето от снимката. Но той едновременно беше и не беше това лице! И говореше само английски, на тази информация се наблягаше много.

Мисли!

— Ze is dronken!

Думите изрече високо едър мъж, застанал до него с невероятно пищна жена под ръка, като посочи към мъртвата. И двамата се смееха, а Джоел разбра и без преводач. Конвърс кимна, усмихна се и сви рамене. Беше намерил начин да се измъкне от гарата на Амстердам.

Сети се, че съществува универсален език, който се прилага при толкова силен шум, че никой не може да чува и да бъде чут. Използва се и когато човек се отегчава на някой коктейл или гледа мач по телевизията в компанията на глупаци, които си въобразяват, че разбират повече от треньора и играчите. В такива случаи хората кимаха, усмихваха се, от време на време слагаха приятелски ръка на нечие рамо, за да осъществят общуване, но не казваха нищо.

Джоел правеше всичко това, когато слезе от влака с едрия мъж и съпругата му. Държеше се почти като луд, играеше ролята си като човек, който знае, че границата между смъртта и оцеляването е изтъняла като оризова хартия. Адвокатът у него осигуряваше контрола, летецът проверяваше откъде духа вятърът, защото знаеше, че самолетът ще промени курса си и от най-лекия напор.

Беше свалил черните очила, козирката бе силно нахлупена над челото му. Докато вървяха по перона, ръката му беше на рамото на едрия мъж, който се смееше и говореше. Джоел кимаше, удряше го по рамото и на свой ред се смееше, когато холандецът за малко прекъсваше монолога си. Тъй като двойката беше на градус, не обръщаше особено внимание на неразбираемите отговори. Джоел изглеждаше като типичния подпийнал добряк, а в състоянието, в което се намираха, нищо друго нямаше значение.

Вървяха към залата на гарата и Конвърс непрекъснато шареше с очи. Погледът му бе привлечен от един мъж, застанал в тълпата посрещачи зад аркадата в дъното на перона. Джоел го забеляза пръв, защото за разлика от хората около него, чиито лица бяха озарени от различна степен на приятно очакване, неговото изражение бе тъй напрегнато, че изглеждаше мрачно. Не беше дошъл да посреща. В следващия миг Конвърс разбра, че човекът е привлякъл вниманието му и по друга причина. Позна го и веднага се сети къде го е виждал — слизаше бързо по пътеката, обградена от плътни листа, придружен от още един мъж. Беше от патрула в имението на Лайфхелм над реката.

Когато се приближиха към аркадата, Джоел се разсмя още по-високо и толкова силно затупа холандеца по рамото, че шапката му се килна над лицето. Кимна и сви няколко пъти рамене, добродушно поклати глава с вдигнати вежди и непрекъснато движещи се устни. През присвитите си очи забеляза, че пазачът на Лайфхелм го гледа втренчено, след това отмести очи. Минаха под аркадата и с ъгълчето на очите си Джоел ясно забеляза, че една глава рязко се изви и една фигура започна да разблъсква хората пред себе си. Конвърс се обърна и погледна през рамото на холандеца. Да. Очите му се срещнаха с погледа на пазача на Лайфхелм. Позна го мигновено и за секунда немецът изпадна в паника и се огледа назад към перона. Започна да вика нещо и спря. Бръкна под сакото си и тръгна напред.

Джоел заряза двойката и хукна да бяга, като си пробиваше път между плътната стена от тела, устремен към арката на изхода, през която яркото слънце огряваше живописната зала. Докато тичаше, два пъти се обърна назад. Първия път не видя нищо, но втория път забеляза преследвача. Пазачът на Лайфхелм ревеше заповеди към някого от другата страна, като се вдигаше на пръсти, мъчеше се да види и да бъде видян и махаше към изхода. Конвърс се затича още по-бързо през тълпата към стъпалата, които водеха към масивния изход. Изкачи се по тях бързо, но не по-бързо от най-забързаните пътници. Държеше се в центъра на тълпата и се стараеше да привлича колкото може по-малко внимание към себе си.

Мина през вратата, озова се на слънце и се обърка. Под себе си видя вода, кейове и яхти със стъклени покриви. Покрай тях бързаха хора, други се качваха на борда под внимателните погледи на облечени в синьо-бели униформи мъже. Беше слязъл от влака, за да се озове на някакво странно крайбрежие. После се сети — гарата на Амстердам беше построена на остров срещу центъра на града, затова я наричаха Centraal. Все пак имаше улица, не, две или три улици, които минаваха като мостове над водата и се свързваха с други улици, дървета и сгради… Нямаше време! Намираше се на открито, а онези улици бяха неговите убежища, те щяха да го скрият от врага. Побягна с всички сили по крайбрежния булевард и стигна още по-широка пътна артерия, задръстена с коли, автобуси, трамваи, всички очакващи с нетърпение звънците, които щяха да им разрешат да потеглят. Видя топяща се опашка пред вратите на трамвай, последните двама пътници се качиха. Втурна се натам и скочи в последния вагон, точно преди вратите да се затворят.

Забеляза свободно място в дъното и се запъти нататък. Седна отчаяно задъхан, по челото и слепоочията му беше избила пот, която се стичаше по лицето му, а ризата под сакото беше вир-вода. Едва тогава осъзна колко е изтощен, колко оглушително и бързо бие сърцето му, колко са помътени зрението и мислите му. Страхът и болката се смесваха в някаква истерия. Желанието за живот и омразата към „Аквитания“ го крепяха. Болка? Изведнъж усети болка в ръката над раната — последния акт на отмъщение на старицата. Срещу кого, за какво? Враг? Пари? Нямаше време!

Трамваят потегли и той се обърна и погледна през задното стъкло. Видя каквото искаше. Пазачът на Лайфхелм тичаше през кръстовището, друг мъж търчеше към него откъм кея.

Срещнаха се и заговориха, очевидно изпаднали в паника. Трети мъж спря при тях, но Джоел не можа да види откъде изникна. Разговаряха бързо, пазачът на Лайфхелм явно ги ръководеше. Сочеше в няколко посоки, даваше заповеди. Единият се затича към завоя и започна да наднича в такситата, попаднали в задръстването. Вторият остана на улицата, отправи се бавно към масичките на тротоарно кафене и влезе вътре. Пазачът се втурна към кръстовището, като избягваше колите. Стигна до завоя и даде някакъв знак. От един магазин излезе жена и се спря с него на ъгъла.

Никой не се беше сетил за трамвая. Той бе първото му убежище. Облегна се и се постара да събере мислите си, знаеше, че трудно ще погледне истината в очите. „Аквитания“ щеше да проникне в целия Амстердам, да го претърси, да го обърне с главата надолу, за да го намери. Имаше ли реален начин да се свърже с Торбеке, или се самозалъгваше, като се връщаше в миналото, когато прекалено често случайността му беше носила успех? Не, известно време не беше в състояние да мисли. Трябваше да намери убежище, в което да легне и да почива, а ако сънят дойдеше, надяваше се с него да не дойдат и кошмарите. Погледна от прозореца и видя надпис: ДАМРАК.

Остана в трамвая повече от час. Оживените улици, изящната архитектура на вековните сгради и безкрайните канали го успокояваха. Ръката още го болеше от ухапването на старицата, но не много, и грижата за дезинфекция на раната се стопи.

Хотелите бяха изключени. Пехотинците на „Аквитания“ щяха да ги обходят и да предлагат огромни суми за всяка информация за американец с неговата външност, която вече знаеха с точност. Торбеке щеше да бъде наблюдаван, телефонът му — подслушван, всяко негово действие и разговор щяха да се проверяват. Дори в посолството щеше да има друг военен аташе или негов еквивалент, който щеше да си отваря очите за сигнал, че човекът, когото несправедливо обвиняват в убийства, иска да започне разясняване на обстоятелствата. Ако тези разсъждения бяха точни, оставаше му само един път за бягство. Нейтън Саймън.

Саймън щеше да му помогне само ако беше убеден, че има доказателства, на които да стъпи. Но усетеше ли, че познанството и взаимните добри чувства се използват от Джоел, за да го манипулира, щеше да се оттегли. Разбира се, ако успееха да му скалъпят обвинителен акт, щеше да поеме защитата, но едва в съда. Така изискваше професионалната етика. А Валери вече трябва да му е изпратила плика с досиетата и страшните им приложения. Това бяха материалите, които Саймън би поискал. Джоел взе решение. Тъй като часовата разлика беше четири-пет часа, щеше да изчака да стане привечер и да се обади на Нейтън Саймън. Той тогава щеше да е на работа.

Трамваят спря на последната спирка, преди да тръгне по обратния маршрут. Беше останал сам. Мина по пътеката, слезе, видя друг трамвай и се качи в него. Убежище.

След десетина преплетени канала погледна през прозореца и се окуражи от неприветливата обстановка, която видя. Имаше цяла редица порнографски магазини; изделията, които продаваха, се мъдреха силно увеличени на витрините. Над тях в отворените прозорци предизвикателно се кипреха крещящо гримирани момичета, които смъкваха и слагаха сутиените си с отегчени лица. Мъжете се тълпяха оживено по улицата, някои любопитни, други се правеха на скандализирани, трети решили да купят нещо. Атмосфера на сладострастие, в която мога да се стопя, помисли Конвърс, стана и отиде до вратата.

Помота се по улиците. Беше поразен и дори смутен както винаги, когато сексът се развява така публично. Беше имал достатъчно сексуални отношения с различни жени и никога не беше изпитвал недостиг, но за него интимността на акта бе много важна. Не би могъл да влезе в някоя от осветените с неон врати, както не би могъл да се облекчи на улицата.

На отсрещния тротоар видя кафене. Вътре беше тъмно. Направи му впечатление тълпата, която се мотаеше пред него, много хора хвърляха по един поглед и отминаваха, несъмнено привлечени от някаква любопитна особеност. Освен това тълпите го привличаха, в тях се таеше анонимност. Пресече улицата, проби си път и влезе. Вероятно не можеше дори да мечтае за сън, но се налагаше поне да се нахрани. Не беше ял като хората най-малко от три дни. Намери свободна масичка в дъното и се смая, като видя високо на стената работещ телевизор. В Холандия следобед нямаше телевизия! Колко пъти беше чувал колеги да коментират, че един от цивилизованите аспекти на пътуването в Холандия е отсъствието на идиотската кутия до седем вечерта. И обратното, някои запалянковци се възмущаваха, че мачовете не се предават директно, но като цяло присъдата беше в полза на холандската цивилизованост и сдържаност. А тук с пълна сила гърмеше телевизор. Вероятно той привличаше любопитството на минувачите, които надничаха вътре и поклащаха изумено глави, преди да продължат пътя си.

Тогава Джоел забеляза на масата сгъната картичка, написана на четири езика. Най-отгоре беше английският.

В съответствие с техническия прогрес имаме удоволствието да поднесем на нашите клиенти и посетители от чужбина записи на националните ни програми.

Видеокасети! Изобретателен ход за привличане на клиенти, районът беше подходящ за целта. Поне касетите бяха на холандски, което помагаше, макар и не много.

Неразреденото уиски също помогна, но и то не много. Безпокойството на преследвания се върна и Джоел започна да обръща глава към входа. Очакваше всеки момент да види някой от пехотинците на „Аквитания“. Отиде до тоалетната в задната част на кафенето, съблече сакото, сложи пистолета със заглушителя във вътрешния джоб и откъсна левия ръкав на ризата. Напълни единия от двата умивалника със студена вода и потопи вътре лицето си, като плискаше врата и косата си. Усети вибрация. Вдигна рязко глава, задъхан и уплашен, ръката му инстинктивно посегна към закаченото сако. Едър мъж на средна възраст му кимна и отиде до писоара. Джоел бързо погледна следите от зъби върху ръката си, приличаха на ухапване от куче. Изпразни умивалника, пусна горещата вода и започна да бърше с намокрена тоалетна хартия мястото, докато от разранената кожа бликна кръв. Това беше най-доброто, което можеше да направи. Мъжът пред писоара се обърна и излезе, като го изгледа смутено.

Джоел залепи тоалетна хартия върху следите от зъби, облече сакото и среса косата си. Отвори вратата и се върна на масата, отново раздразнен от гръмогласния телевизор на стената.

Менюто, също като съобщението за телевизора, беше на четири езика, последният от които японски. Изкуши се да си поръча най-голямото парче месо, което можеше да се намери в кафенето, но пилотският самоконтрол му продиктува друго. Колкото и странно да беше, не беше спал дни наред, откак избяга от имението на Лайфхелм, където сънят до голяма степен се дължеше и на прекрасната храна. От тежка храна щеше да му се доспи. Поръча филе от писия с ориз, винаги можеше да повтори поръчката. И още едно уиски.

Гласът! Божичко! Гласът! Имаше халюцинации! Полудяваше! Чуваше глас, ехо на глас, който нямаше откъде да чуе!

— … Всъщност смятам го за национален позор, но и аз, като много други американци, говоря само английски.

— Frau Конвърс…

— Госпожице Шарпантие, ако не възразявате…

— Dames und heren… — намеси се тихо и авторитетно трети глас на холандски.

Конвърс безуспешно се опитваше да поеме въздух. Хвана се за китката и така силно стисна очи, че всички мускули на лицето го заболяха. Извърна глава от източника на страховитата халюцинация.

— В Берлин съм по работа, консултантка съм на нюйоркска фирма…

— Mevrouw Converse, of juffrouw Charpentier, zoals we…

Джоел вече беше сигурен, че е полудял! Чуваше невъзможни неща. Чуваше! Завъртя се и погледна нагоре. Телевизионният екран! Беше Валери! На екрана!

— Уверявам ви, госпожице Шарпантие, че каквото и да кажете, ще бъде точно преведено.

— Zoals juffrouw Charpentier zojuist zei… — третият глас, гласът на холандски.

— Не съм виждала бившия си съпруг от няколко години… бих казала три или четири. Всъщност ние вече сме си чужди. Мога да изразя само шока, който изпитва цялата страна…

— Juffrouw Charpentier, de vroegere mevrouw Converse…

— … той беше неспокоен човек, непрекъснато страдаше от депресии, но никога не съм допускала подобно нещо.

— Hij moet mentaal gestoord zijn…

— Не поддържам връзка с него и съм изненадана, че сте научили за посещението ми в Берлин. Но съм доволна от възможността да изясня обстоятелствата.

— Mevrouw Converse gelooft…

— Въпреки ужасните събития, които се случиха, аз съм очарована да посетя красивия ви град. А чувам, че хотел „Бристол-Кемпински“… Извинете, май му правя реклама, а не бива.

— Той е една от нашите забележителности, госпожице Шарпантие. У нас не е забранено. Чувствате ли се застрашена?

— Mevrouw Converse, voelt u zich bedreigd?

— Не, всъщност не. От толкова време нямам нищо общо с него.

Господи! Вал беше дошла да го търси! Изпращаше му сигнал… Тя говореше немски не по-зле от интервюиращия! Виждаха се и се чуваха всеки месец, бяха обядвали в Бостън само преди шест седмици! Всичко, което казваше, беше лъжа, а в лъжите й имаше кодирани послания. Техният код! Свържи се с мен!