Заговорът „Аквитания“

ЕПИЛОГ

Женева. Град на ярки спомени и непостоянство.

Джоел и Валери седяха на масата, където бе започнало всичко, до блестящите месингови перила на „Льо Ша Боте“. Движението по крайбрежния булевард „Ке дю Монблан“ беше дисциплинирано, целенасочеността се съчетаваше с цивилизоваността. И двамата усещаха погледите, които минувачите задържаха върху Джоел. Това е той, говореха очите им. Това е… човекът. Говореше се, че поне известно време щял да остане в Женева.

По взаимно съгласие вторият доклад, разпространен в свободния свят, съдържаше кратко описание на ролята му в трагедията, наречена „Аквитания“. От него бяха свалени всички обвинения. Епитетите бяха опровергани, заслугите му — признати, без големи подробности по настояване на НАТО. Отказваше всякакви интервюта и не му беше приятно, когато медиите се задълбаваха в миналото му в Югоизточна Азия и правеха паралели с драмата на генералите. Утешаваше се с мисълта, че както преди години, така и сега интересът към него щеше да спадне, и то особено бързо в Женева — града на деловитостта.

Бяха наели къща край езерото, къща с ателие, както подхожда на художник. Беше построена на стръмнина, която се спускаше до водата. Слънцето я огряваше от ранно утро до здрач. Плажната къща на нос Ан беше затворена, наемът — платен, и фирмата за недвижими имоти в Бостън отново имаше всички права да се разпорежда с нея. Съседката на Вал беше опаковала боите, четките, любимата й палитра и дрехите й и изпрати всичко със самолет в Женева. Валери всяка сутрин работеше по няколко часа, никога не беше се чувствала толкова щастлива и всеки ден позволяваше на съпруга си да преценява напредъка й. Той даде оценка „приемливо“ и гласно се зачуди дали има пазар за езерни пейзажи, различни от морските. После два дни не можа да изчисти боята от косата си.

Джоел също не бездействаше. Беше единствен представител на „Талбът, Брукс и Саймън“ в Европа. Не можеше да се оплаче от доходите си. Обръщаха се към юридическите му дарби само по изключително важни въпроси и таксата му за правителствата на големи държави беше четиристотин хиляди долара, а на малки — двеста и петдесет хиляди за всяко отделно дело. Никой не се пазареше. Общият резултат възлизаше на над два и половина милиона долара, сигурно вложени в швейцарска банка.

— За какво мислиш? — попита Валери и го хвана за ръката.

— За Хаим Абрамс и Дерек Билейми. Така и не ги откриха. Все още са някъде по света и се чудя дали някога ще ги заловят. Надявам се, защото докато не са под контрол, нищо не е свършило.

— Свърши, Джоел, трябва да повярваш. Но не това исках да кажа. Имах предвид теб. Как се чувстваш?

— Не съм сигурен. Знам само, че трябваше да дойда тук и да разбера — погледна очите и буйната й черна коса, която се спускаше до раменете и обграждаше лицето, което толкова обичаше. — Мисля, че усещам празнота. Освен по отношение на теб.

— Някакъв гняв? Някаква съпротива?

— Не срещу Ейвъри, Стоун или някой от другите. Това е минало. Те изпълниха дълга си, нямаше как да постъпят иначе.

— Ти си много по-великодушен от мен, мили.

— Аз съм по-голям реалист, това е всичко. Доказателствата трябваше да се съберат от външен човек.

— Смятам, че бяха мръсници. И страхливци.

— А аз — не. Мисля, че трябва да ги канонизират, обезсмъртят, бронзират и да пишат поеми за тях през следващите векове.

— Глупости! Как можеш да говориш така?

Джоел отново погледна жена си в очите.

— Защото ти и аз сме тук. Ти рисуваш езерни вместо морски пейзажи. Аз не съм в Ню Йорк, ти не си на нос Ан. Вече не се тревожа дали се тревожиш за мен.

— Ако за нас съществуваха друга жена и друг мъж, всичко щеше да бъде много по-лесно и много по-логично.

— За мен винаги си съществувала само ти. И никоя друга.

— Опитай само пак да ми се изплъзнеш, Конвърс.

— Няма начин, Конвърс.

Държаха се за ръце и не се срамуваха от сълзите си. Кошмарът бе свършил.