24

Прейърс енд. Краят на молитвите. Табелата на глухата гаричка, скърцаше с ръждив глас и, като се има предвид настроението, на Стив му се стори логично да слезе там. Прейърс енд? Какво, по дяволите…! Бе седял твърде дълго в проклетия вагон, сам с мислите си — неговата единствена компания. Трябваше да язди още много мили през индиански територии, а това поне щеше да го накара да мисли за друго. Оцеляване. Или съвсем слабия проблясък любопитство защо Сам Мърдок бе пратил да го повикат толкова спешно. Каквото и да е, само не и безполезните мисли и видения, които го преследваха от онзи нелепо слънчев ден в Куба, когато Мария Фелипа Зулета и Гонсалес постави ръка на рамото му и му каза с равния си, фалшиво състрадателен глас, че жена му е мъртва.

Дори сега умът на Стив Морган избягна по навик този спомен и се завърна към неприятния разговор с дон Франсиско малко преди това:

— Перчиш се, че си свободен — бе казал язвително дядо му. — Но всъщност дали следваш собствените си желания, или просто изпълняваш заповеди? Трудно ми е да повярвам, че си тук, в Куба, на приятно пътешествие с последната си любовница. Или просто си нетърпелив да ме видиш? А!? — бе изсумтял, за да подчертае думите си. — Май твърде лесно и твърде често забравяш, че сега си женен мъж със семейство, което би трябвало да ти е първа грижа. Защото, нека ти напомня, аз съм все още достатъчно способен да се справям с делата си. Предполагам, в дъното на тази работа стои твоят вездесъщ господин Бишоп.

Споменът за спречкването с дядо му все още караше Стив да се мръщи. Не биваше да забравя, че дон Франсиско не търпи да се месят в личните му работи и има език, парещ като камшик за езда. Но все пак за Стив бе разтърсен да научи, че на осемдесетгодишна възраст старецът се бе оженил повторно, този път за съпругата на стар приятел, който също поддържаше бунтовниците. Нищо чудно, че Хулио Зулета бе така необичайно услужлив и усърден, толкова нетърпелив в желанието си Стив да убеди дядо си незабавно да се завърне в Мексико.

Тогава поне можа да уреди това благодарение на учтивите испански войници, които бяха настояли да ескортират Стив до хасиендата на покойния лорд Тиндейл. Същите войници изгаряха от желание да придружат бившата лейди Тиндейл, новия й съпруг, малкия им антураж от слуги и багажа им до Порт Нуевитас. В този смисъл, доста иронично, Стив почти бе решил да напусне Куба, изпращайки на Бишоп телеграма и пълен доклад по случая. Възнамеряваше да се раздели с Пако и да се скрие някъде при бунтовниците. Но гордостта му го бе предпазила от повече препирни с гневливия му и неразумен дядо. Тогава, на доковете, двамата се разделиха с хладна тържественост. Стив се бе навел да целуне малката изящна ръка на новата си, все още привлекателна баба, изричайки благопожеланията си с безизразен и сдържан глас.

— Бих искала да дойдеш с нас… — бе казала тя меко. Стив остана с впечатлението, че й се искаше да добави още нещо, но той само се бе усмихнал вяло, свивайки рамене:

— Имам в Хавана спешна работа, която не търпи отлагане.

— Работа значи! — Бе избухнал дон Франсиско с бляскащи очи. — Имаш две деца, които ще пораснат, чудейки се имат ли или нямат баща. Тези мистериозни твои изчезвания по цели месеци, без да дадеш никакво обяснение на хората, които се тревожат за теб… е, казах каквото имах да казвам. Няма да повтарям повече. Превърнал си се в чужденец за всички нас.

Може би с тези грубости дядо му целеше да се отрече от него? Стив не бе имал време да разбере, защото, преди да каже нещо повече, се бе чуло покашляне зад гърба му и един тъп испански ефрейтор го уведоми, че в щаба им било получено спешно послание за него… Госпожата идвала от далече…

— Върви да си вършиш работата, Естебан — студено и сухо бе казал дон Франсиско, — а аз ще върша своята.

Госпожата, пропътувала целия път до Нуевитас, за да му донесе лично новините бе Мария Фелипа.

Подробности. Останалото бяха подробности. Андре Делери… Джини. Съдба или ирония? Трябваше да си спомни бурната й съпротива, трябваше да се вслуша в тихите думи, изречени тогава в стаята на Соня, когато се обърна и я видя да стои вцепенена на вратата, бавно осъзнаваща случилото се. Това бе моментът, когато я изгуби. По дяволите собственият му егоцентризъм — бе сигурен, че ще си я върне. Като някакъв герой от комична опера той крещеше и заплашваше, заповядваше й да се прибере в къщи, а би трябвало да знае… Но каква полза, по дяволите, да преживява това отново и отново? Той и никой друг бе нейният убиец — толкова сигурно, колкото и ако собственоръчно я бе погубил.

— Съжалявам, че се наложи аз да ти го кажа, но татко сметна, че ще е най-добре да го чуеш от жена. Ако можем да сторим нещо за теб…

Някога бе изпитвал желание да я убие. Веднаж дори почти успя да го направи и щеше да я удуши, ако тя не се бе хвърлила в прегръдките му, притискайки устни в неговите… Някога. Много отдавна, когато те все още намираха път един към друг.

Шумът от вятъра, свирещ покрай ниската, служеща за депо ограда, върна Стив обратно в настоящето. По дяволите спомените! Нямаше смисъл отново и отново да се връща към нещо, което не можеше да промени. Това че бе убил Андре Делери в шумен дуел, наблюдаван от половин Хавана, не успокои болката… Неочакваното и изненадващо предложение на Мария Фелипа, нейната ревниво пазена девственост — цената, която тя му предложи за свободата му — не успя да притъпи болезнената нужда от единствената жена, която не можеше да има и никога нямаше да има — Джини… Неговата лисичка с огнени коси, неговата зеленоока съблазнителка.

Прейърс енд — името изглеждаше доста подходящо за настроението му. Малко пътници слязоха от влака на това забравено от бога място. Неочаквано, сякаш изпод земята изниква някакъв старец и с нескрито любопитство заоглежда слабия, строен мъж, който слезе от вагона и се протегна.

— При Джак Прендъргаст ли сте дошли, а, господине?

Стив му отвърна със смръщен поглед и сви рамене:

— Е, може би. Поне е един от хората, които навестявах, когато за последен път бях по тези места — повдигна тежките си дисаги и се запъти към товарните вагони, с бъбривия старец подире си:

— Значи мислите да поостанете, а?

Чужденецът се забърза и изведе неспокойния си кон от товарния вагон, без да отговори.

— „Денвърхаус“, тъй се вика най-добрият хотел в града — рече старецът. — Там отсядат всички приятели на мистър Прендъргаст, колчем минат тъдява.

— Не съм казвал, че съм му приятел — каза мъжът с измамно мек глас, а очите му се втренчиха в стареца и го накараха да замълчи. Бяха дълбоки и тъмносини.

Скочи на гърба на непокорния кон и се насочи към струпаните сгради, открояващи се недалеч на запад. Чудеше се защо са избрали такова отдалечено място за гара. Чу стареца зад себе си:

— Ако търсите нещо евтино, ама добре да хранят, пробвайте в „Каса Лома“.

Без да обръща глава, непознатият благодари през рамо, смушка коня си и се насочи към града. Старецът го проследи с поглед и поклати глава:

— Що ли не е слязъл в Ел Пасо и оттам да хване дилижанса? По-бързо щеше да стигне до Прендъргаст.

Двама мъже, които се шляеха наоколо, заговориха кантонджията, като гледаха след коня и ездача.

— Още един наемник на Прендъргаст. Казвам ти, трябва да турим край на това и да ги очистим.

— Ъ-хъ. Само говорим, но никой пръста си не мръдва. Как разбра, че е от хората на Прендъргаст? Неговите авери никой път не слизат тука.

— Абе, ако не друго, оня е пратен да ни шпионира. Демек да ни види хала. Видя ли цялата железария по него? Два пищова и пушка, съвсем новичка. Казвам ти…

— Викаш, че е от стрелците, дето Прендъргаст се фукаше, че ги е наел? Същият, дето очисти всички заселници от ранчото на дядката Брейди, близо до Ред Маунтийн?

— Кой друг мислиш, мътните го взели? Пак ти казвам, ако не си размърдаме задника… — той погледна свирепо и плю. Беше млад мъж, двайсетинагодишен, с рунтава руса брада и червендалесто лице. Пръстите на едната му ръка си играеха с бакенбардите. Приятелят му плюеше съсредоточено от перона, като целеше стъпалата.

— Гръм и мълнии! Аз лично съм „за“. Я да идем да намерим Милт Кихоу и момчетата. Старият Милт… Мога да се обзаложа, че той ще измисли нещо.

Кривозъбият старец се приближи и каза важно:

— Видях му очите. Иначе на мексиканец мязаше, ама тия очи… Чисто сини, ви казвам и лед студени. Като на убиец. — Като видя, че е привлякъл вниманието, сниши глас и погледна към чиновника, който надзърташе през решетъчното прозорче към тях: — А, и още. Рече, че отивал при мистър Прендъргаст. Уговорили се били, вярно ви казвам.

Вятърът виеше като жена, оплакваща загубена любов, загубено минало, невъзможно бъдеще. Търкаляше тръни по улиците и носеше прахоляк, който щипеше в ноздрите. Червена прах, червено небе, кървава баня от пламък и пурпур, струяща от прашните стълбове на вихрушката, която предвещаваше буря в планините.

Стив нахлупи шапката си и се свъси — всичко му изглеждаше нереално. Дали заради странното име на този град, или просто заради лошото му настроение. И къде, по дяволите, бяха всички?

Видя завързаните на коловете по улицата коне. Нямаше никой. Градът представляваше купчина грозни дървени постройки, струпани сред пустошта. Мъждива светлина се процеждаше от прозорците, сякаш койоти бяха вперили очи в залязващото слънце. Бяха му казали, че преди войната тук е имало голям град. Кръстосващите армии на Севера и Юга го разрушили, докато си играели на война за територията на Ню Мексико. Е, някои хора се бяха оказали упорити и постепенно започваха да строят наново. Но това нямаше никакво значение за конника, който се мръщеше на избелялата табела с надпис „Конюшня“. Е — помисли си Стив — по дяволите, защо не? Едно място, където можеше да прекара нощта, преди да продължи.

Слънцето падна внезапно зад планините като нажежен до червено камък. Мъждукащата светлина на лампата създаваше нещо като уют. Не за първи път Стив мрачно се зачуди защо Сам Мърдок бе решил да удължи ваканцията си, и защо бе избрал да прекара времето си с Големия Джак Прендъргаст в някакво ранчо сред пустошта. Още повече, че неведнъж бе споменавал, че не обича ваканциите. Дяволите да го вземат, няма да си губя времето в чудене — помисли си Стив мрачно. — Сам ще ми каже кога да прескоча до стария негодник.

Доста въпроси си задаваше напоследък. Загубено време… Недостатъчно време. Ругаеше под носа си. Защо не? — помисли отново и се прокашля, за да изчисти гърлото си от полепналата прах. Скочи с леко движение от коня.

Проклет помияр — прецени го веднага дебелият червенокос мъж, който държеше конюшнята, и се изплю. Си Баркър бе забелязал, че конят е неподкован, а и ездачът му бе слязъл от грешната страна. Но като видя ниско прилепналата до бедрото на странника пушка, реши: По дяволите, парите са си пари! А и щом имаше достатъчно да си плати за коня…

Този странник изглежда бе свикнал да замръква по пътищата. Очевидно пътуваше по работа. Каквато и да беше тази работа, Си Баркър нямаше желание да любопитства. За себе си бе решил, че чернокосият мъж най-вероятно е от хората на Прендъргаст.

Милт и момчетата няма да му се зарадват — помисли си. Устните му се разтеглиха в мазна усмивка, откривайки почернели от тютюна зъби, когато странникът се приближи с прашния си черен кон.

След като остави коня си, Стив почти инстинктивно се насочи към най-близката кръчма. Имаше нужда от питие, за да измие праха от гърлото си. Градчето беше малко и нямаше голям избор. Влезе в „Ред Скай“, понеже бе най-близо до конюшнята.

25

Оказа се, че в салона няма много хора — отегчен барман, двама мъже, съсредоточени в играта си на шах, и стар негър, прегърбен над по-старо и от него пиано с дрънчащ тенекиен глас. Стив влезе сред облак от прах и горещ въздух и видя да помръдва само бялото на очите на стария пианист.

Мъжете само погледнаха и отново се върнаха към играта си, но по-малко съсредоточени отпреди. Барманът започна да трие грубия дървен тезгях пред себе си, затракаха чаши. Трима мексиканци, които си говореха тихо, се преместиха в дъното на помещението. Тъмните им очи шареха неспокойно.

Може би не бяха свикнали с минаващи оттук странници. Вероятно името на града бе причината. Освен това, кой би спрял тук? Железопътната линия не стигаше много по-далеч, а най-близката станция на дилижанса беше на мили оттук.

— Уиски — рече Стив лаконично и се отврати от себе си, задето е слязъл тук. Едно име се въртеше в главата му: „Морбид“. Трябваше да внимава. Плати си питието и го опита. Усети отвратителната долнокачествена течност да изгаря гърлото и стомаха му. Нямаше нищо общо с меката маркова напитка, която обичаше да пие напоследък, и точно от каквато се нуждаеше сега. По стар навик очите му шареха из помещението, отбелязваха изходи и прозорци. Усети любопитство в потайните коси погледи, отправени към него. Нормално за град близо до границата, почти на индианска територия. И старецът на гарата го бе попитал дали е приятел на Джак Прендъргаст. Стив се чудеше означава ли това, че Прендъргаст е докарал добитъка си насам.

По времето, когато го видя за последен път, не беше.

По дяволите, все пак не бе толкова отдавна. Но той бе обиколил много барове и бе пътувал доста, откакто за последен път видя Прендъргаст. Сигурно и на него му се бяха случили доста неща оттогава. Побутна чашата си през бара за още едно. Зачуди се дали да не последва съвета на стареца и да отиде в „Каса Лома“. Ако си легне рано, можеше да тръгне на зазоряване или дори по-рано. Познаваше този край. Интересно как бе подминавал този град много пъти и никога не бе полюбопитствал да го посети. Люлеещите се врати проскърцаха. Влезе шумна група мъже, които разговаряха оживено на висок глас. Пианистът започна да бие по-силно по клавишите, а от някаква вътрешна стая излезе жена на неопределена възраст, с изкуствена златозъба усмивка.

— Хей, Лоти! — един от мъжете я сграбчи през кръста и я млясна сърдечно и шумно. Тя се дръпна и поглади накъдрената си коса.

— Джарет Кади, какво ще си помисли жена ти? Явно доста трудно си спомняш, че си женен мъж. Само от дъжд на вятър, а?

— Няма такова нещо, Лоти. Има само омъжени жени — друг един я шляпна по коляното.

Съдейки по дрехите им, това бяха заселници и дребни собственици, излезли да се поразпуснат в града. И тутакси познато усещане за опасност накара Стив да застане нащрек. Видя, че го гледат крадешком. Разумът му подсказа, че оттук рядко минават чужденци. Известна доза любопитство бе нормална. Но тези шумни мъже, с техните шеги, изглежда забелязаха, че е сам, и небрежно застанаха на края на бара, на почтено разстояние от него.

— Лоти, изпей ни нещо! Изпей „Дикси“!

— Както кажеш, Милт. Но първо трябва да си разквася гърлото. Жадна съм.

— Берт, я сипи на Лоти. И по едно за приятелите ми. Човек има нужда от приятели, нали, момчета? Много политици и крадци на земя се опитаха да заграбят онова, което по право си е наше. Все едно нямаме права върху земята си, само защото, момчета, сме се били във войната, а те не са. На такива им викам крадци и страхливци.

— Имаш предвид Прендъргаст? — един от мъжете опря лакти на прогнилия бар и сви рамене. — Мамка му, Милт! Знаеш, че Джак Прендъргаст е крадец на добитък и е започнал като такъв, докато другите са се биели във войната. Знаеш го много добре, както и всички останали.

Мъжът, когото наричаха Милт, вдигна чашката си, изпразни съдържанието й и веднага я бутна за още. Повиши глас:

— Прендъргаст е крадец и страхливец, наема стрелци да му вършат мръсната работа — изведнъж обърна поглед към слабия, синеок и загорял мъж, който седеше тихо на другия край на бара и си посръбваше от питието.

— Брей! Не забелязах, че има още някой, а ние си говорим толкова свободно. Не се случва чужденци да се навъртат наоколо. Тука има само политици и дезертьори, ако не броим гърмящите змии и скорпионите. Ти нали не си от тях, господине?

Сините очи срещнаха войнствения поглед на Милт Кихоу, без да трепнат. Бяха студени и напрегнати, тъй като Стив бе усетил тегнещата във въздуха враждебност.

— Просто минавам оттук… господине — бе замълчал, преди иронично да добави обръщението. Дългоносото лице на Кихоу почервеня.

— Такива няма, дето просто минават. Няма много за гледане насам, освен крави, прах и мръсотия — много мръсотия, в която се ровят наемни убийци. — Замълча и добави многозначително: — Но ти не си от тая пасмина авантюристи, нали? Обзалагам се, че си като нас, а?

— Не можах да се бия много през войната — каза чужденецът с измамно мек и равен глас, а след това добави: — Много време мина оттогава, нали? А и сега нямам желание да воювам.

Допи питието си, без да бърза, подхвърли монета на бара и се изправи, за да мине покрай слисания Милт Кихоу. Забеляза иронично, че всички са замръзнали по местата си, освен пианиста. Танцьорката, която наричаха Лоти, гледаше уплашено с широко отворени очи. Стив докосна шапката си и, без да бърза, тръгна към вратата.

Защо ли тези хора бяха толкова изплашени и ядосани? Като че ли причината за това бе той.

— Не знам за тебе, Милт, но надушвам наемниците от цяла миля — кресливият възбуден глас принадлежеше на младия мъж с руса брада, когото Лоти бе нарекла Джарет Кади. Стив усети нервния фалцет в гласа на младежа. Притихна за момент, а Кади продължи подигравателно: — Не струват нищо без пушкалата си, видяхте ли, момчета. Дори не е достатъчно мъж, за да ми отвърне.

Една бутилка, запратена с дяволска точност, прелетя покрай главата на Стив и се разби в краката му. Чу зад себе си пискливото възбудено кискане на Кади:

— Ей, Милт, май бяга, а? Дори няма да си плати за бутилката, дето ме накара да я счупя.

Мамка му! — Стив се обърна бавно. Русокосият се изпречи пред него с изваден пистолет.

— Събери го, господинчо! Берт обича да държи чисто.

Очите на странника бяха спокойни, дори хладни. Той погледна пистолета, а след това ухиления мъж, който го държеше. Джарет Кади забеляза това, но не му обърна внимание. С приятелите зад гърба си беше достатъчно смел, за да се изправи дори пред професионален стрелец. Рече високо:

— Хайде! Събери го! До последното стъкълце. Какво чакаш? В краката на странника изтрещя изстрел, накарал Лоти да изписка, но непознатият дори не трепна.

— И когато свършиш с това, ще им взема пистолетите, за да си тръгнеш, преди да са те пречукали — смехът на Кади бе висок, а шарещите му очи търсеха одобрението на останалите. — Ако не побързаш, ще те надупча! Размърдай се задника. И без това оня ден Берт спомена, че има нужда от помощник.

С нарастваща възбуда той насочи заплашително пистолета към чужденеца, който сви кротко рамене и сякаш отстъпи. Почти се бе навел, когато ръката му се стрелна дяволски бързо.

Кади изкрещя, хвана се за китката и пистолетът му издрънча на пода.

— Копеле! Счупи ми китката… — хълцайки от болка и яд, той посегна с другата ръка, но чужденецът бе по-бърз и дяволски хладнокръвен. Юмрук в гърлото и удар в корема и Джарет Кади падна върху бара, стенейки и пъшкайки, а в настъпилата тишина синеокият странник се огледа безизразно.

— Хубаво местенце — изкоментира той, палейки си пура. Втората монета, която хвърли, уцели бармана по корема и се търкулна под тезгяха. Навън, след залеза на слънцето, изведнъж бе станало студено и много тъмно. Вече на улицата, Стив дръпна от долнокачествената пура. Внезапно усети нещо нередно и я остави да падне. Инстинкт, може би едва доловимо предупреждение на границата на възприятията. Или просто усещането за някакво раздвижване в тъмното. Надолу по улицата хлопнаха капаци и през широко отворения прозорец проблесна фенер. Стив се хвърли встрани, ругаейки наум. Едва освободил пушката от кожения кобур, вече стреляше. Но изстрелите сякаш идваха отвсякъде. Усети, че кракът му се подгъва и едва успя да уцели фенера. Нямаше време да презареди. Действайки напълно инстинктивно, Стив се целеше в проблясъците на изстрелите, раздиращи тъмнината. Усещаше куршумите да се забиват в тялото му, да го блъскат назад, въпреки че се опитваше да се задържи прав, опрял гръб на стената. Изстрел иззад коритото го перна отстрани и отново го отхвърли към стената. Падна, като изруга силно. И докато насилваше тялото си да се обърне стреляйки, усети движение зад себе си. Направи безуспешен опит да се завърти и да стреля отново, но лявата му ръка се оказа скована и безполезна. Вече бе само с един пистолет и бог знае колко куршуми.

Вратата на бара се отвори и Джарет Кади, все още олюляващ се, насочи пистолет към него.

— Копеле, сега ще те довърша.

Стив, вече на земята, с мъка вдигна револвера си. Стори му се, че дръпна спусъка, но не можеше да бъде сигурен, защото изведнъж всичко избледня и тялото му престана да се подчинява на неистовите сигнали на мозъка. Оглушителен трясък, сякаш от някаква експлозия в черепа му… а след това безкрайното пропадане — съвсем бавно, въртейки се в кръг… И една последна изплъзваща се мисъл, преди всичко да изчезне: Исусе, умирам…

След оглушителната пукотевица последва почти болезнено безмълвие. Внезапно по улицата се разнесе трополене на каруца. Чуха се гласове, крясъци, някакви заповеди.

— Спрете да стреляте, проклетници, да се омитаме оттук! Очистихме го…

— Ей, застрелял е Мърфи! И Джарет…

Подобно на закъснял театрален прожектор, месецът показа забуленото си в облаци лице над нащърбените върхове на планините. Сега можеше да се различи жената, караща каруцата. По лицето й се четеше смущение. Под белия шал, който се вееше на вятъра, свободно падаше тъмна коса.

— Какво се е случило? За бога, някой да ми каже какво се е случило! Джарет…?

— Джарет нямаше късмет, Лизи. Съжалявам. Оня беше чужденец, от наемниците на Прендъргаст. Вдигна скандал и започна да стреля. Съжалявам…

— Ей! Да вдигнем телата от улицата, преди шерифът да се е събудил. Извинявай, Лизи, но ще трябва да използваме колата ти. Берт…

— Разбира се, Милт. Ще се погрижа за всичко и веднага ще изпратя Док до в къщи. Шерифът не трябва да узнае абсолютно нищо.

— Не трябваше да идваш, Лизи. Наистина съжалявам. Дай да държа юздите.

Един по-стар, набит мъж се покатери до ужасената млада жена, а силните му ръце удържаха внезапно подплашилите се от миризмата на прясна кръв коне.

— Джарет? — изрече отново тя през сълзи и, хълцайки, скри лице в рамото на човека. Старите ресори на каруцата заскърцаха под тежестта на телата. Кръвта се стичаше между изкорубените дъски.

— Какво ще правим с него? Ще ми се да го оставим на лешоядите. Той уби Джарет, и Том, и Блеки…

— Ще откараме и него. Не искаме Прендъргаст да научи, нали така. Нека го оставим да чака и да се чуди. Дай трупа тука, Пити; Утре ще го хвърлим на лешоядите.

До ранчото на Кади имаше повече от час път. Когато пристигнаха, очите на жената, Елизабет Кади, бяха изсъхнали, а лицето й изглеждаше измъчено и изпито.

— Знаех си, че ще се случи нещо лошо. Умолявах Джарет да не ходи в града. А след като тръгна, все за това си мислех… Не трябваше да взима Фиделито със себе си, тези работи не са за малки деца… О, боже!

— Тихо сега, Лизи, тихо. Някоя от жените ще дойде при теб тази нощ. Знам, че е трудно…

— Джарет нямаше късмет. Тоя беше бърз. Чудя се колко ли му плаща Прендъргаст?

Било им писано още да се чудят. Когато пристигнаха в къщата, един от мъжете, разтоварващи телата, откри, че един е жив — чужденецът, наемникът на Прендъргаст, бе още жив.

— Копелето още диша и хич не мога да си обясня как — скръцна със зъби Милт Кихоу. — Ей сега ще го довърша.

— Не!

Студеният глас на Елизабет Кади го накара да се извърне изумен. Застина така, с изваден револвер.

— Сега, Лизи…

— Не… — отново рече тя с безизразен глас, под обърнатите към нея погледи. В някои от тях се четеше състрадание, в други — любопитство. После додаде по уверено: — Щом още е жив, и ако Док го излекува, нека увисне на бесилото. За убийство!

26

Когато дойде в съзнание, Стив се чувстваше така, сякаш вижда водната повърхност някъде дълбоко от дъното на океана. Светли проблясъци и сенки, размазани силуети, които плуваха около него, появяваха се и отново изчезваха. Беше буден или поне жив. Но къде? Как?

Затвори очи, а когато ги отвори имаше чувството, че са изминали само няколко мига. Откри, че лежи в малка, обляна в слънчева светлина стая, а цялото му тяло е покрито с бинтове, дори главата. Онова, което беше останало от него, му причиняваше непоносими болки. В стаята имаше и някаква жена — хубавичка, с тъмнокафява коса и лешникови очи. Лицето й беше студено и мрачно. Когато го погледнеше и срещнеше погледа му, очите й се присвиваха. Не можеше да си обясни изражението й. Защо го мразеше? Не бе я виждал никога преди.

Стив понечи да говори, но само при мисълта за това разбра, че е твърде уморен и слаб. Все пак бе издал някакъв звук, защото жената се наведе над него и поднесе към устните му вода. Чу я да го пита с равен, идващ сякаш от много далече глас дали е в състояние да говори. След това усети тежестта на клепачите си и пряко воля си отново заспа.

Сега се луташе между съня и някакво нереално, полубудно състояние. Веднъж, докато бе в съзнание, я съзря надвесена над себе си да го насилва да погълне лъжица водниста супа. Друг път видя някакъв мъж с прошарена брада да сменя кървавите бинтове, причинявайки му непоносима болка. Жената със смръщеното лице също бе там.

— Ще живее ли, Док?

— Не мога да повярвам, че още е жив, с всичкото това олово в тялото си. Има силен организъм, предполагам. А и ти си дяволски добра болногледачка, Лизи. Не че съжалявам, задето го излекувах…

Разговорът обърка мъжа на леглото и му се прииска да попита… но мисълта си отиде, преди да бъде облечена в думи. След като докторът си тръгна, болката стана още по-непоносима. Макар че се опита да остане буден достатъчно дълго, за да попита жената… да я попита защо… Навярно отново бе загубил съзнание.

Следващия път, когато се събуди бе вечер. Нямаше представа какъв ден е. Но светлината отвън бе червеникава и постепенно избледняваше. Болният забеляза, че в стаята е запалена лампа. Жената му донесе супа в глинена паница и започна да го храни, а това го унижаваше. Този път, насилвайки се, успя да промълви едно „Благодаря…“, след като тя бе привършила. Жената вече ставаше от стола си, но се спря и кратко рече:

— По-добре ли се чувстваш?

Стив кимна с глава, затваряйки очи от болка. А жената, без да продума, излезе от стаята и почти веднага се върна с чифт белезници. Той не оказа съпротива, докато заключваше дясната му китка за желязната табла на леглото. Само се смръщи в недоумение:

— Защо правиш това? Мислех… Докторът каза, че си сестра и си ми спасила живота? Тогава защо…

— Само така ще могат да те обесят — отвърна тя студено и му обърна гръб.

Той се загледа във вратата, която тъкмо се бе захлопнала след нея, опитвайки се да мисли, да си спомни… и разбра, че не може. Дори това малко усилие го измори и отново усети как реалността му се изплъзва. Не след дълго заспа.

На следващия ден момичето се върна и се зае с него умело и безчувствено, сякаш той бе ранено животно, предназначено за кланица.

Изглежда беше сутрин. Тя му бе донесла закуската — някаква противна на вкус каша — и отначало отказваше да говори.

— Защо? — почувства се достатъчно силен, за да настоява. — Бих искал да знам защо ще ме бесят. И защо ти толкова държиш на това.

Накрая, побесняла от яд, тя се обърна към него с режещ глас:

— Един от мъжете, които уби миналата седмица, беше моят мъж — в гласа й имаше горчивина. — Довлече се дявол знае откъде, като дебнещ вълк единак. Казаха ми колко бърз си бил и как нарочно не си му дал шанс. Права ли съм? Е, сега знаеш защо ще те обесят. И аз ще отида да гледам.

— Но аз… — Стив бърчеше вежди и се опитваше да си спомни, но през това време жената му обърна гръб и излезе. Затръшването на вратата предизвика болезнено пробождане в слепоочията му. Той затвори очи и остана така, усещайки болката по цялото си тяло. Спомни си. Да, имаше изстрели… и парещи огънчета. Куршумите разкъсваха плътта му като кръвожадни насекоми. Невъзможно бе да е жив — спомни си как умираше.

Капаците на прозореца бяха затворени, но — стари и изкорубени — през тях се процеждаше светлина и шум от улицата… Гласове, тропот на копита, мучене на крава.

Ама тая жена? Дали е била там, докато траеше престрелката? И защо ли още беше жив? При всеки опит да си спомни нещо в слепоочията го пробождаше режеща болка, а понечеше ли да помръдне, болката ставаше толкова силна, че му се гадеше. Бе по-лесно да спи, да умре отново.

Полузаспал, в безсъзнание, той се мяташе наляво-надясно, докато раните му не се отвориха отново. От топлата лепкава кръв и вътрешния студ го втресе неудържимо. Усещаше всичко в просъница. Помисли си, че е буден отново, защото чу собствения си глас. Какво ли бе казал? Кожата му гореше, бе изритал завивките. Усети ледената й ръка на челото си.

— Май пак те тресе. Изпий това.

Беше изморен от нейната игра. Защо, по дяволите, не го остави да умре. Но тя държеше здраво поднесената към устните му чаша и го насилваше да преглъща. Мразеше смесеното чувство на безпомощност и ярост. Когато жената се появи отново, гласът му звучеше дрезгав и почти безплътен:

— Виж, гос’пойце… госпожо…

Мамка му, изглеждаше много млада, почти момиче, за да е омъжена.

— Не трябва да говориш — тя решително го остави, по-ядосан от всякога. Вече се чудеше дали жената изобщо съществува, освен във въображението му, ако, разбира се, още бе жив. Въобразяваше ли си или сънуваше? Може би наистина бе мъртъв и тази чиста бяла стая бе адът.

Започна да изучава стаята — денем, когато слънцето струеше през счупените летви на капаците и хвърляше светли петна по пода и стените. На отсрещната стена имаше ковьорче, а в ъгъла — малко дървено разпятие. Дали тя беше католичка? Точно срещу леглото се виждаше старомоден скрин с плетена покривчица върху него. Под прозореца видя умивалник, а върху него кана от кована мед без дръжка и нащърбен порцеланов леген за миене.

Не можеше да е затвор, нямаше решетки. И все пак той бе затворник. Дрънкането на ръждивите железни белезници му напомняше за това. Казаха му, че ще увисне на бесилото. За бога, защо? Бяха ли го измъчвали, докато е лежал в безсъзнание, или обесването, за което говореше жената щеше да бъде най-обикновено линчуване? И защо не беше виждал никой друг, освен нея! Наистина ли оня ден тук имаше доктор, който му сменяше превръзките, или й това бе сън?

Изпадна в мъчителен унес, изпълнено с кошмари, в които се виждаше как убива, бяга, преследва, яздейки през пустини и планини, а някой е по петите му — винаги невидим за него. А понякога имаше спътник. Меко женско тяло, притиснато до неговото, кичур бакърено червена коса, който докосваше лицето му и почти го заслепяваше. Опитваше се да се улови за нея, но се разнасяха изстрели и той падаше. Плющящи като камшици изстрели от револвери. Усещаше как се врязват в тялото му и агонизираше на границата на поносимото. Умираше отново. Знаеше го, защото беше заключен някъде под земята и се бореше да се освободи, докато останеше без дъх.

След това опитваше отново и отново, а белезниците дрънчаха о металната табла на леглото. Той падаше назад от слабост, задъхваше се, а потта обливаше тялото му. В отчаяният му мозък се блъскаха усещане за невъзвратима загуба и примесена с горчиво безсилие болка.

Неочаквано жената се бе появила отново. Ръцете й го докосваха и за момент гласът й издаде някаква сянка от чувство.

— Какво, за бога, си сторил? Толкова ли си луд да мислиш, че ще се освободиш?

Почти се изкуши да се защитава, но се насили да замълчи. Тя остави лампата, която държеше, и мъжът забеляза, че скромно носи косата си на дебела плитка, преметната през рамото й. Бе облечена с някакъв пристегнат през кръста халат. И когато се наведе над него, той усети миризмата на чисто и уханно женско тяло. Сложи ръката си на челото му и каза загрижено, плъзгайки я надолу по гърдите на мъжа:

— Целият си вир-вода! Треска ли имаше?

Изведнъж погледите им се срещнаха, нейният — объркан, а неговият — отчаяно търсещ и питащ. После очите й потъмняха и тя се извърна рязко, сякаш не можеше да понесе погледа му.

— Сигурно си жаден — рече решително и му донесе вода. Постоянно го насилваше да пие нещо, но този път той й беше благодарен.

— Благодаря ти…

Тя се стресна, обърна се настрани, оправи възглавницата му и дръпна нагоре завивките, така че да покрият полуголото му тяло. Под халата, макар и раздърпан, за момент на светлината на лампата се откроиха извивките на тялото й. Тя се обърна припряно, за да си тръгне, и посегна да вдигне лампата, когато мъжът каза:

— Не, не си тръгвай още. Моля.

Тя се спря за миг, все още с гръб към него:

— Ще се оправиш, вече нямаш треска.

— Трябва да говоря с теб — гласът му бе нетърпелив. — Вярвам ще разбереш!

— Да разбера! — гласът й се извиси — рязък и пронизващ, и тя рязко се обърна. Лампата хвърляше отблясъци, разкривайки неумолимото изражение на лицето й. — Господине, знам ги аз такива като вас. Хладнокръвни убийци, които като побеснели кучета дебнат да се нахвърлят върху жертвите си. Сякаш оръжията, които носите, ви дават правото да убивате всеки, изпречил се на пътя ви, както сторихте със съпруга ми. Вие и такива като вас — неусетно му бе заговорила на „вие“, но думите й бяха като отрова, — трябва да бъдете държани затворени, като хищни животни. А може би вече сте бил там?

— Затвор? Какво имате предвид? — веждите му се събраха и гласът му стана рязък подобно на нейния.

— О, нямате много тайни от мен, господине. Да не мислите, че не съм забелязала всичките тия белези? Носели сте окови и са ви налагали с камшик. Трябвало е по-добре да си свършат работата! Каквото и да сте направил, навярно е било наистина лошо. Вие… вие сте зъл, ето какъв сте…

Той слушаше, без да трепне, като я изчака да свърши. След това каза с гневен глас:

— Боже мой! Вие знаете за мен повече, отколкото аз самият. Значи съм избягал престъпник, а сега и бесен вълк единак.

— Точно така. И не си въобразявайте каквото и да било само защото… съм ви върнала към живота. Бих направила същото за всяко болно животно, дори койот. Но този път няма да избегнете бесилото.

Той се втренчи в нея, слисан от яростта й.

— Опитвали ли сте се вече да ме бесите? И някой някога ще ми каже ли защо трябва да бъда обесен?

В усилието да сдържи яростта си тя пребледня като платно.

— О! Вие… вие лицемер! Как смеете да се преструвате, че не си спомняте какво сте сторил! Или едно убийство в повече не означава нищо за вас?

Тя грабна лампата и разярена излезе, проследена от мълчаливия му поглед. Той чувстваше, че го обземат безпомощност и лудост. Проклета жена!

Следващия път, когато влезе, лицето й бе студено и преднамерено безизразно. Дори не го погледна, докато умело сменяше превръзките и дрехите му. Той също мълчеше, гледаше я и разбираше по руменината, обляла лицето й, че тя забелязва погледа му.

Не беше точно красива, но притежаваше стройно и гъвкаво тяло и грациозна походка. Имаше високи скули и сочни устни, когато не бяха свити неодобрително, както и добре оформена брадичка. Най-хубави бяха очите й — полупрозрачно зелено злато — големи и засенчени, с гъсти черни мигли. Косата й също беше гъста, падаше надолу по раменете на едри, тежки къдрици и скриваше почти детския й гръб.

Ненадейно мъжът наруши напрегнатата тишина, насилвайки се да не трепне, докато тя стягаше една превръзка:

— Докторът ще се върне ли?

Тя го погледна сдържано:

— Не е необходимо. Възстановявате се бързо, а и аз мога да ви преобличам и сменям превръзките.

Нещо го подтикна да отбележи язвително:

— Не виждам защо си правите труда. Защо просто не ме оставите да умра? Можете да ме гледате как кървя до смърт и това ще ви достави същото удоволствие като бесенето.

— Вече ви казах какво мисля. А и вашето обесване може да послужи за назидание на други като вас.

— Значи имате обичай да бесите хора, без да ги съдите?

— Няма нужда от съд. Вие застреляхте хладнокръвно трима души, един, от които бе съпругът ми, и ранихте още един, който може би ще умре. Имаше и достатъчно свидетели. Така че не можете да отървете кожата, като ме лъжете — по лицето й се изписа ярост. — Не, господине, дошъл сте тук, за да убивате, подмамен от кървавите пари на Прендъргаст.

— Изглежда онези, които съм убил, също са стреляли доста точно — иронично рече той.

Щеше му се да каже още нещо, но тя излезе, затръшвайки вратата след себе си. Остави го загледан в тавана и стените да гадае какво ли има зад тях. Беше горещо, почти можеше да помирише прахта отвън. От колко ли време бе тук? И колко ли оставаше, докато решат, че е готов да умре?

Когато жената се появи с обяда, той изпробва друга тактика:

— Може би ще е по-лесно, ако ме отключите, за да мога да се храня сам — предложи той.

— Не ви вярвам — студено промълви тя и, седнала на ръба на леглото, продължи да го храни, сякаш бе злоядо дете.

— Има ли цигари — попита мъжът, след като свърши с обяда и я накара да се намръщи.

— Не държа тютюн в къщата. А освен това един от куршумите е засегнал дроба ви, така че пушенето би забавило оздравяването.

Той прихна да се смее и спря едва когато го заболяха гърдите. Впечатли го контрастът между държанието й и този черен хумор. Тя избухна ядосано:

— Непоносим сте!

— А вие не можете да не признаете, че има нещо смешно в цялата ситуация! Буквално ме върнахте към живота, и сега седите на ръба на това легло, хранейки ме, сякаш съм дете. Дори се дразните, когато искам да пуша.

Това я разяри, а иначе бледото й лице бе поруменяло. Така изглеждаше още по-хубава.

— Как смеете да ми говорите по такъв фамилиарен начин. Човек като вас… звяр!

— Затова ли ме държите окован, сякаш съм домашен вълк? Има ли и друга причина, госпожо?

— О-о-о! — занемяла от ярост, тя го удари. Бе забелязал, че ръцете й са груби и мазолести, сякаш е работила цял живот. Наведе се над него с цялата сила на отворената си длан и, губейки равновесие, падна отгоре му. Почти инстинктивно той обви свободната си ръка около кръста й. И може би това бе причината ненадейно да я целуне, докато лицето й бе съвсем близо до неговото. За момент усети нещо като отклик, почти отдаване. И тогава с приглушено възклицание тя се изтръгна, бършейки демонстративно устните си с опакото на ръката, като го гледаше безмълвно. Обърна се и избяга от стаята.

27

На следващия ден храната му бе донесена от възрастен мексиканец, който мърмореше под носа си:

— Дори бесилото е преголяма милост за него. Госпожата не биваше да си мърси ръцете с тая мърша…

— Тя къде е? Да не би да урежда обесването?

Старецът го стрелна с уплашен поглед, а долната му устна увисна.

— Значи говориш испански, а? Имаш вид на бандит, само дето очите ти са сини, но това ни най-малко не ме засяга. Хайде, побързай, щото отвън има много работа. Не ми пука дали умираш от глад, или не!

С болезнена насмешка Стив вдигна рамене, което го накара да потръпне от болка.

— Трябва да ти кажа, старче, че и на мен не ми пука особено, само ми се ще да знам защо всички така дяволски желаят да ме обесят. За пръв път чувам, че човек, който се е защитил от нападение от засада, заслужавал линчуване. Или може би по вашия край законите са други?

Все още бе слаб като коте, а болката не заглъхваше. От смръщването на стареца разбра, че всякакви думи са безполезни. Очевидно го вземаха за някой друг и, след като не бяха успели да го убият, си бяха скалъпили някаква правдоподобна историйка.

Старецът категорично отказа да продума повече. А след като той си тръгна, Стив си наложи да остане да лежи неподвижно, преодолявайки силното желание да се хвърли от леглото само за да разбере колко са здрави белезниците. Проблемът бе в това, че нямаше достатъчно сила. Мразеше слабостта, уловила го като в капан. Непоносимите пристъпи на болка съпътстваха всеки опит да помръдне. По дяволите, дори мисленето му костваше неимоверно усилие. Главата му бучеше и той търсеше спасение в черната бездна на безсъзнанието или съня. Не успяваше да различи деня от нощта. Бяха го превърнали в проклето растение и Стив вече копнееше да долови звука от ботушите на онзи, който щеше да го отведе до бесилото.

Още два пъти мексиканецът идва, за да удовлетворява естествените му нужди, като неизменно отказваше да издаде друг звук, освен неясно мърморене под носа си. Когато накрая тя отново се появи, Стив осъзна, че му е липсвала. Липсвало му бе дори напрежението, което носеше със себе си.

Жената мълчеше, а скулестото й лице бе студено и неподвижно. Стив я наблюдаваше безмълвно. Когато с обичайните си умели движения започна да го преоблича и да сменя превръзките му, той притвори очи. Проклета студена кучка! И тя е същата като мексиканеца!

Бореше се с болката, усещайки щипещата раните по тялото му пот. Чу жената да казва:

— Ето… — след това поднесе чаша вода към устата му.

Ако лявата му ръка не бе привързана към гърдите, той с удоволствие би отблъснал чашата, без значение колко безполезно щеше да се окаже това движение. Сега обаче се подчини и я изпи. Погледът му беше не по-малко твърд и презрителен от нейния. Жената хвърли тенекиения съд върху умивалника и за миг остана неподвижна. След това ядосано, почти с усилие пророни:

— По-добре ли се чувствате?

— Има ли значение?

Тя се извърна и улови ироничното повдигане на едната му вежда, което накара лицето й да поруменее.

— Виждам, че сте се възстановил достатъчно, за да бъдете груб.

— Значи съм и достатъчно добре, за да бъда обесен, нали така? Какво чакате още?

— Ако някога съм срещал човек, който да заслужава да бъде обесен, то това сте вие! — избухна в отговор тя. Как мразеше подигравателната му усмивка! — Знаете ли изобщо какво е съвест? Не изпитвате ли поне малко угризение за хората, които хладнокръвно сте убил?

— Угризения? За това, че съм се защитил от група провалили се златотърсачи? — провлечено рече той, вбесявайки я. — Макар че, разбира се, може би трябва да съжалявам задето не са успели.

В последните му думи имаше студена като стомана заплаха и жената не издържа:

— Не си мислете, че може да отървете кожата с тази опашата лъжа. Доминго ми каза какви сте му ги наговорил. Трябва да знаете, че няма да мине…

— Госпожо, струва ми се, че сте си навили на пръста да ме обесите и нищо не може да ви спре. Така че защо е цялата тази церемониалност, защо отлагате? Или просто обичате самото очакване и мисълта за екзекуцията ми? Приятно ви е да си представяте как ще увисна на въжето? Може би сте от онези хора, които обичат бесенето повече от празниците?

— Ти… Само безнадеждно болен мозък може да си помисли нещо подобно!

Прозвучалата в гласа й ненавист извика на устните му подигравателна усмивка.

— Какъв е проблемът, госпожо? Мисълта за едно приятно малко празненство в чест на отмъщението не би трябвало да ви безпокои.

Тя му отправи безмълвен поглед, в който се четеше изпепеляваща омраза. Обърна се и излезе, затръшвайки с все сила вратата на стаята. Но непринуденият му подигравателен смях я сподири и навън.

Стив смръщено се взираше в затворената врата. Още една загубена схватка. Тя навярно също нямаше да се появи повече, докато не дойдеха да го вземат.

Не му се искаше да си спомня как се бе почувствал преди време в едно мазе в Далас с въже около шията, преметнато на една халка в стената — бавното задушаване, изгарящата болка в дробовете… Споменът се върна прекалено жив.

— Копеле, скоро ще увиснеш.

Пронизителният, възбуден кикот на една жена на име Тони Ласите, кънтящ в ушите му, преди бученето на собствената му кръв да го оглуши, докато въжето се затягаше бавно, бавно…

По дяволите, тази мисъл бе започнала да го влудява. Все пак искаше да се надява, че този път ще използват кон или скала.

— Господине, господине… п-с-с-т, господине! Неочакваното откъсване от мъчителните спомени му донесе облекчение. Две черни като въгленчета очи го гледаха изпод зле подстриган перчем — някакво момче бе открехнало дървения капак на прозореца. Стив отмести поглед към хлапака, на чието закръглено кафяво лице бяха изписани недоверие и любопитство.

— Здрасти, старче! — най-сетне рече Стив и сега черните очи го стрелнаха по-дръзко.

— Господине, вярно ли е, че сте истински бандит?

— Е, така казват. Но много зависи от това кой го казва! Бих се радвал на компанията ти, пък и както сам виждаш, така завързан за леглото не съм особено опасен. Защо не влезеш?

— Ами… — след кратко колебание, хвърляйки плах поглед през рамо, момчето ловко се покачи на перваза. — Както виждате, господине, не ме е страх от нищо, дори и от бандити. Аз също умея да стрелям. Може ли да видя раните ви? Сигурно са доста…

— Ще трябва да се приближиш. Или те е страх?

— Да ме е страх? Мен? Наскоро навърших десет и вече съм мъж.

След още един бегъл поглед през рамо момчето вече бе в стаята. Пристъпи колебливо, но синеокият непознат го окуражи с усмивката си и то рече:

— Не изглеждате много зле!

Докато разглеждаше бинтовете и синкавия белег, спускащ се по слепоочието на мъжа, очите на хлапака се разшириха.

— Ай! Дядо ми казва, че сте оживял по чудо. Е, изглежда не за дълго. Те ще ви обесят, нали така? Не се ли боите?

— Няма смисъл, след като знам, че въжето ми е вързано в кърпа. Само ми се иска да разбера защо са решили да ме качат на бесилото.

— О, застреляхте много мъже! Хей така: „бам-бам-бам“. Много бързо дърпате спусъка, господине. И аз искам да се науча един ден.

— А пък аз не бих ти го пожелал. Може да свършиш като мен… — След това уж случайно попита: — Чудно, как така са ме надушили, след като съм толкова бърз, колкото казваш? Май нещо ми е поразмътена паметта.

— О, но вие не ги очаквахте, господине. Аз съм малък и те не ми обърнаха внимание. Чух ги да си говорят как ще хванат оня лош човек, изпратен да избие всички ни. Когато излязохте от кръчмата, вкупом започнаха да стрелят, а и вие също извадихте револвера си. Вдигна се страшна олелия, всички стреляха…

— Много интересна история ми разказа, звучи така, сякаш си бил съвсем наблизо.

— Но аз бях там. Лежах върху тротоара и на няколко пъти усетих над главата ми да свистят куршуми, но не се уплаших. Господарят, господин Кади, ми нареди да се прибера в къщи и да предам на госпожата, че щял да закъснее, но аз останах, за да видя какво ще се случи. Бихте се храбро, господине! Жалко само, че така са ви надупчили.

— Значи ти хареса да гледаш истинска битка, а? Разказа ли на някого какво си видял?

Очите му се размърдаха неспокойно и момчето поклати глава:

— О, не, господине! И вие няма да кажете, нали? Дядо ми ще ме бие, а и госпожата ще се ядоса. Не ми е позволено да ходя сам в града. Понякога обаче господин Кади ме взема със себе си, за да го откарам обратно, когато прекали с текилата. Но ако моят дядо научи, ще ме върне в Мексико при леля ми Сонора, която има цял куп деца и ме пердаши всеки ден… Сега трябва да вървя, защото здравата ще си изпатя, ако разберат, че съм бил тук.

— Почакай малко!

— Не съм идвал тук… не сте ме виждал — избъбри момчето и с ловкостта на маймуна се прехвърли през перваза, оставяйки Стив безпомощно да ругае под носа си.

Мамка му! Още малко му трябваше и може би щеше да убеди момчето да повтори разказа си пред нея. Но щеше ли тя да го изслуша? Щеше ли да пожелае да го изслуша? Така ставаха два гласа — неговият и този на момчето, срещу гласовете на всички „почтени“ граждани на Прейърс енд. В края на краищата може би това бе съдба. Може би е трябвало да слезе тук. Прейърс енд — краят на бесилото.

Неочаквано отвън долетяха звуци — тропане на копита, мъжки викове и някакъв по-писклив от останалите, навярно момчешки, глас. Компания, значи. За нея или за него?

Жената влезе в стаята, а той продължаваше да се чуди какво става. Лицето й бе по-бледо от обикновено, тя хапеше устни. Следваха я четирима мъже, сред които като че ли разпозна един от онези, които се перчеха в кръчмата. Останалите го наричаха Милт. Стив отгатна по погледите им, че моментът е настъпил. Усети горчилка в гърлото си, но лицето му остана безизразно. Милт Кихоу заговори пръв с едва сдържана възбуда:

— Изненадваш ме, Лизи, сложила си го на легло. Трябвало е да го държиш в мазето — това заслужават такива като него!

— Всички чакахме този час. Сигурно и ти, чужденецо?

— Достатъчно! — остро ги прекъсна жената и Стив забеляза, че пръстите й нервно мачкаха престилката, която все още носеше върху избелялата памучна рокля. Кокалчетата на пръстите й бяха груби и зачервени, сякаш току-що бе свършила с прането. Тя добави по-високо: — Няма нужда от… от всичко това. Ще увисне на въжето и това е достатъчно.

След миг вече го влачеха навън с белезници на ръцете. Усети тялото си обляно в пот и се прокле за слабостта си. Бе твърде немощен, за да ходи сам. Някой го преметна на гърба на един кон, привързвайки го за седлото. Трябваше да стиска зъби, за да заглуши стенанията, които биха накърнили гордостта му. При всяко движение на коня сякаш бе пробождан от стрели, по-болезнени и от куршумите.

След няколко мили към тях се присъедини друга, по-голяма група мъже. Елизабет Кади също бе там, карайки разнебитената си каруца. Старият мексиканец седеше до нея, а киселата физиономия не слизаше от лицето му.

— Тук ли? — вече не го бе грижа, само се надяваше да има късмет вратът му да се счупи веднага.

— Слизай от тоя кон! Лидж, що не го развържеш и не го свалиш. Ще го направим изискано.

Въжето, което метнаха на врата му, бе на Милт Кихоу. В настъпилата напрегната тишина някакъв по-възрастен мъж неловко прочисти гърлото си:

— Чакай малко. Май трябва да узнаем поне името му, или нещо такова…

— Ъ-хъ — съгласи се друг. — Нали после ще трябва да сложим някакъв знак на гроба му. Така Прендъргаст ще знае какво очаква всеки от наемниците му.

Стив усети как го обзема вълна от ярост и забрави слабостта и погнусата си. Вдигна глава и… странно, но срещна погледа на жената. Тя веднага отмести очи.

— Едно нещо ми се ще да зная — неочаквано рече той, карайки ги да занемеят за момент — за какво ще бъда обесен?

Всички го зяпнаха. По лицата им бе изписана смесица от ярост и удивление. Кихоу избухна:

— Какво, по дяволите, се опитваш да ни пробуташ? Прекалено добре знаеш какво си направил — застрелял си невинни хора!

— Бях нападнат, така че не можете да ме обвините в убийство. Или възнамерявате да ме линчувате за отмъщение?

— Какво плещиш? — изрева Кихоу, а лицето му стана пурпурно. — За бога, аз и Лидж бяхме там — гръмна ги без предупреждение не даде шанс нито на Франк, нито на Ред или…

— Това е лъжа. Още в кръчмата се опитахте да ме провокирате. Тръгнах си, а отвън ме чакаше хубава малка засада. А останалите ще попитам — не вярвате ли в правосъдието… или поне не изслушвате ли всички доводи, преди да произнесете присъдата? Не разпитвате ли свидетелите? Бях обвинен, че съм наемен убиец, без да ми бъде дадена възможност да се защитя. С всеки минаващ оттук пътник ли постъпвате така, а, момчета?

— Не виждате ли какво се опитва да направи, проклетникът? Печели време, ето какво? А теб, копеле, ще те науча как се лъже…

Промяната в тембъра на Милт предупреди Стив за онова, което ще последва. Примката се стегна около врата му и го дръпна напред. С окованите си ръце хвана примката, опитвайки се да облекчи ужасното стягане около гърлото си. В същия момент усети, че пада на земята. Стори му се, че някъде много от далеч долетя женски писък:

— Не! О, не! Не така…

Усети, как кръвта бликна от отворилите се рани, докато бавно се задушаваше. Студени като лед пръсти го докоснаха и разхлабиха въжето и той отново с пълни гърди пое въздух. Иззад обгръщащата го червена мъгла до него достигаха гласове, извисяващи се и заглъхващи като воя на вятъра. Нищо от онова, което казваха нямаше смисъл, нищо не бе вече от значение. Имаше само един начин да избяга от болката, която го заливаше на вълни. Той изгуби съзнание.

Този път думата взе Мартин Бърнисън, най-заможният от дребните собственици, който пренебрегвайки ругатните на Милт Кихоу, каза:

— Съжалявам, че трябваше да застрелям коня ти, Милт, ще го заменя с един от моите. Нямаш право да вършиш това! Думите на този човек, когото бяхме готови да обесим, ме накараха да спра и да се замисля. Откъде можем да сме толкова сигурни, че е от хората на Прендъргаст? А и той спомена нещо за свидетели…

— Вярваш на думите му, а се съмняваш в моите и тези на Лидж! За бога, трябваше да го убия още тогава това… това…

В този момент старият мексиканец, който работеше при Кади, довлече за ръка палавия си внук.

— Фиделито бил скрит под чувалите отзад в колата — обяви той на висок глас. — Не че едно хлапе трябва да гледа такива неща… Той рече същото, дето и чужденецът. Отвън са го чакали няколко мъже, които трябвало да го убият, ако онези вътре в кръчмата не успеели.

— Лъже! Ще повярвате на това мексиканско сукалче? И тоя старец е мръднал като внука си!

— Милт Кихоу, ако не млъкнеш, лично аз ще те застрелям! — лицето на жената бе бяло като платно, а роклята — опръскана с кръв и полепнала с прах там, където бе коленичила. Елизабет Кади стрелна с поглед разпалилия се мъж и го накара да замълчи. — Почти ни направи убийци, какъвто си самият ти. Мили боже, не мога да повярвам какво сторих току-що, какво направихме всички ние!

— Мисля — каза твърдо Мартин Бърнисън, — че трябва да викнем шерифа. Няма нужда да му казваме какво сме щели да правим, но той със сигурност ще може да разбере дали този мъж е издирван, или не.

— Ако мерзавецът оживее! — задъхано каза Милт Кихоу.

Бърнисън добави:

— Да! Ако оживее! Но поне сме сигурни, че шерифът ни е приятел и това е добре за нас, особено за теб, Кихоу.

28

Шерифът се бе облегнал назад в стола си и умислено си играеше с рижите си мустаци, когато в стаята влезе Елизабет Кади.

— Е, госпожо Кади…

— Доктор Уилсън каза… Той рече, че мъжът бил тук.

— Седни, Лизи. Столът не е толкова страшен.

Тя седна и трепна, като го чу да фамилиарничи, наричайки я с така омразното й още от детинство име. Лиз… Лизи. Защо е трябвало да я кръщават с хубаво име като Елизабет, щом никой не я наричаше така? Дори и Джарет… При мисълта за Джарет бързо сведе големите си, лешниковокафяви очи, срещайки тези на шерифа Блейн.

Той я гледаше благосклонно и снизходително. Пожълтелите от тютюна пръсти все още поглаждаха мустаците му.

— Искаш да го видиш, така ли? — лукавият му поглед я караше да се чувства неловко и да съжалява, че изобщо бе дошла. — Предполагам, че няма да излезе нищо — каза той, продължавайки да я гледа със своя малко снизходителен поглед, който тя ненавиждаше. — Не можем да го държим повече тук. Досега не съм чул да е издирван. Поне по тия места. Разбира се, това не е достатъчно. Може да е някой от онези дезертьори, които кръстосват по границата напред-назад, постоянно сменяйки имената си.

Заслушана в думите на шерифа, тя почти забрави за какво бе дошла.

— Но наистина ли е професионален стрелец? Няма ли начин да разберете поне това?

— Без име, което да му увесим? — изразът на шерифа я накара да потръпне, но той продължи замислено, правейки се, че не е забелязал. — Не знам, Лизи. По дяволите, не мога да ти опиша колко Джон Смитовци съм изброил, откакто съм шериф! Но ако този тук е професионален убиец, близко до ума е, че все някой е чувал за него. Разпратех описанието му тук-там. А също и съобщение по телеграфа до щаба на тексаските кавалеристи в Остин. За да съм сигурен, че не идва оттам… Това е всичко, което можех да сторя. А той би могъл да идва отвсякъде. Не казва откъде. Твърди, че си е изгубил паметта — лукаво я погледна. — Може да е скитник, който просто минава оттук. Или да е избягал от някой затвор, както вика докторът. А аз ще си мисля, че просто минава оттук.

— Никой не минава просто така през този град — с горчивина побърза да каже тя. Несъзнателно погледът й се отмести към тъмния коридор, водещ към килиите. Шерифът забеляза това и я дари с блага усмивка.

— Виж сега, Лизи — меко каза той. — Нямам право да те спирам, щом искаш да го видиш. Жив е и се чувства достатъчно добре, за да тръгне на път. И ако не е издирван, моята отговорност свършва дотук. Но на твое място… — видя безизразното й лице и примирено въздъхна. — Той е от хората, които само създават проблеми. Откакто върша тази работа, придобих способността да усещам подобни неща. Не зная откъде идва и кой е, но мога да позная кога някой е опасен. А този човек е опасен. Предпочитам да си тръгне, да се омете от моя район. Имаме си достатъчно проблеми и без него. А освен това вече остарявам, Лизи.

— Искам само да поговоря с него, шериф Блейн — гласът й беше хладен и безизразен. Мъжът въздъхна отново и се пресегна за връзката ключове.

— Е, хайде… — надигна се от стола си и тя го последва. Шерифът отключи вратата на коридора към килиите. След това неочаквано прошепна: — Прендъргаст изпрати един от хората си — вчера. Питаше за него, за това как изглежда, за всичко. Защо не направиш услуга на целия град, като го убедиш да си тръгне? Скоро ще получа отговор на телеграмата, която изпратих до Остин, и след това ще го освободя.

Тя каза с горчивина:

— Не мислиш ли, че той може да има други намерения? Бе нападнат от засада и направен на решето, а след това те… след това ние едва не го обесихме. Ако е такъв, за какъвто го смяташ…

— Може да ти е благодарен за това, че остана жив. След всичко, което направи, за да му отървеш кожата?

Тя въздъхна безпомощно, а шерифът сви рамене:

— Говори тогава с него, щом си решила! — след което добави недоволно: — Бог ми е свидетел, че не искам да се замесва в тази война на страната на Прендъргаст. По дяволите, не искам да се замесва на ничия страна.

Жената не отговори нищо и той повдигна рамене примирено. Пусна я пред себе си в сумрачния и хладен коридор, в дъното, на който имаше три килии. Елизабет не се бе побояла да дойде при шерифа, окуражена от самочувствието, което й даваше новата черна рокля от тафта, подходяща повече за града. Дори прическата й бе по-различна — голям мек кок, който откриваше тила й и изящните уши, край които се спускаха кафяви къдрици. Осъзна, че постъпва правилно. След всичко случило се, някой трябваше да му се извини от името на всички и смяташе, че е редно това да бъде тя — да му покаже, че не го обвинява за смъртта на Джарет. Освен това имаше и друга мисия. Това, че бе жена, не означаваше, че не може да поеме своя дял по защитата на градчето от посегателствата на Прендъргаст. Бе в правото си да го стори. Бе престанала да мисли за това, когато трябваше да седне на дървения стол в стаята на шерифа и да изслуша мрачните и ненужни предупреждения на стареца.

Но сега, когато бе заключена в малката килия насаме с него, Елизабет усети, че смелостта й я напуска. За момент, срещайки безизразните му тъмносини очи, разбра, че няма какво да му каже.

Той не й помогна особено. Лежеше на тясната койка, провесил единия си крак на пода, и безучастно премяташе из ръцете си карти от някакво тесте, разпилявайки ги върху покрития с одеяло дюшек. След излизането на шерифа чужденецът се надигна. Лицето му не изразяваше изненада. Погледна я внимателно и отново придоби безучастен вид. Докато шерифът заключваше вратата, и Лизи, и непознатият продължиха да мълчат. Елизабет бе останала права в стегнатата си рокля от тафта, осъзнавайки, че облеклото й е твърде официално за подобно място. Пръстите й нервно докосваха брошката, забодена на високата й яка. Почувства, че я обзема паника, и й се прииска да избяга. Засрамена разбра, че страхът й не му бе убягнал.

Тя вдигна глава и видя подигравателно свитите му устни. Изведнъж се зачуди: О боже, възможно ли е наистина да си мисли, че аз… доброволно… Връхлетя я споменът за онази нощ, когато в осветената от лампата стая той я бе целунал. По лицето й изби руменина. Усети капчици пот да се стичат по тила й и си помисли гневно: Защо не казва нищо? Защо и аз мълча?

— Редила ли сте някога пасианс? — неочаквано наруши тишината той и се наведе да събере мръсните карти от одеялото.

— Не, аз… аз никога не съм играла карти.

Неволната тържественост на гласа й го накара да се усмихне. Той се обърна към нея и хвърли колодата в ъгъла на килията. Картите се разпиляха на пода с мек, пляскащ звук, който я накара да трепне.

— Мислите се за изискана, богобоязлива дама? — каза той с подигравателен тон. Това я ядоса и тя му отвърна с предизвикателен поглед.

Мъжът носеше синя ленена фланела с отворена яка и тъмносини джинси. На слабата светлина, прецеждаща се през единствения, преграден с решетки прозорец, се виждаше брадясалото му лице. А когато се усмихна на внезапната й дързост, по хлътналите му страни се появиха дълбоки бръчки. Тънък белег на едната му буза подчертаваше заплашителния му вид.

Шерифът го бе нарекъл „опасен“ и тя усети, че винаги го бе съзнавала. Дори слаб и болен, когато бълнуваше, изгарян от треската. Задържала доста дълго поглед върху лицето му, Лиз се сепна, чувайки се да казва припряно:

— Аз… Радвам се, че сте по-добре — думите й прозвучаха сковано и тържествено.

— О, вече съм добре — небрежно отвърна той, а в гласа му отново имаше ирония. — Нали? Шерифът дори спомена, че ще ме освободи.

— Това… За това съм дошла да говорим — остави думите да се изнижат, засрамена от тревожната нервност, която я бе накарал да почувства. — Мислил ли сте къде ще отидете? Или… Какво мислите да правите?

— Струва ми се, че още мислите за Прендъргаст — рязко отвърна той и я стрелна с поглед, повдигайки едната си вежда. — Шериф Блейн каза, че някой е питал за мен.

— Аз… не зная вече какво да мисля. Аз… ние всички ужасно съжаляваме за случилото се…

— Ние? Милт Кихоу също ли? — появилата се в гласа му нотка на едва сдържана ярост я накара да потрепери.

Отвърна остро, опитвайки се да скрие страха си:

— Милт бе убеден, че сте от хората на Прендъргаст, а съм сигурна, че и Джарет си е мислел същото. Не одобрявам начина, по който са действали, но нямате представа какъв страх, наречете го паника, ако искате, изпитват хората по тези места. Всички ние от доста време живеем в сянката на този страх и насилие. Лошо ли е да отвърнеш на силата със сила?

— За богобоязлива дама, каквато изглеждате, прекалено често говорите за насилие — очите му се присвиха и последните думи легнаха като камък помежду им.

Тя реши, че нищо не е в състояние да й попречи. Беше се разгорещила.

— Е, но вие също може да работите за тях. Защо да не сте един от мъжете, дошли да убиват за пари?

— Значи, без много да му мислят, са решили да ми видят сметката. Това ли искате да кажете?

— Не! — троснато отвърна тя, недоумявайки защо не успяваха да се разберат. Опитваше се да овладее смесицата от чувства, които този мъж извикваше в душата й. Правеше опити да тълкува израза на лицето му, но дълбоката синева на неговите очи се превръщаше в преграда срещу опитите й да разчете мислите му. Трябваше да му обясни…

— Елизабет — това неочаквано произнасяне на името й я накара да замре. — Не сте дошла да си играете с мен, нали? Защо тогава?

Гласът му едва доловимо бе омекнал и това я остави безмълвна. Как би могла да му го каже! Като откровено предложение? За какво ли ще реши, че е дошла? И как смееше да я нарича „Елизабет“?

В крайна сметка устоя на опитите му да я обезоръжи.

— Дошла съм да говоря с вас.

След като произнесе тези думи, се учуди защо ли бе наблегнала на „говоря“. По очите му разбра, че това не му е убягнало, и побърза да продължи, преди да се е разколебала:

— Ние… аз… искахме да ви обясним как стоят нещата тук и да… да ви направим едно предложение.

Все пак успя! След като бе изрекла последните думи, тя сведе поглед. Мъжът я изгледа критично.

— Е, мисля, че вече ми обяснихте. Остава предложението, нали така? — В гласа му бяха прозвучали саркастични нотки и не след дълго той цинично добави: — Трябва да призная, че е трудно да се устои на предложение от хубава жена като вас.

Той направи крачка напред и Елизабет инстинктивно отстъпи, чувствайки се застрашена от близостта му. Едва овладя импулса да се обърне и да избяга, за да извика шерифа. Вместо това си наложи да остане спокойна и, отмятайки глава назад, срещна подигравателните му, непроницаеми очи.

— Господин… — опита се да придаде на гласа си хладен и язвителен тон. Осъзнавайки обаче, че не знае името му, се обърка и каза ядосано с треперещ глас: — Вие… правите се, че не разбирате! Умишлено не постъпвате като джентълмен!

— Очевидно не, ако съдя по израза на очите ви.

Той язвително се усмихна с крайчеца на устните си. След миг усмивката се стопи, а очите му се присвиха и станаха още по-студени. Жената разбра, че ще я атакува. Бе толкова близо до нея, че усещаше топлината на тялото му и миризмата на мъжка пот. Не можеше да продума, нито да помръдне или да се съпротивлява, в случай че той… че той…

— Е, какво ще правите сега? Няма ли да ми кажете какво е това ваше толкова интересно предложение? Или ще се разкрещите, че уж ви изнасилвам, за да накарате дебелия си шериф отново да ме заключи тук? Затова ли дойдохте, Елизабет? Облечена в хубавата си нова рокля, с шумолящо бельо отдолу и с тая брошка… — Той посегна и докосна брошката, карайки младата жена да застине от ужас. Сякаш бе хипнотизирана. — За това ли сте я закачила — за да изкушите един мъж да я откъсне и продължи надолу с всичките тези копченца… едно по едно… докато най-накрая не се добере до гърдите ви? За бога, дори с тази висока яка, с тези дълги ръкави и черна вдовишка рокля сте дяволски привлекателна. Кажете ми — гласът му стана по-мек, но на нея й се стори безкрайно заплашителен, — вие част от предложението ли сте? Защото ако е така, току-що ме убедихте да размисля върху него.

Пръстите му съвсем бавно се спуснаха от яката надолу, очертавайки по пътя си нежните овали на гърдите й. Тя отгатна, че мъжът ще я притисне към себе си, и се облегна на решетките на вратата, които болезнено се впиха в гърба й през стегнатия корсет.

— О, не! — Дишайки на пресекулки, тя обвинително рече: — За каква ме вземате?

Той застина за момент, след което отпусна ръка и се извърна, свивайки рамене.

— За жена, ако не греша! Но май трябваше да се сетя… очевидно сте богобоязлива дама, която е тръгнала на църква. Добре тогава… Съвсем неочаквано той се излегна на койката, вперил поглед в нея със скръстени под тила длани.

— Не мога да ви предложа да седнете, защото няма друга мебел, освен този мизерен нар. А това би могло да се стори някому не съвсем… не съвсем почтено. Предполагам, че доста трябва да се грижите за името си, особено, при положение че сте вдовица толкова отскоро. Така че защо не довършите онова, за което сте дошла. Освен ако не сте променила решението си?

Тя все още стоеше, подпряна на решетката на вратата, и го гледаше с невярващи очи.

— О, но вие… вие…

— Вече се разбрахме, че не съм джентълмен и вероятно съм професионален стрелец и платен убиец. Но може би сте дошла да разберете именно това, прав ли съм?

Ако не бе проникнала зад подигравателния му поглед, отгатвайки, че се е предал, тя щеше да извика шерифа и излезе с вдигната глава. Но тя бе дошла тук с мисия и нямаше да се провали само защото бе жена и този човек се бе възползвал от слабостта й, за да я унижи. Елизабет събра цялото си останало самообладание и студено се взря в очите на непознатия.

— Сигурен ли сте, че все още желаете да ме чуете? Все пак Прендъргаст може да ви предложи много повече, отколкото ние.

— Отново този Прендъргаст. Е, може ли да кажа нещо за неговото предложение, преди да съм чул вашето?

Бе имал наглостта да повдигне едната си вежда, подчертавайки с това сарказма в гласа си. Ядът непреодолимо се надигаше в нея, принуждавайки я да крачи насам-натам из килията, стрелкайки го с поглед.

— А вие? Що за човек сте вие? Харесва ли ви усещането за… за власт, което ви кара да ни настройвате един срещу друг? Решил сте да си поиграете с нас? Онова, което направихте е… откакто съм тук, ме правите на глупачка. Възнамерявах да ви направя предложение от името на дребните собственици и бедните заселници по тези места. Работливи, скромни хора, поселили се тук законно и желаещи веднъж завинаги да бъдат оставени на мира, да си извоюват почтено съществуване. Имаме вода и си я поделяме, слагаме огради, за да защитим собствеността си. Прендъргаст обаче иска целия район, за да отглежда добитъка си, и се опитва да ни изтласка с бодливата си тел и наемни убийци. Джак Прендъргаст се хвали, че сам е докарал тук железницата, за да превозва стадата си до големите пазари на добитък. Града също нарича свой… но мисля, че нищо от това няма значение за вас. Дойдох да ви направя почтено предложение, но, струва ми се, Прендъргаст ме е изпреварил. Затова ли дойдохте тук? Защо не казахте от самото начало? Доставя ли ви удоволствие да ме унижавате и обиждате?

Внезапно избликнали сълзи замъглиха очите й. Тя се разхълца, обърна се и понечи да избяга, но непознатият скочи от койката с неподозирана котешка ловкост, улови младата жена за китката и я извърна с лице към себе си.

— Ех, пък вие! Я какъв горещ темперамент сте крила под педантичната си външност. Нима щяхте да си тръгнете, без да ми разкажете по-подробно за предложението на вашите приятели? — тя го погледна с мокрите си очи и непознатият остро се изсмя: — Така е по-добре. Поне все още не сте се разкрещяла. Изглежда все пак ви е останал здрав разум.

За най-голяма нейна изненада гласът му стана увещаващ:

— Бихте ли започнала отначало? Вие ще седите, а аз ще стоя прав. Обещавам търпеливо да изслушам всичко, което имате да ми кажете. Няма да издавам нито звук, докато не свършите, става ли? — Недоверчивият й поглед извика на устните му лека усмивка. — Наистина го мисля! Все забравям, че ми спасихте живота. Без вас сега щях да съм мъртъв. Мисля, че ви дължа нещо повече от евтини обиди.

С каква лекота я обезоръжи и дори я накара да изпита известна вина за това, че го бе лекувала само за да бъде качен на бесилото. Сега той й възвърна самочувствието и я накара да си спомни за мисията си толкова бързо, колкото малко преди това я бе довел до истерия. Не знаеше как да реагира.

Елизабет предпазливо пристъпи към застланото с мръсно одеяло легло и внимателно седна на ръба му. Все още недоверчиво поглеждаше непознатия, макар че сега той стоеше на няколко крачки от нея. Бе опрял рамо на измазаната с хоросан стена и я гледаше загадъчно.

На Елизабет й бе трудно да събере наново разпръснатите остатъци от внимателно премислени думи. Горчиво съжаляваше, че изобщо е дошла, но вече бе късно. Сега бе тук и понеже се чувстваше притисната до стената, забрави подготвената стратегия, оставяйки думите сами да се леят в лаконични изречения така, както би говорил някой мъж. Когато свърши, тя зарови ръце в скута си и мълчаливо зачака отговора му.

— Кихоу? Той един от вас ли е?

Въпросът му я накара да настръхне, а очите й се разшириха.

— Милт Кихоу е член на нашата Асоциация. Помолиха ме да ви уверя, че няма да ви причини повече неприятности. Той е глупак и кибритлия, но осъзнава, че има нужда от Асоциацията. Не, сигурна съм, че няма да се изпречи на пътя ви!

— А ако предположим, че аз се изпреча на неговия?

Думите му я предизвикваха, но сега тя бе готова да им отвърне.

— Ако Милт Кихоу предприеме нещо, той… ще се окаже сам. Вече разбира това.

— Не отговорихте на въпроса ми! — От присвиването на сините му очи по гърба й полазиха тръпки. Мъжът безразлично сви рамене. — Е, този отговор ми е достатъчен.

— Значи… сте съгласен?

— Вижте, почакайте малко! — едва ли не ядосано се оттласна от стената и закрачи из килията. Меките му стъпки напомняха за тези на заключен звяр. — Защо мислите, че ви трябва наемник? И откъде знаете, че аз съм такъв? По дяволите, днес всеки носи револвер, дори търговските пътници.

— Шерифът смята така. А освен това Фиделито… той казва, че макар и изненадан, сте бил по-бърз от всеки друг.

— А колко стрелци е виждало това дете? По дяволите, сляпата паника може да направи от човека водач по-лесно отколкото някога си е мислил.

Тя го наблюдаваше замислено, с леко наклонена глава.

— Струва ми се, че за вас това не се отнася. Вие сте… вие сте…

— Убиец?

Спря да крачи из килията и погледна младата жена, а когато тя понечи да отговори, махна нетърпеливо с ръка.

— Е, добре, вашият женски инстинкт! Може би сте права, но знаете ли вие и вашите приятелчета от Асоциацията в какво се забърквате? Въвличането ми във вашата война може да запали фитила и веднъж започнала, никой няма бъде в състояние да я спре. Ще настъпят смърт и разрушение… и горчиви мъки за двете страни. Замесвала ли сте се в подобна война? Знаете ли докъде може да доведе това?

— А вие замесвал ли сте се? От това ли бягате, пристигайки тук?

Имаше усещането, че на лицето му бе надяната маска — толкова безизразно стана то. След това мъжът направи някакъв странен, непознат жест, сякаш помиташе някакъв неприятен спомен.

— Май не разбирате френски! Това означава… по дяволите, няма значение, това означава, че е ваш ред, госпожо Кади.

Сега тя бе искрено учудена.

— Няма нужда да ругаете и да ме плашите със зловещи предупреждения. Смятате ли, че не сме обмислили всичко това? И не сме го разисквали? Не сме се колебали и измъчвали? Знаем какво би могла да означава една подобна война. Но има нещо, което се нарича гордост, и ние възнамеряваме да защитим собствеността си. Не им ли покажем, че ако се наложи, сме готови да се бием… те просто ще ни прогонят. Правено е и другаде. Затова основахме Асоциацията.

Очите му синееха като полирана стомана.

— О, разбира се, вашата Асоциация. Заръчаха ли ти да ме предупредиш какво ме очаква, в случай че откажа да приема предложението им? Със сигурност не бих желал да бъда главната атракция на следващото обесване във вашето градче.

Тя внезапно скочи на крака.

— Вече ви казах, че сте напълно свободен да избирате и няма да имате никакви неприятности, в случай че решите да си отидете, вместо да се намесвате.

— Значи това е дилемата, а? Или оставаш на поста си, или напускаш града.

— Съвсем справедливо, не мислите ли? — изстреля в отговор тя. На лицето му отново се изписа подигравка.

— Може би! Особено от ваша гледна точка. Добре, госпожо Кади. Ще си помисля.

— Ще си помислите?

За миг тя не успя да скрие разочарованието си, но след това се овладя и процеди с неподражаема официалност:

— О, много добре! Смятам, че би било…

— Справедливо?

— Ще говоря с шериф Блейн…

— Да ме пусне? Бих се радвал, ако го направите. Наистина става отегчително по цял ден да редя пасианси. — Той извика надолу по коридора към шерифа и изненадващо повдигна брадичката й с един пръст. — О, още едно условие!

— Моля! — припряно измънка тя, дочувайки вратата да скърца. Непознатият се засмя:

— Дошла си заради мен, нали? Тази рокля много ти отива. Шериф Блейн очевидно бе в добро настроение. От джоба му се подаваше сгънат лист жълтеникава хартия.

— Е, хайде! Погостувахте си, госпожо Кади.

Изрекъл тези думи, шерифът веднага придоби предишната си сдържаност. Елизабет вирна брадичка и рече:

— Благодаря, шериф Блейн! — Прекрачила прага очакваше той отново да заключи решетката, но шерифът, незнайно защо, стоеше и се усмихваше на затворника. Това я накара да го изчака.

— Имам добри новини за теб, Смит, или както там се казваш. — След като не получи отговор, той продължи: — Получих телеграма от Остин, Тексас. Изглежда си чист или поне не знаят нищо за теб. — Грубите му пръсти докоснаха жълтата хартия и той поклати глава. — Наистина странно! Изпратих им най-подробно описание, а те дори не са чували за теб. Изглежда идваш от Юга. Както и да е. Войниците не те търсят, а и никой не е чувал за стрелец с подобно описание, така че…

— Да не би да искате да кажете, че съм свободен и още сега мога да си тръгна, а, шерифе?

Ленивият му глас прозвуча спокойно и безизразно. Елизабет го погледна косо с видима тревога. Сега, когато бе свободен, можеше да промени решението си и да си замине. Може би между шерифа и този суров мъж имаше нещо, но… Тя остана на място и се заслуша.

— Е, като че ли това е положението — неохотно рече шерифа. — Ела в стаята ми, за да подпишеш документите за освобождаването.

Шерифът се запъти надолу по коридора, а непознатият учтиво й направи път да мине преди него. Помисли си, че той върши всичко това някак автоматично, сякаш по навик. Странно как рядката му любезност контрастираше с невъздържания нрав, който долавяше у него. С цялото си същество усещаше стъпките му зад себе си и докато шерифът отключваше външната врата, непознатият я прихвана под ръка и прошепна на ухото й:

— Няма ли да ме почакаш?

Не знаеше какво да стори. Ако сега си тръгнеше към ранчото, бе сигурна, че хората на Прендъргаст ще се доберат до него или пък той щеше да ги потърси. И все пак, какво знаеше за него тя или който и да било от приятелите и съседите й. Чувстваше се неловко и си даваше вид, че не слуша разговора им, вторачила поглед в ъгъла на бюрото.

— Навярно, пристигайки, си имал и друг багаж. Имаш късмет, че госпожа Кади бе така добра да запази поне пистолетите, които си носил. Връщам ти ги.

Шерифът отключи един шкаф със стъклена вратичка и извади от там два патрондаша, револвери и кобури. Матовите им черни дръжки проблясваха някак зловещо.

— Трябва да впиша някакво име в този документ — подхвърли шерифа и мъжът вдигна към него втренчения си в револверите поглед.

— О, забравихте ли? Джон Смит. — След което с развеселен поглед добави: — Какво друго?

Докато го наблюдаваше, Елизабет усети примесения с възмущение страх, който се надигна в гърдите й при вида на умелия и методичен начин, по който мъжът боравеше с оръжието.

Той закопча на кръста си двата патрондаша, така че револверите увиснаха до бедрата му. Младата жена много живо си спомни как ги бе свалила от безжизненото му тяло. Тогава се бе погнусила от тях и ги бе захвърлила настрани. Настоя да ги задържи единствено за да не попаднат у Милт Кихоу.

— Някакъв нов модел ли са? — разговорчиво попита шерифът. — Видях, че са „Колт“, но този модел не ми е познат.

— „Колт 44—73“. Центриран огън и метални гилзи — почти механично изрече другият.

— Това е! — каза след малко шерифът, прибавяйки уж случайно: — Надявам се, нямаш намерение да ги използваш наоколо, господин… ъ-ъ-ъ… Смит! Тръгваш си веднага, нали? Конят ти още е в конюшните. Вярвам, ще го познаеш. Искам да кажа, че вече нищо не те задържа тук.

Иронични бръчки набраздиха лицето на Джон Смит.

— Толкова ли нямате търпение да се отървете от мен, шерифе? Тъкмо си помислих, че искате да ме задържите тук, при вас. Но виждате ли, обещах на госпожа Кади, след като напусна затвора, да вечерям с нея. Това имахте предвид, нали, госпожо?

Вече навън, той й помогна да се качи на разнебитената каруца и пое юздите. Елизабет все още бе бясна, а и не можеше да си поеме дъх от хватката на ръцете му, докато я бе повдигал. Непознатият седна до нея и тя се вгледа в сините му очи, които шареха някъде отвъд гърбовете на конете. Младата жена понечи да се оправдае:

— Знам, че трябваше да я боядисам и да сложа нови ресори, но работата в ранчото няма край, а после и цялото това нещастие…

Без да обръща внимание на думите й, той попита:

— Сама ли идваш в града?

— Аз съм жена! Дори те не биха посегнали на жена — остро отвърна тя.

Мъжът повдигна вежда и изрази съмнение с поглед, но не каза нищо. Продължиха надолу по прашната главна улица на града. Елизабет седеше напето и гледаше право пред себе си, сякаш това щеше да я направи невидима за втренчените любопитни погледи, които без съмнение ги следваха на излизане от града.

29

Членовете на наскоро основаната Асоциация на дребните собственици не очакваха да го видят на срещата си тази вечер. Но, останала без избор, Елизабет го бе завела направо в дома на Франк Дийн, където се събираха. Тази вечер събранието се очертаваше да бъде по-оживено от обикновено. Помисли си го, когато улови укорителния поглед на Мили, съпругата на Франк.

— Ще правите онова, което ви кажа — предупреди ги Джон Смит и добави: — и не искам да чувам оплаквания относно методите си! — Гласът му поомекна, а студените сини очи обходиха присъстващите, сякаш ги преценяваха. — Зная, че не ме харесвате. За вас съм по-лош и от вълк, но имате нужда от мен или от някой друг като мен, прав ли съм? Така ще опазите ръцете си чисти!

— Вижте сега, господин… — прекъсна го кресливият глас на някакъв дребен мъж, Брад Кюбъри. — Как ще се разберем за плащането?

— Ами… — Франк Дийн смутено прочисти гърлото си — вече обсъдихме това. Всеки от нас ще плати своя дял. Ще имаме достатъчно… — той замълча, забелязвайки, че Смит гледа Елизабет Кади.

— А вие, госпожа?

Тя се изчерви засрамена.

— Аз… не знам колко ще мога да платя, но…

Сякаш внезапно изгубил интерес, той се извърна към останалите.

— Чух вашето предложение, сега вие чуйте моето и решете дали ще го приемете или отхвърлите.

Запали си пура и хвърли изгорялата клечка между обутите в ботуши крака на Милт Кихоу. Кихоу почервеня, очите му се раздвижиха неспокойно, но той не каза нищо.

Гледаха го безмълвни как дърпа от пурата си, карайки ги да чакат, докато накрая не вдигна очи.

— Ще ви кажа какъв е планът ми след няколко дена, когато поразгледам наоколо. Ще имам нужда от всички карти, с които разполагате. Но помнете, че всеки си гледа своята работата. И вече казах — не искам да чувам никакви оплаквания за начина ми на действие, разбрано? Ще разчитам на вас, почтени граждани, да не споделяте с шерифа онова, което става — язвителният му тон ги засегна, но те закимаха в знак на съгласие.

Франк рече:

— Но… вашето възнаграждение, вие не…

Смит сви рамене:

— Храна и амуниции, с които да започна, а освен това и нов „Уинчестър“. Ще вземам по пет долара от всеки и по един процент от продажбите ви, но само в случай че аз сам прибирам стадата в кошарите.

Онези, които седяха в дъното на тясното помещение, започнаха да мърморят под носа си. Милт Кихоу не се сдържа и войнствено рече:

— Повечето от нас могат да платят, но други, като Феликс и Лизи, по дяволите, човече, те просто нямат тези пари! Искаш да кажеш…

— Тъкмо до там бях стигнал, преди да ме прекъснеш, Феликс може да ми осигури коне, ще имам нужда от два добри коня, освен моя… — той замълча и не след дълго продължи, — а що се отнася до госпожа Кади… — Елизабет усети върху си настойчивия му поглед, който я държеше в ален против волята й. Мъжът меко добави: — Хареса ми как се грижи за мен, докато бях болен, така че би могла да заплати… — тук той се поколеба, усмихна се с половин уста и огледа смутените, притеснени лица, вперили погледи в него. Нейното бе пламнало, въпреки че младата жена се опитваше да не отвръща поглед. — Ще спя и ще се храня у тях. Имате свободна стая, нали? Освен това госпожа Кади има нужда от мъжка ръка, която да поддържа стопанството.

Елизабет си отдъхна, а Милт Кихоу се обади ядосан:

— За бога, искаш всичко това? Всички ние знаем, че си позволява прекалено много, дори за такъв като него. Нима ще му позволим да обижда една жена, без да сторим нищо?

— Милт! — беше гласът на Елизабет, хладен и ясен. — Милт Кихоу, би ли ме оставил да отговарям сама за себе си, ако обичаш! Аз съм самостоятелна жена и мога да правя каквото пожелая. Така че… приемам… — тя почти се задъхваше от гняв. Щеше й се издайническата руменина да изчезне от страните й. — Приемам предложението на господин Смит. Аз също искам да дам своя дял. Настоявам!

— Значи се уговорихме?

Елизабет изгаряше от гняв и срам едновременно и сега се опита да внесе ред в обърканите си мисли. Приятелите й само пристъпваха от крак на крак, без да смеят да я погледнат. През това време Смит обясняваше какво ще има право да върши и какво не, така че тя изпита известно облекчение.

— Май вече е време да те отведа у дома. Отгоре на всичко съм гладен като вълк.

Пред изненаданите погледи на присъстващите той я улови под ръка и я изведе, без никой да посмее да го спре.

Елизабет бе безкрайно благодарна на Доминго, който бе дошъл заедно с Фиделито, за да я вземе. Никак не й се прибираше сама със Смит и настоя бъбривото момче да се качи в каруцата с тях. Обаждаше се само от време на време, колкото да нарушава тишината, и със задоволство откри, че той разбира това. Издаваха го потрепващите ъгълчета на устните му. Смяташе, че малко приказки няма да навредят и бе обезпокоен заради нея. Не се стремеше да й противоречи, както обикновено, а заговори момчето на изненадващо диалектен испански. Бе възнаграден с порой от думи, който не секна чак докато пристигнаха в ранчото.

Запътвайки се да разпрегне конете, Доминго извика внука си да му помогне, въпреки че на Елизабет никак не й се искаше да си отиват и да я оставят сама. Начинът, по който я бе уловил през кръста, докато й помагаше да слезе от каруцата, я остави без дъх. Развълнувана, тя почти избяга нагоре по стъпалата на къщата, но заклещи крака си в една прогнила дъска и падна в обятията на Смит.

— Внимавай! Защо не ме оставиш да вървя напред — гласът му звучеше безстрастно, но той я бе уловил за ръка и не я пускаше, въпреки опитите на младата жена да я издърпа.

— Мога и сама, благодаря! Само тази проклета пола…

— Радвам се, че не носиш турнюр — гласът му стана нетърпелив. — Хайде!

Тя се опита да овладее нервите си.

— Но… тъмно е, трябва да запаля лампа.

— Защо?

Той вече отваряше вратата, а откровеният му, почти до бруталност директен въпрос я ужаси.

— Нищо не виждам! Трябва да…

Зад прикритието на препъващите се думи, умът й летеше, а сърцето биеше лудо. За бога, какво възнамеряваше да прави с нея? Усети как я тласна пред себе си, а вратата с трясък се затвори зад тях в тъмнината на спалнята, нейната спалня!

— Не! — каза го твърде късно и думата прозвуча като приглушено хриптене в гърлото й, когато той я взе в обятията си. Започна да я целува припряно, рязко и безмилостно, докато главата й не се отпусна назад и тя не усети тялото си да омеква, сякаш бе направено от глина.

Наблюдавайки го сякаш от огромно разстояние, Елизабет осъзна, че ръцете му се движеха надолу по гърба й, борейки се с кукичките и копчетата. Разумът й ужасен изкрещя: „Не!“ и тя събра сили да отблъсне мъжа. След миг усети студената стена зад гърба си.

— Не! — успя най-сетне да изрече думата. — Какво си мислиш, че правиш?

През открехнатата врата се процеждаше слаба светлина. Старецът бе запалил лампите в кухнята и стъкмяваше огъня.

Силуетът на Смит се отразяваше в прозореца. Мъжът сваляше пистолетите си, разкопчавайки ризата.

— Искаш да те съблека ли? Ще стане по-бързо, ако го направиш сама! А и не искам да съсипвам роклята ти. Побързай, за бога, чувствам се така, сякаш цял живот съм те желал!

Чувствата се разбиваха в нея като вълни: изненада, ужас, ярост, недоумение.

— Какво? Какво каза?

— Защо да губим време в свенливи игрички? От самото начало знаеш, че те желая, нали? Свали тези дрехи и ела в леглото, Елизабет. Освен ако не искаш да го извършим прави?!

Той захвърли ризата си настрани и пристъпи към ужасената жена. Гласът й се извиси истерично и го спря:

— Ти… защо? Що за човек си ти? Как смееш?! Как си позволяваш? Сякаш си ме купил, като че съм… Излез! Махай се от тук! Чуваш ли? Веднага се махай от спалнята ми! Или ще… ще…

Той стоеше неподвижно и я гледаше. Гласът му — твърд и студен — изплува от мрака.

— Мислех, че разбираш за какво ти говоря! Проклятие, нали си жена и знаеш дяволски добре… мислех си, че съвсем ясно съм изразил намеренията си. Желая те, Елизабет! Какво очакваше от мен? Продължително ухажване или предложение за женитба? Това ли е начинът, по който една почтена, богобоязлива дама подкупва съвестта си?

Сълзи обляха страните й след грубите му думи, но тя бе достатъчно ядосана, за да започне да се брани:

— А за теб няма значение, че аз не те желая, така ли? Не, струва ми се, че нищо няма значение за теб, освен да грабнеш онова, което ти се прииска, без изобщо да се интересуваш за чувствата на другите или каквото и да било друго, права ли съм? Не съм ти дала никакъв повод да ме довлечеш тук и да се отнасяш с мен като с някоя от онези жени, с които очевидно си имаш работа. Аз не съм част от твоето възнаграждение, господинчо! Ще те храня, ще ти шетам, ще пера дрехите ти и ще се грижа за тебе, но аз все още принадлежа единствено на себе си.

Тя застана пред него със стиснати юмруци и разплакани очи, чакайки със страх реакцията му. Опитваше се да чете по изражението на лицето му, но когато мъжът проговори, тя остана изненадана. В гласа му нямаше и следа от страст или гняв — бе станал мек и безчувствен. Видя го да вдига рамене, преди да каже:

— Добре. — След това, оставяйки я в недоумение, метна ризата си и колана с револверите на рамо. Тя го гледаше и не можеше да повярва на победата си. — Извинете, госпожо, че си въобразих такива неща.

Обърна се да излезе и Елизабет си спомни защо бе дошъл.

— Вие… къде…? — замълча и започна да хапе устни.

— Мога ли да използвам предишната стая или трябва да легна отвън? — в гласа му звучеше ледено безразличие. Колко бързо се меняха настроенията му.

— Стаята е готова. Смених бельото.

Той бутна вратата и рязко се обърна, което я накара да постави ръка на устните си, за да не извика.

— Бих се радвал да вечеряме нещо, ако не ви представлява прекалено голяма затруднение. Храната на шерифа не става и за кучета.

След това излезе, като я остави вперила невиждащ поглед във вратата, която внимателно бе затворил след себе си.

Елизабет като сомнамбул се зае с обичайното вечерно шетане. Запали лампите, сложи още дърва в печката и стопли ръцете си на огъня. Черната рокля от тафта бе внимателно сгъната в любимата й кедрова ракла и, сякаш за да се накаже, тя облече най-старата си рокля. Вече заета с приготвянето на вечерята, все още се питаше защо го направи. Защо трябваше да бъдеш толкова суетна, Елизабет Кади? Отиде там, за да го съблазниш? Не! Съвсем не! Просто исках да изглеждам добре, това е всичко. Няма нищо общо с него. Изобщо не го харесвам. Не му вярвам. Той е саможив, прилича на вълк единак. Не трябваше да го приемам тук. Какво ли си мислят другите сега?

Тя счупи един от любимите си съдове, един от малкото останали от сервиза, който имаше от майка си, и изгори пръста си на голямата тенджера. Заплака.

Какво правя? Полудявам ли? Да го оставя да си позволи подобна дързост, поне да го бях зашлевила… а сега му приготвям храната…!

Все пак тя приготви вечерята, свали престилката си и я закачи на куката зад вратата. Провикна се през двора:

— Яденето е готово — опита се гласът й да прозвучи остро и безразлично.

Може би не бе чул. Може би нямаше да дойде. Но тя чу слаби звуци от водната помпа отвън, а когато мъжът влезе, се държеше като че нищо не бе се случило — любезно като всеки странник, помолил за храна.

— Наистина мирише вкусно. Поогледах наоколо. Добре сте се наредили. Къщата е с дебели стени, в случай че… се налага да се отбранявате от индианци. Но има някои неща за оправяне.

Той се отпусна на един стол и Елизабет с леко треперещи пръсти му сипа храна. Бе удивена от непринуденото му държание.

— Знам… има много за оправяне. Оградата се разпада. Но само с Доминго и Фиделито и с толкова къщна работа… — тя седна срещу него, като триеше мокрите си ръце в роклята. Бе забравила за престилката. Побърза да заговори, изпреварвайки въпроса му: — Имахме трима мъже, които работеха при нас, но след като Джарет се сприятели с Милт Кихоу и този Тали Бъртън… Преди той не ходеше по барове и не играеше хазарт. Беше възпитаван дори по-строго от мен. Но всичко тук е по-различно. За жена съм доста силна и по принцип нямаме нужда от помощ, освен при прибиране на добитъка. Аз…

Говореше нервно, избягвайки да го поглежда, но изведнъж замълча. Спомни си, че мъжът срещу нея бе убил съпруга й. Колко странен бе животът. Толкова много неща се случваха сякаш без никаква причина.

За нейно успокоение, той не отговори веднага, а продължи да яде с голям апетит, след като й бе отправил дълъг, неразгадаем поглед.

— Добре готвиш — рече след малко той, на което тя сухо отвърна:

— Благодаря. — Предпочиташе да мълчат, с което той явно бе съгласен, защото не продума, докато тя не стана да почисти масата. Попита я дали има за пиене нещо по-силно от кафе.

Показвайки неодобрението си, Елизабет сви устни и бръкна в шкаф, натъпкан с какви ли не неща — сувенири от Сейнт Луис, картички от Канзас Сити, комични вазички, които на времето трябва да са били хубави.

— Предпочитам да не пиеш тая гадост в дома ми, ако обичаш — категорична бе тя. Държеше почти пълната бутилка уиски така, сякаш се боеше да не се оскверни. — Не одобрявам спиртните напитки.

— Доста благопристоен е бил твоят Джарет — изкоментира подигравателно мъжът, като наливаше в полупразната си чаша за кафе. След това вдигна поглед, срещайки неспокойните й укоряващи очи. — Няма да пия тук. Може ли да задържа бутилката? Като се има пред вид, че не одобряваш алкохола — добави бързо. После запали пура, която Доминго бе извадил от скритите си резерви.

Щеше й се да му противоречи отново, но той стана и закрачи неспокойно из стаята, което я изнервяше.

— Имаш ли карта? — неочаквано попита той.

— Въобще… не знам — безпомощно отвърна тя, опитвайки се да намери чиста кърпа за съдовете. — Джарет имаше цял куп книжа. Все още са в оная кутия в ъгъла. Нямах време да ги прегледам.

— Е, ще е по-добре да намериш време — нареди безцеремонно мъжът. — Смятам да изляза за малко. Ще допуша пурата, ще пийна и мисля да се поизкъпя на помпата отвън, преди да се върна.

Тя поруменя и се обърна, ядосана, че не бе успяла да го скрие.

— Ами — подхвърли през рамо, — няма да поглеждам навън, докато не свършиш. Но бих могла да ти сгрея вода, ако искаш — предложи неохотно. — Има една стара вана, която използвам понякога, отзад в килера.

Стив й отвърна с дяволита усмивка, сякаш му доставяше удоволствие да я смущава.

— Все пак благодаря, госпожа, но студената вода навън ми е достатъчна. Нека не ви преча да се изкъпете, както, предполагам, мислехте да сторите. Ще вляза в стаята си през прозореца, за да не ви безпокоя.

Тя сложи юмруци на хълбоците си при наглото му намигване, докато излизаше. Щеше й се да го замери със стария мокър парцал, с който миеше съдовете, и да му каже да се изтрие с него, но това щеше да бъде твърде грубо от страна на една дама, а и не искаше да му доставя удоволствие, като му покаже, че я ядосва и притеснява. Слава богу, нямаше да го види повече тази вечер!

Остатъка от вечерта реши да посвети на себе си. Хвана се, че се наслаждава на мисълта да се изкъпе. Крачеше безцелно из малката стаичка, която бе издействала Джарет да пристрои към къщата. С тъга се запита защо не идва вече тук. Тук бе оставила книгата, която все си обещаваше да дочете, със синя лента на мястото, докъдето бе стигнала. Тук бе и сватбената снимка на родителите й… Нейната стая. Лично нейната. Дълго време не бе проветрявана и намирисваше на мухъл, пък и не й се оставаше тук тази вечер, сама в люлеещия се стол, опитваща се да избяга от себе си в друг свят с хора, които никога нямаше да познава. Джарет не обичаше жена му да чете романи. Често я хокаше за това. Дори бе довел свещеника да й говори и да я убеждава, че четенето на такива книги може да я наведе на мисли, които да събудят дявола у нея…

Не — рече си Елизабет. Затвори вратата след себе си. — Не ми се седи в стаичката тази вечер. Ще си легна. Но онзи разговор за баня изведнъж я бе накарал да усети, че е горещо и старата груба рокля й се стори неудобна. Вече бе минало повече от седмица, откак не се бе къпала истински. А това бе нещо, което обичаше често да прави, единственият истински лукс, който си позволяваше, освен четенето.

Защо не? Хубаво е да си легнеш с усещане за свежест и чистота, да измиеш праха и пясъка от косата си.

Не й костваше много усилия да домъкне коритото в спалната си. И понеже печката бе още гореща, с почти пълен котел вряла вода отгоре, скоро ваната й бе готова. Тя затвори вратата и прозореца. Въглените в малкото огнище срещу леглото догаряха. Светлината бе достатъчна и не след дълго Елизабет вече беше във ваната. Тананикаше си, за да не чува плискащата се на двора вода, където непознатият шумно пръхтеше.

Банята е само една необходимост, не нещо, за което да се губи излишно време. Елизабет бързаше и бе готова, преди водата да изстине. Изсуши се пред огъня и си сложи халат, който стегна леко през кръста. Сложи още дърва, среса хубаво косата си и я върза с някаква панделка.

Ето — каза си доволна. Банята и горещият чай бързо щяха да я приспят. Съжали, че е влачила ваната чак до спалнята, за да не бъде безпокоена. Сега трябваше да я изпразни или да я остави така до сутринта. По-добре сега да свърша това — помисли решително, борейки се с ваната, която „не бе чак толкова тежка“, както си говореше ободрително, докато я влачеше през кухнята. Спря да си поеме дъх и се ослуша. Само котлето със супата къкреше едва-едва на печката. Плискането на вода отвън бе престанало. Освен воят на някакъв койот в далечината, всичко бе спокойно.

Но след като отвори вратата на кухнята, тя катурна ваната и я изля. В първия момент не го чу да се появява зад нея, докато той, протегнал ръце да й помогне, не каза укорително:

— Защо не ме повика да ти помогна?

Тя така се изплаши, че не можа да каже и дума. Успя само да кимне с глава, бутна ваната под чешмата. Погледна го и сърцето й отново се сви, сякаш бе бягала дълго време.

Беше гол до кръста. Заздравели рани се белееха по загорялата му кожа. Изведнъж почувства, че се страхува. Усети топлата си голота под халата и горещата кръв, нахлуваща в страните й.

Погледна го. Той стоеше пред отворената врата на спалнята й. Очите му бяха в сянка, така че не успя да види изражението им. Елизабет нервно отметна немирен кичур коса и навлажни устните си:

— Ами… тъкмо си лягах. Искаш ли още кафе? Има още в канчето, но е доста силно.

— Знаеш какво искам. — Той бе достатъчно близо, за да дръпне леко панделката и косата й да се разпилее като тъмен бляскав облак. Пръстите му я докоснаха, погалиха нежно лицето й, плъзгайки се надолу към раменете, после… изведнъж халатът просто изчезна, свличайки се от тялото й от само себе си. Трябваше му само крачка, за да я вземе в обятията си.

Това ли бе чакала наистина? Защо не се съпротивляваше сега? Гърдите й бяха голи, зърната им тръпнеха при допира с меките косми на гърдите му. Целувките му — нежни, но настоятелни, този път я отнасяха в лъжовно усещане за безметежност. Каквото и да се случваше, то се бе зародили вътре в нея. Като вода, която потича отначало леко, а след това разбива бента. Ръцете му галеха гърба й, плъзгайки се надолу-нагоре, и тя чак сега усети, че халатът се е свлякъл в краката й. Докато Елизабет заекваше несвързано, мъжът я вдигна на ръце, притискайки я към себе си, и я пренесе през прага в спалнята й. Положи я на леглото, което ги очакваше. Младата жена извърна лице, за да не вижда очите му и се затвори в себе си.

— Лампата… моля те…

Без да продума, той изгаси лампата и сега, в неочаквано падналия червеникав мрак, Елизабет изтръпнала отгатваше движенията му. Някъде дълбоко в съзнанието й кънтяха въпроси: Какво правя тук с него? Какво иска той от мен? Отново го усети — беше се съблякъл и я притискаше към себе си, а по тялото й полазиха студени тръпки.

— М-м-моля! Не съм… нямам…

Устните му я накараха да замълчи. Сгряваше я с длани, изучавайки тялото й бавно, много бавно и нежно, сякаш искаше да запомни всяко сантиметърче. Тя задъхано започна да се извива под него, правейки опити да се измъкне. Той не биваше да постъпва така. Дори Джарет не си бе позволявал да я докосва толкова интимно. Мъжът целуваше лицето й, ушите, шията и дори гърдите по начин, тласкащ я към немощ и полуда. А може би вече бе полудяла? Със сигурност, щом лежеше така, позволявайки на един непознат да се възползва от слабостта й.

— Моля те, недей! — промълви тя, но мъжът вече бе между бедрата й. Изведнъж младата жена усети тялото си обхванато от пламъци, кожата й бе толкова чувствителна, че дори дъхът му я нараняваше. Дишането й се учести и не след дълго тя простена тихо, изумена от непознатите усещания, които я заливаха. Желанието й да се съпротивлява се изпари.

С Джарет никога не съм се чувствала така! — част от съзнанието й все още бе будно. Изпита вина от това, че лежеше тук, с мъжа, убил съпруга й, но… вече бе отвъд тези мисли.

Тя и Джарет, и двамата съвсем млади, знаеха много добре какво ги очаква. Спомни си първата им нощ — Джарет бе толкова пиян, че заспа и захърка, а тя лежеше до него в новата си нощница, без да смее да помръдне. Единственото, което помнеше от следващата сутрин, когато, събуждайки се, Джарет я откри до себе си, бе изгарящата болка… Елизабет бе хапала устни, за да не крещи. Когато всичко свърши, й остана само срамът и унижението при вида на кървавите петна по чаршафите. Бе ги изпрала, търкайки отчаяно, така че дланите й едва не се разкървавиха. Оттогава насетне Джарет се хвърляше върху й един-два пъти седмично, вдигаше нощницата й и мрънкаше смутено, докато припряно и набързо я обладаваше. Помнеше звука от дишането му — тежко и на пресекулки, — докато тя трябваше да се насилва да лежи под него, очаквайки го да свърши и се претърколи встрани, захърквайки почти моментално. Тогава изпълзяваше тихо от леглото, за да се измие и да се върне в леглото, лягайки възможно най-далече от него. Това бе онази част от съвместния им живот, която не можеше да сподели с никого.

Майчините й смутени подмятания за „съпружески задължения“ и „някои неща, които искал мъжът“ не я бяха подготвили за отвращението и чувството за скверност, изпитвани всеки път, когато това се случеше. Безмълвното съвкупяване винаги й бе напомняло за онова, при домашните животни. Но сега този непознат, който също не бе продумал, й показваше колко различно можеше да бъде всичко.

Любеше я по непознат за нея начин — с ръце, устни, със силното си мъжко тяло, предизвикващо у нея усещания, за които не бе подозирала, че съществуват.

Някакво диво, напиращо в корема й пулсиране се разливаше все повече и повече, карайки я да се извие като лък и да отметне глава назад.

— Толкова си хубава, Бет… — чу гласа му.

Останала без дъх, тя се раздвижи, за да прилепи всяка частица от тялото си към неговото. Не бе останала и следа от срам или страх — единствено копнеж да го усеща дълбоко в себе си. Сякаш по собствена воля, тялото й бе започнало да се движи, опитвайки се да поддържа неговия ритъм — издигаше се и потъваше, докато във вътрешността й не се изля огнена река, сякаш слънчева светлина след буря и дъжд след суша.

Той като че ли усещаше онези стаени и потискани в нея усещания, които търсеха излаз. Знаеше кога трябва да бъде нежен и кога — настоятелен почти до грубост. Времето бе спряло, съществуваха само движенията и сетивата.

През нощта огънят догоря и изгасна, но не й топлината на тялото му. Младата жена лежеше сгушена в обятията му, притисната до него със залепено за рамото му лице. Не смееше да помръдне. Мислите й бяха замъглени и объркани. Тя, Елизабет Кади, току-що бе блудствала с мъж, когото едва познаваше, но това не я караше да изпитва срам и унижение. Ни най-малко. Чувстваше се изтощена и… най-сетне в мир със себе си. Свободна!

30

Долината и ливадите, ширнали се под палещото слънце, навяваха смътното усещане за някакво очакване. Апахите отново бяха изровили томахавката на войната, а и команчите все по-често се появяваха от север. Не само дребните фермери и останалите заселници, но дори и хората на Прендъргаст се подготвяха да отвърнат на постоянно грозящата опасност. За кратко се бе възцарило благодатно, макар и напрегнато, спокойствие.

Елизабет Кади бе привикнала да не задава много въпроси — стигаше й да се чувства щастлива. Едва сега разбираше какво означава да живееш, да се радваш на всеки божи ден, каквото и да й носеше той. Каквото и да й носеше… Понякога я душеше страх и измъчваше неясно предчувствие, че е съгрешила и един ден ще бъде наказана не само за прегрешението си, но и за това, че му се радваше и че чувстваше щастие от него. През по-голямата част от времето прогонваше тези мисли, намирайки си работа, когато него го нямаше.

В ранчото имаше много работа. Винаги бе имало, но сега нещата вървяха. Доминго, изпълнен с чувство за отговорност, се суетеше наоколо, сякаш подмладен с двадесет години.

Оградата изглеждаше по-добре, отколкото когато е била нова, а зад нея сега се разхождаше добитък. Каруцата бе пребоядисана и поправена, подобно на почти всичко наоколо. Мазето, което преди тя рядко използваше, сега бе почистено и пълно с оръжие и амуниции. Не й се искаше да мисли за това и за времето, когато Смит щеше да замине и да отсъства с дни. Понякога й се струваше, че е прекрачил границата, а друг път си казваше, че не желае нищо да знае. Някои от членовете на Асоциацията, подбуждани от Милт Кихоу, роптаеха, но други, като Мартин Бърнисън и Франк Дийн, които бяха по-възрастни и опитни, като че ли разбираха и приемаха случващото се. Сега всички разполагаха с карти и бяха проучили терена наоколо. Откриваха слабите си места и местата, където имаше нужда от масирана защита, ако се стигнеше до там. Всеки един от тях бе превърнал къщата си в малък форт, със запаси от вода и храна, които трябваше да стигнат почти за седмица.

— Нуждаехме се от някой, който да ни организира — с въздишка казваше Мартин Бърнисън. Той наминаваше от време на време и, когато Смит го нямаше, оставаше да си побъбри с Елизабет. Тя знаеше, че Мартин я харесва и че винаги я бе харесвал. Беше вдовец, с голям, шестнадесетгодишен син и по-малък — току-що навършил десет. Говореше се, че бил добър съпруг и би се оженил отново, но изглежда бе доволен от онова, което имаше. Елизабет харесваше Мартин, защото бе мил човек и не псуваше. А след като жените, „почтените съпруги“, постепенно бяха спрели да я посещават, тя се радваше на компанията му, особено когато бе сама. Всичко беше невероятно различно и понякога имаше усещане, че разумът й не е в състояние да възприеме толкова нови изживявания, толкова нови идеи. Неща, за които преди бе вярвала, че са срамни или дори греховни — като четенето, носенето на копринено бельо и навика да се разхожда гола, оставяйки Смит да разглежда тялото й и да го целува — сега я радваха.

Джон Смит, хм-м… — Косата й се разпиляваше по лицето му, докато Елизабет се притискаше към него, накланяйки глава, за да може да го наблюдава. Понякога, когато го будеше рано сутрин, той недоволстваше, сумтеше и заравяше небръснато лице във възглавницата, с надеждата, че ще бъде оставен да поспи. Напразно. Пръстите й се спускаха надолу по гърба му, оставяйки розови следи.

— Смит! Това ми напомня за една история, която мама ми разправяше навремето. Някакъв английски капитан се оженил за индианска принцеса…

— А-ха! — промърмори той. — Покахонтас. Чудно дали и тя е била толкова немирна сутрин.

Тя се изкикоти и притисна тяло в неговото, разбуждайки го отново.

— По дяволите, Бет!

Веднъж, в момент на раздразнение, бе споменал, че не помни кой е. Същото, което разказа и на шерифа, без да се интересува дали му вярват или не. Но пред Елизабет се бе почувствал почти гузен заради тази невинна лъжа, особено виждайки колко наивно го разпитваше тя.

— Никога ли не си се питал… имам предвид… кой си всъщност?

Той упорито отказваше да я погледне, но, все още полубуден, й отвърна:

— Разбира се, нормално е да се питам!

— Ето, това имах предвид.

Бет седна до него и го накара да се претърколи по гръб, а той й отправи сънен поглед.

— Не помниш ли поне истинското си име, това исках да кажа. Разбра ме погрешно, нали? — тя въздъхна. — Толкова често не мога да разбера какво казваш. Не разбирам смисъла на онова, което казваш. Бих искала… Смит, кой си ти всъщност?

Без да обърне внимание на въпроса й той рече:

— А ти, Покахонтас? Що за жена си ти? Какво се крие под хладната ти, педантична външност? Не си ли се питала какво търсиш в леглото на негодник като мен?

— Недей! — отказа се да настоява тя, сгушвайки се в него. — Само се опитвах да кажа… — гласът й прозвуча приглушено, — че си различен. Преди да се омъжи, мама ходила на училище и, струва ми се, затова съм по-начетена от връстниците си. Но все пак не знам и половината от онова, което знаеш ти. Не умея да говоря толкова добре, не разбирам значението на думите, които използваш.

— Исусе, какво е това? Копнеж по духовно просветление? Какво се опитваш да ми кажеш, Бет?

— Смит, не ми се сърди! Просто понякога изпитвам желание да поговоря с някого, разбираш ли? Имам нужда от нещо повече от… това, когато сме заедно, веднага да се хвърляме в леглото. На теб го дължа. И още нещо, аз… те обичам, Смит. Поне така мисля.

— Бет…

— Не, моля те, не се опитвай да ме спреш — трябва да го кажа! Така ще е по-добре и за двама ни.

Той не отвърна нищо, само я прегърна и след малко Бет продължи:

— Джарет, да! И за него трябва да ти кажа. Джарет и аз… е, той беше първият младеж, който прояви интерес към мен, а аз не исках да бъда сама. Семейството ми не бе богато и често не си дояждахме. А Джарет тогава все още бе мечтател. Мечтаеше да отидем някъде на запад, да се заселим и си уредим хубаво кътче, само за нас двамата. Аз жадувах за същото — да мечтая, да пътувам, да бъда някой! Да се чувствам свободна. И… преглътнах това, че понякога прекаляваше с пиенето. Гледах само татко да не узнае. Беше ми все едно, когато… когато бяхме… знаеш… Не се държах особено любезно. Мислех си, че така трябва да бъде, че така е редно. Мама ми бе казвала, че мъжете искали някои… неща от жените. А съпругата трябвало да търпи, това било нейно задължение. И аз търпях. Търпях дори когато онова, което се случваше, въобще не ми харесваше. Чувствах се… не се смей… чувствах се осквернена. И така бе, докато… е, след като се преместихме тук, Джарет си намери приятелчета и започна да пие още повече. Постоянно ходеше в града и ме оставяше сама да се оправям с ранчото. Налагаше се да върша всичко, но аз… аз всъщност бях щастлива, че не се налага да лягам с него както преди. Често… понякога нарочно се скарвах с него, за да побеснее и да замине за града. Случвало се е да ме удари, но винаги е било по моя вина. Аз го предизвиквах. И щом той… когато станеше така, се чувствах виновна, отвращавах се от себе си, защото ми се струваше, че бог ми е сърдит, задето съм толкова лоша съпруга и задето дори не съжалявах за онова, което правех. А сега, с теб…

— Бет, скъпа! Стига, а? Ела при мен!

Той я притегли към себе си и обсипа с целувки обляното й в сълзи лице, опитвайки се да ги пресуши.

— Смит, о… Смит!

Тя отвърна на ласките му, притискайки топлото си отзивчиво тяло към неговото.

— Това не е грях, нали?

— Млъкни, Бет!

— Обичам те! — прошепна тя, а устните й потърсиха неговите. — Знам, че за теб не е същото, но и кой казва, че трябва да бъде. Знам дори, че един ден ще си тръгнеш, но това е без значение, чуваш ли? Няма никакво значение, щом сега си мой.

Той заглуши с устни трескавите й, несвързани думи. Казваше си, че всичко това са само настроения и му се искаше тя да не бъде толкова многословна. Бет бе топла, сладка и отзивчива и той не искаше да я наранява. Почти ядосано се нахвърли върху тялото й, но тя, въпреки дневната светлина, му отвърна с готовност, без да се съпротивлява. Завивките се свлякоха на пода, а Смит се поотдръпна и огледа голото й, тръпнещо тяло. После нежно прокара ръка по него.

— Прекрасна си, Бет! — Никога не й каза, че я обича.

Скоро след това той изчезна на едно от своите мистериозни пътувания, за които нито тя, нито някой от останалите смееше да го попита. Бет винаги казваше, че знае къде е, но била обещала да пази това в тайна. Чувстваше се по-добре, карайки ги да си мислят, че е много близка с него. Но, подобно на останалите, бе измъчвана от въпроси, още повече че той никога не й каза къде отива или кога ще се върне. А Бет бе твърде горда, за да попита. Мислеше за него, непрекъснато мислеше. Липсваше й и тя усещаше в себе си някаква празнина, която искаше да запълни. Питаше се как ли ще се почувства, ако Смит не се завърнеше от някое от своите пътувания. Дълбоко в себе си предчувстваше, че рано или късно това ще се случи. Такъв си беше! Отчасти бе свършил започнатото тук и, когато се отегчеше, един ден тя щеше да осъмне сама.

Мартин Бърнисън често посещаваше Елизабет. Беше единственият й истински приятел, единственият, на когото можеше да се довери. С известно чувство на вина Мартин трябваше да признае пред себе си, че го правеше само защото я обича.

— Елизабет — рече веднъж той с присъщата си педантичност, — прояви малко практичност. Дори и да остане, какво бъдеше би имала с него. Винаги ще трепериш, винаги ще се чудиш дали ще се прибере…

— Мартин, недей! — умоляващо извика тя, но мъжът безмилостно продължи:

— Не, трябва да го кажа и ти ще ме изслушаш! Съдейки по тъмните кръгове под очите ти, ти също мислиш като мен. Непрекъснато се безпокоиш, прав ли съм? Казваш, че все още не помнел кой е и откъде идва, но аз не вярвам на тия приказки. Все едно, за мен е без значение. Помисляла ли си, че може да е женен? Че някъде навярно друга жена го очаква да се върне?

— Не! Той не е такъв. Не е от тези мъже!

— А ти, не търсиш ли здрава връзка? И ако не е такъв човек, какъв е тогава? Ще ти даде ли онова, от което имаш нужда? За теб се безпокоя, Елизабет! Не обичам особено този мъж, но и не го мразя. Той е… от някаква друга порода. Виждал съм такива и преди. Понякога само объркват нещата, друг път ги оправят, но накрая винаги си тръгват. А ти, да, ти, какво ще правиш ти, когато си отиде? Уверяваш ме, че си живеела за мига, с настоящето, но когато настъпи онзи ден, ще се задоволиш ли с това да останеш тук? Или ще хукнеш подире му, за да се опиташ да го върнеш, независимо какъв живот ти предлага… ако изобщо нещо ти предложи.

Смит не й бе предложил нищо. Засега споделяше леглото с нея, бе мил и дори нежен. Говореше й, но не за себе си, а за други неща. Без съмнение я желаеше и, вземайки я, й даваше нещо безценно — познание за собствената й женственост. Освен това я бе научил колко прекрасна може да бъде любовта. Но същевременно колко ранима я правеше!

Бет си казваше, че е доволна от онова, което получаваше от него. Не се съмняваше, че би могъл да бъде жесток, напълно безмилостен, както я предупреждаваше Мартин, но всичко, което имаше значение бе, че той се държеше мило с нея. С мъка подбирайки думите, се опитваше да каже на Мартин, че би искала да можеше да я разбере, но той само мрачно поклащаше глава.

— Елизабет, говориш едно, а мислиш друго. Къде е сега този мъж? И за колко време?

— Не знам. Ти си единственият, на когото мога да го кажа. Но съм сигурна, че ще се върне. Даде дума. А и знаеш, че още не сме му платили.

— Да, той взема скъпо и все пак не изглежда като човек, който се нуждае от пари, прав ли съм? Има си достатъчно.

— Според нас.

Тя започна да го защитава.

— Сега имаме оръжие и амуниции, забрави ли това? И план, в случай на нужда. Ние вършим нещо, вместо само да говорим.

— И с кого говори той?

— Не ме гледай така, Елизабет! Просто искам да те накарам да се замислиш. Трябва да знаеш, че приятелите ни не са глупаци. Знаем, че познава Джак Прендъргаст, споменал го е пред Лефти, пристигайки в града. Откъде можем да сме сигурни…

— Това е отвратително! Ако наистина си мислите това, то тогава вие сте сбирщина лицемери. Защо не му го кажеш в очите, Мартин? Той не би ни предал на Прендъргаст. Защо да го прави? Не, невъзможно! Трябва да признаеш, че сега можем да се защитим по-добре от когато и да било.

— Елизабет! Не исках да кажа това. Исках само… ето, ядосах те и се разплака. А не исках! Боли ме, когато те виждам наранена.

Тя изтри рукналите сълзи с опакото на ръката си.

— Тогава… тогава не ми говори такива неща. Мартин Бърнисън, все още ли си мой приятел? Смит не е предател и не би ми сторил зло. Моля те, нека не говорим повече за това.

Мартин отново й предложи да се омъжи за него, но тя само отчаяно поклати глава.

— Но, Мартин, не мога! Не разбираш ли? Не бих могла да те обичам като него. Моля те, не ме питай повече!

— Ще чакам. Аз съм търпелив и държа на теб. Може би по-късно…

— Но аз… Как може да ми предлагаш женитба, след като аз… ние… Всички знаят! Всички знаят, че живеем заедно, че аз и той…

— За мен само ти си от значение, малка Елизабет! По-стар съм от теб и познавам добре човешката природа. Но стига толкова. Да говорим за нещо друго.

Изтече цяла седмица, а Смит не се връщаше. Къде се бавеше? Дали не се бе случило нещо? Дали изстиваше някъде мъртъв?

Елизабет се опитваше да не мисли за това, но безпокойството бе изписано на лицето й. Долавяше състрадателните погледи на Мартин и недодяланите опити на Доминго и дори на Фиделито да я успокоят.

Мили боже, дали не е дошло времето да си замине?

Убеждаваше сама себе си, че не би трябвало да се безпокои толкова. Бе й казал, че този път може да отсъства по-дълго от обикновено. Да, така й каза. Той умее да се грижи за себе си.

През цялото това време, докато траеше мъчителното очакване, бе обзета от апатия, не се чувстваше добре и не можеше да спи. Понякога и се плачеше без причина. Това продължи до края на втората седмица от заминаването на Смит, когато истината й се разкри с безмилостна яснота: Ще… ще имам дете! О, боже, случи се! През всичките тези години причината не е била в мен. Била е у Джарет. А сега ще имам бебе! От кого? — Тогава й хрумна нещо друго: — Веднъж да узнае… когато му кажа, всичко ще се промени. Тогава ще реши да остане с мен. Зная това!

31

Бет. Топла, крехка и сладка. С мирис на току-що изпечен хляб. Бет, която очаква, която просто е там. Тялото й е подслон, и удобство, и чиста наслада. Жената, при която всеки мъж би се завръщал.

Засмя се саркастично на ум: По дяволите! — Твърде дълго бе яздил. Хвана се, че мисли като Мартин Бърнисън. — Да се завръщаш при една и съща жена сигурно е доста отегчително. — Знаеше го. — И все пак — какво е онова, което търся? Засмяната, зеленоока, закачлива жена, която някога обичаше… но бе изоставил. Огнена жена, оставила белег в съзнанието му като дамга, дълбоко врязана в него, защото вината за смъртта й бе негова. Щеше да носи този белег винаги. Трябваше да се научи да живее с тази мисъл.

Стив Морган се ядосваше на себе си, изгарящ от нетърпение. Имаше неща, които трябваше да свърши, а си играеше на война. Печелеше и време, защото трябваше да се възстанови, да оздравеят както тялото, така и душата му. А Бет вече означаваше много за него.

Небето потъмня. През облаците бяха започнали да проблясват светкавици и Стив обърна коня си на север. Някога, в ден като този в мексиканските планини, из главата му се бяха въртели подобни мисли. Мисли за живот, пропилян в бягства и преследвания. Вечно в движение, грабвайки по някое забавление по пътя. Джини го беше накарала да спре за малко. Но тя си бе отишла завинаги от живота му. Предизвикателният й пламък бе угаснал. Да върви по дяволите. Щеше да я прогони от мислите си, каквото и да му костваше това.

Стив продължи напред с изострени сетива, тъй като по тия места се навъртаха опасни мародери. Прейърс енд беше останал далече назад.

Той би се усмихнал, ако знаеше за спора, който се водеше в негова чест между Роналдо Ортега и съпругата му Мелиса. На Миси не можеше да се сърди човек, въпреки че бе в състояние да вбеси всекиго.

Роналдо не бе точно вбесен, защото уважаваше младата си съпруга. Но… Проклятие! Трудно му бе да си обясни простоватия начин, по който Миси гледаше на нещата. Напук на напредналата си бременност, в седмия месец тя все още изглеждаше невероятно стройна. Всички се притесняваха от това, освен лекарят, когото дон Франсиско бе повикал. Тя се възползва от бременността си — негодуваше Роналдо, а Миси виреше предизвикателно заострената си брадичка.

— Все още не разбирам и няма да спра да задавам въпроси, докато не разбера. И така, Роналдо, защо мислиш, че го е направила? И не мога да разбера защо дядо ти, уж толкова строг и неумолим, е разрешил такова нещо! Мислех си, че обича Маноло, искам да кажа Естебан, разбира се. Просто не мога да свикна с…

— Съкровище — нежно я прекъсна Роналдо, — не виждаш ли, че е безполезно да се безпокоиш за нещо, което не можем да променим? Джини замина за Европа с онзи лорд Тиндейл и децата си и не можеш да отречеш, че тя има право да ги вземе със себе си. Естебан не се върна да ги види и дори не изпрати писмо, за да попита как са. Братовчед ми е толкова… безчувствен.

— Не е! Е, не съвсем. Видя колко мил бе с мен и дори с татко, а и с момчетата после. На него дължим това, че сега имат земята, която по наследство се пада на майка ми, нали? Той всъщност не е толкова лош и коварен, и мисля, че не е честно. Все някой трябва да му го е казал. Мисля, че Джини го е сторила. Не ти се сърдя, че си бил малко влюбен в нея, преди да ме срещнеш.

Роналдо я прегърна объркан:

— Никога не съм обичал друга жена, освен теб, съкровище мое, и никога не ще обичам. Как бих могъл? Ти ме правиш най-щастливия мъж в света! Но…

— Тогава напиши писмо на Стив и му съобщи. Или остави това на мен. А аз ще пиша на Джини — ти имаш адреса на леля й и братовчед й във Франция. Бедните дечица, това пътуване! А накрая тя да ги изостави, за да се мотае из… из Турция, все с тоя Ричард. Не съм го виждала и не мога да го съдя. Харесвам сестра му, но това няма значение. Ако искаш да знаеш, аз мисля, че Джини е избягала, за да види дали Стив ще я последва. Дали ще й докаже любовта си. И мисля, че Ричард се е възползвал от нея, когато е била толкова болна, така че ако Стив знаеше…

Мисълта накара Роналдо да пребледнее, още повече, че се утешаваше с мисълта, че дядо му ще се оправи със ситуацията.

Естебан трябваше да бъде осведомен, и, разбира се, така щеше да стане. Той бе твърде горд, за да тръгне да гони съпруга, която толкова открито бе показала, че не го иска. А и около Стив винаги се навъртаха тълпи жени.

За да спре караницата, Роналдо каза:

— Мисля, че трябва да се влияем единствено от фактите, нали, любов моя? Но ти обещавам да пиша на Естебан. Това ще върне ли усмивката на лицето ти? Съдружникът му Сам Мърдок сигурно има представа къде може да бъде открит.

Сам Мърдок искрено се надяваше Стив да отговори на писмото му. Бе търпелив, а и не си бе почивал от години. Ако Стив не дойдеше, поне щеше да изпрати отговор.

Ранчото на Прендъргаст, с изписано навсякъде двойно „П“, се простираше от хълмовете към долината, накъдето гледаше и къщата. А Джак Прендъргаст управляваше имота си като крал. Имаше трима сина от първата си съпруга — изстрадала женица, която просто бе изсъхнала, докато мъжът й сякаш смучеше сили отвсякъде и ставаше все по-твърдоглав. Няколко години по-късно Амелия умря и Джак Прендъргаст се ожени за привлекателна, около тридесетгодишна французойка, далечна братовчедка на маркиз Де Мора, който бе опитал да си направи ранчо в Ню Мексико. Франсоаз, все още привлекателна и енергична като съпруга си, го дари с дъщеря, която нарекоха Лорна. Лорна бе единственият член от семейството, над когото Джак нямаше власт. Коронованата принцеса въртеше баща си и братята си на малкото си пръстче. Правеше го с големите си очи и невинно излъчване. Единственото, което Лорна искаше, и все още не успяваше да получи, бе пътуване до Европа. Майка й нямаше да остави баща й, а и той искаше Лорна да си бъде вкъщи. Нямаше доверие на ония европейски контета. Доверяваше се на приятеля си Сам Мърдок. Защо изобщо неговото момиченце трябваше да ходи в Европа? Каквото и да пожелаеше оттам, той щеше да й го достави, като рояла, който бе поискала преди няколко години. И учител по танци. И лична шивачка — жена, която бе работила в Париж. Достатъчно бе изпращането на Лорна в училище на изток, което я бе откъснало от къщи за дълго. По-добре беше да си постои малко в къщи. И без това не беше време за пътуване с тия вилнеещи индианци и заселниците, дето все създаваха неприятности…

Сам Мърдок бе добър слушател, а когато отвореше уста, говореше смислено. Той бе от малкото хора, които Джак наричаше „приятели“, и в чието думи бе се вслушал. Тази вечер седяха на верандата, докато очакваха да бъде приготвена вечерята. Бурята току-що бе утихнала и из въздуха се носеше свеж аромат на пелин и бор.

— Е, какво мислиш? — остро рече Джак Прендъргаст. — Доусън е говорил с шериф Блейн и казва, че човекът, когото държал затворен, прилича по описание на съдружника ти. Лошо са го гръмнали и едва не са го обесили тия дребни собственици, за които ти говорих. Помислили са, че е някое от моите момчета, предполагам. Но след това изведнъж изчезна. Това не ми харесва. Искам да знам какво става и изпратих момчетата да разберат. А и проклетите апахи създават неприятности.

— Стив не би се оставил да го застрелят — сухо отвърна Сам Мърдок и добави мрачно: — Трябва да призная, изненадан съм, че не се е появил досега. Може би трябва да разучим.

В този момент на верандата се появи Лорна. Косата й бе кестенява, очите й — светлокафяви, а когато се усмихнеше, на бузите й се появяваха трапчинки. Бе облечена в модна вечерна рокля. Откакто Франсоаз бе тук, имаха обичай да се издокарват за вечеря.

— Все още ли говорите за тоя Стив Морган? Бих искала да се появи, за да поупражня френския си. А може и да ми разкаже нещо повече за Европа.

Тя хвърли предизвикателен поглед към баща си, а той понечи да се намръщи, но успя само да се усмихне глупаво.

— Лорна има последователен ум.

— И е решила твърдо да замине за Европа, преди да остарее. Ти обеща да помислиш по въпроса, папа! Не би ли искал да се върна с титла?

— Аз… — Джак Прендъргаст бе прекъснат от далечен поздрав. — Май е Клинт… закъснява за вечеря.

— О, Клинтън винаги закъснява и винаги си има извинение.

Лорна се взря в тъмнината, а после извика възбудено:

— Папа! Май ще имаме компания за вечеря. С Клинтън язди някой.

Тя се загледа с любопитство, правейки се, че не чува майка си, която я викаше отвътре.

Новата компания е винаги нещо вълнуващо — поне в началото. Но обикновено се оказваше скучна, също като баща й и братята й. Тя обаче все още се надяваше истинският живот да й предложи нещо повече — нещо от онова, което се случваше в книгите.

Моментът явно бе настъпил. При вида на високия мъж, който вървеше редом до заварения й брат, дъхът на Лорна секна.

Бе висок като баща й — това беше първото, което й направи впечатление. Висок, с широки рамене. Косата му бе черна, а очите — тъмносини. Имаше загоряло като на индианец лице. На едната му буза личеше белег, друг пресичаше слепоочието. Въпреки белезите и мрачната походка, Лорна реши, че това е най-красивият и вълнуващ мъж, когото е срещала някога. Дори преди да чуе поздрава на Сам Мърдок, тя вече се досещаше кой е. И независимо от облеклото му, знаеше, че този мъж се чувства еднакво свободно както на официален прием, така и сега в грубите си дрехи. Зарадва се, че тази вечер бе сложила най-хубавите си бижута. Той трябваше да я забележи — и я забеляза.

Вечерта се изниза неусетно, поне за Лорна Прендъргаст. Тя забеляза, че Стив Морган я наблюдава, и го заговори, но прочете в сините му очи само лек присмех. Бе любезен с нея, но все пак обърна повече внимание на баща й и братята й. Техният разговор изобщо не я интересуваше. Мъжете говорят само за добитък, оръжия и индианския проблем. Този мъж беше различен и тя го усещаше. И мисълта, че би се отнесъл със същата хладна любезност с нея, независимо от поведението й, я интригуваше.

След вечеря той излезе с останалите мъже на верандата, където пушеха пури и пиеха коняк, а Лорна остана с майка си, проследявайки с поглед госта.

— Защо е без жена си? Има ли жена? Мисля, че бих искала да го опитомя, маман!

Франсоаз поклати глава. Не искаше дъщеря й да бъде толкова самоуверена.

— Съкровище, внимавай. Не мисля, че е лесен мъж. Спомням си, че имаше жена или е имал. Във всеки случай е тук съвсем за кратко — да види Сам и да говори с баща ти. А и както разбирам, работата, по която е дошъл, не е приятна.

Лорна чуваше доста добре силните гласове отвън. Тя позна рева на брат си Джоузеф и направи гримаса.

— Джоузеф винаги се хвали, а Пити е подлизурко. Клинт изобщо не го е грижа, толкова е погълнат от оная жена, с която се вижда. Никой от тях не може да стъпи на малкото пръстче на татко, нито пък е толкова умен. Но мисля, че този Стив Морган също е умен мъж. Чудно, за какво ли спорят?

Спореха за правата на незаконните заселници, за правата на другите заселници и за дребните собственици. Джак Прендъргаст и синовете му шумно отстояваха своята гледна точка, а Сам Мърдок се усмихваше от време на време, като си дръпваше от пурата. Но със сигурност не си губеше времето — просто присъстваше. Чудеше се как ли би реагирал Прендъргаст, ако любезно му се обяснеше, че идеите му са остарели.

— Извинете ме, господине, но една местна война би ви струвала само пари и кръв, а няма да спечелите много. Прекалено ще сте зает с атаки и отбрана, за да можете да си вършите работата. Какво ще спечелите, ако изгоните със сила няколко нещастни заселници от земята, която по закон е тяхна? Страхувам се, че това време отмина. Трябваше да купите района, когато земята струваше не повече от няколко цента на акър. Сега тя си има собственици, които са се обединили и са решени да се бият, ако трябва, за да запазят онова, което е тяхно по право и по закон. Не бихте ли направил същото на тяхно място?

— Не е същото! — извика Джо Прендъргаст. Той се наведе от стола си, а лицето му почервеня. — Ние бяхме тук преди тях. Татко и приятелите му дойдоха тук първи, победиха индианците и се биха в проклетата война, за да запазят тази земя свободна. А после се появи това проклето котило, с техните хартийки, в които пише, че притежавали това и онова. Наслагаха огради и принудиха и нас да сложим огради. Става така, че няма къде да пасем добитъка си, а това означава, че трябва да се махат от земята или да бъдат прогонени.

— Научили са и за други областни войни и са решени да не се дават. Основали са асоциация и са готови, ако е необходимо, да се бия за онова, което считат за свое.

— Те са тълпа сополиви страхливци. Мръсни фермери и бивши говедари, с по няколко глави добитък, които се надяват да съберат собствени стада. Нищо не разбират от битки.

Стив Морган спокойно рече:

— Учат се от мен.

После седна и зачака избухването, което щеше да последва и наистина последва.

Лорна чакаше и се цупеше, но мъжете все още не влизаха. Тя само дочуваше силните им гласове. Искаше да излезе под претекст, че ще им сервира кафе, но майка й й забрани. Накрая, сърдита, тя отиде да си легне с твърдото намерение още на сутринта да получи своето. Обичаше да си ляга късно и накара една от прислужниците — мексиканки да й донесе мляко с кафе в стаята. Утрото щеше да бъде по-различно от друг път, щеше да стане рано за закуска — заедно с останалите, дори преди тях.

Къщата бе построена във формата на латинско U, с вътрешен сенчест двор. Беше проектирана от някакъв испанец, убит при набег на команчите, преди да я довърши. Джак Прендъргаст бе пристроил външни сгради и бе поставил дървена ограда. Къщата притежаваше всички удобства и за Лорна това бе истинският й дом, поне засега. Не й харесваше обаче да живее самотно и далече от училището и приятелите си. Повече от всичко искаше да пътува, а най-много желаеше да види Европа. Майка й имаше роднини там, защо да не ги посетят?

Лорна се събуди в шест часа и се насили да стане от леглото. Тоалетът й отне доста време, преди да бъде напълно готова. Любуваше се на изображението си в голямото огледало, което папа докара за нея. В новичкия черен костюм за езда изглеждаше по-възрастна от своите осемнадесет години. Жакетът беше поръбен със златист сатен и тя преметна около врата си шал от същия плат, на който забоде диамантено топазена брошка.

За беда, когато се появи на двора, където на дълги маси беше наредена импровизирана закуска, почти всички вече бяха станали.

Брат й Пит я подразни:

— Заради кого си станала по това време, сестричке?

Прииска й се да го ритне.

— Какво правиш толкова рано, кукло? — я попита нетактично баща й, а брат й Джо подсвирна силно.

Лорна реши да не се оставя да й развалят настроението.

— Добро утро на всички! — рече тя сладко, държейки полата си високо с една ръка, докато с другата махна на една прислужница за кафе.

Сам Мърдок беше там, но него го нямаше. Лорна прикри разочарованието си и след като целуна баща си, седна до възрастния мъж.

— Не мога да проспя тази сутрин. Навън е толкова хубаво! А Джипси трябва да се упражнява, така че мисля да пояздя. Ще дойдете ли с мен, господин Мърдок?

От начина, по който проблясваха очите му, тя разбра, че му е напълно ясно с кого би искала да поязди, но бе достатъчно мил да не го покаже.

— Е, госпожице Лорна, ако бях с няколко години по-млад, бих се възползвал от възможността. Но мисля да тръгвам веднага щом съдружникът ми реши да се появи.

— Не си тръгвате, нали? Ще липсвате на всички ни. Надявах се да сте убедили папа да пътувам с вас поне до Сан Франциско. Леля и чичо толкова ме молиха да ги посетя, а и двама приятели от училище живеят там. О, мистър Мърдок, говорете с папа.

На Сам му бе забавно да отбележи, че докато говореше, очите й гледаха някъде зад него — търсещи. Лорна вършеше нещата по свой начин и на него не му бе убягнало как предната вечер момичето бе гледало Стив през масата. Добре, че си тръгваха още днес.

В този момент се появи Стив Морган, облечен за езда, с пистолет на бедрото. Носеше черни панталони и избеляла синя риза с кожено сако отгоре. На шията му бе вързана тъмносиня кърпа. Стив имаше загрижен вид. Дълго след като останалите си бяха легнали, двамата със Сам бяха продължили да разговарят и сега с безпокойство се връщаше към нещата, които лежаха на плещите му. Трябваше веднага да се заеме с работите си, а мисълта за Бет не излизаше от главата му. По дяволите, искаше да направи нещо за нея.

Стив не знаеше, че, познавайки добре дъщеря си, Франсоаз Прендъргаст вече бе говорила със Сам, изкопчвайки от него чрез уж случайните си, но проницателни въпроси някои неща за съдружника му, включително и факта, че наскоро бе овдовял. След това бе разговаряла и със съпруга си, който все още не можеше да забрави този разговор. Сега Джак Прендъргаст изглеждаше разтревожен и сякаш не успяваше да събере мислите си. Той обаче не даваше да се разбере нищо от тревогите му, докато замислено наблюдаваше дъщеря си и Стив Морган.

Лорна му помогна да вземе решение — никога не можеше да устои на молбите й:

— Папа, моля те! Искам, да пояздя. Щях да изляза сама, но ти обеща.

— Знаеш, че е опасно, дъще. Не само заради индианците, но и заради проклетите заселници… — Изпод смръщените си вежди той стрелкаше със сърдит поглед Стив Морган, който обаче му отвърна с безизразно като на индианец лице.

Проклятие… — каза си Джак, — Лорна сама може да се грижи за себе си, а в ръцете й всеки мъж бързо омеква. Защо този Морган трябва да е изключение?

— Но, папа…

— Виж какво, скъпа, обещах на господин Морган да му покажа онези стари рудници в района на северното пасбище, сещаш ли се? Може би ти би могла да го заведеш. Все си мисля, че там има сребро, но не бих искал някой външен човек да души наоколо. Според Сам скалите са рудоносни и ще се радвам на още едно мнение.

Лорна Прендъргаст бе вече почти жена. Буйната й кестенява коса, светлокафявите очи и лицето й излъчваха предизвикателство. Обзет от безразличие, Стив, който имаше голям опит с жените, не й обръщаше особено внимание. Вече нямаше желание да съблазнява малки девственици, а тя, въпреки самоувереността си, бе точно такава. В Лорна той виждаше Джини, каквато бе, когато пътищата им се кръстосаха за пръв път. Само че Джини го бе посрещнала с омраза и си тръгна, мразейки го. Тръгна си с Андре Делери, по свое собствено желание. Смъртта й бе прищявка на съдбата. Иначе щеше да се наложи да я убие със собствените си ръце.

— Ще се връщате ли в Преърсенд или ще тръгнете направо за Сан Франциско? Чух, че имате къща там?

Той имаше къщи навсякъде, но никъде нямаше дом. С въпроса си Лорна привлече за малко вниманието му и Стив я изгледа от главата до петите, така, както гледаше всяка жена, която се домогваше до любовта му. Лорна поруменя, но устоя на погледа му.

— Първо се връщам в Преърсенд. Там имам да довърша някои работи. А след това ще замина за Сан Франциско или Мексико.

— Май ви предстои дълъг път? Аз също бих искала да пътувам, но най-много от всичко мечтая да посетя Европа — Лорна въздъхна. — Татко е страшно упорит, но работя по въпроса. Зная, че рано или късно трябва да се установя някъде, но има толкова много неща, които бих искала да свърша и да видя преди това.

За момент бе престанала да флиртува, разкривайки част от истинските чувства, които я вълнуваха, и Стив я погледна замислено.

— Пътуването насам-натам може да се окаже доста уморително, но мисля, че Европа ще ти хареса. Сигурен съм, че ще направиш впечатление там.

— Мислите ли, че съм хубава?

— Красавица си и го знаеш.

— Тогава защо все още не сте се опитал да ме целунете?

Той се разсмя чистосърдечно и смехът го направи да изглежда по-млад и по-опасен.

— Ще си помисля, но чаках сама да си поискаш.

— О-о-о!

Той си помисли, че ще престане да се прави на дама и ще го наругае, но тя се усмихна лукаво и прелъстително притвори очи.

— Сега искам. Не са ме целували много мъже, въобще не.

Морган приближи коня си до нейния и начина, по който я целуна, бе различен от всичко онова, което бе изпитала в живота си. Накара я да се почувства немощна и й отне дъха. Накара я да пожелае… Тя не знаеше какво. А когато всичко свърши, мъжът промърмори грубо:

— Достатъчно. Но знай, че ако така се целуваш с мъжете, те могат да станат повече, отколкото си искала, госпожице Прендъргаст!

Лорна замълча, опитвайки се да събере разпилените си мисли. Искаше й се да я целуне отново, но се страхуваше — не толкова от него, колкото от себе си. Може би това имаше предвид майка й с предупрежденията си, че емоциите невинаги могат да бъдат овладени. Искаше й се да не бе спирал, но какво щеше да последва след това? Момичетата обичат да си навличат неприятности. Не само заради целуването — тя не бе толкова невежа, колкото съучениците си. Но жените винаги плащат определена цена, докато мъжете се измъкват невредими и свободни. Хвърляйки коси погледи към Стив Морган, докато продължаваха да яздят, Лорна се чудеше колко ли други жени е целувал и дали сега имаше някоя, с която вършеше и други неща, освен целуването.

32

Мракът падна внезапно. Сенките от планините плъзнаха надолу към прериите, а планинските върхове скриха оранжевата светлина на залеза. Настъпи времето, когато се стъкваше огън и се палеха лампите. Време, в което се опитваш, дори и да е трудно, да не гледаш към спалнята и да не копнееш за близост. Но той не беше от мъжете, които можеха да чакат. Очакването и търпението бяха присъщи повече на нея.

Бет се движеше бавно из кухнята, протакайки всяка работа колкото се може по-дълго. Днес Мартин бе идвал отново, и отново я бе молил да се омъжи за него. Този път притесненията и стресът я бяха накарали да избухне, да му каже простата и гола истина:

— Мартин, аз… ти не разбираш. Имам причина да вярвам, че съм… че очаквам…

Тя почти го виждаше как се отдръпва с отвращение от нея. Чакаше занемяла изражението на лицето му да се промени, но вместо това той бе протегнал ръце към нейните, стискайки ги крепко.

— Ах, Елизабет! Бил съм женен и вече го подозирах. Жената става някак си… И така, какво ще правиш? Той знае ли?

— Не, все още не съм му казала. Разбрах го едва след като замина. Щом се върне…

— Ако се върне. Минаха три седмици, Елизабет. Твърде дълго време.

— Той ще се върне]

— Няма значение. Мислиш ли, че ще се ожени за теб? Ще бъдеш ли щастлива с него? Няма ли да му е тясно тук? — той бе описал широк жест с ръка и тя разбра какво иска да каже. В много отношения Мартин бе разумен мъж. Той бе продължи, преди да е успяла да му отговори: — За мен това е без значение. Въпреки онова, което ми каза, аз все още те искам за съпруга. Ще се опитам да те направя щастлива, Елизабет, и ще отгледам детето като свое — бе се усмихнал криво. — Надявам се да е момиче и да е като теб. Искам да е момиче, за да го глезя и да му дялкам кукли. Знаеш ли, че много ме бива да правя кукли? Имах племенница някога. Умря от тиф на пет години. Винаги искаше куклите на чичо Мартин, все чакаше нова… А сестра ми ще шие дрешки… Ти плачеш! Какво толкова казах?

— Плача, защото си добър човек, Мартин Бърнисън. И защото… съм ти благодарна, задето искаш да носи името ти, напук на онова, което знаеш за мен. Но, Мартин, аз…

— Знам — бе се изправил, поглеждайки я тъжно. — Не искаш да говориш за това, преди да се върне той и да си сигурна. Така ли е? Ами, трябва да избереш. Ако ми кажеш „да“, ще знам, че е истина, защото ще си го премислила внимателно и значи така искаш да бъде. Е, да дойда утре пак?

Този разговор не й излизаше от главата й. Мартин значеше сигурност. Щеше да дойде на другия ден, както бе обещал. А Смит… Мили боже, та тя дори не знаеше истинското му име! Откъде идваше и накъде отиваше. Всичко, което знаеше за него, бе, че я правеше щастлива в леглото. Беше ли това достатъчно, за да се градят някакви надежди, да се гради живот? И какво име щеше да носи детето й? Каква ли съдба щеше има бедното дребосъче? Би могла да понесе да бъде отхвърлена от другите, но не и от собственото си дете. Не и от неговото дете!

— Бет? — изведнъж той се появи зад нея толкова тихо, че тя не чу шума от вратата и така се стресна, че падна върху мангала. Смит я подхвана веднага и, ругаейки, започна да чисти въглените от ръкава й.

— О, Смит! — каза тя. — О, проклет да си, Смит! Къде беше? Ужасно се притеснявах!

— Чудесна защита си имаш срещу индианците! С коня прескочих оградата, свалих седлото, а никой не обърна внимание, дори и двамата ти каубои.

— Доминго къпеше Фиделито, знаеш каква залисия е! Не са те чули. Къде беше? Три седмици ни вест…

Докато му се караше, очите й не можеха да му се наситят. Бе загорял и заякнал. Носеше риза от син, подобен на лен плат, отворена на врата, и някакво ново тъмно сако. Не бе го виждала със сако. Изглеждаше някак си различен, чужд.

Бет остави думите си да текат, докато го гледаше, и й се искаше да погледът му да не бе толкова суров. По лицето й имаше сажди, косата й не беше привързвана отдавна и се беше разрошила, а и роклята си не бе сменяла цял ден. Как ли изглеждаше? И защо не я бе целунал още?

— Смит…? — въздъхна въпросително. Най-после той я сграбчи в гореща прегръдка.

— Бет, липсваше ми! Исусе, колко те желаех! — накара я да се изчерви и се изсмя на руменината й, повдигна я и, въпреки колебливите й протести, я понесе към спалнята.

— Не сега. Пусни ме долу! Яхнията ще загори. Ох… Смит, късаш роклята ми. Спри!

Дълбоко в гласа му долови нотка, която не бе чувала досега.

— По дяволите яхнията и роклята ти! Донесъл съм ти нова. По-късно ще я облечеш за мен. Сега те искам, незабавно. Без дрехи, без задръжки.

Когато започна да я целува, всичко останало отлетя надалеч. Не остана никакъв срам, никаква вина, която си втълпяваше, докато бе сама. Трябваше да му каже нещо… но дори това сега нямаше значение. Не сега, когато я караше да плаче от желание в отговор на неговата неудържимост.

По-късно, лежейки ленива и доволна до него, тя отново задаваше въпросите си, подтиквана от желание да узнае истината.

— Къде беше тоя път? Какво прави? Страхувах се.

Той се претърколи и легна с ръце под главата, но Бет усети, че се е обърнал към нея. Гласът му бе спокоен и равен:

— Прескочих първо до Мексико. Имах работа там. После тръгнах на север да посетя Прендъргаст.

— Какво направи? — тя се изправи в леглото, сякаш в нея се бе скъсала струна. — Какво? — почувства се глупаво, задето повтори въпроса си. Искаше й се да види лицето му в полумрака.

— Лягай, Бет! Имам много да говоря. Стига си ме гледала така!

— Искам да знам защо.

— Не отидох, за да ви продам, ако това си мислиш. Реших, че е по-добре да поговоря с Джак Прендъргаст, за да спрем тая проклета война, дето се подготвя. Във всеки случай съдружникът ми беше там и той бе първопричината да дойда по тия места.

— Твой съдружник? Съдружник в какво, Смит? Какво прави при тях?

— Успокой се Бет!… — рече с въздишка. — Опитвам се да ти разкажа. Та да започна с името си. То не е Смит. Казвам се Морган. Можеш да ме наричаш Стив, ако все още искаш да говориш с мен, след като ти обясня всичко.

Тя, разбира се, не знаеше, че не го бива много в обясненията. Лежеше до него вцепенена от едва сдържана ярост. Той бе излъгал. От началото е лъгал. Радваше се, че може да скрие сълзите си в тъмнината. Не искаше да слуша нищо, но сълзите щяха да я издадат, ако се опиташе да му го каже. Мълчеше през цялото време, докато накрая не издържа:

— Как можа… Защо се съгласи? Защо каза, че ще работиш за нас?! Само от злоба или ти харесваше да си играеш?! Ти…

— Приех работата, защото исках теб, Бет! И за да… по дяволите, сигурно ще кажеш, че това е било предизвикателство… за да правя нещо. Но най-вече заради теб. По дяволите, да не би да искаш кървава война? Говорих с Джак Прендъргаст и му казах на чия страна ще бъда, ако се случат неприятности, а той се съгласи да преговаря с вас. Всъщност ще бъде в „Денвър Хаус“ утре вечер и ако преодолееш гордостта си можеш да се срещнеш лично с него, жена му и дъщеря му.

С разума си Елизабет долавяше прагматизма в думите му, но чувствата й бяха накърнени.

— Що за човек си ти? — изрече накрая глухо.

— Ще трябва да избираш.

— Не само това имам предвид. Какъв си, стрелец ли? За това ли си вразумил дори Джак Прендъргаст. Кой си ти, господин Морган? Какво правиш всъщност… докато разиграваш хора като нас? Откъде взе всичките тези пари за пушките и мунициите, и…

— Не съм обирал банки, ако това си мислиш, поне не наскоро.

На следващия ден, когато в къщата се появи шерифът Блейн, тя щеше да си спомни думите му. За нея вече нищо нямаше значение. Отминалата нощ беше като лош сън, освен времето, през което правиха любов. Но знаеше, че вината за това бе и нейна. Бе се държала опърничаво и бе досаждала с въпросите си, докато накрая той не се изтърколи от леглото, за да се облече. Това я бе уплашило и накрало да се разкрещи през сълзи:

— Къде отиваш? Обеща ми обяснения и…

— Отивам в града и ще ме намериш в „Денвър Хаус“, щом си готова да ме изслушаш, вместо да крещиш като перачка! — и, обръщайки се към вратата, рече злобно: — Или ще предпочетеш да изпратиш Милт Кихоу след мен?

Беше твърде горда, за да го последва, така че прекара остатъка от нощта в плач, докато очите й се зачервиха. Защо не послуша? Какво ли щеше да прави сега? Мартин Бърнисън пристигна рано и това малко я облекчи. Обясни й, че Стив Морган — тя трябваше да престане да мисли за него като за Смит — е отскочил до тях през нощта и са говорили дълго. Съвсем тактично Мартин не каза нищо за вида й и скоро си тръгна.

— Обещах да говоря с останалите, Елизабет. Има смисъл в думите му. Защо да се впускаме във война, в която няма да има победители, а по-скоро само победени. Предложи някои от нас да отдадат под наем пасбища на Прендъргаст в замяна на вода… да, има смисъл, ако седнем всички на масата и си кажем болежките, вместо да прибягваме до насилие.

— Говориш като него — хапливо рече тя. — Той е жесток човек, всички го знаем? А се осмелява да говори за мир… — спомни си за Джарет, за причината за смъртта му и за това как много нощи бе спала с неговия убиец. Лицето й пребледня.

Мартин не скри, че разбира пристрастието й. Доста дълго не бе наминавал, затова прие чаша кафе, нахлупвайки с въздишка шапката си:

— Знаеш, че не те харесвам такава, Елизабет. Но трябва да помислиш внимателно за всичко. Да се отбия пак на връщане, може ли?

Не можеше да зададе въпросите си на Мартин. Отговорите й дължеше Стив Морган — синеокият странник с грубо лице, който бе споделял леглото й, бе я желал и я бе излъгал. Колко много лъжи! Или трябваше да го остави да каже истината, за да може да го обвини. Поне веднъж да й бе казал, че я обича!

Когато след обяд пристигна шерифът, тя миеше зачервените си очи и все още бе разкъсвана от вътрешни противоречия. Да отиде ли в града, да го гони както преди или да го чака сам да се върне? Щеше ли да го направи?

При звука от ботушите отвън тя изтича нетърпеливо на верандата. По лицето й се четеше смесица от страх и вълнение. Но беше само шериф Блейн. Той скочи от коня и хвърли юздите на Фиделито, който изглеждаше също толкова съкрушен и нещастен, колкото нея.

— Добър ден, мис Кади. Сама ли сте? — Знаеше, че въпросът е ненужен и погледът му зашари наоколо.

Не можеше да го остави навън. Понякога празните любезности бяха полезни:

— Радвам се да ви видя, шерифе! Ще желаете ли кафе с малко пай?

Той й поблагодари, сучейки мустаци по своя си маниер, и я последва вътре. Разположи се удобно зад масата в кухнята.

— Големи работи се пекат в града. Сигурно вече са ви казали?

Докато Бет шеташе около огнището, лицето й не издаваше нищо. След кратка въздишка шерифът продължи:

— Отдавна никой от Прендъргастови не бе идвал в града. Проклет да съм, ако старецът не е дошъл този път с госпожата си и малкото си момиченце — само дето не е толкова малко. Най-хубавото момиченце, което сте виждала… и прекрасно облечено. Чух да казват, че татенцето й купува дрешките чак от Изтока и дори от Париж. Май е вече на осемнайсет и още не е омъжена. Изглежда ми доста предизвикателна с тая коса… и изобщо…

— О? — каза Елизабет, като се стремеше да изглежда незаинтересована. Вътрешно отново бе започнала да кипи от гняв.

— Опа-а-а! — шерифът се облегна назад, изтръсквайки внимателно трохите от бухналите си мустаци. — Но не за това съм дошъл, Лизи.

Тя го погледна косо и той се ухили, с пълното съзнание, че я вбесява, използвайки това име. След това придоби тържествено изражение и рече зловещо:

— Имам едно сведение, което реших, че ще се радвате да чуете. Доста интересна информация. Знаете, че Милт Кихоу все ме разпитваше за тоя човек, който се нарича Смит.

— Не знаех — понечи да възрази Елизабет, но той я сряза като махна с дебелата си ръка:

— О, аз знам. Знам и какво говедо е Милт. Но съм любопитен човек, виждате ли, не като него, ако разбирате какво имам предвид. Слиза някой от влака с два пистолета последен модел. Оказва се, че такъв човек не може да си мине просто така през града. И се оказва, че умее да ги използва доста добре. Е, близко е до ума, че някой трябва да е чувал за такъв човек, разбирате какво имам предвид?

Елизабет си наля още една чаша кафе, без всъщност да има нужда, и се наведе, за да напълни отново чашата на шерифа. После каза студено:

— Знам, че истинското му име не е Джон Смит.

Той се залови за думите й:

— Името му е Стив Морган, понякога Сам Уитакър, въпреки че това е било доста отдавна. Предполага се, че Сам Уитакър е бил обесен от „бдителните“ в Далас миналата година. Но се говорят различни неща. Има някои съвпадения, които, свързани със Стив Морган, не изглеждат толкова случайни.

— Шерифе, аз всъщност не виждам…

— Само минутка, Лизи, и ще видиш. Ще разбереш. Бях посетен от един щатски съдия, който водеше разследвания по обявления на издирвани и тем подобни, и тъкмо излизахме на улицата, когато пристигнаха Прендъргастови с един възрастен мъж на име Мърдок — новоизлюпен милионер, така чух. Твоят приятел Смит яздеше до него. Съдията Сеймър го позна веднага. Каза, че е чувал за него в Тексас и дори го е виждал в престрелка веднъж. Не бил издирван, макар…

Елизабет знаеше, че шериф Блейн спира, за да види въздействието на думите си и че тя трябваше да се опита да скрие реакцията си. Този път обаче не успя. Стискаше гънките на полата си, впила очи в лицето му, докато накрая той прочисти гърлото си и отклони поглед встрани.

— Говори се, че е откраднал вагон, пълен със злато, собственост на щатския сенатор Брандън. Закарал го в Мексико, но не само златото, а и дъщерята на сенатора. Взел я за заложница, така казват, а татенцето наел съдии и хайки да го преследват от двете страни на границата. И всичко това — само за главата на тоя Морган. Това е. Докато не се завърнал след няколко години, женен за красивата дъщеря на сенатора. И обвиненията отпаднали. Чудя се какво, по дяволите, прави тук?

33

„Денвър Хаус“ се славеше като най-добрият хотел в областта и чак на север до Санта Фе. Тази вечер управителите му бяха решили да блеснат. От мазетата бяха извадени вина от най-добри реколти, имаше всякакво месо, пушена пъстърва и прясна риба. От фермерките купиха пилета. Всичко бе приготвено за гостите. Полилеите — свалени и почистени, а подовете и масите — лъснати, докато всичко заблестя. Дори се разнесе слух, че ще има танци от тия, които дамите толкова обичаха.

Елизабет чу от Мартин, че мъжете говорели за това от снощи. Щеше да бъде празнична вечер. Но нейното настроение не беше празнично. Бе прекарала цялата нощ в плач, след като написа и изпрати по Доминго отговор на хладната бележка, която Мартин бе донесъл от Стив.

Нямаше нужда господин Морган да си прави труда да идва да я взема. Ако го направеше, тя щеше да откаже да отиде. Но тя възнамеряваше да се присъедини към останалите — защо пък не.

„Бет, съжалявал, че загубих самообладание — бе надраскал той. — Надявам се, че ще облечеш роклята, която ти донесох, когато дойда да те взема. Мисля, че ще ти отива. — И по-надолу: — Все още смятам, че има какво да си кажем и има нещо, за което бих искал да те помоля.“

Никога нямаше да я помоли да се омъжи за него, защото бе женен. И със сигурност имаше любовници навсякъде, където и да отидеше. Беше я пожелал само защото нямаше друга на разположение. Щеше да му покаже колко го мрази. О, трябваше да го направи!

Елизабет пристигна в хотела заедно с Мартин Бърнисън. С високо вдигната глава. Тя знаеше, че другите жени, всичките й „приятели“, които и така шушукаха зад гърба й, още повече щяха да я одумват, като ги видеха. Е, добре, пада им се!

Бе подготвена за всичко това, но се оказа неподготвена за красотата на Лорна Прендъргаст — облечена в елегантната си бална рокля и блестящи диаманти по шията и ръцете. Пръстите й собственически почиваха на рамото на Стив Морган. Не бе подготвена и за погледа, който й хвърли той, когато я видя — разочарование, преминаващо в дива ярост, което едва прикри.

Елизабет трябваше да бъде поласкана от факта, че Стив веднага изостави Лорна с някакво набързо измислено извинение и прекоси залата, насочвайки се към нея. Бет изпита желание да изчезне, но все пак промълви с треперещ глас:

— Мартин!

Мартин Бърнисон внимателно разтвори вкопчилите се в ръката му пръсти, след това ги стисна леко.

— Скъпи, мисля…

Мартин твърдо рече:

— Това е нещо, с което трябва да се справиш сама.

Дали не се съобразяваше с това какво биха си помислили хората? Без да продума, Стив стисна със стоманените си пръсти китката на Елизабет и поведе младата жена през залата, без да обръща внимание на сподирилите ги от всички страни погледи.

Бутна я в един далечен ъгъл между широка, отрупана с ястия маса и огромен съд с палма.

— Защо, по дяволите, не си с роклята, която ти купих?

Обхвана я безразсъдство и тя отвърна смело:

— Защото не ми отива. Разголва ме прекалено много, а жените тук не се обличат по такъв начин, ти го знаеш. Освен това, винаги си харесвал тази рокля.

След много колебания бе облекла черната си рокля от тафта, след като внимателно бе сгънала и прибрала хубавата дреха, която й бе донесъл. Роклята от бродирана коприна сигурно струваше цяло състояние. По плата бяха останали петна от сълзите й, но той никога нямаше да разбере това.

— Мили боже, Бет! Виждаш ли какво са облекли Лорна и майка й. Уважаващите себе си жени носят рокли, които показват ръцете им и имат деколте! Какво те интересува хорското мнение?

Тя не разбра как успя да запази гласа си спокоен.

— Интересува ме, защото тези хора са ми съседи и приятели, защото възнамерявам да прекарам остатъка от живота си сред тях.

— Разбирам. — Гласът му бе станал опасно тих, а очите му се премрежиха, карайки я да се чувства притисната в този ъгъл. — Какво се опитваш да ми кажеш, Бет? Мислех да те поканя да дойдеш с мен в Сан Франциско. Лорна и майка й също отиват там, а Джак уреди ескорт от войници, поне през територията на апахите. Бих искал да дойдеш, ако съумееш да загърбиш притесненията относно клюките на съседите си.

Мили боже — молеше се мълчаливо, — накарай го да спре да говори, накарай го да спре да ме изкушава, дай ми сила. Тя се изненада от спокойствието в гласа си.

— Ти все още си женен мъж, господин Морган. Или не те е грижа какво ще си помисли жена ти? Как ще ме представиш, като прислужница на госпожица Прендъргаст? — Видя го да поема дъх и се отдръпна при вида на свитите му устни.

— Би трябвало да те разтърся, докато глупавото ти мозъче не се задрънчи — процеди през зъби. А после с внезапен смях: — О, не се притеснявай, че ще направя нещо, с което да шокирам приятелите ти! Но понеже стана дума за съпругата ми, трябва да те уверя, че онзи, който ти е дал информацията, е пропуснал да ти каже, че тя е мъртва. Почина преди няколко месеца, така че имах време да свикна с мисълта, че съм вдовец.

Нещо в начина, по който изрече последните думи, студенината в гласа му и непроницаемият поглед на стоманеносините очи, накараха Бет да изпита желание да избяга и се скрие, за да не чува нищо повече. Сега обаче сякаш и двамата бяха уловени в капана на думите, които си разменяха, и тя, без да се замисля изтърси:

— Прощавай! Не трябваше да казвам…

— За бога! Никога не се извинявай за нещо, което си казала! А сега, когато приключихме с твоите извинения, би ли отговорила на въпроса ми? Е?

— Имаш ли деца? — и сама не знаеше защо го попита, но й се стори важно да знае.

Той я погледна изненадано, а след това ядосано:

— По дяволите, какво общо има с това… Да, имам деца, близнаци, ако трябва да бъда точен. Момче и момиче, доколкото знам. Никога не съм ги виждал.

— Не си…

— Бет, аз просто не ставам за баща. Обичам да бъда в движение. Аз съм просто неспокоен човек, предполагам.

Сега бе неин ред да каже с безизразен глас:

— Разбирам — после додаде: — наистина не трябваше… да задавам всички тези въпроси. Нямах право. Но бе редно да поговорим… и поне за разнообразие да бъдем честни един към друг. — Докато говореше, тя го гледаше жадно, припомняше си лицето му, копнееше да може да го достигне и да прокара пръсти по онзи белег така, както бе правила преди, когато бяха щастливи заедно и той бе „Смит“. Но това време бе отминало и сега най-сетне успя да му каже онова, за което бе дошла:

— Благодаря, че ме покани, но не мога да дойда с теб. Виждаш ли, обещах на Мартин Борнисън да се омъжа за него.

Мълчание. Видя го да свива устни и почти очакваше да си тръгне, без да каже нито дума. Но той стоеше, изучавайки я замислено с безизразно лице.

— Бет, сигурна ли си, че правиш това, което искаш?

Сега й бе по-лесно да говори. Преглътна буцата в гърлото си и рече:

— Сигурна съм. А Мартин е добър и много мил човек. Човек с корени. Това е, което искам. Не съм нито за Сан Франциско, нито за повечето места, където ходиш. Искам да остана, обичам тази земя. Мисля… сигурна съм, че след време ще обичам Мартин така, както той ме обича. Уважавам го и му вярвам.

След продължително мълчание той много нежно докосна лицето й.

— Ти си красива жена, Бет — каза меко, преди да я улови за ръка и да я отведе при Мартин Бърнисън.

Бет му липсваше. Но колкото и да му бе криво, Стив Морган трябваше да признае пред себе си, че това нямаше да продължи дълго. Тя бе права. Мартин Бърнисън й предлагаше не само живота, който тя искаше, но и женитба.

През по-голямата част от пътя до Калифорния Стив остана вглъбен в себе си. Държеше се като скаут и говореше със Сам Мърдок или с тихия човечец, нарекъл себе си Бъроуз, който се бе присъединил към тях в Аризона. Бъроуз познаваше Стив отдавна, от времето, когато били пазачи на дилижанс. Сам Мърдок също не му бе непознат. Пътуването с него бе приятно.

Франсис Прендъргаст понесе прехода много добре, но дъщеря й бе искрено отегчена и обидена, тъй като загадъчният господин Морган вече не й обръщаше почти никакво внимание. Тя вече съвсем открито споделяше всичко с майка си — търпелива и мъдра жена. Един ден й каза:

— Желая го, маман, и ще го имам!

Познавайки добре дъщеря си, Франсис повдигна вежди:

— О? И какво ще правиш с него, малката ми? Онова, което съм чува за господин Морган, ме кара да мисля, че с него не е лесно да се живее. Съпругата му бе много мила млада жена и се говореше, че са били лудо влюбени. Докато един ден не я изпрати в Европа и не се захвана с някаква оперна певица. Той е… много опасен. Бих казала, че е от мъжете, които наричат „вълци единаци“. Това ли е думата?

— О, да, правилно, маман. Но… знаеш ли? Той е мъж, когото всяка жена би искала да съблазни и да има.

— Много умно, скъпа, права си. Но не мисля, че може да бъде излъган лесно. Не, не смятам, че е подходящ за съпруг.

— Аз пък съм уверена, че ще бъде чудесен любовник — дръзко рече Лорна, на което майка й отвърна с укорителен поглед.

— По-добре баща ти да не знае за това, разбра ли? Известно ти е какво мисли.

— Той не би имал нищо против да се омъжа за Стив Морган! Всъщност даже би се радвал. Защо, мислиш, се съгласи да ме пусне на път?

Напук на предупрежденията на майка си Лорна правеше всичко възможно да привлече вниманието на Стив Морган с умелата си езда и точна стрелба. Колкото повече го опознаваше, толкова по-очарована бе от него. Той бе съвсем различен и… променлив! Виждаше го да носи безукорно вечерно облекло със същата животинска грациозност, с която носеше и грубите си дрехи за пътуване. А когато намереше време да разговаря с дамите, бе толкова забавен. Беше обиколил света и знаеше няколко езика. Лорна искаше да научи колкото се може повече за него. На нея все повече й се удаваше да привлече вниманието му и това я въодушевяваше.

Най-сетне достигнаха пристанището на Сан Диего в Калифорния. Стив бе предложил — небрежно, сякаш ставаше дума за разходка с лодка — да достигнат до Сан Франциско по море. Щяло да бъде по-бързо, а и в пристанището чакал кораб на компанията „Лейди Лайн“, в която той имаше дялово участие.

— Ще спрем за един ден в Монтерей, където имам имение, а и онази част на страната е много красива и чиста. След това, без да бързаме, ще продължим към Сан Франциско.

Лорна с негодувание си мислеше за комично официалното му държание, дори след като вече я бе целунал. Обеща си, че скоро всичко ще се промени. Възнамеряваше, още щом пристигнат в Сан Франциско, да си намери любовник. Това със сигурност щеше да привлече вниманието му към нея.

— Дали си спомня за онази старомодна фермерка, с която така фамилиарничеше в „Денвър Хаус“, маман? Очевидно се познаваха доста добре.

— Доколкото знам го е лекувала, след някакво раняване — тактично обясни госпожа Прендъргаст, до която бяха стигнали някои клюки.

— Е, дори да са имали връзка, какво значение може да има това? — презрително рече Лорна, прогонвайки Елизабет Кади от мислите си. — Мъжете имат нужда от… развлечения. Тя сбърчи нос пренебрежително.

Стив също бе прогонил от мислите си Елизабет, още щом клиперът „Зеленооката лейди“ напусна Сан Диего, макар че Лорна би се вбесила, ако разбереше, че благоразположението на Стив към нея бе просто проява на любезност. Зеленооката жена, на която бе кръстен корабът, не излизаше от главата му. Решението му да пътува по море до Сан Франциско бе просто форма на самобичуване. Връщаше се в Монтерей, където бе държал Джини като затворница, докато онзи доктор я лекуваше от пристрастеността й към опиати. Имаше усещането, че тя никога не му бе простила това. Джини… по дяволите, споменът за нея не го оставяше на мира.

— Колко време ще останеш в Сан Франциско? — небрежно попита Сам Мърдок, отгатвайки по смръщеното лице на съдружника, къде се реят мислите му.

Стив отвърна, свивайки рамене:

— Не зная точно, Сам. Достатъчно, за да прегледам сделката с мините все пак, а и да поразведа малко госпожа Прендъргаст и Лорна наоколо. — Стив забеляза замисления поглед на съдружника си и закрачи напред-назад из каютата. — Предполагам, след това ще се върна в Мексико — неочаквано рече Стив. Застана с гръб към Сам и се вгледа мрачно във водните пръски, заливащи палубата. — Не ми се искаше отново да се срещам с непоносимия си дядо, но нещо, което научих напоследък, ми напомня, че имам известни задължения. Две всъщност… — намусено добави и се запита дали двамата с Джини не си приличаха повече, отколкото допускаше.

Двете писма — от Роналдо и това от съпругата му, чийто стил бе доста по цветисто драматичен — не ги завариха по време на двуседмичния им престой в Сан Франциско.

След дълго колебание Роналдо бе писал на Сам Мърдок, който бе приятел на дон Франсиско. Сам Мърдок знае как да налива масло в огъня — мрачно си бе помислил Роналдо. Всъщност той се надяваше, че ако не друго, то поне гордостта щеше да възпре Стив да последва блудната си съпруга. Може би дядо му бе прав и на тях двамата не им оставаше нищо друго, освен да се разведат. Ако Джини наистина бе щастлива, то бог бе свидетел, че клетото момиче го заслужаваше и Стив трябваше да я остави на мира. На братовчед му никога не му бяха липсвали жени с техните утешителни прегръдки.

Роналдо и Миси, а дори и дон Франсиско, нямаше как да знаят, че Стив смята съпругата си за мъртва. И когато Сам Мърдок, който също не знаеше, че жената на съдружника му все още е сред живите, отвори и прочете писмото на Роналдо, изпита голямо облекчение от факта, че Стив бе за една седмица в Портоло Вали с Прендъргастови и други приятели. Първата мисъл на Сам бе уж случайно да „забута“ някъде и двете адресирани до партньора му писма, но сметна, че рано или късно Стив щеше да разбере. Мили боже, каква бъркотия. Спомни си за Джини. С привързаност мислеше за нея като за приятна, но нещастна жена — поне такава бе по времето, когато пътищата им се бяха кръстосали. Какво я бе накарало да избяга? Двамата сякаш бяха създадени един за друг и Сам никога не бе виждал Стив до такава степен обсебен от мисълта за някоя жена. Как ли щеше да реагира, когато узнаеше, че жената, по която скърбеше, е жива и е заминала заедно с децата си за Европа, решена да получи развод и да се омъжи за някакъв английски лорд, когото бе срещнала бог знае къде?

Сам Мърдок бе смел човек и неумолим, когато се налагаше, но в този момент той потръпна вътрешно. Господ да е на помощ на Виржиния и нейния съпруг, ако Стив научеше за тях! И защо неговият приятел дон Франсиско им позволяваше всичко това и дори ги насърчаваше?