1

Дори сред блестящо облечената тълпа на бала в „Гранд Опера“ те се открояваха от останалите — високият, синеок милионер авантюрист и неговата прекрасна червенокоса съпруга. Една, разбира се, изключителна двойка, но това не бе всичко. Внезапността на тяхната поява в Ню Орлиънс даде храна на злите езици и отприщи слуховете.

В края на краищата всички знаеха, че Виржиния Брандън Морган е заварена дъщеря на Соня Буден, самата тя родом от Ню Орлиънс. А и до почти всеки бе достигнала мълвата за връзката на Стив Морган с една италианска оперна певица, както и за дръзкото незачитане на благоприличието от страна на съпругата му по време на престоя й в Европа.

— Вярно ли е, че се оженили само няколко месеца след овдовяването й? Руска принцеса — нали така пишеше във вестниците?

— Чух, че докато била в Европа, родила дете. Чудя се какво ли е направила с клетото малко създание! Мислите ли, че той е знаел?

— Скъпа моя, кълна се, не бих искала да съм на нейно място, ако това бе истина и той узнаеше! Не изглежда нито търпелив, нито безопасен, не съм ли права?

Дамата, изрекла последните думи, потръпна пресилено, без да откъсва поглед от Стив Морган. Дори пряко волята си тя не можеше да не се запита какво значи да си съпруга на мъж като него. При все че човек не можеше да му вярва ни най-малко, без съмнение би било вълнуващо.

— Мисля, че дадохме храна на безброй догадки, скъпи.

Леко продълговатите й, зелени очи с цвят на смарагд блестяха в унисон с лъчезарната усмивка. Стъпките на танца разделиха Джини и Стив, а след това отново ги събраха.

— Нима това е започнало да те интересува?

— Не… предполагам, че никога няма да престанат да клюкарстват по наш адрес. Защо да ме интересува?

— Браво. — Леко ироничният му глас загатваше, че е прозрял какво се крие зад престорената й безгрижност.

— Все ми е едно! — отбранително рече Джини, след което, забелязвайки повдигнатата му вежда, се предаде с едва доловима усмивка. — Е, добре! Просто не ми харесва да се чувствам като изложбен експонат. Някои от тези стари клюкарки почти не свалят поглед от нас. Стив, защо трябваше да идваме?

— Все някога щеше да ни се наложи да се появим сред обществото, сладка моя. А трябва да призная, че тази вечер изглеждаш извънредно предизвикателно. Като се има пред вид колко бързо госпожа Елис уши тази рокля… — Той се престори, че я изучава критично, а пръстите му не изпускаха нейните.

— Харесвам ти така, нали?

— Ти си една прелъстителна малка кучка, без значение облечена или съблечена… и много добре го знаеш.

Той я наблюдаваше с присвитите си сини очи и за миг я видя такава, каквато бе през последния месец по време на броденето им сред блатата. Полугола, с рошави коси — зеленоока амазонка с кобур на единия хълбок и нож на другия. Неговата любовница и съпруга.

Как само се бяха мразили, воювали и обичали. Женени вече повече от четири години, те едва ли бяха прекарали заедно и половината от това време.

Познаваме ли се всъщност? — запита се Джини. Срещайки погледа на Стив, тя инстинктивно отгатна, че и той мисли за същото. — Какви ли ще бъдем след още четири години?

Имаше някои въпроси, на които избягваше да търси отговор — не сега, не още. Оперната певица… Дали я бе обичал? Възнамеряваше ли да запази интимните си връзки с други жени… Щеше ли Джини да се окаже способна да го задържи? Ами децата?… Те можеха да повлияят по непредвидим начин на техните взаимоотношения.

— Изглеждат като сраснали се един с друг. Почти смущаващо е да се види женена двойка, която се гледа по този начин! Не мислиш ли? Имам пред вид всичките тези слухове… Не може да са истина, нали?

— Разбира се, че са истина! — подсмръкна старата дама, обсипана с диаманти. Госпожа Пруе изпита задоволство от това, че по-младата й събеседница затаи дъх, ококорила очи, сякаш опасявайки се да не пропусне някоя пикантна подробност. — Познавах Соня Буден — продължи госпожа Пруе. — Спомням си, когато… — тя замълча, сякаш говореше на себе си и бе забравила, че не е сама. — Е, бих могла да кажа, че си спомням доста неща. Но, скъпа моя, разбира се, че всичко това е истина. Защо, мислиш, преди по-малко от година дойде тук, за да я чуе, а тя едва не срути операта? Какъв глас само!

— Ами съпругата му? Изглеждат толкова влюбени…

— Сигурна съм, че се такива — неприязнено рече госпожа Пруе — и защо не? Чух, че се оженили само няколко месеца след смъртта на първия й съпруг — някакъв руски принц. Явно са много модерна млада двойка, или поне така съм чувала.

Дамите от Ню Орлиънс не бяха единствените, които шепнешком си разменяха подобни коментари. Някои от джентълмените бяха доста впечатлени от госпожа Морган, в чиито вени течеше френска кръв.

— Колко жалко, че е омъжена. Какъв магнетичен поглед!

— И каква прекрасна фигура. Хм… Навярно в ефирни одежди би изглеждала доста очарователно.

— По-добре сниши глас, Андре. Чух, че съпругът й бил доста опасен. Носят се слухове…

— Ах, да… И до мен достигна нещо подобно. А също и някои неща за нея. Миналата година бях в Париж и няколко пъти имах възможността да срещна прекрасната Жинет. Всеки път с различен ескорт. Бе очаровала почти всички и се говореше, че граф Д’Арланжан, бившият й годеник, за малко не изоставил младата си невеста заради нея. Но след това тя отпътува за Лондон с някакъв английски херцог. Питам се, дали съпругът й е в течение?

Люсиен Вале, към когото бе адресирана последната доста ехидна забележка, сви рамене. Той познаваше слабостта на събеседника си и приятелите му към красиви жени, особено такива, които принадлежаха другиму. Андре бе превъзходен стрелец, усвоил боравенето с пистолет от Пепе Лула. Разбира се, официално дуелите бяха забранени, но тук, в Ню Орлиънс, традицията на двубоите на честта отмираше бавно и властите бяха склонни да си затварят очите за подобни случаи.

— Кого го е грижа, приятелю? Сам виждаш, те изглеждат доста доволни от това, че са заедно. Между другото, Бернар Пруе като че ли е щастлив тази вечер. Мислиш ли, че това се дължи на благосклонните усмивки на русокосата Алтея Пенингтън?

Събеседникът му сви широките си рамене. Изпъкващите под тясно скроеното му сако мускули привличаха жадните женски погледи — факт, който той се преструваше, че не забелязва.

— Тя си търси съпруг, а младият Бернар има повече пари, отколкото разум. Най-добре би било, ако успее да го убеди да се венчаят, преди ужасната му майка да се е усетила! — Тънките устни на говорещия се изкривиха в ехидна усмивка. Той докосна мустаците си. — Госпожа Пруе никога не би допуснала осеммесечното бебе на госпожица Пенингтън да наследи милионите на семейство Пруе, но ако Алтея е достатъчно умна да последва моя съвет, скоро ще бъде богата.

Вале стрелна приятеля си с поглед, но се въздържа от коментар. Значи такава била работата! Бяха изминали по-малко от два месеца, откакто сключи пиянски облог с Андре, че красивата Алтея Пенингтън е единствената жена, която никога няма да вкара в леглото си — разглезената, ухажвана и държана изкъсо от родителите си дъщеря на темпераментен банкер — янки. Значи все пак е успял… и сега госпожица Пенингтън трескаво си търсеше съпруг? Андре никога не лъжеше за своите завоевания, а и нямаше защо да го прави. Жените се рояха около него и само репутацията му на отличен стрелец държеше разгневените бащи и съпрузи на разстояние.

— Значи спечели — Вале сви рамене примирено. — Трябваше да се досетя! По дяволите, имаш невероятен късмет с жените. Чудя се дали има поне една, която би могла да ти устои?

— Ако това е друг облог, Люсиен, ще го приема. Хайде да видим коя да бъде този път? Някоя омъжена жена? При тях интригата е по-голяма, особено когато съпрузите им не са прекалено стари. Назови името й, но моля те, нека бъде привлекателна!

Темпото на танца се промени и под критичните погледи на няколко обсипани с накити вдовици Стив Морган отведе съпругата си обратно на мястото й.

— Трябва да му се признае, че е доста внимателен с нея!

— За пред хората, скъпа моя! Не правят ли всички като него? Но въпреки това, той наистина е красив мъж. Слънчевият тен му придава заплашителен вид. Мислиш ли, че възнамерява цяла вечер да танцува със съпругата си?

— Мари Клер Белмон! Да не би да се надяваш да покани дъщеря ти на танц? Той е женен.

Госпожа Белмон се усмихна престорено на своята „скъпа“ приятелка.

— Разбира се, Агата. Много по-безопасно е да се танцува с някой женен мъж пред погледа на съпругата му, отколкото с донжуан като Андре Делери.

Язвителните й думи бяха възнаградени с издайническо изчервяване, подчертало руменината по страните на Агата.

— Както много добре знаеш, Андре Делери не криеше флирта си с моята Терез! Съпругът ми му даде да разбере, че е най-добре да стои настрана от нея…

— О? На следващия ден, придружавайки Роза Тиери на вечерята у семейство Антоан, той определено не изглеждаше съкрушен от мъка, или греша? Между другото, кога скъпата Терез се връща от Франция? Горкото дете трябва да се е отегчило до смърт от престоя си в Прованс… с баба си ли каза, че е?

Една русокоса жена, все още доста привлекателна, макар и преполовила тридесетте, танцуваше недалеч от тях със съпруга си — възрастен мъж с впечатляваща осанка. Тя кимна на дамите, които й отвърнаха със зле прикрита зад пресилените усмивки изненада и злоба.

— Скъпата Соня! Не се е променила особено от последната ни среща, не е ли така? Чудя се дали косата й все още е естествено руса…

— Как ли се е почувствала, научавайки, че е станала баба! Бедната Соня! Спомняш ли си как се чудехме на онзи млад американски офицер, който не се отделяше от каретата и по време на войната?

— О, да! Офицерът, който предизвика на дуел командира си заради някаква квартеронка… не го ли екзекутираха? Соня се кълнеше, че го мрази заради арогантността му и начина, по който я гледал, но аз…

— Като стана дума за това, не мислиш ли, че зет й твърде много прилича на него, с тая черна като смола коса и сините си очи…

— Струва ми се, Амелия, че и ти самата отдели доста време в изучаване на онзи капитан! — Госпожа Пруе неочаквано замълча. — Като приятелки на Соня, не мислите ли, че би трябвало да направим всичко възможно да я разведрим и да се сближим с нея, вместо да разнищваме стари слухове?

— Ами тя е доста подходящ обект за критика — скрита зад ветрилото, пошушна на събеседницата си една от дамите, но страхопочитанието, което госпожа Пруе й вдъхваше с парите на съпруга си и самоувереното си държание, я накара да снижи глас.

— Някои от тези жени имат ножове вместо езици! — прошепна на мъжа си Соня Брандън, усетила, че е обект на злобни коментари. — О, Уилям! Как ми се иска да не бяхме идвали! Джини и Стив са свикнали да бъдат одумвани… Понякога дори си мисля, че нарочно провокират клюки от най-неприятно естество. Но Ню Орлиънс някога бе мой дом и аз познавам повечето от присъстващите. Не мога да кажа, че ми харесва…

— Любов моя, много добре знаеш, че точно това е причината, поради която сме тук. Ти наистина познаваш всички тези хора и те възприемат като своя.

Уилям Брандън се усмихна на съпругата си, стискайки окуражително малката й длан, но вътрешно бе доста разтревожен. Соня бе проявила необичайно упорство и съгласието й да го съпроводи на този бал му костваше една диамантена огърлица. Мислеше, че жена му ще се радва да срещне старите си приятели. Тя обаче доста ожесточено се противопостави на желанието му, принуждавайки го да бъде по-суров, отколкото би искал. Жените си оставаха удивително непредсказуеми дори след години семеен живот. В края на краищата Уилям Брандън нямаше много причини да желае да посети Ню Орлиънс. Този град винаги щеше да му напомня за Женевиев, неговата първа съпруга. Прекрасната, крехка Женевиев, която бе обожавал с цялата страст на пламенното си младо сърце… неговата първа любов.

Въпреки примирението и покорността си тя не му отвърна с взаимност. Плачеше всеки път, когато се любеха, независимо от това колко нежен се опитваше да бъде с нея, така че не след дълго той вече изобщо се отказа да я докосва.

Уилям Брандън… сенатор Брандън с усилие прогони спомените. Така да бъде! Той бе прагматик, човек с големи амбиции, забележителна проницателност и политически нюх. Получил изпратената от зет му телеграма с клеймо от Шривпорт, той веднага прецени, че е добре да дойде в Ню Орлиънс. Искаше по възможност да смекчи скандалността на завръщането на дъщеря си в обществото, след неособено благоразумното й, предизвикало много клюки пребиваване в Европа.

Сенаторът стисна устни. На негово място някой несвикнал да крие чувствата си и да обуздава темперамента си човек би се намръщил. Трябваше час по-скоро да намери удобен случай да поговори с Виржиния. Бе ужасен от разказа на Соня след завръщането й от Париж. Ами това, че Джини се върна в Тексас, без да си направи труда дори да го уведоми… Бе учуден от търпението, което Стив проявяваше към нея, но в края на краищата това си бе негова работа.

— Уилям, започвам да се уморявам. Моля те, искам да седна.

— Станала си доста сприхава, скъпа. Не се цупиш, нали?

Гласът на мъжа й прозвуча малко по-остро от обичайното и Соня се насили да се усмихне.

— Разбира се, че не! Истината е, че не исках да идвам и все още се чувствам неловко, но в края на краищата нали вече сме тук. Виж, дори Джини е решила да седне. Сигурно и тя е ожадняла като мен.

— Сенаторът е очарователен мъж. Толкова красив! Той е от Вирджиния, нали?

Присъстващите дами бяха благоразположени към сенатора. Дори госпожа Пруе, досега запазила ледено изражение на лицето си, го дари с усмивка и леко кимване.

— Каква щастливка! Вторият й съпруг е дори по-красив от първия. Помните ли Раул Буден? Беше толкова хубав, колкото и необуздан.

Соня Брандън седна до заварената си дъщеря. След размяната на обикновените любезности двете нямаха кой знае какво да си кажат.

Роклята на Соня бе от розов сатен в толкова тъмен нюанс, че изглеждаше почти червена, докато прилепналата по тялото на Джини рокля с предизвикателно деколте бе ушита от тюркоазносиня коприна — хармонична комбинация от синьо и зелено.

Соня с негодувание си помисли, че едно от нещата, които най-много я дразнеха у Джини, бе почти несъзнателната й арогантност и незачитане на ничие мнение и чувства. Винаги е била егоистична и такава си остана — помисли си Соня. — За нея няма значение какво ще кажат другите. Също и за него.

Джини се поизвърна, за да се усмихне подигравателно на един млад мъж, понечил да я заговори. Соня разпозна Люспен Вале, син на нейна приятелка… на нейна по-стара приятелка, защото госпожа Вале бе с едно поколение по-възрастна от Соня.

— Бяхме ли представени един на друг?

Бе недопустимо от страна на Джини да интимничи и флиртува с един непознат, позволявайки му да я въвлече в разговор, който се водеше почти шепнешком и очевидно бе придружен с несекващ порой от комплименти. Стив е виновен. Ако не и бе позволил да кръстосва Европа, за да може той необезпокояван да се развява със своята оперна певица…

Трескавите мисли на Соня бяха прекъснати от приближаването на самия Стив, който за нейно най-голямо раздразнение реагира на флирта на съпругата си само с повдигане на едната си вежда.

— Скъпа мамо — той се наведе над ръката на Соня, която гневно се изчерви. Как смееше? Знаеше колко я вбесява да се отнася с нея като с тъща. Още повече на публично място. Навярно знаеше и как го мразеше, колко много тя…

Едва по-късно Соня си даде сметка, че някаква дива ярост бе свила гърлото и, не позволявайки на високомерните думи, с които искаше да му откаже, да достигнат до устните й. Стив я покани на танц, издърпвайки я на крака пряко волята й. Неразбрал почти отчаяното изражение върху лицето на жена си, Уилям само й се усмихна и кимна.

Проклет да е този синеок дявол! Соня почти никога не ругаеше, но сега тези думи не излизаха от съзнанието й. Колкото и да се опитваше, не можеше да забрави последния път, когато бяха танцували заедно тук, в Ню Орлиънс. Резиденцията на губернатора… Стив, облечен в униформа… Как само го мразеше през онази нощ! Бе направила всичко възможно да не престане да го мрази, дори когато той вече бе в леглото й, с ръце, изучаващи тялото й и дразнещ глас, който повтаряше: „Соня, сладурче…“ Проклет да е! Защо я караше да си спомня? А сега танцуваше пламенно, като никой друг.

Соня помнеше думите на Аделин Пруе, която й бе прошепнала, че няма нищо лошо в това човек да се забавлява, стига да го прави дискретно. Защо и жените да нямат право на малко забавление, подобно на мъжете? Аделин Пруе притежаваше остър поглед и дълга памет.

О, боже, изглеждаше толкова невероятно, че тази страстна, лудешка любовна история се бе случила с нея. Бе имала любовна връзка с един мъж, който по-късно по някаква ирония на съдбата стана неин зет. Не… не иронично, това бе чудовищно! Опитвайки се да запази спокойствие, Соня хладно рече:

— Не трябваше да се насилваш за този танц. Аз не съм толкова лицемерна като теб, Стив Морган. Нямаш ли съвест?

Наложи й се да си спомни саркастичната му усмивка.

— Би трябвало да знаеш отговора, Соня, сладурче. Или предпочиташ да те наричам „тъща“?

Тя усети, че се задушава и би се освободила от ръцете на Стив, ако те не я бяха стиснали като в капан.

— Бих предпочела да седна. Ако обичаш…

— Е, трябва да призная, че не ми е особено приятно — той се намръщи за момент, при което черните му вежди се събраха над носа. След това за нейна най-голяма изненада се извини: — Соня, прощавай. Не те поканих на танц, за да те дразня. Но тъй като ще ни се наложи да прекараме известно време заедно, не мислиш ли, че е редно да се помирим?

— Това ли е всичко, което искаше да ми кажеш?

Когато й се усмихна, в гънките на очите му се появиха добре познатите й бръчици.

— Не, не точно това. Има няколко въпроса, които бих искал да ти задам. — Соня имаше чувството, че зад усмивката му се крие нещо. Можеше да усети някакво непривично за Стив напрежение, което я плашеше. Когато се убеди, че тя няма да отвърне нищо, Стив продължи: — Познаваш повечето хора тук, нали?

Соня не разбра веднага въпроса му. Дори и след като мъжът продължи да я засипва с непринудените си, почти шеговити въпроси за присъстващите. Защо му трябваше да знае всичко това?

2

— Скъпа, бих искал да не демонстрираш така очебийно неприязънта си към Стив — деликатно рече Уилям Брандън по-късно, когато вече бяха в спалнята си.

Жена му продължи да разресва косата си, така че тя пращеше, а когато отвърна, гласът на Соня звучеше дрезгаво и остро.

— Съжалявам, Уилям, но не мога да лицемернича. Не трябваше да ме кани на танц. Предполагам, много добре знае, че не съм му простила за начина, по който ме изигра и унижи. Дори, в случай че ти предпочиташ да забравиш това.

Соня ядосано си помисли, че има нужда да излее насъбралия се в душата й гняв, за да… за да се пречисти. Арогантността на Стив Морган, начинът, по който бе поискал тя да го информира за факти — някои от които доста интимни — от личния живот на приятелите й… Всичко това бе нетърпимо! Защо точно той трябваше да се ожени за Джини? И защо след мистериозното си „изчезване“ през изминалите няколко месеца трябваше отново да се завърне?

Дори след като съпругът й бе заспал до нея, дишайки тежко и равномерно, Соня трябваше да положи неимоверни усилия, за да остане да лежи тихо. Непоносимо! Нетърпимо бе да лежи отново в голямото си старо легло, което пазеше толкова много спомени.

Трябваше да настоявам да продадем плантацията — като в треска мислеше тя. — И никога, никога повече да се връщам тук!

Имаше смътното предчувствие, че ще се случи нещо лошо, което ще разбие живота на всички тях. Стив Морган винаги носеше само беди и сега на нея й се прииска, прилично или не, Джини да си бе останала в Европа.

През две стаи от спалнята на сенатора и съпругата му Джини също не можеше да заспи. Проклетият Стив, къде се губеше? Първо се бяха любили, а след това, с едва доловима усмивка на устните и нито дума за обяснение, той бе напуснал стаята. Къде ли бе отишъл? И което бе още по-лошо — при кого?

Няма го вече повече от час — неохотно помисли Джини — но аз няма да се унижавам, тичайки подире му. Ще си помисли, че му нямам доверие и отново ще се скараме.

Дали й бе ядосан за невинния флирт със симпатичния Люсиен Вале? Не бе казал нищо, въпреки че Джини с усмивка го бе укорила за безпокойството, причинено на бедната Соня.

Стив дяволито бе повдигнал едната си вежда.

— Как, като я поканих на танц? Каква инатлива жена — знаеш ли, че още не ми е простила?

— Ами… аз самата не съм сигурна дали съм ти простила. Само като си спомня…

— Аз също помня много неща, любов моя.

Какво искаше да каже с това? Бедата бе там, че все още не бяха прекарали достатъчно дълго време заедно, въпреки твърдото решение да не се карат и да бъдат напълно честни един с друг за всичко, случило се в миналото. Обичаха се, но дали това бе достатъчно, за да останат заедно до края на дните си? Не след дълго любовта навярно щеше да си отиде. Дали нямаше да остареят отегчени един от друг, а може би дори ненавиждайки се?

Джини бе оставила прозореца отворен и сега видя тънките пердета да се развяват от неочаквано излезлия нощен вятър. Тя стана, прекоси стаята и спря пред широкия прозорец, зареяла поглед в нощта. Дори бризът бе горещ тази нощ! Тя чу фученето на вятъра сред дърветата около къщата и си спомни за шума от разбиващите се океански вълни под верандата на къщата в Монтерей. Стив я заведе там малко след като бе убил Иван на борда на руския кораб.

И сега този изпълнен с кръв и насилие спомен я накара да потръпне, напомняйки й за тъмната страна от характера на Стив, за която Пако Дейвис я бе предупредил преди толкова много години. Как бе презирала Стив тогава! Как бе ругала, крещяла и заплашвала… всичко това изглежда малко го поуплаши.

Все още чуваше жестокия и безкомпромисен глас на Стив:

— Ти си наркоманка — знаеш ли какво означава това? Повече никакви прахчета, успокоителни или сънотворни. Повече няма да имаш нужда от тях. Сама ще се убедиш в това.

Това бе началото на един кошмар, който като че ли нямаше край. Защо трябваше да си спомня, особено сега, когато това ужасно време бе толкова далеч зад тях? Джини затвори очи, опитвайки се изобщо да не мисли, но нощта навяваше спомени. Горещият вятър галеше тялото й, подобно на пръсти, които възбуждащо докосваха кожата й… отнасяйки я далеч назад…

Назад във времето, когато тя ту зъзнеше от студ, ту в следващия момент изгаряше от жега, а тялото й се къпеше в пот. Всеки сантиметър от кожата я сърбеше, като че ли в плътта й се забиваха хиляди малки иглички. Тя се извиваше в чаршафите, оплитащи я като капан с многобройните си гънки, и крещеше срещу дланите, които я притискаха върху възглавницата. Главата й сякаш се подуваше, а след това се свиваше, стегната в железен обръч — бавно… бавно… Бе измъчвана умишлено и причината за всичко бе той.

— Искаш да ме убиеш! Унищожаваш ме, както направи с… не! Господи, не ме докосвай! Недей… недей!

Косата й бе загубила блясъка си и висеше мръсна по лицето и раменете й. Опиташе ли се да я махне от лицето си, те завързваха китките й за таблата на леглото.

По гърлото й се стичаха течности — храната, която тя бързаше да повърне. Крещеше, докато гърлото й пресъхнеше и от него започнеше да излиза вече само животинско скимтене.

— Не ме докосвай… — дрезгаво шепнеше тя дори насън. — Недей… о, недей! Мразя те… ти ще убиеш и мен…

Чуваше долитащи сякаш от огромно разстояние, неразбираеми гласове, които шепнеха нещо. Усещаше нечии длани — ту жестоки, ту галещи. Караха я да слуша, но никой не слушаше нея, никой не го бе грижа. Джини искаше да умре, но те нямаше да й позволят дори тази привилегия.

Част от времето тя прекарваше в сън, твърде изтощена, за да продължава да се съпротивлява, или просто лежеше върху измачканите чаршафи. До съзнанието й достигаха гласовете, които не преставаха да бучат.

— О, Исусе! Сигурен ли сте, че това е единственият начин? Тя агонизира, а да ви призная честно, не зная още колко дълго ще издържа и аз самият. Ако знаех…

— Тя е достатъчно силна да издържи това, а също и вие, ако се наспите и нахраните. Тя няма да умре. Гарантирам ви… с почти стопроцентова сигурност.

— Почти… какво имате предвид? Предупреждавам ви, докторе, че ако с нея се случи нещо…

— За бога, веднага напуснете тази стая, господине! Ако искате да си върша работата, за което сте ми и платил, най-добре ще е да започнете да следвате инструкциите ми! Лекувал съм и други подобни случаи и от собствен опит зная, че в периода на освобождаването от зависимост най-важното е на пациента да бъде осигурено пълно спокойствие. Тя започва да крещи веднага щом се приближите до нея. Сега за мен не подлежи на съмнение, че…

Два дена не чу нищо за него, защото той бе напуснал не само стаята, но и къщата.

Завърна се вечерта на третия ден с брадясало лице, без да си направи труда да дава каквито и да било обяснения. Доктор Матю го посрещна с лека усмивка.

— Тя е по-добре. Конвулсиите изчезнаха и сега отново е в състояние да поема по малко храна. И… това е само мое лично мнение, мисля, че не би било зле да изчакате до утре сутринта, преди да я посетите.

— Тактично ми намеквате, че все още има опасност при вида ми да изпадне в истерия?

Пръстите на Стив Морган нервно чешеха брадясалата му челюст. Забелязвайки бръчките на преумора и напрежение и кървясалите му очи, говорещи за твърде много погълнат алкохол и недостатъчно сън, докторът безразлично сви рамене.

— В края на краищата тя е ваша съпруга и проблемите между вас не са моя работа. Но, говоря ви от позицията на лекар, приличате на човек, който има остра нужда от почивка. На този етап подобна емоционална сцена…

— Имате право. Точно сега не съм в състояние да се владея. Лека нощ, докторе. Ако ме извините, обещавам утре сутринта да се появя в по-приличен вид.

Джини дочуваше тихия шепот на гласовете. Подсъзнателно бе нащрек, долавяйки и най-незначителния шум. Тропотът на копита и гласовете на вакерос под прозореца й я предупредиха за пристигането му. Почувства се толкова слаба! Не й бе останала нито капчица сили или емоции и въпреки това откри, че сърцето й бие прекалено учестено, в някакво болезнено, плахо очакване. Гласовете не преставаха… или всичко това бе просто плод на болното й съзнание? Тя се ослушваше за едни определени стъпки, приглушено затръшване на врата, отекналото й съзнание. Щеше ли да се появи и да избухне… със своите сини, сурови очи, пълни с омраза или отвращение? Или погледът му щеше да е безстрастен и безизразен подобно на нейния?

Стаята на Стив — дали някога наистина е била негова! Тя бе откъсната от останалите помещения в къщата, построена в нещо като ниша над самия океан. За да достигне до стаята откъм всекидневната, човек трябваше да мине по покрит с дъски коридор, гледащ от двете страни към градините.

Всичко това Джини научи от сестрата, която се грижеше за нея и която дори й бе начертала малка скица. Младата жена погледна надолу към тесния, сърповиден бряг, намиращ се точно под прозорците. Бе видяла разпенените вълни на океана да се разбиват с измамна нежност върху черните скали, гальовно плъзгайки се по брега.

— Точно пред стаята ви има прекрасна тераса. Когато се посъвземете, ще можете да сядате там и да се наслаждавате на слънцето и свежия морски въздух.

Когато се съвземе? Защо се чувстваше толкова болна и слаба? Какво й бе сторил? По китките й все още имаше синини, свидетелстващи за това, че е била връзвана за леглото подобно на пленено животно. Измъчвана! Всичко това й бе причинено от него. Дни наред бе седял до нея. Наблюдаваше я как страда и слушаше молбите й, без да помръдне.

— Само ако можеше да ми дадеш нещо! За болката… не мога да я понасям… тя ще ме погуби! Ако искаш да ме убиеш, защо не го направиш бързо? Защо?

Стори й се, че бе махнал падналите върху лицето й кичури коса и бе прошепнал нещо мило, давайки си вид, че иска да я успокои, но това бе всичко — преструвка… заради другите — доктора и сестрите. Защо не можеше да си спомни нищо? Защо мислите й бяха толкова замъглени и неясни?

Джини неспокойно се въртеше под леките завивки, опитвайки се да се освободи от тях. Тогава влизаше сестрата, която неодобрително цъкаше с език, докато отново ги оправяше.

Наистина ли се намираше в къщата в Монтерей или бе в някой частен санаториум — подобен на онзи, в който Иван я бе лекувал веднъж? Иван… Не! О, боже… не. Това бе спомен, с който не можеше да се бори… все още не. Стив го бе убил. Ужасно. Но защо, защо?

Стори й се, че дочу стъпки и бързо затвори очи, опитвайки се да успокои дишането си. Стъпките спряха пред вратата й, след това влязоха. Широки, ядосани крачки. Походка на дебнещ хищник. Тя си спомни думите на Пако Дейвис… толкова отдавна и така далечни.

— Този тип мъже не се спират пред нищо, а Стив е от най-лошите. Бих могъл да ти разкажа някои неща… — Но не й бе разказал. И сега тя трябваше сама да ги открива.

Джини го очакваше. В крайна сметка дойде само сестрата. Носеше купа с горещ бульон, а на дебелото й бяло лице като маска бе надяната неизменната й усмивка.

— Още ли сте будна? А всички ние си мислехме, че спите. Имате нужда от почивка, знаете ли. Между другото, съпругът ви се върна. Той навярно ще се радва да види колко по-добре се чувствате? Ще ви помогна да седнете, а след това ще изпиете бульона си до дъно, нали така? Ще придаде малко цвят на страните ви, когато утре сутринта господин Морган дойде да ви види.

Докато Джини се насилваше да привърши със своята „вечеря“, сестра Адамс не преставаше с престорено жизнерадостното си бъбрене.

Защо вечно трябваше да говори толкова много? И да се отнася с нея като с дете? Изкушаваше се да направи сцена — да лисне супата в лицето на сестрата и да стане от леглото, пренебрегвайки престорената им загриженост. Но всичко това й се стори неимоверно сложно, а въпреки нежеланието си тя отново бе започнала да се чувства сънена. Откакто отново осъзнаваше случващото се край нея, всичко, което искаше, бе да спи. Дори седенето й костваше прекалено големи усилия.

Нямаше да дойде да я види тази вечер. Очевидно не искаше. Състоянието й му бе толкова безразлично, че не се появи… колко дни бяха? Предпочиташе да отлага тягостната среща колкото бе възможно по-дълго. Вероятно сега, когато бе негова, се чудеше какво да прави с нея. Една нежелана, досадна отговорност. В края на краищата любовницата бе едно — източник на удоволствия, жена, от която човек лесно можеше да се освободи, когато почувстваше отегчение. Но съпругата…

За това разговаряха на следващия ден, когато Стив най-сетне я посети и я изведе на терасата.

Беше гладко избръснат, а аленият белег на лицето му бе избледнял до едва забележима тънка линия, която само щеше да го прави още по-загадъчен в очите на жените. Повече от всякога приличаше на пират с маниери на учтив непознат.

Помогна й да седне на един стол и се осведоми дали й е удобно. Самият той остана прав, облегнат безразсъдно на железния парапет, под който стърчаха спускащите се чак до вълните на океана канари.

Очите му, леко избледнели от сутрешната светлина, имаха цвета на океана далеч отвъд вълните, там, където той се сливаше с небето. Бездънни и с непроницаемо изражение. Изведнъж Джини почувства, че не знае какво да му каже нито как да се държи. Какво искаше сега от нея?

Сестра Адамс бе ресала косата й, докато тя отново не възвърна част от предишния си блясък, а след това я бе завързала със зелена панделка. Джини хвърли бегъл поглед на отражението си в огледалото, което сестра Адамс държеше пред нея — продълговати зелени очи, като две вирчета насред бялото й лице с твърде изпъкнали скули. Бе ужасно уморена и се чувстваше грозна.

Пред очите й за миг се появи златистото, грейнало лице на Консепсион с алените й, разтеглени в триумфираща усмивка устни.

— Естебан и аз — ние сме като едно цяло. Разбираме се един друг…

Тя вече не разбираше Стив, ако изобщо някога го бе разбирала. Когато я гледаше толкова безразлично, а в гласа му нямаше гняв или страст. Тя несъзнателно вирна брадичка, придобивайки непокорен вид.

— Радвам се, че си по-добре. Може би сега бихме могли да поговорим.

— Да поговорим! За какво? — Гласът й звучеше сърдито. — Сигурна съм, че вече си решил всичко. Получих ли си заслуженото? Бях ли наказана, както желаеше?

— Наказана? — За миг очите му заблестяха, пръскайки искри, по след това мъжът продължи с овладян глас: — Надявах се, че ще разбереш защо те доведох тук.

— За да… за да ме измъчваш! Зная на какво си способен, когато си ядосан… или си забравил? Само едно не мога да разбера — защо не ме пусна да си отида. Ти…

— Никой не те е измъчвал. — Все същият добре овладян глас. — Бе започнала да се пристрастяваш към опиума. Това бе единственият начин… Джини, виждал съм какво става с хора, страдащи от този порок. Бил съм в пушални на опиум, натъпкани с подобни на скелети човешки същества. Те се мятат от един ад в друг, без вече да осъзнават дори, че все още са живи. Лечението е болезнено и съжалявам, че трябваше да страдаш, но сега поне си възстановена или поне така твърди докторът.

— Трябваше да ме оставиш да умра! Това би било по-удобно за теб, нали?

— Все още не си на себе си, Джини.

— Означава ли това, че трябва да бъда „лекувана“ отново? Вечно ли смяташ да ме държиш като затворница или само докато се уталожи скандалът? О, за бога! Бих предпочела за разнообразие поне веднъж да бъдеш искрен с мен! Какво следва от тук нататък, Стив? Развод? Или ще бъда отпратена на някое тихо местенце, така че да можеш да забравиш…

— Не съм забравил, по дяволите! А както изглежда — ти също. Но няма да има развод, Джини. Във всеки случай, още не. След месец отново ще се оженим, този път официално — в църква, с благословията на баща ти. А след това ще дадем прием, на който ще присъства половината Сан Франциско. Навярно известно време ще шушукат колко скоро след като си овдовяла отново минаваш под венчило. Ще кажат, че си ми била любовница от доста време. Но това все пак е по-добре, отколкото да те наричат двуженка, нали, любима? А след време ще престанат да шушукат и ще го приемат.

Стив наричаше това „цивилизовано споразумение“. Той, който трудно можеше да бъде наречен цивилизован! Трябваше да се оженят повторно само за да предотвратят скандала, а единственото, което се очакваше от нея, бе след това в продължение на няколко месеца да играе ролята на щастлива съпруга.

— Дадох дума на приятеля ти, граф Черников, че най-късно до една година ще те пусна да отпътуваш за Европа. След това можеш да решиш дали искаш да се разведем.

— А дотогава? — Последните думи Джини изрече почти шепнешком, надявайки се Стив да не забележи колко бяха побелели кокалчетата на пръстите й, стиснали облегалката на стола.

— Дотогава предлагам да се опитаме да запазим приличие и да преодолеем този момент колкото е възможно по-безболезнено. Ще ти дам достатъчно пари, така че да бъдеш независима, каквото и да решиш да правиш след това.

Гласът му звучеше делово и напълно хладнокръвно. В края на краищата какъв избор имаше тя?

— Ами любовницата ти? — попита след малко Джини, при което той насмешливо повдигна едната си вежда.

— Ами твоите любовници? — отпускайки се обратно на стола, Стив отвърна загадъчно: — Надявам се, сладка моя, че и двамата сме достатъчно разумни, за да бъдем дискретни. Между нас казано, вече дадохме храна на клюките. Защо за разнообразие да не предложим на злите езици някоя друга тема?

Двамата седяха един срещу друг на масата за вечеря, разговаряйки на светлината на свещите като двама партньори в някаква гротескна игра. Преди по-малко от година изобщо нямаше да обърнат внимание на вечерята. Не, само преди месец той щеше да я отнесе в леглото въпреки плахите й протести. Но сега, когато трябваше да се появят в обществото като съпрузи, между тях лежеше невидима преграда и никой не можеше или не искаше да направи първата крачка към сближаването.

И „Алта Калифорния“, и „Хроникъл“ описаха сватбата най-подробно. Заглавието на „Хроникъл“ тръбеше: Първи брак на дъщерята на сенатор Брандън пред католическата църква!

По-консервативният „Алта Калифорния“ наричаше булката „наскоро овдовялата принцеса Сарканова“, напомняйки на читателите си трагичния инцидент в открито море, изменил така съдбовно живота на принцесата. И двата вестника обаче бяха единодушни, че младоженците са били изключително красива двойка и че приемът, даден по-късно същия ден от бащата на булката, превъзхождал дори великолепното сватбено тържество на дъщерята на известен нюйоркски милионер с един английски пер.

Къщата на Ринкън Хил блестеше, цялата в светлини, а танците продължиха до зори, последвани от коктейл — изненада в хотел „Палас“. Веднага след това, спазвайки традицията, булката и младоженецът „избягаха“, отпътувайки с великолепна нова карета, специално поръчана в Англия и теглена от чистокръвни арабски жребци.

Джини заспа, изморена до смърт и с натежала от изпитото шампанско и голямото нервно напрежение глава. Когато Стив я взе на ръце и я понесе нагоре по витата стълба, Джини едва-едва се разбуди, промърморвайки нещо неразбираемо.

Първата й мисъл бе, че все още сънува. Къде се намираше? Какво се бе случило с нея? Лежеше сама в огромно легло с резбовани махагонови табли, облечена в нощница от ефирна светлозелена коприна, прилепнала по тялото й. Трябва да бе късно вечерта. През френските прозорци проникваше слаба виолетова светлина. В стаята някой бе запалил лампа, чието оранжево сияние засенчваше избледняващата дневна светлина.

По-късно нахлуха спомените — отначало съвсем бледи и смътни, носещи със себе си тревожно предчувствие.

Сега тя отново бе омъжена за Стив. Тази сватба й се струваше дори по-нереална от предишната — свещите върху високия олтар, гласовете на хора, собствения й заекващ глас в отговор на зададените й въпроси. Гласът на Стив бе прозвучал по-силно и почти безстрастно, каквото бе и лекото докосване на устните му до нейните след това. По време на приема й бе прошепнал:

— Зная колко добра актриса можеш да бъдеш, Джини. Не забравяй, че трябва да сме лудо влюбени, за да бързаме толкова с венчавката. Можеш да изиграеш ролята си и по-добре!

— А ти? Забелязах, че ти е доста трудно да се отлепиш от Консепсион. Това твърде много ми напомня на нашата първа сватба!

Стив лениво вдигна очи към лицето й.

— Каква невероятна памет притежаваш, скъпа моя! Някой път трябва да споделиш как ти се струва тази сватба, сравнена с предишната ти венчавка.

Преди Джини да успее да отвърне нещо, той я бе принудил да танцуват, притискайки я толкова плътно към себе си, че накрая тя бе останала почти без дъх.

А след това… след това не я остави сама нито за миг, играейки ролята на всеотдаен, влюбен младоженец. Как смееше да й говори, че била актриса!

А сега… Джини седна на ръба на леглото, мръщейки се от усилието да си спомни нещо. Бе заспала почти веднага след като останаха сами в каретата, със склонена на рамото му глава. Стив бе обвил ръка около раменете й… а след това? Спомни си, че я бе отнесъл на ръце… тих, шептящ глас… ритника, с който отвори вратата. Кой я бе съблякъл и сложил в леглото?

Внезапно младата жена усети, че страните й са пламнали. Колко комично! Трябваше да се пребори с моментната слабост. Спомни си тази стая. Стив я бе водил тук и преди и тогава почти я бе изнасилил. Тялото му се бе превърнало в оръдие на неговото наказание и гнева му. Нямаше да я накара да му се довери сляпо както преди само защото предната нощ е бил мил и дори галантен. Той знаеше какво прави и имаше средства и начини да я накара да бъде доволна и кротка.

Джини дръпна кадифената връв на звънеца — гневно и властно, след което уморено се протегна. Каквито и да бяха мотивите на Стив, пред очите на всички той се държеше с нея като със своя собственост. Бяха сключили сделка и този път тя нямаше да допусне да бъде наранена. Не… нито пък щеше да бъде послушна и любезна съпруга! Насила я бе въвлякъл в това положение — в името на благоприличието. А дали и баща й нямаше пръст в цялата тази работа? Е, добре, тя щеше да изиграе ролята си докрай… да видим дали ще му хареса това!

Джини неспокойно потръпна и направи усилие да се завърне в настоящето, изплъзвайки се от капана на спомените… за сватбата, за непреодолимата пропаст между тях. Само преди девет месеца се бяха завърнали в Сан Франциско от сватбеното си пътешествие на полуострова и по изключение около тях нямаше други хора. Докато прислужницата опаковаше багажа й, госпожа Морган вечеряше със съпруга си на остъклената тераса, от която се откриваше гледка на заспиващия град чак до далечната, неравна линия на океана.

Оттогава насам, особено в моменти като този, когато оставаха сами, Джини не преставаше да се изненадва от обзелото я натрапчиво чувство за нереалност. Възможно ли бе да е омъжена за Стив, а да са си толкова чужди един на друг. Можеше да й говори за работата си, да й се усмихва и дори да я дразни, но напрежението между тях неизменно оставаше.

Той се отегчава от мен — помисли си Джини и сведе поглед, замислено посягайки към чашата с бяло вино, поставена пред чинията й. — Глупаво бе да очаквам да…

Но какво бе очаквала тя? Че Стив ще настоява да остане при него, когато сам той бе уредил пътуването й до Европа. На това той се реши след ужасното парти в дома на някаква актриса, на което почти всички останали мъже бяха довели любовниците си, но Джини настоя да присъства.

— Защо не? Познавам всички. Звучи забавно. Не мисли, че ще ревнувам, ако решиш да се усамотиш с малката блондинка, на която отдели такова внимание миналата вечер.

При тези й думи Стив повдигна вежда:

— Това означава ли, че и аз не трябва да проявявам ревност? Забелязах, че имаш няколко обожатели измежду приятелите на домакинята.

— О! — безгрижно сви рамене Джини. — Те поне всичките са нормални хора. Толкова съм уморена от всички тези лицемери с техните безкрайните преструвки и игри на почтеност.

При тези думи той избухна в смях, но когато по-късно я завари да се целува с млад мъж на име Питър, Стив побесня. Джини се остави да бъде целуната от онзи, между другото доста известен английски актьор, само за да не нарани прекалено жестоко гордостта му, след като решително бе отказала да прекара нощта с него.

Учудена от неудобството и вината, които изпита, тя направи опит да се измъкне от твърде силната прегръдка на младия мъж. В края на краищата, опитвайки се да оневини сама себе си, Джини бе оставила Стив насаме с домакинята.

Бяха излезли с актьора на терасата, където останаха по-дълго от нормалното, когато Питър й предложи да я заведе до стаята й.

Стив не показа ни най-малка изненада. Само преди да се оттегли, отправяйки им церемониален поклон, на лицето му се изписа саркастична гримаса.

— Извини ме, че те прекъсвам, любов моя. Исках само да ти пожелая лека нощ.

Бе прекарала изключително неприятна и неспокойна нощ. Разбира се, сама, защото скоро след това се бе отървала от Питър. На другия ден, по време на късната закуска, никой от тях не направи дори и най-малък намек за предната нощ и не попита другия как я е прекарал.

Правеше любов с мен, но никога не ми каза, че ме обича — помисли си Джини. Краткото щастливо време, което бяха преживели в Мексико — и двамата бедни, заспиващи, където ги завареше нощта, сега изглеждаше само сън. Тогава той я обичаше, но не за дълго. Опита се да не мисли за ужасния начин, по който Стив бе убил Иван. Това също й се струваше невъзможно. Като че ли бе някакъв кошмар. Не от ревност — Стив вече не я ревнуваше. Просто искаше да си върне нещо, което му бе принадлежало. А сега, по-малко от година, откакто официално бяха женени, той вече бе уморен от нея и след този уикенд вече не споделяха едно легло.

Джини си каза с искрица от предишната пламенност: Проклета да съм, ако му покажа, че това има някакво значение за мен! Ако нищо не ми е останало от момичето, което бях, имам поне своята гордост!

Бе прекарала известно време на слънце, докато лицето й отново придоби онзи златисто прасковен цвят, правещ го да блести на светлината на свещта. Зелените й, леко издължени очи изглеждаха загадъчни и тайнствени, а пръстите й си играеха със столчето на чашата за вино, което тя неочаквано пресуши на един дъх.

— Това някакъв таен тост ли беше? За Русия? Или за Франция и старите спомени?

Чашата, която Джини държеше, се разби в камината, а младата жена предизвикателно погледна сътрапезника си.

— Защо да пия за старите спомени? Миналото е мъртво. Предпочитам да гледам напред.

— Трябваше да ми кажеш — сухо рече Стив. — Щях да се присъединя към тоста ти.

За момент той изпита желание да обърне масата, която ги разделяше, да вдигне Джини на ръце, след което да я притисне на пода сред счупени глинени съдове и чаши, принуждавайки я да признае… да признае какво, за бога? Че се бе превърнала в жена, която отвръщаше на ласките на всеки мъж, който проявеше малко по-голяма настоятелност? Стив не можеше да забрави, че вината бе негова. Прекалено егоистичен, за да мисли за нейното бъдеще, той неведнъж я бе оставял на произвола на съдбата. Ако не бе позволил да бъде заслепен от проклетата си гордост и ревност, Джини никога нямаше да попадне в ръцете на Карл Хоскинс или Иван Сарканов. Нито да се пристрасти към прахчетата, които й помагаха да забрави.

Сега тя го винеше за всичко, което се бе случило с нея, и трезвата част от неговото съзнание му казваше, че е права.

Докато умът й бе замъглен от пристрастяването към опиума и Джини му крещеше, изпълнена с омраза и недоверие, той си бе обещал да бъде търпелив с нея. Този път нямаше да я насилва за нищо. Щеше да я остави да си даде сметка за желанията си, а след това възнамеряваше да я спечели отново, без принуда. Обаче не се получаваше.

Тя не бе същата жена, която някога се остави Стив почти да я удуши, кълнейки се, че го обича. Нито привидно кроткото същество, което бе насочило нож срещу него.

Слава богу, че не след дълго щяха да се разделят за известно време. И двамата имаха нужда от кратка раздяла, за свикнат отново един с друг.

Времето бе започнало да лети неимоверно бързо, подобно на сменящите се пейзажи зад прозореца на някой от скъпите частни вагони по новата железница, свързваща двата бряга на обширния континент. Тези вагони бяха предназначени за акционерите в Сентръл и Юниън Пасифик, чието пътуване бе толкова леко и луксозно, сякаш прекарваха уикенда в някой курорт.

Наскоро Стив й бе подарил част от акциите си и Джини бе започнала да се чувства като собственичка на тази железница. Дните и нощите летяха с непрестанно сменящите се зад прозореца пейзажи.

Когато не бе със сенатора и Соня, тя прекарваше по-голямата част от времето си сама в луксозно мебелирания вагон, който бе неин и на Стив. Сам Стив почти непрекъснато играеше покер с някакви свои познати, които бе срещнал уж случайно. Една нощ, когато, малко пиян, той безстрастно я бе целунал, Джини можеше да се закълне, че бе доловила мирис на евтин дамски парфюм.

— Ролята на пренебрегнатата съпруга ли играеш, Джини, скъпа? Не ти отива. А и аз съм прекалено уморен, за да си помисля да те изнасилвам. Така че… лека нощ.

Устните на Стив — горещи и някак дразнещи, едва-едва бяха докоснали слепоочието й, плъзгайки се към меката част на ухото й. Някаква дяволска сила я караше да се възбужда винаги, когато той я докоснеше! Би приела дори и присъствието му в удобното й широко легло във вагона, стига да можеше да се кара с него до края на нощта. Но Стив я остави и изчезна. Това също бе нещо, с което се бе наложило да свикне през изминалите няколко месеца.

Спяха в отделни спални и винаги когато споделяха едно легло, излизаше така, сякаш Стив я приемаше, защото нямаше на разположение друга жена, която да задоволи необузданите му желания. Това ставаше обикновено, след като бяха излизали някъде и бяха пили твърде много или се чувстваха прекалено уморени. Съвкупяваха се като животни и всеки от тях търсеше забрава в страст без чувства. Никога не я поглеждаше, както бе правил преди, когато й шепнеше без дъх:

— Искам те, Джини! И ако веднага не свалиш дрехите си…

Не… сега прислужницата я събличаше и й помагаше да облече скъпите си, красиви нощници и комбинезони. А когато Стив идваше при нея — ако изобщо дойдеше, то бе едва когато тя вече заспиваше и бе твърде уморена, за да се съпротивлява. А след това отново я оставяше, за да спи сам.

Да, до Джини бяха достигнали обикалящите града клюки, разпространявани от жени, които тайно й завиждаха, защото съпругът й я вземаше навсякъде със себе си и се отнасяше с нея като със своя любовница. Дори Соня бе забелязала с необичайно остър тон колко странно изглеждало всичко това.

Но вината си бе нейна. В началото Джини настояваше пред Стив да не се отнася с нея като с някоя глупава, нещастна съпруга.

— След като се споразумяхме, мисля, че договорът ни трябва да бъде справедлив и еднакво изгоден и за двама ни. Не разбирам защо изгодите да бъдат само за теб. Аз също бих искала да се забавлявам.

Учудващо или не, но тя никак не се забавляваше, предпочитайки обаче да умре, вместо да му го признае. Навсякъде я водеше със себе си и се отнасяше се с нея като със своя любовница, но тя не бе дори това.

Не след дълго Джини отплава за Европа. Дори мисълта, че ще срещне руския император и че по всяка вероятност е негова дъщеря, не бе в състояние да я извади от необяснимата депресия, в която бе изпаднала, а както обикновено, депресията я караше външно да цъфти.

Щяха да прекарат една седмица в Ню Йорк. Пристигането й сред строгото и консервативно висше общество на Ню Йорк предизвика истински фурор. Тя не само бе богата, но имаше млад и красив съпруг — обект на нестихващо любопитство от страна на жените. Освен това Джини бе наполовина французойка и се отличаваше с интелигентност и блестящо образование.

Слуховете за младата двойка се бяха разнесли далеч отвъд Сан Франциско и нюйоркчани се чудеха каква част от тях бяха истина. Никой не можеше да каже, дори и организаторите на клюкарски „веселби“, които подкупваха прислугата, за да събират информация.

Стив Морган, висок, опасен мъж с белег от сабя на лицето, който даваше храна на нескончаеми слухове за безброй дуели, бе в Ню Йорк по работа заедно със своя тъст. Прекрасната му млада съпруга скоро щеше да отпътува за Европа, съпроводена от мащехата си. Пред хората младото семейство изглеждаше щастливо, но насаме… кой обаче можеше да знае какво се случваше, когато бяха насаме в своя хотелски апартамент? Откакто бяха пристигнали в Ню Йорк, Джини рядко виждаше съпруга си, освен във връзка с някоя тяхна поява сред обществото. Дните й минаваха в обикаляне на магазини заедно със Соня и нескончаеми посещения. Вечерите й не свършваха преди зори, когато Джини вече едва имаше сили да седне на леглото си.

Когато не трябваше да се преструва на влюбен за пред хората, Стив се държеше така, сякаш тя не съществуваше. Изглежда дори спорадичното му желание към тялото й бе на път да изчезне. Той нито веднъж не влезе в нейната стая в хотелския им апартамент. Постоянно се налагаше да закусва сама, но чувството на унижение я възпираше да го запита къде се губи от първия ден, когато пристигнаха в града.

— Господин Морган каза да се наспите добре, госпожо. Той излезе съвсем рано сутринта.

Бе настоявала Делия да остане нейна камериерка и с времето момичето постепенно придоби едно безизразно, каменно изражение. Изглежда тя също малко се боеше от Стив. Без съмнение бе научила от Тили историите за миналото на господаря си. Джини не възнамеряваше да се унижава, задавайки въпроси.

Тя усещаше как лети времето, брулена от вихъра на лудешкия му бяг. Не можеше да сподели истинските си чувства дори със Соня… нито пък със Стив, дори, в случай че й бе отделил малко внимание.

Сега бе сигурна, че той изгаря от нетърпение да я изпрати в Европа. Трябва да бе полудяла, за да си въобрази и като наивна глупачка да се надява, че би могъл да промени решението си. Да й каже, че би искал да остане с него.

Отпътуването им със Соня бе отбелязано с голямо прощално празненство — едно от онези събития, които вестниците снобски наричаха „соаре“. То се състоя в нощта, преди да отплават за Париж в голямата бална зала на хотела, където присъстваха над петстотин души. Въпреки това на другата сутрин вестниците щяха да пишат за „изключително мило събиране на близки приятели“. Джини познаваше някои от присъстващите съвсем бегло.

Нервите й бяха изопнати до краен предел и тя се опитваше да скрие изтощението си, смеейки се непрестанно и флиртувайки с всички мъже, с които танцува. Миналата нощ бяха ходили на бал и се прибраха в хотела едва за закуска. След това не видя повече Стив, докато той съвсем неочаквано не се появи в стаята й, заварвайки я да рови в кутията си за бижута. Джини се опитваше да избере някакво колие, което да сложи с новата си рокля от коприна с цвят на бронз.

— Караш гостите да чакат, любима. — След това с небрежен жест й подари ацтекска огърлица, каквато тя изумена бе видяла в един музей. Изработена от тежко злато с инкрустации от скъпоценни камъни, огърлицата бе прекалено внушителна, за да се носи с друго бижу. Тя прилепваше плътно около шията на младата жена и стигаше до гънката между гърдите й, открити от дълбоко изрязаното деколте.

Джини бе красива и очарователна с някаква варварска хубост, караща всички жени да й завиждат.

— О, Стив! — прошепна тя с грейнали очи, което го накара да се засмее.

— По-късно тази вечер ще имаш възможност да ми благодариш. Сега е време да тръгваме.

Но щом се смесиха с гостите, тя отново го изгуби от поглед. Жизнерадостното й държание бе почти трескаво. Колко часа оставаха? Двете със Соня щяха да отплават с първия сутрешен отлив. Бе й подарил една прекрасна скъпоценност и без съмнение очакваше в замяна дискретен развод без много суетене и протакане.

Когато обявиха, че вечерята е сервирана, Джини вече почти бе престанала да се тревожи. Бе изпила прекалено много вино в отчаяни опити да притъпи странната болка в гърдите си. Сега протягаше ръка към мъжа, който щеше да бъде неин съсед по маса, смеейки се на някаква негова шега, когато Стив неочаквано изникна с необяснимо сърдито изражение на лицето.

— Сбогува ли се с всички? — След това, без да й даде възможност да отговори, той добави; — Добре. Вече се извиних пред баща ти. Ще вечеряме само двамата.

Пръстите му се впиха в китката й, безмилостни като стоманени белезници. Стив сякаш изобщо не забеляза възмутената й реакция.

Лицето на Джини пламна. Всички погледи бяха вперени в тях! Той на практика я влачеше след себе си, прекосявайки залата, покрай готвещите се да седнат на масата двойки, покрай знатните вдовици, които учудено повдигаха вежди, покрай мащехата й, стиснала устни толкова силно, че бяха побелели, и покрай келнерите с техните дискретно безизразни лица. Продължи да я тегли след себе си и по застланото с килим стълбище, като се обърна да я погледне само един-единствен път, когато със заплашителна учтивост я попита дали не би предпочела да я носи на ръце нагоре по стълбите.

Пред вратата на хотелския им апартамент тя отново направи опит да се освободи.

— Стив! Да не си полудял! Делия… какво ще…

— Ако се каниш да ме попиташ какво ще си помисли Делия или пък онези хора долу, честно казано, пет пари не давам за това! А на Делия казах да си ляга, така че е безполезно да я викаш, ако това си си наумила.

Тя едва не припадна в антрето, а след миг дочу затръшването на вратата зад тях и зловещото превъртане на ключа в ключалката.

Всички завеси бяха дръпнати, а газовите лампи намалени, така че на Джини й се стори, че е затворена в кутия от кадифе.

— Ако се надяваш да останеш с тази рокля, трябва да ти кажа, че много се лъжеш. Свали от себе си всички тези смешни парцали и остави само огърлицата.

Докато изричаше това, той небрежно смъкваше собствените си дрехи, без да сваля очи от нея.

Джини пое дълбоко дъх и се изправи пред него с предизвикателно присвити очи.

— Ако ме искаш гола, сам трябва да свалиш дрехите ми, Стив Морган! Проклета да съм, ако тръгна да се събличам заради теб като… като някоя уличница!

— За каква друга, по дяволите, се мислиш? Ти малка, зеленоока, разглезена женичке! Достатъчно дълго бях търпелив с теб, но, както изглежда, ти си от типа жени, които разбират само от един вид отношение.

Изричайки през зъби тези думи, той пристъпи към нея и въпреки неочакваното сърцебиене, Джини отказа да се предаде. Тя затаи дъх, когато Стив разкъса деколтето на роклята й. След това я вдигна на ръце и я хвърли на леглото, а докато се навеждаше над нея, нави буйната й коса около дланта си. Джини извика тихо.

Почувства се… почувства се като пленница, обладавана от своя завоевател. Съпротивляваше се почти инстинктивно, заслепена от гняв, дращейки с нокти гърба му, докато той не дръпна жестоко косата й, принуждавайки я да извие глава назад, и впи устни в шията й.

За момент Джини остана хладна, след което въздъхна и внезапно се предаде, а ръцете й притиснаха тялото му. Тя галеше с пръсти гърба му от основата на врата надолу и вместо да се опита да се освободи, го стисна с хълбоци, а краката й се увиха около мускулестите му бедра.

От неистовото притискане на телата им огърлицата болезнено се впиваше в кожата й. Пламъчетата на лампите трептяха, правейки стаята ту да изглежда по-голяма, ту отново да се свива около тях. Устни и длани се преоткриваха отново и отново, докато телата им се разделяха и сливаха, оставяйки нови гънки върху измачканите ленени чаршафи на леглото.

Междувременно гостите на сенатора бяха приключили с вечерята и пак подеха танците, съпроводени с неизбежните шушукания.

Джини бе задрямала в топлата прегръдка на Стив, а след това се бе събудила. Склонила глава на голото рамо на мъжа си, тя шепнеше любовни слова, ликуваща от отново разгарялото се помежду им желание.

Сега, след като се бяха преоткрили един друг, той със сигурност нямаше да я пусне да замине!

— Стив… — плахо поде тя, но мъжът не я остави да довърши. Целуваше я ожесточено, почти неистово, отнемайки й способността да мисли… Останаха единствено целувките му. Като че ли и двамата отказваха да приемат, че навън, зад прозорците, настъпваше утрото, дебнеше под плаща на нощта, за да нахлуе не след дълго и да ги раздели един от друг.

Така и стана. Трябваше да се досети! Но как можеше да знае, че бледата сива светлина, невинно проникваща през спуснатите завеси, и едно плахо, но настойчиво почукване, можеха да заличат изминалата страстна нощ. Сякаш тя никога не бе съществувала?

Джини отново бе на кораба — облечена в топли дрехи, с боне и наметка срещу утринния хлад. Бледа млечнобяла светлина извираше от нежно полюшващите се пазви на морето, над които лениво се стелеше мъгла.

Какъв тъжен и потискащ час за раздяла! Дори дрипавите парцали на мъглата изглеждаха отчайващо овехтели. А Джини отново бе на борда на кораб. Белите му платна плющяха на вятъра, а лъскавите парапети сега бяха матови от ситните водни капчици. Всичко изглеждаше просмукано от влага. Дори полата на Джини бе провиснала, а когато младата жена приглади падналите на челото й къдрици, усети влагата по бакъреночервената си коса.

Луксозната каюта, която споделяше със Соня, бе ярко осветена от газови лампи. Джини почти се задушаваше от тежкия аромат на екзотични цветя. Имаше чувството, че всичките им гости от предишната вечер се бяха качили на борда, за да се сбогуват по възможно най-шумния начин. В един от ъглите на голямата каюта бе поставена маса, застлана със снежнобяла покривка. Върху нея бяха натрупани бутилки шампанско и различни съдини, изпод чиито капаци все още излизаше пара.

— Тост! — непрекъснато чуваше тя, а чашите отново и отново се пълнеха и пресушаваха. Някакъв възрастен мъж, когото Джини си спомняше съвсем смътно, я уверяваше, че им предстояло спокойно плаване.

— По това време на годината пътуването по море е най-безопасно. Веднага щом напуснете пристанището ще изгрее слънце и ще ви съпътства през цялото време.

Като че ли някой го беше грижа! Сякаш можеше да я развълнува нещо друго, освен факта, че Стив не каза нищо и не направи нищо, а само я подтикваше да бърза, за да не изпуснат отлива.

Миналата нощ… но може би миналата нощ е била само начин на сбогуване. Неговият начин да я прогони от живота си.

Джини обходи с поглед каютата и накрая, както бе правила вече много пъти, се загледа натам, където седеше той. Гладко избръснат и много елегантен, той по нищо не напомняше за голия дивак, насила завлякъл я в стаята само преди няколко часа. Устните й — подути и болезнено чувствителни, все още пазеха спомена за целувките му. Дали някой от присъстващите подозираше какво се бе случило, след като той така безцеремонно я завлече нагоре по стълбите, без да си направи труда да й даде някакво обяснение? Но дали това изобщо бе от значение? Виждайки ги днес, в студената сива светлина на пролетното утро, навярно им бяха заприличали на още една женена двойка — съпрузи, вече прекалено свикнали един с друг, за да се вълнуват от раздялата.

Една гневна стрела прониза тъмното було на забравата, което я обгръщаше. Някаква жена кокетно се усмихваше на Стив и държеше чашата си така, че леко да докосва неговата. Коя бе тя? И как смееше да флиртува с него толкова открито, дори още преди съпругата му да бе отплавала?

Неочаквано, сякаш усетил погледа й, Стив вдигна към нея тъмносините си, непроницаеми очи, чието изражение бе полускрито от неестествено дългите му мигли. Колко пъти му се бе присмивала заради тях. Джини вирна брадичка и се опита да устои на погледа му.

Стив полунасмешливо вдигна чашата си по посока на Джини, чиито очи пръскаха гневни искри. Колко студена и ядосана изглеждаше сега — с боне и затворена рокля от гълъбовосива коприна, същинска квакерка. Но когато човек забележеше тези очи и устни… Неговата малка, зеленоока вещица! Стив много ясно помнеше лудешкото биене на сърцето й върху гърдите си… като на някакво пленено диво животно… тихите, откъслечни стонове, изнизващи се от отворените й устни. Джини — сирена и самодива, жената, която можеше да тласне към гибел всеки мъж.

Как можеше да се бори като тигрица и да ругае, а в следващия миг да се отдава, изпаднала в странна самозабрава. Как успяваше да остане толкова неуловима, дори когато той превземаше тялото й? Само да му бе дала през последните буреносни месеци дори най-малък знак, че е променила решението си относно това нелепо пътуване. Сега обаче Стив мрачно си мислеше, че дори и да нямаше нищо друго, собствената му гордост щеше да го подтикне да настоява Джини да замине. Искаше да й даде възможност сама да избере съдбата си, да бъде напълно свободна, така че решенията й да не се влияят от нищо. Така би било най-добре не само за нея, но и за неговото собствено спокойствие. В последно време дяволската му ревност твърде често го бе изваждала от равновесие.

Очите на Стив замислено се взираха в лицето й, изучавайки изражението му. Внезапно, сякаш не можеше повече да понесе вторачения му поглед, Джини се извърна и напусна каютата, в която веднага нахлу важният морски въздух.

— Извинете — машинално рече тя на красивата брюнетка, гледаща Стив с втренчен, леко нацупен и разочарован поглед.

Той изпразни чашата си, след което поръча още две, оставяйки бакшиш на сервилния стюард. След това последва Джини, пренебрегвайки цялата си практичност и здрав разум.

Джини стоеше сама, облегната на парапета и той, без да продума, й подаде една чаша. За миг очите й — потъмнели и непроницаеми, срещнаха неговите, след което, отмятайки глава назад.

Джини на един дъх пресуши чашата с шампанско, като да бе пълна с вода. Хвърли я настрани с небрежен жест.

— Приятно пътуване, скъпа — прошепна над ръба на своята чаша Стив, преди също да я захвърли, подражавайки на съпругата си.

Неочаквано Джини се обърна, а облечените й в ръкавици ръце стиснаха парапета толкова отчаяно, че човек би помислил, че пръстите й ще се счупят. Силният бриз, браздящ водната повърхност и подмятащ прозрачните парцали мъгла, разкри очертанията на стройната й фигура и Стив усети полите на роклята й да се увиват около краката му.

Тъкмо се канеше да каже нещо маловажно и прозаично, когато дочу името си, отронило се от устните на младата жена. През цялото време лицето й остана извърнато настрани.

— Стив…

Чак сега, съвсем неочаквано, булото на всичките им заблуди и недоразумения от последните месеци се повдигна и за миг той прозря жестоката битка, която кипеше в гърдите на съпругата му. Битка за надмощие между чувствата й към него и гордостта, овладяла я напълно. Младата жена държеше лицето си извърнато към океана, като че не смееше да се изправи очи в очи с отговорите, които можеше да открие в очите му. Същото проклето самоуспокоение, люляло и него самия, но Джини както винаги се оказа по-смела. Понеже не й помогна, не отвърна на нейния зов за помощ, той видя раменете й да се изправят в същия момент, в който тя отново своенравно вирна брадичка.

— Знаеш ли, има нещо, което искам да те питам. Стив, искаш ли… искаш ли да се върна?

Той се поколеба — безкраен миг, през който търсеше подходящите думи, докато най-накрая изрече:

— Искам да постъпиш така, както сама решиш, Джини.

Само миг след като бе произнесъл тези думи, той вече се проклинаше. Какъв страхливец само бе. Колко дяволски благочестиво и предпазливо прозвуча отговорът му! Тя се оказа посмела. Стив я проклинаше за ужасната настойчивост, с която се опитваше да получи онова, към което се стремеше. Джини обърна глава, за да го погледне право в лицето, без да се срамува от бликналите в очите й сълзи.

— Тогава… — тя се опита да изрече тези думи с равен глас, без да сваля поглед от лицето му — тогава може би трябваше да поставя въпроса си по друг начин. И може би този път ще получа недвусмислен отговор! Ти… — Джини внезапно прехапа устни, преди да продължи с овладян глас: — Какво изпитваш към мен, Стив? Ако ме обичаш — колко голяма е любовта ти? Трябва да зная това, не разбираш ли?

Почувствал се като хванат в капан, Стив спонтанно отвърна:

— Но аз съм луд по теб, скъпа. Съмнявала ли си се някога? — за миг, виждайки припламващите в очите й зелени огънчета, той си помисли, че Джини ще го зашлеви и съзнаваше, че си го заслужава.

В този момент някакъв оглушителен метален глас ги откъсна един от друг:

— Всички изпращачи на брега! Моля, изпращачите да слязат на брега! Последно повикване!

Каквото и да бе възнамерявала да каже, думите й заглъхнаха сред грохота на това настойчиво предупреждение.

Очите й, тържествено блестящи и широко отворени, търсеха върху лицето му отговора, който устните на мъжа отказваха да й дадат.

Толкова много неща бяха изречени, думи на любов и доверие, а нерядко и на ревност. Под нейния по детски въпросителен поглед кривата, едва загатната самоиронична усмивка изчезна от устните на Стив. Изглеждаше гневен, нетърпелив, разочарован и… да, изглеждаше нещастен!

Сложи ръце на раменете й, а гласът му прозвуча дрезгаво:

— Джини…

Тя поклати глава.

— Не, недей! Не казвай нищо повече, Стив. Не искам… ако не можеш да го кажеш, тогава покажи ми! Проклет да си, Стив, поне този път ми кажи истината!

Внезапно, без изобщо да я е грижа, че палубата бе пълна с хора, Джини се хвърли към него, сключвайки ръце около врата му, повдигната на пръсти, с вече полуразтворени устни, жадно търсещи неговите.

Стив бе неспособен да й устои.

Ръцете му притиснаха тялото й някак ожесточено, сякаш жадуваше да я прекърши, а устните му превзеха нейните с болезнена, дивашка целувка, накарала младата жена тихо да простене, въпреки че съзнаваше триумфа си. Можеше да й говори каквото си ще, можеше да я целува така, сякаш я мразеше задето го бе поставила на тясно, но той я обичаше… обичаше я! Подсказваха й го внезапно пробудените й инстинкти.

Целуна я както някога във Вера Круз, когато за пръв път й призна, че я обича и е изгубил ума си по нея. Беше я обладал жадно, шептейки любовни думи на испански, а дъхът му изгаряше кожата й.

Гневът и страстта му се превръщаха в нежност пред подкупващата й отзивчивост, дяволски познатите форми на тялото й и соления вкус на сълзите, стичащи се по страните й. Болезнено разочарование замени нахлулите в душата му чувства при звука на смутеното покашляне на сенатора, напомнящ на Стив, че последните лодки всеки момент щяха да отплават към брега.

— Задържат отплаването на кораба заради нас. Мисля, че… — лицето на Джини бе пребледняло и мокро от сълзи, а потъмнелите й очите не се откъсваха от тези на Стив.

Той сякаш с мъка прокара длани нагоре по гърба й. Пръстите му се впиха в раменете й, след което рязко я отблъсна от себе си. Със смръщени вежди той изруга шепнешком на испански:

— Дявол да те вземе, зеленоока вещице, получи ли отговорите, които търсеше? Какво повече искаш от мен — скалпа ми, за да го носиш на колана си ли?

Преди Джини да успее да му отговори и дори да схване съвсем ясно какво бе промърморил със стиснати зъби, дланите му се отделиха от нейните, а лицето му придоби предишния си непроницаем израз.

Този път Стив я целуна с делова и официална целувка, която бе по-скоро едва доловимо докосване на устните му до нейните.

— Пази се, querida mia1.

Джини стоеше, опряна на парапета с чувството, че е пуснала корени и никога няма да успее да помръдне. Гледаше как Стив си тръгва без нито веднъж да се обърне, за да я погледне.

Винаги ли щеше да става така? Почувства как бавно се връщаше към реалността, сякаш пробуждайки се от някакъв кошмар. В съзнанието й се бе запечатала една картина — Стив, който си отиваше. Колко ли пъти го бе правил и колко ли още пъти щеше да го стори.

Ти си болна! — упрекна сама себе си Джини. — Престани да живееш в миналото… Поне не в тази му част.

Младата жена се протегна, пое дълбоко въздух и обърна гръб на прозореца, правейки опит да се успокои и да заспи. Не искаше, когато Стив се върне, да я завари да се върти будна в леглото, подобно на някоя ревнива съпруга. Този път всичко щеше да бъде различно. Много различно.

3

Въпреки цялата си решимост и добри намерения, на сутринта Джини приличаше на най-обикновена свадлива съпруга. Стив, разбира се, сам си бе виновен — дръзвайки да се вмъкне в леглото й, когато навън слънцето вече се издигаше високо и силно приличаше. Стив безгрижно бе излязъл от банята с все още мокра коса и кръвясали очи.

Току-що се бе прибрал! Как смееше? Джини направи опит да се престори на заспала, но учестеното й дишане я издаде и тя долови саркастичната му усмивка и дразнещото разтегляне на устните му. Тя седна сковано в леглото, с очи, в които припламваха зелени искри.

— Малко си подранил, Стив!

— Честно да ти кажа, изненадан съм да те открия тук в този час, сладка моя. Винаги, когато си ядосана, изглеждаш невероятно красива. Би ли ми направила малко място! Имам нужда от сън.

— О! Ти си… — Сляпа ярост отнемаше дъха на Джини. Младата жена искаше да го дере с нокти, докато проклетото саркастично хилене изчезнеше от лицето му.

Стив се строполи на леглото до нея, притегляйки я почти вяло с арогантна невъзмутимост. Пръстите му се все по-силно се впиваха в китките й, докато Джини не извика отново, този път от болка.

— Престани! Проклет да си, Стив, пусни ме! Да не мислиш, че съм някоя наивна глупачка, която ще повярва, че си прекарал нощта в игра на карти, или ще се хване на някое друго нелепо мъжко оправдание? Няма да търпя повече…

— Ако веднага не престанеш да вдигаш врява, мила моя, ще ме накараш да ти покажа какво аз няма да търпя — гневни изблици, когато се връщам в леглото си с единственото желание да поспя малко! Говоря напълно сериозно, Джини. По-добре престани да крещиш, освен ако не искаш да ме предизвикаш!

Джини долови внезапното присвиване на сините очи, гневно изучаващи я, и се задъха от гняв.

— О, да не си посмял! Ако мислиш, че ще ти позволя да се възползваш от тялото ми, след като си бил бог знае с кого… Май е по-добре да спим в отделни стаи, както някога.

Устните му се присвиха, а в гласа му се прокрадна болезнено позната, неприятна нотка.

— Има някои неща, госпожо, които трябва да разбереш. Едно от тях е, че имам законното право да се възползвам, както ти правилно се изрази, от тялото ти, когато и както пожелая. Да, дори и вече да съм бил с — как го нарече — бог знае кого!

Какъв смисъл имаше изобщо да се съпротивлява? Докато жестоко извиваше китките й, той продължаваше да движи тялото си над нейното със същата унизителна лекота.

Нейното „Стив, недей!“ бе твърде закъсняло, когато той, държейки лицето си съвсем близо до нейното, рече с убийствена вежливост:

— Следващия път, преди да си извадиш заключение, бъди така добра да ме попиташ къде съм бил! Нали говореше за доверие само преди няколко седмици?

Сега и двамата се задъхваха — той от ярост, а тя — от усилията, които полагаше, за да се освободи. Тъмносините и зелените очи водеха своя битка и Джини му показа белите си зъби. Това го предизвика да я целуне.

— Ти, звяр такъв! Винаги ли трябва да ме насилваш?

— А ти винаги ли трябва да ме предизвикваш да го правя?

— Проклет да си, няма да позволя да ме изнасилваш!

— Ако спреш да се съпротивляваш като дива котка, това няма да се наложи. — След това, преценявайки доколко бе успял да я разгневи, той продължи подигравателно: — Освен, разбира се, ако не предпочиташ тъкмо така да те любя. В такъв случай, сладка моя, би трябвало предварително да ме предупреждаваш и аз с удоволствие ще се подчиня на желанията ти.

Джини неочаквано престана да се съпротивлява, а тялото й стана напълно безжизнено. С лека прозявка, тя примирено притвори очи:

— О, много добре! От днес нататък няма да забравям, че си много по-силен физически… така че какъв смисъл има да се съпротивлявам? Прави с мен каквото искаш, но, моля те, опитай се да приключиш бързо! Умирам от глад, а и ти сам каза, че имаш нужда от сън.

Тя го чу да си поема въздух и само с неимоверно усилие на волята успя да задържи очите си затворени. Боеше се да срещне погледа му, защото започваше да чувства, че този път бе отишла твърде далече.

— Така ли опитомяваш любовниците си? — Измамната нежност в гласа на Стив бе непозната за Джини — тя не бе чувала тази нотка на задушаващ гняв, примесен с отвращение, които я накараха да потръпне. Стив продължи със същия тон: — Знаеш ли, звучиш почти като някоя уличница. Трябваше да се досетя, че си точно такава… Как си с професията напоследък?

Устните й бяха изтръпнали, но сега, когато двамата със Стив бяха отишли толкова далеч, тя се насили да отвърне с равен глас:

— Убедена съм, не толкова добре, колкото ти с твоята, каквато и да е тя този път. Стив, скъпи, толкова добре познаваш уличниците! В края на краищата нали ти ми бе учител?

Някъде в съзнанието й звучеше слаб, отчаян глас, който питаше: Защо трябва да изричаме подобни думи? Как започна всичко това?

Поглеждайки надолу към извърнатото й настрани лице, Стив почти изпита желание да я удуши. Злобна малка кучка! Как смееше да му отправя хапливи забележки, да го провокира, а след това да лежи като мъченица, очакваща да бъде разпната? А той си въобразяваше, че почти я е укротил!

— Както изглежда, не съм бил достатъчно добър учител. Да пукнеш дано! Но имам намерението да поправя грешката си!

Джини очакваше… не, не бе сигурна какво точно очакваше. Със сигурност не и последвалата реакция. С решителни, гневни крачки той се приближи към огромния гардероб, в който висяха роклите й.

Какво кроеше този път? Щеше ли някога да започне да разбира дивия, непредсказуем непознат, за когото се бе омъжила.

Когато пожелаеше, Стив можеше безупречно да играе ролята на джентълмен — цивилизован и изтънчен, но тя никога не забравяше дивака, който се криеше у него. Джини почувства в гърдите й да се надига лек полъх на страх. Защо ровеше из дрехите й?

Опита се гласът й да прозвучи толкова безстрастно, колкото бе възможно.

— Ако не възразяваш, бих предпочела прислужницата ми да върши това. — Тя потръпна, виждайки го да сваля от закачалката една от любимите й рокли от брокатена коприна. Стив се обърна, измервайки я по особено неприятен начин с присвитите си очи.

— Да, възразявам. Обличай се, Джини. И то колкото можеш по-бързо.

Тя едва не се задави от истеричния изблик на смях. Възможно ли бе да я молеше да се облече, а не да се съблече? Да не бе полудял? След това той й подхвърли роклята и зараждащата се истерия отстъпи място на отново пламналия й гняв.

— Няма да го направя, Стив Морган! Няма да позволя на никой мъж да ми нарежда какво да правя!

Вместо да отвърне нещо, той само подигравателно наклони глава към нея.

— Госпожо, имаш пет минути, докато аз отново се облека. След което… Нали преди няколко минути сама ми напомни колко съм по-силен от теб? — Гласът му стана по-рязък: — Джини, недей да подлагаш на изпитание търпението ми. Защото, все едно облечена или гола, ще дойдеш с мен. Реших да задоволя любопитството ти и да ти покажа къде съм прекарал нощта.

Джини си спомни, че преди време бе яздила с него — полугола, под дулото на пушката му. Спомни си и усещането, когато разкъсваше дрехите й, лепкавата му кръв по кожата си и кръжащите над главите им лешояди. Или как я влачеше през лепкавата кал на блатата, между дърветата, през чиито клони не проникваше и най-блед слънчев лъч, където тя се чувстваше като в зелена клетка. Толкова много спомени и всички те — част от вечния сблъсък на техните воли и упорство.

Стив внезапно се обърна, завъртайки се на тока на ботуша си, и излезе. Миг преди това Джини долови на лицето му израз на уважение.

Чакаше го облечена, когато той отново се появи в стаята, гладко избръснат и в чисти дрехи. Черните му вежди се смръщиха, докато очите му безсрамно я измерваха от главата до петите. Непредсказуема малка вещица! В най-добрия случай бе очаквал съпротива, ако не и нещо да полети към него, а Джини открито да го предизвиква. Но вместо това тя бе напълно облечена и съвсем спокойна. Изглеждаше смущаващо привлекателна.

Част от него й се възхищаваше. На устните й блестеше престорена усмивка.

— Харесва ли ти? Преди никога не си ме виждал да нося тази рокля… бе неимоверно скъпа, но не можах да устоя да не я купя. Защо избра точно нея?

Роклята се диплеше красиво над фустата, която бе в малко по-тъмно зелено от това на декоративните цветчета, красящи сатенения брокат. Роклята имаше изключително семпла кройка и бе изработена съвършено. Това бе бална рокля, не особено подходяща за ранна сутрин и това навярно бе причината Стив да избере точно нея.

— Най-добре ще е да се покриеш с някой шал — сухо рече той, решен да пренебрегне скритото в думите й предизвикателство.

— Няма нужда, благодаря ти, Стив. Много мило от твоя страна. Дълго ли ще яздим? Защото в такъв случай трябва да оставя съобщение на Соня.

— Вече се погрижих за това! — Гласът му я накара да бъде предпазлива и да не отива прекалено далеч в играта, която играеше. Джини злорадо си помисли, че наистина отдавна не го бе виждала толкова ядосан.

Час по-късно, когато слънцето приличаше вече доста по-силно, Джини имаше чувството, че от тялото й се вдига пара, а лицето й бе почервеняло и влажно от пот под шапката с воал, която бе принудена на сложи. Сега бе неин ред да започне да се ядосва. Дори откритието, че навлизаха в Ню Орлиънс, с нищо не смекчи гнева й… и тя трябваше да признае, че бе започнала да таи известни опасения.

Човек никога не можеше да знае какво да очаква от Стив. А когато той бе бесен…

Джини хвърли бегъл поглед към него, но лицето му беше безизразно. След дълги паузи, дори след като се бе опитала да го жегне, той едва проронваше по някоя дума, запазвайки при това пресилено сладкия си тон. В крайна сметка тя прибягна към последното си оръжие — сърдитото, навъсено мълчание. Но когато стигнаха целта си, мъжът скоро откри, че привидното й покорство бе само преструвка. Няма да позволя да ме прави на глупачка! — непокорно помисли Джини.

Странно, но дори без да я погледне, той можеше да отгатне мислите й. Както добре знаеше, Джини бе изключително упорита жена! Когато се налагаше, можеше да отстъпи, но никога нямаше да позволи да бъде прекършена. А той искаше ли го? Гневът му почти се бе стопил и сега Стив дори започна да се чувства малко неловко от този нелеп излет. Не биваше да се въздържа, а трябваше да я обладае, без значение дали тя желаеше това или не. Независимо какви оскърбителни думи си разменяха, телата им говореха друг език. Да, трябваше да си даде сметка за това и вместо сега дяволски уморен и раздразнителен да се връща в Ню Орлиънс, можеше отдавна да спи дълбок сън.

Леката карета, която Стив настоя да управлява сам, сви рязко по широк, засенчен от дървета булевард с внушителни тухлени и каменни сгради, повечето от които поне триетажни. „Безън Стрийт“ прочете табелката Джини и сбърчи нос. Какви странни имена даваха на улиците си жителите на Ню Орлиънс. Дали Стив не я водеше при някой стар приятел, за чието съществуване бе предпочел да премълчи? Не, това би било твърде просто разрешение. Неволно Джини вирна брадичка, което й придаде предизвикателен вид. Нямаше да му достави удоволствието да го разпитва или да прояви дори най-малък интерес към нелепото му алиби. Щеше да му даде да разбере, че не се интересува особено от това, което бе правил през изтеклата нощ. Подразни я дългата и отегчителна езда и това, че трябваше да замени приятния хлад в къщата край реката с градската задуха. Жаждата и лепнещата й от пот кожа я правеха заядлива. Напълно в свой стил Стив не й бе оставил време дори да закуси, преди да я измъкне с присъщата си безцеремонност.

Каретата рязко спря… най-сетне. Малко чернокожо момче, облечено в ливрея със златни копчета, изтича да поеме поводите на конете, подадени му от Стив. Уловило със свободната си ръка подхвърлената му монета, момчето разтегли лице в широка усмивка, разкриваща снежнобели зъби.

— Благодаря ви, господине! Уверявам ви, че ще се погрижа добре за конете.

Влажните очи на момчето с любопитство изучаваха Джини изпод дългите почти колкото тези на Стив мигли, докато високият джентълмен й помагаше да слезе от каретата.

Дамата изглеждаше доста по-различно от останалите жени, които идваха тук денем. Не бе виждало нито една от тях да носи толкова красива рокля. Зърнало за миг лицето й през плътния воал, момчето забеляза, че жената бе необикновено красива.

Стив също не сваляше очи от нея, докато рязко дръпна завързано на връв златно звънче. При звъна му зад портите от ковано желязо се появи възрастен мъж, облечен в ливрея, подобна на тази на момчето. Джини успя да зърне последните етажи на къща, разположена малко навътре в двора, с боядисани в бяло капаци на прозорците, пазещи обитателите от горещата дневна светлина. Алеята минаваше под иззидани от тухли и камъни арки и бе примамливо прохладна в сравнение с жегата навън. Малки факли, поставени в изящно изработени гнезда от ковано желязо, напомниха на Джини за Мексико. Това усещане се изостри, когато долови пред себе си тихото ромолене на вода. Фонтан! Две мраморни херувимчета държаха наведени кани, от които в кръгъл басейн се стичаше тънка струя вода. Имаше много дървета, хвърлящи сянката си над наредените под тях пейки.

Слугата, отключил железните порти, се поклони почтително и със сервилна усмивка ги преведе през внушителната входна врата от месинг и махагон. По начина, по който бе поздравил Стив, Джини заключи, че прислужникът го познава. Тя изпита желание да тропне с крак от раздразнение. Защо бе напуснал леглото й предната нощ? Защо се държа толкова… толкова надменно, предизвиквайки я да избухне, и сега наранената й гордост не й позволяваше да му зададе въпросите, на които умираше да получи отговор?

Красива прислужница мулатка пое дантеления й шал и шапката, така че сега, без досадния воал, Джини спокойно можеше да разгледа обстановката наоколо.

— Сър, желаете ли най-напред нещо освежаващо? Ако ли не, има свободен салон. Ще предам на мадам, че сте тук, защото не мисля, че тя ви очакваше толкова рано.

Всичко в антрето бе семпло и стилно. Закачалка за шапки, няколко огледала с позлатени рамки, правещи помещението да изглежда по-просторно, и изящен кристален полилей. Джини гневно се питаше коя ли бе тази „мадам“. Възможно ли бе Стив да възнамеряваше да я запознае с последната си любовница? Тя издърпа лакътя си от пресилено вежливите пръсти на съпруга си и вече бе отворила уста, за да му каже, че няма да търпи повече тайни, когато чу вратата да се отваря и някакъв дълбок и почти шепнещ женски глас рече:

— О, всичко е наред, Бел. Както сама виждаш, вече съм будна. Можеш да си вървиш… Стивън, тя е права, не очаквах да се върнеш толкова скоро! Изобщо ли не си лягал?

Висока, стройна и руса, жената приближи с протегнати напред ръце. Джини ядосано забеляза колко скъп е парфюмът й… както и роклята. А самата тя бе несъмнено привлекателна. Стив… как смееше? Какво си бе наумил?

Щеше да узнае това. С растяща подозрителност Джини наблюдаваше как Стив поема дланите на жената, целувайки я небрежно, преди безочливо да каже:

— Здравей, Хортензия. Ти си една от малкото жени, които познавам, успяващи да изглеждат пленително по всяко време на деня. Не, не можах да заспя. — Джини скришом го стрелна с поглед, усещайки, че дланите й се свиват в юмруци. — Така че реших да не се връщам сам. Имаш ли свободна стая?

Хортензия измери Джини с поглед, след което, отмествайки очи, мило се изсмя, сякаш Стив бе казал нещо много смешно.

— Както желаеш, cher ami2. Всички са на твое разположение. Харесват ли ти бялата стая — онази, с многото огледала?

4

Отначало Джини се чудеше дали да се разсмее истерично, или да крещи, побесняла от гняв. Това бе прекалено дори за Стив! В края на краищата сега тя бе негова съпруга, как смееше да я води на подобно място? Тя не бе вече уплашеното, покорно момиче, което някога бе държал като своя метреса в къщата на мадам Лила. Още докато тези спомени проблясваха в съзнанието й, Джини не можа да възпре тръпките на уплаха, полазили по гърба й.

Стояха един срещу друг в стая, която бе необикновено светла и просторна. На гледащите към градината прозорци имаше решетки. Мебелировката бе във френски провинциален стил — очарователна и елегантна, докато човек не забележеше огледалата, поставени навсякъде из стаята, така че от всички страни да отразяват огромното легло. Подобно на опитни дуелисти двамата бяха напрегнати, без да изглеждат такива.

След един безплоден опит да протестира Джини се бе насилила да запази мълчание. Дори гневното й възклицание „Стив!“ бе възпряно от не твърде учтивото стисване на китката й и почти нетърпеливия поглед, който й бе отправил. Без съмнение той бе взел надмощие или тя му бе позволила да вземе надмощие, замъквайки я нагоре по стълбите. Не, Джини нямаше да допусне подобно падение!

Усмихвайки се машинално, Хортензия я бе стрелнала с поглед.

— О, не бива да се притесняваш! Всички тук сме много дискретни, както Стив сам би могъл да потвърди. Докато си тук, никой няма да ти досажда! — След това по-енергично се бе обърнала към него: — Би ли желал да донесат закуска? Полята с малко шампанско може би? Ще наредя да го изпратят веднага.

Както и бе обещала, почти веднага на вратата им почука прислужник, носещ шампанското в сребърна кофа с лед — цели две бутилки от чудесна реколта.

След като отправи на Джини загадъчен поглед, Стив учтиво рече:

— Ще пиеш малко шампанско, нали? — Обърна се да й налее, без да дочака отговор. Джини пое дълбоко дъх и изпразни чашата, опитвайки се да запази спокойствие. Станеше ли време да започнат играта на котка и мишка, тя щеше да му покаже, че е не по-лош играч от него. Пое отново шампанското, срещайки непроницаемия му поглед, и с равнодушен жест докосна чашата му със своята.

— Колко мило от твоя страна да си направиш целия този труд, само за да ми покажеш къде си бил миналата нощ! Или ме доведе тук просто за да закусим? Ако е така, каква чудесна изненада!

Присвитите му очи изглеждаха по-тъмни от обикновено, но той я дари само с бегла усмивка, в която проблясваше едва доловим сарказъм.

— Touche, сладка моя! — меко рече той. — Виждам, че си се научила да се браниш с потопени в мед стрели, вместо да даваш воля на хапливия си език. Ако показваш по-често тази страна от характера си, това може да допринесе за подобряване на отношенията ни.

Тя му отвърна с усмивка, придала й вид на тигрица — по-скоро леко повдигане на горната устна, разкриваща ред бели зъби.

— Колко хубаво, че все пак по някакъв начин ти доставям удоволствие! Трябва ли да прибавя и „господарю мой“, както правят жените от Изтока? А що се отнася до… отношенията между нас… какво имаше предвид, Стив? Обясни ми отново каква е моята роля — може би на покорна съпруга? Майка? Робиня? Проявяваща разбиране пренебрегвана любовница може би?

Само по изопването на мускулите на лицето и внезапното замръзване на устните му можеше да се отгатне колко ядосан бе Стив. Той вдигна мълчалив тост, преди да изпразни чашата си и отново да я напълни с шампанско.

Замълча, защото не знаеше какво да отвърне. Бе вбесен от това, че тя отказваше да се предаде. И което бе още по-лошо — Джини бе успяла да запази спокойствие, предизвиквайки го да разкъса дрехите й и да я обладае, както толкова много пъти в миналото. По дяволите търпението, което си бе наложил през всичките тези месеци, откакто бяха женени! Тя го бе изоставила, заминавайки за Европа, за да флиртува с някогашните си ухажори и да прибави нови към колекцията си. И дори не си бе направила труда да го уведоми, че той е бащата на близнаците, които бе родила… ако наистина той бе бащата. Проклета да е! Нямаше право да се държи толкова непредсказуемо и предизвикателно. Заслужаваше да бъде поставена на мястото й или — както сама саркастично се бе изразила — да й даде да разбере каква е нейната „роля“.

Стив я погледна заплашително. Изпитваше желание да стори онова, към което го подтикваха слабините му, без да се безпокои за извинения. Пръскащите гневни искри зелени очи се взираха в неговите, като че тя наистина го предизвикваше… Може би наистина го предизвикваше, малката лисичка!

Спаси я пристигането на закуската — стриди, франзелки, които все още изпускаха пара, масло, изглеждащо така, сякаш бе бито същата сутрин и каничка с мед. Миризмата на кафе бе божествена.

— Колко уютно! — рече Джини, сядайки на масата и обслужвайки се сама, без да го погледне. Имаше чувството, че Стив изпитва желание да я изяде за закуска. — Винаги ли, когато посещаваш това… място се радваш на такова кралско посрещане? Хайде, седни и хапни… изнервяш ме, крачейки наоколо като звяр в клетка! В края на краищата сам поръча това пиршество.

Джини с облекчение го видя да придърпва стола и да сяда срещу нея, въртейки между пръстите си столчето на чашата с шампанско, без да престане да я изучава с лениво присвитите си очи. От няколко минути не бе отронил нито дума. За какво ли мислеше? Какво възнамеряваше да прави? Джини се почувства като обречена жертва на някакъв мускулест хищник. А Стив я дебнеше… ето какво правеше той! Опитваше се да я улови неподготвена… добре тогава, тя щеше да атакува първа.

— Често ли посещаваш подобни места, Стив? Винаги съм се чудела защо мъже, които са… доста привлекателни за жените, се ползват от ласките на… уличници. М-м-м, тези стриди наистина са превъзходни! Вярно ли е, че са смятани за…

— Джини! — Равният му глас я прекъсна по средата на думата. — Тъй като не си мъж, това не е нещо, което би могла да разбереш. А точно тази… хм… къща случайно е моя. Спечелих я на покер миналата нощ, когато нашият общ познат господин Бишоп, който много рядко губи, ми позволи да спечеля този залог.

Джини стоеше като ударена от гръм и за малко не се задави с една от стридите.

— Господин Бишоп? Искаш да кажеш, че той е тук, в Ню Орлиънс? Той извини ли се за това, че толкова закъсня да се намеси? Защото ако Роналдо и Миси не бяха заблудили войниците и хората на шерифа, отдавна вече и двамата да не сме сред живите!

— Сигурен съм, че господин Бишоп щеше да съжалява, а навярно и да подаде оставка. Джим е изключително практичен човек. — Скръстил дългите си нозе, Стив се облегна назад в стола си, забелязвайки с горчива ирония внезапното й слисване.

— И ти твърдиш, че си спечелил тази къща? Спечелил си… публичен дом на покер? Какво друго правеше, освен да играеш карти? Какво търси тук господин Бишоп? Много добре знаеш, че щом той е тук, то е, за да те убеди да направиш нещо за него. Какво е то този път? Стив, нали му отказа?

Докато го наблюдаваше, Джини имаше чувството, че нещо е притиснало гърдите й. Стив сви рамене и продължи делово.

— Дори Джим Бишоп от време на време излиза в отпуск. А ти имаш лошия навик да прибързваш със заключенията, Джини, скъпа. Както рано тази сутрин, ако си спомняш.

— Не се опитвай да се изплъзнеш, Стив! — Тя внезапно се наведе напред, опитвайки се да привлече вниманието му, което сега бе насочено изцяло към закуската. — Господин Бишоп никога не предприема някое пътуване без причина и двамата с теб много добре знаем това.

Стив повдигна едната си вежда.

— Сладка моя, трябва да ми обясниш откъде познаваш Джим толкова добре. Бе ми казала, че е изминал целия път до Мексико само за да те види?

— О! Ти си невъзможен!

— Съжалявам, че имаш такова мнение за мен, госпожо. — Колко мразеше да я нарича „госпожо“ с провлечения си, саркастичен глас. Следващите му думи обаче я накараха да побеснее и същевременно да изтръпне от лошо предчувствие. — Навярно би предпочела да заминеш обратно за Мексико без бремето на моята компания. Във всеки случай, сигурен съм, че си нетърпелива да се завърнеш обратно при децата си, а и се оказа, че тук имам някои делови задължения, които може да ми отнемат известно време.

— Да държиш публичен дом, например. Тъй като доста често ме наричаш уличница, навярно бих могла да ти бъда от полза. Това ли е причината да ме доведеш тук?

— Доведох те тук, защото си сприхава жена, която има нужда от малък урок. — Той се надигна почти без видимо усилие и, поставяйки ръце под мишниците й, я повдигна от стола. — А съществува неписано правило купувачът да получи мостра от стоката, преди да направи своя избор. Всъщност, мога да реша да те оставя тук. Това може да се окаже добър начин да се застраховам, че няма да извършиш някоя пакост, а и ще мога да те имам винаги, когато пожелая.

Добре премерените му, преднамерено жестоки думи предизвикаха желания ефект, карайки я почти да побеснее от гняв.

— Ти… ти, копеле! Не… никога няма да ме накараш…

— Така ли? Не ме предизвикай, Джини — безмилостно, както в предишните дни, той сложи точка на опитите й да го наругае, като я целуна брутално, наклонявайки главата й назад.

Джини усети световъртеж. В главата й нахлуха объркани и несвързани мисли. Не беше честно! Тя копнееше Стив да я люби. Желанието бе ненаситен демон, а той — дяволът, отнемащ й способността да мисли. Бе в състояние единствено да чувства, да иска. Това желание растеше с усещането за допира на кожата му по цялото й тяло, пробуждайки пулсиращото обещание в слабините й… О, господи! Щеше ли отново някога да принадлежи на самата себе си? Защо Стив, който я бе наранил и продължаваше да я наранява…

Без да знае защо, Джини се притисна към него, и повдигайки се на пръсти, отвърна на целувката му. Въпреки всичко той бе неин, той я желаеше. Нали сам й бе казал, че е обсебен от нея. Желаеше я също толкова силно, колкото и тя него. Независимо от недоразуменията между тях, желанието, което ги привличаше един към друг, бе непреодолимо.

Сплели тела, те паднаха върху леглото, сливайки се диво, без да губят време за събличане. И независимо дали бе омраза или любов, това бе страст и тя им стигаше.

По същото това време Соня Брандън се измъчваше от досада и отегчение. Не бе присъщо на Уилям да напуска дома, без да си направи труда да й каже къде отива, а Джини и този неин… съпруг още не се бяха прибрали.

Джини — ядосано помисли Соня — би трябвало да запази малко самоуважение, вместо да излиза на езда със Стив, който бе имал безочието да отсъства цяла нощ! Дори прислугата си шушукаше и камериерката на Джини бе казала на Тили, че когато се качила да събуди господарката си, я чула ожесточено да се кара със съпруга си.

Този мъж бе лишен от всякакви скрупули! Лицето на Соня поруменя при спомена за дързостта на Стив по отношение на самата нея, а отгоре на всичко той бе посмял да й го напомни… Соня срещна в огледалото собствения си втренчен, порцелановосин поглед и механично вдигна ръка, за да приглади един стърчащ кичур. Новата й шапка наистина бе доста прилична. Килната леко напред, за да пази очите й от слънцето, тя я правеше да изглежда… по-млада. Не че вече бе стара. Всичките й приятели я посрещнаха с комплимента, че никак не се била променила. А един очарователен млад мъж бе пофлиртувал с нея, правейки й дръзки комплименти, дори след като й се наложи да му напомни, че е омъжена. Как му бе името? А, да — Андре Делери.

След това прагматично настроената Соня махна с ръка. Вероятно бе толкова внимателен с нея, защото търсеше начин да се запознае с Джини. Този млад човек много напомняше на Соня за Стив Морган. Двамата си приличаха по един особен начин, ако не физически, то поне като поведение. Соня бе усетила нещо заплашително под неотразимия чар на Делери, виждайки страхопочитанието, с което останалите мъже се отнасяха с него въпреки младостта му.

— Ще имате ли нужда от бъгито3, госпожо? — Това бе Тили, приближила се безшумно както обикновено. Понякога Соня се питаше какво ли знаеше това момиче и какво ли всъщност си мислеше, но скоро отклони вниманието си от подобни абсурдни въпроси. Какво значение имаше? Тили поне бе лоялна и това бе важното.

— О… да, мислех да взема бъгито. — Все още озадачена от отсъствието на съпруга си, Соня звучеше малко разсеяно. — Чарлз може да ме откара дотам и да върне бъгито обратно. Сигурна съм, че госпожа Пруе ще се осведоми дали съм се прибрала в къщи… би ли изгладила за довечера синята ми тафтена рокля. Ще вечеряме у семейство Антоан заедно с няколко приятели.

Соня си помисли, че наистина би било много по-добре да не взима Тили със себе си, особено след като Аделин Пруе бе настояла за дълъг и интимен разговор.

— Само ние двете, скъпа. Колко много неща имаме да си кажем! Умирам да чуя последните клюки. Това място е толкова затънтено в сравнение с кръговете, в които се движиш сега! Но въпреки това — тя заговорнически бе понижила глас — по време на войната на нас всъщност не ни липсваха известни вълнения, нали?

Всичко това й напомни, че по онова време, в дните, които Соня се опитваше да забрави, че Аделин Пруе — по-възрастна, необикновено изтънчена жена, чийто съпруг беше заминал на война — бе нейната най-близка довереница.

Соня, следвана надолу по стълбите от Тили, която носеше чадърчето й, реши, че без съмнение днес най-сетне ще научи какво помни скъпата Аделин.

— Соня, скъпа! Чудесно е, че дойде. Вече бях започнала да се плаша, че тази непоносима жега може да те задържи в къщи. Бернар, би ли позвънил, моля те? Да видим… сигурна съм, че познаваш приятелите на Бернар… Люсиен Вале… Андре Делери… — Гласът на госпожа Пруе звучеше доста безгрижно, което бе твърде нетипично за нейния труден характер, но Соня, все още леко неразположена от потискащата жега навън, нямаше време да размишлява върху държанието на приятелката си. Бернар Пруе, млад мъж с не особено интелигентни черти, наследник на огромно състояние на Пруетови, вече бе позвънил за освежителни напитки и изискано й предложи стол. Соня му се усмихна топло, чувствайки известна вина заради облекчението, което изпитваше от присъствието му. Днес тя наистина не бе в настроение да слуша клюките на Аделин, особено ако, както Соня се опасяваше, госпожа Пруе бе разпознала Стив, въпреки мустаците, които той сега носеше.

Отпивайки малки глътки от студеното вино, Соня постепенно се оживи. Такава рядкост бе човек да види страшната Аделин Пруе дори съвсем леко объркана! Но Бернар изглежда бе довел двамата си най-близки приятели, за да му помогнат да съобщи на майка си, че предната нощ се бе сгодил за госпожица Алтея Пенингтън. Соня не виждаше нищо лошо в тази връзка — госпожица Пенингтън бе всепризната красавица, а милионите на баща й бяха не по-малко от тези на Пруетови. Разбира се тя не принадлежеше на някоя от старите креолски фамилии, но какво значение имаше подобен факт във времена като тези? Освен това Бернар вече бе възмъжал и разполагаше със свои собствени средства, така че бе крайно време да се освободи от опеката на майка си. Мислите на Соня приличаха на бледите петна, появяващи се по иначе порцелановата й кожа. В края на краищата Аделин, която всъщност бе мека душа, трябваше да разбере, че нещата невинаги ставаха така, както тя искаше. Не беше ли чудесно, че тя, Соня, все още успяваше да изглежда млада и привлекателна, докато през последните десетина години Аделин значително се бе състарила?

— Знаеш ли, страдах неутешимо, научавайки, че си се омъжила? Тогава казах на Люсиен: „Не може да бъде, тя е прекалено млада!“ Моля те, не го приемай като ласкателство, но с благородна завист трябва да призная, че миналата нощ на бала на „Гранд Опера“ ти бе най-красивата жена.

Андре Делери, разбира се, бе изкусен флиртаджия — как толкова млад мъж като него се бе оформил вече като такъв завършен прелъстител — но в ласкателствата му имаше нещо забавно. На Соня й бе приятно да се чувства център на вниманието, вместо постоянно да бъде засенчвана от Джини. А и нали нямаше нищо лошо в това и тя да пофлиртува малко? Тук, в Юга, това бе само една игра и всички гледаха на нея като на такава и не я приемаха на сериозно: Дори самата Аделин разбираше това.

Госпожа Пруе, която съвсем не бе глупава, можеше да прочете почти всяка мисъл на Соня, но бе твърде ядосана на сина си и неговата нерешителност да съобщи за годежа си с разглезената дъщеря на парвенюто Пенингтън. Как бе посмял да доведе своите приятели, като че ли за да го защитят от нея, собствената му майка? Той много добре знаеше, че логичният й начин на представяне на нещата ще го разубеди от подобен импулсивен ход и затова бе решил да се презастрахова. Защо, по дяволите, покойният й съпруг трябваше да припише всичките тези милиони на Бернар?

Към притесненията на госпожа Пруе се прибавяше и това, че синът й реши да я напусне точно когато приятелите му си тръгнаха под предлог, че трябва да уважат милата покана на госпожа Брандън.

— О, Аделин! — извика Соня с престорено съжаление. — Толкова се надявах, че ще можем да поклюкарстваме надълго и нашироко. Трябва в най-скоро, време да се видим отново. Може би този път ти ще ме посетиш.

В сравнително прохладния следобед и в компанията на тримата млади мъже обратният път към плантацията бе доста по-приятен. Соня отново се почувства като младо момиче, особено когато другите двама изоставаха малко и Андре — както я бе помолил да го нарича — остана да язди сам до нея. Дълбокият и някак неспокоен поглед на очите му не подхождаше на леко фриволния разговор. Тя се почувства поласкана, че бе решил да й довери историята на своя живот, както и факта, че е доста по-възрастен, отколкото изглеждаше. Увери я, че било истинско удоволствие да се разговаря с жена, достатъчно зряла, за да разбере мъж като него.

— Толкова е лесно да се разговаря с теб! Ти си първата жена, която… — той неочаквано замълча, като че бе казал прекалено много, а Соня се изчерви от удоволствие заради недовършения комплимент. Под безгрижната му, светска външност наистина се криеше сериозен млад мъж.

Ако сега на нейно място бе Джини… Соня с раздразнение си спомни за заварената си дъщеря, която още от самото начало бе за нея източник на тревоги и неприятности. Без съмнение тя щеше вече да е привлякла вниманието и на тримата мъже, безсрамно флиртувайки с тях. А при това положение те, разбира се, едва ли биха запазили уважение към нея. Човек трудно можеше да си представи млад мъж като Андре Делери да изпита удоволствие от разговора с такава жена. Той вероятно — при тази мисъл страните на Соня пламнаха — щеше да отиде много по-далеч от обикновен флирт с нея. Въпреки цялото уважение, което младият мъж засвидетелстваше на Соня, тя имаше чувството, че господин Делери е истински донжуан.

Късно същата вечер, когато двете жени седяха в една ложа в операта, госпожа Пруе положи големи усилия да потвърди тези опасения на Соня.

Каква злощастна вечер — помисли си по-късно Соня. Тя трябваше да се извини с обичайната си мигрена и да остане в леглото, както и щеше да стори, ако Уилям не бе толкова неразумен. Отначало той, който я разбираше най-добре от всички, а сега и Аделин Пруе — по принцип не особено приказлива — бяха сметнали за необходимо да я предупредят за това, че била видяна в компанията на господин Делери. У Соня се затвърждаваше мнението, че младият мъж е несправедливо оклеветен и неразбран от околните.

Аделин, разбира се, ревнува, защото е стара. Защото е допуснала така да напълнее и да се превърне в една от онези досадни богати вдовици, прекарващи времето си в предъвкване на клюки. Но за недоверието на Уилям няма извинение… след всичките тези години, през които сме женени… при положение че не съм му дала ни най-малък повод. Наистина бе прекалено да очакват от нея да се примири с това, както с неприсъща за нея непримиримост си мислеше Соня. Не, това просто не беше честно, като се има предвид с колко леко око гледаха на странностите на Делери.

5

Соня не можеше да знае, че същата вечер Джини също не бе особено щастлива, въпреки че никога не би го признала. Гневът придаваше на държанието и външния й вид странно излъчване. Стив неведнъж бе забелязвал това, предпочитайки да пренебрегне факта, че обикновено той бе причината за нейния гняв. Но този път бе отишъл прекалено далеч. Гордостта на Джини я накара да се закълне пред себе си, че веднъж завинаги ще му втълпи, че тя няма да се примирява с безцеремонното му държание, без значение как това щеше да се отрази на крехката им връзка.

Джини напусна златната стая с вид на разярена лъвица. На светлината на газовата лампа отражението й в огледалото първо се намръщи, а след това й се усмихна. Младата жена репетираше ролята, която възнамеряваше да изиграе тази вечер: Учите й се присвиха. Бе обмислила всяко свое действие до най-малката подробност. О, да, Стив щеше да остане изненадан. Много криво си бе направил сметката, ако мислеше, че ще му бъде лесно да я сплаши. Както тогава, когато я бе държал като пленница в публичния дом на мадам Лила в Ел Пасо. Оттогава Джини бе научила много неща и Стив не биваше да го забравя.

С пробуждането на къщата до нея бяха започнали да се донасят приглушени звуци. Тихо подрънкване на пиано, женски смях, гърмящ мъжки бас. Из въздуха се носеше дори слабо ухание на тамян, придаващо екзотичен привкус на и без това екзотичната обстановка — декор на театралните ритуали на продажната „любов“. Навярно имаше и други стаи като тази, всяка със специфичен: интериор, но всички служещи за една и съща цел. Стаите от този етаж денем биваха предоставяни на любовни двойки, търсещи дискретност и усамотение — омъжени жени и техните любовници или мъже с техните метреси. Вечер къщата се превръщаше в елегантен публичен дом, обслужващ само елита и най-богатите и в който се сервираше само вино и шампанско. Ястията биваха приготвяни от парижки готвачи, а дамите приемаха своите клиенти само след предварителна уговорка.

Джини, на която всичко това вече бе известно, седеше в отрупания с огледала будоар. Сега тя издърпа най-горното чекмедже на тоалетната масичка. Типично по мъжки Стив не се бе досетил да прерови чекмеджетата и двукрилите гардероби, изпълващи стаята, но тя го направи, тъй като се бе събудила, за да открие, че съпругът й и роклята й бяха изчезнали. Очевидно постоянните посетители на златната и бялата стаи обожаваха да се преобличат. Тук имаше не само мъжки и дамски костюми от различни епохи и моди, но и цяло находище от козметични средства и парфюми. Зелените очи на Джини заблестяха със смесица от възхищение и гняв. Тя плахо се огледа, преди да посегне към малка кутийка с червило за устни, а след миг мислите й препускаха вече далеч напред. Хитростта, която бе използвала някога в Ел Пасо, щеше да й послужи отново, но този път тя нямаше да си позволи да бъде уловена…

— Господа… — Мъжкият глас бе малко неясен, но с респектиращ тон, накарал всички глави в задимената игрална зала да се обърнат към вратата. Хенри Уормът, губернатор на щата Луизиана, пристъпи напред, покланяйки се с размах към младата дама, чиято ръка държеше. — Представям ви троянската Елена.

Тя се държеше с грациозна увереност, граничеща с арогантност, добре съзнавайки гледката, която предлагаше на мъжете в залата. Без съмнение се забавляваше от шока и удивлението, изписани по извърнатите към нея лица.

Бялата й рокля бе артистично драпирана и разгалваше едното й прасковено рамо и стройното й бедро. Под гърдите й бяха кръстосани тънки златни презрамки, подчертаващи техните възхитителни овали. Ако човек се вгледаше достатъчно отблизо, можеше да различи настръхналите й зърна под фината, прозирна материя. А по-нагоре мъжките погледи биваха запленени от алените, подканващи за целувка устни и леко издължените смарагдови очи, гледащи със смесица от ирония и предизвикателство. На светлината на полилея косата й, сплетена със златисти панделки, блестеше като бакърена. Колко ли дълга щеше да е, ако я разпуснеше?

Доволен от ефекта, който бяха предизвикали думите му, Хенри Уормът се засмя.

— Не съм ли истински щастливец? Преди малко се получи невинен инцидент. Моята малка богиня неволно се бе заключила в стаята си и една свещ падна на пода. Злополука, която можеше да доведе до нещо по-сериозно, ако в този момент случайно не минавах край стаята й. И тъй като тя е една истинска Афродита, как бих могъл да устоя на молбата й да я придружа до долу, където я очаква щастливият й кавалер за тази вечер? — Той се огледа въпросително, добавяйки малко по-тихо с несъмнено искрен глас: — Няма нужда да казвам, че бих дал почти всичко, за да съм на неговото място, който и да е той…

Усмихвайки се на слисването, Джини обходи с поглед зачервените лица на присъстващите.

— Сенатор Брандън, колко чудесно… — Пренебрегвайки задъханото му възклицание, тя продължи: — Също и Пако Дейвис… Напоследък вие малко ме пренебрегнахте и не съм сигурна дали съм готова да ви простя. Как е нашето бебе?

След като с удоволствие видя Пако да се задавя с питието си, тя обърна блестящия си поглед към друго едно познато лице, срещайки студени сиви очи, които се сведоха.

— Джим, скъпи… Как можа да ме накараш да те чакам толкова. Направих точно както ми каза… А уж изгаряше от нетърпение да видиш дали ми отива новата рокля… О, нали не съм те ядосат твърде много? Сигурна съм, че тези мили господа ще разберат…

Губернаторът се покашля и доста войнствено изправи рамене, предлагайки някой от господата да продължи играта вместо него, защото той предпочитал да достави удоволствие на прекрасната Афродита… В този момент тя залепи на изчервената му буза дръзка целувка и прошепна, че би била щастлива да прекара с него някоя от следващите нощи, ако той говори с Хортензия.

В този момент господин Бишоп се изправи с примирен израз на лицето, за да поеме в свои ръце нещата, които бяха отишли твърде далеч.

— Господа, моля за извинение… Афродита? Да се качим горе, а? Ще се реванширам, задето те накарах да чакаш.

Усмивките им се кръстосаха — неговата, неестествена и предупреждаваща, а нейната — триумфираща. Той можеше да се обзаложи, че губернаторът с неохота се оттегли, когато Стив Морган се завърна към играта на карти. Досега той невярващо бе наблюдавал спектакъла, разиграван от съпругата му, която считаше за надеждно заключена в стаята й, а сега я виждаше да стои пред всички в прозрачна гръцка тога, разкриваща почти всичките й прелести. А на всичкото отгоре бе имала наглостта да му се усмихва сладко, облягайки се на рамото на Джим Бишоп.

— Здравей, Стив. Добре ли си прекарваш? Защото аз наистина чудесно се забавлявам!

За миг той почти на бе на себе си от гняв. Джини не можа да устои да не потръпне пред убийствения му поглед. Единствено предупредителното покашляне на господин Бишоп бе, което я спаси и върна разсъдъка на Стив. Лицето му замръзна и само едва доловимото потреперване на челюстта му издаваше с мъка сдържания бяс. Изпитваше желание да удуши жена си и тя го знаеше. Щеше да мине доста време, преди Стив отново да погледне на нея като на своя собственост.

Пренебрегвайки зловещия му поглед и заплашително приведената глава, Джини пое ръката на Джим Бишоп, който вежливо я поведе нагоре.

— Госпожо, не зная точно какво да правя с вас! Вашето поведение тази вечер… — Бишоп дотолкова бе изгубил обичайното си самообладание, че бе заговорил още преди да се качат в стаята, към която го водеше „богинята“ на губернатор Уормът.

Както и можеше да се очаква, той с въздишка на примирение си помисли, че тази млада жена винаги е била своенравна. Каквото и да си бяха казали присъстващите, поведението й бе абсолютно безсрамно.

— Моето поведение ли, а, господин Бишоп? А какво ще кажете за това, че съпругът ми ме заключи в тази стая, след като насила ме довлече тук. Всички вие, мъжете, сте ужасни лицемери! Как може да държите публичен дом и същевременно да се правите на светци? Спестете си труда! — Зелените й очи твърде живо напомниха на Бишоп за очите на готова за скок пума. — Само ще спечелите, ако ми кажете какво се опитвате да постигнете. Вие, Пако, дори баща ми и останалите, играете карти… Не можете ли да си измислите някакво друго извинение? — Тя тропна с изящния си, обут в сандал крак. — А що се отнася до Стив… като се има предвид как се държа с мен, той напълно си заслужи този малък номер. Не ме гледайте с този рибешки поглед и не започвайте пак с вашите недомлъвки и тайни. Много добре помня как пристигнахте в Мексико с молба да ви помогна. Ако тогава сте ми вярвали, защо сега ми нямате доверие? Господин Бишоп, настоявам да зная!

Джим Бишоп вече бе възвърнал обичайната си самоувереност. С типичния си равен глас той студено отвърна:

— Скъпа млада госпожо! Тук съм на почивка! Виждате ли, дори заети хора като мен имат право на малко отдих. Двамата със Стив се срещнахме напълно случайно, уверявам ви… и аз реших, че това е удобен случай да… ако мога така да се изразя, да направим равносметка на събитията от близкото минало. Повярвайте ми, госпожо, не зная защо ви обяснявам всичко това, освен може би защото поставихте всички нас в такова неудобно положение! И защо ви трябваше да избирате за… ъ-ъ-ъ… спасител губернатора на Луизиана? Ако след време ви разпознае…

— Тогава, разбира се, ще си помисли, че зрението му изневерява или че имам двойница! Не, господин Бишоп, няма да позволя да ме изиграете. Какво търси Пако тук? Или и той също е на почивка? — Тя прониза Джим Бишоп с презрителен поглед. — Боже мой, чудя се кой ли управлява страната, при положение, че най-ценните държавни мъже са на почивка, заети с игра на карти… Или чакахте своя ред да се качите горе?

— Госпожо, сега наистина отидохте твърде далеч! — остро рече Бишоп, отправяйки й смразяващ поглед.

Джини повдигна голото си рамо, грациозно приседнала на единия край на леглото, принуждавайки мъжа да изпита известно неудобство от дръзко разголения й крак.

— Може би сте прав! — с чаровна усмивка предположи тя. — Но ако си направите труда да ми кажете истината, може да откриете, че ще имате по-голяма полза, ако съм на ваша страна, вместо против вас. Мога да се бия почти като мъж… попитайте Пако! Или Стив… особено, когато не е достатъчно учтив.

Бишоп се почувства напълно объркан. Това бе един от редките случаи в кариерата му, когато се оказваше толкова безпомощен. Каква непредсказуема, малка вещица! Как можеше някой мъж да се справи с жена като нея? И защо Стив Морган, един от най-хладнокръвните му хора, бе позволил да бъде така завладян от нея, че да забрави всяка предпазливост?

Когато Джини леко се прозина и се излетна назад във възглавничките, Джим Бишоп започна да се изнервя. Какво, по дяволите, целеше тя? Дали не искаше да играе ролята на жената на Потифар?4

Долу, за най-голямо разочарование на младия губернатор, играта бе започнала да замира. Той бе тръгнал да търси Лусил, с която имаше „среща“, оставяйки навъсените си приятели. Всички те все още гледаха малко глуповато, поразени от появата на Афродита. Дали да не заведе Лусил на опера, за да види киселите физиономии на старите клюкарки, изживявайки се като обществената съвест на Ню Орлиънс?

Веднага щом господин Уормът излезе, сенаторът, който бе почти на прага на сърдечен удар, взе думата:

— Само да каже на Соня! За бога, Стив, мислех, че ти…

— Тя не е най-хрисимата жена на света, нали, сър? — Почти безразличният коментар на Стив Морган бе придружен с необичайно проблясване на сините му очи, които за миг стрелнаха сенатора, преди отново да се съсредоточат върху изливането на остатъка от бутилката бърбън в току-що пресушената чаша.

— Ако вините мен… — разгорещено поде ядосаният сенатор, преди да бъде прекъснат от Пако Дейвис:

— Не смятате ли, че трябва да спасим бедния господин Бишоп? — Гласът му почти незабележимо потрепери и когато срещна бесния поглед на Стив, Пако избухна в силен смях. — За бога! Простете, приятелю! И вие, сенатор Брандън. Разбира се, вие не бихте могли да знаете, но когато тя каза… когато ме попита за нашето бебе…

— Предполагам, че си забравил да ми обясниш за това! — Стив изрече последните думи със студен, равен глас. — Какво, по дяволите, значи всичко това? Пако, ако не съумееш да ми дадеш някое правдоподобно обяснение, ще бъдеш истински щастливец, ако се добереш до болницата!

Докато Пако обясняваше на Стив, притесненият сенатор Брандън реши, че най-добре ще е да се върне при жена си. Той горещо се надяваше, че дъщеря му ще обуздае хапливия си език и ще се овладее. А ако Стив й хвърлеше боя, който тя заслужаваше, сенаторът със сигурност нямаше да му попречи!

В това си настроение Уилям Брандън почти бе забравил за сделките, които неговият зет го бе поканил да обсъдят. Каквито и да бяха, те щяха да почакат. За късно същата нощ той имаше насрочена друга среща, за която не възнамеряваше да споменава пред Стив. Не и докато не научеше докъде се простират апетитите на зет му към кубинските сделки.

Вечерта се бе оказала пълно разочарование за всички, включително и за Джини, която откри, че Бишоп е неподатлив както към заплахите, така и към ласкателствата й. Той бе запалил воняща пура, от която на младата жена й прилоша. Освен това Джим Бишоп не преставаше да настоява, че е просто във „ваканция“ и не искал от Стив нищо, освен някоя и друга незначителна услуга.

— Във всеки случай, възнамерявам да се върна към моите… хм… служебни задължения чак утре. Тази вечер бе предназначена за забавления. — Джим Бишоп явно бързаше да си тръгне и за свое най-голямо разочарование Джини не можеше да разчете нищо нито върху лицето му, нито в потайните му сиви очи.

— А Пако? — Струва ми се, господин Дейвис възнамерява да посети някакви свои роднини в Мексико. Официално той е в отпуск. Смея да твърдя — едно облаче сиво-синкав дим за миг придаде на Джим Бишоп леко демоничен вид — че с удоволствие ще ви придружи обратно до хасиендата Алварадо. Уверен съм, че копнеете да видите децата си.

— Господин Бишоп, вие сте… човек без скрупули, нали?

Бишоп леко наведе глава напред.

— Вие много правилно отгатнахте какъв съм, госпожо Морган. Позволете да ви пожелая приятно пътуване и да ви поднеса своите… ъ-ъ-ъ… благодарности за съдействието, което ни оказахте.

Той искаше да се отърве от нея. Просто така. С каква лекота само бе сложил точка на всичко! Тази мисъл накара Джини да скръцне със зъби и да изпита желание да крещи от ярост и разочарование. Изоставяйки ролята си на прелъстителка, тя спусна голите си нозе на пода и невярващо се вторачи в затварящата се врата. Дяволите да го вземат… с неговите заплахи да я изпрати обратно в къщи! Сега той вече нямаше нужда от помощта й! А Стив, това ли целеше той?

Лек шум от отваряне на вратата накара Джини да трепне, тревожно осъзнавайки, че наистина не бе готова да се срещне лице в лице със Стив. Но това бе жената, наричана от него Хортензия, която се вмъкна в стаята, без да даде време на Джини да отговори.

— Здравей, скъпа. Изглеждаш възхитително, знаеш ли! — Думите на Хортензия бяха също толкова ласкави и тихи както преди обяд. Умните й очи изучаваха Джини, отмествайки се след това към огледалото, докато Хортензия наместваше една паднала къдрица от прическата си. — Трябваше да почукам, но не знаех каква е работата, когато Хенри Уормът побесня по теб… нямах представа, че това си ти. Дойдох да разбера… — Тя отново отмести поглед към Джини. — Не би ли искала да поостанеш, скъпа? Това ли е причината да те изостави? Наистина, понякога мъжете са толкова безразсъдни! Той може би ти е споменал… че съм в състояние да уредя няколко ангажимента за теб. Ти си по-различна от другите ми момичета, а аз обичам да предлагам на клиентите си разнообразие. Имаш ли опит в тези неща, миличка?

Джини имаше ужасното усещане, че пътува с бърз влак, който я отнася обратно в тунела на времето. Тя бе отново в Ел Пасо с Лила, която безсрамно я преценяваше с поглед, а Лорена, момичето от френско-канадски произход, й даваше съвет, който Джини не искаше да чуе. Пленница на Стив. Това ли е причината да те изостави? — бе попитала жената. Навремето възприемаше живота си в дома на мадам Лила като мъчение, но това бе, преди да разбере какво е истински ад — преди Том Бийл да й го бе показал.

С усилие на волята Джини се завърна в настоящето. Сега не беше пленница. Бе съпруга на Стив и той не можеше да я зареже, когато му скимнеше. Тя се усмихна искрено.

— О, разбира се, че имам опит. Стив е толкова особен мъж! А колкото до оставането тук… имам нужда от малко време, за да взема решение, тъй като съм обещала тази вечер да се срещна с един приятел в операта. Чудя се… дали тук не ви се намира някоя подходяща рокля, която бих могла да облека? Или мантия може би? — Джини неодобрително се огледа, докато Хортензия се опитваше да отгатне мислите й.

— Добре, предполагам, че… разбира се, че бих могла да ти услужа с… но предпочитам най-напред да се кача горе. Той отведе Лусил и Ани със себе си, мислейки, че тази вечер ще бъдеш заета… А губернаторът може да бъде толкова щедър!

Изглежда Хортензия се опитваше да задържи балната рокля, на Джини, дадена на прислужницата за гладене. Същата тази жена обаче любезно предложи да услужи на Джини с каретата си, която да я откара в операта.

— По-късно ще разбереш, че ние тук имаме свой неписан кодекс. Обещавам ти, че няма да съжаляваш, ако се върнеш утре сутринта. Никога не вземам прекалено голям процент и не съм стисната, попитай момичетата.

Трябваше да приема предложението й, за да видим какво ще каже той… О, боже, как се стигна дотук? Защо правим всичко това и се нараняваме един друг? Няма да замина сама обратно в Мексико…

Мислите на Джини се въртяха подобно на колелата каретата, изпод които хвърчаха искри по калдъръма. Тя се бореше със страха, че този път Стив можеше да не й прости. Той бе толкова неразумен.

Но мисля веднъж да предприема нещо навреме и да не му позволя да ме изнудва… Тя мислено си повтаряше тези думи отново и отново…

6

Пред „Гранд Френч Опера Хаус“ на ъгъла на улиците „Бърбън“ и „Тулуза“ винаги се събираха зяпачи, които идваха да зърнат певците и да одумат последните им любовни авантюри. Те наблюдаваха с жадни очи дамите и господата, които имаха привилегията да бъдат допуснати вътре, сравняваха тоалетите на жените и шепнешком обсъждаха последните скандали. За бедните това бе незаменимо развлечение, особено в тиха вечер като тази!

Точно тази вечер обаче много от двойките пристигнаха със закъснение, което бе необичайно събитие, освен ако представлението не се очертаваше като особено скучно. Но това със сигурност не се отнасяше за случаите, когато на сцената бе Аделина Пати, която тази вечер участваше в американската премиера на новата опера „Манон“. Какво бе довело тук толкова много посетители и зяпачи? Нещо се носи във въздуха — шепнеха зяпачите. Тук бе и самият губернатор в компанията на две пищно облечени, хванати под ръка дами (Аха, знаем ги що за стока са!), следвани от очевидно притесненият Оскар Дън, който изглеждаше така, сякаш току-що е бил измъкнат от леглото си. С присъщата си самоувереност господин Уормът пропусна край ушите си неособено ласкавите коментари по свой адрес.

По-късно, малко преди края на първото действие, със закрита карета пристигна една необикновено красива млада жена. Тя бързо изкачи стълбите и изчезна зад блестящите врати, карайки множеството пред входа на операта да зяпне от удивление. Навярно закъсняла за среща? Дали тя не бе последното увлечение на красивия тенор, който пееше тази вечер? Толкова необичайно бе за една дама да пристегне в операта без кавалер… в случай, че тя бе дама, а не разглезената метреса на някой милионер. В днешно време бе трудно да се направи разлика!

Закъснялата поява на Джини не остана незабелязана от присъстващите в операта. Някакъв господин я спря докато се увери, че дамата има покана. После дойде антрактът и хората от партера се нахвърлиха на освежителните напитки и закуските, а Джини си помисли, че никога не е била изучавана толкова любопитно и критично. Изпита облекчение, разпознавайки сред множеството млад мъж, комуто бе представена предната нощ… Точно в същия момент той също я позна и се приближи, за да я попита дали има нещо против компанията му.

— Колко мило! Всъщност ще ме спасите… Претърпях глупава злополука с каретата… не, нищо сериозно, но реших, че е по-добре да закъснея, отколкото да пропусна представлението! Моята… тук ли е госпожа Брандън? Възнамерявах да се присъединя към нея, но нямам представа с кого и в чия ложа е…

Андре Делери й целуна ръка, задържайки устните си върху дланта й малко по-дълго, отколкото бе необходимо.

— За мен ще бъде удоволствие да ви съпроводя до ложата на госпожа Пруе. Всъщност, тъкмо се бях запътил натам, за да попитам дамите дали не биха желали да им взема нещо освежаващо, но трябва да призная, че вие ми върнахте куража! Струва ми се, la mere Пруе си е въобразила, че давам лош пример на нейния скъп Бернар. Напоследък държанието й стана доста хладно! Но кажете… — той се вгледа усмихнато в очите й с непринудена, чаровна самоувереност, която странно й напомни за Мигел Лопес, някогашен неин любовник — ще позволите ли да ви предложа нещо — малко шампанско може би? — преди за мое най-голямо съжаление да се лиша от компанията ви? Надявам се, няма да сметнете това за нахалство…

— Ами… — Джини се канеше да измисли някакво учтиво извинение, представяйки си неодобрителната гримаса на Соня, в случай че сега приемеше предложението на господин Делери… когато с крайчеца на окото си зърна Стив.

Той бе прекалено зает, за да я забележи, тъй като вниманието му бе погълнато изцяло от една красива брюнетка испански тип с изкусителна фигура. За Стив очевидно нямаше особено значение, че въпросното момиче бе съпровождано от възрастен мъж, който по всяка вероятност бе неин баща. Джини, почувствала гнева да я залива като вълна, разпозна в момичето Ана Валдес — бивша годеница на Стив.

Затова ли направи такива усилия да я държи далеч от операта тази вечер? О, щеше да го накара да я забележи, както и всички останали!

Джини сведе очи с престорена скромност, докато пръстите й си играеха с ветрилото от слонова кост.

— Толкова сте галантен, господин Делери! Но не бих искала да ви откъсвам от приятелите ви… Сигурна съм, че сте тук с компания…

— Напротив, госпожо, уверявам ви, че съм тук съвсем сам! Бях в ложата на моя стар приятел Люсиен Вале, но съм сигурен, че няма да му липсвам! Моля… ще ми достави огромно удоволствие да ви услужа… нека бъда съвсем искрен — ще ми се да удължа удоволствието от очарователната ви компания.

След разменените закачливи реплики Джини прие ръката му и обещаното шампанско. Андре Делери, със своите лениво присвити очи, бе забелязал малко по-рано пристигането на симпатичния съпруг на госпожа Морган, присъединил се към люде, които Делери познаваше доста добре. Мислите му бяха грижливо скрити зад чаровна усмивка.

Интересна ситуация. Също и много удобна. Младата жената бе изключително привлекателна, с тези нейни многообещаващи устни. И което бе още по-интригуващо, Делери бе дочул от един бъбрив познат предишната вечер, че тя имала необикновено минало. Дали пък тази случайна среща нямаше да му даде възможност да убие с един изстрел два заека? При всички случаи той само щеше да спечели…

Джини оприличи дребничкия, зализан Андре Делери на испански танцьор. С привлекателната си креолска външност и лъчезарна усмивка той очевидно бе донжуан, притежаващ собствени начини за превземане на женските сърца. Предложението му, което несъмнено можеше да накърни репутацията й, бе, разбира се, доста дръзко. При положение че… Джини своенравно вирна брадичка. Можеше сама да се грижи за себе си! Също както и господин Делери, не се съмняваше в това. Тя го улови под ръка и видя една твърде цинична усмивка да се появява на устните му, когато му рече сладко:

— Много жени ще ми завидят тази вечер, уверявам ви! Такъв късмет… почти не е за вярване!

За Соня неочакваната поява на своенравната й заварена дъщеря, хванала под ръка Андре Делери, бе капката, от която чашата преля. Неприятната вечер се превърна в същински кошмар. Соня бе неспособна да каже каквото и да било. Най-напред Уилям, изоставил я неочаквано с неправдоподобното извинение за някакви неотложни делови ангажименти. Остави я сама с Аделин Пруе с нейното зле прикрито любопитство и намеци за миналото, което Соня предпочиташе да се преструва, че е забравила. След това се бе появил Стив — без Джини — и седна в ложата точно срещу тях заедно с някакви хора, които Соня не бе виждала никога преди.

— Богати кубинци — й бе прошушнала Аделин. — Какво съвпадение, зет ти очевидно също ги познава. Особено младата дама… доста хубавичка… но прекалено надута, не съм ли права?

Соня бе скръцнала със зъби, заклевайки се да не остане нито миг повече в компанията на Аделин… Как е могла да гледа на тази жена като на своя приятелка? Тя имаше всичко, но продължаваше със своите лукави интриги. Защо не престанеше и просто не признаеше, че е разпознала в Стив Морган онзи капитан, който някога бе любовник на Соня. Разбира се, Аделин не желаеше да си спомни, че тя бе насърчавала тази злощастна, безразсъдна афера, практически изтръгвайки от Соня признанието за чувствата й към младия капитан.

Накрая и неочакваната поява на Джини… и което бе дори още по-лошо — нейното съобщение, че е приела предложението на господин Делери да се присъедини към даваното от него парти след операта. Щяла ли Соня да бъде така добра да предупреди Стив? Не, това наистина бе прекалено и този път Соня наистина почувства пристъп на мигрена.

Как можеше Джини да прояви подобна нетактичност и по толкова досаден начин да се натрапи на господин Делери? Не разбираше ли, че безразсъдното й, неприлично държание можеше да предизвика дуел? Стив Морган бе толкова избухлив и склонен към насилие мъж… хладнокръвен убиец… не съзнаваше ли Андре какво можеше да последва? Соня усети ръцете си необичайно студени и за малко да повърне от пристъпа на гадене, който я бе връхлетял. Уилям… къде бе Уилям? Искаше да се прибере у дома!

— Чуйте, скъпи мои… надявам се, ще ме извините мен, старата жена, за откровеността. — Безцеремонността на Аделин Пруе разведри обстановката, привличайки вниманието върху нея. — Андре Делери, познаваме се прекалено отдавна, за да се лъжем, вярвам ще се съгласите! Номерът ви няма да мине, знаете го… времената може и да са се променили, но има някои неща, които тукашното общество никога няма да приеме. Да измъкнете млада омъжена жена изпод носа на съпруга й, за да я заведете на вечеря… това ще довлече само неприятности и аз няма да го допусна, добре ли ме чухте? И престанете да ми се мръщите така, млада госпожо! Всъщност, би трябвало да познавате себе си по-добре. И ако мислите, че което е добро за гъсока е добро и за гъските, послушайте старата жена, жестоко се лъжете! Мъжът може да се измъкне от всяка ситуация, и това е нещо, с което ние, жените, трябва да се научим да се примиряваме… поне докато нещата не се променят. Така че на карта е заложена ватата репутация, не неговата. А вие трябва да мислите и за друго, освен за себе си, не е ли така? Едно или две деца имахте?

— Боже, какво чудовище! Тази Пруе винаги ме е ужасявала.

При вида на леката усмивка, последвала думите му, Соня си помисли, че господин Делери със сигурност не изглеждаше като човек, когото нещо или някой можеха да уплашат. Той обаче бе джентълмен и се опитваше да разведри обстановката, за разлика от намусената й заварена дъщеря, която очевидно се безпокоеше, че плановете й ще бъдат осуетени.

Колкото до Соня, тя почувства облекчение и, разбира се, благодарност към Аделин за това, че й се бе притекла на помощ. Беше толкова спокойна, че се престори, че не е забелязала лекото докосване на пръстите на Андре Делери до своите. Това, разбира се, бе просто случайност… Андре се опитваше да компенсира неуместното държание на Джини.

Но под прикритието на тъмнината в ложата горещите му пръсти отново докоснаха нейните, което накара дъхът на Соня да секне. Тя се срамуваше от горещите вълни, обливащи лицето й. Делери заговори, снишавайки глас и свеждайки глава към нейната:

— Простете, ако съм станал причина за… Вие сте изключително чувствителна, прав ли съм? Веднага го забелязах. Главоболието ви попремина ли? — след това добави с толкова тих глас, че Соня едва успяваше да долови думите му: — Колко студени са ръцете ви! Иска ми се да можех да ги стопля.

Каква нелепост! Соня бе по-възрастна, омъжена жена, а този младеж бе станал прекалено дързък и тя трябваше да го постави на мястото му по учтив, но и достатъчно категоричен начин. Но тъй и не успяваше да овладее глупавото биене на сърцето си, а една друга, по-непрактична част от нея й нашепваше, че в края на краищата не бе прекалено стара за някой невинен флирт. Какво лошо имаше в това?

Джини бе прекалено заета със своите мисли, за да забележи смущението на мащехата си. Стив седеше до онова глупаво младо момиче Ана… и почти сигурно щеше да прекара нощта с нея. Нямаше ли да имат край изневерите му? И защо очакваше от нея да търпи всичко това? Ако стрелите, които мятаха присвитите й очи, бяха истински, мъжът й отдавна да бе издъхнал от раните си. Представлението вече не я интересуваше — съзнанието на Джини бе прекалено обсебено от плановете за разплата със Стив. Да не бе глупавата намеса на госпожа Пруе с нейното каменно лице, Джини щеше да успее да привлече вниманието на съпруга си и да го накара да забрави онази кучка Ана. Най-подходящият начин да се предпази от безцеремонните обиди на Стив бе да му отвръща със същото, да не му отстъпва нито за миг и да му върне за всичко, което й бе сторил. Това бе и причината, поради която тя все още не го напускаше.

Джини неволно бе прехапала долната си устна и сега едва доловимо въздъхна. Защо винаги трябваше да става така? Дори и сега, точно когато бяха започнали да се опознават по-добре и си бяха по-близки от всякога. Ние сме две упорити, дебели глави — предупреждаваше я съзнанието й. Нима не познаваше Стив почти толкова добре, колкото самата себе си?

— Проклети да са зелените ти очи, любов моя! Не съм сигурен, че ми е приятно да бъда така впримчен от една жена… — Дали тези думи бяха произнесени само на шега? Или в тях имаше скрито предупреждение?

Може би никога няма да разбера Стив… или онова, което ме кара да продължавам да го обичам. А дали той наистина ме обича, или думите му са само начин да ме предразполага и прави отстъпчива?

Само до преди миг обзета от гняв и готова на всичко, сега Джини примирено се бе затворила в себе си… О, боже! Колко дълго още щяха да се карат, вечно да се подозират и да бъдат нащрек, без истински да си вярват? Навярно щеше да си остане в Европа, спестявайки си всички тези мъки. Внезапно я обзе дълбоко униние и избликналите зад миглите й сълзи започнаха да парят зелените очи. Колко безсмислено се бе оказало всичко!

Целият този гняв, тази тайнственост, непрестанното люшкане между любовта и омразата. За какво? За да има до себе си мъж, когото не можеше да задържи, освен ако не се подчиняваше на условията му? За да пропилее живота си, без да е познала сигурност?

Не зная какво всъщност искам — с тъга си каза Джини. Дори мисълта да воюва със Стив не можеше да я зарадва.

Госпожа Пруе като че ли бе прочела мислите й. Възрастната жена наклони глава и доста сконфузено прошепна, прикривайки уста с ветрилото си, че като се има предвид незначителния интерес, предизвикан от представлението, певците можело да си тръгнат в следващия антракт. Не желаела ли преди това госпожа Морган да се присъедини към съпруга си… Отново потръпвайки от гняв, Джини учтиво отвърна, че няма такова намерение и че не би и помислила да се меси в делата на мъжа си. Но ако госпожа Пруе нямала нищо против, тя желаела да си тръгне.

Смехът на възрастната жена приличаше повече на сумтене.

— Вие сте една смела млада жена, не съм ли права? Повярвайте, това ми допада, въпреки че преди малко се наложи да бъда малко груба — за ваше добро. Напомняте ми донякъде за самата мен, когато бях на вашата възраст, въпреки че със съжаление трябва да призная, че тогава ми липсваше вашата самоувереност. Иска ми се да бях имала поне половината от свободата, която вие изглежда притежавате! Но аз я спечелих много по-късно, когато войната ме направи вдовица и двете ми дъщери вече се бяха задомили. Сега живея така, както искам, но какво значение има това, при положение, че вече съм прекалено стара, за да се насладя на свободата си? Това, на което обаче се научих, е дискретността. Ако е дискретна и внимателна при избора на любовниците си, умната жена би могла да се справи с всяка една ситуация. Разбирате ли ме? — Все още енергично веейки си с ветрилото, госпожа Пруе се наведе съвсем близо до изумената от тези неочаквани и почти шокиращи откровения Джини, прошепвайки изразително: — Скъпа моя, Андре Делери в никакъв случай не е най-подходящият избор! Зная, че изглежда чудесно и е неотразим, но той е опасен, повярвайте ми. Избухлив е до безразсъдство и е пристрастен към дуелите. Освен това дочух, че не бил особено дискретен, поне сред приятелчетата си. Андре е… амбициозен. Обича да използва жените. И то неведнъж. Но стига толкова! Не може да ви се отрече, че сте добра слушателка!

Какво ли очакваше да чуе? Та тя дори не ми даде възможност да отворя уста. — Все пак Джини бе доста заинтригувана от неочакваните разкрития на госпожа Пруе, въпреки че й бе трудно да си представи, че възрастната жена със строго и безизразно лице някога е имала любовници. А колкото до предупрежденията й относно Андре Делери, този млад мъж попиваше всяка дума на Соня, карайки Джини да се пита дали не се бе заблудила за блясъка в очите му преди малко. Сега той никак не изглеждаше опасен, а и Джини имаше прекалено много грижи, за да си мисли за господин Делери. Подобно на Соня, тя се чудеше къде ли бе сенатор Брандън. А Стив? С кого ли ще да прекара нощта? Когато светлините отбелязаха края на второто действие, нито Стив, нито приятелите му се забелязваха някъде и тъй като имаше силно главоболие, Джини с охота прие предложението на Соня да си тръгнат по-рано.

Госпожа Пруе им предложи каретата си. Възрастната дама заяви, че ще се прибере в къщи с Бернар, което накара сина й и годеницата му да разменят нещастни погледи. Андре Делери галантно настояваше да изпрати дамите чак до плантацията, тъй като, както твърдеше, домът му бил в същата посока.

Джини мислеше само за Стив. Тя бе взела решение да се изправи лице в лице с него, да го принуди да поговорят сериозно за бъдещето си. Но щеше ли той да разбере, че тя не може да продължава по този начин?

Джини почти не осъзнаваше присъствието на Андре Делери, който се бе качил с тях, оставяйки коня си необязден да препуска редом с каретата. Младият мъж обаче не я изпускаше от очи, въпреки че говореше със Соня. Виржиния Морган, с красивата й огненочервена коса и вирната брадичка, която дръзко гледаше мъжете право в очите. Делери вече си бе обещал, че ще я има, а интуицията му подсказваше, че тя бе почти готова за това — отегчена и ядосана на съпруга си, който парадираше с любовниците си. О, да, той със сигурност щеше да я има, но още бе рано. Очакването само изостряше желанието му. Щеше да я накара да стане нетърпелива и накрая, подобно на останалите, сама да дотича при него.

7

— Чудя се дали на копелето му горят ушите — Пако Дейвис се ухили, при което белите му зъби проблеснаха изпод черните мустаци. Той погледна през масата към Джим Бишоп, който му отвърна със също толкова весела усмивка.

— Много се съмнявам. Сигурен съм, че господин Делери е свикнал да бъде обект на клюки в тези среди. Важното е, че вече знаем, че му е било платено. Въпросът е от кого и за какво точно! — Въпросът бе риторичен, тъй като Бишоп отлично знаеше за какъв вид услуги бе възнаграждаван господин Делери… Той се славеше като забележителен дуелист, а в този град, макар и забранени, дуелите бяха общоприето средство за разрешаване „въпросите на честта“. Но докато преди Делери се дуелираше със съпрузите или роднините на жените, които бе ухажвал, напоследък съперници му бяха мъже с определени политически убеждения. Събитията в Куба бяха накарали многочислени емигранти да се спасяват в близкия Ню Орлиънс, спасявайки се или от испанците, които се опитваха да запазят останалото от някогашните си богатства, или от бунтовниците. Имаше още една трета категория хора, което още повече усложняваше нещата — американците, които се опитваха да използват конфликтите в съседните страни в своя полза.

Ако не се владееше тъй съвършено, Джим Бишоп би въздъхнал. Когато се взря в сините очи на Стив Морган, лицето му бе безизразно. Надяваше се, че тази вечер Морган мислеше за работа, вместо за темпераментната си съпруга. Удивително какво можеше да направи бракът с един иначе свестен мъж.

Към току-що отворения от Стив прозорец се заиздигаха кълба цигарен дим. Навън звездите избледняваха и не след дълго щяха да бъдат засенчени от изгряващото слънце.

Стив нервно прокара ръка по наболата си брада, очаквайки Бишоп най-сетне да заговори по същество, и не за пръв път си зададе въпроса как се бе забъркал във всичко това. Той едва доловимо смръщи черните си вежди. Всъщност сега, когато имаше време да размисли, бе обзет от смътното усещане, че умишлено е бил натикан в положението, в което се намираше. Преди няколко седмици Бишоп можеше да накара приятеля си, полковник Белмон, да нареди на войниците си да прекратят прекалено усърдното търсене на обявения извън закона „Маноло“. Вместо това Стив бе принуден да бяга заедно с Джини, спасявайки се не само от куршумите на преследвачите, но също и от хищниците, с които бяха пълни блатата. А след това, пристигайки в Шривпорт, той „налетя“ на Пако Дейвис. Изглежда появата на Джим винаги бе предшествана от безброй „съвпадения“. Стив саркастично рече:

— Защо просто да не попитам темпераментния господин Делери? Може би той ще бъде достатъчно неразумен да се изпусне или да ме вбеси.

Бишоп го изгледа със строг поглед и огорчено поклати глава:

— Не мисля, че е добре да провокираме дуел с този мъж. Не още. Знаем, че той е происпански настроен, а и вече не е толкова беден, колкото беше. Знаем, разбира се, и с какво се занимава, но… — сивите му очи се присвиха за момент, когато Бишоп замълча, за да запали нова цигара. — Тревожа се главно за дейността на твоя тъст. Жалко, че нашата така грижливо планувана среща с него бе осуетена. Ако той вече се е срещнал с… другия господин и се е обвързал с него… Смяташ ли, че все още би могъл да бъде убеден да… да промени мнението си?

— Не зная — Стив се върна при масата и тежко се отпусна в стола, посягайки към чашата си. — По дяволите Джини. Не съм бавачка на сенатора. Сега трябва отново да градим доверието помежду си… — Стив неохотно се усмихна. — По разбираеми причини той бе доста разтревожен от неочакваното ми изчезване. Мисля, че все още не ми е простил.

— Що се отнася до мен, не вярвам вие двамата да можете да разговаряте като нормални хора. Спомняш ли си първия път, когато бяхме заедно, за да говорим за онова злато, което той бе натоварил за Мексико? А сега… — Пако отново се облегна на стола си, миролюбиво свивайки рамене. — Сега изглежда ситуацията не е много по-различна, а, приятелю? Той е амбициозен мъж, този сенатор Брандън. Не мисля, че се е променил особено. Какво смяташ ти за това?

Бишоп мълчаливо наблюдаваше двамата мъже, като същевременно прехвърляше през ума си известните му факти, опитвайки се да ги подреди в цялостна картина. Пако имаше право — Брандън бе амбициозен, дори алчен мъж. А сега бе проявил неочакван интерес към Куба и кубинската политика, при това дотолкова, че изглеждаше решен да купи една плантация там. Запусната плантация, която в никакъв случай не струваше сумата, искана от собствениците й. Защо? И каква бе връзката между него и Андре Делери? А също и с хубавичката млада вдовица на кубински революционер Ана дос Сантос, за която някога Стив бе сгоден… В тази мозайка имаше много излишни парчета, но той най-накрая щеше да им намери мястото. Президентът бе склонен да се съгласи с мнението на Бишоп, че Съединените щати би трябвало да запазят неутралитет по отношение на събитията в Куба. Разсъждавайки за това, Бишоп бе станал циничен. Той се наклони към масата.

— Господа, вече почти се съмва и всички ние сме доста уморени. Предлагам да размислим върху това, което обсъждахме, и да си уговорим нова среща за утре. Вечерта, може би? Да видим какво ще ни предложи денят.

За много хора този ден започна по-рано от обикновено, а на други поднесе много изненади. Когато сутринта се тръшна на леглото, Люсиен Вале възнамеряваше да се излежава до късно следобед. Бе в доста лошо настроение и чувстваше неприятно гадене от изпития ликьор. Камериерът му помогна да се съблече. По-късно, с мъка събудил господаря си, Пиер му поднесе чаша с отвара, приготвена по собствена рецепта и лекуваща и най-тежкия махмурлук. Последното нещо, което очакваше Люсиен и от което имаше нужда, бе едно грубо събуждане. Той едва успя да отвори кървясалите си, смъдящи очи и видя над себе си иронично усмихнатия Андре Делери.

— А, не! Каквото и да имаш да ми кажеш, сега не съм в настроение да слушам. Бученето в главата ми заглушава всичко… Как си успял да накараш Пиер да те пусне? Вече е крайно време да уволня този негодник… а теб ще извикам на дуел само щом се почувствам малко по-добре!

— Глупости! Много добре знаеш, че не би се оправил без Пиер и че аз мога да те убия… известна ти е репутацията ми! Събуди се, Люсиен, и ми обърни малко внимание! Накарах прислужника ти да забърка един от специалитетите си, който да проясни малко главата ти. Предстои ни много важен разговор.

Все още притискайки главата си с длани, Вале седна намусено. Чудеше се как, по дяволите, приятелят му успяваше да изглежда толкова свеж след една явно безсънна нощ. Но когато Андре започна да говори, Люсиен се отърси и от последната следа от сънливост, така че само лекото пулсиране в слепоочията му напомняше за ексцесите от предишната нощ.

— Шегуваш се, нали? Когато се хванахме на онзи глупав бас, не мислех, че за да прелъстиш тази жена, ще се наложи да предизвикаш съпруга й на дуел! Приятелю, само помисли за последиците! В края на краищата той не е един от нас и неговото положение… това, което се опитвам да ти кажа е, че би могъл да избухне дяволски скандал! Още по-лошо, последиците за теб…

Кестенявите очи на Делери се присвиха, спирайки върху сериозното, зачервено лице на приятеля му.

— Да не би да намекваш, че би трябвало да се уплаша от последствията? Не, няма да споря с теб, драги… Още повече като се има предвид главоболието ти. Освен това… — тук Делери се усмихна простодушно — имам нужда от твоята помощ. Не за самото изпълнение на моя план, защото, както знаеш, това ще бъде детински лесно. Основното вече е направено и птичето е нетърпеливо да влезе в капана! Някога провалял ли съм се с жена? Или когато е трябвало да убия противника си? Този път той ще ме предизвика пред свидетели, без да ми остави друг избор, освен да… — разпервайки ръце Делери сви рамене — Схващаш ли какво се опитвам да ти кажа? Но имам нужда от информация за приятелите на мъжа, по-специално за онези, с които се е срещнал миналата нощ. Разбрах, че след операта си прекарал остатъка от нощта в една къща на улица „Бордо“.

Докато двамата млади мъже водеха този разговор, повечето от обитателите на разнебитената постройка, все още наричана Буден Хаус, вече бяха будни. Джини слезе по стълбите, за да потърси някое местенце в сенчестата градина, където да закуси, но за свое най-голямо учудване откри, че мащехата й вече я бе изпреварила.

Двете жени се спогледаха и Соня, която, като се изключат розовите петна от руж по страните, бе съвсем бледа, заговори първа.

— Няма нужда от церемонии. Седни — След това продължи със същия непринуден тон: — Слугите слухтят наоколо… за да клюкарстват, разбира се. Независимо от противоречията между нас, бихме могли да се преструваме, че нищо не се е случило, не мислиш ли? — Джини продължаваше да мълчи и кокалчетата на ръката на Соня, стиснала облегалката на стола, побеляха. — Съпругът ти не се е върнал, нали? А моят си легна едва преди два часа, разказвайки ми някаква невероятна история как цяла нощ бил играл карти. Сега здравата хърка.

Зад привидното спокойствие, изписано на лицето й, Соня се задъхваше от гняв. Как можеше Уилям да я прави за смях пред старите й приятели? Два дни поред да отсъства от къщи, без да й се извини дори само от приличие? А като си помислеше, че вчера я бе укорил, задето е позволила на трима по-млади мъже да я изпратят до в къщи. Не че господин Делери бе толкова по-млад от нея. Сам й бе признал, че въпреки младежкия си вид вече е превалил тридесетте.

Соня наблюдаваше заварената си дъщеря, която, все още необичайно мълчалива, се отпусна в стола срещу нея, промърморвайки само едно „О?…“

Навярно бе свикнала да се справя с подобни ситуации. Без съмнение вече си търсеше любовник, с когото да отмъсти на Стив. А съдейки по миналото й, Джини изневеряваше без каквито и да било скрупули. Нещо повече, тя винаги успяваше да се измъкне! Не е честно — разбунтува се вътрешно Соня. — Тя винаги успява да обърне нещата в своя полза!

Соня наблюдаваше почти злобно младата жена, която бе свалила шапката си и си вееше с нея. Джини изглеждаше така, като че ли не бе мигнала цяла нощ, което вероятно бе самата истина. Под очите й се бяха образували тъмни кръгове, които контрастираха с необичайната бледност на лицето й. Наистина ли си бе въобразявала, че ще успее да промени мъж като Стив Морган?

Докато си вееше с шапката, повече, за да е заета с нещо, отколкото, за да се разхлажда, Джини си мислеше за същото. Отгатваше настроението на Соня и потискания й гняв, но в края на краищата какво я засягаха те? Напоследък съвсем открито бяха възприели държание, подхождащо повече на съперници, отколкото на приятелки. Не, точно сега не бе в настроение да се доверява на Соня, нито пък да си разменя обвинения с нея. Не искаше да мисли — нещо, което бе правила през цялата нощ, докато лежеше будна в леглото.

Прислугата се суетеше наоколо, носейки в димящи чинии към сервираната за четирима маса. Джини нетърпеливо се пресегна за един горещ, пухкав кроасан, върху който цвърчеше разтопено масло. За пред прислугата тя рече с пренебрежителен тон:

— Закуските в Луизиана винаги ли са токова обилни? Как успявате да слагате и вдигате масата по няколко пъти дневно?

Соня сви рамене.

— Въпрос на навик. Човек свиква. — Прозрачно сините й очи срещнаха тези на Джини, след което продължи със същия равен глас: — Но свиква ли се с това да бъдеш пренебрегван и унижаван публично? Как се примиряваш с това?

— Не се примирявам.

Прислужниците си бяха отишли, а с тях и необходимостта от дискретност. Твърде резкият отговор накара Соня да стисне устни.

— О? — натъртено рече тя. — Но нали все още си негова жена. Не пропътува ли целия път дотук само за да го намериш и да го убедиш да се съберете отново? Извини ме, ако съм си направила неправилно заключение, но…

Упоритото, гневно вирване на брадичката на Джини й бе твърде добре познато.

— Заключенията ти наистина са неправилни, но всичко това изобщо не ме интересува. Стив и аз… никога не си могла да разбереш онова, което става между нас, нали? И се съмнявам, че някога ще успееш. Той си прави своето, а аз — моето. Моля те, не очаквай от мен да бъда толкова разтревожена, колкото очевидно си ти! — Забелязвайки войнствените искрици в очите на Соня, Джини нетърпеливо добави: — О, хайде, стига! Какъв смисъл има да се караме? Мисля, че добре знаем мнението си една за друга. Защо да не оставим нещата такива, каквито са?

— Това е много лесно за теб, нали? Никога не си изпитвала неудобство от това да следваш собствените си прищевки, без да се съобразяваш с никого другиго… нито… нито с болката и скандала, които би могла да причиниш. Докато аз… ох! Както сама току-що каза, какво значение има всичко това? Моля, продължи закуската си. Аз мисля да пояздя.

По-късно Соня ясно си даде сметка за импулсивността на решението си. Не можеше да понася да седи с тази… тази малка уличница и да се разстройва от нейната арогантност. А и от последния път, когато бе яздила сама, наслаждавайки се на равния ход на коня и лекия ветрец, галещ зачервените й страни, бе изминало толкова много време. Да, трябва да бяха минали години, откакто за последен път бе поела по тази пътека, отвеждаща към отвесния бряг на реката. Сега обаче щеше да се постарае да избегне старата каменоломна.

След внезапното оттегляне на Соня Джини откри, че бе изгубила апетит. Нямаше нужда от много — кроасаните и черното кафе, обилно долято с коняк, й бяха достатъчни, в случай че не искаше да стане прекалено закръглена. Каква омразна мисъл! Джини донякъде съжаляваше, че се бе скарала със Соня — ободряващата езда бе точно онова, от което имаше нужда, за да започне отново да разсъждава трезво. Въпреки че цяла нощ се въртя будна в леглото, тя все още не бе взела никакво решение и нямаше план. С някакъв необичаен за импулсивния й характер фатализъм си бе дала сметка, че нещата не можеха да продължават така. Двамата със Стив трябваше да се разберат веднъж завинаги.

Аз наистина го обичам — помисли си тя и мисълта, че са били разделени толкова дълго време я изплаши. — Но ако продължим да живеем така, ще се унищожим, независимо от чувствата ни един към друг. А Стив — какво бе онова, което го караше толкова често да бъде далеч от нея — гняв или безразличие? Трябваше да узнае това и смело да посрещне последствията. Благодареше на бога за гордостта, която не й позволяваше да се преклони пред никого. Не, тя нямаше да избяга, както току-що бе направила Соня. И когато този път притиснеше Стив до стената, той щеше да се види принуден да й каже истината.

И истината ще ви направи свободни… Защо ли тази фраза така натрапчиво се въртеше в трескавото й съзнание, звънтейки като предупреждение?

Неведнъж се изкуши да се върне. Да каже на възрастния мъж, седнал на капрата с неодобрително изражение, че е променила решението си. Изражението му щеше да стане още по-критично, когато пристигнеха на адреса, даден му от Джини. За най-голям ужас на Соня постъпката й щеше да отприщи нови клюки. Но всичко това нямаше никакво значение, както упорито се опитваше да убеди сама себе си Джини. На всяка цена трябваше да разбере какво се бе случило.

— Тук — рече тя, с мъка изтръгвайки се от сладкия блян, който я бе люлял. — Моля, оставете ме тук. Няма нужда да ме чакате. Съпругът ми ще ме съпроводи на връщане.

Джини неволно си бе представяла най-различни ситуации, в които ще завари Стив — повече, за да се настрои срещу него, отколкото, за да обуздае гнева си. Единствената картина, която не си бе представяла, бе на спящия сам в широкото легло Стив.

Всъщност той не бе възнамерявал да прекара остатъка от нощта сам. Почти бе решил да каже на Джим Бишоп и на своя приятел Пако да вървят по дяволите. Проклет да е, ако след това не отидеше да открие Джини и да я накрая да се разберат веднъж завинаги…

Точно тогава се появи сънената Хортензия, която му донесе писмото. Дебел пергаментов плик с до болка познат печат… Съдържанието бе лаконично. Козът на Бишоп? Бе прекалено голямо съвпадение — появата точно в този момент на писмото от дядо му, препратено от Роналдо. Стив се опитваше да чете между редовете, когато внезапно го обзе непривично за него чувство на фатализъм. Изглежда, всичко го тласкаше към Куба. Но каква работа можеше да има там дядо му, неотложна работа, която можело да бъде свършена единствено от Стив. При това точно сега, по време на кървавата революция! Проклета да е глупавата му старческа гордост! Не можеше ли да изпрати Роналдо? Дядо му все още не се бе възстановил от преживяния сърдечен удар и не биваше да пътува сам.

Стив изруга на глас, преди внимателно да изгори писмото в мраморния пепелник. Да спори с дядо си бе нещо, което никога не му бе допадало. А изглежда сега трябваше да се бори и с неизбежното избухване на Джини, когато разбереше, че трябва да се прибере сама в Мексико.

На развиделяване Стив си наложи да поспи. Веднага с идването на съня съзнанието му се изпълни с хаотични образи… Веднъж Джини го бе обвинила, че съзнателно флиртува с опасностите. Предполагам, че просто в гърдите ми е скрита неуморима, дяволска душа, сладка моя — бе отвърнал, за да я подразни той.

Джини — изкусителка, тигрица, сирена! Независимо от това колко ожесточено воюваха, тя бе жената, която винаги щеше да го вълнува, както и вечно да го кара да бъде нащрек. Зеленоока лисица с остри зъби и нокти…

Завръщането в реалността му отне няколко секунди. Първото нещо, което видя, бе надвесената над него и втренчено наблюдаваща го Джини. Първата му реакция бе да я вземе в обятията си, но инстинктът за самосъхранение и кратката почивка бяха достатъчни, за да изострят вниманието му. Срещнал питащите очи на младата жена, Стив й отвърна със суров поглед, опитвайки се да улесни задачата си да я отпрати.

8

— Добро утро! Помислих си, че бихме могли да закусим заедно… както вчера. Трябва да си поговорим, не мислиш ли?

Очите на Стив се присвиха, преди да я дари с усмивка, която бе само леко изкривяване на устните.

— Наистина ли мислите така, госпожо? Между другото, къде прекарахте нощта?

Значи бе твърдо решен да се държи неприятно. Преди Джини да вземе окончателно решение, от устните й неволно се отрони тиха въздишка.

— Стив, моля те, недей! Уморена съм от вечната война между нас. Какво стана с честността, която си бяхме обещали? — Тя почти отчаяно търсеше някаква следа от чувства по лицето му, но мъжът само сви рамене, провеси крака от ръба на леглото и започна да обува панталоните си, сякаш Джини изобщо не съществуваше.

Тя дори не можеше да види лицето му, когато Стив рече:

— Нямах представа, че сме били нечестни един към друг… Има ли нещо специално, което искаш да обсъдим?

Трябваше да й признае, че бе упорита. Устните й се свиха предизвикателно, като че за да му покаже, че много добре познава тактиката му.

— Всъщност — да. Исках да обсъдим нашето… отношенията между нас. Не съм доволна от това, което става, Стив. А ти?

Той нетърпеливо вдигна очи към нея.

— Исусе! Нима си дошла тук, за да ми задаваш безсмислени въпроси? Ние сме женени. Ти сама каза, че близнаците трябва да бъдат твоята главна грижа. Ако не си доволна от съжителството си с мен, не виждам причина да не заживееш така, че да не се разстройваш толкова. Досега съм бил повече от толерантен съпруг, не е ли така? Ако се опиташ да бъдеш малко по-дискретна отколкото през миналата нощ, аз също ще направя всичко възможно да обуздая дяволския си темперамент — това достатъчно честно ли ти се струва?

Тя се изправи с блеснали от сълзи или от гняв очи.

— Смяташ, че трябва да бъда… наказана? Това ли е причината за префинената ти жестокост, Стив? Или наистина предпочиташ да се върнем към начина на живот, който водехме, преди да замина за Европа? Боя се, че преди да се отървеш от мен ще се наложи да ми отговориш.

— Бях останал с чувството, че си повече от доволна от тогавашния ни начин на живот, любов моя. И по-точно от своя, когато мене ме нямаше наоколо. Не се съмнявам, че веднъж завърнала се в Мексико, ще намериш извинение да заминеш отново, въпреки че бих предпочел да изчакаш, докато децата пораснат достатъчно, преди отново да ги зарежеш. — Той се изсмя кратко. — Господи, превръщаш се във вечна заядливка! Може би си спомняш, че не обичам чувствата ми да се поставят под въпрос.

Стив имаше причина за умишлената си жестокост, но това не правеше удара върху гордостта й по-малко болезнен. Джини се опита да запази достойнство в отстъплението си.

— Много добре, Стив. Ще запомня това, ако и ти веднъж завинаги запомниш колко много мразя ревността. — Тя небрежно сви рамене. — Мислиш ли, че Хортензия ще ми донесе закуска? Или може би губернаторът Уормът е все още тук…

За нещастие точно в този момент се почука на вратата. Те се спогледаха — Стив с набързо наметнатата си, все още незакопчана риза, опитващ се да отгатне какво се крие зад внезапната промяна на настроението на Джини.

— Може ли да вляза? Казаха ми, че ме очакваш… О!

— Заповядай, влез… сигурна съм, че наистина те очаква! Не бива да се тревожиш. Стив ще ти каже, че двамата с него сме една модерна двойка и всеки от нас има свои приятели… Понякога е наистина забавно да сравняваме преживяванията си! — с ококорените си кадифено кафяви очи Ана дос Сантос не изглеждаше особено променена в сравнение с последния път, когато се бяха срещнали. Момичето стоеше, притиснато към вратата, сякаш опитвайки да се защити, и недоумяващо се взираше в Джини. — Трябва да опиташ омарите — продължи Джини. — Превъзходни са… както и шампанското. И тъй като разбирам, че сега съм излишна… скъпи — извини ме, Ана — няма да се прибирам за вечеря. Хенри ме покани на приема, който дава в имението на губернатора. Довиждане… забавлявайте се добре!

Джини мина покрай слисаната млада жена и напусна стаята, оставяйки Стив със замръзнало лице. Докато пазеше тази картина жива в съзнанието си, Джини нямаше да се прекърши. Спускайки се по стълбите, тя дочу затръшването на врата горе.

Уилям Брандън наблюдаваше Джини, която идваше към него, и завладян от собствените си грижи, не забеляза необичайната й бледност. Той си спомни, че й бе ядосан и придаде на гласа си рязка нотка.

— Боже мой, къде са се дянали всички? Къде е Соня?

— Нямам представа, освен че рано тази сутрин ми каза, че отива да поязди. Защо не я потърсиш?

— Чуй ме сега, Виржиния! Фактът, че си омъжена, не ти дава право да разговаряш с мен по толкова нахален начин! А колкото до поведението ти миналата нощ…

— Не съм споменала пред Соня къде си бил, ако това те тревожи. Имаш ли нещо против да се оттегля? Бях навън и имам силно главоболие.

Нейната стая бе само временно убежище. Докато лежеше в леглото си, възползвайки се от леда, който загрижената камериерка бе донесла за облекчаване на главоболието й, Джини се опитваше да размишлява. В главата й обаче се въртеше една-единствена ясна мисъл: Трябва да си вървим. И след като самият Стив й бе дал свобода да следва желанията си, тя възнамеряваше да направи точно това. Джини затвори очи, копнеейки да спре да изпитва болка, когато усети, че тялото й бе започнало да изтръпва.

Значи всичко свърши. Наистина най-накрая свърши. Колко странно се чувствам сега!

През отворения прозорец до нея долетя гласът на сенатор Брандън, който нареждаше на някакъв прислужник да му доведе кон. Дали възнамеряваше да търси Соня?

Подобно на останалите мъже той се забавляваше без ни най-малко чувство за неудобство, но съпругата му трябваше да бъде порицавана при най-незначителната проява на своеволие. Внезапно Джини се запита как ли се чувстваше Соня, която бе доста по-млада от сенатора. Дали е обичала първия си мъж, от когото й беше останала тази къща и земите наоколо? Имала ли е любовници? Въпреки че напоследък бе понапълняла, Соня безспорно бе доста привлекателна жена, както изглежда смяташе и Андре Делери.

И докато Джини се опитваше да не мисли за бъдещето, Соня отчаяно копнееше вече да си е у дома, обвинявайки заварената си дъщеря за собственото си импулсивно поведение.

Ако Уилям не се бе държал толкова зле и ако Джини не я бе провокирала така нетърпимо, тя отдавна щеше да е забравила прошепнатата от Андре Делери молба да му разреши да поязди с нея, само двамата. Молеше я да си поговорят и почетат от книгата с френски стихове, която бе донесъл от Париж. Соня го намираше за много очарователен и чувствителен млад мъж, но при други обстоятелства една подобна среща с него или с когото и да било другиго би била немислима. Господин Делери, радушно приет у всичките й някогашни приятели, бе показал на Соня, че зачита и уважава мнението й, така че тя нямаше никакви основания да не му се довери. И все пак… о, боже, как можеше да е толкова глупава и безразсъдна? О, всичко това не оправдаваше факта, че Андре Делери я очакваше и тя се бе отзовала на поканата му.

Горичката, простираща се чак до скалистия бряг, бе много стара — засадена бе от един от първите заселници по тези места. Соня безкрайно обичаше пикниците в сянката на листата. Тя и Раул, красивият й, усмихнат млад съпруг, който след кратко ухажване бе омаял момичешкото й въображение и се бе оженил за нея. Но голямата му любов си бе останала една мулатка…

Колко далеч назад в миналото бяха разходките сред дърветата, неизменно съпровождани от шума на реката долу под отвесния бряг. Сега тя бе малко опиянена от изстуденото вино, донесено от Андре Делери.

— „Хляб и вино“ — това е една книга с персийски стихове. Когато я четох за пръв път, си мислех за теб и изпитвах необходимост да споделя всичко онова, което изпълваше душата ми.

— Говорите като поет, господин Делери! Но вие, разбира се, знаете, че не бих могла да остана. Аз… изобщо не биваше да идвам, но внезапно се почувствах…

— Моля те, остани още няколко минути… сега, когато вече си тук. Копнеех да те видя, мислено те молех да дойдеш.

Обърканият и доста уплашен израз на Соня извика на устните му бегла усмивка. Неочаквано Делери улови ръката й.

— Недей да гледаш толкова уплашено, кълна се, че няма да те компрометирам. Какво ще ти навредят няколко минути сред тази красота и покой.

Соня се остави да бъде убедена… в последствие не можеше да си обясни как бе станало това. Отначало й изглеждаше съвсем естествено да остане и да побъбри малко с него, а след това… Учтиво се опита да му каже, че по-добре за него би било да се разхожда с някоя неомъжена млада жена, която повече би подхождала на възрастта му. Младият мъж обаче бе започнал да й чете стихове, а след това седна по-близо до нея, предлагайки й да си вземе още от прясно изпечения хляб и от виното. В края на краищата не правеха нищо лошо. Откога не бе постъпвала импулсивно? От колко време не се бе забавлявала така?

Андре Делери внимателно наблюдаваше дали на Соня й е приятно, опитвайки се да я накара да забрави за времето. Гледаше предвидливо донесената чашата от кристал и сребро винаги да е пълна. Той четеше стихове и й разказваше забавни анекдоти, преценявайки колко още време му трябва. Накрая, доловил първите тихи звуци, които отдавна очакваше, той се наведе толкова близо до нея, че можеше да види уплашения израз на очите й.

— Чакай, не мърдай! Има някакво паяче… не се плаши, ще го махна… ето — той зарови пръсти в косата й, а в същия момент Соня остро изпищя от страх. Какво по-естествено от това със също толкова непринудено движение да обърне лицето й към себе си и да целуне полуотворените й устни! Целувката я извади от равновесие и Соня се облегна гърбом на Делери, чието тяло наполовина закри нейното, когато чуха смутено покашляне.

— О, хиляди извинения, стари приятелю… но кой би допуснал, че ще избереш точно това място за своята среща?

В този момент Соня изпита желание да потъне в земята. Би предпочела да умре, вместо да се изправи пред пресилено безизразните лица на Люсиен Вале и Бернар Пруе и открито любопитните погледи на двете млади жени, които ги придружаваха.

Заекващите опити на Делери да дава обяснения, разбира се, само още повече влошаваха нещата. Докато той обясняваше за импулсивното им решение да използват чудесния ден за една разходка край реката, Соня поглади роклята си с ръка и избухна в сълзи. Няколко прислужници носеха кошници за пикника, а годеницата на Бернар бе съпровождана от леля си — невзрачна жена на средна възраст, която се мръщеше на Соня със свитите си в нескрито неодобрение устни. Племенницата й на свой ред се изчерви, когато Андре се заплете в неубедителни обяснения.

— Люсиен! Случайно срещнах госпожа Брандън и я убедих да си почине малко в сянката… — Андре Делери не приличаше на мъж, който толкова лесно губи дар слово. Той погледна към Соня, промърморвайки: — Толкова съжалявам! — Но в края на краищата, с какво това й помогна да спаси репутацията си? Соня познаваше обществото в Ню Орлиънс и знаеше, че клюките многократно щяха да преувеличат случилото се този следобед. Разкази за срещата й с Люсиен Вале щяха да се носят в гостните и край масите за игра на карти, така че скоро всеки щеше да знае за това!

Изведнъж всички заговориха в надпревара, опитвайки се да преодолеят неудобството на ситуацията, всички, освен Соня, която не би проговорила, дори ако от това зависеше животът й.

Така ги завари холеричният, избухлив сенатор Уилям Брандън. И както господин Делери по-късно щеше да увери приятеля си Люсиен Вале, присъствието му било чиста случайност, изпратена им от провидението!

— За бога! Опитай се да се успокоиш. Знай, че истериите няма да ти помогнат! — Гласът на Джини прозвуча по-сурово и нетърпеливо, отколкото младата жена би искала. — Хайде, ще се почувстваш по-добре, ако ми разкажеш всичко. Какво се случи след това? Не можеш ли да ми обясниш? Той със сигурност ти е дал възможност да…

— Казвам ти… о, боже… как не разбираш? Ти не си била в положение като моето! Те си уговориха дуел, няма начин да… Искам да умра, искам да умра!

— Но няма да умреш. Соня, чуй ме! Не разбираш ли, че единственият начин да преодолееш положението е да се изправиш лице в лице с фактите и да ги надмогнеш? Трябва, заради себе си, а също и заради моя… баща. Позволи ми да говоря с него, а ще накарам и Стив…

— Не! Не, не, не! — Гласът на Соня премина в стон. — Не мога да се изправя пред тях, пред никого от тях, аз съм виновна, аз съм виновна! Това е наказанието ми за всичките тези години…

— Говориш пълни глупости! Ето го докторът, той ще ти даде нещо за нервите. Ще видя какво бих могла да направя, за да сложа точка на цялата тази дивотия, а ти трябва да ми обещаеш, че ще се успокоиш. Няма никакъв смисъл да оставаш в това състояние!

Въпреки уверения си тон, когато напусна стаята, Джини трепереше вътрешно. Не искаше това да е начинът, по който да се откъсва от проблемите си. Бедната Соня! Цял живот се бе водила от общоприетите норми на приличие, за да попадне сега в капана им и да стане тяхна жертва. А колкото до дуела, това бе дори още по-нелепо! Този дуел само щеше да разпали скандала още повече, а и никой не можеше да предвиди последиците. Баща й би трябвало да има повече доверие на съпругата си! Защо мъжете бяха толкова честолюбиви и подозрителни? Като Стив, който винаги мислеше най-лошото за нея…

Почувствала, че изтръпва от студ, Джини сви юмруци. В следващия момент съжали, че се бе държала като бавачка на Соня и се запъти надолу по стълбите с надеждата да открие баща си. Трябваше да го накара да разбере, че един дуел би съсипал кариерата му. Да, това бе единственият довод, способен да го вразуми. А ако тя не успееше, тогава Стив със сигурност щеше да убеди тъста си. Устните на Джини за миг потръпнаха. Стив никога не би се отказал от някой дуел. Първия път, когато го зърна през прозореца на хотелската си стая в Сан Антонио, той току-що бе убил човек — просто ей така, насред улицата. По-късно трябваше да стане свидетелка как на борда на един кораб Стив уби с голи ръце тогавашния й съпруг, руския принц Иван Сарканов. Най-вероятно Стив щеше да се опита да предотврати този дуел, като предизвика Делери. А защо ли й трябваше да се вълнува толкова много? Тя бе разбрала що за човек е Стив. Той никога не се бе преструвал. Вината си бе изцяло нейна, както и илюзиите и мечтите за щастлив край като в приказките, дето принцесата заживяваше честито със своя принц.

Къщата бе необичайно притихнала, а дългите следобедни сенки сякаш подсилваха неприятното усещане за надвиснала опасност. Прекосявайки странно безлюдното преддверие, в което се носеше аромат на лимон, Джини внезапно си спомни, че дочакваха гости за вечеря.

Надяваше се да успее да утеши сенатора, който се бе заключил в работния си кабинет. Джини откри вратата широко отворена, а някакъв иконом с доста уплашен вид я осведоми, че сенаторът отново е излязъл, без да спомене къде отива. Изведнъж чу гласа му.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — Стив, разбира се. Когато Джини извърна лице към него и вирна брадичка, той се смръщи. — Е? — Огледа я бавно, сякаш щеше да й взема мерки, очевидно решен да атакува първи.

— Ще ми дадеш ли възможност да ти обясня? — бързо отвърна тя, а част от нея се наслади на учудването, изписало се на лицето му.

В следващия момент Стив я хвана за ръка и я поведе към кабинета, нетърпеливо кимвайки с глава на прислужника. Нямаше право, след като я бе отхвърлил толкова безцеремонно, сега да се опитва да бъде мил с нея!

— Кога е успяла да се сближи толкова с Делери? По дяволите, бях започнал да си мисля, че е взел на мушка теб. Не си ли забелязала нещо особено между тях?

— Мили боже! Само това ли имаш да ми кажеш… след всичко, което се случи? — Внезапно така бе побесняла, че се разтрепери. Джини издърпа дланта си от неговата, отстъпвайки крачка назад. — Мислел си, че аз съм целта му, така ли? Как можеш да го кажеш толкова невъзмутимо? И… о, понякога се питам дали те познавам толкова добре, колкото си мисля, и дали към някого си изпитвал истински, безкористни чувства. Изобщо ли не те интересува какво би могло да се случи? Соня е съсипана от преживяния шок и самообвинения. Бедната, тя наистина не е жена, която би извършила подобно нещо. Винаги е била толкова почтена! Сигурна съм, че го е срещнала случайно и че баща ми като типичен мъж преувеличава всичко. Канех се да говоря с него, но той е излязъл някъде и се боя, че…

Сега Стив отново бе станал сериозен, придобивайки онова свое загадъчно изражение, което тя толкова ненавиждаше. Само иронично присвитото ъгълче на устните му издаваше някакви чувства. Откривайки, че Стив я наблюдава, без изобщо да слуша думите й, Джини дотолкова се ядоса, че започна напосоки да го предизвиква в стремежа си да събуди някаква човешка реакция.

Безучастното повдигане на раменете му само още повече разпали гнева й. Стив саркастично рече:

— Любов моя, сигурен съм, че ако знаеше за твоята загриженост, баща ти би ти обясни къде е ходил и защо. Но сега, когато съм тук и ти бе толкова мила да ми обясниш всичко… не си скрила нищо, нали? За едно си права — наистина не мога да си представя Соня да тича на любовна среща с някой мъж, пък бил той и Андре Делери…

Очакванията му относно реакцията й напълно се оправдаха. Занемяла от бяс, тя го зашлеви през лицето, чувствайки как цялата й ръка изтръпна, когато мъжът впи пръсти в китката й.

— Аз също бих могъл да те зашлевя, Джини. Не насилвай късмета си или ще се наложи да обясняваш откъде са синините по лицето ти.

— Няма да ти е за пръв път, нали? Проклет да си, Стив! Няма да понасям повече това, няма да живея по този начин! Искам нормален живот, чуваш ли ме? Не, не крехко временно примирие, без никога да имам някаква сигурност… о, по дяволите! Искам… остави ме! Искам развод, ти каза, че мога да го получа, спомняш ли си? Няма да позволя този брак да се проточи, докато един ден открием, че се ненавиждаме.

Джини бе забравила за баща си и Соня и неволно се бе разридала от гняв и болка, но Стив само стоеше, наблюдавайки я със саркастична гримаса. Сълзите й го оставяха безразличен, иначе би я взел в прегръдката си. А само преди месец твърдеше, че я обича и никога няма да я пусне да си отиде. Дали не я задържаше единствено от гордост, за да не помислят хората, че го е напуснала?

Стив освободи китката й, която Джини намусено започна да разтрива, докато той се бореше с издайническите си чувства. Гласът му прозвуча отегчено и малко нетърпеливо.

— По дяволите, Джини! Ще престанеш ли да опяваш? Отговорът ми е все същият — не. Никакъв развод, сладка моя. Мислиш си, че искам да стана жертва на някое друго сладурче, търсещо си съпруг. О, не — веднъж ми стига. Във всеки случай, сега не е най-подходящият момент за още един пикантен скандал. Боя се, просто ще трябва да се примириш с това, че си омъжена. Аз ще реша кога е дошло време пътищата ни да се разделят — поне юридически. Това е. А междувременно, ако си разумна, ще се опиташ да бъдеш дискретна, точно какъвто ще бъда и аз. Така ще е най-добре и за двамата и когато престанеш със сцените си, сама ще се убедиш в това.

Да я бе ударил — Джини хиляди пъти би предпочела тази откровена човешка реакция пред студените му думи с тяхната почти чудовищна логика. Разбира се, всичко трябваше да стане така, както той бе решил. Нейните чувства нямаха значение — като че някога бяха имали! Въпреки това следващите й думи бяха съвсем импулсивни, предизвикани от подтик, който тя не бе в състояние да овладее. Имаше нещо, което тя непременно трябваше да узнае.

Стив я наблюдаваше как напуска стаята с ненакърнена гордост и изправен гръб. Той дори не помръдна, за да я спре, въпреки че с цялото си същество копнееше да го стори. Да тръгне след нея и да я извърне с лице към себе си, принуждавайки я да признае, че подобно на него не си е мислила дори малка част от онова, което каза.

9

Джим Бишоп бе едновременно раздразнен и разтревожен, но както винаги успяваше добре да скрие чувствата си. Независимо от това гласът му звучеше малко по-остро от обикновено и в него имаше нещо повече от онзи безстрастен тон, който така вбесяваше Пако Дейвис.

— Съдейки по изненадващия удар и то в толкова неочаквана посока, те изглежда са по-умни, отколкото очаквахме! Значи сенаторът има уговорена среща с адвокат… за да промени завещанието си, предполагам?

И той, както и Пако, знаеше отговора на този въпрос, който Бишоп остави недовършен. Вместо това замълча и отново запали цигара.

Пако отвърна:

— Предполага се, че ще се срещнат тази вечер. Необичайното бързане е предизвикано от опасение властите да не научат за това и да вземат мерки за предотвратяване на дуела. А ние?

Бишоп даде вид, че обмисля въпроса, облягайки се назад в стола си и съсредоточено наблюдавайки сиво — сивкавите димни кръгчета, които току-що бе издишал. Чувстваше раздразнение — ненавиждаше да бъде изигран от някого.

Пако се наведе напред с внезапно светнали очи.

— Хей, може би Стив трябва да излезе срещу Делери, а? Какво по-естествено от това. Сенаторът е негов тъст, а е добре известно, че Делери обича да убива опонентите си, поради което повечето от мъжете тук са така дяволски уплашени от него…

— Сам, много добре знаеш какво ще стане в такъв случай — рече Бишоп толкова студено, че гласът му накара Пако да потрепери.

— Ами нали това е идеята.

— Не много умна идея. Морган ни е нужен в Куба и то за неопределено време — за толкова, колкото е необходимо. Във всеки случай, ако той участва в дуела вместо Брандън, това ще бъде унизително за сенатора. Не, мисля, че има друг начин да се предотврати този нелеп дуел, без да се прибягва до толкова радикални средства…

Бишоп замислено се наведе напред, потърквайки с пръсти брадичката си, докато обмисляше този „друг начин“.

Трябва да оставим случая на него! — с негодувание си помисли Пако. — Той е хладнокръвен кучи син, а без съмнение е и много хитър!

Такова бе мнението и на Стив, който малко по-късно се присъедини към тях с доста кръвожаден вид, подчертаван от белега на лицето му. През целия път на връщане към града с голямо задоволство обмисляше идеята незабавно да се срещне с Андре Делери, което би освободило насъбраното напрежение. Но, разбира се, Бишоп бе този, който хладнокръвно заключи, че това не е единственото и най-практично решение на проблема. Най-лесният начин за предотвратяването на дуела бе да се информират служителите на закона и да бъдат арестувани замесените страни. Това неизбежно би имало някои нежелани последици, но като цяло…

Стив Морган, със съблечено сако и измачкана, разкопчана по врата риза, попита:

— А веднъж попаднали в затвора?

— Е, поне печелим време, нали? — услужливо отвърна Пако. Бишоп имаше доста кисел вид.

— Това ще бъде мой проблем. — Той погледна първо единия, а след това и другия от събеседниците си и добави по-меко: — А междувременно вие, господа, може би ще се приготвите за заминаване.

— Не мога да повярвам! Всичко е съвсем като преди, но тогава ти се караше с него, а сега не го правиш. Хей, Стив, защо не слушаш стария си приятел?

— Млъкни, Пако!

Стив все още бе в същото мрачно настроение, което го преследваше през целия ден. Голямото количество топъл ликьор, изпито от тях двамата с Пако, не бе в състояние да промени това, нито да помогне на Стив да се съсредоточи върху картата, оставена му от Бишоп.

Стив се мръщеше над картата, надявайки се Пако да престане да го дразни.

Куба. Странно, никога не бе ходил там, въпреки че имаше чичо на острова. Или беше братовчед? По дяволите… някакъв далечен роднина, когото той почти не познаваше. Още по-странно бе, че дядо му, който никак не обичаше да пътува, най-неочаквано бе решил да замине по някаква мистериозна работа в Куба. Писмото му бе изпълнено със саркастични увещания и открити заповеди: „…съветвайки те да се откъснеш за малко от хасиендата, нямах представа, че ще отсъстваш повече от година… и сега, когато изключително неотложни дела ме принуждават незабавно да замина за именията си в Куба, те моля да се върнеш в Мексико…“. Никъде не ставаше дума за естеството на неотложните дела, принудили дон Франсиско да предприеме това пътуване. Всичко това бе непривично за дядо му! Дали решението да замине за острова в момент, когато революцията бушуваше с пълна сила, бе просто старческо хрумване? Стив с тревога си спомни, че по време на кървавата революция в Мексико дон Франсиско бе един от малцината едри земевладелци, отказали да напуснат хасиендите си. Не, дядо му не се боеше от нищо и веднъж взел някакво решение, той не би позволил да му бъде отклонен от намеренията си. Дали не си приличаха повече, отколкото някой от тях допускаше? И двамата бяха упорити, въпреки че имаше хора, които биха нарекли това инат или прекалена горделивост.

Стив с мъка прогони внезапно изникналия в съзнанието му образ. Джини, неговата свадлива съпруга с лисичи очи. Гърбът й изправен, брадичката — вирната. По дяволите гордостта и влудяващата й упоритост!

— Не се мръщи, защото отсега нататък ще трябва да познаваш тази карта като петте си пръста. Или имаш някаква по-добра идея?

Стив вдигна очи към Пако и бутна картата през масата с утвърдителен жест.

— Да. И тя ме чака горе.

— Не зная как го постигаш! Иска ми се да имах твоя късмет. Какво съвпадение само, да налетиш на бившата си годеница, а? И при това тя да е овдовяла наскоро. Предполагам, че вече ти е простила, че си я зарязал?

Стив се ухили.

— Смята, че за всичко е виновна Джини.

Независимо дали Ана го чакаше или не, Стив Морган бързаше да се качи при нея, както забеляза и сам Пако. За кой ли път той се зачуди защо жените се примиряват с изневерите на приятеля му. Единствено Джини не го бе сторила. И бе време, когато Пако си мислеше, че тя няма да остави нещата така. Но вече се съмняваше, че нещо ще се промени. Той се улови да се пита как ли щеше да реагира на новината, че съпругът й заминава за Куба, а тя трябва да се върне в Мексико сама. Ако не се бе променила много от последната им среща, вероятно щеше да побеснее. Особено ако знаеше за Ана. Пако, който бе виждал Джини ядосана, не можа да потисне усмивката си. Още помнеше битката с ножове между нея и Консепсион. Исусе! Какъв ден само бе онзи!

— За нещо смешно ли си мислиш? — язвително рече Стив. Пако забеляза, че той отново се мръщеше, този път на храната, която келнерът току-що бе донесъл.

— Не. Просто си се усмихвам, защото съм истински гладен, а това тук мирише дяволски добре!

Какво тревожеше Стив толкова много? Той бе поръчал вечеря, а сега изведнъж, без изобщо да я е докоснал, отмести стола си от масата.

— Тогава няма да протестираш, ако те оставя и с моята порция, нали, приятелю? Аз ще се кача горе, за да взема вана, преди да задоволя… апетита си. Ще се видим по-късно.

Без да обръща внимание на думите му, Пако с безразличие сви рамене.

— Разбира се. Колкото до мен, аз с нетърпение очаквам да видя как Джини ще предотврати този дуел… без нас. Съвсем малко е нужно, аз да бъдат наранени чувствата на един мъж, не мислиш ли? — Усмивката на Пако разкри ослепително белите му зъби. — За мен ще бъде истинско удоволствие да видя лицето на сенатора, когато го пратят в затвора!

Пако тактично не спомена името на Соня Брандън, заради която бе започнало всичко това и която, както бе подочул, преди време имала връзка с приятеля му. Стив никога не бе споменавал за това, но той не се отличаваше с особена приказливост. Въпреки това Пако остана замислен още дълго след излизането на Стив. След всичките тези години на съобразяване с обществения морал какво бе накарало Соня Брандън да се реши на любовна среща с мъж с несъмнената репутация на донжуан, при това точно под носа на съпруга си? Тя или бе глупава, или се превръщаше в жертва на машинации, насочени срещу съпруга й. Бишоп без съмнение не изключваше подобна възможност.

Джини, която трескаво се опитваше да съсредоточи вниманието си върху нещо, различно от непреодолимата пропаст между нея и Стив, също бе озадачена. В цялата тази работа имаше прекалено много странни съвпадения. Защо мъж като Андре Делери — безспорно красив и привлекателен млад човек — внезапно ще реши да ухажва много по-възрастна от него жена, която отгоре на всичко е женена? Делери не криеше, че харесва Джини. Тя не си го въобразяваше просто така, от суетност. Той не можеше да знае, че госпожа Морган е срещала много по-изкусни ласкатели и ухажори от него. И неочаквано Делери бе насочил вниманието си към Соня. Защо? И защо вместо търпеливо да изчака подходящ момент, той бе действал така очевидно прибързано? Ами Соня?

Баща й все още не се бе върнал и въпреки внезапното главоболие, което я измъчваше, Джини реши да потърси Соня. Нищо, че мащехата й все още бе напълно съсипана. Тя трябваше да се изправи лице в лице с действителността и да бъде накарана да осъзнае, че ако останеше в истеричното си състояние, това не би й помогнало особено.

Защо не искаше да погледне фактите в очите и да си даде сметка за истинското значение на случилото се. Може би, каква ирония, те дори можеха да спестят подобно изживяване другиму.

— Разбира се, че никога не съм давала съгласието си за среща с него! Как можа да си го помислиш? — Седнала в леглото, Соня представляваше окаяна гледка с мокрото си от сълзи, подпухнало лице, но Джини безмилостно я обсипваше с въпроси.

— Не исках да кажа това, но не разбираш ли, че трябва да говориш за случилото се и да измислиш някаква история, която… която да ти помогне да се измъкнеш от тази неприятна ситуация? Всичко, което знаеш, е да плачеш…

— Ох! — укорително извика Соня и отново захлипа. — Колко си безчувствена! Никога не те е било грижа за… за обществените норми или за чувствата на другите, или… или…

— Това е без значение в случая — рече Джини опитвайки се да произнася думите с равен глас. — Искам да ти помогна. Престани, Соня, и съвсем подробно ми разкажи какво се случи. Може би ще съм в състояние да ти помогна, ако успея да поговоря разумно с него.

Отне й доста време да изкопчи цялата история от разстроената жена, която изглеждаше готова да прехвърли вината върху заварената си дъщеря. Все пак, когато Соня завърши разказа си, Джини вече й вярваше. Толкова типично за нея бе да направи точно това, което бе сторила. Да се радва на флирта, без да си го признава, и да се окаже неподготвена за последствията. Но не това беше проблемът в цялата тази поредица от събития. Андре Делери бе елементът от пъзела, на който не можеше да намери място.

По дяволите, отчаяно си помисли Джини, защо му трябваше на Стив да я въвлича в поредната караница, преди още да бе успяла да сподели с него вече почти оформените си подозрения? Защо отново бяха започнали със скандалите на публично място? Тя стисна очи от внезапната болка, нахлула в главата й като предупреждение. Да, искаше й се подобно на Соня да можеше да заплаче. Трябваше й нещо, в което да вярва, изпитваше желание да се блъска в стената, която я обграждаше, да изкрещи високо. Разбира се, не стори нищо подобно. Както бе обещала на Стив, тя щеше да го прогони от мислите си и да се държи като учтива непозната. Щеше да се справи, както неведнъж в миналото. Й никой… никой нямаше да узнае за болката й, а не след дълго тя щеше да утихне, оставяйки я истински свободна.

Мисли за това! — повтаряше си наум тя, неволно изправяйки рамене. — Да, мисли си колко чудесно би било да си господар сам на себе си. Отсега нататък ще живееш свой собствен живот. Тя ще направи всичко възможно да прогони спомена за онези нещастни месеци в Европа, заобиколена от ескорт любезни ухажори, които не се интересуваха истински от ставащото в душата й. Дори Мишел, нейният бивш годеник, не бе по-различен. Не след дълго, когато близнаците пораснеха, щеше да ги вземе със себе си и да се върне в Европа. Може би дори в Русия, защото по всичко изглеждаше, че император Александър бе нейният истински баща. Щеше да забрави Стив и да му помогне и той да я забрави.

След като взе това решение, мислите й отново се върнаха към най-неотложния проблем. Дуелът, разбира се. Нейният „баща“, сенаторът, да участва в дуел? Звучеше толкова невероятно. Уилям Брандън не бе от типа мъже, които при първа възможност посягаха към оръжието, въпреки че, както предполагаше Джини, в случая навярно не е имал друг избор — нещо, очевидно очаквано от Андре Делери. И ако предположенията й се оправдаеха, за бога, какво щеше да прави тогава?

Трябва сама да го попитам — Джини замислено започна да вади фибите от косата си и я остави да плисне по раменете й. — Сигурна съм, че само от изражението му ще разбера дали подозренията ми са правилни или не. Без съмнение и той, подобно на повечето мъже, не допуска, че една жена може да има някакви мисли в главата си.

Лицето й се отразяваше в огледалото — бледо и сурово, очите горяха — зелени смарагда. Джини се намръщи на отражението си, посегна към сребърната четка и я прокара през разрошената си коса. Не след дълго потъна в мисли и ръката й замръзна неподвижно. Защо не? Да, защо не? Тя умееше сама да се грижи за себе си. Опитът й като войнишка жена я бе научил на много неща. Това би било някаква промяна, истинско предизвикателство. Освен това щеше да вбеси Стив. Да, също и вездесъщия господин Бишоп, комуто все още не бе простила.

10

Самоувереността на Андре Делери бе толкова голяма, че малко след сутрешната си среща с госпожа Брандън и нейния съпруг той се зае заедно със своя приятел и съветник Пепе Лула да обиколи всички онези места из града, които обикновено посещаваше, и си поръча нов костюм при шивача. След това прекара почти час в дискретен дом за срещи с новата си метреса — не някоя друга, а сестрата на близък негов приятел, омъжена по сметка за друг техен приятел. Винаги бе харесвал Берта, но тя, която знаеше от брат си за авантюрите на Андре повече от всяка друга жена, бе успяла да стои настрана от него. Докато един ден не узна за любовницата на съпруга си.

Както сама призна пред Андре, тя искала да се научи да възбужда мъжете така, че да ги довежда до ръба на лудостта. На Андре му доставяше удоволствие да бъде неин учител, а с времето и пищното тяло на Берта бе започнало да изпитва наслада от техните любовни игри. Така че двамата бяха продължили да се срещат.

Делери извади златния си джобен часовник и го погледна. Помисли си, че навярно би било по-добре да се прибере в къщи, да се изкъпе и преоблече. Имаше среща с глупавия сенатор Брандън точно пет минути преди полунощ — на Андре винаги му беше доставяло удоволствие да определя този час за дуелите, в които бе предизвиканата страна. Около полунощ всичко вече щеше да е свършило, а той щеше да бъде по-богат със значителна сума, дискретно приведена по банковата му сметка. Остро изрязаните му устни се разтеглиха в сурова усмивка. Колко лесно се усмихваше щастието на мъже като него, които предпочитаха да са господари на себе си пред усилния труд и професията!

Изкачвайки стъпалата, Андре Делери обмисляше вечерта си. Вечеря с приятели, сред които и Люсиен Вале. Театърът, където възнамеряваше да се появи, за да си създаде алиби. А след дуела вероятно щеше да посети любимия си игрален салон и да поиграе с някой стар познат. Чувстваше, че тази вечер късметът бе на негова страна и картите нямаше да му изневерят.

— Господине… — прислужникът му, Жан Батист, бе французин и говореше само матерния си език. След шест години, прекарани заедно, двамата се разбираха чудесно. Възможно ли бе жилавият, тъмнокос французин да е разтревожен от нещо? Със сигурност не от дуела — това би било прекалено! Докато събличаше вталеното си сако, Андре Делери въпросително повдигна вежди.

— Да?

Прислужникът прочисти гърлото си, покашляйки се.

— Тук е… това е… истината е, че не зная какво да правя. Не сте ми казал, че очаквате посетители, но младата дама е… хм… тя е изключително привлекателна, господине. А и говори френски. Тя каза…

— Няма значение. Ще чуя от самата нея онова, което ти е казала. Била изключително привлекателна, а? В твоите уста, Жан Батист, тези думи са истински комплимент. Дамата в малкия салон ли чака?

— Да, господине. Позволих си да предложа на младата дама чаша шери. Казах й, че може да се върнете доста късно, но тя настоя да ви изчака.

— Така ли? — Устните на Делери леко се изкривиха, докато той се чудеше на какъв да се престори — раздразнен, отегчен или приятно изненадан. Жени! Винаги бяха пълни с малки хитрини. Но той нямаше представа коя от тях би дръзнала посред бял ден да посети в апартамента му мъж с неговата репутация, при това съвсем сама. Освен ако „дамата“ не спадаше към една опреде лена категория жени. Умишлено печелейки време, той свали сакото си, разкопча жилетката и я подаде на прислужника, който бе възвърнал обичайното си каменно изражение. В края на краищата това бе неговият апартамент. Делери се чувстваше удобно тук и в случай че непознатата го заинтригуваше, щеше да я накара и тя да се почувства по същия начин.

Андре Делери се поколеба за секунда, преди да нареди на Жан Батист да му приготви по-голяма вана.

— Увери се, че има допълнително кърпи и благоуханен сапун. Ако не си тръгне, дамата ще се присъедини към мен.

Жан Батист наведе глава, подавайки на господаря си чаша бяло вино за подсилване. Не че той имаше нужда от това — господин Делери наистина бе рядко мъжествен.

В един горещ летен следобед Жан Батист бе видял господаря си да обладава три жени една след друга. Той наблюдаваше как Андре Делери прекосява тясното антре с грациозната си походка и отваря вратата към малкия салон.

Чакането бе започнало да става почти непоносимо, когато приглушени гласове зад вратата я предупредиха за появата му. Джини не можеше да остане седнала. Столовете в малкото помещение бяха прекалено тесни за стилната й вечерна рокля, а и самият факт, че бе тук, я изнервяше.

Но когато при шума от отваряне на вратата Виржиния се извърна, във вида й нямаше и следа от вълнение.

— Господин Делери, колко чудесно от ваша страна да се появите без предупреждение — Младата жена му протегна облечената си в ръкавица ръка, а гласът й прозвуча студено и равно.

Делери не можа да скрие изненадата си от това да я види тук. За един кратък миг очите му се присвиха преценяващо като на истински покерджия.

— А аз, госпожо, не мога да повярвам на късмета си! — Отвърна той също на френски. Целуна протегнатата й ръка, задържа я и добави язвително: — Мога ли да отгатна защо сте дошла, или… само да се надявам? — Докато изричаше това се питаше дали тя ще изиграе сцена на раздразнение. Госпожа Морган наистина бе най-вълнуващата жена, която бе виждал — циганка с огнени коси и страстна, подлудяваща уста.

Предусещайки намеренията му, Джини дори не понечи да освободи ръката си, въпреки че за момент, когато мъжът направи опит да я притегли към себе си, й се прищя да избяга.

— Господин Делери, дойдох тук, за да поговоря с вас за… моята мащеха. Както навярно сам се досещате, напоследък ние с нея не се разбираме особено добре. Но въпреки това мразя да я виждам в състоянието, в което се намира в момента. Кажете ми — гласът й умишлено потрепери — истина ли е? Нали не сте имали уговорка… срещнали сте се случайно? Бедната Соня се кълне в това и аз съм си обещала да направя всичко възможно, за да убедя баща ми да приеме този факт, преди вие двамата да се срещнете на глупавия си дуел! И, разбира се, от кого другиго бих могла да науча истината, освен от вас? Отначало имах чувството, че мога напълно да разчитам на вашата искреност и дори сляпо да ви вярвам, защото… защото вие не си правите труда да се преструвате, нали?

Гласът му прозвуча закачливо, въпреки че очите му я гледаха замислено.

— А аз, прекрасна госпожо, мога ли и аз да очаквам пълна откровеност от вас? Това ли е всичко, за което сте дошла?

— Ами… — умишлено провлече Джини, след което кратко и нервно се изсмя — разбира се, че ще бъда откровена… обикновено съм честна, освен ако не открия, че другите не са. Искам да разбера за Соня. Тя винаги е била толкова… толкова сериозна и здравомислеща, винаги ме е критикувала за презрителното ми отношение към нормите за приличие и, разбирате ли, това, което се случи този следобед, просто изглежда невъзможно. Както и дуелът. Баща ми е толкова твърдоглав!

Сега Делери стисна и двете й ръце, изричайки нежно:

— Елате, госпожо, не ме разочаровайте! Вие казахте, че сте дошла тук, за да узнаете истината, а аз имам чувството, че не ви е присъщо да говорите толкова много и така бързо, както в момента. Ще се успокоите ли, ако отговоря на първия ви въпрос? Добре тогава… — Вземайки мълчанието й за съгласие, той леко стисна изящните пръсти. — Тъй като съм джентълмен, ще ви кажа само, че с вашата очарователна мащеха нямахме възможност да се задълбочим в чувствата си. За нещастие бяхме прекъснати от няколко мои приятели, избрали за своя излет същото място, което и ние. А колкото до нашата среща, ами… кой би могъл да каже? Бях я помолил да се видим край реката. Тя нито се съгласи, нито отказа. Аз чаках, защото когато искам, мога да бъда много търпелив. И ето, както сте научила от самата Соня, тя дойде съвсем ненадейно. И какво по-естествено от това… да започнем разговор? Наистина е жалко, че баща ви трябваше да се появи в такъв неудобен момент…

— Но предполагам, че дори и да не го бе сторил, вашите приятели щяха да клюкарстват и в крайна сметка историята пак щеше да стигне до него, не съм ли права? — Джини с престорена невинност го погледна с широко отворените си очи и тъй като Делери бе започнал да добива замислен израз, го възнагради с една от своите най-очарователни усмивки. — Сега на свой ред вие, господин Делери, недейте да ме разочаровате. Аз не съм глупава, макар понякога да говоря твърде много и прекалено бързо. А след всичко чуто започвам да се питам — защо точно Соня? Тя е по-възрастна от вас и е омъжена — за моя баща. И…

— Продължавайте! — силните пръсти на Делери не я пускаха и сега той й се усмихна в отговор. — Вие ме очаровате. Ако бих могъл да се изразя така, сега много повече, отколкото в началото, когато се появихте в операта без съпруга си и ми позволихте да ви придружа до ложата. Засегнахте ли се от това, че цялото ми внимание бе насочено към Соня вместо към вас?

— О, не! Мисля, че бяхте много мил. А ако исках да привлека вниманието ви към себе си, вярвам, че щях да успея да го направя. Нека се върнем към баща ми… и Соня, разбира се. Питам се, появата на вашите приятели наистина ли е била случайна? И може ли да има някаква причина да желаете да предизвикате баща ми на дуел?

Този път Делери се разсмя, отмятайки глава назад, но Джини забеляза, че очите му останаха студени и втренчени в нея.

— Имате очарователно въображение, мила госпожо, което чудесно подхожда на останалите ви качества. Продължавате да ме интригувате все повече и повече. Да не сте дошла тук с намерение да… да ме разубедите да се дуелирам с баща ви?

— Пари — лаконично рече Джини, пускайки в ход най-очарователната си усмивка. — Повече, разбира се, отколкото ви е било платено, за да го убиете. Трябва добре да помислите за последиците, в случай че успеете да го сторите, макар че, честно казано, аз се съмнявам в това. Баща ми има… нека ги наречем приятели, които го пазят. Не е изключено да бъдете сполетян от… някаква злополука, например. Мислил ли сте за това?

— Имам чувството, че ми се налага да се дуелирам с вас — думите ви са остри като шпаги. Моите почитания, госпожо! Обаче… — провлачените му думи ставаха все по-резки — трябва да разберете, че това е въпрос на чест и че баща ви бе този, който ме предизвика, а не обратното. Уви, нямам никакъв избор!

— Бихте могъл да проявите доблест и да го оставите жив.

— О, но тогава той може да убие мен!

— Ако му обясня, че греши, като подозира Соня и вие…

— Боя се, че той ни завари в много неудобно положение.

Сега Джини имаше чувството, че Делери си играе с нея и това никак не й харесваше.

— Господин, Делери, предложих ви…

— Да. Но много добре знаете, че това няма да стане, напи? Виждате ли, по свой собствен начин аз съм честен. Какво бихте казала, ако се престоря, че приемам вашата молба, в случай че вие ми заплатите със… себе си?

— Е, тъй като бяхте достатъчно почтен, за да не го сторите, този въпрос отпада, нали? — Зелените й, леко продълговати очи срещнаха неговите.

Джини бе от типа жени, които никога не биха отклонили поглед в подобна ситуация, но при нужда умееха да отстъпят с достойнство. Делери се изкушаваше да я задържи, дори пряко волята й. В крайна сметка тя бе дошла сама и едва ли щеше да признае пред някого къде е била. Или би го сторила?

— По-добре сега да си вървя. Отнех ви прекалено много време. — Джини отстъпи назад и Делери я пусна с видима неохота.

— Надявам се, че не съм ви разстроил прекалено. А и кой знае? Никой не е съвършен, може пък да не улуча.

— Или може да не пристигнете на уговореното място.

Делери не можеше да не се възхити на дързостта й. Срещу себе си имаше една истинска жена и той я желаеше!

— Ако това е предупреждение, благодаря за проявената загриженост. Ще очаквам следващата ни среща.

— Аз също — с равен глас отвърна Джини.

Риск печели, риск губи — не бе ли станало точно така? Въпреки че Андре Делери отрече всичките й обвинения, Джини имаше тревожното чувство, че я бе надхитрил. Най-вече с това, че остана джентълмен до края. Но тя бе длъжна да се опита да направи нещо — не само заради Соня и сенатора, но и заради самата себе си. Струваше й се немислимо да остане в стаята си, отчаяно кръстосвайки между четирите стени. От друга страна, не можеше да не си представи реакцията на Стив, в случай че тя бе успяла да предотврати дуела.

Трябва да престана да си губя времето с догадки за неговите реакции — унило помисли Джини. — Всичко между нас вече приключи. Най-накрая.

Внезапно пробождане извика в очите й сдържани досега сълзи, въпреки че тя се опитваше да убеди сама себе си, че просто съжалява за изгубеното време. Как не бе разбрала, че двама толкова упорити и твърдоглави хора като нея и Стив, не биха могли да водят живота на някоя нормална съпружеска двойка? Единствената истинска връзка помежду им бе влечението на плътта — не ги свързваше нито разбиране, нито истинска близост, родена от доверие и чувство за взаимност. „Ах! — мислеше си тя. — Защо продължавам да се измъчвам, мислейки отново и отново за това? Този път наистина ще си изградя нов и различен живот по свой вкус. Повече няма да се интересувам от това какво прави той. Само веднъж да ме остави на мира!“

Не се изненада, когато на излизане от дома на Андре Делери, забеляза зад себе си Джим Бишоп в едно доста опърпано бъги.

— Наистина не е съвсем безопасно за млада и привлекателна жена като вас да се разхожда сама по улиците на Ню Орлиънс — строго рече той. — Не, говоря сериозно, госпожо, държа да ви откарам до там, накъдето сте се запътила. Настоявам също да не се намесвате… моля ви, бъдете уверена, че дуелът между вашия баща и господин Делери няма да се състои — аз все още имам известно влияние в някои среди. А сега, нека поговорим за завръщането ви в Мексико…

Почти без да й даде възможност да се възпротиви, сухият, лишен от емоции глас продължаваше да руши аргументите й с желязната логика на своите. Не бе ли искала да се върне при децата си, преди те да са я забравили? Знаела ли, че дон Франсиско трябвало спешно да замине за Куба и че Роналдо бил извикан, за да поеме грижите по хасиендата? Младата му невеста щяла да бъде много самотна без нейната компания.

В крайна сметка Джини замълча, оттегляйки се сред мислите си, скрита зад маската на студено безразличие. Не, тя нямаше да му достави удоволствието да попита какво бе мястото на Стив в неговите планове, каквито и да бяха те този път. Тя вече нямаше грижа за Стив — сам той недвусмислено й бе дал да го разбере.

11

Независимо от клюките и скандалите човек трябва да държи главата си изправена, като че нищо не се е случило. Това е единственият правилен начин на действие. Дори слуховете по твой адрес никога да не заглъхват, никой не може да бъде напълно сигурен в тях. Трябва да се усмихваш и разговаряш с приятелите си и да не отхвърляш нито едно предложение. Всичко трябва да изглежда нормално, въпреки че не е.

Вечерта, когато се върна от града, копнеейки единствено за уютното легло и студен компрес на челото, Джини се изуми, че вижда Соня. Ето че отново седеше с нея и сенатора в операта и усещаше вперените в тях погледи. Как Соня понасяше това? Въпреки че Джини не беше особено привързана към мащехата си, тя не можеше да не се възхити на куража и силата й тази вечер. В същото време Соня оживено разговаряше с мъжа си, като че ли между тях не се бе случило нищо.

— Защо да лицемерим, след като всички вече знаят за случилото се?

Джини избухна, когато й бе съобщено, че плановете им за вечерта не се променят — щяха да ходят на опера, а след това както обикновено — на бал.

— Каква полза да се преструваме, когато и без това всичко се руши? — казваше тя, като имаше предвид себе си и Стив. Наистина нямаше никакво желание да го среща отново, не и преди да е успяла да се възстанови напълно.

За нейна изненада, сенатор Брандън прекъсна разпалените й протести с необикновено твърд и суров глас:

— Поне веднъж, Виржиния, ще направиш точно това, което аз ти казвам, дори и да не разбираш защо. Между нас, южняците, има неписано правило, наречи го етикет, ако искаш. Ние не развяваме мръсните си ризи на показ, независимо какви са истинските ни отношения.

При тези думи той погледна сурово Соня, с нейното бяло, изопнато като пергамент лице. После продължи:

— Няма нужда някой друг да знае за това. За пред останалите сме задружно семейство — ясно ли е?

— Стив знае ли? — с негодувание извика Джини. — Той не е човек, който ще тръгне да се съобразява с някакви си правила — прави онова, което си е наумил! Сигурна съм, че ще предпочете да забрави за излизането ни тази вечер.

— Съпругът ти ще бъде там — отсече сенаторът. — Независимо от проблемите ви, вярвам, че ще спазвате благоприличие и ще се държите достойно.

Точно така, достойно — вбесена си мислеше Джини, докато чувстваше как гърбът й се схваща. Къде беше Стив сега, докато тя седеше тук съвсем сама — абсолютно олицетворение на пренебрегнатата съпруга? Не, тя няма да се примирява повече с това — дори и ако баща й се дуелира тази нощ, тя няма да продължава да стои тук, изложена на любопитните погледи, и да се преструва, че всичко е наред. Ще си тръгне в антракта.

Веднага щом лампите светнаха, Джини понечи да си тръгне, но неочаквано вратата на ложата се отвори и младата жена замръзна на място. Веднага щом разпозна Стив, очите й засвяткаха застрашително. Достойно и благоприлично ли? Ако той не можеше да се държи така, защо тя трябва да го прави? Тъй като Стив бе онзи, който категорично се противопоставяше на развода, тя дяволски бързо щеше да го убеди в обратното. Трябваше само да се държи по възможно най-отвратителния начин. Нека го преглътне, ако може!

Баща й и Соня бяха извърнали погледи към тях. Стив, застанал малко встрани, за да държи вратата отворена, поднасяше обичайните си учтиви извинения:

— Извинете ме за закъснението, но една карета беше задръстила пътя и трябваше да заобикаляме. Мога ли да ви представя госпожа Дос Сантос и бащата на съпруга й, дон Игнасио дос Сантос. Те са от Куба, въпреки че дамата и аз се познаваме почти от деца…

За няколко секунди, докато траеха формалностите по запознаването, Джини се почувства замаяна. Объркани, несвързани мисли се бореха в главата й, отнемайки й дар слово. Без да съзнава, тя се представи на двойката — доня Ана, със самодоволно усмихнатото й лице, и високия мършав мъж, нейния свекър. На лицето й бе замръзнала престорена усмивка, докато Стив внимателно разместваше столовете, отваряйки си място между Джини и Ана. Дон Игнасио седна от другата страна на Соня. С присъщото си лукавство Стив се бе подсигурил, че Джини няма да прави сцени, за да не изглежда смешна и достойна за съжаление — горката онеправдана съпруга! Не — със злорадство си мислеше тя — няма да му доставя това удоволствие. Ще му покажа, че мога да бъда същата лицемерка и интригантка като него. Ще измисля как да му отмъстя! Ще видим тогава кой е по-голям глупак!

Джини се наведе през Стив и с престорено сияйна усмивка заговори изненаданата Ана, осезаемо усещайки пръстите на Стив върху лакътя си.

— Наистина съжалявам, че нямахме достатъчно време да си поговорим за миналото. Проява на нехайство от страна на Стив е да не ви доведе на някое от многото отегчителни забави, които трябва да посещаваме, откакто сме тук. Но разкажете ми за живота си, откакто се видяхме за последен път. Съпругът ви…

Ана присви пълните си устни, забила поглед в скута си, и плахо отвърна:

— Аз… за нещастие, госпожо, аз съм вдовица. Съпругът ми загина при злополука по-малко от година след сватбата ни — тъжно въздъхна тя и погледна Стив. После тихо продължи: — Трябваше да замина — толкова много спомени! Плантацията ни е огромна и се нуждае от много хора, които да я поддържат, но свекър ми, който е толкова мил човек, настоя да бъде управлявана само от надзирателя му и някакъв негов братовчед. Ето така се озовахме тук. Ню Орлиънс винаги е бил един от любимите ми градове. Спомням си, че като младо момиче идвах веднъж, а по-късно с мъжа ми прекарахме тук медения си месец.

Каква талантлива артистка се оказа тя — гневно си мислеше Джини, докато думите на младата жена увиснаха във въздуха без отговор. Стив се обади, сякаш току-що му бе хрумнало:

— Хайде да сменим темата. Все пак Ана е дошла тук, за да забрави мъката си.

Предател! Джини изпитваше желание да издере лицето му, но вместо това се облегна на стола, като сви рамене, надявайки се, жестът й да изрази убийствено безразличие.

— Но, да, разбира се. Какво ще кажеш, защо този път ти не избереш за какво да си бъбрим, скъпи? Ако изобщо трябва да водим някакъв разговор — само и само, за да покажем на всички тези сплетници, обърнали театралните си бинокли към нас, колко очаровани сме от компанията си.

Ана издаде съскащ звук и се притисна към Стив. Той се усмихна пресилено, но в красивите му сини очи се таеше скрита заплаха.

— Винаги си била ненадмината в игричките си, но би могла да се справяш и по-добре, нали, любима? — след това с метална нотки в гласа си прошепна: — Как можа да проявиш глупостта да отидеш в апартамента на последния си любовник посред бял ден, така че всички да те видят! Мисля, че те бях предупредил да бъдеш по-дискретна.

Цяло щастие е — мислеше си Джини, заслепена от ярост, която сякаш замъгляваше съзнанието й — че светлината е приглушена заради началото на второто действие.

Когато се обърна към него с искрящ от презрение поглед, усмивката бе изчезнала от лицето й.

— Какво каза, „предупредена“ ли? Предупрежденията са за тези, които се страхуват от тях, господин Морган. — Нарочно наблягайки на официалното „господин“, тя добави със същия нисък, гневен тон: — А що се отнася до „дискретността“, нека ти кажа, че възнамерявам да се срещам с любовниците си толкова явно и често, колкото и ти, ясно ли ти е?

Тя сякаш физически чувстваше тежестта на синия му поглед. Почти можеше да види как дъхът му излиза от ноздрите и яростно изкривените устни — приличаше на огромна котка, готова всеки момент да се нахвърли върху нея.

— Както обикновено, миличка, прехвърляш всякакви граници! Няма да позволя на собствената си жена да се държи като уличница, разбра ли ме? Тази вечер ще си изиграем добре ролите пред обществото на Ню Орлиънс, а утре незабавно заминаваш за Мексико: И ако продължаваш да пренебрегваш децата си, скъпа моя, ще ти ги отнема поради неспособността ти да се грижиш за тях!

Когато тези ледено студени думи достигнаха до внезапно изпразненото й съзнание, тя не можа да повярва на ушите си. Това ли бе онзи Стив, когото обичаше и заради когото беше изстрадала толкова много? Независимо от това колко се бяха карали и наранявали взаимно, не беше заслужила такова отношение. Възприе го като чудовищна несправедливост, каквато бе и хладната му заплаха.

Дишането й се учести и гърдите й сякаш всеки момент щяха да експлодират — все едно, че се давеше в ледени води. Как можа да каже подобно нещо и то в присъствието на Ана! С това презрително отношение показваше колко лесно ще му бъде да се отърве от досадната си съпруга и отново да стане напълно свободен. Непоносимо!

Джини очевидно беше издала някакъв звук, защото изведнъж почувства как пръстите му болезнено стиснаха кръста й. За малко да извика от болка, която обаче не можеше да се сравни с агонията в душата й.

— Без сцени, моля те! Или може би инстинктът за самосъхранение ти изневерява! По дяволите, Джини, време е да пораснеш! В края на краищата ти копнееше да бъдеш майка. Защо, за разнообразие, не станеш наистина такава?

— Пусни ме, Стив. Удоволствие ли ти доставя да ми причиняваш болка? Колкото до сцените, бъди спокоен, няма да правя такива. Струва ми се, че няма какво повече да си кажем, нали?

Тя не можеше да повярва, че това, което преминаваше сякаш през огромно, празно пространство, бе собственият й глас. Звук, глух и безчувствен като шумоленето на изсъхнала трева, последван от мъртвата тишина в душата й, независимо от песните и музиката, които изпълваха операта. След малко мъжът я пусна и тя се облегна на стола си. Стив направи същото, отново насочвайки цялото си внимание към Ана, която шепнеше нещо в ухото му, докато ръката й лежеше собственически на рамото му.

Не, няма да правя сцени. Той не го заслужава, а освен това няма да му доставя удоволствието да се чувства победител. Всичко между нас вече е свършено. По-добре е да не казвам нищо. Всъщност, какво значение има? Какво значение има каквото и да било?

Преди много време тези думи се бяха врязали в съзнанието й от непрекъснатото повтаряне — отново и отново — като безнадеждна молитва, докато се влачеше босонога след един файтон. Но това бе толкова отдавна… Колко много се беше променила оттогава. Но този път наистина нищо нямаше значение — всичко щеше да бъде забравено. Абсолютно всичко — чувствата и дори болката.

— Твърде строг си с жена си — прошепна Ана, с поглед, обърнат настрани към мъжа до нея. — От такова отношение ли съм се отървала? Ти ме плашиш!

Стив й се усмихна с ослепително белите си зъби и тя осъзна, че последните й думи не са били съвсем искрени.

— Не смяташ ли, че това, от което си се отървала, скъпа, щеше да зависи от твоето поведение?

Тя сдържа дъха си, като се чудеше с какво този мъж я привлича така неудържимо. Когато той я докосваше, през цялото й тяло преминаваха горещи вълни, съсредоточаващи се в слабините.

— Мисля, че никой от двама ни не беше готов тогава. Аз бях твърде покварена за теб, нали? Нямах истинска представа какво означава една женитба. Твърде много неща не знаех.

— А сега си мислиш, че знаеш, така ли? — подразни я той, докато Ана нервно облизваше устните си.

— Е, още се уча! Намирам го много интересно. Разбира се, ако имам добър учител! — с престорена скромност каза тя.

След края на мимолетния си брак доня Ана бе имала твърде много подобни „учители“ — сред тях бе дори собственият й свекър, който, за щастие, не беше ревнивец, а много щедър мъж. Естествено тя нямаше намерение да разкрива това пред Естебан. Нито пък факта, че случайно научавайки за пребиваването му в Ню Орлиънс, предварително бе планирала срещата си с него. Всъщност тя бе убедила дон Игнасио да отложат заминаването си за Куба, за да осъществи онова, което си бе наумила — да привлече вниманието на Естебан. Фактът, че той имаше съпруга, ни най-малко не я притесняваше. Тя просто не можеше сдържи тържествуването си над същата тази жена, която някога се бе държала толкова презрително с нея, и която се беше омъжила за Стив, измъквайки и го изпод носа. Не, Ана никога нямаше да й прости това. Радваше се на отмъщението си и смяташе да продължава да му се наслаждава, докато напълно я отстрани от пътя си. Вече беше успяла да го заинтригува достатъчно, така че той бе започнал да говори за евентуално заминаване с нея за Куба. Ана мислеше, че това наистина би й харесало.

Ех, да можеше всичко да свърши по-бързо! Въпреки трещенето на музиката в ушите й, Джини осезаемо чувстваше ледената стена, отделяща я от онези двамата — Стив и тази кучка Ана. Главите и раменете им нежно се допираха, докато двамата съсредоточено си шепнеха нещо. Не че това имаше някакво значение за нея, просто искаше да се махне от тук. Цялата й предишна ярост и страст се бяха стопили, остана й само чувството на ужасяваща празнота.

Нека бъдат заедно — нека Ана го запази за себе си, докато може! И, господи, нека тази вечер свърши по-скоро!

През последния антракт тя изнесе много добро представление, навеждайки се към дон Игнасио, за да завърже разговор с него, като по този начин му предостави прекрасната гледка на дълбокото си деколте. Той и сенаторът отидоха да донесат нещо разхладително за дамите и се върнаха с шампанско в тънки кристални чаши, които заплашваха да се счупят всеки момент, и дон Игнасио, уж случайно, смени мястото си като се озова от другата страна на Джини.

Ах, как изкусно умееше да флиртува тя! Предоставяше й се чудесна възможност да обърне гръб на Стив и да се престори, че за нея той изобщо не съществува. Дон Игнасио беше много доволен, виждайки вече позамаяната от шампанското Джини да грее от престорено щастие.

— Шампанско в кристални чаши — как се сетихте, господине! Обичам шампанско, дори и когато ме прави малко глупава!

— Та вие съвсем не сте глупава жена, госпожо! Всъщност мога да кажа, че сте най-умната жена, която някога съм срещал!

Получава се много опасна комбинация — интелигентност и красота, ако позволявате на един възрастен мъж да ви говори така.

— Но, дон Игнасио, вие съвсем не сте възрастен! Сигурна съм, че не съм първата, която ви го казва. Винаги съм се чувствала много по-удобно в компанията на зрели мъже!

Дон Игнасио, който си бе представял съпругата на Стив Морган като типичната американка — самоуверена и необщителна, бе приятно изненадан. Не можеше да си обясни защо съпругът й я пренебрегва заради Ана, която беше симпатична, но в никакъв случай не можеше да се каже, че е красавица. Защо мъж, известен в Мексико като Естебан Алварадо, сгоден някога за Ана, я ухажваше така открито, пред очите на съпругата си? Може би я наказваше за лошото й поведение, отвръщайки на удара с удар?

Нищо от това, което си мислеше дон Игнасио, не пролича в присвитите му очи или по мършавото му, набръчкано лице. Той беше мъж, свикнал да получава онова, което искаше, и строеше захарната си империя, твърдо решен да я запази непокътната. Беше сигурен, че ще успее да спечели нещастната госпожа Морган, достатъчно беше да го поиска. А колкото до Ана…

Като си помисли за нея, той не можа да сдържи нетърпеливата си въздишка. Лично той бе преценил, че Ана е подходяща съпруга за по-малкия му, буен и невъздържан син Алонсо. Тя беше девствена — безспорно добра партия, като се има предвид, че беше и отлична ездачка — Алонсо настояваше бъдещата му съпруга да притежава това качество. Но, уви, семейният живот не бе успял да го укроти и той загина по време на езда, оставяйки Ана вдовица, която копнее да бъде утешена.

Дон Игнасио наистина тъгуваше по мъртвия си син, когото обичаше и който беше любимецът на майка му. За щастие, той имаше още двама сина, които да продължат семейната традиция, а пък и без това Алонсо, с неговата буйност и недисциплинираност, беше доказал, че е неспособен да направи това. Бог дал, бог взел! Понякога животът е суров, но човек трябва да продължи да живее.

От този момент дон Игнасио се бе нагърбил с утешаването на тъгуващата булка, която, за негово учудване, се оказа много страстна и отзивчива в леглото. Той нямаше никакво чувство за вина — в края на краищата, тя сама му се бе отдала. Когато се отегчи, той я остави да се среща с други любовници, всички, избрани лично от него, без тя да подозира. Беше я довел на това пътуване до Ню Орлиънс с единствената цел да й намери съпруг. Вече се чудеше дали не беше успял! Разводът не беше изключен като възможност, а пък и дон Франсиско Алварадо беше избрал именно Ана за годеница на своя внук и наследник. Възможно бе…

След като Джини пресуши и втората чаша шампанско, дон Игнасио ентусиазирано й напълни трета. Младата жена реши, че все пак би могла да се възползва от вечерта и да се позабавлява, след като и без това трябваше да се преструва.

Фактът, че както по всичко личеше, свекърът на Ана бе много впечатлен от съпругата му, не убягна от погледа на Стив Морган. Той ядосано се чудеше защо сценката как Джини, открито флиртува с чужд мъж, все още можеше да го вбеси. Наистина ли нямаше нищо, с което да я заплаши, за да смаже явното й презрение към него? Джини продължаваше да го дразни както в началото на познанството им. Колко пъти трябваше да преглъща този горчив хап?

Когато след края на представлението всички станаха, той учтиво помогна на Джини да се облече и когато пръстите му докоснаха студените й рамене, за момент изпита желание за последен път да почувства копринената нежност на кожата й. Но, по дяволите, това беше проява на слабост, която замъгляваше ума му и го изкарваше извън релсите на студения прагматизъм, управляващ живота му. Усети отдръпването й, ето защо предложи ръката си на Ана. Джини да върви по дяволите — трябва да й даде урок! Този път няма да се размекне.

Шестимата бяха част от ослепителната тълпа, която се изсипваше от операта, оглеждайки се за познати карети в задръстената улица.

Сенатор Брандън погледна часовника си, преди да го пъхне обратно в джоба — един обичаен жест, който обикновено оставаше незабелязан, но който в този момент придоби особена важност. Соня пребледня, а Джини потръпна въпреки големия копринен шал. Забелязвайки това, дон Игнасио загрижено прошепна в ухото й:

— Студено ли ви е? В каретата си имам кожено наметало…

Тя отговори нещо, без да се замисля — думи, които по-късно изобщо не можеше да си спомни. Как да обясни на учтивия, загрижен мъж, че студенината, която я караше да трепери, не идваше от лекия нощен вятър, а се таеше някъде дълбоко в нея?

Наближаваше полунощ и сенаторът изглеждаше нетърпелив, с неподвижно и напрегнато лице и подчертани от светлината, дълбоко врязани бръчки, издаващи възрастта му. Дали се страхуваше? Какво ли имаше предвид господин Бишоп, когато каза, че дуелът няма да се състои?

— Вижте, каретата ни идва! — внезапно извика Ана, а после с поглед, вперен в Стив, попита:

— Да вечеряме заедно, а, какво ще кажете?

Докато слизаха надолу по стълбите, шалът на Джини се изхлузи от раменете й и дон Игнасио се наведе, за да го вдигне. По-късно тя предположи, че именно това е спасило живота му, но в този момент всичко, което можеше да види, бе ослепителна светлина, последвана от експлозия; съвсем близо до лицето си усети раздвижване на въздуха.

Чу се вик, прорязал сковалата ги тишина, който сякаш отприщи ужасна бъркотия — отвсякъде се чуваше трясък на гърмежи.

Конете цвилеха от уплаха, докато кочияшите, ругаейки, се опитваха да ги удържат, за да не стъпчат изпадналите в паника хора, които хукнаха да се крият. Отвсякъде ехтяха викове:

— Това е бунт! Те стрелят по нас! По дяволите тези бунтовници!

Замръзнала на място, все още недоумяваща, Джини изведнъж почувства силен удар, който я накара да падне на колене, а ядосаният глас на Стив прокънтя в ушите й:

— За бога! Да не си полудяла, искаш да те застрелят ли!

Да я застрелят ли? Какво искаше да каже той? Кой беше убит? Някой се опитваше да я защити, обгръщайки с ръка раменете и запушвайки ушите й, за да не чува крясъците, които все още продължаваха да се носят. В крайна сметка самата тя изпита неистово желание да закрещи.

— Не-е-е!

Защо Соня беше толкова истерична?

Джини се опита да се повдигне на крака, въпреки че тълпата я притискаше от всички страни още по-силно, но дон Игнасио, все още коленичил до нея, здраво я държеше с треперещите си ръце.

— Не, госпожо, моля ви, не гледайте! — във вълнението си, той бе заговорил на испански. — Господи, надявам се, че това не беше предназначено за мен. Ако не бях се навел точно тогава…

— Кой? — извика тя, като се опитваше да се освободи от ръката му. Отговорът дойде от един човек от тълпата:

— Боже мой, сенатор Брандън… убили са сенатора Брандън!

12

Дълго след като всичко бе свършило Джини продължаваше да се движи като марионетка, без да може да произнесе нито дума. Чувстваше се почти като в ония мъгляви, безрадостни дни, когато бе съпруга на Иван и се казваше принцеса Сарканова, и когато опиумният пашкул, в който беше обвита, й спестяваше голяма част от неприятностите в живота. Тя покорно бе взимала предписаните й успокоителни, мислейки, че лекарствата съдържат само малко лауданум. От няколко дози нищо няма да й стане — имаше толкова много неща, които се опитваше да забрави.

Дочула беше доктор Мадок да казва, че баща й не е мъртъв, а много тежко ранен, че ще се нуждае от целодневни грижи и че дори и да успее да се възстанови, ще трябва да се примирят с мисълта, че може никога повече да не се изправи на крака. Мащехата й, почти обезумяла от тревога и угризения, бе изпратена в леглото си, като преди това беше изпила конска доза от еликсира на добрия доктор, за да може да заспи.

Джини беше изслушала също и неясните обяснения на дон Игнасио — как той, поради прореволюционните си възгледи, бил човек с много врагове в Куба… Колко странно й се струваше, че този представителен възрастен човек може да бъде революционер!

— Трябва да разберете — притежавам няколко огромни захарни плантации. Две от тях, управлявани от синовете ми, се намират в райони, които са в ръцете на бунтовниците. Така че естествено…

Изразителните жестове на ръцете му правеха по-нататъшните обяснения излишни. Очевидно дон Игнасио беше практичен човек, който възприемаше политиката, налагана му от обстоятелствата. Не подлежеше на съмнение и това, че някои хора искаха да го премахнат от пътя си за назидание на всички, които споделяха възгледите му. Господин Дос Сантос беше сигурен, че куршумът е бил предназначен за него.

— Няма да ми е за първи път — вече се опитаха да ме убият, и то два пъти — в Куба, и това отчасти е причината да бъда тук вместо във Флорида, където се водят открити борби между двете групировки. Ако не беше вашият шал… ах, наистина много съжалявам, че баща ви се оказа точно зад мен, за нищо на света не бих изложил на опасност друг човек.

— Но откъде бихте могъл да знаете? Баща ми ще се възстанови, сигурна съм в това. Той е силен, здрав мъж — не чухте ли, че и докторът го потвърди?

Да, тя беше направила всичко, което се очакваше от нея — дала беше нужните отговори, но Стив не беше на същото мнение. След като нежно се бе погрижил за безопасността на скъпата си Ана, той почти грубо издърпа Джини от леглото на Соня.

— Трябва да поговоря с теб, Джини! — гласът му звучеше безкомпромисно, но поради тъмнината в стаята тя не можеше да види очите на мъжа си, нито пък по израза на лицето да прочете мислите му. Дори не бе сигурна, че ще поиска да го погледне отново.

— Нямам какво повече да ти кажа. Ти ясно показа как стоят нещата между нас.

В опитите си да се да се освободи от ръцете му тя ги усети да се сключват още по-здраво — държеше я така, сякаш беше престъпница, хваната на местопрестъплението. Тя усещаше какви огромни усилия полага Стив, за да контролира гласа си. Двамата почти едновременно забелязаха лъча светлина, който подобно на сабя пронизваше сумрака откъм полуотворената врата на Соня.

Тази сабя сега стои помежду ни — помисли си Джини, като с негодувание повдигна глава. Стив изсъска през зъби:

— По дяволите, Джини, можеше да бъдеш на неговото място!

— А ти би ли искал това? За теб щеше да е много удобно, не мислиш ли?

Той пусна ръката й и младата жена срещна мрачния му, навъсен поглед.

— Не, определено щеше да бъде дяволски неудобно, защото ако те бяха убили, щеше да се наложи да отложа заминаването си за Куба. И поради същата причина не желая повече да се излагаш на опасност — господин Дос Сантос, на чието внимание се радваше толкова много, е опасен човек, скъпа моя.

Джини беше доволна, че най-сетне го е принудила да смъкне маската на фалшива загриженост от лицето си. Спри — присмиваше се умореният й мозък — бързо прекрати това, преди настроението му да се е променило и отново да те е сграбчил в ръцете си.

— Винаги си бил такъв, Стив, откакто те помня си все такъв, а не се познаваме съвсем от скоро, не съм ли права? И ако това е всичко, което имаш да ми кажеш, смятай, че отлично съм те разбрала. При първа възможност си стягам багажа и напускам Ню Орлиънс. Сам трябва да признаеш, че не мога веднага да сторя това, колкото и да ми се иска. Веднага щом разбера какво е състоянието на баща ми…

— Стой при баща си тогава — и се дръж прилично, ако изобщо си способна на това! Ще уредя заминаването ти за Мексико.

След едно неясно „до утре“ той се обърна на пети, без съмнение нетърпелив да се срещне с Ана — ето така, всъщност, започна и раздялата им. По-късно Джини си мислеше, че само надигащата се истерия бе тази, която я накара да го сграбчи за ръката и да му каже остро:

— Какво имаш предвид с това „ще уредя“? Нищо няма да уреждаш за мен, разбра ли ме? Сама мога да се погрижа за себе си, много благодаря! Ти, копеле такова! Доколкото те познавам, ти си способен…

Още докато изричаше това, Джини вече съжаляваше за казаното. Дори и в полумрака тя успя да види мълниите, които пръскаха сините му очи, когато се извърна, за да я погледне и така стисна ръката й, че почти я парализира.

— Способен съм на какво? Какво, по дяволите, намекваш? Трябва да те науча, Джини, веднъж завинаги! Но преди това ще ми обясниш какво искаше да кажеш…

Откъм вратата се чуха стенанията на Соня — вопли, които постепенно се превърнаха във викове на вина и самосъжаление:

— Не исках да става така! Откъде можех да зная, че смята да го убие! О, господи, о, боже мой!

Нечии утешителни гласове успяха да посмекчат воплите й, след което вратата се затвори, оставяйки Джини и Стив на тъмно. Без да вижда нищо, вбесена, Джини изтръгна ръката си от неговата и се отправи към стаята си. Надяваше се, че ще има благоприличието да не й досажда през нощта. Несъмнено той с нетърпение очакваше да се върне при Ана. Но докато се мъчеше да налучка ключалката в тъмното, Стив се пресегна през рамото й, за да отвори, и я заклещи между вратата и тялото си. Джини за малко не падна в стаята, но той я улови точно навреме, след което ритна вратата след тях.

— За бога, остави ме на мира! Няма нужда да преиграваш — сигурна съм, че докторът и сестрите са страшно впечатлени от твоята загриженост — както и миналият път, в Монтерей. Помниш ли, Стив? И тогава, както сега, искаше да ми отмъстиш…

Дъхът й секна, когато мъжът я обърна с лице към себе си и ръце, здраво хванати зад гърба й.

— А, ти, ти, лицемерна малка кучко! Какво е твоето отмъщение? Това ли?

Той разкъса корсажа на роклята й, разкривайки гърдите й, и въпреки отчаяната си съпротива, тя усети езика му върху твърдите си зърна.

— Престани, Стив! Ако някой тук е лицемер, то това си ти! Не, недей!

— Ти си двулична, не аз! — после изръмжа на испански: — Проклятие, може би и аз съм такъв! Но тук е тъмно, така че не мога да видя омразата в очите ти! Ти вече не си покорната любовница, която познавам!

Думите му се забиваха като стрели в най-чувствителните й места, караха я да се задъхва от ярост и болка. Но Стив имаше право — тя беше лицемерка, защото въпреки че разумът и думите й се съпротивляваха, тялото й се предаваше. Тя не само му се отдаваше, но започна да става агресивна, притискайки слабините си към неговите, а устните й се разтвориха под напора на страстните му целувки.

В стаята цареше мрак, защото завесите и капаците на прозорците бяха спуснати. Това, което се случи между тях, трябваше да стане на тъмно, под прикритието на нощта, за да може после по-лесно да изтрият спомена за случилото се.

Като тигри, пуснати на свобода, те се нахвърлиха един върху друг — всички тайни чувства, сдържани в тях, избухнаха в буря от насилие и страст. Бяха като животни, докато разкъсваха взаимно дрехите си. Той я събори върху килима на пода. Тънката нишка на физическото привличане заплашваше да се скъса всеки момент от страстта, в която потъваха до забрава. Тя движеше тялото си върху неговото, с бедра, разтворени за него — твърдостта и силата му я изпълваха цяла, задушавайки всичките й предишни протести, мисли, думи. Поне телата им бяха установили временно примирие, при все че между тях двамата оставаха прекалено много неизказани думи и незададени въпроси, на които нямаше отговор.

От дебелия килим той я пренесе на леглото, но не след дълго отново се озоваха на пода. Това беше битка без победители и победени. Но все пак си оставаше битка. Стив я накара да направи всичко, което поиска от нея, накара я да го желае, докато тя триумфираше над него. Накрая, неподвижна и почти безчувствена, тя лежеше в здравата му прегръдка. Ръцете и бедрата му я държаха като пленница.

Всички любовни и неприлични думи, които си размениха тази вечер, бяха на испански — сякаш с това искаха да избягат в един нереален свят на сънища и мечти. Нима желанието не беше любов? Това нямаше значение, докато между тях все още съществуваше нещо.

Когато Джини се събуди в леглото си, цялото изпомачкано и разхвърляно, с валящи се на пода завивки, него вече го нямаше. Трябваше да очаква това. Беше се възползвал от тялото й, а тя му бе позволила да го стори. И за двамата това беше като последно сбогом.

Това не означава нищо… нищо. Думите кънтяха някак странно в съзнанието й и като се концентрира, Джини откри, че може просто да забрави всичко и да се престори, че нищо не се е случило. Бе улеснена и от факта, че през следващите дни Стив я избягваше, а тя от своя страна всяка вечер заключваше вратата на стаята си. Ако наистина я желаеше, той щеше да разбие вратата, но Стив не направи нищо подобно — нито пък тя.

През следващите няколко дни Джини ходеше като насън, а самотата й помагаше по-леко да понесе безкрайните дни.

Понякога си мислеше, че наистина живее в някакъв сън. Сенаторът лежеше с непрекъснато замъглено от опиатите съзнание, тъй като доктор Мадок бе заявил, че всяко мръдване или опит да стане от леглото може да предизвика придвижване на куршума, намиращ се току до гръбнака му. Джини прекарваше по-голямата част от времето си в стаята на сенатора, все още неспособна да повярва, че този блед като смъртник старец, лежащ неподвижно под белите ленени завивки, бе същият онзи красив, жизнен мъж, който само с една своя усмивка можеше да очарова всяка жена. Джини бе много благодарна за помощта на двете сестри, които нощем се грижеха за баща й, така че тя можеше да поспи. А колкото до Соня, тя също се нуждаеше от медицински грижи, защото чувството за вина и тревогите силно бяха влошили състоянието й. Ако не плачеше истерично или не крещеше, че иска да умре, тя сякаш се връщаше назад във времето, когато предишният й съпруг все още беше жив:

— Скъпи мой, съжалявам, толкова съжалявам! Ако има нещо, което мога да направя за теб…

Джини свикна да се занимава с потока от съчувстващи посетители, които бяха предимно стари приятели на Соня. Единствената, която успя да я види, беше Аделин Пруе, вмъкнала се в стаята на Соня, без дори да си направи труда да обяви за пристигането си. Ала дори тази забележителна особа остана слисана, научавайки за действителното състояние на приятелката си.

Първите й ободрителни думи бяха:

— Що за глупост е това? Защо се криеш? Соня, знаеш много добре, че подобно поведение няма да запуши устата на клюкарките! Я се вземи в ръце, момичето ми!

Добрата сестра, която седеше на стола си до прозореца, се чудеше какво да направи — дали да остане, за да пази повереницата си, или да отиде да извика някой от семейството. Докато смаяната болногледачка нервно играеше с броеницата си, Соня се изправи дръзко в леглото. С разпуснатите си коси и любопитни сини очи приличаше отново на дете.

— О, Аделин, ти ли си това? Изневеряват ми! Мислиш ли, че всички знаят за това? Как можа той — един типичен янки, така явно да извади на показ връзката си с някаква си квартеронка. И да си мисли, че ще продължавам…

Госпожа Пруе, която много се гордееше със своята невъзмутимост, възкликна:

— О, Соня…

— Мислиш ли, че в края на краищата ще го застрелят? Той си го е заслужил, нали, Аделин! Господи, сигурно съм била луда да залагам всичко, което имам, заради подобен мъж, въпреки че съм знаела какво представлява! Животно, нищо повече от един грубиян, като един от ония диви индианци, с които живееше. О, моля те, кажи ми, че никой друг не знае. Не бих могла да понеса мисълта, че всички го подозират!

Съвзела се от първоначалния шок, Аделин Пруе пристъпи към леглото на приятелката си, за да хване ръцете й. Едновременно с това се опита да накара онази жена с глуповат вид да доведе някого — доктора или личната прислужница на Соня.

— Не се тревожи, мила, знаеш, че съм единствената, която знае за това и можеш за бъдеш сигурна, че ще бъда последният човек, който ще проговори по този въпрос. Обръщайки се през рамо, тя каза на сестра Тереза:

— Извикай Тили, момичето знае какво да прави! И побързай!

Сляпо подчинявайки се на гласа, напомнящ й за игуменката от манастира, облечената в черна роба монахиня изхвърча от стаята. Според нея всичко беше наред — двете жени изглежда се познаваха много добре, а пък ако съдеше по роклята и бижутата на по-възрастната от тях, тя явно беше доста заможна.

В своето объркване бедната жена остави вратата полуотворена и почти се затича по коридора, сблъсквайки се с висок, забързан мъж, който излизаше от стаята на сенатора.

Преди монахинята да успее да разбере кой е това, Стив Морган неволно изруга, след което измърмори някакво неясно извинение. Беше в ужасно настроение и, както винаги, обект на яростта му бе Джини, която през последните три дни много успешно избягваше разговорите с него. Стив бе твърдо решен тази вечер веднъж за винаги да изяснят отношенията си. Каква игра, по дяволите, си мислеше, че играе тя! И къде бе сега?

Това беше въпросът, който изръмжа срещу уплашената като заек монахиня, която го гледаше с увиснала от ужас уста.

— Къде, по дяволите… Извинете ме, сестро, имате ли представа къде е жена ми?

Сестрата, изведнъж забравила всичко, което прилежно бе научила на английски, започна да заеква на френски:

— Госпожа Брандън, приятелката й, ме помоли…

— Бихте ли предали на жена ми, че искам веднага да разговарям с нея? Кажете й също, че ако се крие, ще я намеря на всяка цена!

С навъсено като облак лице той закрачи нататък и влезе в стаята на Соня, където бе посрещнат от нея с остър вик:

— Ти, ах ти, чудовище, как смееш да се появяваш в спалнята ми, след като си бил с онази… с онази повлекана! Какво правиш тук! Как успя да избягаш!

Госпожа Пруе вдигна ръце от отчаяние — от всички хора на света той бе най-неподходящият свидетел на тази сцена, разиграна от бедната й приятелка, която очевидно се бе пренесла някъде в миналото. За първи път в живота си, Аделин Пруе не знаеше какво да прави.

— Какво, за бога, имаш предвид? — Стив безцеремонно затръшна вратата след себе си и студено се втренчи в разстроената Соня. От очите й, отворени все по-широко в напразни опити да прочетат израза на лицето му, рукнаха сълзи и тя изхлипа:

— Как можеш да ми говориш по този начин? Мислех, че ме обичаш, а ето че си се наврял в нейното легло! И нея ли прелъсти?

Тя бе замръзнала в една поза и сякаш изобщо не осъзна намесата на госпожа Пруе.

— Най-добре е да си тръгнете веднага. Както виждате, загубила е представа за реалност — мисли си, че е във времето, когато през войната вие…

— Боже мой! — тези думи Стив изрече по-тихо, все още взрян в Соня — жена, за която отдавна не си бе спомнял. Беше свикнал да я възприема само като съпругата на Брандън и мащехата на Джини, а ето че сега тя отново го гледаше със своите бледосини очи, в които се четяха познатият ужас и копнеж.

През цялото време госпожа Пруе слушаше разговора им, но Соня като че ли беше забравила за нейното присъствие. Тя продължаваше да плаче, докато очите й се зачервиха от сълзи. Все още не можеше да повярва, че той е при нея — да дойде така дръзко в стаята й посред бял ден, при положение че все още бе под арест — дали очакваше от нея да го зашити? Какво искаше? Тя не успя да сдържи тръпката, разтърсила цялото й същество при вида на високото му мускулесто тяло, потръпващите ноздри и дълбоките сини очи, които сега я наблюдаваха втренчено.

О, господи — мислеше си тя, — защо този човек има такава власт над мен? Защо така непреодолимо го желая?

Той обаче грубо прекъсна истеричната й тирада:

— Виж какво, Соня, слушай ме много внимателно! Има нещо, което трябва…

Тя не желаеше да слуша повече лъжи. Не, те нямаха значение. Единственото важно нещо беше, че той е тук и че я желае — нали винаги й го беше казвал? Искам те, сладка Соня. Не ти ли е достатъчно това?

Би трябвало да й стига, ако това бе всичко, което можеше да очаква от него. Уилям си беше отишъл, а ето че той — нейният любовник — беше тук, при нея. Та нали самата Аделин я беше посъветвала да се забавлява, докато все още можеше.

В действителност Соня съвсем беше забравила за присъствието на Аделин Пруе, тъй като цялото й внимание бе погълнато от него — капитан Стивън Морган, който без униформа изглеждаше унищожително красив в добре ушитите си цивилни дрехи. Той й говореше нещо, но Соня го прекъсна с дрезгавия си от плач глас:

— Не, не искам да слушам повече! Нищо няма значение, чуваш ли ме? Защо продължаваш да стоиш там? Преди нямаше нужда от подкана, особено в нощта, когато насила ме прелъсти! Какво те възпира сега? Не съм ли по-красива от нея? Виж, моята кожа е по-бяла…

— За бога, Соня, престани! Не съм дошъл да те изнасилвам. Ще ме изслушаш ли, по дяволите?

Когато Соня понечи да разкъса нощницата и да разкрие гърдите си, Стив направи грешката да хване китката й. С нежност, която го изненада, жената го прегърна с двете си ръце и спусна голите си крака на пода, очевидно възнамерявайки да стане.

— Виж какво, Соня — строго започна Аделин Пруе, засрамена от това, че се бе забавлявала твърде много, и не се намеси по-рано.

Но един глас — по-млад и по-ясен — ги накара да замръзнат на място.

— Защо трябва да ти вярва, след като знае за навика да изнасилваш беззащитни жени? Не отричаш това, нали, Стив?

По-късно Стив с огорчение си мислеше, че Джини не би могла да избере по-неподходящ момент, за да влезе. Предположи, че е била много доволна от себе си, когато е видяла слисаните физиономии, извърнати към стройната й, неумолима фигура, изправена до вратата. Тъмните кръгове около очите й контрастираха с белотата на изящното лице и още повече подчертаваха смразяващите смарагдови отблясъци на зелените очи. Повече от когато и да било те приличаха на очите на дива котка. Джини не гледаше Стив, а Соня, която, притисната към Стив, клатеше глава и питаше настойчиво като дете:

— Коя е тази? Друга от твоите жени ли?

Джини дори й съчувстваше — горката Соня, с каква тайна е трябвало да живее през всичките тези години! После реши, че не може повече да гледа Стив, който до този момент не бе промълвил нито дума.

— Та той не става вече за нищо — не заслужава да копнееш толкова много по него. Не, не съм една от жените му. Просто гостувам тук. Заминавам си у дома.

Дори когато тя се обърна и напусна стаята, дори и тогава Стив не направи нищо, за да я задържи. От всички присъстващи единствен той разбра истинския смисъл на думите й и какво означаваше начинът, по който си бе тръгнала. Не измисли как да я убеди да остане, без да изложи и двамата — ето защо я остави да си замине. Сигурен беше, че го напуска завинаги. Съзнаваше, че тя ще остане единствената жена, която искаше да притежава без остатък.