34

Зелените ливади на имението се бяха ширнали по целия път надолу до езерото, в средата на което имаше малък изкуствен остров с беседка. Малко по-нататък бе реката, скрита от огромни върби, чиито клони докосваха леко потрепващите води. Две малки дечица играеха на ливадата под зоркия поглед на бавачката си, а група добре облечени мъже и жени пиеха чай на покритата тераса с изглед към малка градина. Във въздуха висеше тежкият аромат на рози. Идилична гледка на безгрижие в тихия, ленив следобед. Някой страничен наблюдател би си помислил, че тези хора нямат никакви грижи.

Напереният слуга се прибра в къщата, оставяйки господарката си — възрастна жена с посивели коси — да налива чай на сина си и неговите приятели. Селин Дюмон премести разтревожените си очи, малко по-светло кафяви от тези на сина й, от единия младеж към другия.

С неясно възклицание Пиер скочи на крака, сякаш не можеше повече да остане седнал.

— Е, сега Брусар не е вече тук и мога да попитам. Мишел, какво мислиш за промяната у братовчедка ми? Надявам се, ще бъдеш искрен, защото знам, че винаги си я харесвал.

Мишел Реми, граф Д’Арланжан, се покашля многозначително, преди да отговори. Имаше време, когато той бе обожател и любовник на Виржиния Брандън и дори искаше да се ожени за нея. И въпреки факта, че тя под носа му бе флиртувала с един мексикански полковник, принуждавайки Мишел да развали годежа, младият мъж все още бе твърде влюбен в нея. Само преди две-три години, когато Виржиния за последен път бе във Франция, той за малко да напусне жена си заради нея. Не беше честно от страна на стария му приятел Пиер да го пита за мнението му, още повече пред госпожа Дюмон.

— Моля те, бъди искрен! — каза Селин Дюмон с напрегнат глас. — Ние всички много се тревожим, но е толкова трудно да се говори с нея без… без тя да почувства, че я съжаляваме. Джини никога няма да се примири с това!

— Загубила е блясъка си, своя дух! — сподавено въздъхна Пиер.

— Със сигурност си го забелязал. Винаги е била толкова жизнена… да, и толкова безразсъдна! Спомни си колко много обичаше да язди… вечно искаше да е заета с нещо. А сега — сам виждаш! Прекарва по-голямата част от времето затворена в стаята си с него…

— Той не е ли добър с нея? — не издържа и попита Мишел, което накара приятелят му да се намръщи замислено.

— О, той й се е отдал всецяло и почти не я оставя сама — рече след малко Пиер, свивайки рамене. — Но проблемът не е в това. Не, проблемът е в самата Джини… затова те питам за мнението ти. Още повече, че ти я познаваш доста добре от времето, прекарано в Мексико, прав ли съм? Познаваш и човека, за когото тя се омъжи.

— От нея научих, че ще се развежда — рязко отвърна Мишел. — Естествено, не бе удобно да любопитствам повече.

— Но тя изглежда ли ти щастлива? — продължи да настоява Пиер. Той прокара пръсти през гъстата си руса коса. — Този лорд Тиндейл, за когото смята да се омъжи, изглежда доста свестен човек, въпреки че ми се струва малко възрастен за нея. А освен това е и богат, така че проблемът не може да е в това, но все още… не, чувствам, че нещо й липсва!

— Тя е… по-тиха от преди — предпазливо рече Мишел, докато се опитваше да подреди мислите си. — Но хрумвало ли ти е, старче, че навярно се чувства… е, как би могла да се радва на нещата, които обича, когато е… — почувства, че трябва да преглътне, преди да го изрече — когато е сляпа? — Най-накрая успя да го изрече, при което сърцето му се сви от болка.

Джини! Джини, с веселите, блестящи зелени очи и съблазнителни устни…

— Как е възможно да й се случи такова нещастие. Ако в това имаше пръст онзи разбойник, за когото се омъжи — щях да извикам копелето на дуел.

Но тя съвсем спокойно му бе обяснила, че слепотата й била само временна и че Ричард, нейният годеник, щял да я заведе при някакъв известен доктор във Виена, който да я излекува. Без съмнение, тя имаше пълно доверие в този мъж, още повече, че сам той бе лекар.

Дори сега, след толкова години, мислейки за мъжа, който навярно споделяше леглото на Джини, Мишел не можеше да не изпита известно чувство на ревност. Боже, каква страстна любовница беше тя! Понякога, въпреки цялата болка, която му бе причинила, той мислеше, че би дал всичко, за да може да върне времето, когато тя беше единствено негова.

За самата Джини неочакваната поява на Мишел в имението събуди много нежелани спомени. Горкият Мишел! Надяваше се да не е била прекалено рязка, когато след четвърт част предвзет разговор, помоли да бъде извинена.

— Имам среща с шивача си — обясни тя и припряно добави: — Ще се видим на вечеря. — Саркастично наблегна на думата „видим“.

Тогава Джини се запита дали и за него тази среща не бе свързана със същото неудобство, каквото бе донесла на нея. Скъпият Мишел… без съмнение Пиер го бе предупредил и Джини му бе благодарна за проявената тактичност, но истината бе… Каква всъщност беше истината? Без съмнение тя бе страхливка, която предпочиташе да живее зад стените на сигурния, щастлив свят, създаден за нея от Ричард. Нямаше нужда от нищо друго — най-малкото от спомени.

Джини седеше в удобния си стол до прозореца и усещаше как късното следобедно слънце стопля лицето и раменете й. Долавяше уханието на розите като лек бриз, носещ се към нея… и тежката миризма на хавански пури — Ричард и неговите гости, без съмнение.

Леля й Селин им бе предоставила цяло крило от стария фамилен замък — „за да сте уединени и да се чувствате като у дома си, скъпи мои“, както им бе казала. Джини си представи сълзите в нежните, топли очи. Бедната й леля, какво ли си мислеше? Пиер бе много по-искрен.

— Докато сте щастливи, това е единственото, което има значение — сърдито бе казал той. Трудно й бе да си представи младия човек, който за нея винаги е бил „братовчедът Пиер“, като проспериращ адвокат и дипломат, за когото се говореше, че със сигурност щял да стане министър. За нея поне той не се бе променил изобщо.

Под прозореца й имаше каменна тераса, до която слънчевите лъчи се промъкваха през листата на стари, изкривени дървета.

Последния път, когато пристигна в замъка, принадлежащ от поколения на рода на майка й, за да роди децата си, тя много бе обикнала тази тераса и точно тази стая, която сега бе нейна. Тогава не бе много щастлива, но днес имаше Ричард и децата си. „Ние сме семейство!“ — весело й бе казал той и тя осъзнаваше, че в думите му има истина. Навярно винаги тайно бе желала точно това, но не е искала да си го признае, тъй като бе твърде упорита и твърдоглава. Втурваше се в живота, без много да мисли… Но сега…

В далечината дочу смеха на близнаците, който я накара да се усмихне. Някога Пиер й бе обещал да нарисува устните й. Колко добре помнеше деня, в който започна да рисува портрета й. Почти несъзнателно Джини се опитваше да различи гласа на Ричард.

На него му допадаше да пие чай с нея — английски обичай, който той настояваше да спазват. Дали гостите му най-сетне не се готвеха да си тръгнат? Стори й се, че гласовете долу станаха по-високи. Мъжете бяха напуснали кабинета под стаята й и излязоха на терасата.

— Няма ли възможност — чу се глас — тя да прогледне отново?

Задържайки дъха си, Джини замръзна, когато дочу Ричард да отговаря с едва сдържан гняв:

— Всеки опит да прогледне е възможен… когато тя бъде готова за това. Тя няма физиологическо увреждане и когато отидем при моя приятел във Виена, тя ще вижда толкова добре, колкото и преди — толкова добре, колкото ти и аз.

— Съжалявам, ако съм те засегнал, но трябва да разбереш защо питам. За една жена, при това сляпа, да измине целия път до Истанбул с теб…

— Тя не е сляпа жена, тя е моята съпруга. Разговорът ни приключи. Ако искаш да дойда в Истанбул с теб, ще го сторя, но само защото преди няколко години обещах на чичо ти, султана.

— Според закона на исляма на истинския правоверен е позволена повече от една съпруга.

Дали наистина бе чула последния коментар, долетял до ушите й, или само си въобразяваше? След като Ричард отхвърли възраженията на мъжа, настъпи кратко мълчание. Може би този, който говореше, докато слизаше по стълбите към очакващата го карета, бе отправил думите си към свой придружител? Никой не разбра, че тя е на прозореца и чува всичко, което си говорят.

Джини кършеше ръце над книгата, която по навик държеше в скута си. Тя бе заобиколена от гласове без лица и звуци без образи. Защо не можеше да вижда? Каква бе истинската причина, която този приятел на Ричард се опитваше да открие? И при положение… при положение, че останеше сляпа, тогава какво?

Ричард имаше отговор за всичко. Дори на въпроса й: „Как можеш да се обвързваш с инвалид?“, той бе отговорил:

— Но ти изобщо не си инвалид, прескъпа. Ти си една здрава и много красива млада жена, в която се влюбих. Имам късмет, че те срещнах, ти изпълваш дните и нощите ми с щастие.

Както той изпълваше нейните. А нейното щастие беше борба, защото нали в това се състои щастието? Тя имаше късмет, че Ричард я откри. Той я уверяваше, че тя е негова орис, жената на неговия живот, и затова не се е женил досега. Ричард беше мъж, който държеше на думата си, мъж, комуто можеше да се вярва.

Гласовете се отдалечиха и Ричард щеше да се появи всеки момент. Трябваше да го поздрави с усмивка. Любовта трябва да се приема сериозно, тя не е само взаимно доверие. Отново тази дума!

Изведнъж, почти против волята й, мислите й се върнаха назад, преди две седмици, когато бяха в Париж, за да оставят в замъка децата и бавачката. По настояване на Пиер бяха отишли на театър, за да гледат представление на испански музиканти и танцьори. Тогава Джини си бе помислила, че Ричард и Пиер са прави. Не можеше вечно да се крие, сякаш страда от страшна болест. Няколко приятелки на леля й Селин бяха минали през ложата им — всичките те непоправими клюкарки. Докато си говореха, една от тях каза:

— О, погледни, скъпа, в ложата срещу нас! Това не е ли принцеса Ди Паоли? Оперната певица, нали знаеш? Казват, че щяла да играе Кармен на Бизе в Лондон следващия месец. Както чувам, в Америка постигнала огромен успех с тази роля. Каква красива жена, и тези камъни…

— Тя е с мой приятел, херцог Де Курси — бе казал Пиер смеейки се. — Или поне диамантената й гривна е от него. Той ми казва, че пренасяла ролите си и в реалния живот. Може би сега е дошла, за да научи нещо ново за испанските танци.

Джини се бе вслушала в клюките около нея, усещайки странно стягане в гърдите, което не можеше да спре. Ди Паоли! За щастие в този момент бе зазвучала музиката, придружена от страстното потропване с крака на наперен мъж и съблазнително тракане на кастанети. Неочаквано очите на Джини се бяха налели със сълзи, рукнали неудържимо.

— Скъпа моя! — бе въздъхнал Ричард, но тя само гневно тръсна глава. Не искаше никой да забележи. Представи си сцената. Виждаше се да танцува, както една нощ преди години, за император Максимилиан в Чапултепек, когато красивият Мигел Лопес бе скочил при нея на сцената. О, боже! Колко обичаше да танцува, да забравя всичко, увлечена във френетичен танц. А сега любовницата на Стив гледаше, учеше се…

И даже не мога да я видя как изглежда, тая хищна кучка — помисли си Джини с негодувание, — А тя може да ме наблюдава колкото си иска и без съмнение вече знае коя съм: „Виждаш ли там онова бедно сляпо създание? Това е жената на Стив Морган, бившата му съпруга.“ — О, не е честно! И тя бе заплакала тихо, неудържимо и отчаяно, докато малката й дантелена кърпичка не прогизна и Ричард не й подаде своята. Тогава един певец бе подхвана печално фламенко, накарало Джини да пожелае да е глуха и да не чува нищо. Едва се бе овладяла до антракта, когато помоли Ричард да я отведе в къщи. Той поне желаеше единствено нея.

Джини го чу да отваря вратата и повдигна лицето си да посрещне пламенните му целувки. Той прекоси стаята и я прегърна силно, сякаш не бе я виждал със седмици.

Коленичи до стола й и, като държеше ръката й, започна да описва пътуването, което щяха да предприемат, и онова, което им предстоеше. Картините, които й рисуваше, я очароваха.

Джини си спомни за цветните илюстровани книжки с разкази за варварските прелести на отоманския двор, които бе чела като дете. Спомни си историята за Сюлейман Великолепни и испанската робиня Роксалана, която той бе направил своя жена. Една друга, по-скорошна — за братовчедката на императрица Жозефина, Еме Дюбюк дьо Риври, отведена от пирати, за да се ожени накрая за султана и да стане майка на великия султан Махмуд.

Беше чела за известния дворец Топкапъ с неговите фонтани, мраморни дворове и вити коридори, из които придворните плетели интриги.

Подобно на приятелите си, Джини се питаше какво ли е да си младо невинно момиче със строго възпитание, пленено и продадено на пазара за роби като подарък на султана и обучено в изкуството да му доставя удоволствие. Какво е да се молиш да ти обърне внимание, за да преминеш по Златния път до леглото му, да му родиш син и да станеш майка на султан.

За младото момиче, което скоро щеше да се озове в парижките салони, тези разкази притежаваха неотразимо очарование. Но дори и тогава тя бе сигурна, че не би понесла такъв живот. Да бъде затворена завинаги между стените на харема, играчка на мъж, който има много други жени… Не, тя не би го понесла.

— Щях да изнамеря начин да избягам! — бе възкликнала някога Джини. — А отгоре на това да трябваше да се преструвам, че съм доволна от съдбата си.

— О, да! — се бе изхилил един от приятелите й. — И когато те откриеха, щяха да те зашият в чувал и да те хвърлят в Босфора.

— Бих се самоубила преди това! — Джини се върна мислено към географските карти.

Сега тези някогашни карти оживяваха във въображението й с помощта на спокойните обяснения на Ричард. Тя се опита мислено да проследи маршрута, по който щяха да пътуват.

Пътят от Франция до Австрия й бе познат, защото бе ходила във Виена. Щяха да прекарат поне седмица в този град…

— И ще танцуваме на музиката на Йохан Щраус син. Всеки мъж ще ми завиди — каза Ричард, карайки я да се усмихне и да забрави за момент защо всъщност бяха тръгнали натам.

От Виена, отново по суша, щяха да пътуват до Италия… до Венеция.

— Не си ли била във Венеция? В такъв случай непременно трябва да отидем. Няма друг град като Венеция.

Опитвайки се да улови настроението му, Джини се усмихна:

— Чух, че било много романтично. Ще ме повозиш ли с гондола на лунна светлина?

— И много други неща ще направя, прескъпа любов моя — той въздъхна, навеждайки се над нея, и за известно време урокът по география беше забравен.

По-късно през нощта, докато лежеше сънена в леглото и слушаше дълбокото равномерно дишане на Ричард, Джини си представи остатъка от пътуването, който щяха да изминат по море. Щяха да плават надолу по Адриатика, навярно отбивайки се в най-различни италиански пристанища, а после щяха да се отправят към Гърция. О, как обичаше звуците на Гърция, припомняше си цялото й древно великолепие и се чудеше какво ли ще бъде този път. А на остров Миконос щеше да види бялата вила с изглед към Егейско море, която Ричард смяташе да купи от един свой приятел турчин.

— Виждаш ли, скъпа, сега турците не са особено обичани в Гърция и за приятеля ми не е много добре да се връща там. През лятото бихме могли да водим там и децата — със сигурност ще им хареса, както и на теб.

— Сигурна съм, че ще ми хареса! Опиши ми останалото, Ричард, моля те!

— Ти сама ще го видиш! — увери я смело той.

После й описа пътя през Дарданелите, през Мраморно море, покрай пристанище Сарай, покрай Златния рог и Пера, до Константинопол, градът, наричан от турците Истанбул. И така до двореца Далмабахче, построен от султан Абдул Меджид, и Босфора в целия му неокласически блясък от мрамор и златни листа.

— Радвам се, че не съм една от султанските наложници. Каква ужасна смърт — зашита в чувал и хвърлена в Босфора! — мърмореше Джини, чувайки Ричард да се подсмихва:

— Хм! Означава ли това, че би била невярна? Ако бях султан, щях да оставя само теб и да освободя всички останали. Никой не може да иска повече от това.

Скоро Джини въздишаше, оставяйки Ричард с изключителна нежност и умение да я отведе до висините на удоволствието, откъдето тя се плъзваше удовлетворена към съня. Винаги бе толкова деликатен, мил и внимателен! Искаше й се да го попита къде се е научил да доставя такова удоволствие на една жена! С колко ли жени е бил? Странното беше, че тя изобщо не го ревнуваше. Означаваше ли това, че помъдрява? С леко негодувание си спомни нещо, което й бе казал Мишел, докато държеше ръцете й за довиждане последния път, преди той да се върне в Париж:

— Бих искал да те попитам дали си щастлива и доволна. Помисли, Джинет. Достатъчно ли ти е това, след като си познала бездните и висините?

Джини с вълнение се чудеше защо още не е заспала. Колко странно Мишел да й каже такова нещо! Какво бе имал предвид, всъщност? Но това сега беше без значение…

35

Защо приготовленията и очакването на всяко голямо пътуване винаги изглеждат по-дълги от самото пътуване? Сега всичко бе зад нея — дилижанси, хотели, вили. Дори гондолите на Венеция и дългите отегчителни инструкции по турския етикет и няколкото турски думи. Последните научи в Крит, който все още беше турска провинция, макар че гърците вече обръщаха поглед натам. Също в Крит, при нея дойде съсухрен противен старец. Ричард й обясни, че е имам — свещеник, който щял да й обяснява ученията на Пророка:

— Искаш да…

— Искам да чуеш тези обяснения и да повториш някои думи след него. Няма да е трудно, любов моя, а и това няма да те ангажира по никакъв начин. Правим го само за да можем да се оженим официално според ислямския закон, преди да отидем в Истанбул. Така после ще бъде много лесно и за двама ни и аз с пълно право ще мога да те наричам своя съпруга!

Беше прав, разбира се. Какво толкова, ако повтори няколко думи, които дори не разбираше? Щом Ричард така искаше, това бе най-малкото, което можеше да стори за него, особено след всичко, което той бе направил за нея.

— Изненадана съм, че все още искаш да се ожениш за мен! — бе казала Джини развълнувано. — Би могъл да ме задържиш като своя наложница, без да се притесняваш!

Разочарованието от посещенията й при доктор Вунд във Виена не я напускаше. Бе развалило дори престоя й във Венеция. Бяха говорили с часове и Джини му бе разказала целия си живот. А накрая всичко, което каза той, беше:

— Помислете, госпожо, какво е онова, което не искате да видите? Когато разберете какво е то, ще сте открила ключа. Страхувам се, че не съм в състояние да ви го дам.

Беше плакала, презирайки се за тази проява на слабост, а Ричард я беше успокоил със своите уверения, че ще й върне зрението.

— Ще отнеме време, но може би… Може би ще откриеш този ключ, за който ти говори доктор Вунд, любов моя. И знай, че те обичам до полуда!

Междувременно тя се бе научила да се оправя сама. Спомняше си местата на мебелите в стаята и дори си правеше сама косата. Или избираше роклята, която искаше да носи — с пипане.

— Когато пристигнем в Пера — обеща Ричард, — няма дори пръста си да мръдваш, ако не искаш. Ще бъда личен лекар на султана, така че ще имаме прекрасна къща с прислужници.

Като гледаше назад, Джини не можеше да повярва, че най-накрая бе в Турция, че живееше в разкош, който далеч превъзхождаше великолепната къща, която й бе обещал Ричард. Дори и в най-дръзките си сънища не си беше представяла, че няколко седмици след пристигането им в Константинопол щеше да преплава Босфора в лодка с тежки завеси, пътувайки към двореца на султана в Далмабахче.

Можеше ли някой от двама им да знае какво щеше да последва. Султан Абдул Азиз беше не само абсолютен деспот, а и ексцентрик, чиито мании от ден на ден ставаха все по-странни. Страхуваше се, че някой се опитва да го отрови. С дни можеше да яде само яйца, сварени собственоръчно от майка му Пертевал. Тези яйца трябваше да му бъдат доставяни внимателно увити в черна кърпа и белязани с личния печат на майка му. Можеше ли някой да се оправи с такъв човек?

— Само го лекувах от пристъп на Acute Dyspepsia! — обяви Ричард разсеяно. — Яде твърде много, разбира се, дори когато това са само твърдо сварени яйца. Яде всякаква храна и много пие, макар че е мюсюлманин. Но вярва, че съм му спасил живота и по този начин…

— И по този начин?… — бе повторила Джини, усещайки колебанието му, и той каза бавно:

— Скъпа моя, знаеш ли, иска ми се да не те бях довеждал с мен. Поканени сме в двореца, за да бъда близо до Султана, в случай че той има нужда от мен. Не посмях да откажа. Мога само да се надявам, че скоро ще забрави за присъствието ми и ще си намери нов любимец.

За момента обаче бяха тук и трябваше да се справят с положението. В сравнение с тревогите на Ричард, отначало Джини дори намираше своето положение за комично. Нито един от тях не бе осъзнал, че докато живееха в двореца на султана, от тях се очакваше да спазват правилата на исляма.

Да, отначало Джини намираше за забавно да се намира в харем и да бъде обслужвана от роби. Такъв бил обичаят, както смутено й бе обяснил Ричард. А освен че трябваше да обитава предназначените за жените на султана покои, в които не бе стъпвал никой друг мъж, освен него, но когато се появяваше пред хора, трябваше да бъде забулена с фередже.

— Съвсем за кратко. Мислиш ли, че за мъничко би могла да се лишиш от свободата си?

Горкият Ричард — помисли си Джини, разтегляйки устни в едва доловима усмивка. Той бе много по-разтревожен от нея.

Всъщност той й се бе ядосал, когато шеговито бе подметнала, че в двореца се чувства липса на ханъми, които да изпълват великолепните покои. Тук имаше приказна градина, в която можеше да се разхожда всеки ден и дори да язди. Ричард й бе намерил кон и прислужник — тих мъж, когото Джини с раздразнение мислеше за евнух. Тя наистина не бе въодушевена от идеята да притежава роби, но какво можеше да стори, при положение че всички те й бяха подарени от султана? Личната й прислужница, както Джини предпочиташе да нарича жената с топъл глас, бе чудесна масажистка и компаньонка за часовете, когато Ричард не бе наблизо. Младата жена бе започнала да усеща как се разглезва.

Независимо от липсата на свобода, от която не страдаше истински, а само подсъзнателно усещаше, тя откри лукса на горещия басейн с ароматизирана вода и сръчните, помагащи й във всичко ръце, които дори подсушаваха и масажираха с благовонни масла тялото й. А дрехите! Не можеше да ги види, но си ги представяше по спомени от картини. Бе достатъчно чувствителна, за да се наслаждава на допира с коприната и тежестта на чуждоземните златни накити около врата, китките и дори по глезените й. Разбира се, костюмът, който турските жени носеха в уединението на своите покои бе много по-удобен и практичен от тежките пластове фуста, корсетите с банели и другите измишльотини, които модерните европейски жени бяха принудени да носят. Джини си помисли за писмото, което можеше да съчини на леля си Селин и не успя да се въздържи да не избухне в смях — младата жена, която масажираше гърба й със силните си, но нежни ръце, се разсмя заедно с Джини. Горката й леля, колко ли шокирана би останала, ако можеше да види своята племенница сега!

— Но аз наистина трябва да й пиша — помисли си Джини. — Да узная как са децата, ако изобщо мога да получа отговора й тук! — Тя реши да поговори с Ричард за това, когато се завърнеше от танците при Абдул Азис или от някой от племенниците му. А имаше и едно друго нещо, за което трябваше да разговаря с Ричард…

Тя отново бе бременна — с детето на Ричард, а по всичко изглеждаше, че горкото бебе щеше да си роди в двореца на турския султан! Мири Ханъм, златокосата киргизка — любимка на султана — също бе бременна и единственото забавно нещо, което Джини откриваше в цялата история, бе, че те двете навярно щяха да родят по едно и също време.

Така стана, че Ричард й изпрати съобщение, че тази нощ ще закъснее, тъй като султанът го бил повикал и щял да го задържи при себе си. Двамата щели да вечерят заедно. В послеписа, който трябваше да й бъде предаден лично, а не прочетен на глас, както бе прието, пишеше: „Скъпа моя, извини ме, но ти знаеш къде е сърцето ми. Ще се върна колкото е възможно по-скоро.“

Свивайки рамене Джини реши да вечеря, преди да отиде да си легне. Вечерята бе сервирана сред церемониален разкош. Всяко ястие бе донасяно под сребърен похлупак, за да се запази топло или студено, както трябваше да бъде консумирано. Джини се опитваше да нагоди вкуса си към турската кухня. И докато неизменната порция пилаф й допадаше, имаше определени ястия, които й се струваха прекалено сладки, като например задушените с ориз, стафиди, френско грозде и ядки пъдпъдъци. Всичко прекалено сладко и тежко я караше да чувства леко гадене, въпреки че шербетът, сервиран в края на всяко ядене, заедно с ментовия чай, винаги й носеше истинска наслада.

Тази нощ дълго се въртя в леглото. Прислужницата й Фатма й бе казала, че има пълнолуние, което навярно бе причината за безсънието й. Джини се питаше: „Ще видя ли отново луната или само ще я чувствам по приливите и отливите на тялото си?“ Почувства се самотна и изоставена в своето ъгълче от огромния мраморен палат, жадувайки да си поговори с някого или да има някакво занимание. Чудеше се с какво запълваха времето си ханъмите на султана, надзиравани от хиляда евнуси. Бе чувала, че някои от жените и момичетата спели по пет или десет в стая върху застлани направо на пода рогозки, докато чакали, надявайки се и молейки се, да бъдат забелязани от султана. Някои от тях никога нямало да узнаят какво е да бъдеш с мъж. И всички те, с изключение на майката на султана, след неговата смърт щели да бъдат заточени в Двореца на сълзите в Андрианополис. Онези от тях, които го били дарили със син, щели да бъдат зашити в чували и хвърлени в Босфора. Каква варварска страна! — помисли си Джини, потрепервайки. Изглеждаше като че ли цивилизацията бе спряла малко преди границите на огромната Отоманска империя. Ще бъда истински щастлива, когато си тръгна оттук. Младата жена осъзна, че нямаше нищо забавно в ситуацията, в която се намираше.

Трябва да е било доста след полунощ, когато Ричард най-сетне се върна при нея. Джини се събуди от лекия, неспокоен сън, откривайки съпруга си да лежи до нея. Спеше ли той? Тя се размърдва и бе взета в обятията му.

— Прости ми, любима. Нищо не можех да направя — прошепна той, сгушил лице в рамото й. Гласът му прозвуча уморено.

— Много ли беше зле? Ричард се прозина.

— Той бе… изключително напрегнат тази вечер. Вечерята бе безкрайна, въпреки че той не хапна почти нищо. А след това войниците му разиграха бойна сцена, която всички ние бяхме принудени да изгледаме. Джини, кълна се, че когато се съгласих да дойдем тук, не знаех колко се е помрачил умът му. При срещата ни в Лондон… той изглеждаше малко замаян, но доста разумен. Сега… но кой смее да каже на глас това? Аз съм също толкова страхлив, колкото останалите. Един от слугите му е бил обезглавен днес за съвсем незначително провинение. И този човек управлява огромна империя!

— Не мисли за това сега! — опита се да го утеши тя. Още не бе настъпил моментът да му каже за подозренията си. Може би утре? Понякога Абдул Азис прекарваше по няколко дена в пълна изолация — сам с майка си и киргизката, на което и се надяваше Джини. Тогава те щяха да имат време да поговорят и обсъдят плановете си — Ричард и тя. Джини се почувства откъсната от света, което я правеше още по-самотна в затворения свят на харема — без приятели, с изключение на слугите, на които тя не се доверяваше и с които почти не разговаряше. Ако бе в компанията на други европейци, тогава положението й не би било толкова непоносимо.

Ричард я прегръщаше, но не се опита да прави любов с нея и никой от тях не проговори повече. Джини отново заспа, този път много по-дълбоко. Когато бе събудена от песента на птиците, Ричард вече го нямаше. Очакваше я един ден като всички останали: събуждане в затворената градина, с нейните аромати на билки и цветя, неизменната закуска от плодове и козе сирене, последвана от многобройни сладки и меса, от които тя винаги се отказваше, кратка езда, след това вялото къпане, последвано от масаж, сресване на косата, избор на бижута, които щеше да носи през деня…

„Ех, ако можех да виждам! — отчаяно си помисли тя. — Ако можех да виждам, тогава, може би, всичко това щеше да бъде много забавно — като в «Приказки от хиляда и една нощ»!“

Когато Ричард се появи, тя бе облечена в разкошна рокля и парфюмирана, а кожата й блестеше меко като коприна, също както обкичената с накити коса.

Тя се поклони със събрани длани и каза на своя неправилен турски:

— Ваша робиня, очакваща наслади! — и неочаквано избухна в сълзи — смущаващ навик, който тя напоследък изглежда не можеше да контролира.

36

Тя се чувстваше добре с Ричард, успокоявана от думите и гласа му. И все пак със сетивата си, станали по-чувствителни след загубата на зрението й, Джини усещаше в него някакво растящо напрежение.

Каза си, че навярно се дължи на тежкия живот — изложен на произвола на онзи луд човек, султанът. И защо Ричард трябваше да се чувства виновен за това, че я бе довел тук? Бе сигурна, че има и други неща, които не й казваше, за да не я разстройва. Джини жестоко се срамуваше от сълзите си. Тя бе пропуснала още един случай да му каже, че носи негово дете — част от нея дори бе възмутена, че той като лекар още не е открил бременността й.

Поне все още я намираше за привлекателна.

— Толкова си красива. Радвам се, че султанът не те е виждал, иначе със сигурност щеше да те пожелае. Започвам да приличам на турчин — знаеш ли, че те ревнувам от племенниците му, които те видяха с открито лице? Знам, че трябва да те отведа оттук, и това ще стане скоро, но ще вземем с нас всичките ти нови дрехи и ти трябва да ми обещаеш, че ще ги обличаш за мен…

А после, когато се навечеряха и се оттеглиха в стаята си, той неочаквано и без предупреждение каза:

— Днес се видях с генерал Игнатиев, руския посланик пред Високата порта, сигурно знаеш.

Джини, която вече се бе отпуснала и очакваше да бъде разсъблечена и отнесена до леглото, изтръпна при тези думи.

— О? И важна ли беше срещата ви?

— Да… — с въздишка отвърна Ричард. — Казах му, че си тук. Това би могло да се окаже от значение, ако… — Ричард замълча, а след миг внимателно продължи: — Освен това той е приятел на султана, който му вярва повече, отколкото на британците и французите — за голямо тяхно раздразнение. Мисля, че руският император е единственият владетел, когото султанът уважава.

— И това ли съм ти го казвала аз? — попита Джини, опитвайки да си спомни. Усети как Ричард се приближи зад нея и започна да разхлабва връзките на тънката й нощница.

— Казвала си ми всичко за себе си! — отвърна той, но въпреки неговата предпазливост тя усети напрежение в гласа му. Това усещане се запази и когато легнаха в ниското, меко легло, което споделяха. Беше й трудно да се отпусне. Сякаш някаква част от нея стоеше отстрани, наблюдаваше я и задаваше въпроси.

Защо Ричард изведнъж бе решил да разкаже на руския посланик за нея? Естествено направил го е с неподражаема тактичност — незаконната дъщеря на императора, затворена в турски харем…

От какво се боеше Ричард? Какво допускаше, че може да се случи? Той нежно я положи на леглото, ръцете му се плъзгаха по тялото й и за пръв път Джини се запита дали лампите все още горят.

— Кожата ти е като коприна — прошепна той и Джини усети устните му върху гърдите си. — Ти си моята любима и аз обичам да ти доставям удоволствие…

Това бе самата истина — Ричард винаги бе търпелив, внимателен, винаги се опитваше да й достави наслада. А той самият? Тя с учудване осъзна, че никога не бе отвръщала на ласките му. Оставяше се да бъде отнесена нежно — о, толкова внимателно и нежно — до върха и Ричард откриваше своето удоволствие някъде по пътя, но по толкова ненатрапчив начин, че тя едва го усещаше — дотолкова бе обсебена от вълненията на собственото си тяло.

Колко егоистична съм била! — помисли си Джини. — Аз трябваше… трябваше… — Тя протегна ръка, за да го докосне и усети как той се отдръпна.

— Ричард…

— Не! Ти не си одалиска, не си робиня за удоволствия, обучена в това изкуство. Ти си моята любима, която обожавам… която имам честа да обожавам. Просто ме остави да те обичам, скъпа моя, както ти заслужаваш.

На следващия ден късно следобед, Джини имаше посетител. Очевидно много важен посетител, ако се съди по реакцията на Фатме, която в този момент правеше прическата й. Когато евнухът, пазещ женските покои, с треперещ глас обяви името, тя изпусна на плочките в краката си шише скъп парфюм.

— Трябва да се поклоните, госпожо! — трескаво прошепна Фатме. Гласът й звучеше приглушено и Джини предположи, че тя е коленичила с притиснато към земята чело. Е, независимо кой бе гостът, тя не възнамеряваше да прави нищо подобно!

Все пак направи реверанс, така както я бяха учили преди представянето й на императрица Евгения — беше толкова отдавна. Все пак майката на султана, Валиде, имаше огромна власт и изискваше подобаващо отношение, а Джини трябваше, да мисли и за Ричард.

— Говорите ли френски? — френският на знатната посетителка имаше силен акцент и едва се разбираше, но Джини кимна с глава, не желаейки да я дразни. — Добре, тогава ще говорим — някъде в дъното се разнесе шумолене, което подсказа на Джини, че жената водеше със себе си и малък антураж. След малко чу: — Сега можеш да седнеш.

Почувства, че нечии ръце — тези на Фатиме — я поведоха и сложиха да седне върху една възглавница, с кръстосани крака, както се бе упражнявала.

Какво трябваше да прави сега? Да им предложи нещо за пиене? Нямаше никаква представа от протокола… о, боже! Ричард трябваше да я подготви за подобни случаи. Сега без съмнение щяха да я помислят за варварка. Дали не бе най-добре да признае невежеството си?

Обмисляйки внимателно всяка дума, Джини се извини, че не се е подготвила за посещението на толкова важен гост и за това, че не знае какво трябва да се направи в случай като този. Тежкият парфюм с розово масло на гостенката я замайваше, докато, обзета от паника, си мислеше, че номерът й няма да мине! Какво щяха да направят с нея, да я хвърлят през прозореца в Босфора?

— Значи ти си сляпата жена. Ти ли си съпругата на Тиндейл ефенди, чието истинско име е Фуад? Женени ли сте по законите на исляма?

Как се осмеляваше да й задава толкова лични въпроси? Първият подтик на Джини бе да отвърне по подобаващ начин и се наложи да си прехапе устни, за да спре язвителните думи, напиращи на езика й. Насилвайки се да говори спокойно, тя отвърна:

— Да, омъжих се за съпруга си според мюсюлманските закони на остров Крит. И… сега не мога да виждам, макар че съпругът ми казва, че няма да е така вечно. Позволете да ви предложа нещо за пиене.

— По-късно. Ние — дъщеря ми и аз — си носим собствено питие. Всичко, което поглъщаме, трябва да бъде специално приготвено, от теб обаче не може да се очаква да го знаеш.

Последната фраза прозвуча като хвърлен на куче кокал и накара Джини да скръцне със зъби. Усети как гневът я залива и си повтори познатата фраза: Ох, само да виждах — тогава бих могла да се справя с всичко…

Друг, много по-млад глас рече на също толкова лош френски:

— Майка ми и аз сме тук, защото пожелах да се срещна с теб. А също и защото исках да видя това място. Когато дойда да живея тук, ще трябва да се направи място за всичките ми роби. Място и за теб, разбира се.

— Какво? — изрекла това, Джини усети как думата застина във въздуха между тях като издялан върху камък надпис.

— Е, разбира се, той не е успял да ти го каже все още. Моят син, султанът, току-що взе решение — отново се намеси гласът на по-възрастната жена. — Дъщеря ми Гюлбехар е неговата любима сестра и затова все още не е омъжена. Но ти естествено разбираш, че на мюсюлманите е позволено да имат повече от една съпруга? Така че това не би трябвало да те шокира.

— Сигурна съм, че ще си бъдем като сестри — каза по-младият глас с фалшива любезност. — Ти също се нуждаеш от повече роби, които да те обслужват, защото богатството на човека се измерва по големината на домакинството му — а брат ми е самият султан.

Внимателно подбирайки думите си, Джини каза:

— Съжалявам, ако ви изглеждам глупава, но нещо не разбирам. Вие казвате…

— Моят син — обяви Валиде сухо — реши да омъжи дъщеря ми за твоя съпруг. Това е най-голямата чест, която може да му бъде оказана. Моят син не се доверява лесно.

— Брат ми — намеси се по-младия глас — беше достатъчно мил да се поинтересува от моите чувства. Аз гледах… нашия съпруг през решетката — той наистина е хубав мъж, а и е благословен с дарбата да изцелява. Или си нямала щастието да видиш лицето му? Бих могла да ти го опиша…

Джини се задушаваше от заливащия я поток думи и от усилието да скрие емоциите си. Искаше й се да заплаче, но не и пред тези жени, които стояха пред нея и я разглеждаха, без тя да може да види лицата им.

— Кога ще се състои церемонията? — попита Джини с хладен като острие глас, след което заповяда да донесат напитки.

Когато Ричард се завърна, жените си бяха отишли. Джини седеше в градината, наслаждаваше се на различните й аромати и слушаше ленивото пръхтене на коня си, без да може да се помръдне от мраморната пейка, като че ли самата тя се бе превърнала в мрамор.

— Джини… — гласът на Ричард издаваше агонията му, но тя също агонизираше и не можа да извърне глава към него.

— Досещаше ли се? Или бе също толкова изненадан, колкото и аз?

— О, боже… нямах представа, кълна се! И после, след като обяви решението си, чух… че си имала посетители.

Сега той бе седнал до нея, но Джини чувстваше, че почти се страхуваше да я докосне.

— Джини… повярвай ми, аз… не издържам! Не знам какво да правя!

— Не можеш да сториш нищо, нали? — отдавна, още след като жените си бяха заминали, тя бе изплакала всичките си сълзи. — Разбирам… колко си безпомощен — точно като мен. Но трябва да ми кажеш точно какво означава това…

В този момент той я обгърна с ръце, притискайки я към себе си.

— Иска ми се никога да не те бях водил тук! Иска ми се и сам аз никога да не бях идвал! И преди беше зле, но сега… вярваш ли, че нямам нищо общо с това, че не подозирах какво замисля той? Ако можех… но волята ми вече не ми принадлежи. Моят господар, султанът, ми даде любимата си сестра за жена и нямам никакъв начин да откажа тази женитба. Кажи ми, че разбираш! Трябва да разбереш!

С част от разума си Джини наистина разбираше. Разбираше дори това, че Ричард, обичайки я безкрайно силно, мислеше най-напред за нейната безопасност. Но какво щеше да означава този брак? Сега в главата й изникнаха разни истории, които бе чувала. Съпруги или наложници, раждащи деца на един и същ мъж с разлика от седмици или дни. И с нея ли щеше да бъде така? Във всеки случай с новия брак щяха да се появят и нови отговорности. Ричард, без съмнение, щеше да се наложи да спи с новата си жена. А после…?

Той се кълнеше, че обича само нея, Джини, и никоя друга. Че този брак нямало да промени нищо в тяхната връзка. При всички случаи щяло да им се наложи да го търпят съвсем за кратко — рано или късно султан Абдул Азис ще си намери друг лекар, а на сестра си — друг съпруг. Разводът в мюсюлманския свят бил лесен.

Джини усети, че го утешава — тя все още не можеше да осъзнае напълно значимостта на събитието, пред което бяха изправени. Изтече още една нощ, без тя да му спомене за подозренията си, после още една. Накрая му го каза във възможно най-неподходящия момент — в нощта преди той да се ожени за втори път.

— Аз… мисля, че ще имам дете. Съжалявам, че трябваше да ти го кажа точно сега, но вече дни наред аз… просто не успявам да намеря подходящ момент! Не че този е такъв, но…

Неговата реакция беше точно такава, на каквато би се надявала при други обстоятелства. Радост и възбуда, загриженост, а след това — страстни самообвинения.

Как можело точно сега да се занимава с тази пародия на сватбена церемония? Може би принцесата щяла да промени решението си, тъй като едва ли би искала да бъде втора съпруга на някой мъж. Колкото до Джини, тя трябвало да си почива, да спре с ездата, да…

Тя не можа да сдържи лекия си смях — обичайната й в последно време реакция на напрежението между тях.

— Но ти си лекар, Ричард! А аз може и да греша. Моля те…

Той настоя да я прегледа сам, потвърждавайки това, което сърцето й вече знаеше. Но дори и така, вече бе твърде късно да развалят брака със сестрата на султана — и двамата го знаеха.

Джини се затвори в своето крило от женските покои, опитвайки да се преструва, че нищо не се е случило, дори когато вече чуваше шума и суетенето в другата половина на мраморния двор, където свитата на принцеса Гюлбехар пристигаше с чеиза и пялата си покъщнина. Брачната церемония можеше да отнеме дни и бе малко вероятно Ричард скоро да се върне при нея. Колкото повече мислеше за това, толкова по-невъзможна и нереална й изглеждаше цялата ситуация. Започна да усеща пленени дори мислите си. Не виждаше друг изход, освен да живее ден за ден, а дори и това й костваше прекалено големи усилия. Чак тогава Джини наистина осъзна до каква степен бе станала зависима от Ричард.

37

Най-непоносимо й бе, че Гюлбехар като че ли преднамерено търсеше компанията й — особено сега, когато Джини носеше детето на Ричард.

Сам Ричард с известно неудобство сподели с нея, че „горкото момиче“ навярно е самотно. Той като че ли мислеше, че Гюлбехар също като тях е пионка в нечии ръце и затова заслужава съжаление. Наложи се Джини да преглътне коментарите си. Каквото й да кажеше, той щеше просто да я помисли за ревнивка или да я съжали за „деликатното“ положение, в което се намираше. „Все пак не сме ли всички ние в странно и неудобно положение?“ — опита се да прояви великодушие тя. Ричард все още прекарваше по-голямата част от времето си с нея и макар с напредването на бременността вече да не спяха заедно, то бе само заради неговата загриженост за здравето й. Обикновено седеше на леглото й, докато тя заспи, унесена от нежния, успокояващ глас, с който й четеше.

Джини се опитваше да не си задава въпроса колко често Ричард ходи при другата си жена и кога, макар да знаеше, че го прави. Беше по-добре да не знае — така нямаше да се изкушава да мисли за това. Трябваше да мисли само за детето — Ричард бе сигурен, че ще бъде момче — и за собственото си здраве. Повтаряше й това непрекъснато.

Минаваха дни, вероятно и седмици, но времето бе изгубило значението си за нея. Детето в утробата й натежаваше, тя ставаше по-тромава в движенията си и само се молеше и надяваше всичко да свърши и тя отново да бъде свободна.

— Този път няма да боли — бе я уверил Ричард. — Обещавам ти, скъпа моя — никаква болка. Когато дойде моментът, аз ще бъда с теб. Трябва само да слушаш гласа ми. Няма да изпиташ и малка част от страданието, изживяно преди. Вярваш ли ми още?

— Да — прошепна тя и усети как Ричард се наведе над нея, за да я целуне. Нежността се превърна в страст, докато накрая той не се откъсна със задъхано възклицание:

— Колко те желая! А чакането е почти непоносимо. О, любов моя, никога не се съмнявай, че те обичам!

По това време пристигна писмо от леля й Селин, което я ободри — дори само заради увереността, че външният свят знае за съществуването й тук.

Децата бяха добре и, както изглежда, щастливи. Лора Луиз хванала настинка и лека треска, но скоро се оправила. Франсис — или Франко, както го наричаха всички, бил трудно дете. Липсвала им и всички очаквали завръщането й.

Вълни от носталгия заляха Джини и тя направи усилие да не се разхлипа като малко дете. В градината по това време на вечерта бе особено приятно, така че тя предпочете да се присъедини към Гюлбехар, вместо да седи в стаята си и да подсмърча. След като й прочете писмото, Ричард си бе отишъл, а на нея, която никога преди не бе имала нещо против да остава сама, този път това й се стори непоносимо. Не можеше да чете, не можеше да шие. Музиката, която долиташе до нея, бе непозната и пълна със странни, чувствено извиващи се звуци. Нищо наоколо не й беше близко, а и тя не бе в състояние да промени това, защото бе толкова безпомощна.

Но аз не съм безпомощна — помисли си. — Просто съм загубила едно от сетивата си… и то само временно. Не трябва да го забравям. Мога да мисля, мога да правя планове, да мечтая…

Лек бриз повя през отворените сводести врати и през прозорците и се заигра със спуснатите й коси, донасяйки със себе си тежките миризми на мускус, жасмин и розово масло и едва доловимия аромат на суха трева. Навън съществуваше един съвсем реален свят, макар и засега той да се състоеше само от оградена със стени градина. А тя не бе затворница, освен ако сама не гледаше така на себе си. Може би точно това бе ключът, за който говореше доктор Вунд.

Подобно на Шарлот от поемата на Тенисън, която бе чела наскоро, Джини решително се изправи на крака. Тя знаеше пътя до градината — през мраморния двор, в който се излизаше от стаята й, покрай басейна и през широката, окичена с лози арка, докато накрая стигнеше кътчето с ромолящия фонтан и ухаещи цветя.

Нямаше нужда да вика Фатме — не бе инвалид и не се нуждаеше от болногледачка. Спирайки на вратата, за да събере мислите си, Джини усети, че нещо в нея трепна. Внезапно си спомни за времето, когато, без да го съзнава, се бе превърнала в роб на опиума. Тогава бе обгърната от мъгла и живееше единствено заради краткото усещане за издигане, давано й от вълшебния прашец. И колко трябваше да изстрада, за да се освободи от зависимостта! Стив я бе накарал да страда и тя го бе мразила за това — така и не му прости напълно. Стив, който сега бе свободен да се ожени, за която жена пожелаеше. Дали това щеше да бъде Ди Паоли?

Какво значение има вече? Аз започнах съвсем нов живот! — предупреди сама себе си Джини. Мина през вратата на стаята и чу стъпките си да отекват върху мраморния под на банята. В градината, както и очакваше, Гюлбехар ядеше от любимите си сладкиши — кадаиф, локум и баклава, посръбвайки ошав — плодова напитка от праскови и други плодове, подправена с мускус.

С появата си Джини дочу ромон от гласове и шумно раздвижване. От гласовете се открои този на Гюлбехар, пълен със загриженост, каквато тя едва ли изпитваше:

— Без слугиня ли си тук? Би могла да паднеш в басейна и много да натъжиш нашия господар. Навсад, помогни на другата жена на съпруга ми да седне… да, там, между възглавниците. — Почти без пауза високият глас продължи: — Вземи си сладкиш. Съвсем пресни са и са много вкусни. Слугите ми намериха нов дюкян за сладкиши в Пера, върти го един от Александрия. Вземи си и айрян, полезен е за жена в твоето положение. Аз самата започнах много да пия, след като…

Многобройната свита на Гюлбехар се закикоти и Джини задъвка прекалено сладкия орехов сладкиш, без да усеща вкуса му. Вместо това усети вкуса на последните, свенливи думи.

— Вие също ли сте enceinte? — ясно попита тя на френски и питието загорча в устата й, докато Джини чакаше отговора. Той не закъсня — на френски и също толкова ясно изречен:

— Аз също съм благословена и моля Аллах да даря своя господар със син — и с много други след това. — След кратка пауза жената продължи с престорен интерес: — А вярно ли е, че си била омъжена и преди и имаш други деца?

Знаейки значението, което турците придаваха на девствеността на жените си, Джини не можа да подмине сарказма на тази забележка. Въпреки това тя просто сви рамене и безразлично рече:

— Да — близнаци. Ричард смята да ги осинови… — и й се прииска да види лицето на Гюлбехар.

След това гордостта й вече не й позволяваше да се оттегли прекалено скоро. Вирвайки брадичка, Джини остана седнала, насилвайки се да допие напитката, която била толкова полезна за нея. Слушаше музиката и извиващият се във фалцет глас на певицата, редящ неразбираеми думи. „Любовна песен“ — снизходително й бе обяснила Гюлбехар.

Някъде отдалече долетяха изстрели, след това — викове, които я накараха да подскочи. Отдъхна си едва когато от бъбренето около себе си разбра, че това са само военните игрички на Султана. Най-сетне за нейно облекчение бе минало достатъчно време, за да може да се оттегли в стаята си.

Ричард скоро ще дойде при мен, не при нея! — помисли Джини и се засрами от тази мисъл, виждайки в нея признак на слабост. Нима тя гледаше на Гюлбехар като на съперница? Нима заради това, че бе притисната от обстоятелствата, започваше да се приспособява? Разбира се, че Ричард щеше да дойде при нея и естествено и двамата знаеха, че тя не е затворница, а стоеше тук по собствена воля, защото и той трябваше да остане. А дали бе така? Дали тя не беше затворничка на самата себе си?

Джини стигна до стаята си и тъкмо щеше да извика Фатме, която винаги бе наблизо, когато първият спазъм, заварил я неподготвена, я накара да се превие на две. Тя се хвана за ръба на леглото и сграбчи покривката, която се свлече на пода заедно с нея. Джини имаше чувството, че в корема й е забит нож, който я разрязваше на две в последвалите болезнени тласъци.

Трябва да бе извикала. Навсякъде около нея се суетяха тъмни силуети, които я държаха, гласове, които й говореха… а всичко, което бе в състояние да направи, бе да крещи, докато изгуби гласа си. В някакъв унес до съзнанието й достигаше: Не може да бъде, още е рано! Не след дълго изгуби съзнание.

Дори в безсъзнание, пак усещаше болката — спомен за болка и истинска болка, когато се събуждаше, хъркайки и борейки се за всяко вдишване. Видя лицето на Стив да се надвесва над нея. Отне й известно време, докато разбере — и то едва след като чу гласа му, — че това не е Стив, а Ричард. Още по-бавно осъзна, че отново вижда, така, сякаш нищо не се бе случило.

Преди да успее да каже нещо, успокояващият глас на Ричард я отнесе някъде далеч от острата болка, която е опитваше да я погуби.

— Не! Не, не! — гласът, който чуваше, бе нейният, но й звучеше като чужд.

— Дръж се за мен. Ето ръката ми. Дръж се, скъпа моя. Ето, болката си отива. Сега ще заспиш… няма да умреш, ще заспиш… разбираш ли? Ще ме слушаш… няма да чуваш нищо, освен гласа ми…

Неговият глас… и след това нищо, докато много по-късно не отвори очи за слънчевата светлина и ярката коприна, покриваща стените… таваните със сини плочки и подовете, също покрити с плочки от нещо като седеф.

Всичко, което видя — о, боже, тя отново можеше да вижда — изглеждаше необикновено рязко фокусирано и ярко, но същевременно тя се чувстваше така, сякаш го наблюдаваше от огромно разстояние и напълно безстрастно. Всичко, дори и Ричард.

Той бе хубав мъж, независимо от белезите, оставени по лицето му от едрата шарка. Кожата му бе с цвят на слонова кост, но онова, което отначало толкова й бе напомнило за Стив, бяха сините очи и черната коса, а може би и нещо във формата на устата. Само че Стив никога нямаше да изглежда толкова измъчен и разтревожен.

— Джини! О, любима моя, не затваряй отново очи — ръцете му, силни и топли, стискаха нейните. — Ти отново си с мен и с всеки изминал ден ще ставаш все по-силна. Ще се оправиш, чуваш ли?

Подобно на всичко останало наоколо звученето на гласа му също бе нереално.

— И защо да не се оправя? Ричард, защо се чувствам толкова слаба? Какво се е случило с мен? Всичко, което си спомням, е болката…

Лицето му се промени, застина, а очите му избягваха нейните.

— Ти… иска ми се още да не ме бе питала за това… но не мога да те лъжа. Изгуби детето. Не знам каква е причината — вероятно нещо, което си яла или пила. Важното е, че си жива и си тук, с мен — той стисна ръцете й по-силно, докато Джини не простена тихо. Пръстите му се поразтвориха с неохота. — От сега нататък ще съм с теб по-често, обещавам ти. Ще се грижа за теб.

Защо да трябва да се грижат за нея? Веднага щом се почувстваше по-силна… Сънят отново я обори, унесе я пряко волята й, но този път й се отрази добре. Събуждайки се, Джини се почувства по-силна и си спомни.

Всичко, прочетено или чуто някога за Отоманската империя и нейната история, изплува в съзнанието й. Трябваше да го осъзнае — след случилото й се откакто бе тук. Тя възвърна зрението си и изгуби своето и на Ричард дете — „око за око“? Сега, когато й носеха храна или напитки, тя казваше учтиво:

— Моля, опитайте го първо. Знаете колко съм капризна.

А когато Ричард отново дойде при нея, тя го попита направо:

— Бях отровена, нали? Някой иска да ме убие… или да убие детето.

— Любов моя, ти си пренапрегната от загубата на детето — гласът му не бе убедителен, а сините очи избягваха нейните. Изглеждаше измъчен и уморен, с тъмни кръгове под очите. Видя сиви кичури в косата му и пожела да се протегне, за да ги докосне. Искаше да го успокои, както той я бе успокоявал толкова често.

— Ричард…

Той отново се опита да отклони разговора.

— Генерал Игнатиев ще дойде утре. Той иска… да говори с теб.

— Ще му бъде ли позволено да ме види?

Ричард пренебрегна подигравката в гласа й.

— Естествено, трябва да си забулена. Съжалявам, скъпа, но наистина те моля да разбереш…

— Не разбирам онова, което не мога да приема. Нито фереджето, нито тази насилствена изолация. Тя може би ги разбира, тъй като е израснала с тях. Опита се да ме убие, защото искаше детето й да се роди първо. Историята на султанския харем е пълна с подобни случаи, нали? И какво смяташ да направиш по въпроса, Ричард?

Джини видя как той потрепери от жестокостта на голите, хладно изложени факти. Самата тя също потрепери, все още изпитвайки желание да го докосне. Ако той я прегърнеше, ако обещаеше да я отведе, ако стореше нещо, каквото и да е, вместо просто да я гледа така, все едно го е ранила смъртоносно.

Най-сетне той сведе глава и притисна пръсти към слепоочията си. Джини осъзна, че той никога не би й показал колко е отчаян, ако знаеше, че тя може да вижда. По някаква причина, може би защото все още не се бе досетила за това, тя не му бе споменала нищо.

Бе на върха на езика й да му го каже, но когато Ричард вдигна глава, очите му имаха такова изражение, че тя пожела да е сляпа. Гласът му бе лишен от всякакви чувства.

— Какво смятам да правя? Исках да укрепнеш, преди да ти го кажа, но след като ме принуждаваш… Ще се разведа с теб, Джини. Според законите на исляма всичко, което трябва да сторя, е да повторя три пъти: „Развеждам се с теб“ — и готово. Утре, в присъствието на имам, ще кажа тези думи и ти ще си тръгнеш оттук. Игнатиев знае всичко и обеща да ти уреди безопасно пътуване до Санкт Петербург.

38

Генерал Игнатиев, висок, слаб мъж с внушителни мустаци, задаваше само повърхностни въпроси. Това бе едно от най-унизителните преживявания в живота й. Познавала ли императора? Била ли е в двора му? Кой я е издържал? А, някога е била омъжена за руснак и познавала личния лекар на императора… да-а-а. Джини имаше чувството, че не вярва на нищо от онова, което му бе казала, освен на уверенията й, че няма никакво желание да пътува до Санкт Петербург.

Генералът едва я поглеждаше — като че ли тя бе някоя муха или друго досадно насекомо.

— Дадоха ми да разбера, че сте… ъ-ъ-ъ… протеже на моя господар, императора. Ето защо уредих някои неща по отпътуването ви. Ако Санкт Петербург се окаже прекалено скучен за вас, сигурен съм, че ще намерите други, по-интересни места… и без съмнение, няма да ви липсва ескорт. — Леденият му поглед я държеше неподвижна, точно както следващите му думи удавиха протестите й: — Разбира се, можете да останете и тук, ако предпочитате този живот, който вече познавате. Разбирам, че принц Абдул Хамид е проявил интерес…

Тя не беше виждала Ричард от развода им. Всъщност не бе виждала никого, освен генерала. И всичко, което желаеше в момента, бе свобода — да се завърне към разумния и цивилизован живот, отвъд стените, които я задушаваха.

Сега, когато нямаше никаква връзка с външния свят, до нея достигаха само смътни слухове за онова, което ставаше отвън. Имаше групи, подобни на новотурците, съставени от свободомислещи хора, които предизвикваха някакъв обществен отклик повече зад граница, отколкото в самата Турция. Мидхад паша, един от водачите на младотурците, беше заточен в отдалечен вилает. Но сега, когато новият велик везир бе настроен проруски, се бяха появили проблеми, като напрежението в България, където две последователни лоши реколти докарали хората до ръба на бунта. Мнозина вече мечтаеха за нов велик везир в лицето на Мидхад паша.

В главата на генерал Игнатиев се въртяха прекалено много мисли и когато му дойде времето, той изпрати Джини с ескорт и лична охрана, под командването на едно от своите протежета — полковник Тарас Барсович Шевченко.

Плътно забулена, тя напусна двореца Долмабахче през незабележима градинска портичка, водеща надолу към малка каменна ниша. Стъпвайки на жизнерадостно изрисуваната лодка с копринено канапе, Джини видя за пръв път сините води на прословутия Босфор и срещу него — далечните зелени брегове на Азия.

През цялото време не бе изрекла нито дума, игнорирайки присъствието на грамадния, груб руски офицер, който седеше срещу нея със скръстени ръце. Униформата му на полковник бе окичена с ордени, а по мрачното изражение на лицето му тя беше сигурна, че мъжът не очакваше от това пътуване нещо повече от нея.

През тънкото парче мрежа, покриваща очите й, Джини продължи да изучава околността — повече, за да не изпадне в депресия, отколкото от интерес. Достатъчно бе плакала и мислила! Загърбваше част от живота си… Спомни си за Ричард, който със сигурност имаше пръст в нейното заминаване, тъй като се страхуваше за живота й. Страданието по лицето му, докато й съобщаваше, че се развежда с нея, я бе обезоръжило и отнело желанието да спори или да го пита нещо. Джини изпитваше натрапчивото чувство за празнота, но след едно дълбоко вдишване на свежия морски въздух си наложи да се успокои. От днес насетне щеше да бъде напълно независима! Никога повече нямаше да си позволи да се привързва или да зависи от мъж. Дори постоянната загриженост на Ричард бе започнала да я потиска. Държеше се с нея така, сякаш бе някое дете и в крайна сметка се бе наложило и тя да приеме тази роля. Нищо повече!

Руският офицер наруши мълчанието.

— Там е Златният рог… от тази страна е Пера, а от другата — Константинопол, турците го наричат Истанбул.

Той очевидно не говореше добре английски и имаше силен акцент, но поне се стараеше да бъде учтив. Джини наклони глава, решена да мълчи, но погледна в посоката, в която сочеше ръката му и не можа да сдържи въздишката си при тази с векове непроменена гледка.

Плуваха в посока Константинопол, покрай стария дворец Топкапъ, сгушен сред тъмнозелени кипариси и върби.

През Протока бяха пристигали стотици момичета, робини на султана, които никога повече нямаше да напуснат харема. Джини потръпна неволно и вдигна очи към Пера, към белите сгради с полегати червени покриви и хълмовете с лозя. Тук живееха повечето от европейците и навред редом с минаретата се издигаха църковни кубета.

Хвърли бегъл поглед назад, към позлатения и резбован дворец Долмабахче, с неговите гръцки колони, множеството блестящи на слънцето сгради и вечните кипарисови дървета — тъмнозелени на фона на хълмовете отзад. Никога нямаше да ги види отново. Пред тях лежеше Константинопол, построен подобно на Рим — на седем хълма.

Полковникът прочисти гърлото си. Той очевидно доста се бе измъчил, изправен пред непристъпното й мълчание. Добре! Колкото по-неловко се чувстваше сега, толкова по-лесно щеше да го накара да разбере, че не е нужно да я съпровожда по целия път до Санкт Петербург. Всъщност Джини вече беше решила, че няма да позволи да се отнасят с нея по този начин. Санкт Петербург. Децата й, всичките й приятели оставаха във Франция.

— Пристигнахме — ненужно обяви полковник Шевченко. Изглеждаше успокоен. За първи път Джини го погледна, чудейки се какво ли са му казали за нея. Изглежда спадаше към типа мъже с ненаситен апетит и предпочитание към селските жени. Бе малко по-висок от нея, но имаше телосложение на борец с масивни гърди и рамене. Тъмнокафявата коса, която се къдреше на челото му, бе прошарена по слепоочията. Мустаците му украсяваха широки, пълни устни. Като че ли бе на възраст около четиридесетте — трудно бе да се прецени, пък и това едва ли имаше някакво значение. Тя нямаше намерение да му бъде в тежест още дълго!

Все още забулена, така че лесно можеше да бъде взета за някоя знатна туркиня, Джини бе отведена от полковника в личните му покои. Той лаконично я осведоми, че естествено сам той щял да отседне в посолството, докато стане време да се отправят на път. А междувременно, в случай, че желаела, багажът й щял да бъде донесен и разопакован от наетата от него прислужница. Тя отново кимна с глава, след което мъжът тропна с пети и излезе, оставяйки я сама.

— Тя не продума нито дума — застанал пред бюрото на генерала, се оплака полковник Шевченко. — Държах се прилично, показвах й гледката, предоставих й цялата си къща и прислуга. И нито дума. Да не е глухоняма?

— Глупости — нетърпеливо отвърна генерал Игнатиев. Бе заровил поглед в купчина с натрупани на бюрото документи, а мрачните мисли оставяха по челото му дълбоки бръчки. Обстановката в България бе взривоопасна. Чудеше се какво ли ще излезе от всичко това. Имаше информации, че турците придвижват към непокорната провинция редовна армия и башибозук. Работите изглежда не отиваха на добре. И точно в този момент трябваше да се занимава с някаква си жена!

Генералът погледна за последен път зачервеното, очакващо лице на своя приятел, полковник Шевченко. Какво, за бога, бе казал току-що Тарас? Добре, нямаше значение. Той беше добър човек и изпълняваше стриктно дадените му заповедите.

— Дамата вероятно е родна дъщеря на самия император. Тя беше в двора и преди няколко години бе близка с него. По едно време беше съпруга на княз Сарканов — един от моите предшественици тук. Така че, както разбираш, мисията е много деликатна.

Още няколко добре подбрани думи и полковник Шевченко беше наясно с деликатността и трудността на задачата. Трябваше да ескортира до Санкт Петербург една родена в Америка дама, която обаче бе руска княгиня и притежаваше имения в Русия. Естествено, това значително щеше да увеличи шансовете му за повишение.

— Освен това — добави на глас сякаш лишеният от чувства генерал, — жената е доста привлекателна!

Поне така му бяха казали. Ако това бе същата жена. Дано да е тя, по дяволите!

— Той се обърна към мен — този полуангличанин — полутурчин, нейният съпруг, — защото съм единственият чужд посланик, на когото султанът има доверие и позволява да го посещава лично. Изглежда сериозно обезпокоен и иска за по-сигурно тя да бъде отведена оттук.

Генералът пропусна да спомене, че дамата изглежда не гореше от желание да го стори. Нека полковникът да разбере и да се оправя сам с това. Колкото до себе си, генералът си бе свършил работата и повече не носеше отговорност.

Няколко часа по-късно, вече с нова униформа и грижливо подстригани мустаци, полковник Тарас Шевченко се появи в къщата си, под претекст да провери дали всичко е наред. Бе добил кураж от изпитото с приятели не съвсем незначително количество водка, а умело подхвърлената му от генерал Игнатиев информация го правеше любопитен. Доста любопитен.

Вече стоеше на вратата на всекидневната стая, когато слугата с плах, дори смутен тон обяви пристигането му. В този момент полковникът занемя. Вместо забулената туркиня, която помнеше, видя млада, облечена по последната европейска мода жена, със сплетена коса, която откри изящните малки уши със звънтящи диамантени обеци. Очите й, изучаващи го студено и открито, бяха удивително зелени, а устата… полковникът се усети, че се взира в нея и поруменя, след което се поклони.

— Дойдох да видя… дали всичко…

— Колко мило. Колкото до това…

Всъщност излезе, че има доста неща, от които младата жена имаше нужда. Хартия за писма, писалка и мастило — трябвало да напише няколко писма… И шампанско…

— Шампанско?

— Намира ли се тук? В харема алкохолните напитки са забранени, нали? Определено бих пийнала малко шампанско. И още нещо — бих искала да посетя американското посолство, ако е възможно. Аз съм гражданка на тази страна.

— Повечето от чуждите посолства са в Пера. — Искаше й се да не я зяпа така със зачервените си изпъкнали очи. — А и ние скоро ще трябва да отпътуваме за Санкт Петербург… всъщност утре, така че едва ли ще има време…

— Полковник… — сега тя го погледна съвсем открито. — Няма да замина за Санкт Петербург — Ще напиша писмо на моя… на императора, което вие бихте могъл да му предадете, ако желаете, и в което ще сваля отговорността от вас двамата с генерала. Но трябва да разберете, че във Франция имам две малки деца и желая да ги видя отново.

— Госпожо, заповедите ми са да ви отведа в Санкт Петербург.

— Тогава единственият начин да ме отведете там е като затворник — доста упорит затворник; бих добавила. Какво ще направите — тихо попита тя, гледайки го право в лицето, — ще ме оковете ли? Аз съм княгиня Романова и не съм извършила престъпление срещу държавата!

— Разбира се, че не. Въпреки това идвате с мен в Санкт Петербург. Заповедите ми…

— Полковник Шевченко, аз не се числя към руската армия! Отказвам да следвам тези… заповеди. Можете да предадете това на генерал Игнатиев. Или сама аз да го направя, ако вие се боите.

Той се втренчи в нея, невярващ на ушите си. Тя го предизвикваше! Нещо повече — тя предизвикваше генерала. Но ако не успееше да се наложи над тази твърдоглава жена, глупак щеше да изглежда единствено той.

Той пристъпи към нея и си пое въздух, след което повтори малко по-рязко:

— Генералът ми нареди да ви отведа при Негово величество в Санкт Петербург, което и възнамерявам да сторя — без значение с или без вашето съгласие. Но мисля, че вие ще се съгласите да ме съпроводите.

Сега на свой ред тя се зае да изучава лицето му, като не пропусна пулсиращата на слепоочието му вена и големите, притиснати към тялото ръце. Приличаше на рунтава мечка — един мъж, обзет от неуправляема ярост. Може би трябваше да опита друга тактика?

Джини въздъхна и сведе поглед към дланите си и с едва доловим глас промълви:

— Бихте ли отделил една майка от децата й? Поне ми позволете да ги взема в Русия! Моля ви. Има ли в заповедите ви нещо, което да казва, че не може да отидем до Санкт Петербург по обиколен път?

Бе успяла да го изненада и сега долови колебанието в гласа му:

— Аз ще… трябва да говоря с генерала за това. Но плановете вече са готови и според тях трябва да пътуваме по море до Севастопол. Заминаваме утре.

39

Полковникът излезе — без съмнение, за да се срещне отново с генерала. Останала сама, Джини неспокойно обиколи стаите в малката къща. Беше късно, но не й се спеше — умът й бе прекалено зает с трескави мисли. Чувстваше се така, сякаш с месеци е бездействала, оплетена в паяжината на безопасност и учтивост, а… също и любов. Ричард я обичаше, както и тя него. Доставяше й удоволствие да се грижат и суетят около нея, а сега… о, бе й трудно да реши какво точно изпитваше в този момент.

Трябва да скъсам със спомените — мислеше тя. — Как да прогоня Ричард от ума си толкова бързо? Аз съм себична… Може би точната дума бе „безчувствена“. Изглежда по време на раждането, когато агонизираше от загуба на кръв, бе изгубила и способността си да изпитва истински чувства. Преди време се бе научила да контролира чувствата си и да плува по повърхността на живота леко и безгрижно като пеперуда. Чувствата само нараняват.

Все още замислена, Джини механично посегна към една забелязана по-рано бутилка водка и, въртейки се пред огледалото, си наля една чаша. Докато я пресушаваше до дъно, срещу нея гримасничеше бледо лице с големи, блестящи очи. Очи, които отново щяха да виждат — трябваше да го запомни.

Преди опиумът й бе носил забрава. Това, от което имаше нужда сега и което щеше да й даде водката. Тя заключи вратата и седна на дивана, придърпвайки бутилката близо до себе си върху поставка от слонова кост. Тялото й започна да се сгрява, а само преди миг бе зъзнала от студ, лъхащ някъде от най-съкровените дълбини на нейното същество, превръщайки я в ледена висулка.

Свободна завинаги — помисли тя, използвайки думите на ария от „Травиата“. Свободна завинаги. Никакво обвързване повече. Изрече на глас:

— Ричард? — Почувства липсата му. Ричард винаги се бе грижил за нея, когато се чувстваше нещастна или се страхуваше от мрака. Обичаше я нежно — не по начина, по който с държеше с нея Стив. Ричард никога не изнервяше жените. Как бе спечелил сърцето на Гюлбехар? Дали със същата джентълменска учтивост, същото внимание, с което даряваше и нея?

— Ричард… Ричард… — произнасяше името му така, сякаш това бяха последните й думи. Как бе възможно двама души да се обичат и мразят едновременно? Тя никога не бе мразила Ричард, сега също не го мразеше. Просто водката и мислите й причиняваха главоболие, трябваше да наблегне на шампанското. Защо този глупав руски полковник не можеше да…

Пулсирането в главата й отекваше като грохот на барабан.

— Господи — рече Джини и притисна ръце към ушите си, когато чукането по вратата спря и тя се отвори с трясък. Виждайки го там, грамаден като мечка мъж, с каса шампанско под мишница, тя започна да се смее.

— Аз… направих магия и ти дойде. Току-що мислех за теб и ето те тук — с моето шампанско. Колко умно. Само… Вече съм пияна повече от нормалното заради твоята водка.

— О, с това ли беше заета? Слугите помислили, че си се самоубила. А ти си открила водката ми? Тя е доста по-добра от твоите глупави френски вина. Може би си повече рускиня, отколкото си мислиш. — Той обикаляше около нея, крепейки шампанското върху някаква табла.

Джини се намръщи.

— Не харесвам руснаците — сухо рече тя. — Веднъж вече бях омъжена за един и това никак не ми хареса. — След това добави: — Какво правиш тук?

— Мислех, че ще искаш да чуеш добрите новини, поне отчасти добри, които ти нося. — Ухилен, мъжът седна на дивана до нея и, уж случайно, започна да разкопчава униформата си. — Е, искаш ли да ги чуеш? Или да пийнем още водка? Ако искаш, ще оставя шампанското на теб!

— Шампанско? — механично рече тя, след което ядосано: — Какво си въобразяваш?

— Какво си въобразявам ли? Правя всичко по-удобно и за двама ни. Ах, сега вече мога да дишам.

Изумена, Джини го видя да става и да се приближава към касата с шампанското, разкъсвайки лесно обвивката с ръка, сякаш бе бут месо.

— Шампанско — каза той и се изсмя сърдечно и шумно. — Знам лесен начин за отварянето му… и бърз. — Докато изричаше последните думи, полковникът удари гърлото на бутилката в ръба на масата. Направи го много бързо и чисто, след което й поднесе все още шумящата и преливаща бутилка, пълнейки чашата й до горе.

— Ти си луд! — неистово извика Джини и сама се почувства такава. Налагаше й се да бъде.

— Пийни от това шампанско и ще се почувстваш по-добре — спокойно рече той и вдигна чашата към устните й, така че да не може да откаже, дори и да искаше. — До дъно, до дъно. Там, откъдето идва, има още много, ти знаеш. Да, радвам се, че се върнах. Също така не съм забравил какво искаше ти.

— Ти си пиян — каза Джини с глас, който трябваше да изразява презрение, но той само се разсмя толкова силно, че увлече и нея.

— Пиян? Разбира се, че съм пиян. Ти също… ти също. И си много красива жена, но скрита зад онзи грозен воал, който носеше, когато те видях за пръв път… Сигурен съм, че онзи твой съпруг не е подозирал какво съкровище притежава. Жена като теб…

— Не знаеш нищо за мен — тя отпи още шампанско, наслаждавайки се на познатия, гъделичкащ вкус.

— Не, още не, но познавам жените. Защо си мислиш, че се върнах тук тази нощ? Дай ми целувка.

Преди да разбере намеренията му, той я хвана през кръста, привлече я към себе си и притисна устни към нейните.

— Спри! — опита се да извика Джини, но устните му заглушиха думите й и, безпомощна, тя почувства ръцете му върху гърдите си. Това й донесе пълна забрава… усещане и… нищо друго, слава богу, нищо друго. А той беше прав, този грамаден, космат, брутален мъж — точно от това имаше нужда сега.

— Какви сладки малки гърди имаш — изящно оформени. Виж как точно пасват на дланта ми. Точно такива гърди обичам. — Докато пръстите му развързваха придържащите робата й връзки, той се възхищаваше на тялото й. Джини не стори нищо, за да го спре. Съзнаваше, че е късно, а и вече не искаше да спира. Не, дори когато той разля студено шампанско върху й и шумно го облиза.

Той не беше нищо повече от едно грубо животно и все пак тялото й откликна на тази грубост и прямота и тя се примири. Остави го да разполага с нея, както пожелае, докато накрая не стигна онази точка на самозабрава, по която копнееше.

През нощта стана хладно и той я отнесе на ръце в леглото — неговото легло. После Джини заспа и не усети студ, защото тялото му беше топло. На сутринта, още полубудна, с бучаща от махмурлука главата — той я люби отново, събуждайки я с мечешката си игривост — хапеше я по гърдите, пъхаше ръцете си навсякъде, докато тя се предаде накрая и откри за себе си този извратен начин на наслаждение.

Аз съм родена уличница — помисли си тя, след като вихърът от усещания утихна.

Той поне не беше споменал нищо за тръгване. Отваряйки отново очи, Джини нямаше представа колко е часът, дали е утро или вечер. Тежките щори бяха спуснати и в стаята, в която миришеше на алкохол и любов, цареше полумрак. Тя се опита да се раздвижи, но тялото й бе уловено в капана на грамаден като дървесен ствол крак.

Той като че ли усети опитите й да се измъкне, защото се отдръпна и я погледна.

— А, ти отново си будна? Готова ли си за още? Досега не съм бил с някоя толкова изкусна като теб, знаеш ли? А съм имал доста жени в живота си, повярвай ми! Не те засегнах с думите си, нали? Направи ми впечатление на практична, чувствена жена и това е добре и за двамата, прав ли съм?

— Искам да се изкъпя — тихо каза тя.

— Вече се сетих за това. Наредих на жената да приготви банята — нали нямаш нищо против да се присъединя към теб? Не че съм много по домашните бани, но този климат… хайде тогава. Ще си изтъркаме добре гърбовете.

Джини едва вярваше на ушите си. Невероятно й изглеждаше, че бе позволила такава близост между себе си и този мъж. Предната вечер трябва да си е била изгубила разсъдъка. Но все пак, двамата бяха в банята и може би, когато всичко това свършеше, щяха говорят за пътуването до Русия.

Нямаше защо да се притеснява. Отпивайки от ледения сок, Джини се наслаждаваше на масажа, когато мъжът й съобщи новините, за които бе споменал вечерта.

— Отвлече ми вниманието, скъпа, това е истината. Но аз донесох шампанското — прекарахме си добре, нали? — защото мислех, че ще искаш да празнуваш. Или не — зависи от това дали си падаш по турците.

— Какво имаш пред вид?

— В България е избухнало въстание — в планините около някакъв малък град, наречен Батак. Никога не бях чувал за него, но генералът казва, че не след дълго целия свят ще го знае. Те, турците, са смазали въстанието с обичайната си жестокост, само че този път там е присъствал някакъв журналист, който е видял всичко, включително и изгарянето на една църква, пълна с жени и деца. Това ще предизвика кървава война, помни ми думата. В Англия и Америка са по-чувствителни от руснаците.

Джини се обърна, за да вижда лицето му по-добре и го видя надвесен над нея като великан.

— Значи няма да пътувам за Русия?

— Бързо схващаш — навеждайки се над нея, той я плесна по задника, преди да добави: — Не, не и при тази опасност от война. Генералът знаеше само снощните новини и онова, което му казах аз. Трябва само да се погрижа по възможно най-безопасния начин да заминеш за Франция… С първия възможен кораб — е, какво, радваш ли се?

Намирането на подходящ кораб за Франция им отне цели три дни, а през това време Джини не бе нищо повече от играчка в ръцете на полковника. Той бе неуморим и ненаситен и младата жена почувства, че изпада в някакво полусъзнателно състояние. През цялото време само ядеше — той обичаше да яде — пиеше, правеше любов и спеше. Изпразниха три каси шампанско и огромно количество водка, като през това време той безмилостно се възползваше от тялото й, но смеейки се сърдечно, така че тя нямаше възможност да протестира твърде настойчиво. Колкото пъти се опитваше да стори това, той намираше начини да й затвори устата и накрая тя престана да спори, оставяйки се да бъде носена от вълната от безграничен ентусиазъм, каквото и да искаше той от нея.

Когато я отведе до кораба, плаващ под английски флаг, Джини беше изтощена до смърт. Каза му го в каретата и той избухна в смях, щипейки гърдите й.

— А, значи ще ме помниш известно време? Жал ми е да те изгубя. Ако можех да си позволя да те издържам, би било добре да те задържа за известно време. Но моята професия означава непрекъснато движение. Сега вече няма да имаш толкова лошо мнение за руснаците, нали?

Целуна я звучно, преди да каретата да спре, като отметна тежкото було от лицето й. Но когато я придружи до борда, той се държеше безукорно, така, както когато се видяха за пръв път.

По някакъв начин май наистина ще ми липсва — когато слезе в кабината, Джини се изненада от тази мисъл. Защото се бе оказал точно онова, от което тя имаше нужда в този момент. Човек, който слушаше единствено гласа на плътта си, без да се преструва и лицемерничи.

Тя се съблече и си легна, усещайки скърцането на кораба под себе си. Колко бе изморена! И колко много път я очакваше. Но за това щеше да мисли по-късно.