13

Без да знае защо и дали наистина желаеше това, тя беше тук, на този кораб, който се носеше като птица по спокойното море и само тихият ветрец от време на време разхлаждаше зачервеното й лице. Танцуващи слънчеви лъчи пронизваха прозрачната синьо-зелена вода и искряха като милиони мънички слънца. С притворени от удоволствие очи Джини се оставяше на солените пръски, мокрещи косите и лицето й. Какво ли би станало, ако се хвърлеше в морето? Някъде бе чела, че удавянето е лека смърт — не е толкова болезнено, колкото да се удавиш в сълзи. Но не, сълзите не са за мен! — гневно си помисли тя и отвори очи, но веднага примижа, заслепена от блясъка на морето и небето. Този път тя наистина беше свободна! Сега сама съм си господар — винаги ще принадлежа единствено на себе си! — каза си гордо тя и вирна брадичка — жест, който Стив толкова добре познаваше и който винаги го караше да бъде нащрек. Но сега Джини не пътуваше към Стив, защото преди два дни си бе купила билет за Вера Круз.

— Какво щастливо съвпадение — да попадна точно на вас — провлачено беше изрекъл Андре Делери с мързеливия си, леко саркастичен глас. Въпреки че се бе надявала да не среща познати, Джини ни най-малко не се притесни.

— Наистина, какво съвпадение! А вие накъде, господин Делери?

Той едва забележимо повдигна рамене, без да сваля от нея блестящите си жълтеникавокафяви очи.

— Ако имам късмет, може да сме в една посока. В случай, разбира се, че това не ви се стори вече прекалено голямо съвпадение, какво ще кажете?

После, без да й остави възможност да му отговори, той я улови за ръка:

— Елате, позволете ми да ви поканя на чашка кафе! Обещавам, че в това кафене ще бъдете в пълна безопасност — така както бяхте и в моя апартамент. Или може би се страхувате от клюки?

Тя отдръпна ръката си, но прие поканата. Вече й бе все едно.

Вечерта, когато бяха стреляли по сенатор Брандън, Делери вечеряше с неколцина приятели, а и в никакъв случай не приличаше на човек, който ще убие врага си скрит в някоя тъмна алея.

Кафенето, в което влязоха, бе чисто и уютно. Заведоха ги до една маса в дъното.

— В Хавана има хиляди кафенета — каза Делери.

И какво друго? — помисли си Джини, давайки си вид, че е заинтригувана, което обаче не успя да го заблуди.

— Там ли отивате, в Куба?

— Разбивате сърцето ми. Изобщо не ви е грижа. А аз се надявах да ви убедя да посетите Хавана. Тя е вълнуващ град, особено ако я посещавате за пръв път. Но накъдето и да тръгнете оттук, все ще трябва да минете през Куба. Нямате ли приятели там?

— Ако имате предвид хората, за които се сещам, да, те наистина са приятели на съпруга ми, но ние невинаги имаме общи приятели — отвърна Джини, докато разбъркваше кафето си.

— Колко сте умна и колко бързо схващате. Винаги съм се чудил какво ли е да си женен — той потръпна и бързо добави: — Но не чак толкова, че да се оженя. Мразя обвързването под всякаква форма.

— Много бързо сменяте темата. Е, за какво ще си говорим сега?

Той се засмя, отмятайки глава назад по начин, който му придаде хлапашки вид.

— Знаете ли, наистина ми е приятно да си бъбря с вас. Предполагам, че и по-рано са ви го казвали, но вие сте наистина забележителна жена!

— Благодаря ви.

След кратка пауза, той подхвърли небрежно:

— Знаете, из града се носят всякакви слухове. Случайно разбрах, че скоро заминавате за Мексико, за да се съберете със съпруга си. Всъщност къде е той в момента, там ли?

Докато обмисляше отговора си, Джини отпи от кафето.

— Какво искате да знаете всъщност — къде отивам аз или къде е заминал мъжът ми? Бихте могъл да бъдете по-прям, просто за да спестим време. Може би ще ми е забавно да отговоря на въпросите ви, но само ако и вие отговорите на моите.

— О, предлагате ми да сключим сделка! Е, добре — просто се чудех как е възможно съпругът ви да предпочете да придружава до Мексико една симпатична млада кубинска вдовица, а да остави привлекателната си жена да се прави на милосърдна сестра? Достатъчно ясен ли бях?

Тъй като очакваше, че ще се опита да я улови неподготвена, Джини не промени израза на лицето си.

— Напълно. Сигурна съм обаче, че вече знаете отговора. Мъжът ми трябваше да реши неотложен семеен проблем в Мексико, а пък Ана дос Сантос се връща при родителите си, чието имение се намира в непосредствена близост до това на свекъра ми. Що се отнася до мен — и баща ми, и мащехата ми, отчасти благодарение на вас, се нуждаят от грижи, докато баща ми се оправи достатъчно, за да се върнат в къщи. Така че… — тя го погледна право в очите. — А вие… дуелът ви с баща ми беше предварително планиран, нали? Защо искахте да го отстраните от пътя си? Или просто помагахте на някой друг?

— Вие сте много умна жена — достатъчно умна, за да бъдете авантюристка! — той се облегна на стола си, усмихвайки се с белите си, равни зъби, блестящи на тъмния фон на лицето му. — Не ви ли е хрумвало, че всъщност преследвах вас! Бях решен да ви имам на всяка цена, дори и ако се наложеше да ви отвлека!

— Като заложница! — заинтригувана възкликна Джини. След това сви рамене. — След като убиете баща ми, без съмнение… Правили са го и преди… имам предвид, че и друг път са ме взимали за заложница. Човекът, който направи това, после горчиво съжаляваше.

Джини беше много горда, задето не позволи гласът й да трепне, нито пък отклони поглед от неговия. Като добър фехтовач Делери продължи с атаките:

— Може би този човек не е осъзнал какво съкровище притежава. Ще видите, че в това отношение, аз съм ценител. Не, наистина не мисля, че ще съжалявам, ако избера вас. Намирам ви за много… много привлекателна. А вие, какво ще кажете вие за мен?

— Ще кажа, че сте прекалено самоуверен. Но има ли някакво значение какво мисля аз?

— Може би. Сигурен съм, че ще се разбираме по-добре като приятели, отколкото като съперници. Съгласна ли сте с мен?

После, доста припряно, той се наведе напред, снижавайки гласа си:

— Видях, че имате резервация за пътуване до Матаморос. Предполагам, че ще пътувате в петък, придружена от други хора? Тогава защо ще търсите кораб за Вера Круз? Моля ви, не разбивайте сърцето ми, като ми кажете, че отивате при любовник!

— Проследил сте ме. Или може би сте ме подслушвал? — последните й думи не бяха обвинение, а проста констатация.

— Поставих си за цел да разбера колкото се може повече неща за вас. В някои отношения съм много методичен. Имам и доста приятели тук, в Ню Орлиънс. Освен това винаги може да подкупиш някого. Дори и за Хенри Уормут не е тайна корупцията, която се шири в този град!

Докато мъжът говореше, Джини усети, че в нея се промъква някакво чувство за нереалност. Когато Делери улови ръката й, младата жена изненадана откри колко силни са пръстите му.

— За какво намеквате? — надяваше се, че гласът й не издава обхваналата я нервност. Той я наблюдаваше изпитателно и погледът му сякаш ставаше все по-тъмен.

— Не ме разочаровайте, като кажете, че не сте се досетила! Просто го приемете като едно приключение! Изглежда напоследък сте изгубила блясъка и ентусиазма си — не искате ли да се позабавлявате?

Тя не можеше да повярва на ушите си, но инстинктът й подсказваше, че мъжът говори съвсем сериозно.

— Не бъдете страхливка! Никога ли не сте се замисляла какво е да започнеш нов живот, не сте ли го искала? Да бъдеш съвсем друг човек? Погледнете натам, вижте този красавец с високите мачти! Готви се да потегли всеки момент, може да ви отведе навсякъде, където поискате — казват, че собственикът му бил някакъв ексцентрик, който не излизал от каютата си, освен през нощта, за да наблюдава звездите. Но кой го е грижа за това? „Амарилис“ ще отплува за Насау, Хавана и Ямайка, а може да спре дори и във Вера Круз за ден-два, преди да поеме към Атлантическия океан. Имам резервация за двама души. Елате с мен! Никога ли не сте се уповавала на късмета си? Ще се държа добре с вас. Нека опитаме за седмица или две и ако все още искате да слезете във Вера Круз, е…, c’est la vie5.

Той е напълно полудял! И все пак… Джини облиза устни.

— Наистина ли сте планирал всичко това? Какво ще направите, ако ви кажа, че не съм авантюристично настроена?

Все още държейки ръката й, той изразително сви рамене:

— Е, какъв избор имам тогава? Бих предпочел да стане с ваше съгласие, но така или иначе съм решен да ви имам. Уредил съм някои неща…

— Не искам да знам нищо за тях! — изведнъж избухна в смях тя, без да знае дали от надигащата се истерия, или от това, че изведнъж се беше почувствала напълно свободна. Свободна от всичко — от обвързаности и отговорности, от граници и спомени. Ще стане съвсем нов човек — ще започне от нулата! Но възможно ли беше това или и започваше да полудява? Бе решила, че не желае никого за спътник — не искаше да прилича на затворник, когото връщат отново в килията, или — както с негодувание си мислеше — в Мексико, въпреки, че й беше много удобно да се преструва, че изпълнява всичко, което й е наредено. Възнамеряваше да отпътува сама за Вера Круз, а оттам за малкото имение — единственото място, на което гледаше като на свой дом. Не бе помисляла за това какво ще стане после. Може би щеше да доведе децата си. Дон Франсиско с положителност нямаше да й отнеме това право. Стъпка по стъпка, каза си тя, и ето ме тук, с намерение да направя не крачка, а цял скок в неизвестността!

— Но аз не нося със себе си никакви дрехи!

— О, вече съм се погрижил за това. Казвали са ми, че имам добър вкус, така че, доверете ми се!

Сега Джини му напомни да не си въобразява, че я е купил или че му принадлежи. Делери любезно се поклони в знак на съгласие.

Ето как бе попаднала на този кораб — чувстваше топлината на слънцето по шията и раменете си, докато солената вода мокреше лицето й. В корабния регистър бе записана под името Женевиев Реми. Можете да ме наричате Джини — тържествено обяви пред Андре тя. Спомените й бяха съвсем девствени, защото започваха отпреди само два дена. Ако се съди по възхитените погледи, които й отправяше мъжката половина от пътниците, новата Джини бе очарователна и жизнерадостна млада жена. Всички до един завиждаха на мъжа, за когото мислеха, че е неин съпруг. За „съпруг“, който трябваше да я придружава поне през следващите няколко седмици, Андре не беше толкова неприятна компания. Сякаш в началото се бяха договорили, че никой от тях няма да си губи времето с обичайните преструвки и увъртания. В това отношение връзката им напомняше на Джини за друга подобна — в Мексико, с един полковник на име Мигел Лопес. Разликата е там — мислеше си Джини, примигвайки срещу слънцето, — че по онова време все още бях изпълнена с романтични мечти и не знаех, че ще се чувствам много по-добре, ако оставя миналото зад гърба си. Може би трябваше да се омъжа за Мигел…

— Колко си красива тази сутрин, любима. Но ти всъщност винаги си красива.

Андре Делери се наведе, за да целуне солените й устни, прошепвайки:

— И винаги си много вкусна, което ми напомня, че капитанът ме покани на масата си тази вечер. Ще го уважим ли? Готова ли си да се справиш с всички неизбежни въпроси на любопитните дами, или може би предпочиташ да се извиниш с главоболие?

В жеста, с който той рязко отметна главата си назад, и в начина, по който сви устни, се четеше арогантност.

— Нямам намерение да се крия от никого! А колкото до въпросите…

Изведнъж в очите й проблеснаха дяволити пламъчета:

— Сетих се — ще се престоря, че говоря само френски или руски. Ти ще отговаряш на въпросите им.

Джини мислеше да се върне в общата им каюта и да се преоблече, тъй като от солената вода роклята й бе подгизнала, а около врата и слепоочията й висяха мокри бакъреночервени кичури. Делери обаче бе твърдо решен да я задържи така, с гръб, облегнат на парапета, докато внимателно изучаваше всеки детайл от тялото й, което я накара да се изчерви. Тя замълча, тъй като през последните две години се бе научила да се контролира, но не сведе поглед пред неговия. Не след дълго младият мъж нежно каза:

— Как бих могъл да отговарям на въпросите им? Трябва да се съгласиш, че знам много малко за теб — само това, което успях да изкопча за изминатата една седмица. Освен това обикновено не проявявам любопитство по адрес на жените, които вече съм спечелил. Ти си едно от малкото изключения.

— Е, и аз не знам почти нищо за теб, ако не броим очевидните неща — подхвърли Джини, изненадана от неочакваното усещане за неловкост. — Тъкмо щях да отида да се преоблека — предпазливо добави тя, — имаш ли да ми кажеш нещо друго?

— Остани още малко с мен, слънцето ще те изсуши. Със сигурност не си от жените, които се плашат от малко солена вода. Освен това искам всички да си мислят, че сме две влюбени птички на сватбено пътешествие, напълно погълнати един от друг. Ако не отговорим на повечето им въпроси, може да си помислят, че крием нещо. Ти как мислиш? — без да промени арогантния си тон, Делери продължи: — И моля те, продължавай да ме гледаш тъй… влюбено, ако е възможно. Помисли си за удоволствието, с което ще те възнаградя, когато се върнем в каютата след малко и… Умолявам те, недей поглежда към мостика, защото ни наблюдават с бинокъл — видях го преди малко да проблясва на слънцето.

Тя сви рамене:

— Значи капитанът…

— Каютата на собственика също е там горе. Точно откъдето ни наблюдават. Не че го обвинявам, но винаги са ме интригували загадките. А теб?

14

— Испанка ли сте? — питаха я изненадано.

— Не, майка ми беше французойка, а баща ми — американец.

— Тогава сигурно гувернантката ви е била испанка — говорите като човек от полуострова.

— Е, прекарах доста време в Мексико…

— Ето каква била причината, значи…

Джини беше свикнала да й задават въпроси и винаги много умело ги заобикаляше, така че да разкрие възможно най-малка част от произхода си. Беше се сприятелила с някои от жените на борда, които след внимателното оглеждане на тоалетите и поведението й бяха решили, че госпожа Делери очевидно е богата и от добро семейство. За да отвлича мислите си от други неща, Джини се държеше дружелюбно и общително, проявявайки интерес към Куба и по-специално към Хавана, което много ги ласкаеше и им доставяше особено удоволствие.

— Спокойният живот в Хавана ще ви хареса! Но не си мислете, че не се забавляваме. Имаме театър, с костюми, разбира се. Освен това се организират и маскени балове. Съпругът ви някакъв имот ли ще купува там? Непременно му кажете да разговаря с моя мъж — той ще го посъветва. Само помнете, скъпа моя, че никоя уважаваща себе си дама не ходи пеша по улиците на Хавана. Винаги се возете в карета. Ако искате да пазарувате, достатъчно е да си вземете прислужник. Спрете ли, всички продавачи ще дойдат до каретата ви, за да направите своя избор.

Джини усети как предишната й апатия постепенно се стопява и дори започна с нетърпение да очаква пристигането си в Хавана. А що се отнася до революцията, която новите й приятели обсъждаха, то тя изобщо не я интересуваше, а и кому бе нужно. За всеки случай се осведоми, че военните действия се ограничавали само до централните и източни части на острова, докато в Хавана животът продължавал както обикновено. Революция! При тази мисъл Джини се намръщи. Веднъж вече си бе имала работа с революцията и това й беше напълно достатъчно. Не, не искаше да мисли повече за това! Тя нямаше минало, а бъдещето я интересуваше само дотолкова, доколкото беше различно от настоящето. Благодарение на Андре, който не изискваше от нея прекалено много, времето й минаваше по-бързо. Джини се беше научила да отклонява въпросите му, но това не го направи по-малко настоятелен.

— Сигурна ли си, че мъжът ти е в Мексико? Чувал съм, че е много богат. Мислиш ли, че е възможно малката Дос Сантос да го убеди да подпомогне кубинските бунтовници?

Бяха вече в Насау и лежаха в хотелската стая, която Делери предвидливо бе наел, когато научиха, че ще трябва да останат още два дни. Облегната на една страна, с пот, стичаща се по тялото й, Джини бавно обърна главата си към него, за да срещне настойчивия му поглед.

— Защо толкова се интересуваш от кубинските бунтовници? Затова ли отиваш там? А колкото до мъжа ми, ако ме интересуваха плановете му, щях да бъда с него. Моля те, Андре, престани да задаваш въпроси, чиито отговори изобщо не зная!

Той се наведе над нея и разсеяно погали рамото и гърдите й.

— Каква загадка си ти! Имам чувството, че зад тези ясни зелени очи се крият огромни дълбини. Що за жена си всъщност?

— Не ми ли каза, че обичаш тайните? Досега щях да съм те отегчила, ако можеше да четеш в мен като в отворена книга.

— Възможно е — той наведе глава и я целуна по шията, докато ръката му се плъзгаше все по-надолу. — Знаеш ли — прошепна той, — обикновено не проявявам любопитство към миналото на жените в живота си. Но ти, ти си като криволичещ планински път. На всеки завой ме чака нова изненада. И колкото повече съм с теб…

Докато тя отвръщаше на целувките му, Андре Делери объркано и раздразнено си мислеше защо все още не му е омръзнала. Никога дотогава не бе срещал жена, която да му отвръща с такова чувствено себеотдаване и в същото време да съумява да запази дистанция. Нямаше нужда да я учи как да прави любов и въпреки това тя никога не му беше казала, че го обича, не се бе престорила, че изпитва вина заради съпруга си, нито пък прояви ревност или любопитство към другите му любовници. Той все още бе учуден от лекотата, с която я бе убедил да дойде с него — тя бягаше от всичко и всички, вземайки със себе си само дрехите на гърба си и няколко бижута. Беше възнамерявал да я отвлече, ала тя направи така, че да изглежда по-скоро обратното. Проклета да е, ако се окаже някаква вещица!

Той чуваше слабите й стенания и се наслаждаваше на плавните извивки на тялото й. Не можа да заглуши собствения си вик на екстаз, когато тя започна да се движи нагоре-надолу, доставяйки му непознато досега удоволствие. Кога бе успяла да научи толкова много? От колко ли мъже се е учила? Господи той беше възнамерявал да я използва, а ето че сега тя, по свой собствен начин, се възползваше от него. Това беше чувство, което Андре Делери нито харесваше, нито познаваше. Каза си, че трябва да бъде много внимателен, защото в противен случай може да не му е толкова лесно да я напусне, когато му дойде времето. После, забравяйки всичко, се съсредоточи единствено върху ожесточената борба, която се водеше помежду им. О, той ще възбуди чувствеността й, както никога преди, ще я победи, правейки я зависима.

Беше горещ следобед и в стаята тежеше непоносима задуха. Отвореният прозорец гледаше към горичка от бананови дървета, растящи толкова близо едно до друго, че клоните им се сплитаха. Когато любовниците се откъснаха един от друг, и двамата бяха задъхани, а чаршафите лепнеха от потта на телата им.

Джини мечтаеше за въздух и прохладна вода, с която да се освежи, като с копнеж си представяше океански бриз и планински потоци. Но нямаше сила да се помръдне, а Андре, сякаш отгатнал мислите й, бе увил около ръката си гъст кичур от косата й. Тя лежеше със затворени очи и когато дишането й се успокои, се заслуша в дълбокото, равномерно дишане на Андре — сигурен знак, че той вече заспиваше. Самата тя се зарея нанякъде — полубудна — полузаспала, на границата на съня.

Видя друга гореща стая — хотелска стая в Сан Антонио. Момичето Джини Брандън се събужда от слънчевата светлина, която нахлува през отворения прозорец, подканяйки я да погледне навън, към прашната улица, където мъж в тъмносиня риза дебне друг. И ако той погледнеше нагоре към нея — неволната свидетелка, — тя щеше да види, че очите му са със същия цвят като ризата. Присмехулно синьо — две бездънни сини очи, които не изразяваха нищо, най-малкото пък любов.

— Мразя те, Стив Морган! — чу собствения си гневен, безсилен вик.

Но той се хвърли върху нея, задушавайки я с тежестта на тялото си. Продължаваше все така да я притиска, докато тя удряше, и удряше, и удряше… а той неспирно я любеше. Някъде високо горе над тях мишеловите се виеха в безжалостното, жарко синьо небе на Мексико. Но защо плачеше? Защо се чувстваше толкова самотна, отчаяна, ужасена? Изведнъж се намери в друга стая, а човекът до нея вече не беше Стив, а френският полковник, който й се присмиваше, докато тъмната, ръбата фигура на Том Бийл чакаше навън, за да я отведе.

— Стив, Стив, къде си? Обичам те, обичам те, моля те, спаси ме!

Но той се отвърна от нея, очите му потъмняха толкова много, че Джини вече не можеше да прочете нищо в тях, а устните му се свиха презрително:

— Любов! Какво, по дяволите, е това? Има само едно нещо, което ни свързва и не е трудно да се досетиш какво е то!

Гласът му продължаваше да кънти в ушите й: „не е трудно… трудно… трудно…“ След това, когато внезапно отвори очи и с благодарност се завърна в реалността, всички призраци на миналото изчезнаха, сякаш пропъдени от дневната светлина. Тежкото бедро на Андре Делери лежеше върху нейното, а ръката му все още беше омотана в косите й. По-добре Андре, отколкото Стив — демонът от ада! Стив, когото трябваше да прогони от мислите си! Дано дяволът го отнесе! Той нямаше никакво право да я преследва в сънищата й, още повече — тя бе сигурна в това, — че изобщо не се сещаше за нея. Без съмнение Ана дос Сантос добре запълваше времето му. Трябваше да признае на Андре, че Стив всъщност беше заминал за Куба, а не за Мексико, но защо пък да пропуска една чудесна възможност да му отмъсти, ако случайно се сблъскат някъде в Хавана?

Андре се размърда и промърмори нещо насън, като енергично размаха ръце, сякаш искаше да се предпази от невидим нападател. Значи и Андре си имаше своите кошмари? Докато чакаше дишането му да се успокои, Джини започна да се измъква внимателно от прегръдката му. Изведнъж стаята й се стори непоносимо задушна. Чувстваше се така, като че ли всеки момент щеше да се удави във влажната, нагорещена атмосфера. Да, наистина ще умре, ако не вдиша чист, свеж въздух и не усети копринената целувка на вода, обливаща кожата й… Не беше ли зърнала някъде, докато се разхождаше рано сутринта, едно езерце с малък скалист водопад, който се спускаше към него? Намираше се зад стара ограда, цялата обраснала с цъфтящи лози.

— Кой живее там? — бе попитала малкия, босоног палавник, който се беше самоназначил за неин водач, но момчето само бе свило рамене:

— Не знае. Къща много стара — тя руши също като ограда. Говори, шеф замина за Ямайка — много голям тоз остров, да!

Част от свободата да принадлежиш на себе си се състои в това да правиш каквото си поискаш, нали? Все още гола, Джини стана от леглото и прекоси стаята, докато разсеяно прокарваше пръсти през буйната си, разрошена коса. Докато минаваше покрай малкото огледало, тя улови отражението си в него — видя се да нахлузва семплата памучна рокля, която бе носила сутринта. Този път нямаше нужда да слага всичките онези финтифлюшки, които трябваше да я направят да изглежда модерна. Босоногата мексиканка не даваше пукнат грош за модата — важното бе да оцелее. Жената, в която се бе превърнала не изглеждаше много по-различно — само дето не бе толкова слаба и на лицето й го нямаше предишният уплашен израз.

С помощта на няколко фуркета Джини вдигна косата си на кок. Реши, че няма да обуе симпатичните си, но малко детински обувки. После импулсивно омота един пъстър шал около косата си — така че бакърено русият й блясък напълно угасна — и го завърза на челото си, подобно на чернокожите жени в Ню Орлиънс. Ето че беше вече готова за малкото си приключение. Джини се намръщи при мисълта, че може да попадне на някой познат, но се надяваше това да не стане. Вероятността беше малка, защото хотелът не бе от най-големите. Специално беше помолила Андре да намери такова място за тях, което познатите им от кораба не биха избрали, така че да могат да си почиват на спокойствие. До този момент двамата взаимно бяха изучавали телата и умовете си, умело спазвайки правилата на играта, която играеха.

Нуждая се от време да помисля — каза си Джини, докато тичаше боса по буйната трева, напомняща на дебела постеля под краката й. Дотогава не беше срещнала жива душа — явно и тук, както в Мексико, хората спазваха часовете за следобедна дрямка. Слънцето силно напичаше главата й, докато не стигна до една сенчеста горичка. Дори непрекъснатото жужене на насекомите като че ли беше заглъхнало. Само от време на време горещият повей на вятъра раздвижваше ветрилата на банановите дървета, които при допира си едно с друго издаваха звук, подобен на тежко, хриптящо дишане. Джини затича по-бързо, като се надяваше да е запомнила пътя и се молеше да не срещне някоя змия. Най-накрая стигна запъхтяна до полуразрушената ограда, наклонена на една страна, сякаш лозите бяха прекалено тежък товар за нея. По повърхността на вирчето отново танцуваха зеленикавите отблясъци на слънчевите лъчи, промъкващи се през листата. Колко примамлив и освежаващ беше звукът от пенещата се, подскачаща и бълбукаща вода! Жадната й за прохлада кожа се задушаваше под лепнещата рокля. Свикнали никой да не нарушава спокойствието им, пъстри птици заподскачаха с цвърчене пред натрапницата. Не след дълго, решили, че и тя като тях е някакво горско създание, се успокоиха. Никой не идваше на това място — вероятно никой не го и напускаше! Дали пред нея не бе някакъв омагьосан кът, оазис, в който времето бе спряло…

Без да се замисля, Джини свали шала си и нетърпеливо смъкна роклята, която й пречеше. Хвърли я настрана и се плъзна по повърхността на водата, забравяйки за всичко останало. Много отдавна някой предвидливо бе разширил тази част от потока, така че сега тя изглеждаше като естествен вир — по края му равномерно бяха наредени заоблени камъни, покрити с мъх, придаващ на водата зелен оттенък. Отвсякъде се чуваха птичи песни и жужене на пчели. Затваряйки очи, Джини изцяло се отдаде на възприятията си, като лениво мислеше за едно любимо стихотворение от Андре Марвел. Как беше? Като че ли нещо такова: „и убива всичко, въплътено в зелена мисъл, зелена сянка…“

Както и да е, нямаше никакво значение. Прекалено много я мързеше, за да мисли. Опиваше се от прегръдките на водата, от ласките на косата си, плуваща свободно около голите й рамене.

Косата й е като буен поток от най-чистата разтопена мед. Веждите — за разлика от блестящото й, свежо като праскова лице — са черни и извити, в унисон с леко издължените й очи. А те са зелени — досущ като смарагдите, които носи понякога. Устните й подлудяват мъжете — те искат да ги целуват, и целуват, за да се уверят, че удоволствията, които обещават, са истински.

Всички тези мисли минаваха през главата на мъжа, който я наблюдаваше, застанал неподвижно в сянката на дърветата. Той я бе гледал и преди, също така незабележим, както днес, но никога не бе очаквал да я види в естествената й голота. Жените от неговото поколение и по-специално онези от тях, които наричаха себе си „дами“, не събличаха дрехите си така безсрамно, за да се къпят съвсем голи на открито. Нито пък тичаха босоноги и полуоблечени из гората, за да открият усамотено място като това. Сякаш, бе доловила призива му. Бе усетила неговото желание. Ако това беше древна Гърция, би я взел за богиня — толкова красива, че можеше да изкуши и самия Зевс. При тази мисъл, устните му леко се изкривиха. Не, той не бе повелител на боговете, а обикновен смъртен. Но въпреки това беше по-подходящ за нея от спътника й и който с положителност не й бе съпруг. Внимателно беше проучил Андре Делери, и реши, че той не би могъл да представлява интерес за нея. Както му подсказваше интуицията, те двамата пътуваха заедно по-скоро за удобство, отколкото по други съображения. Не след дълго щяха да се разделят. Още по-добре, защото от първия миг, в който зърна тази жена, бе очарован от нея. Още тогава разбра, че ще направи всичко, за да я има — ако трябва, ще обиколи целия свят, за да изпълни и най-незначителното й желание. Но в същото време инстинктът му подсказваше, че ако тя заслужава да бъде завоювана, той ще трябва и да я задържи, а за тази цел трябваше да я научи да го обича — това бе единственият начин да задържиш жена като Женевиев Реми.

15

Джим Бишоп беше ядосан. Всеки друг мъж на негово място — мислеше си Пако Дейвис — би изпаднал в ярост. Ала Бишоп само палеше цигара след цигара и барабанеше нервно по масата, докато Пако, съвсем не на място, започна да си подсвирква. Джим Бишоп го погледна укорително и като прочисти гърлото си, каза:

— Сигурен ли си, че не си пропуснал нещо?

Пако го погледна обиден:

— Как бих могъл? Много съм привързан към Джини, а освен това й дължа живота си. Не, търсих я под дърво и камък? Изчезнала е, дори без да остави бележка. Прислужницата й изпаднала в паника. Беше останала, за да приготви багажа и каза, че се наложило господарката й да направи още някакви покупки — една шапка, която преди това поръчала и трябвало да отиде да вземе.

Пако дочу нетърпеливата въздишка на Бишоп и мислено сви рамене. По дяволите, какво пък, щом Джини искаше да започне всичко отначало, защо да не го направи. Може би междувременно щяха да намерят някакво разрешение. И тъй като беше искрено привързан към Джини, Пако силно се надяваше чувството му да го лъже.

Той търпеливо продължи разказа си, въпреки че Бишоп изглеждаше разсеян.

— Джим, проверих всичко, всяка възможност. Как мислиш? Шапкарката не я е виждала. Никой, който я познава, не я е срещал. Каза ми да се уверя и да не разтръбявам изчезването й. На един мой далечен познат му е отнело доста време, докато открие, че една жена, отговаряща на описанието на Джини, е искала да си купи билет за Вера Круз. Разпитвал за нея на всяко пристанище, но всички съвсем бегло си спомнят, че я видели някъде…

— Делери. Нека се върнем към Делери. Андре Делери е напуснал Ню Орлиънс точно в същия ден, в който изчезва жената на Стив. Къде е заминал той?

— Във Франция, по бизнес — така е казал на приятелите си. Казват, че планирал това пътуване отдавна. Разбира се, корабът спира на много места, включително и в Куба. Смяташ, че той отива там, вместо във Франция, така ли?

Сякаш не чул последните думи на Пако, Бишоп замислено отвърна:

— Знаем, че този Андре Делери не е глупав човек. Почти сме сигурни, че парите, които харчи с шепи, са с испански произход. Печели ги, като премахва някои неудобни за кубинците хора. Разбира се, той много често се дуелира — твърде темпераментен мъж, нали? Ето това ни разколебава. Случаят със сенатор Брандън ме навежда на мисълта, че той с положителност е разбрал, че приятелят ни сенатор Уилям Брандън се е готвел да финансира едно авантюристично пътуване до Куба с активното участие на някои богати кубинци от Съединените щати. Това лесно може да се провери — тези кубинци непрекъснато се шпионират помежду си. Но Делери, който е от френско потекло… Сигурно работата му е свързана с много пари.

Той вдигна очи и улови внимателния заинтригуван поглед на Пако, след което си запали друга цигара.

— Делери има и други слаби места, нали? — предпазливо попита Бишоп и сам си отговори. — Жените. Има репутация на Казанова, прав ли съм? Преди малко беше започнал да ми разказваш, че когато резервирал място на кораба, Делери купил също и билет за някаква жена — за същата каюта. Госпожа Делери?

— Да, разбира се. Но той е направил това преди цели десет дни.

— И естествено междувременно не се е оженил?

Пако сви рамене:

— Не и той! Не изглежда да е от този тип мъже. Както и да е, жената, с която пътува, не би могла да е Джини, ако това намекваш. Според всички сведения те са се качили заедно на борда, като мъкнели планини от багаж — главно на госпожата. Изглеждали много привързани един към друг. Ако Делери е отвлякъл Джини, тя е щяла да се защитава с нокти и зъби — виждал съм я да го прави. Тя…

Бишоп рязко го прекъсна:

— Може да е… искала.

Очевидно на Пако тази възможност не му бе минавала през ума. Лицето му придоби слисан израз. С темпераментна и непредсказуема жена като Джини всичко беше възможно.

— Исусе Христе! — изруга с чувство Пако. — Ако това е истина и Стив научи…

— Стив е зает в момента. Бизнес. Не можем да се свържем с него, докато той не се свърже с нас. А и не виждам причина да вдигаме пушилка, докато не се сдобием с потвърдени факти. — Бишоп погледна Пако, след което строго продължи: — Вярвам, че когато пристигнеш в Куба, ще проявиш дискретност. Аз ще поема ангажимента да открия госпожата.

Въпреки, че се беше научил да прикрива добре мислите си, Бишоп огорчено разсъждаваше, че въпросната млада дама прекалено обича да създава проблеми. Без да става дума за това, че където и да се появеше, отприщваше хиляди клюки. Проблемът с жените бе, че са страшно непостоянни, понякога горещи, понякога — студени. Никога не дават възможност на мъжете да разберат в какво положение се намират. Ако Джини наистина се беше вслушала в безумната си прищявка и бе избягала с Андре Делери, то тя трябваше да понесе последствията от тази си постъпка. Възнамеряваше да предотврати скандала и затова, каквато бе уговорката, той уреди пътуването на госпожа Морган до Матаморос, правейки всичко възможно да му даде възможно най-голяма гласност.

Докато разказваше на Пако за приготовленията, Бишоп нито веднъж не направи опит да се усмихне. Изложението му беше кратко и ясно. После, без да трепне, тихо изслуша разгорещените протести на Пако, който беше скочил от стола си и крачеше драматично из стаята:

— Сега вече наистина знам, че си луд! Боже господи! И аз трябва да работя за теб! Не, проклет да бъда! Аз, Пако Дейвис, да се облека като жена, чувате ли го? Да нося воал! По дяволите, никога няма да се науча да ходя с пола — забрави го, Джим! Намери си някой идиот! Предпочитам да плувам до Куба, вместо…

— Колкото до това, не ще се наложи да плуваш дълго. Ще те чака лодка, за да те прибере, когато на втората нощ „случайно“ паднеш зад борда. Дотогава ще си стоиш в каютата под претекст, че страдаш от морска болест.

В края на краищата Пако се подчини, както бе научен. Дори ако беше необходимо, щеше да каже на Стив Морган, че жена му е изчезнала в открито море. Докато Пако все още смилаше чутото, умът на Джим Бишоп вече бе зает с предстоящите събития. Чудеше се какво ли прави Стив Морган и какво беше свършил до момента. Надяваше се, че вече е пристигнал на местоназначението заедно с красивата млада жена, пожелала да се върне с него в Куба. Стив никога нямаше проблеми с намирането на жени, готови да направят всичко, което поиска от тях, а Ана дос Сантос не беше изключение. Колко удобно за всички тях, че тя се появи в Ню Орлиънс в най-подходящия момент!

— Не исках да идвам в Ню Орлиънс — нежно каза Ана, като внимателно сложи ръката си върху рамото на мъжа, който я беше прегърнал, — но сега съм толкова доволна, че съм тук и че отново се срещнахме. Мислиш ли, че съдбата има пръст в това, Естебан?

Той сви рамене и Ана разбра, че отново се беше разприказвала твърде много, но вече бе отегчена от тишината между тях и се стремеше по някакъв начин да привлече вниманието му.

— Не вярваш ли в съдбата, querido? В края на краищата, едно време щяхме да се женим, а ето ни отново, след толкова много години пътуваме като съпруг и съпруга. Струва ми се, че е справедливо. Не си ли съгласен?

Защо, за бога, тази жена толкова настоява да продължаваме с безсмисленото, скучно бърборене?

Тя беше обърнала лицето си към него и настоятелно очакваше отговор. С мъка сдържайки гнева си, Стив й отговори кратко:

— Всичко ще изглежда по-добре, когато пристигнем. Ужасно е да правим любов в тази миша дупка, особено пък когато сме заобиколени от толкова ентусиазирани придружители!

— Но ако войниците не бяха с нас, щяхме да изглеждаме много подозрително — все едно, че не се страхуваме от бунтовниците, защото им симпатизираме. Моля те, не оставяй да забележат, че си раздразнен, Естебан, иначе ще си помислят, че…

Гласът й изведнъж стана престорено срамежлив и тя се усмихна притеснено. Изпитваше огромно желание да види израза на лицето му, докато той мърмореше:

— В края на краищата, те все още мислят, че сме младоженци и цялото ти внимание е насочено към мен. Така е, нали? Затова ли си толкова ядосана — защото не можем да се любим както трябва?

— Та нима това не е основателна причина?

Стив се опита да я успокои, защото беше длъжен да го направи, но по принцип не бе особено търпелив. Мислите, които го занимаваха в момента, не бяха от най-приятните, защото бяха свързани с Джим Бишоп. По дяволите този Бишоп с неговите перфектно измислени планове! Напоследък все изникваше нещо непредвидено, което с един замах пращаше всичко по дяволите. А на Стив се падаше честта да търси начини да се справи с положението. Беше планирал след формалностите около документите, да потърси дядо си в Хавана. А също така да се отърве от Ана, която вече започваше да му омръзва. Но вместо това някои обстоятелства му наложиха да бъде по-предпазлив и жената, притекла му се на помощ в най-подходящия момент, предвидливо обяви Стив и себе си за съпруг и съпруга. По този начин тя помагаше и на самата себе си, защото — доколкото Стив се бе осведомил за случая на дамата с широко отворени очи и невинен поглед, — омъжвайки се повторно, тя отново ставаше гражданка на Мексико. Истината беше, че Ана изобщо не симпатизираше на бунтовниците. Тя ни най-малко не се интересуваше от политика, смятайки я за мъжка работа.

В този момент Стив използва случая да се намеси в разговора, като внимателно прикриваше смесените чувства на яд и възхищение от лукавството на Ана:

— Всъщност, ваше превъзходителство, тук съм не само за да разгледам плантацията на съпругата си. Дочух, че дядо ми, дон Франсиско Алварадо, също е в Куба.

В края на краищата ходът му се оказа печеливш. Лицето на губернатора се проясни, а погледът му се изостри, докато с интерес и любопитство изучаваше Стив.

— А, значи вие сте внукът на дон Франсиско! Трябваше да ми кажете по-рано, веднага щях да ви уредя документите. Дядо ви дойде в Куба благодарение на моя предшественик, генерал Себалос. Аз никога не бих позволил човек на годините на дядо ви да пропътува такова разстояние из бунтовническа страна. Обаче…

Възрастният човек изразително сви рамене, а Стив побърза да каже:

— Разбирам ви, господине. Ако по това време не бях на път, щях да посетя дядо си. Но след като така или иначе съм тук… Чувал ли сте нещо за него, откакто напуснахте Хавана?

— Не, страхувам се, че не. Но не се притеснявайте, господин Алварадо, ранчото е отдалечено и връзките не са много добри… С тези проклети бунтовници, които объркват всичко! — после продължи да коментира положението в Мексико: — Истинска анархия! Вижте как завърши всичко — гордите креоли имат индианец за президент! Такова нещо никога не може да се случи в Куба!

Дотогава Стив бе сдържал емоциите си, въпреки раздразнението си от този надут губернатор, който вече повече от седмица отлагаше издаването на документа му за свободно пребиваване. Дразнеше се и от Ана, която бе започнала да се държи сякаш наистина бяха женени. А сега пък трябваше да се примирява с въоръжената охрана, която го караше да се чуди дали всъщност е пазен, или следен. Може би губернаторът не бе толкова сговорчив, колкото изглеждаше. Той почувства ръката на Ана върху бедрото си. Младата жена се сгуши още по-близо до него, а пълните й гърди се притискаха към неговите при всяко раздрусване на каретата, в която пътуваха.

— Скъпи, моля те, не се сърди! Сигурна съм, че не е много далече. Наистина е огромна чест, Хулио Зулета е най-влиятелният мъж в Куба. И, представи си само, покани ни да го посетим.

Гласът на Ана беше въодушевен. Ръката й започна да го гали.

— Естебан, говори се, че държи в ръцете си дори губернатора на Куба. Той…

Зад пресиления възторг на Ана се криеше сексуална възбуда, която ускори дишането й. Мъжете командват други мъже. Но жена, която знае какво иска, която умее да дава и получава удоволствие, нима това не беше също власт? Бе го чула от свекъра си, който истински я харесваше. Той я бе предупредил да не се оставя напълно във властта на предишния си годеник.

Стив ме помни като дете, но оттогава съм научила толкова много! — помисли си Ана. — Достатъчно, за да го задържа! Ще го накарам да изпитва нужда от мен и най-накрая всичко ще бъде истинско — ще стана негова жена, каквато отдавна трябваше да бъда, ако не беше онази френска въртиопашка.

Разбира се, той вече не обичаше жена си. Не беше ли я унижил публично, показвайки й коя го привлича повече. Те двамата ще останат завинаги заедно — тя и Естебан.

Погълната от мечтите си, Ана жадно отговори на една груба целувка, задушила безгрижното й бърборене. Скоро тя вече издаваше задъхани стенания. Стив си играеше с гърдите й, изваждайки ги от дълбоко изрязаното й деколте, което само ги пристягаше.

Въодушевлението на Ана щеше да се превърне в истинска буря, ако разбереше, че спътникът й бе започнал да я целува само защото му беше омръзнало да слуша цялото това кокетничене и опити да го възбуди. Проблемът беше в това, че той можеше да прочете всяка мисъл в малкото мозъче на Ана. Тайнствеността беше изчезнала, тя вече не бе обгърната в мистерия. Защото почти единствената жена, която винаги беше успявала да задържи интереса му и в която никога не беше сигурен, бе собствената му съпруга. Джини. Най-прекрасната жена. Щеше ли някога да успее да я забрави?

16

Джини гледаше посребрения от лунна светлина океан. Нощта беше прекрасна — толкова прекрасна, че й се струваше почти нереална. Как може в такава нощ човек да спи или да стои приведен над игралната маса? Тя се облакъти на перилата, наблюдавайки оловносивото море и призрачно белите лодки, които се носеха по водата. Бих могла вечно да пътувам така — хваната в капана на времето, на кораб фантом, където няма вчера и утре. Просто ще се нося по ръба на вечността. Мислите й бяха дълбоки и мрачни и подобно на океана се лутаха безспирно във всички посоки. Сигурно е много приятно да не мислиш, да си способен да контролираш живота си, сам да определяш посоката на разсъжденията си. Да можеш напълно да забравиш каквото си поискаш — също като Стив, който преди известно време много удобно бе заболял от амнезия… Но, по дяволите, защо точно сега трябваше да мисли за Стив. Трябваше да остане долу с Андре Делери и да го гледа как играе на карти. Би било по-добре, отколкото да няма с кого да сподели това лунно вълшебство. Уловила се да въздиша, Джини изправи гръб. Не, не, тя не беше депресирана! Няма да се връща назад в спомените, напротив, ще създаде един напълно нов живот — за себе си и своите деца! Нека и Стив направи същото! Когато излекува наранената си гордост, той веднага ще я забрави, ако вече не го е сторил с помощта на Ана! Във всеки случай тя никога няма да му прости за Соня! Никога няма да успее да забрави това, което беше чула и видяла в онзи злополучен ден…

Джини приличаше на сребърнобяла статуя, на места прорязана от тъмни сенки. В тежките й къдрици бяха вплетени сребристи рози. Ароматът им жадно бе поглъщан от разширените ноздри на високия мъж, който я наблюдаваше, застанал в сянката на голямата мачта, така както я беше гледал толкова пъти досега. Неведнъж се бе питал дали не е уловила слънчевите отблясъци на далекогледа му — дали знаеше и дали изобщо се интересуваше от това, че някой я следи. Както можа да установи, тя бе жена, свикнала да е център на мъжкото внимание. Освободена от всякакви предразсъдъци, Джини не се срамуваше от голото си тяло, нито пък се страхуваше да броди съвсем сама из диви, непознати места. Жена, различна от всички останали — такава я виждаше той тази вечер сред звездите.

Каква беше историята на живота й, какво я беше довело на този кораб в компанията на някакъв авантюрист, който очевидно не й беше съпруг? Може би беше избягала от мъжа си и сега, отегчена и неспокойна, търсеше вълнуващи преживявания. Която и да бе, ясно беше, че не е обикновена жена и той искаше да я има.

Корабът се издигаше и спускаше, издигаше и спускаше, докато вятърът леко повяваше, разхлаждайки лицето на Джини. Сега те преследваха луната — сребърния диск сред кадифеното нощно небе. Вятърът развяваше полите на роклята й и полюшваше мокрите й солени къдрици покрай лицето. Тя все още нямаше желание да слиза долу и завинаги да се раздели с дивната нощ. Нито пък искаше да остане насаме с мислите си. Искаше… копнееше… но за какво? И как, къде щеше да свърши това „приключение“? Къде най-накрая щеше да я отведе пътят й и каква щеше да бъде по-нататъшната й съдба? Може би във вълшебна нощ като тази просто трябваше да зададе въпросите си и отговорите им сами щяха да долетят в мрежа от лунна светлина!

Джини отново въздъхна и тъкмо смяташе да се обърне, за да прекрати този поток от лунни фантазии, когато от тъмното изникнаха две ръце, които обхванаха раменете й, а един нежен глас рече:

— Дете на съдбата, накъде пътувате? И откога се лутате така?

Джини замръзна на място, неспособна да обърне глава. Дори не искаше да го направи. Гласът, който я бе заговорил, беше приятен баритон със странен, сякаш престорен чуждестранен акцент, чийто произход тя не можеше да отгатне. Ръцете, докосващи раменете й, бяха топли и нежни и почти я изкушаваха да затвори очи и да се отпусне назад… Да се отдаде изцяло на магията на нощта и луната. Мъжът като че отгатна мислите й, защото побърза да каже:

— Не, моля ви, не се обръщайте още! Не знаете ли, че тази нощ е омагьосана? Почувствах мислите ви, докато се блъскаха насам-натам, като вълни в бурно море, почувствах самотата, копнежа ви и ето ме сега тук. Няма да направя нищо повече, само ще стоя и ще докосвам кожата на раменете ви, ще поглъщам нейния аромат! Ако искате, бихме могли да си поговорим. Много по-лесно е да разкриете тайните си пред напълно непознат човек, отколкото пред приятел. Все едно че се изповядвате на свещеник, скрит зад преграда. Веднага можете да развалите магията, като обърнете главата си или като ми кажете да ви оставя на мира.

Джини не направи нито едното, нито другото. Чувстваше раменете си леко сковани, когато му каза:

— Такъв ли сте — свещеник? Или вълшебник, който чете мисли? Както виждате, опитвам се да не развалям магията, питайки ви направо кой сте. Ще може ли тогава да си играем на гатанки?

Тя усети смях в гласа му и се отпусна. Мъжът й отговори с пресилена тържественост:

— Да, нека поиграем. Да ви призная, аз вече знам един от отговорите — научих името, под което пътувате. Разбира се, това не е истинското ви име, нали? Всъщност, имената не са важни. Те са като титлите — взети назаем или дарени от някого. Аз самият имам няколко и всичките са различни. Това, което е от значение е, че в такава прекрасна нощ сте сама и, както изглежда, не се чувствате много щастлива. Бих направил всичко възможно, за да ви помогна.

— Думите ви звучат искрено. Но дали наистина са такива? Защо хората се страхуват да бъдат искрени един с друг? Обещават неща, които не изпълняват и никога не са имали намерение да изпълнят. Ах, тази музика! Трябва да сте вълшебник! Но наистина ли чувам музика?

Звуците, долавяни от слуха й, идваха от струнен инструмент, който свиреше съвсем тихо. Музиката беше много странна — напомняше за фламенко, но макар и също изпълнена с копнеж, беше различна. Нежна мелодия, която питаше: „Защо… защо…?“

— Наистина чувате музика — поръчах я специално за вас. Ако се заслушате по-внимателно, тя ще ви разкаже една история, ще разбуди чувствата ви. Но музиката, както и нощта, е само един декор, катарзис, ако щете.

Джини задържа дъха си. Всичко това й се струваше толкова нереално. Способността на този човек, или каквото беше той, да отгатва всяка нейна мисъл и да си играе с чувствата й изглеждаше почти дяволска. Ако искаше, можеше още в този момент да развали магията, трябваше само да…

Вместо това, все тъй загледана в луната, тя го попита:

— Искате да кажете, че ако аз… Ако изразя на глас всичките си мисли и чувства, ще се почувствам по-добре? Може би сте прав.

По-късно, когато Джини се връщаше назад, си мислеше, че това е била най-странната нощ в живота й. Може би лунната светлина я бе омагьосала, или пък се бе опила от виното, също като картоиграчите долу, които на следващия ден недоумяваха как са се озовали в леглата си. Но в онази нощ тя с положителност беше будна и бе разговаряла с мъж, когото никога преди не бе виждала. Наблюдавайки как луната бавно потъва в океана и се превръща в злато, беше пила сухо бяло вино в чаша със златна нишка по края, която блестеше с разноцветни искри, сякаш издялана от кварц. Джини съвсем спокойно беше облегнала главата си назад, при което й направи впечатление, че достигаше едва до рамото му. Миришеше й приятно — не на тютюн като повечето мъже.

Не, невъзможно да е била пияна, защото си спомняше съвсем ясно всичко, дори и това, че не наруши „правилата“, измислени от него в началото, и не се обърна, за да види лицето му. Свещеник в изповедалня… такава представа си беше създала за него. Можеше да се окаже точно такъв? Или пък имаше някакъв недъг. Навярно бе обезобразен. Дори и да беше така, това нямаше никакво значение, защото той бе мил и грижовен и не направи нищо, за да се възползва от уязвимостта й.

Тази нощ, за разлика от останалите, Джини не сънува кошмари, но беше разбудена от Андре, собственически преметнал ръка върху тялото й.

— А, значи тук си била. Знаеш ли, просто не мога да си спомня как съм стигнал благополучно дотук! Merde6! Главата ми ще се пръсне!

— Да повикам ли прислужника ти? И без това исках да ми донесе гореща вода да се изкъпя — за да бъда чиста, когато слезем на сушата.

Джини се изплъзна от ръката му, която искаше да я задържи, и спусна босите си крака от тясното легло. Андре беше много добър и изобретателен любовник, но тази сутрин тя не беше в настроение за това. Пренебрегвайки недоволното му мърморене, Джини облече халата и започна с ожесточение да реши косите си пред малкото огледало. За щастие, сенките под очите й не се забелязваха толкова, колкото мислеше. Но те я убедиха, че отминалата нощ е била съвсем реална. Тя несъзнателно се намръщи на отражението си. Какво, за бога, я беше прихванало, че да разкаже толкова много неща за себе си на един напълно непознат мъж. Та тя дори не бе видяла лицето му! Чудя се дали някога ще го срещна отново — разсъждаваше Джини. — И ако го срещна, дали ще го позная? Защо се интересуваше толкова много от мен?

— Наистина много се надявам да извикаш моя човек, след като спреш да изтезаваш косата си! Ох, главата ми… Но обърни се, де! Нека видя… да, изглеждаш очарователна както винаги, независимо от ранния час. Надявам се, не се сърдиш, че миналата нощ малко те пренебрегнах?

— О, не. Луната беше толкова прекрасна! Жалко, че пропусна тази гледка! — отвърна Джини, като го дари с една ослепителна усмивка, докато енергично се пристягаше с колана си.

Тя излезе и, както си бе намислила, го остави доста озадачен. Андре Делери недоумяваше какво бе успяло да я промени така внезапно.

Каква малка лисичка е тя! Чудя се… Но, разбира се, тя е свободна жена, може да си позволи да бъде утешавана. Може би се е правила на прелъстителна, за да ме накара да ревнувам? Интересно кой ли е избраникът?

Както се очакваше, не след дълго вниманието на Андре беше погълнато от много по-важни неща.

След като привърши с тоалета си, той се присъедини към неколцина от играчите от предната вечер, които обсъждаха внезапната промяна на курса. Както изглежда, собственикът на „Амарилис“ — същият този ексцентрик, който им изглеждаше толкова странен, внезапно беше решил да спрат в малкото пристанище Гибара.

— Говори се, че това било първото пристанище, в което е влязъл Колумб — каза господин Бартоломео. Родом от Ямайка, той непрекъснато се хвалеше с възможностите си да поглъща неограничени количества алкохол, но съдейки по вида му в момента, предната нощ не му се беше отразила твърде здравословно.

— Не бих казал, че това ме интересува особено — заядливо добави един от мъжете. — С нетърпение очаквам да се завърна в къщи, в плантацията си. Бил съм и преди в Хавана — Каква мръсотия! Предполагам, капитанът е обявил акостирането официално, но очевидно повечето от нас са го пропуснали.

— Така ли? И какво каза? — спокойният тон на Андре Делери прикриваше яростта, че само заради прищявката на някакъв си богаташ трябваше да променя всичките си внимателно обмислени планове.

— Собственикът каза, че ще осигури заминаването на всички, които имат спешна работа в Хавана. Май спирането има нещо общо с водните ни запаси. Наистина, не обърнах внимание на това. Но Гибара не звучи зле. Все ще изкараме ден-два. След това, преди да продължим за Ямайка, ще се отбием в Сантяго де Куба.

— Ха! — тихо възкликна Андре Делери и за да каже още нещо, добави: — Чудя се, mes amis, защо на всички ни главите тази сутрин ще се пръснат? Мога да се закълна, че преди две нощи пих много, много повече!

Погледът му за миг се спря върху Джини — лицето й беше свежо и тя изглеждаше много привлекателна в бялата муселинена рокля, с ябълковозелени поли. Сам беше избирал тази рокля за нея, развратницата му с развратница! И как толкова рано сутринта вече знаеше, че ще пристигнат на сушата по-рано от предвиденото.

17

Гледана откъм пристанището, Гибара изглеждаше красива като на картичка — градът беше разположен по стръмния бряг на залив с форма на полумесец. Три планини със странни форми устремяваха към небето остри върхове — един любезен кубински сеньор информира спътниците си, че имената им са съответно „Silla“, което означавало „седло“, „Pan“ — бучка захар и „Tabla“ — маса.

— Разбира се, как другояче биха могли да се казват? — Андре Делери все още бе в лошо настроение и навъсен гледаше „Амарилис“, който пътуваше близо до брега, и Джини, която заедно с другите пасажери се възхищаваше на разпръснатите по хълма разноцветни къщи с червени керемидени покриви.

Тя определено беше в добро настроение — изобщо не се притесняваше от факта, че са осъдени да прекарат най-малко два дни в това… в това затънтено рибарско селце! Устните на Делери се изкривиха в недоволна гримаса, когато се взря по-внимателно в спътницата си със своите мързеливо притворени очи. Ако тя гледаше упорито в посоката на някой определен мъж или пък обратното, ако избягваше погледа му, то подозренията му нямаше да бъдат неоснователни. Но не, тя продължаваше да се държи както обикновено и веселото й безгрижие го караше да скърца със зъби или пък пробуждаше у него желанието здраво да я разтърси за раменете. Какво е замислила? Свикнал винаги да бъде сигурен в жените, с които живее, Делери беше ядосан, както на себе си, така и на Джини.

Но той щеше да бъде нещо повече от раздразнен, ако бе разбрал, че Джини нямаше никакво намерение да го съпроводи до Хавана. Меланхолично настроена след тайнствената, обляна в лунна светлина среща, тя скриваше мислите си зад нежна усмивка. Заминаваше за Вера Круз, а оттам щеше да потегли направо към малкото имение, както бе правила и преди. След това щеше да изпрати някого да доведе децата. Отново щеше да се научи да бъде тяхната майка. Те бяха нейни деца. Раждането й костваше адски мъки. Бе мечтала за дете от Стив, а ето че вместо едно, децата бяха две. При все това, Стив не го беше грижа. След като вече не се интересуваше от нея, как би могъл да обича децата си.

Никога вече няма да ги напусна — където и да пътувам, те ще бъдат с мен. Ще изградя нов живот за себе си и тях и Стив никога повече няма да ни се бърка!

Придобитата от взетото решение увереност помагаше на Джини с лекота да се измъква от разпитите на Андре Делери. Инстинктът й подсказваше правилно: Андре прекалено много приличаше на предишния й любовник — Мигел Лопес, който веднъж бе нарекъл сам себе си „откровен циник“. Подобно на него, Андре също бе опортюнист и се беше захванал с нея само за да я използва. Защо пък и тя да не се възползва от него?

Не му каза нищо повече от обичайното и Делери все така продължаваше да бъде в лошо настроение дори и след слизането им на сушата. Настаниха се в красива синя къща, която, както я осведоми Андре, била построена в типичния кубински стил — с гледаща към улицата трапезария, която при нужда изпълнява и функцията на антре.

— Сигурен съм, че дори и конете си въвеждат оттук — отбеляза той със саркастична нотка в гласа. — Виждаш ли тези железни решетки? Кубинците не се доверяват на стъклото. — После неочаквано добави: — Чудя се защо ли ни оказаха честта да предоставят такава голяма къща само на нас двамата? Очаквах да ни заведат в местния хотел — ако в този малък град изобщо има такъв. Ти какво мислиш, малката ми? Изведнъж стана необичайно тиха!

— Мисля, че тази прекрасна синя къща страшно ми допада. Виж какъв красив вътрешен двор има — толкова е хладно тук! Важното е, че сме тук, защо да се пазарим?

Андре не обърна никакво внимание на приятната възрастна жена, която им показваше сенчестия двор, а хвана Джини за ръката и я накара да се обърне с лице към него.

— А ти, госпожо Морган — уф, колко грозно звучи това име — за теб също ли трябва да се пазаря или вече са ме измамили?

Тя го погледна открито, без да се опитва да се освободи от грубата му хватка:

— Измамен ли, господин Делери? Та аз никога не съм била предлагана за продан! А освен това изрично ти казах, че не можеш да ме купиш. Ако си искал по-подходяща „стока“, трябвало е да търсиш на друго място!

За нейна изненада Делери се изсмя:

— Браво, госпожо! Напомняте ми, че освен красива, сте и умна! Защо трябва да плащам, за да те имам, след като сама ми се предложи?

— Мисля, че почти се скараха, но след това господинът промени намеренията си и отнесе госпожата в една от спалните — разказваше по-късно икономката на къщата на нейния собственик. — Не, тя изглежда нямаше нищо против, поне не много. Но само след няколко часа той вече не откъсваше поглед от Кончита и… — тук жената се поколеба за малко, но работодателят й я сряза:

— Е, и? Какво друго?

— Ами той… странно, нали знаете колко смела е Кончита, но когато той й предложи такова нещо, тя наистина се изплаши. Поиска от нея по-късно през нощта да отиде при него в леглото, което споделя с неговата госпожа.

— Разбирам. А, сеньората? Тя не се ли противопостави?

Жената прехапа устните си:

— Това го попитала и Кончита. Каза ми, че тогава господинът се усмихнал и отвърнал, че иска да изненада госпожата. Според нейните думи, бил много убедителен. Но, разбира се, Кончита му отказала! Тя харесва мъжете, този също, но не е лошо момиче.

— Радвам се да чуя това. И оттогава?

— Ами, тази сутрин, както знаете, му казах, че трябва да купя някои неща от пазара. Госпожата остана да спи до късно, но господинът ме придружи донякъде. Каза ми, че трябвало да уреди пътуването на двама им до Хавана. Зададе ми много въпроси, като например кой е собственикът на вилата, и аз му казах точно това, което ми бяхте наредил — че съм вдовица, която се опитва да свързва двата края.

Джини се правеше на заспала, докато не чу хлопването на външната врата, което означаваше, че Андре е излязъл. Чак тогава тя отвори очи, протегна се — най-напред предпазливо, а после по-спокойно и мързеливо, като котка — и остави завивките да паднат върху покрития с килим под. По дяволите този Андре! Надяваше се, да не се върне прекалено скоро. Андре, с неговата изобретателност в сексуалните игри! Очакваше от нея да участва в тях, сякаш бе някоя уличница, която е избрал от първия срещнат вертеп! При тази мисъл тя се намръщи. Част от думите му се бяха врязали в нея като камшици, оставяйки неизличими белези в съзнанието й, въпреки че тогава просто беше свила рамене в отговор на предложението му, като че ли то изобщо не я засягаше.

— Ха! А пък аз очаквах да си по-почтена от другите жени и със сигурност не смятах, че ще се правиш на шокирана. Мислех те за жена, която опитва всичко и очаквах да проявиш готовност за подобно ново предизвикателство. Не ме разочаровай, малката!

— Въпреки това има неща, които не бих направила само за да почувстваш воайорския гъдел. Бъркаш ме с някоя друга, Андре!

— Не, не мисля така. Ти си кокетка по душа! Предполагам, че би направила всичко, ще направиш всичко… между впрочем, не съм толкова егоистичен, че да ти откажа такова удоволствие! Със сигурност ще ти хареса да правиш любов едновременно с жена и мъж. Съпругът ти никога ли не ти го е предлагал?

Защо трябваше да й напомня, че е омъжена? И защо точно сега трябваше да си спомня, че някога е била уличница и дори нещо още по-лошо? За това, в което се беше превърнала, обвиняваше мъжете в своя живот, а най-много от всички — Стив. Някои я бяха карали да го прави насила, други — не. Тук бе дошла по своя собствена воля. Чувстваше Андре абсолютно чужд, просто един познат, но въпреки това бе избягала с него и му предоставяше тялото си, за да го използва. Нищо чудно, че я унижаваше без никакви угризения!

Намръщена, Джини с мъка стана от леглото и, все още гола, се приближи към предвидливо поставеното в единия ъгъл на стаята огледало. Тя се изплези на изкривеното си отражение. Като малка много често правеше това, избухвайки в лудешки смях. Сега вече не се смееше. В душата й имаше само някаква тежест, апатия. Каква жена се взираше в нея отсреща — бледо лице и блестящи очи, надничащи изпод обърканите й медни къдрици. Дали ще се превърна в такава, каквато ме наричаше Стив? Трябва ли да му позволявам да направлява живота ми? В края на краищата, вече не съм палавото дете, което с омраза изплезваше езика си зад гърба на възрастните!

Веднъж свършила с тоалета си, с който ожесточено се бе заела, Джини изведнъж почувства как сърцето й олеква. Бе взела решение за по-нататъшния си живот! Андре нямаше никакво значение — ако поискаше, никога повече нямаше да го погледне.

Красивата тъмноока прислужница на име Кончита изглежда много искаше да се сприятели с нея, особено пък след като бе разбрала, че госпожата говори испански. Тя срамежливо предложи на Джини да се изкъпе навън в двора, около който бе построена къщата. В момента в нея нямаше никой друг, освен тях двете. Мраморният басейн в единия край на сенчестия двор с две чучурчета, от които се изливаше водата, я накараха да приеме. Широки стълби с лазурносини плочки, същите като в басейна, отвеждаха към водата. Бяха изработени така, че къпещите се — както ниските, така и високите — спокойно да могат да се настанят там, където им е най-удобно. Самата вода беше кристалночиста — Кончита с гордост обяви, че покровителят й, собственикът на къщата, използвал за фонтана водата на малък, спускащ се от хълма поток.

— Вижте, госпожо, тук има отвор, през който се влива поточето, така че басейнът винаги е пълен с чиста и прясна вода. Ако госпожата желае, мога да й донеса някакъв разхлаждащ плод, може би портокал! Скоро ще стане непоносимо горещо!

Плувният басейн отвсякъде бе заобиколен с дървета. Сред тях имаше палми, нарове и портокали, засадени в огромни каменни саксии. По излинелите от времето дървени подпори, поддържащи неизменния сводест проход, се виеха лози и това му придаваше по-скоро испански, отколкото кубински вид. Тук беше толкова спокойно и красиво! На Джини й се струваше, че всичко е създадено само за да й достави радост и наслада и тя наистина имаше намерение да се отдаде на настоящия миг, като заключи сърцето си за всичко останало.

Изпаднала в някакво блажено състояние на пълна отпуснатост, галена от копринената, хладна вода, която люлееше тялото й, Джини затвори очи заради надничащото през клоните слънце и се замисли какво да облече и къде да се разходи. Кончита бе споменала, че катедралата им е много красива, дискретно напомняйки й по този начин, че бе неделя. Джини не беше посещавала неделна служба, откакто напусна Мексико. Ех, след малко ще се наложи да се размърда, колко жалко!

Откъм сенчестата галерия собственикът на синята вила, а така също и на „Амарилис“, наблюдаваше гостенката си със своя неизменен бинокъл, към който беше прибягвал толкова често през изминалите дни. Мъчеше се да открие някакъв недостатък в тялото, което вече смяташе за идеално. Гледаше я, очарован и неспособен да се противопостави на зараждащите се в душата му чувства. По природа не беше воайор, нито пък имаше такива навици, затова болезнено съжаляваше, че трябва да прибягва до толкова недостойни методи само за да може да я зърне. Как бе станало така, че той, който се гордееше с интелигентността и невъзмутимостта си, бе позволил да изпадне в такова жалко положение! Да шпионира жената, която обичаше, да се бори с примитивните си инстинкти, подтикващи го да свали дрехите си и така, гол като сатир, да отиде при нея в басейна. Той я искаше и само по себе си това беше за него нещо съвсем необичайно. В живота му имаше няколко жени, с които се бе държал галантно и загрижено, но без да бе изпитвал особено влечение към тях. Държеше се като мъж само защото така налагаше волята си, а не — подтикван от онова животинско, разкъсващо слабините му желание, което сега го изкушаваше да забрави всякаква предпазливост, да се хвърли към нея и да я вземе!

Чакаше, с мъка сдържайки нетърпението си, защото това не беше единствената причина, поради която имаше нужда от тази жена. Желаеше не само нейното тяло, за да го прегръща и целува, но също така мислите и чувствата й. Искаше да я направи своя съпруга и ни най-малко не се интересуваше от миналото й.

В замрялото от горещината утро Джини стоеше до басейна и чакаше слънцето да я изсуши. Изведнъж се изкуши отново да се върне в примамливо чувствената, хладна вода и да прекара там остатъка от деня. Но не, ако Андре се върне и я завари гола, без съмнение веднага ще се присъедини към нея в басейна, при това не само за да се изкъпе.

— Коя от роклите на госпожата да донеса? — ентусиазирано предложи услугите си Кончита, без изобщо да се притеснява от голотата на другата жена. После с колебание добави:

— Има дупка в корсета на онази, която носехте вчера. Ако я бях забелязала по-рано, веднага щях да я поправя.

— Можеш да я вземеш, ако искаш. Омръзнала ми е вече.

Тази дупка се появи по вина на Андре. Една вечер, почувствал нежеланието й, той изведнъж се бе разпалил и бе започнал да прави нещо, до което Стив толкова често прибягваше — да сваля роклята от раменете й… докато тя с нетърпение не му бе извикала да престане, за да я съблече сама.

После, въпреки че разумът й се противеше, тялото й отговори на умелите му ласки и забрави за всичко, изцяло потапяйки се във вълните на удоволствието.

Сега прекъсна обърканите благодарности на Кончита и реши да облече една бледожълта рокля с тъмнозлатиста яка. Щеше да е удобна за разходката, която Джини бе решена да предприеме, независимо от горещината. Щеше да провери дали е възможно да се качи на борда на „Амарилис“ по-рано, за да избегне срещата с Андре. Тъй като бе успяла добре да го опознае, тя не се съмняваше, че той е способен да я отведе насила в Хавана. Ето защо по-добре беше да не разкрива пред него плановете си.

Този път се появи друг прислужник — един възрастен негър, когото виждаше за пръв път. Той й отвори голямата желязна порта. Докато минаваше през дневната, Джини забеляза тънката нишка цигарен дим, издигащ се от неизменната candela — пълна с жар сребърна чиния — която бе поставена на махагоновата маса, така че човек да може да си запали цигара.

Чия бе цигарата? Може би на прислужника на вдовицата, госпожа Монтельо? Или красивата кубинка забавляваше някой мъж? Както и да бе, това не беше нейна работа. Когато Джини излезе на улицата, горещината навън я блъсна в лицето, карайки я да се задъха. Нищо чудно, че Кончита я беше погледнала така, сякаш си е загубила ума. Очевидно Джини бе избрала възможно най-неподходящото време за разходка.

— Каретата ви очаква, сеньора — осведоми я чернокожият прислужник, придавайки си равнодушен вид. — Тоест, ако не промените намерението си. Наближава часът за обедната почивка и…

Въпреки безпристрастния глас, очите му издаваха неодобрение — млада жена да излиза без придружител! Тази мисъл малко охлади ентусиазма й.

— Благодаря — бодро рече тя. — И ако господинът се върне преди мен, предайте му, че съм отишла на църква.

18

Джини бе решила да се предпази от Андре, в случай че се върне по-рано от предвиденото и тръгне да я търси. Първото й пътуване в такъв вид карета, освен че беше ново преживяване, бе също и твърде неудобно. Ето защо, когато на хоризонта се появи бялата катедрала с нейните червени куполи и кули, тя извика на кочияша да спре. Веднъж слязла, въздъхна с облекчение. Какво странно превозно средство беше това! Две огромни колела, около шест стъпки в диаметър, поддържаха съвсем ниско поставената карета. Докато се возеше, Джини имаше неприятното усещане, че се носи само на няколко сантиметра над земята и поради големината на колелата и огромното количество прах, която хвърчеше изпод конските копита, тя не успя да види почти нищо от заобикалящия я пейзаж. Освен това жегата беше страхотна, просто нечовешка! Джини вече усещаше пулсирането на главата си, очите я боляха, а ръцете й лепнеха от прах и пот. Единствената й надежда бе в прохладата, която можеше да й предложи храмът.

— Но, сеньора! По това време не се отслужват литургии. Може би по-късно, вечерта…

— Искам да видя църквата отвътре. Сигурно е много стара. Ти можеш да ме изчакаш отвън или да се върнеш да ме вземеш след… да речем, след час. И не искам никой да знае къде съм.

Вече дори и не съзнаваше какво говори — толкова силно бе желанието й да избяга от това безпощадно слънце в хладната сянка, където се надяваше да надвие надигащото се гадене. Беше пребледняла като платно, а по лицето й се стичаха струйки пот. Сега младият мъж неочаквано се вгледа по-внимателно в красивата госпожа и този път забеляза и нещо друго, освен красотата й. Устните й изглеждаха безкръвни, а докато й помагаше да слезе от каретата усети, че ръката и е студена. Искаше да остане, за да я придружи до църквата, но конят, уморен и потен, нямаше търпение да се върне в удобната си конюшня. Много опасно било за северноамериканци, особено пък за жена, да излиза на жаркото слънце в този час на деня. Разбира се, не му влиза в работата да казва на госпожата какво да прави, но все пак…

Бившият роб, когото всички наричаха Мануел, с нежелание обърна каретата и се запъти обратно към къщи. Пот се стичаше по лицето му и се просмукваше в прясно колосаната яка. Мразеше тази униформа, по която отдалече личеше, че е коняр. Искаше да бъде в планината, с патриотите, които испанците наричаха „бунтовници“, и да следва своя герой, Антонио Мацео. Но вместо това, заради две тъмни очи и сочни червени устни, ето го тук, облечен в тази нелепа ливрея в най-горещото време на деня, когато всеки разумен човек се отдава на следобедна дрямка.

Изведнъж намръщеното му лице се проясни — той придоби палав израз и започна да си подсвирква. Дрямка! Ами да, по това време Кончита също ще спи. Разбира се, ще е свалила всичките си дрехи заради ужасната горещина и така, полузаспала, може би ще му позволи повече свобода, отколкото обикновено. Защо Кончита не можеше да бъде като останалите момичета, които знаеха какво искат мъжете от тях и нямаха нищо против да им го дадат. Вместо това тя го дразнеше и му даваше обещания, а след това изведнъж се отдръпваше, настоявайки да се оженят. Мануел беше мъж, а не някакво си момче и възнамеряваше веднъж завинаги да й го докаже — ще й постави ултиматум. Или ще станат любовници, или тя никога повече нямаше да го види! И най-вероятно тя нямаше да го види вече — говореше се, че войната с испанците можело да продължи с години.

Мануел започна тихо да си свирука. Какъв късмет само! Заради прищявката на някаква си непозната госпожа той имаше цял час, а може би и повече, който можеше да прекара с Кончита. Чудеше се какво ли ще каже тя като се събуди и го види… Очите на Мануел заблестяха, когато стисна палците си за късмет. Молеше се във вилата да няма никой друг! Надяваше се, че русокосата госпожа ще намери много интересни неща в църквата. Може би тя отива там, за да се срещне с някой любовник и бледото й лице и студени ръце се дължаха на вълнението й. Не можеш ги разбра тези жени!

В тишината на сводестата църква ушите на Джини продължаваха да кънтят от шума на колелата, трополящи по калдъръма. Веднага след като влезе, тя се свлече на колене и закри ушите си с ръце, като натискаше все по-силно, за да заглуши шума. Не след дълго установи, че звуците, които се опитваше да заглуши, бяха ударите на собственото й сърце. Сърцебиенето й допълваше болката, която усещаше в слепоочията си — всеки удар се забиваше в мозъка й като чук. Какво ставаше с нея? Тази сутрин се чувстваше съвсем добре, беше само малко уморена. А ето че сега не можеше дори да събере мислите си. Тази жега — само да можеше да се избави от нея по някакъв начин! Ако не беше яла онези ужасно сладки плодове само за да достави удоволствие на Кончита, може би сега нямаше да й е толкова зле.

Нямаше представа колко дълго е стояла така сгушена, с чело, опряно на полираната повърхност на една дървена пейка. Дали беше час, или само няколко минути? Накрая спокойствието на старата катедрала, столетия издигаща се на това място и служила за убежище на всички, които идваха в нея, някак се вля в развълнуваното съзнание на младата жена. Повдигайки с усилие главата си, Джини погледна олтара, който сякаш светеше на хиляди мили от нея. Свещи — цялата тази светлина идваше от свещите, пламъците, на които се сливаха в един огромен огън. Ах, тя наистина бе болна, не трябваше да поглежда нагоре! Защото сега й се струваше, че всичко под нея се повдига и люлее, дори и земята под краката й. Все едно, че имаше морска болест или пък се опитваше да ходи по твърда земя, след като дълго е била в морето. Джини въздъхна и затвори очите, надявайки се, че това странно чувство ще изчезне. Но то се засили и когато нисък, боботещ звук я накара да вдигне поглед, тя видя, че всичко се люлее. От далечината се разнесоха викове. Най-накрая първичният ужас, който в последните минути така упорито се бе опитвала да заглуши, се отприщи в един силен вик: „Земетресение!“

Джини все още бе измъчвана от главоболие, но всичко — и болката, и гаденето, и виенето на свят, в един миг бе подчинено на чувството й за самосъхранение. Като хванато в капан, умиращо от страх животно, тя мигновено се озова на крака. Сърцето й щеше да изскочи. Да бяга, да бяга! Хваната в лапите на дива паника, ридаейки и задъхвайки се, тя се запрепъва към вратата, сигурна, че сградата всеки момент ще се сгромоляса върху й.

Наказват ме за всичките ми грехове… Ще умра…

Стори й се, че някой я вика по име: „Джини! Джини!“ Но, разбира се, гласът бе само в главата й… Слънчевата светлина, нахлуваща през огромните двойни врати, проблесна и я удари в очите. Почти беше стигнала до тях, когато тежкият полилей се стовари със зловещ грохот.

Ако в този момент не се беше препънала в дългите си поли, Джини щеше да се намери точно под него. Но тя вече падаше с вик, когато усети силен удар по главата и мракът я връхлетя с шеметна бързина, за да я погълне.

Когато всичко отмина, хората, поклащайки глави, говореха, че този път трусът наистина е бил силен. Но, както в много други части на Куба, в Гибара земетресенията бяха често явление и с времето се свикваше с тях.

— Е, скъпи приятелю, радвам се, че ми казваш това! Но трябва да си призная, имах дяволски странно усещане! Има ли жертви понякога?

Андре Делери беше срещнал някои от пасажерите на кораба, които също като него бяха дошли да си купят билети за следващия пощенски рейс за Хавана. Реши да отиде с тях до механата, която се намираше непосредствено до доковете. Беше прекалено горещо, за да излиза отново навън, а и без това все още беше ядосан на любовницата си, задето предната вечер бе отхвърлила предложението му за един малко нестандартен секс. Да върви по дяволите! Сигурен беше, че не го бе направила от целомъдрие — прекалено освободена беше за това. Но напоследък нещо я ядеше отвътре и той смяташе да открие какво е то. Междувременно беше завързал разговор с капитана на местните доброволци, но през цялото време лениво се чудеше дали тази малка кучка с гореща кръв не си беше представяла друг вид оргия — може би двама мъже с нея по средата? Точно тогава усета първия трус, който го върна към действителността.

— О, това не е нищо — вече сме свикнали! — мустакатият капитан бе продължил да пие и говори, предизвиквайки и останалите да последват примера му. Не му беше нужно много време, за да разбере, че този френски креол от Луизиана симпатизираше на испанската кауза в Куба. Още повече — освен ученик, той бе и приятел на майстора на дуелите Пепе Лула. Всички знаеха, че Пепе би предизвикал нарочно всички емигрирали кубинци, за да ги убие собственоръчно, всички до един!

Така че капитан Карильо предложи цигара на новия си приятел и му я запали с великодушен жест, преди важно да заяви, че, да, след земетресение винаги имало по някоя жертва, но това обикновено били възрастни хора, които умирали от страх, или пък паникьосали се чужденци.

— Аз винаги мога да предвидя кога ще има земетресение — става по-горещо от обикновено, а въздухът сякаш е съвършено неподвижен… достатъчно е да наблюдаваш животните. Те винаги усещат!

След известно време излязоха от механата и се заизкачваха към къщата по стръмния, лъкатушещ път, спорейки дали да излязат на езда или не.

— Достатъчно любезен бяхте като ме поканихте да обядвам с вас и вашата, по думите ви, прекрасна съпруга. Така че за конете ще се погрижа аз, нали така?

Делери вдигна рамене, канейки се да свие по друга една уличка, когато погледът му попадна на малка тълпа, наобиколила предмет, който приличаше на разбито превозно средство.

— Нещо не е наред ли?

Капитанът се намръщи и като се обърна отново към спътника си, суеверно поклати глава:

— Нещастен случай, за жалост и такива неща се случват. Животните полудяват от ужас, преди земята да започне да се клати. Конят сигурно е побягнал.

Карета, очевидно от онези нескопосани средства, които кубинците наричаха „воланти“, се беше преобърнала на един нисък каменен мост над малко поточе. По жалостивите възклицания на зяпачите можеше да се предположи, че нещастните пътници не са оцелели.

Капитан Карильо си проби път през тълпата, за да погледне надолу подобно на останалите, викайки Андре да се присъедини към него.

— Дрехите са на чужденка, не мислиш ли? Може би е дошла с някой кораб?

За щастие на хората с по-чувствителните стомаси, от главата на жената не можеше да се види кой знае колко много — тя беше смачкана от тежестта на едно от колелата и от самата карета. Само локва кръв се процеждаше от ливреята на лежащия наблизо млад човек, чиито очи празно гледаха към небето. Вратът му беше счупен.

— Горкото момче — тихо промълви една жена от тълпата, но хипнотизираният поглед на Андре беше вперен не в него, а в жената или по-точно в онова, което беше останало от нея. Да, роклята, както бе предположил капитан Карильо, принадлежеше на чужденка. Светлозелена рокля, обшита по края с по-тъмна нишка, която така отиваше на очите й. Красива, модерна рокля, купена от него за една определена жена. Роклята на Джини! Господи!

Лицето на Андре пребледня от шока. Джини!

Разбира се, идвала е да го търси. Тя беше от дивите, импулсивни жени, които биха могли да направят такова нещо — да остави прохладната къща и да тръгне да се разхожда в най-голямата жега. И точно тази нейна импулсивност я правеше най-прекрасната, почти неповторима любовница. Ще ми липсва — с тъга и съжаление си мислеше Андре. И това, че тя нямаше да бъде с него в Хавана, леко променяше плановете му. Беше разчитал на нея, за да я показва на всички и да накара някои хора да излязат от скривалището си, но… в края на краищата, не за първи път му се налагаше да променя плановете си в последния момент!

— Колко жалко… сега, предполагам, най-добре ще бъде да съобщя на съответните власти. Ще дойдеш ли с мен или предпочиташ да се срещнем по-късно за вечеря?

Андре беше решил да запознае капитан Карильо с Джини. Беше планирал да натъкми всичко както трябва, внимателно да направлява хода на вечерта. Тя беше отказала да го дели с Кончита, но може би щеше да бъде на друго мнение, ако третият човек в леглото им беше мъж? Но ето че сега никога нямаше да може да разбере как е щяла да реагира на това.

— Ще се срещнем по-късно. Май е по-добре да се преоблека — беше много дълъг ден.

Той не счете за нужно да каже нещо повече на капитан Карильо. Въпреки че съжаляваше за смъртта на Джини и за начина, по който я бе загубил, Андре Делери бе загрижен повече за себе си. Нямаше смисъл да се забърква в това, ето защо реши, връщайки се в къщата за дрехите си, да се държи все едно, че нищо не се е случило. Щеше да им каже, че е купил билети за себе си и госпожата за лодка, която ще тръгне още същата нощ за Хавана, и толкоз!

19

Бе настъпил най-горещият сезон на годината и вече наближаваше времето за събиране на тръстиковата реколта. Тогава големите фабрики за производство на захар започваха да работят денонощно, а гъстият сладък сироп се стичаше през фуниите, за да се превърне в ценните бели кристалчета, които после биваха опаковани в големи кутии от вносен дървен материал. Под фуниите за оттичане, щяха да бъдат поставени големи бъчви за недоброкачествената захар. Тежки миризми щяха да изпълват горещия, застоял въздух — ароматът на сироп, на тъмната изобилна меласа…

През този сезон разглезените дъщери и съпруги на плантаторите обикновено не посещаваха именията, предпочитайки по-прохладен климат. Много от тях, като семейството на Хулио Зулета, едва познаваха къщите си в плантациите. Те предпочитаха да живеят в града, където винаги можеше да се напазарува и да се намери някакво забавление, както и да се попадне на някое вълнуващо преживяване. Само най-голямата дъщеря на дон Хулио, която така и не се бе омъжила, следваше навсякъде баща си и изпълняваше домакинските задължения. Слаба, суха жена, тя се чувстваше съвсем на място в този мъжки свят, в който бе израснала и който никога не бе напускала. Сядаше някъде отстрани, с четвъртито платно за бродерия, неизменно поставено в скута й като претекст, макар че никой никога не я бе виждал да направи дори един-единствен бод. Говореше се, че Мария Фелипа знае за производството на захар и политиката толкова, колкото всеки мъж. „Жалко — казваха, — че не се е родила мъж.“ Имаше дори превъзходен вкус за цигари и вино. Посетителите в дома на Хулио Зулета винаги можеха да разчитат на изискано сервирана храна. И най-дребният детайл беше обмислен и на мястото си.

Въпреки това посетителите не бяха нещо обичайно през сезона, когато се прибираше реколтата. Зулета, който до голяма степен бе свикнал да се доверява на дъщеря си така, сякаш му бе син или доверен съдружник, се чувстваше задължен да й обясни защо бе поканил тези хора да прекарат известно време с тях.

— Наистина ми се иска да доставя удоволствие на генерала и да задоволя собственото си любопитство. Може би ти трябва да разбереш нещо от жената, скъпа моя? Тя беше женена за най-младия от братята Дос Сантос, помниш ли го? Необуздан момък, който преда време направи предложение на сестра ти, но, разбира се, аз не исках да оставя Инохенсия да се омъжи за такъв нехранимайко като него. Времето доказа, че съм бил прав, нали?

Мария Фелипа седеше тихо с бродерия в скута си, наблюдавайки баща си. Той се приближи до прозореца и застана там, вперил поглед навън за известно време, сякаш беше забравил за какво говори. Но тя, разбира се, го познаваше добре. Баща й просто събираше мислите си. Кафявите й очи просветнаха. Баща й беше най-умният мъж, когото познаваше — достатъчно бе само да си спомни откъде бе тръгнал и какво бе постигнал. Сега той беше най-богатият и влиятелен човек в цяла Куба, особено след като онзи глупак Мигел Алданя така открито подкрепи бунтовниците. Сега Алданя бе изпратен в изгнание и живееше в студения Ню Йорк, в Съединените щати, а чудесният му дворец в Хавана бе изгорен от разярената тълпа. Докато баща й… ах, той от самото начало бе разбрал какво щеше да се случи и на чия страна да застане. Тънките й пръсти смачкаха бродерията. Той й се доверяваше — да, говореше пред нея по-свободно, отколкото пред братята й, които прекарваха повече време в преследване на любовниците си и в игра на комар, отколкото в грижа за плантациите. Само да се бе родила мъж…

Дон Хулио запали отново цигарата и замислено се намръщи.

— А що се отнася до другия ни гост — той е доста загадъчен. Оженил се за вдовицата Дос Сантос и я направил сеньора Алварадо — така ни казаха. Сега са на път към нейната плантация, която възнамерявали да разгледат.

— Това запуснато място!

Мария Фелипа пое дълбоко въздух, а лешниковите й очи проблеснаха. Когато уловеше този поглед, баща й винаги се изпълваше с чувство за вина, че я беше оставил стара мома. Трябваше да я омъжи… само да не бе толкова непреклонна! Непрекъснато се ровеше в счетоводните книги и, решена да разбере как той ръководи бизнеса си, го обсипваше с въпроси. В началото беше търпелив, дори малко се забавляваше, шегуваше се с нея, с надеждата синовете му да се засрамят. Но не след дълго бе започнал да разговаря сериозно с Фелипа и освен него сега тя беше единственият човек, който наистина се интересуваше от работата в плантацията.

— Та те дори нямат собствена фабрика! — Мария Фелипа говореше разпалено, приведена леко напред в стола си. — Ако не беше така любезен да им разрешиш да изпращат тръстиката си тук…

Дон Хулио махна с цигарата си:

— Добре, добре — това е една доста отдавнашна уговорка. Ти знаеш, че съм човек, който държи на думата си. Но аз искам внимателно да наблюдаваш това приятелче Алварадо. Неговият дядо, дон Франсиско, е един от най-богатите мъже в Мексико — разбрах, че е съдружник в едно от именията на кралицата майка, а също така притежава и половината провинция.

Зулета многозначително замълча. Дъщеря му кимна, присвивайки устни, и продължи да се взира в лицето му.

— Някога беше собственик на плантация за кафе — един от най-богатите. Отскоро внася добитък от Флорида, а също и от Мексико. Опасна територия, особено в тези размирни времена. Проклетите бунтовници са навсякъде. Ето защо, когато самият дон Франсиско се озова в Хавана и пожела по-сигурна охрана, убедих моя приятел, губернатора, да му я осигури. Дон Франсиско има значителни интереси и в Испания. Неговата благодарност към мен може да се окаже от полза, нали?

Усмивката на Мария Фелипа се беше превърнала просто в свиване на тънките й, безкръвни устни. Когато се усмихваше, заприличваше на баща си. Нейният пъргав ум вече се опитваше да разбере какво си бе наумил той, канейки внука и наследник на дон Франсиско да ги посети заедно със съпругата си. Ако наистина беше такава. Без съмнение баща й бе предприел някои проучвания по телеграфа — това толкова полезно изобретение! А междувременно тя щеше да се погрижи гостите да се чувстват удобно, отлагайки заминаването си толкова дълго, колкото бе необходимо. Баща й беше по-умен от всеки друг, изключителен мъж, който гледаше далече в бъдещето. Ето защо бе придобил власт дори и над губернаторите, които идваха и си отиваха. Затова и поддръжниците на правителството в Испания не смееха да му се противопоставят. Нима онзи глупак Прим, опитал се да предостави част от бизнеса с маслини на бунтовниците, не бе изпитал това на свой гръб?

Сега, тъй като не искаше да губи време, Мария Фелипа се изправи, шумолейки с черната си, широка и старомодна пола. Беше ги чула да казват, че изглеждала като гувернантка, като прислужничка. Тези празноглави жени, които се интересуваха само от своите прически и дрехи. Мъжете поне оценяваха ума й. Хората от обкръжението на баща й я уважаваха и дори понякога се съветваха с нея… Тя хвърли бегъл поглед към неясното си отражение върху една от остъклените рамки на картините и след това бързо отмести очи. Външността е нещо преходно.

— Предполагам, че е по-добре да отида и да поговоря със слугите. Трябва да пристигнат всеки момент, нали? Аз ще се погрижа за всичко, татко.

Бе възнаградена с широка усмивка и с облекчението, което се четеше в погледа му.

— Зная, дъще, че винаги мога да разчитам на теб.

Въпреки влажната, тежка горещина на изпълнената с цветни ухания нощ, ръцете на Ана бяха студени и трепереха. Тя прехапа устни, за да им придаде цвят. Седеше изправена в леглото и когато Стив се прибра, лампата все още светеше, сякаш й носеше успокоение. До нея лежеше отворено томче с кожена подвързия. Бе го захвърлила там, отегчена от четенето. Но какво правеше все още будна? Беше се оттеглила преди около два часа под претекст, че е преуморена от пътуването.

Стив сбърчи чело не особено разчувстван. Надяваше, че тя не се разболява. Господи, какво ставаше с нея? Задето бе закъснял ли се цупеше? Още първите й думи, изречени в припрян шепот, го накараха да пристъпи към нея, а устните му да се втвърдят.

— Какво, какво те питаха? О, господи, Естебан нали беше внимателен? Бях забравила за това, докато не я видях — съсухрена стара вещица, която ме гледаше с тези свои странни очи. Те могат да бъдат опасни, могат да ни убият и никой няма да разбере. Защо, мислиш, няма други гости? Защо сме единствените. Страх ме е.

— Тихо, Ана! Ако изпаднеш в истерия, ще ми се наложи да те зашлевя и ще трябва да даваш обяснения за белезите, които ще оставя по лицето ти, разбираш ли ме? Сега се стегни и ми кажи какво, по дяволите, те тормози. Господи, само преди няколко часа се радваше, че ще дойдем тук!

Гласът му бе нетърпелив, без капчица състрадание или разбиране. Видяла очите му заплашително да потъмняват, Ана изхлипа тихо и бързо пъхна кокалчетата на ръцете си в устата, сякаш бе дете. О, защо Естебан не можеше да разбере? Той не познаваше тези хора като нея. Да, беше се почувствала много щастлива от оказаната им чест. Самият генерал лично й бе предал позлатената покана. Преди да пристигнат тук не бе мислила за нищо друго, освен за мъжа до себе си, за приключението, в което се бяха впуснали и което щеше да ги свърже завинаги. Тази вечер лъскавата тъмнокафява коса на Ана падаше свободно по гърба й. В нея бе вплетена кадифена панделка, която й придаваше почти детински вид. Сега големите й очи бяха пълни със сълзи и Стив раздразнено въздъхна. По дяволите, нищо нямаше да постигне, ако започнеше да се кара с нея сега. Бяха отишли доста далече и не биваше да се отказват, преди да е разбрал причините за неочакваното гостоприемство, оказано им от господин Зулета. Вероятно най-добре щеше да бъде, ако успееше да разбере какво точно бе разстроило Ана.

Той каза внимателно, насилвайки се да говори спокойно:

— Виж, прощавай, че така се нахвърлих върху теб и то точно сега, но все още настоявам, че не е време да изпадаш в истерия. По-добре се успокой и ми кажи защо така внезапно се изплаши. Тук навярно и стените имат уши… или пък отворените прозорци… — многозначителният му поглед, обърнат към засенчения от една стара липа прозорец, така изплаши Ана, че тя зашепна. Но след известно време, когато Стив загаси светлината и легна до нея, вземайки я в прегръдките си, се почувства по-добре, по-защитена. Естебан нямаше да позволи да й се случи нещо лошо. Беше й го обещал още от самото начало, нали така?

— Не съзнавах, че тя ще бъде тук! Трябваше да се досетя, нали? Тя е като сянка на баща си и има сърце от камък! Когато Алонсо умря, о, господи, още мога да си спомня лицето й на погребението. Носеше воал, но под него се усмихваше. Нарочно ми позволи да видя, че се усмихва. Поднасяйки съболезнованията си — съболезнования! — в гласа й имаше неприкрита радост. Стисна ръцете ми толкова силно, че чак ги насини. Искаше Алонсо за себе си. Той сам ми го е казвал. Но той направи предложение на нейната по-малка сестра Инохенсия, вместо на нея, и Мария Фелипа накара баща си да го отхвърли. След това тя никога не му прости, макар че се познаваха от деца.

От нетърпение да разкаже всичко, думите й се сливаха една с друга.

— Ана…

— Не, моля те, моля те, Естебан! Нека ти разкажа всичко, така както аз виждам нещата! Трябва да разбереш що за хора са те. Знаеш ли, говори се, че дон Хулио е платил за убийството на Прим в Мадрид? Властта и влиянието му се простират до там. Нещо повече — дори до Съединените щати, сам видя това. Онзи куршум, който рани тъста ти, бе предназначен за мен. Спомняш ли си, когато разговорът на вечеря се завъртя около телеграфа и ползата от него? Тя гледаше към мен, към двама ни. Аз знам какво имаше тя предвид, Естебан. Представи си, че въпреки всичко са разбрали, че не сме женени?

— Защо си губиш времето в празни догадки? Ако са разбрали, да вървят по дяволите! Аз просто пазя доброто ти име, казвайки, че сме женени.

— Но тогава те ще се чудят защо сме тук.

— Вече им казах защо.

Нетърпението отново прозвуча в гласа му. Искаше му се Ана да престане с трескавото си безпокойство.

— Тук съм по бизнес и това е всичко, което знаеш. Разтревожен съм за дядо си. И това, по дяволите, е самата истина. Или разглеждам твоята плантация, за да я купя. Защо просто не си държиш красивите очи отворени и не си затваряш устата? Остави на мен да търся отговор на въпросите.

Сега, когато започваше да опознава този мъж и настроенията му, Ана се предаде, леко огорчена. Тя малко се страхуваше от него — никога не можеше да бъде съвсем сигурна какво да очаква от Стив. Но той беше онова, от което се нуждаеше — силен мъж, привлекателен, великолепен любовник и невъобразимо богат. Той трябваше да стане неин съпруг!

Ана остави ефирната нощница да се разтвори и се изви с тялото си срещу неговото, притискайки гърди към голия му гръден кош. Тя знаеше как да му достави удоволствие — онази кучка, неговата жена, не можеше дори да си мечтае да го направи толкова щастлив. Дишането й започна да се учестява, когато ръцете му грубо я сграбчиха. О, Ана обичаше той да се държи с нея като с уличница!

През останалата част от нощта беше лесно да смени страховете с наслада. Но сутринта Ана дос Сантос се събуди отново с тях. Стив беше станал рано и когато тя отвори очи, него вече го нямаше. Къде ли беше? А робинята, която бяха изпратили да й прислужва, в отговор на въпроса й само поклати глава, преструвайки се — както реши Ана, — че не знае нищо. Глупавото й изражение се смени с лека изненада, когато госпожата пожела да вземе вана. Това беше нещо, на което Стив особено държеше — това непрекъснато къпане. Кубинските жени нямаха този обичай и понякога Ана предпочиташе просто да се изтърка с навлажнена хавлия, но в този случай къпането й даваше време за размисъл. Не искаше да се среща с Мария Фелипа, с тези нейни проницателни очи и остър, язвителен език. Може би ако се позабави, до обяд Стив щеше да се е върнал.

Ана продължи да се кисне в медната вана, която и бяха донесли. Най-накрая, когато водата съвсем изстина и пръстите й се сбръчкаха, тя позволи на мълчаливата робиня да подсуши треперещото й от студ тяло. Трябваше вече да се е върнал. Може би изобщо не беше напускал къщата. Може би вече я очакваше заедно с техния домакин.

— Какво ще облече госпожата?

— Роклята с цвят на кехлибар, да, тази.

Това бе една от най-хубавите й дрехи — по-подходяща за града, разбира се, но й се искаше да изглежда колкото е възможно по-хубава. Това щеше да й даде самочувствие.

На вратата се почука. И изведнъж настроението на Ана бързо се вдигна като живак. Най-накрая се бе върнал.

— Влез! — извика тя и изведнъж си спомни, че Естебан не би чукал. Той щеше да влезе безцеремонно, сините му очи щяха да потъмнеят, като я видеше гола, с порозовяла кожа. Въпреки това Ана нацупи устни и с очакване се загледа към вратата, но на прага не се появи нейният любим. Беше Мария Фелипа.

— Извинявай, че те безпокоя, но с баща ми бяхме започнали да се притесняваме, че си се разболяла. Това е най-лошото време за пътуване в годината.

Мрачните очи огледаха привлекателното тяло на Ана и мраморната хубост на лицето й, което се бе покрило с червени петна.

— Аз… аз…

Мария Фелипа се престори, че не е забелязала смущението на Ана. Каква глупава, прозрачна жена — помисли си Мария Фелипа с презрение. — Нямаше какво да предложи, освен разцъфналата си хубост. А тя скоро ще повехне, когато започне да дебелее. Защо този тип жени са толкова привлекателни за мъжете? Каква е тази сила, наречена лъст, която караше и мъжете и жените да губят ума си?

Мария Фелипа сковано се отправи към прозореца, за да даде на Ана няколко секунди да грабне халата си и да се покрие с него. След малко отново се извърна и застана с гръб към светлината.

Тя отпрати с мълчалив жест прислужницата, която се оттегли уплашено. Младата жена се зачуди дали Мария Фелипа беше чула въпроса й.

— Къде е Естебан?

— Това е една от причините да те обезпокоя.

Каза го полуизвинително, но в тона й не се усещаше и капчица съжаление.

Ана се запита притеснено защо домакинята й говори с този леко саркастичен тон. Мария Фелипа продължи:

— Сеньор Алварадо, а може би ще е по-добре да го наричам господин Морган, прекара сутринта с баща ми. Пристигнаха новини от неговия дядо. Така че той се вслуша в съвета на баща ми и реши да тръгне веднага, за да се възползва от ескорта войници, които ви доведоха. Обещах му да ти съобщя за заминаването му.

Мария Фелипа направи пауза, сякаш за да даде възможност на слисаната Ана да си поеме дъх. След това добави, че, разбира се, госпожа Дос Сантос щяла да бъде техен желан гост толкова дълго, колкото пожелае.

След това замълча в очакване на истеричните сълзи и викове. Предвкусваше ги още от мига, когато бе пожелала лично да поднесе на тази мърла новината, че любовникът й я е изоставил без капка колебание.

20

През следващите две седмици Стив Морган на няколко пъти се запита как ли я кара Ана, но след това отново я забравяше. Дон Хулио Зулета, доколкото бе разбрал, беше проницателен мъж, достатъчно цивилизован, за да изпрати Ана обратно при родителите й. Стив си имаше други грижи, за които да мисли, вбесен какво, по дяволите, беше прихванало дядо му.

Дон Хулио, не бе му казал много, а просто намекна за някои неща.

— Дядо ти и аз сме много стари приятели, делови партньори. За пръв път го срещнах в Испания. Не знаеше за това, нали? Добре. Трябва да ми простиш, но преди да си позволя да разговарям откровено с теб, трябваше да се уверя, че наистина си внукът на дон Франсиско — разбираш ли съображенията ми?

Стив хладно отвърна, че разбира. Дон Хулио, доста пълен и оплешивяващ мъж, чиито проницателни и студени очи променяха усмивката му, беше махнал неодобрително с ръка.

— Използвах телеграфа — изключително полезно изобретение! И научих много интересни неща. Млади човече, ти си си създал доста добро име в света на бизнеса — железопътни линии, сребърни мини. Но като оставим настрана твоето напълно естествено желание да намериш дядо си, човек би се попитал, какво те води насам? Куба е страна, разкъсвана от гражданска война.

Стив, долавяйки острия проницателен поглед на своя домакин, бе повдигнал рамене.

— Търся земя. Когато има гражданска война, обикновено има и евтина земя за продан. Земя за производство на захар, на кафе… Разбирам какви са интересите на дядо ми тук. Въпреки възрастта си той все още е доста проницателен бизнесмен. Но бъдете сигурен, господине, че се интересувам единствено от правенето на пари и не искам да създавам малка империя, както преди няколко години опита да стори моят сънародник полковник Критенден.

Дон Хулио се усмихна доволно, поклащайки глава.

— И много мъдро! Жалкото е, че някои други ваши сънародници не споделят разумните ви мисли, господине. Можем само да се надяваме, че правителството ви ще продължи да следва политиката, защитавана от Хамилтън фиш, вашият държавен секретар.

Ако и да се чудеше до какво ли ще доведе всичко това, Стив трябваше още доста да почака. Докато го подканваше любезно да си вземе още от закуската, Дон Хулио се бе поинтересувал за здравето на тъст му.

— Както разбирам е сенатор в Калифорния? Мъж, който също обича да инвестира парите си в много и най-различни проекти. Жалко. Надявам се, че се възстановява бързо.

Ако знае всичко това, вероятно са му казали и, че съм на път към Мексико с Ана… — помисли си Стив мрачно, но лицето му остана безизразно.

— Доста бързо, както разбрах напоследък. Естествено, съпругата ми остана при него.

Беше неестествено да пътува с любовницата си и да я прикрива като своя жена, мислеше си Стив. Но по дяволите, щеше да остави Зулета да си на прави сам заключенията — беше достатъчно умен за това.

За негова изненада по-възрастният мъж избягна тази тема и се върна към дон Франсиско.

— Добре! Но аз наистина възнамерявах да говоря за вашия дядо. Загрижен съм за неговата сигурност — аз самият живея в бунтовна страна и реших да направя някои проучвания. И макар че той се намира в относителна безопасност, може би ще е по-разумно да отидете при него? Мога да ви помогна, ако сте готов да заминете веднага. Лейтенантът, който ви съпроводи дотук, ще замине с войската си по обяд за Камагуа. Сега там е сравнително безопасно, откакто нашият добър генерал успя да се справи с Аграмон — един от бунтовническите водачи, както знаеш.

За най-голяма изненада на Стив, Дон Хулио му показа някои карти, за да подчертае колко нищожно малка е територията, контролирана от така наречените бунтовници. Испанските войници бяха дисциплинирани, с много добра организация. Захарната реколта от миналата година бе рекордно голяма, независимо от междуособиците.

Чудя се защо ли ми казва всичко това? Стив се запита какво прави още тук. Порази го мисълта, че вече има почти цялата информация, която искаше Бишоп. Но въпреки това умът му препускаше и той усети топлите вълни, които го заливаха винаги, когато се изправяше пред някакво предизвикателство или опасност. Знаеше — още преди Дон Хулио да бе свършил с малката си реч (а не беше ли това и урок?), — че щеше да замине за провинцията Камагуа, за да намери дядо си и, между другото, да разбере какво точно става в Куба.

— Най-бързият и безопасен път до Камагуа е по море. В Карденас има кораб, който чака войниците. На него ще бъде качен и голям товар с ром — произведен тук, разбира се. И така — късмет! Напомни на дядо си за мен и му кажи, че ще бъде чест за мен, ако мога да направя нещо за него.

Сеньор. Зулета, необикновено отзивчив, и с такава власт навсякъде, бе оставил Стив озадачен. Въпросът продължаваше от време на време да тревожи ума му. Не беше ли неговият домакин прекалено услужлив? И каква ли тайна се криеше зад усмивката му? Проблемът беше, че Зулета имаше предостатъчно време, докато той, Стив, стоеше в този бавен плавателен съд с широк корпус, който сякаш се влачеше през моретата, вместо да ги прекосява. Испанският лейтенант, досаден млад мъж на име де Марко, прекарваше времето, когато бяха заедно, в разговори или за жестокостите, извършени от бунтовниците, или за испанските победи. Перчеше се, че бил мъж, венчан за кариерата си… Когато Стив се уморяваше от дългите му безсмислени анекдоти, учтиво се извиняваше и се качваше горе. Взираше се в хоризонта, а понякога зърваше по-бърз кораб, който величествено ги подминаваше с обичайния поздрав. Веднъж в далечината видя платно, може би на „Лейди Лайн“.

Точно тогава без предупреждение изплува споменът, който беше прогонил в най-отдалечените кътчета на съзнанието си. Джини — зеленооката вълшебница, която някога му бе принадлежала. Виржиния Брандън Морган, неговата жена. Или вече бе успяла да стане неговата бивша жена? Мътните я взели! — прокле собствената си дебелашка арогантност. Наистина ли искаше такава жена, каквато се бе опитал да я направи? Джини трябваше да е тук с него, не Ана. Джини, която дори когато го вбесяваше толкова, че да му се прииска да я удуши, никога не бе го отегчавала. Никога не го оставяше да я приема просто като даденост. Единствената жена, която бе допуснал отвъд своята защитна стена. Дяволите да го вземат, не можеше да я прогони от ума си. Влудяваща и предизвикателна още при първата им среща, тя си бе останала такава…

Като ругаеше тихо под носа си, Стив се отдалечи от парапета. Проклета да е, горделивата, упорита малка вещица! Веднага след като приключеше с работите си тук, щеше да замине направо за Мексико, и за бога, най-добре за нея щеше да е, ако си бе там и го чакаше! Все същото — дори когато си казваше, че трябва да прогони Джини от мислите си, съзнаваше, че не е по силите му да се справи с нея! Стив скърцаше със зъби от яд и при най-малкото забавяне и му се искаше да го оставят сам да управлява това корито. Със сигурност би постигнал по-добра скорост от капитана — възрастен мъж, който отдавна трябваше да се е пенсионирал. Две седмици вече, а те все още не бяха достигнали до Порт Нуевитас. Вече би трябвало да са там… но не бяха. За съжаление, въпреки че при най-малка заплаха от буря щяха да бъдат допуснати във всяко пристанище по крайбрежието, нямаше да им разрешат да слязат на брега. Всичко това караше Стив да си мисли с ирония, че може би Хулио Зулета се опитваше да му даде урок по търпение или съзнателно го отклоняваше от пътя. Каквито и да бяха подбудите на този човек, Стив нямаше избор и не му оставаше нищо друго, освен да чака.

Ана Дос Сантос също чакаше. Не знаеше точно какво, но можеше да го почувства. Като животинче, хванато в капан, очакваше най-лошото. Нож или куршум, тя усещаше, че й се готви нещо, нещо лошо. Бе изпаднала в истерия, точно както очакваше циничната Мария Фелипа. Изнурена, тя се люшкаше между ужасната омраза към Стив, който я бе изоставил така безчувствено в ръцете на тези прекалено любезничещи хора, и откровената паника от факта, че бе съвсем сама.

И когато лекарят си отиде, в стаята влезе Мария Фелипа, сурова и горда, и заговори напористо:

— Съжалявам, че трябва да бъда толкова откровена, но жените като теб карат мъжете да се навъртат около тях. Той не се е оженил за теб, преди да те доведе тук като своя… компаньонка, нали? Нито пък, обзалагам се, ти е споменавал нещо за женитба. А?

В отговор на приглушеното ридание на Ана по-възрастната жена изсумтя презрително:

— Сигурна съм, че не е. А така ти подби собствената си цена, съгласявайки се да го придружиш като негова любовница. Защо си изненадана от това, което се случи? Достатъчно съм видяла, за да знам, че мъже като него захвърлят всичко, придобито без усилия, веднага щом се отегчат. Пфу! Ако имаш нужда от мъж за леглото си, защо не вземеш някой по-стар, който ще се отнася добре с теб?

— Престани! — извика в изблик на справедлив гняв Ана, отърсвайки се от самосъжалението си. — Как смееш да ми говориш така, особено когато съм принудена да стоя под твоя покрив? Ти винаги си ме мразела — да не мислиш, че не знаех. Всичко е заради Алонсо, защото се ожени за мен…

— Глупачка! Да не си мислиш, че Алонсо сам те избра за съпруга? Баща му — той го направи заради зестрата ти. А що се отнася до твоя Алонсо — това глупаво плямпало! Наистина ли си въобразяваше, че го искам? О, не, мила моя, съвсем не. Ако съм още сама, то не е заради външността ми, а защото сама избрах да бъде така. Исках да съм господар на собствената си съдба. С парите на баща ми мога да имам за съпруг всеки мъж, когото избера, и да го притежавам. О, как презирам глупостта — и мъжката, и женската!

Мария Фелипа й хвърли един последен отвратен поглед и напусна стаята. Следващия път, когато разговаряха, Ана беше тази, която преглътна гордостта си и подхвана разговора.

— Предполагам, че си права — въздъхна тя. — За мъжете, искам да кажа.

Като събра всичките си сили и умения, Ана бе твърдо решена да предразположи Мария Фелипа, без значение какво щеше да й коства това. А и в края на краищата наоколо нямаше друга жена, с която да си говори. Дон Хулио постоянно беше навън, или се затваряше в кабинета си със своите надзиратели. Ана се отегчаваше да смърт. Трябваше да се махне оттук, но как щеше да си тръгне и къде да отиде? Ана въздъхна отново:

— Надявах се, че Естебан ще ми помогне да реша какво да правя с плантациите. Разбира се, аз не мога да ги управлявам сама. Но свекърът ми ме накара да обещая да не продавам земята на човек, който не е от семейството, така че какво ми остава?

— Сега говориш малко по-разумно — каза Мария Фелипа. Както обикновено, тя пушеше една от своите пурети, направени специално за нея във фабриките на баща й. Изглежда се забавляваше от ролята си на настойница, поне засега. Димът се извиваше на дълги спирали из стаята и достигаше ноздрите на Ана.

— Аз наистина не разбирам, защо не можеш сама да ръководиш плантацията. Но ти сигурно ще я съсипеш, така че няма смисъл. Ако бях на твое място, щях да се огледам за някой мъж. Това е твоят начин, нали? Мъж, който да ти бъде опора, някой, с когото да те виждат хората все пак.

— Но… — Ана се опита да протестира, обаче другата я сряза:

— Няма значение. Сигурна съм, че ще се намери някой. Баща ми очаква посетител, който трябва да пристигне всеки момент — изключително привлекателен и елегантен млад мъж, точно какъвто ти трябва. Прилича на бившия ти любовник. Разкажи ми нещо за жена му.

— Какво… кой…?

— Моля те, няма нужда да заекваш. Помолих те да разкажеш нещо за госпожа Морган.

Сякаш мощен поток разби някаква преграда в Ана и тя най-сетне можеше да се освободи от част от трупаната с години омраза. Говореше за Виржиния Морган, за Джини Брандън — за произхода й, за лошата й слава, за неприкритите й скандални афери с други мъже. Разказваше за бащата и мащехата на Джини и за скандала, избухнал пред шокираната общественост на Ню Орлиънс точно преди Стив и Ана да напуснат града. Когато млъкна, Ана дори не се запита защо Мария Фелипа й бе задала този въпрос. Всичко, което имаше значение, бе, че се чувстваше по-добре. Много по-добре!

По-късно, когато Мария Фелипа с усмивка предаде на баща си наученото от Ана, той също се усмихна:

— Не знам какво бих правил без теб, дъще. Ти си много повече мое дете от онези мързеливи синковци! — той се изкиска. — Добре, добре! Очаквам, че, когато пристигне гостът ни, да научим повече. Много се радвам, че се е досетил къде може да ме намери по това време на годината. Той е доста находчив и интелигентен млад човек. Заслужава си разточителните суми, които му плащам. Когато бъде готов да замине за Хавана, бих могъл да го помоля да придружи госпожа Дос Сантос до тях.

— Тя е глупава, отегчителна жена. Бе цяло мъчение да се опитвам да водя разговор с нея. — Мария Фелипа повдигна рамене и се опита да скрие удоволствието от комплимента на баща си — той рядко правеше такива.

— Сигурен съм, че в Хавана ще открие друг покровител, ако господин Делери не я намери достатъчно забавна.

Андре Делери, който бе слязъл в Мотанзас, пристигна в плантацията Алава в края на седмицата, за най-голямо удивление на Ана дос Сантос.

Защо, в края на краищата, тя трябваше да се бои от този мъж? Не бе сторила нищо… бяха я използвали като пионка. Не, сега Стив Морган бе този, който трябваше да внимава, особено с мъж като господин Делери. Той си го заслужава — помисли си Ана. — Нека сам се оправя! В края на краищата имаше много неща, които тя не бе посмяла да признае пред Мария Фелипа. Не, можеше да го стори, без да изобличи самата себе си. Но може би този Делери, който съвсем скоро трябва да е бил в Ню Орлиънс, щеше да има по-прясна информация.

Ана се погледна в огледалото, реши, че изглежда чудесно и започна да се приготвя за вечеря и за срещата с Андре Делери, който, доколкото си спомняше тя, бе доста симпатичен мъж. Не беше ли той човекът, когото онзи нещастен сенатор Брандън предизвика на дуел? „Мъж, обречен да бъде опасен…“

Някога, в доброто старо време, така бяха говорили за Естебан. Тези думи важат с пълна сила за Андре Делери — реши Ана, докосвайки леко устните си с ружа. Усмихна се на себе си: — Любопитна съм да разбера що за човек е той, независимо дали ме харесва или не. Това би било добър начин да отмъсти на мъжа, който я бе оставил тук, без да се сбогува или дори да остави съобщение. Да направи този Делери свой любовник? Защо не, може дори да я придружи обратно до Ню Орлиънс, което бе за предпочитане пред хасиендата на родителите й в Мексико. Надяваше се, че Естебан ще я последва — щеше да й достави невъобразимо удоволствие да го заплюе в арогантното лице и да му каже, че не иска да го вижда никога повече.

21

Много скоро след като акостираха в неприветливото пристанище Нуевитас, уморен от добросъвестната охрана, уморен от разговори, Стив реши да се отърве от прекалено услужливия лейтенант Де Марко и хората му. За съжаление лейтенантът бе на друго мнение. Бе се свечерило, в целия Нуевитас не можеше да се намери почтена странноприемница или хотел, само публични домове, а и на посетителите и чужденците не им бе разрешено да пътуват за Камагуа нощем, при това сами.

— Не, не, господине. В никакъв случай. Навсякъде са плъзнали проклетите бунтовници, дори в градовете. Освен това в щаба очакваме новини от дядо ви, господин Алварадо. Дадени са инструкции, нали разбирате, да се поддържа постоянна връзка с господина. Мерки за сигурност, нали разбирате. Така ще научите къде точно може да бъде открит дон Франсиско, а утре ще уредя въоръжен ескорт за вас.

Задаваше се буря, из въздуха прехвърчаха пръски дъжд и това охлади желанието на Стив, още повече, че упоритият младеж му бе обещал така необходимата информация. Поблагодари, усмихвайки се любезно.

Още една нощ — помисли си той. Прилежният му ескорт не забеляза леката му язвителна усмивка при спомена за времето, когато не би си позволил такова закъснение. Бе станал по-предпазлив. Нямаше смисъл да бърза и то сам, в нощ като тази, в чужда и непозната страна. Ана бе по-скоро претекст за пребиваването му тук, отколкото негов водач, но той сякаш не бе проумял все още, че се бяха погрижили да ги разделят. В крайна сметка разбра защо ги бе изненадал, приемайки с охота неубедителните им аргументи да не си вземе довиждане с така наречената си „съпруга“. Във влажната нощ, на фона на трополящи копита и безцелно дрънкане на китара, пред тях лениво блещукаха светлините на града. Не след дълго се намериха пред стените на казармата. Разнесе се вик на часовой.

— Ето, пристигнахме — с ненужно твърд глас рече лейтенантът. — Казармата не е голяма, но поне офицерските помещения са достатъчно чисти и винаги има на разположение една-две стаи. По принцип има и охрана. Така че, господине, нека се скрием от този проклет вятър. Една — две чаши вино ще ни дойдат добре, надявам се.

По-късно през нощта заваля като из ведро. Бурният порой правеше локви по пода, а във въздуха се носеше миризмата на зажаднялата за дъжд земя. Възможността да остане сам и да обмисли всичко, което бе научил, бе добре дошла за Стив. Както го бе уверил лейтенантът, имаше топла, силно подправена храна и евтино червено вино… и дори млада, доста сносна и здрава жена да му топли леглото.

За щастие тя заспа веднага щом му се насити. Стив лежеше с ръце под главата си, заслушан в равномерното й дишане, докато бурята отвън постепенно утихваше. Ако всичко вървеше добре, утре щеше да е на път за Камагуа с обещания ескорт. А след това…

Явно Стив не бе единственият, който се интересуваше от дон Франсиско, и може би затова Хулио Зулета се бе показал толкова услужлив, изпращайки го тук. До това заключение Стив стигна благодарение на твърдоглавия майор, който бе на служба тук. Никой не можеше да знае със сигурност дали дон Франсиско е бил заловен от бунтовниците, дали бе техен заложник… или предан симпатизант и поддръжник на тяхната кауза.

Майорът се бе опитал да бъде тактичен:

— Наредиха ни, разбира се, да отделим специално внимание на господин Алварадо, така да се каже — той настоя да не се използва титлата му… но това със сигурност е изключително деликатен случай. Както и сам вие потвърдихте, разполагаме с писма, писани от ръката на дон Франсиско. Но прави впечатление колко къси и лаконични са тези писма. Той е в района на бунтовниците и аз нямах никаква възможност да изпратя отряд, който да го открие. По този начин бих застрашил не само живота на хората си, но и неговия. А всички те са въоръжени, начело с оня закоравял размирник Аграмонте. Разбирате ли положението ми?

Стив разбираше. Както разбираше и своето собствено положение. Бе изпратен, разбира се, за да открие дядо си. Да го намери и отведе, преди да е създал проблеми на испанското правителство.

За нещастие нито генералът, нито дон Хулио Зулета имаха представа за магарешкия инат на дон Франсиско Алварадо, който винаги настояваше да действа както сам той реши. Стив се смръщи мрачно в тъмнината, спомняйки си многобройните спречквания с дядо си. Дали бе довел със себе си и своя телохранител Хаим Перес? Немногословната му кореспонденция от преди няколко месеца, получена от Стив в Ню Орлиънс, казваше твърде малко, освен че ще остане в Куба, за да движи сам собствените си работи. Невъзможно бе тези работи да включват въвличането на дон Франсиско във въстание срещу испанското правителство. Поне на Стив му се щеше да вярва в това.

Загледан в тъмнината, той се улови, че мислите му отлитат в друга страна, в друго време, където самият той бе бунтовник и размирник — не само в очите на френското правителство на Мексико, но и в тези на дядо си. Дон Франсиско винаги бе поддържал авторитета на законното правителство и, сам бидейки испанец, нямаше съмнение в това, на чия страна биха могли да бъдат симпатиите му. И все пак… Защо не съм знаел, че има имоти в Куба. Би трябвало да го е споменавал. Стив не стигна до никакво заключение. Момичето до него се размърда, въздъхна, бутайки го със закръгления си задник, и той почти механично започна да гали влажното й, жадно тяло. Утрото щеше да дойде скоро, а с него и отговорите на въпросите, които си задаваше. Сега бе вечер и, след като не можеше да заспи, имаше по-добро занимание, на което да се отдаде до сутринта. Стив нарочно изключи съзнанието си за всичко останало и се отдаде на мига. През годините, преживявайки ден за ден, се бе научил да го прави.

В същият момент, но на друго място, Джини бе измъчвана от кошмарен сън. Сънуваше, че е мъртва и я погребват, а след това я изравят и увиват в черен покров. Увиваха я, увиваха, докато не покриха лицето и дори очите й. А тя си мислеше: Как е възможно да съм мъртва и да разбирам какво се случва с мен? А ако съм жива, защо тогава съм толкова неподвижна и скована? Разпозна идващи много отдалеч гласове. Увита в своя покров, не виждаше никого и не можеше да различи нищо…

— Май се движи!

— Все още е в безсъзнание, не виждаш ли? Във всеки случай не би могла да се движи. Така каза той.

— Винаги лично се уверявай, че до нея има някой. Внимавай много, особено когато я храниш! Не мести главата й!

— Заспи… спи, спи!

Последната дума, произнесена със странен акцент, продължи да отеква в празното й съзнание. Затихна, затихна, докато накрая съвсем заглъхна. И тогава Джини разбра със сигурност, че е заспала и всичко това е сън, от който скоро щеше да се събуди. Поне така си помисли в момента, но след това й дадоха да изпие нещо и сънят й стана много по-дълбок. Не можеше да чува нищо, да мисли за нищо. Превърната се бе в нищо. Колко странно! Да изплуваш близо до повърхността на съзнанието, с бликащ копнеж по свободата, но да си толкова слаб, че да потънеш обратно на дъното, описвайки големи кръгове, чувствайки се безтегловен, въпреки толкова необичайната неподвижност и скованост на тялото си.

Струва ми се, че укрепвам благодарение на този мой покров — мислеше си тя и тази мисъл вече не я плашеше.

Сега дългият сън й изглеждаше приятен, една удобна забрава, но гласовете, които все още чуваше и дори бе започнала да различава, бяха станали по-силни и неспокойни.

— Защо не се събужда? Това нормално ли е?

— Бъди спокойна, виж, помръдна отново. Ще се събуди, когато той реши, че е дошло време за това. Не разбра ли като ти обясниха?

Бяха женски гласове, единият принадлежеше на стара, а другият — на по-млада жена. Понякога долавяше и смътно познат мъжки глас. Струваше й се, че й говори — на нея, а не за нея на други хора. Гласът бе нисък и успокояващ и извикваше във въображението й картини, които я отнасяха далеч от тъмнината и постоянната жажда за въздух под черния покров.

Времето бе спряло — тя просто се носеше и понякога си представяше, че лети, а след това пада, но винаги много бавно и безболезнено. Колко лека се чувстваше! Нито бе трудно, нито неприятно в това небитие. И може би така щеше да е по-лесно, но един ден… Джини неочаквано осъзна, че не бе мъртва, нито полужива, нито дори заспала. Беше будна и някой пееше много нежно, на език, който тя не разбираше, макар че песента звучеше като испанско фламенко, тъжно и плачливо. Но това беше в друга стая. Там, където лежеше тя, цареше катранено черен мрак. Тя бе нащрек — странно усещане, като да се бе скрила, но виждайки и чувайки какво правят другите. Сякаш бе зад стена с пролука — оная стена в Шекспировия „Сън в лятна нощ“. Или може би си беше внушила, че сънува, и всичко това бе наполовина истина. Помислили са я за мъртва и са я положили в черен сандък… Не! — зовеше съзнанието й. — Не, по-скоро бих предпочела наистина да съм мъртва или да сънувам, отколкото да съм погребана жива.

Вероятно бе казала нещо или издала звук. Сърцето й биеше силно, ужасено, но тя не му обръщаше внимание. Изведнъж усети някаква ръка да докосва нейната, а после да я взима. Топли и твърди пръсти леко докоснаха челото й.

— Не се страхувай! Няма от какво! Аз съм тук, както винаги съм бил, както винаги ще бъда! Лежи спокойно, любов моя! Наистина много болна и не трябва да се безпокоиш или да оставяш страха да те завладее, защото болестта ти ще се върне отново. Дръж ръката ми, дръж се здраво, аз няма да те оставя, никога няма да те напусна, сърце мое!

Сигурно отново сънуваше!? Гласът, който чу, бе дрезгав и емоционален, но силен. Някак си усещаше, че е на силен мъж. Пръстите й здраво стискаха неговите. Бореше се да отвори очи, но не можеше. Все още бе толкова тъмно. Защо, защо?

— Не съм… не съм в мазе, нали? Плъховете…

— Не… тихо! Дори не си мисли за такива грозни неща. Не си в мазе, в никакъв случай. В стая си, на удобно легло, поне се надявам, че е удобно. Беше много болна и трябва да лежиш спокойно… да бъдеш много спокойна. Моля те, имай ми доверие!

— В ковчег ли съм? Така ли е? Те… някой мислеше, че съм мъртва и ме погреба жива, нали? Мисля, че си спомням… да, спомням си, че имаше земетресение, бях в църквата и побягнах, но се спънах… нещо падна…

— Не мисли за това. Не се притеснявай от нищо! Чуваш ли? Сега си на сигурно място и за теб се грижат добре. Трябва да почиваш, а по-късно ще ти обясня всичко, обещавам! Ето, любов моя, изпий това.

Тя усети хладния ръб на чаша върху устните си. Топла, успокояваща течност потече по гърлото й като мед. Беше будна, беше будна! Мили боже, защо всичко е толкова черно? Защо й се струваше, че е увита в тъмен покров?

— Не е опиум, нали? Не бих могла да го преживея отново, това би ме убило! Ти лекар ли си? Говориш като лекар… Будна ли съм наистина или това е част от съня?

Тя чу собствения си глас, отлитащ надалеч от нея — какво странно усещане. Утихваше и отслабваше, докато престана да го чува и се усети отново да се носи надолу, надолу и още по-надолу, докато ярката повърхност, която почти бе достигнала, се превърна в мрак и тя отново заспа.

Женският глас прозвуча сърдито:

— Как така ще й кажеш? Изглежда е преминала през много сътресения, а и е била в кома толкова дълго. Ти сам каза, че може да е опасно.

— Скъпа ми сестричке, аз съм лекарят. Не се тревожи. Първо трябва да укрепне, а междувременно, докато спи, аз ще й говоря, ще я подготвям за времето, когато реша, че е готова да се събуди напълно и да приеме истината.

— Ричард, сигурен ли си? Не искам да бъдеш наранен, как мислиш, че тя ще?…

— Знам го. Моля те, довери ми се! А когато децата й бъдат при нея, всичко ще е наред. Инстинктът ми някога да ме е лъгал?

— Не, но… но Ричард, това правилно ли е? Знаеш, че бих сторила всичко за теб. Всичко, което би те направило щастлив, и нея също. Бедното, нещастно, красиво дете! Но тя… мъжът, бащата на тези деца, той има права, има чувства? Не можеш да пренебрегваш такива неща, и, струва ми се, това ме безпокои най-много.

Той се засмя, но бързо придоби сериозен вид.

— Ах, Хелън! Моята умна, чудесна, тъй практична сестричка! Вярвай ми, не пренебрегвам нищо. Най-малко факта, че той, мъжът, за чиито чувства си се загрижила, не се интересува от тези две бедни създания, нито го е грижа за чувствата на жената, за която се е оженил насила. Какъв човек би пренебрегнал жена си, парадирайки с любовниците си пред очите й! Да, спал е дори с мащехата й. А той не си направи труда да отдели време, за да види децата си! Не, той пътува из Куба с младата жена, за която някога бе сгоден. Можеш ли да обвиниш моята възлюбена, че го напуска? Тя не го обича вече, тя ще обича мен. Веднага щом всичко се уреди, ще заминем заедно. Ще бъдем щастливи, а ти, прескъпа и най-разумна от всички сестри, ще ни посещаваш често, нали? Ще ти хареса да бъдеш леля.

Мрачното изражение на жената леко се просветли, макар че тонът й остана горчив:

— Наистина, ти не си вече предишният непрактичен мечтател и аз не съм съгласна да участвам в подобна лудост — отвличането на две невинни деца.

— Но, сестро, отвличане ли наричаш това да помогнеш на една майка да се събере с децата си! Те ще бъдат наши деца. Не е ли наистина твърде удобна тази ирония на съдбата, че във вените ни тече една и съща кръв.

22

— Но не мога да разбера — сконфузено говореше Джини — къде съм била и къде съм сега? И какво се е случило междувременно? Последното, което си спомням, беше… един много горещ ленив ден, чувствах се зле от горещината и влязох в църквата, когато започна земетресението… Всичко след това ми прилича на сън. Сънувах, че съм мъртва и погребана, а чувах далечни гласове, без да мога да видя нищо. Сега будна ли съм? Много ли е тъмно? Не мога да те видя, въпреки че чувам гласа ти, познат ми е — тя раздвижи глава и я докосна с пръсти. Челото й бе влажно и хладно. Чувстваше се отчуждена от самата себе си, от своето собствено тяло. След малко рече нервно:

— Защо не казваш нищо? Кой си ти? Като че си ми познат и същевременно не те познавам, всичко е много странно. Бях болна, нали? Какво ми е?

Размърда се неспокойно и разбра, че лежи в легло, в чисто бельо. Чаршафът се свлече от раменете й и тя изведнъж осъзна, че под него е гола. Усещането за нереалност, чувството, че всичко е насън, не изчезна. Една ръка докосна нейната и я задържа. Това усещане бе твърде познато, както и хладният натиск на чужди устни върху нейните.

— Скъпа моя… прескъпа моя съпруго! Толкова много имам да ти обяснявам, както и ще направя. Но трябва да ми обещаеш, че ще лежиш мирно, докато говоря, и ще бъдеш спокойна. Много дълго бе болна и все още си слаба. Не трябва да се напрягаш.

— Но… не разбирам! Кой си ти? Познавам гласа ти и ти току-що каза, нарече ме… своя жена. Ти не си Стив — гласът ти малко прилича на неговия, но ти не си… той не е… какво не е наред? Защо не мога да те видя?

Ръката, която държеше в своята, я стисна по-здраво и тишината се разля като полюшващо се море помежду им… нещо като притихване след експлозия. Макар времето между трескавия въпрос на Джини и спокойния отговор, който получи, да изглеждаше цяла вечност, бяха изтекли само няколко секунди.

— Ще можеш, любов моя, и то много скоро. Аз съм лекар и открих, че няма нищо сериозно. След удара в главата ти се появи известно налягане, което успях да отстраня — няколко месеца бе в полусъзнание, нещо като кома. Но не разбирам вълнението ти и няма нужда от него. Защо не ми се довериш? Както казах, няма физиологическа причина да не виждаш. Аз лекувам не само тялото, но и съзнанието. Прекарах години на Изток, сред свети хора — някои ги наричат „гуру“ или учители, — изучавайки техните методи на лечение, които тук, на Запад, биха били наречени чудеса. Тъй че ако сега не можеш да виждаш, трябва да потърсиш причината в съзнанието си. Когато тази дълбоко скрита причина намери пътя към повърхността на съзнанието ти и откриеш защо не виждаш, тогава ще прогледнеш отново.

Сляп ужас накара Джини да сграбчи по-силно ръката, която държеше. Думите, толкова успокоително изказани, сега придобиха ясен смисъл.

— Аз… съм сляпа. О, господи, по-добре да съм мъртва! Страх ме е! Винаги съм се страхувала от тъмнината, а сега тя ме притиска като черна, кадифена възглавница… и ме задушава. Не мога да дишам. Помощ! Който и да си ти… — Ридаейки, Джини се хвърли напред, сякаш за да скочи от леглото, но бе толкова слаба, че отново падна назад, все още хлипайки: — Помощ, помощ!

Гласът, който бе чувала толкова често в сънищата си, който й бе говорил, бе я успокоявал, сега прозвуча, за да пресече неуверената и, недоизречена молба.

— Не мога да ти помогна, докато сама не пожелаеш — трябва да разбереш това. Само трябва да ме слушаш, да ми вярваш и да помниш, че те обичам. Че сме били заедно преди и ще бъдем заедно отново. Че в този, както и в минали животи, аз съм твой съпруг, а ти — моя съпруга. Слушай ме и насочи цялото си съзнание върху гласа ми, слушай ме, затвори очи. Ето, ти просто играеш на сляпа баба, спомняш ли си тази игра от детството? Това е всичко. Ние играем, а аз ще те водя към сигурност и светлина. Но ти трябва да слушаш внимателно и да чуеш всичко, което ти казвам.

Виковете за помощ останаха само в ума й. Усещаше как търси помощ от силната ръка и се опитва да усмири задъханите си ридания. Стискайки мъжката длан с треперещите си пръсти, Джини започна да се концентрира върху гласа му, тъй като изпитваше потребност да се залови мислено за нещо.

Постепенно, докато гласът ставаше все по-ласкав, но без сянка от угодничество, докато й говореше, успокояваше, извеждаше от тресавището на твърда земя, Джини се успокои, напрежението остана някъде зад нея и тя се предаде в ръцете и гласа му, които я обгръщаха отвсякъде.

— Как го правиш? — попита след известно време по-възрастната жена на име Хелън. — Използваш ли върху нея… онзи метод? Чух, че се нарича хипноза или животински магнетизъм. Тя не прави впечатление на податлива жена, не и с този цвят на косата. Чудно как успяваш я успокоиш. Наистина ли те приема за свой съпруг? Надявам се, братко, не си се захванал с някоя опасна измама или игра, която да доведе до сълзи и разбити сърца. Чух я да вика в треската си онзи Стив, нейния мъж…

— Той не й е истински съпруг. Всъщност бе омъжена за него насила, и той никога не й е бил верен. Правеше я нещастна. Аз съм й необходим, тя разчита на мен, има нужда от мен, вярва ми. Не забелязваш ли? Тя започва да ме обича. Двамата с нея ще си тръгнем оттук като мъж и жена, като семейство. Не се съмнявай в това.

Ричард Ейвъри, лорд Тиндейл, се усмихна с мъка на сестра си, но тя не му отвърна. Хелън Ейвъри бе по-възрастна от брат си и го обичаше с искрена, почти майчинска любов. Бе горда и щастлива, когато той реши да стане лекар. Бе останала при майка си и баща си, неомъжена, докато в продължение на четири години Ричард пътуваше, за да учи и прави изследвания. Той бе ненаситен за знания и Хелън разбра това, когато веднъж си дойде вкъщи и обяви, че западната медицина само се плъзга по повърхността. Влечеше го Изтока, където неразгадаемото и неизследваното бяха даденост, а хората познаваха невидимите сили на ума, с които може да бъде лекувано тялото.

Баща му, лорд Тиндейл, не одобряваше това, и Хелън знаеше защо. Беше заради майка й, някогашна принцеса и наследница на могъщо кралство. Още като дете настойниците й заговорничили срещу нея, възнамерявайки да я убият и изместят от трона. Точно тогава, на път към Източноиндийската компания, младият английски лорд пресичал границата между Афганистан и контролираната от Русия Персия. По това време той бил шпионин на компанията, представящ се за търговец. По някаква случайност му се удало да спаси принцесата от похитителите, които я били отвлекли, за да я убият. Това беше дълга история, за която Хелън предпочиташе да не мисли. Но Ричард бе същият като майка си — изпитваше неистово, изгарящо желание да пътува, да изследва чужди земи и чужди култури. Как иначе можеше да се обясни това, че при едно от своите завръщания той й бе разказал за някакво приключение, което преживял в Мека и което неимоверно много го променило, подтиквайки го да стане мюсюлманин като майка си. Да — мислеше си Хелън — Ричард със сигурност е необикновен човек.

Беше от онези мъже, които никога не мирясват, винаги са недоволни и не се задържат за дълго на едно място. Притежаваше дарбата на лечител и ако беше пожелал, можеше да придобие световна известност. Колко странно, че Ричард, който преди винаги бе изглеждал толкова… себедостатъчен, изведнъж се бе влюбил. Къде щеше да ги отведе тази неочаквана страст? И какво щеше да стане с жената? Хелън бе научила част от нейната история и изпитваше съчувствие към нея. Но какво щеше да стане, ако тази жена, която брат й така страстно обичаше, не отвърнеше на чувствата му?

Що се отнася до Джини, бе започнало да й се струва, че се е озовала в друг свят, друго измерение, където царуваше безвремие, и където нямаше граница между деня и нощта. Единствената й връзка с реалността и живота бяха различните гласове и най-вече ръцете и гласът на мъжа, който наричаше себе си неин съпруг, и постоянно бе до нея. Той я слушаше, хранеше и й четеше. Говореше за децата й като за „нашите деца“ и й обещаваше, че скоро ще я събере с тях.

— Потърпи малко, сърце мое. Знам колко си нетърпелива и това ме натъжава, но съм ти обещал.

— Как можеш да ми обещаеш такова нещо? Дори ако Стив… ако Стив е все още зает с други неща, сигурна съм, че дон Франсиско никога няма да позволи да бъдат отведени. Ти не знаеш какъв е. Привързах се към него, защото е честен човек, но също така е и деспот. Близнаците са негови правнучета и той няма да отстъпи… Не, не знаеш какво говориш.

Усети притискането на устните му върху дланта си, преди той да отговори ободрително и малко загадъчно:

— Само ми вярвай, не давам празни обещания. Дон Франсиско… е, аз го познавам. Дори сме далечни роднини. Мисля, че ще мога да го убедя, че децата принадлежат на майка си.

Самият факт, че беше майка на две деца, й изглеждаше някак нереален. Понякога дори не си спомняше как точно е изглеждала. Колко ли време бе минало, откакто за последен път бе стояла пред огледало, усмихвайки се или мръщейки се на отражението си? Какво ли ще види, ако отново прогледнеше? Мракът, в който трябваше да живее, я ужасяваше. Дори представата за тъмно мазе, в което е изоставена, и ужасяващото усещане за гадинки, пъплещи по сгушеното й тяло, не можеше да помогне. Мрак, чернота! Но постепенно, останала без избор, Джини започна да свиква с мисълта, че е сляпа. Само разумът й все още не можеше да го приеме.

— Как изглеждаш? — попита го веднъж, а той се засмя меко, взе ръката й и я постави на лицето си.

— А, най-после любопитство, това е добър знак! Пипни и се опитай да си ме представиш, любов моя! Все пак не очаквай някой красив принц. Просто не изглеждам зле, но когато бях малък, едрата шарка ме беляза завинаги. Усещаш ли?

— Да, но това няма значение. Какъв е цветът на очите ти, на косата?

— Вече наистина ме радваш. Очите ми са сини, почти тъмносини. Косата черна. Казват, че много приличам на баща си, въпреки че може би не съм толкова висок. Но съм по-висок от теб, малка моя, както скоро ще разбереш, когато започнем да излизаме заедно на разходка. Крайно време е да се поразтъпчеш из моите градини. Много са красиви и аз с най-голямо удоволствие ще ти ги опиша.

Тя се отдръпна назад, поклащайки глава отрицателно.

— Не! Всъщност… не съм готова още, не смятам…

Съдейки по глъхнещия й глас. Ричард се видя принуден да й даде право.

— Страхуваш се, нали? Разбира се, това е нормално, но ти не можеш да останеш завинаги в леглото, разчитайки на масажа да предпази мускулите ти от атрофия. На краката ти им няма нищо и трябва да се упражняваш, разбираш ли. Говоря в качеството си на лекар. Ще бъда до теб… ще се почувстваш по-добре, ще видиш.

— Станала съм страхливка — унило рече Джини, съзнавайки, че това е самата истина. Усещаше, че той я гледа, и се чудеше какво ли вижда. Искаше й се да скрие лице в ръцете си, но мъжът ги държеше здраво.

— Скъпа моя, ти изобщо не си страхливка. Премина през много трудности и оцеля, стана по-силна. Няма да позволиш на някаква временна несигурност да те победи.

Вечерта, когато жегата попремина, те излязоха да се разходят в градината. Джини носеше копринена рокля, която, по думите му, била с цвета на очите й. Обута във високи до средата на прасеца обувки, тя внимателно стъпваше по настланата с плочи алея. Във въздуха се носеше миризма на цъфнали портокали и екзотични цветя. Стигнаха до висока каменна стена.

— За уединение — обясни Ричард. И когато тя, сключвайки вежди, попита къде се намират, той й отвърна: — В Мексико.

Мексико… Джини не бе и предполагала, не бе помислила досега. За момент усети, че всичко, дори въздухът около нея, е напълно замрял, сякаш дъхът й бе застинал в гърлото. Мексико… — повтори тя наум и се зачуди дали са в Оризаба или в Кордоба, където след войната малка група южняци бяха основали колония. Някои от тях започнали да отглеждат портокалови дървета… Явно кръгът се затваря — помисли си Джини. В този момент усети, че сдържаните сълзи засмъдяха в очите й при спомена за неща, за които избягваше да мисли. Многократно се бе сбогувала с Мексико… и все се завръщаше. Дали това не бе съдба?

Все пак някак успя да запази самообладание и продължи да върви редом с Ричард, който я държеше здраво за лакътя. Не биваше да му дава да разбере, че думите му са я разстроили.

— Уморена ли си, любов моя? Да се приберем ли в къщата?

Джини кимна в знак на съгласие. От необичайното упражнение я боляха всички мускули. Какво пък, след като с мили бе вървяла неуморно — босонога и дрипава, — след като бе танцувала с усещането, че се слива с музиката, и може да не спре с часове… Толкова бе обичала да танцува… но не благоприличните валсове, кадрили и шотландски танци, така популярни в цивилизованите салони, а земните селски танци на Мексико, които се танцуваха под небето. Струваше й се, че гледа назад към някаква друга жена — една пламенна циганска душа, която не би се спряла пред нищо, за да вземе своето, да си върне желания мъж. Да, тогава все още вярваше в щастливия край. Неканена, мисълта проблесна в съзнанието й, носейки горчивина. Дори Стив да ме е обичал някога, или поне желаел, сега не би могъл. Стив харесваше сладки, весели и непорочни жени. Веднъж вече безмилостно я бе превел през ада, за да я излекува от пристрастеността й към опиума. Не би пожелал сляпа жена, а и тя не искаше той да научава за случилото се с нея.

Облегна се на отзивчивата и силна ръка на Ричард, правейки опит да си го представи — да запълни съзнанието си с неговия образ, така че да не вижда нещата, които би искала да прогони от там. Стив и Соня. Стив и Франческа ди Паоли. Ана дос Сантос… Не, това й стигаше и тя отказа да се тормози повече.

По-късно, след вечеря, Ричард както обикновено дойде в стаята й и освободи сръчната прислужница, която й помагаше да се съблече. Винаги идваше да я види, а понякога присядаше до нея, докато заспи. Четеше й, разказваше й за своите пътувания по цял свят и понякога масажираше ходилата и прасците й с леко ароматизирани масла, които винаги я сгряваха.

Тази вечер Джини изглеждаше неспокойна и някак променена. Въпросите й бяха несвързани и неуверени като на прохождащо дете.

— Ричард Ейвъри, защо не съм те срещала преди? И защо е била тази тайнственост? Имам предвид кораба, където бях с Андре, а ти си ме наблюдавал с бинокъла си…

Вместо да се подразни и да стане рязък, той й се усмихна.

— Значи си забелязала? Имах възможност да те наблюдавам и в други случаи. Веднъж в Насау, когато неблагоприлично реши да се изкъпеш в хубавото басейнче с водопад. Спомняш ли си?

Джини си пое рязко въздух:

— Да, но…

— Да отговоря ли и на останалите ти въпроси? Не, не съм искал да се превръщам в мистерия, но се стремях да избягвам тълпите и досадните въпроси. Наричаха ме отшелник и може би съм такъв. Както и да е, занимавах се с едно изследване за някакъв вестник, което бях обещал на един виенски колега. Така че, както разбираш, не желаех да ме безпокоят. Но ти ме разсейваше, сърце мое — всъщност, намирах те неустоима. Ето защо продължих да те следвам, болен от любов. И се радвам, че те открих в катедралата оня ден.

— Аз също се радвам и мисля, че трябва да ти простя за… за това, че си ме наблюдавал, когато съм мислела, че съм сама. Но кажи ми защо настояваш, че сме… че съм твоя съпруга?

— Може би защото много искам да е така — гласът му звучеше почти хлапашки и Джини го усети как се навежда, за да докосне леко ръката й.

— Освен това трябваше да им кажа нещо — на добронамерените власти, които настояват за паспорти и други подобни формалности. Най-лесно бе да обявя, че сме женени… Дори и нещо повече — струва ми се, че е истина. Някой ден ще ти обясня, обещавам. Когато си готова за това.

— Бих искала да мога да видя лицето ти — въздъхна тя. — По него бих отгатнала…

— Дали лъжа или не — довърши той нежно и поднесе ръката й към устните си. — О, прескъпа моя, слушай гласа ми, докосвай лицето ми и така ще знаеш кога то се променя. В миналото многократно си била наранявана от лъжи и измами. Но аз се кълна, че не бих те наранил или измамил съзнателно. Обичам те, откакто за пръв път те зърнах, но дори и преди това. Ние сме се познавали и обичали много пъти преди, и отново ще бъде така. Мислиш, че съм луд ли?

— Не — в гласа й прозвуча съмнение, което тя се опита да скрие. — Но разбирам, че има много неща, които трябва да ми обясниш.

Тогава Ричард започна да й говори. Гласът му бе нисък и успокояващ. Силен, какъвто го помнеше от нощите, когато проникваше през воала на замъгленото й съзнание. Това бе мъжът, спасил живота й, мъж, който я обичаше всеотдайно и който вярваше, че срещата им е била предопределена.

Тази нощ Ричард Ейвъри не я остави да спи сама както обикновено — люби я с думите, а след това с ръцете си — нежни и любопитни, също и с устни… А когато Джини се почувства като лира с изопнати до скъсване струни, вибрираща от желание да му се отдаде, той я взе. След това легна до нея, притискайки я крепко и нежно до себе си, докато и двамата заспаха.

23

По-късно Джини си мислеше за тази нощ като за повратна точка в неспокойния й, криволичещ живот. В своя див бяг, търсеща убежище, бе преминала някаква невидима бариера, и веднъж прекрачила прага, чу вратата да хлопва зад нея, скривайки я от несигурността. Да, най-сетне се почувства в безопасност и знаеше, че го дължи на Ричард. Тя повярва на думите му, че слепотата й е временна. Повярва и се почувства сигурна, заобиколена от грижите и любовта му. От това ли имаше нужда или й липсваше лудото люшкане между възторга и отчаянието, когато се чувстваше ту замаяна от щастие, ту напълно нищожна? Как е могла да желае един мъж и да се бори със зъби и нокти, за да го запази, без да е сигурна в него? О, между нея и Стив бе имало горчиво-сладка смесица от чувства, но те бяха изтъкани от конфликти, интриги и несигурност. Двамата никога не се довериха напълно един на друг, затова и толкова често се бе налагало да се разделят. Напоследък бе по-лесно да не мисли за Стив или за каквото и да е друго от миналото. Тя имаше Ричард, който я слушаше без ревност, без съмнения, способен да й обясни всичко — дори нейните собствени постъпки.

Като своенравно и разглезено дете, тя бе попадала от една безпътица в друга, наранявайки най-вече себе си. Колко глупава се бе оказала! Но колкото преди бе твърдоглава и своеволна, склонна да върви по свой собствен път, толкова по-доволна бе сега, оставяйки се да бъде водена от Ричард. Той бе изключително мъдър и толерантен мъж, спокоен и любящ. Джини бе щастлива, че се е влюбил в нея. Преди времето се влачеше мъчително и като че безкрайно, но сега Джини оставяше дните и нощите да се сливат в сладостна безметежност. Тя вече бе престанала да пита Какъв ден сме днес? и Колко е часът? Всичко това вече нямаше значение по единствената възможна причина — тя бе съвършено щастлива и доволна.

Неусетно настъпи денят, в който Хелън трябваше да си замине, за да отиде при майка си, както почти свенливо бе обяснила. Горката Хелън — помисли Джини, — без собствен живот, без свой мъж. Опита се да си представи майка им — такава, каквато я бе описал Ричард — висока и слаба, с подчертани скули, бледо лице и тъмнокафява коса (лорд Тиндейл, разбира се, бе русокос).

— Кога почина той? А бяха ли щастливи родителите ти?

За момент, преди да отговори на въпроса й, Ричард замълча и Джини почти си го представи как вдига рамене.

— Могат ли децата да знаят? Винаги съм си мислел, че тяхната история е много романтична и съм сигурен, че майка ми докрай остана предана на своя съпруг. Той бе окуцял след падане от кон. Случило се няколко години, преди да се родя.

— Сигурно е било тъжно — Джини потръпна от примесено със страх чувство на състрадание. Дали нямаше завинаги да остане сляпа?

— Почина преди няколко месеца — каза Ричард рязко, прекъсвайки мисълта й по своя си, тайнствен начин. — Но не се разстройвай! Бе болен почти от година и знаеше, че ще умре. Направих каквото бе по силите ми, за да облекча страданията му. Той беше добър човек.

Джини усети известна неловкост в думите му. Прииска й се да вижда както преди. Обгръщащият я мрак все така я плашеше, правеше я зависима от другите.

— Обичаше ли баща си? — прикривайки собствените си емоции, попита тя. Въпросът сам се изплъзна от устните й и тя добави бързо, притеснена от нетактичността си: — Аз… предполагам, че не трябваше да питам, но… Постъпих безсърдечно, оставяйки баща си в Ню Орлиънс, точно когато бе толкова болен. Мислех, че го обичам много, но всъщност изобщо не съм го познавала. Виждаш ли, мислех си… че иска да ме използва. И тогава ми казаха, че той изобщо не ми е баща… — Историята се изплъзна неусетно, а Ричард не продума, докато Джини не свърши. Чудеше се как ли ще реагира той и остана изненадана от смеха му.

— О, скъпа любов моя, колко си приличат съдбите ни! Сега съм по-сигурен откогато и да било, че линиите на безбройните ни животи често са се преплитали. Виждаш ли, човекът, когото наричах „татко“, също не беше мой истински баща. Не ми бяха казали, и аз не би трябвало да зная, докато не попаднах на някакви документи, — нещо като дневник. След злополуката на баща ми — или на човека, когото винаги съм мислел за свой баща, — му казали, че не може да има повече деца. Това се случило след раждането на Хелън. Бедната ми сестричка… Очаквали да се роди момче. Лорд Тиндейл бил последната издънка на знатния род. Както се досещаш, името, земята и приходите, съпровождащи титлата — всичко, което е притежавал, — поради сложния ред за наследяване щяло да отиде в полза на короната. Ето защо имало нужда от наследник, за да бъдат осигурени майка ми и сестра ми.

— О, Ричард! Не трябваше… сигурно много те боли да говориш за това. — Джини стисна силно пръстите му, преди той да продължи с равен глас:

— Не, защо трябва да ме боли. Било е изпитание, разбира се. Но бих могъл да си представя какво му е минало през главата. Той обичал жена си и тя го е обичала и му била благодарна за онова, което направил за нея. И после… те обсъждали това с месеци. А накрая… накрая се уговорили. Баща ми писал на един стар приятел, много близък свой приятел от детинство, с когото били изгубили връзка. Този човек бил вдовец и също имал дъщеря, която по онова време тъкмо се била сгодила, приставайки на някакъв чужденец. Така че… започваш ли да разбираш, любов моя, как съм бил заченат. Майка ми и сега все още е хубава жена. Навярно тогава е била… прелестна. Била горе-долу дванадесетгодишна, когато английският „милорд“ я спасил. Твърде млада! Тя… направила каквото трябвало и за щастие това не продължило дълго, защото приятелят на баща ми бил силен и мъжествен. Родил съм се девет месеца след като той напуснал Куба — горещата страна, избрана от лорд Тиндейл за негов и на персийската му съпруга дом.

— И? — въздъхна Джини, увлечена от историята. — Този човек, твоят истински баща, виждал ли си го някога? А майка ти, тя…

— А, очакваш щастлив край на тази приказка? Е, би могло да се каже… предполагам. Лорд Тиндейл, знаейки, че е близо до смъртта, писал още веднъж на своя приятел, когото очевидно не бил забравил, въпреки че той, от своя страна, се оказал достатъчно джентълмен, за да стои настрана. Виждаш ли, той пристигна в Куба няколко седмици след смъртта на баща ми. Не мога да не мисля за лорд Тиндейл като за свой баща. Малко след това аз напуснах семейството си. Без съмнение — незряла постъпка от моя страна. Щях да се срамувам от нея, ако не те бях срещнал.

Това е направо невероятно — смаяно помисли Джини. Ето откъде били сините му очи, черната коса и необяснимото усещане за близост, което й даваше тембърът на гласа му. Да, дори дългите, чувствителни пръсти, които я галеха и възбуждаха нежно и умело. Какво невероятно съвпадение, дон Франсиско Алварадо беше баща на Ричард. И дядо на Стив! — нашепваше потресено съзнанието й. Ето защо Ричард бе толкова сигурен, че дон Франсиско ще й позволи да вземе децата със себе си.

А Стив? Какво щеше да направи той, когато научеше, че е изгубил не само жена си, но също и близнаците, и че не е единственият наследник на дон Франсиско?

Няма да се трогне особено… Не съм сигурна дори, че мисли за тях като за свои деца. Всичко това е непоносимо! — развълнувана си каза Джини. Не, тя ще послуша Ричард, който бе лекар на душата й също толкова, колкото и на тялото. Бе я посъветвал да гледа напред, в бъдещето, вместо да живее в миналото. Точно това трябваше да направи. Имаше пълна вяра в Ричард — невероятно бе как я успокояваше и укротяваше с ниския си, спокоен глас нейните понякога страховити настроения. Ричард не криеше нищо от нея, можеше да разчита на пълна откровеност от негова страна. Той не скри дори факта, че сега дон Франсиско бе женен за неговата майка и я бе довел със себе си в Мексико. При тях бе заминала Хелън.

— А сега, скъпа, мисля, че това ти е достатъчно за днес! Виждам, че се мръщиш, обаче всяко напрежение е вредно за теб. Само помни, че няма за какво да се притесняваш. Ти си моята възлюбена и единственото ми желание е да не ти липсва нищо.

Хладните му пръсти докоснаха леко челото й и, докато той продължаваше да й говори, Джини неусетно се унесе в дрямка. От известно време имаше главоболие, а сега болката бе изчезнала. Бе се доверила на Ричард и по някакъв странен начин започваше да вярва, че откакто я бе спасил, животът й му принадлежеше. Тя дори престана да се обвинява за всичко онова, което се бе случило, за собствената си слабост.

— Ти си жена, която е оцеляла и преодоляла всички препятствия по пътя си. От какво се срамуваш? Не, прескъпа моя, трябва да престанеш да се самообвиняваш. Най-малкото пък за това, че си жена с нормални потребности. Имаш толкова красиво, сякаш създадено за любов тяло — в това няма нищо лошо. Обичам те и не ревнувам заради миналото ти и заради любовниците ти, независимо дали си мислела, че ги обичаш или не. Ти си великолепна любовница. Как бих могъл да обвинявам някого, че те е пожелал? Ревността няма нищо общо с любовта, а само с притежанието. Спри да се притесняваш… Почини си сега. А когато се събудиш, всичко ще ти се стори по-просто.

— Остани с мен… моля те — чу се да казва, останала без дъх, Джини.

— Винаги ще бъда до теб, докато ме искаш. — Галеше тялото й, докосвайки я нежно и умело с ръце, за които нямаше тайни. Не груби и настоятелни, а търсещи и даряващи наслада. А също и забрава…

Малко по-късно светът, на който Джини едва бе започнала да се радва, изведнъж се пропука. Пристигнаха дон Франсиско с новата си съпруга и заварената му дъщеря. При все че Джини се радваше на завръщането на Хелън, тя се страхуваше от неизбежното спречкване с дон Франсиско. Какво ли щеше да си помисли той, научавайки, че е сляпа? Може би щеше да реши, че на нея не може да й бъде поверена грижата за невръстните й деца. Той бе взискателен и непреклонен старец. Колко трудно й бе да мисли за него като за омъжен за много по-млада от него жена, родила преди толкова много години детето му. И колко трудно й бе да си представи, че това дете е Ричард.

— Трябва да сториш това заради самата себе си… Знам, че си достатъчно смела. Усмихни се! Няма да те изяде. Убеден съм, че таи най-добри чувства към теб, иначе не би дошъл.

Думите на Ричард я ободряваха, но й бе невъзможно да седи в очакване на звука от отварящата се врата, без в съзнанието й да се появи една картина от преди няколко години — Джини застанала пред този стар тиранин, който й обясняваше, че трябвало да се омъжи за неговия внук. Кога беше това? Годините се сливаха, а случките се смесваха като бои, разлени върху палитрата на художник. Тогава, чувайки вратата да се отваря, долавяйки звука от почукването на бастуна по полирания под и един рязък глас, който настояваше за обяснение за какво е всичко това, на Джини й се стори, че времето се е върнало назад в годините, когато тя не се предаваше лесно.

На прага дон Франсиско спря малко смутен и се загледа в седящата до прозореца красива млада жена с огнени коси, в които проблясваше слънцето. Стори му се невероятно, че тези големи, сведени надолу зелени очи не могат да го видят. За бога, изглеждаше същата или почти. Косата й бе отрязана и падаше на вълни, оформена в прическа в стил ампир. Волевата й брадичка, някога предизвиквала авторитета му, също не се бе променила. И…

Като си спомни защо бе дошъл, дон Франсиско прекоси стаята, все още леко задъхан и уморен от пътуването, макар че по-скоро би умрял, отколкото да си го признае.

— Джини, скъпа, ще простиш ли на стареца, ако седне, преди да започнем нашия разговор? Има доста неща, които би трябвало да си кажем. Ще съм ти благодарен, ако ми обадиш, когато се умориш.

Уплашена, Джини не успя да сдържи сълзите си. Подобно внимание бе необичайно за Дон Франсиско и тя бе изненадана да чуе от устата му извинения за това, че я е въвлякъл в един брак, който очевидно я бе направил нещастна.

Младата жена се опита да възрази:

— Но аз обичах Стив. О, моля ви, вие ме познавате достатъчно добре, за да знаете, че рядко правя това, което не искам. Освен… освен ако не съм принудена насила. — Гласът й стана равен и нежен. — Някога обичах Стив и мислех, мили боже, мислех, че съм в някаква приказка, където всеки живее щастливо до края на дните си. Вината не бе само негова — никога не съм била жена за него. Ана бе толкова търпелива и безукорна, когато той… изчезваше за дълго. Но аз… понякога се питам дали ми е простил онова, което ми се случи… или което позволих да ми се случи. Мисля, че ме е обичал известно време или поне така е смятал. Но… какво значение има това сега? Не знам какво да ви кажа, бяхте толкова мил с мен, толкова гостоприемен… Така съм уморена, така… осакатена! Стив никога не би приел сляпа жена за съпруга. Докато Ричард…

— Ти знаеш всичко? Цялата история? — Не виждаше лицето на дон Франсиско, но гласът му звучеше дрезгав от вълнение. Това изобщо не бе онзи враждебен и арогантен глас, който помнеше от едно време.

— Ричард ми разказа част от нея и аз наистина разбирам… Без да скрива нищо, старецът й разказа останалото, включително най-скорошните събития — неговата среща със Стив в Куба. На Джини не й бе трудно да си представи как е протекла. Виждаше гнева в очите на Стив, начинът, по който едва е сдържал гнева си — единствено заради уважението, което хранеше към дядо си.

— Бе изминал дълъг път, за да ме открие, и издейства да ми разрешат да напусна Куба.

На Джини й се стори, че долови хихикане в гласа на дон Франсиско — сякаш бе дете, обвинено в кражба.

Оказа се, че покойният лорд Тиндейл и жена му симпатизирали на бунтовниците, а пристигайки в хасиендата си дон Франсиско се разочаровал от испанците. Сприятелил се с някои от бунтовниците и техните поддръжници. Било му дотегнало от испанските войници, които безцеремонно присвоявали едър и дребен добитък.

Станало ясно, че Стив е от другата страна на барикадата. Искал да изведе дядо си от Куба, но бил шокиран от неочакваната му женитба.

— Не успяхме да се разберем — обяви дон Франсиско с предишната си арогантност.

— Но…

— Няма значение! Нищо чудно, като се има предвид, че Естебан има много приятели на страната на правителството. За последно чух, че се връща в Хавана, въпреки моите напомняния за задълженията, които има тук. И оттогава нямам представа…

Бе разговор, съставен от накъсани изречения, въздишки и паузи, а краят му бе доста по-различен от предишния път. Джини имаше усещането, че дон Франсиско бе улегнал или още се чувстваше виновен за времето, когато не бе успял да попречи на френския полковник Деверо да я арестува заради престъпленията на Стив. Това арестуване бе променило живота им завинаги.

Така че сега тя имаше ако не одобрението, то поне прошката на дон Франсиско относно решението да промени живота си. Той дори се ангажира да помогне за разтрогването на брака й със Стив. Джини усети по страните й да се стичат предателски сълзи. Чувстваше се… О, боже, не разбираше съвсем добре онова, което чувстваше. Струваше й се, че през по-голямата част от живота си бе мразила и обичала Стив Морган. Името му постоянно бе в ума й, а сега цялата тази част от нейния живот беше приключила и на Джини й предстоеше да започне всичко отначало. Отново да изпитва чувства, отново да вярва някому… имала ли бе някога пълно доверие на Стив? В Ричард поне можеше да бъде сигурна. Той й бе спасил живота и никога не направи опит да се възползва нечестно от нея. Да, това беше сигурно. Ричард я обичаше чистосърдечно, в което очевидно бе уверен и дон Франсиско, иначе не би повел скъпите си правнуци на такова дълго и уморително пътуване.

— Не зная защо плача — мълвеше Джини, усещайки сълзите неудържимо да бликат и да се стичат по лицето й. В края на краищата сега имаше всичко, което би могла да желае.

Ричард държеше ръцете й, целуваше мокрите бузи и разтреперани устни.

— Не плачи, любов моя. Обещавам да те направя щастлива. Ще започнем нов живот, на ново място — ти, аз и нашите деца.

Гласът му както винаги я успокои и накара да се чувства сигурна. Джини продължи да хълца, докато не се освободи от омразата, любовта, безпомощността и пресищането, разочарованието… от всичко. Заспа в обятията на Ричард. Сънят й я върна във Франция, отново шестнадесетгодишно, надничащо през прага на живота, момиче, с протегнати ръце към всичко онова, което я очакваше. Сега бе свободна да започне всичко отначало…