Залезът на боговете (Или как се философства с чук в ръка)

— 1 —

Моите непоносимости. Сенека: или тореадорът на благородното. Русо: или връщане към природата im impurus naturalibus19. Шилер: или моралният тръбач на торбаланковците. Данте: или хиената, твори в гробовете. Кант: или cant20 като свободен в себе си характер. Виктор Юго: или маякът в морето на глупостта. Лист: или училище за рутинно отношение към жените. Жорж Санд: или дойна крава с добър „стил“. Мишле: или опиянението, събличащо си роклята. Карлайл: или песимизмът като отказан обяд. Джон Стюарт Мил: или обидната яснота. Братята Гонкур: или Аяксите в борба с Омир. Музика от Офенбах. Зола: или „радостта да вониш“.

— 2 —

Ренан21. Теология или загниване на разума чрез „греха“ (християнството). Свидетелство за Ренан, който, дори и да рискува с някое да или не в неопределен вид, винаги греши, при това с една смешна последователност и методичност. Например той искаше да обедини la science22 и la noblesse23, но науката принадлежи на демокрацията и може да се докосне с ръка. С известно честолюбие той иска да създаде един духовен аристократизъм, а същевременно коленичи пред неговата противоположност, евангелието на покорството — как биха помогнали тук свободният дух, модерното, шегата и присмехът, след като си останал при християнина, католика и духовника! Както йезуитите и изповедниците, в областта на изкушението Ренан е просто изобретател: в душата му се крие и една чернокапска усмивчица — както и всички духовници, той е най-опасен, когато обича. Тогава няма равен на себе си… Именно този облекчаващ нервите Ренанов дух е още една гибел за бедната, болна и лишена от воля Франция.

— 3 —

Сент Бьов24. Нищо мъжко, просто пропит с ненавист към всичко мъжествено. Обикаля наоколо — фин, любопитен, малко отегчен — в основата си една женствена личност, с женска отмъстителност и феминизиран разсъдък. Като психолог е гений на злословието, неизтощим, безкрайно богат на подобни средства. Никой не умее по-добре от него да смеси в похвалата и малко отрова. Плебей в своите най-долни инстинкти и родствен с ресентимента на Русо — и следователно романтик, — защото жадният за отмъщение инстинкт на Русо смръщено наднича през рамото на всеки романтизъм. Революционер, когото обаче страхът е задържал на прага. Несвободен пред всичко силно — общественото мнение, Академията, двора, дори и Порт Роял. Обиден на всичко велико, съдържащо се в човека и нещата, противник на всеки, който вярва в себе си. Достатъчно поетичен и женствен едновременно, за да усети силата на великото, винаги превит и сгърчен като онзи червей, който вечно се чувствал настъпен. Неудържим и свръхмащабен като критик, развяващ знамето на космополитната свобода, но лишен от смелост да признае разврата. Като историк е лишен от силата на задълбочения философски поглед — затова и отхвърля възможността да бъде съдник на голямото, маскирайки се зад „обективността“. Съвсем различен е обаче към онова, което налага присъствието на тънкия, изискан вкус — тогава е весел, смел, тогава е майстор. Напомня ми Бодлер.

— 4 —

Imitatio Christi25 е от ония книги, които не мога да разгърна без физиологическо отвращение; тя просто разнася уханието на вечно женското, за разбирането или за усещането на което е необходимо да си французин или вагнерианец. Този светец говори за любовта по начин, който възбужда любопитството и на парижанките. Казаха ми, че онзи най-хитър йезуит, О. Конт, който искал, заобикаляйки науката, да поведе французите към Рим, бил инспириран от тази книга. Вярвам го! „Религията на сърцето“…

— 5 —

Дж. Елиът26. Характерната последователност на англичаните, която не липсва и в морала а’ла Елиот, е, че веднъж откъснали се от християнския бог, толкова по-страстно те желаят да запазят християнския морал. В Англия, за да извоюваш и най-малката еманципираност, трябва да се проявиш пред теологията като морален фанатик. Това е цената — във вид на разкаяние. За нас — останалите — това е по-различно. Ако се откажеш от християнската вяра, смъкваш от плещите си и задълженията към правото да споделяш християнския морал. За съжаление обаче това не се разбира евидентно, а трябва непрекъснато да бъде обяснявано на английските плиткоумници. Християнството е измислена система, в която се дава пълна и цялостна представа за всяко нещо — за нещата изобщо. Ако откършим от тази система някое основно понятие — например вярата в бога, то тогава ще я разрушим — просто от нея няма да остане нищо. Християнството приема, че човек не знае, не може да знае кое за него е добро и кое — лошо. Човекът вярва в бога, а само бог знае. Християнският морал е заповед — неговият произход е трансцендентен, — той е извън всякаква критика, извън всякакво право на критика, той носи само истината, ако това е бог, и устоява или пропада чрез вярата в бога. Ако англичаните наистина вярват, че знаят „интуитивно“ кое е добро и кое лошо, ако вследствие на това погрешно допускат, че моралът им няма нужда от гаранцията на християнството, това е просто следствие от господството на християнската преценка на ценностите — израз на силата и дълбочината на тази преценка. Тъй че произходът на английския морал е забравен, прекалено условното вече не усеща правото си на съществуване. За англичаните моралът не е проблем…

— 6 —

Жорж Санд. Прочетох първите й пътни бележки: като всичко, произхождащо от Русо — фалшиво, преувеличено, надуто. Просто не издържам този шарен, тапетен стил, а също и амбицията на паплачта към щедрост и великодушие. Най-лошото тук обаче е женското кокетиране с мъжествеността, с маниерите на още невъзпитаните юноши. Колко студенина лъха от тази артистка, все още не излизала на подобаващата й сцена! Студена като Юго, като Балзак, като всички пишещи романтици! Колко самодоволна е тази плодовита в писането крава, която, както впрочем и нейният ангел Русо, обладава нещо немско в най-лошия смисъл. А това стана възможно едва при упадъка на френския вкус! Но Ренан я обожаваше…

— 7 —

Морал за психолози. Да не създаваме булевардна психология. Да не наблюдаваме заради самото наблюдение! Това е кривогледо, преувеличено и измъчено. Не бих съветвал да се разглежда преживяното като воля за преживяно. В преживяното не трябва да се оглеждаш, всяко подобно оглеждане накрая води до гледане на нещата „с лошо око“. Един роден психолог инстинктивно се предпазва от гледане заради самото него — същото се отнася и за родения художник. Той не работи според природата, а се оставя на своите инстинкти, на своята camera obscura27, като по този начин изразява „случай“, „природа“, „преживяно“… И чак тогава осъзнава общото, края, отговора — той не познава съзнателното абстрахиране от конкретния случай. Какво би станало, ако това се извърши по друг начин? Например както парижките романисти, които създават булевардна, амбулантна психология? Те непрекъснато дебнат действителността и вечер се завръщат с пълна шепа странности и куриози. Но погледнете крайния резултат — купчина лекета, в най-добрия случай някаква мозайка, но винаги нещо сглобено, неспокойно, крещящо шарено. Най-лошото в тази област е заслуга на носителите на „Гонкур“ — и два реда, написани от тях, карат психолога да настръхне. Природата, преценена от позицията на изкуството, не е модел. Тя преувеличава, изкривява, оставя празнини. Природата е случай. Изследването „според природата“ е лош признак, издаващ наличието на подценяване, слабост и фатализъм; да лежиш в праха пред дребните факти — това ми се струва несвойствено за един съвършен художник. Да видим какво става, какво е — това е работа на друг вид духовност — антиартистичната, фактическата. Трябва да знаеш кой си…

— 8 —

За психологията на артиста. За да съществува изкуство, за да е налице естетическо виждане и създаване, е необходима една физиологическа предпоставка — опиянението. То трябва най-напред да повиши възбудеността на целия организъм — извън това състояние не се постига изкуство. Всички толкова различни форми на опиянението притежават тази сила — и най-вече опиянението от половата възбуда, най-старата и първична негова форма. Подобно е опиянението, породено от всички силни страсти и афекти — от празника, от състезанието, от красивото изпълнение, от победата, от екстремното движение, от жестокостта, от разрушението. Съществуват и други видове — от метеорологични състояния (например пролетта), от въздействието на наркотици, и, накрая, опиянение от волята, от преливащата воля. При опиянението най-съществено е чувството за прилив на сила, усещането за съвършенство. При подобно състояние се отдаваш на нещото, принуждаваш се то да те завладее, улавяш го, просто го насилваш — някои наричат този процес „идеализиране“. Да се освободим от един предразсъдък — идеализирането не се състои, както е прието да се смята, в абстрахиране от дребното и страничното. Тук по-скоро е решаващо едно чудовищно подчертаване на главните черти, при което второстепенните просто се изгубват.

— 9 —

В подобно състояние можеш да обогатиш всичко, черпейки от собственото му съвършенство — онова, което виждаш, и онова, което искаш, изглежда мощно, претоварено със сила и енергия. Тогава човек довежда всичко до там, щото да отговаря на силата му — докато нещата станат рефлекси на това собствено съвършенство. Именно това преобръщане в съвършенство, необходимостта от такова превръщане е изкуство. Дори онова, което нещото не притежава, въпреки това му се прибавя е цел удоволствие — в изкуството човекът се наслаждава на собственото си съвършенство. Би трябвало да е позволено създаването на противоположно състояние — едно специфично антиизкуство на инстинкта, — където всички неща обедняват, отслабват, разколебават се, стават нищожни. В тоя смисъл историята просто изобилства от подобни антиартисти, които по необходимост трябва да изцеждат нещата, трябва да ги направят слаби и хилави. Такива са например истинските християни — да вземем Паскал, — просто от християнин не става артист. Ако обаче погледнем Рафаело и го сравним с някой хомеопатичен християнин от XIX век — Рафаело казва да, Рафаело прави, следователно Рафаело не е бил християнин…

— 10 —

Какво означават въведените от мен в естетиката противоположни понятия Аполоново и Дионисово, разглеждани и възприемани като видове опиянение? Аполоновото опиянение запазва във възбудено състояние преди всичко окото, така че то придобива визуална сила. Художникът, скулпторът и епикът са par exelence визионери. Напротив, в Дионисовото състояние е възбудена цялата система на афектите, тъй че всички изразни средства изведнъж се отприщват и цялата сила на представяне, възпроизвеждане, трансформация, преображение и промяна буйно се освобождава от тялото. Същественото на тази метаморфоза е в нейната лекота, в невъзможността да не реагираш (подобно на някои истерици, които при всеки знак се хвърлят във всяка роля). За Дионисовия човек е невъзможно да не разбере някакво внушение, той не пропуска което и да е състояние на афекта, той притежава във висша степен възприемащ и разгадаващ инстинкт, също както и великото изкуство на съпричастието. Той влиза „под кожата“ на всичко, всеки афект му е близък, но всъщност това е само остатъкът от един много по-пълен и завършен изразен свят на афекта, нещо като утайка на Дионисовия хистронизъм. Например за осъществяването на музиката като особено изкуство са изключени множество сетива (например мускулите, защото при определено състояние ритъмът се усеща най-продължително именно там), така че човек да не може веднага да възприеме и изрази всичко онова, което чувства. Въпреки всичко това е нормално Дионисово състояние, особено разгледано като прасъстояние — музиката е една бавно достигната негова специфика, но тя не е за сметка на останалите му компоненти.

— 11 —

Актьорът, мимът, танцьорът и музикантът са родствени в своите инстинкти, но постепенното им специализиране е довело до разлики и дори до противоречия. Лирикът най-дълго е останал сроден с музиканта, а актьорът — с танцьора. Архитектът не изразява нито Дионисовото, нито Аполоновото състояние, той е въплъщение на най-великия акт на волята, онази воля, която премества планини — това е опиянението от великата воля, която се изисква от изкуството. Най-висшите хора са инспирирани от архитектите — последните винаги са били под въздействието на силата. В строежа трябва да бъде въплътена гордостта, победата, триумфът над тежестта, волята за власт, архитектурата е едно красноречие на силата, изразено във форми — понякога сговорчиво, често ласкателно или просто заповедно. Висшето усещане за власт и сигурност се изразява в онова, което притежава великият стил. Онази сила и власт, която не се нуждае от доказателства, за която е без значение дали ще се харесва, отговаряща точно, без да се нуждае от свидетели. Тя съществува несъзнателно благодарение на своите противници, тя е съдбовно смирена в себе си — един велик закон. В това е същността на великия стил.

— 12 —

Прочетох биографията на Томас Карлайл28 — един фарс против познанието и волята, една героико-морална интерпретация на диспептични състояния. Карлайл е човек на силните думи и етюди, един оратор по необходимост, притежаващ едновременно както копнежа да проповядва силна вяра, така и неспособността да вярва (в това отношение е типичен романтик!). Копнежът към по-силна вяра не е доказателство за нейното наличие, а много повече за обратното. Ако притежаваш това изискване, можеш да си позволиш приятния лукс на скептицизма — обладаваш достатъчна сигурност и устойчивост за това. Чрез една приповдигнатост в боготворението на хората, обладаващи силна вяра, а също и чрез своята ярост срещу малцината естествени Карлайл потиска нещо у себе си — той просто се нуждае от шум. Една непрекъсната и страстна себе-_несговорчивост_ — това е неговото амплоа, по този начин той е и си остава интересен. Наистина в Англия се възхищават най-вече от неговата приказливост. Е, това е типично английско, а погледнато от позицията на твърдата английска убеденост, в проявата на нещата единствено чрез техните предимства, той е дотолкова лесно разбираем, че поевтинява… В основата си Карлайл е един английски атеист, за когото е въпрос на чест да не е такъв.

— 13 —

Емерсън29. Много по-знаещ, по-многостранен, по-рафиниран от Карлайл — преди всичко по-щастлив… Той е от тези, инстинктивно хранещи се с амброзия, които просто оставят непокътнато в нещата онова, което не могат да сдъвчат. В сравнение с Карлайл той е човек на вкуса. Въпреки че много го е обичал, Карлайл го определя като човек, който „не ти дава да го захапеш“. Казано е с право, но не във вреда на Емерсън. Той притежава онази добродушна веселост, която преди всичко възбужда сериозност — той не знае и не се интересува дали е остарял и колко още ще бъде млад. Духът му винаги намира начин да бъде доволен и благороден. И досега той скита из веселата трансцендентност като онзи стар добряк, който се връщал от мила среща. Той с благодарност казвал: „Ut desint vires tamen est laudanda voluptas.“30

— 14 —

Анти-Дарвин. Ако говорим за известната „Борба за живот“, на мен тя ми изглежда повече твърдение, отколкото доказателство. Цялостният аспект на живота не е в нуждата, нито в глада, а по-скоро в богатството, в задоволеността, в дори абсурдното разточителство — където има борба, тя е за власт… Не трябва да смесваме Малтус с природата. Ако приемем все пак, че такава борба съществува, то тя се развива в посока, противоположна на тази, която желае Дарвиновата школа, което би трябвало да желаят в тази школа — тази борба е враждебна за силните, за привилегированите, за щастливите изключения. Видовете не се развиват към съвършенство — слабите непрекъснато стават господари на силните, защото са повече и са по-хитри… Дарвин е забравил (съвсем по английски!), че слабият обладава повече дух… Трябва да ти е необходим дух, за да го придобиеш; когато вече не се нуждаеш от нещо, ти го загубваш. „Който притежава силата, не се нуждае от дух.“ „Потрябвал ни е! — казват днес в Германия. — Нали ще ни остане Империята!“ Както се вижда, в понятието дух влагам предпазливост, търпение, хитрост, престореност, висше самообладание и всичко, което се нарича мимикрия (към последното се отнасят и голяма част от добродетелите).

— 15 —

Каузистика на психолога. Психологът е познавач на човека — а всъщност защо той изследва хората? На техен гръб той печели някои малки привилегии — в отделни случаи и по-големи, — той е политик! Но ето и друг, който познава човека. И вие смятате, че той не го прави за своя изгода, че той е висшата „обективност“? Внимавайте! Вгледайте се добре! Той вероятно желае дори и по-опасна привилегия — да смущава хората, да ги „гледа отвисоко“, да не се смесва повече с тях. Такъв „обективист“ презира човека, докато първият е хуманен — това се вижда от пръв поглед. Той върви поне редом с хората, ако не и между тях…

— 16 —

За да опиша множеството случаи, поставящи под съмнение психологическия такт на немците, ми пречи единствено почтеността. Веднага мога да подкрепя тезата си: никога няма да простя на немците, че сгрешиха в избора си на Кант и неговата „Философия през задната врата“, както я наричам — това изобщо не е типът на интелектуалната почтеност. Другото, което не мога да слушам, е прословутото „и“ — немците казват „Гьоте и Шилер“, страхувам се, че те казват дори „Шилер и Гьоте“. Та те не познават ли този Шилер? Има и по-лошо „и“, със собствените си уши чух да казват — е, вярно, бяха само университетски професори — „Шопенхауер и Хартман“…

— 17 —

Хората, които обладават дух, а освен това са и силни, надживяват и най-болезнените трагедии — но те се отнасят почтително към живота именно защото той им се противопоставя.

— 18 —

За „интелектуалната съвест“. Нищо не ми изглежда днес по-рядко срещано от истинското лицемерие. Имам сериозното съмнение, че чистият и благ въздух на нашата култура не му понася добре. Лицемерието принадлежи на вековете, в които е господствала великата вяра — тогава човек не се е отказвал от убежденията си дори и когато е трябвало по необходимост да ги прикрива с други. Днес хората по-лесно се освобождават или, което е по-често срещано, приемат още една вяра — и във всички случаи остават честни. Без съмнение в наше време са възможни многократно повече убеждения наведнъж, в сравнение с миналото: възможно — това означава позволено, безвредно. Оттук произлиза и толерантността към собствената личност. Тази толерантност позволява множество убеждения, те пък от своя страна живеят поносимо едно с друго, взаимно се пазят от това, да не се компрометират помежду си, както впрочем и целият днешен свят. С какво би могъл да се компрометираш днес? С последователност. Ако вървиш по права линия. Ако онова, което казваш, не е поне петсмислено. Страхувам се, че модерният човек е толкова удобен за обладаване от някои пороци, че те просто ще изчезнат като такива. Всяко зло, което е обусловено от силна воля — а вероятно не съществува зло без присъствието на волята, — при допир с нашия нездрав въздух се изражда в добродетел… Малкото лицемери, с които се запознах, имитират лицемерието — те, както и всеки десети днешен човек, бяха актьори.

— 19 —

Красиво и грозно. Ние, ограничените, смятаме, че няма нищо по-зависимо от чувството ни за красивото. Онзи, който се опита да мисли за човека, без да обръща внимание на човешките удоволствия, веднага губи почва под краката си. „Красиво само за себе си“ е просто словосъчетание, дори не и понятие. В красивото човекът се самопоставя като мярка за съвършенство, кланя се сам на себе си. Веднъж създаден, един вид не може да казва за себе си друго освен да, т.е. да се самоутвърждава. Доказателство за това е най-низшият му инстинкт — запазването и продължаването на вида. Човек вярва, че светът е пълен с красота… Той по принцип се отразява в нещата, той преценява като красиво всичко онова, което рефлектира него самия; присъдата „красиво“ е негова суетност, типична за вида. Може би подозрението нашепва в ухото на скептика: нима красивото в света е в това, човекът да определя красотата му? Човекът просто е очовечил света — това е всичко. Но абсолютно нищо не ни гарантира, че точно той е моделът за красота. Как ли би изглеждал той в очите на един съдник с повишен вкус? Вероятно смел, може би самоироничен и своеволен? „О, Дионис, боже мой, защо ми дърпаш ушите?“ — попитала веднъж Ариадна любовника си философ в един от познатите ни разговори на Наксос. „Намирам ги смешни, Ариадна — отвърнал той. — Защо не са по-дълги?“

— 20 —

Нищо не е красиво освен човека — върху тази наивност почива цялата естетика, това е нейната първа истина. Да посочим веднага и втората: няма нищо по-грозно от изродилия се човек — и с това кръгът на естетическата присъда се затваря. Погледнато физиологически, всичко грозно отслабва и потиска човека. То му напомня за упадък, опасност и безсилие и той сам започва да губи сила. Влиянието на грозното може да се измери с динамометър. Ако някъде човек се чувства потиснат, „грозното“ просто е наблизо. Чувството му за сила, волята му за власт, смелостта и гордостта му просто отслабват и се изгубват в присъствието на грозното, докато красивото ги стимулира и активизира. И в единия, и в другия случай правим един извод: предпоставката е чудовищното изобилие, натрупало се в инстинкта. Грозното се приема като знак и симптом на дегенерацията — онова, което отдалеч ни подсеща за упадъка, предизвиква присъдата „грозно“. Всеки признак на изтощение, на старост, на умора, всяко ограничение във вид на спазъм, гърч, парализа и преди всичко миризмата, цветът, формата на развалата, завършваща с разложение, предизвикват едни и същи реакции — „грозно“. Оттук произлиза и омразата, но какво всъщност човек мрази? Няма съмнение — той мрази залеза на собствения си тип. Тук той мрази от най-дълбоките си инстинкти; в тази омраза се съдържат трепет, предпазливост, дълбочина, далновидност — това е най-дълбоката омраза, която съществува. Заради нея изкуството е дълбоко, проникновено.

— 21 —

Шопенхауер. Шопенхауер е последният немец, когото разглеждам (и който, заедно с Гьоте, Хегел и Хайне, е европейско, а не просто локално, „национално“ явление). За всеки психолог той е случай от първа величина, един зъл и гениален опит за нихилистично всеобезценяване на живота чрез въвеждане на противоположното понятие — великото себеутвърждаване на волята за живот извежда на преден план най-ексхуберантните жизнени форми. Едно след друго той интерпретираше изкуството, героичното, гениалното, красивото, великото съчувствие, познанието, жаждата и волята за истина, трагедията, и то все като следствие на отрицанието, на „необходимостта“ от отрицание, заложено във волята — всъщност най-великата психологическа фалшификация в историята след християнството. Вглеждайки се по-точно, ще съзрем наследството на християнската интерпретация: само че Шопенхауер приемаше, макар и в нихилистичен, т.е. в християнски смисъл, отречените от самото християнство висши културни достижения на човечеството (във вид на „пътища към спасението“, на „праформи на спасението“, на „стимула от необходимостта от спасението“).

— 22 —

Ще посоча един-единствен случай. Шопенхауер говори за красотата с една тромава жар — в последна сметка защо? Защото той вижда в красотата моста, през който непрекъснато искаш да продължиш пътя си… За него красотата е „моментното спасение от волята“, но към вечното спасение тя примамва непрекъснато… Той описва красотата като „лечителка“, „спасителка“ от „фокуса на волята“, от сексуалността, в красотата той вижда дори отричане на инстинкта за продължаване на рода! Ама че чудноват светец! Някой му противоречи и мисля, че това е природата. Защо изобщо съществува красота в тона, в баграта, в миризмата, в ритмичното движение на природата? Кое принуждава красотата да се проявява видимо? За щастие един философ противоречи на Шопенхауер, и то не кой да е, а божественият (по думите на самия Шопенхауер) Платон, който твърди, че всяка хубост и красота те подбуждат към съзидание, към оплодяване и именно в това е есенцията на въздействието й — от сетивното към висините на духовното…

— 23 —

Платон отива и по-нататък. С невинност, свойствена единствено на гърците, а не на „християните“, той заявява, че не би съществувала никаква „платоническа философия“, ако в Атина не е имало толкова красиви младежи и девойки — именно те възбуждат еротичните видения на, философите и не им дават мира, докато не хвърлят семето си във всички неща, в недрата на така благодатната почва. И той е чудноват светец, просто да не вярваш на ушите си, ако изобщо можеш в нещо да му вярваш. Най-малкото отгатваме, че в Атина се е философствало иначе, поне открито. Нищо не е по-малко гръцко от словесната еквилибристика, осъществена от един пришълец, изпитващ душевна любов към бога — така би сторил Спиноза. Според Платон философията по-скоро би била дефинирана като еротично състезание, отколкото като усъвършенстване и вглъбяване в старата гимнастика на наслаждението и нейните предпоставки… Какво всъщност се роди от тази философска еротика на Платон? Една нова форма на изкуството на гръцкото наслаждение, диалектиката. Припомням още, че за чест на Платон и за жалост на Шопенхауер цялата велика култура и литература на класическа Франция е родена върху основата на сексуалното любопитство. Там винаги можем да потърсим вежливостта, галантността, „половото“ съперничество, „жената“ — и няма да търсим напразно…

— 24 —

L’art pour l’art31. Борбата против целта на изкуството е била винаги борба против морализаторската тенденция в него, против подчинението му на морала. Изкуство за изкуството означава всъщност „по дяволите морала“! Но дори само тази враждебност издава насилието на предразсъдъка. Ако изключим от изкуството смисъла на морална проповед и подобряване на човечеството, от това далеч не следва, че то е безцелно, безсмислено и безполезно, с една дума, „изкуство за себе си“, че е просто един червей, захапал опашката си. „По-добре никакъв смисъл, отколкото морален“ — това ни съветва чувствеността. Напротив, един психолог пита винаги: какво прави изкуството? Не възхвалява ли? Не възвеличава ли? Не подбира ли? Не извежда ли? С всичко това изкуството усилва или отслабва определени оценки. Нима това е просто между другото? Случайно ли е? Нима е нещо, в което инстинктът на твореца и артиста не взема участие? Или: не е ли това предпоставката, че творецът може? Дали неговите вътрешни инстинкти са насочени към самото изкуство или много повече към неговия смисъл, към живота, към жаждата за живот? Изкуството е великият стимул на живота, как бихме могли да го схванем като безполезно и безсмислено, като „изкуство за изкуството“? Остава един въпрос: изважда ли изкуството грозните и съмнителните неща на показ, не изглежда ли, че по този начин то се дистанцира от утвърждаването на живота, от самия живот? Наистина са съществували философи, които ни учеха по този начин — цялостният смисъл на Шопенхауеровото учение бе да ни убеди „да се откъснем от волята“, в приемането на резигнацията той виждаше висшата полза от трагедията. Но това — и аз съм го подчертавал многократно — е един песимистичен взор, един „зъл поглед“ — добре е творците да го знаят.

Какво споделя трагическият художник с околните? Не показва ли той именно своето безстрашие пред страшното и неизвестното? Такова състояние е всъщност само добро пожелание — за оногова, който го постигне, не скъпят похвалите. А той самият го споделя, той трябва да го сподели, той е длъжен да го сподели, ако наистина е артист, гений на споделянето. Смелостта и дързостта, които обхващат чувството пред лицето на силен противник, пред един проблем, събуждащ жестокостта — именно това изпълнено със сила състояние разграничава трагическия артист и го възвеличава. Войнственото в душата ни ликува пред трагичното, свикналият със страданието, търсещият страданието, героичният дух и човек награждава себе си, собственото си съществуване, именно с трагедията. Нему трагикът дължи опиянението си от тази най-сладостна жестокост.

— 25 —

Да си непретенциозен в отношенията си с хората, да отвориш сърцето си за всекиго — това наистина е либерално, но нищо повече. За това, че едно сърце е способно на изискано гостоприемство, се съди по затворените прозорци и спуснатите резета — там не допускат никого в най-разкошните покои. И защо, ще попитате? Защото очакват гости, към които не са непретенциозни…

— 26 —

Когато споделяме помежду си, това не означава, че взаимно се оценяваме по-високо. Истинските ни преживявания не подлежат на обсъждане. Самите те не биха могли да споделят помежду си. Липсва им словото. Във всяка дума се съдържа известно презрение. Онова, за което имаме думи, го казваме веднага. Изглежда, че езикът е изнамерен за средняците, посредствените и общителните. Чрез езика говорещият се вулгаризира. Подбрано от морала на глухонемите и други философи.

— 27 —

„Този портрет е разкошен“… Жената писател — незадоволена, вечно възбудена, сърдечно и духовно пуста, се вслушва с болезнена изостреност и любопитство в императива, който от глъбините на собствената и природа aut liberi aut libri32 шепне; жената писател, достатъчно образована, за да познава гласа на природата (дори и когато той и говори на латински), и същевременно глупава гъска, която тайно говори сама със себе си: Ще се огледам, ще се прочета, ще се възхитя от себе си и ще си кажа „Възможно ли е да съм имала толкова много дух?…“

— 28 —

Имат думата „обективистите“. „Няма нищо по-лесно от това, да бъдем мъдри, търпеливи и задълбочени. Ние просто се разтапяме от съчувствие, справедливи сме до абсурд, прощаваме всичко. Именно затова трябва да отгледаме един малък афект, един мъничък порок, произхождащ от афекта, който понякога да използваме. Вярно, той е малко горчив, а и самите ние тайно се присмиваме на създаваната по този начин перспектива. Но какво от това? Не ни остава друг начин освен себенадмогването, то е нашата аскетичност, нашето разкаяние“… Да стане субективен — ето я добродетелта на „обективиста“…

— 29 —

Из една докторска дисертация. „Каква е задачата на висшето образование?“ Да направи от човека машина. „Кое е средството за това?“ Човекът да се учи, да скучае, да се отегчава. „Как се постига това?“ Чрез задължението. „Кой е неговият пример?“ Филологът — той се трепе над книгите като грешен дявол. „Кой е съвършеният човек?“ Държавният служител. „Коя философия определя висшата формула за държавния служител?“ Тази на Кант: държавният служител като „нещо в себе си“, поставен за съдник на държавните служители „като явление“.

— 30 —

Правото на глупост. Умореният, задъхан работник, той гледа добродушно на света и приема нещата такива, каквито са, но той е оная типична фигура, която днес, в епохата на труда (и на Райха!), се среща във всички обществени слоеве; та този работник претендира за изкуството, включително за книгите и особено за списанията, но той се нуждае най-вече от красивата природа, от Италия… Съвременният човек, у когото се събуждат „диви пориви“, споменати от Фауст, се нуждае от лятната свежест, от морските бани, от глетчерите, от Байройт… В такива епохи изкуството има право на пълни глупости — нещо като почивка на духа и остроумието. Това разбра Вагнер. Пълната глупост отново е създател, творец…

— 31 —

Още един проблем на диетата. Средствата, помагали на Юлий Цезар да преодолява болнавостта и главоболието, били чудовищните походи, опростеният живот, непрекъснатият контакт с природата, известно самобичуване. Това са по принцип и общите правила за съхранение и оцеляване, използвани против неразположението и ранимостта на всяка машина, работеща при непрекъснато силно напрежение — като тази на гения.

— 32 —

Говори безнравственикът. За философския вкус не съществува нищо по-противно от човека, който желае… Колко по-прекрасен му изглежда човекът, зает вечно със своето дело, като животно, заблудено в лабиринтите на нуждата, най-издръжливото, смело и лукаво животно! И той дори го утешава… Но философът презира „искащия“ човек, както и „способния да поиска“. Той презира всички изисквания, всички идеали на хората. Ако философът можеше да бъде нихилист, то той непременно би станал такъв, защото зад всички тия човешки идеали съзира нищото — по-скоро незначителното, абсурдното, болното, страхливото, умореното, утайката на изпитата до дъно чаша на страданията… И как се стигна до там, човекът, в същината си толкова склонен към почитание, сам да не получи полагащата му се почит, защото „желае“ нещо? Трябва ли да изкупи това, че е самата реалност? Трябва ли вечно да уравновесява мисловното и волево напрежение, придружаващо всяко негово действие, да успокоява своето дело, протягайки се блажено в лоното на имагинерното и абсурдното? Досегашната история на неговите изисквания бе просто позорна страница — не е препоръчително да се чете дълго… Онова, което дава права на човека и ще му ги дава винаги, е реалността. Колко по-ценен е един истински човек в сравнение с един желан, сънуван, идеален? А само идеалният човек не е по вкуса на философите.

— 33 —

Естеството на егоизма. Себелюбието е толкова ценно, колкото е физиологически ценен онзи, който го притежава. То може да бъде с висока стойност, а може и да стане незначително, достойно за презрение. Всеки един трябва да бъде изследван по отношение на възходящата или низходящата жизнена линия, която въплъщава. Отговорът на този въпрос би посочил онова, за което си струва егоизмът. Ако човек представя възходящата линия, неговата стойност е извънредно висока и тогава грижата за оцеляването, целеща осигуряването на оптимални условия за утвърждаване на волята му за живот, би трябвало да бъде екстремална. Онова „отделно“, както го разбираха до днес народът и философът, е просто заблуждение, то не е нещо в себе си, не е атом, не е „брънка от веригата“, нито просто нещо, „наследено отколе“ — то е всъщност линията на човека, стигаща до самия него… Ако той представя упадъчното развитие, дегенерацията, хроническото израждане, болестта (като цяло болестите са абсолютни следствия на упадъка, а не негови причини), тогава той не струва нищо, най-близко до ума е, че подобен индивид би трябвало да използва възможно най-малко от всичко онова, предназначено за удачните. Защото той е просто паразит…

— 34 —

Християнин и анархист. Когато анархистът, представител на упадъчните прослойки на обществото, възмутено изисква „право“, „справедливост“ и „равноправие“, той просто е притиснат от собствената си „некултурност“, не разбирайки защо всъщност страда, какво в живота му липсва… У него е болезнено силно развит стремежът да обяснява всичко с причинността: винаги някой трябва да е виновен за лошото му състояние… Доставя му удоволствие онова „разтоварване“, свойствено на всяка дребна душа: да ругае, да обвинява — това за него е опиумът, който замества силата. Оплакването и самосъжалението му създават определен тонус, една възбуда, която му помага „да издържи“ — във всяко обвинение се крие мъничко отмъщение. Човек упреква останалите за своето състояние, а понякога и заради собствената си злина, упреква всички други, сякаш за тях доброто самочувствие е непозволена привилегия. „Ако аз съм неудачник, то и ти трябва да си такъв“ — по тази логика стават революциите. Самообвинението не струва и пукнат грош — то произлиза от слабостта. Няма съществена разлика в това, дали приписваш лошото си състояние на другите или на себе си — първото е свойствено на социалиста, второто — на християнина. Общото, бих казал, и недостойното в случая е, че някой трябва да бъде виновен за страданията, накратко, че страдащият избира като средство против собствените си мъки отмъщението. Обектите на потребността му от отмъщение са всякакви възможни причинители; страдащият навсякъде намира причини, към които да насочи своята мъст — както казах, ако е християнин, той ги намира у себе си… Християнинът и анархистът са декаденти… Но когато християнинът „осъжда“, „отрича“ и „отхвърля“ света, той го прави от същите инстинкти, от които работникът социалист осъжда и отхвърля обществото. „Страшният съд“ — сладката утеха на отмъщението, е Революцията, в смисъла (макар и далечен), в който я очакват работниците социалисти… „Отвъдното“ — за какво друго ни е то, ако не за отравяне на отсамното, на съществуващото…

— 35 —

Критика на декадентския морал. „Алтруистичният“ морал, при който егоизмът закърнява, е при всички случаи лош признак. Това важи както за индивида, така и за народите. Ако не съществува егоизъм, липсва най-важното. Да избереш инстинктивно онова, което ти вреди, да бъдеш подмамен от „безинтересни мотиви“ — това е почти формулата на декадентството. „Да не търсиш мястото си“ — та не е ли това моралистичният лозунг на страхливостта, издаващ по-скоро една физиологическа даденост. „Не мога да намеря своето място“ — това е дисгрегация на инстинкта! Ако човек е алтруист, с него е. свършено. Вместо да каже наивно и честно „От мен не става нищо“, моралната лъжа крещи с пълно гърло: „Животът не струва!“ Подобна присъда е изключително опасна, даже заразна — върху болната обществена почва тя избуява като тропическа джунгла или във вид на религия (християнството), или на философия (като тази на Шопенхауер). При определени обстоятелства със своето зловоние тя задушава и отравя живота за цели хилядолетия…

— 36 —

Морал за лекари. Болният е паразит за обществото. Да продължаваш живота му след едно определено състояние е просто непочтено. Безкрайното вегетиране в страхливата зависимост от лекари, след като смисълът и правото на живот са вече изгубени, би трябвало да поражда дълбоко обществено презрение. Негови посредници биха могли да бъдат лекарите — не като предписват рецепти, а ежедневно увеличавайки дозата на своето отвращение към пациентите си. Трябва да се създаде нов вид отговорност на лекаря по отношение на всички случаи, при които висшият интерес на възходящия живот е да отстрани изродения, безперспективния — това се отнася и за правото да бъдеш роден, да зачеваш и отглеждаш, за правото да живееш… Да умреш гордо, ако не си способен гордо да живееш… Свободно да избереш смъртта, своевременната смърт, да я приемеш с радост и блаженство, сред деца и роднини, да вземеш, ако си наистина в състояние, „последно сбогом“, истински да оцениш желаното и достигнатото — едно сумиране на целия живот, — а не да участваш в покъртителната комедия, извършена от християнството в предсмъртния ти час. Не трябва да забравяме, че именно християнството злоупотреби със слабостта на умиращия, със самата смърт, използвайки я като присъда над човека и неговото минало. Именно тук, въпреки всички страхливи предразсъдъци, трябва да изясним истинското, т.е. физиологическото отвращение от естествената смърт: и която всъщност е пак една неестествена смърт, едно самоубийство. Не умираш чрез някой друг, а сам. Само че това е смърт при достойни за презрение обстоятелства, една несвободна, несвоевременна смърт, една смърт на страхливец. Би трябвало поне от любов към живота да си пожелаеш друга смърт — свободна, съзнателна, без случайности, без външен натиск… Накрая един съвет към песимистите и останалите декаденти: ние нямаме възможност да предотвратим собственото си раждане, но можем да поправим станалата грешка. Ако се отречеш от живота, ще направиш достойно за почит нещо съществуващо — с това почти ще спечелиш живота си… Обществото, по-скоро животът, би имало повече полза от това, отколкото от един „живот на лишение и себеотричане“, на аскетична бледност или на други „добродетели“ — освобождаваме околните от себе си, освобождаваме живота от един упрек… Истинският, чистият песимизъм се доказва най-напред чрез себеопровержението на самите господа песимисти: необходима е още една, последна крачка — не само да отречеш живота „като воля и представа“, както Шопенхауер, трябва първо да отречеш самия Шопенхауер… В допълнение — песимизмът, колкото и да е заразен, все пак не увеличава естествената болнавост нито на епохата, нито на народа като цяло — той е техен израз. Поддаваш му се по същия начин, както и на холерата, ако се разболееш, трябва да си вече отслабнал. Сам по себе си песимизмът не създава декаденти — статистиката показва, че в периодите на холерни епидемии общият брой на умрелите не е различен от този в други години.

— 37 —

Дали сме станали по-морални. Срещу употребеното от мен понятие „Отвъд доброто и злото“ се нахвърли, както и се очакваше, цветът на немското морално оглупяване — по-разпространено в Германия, отколкото самият морал. По този въпрос мога да ви разкажа множество истории. Преди всичко неоспоримото превъзходство на нашето време ме накара да се замисля върху истинската стойност на днешния прогрес: в сравнение с нас един Чезаре Борджия не се възприема като по-висш тип, като свръхчовек, в смисъла, в който аз го разглеждам… Един редактор на швейцарския „Бунд“ стигна дотам, не без дължимото се уважение към моята смелост, да разтълкува смисъла на трудовете ми като отхвърляне на всички почтени чувства. В отговор си позволих да задам въпроса: дали наистина сме станали по-морални?… Само това, че цял свят вярва в подобно нещо, е вече едно възражение… Днешните модерни хора са нежни и лесно раними, носейки у себе си стотици условности, живеейки в непрекъснато себеубеждаване. Въплътената у тях нежна човечност, онова достигнато единодушие в снизхождението, в готовността за подкрепа и помощ, във взаимното доверие — с всичко това си въобразяваме, че е постигнат някакъв позитивен напредък, с който отдавна превъзхождаме ренесансовия човек. Но всяко време мисли така, то просто трябва да мисли по този начин. Ясно е, че не можем да възродим условията, при които е съществувал Ренесансът, нито пък можем да мислим по свойствения нему начин — на онази действителност не биха издържали нито нервите ни, нито мускулите ни. С тази неспособност обаче не се доказва никакъв напредък, а само едно различно, по-слабо, по-нежно, по-крехко, по-късно състояние, от което произхожда един пълен със съображения морал. Ако оставим настрана нежността, закъснението и нашето физиологическо остаряване, то нашият морал на „очовечаване“ веднага губи стойността си, защото всеки морал няма стойност сам за себе си — той сам ще ни подценява. От друга страна, не подлежи на съмнение, че ние, модерните, дебело подплатени с нашия хуманизъм и които не желаем никакъв остър сблъсък, бихме били за съвременниците на Чезаре Борджия ужасно смешни. В смисъл че сме наистина комични с нашите модерни добродетели… Отстраняването на будещите съмнение инстинкти — и това ако е „напредък“ — представя само едно от следствията в общия жизнен спад, едно толкова обусловено, толкова закъсняло съществуване ни струва стократно повече сила и предпазливост. Тук трябва да си помогнем взаимно, защото в известен смисъл всеки е едновременно и болен, и болногледач. Това би следвало да се нарече добродетел; хората, които са живели и по друг начин, по-съвършен и по-пълноценен, биха я нарекли иначе — може би страхливост, окаяност, подлост, „морал за стари моми“… Омекотяването на нравите — и тук е моята новост — е следствие на упадъка; обратно: твърдостта и ужасът на нравите са следствие на жизнено изобилие. Затова трябва да се рискува, много да се изисква и много да се пилее. Онова, което преди е било корен на живота, би било за нас отрова… Да бъдеш индиферентен — това също е една форма на силата, но за подобни неща сме вече остарели. Нашият морал на съчувствието, за който аз пръв предупредих, онова, което може да се нарече импресионистичен морал, е по-скоро израз на физиологическа свръхдразнимост, така свойствена на всичко декадентско. Всяко движение, опитвайки се да се представи за научно чрез прилагане на състрадателния Шопенхауеров морал — какъв нещастен опит! — е всъщност упадъчно по отношение на морала и в този смисъл е дълбоко свързано с християнството. Великите епохи и благородните, изисканите култури винаги са гледали презрително на състраданието, на „любовта към ближния“, която изразява липса на самочувствие. Епохите трябва да се измерват съобразно техните положителни сили — оттук съдбовният и разточителен Ренесанс като последна велика епоха и ние, модерните, със своята страхлива загриженост към себе си и ближния, с нашите, добродетели, свързани с труда, с непретенциозността, справедливостта и научността — и всичко това сумирано, икономически, машинно — като една слаба епоха… Нашите добродетели са предизвикани и обусловени от собствената ни слабост… „Равенството“ — това определено наподобяване на фактите, изразено в теорията за равноправието, принадлежи към упадъка; бездната между отделните хора и състояния, множеството на типовете, волята да си самотен, да се издигнеш — това, което аз наричам патос на дистанцията, е характерно за всяка силна епоха, Напрежението между екстремните състояния днес все повече намалява — самите екстремни състояния се обезличават до някакви подобия… Всички наши политически теории и конституции, включително и „немският Райх“, са следствия, необходими следствия от упадъка — несъзнателното въздействие на декадентството господства над всяка наука чак до сърцевината и. Упрекът ми срещу цялата френска и английска социология се състои в това, че те познават от опит единствено упадъчните образувания на социалните сдружения, а същевременно невинно приемат собствените си упадъчни инстинкти като норми за социологическа стойностна оценка. Жизненият упадък, отстраняването на всички организиращи, а това ще рече разделящи, бездни на подвластните и надвластните сили, се формулира от днес нататък от социологията като идеал… Нашите социалисти са декаденти, но господин Хърбърт Спенсър е също декадент. Той желае победата на алтруизма…

— 38 —

Моето понятие за свобода. Ценността на едно нещо никога не се крие в онова, което се постига с него, а в това, което плащаш за него — какво ти струва. Един пример. Либералните институции престават да бъдат либерални от момента, в който са окончателно формирани — нататък трудно ще се намерят по-активни и зли преследвачи на свободата от тях самите. Известно ни е онова, което те вършат — минират волята за власт, изравняват долини и планини чрез морала, създават дребнавост и страхливост, осигуряват триумфа на стадото. Либерализъм — тази дума бих превел като стадно оскотяване… В процеса на борбата за власт тези институции създават съвсем друго впечатление — те изискват свободата по един невероятно смел начин. По-точно казано — чрез война, война за либералните институции, представена като война на либералните инстинкти. А войната възпитава в свобода. Защото какво е свободата? Да притежаваш воля за собствена отговорност. Да запазиш разделящата дистанция. Да останеш равнодушен към трудностите, към лишенията, към самия живот. Да си готов да жертваш за делото си много хора, в това число и себе си. Свободата означава господство на мъжествените, на военните и победоносни инстинкти над други — например над щастието. Освободилият се човек, а още повече освободилият се дух, презрително тъпче всякакво задоволство и успокоение, свойствено на бакали, християни, крави, жени, англичани и какви ли не още демократи. Свободният човек е воин. С какво се измерва свободата при индивидите и народите? С противодействието, което трябва да бъде преодоляно, чрез силата, която сме употребили, за да останем „над“ нещата, да останем отгоре. Висшият тип свободен човек трябва да се търси там, където непрекъснато се преодолява най-жестока съпротива — на крачка от тиранията, на прага на опасността от робство. Погледнато психологически, това е вярно, ако под „тирани“ разбираме неумолими и жестоки инстинкти, изискващи срещу себе си максимум авторитет и дисциплина — най-добрият пример е Юлий Цезар. Това се отнася и за политиката — нека само хвърлим поглед на историята. Народите, които са имали известна стойност, никога не са били подвластни на либерални институции; голямата, великата опасност е създала от тях онова, което е внушавало респект; опасността, която ни помага и ни учи да опознаем собствените си добродетели, оръжията и средствата ни за отбрана, собствения ни дух, която ни принуждава да сме силни… Най-главното — трябва да е необходимо да станеш силен, иначе няма да станеш никога. Най-великите школи за силни хора, съществували до днес — Рим и Венеция, са разбирали свободата така, както и аз: нещо, което имаш и нямаш, което искаш, което завоюваш…

— 39 —

Критика на модернизма. Нашите институции не струват нищо — в това сме единодушни. Но не те, а ние сме виновни за това. След като сме изгубили всичките си инстинкти, от които се зараждат институциите, изчезват и самите институции, защото ние не струваме нищо за тях. Демокрацията винаги е била упадъчната форма на организиращата сила — в „Човешко, твърде човешко“ аз обрисувах модерната демокрация в нейната половинчатост, какъвто е немският Райх, като упадъчна форма на държавата. За да съществуват институции, трябва да е налице определена воля, инстинкт, един императив, антилиберален до ярост — това е волята за традиция, за авторитет, за вековна отговорност, за солидарност във веригата на половете, инфинитивът на историческото и бъдното. Ако такава воля е налице, може да се създаде нещо като Римската империя или като Русия — единствената днешна сила, въплътила в себе си трайност и устойчивост, умееща да чака, която може нещо да обещае. Русия е противоположното понятие на нервната европейска дребнавост, свойствена на малките държавици, изпаднали в криза след създаването на немския Райх… Целият западен свят вече не притежава ония инстинкти, от които израстват институциите, от които покълва бъдещето. Живее се ден за ден, безотговорно — и това наричат „свобода“. Онова, което прави от институциите действително институции, бива презирано, мразено и отричано — всеки се опасява от ново робство само при по-високото произнасяне на думата „авторитет“. Докъде стигна декадентството в ценностните инстинкти на нашите политици и партии — те сляпо теглят напред, разплитат нещата, ускоряват края… Доказателство за това е модерният брак. Той е изгубил всякакъв смисъл: но това не е упрек към брака, а към модерното. Смисълът на брака — той се състоеше в правото на мъжа, в неговата самоотговорност, затова бракът имаше собствена тежест, докато днес се препъна с двата крака. Смисълът на брака бе в неговата принципна неразривност — така той придаваше акцент, който, противно на чувството, страстта и мигновението, умееше да си създава съмишленици… Този смисъл се състоеше в семейната отговорност при избора на партньор за младите. С растящото разпространение на женитбите „по любов“ бе елиминиран основният камък на брака, онова, което създаваше от него институция. Никога и при никакви обстоятелства не може да се създаде институция, която се гради на странност и своеобразие — брак се създава не по любов, а на основата на половото влечение, на нагона за собственост върху жена и деца, на господстващия и властващ нагон, който непрекъснато организира най-малката форма на господство — семейството, който се нуждае от децата и наследниците, за да задържи една вече достигната мяра на сила, влияние и богатство, да го задържи и физиологически, подготвяйки по този начин инстинктивната солидарност за векове. Като институция бракът утвърждава в себе си най-висшата и трайна организация — ако обществото не може да гарантира за себе си като цяло и за последния отделен индивид, тогава бракът изобщо губи своя смисъл. И модерният брак загуби своя смисъл — следователно ще отпадне.

— 40 —

Работническият въпрос. Висшата глупост, стояща в основата на израждането на инстинктите и която днес е причина за всички глупости, се състои в приетото съществуване на работнически въпрос. За някои неща не се пита — това е първият императив на истината. Просто не виждам какво биха могли да направят вече с европейския работник, след като първо измислиха „работническия въпрос“. Положението на работника е добро, дори прекалено добро, щом като той има възможността да задава въпроси, и то все по-необезпокоявано. Най-сетне той е и мнозинство. Отдавна е отминала надеждата, че ще бъде създаден един скромен, невзискателен тип човек, тип „китаец“, а именно това би било разумно и необходимо. А всъщност какво направиха? Всичко, за да унищожат предпоставките за това още в техния зародиш — с глупава безотговорност разбиха на пух и прах инстинктите, които стабилизираха работника, които го осъществяваха. Направиха го годен за война, дадоха му правото да създава сдружения и да членува в партии, дадоха му политически права: чудно ли е тогава, че днес той приема своето съществуване като бедствие (или казано в моралистичен тон — като несправедливост?). Но какво всъщност се иска? Ако имаш цел, трябва да притежаваш и средствата; искаш ли роби, тогава си глупак, ако ги възпитаваш като господари…

— 41 —

Свободата, която нямам предвид. Да се оставиш на инстинктите си във времена като днешното е повече от съдба. Тези инстинкти си противоречат, пречат си, разрушават се взаимно. Аз дефинирам модерното точно като физиологическо самопротиворечие. Разумът на възпитанието би желал с жизнен натиск да парализира поне една от тези активни системи, за да се осигури възможност на друга да се засили и да господства, индивидуалността днес би била възможна само ако самата тя бъде окастрена, и то ако е възможно изцяло… Но става обратното, претенциите за независимост, за свободно развитие и свободна търговия се изразяват най-силно именно от онези, за които никакви вериги не са най-тежките — това важи както за политиката, така и за изкуството. Но това е симптом на декадентството — модерното понятие „свобода“ е още едно доказателство за израждането на инстинктите.

— 42 —

Къде вярата създава затруднения. При моралистите и светците почтеността е най-редкият гост — вероятно те говорят точно противното, а може би и му вярват. Когато една вяра е по-полезна, въздействаща и убедителна, отколкото съзнателното лицемерие, тогава лицемерието инстинктивно се превръща в невинност — това е първото, по което ще разпознаем великия светец. И философите — една разновидност на светците — допускат само определени истини: например онези, чийто труд е просто обществено санкциониран, казано на езика на Кант, истините на практическия разум. Те знаят какво трябва да докажат — в това се състои тяхната практичност — и се познават помежду си в единодушието си по отношение на „истините“. „Не трябва да лъжеш“ — иначе казано: „Господин философ, пазете се от това, да говорите истината…“

— 43 —

Към консерваторите — но шепнешком. Това, че преди не сме знаели за нещо, че днес знаем и че бихме могли да знаем — тук всякакъв обрат е невъзможен. Поне на нас, филолозите, това е добре известно. Но в него вярваха всички духовници и моралисти — и те искаха да върнат човечеството към едно по-ранно измерение на добродетелта. Моралът винаги е бил прокрустово ложе. Дори и политиците са подражавали на добродетелните проповеди — и днес съществуват партии, имащи за цел да върнат нещата назад. Но никой не е свободен в избора си към обратния път. Нищо не помага — трябва да се върви напред, крачка по крачка по пътя към декадентството (това е моята дефиниция за модернизация и прогрес). Това развитие може да се забави, да се създаде натрупване, тогава израждането ще се осъществи буйно и внезапно — това е, което можем да направим.

— 44 —

Моето понятие за гения. Великите мъже, както и великите епохи са експлозиви, които крият натрупана чудовищна енергия; предпоставката за това — както историческа, така и физиологическа — е, че натрупаното и съхраненото дълго време не експлодира. Но при неимоверно нарастване на напрежението е достатъчен и минимален, случаен дразнител, който да предизвика „гения“, „делото“, великата съдба. Какво общо има това с обкръжението, с епохата, с „духа на времето“, с „общественото мнение“? Да вземем случая с Наполеон. Революционната, а още повече предреволюционната Франция се оформи като противоположен на Наполеон тип, но тя го създаде. И понеже той бе друг, наследил бе по-силна, по-продължителна и по-стара цивилизация от оная, създаваща се в революционната мъгла, той стана господар, единствен господар. Великите мъже са необходими, а времената, в които те се появяват, са случайни — това, че те обикновено стават господари, е следствие именно на по-продължителното натрупване. Съотношението между гения и епохата е същото, каквото между силното и слабото, между старото и младото — времето е винаги относително по-младо, по-слабо, по-несигурно, по-детинско. Това, че днес във Франция мислят за тези неща много по-различно (в Германия също, но това е без значение), че теорията за невротичната среда е станала научна и се възприема дори от филолозите — това е вече едно зловоние, което навежда на лоши мисли. И в Англия не разбират тези неща по-различно, но там никой не се тревожи от това. За англичанина съществуват само два начина, чрез които да се справи с гения: демократично, по метода на Бъкли, или религиозно, както Карлайл. Опасността, която е залегнала във великите хора, е огромна — по петите им са изтощението и безплодието… Великият човек, също както и великата епоха — Ренесансът, е един край. Геният — и в труда, и в делото си — е по необходимост прахосник; величието му се състои в това, да се раздава… Инстинктът му за сила го лишава от всякаква предпазливост. Наричат това „пожертвувателност“ — славят героизма му, равнодушието му към собственото благополучие, отдаването на една идея, на великата цел, на отечеството. Това е заблуда… Геният се излива, похабява се, не се съхранява — с един фатализъм и вътрешна предопределеност, разпилява се като река, която излиза от коритото си… Затова, че са безкрайно задължени на подобни експлозиви, ги удостояват с висши отличия — например с един по-висш тип морал… Такава е всъщност човешката благодарност — тя погрешно разбира своите благодетели…

— 45 —

Престъпникът и онова, което му е свойствено. Престъпникът е силен човек, поставен при неблагоприятни условия, заразен от болест. Липсва му оная безкрайна пустош, свободната и криеща опасности природа, в която оръжието и инстинктивната защита имат право на съществуване. Неговите добродетели са отхвърлени от обществото — присъщите му жизнени нагони и влечения скоро се превръщат в потиснати афекти, в нечестност, подозрение и страх. Но това е почти рецептата за физиологическото израждане. Който е принуден тайно, предпазливо и под непрекъснато напрежение да върши онова, което му е свойствено, той става анемичен и понеже инстинктът му донася единствено опасности и преследване, чувството му се обръща против инстинктите — той ги усеща фатално. Именно нашето посредствено общество изражда до престъпност един човек, живял природосъобразно, слизащ от върховете или завръщащ се от морските далечини. Това е почти правило, казвам почти, защото има и случаи, при които човекът се показва по-силен от обществото — най-известният случай е корсиканецът Наполеон. Най-добрият познавач на обсъждания проблем е Достоевски, бих казал, че той е единственият психолог, от когото нещо съм научил, той е една от щастливите случайности в живота ми — по-щастлива дори от Стендал. Та именно този дълбок човек, хиляди пъти в правото си да подцени повърхностните немци, е разбрал сибирските заточеници — все закоравели престъпници, които обществото не желае да приеме повече, съвсем по-различно, отколкото сам е очаквал, сякаш престъпникът е издялан от най-доброто и твърдо дърво, което расте в руската земя. Обобщавайки случая, просто си представяме едни натури, сякаш съзнаващи собствената си безполезност и отхвърленост от обществото, без обаче да разбират причината, и оттук обзети от онова познато чувство на чандала, че не са равноправни, а отритнати, омърсени и ненужни. Всички те носят белега на подмолното, то просто присъства в мислите и действията им — редом с тях изглеждаш несравнимо по-блед, отколкото застанал до някого, свикнал с дневната светлина. Но почти всички форми на съществуване, които днес отличаваме, са дишали гробовен въздух — ученият, артистът, геният, свободният дух, търговецът, великият откривател… Докато духовникът се приемаше за висш тип, всеки достоен човек бе обезценяван… Предупреждавам — идва времето, когато достойният човек ще бъде дотолкова обезценен, че ще се превърне в нищожество, в нашия чандала, в най-неприличния и непристоен човешки тип… Обръщам внимание на факта, че днес, при най-благия режим на нравите и властта, съществували изобщо някога, всяка неестественост, всяко прекалено дълго състояние под чертата, ни доближава до онзи тип, чиято пълна завършеност е престъпникът. Всички новатори в областта на духовното носят известно време на челото си белега на чандала — не защото другите ги приемат така, а защото те сами усещат страхотната пропаст между себе си и предходното. Почти всеки гений познава в своето развитие „катилинарното състояние“ — едно чувство на омраза, мъст и жажда за бунт срещу всичко, което вече е, което няма да бъде. Катилина33 — зародишът на всеки император.

— 46 —

Оттук се вижда свободно. Ако един философ мълчи, това може да бъде извисяване на душата, ако си противоречи — това може да означава любов. Мълчанието може да е и обикновената учтивост на знаещия, която заблуждава. Бих добавил още, че пред недостойното не бива да се страхуваш или да проявяваш великодушие. Когато жената обича, тя жертва честта си; когато един откривател „обича“, той вероятно жертва своята човечност; един бог, който обича, е евреин…

— 47 —

Красотата не е случайност. Красотата на една раса, общност или семейство, благородството на мимиката и жеста се култивират — красотата, както и геният, е крайният продукт от продължителната акумулация на половете. Трябва да си принесъл велика жертва на добрия вкус, заради него трябва да си сторил много, да си се отрекъл от хиляди неща — в тази област френският седемнадесети век е направо превъзходен. Към добрия вкус принадлежат изборът на общество, местожителство, облекло, полово задоволяване, осигуряване предимство на красотата в навика, в мнението, в издържливостта. Висшата цел е да не се поддаваш на външни влияния, „да не се оставиш“. Красивите неща са безценни — винаги е в сила максимата, че този, който ги притежава, е различен от онзи, който ги наследява. Всичко добро и красиво е наследство — онова, което не е наследено, е несъвършено, начало… Цицерон изразил изненадата си от това, че мъжете и младежите в Атина били далеч по-красиви от жените — но колко труд и напрежение са изисквали столетия наред от мъжкия пол, за да се постигне това! Тук не бива да грешим в методиката — простото създаване, отглеждането на чувства и мисли е почти нищожно (оттук води началото си дълбокото недоразумение в немското образование, което е направо илюзорно), необходимо е първо да склоним тялото, да го убедим. Строгото спазване на значими и избрани жестове, задължението да живееш единствено с хора, които „не са се оставили“, е съвършено достатъчно, за да се чувстваш значим и избран; за не повече от две-три поколения това ще се превърне във вътрешно чувство. Решаващо за напредъка на народа и човечеството е вярното място, от което започва културата — не от душата (каквото бе съдбоносното суеверие на духовенството и полудуховенството), — истинското начало на културата е тялото, жестът, мимиката, умереността в храненето, физиологията, а всичко останало е тяхно следствие. Затова гърците остават и до днес първото културно достижение в историята, те знаеха, те правеха необходимото; християнството, което презря тялото, бе най-голямото досегашно нещастие на човечеството…

— 48 —

Как виждам напредъка. И аз говоря за „връщане към природата“, но това не е „връщане назад“, а изкачване нагоре — към безкрайните висини на оная свободна и страшна природа, която просто си играе, която има правото да се забавлява с велики задачи… Частица от това „връщане към природата“ притежаваше Наполеон — в смисъла, който влагам и аз (например в тактическите загадки, а най-вече — военните чудесно ме разбират — в стратегията). Но Русо? Къде всъщност искаше да се връща той? Русо — първият модерен човек, едно съчетание на идеалист и негодник, който се нуждаеше от морално „достойнство“, за да издържа собствената си гледна точка. Той боледуваше от необуздана суетност и самопрезрение. И този изрод, настанил се на границата на измисленото „ново време“, искаше „връщане към природата“ — пак бих попитал: къде назад? Освен това мразя Русо в революцията, която е световноисторически израз на двойственост, съчетание на идеализъм и мерзост. Кървавият фарс, който тя разигра, както и нейната „безнравственост“ не ме засягат — онова, което мразя, е нейната Русовска „нравственост“, така наречените „революционни истини“, с които тя продължава да въздейства и да привлича на своя страна всичко посредствено и ограничено. Учението за равенството! Няма по-силна отрова, защото то се проповядва сякаш от справедливост, а всъщност е последното, имащо общо с нея… „На равните — равно, на неравните — неравно“ — ето това би трябвало да каже истинската справедливост; и нещо, което следва от това: „Никога не прави от неравния равен.“ Това, че в името на учението за равенство се проля толкова кръв, се дължи именно на модерната идея, която тъй славно развяваше знамето си, че революционният театър заблуди и най-благородните духове и не е основание за почит. Виждам само един, почувствал я както би трябвало — с отвращение, — и това е Гьоте…

— 49 —

Гьоте. Не само немско, а европейско достижение — великолепен опит за преодоляване на осемнадесетия век чрез обръщане към природата, чрез изкачване към естествеността на Ренесанса, нещо като себепреодоляване, себенадмогване на цялото столетие. Гьоте притежаваше най-силните инстинкти на века: чувствеността, преклонението към природата, антиисторичното, идеалистично-то, нереалното и революционното — последното само като форма на нереалното. Той се възползваше, както впрочем и Спиноза, от историята, природознанието и античността, но предпочиташе практиката — не се откъсваше от живота, а се хвърляше в неговите глъбини, не се затваряше, а поемаше в себе си и свръхвъзможното. Онова, към което той се стремеше, бе всеобхватността, тоталността, той се бореше против отделянето на разума, на смисъла, на чувствеността, на волята за разлика от схоластиката, проповядвана от неговия антипод — Кант. С безкрайна самодисциплина той търсеше единството, той се създаваше… Сред това нереално настроено време Гьоте бе убеден реалист — той утвърждаваше всичко нему сродно, за него нямаше по-голямо, по-велико преживяване от Наполеон. Гьоте вярваше в създаването на онзи смел и образован човек, близък на всичко природно и телесно, изпитващ почит към самия себе ги, способен да носи на плещите си световното богатство и многообразие, достатъчно силен за всяка свобода и толерантен не от слабост, а от оная могъща сила, за посредствения гибелна, а за него поредна привилегия, който да обладава всичко човешко без слабостта — била тя във вид на порок или добродетел. Такъв освободен дух, възправен сред Вселената със своята неустрашима съдбовност, с вярата, че само отделното е преходно, че всичко се утвърждава във висшето — той вече не отрича… Но такава вяра е най-висшата — нарекох я с името на Дионис…

— 50 —

Може да се приеме, че в известен смисъл деветнадесетият век също се стреми, и понякога успешно, към онова, за което жадуваше Гьоте — универсалност в разбирането, в одобрението, в допускането до себе си, в реализма и страхопочитанието към всичко фактическо. Но как се случи така, че крайният резултат съвсем не е Гьоте, а един хаос, безброй нихилистични въздишки, незнание, инстинктивна умора, която ни принуждава да се обръщаме към осемнадесетия век (например като романтично чувство, като алтруизъм, като свръхсантименталност, феминизиране на вкуса, като социализъм в политиката)! Не е ли в това отношение деветнадесетият век, и то особено днес, пред своя край, един оскотял и брутален осемнадесети, един век на упадъка? Не е ли бил Гьоте и за Германия, и за цяла Европа просто един инцидент, нещо напразно, макар и красиво? Но великите хора биват винаги погрешно разбирани, измервани с жалката перспектива на обществената полезност. Да не можеш да извлечеш от тях полза — сигурно това също е част от великото…

— 51 —

Гьоте е последният немец, към когото изпитвам уважение и страхопочитание. Той е почувствал три неща, които чувствам и аз — освен това сме единодушни и по отношение на „кръста“… Често ме питат защо всъщност пиша на немски: няма страна, където да съм бил по-непонятен, отколкото в родината си. Но в края на краищата знае ли някой дали самият аз желая да бъда четен днес? Да правиш неща, които времето напразно се опитва да извърши, да се стремиш към форма, към субстанция и чрез тях към някакво мъничко безсмъртие — никога не съм бил достатъчно непретенциозен, за да искам толкова малко от себе ги. Афоризмът и сентенцията — неща, в които съм пръв майстор сред немците, са форми на вечността; стремежът ми е да кажа в десет изречения онова, което всеки друг би обяснил в цяла книга, което всеки друг не би обяснил в цяла книга…

Аз дадох на човечеството най-задълбочената книга, която то изобщо е притежавало: скоро ще му подаря най-независимата.