Залезът на боговете (Или как се философства с чук в ръка) - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Фридрих Ницше (КАКВО ДЪЛЖА НА ДРЕВНИТЕ) #11

КАКВО ДЪЛЖА НА ДРЕВНИТЕ

— 1 —

Накрая няколко думи за един свят, когото търсих, където дирих опора и към когото вероятно съм намерил нов път и обяснение — древния свят. И тук вкусът ми за разлика от обикновения не е склонен да казва твърдо да, защото не обича да потвърждава, предпочита по-скоро да отрече, а още повече — да замълчи… Това се отнася както за култура, така и за книги, ландшафт, природни забележителности. Малко са античните книги, които харесвам, а най-общоизвестните не са между тях. Отношението и влечението ми към епиграмния стил се събудиха още при първия допир със Салустий. Няма да забравя учудването на моя уважаван учител Корсен, принуден да оцени блестящо най-слабия си ученик по латински — бях готов просто на един дъх. Навъсеност, строгост, възможно повече материал за основание, студена злоба срещу „красивите думи“, срещу „благосклонността“ — към тези неща се стремях. В мен се усеща, чак до Заратустра, една сериозна амбиция към римския стил, към онази непрекъснатост и плавност, толкова свойствена нему. Не по-различно бе и първото ми докосване до Хораций. До днес не съм усетил при друг поет онова артистично очарование, което ми дари една негова ода. Някои езици изобщо не могат да постигнат това съвършенство. Тази словесна мозайка, където всяка дума е звук, място, понятие и излива силата си във всички посоки и върху цялото, този минимум в обхвата и броя на знаците — всичко това е римско и, повярвайте, par exelance благородно. В сравнение с него цялата останала поезия е прекомерно популярна — просто обикновена бъбривост на чувствата…

— 2 —

Не бих казал, че съм дълбоко впечатлен от гърците. Да се изразя по-точно — гърците не могат да бъдат за нас онова, което са римляните. Не можем да се учим от гърците — техният тип ни е чужд, той е прекалено безформен, за да въздейства императивно и „класически“. Та кой ли би се учил на писане от грък? А бихме ли се научили изобщо да пишем без римляните?… Не бих се обърнал към Платон. По отношение на него съм безкрайно скептичен и никога не съм споделял възхищението на учения свят към неговата артистичност. Все пак най-рафинираните съдници на вкуса от древните са на моя страна. Струва ми се, че Платон смесва всички стилови форми и в този смисъл е първият декадент в стила — той носи у себе си нещо от циниците, ония, които измислиха satura Menippea34. Че платоническият диалог, тази ужасно самодоволна и в същността си детинска диалектика, може да действа възбуждащо — за това не е необходимо да сме чели добрите французи, примерно Фонтенел. Платон е скучен. Освен това недоверието ми към него се задълбочава, намирам го толкова отдалечен от основните инстинкти на елините, толкова морализиран, че изглежда като прародител на християнството — та именно той е посочил понятието „добро“ като висше, затова бих нарекъл неговия феномен с грубото слово „висша измама“ или, ако е по-приятно за ухото, идеализъм, но нищо повече. Скъпо ни струва този атинянин, образован в египетска школа (или може би при евреите в Египет?)… Съдбовна се оказва по-късно за християнството онази Платонова двусмисленост, заслепението, наречено „идеал“, подвело дори благородните натури на древността в объркването си да стъпят на моста, водещ към „кръста“… Та колко „платонизъм“ се съдържа в понятието „църква“, в строежа, в системата, в практиката на църквата… Почивката, лечението и спасението от всички форми на платонизма е за мен Тукидид. Той, а може би и Князът на Макиавели са ми дълбоко сродни — именно с необусловената си, независима воля, с незаблудената вяра, виждаща разума в реалността, а не „разума в себе си“, още по-малко в „морала“… Никой не известява толкова задълбочено за жестокото разкрасяване на достойнствата, превърнало се за гърците в идеал, съпътстващ живота и класически образования младеж като награда за гимназиалната дресура, както Тукидид. Много редове трябва да се прочетат, за да се усети скритата мисъл, която той е вложил — малко писатели така умело си служат с подтекста. При него културата на софистиката — искам да кажа реалистичната култура — намира своя най-завършен израз: удивително течение сред бушуващите морални и идеални заблуди на Сократовата школа. Гръцката философия е упадък на гръцките инстинкти, а Тукидид е последната проява на силната, строгата и сурова действителност, засегнала в инстинкта на старите елини. Да бъдеш силен пред реалността — тук е разликата между Тукидид и Платон: последният се страхува от реалността и следователно избягва при идеала; Тукидид се чувства силен и следователно владее нещата със сила…

— 3 —

От една наивност — да търся у древните елини „добрата душа“, златната среда и разни съвършенства, да се възхищавам от „спокойното величие“, на „идеалните принципи“ и „висшата наивност“, — от тази „висша наивност“, една типично немска щуротия, ме спаси скритият у мен психолог. Аз виждах у тях най-силните им инстинкти, волята им за власт, виждах ги треперещи пред чудовищната сила на нагона, на влечението, виждах всички техни институции като родени и израснали от предпазливостта, да не допуснат сблъсък и експлозия на собствените си вътрешни сили. Чудовищното вътрешно напрежение се е разтоварвало в безогледна враждебност към всичко външно — отделните градове непрекъснато са били във война, за да не воюват помежду си самите граждани. Необходимо е било да бъдеш силен — близката опасност е заплашвала отвсякъде. Пищната жизненост, безогледната суровост и реализъм, безнравствеността, свойствени на елините, са били необходимост, а не натура — натурата е следствие, а не начало. А чрез празниците и изкуствата не искали нищо друго, освен да се чувстват отгоре, да излязат отгоре — това са средства за самовъзхвала, а понякога и за сплашване… Да съдиш за гърците по немски маниер, т.е. според техните философи, от филистерството на Сократовата школа да правиш извод какво е гръцко?… Философите са гръцките декаденти, те са движение против аристократичния и благороден вкус, против инстинкта за наслаждение, против гръцкия полис, против чистотата на расата, против авторитета на произхода. Добродетелите на Сократ са проповядвани, защото гърците ги били изгубили — възбудени, плашливи, непочтени и изобщо комедианти, имало премного основания да им бъде проповядван морал. Не че това би им помогнало, но високопарните думи и етюди така добре отиват на декадентите…

— 4 —

Аз бях първият, който, за да разбера все още богатия и пълнокръвен древен инстинкт, погледнах сериозно на чудния феномен Дионис; единственото ми обяснение за него е излишъкът на сила. Онзи, който изучава гърците, както най-задълбочения жив познавач на тяхната култура, Якоб Буркхард, ще го разбере. Към своя труд „Гръцката култура“ Буркхард добави по-късно един оригинален пасаж върху въпросния феномен. Ако искаме да видим противоположното, нека да погледнем почти смешното отсъствие на инстинкт у немските филолози, когато се до ближат до Дионис. Например известният Лобек, промъкнал се със забележителната сериозност на книжен плъх в света на онези тайнствени състояния и, за по-голяма научност, убеждавайки сам себе си в своята стигаща до отвращение лековатост — този Лобек изразходва огромна научна сила, за да ни убеди, че всъщност проблемът му е напълно чужд. В този смисъл духовниците сигурно са споделили някои немаловажни неща с участниците в подобни оргии, например това, че виното възбужда към удоволствия, че понякога човек може да живее само от плодове, че растенията цъфтят през пролетта, а през есента увяхват. Що се отнася до малко чуждото на нас богатство от символи и митове с оригинален произход, с каквито античният свят е буквално пренаселен, то и тук Лобек намира основание да повиши своята одухотвореност. „Гърците — твърди той — не са правили нищо друго, освен да се смеят, да подскачат, да се разхождат или понякога да ридаят. По-късно идвали други, които търсели някакво основание за тази фрапантност — и по този начин се създали многобройните обреди, празници и митове. От друга страна, са вярвали, че онова влечение към позата, което ги е завладявало в празниците, е било задължителен елемент от празненството и се е запазило като неотменима част от религиозната служба.“ Този брътвеж е достоен за презрение, дори и за миг никой не би могъл да приеме Лобек сериозно. Когато се докоснем до понятието „гръцко“, в смисъла, посочен от Винкелман и Гьоте, усещаме нещо съвсем различно, неразривно свързано с градивния елемент на Дионисовото изкуство — оргазмът. Не се съмнявам, че по отношение на гърците Гьоте е изключвал подобно нещо като възможност. Следователно Гьоте не е разбирал гърците. Защото едва в Дионисовите мистерии, в психологията на Дионисовото състояние се изразява основното в елинския инстинкт — неговата „воля за живот“. Какво е криел древният елин зад тази мистерия? Вечния живот, вечното връщане към живота, посвещаването миналото на бъдното, триумфалната победа на живота над смъртта и промяната, истинския живот като цялостно негово утвърждаване чрез мъжкото начало, чрез мистерията на пола. Зачеването, бременността и раждането са инспирирали висши, радостни чувства. В учението за мистерията болката се разглежда като лек, „родилните мъки“ освещават болката изобщо, а тя обуславя всичко растящо, всичко бъдещо, всичко, което ще ни надживее… За да съществува вечната наслада от създаването, за да може жизнената воля вечно да се самоутвърждава, трябва да съществува „вечната мъка на родилката“… Това означават Дионисовите слова — самият аз не познавам символика, по-висша от гръцката, от тази на Дионис. Тя съдържа най-дълбокия жизнен инстинкт, който прокарва пътя към собственото си бъдеще, към вечността — религиозно погледнато, пътят на живота и съзиданието са свещени… Едва християнството със своята прикрита омраза към самите жизнени корени създаде от пола нещо нечисто, то омърси началото, предпоставката на нашия живот…

— 5 —

Психологията на оргазма като жизнено, преливащо от сила чувство, където болката въздейства стимулиращо, ми даде ключа към понятието трагично чувство, погрешно разбирано както от Аристотел, така и от нашите песимисти… Трагедията е толкова далеч от това, да доказва песимизма на елините в стила на Шопенхауер, че тя би трябвало по-скоро да се смята за негова противоположност, за негово решително отрицание. Утвърждаването на живота в най-страшните и трудни проблеми, на волята за власт, която жертва своите най-висши представители, за да задоволи собствената си неизтощимост — това аз наричам Дионисово, в него открих моста към психологията на трагическия поет… Не да се освободиш от страха и състраданието, не да се пречистиш от някакъв опасен афект чрез несдържано разтоварване, както смяташе Аристотел, а преодолявайки болката и състраданието, да изпиташ върховното удовлетворение от това да се отъждествиш с раждането — удовлетворение, съдържащо в себе си и унищожението… Аз отново стигнах до мястото, откъдето тръгнах; „Раждането на трагедията“ бе моята първа преоценка на всички ценности: отново стъпих на почвата, дарила жизнени сокове на моята претенция, на моето умение, аз — последният ученик на философа Дионис, аз — учителят на вечното възвръщане…