Записки по българските въстания

I

Преди да започна разказа си, съответствующ на заглавието на настоящата книга, аз моля читателите си да имат минутно търпение и ми позволят, за да ги запозная с някои предварителни обстоятелства, некасающи се до главния предмет на книгата.

Който от читателите не намира занимание в описанията, изложени в първите две глави, то той свободно може да ги изостави и върви напред. Аз намерих за добре да поместя тия предварителни разкази, със съгласието на разказвача, както той си ги бе изложил от по-напред.

По-голямата част от жителите на така наречените балкански села: Жеравна, Градец, Ичера, Медвен, включително с Котел, се занимават с овчарство. Но тъй като пасбпщата на тия села не благоприятствуват на стадата, от една страна, а, от друга, че ако всичките скотовъди би докарали своите овце в родното си място, не би се побрали в околността, то от старо време още тия са си намерили леснината где именно трябва да отвъждат стадата си. Тия места, гдето зиме и лете живеят котленските овчари, както ги наричат въобще, без да ги ра тая местност, макар овцете да не стават дотолкова едри и максулни, както става това в Добруджа, но тия се пък славят със своята добра вълна, наречена „карнобат къвърджи“, която завинаги се продава един-два гроша по-скъпо.

Няма почти един от тия овчари, който да не е притежател по на няколко овце. Най-богатите от тях, повечето котленци, имат 1000–2500 овце; други по 500-800; трети, наречени средня ръка, от 200–300, а най-сиромасите от 25–100. Въобще, човек, който не притежава ако не повече, то поне 10–15 овце, не се приема да бъде овчар с плата за определено време, защото „него не го боляло на сърцето за имането“, казват тия зделят на села, са Добруджа и Карнобатското поле. В последната Ония от богатите освен овце притежават и къшли, наи-много в Добруджа, в Балчикско, Мангаленско, Пазарджикско и Кюстендженско, на които къшли освен своите овце прибираи други вънкашни овчари, тъй щото на една къшла се събират от 10–20 души дружина с по 5000–12000 овце. Тях ги разделят на няколко сюрии: яловина, шилета (така се наричат ягнетата, след като ги отбият), сагмал (овце за доене) и празове, или кочове. Тия последните отделят от общите сюрии само есенно време. След като намесят овцете, което бива пролетно и есенно време, по Димитровден и Гергьовден, когато става преместението от една на друга къшла, дружината избира помежду си едного да им меси хляб и да приготовлява гозба, което се върши един път в неделята.

Тоя последният, който се нарича одаджия, не ходи да пасе овце. Останалите от овчарите ходят с овцете, а някои си отиват в село при семействата си, гдето живеят по един, най-много два месяца. Това отсъствие си има определеното време през годината, което строго се съблюдава. То бива обикновено по Великден, Гергьовден, Димитровден, Заговезни, Рождество, Велики заговезни и понякога за Голяма св. Богородица. Това време се избира именно затова, защото тогава овчарите са най-свободни.

За глава на всичката дружина се счита ступанинът на къшлата; но без съгласието на дружината той не може да си наложи волята за каквото и да било. Всичките разноски и приходи, направени подир овцете, разхвърлят на овца, тъй щото всеки плаща и приема съобразно със силата си. Ако разходите се падат по 10 гроша на глава, то оня, който има 25 овце, ще заплати 250 гроша и т.н. Същото това става и с приходите. На стотях овце се отделят още по четири процента, наречени хак, които се раздават на всичките овчари. Ония, които владеят голямо количество овце, пада им се да дадат, а другите, които притежават по-малко количество, приемат. 5–6 глави се пада най-много на човека да получи за шест месяца.

Освен тия къшли овчарите от горепоменатите села ходят още и по турските врата, гдето се събират в по-малко число, от 3–5 души. Турчинът, ступанин на къшлата, колкото овце има, предава ги на овчарите и се оттегля настрана, без да се меси в нещо. Тия последните избират помежду си най-имотния за глава, когото наричат кехая. На турските къшли въобще, гдето безписменият ага не се интересува от нищо и всичко остава на добросъвестността на своя кехая, овчарите прекарват с по-малко разноски, отколкото по котленските къшли, гдето спекулантинът хаджия дращи с пачето перо по обвития с кожа тефтер, както му скимне.

Няма нужда да ви разправям, че тия овчари киснат в дебело невежество и простотия във всяко отношение. 15–20 души живеят в една стая, наречена колиба, без никакви прозорци и постелки. Когато ще лягат да спят, тия се увиват с различни неочистени кожи, недавна одрани от гьрба на умрялата от болест овца. Още по-лошава е тяхната храна; като се изключи времето, през което доят овцете, когато сиренето е в изобилие, единствена тяхна гозба, останалото време от годината тия нагъват сухия хляб.

Кисело зеле и пипер тия не употребяват, защото с тях се ядяло много хляб и разноските ставали големи. Лук и праз само купуват, но и той се държи под ключ и се раздава с мярка от страна на одаджията. Няма пример почти, щото някой измежду овчарите да заколи нарочно овца или ягне за ядение. Това тия считат за грешно и неприлично, щото един мал-сайбия да заколи от своето стадо здрава и читава овца само за своя удоволствия. С месо тия се смърсяват само тогава, ако някоя овца, след като се е влякла болна няколко деня, видят, че няма да оздравя, и я заколят. Но и в тоя случай тия не пристъпват от един път да я готвят, защото може би да се появи някой турчин или татарин, който да купи месото.

Пролетно време, когато и най-последните сиромаси откъсват от залъка си да купят прясно мляко, котленските овчари не го кусват, докато не дойде Гергьовден, защото не щяло да има берекет през годината и че като се варяло на огъня млякото, щяло да бъде суша през лятото.

Но това правило се държи собствено само за овчарите. То се нарушава твърде често от страна на турците и заптиите, които, щом дръпнат ножа, и мляко се вари, и здраво ягне се коли.

На Великден, когато всичкият християнски свят се весели, овчарите говеят на първия ден, не за себе си, но за доброто на „имането“, защото, който ядял благо тоя ден, много червеи щяло да има по овцете!…

Освен всичките пости, среди и петъци, които безусловно трябва да се говеят, някои от по-старите говеят още и понеделницнте. Тежко и горко, ако усетят, че някой от младите се е сблажил в сряда или петък със сирене! Всичките нещастия, които би се случили нея година, ще бъдат приписани нему. Няма нужда да ви разправям, че всички тия суеверия се поддържат и разпространяват най-много от хаджиите-котленци, които са всезнающи и на които думите имат решающе влияние над останалите смъртни. Забележително е и това, че най-горещите защитници на тая слепота бяха ония, които знаеха да четат. Причината на това, според мене, може да бъде тая, че книгите, които четяха тия последните, написани от безсъвестни заслепители, иаместо да ги просветят в пътя на истината, напротив, затъпяваха ги още повече. Между другите любими книги на овчарите първо място държаха: Митарствата на блажена Теодора, в която книга се разправя как тая развратна жена с молитвите на светаго Василия и с покаянието си можала да влезе в рая; Камък падна от небето — малка книжка, написана от хитър калугер за заблуждение на християнството; Ревизията на св. Богородица в ада — книжка, в която се описват мъките на грешните, които не са станали, когато преминувал свещеникът, които не давали за „бог да прости“ и пр.; най-после Чудесата (99) на пресв. Богородица, написани от някого си Димча Великов, котленец, в предисловието на която книга тоя момък казва, че „Сiя книга трябва да я има при себе си и оня, който не знае да чете, защото тя притежава такава сила, щото може да заварди човека от болест, от куршум, от лоша среща и пр.“

Димчо Великов беше котленец, а всяко нещо, което излезе от Котел, трябва да е добро; защото, според мнението на котленските хаджии, техният градец е единствен по цяла България, в него се раждат боляри хора, умни глави, паши и владици; той е прочут чак до султана и пр. Ето защо книгата на Димча Великов, котленец, която по това време беше излязла нова (в 1869 г.), разпродаваше се като топъл хляб. Всеки бързаше да се сподобие с тая драгоценност, която увиваше в по два-три ката вадени кожи и я изучаваше наизуст от край до край. По-богатите хаджии купуваха по няколко, за да се намират за синове и унуки. Много случаи се представяха, които бяха от естество да отворят очите на заблудените, че Чудесата на пресв. Богородица не са в състояние да отклонят злото; но никой не си позволяваше да помисли даже, че подобно нещо е възможно.

Бях очевидец един ден, когато донесоха на ръце едного клетника, горещ почитател на тая книга, която носеше постоянно при себе си, деня и нощя. Него бяха смазали от бой по всяка вероятност татарите от ближното село; а книгата на пресв. Богородица, която била в улията му, беше станала на памук от ударите.

Вижда се работата, че тая прекалена набожност на котленските овчари е известна и в някои манастири на святите отци, защото, щом се пукне пролетта, тия последните със сюрията наводняват равната Добруджа и обикалят по котленските къшли с мощите на разни святци и чудотворни икони, които набожните овчари целуват с голямо благоговенне и всеки за пая си сгъва по едно червено руно вълна, които лукавият калугерски слуга не може да надпревари да ги тъпче в чувала. После това калугерите светят вода, с която ръсят овцете, да не ги гази сипаницата и други марази; изливат някакво си масло в тамошните дълбоки кладенци, четат разни молитви за всякакви неща и пр. В продължение на това време цялата дружина от къшлата върви подир святите отци, начело с шкембестия дядо хаджия, всичките гологлави и с кръстосани ръце на пояса, като че Исус Христос влязва в Йерусалим.

Зная една година, по причина на многото дъждове, една трета от овцете бяха осакатели. Един калугер от Рилския манастир научи овчарите да накладат огън на кръстопът нощно време, през който да прекарат сакатите овце, когато пеят първите петли, от което действие в разстояние на няколко дена щели да оздравеят всичките. Но тоя огън трябвало да се произведе от само себе си, чрез триението на две дървета. Разбира се, че думите на калугера трябваше да имат решително влияние в овчарската среда. Помня, че цели два деня двама души се занимаваха с произвежданието на огън чрез триението на две липови суровици една от друга; а трето едно лице държеше постоянно едно парче прахан, натрито с барут на мястото, гдето ставаше триението. Най-после сполучиха да добият желаемия огън и в една тъмна нощ с големи мъки и гюрултии едвам сполучиха да прекарат невинното стадо през червената жерава, с която беше постлан пътят. Всеки може да се догади — като каква е била ползата от това: на другия ден половината от сакатите овце не можеха да се мръднат от мястото си, защото и здравите им крака бяха изпогорели в огъня. Тая набожност обаче никак не пречи на котленските овчари: да крадат, да продават умрели овце на татарите и да правят други разни безчиния, за които твърде добре знаяха, че Изповедникът не позволява причастение от 10–20 години.

Вечер, зимно време, когато се събереше дружината около огьня, да си сушат навущата, от дума на дума минуваха най-после и на други въпроси, вън от техния кръг. Обикновено за подобни отвлечени неща първата дума вземаше някой хаджия, който като всезнающ, пътувал през Черното и Бяло море, заемаше се за разрешението на всякакъв въпрос, колкото и той да е мъчен. За каквото и да се говореше, претенциозният хаджия докарваше дума да каже нещо и за божия гроб, за Яфа или Цариград.

Ако например някой любопитен овчар запиташе кой град е най-голям в света, то хаджията отговаряше: „Йерусалим“; ако друг някой пожелаеше да узнае от кои народи излязват най-големите мурафети, то хаджията посочваше ингилизите. „Параходът, с който отидохме до Яфа — прибавя той гордо и самоуверено, — беше ингилишки, от най-добрите.“ После това той захваща вече своето, т.е. за Божигроб, как ги посрещнали калугерите със засмяно лице, как паднал Светият дух на Възкресение, от който се запалили свещите, и най-насетне свършваше: „Всичко с виждание бива; нека господ помогне и на вас да видите с очите си.“ „Амин, чул те е господ“ — отговарят дружината.

Ония читатели, които не са запознати с Котел, може би да им се види чудно и странно; как хаджия човек е изпаднал да пасе овце по добруджанските голи равнини, да го бият всеки ден татарите? Тия не са рядкост. В Котел май мъчно ще да намериш къща, в която да няма някой хаджия или хаджийка; а в по-богатите семейства всичките почти са се мили на р. Йордан. И дърварите даже, които ходят заедно с циганите по Балкана, са хаджии. Твърде често, кога пътува човек за Котел откъм Шумен или Елена и наближи Котленския балкан, захваща да чува из тъмните усои гласовете на дърварите: „Ей, хаджи Юрдане, натовари ли магарето?“ „Малко остана, хаджи Божиле“ — отговаря други.

Най-много котленските овчари разискват върху верите, за рая и пъкъла, за таласъмите, чумата, юдите, вапирите и пр., в съществуванието на които са положително уверени.

— Когато раят е затворен за турците, евреите и другите неверници, то техните души без съмнение може да отиват изключително в джендема? — пита някой измежду овчарите, когото навярно са били него ден татарите.

— Нито едното, нито другото — отговаря хаджията, като че вчера се е завърнал от оня свят. — Както раят, така и пъкълът са направени само за християните, а неверниците ги няма никакви по оня свят. Тия са като кучетата и като другите животни; техният живот е само на тоя свят и щом умрат, душата им става на вятър.

— А който от християните се потурчи, то що става с него, дядо хаджи? — пита дружината.

— Той гори постоянно като свещ, от краката до главата — казва хаджията, — защото мирото, което той е възприел от свято кръщение и което е чист огън, никога не може да угасней.

— Слушал съм да казват, че това миро било голямо колкото житено зърно в човека — обади се някой.

— Ако да не е и по-малко даже! Неговият пазител, на мирото, е св. Васил, който е на голям почит при небесния престол.

— Че душите на християните живеят вечен живот, а неверниците се изгубват, доказва ся и от това, че и най-грешният християнин после смъртта си става на вапир, пак с человечески образ, когато турците се превръщат на свини, най-ненавистното за тях животно — продължава многознающият хаджия.

— Това е съвършено вярно — поема други думата. — Аз зная, когато през години си един от нашите другари, който се занимаваше с авджилък, уби един азъл (дива свиня — мъжка). Както му е редът, ние го опърлихме и очистихме и турихме на огъня една част да се вари. Чакахме час, чакахме два, чакахме цяла нощ, месото не увира, а, напротив, става още по-яко, като восък. „Тук има нещо“ — подума дружината и няколко души се завзеха да разглеждат лова. Какво да видим? Ушите на мнимия азъл бяха пълни с памук, а на предния му крак се намери сребърна халка, която по всяка вероятност е била пръстен. Всинца се уверихме отпосле, че убитият азъл е турчин, комуто и името научихме. Той беше от близкото село, умрял неотдавна.

Разказвачът се е кълнеше, че е очевидец на това, и слушателите го зяпаха с отворени уста; а малките момчета трепереха от страх и се увираха около огъня. Една вечер, след подобни разкази за вапири и таласъми, проводиха едно малко момче да види навън защо лаят кучетата. Две крачки не беше отстъпило още от вратата това момче, когато изрева, колкото му е силата, и падна на земята. След като се окопити, попитаха го що е видяло и то разказа с ужас, че до малките кошари седял белобрадат циганин, с чибук в ръката, лулата на който била като пръстена паница. То извикало, защото циганинът му махнал с ръка да отиде при него.

— Трябваше да се прекръстиш — забележи един от овчарите, който беше ходил само до Света гора.

— Трябва да не хвърляте тука наблизо сапунената вода, защото на нея много се трупат злите духове — каза втори.

— Местата, гдето се хвърля сапунката, водениците, юртлуците, върбалакът, кьоравите кладенци, старите гробища, мочурливите места, са най-любимите обиталища на тия духове — потвърди трети и така нататък.

Освен това котленци благоговеят до баснословна степен пред своите богати съотечественици, с които се хвалят, где седнат и где паднат, не че тия последните са направили някоя добрина, което е изключителна рядкост между всички богати, но просто така, защото имали много пари, ходели често в Цариград, познавали се с много паши, а най-главното от глупост и дебело заблуждение. Ако да нямаше по света подобни слепи обожатели на блясъка и на богатството, които са спокойни само тогава, когато им се завие камчикът около врата и когато им ударят по петдесят тояги по краката, то не би имало и хаджии, чорбаджии и различни други тунеядци, съществуванието на които е възможно само при низостта и подлизурството.

Вечер не се минуваше да не разискват моите овчари кой е най-богатият хаджия, кой имал най-голям почит при пашата и пр. Най-големият техен господ е хаджи П., стар скъперник-чорбаджия, името на който се произнася с гордост и почитание от всеки котленец. Ако някой овчар случайно се е бил срещнал негде по пътя да пътува с него заедно или пък умният хаджия го е поканил да бъдат другари, за да има едно мекере със себе си, за да му чеше коня по ханищата, то обрадваният овчар не забравя това важно произшествие за дълго време. Прави-струва, той ще намери случай да отвори дума за това и ще захване да разказва някоя анекдота из неговия живот, като не пропуща и най-малкото му движение. Не дай, боже, пък, ако се е удостоил да носи на коня си или на гърба си тежката кесия на дяда хаджия, който като известен навсякъде по богатството си, за да избегне всякоя опасност, често е употребявал подобни хитрости. В такъв случай с нашия овчар дума не можеше да бъде вече, без да смята бедният, че с това си е наместил кокалите или е убил слабия си сиромашки конец.

Един от тия чистосърдечни християни, който така също имал честта да пътува с котленското слънце от Котел до Добруджа, вечер не пропущаше да не разказва за това свое пътувание. Особено впечатление му направила нему постъпката на богатия хаджия, когато пристигнали на хаджи Гергювия хан в X. Пазарджик. Вечерта били заклали много кокошки, по причина на многото пътници, главите на които хвърлили в ближния боклук като непотребни и ненужни никому, от които всеки имал отвращение, даже и просяците.

Него време една кокошка се продаваше по тридесят пари. Но дядо хаджия погледнал другояче на работата; онова, което не било потребно и на просяците, за него имало ценност. Щом той зярнал нахвърлените кокоши глави на боклука, за които било давано пари, макар и от другиго, изкомандувал на своя подчинен роб — повече послушен, отколкото купените робове — да събере всичките окаляни кокоши глави, които били очистенн и наготвени от самия хаджия. Вечерта, когато другите гости от хаджи Гюргевия хан яли сготвени кокошки, хаджи П., който притежава тринадесят къшли в Добруджа, който дава таин на половината султанова ордия, който има близо до хиляда коня хергеля и пр., задоволил си апетита с кокоши глави, събрани от нечистия боклук… Освен това той заповядал на своя роб-другар да заплати виното от джеба си, за да се уравновеси сметката, тъй като приготвението на ястието хаджията приписал на себе си. Идете после това и утвърждавайте, че нашите богаташи знаят защо живеят на тоя свят, че от тях може да се очаква нещо добро, че тия имат человеческо сърце и душа. Излишно е да доказваме това с факти. Всичките наши богати чорбаджии, които са достигнали какво-годе богатство, това тия са направили чрез различни зорбаджилъци, притеснения и лъжи. Другояче е невъзможно. Разбира се, че това правило допуща някои малки изключения.

Друг един овчар, който така също се сподобил да пътува с дяда хаджия П., разказваше, че когато им сложили да обядват в едно село, след като се нахранили, останалите коматчета на софрата, сиренето и няколко глави чесън били обвити в бяла кърпица от хаджията и посетили мешинените му дисаги.

Другите присъствующи овчари слушаха с напрегнато внимание всичко това и наместо да добият отвращение от просешкото поведение на хаджията, тия го похваляваха; а обвиняваха себе си, че не могат да последват примера му.

Когато си дойдеше някой овчар от Котел, то вечерта се събираха и други котленци овчари, из околните къшли, да разпитат за семействата си и да видят нямат ли писмо от тия последните. Но тия въпроси бяха второстепенни. Най-напред тия разпитваха новопристигналия какво правят хаджиите, за да покажат, че имат с тях земане-даване; еди-кой от тях в село ли е бил, или в Цариград; помирил ли се е със синовете си, или не; кога ще жени дъщеря си и пр., и пр., на които въпроси се отговаряше прямо и положително от страна на запитваното лице.

При толкова изобилие на сирене, масло и други гозби овчарите оставят за себе си зимно време само няколко мешлета бита и пребита извара, кисело-солена, суха като вар. Ако оставят няколко оки масло, то се държи за турците, които често посещават котленските къшли. На някои къшли, гдето чорбаджията се случи от категорията на хаджи П., комуто дадохме по-горе портрета, хлябът се разделя на всекиго отделно. Разказват, че един прокопсаник, който ламтял от горещо желание да стане хаджия, изядал само една част от хляба си, а останалия сушал на слънце и го турял в торби, за да го занесе на децата си в Котел. Когато честитата му ступанка развързала торбата, в която от по-напред мислела, че има друго нещо, наместо да му благодари, което той очаквал, казала с презрение: „Ох, роб с роб, защо ти са били тия кори да ги мъкнеш от четиридесят часа място?“

Но това е ставало много отдавна. Ние го казахме да послужи само за характеристика.

Облеклото на тия овчари е обикновено овчарско. Голям калпак с два ката кожи, отвън и отвътре, който не пада от главата им ни деня, ни нощя, освен кога се пощят или когато някой турчин на шега, което им е много драго да правят, грабне калпака да опита ще ли има наскоро празник, т.е. да го удря от земята. Запарената глава от кожите в това време изпуща пара, като че ври на огъня. Ако някой се разболее от настинка, което твърде начесто бива, защото зимно време краката им постоянно биват мокри, тия отдават тая настинка, че е произлязла от главата, и казват, че болният може да си е свалил калпака, когато спял.

С болните, а особено с малките момчета, овчарите се отнасят твърде небрежно и недоверчиво. Докато болният не повръща и не яде хляб най-малко два деня, не му вярват, че действително е болен. Първото и последното лекарство на болния е да му купят от града пазарски хляб и маслини, които слагат при главата му, па нека прави, щото ще. Зная, когато почина един и чак на втория ден подир смъртта му дойде на ума на другарите му да го погледнат. От по-напред тия последните се сърдеха даже, че болният се преструва, защото се спял, без да пъшка; а тоя сън бил от дългия. Малките момчета тия лечат още по-лесно. Тия последните, по причина на отварата, много страдат от треска. Щом някого втресе, когато вече се сгъва и трепери, един от овчарите се приближава полекичка отзадя му и излива отгоре му един котел студена вода или изгърмява с пищов до главата му, за да се стресне, и по тоя начин треската го оставяла. Има и друга система за лечение на треска: когато жертвата захване да трепери и умалей вече, един от овчарите грабва дебелия дрянов кривак и се впусне да го бие, а другите викат отстрана: „Бягай бре, че те уби!“ Това гонение се продължава, докато пациентът отмалее и падне на земята. Не са обаче само болестите, които овчарите лечат с такива радикални мерки. Тия са строги във всяко отношение. Зная едно лято, когато един от кехаите през богородични пости си вареше ошав (от сушени сливи, круши, дренки и пр.), които му бяха донесли бакшиш кираджиите герловци. Свареният ошав с котелчето той закачал нощно време вън на двора, върху един дирек, за да изстива, разбира се, без да го види някой, защото останалите овчари не се церемонят твърде с чуждата собственост, особено когато е нещо за ядене, купено и изготвено частно. При всички тия осторожности един от овчарите, като си дошел посред нощ с овцете и потърсил вода, набутва котелчето, което, след като прецежда през кирлявите си мустаки, за да го не хванат, налива наместо киселата жидкост студена вода. Кехаята за пръв път не можал да се договеди и следвал да си закача котелчето на същата клечка; но и овчарят отивал всяка вечер при дирека, като оса, да прецежда чуждия ошав.

Работата станала явна и умният кехая не й дал гласност. Наместо ошав той сварява една вечер в същото котелче тютюневи корени, но не от обикновения тютюн, а от оня, с който церят крастата на овцете и който пращи в татарските лули, които го употребляват, като кога хвърлиш в огъня морска сол. За да придаде по-добър вкус на тютюневия ошав, кехаята турил още вътре сажди и бяла козина, нарязана на дребно. Всичко това когато било вече готово, котелчето увиснало пак на същата клечка. Овчарят, който не знаял нищо от всичко това, щом се върнал вечерта, с попукани от жажда устни, наврял си главата в котелчето и опънал, колкото му е силата. От бързане и от лакомство той натеглил до стотина драма от приготвения яд, преди да се усети. На заранта го намериха легнал до стената със зачервени очи и побледнело лице. Цели 24 часа повръщал той, а другите овчари го ругаеха и му се смееха. „Кучи сине! На мене добро ли беше, като ме остави да гриза сухия комат няколко деня“ — говореше удовлетворен кехаята.

Друг един овчар, който беше задължен да оставя заран рано овцете на другаря си и да дохожда на къшлата, да помага за доене на сагмала, щом потеглял да върви за към къшлата, и заспивал прав, тъй щото наместо да върви към изток, изгрявало го слънцето на запад, когато се и събуждал от спокойния си сън. „Как да го изцерим?“ — станало един път дума между обществото. „Оставете ме свободен една нощ — казал един маладец, — аз ще да го опаря.“ На другата заран сънливият овчар се завърна умислен и мокър по всичкото тяло. Пита го един, питат го двама, да разкаже що му се е случило, а той подсмърча и нищо не отговаря. Работата била така: щом той се отделил от овцете и заспал, както завинаги, другият стъпил в дирята му и почнал да го управлява към известна точка с един трън в ръката. Ако заспалият вземал друго направление, то майсторът му, който отишел да го цери, опирал тръна в лицето му и той отскачал настрана, без да се събуди, като си държал ръката по въздуха да се брани, разбира се, безсъзнателно. По тоя начин той бил докаран над един воденичен бент (това се случи в село Девня) и като стъпили над брега, майсторът се отстъпил няколко крачки наназад и ритнал заспалия, колкото му е силата, изотзад, който изгърмял във водата с главата надолу… Страшен рев излязъл от гърдите на жертвата, която малко останало да се удави. Тоя последният от най-напред казал, че зъл дух го посетил.

Но ние говорехме за облеклото на овчарите. Тия носят дрехи от дебела сива котленска аба, дотолкова корава, щото дрехата, изправена на земята, може да се закрепя. Тия дрехи, които се състоят от потури, аба, елече и дълга ферджа, се кроят, доколкото е възможно, по-широки, неприлични и просто ушити, от една страна, за по-дълго траение, а, от друга — да не харесват на турците, които твърде лесно могат да ги съблекат от гърба на беззащитния рая. Най-идеалната и гиздава носия на котленските овчари е белите като сняг навуща, които дохождат над коленете, завити с черни козинюви върви или повивки; пискюллията чанта или улия от ерешка кожа, с писан кокал на устата и с разни други накити като: орлов нокът, мъниста (синци), рачешки очи и пр., и медният кавал, описан с калай и турен в кожен калъф, така също пискюллия. Улията се носи преметната през рамо, от лява страна, заедно с кавала, който се окача на нея изотзад; някои го турят на силяхлъка си или пък запасан, както турците запасват своята паласка. Но никога един овчар, който си гледа редовно работата и който има намерение да върти къща, няма си позволи да запаше улията през кръста си, което е по-хубаво и по-удобно. Това в овчарската среда се счита за крайлък, както казват тия, и за неблагонадеждност в бъдеще. Така също между тях не е обичай да си подсуче някой мустаките и да си криви калпака на една страна. Може би за установлението на този обичай да са повлияли най-много турските кабадаита, които им е смърт да видят някой българин с подсукани мустаци и накривен калпак. Още повече биха пламнали тия, ако видеха, че някой овчар си е запасал улията на кръста.

Ех, тия улии (т.е. вулгии), бели навуща и черни върви на колко невинни сиромаси са изяли главите! Турците са си давали и душата за тях; тия са ги пленили твърде много, защото пискюллията чанта, белите навуща и черните върви се считат като символ на юначество, на бабаитлък; а знайно е, че турците с тяхната си кьопавщина не са били в състояние да си ги направят сами. Колко повече е трябвало да се възмущават гордите османлии, като са гледали, че онова, което обичали и не можели да си го доставят, имали го техните покорни раи. Някои от тях, които имали средства, купували си; други заплащали с труда си или давали нещо в замена, а трети вземали насилствено и понякога убивали даже българина само и само да му вземат улията и белите навуща, за което има много примери. Аз зная, че много от камчийските турци са ходили по няколко деня из балкана с пушки, проводени от българите, да бият свини, нещо най-унизително за тях, за което им заплащат на свиня по един чифт бели навуща, разбира се, много прости; но турчин проумява ли от подобно нещо!

Тия бели навуща и пискюллии чанти са били на почит между нашите хайдути, а после и между хъшовете.

Овчарският кавал, който наричат меден, действително заслужва това име, но твърде са рядко ония овчари, които можат да го свирят, както трябва. В по-старо време, когато не е имало Митарствата на блажена Теодора и други заслепителни книжки, които са отвличали вниманието на младите към рая, а още повече, че в тия книжки се казва на едно място, че който надува кавал, на оня свят ще го надува дяволът — имало е по-добри кавалджии. Овчарското предание уверява, че гласът на кавала много пъти омайвал приближающите разбойници, които, наместо да нападат, спирали се да слушат неговия меден глас; но че тия, кавалджиите, били изложени на друга опасност, тях ги бродели много юди и самодиви, които се влюбвали в тях, а после им правели различни пакости. Доколко това е вярно, аз не зная, но зная само това, че в летните нощи и когато се подаде светлата месечинка, когато падне бистрата роса по добруджанските голи полета, която много пъти служи и за вода на тамошния добитък, сюрията стадо се размърда и повлече из меката росна тревица, която скубе бърже-бърже при разнообразното дрънкане на звънците.

Овчарят-кавалджия, който много пъти разделя скръб и радост с поверената нему сюрия стадо, особено ако е безкнижен и не знае съдържанието на Камък падна от небето, не може да остане хладнокръван при тая весела картина. Той се изстъпва няколко крачки напред, към която страна отива стадото, спира се на едно място, обикновено на някоя могилка, които са твърде начесто в Добруджа, отгдето може да гледа и приближаванието на заклетия си враг — вълка, — подпира се на дряновата си кривачка, едина край на която забива в земята, а другия туря под мишницата си, кръстосва краката един въз друг, засвирва с устата си от най-напред да нагласи някоя песен, докато намаже кавала с орловото перо, натопено в дървено масло, поизкашля се и засвири с кавала жално-жално някоя стара песен; а вятърът си играе с дългия му перчем.

Докато той се не махне от могилата, овцете не вземат друго направление, но въртят се все около свирача; ако той потегли на някоя страна, то и тия отиват подиря му, без да ги кара някои.

Разказваха, че един прочут кавалджия бил принуден да бяга от едно турско село, защото турците му се заканили да го убият. Причината на това била, че когато той засвирял вечер покрай селото, белоликите кадъни излязвали да го слушат.

Ако в Добруджа, когато са при овцете си, котленските овчари носят голям калпак, цървули, дрянов кривак и дълга аба, то когато тия си отидат в Котел, мъчно можеш да ги узнаеш. По-възрастните от тях се обличат в дълги сукнени кюркове, подплатени с лисичи кожи, турят на главите си фесове, обуват се в чепици и носят броеници в ръцете си наместо дряновата сопа. Ергените отиват още по-надалеч: тия стават същи ингилизи. Преди да си отидат още, тия пишат „книга“ до майка си: „Много ти здраве от мене до тебе, мале, да ми изтъчеш кроене за опнати дрехи, което да бъде трайничко, защото ще си подойда за Коледа или за Димитровден.“ Младите момчета, когато ги заведат за пръв път, докато не се изминат 4–5 години, не ги отпущат да си отидат.

Тия влязват в Котел обикновено нощно време, за да не ги видят, че носят голям калпак и дълга аба. На другия ден калпакът и дългата аба стоят на тавана, защото „опнатите“ дрехи се обличат вече. Може да си въобразите като какви дрехи можат да бъдат тия, когато са кроени и ушити в отсъствието на лицето, което ще да ги носи. Като изтъкани и направени от точка зрение за „трайничко“, тяхната аба е по-дебела и от френско кюселе; панталоните са скроени да се събере в единия крачул едно добруджанско кило ячемик, долу тесни и къси, за да не се трият от обущата, а нагоре постепенно широки, като духало, тъй щото, като ги обуе човек, прилича на садило. Палтото се прави обикновено да бъде длъжко и охолничко, подплатено и отвътре с аба и описано с ширити; обущата тоже от новата мода, с високи токове и ковани отдолу, за „трайно“, с големи гвоздеи. Колкото до ризата и феса, като второстепенни неща на тях не обръщат внимание. Броеницата по всяка вероятност ще бъде божигробска.

Някои от тях, които живеят наблизо около градовете Варна, Балчик, Кюстенджа и Пазарджик, гдето ходят начесто да продават мляко и сирене с магарета, видели по улиците, че хората ходят с ръкавици, с омбрели, с тънки дочени дрехи и пр. За да не останат по-долу от тях, както правят маймуните, тия си набавят поменатиге украшения от панаирите с двойна и тройна цена, защото практическият евреин, който ги продава, вижда с какъв човек има работа. Но че тия дрехи се носели в известно време от годината, нашият овчар малко иска да знае. Той ги навлича на гърба си, тънки дочени дрехи, в най-големия студ, по Коледа и Ивановден, когато се пука камък и дърво от мраз, с тънки кожени ръкавици на ръцете си, през които се познава напуканата му като церова кора кожа.

Всичко това е лесно, но да видим сега как ще да се излезе навън, как ще да се събере с хората поевропейченият овчар, който цели пет-шест години робувал по Добруджа, не виждал женско лице в разстояние на това време, забравил кога се казва „добър ден“, кога „добър вечер“, който имал повече земане-даване с вълци, кучета и магарета. Най-малко три деня ще стои той до портата, от вътрешна страна, да гледа през дупките, заедно с някого от домашните, да му показват проходящите по улицата мъже и жени, а особено момите, които той успял вече да забрави. Тук аз говоря повече за неженените, които си дохождат за пръв път след заробването им в Добруджа. Ако бъдещият къщовник не се реши да пристъпи прага и после изтичанието на трите деня, то грижливата му майка е принудена да вземе и други мерки, по-решителни. Когато той се навежда да зяпа в стъпките на някоя жена, тя, майка му, отваря полекичка портата и го изтиква на улицата, като заключи подиря му. Който е ходил в Котел или селата, той знае с какви високи дувари са обградени тамошните къщи, през които не е твърде лесно да се премине.

Поразен като от тряскавица, след няколко отчаяни погледи към дувара, придружени с глухо пъшкание, нашият приятел се отправя из улицата към кафенето, което от по-напред е било показано от майка му. Върви той с такава ревност, като че отива на бесилницата; колкото души го срещнат по пътя, с изключение на децата и момите, на всичките е длъжен да целуне ръка съгласно инструкциите, дадени от майка му; защото това било почит и „ачигьозлък“. Приучен „с рунтавия“ калпак, който не е хвърлял от главата си в разстояпие на толкова години, той се чувствува, че на главата му няма нищо, че тя е гола, че може би да е излязъл от тях гологлав, без да си тури новия фес. Но не смее да си вдигне ръката, да се похване по главата, защото отвсякъде гледат на него, ще му се смеят. После няколко дена той вече обръгва и свободно си подхвърля броеницата нагоре, която тича да хване с двете си ръце.

Всичко наопаки върви у тия наши съотечественици. Техните богаташи хаджии може би да са главната причина, които им са изкривили понятията и са ги деморализирали във всяко отношение. Зимно време тия носят тънки дочени дрехи, които другите хора употребляват в най-големите горещини; а лятно време, през месец май, изгорелият и почернял като опърлен кютюк овчар от добруджанското слънце се облича в дълъг кюрк, подплатен с кожи, в който се поти и пъшка, като че се намира в запалена пещ. Но тъй бил адетът, сега така трябвало, тъй ходел синът на еди-кой хаджи, казва майката, и злочестият син трябва да се подчини на обичайното робство.

Това глупаво подражанпе се е отразило и в строението на къщята. В Котел и околните нему села, на които той доста влияе, се правят къщи изключително на два ката, в които само една стая се оправя, и то на долния кат, изкопана в земята и непостлана. Останалите стаи, без прозорци, само четири голи стени, така си остават, в които държат сирене, вълна, бяла пръст, станове, нищелки и пр. Но тук не се гледа личната полза, а що ще кажат другите, глупавото общо мнение, когато видят, че еди-кой не си направил къщата на два ката, което показва, че той е несъстоятелен, и хаджи Божил ще престане да му казва вече „добро утро“, ще му падне ихтибарът.

Още по-чудно се женят и годяват котленските овчари. Много пъти се случва, щото умните родители се мятат на стари години да играят хоро на годежа, когато главният виновник на тържеството се пощи в това време в някое добруджанско келемле или го бият като тъпан, че отървал овцете из нивята. Подир шест месяца или година, той научава това, когато приеме от годеницата телледисано здравче, завито на коренчето с червена коприна.

Когато проводят сватя да иска някое момиче, то тая последната захваща да хвали своя повереник, че той е смирен като овчица, деветтях пари в девет възли ги върже, с никого се не скарва, никому не е край да възрази за нещо, има си до 50–60 крака овчици и пр.

В заключение аз съм длъжен да ви кажа и това, че котленските овчари и въобще всичките котленци са били верни поданици на турските султани, с твърде микроскопически изключения. Наистина, че Котел е отечество на ред български деятели като Софроний, Бозвели, Мамарчев, П. Берон, Раковски (последният произхожда от с. Раково, малко селце в Сливенския балкан); но никой от тия последните не е можал да преживей дълго време в своето родно място по причина на гоненията, които са търпели от страна на верноподаните чорбаджии. Разказват, че бащата на Раковски, дядо Стойко, бил изпратен от чорбаджиите в Цариград с букаи на краката. А когато П. Берон напечатал своя Рибний буквар и изпратил няколко екземпляра до общината на своето родно място, то закоренелите чорбаджии възвърнали обратно всичките книги до техния издател, които според тях били нехристиянски и вредетелни. Разбира се, че на котленци най-голямо влияние са имали техните дебели богаташи-хаджии, за които ще да поговорим по-напространно, като дойде ред за Елена, така също верноподанически град на ятаганската държава. От друга страна обаче, ние сме принудени да причислим Котел в числото на ония градовце, гдето българщината е блещукала и в най-мрачните времена. Котел е един от първите градовце, гдето населението не пропусна да влязат кърджалии и делибашии.

II

Такива бяха горе-долу хората, с които аз бях длъжен, против волята си, да преживея цели четири години, от 1866–1870 година, в качеството си на овчар. По само себе си се разбира, че всичко дотука изказано относително живота и понятията на котленските овчари напълно се отнася и спрямо мене. Митарствата на блажена Теодора, Чудесата на пресв. Богородица и Вечният календар на П. Раданов-Карловца не ми бяха чужди. Едва ли би се намерил друг иякой, който да ги познава така добре, както аз. Чет нямат молитвите и поклоните, които съм изчел и направил нощно време по добруджанските полени за спасение на душата си. Тоя „грешен свят“ беше за мене вече нула: моите очи бяха отправени към задгробния живот. Заради това бях решил вече в себе си съвършено да се предам богу — да стана черен калугерин.

Когато обявих на баща си, че ми е омръзнал вече овчарлъкът и че желая да го напусна, то той се разсърди страшно, а другите ме провозгласиха за нехранимайко — защото нечуто беше дотогава подобно възражение и непокорство от страна на един овчарски син.

— Не те съветвам аз тебе да станеш калугер, защото тия последните са най-големите хайдути на света — каза ми един ден моят верен другар, с когото бяха ни проводили, само двама, с яловите овце във Варненския балкан, близо до с. Девня.

Моля читателите да ми позволят, за да ги запозная по-отблизо с тоя мой другар, който, макар и да беше овчар, но съвсем не приличаше на котленските овчари.

Той се казваше Кондю Делидимоолу, мъж на 40 години вече, къс-дебел, като ромено батлаче, с голяма глава, лице, широко като пълна месечина, очи, светли, като разпалени въглени, и дълги червеникави мустаки с увиснали краища, които приличаха на буква „С“. Твърде рядко той ги подсукваше нагоре, и то само тогава, когато започваше да разказва за някои бабаитлъци, като например за Димитра Калъчлията, когото той познавал. Късите му дебели ръце приличаха на мечешки панчи, а двата му големи пръста — като на жаба костенурка главата. Много беше видяла и патила главата на бай Кондя. За него ходеха твърде неприятни слухове между всичките хора, които го познаваха; но никой не смееше да му каже направо, че той е такъв или онакъв. Макар той и да беше задомен на своето отечество, в Котленско, но бедната му ступанка едва ли го виждаше на петтях години веднъж. Той се изгубваше понякога за дълго време, без да го знае никой накъде се е пръждосал, и после шест меоеца или години пак се явяваше, като нов месец, одран и окъсан като свраките, когато се връщат по вършитба.

Във време на това негово изгубвание едни разпущаха слух, че той минал във Влашко; други — че отишел да кара биволи в Арабистан; четвърти уж го видели, че работил на моста, който се правеше по онова време на Луда Камчия, облечен с арнаутска долама, и пр. А най-вярното беше това, че Кондю шеташе по пътищата кога с дружина, кога сам, както намери за по-добро. Но никой не искаше да го изкаже на правителството, защото тогавашното турско правосъдие не правеше разлика между обвиняеми и свидетели, а на равна част употребляваше тоягата както на едните, така и на другите. Имаше мнозина, които бяха виждали Кондя в гората, с тузлушко шишене на рамото, с дълъг ятаган на кръста и с турски тарабулос на главата, който излязвал да иска хляб, но — казах — всеки си мълчеше.

Късно една вечер, когато Кондювата стара майка се прибирала да си ляга, непознати хора почукали полекичка на вратата, от която един се обадил: „Аз съм — отвори.“ Баба Димовица познала гласа на своята рожба, която не била виждала толкова години. Тя отворила вратата и Кондю се умъкнал вътре с други десятина души печелници, въоръжени от петите до зъбите. Докато се опече хлябът, който бил поръчан с първото влизане на почетните гости, баба Димовица влязла в разговор с тях.

— Синко, синко, да знаете какъв голям грях лежи на вашите души, като сте тръгнали да вършите тоя занаят — казала тя със сълзи на очите и погледнала на едничката си рожба, който в това време си кривял единът мустак във форма на ченгел.

— Ние не сме душогубители, бабо — отговорил един от прокопсаната дружина. — Нашата работа е повечето с добитъко, който ние пробираме тук-таме да не става зян.

И действително, Кондюва хайдутлук е бил повечето да краде овце, коне, а в твърде редки случаи е нападал на хора, и то когато има другари. По времето на Кримската война той миткал около Варна с Димитра Калъчлията, с когото, говореха даже, че заклали един английски чиновник, за да му вземат парите. Това се случило близо до с. Гебедже. Повечето пъти той е бил хващан, когато извърши кражба, и колкото бой е изял, само той е в състояние да разкаже. Неговият овчарлък е бил само за очи, повечето зимно време, докато се развие шумата. Но сега той беше се уж покаял вече, за което свидетелствуваше и това, че си бе купил 20–30 овчици. Всичките знаеха, че неговият косъм не е чист, но никой не му споменаваше за това, защото се бояха да не изгори някому чергата.

Той не се съгласяваше в нищо с другите овчари. Нито се кръстеше, нито пък се интересуваше да слуша, когато четяха за чудесата на св. Богородица, за което имаше основание да казва: „Чувал съм ги аз тях“ — защото беше живял в един гръцки манастир, гдето така също вършил пантаджилък заедно с някои калугери. Така също и набожността му беше съмнителна: мнозина бяха го виждали да яде скришом сирене в петък, а понякога и през пости.

Ако из чувалите на другите овчари се търкаляха спреш1, сирище, син камък, тютюн за краста, кръклиги, шила и разни други потребности, в чувала на Кондя лежаха картунки за барут, калъп за леение на куршуми, паласки, домоз-ая (инструмент, с който се вадят куршуми от пълна пушка), кремъци, железни котки и няколки пищова.

Когато изпратиха нас двама ни да отидем на Балкана със сюрията и още един грък, тоже овчар, когото проводиха да ни нагледва, защото както на Кондя, така и на мене не вярваха твърде, то първата дума, която ми каза тоя последният, беше: „Да се слушаме един други и да няма помежду ни мюзевирлък.“

Мина се неделя, минаха се две, а аз виждам, че Кондю иска да ми каже нещо, но не смее.

— Съгласие и вярност като има между двама души или повече другари, всичко е възможно — свършваше той.

— Това е така — отговарях аз и всеки отиваше по работата си.

— Бактисах вече от тая сухоежбина: лук, лук, най-после омръзва на човека — каза той една вечер, когато се приближавахме вече с овцете до кошарата, която се намираше сред гората. — Аз съм намислил да набедим някоя пущина (т.е. да заколим някоя овца), а че каквото ще, да става. Ще кажем, че я удавил вълкът. Сега ще те позная, ако си верен другар и юнак момче — прибави той, като ме тупаше по гърба.

Щом аз подадох своето съгласие, което другояче не можеше да бъде, защото с Кондя не бива шега, както казах, той се спусна сред овцете и хвана най-добрата овца, на която на часа отряза главата с широкия си нож. После това мене остави да закарам овцете, а той метна закланата овца на гърба си и отиде на кошарата да прави каварма от дроба й. Когато се наближи до кошарата, гдето беше другият ни другар, от когото трябваше да крием, Кондю започна да псува овчарлъка до девята рода, че цял ден уж бил носил закланата овца на гърба си, която, като видял, че умира, заклал я най-после.

Тая вечер той беше весел. Подпретнат под лактите, с лъжица в ръката, която час по час облизваше с широкия си язик, подклаждаше на огъня черното котелче, като пееше в същото време: „Прочул се е Богдан юнак.“ Това се повтори няколко пъти.

Освен това Кондю беше още и малджия (ония, които търсят готово имане). Всеки вечер той разказваше, че при еди-кой мост, извор, гроб, чешма, могила или кладенец имало закопано някоя тенджера, котел или казан с такива и такива пари; но че тия били заклети и докато не се принесе курбан, не можели да се намерят. Най-главното било да се узнае като какъв курбан е обречен. Това можело да се познае по следующия начин: на мястото, гдето са закопани парите, трябвало да се отсее пепел, обикновено срещу събота, и на заранта, каквато стъпка имало на тая пепел, т.е. на овца, на куче, кокошка и пр., такова животно трябвало да се принесе жертва. Много пъти се намирало и човешка стъпка; а в такъв случай и човек трябвало да се заколи. Той разказваше за едно имане, което било закопано на Демиркапия и което, ако се намерело, една царщина можело да се поддържа с него. То било дванадесят катъра фандъклии алтъни, хазна на един владика, който се връщал от Цариград и когото разбойниците заклали, като отнелни хазната му.

— Неговата одежда заедно с една златна тавичка, върху която се намират и два ялмазени камъци, големи като пачи яйца (тук Кондю си стискаше двете ръце, за да покаже по-нагледно големината на ялмазите), са закопани на същото място, дванадесят крачки настрана, към където изгрява слънцето. Докато не се намерят тия последните, които на часа трябва да се изпратят там (Кондю показа с едната си ръка към изток, с което разбира Божигроб), то хазната не може да се намери.

Една нощ, срещу Св. 40 мъченици, Кондю и други още негови приятели, съмнителни личности, ходехме да дирим подобно имане. Предметът бе една стара чешма, която в разстояние на няколко часа стана равна със земята. Според правилата на малджиите мястото се освети най-напред чрез прочитанието на някои молитви и запалванието на тамян. Дордето трая копанието, всинца трябваше да мълчиме, защото, като се говорело, имането потъвало още по-надълбоко. Разбира се, че освен камъци и кюнтове друго нищо се не намери на това място.

По едно време Кондю беше се разгорещил, не зная по какви побуждения, да се учи на книга. Той беше безкнижен. Аз му показвах на Рибния буквар; но Кондювата глава не беше за такива тънки работи. Аз му по-казвам а, б, а той разказва за Димитра Калъчлията, че много салтанатлия ходел и бил нишанджия. Твърде малко се грижехме ние за доброто на овцете. По цял ден се занимавахме да мерим нишан с пищовете, а тия ходеха по своя глава, накъдето им скимне.

Бях успял да се поразговоря с някои по-развити хора по това време, от които можах да се науча, че имало някакви си царски училища, в които се постъпвало безплатно. За това аз мислех деня и нощя. Деня се въртях с овцете около шосето и железницата, които преминуват през тая местност, и разпитвах преходящите пътници, които виждах, че са облечени по европейски, не знаят ли в кой град има царско училище, гдето не се трябват пари, и като мене човек не може ли да си намери някоя работа там, по-лесна от овчарлъка? Разбира се, че когато се искат съвети от един човек, който отпосле няма да бъде отговорен за нещо, завинаги ще ти каже онова, което знае, че ще те зарадва.

— Какво тънко бастунче въртяваш ти из ръцете си наместо дряновия кривак, който си длъжен да носиш сега — отговаряха някои от моите съветници, а особено ако се случеше някой странствующи поляк да пътува бос и да е гладен, които твърде начесто пречаха него време из благословената турска империя.

В такъв случай моята радост биваше безгранична, като че всичко се беше изпълнило вече. Кондю от своя страна се възхитяваше от моите планове, но за да се приведат в изпълнение — казваше той, — трябвало да имам известно количество пари.

— Ще видим за това по-после — свършеше той. — Аз те обичам като брат и ще гледам да ти направя едно добро, за да ме споменуваш.

Чудех се аз и маех като с какво можеше да ми спомогне Кондю, когато с трън да се завъртеше човек наоколо му, нямаше где да се закачи. Калпакът му от много носене беше охлузен като черковен дувар, а дългата му овчарска ферджа, от да се къса из гората, беше останала здрава само до кръста му.

Но измина се вече тежката и студена зима, подаде се минзухарът, а после него и бялото кокиче, захвана тук-там из припеците да се чуват пеенията на птиците; дряновите дървета, които са изобилни по тая страна, отвориха вече своите тъмножълти цветове; а другите дървета, като: чеперастият габър, напуканият цер, брат му храстът, лъскавият гурун и пъстрият осен, едвам-що бяха си издали листовете като миши уши. Всичко се въодушевляваше и се готвеше за борба, готвеше се и моят наставник бай Кондю. Той стана по-весел и често захвана да пее и свири, при всичко че нея зима овцете измряха наполовина. Най-напред той си изтри пищовите и си закърпи паласките. Твърде начесто захванаха да го посещават непознати личности, така също одрани и охлузени като него, с които той се разговаряше настрана.

— И така, ти искаш да вървиш на учение — ми каза той един ден. — То добро, но за това ще трябват пари, които ти с овчарлъка не можеш спечели още подир десят години. Аз зная един занаят, с който в твърде късо време можеш да имаш тия пари — прибави той, като се обръщаше да гледа наляво и надясно, при всичко че нашият разговор ставаше в гората, гдето нямаше никой да слуша. — Но зная ли, вие сте момчета и обичате да се хвалите, а, от друга страна, гледам, че книгата не пада от ръцете ти.

— Всичко съм готов да направя — отговорих аз на благодетеля си.

С едно кратко предисловие, с което описа положението на овчарите и на другите работи, като не забрави да похвали и мене, че съм давал добра надежда, защото куршумът ми не падал на сухо (т.е. знаял съм да меря), моят другар ми предложи да се уловим на лесния занаят, да станем хайдути.

На часа аз извадих Изповедника, който носех при себе си в чантата, и прочетох на Кондя онова място, в което се казваше, че който прави хайдутлук, не му се дава свята комка двадесят години.

— То е написано само да плаши простите хора — отговори той иронически. — Когато аз живеех на манастира, един святогорски калугер, който знаеше от тебе сто пъти повече, ми казваше, че каквото зло и да правиш, като купиш едно сребърно кандило на св. Богородица или направиш една икона, всичките ти грехове се прощават.

И действително, Кондю не се шегувал. Скоро той стана невидим, без да го знае някой накъде е отишел и без да чака да си приеме заплатата, която не възлизаше повече от четири шилета, защото, както казах, нея година мряха овцете.

Аз не бях се напуснал от намерението си да отида да се уча, но за това се трябваше средства, поне пътни разноски и тескере, без което него време невъзможно бе да се отиде от тук до там. За всичко това трябваше да ме улесни баща ми, но как да му кажа, отгде да захвана най-напред, когато той беше от ония хора, които не обичат противоречие и често прибягват към дървен господ, гдето трябва и гдето не.

Денят беше първи май 1870 година, когато аз се изправих напреде му разтреперан и му обявих, че съм решил да отида да си търся честта по други места, за което го моля да ми даде за четиригодишно слугувание около стотина гроша, само пътни разноски, като ми извади в същото време и едно тескере.

Помня само, че баща ми изрева като заклан: „И това ли бях жив да чуя!“ — а всичко друго се състоеше от псувни и проклетия, които той изсипваше подиря ми, като ме гонеше през селото с един дълъг прът и удряше, гдето свари.

— Евах! Тичайте на помощ, че коджа-гяуринът уби сина си — викаха кадъните по улицата и се отзоваваха не твърде благоприлично за баща ми, а мене канеха да прибягна под тяхна защита.

После няколко часа, същия тоя ден, аз влязвах от една из варненските порти в града с жълт девит на пояса, турен да се вижда; наместо големия калпак — с фес на главата, смачкан като книжен фенер, който си бях приготвил от по-напред, и с цигара в устата, натъкната на дълго цигаре от тръстика, което аз сам бях отсякъл от варненския гьол. С тоя каяфет тръгнах из Варна от дюген на дюген, да си търся господар, като се отбивах да питам само на големите магазии. Девита турих на пояса си, да ме видят, че зная нещо, а фесът — че не съм дотолкова прост; старият калпак почиваше в ръкава на абата, която носех преметната през едното си рамо.

Гдето попитах за място, навсякъде ми отговаряха: „Няма“ — а някои не ме удостояваха даже с отговора си, като ми посочваха вратата само с кимвание на глава. Близо при скелята един човек ми посочи едно голямо здание, на което притежателят сарафин имал нужда от едно момче. Обрадван до ушите, че ще да се удостоя да чета пари, с което немалко ще учудя овчарите, които навярно щяха да се научат, аз се затекох към речената магазия.

— Наистина, ние се нуждаем от такъв човек като тебе — каза старият сарафин, като си местеше очилата да ме изгледа по-добре, — но ти трябва да разбираш малко и от арабаджилък за да можеш да поправяш талигата, когато се счупи. Друга никаква работа няма да имаш освен две-три магарета, които ти ще гледаш.

„От трън, та на глог“ — си помислих аз и излязах из маазата, без да кажа нещо. Бягам от овцете и отивам да ставам търговец, а хората ме удостояват да паса магарета. На друг един дюген, гдето бях отишел така също да питам за място, шеговит един гагаузин ми каза, че по-добре съм щял да направя, ако отида на Балкана и хвана една мечка, която да разигравам по градовете. Между това вече се мръкваше, а аз не бях турил нещо в устата си, защото нямах пукната пара. Късно вечерта подсмърчах на едно кавене; но като наближи да го затварят, притежателят ме покани, не твърде учтиво, разбира се, да си изляза. Тук-там из тъмните улици, а че най-после до студения дувар на варненското кале, под открито небе, намерих прибежище, гдето и прекарах нощта. Който е имал честта да не яде един ден, може да си въобрази как лесно се заспива. Цяла нощ, докато се пукне зора, подплашените кучета не престанаха да ме лаят. Особено пък имаше две, клекнали на задните си крака, като караул следяха всичките мн движения. Щом се мръднех или закашлях, те избаучваха и вземаха нападателно положение.

На другия ден намерих случайно моя наставник и благодетел Кондя Делидимоолу, който се скиташе покрай гьола, да мие черва и шкембе. Аз можах да го позная само по дрехите, защото лицето му беше завито като изгоряло с червен шал, уж че бил болен. Той одобри моята постъпка, загдето съм се решил най-после да се избавя от робството, и ме поведе подиря си да ми търси място с червата в ръка. Най-напред ние минахме покрай скелята. Там имаше много каици от ония, които се занимават с риболовство и с носение на дърва. Тях питаше Кондю преспокойно: „Няма ли някой от вас да отива наскоро за Ингилишко, за да заведете и тоя копилаш?“ Разбира се, че каикчиите кипваха от смях на тоя глупав въпрос и ни изпращаха с подсвирвание и различни подигравки. Моят почтен другар ме поведе навътре из града и като се спряхме до една висока порта, гдето живеел някой си черкезки бей, каза ми да съм влязъл вътре да питам за място. Аз му отговорих, че предпочитам да се върна при овцете, отколкото да отида да слугувам при черкезин.

— Работата е друга — каза той на ухото ми. — Той черкезин, който е много богат, мислиме да го нападнем, а ти ще способствуваш на това.

Кондю се разсърди и ме остави сред улицата. Без да ми даде някоя пара за хляб, които може би и той да не притежаваше.

Тук съм длъжен да ви кажа, че Кондю и в тоя случай не се шегуваше: после няколко деня тоя черкезки дом се нападна от 20–30 души разбойници, които след упорито сражение както с домашните на нападнатия, така и със заптиите можали да вземат някои неща, от които и Кондю можал да се вреди. На другия ден той бил хванат от правителството около с. Франга с един сандък на гърба. След освобождението му от затвора той отишел в Херцеговина и, според както казват, загинал в редовете на въстаниците. И така аз се лиших от учителя си.

III

Мъчно и лошаво занятие е овчарлъкът, но дваж по-мъчно и по-лошаво е да стоиш гладен. Ако на мое място беше друг някой човек, който да е влязвал повечето между хората, който да не е слушал цели четири хаджийски лекции за Божи гроб и който да не е учил наизуст Чудесата на пресв. Богородица, то навярно би си намерил някое място във Варна, поне за насъщния хляб. За мене това бе невъзможно, защото хаджийската практика дотолкова ме беше затъпила, щото две думи свестни не бях в състояние да кажа. Щом аз останах два деня гладен, то реших изново да се повърна при овцете, на с. Инджекьой, находяще се на един час разстояние от Варна, покрай гьола до линията. Беше сутрина, още рано, и за да не ме видят всичките овчари, когато се завърна, които немалко щяха да ми се смеят, че два деня не съм можал да остая без овчарския комат, отбих се в шумата и седнах да чакам, дордето падне росата, след която овчарите заминуват на паша.

Не без борба преминах аз тия минути. От една страна, стоеше гладът, а, от друга — срам, унижение и малодушие. Преди един ден изгонен от селото по най-безчестен начин, днес се връщах, като че нищо да не беше ставало. Тежко и усилно ми беше, но нямаше що да се прави. Натъпках девита вътре в пояса си да се не вижда, скрих дългото цигаре, снех феса от главата си, с който се продавах из Варна, и посегнах да извадя из ръкава на абата стария калпак. Но що за чудо? Ръкавът беше празен, калпакът се изгубил… „Всичко се вече свърши“ — казах аз на ума си и дълго време останах на мястото си неподвижен. Въпросът между мене и овчарлъка беше решен вече окончателно и аз трябваше оттук нататък да вървя, където ми видят очите, освен на къшлата. Причината на всичко това беше — калпакът; защото, ако ме видеха овчарите гологлав, то на часа щяха да разберат в що се състои работата, т.е. че съм си хвърлил вече калпака да стана търговец, а за два деня съм не можал да си намеря хляб. Ако пък се явях при тях с феса, то цели шест месеца трябваше да ми се смеят и да се подиграват, на което са големи майстори.

Славата на Русчук по онова време гърмеше; освен това казваха, че там имало царско училище (Ислахането на Мидхат паша), в което много момчета имало да се учат. Ето защо аз предпочитах тоя град, а не други и същия още час се отправих на път по линията на железницата, гладен, без тескере и без пет пари в джеба, като си турих за правило да прося кого где срещна и стигна. Докато бях гладен, краката ми се влачеха, като че отивах на бесилката; но щом се нахраних, сила, кураж и надежда се породиха. За нощно прибежище ми служеха по пътя зелените още ниви.

След четиридневно денонощно пътувание по линията на железницата, по пътя, а нейде и из шумата можах да стигна в Русчук с отекли крака и бос.

Не без особени нещастия пропътувах аз едно разстояние от 30–35 часа на Отоманската империя. В една допотопна воденичка между Шумен и Шайтанджик, находяща се от лява страна на линията, в каменливата долчинка, гдето бях се отбил да пренощувам при белобрадатия старец-воденичарин, посред нощ захлопа се на вратата. Старецът, който от вечерта ми се показваше, че е преживял своя век, на часа се намери в домузлука на воденицата, а аз се натъпках в коша. Отпосле обаче се разбра, че гостите не са опасни. Тия бяха турски чапкъни с една развратна кадъна, която бяха откраднали от селото. Когато вече разглезената кадъна се чупеше да играе и се тръшкаше в полите на пиените турчуля, втори път се блъсна вратата още по-силно и два пищова изгърмяха навън. Нападателите бяха така също турски чапкъни, в ръцете на които била по-напред прекрасната Айша. Викове и отчаяни псувни се почнаха и от двете страни, вратата се сечеха с брадви, куршумите запищяха, а гласът на Айшето, която викаше „вай анаджим“, едвам се чуваше. Ние със стария дядо изново се намерихме в домузлука. Подобни сцени не са редкост между турците, в които тия се сечат един другиго като зеле.

На друго едно място, при един кладенец, между селата Турлак и Хесенча, няколко турчета ме сграбиха от пътя и поискаха да ме спуснат в кладенеца. Причината на това бе, че едно от тях си беше изтървало феса в поменатия кладенец, в който искаха да ме спуснат с твърде слабо въже. Няколко пътници, арнаути, ме спасиха. На трето едно място няколко цигани биволари ми взеха абата и цървулите, на четвърто — около село Писанец — други турчета се спуснаха да ме гонят, но хваща ли се бос човек? Прах като вихрушка се вдигна подиря ми. Най-после в русчуксите лозя един заптия ми взе ножчето, защото било много добро за рязание на дини. И така аз се добрах до цивилизования Русчук на Мидхат паша гол и бос. Ако подир мене бяха минали сто души европейски пътешественици, щяха да обогатят колоните на някой журнал с живописната местност на тия места, а особено с безопасността, която е въдворило султановото правителство. Разбира се, че от повечето учени европейски пътешественици из България само няколко души са пътували с добра цел; а останалите са се подлизвали на турското правителство за султанско рудбе и богат бакшиш. Техните описания са били чисти доноси против угнетената рая.

Като всяко овчарско чедо, аз зяпах по улиците, гдето видя нещо по-забележително. В еврейската чаршия, близо до Байраклията джамия, няколко евреи, които седяха отпред дюгените си, при които, като се приближих, започнаха да викат на някого си да слезе, който уж се качил на джамията. Аз, като не подозрявах нищо със своята овчарска невинност, спрях се на мястото си и захванах да гледам по джамията, да видя немирния човек; но от един из ближните дюгени изляха на врата ми едно тенеке вода, а после захванаха да викат и свирят подиря ми като на куче. Това беше като „добре дошел“ в Русчук.

По-нататък, в същата улица, близо до конака, пред едно голямо здание, измазано с жълта боя, видях много момчета, облечени в униформа от синьо сукно с червени гайтани и с къси пискюлчета на фесовете. Това голямо здание беше правителственото училище, а момчетата му — учениците, които играеха на прескочикобила, биеха се с пантофите си и се псуваха помежду си много по-красноречиво, отколкото моите ненавистни овчари.

Бързо аз се отправих към това здание, като разчитах в себе си да можа да свърша работата си още от вечерта и да постъпя в училището, което аз мислех, че е котленска къшла, и така лесно, както ида от пътя, ще отида да се пазаря без никакви по-нататъшни формалности. Жълтият тенекиен девит, който до това време беше натъпкан в пояса ми, пак лъсна от дясна страна, като арнаутски пищов. Изпитах от учениците кой е управителят или директорът на училището. Тоя последният гледаше преспокойно от прозореца на своите питомци, когато тия играеха на прескочикобила, с броеница в ръката, с бяла чалма на главата, човек около на 40-годишна възраст. Аз поисках да вляза при него, но той махна с ръка на караула да ме не пущат и ме повика да му съм говорел от прозореца.

Изложих му желанието си, че съм дошел от далечна страна и желая да постъпя в училището, за което се молех да ме приеме. Той ми отговори, че това е невъзможно, защото съм бил възрастен и времето ми било вече минало за учение. Без да помисля с какъв човек говоря, спуснах се да си разправям хала на директора по овчарски. Между другото попитах го дали не може той да ми даде някои сведения за Букурещ, т.е. ако отида там, можа ли да постъпя в тяхното училище?

Забележете, че в това време Букурещ беше страшилище за всичките турци, че две години не бяха се изминали още от онова време, когато русчукският затвор се пълнеше с комити, в числото на които беше и Стефан Караджата.

Аз забележих, че на агата не му стана добре, като споменах Букурещ, защото ме изгледа накриво н се обърна на друга страна, но кой да се сети?

— Кой знае?… Но може би и да те приемат, а после ще те направят комита и ще те изпратят в Русчук… — каза той и махна с главата си да отстъпя отпреде му.

— Истина ли е това, ефендим, което ми говорите? — попитах аз радостно. — Как може да сполуча, за да достигна до Букурещ?

— Махвай се отпреде ми бе, керата! Я го виж я! Пък седнал още да ме пита! — извика директорът подиря ми, като си стисна и двата юмруци.

Разбира се, че ако той не отдаваше всичко това на моя овчарски серсемлък, то съвсем другояче щеше да постъпи, за което имаше всевъзможна власт. Аз отстъпих обезкуражен изпод стените на Ислахането, като се мъчех да отгатая с какво именно оскърбих толкова любезния от по-напред ага.

Вечерта, наместо да нощувам в „царското училище“, както си въобразявах глупаво от по-напред, прибрах се с багажа си заедно в един празен каик край Дунава, в който за честта ми имаше и една скъсана рогозчица. Тук аз прекарах първата нощ в Русчук. Кучета нямаше, както във Варна, но тяхното място държат комарите, които, доколко са немилостиви, може да ги знае само оня, който е замръквал покрай великата славянска река.

В няколко деня аз обиколих и руското консулато, и българската община, и народното училище, места, които ми показаха, че може да се достигне учението. На руското консулато мустакатият гавазин, ножът на който беше дълъг колкото едно кросно, скръцна зъби насреща ми и не ме остави да приближа до портите; на народното училище не зная каква дума не можах да произнеса правилно, което даде повод на учениците да кихнат от смях, и аз станах невидим из вратата; а в българската община ме нахукаха като говедо. Това се случи така: когато аз влязох в общинската стая, гдето събравшите се няколко души, повечето свещеници, се препираха нещо живо, седнах на един от столовете, без да ме покани някой и без да обърнат на мене какво-годе внимание, като мислеха може би, че съм някой от обикновените просители, които в турско време твърде често посещаваха българските общини.

Възползуван от тяхното невнимание, аз не останах мирен върху стола си. На една маса имаше няколко книги, които аз преспокойно разгледах една по една, без да искам за това нужното позволение. Моето любопитство беше безгранично. Върху друга една маса, около която седяха общинарите, имаше няколко тютюневи кутии, от които притеглих една полекичка и завъртях цигара, дебела колкото шията на едно шампанско стъкло, която като запалих и опънах няколко пъти с голям ищах по причина, че не бях виждал тютюнец няколко дена, стаята се изпълни с дим и един от присъствующите свещеници със сухо жълтеникаво лице започна да кашля, като че цепеше дъски. Това даде повод на присъствующите да ме сконфузят. Когато аз казвах, че съм дошел да им искам помощта да ме настанят в училището, то тия ми отговориха, че съм бил достоен повечето за селски кехая, отколкото за ученик.

— Тук хората влязват с голямо почитание, а ти си се разположил с цигара в устата и с кривнат настрана фес, като че се намираш в кръчма — прибави едно отче, лицето на което приличаше на пълна месечина.

Всеки може да си въобрази моето положение после тия произшествия. Аз бях разбит и отчаян съвършено. Познах себе си, че не съм достоен за нищо, освен да ме бият татарите по добруджанските голи поляни. Право казваха овчарите, че овчарската боя се не измива, че който е пасъл две-три години овце, от него не може да стане вече нищо. Нямаше съмнение, че аз теглех от себе си, от собствената си простотия, а не че хората ми бяха криви! Положението ми ставаше още по-лошаво откъм насъщния. Благодарение обаче на щедростта на нашия еснаф, т.е. на овчарите, не умрях гладен; както по пътя, така и тука излязвах деня по полето да си прося хляб от тях, като лъжех, че наскоро ме пуснали от затвора. Цели десет деня прекарах по тоя начин. Колкото за нощуване, не берях грижа; когато вечер хората бързаха да се приберат в къщите си, аз излязвах по краищата на града да търся някой каик или някои опустеля развалини, в които преминувах нощта.

Не ми оставаше друго, освен да се върна изново пак при овчарите. Но, боже мой, с какво лице щях да се подам при тях окъсан и одрипан? Имаше и това, че ако и сега се върнех, то до живот вече трябваше да се помиря с дряновата тояга. Но кредит имаше още при овчарите, да ми дават по едно коматче хляб, и аз реших, преди да се отправя обратно, да бутна още тук-там за място не при консули и общини, от които си видях вече честта, а нейде да бъда слуга, само за насъщния. Учението оставаше настрана. Моят петел не пееше твърде между нашите българи, които са много придирчиви, присмехулци и горделиви. Например на никое българско кавене човек като мене, бос и окъсан, не можеше да седне редом с другите посетители; а турците в това отношение не са така. Напротив, тия даже по-голямо предпочитание са готови да окажат на един беден рая, отколкото на добре облечения, когото презират още, че ходи от тях по-салтанатлия. Ето защо аз ударих по турските кавенета да търся прехрана. На едно от тия кавенета един стар турчин ме покани, ако обичам, да отида на лозето му да копая с другите работници. Условихме се да ми плаща по три гроша на ден и яденето от него. Докато трая пазарлъкът ни, аз се запознах няколко пъти с тютюневата му кесия, която можеше да събере до три оки жито.

Както по другите места, отгдето ми показваха вратата по причина на овчарските ми грубости, така и тука аз нямах никакво понятие за правилата на обнасянието, което трябва да съществува между слугата и господаря, между малкия и големия, между сития и гладния. Това аз не знаех по тая причина, защото, както казах, гдето му беше мястото, помежду овчарите не съществуват класове; тия са равни всички помежду си, живеят си патриархално с много малки изключения.

— Варна ли е по-голям град, ага, или Русчук? — питах аз бъдещия си господар, като че не се пазарях пред малко с него да му копая на лозето, но като че да ми беше стар приятел, равен с мене във всичко.

— Русчук — отговори той с половин уста, без да си дигне главата да ме погледне, която се губеше в гъстия дим, който влечеше от лулата му нагоре като балканска мъгла.

— Ама пък Русчук с Букурещ не може да се удари — продължих аз, за да се покажа поне пред неинтересующия се турчин, че зная повече.

— Това е така — отговори той със същото безучастие и се обърна към другите турци, които седяха с чибуците в ръка на същата пейка.

Но аз не преставах да го подпитвам за това и онова, каквото ми дойдеше на ума. Колкото по-забележителни лица преминаха покрай кавенето, разпитвах подробно за всичките и добродушният турчин отговаряше, без да се сетя, че ставах вече нетьрпим.

— Вашият занаят и гечинмекът ви само от лозята ли е, или си имате и други доходи? — следвах аз.

— Махай се оттука бе, чапкън! Какво е това от тебе? Дъра-дъра… Аз за копач ли те взех, или да ми правиш истиндак за това и онова? Като искаш да знаеш много, защо не си отишъл при попа? — извика турчинът вън от себе си и стана, та се премести на друга пейка.

— Както се види, вие не можахте да се съгласите с приятеля си, хаджи ага — попитаха няколко турци от присъствующите.

— Оставете го на дяволите, холам, ще пъхне човек в беля — отговори моят ага.

Всички кихнаха, та се засмяха, а аз станах невидим от кавенето.

IV

Два деня после това произшествие аз целувах покорно ръка на няколко стари майстори в един абаджийски дюген, гдето един майстор абаджия ме прие да се уча на занаят безплатно само за едина хляб.

— Няма да сбъркаш, ако го приемеш — казваше друг един майстор на бъдещия ми господар, докато тоя последният не беше решил още да ме запише в тефтеря. — Кръстът му е якичък, следователно той ще може да си изкарва хляба. Ти имаш доволно лозя.

Много бяха наставленията и уроците от страна на майсторите.

— Ти слушай, синко (чоджум), майстора си и старите калфи, па няма да сбъркаш. Всинца сме били от най-напред като тебе. Събота вечер и в празничен ден, наместо да стоиш в одаята, то отивай в дома на майстора си, гдето може да помогнеш нещо, като да преметеш двора, да донесеш водица, дръвца нацепваш и пр. Това все е файда. Думата ни е, че ти трябва да гледаш да те обикнат един път, па сетне е вече лесно. Ние не оставяме добрия човек да пропадне.

След като ме записаха и в еснафския тефтер, въведоха ме вътре в одаята при калфите и чираците. Тия последните се спогледаха един други, като ме видяха може би, че съм мъж за женене (тогава имах на двайсет години), а съм дошъл да чиракувам за едина хляб. Тая стая, в която бяха калфите, беше от обикновените, да живеят в нея най-много трима-четирма душн, но според абаджийския аршин около десят души калфи и дребни сополиви чирачета се натискаха вътре. При тия последните туриха и мене да седна, разбира се, най на дъното, до стената.

И така намясто дряновия кривак из моите ръце се търкаляше тьнката игла и валчестият напръстек. Твърде много си претеглих аз от новите си другари, калфите и чираците, които, възползувани от моята простотия, постъпяха с мене, както им скимне. Скоро се убедих, че тия последните, макар и да бяха уж граждани с фесове на главата и някои с панталони, но не стояха по-горе от моите овчари. Напусто аз отварях дума за Календара, Наустницата и Чудесата на пр. Богородица, за да покажа своето знание, разбира се. Те се не интересуваха от подобни неща, защото повечето измежду тях бяха безграмотни. Вечер, преди да легнем, аз ставах да се прекръстя като всеки християнин, а тия се смееха и правеха отзаде ми различни безобразия. Овчарите такива и онакива, но във всяка колиба можеха да се намерят по десятина книги, тревненска икона и дървен кръст, когато в абаджийските одаи нямаше нищо подобно. Та кой би се занимавал измежду абаджийския персонал с четение! Всичките киснеха в дебело невежество и разврат. Един от по-младите майстори, не зная по какво внушение, приемаше един от цариградските вестници. Минали се няколко месеца, в разстояние на което време той гълтал пресните новини. Един ден, като се отворило дума за доброто на вестниците между няколко майстори, младият майстор посъветвал другите да не си дават парите за вестници, защото нищо не може да се разбере от тях. Излязва, че младият майстор в разсгояние на няколко месеца четял вестника си не по една колона, но направо от край до край, през просото. „Кой да се сети, че малките пръчици са турени за това“ — говореше той, когато захванеха да му се смеят другите. Най-голямото занимание на калфите беше турските маанета, които тия пееха до пресипване, а в празничен ден пиянствуваха и даваха последната си парица за моабети. За да стане човек калфа, т.е. за да получава заплата и да се отърве от кобилицата, която всеки е длъжен да мъкне в дома на майстора вечер и в празничен ден, трябват му няколко години да слугува за черни очи. След една и половина или две години безплатно слугуване, когато чиракът се научи да шие по пет-шест ката гайтани отведнъж, определят му 150 гроша годишна заплата. Това се казва първи хак и чиракът се нарича вече калфа на първи хак. Ако той се отличи в работата си, идущата година ще бъде произведен в калфа на втори хак, с годишна заплата 200 гроша; но това повишение, във всеки случай, зависи от произвола на майстора. Заплатата на калфа от трети хак е 600 гроша, а баш калфата или оня, който е опекъл вече занаята, както се изразяват абаджиите, получава около хиляда гроша. Тоя последният е началник на одаята, в която работят другите по-долни калфи и чираци. Той стои на първо място в одаята до прозореца, който гледа към пътя, и само нему и на други още по-първи калфи е позволено да си дигат главите и да поглеждат кой минува из пътя. На останалите смъртни тоя плод е забранен, защото оставали от работата, като зяпали надолу-нагоре. Тоя баш калфа има още това право, че може да ударя на подчинените си от една до три ножици. Когато е за по-много, т.е. когато ще играе железният аршин, оставя на майстора да се разпореди.

Неограничена е властта както на майстора, така и на калфите между абаджийския еснаф. Тия се разполагат, както им скимне, със съдбата на беззащитните чирачета.

— Хлябът ми ядеш, магарски сине, и душманлъка ми мислиш — казва разяреният грубиян майстор и удря колкото си може с железния аршин.

Когато биеха някой нещастник, то обикновено един от по-силните калфи хващаше жертвата с мускулестите си ръце, туряше главата му между краката си и обтягаше с ръцете си потурите му, а майсторът с прехапана уста извиваше се, като че сече дърва.

В еснафската кондика всичко е предвидено, що се отнася до работниците, като например, че тия трябва да бьдат покорни на майсторите си, никога да не им възразяват както на тия последните, така и на майсторицата, да не излязват с цигара пред всеки един майстор от еснафа, да им стават на крака в празничен ден, да ги питат, когато ще излязат в неделя, и пр., и пр. Но нигде не се споменава колко часа трябва да трае работата, до кое време храненият със зелева чорба и тригодишен боб чирак ще си навежда врата над коравата аба. Ето защо лятно време работата се продължава от заран до тъмни вечери, а зимно време до полунощ непреривно. Даже и малките чирачета, които не вършат никаква работа, а избадат на парцал или на потурите си, са длъжни да подсмърчат около свещта, защото според абаджийската физиология, когато в една стая, гдето работят, има някое лице да спи, то и на другите им се доспивало. Ако някой от тия последните заспи, т.е. от чирачетата, церът му е готов. На часа няколко иглени бодове ще се забият в месата му и той изревава като заклан. Абаджийската дисциплииа изисква още, щото всеки да седи турски с подгънати крака отдолу си. Тежко и горко на оня, който се осмели да си простре на минута едина крак: ножиците или аршинът на часа ще предрънчат.

Стаята, в която живеят тия нещастни калфи и чираци, се мете и чисти на неделята един път, именно в събота вечер. Боклукът от дребни абени парцалчета и всевъзможни други нечистотии се трупа зад вратата, да го прескачаш с кривак. Горението на миризливите лоени свещи, които са в общо употребление между абаджиите, и честото им секнение с ножиците пълнят и така умирисаната одая с отвратителна миризма. Космите, които се образуват от рязанието на абата, хвърчат като сняг из стаята. Но иди се опитай да отвориш вратата поне за една минута. Заблуденият калфа на часа ще извика: „На бащината ти къща нямаше ли врата?“

Вечер, когато си легнат да спят и донесат различни парцалаци, от които още по-голям прах се дига, всичките захващат да кашлят наред, като че коват дюлгери. Разбира се, че най-много и силно бухтят простудените малки чирачета, които калфата и бие още да престанели. Няма нужда да ви разказвам, че „юнашкият прах“, или „сиромашката сермия“, както се изразяват гурбетите, е в твърде голямо изобилие из абаджийските одаи.

Храната на тия отритнати от света хора е една от най-долните: бобова чорба, в която зърната плават тук-там по повърхността, и едро нарязан лук като трески; зелева чорба, с кайдисан праз отгоре, лук и пипер, а в неделен ден шаранска риба, която се продава в Русчук грош оката. Не ще дума, че и хлябът съответствува на горните гозби. Майката на нашия майстор, старо отвратително същество, когато отиваше да пазарува брашно, питаше продавачите: „Нямате ли измикярско брашно?“ „Ние не знаеме какво бива измикярското брашно“ — отговаряха тия последните. „Ех, не знаете; такова, което да не се опича и прави дебела кора“ — казваше тя. Удивително е, че тая стара мешина, лицето на която беше чиздосано като стъргалка, за награда на безбожната си икономия снаха й я навикваше като просекиня пред очите на достойния й син и много пъти се случваше да нощува в готварницата, свита на кълбо. Но нейните костеливи ръце пак не преставаха да треперят, когато сипваше гозба или раздаваше хляб на чираците. А за кого тя печелеше, когато се отнасяха с нея като с кучка? Дявол я знае: това и тя самата не можеше да го обясни.

В абаджийския еснаф съществува едно устройство и някои правила, които се почитат и от турското правителство. Тия си имат своя устабашия, който се избира измежду най-старите майстори, и един чаушин като помощник на първия, тоя последният тича надолу-нагоре, когато стане нужда. Длъжността на устабашията е да надзирава за правилното изпълнение и поддържание на някои стари абаджийски обичаи и предания. Ако се докаже например, че някой стипца майстор е отворил дюгена си в празничен ден, да продаде нещо; ако някой е извикал мющериите на съседа си, преди тия да са тръгнали от дюгена му; ако друг някой е продал по-евтино, отколкото е трябвало, с цел да привлече повече покупатели, ако някой остър калфа е показал непокорство пред майстора и пр., и пр. — устабашията е длъжен да свика лонджа (събрание), която ще съди виновния. Страшна е била процедурата на тия абаджийски лонджи в по-старите времена, когато чорбаджилъкът е бил в своето цветущо положение, а гласът на сиромаха не се е слушал от никого. Обвиненият е стоял прав, особено ако е бил от младите майстори, пред фанатиците съдии с кръстосани ръце на пояса, които са произнасяли приговора си, без да му позволят да се обади поне една думица. Обикновено наказанието се състои в глоба от восък, между две до пет оки. Тоя восък се предава в една от черковите в чест на святи Иван Летний, който е покровител на абаджийския еснаф. Те, абаджиите, имат и обща еснафска кутия, с която събират доволно пари, но наместо да ги употребят за някое общополезно дело, пръскат ги по вятъра. На много святци на деня палят свещи от няколко оки на дебелина като колове, или пък правят угощения, наречени теферичи. Но в последно време те са изоставили много от тия стари обичаи и са се завзели за по-сериозна работа.

Нашият майстор, на когото и аз ядях хляба, беше от ония чорбаджийски типове, които се намират почти във всеки град из България. Още от младите си години той бил чалъшкън човек, или ачигьоз, както се изразяват людете от търговския лагер. Захванал своята кариера от голата игла, но гореспоменатите качества му спомогнали в късо време да изплува над водата, да стане човек кенди-башина, да си има едно малко кепенче. Една прекрасна нощ, когато майсторът му се готвел да предаде богу душа, ачигьозлията момче скъсало тефтерите и пренесло чуждата стока в своята къща. Това обаче не му побъркало да отиде на другия ден на майсторовата си смърт, гдето проливал сълзи заедно с другите. Ако това способно момче се е било хванало от правителството, когато краде, то навярно всеки би погледнал на него с отвращение, но простият случай го запазил и старите майстори скоро захванали да му казват „добър вечер“ и да говорят помежду си, че еди-кой си ще стане човек. Всички знаеха отпосле подробно как е станала работата, но никой не казваше на крадеца в очите, че той е калпазанин, че той е извършил безбожно дело, защото било срамотно, не било прилично да се говори така, честта се убивала на един тьрговец… Но още повече. Моят майстор не само че имаше добър почит между еснафа, но гласът му се чуваше и в общината, готвеше се да стане и епитроп на една от българските черкви. Всеки го имаше за пример, как той с чалъшмъка си можал да стане „човек“.

И най-малкия случай не пропущаше той да не злоупотреби, излъже било в земание-давание, било в заплащанието на калфите. Дойдат на дюгена простодушни турци да си пазаруват дрехи. Майсторът се върти на пета наоколо им, нарича ги алар, черпи ги с горчиво кафе, подлизва им се от всяка страна, докато им изгори душата със стоката си, за която се закълнава сто пъти, че е от първо качество и по-надолу не му отърва да я даде. Това, положим, е обща черта между българските така наречени търговци, с много малки изключения. Тия не въртят честно своята работа, не спечелват от комерчески способности, но от различни хитрости, непростени спекули, лъжи и измами и прости сойгунджилъци. Който е способен най-много да лъже, той само може с време да стане „почитан човек“, да му се слуша гласът навсякъде. Но тия пари били спечелени с кални средства — за това никой не иска да знае.

— Търговец съм аз — казва горделиво благородният крадец, — а не като тебе, голак и прост работник.

Ако попитате вие тоя търговец що е той заслужил със своята търговийка на другите, каква полза има человечеството от неговите везни и аршина му, то той ще да ви отговори просто и ясно, че не е петимен за нищо, почитат го навсякъде, плаща си редовно дълговете и данъка и си живее мирно, в съгласие с всичките, кланя се до земята на по-силните от него, а слабите презира и тъпче. А ако вие не обичате да лъжете, не си продавате съвестта на пазар и сте си издигнали гласа да защитите правдата, да спомогнете на потъпкания, за което ви хвърлят в затвора, всичкият свят е готов да извика. „Той е вагабонтин“, „Няма да стане от него човек“, „Не си гледа работата“ и пр. Идете после и кажете, че на тоя свят има право. Но да продължим да свършим по-скоро своя разказ, защото на читателите омръзна вече да слушат за овчари и абаджии.

Моят майстор беше набожен човек, както са набожни всички ония калпазани, между които кражбата и лъжата минува за чиста монета. Когато отваряше и затваряше дюгена си, когато излязваше заран от къщата си, той се прекръстяше по няколко пъти. Рано сутрина, в неделен ден, той отиваше най-напред в черкова и когато псалтовете пееха „господи, помилуй“, той пригласяше отстрана. Като минуваше през улицата с големи свещи в ръката, кашляше нависоко, да го слуша всеки.

Моята годишна заплата — триста гроша, — която ми се определи после шестмесечно безплатно слугувание, по причина че в разстояние на това време можах да изпека занаята, прокопсаният ми майстор прави-струва, глътна ми стоте гроша, за които каза, че ми ги броил, според както гласеше шарлатанският му тефтер. Месец юни, в който аз се бях пазарил, той преправи на юли, като измени н на л, така щото и оттам можа да ме подгори.

— Имате грешка, майсторе — казах аз един ден.

— Как смееш да изказваш недоверие към един търговски тефтер? — извика майсторът ми и работата така си остана.

Оплаках се на устабашията, но той не ме остави да си свърша думата, като казваше, че не е истина майсторът ми не бил от тях хора, да направи подобно злоупотребление.

I

„Български революционерни комитет!“, „Панславически комитет!“, „Бунтовни комитет“ и пр. — лаеха него време всичките продадени полицейски и шпионски вестници, заедно с нашите главорези чорбаджии и интриганти гърци, низки поклонници и верни чада на тиранското правителство. Носовете на тия верни копои бяха обърнати към Букурещ и Белград. Там, и нигде другаде, се намира това „страшилище — комитетът“ — казваха тия и турското правителство по примера на другите образовани господарства устрои шпионско отделение, в което се записаха различни вагабонти: поляци, гьрци и някои наши продадани българи, които ходеха начесто да дирят „комитата“ в поменатите два града, отгдето се завръщаха с дебели лъжи, отличително свойство на шпионите, че издирили всичките главатари на комитета. Между другите наши българи в Букурещ е бил изпратен от страна на Али паша и някой си Светослав Сапунов. Ето що пише българският списател революционер — Л. Каравелов в своя в. Свобода, бр. 26, 10 декември 1871 г., за мисията на тая личност:

„Когато Сапунов дойде в Букурещ, то ни донесе две писма, из които едното беше от С., а другото от Д., в които ни рекомандуваха Сапунова като патриотин и умен човек. После вече ние узнахме, че писмото от Д. е фалшиво. В това писмо Д. (а може би и Арнаудов или сам Сапунов) ни пишеха: «Поговорете със Сапунова и гледайте да приемете неговите предложения»… Сапунов ни предложи и следующето: а) «Свобода» да престане и наместо нея да се издава «Революционер»; б) в «Революционер» да се псува Сърбия и Русия; в) да се говори всичко против Турция, само Али паша да се не закача; г) новият вестник да се издава тогава, когато се споразумееме с X. Арнаудова. За всичко това Сапунов ни предложи 300 турски лири“…

И така Букурещ и Белград дълго време са плашили турската империя, но тоя страх е бил напусто, защото в тия два града нищо сериозно не се е извършило, нищо революционно не е съществувало. За разпространението на тоя слух както между турците, така и между българите, даже и между ония, които са били в работата, че главата на комитета се намира в Букурещ, имало няколко причини. Първата и най-главната причина е била да се отвлече чрез това вниманието на турското правителство, което, като вярвало, че неговите душмани се намират вън от държавата, там ще да насочи шпионите си, а работниците в България да останат малко свободни. Второ, че когато един апостол каже на новопокръстения бунтовник, че голямото „добрутро“ на комитета се намира не в неговото село или град, но там, в Белград или Букурещ, гдето има православен княз и християнска войска, то естествено е, че ще може да се произведе по-голямо впечатлание. Трето, че мнозина емигранти, избягнали от Турция, намираха прием в Румъния и Сърбия, а най-главното, че там живееха много войводи, които, при всичко че не правеха нищо, плашеха Турция. Четвърто, че много българи-градинари, които шетаха из Румъния за кора хляб, щом се срещнеха с някой по-отдавнашен българин в Румъния, който да псува турците и да им се заканва, че напролет ще бъдат изгонени, с цел да изкара някоя пара от простия българин, то тоя последният, като се завърнеше в отечеството си, с поемане на душата си разказваше, че видял еди-кой си войвода, който му казал, че царството на турците е свършено вече.

Зная един сиромах, доволно образован човек, който, след като свършил в Болградската гимназия, тръгнал си за България, но за да стресне малко своите приятели в Турско, купил си за двайсе бана един екземпляр от уставите на Централния революционни български комитет, с който още в парахода се похвалил на едно лице, че той е член на тоя комитет. Това лице се случило от шпионската глутница и на часа предава страшния комитаджия, който полежа няколко месеца в русчушкия затвор за ум и разум. На другия ден полицейската газета „Дунав“ извести, че правителството турило ръка на един от размирниците на отоманската държава, когото търсело отдавна.

Пето, че в Букурещ се печатаха всички революционерни, книги под редакцията на Любен Каравелова, който така също беше известен чак в Бабá-алието като главен деятел на комитета. Той проповядваше постоянно със своя революционерен вестник (от 1870 до 1874), най-напред Свобода, а после Независимост, че никакво подобрение е невъзможно да се направи на раята, докато българинът не се опълчи с оръжие в ръка против своите угнетители турци и чорбаджии. Но завинаги се пазеше да изкаже, че в България се приготовлявало въстание. Когато Узунов поиска да убие хаджи Ставря в Хасково, когато се хвана Димитър Общият и когато Ангел Кънчев посегна на живота си, то Л. Каравелов писа, че първият е направил това от лична ненавист; вторият бил елински пропагандист; а А. Кънчев се убил просто да не попадне в ръцете на турското правителство („Свобода“, брой 39, 1872 г.). Това той правеше с единствена цел да запази народното дело, което се приготовляваше измежду самия народ. Около Л. Каравелова са се групирали няколко български патриоти, като Хр. Ботев, Д. Ценович, К. Цанков и пр., които са били съучастници в движението, съчувствували са на делото, помагали в много случаи с парични средства, събрани от разни лица, но нищо положително не са знаели от онова, що се вършеше оттатък Дунава, освен Л. Каравелов и казаните му другари. Но това е било много по-късно. Българщината в Букурещ, както и в другите румънски градове, е съживена най-напред около 1860–1862 г. от покойния Раковски, който около това време съставил в Букурещ дружество. В това дружество, на което бил изработен, и устав от самия Раковски, взели участие богатите българи като Грудов, Андреолу Атанас, Евлогиевци и пр. Когато Раковски пожелал да вземат участие в това дружество и някои от младите българи, хора сиромаси, но честни, старите богаташи възнегодували, защото не им било приятно да имат съприкосновение с подобни хора, и по тоя начин свръзките между стари и млади били прекъснали веднъж завсякога. Така е и трябвало да бъде. Втора причина за това разделение е била: че младите патриоти почнали своите действия в Сърбия. После това старите устроили комитет (Добродетелната дружина) начело с Христа Георгиев, в който комитет взел участие и руският в Букурещ консул. Останалите в Букурещ младежи съставили нещо като революционен комитет, свърталището на който било читалището „Братска любов“. Доколкото ни е извество, в тоя комитет взели участие Д. Ценович, докторите Гръмников, Планински, Попов, Русевич и пр. От 1868 г. Левски станал душата на тоя комитет. Той начесто дохождал в Букурещ от България и всичките членове гледали в неговото лице истински герой.

Както е известно, младежите, които отишли в Сърбия и в числото на които бил и сам Левски, с разрешението на сръбското правителство съставили българска легия, гдето са учили военно изкуство. Но скоро нашите братя захванали да постъпят с българските патриоти не твърде дружелюбно и легията се развалила. Трябва да кажа и това, че балканските устави, прокламациите и различните други правилници на покойния Раковски били са познати само на няколко души непорумънчени още българи във влашката земя. Българският народ в Турско нямал никакво известие. Васил Левски е първото лице, което започна да работи направо с народа. Ето защо неговият успех бе голям и по тая причина неговите заслуги са неоценими.

Комитетът в Букурещ преди дохожданието на Каравелова, Левски, Ботева, Стамболова и пр. не е бил таен революционен комитет, а нещо в рода на английските клубове. За мода, или за да не стоят празни, няколко безгрижни и пустословни богаташи хрумнали им на ума да обяват себе си, че те съставляват някакъв си комитет. Може би те да са имали събрания редовни с председатели, подпредседатели, касиери и секретари, но това показва още по-добре, че в тия формални събрания нищо положително не се е вършило. Тия са служили само за забава, за прекарване на време на няколко души. Може ли да се счита за таен комитет онова общество, което подава открито мемоар на най-прочутия безсъвестен разбойник на света Наполеона III, който искал да учреди международно шпионство? Подобни общества, комитети, асоциации, интернасионали, клубове, уж революционерни, пълнят и в последно време цяла Европа, които само плашат венцоносните богоизбраници, и ги карат да измислят всевъзможни кепазелъци, а всъщност нищо не работят.

За любопитство на читателите давам място на следния привременен закон, написан от покойния Раковски, който никога не се е турял в действие и никому не е бил нужен, както и посетне Уставът на революционния комитет, който читателите ще намерят по-нататък:

Българският Централен революционерен Комитет се е състоял от няколко бездействени личности, които са били против всяко народно движение, направено без помощта на дядо Ивановия топ и без съгласието на Наполеона Ш. Тоя Централен Комитет, или по-добре Чорбаджийска дружина, състоящ се от Георгиевци, Панаретовци и други, е водел отчаена борба с младата революционна партия начело с Л. Каравелов, Хр. Ботева и др. Тия поддържали полицейски газети: Отечество2, Стара планина (по-късно) и пр., редактирани от продадени личности, П. Кесимов и някой си С. Бежанов, които кадели тамян на гнилото и отживялото, а хулели и правели доноси на младите деятели. По тяхна инициатива се ковели калпави дописки в издаваемите цариградски вестнади Турция и Право, в които се говореше, че Каравелов и неговата дружина са подкупенн от сърбите да увлекат българския народ във въстание против отоманското правителство. Но що говорим ние. Възможно ли е човек богат, владетел на няколко мушии, да има человеческо сърце, да мисли за своите угнетени братя! Каса с жълтици и патриотизъм са два заклети врагове един срещу други.

Тия самозвани патриоти не са приемали даже да се срещнат на улицата с българските емигранти, за унизение са считали ръката да си подадат някому от тях. Българският революционер поет Христо Ботев, който е родственик на милионера Евл. Георгиев, предпочитал да яде отвара и мляко помежду 20 до 30 души бедни емигранти, отколкото да влезе в палатите на безчувствения богаташ. Разказват, че тоя последният бягал като плъх по улиците, когато срещал Ботева, от огнення поглед на когото треперал. Букурещкият централен комитет е бил второ издание на славянофилските комитети, които така също са плашили неприятелите на българския народ, най-много гърците и маджарите, а на дело тия комитети са изпращали в България само черковни книги и попски патрахили.

За доказателство на казаното от нас ние притежаваме следния документ, прошение от българските в Букурещ емигранти, подадено на румънския министър на вътрешните дела след минуванието на Ботевата чета. Ето тава прошение, превод от ромънски:

Такива са били букурещките богаташи, които препоръчват себе си за патриоти. Който е имал злочестината да се скита из Румъния, той се е уверил в това.

По-късно, в княжество България, беше се устроил подобен самозван комитет под название „Македонска лига“, която имаше за цел освобождението на Македония. Тя се състоеше само от две-три лица, които издаваха разни брошурки с фигури, поддържаха вестник, имаха си печат, с топове и със смачкан полумесец отдолу, и повече нищо, а бедните македонци, които нямаха никакво известие от тая разкошна лига, следваха да пъшкат под ятагана. Вероятно техните притеснения се увеличаваха още по-много, защото чуждите сили бяха направили дипломатически въпрос, че македонците съставили лига, а турското правителство търсеше предлог да вземе по-енергически мерки в Македония.

Това същото правеше и Букурещкият централен български комитет със своите мемоари до Наполеона и до султана, когото наричаха милостив баща, с която си постъпка още повече раздразняваше турското правителство, което си вадеше гнева на беззащитната рая.

Най-добро доказателство, че така нареченият Централен български комитет и неговите членове, отживели чорбаджии, не са вършили нищо за своя народ, служи и тоя поразителен факт, че четата на Хаджи Димитър в 1868, на Христо Ботев в 1876, планът на апостолите в 1875 г. извършиха своето дело без ни най-малката помощ на тоя Централен комитет. Напротив, тия се пазеха от тях, както от самите турци, защото разликата между Панарета Рашеев и Евлогия Георгиев, от една страна, и Григора Доростоло-Червенски и Стефана Карагьозов, от друга, беше само тая, че първите живееха в Румъния, а вторите — в Турция. Всъщност тия бяха екземпляри от един катехизис: първите наричаха младите патриоти бозаджии, а вторите — чапкъни и нехранимайковци. Когато четата на Хаджи Димитра премина Дунава при Свищов, на втория ден чорбаджийската дружина се известила за дръзката посгъпка на младите патриоти, които минали при всичките подмамвания и обещания на Панайот Хитова, който така също бил оръдие на благоразумните и захванал да хитри, един от нейните членове, именно Христо Георгиев, се затекъл при руския консул, комуто съобщил неприятната новина за минуванието на четата Какво е станало после това, мъчно е да се узнае, само това е факт, че после няколко часа русчукският валия знаел, че една чета българи минали Дунава Комитетът на старите отишел още по-надалеч, той взел ролята почти на доносчик, защото протестовал от името на българския народ, че четата на Х. Димитра няма нищо общо с народа. Ако Григорий Доростоло-Червенски, който предаде черноводската чета в 1875 г., се извинява, че така бил принуден да постъпи, то с какво ще да се извинят букурещките чорбаджии, когато в благословена Румъния нямаше турски ятаган? Ние сьжаляваме, че сме принудени да констатираме подобни факти3.

Но това не е попречило на мнозина историци, които, без да изследват по-надълго, за което, разбира се, имаше леснина, брътвят за някакви си централни комитети в Букурещ и Белград, с които били свързани всичките градове в България и които управлявали всичко. Даже и Иречек се е помамил да признае съществуванието на тия комитети, на които такава голяма важност отдава, щото, като говори за Тракийското въстание в 1876 г., казва, че това последното не можало да успее само за това, защото водителите му нямали споразумение с Букурещ и Белград. Заблуждение!

Где прочее се намираше гнездото на „Българския раволюционерен комитет“? Шпионите отговаряха на тоя въпрос, както казах: „В Букурещ и Белград“ — а съучастниците и членовете му казваха: „Навсякъде и нигде.“

Аз ще запозная читателите с тоя комитет и ще разкажа подробно по кой начин именно можах да вляза в него. Когато бях още в абаджиите, често слушах да се говори, че в Русчук имало читалище, в което се събирали младежите и в което се приемали много вестници и книги. Мене ме интересуваха твърде живо тия неща, но не се решавах още да надникна в читалището, защото разказваха, че там се приемали само ония личности, които ходели с европейски дрехи, която имали бради и пр. Тук съм длъжен да ви кажа, че в растояние на две години аз бях напреднал вече достатъчно в моите умствени познания благодаранне на няколко свестни лица, с които се срещах, повечето ученици, а най-повече на собственото си желание. Когато захванах да се срещам с тия последните, т.е. с учениците, повечето в празничен ден, и когато ги запитах учат ли тия в училището Наустницата и Псалтира — две известнн за мене книги, — то прясъствующите слушатели, към които се отправях да питам, такъв смях подигаха, щото замръзнах на мястото си от срам.

— Ние учим други книги, като: история, география и пр. — отговориха тия, — а вашите наустници и псалтири ги четат поповете.

Аз запомних имената на гореказаните книги от учениците и щом се сдобих с пари — твърде късно обаче, — не закъснях да си ги купя, за което майсторът ми малко остана да ме изпъди, като разсъждаваше по еснафски, че умният човек и без помощта на книгите може да стане ачигьоз. От по-напред, докато бях още чирак, задоволявах се да чета от неделя на неделя малките парченца от в. „Дунав“, които събирах през цялата седмица из абаджийските одаи, след като ги хвъфляха вече калфите. По него време тютюнът се усукваше не в бандероли, а във в. „Дунав“, който се издаваше специално за подобни потребности. Но не се ограничих аз само с изучаванието на българския язик. Когато бях овчар, често слушах да приказват многознающите хаджии, че синът на еди-кой хаджия знаял седемдесят и седем язика и че който знаял най-много язици, той бил най-ученият, заключаваха тия. „Защо и аз да не науча поне един от тая язици?“ — помислих в себе си и започнах от едина край. Колкото надписа имаше из града по хотелите, по консулатата, на станцията и пр., всичките изписах на книга, на които скоро научих значението и се запознах с латинската азбука. По-късно можах да узная още и това, че язикът, за който се бях заловил, бил франският и от който знаех вече няколко думи криво-ляво. Наустницата, Псалтира и Чудесата на св. Богородица аз презирах вече от всичкото си сърце и душа.

Моите знания се увеличаваха от ден на ден и аз помислих, че е време вече да посетя читалището, за което немалко ламтях. Няколко пъти ходих и се връщах от вратата, по причина че беше ме срам да се появя пред толкова хора, като си мислех, че може би и да ме изгонят. Един път обаче, докато се наканя да се върна, един господин ме съгледа отвътре и излезе навън да ме покани да вляза. „Не се срамувай; това заведение е отворено като за вас хора“ — каза той и ми подаде един вестник в ръката. Четах аз час, четах два, без да си подигна главата да погледна наоколо си, защото се боях да не наруша някое правило и мислех, че всичките мене гледат. Едьр пот като роса покриваше челото ми, като че бях повикан да отговарям на някои заплетени въпроси, касающи се до живота ми. Не по-малко впечатление ми правеше и наредбата на читалищната стая, с картини и карти по стените, каквито аз сега за пръв път виждах. По едно време обаче присъствующите започнаха да се препират върху някои предмети и аз намерих сгоден случай да отстъпя с бързи крачки из стълбите надолу.

После това произшествие аз станах вече редовен посетител на русчушкото читалище Зора, гдето ден се не минуваше да не отида. Това стана причина да ме изгони един прекрасен ден новият ми господар, който, макар и да не беше абаджия и се считаше за най-богатия и развития между гражданите, не падаше по-долу от абаджиите. Неговата къща беше пълна с всякакви книги, нахвърлени като дърва по разни места, от които аз прибрах няколко в моята стая, и следвах да се занимавам нощно време. Господарят ми обаче скоро узна това мое занятие, от което не се забави да ме лиши по начин твърде груб. Той ставаше нощя, облечен с халят, и дохождаше при мене да ми взема свещта от точка зрение на икономия. „Да му пишете утре на сметката двадесят гроша за свещи“ — казваше той на своите синове.

Когато тоя немилостив господар ме натири от къщата си нощно време, аз отидох в читалището и служащите там момчета, с които се познавах твърде добре, позволиха ми да преспя при тях. Дълго време останах аз на читалището, гдето не само спях, но като си свърших харашлъка, започнаха да ми дават и ядение. „Гледай си работата и не се безпокой — казваше ми единът от двамата мои приятели в читалището. — Няма ще умреш гладен; ще живеем заедно, както можем.“

Това утешение беше твърде благоприятно за мене, защото сега аз имах случай да се ползувам най-много от книги; читалищната библиотека беше на разположението ми. Тия мои приятели бяха господар и слуга, първият — библиотекар и съдържател на читалището, а вторият държеше кафенето; но помежду им не съществуваше никаква разлика: тия бяха от новите хора и си живееха братски. В късо време можах да забележа, че в това читалище се вършат твърде необикновени неща, значението на които не бях в състояние да си обясня. Така например единът от моите благодетели, съдържателят на читалището, комуто познавах положението и знаех, че освен читалищната работа той не вършеше никаква друга търговия, приемаше всеки ден по две-три писма, които, след като прочиташе, или ги хвърляше в огъня, или пък ги скриваше, без да каже нам нещо, от кого е получил писмо и що му пишат. Аз знаех, че другите младежи, когато получеха писмо веднъж на месеца, туряха го във вънкашния си джеб, за да го види всеки смъртен, и го четяха всекиму като вестник. Нашият приятел обаче съставляваше изключение; няколко пъти се осмелих да го попитам за съдържанието на получените писма и откъде му пишат, но той отговаряше с обикновеното си хладнокръвие: „Не е ваша работа.“ Още по-чудното беше и това, че повечето от тия писма той не получаваше от пощата, но от разни пътници, между които имаше и един турчин.

Освен това при него дохождаха твърде начесто не само някои видни граждани, които по положението си нямаха нищо общо с моя приятел, но и мнозина други странни хора, селяни и граждани, с които той отиваше в другата стая да се разговарят. От всичко това се ясно виждаше, че тия хора вършеха някоя работа твърде тайна, но каква именно, аз не можех да отгатая. Няколко пъти се осмелих да попитам за онова, което се вършеше напреде ми, но нямаше кой да ми удовлетвори любопитството.

II

По това време именно в Русчук се самоуби Ангел Кънчев, един от най-редовните посетители на читалището, с когото моите приятели от читалището имаха тясна дружба. Аз бях очевидец на това убийство, което заслужава да бъде разказано по-наподробно, понеже е съпрежено с комитетските работи. Това се случи на 5 март 1872 г. Тоя ден се очакваше да пристигне от Видин новоизбраният български екзарх Антим, по тая причина на скелята бяха излезли всичките граждани: българи, арменци, много любопитни кадъни, от които беше побелял брегът, и всичките почти евреи, защото тоя ден беше събота. В това време малкото турско параходче Сейре, което работеше между Русчук и Гюргево, готвеше се да тръгне за последния град. Часът бе около 10½ по турски. Натрупаната навалица около скелята отваряше път на няколко румънски офицери и дами, които идеха откъм града и отидоха на парахода; с тях заедно вървеше и Ангел Кънчев, може би нарочно, като е искал да се възползува от лъскавата им униформа, за да премине по-свободно. Той изглеждаше така, като че малко искаше да знае кого чакат русчукските жители и кой ще да дойде.

Той премина през стражата, състояща от няколко души арнаути, като подаде своето червено билетче на Али ефенди, и наближаваше вече да влезе в парахода, когато тоя последният го спря да му иска паспорта. Ангел Кънчев започна да търси из джебовете си, но като не намери никакъв паспорт, каза на Али ефенди, че може би да го е забравил у тях или на кавенето, и тръгна да отиде да го търси.

— Хайде да отидем по-напред в писалището на паспортите, да видим дали действително ти си взел паспорт — отговори Али ефанди и подкара напреде си Ангел Кънчев. Той се покори на грубата заповед и тръгна към писалището на паспортите, пожълтял и разтреперан.

Писалището на паспортате се намираше така също на скелята на 100–150 крачки разстояние. Присъствующите там приятели и познайници на Ангел Къичев не обърнаха сериозно внимание на тая случка, която се считаше като нещо обикновено с пътниците, които отиваха в турско време за Румъния. Само пашите — на флотите и военният, — които надуваха своите наргилета пред хотел Гюлшен, попитаха Али ефенди каква е вината на тоя българин.

— Иска да премине без паспорт, ефендим — отговори низкопоклонният чиновник, като направи раболепно темане чак от земята.

— Ако му гледаш кайфета, ще кажеш кой знае какъв банкерин е, а той, чапкънинът, паспорт даже не си взел — отговори един от пашите.

Десят минути обаче не се изминаха, когато очите на цялата публика бяха обърнати към зданието на паспортите от грубия глас на няколко арнаути-заптии, които се деряха да викат, доколкото им стига силата: „Тутун!“ (Хванете го!) До каква голяма степен беше удивлението на публиката, като видя, че лицето, подир което викаха заптиите: „Хванете го!“, не беше други никой освен Ангел Кънчев. Той бягаше, колкото му държат краката, от писалището на паспортите към скелята, а Али ефенди заедно с двама заптии с голи сабли в ръцете тичаха подиря му да го гонят. Публиката, която се намираше напредя му по пътя, повечето жени, уплашени от това ненадейно произшествие, разделяха се на две колони, наляво и надясно, и отваряха свободен път на хероя, който приличаше в това време на разярен лев. Не се уплашиха обаче и турските паши, които бяха насядали пред хотел Гюлшен и покрай които трябваше да премине Ангел Кънчев. Щом видяха тия каква е работата, скочиха на крака, кой със сабля, кой със стол в ръцете, и се приготвиха да заградят пьтя на приближающата се жертва. Примерът на пашите се последва от мнозина матроси, слуги и пр. Викове: „Хванете го, дръжте!“, „Ще избяга!“, „Не е добър човек“ — се слушаха навсякъде. Страшно смущение последва в средата на грамадната публика, която се притискаше в отстъпванието си между високия бряг и Дунава.

Когато Ангел Кънчев се видя, че е заграден от всяка страна, а именно — от дясна страна — брега на Дунава, от лява — водата, отзадя му — Али ефенди и заптиите с голи сабли, а отпреде му тоже същото, той се спря за минута и с голяма бързина извади изпод връхната си дреха един револвер, с който се обърна срещу заптиите. Тия последните, които наближаваха вече да хванат своята жертва, щом видяха, че лъсна револвера, замръзнаха на местата си, още повече че тия едва ли са очаквали да им попадне човек из русчукските улици, снабден с револвер. Един изпомежду тях падна по гърба си, изпусна саблята и с издигнати нагоре ръце молеше за пощада разярения юнак; други хукна да бяга към немската скеля така бърже, щото дългият му ямурлук взе положение да четеш отгоре му пари; а третият, Али ефенди, нагази в Дунава до колене. Но не само тримата заптии се разбягаха; всички присъствующи там наоколо, в това число и двамата горепоменати паши, очистиха пътя. Всеки бягаше от страшното лице на героя или, по-добре, от неговото хладно оръжие. Разбира се само по себе си, че турците не побягнаха окончателно; множество заптии заеха позиции с пушките си зад ближните дувари.

Три до четири пъти цъкна с револвера си А. Кънчев подир тримата души заптии, но нито едия път не можа да гръмне. Тогава той пристъпи още няколко крачки напред, тялото му затрепери като есенен лист, големите му огнени очи се задръстиха от сълзи, изгледа жално наоколо си и след като извика с треперящ глас: „Да живей България!“ — хвана с две ръце дръжката на револвера си, студеното желязо на който напъха в пресъхналото си гърло… Глухо изгърмявание, като изпод земята, се раздаде наоколо, револверът, който не хвана против заптиите, отскочи настрана, двете ръце, които преди малко го стискаха, яко се заловиха за космите на разбития череп, като да искаха да прекратят болезнените действия на куршума, който беше се загнездил вече в мозъка — и грациозното тяло, безчувствено и окървавено, претъркули се на земята като клас, прерязан с жетварския сърп!…

Тая дързостна постъпка на А. Кънчева, която на минутата още се разпространи из целия град, като молний порази мало и голямо. Ония, които се занимаваха само с алъш-вериша и мислеха изключително за своите собствени черва, наричаха тая постъпка глупава и неразумна; други изказваха своето съжаление към младия патриот; трети не можеха ди си обяснят защо и за какво той се убива и пр. Не погледнаха обаче така косвено на въпроса турските правителствени мъже от Дунавската област и техните раболепни аркадаши — чорбаджиите. Те поклатиха злобно глава и неволно бяха принудени да се замислят малко по-сериозно.

Това бе начало на новото българско движение.

Близо около пет и половина години бяха се изминали вече от оня ден, в който пукна първата българска пушка при с. Върбовка, която обяви по един тържествен начин на целия образован свят, че и измежду българския народ има хора, които високо ценят свобадата и са готови да пролеят кръвта си за нейното придобивание. Близо около пет години бяха се изтекли, откак тая пушка тури в устата на петвековните ни врагове странната и омразна за тях дума „комита“, която породи силна ненавист и злоба между двата елемента на Балканския полуостров — българи и турци. Най-после близо около четири години и осем месеца ставаше вече от деня 6 юли 1868 г., откогато верноподаните чорбаджии бяха пристанали да поднасят на Високата порта благодарителни адреси и всепокорнейши меморандуми, чрез които благодаряха на някои мютесарифи, каймаками и мюдюри и искаха тяхното възвишение, защото били показали извънредна деятелност в преследванието на немирниците.

В разстояние обаче на това време турското правителство по уверенията на българските първенци беше се убедило, че действително комитата е изчезнала и че момците, които минаха Дунава в 1867 и 1868 г., са били хайдуци, изгонени от самия народ по Влашко и Сърбия. Но убийството на А. Кънчева поколеба това доверие на турците, които изново повтаряха думата комита и погледнаха с подозрение на българската младеж.

В късо време около трупа на А. Кънчев се събраха голямо множество любопитни, повечето турци и арменци, в числото на които имаше и няколко европейски консули. Но никой не смееше още да се трогне до студените останки на хероя, защото се чакаше известие от вали-паша, при всичко че тук беше цялата полиция заедно със своите многобройни алайбеювци и юзбашии. В продължение на това време из средата на събраната тълпа се слушаха разни предположения за постъпката на покойния; твърде често се чуваше, даже и от устата на турците, да изказват съжаление за това грозно убийство. Един от присъствующите там високи чиновници, Делевер паша, обръщаше се към находящите се наоколо българи с въпрос: „Не познава ли някой тоя човек?“, т.е. А. Кънчева; но всеки дигаше рамене, макар и да знаеше кой е той.

Най-после дойде позволение от пашата да дигнат мъртвото тяло, но предварително да претърсят строго всичките дрехи на умрелия и колкото неща се намерят в тях, да се приберат от особен чиновник. Гол-голеничък съблякоха усопшия, да търсят едно-друго; освен множество писма и различни записки, които намериха в него, оказа се и една сива, широка шапка, запасана на пояса му. В това време бащата на Ангела, дядо Кънчо Дюлгеринът, беше пристигнал да види рожбата си, като ревеше с глас още отдалече. Полицията се разпореди да го задържат, а шпионите като орли налетяха отгоре му, да го разпитват за туй-онуй, а най-много с какво се е занимавал син му и ходил ли е тия дене нанякьде.

На другия ден А. Кънчев се погреба тържествено с музика и певчески хор. На това погребение присъствуваха всичките русчукски младежи, което зачуди още повече турското правителство. Няма съмнение, че А. Кънчев е бил предаден. Различно се говореше него време за това предателство; най-много се подозряваха за предатели двама русчукски граждани, българи, Иван Чорапчиев и П. Златев, на служба при турското правителство, от които първият му беше и благодетел даже. Разказваха още, че тоя същия ден, когато се случи самоубийството, Ангел бил на гости у благодетеля си, който, възползуван от съня на Ангела, започнал да му вади куршумите от револвера. Ангел се събудил и взел револвера си от ръцете му, но само с два куршума, които той и не прегледал. Ето защо, когато той се обърнал да гърми на заптиите, не му хвана револверът. Аз имах случай да видя тоя револвер у покойния наш приятел и патриот Димитра Горов, зет на А. Кънчев; той го е задържал, както е паднал от ръката на героя, в който действително само два картуша са останали, единът — празен, а другият — пълен.

Ангел Кънчев е сиромашки син. Той се е родил в градеца Трявна, Търновска околия, отгдето заедно с баща си преселили се в Русчук около 1860 година. Ангел бил още младо момче и скоро постъпил в русчукското народно училище, гдето бил учител и Драган Цанков. Със своето прилежание той обърнал вниманието на някои русчукски граждани, които му помогнали да постъпи в Болградската гимназия. Тук А. Кънчев свършил за малко време. Идеята за свобода, която тлеела в неговите гърди още докато той бил в Турско, взела по-големи размери вече особено като видял той как щастливо живеят другите народи, гдето турският ятаган не може да се досегне. Нему хрумнало на ума да се посвети в борбата за освобождението на своя поробен народ. С тая цел той заминал за Белград, гдето влязъл в тамошното военно училище, като мислел, че не ще бъде зле, ако той се запознае с военната наука.

Както в Болград, така и в Белград А. Кънчев свършил в късо време с чин артилерийски офицер. От Сърбия той отишъл в Букурещ, гдето тамошните емигранти мислели да преминат в България, за да дигат въстание. Това тяхно намерение било отложено и А. Кънчев се завърнал в Русчук, гдето така също се уверил, че нищо не е още готово за бъдещето народно движение. За да не губи напразно време, той сполучил да си изходатайствува при турското правителство да го изпрати да учи земеделие в Европа, а именно в гр. Табор. След като свършил и земледелческото училище, на връщанието си в България А. Кънчев посетил изново Букурещ, гдето нарочно бил поканен от Л. Каравелов. Тук той се запознал с Васил Левски, който го посветил в тайните на революционния комитет, и решили да тръгнат заедно по България, за да проповядват словото на свободата.

Васил Левски, който бил вече уморен от толкова годишно скитание из България, мислел да се оттегли на няколко месеца на почивка, като запознае по-напред младия си другар с патриотите по разни градища. Ангел Кънчев преминал в Русчук да се яви пред турското правителство, че е свършил вече науките си; но за да не бъде задържан на някоя служба от това правителство, той предложил нарочно някакви си условия, само и само да остане на свобода.

След дълги изпитвания в Русчук той открил на няколко млади патриоти своята тежка мисия, които и поканил да се запишат членове на революционния комитет. Тия младежи били: Никола Обретенов, Ради Иванов, Т. Кърджиев, Иванаки Икономов и пр. Тия съставили частен комитет и първо заседание станало в къщата на баба Тонка Обретенова. Това се случило през 1870 година. Изработванието на устава на Българския революционен централен комитет, който ще намерят читателите ни по-нататък, е бил съставен във вид на проект от горепоменатите господа, а отпосле се одобрил в едно от главните събрания на комитета в Букурещ, след като се прегледал от другите комитети из България.

От Русчук Ангел заминал за Търново, с апостолска мисия, гдето така също сс явил на тамошните патриоти: Хр. Иванов, Хр. Караминков, Ив. х. Димитров, Гарибалди, Христо Симита и пр., които съставлявали вече комитет, учреден от Левски. В Ловеч той се срещнал с В. Левски, както се били сговорили още от Букурещ, и тръгнали от село на село и от град в град, под вид на търговци, работници и пр4. Ангел Кънчев имал фалшив контракт от една виенска къща, че събира уж кожи из България. Когато се уби, той беше се върнал преди два деня от Тракия и бързаше да замине за Букурещ, гдето трябвало да се срещнат с Левски и Каравелова за някои важни работи.

Ангел Кънчев умря твърде млад. Той беше красив момък, с черни големи очи, с черни дълги мустаци и със среден ръст. Той умря няколко крачки настрана от онова място, гдето преди пет години, на 20 август 1867, станаха жертва други двама юнаци — Никола Войводов от Враца и Цветко Павлов, сърбин — в австрийския параход Германия. Те тръгнали от Браила за в България по народни работи, като се качили на поменатия параход, но по-напред щели да излязат за Белград, за гдето им били подписани паспортите.

Три-четири часа имало още, докато пристигне параходът в Русчук, когато на австрийската скеля се групирали вече цели табори заптии и войски, заедно с техните командири и много други големци от чиновническата класа. Населението помислило, че има да дойде някое важно лице с парахода, та затова е излязла войската — да представи почетно оръжие.

После обаче излязло съвсем друго. Когато пристигнал поменатият параход на скелята, един юзбашия, който имал на ръка портретите на двамата патриоти, доставени на турското правителство чрез шпионите, влязъл в парахода с няколко заптии да ги хване. На въпрос: „Где ви са паспортите?“ — Никола Войводов показал устата на скрития си револвер. Тия постъпили по тоя начин, като мислили, че паспортите им са подписани за Белград и че се намират под покровителството на австрийското знаме. Тогава турското правителство се разпоредило да хване двамата другари насилствено. Най-напред извадили навън от парахода всичките пътници, заедно с матрозите и служителите. Цветко и Никола, които останали сами в парахода, наместо да се предадат на немилостивия тиранин, затворили се в долнята камера, запушили прозорците с находящите се там възглавници и приготвили се да удрят, доколкото им достигне сила. Военната команда се слушала вече наоколо и устата на старите белгийски шишанета били насочени към парахода.

Капитанинът на парахода, който разбирал своята длъжност, опитал се пред грубата въоръжена сила да спаси злощастните двама другари и да запази честта(!) на австрийското знаме. Той заповядал да постелят това последното пред входа на парахода и се оттеглил настрана, като казал на турците, че преди да влязат в парахода, то трябва най-напред да стъпят на австрийската чест. Разбира се, че турците са били задържани на минута, но австрийският в Русчук генерален консул, който така също се намирал на скелята и който имал предварително съвещание с вали-паша, а може би и със своето правителство, казал, че всичката отговорносг той взема на себе си и че австрийските параходи не трябва да служат свърталище на различни смутители. Когато се изравнили дипломатическите преговори между цивилизованата държава и варварска Турция, военният командантин изпратил най-напред в празния параход някого си Хюсеин чауш да помоли още един път Цветка и Никола да се предадат с добро на правителството; но докато той си отвори устата да предаде своето поръчение, от камерата се чул гръм, който повалил на земята чаушина. Разбира се по само себе си, че турците не можели да стоят вече хладнокръвно. Заповед била дадена на войската и около стотина пушки изгърмели върху парахода, на който всичките стъкла и тънките направи били потрошени. Гърмежът се продължил няколко часа, но двамата херои постоянствували още, като отговаряли от време на време със своите револвери срещу нападателите. Заптиите насядали на няколко каика по Дунава и заобиколили вапора от всяка една страна, върху който не преставали да гърмят. Страшно вълнение било възбудено в града от това приключение, а особено между българското население.

Турците престанали да гърмят чак тогова, когато престанал гърмежът на парахода и когато чули, че двамата мъченици започнали да пъшкат, което било знак, че те са вече наранени. Тях ги извлекли навън заптиите, облени в кръв, от които единът бил вече мъртъв, а другият — нашарен с куршуми на много места. По начин съвсем варварски били тия завлечени в конака на вали-паша: живия хвърлили в една проста талига, а умрелия вързали за краката от талигата и го влекли през улицата като мърша. На другия ден и двамата бяха погребани в българските гробища.

Както тогава, така и сега мнозина уверяват, че Цветко и Никола били предадени от Величко Симеонов, родом от Шумен. Това се случило така: Величко се намерил в Браила с двамата патриоти, на които се препоръчал за народен българин, избягнал в свободна Румъния уж от турския ятаган. Цветко и Никола били дотолкова наивни, щото открили своята цел пред поменатия мним патриотин. Той сполучил да им вземе и портретите, които изпратил на турските власти, а когато се качили на парахода, преминал в град Мачин, отгдето по телеграфа уведомил властите в Русчук. Всичко това обаче аз не съм видял с очите си, т.е. предателството, следователно не можа да гарантирам, доколко то е истина. Питах един път самия Величко Симеонов за това; но той не ми даде удовлетворителен отговор. Посмънка, позачерви се и ми каза, че времето щяло да покаже всичко. Няколко месеца след нашия разговор Величко Симеонов полудя, а това показва, че времето засвидетелствувало истината. Аз зная много шпиони, които след Освобождението ни или полудяха, или пък умряха без време, по причина, че тяхната нечиста съвест не ги е оставяла на мира. Така например поп Кръстю из Ловеч, който изпи кръвта на Левски, след Освобождението ни умря без време. Главната причина на неговата безвременна смърт бяха няколко допуски във в. Славянин, в които се говореше открито, че неговата свещеническа десница е предала Левски на бесилницата. Стефан поп Гецов из Русчук, на когото така също не беше чист косъмът, като влязоха русите в Русчук, захванаха оттук-оттам да му пошушват, че той е бил шпионин. Стефан мълчал, но вътрешно не бил спокоен — борбата със съвестта вървяла по своя установен ред. Един ден, ден празничен, Стефан отива при берберина. „Обръсни ми брадата, мустаците, веждите и главата“, казва той. Берберинът го послушал, без да се договеди каква е работата, т.е. без да познае, че на Стефана била изхвръкнала вече едната чивия. Хората се връщали от черква, а Стефан отива да ги среща и вика: „Не съм шпионин!“ После малко той умря в един манастир. Такъв е краят на шпионите; но не само на ония, които са шпионствували при турците, но въобще на всичките.

А параходът „Германия“, в който никой българин вече не искаше да влезе и на всекиго възбуждаше неприятно впечатление, скоро престана да се явява по Дунава. После 3–4 години той премина веднъж, но с друго име вече и преобърнат от пасажерски на прост хамалски вапор.

Но да продължим своя разказ, от който се отвлякохме твърде иадалеч. Убийството на А. Кънчев произведе на мене потресающи впечатления; дълго време аз не можах да забравя неговите огнени очи, думите му: „Да живей България!“ — разбития му череп и пр. Няколко нощи наред той ми се вестяваше насън във всичко свое мъченическо величие. Ангел Къичев! Той бе за мене същински ангел, той ми развали спокойствието, поколеба моите понятия за тоя и оня свят… Щом станеше дума за неговото убийство измежду младежите, които идеха в читалището, като очевидец, не закъснявах да взема участие в разговора и разказвах наподробно всичко, по кой начин именно стана това убийство. Едно аз желаех да зная, което никак не можех да си обясня: какви причини бяха принудили А. Кънчев да посегне на живота си, защото да се убие човек само за това, че нямал паспорт, видеше ми се чудно и странно. Хората ги бият до умирание, затварят ги за по петнадесят години в тъмница или до живот, но пак не се решават да турят край на живота си, а следват да търпят като волове и се молят твърде унизително за пощада. От мнозина слушах да говорят, че той бил човек на Букурещкия комитет, който го изпратил уж в България да донесе плана и събира момчета за на лято, които щял да води в Балкана да се бият с турците за българско царство и пр… И понеже имената на тия момчета А. Кънчев имал записани на книга, което писмо при всичко, че никой не можел да разбира, но като се боял с мъки да го не принудят да изкаже истината, той решил да се убие, отколкото да изгори толкова хора.

Всичко това, когато разказваха тия хора, наистина, че се въодушевляваха от предмета, похваляваха делата на подобни лица; но това беше минутно и служеше им само за забавление, да си прекарват празното време, защото никого от тях не чух да каже, че желае да се запише в тоя комнтет, ползата на който и тия сами не отричаха. Тия се отнасяха така към комитета и неговите деятели, като че тия последните да не бяха като тях хора, но някакви си свръхестествени същества. Разбира се, че както моите сьбеседници, така и аз, имахме твърде тъмни понятия за тоя комитет. Аз особено не можех да си разгатая неговата цел и ползата за съучастниците му, които подлежат на грозно самоубийство, толкова противно на християнските черковни правила, щото тялото на самоубиеца не се опява и душата му на оня свят е осъдена на вечно мъчение.

Чудно и необяснимо! Нима А. Кънчев, който беше се учил в толкова училища, не знаеше тия работи повече от мене? Както и да е, но аз дохождах до заключение, че учреждението „комитет“ трябва да е нещо свято дело. Ако А. Кънчев, когото почиташе цял град, когото сам вали-паша беше викал да го направи управител на правителствения чифлик, називаем Номуне, а българската община го канеше за учител и пр., ако такъв човек, казвам, презира всички тия блаженства и отива да се убие млад и зелен за чуждите хора, то защо аз, беден скиталец в чужд град, без всякаква кариера, не се потрудя и подействувам да се запиша, ако е възможно, в това дружество? От друга страна, немалко се смущавах, като си припомнях Изповедникът и Митарствата на блажена Теодора, във верността на които макар и да бях захванал да се съмнявам; но все пак ме смущаваха понякога, а именно, че самоубийците са лишени на оня свят от всякакво блаженство.

За разрешението на тая трудна задача вземах да чета разни книги, дано намеря в тях някакво обяснение, но напразно. В-к Дунав, който писа най-много по убийството на А. Кънчев, казваше, че той бил фантазирана глава, нямал добро поведение, не искал да залавя никаква работа и най-после, като останал без пет пари в джеба си, поискал да избегне в Румъния повечето от дългове, за да търси другари, подобни нему; но като не можал да сполучи в предприятието си, намерил за по-добре да се убие. Тия думи на в. Дунав ме заплетоха още повече. Сещах се аз, че неговът косъм не е дотам чист, защото, ако хора като А. Кънчев се убиват, че нямали пари, то що остава до нас скиталците и до ония, които заспиват много пъти гладни; освен това не ми се вярваше, че той се е лишавал от пари, защото, когато му разтьрси полицията дрехите, намериха се в кесията около десетина златни наполеона. Всичко това добре, но как можеше да повярва човек, че лицата, които пишеха във в. Дунав и които бяха така също учени хора като А. Кънчев, ще си позволят да пишат глупости? Аз вярвах, че всичко, което се пише било във вестници, било в книги, трябва да се взема за чиста монета. Така също и ония лица, които са написали Изповедникът и Митарствата, може да се каже, че са били най-просветените люде. Е добре тогава, кому да вярвам и как да отгатаеш кой е постъпал право?

Понякога питах моите двама приятели да ми разкажат нещо по тоя въпрос, но тия или нищо не ми отговаряха, или пък казваха да си събирам устата, защото Диарбекир не е далеч. Тежко беше по това време в Турция; гласността и свободното слово бяха погребани и ето защо хората не се поверяват един другиму. Не се поверяваха тия за това, защото бесилките и вонещите тъмници смущаваха всекиго и убиваха всякоя честна и деятелна натура.

Най-после моите заключения бяха такива: човек, който се решава да погуби себе си само за това, да не предаде своите братя и да не разплаче множество семейства, той никой път не може да бъде нехранимайко и фантазирана глава, защото е последвал примера на спасителя на человеческия род, който така също погуби себе си за доброто на другите. Тия мои предположения се подкрепиха още по-добре, когато наскоро прочетох една малка книжка под заглавие Отечество и любов, преведена от г. Славейков, в която видях, че и другите хора по света жертвуват себе си за благоденствието на другите и за някаква си свобода и отечество, които така също малко ми бяха познати.

III

Сега повече, отколкото по-напред дохождаха на читалището да се срещат с моите приятели разни чужденци: учители, свещеници, търговци, селяни и пр., с които тия говореха на особено, тайно от мене. Аз се пуках от любопитство, но не смеех да попитам за нищо, защото беше ми се забележило няколко пъти, че ако искам да живея в читалището, то трябва да не питам и щото видя да се върши там, пред никого да не говоря повън. Понякога достигах на улицата някои от тия непознати хора, особено селяните, които питах защо са дохождали в читалището и каква работа имат с моите там приятели? Едни от тях казваха, че дошли да си запишат вестник за селото, други да купуват книги и т.н. Пословицата казва, че между каквито хора живееш, такъв и трябва да станеш. Това същото се случи и с мене; малко по малко можах да се науча да не ставам на всяко гърне мерудия. Понякога обаче, като виждах нещо извънредно, пак се забравях и излязвах из търпение. Тъй например, измежду многото подозрителни личности, които идеха на читалището, имаше един господин, който се мая няколко деня в Русчук и който по облеклото си и обнасянието познаваше се, че не е някой прост и долен човек. Но въобразете си, че после няколко деня срещнах тоя същия господин, облечен по-напред с черни дрехи и очила — сега окъсан, с потури и дълга аба, с цървули на краката и една голяма торба на гърба му. Той беше с обръсната брада, почернял и изгорял от слънцето.

Аз помислих, че той си е изгубил ума, и без да размишлявам по-надълго, изпречих се напреде му и след като му пожелах добре дошел, попитах какво му се е случило, та е навлякъл на себе си тия просешки дрипи. Наместо отговор непознатият ме изгледа кръвнишки и ускори крачките си из улицата, а голямата торба на гърба му отскачаше. Докато аз се наканя да обадя за всичко видено на моя приятел в читалището, той ме извика настрана и с револвер в ръката, който сега за пръв път виждах, заплаши ме, че ще да ме убие, ако не престана да се взирам в неговите работи и ако се осмеля да кажа нещо пред някои лица за непознатия господин. Иди после това и не се пукай от любопитство!

Един ден дойде на читалището един непознат калугер, дотолкова окъсан, щото от появяванието му още на вратата няколко контета, които бяха дошли не да четат, но да се видят едни други, започнаха да се кикотят настрана и да казват: „Що търси лисица на пазар“ Скромният обаче отец не обърна никакво внимание на това. Той поздрави присъствующите и седна до масата при вестниците. Два-три деня после това тоя същият калугерин дойде един път заедно с приятеля ми на читалището, гдето бях само аз. Тия влязоха в библиотеката, като заключиха подиря си вратата. Аз се не стърпях и погледнах през една дупчица в библиотеката: но що да видиш? Скромният дрипав калугер беше съблякъл расото си и запасваше на кръста си една цяла дузина револвери, които моят приятел му подаваше един по един! Моето око се изпълни още повече от това, що видях. Тоя калугер, на когото отпосле научих името, беше отче Матея Преображенски, автор на книгата Приказки и един от деятелните членове на революционния комитет. Той беше последовател на Левски и под вид на земледелчески дружества много частни комитети беше успял да устрои в Търновско и Севлиевско, а на Ново село построи едно здание, което и до днес съществува, уж за гостоприемница, а всъщност то щеше да служи за свърталище на апостолите. За неговата светска деятелност всичките му събратя калугери го ненавиждаха и бяха го изключили даже от Преображенский манастир, гдето той се е подстригал най-напред за монах. Той умря в Ново село, 1874 годииа, гдето присъствуваха на смъртта му мнозина търновски патриоти.

Оригинален човечец беше тоя отец Матей. Той не знаеше по-далеч от стените на Преображенския манастир, не беше чел ни Русо, ни Маркса, но би му позавидели и френските комунари, и руските нихилисти. За него нямаше нищо свято на тоя свят освен благоденствието на народа му, макар и да носеше на гърба си тежкото калугерско звание. И той, като Левски, почернил се най-напред от нямание друго по-свободно поприще за работа. Отпосле обаче махнал с ръка на св. Василиевите молитви и на акатиста. Като го изгонили събратята му во Христе из манастира, нощно време, ни в туй, ни в онуй време, той пълзеше по дервентските стръмнини да лепи остри сатири на манастирските порти против своите събратя. Няколко години наред той се е занимавал да прави барут, не зная от какви други елементи, непознати до него време. Нарочно той ходеше скъсан, с пожълтяла от времето капа, която била едно време черна, с окърпени габровски калеври, а на расото му трябваше да има кал и в най-сухото време. Ако не беше го преварила смъртта, съставил си бе план да гради манастир в Търновско, който да служи за свърталище на апостоли и бунтовници. Планът му се състоеше в следующето: ще закопай една стара икона в земята до някой извор, а после ще обяви на селяните, че му се явила насън св. Богородица и му казала: „Копай, преподобни Матея, на еди-кое място!…“ Тогава той ще подбере селяните и ще отиде при кладенчето. „Ако се освободи България — говореше той, — аз не искам друго нищо, освен да ме турят управител на калугерите, да направя преобразование в живота им.“ Забележителен е и тоя факт, че колкото други лица от нашето черно духовенство са заслужили на народа, всичките са били отстъпници и донякъде безбожници даже. Такива са: Бозвелията, Левски и пр.

Нямаше вече никакво съмнение, че моите двама приятели завеждаха в Русчук българския комитет, а читалището „Зора“ служеше за свърталище на тоя комитет, при всичко че читалищният устав стоеше в златни рамки, който гласеше, че никаква книга или вестник с противно за правителството съдържание не се приемат. Това аз можах да науча и от някои странни работници из другите градове, които доходяха в Русчук и в разговора си, като мислеха и мене, че съм посвятен в дълбоката тайна, изпущаха някои думи. Един от тях например, след като изпразни една-две чаши вино, когато обикновено става човек по-весел и по-съобщителен, между другото каза и тия думи: „Ах, братя, кога ще му дойде времето да поколим турските читаци!“

След като си излезе отче Матея, аз се открих пред приятеля си, че съм видял всичко, какво той даде на калугера, и го молех да ми открие най-после що значат тези работи, като се кълнех напреде му, че никому нищо няма да съобща от онова, което ще ми каже. Той отговори да почакам още малко и всичко ще бъде свършено, стига само аз да си зная устата. Всичко трябваше да стане постепенно. Една вечер намерих върху масата в читалището, между другите вестници, и един сгьнат лист, в началото на който стоеше: „Братия българе!“ „Македонската дружина в Цариград пак иска някои помощи“ — си помислих аз. Но щом прочетох няколко реда от тоя лист, уверих се, че работата е съвсем друга. Сега за пръв път виждах да се говори за такива неща, от които космите на главата ми настръхнаха, и отведнъж пред очите ми се откри онова, за което се съмнявах толкова време. Между другото в тоя лист се говореше и следующето: „Братия българе! Турското правителство е намислило да прибави нови данъци към тия, които вече съществуват и които ние едва ли можем да изплатиме! То е намислило да ни пороби, заедно с жените и децата ни; да ни усвои нивята, лозята и ризите даже от гьрба… И с каква цел се налагат тия нови данъци? За купуванието на нови усъвършенствовани пушки, които ще раздаде на своите солдати, за да ги отправят в нашите гърди! За нас не остава нищо, братия българе, освен да въстанем с оръжие в ръка против нашите петвековни мъчители. За по-добро осъществление на нашата свята цел ние тряба да подадем ръка на сичките поробени народи на Балканския полуостров, които очаква същата съдба; а след окончателното ни освобождение ние ще да създадем бъдещето наше управление по образа на швейцарската федерация5… На оръжие, братия! Смърт на тиранина“ и пр… На края на листа имаше изображен лев, който тъпчеше в краката си турския полумесец.

Цели два часа може да се изминаха и аз не пущах още от ръцете си тоя чуден лист, който повтарях и потретях да чета. Думите „На оръжие, братия“, „Смърт на тиранина“ силно подействуваха на мене, щото аз си въобразявах, че не на бяла книга гледам всичко това, а в действителност. Онова, което отдавна време слушах да се говори по улиците от лекомислената младеж, сега стоеше вече напреде ми. Да, аз се считах за щастлив, като че бо’зна какво имане бях придобил, защото можах да иамеря най-после разковничето на толкова въпроси, които ме вълнуваха от по-напред. „Ето коя е била причината, гдето нашите овчари, при всичките им денонощни мъки и трудове, не можеха да се видят с пукната пара в джеба си“ — мислех аз. Ден се не минуваше да не бият турците някого до умиране и да не му вземат дрешките от гърба; но никого не чух да се оплаче против своите угнетители, или пък да отворят дума по кой начин би можали да се отърват. Наистина, че някой се земаше да разказва нещо за руско-турските войни в 1828 и 1854 год., но темата биваше обикновено или как крадели казаците, как се кръстели, преди да пият вино, и пр., и че Русия била обявила война да освободи Божигроб от агарянска ръка, а не и българите. За подобни неща кой си отваряше устата, тия мислеха, че турският ятаган е проводен от провидението и че ако тоя ятаган е захванал да посещава начесто измъчените им членове, вината била пак тяхна, защото станали фармазони(?), не говеели в сряда и петък, а някои млади чапкъни мърсели даже и през Петровите пости, когато старите им прадеди държали и понеделниците. Когато се оплачех на баща си, че турците ми взели цървулите от краката, то той викаше и се караше пак на мене, защото с неблагоприличното си отнасяние може би да съм оскърбил с нещо агите. „Покорната глава сабля я не сечело“ — говореше той.

От друга страна обаче, не можех да повярвам как е възможно да се борят българите с турското царство, когато това последното има топове и пр., а ние сме с голи ръце: „За това да си имат грижата ония, които са написали тоя лист“ — си помислих аз и се залових да вадя копие от тоя последния, за да го науча изуст, тъй щото когато се случи да говори някой, че господ си дигнал вече берекета от земята и че той наказвал ония свои раби, които обичал — да им запуши устата, или пък ако се случи да се завърна при моите овчари, да им отворя очите, че главната причина за техните страдания не са вълчите празници и петъците, но — турският ятаган. Пет реда не бях успял да напиша още от казаното възвание, когато се похлопа на вратата и моят приятел влезе, като каза, че уж забравил нещо, а всъщност идването не беше за друго нищо, освен да вземе от ръцете ми възванието; може би и да ме е гледал през прозореца, когато го четех. Той го взе от мене и каза, че принадлежало на Петраки Златов, името на когото действително беше написано в заглавието на листа.

Пак недоразумение. Аз мислех, че измежду хората като Петракя, който носеше на гърдите си турска петала, който беше чиновник в конака и верен турски човек, и между ония, които викаха против турските зулуми — не може да има нищо общо. Изминаха се още няколко месеца, в разстояние на които видях още много чудни и секретни неща да се вършат в читалището. Единът от приятелите ми отсъствуваше твърде начесто от града; той ходеше из България и Румъния и беше станал по-откровен и съобщителен в някои работи, които служеха като предисловие. Между другото той разказваше за някого си Васил Левски-Дяконът, който отдавна време ходел из България да проповядва бунт против турците, как той във всеки град си преправял името, на едно място се показвал търговец, на друго — свещеник, на трето — овчар и така нататък.

Благодарение на моето поведение, най-после бях щастлив да ми се открие съществуванието на Българския революционен комитет. Късно една вечер в зданието на читалището аз и още двама души бяхме посвятени в тайната. След като се заключиха всичките врата и се спуснаха пердетата на прозорците, приятелят ни с револвер в ръка изложи предварително в кратки думи, че няколко младежи в България, като се уверили, че положението на българския народ никой път не може да се подобри и че всички стремления към образование и просвещение са немислими да станат и да принесат ожидаемата полза дотогава, докато господаруват над нас турците, по примера да другите народи съставили патриотически общества под название „революционерни комитети“, главната задача на които ще бъде да подигнат българския народ на въстание против турците и пр., и пр. После това той прочете множество възвания и правила за целта на тия комитети и длъжностите на членовете, от които считам за неизлишно да поместя само устава, който съдържа най-интересните правила и който е твърде малко познат на читателите.

Ето тоя устав:

IV

Дордето трая прочитанието на тоя устав, както и прокламации и правила, аз не си дигах очите да погледна настрана да не би да изгубя някоя дума. „Честото повтаряние думите — «привременно правителство», «тайни полиции», «пощи» и пр. — си мислех аз — показва най-добре, че тая работа не е шега.“ Получих клетва, че ще работя от всичката си душа и сърце за доброто и преуспяванието на революционния комитет, доколкото ми стигат силите; радвах се безпримерно и се гордеях, че съм се сподобил да се приема в него.

Приятелят в читалището, който завеждаше комитетските работи в Русчук, беше Никола Обретенов, момък не от богатите и знатни фамилии, скромен слуга на читалището и несвършил никъде високо образование. Той беше се посвятил всецяло на святото дело, заедно с всичката си фамилия. Двамата му по-големи братя, които минали с Хаджи Димитровата чета — единът беше осъден на вечно заточение в Акия, а на другия донесли главата в Търново. Той щял да придружи братята си в тая чета още в 1868 г., но Стефан Караджата го изпъдил в Гюргево, по причина че бил още малък. Благодарение нему и на огненото перо на Л. Каравелова, със съчиненията на когото твърде наскоро се запознах, искрата на патриотизма, която досега беше непонятна за мене, пламна вече с всичката ярост. Тия съчинения на българския патриот и списател бяха: в. „Свобода“ и „Независимост“, повестите „Неда“, „Стоян войвода“, „На чужд гроб без сълзи плачат“, „Хаджи Ничо“ и пр. Освен това от тях аз започнах своята деятелност, които ходех да продавам из града.

Сега ми разясни Н. Обретенов на подробно, че още за пръв път като се видял с мене, имал намерение да ми открие работите на комитета, но отложил това, за да ме изпита по-добре, за което и ме приел да живея на читалището. В това време, когато аз влязох в комитета, той беше в пълната си деятелност; във всичките почти градове из България и Тракия имаше основани комитети, с много или малко членове. Тия последните се приемаха след дълги изпитвания най-много между учителите, свещениците и еснафите. От чорбаджиите, по-първите търговци, дипломираните учени комитетът се вардеше като от турците, защото на тия хора гечинмекът беше добър, следователно малко ги тях интересуваше съдбата на България6. За по-добро доказателство на това служи и тоя факт, че в Русчук комитетът се управляваше от скромни слуги, в Шумен от кундураджии: Кръстю Кичюкът, Рахаил Мощето и пр.; в Търново — от един сиромах книговезец, Христо Иванов, Христо Караминков, халачин, Иван хаджи Димитров, бакърджия; в Чирпан — от Стою Филипов, куюмджия, Георги Данчев, фотографин; в Хасково — от Мирчо Попов и П. Берковски — учители; в Панагюрище — Найден Дринов, ханджия; в Коприщица — Петко Кундураджията; село Царацово — Иван Арабаджията и Божил Георгев — прости селяни; в Стара Загора — тоже кундураджии, Кольо Ганчев и Господин Михайловски, Никола Райнов — ханджия; в Търново-Сеймен — Стефан Георгиев, хлебар, Гано Атанасов и Койчо Георгиев, ханджии; в Ловеч — братя поп Луканови и пр., и пр. Видните богаташи, тежките търговци, учените и пр. не са вземали участие в революционния комитет с твърде малки изключения. Който се съмнява в моите думи, то нека разпита и изучи: има ли някъде по гората гроб на богаташ, на тежък търговец и на учен из Францня или другаде? Има ли да е обесен някой от тях? Може би някъде, но кой казва, че има правило без изключение? Напротив, гдето има мерзости, калпазанлък, хищничество, там учените ще да ги намериш повече. Черковният въпрос, въстанието, превратът в България и пр. са ясни доказателства. Никой селски учител, колкото и да е той безсъвестен, не е съветвал своите събратя да си променят язика и да го заместят с руския. Никой не е хулил своя народ дипломатически, че е без патриотизъм: а българският екзарх Йосиф направи това. Идете после това и уверявайте, че учението създава характери! Поразителен е още и тоя факт, че ни един робертколежки възпитаник не взе участие в редовете на борците за българската свобода. Заведение на свободолюбива държава изкарва роби!… Освен Васил Левски и Ангел Кънчев имаше и други апостоли по това време (1870–1873 г.), измежду които по-главни бяха: Димитьр Общият, обесен в София, Христо Иванов, книговезецът, Атанас Узунов, който поиска да убие хаджи Ставря в Хасково, гдето и биде хванат, отче Матея Преображенски, Н. Обретенов, Ст. Стамболов и пр. Тоя последният, който застъпи мястото на Левски, Кънчева и Узунова, в късо време можа да развие гореща деятелност между патриотическите общества, които бяха отслабнали малко после софийското приключение, благодарение на убедителното му слово.

Комитети в България се съобщаваха един с друг чрез тайни пощи. Любопитни бяха тайните писма, които, макар и да попаднеха в неприятелски ръце, твърде мъчно можеше да се разбира нещо от тях, защото съдържанието им беше алегорическо. Ето съдържанието на едно от тия писма, изпратено из Търново, от Иван хаджи Димитров до Н. Обретенов в Русе:

Трябва да ви кажа и това, че всичките градове из България бяха прекръстени от комитета с други имена, взети из българската история, които употребяваха в писмата. Така например Търново се именуваше Асен; Русчук — Кубрат; Сливен — Славомир, Стара Загора — Атил; Лясковец — Аспарух; Котел — Софрония; Варна — Еремия; Шумен — Крум; Разград — Мирослав; Плевен — Любомир; Ловеч — Иван Шишман; Троян — Боян; Сопот — Самуил; Пловдив — Делиян; Т. Пазарджик — Докум; Карлово — Стамаш(?); Хасково — Цоко; Одрин — Гръмник; Свищов — Алцеко; Габрово — Перун; Тетевен — Кардан; Орхане — Сарсаул; София — Роман; Враца — Борис; Етрополе — Драко; Тулча — Рашумир; Никопол — Ситом ир; Лом-паланка — Амасия; Ряхово — Нотов; Видин…

В останалите градове из България, като Силистра, Хаджиолу-Пазарджик, Берковица, Кюстендил, Джумая, па даже и Казанлък, не е имало основани комитети, та затова и не се споменават в горния списък. Така също и лицата, до които адресираха писмата по разни градове, наместо техните собствени имена, надписваха се до ония личности, които малко-много бяха познати на турците за верни хора на султана; а тайният куриер, който беше длъжен да носи тия писма, знаеше кому да ги даде. Тъй например комитетските писма, които се получаваха в Русчук, носеха надпис: „До господин Петраки Златов, Иванчо ефенди Чорапчиев или Селвели Чорбаджиев“; в Търново — до „Стефана Карагьозов и Тодор Шишков“; във Видин — до „Севастаки ефенди“; в Стара Загора — до „Хаджи Господина“; в Сливен — до „Иван Сароолу“; в Шумен — до „Димча Чорбаджи“, и пр.

По-късно, а именно в 1874 год., съобщението между тайните комитети стана по-лесно, защото много писма с революционно съдържание се изпращаха чрез самата турска поща. Тоя кураж придобиха комитетите тогава, когато се въведе в кореспонденцията им да пишат писмата си с химическо мастило8. Употреблението на това последното имаше тая добрина, че колкото и да се взираше човек, не можеше да познае писаното с просто око. После, като се намокреше книгата с друга една жидкост, всичко излязваше наяве. За да не бъде само бяла книга в плика, пишеха от едната страна на писмото или просто „много здраве от мене до тебе“, или пък „приех честното ви от 5-й того“, както захващат търговците своите писма.

И така, аз бях вече член на революционния комитет. При всичко, че отведнъж не ми се откриха тайните на тоя комитет, но пак можах да узная много неща. Освен дома на Н. Обретенов, който служеше като убежище на разни апостоли, куриери и пр., така също и народното читалище „Зора“ беше преобърнато на скривалище за различни комитетски принадлежности. В залата която служеше за занимание, над голямата маса горе на тавана, дъската на която се закачаше лампата, беше откъртена изкуствено и при всичко че се виждаха на нея много гвоздеи, но тия бяха прерязани отвътре, тъй щото тя се държеше само на дългата кука, на която висеше лампата денонощно. Тук на това място, т.е. отвътре дъската в тавана, стоеше скрит печатът на комитета. Той имаше големина колкото една бяла меджедия с надпис „Български революционен комитет“ и посред изобразен лев. На това същото място се държаха още и други разни фалшиви печати на турски язик, направени от восък и калай, на които бяха написани по-главните градове на България. Тия служеха за подправянието на турски тескерета, които така също, както и други разни паспорти, бяха в разположението на Русчукския революционен комитет. На друго място, а именно под стълбите, гдето така също бяха извадени гвоздеите, имаше цяла библиотека книги, всичките от съчиненията на Л. Каравелов, единствения по него време революционен списател, които книги, както и вестниците на същия списател „Свобода“ и „Независимост“ комитетът разпространяваше между народа.

Долу в избата под зданието на същото читалище имаше изкопана дупка, в която стоеше едно газено тенеке, пълно с различни отрови, които бяха доставени от българските ученици в Букурещкото медицинско лице. Тия бяха предназначени за враговете на българския народ. Главното обаче място, гдето се сьхрняваха всичките комитетски принадлежности в Русчук, не беше читалището. То се намираше в къщата на Н. Обретенов, под строгия надзор на старата му майка, баба Тонка. Нейната скромна къщица беше подкопана под основата и преобърната на скривалище, в което не само оръжия и други неща се държаха, но имаше място да се скрият и няколко души апостоли. Оръжията, запретените книги и вестници те пренасяха от Гюргево повечето от жени, на които полицията по-малко внимание обръщаше. Тия жени бяха сама баба Тонка, дъщеря й Петрана, съпругата на покойния Л. Каравелов — Наталия — и Тодорка Казанджиева от Гюргево. Бях свидетел един път, когато Наталия Каравелова пристигна от Румъния с оръжия, които носеше на себе си, отдолу под дрехите. Двете сабли, които бяха окачени на раменете й с дебели сиджимени върви, бяха се впили в месата й, докато дойде от Букурещ до Русчук. Разбира се, че когато гледаше човек как тия слаби жени рискуваха живота си за общото дело, то искрата на патриотизма се увеличаваше още повече. Много пъти тия същите патриотки са пренасяли и някои комитетски писма с по-важно съдържание. В по-главните градове комитетът си имаше определени къщи, в които отиваха апостолите и куриерите. В Търново бе къщата на Ив. хаджи Димитров; в Русчук — къщата на баба Тонка; в Гюргево — у Димитра Ив. Горов; в Пловдив — у Христаки Търнев; в Ловеч — у братя Луканови; в Карлово — у Ганя Маджереца; в Царацово — у Ивана Арабаджията и пр. По-късно комитетът в Русчук разполагаше с няколко каика по Дунава, между Русчук и Гюргево, които пренасяха оръжия, хора и пр. Когато се случеше да носят пушки, тия ги спущаха във водата, вързани с върва, от каика и спираха пред дома на баба Тонка, който се намира покрай самия бряг на Дунава. Нощно време отиваше някой да ги извади и ги донасяше у бабини Тонкини. Всичките каичкии бяха власи, с изключение на управителя им бай Димитър, който беше българин и човек на комитета.

I

Мисля, че не безинтересно ще бъде за читателите, ако ги запозная горе-долу с живота на тая българска майка, която е приемала живо участие във всичките наши народни приготовления за освобождението ни. Важността на баба Тонка е още и тая, че доколкото ни е известно, тя е едва ли не единствената жена между българския народ, която е спомогнала най-много в бунтовническите ни движения.

Баба Тонка Тиховица Обретенова, майката на Никола Обретанов, който водеше комитетските работи в Русчук, се е родила в с. Червен, Русчукска околия, в 1812 год., от прости родители овчари. Според тогавашните понятия и обичаи, понеже не било още на мода да се пращат в училище и момичетата, нейните родители се трудели само да приготвят от нея добра ступанка и трудолюбива къщовниица. Тя била една у майка и родителите й, които били доволно богати хора, оставили селото Червен и дошли да живеят в Русчук. Други человечески обязаности, като например какво тя дължи на себе си, на родителите си, на бога, на ближните си или въобще на отечеството си, не е била честита да чуе от никого, да й се говори във вид на наставление; а просто така си е останала с онова, което е слушала и запомнила, когато говорят стари хора. Майка й била доволно умна жена, често й говорела, че трябва да внимава да се научи да се отсрамва пред гости, според както го изисква българският обичай, защото не се знае, може да отиде снаха в богата къща, гдето ще бъде принудена да излязва пред големци хора и гдето гостите не са рядкост.

И действително, нейните родители имали право в това отношение. В 1831 год. баба Тонка се оженила за Тихо Обретенов, който минувал по него време в Русчук за един от първите търговци. С него тя преживяла съпружески живот повече от четиридесят години и родила седем деца, от които петтях били момчета, а двете — момичета. Понеже той, съпругът й, бил от ония развити хора, които принимавали участие в разни опитвания в обществени работи, било с турци или българи, които са се случвали по онова време, и според обстоятелствата и условията някои от тях са се вършили не открито и всеизвестно, баба Тонка се приучила още от млади години да почита и уважава тайната, на което от своя страна научила и децата си.

Около 1862 год., когато българският списател и бунтовник Раковски започнал да мисли за освобождението на отечеството си и по негова инициатива захванали да се организират патриотически чети тук-там из Румъния и Сърбия, то тая благородна, но за твърде малцина понятна идея скоро дошла до ушите и на остарялата вече жена. Всички буйни патриотически натури, които него време се намирали в Русчук, намерили свърталище в къщата на баба Тонка, гдето заедно със синовете й Ангел и Петър Обретенови упражнявали се в употребление на оръжие и се готвели да вземат участие в патриотическите чети, които щели да навлязат в България от Румъния и Сърбия. Преди да минат обаче тия чети, в Белград се образувала българска легия със съизволението на сръбското правителство, в която наскоро бил изпратен и Петър Обретенов, един от синовете на баба Тонка, със съгласието на майка си и на другарите си, за да се научи на военния ред и след завръщанието си да научи и тия последните. Същата година големият й син Ангел, заедно със Стефан Мешо, наречен Попът, заобиколили цяла България и Тракия, за да се запознаят с разни местности на отечеството си, да видят теглилата на братята си, да посеят, доколкото им е било възможно, идеята за свобода между тия последните и въобще да изучат духа и настроението на народа.

В 1868 г. Хаджи Димитър и Стефан Караджа, както е известно, сполучили да съберат из Румъния около 124 души юнаци, които били решени да преминат в началото на месец юний в България. Когато това известие дошло до Русчук, разбира се, само до баба Тонкината къща, която била известна вече в хъшовския лагер, то двамата й синове заедно с другарите си през същата още нощ се намерили на влашкия бряг. В това време в градеца Гюргево се намирал сам Стефан Караджа с много още момчета. После два дена и сама баба Тонка отишла в Гюргево, за да види за последен път двамата си синове и да се порадва въобще на българските юнаци. За да не се яви с празни ръце пред тия последните, което според българския обичай не е добро, тя взела със себе си няколко китки цвете и един бинлик с ракия, от който почерпила всичките със своята собствена ръка, като им пожелала в същото време и добър успех в Балкана. Разбира се, че присъствието на една стара жена, дошла от Турско в тая важна минута, и нейните приветствия вдъхнали кураж и надежда измежду борците на свободата, които, като виждали, че тяхното свято дело се оценява и от старите баби, помислили, че това същото става и с българските синове в Турско в много по-голям размер.

Връща се баба Тонка в Русчук, стои по цял ден на дунавския бряг (понеже нейната къща е близо до Дунава, на самия бряг) и изглежда с внимание на проходящите параходи и кораби, дано познае в някои от тях четата на Хаджи Димитра или да види за последен път синовете си, които, естествено е, че ще метнат простителен поглед към къщата, в която са се родили и в която оставят стара майка; но всичко напразно, нищо се не види. Минали няколко дни още и тя престанала да гледа вече към тихия бял Дунав. Любопитството обаче, безпокойствието и материнската любов не преставали; на душата й ставало тежко, сънят бягал от нея и някакви тъмни предчувствия не я оставяли на мира.

Не е шега това, двама сина, двама млади соколи отиват срещу куршумите. Нощно време тя излязвала по няколко пъти навън в двора и сядала измежду гъстите салкъми в градината, отгдето слушала по няколко часа няма ли да се чуе някакъв шум из града, защото, когато била в Гюргево, един от хъшовете й казал, че като минат в България, най-напред ще почнат от Русчук, а в нейната къща ще побият байряка… Деня тя обикаляла из града, най-много около конака, да види не се ли забележва някакво движение и приготовление помежду турците. И тия предосторожни наблюдения на баба Тонка не се увенчали с успех, защото всякой си гледал работата, никой не искал да знае, че ще се превзема турското царство. Заптиите арнаути, които са най-доброто мерило за публичната тишина, продължавали да се излягат лениво около зданието на пашовия конак и подсуквали своите мустаци във вид на пречупени гевреци. Било още късно.

Не се минало обаче много време, и в Русчук се получило известие, че до с. Вардин излезли от един чам (каик по Дунава) непознати хора, с байряк и тръба, въоръжени от главата до краката, които избили пограничната стража и се отправили навътре към Търново. Това известие се разнесло като молний не само по градовете, гдето имало телеграфически жици, но и в най-затънтените места из България. Правителството, като всяко правителство, изпратило войска и заптии да преследват немирниците, които малко по малко узнало се вече навсякъде, че са българи; турското население псувало и въставало против мирната рая; българските младежи започнали да се събират на групи и тайно с възхищение разисквали и говорели за участта на юнаците; чорбаджиите от своя страна добили мрачно настроение, свикали няколко извънредни събрания в общините, с младежите захванали да се обръщат по-строго и по-деспотически, а към правителството станали твърде учтиви и услужливи; с една реч, движението било общо, измежду всичките народности и класи; но твърде малцина — тия се четели на пръсти — знаели същността на работата и състава на четата.

Както е знайно, скоро тая чета биде разбита, от която повечето юнаци паднаха убити на бойното поле, а малцина само влязаха в ръцете на правителството.

В Русчук най-напред била занесена главата на Стефан Меша, другар на бабините Тонкини синове, която изведнъж познали турците, познала я и баба Тонка, познала я най-после и майка му. Тая последната, като не знаела до него време накъде е отишъл синът й, нито пък била в състояние да оцени делото, за което той станал жертва, а, от друга страна, като знаела, че той, синът й, от няколко години живеел постоянно при баба Тонка, с глас и ридание, което втревожило цялата махала, отива при тая последната, опустосва й къщата, кълне синовете й, а на нея същата говори лоши и неприлични думи, защото с магиите си сполучила да омая чедото й и така да го тикне в кривия път. Отпосле баба Тонка била честита да слуша подобни думи и от други майки, синовете на които така също били втикнати в кривия път.

Минало се още няколко дена, а в Русчук продължавали да донасят окървавени бунтовнически глави; докарали и няколко юнаци от четата на Хаджи Димитра, ранени и опетлани в синджири, които захванали да бесят из русчукските улици. Баба Тонка познала мнозина от тях, но нищо не можала да научи за двамата си синове. Кого да попита? Заптийските щикове и мускулестите юмруци на турското население не щадели никого от ония, които би се осмелили не само да се доближат до осъдените жертви, но и с очи да ги погледнат. Не говоря за кадъните, на които фанатизмът в подобни случаи не отстъпва по-долу от оня на мъжете им. Тя била благодарна хиляди пъти да чуе, че са разкъсани от балканските орли, нежели да ги види в Русчук живи хванати, от което още повече щели да се въоръжат против нея както турците, така и българите; тя била убедена вече, че непременно от двете ще да се случи едното, т.е. че синовете й или ще паднат убити, или ще бъдат хванати живи, заради това отрано още приготвила себе си да противостои на всичко.

Късно една вечер, когато щяла да си ляга вече, потънала в дълбоки мисли и грижи, чула из двора шумотевица от хора и дрънкание на сабли, които се приближили до вратата и хлопат да им се отвори. През главата на баба Тонка минали хиляди лоши размишления. Например, тя си въобразила, да не би с първо отваряние да види главите на синовете си, натъкнати на нож, или пък тях самите да ги карат вързани и др. т. Но всичко това тя можала да скрие чудесно и хладнокръвно, без ни най-малко смущение отворила вратата. Пред нея стоели русчукският табор-агасъ с няколко мютефиши и заптии.

— А, вие ли сте били, ефендим? Пък аз се уплаших да не бъдат някои непознати хора — казала тя радостно и засмяно, като да е видяла някои стари приятели, отсъствували дълго време. — Заповядайте, седнете — продължила тя, — като за вас скъпи гости къщата ми е завинаги отворена. Ще ми простите само, че малко попрехвърлих тая вечер, и няма да се разсърдите, ако кажа някоя безсолна дума.

Табор-агасъ бил смутен от тоя прием; колкото да се мъчил той да поддържа своето официално положение и да пази приличната сериозност и строгост, пак не можал да се стърпи да се не засмее, когато баба Тонка се отпуснала да говори разни анекдоти и приказнички, от ония, които се нравят на турците. Малко по малко той изгубил ревността си относително целта на това нощно посещение, което, по всяка вероятност, било предприето да се направи обиск на бабината Тонкина къща. Табор-агасъ се задоволил само с това да я попита колко синове имала, при нея ли са живели, или в друг някой град и понастоящем где се намират.

След заминуванието на тоя чиновник, при всичко че не се случило нищо извънредно, но това негово нощно посещение не предсказвало нищо добро, баба Тонка се тръшнала на леглото си и през цялата нощ не можала да затвори очи. На другия ден по целия град се говорело вече, че измежду другите нехранимайковци, които докарали в Търново, намирали се и синовете на Тонка Тиховица, които наскоро щели да докарат в Русчук, за да ги обесят пред портата на бащината им къща. Разбира се, че подобна новина е в състояние да парализира и най-твърдите натури; следователно и баба Тонка, като всяка майка, за пръв път не отстъпила от това общо правило. Разбита повечето от онова глупо съждение, което се нарича общо мнение и което обича да критикува делата на другите, при всичко че тия са домашни и никого не повреждат, тя не излязла от къщи навън в продължение на няколко дена; но и тук не била спокойна, защото от махалата се събирали жени на пътя, близо до прозорците на къщата й, и на висок глас разисквали нарочно, за да чуе тя по кой начин ще бъдат обесени синовете й заедно с майка си. Не ще дума, че ако баба Тонка беше някоя развита жена, ако не беше убита в нея всякаква гражданска доблест и ако тя най-после знаеше как се почитат по другите страни борците за народно право и свобода, наместо срам щеше да се гордее още и с две думи можеше да запуши устата на тия глупи жени.

После няколко дена в Русчук били докарани от Търново цял един синджир юнаци, измежду които бил и големият й син Ангел Обретенов, а малкият, Петър, го нямало. Тия били почти всичките ранени и непреоблечени още от кървавите дрехи, които издавали отвратителна миризма. За всички тия подробности тя се известила още на часа от малката си дъщеря, която провождала всеки ден да се навърта около търновския път. Изтекли още няколко деня, а злочестата майка продължавала да не излязва от къщи навън; слушала само, че синът й заедно с другите бунтовници всеки ден ги вадели пред вали-паша и наскоро щели да ги бесят, според думите на любопитните жени от махалата. Най-сетне тя била принудена да излезе. Коя майка би останала затворена в къщи да не види, като бесят сина й? От една страна, това, а, от друга, жадното любопитство да узнае що е станало с другия й син, тя се отправила един ден към русчукската тъмница, за да проси позволение от началника на затвора, ако е възможно, да се види със затворниците, които наскоро докарали от Търново. Като било рядкост по него време да има някой земание-давание с царските душмани, които всеки наравно презирал, тъмничарят немалко се удивил от смелата постъпка на една жена и без да отговори на въпроса й, заповядал на заптиите да я изтласкат навън. Но баба Товка не се отчаяла: тя отива втори и трети път, пак същите поругания и псувни; един чаушин си позволил даже да я удари няколко пъти с дряновата си тояга, защото било известно вече, че тя имала не един, но двама синове, които хвърляли куршум срещу царската войска.

Баба Тонка не била от ония хора, които да не познават слабата страна на турските чиновници. Тя събрала разни подаръци и пари, които имала прикътани за черни дни, и като захваща от табор-агасъ, свършила до най-долния заптия при затвора. Тогава тя била допусната да се види лично както със сина си, така и с другите му другари. Заптиите и другите затворници, които били се натрупали наоколо да видят как една майка ще прегърне своя син, приготвен за бесило и потънал в кърви, принудени били да се спогледат един други и да си съставят съвсем странно понятие за старата баба. Наместо отчаян плач и изобилни сълзи, с първото си още виждание тя започнала да се подиграва както със сина си, така и с неговите другари бунтовници.

— Честито ви българско царство — казала тя на турски език. — Я кажете ми вие, кой от вас щеше да бъде български крал, кой вали-паша и пр., когато изгонехте турците?

После тя се обърнала към сина си, когото питала пиян ли е бил, когато са го излъгали да тръгне на тоя крив път, защо не се е допитал до майка си по-напред, за да му кажела, че турското царство е благословено от бога и че българите са осъдени да бъдат довека рая на османското царство. Разбира се, че по това време така трябвало да се говори. Присъствующите там турци извикали „машала, бабо“ и потупкали баба Тонка по гърба.

Вратата на тъмницата били отворени вече за баба Тонка, която ходела всеки ден да носи ядение и дрехи не само на сина си и на неговите другари, но и на няколко още баш бабаити турски затворници, на които властта била неограничена в затвора и от които твърде много зависело щастието или нещастието на бунтовниците-затворници. Колкото за малкия син на баба Тонка, Петър Обретенов, лъжа било, че го докарали жив в Търново. Той паднал убит на бойното поле още на втората битка, която четата на Хаджи Димитра направи около Севлиево, а главата му била донесена в Търново.

II

След един месец русчукошто турско съдилище смекчило наказанието на горепоменатите осем души бунтовници9, които наместо бесение осъдило на вечно заточение в окови в Сен-Жан-д’Акърската крепост, гдето и наскоро били изпратени. Баба Тонка се постарала, според силите си, да снабди тия мъченици с някоя пара и други нужни неща в това им трудно пътувание. И така, тя дала двама синове, двама млади соколи, в това първо българско движение, в което немалко се прослави нашият народ.

Както е знайно, от 1868–1870 г. в България не се случи никакво движение, навсякъде духовете бяха заспали. В това време положението на баба Тонка е било твърде лошаво. Мъжът й, който бил съдружник в търговията с един от русчукските изедници-чорбаджии, когато отишел един ден в дома на тоя последния да си разгледват сметките, върнал се вечерта болен и умрял през нощта. Той бил отровен със злоумишлена цел от тоя чорбаджия, за да може да му вземе недвижимите имущества, като сполучил най-напред да му усвои търговските книги. При всичко това обаче баба Тонка пак не забравила да направи нещо за памятта на своите любими хъшове, избесени в Русчук, като например Стефан Караджата, двамата херои от парахода Германия, за които споменах по-горе, и други мнозина още от четата на Хаджи Димитра. Тия последните бяха погребани на отделно място в българските гробища, отвън града, без присъствието на свещеник и без всякакви християнски обряди. Това безпокояло баба Тонка, безпокояло я още повече и това, че гробовете на юнаците били обрасли в бурен и се забравили от всекиго в ияколко години, защото никакъв знак не им се доставил и никой не се интересувал от тях.

Рано сутринта, в съботен ден, докато нямало още други мироносници по гробовете, стара жена, облечена в черни дрехи, се слагала предпазливо из тревата, с малка тесличка в ръката разчистяла гробовете на юнаците, садила по тях разни цветя, дървенца и палила им свещи. Пазачите на гробищата, двама старци, скоро забележили това. Разбира се, че и тия, като всички человеци, от просто любопитство, поискали да узнаят коя е тая жена и какво тя има с гробовете на хора хайдути, презрени и оставени от всекиго; но разискванията по тоя предмет не отишли за дълго време, защото друг, по-важен субект се появил, изпомежду които затъкнал първия. Черно стъкълце, напълнено с бистра жидкост, било подадено от страна на старата жена, която била сама баба Тонка, на тия любопитни хора, които скоро му обърнали дъното към ясното небе, и в хлътналите им червени очи изведнъж станало морски прилив. Тия били още повече поразени, когато им казала тя, че като им пресъхне гърлото, тия свободно можат да заповядат на къщата й, гдето се намирало и червен Петко и Рада. Няма съмнение, че после това произшествие двамата гробари от русчукските гробища били под командата на баба Тонка. Тия последните не само че не й бъркали да изпълнява своята длъжност към гробовете на българските патриоти, но взели още на себе си грижата да запалват по една свещ на тия гробове и ги нагледват.

Чрез подобни средства баба Тонка сполучила да убеди един свещеник, на име поп Христо, който жертвувал скъпото си време много пъти, да чете на гробовете на избесените.

Не се минало много време, и над всички гробове стърчали вече бели красенски камъци, на които било написано името на юнака, годината и целта, за която бил умрял. Тия камъци били поръчани нарочно от баба Тонка на един българин от с. Красен, комуто дала за труда един револвер, оставен на къщата й от един хъш като го уверила в същото време, че неговото дело е за похвала както на тоя свят, така и на задгробния. Разбира се, че ако тая невинна постъпка на баба Тонка се узнаеше от турското правителство, то голямо наказание й предстоеше по него време.

Старата патриотка имала отдавна време намерение да извади главата на Стефан Караджата, но, от страна, било още рано, т.е. не били се изминали още три години от смъртта му, а, от друга страна, като не била съвсем свободна от съществующото суеверие, чакала да осъществи целта си чрез законен християнски път, който наскоро й се представил. В градската болнаца умрял един сиромах, странен българин, за когото баба Тонка се известила, и преди да отидат да му копаят гроба, тя се намерила в гробищата, гдето, като дошли копачите, понеже започнали да се питат един други на кое място да копаят, тя намерила сгоден случай и им показала гроба на Караджата. Правила, струвала, от една страна, със сладкия си язик, а, от друга — с помощта на бяла Рада докарала работата до тоя ред, щото главата на Караджата била взета съвсем незабележено.

С такива дребни работи се е занимавала тя до 1871 година, защото нямало приготвена почва за по-важни предприятия. Всичко, дотука казано, свидетелствува доколко тя е обичала презрените по онова време от всекиго почти български хъшове.

Но да се върнем на думата си и да оставим да говорят самите дела. Както казах по-горе, Васил Левски-Дяконът отдавна време желаел да основе комитет в някой от крайдунавските градове, а именно в Русчук, което много щяло да улесни пренасянето от Румъния на оръжия и други бунтовнически принадлежности. Неговата цел се осъществява чак тогава, когато Ангел Кънчев успя да състави русчукския частен комитет, първото заседание на който станало в дома на баба Тонка.

Очевидци, които са присъствували на това заседание, разказват, че старата жена била отвън себе си него вечер. Често тя влязвала при младите патриоти да слуша що си говорят, насърчавала ги в святото, им предприятие, излязвала навън да заобикаля покрай плетищата, да няма някой да слуша; цялата нощ не затворила очи. Наместо малодушие, женска отчаяност и скръб за двамата си синове, от които единьт бил разкъсан в севлиевските полета, а другият отдавна време гниел вече в Акийската крепост, тя се радвала и веселяла, като гледала, че „семето не е отишло напразно“.

Да, баба Тонка била необикновена жена. Оттук нататък тя взела вече решително участие в народните движения, заедно с всичките си останали синове и дъщери, които, както ще да се види по-долу, били се разпределили кой за каквато работа е достоен, такава да върши.

Понеже новосъставеният бунтовнически комитет съобщил на баба Тонка, че в къщата й ще се носят някой неща, за които се изискова особено строго пазение, най-напред тя се завзела да приготви тайно място в дома си, което да бъде известно само на къщните. За такова място тя избрала една от стаите на бедната си къща, на която изкопала отдолу под дъските на пода една голяма подземница, измазана и направена също като стаичка, гдето освен много неща, като оръжие, книги и други, свободно можело да се поместят и няколко души.

Изработванието на това скривалище се вършело нощно време от домашните на баба Тонка, които влязвали един по един да вадят пръстта, като пазели в същото време и стража, да не би да дойде някой странен човек. На двора й били направени няколко малки портички, на разни страни, тъй щото в случай на нападвание от страна на полицията да можат да избягат изходящите се там бунтовници.

Втората длъжност на баба Тонка била да привлече на своя страна няколко румънски каикчи, чрез които да може да пренася едно-друго от Румъния в България. Скоро тя сполучила в това си предприятие благодарение на много обстоятелства, а най-повече на пълните й с вино бъчови, не само с разпасаните власи, начело на които стоял някой си българин на име Димитър, но турила на ръка и един анадолец, машинист от турското вапорче Сейре, другар и приятел на Али ефенди, най-жестокия гонител на комитата.

Оттук нататък къщата на баба Тонка станала вече систематическо свърталище на патриотите, а тя самата — майка и защитница на тия последните. Като от по-напред, във време на Хаджи Димитровата чета, така и сега най-малкият й син, Георги Обретенов, бил изпратен в Одеса да следва военното училище, за бъдещата революция, по-големият, Никола, станал апостол, а другият, Танас, бил длъжен да се навърта из къщи, да пази едно-друго, да посреща каикчиите и да приема от тях, каквото носят. Голямата й дъщеря, Петрана, освен гдето водила много комитетски работи, в случай на извънредна нужда ходела с писма до Търново и Румъния. От нейните ръце са излезли няколко български знамена в 1875–76 година.

Освен че всичките апостоли са намирали прибежище в къщата на баба Тонка, тя не е оставяла без помощ и ония работници, които турското правителство е затваряло в Русчук по подозрение. Пазачите на затвора не й са казвали нищо, защото я научили вече и защото тя им давала някакви си подарки. На всичките заптии беше известна под името коджа комита; а жените от махалата й казвали вещица, защото, като не можели да си обяснят по коя причина дохождат на къщата й толкова много хора, предполагали, че тя знае да прави магии, с които ги привлича.

През есента на 1875 година, когато избухна Старозагорското въстание, в цяла България се готвеше да стане по него време всеобщо въстание, което по разни причини не успя. В дома на баба Тонка се работело деятелно, като в арсенал. Синът й Георги, комуто се известило, на часа оставил училището в Одеса и се намерил в Русчук, отгдето набързо заминава за в Търново. От тоя последния град се приготовляваше да излезе най-голямата чета.

Това въстание обаче, както е знайно, не можа да стане, освен в Стара Загора, Шумен и Червена вода (при Русчук), отгдето сполучиха да излязат по една чета, състояща се от няколко младежи. Турците се усетиха твърде наскоро, взеха най-строги мерки, от което естествено излязва, че къщата на баба Тонка трябваше да пострадае най-напред. Действително, тя била бастисана наскоро от полицията, но благодарение на многото порти, от които син й Никола с още други свои другари можали да избягат, и на скривалището, в което се съхранявали всичките бунтовни принадлежности, полицията не можала да намери нищо положително. Никола сполучил да се затвори в дома на Карамихайлова, чиновник в руското русчукско консулато и съучастник в комитета, след няколко деня се изгубил от града, за когото нищо не се знаело.

По-малкият син на баба Тонка, Георги, който, както казах, бил отишъл в Търново, така също се изгубил неизвестно накъде, изгубила се и дъщеря й Петрана, която така също имала сериозни причини да се бои от правителството, защото тя приготвила байряка на четата. Баба Тонка останала пак сама. Можете да си въобразите нейното положение, като какво е било то, когато ужасната мисъл, че четирима нейни синове стават вече жертва за едно и също дело, се въртяла из главата й — жертва, за която и тя била спомогнала до известна степен. От полицията дохождали няколко пъти да я питат къде са отишли синовете й, но тя знаела що да говори и по такъв начин омайвала чиновника, щото всяко подозрение, „че и майката е съучастница“, трябвало да изчезне. „После избягванието на Никола, цял един месец наред заптиите заобикаляха къщата ми и налягали из тревата, вардеха всичката нощ — разказва баба Тонка. — Най-много ме беше страх не за мене, но за тях — да не би да се излъжат някак да си дойдат нощно време.“

Повече от един месец баба Тонка нямала никакви известия за синовете си, което немалко я безпокояло. Един ден обаче, по пладне, когато тя стояла на обикновеното си място на дунавския бряг, съгледала няколко души на румънския бряг върху пясъка, които правили някакви си знакове, а после се заловили да играят на хоро. Баба Тонка взела телескопа и след разглеждание можала да познае, че измежду другите събрали на пясъка всичките иейни познайници били и двамата й синове — Никола и Георги, — които поздравлявали своята майка през мътния Дунав с маханието на бели кърпи. След няколко деня тя получила писмо от Гюргево, в което синовете й известявали по кой начин можали да избягнат турската бесилница. Единият от тях пишел, че се преоблякъл в кюмюрджийски дрехи, с които можал да премине през турската стража и да влезе в немския параход; а другият разказвал, че цели двадесят деня пътувал по крака, докато достигне сръбската граница.

Въстанието през 1875 стана в месец септември, 16–18 число, а в края на месец октомври русчукският затвор беше изпълнен с млади българчета, замесени в това въстание, иай-много от шуменската чета. Също по това време в румънския градец Гюргево стояха около 15–20 души емигранти, всичките голи и боси, които едвам бяха сполучили да избягнат от турските власти в България. Между тия последните бяха: Ст. Стамболов, Панайот Волов, Георги Апостолов, Стоян Заимов, Христо Караминков, Иван хаджи Димитров, Иларион Драгостинов, двамата синове на баба Тонка и пр., за които ще говоря по-нататък. За тая последната се отворило сега голямо поприще за работа. Тя трябвало да помага и на избягналите в Гюргево, и на затворените в русчукската тъмница младежи. Но нейната сиромашка черга се била изтощила вече, тя не била в състояние да удовлетвори патриотическата си постъпка, без да прибегне до чуждата лепта.

Времената не били вече такива, както в 1868 г., когато мина четата на Хаджи Димитра. Онова, което се осъждало по онова време, на което плюел всеки така наречен благоразумен базиргянин, сега, после седем години, захванало да намира тук-таме поклонници и последователи между честната младеж. Заради това баба Тонка тръгнала от дюген на дюген, разбира се, по познатите приятели, да събира помощи от всякакви неща за затворените в русчукската тъмница и за емигрантите в Гюргево. Тя станала вече много повече известна между турците за „коджа комита“, но можела да ги върти така, щото оставали я свободно да се вижда с всекиго. Често тя ходела и в Гюргево при момчетата, за да им носи едно-друго и да им прибира ризите, които перяла и кърпела в Русе и пак ги изпращала обратно.

Понеже емигрантите в Гюргево решили да минат изново в България, между Русчук и Гюргево била устроена поща за писма и друга разни потребности. Всяка вечер в къщата на баба Тонка пруенощували по трима-четирма души власи каикчии, които бедната жена била длъжна да храми и пои. Тия разбирали значението на своята мисия, та затова не се отнасяли твърде скромно и не се задоволявали с онова, което им се давало. Много пъти до сутрин осъмвали да пият и се веселят, а баба Тонка им слугувала от почит и уважение не към тях самите, но за святото дело, на което служели.

В това време в дома на баба Тонка дошел да живей един турски големец с многочислен харем. Той бил изпратен нарочно, за да надзирава що се върши в къщата на старата жена. Минало се Рождество Христово и емигрантите от Гюргево започнали да минуват Дунава за в България. Мнозина от тях, т.е. всички, които минали през Русчук, трябвало да се отбият при баба Тонка. През нощта тя им опирала ризите, преобличала ги в други дрехи и пр. Една нощ дошли е къщата й трима души от тия апостоли: войводата Стоил, Георги Икономов и Христо Караминков; докато им се намери кола за Търново, тия трябвало да преседят един ден затворени в една стая. Работата била твърде опасна от страна на турците, които живеели в същия двор. За да отстрани всяко съмнение, баба Тонка прибягнала към хитрост. Тя взема две стъкла в ръцете си и започнала да играе из двора, като се и провиквала в същото време. Ветрените кадъни излезли да я гледат и заедно с мъжете си примирали от смях; тия били уверени, че бабата се е напила; но не знаяли какъв огън е горял в това време на нейната глава, когато тримата апостоли, които правителството търсело и под земята, готвели се да посрещнат всякоя опасност със запрегнати револвери в ръката.

Трябва да ви кажа и това, че баба Тонка е жена с весел и шеговит характер. Обстоятелствата я научили и на тая проста истина, че ако човек знае и умее, то много може да спечели пред простодушните турци, които не бяха престанали още от да не уважават пиените и да благоговеят пред лудите, били те от каквато и да е народност. Ако някой строг забитин, който я виждал за пръв път, започвал да я ругае и да я заплашва, че ще да я покачи на въжето, защото проводила четирима души синове в комитета, то тя му казвала, че е намислила наскоро да се жени, а нему, на забитина, ще да купи жълти ботуши от сватбата.

Правителственият човек не можел да разбере що за човек е тая жена, правел сравнение между шестдесятгодишната бабичка и жълтите ботуши и най-после се засмивал.

— Тия мои синове не излязоха от сой — казвала баба Тонка обикновено пред големците; — но сега, като се оженя, ще гледам да не раждам вече царски душмани.

III

Както 1868, така и 1876 година била злополучна за баба Тонка. Синовете й, които станали апостоли, Никола — във Врачанския окръг, а Георги — в Сливенския, тоя последният бил заклан от турците на 8 май около с. Нейково, главата на когото занесли в Сливен с едно писмо в устата10. Никола бил хванат жив и доведен в Русчук с цял синджир други юнаци. Него изпратили на вечно заточение; но изпровожданието му не станало така студено, както това било в 1868 година, когато баба Тонка не смеела да се подаде по улицата от критиките на глупавото обществено мнение. Сега нея придружаваха около стотина мъже, жени и момичета с китки цвете в ръцете, с които трупали осъдените юнаци заедно със сина й и техните ръждиви синджири. Баба Тонка вървяла гордо-гордо подир сина си и викала нависоко, че четирима синове има вече в гроба, двама умрели и двама полуживи; но още четирима ако би имала, то пак няма да й стане жално да ги види, че носят байряка. Турците бълвали гущери.

След шест месеца тя се известила, че двамата братя — Ангел и Никола — се намерили в Акърската крепост. Това било за нея нечакана радост. Сега тя останала окончателно сама в къщата си, като кукувица, без никакви средства за съществувание.

Подир Св. Стефанския договор между Русия и Турция, в 1878 год., двамата синове на баба Танка се освободиха от вечното заточение. Никола по-напред, а Ангел по-после, когото турското правителство отказвало да освободи заедно с другите му другари от Хаджи Димитровата чета, на брой седем души, на това основание, че тая чета нямала политически характер, а била разбойническа.

Когато баба Тонка се извести, че и големият син е пристигнал вече на Варна, то цяла нощ тя не можа да затвори очи, кажи го, от радост, кажи го, от скръб. Никога не бях я виждал аз в подобно положение. След като дойде да ни извести в стаята за приетата новина, понеже беше нощно време и ние спяхме, тя си скръсти ръцете отзад и тръгна из широкия си двор покрай Дунава. На минути тя въздишаше от сърце и душа и говореше на себе си, влязваше в къщи и захващаше да приготовлява едно друго за посрещание, а после захващаше да плаче и да пъшка.

На другия ден тя тръгна да отиде да посреща, придружена от голямо множество, с голям букет цвете в ръка; при всичкото одумвание от страна на това множество да си хвърли черните дрехи, които беше облякла преди десят години, тя не се съгласи. На русчукската станция, гдето трябваше да излязат седемте герои от Хаджи Димитровата чета, беше се събрал много народ от разни нации, най-много да види как една майка ще посрещне своя син след десят години, който като да се връщаше от оня свят. Всичките там присъствующи бяха поразени от хладнокръвието на доблестната жена. Наместо изобилни сълзи, различни преструвки и припадание, свойствени на всяка жена, а особено жалкото положение на сина й, облечен в арабски дрехи, с фес на главата и побелял съвършено от мъки и неволи, баба Тонка засмяно и весело го посрещна, като му говореше отдалеч: „Познах го, магарето; той от мене повече е остарял!“…

Всичките другари на бабина Тонкин син влязоха в нейната къща. Цели три дена стояха тия, без да се подадат навън из града, защото арабските им шалове трябваше да възбудят смях и в душата на най-последния просяк. На четвъртия ден обаче, рано сутринта, влашкото параходче Durabansului зацапа по Дунава откъм Гюргево. Когато то наближи до къщата на баба Танка, румънската музикална банда, която се намираше вътре, засвири марша на Хаджи Димитра. Какво беше удивлението на всички, когато тая банда бутна портата на бабината Тонкина къща и влезе вътре, като следваше да свири още същия марш. Пред музиката вървяха много души с черни шапки. Тия бяха познайници на Хаджията и на Караджата и другари на седемте страдалци, начело с Иван Стоянова, отличен наш патриот. Баба Тонка, която ие можеше да си обясни още що значи това — да влезе музика под нейната стряха, — отведнъж се усети, щом видя Ив. Стоянов, или Ванката, както го тя нарича. Скоро тя се затече и отвори своята ракла, от която извади главата на Караджата, и поведе седемте души страдалци, с които посрещна гостите. Картината бе ако не трогателна, то поне жална. Музиката без особена заповед засвири траурен марш и другарите с черните шапки и с арабските шалове се прегърнаха като братя. Освен това Ив. Стоянов спусна още в ръката на всеки едного от тях по пет златни наполеона, с които пари страдалците можаха да си покрият голите плещи и да си отидат по местата. После половин час баба Тонка водеше хорото из двора си като млада булка.

Баба Тонка живее и до днешен ден, забравена я оставена от всичките, заедно с двамата си синове, дошли от заточение, които всеки ден карат на полицията, следят ги шпионите, както и в турското време, не им се позволява от страна на правителството никаква работа и пр., че не били благонадеждни11! Нейното богатство е само миналото и възпоминанието, което тя разказва на всеки любопитен, който би й направил чест да я посети. Особено тя се гордее с главата на Ст. Караджата, която държи заключена в сандъка си!…

Една година след моето приемване в революционния комитет аз пътувах за село Х… в околността на Бяла, гдето бях се условил за учител. Всеки може да си въобрази доколко трябваше да се гордея с това свято звание, когато преди няколко години проливах сълзи над Изповедника и малко остана да стана хайдутин. Целта на моето учителство не беше друга никоя, освен пропаганда по българските села, за което нарочно бях изпроводен. Когато стигнахме с другаря си, който така също беше учител, в селото, спряхме се на черковната кръчма и казахме, че носим писма от града до селския свещеник, то святиня му не закъсня да дойде в кръчмата, с отворени гърди, с мазна калимявка като пестил и с нечесана коса бог знае откога. Той си поднесе най-напред десницата да я цалуваме, благослови ни и обяви за всеобщо знание, че оттук нататък ние сме негови чеда. Святата му десница, която подаде да цалуваме, миришеше на лук.

На другия ден аз стигнах в моето село, гдето щях да бъда учител. Беше неделен ден и сред селото отпред чорбаджийската къща играеше хоро. Млад, тридесят годишен момък, с фес и със зелен чембер (кърпа), превързан на главата, сиви колчаклии потури, с широк ален пояс, със силяхлък на кръста си и сирмена паласка отзадя му, свиреше с гайда сред хорото и скачаше в същото време. Гайдата му беше от ония рядкости, които само малцина са в състояние да притежават. Ручилото й, което ревеше като мечка, беше дълго като същински кавал; а около пискуна висяха много пискюли, в краищата на които имаше множество пъстри муниста от всякаква боя и големи орлови нокти, за украшение. Тоалетът му се допълняше още от една харбия, втикната на пояса му, с жълт ремик вързана на края, и капсулия пищовче с червена дръжка. На въпрос от моя страна, кой е негова милост, свещеникът и няколко още селяни, от по-първа ръка хора, с гордост отговориха: „Нашият селски учител“ — т.е. моят предшественик.

— Еспидепсан човек беше той, но не иска да остане за дълго време в селото ни — прибави един от присъствующите селски първенци не без съжаление.

— Освен даскаллъка той ни помагаше и в много други работи — допълни други един селянин. — Нощно време обикаляше из село със стражата; като не можеше да се намери кехаята, изпълняваше длъжността му; по време на вършитба, когато жените биваха заняти, месеше хляб, подквасваше млякото и пр. Няма да забравим неговото добро.

— Много ще да го търсим ние — прибави трети един селянин.

— Аз се надявам, че и новият ни даскал няма да падне от него по-долу — потвърди святиня му, като ме гледаше в очите що ще кажа в отговор на думите му.

Оригинален попец беше тоя последният и аз мисля, че няма да направя зле, ако запозная читателите с неговата персона, най-повече в отношение на богослужебниите му обязаности. Вънкашното му отличие бе и това, че наместо човешки нос над мустаките му отгоре зееше една дупка във вид на мастилница. Според разказа на лица, които го познаваха от по-напред, той се е лишил от носа си, преди да бъде свещеник, вследствие на стари мирянски грехове, направени в младите му години.

Не зная от точка зрение на самосъхранение ли, или по други неизвестни причини той беше поклонник на силяха си, т.е. на оръжието. И в черкова, когато служеше литургия, демир-тепелията пищов не падаше от кръста му. Една нощ, когато пътувах заедно с него към едно село, той разигра коня си, препусна го назад и напред, провикна се няколко пъти и куршумът, който той изпразни от скрития си пищов, свирна над главата ми.

— Трябва да знаеш, че освен „Господа помилуй“ аз отбирам и от други занаяти — каза той, като се приближи до мен и спущаше нов фишек в пищова си.

Един път в заминуванието ни през друго едно село, което така също се намираше в неговата енория, случайно бяхме повикани да святим вода в една къща, в която имаше две булки, дотолкова болни, щото стана нужда и да се комкат.

— Аз съм яла чесън, дядо попе — каза една от страдающите с пресъхнало гърло, — заради това не зная дали бива да се комкам.

— Не зная аз най-после где ще да ми отиде душата с тия ваши грехове — възрази святиня му твърде сърдито и някак печално. — Но хайде, нека се притури още един грях на душата ми — прибави той, като се обръщаше към смутения ступанин на къщата: — Само ще трябва да се плати на черквата още 60 пари за това нарушение на святите тайнства…

Когато той прочете евангелието във време на водосвята и ми подаде отворената книга в ръцете му, на която четеше до това време, за да кажа апостола, в качеството си на учител, то аз се намерих в недоумение, защото наместо Требника или друга някоя черковна книга в ръцете ми се намираше аритметиката на Г. Данова, а отвореното място беше за тройното правило.

— Слава тебе, господи (Глаголи, каквото ти дойде на устата!)… Господи помилуй!… — отговори с пение дядо поп на моето недоумение.

Като останахме сами, той ми обясни, че понеже забравил да си вземе черковните книги, а трябвало да направи водосвят, за да не произведе лошо впечатление на селяните, като служи без никаква книга, принуден бил да си послужи с аритметиката на Г. Данова, която взел със себе си, за да я занесе на момчето си в Бяла.

— Тия са дребни работи — прибави той. — Ти си гражданин, аз съм селски човек, следователно ти знаеш много повече за градските работи, отколкото за селско-черковните. Аз, напротив, зная тия последните, за които съм си посвятил всичкия живот. За да си живеем братски и да служим като образец тука по околните села, трябва да се слушаме и да си показваме един на други погрешките, разбира се, скрито от другите. Аз ще те уча на черковните работи, а ти мене на гражданския ред.

Друг един път — през великата неделя — той дойде в селото, гдето учителствувах аз, да причастява. Понеже в селото нямаше черкова, то всичките селяни трябваше да се комкат в един ден, събрани в къщата, гдето се помещаваше училището и гдето висеше черковното дървено клепало.

Няколко пъти един пръстен гювеч, от който се даваше святата комка, се пълни с вино, цветясало отгоре. Аз пишех литургия малко настрана.

— Я се поогледай, даскале, наоколо дали няма някой да иде, за да се комкаме и ние двама с тебе.

Това каза светиня му и забради големия гювеч с комката, от който смучеше с такъв вкус, щото зад ушите му се образуваха две изпъкналости във вид на яйца.

— Бре, че реже пък пущината, като да е хардалъма — каза дядо поп, като подаваше и на мене гювеча да последвам примера му.

Възползуван от поведението на тоя свещеник, за когото мислех, че ако той се отнася така към своята служба, то може да бъде добър работник на комитета, не закъснях да му подметна отдалеч, например, че му прилича да върви пред стотина български юнаци с кръста и саблята в ръка. Той се възхищаваше от моите думи, но когато му казах малко по-откровено, че онова за което говоря, не е гола приказка, но дело съществующо — попската кола се обърна на часа.

— Втори път да не съм те чувал да ми говориш за подобни неща — отговори той и малко по малко захвана да ме гледа с подозрение.

Аз имах вече на страната си и покровителството на турското правителство, което можах да спечеля по следующия начин, за във всеки случай. Турският кърсердар-агасъ, който обикаляше постоянно по селата и който биваше втори султан, дойде един път и в нашето село с десятина души заптии. Като селски учител, трябваше да му се представя по длъжност. Той ме прие по обикновено с ония почести, които се дават на селските кехаи: не ме прикани даже да седна в реда на подчинените му заптии. Тоя ден беше разпетият петък, когато православното християнство не яде хляб — случай, твърде сгоден да се препоръчам в очите на османлиите и да направя една крачка напред в моите пропагандически цели.

Агите се приготовляваха да обядват; а около огъня се топлеха до десятина разнообразии съблазнителни ястиета за всяко гърло. Тук не липсуваха нито препечените кокошки, нито каймаклията баница, нито пържените яйца, посипани отгоре с червен пипер, ни пък тестените чорби и разни сууклуци.

— Ефендим, ако е възможно, то заповядайте на селския кехая да не влязва в стаята, защото имам да ви кажа нещо — казах аз на всесилния кър-агасъ.

Когато тоя последният излезе вече навън и аз обявих на любопитните аги, че желая да ям с тях заедно от блажните ястиета, то дълго време няколко очи гледаха на мене с безпримерно зачудвание. Тия фанатици не можеха да си въобразят как един християнин, и още повече даскал, ще да се реши на подобно престъпление.

— Да си жив, даскале, за много години — каза кър-агасъ, като ме тупкаше по гърба. — Твоята постъпка е такава, щото заслужава да се знае даже от вали-паша, комуто аз ще да съобща, че в еди-кое село живее един истински даскал, който, макар и да е гяурин, но заслужава да се почита на равна степен с правоверните. Не бой се; докато аз ходя из тая околия, считай ме за един от своите покровители.

— Браво, даскале! — измърмориха присъствующите там заптии, между които имаше и няколко селски чалми.

После ядене тоя същият кърсердарин извика селските първенци, на които държа реч, правят-струват, да ме не изпущат от селото си, защото втори даскал с моите способности мъчно можело да се намери. „Доколко той е горещ последовател на вашата вяра — заключи агата, — можете да си съставите понятие по това, че той отказа да ми пие кафето, с което го послужих, само затова, че ние сме били турци и сме можели да го смърсиме с кафената чаша…“

И простодушните невинни селяни се радваха от тая похвала, за което немалко ми домъчня.

При всичко че победих най-силния неприятел на святото дело, аз не можах решително да отида нанапред. Не можах по тия прости причини, че нямаше почва за семето, което бях определил да сея. Омразното робство, тоя общ бич на народите, и катадневните зулумджулуци на необузданите турци бяха убили всичко свято и человеческо измежду българското население по тая страна. Освен това бъркаше ми още и свещеникът, на когото по-горе дадох портрета и който немалко можеше да ми спомогне, ако беше свестен човек. Друг един негов събрат, който проповядваше словото божие в ближните села, стоеше много по-горе върху стълбата на народното затъпявание и нравствено деморализирание. Всичката околност го знаеше, че неговата десница беше потопена в кръвта на четири-пет жертви, които той беше убил с грабителска цел по разни пътища. Знаяха го още, че деня той ходеше с калимявка и с дълга подрясница, а нощно време с гъжва на глават и с колчаклии потури съпровождаше другаря си Ферада, прочут главорез покрай Дунава, с когото обираха пътниците.

Не твърде отдавна — в 1873 год. — на дните на българските владици той извърши такова поличе, което никой не беше запомнил до него време. В селото умира един стар циганин от собствената си смърт. После няколко деня синовете на тоя последния се оплакали, че баща им се връщал от гроба, влязвал през ключовата дупка в къщата им, свивал се горе на полицата, отгдето ги замирал с комачки, а после си отивал (разбира се, като пропеят първи петли), след като задигал със себе си по една-две оки брашно.

— Той е станал вапир, заради това, докато не ви е удушил още, дайте ми двеста гроша за труда, да го хвана и изгоря — казал благоговейният пастир.

Няколко дена после тоя разговор в черковния двор, сред гробищата, деня по пладне, горял буен огън. Освен двамата нещастни цигани, синове на вапира, които треперели близо до бащиния си гроб, там били още селските епитропи, няколко стари хора и много любопитни жени и деца, които стоели по-надалеч да гледат по кой начин ще да хванат вапира. Дошел и святиня му, облечен в черковната си одежда и с икона в ръката. На всичките присъствующи погледите били обърнати към него. Най-напред той се разходил из гробищата да търси дупката, из която излязвал злият дух, и след като намерил една миша дупка, там наоколо, заповядал да я затъкнат и да вардят добре.

Когато всичко било готово вече, когато грозният гроб зеел вече отворен, в който четиридесятдневният мъртвец лежал чер като изгорял чукан и надут като бъчва, извършила се отгоре му следующата операция: най-напред го пробили в сърцето с един подострен кол, излели вътре в дупката възвряло на огъня вино и напълнили гроба с жарава и дърва. Страшна миризма се надигнала от тая варварска операция, от която избягали жителите от селото заедно с кучетата; а главорезът свещеник продължавал да чете молитви. Името на тоя свещеник е поп Марин, от с. Пиргос, при Русчук.

Поклонниците на мрачната рутина и на робството твърде начесто утвърдяват, че духовенството е единственият фактор, който крепи народите да не пропаднат нравствено. В други страни това може да бъде така, но колкото се отнася до нашия българин, това правило трябва да се приеме с предпазвание. По селата на свещеника гледат като на човек, който няма нищо общо с останалото человечество и комуто е позволено да прави всякакви кепазелъци. С него се подиграват навсякъде освен в черкова, както това става със селския кехая. „Попе, да дойдеш утре у дома да святиш лой“ — казват тия наместо „масло“. „Попе, тая нощ сънувах, че баба попадия хвърчеше по небото; изтълкувай какво значи тоя сън“ — мина други някой и се подсмива под мустак.

Разбира се, че аз говоря тук само за ония свещеници, които стоят повече в кръчмата, отколкото в черкова и които не знаят да запишат своето име; а образованите от тях, които са впрочем голяма рядкост, както всички образовани хора, никога няма да слязат дотолкова низко, щото да се подиграва с тях мало и голямо. И така, аз бях принуден да напусна твърде скоро учителството в село, гдето не можах да основа никакъв комитет, което ми беше главната ми цел.

I

Българският революционни комитет броеше вече пет години от своето съществувание. В разстояние на това време много нещастия достигнаха неговите главни деятели, от които някои избесиха, а повечето изпратиха на заточение из Азия. Освен А. Кънчев, Васил Левски, Д. Общият, с участта на които читателите са вече запознати, в разни времена, после това в много градове, турското правителство сполучаше чрез своите шпиони и със съдействието на верноподаните си чорбаджии да открива гнездата да революционните комитети.

Така например, малко пред хващанието на Левски, правителството беше успяло да открие в Софийско съществуванието на тайните комитети в Тетевен, Етрополе, Орхание, от които места се хванаха мнозина работници, които по-после бяха изпратени на заточение. Тия се обвиняваха още в ограбванието на царската поща, което нападение се направи ако и със знанието на Левски, който гледаше да събира средства за покупванието на оръжие, но и не напълно с неговото съгласие.

Атанас Узунов, който беше заел мястото на В. Левски и работеше повече с Тракия, а най-много със Стара Загора, така също се хвана в къщата на някой си изедник хаджи Ставри в Хасково, когото той отишъл да убива, като сполучил от най-напред да влезе в къщата му с измама. Хаджи Ставри си остана жив, само с една лека рана от куршум, но Узунов биде хванат още на мястото от собствените слуги на първия. Комитетът не одобри неговата постъпка, защото като апостол, той трябваше да не приема подобна роля на себе си, която е длъжност на местната тайна полиция.

Узунов беше от ония, които обичаха да правят работата въпрос, т.е. да изказват своите последователи по всичките градове, да говорят, че всичкият народ е в съзаклятие против Отоманската империя, с което да уплашат уж турското правителство и да обърнат вниманието на Европа върху страданията на българския народ. Разбира се, че нито турското правителство се стресна, нито Европа обърна внимание на това, а само затворите в Пловдив, Стара Загора и Хасково се изпълниха с български интелигенти, наказани от самия Узунов. Между другите пострадали от това приключение, наречено Хасковско, бяха: Стефан Сливков и Георги х. Дечев из Стара Загора; из окръжието — поп Минчо Кънчев от Арабаджиево, поп Яню Димитров от Гюнейлийската махала, Дойчо Димов от Сеймен, Станчо Петров от Джамбазоглу и Бойчо Русев от Гюреджий; от Пловдив — Христо Илич и Константин Доганов; из Чирпан — х. поп Димитър Иванов, Георги Данчев, Янко Т. Ковачев, учител, Стоян Заимов и Кирияк В. Сербезов, тоже учители; из Хасково — Коста Т. Симидчиев, Яню Тонев, Георги и Михаил х. Минчеви, Петър Берковски и Мирчо Попов, учители, и Димитър Н. Стефанов от Одрин. Всичките поменати патриоти се осъдиха на заточение на разни степени.

Атанас Узунов щял да изказва и други още работници, за което поискал и позволение с писмо от Търновския комитет, отгдето му се отговорило отрицателно12. Мнозина обвиняват Ат. Узунова в нарочно предателство; но, според нас, той работил добросъвестно. Онова, което може да се каже за него, е това, че той е действувал нетактично.

Освен опитванието да се убие хаджи Ставри Българският революционен изпълнителен комитет, от своето съществувание до Заарското въстание, е извършил и следующите наказателни разпоряжения върху лица, за които е имало верни факти, че са принадлежали към шпионското отделение и се готвели да почнат мръсния си занаят — предателството: Стоян Пенев из Русчук, наказан със смърт чрез кама; един владишки дякон на име Дионисий в Орхание, наказан тоже от смърт чрез куршум от Димитър Общия; един чорбаджия, Козлов из Лясковец, убит на леглото си през прозореца с револвер. Първият от тия осъдени, Стоян Пенев, млад и развит момък, служеше в печатницата на Л. Каравелов в Букурещ, на когото знаеше всичките тайни, както и кореспондентите му на вестника из България. Той беше дошел в Русчук на разходка за няколко деня, в разстояние на което време тайната полиция в Русчук се извести от вярно място, че Стоян Пенев прави вече условия с арменеца Ернест ефенди да започне предателството си. Страх и трепет облада всичките съзаклятници в Русчук. Същия ден още стана извънредно събрание, което реши да се накаже шпионинът.

Ето решението на заседанието, в което е решено да се убие Стоян Пенев:

При всичките заточения обаче и строги преследвания от страна на правителството революционний комитет, наместо да скъса своите действия, от ден на ден по-енергично захващаше да работи, повече последователи придобиваше между честната интелигенция и по-гордо и презрително гледаше на строгите преследвания. Комитетът дотолкова се наблягаше на народа, щото няколко пъти е искал да повдигне знамето за въстание. Така например, когато се откри комитетът в Софийско, Л. Каравелов е писал на Левски и на Н. Обретенов да дигат бунт, както можат; но по това време В. Левски се намирал в Тракия, гдето отишел да приготовлява чета около Пловдив, която да нападне на конвоя, който придружавал софийските съзаклятници, за да ги освободи. Писмото било задържано в Ловеч14.

Когато всичко това ставаше, докато въздухът не миришеше на барут, докато на Балканския полуостров не беше пукнала още ни една пушка, то може да си въобразите като какво влияние е имало на Българския революционен комитет известието, че храбрите херцеговци са побили вече байрака и отдавна мерят своите сили с общия враг на бойното поле.

Всичко младо и честно, всичко живо и незаразено от турското кално блато, поздравляваше от сърце и душа борците на свободата. От най-напред работата се ограничаваше само в пламенни възхищения, но щом турските табори започнаха да вървят към възбунтованата страна по-често и вестниците известяваха числото на убитите, то главатарите на комитета погледнаха по-сериозно на работата.

„Ако стотина-двесте хиляди голи херцоговци поддържаха въстание толкова време и уничтожаваха по цели батальони турска войска — размишляваха те, — ако турският кредит падна отведнъж от 40 на 15, то какво ще бъде положението на османската държава, ако седмомилионният народ подигне глава и каже тържествено: не съм вече рая!“

„Подобни въпроси си са задавали само буйните и неразбрани глави“ — ще да възразят благоразумните бухали. Да, и ние сме съгласни с тях да потвърдим това, но чак сега, после сръбската и руската война, когато се видя, че Турция не е била нито „болен човек“, нито „обанкрутена държава“. По онова време, когато съдбата на тая стара държава се решаваше от българския комитет, събранията на който ставаха из мрачните изби, т.е. в 1875 г., не само главатарите на комитета, хора без никакви военни познания, мислеха така, но цели държави, военни знаменитости и хитросплетници-дипломати брояха на пръсти дните на босфорския скелет, който бил уж на издъхвание… Който иска да се увери в казаното, от нас, то нека вземе за пример Сърбия в 1876 г., самонадеяността на генерал Чернаева и Гурко, па и на самия руски генерален щаб, който мислеше да пропъди турските войски само с помощта на казашките нагайки.

Трябва да ви кажа и това, че по време на Херцеговското въстание работите се вършеха повечето с лъжи. От една страда, турците лъжат, а, от друга — болните мозъци на горещите славянофили (измисляха всевъзможни небивалици. Така например, от двадесят сражения, станали в Босна, петтях са били само истински, а останалите — плод на сръбско-славянски патриотизъм!

И така, Българският революционни комитет пристъпи към дело, като извика извънредно събрание. В това време най-деятелният революционни апостол беше Стефан Н. Стамболов, родом от Търново, който застъпваше мястото на Левски, на Узунов и на други още пострадали мъченици. Наистина, че Стамболов беше още дете, двадесятгодишен школник, както го наричаха мнозина поклонници на ястъклиите мустаци и на косматите гърди, но неговото пламенно слово, неговата безпримерна решителност и обаятелните му патриотически песни бяха в състояние да трогнат и най-заспалите му слушатели. После Левски и Бенковски той е имал най-голямо влияние между народа. Бил изпратен да се учи в една от руските семинарии, но като буйна и необикновена натура, която не можела да подлизничи и да прави шпионлък на дипломираните професори, от една страна, а, от друга, че сухите, изтъркани правила и рабската училищна дисциплина, които нямат нищо общо с хора като Стамболова, който не се учил само за диплома, чрез която да изкарва своя гечинмек — скоро се простил с катехизиса на Филарета и с догматиката. Тия няколко думи аз казах за Стамболова за това, защото той беше главният виновник на Заарското въстание и въобще един от хероите в 1876 година.

II

По това време, в надвечерието на Заарското въстание, аз бях се преселил да живея в Сеймен, по причина, че в Русчук турското правителство или по-добре чорбаджиите бяха захванали да заподозират нашето свърталище — читалището „Зора“. Служех на станцията на железницата в горепоменатото село, колкото да не стоя без работа. И в селото Сеймен съществуваше революционен комитет, състоящ се от местни жители и от живущите там старозагорчени: Стефан Гергюв-Чифутина, Стойчо Петков, Гено Атанасов, Койчо Георгев и пр. Имаше така също работници и по железницата: Георги Икономов, Р. Иванов, Д. Цанков, П. Иванов, учител в Мустафа паша, Никола Табаков и други.

На 15 август пристигна пратеник от Стара Загора, Андрей Момчев, който разнасяше следующата прокламация по всичките села, издадена от комитета, а съчинена от Хр. Ботева и Стамболова:

Разбира се, че всичките членове и съзаклятници на революционния комитет, които досега се хранеха само с голи въображения, след прочитанието на това възвание бяха препълнени с радост. Подир десятина дена дойде и Стамболов през Цариград, из Румъния, облечен в турски дрехи, с бръснат врат и с толумбаджийски калеври на краката. Той разказа, че мнозина апостоли са минали в България да дигат въстание, че големи приготовления стават навсякъде да се дигне всичкият народ против своите угнетители. Стамболов беше така също апостол и скоро замина за Стара Загора, която беше избрал за свой център.

Скоро служащите по железницата и в Сеймен получиха известие да заминуват за Заара, гдето според казванието на куриерите всичко било наредено, турците треперели, българите се окуражавали от час на час и други още новини, които бяха в състояние да съблазнят всяка чувствителна душа. Много призвани, малко избрани; от многото съзаклятници, които си сучеха мустаките на кръв и които пееха „Стани, юнак балкански“ със сълзи на очите, само няколко тръгнаха за Стара Загора, а именно: Георги Икономов, Ст. Гергюв-Чифутина, Койчо Гергев, Стойчо Петков и Никола Станчев. В числото на тия последните беше и наша скромност. Щом получих радостното известие, същата вечер още се разпоредих да раздам дрехите си по разни лица, съвсем безплатно. За да се вземе във внимание просбата за оставката от железницата, съчиних фалшиво писмо, че майка ми била уж болна, което представих на началника на станцията.

През цялата нощ, колкото другари бяхме събрани да вървим за Стара Загора, не затворихме очи. Та можеше ли да се заспи в такава минута!

На другия ден аз заминах сам за Стара Загора. Докато намеря Стамболова в тоя последния град, два дена се минаха. Той се криеше не от турците и тяхната полиция, но от ония калпави българи, които има във всеки град и които се наричат чорбаджии. Представителите на това ниско съсловие в Стара Загора, които успели да подушат от уста в уста, че в града се крие бунтовник, бяха викали Коля Ганчев, познат и на турците по своите патриотически дела, когото бяха заплашили с предавание на правителството, ако в разстояние на 24 часа не изгони из града опасния човек. Най-после, късно една вечер, Михал Жеков ме заведе в къщата на друг един стар патриотин, Колю Райнов, гдето квартируваше Стамболов, и гдето ние се промъкнахме с голямо предпазвание. Бъдещият двигател на въстанието седеше в една тясна миризлива стаичка, без свещ и без всякакви постилки, сам-саминичък, като че да беше затворник. В едната си ръка държеше револвер за всеки случай, а малко по-настрана върху едно столче лежаха писмените му принадлежности, състоящи от един попски девит, няколко листа бяла книга, една карта на Балканския полуостров, телескоп и компас. От много ходение пешком краката му бяха затекли, които той киснеше в прясол.

Тая нощ дойдоха при нас много селяни из околността, между които бяха и двама войводи от с. Хаинето, дядо Никола Веранчето и Иван Сетирелията, дошли нарочно за споразумение. Тия бяха въоръжени от краката до главата и така самоуверено говореха за приготовленията в своите села, щото две минути маене беше напусто.

— Числото на моите момчета сега засега — казваше дядо Никола с достойнството си на войвода, без да погледне даже наоколо си — възлиза на 700 души. В това число влизат и 80 души турци, мои подчинени хора, готови да грабнат пушките на първи позив. Аз мисля, че с тая смесена дружина ще да можа да завзема Хаинския боаз, щом стане въстанието.

Неговият другар Сетирелията, който не снемаше ръката си от своя бялочиренен нож, при всичко че в стаята нямаше нито турци, нито други някои неприятели, потвърдяваше думите на първия с клюмванието на главата си.

— Що нещо поганска вяра съм изклал — продължаваше тоя последният, — ио никога не можаха да ме усетят, защото знаех как да постъпя. Щом убиех някого, затрупвах го със сухи дърва и малко барутец на челото му, който запалвах — пламваше тялото като кибритена клечка.

Всички присъствующи, най-много любопитният Стамболов, зяпаха в устата на страшния разказвач, който лъжеше безобразно.

— А ти, дядо Никола, до колко души има да си заклал? — попита Михал Жеков.

— Господ ги знае, синко! Мъчно е да се преброят — отговори той след няколкоминутно мълчание.

Това е обща характеристика на всички лъжевойводи в по-новите врмена. Тия никога не са се одушевлявали от патриотически вдъхновения, както това е било с младите работници15. Наистина, че тия са излязвали няколко пъти по Балкана, като например Тотювото и Панайотово минувание в 1887 г., но това беше тогава, когато турците гледаха на българските чети като на разбойници и целта им още не беше определена. По-после обаче, когато нуждата от войводи започна да се усеща от година на година повече, поведението на тия някогашни юнаци беше неудовлетворително, ако не и скандальозно. По време на Заарското въстание много момчета се събраха из румънските градове, които нямаше кой да поведе.

Когато предложили на хвърковатия войвода да развее байряка, той противопоставил условия, че преди да изтегли саблята, трябвало да му отпусне комитетът една значителна сума пари, с която да гарантира своето семейство, в случай, че ще падне на бойното поле. Нашите войводи бяха станали цели барони. Панайот Хитов се отнесе, все по това време, още по-унизително. Той докопчил от комитета около 250 жълтици, уж да събира чета, с които избяга в Сърбия, като си купи от Румъния лозови пръчки, да си сади лозе в Белград!

Това същото се случи и в 1876 година. Когато патриотите си блъскаха главите по кой начин да минат тихия бял Дунав, Тотю войвода подкопаваше стената на една кръчмарница с грабителска цел; а Панайот Хитов, след като накара комитета да му купи оръжие, първо качество, скъпи бииокли, тасче с изкуствена машинка, да пие на Балкана вода и пр., стана невидим из Румъния. Колкото за действията му в сръбската и руската война, аз не можа да кажа нищо определително. За дяда Панайота нека кажат сливенци. Старите войводи имаха значение и кураж дотогава, докогато минуваха за хайдути и докогато турските аени ги имаха за бабаити на равна степен с турците. Щом думата комита доби право на гражданство, щом бесилките се устроиха из България, мисията на старите войводи престана вече. Нови идеи — нови хора!

Аз съм бил много пъти очевидец, че когато ястъклиите мустаци обират паяжината, младите момчета са се сражавали с левска решителност. Причината на това е твърде проста. Хора, които са спечелили веднъж името войвода или друго някое прилагателно от юнашкия катехизис, по само себе си се разбира, че не им се умира твърде лесно, защото ги блазни бъдещето. Помня, когато Панайот пишеше от Белград до русчукския комитет, във всяко писмо загатваше: „Нужно е да се поразмисли за избиранието на един народен главатар.“ Същото това се случва и с дипломиранит. Сгъната диплома и турена в пазвата, се равни с един добър чифлик и с няколко воденици. „Защо я аз имам, когато не можа да й усетя добрината“ — разсъждава нейният притежател и стиска очи пред всякакъв позор.

III

В Стара Загора не беше само чорбаджийското тяло, което препятствуваше за диганието на бунт. При тия последните се присъединиха и представителите на ученото съсловие в града, т.е. тия, които не желаят да си развалят гечинмека и които обичат свободата, но да им я извоюва други, а тия да викат само ура. Тия убеждаваха младежите да си налягат парцалите, защото не е настанало още време за въстание, понеже руският топ не е гръмнал още, а Ристач се бил приел на аудиенция от султана, което било знак на приятелски отношения между господаря и васалния княз. Това мнение се поддържало и от вестниците „Narodni Listy“ и „Politike“, говореха двама учители, П. Иванов и Г. Бенев.

По тая причина младежите в Стара Загора се разделиха на две партии: за и против дигание на бунт. Начело на ония, които искаха да въстанат, стояха Стамболов, Георги Икономов от Сливен, Георги Димитров от Одрин и аз. Ние се поддържахме още от местните граждани братя Михал и Георги Жекови, Стефан Чифутина, Колю Ганчев и др. Така също и селяните от околните села дохождаха на групи при и нас да просят, щото колкото е възможно по-скоро да стане бунтът.

— Ако денят, в който трябва да въстанем, се продължи още няколко недели, то ние сме принудени да се избием един други — говореха те. Невъзможно е вече да останем за дълго време под турците. Тия ни съблякоха и ризите от гърба. Ние искаме бунт.

Разбира се, че всеки човек, който не е имал случая да дига друг път въстание, трябваше да вземе за чиста монета народната воля и желание.

За да се уверят приятелите по-добре, че не е само Стара Загора, която се готви за въстание на 7 септември, се изпрати за Търново Андрей Момчев, с писмо до тамошния комитет, за да ни явят положението на работите и да определят деня, в който трябваше да се дигне знамето на революцията. Пратеникът трябваше да пътува през гори и планини из непознати пътеки, да стигне по-скоро и да не се хване от правителството. Но той се забави твърде много, по причина на което сериозно захванахме да се боим да не би да се е случило нещо. Съзаклятниците, членове на комитета, дотолкова се интересуваха и безпокояха, щото три дена след заминуванието на пратеника всичките почти, разделени двама по двама, излязваха из града, по лозята и насядали тук-таме покрай казанлъшкия път, чакаха неговото появявание. За да не би да дадат знак за съмнение, че разискват нещо тайно, завинаги напредя им се намираше стъкло с ракия и няколко чаши. Пъдаринът от лозята, който обикновено биваше турчин, не закъсняваше да се яви с дълъг ятаган на кръста и тънка филинтра през рамото. По занятие пъдарин, положение твърде унизително; но като турчин, комуто трябваше да се клати глава, а особено по онова време, всичките в един глас го канеха да седне, на което той не си отваряше устата даже да поблагодари, като че това право му се даваше от другиго.

Михал Жеков подаде телеграма в Търново с търговско съдържание: „Защо не изпратите още стоката?“ — на която се получи отговор, че „тя е в добро състояние и скоро ще да се експедира.“ Най-после Момчев пристигна в неделя на 14 септември. Ние го посрещнахме на половин час разстояние от града навън. Докато се приготвят потребните химически съединения, които носехме със себе си и без които писмото не можеше да се прочете, куриерът Момчев разказа от уста, че във Великото Търново комитетските работи били дотолкова наредени, щото без да пукне една пушка, Асеновата столица ще премине в ръцете на българите. Тайното писмо, което беше подписано от Иван хаджи Димитров, гласеше така: „Братия! Това вече не е лъжа, както е бивало досега. Ние решихме едногласно да дигнем байряка на въстанието идущия вторник, 16-й септември… Така също и вие, мили братия, трябва да последвате нашия пример да въстанете същия ден. Ако не можете да се удържите в Стара Загора, трябва да отстъпите в Шипка, а оттам в Габрово, гдето ще бъде главният въстанически пункт… Вярвайте това сичко, както вярвате и самого мене, че съм ваш брат. Копие от настоящето ми проводете за Сливен и Чирпан“…

Докато трая прочитанието на това писмо, което се извърши под едно кестенево дърво в лозята, всичките слушатели трепереха от радост, а Петко Поясът, един от най-добрите работници, падна в изступление. Без никакви по-нататъшни размишления, още на часа, в лозето едногласно бе прието да въстанем на 16 септември, макар и с пет души. Късно вечерта ние се завърнахме в града и влязахме в къщата на Михал Жеков на Акарджа. Събранието трая през цялата нощ, в което се размисли по кой начин ще въстанем, и се начърта планът на действията ни. Най-напред се реши да се изпратят нарочно опитни хора по селата, които да приготвят селяните и да ги доведат въоружени в града във вторник вечер, на 16 септември. Два пункта около града бяха избрани, гдето трябваше да се съсредоточат селските въстаници. Тия пунктове бяха Латинските гробища и Чадър могила. Изпратените по селата агенти бяха: Стефан Г. Чифутов — за Сеймен, отгдето, преди да поведе бунтовниците за Заара, трябваше да разсипе моста на Марица, по който минува железницата за Ямбол; Петко Стоянов Поясът — за Чирпан; Колю Ганчев — за Мъглиж и Енина; Димчо — за Хамзаларе; Андрей Момчев — за Обруклий и пр. Тия се снабдиха с по няколко екземпляра от написаните прокламации, които трябваше да прочитат в черковата пред събрания народ при удрянието на клепалото. Съобщи им се така също и знакът или паролата, по която щяха да се разпознават бунтовниците. Тя беше орел за ония, които питат, а лев — за които ще да отговарят. Часът на 5 вечерта по турски всички, живи или умрели, бяха длъжни да се намерят в горепоменатите два пункта. Същата нощ още те заминаха всеки за определеното си място. Замина така също и за Сливен Газибарев, който преди няколко дена беше дошел в Заара, изпратен от тамошния комитет. От Чирпан бяха изпратили за свой представител Ив. П. Андонов. Той съобщи, че пловдивският представител Д. Свещаров, който дошел само до Чирпан, разказал, че и Пловдив е готов да подаде ръка на въстаналите братя.

На следующата още нощ пристигнаха от селата куриери, които според дадените наставления от по-напред донесоха статистиката на селата си. В тия статистики се изчисляваше числото на работниците, оръжията и пр.

Работата отиваше по-напред, отколкото трябваше да се чака в действителност.

В къщата на братя Жекови имаше събрани постоянно до двадесят души готови бунтовници. Всеки от тях работеше с усърдие онова, за каквото беше достоен. Едни преписваха прокламации и пишеха писма; втори правеха фишеци и лееха куршуми; трети редяха знамето, което не беше още доизкарано, и пр. Братя Жекови, 5–6 души братя, които живееха в един двор и които възлизаха на 25 души мъже, жени и деца, всичките работеха с нас заедно.

Мнозина измежду събравшите се хъшове, готови да надигнат пушката и да излязат на всяко място и време като всички хъшове, от които златото бяга, нямаха средства да се въоръжат. Благодарение на Михал Жеков, патриотизмът на когото нямаше граници и който по своето положение и честна деятелност имаше кредит на всеки дюген, можа да въоръжи всичките несъстоятелни братя.

Отведнъж цените на оръжията се дигнаха твърде нависоко. Една проста ловджийска пушка, която от по-напред се продаваше за 150–200 гроша, намери цена 300-400; но и тя мъчно се намираше. Колкото и да се пазехме да не излезе работата ни наяве, не беше възможно за дълго време да не възбудим вниманието на гражданите, а най-повече на съседите българи. Та и другояче не можеше да бъде; къщата на братя Жекови приличаше на кадийница. Едни влязваха, други излязваха и всеки носеше нещо със себе си. Турската полиция или се преструваше, че не вижда нищо, или пък гледаше на предстоящето движение с точка зрения на турско равнодушие. По за вярване е последното предположение, защото шпионството, което цъфти повечето в християнските държави и което върви наред с философията, не беше още усъвършенствувано в полуварварската Турция — не отговаряше още напълно на своето „благородно“ назначение.

По тая причина много души, а най-повече жени, които не трябваше да знаят нищо от нашите приготовления, свободно се разговаряха, тук-там събрани по улиците, за следствията на бунта. Движението беше голямо из целия град и между турци, и между българи, но никой не знаеше още същността на работата.

— Сеч, обир и грабителство ще стане — казваха мнозина стари хора не без въздишка.

— Ще дойдат московци — казваха други.

Когато остана един ден до определеното време, т.е. до въстанието, и нямаше никаква причини за съмнение, че няма да се случи противното, плашливите и калпави натури поискаха да офейкат от града под разни предложения. Така например Георги Димитров от Одрин каза, че имал приготвени хора около Димотика, които с една дума само ще може да повдигне на въстание, и най-напред ще прекъса железницата на Баба-Ески или Кулели-Бургас. Честните хора, които вярваха всекиго като себе си, не само че одобриха мисълта на Георги Димитров, но му дадоха още и парични средства, кой колкото имаше отгоре си, понеже всеки казваше, че човек бунтовник, който отива да мре, няма нужда от злато. А направи ли Г. Димитров нещо в Димотика? Изпълни ли той своето обещание, което даваше пред хора, заклети да мрат? Аз вярвам, че той не е ходил даже на мястото, гдето живееха приготвените му хора. За свое оправдание той ми говори по-после, че турското правителство подушило неговата мисия и по тая причина нищо не можал да направи. Може би и да е и така.

Но не беше само Георги Димитров, който постъпи така. Подобни нему имаше твърде много. Стойчо Петков, който пристигна от Нова Загора, след като задигнал от по-напред оръжието на господаря си турчин, донесе ни известие, че срещнал по пътя мнозина юнаци, съучастници в комитета, които казвали, че отиват по селата да вдигат уж въстание; а всъщност те бягаха позорно от града, като мислеха, че ще бъдат безопасни, когато правителството най-напред тях изпозатвори.

Най-после това беше малка загуба, че няколко малодушни хорица избягали; важното беше това, че селските статистики не бяха никак удовлетворителни. Отгдето се надеяхме най-много за помощ, т.е. отгдето ни носеха по-преди известие, че ако закъснее въстанието няколко деня, то непокорната рая ще се избие един други, нямаше никакво известие.

В подобно положение ние се намирахме в същия ден, 16 септември, а вечерта часа на два по турски трябваше да преминем през града с отворено знаме. Думата ни беше, че ако се съберем най-малко до 300 души, ще се наемем да ударим на града.

Слънцето се преви вече на пладне, движението из града се увеличаваше от минута на минута, няколко души изпомежду ни, по-нетърпеливите, хвърлиха вече червените фесове и кундурите, които заместиха с калпаци и бели навуща, и въоръжени, както се следва, переха се срещу огледалото с гол нож или сабля в ръката. В това време именно, когато всички бяха заняти всеки със своето собствено организиране, когато из стаята бяха разхвърляни пушки, пищови, ножове, паласки и разнообразни униформи, и по причина, че още няколко часа оставаше до определеното време, та затова и стражата беше занята с приготовление — едно турче на име Сюлейман, което стоеше при К. Жекова на дюгена, изведнъж отвори вратата на стаята, в която се обличахме. То си отвори устата от удивление, но докато се наготви да пита що сме за хора, буля Славовица довтаса и го дръпна за ръката, като му се караше, че той няма право да влезе в чужда къща, без да поиска за това дозволение.

Както и да е, но ние рискувахме да бъдем издадени в надвечерието на въстанието. Никой не може да гарантира, че тоя турчин няма да разкаже що е видял, ако не направо на полицията, поне на своите аркадаши. Михал Жеков, който отсъствуваше, когато се случи горното произшествие, не можеше да се побере в кожата си, като се извести за тая случка. Бързо той отиде на дюгена при Сюлеймана с намерение, ако не може да заливоса работата пред турчина, то да го изведе по лозята и там да го убие. После малко обаче той се завърна и разказа, че турчинът не можал да ни разбере що сме за хора, а казал само, че сме готвели нещо, мъглата на което отпосле щяла да излезе. Михал го уверил, че ще отидем на баните, гдето ще стане голям моабет, на който ще да викаме и него.

Градският час удари единадесят, а числото на нашите бунтовници — 20 души, — наместо да се увеличи, от час на час се смаляваше. Всички вече бяха на крак, облечени по хъшовски и въоръжени, а собствените ни дрехи бяха разхвърляни небрежно по земята, които всеки тъпчеше из краката си, като че в тях да се заключаваше робството. Нямаше вече „твое“, „мое“, всеки беше свободен да вземе онова, което му се харесваше, без да смее да му каже някой „нямаш право“. Стамболов, като главатар на въстанието, който трябваше да се отличава уж по всичко от другите, малко внимание обръщаше на формите и скъпите оръжия. Той се облече най-после и по причина, че дрехите и добрите оръжия бяха разграбени вече измежду бунтовниците, задоволи се само с една стара кремъклийка и с един селски калпак без никакви украшения.

Забележително бе и това, че главните деятели на революционния комитет стояха най-хладнокръвно. Господин Михайловски например, председателят на комитета, от два деня не беше се явявал в нашите събрания, при всичко че всеки ден провеждахме да го викат. Той казваше, че понеже къщата му била по-близко до Чадър могила, гдето трябваше да излязат заарските бунтовници, то направо щял да отиде там вечерта на 16 септемврий. Това същото оправдание приехме ние и от учителя Петър Иванов.

IV

Отдавна часът беше ударил един по турски, отдавна момчетата се разхождаха из двора, стегнати за път и накачени с разнообразни оръжия, отдавна златогривестият лъв се развяваше сред двора, пазен от няколко души юнаци, който беше привлякъл вниманието и на съседите, които се качеха по плетищата да ни гледат; а отвън, от старозагорските съзаклятници, никой не се явяваше. Разбира се, че ако работата ни беше само с града, то твърде лесно можехме да решим въпроса, т.е. като видяхме, че нашите собствени другари ни лъжат, никой не ни спираше да оставим града и да потърсим спасение другаде. Но ние имахме най-голяма надежда на селските съзаклятници, за които бяхме уверени, че ще дойдат, според както се бяха обещали, следователно нечестно беше от наша страна да ги оставим сами в такава критическа минута.

По тая причина решихме да излезем, макар и десят души, на Чадър могила, гдето вярвахме, че ще да намерим събрани поне 300 души, с които ще можем да ударим на града и ще принудим насилствено страхливите патриоти да ни придружат. В противен случай оставаше ни още едно средство: да отидем на Хаинето при дядо Никола и да се присъединим към неговите 700 души ратници…

Преди да излезем обаче из града и да тръгнем към бойното поле, гдето всеки имаше право да предполага, че на първия още ден може да стане жертва, за да изпълним един християнски дълг — проводихме да викат поп Ивана из града, да ни комка за последен път и да ни закълне. Божият служител обаче намерил за благосклонно да се откаже само по тая проста причина, че като било негов ред да служи литургия идущата неделя, не можел да извърши подобно престъпление, т.е. да ни закълне и комка. Фанатическата постъпка на тоя свещеник не ни отчая никак. Ние се закълнахме сами помежду си; Стамболов застана по средата и произнесе клетвата, която ние повтаряхме подиря му всички в един глас. Когато ставаше всичко това, вътре в стаята, на вратата и вън в двора бяха се събрали мъже и жени, които свободно гледаха на нашите въодушевления. Мъжете се разговаряха за следствието на нашето дело, а жените ронеха дребни сълзи и се молеха богу да ни дойде на помощ.

След клетвата последва братско цалувание и прегръщание. За ядение и пиение имаше много, но кое беше онова сърце, което да се разпусне и да изпълни тая естествена обязаност в подобна тържествена минута. Мисълта, че скоро ще да настане часът, в който ще разделяме мегдана с народния враг, дотолкова ни бе отвлякла вниманието, щото никой изпомежду ни не се погрижи, за да вземе със себе си поне една кора хляб, като че отивахме на угощение. „Кой знае? Докато изляза из града, може да ме убият“ — казваха някои от дружината и хвърляха настрана всякаква провизия, която ни се доставяше от по-старите хора. Младини!

За войвода на малката ни четица бе избран единодушно Георги Икономов, който от иай-напред се противеше да приеме тая гръмогласна титла, но после склони, защото помежду ни нямаше други по-достоен от него. За байрактар се избра Койчо Георгев, който отдавна чакаше навън с байряка, заобиколен от любопитните.

Часът удари два — уреченото време за нашето излязвание, — мелодичните гласове на ходжите екнаха от викалата на градските джамии и ние се простихме за последен път с къщата на братя Жекови в Акарджа… Наредени двама по двама, с пушки на рамо, с отворено знаме, на число около двадесят души всичко, хванахме една от улиците, които водеха към Чадър могила. Портите на къщата се затвориха подире ни, но дълго време се слушаха благославяния, охкания и тънки гласове.

Ние вървехме мълчешката, да не дигаме още врявата, но махленските кучета не се забавиха да ни подушат, които лавнаха гръмогласно из близо съседните дворове, като се изправяха на краката си по стените. По пътя, докато не бяхме излезли още из града, срещнахме мнозина българи и турци, които ни отваряха път мълчешката, но уверен съм, че никой от тях не можа да ни познае. Тия ни поглеждаха само с голямо любопитство.

Когато излязохме на края и прегазихме Бидечка, запяхме бунтовническия марш на Стамболова:

— И пр.

Скоро ние се озовахме на Чадър могила, гдето бързахме да пристигнем с голямо нетърпение, като мислехме, че навярно ще бъдем честити да се прегърнем там с други нови братя както от града, така и от селата. Уви! Напусто подсвирвахме на хайдушки маниер, напусто паролата орел се повтаряше от мнозина, напусто лягахме на земята да гледаме не иде ли някой — жива душа нямаше!

Но надеждата не беше изчезнала от нас съвършено. Побихме байрака навръх на могилата, поставихме стража по всичките пътеки и налягахме из тревата да чакаме вярна дружина. После един час една от стражите захвана да разменява думите „лев“ и „орел“. Убийственото нетърпение и любопитство, от което страдаеше всичката дружина, нещо твърде обяснимо в такива минути, когато всеки иска да се покаже и да срещне своя приятел или познайник с пушката на рамо, събра цялата дружина към онова място, отгдето се чуваха гласовете. Напредя ни стоеше дядо Колю Райнов, заедно с по-малкия си син и други още 2–3 момчета, на които той едвам преди няколко часа бе открил, че в Заара има комитет, който ще дига тая вечер въстание. Тия нови другари, с изключение на дяда Коля, млади момчета, като че отиваха на сватба: бяха обути на прябош, с калеври на краката, по риза и тънко елече отгоре, с габровски нож и малко евзалия пищовче на кръста! При всичко това обаче нашата радост пак нямаше граница, че числото ни се увеличава с няколко души още. Дядо Колю Райнов, стар, 60-годишен старец, ронеше сълзи като малко дете.

Тая наша радост обаче не отиде за дълго време. Неприиждането на нови другари, от една страна, а, от друга — ехтението на тъпаните, зурлите, цигулките и песните в града, с които турците като че напук, нарочно правеха това, за да покажат, че малко ги е грижа от 20–30 души хлапета, не бяха от естество да ни веселят. Тук съм длъжен да ви кажа, че тая вечер турците влязоха в рамазан, та затова именно се веселяха с тъпани и зурли, за което свидетелствуваха и осветлените им джамии. Чакахме час, чакахме два, а числото на „незадоволните“ се колебаеше между 20–25 души. Нямаше ни Петър Иванов, ни Господин Михайловски, които обещаваха да ни намерят на Чадър могила. Оставаше още малко време до определения час, т.е. часа 5, когато трябваше да ударим на града. За да направим това, само с 25 души бе невъзможно. Да се върнем преспокойно назад, така също не беше удобно, именно за нас странните, защото всеки от останалите щеше да си отиде на къщата, а ние оставахме сред пътя. Освен това не беше бунтовническа доблест да сложим дигнатите вече един път пушки и като жени да се върнем на местата си. Това начало се поддържа и от някои местни въстаници: Георги Апостолов, братя Жекови, Стойчо Петков и др. Ние решихме, както казах по-горе, да отидем при дядо Никола на Хаинето. Но за да не остане някое средство неизпитано, докато удари часът 5, изпратиха се двама души — Георги Жеков и Георги Кюмюра — да отидат да видят на другите пунктове дали не са дошли някои от селските въстаници. Тия последните се завърнаха след малко заедно с Петка Пояса, който беше поставен от по-напред да пази на определеното място, за да доведе при нас селските бунтовници.

Той ни разказа, че преди малко дошли 40–50 души селяни, но щом видели, че няма никой, върнали се още на часа, без да го слушат, като ги уверявал, че хората са събрани на друго място.

Чак сега ние бяхме уверени наздраво, че сме излъгани от заарските патриоти и от отчаяните си братя селяни16. Не ни оставаше друго нищо, освен да отстъпиме, докато е още рано, за Хаинето, което е далеч от Заара около 6–7 часа. Когато стана разпоряжение да се върне един изпомежду ни, за да извести в града за нашето намерение, то мнозина охотници се намериха готови да изпълнят тая поръчка. Един казваше, че къщата му била край града и по тая причина никой не щял да го усети, като се вмъкне в града; други възразяваше, че ще да отиде да преспи през нощта на лозето си и заранта ще да влезе в града, без да го сапикаса и полицията. От всичките конкуренти предпочете се Руси Клепалото; нему се каза още да съобщи на приятелите в града, че ако ние получим подкрепление от Хаинето, ще да се върнем на другата вечер да нападнем на града.

V

Мнозина от останалите ни другари не скланяха да вървят за Балкана, т.е. за Хаинето, като казваха, че не били приготвени за дълъг път и други още извинения. Но повечето гласове бяха на наша страна и незадоволните се престориха, че няма да упорствуват.

Когато байрактарят сне знамето от Чадър могила и ние се отправихме за към Хаинето през заарските лозя без път, така щото на много места бяхме принудени да обикаляме по причина на хендеците и други огради, градският часовник удари не пет, а седем (по турски), като да искаше с това да ни каже сбогом. Времето бе тихо, но нощта тъмна, защото месецът беше побягнал да се затули вече на запад.

Тая четица, която тръгна към Хаинето, се състоеше от: братя Михал и Георги Жекови, най-решителните момчета; Георги Апостолов, интелигентен момък, който говореше няколко европейски езици; Петко Стоянов-Поясът, фанатик бунтовник и страшен поклонник на своята двуцевна пушка и лафоше револвер, които чистеше по няколко пъти на ден и никога не позволяваше да се досегне някой до тях; Колю Райнов, старец на 60 години, който водеше със себе си и малкия си син; Койчо Георгиев-байрактаря; Георги Кюмюра, влюбен бунтовник, който преди два деня беше говорил на либето си, че е принуден да го остави, защото обича повече тънката филинтра; Стойчо Петков, отчаян човек, който се смееше, като че отива на сватба, и казваше, че за него няма друга кариера по-сгодна освен шумата; Христаки Генчев, двадесятгодишно момче, едно на майка, която от любов към рожбата си беше го снабдила с много потребности, които другите нямаха. После тях идеха Никола Станчев, Бойчо Атанасов, който не преставаше да говори като какво ще да кажат съседите му турци в чаршията, като видят на другия ден, че дюгенът му е затворен, и други още, на които имената не можа да си припомня. Всичките гореказани бяха жители от Стара Загора, хора от еснафска ръка. А чужденци бяха само Стамболов, Георги Икономов и аз.

Не иска дума, че без никакви почти изключения всичките поменати младежи имаха горе-долу своето състояние и никак не бяха принудени от глад да тръгнат по гората, както искат да кажат някои богати гюбрета. Единствената тяхна цел бе пламенната идея да отхвърлят турското иго.

Щом извървехме едно разстояние от 2½ часа, хоризонтът на изток почервеня и есенната зора не се забави да се покаже. До това време ние бяхме достигнали в една малка кория, именуема Глуханската, за която бачо Колю Райнов казваше, че е единственото място, в което можем да се закриеме от малко-малко. Тя се намира от Стара Загора на три часа разстояние, заобиколена с турски села. Тук наблизо е и Новата махала, българско селце.

В тая малка кория, заобиколена отвсякъде с поле като остров, влезе нашата четица, състояща се от 18–20 души. Като се изключи една малка долина, в която можеше да се изскрие човек за късо време, из останалото пространство на корията заекът можеше да се види. Положението ни не беше от завидните; нямаше съмнение, че в града знаеха вече за нашето излязвание, защото, докато преминем през лозята, много души ни видяха: потерята бе неизбежна него ден. В Глуханската кория ние щяхме да престоим само тоя ден, а вечерта, като притъмней, мислехме да се отправим за Хаинето. Изморени от трудното пътувание през нощта, мнозина усетиха нуждата от хляб и вода, но где да ги намериш? Измежду дружината се намери по една-две пити хляб за закуска, но вода нямаше там наоколо или, по-добре, имаше, а ние не знаехме на коя страна се намираше. По пладне хванахме един българин, който беше дошел да си сече дърва в корията, той се опита да бяга, когато го повикахме, но стражата излезе насреща му и го хвана. Бедният! Дълго време не можа той да проговоря, като го доведоха при четата, при всичкото ни уверение, че ние сме българи като него и само за доброто на неговите събратя българи сме излезли из шумата. Като се поокопити малко, проводихме го да ни донесе вода още с други двама души от четата, от близния там извор, който той ни показа. Понеже нямахме нито кратуна, нито стомна за вода, изпразнихме няколко мешинени паласки, които той ходи да пълни до десятина пъти.

От всичките най-много беше незадоволен Стамболов. Той не се свърташе на едно място, обикаляше корията, разглеждаше с телескоп близките села и пътища, да види няма ли някое движение. Той говореше на всичките, че ако падне убит, да гледат да му вземат портфела с писмата, в който имало някои важни документи; а за себе си, за своя живот малко искаше да знае. Най-после той се не стърпя да стои така бездействено и да чака нощта. Поиска позволение от дружината да го остави да заобиколи из ближните български села около корията, които да види защо не са дошли в града според обещанието си. Разбира се, че никой не си издигна гласа да противоречи на Стамболова, защото той не караше никого да ходи, а сам се решаваше да направи това трудно пътешествие, което можеше да има твърде неприятни последствия.

Стамболов се преоблече в чисто селски дрехи, остави си тефтерчето с важните документи и придружен още от едного, излезе из корията. Той се задължи да отиде чак до Хаинето, ако му остане време.

— Ако се не върна, не ме чакайте дълго време — казваше той. — Две неща само може да се случат в това пътувание: ако се не случи нищо, аз ще да ви намеря пак; в противен случай бъдете уверени, че съм убит, защото няма да се оставя да ме хванат жив.

След заминуванието на Стамболов ние бидохме видени от няколко български деца, които пасяха волове из корията и на които бащите бяха дошли да берат грозде в ближните там лозя. Тия плашливи деца оставиха воловете си и хукнаха да бягат към бащите си, като ревяха колкото им е силата: „Мамо, лошави хора има в корията.“

Всичко живо, което пъплеше из лозята, турци и българи, мъже и жени, впуснаха се да бягат, накъдето им видят очите, като оставиха и волове, и кола. Ако подплашените работници бягаха към една страна, ние отстъпвахме на противоположната. Около един час се въртяхме като орли из корията, но на която страна и да се отправехме, все на поляна излязвахме, нямаше място, което да отговаря на нашето положение. С това си движение ние бяхме видени още от мнозина селяни, които така също бягаха един през други като от чума… Заседнахме на едно място между едни канари и тук чакахме да измрем, понеже бяхме уверени, че скоро ще се дигне върху ни тежка потеря. Излезе обаче противното на нашето не без основание предположение, за което трябва да се благодари само на тая проста причина, че турците не бяха иачъртали още плана на своите действия.

Приближаванието на нощта беше единственото наше спасение, но мръква ли се така скоро в подобни критически минути!

Часът към 11½ по турски съгледахме отдалеч, че Стамболов се връща здрав и читав. Гробната тишина и унинието, което до тоя час царуваше в нашата среда, отведнъж бе нарушено. „Не бойте се, момчета! Щом Стамболов се завръща живо и здраво, наред ни е работата“ — викаха мнозина измежду дружината. Това минутно възхищение, което се произвеждаше само от появяванието на един човек, може да се види чудно за някои кабинетни труженици, но който е бивал български въстаник, който пред един ден е мислил, че неговата постъпка да вземе пушката на рамо е желанието на всичкия народ, а после две минути е бил предаван от своите собствени братя, от тоя същия народ, който е имал злочестината да мисли, че само пушката и ножът са единственото спасение на България, най-после, който е пасал киселец и букова шума наместо хляб, ще да се съгласи с нас, че лековерието играе твърде важна рол между хора, които са излезли да мрат за известна цел. Само между коварните дипломати и немилостивите богаташи съществува хладнокръвие, когато тия решават своите действия в мрачния кабинет.

Стамболов не отишел до Хаинето. Той се върнал от Новата махала (българско село на 3½ часа от Стара Загора), гдето се известил, че миналата нощ цялото село било на крак, готово да се отправи за града, щом види, че пламнат огньовете. Селяните, с които говорил Стамболов, обещавали му се, че се съгласяват да ни дадат 40–50 души момчета, с които да се върнем през нощта да нападнем Заара, стига само да видят с очите си, че самите граждани са дали вече повод към въстание. Заради това цялата чета трябвало да отиде в Новата махала с байряка, за да вдъхне кураж на братята селяни. Тоя план се хареса на всичките, още повече когато Стамболов прибави, че най-напред ще направи дружината една кавалтия на един от селските хармани, за което той се разпоредил вече, докато бил още в селото.

Часът нямаше още 12 по турски, т.е. не беше още притъмняло добре, когато ние се извлякохме из Глуханската кория на поляната и хванахме пътя към Новата махала, която е далеч от корията на половин час разстояние. Преди да влезем в селото, изпратихме най-напред двама души, от които пак единът беше Стамболов, в селото да разгледат да не би да се крие някое предателство. Условието беше такова, че ако усетят тия пратеници, че работата не е чиста, ще изсвирят сигнала до три пъти, за да ни предизвестят да вземем мерки, а ако няма нищо — само един път ще свирнат. Ние чакахме около пътя, разпоредени един по един.

После няколко минути гласът на свирката се чу да изсвири само един път и ние, наредени двама по двама, влязохме в селото, като пеехме бунтовния марш, който бяхме забравили от миналата вечер. Цялото село гръмна от нашето влизание. Мало и голямо се трупаше напредя ни да ни гледа що сме за хора, а кучетата бухтяха в един глас отчаяно, като че против тях да бяхме въстанали. Заведоха ни на един харман сред селото, гдето действително беше приготвено ядене за дружината. Тук ние побихме байряка и насядахме наоколо да вечеряме. Мнозина селяни със свещи в ръка ни носеха едно-друго и с голямо благоговение, гологлави, извървяха се един по един да цалуват знамето, като че да беше то икона Божа матер. Тия ни изглеждаха с любопитство и се чудеха как сме си прежалили младината и сме тръгнали да си търсим смъртта.

Дядо поп, като лице по-вещо във всяка работа, следваше да разказва на своето стадо какво значение имат нашите черни калпаци, които той наричаше руски, и защо на байряка има лев изписан, а не друго някое животно. Друг един шестдесят и пет годишен старец, който беше живял дълго време в Гърция и вземал участие в тамошните движения, не преставаше, докато вечеряме, да декламира стихове на гръцки език, в които твърде начесто се споменаваше думата патрида. Той беше възхитен от нашето присъствие, възхитяваше се дядо поп, възхитяваха се и другите селяни, но докато работата се въртеше само е честитявание и поздравления.

Щом ние се наядахме и поискахме да ни приготвят 40-те души, които бяха обещали да ни дадат като помощ, за да се върнем и нападнем на града, дядо поп се зачеса зад врата, старчето, което декламираше стихове, стана невидимо и веселите пред малко селяни захванаха да се събират по хармана по няколко души на едно място, за да си шушукат тайно. „Не можем да ви дадем никаква помощ от селото си по две причини — беше отговорът на селяните. — Първо, че ние оставаме сами между толкова турски села, а, второ, че от никое друго село няма да ви са дали ни един човек.“

Новомахаленчани имаха право.

В това същото време ние се известихме, че всичките турци в Заара са се въоръжили и преследванията са почнали. Градът бил заобиколен със силна стража, която не оставяла никой българин нито да излезе, нито да влезе вътре и отвън. Селяни, пристигнали откъм Хаинето, казаха, че и там така също нямало нищо. Напразно ние питахме: познават ли някого си дядо Никола, т.е. страшния войвода, който имаше на разположението си 700 души.

Изново се отчая дружината; отчаяха се още повече и селяните, от думите на които твърде лесно можеше да се познае, че тия се готвеха да ни кажат: махнете се! Михал Жеков, който, както казах по-горе, беше едно от най-решителните момчета и за успеха на делото бе продал всичкото си имущество, припадна му от тия неприятни известия и се търкулна на земята безчувствен. Ние решихме помежду си да бягаме към Балкана, т.е. към Хаинето, и ако навярно видим, че дядо Никола не е свършил нищо, то да търсим спасение в Търновско, което мислехме, че е минало вече под ръката на Иван хаджи Димитров. Това наше решение обаче не знаеше други никой с изключение на трима-четирима души, защото разговорът ставаше на френски. Михала Жекова натоварихме на един кон, който взехме от селото. На селяните казахме, че се връщаме обратно за в Заара.

Часът на 1 и половина по турски излязохме из Новата махала, но не с песни, както бяхме влезли пред малко, а умислени и полуубити, като че да бяхме престъпници. Впрочем, имаше някои от по-младите бунтовници, които се радваха, че след толкова мъки и трудове в разстояние на 24 часа връщат се най-после на къщята си. Действително ние пътувахме из старозагорския път, което беше един вид стратегема. Не като изминахме едно малко разстояние от селото, от което никой не можеше да ни види вече, хванахме пътя за село Елхово. Дружината усети в що се състои работата и на часа възнегодуваха мнозина.

— По-добре да умрем в родното си място, нежели да ходим да се скитаме гладни и жадни по селата без никаква полза и цел — говореха тия.

Разбира се, че правото беше на тяхна страна. Не беше мъчна работата за всекиго да отгатае, че както в Заара, така и другаде нямаше никакво въстание. По тая причина желающите да се върнат в града не посрещнаха никакво съпротивление от страна на началството: всеки беше свободен да отиде, накъдето иска. Колкото за нас, странните, не оставаше никъде спасение освен в Балкана, в Търново или най-после в Румъния. На наша страна преминаха още и някои заралии, а именно: братя Жекови, Георги Кюмюра, Стойчо Петков, Георги Апосотолов, Бойчо Атанасов и Колю Райнов. Байрактарят влизаше в числото на ония, които щяха да вървят за града; затова разковахме знамето от дървото, което взехме със себе си да не би да пропадне в неприятелски ръце. Взехме така също и по-добрите пушки от тия момчета, които щяха да вървят за Стара Загора, и като се опростихме един други, всеки тръгна за определеното си място — едни за Хаинето, а други за Стара Загора17. После няколко минути изгубихме се един от други в тъмнината.

Нашето намерение бе да осъмнем заранта в Хаинето при дяда Никола. На пътя ни стоеше село Елхово, през гдето трябваше да минем. Беше ни страх да пътуваме из обработения път, за да не връхлетиме върху някоя пусия от потеря, заради това тръгнахме направо през гората, без никакъв път и пътека. Всеки час падахме и ставахме по коленете си върху сипеите и урвите. Болният ни другар Михал Жеков, който яздеше на кон и който от минута на минута ставаше по-зле, до такава степен, щото не можеше да се стърпи да не издава болезнени стенания — падна от коня на земята, който хукна да бяга през гората, а бунтовническите ни потребности, като знаме, телескоп, кореспонденция и прочее, които бяха турени в дисаги, сипеха се по земята тук-там. После бяхме принудени да ги търсиме със запалени клечки кибрит.

Криво-ляво посред нощ надвесихме се над с. Елхово, кучетата на което ни поздравиха още отдалеч. Щяхме да го подминем отстрана, но понеже другарят ни М. Жеков не можеше вече да се крепи и на коня, при всичко, че го поддържаха двама души отстрани, по негова молба влязохме в селото, за да го оставим на някоя българска къща.

— Простете ме, братя, загдето ви оставям — говореше той на всяка стъпка, при всичко че никой го не обвиняваше.

На много хармани още в с. Елхово жителите турци и българи стояха да прибират храната си, със свещи и фенери. От ужасното лаение на кучетата те усетиха, че странни хора минуват из улицата, но като не знаеха още що става в Стара Загора, никой си не мръдна крака да ни наближи и разгледа що сме за хора. Ние търсихме къщата на някого си Андроника, когото Колю Райнов познаваше и при когото мислехме да оставим болния юнак, понеже бил добър човек. Тоя последният не ни остави дълго време да хлопаме на пътната врата; кучетата от цялото село, които ни бяха заобиколили, разбудиха не само приятеля Андроника, но всичката махала. Уплашен, от една страна, а, от друга, сънлив, Андроник не отговаряше прямо на нашите въпроси, когато го питахме ще приеме ли под своя защита М. Жекова.

— Че какво има; нали сме християни — брътвеше той безсъзнателно.

Заедно с Михал Жеков остана брат му Георги и Георги Кюмюра, по собствено тяхно желание, за да бъдат другари на болния. Ние излязохме набързо из селото, като взехме един човек, показан от Андроника, който щеше да ни покаже някое плитко място да прегазим Тунджа, понеже се бояхме да минем през моста, да не би да е заварден от някоя потеря. Когато излязахме накрай селото, месецът надникна през средногорските ниски върхове и разкошното легло на р. Тунджа, която се извиваше като змия по казанлъшкото текне, лъсна напреде ни.

Мостът на реката, кой е на отворено място и който можахме да разгледаме така също отдалеч, нямаше да се пази от никого. След като го преминахме, водачът, когото бяхме взели от Елхово, се върна назад, а ние се отправихме през нивята, без път, за Хаинето. Колкото и да бързахме да стигнем по скоро, бяхме принудени да почиваме твърде начесто, понеже не оставаше вече сила; бяхме убъхтани и заморени. Когато възлязохме на един бял сипей, отгдето трябваше да се навалим вече към Хаинето, хоризонтът на изток почервеня, което предизвестяваше скорошното съмвание; а до селото оставаше още един час път, ако не и повече, който ние не можехме да извървим и за два.

Ние имахме пълна възможност да се отбием в гората, гдето щяхме да бъдем по-безопасни и отгдето само един можеше да влезе в селото, за да вземе хляб и да види какво станаха 700-те души на дядо Никола; но по съображения, които не можа да си обясня сега, защото полуубитият и преследваният човек съвсем по друг начин разсъждава, отколкото оня, който стои на масата — решихме да влезехме в селото всички изедно.

Докато стигнем до хаинската река, която тече отдолу под селото, селяни — турци и българи — ни срещнаха на пътя. Тия излязваха из селото си, кой с кола, кой с брадва, по своята полска работа; а ние, въоръжени, подминвахме ги отстрана. Тия ни изглеждаха с любопитство, а някои по-дързостни, разбира се, турците, осмеляваха се да ни попитат що сме за хора и къде отиваме. Ние отговаряхме разнообразно: на едни казахме, че сме ловджии, на други — инженери18 и пр. Като влязахме в селото, беше се вече развидело добре: говедарите, телчарите и много жени, които изкарваха добитъка си, пречеха по пътя. Лошето беше още и това, че водачът Колю Райнов не можа да налучи от един път дядовата Николова къща. Но не стига и това: на края на селото изгубихме двама души от другарите си, Икономов и Ст. Петков, които ударили през друга улица, понеже бяха останали малко назад. Не говоря за будните селски стражари — кучетата. Те ни съпровождаха и от двете страни на улицата, като прескачаха и надничаха през плетищата, да не би да ни изгубят. Положение, както виждате, не твърде завидно.

След като се скитахме няколко минути из улиците, случайно сме излезли пред къщицата на дядо Никола, която Колю Райнов можа да познае най-напред. Похлопахме на къщната врата. Войводата на седемстотин юнаци българи и турци не беше се събудил още; той си отспиваше на хладината. Похлопахме втори път още по-силио, на което ни се отговори с леко покашлювание.

Забута се дървената заключалка отвътре на вратата и след малко войводата стоеше напреде ни, отвътре, като държеше с едната си ръка вратата. Той беше по бели гащи, със син месал на главата и бос.

— Бре, къщата ми изгорихте!… — извика дядо Никола, щом ни позна кои сме, и натисна да затвори вратата.

Беше късно. Краищата на нашите пушки отдавна бяха препречени на вратата, дядо Никола натиска, ние натискахме отвън и като петима против един — надвихме.

— Махвайте се от къщата ми; по това време като вас хора влизат ли в село! — викаше той.

Дядо Никола имаше уважителни причини да говори така, но и ние от своя страна бяхме в пълното си право да го дириме: който е искал да му не боли никой главата, то да е стоял мирен и да не е ходил да се хвали, че има под командата си 700 души, с които ще да захване прохода. Само войводите в Румъния и Сърбия можеха да лъжат така безнаказано; с други думи, калпазанлъците и хвалбите само в поменатите страни минуваха за чиста монета. В България или бунтовник трябваше да бъдеш в пълна смисъл на думата, или продаден чорбаджия, за да те знае всеки.

От нашето не твърде прилично влизание, от което се полюля цялата къща чак в основата си, всичките домашни на дяда Никола се събудиха и втревожиха. Ступанката му плачеше на една страна, а дядо Никола ни гледаше омаян и не знаеше накъде да ни експедитира.

Той отвори друга една врата, в същата стая, гдето бяхме влезли, и ни покани да влезем вътре; а после заедно с Коля Райнов излязаха из селото да търсят изгубените ни другари и да подслушат: не се ли говори иещо за нашето идвание.

Стаята или мястото, в което ни покани дядо Никола да влезем, не беше ни стая, ни килер, ни хамбар, но прост курник за хвърковати домашни гадове, със следите и миризмата на които се запознахме още с първо влязвание. Това място служеше на дяда Никола още, като сиромах човек, за държение на тютюн, чесън, лук и пр., които бяха окачени по стените. Както къщицата на дядо Никола, така и това помещение нямаше прозорец. През друга една врата се излязваше в градината, обрасла в буйна трева, което беше добре за нас.

Никой от нас не си отвори устата да забележи тия неудобства. С първо влизание още ние се изтъркаляхме един въз други в тая нечистотия и заспахме като умрели, па става, щото ще. Две нощи и един ден се изминуваха вече, откакто не бяхме затваряли очи; от друга страна, немалко бяхме убити. Баба Николица разтовари коня ни, който бяхме взели от Новата махала, и го пусна да пасе из градината, разбира се, на скрито място. После тя обиколи и нас и ни заповяда никакъв шум да не дигаме, а да си налягаме парцалите. От всичко това се виждаше, че тя е опитна жена, слугувала е и друг път на такива хора с по-определена цел, с които ступанинът й е имал работа през целия си живот.

Подир пладне, когато ни разбудиха да хапнем, двамата старци, бачо Кольо и дядо Никола, стояха край огъня, коляно до коляно, заключени вътре в стаята. Напреде им имаше калаено жебениче с ракийка, а на огъня къкреше черно котелче с гозба — прясна тундженска пъстърва. Тия изглеждаха много по-весело, отколкото по-напред, а особено дядо Никола. Причината на всичко това беше, че според събраните из селото сведения за нашето идвание се говорело, че сме дошли и заминали, никой не видял, когато сме хлътнали в къщата на дядо Никола. А двамата ни изгубени приятели не можели да ги намерят: научили се само, че тия заминали нагоре към лозята.

По наше предложение късно вечерта в къщата на дяда Никола се събраха по-първите съучастници в революционния комитет из селото, заедно с които трябваше да размислим какво да се прави, когато стана вече известно, че никъде не се е вдигнало въстание с изключение на Търново, гдето се имаше още съмнение, че Иванчо х. Димитров е извел своята шарена чета, състояща от моми и момци. Тук, в това събрание, присъствуваше страшният Иван Сетерилията, който ни разказваше пред малко, в Стара Загора, че горял турците като кибрит. Сега той не говореше нищо, подсмърчаше напреде ни и дългият нож, който носеше в мирно време, липсуваше от кръста му. На тоя последния предложи Стамболов, понеже знаеше скритите балкански пътеки, да го придружи да отидат до Търново, за да видят каква е работата; а ние до това време, дардето се завърнат, да чакаме в някоя балканска дупка, гдето да ни се донася хляб от селото. Сетерилията отказа на това основание, че бил заподозрян от турците, които, щом видели, че той липсува, щели да се усъмнят. Разбира се, че всичко това бяха бабини девятини от страна на Сетерилията, само да не отиде. Колко ли е кълнал той на ума си оня час, в който се хвалеше, че всяка година убивал по няколко души турци!

След дълги препирни и убеждения събранието склони най-после да определи други двама души водачи, от които един щеше да заведе Стамболова до в Търново, а другият да изведе нас на някое затънтено място из Хаинския балкан, гдето да чакаме Стамболова. Последният водач, който беше отишел да се приготовлява за път, завърна се подир малко, готов вече, и каза, че като се отбил в къщата на другия водач за Търново, който така също беше отишъл да се приготовлява, не го намерил у дома му. На въпроса, къде е отишел, ступанката му, която не знаела в що се състои работата, отговорила невинно, че мъжът й се качил на тавана пред малко, може би да нарежда тютюна.

Това значеше, че той избягал.

Както виждате, ние срещахме на всяка стъпка препятствия и хладно приемание, но все не се отчайвахме още, не изгубвахме надежда така скоро за успеха на делото. Пъргавият Стамболов беше готов да отиде не само в Търново, но и на оня свят, стига само да може да се направи нещо. Труд, мъки, неволи, глад, смърт и пр. бяха за него море до колене. Той изля своя яд на събравшите се в дома на дядо Никола мустакати юнаци, които наричаше страхливи баби, малодушни, нерешителни и пр.

— Засрамете се поне от нас, вчерашни деца, които имаме възможност да живеем от вас по-богато и по-охолно, но за общо добро презрели сме всичко и ходим да се скитаме гладни и жадни.

Всичките присъствующи мълчаха с наведени глави.

VI

Двамата ни изгубени другари, Икономов и Стойчо Петков, отдавна бяха помежду ни. Тия се крили през целия ден в лозята и надвечер, като се стъмни, доведе ги при нас един пъдарин, комуто тия се изказали и който се случило да бъде от нашите хора. Беше вече близо среднощ, часът минуваше пет по турски, когато ние се изготвихме вече да тръгваме само с един водач, защото стоението ни в село не обещаваше добро. Нужно бе да се махнем от село, па става, щото ще. В това време именно, когато да излязваме навън, загърмя, затрещя, небето се покри с тъмни облаци, притъмня като в рог и дъждът, размесен със ситна дребна лапавица, рукна да вали като из ръкав. Дъжд, град, но ние трябваше да вървиме. Нещастния ни конец, който бяхме взели от Новата махала, мислеше вече пред вратата с изведена глава, вързан от плета и натоварен с едно-друго, повечето хляб. За да ускорим тръгванието си, хитрият дядо Никола, на когото нашето присъствие в къщата му сериозно трябваше да го безпокои, уверяваше ни да тръгнем, сега само с дяда Стояна (така се казваше водачът), а отпосле ще да ни изпратят друг човек, който ще заведе Стамболова до Търново. Разбира се, че всичко това бяха празни думи.

Из двора на дяда Никола не бяхме още излезли, когато се изгубихме един от други по причина на дълбоката тъмнина; благодарение на ярката светкавица, която бляскаше твърде начесто, ние се събирахме. Но и тя имаше своите лоши страни, а именно, че после светлината, не можехме да гледаме нормално. Дъждът беше до такава степен изобилен, щото после няколко минути по телата ии нямаше сухо място. Барут, пушки, книжени фишеци — станаха на чисто тесто. Пътят ни за определеното място — Балкана — беше през турската махала. Кучетата лаяха отчаяно подиря ни, но не беше време да се боим от хорска опасност: всеки натискаше парцалите си под своята стряха освен ние, неблагонадеждните. „Накъде сте, братя?“, „Чакайте, че ви изгубих!“, „Обадете се!“, „Не ви виждам!“ — се чуваха гласове назад и напред из улицата от нашите другари, които се лутаха като зашеметени из тъмнината. Практичният бай Стоян се спря сред улицата; той ни прибра наоколо си като пилета и строго ни заповяда да мълчим.

— Знаете ли вие где се намираме? — питаше той на нисък глас. — Всички сме изклани като ярета, ако подушат турците. Хайде аз ще вървя нанапред и ще издавам глас, като кога се мамят кози; а вие ще следвате подир гласа.

Но не беше само това; бай Стоян захвана да си преправя гласа после малко, като че врещеше съща коза. Ние тичахме подиря му. Като излязахме отвън селото, отправихме се към боаза (Хаинския), направо през нивята.

Из тесния Хаински боаз тече река: пътят, който върви из боаза към Трявна и през който трябваше да минем ние, минува покрай самата река, като лъкатуши успоредно с нейната не дотолкова права линия. Тоя път, или тая сляпа пътека, беше по него време дотолкова тясна, щото двама души ако дойдеха наспоред, един от тях трябваше да падне долу в реката. Пътеката се намираше на самия бряг; из нея течеше порой вода. Падания и подхлъзвания бяха наред; един от другарите ни, Георги Апостолов, се капична чак долу в реката; ние щяхме да го заминем преспокойно, защото не го видяхме, когато падна, по причина на убийствената тъмнина, ако да не го чухме отпосле, като издаваше от реката болезнени степания. С големи мъки едвам можахме да го изтеглим двама с Икономова; мястото беше много стръмно. Той беше паднал на края в реката, гдето му се изгуби и револверът.

Страшна картина представляваше напреде ни разяреният Балкан, а най-много боазът! Шум и трясък се слушаше там надалеч, реката и другите многобройни долини, дошли от пороя, ехтяха ужасно, гласът на свирепия вълк се чуваше от дясна страна в урвата, небесната гръмотевица следваше и само когато се светнеше, можехме да съгледаме тук-там напредя си някои от високите върхове, които се издигаха над боаза.

Помолихме бай Стояна да се отбиеме малко в някоя от находящите се из боаза воденици, дордето попрестане дъждът, но старецът бе неумолим; той беше самовластен, господар сам на себе си, узнал бе в малко време, че между него и между нас нищо общо не може да има сред Хаинския боаз. Той не ни удостояваше даже с отговора си, а следваше да крачи напред, като че вървеше по тротоар, без да се стрепне даже.

— Вие уж се считате н’ам какви си; но доколкото можах да разбера, работата ви била много проста — говореше бай Стоян с назидателен тон, когато се бяхме спрели под един кичест бук да си починем на минута.

Старият ни водач искаше да каже с това, че сме били малко мекушави, не можем да вървим и пр. Той ни обясни, че три часа и половина имаме да вървим път, което място трябваше да вземем колкото е възможно по-скоро, защото реката, която има да газим на 4–5 места, щяла да дойде голяма, по причина на дъждовете. По негово предложение заловихме се един от друг изотзад, най-напред той, а най-подир Стамболов, който водеше коня, за да ие падаме уж, но и тая система на пътувание скоро ни показа, че има своите горчивини. Лошето беше това, че един като се подхлъзнеше да падне, цялата върволица изгубваше равновесие и политаше на земята.

Бай Стоян действително имал право да се бои от реката. Скоро тя дойде твърде голяма, щото едвам можахме да я прегазиме. Водата не ни хващаше и до колене, но по причина на силното течение мъчно се газеше.

След два часа вървене из боаза отбихме се на дясна страна в Балкана, гдето се падаше определеното ни място да отидем. Тук пътеката беше още по-лоша, която после малко съвсем се изгуби вече.

Докато бяхме още в реката, изпомежду ни само Стамболов не се покоряваше на бай Стояна; неговите уста не млъкваха.

— Когато един народ не обича свободата, то можеш ли да го принудиш за това насилствено? Лъжи, хвалби, голи обещания и нищо повече! Ходи, та се скитай сега по тия пустини, като Хамовото семе — говореше той не на нас, но така, сам на себе си, да си разпилей тъгите.

— Кажете на това хлапе да му не мели толкова устата — казваше бай Стоян, като се обръщаше наназад, понеже Стамболов, както казах, вървеше най-наподир с коня. — Не е сега време да се четат молитви.

След като превалихме вече една стръмна рътлина и се навалихме из една урва, гдето решително нищо не можеше вече да се види, по причина, че гъстите букове увеличаваха още повече тъмнината, бай Стоян ни каза да насядаме около един дънер, който представляваше величината на една манастирска бъчва.

— Успокойте се вече, момчета! Тук на това място и дяволът да дойде, не ще може да ни намери — прибави той и без да седне на минута поне да си почине, защото неговото изпечено по Балкана тяло нямаше нужда от подобни нежности, въздрасна нагоре по урвата като дива котка.

Покорни на заповедта му и петимни за отпочивка, ние попадахме на земята като полуубити и се свихме един до други. Трябва да знаете, че на това място, което беше върхът на планината, студът се увеличаваше още повече и че дъждът престана, а небето се изясни тук-там.

Дядо Стоян заплющя по урвата; скоро той домъкна около един конски товар дърва, покачи се на сухата хралупа, извади отвътре сушинка, насипа отгоре й малко барутец, запали най-напред прахан с голямото си огниво, което приличаше на совалка, и огънят пламна.

— Аз зная, че вие скоро ще изпозаспите, като напече огънят, но вардете се поне да не изгорите — каза дядо Стоян, като че да беше учил физиологията на съня.

И наистина той говореше право, не се измина половин час, и всичката дружина онемя около огъня, с изключение на бодрото старче, което, подпряно до дъба, надуваше своето късо чибуче. Тук, на това място, ние осъмнахме на другия ден; сега имахме възможност да разгледаме местността. Ние се намирахме между селата Хаинето и Дрента от северната страна на Балкана. Мястото се наричаше Татарската пътека. Ние бяхме в една урва, отгдето можехме да гледаме само противоположната урва, а друго нищо се не виждаше по причина на ниското място и на високите дървета, които стърчеха над главите ни. Измежду двете урви течеше река, на която слушахме само шума, а друго нищо се не виждаше.

Според разказванието на дяда Стояна, по тия места твърде начесто забикалял хайдушкият войвода Димитър Калъчлията. По онова време (преди 25 години) разходката по Балкана на независими хора дотолкова невинна се представлявала на турците, щото сам Димитър Калъчлията слизал в селата по големите празници на веселба и много пъти водел хорото сред село. Веднъж били изпратили да го преследват седем бюлюкбашии от разни градове, които навлезли донейда в Балкана, гдето бяхме ние, но после ги дострашало и се върнали. В това време прочутият Калъчлия пиел кафе с няколко души българи от потерята.

Смъкнахме се по-надолу до една канара, гдето трябваше да чакаме човека от селото. Конецът ни, който не можеше да върви вече оттука нататък по причина на местността, оставихме го вързан от едно дърво, по-горе, без никаква храна. Тук ние престояхме цял един ден, с надежда, че ще дойде човек от селото, който да остане при нас, а дядо Стоян да отиде със Стамболова за Търново. Напразно! И в тоя случай ние бяхме подиграни, както си предполагахме и от по-налред: хаинчени гледали само да се отърват от нас. От 700 души юнаци сега един не можеше да се намери, за да ни бъде водач само!

От стечението на такивато обстоятелства, т.е. лъжи, голи обещания, непостоянство и пр., които срещахме на всяка стъпка, куражът и пламенните въодушевления започваха да изчезват и у нас; а на тяхно място се появиха: униние, разочарование и малодушие. Не остана вече и що да се говори; никой не си отваряше устата да каже поне една думица за насърчение, понеже знаеше и усещаше, че никой няма да го повярва. Ако Велико Търново беше въстанало със своите смесени херои, то Хаинето, слава богу, не се намираше зад морето, следователно трябваше да чуеме досега. От Заара нямаше що да очакваме, защото не бе мъчно да си въобрази човек като какво щеше да бъде положението в тоя град после нашето излязвание: затваряние на младите, интриги на чорбаджиите, бой, претърсвание на къщи и пр.

По тая причина наместо въображаеми планове за нападение, паление и н’ам що си още, ставаха помежду ни предложения, накъде трябва да вървим, за да избегнем строгостта на правителството. Първият бе Стамболов, който предложи, че ще си вземе очите към Търново, отгдето ще си търси леснината да се вмъкне в благословената Румъния. Георги Икономов поиска да отиде с него, но Стамболов не го прие, защото първият от тях беше с европейска шапка, а последният, Стамболов, с потури и скъсан калпак. Той беше се приготвил още от село с тая форма, понеже се готвеше да пътува за Търново, както казах.

После малко Стамболов замина за Търново с бай Стояна, който щеше да го изведе само до пътя, който води в с. Дрента. Липсуванието на Стамболова изпомежду ни в такава критическа минута още повече увеличи нашето отчайвание. Бай Стоян се забави много повече, отколкото трябваше, в изпращанието на пътника; наближаваше да се мръкне, а него нямаше още. Ние започнахме да се безпокоим, че може би и той да ни остави, защото в такъв случай трябваше да се считаме вече за изгубени, не че щяха да ни избият турците, а така просто щяхме да измрем из Балкана от глад, понеже невъзможно бе да намерим изхода. Но верният дядо Стоян едва ли помисляше подобно нещо. Ние чухме ангелския му глас още отдалеч, когато той се кашляше през гората, знак хайдушки, за да ни предизвести да не би да стане някой сакатлък. Неговото появявание ни посъживи малко нещо. В знак на признателност за неговата честност ние му подарихме един нож и една пушка, които той горделиво накачи по себе си.

VII

Маенето ни из Балкана нямаше никаква цел; затова решихме да се върнем пак в с. Хаине, да се преоблечем в селски дрехи и докато не са се разшавали още турците, да си търси всеки селямета на главата, накъдето му видят очите. Когато на тръгвание отидохме да си вземем сиромашкия кон, който не беше ял от три дена, видяхме, че дървото, от което го бяхме вързали, беше обелено цяло-целеничко в корена, докъдето можал да досегне със зъбите си! Горкото животно, и нему било писано да пострада за българската свобода!…

След четири часа, в полунощ, ние се свивахме до един плет край селото Хаине, гдето беше ни оставил бай Стоян да го чакаме, докато той отиде в селото да ни донесе селски дрехи или да доведе при нас дяда Никола, за да ни даде някои наставления, като стар и патил хайдутин. Върховете на Балкана изново се покриха в мъгла, притъмня, както и в по-преднята нощ, и дъждът се оправи да вали. Чакахме час, чакахме два, ни бай Стоян се връща, ни дядо Никола се явява. Твърде възможно бе да са хванали турците и двамата, едина още през деня, а другия, като си е влязвал в селото. Сега оставаше ред само за нас… Всяко лайвание на селското куче пробуждаше у нас хиляди предчувствия, съпрежени повечето със съществуванието на душицата…

— А бе, момчета, какво е това от вас? Вие сте намислили и нас да погубите, и селото ни да изгорите, с децата заедно — викаше запъхтяно дядо Никола още отдалеч, щом се приближи до нас, придружен от бай Стояна. — Знаете ли вие, че селото гори на огън? Откакто сте заминали за Балкана, два пъти ми бастисваха къщата селският мухтарин и няколко турци, за да търсят вас.

Дядо Никола ни обвиняваше, че не сме почакали още един-два дена на Балкана, гдето нямало никаква опасност както за нас, така и за селото. Сега той се чудеше накъде да ни скрие, понеже нямаше там наблизо, освен пак Балкана, друго гористо място, гдето да можем да се криеме. В село бе невъзможно да влезем втори път, според както уверяваше той. Хляб даже не посмеял да ни вземе от къщата си, защото турците на всичко обръщали внимание. По съветите на същия дядо Никола тая нощ ние трябваше да отидем в една малка корийка, изходяща се на един и половина час разстояние от селото надолу, оттатък р. Тунджа, гдето на другия ден той щял да заобиколи с няколко души, уж че дошли да ловят риба, и по тоя начин, ако успеят, ще донесат селски дрехи за тримата ни другари, за Икономова и за мене по един чифт обуща, понеже дрехите ни бяха униформа от железницата, позната по тия места от всичките турци за неприкосновена, и по малко хляб. На това място, по причина на ослепителната тъмнина, един от другарите ме удари толкова силно с устата на пушката си, без да ще, щото кръвта рукна на часа и едната ми вежда повисна като конска устна.

Тръгнахме за гореказаната корийка, заедно с дядо Никола и бай Стояна. Пушките си оставихме до плета, пак по съветите на опитните хора, които тия щяха да приберат на връщане; останахме само с револверите. Пътят ни за корийката предстоеше през нивята и угарите. От силните дъждове те бяха се разкаляли до такава степен, щото краката ни потъваха до кичиците и чернопръстната кал, размесена с трева, лепеше се на големи топачи по краката ни. Мъките бяха от естество на ония, които не можат да се опишат.

Къде среднощ стигнахме левия бряг на р. Тунджа, която трябваше да прегазим; тя не беше такава бистра и скромна, каквато я видяхме преди два деня между Хаинето и Елхово. Силните порои бяха изменили и цвета, и величината й; мътна като боза, тя буйствуваше из своето легло и носеше по гладката си повърхност различни вещества: дървета, тръне и коренаци, които определяха бързината й. Не отведнъж се решихме ние да турим крак в тая дебела маса вода, която ни се показваше още по-страшна по причина на тъмната нощ. И как да не бъде страшна? Чуваш напреде си нещо, че хучи и клокочи, виждаш само на две-три крачки разстояние, че нещо се движи като черно валмо, и нищо повече. Дали напредя ни на това място, гдето щяхме да газиме, нямаше някой завой, някой дълбок вир или други лошави места, съществующи и в най-малките речички — за нас бе положително неизвестно.

— Няма време за маение, в селото огън гори; хайде по-скоро нагазвайте, да се върнеме и ние — викаше дядо Никола с повелителен тон и с по-голям кураж, отколкото като бяхме на къщата му.

Ние се колебаехме; някои от другарите нагазиха докъде колене, но пак се връщаха назад, като казваха: „Силно влече.“

— Ех, момчета, а че пак момчета! — каза сърдито бай Стоян и след като се прекръсти, което показваше, че и той не е свободен от нашата болест — страха, — защото българинът се кръсти и се моли само кога загърми, нагази с дрехите си е буйната и мътна Тунджа.

Ние го последвахме така също неразсъблечени. Най-дълбоките места на реката ни хванаха до пояса. И това беше доволно в една балканска река с бързо течение и камъци, но мястото, т.е. гечитът, беше много добър. Не даром имахме за преводачи двама хайдути, които по своята опитност знаеха мястото из околността на всяко камъче. Дядо Никола, който остана на другия бряг с коня ни, не се виждаше вече. Като наближихме края на реката, бай Стоян се завърна пак назад, а ние излязохме на десния тунджански бряг здраво и читаво, изтегнали от вода, която шуркаше от дрехите ни.

Оттук нататък се захващаше вече корията, за която се бяхме отправили. Най-напред се погрижихме да намерим някое възвишено място в тая местност, за да прекараме ужасната нощ, защото в равните места по причини на силния дъжд течеше вода. Погрижихме се да си стъкнем огнец, за да си свестим кочанясалите членове, но това бе невъзможно, по причина, че тук не се намираше сушинка, както това става в Балкана, гдето големите букови хралупи са неизчерпаемо съкровище.

Никой път няма да забравя аз тая страшна есенна нощ. Тя ни се стори, че не е 12–13 часа, но цяла година. През всичката нощ никой изпомежду ни не затвори очи. Свихме се под един сипей, впити един до други, уж за по-топло, но скоро краката ни се вдървиха от студ; всички треперехме еднообразно, като по правила, а студената лапавица продължаваше да шиба по храстовите листи. Ако се спирахме на едно място, още повече измръзнахме, а ако станехме да ходим, удряше ни на сън. В нищо нямаше спокойствие!

Съмна се по едно време и ние полюбопитствахме да разгледаме своето привременно жилище, защото божият ден беше за нас по-страшен и от нощта. Местността обаче не представляваше ония условия, каквито нам трябваха. Освен че корията беше много рядка, така също както Глуханската, съществуваха още извътре много пътища и пътеки, всичките наши неприятели; нямаше ни буйна папрат, ни съборени от бурята дървета, ни зъбести канари, нямаше място, гдето да не бе стъпил човечески крак. Тия несгодности отчаяха още повече дружината; опасността ставаше очевидна, тя се виждаше напредя ни във всичката своя голота.

По следствие на това, ние се съгласихме двама с Икономова да се откажем от съмнителната защита на тая кория и от помощта на дяда Никола, която той се обеща да принесе тоя същия ден, което така също беше още въпрос. Нашият план се състоеше в това: да тръгнем още на часа за Нова Загора (5½ часа), гдето началникът на станцията при железницата беше българин, Ив. Цанков, познат по своята честност и патриотизъм, за когото вярвахме, че ще да ни приеме и изпрати с трена към Одрин или Цариград, още повече, че той ни познаваше кои сме и каква работа вършехме. За това трудно пътувание до Нова Загора се облягахме само на една гаранция, а именно на компанската униформа, с изключение само на цървулите и белите навуща, които не подхождаха на сините жакети от Хиршовата компания.

Казвам трудно пътувание, защото гнетът на тескеретата, чрез който османската държава се мъчеше да запази своето съществувание, както правят това същото и много други тирански държави с християнски господари, беше в своята цветуща сила. Между две села от два-три часа разстояние невъзможно бе да се пропътува без пъстрото тескере; освен беклемите, тия разбойнически учреждения, освен необузданите заптиета, всяка друга краста, която носеше шарена чалма, имаше право да пита за тескере.

Това свое решение ние не забавихме да съобщим още на часа и на останалите си окаяни другари, като им казахме в същото време, че можем да вземем със себе си един-двама души, за които ще казваме, ако би да ни попита някой по пътя, че са наши работници, т.е. от железницата. Тия не одобриха нашия план, който намериха твърде смел — по тая причина никой не пожела да ни придружи.

— Ние ще да се върнем пак на своето родно място и ако има да се мре, то там желаем да измреме, при своите деца — отговори Никола Райнов, след като изпусна от шестдесятгодишните си гърди силна въздишка.

— Аз виждам своето спасение само при някой европейски консул, преимуществено при руския, затова ще тегля към Бургас — прибави Георги Апостолов.

— А ние желаем да измрем по-добре на бесилницата в някой град, отколкото да ни избият мърцина19 тука в това пусто място — отговори Икономов и след като се опростихме за последен път с всичките си другари, тръгнахме само двама с Икономова. Най-напред ни предстоеше да прегазим втори път р. Тунджа. Тя беше дошла, но не значително, така щото преминахме свободно, разбира се, пак непреоблечени. Важното бе, че към коя страна трябваше ние сега да вървиме, когато наоколо не само че нямаше никакви следи от път или пътека, но не знаехме и накъде се намира изток или запад, защото гъста мъгла бе се спуснала още заранта, като се съмна. За най-благоразумно намерихме да тръгнеме по течението на Тунджа, която има посока към Нова Загора. Мястото, през което пътувахме, беше нивя и угари; тия се бяха разкиснали по причина на дъждовете като масло, затова, колкото и да вървяхме бързо, не ни спореше.

Подир един час вървене изпречи се напреде ни един път, доволно работен; ние го хванахме безсъзнателно, с надежда, че ще да срещнем някои пътници, които ще да ни насочат на правия ни път. И действително, не след дълго време примерджиха се насреща ни в мъглата три-четири предмета, които идеха насреща ни. Можахме да ги познаем, докато бяха още на далечно разстояние, че са турци.

Другарят ми поиска да кривнем от пътя, за да не се срещнем с тях, но аз са не съгласих, защото в такъв случай давахме им сериозни причини да ни заподозрат още повече.

След обикновеното урола (на добър час) един от тях ни попита кои сме и отгде идем.

— Отиваме на Ени-Заара, гдето служим на станцията, но като се връщахме от Казанлък, счупи ни се колата и ние тръгнахме по крака, па изгубихме пътя, като отивахме на едно село, и най-после решихме да си отидем по крака — казахме ние.

— Но вие и сега не сте в правия път, защото наместо в Н. Загора отивате в Сливен — отговори един от тях, а другарите му не снемаха очи от нас, понеже не изглеждахме твърде благоприлично.

— Стига си ги зяпал бе, хей, диване с диване — възрази сърдито един от четиримата души турци спрямо другаря си, който ни обясняваше на коя страна се намира н.-загорският път. — Не се ли усещаш, че тия ни лъжат? — прибави той. — Потъналите им в кал дрехи показват, че тия са пътували цяла нощ кой знае откъде.

Всяко оправдание беше излишно. Благодарение на Хиршовата униформа тия турци, които бяха въоръжени от краката до главата, не си позволиха да ни закачат. Като се затулихме вече от тях, такъв вървеж ударихме, щото с кон да ни гонеше някой, мъчно можеше да ни достигне. Ние се бояхме, че щом турците стигнат в Хаинето, ще се отвори дума за нас. Докато пристигнем до турското село Чанакчий, жива душа не срещнахме по пътя по причина на лошото време. Понеже 24 часа се изминуваха вече, откакто не бяхме турили в устата си хляб, принудихме се да се отбием на голямата воденица, която е близо до селото от долна страна, за да си изискаме малко ядение.

Повече от петдесят души селяни, турци и българи, имаше на тая воденица, дошли да си мелят брашното. Тия ни заобиколиха, като влязахме вътре, и с голямо любопитство започнаха да ни заничат. Ние им разправяхме хала си, т.е. че ни се счупила талигата и сме изгубили пътя, за което и те съжаляваха. Няколко души турци се завзеха даже да ни правят цигари, понеже ръцете ни бяха измокрени до костите; повечето чест се отдаваше за униформата; може би и на съмнителната ни народност, защото, като следвахме да говорим само на турски, мислеха ни, че не сме българи, което предположение, за да усилим още повече, заплатихме щедро на ония лица, които ни даваха по малко тютюн. Името българин нищо не чинеше по това време.

Хляб обаче не можаха да ни намерят, за което ни се извиниха твърде учтиво. Беше рамазан, както казах по-горе, а турците говеят през тоя месец. Млад един българин, който стоеше наред с турците и мълчешката гледаше повечето на белите ни навуща, отколкото на сините ни шапки, направи ни знак с очите си да излезем навън. Повече обяснения не бяха нужни. Като се отдалечихме на 20–30 крачки разстояние от воденицата, същият тоя млад българин ни изпревари от долня страна и след като ни каза да се не боим, защото никой не можал да ни разбере що сме за хора, извади изпод абата си една топла пята, която ми подаде в ръцете.

— Бързайте само колкото е възможно по-скоро и нищо повече — прибави той.

Тоя ангел-хранител, постъпката на когото не можахме да си обясним, поискахме да го възнаградим с един бешлик; но той се отказа благородно от тая не твърде малка награда в турско време, като каза, че нам трябвало повече пари.

Не топла пита хляб, не бо’зна какви си почести, не праведни оценения на трудовете, но две само думици, изказани съчувствено от другиго, са в състояние да оживят полуубитото същество и дълго време да подкрепят неговото съществувание. Постъпката на тоя благороден селянин до такава степен ни насърчи, щото ние крачехме бодро, упоени от радост, като да беше настанал конецът на всичките по-нататъшни опасности…

Ние бързахме да достигнем полите на Средня гора, защото само под нейните ниски дървенца можехме да се считаме за безопасни. Вечерта мислехме да пренощуваме в с. Кортен у някого си Стоянчо Георгев, роднина на другаря ми Икономова, когото щяхме и да задължим да ни снабди с някои потребности, а най-повече с обуща, защото в Нова Загора бе невъзможно да стъпим с белите навуща.

Като навлизахме в Средня гора, оставихме правия път и тръгнахме из слепите хайдушки пътеки, които Икономов познаваше много добре, както линията на Хиршовата железница. Дъждът не преставаше още да вали.

На пътя се срещнахме с един габровченин, който ни разказа, че миналата нощ в с. Елхово нападнали 300 души комити, които правили бой с турците.20 Ние се спогледахме с Икономова и помислихме, че тия 300 души не са други никои освен нашата четица, състояща се от девят души, която премина през това село вечерта на 17 септември. Така или инак, но хитрият габровченин не можа да се стърпи от да не покаже, че ни познава що сме за хора. „Бог да ви е на помощ!“ — каза той и бутна коня си.

VIII

Видело беше още, когато ние потеглихме да влезем в Кортен, голямо българско село, на един и половина час разстояние от Н. Загора. Ако беше останало на нас, щяхме да се бавим из треволигата, докато се мръкне добре, но пъдаринът на лозята, който така също излезе другар на Икономова по „стария занаят“, посочи ни един път през нивята, отгдето свободно можехме да влезем в селото, без да ни види някой. Колкото и да се прахме и измивахме на чешмата, все пак можеше да се познае по дрехите ни, че не сме чисти хора.

В къщата на Стоянча намерихме само майка му, баба Георгевица, стара жена на 50-55-годишна възраст. Тя стоеше навън в сайвана и спокойно си предеше на фурката. С първо виждание още можа тя да познае своя роднина, когото изглеждаше внимателно от краката до главата и като че се боеше да му отговори, преди да го разгледа.

— Хем, Георги, да ти кажа ли аз тебе правото? Махвайте се от къщата ми, докато е още рано — извика сърдито баба Георгевица наместо „добри дошли“ и челото й стана по-бръчкаво.

— Ние идем от железницата, гдето сме на служба, лельо, бъди спокойна — отговори Икономов.

— Казвам ви с добро: излезте от къщата ми, която е горяла вече един път — бъбреше още по-сърдито старата жена. — Знам аз каква е твоята железница — прибави тя, като се обърна към Георгия, — шумата!

Тук съм длъжен да ви кажа, че баба Георгевица беше опитна жена, затуй можа да ни познае от един път по каква работа сме ходили. Балканските юнаци тя ги познаваше само от песни и приказнички, но много пъти беше ги приемала на къщата си ни в туй, ни в онуй време, прала им е кирливите ризи, крила ги е и пр. А гдето казваше, че „къщата й изгоряла един път“, беше в пълното си право: мъжът й, за давание прибежище на хитовци и други още юнаци, гниеше от 14 години в Одринския затвор.

Синът й Стоенчо, който отсъствуваше от по-напред, дойде и ни свари, като се карахме с майка му. Той ни прие по-учтиво, каза на майка си да млъкне, защото не тя, а той заповяда в къщи, покани ни вътре в една стая; но ръцете му не преставаха да треперят, беше явно като ясния ден, че и той се безпокои вътрешно, а мъжкото му самолюбие не му позволяваше да ни каже правото.

Доволно беше, че ние се сещахме каква е работата. Затова побързахме да ни сложат да ядеме, а Стоенча задължихме да намери два чифта обуща, кундури или калеври, за да тръгнем още нея вечер за Нова Загора.

Стоенчо отиде да търси обуща при селския учител, а ние седнахме да ядеме. Баба Георгевица не преставаше отвън да чете молитви; ние слушахме свободно, когато тя нареждаше: „Изгоряхме, боже, отидохме!… Само една рожба си имах, но и нея ще ми отнемат тия капасъзи!… Из цялото село се говори вече, че двама непознати вървели към нашата къща…“ Колкото и да нямаше човек апетит за ядение, горните думл бяха в състояние да го накарат да му се разяде.

Обущата, които Стоенчо ни донесе после малко, приличаха повечето на суха пастърма, отколкото на калеври. Те бяха смазани и спитени, сухи и окърпени, яма върху яма. Посчукахме ги оттук-оттам, понамокрихме ги и где се закачили на пръстите ни, где не, колкото да се не каже, че сме боси — излязахме из селото часа към 11½ по турски вечерта, като казахме на Стоенча, че отиваме не за Нова Загора, но за Сливен.

Казах, че разстоянието от Кортен до града е един час и половина, най-много два; но ние едвам можахме да го вземем за четири и половина часа. Причините на това бяха много. Първо, че Новозагорското поле е прочуто със своята лепкава кал и, второ, че нашите прокопсани пантофи стояха на краката ни като букаи. Докато влезем в града, гьонът на единия Икономов пантоф се отпра съвсем, а на моите носовете зяпнаха като на ахтопод устата. Ние влязахме боси в града и макар часът да беше минал двата (до него време турците позволяваха да се ходи без фенер), по причина на европейското ни облекло никой не ни закачи.

Между града и станцията срещнахме случайно на пътя бъдещия си благодетел Цанкова. Той ни отрупа със стотина въпроси за новини от Заара и Сливен, каза ни, че според достоверни слухове всичките младежи от първия град били затворени от правителството, и пр. Ние се престорихме, че не знаем нищо, защото с него заедно вървеше един странен; казахме само, че желаеме да се срещнем с него после на станцията, гдето и отидохме да го чакаме.

Служащите на станцията, от които мнозина имаше да ни познават, не бяха си легнали още. Разбира се, че нашето появявание при тях с хубавите пантофи не щеше да им произведе добро впечатление, а най-важното бе и това, че при тях имаше и няколко жандарми, пазители на станцията. По тая причина ние се примъкнахме полекичка, поотминахме станцията и отидохме измежду вагоните да чакаме, дордето се завърне Цанков. Злочестият човек нигде не може да се скрие от преследванието на горчивата съдба. Една жена, която, вижда се работата, че е стояла на прозорците, можала да ни съгледа и като помислила, че не сме добри хора, вдигна врявата:

— Василе! Заптии! Вижте що са за хора навън, които обикалят покрай мазата и хамбарите…

И Васил, и заптиите, и други още работници на минутата изхвръкнаха навън.

После няколко минути ние вече бяхме в осветената стая за пасажерите, заобиколени от любопитните.

— А защо не влязохте при нас? — попита един от тях. — Дава не сте някои чужденци: хора от същата железница?

Ние мигахме напредя им като куче във воденица. Докато постоим няколко минути, водата от дрехите ни потече по дъските и образува вадички; от друга страна, кралимарковските калеври ни придаваха по-голям блясък; благодарение обаче на калта, тяхната форма не можеше да се види дотолкова. Заптиите само мълчаха; те ни изглеждаха под вежди и преспокойно надуваха своите пъстри чибуци. Турска работа!

Завърна се по едно време Цанков и ни повика да отидем при него на горния етаж. Когато другарят ми се качеше нагоре ло стълбите, върху които пантофите му правеха продълговати дъмги от кал, жената на Цанкова го размерваше изподир, а после се обърна към слугата, когото питаше: „Кои са тия цигани, които ми омискиниха къщата?“

Както си мислехме, така и се случи. Цанков се намеси в участието на нашата съдба. Той ни снабди с по някоя пара, даде ни по един чифт прилични пантофи и се обеща да ни качи на трена на другия ден, без да позволи на заптиите да ни питат за тескерета.

Икономов замина благополучно за Цариград, а аз останах най-напред на Търново-Сеймен, като мислех, че ще сполуча пак да си взема службата. Освен това не ми се искаше да отида в Румъния, за която бях си съставил понятие, че е кюп, в който твърде лесно се претопяват народностите. Благополучното преминувание на Икономова за Одрин се дължи на двама наши приятели, К. Теодоров, кондуктор на трена, и Утини, макинистът, родом славянин. Тия туриха Икономова в тентата (място, гдето стои водата за машината) и той бе длъжен да престои във водата цял-целеничък чак до Одрин, само с главата навън. Между другите българи по железницата, които спасиха мнозина въстаници, първо място завземаше К. Теодоров, който е спасил мнозина от въжето. Зная още едно лице, Манол, с една ръка, служащ на одринската станция, така също приятел на въстаниците.

Но това бе невъзможно, т.е. да остана на Сеймен, защото всичките бяха се изучили накъде съм отсъствувал; и приятели, и неприятели бягаха от мен като от чумата. На втория ден от пристиганието ми на Сеймен получих записка от Стефан Чифутина, с която ме викаше да отида да се видим в селото. Тоя сиромах, който беше от мене повече компрометиран, защото имаше работа със селяните, на които се считаше като главатар, намерих го в дюгена на Господина, скрит долу в мазата между бъчовите заедно с Димча (тоже из Заара). Той потвърди слуха, че като не можал да развали моста на Сеймен, отправил се със 105 души въстаници към Заара, гдето, като не можал да ни намери, тръгнал към Хаинето да ни търси, заедно с четата си. На с. Елхово, гдето турците се усетили, че е излязла тая чета, направили засада близо до селото, която четата видяла от по-напред и взела нужните мерки. Според уверяванието на Стефана и на Димча, от българската чета се наранил само един поборник, а от турците, които излезли от засадата си, паднали убити няколко души. После това произшествие гладната чета се отказала да върви вече напред. Момчетата се разпръснали кой накъдето види по Средня гора; едни от тях избили многобройните турски потери, други се хванали живи, а трети успели да избягат, които наскоро щели да се хванат, защото правителството пипало деятелно.

— С големи молби приятелят Господин склони да ни отстъпи мазата си за два-три деня, но тая заран той ни каза да си търсим вече леснината, защото селяните захванали да му подмятат думи — прибави Стефан. — Не зная какво ще да се прави.

Аз отговорих на двамата си едномисленици, че не можа им помогна в нищо, и ги оставих на съдбата им в тъмната миризлива маза.

Стефан Гергюв Чифутинът е родом от Стара Загора. Той беше на възраст около на 28 години, синеок, с малки руси мустачки, коса и брада тоже руси, по занаятие хлебарин, с което се занимаваше в селото Сеймен, гдето държеше и фурна. Чифутин го наричаха, защото свободно говореше еврейския язик. Стефан беше един от честните и предадени хора на революционерний комитет. Често той дохождаше от Сеймен на станцията и в селото Търново, с кош на гърба, пълен с хляб, а между хлябовете в. „Независимост“ или друга някоя брошура от Л. Каравелов, които той раздаваше по другите работници, „да учат словото божие“, според както се изразяваше той сам.

С тия няколко думи поисках аз да запозная читателите със скромния хлебарин Стефан Чифутов, защото той не е вече между живите. Той издъхна на въжето пролетта през 1876 година, когато се дигна Панагюрското въстание, в град Одрин върху моста, а тялото му се хвърлило в Марица!…

Слухът, че в Стара Загора за затворени всички млади и развити хора, всеки ден се потвърждаваше. Според едни числото на затворниците излизало 800 — 1000 души, според други — 2000, а според турския източник, който никак се не церемони с нулите — 5000 души. На основание на тия слухове аз отидох в Одрин, за да се отдалеча от Заара и да забавя за няколко деня хващанието си, понеже там не ме познаваха дотолкова. Навсякъде турците бяха наежени от заарското събитие; преглежданието на тескеретата се извършваше с най-голяма строгост; ония пътници, които се кажеха, че са от Заара, нищо не можеше да ги гарантира, от да не посетят затвора.

Очевидци разказват, че когато се получило известие в Узунджовския панаир, че в Заара станали комитетите, всичките дюгени се затворили всеки бързал и се приготовлявал да бяга, а мнозина от заарските търговци били арестувани още там. Факт е и това, че тоя прочут панаир, който е събирал търговци от четиритех страни на Отоманската империя, па даже от Немско, Сърбия и Румъния, комерческата му звезда угасна безвъзвратно същата тая година (1875), по Заарското въстание, който факт като да предизвестяваше с това паданието на турското царство.

Както в Сеймен, така и в Одрин, между приятелите, някогашни едномисленици, и мене беше минала черна котка. Ходих ден, ходих два — никой не ти подава братска ръка, всеки бърза, всеки има работа, бил подозрян и нам що си още, като че да имаше на челото ми написано „Съучастник в Заарското въстание“. Деня се присламчах тук-таме, гдето завърна, а нощно време гълтах богато чистия въздух върху сланата под черниците покрай Марица; братското съчувствие и святото дело в Стара Загора бяха нанесли последен удар на скромната ми кесийка, щото не бе останало и за насъщния. Срещнах се с един приятел на станцията, от категорията на „учените“ и многоглаголствующи, на име Петър Станчев (из Търново), който беше по едно време учител в Одрин и когото Стамболов ми препоръчваше за отчаян патриот. Та и аз се бях срещал с него по-напред. Той не жалеше ни думи, ни високи фрази, ни възклицания, когато говорехме за бъдещото движение. „Огън и меч! Ето где е нашето спасение.“ — казваше тоя симпатичен момък.

„Ето човек, който ще да ме чуе и ще да вземе живо участие в моето положение“ — си помислих аз и гордо, като неотдавнашен бунтовник, застанах напредя му.

— Поздравява те приятелят ви Стамболов, когото виждах в Стара Загора — казах аз най-напред, което беше като предисловие на последующето: „Дай ми някоя пара“, „Помогни ми да се скрия“.

— Засега сбогом… Човек ме чака — отговори някогашният горещ патриот и си подаде ръката, в която като да държеше лед.

После няколко минути само шумът на колата се чуваше, с която той отстъпи към града.

Трябваше да се потърси някой от неблагоразумните, от ония, които не знаят каймета ни на парата, ни на живота, ни на златното бъдеще. За такъв аз намерих Петър Стайков, родом от Карлово, службаш на жележницата и обесен на Пловдивския мост по-после, нещо, което показва неговата непрактичност. Петър държеше квартира на Караагач при Одрин, гдето се завръщаше само през деня. В тая нова квартира, гдето имаше само една стара баба, гъркиня, той ме заведе да стоя с такова условие, че ще да се престоря на болен и ще лежа постоянно, без да се подавам вън из вратата, а хляб ще да ми доставя той скрито, по няколко пити, които ще крия под дрехите си. Три деня прекарах аз в къщата на тая баба, която никога не можа да ме види като ям, и напълно вярваше, че действително съм болен. Един път ме свари, като се боря със стомната за вода.

— Чакай, синко, ти какво направи! — извика тя и се впусна да вземе от ръцете ми зеления бърдук. — Три деня става, как не си турил нищо в устата си, а пиеш вода!

Между това работите, наместо да се оправят, от ден на ден вземаха по-страшни размери. Българите изгубиха всякакво доверие към правителството, т.е. изгубиха и оная лицемерна преданост, която до това време се крепеше криво-ляво. Затваряния и преследвания се почнаха навсякъде; обири, нападения и всякакъв род хищничества от страна на турското население се подигаха против ненавистната рая, „комита“, пред които турското правителство затваряше очи. От Стара Загора пристигнаха обезпокоителни слухове от заптийски източник, че жива душа няма свободна в тоя немирен град: всички били затворени. За няколко дена съобщенията с тоя град бяха прекъсани, защото никой не смееше да отиде за там освен заптиите.

Полицията в Одрин правеше и нощта на ден. На станцията бяха докарани около стотина жандарми с разни ефендета и кетипи, които прецеждаха пътниците през ключова дупка, идели тия откъдето и да е. Разбира се, че в тоя случай най-голямото предпочитание се отдаваше на българина. Така или инак, но, от една страна, цензът на българщината растеше значително в това време; тия бяха хероите на деня.

Пред вид на тая опасност аз намислих да изляза от Одрин и да потърся другаде спасение. Понеже в други отдалечени градове, гдето нямаше железница, невъзможно бе да се отиде без тескере, реших да си опитам щастието при друг един приятел. Ради Иванов, началник на харманлийската станция, която е втора станция на железницата от Одрин към Пловдив. Него аз щех да моля или да ме скрие в станцията, или пък да ме снабди с някое тескере.

За тая цел излязах една заран на одринската станция, докато не беше тръгнал още тренът за Харманлий. Едно, че нямах дребосък да си купя билет, друго препятствие беше и това, че който влезеше в салона, гдето се продават билетите, искаше му се тескере. Докато се оглеждах наоколо си, като заек, кой ще посегне да ме хване, кой ще ме попита за името ми, обади се отзаде ми един ангелски глас: „Не желаеш ли да пътуваш за някъде, да те препоръчам на приятелите от трена безплатно и без да ти се случи нещо?“…

Човекът, който ми говореше това, бе кондукторът К. Теодоров, българин, служащ на железницата, който знаеше положението ми. Предварително аз не бях му говорил нищо, но за човек благороден, който желае да помогне на своя брат, не е нужно дълго и широко обяснение: страждающият се познава по много външни признаци.

— А ако дойдат да те хващат оттука, то няма да допуснем да стане работата въпрос — говореше ми после два часа приятелят Ради Иванов, на Харманлий, който ме прие по начин съвсем рицарски. — В такъв случай ние ще вземем по един револвер, ще да се прегърнем и ще се убием един други, като всички съзаклетници… Можеш да останеш при мене в станцията не за няколко деня, но за цяла година, ако обичаш — прибави той.

IX

И така Заарското въстание се свърши, без да замирише на барут. Това аз казвам само за нашата чета, т.е. четата, която се състоеше от главатарите на въстанието и от по-първите заарски интелигенти. Дотука, може да се каже, аз разказах, доколкото ми беше това възможно, най-важните събития от това въстание. Хайдете сега да се повърнем в Стара Загора и да видим що там става после 16 септември, когато ние се простихме с тоя град от Чадър могила.

Най-напред съм длъжен да кажа това, че старозагорският затвор дошел тесен за заподозрените и набедени комити. Когато се изпълнил вече затворът, правителството разпоредило да натъпчат останалите затворници в старото здание, наречено Безистенът. Тия последните възлизаха на брой около 800–900 души; в тяхното число влизаха и истинските бунтовници, и благоразумните, и учените, селяни, граждани и пр. Правителството не правеше разлика между поп Ивана, който не искаше да ни причасти, и между Господин Михайловски, който ни излъга, преди да излезем.

Лицето, което най-много способствувало да се увеличи числото на затворниците, беше Андрей Момчев, един от съзаклетниците, когото бяхме изпратили още от Заара да дигне селяните от Обруклий. Когато той дошел с тях край града вечерта на 16 септември и не намерил никого, събул се бос и влязъл в града, за да разбере каква е работата, като се отправил да ни търси в къщата на Михал Жеков. По улиците обаче турската патраула сполучила да го хване. Андрей Момчев излезе човек със слаба натура. Два-три шамара и няколко заплашвания от страна на ефендетата предразположили го да изкаже всичко онова, за което е бил влязъл в града и което е знаел от по-напред. Той предаде всички ония работници, не само ония, които познаваше лично, но и други странни лица из други градове, за които беше слушал да се приказва. Така например Тома Кърджиев, когото той не беше виждал в лицето, но беше чувал само името му от Стамболова и мене, предаде го, без да го пита някой познава ли той Кърджиева. Тоя последният, вързан, от Русчук биде докаран по крака в Стара Загора. Ако някой от затворниците се помъчеше да откаже нещо пред изпитателната комисия, то Андрей Момчев се намираше напредя му и говореше противното. За своите предателски заслуги Андрей Момчев се изпрати в Цариград, гдето по милостта на валиде-султан биде поместен в едно училище, заедно с другаря си, така също предател, Димитър хаджи Генчев.

Тук му е мястото да спомена, че в качеството си на предатели на Заарското въстание послужиха още хаджи Господин Славов, Сава хаджи Тодоров, хаджи Андон Митов и др. Щом ние излязохме из града на 16 септември, тия верноподани мъже се отправили при каймакамина, комуто, като направили ниско темане, съобщили му работата от игла до конец.

Всичките момчета, които излязоха с нас на Чадър могила и които се върнаха пак в града от Новата махала и от другаде, така също бяха хванати, с изключение на няколко други, за които ще говоря по-надолу.

Най-трагически свършиха своя живот братя Михал и Георги, които оставихме в с. Елхово в дома на Андроника, когато на 17 септември отивахме в Хаинето, заедно с Георги Кюмюра. След нашето заминувание стопанинът Андроник по разни съображения преместил тримата ни другари от къщата в плевницата си, отгдето Георги Кюмюрът избягал, а двамата братя останали там. На втория или на третия ден, не ми е известно добре, турската потеря подушила, че в плевницата на Андроника има скрити комити. Дали за това турците са се известили направо от Андроника, или от друго някое лице, така също остава тъмно. Във всеки случай работата не се е свършила без предателство и, по общо начало, предателят не е бил никой друг освен българин, защото турчинът, който е турил на кръста си нож и пищови, никой път няма да отиде да подслушва и подлизнича, неща, необходими в зачатието на всяко предателство. Така или инак, но около плевнята скоро се струпирали около стотина-двеста въоръжени башибозуци, които предложили на двете едноутробни жертви да се предадат. По-големият брат, Михал Жеков, отговорил от плевницата, че той е благодарен хиляди пъти да плюят на леша му, отколкото на лицето му. После тоя отговор насочените към плевницата пушки изгърмели, а плевницата била запалена на часа. Когато жаравата захванала да пада по главите на затворените, то по-малкият брат, Георги, поискал да направи това, което би направил всеки един на неговото място. Той поискал да излезе навън и да се предаде на потерята, наместо да изгори като червей в плевницата. Михал се престорил, че е съгласен на братовото си желание, но когато тоя последният посегнал да отвори вратата, Михал подигнал братски ръката си, надвесил револвера над братовата си глава и брат на брата се търколил в краката, потънал в кръв!…

Подир няколко минути след това страшно престъпление — брат брата убил, — понеже ставало невъзможно вече да се стои в пламналата плевница, която рискувала да се строполи, Михал се решил да излезе. Той прекрачил горещия още труп на брата си, отворил вратата и изскочил навън с револвер в едната ръка, а в другата с нож. Разбира се, че щом башибозуците го видели в това положение, изпразнили пушките си в гърдите му.

Братя Михал и Георги Жекови са родом от Стара Загора, както казах по-горе. И двамата са учили в родното си място. Първият от тях беше на възраст около на 28–30 години, ръст висок, с черни като смола мустаци, лице дълговато, очи черносветли и с доволно правилни черти на лицето. Той се занимаваше с търговия — с кожи и други местни произведения, — за която цел често ходеше в Одеса и Цариград.

Георги беше по-млад — на 22–23 години, — ръст среден, живо и пъргаво момче, грабово в лицето, с малки тънки мустачки, едвам наперили. Неговото занаятие беше скромен кундураджилък.

Останалите жертви на Заарското въстание са Стефан Чифутов, обесен в Одрин, както казах по-горе; бачо Колю Райнов, 60-годишен старец — обесен в Пловдив; Колю Ганчев, първият деятел на революционния комитет, и Господин Михайловски — обесени в родния си град Стара Загора, а Руси Клепалото (Аргоолу) — в Т. Пазарджик. Обесванието на тия мъченици, които бяха затворени от по-напред в Одрин, се извърши пролетта през 1876 год., когато се дигна Панагюрското въстание. Обесиха така също в Чирпан и Христа Бабата, който приготовляваше въстание в той град същата година.

Колю Райнов, когото ние оставихме в корията под с. Хаинето, хванали го още на втория ден заедно с другите му двама другари, Стойчо Петков и Бойчо Атанасов; а Г. Апостолов избягал в Румъния, заедно с дядо Никола из Хаинето. Избягаха така също Стамболов и Икономов в Румъния. Комисията, която беше изпратена от Цариград в Заара да съди въстаниците, въобще твърде снизходително погледна на работата. Това бе политиката на тогавашния велик везир Махмуд Недим паша. Повечето затворници се освободиха още в Стара Загора, а само до 50–60 души се изпратиха до Одрин, отгдето след няколко месеца освободиха повечето, в числото на които беше и нашият байрактар Койчо Георгев. Оставиха само главните подбудители, които и избесиха на пролетта.

Х

ШУМЕН. В същата тая нощ, когато нашият байряк се развяваше над Стара Загора, шумненската младеж поздравляваше Преславския балкан с бунтовническа песен. Както казах по-горе, революционерния комитет в Шумен, основан в 1873 година, беше един от най-добрите и деятелни, в лицето на Панайот Волов и Енчева (учители), а по-после на Кръстя Кючюка, на Ат. Стойкова и др. Тоя комитет броеше до 360 души членове, които си имаха вътрешен правилник, според който всеки член е бил длъжен да плаща веднъж в седмицата определено количество пари. Тия млади съзаклетници от знатния и историческия във военно отношение град Шумен дотолкова са били въодушевени и самоуверени в своето бъдеще значение, щото през 1874 година опитаха се да покажат и на дело своето политическо съществувание в работи, които не влизаха в кръга на тежите действия. Аз говоря тука за приключението, което шумненските младежи направиха с живущите там европейци, по причина че един френец поиска да се ожени за едно българско момиче от горня ръка, приключение, за което мнозина бидоха затворени от турското правителство в Русчук, което погледна на работата, както се следваше.

По време на Заарското въстание, т.е. през 1875 година, когато се реши да стане въстание по цяла България, в Шумен отидоха като апостоли Н. Обретенов и Иларион Драгостинов, за да приготвят въстание. Те направили събрание в дома на Ат. Стойков, гдето предложението се приело единодушно. Както навсякъде, така и тука, знатните войводи, на които буйната младеж гледала като на господ, не се стърпели от да не направят калпазанлък. Тия поискали от Илариона Драгосетинов да им издействува от комитета 1000 наполеона за разни обезпечения, без които пари казали, че никъде няма да си побутнат крака да отидат. Имената на тия войводи са: Димитър Николов, Спиридон Танев, Стоян Вичюв и Панчо Македонецът, от които само последният изпълнил местно своята дума, т.е. излязъл в гората, а другите се разсърдили, че не им се изпратили хилядата наполеона, които тия поискали от комитета за възнаграждение и не знаем що си още. Войводска шарлатания!

Между това приготовлението на честната младеж се продължавало енергично. Тия влезли в споразумение с мнозина турски солдати, които ги снабдявали с барут и готови фишеци; а един прокопсан турски офицер им продал от един път цели 300 оки барут. Много събрани, по-малко избрани. От толкова души излези от града навън повечето млади момчета по на 17–20 години. Войводите не само че не придружили неопитните хлапета, но тръгнали още из града да разубеждават ония, които се стягали да вървят, да не излязат, че не било още време, Сърбия и Русия нямали хабер.

Малката четица чакала до среднощ около града на определеното място, но като помислили, че останалите им другари може би да са ударили из други път, упътили се същата още нощ за с. Драгоево, гдето мислели да се съберат. Тук те се научили, че другарите им Иванчо Стефов и Захария Андреев, които излезли от по-напред, били хванати от правителството.

Втория ден тия прекарали в гората между Драгоево и Преслав; знамето покачили да се развява върху едно дърво, та дано можат да ги видят другарите им, но напусто. На другия ден се отправили през планината за едничкото в Герлово българско село Върбица.

Целта на четицата е била да може да се събере със Сливенската чета (?!) към Котленския балкан.

По причина на нямание водач, докато стигнат до Върбица, тия се скитали гладни без път по турските села из Герлово, а оръжията им и муницията били намокрени от дъжда. Скитали се по Върбица, ходили в Котел по Садовския балкан, губили се тук-там по планината и най-после в разстояние на няколко деня правителството усетило и изпратило потери, които успели да изловят по разни места нашите борци за свободата, които така също не успели, както и ние в Стара Загора, да изпразнят по една пушка. Както и да е, но и това беше един протест срещу турското правителство, много по-силен и на мястото си, отколкото стотина верноподанически махзари и адреси.

Последствие на това в Шумен турското правителство изпозатвори не само ония, които са били с пушка по гората, но и ония благоразумни крави, които се побоели да излязат.

От шумненските бунтовници турското правителство изпрати на вечно заточение в Азия следующите лица: Атанас Стойков, Атанас Жечев, Рафаил Мощев, Васил С. Далаков, Георги Николов, Тодор Маринов и Савулаки Петров.

ЧЕРВЕНА ВОДА. Това българско село, изходящо се на 2 ½ часа от Русчук, така също даде една четица или, по-добре, изпрати за голямото въстание уж във Велико Търново, все по това време (1875). Село Червена вода, на което жителите са пришълци откъм Търновско и Тревненско, бяха доста развити хора. За по-голямо тяхно щастие, преди две години беше се условил в селото им за учител нашият другар и член на тайния комитет Тома Кърджиев, на когото има да се дължи най-много за съставянието на тая четица. С встъпванието му още в това село той успя в късо време да състави комитет с помощта на двама патриоти-свещеници поп Кръстю и поп Стоян.

Понеже от гр. Русе не можеше да излезе самостоятелна чета, то колкото патриоти имаше готови от града, трябваше да отидат в Червена вода под разни предлози и хитрини. Тия последните организираше Н. Обретенов. Русенските патриоти били посрещнати с голяма радост от своите червеноводски братя-бунтовници. Тия последните, като видели, от една страна, че числото им се увеличава, а, от друга, че и мекушавите граждани били решени да набият из гората, още повече се въодушевили. Както в Стара Загора, така и тука всичките ръждясали железа, които имали каква-годе форма на оръжие, се изтрили и пречистили внимателно.

Между другите младежи из Русчук тук дошли още: Антон Данев, Велко Абаджиев, хаджи Петър Драгнев, Стоян Маджаров, Стати Попов, Атанас Узунов и пр. Тия донесли със себе си и знамето, което се приготовляваше в дома на баба Тонка от нейната дъщеря Петрана Обретенова.

Когато пристигнал и войводата на четата Върбан Юрданов, родом от Шумен, готовите юнаци трябвало да принесат клетва, че ще бъдат верни на своята мила родина. За чудо, тия се закълнали в черкова, по начин твърде тържествен. Доколкото ми е позната историята на новите български движения, не зная почти никъде, щото чета с байряк, с войвода и пр. да се е клела в черкова в село, в което не само че всички жители не бяха съгласни, но в което имаше и три враждебни елемента: турци, черкези и миролюбиви татари; а това не е малка дързост.

Байрякът бил внесен в божия храм; той бил предварително осветен от двамата патриоти-свещеници, на които споменах по-горе имената. Юнаците застанали под него гологлави, направили по три поклона и дали обещание, че ще да го пазят. Това било вечер. Навън, около черковните дувари, пазела стража.

Докато четицата целувала байряка, докато всичките млади юнаци плачели като деца, не от страх или от скръб, че им е мило за живота, но просто ей така, че всичките те били идеални и благородни души, не били умирисани и осквернени от калното блато, което се нарича „благоразумие“, „верноподанически чувства“, „гечинмек“ и пр., ненадейно и нечакано тия били прободени, не от турския ятаган, не от черкезката кама, но от архиерейския златокован жезъл на негово високопреосвещенство святи Доростоло-Червенеки митрополит Григорий, който взел ролята на гнусен шпионин спрямо червеноводските юнаци.

Работата била така:

В навечерието, когато се тъкмяла да излезе червено-водската четица, един стар българин от същото село, като бил в града, отбил се и в дома на отца Арнаудова, иконом в гр. Русе. От дума на дума дошло ред и до работите на въстанието.

— Не зная, дядо, но тая работа, с която сте задължили нашите момчета да я вършат, май не ми мяза на добра, няма да има добри сетнини — казал селянинът, който бил от ония божи хорица, които имали злочестината да мислят, че бунтовническите работи се вършат от черните капи.

— Не те разбирам — отговорил дядо иконом, който така също от своя страна не можел да предположи ни за секунда, че и в неговата богоспасаема епархия, в Червена вода, има комитет.

— Санким за нашия даскал Тома искам да кажа, който ще води момчетата в Балкана после няколко деня — отговорил простодушният селянин, който така също бил известен за комитетските работи.

Това било доволно.

Дебелият дядо иконом повел селянина из улицата, с когото влязъл в българската митрополия, в конаците на дяда Григория. Какво са си говорили двамата пастири, архиерей и иконом, мъчно е да се знае. Знае се само това, че след малко пайтонът на първия, върху капрата на който стоял мустакатият гавазин Янко, търкалял се към конаците на вали-паша.

Дядо Григор станал предател. Вижда се работата, че между него и вали-паша е имало някакъв си компромис, защото на Червена вода не били изпратени заптии, но владишкият гавазин, поменатият Янко. Той грабнал от селото Тома Кърджиева и двамата свещеници, които отвел в Русе.

Червеноводската четица не искала да окървява своите ножове най-напред с българска кръв, па и не било време да пролива кръв в подобна критическа минута, та затова не закачила Янка. Тоя последният уверил Томата и свещениците, че тях вика Старецът съвсем по обикновени работи.

Тримата организатори били затворени в митрополията, щом пристигнали. Тук тия се подложили на строг калугерски изпит, който траял няколко деня.

— Прибери си едно-друго, чедо, да отидеш до конака с Тонча21, отгдето ще да те освободят — казал една вечер лукавият митрополит на Тома.

Тома тръгнал към конака, но лоши предчувствия обладали душата му… Щом той се явил пред очите на русчукския алай-бей, трима души голи арнаути го грабнали и оковали в синджири. Ни приятелите, ни родителите, ни друг някой русчукски гражданин знаял нещо за тайнственото изчезвание на Томата.

После четири дни в Русчук се приело известие, че червеноводският даскал Т. Кърджиев преминал през Търново, по крака, полуубит и опетлан в синджири, когото откарали в Стара Загора!

На идущата неделя същият тоя дядо Григор, на когото думата предател се изобразявала на мрачното му чело, четял проповед в черквата „Св. Троица“; а православното стадо го зяпало… Ех, дядо, дядо, кална е твоята душа!

И така, червеноводската четица била лишена от своите любими водители. При всичко това на 21 септември, в неделя вечерта, тя се упътила към беленската гора, към историческата Трапезица, за да се съедини с голямата търновска чета. От Червена вода излезли следующите момчета: братя Петко и Стоян Иванови, Продан Николов, Никола Мартинов, Мирчо Милев, Тодор Петков, Христо Юрданов, Тодор Пенчев, Юрдан Тодоров и пр. Началството на четата, състояща се от около 25–30 души, взел Върбан Юрданов.

Борците за свобода осъмнали в лозята на с. Табачка, като преминали покрай селата Щръклево, Кушов и Червен. При първото им съприкосновение още с народа малко останало да бъдат предадени на турците. Двама души, Ст. Маджаров и хаджи Петър, които влезли в селото да искат хляб, били предадени от попския син Симеон, но сполучили да избягат. Попът, от друга страна, който бил честен човек, така също заливосал работата. На другия ден той излязъл да ръси по къщята, като говорел на всяка къща, че кой каквото е видял, нищо да не говори пред турските власти. Тоя горски попец, който не е знаял по-надалеч от своя славянски псалтир, сто пъти повече честно постъпил, отколкото неговият безхарактерен началник!

Цели пет деня и пет нощи вървели нашите млади поборници из гъстата беленска гора, през селата Баницка, Лехеджиите, Бей-Върбовка и пр., в които населението е повечето турско и отчасти черкезко, а гората е черно море. Губили се тия и гладували, вървели безсъзнателно и най-после постигнала ги същата оная горчива участ, която сполетя четите заарска и шумненска. Та другояче можеше ли да бъде! Четата решила да се разпръсне, когато допряла близо до левия бряг на р. Янтра, която бухтяла и се пенела — невъзможно било да се прегази. А турската потеря, която подушила вече комитите, пречала надолу-нагоре.

След разпръсванието на четата момчетата си взели очите кой накъдето види. Нещастният войвода Върбан изпаднал в с. Широково в кръчмата или сапунджийницата на някого си Кара Ивана, родом от Арбанасето, ако се не лъжа. На тоя черен Иван и душата му била черна. Той издал на турците разбития нравствено юнак, които го свързали на мястото му и го предали на няколко килави татари, да го карат за Русе. Върбан имал скрит револвер, който турците не можали да намерят в пояса му. Когато конвоят дошел до чешмичката, която е отвън селото, вързаният поискал да пие вода, което му се позволило. След него се навежда и един от калмуците стражари да пие вода от същата чешма. Върбан намерил леснина да изтегли револвера си, с който строшва келявата глава на татарина. Други турци пристигнали на помощ от селото, които довтасали нещастния Върбана, който се борел с железата си, В последующата борба обаче той бил съшибан с няколко куршума, а после насечен, но сполучил да нарани още един от турците.

В 1880 г. аз отидох нарочно да се покланя на мястото, гдето си е излял кръвта тоя забравен поборник. Както е обикновено у нас да викаме „ура!“ пред грамадните паметници само на чуждите, а нашите юнаци не смисляме даже, така я оттук аз бях поражен от народното ни нехайство. Гробът на Върбан войвода се отличаваше само с едно огризено паметниче, турено от някоя набожна бабичка за душата й. От останалите момчета никой не пострада тежко; повечето избягаха в Румъния.

А знамето можа да оцелее у един селянин. После то се пренесе в Румъния и биде честито да се закълнят под него храбрите герои на Радецки, заедно с дързостния им войвода Хр. Ботев.

ПЛАНЪТ ДА СЕ ЗАПАЛИ ЦАРИГРАД. Революционерният комитет беше разпоредил, щото едновременно когато се вдигне въстанието из България, да пламне и Стамбул на няколко места. Това мнение е било изказано най-напред от Стоян Заимов и Тодор Пеев. Първият от тях бил натоварен да намери достойно лице, което да се натовари с организирането на четата за Цариград, която нарекли палачи. За такова лице Заимов избрал Георги Бенковски (Гавраил Хлътюв), способностите на когото били познати само нему, защото през зимата още той се е запознал с него и забележил извънредната му решителност. Тук Георги Бенковски за пръв път взема участие е общите работи. Нему било поръчано да събере лица, способни за палачи, за която цел успял да намери до 35–40 души емигранти из Румъния, в числото на които бил и Иваница Данчев. С тая дружина Бенковски се отправя за Цариград по море; под негова команда ставало всичко, той бил длъжен да направи плана за пожара и да избере точките за запалванието, да изучи топографически местността и да наеме къщи и магазин за момчетата, с лъжлива цел, от които къщи трябвало да избухне пожарът едновременно в определения ден, според както гласял планът. Средствата за пътувание и за други разни потребности, около стотина наполеона, били поверени на Бенковски. Всичките пътници се снабдили с различни фалшиви паспорти.

Около един месец (септември 1875 г.) нашите палачи са се бавили в разкошната отоманска столица да изучават условията за предначъртаната си цел. Условието им било, че само тогава ще да пристъпят към действия, когато получат лозинка от Стамболова из Заара, че въстанието е избухнало вече по всичките пунктове. Бенковски бил изпратен обратно в Букурещ, за да получи обещаната сума от комитета, още 200 жълтици. Ако получел пари, той щял да даде до дружината условна телеграма с адрес Ясен Ив. Роселиев: „Купих двеста кила жито, които изпращам за Цариград“ — т.е. взех двестата жълтици, които ви изпращам; а в противен случай, ако няма пари, така: „Тук се намира нужното количество кожи, ако желаете, елате сами да се уверите“ — т.е. върнете се.

Два деня след заминуванието на Бенковски получила се депеша от Заара със следующето съдържание: „Не купувайте гьонове; търговията е слаба“ — т.е. въстанието не успява.22 На другия ден четата се качила на един английски параход, натоварен с желязо, и излязла за Галац на святата румънска земя, живо и здраво. Но и Цариград останал така също жив и здрав, без да изпита опустошителното действие на пожара.

В ТРОЯН по същото това време намираше Панайот Волов, който беше отишел да дига въстание, т.е. и тоя градец беше един от революционните пунктове в 1875 г. Но троянчени са дълбоки дипломати и философствующи братя.

— Докато не видим в манастира поне пет души войводи из Влашко с ястъклии мустаки, не се побутваме от мястото си — казали тия велики мъже на Волова, когато той им предложил да въстанат.

Вижда се работата, че троянчени са склонили и за един влашки войвода да им дойде на помощ, защото, поред лъжливи слухове, разпръснало се, че Панайот Хитов минал Дунава с десятина момчета, и от Троян се изпратило депутация да отиде да посрещне българския идол (по него време) в планината. Цели пет деня ходила тая депутация из гората да чака Месия, който в това време си купувал лозови пръчки из Влашко с 200 жълтици комитетски пари!

Апостолът Волов се въртял надолу-нагоре и най-после бил принуден да бяга в Тракия през Балкана, гдето намерил спасение в столицата на апостолите при Ивана Арабаджията и Божила Гергев, които му намерили леснина да избяга за в Румъния.

По другите градове из България не стана и това, което направиха в Троян, при всичко че се готвеше нещо. На няколко места се задоволили само да изпеят по една народна песен гръмогласно, поахкали и поохкали за майка България и нищо повече. Във Велико Търново намерили войводата с обръсната глава, скрит в кюмюрлука; а в хайдушкия Сливен, гдето според казванието на Газибарева, че шишанетата отдавна били изтрити, юнаците направили един гювеч и се оттеглили на Бармукбаир, гдето се сражили с черната папаска…

ЧИРПАН. Най-после и тоя градец искаше да подаде ръка на Стара Загара. Той беше най-ближният революционен пункт до тоя град, с работниците, на който имаше всекидневни сношения. Главни деятели на тоя град бяха: Стою Филипов, Иван П. Андонов и пр. Преди 16 септември последният от тях заминал за Пловдив нощно време, да даде инструкции на тамошните работници Д. Свещаров и Анд. Балтов. В Пловдив нощно време той щял да се срещне още с няколко затворници, турци и българи, които едновременно щели да произведат смут в затвора.

Стою Филипов и Христо Бабата отишли по селата със същата цел. От с. Кара Терзелий тия са сполучили да подигнат на оръжие около 200 души селяни, с които на 16 септември тръгнали за града. Таню Пеев и Анастас Тянкев заминали за с. Мурсалково, но кметът, който бил от верноподаните, щом ги чул какво говорят, вързал ги с помощта на пъдарите и ги експедирал за града. Но това не било достатъчно. Друга една черна душа, именуем Ради Качула, рано-раяо се разпоредил да предаде съзаклятието на турците, които овреме взели нужните мерки, за да предварят бунта. Стою Филипов и Андонов едновременно сполучили да пристигнат около града, първият — с 200 души селяни, а вторият — с трима-четирима затворници, които били освободени из Пловдив под поръчителство. Тия не знаели един другиго. Чакали тия час, чакали два, както ние в Заара, но като видели, че всичко е тихо, понеже турците пълнели вече затвора с хванатите работници, не се мръднали от мястото си. Селяните, които водел Стою, един по един очистили към селото си и казали на войводата си „лека нощ“. На другия ден в Чирпан богатите давали ниски теманета около конашките стълби и псували младите, а тия последните не смеели да се подадат по улиците. Стою и Ив. Андонов, след като постояли няколко дена по плевниците, взели си очите към Стамбул, понеже главите били вече оценени…

XI

И така, аз намерих вече прибежище на харманлийската станция при истинския си приятел и патриот не само в пеението на народни песни, но и в нужно време. За няколко деня не намерих за нужно да се крия, защото, едно, че не ме познаваха, а, второ, че като ме гледаха заптиите, другите там служащи и търговци, че ходя с челебията, т.е., с началника на станцията, Иванова, не ме подозряваха за лош човек. За всеки случай турих лъжовно име — Симеон, — с което ме знаеха всичките.

Един ден, когато пристигна тренът от Пловдив, донесоха ми едно писмо от Търново-Сеймен, в което ми се известяваше, че заптии от Стара Загора ме търсели.

Различни бяха средствата, които намислихме с Иванова да употребим за скриванието ми в станцията, понеже вътре в стаите не можех да остана, защото, като всяко общо място, всеки от компанията имаше право да влезе. Освен това вътре в същото здание живееше със семейството си и един немец на име Албрехт, който така също служеше на железницата. Най-напред решихме да изкопаем една гробница в най-долния кат на станцията, с капак, гдето да се затварям, когато дойдат да ме търсят; но тоя план не можа да се осъществува, защото немецът Албрехт, който имаше на това място много вещи, не склони да ги извади навън по никакъв начин, а в противен случай, като влязва на ден по няколко пъти вътре, ще да има възможност да види скривалището. Нагласихме и друго средство. В една от стаите на станцията приятелят ми имаше дълъг сандък за дрехи, с капак отгоре, в който така също можех да се скрия в случай на претърсвание. Изпразнихме го и аз влязох да се премеря, но и тука ударихме на камък, защото краката ми оставаха навън от сандъка няколко педи.

Трудно положение. Трудно именно затова, защото харманлийската станция е кацнала на голото поле, като орел отдолу под селото, а наоколо й равно и гладко, да гониш бълхи, както се изражават нашите селяни. Па като всяка станция, европейско построявание, нямаше като нашите български къщи ни таван, ни дзлап, а само голи и светли стаи.

— Торното ще да те спаси тебе — каза моят приятел.

Торното е място, находяще се само в по-главните станции, на което обръщат тежките локомотиви само няколко души, посредством железни лостове. То е един вид желязно колело, закрепено върху самата линия, вдадено в земята около един метър и повече, и покрито отгоре с дъски, на които е отворена и малка вратица за влизание.

Рано сутринта на другия ден, докато спяха още всичките служащи и заптии, ние излязохме полекичка с приятеля си из станцията и се отправихме към торното, което е настрана около 400 крачки. Аз си носех едно-друго за ядение, вода, един револвер, книги за четение и пр. Съвсем не така излезе това помещение, както си въобразявахме от по-напред. Там беше тъмно като в биволски рог, дъждовната вода покриваше всичката повърхност, нямаше една педя сушинка да се подслони човек, хладната атмосфера проникваше до в костите на човека. Цял дан прекарах аз върху две препречени железа, превесен като лукова плетеница. Приятелят, или благодетелят ми по-добре, дохождаше по няколко пъти на ден да ме забикаля, като се преструваше, че се разхожда по линията.

Само два-три деня престоях в тая мъртвилница, защото ми се намери по-добра квартира — вагоните за пренасяние на стока, които се намираха празни пред станцията и които са покрити от всяка страна, с изключение на едно малко прозорче. И в това много по-удобно помещение, отколкото първото аз влязвах сутрина рано, докато спи господ, както се казва; а благодетелят ми заключаше и двете врати на вагона и вземаше неговия нумер, за да знае в кой именно вагон се намирам, тъй щото като дойдат търговци да му искат вагон за натоварвание на стоката си, да има пред вид занятия от мене нумер. Вечер, пак като заспеше господ, благодетелят ми пристъпваше полекичка и отивахме двама в станцията. Понякога, когато при него нападнеха някои пияни немци, то аз четях минутите в мрачината чак до полунощ.

Един неделен ден, после пладне, когато преминаха всичките тренове, приятелят ми отишел в селото Харманлий на разходка, без да каже на магазинера, че вагон №1417 е ангажиран. Щом заминал той, ето че няколко одрински гърци, между които бил и някой си Димитраки, турско ухо, дохождат при магазинера, комуто искат един вагон G (така се наричат вагоните за стока), за да товарят сусам. Чувам аз гласовете: Тоя не е добър, че му се отваря капакът мъчно; тоя е оставен от трена, защото наближавало да се запали (от триение); а пък тоя нам що ир; но не се безпокоя от никого, защото зная, че съм осигурен, чета си свободно.

— Вагонът №1417 ще бъде добър — каза един от търговците и след малко моят вагон, на който стоеше горният нумер, тръгна към мястото, отгдето се товареха стоките, тикан от трима-четирма души.

Аз не можех да си въобразя що значеше това. Най-вярното ми предположение се въртеше около това обстоятелство: че всичко се върши без знанието на Иванова, който ще спре работата, като отидат да му поискат ключа от вагона. Тоя последният беше спрян вече върху скелята и около 10–15 души работници и други стояха пред вратата му. Въобразих си за минута като какво ще да бъде впечатлението, което ще произведа на тия последните, когато се отвори вратата и аз се представя напредя им… Благодарение обаче на скъсаните ми кундури и на една подвързана книга вагонът не можа да се отвори.

Големите несгодности — да се затварям във вагона, от една страна, а, от друга — студеният климат, пръснатият слух, че сме се били удавили двама с Икономова в морето, което говорили и заптиите в Търново-Сеймен, обстоятелството, че станцията не може да бъде насилена от властта без позволението на инспекцията, за което Иванов беше питал нарочно; а в такъв случай, макар и да бъда в станцията, докато се направят нужните формалности, може да избягам — всичко това ми даде кураж, както на мене, така и на благодетеля ми, да не ходя вече във вагона, но да стоя затворен в една малка стаичка вътре в станцията, без да се показвам на някого.

Тази малка стаичка се намираше до самия вход на отделението, гдето живееше немецът Албрехт, та затова не смеех и да се покашля.

На магазинера от станцията, който беше българин от Харманлий на име Гочо, бях принуден да се изкажа, защото, като лице вътрешно, невъзможно бе да се укрия от него. Преди да стане това, Иванов го викна при себе си и му чете дълга молитва, заключението на която беше следующето: „Ако най-после ти направиш нещо да го изгориш (т.е. да ме предаде), от което ще последва и моето опропастявание, бъди уверен, че най-напред тебе ще промуша с камата.“ Гочо се кръстеше с разтреперана ръка и говореше, че той е чист българин, никога няма да изгори брата си.

Да ви разкажа що за човек беше тоя Гочо. Той беше родом от Харманлий, на възраст 35–40 години, безкнижен, без мустаки и брада, обичаше да посръбва и от червен Петка и от бяла Рада, влязъл на служба на железницата, откак се направила станцията. Беше безкнижен, но постоянното чукание на телеграфния апарат дотолкова се беше втълпило в памятта му, щото той можеше да познае, като се намира и отвън станцията, не само кога викат Харманлий, но и всичките други станции, от Цариград до Белово, нещо, което, не познаваха мнозина телеграфисти. Можеше да разбира още кога викат бързо, кога депешата е окръжно, кога телеграфистът е сърдит, кога двама души се разговарят частно и пр. Знаеше да дава отговори: разбрах, чакай, благодаря, познаваше оскърбителните знакове, с които си служат по телеграфа, като магаре и пр. Много пъти се случваше, когато той се занимава с нещо вън от станцията, да чисти ламбите или да скубе пиле за челебията, тича бърже-бърже към апарата с пилето в ръка.

— Що има, Гочо? — пита специалният телеграфист, който се захортувал с друго някое лице и малко обръща внимание на телеграфа.

— Известяват, че ще се дава окръжно — отговаря Гочо и се приготовлява да приеме депешата.

Сега Гочо си имаше вече грижата да ми носи едио-друго за ядене; но когато се понапиеше, аз трябваше да постя.

XII

Цели пет месеца живях аз в тая малка стаичка; на 9 октомври 1875 год. се затворих, а на 1 март 1876 год. се освободих по начин, който ще разкажа в следующата глава. В разстояние на това време моята скромна стаичка не видя ни свещ, ни огън. Свещ бе невъзможно да запаля, защото тая стая не беше за живеение на хора и по тая причина всеки щеше да полюбопитствува и узнае кой е запалил свещ там; а за огън нямаше нужните потребности, соба или мангал, нямаше и нашенски материал за горение — дърва или кюмюр, — а само каменни въглища. Покривката ми се състоеше от един голям зеблов чувал, в който се пъхах цял. Ако малкото кученце на Иванова, което бях научил да дохожда при мене, останеше вечер в стаята ми, то аз се считах за щастлив, защото лягаше при мен и краката ми не кочанясваха нея нощ.

Два месеца и повече време се преминаха, откакто се бях затворил, а немците, с които ни делеше само една стена, не можаха да ме видят, на ума им не идеше даже да заподозрят, че имат съсед-престъпник. Една вечер, на Нова година по техния стил, когато виното се лееше изобилно, когато от игри и веселби се люлееше цялото здание на станцията, гдето присъствуваше и Иванов, дошло случай да мине наред и моята особа.

— Знаете ли, господа, че в малката стаичка, в тая същата минута, когато ние се веселим пред светлината на няколко ламби, там стои в мрачината един нещастник — казал Иванов, след като се уверил от по-напред, че немците никой път няма да се опозорят с шпионство.

Разбира се, че на думите на Иванова никой не обръщал внимание, от най-напред всеки помислил, че той се шегува.

— Не от вчера, не от оня ден, но цели три месеца ще стане, как той живее там — повторил Иванов.

Уверили се най-после, полюбопитствували да ме видят и Иванов с ламбата в ръка доведе ги пред вратата.

Аз не знаех нищо за горния разговор, та затова свивах се по обикновено на кълбо в студената стая и четях дългите часове и минути. Слушам по едно време шум и смях пред вратата, светна ламба, а после малко похлопа се. Познах гласа на Иванова, но като виждах, че не е сам, минаха ми през ума лошите страни на въпроса, забавих се да отворя.

— Отваряй, аз съм! Няма нищо — викаше той на вратата.

Нямаше що да се прави, покорих се. Когато отворих вече вратата и стоях лице срещу лице с посетителите, дълго време тия последните гледаха състрадателно на моята изнурена физиономия, на дългите ми дяконски коси и на единствената ми мебел — чувалът. Караха се на Иванова защо той не им известил от по-папред да ме преглеждат с туй-онуй, каквото можат, и да прекарвам по няколко часа в тяхната топла стая, когато няма никой. Оттук нататък моето положение се подобри отчасти, защото съпругата на немеца Албрехт — мадам Мария, честна и набожна протестантка — не ме забравяше. Било ястице, било винце или чай, тя сколасваше да ми подаде; когато стаяше много студено, проваждаше ми по малко огън на желязната лопатка, викаше ме сегиз-тогиз в тяхната стая, показваше ме на децата си, да ме имат за пример в страданията и постоянството за доброто на своето отечество, казваше ми да призовавам на помощ Исуса Христа, па да се не боя от нищо.

Железницата захвана да пренася заарските бунтовници за Одрин; видях аз през прозорците всичките мои другари, навързани и пазени от по няколко заптии, Стефан Чифутинът беше намерил време да каже на кондуктора К. Теодорова да ми каже, ако знае где се намирам, защото изпитателната комисия го питала за мене няколко пъти. Минаха по едно време и предателите по Заарското въстание, Андрей Момчев и Димитър х. Генчов. Тия стояха свободно в железницата при юзбашията, смееха се, веселяха се, като че отиваха на сватба. Андрей Момчев казал на Иванов да ме поздрави и да ми обади да се не боя, защото той никога няма да ме издаде. Тоя последният го уверил, че аз съм вече във Влашко, но предателят си завъртял главата съмнително и железницата тръгнала.

Това беше достатъчно да наруши нашето спокойствие в станцията. Що трябваше да ме знае други, когато бях известен на Андрей Момчев! Той ми беше добър приятел, докато не беше станал шпионин, видял е от мене добро; но можеше ли човек да има вяра на предателя, че ще удържи той своята дума?

Последствие на това същия ден решихме още да излязвам сутрина рано от станцията, дордето спят всичките, с пушка и с всичките ловджийски принадлежности, тъй щото, ако и да ме види някой, ще да помисли, че съм френк-гяуру, а тия последните в турско време всеки знае, че имаха неограничени права. В станцията трябваше да се връщам така също по мръкнало. Нощно време нямаше опасност, защото, който ще да дойде да ме търси, трябваше да пристигне с железницата, която дохождаше деня по пладне.

И така, буря, виелица, студено, сняг до пояс, аз трябваше да не оставам от програмата си. Зъбестите канари на десния бряг на река Марица ми служеха за прибежище около 10–15 деня, гдето чаках приближаванието на нощта. Ако и да се случеше да ме видят някои турци или българи, широката ми шапка, ловджийските торби и чифтето, р. Марица и плавающите по нейната повърхност заедно с леда сиви и пъстри диви патки заличаваха по-нататъшното подозрение и предположение.

Докато се оплаквах от това незавидно положение, стана нужда да отсъствува приятелят ми Иванов за няколко дни, а на негово място дойде Н. Стойчев, по като българин и той се отнесе към мене съчувствено. Само верният Гочо, в отсъствие на Иванова, захвана да пие по-много и по тая причина забравяше си дльжностите, т.е. не ми донасяше ядене. Напразно го чаках по няколко часа горе на стълбите, да го извикам, като минува.

— А-а-а! Да те забрави злото — казваше той. — Почакай малко, ей-сега отивам в дюгена да ти купя едно-друго.

Вляза Гочо в дюгена, който се намираше зад станцията, срещу моя прозорец, но няма излязвание. „Надписал си половина ока, пезевенк! Аз не зная четмо, но умът ми е много по-сигур от твоя тефтер… Да те кажа ли на челебията? За два деня ще ти изсъхнат оттука цървулите… Хем и виното ти от няколко деня захвана да се кръщава“…

Тия изобличения на кръчмарина се правеха от Гочо, който беше най-близкото лице до челебията, а съществуванието на кръчмарина зависеше напълно от тоя последния.

— Немой бе, кардашчим Гочо, сиромаси хора сме — се слушаха оправдания от страна на кръчмарина.

— Тогава почерпи — изново се обаждаше Гочо и моята надежда, че ще вечерям, изчезваше окончателно.

Но всичко това не пречеше на Гоча да си остане честен и верен на думата. За това си пиянство той биде изпъден от службата твърде позорно, но не само че не ме предаде, за да си отмъсти на Иванова, който го беше изпъдил, а следваше още да ме забикаля и да ми оказва разни услуги.

В разстояние на пет месеца заптията Мустафа, който стоеше на станцията, три пъти можа да ме види; но той беше глупав човек, заради това далеч стоеше от всяко подозрение.

— О, добре дошел — казваше той, защото ме познаваше от по-напред, докато не бях се скрил още. — Кога дойде, та не можах да те видя, като слязваше от трена? — питаше любопитно глупавото заптие.

— По сухо дойдох от Сеймен — отговарях аз и намирах причина да избягна всякакви по-нататъшни запитвания.

После това Гочо отиваше да го сондира не е ли подушил нещо.

Виждаха ме така също и останалите работници от станцията, които, като живи хора, неведнъж си задавали въпроса: „Защо тоя човек бяга от хората и никъде не излязва?“ Но като знаеха, че челебията не търпеше твърде да удовлетворява подобни любопитства, не се простираха по-нататък. За останалата част съмнение Гочо се разпореждаше. Знаеше ме така също и един приятел от Харманлий, на име Милковски, който ми донасяше книги за четение чрез Иванова.

Захвана се годината 1876, настъпи пролетта. Ех че пролет ли беше пък тая година! Не ми се стоеше мене вече в станцията, искаше ми се да поизляза нанякъде. Това мое желание се увеличи още повече, когато получих от Гюргево, от Н. Обретенов, такова едно писмо: „Търси средства да дойдеш тука при нас, защото те очаква твърде голяма работа; а ако не успееш да тръгнеш до 15 февруари, то ще да дойда или аз, или друг някой да те изведе…“ Писмото беше писано химически и изпратено до Иванова.

I

Ако бъдещият историк се залови с изучаванието на историята на българската журналистика във време на турското владичество, то той, без всяко съмнение, ще да съсредоточи своето внимание на българските политически вестници, издаваеми през 1875 и 76 г. в Цариград. Ако ония, които не са били очевидци на священото и велико движение за свобода и независимост от страна на нашия народ по онова време; ако бъдещото поколение поиска да узнае предшествующите вълнения на духовете и причините на Априлското въстание; най-носле, ако всички ония, които се отнасят недоверчиво към разказите на съвременниците и искат да видят нещо печатно, публично изказано, то непременно трябва да имат на ръка българските вестници от Цариград: „Напредък“, „Век“, „Източно време“, па даже и безцветния „Ден“, излезли откъде началото на месец ноември 1875 г. до деня на въстанието, както казахме по-горе.

Геройски е подвигът на тия вестници! Аз не зная друга епоха, било във време на робството ни, било след освобождението ни, в която българската журналистика23 да е воювала така смело, така честно и безбоязнено в полза на народните интереси и желания, които тя защищаваше добросъвестно и стана истински виразител на народната воля.

Фактът става още по-поразителен, още по-благороден, като се вземат пред вид, от една страна, тежките условия на турската цензура, а, от друга — че в много градове из България затворите бяха препълнени с младежи, заптиите и всички турци въобще, които върлуваха по пътищата, селата, па даже и из градовете и които, така да се каже, правеха предварителни опити за бъдещата катастрофа, караха всекиго да трепери пред неизвестното положение.

После септемврийските опитвания за въстание българският цариградски печат, наместо лакейство пред правителството, наместо верноподанически съвети да се вземат строги мерки и да се накажат виновниците на смущението, едногласно извика: „Трябват се реформи в пространната Отоманска държава, народът е бил притиснат по провинциите, та затова се бунтува; милост, пълна амнистия за неопитните младежи и пр., ако царското правителство иска занапред да има верни поданици.“

Така постъпи българският печат не че беше подкупен, нещо немислимо по него време, но от желание да изрази общото негодувание на народа, да предскаже бъдещите кървави сцени и да предупреди турското правителство да предвари злото, от което щеше да си попати и самата обширна империя. С други думи, зад гърба на печата стоеше народът, който живо протестираше чрез своите органи срещу отживялата турска рутина и заплашваше даже правителството, че ако то не отстъпи някои правдини на народа, лоши ще следствия да настанат. Но имаше ли между турските държавни мъже хора, които да предвидят опасността, да отстъпят нещо от своите завоевателни права? Когато гласът на журналистиката не е придобил право на гражданство и измежду съотечествениците на Гьоте, на Миля, на Волтера, на Пушкина и пр.; когато в тия просветени държави, люлката на цивилизацията, се чува още до днешен ден гръмливият глас на обвинителната власт, че еди-кое смущение или демонстрация е произведена умишлено от нелегалното поведение на тоя или оня вестник, отговорният редактор на който трябва да се накаже със затвор и вестникът му да спре довека; най-после, когато хора с просветен ум, които са изтривали чиновете на университета до тридесятата си година, мислят денонощно над проекта за закона на печата, по кой начин да го убият по-чувствително, то мислимо ли е да изискваме противното от ятаганската държава? Ако оня мастити тиранин, когото наричат велик, е договорил пред своите образовани поданици: Si je lâche la bride à la presse, ie ne resterai pas trois mois au pouvoir — то що ни трябва повече? Удивително е, че най-големите душмани на свободата на пресата са учените глави. Колко фалшиви закони, колко железни клапи са се ковали от тиранските правителства против свободата на словото! Брой нямат благородните жертви, рухнали пред краката на тиранина, че тия уж подпалили главите на верните поданици. Педантите владетели не могат да разберат или пък разбират, а не им се ще да признаят, че пресата не създава никакви мнения и направления, а само ги изказва като тълкувателница. В тия случаи вълнующата се маса само се ползува от вестниците, както би се възползувала от собствения свой язик или писмо. Ако няма журналистика, то масата знае и други средства: кръчмите, пазарите или безграмотните възвания. Напротив, пресата може да бъде даже донякъде полезна в народните пориви, защото, като изважда наяве много факти, които инак би минували за грамадни, ослабва донякъде разпалените страсти. Доказателство за това е революционна Франция.

Но да продължим своя разказ; нека пак учените решават тоя въпрос. Българското вестникарство в Цариград, основающо се на своите дописки, съдържанието на които ще да разкажем по-долу, дигаше още по-високо своето священо знаме. То отпусна печатното слово с такава нечута до него време свобода по Балканския полуостров, щото всеки си прехапа язика; мнозина погледваха заглавието на цариградския Напредък с подозрение да не би да четат букурещката Независимост на Л. Каравелова; други подскачаха от радост, че турското правителство се е уплашило или пък е намислило най-после да ощастливи своята рая с някои правдини; трети отиваха още по-нататък в своите съждения; а поривът на духовете растеше от ден на ден все повече и повече. Това ратувание на нашата сиромашка преса ни напомня неволно надвечерието на Великата френска революция, когато само Париж броеше няколко стотина вестници, когато вестниците се продаваха и нощно време. Колко народните събития си приличат! „Докато нашият българин не чуе ревът на топа и звънтението на саблята, докато той не се сражава на бойното поле за отбрана на общото отечество, заедно със своите съотечественици, мусулмани, до него време всеки ще има право да го бъхти като съдран чувал“ — пишеше в. Напредък в една статия, в която изказваше мнение да се вземе войска и от българите. Това писа той и след малко заваляха прошения от всичко българско до великия везир в Цариград, прошения с буквално почти еднообразно съдържание, с които се молеше верноподанически султановото правителство да повика под отоманското знаме за войници и синовете на своята рая. Ако се не лъжем, най-напред габровските жители подадоха подобно прошение. Преписи от всичките прошения се обнародваха във вестниците.

Най-много в. Напредък се бореше да се вземат войници и от българите. Век настояваше да се опростят всичките, без изключение, затворени младежи. „Бъдете уверени, всемилостиви господарю — пишеше той, — че вие ще зарадвате хиляди семейства, които ще въздават горещи молитви за вашето благоденствие, които ще да ви станат отпосле най-верните и предани поданици.“ А тая дързост от страна на един български вестник не беше малка по него време. Източно време съветваше султановото правителство с много надменен тон да приеме българския язик за официален наравно с турския, да предостави на българите да могат да занимават високи служби по военна и гражданска част, да се печатат правителствените заповеди и на двата езика. „Ние съжаляваме от сърце и душа — пишеше тоя вестник — сички ония наши заблудени младежи, които си губят скъпоценното време с изучаванието на турския язик, язик мъртъв, без никаква литература и полза. Единствената полза от този язик се състои само в това, ако тия българи, които го изучват, се приемаха на служба наравно с мусулманите.“

Всеки може да си въобрази доколко духовете трябваше да се развълнуват още повече, когато турското правителство, наместо да употреби своята неограничена и законна власт, ако щете, отстъпи няколко крачки назад, показа се снизходително по много въпроси, гдето, напротив, както се очакваше, трябваше да бъде строго.

„Турция е уплашена!“ — шепнеха тук-там много разпалени патриоти и си триеха ръцете от радост, че може би да е наближил най-после часът на нашето робство. Първият плод на септемврийските движения през 1875 година не закъсня да се яви. Той беше султанският ферман от 3 декемврий същата година, с който се даваха на българите някои изтъркани и прецедени правдини със съмнително правоподобие, както това е бивало завинаги. Не се измина много време, и захвана да се брътви за някакви си Андрашови ноти, с които се давали правдини на Босна, Херцеговина и България; затворените бунтовници се освободиха, с изключение на няколко души, никъде ни един не се обеси, турците омекваха малко по малко, българите вземаха връх, открито се говореше вече, че има да стане нещо.

Тогава загърмяха дописки из цариградските вестници от четирите краища на всичко българско, дописки с остро съдържание и със заплашителен тон за държавата.24 Не само от градовете, но и от много малки български селца, съществуването на които едва ли беше известно, се пуснаха дописки в поменатите вестници. Всички тия дописки бяха еднакви по съдържание и план, всичките биеха върху една точка. В тях се описваха надълго и широко зулумлуците на разни мюдюри, чиновници и заптии с най-тънките подробности, теглилата на българина и невъзможността да се търпи по-дълго време тоя ред на работите. „Господине редакторе! — пишеше от Герлово един българин до в. Напредък. — Аз, долуподписаний Дончо Бебровченинът, който ходя да продавам едно-друго по селата, за да си прехраня децата и да платя тежкия данък на царя, и пр., и пр… Снощи ме нападнаха царските заптии, биха ме до умирание и ми взеха всичките парици… Не зная, господине редакторе, какво ще да се правим; мъчно се живее! Хората са на мнение напролет да си земат очите из гората…“ „Бог високо, цар далеко, г. редакторе — пишеха от Новозагорско. — Завчера двама души заптии срещнаха на пътя няколко селяни и на въпрос, къде са ходиле, един от тия последните отговорил: «Бях кумец на една сватба.» Царските хора разбрали, че селяните са комити, ударили им по един бой и ги откарали в затвора, гдето се намират и досега. Тежко и горко, г. редакторе, на нас българите! Секи се е отчаял и не знае що да прави! Ако до напролет не ни се подобри положението, страшно е да не стане преселение… Господине редакторе, тая година нашето селце не е засявало нищо, па няма и да засее, защото никой не може да се подаде из селото навън; обират ни крайвци, грабят ни заптии, хукат ни на конака, не знаем накъде да си земем очите. Няма вече за нас живот в Отоманската империя…“

Такова беше горе-долу съдържанието на всички дописки, които пристигаха от България и с които се пълнеха вестниците. Тия изражаваха общото вълнение между народа, предсказваха скорошното избухвание на вулкана, застрашаваха, така да се каже, турското правителство, защото само по тоя начин можеше да се чуе гласът на народа.

Ако ние се отвлякохме от предмета си, това направихме с единствена цел, за да дадем по-пълна картина на онова велико общонародно въодушевление за независимост, което предшествува Априлското въстание и неговата организация, а за нас това е много повече важно, отколкото самото въстание и сраженията на бойното поле. Ние искаме да покажем фактично, че българското въстание не се е управлявало ни от въображаеми букурещки и белградски централни комитети, както мнозина уверяват, ни от сръбски подкупени агенти, ни от славянски комитети, ни от несмислени младежи, нито пък българският народ е стоял със сгърнати ръце като стадо и ненадейно бил нападнат от башибозушюите тълпи, както иска да каже достауважаемият Мак Гахан в своите кореспонденции до „Daily News“.

Главната цел на тоя последния е била не да издирва истинските причини на нашето въстание, не да препоръча народа ни пред своите съотечественици, че и той е оценил вече свободата, но да ни представи като хора мирни земеделци, верноподаническа рая, невинно изклана от башибозуците, за да може да въоръжи общественото мнение против тогавашния английски кабинет Дизраели — Дерби. Както видите, неговата цел е била чисто агитационна.

И така, българските въстания в 1875 и 1876 година бяха чисти народни движения, възникнали от средата на самия народ, без никакво външно влияние.

Тук му е мястото да кажем предшествующите исторически причини, които приготвиха това въстание. Нека читателите ни простят още един път за това отстъпвание.

Като говорим за причините на българското въстание в 1876 година, ние няма да се изразим официално, т.е. не сме намерени да погъделичкаме каприза на някоя неприкосновена особа от полицейска точка зрение, че уж факторите на това въстание били няколко недобре възпитани младежи според логиката на лицемерите, а според чорбаджиите и рапорта на Едиб ефенди — „нехранимайковци, минали от Влашко и Сърбия, които нямали хляб за ядение и по тая причина неволно дигнали глава“. Няма да повтаряме думите на Мак Гахана и другите му събратя, че тоя народ, който не знае друго нищо освен ралото, бил нападнат ненадейно; ще игнорираме и източниците на надутите педанти, които уверяват, че „тук е имало интригантски пръст на сръбската гнила политика“, няма да възразяваме на чалманосните европейски вестници, че панславизмът е заседавал в Пловдив; най-после ще да помолим иякои историци да си оттеглят думите, че няколко неразбрани младежи прибързали да увлекат народа в неравна борба.

Според нашето мнение, най-главната и осязателна причина е тиранското правителство на султана, което в последно време беше станало нетърпимо вече. Казваме в последно време, защото допреди руските войни българският народ е живял под турското владичество сравнително много по-добре, отколкото когато се захванали да се грижат за неговите съдбини различни християнски държави. Убит и нравствено, и политически, нашият народ, докаран до най-последната ниска степен на позорен рая, той не е възбуждал никаква вражда, никакво подозрение и страх за въстание в очите на своите владетели. Това се доказва още по-добре, като се вземе пред вид, че на бълтарите се е дозволявало да носят оръжие открито, наедно с турците, че във време на кърджалийските времена тия са били свободни да се бранят от нападателите с оръжие в ръка, убивали са ги, събирали са чети, мнозина са били предводители на тия чети, съставени от турци и българи, нещо, което се е считало за престъпление у последните в по-новите времена. Когато обаче руските войски преминали Дунава, когато турците узнали, че презрените техни раи имат защитник — московеца, — когато мнозина български юнаци се присъединили в редовете на руските войски и безпощадно захващали да колят и убиват турци и кадъни, когато най-после освободителната християнска войска се оттегляла преспокойно оттатък Дунава и оставяла братушките да си живеят по старому, то за тия последните наставала нова епоха, епоха мрачна и сърцераздирателна. Враждата била разпалена между двата елемента. Господствующето племе гледало в лицето на българина не покорна рая, но кръвни братя на московците. Разбира се, че в сключените трактати после войната върху бялата книга били предвидени някакви си правдини за балканските християни; но това било ироническа подигравка в отношение на тях времена, а в действителност, на практика, теглото на раята се увеличило деветдесят на стотях, защото, ако Турция не се боеше в по-новите времена от буквата на мъртвите трактати и задължения, то всеки може да си въобрази какво е било във времето на еничерите.

И така, руските войни до 1854 г. са принесли най-голямо зло на българския народ под турското иго, защото са възбуждали само фанатизма на турците и нищо повече25. Следователно тия войни са втората предшествующа причина на българското въстание, защото, от една страна, ожесточавали турците, а, от друга, вдъхвали на българите кураж и свята надежда за в бъдеще.

Третя по-сериозна причина за тия въстания са били въстанията в разни времена за независимост на околните християнски народи — гърци, сърби и черногорци, — които са разваляли рахатлъка на агата, напомняли му, че и мирната българска рая може би един ден да направя това същото, имал благосклонни причини да мрази и ненавижда тия последните, защото мнозина българи, които ламтели за священо отмъщение и за християнска война, вземали живо участие в борбата на гръцките и сръбските въстаници. Освен това когато яничерските табори се възвръщали от Мора и Сърбия, не твърде удовлетворени, вадели си гнева от мирната рая, която доплащала греховете и на гърци, и на сърби. Според разказванията на съвременници от тая покрита с неизвестност епоха, които разкази са най-верните доказателства във времето на гръцката буна, всеобщото клание на българите било задържано на иглен връх, а оръжието им било събрано и цели седем години не се дозволявало да го носят.

От друга страна обаче, и тия въстания немалко стреснали българина. На много места по градовете по-развитичките хорица, ако можем да ги наречем така, посъбрали се на тайни места тук-там и жертвували по няколко часа да разискват за целта и намерението на въстаналите си съседи. Това било начало.

Като преминем с мълчание много други косвени второстепенни и третьостепенни причини, ние ще да се спрем на българския черковен въпрос, т.е. на борбата ни с нашите духовни тирани — гърците. Когато българският народ видял с очите си как позорно се рита по улиците златната митра на фенерския горделив деспот ефенде, когато святата му разкошна митрополия била нападната от народа и той побягвал из прозореца като плъх заедно със своите парамани и улани и търсел спасение в конака, събития на които са били свидетели много градове; когато най-после въоръжени младежи с ками и ножове сутрина рано вземали с пристъп своя божи храм, усвоен с хитрости и лукавщина от фенерския грък, в който тоя последният канервал през носа си, то естествено и твърде логически излязва, че българинът си е задал следующия въпрос: „Не можем ли да направим ние това същото и с недуховните си тирани, т.е. не можем ли да вирнем глава и против турците?“ Малкото събитие влече след себе си голямото. В продължителната борба с гърците българският народ се е научил на много неща, имал случай да вдигне ръка на много места не само против своите духовни наставници и учители, но и против неприкосновените турски заптии, а това значеше твърде много. На много обичаи и правила, изработени и освящени от века на невежеството и заблуждението, които бяха спечелили помежду ни право на непогрешимост и неприкосновеност, той настъпи с решителност и дълбоко презрение.

И така, черковният въпрос е първият фактор, който е побутнал българския народ да направи една крачка към гражданско и политическо самосъзнание, да захване да мисли, че като се освободи от своя духовен тиранин, то ще дойде ред да свали един ден от гърба си и политическото иго. Черковният въпрос послужи най-напред да съедини българския народ в едно цяло, той тури най-здравата основа на нашата народност, той разбърка на мнозина закоренелите понятия и ги накара да правят разлика между думите българин и християнин. Със захващанието на черковния въпрос ние виждаме, че българската интелигенция почва тук-там да си издава гласа, да размисля за доброто на своята собствена черга. От най-напред, докато нямало още читалищата, млади момци се събирали по няколко души после божествената литургия в празнични дни и ходили от къща в къща на посещение, гдето изпявали по няколко нови народни песни, от които присъствующите били във възхищение. Песента Гордий Никифор, която е ставала причина да се пукнат много глави между българи и гърци, е принесла много по-големи добрини, отколкото различни блудкави и осакатени преводи. Когато събравшите се младежи преминували през гръцките махали и пеели тая песен с народната гайда начело, то Сократовите горделиви потомци бълвали гущери, а заспалото сърце на българина трептяло като есенен лист. Камите и ножовете били готови на пояса да се пуснат в действие при най-малкия повод от страна на обидените. Любопитно е, че в подобни скандали турските власти са се отнасяли твърде снизходително. „Оставете ги: тия са от даживейлерден“ (т.е. от ония, които викат: „да живей“) — казвали бедните турци, без да подозряват, че тия даживейлерден после няколко години ще да побутнат и престола на халифовите наследници. Народният общински учител го считаше за гордост, ако учениците му в празничен ден са се били няколко пъти с гръцките ученици, т.е. ние искаме да констатираме, че идеята за народност се бе проявила и между учащите се.

После черковния въпрос, като предшествующа причина на българското въстание иде нашата литература. В това мерило на умствената деятелност на всеки един народ ние ще да турим, макар и не дотолкова уместно, училищата, читалищата, различни дружества, театрални представления, журналистиката, празника на св. равноапостоли Кирил и Методий, песните и пр.; литература в тесния смисъл на тая дума, каквото значение има тя в Европа, ние, току-речи, не сме имали, при всичко че един наш събрат ни уверява, че сме притежавали доволно заякналичка книжнина. Журналистиката ни, начело с в. Македония по време на черковния въпрос, чисто революционните вестници Свобода и Независимост на Л. Каравелов, както и неговите огнени съчинения, които се четяха по тъмните кьошета из отечеството ни, са имали най-силно влияние. За читалищата няма що да говоря; всеки знае, че тия бяха второстепенно свърталище на революционните комитети, под техния покрив се виждаха младежите един път в неделята, в тях интелигентният учител говореше реч, наречена сказка, и пр. Силен подтик са били така също в нашето самосъзнание театралните представления из отечеството ни, които възникнаха, ако помним добре, в 1868 г., и най-напред се даде на сцената Многострадална Геновева. Бедната Геновева! Колко невинни сълзи е проляла тя, колко нощи е бивала наред след представлението предмет на домашни разговори. После Многострадална Геновева идат драмите на покойния Д. Войникова, на В. Друмева, Изгубена Станка на Блъскова и пр. Първите — такива и онакива, но ние смело можем да кажем, че тия възпитаха бъдещите наши борци за свобода, тия им вдъхнаха идеята за юначни подвизи. Ние познаваме лично мнозина, в числото на които влязва и перущенският герой Кочо Чистеменски, които станаха патриоти от сцената на представлението.26 А Изгубена Станка! Тая народна драгоценност, скромен труд на заслужившия Блъсков? Нейните герои Желю и Кольо, с дългите ножове и колчаклии потури, тяхната отчаяна битка не с въображаеми печенеги и гърци, но с голи татари и турци, живи угнетители на народа, тия живи и действителни типове от новия български живот, техните съвети и планове да спасят една млада християнска душа от зверски ръце са трогвали твърде дълбоко простата младеж; мнозина знаеха наизуст тая народна драма; който играеше ролята на Желя и Никола, така му оставаше името, той се сочеше с пръст и от младо, и от старо. Народният ни празник Кирил и Методий, който се празнуваше твърде тържествено из цялото ни отечество, можа да въодушеви и да събуди убития народни дух толкова много, особено в простолюдието, щото с него не може да се равни друго никое средство. Като се зададеше Кирил и Методия — сякаш че идеше нещо необикновено, по-тържествено и от Възкресение. Божествената служба, която се вършеше обикновено в училищния двор, не беше се още преполвила, когато „народната гайда“ с дългото ручило писваше малко по-настрана и грамадното хоро се залюляваше под наблюдението на турския жандармски юзбашия, който се хилеше и веселеше наравно с другите.

Четите на Тотю войвода, на Панайот Хитов в 1867 и на Хаджи Димитър в 1868 г. измениха хода на работите. Ние тук ги туряме като предшествующа причина на Априлското въстание, защото тия само по себе си не могат да се вземат за чисто народно движение, изникнало от средата на самия народ. Тия чети се образуваха от ония български синове, които бяха предварили своите съотечественици по понятия и взглядове и които не можеха да търпят поведението на турското правителство, което се подиграваше с решението на черковния ни въпрос. Че българският народ не е бил приготвен още да посрещне тия патриотически чети, служи и тоя поразителен факт, че никой от местните жители не се е присъединил с борците, а, напротив, може да се каже, че тия последните са били преследвани и от своите братя.

Но минуванието на тия чети Дунава, първото пуквание на пушката при Върбовка и Вардин, бесилките на Митхат паша, заточенията така развълнуваха младите умове, щото просвещението и борбата ни по черковния въпрос подир петдесят години не можеха да достигнат това. Песента „Гордий Никифор“ се замести от „Стани, стани, юнак балкански“, сраженията на Хаджи Димитровата чета вървяха из уста в уста, последните прощавания на осъдения юнак върху бесилницата се повтаряха с благоговение, събраните млади от всяка ръка хора на угощение, както по него време бе на мода, из лозята и отвън града, слушаха с отворени уста запретената юнашка песен, която развълнувано пееха няколко души не твърде на висок глас; вестникът на Каравелова и брошурите му загърмяха от Букурещ, пъргавият Дякон не закъсня да се яви, думата комита придоби право на гражданство; а бесните черкези и необуздани заптии следваха да поливат масло върху димящия се още огън.

Най-после ние сме длъжни да споменем още една предшествующа причина на българското въстание, която, според частното ни мнение, струва ни се да има известна част от правдоподобие. Думата ни е за участта на българската интелигенция пред въстанието. Ако турското правителство наместо да преследва младите сили на България, беше им отворило път към различни граждански и военни служби, т.е. ако ние имахме по-голямо число Иванчо и Юрданчо ефендювци, както другите християнски народности на Балканския полуостров имаха своите киркоровци, гарабедовци и аристидовци — да не ни обвинят, че ще кажем голяма дума, но Турция и до днешен ден щеше да си съществува, и досега още полумесецът щеше да се развява в София и Пловдив. Интелигенцията на всеки един народ, която руските сла-ванофили, макар и да равнят по отношение на народния успех с нула — имала е и ще даима решающи глас в съдбините на простата маса; без нейното участие нищо е невъзможно да стане. Ако турското правителство искаше да убие българската интелигенция със заточение в Диарбекир, то много по-добре щеше да сполучи в целта си, ако направеше от тая интелигенция ефендета, защото ние знаеме от пример, че колкото българи имаше на турска служба, почетени с нишани, всичките до един бяха лица с развалени характери и много по-предани на Османовия престол, отколкото самите турци. Ние щяхме да имаме по образ и подобие арменска интелигенция, която да се грижи само за доброто на бадемлията мастика и на турския чиновнически разврат…

Тия са горе-долу по-главните причини и фактори на нашето въстание, според частното ни мнение; а на бъдещия историк остава да се произнесе за тяхното правдоподобие.

II

В това време, когато всичко гореизложено в началото на предидущата глава се вършеше в България през 1875 година, по-главните български революционерни деятели от Старозагорското въстание и от другите революционерни пунктове бяха сполучили да избягат през Дунава в святата и благословена свободна Румъния, люлка на нашето политическо възраждание. По-главните измежду тия емигранти бяха: познатият вече на читателите Стефан Николов Стамболов (прекръщен Стойко Мъглата), родом из Търново; Панайот Волов (прекръщен Петър Банков), родом из Шумен, момък на 28-годишна възраст, ръст висок, лице смугло, весел и засмян завинаги, учил се в Русия, в Николаевската гимназия (едничкото лице между апостолите в 1876 г. със систематично малко-много образование), бивши учител в родния си град, а после бунтовник, племенник на прочутия български богаташ Маринчо Бенли; Христо Иванов Книговезеца, наречен Големият (за да се отличава от Христа Караминков, тоже апостол), родом от с. Къкрина, Ловченско, другар на Левски, най-старият български апостол, на 35-годишна възраст; Христо Караминков (Малкият), родом из Търново, бивш халач, на 28-годишна възраст, человек с начално образование, както и Големият Христо; Иларион Ив. Драгостинов, родом от Търновско Арбанаси27, момък на 26 години, хубавец и деликат, който беше предмет в Русчук и Търново на много нежни въздишки, учил се в Търново само, но говореше и пишеше на всичките почти европейски язици, в това число и турския язик, чиновник на железницата, отгдето беше избягал по Заарското въстание; Георги поп Тодоров (Икономов), родом от Сливен, на 28-годишна възраст, учил се в родното си място, запознат от млади години с хайдушкия живот, момък с буен характер, който беше готов да изтегли ножа си от най-малкото докачение; двамата синове на познатата вече баба Тонка, братя Никола и Георги Обретенови, родом от Русчук, първият на 28-годишна възраст, учил се в родното си място, а вторият на 26 години, учил се в Одеса в юнкерското училище и нарочно напуснал училището, да вземе участие в българското въстание; Стоян Заимов, родом от с. Тюркемишово, Чирпанска околия, на 30-годишна възраст, учител, тоже с местно образование и заточен в Диарбекир по хасковското приключение, но избягал от затвора и дошел в Румъния, за да стане изново бунтовник; Георги Бенковски (Гавраил Хлътев), родом от Копривщица, учил се в родното си село, скитник от дълго време по Мала Азия и Египет, а после прибягнал в Румъния, неизвестен до него време на никого; Георги Апостолов, родом от Заа-ра, на 29-годишна възраст, тоже с местно образование, избягнал от Заарското въстание; Никола Славков, родом от Търново, на 28–30 години, мъж с грамаден ръст, учил се в Русия, гдето и бил на военна служба (унтерофицер), така също неизвестен до него време на старите емигранти; Георги Измирлиев, родом из Македония (прекръщен Русеще), учил се в Русия в юнкерското училище, младо момче на, 22–25 години; Иваница Данчев, из, Свищов, с местно образование, на възраст 29–30 години; Тодор Кирков из Ловеч и други още младежи.

Още в началото около месец ноемврий 1875 горе-поменатите емигранти и бъдещи апостоли за Априлското въстание допаднали един по един в историческия румънски градец Гюргево, гдето с помощта на редкия патриот Димитра Горов28 тия успели да си наемат една отделна къщица, която отпосле нарекоха казарма. Като видели въодушевлението на народа, от една страна, после Заарското въстание, а, от друга, че приели частни писма, в които им извеетявали от България, че народът е много повече готов да въстане на оръжие идущата пролет, отколкото минплата есен, то тия се събрали втори път под председателството на Стамболова и размислили що трябва да се прави.

Първите въпроси, които се предложили в това събрание, биле: „Ако турското правителство се уплаши от едно нищо и никакво Заарско въстание и издаде ферман, с който отстъпва уж на българите някои правдини; ако това същото въстание даде такъв подтик на свободата на печата; ако българският народ се разшава и придоби такъв кураж, щото се осмели да поиска да има равни права с турчина, нещо нечуто до него време; ако най-после народът е до такава степен готов, то що ще да стане с турската държава, когато се приготви на пролетта всеобщо въстание, когато се възбунтуват 7 милиона29 българи?“ Разбира се, че тия въпроси били решени по начин твърде удовлетворителен.

Първите приготовителни събрания станали съвсем тайно. В тях участвували лица с изпитана честност и твърд характер, а именно: Стефан Стамболов, Волов, Г. Икономов, Заимов, Г. Апостолов, Обретенов (големият), Драгостинов, Караминков и Христо Големият.

Георги Обретенов и Георги Измирлиев били докачени твърде много от своите събратя, че се съмнили в тяхната честност и патриотизъм, като им затворили вратата на събранието. Тия тръгнали отчаяни по пор-гевоките улици, поплакали, повъздишали и решили да се самоубият него ден, отколкото да живеят вече на тоя свят. Преди да свършат обаче това решение, те влезли в една влашка кръчма, изпили около една ока ракия, цалунали се и се разделили един от други. Измирлиев потеглил към Дунава, гдето мислил да нахрани рибите, но изходящите се там риболовци го спасили. Г. Обретенов, преди да свърши със себе си, решил да убие по-напред брата си Никола, който, според неговото мнение, бил единствената причина за неприеманието му. Взели се мерки и разяреният Обретенов не можал да направи нищо на брата си; от яд той преспал през студената януарска нощ на двора без никаква завивка и сутринта го намерили, че се вдървил; с големи мъки едвам можли да му възвърнат живота.

Вижда се работата, че тия момци не са знаяли каймета на своя живот. Где ги сега да видят как живеят благоразумните хора, не се сърдят от нищо, не се докачат не само от изказване па едно съмнително недоверие, но и да ги плюш, пак ще ти благодарят — ще кажат, че божа росица паднала на лицето им.

Между това събранията на бъдещите виновници на Априлското въстание следвали непреривно деня и нощя. Гия изработили различни правилници, наставления, рорми за клетва, начина за агитацията, съобщенията лежду разните пунктове, тайните пощи и полиции, плана ла въстанието и пр. В тия приготовителни събрания за ло-добро действуване и разделяне на деятелността България се раздели на четири главни революционерни окръзи, както следва: Търново — I окръг; Сливен — II; Враца — III; и Панагюрище — IV. За създаванието на последния тоя окръг имало много препирни между организаторите. Мнозина от тях не вярваха, че в Панагюрище и неговата околност ще може да се направи нещо. Няма съмнение, че на Великото Търново се даваше най-голямата надежда, та затова именно то се е нарекло I окръг, гдето отидоха най-деятелните апостоли. После него идеше хайдушкият Сливен.

Бенковски играл второстепенна, па даже и по-долня рол между апостолите; той се свивал там настрана, гласът му нямал никаква тежест, всекиму бил послушен, вероятно като е слушал, че организаторите говорят по на няколко язици, благоговеял е напредя им.

Един прост случай повдигнал неговия авторитет на няколко степени. Румънската тайна полиция, нодбудена от турския в Гюргево агентин, Димитраки, първо качество шпионин, по народност грък, при когото се въртеше и някой си Михал Чокоев, българин от Русчук, че много българи имало събрани в Гюргево, които мислели да компрометират Румъния — полицмейстерът изпратил една заран един от градските комисари в дома на апостолите да се увери що са тия за хора. Тоя последният, като мислел, че има работа с градинари-българи, без да поиска дозволение, т.е. без да потрака на вратата, влязъл от един път в стаята и захванал да пита: „Що сте за хора?“ Докато апостолите се готвели да налучат подходящ отговор, Бенковски се вдигнал от мястото си, прилепил една плесница на пазителя на тишината, хванал го за ръката и го изтласкал като боклук из вратата, като му показал мандалото, гдето той бил длъжен от по-напред да се обърне.

Тая постъпка на Бенковски зачудила всички присъч ствующи.

Когато станало нужда да се намерят още апостоли, Заимов, който познавал най-добре Бенковски, както казах по-горе, препоръчал го на апостолския комитет, заедно с Никола Славков, под лична своя отговорност, че ако не удовлетворят изискуемите обязаности, той ще да отговаря. Бенковски се приел с два противни гласа; а като дошло ред за Славкова, повечето се възпротивили, начело със Стамболова. „Човек като Славкова — с грамаден ръст — говорел тоя последният, — не само във Врачанско и Орханийоко ще възбуди вниманието на хората, но и в Лондон да отиде, пак ще прибере подиря си децата.“30

По вишегласие и Славков бил приет за апостол, но под друга команда, помощник на Обретенова.

В началото на месец януарий всичките апостоли се разпределиха из окръзите, както следва: Стамболов, Караминков, Измирлиев, Хр. Иванов и Тодор Кирков — в I окръг (последните двама бяха помощници); освен тях тук дойдоха още, кажи го за апостоли, кажи го за войводи: Христо Донев, познатият на читателите дядо Никола от Хаинето, Пармаков, родом от Градец, руски юнкер, Семерджиев (Панов), родом от Търново, прочутият оряховски патриот Сидер и пр.; във II окръг — Ил, Драгостинов, Георги Икономов (последният се премести в IV окръг през месец априли на 10 число), Георги Обретенов и Стоил войвода, родом от с. Инджекьой, Новозагорско, който щеше да бъде като предводител; в III окръг — Заимов, Обретенов, Апостолов, Данчев, Славков, Ф. Симидов и Спас Сулчалията, от кокто четиримата бяха помощници; и в IV окръг — Волов, Бенковски, Каблешков и аз, помощници.

В последния окръг за главен апостол беше определен Волов, а Бенковски щеше да бъде съвършено подчинен нему. Всичките окръзи имаха равни права помежду си, но отпосле за много разни въпроси се отнасяха да питат до I окръг, който беше като главна квартира, там беше щабът.

Всичките утвърдени вече апостоли приеха пълномощни от апостолския комитет, в които се определяха техните права и обязаности. Тия се заклеха пред кръст и оръжие, че ще служат вярно на отечеството си и че като дойде определеният ден за въстание, с пет души юнаци макар, трябва да развият байряка и под него да умрат.

По ходатайството на Стамболова и на Волова сръбският тогавашен агентин в Букурещ, мъж интелигентен, снабди всичките апостоли със сръбски паспорти, в които се казваше, че носителите са сръбски поданици, пътуват из Турско по своята търговия. Благородният човек не питал по-надалеч апостолите с каква цел отиват в Турско: всяко разяснение било излишно там, гдето говорят самите действия.

От действията на апостолския комитет в Гюргево, т.е. за тяхното преминувавие в България, не е знаел почти никой. Съдбата на Хаджи Димитровата чета и на други още предприятия, които били узнавани в Турско много по-рано, преди да бъдат извършени, научили апостолите на ум и на разум. Освен това между тях нямало претенциозни войводи, юнаци от кръчмарския стол, и ястъклии мустаки, които да искат осигуряванието на своите семейства, които да разказват на своите другари и любовници, че отиват вече и пр. Апостолите за бъдещото Априлско въстание бяха истински патриоти, хора с известни убеждения и характер. Ето защо техният план не можа да се узнае и от най-тънките шпиони. Само Каравелов, Ботев и други малцина в Букурещ знаели, че неколцина ще минуват в Турско, но кои именно били тия, какъв им бил планът — и на тях не било известно.31

Касите на Добродетелната дружина, т.е. обществото на старите безчувствени богаташи, плющели от злато, но никой се не обърнал да попроси помощ от тия последните, защото всеки знаел, че техните пари са зъмска кост, тия чакали да жертвуват, когато се освободи България. Още повече: ако новината, че смутители се готвят да нарушат дълбокия сън на агата без знанието на Русия, щяла да разтревожи немалко и богаташите, за които не било вярно, че ще да се стърпят от да не се похвалят на някой консул, че младите пак развалиха, както това стана с Хаджи Димитровата чета.

Апостолите се отнесли до Иван Стоянов, горещ български патриот в Гюргево, който ги онабдил парично за пътни разноски и да си купят револвери.

III

Била тъмна студена нощ, на втория ден после Ивановден, когато ледът добива най-твърда форма, когато падналият сняг се сковава като дъска. Тихият бял Дунав отдавна бил посребрен с прозрачен лед, което увеличавало още повече нетърпимия мраз; на двата му бряга имало струполено ледени планини, по които тук-там се влечала тънка мъглица, която кристализирала и замразявала още повече и така умрялата природа. Всичко било тихо и спокойно и на двата бряга на славянската река, всяка жива душа се намирала в своето жилище, дебелото чувство — в своите разкошни палати, а сиромахът — в окаденото си скромно, но запазено поне жилище от лютия карпатски вятър; никой не искал да се наслаждава от януарската нощ, с изключение на прочутите влашки вълци, които крачели по леда без паспорти, без да ги съгледа даже и наблюдателното око на влашкия граничар и на турския колджия, които така също топлели своите дебели кожуси…

В тая грозна нощ сто гладката повърхност на замръзналия Дунав вървели един подир друг двама другари, които се държали за ръцете, за да пазят равновесие по хлъзгавата равнина. Тия били облечени в черни мушами и носели в по едната си ръка малки чанти, в които се съдържало всичкото им богатство.

Тия двама души били бъдещите двигатели на Панагюрското въстание, те били Волов и Бенковски, които първи потеглиха от Гюргево за България и минаха Дунава на Ряхово. Другите апостоли минаха малко по-после, кой отгдето му прилегне. Стамболов, Караминков, Икономов и други минаха отдолу под Русчук, на мястото, називаемо Сърбче; втори — през Свищов, трети — на Лом и пр. — без да ги подуши ни най-малко турското правителство. Това преминувание се извърши от 15 януарий до 1 февруарий.

На мястото, гдето минали Волов и Бенковски, сред Дунава зеела незамръзнала ивица, широка няколко стъпки. С цел да я избиколят, т.е. да намерят здраво място, покрито с лед, тия обикаляли надолу и нагоре, но напусто. Най-после били принудени да вземат други мерки. Там наблизо на влашкия бряг имало струпани дъски, от които тия взели една-две, турили пи върху леда и преминали отгоре им незамръзналото пространство на бездънния Дунав, след като се умокрили до колене от разляната наоколо вода.

От Дунава до Балкана през къде са минали нашите гости, засега ми е невъзможно да определя точно. Около 10 февруарий тия слязват в Сопот, оттам в Карлово се спрели при Ганча Гайтанджията, който ги препоръчал до с. Каратопрак на братя Петка и Петра Атанасови.

Било работен ден, часът окол единадесят и половина по турски вечерта, село Царацово изпращало демя с обикновена апатия. Бачо Иван Арабаджията, верният другар на Левски, дялал пред скромната си къщица букова обцида и тежко-тежко си поемал душата, защото само за вечерта имало брашно. Той съгледал, че откъм северна страна на селото се показали двама души на коне, но никак не обърнал внимание да ги разгледа коя са; монотонните удари на теслата му следвали да падат едновременно върху сухата обцида. На дните на Левски той наблюдавал пътищата постоянно, но откак издъхна героят, тъжно събитие за бай Ивана, което броеше вече цели три години, той беше се отчаял, не вярваше, че ще да се роди втори Левски, забравил беше думите на Дякона: „Ако аз умра, на мястото ми ще да се явят стотина души.“ „Хора дойдоха; тебе търсят“ — казала стопанката на бача Ивана, който не забележил, когато двамата пътници го подминали и хлътнали под скромната му стряха.

Бай Иван запъхнал теслата в пояса си и влязъл вътре. Той казал обикновеното „добре дошли“ и не повторил друго.

— Живо-здраво, бай Иване! Не ме ли познаваш? — казал един от пътниците — който бил Волов32 а другарят му — Бенковски — и прегърнал бай Ивана, когото целунал в устата.

„Кому минаваше през ума, че ще да посрещна тоя ден такива скъпи гости — говореше по-после бай Иван. — Аз ме досрамя, като гледах, че двамата апостоли на свободата, които господ беше надарил с висок ръст, не можаха да стоят прави в ниската ми къщица.“

Рано на другия ден бай Иван осъмнал до голямата могила зад Каршияка. Той отишел до Пловдив, проводен нарочно от Волова, за да извести тамошните патриоти за дохожданието на гостите.

I33

На харманлийската станция аз имах обичай, като пристигнат треновете, да минувам в спалнята на Иванова, която беше откъм линията, за да гледам през прозорците със спуснато перде какви лица носи железницата. Един ден — това беше на 26 февруарий — затекох се по обикновеното правило в поменатата стая, като чух, че свири тренът. За да премина по-бързо салона, който разделяше моята стая от оная на Иванова, от стах да не ме съгледа някой, аз блъснах твърде силно вратата, като да ме гонеше някой или аз да гонех другиго.

Чудо! Аз бях принуден да се отстъпя към вратата, защото завесите на прозорците бяха спуснати от по-напред и близо до масата стоеше висок човек, чъртите на когото не можах да позная от един път. Аз сбърках конците, но и непознатият не чувствуваше себе си добре особено като влязох тъй лудешката и като гледаше напредя си фигура, не по правилата на благоприличието облечена.

— Ти кой си? — попитах аз, като нямаше друго що да кажа.

— А ти кой си? — отговори непознатият и ръката му се помръдна към лява страна, т.е. гдето стои револверът.

Докато се готвех да последвам примера на непознатия, т.е. да му покажа, че и аз съм от ония хора, които носят револвер, той се спусна да се здрависаме.

— Ти ли си бил? Уплаши ме — каза той.

Напредя ми стоеше Волов, с когото само един път бяхме се виждали в 1874, в Русе, когато той се връщаше от Букурещ, гдето беше ходил на събрание, изпратен да представлява шуменския комитет. Той дошел с трена от Пловдив и за да не го гледат хората из станцията, казал му Иванов да отиде горе.

Волов беше дошел нарочно за мене, да ме вземе от станцията за апостол. Благородният Волов беше поразен от радост, че святото дело отива напред. Той разказа с възхищение, че дните на турската държава се броят вече, народът бил готов да въстане в една минута, като един човек, че отгдето минали, били посрещани като Христа, не можели да надпреварят да отидат навсякъде, депутации от по няколко души ходели да ги търсят по селата, имало досега готови около 5000 души да въстанат на първи позив и пр., и пр.

Само едната част от казаното от Волова беше достатъчна да произведе у мене възхищение. Аз пламнах цял-целнаничек от неговия разказ, цялата нощ не затворих очи да си въображавам разни планове и всякакви предположения. Стари другари по идеи и оръжие, Икономов, Обретенов, Апостолов и пр. минали вече, а аз продължавам да спя в зебловия чувал!… Ех, младини, младини!

На другия ден Волов замина за Едрене да се срещне с Георги Димитров (книжарин), за да узнае не може ли да направи нещо в Кърклисийско, в Малко Търново, в Баба-Ески и пр., по които места Георги Димитров познаваше много българи.

След завръщанието на Волов дълго време ние размишлявахме по кой начин именно трябваше да отида аз до Пловдив, когато подобно пътувание без тескере представляваше известна мъчнотия и за най-покорния рая. Освен това мене ме познаваха по всичките станции до Пловдив. Аз измислих следующия план: имах шапка от ония, които носят по железницата чиновниците. С тая шапка на главата и с едно стъкло в ръката, като се спре трена на пловдивската станция, ще се затека към ближната там гостилница, уж да си пълня стъклото — нещо обикновено на всичкия персонал от железницата, следователно, никому не щеше да се види странно, от страна на заптиите, за да ме възпрат.

Моят план се одобри и от Волова, и от Иванова. Сутринта на 28 февруарий, като остана няколко минути до пристиганието на трена от Одрин, аз излязох вече на отворено, стъпих наред с хората, видяха ме всичките и заптието Мустафа не закъсня да ме поздрави с „добре дошел“. Волов, за да предразположи тоя последният да ни погледне с по-добро око, помоли му се да му развали една лира между изходящите се там търговци и когато му повърна дребосъка, една меджидия, т.е. цялата му заплата, която получаваше от царщината подир 5–6 месеца, заклещи се между пръстите му. Иди ти после тая щедрост на Волова уверявай Мустафата, че лицето, което му даде бялата меджидия, е комита! Той направи признателно темане и сивия ямурлук, с който бе наметнат, облече го, което се считаше от негова страна едно почитание.

Като се простих с моята благодетелка, мадам Мария, със спасителя си Иванова, която прошка може би да беше последната, затворих се във вагона на железницата, дето след малко влезе и Волов, съпровождан от Мустафата, който затвори подиря му вратата. Мен ставаше жално, от една страна, че се разделях с оная местност и среда, която ми беше скъпа, пълна с възпоминания — и скръбни, и радостни; а, от друга, може би че тръгвах на път, който не беше постлан с цветя.

После три четвърти от часа тренът влизаше на търново-сейменската станция, моето старо свърталище. Покрих си очите с дрехата и се престорих на заспал, а Волов се изпречи на прозореца откъм станцията, уж че гледа нещо, така щото никой нямаше възможност да погледне в нашето отделение, за което Иванов беше се разпоредил още на Харманлий да бъде отделено, само на наше разположение.

Тук тренът се бави тридесят минути, които ми се сториха, че са по-дълги от часовете. Гласовете на разни познайници — и добри, и лошави, които тичаха надолу-нагоре — достигаха до моя слух. Колко мъчно ми беше, че не можах да се обадя на някои от тях, даже и на Добря, който ми служеше като агентин оттука, да ми явява що се говори за мене.

Всичките станции до Катуница преминахме благополучно; оставаше само пловдивската, най-страшната. Наговорихме се с Волова, че като дойде време да слязваме на Пловдив, ще тръгнем към разни посоки, за да покажем, че не се познаваме, така щото, ако пострада някой от нас, то сам да си изплаща греховете, както види за по-добро, без да апелира към другаря си. А в противен случай, ако хванат и двамата ни, то ще да се защищаваме братски, т.е. ще прибегнем към револверите, защото, ако ни хванеха живи, по-голямо зло ни очакваше.

Тоя ден беше неделя, та затова голямо число граждани, заедно с гръцки и български ученици, бяха излезли на станцията, единственото място пролетно време за разходка.

— Не бой се; ако се случи нещо, то пред очите на толкова народ човек не усеща как ще да умре — каза Волов.

Като минахме покрай публиката, която се беше наредила покрай линията, мнозина се посбутаха и видях, като поздравиха другаря ми с кимванието на едното си око, което ме караше да повярвам на думите на Волова, че действително съучастниците са многобройни.

— Мнозина има тука, които са лизнати (т.е. работници) — каза Волов.

Работата ни на пловдивската станция се свърши много по-добре, отколкото си мислехме. Волов отиде с другите пътници да си показва тескерето на определеното място, а аз се изхлузих покрай самите заптии със стъклото в ръката и право в хотела. Публика беше пълно и повън, и вътре в хотела, а това обстоятелство беше благоприятно. Щом сложих стъклото на масата и казах да го напълнят, излязох през другата врата и се намерих отзад станцията при пайтоните.

И в самата пловдивска станция апостолите имаха свой агентин, някой си Стоян Панагюреца, в стаята на когото влязох да си оставя шапката и турих на главата си нарочно приготвения фес, с който заличих всяко подозрение.

Из пътя за града тръгнахме един по един: Волов вървеше напред, а аз подир, на разстояние колкото да можа да го виждам. Определеното ни място, гдето щяхме да се съберем, беше ханът на братя Търневи, находящ се в Каршияка, на самия край на махалата, до карловския път. Тоя хан служеше въобще за прибежище на всичките апостоли от IV окръг, които там слязваха с конете си, и стаята, която е над портите отгоре, стоеше завинаги празна, запазена за тях.

Като наближихме до къщата на Такелата, която е отвън града, към станцията, Воловата чанта, с която той се представляваше, че е тежък базиргянин, пристигнал от Цариград, се скъса, тупна на земята и картушите от револвера му се разпиляха по пътя. Тоя прост случай бе достатъчен повод за по-нататъшни разпоряжения от страна на бдителното правителство; но благодарение, че лицата, които бяха свидетели на това произшествие, се случиха твърде невинни същества. Тия бяха ученички от гръцкия пансион на Зарифи, от името на когото носеха началната буква (Z) на дясната си ръка. Приятелят събра набързо страшните зърна, поогледа се надолу-нагоре като отърван престъпник и крачките му се увеличиха към града.

В хана на Търнева не намерихме Бенковски, който според думите на Волова трябвало да го чака тука. Съдържателят на хана, който беше така също съзаклетник, даде на Волова една записка, оставена от Бенковски, в която той известяваше, че по нетърпима нужда заминал за Самоков, гдето от по-напред се предполагаше да отида аз.

II

Работниците от Пловдив не закъсняха да ни посетят вечерта. По желанието на един измежду тях, на име Кочо Чистеменски (Кундураджията), страшният герой от старата перущенска черкова, оставихме хана вечерта и се пренесохме на къщата му, находяща се в махалата Капти Християн. С първо влизание още в стаята, напредя ни се представи наредбата или обстановката на един български патриот. Стените бяха украсени с картините на Павловича, между които на първо място стоеше влизанието на българский цар Симеона в Цариград. Над масата между портретите стоеше закачен револвер, с хубав червен гайтан и с чер калъф, който според тогавашния вкус съставляваше част от мебелите. По-нататък висеха друг род оръжия, отрити и наредени, като че тия бяха първата необходима нужда на една къща.

— Нямам си още пушчица, но от ония, за които моето сърце се топи денонощно — каза Кочо. — А на жената е мило да жертвува своите венчални украшения.

Тук бяха още Димитър Златанов, Хр. Търнев и други разпалени работници, дошли да поговорят нещо върху работите. В Пловдив бяха още по-първи работници Хр. Благоев, К. Калчев, син на богати родители, нещо твърде рядко, и учителят Наботков, който се срещаше само с апостолите. Шумни и самонадеяни бяха тия разговори. Един залагаше всичкото свое бащино имущество, движимо и недвижимо, за да въоръжи бедните си другари; други предполагаше да направи фалшив заем от базиргяните фаисчии със задължение, че ще им наплати сумата после два месеца, т.е. когато се развие байракът; трети казваше, че от няколко дена търси сгоден случай да отвори раклата на старата си майка и да тури ръка на различни възелци, съдържащи нейната мъка; четвърти отиваше още по-надалеч против нравствения правилник; пети заключаваше, че като му причерней на очите, т.е. като види, че остава с голи ръце, без оръжие, ще да нападне някому със сила, да вземе средства.

— Аз мисля, бай Ванков, че нашето свято дело оправдава средствата, позволено е и да поизлъгваме на места — питаше чистосърдечно Кочо Кундураджията.

От всичко това аз се убеждавах малко по малко, че работите не са, както по Заарското въстание, че тука се готви нещо по-сериозно. В отсъствието на Волов и Бенковски за няколко дена бяха пристигнали в Пловдив разни писма и куриери; от много места дохождали депутации да викат апостолите в своето село или град. Няколко от тия депутации бяха из селата, находящи се в Рупченската околия.

— Недейте ни забравя, и ние правим част от българския народ — казали тия пред Димитра Златанов. — Нека заобиколи някой от руските хора местата ни, и ще се увери с очите си.

Населението мислеше, че апостолите не са тръгнали само по себе си, че тях ги е проводила някоя царщина, например Русия, Сърбия или Румъния. По тая причина мнозина от тях не намираха за нужно да се обясняват пред простолюдието, че тия са бедни, изгонени и компрометирани младежи, тръгнали по собствена своя воля, без знанието на някоя царщина; защото, ако кажеше човек истината, то щеше да изгуби мисията му пред очите на масата.

И така, същата тая вечер събранието намери за добро да замина за рупченските села, гдето не беше ходил още никой и гдето имаше голяма нужда да се съставят комитети.

Границите на пропагандата в IV окръг бяха следующите: от града Пловдив към северна страна границата беше карловското шосе, което нарядко преминуваха апостолите за към Абрашларска околия; в селата Каратопрак и Чукурлий имаше комитети. В Аджар само едии път беше ходил Волов, но дали можа да състави нещо, не зная. Тая северна линия опираше до Калофер, а оттам се връщаше покрай полите на Балкана през Карлово, Сопот, Клисура и се спущаше надолу по течението на р. Тополница, между Коприщица и Златица, като прибираше в района на IV окръг и селото Смолоко, над Петрич отгоре. Северозападната линия се спущаше през селата Поибрене, Мухово, Церово и пр. и слязваше на другото шосе, Т. Пазарджик-София до селото Ветрен. От с. Ветрен се обръщаше към запад чак до Белово (в Самоков Бенковски ходи един път, но след няколкоминутно бавене беше принуден да бяга обратно, защото щяха да го предадат34), а оттам през Банско слязваше в Батак, Пещера и тръгваше към изток, по полите на Доспат, през селата Брацигово, Перущица, нагазваше в Рупчос при селото Сотир, повличаше нагоре към селата Дядово, Бойково и оттам пак се връщаше към Пловдив през селата Яворово и Карагач. Като изключим Банско, гдето линията в IV окръг се изкривяваше малко към южна страна, ни на едно село вън от теглената по-горе линия не излязоха апостолите.

При всичко че IV окръг не беше разпределен между четиримата апостоли, но пак може да се тегли линия и измежду районите на ония местности, гдето всеки от тях действуваше най-много. Така например Волов обикаляше най-повече по селата между Карлово, Конаре и Коприщица (Старо Ново село, Синджирлий, Паничери и пр. бяха негово притежание); Бенковски имаше селата около Тополница: Петрич, Мухово, Мечка, Поибрене, Церово, Лесичево, Ветрен и пр.; Каблешков — Коприщица, Сопот и някои околни села; а аз — Рупча. Останалите по-главни пунктове: Пловдив, Панагюрище, Т. Пазарджик и пр., бяха размесени между двамата от Гюргево минали апостоли. Няма съмнение, че там, гдето беше стъпил кракът на Бенковски, огънят бе разпален най-много. В Батак само Волов беше ходил.

Вечерта ние останахме да нощуваме в дома на Коча Кундураджията заедно с Волова, а на другия ден трябваше да потеглим всеки въз противоположна страна — Волов за Карлово, а аз за Рупча. Само Волов, като главен апостол на IV окръг, имаше право да поверява апостолска длъжност на други лица. След като ме закле с револвера си в ръката, че ще да бъда верен на своето отечество до последна минута на живота си, той ми написа едно пълномощно, каквото беше дал и на Каблешкова, подписано само от него и подпечатано с частния му печат, в което пълномощно се казваше, че аз съм негов помощник и имам право да съставям комитети в IV окръг. Волов се подписа на пълномощното ми с псевдоним — Петър Ванков, главен двигател на Западна Тракия, 1 март 1876 год.

Даде ми той още и няколко инструкции, съставени още в Гюргево от апостолския комитет, в които се означаваше горе-долу целта и длъжностите както на самите апостоли, така и на новосъставените комитети.

Първото нещо, което всеки апостол трябваше да каже най-напред в селата, се захващаше от въпроса за самосъхранението.

— Известно ви е вече, братя, че турският комитет в Цариград, който се състои изключително от фанатици-софти, е решил всеобщо клание на българите!… Това клание ще да се започне идущата пролет. Цял рой от ходжи и софти пъпли вече из турските села да разгласяват своето решение. Джепанетата във всеки град са отворени вече за турското население, на мало и голямо се раздават оръжие и фишеци; джамиите са се преобърнали на дебои; страшни ще времена да настанат за нашия народ, дете в майка ще да заплаче и пр. — бяха стъпателните проповеди на апостолите в ония села, гдето нямаше още комитет, гдето кракът на Дякона не беше стъпил, защото в такъв случай нямаше нужда да се разправя надълго и широко за деятелността на турските комитети.

Разбира се, че в истинността на горните думи по него време нямаше човек, който да се усъмни. На часа още измежду присъствующите ое почваше разговор, кой какво видял и научил било в града, като ходил на пазар, било в ближното турско село и пр.; а апостолът, който беше пуснал вече мухата, радваше се в душата си, че стрелата му е ударила на място.

Според гореказаните правила тайното общество трябваше да се състои: от свещеника и учителя (ако ги има) и от по-първа ръка хора, с доказана честност и с влияние в местността, на число до десят души най-много. Всеки един от тия членове ще има за длъжност да убеждава и записва второстепенни или прости членове, на които няма да се открива друго нищо, освен: да бъдат готови на всяка минута, за да грабнат пушката, щом се издигне знамето на българската свобода. Тия не щяха да знаят други никого, освен онова лице, което ги е записало от най-напред, тъй щото, ако последва предателство, да не може да пострада цялото общество. На сиромасите работници, които са достойни да употребяват оръжие, но се лишават от средства да си го набавят, обществото се задължаваше да ги въоръжи; а по тая причина това последното трябваше да се погрижи и със събиранието на парични суми било чрез внасянето на определени или едновременни помощи, било чрез вътрешни и външни заеми, по какъвто и да е начин. А на ония свои съселяни, които са хора юначни, но по разни причини: или че не можат да държат тайна, или че са пияници, или че имат тесни съприкосновения с турците, нямаше да им се открие целта от по-рано — членовете на обществото трябваше да им загатват твърде отдалеч, като например: „Лоши времена ще да настанат; всеки трябва да си има поне един пищов или нож, ако иска да остане жив“… Въобще обществото беше длъжно да приготви оръжия и други по-нужни потребности за цялото село.

Ето по-главните неща, с които трябваше да бъде снабден всеки бунтовник35:

На всяка къща да има по една ока барут и куршуми.

За по-големи работи, като например убийство на предатели и на други вредни членове, обществото трябваше да известява на надлежния апостол. За деня на въстанието, за който всеки искаше да узнае, се казваше, че той ще да бъде известен във всяко село с особен човек, след като се реши вече в главното събрание.39

Апостолите бяха още длъжни да правят статистика на всяко село, гдето съставят комитет, за да можат да дадат отчет за делата си в голямото събрание. В тия статистики се обемаха следующите предмети: числото на работниците, на способните да носят оръжие; на старците, жените и децата; има ли в селото турци или наоколо; числото им; местоположението на всичките села въобще; има ли наблизо река, мост, гора, главен път; колко едър и дребен добитък има: храна, оръжие и барут; има ли някой достоен човек, който да познава местността добре, да е бил хайдутин, в казашкия алай и пр., за да може да поведе своите въстанали съселяни; има ли някой шпионин в селото, т.е. турско ухо, как му е името и пр., и пр.

На апостолите се строго забраняваше: да пият вино и ракия, да ядат блажно пред селяните през постите, да отварят излишни лекомислени разговори и да се лъжат един други. За всичко това едничкото наказание щеше да бъде смърт.

III

Рано сутринта на другия ден Волов замина за Карлово, след като ме снабди с няколко зърна отрова за всеки случай и с принадлежности за писание на тайни писма; а аз останах да чакам в къщата на Кочо Кундураджията до вечерта. Като всеки сиромах, той нямаше къща на два ката, а само една или две стаици, в които, като беше опасно да стоя, за да не ме свари някой, отстъпих в една малка стаичка, или хаят, без прозорци, в която се намираше едно-друго, като брашно, нощви, бъчевки и пр., гдето вярната и патриотка стопанка на Коча ми донесе и цялата библиотека на тоя последния, състояща от драмите Иванко Хаджи Димитър Ясенов, приказката От трън, та на глог и други още повестчици със съдържание, каквото обичаше разпаленият Кочо. Тоя последният отиде на дюгена си.

Тук аз престоях целия ден. Подир пладне дойдоха на гости няколко жени без работа от махалата, които насядаха навън в двора40 пред моята стая и отвориха уста за това, за онова, каквото им дойде на ума, докато дойдоха най-после до тогавашното натегнато положение.

— Страшно ще стане, Кочовице, сеч се приготовлява против християните, както едно време в Завярата — говореше една от гостенките.

— Господ и св. Богородица да чуват — въздъхна друга една, като че с нейното затривание щеше да се свърши светът. — Не само мъжете, което е тяхна работа, но и децата вече вечер късно остават по пътя, насядали смирено на търкало, разказват, че ще да дойде български цар, учат се да му пеят песента…

— А не казваш, че по цял ден се учат да играят на талим (военно упражнение) — повтори първата дипломатка.

— Кажи ни нещо, Кочовице, ако знаеш — каза една от гостенките. — Кочо се меси в тия работи — прибави тя.

— Кочо си гледа сиромашлъка и мисли само за къщата си — отговори умната стопанка, като искаше да прекъсне празните приказки, едно, да освободи моята врата от тия неканени стражари, а, от друга страна, да се покаже, че малко се интересува от безпокойните слухове.

Та можеше ли другояче! Така й бе поръчано да постъпва от страна на строгия Кочо; тя разбираше напълно важността на поверената й тайна.

Вечерта, часът къде 12, Кочо си дойде от дюгена и ме изведе през разни криви улици в турските гробища под Бунарджика. Тук ние намерихме още Д. Златанов, Петко Машев и Атанас Семерджията, от Гюлбахча, дошли през други път да ме изпратят.

После малко тия се завърнаха в града, освен Атанас, с когото се отправих за с. Сотир, гдето беше известно вече, че отивам в селото им. Атанас ми служеше като проводач.

Името си от Симеон измених на Драган — за всеки случай.

Ходжата викаше, когато ние влязохме в Дермендере. Бай Атанас беше принуден да ме причаква тук-там, защото каменният път между града и селото не благоприятствуваше на кундурите. В селото блещукаха още няколко кръчми отворени, гдето редовните посетители от тия заведения допиваха последната си аспра. Бай Атанас поиска да си подкрепим силите с по 100 драма, на което се съгласих безпрекословно, при всичко че помнех още всичките точки и запетаи на дадената си клетва, че в качеството си на апостол няма да турям в устата си ни бяла Рада, ни червен Петко. В кръчмата влязохме незаметно, свършихме си работата и излязохме, без да обърне някой внимание на нас.

Изгубихме се из мрачината, между гъсти дървета, нагоре въз реката, която шумеше и се пенеше по причина на многото воденици. Напреде ни се изпречи бяло голямо здание с грамадни порти, за което преводачът ми разказа, че тая е фабриката за сукно и пр. на прочутия Гюмюшгердан, грък от Пловдив и неограничен деребей в страната. За успеха на своята фабрика той наложил тежка ангария по цялата Рупча и на турци, и на българи, които били длъжни да му работят денонощно с възнаграждение, дадено като милост. Разбира се, че богатият човек — като всеки богат човек бил ортак с паши и бейовци, които делели помежду си узурпирания труд на сиромашта. За да бъде по-любим на силните, той присвоил всичките характерически прищевки на развалената турска аристокрация. Имал си чибукчия, млад лангера, с червена фанела и с пъстри моралийски чорапи, имал си кьочеци и пр., които, след като отживявали своя век, преминавали в числото на пловдивската гръцка аристокрация.

Ако попитате селяните българи, то нарядко ще намерите помежду им човек, който да каже лошава дума за Гюмюшгердана. „Бог да прости майка му и баща му — казват тия. — Ако не беше той да каже на пашата, че съм бил луд и постоянен негов роб във фабриката, то досега гробът ми не щеше да се познава.“

Това се обяснява твърде просто. Практичният грък, който е имал авторитет да разваля всяко кадийско решение, на когото думата не е ставала две, гдето и да отиде, незначителна работа е била за него да каже на бинбашията: „Освободете тоя пезевенгин, че имам голяма нужда от кюмюр.“ Справедливостта го изисква обаче да признаеме и това, че въобще Гюмюшгердашж е направил и много добрини на българите. Така например във време на въстанието той е запазил много български села по Рупча от хищните башибозуци. Ако неговите богатства да ги притежаваше някой българин, то едва ли и той щеше да бъде по-добър.

Турското население обаче, което не е обръгнало да прави темане пред никакви потомствени и стълбови дворяни; което я е знае какво ще да каже лорд, барон, помешчик, чокой и пр. и което е навикнало да гледа, че довчерашният паша и аенин е слязвал от своето величие само с един махзар, подписан от няколко души, скоро решило по кой начин да се отърве от дермендерейския фабрикантин, въпроси, които в Европа се решават подир сто години в камарите, след като се изпишат хиляди оки книги за различни проекти.41 В Турция всичко това можеше да се извърши с едно парче, книга, от което може да се направи книжен фишек. Жителите от Дермендере отдавна били забележили, че младо помаче със скъсана абичка и с пищовец на кръста иде и отива във фабриката на Гюмюша и се помайва по пътя тук-там. Един ден ехото на една пушка се раздало из Дермендере и няколко души, уплашени, тичали от фабриката към селото, като викали: „Убиха челебията!“

Поменатото помаче, родом от с. Пашмаклий, нарочно било изпратено от своите съотечественици помаци да убие оногова, който убил тяхната допотопна индустрия — правението аби. Той не можал обаче да сполучи да убие същия Гюмюшгердана, но убил брата му Димитракя деня по пладне, пред портите на фабриката. После бил хванат по гората и наказан смъртно в Пловдив.

Пътят от Дермендере за Сотир върви по десния бряг на Сотирската и Тъмрашката река, които се събират под селото отдолу. Всичко беше тихо; само блъсканието на реката от камъците и тупанието на тепавиците нарушаваше тая тишина. Проводачът ми бай Атанас ме запитваше за това и онова по въпроса за въстанието, така щото не усетихме кога се покачихме на рътлината, в подножието на която се намира селото Сотир. Всичко тъмнееше вътре, с изключение на две-три места, гдето се виждаше още да блещука слаба светлина; хората си бяха легнали вече, защото наближаваше полунощ, а селото оставаше в разположението не немирните кучета, които се обаждаха оттук-оттам из селото, като нощна стража.

Като се навалихме надолу из стръмнината към реката, ето че двама души, които ние от по-напред не можахме да съзрем, изправиха се на крака от дънера на едно дърво. Аз се сепнах настрана и турих ръка на оръжието си. „Кой е?“ — попита преводачът ми. „Ти ли си, бай Атанасе?“ — отговори един от непознатите. Докато бай Атанас си направи устата да каже: „Закъсняхме“ — двамата непознати ни наближиха с думите: „Хайде, добре дошли! Чакат ви.“

Тия хора бяха турени накрай само нас да чакат, за да ни отведат на определеното място. Поведоха ни през плетища и дворове из селото, за да не минем през турската махала; влязохме в селото само четирима, но докато стигнем на определеното място, съпровождахме се от други двайсетина другари, които се мятаха през плетищата и бахукаха отчаяно. Аз говоря за кучетата.

Отвътре вратника на един двор друго непознато лице ми стисна ръката в мрачината и ме поведе по тесните стълби на една бяла къщица. Това лице бе Рангел Тепавичарят, на къщата на когото слязох. Стаята, в която влязохме, гдето аз си въображавах от по-напред да намерим при огъня само трудолюбивата ступаница, че преде конопи или кърпи дрешките на своите деца, а тия последните хъркат настрана под една черга — видях съвсем друго. Около десятина мъже, стари и млади, стояха с кръстосани ръце, наредени на две отделения в стаята. Аз преминах помежду им развълнуван и ги поздравих с разтреперен глас. Човек забравя и мъки, и страдания, и всичко, когато вижда, че делото, на което се е посветил, така също се разбира и цени от другите. Благоговението на присъствуващите тия сиромаси, които ме гледаха с четири очи какво ще да кажа, като че да бях господ, даваше ми кураж и сила, караше ме да презря и бесилка, и живот.

Напред всекиго от тях имаше саханче, гаванка или тепсия, пълни с барут, куршуми, книга и други принадлежности за фишеци, които тия правеха на седянка в затворената стая. В едното кьоше от стаята имаше възправени до двадесят шишинета, а на края до огъня беше поставен тюфекчийоки тезгях, на който работеше стопанинът на къщата, бай Рангел, счупените пушки; той разбираше от тоя занаят. С една реч, работата кипеше. Когато в с. Сотир, гдето не беше стъпал още апостолски крак, приготовлението ое вършеше така деятелно, то всеки може да си въобрази като какво е било в по-големите чисто български села, гдето Бенковски и Волов стояха по няколко дене.

Разбира се, че по длъжност аз трябваше да полея масло в огъня, т.е. описах положението на българския народ, ако не въстане на уреченото време, с такива мрачни красни, щото още вечерта няколко души туриха намерение да вземат е заем пари от Пловдив, с каква и да е тежка лихва, с които пари да си доставят подобри пушки.

— Хора като вас, бай Драгане, непременно трябва да ги знае руският цар? — попита един от присъствующите след няколко часа, когато се разбрахме вече един други, че сме си българи.

— Питане ли иска още — отговори друг един, като че той сам да беше се виждал няколко пъти с руския цар.

Цялата нощ тия добри хора не се отделиха от мене, да ме слушат. Обществото не можа да се състави през нощта, защото отсъствуваха от събранието няколко души, между които беше и дядо поп.

На заранта тоя последният дойде. Той беше от ония свещеници, които се занимават повечето с чистотата на своето оръжие, отколкото с требника. Заедно със свещеника по сами себе си се разбираше, че първо място трябваше да държи учителят. Обществото се състави твърде благополучно. Членовете му ое задължаваха да работят с всичката си сила за неговия успех, като принесоха и клетва, че ще да бъдат верни на народа си. Свещеникът Тодор Георгиев и учителят Еню Йотов, щяха да водят всичките работи.

Тоя ден аз останах в Сотир. В това село, от горна страна, в реката има фабрика за барут, която аз желаех да видя. Дядо поп ме увери, че ако се покажа из селото, няма никаква опасност, защото в селото им всеки дан дохождали граждани по своята работа. Помещението, гдето се работеше барутът, злоупотребяваше думата фабрика, защото всъщност то не беше нищо друго, освен една колиба с каменни стени, гдето се чукаше гюверджилето, и още едно подобно здание малко по-настрана, гдето работеха и пресяваха барута. Гюверджилето и другите разни смесове бяха насипани в дървени чутури (стъпи, хавани), закрепени в земята, в които удряха дървени токмаци, както в тепавиците за аби, движими посредством едно колело, карано от водата. Останалото приготовление на барута се вършеше с ръце. Наоколо имаше до десятина тезгяха, големи колкото обикновена врата, върху които беше насипан барутът да съхне на слънце. По-настрана имаше няколко чувала с направен вече барут.

Работниците, които са в същото време и притежателите, всичките, разбира се, турци, бяха се иаизтягали наоколо да спят. Когато ние се явихме при тях, тия погледнаха на мене с подозрение и не се забавиха да извикат иастрана дядо попа, когото питаха нещо тайно.

Тая фабрика била обща на турците от Сотир. Събраните приходи от продадения барут се делели наравно помежду всичките; трудът така също бил разделен между същите. Тия плащали пари само за гюверджилето (селитрата) и нищо повече, така щото барутът им ставал по 5–6 гроша оката, а се продаваше повън 20–30 гроша. Една година по неосторожност подпалил се един чувал с барут и всичките находящи се там работници, на брой около 5–6 души, намерили ги опърлени като кютюци. Тях погребали преспокойно без знанието на правителството, защото, ако известели, освен че щяло да запрети правението на барута, падало им се още и наказание, тъй като правението на барут не е позволено на частни лица. Ето защо, когато аз отидох на фабриката, турците се съмнили да не съм шпионин от страна на правителството, за което и питали дяда попа.

Няма съмнение, че турското правителство е знаело най-добре тая фабрика, която съществувала от няколко години, но преструвало се е, че не я знае.

От тая същата фабрика нея пролет се купи много барут от селата, които се готвеха за въстание. От най-напред търговията беше добросъвестна, но отпосле, когато турците помирисаха нещо, захванаха да правят злоупотребление със стоката си.

Местоположението на с. Сотир е очарователно. Посред селото протича бистрата Дядовска река, която приспива обаятелно със своето приятно шумтение неговите жители. Сред селото се намира студена чешма, водата на която се слави по цялата околност. Цели осем години едно време, то ще да се рече преди 20–25 години, българите са били длъжни всеки ден да носят на пловдивския аенин по две бурета вода, натоварени на едно муле. Тая ангария е била като едно редовно даждие за селяните, които са ходили поред да карат водата. Който си е свършил реда, стоварял е буретата пред портата на своя съсед, комуто е следвала, чредата да отиде на другия ден. Лятно, време, иде-доде, но зимно време, когато се пукало дърво и камък от студ и когато буретата се сковавали на лед, докато се напълнят, сотирчани пак са били длъжни да поят ефендетата с балканска вода. „Щом се подадяхме от портите на конака, цяла глутница ефендета, кятипи, чибукчии и пр., с ибрици в ръка, заобикаляха мулето да си точат вода“ — разказваха селяните.

Тая ангария се прекратила от някого си Хайредин паша, за когото разказват, че бил реформатор. Веднъж, когато чибукчиите се трупали около мулето с буретата, пашата гледал от прозорците. Той се усъмнил да не би в буретата да има вино или ракия, та затова захванал да крещи. „Това е балканска вода, ефендим“ — казали нископоклонно конашките слуги. Пашата повикал българина и след като разбрал в що се състои работата, дал му един юзлук и му залретил да го не вижда втори път в конака, а водата от буретата му заповядал да източи сред двора.

IV

На мръкване аз оставих Сотир и придружен от дяда попа, отправих се за с. Извор, гдето ми препоръчаха учителя още от Пловдив, че бил интелигентно момче, а дядо поп, който държеше това село, обеща ми, че може и там да се направи нещо. Като нямах препоръчано друго лице от по-вярно място, то казах на дяда попа да теглиме право в училището. Учителят Пею Близнаков, 23-годишен момък, ме прие твърде учтиво, а дядо поп се върна обратно в селото си.

Вечерта се събраха по-първите хора в училището, на които аз разправих положението на работите и се казах защо съм дошел. Младите бяха възхитени от моите думи, а старите поклатиха глава съмнително и в отговор на моите думи гледаха на въпроса само от една страна, т.е. от лошавата. По тая причина, когато поисках да се състави общество и участвующите в него да се закълнат, породи се несъгласие между самите селяни за и против.

— Всички ония села, които не въстанат в определений ден заедно с всичкия народ — ще да бъдат оставени на турския произвол — казах аз. — Още повече: тия ще се считат за неприятели, както самите турци.

— Ние от своя страна ще да направим всичко, но само клетва не даваме, защото, ако се научат турците, със земята заедно ще ни изтребят — казаха старите.

В това село имаше мнозина българи с турски дух, от които най-много се бояха честните работници, та затова действуваха толкова предпазливо. Когато Отон Иванов на 22 априлий отишел в това село да го дига на въстание, то благоразумното население поискало да го върже и предаде.

— Ще дойде време, господинчо, когато ще да ходим да забикаляме в Пловдив на Джумая джамиси, за да видим зелено парцалче, за което ще бъдем петимни — говореше един от присъствующите, който си личеше по лицето, че господ му е дал от всичко.

Зеленото парцалче означаваше, че ще ходим да търсим турците.

Събранието се разотиде, а аз останах да нощувам при учителя. Не зная защо, тоя последният започна да се безпокои, при всичко че на масата му стоеше руският в. Мир, от който той превеждаше на български възванието на генерал Гарибалди към поробените народи на Балканския полуостров. Аз си легнах, а той се разхождаше из стаята, вдигаше час по час пердето на прозореца и отваряше вратата. Разбира се, че неговото безпокойствие влияеше и на мене, не че ще да ме предаде, което не вярвах, защото момъкът беше скромна и интелигентна душа, свършил в Пловдивското училище; но просто тъй, ставаше ми съвестно, като си посмислих, че аз съм причината за това справедливо безпокойствие. Преструвах се, уж че спя, но всъщност следях всичките движения на гостоприемника си, който се боеше да загаси и ламбата. Може би да си е въобразил той поне на минута, т.е. да си е предположил следующето естествено в подобни случаи питание: „Ами ако тоя, който ни се препоръча за такъв и онакъв и пред когото си изказах сърцето, излезе шпионин?“

Креснаха първи петли, повториха и потретиха, кучешкият лай престана, сипна се зора, а проводачът, когото ми бяха обещали още от вечерта да ме води за с. Дядово, не се явяваше. Безпокойствието на приятеля се увеличаваше, думата върви си стоеше на устните му, но той не смееше да я произнесе. Проводих го да види що стана обещания човек. Нямало го у тях! Казала ступаницата му, че отишел отрано за дърва, т.е. избягал, да се не намеря в селото. Що да се чини? Да тръгна сам за Дядово, имаше десятина пречки: незнаението на пътя, непознаванието никого по тия села и пр. Да чакам да ми пратят друг проводач? Близнаков не даваше никаква надежда, от една страна, а, от друга — наближаваше да съмне.

Похванах студената ръка на гостоприемника си и хванах пътя пак за с. Сотир, за да взема водач, без който ми бе невъзможно да нагазя рупченските балкани. По пътя ме срещнаха няколко турци, но никой не пожела да се усъмни, па и отговорът бе готов в противен случай: търся си място за учител, или пък излязъл съм по алъш-вериш.

Рано сутринта, докато отче Тодор от Сотир спеше още, аз похлопах на вратата. Той се уплаши от най-напред, като ме видя ни в туй, ни в онуй време, помисли да не съм предаден. Като му разправих работата как е станала, той се успокои и склони да ми стане сам водач досред пътя на с. Дядово, гдето се намирал някой си Григор Аргиров да гори кюмюр, родом от последното село и един от най-добрите родолюбци в това село според думите на отца Тодора.

— Изворци са турци; между тях няма народни хора — викаше отчаяно светиня му.

Преди обед ние потеглихме за с. Дядово из тясната каменлива пътечка, дядо поп с муле, а аз — апостолски. Трудно беше пътуванието. Моите кундури, с които не бях решил още да се простя, при всичко че ги влачех по камъците като букаи, бяха се охлузили и побелели като липова кора.

На половин пътя между двете села, в едно завряно място над реката, намерихме речения Григора, заедно с брата си, който къртеше кютюци от една нива, да гори кюмюр. После „добре дошли“, „живо-здраво“, „какво има, какво няма“ и пр. дядо поп Тодор, т.е. проводачът ми, прегази през просото.

— На сладкия разговор няма насищание — каза той, — па и празните думи се не свършат. Негова милост не е ни даскал, ни търговец, а апостол, изпратен от дяда Ивана (от Русия) — продължи той, като сочеше на мене, — дошел е и по нашите села да ни каже какво да правим; та затова заведи го в селото тая вечер да се разговорите, както ние направихме в Сотир.

Това каза дядо поп и си възседна мулето, с което се изгуби из шумата, към селото си.

Ние останахме с новия си другар лице срещу лице в краището на ближната гора. Той бе момък около 30-32-годишен, с черни мустаки и засмяно лице, на име Григор Аргиров. При всичко че думите на поп Тодора звънтяха още в ушите ни, но Григор продължаваше да изглежда смутено; виждаше се, че иска да ме пита за много неща, но не смееше още. Между моя морав фес и черното ми палто, от една страна, и неговото почерняло от кюмюр лице и охлузения му калпак не можеше да бъде така скоро сближавание. И действително, колкото аз отивах по-навътре из Рупча, толкова повече захванах сам себе си да не харесвам, облечен с палто и панталони. И да не искаше някой да ме почете с погледа си, и да си заминеше, без да му мине нещо през ума, щом ме видеше в тия дрехи, не в правия път, възседнал на кон или в талига, насред гората при кюмюрджиите — отведнъж щеше да си помисли: „Работата на тоя човек не е чиста.“ Следователно явяваше се нужда да нахлузя наместо панталоните черни рупалански чешири, което не можах да извърша на часа.

Григор не можеше да си остави запалените вече кютюци за кюмюр, за да ме води към селото, което се намираше от нас нагоре около 1½ час; па не бе и време още да тръгнем, защото ако в Сотир по нужда се явях сред пладне в селото, то в Дядово благоразумието го изискваше да вляза нощно време.

Колкото и да беше топло времето тая пролет, то Рупчанският балкан, гдето жетвата узрява едва по Голяма св. Богородица, когато в полето вършеят вече, правеше изключение, а моите памучни чорапи и късото палто не бяха в състояние да ме запазят от строгия климат. Там наблизо, както казах, тече Дядовската река, върху левия бряг на която новият приятел приготовляваше кюмюр. Коритото на реката на това място е ужасно. Два непроходими бряга от зъбести червени скали, високи до 30–40 метра, пазят леглото на своята царица, на която едвам се слуша от брега лудото шумене. Скалите и от двете страни са покрити със зелен здравец и ракитина. Над левия бряг на тия скали аз трябваше да престоя около 4–5 часа, докато наближи да се сдрезгави, а Григор ми носеше от време на време жарава върху една тикла, за да се грея.

Надвечер ние пъплехме вече с приятеля си през стръмните долини и урви за селото. Най-напред трябваше да отидем на саята при някого си Димо Аргиров, стар учител в селото и влиятелно лице, който щеше да ни каже в селото ли ще бъде по-добре да вляза, или да остана на саята, гдето и да направим събранието. Даскал Димо, най-старият учител по цялата Рупча, който пръв път захванал да предава български, прие ме много добре. След като ми прегледа пълномощните писма, той каза, че можа да вляза в селото, но нощно време трябва да стане това. Остави ни двама с Григора да се помаеме още в шумата, а той отиде напред да приготви места и да изпрати хора да ни введат.

Студът ставаше нетърпим вече по тия високи върхове. Едвам часът къде двата ние влязохме в селото, придружени от двама-трима души, които ме заведоха право на училището. Събранието беше почти пълно; до 10–15 души, въоръжени с пъстри кърджаляйки, 60-годишии старци и 20-годишни момчета начело с дяда попа чакаха моето присъствие. Тук хората бяха по-свободни, защото в селото им нямаше турци.

Това патриотическо събрание отново пробуди моите сили и надежди. Аз не можах да остана хладнокръвен, като гледах, че и белобрадати старци са потърсили нов живот, просълзих се и ги поздравих с няколко думи още с първото си влизание.

Моята встъпителна реч за приготовлението на българския народ падаше като мехлем на трогнатите слушатели. Всяка дума, всеки пример и заключение се потвърдяваха и одобряваха от тях.

— Ще да умрем за вяра Христова, господинчо — каза един старец, като се удряше в гърдите и стискаше в ръка любимата си кърджалийка, на която имаше нанизани около десят жълти белезици.42

После малко всичките събравши се бяха наредени гологлави, начело със свещеника Иван, който държеше в ръцете си евангелието, а аз застанах посред с револвера в ръка и произнесох клетвата. Всяка моя дума се повтаряше от новите съзаклятници. От сърце и душа произнасяха те думите: „Ще бъда верен на отечеството си и нищо няма да открия на християнските душмани.“ След свършванието на клетвата съзаклятниците се изреждаха един по един да целуват устата на моя револвер и св. Евангелие.

— Да ти е честито! — казваха тия един другиму.

Същата още вечер стана разпоряжение да изпратят хора за барут и куршуми.

След свършванието на официалната част идеше вече ред да се опознаем един други, да се разговорим чисто по нашенски.

— Ти, бае Драгане, нищо не ни каза за себе си, но ние ще те попитаме: от кой град си родом и колко години става как тичаш по тая работа? — питаше един от съзаклятниците.

— Защо бързаш като теле напред майка си, джанъм — пресече думата на първия любопитен дядо Тодор, но и той не по-малко ме гледаше в устата какво ще да отговоря на зададения въпрос.

Разбира се, че хора, които си повериха съдбата в ръцете ми и на които животът от мене зависеше, вече трябваше да знаят що съм за човек.

— Българин съм, и нищо повече — отговорих аз. — Ако сме живи да се видим, когато се издигне байрякът, тогава ще да се опознаем.

— Видите ли? Аз кому говорих — каза едии от съзаклятниците, от думите ма когото заключих, че от по-напред са се готвели да ме питат за родното ми място.

— Прости ни, господине; ние сме хора селяни, па и малко помаци още, ако искаш. Кажем дума, без да размислим накъде ще отиде.

— Туй, учението, чувал ли си го поне през плет, бае Драгане? — подкачиха пак любопитните селяни.

С тия думи „чувал ли си го поне през плет“ тия искаха да кажат, че аз съм най-ученият между учените.

— Колкото да си записва името, може да знае — пое думата друг един съзаклятник, като мислеше, че с това ще ме предизвика да говоря.

— Да остане при нашия даскал да се понаучи — обади се друг един от кьошето.

— Петнадесят годинки най-малко може да си изгубил подир книгата — обърна се, та каза дядо поп.

Посред нощ събранието се разиде; съзаклятниците, преди да си излязат и отидат по къщята си, сториха втора клетва помежду си, че всичко онова, за което са чули и видели тая нощ, ще да си остане там, няма да го научат жените.

— За жена работа ли е това бе, брате! — говореше един старец до вратата.

При мене останаха само няколко души, като стражари. Някои от тях се занимаваха около огъня да ми правят цървули, с които реших вече да заменя кундурите в понататъшните си пътувания.

На другия ден, щом се пукна зората, докато нямаше още жива душа из селото, аз потеглих за с. Бойково, придружен от Григор Аргиров, това същото лице, което по-първия ден гореше кюмюр при Сотирската река. Тоя момък се прилепи в мене от един път. Той остави и жена, и деца, остави работата си и кюмюря, несъбран в гората, само и само да послужи на делото.

— Гдето и да отидеш, бае Драгане, аз съм решен да дойда с тебе — говореше той.

От Дядово до Бойково е един час разстояние към южна страна. Ние хванахме през гората направо, че е по-безопасно и по-близо. Нощта беше тиха, небето ясно, та затова дебела слана покриваше земната повърхност. Сух балкански студ пронизваше костите ни по високите родопски върхове; но в замяна на това ясният дядо месечко осветляваше и най-тъмните кьошета между бориките, под които вървяхме. От върха, който се намира между двете села, можеше да се види, макар и на месечината, една голяма част от грамадния Доспат. Григор ми нареди имената на всичките по-високи върхове, между които първо място завзема Персенкът, близо до голямото помашко с. Тъмръш, покрит със сняг.

На разсъмвание ние издебнахме да се вмъкнем в селото, без да ни усетят даже и селските стражари — кучетата. Спряхме се в двора на училището, което беше затворено. Аз останах да чакам на стълбите, а водачът ми отиде да търси учителя в къщата му.

Според думите на учителя (Илия Георгев), който дойде на училището след няколко минута, по това време трудно било да се намери къща из селото, та затова трябвало да остана на училището. Аз прегледах зданието и намерих една стая, отделна, в която можеше да остана него ден. Учителят се потруди да накладе малко огнец, донесе ми една чергица да си постеля и отиде да си гледа работата. Излезе така също и водачът ми, който като познат в това село и съсед нямаше нужда да се крие.

Цял ден престоях в тая стая сам-самниничек. Поисках от учителя да ми даде някоя книга да се занимая, който не закъсня да ми удовлетвори желанието: напредя ми се намираше Наустницата, вънкашните листи на която бяха окапани с разни материи, като бакалска престилка. „Корите й ги откъснали момчетата, като духали огъня“ — каза той и си излезе преспокойно.

Часът по два вечерта училището беше пълно с хора, млади и стари. Разбира се, че на първо място стоеше селският свещеник. Всичките мои предложения се приеха на драго сърце от присъствующите, с изключение на свещеника, който упорствуваше малко. Като дойде въпросът за клетвата, той отказа съвършено, заедно още с няколко души стари и имотни хора, според думите на които много щяло да стане, ако се и закълнат.

— Тъмръш е от нас на една педя място — говореха тия за подкрепление на отказванието си. — Какво ще да отговаряме пред Ахмед аа, когато той се научи, че бойковци сторили клетва против царщината?

Подигна се препирня между стари и млади. Първите казваха на последните, че тия още не знаят как се печели и гледа къща, а младите отговаряха, че който се бои от Ахмед аа, нека се премести да живее в селото му.

Аз скочих на крака и скимнах на Григора да вървиме, защото не съм дошел да слушам карание и лични нападения. Младите взеха по-нападателно положение против старите, които най-после бяха принудени да отстъпят победени. Двама-трима души ме достигнаха на двора и ме молеха да се върна, като се обещаваха, че всички са готови да направят, каквото им кажа. Сега събранието беше повече въодушевено, отколкото с присъствието на свещеника и първенците, които стесняваха младите от по-напред да се изкажат свободно. Можах да съставя обществото криво-ляво. Когато дойде време да си взема някои статистически бележки, изново забележих, че присъствующите започнаха да си шушнат помежду, че само това не е добро, гдето съм писал, т.е., тия се бояха да не би, като ме хванат, да намерят и техните имена в комитаджийската книга.

От обстоятелствата бях принуден да замажа очите на присъствующите с нещо тайнствено, което повече щеше да им подействува, отколкото сухите примери на слова. Написах едно писмо химически и им го зададох да се произнесат има ли нещо написано на това парче книга, или не.

— Няма, защото нищо не е писано отгоре му — отговориха тия и ме заобиколиха да видят по-добре какво ще да правя.

— Гледайте добре, да не кажете отпосле, че съм направил гьозбояджилък — казах аз; а после си натопих двата пръста в приготвената жидкост и като ги прокарах върху бялата книга, на която се явиха черни слова само на онова място, отгдето минуваха пръстите ми, присъствующите прехапаха язик.

— Хайде, бае Иване, да си вървим; тя се свърши вече. И ние сме си отворили устата да учим на ум тия хора? Ех, че сме умни глави! — говореше с ентусиазъм един от присъствующите към своите съселяни после моите тайнствени за тях действия. Всичките бяха поразени от мастилото.

Аз се подсмихвах под мустак. Нямаше нужда да говоря по тая част надълго и широко, която беше от компетентността на адютантина ми Григора. Той се намираше ни на небето, ни на земята, хвалеше ме до облаците.

— Къде ви ходи вас умът бе, джанъм? Ако той беше прост човек, проваждаха ли го да върши тая работа, оставях ли си аз работата да тръгна подиря му? — говореше той.

Моето намерение беше да заобиколя българските села от Бойково нагоре: Ситово, Лилково, Широка лъка и пр. Според сведения обаче, събрани от жителите е тия села, невъзможно било да сполуча, защото били удавени с турци; а освен това и пътуванието било мъчно по причина на дебелите снегове по тях места. Аз продължавах да говоря, че ще отида по тия села, а в себе си реших да забиколя по-напред селата, изходящи се в полите на Балкана, около Станимака. Скрих своите дири от бойковчени, защото по причина на несъгласията, които се породиха помежду им, боях се да не последва нещо.

После полунощ, без да заспиме, щом се подаде месецът, аз оставих Бойково. Като се затулихме от очите на селяните, които бяха дошли да ни изпровождат, пречупихме си линията. Казах на водача си Григора да ме заведе в тяхната сая, в гората, гдето, след като си починем, да преминем оттатък реката по другите села. В казаната сая, гдето пристигнахме на разсъмваяие, нямаше жива душа; но в замяна на това имаше плява, ръженица, която топли превъзходно. Аз се зарових вътре да спя, а Григор отиде в село да донесе нещо за ядение. Той щеше да ми донесе още и един кат дрехи, рупалански, защото от час на час се уверявах, че панталоните и късото палто освен вреда друго нищо не ми принасяха.

Пладне се беше превило, когато Григор заедно с брата си даскал Димо дойдоха на саята с нужните неща. Кисел пиперец, вързан в бяла кърпица, солчица и калаено жебениче с ракийка съставляваха моя обяд. След ядение аз се облякох с новите си дрехи, донесени от село. Тия бяха черни отрити потури, синя аба с владишки ръкави, гевезено поясче и кирляв фес без пискюл, тъй щото повечето заприличах на станимаклийски лангера, отколкото на рупаланец. Другите си дрехи натъпках в крачолите на панталоните, които оставих на даскала, да ги изпрати с верен човек до Димитра Златанов, мумджията, в Пловдив. Той разрови в едно кьоше плявата и ги тикна там, до второ разпоряжение.

V

Като се прибраха всичките хора от нивите и само тук-там се слушаха звънци на кози и овци, ние излязахме от саята с Григора и направо през ниви и гори смъкнахме се в стръмната Сотирска река, шумът на която се чуваше още отдалеч. Левият й бряг на това място е равен с водата, но десният, откъм Извор, е страшна страхотия. Голи канари, наслагани една въз друга, като полици, които са достъпни само на тамошните кози, с твърде малки изключения, образуват десния бряг на реката. На няколко места бяхме принудени да почиваме, повечето, разбира се, аз, отколкото водачът ми, докато се подадем на равнината. Тия канари са почти покрити като с мъх от зелен здравчец, който мирише и не от по-напред, но като го разбъркахме с краката си и започнахме да се хващаме от крехките му коренци с ръце, напълни се атмосферата с благоухание.

От саята до с. Яворово има около 3½-4 часа, а ние замръкнахме посред пътя; то нощта като за нас хора нищо страшно не представляваше. Само грозното бучение на балкана, по причина на силния вятър, неволно караше човека да се безпокои от нещо, да се огледва наоколо си. Пловдивските тепета Небет и Джамбаз, които се виждат от това място, светеха разкошно, като че жителите на тоя град, център на бунтовническите движения, не искаха даже да знаят, че след няколко деня жилищата им ще да се преобърнат на прах и пепел!

Право в къщата на дяда попа теглихме в с. Яворово, понеже даскалът не ни беше известен, а свещеникът Анастас беше ми препоръчан; освен това познаваше го лично и водачът ми Григор. Не щеш ли, в къщата на дяда попа, през една стена от неговата стая, бяха кондисали четирима-петима души турци, които ни видяха, като влязохме.

— Пак имало сърдчени българи на тоя свят, като се наемат да пътуват това време — каза един от турците, който беше излязъл напред вратата да си мие устата с ибрика.

— На вашите дни, ага, от никого не се боим — отговорих аз, които думи са като меден пръст през устата на всеки турчин, заразен от бабаитлъка.

Втъркулнахме се при светиня му. Той четеше вестници. Какво беше моето удивление, като видях напреде му гръцкия вестник Неологос, което ми даде причини за съмнение да не би отец Анастас да е ренегат, да не е заразен от станимаклийски патриотизъм. Смушках Григора, тайно да го предупредя, да не би да захване работата по комшийски.

На въпроса: „Откъде е другарят ти?“ Григор каза, че съм от Ахъчелеби, ходя да събирам кожи.

— Какво се учите от вестниците, дядо попе? — казах аз. — По нас се говори, че ще да стане страшно.

— И тук се чуват подобни неща, а че бог знае — отговори той, както щеше да отговори всеки един на негово място по това време.

От една страна, питах аз дядо попа издалеч, а, от друга, прегледвах крадешката вътрешните нареди на неговата къща дали няма да срещне окото ми някои предмети, от които да се извадят заключения за душевните, нравствени и умствени даже негови качества. Аз бях поразен не на шега. Първото нещо, което ми направи впечатление, бе скромната инак — но случай нечут и невидан до него време поне за мене, в къщата на един селски поп — библиотека, турена в нарочно приготвено долапче. Още повече: дядо поп беше абонатин на френския в. „Courier d’Orient!“.

Правих-струвах, констатирах нужния за мене факт, че макар дядо поп и да четеше Неологос, известно му бе съдържанието или по-добре направлението на всичките български вестници, не се забави той да извади от джеба си един брой от в. Век. Седнахме да вечеряме, а аз не бях намислил още „отгде да захвана най-напред“, т.е. да се изповядам пред човека, в къщата на когото се намирах, да туря край на притвор-ността. Не че се съмнявах в светостта на мисията си, но така пред човек малко-много образован, на когото не действуваше ни химическо писмо, ни баснословното уж приготовление на турския елемент и пр., трябваше да се излезе с по-съществени факти и причини.

А между това ръцете на дяда поп захванаха да треперят; често си наливаше той да пие вино, за да има по-голяма възможност, като си дига главата, да ме изгледва и изучи по вънкашноет. Съмни се светиня му, разговорът ни ставаше натегнат, блудкав и безсъдържателен.

Ужасно положение.

— Да обърнем листа на друга страна, дядо попе; недей го върза за кусур; такова време дошло… — казах аз най-после, след като се дигна софрата.

Нетърпеливият Григор, когото нямах причини да уча и на дисциплина, избухна като вулкан, щом вадя, че направих начало за обяснение.

— С първо виждание още, гости ни в туй, ни в онуй време, прияде ме нещо на сърцето; но казах на ума си „отгде-накъде“ и така си остана — говореше дядо поп, вън от себе си. — После, гледам, и по поглед, и по движения, и по думи не приличаш на човек да купуваш кожи. Уплаших се; какво не ми мина през ума!

Това каза дядо поп и рипна нанавън из вратата така бързо, щото полите на дългата му антеряя се дигаха, като да ги опипаше някой нарочно.

— Извинете, алар, загдето не можах да дойда да се поразговорим — говореше той на гостите си турци в другата стая. — Дошли ми са други гости, да не бъдат от вас по-добри43, с които имам малко земане-даване… Знаете, попски работи.

— Гледай си рахата, попе — чуха се отговорите на продадените за зелен хайвер турци.

— Пуста простотия ви бърка вас: а то както сте изедници, да знаехте още по малко, не можеше се живя с вас — каза дядо поп, като се завърна пак при нас.

„Амая, аман бадатлъ“, любимата песен на всички турски бабаити, се раздаде в другата стая после сполучливата стратегема на светиня му.

Поп Анастас прие на драго сърце всичките условия за организиранието на тайно общество, но не склони да викам никого от селяните, за които той, добросъвестно или не, не гарантираше, че ще да приемат; а най-главното, боеше се да не издадат страшната тайна. Той се обзалагаше, че ще да ги събере сам, ще им загатне да си набавят нужните припаси и ако види, че са узрели, щял да ме извести. Нямаше що да се прави. Така също по негови съвети аз се отказах да посетя Лесково, Станимака и други села. В с. Карагач ми препоръча той попа, за когото казваше, че се надявал, ако и да не приеме активно, то поне бил уверен, че няма да каже онова, което чуе и види.

Тръгнах за последното това село, като се съмна, без никакви предпазвания, защото поп Анастас ме увери, че и сам Мидхат паша да ме срещне, няма да обърне внимание на кирлявия ми фес.

Два и половин часа е разстоянието от Яворово до Карагач. Първото от тия села се намира в един трап над Станимака, а второто е долу в полето, три часа надалеч от Пловдив. По пътя се събрахме с няколко помаци, с които от дума на дума дойдохме до политиката. Някои от тях имаха синове и братя на бойното поле в Херцеговина и Босна. Според тях оръжието на християните и тяхното юначество не чинело нищо, но имало една мома черногорка, която хвърчела по облаците и оттам сипела камъци и други убийствени оръдия върху главите на отоманската войска.

— Това проклето момиче е сторило много зянлък — говореше един от тях — на нашите момчета.

Според думите на помаците и тия бяха се отчаяли вече, боеха се от нещо и изказваха мнение, че който и да завладее страната, тия са готови да му се подчинят (?).

По пладне стигнахме в Карагач. Изпитахме къщата на дяда попа и седнахме да го чакаме до плета, понеже беше излязъл из селото, а в дома му нямаше никой. Мъже и жени заминуваха покрай нас, но никой не обръщаше внимание, никой се не заинтересува да ни попита откъде сме. Дойде по едно време дядо поп. Той беше млад човек, около на 25–27 години, както се видеше, от новите хора, защото бе облечен чистичко, както се следва на един свещеник.

На въпрос от страна на светиня му, кои сме и по каква работа ходим, отговорих, че сме хора пътници, искаме малко хляб, че не сме обядвали още, търсим да купуваме и кожи, които може да се намират и у него, прибрани от курбани. Той ни покани вътре и, забележително, в най-чистата си стаичка, която притежава всеки свещеник, гдето си държи новата калимявка, турена на калъп, завита отгоре с бяло платънце, а джюбето — закачено на стената.

Докато се свършат обикновените „живо и здраво“, „тая година пролетта захвана рано“, „алъш-веришът слаб“ и пр., аз констатирах в стаичката на дяда попа следующото: първо, на възглавницата стоеше най-новият брой от в. Напредък; второ, наспоред с иконата Божа матер висеха два пищова отрити и изгладени, и револвер, турен в ново мешинено калъфче; и, третьо, най-забележително и характерично, върху постилката съгледах една евза (капсула), изтървана, разбира се, по невнимание, което беше поразително доказателство, че дядо поп не спи. Всичко това беше доволно за мене да зная с какъв човек имам работа. Револвер, Напредък, пищови и посипани евзи в една попска килия — бяха единствените признаци, които характеризираха нея пролет честните и народни българи. Следователно нямаше какво да се маем.

Григор, комуто беше чуждо и недостъпно всичко гореизложено, напъваше се още да лъже дяда попа по въпроса на нашето пътувание; а тоя последният се въртеше из стаята си на пергел, да ни принася за ядение.

— Нима ти мислиш, че аз се не усетих каква е работата, щом те видях още? Нима ти вярваш, че като бяхте седнали на пътя в пепелта и аз ви поканих в къщата си, направих това от гостоприемство, без да зная с какви хора имам работа? — говореше дядо поп, когато му се вече открих. — Аз отдавна чакам подобни гости.

Думите на светиня му имаха голямо правдоподобие. Съществованието на български апостоли измежду населението беше известно не само на свещениците, но и на самите турци, и на правителството. Кракът на апостолите не беше стъпил още на българска земя, когато в. Напредък писа (от друг цариградски вестник, мисля, и зае), че разни агенти на революционния комитет (?) напълнили България; а по-после, около началото на месец марта, в. Век пишеше в една уводна статия, че злоумишленици на Отоманската империя пъплят между невинното българско население, които, възползувани от неговото несносно положение, внушават му убийствени идеи. Разбира се, че с тия мухи в. Век искаше да плаши Високата порта, да даде някои правдини на раята.

Думата ми е, че по него време не беше мъчно да се помиришат хората, които мислеха и чувствуваха едно и също. Знаменита е тая епоха от българския живот; блазе на оногова съвременник, който може да я възпроизведе във всичкото й величие!

Подир малко в къщата да дяда попа стояха вече четирма-петима селяни, повикани и избрани нарочно от свещеника, да съставят обществото.

— Очите ни се изгледаха да чакаме да дойде в селотото ни човек като ваша милост — говореше един от тях. — Чуваме, че по другите села ходили по няколко пъти, а в нашето село ни веднъж, като че не сме българи.

Те уверяваха, че имали в селото си още мнозина народни хора, но отишли от сутринта кой по работа, кой в града и пр.

След като се състави обществото, същия още ден аз тръгнах за с. Марково, резиденция на прочутия хаджи Исмаил, личност историческа. Както в това село, така и в Дермендере, където властвуваше друг християнски бей — Гюмюшгерданът, за когото говорих вече по-горе, — аз ми се не искаше да отида да съставям общества по тая проста причина, че в кое и да е село, гдето е живял бей, богат чорбаджия, владика, или е имало чифлик, манастир и пр., там населението въобще е деморализирано до в костите, та затова напусто ще бъде трудът ми.

В Дермендере ми препоръчаха от много места някого си поп Стояна Семенов, а в Марково — Нася Ханджията. Вечерта преспахме в къщата на тоя последния който с големи мъки и убеждения прие да работи, и криво-ляво сполучих да съставя общество от няколко души.44

На другия ден, Св. неделя, когато богобоязливитв християни от Дермендере пречаха по улиците да отиват на черкова, ние влязахме с верния си Григора в селото из марковския път. Теглихме право в българското училище, гдето заседаваше и общината и гдето ни казаха, че после божествена литургия дохождал и препоръчаният приятел поп Стоян. Около един час чакахме ние върху стълбите на училището, в което нямаше никой освен десятина души ученици, които се бореха и гонеха из класовете. Мнозина от тях дохождаха да ни питат по няколко пъти какво продаваме.

— Бягайте, бягайте! Даскалът иде — превикаха някои от тия ученици и отидоха, та се не видяха из отделенията.

Действително из пътните врата се подаде една висока фигура, облечена с палто и панталони, с морав фес и дълъг пискюл, който биеше чак на гърба му, а кундурите му скърцаха като вятърничева воденица.

Той премина покрай нас, като тананикаше черковна песен, без да ни се обади нещо. Кръстоса надолу-нагоре из училището, засука си мустаките на един отворен джам, който му служеше за огледало, поизкашля се и излезе пак при нас с в. Век в ръка, който четеше с глас като псалтир. Виждаше се работата, че препинателните знакове нямаха никакво значение за господство му. Аз се престорих, че слушам с напрегнато внимание, същото направи и Григор, а на учителя се хареса тая наша любознателност, попита ни разбираме ли какво той чете, знаем ли книга.

— Просто четмо шат-пат попрочитваме, господин учителю — казах аз с изискуемото благоговение на един селянин. — Бащите ни едно време не ии оставиха да се учим; останахме си кьорави.

Господин учителят ни почете още малко от в. Век, а после влезе в стаята си, отгдето ни извади един вестник и ни го даде да четем и ние, като казваше, че в него имало много новини. Вестникът, който съдържал много новини, беше Македония, от 1870 година. Взе го Григор в ръцете си, захвана да гази в една колона с глас, а аз в друга, четехме и двама, всеки за себе си, разбира се, криво и полека, а който слушаше отстрана, нищо не можеше да разбере.

Черква пусна и първенците на селото, т.е. горнята ръка хора, захванаха да капят един по един в училището, като общо място, гдето можеха свободно да разменят някои думи, да си поговорят за дневни текущи въпроси, а най-после да се коснат и до политиката, разбира се, в границите на цариградските вестници, които бяха единственият политически катехизис. Влезе и нашият приятел поп Стоян, комуто Григор каза, че него сме дошли да търсим, понеже се познаваха, а за мене каза, че съм от тяхното село, негов роднина. Дядо поп каза да го почакаме, защото имал малко работа в общината, без да подозре нещо.

Всичките присъствующи навлязоха в училището и насядаха в края на класовете около една маса. Ние с Григора подсмрачахме на другата страна до вратата; стана дума и за нас, „що сме за хора?“ Но всичките се успокоиха, когато поп Стоян каза, че сме от Дядово.

— Прегледа ли вестниците, даскале? — попита един от първенците. — Кажи някоя новина.

Даскалът захвана да изчислява някои назначения на сановници в Цариград, посещения на посланици, награди с нишани, табакери и пр.

— В телеграмите какво има? — попита друго едно лице, което като да не се задоволяваше от цариградската хроника.

— В телеграмите, не знаете ли, пак същото. Все тия отгоре, като масло над водата45…

— Снощи чух, като четеха Неологос, който на по-широко разправя. Баня Лука ли го казваха, или друго някое име, не помня добре, хвръкнало от ръцете им.

— Що ми сравняваш ти мене елинска ефемерида с българската; тя пише във всеки случай по-сербез — каза един православен, който, се виждаше работата, да е вярвал до скоро време, че господ знае само еленика, защото, като говореше за преимуществото на гръцките ефемериди, едва ли не въздъхна.

— Бисмарк беше понастинал малко, според както описваха миналите вестници. Не зная дали се е поправел.

— Болестта на такива хора е нашето здравие — каза дядо поп и събранието почна да разисква някои селски работи.

Докато траеха обаче политическите дебати, никой си не отвори устата да попита: „Ами колко българи има бити и ограбени от една неделя насам?“46

Ние с Григора не дочакахме да тръгне дядо поп, но излязохме навън и отидохме в къщата на брата му Илия, отгдето известихме после и дяда попа да дойде там. Чакахме час, чакахме два, три, а той не иде.

— Кажете им, че ей сега тръгвам — казвал той на пратениците, а това „ей сега“ нямаше край.

Чак часът къде девят вечерта по турски дойде той. С него заедно влезе и друг непознат господин, с тесни панталони, които го оприличаваха на дилаф, с малки черни мустачки, на които постоянно стоеше едната му ръка, с малко червено цветице, забодено на най-горнята петелка на палтото му, с една реч — той беше прищъпнат и наконтен по последната филибешка мода от Джамбазтепе. Той миришеше още и на ливанто.

Аз изгледах тоя млад момък, кажи с любопитство, кажи с подозрение; а поп Стоян, който усети работата, че се стеснявам, прибърза да ме изведе от заблуждение.

— Негова милост е наш един приятел, даскал в Брестовица, на име С. К., родом откъм Ловеч — каза той.

А поп Стоян беше човек доволно развит.

Бързах да вървя нея вечер за Брестовица, та затова, без предисловия и много забикалки, казах се кой съм и каква ми е мисията.

От тия мои думи присъствующите се спогледаха един други. Тия бяха смутени немалко.

— Ние нямаме известие от такива работи — отговори поп Стоян; — сега за пръв път чуваме такова нещо.

— Аз знаех, че нямате, та и затова дойдох, да ви известя, за да не кажете, че не сте знаели за приготовлението на българския народ, когато тоя иарод дигне глава против своите угнетители — бе моят отговор.

Последва мълчание. Попът си чупеше пръстите и гледаше надолу. Наконтеният учител измерваше с очите си просешките ми дрехи, а стопанинът на къщата чакаше какво ще да каже свещеникът, готов да се присъедини на неговото мнение.

— Кого познаваш в Пловдив? — попита поп Стоян.

— Всички честни родолюбци, имената на които ще да научите, когато се закълнете върху кръста и моя револвер — отговорих аз.

— Познаваш ли някого от Гешоолар, Данова, Груева и други видни хора? — попита учителят, който, се виждаше работата, че мереше хората по тяхното богатство, макар и да не познаваше лично никого от своите идоли.

Аз отговорих, че никога не съм бил търговец, за да се запозная с тия хора, и че смешно би било да работи, човек с тях бунтовни работи.

— Тогава как ще ни увериш, че си такъв, за какъвто ни се представяш? — каза поп Стоян, малко с по-голям кураж.

— С моите писмени документи и с честното си българско слово — отговорих аз.

— Писмени документи може да даде и великият везир; а за честно слово говорят най-много шпионите — каза свещеникът. — Ние сме верни поданици на султана.

— И като такива, длъжност ни е да те предадем на царското правителство — прибави изконтеният учител, като си намести в същото време и червеното цветице.

Григор опули очи; смути се той от думите на благонадеждния учител, които едва ли бяха минали през ума му в разстояние на толкова време, когато ме водеше през гори и планини.

— Грехота е, дядо попе; недейте си криви душата за тоя човек, който ми е препоръчан от вярно място и с когото седем деня ще стане, как другарувам, разбрал съм защо ходи, чул съм какво говори.

— Излъгал си се — казаха двамата благоразумни патриоти.

Аз, в качеството си на апостол, не оставих тия резоньори да се глумят над моето незавидно положение. Подигнах скъсаната си абичка и турих ръка на револвера си.

— Виждате ли то! Шест куршума съдържа той! Единът задържам за себе си, а петте за приятели. Всеки, който шавне от мястото си, ще да се умие в своята собствена кръв!…

После аз им обърнах вниманието да се взрат добре в моята изнурена физиономия, показах си изприщените и убити от ходение крака и ги попитах вярват ли тия искрено, че под тия характерически белези се крие султанов шпионин!…

— Нашият народ има нужда от просвещение и нищо повече — възрази учителят.47

Нямаше нужда да уверявам и доказвам на тия верни поданици, че не съм шпионин. Тия знаеха от всекиго по-добре, че не съм такъв, но срам ги беше пък от друга страна, да ми кажат, че им е добър гечинмекът, та затова нямат нужда да въстават против султана, и за своя защита тия измислиха да ми прикачат позорното име шпионин, за да се махна по-скоро от селото им, както ми го и казаха по-после. Колкото за предаванието ми на турските власти, то и аз сам не вярвах, че противниците ми ще да дойдат до подобна мярка, защото, както казах, познаваха ме много добре що съм за човек, следователно, ако ме оставеха да си ида свободно, оттдето съм дошъл, никакво зло не ще бъда в състояние да им причиня. Опитах се да им предложа, че или трябваше да ме предадат на турското правителство, защото, като агентин на това последното, според техните думи, можах да им направя пакост — или пък да ме припознаят за български революционерен апостол; но като се боят да вземат участие, да си кажат правото, като всички честни хора.

Така или инак, но на моя верен Григор се порази куражът, убиха му предаността към мене двамата политици. Той стоеше като гръмнат, изглеждаше ме с недоумение, не знаеше кому да вярва; а между това, когато станах да си отивам и поисках сухо коматче хлебец от стопанина на къщата за всеки случай, неговите очи се премрежиха от сълзи. Бедният, той покърти и мене.

— Смили се поне за мене, бае Драгане… Човек съм с жена и деца… Никакво зло не съм ти направил. Хляб и сол сме яли на едно място — говореше той с умолителен глас.

— Ще да се видим и втори път, ако сме живи — му отговорих и излязох на улицата, без да се опростя даже със светиня му и неговия другар учител, които не се мръднаха от местата си. И на тях стана съвестно.

От Дермендере до Пловдив е почти два часа, както казах вече, а часът можеше да има единадесят по турски, когато се отправих за последния тоя град, разбира се, апостолски. Другаде не можах да отида, защото ми беше прекъсана комуникацията. Отстъпах аз бързо от това село, поразен и оскърблен, като че да бяха ме хванали с някоя кражба. Докато стигна до с. Коматево, обръщах се начесто да погледвам подиря си, да не би да ме следва от селото някоя врява, при всичко че си давах кураж да вярвам в противното.

Времето в полето беше прекрасно; прах се дигаше по пътя като през месец май, а чучулигите трептяха и пееха по въздуха. Колкото и да бързах да се затуля от Дермендере, колкото и да се обръщах да го поглеждам, то и приближаванието на пловдивските бели минарета не ме радваше особено, защото си мислех да не излезе някоя краста на пътя да ме пита за тескере, нещо твърде възможно особено като за хора от моята категория с бедно облекло.

Под върбите край село Коматево застигнах една група весели младежи, които си допиваха под сянката с цигулки и зурли, а няколко души от тях с широки каравани и с чорапи по модата на тепалтъ играеха на ръченици. За да не покажа хладнокръвие към тоя род увеселение, от една страна, а, от друга, да ги почакам да тръгнат, за да вляза заедно с тях в града, аз поседнах там наблизо да им се порадвам отстрана. Но пиени глави оставят ли човека свободен? Един от тях се заспусна при мене, хвана ме за ръката и ме потегли да съм играял хоро по селски. Аз отстъпих по-настрана.

В Пловдив щях да тегля право на апостолското писалище на Търнювия хан, гдето слязохме най-напред с Волова. Тоя хан обаче аз не можах да сполуча вечерта, понеже в краткото си пребивание в Пловдив не бях запомнил добре ни мястото, ни името на неговия притежател, а чаршията се беше затворила вече, рядко се виждаха хора по улиците. Питах тук, питах там, обиколих няколко пъти из Кършияка, а часът от Сахаттеле отдавна бе ударил един. Като не можах да намеря хана, то немислимо беше да търся къщата на Коча, две места, които познавах в тоя град.

Минах покрай един отворен хан (Кемерлията), в който се слушаха смехове и песни и в който аз влязох да пренощувам, като мислех, че никой няма да обърне внимание на рупченските ми дрехи, за да ме пита за тескере. Щях да изляза да спя край града до някой плет, но дребен дъждец бе почнал да роси, а абичката ми не се спущаше по-надолу от пояса.

Ханът беше пълен с посетители, от разни ръце хора. Тук имаше и софийски шопи, и македонци, и цинцари, и разни други типове, насядали по голите рогозки на търкало, едни от други разделени. Едни се разговаряха по алъш-вериша, други си мислеха как ще да си подпишат тескеретата, когато не ги каитили, през гдето минали; трети се караха с ханджията, че снел на конете им торбите, преди да си изядат ячмика; а четвърти, на които само гласът се чуваше и до които слабата светлина на лоената свещ едвам достигаше, бяха се прегърнали един други през рамо и пееха жално-жално: „Пий, братко, пий, двама да пием.“

Хитрият слуга на хана най-много се въртеше около последната група, която по всяка вероятност допиваше сетната си парица, а на шопите се караше, че само за по десят пари оцет си купили и нищо друго.

Аз се сложих мълчешката при македонците и не се забавих да си дам заповедта за половина ока, дано да придобия благоволението на съдържателя, да не бъде взискателен към мене по въпроса за тескеретата. Но момчето, което ми донесе поръчаната половница, не забрави да ме попита кой съм. Тука ли ще да пренощувам? Имам ли тескере?

— Какво тескере те е наело, моето село е една крачка от Пловдив — отговорих аз. — От Бойково съм.

Готвачът, който в това време чистеше своите тенджери на огъня, обърна се към нас.

— Кой е от Бойково? — попита той.

— Ей тоя аратлик — отговори момчето.

Готвачът ми каза да стана и да се доближа до свещта, за да ме види по-добре.

— На кого продаваш ти тия краставици? — каза той. — Аз съм бойковченин, познавам на хората му и зъбите, гдето се е казало.

Казах, че отдавна съм излязъл от селото, не се отдадох от един път, наредих на няколко хора от селото имената, които бях запомнил, нарекох едного и баща, но нищо не струваше пари, защото проклетият готвач започна да ме изпитва изтънко, като викаше и нависоко, с което обърна вниманието и на присъствующите.

Аз обърках конците; доволно беше да надникне някое заптие в това време из вратата, и |работата бе свършена.

— Простете ме, аджамалък направих. Не от Бойково съм, а от Сеймен — казах аз.

— Гледай, гледай, дебела глава, как ще да си спечели беля — каза ханджията и ми поиска тескере, тъй като Сеймен е от друга кааза.

— Ти не знаеш ли кои са времена сега бе, серсем? — прибави той.

Нямаше що да се прави. Вих, трих, извадих тескерето на приятеля си Никола, което носех от Харманлий, като си казах и името Никола, работник по железницата.

Ханджията се успокои, като ми взе тескерето и го тури в долапчето при тефтерите си. Според тогавашните полицейски правила, един съдържател на хан можеше да се каже, че е полицейски агентин. От него зависеше много; той имаше най-голямата възможност да хване всички празноскитающи се личности, особено зимно време. Всяка заран отиваше на конака да подписва тескеретата на пътниците под своя гаранция.

Нямаше съмнение, че в числото на другите тескерета заранта и моето тескере щеше да влезе, а то не чинеше нищо, от Хасково беше каитено за Русчук, следователно реших да не дочакам в хана това време, когато ще отиде ханджийският човек на конака.

През нощта, по нямание друго място, туриха ме да спя при едни мечкари от Карнобатско Сеймен, българи, двете мечки на които бяха вързани в същата стая. Тая стая само името й бе стая, а всъщност тя се не различаваше от чирпанския затвор. Светлина проникваше вътре само през едно допотопно прозорче, а отдолу беше гола и мокра земя, подаваше се зелена трева тук-там измежду стените. Покритият с паяжини таван беше нашарен цял-целиничек, със собствени имена на пътниците, написани посредством пламъка на лоената свещ. Съвсем не беше в мой интерес да претендирам за по-добро жилище, та затова се примирих с мократа земя, като постлах абата си, а цървулите турих за възглавница.

Другарите ми мечкари, като всеки мечкар, бяха забравили кахъри и мъчни гечинмеци. Пълният с вино пукал, който не падаше от ръцете им, от минута на минута придаваше по-голяма живост на техния разговор. От тоя свят тия преминаха на оня, оставиха живите и наумиха си за съдбата на своите умрели родители и роднини. Един от тях го удари на плач; хълцаше той и се подземваше като годиначе дете, а сълзите се спущаха по загорялото му лице като капчук.

— Не си късай сърцето, братко! Стига толкова; всички ще отидем там; бог да ги прости, гдето са легнали… — говореше другарят на своя нажален приятел, когото се мъчеше да умири, като го прегръщаше с ръката си.

— Ох, как да млъкна, клето сираче, нигде никого си нямам!… Помня я горката като днес, когато береше душа и си превиваше очите мене да търси… Ох, бог да я прости!

Трябва да знаете, че това клето сираче носеше на гърба си около петдесят лазарника; а горката, под което име разбираше той майка си, била умряла на дните на султан Махмуда!

Щом се съмнеше на другия ден, разбира се, че аз трябваше да бягам от кемерлията хан, което не беше някоя голяма мъчнотия, но мене се искаше още да си взема и тескерето, което, ако минеше в ръцете на тескерджията, едно, че щяха да ме потърсят, а, друго, че приятелят ми Никола трябваше да пострадае. Благодарение обаче на това просто обстоятелство, че много полицейски тънкости в Турция не са съблюдани, както казах, аз можах да си измъкна тескерето от долапчето на заранта и станах невидим из пловдивските криви улици.

Минах през моста на Марица и отидох на Кочова дюген, близо при Гаваз хан, който знаех от по-напред. Разправих му хала си и той побърза да ми даде едно момче, което ме заведе на метоха на манастира „Св. Врач“, находящ се в махалата Мараш. Тоя метох, в който имаше само една стара бабичка и един ученик от пловдивското училище, Петко Машев, на разположение на който се намираше, беше избран така също като сгодно място за пребивание на апостолите.

Тук аз престоях един-два деня. Старата бабичка попита няколко пъти Петка що съм за човек, но той й каза, че съм катърджия от манастира. Тя повярва и се услови даже с мене да съм й наберял някакви билки трева, от които щяла да прави церове.

VII

На втория ден аз заминах за Царацово, с водач Найден Прасето от същото това село, защото, според неговите думи, там, около тяхното село, искали да им отиде апостол.

Няколко думи за с. Царацово. То е селце чисто българско от 50–60 къщи, на 1-1½ час далеч от Пловдив към северна страна. Най-напред ще предупредя читателите да не би да помисли някой, че аз съм отишел в това село да пропагандирам, да съставлявам общество, както в другите села. Боже съхрани! Тук в това село живее бай Иван Атанасов, наречен Арабаджията, който се занимава с правение на кола, т.е. това му е занаятът, който е ходил само до Букурещ два пъти по крака, който е бил на Левски дясната ръка48 още от 1864 година, при когото са дохождали за съвети Димитър Общият, Ангел Кънчев, Ст. Стамболов, Бенковски, Волов и пр. Бай Иван Арабаджията! Дали има събитие, извършено в Тракия от 1862 година за нашето освобождение, в което той да не е вземал участие. Бае Иван е едничкият селянин по цяла България и Тракия, който е работил най-деятелно и усърдно, който е стълб на българските движения. Село Царацово е столицата на българските революционерни апостоли, бай Иван Арабаджията им е баща или съветник, а скромната му къщица е тяхно прибежище! Цели пет години, през месец, през два, Левски ни в туй, ни а онуй време е посещавал Царацово, преседявал е при бай Ивана илн у верния му съсед Божила по няколко деня, а много пъти и по неделя. Щом е имало да се върши нещо сериозно, Левски е вземал за себе си ако не бай Ивана, то поне неговите съвети. Ако някое заптие или шпионин са подозирали преоблечения апостол в Пловдив, то той е имал лесно средство; да отиде при бай Ивана на Царацово, а оттам ще да му се търси вече леснината. Ако някой апостол после Левски се явеше на селяните в епархията на бай Ивана, то най-напред му се предлагаше следующият въпрос: „Беше ли в Царацово? Познаваш ли Иван Арабаджията?“

Ето защо аз не отидох в Царацово да агитирам, но да видя бай Ивана, за когото бях слушал невероятни анекдоти, отидох да се посъветвам с него, да му взема благословията, така да се каже.

Вечер беше, когато аз се изправих пред къщата му заедно с преводача си Найден Прасето. Бай Иван бръснеше цървули пред вратата на къщата си, седнал на една изтрита рогозчица. Ние го поздравихме, той си дигна главата да ни погледне, но следваше да си стърже, защото върху мене нямаше нищо, което да ме показва, че съм проповедник на свободата. Когато Найден Прасето му каза: „Тоя аманет ми е предаден от Пловдив, от страна на нашите, за да го сторя теслим на тебе“ — чак тогава той ме погледна втори път, остави си работата и ме заповяда вътре.

Скромното жилище на бай Ивана, състояще само от една ниска стаица, лишено от най-обикновените селски мобили, страшно ме порази. Нима тук в тая мрачна дупка са се събирали по трима апостоли от един път, нима в тая колиба се е решавала съдбата на България, питах аз сам себе си и поглеждах крадешком на бай Ивана, за да се уверя дали и той подсещаше онова, което аз си мислех. Тихото и спокойно лице обаче на стария патриотин, на което всяко виражение показваше смелост и твърдо убеждение в делото, на минута се не изменяваше.

Няма ония лекомислени питания, както това се случваше с много развити хора, да те питат отгде си, какъв ще да станеш след освобождението, какво мисли Русия, ще да изпрати ли помощ Сърбия, Румъния, дали няма да станат зян селата и добитъкът, жално ще да бъде, ако се пролее много кръв, и пр., и пр. Бай Иван не се вълнуваше и стряскаше от нищо. За да му се препоръчам, аз говорех умерено и сериозно, разказвах му как простият народ слуша апостолите, как се бои, радва и вълнува, продава мило и драго, за да се приготви по-добре за уречения ден, с една реч, исках да го уверя, че катастрофата ще да бъде страшна, надеждата е голяма. Ни чудение, ни прехласвание, ни пък нещо необикновено се не сториха моите разкази в очите на бай Ивана.

— Да, като тая година друг път народът не е вземал дотолкова участие в приготовлението; но ние не трябва да мислиме, че всичко е свършено, че това вдъхновение ще да стане вечно — забележи бай Иван твърде хладнокръвно.

Напразно аз чаках да заговори той: „Така каза Левски, който дохождаше всеки месец на къщата ми; тъй мислеше Димитър Общият, с когото ходех по селата да проповядваме заедно; много ми хареса Ангел Кънчев; не пада по-долу и Стамболов; Волов е по-учен от Бенковски“ — и пр., и пр., думи, с които той трябваше да препоръча себе си чрез другите, за да позная с какъв човек имам работа. Напразно, казвам; бай Иван не беше от ония самохвалци, нищо не говореше той за себе си, не обичаше да казва: „Аз направих това и онова, ние мислехме тъй или инак.“

— Ех, тия са минали работи; да гледаме ние настоящите — отговаряше той на моите въпроси, като го запитах нещо за Левски и за неговия план. — Слушам — прибави той, — че вие, апостолите, сте говорили по селата, че сте проведени от руския цар, казвали сте, че Сърбия и Румъния щели да ни изпратят по няколко топове, щом сме дигнели въстанието. Това според мене не е честно; няма успех там, гдето има лъжа, употребена тя с каквато и да е цел; развращава се населението, като слуша, че други ще да се грижи за неговата съдбина, малко надежда ще да захване да възлага той на собствените свои мишци.

Бай Иван Атанасов Арабаджията е роден в с. Каратопрак, Пловдивска околия, а отпосле се е преселил в Царацово. Той беше на възраст по него време около на 45–47 години, среден ръст, със сини очи, коса и мустаки русожълтеникави, с черти доволно правилни, чело изпъкнало, под което се редяха дебели вежди; говори малко, рядко се засмива, повечето мисли, не го е срам да пита за онова, което не знае. Дрехите му бяха обикновени селски дрехи, аба и потури и български калпак от сива кожа. На книга бай Иван се учил твърде малко в своето родно село при някого си поп. Отпосле, крадешката, оттук-оттам той притурил нещо повечко на своите знания. Слушал и внимавал какво говорят по-развитичките хора и с помощта на силната си памят усвоявал всичко.

Арабаджийският занаят (да прави прости кола), който той изучил специално, захванал да му натегва в тия именно времена, когато той слушал да се говори в Пловдив и Карлово, че по Влашко и Богданско има много българи, които живеят добре, които се готвят да превземат турското царство. Това било в епохата на Раковски, когато той противопостави в събранието на богатите български чокои за пръв път, че и ония сиромаси българи, които не се познават с Росети и които нямат мошия, така също са хора, не е унижение, ако им се подаде ръка.

Минал бай Иван Дунава, преживял няколко месеца в Одеса, бил в Бесарабията, посетил Галац и Браила, поскитал се из калния тогава Букурещ, видял много добри и зли хора, запознал се с разни дьонмета-българи и след като разбрал, че в България, макар и да колят турците, но пак се срещат хора, на които може да се изплаче човек и които, при всичко че няма да кажат: „Животът на турците е до напролет“, както казват влашките българи, — ще да разбират болката ти много по-добре и без големи думи.

Бай Иван не се завърнал от свободните страни бос, както отишел оттука.

— Там аз можах да видя защо човек се ражда на тоя свят — говореше той.

Наскоро, като се върнал той в България, срещнал се с В. Левски, в Карлово, който не бил още заподозрян от турското правителство, и започнали да работят из България по организирането на революционерните комитети…

Подир малко в къщицата на бай Иван дойде друг, селянин, по-млад на възраст от бай Ивана, който с влязванието си заедно подаде ми ръка да ме поздрави. Освен че селяните в турско време си подаваха ръка за здрависвание твърде нарядко, моите дрехи, които, макар и да бяха селски, не заслужваха подобна почит следователно аз разбрах, че непознатият селянин, който дойде при нас, беше вътрешен човек на бай Ивана, имал случай и други път да види в къщата на тоя последния съмнителни като мене личности.

Тоя непознат беше Божил Георгев от същото село, верен съсед и другар на бай Ивана в народните работи, комуто къщата, като по-голяма, станала е по-после прибежище на апостолите.

— Бабо, виж, ако се намира още сланинка, претърси и полозите на кокошките, за да приготвим нещо за хапвание — каза бай Иван, като наближи време за вечеря.

Трябва да знаете, че това беше през великите пости, на средопостната неделя, когато не само селяните, но и мнозина граждани не ядат даже и хляб49. Ступаницата на бай Ивана не възрази нищо; тя изслуша хладнокръвно поръчката, без учудвание. От всичко това се виждаше, че домовладиката не пръв път нарушаваше постановленията на вселенските събори. При всичката своя вярност и преданост бабичката на бай Ивана била осъдена на смърт по следующите причини: като всяка сиромахкиня с няколко дребни деца, тя си позволявала да казва на бай Ивана, че той трябва да си гледа работата, децата му заспиват гладни. Казала тя и на Левски, че той трябва да си търси другар без жена и деца. „Да я очистим“ — казал Левски. „Съгласен съм“ — отговорил бай Иван. Работата била нагласена, че Левски ще да дойде една заран да се разпореди, а бай Иван ще нададе вик: „Тичайте, комшии, избиха ни!…“ Страшното решение било отложено.

Бай Иван живее и до днешен ден в с. Царацово. Аз го посетих след 3–4 години, когато България беше свободна вече. Сварих го пак на това същото място, потънал в трески, с теслата в ръка, с която дълбаеше главина за колело, а насреща му бе седнал верният му другар Божил. Мъчениците! Тия бяха дрипави много повече, отколкото в турско време, набръчканите им и почернели лица показваха, че гечинмекът им е станал по-труден; къщицата на бай Ивана, която е била свидетел на толкова пламенни надежди, в която се е криела някога славата на България, тая историческа къщица беше опустяла, буен пелин и черно бъзе закриваха ниските й стеници, всичко наоколо показваше, че тук владее отчаяние, няма вече живот, никой се не интересува вече да знае кой е Иван Арабаджията.

Дълго време гледах аз на тая картина, помислих от най-напред да не се лъжа, т.е. да не се намирам на друго място, повърнах се четири години назад, въобразих си 1876 година, припомних си бае Ивана в пловдивския затвор, с четиридесетте оки синджир на врата, когато го удряха с юмруци заптиите, напълниха ми се очите със сълзи и като се обърнах към Пловдив, за да ме не съгледат двамата другари, които не бяха си дигнали още очите да ме погледнат — представи ми се на очите кривият Пловдив със своите нови къщи, направени после Освобождението, на различни стилове и вкусове, притежателите на които в турско време бесеха българите и си бяха пак така добре, както и днес!…

Тия някогашни пламени патриоти малко се интересуваха сега от хода на българските работи, равнодушно гледаха на всичко, като че да бяха гости в страната, а България им беше чужда. Много се аз трудих да възбудя у тях старото патриотическо чувство, казвах им, че българският народ и сега, и в бъдеще ще да оцени техните трудове, припомних им Левски, Кънчев, Волов, Бенковски и пр., давах им обещания, да не мислят, че честността и сиромашията са станали вече порок, а блюдолизството и шпионството тържествуват; но всичко това са празни думи, не държи сито пустата риторика, не вярва гладният на сития.

— Ти чиновник ли си? — попита ме бай Иван и като получи утвърдителния отговор, още по-голямо внимание започна да не обръща на моята риторика.

Никой от тях не чух да говори обаче, както това вършат мнозина днешни поборници и комити с червени калпаци, че българският народ трябвало да ги носи на ръцете си, хазната трябвало да бъде на тяхното патриотическо разположение, тия свършили всичко, мало и голямо трябвало да падне напредя им на колене. Онова, което чух да говорят тия забравени патриоти, бе това, че във време на „зеленото парцалче“, когато върлували в Пловдив хаджи Щабан аа и Ариф аа, техният гечинмек бил по-добър, защото тия капасъзи, при всичката своя необузданост, пак не се осмелили да турят ръка на техните ниви, както това направили в днешно време някои пловдивски, бивши в турско време еветчии, а днес „уважаеми“, „достойни“, ако щете, и патриоти даже.

— Мина се вече нашето време; днес голият патриотизъм не чини лула тютюн; трябва се най-напред, за да бъдеш патриот, да имаш няколко нови къщи, да си притежател на чифлик, да имаш поне триста дюлюма турски ниви — говореха забравените.

Не ми оставаше що да говоря; фактите и действителността запушваха устата ми; простих се и си тръгнах с убит кураж…

Да се върнем пак назад, преди четири години, в епохата на идеализацията и въодушевлението. Преспах в къщата на бай Ивана и на другия ден, когато се сипваше зората, заминах за селата Мързян, Карамфоля и пр., придружен от нарочен преводач, който ми намери бай Иван. В с. Карамфоля осъмнахме, похлопахме в къщата на някого си дядо Лазар, който ни и прие. Водачът ми се върна, а мене поканиха в тъмната изба, гдето прекарах деня между винените бъчови и зелени каци.

Тук, по тия села, твърде лесно можах да съставя, или по-добре, да подновя старите революционни общества, защото преди мене кракът на Дякона е посещавал тия села, той най-мапред е наелектрязирал тукашното население.

— Ти само им напомни клетвата, която са дали преди четири години, покажи им новите приготовления и нищо повече — говореше бай Иван, на изпровождание от Царацово.

Тук съм длъжен да кажа и това, че апостолите после Левски не срещаха големи затруднения в пропагандата, с твърде малки изключения, защото тоя знаменит агитатор беше отворил навсякъде път в по-главните градове и села. Ние вървяхме из неговите пътеки. Щом се опознаеш с работниците в някое село или град, наготви се вече да слушаш анекдоти из неговия бурен живот.

— Весел човек беше, бог да го прости; как не го видях един път да се замисли и той! Все засмян, все радостен, като че ходеше да калесва за сватба.

— Пъргава гадина беше той. Цяла нощ стоеше, а гледаш го заран, станал и се разхожда — казва втори.

— А знаете ли как милваше и целуваше децата, като казваше: „Тия ще да ни умият лицето, ние не чиниме нищо“ — разказваше трети.

— Не зная защо мразеше той дотолкова имотните хора, а особено гражданите. „Тия са празни толуми, кърлежи, десят пъти по-лошави от турците“ — говореше той.

— На учението не беше дотолкова силен. Зная един път, като се препираха с А. Кънчева за ветровете и за влажния въздух, тоя последният излезе отгоря му.

— Като беше по-учен, защо говореше по-малко и за всичко питаше Василя? — казваше друг.

Подобни хиляди възпоминания още приказват селяните по ония села за Левски, гдето се е скитал тоя достоен син на България. Покрай своята апостолска мисия той е изпълнявал и други много обязаности в отношение на селяните, като: да живеят по-човешки, да си дават децата в училището и пр. Нямах тогава намерение да пиша биографията на В. Дякона, та затова и не се разпространявах надълго да събирам сведения.

— Ти ни говориш да се въоръжаваме против турците: а ще дойде ли един ден да се отървем и от чорбаджиите? — питаха те.

После 5–6 деня аз се завърнах изново в Пловдив, за да науча решението на голямото събрание в Панагюрище от Димитра Златанов, който беше изпратен там за представител от Пловдив. Най-напред се срещнах в града с Хр. Търнев, който изтръпна на мястото си, като ме видя, защото от два-три деня полицията обикаляла по ханищата да лови странни лица, без тескерета и занятие. Причината на тая бдителност беше хващанието на Славкова, апостол от III окръг, от когото турците бяха узнали, че България е пълна с други ката него апостоли.

Това беше около 20 март, ако помня добре.

Върнах се обратно в с. Царацово, без да се срещна с Д. Златанова, от когото получих на другия ден известие, че трябва да се отправя към Панагюрище, гдето ще да се събират после няколко деня апостолите, за да планират въстанието по-скоро, докато не се е открила още работата и тука; а в такъв случай всичко пропада. Агитацията по селата трябваше да се прекъсне вече, или пък, гдето е необходимо, да става предпазливо.

На другия ден от Пловдив пристигна нарочно човек, който ми извести да вървя на с. Цалапица, два часа далеч от с. Царацово, на панагюрския път, отгдето щяла да мине една талига за Панагюрище, с която да съм заминел и аз. Определеното място беше кръчмата в Цалапица, при черновата, съдържателят на която беше наш човек.

Дадоха ми от Царацово нужния проводач и един гол кон, с който се отправих за Цалапица, гдето стигнахме надвечер. Кръчмаринът ни извести, че талигата, която щяхме да чакаме, не беше минала още. Тоя последният ни прие, както обикновено се приемаха него време народните хора. Не се стърпя той от да не ни покаже своето оръжие и паласката си, идеал най-више по това време за всеки българин, както съм казал досега на стотина места. По тия села, гдето оръжието не е било твърде в употребление по-старо време по причина на полето, мнозина българи бяха употребили наместо ножове, сабли и ками — косите и кръклигите, на които бяха направили приличните дръжки.

Часа по 12 вечерта (турски) из пловдивския път се зачу дрънканието на талига. Кръчмарят излезе на пътя да погледне и каза: „Тя е.“

Талигата застана пред кръчмата; освен талигаджията от нея излязоха още двама души кабадаита със засукани мустаии, с кривнати до ухото калпаци, с писани колчаклии потури и с къси ментани, под които се подаваха жълтите калъфи на револверите. Всичките техни движения, жестове и обръщения показваха, че в тия хора тлее нещо високо и идеално. Ако бяха млади, щях да кажа, че са годени, една неделя е останало до сватбата им, дошли са в града да пазаруват едно-друго и мисълта, че ще да зарадват своята бъдеща стопанка, караше ги да бъдат весели. Това обаче бе немислимо, защото поменатите двама имаха възраст около на 35–40 години.

Тия обърнаха по сто драма вино, тръшнаха чашите на тезгяха, подиграха кръчмарина, че се пипал, като налива вино, казаха няколко шеги на събравшите се там двама-трима други селяни освен нас, но в това същото време изглеждаха всичките присъствующи няма ли да познаят оногова, за когото им беше поръчано от града.

Аз не можех да се нагледам на тия разпалени юнаци, каквито не бях виждал досега; въобразявах си, ако хиляда души като тях се събереха на едно място, що биха направили… Два-три пъти извикаха тия нависоко: „Хайде да вървим“ — за да ги чуя и тръгна. Кръчмаринът ми смигна с око да ставам, смигна и на талигаджията, като показваше мене.

Тия двама юнаци бяха Павел хаджи Симеонов и Дончо, а талигаджията не бе други никой, но познатият бачо Райно, тайната поща от Панагюрище до Пазарджик и Пловдив. Всичките бяха родом от Панагюрище. Аз седнах мълчешката в талигата, мълчаха и другарите ми и чак когато излязахме вън от село, поздравихме се един други.

Двамата ми другари, както и бачо Райно, бяха от панагюрските съзаклятници, ходили в Пловдив да купуват пушки и куршум. Отдолу под сеното в скромната талига на бача Райна бяха наредени тия пушки, на чис ло тридесят.

Ние пътувахме цялата нощ, благодарение на хубавото време и на сухия път. Темата на разговора ни не можеше да бъде друга, освен приготовлението, бъдещото въстание, неговото следствие и пр., но дума не ставаше, че няма да сполучим, издадник трябваше да си спечели име оня, който се осмелеше да противопоставя несполука. Големи бяха надеждите него време!

По първи петли стигнахме на село Черногорово, на хана на дядо Королея. И тоя стар белобрадат човек, съзаклятник, член на тайното общество, който подскачаше от радост, че е доживял деня на отмъщението! И тук предметът на разговора ни беше въстанието. Цялата нощ другарите ми играха с ножове, а най-послему търтиха едно хоро, което водеше дядо Королея. Всички радостни, всички весели, пеят и играят, като малките деца срещу Великден. Ех, епоха, славна епоха!!…

Другарите ми по пътя за Панагюрище не можаха да се стърпят от да не дуят гласа на своите нови пушки, да се уверят на какво разстояние караха куршум. Поставиха нишан на едно място в гората и куршумите запищяха по въздуха; но не можаха да достигнат определената точка, защото бяха от калпавата система. Тях продаваха братя Дренски в Пловдив, за които мнозина говореха по онова време, че нарочно изписвали подобни калпави пушки. Като наближихме Панагюрище, колкото лица срещнахме по пътя, за всички другарите ми казаха, че били лизнати, т.е. покръстени или съзаклятници, както наричаха по онова време всичките работници; а на апостолите думаха един от дванайсетте.

VIII

Щом стигнах в Панагюрище и се спряхме в къщата на Павел Симеонов, дойде при мене Найден Дринов, един от по-първите организатори в това село. От него се известих, че ни един от апостолите не се намира в селото. Волов отдавна не бил се явявал, а Бенковски излязъл за няколко деня по околните села, гдето присъствието му било необходимо, като поръчал, че докато не се видя с него, наникъде да не заминувам. В кое и именно село се намираше той, Дринов не можа да ми определи, но каза, че скоро ще да се научи, като събере куриерите, пристигнали него ден от окръга.

Едно аз не можах да разбера, а именно, че по думите на Дринова, „така каза Бенковски“, „тъй заповяда да стане еди-коя си работа“ и пр., без да се спомене името на Волова, излизаше, че не тоя последният управлява приготовлението, а неговият подчинен Бенковски.

— Ние него познаваме за такъв; той ни пробуди и съедини наедно — отговори Дринов на моя въпрос относително първенството на апостолите.

Дринов не стоя при мене дълго време. „Цял ден не съм се запирал — говореше той, — на десят части да се разделя, пак не ще се свърши работа. За да тичам нагоре-надолу, нищо не съм приготвил още за себе си, десят фишека нямам готови; а въстанието е вече на прага.“

От всичко това читателят ще бъде в състояние да разбере като каква деятелност е кипяла в Панагюрище още в първите числа на месец априлий. После малко Дринов ме извести, че тая нощ Бенковски ще пристигне в с. Баня, на час и половина далеч от Панагюрище, към югозападна страна. Той ми изпрати един човек за проводач, с когото на часа заминах за казаното село.

Тук аз си прекръстих името от Драган на Юрданчо.

Водачът ми се казваше дядо Стоян, един от куриерите на панагюрския комитет. Преди два часа време той беше пристигнал от I окръг (Търново), гдето бе ходил с писма.

— Там е страшна работа; а тука ние сме нищо — говореше той, когато аз го запитах какво има на Велико Търново. — В Горна Оряховица (седалището на апостолите) введоха ме при големците, които, като видях, замръзнах на мястото си. Около седем-осем души брадати момци, насядали около една маса, размишляваха дълбоко. Всичките говореха на руски язик.50 Вътре в стаята имаше окачени много револвери и пушки и два зелени байрака, а вън до вратата вардеше многобройна стража. Царски работи! — прибави той.

Докато излезем от селото, ние вървяхме по сянката покрай панагюрската река Луда Яна, а после, когато излязохме на края, прекосахме през заградените плетища, за да излезем на банския път.

— Кой живее? — извика непознат човек там наблизо зад едно дърво и тетиците на пушката му изплющяха.

Според хайдушките правила иие се стоварихме на земята с водача си, с очите надолу, и наместо отговор, изплющяха тетиците и на нашите револвери. Положението ни не беше опасно, при всичко че не знаехме силата на противника си. Който е запознат малко-много с подобни нощни срещи, той знае, че щом се обади противникът, работата е лесна вече, стига и двете страни да имат оръжие. Пространството, което разделя жертвата от нападателя, и обратно, става неприкосновено повече от жилището на английския свободен гражданин. Който наруши това нощно правило, т.е. който се осмели да пристъпи, без да се обади, трябва да изпита действието на горещия куршум. Изключват се от тоя случай страхливите натури, които обърнат на бяг.

Като нов, аз не знаех още организацията на Панагюрище, та затова прекарах през ума си разни предположения, а най-повече помислих, че сме връхлетели на някоя разбойническа дружина.

— Да не бъдат някои от нашите момчета? — пошепна водачът ми.

Непознатият глас повтори своето питание, отговори му и моят водач, размениха си няколко думи и от двете страни, които разясниха най-после работата.

Ето кои са били непознатите: Панагюрище и околните чисто български села Мечка, Поибрене, Мухово, Петрич и пр. отдавна бяха престанали да съществуват de facto за славната Отоманска империя. Полицейските наредби, събиранието на данокът, раздаванието на правосъдието, градските разпоряжения и пр., и пр. бяха напълно преминали под ведомството на революционерний комитет. Аз държа парола, че него време по-добре можеше да пропътува човек из района на IV окръг, особено в западната част, със свободен билет, издаден от някоя приготовителна комисия, отколкото ако той беше снабден с туралия тескере, издадено в името на н. в. султана. Навсякъде, по села, по пътища, имаше поставени комитетски караули за всеки случай.

Полицейското отделение на панагюрския комитет беше наредило, щото нощно време да излязва въоръжена стража край селото, за да завардва всичките главни пътища, да гледа кой влязва и кой излязва от селото, разбира се — от хората на противната страна. Тия стражи имаха още за цел да посрещат нощно време апостолите, тайните пощи и други различни пратеници на комитетите, които да отвождат на назначеното място в селото и да им оказват нужните потребности. Тия имаха заповед да спират всекиго, който влязва и излязва нощно време. Куриерите от ближните села имаха парола. Ония пътници, които не бяха съзаклятници, те ги само питаха що са за хора и като разумяваха от отговорите им, че не са опасни, казваха им да си вървят, като препоръчаха себе си за общи селски караул. Една нощ тая стража извикала да спрат няколко души непознати человеци, които идели из пазарджикския път към Панагюрище. Наместо отговор непознатите хукнали да бягат назад, а стражата изпразнила няколко пушки подиря им, без да удари някого. Отпосле говореха, че пропъдените по тоя начин били турци от Пазарджик, проводени да произведат някаква си тревога. По-после аз придружих една нощ Иван Попова, с когото ходихме да ревизираме тия стражи. Всичките намерихме на крака, с шишинетата в ръце, усещаха ни още отдалеч, че се приближаваме, изпълняха всичките правила, като че бяха редовна войска.

Стражата, при която се бяхме спрели ма банския път, или по-добре, която ни спря, се състоеше от четирима души черномустакати панагюрци, с къси шишинета е ръце и с дълги ятагани. С първо срещание още тия отвориха уста да ни питат, понеже и двама бяхме дошли от ябана, какво правят другите братя, готвят ли се и тия да развият байряка напролет, имат ли опитни войводи и пр. Всяка наша дума, всяка наша новинка за състоянието и приготовлението на другите градове и села се гълташе с ентусиазъм от разпалените юнаци.

— Ох, боже, кога ще дойде определеният ден, за да тръснем от гърба си тежкото бреме и да турим в действие шишинетата, които сме бактисали да триеме и чистиме вече — говореха те.

Според думите на стражата, малко по към Баня имало едно отделение други юнаци, които, като не им се спяло, възползувани от хубавото време и ясната месечина, излезли на обучение със своя бъдещи стотник. За да не стане някой сакатлък, стражата ни обади паролата, която беше петел и която ние трябваше да дадем на поменатите юнаци, понеже аз изявих желание, че искам да ги погледам. Подир няколко минути ние разменявахме паролата помежду си с казаното отделение, стояхме един срещу други на двадесят крачки разстояние.

Буйните разпалени глави бяха се установили в една долина, разделени на няколко малки отделения — едни приятели, други неприятели, — всеки с гол нож в ръката, кой коленичел, кой прав, нападаха един другиго с голите железа в ръце, а ясната месечника им се радваше от небесните сводове! Казах, гдето му беше мястото, пак го казвам и сега — няма кусур, — подобни картини са в състояние да възвишат и най-слабата натура, да вдъхнат кураж и на беззъбите бабички. Натура малко-много необикновена, надарена с повечко вдъхновение, отколкото простите смъртни, в една подобна среда ето ти че станала херой! Аз не зная що биха сторили ония надути педанти, които се осмеляват да дращат в своите истории, разкази и възпоминания, че българското въстание било възбудено от чужди агенти и неразбрани младежи — ако тяхна високоучена милост попаднеше през м. март и априлий в Панагюрския окръг! Питам ги аз тях, дали биха се наели тия да възпрат течението на времето, да вдъхнат умереност, благоразумие в населението да захвърли на една страна шишинето и да почне своята полска и домашна работа? Идиоти! От всичко това се разбира, че тия хора мерят народните понятия и стремления с аршина на своята собствена рутина. Въобразяват си тия, че историческите течения, приготвени от много стотини години, биха се спрели или подтикнали от няколко изтъркани фрази.

Въобще ретроградистите, които изучават народите по правилото и формата на професорската лекция и из богатите библиотеки, не им се иска да признаят, че историческите увлечения не можат да бъдат победени в самото си начало със своите отвлечени разсъждения. Само тогава се отхвърлят тия от обществото, когато плодовете им излязат вече наяве, по които се узнава тяхното вредно и погрешно направление. С други думи, неизбежни са увлеченията и погрешките в историческите развития.

Всеки обскурантин със закоренели понятия, който се би опитал да спре тия течения, спрял би с тях заедно всяко по-натагьшно развитие, убил би и самия живот.

Оставихме юнаците да въртят своите остри ножове, които звънтяха и тракаха още по-живо по причина, че им съобщихме няколко благоприятни новини, и заминахме с бай Стояна по пътя си за Баня. Среднощ се преполовяваше вече, когато ние се покачихме на един от величествените средньогорски клонове, който дели Панагюрище от Баня. Тих прохладен ветрец ни посрещна откъм южната страна, който ни напомняше още следи от зимата. Като слизахме в малката долчинка, от която до селото остава няколко крачки място, от дясна страна в шумата изрева гърлестият юнак: „Кои сте?“ „Ваши братя българи из Панагюрище“ — отговорихме ние, понеже знаехме вече с какви хора имаме работа.

Още няколко обяснения, и при нас се изтърсиха трима души горски пилета, по които оръжието трепереше като телледисана китка. И при тях трябваше да се опреме за няколко минути, за да отговорим на хилядите въпроси, които тия ни задаваха, за да им кажем, че денят не е вече далеч. На росясалата моравка, там близо до една шумка ние петима единомисленици образувахме колело и си срещнахме главите една до друга, за да не би да остане някоя дума нечута и неразбрана.

— Не беше тая вечер наш ред да излезем на стража, но що да правим затворени в къщи? — каза един от банските стражари. — Нито сън те хваща, иито работа ти се върши; излязохме да се порадваме на гората, да й се научим отсега.

От Панагюрище ни казаха, че свърталището на апостолите в с. Баня е къщата на някого си поп Грую, която водачът ми казваше, че знае в коя махала се намира.

Нека читателите забележат това име — поп Грую, който ще да бъде предмет на разказа ми оттук нататък няколко пъти.

Прегазихме банската река, понеже не можахме да улучим дървеното мостче, и влязохме в селото. Селската будна стража ни поздрави единогласно от всичките плетища, като че водехме със себе си няколко мечки. Аз говоря пак за кучетата. Тук бутнахме, там опряхме, докато най-после старичкият ми водач си призна чистосърдечно, че като не бил дохождал отдавна в селото, в разстояние на което време станали много променения, не му е възможно да налучи къщата на поп Грую, а селските улици бяха пусти.

Похлопахме на една голяма къща, за която водачът беше полууверен, че тя е попската къща, и в която светеше още свещ. Наместо да ни се отвори вратата, отвори се едно малко прозорче над главите ни, отгдето се подаде половин глава, която ни попита кои сме и кого търсим. Ние не отговорихме удовлетворително, което даде повод за съмнение на стопанина.

— Угасете свещта и ми подайте шишинето — каза главата на своите домашни, след като полузатвори прозорчето.

Ние от своя страна се понаведохме покрай плета и захванахме да тъпчем земята на дължина, т.е. отстъпихме от спорната точка, за да не би да ни натовари неразбраният стопанин с някой куршум по гърба; а селската стража ни съпровождаше и от двете страни на улицата. По това време, когато ходеха обезпокоителни слухове, че днес-утре ще да нападнат турците, че Великден или Гергьовден ще да бъде определеният ден за развиването на байряка, окото на българина не мигаше вече, малко щеше да му мисли дали да дръпне, или не, когато насочи един път изтритото шишине.

Докато се питахме пред една голяма порта, над която се издигаха две клонести върби, дали тя е оная, която ние търси ме: „Тук е“ — обади се непознат женски глас от вътрешната страна на двора. Портата се отвори, колкото да се пропъхнеме, без да се види лицето, което ни отваряше, и след като влязохме вече в двора, пак се затръшна изподиря ни. Младият капуджия, който беше наметнат с бозов ямурлук, не бе някой мустакат юнак, но 18-годишната дъщеря на поп Груя, която от вечерта още чакала при портите да посрещне високия гост — Бенковски, — за идванието на когото бе известена.

Според разказванието на баба попадия и на други иякои лица тая доблестна мома, от дохожданието още на апостолите нея зима, престанала да се занимава със своята моминска работа. Главното й занимание е било да приготовлява на баща си книжни фишеци, а нощно време обикаляла по двора, за да отваря портите на апостолите и другите посланици, които често посещаваха къщата на баща й. Ето защо нам се отвориха портите на поп Груювата къща, преди да похлопаме.

Две пъстри кучета вътре в двора се изправяха на задните си крака, готови да ни издерат очите; но рево-юционерката беше разпоредила още от вечерта да тури на вратовете им приготвените синджири, понеже, както казах, чакаше гости.

Влязохме вътре в къщи. Освен баба попадия, която кърпеше при огъня някакви си дрешки, нямаше ни Бенковски, ни поп Груя, който така също заминал с първия по околните села. Разбира се, че баба попадия не можеше да знае движенията на Бенковски, но според думите на стопанина й, който й казал, че тая нощ ще да се завърне, и тя се надееше да дойдат наскоро.

Кажи-речи това и онова, аз започнах да задрямвам около огъня, понеже няколко деня ставаше вече как бъхтя път и не можа никак да си доспя. Щом залаеха кучетата, момичето на баба попадия изхвръкваше из вратата да отвори на гостите, но все само се връщаше.

— Баща й ще да я прави байрактарка — говореше майката на дъщерята не без ирония.

— Аз ще да хвана Ахмед аа51 — каза българската амазонка причервена и кихна да се смее, като си затуляше в същото време лицето с ръката.

Аз, в качеството си на 25-годишен ергенин, разбира се, че не останах хладнокръвен пред яростната конкурентка, казах няколко благи думи вън от програмата си, потрудих се да докажа, доколкото го изискваше мисията ми, че от немай-къде съм навлякъл на себе си дрипавите рупалански дрехи, подсуках си едното мустаче и захванах да си кривя окото към дядовата попова дъщеря… Младини!

Заспал съм по едно време, без да искам; усетих само баба попадия, като метна отгоре ми едно пъстро чердже и говореше сама на себе си: „Потен е; да не настине.“ Колко време съм спал; какво е станало после, около ми, аз не зная. Онова, което се представи на очите ми след тоя кратък сън, бе следующото:

— Ей, я ставай да те видя що си за човек, та си се разположил така господарски в чуждата къща! — чух аз непознат глас в съня си и докато сваля от гърба си пъстрата чергица, тя подхвъркна настрана, като да я вдигна вихрушка.

Ужас! Аз скочих на крака в съня си като луд, вследствие на това грубо събуждание; станах още по-омаян и зашеметен от онова, що гледах напреде си. Висок непознат човек с морав фес на главата, наметнат с черна мушама на гърба си, с високи ботуши на краката, опетлан по гърдите с много ремъци, на които висеха два револвера, кама, чанта, телескоп, с една реч — човек страшен стоеше напредя ми. Но само той ли беше! Имаше нещо повече. Зад гърба на страшния човек към вратата слабата светлина на ламбичката осветляваше мустакатите фигури още на мнозина непознати — аз да ги кажа, читателю, десят души, а ти кажи — двайсет, пак няма да сбъркаш. Тия последните бяха облечени с черни колчаклии потури, с чифте пищови и дълги ятагани на пояса, с шишинета в ръце, едни от тях бяха влезли в стаята, а други надничаха от вратата, на които се подаваше само единът мустак и дръжките на ножовете им, широки на края като просорник.

— Кой си? Говори! — извика още по-строго първият непознат и тропна с крака си.

Аз не можах да се усетя още кой е тоя човек, който води подиря си толкова души; замаян още отначало, не знаех какъв язик да му говоря, т.е. по кой начин; дали не е дошло време да се мре, казах в себе си и похванах се на кръста да опитам стои ли револверът ми, който бях забравил.

— Пътник съм!… Работа търся… — изкривих аз устата си да отговоря.

— Какво викате на човека? Вас е дошел да търси — каза баба попадия, която най-напред разбра моето положение.

Слава тебе, господи! Чак сега дойдох аз на себе си и наименувах своето име.

— Ти ли си? Тогава можеш да седнеш — отговори по-меко познатият. — На караул около къщата! — каза той, като се обърна към своите мустакати другари. — Кафе, бабо! — извика на попадията, като че тая последната му беше девятгодишна слугиня. — Ячмик на коня, момне! Стига си зяпала — заповяда той на поп Груювата дъщеря. — Излез навън! — извика на моя водач, като че беше солдатин, и чак тогава седна насреща ми при огъня.

Няма нужда да обяснявам на читателите, които и така са разбрали вече, че тоя непознат с феса и наметната мушама не беше друг никой освен сам Георги Бенковски; а ония, които стояха на вратата и на които той извика: „На караул“ — негови телопазители, верни другари, събрани от селата: Панагюрище, Мечка и Петрич.

Бенковски дошел, когато аз съм заспал. Той се научил още на двора, че го чакат двама души, които, макар и да не познаваше поименно, бил уверен, че не са лоши хора. Аз бях заръчал на моя водач да ме събуди, когато се зададе Бенковски, но и водачът ми, който беше пътувал цели десят дена, не можал да противостои на сладкия сън.

Докато Бенковски даваше заповеди на четири страни, аз успях да го разгледам от краката до главата. Той можеше да има възраст приблизително 28–30 години, ръст тънък, висок, гърди изпъкнали нанапред, глава вирната наназад, с дълъг врат, лице прилично, малко сухо, усмивка сдържана и увлекателна, руси мустаки, тънки и доволно дълги, закривени от само себе си нагоре към очите, които придаваха особена представителност на лицето му; очи ясносини, поглед проницателен, коса и вежди руси, както и мустаките му, въобще човек личен и представителен, човек, който беше в състояние да привлече всекиго смъртен само с външните си качества. При това, като се прибавят още неговите движения, пъргавината му, строгата му реч, разправянието с ръкомахание, обръщенията му с хората, които не оставаше да се почесват и да излагат своите мнения напространно и да го учат на ум, което е взаимна отстъпка, и пр., вие ще да имате горе-долу повърхностно понятие за портрета на Бенковски.

Преди да го видя още лично, аз го знаех кой е, видях писмата му в Пловдив, в които на всяко и се мъдреше кратката, знаех го, че е взет апостол по мллости, туран под личното наблюдение на Волова; но не зная защо, по вътрешно някакое настроение, аз благоговеех напредя му, чаках да ме попита, та тогава да се обадя, доброволно признавах, че той е велик, с една реч — изповядвам се чистосърдечно, — аз бях омаян от Георги Бенковски.

„И ние сме били апостоли; ако захванеха да бесят тия последните, то наша скромност щеше да отиде на вересия“ — казах аз на ума си, като гледах с колко души пътува той, как е силен и самонадеян.

Не само в нашия, IV окръг, но по всичките друга окръзи из България не е имало апостол, който да се държи като Бенковски, да се явява по селата, намичан с оръжие и заобиколен от 10–15 души адютанти; а всеки е в състояние да разбере като какво впечатление е произвеждал той и на така въодушевеното население. Ето едно главно условие за неговия успех.

След като направи Бенковски горните разпоряжения и след като се разпореди със своя тоалет, от който само мушамата остави настрана, а тежките железа, револвери, кама и патрони не сне от себе си — нещо обикновено у него, — той се обърна към мене.

— Е, казвай да видим що си направил, накъдето си ходил — каза той, след като допи първата чашка кафе и заповяда да направят още по едно.

Аз му разказах всичко, где какво съм направил, което е известно вече на читателите, показах му статистиките си, не зная как стана реч и за пълномощното писмо, което ми даде Волов в Пловдив и което Бенковски поиска да види.

— Тия хора не искат да разберат, че с граматика не се освобождава отечество — каза той разсърден и след като сви в ръката си моето пълномощно, което аз пазех като очите си, хвърли го в огъня.

— Учил ли си се в Европа? — прибави той, като ме изглеждаше със съмнителен поглед.

Според неговите думи нямало нужда да се дават пълномощни от апостолите, защото това право имал само апостолският комитет. Всъщност обаче работата не бе така, не само по тая причина предаде той на огъня моето пълномощие. Най-много го ядоса него, че Волов се подписал главен двигател на Западна Тракия, която титла, се виждаше работата, да гъделичка неговото честолюбие, както ще стане явно в понататъшния ми разказ. Аз можах да заключа, че отношенията между тия двама братя-другари, които бяха минали Дунава не да делят първенство, но да си проливат кръвта, бяха твърде обтегнати, още повече че когато Бенковски чу, че не съм се учил в Европа, захвана да се оплаква от Волова и да го напада в неизпълнение на своите апостолски обязаности.

Останалите въпроси по приготовлението Бенковски ги разискваше и критикуваше с дълбоко знание на делото. Той отвори уста и не искаше вече да млъкне, като че четеше по книга всичко онова, което говореше.

— Пет хиляди чакмака52 да видя напредя си един път, ще да се успокоя — казваше той.

На всяка минута казваше, че го болят гърдите от много говорение, уверяваше, че в разстояние на десят деня надали щяло да се наберат да е спал десят часа; а черното кафе вървеше чаша подир чаша.

— Ако да не е и то, не зная какво ще да правя — прибави той.

Съгласихме се да се върна аз пак обратно в Панагюрище, отгдето да замина за Пирдоп, да се помъча да основа комитет, защото според неговите думи в това село не бил ходил още никой от апостолите; а той щеше да заминува за Ветрен и оттам ще да се завърне в Панагюрище, за да се свика голямото събрание. Хващането на Славков действително ускори въстанието. Бенковски се боеше да не би да ни превари някое предателство неприготвени още, та затова бързаше да се прибираме вече. Волов се намираше по това време из гьопсенските села, който така също бил известен да побърза.

Преди да се отправя за Панагюрище, отидохме е Бенковски да се окъпем на минералните бани, находящи се край това село, отгдето той се върна пак в къщата на поп Груя, а аз и водачът ми хванахме панагюрския път.

— Аз се радвам, че ти поне не си ходил в Европа, а в такъв случай, вярвам, че в главата ти няма никакви граматики и запетаи, които най-много бъркат нашите работници — каза той на прощавание.

IX

Петлите два пъти бяха пели, месецът поздравляваше Стара планина от величествените върхове на историческия Доспат, когато ние се покачихме на средньогорската рътлина и седнахме да запушим по една цигара при малката чешмичка, находяща се на това място, до пътя, над която се издигат няколко бели тополи.

— Да се не маеме, че ще да осъмнем — каза водачът ми, който познаваше времето по звездите.

В Панагюрище пристигнахме капнали за сън, когато се разсъмваше. Решението да замина за Пирдоп се изостави него ден, защото според думите на лица, които познаваха отблизо това село, малко надежда имало да се направи там нещо добро. Аз не щях да се поколебая от тия неприятни известия, ако да не бях се срещнал на другия вечер с игумена от калугеровския манастир „Св. Никола“ — отец Кирил, съзаклятник в комитета, — който ми обади, че в околните на манастира села Славовица, Съртхарман и пр. трябвало да отиде един апостол, защото той сам не можал да ги убеди.

И така, аз предпочетох да отида на Калугерово, гдето ме викаха, отколкото в Пирдоп, гдето не бях убеден дали ще можа да направя нещо. Вечерта, преди да тръгнем, преспах на метоха в Панагюрище, принадлежащ на поменатия манастир. И в това общо богоугодно заведение, гдето служат най-безцветните личности, сварихме в една стая няколко души, които се занимаваха с правението на фишеци.

Като влязохме вътре, отец Кирил се изгуби по едно време. После малко той се подаде в стаята, с препасала сабля през кръста, с два пищова отстрани, с левче на калимявката, със спуснати коси по раменете, мешинено толумче за вода, провесено отзадя му, с кръст в ръка, с една реч — цял бунтовник. Подиря му вървеше целият персонал на метоха.

С това той искаше да ми се покаже, че е в сърце и душа бунтовник, приготвил си е всичко нужно за в Балкана.

— Цървулите ми, както и други някои принадлежности, се намират на манастира — каза той.

На другия ден пак трябваше да се бъхти път към село Баня, отдето е пътят за калугеровския манастир, 4¾ час далеч от Панагюрище. Един час докато имаше да се съмне, ние излязохме от последното село, възседнали на мулета. Според уверението на отец Кирила не трябвало да се боя от нищо, защото той често пътувал с хора като мене, всеки щял да си помисли, че съм слуга от неговия манастир. Преди да тръпнем от къщата, в която бяхме влезли, дойде един българин да се изповяда. О. Кирил го викна в стаята, гдето бях и аз, и почна своите свещенически обязаности в мое присъствие. „Доколко турци мислиш да заколиш? — беше първият въпрос, който зададе на грешника о. Кирил в качеството си на изповедник. — Колко фишека си направил? Ако нямаш 300, то за тебе няма комка. Ножът ти намазан ли е с масло? Ами пушка и пищови имаш ли? Сухари приготви ли си?“ Българинът преглъщаше от най-напред, не че го смущаваха зададените въпроси, но че не очакваше да ги чуе във време на изповядванието. „Ако всички тия неща не си приготвил, повтарям, за тебе няма комка — свърши той. — От два месеца насам аз така си изповядвам“ — каза той на мене.

Оттатък Баня се намира висок средньогорски рът, покрит с гъста церова гора, отгдето е пътят за Калугерово. По-нататък, от другата страна на планината, са турските махали, на брой три-четири, наречени Юруци. Мнозина от тия последните ни срещнаха, които познаваха отец Кирила, като познат съсед, и си заминуваха из пътя. Един даже се смеси с нас, с когото пътувахме доста време. Той не се забави да отвори страшния въпрос: „Какво ново се чува“ — въпрос, който занимаваше по него време и турци, и българи.

— Не зная, папаз ефенди, какво ще да ни дойде на главите? — говореше той. — Орем, копаем, както и други път, но ръцете ни са пребити. Едни казват, московец ще да дойде, други — сърбин, трети — не знам кой си; а сиромашта се безпокои не на шега. Отидеш в града (Пазарджик), и там същото безпокойствие, и там агите шепнат нещо.

И действително, аз констатирам, че по това време българите тържествуваха, а турският елемент въздишаше. Клокочението на вулкана, който от ден на ден все повече се увеличаваше, не можеше да не смущава мусулманските ни братя. Пролет като рай, всичко живо, въодушевено и невъодушевено се размърдало, а нивите на българина обрасли в бурен, никой се от тях не интересува, ръката, която ги е плевяла и чистила, сега виеше туплест фишек.

— Всичко това го е рекъл господ, господинчо, с неговата воля става това — говореше въодушевеният селянин. — Ние, старите, да кажем, че знаем и разбираме, но кой кара малките деца да играят по улиците на талим, да си правят пушки от пищелки, ножове от дърво и пр.? Защо тия оставиха своите заветни игри: челика, топката, кимпенди и др.? Всичко показва, че е дошло преме да се превземе изгубено царство, да се прогонва погански народ, отгдето е дошел.

Въпросът не беше от трудните. Доволно бе за наблюдателния баща да попита сам себе си с какво се той занимава, и работата ставаше ясна, т.е. искам да кажа, че ако той със ступаницата си заедно правеха фишеци от светогорските икони по цяла нощ, то и малкият Иванчо или Колчо трябваше да прави същото.

Така или инак, но турците и тяхното правителство не си доспиваха. Когато ходжата излазяше да вика на джамията, гласът му трепереше като лист, викаше той жално-жално, призоваваше от това високо място божията благодат върху мусулманския свят. Силното султаново правителство беше събрало цяла банда босоноги циганки, които под вид на просякини бе изпроводило по българските села да шпионират. Около средата на месец марта излезе заповед никои търговец да не донася от Цариград и отдругаде куршум (на дъски). Има примери, че по това време железницата Одрин-Сарамбей отиваше и се връщаше празна, като кола сламеница, само с няколко души окъсани ходжи и турски чиновници. Наближи времето Джума — славен панаир в турската комерческа хронология, — а железницата на Хирша скрибуца към Ямбол и Керменли само с няколко коша турски емении и сандъци с одринска халва; комарджии гърци и ерменци бяха търговците, които бързаха към прочутата Джума, да представляват мелодрамата Хаджи Айват. Няма българи-търговци, няма денкове от коприщенски и панагюрски шаяци. И се събраха тогава всичките инспектори, шефове и съветници на това еврейско експлоататорско дружество, Chemines de fer de la Turque d’Europe, да размишляват и търсят истинските причини на това упадвание.

Наскоро тия издадоха на български язик, понеже познаха, че тоя елемент се радва на най-голямо болшинство при всичките уверения на елинските патриоти и на описанието на пловдивския географ Цукала, по-главните правилници и циркуляри, напечатани с едри букви, които налепиха по станциите, дано удовлетворят уж разсърдените българи. От друга страна, същата тая компания постави свои агенти по главните пътища и покрай Марица, да наблюдават да не би по сухо и вода да изпровождат българите своите стоки; но всичко напусто! И тия спекулативни мерки не доведоха компанията до желаемата цел, при всичко че тя намали най-после цените на транспорта твърде ниско.

Но не беше само това. През цялата зима (1875–76 г.) едва ли можат да се наброят до десятина сватби, станали между българите. Общото патриотическо течение беше турило ръка на всичко. Само в един Русчук избягаха нея зима до 7–8 момчета от търговската класа, като завлякоха на своите господари кой по стотина, кой по 200–500 лири и минаха с тях в светата Румъния да помагат на братята хъшове. Митю Цветков, търговец из Враца, взел на кредит лойта на някого си турчин и преминал във Влашко да я продава. В Гюргево той залага тая лой на хъшовете, които й прибраха парите и купиха с тях пушки за Ботевата чета.

Съпътникът ни турчин се отби в една от казаните турски махали, а ние последвахме пътя си с отец Кирила към манастира. Минахме р. Тополница, над левия бряг на която се намира тоя манастир, срещу селото Калугерово. Пладне беше минало, когато ние влязохме във високите порти на „Св. Никола“. Там заварихме един гост, мисля от Т. Пазарджик, учител по селата, млад момък, с фес и панталони и с броеница в ръката, познат на отец Кирила. С първо виждане още той запита тоя последния какво ново се чува в Панагюрище, без да обърне внимание на моето присъствие, понеже, както казах, дрехите ми не ме препоръчаха за интересуващ се човек от подобни работи.

— Време е, отче! Ти трябва да станеш български поп Жарко53, ти трябва да поведеш своето стадо яко пастир добрий — говореше разпаленият младеж, като беше се обърнал с гърба към мене.

Както се виждаше, милостта му не беше се срещал още с някой революционерен апостол, но само така, по общо настроение на населението, изразяваше онова, което въодушевяваше всеки малко-много развитичък българин в надвечерието на избухването.

— Трябва, отче, трябва! Минутата е една от най-сгодните — продължаваше учителят. — Сън не ме хваща вече, иска ми се и мен… разбираш я? Да я препаша…

Отец Кирил ми смигна, т.е. даде ми знак да въведем заблудения в кошарата, да го кръщаваме помежду си, за която цел той стана и затвори вратата. Учителят не подозряваше още нищо; той се разхождаше по стаята и тананикаше гласа на една юнашка песен с вирната глава.

— Байно, приближи се до масата да засвидетелствуваш с клетва и с подпис ония огнени думи, които ти изказа пред малко! Напредя ти стои български апостол — казах аз и извадих револвера си, а отец Кирил разпусна червения патрахил по гърдите си и запя „Крещается роб божий!“

Сбъркахме конците на часа още! Вирнатата глава на разпаления учител клюмна надолу, като отсечена; той се сбърка от онова, що гледаше напредя си, парализира му се и кураж, и идея, забрави и поп Жарка, и всичко друго.

— Ама чакайте. Аз не мислех за това! Аз не съм още приготвен… Аз трябва да се допитам… — говореше той, а долнята част на устата му играеше като цигански лък.

Надве-натри закълнахме тоя обожател на поп Жарка. Докато седяхме в стаята, той не стана вече да се разхожда из вътре, не си подигна главата нагоре, а свит на една страна в кюшенцето, очакваше да не го подложим на други нови изтезания.

В това време в широкия манастирски двор влезе въоръжен конник, който с първото си влнзание още попита за игумена. Непознатият бе гавазин или друго нещо при българската община в Т. Пазарджик; той донесе писмо от архиерейския наместник в тоя град, който му предписваше, че щом приеме това писмо, незабавно да тръгне за града заедно с гавазина. От подобна бърза заповед, така ненадейно, отец Кирил се уплаши. „Има нещо“ — каза той и се метна на уморения си добитък, който не бяха вкарали още в яхъра. На тръгване аз му казах да ме препоръча на своите верни хора от манастира, че не съм работник, дошел да търси работа, както беше казал, когато дойдохме най-напред пред някои от манастирските хора, понеже предвиждах, че с тая рекомандация ще да изпатя нещо; но той ми отговори, че не е нужно, ще да се завърне на другия ден. Учителят, новопокръстеният, на когото тая случка беше най-благоприятна, намери сгоден случай да отстъпи, без да се обади някому: видях гърба му, като излезе из портите и взе пътя към Калугерово. Че ще да предаде онова, което пати в манастирската килия, аз не вярвах: отец Кирил поне гарантираше.

Малко подир учителя замина и отец Кирил, заедно с гавазина от пазарджикската община; а аз останах в богоугодното заведение, под вид на работник, само под защитата на свети Никола. Не беше се затулил игуменът, когато някой от манастирските работници и слуги предложиха обикновеното питане: „Откъде беше бе, аратлик?“

В манастира „Св. Никола“, старо грамадно здание, несъществующе сега — опозорено и унищожено от немилостива башибозушка ръка в Априлското въстание, — освен игумена отец Кирил, имаше още двама калугери, Софроний, родом от Сопот, жилав калугер с рядка брада, на която космите можеха да се прочетат от пет разкрача, с окъсани дрехи, като че да беше минувал през пожар, и още един брат, преподобний Хараламбия от ближното село Калугерово, който беше се затворил в манастира преди няколко години, ядеше, когато му, дадат, и излязваше по двора в дълбока нощ, когато заспят всичките, само един или два пъти в неделята. Случи ми се да го видя само един път на месечината, когато се молеше богу върху голите камъци. Той приличаше повечето на страшилище, отколкото на човек. Според разказванието на слугите косата му била дълга до плещите, никога не се миел и чешел, два-три пъти се преобличал в няколко години, бягал от подобните си, никой не знаел какво има в стаята му, която стоеше завинаги заключена. Казваха още, че една гладна година, когато имало много мишки, манастирските паткани (плъхове) му били изгризали ушите като пастърма. Когато нападнали башибозуците манастира и го запалили, нещастникът отец Хараламбий изгорял жив в килийката си!

Манастирът „Св. Никола“ беше здание на два ката, с около 50–70 стаи, стените на които, описани с въглища и мастило, свидетелствуваха, че той е бил посещаван в епохата на набожността от многобройно число гости, христолюбиви българи. „Да се знае, че на сами ден Св. Никола, 1843 г., кожуфарският еснаф от Татар Пазарджик, като беше дошел да се весели, нападна се от 15–20 души турци. Стана страшен дженк (сражение), в който еснафът надви, турските чапкъни избягаха, като оставиха три ножа и два чифта емении. От еснафа на един калфа само пукнаха главата.“ Това събитие бе написано в голямата стая срещу Калугерово, над портите. Всичките други стаи стените им бяха изпълнени с надписи, написани повечето от страна на царствующите тогава неприкосновени еснафи; абаджийски, кожухарски, терзийски, сапунджийски и пр., събитията на които бяха или че някой се произвел от калфа на майстор, та се изпило толкова и толкова оки вино, или пък че угощението (моабетът) траял цели три дена и три нощи. Но по онова време, когато аз посетих тоя стар манастир, стаите, които са били свидетели на тогавашното еснафско могъщество, някои бяха пълни със сено, други нямаха врати и прозорци, на трети бе се продънил таванът, по който люпеха кресливите гарги и жълтооки кукумявки.

Малката манастирска черковица, скромно и старичко здание, почти равно със земята, се намираше сред двора, срещу вратата на която е буйната студена чушма. Само вънкашните стени на манастира, които приличаха на съща крепост, бяха запазили своето първобитно положение. Освен другите домашни хвърковати гадове тук имаше до петдесят и повече пауни, които украсяваха със своите златни пера опустялото здание.

Останалите манастирски хора бяха: работници, вътрешни слуги, пазачи, овчари, козари и пр. Имаше и един-двама мустакати ученици, кандидати за свещеници от околните села, които бяха дошли в манастира да изучават черковния ред.

Калугеринът отец Софрония завеждаше стопанската част на манастира. От сутрина до вечер тичаше той по нивята и лозята, между които имаше няколко парчета негово собствено притежание. Щом се свършеше полската работа, той нарамваше дисагите и тръгваше от село на село да събира за „бог да прости“ и за подновяване храма „Св. Никола“; а всъщност, според думите на старите слуги, сиромашката лепта изчезвала в бездънните джебове на отче Софрониевото расо, когото оценяваха да е човек от стотина опашки. Един негов роден брат на име Фрати, родом от Сопот, беше дошел по това време при богатия си брат калугер за помощ, заедно със стопанката си и с полуголите си дечица. Тоя последният имал злочестината да мисли, по старо предание, вижда се, че и от калугер може да бъде човек; но като постоя десетина деня в манастира, като пояде черния суров като кал хляб заедно с аргатите, замина си една заран със сълзи на очите, като викаше нависоко: „Брат! Брадва главата ти да отсече!“

Според своето положение, като човек дошел да търси работа — както беше ме препоръчал о. Кирил, — дадоха ми вечерта място за спане, по милости, не при аргатите, което щеше да бъде за мене гордост, но при други божи създания, много по-долни същества: един 65-годишен старец, от 15 години свинар на манастира, който бил дошел да слугува на св. Никола за душата си без никакво възнаграждение, само за хляба и за по три-четири оки тютюн в годината. Скъперникът калугер не се погрижил в разстояние на толкова време да даде на тоя серсем старец, слуга на св. Никола, ако не друга дрешка, то поне една ризица. Наместо риза той носеше една окъсана аба, а горните му дрехи се състояха от кози кожи, с които се тътреше и зимно, и лятно време.

Да не помислите, че тоя св. Николов човек беше неблагодарен от скотското си положение? Боже съхрани! По цели нощи той ми се оплакваше не против калугерската неблагодарност, а срещу немирното человечество, което изсякло гората и по тая причина лишило любезните му другари — свинете — от едновремешния едър жълъд.

— Горките хайванчета! Всичкия ден тичат, сковичат, ровят, и пак гладни! — говореше това кречетало от сърце и душа. — Сърцето ми се къса, като гледам, но що да чиниш!

Нашето общество се допълняше още от две сополиви козарчета, които приличаха на орангутани и които се разговаряха около огъня за шутата коза и пъстрото чепихче, че и тая година останали ялови. Стаята беше една от най-окадените и нечистите, неметена, откак се е направил манастирът; а ядение даваха онова, що беше останало от ратаите и гостите: боб, леща и зеле, изсипано в един чебур, едно въз друго, отгдето го подаваха изново.

Заранта на другия ден не бях станал още, когато дойде да ме извика един слуга, да съм отишел при отче Софрония.

— Брациговчени (аз се казах, че съм от това село) са майстори — каза тоя последният и ми подаде една букова цепеница да съм направил топоришки на няколко мотики, защото на другия ден се стягаха да копаят лозята.

Аз казах, че не разбирам от тоя занаят.

— А какъв занаят знаеш? — попита втренчено Софроний, като да бе изгубил всичкото си богатство.

— Никакъв — отговорих аз, като се надявах, че до вечерта ще да пристигне игуменът от Пазарджик; а, от друга страна, ако кажех, че съм овчар, щяха да ме накарат да подстригвам похабени шилета.

— Да копаш на лозе поне не знаеш ли? — Тук е манастир, грехота е да се яде хляба току-тъй — говореше убедително Софроний.

Вих, трих — нямаше що да се прави. На другия ден в числото на работниците, момчета и момичета от селото Калугерово, които отиваха да копаят и режат, начело със Софрония, и аз правех част, с търнокоп на рамото. Като незнающи, туриха ме да копая дълбоки дупки на дължина, да заравят вътре лозови пръчки, което се казва далдърми.

— И това работа ли го считаш, бай Хараламбе (името ми)? Това е играчка — говореше скъперникът калугер. — Ей такива малки дупчици ще да правиш, колкото да не стоиш без работа. Всичко това (т.е. трудът) няма да отиде напусто, св. Никола е чудотворец; той ще ти помогне.

Малки, големи дупчиците, но после два-три часа на моите ръце имаше пришки, на големина колкото един лешник; а кръстът ми се пребиваше от навождание. Три пъти копвах и два поглеждах към слънцето, няма ли да клюмне то към сините върхове на Доспатдага, за да тури край на моите мъки, за да ме отърве от ноктите на отвратителния калугер. Останалите ми другари-копачи, широкоплещести селяни и здрави селянки, червените крака на които мятаха жълтата пръст по гърба си като кобили, пееха и се смееха помежду си. Скоро тия обърнаха внимание на моята изнеженост и некадърност да извивам мотиката и така станах им добър предмет за забавление.

— Ей че калпав свят имало, брей! — говореше един селянин и плюеше на ръцете си, за да не се хлъзга гладкият сап на мотиката.

— Ти кокали нямаш ли по тялото си бе, аратлик? — питаше друг един, който копаеше наред с една мома, вероятно негова любовница, пред която искаше да покаже своето остроумие.

— Не ми закачайте любовника, аз ще да се оженя за него — каза на присмех една остаряла мома, заднята част на която приличаше на кундураджийски тезгях.

Това каза тя и кихна да се смее, кихнаха и другите присъствующи, а аз се потях с мотиката в ръка. Никога няма да забравя тоя ден. За всичко имаше да благодаря на о. Кирила, който не ме препоръча, преди да тръгне за Пазарджик. Впрочем, имаше и това, че той бе много смутен, кога да тръгне. На калугера Софрони, който беше единственото самостоятелно лице в манастира, аз не смеех да се изкажа. На втория ден се отказах да отида на лозята, избягах още заранта в ближната гора над манастира. Разбира се, че вечерта ми дадоха хляб след дълги мъмрения, Всичките викаха отгоре ми.

Един неделен ден кандидатите за свещеници бяха събрали около си всичките слуги от манастира да им четат нещо. Тия четоха наред всичко, каквото им се попаднеше подръка. Сега единът от тях четеше с глас книжката на А. Цанова „Напредък“, в отдела за образованието в Германия. Между слушателите държах място и аз. Не можах да се стърпя от да не се подиграя с многознающия кандидат, за когото бях уверен, че нищо положително не разбира от онова, което четеше на другите. В поменатия отдел на книжката „Напредък“ често се срещаше думата Германия.

— Да ми бъде простено, отче, ще те попитам какво е това Германия? — казах аз с подобающа смиреност и напрегнато любопитство.

Пред бъдещия пастир се изпречи дълбокият океан. Спря той четението и гордо подигна глава към тавана, гдето погледнаха всичките слушатели, манастирски слуги, като че Германия се намираше на тавана.

— Германия… то ще се рече… такова… санким хора го кажи като нас… По-просто, германи ще каже разбойници — избухна най-после кандидатът и почна да си чете преспокойно, още с по-висок глас.

— Храни, боже, като нашите черкези — отговориха няколко от слушателите.

— Също! — потвърди кандидатът, без да си дигне главата.

Тук се приемаше и полицейският вестник Едирне, събрат на в. Дунав, който стоеше свързан на полицата и с който Турция просветяваше населението. Аз го развързах, но що да видиш? Всичките листове бяха от един брой. Според събраните ми сведения редакцията на това гюбре чакала да се изтече годината, па тогава изпращала вестника изцяло, който брой се попадне. На манастира „Св. Никола“ се случило да изпращат 50–60 листа само от един брой. Кой си криви устата да казва, че султановото правителство не разпространявало просвещение!…

Отец Кирила го нямаше още никакъв. Тук в манастира се научих за една негова постъпка, която характеризираше твърде нагледно началника на богоугодното заведение. Между манастирските слуги имаше един, който едвам си влечеше крака. На въпрос, от какво е болен, разказаха ми следующето: Една нощ отец Кирил проваждал болния субект да извърши някаква си работа, която била съпрежена с очевиден риск.

— Не отивам, дядо — отговорил слугата. — И аз нося душа.

— Върви! Няма да патиш добре — продължавал решително дядо Кирил.

— Убий ме! — твърдял якоглавият подчинен.

Отец Кирил снел от стената дългата филинтра, кондакът на която се скрил под гъстата му брада.

— Върви, ще да те опаря! — следвал той да убеждава за последен път якоглавия.

Тоя последният мислел, че работата е шега, и по тая причина не мърдал от мястото си.

Пушката се запалила и слугата се сгърчил на два ката, започнал той да си къса парцалите.

— Олеле, дядо попе — изгори ме! Скоро давайте вода, запалих се цял! — викал отчаяно нещастникът, а дядо поп гледал спокойно на дима, който влечал от брадата му като мъгла след изгърмяванието.

— Няма ли да се тъжиш на конака? — попитах аз пострадалия.

— Той си е наш; вчера ме ударил, днес ме обича — отговори той.

Цели пет деня стоях аз на манастира да чакам о. Кирила, от когото нямаше още никакво известие. Чаках аз затова, защото без препоръка на местни хора никъде не можех да се мръдна. Това е поразителен факт, че без участието на населението апостолите не чинеха нищо.

Покрай другите неудобства най-осезателно беше това, че като бягах от работата, не ми даваха храна манастирските слуги да си доядам. Бях съзрял един път, че в една стая зад вратата имаше грамаден сноп със сухи свински суджуци. Оттогава търсех сгоден случай как да си доближа ръката до тях, за да подкрепя гладния си стомах. Тоя случай ми се представи една вечер, срещу някакъв си празник, когато всичките находящи се в манастира влязоха в черкова на бдение. Когато си пълнех със сухите суджуци джебовете, пояса и пазвите, в тая именно критическа минута, която, ако се откриеше, снемаше вече маската на моята тайнственост, друга една компрометирана личност, Петко Радев от Пазарджик, убиецът на един бей пред няколко месеца, който се търсеше и под земята, следял с бодро око всичките мои действия около вързопа на суджуците. Той се намирал в същата стая, затворен в долапите, отгдето ме и гледал. Разбира се, че всичко това от игла до конец било изказано още същия ден от Петка на калугера Софрония. „Човек, който яде свински суджуци през великите пости, не му е чиста работата“ — казали тия. Петко, на когото въжето стоеше намазано в Пазарджик, дръпнал огъня откъм себе си, т.е. той помислил, че съм турски шпионин, дошел съм да издирвам неговото прибежище.54 Гледам аз о. Софрония, върти се около ми и ми говори съвсем на друг язик, но кой знаеше, че припознаванието ми за шпионин обърнало най-после неговото внимание върху ми.

През същата нощ, ни в туй, ни в онуй време, когато всеки почиваше в обятията на сладкия сън, жален женски глас, който се отражаваше още по-жалко из порутените манастирски развалини, разбуди мало и голямо. Това бе гласът на баба хаджийка, старата майка на о. Кирила. Тя беше седнала на колене вън в манастирския коридор, гдето се заливаше в сълзи. Всичките слуги бяха се събрали около й да я питат защо плаче, но тя не отговаряше никому. „Майка, майка, мила рожбо! Защо ме не послуша и тръгна в тоя път? Кой ще сега да ти помогне!“ — нареждаше тя и нищо повече. Макар да нямаше по-точни сведения какво се е случило с рожбата, но и това беше достатъчно за мене, за да взема мерки овреме, защото ако отец Кирил беше затворен, то претърсванието на манастира ставаше неизбежно.

Х

После това произшествие с баба хаджийка аз не можах да затворя вече очи; ослушвах се от минута на минута кога ще да се похлопат пътните врата, за да си търся леснината. Аз се боях от бастисвание на манастира. Щом обаче се съмна и синджирите на портата предрънчаха, първи аз изхвръкнах от това опасно гнездо и хванах през гората към Панагюрище, без да се обадя някому от манастирските хора. Само пред мътната Тополница се спрях малко, за да измеря с очи нейния брод, която отпосле прегазих с дрехите си, и хванах пътя към турските махали. В една от тия последните гърмяха тъпани, а край селото се виждаше много събран народ, повечето с коне. Полюбопитствувах и узнах, че имало турска сватба, най-сгоден момент да се нахраня и да премина безопасно.

Агите бяха излезли да правят кушия (надпрепускване с коне), при звуковете на техните любими тъпани и зурли. По-старите и богатите от тях бяха насядали на постлани рогозки с дълги чибуци в ръка, за да инспектират кушията и да се произнесат кому именно трябваше да се падне най-скъпоценният бакшиш. В качеството си на прост зрител на отоманското величие аз не само че не бях заподозрян, но станах даже и вътрешно лице; докато ме накарат да взема уморените коне да ги разхождам, аз се спуснах раболепно и поех два попотени ата от ръцете на едного. За да представя същи покорен рая, свирех с устата си, както това се прави обикновено, кога се разхождат уморени коне, и гладех тия последните с ръката си по главите и гривите.

Нахраних се на гостолюбивата турска софра, пих един-два пъти от сладкия шербет, който заместя руйното вино между турците, и си заминах по пътя, задоволен и благодарен. Докато бях още в селото, един стар турчин, който пушеше с лула с цигара и теглеше емфие в същото време едно подир друго, опита се да ме хване за слуга, да му паса овцете. Пазарлъкът ни не можа да стане, защото аз поисках освен годишната заплата, да бъдат от него още цървулите и тютюнът.

На върха на планината, която е между турските махали и с. Баня, аз се изгубих по причина, че беше паднала гъста пролетна мъгла. Благодарение обаче на един говедар турчин, който хокаше там наблизо подир говедата, можах да се оправя пак из правия път за към Панагюрище.

В последното това село, кратерът на димящия се вулкан, аз пристигнах същия ден, щом се притъмня. Отидох право при Ивана П. Луков на Гешенова хан. Вечерта, когато се опразни вече кавенето и когато се борех със скромната си вечеря, млад 25-годишен момък влезе при мене. Без да ме поздрави даже, което не заслужавах, като всеки простак, той се намести напредя ми, сякаш че да беше определен да ми чете хапките, и почна да ме запитва за това и онова, като например: орем ли по селата, скъпо ли е житото, има ли алъш-вериш и пр. Виждаше се, че милостта му е лизнат, т.е. работник, защото и нему се пощя най-после да си продаде гроша, „Ами страшно чува ли се по вашите села? Бият ли ви турците“ — питаше той отдалеч-отдалеч.

Аз го изгледах няколко пъти под вежди, отговарях му нарядко; каза му и Иван Луков: „Остави сиромаха да си дояде“ — но разбира ли дебела глава подобна неща!

По едно време той се усети; стана като попарен от мястото си, приближи се до Ивана, когото попита нещо, обърна се да ме изгледа още един път, тръпна към вратата, а после се върна да поиска извинение.

— Прости ме, господине! Много сбърках — говореше той с прекалено благоговение.

В Панагюрище не бяха се завърнали още ни Волов, ни Бенковски. Па нямаше и нужда от тях в тава село — огънят гореше и така, без пламъка на чуждо раздухвание.

Чаках аз тяхното пристигание няколко деня. В разстояние на това време бях честит да се сподобия да копая дупка в Гешеновия хан за туряние на вар и да варя ракия, разбира се, не наистина, както на манастира, но само да се намирам на работа. Когато копаехме дупката за вара, имах за другар някого си Иван Кобилата, който беше се условил с Гешенова векилин по него време в конака, че по наступающите празници, Възкресение, щял да му даде нож, сребърни пищови и арнаутска риза, за да вземе участие в селската стража, която се приготовляваше да пази тишината около хорото.

Наближаваше Възкресение. Едва ли панагюрци бяха посрещали така тържествено и така весело тоя християнски празник от съществованието на селото им и досега. Още от разпетия петък въоружена стража, на брой до 20–25 души, всичките горещи съзаклятници в революционерния комитет, въоръжени, както се следва, със светли като огледало оръжия, с подсукани мустаки и кривнати калпаци, пречеха тържествено из улиците; мало и голямо се трупаше по портите да изгледва пазителите уж на тишината не като селски стражари, а бъдещи бунтовници, понеже всеки ги знаеше на кой господ слугуват. Мина се Възкресение, дойде ред да се отпразнува великият петък, в който ден става сбор на Панагюрище, на мястото на „Св. Петка“, малък параклисец, находящ се над селото отгоре, на едно високо място. То не бе сбор в пълна смисъл на тая дума, но нещо много по-велико, много по-тържествено. После пладне писнаха около 20–30 гайди, загърмяха циганските тъпани, като че всесилният султан отиваше на лов; народът от Панагюрище и околията, мало и голямо, старо н младо на тумби, тумби, пъплеше въз баира над селото отгоре към гореказания храм. Всяко отделение, всяка избрана дружина приятели и едномисленици се предвождаше от една-две гайди или поне от един тъпан. Подир тях вървяха малки момчета или цигани, които носеха големите бъклици и едно-друго за ядение. Друго едно отделение идеше, състоящо се от разгърдени цигани с червени антерии и лисичи опашки на главите, които предвождаха няколко ясногласи зурли. Тоя отдел съставляваше пехливанското тяло, т.е. гладиаторите, казано учено, които нарочно бяха дошли от околните села да увеличат удоволствието на панагюрци с трошението на собствените свои кости. Това отделение дигаше най-големия шум, като че се състоеше от хиляди души.

Най-после се зададоха и наместниците на панагюрския мюдюр или селските векили, заедно с всичките останали панагюрски първенци, до един членове на приготовителната комисия за бъдещето въстание. Тия пристъпяха като същи български велможи, тях съпровождаше най-голямо число въоръжени стражари, които под звуковете на разнообразните свирни стъпаха като същински солдати. Облечен в по-чистички местни дрехи, изтрити колчаклии потури, панагюрска гугла и пр., присъствувах и аз на това общо веселие, придружен от няколко другари.

След божествената литургия постлаха се няколко килима върху зелената морава, върху които насядаха първенците, във вид на полукръг, за да можат да гледат всичките на различните увеселения. Най-напред се изстъпиха пред лицето на панагюрските слънца пехливаните цигани, почти полуголи. Техните вратове, ръцете им до рамената, опърлените им като чукани крака и пр. бяха намазани с дървено масло, което, нагряно от слънчевите лучи, придаваше на кожата им цвета на лустросана кожа. Бързо и отчаяно заплющяха тия ръце, гордо и наперено деляха мегдана със своите противници, изкусно поклякваха и се движеха; а тъпаните и зурлите гърмяха непрестанно. Зурладжиите-цигани надуваха своите пискуни с такава охота, щото големите им очи бяха ударили навън, като че да бяха притиснати между воденичарски камъци, а зад ушите им се издигаха две изпъкналости, като яйца, които се дигаха и слагаха. Когато вече се срещаха двама борци гърди срещу гърди, тия удряха един другиго немилостиво, най-повече по отворените космати гърди и по потените вратове. Когато един от двамата паднеше, тъпаните и зурлите засвирваха особен марш, победителят си издигаше гордо дясната ръка, под която победеният трябваше да мине, като произнасяше в същото време и думата еваллаха, и двамата се отправяха към първенците с ниски теманета, цалуваха им скутовете, които им даваха от своя страна по някоя пара бакшиш.

По-нататък на същата поляна бе ое залюляло пъстро хоро — ред колчаклии потури и черни скромни фистани от шаячен плат. Тропаха младите от всичкото си сърце и душа, охкаше младата тревица под техните крака; а наежената стража, с една ръка турена върху ножа и с друга на черното мустаче, което се пропъхваше и увиваше между двата пръста, обикаляха извътре и вън. Угодливите фараонови синове, които имаха злочестината да мислят, че тяхната циганска мелодия е главната причина на въодушевленото хоро, напрягаха още по-силно своите гърди. Но панагюрският момък не скачаше ни за кахъра на св. Петка, ни за черните очи на своята любовница. Него въодушевляваше съвсем друго нещо, пленеше се той от мисълта, че определеният ден наближава; въображаваше си той, ако днес скача на хорото под изпитателния поглед на Даут онбаши, мирен и скромен като жена, то какво ще да бъде, когато байрактарят поведе това хоро и ако аккапзалиите ножове дойдат на една линия? Каква минута!

— Ако се дигне прахът откъм „Св. Никола“, ей сега в тая минута, ако чуем, че два пищова изгърмят и двама души на коне довтасат да ни известят, че Пловдив или други някой град е въстанал, то как ще да постъпи населението? — политах аз един от съзаклятниците.

— Най-напред ще се причастим с кръвта на ония, които са насядали там под дървото; а после ще да се обявим още тук, на това място, за независими — отговори моят приятел.

Ония, които той показваше под дървото, бяха конашките хора от Панагюрище, т.е. турските заптиета, които бяха се свили настрана не като господствующа полиция в страната, а като някои пленници. Никой се не боеше от тях, никой ги не питаше колко пари им струват късите пискюлчета.

По това време именно беше разгласено измежду всичките съзаклятници онова остроумно откритие, което немалко обърна някои скептически умове и даде поразителен подтик на пропагандата в 1876 год. Аз говоря за математическата истина, която се срещаше с думите: „Турция ке падне“.

Ето това философско откритие, в което, като се обърнат буквите на идеалното изречение в черковни цифри, излязва годината 1876.

т = 300

у = 200

р = 100

ц = 900

i = 10

а = 1

к = 20

е = 5

п = 80

а = 1

д = 4

н = 50

е = 5

——————————————————————

1711 + 25 + 140 = 1876

И така, Турция ке падне! Ке падне тя именно през 1876 година. При всичките ми питания и издирвания както тогава, така и по-после, аз не можах да се добия до името на гениалния автор на това знаменито откритие. Ако това лице, което и да е било то, живо или умряло — беше написало хилядо дебели томове, не щеше да подпали толкова огъня в сърцата на българския народ, отколкото можа да достигне това само с три думи.

Аз предполагам обаче, че авторът на Турциа ке падне не е само едно лице, но целият български народ, на който божественото огнено въодушевление по това време откри едновременно това съвпадение. Всеки знающи да чете и пише съзаклятник е писал това изречение по онова време със собствената си ръка, за да се увери по-нагледно в неговата истинност.

По това време Бенковски се завърна е Панагюрище на 3 априлий и слезе в къщата на баба Стойковица Сапунджийката. Колкото работите отиваха по-добре от ден на ден, толкова той ставаше по-силен и по-неограничен в своите действия. Който се приемаше от него на аудиенция, считаше го това за особна милост. Нищо не одобряваше той, всичките бяха лошави пред очите му. Едни обвиняваше в нерешителност, други в скъперничество, трети не били горещи патриоти и т.н. Една нощ, когато влязваше в Панагюрище с другари, излезли напредя му случайно турските заптии, които, като видели непознат човек, поискали да го спрат. Той се бе разсърдил на панагюрци, че не са разпоредили да предупредят тая среща, като че и заптиите да бяха длъжни да се покоряват на революционеркия комитет; поиска да се осъди на смърт един от заптиите на име Хасан, мисля, който най-много постоянствувал да се хване непознатият.

Освен че работите отиваха много добре в IV окръг, апостолските писма от останалите три окръга говореха неща невероятни, които раздражаваха Бенковски още повече. Според надутото съдържание на тия писма наистина човек се би отчаял, като гледа колко напред са отишли нашите братя от другите краища на отечеството ни. „Вие, байновци, следвате да броите още вашите работници със стотини — пишеха от I окръг в едно писмо, — а ние отдавна време ги имаме готови с хиляди. Само кавалерията ни, която е определена да обикаля по търновските полета (?!), надминува числото хиляда, ако не и повече…“ От хайдушкия Сливен, гнездото на юнаците, към който бяха обърнати очите на останалите окръзи, пишеха, че всичките въстанически потребности били изнесени в планината още през месец март; войводите им били назначени кой на коя страна ще да действува и една чета нетърпеливи юнаци обикаляла вече из Коджа балкан. „Както ни се види, братия, вие ще останите, заедно с окръга си, да дигате въстание идущата пролет“ — явяваше първият апостол Стоян Заимов, от III окръг; а когато се яви Ботев при Враца, когато пушките загърмяха не на шега, то благоразумният Заимов се намери на тавана, облечен в женски сукман.

Кой кого чака, колко души търновска кавалерия излезе, где потънаха сливенските нетърпеливи юнаци, читателят вече знае и без нашите сведения, поместени във втората част на настоящата ни книга, относително действията на апостолите в I, II и III окръг. Апостолският комитет в Гюргево беше забранил уж твърде строго да няма преувеличение в работите, поне между апостолите, но малцина съблюдаваха това важно обстоятелство.

Естествено бе, че след подобни бомбардирания на незначителния Панагюрски окръг от места като Велико Търново и юнашки Сливен на апостолите от нашия окръг не оставаше друго нищо, освен да се обвиняват един други в недеятелност, да се карат помежду си и да бързат доколкото е възможно по-скоро да вдигнат байряка заедно с другите.

— Всичко Волов сбърка със своята граматика — викаше Бенковски вън от себе си след получаванието на иякое писмо, изпълнено с поезия.

Затова по едно време той се отказа да дава писмата, пристигнали от другите окръзи, на панагюрските комисари, като мотивираше своята постъпка с това, че тия писма са частна кореспонденция само между апостолите, следователно тия трябва да останат дълбока тайна за всяко друго лице. Всъщност обаче той не искаше да знаят комисарите какво се вършеше в другите окръзи; а най-главното — ревнеше му се да диктаторствува.

Комисарите от своя страна немалко се бяха докачили. За да си отвърнат на апостолите, тия бяха задържали пристигналите наскоро от Европа карти на Европейска Турция, телескопи и компаси.

Бенковски, който ненавиждаше всички малко-много развити хора начело с Волова, на когото беше узурпирал правдините като пръв апостол в IV окръг, за да има повече хора на своя страна, под разни предлози писа на Георги Икономов от Сливен, така също апостол, да дойде в Панагюрище, уж за войвода в Старо Ново село. Икономов така също бе гонител на учените авторитети.

Тук съм длъжен да ви кажа, че всички тия неспоразумения бяха дребнави, от второстепенна важност. Главната цел, приготовлението, се вършеше гигантски от страната на всичките, независимо от различните неспоразумения и несъгласия. Приготовителната комисия в Панагюрище, състояща от панагюрските граждани: двамата селски векили, Ф. Щърбанов и К. Гешенов, Н. Дринов, Г. Нейчев, Симеон х. Кирилов, 3. Койчев, И. Мачев, Т. Влайков, П. Мачев и Марин Шишков, заседаваше катадневно. От друга страна, апостолите правеха деня на нощ и нощта — на ден, Бенковски не лягаше да спи. Той задрямваше по няколко минути на стола, против волята си, и щом се събудеше, викаше на стопанката на къщата да прави кафе. Според разказванията на баба Стойковица в една нощ той изпил около 20–23 кафета и цялата нощ се разхождал из стаята.

По няколко писари постоянно работеха в апостолския кабинет. Замечателно бе и това, че Бенковски от един път диктуваше на двама-трима души да пишат писма с разнообразно съдържание. Когато писарят свършваше писмото, Бенковски го накарваше да го прочете. Ако имаше нещо притурено или изоставено, той познаваше на часа и се втренчеше да пита защо е станало това.

— Имаше повторение или неясна смисъл — отговаряше виновният.

— В такъв случай ти скъсай това писмо и напиши друго — казваше Бенковски. — Граматически можеш да пишеш, когато си у вас.

В това време той крачеше назад и напред из стаята, а писачите си извиваха главите да го запитват що да пишат. Най-верният му секретар бе Тома Георгиев, още от началото на приготовлението. Много пъти обаче в извънредни случаи хора с редовно образование и стари учители, като Волов, Бобешв, М. П. Стоянов и пр., навеждаха врат да пишат под негова диктовка. За да им се подиграе, да ги сконфузи пред хората, той се взираше най-много в техните писма, късаше ги понякога, а тия червяха лице.

Други второстепенни писари, по заповед на тоя последния, бяха се завзели с преписвание на книжката Четование55, единствено ръководство за бунтовническите правила, което имахме на ръка само в един екземпляр. На всеки от по-главните пунктове, Коприщица, Клисура, Батак, Перущица и пр., се изпрати по един препис.

Въстаниците в Панагюрище бяха организирани по следующия начин: Бобеков — хилядник; Ив. Ворчо, Крайчо Самоходов, Стоян Пъков, Рад Клисарят, Илия Илиев, Никола х. Георгиев, Кръстю Томов, Стоян Тропчев, Павел Симеонов и Рад Джунов — стотници. Тия последните имаха всеки по десят души свои десятници, а останалите бяха прости ратници. Тая същата организация съществуваше и по селата в IV окръг. Всеки стотник и десятник беше длъжен да изважда на обучение, когато му прилепне и когато намери за добре, своите подчинени другари и приятели. Тия обучения ставаха повечето нощно време, както имах вече случай да запозная читателите с техния лагер, когато отивахме на с. Баня.

Приготовлението на панагюрските въстаници обаче не се ограничаваше само между апостолите, комисията, стотниците и пр. То бе общо измежду всичките, не само между достойните да носят шишинета, но и в средата на килавите бабички. Всеки вършеше онова, което му идеше отръки. Буйните натури се държаха най-много от любимото шишине, ножа и пищовите; младите моми и булки тъчаха навуща, предяха черни върви, някои от тях правеха даже фишеци и лееха куршуми; старите баби месеха и печеха сухари, с една реч — деятелност кипеше навсякъде. Ботушарският еснаф отдавна бе престанал да работи кундури с високи токове, мода по него време, и широки като дикани турски калеври. Майсторите съзаклятници, заедно с чирачетата и калфите, приготовляваха чанти, цървули, паласки и други бунтовнически принадлежности. Освен многобройните поръчки те работеха и готово, резерва за нуж дающите се бедни братя. Та кой еснаф не работеше за бъдещото движение? Аз утвърждавам, че в Панагюрище, като изключим Даут онбаши, всички останали, богати и сиромаси, стари и млади, знаеха, ако не навярно, то по слух поне, че в селото има апостоли и съществува комитет. Даже и кръстеният турчин, именуем Сараф Чира, от шпионството на когото се бояха всички честни работници, беше говорил пред едного от съзаклятниците: „Не в добър път са тръгнали нашите панагюрци, па да видим где ще да му излезе краят.“

Аз казвам, че Даут онбаши правеше изключение, но и това не е вярно, защото и той подушваше нещо, усещаше, според както се говореше по него време, че не мирише на добро: но не бе в състояние да отгатае где именно се въртеше шишът. Горепоменатите двама векили в селото, Щърбанов и Гешенов, които представляваха султанската власт във войнишкото Панагюрище, както казах, не само че бяха съучастници в приготовлението на въстанието, но бяха едни от първите деятели на комитета, членове в комисията.

Тоя факт и други още много са достатъчни да потвърдят общото настроение и ревностното участие на народа в святото дело. Старият Симеон хаджи Кирилов, човек с почтена възраст, с многобройно семейство и незавидно положение, който през целия си живот едва ли беше отворил уста да напсува някой турчин — избран бе да завежда касата на комитета.

Голямото знаме, което щеше да представлява Панагюрския окръг, бе поръчано да се работи от учителката Райна поп Георгиева, толкова злощастна впоследствие. Това знаме костисваше на Панагюрския окръг около 15–20 лири, защото беше от чисто копринено кадифе, от едната страна зелено, а от другата червено, с български лев по средата, ушит със сърма. Освен обикновеното Свобода или смърт отдолу под лева имаше написано и тия слова: „IV Панагюрский окръг.“ Друго едно знаме имаше вече готово, направено от калугерките в Карлово, което беше поръчал Волов: то бе от зелен атлаз, така също изработено със сърма. На банския живопис Стоенче бяха поръчани други дванадесят подзнамена.

Барут, куршуми, оръжия и други потребности се набавяха с голяма деятелност. Няколко души турци пренасяха барут не с торбички, картуни или тагарчуци, но с брашнени чували. Тия правоверни мохамедани, защитници на ибрика, бяха се побратимили с Георги Стойков, който приемаше барута, че червата си да видят на земята, пак нищо няма да изкажат. Тия опазиха клетвата си, както ще да се види във втората част на настоящата книга. В едно отношение постъпиха само те безсъвестно, че отпосле захванаха да донасят калпав барут, който не чинеше нищо.

XI

Пред вид на гореизложените благоприятни известия от революционерните окръзи, че всичко там е готово, IV Панагюрски окръг, който се считаше за най-долен и неприготвен, не искаше да претърпи това унижение, намираше за опасно, ако не се приготви, за да въстане в определения ден. Ето защо стана бързо разпоряжение да се свика Велико събрание в Панагюрище от всичките села, на което щеше да се предложи да реши: време ли е да въстане българският народ против султановото правителство и дали това въстание е единствената мярка за освобождението на поробена България. Написа се окръжно до всичките села в IV окръг, гдето съществуваше вече устроен комитет, в което се известяваше целта на събранието, означаваше се денят, в който ще да се отвори това събрание, и начинът как да се избират представители. Около стотина и повече писма с еднообразно съдържание се написаха. Многобройно число тайни куриери се изпратиха по четирите страни на окръга, за да съобщят тия писма. Мястото, в което щеше да заседава събранието, както казах, бе избрано Панагюрище; а ден за отваряне се назначаваше 13 априлий.

Особени инструкции се дадоха още за избраните депутати, че тия трябва да влязат в Панагюрище един по един, всеки да се нарече, че е дошел уж да върши някоя частна работа, тъй щото да не привличат вниманието на дяволития Даут онбаши, който, макар и да беше положителна нула в селото, но все можеше пак да направи някоя беля. По тая причина, когато започнаха да капят депутатите след няколко деня, любопитно бе да слуша човек техните официални отговори, защо са дошли в Панагюрище.

Един носеше на гърба си кожи, други няколко топа шаяк, трети си беше вързал главата, че го боли уж зъбът, четвърти продаваше нещо и т.н. Тяхното свърталище беше ханът на братя Дринови, близо до селския мост.

Мнозина от представителите или по тяхно собствено желание, или че нарочно ги викаше Бенковски за някои сведения, явяваха се при него, които той запитваше за разни неща. Двама от тия последните, доволно развити хора, много по-горе от селяните, когато бяха се представили, той ги попита между другото има ли в селото им тайна полиция.

— Имаме си — отговориха двамата представители, които стояха на крака, като че да бяха дошли да си подписват тескеретата.

— А каква е най-голямата длъжност на тая ваша тайна полиция? — запита Бенковски втори път, понеже от отговора на представителите се виждаше, че те казаха „имаме си“ само да удовлетворят строгия запитвач.

— Полека-лека, сега се учим — отговориха представителите заедно с подигание на рамената си.

— Каква е длъжността на тайната ви полиция, питам аз! — извика Бенковски не вече с приятелски тон.

Двамата гости започнаха да се гледат един други, като да искаха да се обвиняват взаимно.

— Прости ни, господине. Ние не знаем що ще да каже тайна полиция — отговориха те с умоляющи глас.

Това бе в характера на Бенковски — да конфузи своите посетители, били те богати, или сиромаси, учени или прости. Помня един ден, когато бяха дошли двама души богаташи от джелепския еснаф, нарочно изпратени от Панагюрския комитет, за да им се вземе някоя пара, за което беше известен и Бенковски.

Тия влязоха в стаята и се спряха до вратата.

— Защо сте дошли? — попита Бенковски, който в това време крачеше из стаята назад-напред, въоръжен с два револвера и с аджемска кама.

— Ех, да ви се порадваме — отговори единът от джелепите с нелицемерна наивност.

— Как да ни се порадвате? Нима ние сме писани яйца? Гледайте ме де! — питаше той диктаторски невинните хорица и със скръстени ръце застана напредя им да го гледат. Тия се смутиха; чупеха ръце неволно и не знаеха що да отговарят на тоя български деребей.

— Като чухме, че сте дошли да освобождавате народа и искате щото всеки българин да нарами пушката, за което ние не сме достойни, то дойдохме да ви питаме не е ли възможно да спомогнем за тая работа с някоя пара — каза най-после един от двамата.

— Само това ли е било? — отговори Бенковски, като се преструваше, че нищо не знае. — Вие можехте да се отнесете за тая цел и до Кирила хаджи Симеонов (касиера на Панагюрския комитет); но като сте дошли, казвайте, какво ще дадете?

— Знаете, че засега алъш-веришът не върви добре — започна другият джелепин, малко по-свободно.

— Аз те не питам тебе що си ял вчера! — извика Бенковски и тропна с крака си. — Казвайте колко пари ще дадете!…

Пожертвованието на джелепите надминуваше сумата сто турски лири, с прибавление и на два ата, които един от тях обеща да подари на комитета.

— Трябва да знаете, господа, че ние не сме дошли да просим за черкова или за поправянието на някой съборен манастир, но царство ще да освобождаваме — говореше той. — Всичко, щото дадете, ще да ви се върне двойно и тройно от бъдещото българско съкровище.

В продължение на това време двамата първенци, които са имали известно уважение и пред турския мютесарифин, не само че не бяха поканени да седнат, но стояха прави до вратата, а Бенковски висеше отгоре им, като орел. На много души е развалял той още куража. Първия секретар, Т. Георгев, той изпъди един път навън само за това, че като си лягахме, тоя последният поиска да се разблече.

— Срам и позор е за бунтовник човек да спи по бели гащи — казваше той.

Други едного измежду апостолите той нарече „халваджи“ за това тежко престъпление, защото се обръщал към стопаните на къщата, в която се намирахме, учтиво и им казвал „моля ви“…

— Ако ти казваш на роба „моля ви“ и не знам що си още, то той ще да ти каже утре хайдутин и нехранимайко, а може би и почтено да те изтика из селото си. Има време да се говорят и подобни комплименти, но това време не е дошло още — говореше той.

Най-много нападаше Бенковски Волова и Бобекова — първият се учил в Николаев, както казах, а вторият — в цариградското медицинско училище. Тях той наричаше граматици и философи и открито им говореше, че тия ще да докарат някое препятствие на въстанието, защото, според него, между граматиката и барута не можело да има нищо общо и че философите вършили работа само с думи; а щом замиришело на барут, то тия трябвало да се запрат при старите бабички.

За да покаже по-голямо презрение към тоя клас хора, т.е. граматиците, той не обръщаше никакво внимание на всички ония писма, дошли отвън, които бяха написани калиграфически.

— Главната цел на техния автор е била — говореше той — не да изкаже истината, но как по-добре да съчини и нареди писмото с точки и запетаи, според правилата на граматиката. — Тоя род писма той предаваше на писарите да ги имат за сведение, които отпосле му доклаждаха съдържанието им. Другите писма обаче, които бяха писани с попски слова, той ги цалуваше най-напред, отваряше ги с благоговение и ги четеше на всеуслишание.

— Я гледайте бе, брате! Как вразумително, как чистичко и скромно пишат сиромасите селяни! Как да не отиваш да мреш за тия хорица? Ето на, ясно се вижда, че тоя народ желае да се отърве. Вярва в тебе като в бога, открива ти сърцето си, стига само да му помогнеш. Колко пушчици имат сиромасите, куршуми, барутец, храна, добитък; имат ли си войвода — всичко ти го изложили така, като че го гледаш напреде си. Мили братя! — възклицаваше най-после Бенковски и сгъваше писмото.

До тоя фетишизъм прибягваше той най-много, ако присъствуваха и други в стаята, а Волов, Бобеков и други червяха се и преглътваха. Нямаше що да чинят: Бенковски ставаше малко по малко самодържавен! Волов бил главен апостол, а Бенковски му изпратен за помощник — кой пита? Това било, докато тия били в Гюргево, докато способностите и достойнствата се ценили по диплома и атестат. Практиката изменила всичко; съприкосновението с действителността определило верни граници кой какъв трябва да бъде.

Аз питах Волова на особено, защо той мълчи и оставя всичко на Бенковски, когато нему е поръчано да организира IV окръг, той е отговорен за всичко и пред лицето на народа, и пред своите другари.

— Аз му отстъпих доброволно, защото е по-достоен от мене — отговори добродушният Волов.

И действително, това бе така. Волов, при всичките свои знания, беше слаб между народа, не бе го надарила природата с оня божествен огън, който се изискваше тогава от проповедниците на свободата. Най-главно, че той не можеше да се изразява на чисто народния говор. Той не беше в състояние да заплашва, да заповядва и пр. Две думи кажеше и се причервяваше като мома. Всеки ще да признае, че не беше негова вина, загдето, от учител и кабинетен човек, той се увлече от силно желание да спомогне на народа си и стана бунтовник. По тая причина Бенковски узурпира неговите правдини, възползуван от тихия му характер, той искаше да го смаже окончателно, за да може да блесне по-тържествено; защото, колкото и да беше силен, в много случаи Волов го обуздаваше.

Каква е била целта на Бенковски в строгите му отношения с Волова, може да се констатира най-добре от следующия факт. В един правилник, съставен само от него, без знанието на другите апостоли, в който се означаваха длъжностите на стотниците, десятниците, икономите, куриерите и пр. във време на въстанието, той беше изложил в няколко параграфа и дисциплината. В един от тия параграфи се говореше по кой начин трябва да стават поздравленията между високите и ниските чинове. Помня добре да се казваше на едно място кой има право да си подава ръката на войводата и кой не. В друг един параграф се говореше, че той, войводата, като види за прилично, свободен е от своя страна да си подаде ръката комуто пожелае. Бяха означени така също титлите и думите, с която трябваше да се назовават и поздравяват по-първите лица.56

Кой беше вдъхнал на Бенковски тия стесмителня мерки, отгде беше ги заел той и какво желаеше да постигне с тях, аз не мога да се произнеса. По всяка вероятност, той искаше да диктаторствува. Повечето съм уверен, че това го правеше от добро намерение за успеха на делото, което ще да се види по-нататък от самите му действия, отколкото със злонамерена цел. Той беше убеден, че волност и лични права трябва да бъдат ограничени във време на въстанието.

Между това пристигналите отвън представители захванаха да се забелязват тук-там из Панагюрище. Даут онбаши не можа да се стърпи вече:

— Аз не зная каква е тая работа. Толкова години ще стане как живея в това село, досега не съм виждал такова число странни хора — беше се изразил той пред един панагюрец.

Но това беше още нищо; взеха се овреме мерки и мнозина депутати се изпратиха чак по гората и околните села до определения ден. Работата излезе съвсем наяве, когато пристигна Волов. Облечен с турски дрехи, с цигански шал на главата и конят му с рязана опашка, той дохтаса по пладне в Панагюрище и право на Найденова хан теглеше. Подиря му вървяха около 15 души депутати, повечето попове откъм Гьопската околия. Щом Найден вижда, че ханът му се изпълнил с коне и хора, които познал какви са, примъкнал се през другите врата и избягнал; а нашите приятели останали да се разполагат сами из хана му.

Той съобщи за всичко това на Бенковски и казваше, че работата е опасна, да не би да извести Даут онбаши в Пазарджик. Бенковски намери случай да излее своя яд против Волова и поиска наказанието му. Последствие на това направиха се нови разпоряжения, че всичките представители, които бяха дошли отвън, трябва да се отправят за меченската гора до второ разпоряжение, понеже в Панагюрище не бе възможно вече да заседава събранието. На комитета в с. Мечка се писа да изпрати хора, които да намерят сгодно място в гората за заседаване на събранието.

Много депутати имаше, които Бенковски върна още от Панагюрище и Баня, понеже пълномощията им не бяха законни. Разбира се, че тук той най-много се придиряше на ония депутати, които представляваха градовете и които бяха от учените.

— На селските си братя можем да направим някои отстъпки в неизпълнението на формалностите; но на градските никак — говореше той.

Карловският депутат В. Платнарева той не само повърна по причина, че ие му бяха пълни статистиките, но така грубо го нападна, щото бедният момък потъна в земята и малко остана да заплаче. А Карлово се лиши от свой представител в Оборище.

На втория ден после новите разпоряжения да стане събранието в гората, тайните пощи от Меченския комитет известиха, че мястото е вече избрано и всичките представители са събрани там. Това място се наричало Оборище.

Късно вечерта на 14 априлий тръгна и Бенковски из Панагюрище, от къщата на Георги Нейчов за меченската гора, заедно с панагюрските представители Георги Нейчов и П. Мачев, в числото на които бях и аз. С нас заедно дойде и банският представител свещеник Грую, когото читателите познават вече. Придружаваше ни и Крайчо войвода с пет-шестина избрани юнаци, готови на всичко. На края на селото ни чакаха около 15–20 души момци, всичките конници, които трябваше да увеличат свитата на бъдещия войвода. Разбира се, че тия последните блещяха от оръжие, блещяхме всинца, но свещеник Грую надминуваше всички. Той влечеше дълга сабля, останала от времето на султан Селима, която час по час вадеше да я върти над главата си, като свиваше в същото време и своя кон назад и напред. Два пищова с жълти тапанджи, на големина като турски часовник, подигаха от двете страни пастирското джубе. Кръстът му бе пристегнат с мешинен силяхлък, на който имаше нанизани различни паласки, арнаутски пиринчени кутии, съдържающи всякакви потребности за оръжията. Над силяхлъка отгоре се подаваше червеният патрахил, който държеше мястото на сърмалията джевре, което се употребява от бабаитите за украшение. Между пищова и харбията гордо завземаше мястото черковният требник, дървените кори на който бяха охлузени като лопата.

Весел човек бе свещеник Грую, не се той стесняваше в израженията си от своята натрапена калимявка, духом и телом се беше предал на светото дело, не обичаше твърде дълбокото учение, та затова именно го уважаваше Бенковски твърде много. Откогато се бяха явили апостолите в IV окръг, оттогава светиня му беше се опростил окончателно със своите пастирски обязаности. Много той обичаше да съпроважда Бенковски в пропагандата и аз предполагам, че неговият патрахил е бил едно от условията за успеха на последния.

— Когато се освободи България, тебе ще да направим български екзарх в разбунтуваната област, с титла „Поп Грую Бански, II екзарх български“ — казваше му Бенковски на смях.

— Две слънца не можат да греят под едно небе — отговаряше нашият свещеник, а после прибавяше: — Който ме е направил поп, грях да му е на душата… — Това изражение той казваше в друга форма, но аз го облагородих.

Твърде драго биваше на поп Грую да кръщава нововведени членове на революционерния комитет. Щом станеше дума, че има да се кълнат нови работници, той изтегляше патрахила из паласката, смачкан и огърчен, обесваше го на врата си, дръпваше и дългата си сабля, ако това ставаше нощно време, и заставаше пред мустакатия кръщелник.

— Хубаво си опичай ума, че клетвата е страшна или не, но — виждаш ли я тая? — говореше той после обреда, като показваше широкото острило на саблята си на оногова, когото кръщаваше.

Разказваха, че един път, когато той причестявал благословени християни в черкова, през великите пости, научава се, че има няколко души, които искат да се кълнат. На минутата той слага светата комка настрана, вика просителите в олтара и скоро-скоро ги привежда под клетва.

По-нататък аз се задължавам да позапознавам сегаз-тогаз читателите със свещеник Груя; а сега ще да продължа своя разказ.

Докато отминем от Панагюрище, ние мълчехме, но щом настъпихме в раззеленената вече гора, дружината се провикна да пее, като че да бяхме не бунтовници, а привилегировани бегликчии, Бенковски, който се беше карал с панагюрци до тръгванието ни от селото за различни неспоразумения, при величествения вид на гората, осветена от ясната месечника — всичко бе забравил. Нощта беше една от най-прелестните; радвахме се ние, драго ставаше и на конете, които пръхтяха, понавеждаха глава надолу и отскачаха напред. Тих ветрец, изпълнен с благоуханна миризма, който пристигаше до нас, след като препътуваше през средньогорските разкошни полени, играеше си с гривите на нашите коне; а хитрият кос — черна птица — свиреше като хайдутин татък нейде из тъмното усое.

Според разказванието на нашите водачи, които нарочно бяха изпратени да ни отведат на Оборище, само през една-две хайдушки пътеки можело да се достигне до това чудно място. Тия пътеки били завардени от силна стража на няколко места. Тук съм длъжен да ви кажа, че освен депутатите, стражарите и пр. тая нощ можеше да има из гората в околността на Оборище до 500 души хора, надошли от околните села. Пътеката, през която трябваше да минем ние, се пазеше от три стражи, поставени на различни точки, на които бяха дадени особени пароли. Другояче бе невъзможно да се премине, ставаше човек на решето от мечкарските шишинета.

Щом се отбихме от големия път и нагазихме в гората из една малка пътечка, която действително беше хайдушка, защото шумките ни закачаха и от двете страни, чу се глас из краището, без да се види човекът, който ни питаше: „Кой живей?“ (Това беше първата стража.) Ние дадохме съответствующата парола и около 25–30 души въоръжени момци изскочиха от пусиите си, които представиха почетно оръжие на войводата, когото познаваха, като си държаха пушките не по солдашки, а на рамо. Тия ни поздравиха с думите: „Да живее България!“ (тогава нямаше ура) — и се върнаха пак на първото си място — гъстата шума. Това същото се случи и на останалите две стражи, които бяха поставени в едно разстояние от половин час място. Колкото потъвахме по-надълбоко в усоето, толкова гората ставаше по-гъста и пътеката тясна. Когато преминахме и третата стража, ние трябваше да оставим вече равнината и да тръгнем без никакъв път от лявата страна на една стръмна долина, из която шумтеше монотонно малка балканска речичка. Тук, на това място, всички трябваше да слезем от конете, защото яздението ставаше решително невъзможно. Освен че гората беше достатъчно гъста, имаше и много дървета, нападали по земята от времето и вятъра, които ми задръстяха пътя със своите сухи клони, вирнати нагоре. Лучите на нощната месечина не можеха да проникнат в това затънтено място и по тая причина пътуванието ни ставаше още по-трудно, защото не можехме да видим где стъпаме и какво има напредя ни.

После малко обаче съгледахме напредя си слаба светлина, която едвам можеше да се зърне през листето на гората. Мнозина помислиха, че сме вече стигнали на мястото на събранието, но водачите отговориха, че има още около половина час място; а светлината, която гледахме, не беше друго нищо освен фенери, покачени по дърветата, за да ни показват пътя и лошите места, гдето трябва да бъдем предпазливи. И действително, тук имаше такива стръмнини, в които твърде лесно можеше да се сгромоляса човек, а особено конете. Преди да минем ние, един от депутатите паднал по тия места, на когото главата се пукна на две половини; мисля, че той почина на втория ден още, преди да види нещастникът развяванието на българския байряк! Имаше и много коне, които станаха жертва на това място.

Скоро ние достигнахме до зеленото буково дърво, на което беше окачено малко книжно фенерче. Гореше то преспокойно между другите колосални букове, на които слабата му светлина придаваше фантастически вид. Оттук нататък се виждаха напред ни ред други фенери по левия бряг на долината, които образуваха крива линия и представляваха една градска улица, само с тая разлика, че наместо къщи тук имаше дебели букове с бяла кора, като че да бяха мряморни колони. Ние се провирахме измежду гъстите шумки, които ни шибаха по лицата.

До дървото на първия фенер стояха трима-четирма души, нарочно изпратени да ни посрещнат, понеже в Оборище знаеха вече за нашето идване. Тия последните не ни попитаха кои сме, понеже знаеха, че ако бяхме лошави хора, по никой начин не можехме да достигнем до дървото на първия фенер. След като ни поздравиха с обикновеното „да живей!“, на което ехото се отражи в кичестите клонове на буковете, тия се изгубиха отпредя ни като вихрушка. Бенковски и тук не можа да се въздържи от своето буйство, без да гледа на поздравленията, които се правеха повечето за него. Той забележи със свойствения нему диктаторски тон на тримата нови водачи, че само на мечки се вика с такъв висок глас и че тия трябва да знаят, че султанът е още господар на тия места. Водачите отговориха, че тия се намират на такова място, гдето и умрелите султани да дойдат, пак не ще можат да ги намерят. Тия последните носеха със себе си друг един фенер, който въртяха във вид на колело, за да ни показват где са.

Всинца горехме от любопитство да стигнем по-скоро на това чудно Оборище, което вместяваше върховната власт на половината от Пловдивския санджак.

— Ето Оборище! Гледайте там долу в трапа, гдето светят огньовете — каза един от тримата водачи, които се бяха спрели на едно високо място.

Напредя ни се представи такава очарователна картина, на която дълго време не можахме да се нагледаме. Посред гъстата шума на високите букови дървета, находяще се между две високи бърда, в най-ниското място, там, гдето тъмнееше като в рог, издигаше се между двете теснини на бърдата голямо светливо кълбо, като че долу на земята да имаше да гори някое здание, на което се отражаваха сами лучите.

— Тая светлина е от фенерите и от накладепите огньове — прибавиха водачите.

Колкото се доближавахме до светлото кълбо, толкова то ни се виждаше по-голямо и величествено. След малко, когато се навалихме вече към речичката, захванаха да достигат до нас гласовете на депутатите, като се разговаряха помежду си. Един от тримата ни водачи се затече напред да извести в събранието за пристиганието ни.

Когато се доближихме вече до същото Оборище, което стоеше напредя ни във всичкото свое величие, осветено с много огньове и фенери, закачени по дърветата, като че да беше театър, и когато видяхме, че депутатите се строят в ред, за да отдадат приличните почести на войводата (т.е. на Бенковски), то и той заповяда на своята свита да тръгне в ред, двама по двама. Както виждате, случаят бе твърде сгоден за свещеник Груя, за да продаде един чалъм, а особено като знаеше, че измежду депутатите имаше мнозина негови събратя-свещеници. Бързо той извади патрахила си, постъкми своите жълтоглави пищови, извади си косата навън, която разпусна по плещите си, изтегли саблята си навън и с кръст в едната ръка смахмузи коня си към Оборище, гдето чакаха около стотина развълнувани сърца. Дружината запя бунтовен марш и последва поп Груя, който стъпи най-напред в Оборище с кръста в ръка… Блажени минути!…

Щом нашата дружина прегази малката речичка, за която споменах по-горе, и стъпи вече в землището на Оборище, оглушително „да живей!“, което се даде от всичките депутати, разтрепера гората. Това „да живей!“ се придружи с изгърмяванието на няколко пушки, куршумите на която, подплеснати от клонищата на някое дърво, грозно пищяха над главите ни. Ние преминахме тържествено покрай два реда депутати, с голи ножове в ръка, всеобщо целувание и „добре дошли“ приехме от всичките. И в тая минута, когато здравият разум мълчеше пред самодържавието на чувствата, Бенковски не закъсня да забележи на депутатите, че те не правят добре, като си хабят куршумите на вятъра, които ще дойде време да струват по една жълтица единът.

И всичко това се вършеше в турско време, когато числото на шпионската глутница беше увеличено, а правителството бдеше много повече за поведението на своята рая, отколкото други път! По всяка вероятност, читателите може би да се заинтересуват да узнаят нещо повече за местоположението на Оборище; а колкото за духовете на населението, то вярвам, че съм ги запознал вече. Аз не можа обаче да кажа повече от онова, което съм можал да видя и което е останало в памятта ми от него време — отпреди шест години. Желаех да направя нещо по-обширно и по-пълно; но сиромашията не ми позволи да видя втори път Оборище.57 Това място се намира в Средня гора на северозапад от Панагюрище, на разстояние 2½ часа. Наоколо са селата Мечка, Поибрене и Петрич. Самото място Оборище е между две високи бърда в долината, от дясна страна на малката речичка, която го мие от едната страна със своята бистро-студена водица. То представлява един трап, голям колкото един обикновен харман, като че нарочно да беше копано в брега за нашата цел. Наоколо е заобиколено с гора, повечето гъсти букови шубраки, а посред е поляна, с три-четири високи бука. Освен върха на противоположното бърдо, което се съзираше тук-там измежду шумата, и една малка част от небосклона нищо друго не можеше да се види от Оборище, като че да беше то гробница.

Според свидетелствуванието на Димитра Гайдарджията от с. Мечка Оборище било познато на околните люде само на някои хайдути и ловджии.

Да кажа няколко думи и за изкуствената декорация на Оборище или по-добре залата на Великото народно събрание, гдето после няколко часа щеше да се реши съдбата на стотина хиляди хора. По разпоряжението на Волова и със старанията на някои от депутатите треволигата и попадалите букови листи бяха очистени извътре, а посред Оборище беше построена четвъроъгълна маса за писвание, направена на самото място от доволно гладки букови дъски. Около масата и от четиритях страни бяха направени канапета, така също от букови дървета, отгоре на които беше постлана зелена шума от същото дърво. Върху масата отгоре бяха кръстосани сабля и револвер, между които завзе първо място и кръстът на свещеник Грую. На канапетата насядаха апостолите и някои от по-първите интелигентни депутати, заедно с поп Груя. Вътрешността на тъмното Оборище се осветляваше от 10–15 фенера, покачени по зелените дървета, които даваха най-привлекателната грандиозност на картината. Малко по-настрана, близо до речичката, горяха пет-шест огньове, върху които се въртяха млади ягънца и които със своята топлина движеха постоянно дребните още листовце на дърветата. Скромната речица, която беше единственият приходящ свидетел на нашите действия, и която бе известила вече баба си Марица за всичко чуто и видено в Оборище, шуртеше си по обикновено. Студен ветрец, който идеше откъм нейните източници, там далеч от непроходимите тъмни усои, напомняше ни, че трябва да правим разлика между полето и влажната долина, между белия бук и деликатните череши.

Но да оставям историческото Оборище, което си е все Оборище и което всеки интвресующи се може да посети, когато пожелае. Нека продължим своя разказ за ония събития и лица, които днес не съществуват на белия свят вече, отдавна са се преобърнали на черна пръст, на малцина са известни.

Може би след време, когато Оборище стане известно, да полюбопитствува някой по-даровит изследовател, който ще опише това священо място с подобающите му се подробности, ще измери неговата височина, ширина и дължина; а сега нека читателите се задоволят и с моите скромни сведения.

XII

Нека захванем най-напред от ония личности, които бяха най-главните виновници на това събрание. Освен много познатите вече на читателите апостоли Георги Бенковски и Панайот Волов, тук беше пристигнал преди два деня нещо и един от сливенските апостоли, Георги Икономов, който беше викан нарочно от Бенковски за войвода в Ново село (старо), както казах вече по-горе. После апостолите идеха депутатите на около шестдесет села на IV окръг. Аз ще дам на някои от тях имената, защото се лаская да вярвам, че историята ще да приеме ако не всичките, то поне една незначителна част от тях. Тия депутати, избрани и назначени по кьошетата и плевниците, аз ги обожавам сто пъти повече, отколкото днешните белоръкавични депутати, които, докато се изберат, продават ги, и майка и баща, и чест и съвест; които не народът избира, както тия обичат да казват, но техните пиени агитатори, безсъвестните лъжи и подкупвания. Моите оборищки депутати са ангели, най-честните, идеални личности измежду народа, единствените възнаграждения — искам да кажа, прогонни и дневни пари — на които бяха: грозната бесилка и заптийският камчик. Подобни депутати българският народ няма да види вече, докато свят пребъде.

Ето имената на народните представители в Оборище:

Както виждате, числото на депутатите е достатъчно много по-голямо, отколкото съставът на различни европейски камари в малките държавици. Четвъртият апостол от Панагюрския окръг, Тодор Каблешков, който по право трябваше да присъствува в Оборище, не дойде. Прочете се едно негово писмо, в което той известяваше, че по причина на болест не ще може да присъствува.

Но не бяха само апостолите и поименуваните представители, които присъствуваха на Оборище. Тук имаше два пъти повече странни лица, разбира се, работници, но не и представители, които изпълняваха разни обязаности. Едни от тях бяха куриери както за главните пунктове в Панагюрския окръг, така и за другите окръзи; други — водачи, трети — стражари, четвърти — готвачи, пети — любопитни, повечето свещеници, така също работници и пр. Не зная доколко ще да бъде вярно, но според събраните ми отпосле сведения само в Оборище е имало около 300–350 души, без да се смятат отдалечените из гората караули.

В разстояние на три деня61, откогато се бяха събрали представителите, Волов се беше разпоредил да запази редът и тишината в Оборище, които, разбира се, само по себе си твърде лесно можеха да се нарушат между толкова хора, които един с един се не познаваха, с някои малки изключения. Той беше устроил полиция под началството на Васил Соколски, който имаше и своите квестори, или заптии по тогавашната терминология. Всички пътеки, долчини и проходи бяха завзети и запазени така строго, щото птичка да прехвръкнеше, трябваше да се усети. Ония, които се изпровождаха от събранието навън с някои наставления, куриерите и проводачите, даваха им се особени билети с печата и подписа на Волов, в които билети се пишеше: „Свободен да излезе.“ А вънкашните пощи, т.е. ония, които пристигаха от други градове, спираха се от стражата, гдето особен пълномощник от събранието отиваше да приеме кореспонденцията и устните поръчки.

Имаше определени хора да вършат и стопанската част около огньовете, гдето се въртяха ягнетата, както казах, и вряха на огъня няколко казана, донесени от Панагюрище и Мечка. Ония, които изпълняваха тая длъжност, т.е. готвачите, за да покажат, че не са прости слуги, но така също бъдещи борци за освобождението на своето отечество, не хвърляха от кръста си дългия нож и любимото шишине от гърба си, при всичко че им пречеха твърде много. По-нататък, около допотопния дънер на един бук беше струпана провизията, под надзора на особено лице както за нас, така и за конете: хляб, ячмик, тютюн и пр. бяха в изобилие. Нямаше само вино и ракия, без които българинът не може да се развесели, както трябва, но никой не смееше да спомене за тоя недостатък, понеже казах вече, че питието беше забранено. Боже мой, как двама-трима несвестни младежи (според мнението на учените) можаха да привлекат толкова народ!

Беше късно вече — сред нощ, — по тая причина никаква работа не можеше да се почне, докато не се захванеше идущий ден. Около апостолите и другите по-интелигентни депутати се събраха останалите присъствующи, за да се нагледат на своите бъдещи освободители. Най-много гърмеше гласът на Бенковски. Неговите скъпи оръжия и представителната му физиономия привличаше най-много погледите на зрителите. Разговорът се въртеше около слабите страни на Турция, как нейните солдати ходели боси, как тия били победени в Херцеговина и други такива агитационни факти, които действуваха изумително на депутатите. Ако един критик по военната част на Турция млъкваше, то друг поемаше речта и пламенно описваше сраженията на Хаджи Димитровата чета, хитростите на Левски, страха на днешното турско правителство и въобще на населението и най-после сключваше своята реч с пълна самоувереност, че победата е наша още в начало.

— Амин! — отговаряха присъствующите с възхитен поглед.

— До нашите братя-апостоли в I окръг се е получило писмо от генерал Киселски, българин на руска служба, който иска да прави съюз с апостолите за взаимно действие против общия неприятел — прибави Г. Икономов.62

— Колко такива генерали ще да се явят още; но ние трябва да бъдем осторожни с тяхното приемание — забележи Бенковски, който се виждаше явно, че не храни особена симпатия към генералите. — Ние трябва да се надяваме най-много на нашите чакмаци, а генералите авантюристи да туряме на заден план. Може би, като лица вещи във военното изкуство, да ги приемеме да ни служат с определена заплата и нищо повече — допълни той.

И всичко това, боже мой, се говореше сериозно, всеки беше уверен в думата си, че правото и победата принадлежат нам! Уверен щеше да бъде — утвърждавам аз — и най-новият скептик.

Да, във въстанията няма благоразумие. Способността да се различава доброто от злото и полезното от неполезното, разумното от неразумното може да си има мястото само при пълнейшето спокойствие на духовете. В противен случай — при възбуждението на чувствата и енергията — здравият разсъдък слабее и се подчинява на господствующето чувство. Само надутият пълководец, когото принуждават против волята му да се бие и който смята да остане жив, за да получи награда и пенсия, мисли надълбоко и разсъждава; а народите, които ламтят за свобода и на които програмата на действия е начъртана от самата история, щяха да противоречат на една велика истина, ако бяха седнали да смятат това и онова…

Никому не идеше сън в тая тържествена минута, в тая независима държава, гдето соколите пишеха закони, гдето нямаше ни турски заптии, ни коварен фанариотин, ни пък изедник чорбаджия. Изказаха се желания от няколко любители на юнашки песни — няма ли кой да развесели събранието с някой бунтовен марш.

Това чакаше и Георги Икономов, познат песнопоец измежду своите другари и прочут актьор да играе ролята на Желя в Изгубена Станка, с която той беше запалил русчушките младежи. Поизкашля се Икономов, подпря се с едната си ръка на пушката и викна, та запя: „Горо льо, горо зелена, и ти, водо льо студена“… Всичките депутати, които бяха образували колело около певеца, заедно с апостолите, малко по малко, от най-напред само с тананикание, а отпосле запяха с висок, глас да пригласят на Икономова, понеже песента им бе известна, тъй щото нагласи се цял един хор от 150 гърла! Тихата нощ, стръмните непроходими околности на Оборище повтаряха и потретяха ехото на хайдушката песен, която гърмеше и страшно се отражаваше из гората. Три-четири чакмаклии шишинета изреваха между депутатите и едно „да живей!“ се изтръгна от гърдите на всичките. Иди после това и недей става бунтовник!

После Икономов, придружен от другите апостоли, изпя ред нови бунтовнически песни, които се възприемаха от слушателите като небесна манна. Най им се хареса на тях новата песен на Стамболова:

Когато свърши Икономов, около двадесят души го наобиколиха да им изпише тая чудна песен. Така весело прекарахме ние първата нощ на Оборище.

Сега, после седем месеца скитание, тук на Оборище се срещнахме ние с Георги Икономов, с когото не можехме да изкажем един на други своите мъки и неволи след Заарското въстание. Ние се оттеглихме с приятеля си настрана да разказваме свои работи, оттегли се и Волов при своите синджирлийци; но Бенковски не се мръдна от мястото си, докато изгря слънцето на другия ден. Той беше събрал около си панагюрските и т. пазарджикските депутати, които съдеше и навикваше за разни въпроси. На панагюрските депутати говореше той, че няма да ги пусне да заседават, докато не му се представят в Оборище всичките комисари от Панагюрище, да ги предаде на съд на народните представители, за което беше съчинил цял обвинителен акт; а пазарджикскил депутат, Соколов, провеждаше да отиде чак в Пазарджик, за да си донесе статистиките, понеже ония, които представи, не бяха удовлетворителни.

Първите изпратиха Крайча байрактаря да извести в Панагюрище на комисарите да се явят в Оборище в качеството на подсъдими, комуто те отговориха, че си имат свои депутати, да отговарят за тях, а Соколов заплати една лира на един куриер, когото проводи в Пазарджик да иска статистики. Думата на самозвания диктатор трябваше да се изпълни. Разбира се, че ако Соколов и панагюрските депутати бяха селяни, то Бенковски не щеше да бъде към тях толкова взискателен.

XIII

Съмна се. Пролетното слънце отдавна бе позлатило с лучите си източната страна на бърдото и горните клонове на някои високи букове. Нетърпеливите представители, всичките хора къщовници, всичките тръгнали от селото си под предлог на разни измислици само за два деня уж, а тия ставаха четири, бяха се разшавали около бистрата речичка, на която се миеха, след като се прекръстяха по няколко пъти, обърнати към изток. Те бързаха да свършат по-скоро, за да се върнат в селото си; но Бенковски не предприемаше още нищо. Няколко депутати напомниха, че е време да се пристъпи към отварянието на събранието. Наместо отговор Бенковски извика другите апостоли настрана в гората, да им говори нещо тайно, некасающе се до депутатите. Някои от тия последните поискаха да дойдат подиря ни, но той ги отстрани, като им казваше, че не е тяхна работа да знаят тайните на апостолите.

Тук Бенковски пое най-напред думата и с едно дълго предисловие очърта действията на апостолите от стъпванието им в България и до днес, отношенията на народа към тях, разните трудности и страдания, настоящето положение на работите и бъдещите следствия.

— Когато ние минахме по замръзналия Дунав — продължи той — и стъпихме в своето царство, то без да ни познава народът дали ние бяхме истински негова доброжелатели, или турски шпиони, той ни прие с отворени обятия, повери си съдбата в нашите ръце.

Ние не знаехме какво иска да каже Бенковски с това, затуй потвърждавахме думите му.

— Въобразете си сега — продължи той, — когато нас; бедни и компрометирани емигранти, посрещнаха така гостолюбиво, то какви почести ще да окаже тоя същият народ на ония авантюристи и философи, българи, руси, сърби и други славяни, които, като чуят за успеха на нашето дело, с баталиони ще да нахлуят в България и ще да вземат всичко от ръцете ни, което ще опропастят. Заради това, преди да се отвори заседанието, трябва да вземем от депутатите едно пълномощно, в което да се говори, че само апостолите имат право да дигат въстание, когато намерят за добре, от тях да зависи да избират войводи, с една реч — тия да разполагат със съдбата на населението… Ако ние не направим това, тия, които са се събрали тук по наша заповед, при най-малката несполука ще да ни натирят и ще да си поверят съдбата другиму. Наистина, че русите, сърбите и пр. са наши братя-славяни, но твърде е възможно да дадат друг характер на чисто народното дело; а особено, като знаеме, че нашият българин е наклонен да отдава по-голямо предпочитание на чужденеца и лъскавата форма. Аз, от своя страна, обичам всичките славяни, славянин съм в сърце и душа, но никой път няма да се съглася и предателство ще да бъде от наша страна, ако допуснем да се развее преяпорецът на някоя от горепоменатите народности над историческото Търново или по върховете на стария Балкан. Ние сме славяни, но по-напред трябва да бъдем българи, да изкърпим своята съдрана черга, па тогава да мислим за великата идея!…

Много говори още Бенковски, с всевъзможни факти и доводи доказа той, че пълномощното за апостолите е необходимо.

От останалите трима апостоли само Георги Икономов се съгласи с Бенковски, което и трябваше да се чака; а ние двама с Волова се възпротивихме, че с подобни работи ще да развълнуваме представителите и населението.

— Няма нужда да искаме подобно пълномощие от народа — говореше Волов. — Нашата апостолска длъжност е само да организираме въстанието и да подигнем знамето на бунта: а после нека народът си избира за предводители такива лица, на които той доверява.

— А защо ние да нямаме право да избираме тия водачи и да контролираме всичко? — извика Бенковски малко разсърден. — Наистина, ние не сме някои прочути войводи, малко познаваме правилата на четуванието; но и от нас по-добри засега няма между българите. Ако и да има някои честни и способни хора да вземат командата на действията, тях пак ние ще да познаем. Народът е неопитен.

След малки препирни и възражения съгласихме се най-после с упорития Бенковски да вземем пълномощно от депутатите в смисъл на горните негови думи, т.е. че апостолите само от IV окръг имат право да се разполагат с работите на въстанието. Пълномощното се съчини от Волова, което Бенковски допълни тук-там.

Когато се свърши всичко това, ние слязохме пак в Оборище и любопитните представители ни заобиколиха. Привременният секретар на събранието, Н. П. Стоянов, преписа на чисто съставеното вече пълномощно. Бенковски обяви на представителите, че преди да се отвори събранието, най-напред трябва представителите да се подпишат на едно писмо, та тогава ще се почнат разглежданията на други въпроси. Мнозина, които отдавна бяха поверили своята съдба в ръцете на апостолите, малко внимание обърнаха на това ничтожно писмо, което, според думите на Бенковски, е нещо обикновено. По-развитите обаче представители, или „философите“, както ги наричаше той, поискаха да чуят съдържанието на това писмо, па тогава да го подписват. Волов го прочете и всеки можа да чуе какво гласеше това писмо; но пак имаше мнозина, конто не разбраха неговата цел и пристъпиха да го подпишат, само работа да се върши. Време ли беше да се взират хората в такива дребни работи, писани на книга от апостолите, когато бесилката се мяркаше на всекиго в очите! Представителите, пловдивски и перущенски, подписаха най-напред пълномощното.

Не погледнаха обаче с подобно хладнокръвие на това пълномощно по-интелигентните депутати от Панагюрище и Пазарджик. Първият бе Иван Соколов, който си издигна гласа и живо протестира против исканията на каквото и да било пълномощие от страна на апостолите. Той описа твърде мрачно лошите следствия, които може да има едно подобно пълномощие.

— Българският народ ламти да се освободи от един тиранин, а ще налети на други — каза той.

Соколов се поддържа от депутатите Нейчов и Мачев, които говориха в същия смисъл, викаха, доколкото им стига сила, че постъпката на апостолите е произвол и похищение на святите народни правдини. Около ораторите се събраха всичките селски представители, да разберат по-изтънко в що се състои работата; а ония, които бяха подписали вече пълномощното, наприбраха се около масата, за да искат своите подписи, понеже ораторите бяха поклатили тяхното доверие.

Бенковски пое думата и даде второ разяснение на пълномощното, за което каза, че се иска пак за доброто на угнетените братя.

— Може би на някои философи да не е на волята; но аз не съм дошел да работя за тяхна полза — прибави той.

Опозицията викаше още по-силно. Страшна размирица се повдигна в средата на депутатите; викове и незадоволствия се слушаха отвсякъде; мнозина представители поискаха да си отидат по селата, а някои започнаха да гледат апостолите с подозрение.

— Ние не искаме тиранин, бил той турчин или християнин — разлика не съществува — се чуваха гласове.

Волов, който макар и да се бе съгласил да се иска пълномощно, което направи повечето от точка зрение да се вършат работите по-скоро, не можеше да гледа хладнокръвно на тия раздори и несъгласия, които се пораждаха между патриотите още в началото на действията. Нажален от всичко това, той се оттегли настрана в шумата и продължаваше да плаче като малко дете. Бедният Волов! Благородна душа беше той; но не бе роден за бунтовник. Около му се събраха неговите верни новоселци и синджирлийци, които го гледаха със страхопочитание, пихата го с развълнуван глас, да им обясни от какво се появи несъгласието.

Само Бенковски стоеше на своето място, подпрян на саблята си, равнодушен и спокоен, като че да се вършеха напредя му твърде обикновени неща. Едно от двете: или той малко искаше да знае за онова, което ставаше напреде му или пък не беше измислил още достаточно мотиви, за да защищава своето пълномощно. Сам от време на време казваше той на представителите да се съгласят по-скоро какво ще правят, защото многоглаголението и философските фрази се позволяват само в гръцката камара, а бунтовническите събрания често се затварят и прекъсват с пуканието на пушките и със звънтението на ножовете.

— Вишегласие, вишегласие! Въпросът само по тоя начин ще може да се разреши — тогава ще да се познае кой е за и против пълномощното — викаше опозицията, която начело със своите оратори приближи се до масата, гдето стоеше Бенковски.

— По-добре е да стоим под турския ятаган още петстотин години, отколкото да приемем това пълномощно, което ни върже ръцете и ни прави прости оръдия във време на въстанието — ораторствуваше Соколов.

Друг един депутат — Георги Нейчов, — от гняв или от жалост, така също оплакваше с глас лошите съдбини на България, на която не стигало петвековните теглила, а и сега трябвало да тегли още от своите синове.

Коравото сърце на Бенковски не отстъпяше ни йота. Той изслуша съвсем обикновено желанията на депутата, после се отстъпи няколко крачки настрана и помоли противниците да му позволят да направи той по-напред своето „вишегласие“, което нямало да трае дълго време — па тогава тека върши кой що ще.

Множеството, което не знаеше какво ще да бъде това негово вишегласие, наново захвана да роптае и да негодува против произволната мярка; но след малко пак утихна, разбира се, не за дълго време. На всичките ръцете бяха турени на ножовете, кръвопролитието ставаше неизбежно. Тогава Бенковски се покачи на едно възвишено място, изтегли саблята си, което той правеше завинаги, щом има да се решават някои трудни въпроси, и извика колкото му е силата:

— Петричени! Мечени, и вие, муховци с мечкарските шишинета! Тук ли сте, братия? Дойдете ми, ако не на помощ, то поне да се простим за последен път!… Аз отивам!

Тия думи на Бенковсми, които той произнесе с такъв тържествен и състрадателен тон, на минутата още произведоха своето действие. Той трепереше цял-целиничек, гърдите му се подигаха и слагаха, а лицето му прие необикновено виражение. От всичко това се виждаше, че той беше решен да дойде до крайности.

— Тук сме! Тук сме! — се чуваха гласове наоколо из гората и всички като вихрушка тичаха да се приближат около Бенковски.

Гробна тишина настана отведнъж измежду всичките представители и на всекиго очите бяха обърнати към разярения оратор, който приличаше в това време на свръхестествена сила. И готвачите даже, с една ръка на ножа отгоре, а в друга с лъжицата, взеха ред най-отзад.

— Братия! — захвана Бенковски отново. — Около три месеца се изминават вече, откогато аз ви дойдох на гости, откогато се запознахме един други. Тежки времена бяха тогава, братия. Когато чухте най-напред да излезе от моята уста ужасното слово: „да въстанем против душманина“, вие имахте пълно право да ме предадете на тоя последния още тогава, защото не ме познавахте що съм за човек!… Хиляди пъти щях да бъда по-благодарен, братия, ако бяхте ме предали тогава на турците, отколкото да слушам сега, да бъда свидетел, да гледам, че нямате на мене и на моите другари апостоли за пара доверие. Сега именно, когато дойде време да ви се отплатим и ние, да познаете дали от сърце и душа сме били ваши братия и доброжелатели, да ви помогнем в тая критическа минута, когато имате най-много нужда от помощ, аз съм принуден за кефа на няколко тук присъствующи братия философи да ви напусна против волята си, заедно със своите другари! Сбогом, мили братия! Благодаря ви за гостоприемството, което показахте към мене! Простете ме, ако съм оскърбил някого, което е твърде възможно. Аз отивам в Батак да вдигам въстание, а вие правете, щото знаете. Нека господ ви помогне. Сбогом!…

Това каза Бенковски и тури крак да се преметне на коня си, който беше приготвен от по-напред и който държаха двама души малко настрана. Силно вълнение се повдигна изново между депутатите, но не против пълномощието, а за това, че Бенковски си отива. Мнозина, заобиколиха коня му, за да не може да потегли, и отвсякъде се чуваха гласове: „На кого ни оставяш, войводо? Ние без тебе не чиним нищо!“

— Право да ви кажа, братия, аз не можа да си обясня що сте за хора вие — каза Бенковски, след като изгледа по-напред всичките. — Предложих ви да подпишете едно невинно парче книга, което е пак за вашето добро и без което е нищо невъзможно да стане, вие повдигнахте врява до небесата и поискахте даже да си отидете. Сега аз сам искам да си отида, вие казвате: „на кого ни оставяш?“ С подобни хора аз се ненаемам да дигам бунт, заради това пуснете ме да вървя.

— Кой не иска да подпише? — се чуха гласове.

— Вие и вашите учени граматици — отговори Бенковски.

— Ние сме готови да подпишем всичко, което се предлага от тебе — отговориха гласовете.

Бенковски мина изново на първото си място и пак изтегли саблята.

— Аз искам да ми отговорите право, искате ли вие бунт, или желаете да останете мирна рая на султана? — питаше той.

— Бунт, бунт! Бунт и свобода желаеме ние! — извикаха всичките представители, с изключение на опозицията, от гласа на които екна цялата околия.

— Който иска да върви с мене и да изпълнява всичките ми заповеди безпрекословно — каза втори път Бенковски, — то нека си извади ножа.

Около стотина и повече изтрити и намазани с дървено масло ножове лъснаха на въздуха. Лицата, които ги държаха, гледаха в очите Бенковски, тия бяха готови във всичко, каквото им той кажеше.

— Но аз искам най-напред да подпишете пълномощието — каза той не толкова настойчиво, понеже знаеше, че всичко е вече в ръката му.

— Всички сме готови да го подпишем — отговориха представителите. — От по-напред ние се колебаехме, понеже ни увериха, че с неговото съдържание се връзват нашите ръце, без наше съгласие щяло да се върши всичко. Сега сме готови да подпишем не едно, но десят; а който е против, то нека излезе напредя ни, да се разговаря с нас.

Лицето на Бенковски светна от радост. Той изгледа диктаторски на послушните представители: хвърли тържествующ поглед към опозицията, която и така беше вече поражена, защото едно махвание на Бенковски можеше да ги погуби; на първите каза „благодаря ви за предаността“, а вторите (опозицията) покани иронически да пристъпят вече към вишегласието си, защото било време.

— Свободни сте, господа учени — каза той, — да подложите въпроса на вишегласие.

Разбира се, че тия последните напълно бяха разбрали вече, че е невъзможно да се борят с влиянието на Бенковски и с грубата сила. Там, гдето звънтят ножовете, слабото слово си няма мястото. При всичко това обаче, хвала на оборищките депутати; макар измежду тях да нямаше юристи, дипломирани правоведци и пр., макар събранието да заседаваше между букака, тия пак не приеха пълномощията с френетически ура, както това направиха по-после няколко учени лакеи, за срам и позор на човещината!…

Пълномощното, което от по-напред се оказа дотолкова страшно, сега вървеше от ръка на ръка между представителите за подписвание.

— Между нас, които сме синове на едно отечество, които имаме едни и същи цели, не трябва да има такива недоверия — говореше Бенковски с много по-мек тон.

Но не само селските представители подписаха това пълномощно. То се подписа и от противниците, начело със Соколова. Тоя последният го подписа и държа реч твърде трогателна, в която поиска извинение от апостолите за своето упорство и доказа, че действително тия последните имали нужда да имат на ръката си едно подобно пълномощие. За да докаже, че е чистосърдечен, той се приближи до Бенковски, когото цалуна по устата. Може би възхищението на представителите към всяко нещо, което имаше за цел да спомогне на святото дело, подействува на Соколовите взглядове. Така или инак, но неспоразуменията в оборищкото събрание се изравниха вече. Бенковски тури в пазвата си пълномощното; той се увери още един път, че действително е силен измежду населението, доказа това на дело и на ония, които се още съмняваха в това.

XIV

Два часа преди пладне, до което време слънцето не беше ни удостоило още със своите лучи по причина на местоположението, поканиха се представителите да се събират за отваряние на събранието. Тия се наредиха двама по двама около масата във вид на колело, начело с апостолите. Двама души упълномощени прегледаха втори път пълномощните писма на всеки представител, да не би да се е вмъкнал някой шпионин. По предложението на Волова отварянието на събранието трябвало да се предшествува от един водосвет или литургия, за да призовем божията благодат в своите действия. Поп Грую, придружен от много други свещеници, облечени в своите черковни одежди, с кръстове и евангелия в ръцете, не закъсня да завземе място в средата на депутатите, гордо и величествено. Опита се той да изтегли и широката си сабля, да се уравновеси с кръста; но не можа, защото отвореният требник запразни ръцете му. Останалите свещеници следваха по негова команда; той завземаше мястото, ако не на български екзарх, то поне на архиерей.

Щом се появиха емблемите на християнското величие пред лицето на депутатите, Бенковски и другите апостоли наведоха саблите си надолу в земята и клюмнаха глави в знак на благоговение и страхопочитание към божествената служба. Колкото и да бях уверен, че измежду апостолите нямаше хора със строга набожност, в тоя случай обаче съм готов да засвидетелствувам, че те благоговееха с чисто сърце, без никакво лицемерие и фарисейство.

Представителите, всичките гологлави, със запалени свещи в ръцете, посред белия ден, стояха неподвижни около свещениците, няколко крачки настрана. Гробна тишина настана; само гръмливият глас на свещеник Груя ехтеше из букака. Той четеше, както му скимне; във всичките молитви, гдето имаше да се казва „наши врази“, той прибавяше от себе си на висок глас: „Наши врази неверни агаряни да разточат ся.“ Най-оригинално четеше той „Верую во единаго“, което беше преправено твърде масторски, но не от поп Груя, а от друга някоя по-талантлива глава. Помня само, че то се захваща така: „Верую во единаго хъша балканскаго, яко той есть твой бог и спасител.“ Жал ми е, че нямам на ръка тоя документ, който не можах да намеря при всичките ми търсения. Справих се и при дядо поп Груя, но и той каза, че го забравил. Това „верую“ дотолкова се хареса на депутатите, щото мнозина пожелаха да го изучат наизуст.

Останалите свещеници, които служеха заедно с поп Грую и които стояха отзадя му, като чуха, че тоя техен духовен началник употребява „наши врази агарянци“, започнаха да надничат през рамената му в требника, за да се уверят с очите си дали действително така се пишеше в книгата.

— Вие тая книга не сте чели още — каза той на своите събратя гордо и строго.

Когато захвана да се чете евангелието, апостолите паднаха на земята да направят поклон; техният пример се последва от всичките. След свършванието на божествената служба, щом поп Грую затвори требника, тури ръка на двата си арнаутски пищова, които изпразни на въздуха. Това служеше като знак, че службата се е свършила и че време е вече да се отвори събранието.

Бенковски предостави на Волов да отвори събранието с едно слово, в което той изложи иакратце целта на това патриотическо събрание и въпросите, които трябваше да разгледа то.

— Аз предлагам най-напред — каза Волов, — щото апостолите, както и представителите, преди да почнат работата, да се закълнат, че ще бъдат верни на своето отечество.

Предложението на Волова се прие от всичките. Депутатите и свещениците пак станаха на крака и заеха първото си положение. Апостолите произнесоха своята клетва един по един с револвер в ръка, обърнат срещу гърдите им; всеки каза по няколко думи, които се изискваха в тоя случай. Георги Икономов поиска да се разпространи по-надълго; но отведнъж се засече и нищо не можа да каже.

Бенковски му дойде на помощ от противната страна, с единствена цел да не даде материал на учените да се гордеят, че без образование нищо не става.

— Доволно, братко! — каза той. — Нож и граматика са невместими на едно място! Ти си човек бунтовник…

Клетвата на Бенковски обаче не беше проста клетва. Той държа цяла реч, която се продължи около един час. Във всяка фраза от тая негова реч, в която се описваха страданията и теглилата на българския народ, той се удряше в гърдите, охкаше и ахаше, пламък и огън хвърчеха от очите му. Когато извика с просълзени очи и с болезнен глас: „Многострадални брания! Земята, която ние тъпчем, е напоена с невинна българска кръв, проляна от нашите петстотйнгодишни душмани“… — всичките представители паднаха на колене и очите им се премрежиха от сълзи…

— Как да не отидеш да умреш за такъв човек? Я го погледнете как той се удря в гърдите, как се мъчи да вика по-високо, за да го чуем всички; устата му са вече изсъхнали, а той не спира още — говореха мнозина от представителите и ронеха сълзи…

Аз вярвам, че ако Бенковски в тая минута се покачеше на коня си и извикаше: „Напред!“ — то всичките присъствуващи щяха да го придружат, макар той да ги поведеше вдън земя!

След клетвата всеки зае своето място. Разбира се, че както апостолите, така и другите депутати принесоха клетва, че ще да служат вярно на своето отечество. Писарите Караджов и Н. П. Стоянов държаха перата, потопени в мастило; но Бенковски им уби куража, като изказа мнение, че най-добре би било да се не държат никакви протоколи, защото, според неговото казвание, там, гдето имало много формалности, нищо се не вършело. При всичко това много неща ставаха писмено. Разгледаха се най-напред статистиките на всяко село отделно, които се вписваха в нарочно определена книга. В тоя случай най-много ни спомогна безсмъртното съчинение на Ст. Захариева от Т. Пазарджик „Описание на Татар Пазарджишката кааза“. Броят на въстаниците според тия статистики от IV окръг възлизаше на 73 532 души.

В разискванията за въстанието, по кой начин да стане, две мнения се породиха в средата на депутатите (по-добре делегатите можат да се кажат). Едни от тях изказаха желание, че много по-добре ще да бъде, ако се образуват юнашки чети, които да набият из планината, а населението да си остане мирно, да спомага само доколкото му е възможно. На това мнение бяха и някои от апостолите. Но болшинството мислеше другояче. То не можеше да допусне, щото мъжете да тръгнат по гората, а семействата да останат беззащитни в селата, изложени на ятаганския произвол. И едните, и другите имаха право; но първото предложение беше по-практично.

Болшинството, т.е. ония, които желаеха щото да въстане мало и голямо, говореха, че ако се допуснат чети в Балкана, турското правителство ще се възползува да нарече тия последните разбойници и по тоя начин ще да има по-голяма възможност да ги преследва с многобройна войска; ще да ги избие и излови — и нищо повече. А когато въстане цялото население, села и градове, вниманието на человеколюбива Европа ще да се възбуди. Нашите невинни депутати вярваха по него време в искреността на Бисмарка и в добросъвестността на Дизраели; тия не знаеха, че ръцете на тия европейски светила са потънали в кръв, че между тях и Тосун бея съществува само една разлика: че тоя последният се бори кавалерски, с нож в ръката, а европейските башибозуци действуват чрез перо, но перо, натопено в алена кръв.

Всички тия неща, обаче, бяха подробности; а въпросът, дали трябва да въстане българският народ, или не, прие се едногласно от всички депутати.

Дълги и широки разяснения се дадоха на представителите по кой начин трябва да стане въстанието и на всяко село наотделно се състави план, где трябва да отиде населението, след като стане въстанието. На всеки депутат се вземаше на особно мнението, ще може ли селото, което той представляваше, да се запази само, или ще да стане нужда да му се отиде на помощ от друго място. За център на въстанието се избра Панагюрище, гдето ще заседава главният военен съвет, който ще да ръководи движението. Коприщенските депутати предложиха да се избира за средоточие тяхното село; но това предложение се отхвърли както от другите представители, така и от Бенковски. Тоя последният, при всичко че беше коприщенец, хранеше голяма ненавист към жителите на тоя градец. В разстояние на три месеца той отиде в Коприщица само един път, и то нощно време, без да го види друг някой освен Каблешков и други още двама-трима души.63

Но, боже мой, дали имаше поне пет души измежду депутатите, които да слушат с внимание наставленията, давани от апостолите и другите по-опитни представители? Аз не вярвам. Народът дотолкова бе убеден в своето божествено могущество, в паданието на Турция, щото нямаше нужда да готви някакви предварителни мерки, „Ще да победим“, се слушаха навсякъде гласове. Едно желаеха да чуят представителите, а именно, кой ден ще да се развеят народните байряци, кога ще да се свършат нашите теглила? Тук апостолите се затрудняваха да отговарят положително. Затрудняваха се тия само затова, защото се бояха да изкажат тая страшна тайна пред 200 души, между които невъзможно бе да се не намери някой лековерен, ако не чист шпионин, който ще да я разнесе предварително. Преди един месец апостолите от другите окръзи предлагаха деня 1 май, който се беше приел и от панагюрските апостоли; но депутатите не го знаеха още, с изключение на няколко души по-верни хора.

Надвечер, дордето траеше още заседанието, отведнъж черни облаци покриха небесното пространство, които пъплеха по средньогорското бърдо, откъм западната страна; загърмя, затрещя, силна буря забуча, която превиваше буковите клони към земята. Притъмня като нощ и силен дъжд, който се изливаше като из ведро, почна да вали. В това време една черна като катран змия се подаде откъм източната страна из гората и преспокойно излезе на поляната сред самото Оборище, гдето заседаваше събранието.

Волов, който обичаше да превожда науката в практика, спусна се и хвана змията с ръката си и пред очите на представителите остави се да го клъвне студената усойница за пръста.

— Гледайте как нас апостолите не ни повреждат и зъмите — каза той, когато игленото язиче беше лизнало големия му пръст.

После той отпусна на земята черната усойница и захвана да си смучи пръста. Тя биде убита. Тая решителност на Волова обаче не възпря някои от суеверните представители от да не изтълкуват появяването на тая змия: като недобро следствие за бъдещето движение.

— Това никак не ме радва — казваше един белобрад депутат на някои свои другари, като си люлееше в същото време и главата.

А небесният гръм се увеличаваше още повече и дъждът се изливаше непрестанно. Големите огньове, върху които вряха казаните и се печеха ягнетата, не само че угаснаха като цигара, но и пепелта им се завлече от бързия порой. Всичките представители се изпокриха около дънерите на кичестите букове, С една реч, невъзможно ставаше вече да се заседава в Оборище. Заради, това стана предложение да се избере една комисия, която същия ден да замине за Панагюрище и там да се занимае с изработванието устава и програмата на въстанието, както и да определи деня, в който ще избухне бунтът.

Селските депутати, понеже знаеха, че никой няма да попадне в тая комисия, възпротивиха се за нейното избирание, като казваха, че без тяхно знание ще да стане всичко; но Волов успя да ги убеди, че целта на комисията ще бъде съвсем друга, тя ще да работи за общо добро. За членове на тая комисия се избраха: В. Петлешков, Найден поп Стоянов, Тодор Душанченинът, Васил Соколски, Никола Караджов, Георги Нейчев, Искрю Мачев, поп Грую, Нено Манев и апостолите.

При затварянието на събранието пристигна куриерът от Враца. Той донесе писмо от тамошните апостоли, в което се говореше между другото и следньото: „Ние сме вече готови, братия. Ако днес ни се представи случай, т.е. че и другите окръзи са така също готови, то ние ще да развеем знамето за свободата.“ (!?)

Това писмо се прочете на висок глас от самия Бенковски, съдържанието на което всичките представители изслушаха с възхищение. Виждаше се, че те бяха забравили вече появяването на черната змия. Последствие на това писмо, подписано от славния Заимов, което раздуха още повече огъня, апостолите мислеха, че е излишно вече да се държат работите толкова строго. Ето защо Бенковски обяви на представителите, че денят, в който ще да се развие байракът в IV окръг, не е твърде далеч. А в противен случай, прибави той, ако турското правителство подуши работата и посегне да хване някого от работниците, то селото, в което се случи това нещастие, трябва да въстане, за да отърве своя брат, и бързо да извести за това главната квартира (Панагюрище), отгдето ще да се провъзгласи бунтът.

Тая мярка апостолите мотивираха така: ако правителството открие съзаклятието и хване някое лице от работниците, то твърде е възможно да се случат между тия последните някои малодушни хора, които от мъки ще да бъдат принудени да изповядат тайната, и в разстояние на няколко дена всичко ще да бъде потушено, тъй щото ще трябва изново, след няколко години вече, да се приготовлява ново въстание. По тая причина да се вдига знамето, па каквото бог помогне. Така се и случи, както ще видят читателите от по-нататъшните ми разкази.

XV

Щом комисията се избра и депутатите получиха горните удовлетворителни инструкции, всеки от тях на часа още замина за селото си; замина и комисията за Панагюрище да продължава своята работа, заедно с апостолите. Късно вечерта ние пристигнахме и слязохме в дома на Стоян Пъков. На другия ден комисията почна вече да гласува въстанието, но и турското правителство знаеше вече всичко, имаше всичките подробности за станалото в Оборище. То се известило по следующия начин.

Балдевският представител Ненко, от Оборище, наместо да отиде да даде отчет на своите избиратели, отива право в Пазарджик при Али бея, комуто съобщава всичко чуто и видено в Оборище. Вижда се работата, че тая черна душа още в първите дни на събранието е мислела да стане Юда предател, да заеме ролята на гнусен шпионин. Той се е борил с мръсната си съвест дълго време, защото според разказванието на очевидци (Иван Арабаджията и Крайчо Самоходов), една нощ в Оборище той ставал три пъти да пита другите находяще се там наоколо депутати: „Ами ако някой измежду нас отиде да предаде на турците, че българите се готвят да въстанат, то какво има да стане? Голяма награда ще да даде правителството на тоя човек — говорил предателят, — но и той не може живя вече между българите“ (т.е. предателят).

Когато Ненко изнизал всичко на Али бея, разбира се по само себе си, че в същата още минута телеграфът е пребръмчал в Пловдив, Одрин, па даже и в Стамбул. Вижда се работата, че турското правителство не се е решило от един път на строги мерки, па и не е повярвало даже на предателя. В това същото време, малко по-напред, в Пловдив се е намирал и Черню из Коприщица, когото мало и голямо обвинява, че и той е отишел да предава не Оборище, но Коприщица, гдето така също движението беше захванало да се усеща.

За да констатирам по-добре на кой предател са се взели най-много думите във внимание от страна на турското правителство, което наскоро после оборищкото събрание изпрати двама свои агенти, пазарджишкия юзбашия Ахмед аа — в Панагюрище, а Неджиб ага в Коприщица, за да узнаят работата по-отблизо, питах същия Черня, говорих е Яковаки Пападопуло, таен агентин при пловдивското правителство, срещнах се и със самия Неджиб ага, който можа да избяга от Коприщица на 20 априлий без сабля.

Според думите на Черня той дошел в Пловдив само да избегне опасността на бъдещето движение. По-напред в Коприщица се били събрали няколко мрачни бухали: Хеким Спас, хаджи Рали Каравелов, хаджи Иванчо, Тодор Каблешков, Петко и хаджи Лало Кесякови, Царвулджията и пр., които, като гледали, че младите са вирнали глава, помислили да предадат работата на правителството, за която цел и поканили Черня да отиде в Пловдив; но така си и останали само с думите си. Като пристигнал в Пловдив Черню, повикали го нощно време от Панаир хан в конака, гдето го държали цяла нощ под изпит, т.е. да каже какво се приготовлява в Коприщица. Упорствувал Черню няколко време, но най-после бил принуден (това са негови думи) да каже, че село без чапкъни не бива, следователно и в Коприщица имало няколко такива, сиреч комити. Своето хващание от Панаир хан Черню отдава на това, че в Златица имало хванати двама овчари, изпратени в София, които го предали уж като бунтовник. Чудното е защо тия овчари да предадат именно Черня, който не беше бунтовник? Че той е показал няколко лица в Коприщица като опасни за Отоманската империя, няма никакво съмнение. Но че и турското правителство не го е повярвало, така също е факт неопровержим, защото Черню не само че не беше награден като Ненка Балдьовченина, но биде още затворен и пратен на заточение заедно с другите бунтовници. Черню е излязъл от Коприщица на 13 априлий, придружен от 5 души цигани. Съзаклетниците, които узнали неговата цел, изпратили няколко души да го пребият. Той избягал, като си и строшил крака. Но за това наподробно ще да говоря аз в отдела за Коприщица.

Яковаки Пападолуло и Неджиб ага казват, че турското правителство се е уверило най-добре за съществуването на българското движение от Ненка Балдьовченина.64 Тия за Черня не знаят почти нищо. Неджиб аа казва, че когато го изпратили в Коприщица, поръчали му да действува, доколкото е възможно, повече осторожно. Името на Каблешкова той знаел вече преди да тръпне от Пловдив; а това име по предположение, може да се каже, че е показано от Черня, защото и Ненко Балдьовченинът от своя страна никога ие беше виждал Каблешкова и неговите другари в Коприщица.

Както и да е, но когато избраната комисия почна да заседава в Панагюрище, турското правителство е вземало вече мерки, знаело е имената на апостолите и плана на въстанието. И така Ненко излязва предателят на Оборище.65

Когато панагюрските комисари се научили от своите депутати в Оборище, че денят 1 май се е определил да стане въстанието и че Бенковски е взел някакво си пълномощно, възнегодуваха твърде много. Особено се възмущаваха тия от онова необикновено решение, че селяните трябвало да въстанат, ако се случи да се хване някой от тях. Тия решили да не дават вече прибежище на апостолите в Панагюрище. Още повече: по предложението на Бобекова станало дума не може ли да се убие Бенковски, който е вирнал глава и никого не иска да слуша.

Вижда се работата, че това решение не се е одобрило от всички комисари, защото на 17 априлий, когато бяхме отишли в дома на Коля Венков, дойдоха при нас няколко души от тия последните с особена мисия. Те бяха сърдити и умислени.

— Като се научихме от нашите за решението, което е станало на Оборище, относително IV окръг, от който и ние правиме част, дойдохме да ви попитаме дали са се взели във внимание някои важни неща, без които ние се не решаваме да въстанем — каза един от панагюрските пратеници.

— Разбира се, че за всичко това вие имате пълно право — отговори Бенковски. — Мен е твърде драго, като виждам, че нашите братя се интересуват от всяко едно решение по общите ни работи — прибави той и се приготви да отговаря на зададените въпроси, които и така знаеше от какво естество ще да бъдат тия.

Захария Койчев, един от поменатите комисари, извади една хартия и започна да чете следующата интерпелация:

— Питаме господа апостолите да ни кажат: а) като се е решило да дигат въстание на 1 май в IV окръг, знаят ли за това тяхно решение и по другите градове из България и Тракия и съгласни ли са тия последните да въстанат именно в тоя ден?, б) искаме обяснение от г-да апостолите да ни кажат на какво са се основали, когато казали на селяните, че ако дойдат в кое и да е село турците да хващат някого, то да се дига знамето на въстанието?, и в) дали се е взело във внимание нуждата, че като се дигне въстанието, трябва да изпратим един или двама делегати в Европа, които да представят нашите праведни желания пред тамошните дворове и да действуват за по-скорошното ни освобождение?

Това питаха панагюрските граждани; питаха тия по тая проста причина, защото не можеха така слепешката от един път да се хвърлят в огъня и да се доверят в ръцете на няколко непознати искатели на приключения. Но апостолите, към които се отправяха горните питания, а особено Бенковски, които пак техните пламенни желания и ламтения за свобода бяха способствували да станат силни и не твърде покорни, отговориха на горните въпроси не толкова удовлетворително, па даже и иронически, ако щете.

— Не се грижете, господа; ние направихме всичко, което се изисква, в тоя случай — отговори Волов.

— Колкото за третия въпрос, т.е. да се изпратят хора в подлата Европа — повторя Бенковски, — това не може да стане отсега, докато не опитаме щастието на нашите шишинета. Освен това аз съм наздраво уверен, че тая идея е дошла най-напред в многоучената глава на г. Бобекова, който, като запознат с френски язик, навярно той ще да се удостои с тая мисия и по тоя начин ще има възможност да се отстрани, за да не помирише грозния барут. Кажете му да вазгечтиса от тая севда.

И тук комисарите удариха в камък, при всичко че от най-напред като влязаха, виждаше се, че ще дойдат до крайности. Малко по малко тия захванаха да стават отстъпчиви. Тия бяха докачени както сега, така и в други много случаи от дръзкото поведение на Бенковски, но вътрешно тия не можеха да го мразят.

— Няма що да се каже; виждам го, че е човек достоен, роден да бъде бунтовник — казваше комисарят Щърбанов. — Трябва да коленичим пред неговия талант, той ще да ни умие очите.

Разбира се, че за панагюрци беше твърде лесно да се отърват от Бенковски, и от всичките други апостоли. Тия последните бяха само четирма души, а в Панагюрище се брояха работниците, единодушни граждани, със стотини. Освен това там имаше още и няколко души турски заптии с ястъклии мустаки; там беше, ако щете, и ревностният Даут онбаши, който помирисваше нещо в селото, но като не можеше да открие нищо, както казах, питаше децата по края из улиците, правят ли бащите им нощно време някакви си книжни игралца.

— Ей такива — казваше той, като посочваше своята паласка, пълна с книжни фишеци.

Достаточно, казвам, да се пошушне яздалеч на поменатия строг забитин, и работата беше свършена. Но защо да смесваме тук Даут онбаши? Панагюрци можеха да се разпоредят и без него. Ако тия се наемаха да се борят с една царщина, то колко отръки им беше да противостоят на четирма изгнаници! Работата е, че кой би се решил да направи подобно нещо. Да се погуби Бенковски или поне някой от другарите му, значеше да се убие свободата, стремлението към която беше в своята апогея през пролетта на 1876 година. Бенковски сам по себе си не беше друго нищо, освен въплъщение или по-добре оръдие на тая идея — общо стремление на всички българи по него време. Не той създаде въстанието, но духовете и общото историческо течение създаде него. Разбира се, че и неговата буйна натура е имала решаващ глас в много важни случаи; но ако той се беше явил преди две години или по-после в България, той не щеше да бъде вече Бенковски, а прост коприщенски караабаджия. Видях го аз и след поражението на въстанието в Тетювенската планина; но кой можеше да каже, че е той същият упорит и постоянен Бенковски, какъвто беше преди един месец? Сега той мълчеше, въздишаше, слушаше всекиго, а понякога даже и плачеше, когато се отваряше дума за панагюрското въстание.

Всеки признава, че покойният Раковски е притежавал по-големи агитатореки способности (което ние не можем да потвърдим); но като се явил за пръв път между своите съотечественици и казал, че османлияте не са проводели от бога да ни мъчат, бил принуден да избяга в планината с женски дрехи, гдето малко останало да умре гладен. Не било още време; повечето българи него време мислели още, че господ знае само староелински.

Въобразете си, че Бенковски се явява в днешно време между панагюрци, окачан с оръжие, и иска да състави революционерни комитети, да се бори срещу тиранина. Освен смях и съжаление за умствените му способности той не щеше да произведе друго нищо. Поклонниците на мрачната рутина, тиранствующите деспоти и всички ония доктринери глупци, които лаят непрестанно и обвиняват отделни личности, че уж тия последните вълнували народите и ги цепели на партии — нещо нежелателно за всички паразити и готовановци, — трябва да млъкнат веднъж завсякога, защото народите не са говеда, не са стадо, нищо не става без тяхното участие.

Недоразуменията между апостолите и Панагюрския комитет обаче скоро се изравниха, нещо, което и трябваше да се чака. Избраната комисия от Оборище и апостолите работеха деятелно. Два вечера не оставахме ние в една къща да пренощуваме, което се правеше от точка зрение на предпазливост. Секретар на тая комисия се избра Тома Георгев.

Ето един протокол от заседанията на тая комисия, написан според правописанието на същия Бенковски, който диктуваше по кой начин да се пише всеки параграф, след като се гласуваше вече той от всичките. Няма съмнение, че повечето предложения се правеха пак от него.

XVI

Тоя протокол, или по-добре катехизис, не можа да се тури в действие във всичките параграфи, понеже въстанието го превари десят деня по-напред. Щом се реши вече, че байряците на въстанието в IV окръг ще да се дигнат на 1 май, изпратиха се бързи куриери до останалите три окръзи с писма, с които им се известяваше нашето решение. Ние бързахме да се похвалим на другите апостоли, че сме сколасали да наредим работите криво-ляво.

Тая същата комисия съчини и други още правилници, които, за жалост, не съществуват вече. Тя написа и прокламацията към българския народ, с която тоя последният се призоваваше на въстание и която трябваше да бъде изпратена на 25 априлий. Когато дойде ред да се пише тая прокламация, големи препирни се породиха между апостолите за нейната редакция. И в тоя случай Бенковски не остана долу, т.е. искам да кажа, не се стърпя от да не наложи своята воля. Понеже всеки от по-грамотните апостоли и комисари бяха написали по един проект за възванието, то Бенковски настояваше, щото да се приеме неговата редакция без никакво изменение и употребление на омразните точки и запетаи. Тая прокламация на Бенковски захващаше така: „Братия българе! Христос възкръсна и в нашата земя после 500 години…“

Волов, Соколов и други възразиха, че образованият свят ще съди за нас само по възванието ни, заради това то трябва да бъде написано твърде внимателно.

— Аз нямам нищо общо с евреите и с коварните дипломации — каза Бенковски. — Българин съм, апостол съм на свободата, искам да ме разбират само ония, на които съм дошел да помагам; а какво щели да кажат редакторите на „Най Фрай Пресс“, малко ма е грижа.

Ето съдържанието на това възвание:

Тая прокламация се състави в къщата на Ивана Ликова. Пет-шест души бързописци бяха повикани да изготвят преписи за всяко село в IV окръг. Датата 1 май не се пишеше, уж да не научат писарите тоя страшен ден; но може ли да вярва някой в това? Не само писарите, но всичките работници знаеха вече 1 май, който тия произнасяха на ухото на своя приятел, уж да не чуе някой, с радост и тържество.

Между това заседанията на приготовителната комисия и на апостолите следваха непреривно, деня и нощя. До определения ден оставаше още десятина деня, а в цялото село едва ли имаше някоя свястна пушка, като изключим винчестера на Бенковски, шаспото на Волова, купени от Цариград за по 15 лири, 3–4 други пушки, няколко лафошета и 150–200 револвера от много проста система, които продават евреите по дюгените си, заедно с кибритени кутийки. По тая причина в едно заседание реши се едногласно да се пратят двама души за оръжие в Цариград, за което им се отпуснаха и 950–1000 турски лири. За такива се избраха Иван Джуджов и Андон Батолов. Тия заминаха още на другия ден за Цариград, но нито Панагюрище видя тяхното оръжие, нито пък те видяха панагюрското въстание.

Страст беше това време за оръжия; за да се купи едно шишине, и то пак от някой старец или килав мъж, трябваше да стане източен въпрос. Мнозина жедни, но сдромаси юнаци имаше, които не бяха се снабдили още ни с един пищовец.

Писарят Белопитова го сварих един път, че плаче и съчинява стихове, в които той изливаше своите тъги. На въпрос, защо той плаче, когато целият български народ се смее и весели, отговори, че е намислил да се самоубие. Щеше да се самоубие той затова само, защото останал без оръжие, никой не го зачел да му подари или заеме поне едно капсулия пищовче. Той продаваше мило и драго, задължаваше се да робува само да се намери някой майчин и бащин, който да го въоръжи. Бедният момък! Неговите сълзи не бяха крокодилски, не плачеше той от фарисейско лицемерие…

В къщата на същия Иван Личев бяха повикани: терзията (Деян), да скрои на апостолите униформа, берберин да ги обръсне за последен път, фотографинът Станчо, да ни фотографира за спомен, защото никой не вярваше, че ще да останем живи.

Най-после и апостолите разпределиха IV окръг на пунктове, в които щеше да отиде по един, както следва: Бенковски щеше да остане в Панагюрище; Волов ще отиде в Клисура; Икономов — в Старо Ново село; Каблешков — в Коприщица, а аз — в г. Белово, гдето щях да имам за помощник отец Кирила от Калугеровския манастир. Всеки беше длъжен да вдигне байряка на 1 май сутринта, подир черкова.

Отец Кирил чак сега, на 19 априлий, се завърна от Пазарджик. Бенковски го нападна твърде грубо, загдето беше постъпил така с мене, когато бях в манастира. Той се извиняваше, че и нему дошла беля на главата, като отишел в Пазарджик. Там той бил арестуван от своето духовно началство, загдето бил преобърнал манастира на бунтовно свърталище, т.е. обвинили го, че приемал под стряхата на „Св. Никола“ царските душмани. Един от тия духовни началници — името му замълчавам, да не би да пострада авторитетът на православието, както се виражават набожните пасквили — предложил на отца Кирила, че ако не му даде 30 лири, ще го предаде в името на Христа на турското правителство.69 С молби и обещания о. Кирил сполучил да се освободи от своя во Христе брат.

По особено разпоряжение на Панагюрския комитет бяха довели при нас и прочутия радиловски хайдутин дядо Тодор, който беше станал анекдотичен със своето юначество. Когато му се предложи може ли той да изгори Пазарджик с 600 души юнаци, отговори, че 300 души му стигат, но да си избере той такива хора, каквито знае, и че не е нужно да прави това нощно време, а по пладне се наема да влезе вътре в града.

Дядо Тодор говореше така самоуверено, щото не оставаше никакво съмнение да мисли човек, че Пазарджик може да остане за турците. Той не си дигаше даже главата да погледне на присъствующите, а само надуваше своето късо чибуче. Беше излязъл вече да си върви, след като му се дадоха нужните инструкции; но гледаме го, че пак се връща.

— Като вляза в Пазарджик, има ли дозволение да коля и кадъни? — питаше той невинно.

Всички кихнаха да се смеят, а дядо Тодор изглежда сериозно и чака отговор на питанието си. Волов му обясни, че не само кадъни няма той право да коли; но и всеки един човек, бил той турчин или евреин, щом изяви желание, че е покорен, трябва да бъде защитен. Че дядо Тодор е говорил всичко от сърце и душа, че той е нямал нищо театрално, за това служи най-поразителен пример неговото нечуто херойство, което той показа в Панагюрище и което ще да бъде разказано във втората част.

Няма нужда да ви разказвам надълго и широко, че духовете от ден на ден се вълнуваха все повече и повече. Няма вече оная предпазливост, която съществуваше от по-напред. Всеки се ослушваше да чуе няма ли да припукат пушките отнякъде, няма ли да пристигне известие, че байрякът се е дигнал в някое село или град. Сънят бягаше от нас; много нощи се преминаха, без да затвори някой очи. Особено се безпокоеше Бенковски, той спеше върху стола; гласът му бе пресипнал вече от викание и убеждавание. Освен нуждата за оръжие, муниции и пр., комисията нареждаше вече и въпроса за провизията, укреплението на Панагюрище и пр.

Вечерта на 19 априлий ние се преместихме в дома на Иван Тотюв. Тоя последният, предизвестен за нашето дохождание, посрещна ни още на портите със засмяно лице и неизказана радост, заедно с цялото си семейство.

За гордост го считаха всички ония панагюрци, в къщата на когото отидеха апостолите. В нарочно определената за нас стая, накитена и наредена, зае място и бай Иван Тотюв със съпругата си, при всичко че Бенковски не беше доволен от тая визита. Бай Иван беше възхитен; той се въртеше на пета, чудеше се какво да ни почерпи, с що да ни задоволи, колкото е възможно повече.

— Живи бяхме най-после, високи господиновци, да видим с очите си тоя светъл ден, тая обща за всеки християнин сватба, за която сме чакали толкова време — говореше той. — Малко дете бях още — продължи той, — когато тая божествена искра пламна в моите гърди. Ходих по Цариград, турих настрана някоя пара, ожених се, подари ми бог дечица, станах къщовен човек, както се е казало; но аз съм си пак аз. Пусто сърце не остарява: едното ми око все в шумата гледа; не ми се върши работа.

— Ох, малко съм брала страха с тия твои луди работи, да не ме оставиш накрай време и да вземеш гората — каза съпругата на нашия бай Ивана, която искаше да потвърди с това думите на стопанина си.

— Страшното се измина вече, жена — отговори домовладиката и погледна горделиво към нас. — Сега няма вече от що да се боим, като имаме в къщата си тия високи гости.

После това бай Иван ни показа своето приготвено оръжие, фишеците, турени в две конски торби, цървулите, пиксеметата и пр.

— А тая малката пушчица съм приготвил за жената — продължаваше той, като показваше една ловджийска пушка.

Бедният бай Иван! Той не знаеше какво ще да му дойде до главата на другия ден.

След богатата вечеря, с която ни нагости добродушният бай Иван Тотюв, понеже нямаше някоя бърза работа, ние излязохме навън сред двора, за да погълтаме чистия средногорски въздух и да се понагледаме на хубавата пролетна нощ, която ни служеше за ден. Небето беше ясно, милиони звездици красяха неговия свод, които трепереха пред простото око, като че угасваха и пак се запалваха. Прохладен ветрец вееше откъм побелелите върхове на Рила и сладко-сладко приспиваше за последен път жителите на Панагюрище, които кой знае дали поне сънуваха, че на другия ден ще да се започне кървавата тракийска драма, че тая нощ е последната вече от техния мирен и апатичен живот! Наистина, тия знаеха, че един ден, рано или късно, ще да се обявят за непокорни итаатсъзи на пестотингодишния свой баща-цар; но никой нямаше да знае, че тоя дан ще бъде следующият — 20 априлий. Пуста тишина царуваше по всичкото село; няма отчаяни пиеници в чисто българското село Панагюрище, не съществуват тук мрачни вертепи-кръчми, не е родило още трудолюбивото Панагюрище херои за последните тия заведения. Може би мнозина още въодушевлени юнаци и разпалени патриоти да бдяха, първите да стягат своите паласки, а вторите да леят куршуми или да пекат пексемет; но те вършеха мълчаливо своята работа.

Бай Иван подскачаше около плета на двора си като 16-годишно момче, за да запушва малките дупчици, нас да запази от любопитното око на своите подозрителни съседи. На четири места из двора лазеше бодра стража с дебели шишанета в ръце, под началството на храбрия стотник Ив. Ворчо, който обикаляше мълчаливо ту едната, ту другата. Нему беше поръчамо никого да не пропуща ни отвън, ни отвътре, даже и домашните на бай Ивана.

Тая вечер при нас се намираше и Петко Королев, който беше дошел да ни помага в някои работи. Нему се искаше да си отиде на къщата при децата тая вечер, за което отдавна си правеше устата да поиска позволение — не от всичките апостоли, а само от Бенковски, като че тоя последният да му заплащаше. Въртя се той нагоре, сука надолу, триеше си ръцете една от друга, реши се най-после да изкаже своето желание.

— А че аз ще да си поотида, бае Георги, а утре пак ще ви заобиколя — каза той, като си подаваше и ръката.

— Можеш да си отидеш, но можеш и да не дохождаш, защото не ми си потрябвал твърде — отговори Бенковски по своему, без да си подаде ръката.

Королев остана като гръмнат. Трябва да знаете, че той беше един от първите интелигенти в Панагюрище, човек с образование.

Започна се денят 20 априлий, ден вторник, три деня преди Гергьовден. Рано още сутринта, докато не беше изгряло слънцето. Бенковски се разхождаше из широкия двор на бай Ивана, а стражата му държеше почетно оръжие. Времето си беше така също тихо, небето ясно като огледало. Много работници и овчари пъплеха вече въз околните голи бърда, които бъдещият войвода измерваше с дългия си телескоп.

— Аз се чудя, как можете вие да спите в такова време, когато всичко живо се е събудило — говореше той на другите апостоли.

Тоя ден нямаше заседание; то беше се отложило да стане за вечерта. До обед се написаха няколко писма за разни лица, участвуващи в съзаклятието. На П. Наботков се писа, учител в Пловдив, да побърза с приготовлението на динамита, който той беше обещал да прави още отдавна; на Р. Иванова и на Ив. Цанкова, чиновници на Хиршовата железница, първият — в Харманлий, а вторият — в Ямбол, да скъсат линията в данния момент, и на Илариоиа Драгостинов, апостол във II окръг, комуто се препоръчваше Хр. Търнев.

Но стига вече толкова; доволно е за приготовлението. Наближава време да препукат пушките, да зазвънят камбаните, да се развият байраците, та затова трябва да свърша… Прощавайте!