Записки по българските въстания

1

Трева, която турят в ушите на карчанлиите овце.

2

Страшни са гоненията, които е претърпяла честната българска емиграция в Румъния от тоя чокойско-чорбаджийски вестник. Той ги е клеветил наляво и надясно, че тия били с поляците и сърбите, мразели Русия и пр. Неговите патрони са били седемте букурещски нотабили, а именно: Хр. Георгиев, д-р Протич, д-р Атанасович, П. Рашеев, Адженов и Станкович.

3

За по добро доказателство на казаното от мене аз ще приведа тука думите на Л. Каравелова, казани в 52 брой на в. Независимост (1874), в отговор на една статия, поместена във в. Obzor: „…Ако писателят на гореказаната статия е българин, то той трябва да знае, че четите от 1867 и от 1868 година бяха испроводени не от букурещките чорбаджии и не с тяхното съдействие — говори той. — Четата на Ф. Тотя е била въоръжена и испроводена от младите емигранти, от които и мнозина са приели и сами участие; а X. Димитър се е въоръжил със събрани между самите хъшове пари и отишел по своята собствена воля. (Ние знаеме от достоверно място, че въоружаванието на последната тая чета се дължи на две момчета, едното на име Никола Търновчето, които откраднали от своята господарка кокона около 1000 жълтици. Вижда се работата, че покойният не е посмеял да изнесе на пазар тоя факт. Разбира се, че имало и други някои помощи.) Всичкото това се е скривало от така наречените нотабили (чорбаджии). Известно е така също, че когато намеренията на X. Д. били открити от нотабилите, то един от тях (Хр. Георгиев) известил на руския консул барон Офенберга, който е имал съвсем криви понятия за X. Димитровата чета. Той е явил на френския консул, че около стотина души български разбойници се приготовляват да минат в Турция да обират селата, да убиват работниците и да нападат на селените. Ето как са били препоръчани българските юнаци от своите братя нотабили. Френският консул телеграфирал в Русчук, че около стотина души разбойници ще минат в империята да правят обири и различни злодейства. Из всичко това вие видите ясно, че турските власти са били известени от самите нотабили, ако това предателство и да е извършено чрез другиго. Разбира се, че всичко това е такъв красноречив факт, които не търпи никакви обяснения“… Тия думи на Л. Каравелова, изказани публично в Букурещ, в гнездото на нотабилнте, за нас са едва ли не евангелска истина. А относително постъпката на двамата цивилизовани консули ще прибавиме от себе си само това, че на много техни събратя в канцеларията съществува и особен регистър за шпионство, което не им прави чест. Разбира се, че и букурещкиге нотабили имат своите заслуги за българщината в Румъния, но моят предмет не е да описвам на пространно Възражданието.

4

Ето едно писмо от А. Кънчев, с което той известява на Обретенова в Русе за своето пристигание в Ловеч и което е единствено негово писмо от онова време, когато той ходел из България. Ние го поместяме с неговото правописание, без да изменим една буква от съдържанието му:

5

Любен Каравелов цели четири години е проповядвал със своя вестник балканска федерация между българи, сърби, румъни, па даже и гърци. Следователно думата федерация не беше така само случайност. Само в братски съюз между тия малки държавици е виждал той и неговите другари гаранция за истинска саобода. А към руското могущество ни той, ни Левски, ни пък друг наш патриот е апелирал. „Защо ни е нам Русия, когато и в нея бият така също, както и в Турция?“ — говореше той постоянно.

6

Наистина, че В. Левски е ходил при някои богати, най-много в Пловдив, но те са го приемали повечето от любопитство, а след смъртта му, когато се готвеше голямото въстание, ние виждаме, че тия хора не фигурират между работниците.

7

Деветтях турски лири, които се споменават в горното писмо, не са друго нищо, освен револвери, мострите от житото са картуши, Дядо Блъсков е Любен Каравелов, а „Училището“ е в. „Независимост“, „Градинка“ е драмата „Хаджи Димитър“, а таксидаринът е някой от апостолите.

Такива писма аз притежавам до триста, писма от по-първите български бунтовници, на които ще да дам гласност в особена книга.

8

Понеже има още съмнение, че България може да има занапред нужда от тая тайна кореспонденция, то аз се задържам да дам гласност на това мастило.

9

Те били: Ангел Обретенов из Русчук, Дончо Стоянов — Заара, Сава Кънчев — Търново, Марин Нейков — Свищов, Тодор Симеонов — Оряхово, Кръстю Минков — Казанлък, Иван Пеев — също, и Божил Димитров от Куманово (Скопийско).

10

Турците са направили това, за да дадат по-голямо значение на убития, защото писмото означавало, че той не е току-така прост комита, но граматик на комитите, който ходел да ги записва. Когато да тръгва синът й Георги от Гюргево, баба Тонка употребила всичките си сили да го възвърне от апостолската мисия, защото оставала вече сама, но младото пъргаво момче захванало да се подиграва на старата си майка.

11

Писано в 1882 год.

12

Записки на Христо Иванов, един от най-старите български апостоли.

13

Т.е. всеки може да извърши наказанието. Георги Икономов, родом от Сливен, за когото ще да говоря по-нататък, извърши това убийство с помощта на други още лица сред улицата в Русчук. Убийството бе така дързостно, щото и сам вали-паша заедно с руския консул отидоха да го видят.

14

Виж „Биографията на Левски“.

15

Следующето писмо, писано от Т. Филипов за двама български емигранти в Гюргево една неделя преди преминуванието на Ботевата чета, красноречиво потвърдява нашите думи, че старите войводи са играли на въже, лъгали са наляво и надясно.

16

Същата тая нощ, т.е. 16 септември 1875, около града Стара Загора е имало селски бунтовници близо до 1500 души, доведени от изпратените наши агенти Чифутов, Момчев и други, в числото на които се намирали мнозина чак от с. Обруклий. Тия били скрити по разни точки край града и, не зная по какви внушения, чакали да пламне градът, па тогава да изскочат от своите засади и да нападнат! Нашият план обаче не беше да палим от по-напред града, но да се събереме.

17

Ни един бунтовник нямаше въоружен с оръжие от новата система. Повечето пушки бяха кърджалийки, а нарядко имаше чифтета; старо шишине нямаше ни у едного, понеже тоя род оръжие няма цена в Заара, гдето няма мечки. Револвери имаше повече, но от простата система.

18

Това обстоятелство много се съвпадаше, понеже по него време се правеше шосе в ближния Твърдишки боаз и различни инженери и кондуктори пречеха по околните села; а между нас имаше двама-трима с мушами и капели.

19

При всичко че имахме още по един револвер при себе си, но от два дена мокри, тия бяха ръждясали до такава степен, щото не можеха да се въргят.

20

Това беше вярно. Стефан Чифутов, който беше проводен в Сеймен да дига въстание, като пристигнал покрай Стара Загора и се научил, че ние сме заминали към Хаинето, потеглил да ни търси с една чета, състояща се от 105 души, а не от 300, което число беше увеличено, както това става в подобни случаи. Тая четица била завардена в с. Елхово от силна потеря, но след из-гърмяването на няколко пушки и от двете страни всичко се свършило.

21

Слуга в святата митрополия.

22

Действителността на тая депеша от Заара, която носила подпис Таню и за която едно лице от главните палачи уверява, че била изпратена в Цариград на негово име, аз не можа да потвърдя. Съмнението си оставам на това, че доколкото зная, никой от Заара не е давал подобна депеша, па не беше и възможно, от друга страна, да се кореспондира така свободно него време, когато турците знаеха вече всичко. Вярното е, че когато Бенковски заминал за Румъния, палачите са се разстроили, нямали са кураж да запалят столицата.

23

От това правило се изключва в. „Свобода“, а после „Независимост“, издаван в Букурещ от незабравимия Л. Каравелов (1869–1874), които вестници ще служат завинаги като корона на българската журналистика.

24

Много от тия дописки се пишеха от самите апостоли, които бяха минали вече в България, пъплеха от село на село, от град в град и отиваха, така да се каже, с лопата на пожара.

25

Освен устните сведения на очевидци за състоянието на раята след оттеглянието на руските войски от България, ние притежаваме още и скъпоценен писмен документ — жалбата на котленските жители до Дибич Забалкански, поместена в Горский пътник на Раковски, стр. 234, в действителността на която ни най-малко се не съмняваме… „А най-паче сме страдали — пише жалбата — във време рата Руссiя с Турция; понеже, от една страна, земя наша се тъпче от Руссийския войски, добитък губим, жятва, лозiя, все са разорява и разграбва, от друга же страна, хранрми небройни войски турци и тяглими най-голямая свирепства в това растояние, когда най-много беснее турско зверство, разярено, что има рат с наши единоверни Русси братя. А пощо побеждения са завращат за Азiя е голям страх и ужас за бедни българи. Отгде поминат, колят, бият, горят, грабят и робят! Тии зверове от нас бедни българи искат да си извадят гняв и да си отмъстят за изгубвание бойно поле в сражение с Русси…“ „Важно дело, бедни българи! — отговорил Дибич Забалкански на депутацията, която му поднесла прошението. — Но седете си мирни във ваше отечество! До ще време и за вас! Сега се говори за Влашко, Богданско и Сърбия… Не бойте се. Сега веки ще да се издаде ферман за амнистия (?).“ „Каква амнистия, казвате, Господарю? — отговорили пълномощниците. — Турци не слушат своего Господаря Султана, они ни щът нищо от това да знаят. Ми молими да ни уставите свободни да вършими и ми що знайми.“ „Българи! Стоете си мирни, че ше обърна топове да ви избия аз!…“ — отговорил строгият генерал.

От всичко това се види, че войната в 1828 г. е била подигната только для уничтоженiи неверных поган, а братушките са теглили запартата за „бог да прости“. Та и другояче не е можало да бъде. Него време самите ни освободители, които са газили Дунава уж да ни освободят, са били роби, десет пъти по-мъчени и по-угнетявани, отколкото ние, раята. Разликата е била само в това, че на Балканския полуостров тираните са били с чалми, а в Русия — с шапки. Солдатинът — роб, който е умирал по крайдунавските брегове, без да знае защо, брат му е умирал в това същото време в своето отечество на бесилото. В Турция по онова време биеха само селяните, а в Русия — наред. Достатъчно е да ви припомня горчивата участ само на нещастния малорусийски поет Тараса Шевченка, когото хищният негов господар помешчик биел по лицето, докато страните на поета станат червени като на рак! А Щепкин? А Тропинин? Сибиряков? Тях са ги биели така също само затова, защото са били талантливи. В Турция отнемаха само имуществото на раята, добитъка и пр. А в света Русия помешчикът имаше право да отнеме и любезното чедо на милозливата майка и го продаваше на пазар. А знаете ли каква продажба? Трампа за две ловджийски кучета! Най-после мислимо ли е било да се чака по онова време освобождение от такова едно правителство, което забранявало да се произнесе думата свобода и народ (наместо народ туряло се население), което забранявало на 21 000 000 същества, свои братя малоруси, да пишат и четат на майчиния си език? Русия дигала война повече да освободи Божигроб, „Света София“ и разкошната Византия и да побие поганците турки, както казах.

26

Кочо Чистеменски, както ще да се види по-натагьк, си е оставял работата по няклко дена, да учи роли. С ролята Велизарий той е трогнал дотолкова публиката, че английският консул, който гледал много пъти Шекспира, пожелал да се запознае с Кочо и му подарил две лири. Питал го той, где се е учил, без да знае, че сиромах Кочо бе безграмотен. Друг му четеше, а той учеше ролята си наизуст. Колко е горяло неговото сърце!

27

Приятелите и познайниците на Драгостинова уверяват, че той не искал да учи в училището българска история, защото като арбанасченин не бил се отърсил още от заразителния по него време елинизъм.

28

Димитър Иванов Горов е родом от с. Пещера, Т. Пазарджишка околия. Дошел от малък в Гюргево, с българската си икономия и със занаята си — свещарство — той сполучил да стане гюргевски гражданин, с капитал от няколко хиляди жълтици и с фабрика за правене свещи и сапун. Всичко това богатство Горов пръсна по народни работи. Той е едничкото лице, което изпроводи четата на Хаджи Димитра до Вардин и четата на Ботева до Бекет. Апостолите в Гюргево цялата зима преминаха на негови разноски, той отиваше всеки ден да им става гарантин на полицията, неговата къща беше отворена за всеки бунтовник. Когато се освободи България, Горов имал слабостта да мисли, че хора като него, които са си прахосали и последната парица по народни работи, ше да им бъде отворена вратата навсякъде. С тая мисъл той продаде всичко, щото му беше останало, и тръгна с Л. Каравелов да следи освободителните войски. След дълги преследвания и търкаляние по ханищата из България без пара, без половина, от страна на министерството Бурмов — Начевич, което преследваше всичките бивши поборници, най-после на Горов се даде една службица; но докачен и ядосан, горещият патриот скоро заболя от неизлечимата гръдна болест и се помина в Трявна, в голяма бедност, през 1882. година. Горов водеше сестрата на А. Кънчев, която така също умря, по-напред от своя съпруг.

29

Трябва да знаете, че българският народ него време минуваше за 7 милиона, и учено, и официално. Градовете Русчук, Пловдив, Търново и пр. се брояха, че имат по 50 000 души жители, повечето българи. Както виждате, патриотическите тенденции не са били чужди и на положителната наука.

30

Стамболовите думи се оправдаха твърде скоро. Малко след минуването на Славкова в България правителството го хвана около Орхание и това стана причина да възпре агитацията, а другите апостоли започнаха да се пазят.

31

По това време между апостолите и двамата деятели, Каравелов и Ботев, съществуваше известна студенина и несъгласие.

32

Волов се познаваше с бай Иван още от есента, както казах по-горе. Когато той дошел в Царацово от Троян, отекъл му целият врат от една пъпка до такава степен, щото не можал вече да говори. Бай Иван ходил по двора умислен и се чудил що трябва да се прави. „Да го закопаеме в нашите гробища — говорил той на верния си съсед Божила, — то ще да ни попита: кой лежи в новия гроб? Да го хвърлим в Марица, водата ще да го изхвърли.“ Волов, който недочул тия въпроси и отговори не твърде от приятно естество, но разбрал каква е работа, поискал перо и книга, върху която написал: „Заведете ме при доктор Рашка в Пловдив. Ако умра, да знаете, че името ми е Панайот Волов от Шумен.“ На другия ден Колю градинарят карал покрита кола за Пловдив в която се намирал Волов, облечен със селски потури. Направената операция от доктора била сполучлива.

33

Панагюрското въстание (IV окръг), както и приготовлението е описано в следующите книги: Автобиографията на Райна поп Георгева (на руски), в която тя говори повече за своите страдания; Судьба села Панагюрища в 1876 году, написано от някого си Бугарин и поместено във втора книга на Родное племя (1877 г.), твърде накъсо и повърхностно, и най-после Десетдневното царувание от А. Шопова. Тоя последният, високоучен мъж, при всичко че е имал най-грамадните факти за Панагюрското въстание, побоял се е да го опише, както си е то всъщност, засрамил се е да извади пред света истината. Той оставил настрана своите храбри комшии и ги заместил с едно кречетало, някой си охтичав Л… и, за голямо удивление, тоя Л… е бесарабец (sic). За да направи евоята книга още по-чужда за българския народ, той го докарва от Русия (инак може ли я? На посредствените автори героите трябва да бъдат учени, да цитират: Гетя, Байрона и пр., трябва те да са живели в Европа, другояче е невъзможно), една идиотка, именуема Олга, която аха и оха на всяка страница за потайностите на платоническата любов и за други още глупости, с които е изпълнена цялата книга.

34

Според думите на Бенковски това се случило така: В пловдивската гимназия имаше по него време един ученик от Самоков на име Никола Антикаров, който вземаше участие в приготовленията. Когато Бенковски поискал препоръка за в Самоков, то Антикаров го препоръчва до баща си в Самоков, който, ако се не лъжа, бил нещо в турска служба. Късно една нощ Бенковски пристигнал в Самоков с телохранителите си и се явил на Антикарова, който, като го видял, извадил едно писмо от джеба си и след като го прочел, обърнал се към Бенковски със следующите думи: „Чертите на човека (т.е. на Бенковски) са същите; а конят е променен…“ Действително Бенковски не бил с тоя кон, с който потеглил от Пловдив. На часа още, след като изслушал той странните думи на Антикарова, скимнал на другарите си, които се намятали на конете си и станали невидими из тъмнината. Докато съмне, те взели път около 12 часа към Панагюрище, конете им се били вече уморили, вследствие на което по съветите на Бенковски, киснали ги няколко часа в една река, която мярка била спасителна за добитъка.

От кого е било изпроводено писмото до Антикарова, дали той е имал действително злонамерени цели, това остава неопределено. Синът на Антикарова, Никола, когото аз питах по-после не е ли писал той писмо на баща си, така също не знаеше нищо. Според уверенията на мнозина, в това число и Хр. Благоев, тук е играл твърде съмнителна род и М. Векилски, за което така също не може да се докаже с положителни факти.

35

Тоя списък за бунтовническите потребности е съставен в Гюргево от апостолския комитет.

36

Като нямахме други запалителни вещества, то барут трябваше да се употреблява за събарянието на мостове и пр.

37

Восъкът щеше да се употребява в случай на нужда наместо хляб. Доколко това е практично, не зная.

38

Железни халки, които се вържат на краката отдолу във време на пътувание из планината, за да не се хлъзгат гладките цървули по тревата. Това особено е нужно в припеците, гдето тревата е по-суха и по-гъста, тъй щото без котки е невъзможно да се пристъпи две крачки от да не падне човек по гърба си или да се стъркули из урвата.

39

Народното въображение по селата в IV окръг беше си измислило вече по кой начин ще да бъде известен денят на общото въстание. „На първия ден срещу Великден или Гергьовден, през нощта — говореха по селата и старо и младо, — ще да хвръкне от пловдивското тепе огнено кълбо, което, като се изкачи до в облаците, ще да стане на човек, който ще държи в ръката си кръст и гола сабля, а това ще бъде знакът да се дигнеме против турците.“ Едни уверяваха, че това кълбо щяло да се спусне от небето, а други — от земята. Разбира се, че мнозина не вярваха в това свръхестествено чудо, при всичко че го говореха.

40

Пролетта през 1876 г. ще яз остане забележителна не само К отношение на въстанието и на кървавите сцени, но и в своята естествена оригиналност. Чудна беше наистина тая пролет! В началото на месец февруарий жълтият минзухар и гиздавото бяло кокиче процъфтяваха вече и работниците оряха по бели ръкави; около Св. четиридесет мъченици припеците миришеха на млада зеленина, нивите се бяха покрили с клас, листето на гората надминуваха величината на едно мише ухо, птиченцата следваха своя концерт, слънцето приличаше като по Гергьовден, всичко заспало се пробудило, а юнаците се радваха… А на 8-ий май същата тая година снегът бе до колене, дърветата хванаха до два пръста лед!

41

Турското правителство при всичката си деморализация, завинаги е държало страната на народа против тиранията на различни забити, аени, чорбаджии, па даже и подвластни князове. Много паши и каймаками са биле изгонвани и сваляни от своите постове вследствие на най-малкото оплаквание от страна на населението, без разлика на вяра и народност. Достатъчно е било един махзар, и забитинът отивал да се не види. Чумата на търновските кадии са били няколко бебровски мюзюхири, които са си играели е тях, както искат. В Сопот, Калофер и Панагюрище мюдюрите не са смеели да доведат и своя любим харем, от страх да не разсърдят населението. Когато някой от подвластните, сръбският например или румънският княз, са поисквали да покажат зъб на народа, ние виждаме, че Турция взема страната на слабите. И така, турските халифи с белите чалми са се съобразявали много по-добре с евангелието, отколкото християнските господари, на които скиптърът и короната са били покрити с кръстове и с изречения от същото това евангелие! Право казва покойният Макушев, че Турция е развратена от християнските владетели.

42

Дядо Тодор — така се казваше този старец — дотолкова обичал пушката си, щото я носил със себе си и когато ходел да оре на нивата. Тая пушка била прочута по всичкия помаклък из Рупча по причина, че куршумът й не падал на сухо. После въстанието, когато башибозуците дошли да горят селото, най-напред попитали за дяда Тодора и за неговата пушка. „Аз в гроба, а тя на търга“ (турска пословица: „Бен мезарда, о мезатта“), т.е. като ме убият, тогава да я вземат — казал дядо Тодор и търтил да бяга с нея към гората. Около десятина башибозуци се впуснали подиря му да го гонят. Неколцина селяни, които гледали отстрана, викали на стареца: „Дай пушката, за нея те гонят“ — но той не обръщал внимание. Като го наближили, изгърмял един път насреща им и паднал на земята, пронизан от няколко куршума. Това се е случило, когато селото сложило вече оръжие, та затова дядо Тодор не поискал да се бори.

43

Турско изречение: Сизден и олмасънлар.

44

В надвечерието на въстанието обаче Наси изказал всичко, каквото чул и видял, как сме дохождали при него и пр., на хаджи Исмаил бея.

45

Т.е. че херцеговците са надвити от турците.

46

Светила от тая категория съществуват и сега. Тия обичат най-много ония вестници, които описват тържествата, златни пагони, каварджик мустаки, угощения на царьовете, топовни гърмежи, дълбоката политика и пр. Най-много се сърдят тия на ония вестници, които описват мрачната страна било на народа въобще, било на някое частно, но авторитетно лице. Твърде ги е страх тях ог прямите изражения, от голата истина и от партизанствата. „Махвай го такъв вестник, холам! — говорят тия благоразумни бръмбари. — Седнал да се занимава с нашите работи, черни най-богатите ни хора; а нищо не казва дали ще има война, какво са си говорили ингилиската царица Виктория и персийският шах.“

47

Българските патриоти в турско време можат да се разделят на няколко фракции, както следва: първо, отчаяни, които виждаха спасението на България в огън и меч; в тоя разред влязваха всички буйни и честни натури, които си играеха с живота; тия се състояха повечето измежду учителите (недипломираните обаче), еснафски момчета, от бивши хайдушки възпитаници и няколко единици от бялото духовенство. Тях именно титулираха братята им чорбаджии и официалните кръгове: чапкъни, нехранимайковци, келеши и пр. Втори раздел: симпатизирующи патриоти. В тая група фигурираха такива личности, конто спомагаха с по някоя пара активните работници, радваха им се, казваха им: „Да сте живи, момчета“ — целуваха с благоговение левчето „Свобода или смърт“; но никога не питаха: „Кога ще да замирише на барут?“ — хиляди пъти бяха по-благодарни да не доживеят до деня, когато ще зазвънтят ножовете. Тия бяха мирни главици. Трети отдел патриоти идеха граматиците, т.е. ония, които викаха: „Наука и просвещение са нужни на нашия народ.“ Начело на тия мъченици, които не бяха в състояние да почувствуват отблизо що значи черкезка кама и турски ятаган, стояха повечето някои чехски и робертколежки възпитаници и въобще всички малодушни хорица. Първите от тях казваха: „Гледайте що са направили чехите, без да изгърмят една пушка“ — а вторите проповядваха, че Маколей и Бокъл не одобрявали въстанията. Четвърти отдел бяха патриотите по мода. Под това знаме се групираха всичките лекомислени младежи, които пееха „Стани, стани, юнак балкански“… с ръкодвижения, ходеха нарочно в Румъния да се фотографират с гол нож в устата, купуваха си (за беля) по една-две книжки с левче на коричката, без да ги четат, разбира се, и пр. От тях най-много се пълнеше Диарбекир. Най-после дохождат петий сорт патриоти, за които не знаем какво име да турим. Думата ни е за ония щастливи същества, които носеха на гърдите си султански петала, които клюмаха в някой мезлиш за по 500 гроша да казват само евети да носят огън и въобще, които бяха удостоени поне с късо пискюлче. „Трайте и търпете — казваха тия, — никой баща не мисли злото на чедата си.“

В днешно време последните три категории патриоти дигат най-много гюрултия, че всичко тия направили. Не ги слушайте!

48

Вж. „Биографията на Левски“, написана от мене.

49

Бай Иван, както и други много бунтовници, не беше чист християнин, строг последовател на вселенските събори, искам да кажа. Освен сряда и петък, той мърсеше още заедно с Божил Георгев и великите пости, а тая дързост не беше малка по него време от страна на един селянин. Много пъти депутации от околните села са ходили в Пловдив да ковладят на българския владика бай Иван, че не ходел на черква и не постел. „Ние не можем да го търпим вече“ — говорели лицемерните селски капзамали, които всеки ден биели турските заптии. Думанлийчени, българско село в околността на Царацово, още не можат да забравят една постъпка на бай Ивана, която той извършил в селото им в надвечерието на Априлското въстание. Тая негова постъпка се заключавала в това, че той ял яйца през великата неделя на селския дюген. „Май с челяк, как го стърпя господ“ — говорят тия. После поражението на въстанието на бай Ивана му се родило дете. Никой от свещениците из околните села не искал да го кръсти, по причина че баща му бил неверник и царски душманин.

50

Освен Стамболов, Георги Измирлиев в I окръг бяха още Пармаков, Хр. Донев и др., руски възпитаници, които моят водач е чул, като говорили руски. Да живеят руските възпитаници! Най-голяма пропорция от тях взеха участие във въстанията. Но за това на особно.

51

Прочут забитин по своята строгост, който обикаляше в него време из околията.

52

Любима дума на Бенковски. Той никога не казваше хора, юнаци, хъшове, въстаници и пр., но чакмаци, което значи пушки.

53

Лице, за което се слушаше по него време, че води бунтовниците в Херцеговина с кръст в ръката.

54

Разбира се, че от всичко това аз не знаех нищо. Но когато се дигна въстанието, на първия още ден като срещнахме калугеровските въстаници, гледам млад момък, когото за пръв път виждах, върти коня си около ми и иска да ме прегръща. „Сладки ли бяха суджуците?“ — питаше той и умира да се смее. Това лице бе Петко Радев, който следваше в редовете на въстаниците.

55

Написана на сръбски от Любомир Ивановича, а преведена от Л. Каравелова.

56

Тоя важен документ, който се изпрати в препис по всички села, запазил се е един екземпляр у многострадалния свещеник Михаил в г. Белово. Аз го не видях с очите си, но според разказванието на тоя последния и на други лица, които го чели, излязва същият. Писах няколко пъти на светиня му, молих го лично да ми даде едно копие от тоя документ, обещах му се, че ще да пиша от кого ми е даден той; но нищо не спомогна да го убеди. Единствената причина, за която дядо поп не ми изпълни желанието, бе тая, че като дам гласност на тоя документ, щяло да му се намали значението. Много още собственоръчни писма на разни деятели са се запазили у някои лица, които отказват да ги дадат.

57

Казват, че имало още много следи, останали от онова време.

58

От Перущица беше изпратен за депутат и Спас Гинев, но го върнаха по причина, че нямаше добро пълномощно.

59

А. Стоянов беше упълномощен и от В. Андонова.

60

Тоя списък на оборищките представители попадна в турски ръце след убийството на писаря от четата Тодор Белопитов над Златица, който носеше на коня си всичките кореспонденции. Изпитателната комисия в Пловдив уверяваше, че той бил хванат у Бенковски; но това не е истина. Както и да е, но чудното е това, че балдьовският представител Ненко, който предаде на турците оборищкото събрание, в списъка е поименуван Петър Стоянов. Дали това той е направил нарочно, т.е. да си запише името другояче, като се е готвил още отрано да прави гнъсно предателство — аз не зная. В рапорта на турската комисия е казано, че лицето, което е направило предателството, е някой си Petko, което по всяка вероятност е Ненко; но побъркано в преводите (от български на турски, френски и най-после английски).

61

Събранието на Оборище трая, докато се събере и разтури, от 12–16 апрнли, т.е. четири дена пред въстанието.

62

Това е истина.

63

Трябва да ви кажа, че Бенковски криеше своето произхождение и родното си място. Във време на агитацията едва ли имаше няколко души, които го знаеха, че той е от Копривщица. Това той правеше нарочно, за да има по-голяма тежест, защото неизвестното и мистериозното завинаги повече се уважава. Зная, че той се обади само на Н. поп Стоянов. После, когато останахме в Тетевенската планина само двама, той се изказа пред мене напространно кой е и що е.

64

Това същото се говори и в рапорта на Пловдивското извънредно съдилище. А се conseil (т.е. на Оборище), казва реченият рапорт, assistait le nomme Petko (побъркано от Ненко в превода), rapporteur fidèle, qui pour se soustraire aux dagers d’une situation périlleuse avait signé de sa main l’acte précité, mais qui ce hâte, une fois le conseil terminé d’accourir à Bazardjik, où il rapporta les choses telles qu’elles s’étaient passés. L’autorité, prévenue par cet homme, s’empressa d’envoyer à Otlouk-Keuy (Панагюрище) l’officier de police Ahmed Agha, accompagné de quelques hommesq et ordonna en même temps à Nejibe Agha, autre officier de gendarmerie, de se rendre à Avrat-Alan (Копривщица). Ces deux officiers étaient chargés de s’enquérir minutieusement de ce qui se passait dans ces localités et de surveiller les faits, des gestes des habitants…

65

Народното предание е успяло вече да притури и нещо поетическо при действителността относително предателя Ненка. По всичките разорени села през 1876 г. се разказва като истина, че черната змия, която излязла на Оборище, отивала направо към Ненка Балдьовченина, когото искала да клъвне…

66

В копието от настоящия протокол, който е даден до европейските вестници от турски източник, предложението, турено в курсив, е изхвърлено. Трябва да знаете, че и тоя протокол, който беше написан на един голям тефтер, падна в ръцете на турците след поражението на въстанието и след убийството на Тодора Белопитов, който носеше всичката кореспонденция. Турците и за него казват, че го намерили у Бенковски. После това той се публикува на много европейски язици, но с твърде големи погрешки. Доколкото ми бе възможно, аз се помъчих да го поправя. Погрешени са най-много собствените имена и селата. Читателите можат да го намерят в английската Синя книга от 1876 год., стр. 183–186.

67

Това беше условие, направено между Бенковски и т. пазарджишкия депутат, Соколова, след дълги препирни. Последният се задължаваше да запали града, а Бенковски ще отиде на помощ; но само тогава ще нападне, като види с очите си, че пламнат огньовете. Бенковски не вярваше, че пазарджичени ще да можат да направят нещо, защото и между тях имаше много учени и доктринари.

68

Аз съм длъжен да кажа няколко думи за историята на тая прокламация, как тя попадна в моите ръце после поражението на въстанието. Това аз правя с единствена цел да докажа на читателите, че тая е същата наша прокламация, която издадохме в Панагюрище. Като се вдигна въстанието в Панагюрище преждевременно, на 20 априлий, както ще видят читателите, по само себе си се разбира, че гласът на пушките беше най-доброто възвание, та затова мъртвите екземпляри си останаха така, без обозначение на датата, за което свидетелствува и настоящето копие. После вече някои се сетиха за тия възвания; и Васил Петлешков бе упълномощен да ги разпрати по селата без подписа на апостолите, като им удари по един кръст отдолу с кръв от труповете на убитите турци, а може да подписва и своето име: за апостолите.

Същата вечер В. Петлешков се отправи за селото си Брацигово, като взе със себе си и няколко екземпляра от възванието. В Т. Пазарджик той оставил едно, друго задържал за себе си, а две изпратил в Пещера до Стояна Попов, когото задължил да прати едното до Батак. Стоян Попов го дал на баща си поп Ивана, тоя последният — на пещереца Георги Вълчанов, който от своя страна го поверил на слугата си — Митю Тумбев от Батак, — за да го занесе в селото си. Тумбев тръгнал за Батак, но като минувал покрай турското кавене, някой си Махмуд Щърбият му хванал коня и като го разтърсил, намерил кървавото зъзвание. Той бе докаран в Пловдив, а възванието предадено в турската комисия, гдето било преведено от български на турски неизвестно от кого. На Як. Груев това същото възвание било показано само да го прочете; но нему се не доверили да го преведе. Някои любопитни ерменци, кетипи в комисията, снели си по един препис от турския превод. С един от тия преписи именно аз можах да се снабдя, за което има да благодаря на г. Петър Попов. Оказа се, че тоя препис е преписан с ръката на Ованес Шишманиян, писец в него време в комисията. Както той, така Яковаки Пападопуло, преводчик в комисията, потвърдяват подлиността на превода и знаят, че кървавото писмо било хванато в Пещера. Последният казва, че видял с очите си българския оригинал, който бил занесен от Исмаил ефенди в Цариград. На турския превод се намира следващата забележка: „Копие от кървавото писмо (канла мерекеп мектюбю), издадено от българските апостоли в Турско към българския народ.“ Подписът Василю е на Петлешкова по всяка вероятност. Неизвестно защо, той не си е подписал и фамилията, а може би м турците да не са можали да я прочетат.

69

Това същото отец Кирил е изповядал в цариградския затвор пред Заимова, К. Ботева и Н. Обретенова.

70

Това лице беше куриерът из Коприщица, изпратен от Каблешкова с писмо да извести, за станалото.

71

Пратеникът на Каблешков из Коприщица пристигнал в Панагюрище по-рано, но бил задържан от комисарите. Дълго време тия последните мислели какво да правят, защото били уверени, че щом апостолите получат писмо, на часа ще да провъзгласят въстанието. Най-после тия се събрали всичките да дойдат при нас у бае Иванови, като мислели да убедят Бенковски да не дига въстание. А куриерът пристигнал от Коприщица до Панагюрище (5 часа разстояние) за 2 часа. Мисля, че името на тоя дързостен човек беше Никола Салкин.

72

Това писмо се хвана в чантата на Бенковски, заедно с пълномощното от Оборище и други още документи, след смъртта му.

73

Помнят читателите, че след предателството на Ненко Балдьовченинът турското правителство изпрати двама души забити: Неджибаа в Копривщица, а Ахмед аа — в Панагюрище, за да узнаят работата. Тоя последният се надвесвал вече над Панагюрище из банският път, с няколко души заптии. Той бил стигнал вече до високите дървета в тая същата минута, когато изгърмяха нашите пушки от бае Ивановият двор. Той се върнал. Според разказванието на очевидци, той не бягал към Пазарджик, не отстъпвал, но хвърчал. Той е първият, който произведе в тоя град ужасният паник, вследствие на който се затвори чаршията.

74

Аз мисля, че най-главната причина, загдето в големите градове, като Пловдив, Търново, Сливен, Враца, Т. Пазарджик и пр. не можа да се приготви никакво въстание, освен многочислеността на турското население, пречеха още и дипломираните знаменитости. Тия последните, както казах, гдето му беше мястото, не че не обичат свободата, но желаят да им я извоюва други, а тия да викат само „ура!“ и „да живей!“ Не са се учили тия хамен така напусто да отидат да си изгубят душицата за нищо и никакво.

75

В България всеки малко-много имотен човек, за да мине наред с първата ръка хора, за да му казва всеки „добро утро“, между другото трябва да има и голяма порта, много по-висока от къщата му.

76

Да ви разкажа един оригинален случай, който стана с едного от тия куриери — разпространители на прокламациите, — изпратен до II Врачански окръг. Той имал хубаво изработена тояга, издълбана вътре като шишине, в която туря кървавото писмо, и се отправя за определеното място. Отсам Златица срещат го на пътя няколко души османлии, които го претърсили за едно, за друго из пояса и джебовете, взели му тютюневата кесия, ножчето, няколко гроша пари, които имал отгоре си, и след като му ударили една плесница, пуснали го да си върви. Няма съмнение, че нашият куриер е останал благодарен от тая османлийска шега. На едного обаче от тия турци станало желно защо той да не опита такава изгладена тояга от гърба на нейния притежател. „Чакай бе, пезевенк“ (в турско време тая дума съответствуваше намясто господин в отношение на българите) — казва той и куриерът се спрял да чака, облян като с гореща вода. Какво е било опитванието, всеки може да си въобрази от това само обстоятелство, че дряновата тояга се пречупила още на първия удар и кървавото писмо отскочило настрана. „Спрете се, аркадашлар“ — извикал опитвачът на своите другари, за да се повърнат тия изново. Като какво е станало отпосле с бедния куриер, може да си представи само оня, който е имал честта да бъде бунтовник в турско време. Името на тоя злощастник, ако помня добре, е Тодор Москов, изпратен от Коприщица. Той биде осъден на заточение за куриерската си постъпка.

77

Мисля, че той беше гюмрюкчия, новоназначен за такъв в Панагюрище, и сега идеше да си заеме поста.

78

Да не се види чудно на читателите, че един пъдарин е имал такава власт. Турските пъдари по българските села не бяха само пъдари. Те имаха властта на субаш, на ага и мюдюрин. Разхвърлянието на данока, пазаряванието на учител и други селски работи не ставаха без неговото знание. Неговата специална длъжност е да пази гората, нивите и ливадите, но той поверяваше тая длъжност пак на някой българин, а сам стоеше по цял ден в кавенето, с чибука в ръка, да заповяда. Тях ги подкрепяше турското правителство, защото правеха и шпионство против своите господари, на които ядяха хляба.

79

Освен язиците турски, арабски, отчасти и персийски Бенковски говореше още: ромънски, гръцки, полски и малко италиански.

80

Историята на тоя непознат въстаник, която аз научих отсетне, е следующата: той бил бакърджия, родом от одринските села, на име Господин. Нашето въстание на 20 априлий го сварило в Панагюрище на един хан с два коня бакър. Щом той чул пуканието на пушките и разбрал в що се състоя работата, оставил своите коне, натоварени в хана, и грабнал своята тънка пушка. Както ще видят читателите от по-нататъшните ми разкази, той следва четата чак до Тетевенската планина и бе един от най-дързостните момчета и тогава, когато беше нашарен с няколко куршума. Него хванаха и изпратиха на заточение в Акия, отгдето той се завърна здрав и читав.

81

Черешовото дърво се предпочиташе именно затова, защото според вещи хора то било най-твърдо. Любопитните и днес можат да видят един от тия топове, който се намира в Софийската народна библиотека. Мисля, че той е взет от Петрич.

82

Селският боклук е трибуна на кехаята.

83

От с. Каменица само няколко души дойдоха в Петрич (а повечето) отидоха на Харамлиец. Тук се намираше още и с. Колунлари.

84

Казах, че Бенковски никак не обичаше коприщени. Във време на въстанието аз го поканих няколко пъти да отидем в това село, но той все отказваше. „Моето влизание в Коприщица трябва да се предшествува с отсичанието на стотина глави“ — говореше той и се готвеше да прави списък кои чорбаджии именно трябва да се заколят; но това трябвало да стане тогава, когато види под байряка си 2000 души чакмаци. Според него тарторбашиите на чорбаджилъка се намирали в Коприщица.

85

Забравих да кажа, гдето му е мястото, че във време на въстанието паролата за всичките въстаници във всяко село и пункт беше Наполеон, по която се познаваха въстаниците. Нейният автор пак Бенковски беше. Да е чел той нещо за Наполеона, не вярвам. Не зная по какви сведения му беше харесал дотолкова.

86

От Поибрене се изпратиха писма до панагюрския военен съвет, в които се известяваше, че победата е наша.

87

Това се приготовлява така: изкопават най-напред полегата дупка в земята, която опалват добре с огън, като пещ. Песле тукрят вътре телето или агнето например заедно с кожата му, като замажат отвън добре дупката, да не поема никакъв въздух. По тоя начин месото става твърде вкусно.

88

При първата битка турците не нападнали по един път, защото се бояли, че имат работа с московци или със сърби. Лесно обаче тия констатирали съмнителния факт. Няколко аскерлил се навели по земята да търсят хвърлените от въстаниците куршуми, конто, като видели, че са валчести, а не длъгнести, познали с какви хора имат работа.

89

Храната турците вардеха по-строго, отолкото самите комити. Много решителни юнаци нощно време през турските караули и на месечината от пожара ходеха в селото да крадат брашно било от своите къщи, било от чужди. Някои от тях станаха жертва.

90

Вижда се работата, че планът на Бенковски, който говореше: „Ще отида в Коприщица, когато видя под байряка си 2000 души и влизанието ми ще да се предшествува от закалванието на мнозина чорбаджии.“ — да беше се изменил вече…

91

Турското: „Сиз анна, сиз баба.“

92

За горчивата участ на Еледжик ние се известихме по-после, когато пристигна друг един пратеник, Стоян Муховченинът.

93

Крайчо имал пълно право, защото можа да се укрие в Средня гора здрав и читав, докато дойдат освободителните войски.

94

После нашето заминувание петричени били нападнати втори път от турците при Вран камък. Под предлог уж, че трябвало да направят петричени рай (поклонение) пред златишките аги, отделили и покарали със себе си 17 души първенци. Но като дошли до Смолската река, клането се почнало. Имената на погиналите мъченици са: Христоско Червенков, Игнат Маяков, Петър Пе-негов, Мито Хаджийчето, Дончо Анен, Никола Михайлов, Иван Димитров, Гинчо Шаламан, Ганчо Еров и др., на които имената не зная. Ганчо Еров се завърнал с половин врат заклан и той обадил за станалото. А на Гинча Шаламан, като го карали, отрязали му едната ръка и му я подали да я носи с другата!…

95

Освен кръста в нас останаха още и дебели суми пари, които бяхме взели от беглика. Те се състояха повечето от бели меджидии, турени в дисагите на отец Кирида, който трепереше над тях.

96

Башибозуците имаха право, като говореха, че откак излезли комитите но Балкана, не останало шума за козите им. Един от тях лично ми говореше в Ловеч, че като ударили един комита с куршум в гърдите, из гърба му изскочила едни кривач шума заедно с куршума. Тоя комита беше Войновски, офицерът от четата на Ботева, ударен около Троян.

97

В тая местност картата бележеше само няколко села, а имен-но: Липян, Бросеп и тетювепските колиби. Отец Кирил казваше, че знаял някакъв си манастир по тия страни, но не можеше да опрсдгли мястото му.

98

От това място турците взеха ндшата кореспонденция по въстанието, заедно с протокола на Оборище, както казах вече. Всичката тая кореспонденция беше поверена на Белопитова, която той носеше на своето сиво конче. Белопитов беше на 20-годишна възраст, ученик още, предаден всецяло на святото дело.

99

Любопитни са патимите на всеки бунтовник отделно, който се е скитал през 1876 година из Балкана. Стотина томове, до някоя степен еднообразни може би, биха се написали, ако да бях събирал разказите на всекиго. Аз ще да опиша само една хилядна част от разказа на двама души: Н. Обретенов и С. Пенев, минали с четата на Ботева и отчегарени в Стара планина, по която се скитали близо около един месец. „В Етрополската планина изпаднахме при един овчар — говорят тия, — комуто като поискахме хляб, престори се уж, че е наклонен да ни даде. «При себе си хляб нямам — каза той, — но на кошарата, която не е далеч, дал господ.» Незабавно той тръгна към кошарата и ние го последвахме. Като извървяхме 500–000 крачки място, зачу ни се глас от човешко болезнено стенение, там наоколо из шумата. Вървим ние от най-напред и не обръщаме никакво внимание, защото водачът ни, който беше същият овчар, уверява ни, че това било гласът на една чамава овца. Ние ли се наближавахме до тайнствения глас, или той извика по-нависоко, но до нашия слух дойдоха следующите умилни думи: «Водица, братко… За хаир си — дайте ми водица!»… Овчарят иска да ни заглавика, за да ни отвлече вниманието и сега, но ние, без да го послушаме, ударихме в шумата, отгдето се чуваше гласът. Знайте що се представи напредя ни? Едип от нашите другари (името му не помня), когото бяхме изгубили преди един ден, лежи с очите нагоре в папратта, потънал в кръв, в умирающо състояние. Дордето ние се обърнем да попитаме овчаря каква е тая работа, видяхме само гърба му, като бягаше. Ние дръпнахме револверите да усмъртим тая черна душа, но в това именно време от друго едно краище пламнаха около десятина пушки, куршумите на които изхучаха наоколо ни. Понеже нашлте пушки бяха затъкнати от дъжда, изпразнихме си револверите само насреща им и потънахме в шумата…“

Както виждате, работата е била съвсем проста. Около кошарата на овчаря-българин е имало заложена пусия от башибозуци, които си надували спокойно чибуците, а овчарят е ходел да примамва скитающите се полуубити бунтовници. Иди после всичко това и недей кла нерязаните турци! Ако башибозуците замръкваха и осъмваха по усоето да чакат комити, то това бе тяхна свята длъжност, тия бяха в пьлпото си право. Как постъпихме ние с турските комити по късно, когато тия, някои от гях само, не искаха да се предадат? Видях едлн път, когато в с. Попкьой, Разградско, носеха главите па няколко души, с песни, а управителят Х. А. ги награди… Как постъпят в това отношение цивилизованите християнски държави не с друговерци, а с техните кръвни братя? Кървава картина се представя напредя ви, щом отворите историята.

Каракачанските овчари (куцовласите), конто са в изобилие по планината лятно време, твърде кавалерски се отнесоха с бунтовниците, като че тия последните за тяхно добро да бяха въстанали. И турците даже не отстъпваха от да не покажат своя мерхамет… „Като вървехме през планината — разказва Н. Обретенов и С. Пенев, — другарят ни Воойновски зярнал една говедарска кошара, в която стоял стар турчин и си варял кафе. Ние заградихме кошарата, да му не дадем време да избяга, и можаше да го запушим вътре, без да се помрьдпе. «Ага, виждаш работата в що се състои, ние сме комити, като две и две четири; но от вас не искаме друго нищо, освен хляб» — казахме ние на полууплашения ага. Той отговори, че ни е познал, прели да му се обадим, и ни покани учтиво да насядаме. Свари ни по едир горчиво кафе, което зае мястото на небесна манна, а после се разпореди и за ядене. На трьгвание, когато всинца се изправихме напредя му да му благодарим като на баща и Войновски извади да му даде една лира за доброто гостоприемство, то той отблъсна парите, и каза, че не е ханджия и че като ни е нахранил, изпълнил си е мусулманската обязаност. После ни показа пътя, като ни предупреди где имало башибозуци и где не. Българите не постъпяха така. Освен предателството, ако някой измежду тях се намереше по-добър, той питаше най-напред колко пари ще му заплатим за труда!!…“ При разказа на двамата приятели аз ще да прибавя това, че не познавам ни едного бунтовника, който да не е бил издаден от българи.

100

Ето що за човек бил тоя бае Станчо, за участта на когото аз се научих отпосле от Станча Георгев, един от нашите другари, който бил закаран в Тетевен след разпръскванието ни. Същия ден още или по-после башибозуците се известили, че бае Станчо имал среща с комитите в планината. Разбира се, че никава церемония не е станала с него, на минута още той бил хванат и подложен на строг изпит. Дали турците са видели с очите си, когато той ни отведе в гората да ни показва пещерята, или някой от нашите предадени другари са го издали, аз не зная. Зная само това, че той бил подкаран към Балкана, под ударите на ятагана бил принуден да покаже мястото, где сме скрити (разбира се, че турците знаели вече кои са четирите лица, т.е. ние, войводата и попът). Когато конвоят с нещастния бае Станча достигнал до един мост на р. Вит, то той, бае Станчо, като сметнал, че не ще може да противостои на боя и ще бъде принуден да ни изкаже свърталището, хвърлил се от моста долу в реката, гдето и издъхнал мъченически! Аз ме е жал, че не зная повече подробности за тая благородна постъпка на покойния, който, може да се каже, собствено за нас стана жертва, само да не ни предаде в душамански ръце…

101

На следующите места по Стара планина имаше нея нощ бунтовници: между селата Нейково и Жеруна бяха сливенската чета с предводители Стоил войвода и Иларион Драгостинов; около Котел или по-долу, мисля, се скиташе една четица, излязла от Трявна; около Мара Гидия се намираше четата на Цанката Дюстабанов из Габрово; в Дряновския манастир се бореха други юнаци; Средня гора бе пълна с въстаници от IV окръг; избягналите батачени не бяха се прибрали още, т.е. всеки имаше право да убива батаченин, гдето го срещне и намери; коприщенското отделение под началството на Волов, Икономов, Каблешков и пр. се намираше малко по-настрана от нас, без да се знаеме един други и пр., и пр.

102

Казах, гдето му беше мястото, че когато потеглихме за планината, ние имахме при себе си достатъчно количество пари. Тия пари бяха събрани от въстаналите села, приготвени от по-напред за данъци на турското правителство. На нас ги поверяваха селяните, за това да им доставим оръжия уж. Но като се потъпка въстанието, ни оръжие можеше да се купи, нито пък имахме възможност да повърнем взетото количество. На много пъти из планината Бенковски предложи на о. Кирила да хвърли от гърба си тоя метал, понеже той го носеше в калугерските дисаги, или просто да ги спусне в някоя хралупа, като нещо излишно и ненужно; но светиня му се не съгласяваше. „Суха мъка тъй лесно се не хвърля“ — отговаряше той и следваше да пъшка под тежкия товар, понеже парите бяха изключително бели меджидии. Кому мина на ръка тая „суха мъка“ — читателите ще видят по-долу. Така също беше останал у нас и кръстът от поибренската черкова, който се носеше пред четата във време на въстанието.

103

Барометърът на овчарите и на другите горски хора, които имат вземане-даване с ветрове и дъждове, между другите различни призации на животни, на облаци и пр., по които те правят заключения за състоянието на времето, първо място държи бухалът. Ако той гугука от върха на някоя канара или планина — времето ще да се оправи; ако, напротив, гласът му се чува от някоя усойнина — това е знак, че времето ще да се развали — казват тия.

104

Името Георги Бенковски не е просто случайност. То принадлежи на един полски патриот, заточен от руското правителство в остров Сахалин. Тоя поляк сполучил да избяга от каторгите и стъпил в Япония. Френският посланик в Едо го взел под своя защита, защото французите и до днес не са отказали още да дават своето покровителство на нещастните поляци. Той дал на поляка френски паспорт, в който се бележело и името му — Антон Бенковски, за да се върне с него в Европа. Антон Бенковски си избрал за местожителство Турция, така също гореща покровителка на неговите съотечественици, и тръгнал за Цариград. В паспорта му се говорело открито, че той е полски емигрантин. Като пристигнал в Диарбекир, срещнал се случайно със Стояна Заимова, познат вече на читателите. Тоя последният, така също заточеник от турското правителство, бил турил вече намерение да избяга. Като си разправил хала на А. Бенковски, предложил му, ако желае, да си отстъпи нему френския паспорт, а той да си извади турско тескере. А. Бенковски склонил и продал паспорта на Заимова за 5 лири. С тоя паспорт Заимов сполучил да избяга в Румъния през 1875 година.

Когато нашият Бенковски тръгвал за Цариград през същата година, за да го пали, както споменах вече по-горе, то Заимов му дал паспорта на А. Бенковски, и така нашият Гаврил Хлътев бил принуден да замести своята българска фамилия с поляшка.

По-преди Бенковски е продавал по букурещките улици дребни работи за по един-два бана. Той можел твърде слабо да прочита и да писва, но отпосле, между емигрантите, поотракал се.

105

Турско изречение: сабах кафеси.

106

Не зная защо, в Тетевенско Бенковски се нарича от населението Хаджи Георги войводата.

107

Писано в 1885 г.

108

Въобще хващанието на Бенковски е било тържество за турците. Около стотина души носели главата за Орхание и София. През селата по пътя им: Осиковци, Правец, Извор, Гложене и пр., отивал по-напред човек, който изкарвал селяните да излязат край селото и посрещнат конвоя. В с. Осиковци конвоят изгърмял около 500 пушки. Главата я носел един българин, побита на дълъг прът.

109

Стефо далматинецът живей и до днешен ден. В турско време той къртеше камъци в беловските гори, а сега върши същата работа на татарпазарджикската станция. Той бил закаран в София, казал си всичкото по права бога, но бил освободен окончателно благодарение на австрийското консулато. Върнал се пак около Белово да си търси тежкия чук, но турците го затворили отново, тайно от консулатото, в пловдивския затвор. Знайно е, че когато влязоха руските войски в Пловдив, Сюлейман паша се разпореди да изведе християнските затворници отвън града, които изклаха солдатите при село Остромила. В числото на тия затворници влизаше и Стефо. Когато видял той да падат отсечените глави, легнал между закланите, като се престорил на убит, и благодарение на нощния мрак спасил се. Три години живях н Пловдив, три пъти ходих да го търся, десятина пъти му пращах „много здраве“, да дойде да се видим, може би ще да му спомогна нещо. Търсех аз още Стефа и по други причини. Първо, да ми каже нещо за мостенцето, и, второ, че пловдивските политически шарлатани, хората на Кръстевича, бяха почнали да хвърлят кал върху събитието на това мостенце, събитие, за което аз само знаех, аз им разказах като на хора българи и честни. Ни дума, ни ума от Стефа. Един път казал, че се подигравали с него, втори път рекъл, че го е срам да се яви пред големи хора, защото няма потури, а трети и четвърти път бил в балкана да реже дъски.

Най-после, на 20 май 1886 г. по пътя ни от Пловдив за Самоков казаха ни на Белово, че Стефо се намира в с. Момина клисура, слуга при инженерина. „Сега го хванах“ — казах на другарите си Д. Ризов и Спиро Костов, като им разправих в същото време кой е Стефо. „В кръчмата, която е до фурната, ще го намерите — ни казаха от къщата на инженерина. — Стефо играе на скамбил.“ Познах го с първо влизание, същият Стефо, като че да не бе със същите палто и потури, с които беше преди десят години. Аз мълча, другарите ми го питат за мостенцето, за Бенковски, за о. Кирила, за мене и пр. „Зная“ — каза само той, без да си вдигне очите от масата, гдето играеше скамбил. „А где е живият ти другар?“ — попита го втори път Ризов. „В Пловдив“ — отговори Стефо и тури точка. „Да го видиш, ще го познаеш ли?“ — попитаха пак другарите ми. „Па зная ли?“ — се обади Стефо и пак забурми въпроса. „Аз съм, Стефо, не ме ли познаваш?“ — казах най-после аз. „Да живееш!“ — се обади Стефо и малко-малко си изкриви долнята устна, което показваше, че иска да се засмее. Той пак поиска да тури точка на разговора ни, но многобройните посетители от кръчмата, които стояха около му и които десят пътя повече се бяха заинтересували от нашето посещение, сбутаха го да стане и той хвърли книгите. Забележете, че ние и тримата стоехме прави над главата му. Стана Стефо и си подаде жилавата ръка, но защо ми е? Пак трябваше с керпиден да му вадим думите не една по една, но по слогове. „Помниш ли колко души бяхме на моста?“ — попитах аз. „Па зная ли? Години са се минали. Беше капитан Бенковски, поп, що е бил с дълга брада, име му не зная, ваша милост, я, па други не помня“ — отговори той с такава охота, като че го изповядаха на бесилница. „Ами биха ли те турците?“ — попитах чак аз. „Майке!“ „Т.е. биха те“ — повториха другарите ми. „Па то се знае“ — допълни той. Повече нищо. На другите въпроси, като защо не дойде да му намерим някое място или да отиде при Кръстя и Ивана Шутича, той отговаряше само с рамене. Нищо повече не можах да узная от онова, което сам знаех за местенцето. Научих само, че като се отървал от пусията, ходил, ходил и пак изпаднал на колибата при предателя Въля, който го издал втори път. „Че как да го не познаеш?“ — попитах аз. „Па не съм му рязал от ухото“ — каза той. Научих още, че на баща му било името Митро, родом от Далмация, село Голубовци, Каторско. Казват, че това убийствено хладнокръвие било чърта у далматинците.

110

Четирмата тия „комици“ не са други никои освен Каблешков, Найден П. Стоянов, Георги Търнев и даскал Стефан из Казанлък. Първите двама са живите, за които разказва Дочо, а на последните отсекли главите. Едната ока алтъни намериха в Търнева, които били около 800 турски лири. Но за това по-после.

111

От оръжието само една кама беше останала, която висеше под дрехата ми.

112

Единственото си оръжие — камата — аз оставих още вечерта в шумата, защото в тъмнината не можах да я намеря.

113

Освен Каблешкова аз бях първият комита, хванат от правителството по тия места, та затова башибозуците не знаеха още навярно що за хора са тия комити.

114

Ако у турците съществуваше по-точно изчисление на дати и на часове, то непременно щяха да ме объркат, но тия не се мразят с подобни тънкости.

115

По онова време, дордето не бяха убили още Бенковски, овчарите по Балкана ни разказваха, че уж имало убити две-три жени в планината, облечени в мъжки дрехи. Тия били родом от Клисура или Коприщица. Доколко това е истина, аз не зная.

116

Ножовете са ак- и каракапзалии (с бели и черни дръжки), но аккапзалиите се най-много славят, те са възпети в бабаитските песни.

117

Турското изречение „Султан Мурадън гюиюнде, хердез мурадънъ ереджек.“

118

Както ние наричаме турците с едно общо име, като османовци, хаановци и пр., същото това правят и тия последните. В Троянско, в Ловчанско казват тия на българите петколар; в Търновско и по целия Тузлук и Герлово — колилер; в Шуменско и Варненско — устоянлар; в Западна Тракия и в Сливенско — юванлар; към Одрин и кърджалъка — тонколар и пр. Прочее, под думите „каракалпаклии петковци“ Хасан Пехливан разбираше българите.

119

Всяко хващание на един комита съставляваше тържество за късогледите турци. Когато хванаха малко по-после четирма другари от Ботевата чета: Сава Пенев, Н. Обретенов, Димитрото и Стоян, сам троянският каймакамин се беше разпоредил да се нареди конвоят по следующия ред, като тръгне за града: най-напред да вървят цигуларите цигани и два тъпана, после тях Н. Б. каймакаминът, вьзседнал на кон заедно със сина на башибозушкия бинбашия Хасанаа, 14–15 годишно читаче, с ятаган на кръста, два пъти по-голям от боя му, и със син сукнен чепкен, когото баща му от малки години още беше взел да възпитава как се хващат и колят комити. Подир тях идеха заптиите с кривнати към очите мустаки; сетне главата на Стояна, натъкната на кол и носена от един българин; тримата другари, вързани наопак ръцете; башибозуците, а най-подир вече различни любители, повечето цигани, които решават съдбата на хванатите. Тържеството минува през главната улица, а българите от дюгените стават на крака и вземат темане от земята. Азите от конака са длъжни още с турена на гърдите ръка да казват усмихнато: „Честито, ефендим!“ Със същото тържество влезе в Троян и Каблешков с другарите си.

120

Т. е. Бенковски, за когото те вече знаеха.

121

Троенци, малко и голямо, помнят още тоя благороден мюдюр, последният представител на турското владичество в тяхното селце. Него сварили в селото в 1877 г. руските войски. Когато са вече идели казаците, тогава той се обърнал към троенци и им казал:

— Е, прощавайте вече, комшулар. Моето царство се свърши, не съм вече ваш мюдюрин, имате нови мюдюри, от вашата вяра. Бог да ви е на помощ!

Това казал той и шибнал своя кон към Балкана. До това време отблъсвал башибозуците и пазял троенци като своите две очи. Доколкото знаем, тия последните, макар че са били покъртени душевно от своя мюдюр, но пак били увлечени от тогавашните разпалени страсти и некавалерски се отнесли със семейството на своя благодетел.

122

Турското бана башла. В бабаитския катехизис тая дума е твърде позната и свята. Много нещастни раи в по-старите времена тя е снемала от бесилищата.

123

Отпосле Каблешков ми разказа, че когато ги нападнали в планината, Волов, който бил останал да пие вода пра един извор, изгърмели отгоре му я го убили. Разбира се, че това не бе вярно, защото Волов се удави в р. Янтра, при Бяла, после двадесет деня.

124

Гл. том II от нашите записки.

125

В 1888 г. тоя дядо Беню Цървулджията беше повикан като пострадало лице по делото на Яка разбойника в София, който беше го обирал и водил по планината за пари. В показанията си той изповяда в заседанието на съда, че Яко му вързал ръцете и щял да го коли на неговата мандра. Но преди да стане това, той, Яко, заповядал да заколят един овен, от стадото на дядо Беня. „Господин войводо, не бива ли вместо овен едно яренце да си заколите, те са по-сладки“ — казал дядо Беню. На въпроса от страна на прокурора защо е той поискал яренце, а не овен и как му е дошло на ума за подобни работи във време, когато ще да го колят, дядо Беню отговори: „Е, мило ми беше за овена, защото повече струва!“ Всичката публика кихна, та се засмя. Та думата ми е, да се не чуди никой, че дядо Беню и другарите му, които са със същите понятия, са били против вьстанието. Който е турял своя живот по-горе от добичето, може ли да се предполага, че ще да се занимава с някаква си свобода?

126

Гледайте Биографията на Ботева от нас.

127

Гл. Биографията на Ботева от нас, стр. 446, 467.

128

Гл. същата страница от Биографията на Ботева.

129

На турски излезе добре тая благословия; „Бурдада Самбул-дада, безим одадада.“

130

После Н. Обретенов ми разказа, че тоя ден били осъдени на смърт не само момчетата от Ботевата чета, но и други мнозина още бунтовници, всички на брой единадесет души. Решенето, като всяко турско решение, било отменено вследствие една телеграма от Русчук и чстирмата другари били отведени в последния тоя град, гдето ги присъдили отново на вечно заточение в Акия. Малко подир моето заминувание тичешком влязло едно заптие в затвора, което съобщило на Савата, горнето радостно известие, като викало отдалеч: „Дай бакшиша.“ Сявата му спуснал в ръката три бели меджидиета, които него време струваха повече от три пола.

131

Ето как се е изразил нашият патриот-спасител Раковски в своя „Горски пътник“ (стр. 83 и 84) за състоянието на еленската рая:

132

Същата тая година, когато съдеха седемнадесят души бунтовници от Ботевата чета в Русчук, няколко души турци, от съдилището, останали при особено мнение да се замени смъртният приговор със заточение, когато българите еветчии настоявали за бесилка.

133

Той беше представител от Перущица за събранието в Оборище заедно с доктор Василя, но понеже-пълномощното му не беше добро, Бенковски го не прие да заседава.

134

Според разказването на много очевидци тая войска състояла от два табора пехота.

135

Въстанието в с. Брацигово е описано доволно сполучливо от г. Атанас Мишев в книгата му „Боят около Брацигово“, издадена в 1881 г. Той греши само на няколко места, гдето говори, че още в 1862 г. имал сношение с Бенковски, когато тоя последният от 1875 г. влезе в лагера на бунтовниците, и гдето споменава, че имал кореспонденция с някакви си тайни комитети, от които селото получавало известия във време на въстанието.

136

Факт ничтожен, но твърде забележителен в очите на простолюдието се е извършил случайно п дома на Петра х. Горанова, гдето Волов бил слязъл. Когато той станал да извърши клетвата на присъствующите Горанов, А. Кавлаков, Ст. Трендафилов, А. Трендафилов, Вр. Димитров, Г. Кавлака и пр., камата му паднала от пояса и се забила в крака му, от който на часа бликнала кръв.

137

Гл. I част, стр. 420—421.

138

Тоя ден Ахмед аа е пристигнал от Панагюрище, гдето беше дошел да хваща комити, както Неджиб аа в Коприщица; но бе принуден да избяга от края на Панагюрище, като чул изгърмяванието на нашите пушки на 20 априлий, както е казано по-горе. Известието за това, което той първи донесъл в Пазарджик, развълнувало града.

139

На северната страна от Батак.

140

От колкото села е имало башибозуци на Батак, всяко село си е имало наотделно своя предводител и байрактар, над които е бил главен началник Барутанлията. Такава е била организацията на тия плячкаджии и диви главорези.

141

Повечето от башибозуците, които изклаха Батак, са помаци.

142

Това наше подозрение се потвърдява и от това обстоятелство, че когато дошло време да си туря Ахмед аа плана в изпълнение, когато потрябвало да се пуснат в ход лъжливите обещания, одумванията, преструванията и въобще лъжите, Ахмед аа изпратил в Батак един цинцарин, както ще се види.