Записки по българските въстания

I

Помнят читателите, че ние ги оставихме в дома на бае Ивана Тотюв, всред Панагюрище; помнят още тия, че тоя български патриот нямаше где да ни тури от радост. Радваше се той само за това, защото скромната му стряха се удостоила да приеме за 24 часа революционерните апостоли, носителите на свободата, които по онова време бяха предмет на разговор във всяко семейство.

Денят бе, както казах, 20 априлий.

Нищо необикновено. Часът по 6 на турски обядвахме; после захванахме да разискваме нещо по специалният си предмет, бае Иван си намираше работа да надникне в стаята ни; началникът на стражата, Ворчо войвода, си сучеше мустака по войводски около портата; писарите за преписвание прокламациите се надпреваряха кой повече екземпляри да свърши: денят беше един от най-прекрасните, дълбока тишина владееше из селото.

Часът към 8½ обаче, пак на турски, портите на бае Ивановата къща, т.е. вънкашните, се отвориха. Ворчо почака малко да види кой хлопа, но като се увери, че гостите му са хора познати, отвори им. Удивително! Когато всичките работници знаеха, че в тая къща, гдето се намират апостолите, двама души заедно не трябва да влизат деня, за да не се турят в подозрение хората и да не научат где живеят страшните хора, можете да си въобразите до каква степен бяхме зачудени ние, когато видяхме, че не един или двама души влязват в нашето неприкосновено жилище, но всичките почти панагюрски комисари, на брой около 10–12 души. В числото на тия последните се мяркаше млад 25-годишен момък, непознат нам, на когото от почернялото и опрашено лице и от покритото му с пот чело твърде лесно можаше да се види, че той ще иде от дълъг път и твърде много е бързал.70 Комисарите вървяха с наведени глави; тия бяха умислени и от лицата им ясно можаше да се констатира, че работата не е чиста, има да се е случило нещо важно.

— Готови револверите! — извика Икономов и всинца, скочили на крака, посрещнахме комисарите още на вратата.

— Какво се е случило, господа? Какво е това от вас? Защо сте се събрали толкова? — питахме ние с един глас. — Да няма предателство?…

— Такова нещо няма… Но работата се е свършила вече… — отговориха комисарите след няколкоминутно мълчание.

— Не ме мъчете! Казвайте скоро — викаше Бенковски гръмогласно.

Комисарите се споглеждаха един други, като да бяха виновати в нещо. Тия мълчаха, лицата им вземаха различни виражения и бои; а това беше знак, че действително работата не е чиста. Ние помислихме, че се е случило предателство.71

— Три часа става вече, откак в Коприщица гърмят пушките!…

— Въстанието е дигнато — отговори Бобеков с развълнуван глас.

— Кой е видял това?… Казвайте, братя, ако сте истински българи! — викаха апостолите.

— Писмо носим от Каблешкова, подписано с кръв — отговориха няколко души от комисарите.

Едри сълзи като дъжд потекоха от очите на всинца ни: всички в един глас извикахме: „Бунт! На оръжие!“ После Бенковски се хвърли върху П. Бобекова, който произнесе най-напред думата въстание, целуна го по устата и без да каже дума, което му бе невъзможно, обърна се да прегърне и своите другари, които така също се заливаха със сълзи… Трагическа беше минутата! Панагюрските комисари гледаха със страхопочитание на сцената, никой не смееше да шавне; всички мълчаха! За говорение имаше много, но чувствата не позволяваха, тия тържествуваха и над благоразумието, и над куражът.

Аз не съм в състояние да предам всичкото величие на тая картина.

— Писмото на Каблешкова! Скоро писмото! — викахме ние в един глас и всеки си протягаше ръката да грабне това писмо.

То се попадна е ръката на Волова; но той не можа да го разпечати, защото ръцете му се разтрепераха. От неговите ръце го пое Икономов и захвана да го чете, но щом произнесе думата „Мили братия“ язикът му се преплете и нищо не можа да се разумее от онова, което той четеше.

Съдържанието на това писмо, което най-после Бенковски прочете с висок глас, гласеше следующето:

Отдолу на писмото стоеше следующата забележка:

— Бунт! Въстание! Скоро, Бобеков, свикай стотиците, удряйте камбаните! Изгърмете няколко пушки да се обяви вече въстанието! На оружие! Какво чакате? Нашите братя се бият вече — ревеше Бенковски, колкото му стига силата, ревяхме всинца…

— Да почакаме малко!… Да разберем по-добре работата… Не му е още времето, нямаме нищо приготвено — опитаха се да възразят комисарите, т.е. панагюрските граждани.

Техният слаб, но справедлив глас не можа да подействува. Той остана глас, вопиещ в пустиня, между грозното изгърмявание на няколко пушки сред двора на бае Ивана, куршумите на които грозно цепеха въздуха. Любопитно бе и това, че първата пушка, ловджийско чифте, с което аз излязах най-напред да гръмна сред двора — не хвана и с двата масура. После мене излезе Волов, с пушка шаспо, която изпразни два пъти един подир други и която наруши вече тишината със своя рев в мирното до тоя час село.73

Комисарите не упорствуваха вече; жребието бе хвърлено; те излязоха набързо из къщата на бае Ивана, като казаха, че отиват да се приготвят и въоръжат. Излязоха тия не така смирено и боязливо, както дойдоха преди няколко минути. Виждаше се работата, че гърмежът на пушките и нашето горещо въодушевление беше ги насърчило. С тях заедно излезе и стражата, излязаха и секретарите Белопитов и Т. Георгев, които така също отидоха да се приготвят, да хвърлят омразните фесове и да турят на тяхното място народната гугла. В дома на бае Ивана останахме само ние, четирмата апостоли и перущенският представител — В. Соколски.

Впуснахме се и ние от своя страна да се приготовляваме, да се пременим в апостолска форма, но где да я намерим, когато никой нямаше още нищо наредено? По тая причина ние се лутахме из стаята, из цялата къща на бае Ивана да търсим едно-друго. Само Бенковски измежду ни имаше калпак, а ние всинца бяхме още с фесове; но да излезеш на улицата да дигаш бунт против турците, разбира се само по себе си, че късото пискюлче не щеше да произведе добро впечатление. Прочие, решихме да излезем гологлави, отколкото с червени фесове. За щастие, карловското знаме се намираше при нас, но без дръжка. Намерихме набързо едно неокастрено дърво, на което Икономов го превърза надве-натри, понеже нямаше и гвоздеи да го заковем.

Ние тичахме като вихрушка из стая в стая в бае Ивановата къща, викахме, дори и плачехме, че няма нищо готово, хвърляхме и блъскахме врати и долапи, като че къщата гореше на огън!

Не беше прилично така също за един бунтовник да излезе на улицата с кундури на краката. Но где да се намерят в нея минути меки приготвени цървули. Освен това кое сърце щеше да търпи да се привързват цървули, навои и ремъчки? Който свари да намери цървули из къщата на бае Ивана, в която, както казах, бяхме станали пълни стопани, навлече ги на краката си сухи-корави, а някои останаха да излязат по калцуни и чорапи.

И сабли се дрънкаха, и револвери се опасваха, и пушки се тракаха, а знамето стоеше вече подпряно на сундурмата.

Нашето приготовление не трая повече от десятина минути, откак заминаха комисарите.

Икономов държеше вече байряка посред двора и ние, с голи сабли в ръката, скоро се намерихме при него, като оставихме къщата на бае Ивана разхвърлена извътре, сякаш че беше претърпяла обир. Прокламациите, които се пишеха от няколко деня, хвърчеха из стаите и из двора като халваджийска книга. Когато говорят делата, когато гърмят пушките, то каква нужда от мъртвото, от сухото и безжизненото?

Всинца треперехме като лист. Бенковски беше се изменил в лицето; той ревеше в своите заповеди като същи лев; едър пот покриваше високото му чело, хвръкнал би той като орел из двора на бае Ивана, ако да имаше възможност за това; а благородната душа Волов проливаше сълзи и викаше: „Скоро братия! Отваряйте портите да излезем! Ние да станем най-напред жертва…“

Малко хора из Панагюрище знаеха още нашето приготовление. Двете пушки, с които провозгласихме въстанието, едва ли бяха достатъчни да събудят петстотингодишния роб. Но тия са малки работи; готови-неготовя панагюрци, ние трябваше да излезем на улицата с байряка в ръка, трябваше да изпълниме свята клетва и тържествени думи.

А где беше бае Иван, когото видяхме миналата вечер как горещо се отзовава за въстанието? Как ли трепереше в тая минута негово юнашко сърце, гладно за шумата? — може да попита някой от читателите по любопитство. Почакайте малко и ще да видите, отговаряме ние.

Бае Иван беше от ония хора, които се срещат твърде много из България и които са бунтовници само дотогава, докато не е замирисало на барут, дордето работата се върши на бяла книга. Ако той говореше преди няколко часа, че едното му око гледа все в шумата, той изпълняваше една обязаност, обща по него време за всекиго българина, като си мислеше, че една вечер ще постоим само в къщата му, а после ще да си отидем, както всеки гости. Той не сънуваше даже, че първата пушка на панагюрското въстание ще да припука от неговата къща.

Далеч от мене всяка мисъл да обвинявам бае Ивана в нерешителност. Както той, така и панагюрските граждани, които искаха да почакаме още малко, хора еснафлии, с тежки семейства и известен имот — не им беше така лесно да презрат всичко това и да грабнат пушката заедно с отчаяните и компрометирани апостоли, за които отдавна нямаше прибежище в България. Не така бе лесно за един довчерашен мирен гражданин да стане от един път бунтовник.

Тая обща характеристика, както са видели читателите и още има да видят по-нататък, не се отнася само за панагюрци. Но какво говоря аз за панагюрци? Възможно ли е да ги сравняваме тях с цинцарохарактерните котленци, с търновските аристократи, с хайдушкото Сливен и с коприщенските дипломати? В горните градове ние уважаваме само отделни личности, а в Панагюрище, както и в Батак, Перущица, Брацигово, Петрич, Клисура и пр. — цялото население, което въстана за своите човешки права като един човек.74 Разбира се, че това предпочитание ние отдаваме само за 1876 г., т.е. не казваме, че Котел и Търново не са в състояние да направят нещо по-велико.

Но да продължим своя оставен разказ. Ние бяхме вече готови криво-ляво да излезем навън из града. Когато Бенковски извика: „Отваряйте портите, до назад, за да излезем по-тържествено на улицата“ — в къщата на бае Ивана се зачу женски плач, който не приличаше да е вследствие на радост. Скоро застана напредя ни и бае Иван, не в твърде завидно положение. Виждаше се работата, че той искаше да ни говори нещо, но стечението на разни обстоятелства отдавна бяха завързали язика му.

— Къщата ми!… Къщата ми запалихте! Моля, поне за децата ми се смилете — бърбореше той.

Време ли беше да се вземат във внимание подобни невинни желания! Икономов, на когото хайдушката натура бе пламнала вече, тури ръка на револвера си, да промуши бае Ивана не на шега, и тоя последният беше принуден да отвори своите големи порти, през които свободно можеше да мине Хиршовата железница.75

II

Слънцето бележеше на запад икиндия, когато ние изхвръкнахме на улицата като вихрушка, с голи сабли в ръце, със зелен байряк, боси и гологлави, само четирма души (апостолите). Щом стъпихме на улицата, и запяхме бунтовната песен:

и пр.

Всеки може да си въобрази като какво впечатление трябваше да произведе нашето появлявание на улицата не само на жените, на децата, на ония, които не бяха ни виждали, но и на някои от ближните ни познайници. Улицата, през която вървехме, беше пуста; тук-там се чуваше силното затваряние на портите; напредя ни се виждаха да препречват по улицата някои жени, които потъваха в дворовете, а после си подаваха главите през стените, за да ни гледат.

Ние крачехме, като че носехме глава, гдето се е рекло, и на всеки две минути песента ни се прекъсваше, за да викаме всинца с един глас: „Бунт! Бунт! На оръжие всички!“… Първото лице, което се осмели да излезе насреща ни, за да ни поздрави и да пожелае добър успех на святото дело, бе съпругата на Ф. Щърбанов. Тая доблестна жена беше сварила да откъсне и няколко стръка здравчец, от който подаде на всекиго от нас по един, и бързо се върна пак в къщата си.

Ние отивахме към чаршията. След няколко минути бяхме вече до моста на Луда Яна, отдето се вижда конакът на 200–300 крачки разстояние, през реката. Пазителите на тишината или по-добре представителите на султановата власт се обтягаха преспокойно отпред конака, легнали на припек по гърбовете си върху канапетата, с вирнати нагоре крака. И тях така също гърмежите в дома на бае Ивана не бяха ги стреснали още. Сега, когато ние стоехме вече напредя им, лице срещу лице, разбудени от песните ни и от вика, тия гледаха втренчено към нас, не можеха да си обяснят що сме за хора ние. Вероятно тия са си помислили, че ние не сме друго нищо, освен комедаджии, които заобикалят из селата по празниците и ходят из улиците с байряк и тъпан да събират публика. Това се обяснява още и по това обстоятелство, че тие, заптиите, от най-напред, за да не си нарушат рахатлъка като всеки ага, не приеха даже и да станат на крака, но подпрени на двете си ръце, издигаха си само половината част от тялото и ни гледаха презглава.

Волов поклекна на коляно и изпразни своето шаспо към заптиите, изпразнихме и ние своите. Когато припукаха нашите пушки и куршумите дигнаха праха около налягалите заптии, ние не виждахме вече напредя си хора, а някакви си сенки, които пълзяха по високите конашки дувари, а късите сини ментани държаха поза на орлово крило, върху които свободно можеше да се брои всякаква монета. Искам да кажа, че тия не бягаха, но хвърчаха. По-нагоре из реката, към която страна бягаше един от уплашените заптии, изгърмя и друга пушка, която още повече смути клетите заптии. Тая пушка бе хвърлена от нашия секретар Т. Георгев, който се връщаше вече от дома си, приготвен, както трябва. Заптиите падаха и ставаха; тия бягаха без никакво оръжие, само с ръждивите си касатури, които затрудняваха още повече отстъпванието им, защото се преплитаха из краката им. Разбира се, че ние твърде лесно можехме да избием тия заптии; но кое беше онова сърце, което щеше да чака по-дълго време? Казах, че благоразумието липсува в подобни минути.

На дясна страна се простираше чаршията на Панагюрище; пълна с хора, българи и турци; последните бяха дошли от селата. Щом изгърмяха нашите пушки на заптиите и ние взехме направление към чаршията, цяла маса народ търти да бяга към пазарджикския път, повечето калпаци, а само тук-таме се виждаха бели чалми като лебеди, които отстъпяха твърде сърдечно, като оставиха сред улицата и кола, и добитък. Вратите и кюпенците на дюгените заплющяха ужасно, като че всичката чаршия да беше изпълнена с ковачи, и в две или три минути всичко опустя напредя ни. Няколко души от съзаклетниците, които минуваха покрай нас като вятър, казваха ни само: „Отивам да си взема оръжието.“

— Бунт, бунт! Хайде излязвайте! Пет часа става, как се бият коприщени! — викахме ние и разделени двама по двама, навлязахме в махалата, Бенковски и Волов от една страна, а ние двама с Икономова от друга из пазарджикския път.

Напусто си деряхме гърлата да викаме „бунт“ и „на оръжие!“ Ни един мъж се не виждаше по улиците; само любопитни жени и деца се трупаха по стените, които ни изглеждаха с голямо внимание. Всичко живо беше успяло вече да се прибере на къщата си, всеки бягаше от гласа ни, като че да бяхме зли духове. Женски викове: „Иванчо, Марийке, ела си, рожбо, че лошаво стана“ — се слушаха навсякъде. Къде края на града срещнахме двама души гърци, на коне, с накривени фесове и чадъри, които влязваха в селото горделиво, като тананикаха в същото време и една песен. Тия ни видяха още отдалеч, но не можаха да си обяснят що сме за хора, що значеше нашето тичание гологлави и с голи сабли в ръце. Като хванахме обаче конете им за юздите и ги поканихме да ни ги отстъпят, тия разбраха твърде добре в що се състои работата и останаха сред пътя само с чадърите в ръка. Един от тях поиска да се съпротиви, но докато се усети, фесът му дигна праха на пътя, т.е. искам да кажа, че не твърде деликатно постъпихме в своите земания-давания.

Дълго време ние тичахме из панагюрските улици и следвахме да викаме „бунт“ и „на оръжие“, но освен пресипналите гласове на Волова и на Бенковски, които така също повтаряха нашите думи малко по-настрана, нищо друго не се чуваше.

— Възможно ли е да излезе и тук заарска работа? — питаше ме Икономов, а после ми предложи, че ако до един чао време не стане нещо, т.е. не ни се обадят панагюрци да въстанат, то да набием из шумата, докато е рано.

Но юначните панагюрци не мислеха така. Тия не бяха се окопитили още, не бяха се приготвили, не знаеха кой път да хванат. След половин час ходение из опустелите улици ние бяхме честити да чуем тук-там из селото няколко гърмежи, които идеха откъде горнята махала; но каква беше целта на тия гърмежи, за нас бе положително неизвестно. Подир няколко минути ние се срещнахме на улицата с Иван Попов, един от първите работници в Панагюрище, въоръжен от петите до зъбите, с влашки калпак на главата и със зелен здравец до ухото.

— Да живей България! — извика той и изтегли дългия си нож.

Ние му отговорихме с приличните поздравления. Иван Попов беше излязъл да търси другари; той уверяваше, че мнозина има да излязат, но не били още приготвени. Ние от своя страна взехме малко кураж и почнахме да викаме още по-нависоко, като изпразнихме и няколко пушки на въздуха. По-нататък, в същата улица, излезе насреща ни пазарджикският депутатин Соколов, който не беше си отишел още, разпъхтян и потънал в пот.

— Целувайте, братя, по-напред револвера ми, а тогава мене — говореше той и поднасяше напреде ни кървавото желязо на тоя свой револвер, с който — казваше — че бил убил турчин малко по-нагоре.

— Честито, млади момчета, честито! Нека бог и св. Богородица да ви помогнат! — извикаха няколко жени от една порта, покрай която минахме.

В това време, докато ние се съмнявахме още дали панагюрци са били истински бунтовници, или не, една от черковните камбани заехтя необикновено. Нейният глас, който се отражаваше жално и монотонно посред пуканието на пушките, се придружи и от глухото тънтение на дървените клепала. Гърмението на пушките се увеличаваше още в по-голям размер и северният вятър носеше ехото на различни юнашки песни из селото, които се прекъсваха от минута на минута от гръмогласни викове „да живей“. Минутата ставаше постъпенно по-тържествена. Двама души тръгнахме ние от моста, а на завръщание се броехме вече 20–30 души. Всеобщи целувания, братски прегръщания, сълзи не от фалшив източник замрежваха очите на всекиго. „Да живей“, „Да ви поживи господ“, „Да ви помогне честният кръст“ и пр. — бяха първите думи на всекиго, особено на жените, които захванаха да се явяват по-често.

— Удряйте! Избягна! Пазете се, револвер вади! — се слушаха по-нататък други гласове и около десятина пушки изгърмяха от един път.

Това беше някой турчин, който, подплашен от движението, бягаше безсъзнателно, накъдето му видят очите.

Когато наближихме около мегдана при моста, цялото Панагюрище гръмна вече от песни и от „да живей!“ Двама юнаци, събрани на едно място, щом излязваха от къщите си на улицата, почваха да пеят и да викат „да живей!“ На мегдана сварихме така също едно множество въоръжени юнаци. Тук бяха и панагюрските комисари, тук бяха Волов и Бенковски. Възхищението и радостта нямаха граници. На земята се търкаляха 5–6 турски трупове, избити по разни махали в селото. Тия бяха накълцани и обезобразени като фурнаджийска четеля, защото кой как пристигнеше, за да си накървави ножа забиваше го немилостиво в отдавна изстиналия вече труп. Имаше мнозина, които си увираха пръста в кръвта и го облизваха, като казваха, че това ще да им служи за комка. П. Х. С. не се задоволи само с близвание. Той се наведе над един труп, грабна кръв с кривача си от раната, която изпи като шербет! Разбира се, че неговата постъпка докара болезнено отвращение на присъствующите там; но нямаше що да се прави, напусто навикваха звероподобния П. Х. С. Той не правеше това само за кеф, но че му беше изгоряла душата. Той изливаше оная ненавист и омраза, която е тежала на многострадалния български народ цели петстотин години и за която не той е виновен, но позорното робско състояние, вековете и теглилата.

Може би нежните филантропи от цивилизована Европа да се възмутят от действията на българските въстаници; но нека се не стряскат дотолкова, нека по-напред се огледат наоколо си. Ние познаваме историята и на техните революции, знаем хуманността не само на техните бунтовници, но и на пазителите им за публичната безопасност, които са убивали своите братя-граждани като кучета, душили са ги из тъмните зандани, тровили са ги по начин твърде възмутителен. Така са тия постъпали не към един враждебен елемент, не към тиранина друговерец, както ставаше това с нашите българи, но към своите братя, както казах, и то не да отмъстят за някакви си исторически злини; а така просто за вагабонтски цели, за хищничество, за святата верица, ако щете, или пък за славата на короната, украсена с кръстове и текстове от святото евангелие… Нека отговорят за тая невинно пролята кръв, не само у нас, но по всичкия свят, венценосните богопомазници и техните безсъвестни дипломати.

Множеството на мегдана се увеличаваше от минута на минута; млади момци, накичени със зелен здравец и въоръжени, както се следва, прииждаха от всяка страна на мегдана; целувания и прегръщания се гледаха навсякъде, камбаните не млъкваха още, песни патриотически заглушаваха въздуха, куршумите свиреха над селото, защото всеки юнак желаеше да си опита шишинето; тънка мъглица от барутния дим се образуваше над селото, кучетата бягаха с подгънати опашки, жени и деца искаха да видят кой е убит от турците, но не им се позволяваше още, с една реч — огънят пламна вече в Панагюрище не на шега.

Ратниците, кой с кон, кой пеша, надминаваха вече числото 500 души. Никой не можа да усети как и по кой начин стана въстанието, с коя команда и под страха на каква дисциплина можа да се събере толкова народ в твърде късо време. Всичките ораторствуваха, всеки даваше команда и своето мнение, ахаше и охаше, псуваше и благославяше, при всичко че помежду ни нямаше червени фесове. Мнозина оратори, в числото на които беше и Бенковски, поискаха речта да говорят, но кой слуша?… 500 души говореха от един път! В числото на тия последните беше и наш бае Иван, когото читателите познават вече и на когото треската бе преминала. Той уверяваше, че от по-напред не можал да разбере каква е работата.

Повече от един час юнаците стояха на мегдана почти без действия. Това бе наистина необходимо, за да се понарадват един на други, да си поговорят на свободно, да се видят и опознаят в новия си кайфет. Брациговският депутат В. Петлешков, който така също не беше се върнал още, натовари се да събере прокламациите от двора на бае Ивана и да ги подпише с кръв. После малко на мегдана около турските трупове стояха вече няколко писари, които си топяха указателния пръст в изтеклата вече кръв и правеха на бялата хартия червени кръстове. Празното място, което бяхме оставили за датата, така си и остана недопълнено; така също не се и подписа никой на прокламацията; червеният кръст беше достатъчно гаранция за всичко. Селяните от околните села, които се намериха в Панагюрище и които бързаха да си вървят по селата, за да дигат и тия въстание, бяха наобиколили оригиналните писари, с по няколко възвания в ръка, като ги молеха по-скоро да подпишат и тяхната книга. Но като видяха, че тук не играе перото, а указателният пръст, престанаха вече да се молят и сами започнаха да подписват.

Бързи куриери полетяха да отнесат тия прокламации на четирите страни, както в района на четвърти окръг, така и по другите: Търновски, Врачански и Сливенски окръзи.76

Преди да тръгнат селяните за своите села, Бенковски ги събра на едно място и им прочете следующите наставления:

— Щом пристигнете в селото си, първата ви длъжност ще бъде да разкажете всичко на комитета, каквото видяхте да стана в Панагюрище. После ще изколите селските пъдари (които обикновено биват турци), ще забийте черковните клепала, да се приберат всичките хора в черква, на които дядо поп трябва да прочете накървавеното писмо.

Когато забележих на Бенковски защо той дава подобни заповеди да убиват всичките пъдари без разлика — между които твърде е възможно да има и добри хора, — той отговори, че това е една бунтовническа тънкост, недостъпна за всеки ум.

— Аз съм уверен — прибави той, без да го чуе някой отстрана, — че при най-малката несполука от наша страна тия, които гледаш да се прегръщат напредя ни, ще захвърлят пушката и изново ще да преклонят глава пред ятагана на тиранина, а особено селските ни бунтовници. Друга е работата, когато се намърси селото им с няколко трупове. Като виновати, тия ще бъдат по-ревностни от тебе и от мене. Има и друго: докато окото на петстотингодишния роб не се накървави, докато не се възбуди в него жаждата за отмъщение, той не върши работа. Тежко нещо е да бъде човек бунтовник!…

— Пазете се, турци има в хамбара, с оръжие! — извикаха в това време много гласове, като обърнаха срещу хамбарските врата своите пушки.

— Брадви, брадви! Скоро донесете брадви, за да строшим вратата! — викаше разпалената тълпа, като че сам султанът да беше се затворил в казаните хамбари.

Тия хамбари са срещу моста на кьошето.

Брадвите се донесоха на часа, с които няколко души на минутата още търкулнаха вратата на земята. Около стотина шишинета, насочени към зяпналата вече врата, изплюха своите нажежени куршуми, които приплющяха в сухите дъски. Болезнено охкане се издаде из хамбарските тъмни кьошета, между които, за разнообразие, чу се и български глас.

— Оли-ле, майчице! Отидох! — говореше тоя глас.

Последният нещастник действително излезе наш българин, когото един куршум беше лизнал така безпощадно, щото едното му ухо бе увиснало като обица.

— Що търсиш, скатино, из тъмните кьошета, заедно с душманите, когато се весели целият християнски свят? — питаше Бенковски малодушната жертва.

— Уплаших се, чорбаджи — отговаряше той, като гледаше повече на алената кръв, която шуртеше по дрехите му.

Останалите жертви, които бяха турци, мерили от по-напред ечемик в хамбара, гдето и сполучили да се изкрият сиромасите след нашето появявание. Те бяха невинна жертва на пламналите страсти; но кой им бе крив? Историческите събития нямат милост…

Между това слънцето наближаваше да се скрие на запад и всеки мислеше, че с него заедно си отива и омразното робство. Наближаваше часът 12 по турски, а броят на въстаниците се увеличаваше постъпенно, възхищението вземаше по-голям размер, „да живей“ се произнасяше по-гръмогласно. Народ, мъже и жени, от разни възрасти, пълнеше мегдана. На всичките главите бяха украсени със здравец, пушките им, ножовете, тъй щото отдалеч представляваха раззеленена гора. Всеки искаше да излезе навън, да подиша свободно и да види българските юнаци. Едни пееха, други плачеха (от радост, разбира се), трети декламираха и ораторствуваха, като описваха с най-черни краски нашите теглила и страдания и успеха ни за в бъдеще; а евтиното „да живей!“ и „смърт на тиранина!“ кънтяха по четирите краища на селото.

Народът и въстаниците, които се натискаха по мегдана, приличаха на развълнувано море. Тия не щяха да знаят от нищо, двама души нямаше, които да разсъждават сериозно, всичките кълняха турското царство н оплакваха миналите тежки съдбини на България, като човек, който до вчера е стоял вързан в синджири неправедно и чак сега се е освободил. Пред вид на всичко това неволно се замисляше човек как ще да бъде възможно да се турят в ред тия разпалени глави, които дотолкова се пръскаха и вълнуваха, щото който и да излезеше напредя им, малко щеше да им подействува.

Пак повтарям да кажа: грях да бъде на душата на оня доктринар-педант, който си криви устата да иска благоразумие от въстаналия за свещени права и свобода народ. Народите в своите общи стремления не приличат на сбирщина солдати, не са хайдушка тайфа, да кроят и планират какви хитрости и измами да употреблят, за да нападнат по-безопасно на своята жертва.

Няколко души изпомежду по-флегматичните главатари бяха се събрали сред тълпата на купчинка, под открито небе, с пушки в ръце, за да се съветват кой трябва да отиде от апостолите привременно на някой пункт, кои именно села да се нападнат, кои пътища да се завземат и пр. Но докато успеят събравшите се да разменят помежду си по една дума, тишината пак се наруши изново.

— Тичайте! Турска бричка, покрита с бяло платно, иде откъм Пазарджик! — извика един гърлест въстаник, от гласа на който се втревожиха всичките и хукнаха да бягат към т. пазарджикския път, като оставиха и съвет, и събрание. И всичко това за една талига, за един турчин!…

Пътят се задръстяше от любопитни жени, които се трупаха да гледат юнаците, а най-много апостолите, на които подаваха цвете, благославяха, а старите баби се кръстеха и правеха по земята метани, като че минуваха Исус Христовите апостоли. Тия любопитни обаче не можеха да видят добре, защото, както казах, наближаваше да се мръкне.

Тълпата се спря край селото, до моста. Действително, откъм Пазарджик се търкаляше една проста талига с един червен кон, покрита с бяло платно. Около стотина гласа викаха от един път: „Тя е българска, пазете да не направите някой сакатлък“; — а други отговаряха противното: „Турска е.“

— Турска, турска! — повтори тълпата единогласно и се раздели на две части от дясна и лява страна на пътя.

Около 150–200 души въоръжени въстаници стискаха в ръцете си пушките и чакаха с нетърпение приближаването на талигата. Тя носеше турчин77, който си издаваше чалмоносната си глава из прозореца на талигата и с любопитство гледаше събравшето се множество. Той можеше да избегне твърде лесно, но не се сети да направи това с време. Може би да си въобразяваше сиромахът, че народът е излязъл него да посреща, като всеки ага. Условието уж беше да го хванем жив, но щом се спря талигата — по заповед, дадена от страна на въстаниците — и талигаджията слезе да възпре конете, от двете страни на пътя пламнаха около стотина пушки н жертвата падна на земята с пукната на две части глава от удара на куршумите.

— Спрете! Не трябва да ги убиваме! — викаха мнозина; но кой слуша!

— Кръв! Кръв! Стига вече; доволно е петстотин години! — извика тълпата из едно гърло.

Агата, който по всяка вероятност беше съшибан вътре в бричката от много куршуми, виждаше се работата, че не искаше да умре като мокра кокошка. Той изпъшка из дълбочините на своето сърце и повдигна с агонически жест другарката си — филинтра, — за да гърми върху ни; но ръцете му бяха пресечени от Марин Шишкова, който го накастри със своята сабля. Върху му се намериха множество готови фишеци и барут.

Притъмня вече, а страстите не бяха утихнали още.

— Да нападнем Стрелча! — викаха едни.

— Да се отправим към Пазарджик! — отговаряха други, които разчитаха повече на своите сили.

— Смърт на тиранина! — декламираха трети, като че да бяха се върнали от победа.

Иди, че въвеждай ред и порядок в това развълнувано море, ако си нямаш работа!

Изново се събра военен съвет, тука на това място, около двата издихающи трупове, които се валяха из кръвта си в краката ни. Решиха и постановиха Волов и Икономов да заминат през Коприщица, първият за Гьопсата, а вторият — За Старо Ново село.

— Никой никъде не трябва да отива — изрева един въстаник измежду тълпата. — Най-много войводи трябва да останат в Панагюрище — прибави той и съветът измени своето решение! Всичко е трудно в социалния живот, но надали има по-трудно от това, да управляваш и нареждаш тълпа, която е останала без правителство, от която всеки да си мисли, че не е отговорен пред никого. Крайностите са две: или никого не слушат, или пък слагат глава пред всекиго авантюриста, който знае да дига гюрюлтията, да лъже и омайва. Благодарение, че панагюрци не са шопи, сами са в състояние да се нареждат.

При всичко това двамата апостоли, Волов и Икономов, заминаха за гореозначените места. И аз поисках да отида с тях, но Бенковски ме не пущаше. Заедно с Волова потегли и Ворчо войвода за с. Стрелча със стотина души бунтовници. Той отиваше да събере оръжията на тамошните турци, които са пили кръвта на околната рая много векове.

Иван Ворчо, един от най-храбрите панагюрски борци, който се избра предводител на тая чета и който действително представляваше бунтовнически войвода, цепеше тълпата на две половини със своя черен ат, за да премине дружината му, която пееше в един глас. Той се спираше от време на време от жените, които кичеха него и коня му със здравец. За командантин на града остана Иван Соколов, който не можеше вече да се върне в Пазарджик. Нему се повери още да укрепи града, понеже беше запознат отчасти с военните науки, които научил в българската легия в Белград.

— Да живей България, да живеят апостолите, да живеят юнаците; смърт на душманите! — бяха думите, с които се свърши 20 априлий.

I

Тоя ден не оставаше време да се планират много неща, нямаше още обистрени мозъци да разсъждават по-изтънко, та затова Бенковски намери за по-добро да отиде сам в околните села, които да подигне на оръжие през нощта и на другия ден пак да се завърне в Панагюрище. Той си избра малка четица или по-добре главен щаб измежду панагюрските юнаци, който се състоеше от следующите лица: Крайчо Самоходов — байрактар, Т. Георгев и Т. Белопитов — секретари, В. Соколски — доктор, М. Шишков — стотник, П. Мачев — иконом, и десятина души още юнаци.

Тая четица, която се състоеше все от конница, потегли от Панагюрище за селото Мечка вечерта на 20 априлий, часът по два по турски.

Наместо мене за Белово замина отец Кирил с други още двама души; тия щяха да разбунтоват българските села, през гдето преминат.

След малко ние бяхме вече наблизо до с. Мечка, което е далеч от Панагюрище около два часа. Двама души от дружината отидоха напред в селото, за да се уверят с очите си дали жителите са въстанали и няма ли някоя опасност за нашето влизание. По пътя ние вървехме без никакъв страх, понеже знаехме, че в тая местност никога не е владеял турчинът от покоряванието на България: пеехме, говорехме нависоко и се смеехме, като че да не бяхме въстаници.

Двамата пратеници дотърчаха от Мечка скоро-скоро.

— Вън от селото ни чакат всичките мечани, с черковните байряци и свещениците — казаха тия. — Поздравляват войводата, да заповяда.

Разбира се, че ние потреперахме от радост. Песента „Ха, народ заробен“ се раздаде из средногорските долини. И действително, мечани бяха излезли мало и голямо вън от селото покрай пътя. Черковните байряци, с окачени фенери на върха, стърчаха между множеството. Свещениците, облечени с черковните си дрехи, с кандилници в ръка, предвождаха населението и пееха духовни песни. Благоуханната миризма на тамяна произвеждаше своето действие посред тихата нощ. Ние, наредени двама по двама, приближихме се до шествието, като пеехме своята бунтовна песен, която запяха и учениците от селото, които така също правеха част от множеството. Много селяни, мъже и жени, правеха поклони в краката на конете и се трупаха да ни целуват ръка. Не ще дума, че евтиното „да живей“ цепеше околията. Бенковски държа реч, без да слезе от коня си, от която още повече се трогнаха и така възвълнованите мечански юнаци, които Бенковски най-много обичаше.

Така тържествено влязахме ние в селото с песни и молитви. Духовенството поиска да отидем в черковата, за да се отслужи литургия, но ние се отказахме по причина, че не оставаше време. Жива душа нямаше в Мечка, която да не беше будна в това време. Цялото село се събра на селския мегдан, гдето имаше накладени големи огньове. Всичките способни да въртят нож бяха натъкнати с оръжие и чакаха заповед що да правят.

На въпрос от страна на Бенковски, заклали ли са пъдарина си турчин, според както им се беше изпратило известие от Панагюрище, черноок един българин, на възраст около 40 години, разблъска натрупаното множество, да си проправи път, и изскочи напредя ни гордо-гордо.

— Аз му светих маслото, войводо! И ако не вярваш, ето му ножа — каза той, като се пъчеше и тупкаше с ръката си белочиренния нож, затъкнат на кръста му.

Името на тоя българин беше Димитър Гайдарджията, който следва нашата чета чак до поражението на въстанието.

— Не се ли противи той нещо, когато видя, че искате да го заколите? — попитаха няколко души от нашата чета.

— А, той искаше даже и да се кръсти биля, но кой го слуша? Проклето куче беше тоя наш пъдарин — продължи Димитър. — Колкото и да се криехме от него, когато отивахме по гората да си опитваме пушките и когато си приготовлявахме едно-друго, той все ни усещаше и махаше с глава. Когато приехме известие, че въстанието е станало вече в Панагюрище и че той трябва да се заколи, събрахме се няколко души и отидохме при него. Той си мажеше ножа и пищовите с масло. Ние го излъгахме, че Ахмед юзбаши иде уж в селото ни, та затова да дойде и той уж с нас да отидем да го посрещнем. „Ех, пезевенклер, чак сега ще да ви кажа аз кой е вирнал глава да си оставя работата и да ходи из гората да мери нишан! — каза нашият пъдар и скочи да се въоръжава, да отиде да посреща Ахмедаа. Един от вас нека отиде да приготви добър конак, а другите да дойдат с мене“ — прибави той. Ние се спогледахме и тръгнахме подир наежения пъдарин. Ножовете ни бяха под абите отдолу. Изминахме доволно място от селото навън, а никой се от нас не решава да каже истината, да дигне ръка. Не е лесно нещо да се пролива кръв! А пъдарят псува ли, псува и вяра, и кръст. Не можеше вече да се търпи. Спря се той да ни учи как трябва да стоим, когато наближи Ахмедаа. В това време аз излязох напредя му, извадих своя скрит нож и му казах: „Вашето царство се свърши вече; ти трябва да умреш, ага, затова ставай теслим!…“ Неустрашимият ага, който до това време бълваше псувни и всякакви проклетии, отведнъж потрепера, отпусна ръце от любимото си оръжие и посегна да ме прегръща, за да го простя. Беше вече късно. Брадвата на едного от другарите ми, които стояха отзадя му, сложи се върху черепа на главата му.

От село Мечка ние изпратихме 20–25 души работници за Панагюрище, за да работят на укрепленията около последното това село, а други 25 души въоръжени взехме със своята чета. Натоварихме и няколко коня с ячемик и хляб за всеки случай. На останалите селяни се заповяда да си изнесат семействата в гората, заедно с храните и добитъка, а в селото да останат няколко души само, като стражари.

От това село ние трябваше да се отправим за с. Поибрене с чисто българско население, както и Мечка, на два часа разстояние от последното, разположено върху левия бряг на р. Тополница. Взетите 25 души въстаници от Мечка следваха с нашата чета, кой с кон, кой по крака, но повечето без коне. Те не показаха никакво незадоволство, че ги отнемаме от огнището на семействата им: напротив, те се радваха даже, че са се сподобили да бъдат предпочетени от своето село, за да придружават нашата чета. С песни и „да живей“ излязахме ние от Мечка.

В това време, близо среднощ кажи, месецът ни поздрави от средногорските върхове. Зелената вече гора и цъфналите пролетни кокичета издаваха своите аромати. Нощта бе една от най-поетичните. Дружината, наместо да се умълчи по причина на безсъница, от минута на минута ставаше по-весела.

Първа стража не бяхме изпратили още да обиколи какво има в Поибрене, когато водачите ни бяха принудени да се спрат сред пътя, за да привлекат и нашето внимание пред поразителната картина, която стоеше напредя ни. Тая картина не беше ни някое неприятелско отделение, ни друго нещо из обикновените нощни и горски предмети. Напредя ни светеше гората около пътя, изходящата се там долина бе осветена като градска улица.

— Какво ли ще да бъде това? — попитаха няколко души от дружината.

Никой не можа да даде съответствующия отговор.

— Това е населението, поибренчени, излезли от селото да посрещнат войводата; а огънят е запалени борики и други дървета в чест на гостите — казаха пратениците, които ние бяхме изпроводили пред малко.

Ние наближихме. Дървеното клепало от селото зачука тържествено, шествието извика „да живей“. Картината напредя ни беше величествена. Поибренчени, които така също бяха излезли да ни посрещнат начело със своя свещеник Неделю, падаха напредя ни на колене.

— Доживяхме, боже, да видим бял ден! Честити сме били да посрещаме български аскер!… Сега и да умреме вече, няма да ни останат очите отворени… — говореха със сълзи на очите трогнатите селяни.

Бенковски и тук не можа да се стърпи. Отвориха се неговите уста и никак не искаха вече да млъкнат. Огън и пламък излязваше от него. Всичко живо, което имаше що-годе слаба проницателност, трябваше да напуща и жена и деца, и къща и огнище, за да го последва. На всичките момчета от четата бяха подадени китки от паунови пера, с които тия украсиха своите калпаци. Както казах, среднощ беше вече, а хората не бяха си легнали още.

В Поибрене ние се запряхме за малко време, да си починем и да нахраним малко конете, които навързахме в дюгена на Даскала. И в това село така също бяха заклали вече пъдарина си, помак. При всичката своя килавщина той не бил чужд на отличителните турски качества — бабаитлик и фанатизъм. Сам живял в това село, но общото настроение и ненавистта, която достигнаха нея пролет до максимум между двата народа, въоръжили и Рамча ага (така се казваше поибренският пъдар). Като забележвал той, че българите стягат своите стари оръжия и не ходят вече да работят, щом виждал няколко селяни, събрани на едно място, отивал при тях да ги плаши и да продава своя бабаитлик. Нарочно изкривявал капията на ножа си, така щото като вървял или стоял, ножът му излязвал навън от само себе си.

— Българи! Я го погледайте бумбарека, как му се иска да излезе навън, дошло му вече времето да шета, иска му се да се понамокри… с червена кръвчица…

— А бе, Рамчо ага, какво сме те разсърдили дотолкова — казвали мирните уж българи за свое оправдание пред бабаитина Рамча.

— Аз не зная нищо — отговарял той. — Питайте аккапзалията (т.е. ножа му). Да не бъде на зъл час казано, но като му дойде времето, петдесят души българи за мезе само няма ми стигнат.

Това казвал злочестият Рамчо и дръпвал ножа си, който захващал да върти, а българите мигали напредя му като кокошки.78 Когато се приело в Понбрене кървавото писмо, то въстаниците от селото преди всичко отишли да посетят Рамча.

— Рамчо ага, дойде вече време за клане, хайде изваждай ножа! Ние ти дойдохме на крака — казали българите и турили ръка на ножовете си.

Дълго време страшният Рамчо гледал като заклан, без да може да се обади нещо. Той не можел да си въобрази що значело това, как подобно нещо е можело да се върши на неговите дни, без неговото отеческо знание! Наместо да грабне ножа, той махнал с ръката си да се прекръсти; но късно било вече. Въстаниците му казали, че го простяват уж, и го пуснали да бяга през реката; но докато прекрачи няколко пъти, шишинета изревали подиря му и той се захлупил на земята по очите си. Първенците на селото, които бяха в същото време и съзаклетници, за хаир си, скритом отишли да му кажат да се чисти, защото лоши работи се чуват, но той все не вярвал, утешавал ги да не вярват на подобни фесати. По едно време се съгласил да бяга, но като му дошло на ума, че има ризи в селото, дадени за пране, пак се повърнал.

На поибренчани ние казахме да си изнесат семействата на онова място, което са избрали мечени, но тия отговориха, че имат по-добра позиция от дясна страна на Тополница, на мястото, називаемо Харамлиец. И оттук така също ние взехме 30–40 души момчета, един налбантин с всичките принадлежности за кованне на коне и свещеника им поп Неделю заедно с хубавия кръст от поибренската черкова, който той трябваше да носи в ръка пред четата.

Първи петли пееха, когато нашата чета, състояща вече от около 80–100 души, наредена двама по двама, тръгна от Поибрене с песни за с. Мухово, така също чисто българско село, на час и половина разстояние далеч от Поибрене, в коритото на р. Тополница. На три-четири места трябваше да газим тая река, което съставляваше най-голяма мъчнотия за ония наши другари, които нямаха коне.

Зората се сипваше вече, когато ние пристигнахме в Мухово, гдето така също населението беше приело вече прокламацията и въстанало още на часа. Най-напред се разпоредихме да се извържат турските цигани в това село, които, като се подплашиха от нашето влязвание, щяха да се разбягат наоколо и по тоя начин ще известят турските власти за действията ни. Събравшите се там муховчени с ярост разказаха, че имало в селото им един циганин на име Хасан, който подпомагал турците да грабят българските жени и момичета от къщите им, които отнасяли в гората, гдето ги държели по няколко дена. Напоследък тоя същият циганин беше предал няколко работници на турските власти, които оплакваха своите дни в ихтиманския затвор. С една реч, тоя фараонов син бил бич на селото.

— Да се застрели за пример на другите! — извика Бенковски.

Много селяни, а заедно с тях и някои наши луди момчета, в числото на които беше и доктор Васил, се затекоха към бордея на циганина Хасана, който си отспиваше още в прекрасната пролетна нощ и който не знаеше, че български комити са напълнили селото. Муховчени едвам що бяха въстанали преди няколко минути, защото късно получили кървавото писмо.

— Ние отдавна щяхме да го премахнем, но се боехме да не ни намерите махна — говореха селяните, когато видяха, че желанието им се удовлетвори от наша страна.

— Отваряй вратата бе, шопар! — викаха нашите въстаници, които бяха отишли да хващат Хасана циганина.

— Махвайте се оттука бе, пезевенклер! — крещеше отвътре отсъдената вече жертва, като се сърдеше, че му нарушили съня. — Хората не са си пили още утринното кафе, а вие сте подранили…

Клетникът! Той мислеше, че някои мющерии са дошли да го викат, за да им прави едно-друго. Вратата пригърмяха от ритванието на няколко крака. „Баксън, тичайте на помощ, съседи!“ — последва глас от бордея на Хасана после строшаванието на вратата… Никакъв други шум. Хасан бе доведен при нас с вързани отзад ръце. Твърд циганин излезе той, устата си не отвори да каже дума, да поиска прошка, а това въоръжаваше още повече бунтовниците. Може би той да съзнаваше своите погрешки за лошето си минало, та затова не смееше да отвори дума за пощада. Така или инак, но неговото хладнокръвие беше убийствено. Когато го поведоха над високия бряг на р. Тополница, за да го колят, от бордея му, който беше там наблизо, изпищяха голите му циганчета заедно с майка си. Хасан се стресна, като че го прободоха, и поиска да се обърне, но един въстанически нож се заби в сухите му плещи. Тежко и възмутително!…

Много още други цигани от селото докараха при нас, така също навързани; но на никого от тях не казахме нищо. Муховчени засвидетелствуваха, че тия не само били добри майстори, но и направили много ножове и пушки на българите, без да издадат една дума на турците.

— Живейте и се радвайте на пълна свобода — каза Бенковски на българофилите майстори.

— Нека бог ви подари широко царство, пашаларъм!… Да достигнете до Стамбул — говореха клетите изпоплашени цигани.

— Пашам! Аз искам да стана християнин, заедно с циганката си и с дребните си шопарчета (деца) — каза един почти белобрадат циганин, брадата на когото се люлееше като талига.

— По-добре е да си останеш циганин — казаха някои от дружината.

Муховчени, макар и скоро да бяха въстанали, но успели вече да се накървят. На 20 априлий вечерта имало в селото им трима-четирма души турци, дошли да събират беглика и данока в селото. Те били много строги: няколко души селяни, които не можали да си платят, били арестувани в една плевница.

— Който не заплати до утре парите, вързан ще отиде на Ихтиман — говорели агите и се оттеглили в приготвения си конак, за да се сражат с меката баница и тлъстите кокошки.

В тоя сгоден момент именно пристига кървавото писмо. Събрали се по-решителните селяни, с мечкарските шишинета, както ги наричаше Бенковски, и се отправили при агите на гости. Разбира се, че тия последните се излягали вече около огъня по бели гащи, без никакво предпазвание. Българите заловили всичките врати и прозорци, а няколко души се показали на вратата със запрегнати шишинета и извикали: „Да не сте шавнали!“

Всичко се разбрало вече.

— Ей, чорбаджилар! Какво зло сте видели от нас? — казали царските хора с пресипнал глас. — Вземете ни всичко, правете, щото щете — само живота ни харижете…

Вижда се работата, че сърцето на полуубиените роби не се е омилостивило, защото сребърните паласки, аккапзалиите ножове и белезиклиите пушки красяха гърдите на някои от присъствующите там муховци. Бегликчиите били избити в стаите си. Събраните от тях пари, около 800 бели меджидии, се прибраха от нашия ськровищник, който даде разписка на селяните за приетото количество.

Муховци, които и така са горски пилета, защото повечето живеят по своите горски кошари, бяха натоварили едно-друго да вървят на определеното място — Еледжик, или Градището, естествено укрепление, находящо се близо до Трояновата врата.

Цяла нощ ние не слязахме от конете; на мнозина се искаше да починем малко; но Бенковски не мислеше така. Той изкомандува да се прибира четата. Ние потеглихме пред изгряванието на слънцето надолу по течението на Тополница за селата Лесичево, Церово и Калугерово. От Мухово тръгнаха подиря ни 30–35 момчета, така щото нашата чета можеше да изпълни вече всекиму очите.

II

Първият ден на нашето царство бе 21 априлий. Половин час път бяхме изминали от с. Мухово, когато преднята стража дотърча бързо назад и ни извести, че напредя ни по пътя се слуша голям шум от хора, от скърцание на кола и от лаение на кучета. Ние не взехме в сериозно внимание това известие на стражата и следвахме своя път надолу по реката. Като се покачихме на едно възвишено място, отгдето се виждаше напредя ми дълга равнина — коритото на Тополница, — ние трябваше да прехапем язик, трябваше да спреме марша си за няколко минути. Нещо невероятно! Равнината напредя ни представляваше море от хора, от кола, от добитък, стада овци, хвърковати гадини: патки и кокошки, които грачеха и хвърчаха над това море от хора. По причина на слънцето, което едвам-що беше изгряло насреща ни, ние не можахме да познаем от един път тоя подвижен град и при помощта на телескопите.

— Всичките са българи-бунтовници, оставили селата си и тръгнали за Балкана с жените си и децата си — известиха стражарите, които бяха изпратени при непознатото множество.

Ние се приближихме. Наистина, множеството беше жителите от три села: Лесичево, Калугерово, мисля, и Церово. Когато тия приели кървавото писмо, без да му мислят надълго и широко, навпрягали колата, надигнали всичко, каквото можат, подкарали добитъка си и заедно със семействата си, въоръжени, потеглили за определения пункт — гората Еледжик — още през нощта. До петстотин кола само можеше да има натоварени с едно-друго. Пред тоя голям керван вървяха няколко момичета, заловени за ръцете, на редове, които се надпреварваха да пеят. Други се обръщаха към посоката на своето село и жално-жално плачеха, че няма да го видят вече; трети ги усмиряваха, да си не късат сърцето, защото така трябвало да стане; четвърти приспиваха своите малки деца, които пищяха за любимата си люлка; пети, от радост или от скръб го кажи, свиреха с гайди и пр. Викове: „Хайде, карайте по-бързо да наближим гората“, „Вардете даначетата да не избягат!“, „Теглете пушката на ония, които се връщат, да не останат на душманите“ и пр. — заглушаваха скърцанието на колата и плачовете на малките деца. Прибавете при това отчаяното лаене на кучетата, блеението на овцете, рева на говедата, и вие ще да имате пълна картина на тия бунтовници с кола и дребни дечица!

Всичко беше трагическо. Нямаше ни един от нашата дружина, на когото да не се намокрят очите. Нещо повече. Тук аз видях да плаче и Бенковски; тоя Бенковски, когото майка му беше родила да бъде бунтовник, за когото нямаше нищо свято от съществующето досега, освен свободата на българския народ. Той се обърна с коня си на друга страна, да няма свидетели за тая му слабост, срам го беше да плаче в качеството си на бунтовник и войвода.

— Питайте ги, от кого бягат и где са тръгнали да отиват? — каза той.

Двама с Крайчо Байрактар се приближихме до бежанците, за да им предложим горните въпроси.

— Бягаме от неволия, господине, и от душмани турци; а отиваме на гората да търсим свобода… — отговориха бежанците.

Кое сърце можеше да остане равнодушно и да се не трогне от тия думи, изказани от простодушните селяни? Сега, когато сме видели вече не само бежанци, но поражението на цели градове и страни, разбира се, че вдиганието на няколко села никого не може да покърти, никому няма да се види чудно; но тогава не беше така. Едничкото просто обстоятелство, че хора селяни, мирни земледелци, за нищо непетимни, напущаха своето любимо село и милото си бащино огнище и отиваха в неизвестност, по пустите гори, да се скитат из студените усои под открито небе само и само да метнат от гърба си тежкия товар — робството. Това само обстоятелство, казвам, беше достатъчно да въодушеви и да трогне чувствителния човек.

Царските хора, ония, които облизват саханите на тиранина и които мислят, че шпионите са ангели, а жандарите — светци, които мерят съдбата на народите с аршина на своя кръвожеден господар, ще да възразят, че тия селяни са били отклонени от правия път чрез подбуждението на недоброжелатели. Не ги слушайте! Тия са лицемери и заклети врагове на всичко, що е самостоятелно и що иска да живей за себе си. В техните уста се търкалят твърде начесто думите: бог, християнство и вяра; но вие бягайте от тях, защото, който си служи с тия идеали, той е и иай-големият харсъзин. Нека тяхна милост заповядат днес и горепоменатите села, да се опитат и подигнат жителите им да оставят селото си, т.е. да тръгнат в кривия път! Аз вярвам, че тия няма да направят друго нищо, освен да изпитат най-горчивите разочарования. Не само живият и словесният човек се не бунтова без сериозни причини, но и дълготърпеливият вол не направя тая глупост, докато не му е напукана кожата. Колкото за тираните, които се боят от бунтовете, като от чумата, тях вие оставете настрана. Тия ще да се орахатят и успокоят само тогава, когато народите захванат да пасат трева и онемеят… Наистина, че в последно време, когато сам руският цар стана бунтовник, когато той започна да краде князове и короновани като него глави — с помощта на своите рубли, подлости и подкупи той можа да възбунтува няколко местности в България или по-добре няколко офицерчета; но тия царюви бунтове траяха или дордето изтрезнее пияната тълпа, или докато самите солдати напукат гърба на своя продаден началник. Рублите на Александра III успяха по едно време (9 август) да наредят в България и правителство от своите гнусни бунтовници, но като им цапнаха по една плесница, на прах и на пепел станаха, сам царят го заболя.

— Боже! Дай ми сила и недей ме оставя сам; помогни ми в святото предприятие да избавя тоя народ от железните нокти на тиранина! — каза Бенковски и сълзите му рукнаха още по-силно…

Всички се умълчаха; никой не смееше да наруши въдворената тишина и от двете страни, всеки признаваше, че въодушевлението беше свято, минутата — тържествена. После Бенковски се обърна към събравшите се вече селяни и каза огнена реч. Селяните си смъкнаха калпаците и започнаха да се кръстят, като че се служеше свята литургия, мнозина от тях нападаха по земята като пред Христа. Много им тем хареса речта на войводата, защото той им досегна в говорението си най-чувствителната струна.

След като дадохме нужните наставления на селяните, тръгнахме към с. Калугерово, за да възбунтоваме и останалите български села, а турските махали, наречени Юруци — да нападнем. По-нататък срещнахме друга една чета с червен байряк, повечето калугеровци, само мъже, които така също отиваха за гората Еледжик. И от тая чета ние взехме няколко души въстаници.

Турците от махалите мислеха още, че се намират под високото покровителство на султана. Искам да кажа, че тия нямаха още никакво известие, че е станало въстание, а спокойно продължаваха да си работят по полето. Наистина, че калугеровци имаха с тях стари сметки, но тия мислеха да ги разглеждат, след като изпратят вече на Балкана семействата си. Щом тия ви зярнаха в нивята си с червен байряк, от най-напред погледаха, погледаха, да се уверят по-добре действително ли сме с черни калпаци, па после вече хукнаха да бягат към селото си, което се намира наблизо. Някои от тях сполучиха да изпрегнат воловете си, които забраха напредя си, а повечето не успяха да направят и това. В късо време по полето не остана жива душа: от всички баири се виждаха да пъплят хора, мъже и кадъни, към селото. Страшна олелия се дигна след малко в селото от нашата чета, която, разпръсната един по един по поляната, представляваше коджамита армия. Тънките кадънски гласове: „евах анаджим“, „кайдалар бези“ и пр. — събраха кучетата на едно място. Особено тия се уплашиха, когато препукаха нашите пушки подир ония турци, които бягаха напредя ни като кошути.

Два пищова изгърмяха в селото, което беше знак да се събират всичките правоверни за защита. Мало и голямо тичаше към белокаменното здание — джамията, — в което се затвориха и подадоха пушките си из мазгалите, а ходжата излезе на викалото и жално-жално започна да призовава божата благодат върху стадото си. Нашите момчета достигнаха пълзешком до селските плетища, отгдето захванаха да бомбардират джамията със своите шишинета; но и турците не стояха мирни. Невъзможно беше така скоро да се приближим до джамията. Трябваше поне три деня да държим селото на обсада, та тогава да се предадат жителите му; а ползата от това наше измайвание не принасяше нещо особено. Затова именно снехме обсадата на махалите и се отправихме към Елшица, след като запалихме няколко къщи и хванахме двама души пленници от турците.

На един висок връх отгоре над Елшица, близо до татарпазарджикския път, отгдето се виждаше почти цялата пазарджикска кааза, застанахме ние да си починем и похапнем след двадесят часа пътувание.

Върнахме се с Бенковски при стражата, която пазеше двамата пленници малко по-назад, които ние искахме да освободим, за да съобщят на своите съселяни нашите добри намерения. Стражата беше седнала да обядва при едно студено изворче; от единствената си гозба, солена сланина, която тия бяха изрязали на малки резенчета, от точка зрение на славянско гостолюбие подаваха по едно парче и на двамата стари мусулмани. С гнуснаво отвращение тия последните едвам приближаваха до устата си противното за тях месо, което патриотите-стражари караха да ядат. Като се подадохме ние, те захванаха по-бързо да си местят челюстите, уж че дъвчат, да не би да ни разсърдят: но Бенковски ги освободи. Строго нападна той грубите стражари за глупава им постъпка.

— Върнете се в селото си и разкажете на своите съселяни за нашите добри намерения и за братската ни любов, която храним към мирните мусулмани — говореше Бенковски. — Кажете им, че нашата цел не е да нападаме на сиромасите и угнетени селяни, били тия българи, или турци. Ние сме въстанали не против мусулманството въобще, но против кръвопийците паши и кадии, които са общи врагове и на двата народа.

Дълго говори още Бенковски по тоя въпрос. Неговото дълбоко знание на турския язик79 придаваше още по-голяма живост и интерес на предмета. Разбира се, че уплашените аги клюмаха глава на всяка негова дума, като че всичко това да беше тяхно мнение.

— Имате право, челеби — отговаряха тия.

Когато ги отпуснахме вече, докато бяха наблизо, вървяха полека; но щом изминаха разстоянието на един куршум мензили, станаха невидими, преобразиха се на млади сърнета, а чалмите им изгледваха, като че хвъркаше орел. Същата нощ турците от горепоменатите махали избягаха в Т. Пазарджик; вижда се работата, че нашите съвети ие им подействуваха.

Часът до 8½ по турски стоехме ние на високия връх над селото Елшица. Тук-там из полето бяха захванали вече да горят селата, което се правеше повече от страна на българите. Турците не бяха се окопитили още от паниката; тия гледаха повечето да бягат. Най-гъсто кълбо дим се дигаше над селото Стрелча. Ние разбрахме, че Иван Ворчо е почнал вече своите неприятелски действия.

След непродължително съвещание ние решихме да се върнем в Панагюрище, а на другия ден да посетим Петрич, което беше изложено на златишките турци и черкези. Селата към Пазарджик: Попинци, Динката, Калаглари, Джумата и пр., според сведенията, които имахме, въстанали вече или се готвели да направят това, та затова нашето ходение по тая страна бе безполезно. Освен това отиванието на Бенковски в Панагюрище беше неизбежно. Най-после, да си кажем правото, ние нямахме определен план на действия. За протокола от 17 априлий, който знаят вече читателите, едва ли помисляше някой. Всичко се вършеше театрално. Па н другояче бе невъзможно: вчера едно, днес две. Нужни бяха поне няколко деня, докато утихнат страстите, докато населението се нарадва, докато най-после се изпълни определеният ход на събитията. Но варвари турци: чакат ли?…

За Панагюрище ние се спуснахме направо през гората между селото Бъта и пазарджикското шосе, без никакъв път. В това време там не знаеше още никой за нашето движение и никому не минуваше през ума, че ние ще да се върнем него ден с такава голяма чета и от противоположната страна. Караулите, които пазеха откъм тая страна на шосето, щом ни зярнали с телескопите да се смичаме през гората, помислили от най-напред, че тая многобройна чета не е друго нищо освен турски аскер, който иде да нападне селото. На часа още бил изпратен бърз куриер до военния съвет в Панагюрище да извести за тава нещастие. Лицето, което е било натоварено с тая неблагоприятна мисия, не постъпило според въстаническите правила, да отиде право до началството и нему само да съобщи. Той препуснал коня, като че носи глава, което действие само по себе си трябвало да произведе не твърде добро впечатление. Не стига и това. Той викал, колкото му е силата, да го чуе старо и младо: „Стягайте се, селяни, мало и голямо да излязва на «Св. Никола», защото силна турска войска настъпва — баирите са почернели!…“

Всеки може да си въобрази после това до каква степен се е впаплачосало панагюрското население, което в своето възхищение отдавна беше забравило, че съществуват турци и султанска войска на няколко часа разстояние. Разказват, че в селото се подигнала голяма буря и неспоразумение. По-страхливите въстаници, в това число и жените, стягали вече едно-друго да бягат в гората, други просто не знаели що да чинат, а трети се разкаяли защо и за какво са въстанали, като ще бъдат нападнати така скоро.

Намерили се хора обаче, които погледнали на въпроса съвсем от друга страна. Начело на тия последните стояли панагюрските комисари. Тия решили, че каквото и да стане, който и да иде, ако ще би да е той и сам султанът, тия трябва да излязат насреща му и да докажат на дело защо са въстанали. Сполучили тия да съберат всички въоръжени и достойни мъже да носят оръжие, с които потеглили към „Св. Никола“ да срещнат неприятеля. Докато пристигнат до могилата, която е от селото навън по пътя, гледат, че насреща им иде други куриер, комуто глава слита от бързина.

— Радост, радост! Това не било турски аскер, но Бенковски войвода иде с 2000 (?) юнаци! — викал куриерът.

Това било достатъчно. Както преди малко се разпространила горчивата новина, че турци идат, така също и сега в късо време знаело вече цялото село, че войводата се връща победоносно с голяма сила. Ако числото на защитниците, които преди малко тръгнали с цел да срещат турска войска, било 500 души, сега то се увеличило два пъти повече. Всеки бързал да посрещне своите избавители, да засвидетелствува лично братските чувства и дълбоката признателност.

Часът имаше 12 вечерта, когато ние се надвесихме над Панагюрище. Четата, която възлизаше близо до 200 души, вървеше по следующия ред: най-напред идеше авангардата, състояща от осем души, която вървеше на стотина, сто и петдесет крачки разстояние пред четата. Подир тях следваше кръстоносецът на четата поп Неделю с голям позлатен кръст в ръката, който дигаше наспоред главата си; той яздеше на кон. После него идеше байрактарят Крайчо и няколко души песнопойци, които пееха юнашки песни, а Бенковски, с гола сабля в ръката, вървеше отстрана. Той стъпаше на пара. С подсукани мустаки, с кривнат калпак и с ат, който от него повече се гордееше и чупеше, той изглеждаше нито да е много радостен, нито пък замислен, с една реч — човек, достоен да заповяда и управлява. Момчетата бяха наредени двама по двама.

Най-напред ни срещна командантинът на града, Соколов, на обкопите, който беше наредил своята чета да ни отдаде военна чест; а после всичките граждани, мъже и жени, които се радваха и ликуваха, като че всичко беше вече свършено. Командантинът Соколов, като човек, който виждал поне през плет, почетно застана пред войводата и му рапортира за състоянието на града, т.е. ние сега се сещаме, че е било подобно нещо. Панагюрци сочеха с пръст и се чудеха как така скоро се наредиха тия царски работи! С песни и с „да живей“ влизахме ние в града и се едряхме на главното мъжко училище. Сега панагюрци бяха много повече възхитени, отколкото първия ден. Мнозина, които не вярваха още, че може да се сполучи нещо с предивременното въстание, триеха ръце от радост.

— Кой се надяваше, кой мислеше, че народът е бил дотолкова готов — говореше вън от себе си И. Мачев, скептик и малодушен човечец до невероятна степен, който не можеше да си въобрази, че е възможно да се намерят хиляда души българи, които да мислят едно.

— Чак сега повярвах, че и ние сме били народ, достоен за независимост — говореше други неверник Тома.

Ликуванието, с една реч, беше без граници от страна на панагюрци; а Бенковски — той беше Наполеон…

Училищата в Панагюрище бяха преобърнати на казарми за войниците. В главното мъжко училище, гдето слезе нашата чета, сред двора горяха няколко огньове, върху които вряха казани с гостба. Много стари и млади жени бяха напуснали своята работа и служеха на общото дело. Войниците останаха на училището, а Бенковски, заедно със своя щаб, отиде в къщата на П. х. Луков, гдето заседаваше военният съвет. Големият двор на тая джелепска къща беше пълен с жени, които лееха куршуми и виеха книжени фишеци. Купове с навуща, върви, цървули и пр. се намираха тука, които завеждаха особено избрани хора. Над къщата се развяваше голямото панагюрско знаме, приковано на дълга върлина. То показваше, че тук, в тая къща, се намира върховната глава на страната! Дали от по-напред беше то издигнато, или главата на Бенковски роди това, не зная на вярно. Знам само това, че на другия ден, като оставихме Панагюрище, т.е. като излезе държавният глава от това здание, нашият войвода заяви, че и знамето трябва да се смъкне, не му е вече мястото да се развява върху хаджи Луковата къща! Аз се чудех тогава, чудя се и сега повече, где тоя абаджия изучи тия тънки работи?

В Панагюрище бяха прибягнали на защита и следующите села: Баня, Бъта, Елшица, Калаглари, Джумата, Попинци, Балдево, Кепелий, Ерелий, Айваджик, Стрелча, Саръгьол и Кавакдере. Те бяха напуснали съвсем своите села.

I

… Късно вечерта получихме известие от Петрич, че околните турци и черкези се опитали да нападнат. Бенковски реши да отиде на последното това село, гдето неговото присъствие беше необходимо.

Преди да тръгнем за Петрич, той съветва панагюрските комисари (военния съвет) да накарат населението да си изнесе всеки по малко храна и едно-друго в гората, която да служи като резерва за в нужно време, в случай на поражение. Военният съвет обаче не намери за нужно да се възползува от тия практически съвети.

— По-после ще да размислим за това — казаха няколко души от тях и работата така си остана.

Часа по 12½ вечерта всичко беше готово за път. Колкото по-добри коне имаше в селото, бяха отстъпени на нашата хвърковата чета от страна на панагюрските граждани. Тия последните сами бяха дошли да ги предадат на стареишините от четата, на които поръчаха в същото време да се грижат за тяхното добро хранение. Само на Бенковски бяха избрани 2–3 хранени ата, на които щеше да язди той.

Колко останаха зачудени обаче тия грижливи стопани, когато видяха, че излезе Бенковски с ножици в ръката и започна от едина край да реже на чуждите коне опашките и гривите, за да се отличавали, че са бунтовнически коне! Няма съмнение, че красивите добичета ставаха твърде безобразни после тая операция; но така трябвало да бъде. На стопаните се топяха сърцата; напразно тия присъствуваха при „пострижванието“ да просят омилостявание.

— Моят кон, г. Бенковски, от само себе си има къса опашка, та затова аз мисля, че излишно ще да бъде да се реже — говореше един от тях, на когото конят се виждаше, че му е любим, защото гривата му и опашката бяха вчесани и накичели.

— Моето тайче никак не може да търпи мухите и ето защо добре би било да му ое остави опашката дългичка, за да може да се брани — говореше втори.

Бенковски скърцаше с ножиците, без да обърне ни най-малко внимание на просителите.

— Приберете козината — говореше той на момчетата. — От нея стават добри върви (превивки).

На един и половина часа след вечеря ние се намятахме на своите коне и тръгнахме за с. Петрич. Избраната хвърковата чета, на число около 130 души, ни придружаваше. Няма да повтарям, че одушевлението и измежду тая четица нямаше граници. Щом излязахме от селото и помирисахме зелената гора, шумките на която ни шибаха по лицето, патриотическите песни, които бяха главната пища на всичките въстаници от априлското движение, гръмнаха. Пееха не само няколко души, но и стражите — предня и последня, — щабът, сам Бенковски, цялата чета.

От дясна страна на пътя ни, там горе на един висок връх от Средня гора, гореше буен огън. Неговите синкави пламъци, облаците от светлиаи искри, които се възвишаваха и губеха в небесното пространство, паданието на изгорелите дървета, плюсъкът, трещемието и пр., всичко, събрано наедно, само по себе си съставлява нещо бунтовно, анархическо и подигравка със собствеността — още повече развесели дружината. Предметът, който гореше, бе турско беклеме. Като такова, което е плашило българското население в разстояние на много години, беше подпалено от меченските въстаници.

Пътят ни за Петрич беше през Мечка. В последното това село ние заварихме само няколко въоръжени селяни, които бяха останали като стража; а останалите жители бяха се изнесли в гората, на мястото Вран камък. Селото представляваше пустотия. Нигде светлинка, нигде човечески глас, само верните стопани — кучетата, които не можеха да разберат още каква е работата — разхождаха се по улиците ожесточени, не можеха да се отделят така лесно от първото си жилище.

В Поибрене отпочинахме няколко часа, докато се разсъмне, защото, според разказванието на водачите, пътят за Петрич, който така също върви покрай брега на Тополница, не е от добрите. Когато се пукна зората, ние тръгнахме по шумливата река, на която и двата бряга са покрити с гора. Петричени не бяха въстанали още, както трябва. Само няколко души, въоръжени, обикаляха като стража по пътищата и нищо повече. Когато се отделихме на половин час разстояние от Поибрене, трима-четирима души въстаници от четата отидоха напред да узнаят намерението на селото и да известят приближаванието на войводата. Скоро се уверихме ние като как трябва да бъдат разположени духовете в селото Петрич от следующия факт:

На разсъмване пристигнахме до няколко воденици, които са на един час разстояние под селото, отдолу от дясна страна на пътя. Гледаме отдалеч, че брашнените воденичари тичат около воденицата към улеите, и гласът на кречеталото скоро замълча, знак, че въртението на камъците се спря. Това се правеше в чест на нашата чета. Воденичарите и всички ония, които се намираха на воденицата, застанаха около пътя наредени. Когато им блесна в очите скъпоценният кръст на кръстоносеца поп Неделю, тия си отложиха калпаците с благоговение.

— Да живейме, братя! — казаха тия и се впуснаха да целуват ръка на свещеника и ония още лица от четата, които бяха облечени с по-добри дрехи.

На въпрос, какво има в Петрич, тия отговориха, че жителите ни чакат с нетърпение. Не закъсняха да пристигнат и нашите пратеници в селото, препущец. С тях заедно дойдоха и няколко млади петричени, въоръжени, разбира се, за да ни посрещнат. Тия ни известиха, че петричени са на крак от два деня и чакат войводата с нетърпение. Па другояче не можеше и да бъде. Село Петрич, с жители около 1600, беше един от главните въстанически пунктове. Тук живееха и работеха хора решителни и умни като: Нено Гугов, Лулчо Гугов, Ив. Домусчиев, поп Христоско, Делчо Гугов, Филип Домусчиев и други. Те са селяни, но селяни от Средня гора са парижани при софийските шопи!

Забравих да кажа, че тоя ден беше Гергьовден, 23 априлий. Слънцето наближаваше да се подаде, когато гласът на дървеното клепало се раздаде из коритото на бистрата Тополница. Бенковски се прекръсти набожно, който пример се последва и от четата. Прекрасно е тук местоположението. Двата бряга на Тополница в подножието на реката са покрити със зъбести скали до едно място, а нанагоре се захваща дребна горица, осен, дренак и дребен габър. Леглото на реката кривели като змия из белите камъци, по които се млъзга всякаква риба.

Още няколко минути пътувание, и ето напреде ни пъстро множество мъже и жени, излезли из селото да ни посрещнат, не можали да се стърпят да дочакат своите избавители (!) в домовете си. Ние се наредихме двама по двама по чин и достойнство и певците запяха „Не щеме ний богатство“ и пр. Като наближихме до онова място, гдето беше се спряло множеството, всичките си отложиха калпаците и почнаха да се кръстят, а някои от тях коленичиха по земята и плачеха като малки деца, че ги сподобил най-сетне господ да видят с очите си българска войска и български байряк. Когато един от нашите другари забележи на петричени, че не е време сега да се плаче и тъжи, но да се потрудят за приготовлението на нужните си неща, тия отговориха, че без сълзи е невъзможно. „Как да не плачем, господине? Забравя ли се така лесно всичко онова, което сме ние претеглили! — говореха тия. — Не е година, не са две, но цели стотини…“

Заедно с петришките жители беше излязъл старият поп Христоско, с кръст и кандилница в ръка. Той благославяше надясно и ляво. Наместо да предлага за целувание своя кръст, той сам целуваше нашето знаме и дръжките на ножовете. Бенковски и щабът му слязаха в къщата на Иван Домусчоолу, а четата, под предводителството на Крайча байрактар, подмина селото и се спря на високата могила при гробищата, откъм Златица. Онова, което ставаше в Панагюрище, скоро се почна и тука. Жени и момичета, с песни и гайди, с мотики и лопати на рамо, излязаха от селото навън да копаят насипи. Всичките майстори железари и дърводелци бяха събрани на едно място, на които се дадоха наставления незабавно да приготвят 3–4 дървени топове, нуждата на които скоро щеше да се усети. Разшаваха се и петричени; всеки напусна своята домашна работа и се притече на помощ към общото дело. Гърлестият селски кехая викаше от боклук на боклук82; той предаваше на всеослушение заповедите па петришката разпорядителна комисия.

— Толкова оки хляб, толкова агнета да бъдат готови — викаше той. — Жените да вървят с лопати и мотики на старите гробища, царство ще да се превземе…

Всичко доби бунтовнически характер.

— Жертва за бога и за българска свобода! — говореше горделиво селянинът, когато подлежеше да коли своето даначе или овне.

— Досега сме печелили за поганците: отсега нататък всичко да бъде за българските юнаци — говореше други.

— Жив бях, синко, да видя с очите си християнското… — говореха старите жени и триеха очите си с ръкава.

Както видите, и тука същата сцена, каквато в Панагюрище. Такава беше навсякъде. После обяд и щабът, заедно с Бенковски, излезе из селото, за да посети укрепленията и лагера на четата при старите гробища. Работата кипеше. След свършванието на всеки обкоп, работниците се залавяха на хоро. Няма нужда да ви разказвам, че гайдите държаха първо място; те не млъкваха. Нашата хвърковата чета беше побила байряк на върха на могилата, а заморените момчета късаха вълчешки крехките агнета на зелената морава, с възправени пушки на лявото рамо, готови на всяка минута да подскочат. Петричени, мъже и жени, се надпреварваха да им служат. Та може ли и другояче? Освободители! Но тия освободители, на минута останали сами, бяха преминали границата на бунтовническата чистота. Освен крехките агнета и бистрата студена водица, която малки момиченца носеха с разни съдове, трапезата се украсяваше и от няколко пръстени стомни, пълни с лозова жидкост, донесени от услужливите петричени.

Бенковски пламна. Той изгледа накриво петричени, заповяда им да излеят стомните, счупи няколко, като ги тръшна от земята, и арестува трима души, а на хвърковатата дружина запрети строго никой да не е турил оттук нататък вино или ракия в устата си. В противен случай наказанието ще да бъде смърт. Сам Бенковски даваше пример на това въздържание. Той наруши това правило, както ще видят читателите, когато остана гладен три деня.

В това време, когато войводата даваше всевъзможни заповеди и наставления, обезпокоителни гласове се разнесоха по насипите и две пушки изгърмяха от върха на ближната рътлина, гдето имаше поставен караул да наблюдава за появяванието на неприятеля.

— Турци идат, черкези нападат! — викаха караулите.

Това бе достатъчно да смути бунтовническия лагер. Турците и черкезите, които ние бяхме забравили вече, за които в разстояние на три деня и три нощи само проклетии и псувни слушахме, за които най-после ние имахме смелостта да мислиме, че са се уплашили от нашите овации и викание „да живей“, за което уверявахме и населението — всеки може да си въобрази като какво потресающо впечатление трябваше да произведе известието за тяхното появявание.

Колкото въоръжени селяни имаше в старите гробища, всичките се нахвърляха в насипите, изтрещяха им пушките и се приготвиха за бой. Пехотата от нашата чета така също завзе един от приготвените обкопи, а конницата остана като резерва зад високата могила. Бенковски с гола сабля в ръка, възседнал на коня си, тичаше от едно укрепление на друго да насърчава юнаците.

— Удряйте мъжки и постоянствувайте до последна капка кръв, защото, ако покажем слабост още на първото сражение, ще да ободрим неприятеля! — говореше той.

Нападателите не се виждаха още отгде ще нападнат и какво им е числото. Тия не закъсняха обаче да се подадат откъм селото Колунлари, през високата рътлина зад реката; всичките бяха башибозуци от околните села, всичките пешаци. Щом се надвесиха над реката и дойдоха лице срещу лице с първия наш насип, оттатък реката, гдето бяха само селяни, отвори се огънят най-напред от страна на турците.

И се подписа тържествено вече актът между роба и господаря. Първата пушка изгърмя. Всеки може да си представи като какво страшно действие трябваше да произведе тя на петстотингодишния роб, който се е научил само да мълчи, да не възразява, да ласкае и да навежда врат раболепно. Всички горещи юнаци, които досега викаха и изказваха своята ненавист само на слова и с песни, без да се сетят от най-напред — онемяха в насипите, забележи се едно разкайвание в лицата им, пожълтяха и побледняха.

Между това турците нападаха стремително върху първото укрепление. Техните пушки — като същински топове, куршумите им свиреха много надалеч, а нашите бухаха, като кога се изтърся рогозка, и куршумите им дигаха праха из нивите, като че падаше камък. Причината беше калпавият барут, който пак турците ни продаваха. Турците, възползувани от това, нападаха още по-бързо.

Нашите се спогледаха нагоре-надолу и, за голям срам, търтиха да бягат в голяма безредица… Башибозуците нападаха, вик подиря им и още повече усилиха гърмежа. Куршумите дигаха праха из краката им. Бенковски кипеше от яд. Както той, така и другите викаха към отстъпившите да се спрат; той поиска да отиде при тях, но ние го не пуснахме, защото, ако той паднеше още на първото сражение, пропадаше и самото дело. И сам Бенковски не правеше изключение от общото настроение; и неговите устни бяха пресъхнали, както и на другите. На всичките присъствующи там въстаници очите бяха обърнати към нас; тия искаха да отгадаят на какво сме мнение ние, т.е. дали няма да последваме примера на първата стража, или, напротив, сме намерени да се биеме. Турците, насърчени от първото ни отстъпвание, обърнаха и към нас. Макар и да бяха още далеч, куршумите на военните им пушки (белгийски шишинета) свиреха над главите ни и падаха чак в селото. Безпокоителни женски гласове се чуха от селото, които още по-вече подействуваха на нашите въстаници.

Тогава Крайчо знаменосецът, по покана на Бенковски, възседна на своя кон и се обърна към въстаниците с гореща реч. „Напред, братя!“ — извика той и пусна коня си срещу турците. Около 20–25 души конница и толкова пешаци го последваха през нивите. Гъст прах от сухата пръст се дигна над главите им като вихрушка. Башибозуците налягаха по очите си и отвориха огън срещу нашите юнаци; но като видяха, че те не бягат като първата стража, захванаха да се теглят назад. Почна се битката. Първата стража, която беше си оставила насипа, завзе го бързо-бързо и отвори огън в ребро на неприятеля, макар и безполезно.

Лицата на въстаниците, които останаха в старите гробища, захванаха да се зачервяват от една страна.

— Удряйте, братя! — викаха всички, като че да бяха все войводи, и поискаха да последват храбрия Крайча, който се губеше на десния бряг на р. Тополница в гъстия дим.

Конницата удари по реката нагоре, за да заобиколи уж неприятеля, което бе невъзможно, понеже баирът, на който стояха турците, е твърде стръмен, а пехотата настъпаше с гърмеж. Пушките на неприятеля замълчаха. Не се мина много време, и ние можахме да съгледаме между шумките, че той отстъпва пълзешката. Един от тях се рани: видяхме, като се прегъна на два ката, но другарите му го взеха на ръце. Радостен вик се изтръгна из гърдите на всичките въстаници, пушките запукаха още по-силно и неприятелят удари на бяг окончателно. От нашите не се нарани никой. Заедно с Крайча беше и Л. Гугов.

И така, ние бяхме вече победители. Кой може да опише радостта на обрадваното население и на четата? Чак сега българинът позна на дело, че и той чини нещо, че не е вярно всякодневното доказвание на турците „гяур табансъздър“ (страхливи).

— Тичайте да избием тия кучета! — викаха всички.

— Ах, защо не са готови сега топовете, да изпроводим няколко кантарови топуза подир тия голи читаци! — говореше поп Христоско, на когото побелялата брада трепереше, като че го дърпаше някой отзад. — Да помнят и знаят крастите кога са нападали на петричени и на храбрия Бенков войвода.

Гайдите писнаха изново по всичките насипи и хорото се залюля напук на турците, които надничаха крадешком от върха на рътлината. На хорото се заловиха не само младите момци и моми, но и стари хора и бабички, които скачаха на пропала. Поп Христоско, на когото черковното правило не позволяваше да потропне, казваше, че никой път не би турил на главата си черната капа, ако знаел, че ще да се играе такова хоро. Крайчо байрактар, на когото най-много се дължеше пропъжданието на златишките читаци, завърна се вече в лагера с всичките преимущества на истински победител. Той се посрещна и прие тържествено, според както му се падаше. Работата на укрепленията се захвана още по-деятелно.

Когато се завърнахме в селото надвечер, сварихме няколко депутации от околните села: Смолско, Каменица, Раково, Мирково и пр., които бяха дошли да се допитват до главния щаб, след като въстанат, в селото ли да стоят, или да дойдат в Петрич? Както виждате, славата на въстаниците гърмеше. На раковчени се каза да отидат на мястото Харамлиец, а каменци и смолчени83 да дойдат в Петрич. В числото на тия депутации имаше и две стари бабички от Мирково, българки, така също депутатки, които казваха, че са изпратени уж от своите съселяни; но от собствените им думи се забележи, че техният косъм не е чист. Подложихме ги на изпитание в отделна стая, да кажат правото; употребихме различни средства, освен мъки, а дъртите плашила постоянствуват. Отворихме две торби с бели меджидии отпредя им, като казвахме, че на тях ще да ги дадеме, но пак напусто.

— Оставете ги на мене тия стари кошници, да им отрежа главите — каза Ворчо (той беше пристигнал) и потегли да извади свойта сабля.

Старите баби забъркаха конците. При всичко че техните лица имаха образа и подобието на баба Марта, изобразена в календара на Пенча Раданов Карловца, пак им беше мило за живота, на който срокът едва ли щеше да се продължи още няколко години.

— Ние сме християнки, синко — говореха тия и гледаха в очите на Ворчо, да го познаят наистина ли говори той.

Най-после бабите се изповядаха. Тия казаха, че били изпратени от златишкия мюдюр до Г. Петрич, за да изучат що сме за хора и какво търсим по селата със зелен байряк. С една реч, тия изпълняваха ролята на шпионки. Наместо да ги задържиме и накажем, което вършат не само въстаническите главатари, но и всички воюващи, ние ги отпуснахме свободно да си отидат. Причината на това бе, че ние ги натоварихме с обратна мисия до златишкия мюдюрин. Писмо на турски язик, с български слова, издиктува Бенковски на секретаря Георгева до мюдюр ефенди, в което обясняваше надълго и широко целта на въстанието и отношенията ни спрямо мирното мусулманско население. Най-после той му определяше rendez-vous, да се срещнат и разговарят на по-пространно за много текущи въпроси, като му обещаваше и честното си слово, че нищо няма да пострада.

II

Нашето присъствие ставаше необходимо в Петрич още за няколко деня. В противен случай, ако потеглехме за друго място, от една страна, че куражът на населението се убиваше, а, от друга, че нападението на турците от Златишко беше неизбежно. Изпращането на двете жени от страна на мюдюра показваше, че турците готвят нещо, но не знаят още с кого имат работа. А между селските въстаници едва ли биха се намерили няколко души, които да мислят, че нашето дело е възможно да се побърка. Тия продължаваха да се веселят и радват на свободата на българското царство. По цял ден и нощ не се спираха. Ту пътеки завардяха там нейде из планината, гдето имаха надежда, че ще да минат турци и черкези да ги нападнат, ту правеха различни нападения на турските села и кошари. По тоя начин около 2000 овци и кози бяха отървали от турците, от които колеха за обща сметка. Имаше хванат и около 400 глави едър добитък, всичко турска стока.

Един наш българин, който бил овчар при някой си ага от околните села и на когото момчетата взели овцете, не се забави да се яви пред войводата с протест. Турчин не смееше да направи тая дръзост, но за българин — пътят бе отворен; кой не знаеше, че Петрич се намира в границите на българското царство? С твърде остро предисловие стъпи в селото поменатият българин, овчар на агата. Той псуваше и ругаеше още отдалеч не само петричени, които му бяха взели овците, но и ония, които не си гледат работата, които са тръгнали да се месят в царските разправии и които вадят сиромашията от ум.

Стражарите му дадоха някои обяснения да разбере, че не се намира пред турски кърсердарин и че никой се не бои вече от неговия ага; но той подигна по-голяма олелия, като хулеше всичко християнско н свято по онова време за всеки въстанал българин.

— Кой ви е тук черибашията (наместо войвода)? Кажете на тоя харсъзин да излезе, за да го питам аз него как се взема чужда мъка — викаше той сред двора.

Тоя българин беше от оня род потурчени аргати, които отиват да слугуват по турските врата от малки деца още. После няколко минути той стоеше вече вързан от едно дърво сред двора със собствения си пояс, а двама души петричени го обикаляха със суровици в ръка, като бъчова, и удряха без милост.

Ако петричени играеха хора на 20 априлий заедно със свещеника си, то на 24 пак наведоха глави, пак се усъмниха в своето бляскаво бъдеще. Сега аз разбрах, че Бенковски имал пълно право, когато говореше, че една най-малка несполука е в състояние да убие куража на нашите въстаници. Причината на това униние бе не на шега. Стражите от околните върхове известиха, че като се съмнало, забележили бели чадъри до софийското шосе, отдолу под с. Мирково, под които, по всяка вероятност, турска войска почиваше. Разбира се, че това известие не само едни петричени трябваше да смути. Навъзсядахме ние своите коне и скоро се намерихме на най-високия връх над селото, отгдето равното Златишко поле можеше да се гледа като тава. Стражарите имали право. С помощта на телескопите ние можахме да преброим и колко бяха чадърите на турския аскер, при всичко че разстоянието, което ни делеше, е повече от 2–3 часа. Тия бяха застанали до самия мост и самата им обстановка показваше, че и тия се безпокоят, разбират своето критическо положение. Много българи, мъже и жени, работеха около чадърите с мотики и лопати.

Пред вид на тая сериозна опасност, ние се разпоредихме на часа още да отидат куриери до Панагюрище и Коприщица с писма до военните съвети, от които ние искахме въоръжена помощ. Казвам въоръжена, защото хора и ние имахме, но от тях само едната четвърт беше въоръжена с допотопни оръжия, а останалите нямаха даже и по една брадва на ръката. Това беше навсякъде; ако ние имахме оръжие да раздадем на всичките въста-нали българи от IV окръг, то поддържанието на въста-нието беше гарантирано поне за един месец.

От друга страна, заповед се изпрати и до петришкия арсенал, да се свършват по-скоро черешовите топове, за които настана време да се турят в действие. Доколкото бе възможно, стараехме се да поддържим духовете на населението.

На мръквание обаче петришкото население пак потъна в отчаяно настроение. Ясният глас на една жена, която цепеше селото да плаче, стана причина да се съберат петричени тук-там на улицата по няколко души, не като буйни бунтовници, но мирни съседи…

— Мъжо! Мил мъжо? Стопанино… Дали воловце си нямаше, или сюрия овце! За какво беше петимен на къщата си, та отиде да се биеш с турци и черкези? Пусто останало и българско царство… — и пр. нареждаше поменатата жена, на която бяха убили мъжа пред няколко часа.

— На аскерлика è туй сега не му е добро — говореха помежду си събравшите се селяни, които трябваше да бъдат трогнати от жалния глас на своята съселянка и от смъртта на довчерашния си другар. — Сега на тая жена защо й е свобода, какво тя ще да се ползува от българско царство?

— Чакай де! Ние какво сме видели още? Вчера едно, днес две. Оттук нататък всеки ден ще да слушаме подобни плачове — потвърди втори селянин.

— Ние никак не размислихме по-изтънко, преди да въстанем, но да видим где ще да му излезе краят — заключи трети селянин, след като си издъхна твърде чувствително.

Да не се види чудно това колебание на нашите въстаници още в началото на борбата. Това е извинително за всички ония народи, които не са привикнали да гледат хладнокръвно на своите жертви. Освен това възможно ли е там, гдето пукат пушки и се убиват хора, да присъствуват и нежни женски натури, дребни деца и пр.? Тия последните завинаги ще смущават и най-решителните юнаци.

Българинът, когото оплакваше жената в Петрич, беше убит от един черкезин вън от селото. Най-напред нашият българин ударил черкезина, с куршум, разбира се, отдалеч. Зарадван от своята сполука, той се впуснал да отреже главата на своята жертва; но черкезинът и в своя смъртен час пак черкезин си останал. Щом нашият човек се надвесил над него да му отреже главата, той подигнал с разтреперена ръка револвера си, приготвен от по-напред, и два еднообразни куршума промушили гърдите на петришкия въстаник. Неговото тяло се донесе в града и славно биде погребано.

Един от черешовите топове беше готов вече надвечер. Бенковски заповяда на Нена Гугова, един от петришките въстанически главатари, да изкара през нощта готовия топ на най-ближната долина над Златишкото поле, т.е. гдето беше се разположила турската войска, и оттам да пусне няколко кантареви топузи, които немалко ще да смутят както войската, така и ближните турски села. Освен това трябваше и да се опитат тия топове на какво разстояние ще карат гюлле и как ще да гърмят. Планът на Бенковски се одобри и петричени пак се окуражиха, щом обкованото с железни обръчи черешево дърво премина през селото, турено на две колелета и теглено от едно муле. Отпред на колелата беше турено брашовско сандъче, в което се съдържаше барут, пачаври и едно-друго. Топът бе накичен с разни цветя; а поп Христоско, с козенови дисаги на рамото, в които бяха турени кантарските топузи, тичаше напред, обрадван до ушите. И в тая минута той не забрави своето духовно стадо.

— Кажете на трудните жени да бъдат нащрек, т.е., да се не стреснат, когато изгърмят страшните гърмила — говореше той.

Топът потегли за Златица, изпроваждан от голямо множество любопитни. Няколко души всадници, които придружиха топа, скоро изчезнаха в тъмнината, по реката нагоре. С тия последните заминаха и едно отделение въстаници под предводителството на Стояна (из Петрич), които отиваха да нападнат турското село Колунлари. Тия не можали обаче да сполучат, защото турците били будни и отдавна обикаляли около своето село въоръжени и приготвени.

В първата мисия обаче пратениците сполучили. Когато тия извезли топа върху една рътлина, обърнали му устата към Златишко поле, именно към оная страна, гдето беше спряна войската, турили вътре около половин ока барут и един кантарев топуз и нощната тишина на ясната пролетна нощ била нарушена. Закривената желязна кукичка на топуза, подкарана от половината ока барут, грозно пропищяла из въздуха, като свирката на локомотив. Отчаян кучешки лай се подигнал из околните села. Неизвестно дали от тая наша игра, или от само себе си, но турската войска, която беше отворила чадъри под Мирково, беше очистила на заранта.

Рано сутринта пристигна и помощта от Панагюрище, за която бяхме писали. Тя се състоеше от 105 души въстаници, всичките въоръжени, под предводителството на стрелченския герой Иван Ворчо, който беше успял вече да разсипе това село, за което замина на 20 априлий вечерта, както знаят вече читателите. Освен това, той бе разбил една турска чета от околните села и отървал обратно едно коприщенско знаме, което турците успели да отърват по-напред от коприщени. Иван Ворчо заслужваше напълно титлата войвода.

А от Коприщица не ни се изпрати никаква помощ. Приехме само писмо, в което се извиняваха техните предводители, че понеже очаквали от ден на ден да се нападнат от силни турски чети, то имали голяма нужда от хора. От коприщенския куриер се научихме ние, че двамата ни другари, Волов и Икономов, не били още тръгнали от Коприщица за определените пунктове, гдето трябваше да отидат да подигнат народа. Постъпката на двамата апостоли произведе негодувание между нас. Разбира се, че тия щяха да извършат много по-голяма работа, ако отидеха между населението, отколкото да се помайват из Коприщица. Най-много се късаше от яд Бенковски.

— Измениха! Станаха клетвопрестъпници, развалиха святите ни планове! — говореше той отчаяно и изпущаше тежки въздишки. — За всичко Волов е виноват. Ако той се беше попаднал в друго село или град, иди-дойди; но копришките чорбаджии го развалиха окончателно.84 Атлазените фустани и черните вежди, на които той е горещ поклонник, повлияха му… А Икономов? И той ли е бил женска свята Богородица? Аз му се не надявах. Аз не мислех, че и в неговата хайдушка натура е останало кьошенце за съчувствие на фустаните…

На 25 априлий, пред обед, ние бяхме нападнати втори път от башибозуците, в числото на които имаше и много черкези. Тия дойдоха откъм Златица по реката и ни нападнаха по всичките линии. Захвана се сериозна битка с пушки; турците, между които имаше много златишки агашетини, викаха и псуваха всичко, що е българско, и нападаха отчаяно. Тия бяха повечето конници, с хранени атове, които препускаха и разиграваха по долината. Предводителят на черкезката банда, възседнал на бял кон, дохождаше чак до нашата линия, изпразваше своя винчестер и пак се завръщаше в редовете на неприятеля. Ворчо войвода нагази в реката и отиде да се скрие в подмолите под левия бряг, гдето наблизо дохождаше черкезинът. Той не закъсня да се яви пак, но докато се накани да гърми, Ворчовото шишине дигна пушека измежду върбалака и черкезкият предводител увис-на на коня си. Болезнен вик се чу от страна на черкези-те, които полетяха с конете си напред и посрещнаха мъртвото вече тяло на главатаря си, когото конят отнесе обратно. Във време на битката Бенковски беше принуден да се затуля из шумака, защото, щом се яви възседнал на кон и почна да командува, неприятелите го познаха и куршуми като град се сипеха около му.

След половина час турците направиха начало на отстъпвание. Воденицата, която им служеше за опора, се завзе от нашите въстаници, които на минутата още я запалиха. Сражението трая около два часа; то се свърши благополучно за нас, защото само едно момче, Захари Спасов, имахме ранено в устата, когато от неприятеля паднаха десетина души, които тия отнесоха на конете си. Нашите ги гониха чак до края на прохода и колкото воденици имаше по реката, предадоха ги на огън. Тая битка стана в Смолската река. Артилерията, която чакаше като сокол върху една могила, не стана нужда да се употреби, при всичко че поп Христоско настояваше поне един топуз да изпратим на златишките читаци. В неделя ние бяхме нападнати от едно отделение черкези, но и тия бяха принудени да отстъпят след едно малко сражение. Както виждате, победите бяха все на наша страна. Селските ни въстаници захванаха малко по малко да обръгват на пищението на куршумите. Наместо да им пожълтяват лицата, когато се кажеше, че турците нападат, напротив, тия ставаха сега по-куражлии. Бенковски тържествуваше; тържествувахме всички.

Един от най-главните въстанически пунктове, както казах по-горе, беше гората Еледжик. Там бяха избягнали селата Церово, Лесичево, Калугерово, Мухово, Вейселиците и пр. От тоя пункт пристигна в неделя на 25 априлий депутация до войводата, която го призоваваше да отиде час по-скоро с четата си на Еледжик, защото при Маркова врата достигнала турска войска, а околните черкези отдавна насилвали да влязат в Еледжик. Депутацията уверяваше, че ако не им отидем на помощ, то повечето население било се решило да сложи оръжие и да се предаде на турския командантин, с когото нямали сила да се борят. В числото на тая депутация беше и познатият вече на читателите наш приятел поп Кирил, игуменът от Калугеровския манастир. Той се оплакваше, че голяма размирица владеела между еледжикските въстаници, които, като нямали главатар, бунтували се един срещу други. На него нападнали няколко лесичевски въстаници да го бият, защото ги бил излъгал, като им казвал от по-напред, че щом въстанат, щели да им дойдат на помощ казаците на дяда Ивана.

Ако помнят читателите, поп Кирил беше изпратен от Панагюрище на 20 априлий, щом дигнахме въстанието, да отиде в Белово да разбунтува населението; но, според неговото разказвание, той не можал да наближи до последньото село, защото полето било пълно с башибозуци и черкези, които малко останало да го хванат. После това той се върнал и останал в Еледжик. Бенковски не вярваше в извинението на поп Кирила. Той казваше, че страхът е бил главната причина да се върне, а башибозуци и черкези немислимо било да има! Така ние мислехме още по негово време.

От само себе си се разбираше, че нашето отиване на гората Еледжик беше една от най-въпиющите нужди. Ако ние не сторехме това час по-скоро, то никакво съмнение не оставаше според уверението на депутацията, че няма да надвие партията, която искала да се предаде на турския командантин, Хасан паша. Собствено, наша длъжност беше да предварим злото; но чакай да видим какво казваха петричени, които, както се известили, че от друго място дошли да ни викат, на часа се събраха и дойдоха да заявят пред войводата своето негодувание.

— Ако вие ни оставите в това лошаво време, когато труците надничат в селото ни от четири места, то ние сме изгубени, заедно с кокошките — говореха тия.

— Ние не можем да противостоим на околните села нито един ден; братята ни от Смолско и Каменица, наместо да ни помагат и да защищават главния пункт, по цяла нощ стоят в селото си, като оставят без позволение своите позиции. Без вас ние не чиним нищо, затова не ви пущаме…

Трудно положение.

— Ние не сме длъжни само вашето село да пазим и въобще в програмата ни няма да е казано, че ще да защищаваме някое село; нам са нужни хора, живи хора, а не села и добитък — отговори Бенковски. — Нашата най-първа длъжност е да обикаляме по всичките въстанали и невъстанали села, отгдето иде най-голямата опасност. А вие, ако се усещате, че не ще можете да се удържите в селото си, идете на Вран камък (час и половина разстояние от Петрич към Меченската гора), гдето ще бъдете на безопасно място.

Нищо не беше в състояние да убеди петричени. Никой от тях не желаеше да си напусне селото и да го гледа отдалеч, като потъва в пламък и пепел. Сега чак почувствувахме ние, че работата няма да върви все така, като по мед и масло, но големи спънки ще има да, се срещат в осъществуванието на почнатото дело. Кого да слушаш по-напред и кому да изпълниш желанието? От едно място проваждат известие, че ако се не намери там войводата най-много до един ден при тях, да ги защити от неприятеля, то тия ще да сложат оръжие пред тоя последния. Други утвърждаваха, че ако тоя същият войвода не остане при тях, те не са в състояние да изпразнят срещу неприятеля нито една пушка. Трети, Пана-гюрската чета, която ни беше дошла на помощ с Ворча войвода, искат настоятелно позволение да се завърнат в своето родно място, гдето така също семействата им били изложени на турския ятаган.

Но това беше още цвете; ние се намирахме в началото на мъчнотиите.

Най-после Бенковски сполучи със своето огнено слово, както и другите лица от щаба да убедят петричени, че тия и сами можат да останат за няколко деня, докато нашата чета осигури безопасността на населението в Еледжикската гора, а после пак може да се завърне. И петричени пак се засмяха, пак дойдоха на себе си. Бедните! Тия държат първо място между ония села, които изградиха темела на българската свобода с пепелището на своето село.

Преди да заминем обаче от Петрич, ние решихме тайно помежду си, само двама с Бенковски, да направим няколко села насилствено бунтовници; ние решихме да изгорим селата Смолско, Каменица и Раково. Причината, за да направим тая жестокост, бе оплакването на петричени, че жителите от поменатите села твърде начесто оставяли своите позиции и отивали в селата си да нагледват добитъка и хамбарите си с житото, да не би да ги ограбят турците. Тая тяхна постъпка не водеше към добри следствия; тия можеха да напакостят на работата в най-критическите минути, а други средства нямаше за изкоренявание на злото. Никой не знаеше от нашия план, който аз щях да турям в действие. Взех със себе си дяда Цвятка от Церово, познат по своята храброст, и други още десятина души момчета от хвърковатата чета, всичките конници, с които се отправих за Смолско, без да им съобщя целта на нашето пътувание. В същото това време Бенковски потегли с двете чети — хвърковатата и оная на Ворча войвода — за Еледжик, през Поибрене. Пладне минуваше, когато ние тръгнахме от Петрич за Смолско. Времето беше хубаво, слънцето печеше на пропада. Много жени и деца срещнахме по пътя от поменатото село, които пренасяха едно-друго за в Петрич.

— На добър час, синко! Като отивате нататък, заобиколете и нашето село да го запазите от душмани — говореха тил, като се отбиваха настрана да ни правят път.

Като минахме покрай укрепленията, мнозина смолчени поискаха да ни придружат — сгоден случай да заобиколят селото си, защото се научили, че имало наблизо черкези; но ние ги придумахме да останат, защото това е наша грижа. Село Смолско е чисто българско село, на един час разстояние от Петрич, откъм северна страна, със 150 къщи. То е разположено над една долина в Средня гора; имаше си черковица, помазана със синя боя, и училище, доволно хубавичко здание, построено до самата черкова.

Ние го гледахме вече отдалеч и не можехме да се нарадваме на неговите спретнати къщици и заградени дворове, които след малко трябваше да рухнат под опустошителния огън. Жестока мисия!

Когато влязахме чак в селото, тогава аз съобщих на моята дружина где отиваме ние и що ни предстои да вършим. Мнозина от тях се стреснаха и поискаха да се откажат от тая работа, че било грехота и пр.

— Где ще да ни отидат нас душите — говореше един стар калугеровчанин, — когато ние се осмелим да палим и християнските села заедно с черковите?

— Пък черкова ли е холам? Да й се ненагледаш! — възрази други.

— Ох, по-добре да не съм се раждал на тоя свят, като ми е било писано да горя на брата си къщата! — каза трети и въздъхна от всичкото си сърце и душа.

Въздъхнахме всинца.

Раздадох на всичките от приготвените запалителни вещества и се разпръснахме из разни улици на селото да палим наред, покрай която къща минем. Жива човешка душа не се виждаше из селото. Само разсърдените кучета тичаха по улицата и лаеха отчаяно. Моите другари, които аз мислех, че се решиха вече да палят, не смееха да турят още огън ни на едно здание. Тия не захванаха дотогава, докато аз не направих начало.

Подир няколко минути в селото беше вече буря. Буйни червени пламъци, размесени с дим и всякакви прегорели материали, които затуляха ясното пролетно слънце, чупеха се надолу-нагоре и най-после вземаха направление към небото. Затрещя и заплющя, рухнаха да се събарят здания, потъмня всичкото село, уплашихме се и ние сами от своите действия! Всички животни, които се намериха още из нещастното село, бягаха напредя ни, уплашени от страшния пожар, към неподпалената още махала; кучетата лаеха и виеха с дигнати към небето глави, които като да искаха пощада, жално и подозрително ни изглеждаха тия и с подгънати опашки между краката, знак на покорство, отстъпаха безсъзнателно. Биволи, биволици, волове, крави и телета, които, макар и да бяха откарани вече един път при техните стопани, но като не можеха да забравят така лесно своето жилище, бяха се върнали в селото, в старите си свърталища, сега тичаха омаяни надолу-нагоре, ревяха сърцераздирателно и като не можеха да намерят изход, хвърляха се безсъзнателно в буйните пламъци. Видях един вол, когато се метна да прескочи през оградата, натъкна се в сърцето на един остър кол и увисна на земята, заедно с плета, гдето си и остана. Патки, кокошки и други хвърковати гадини хвърчаха заедно с дима нависоко над пламъците, да търсят спасение, но задушени от гъстия дим и отмалели, падаха с главата надолу в бучащия пламък.

По-нататък из улицата срещнахме двама души от другарите си, които ни съветваха да бягаме вече към края на селото, защото после малко пожарът ще да ни загради пътя и мъчно ще можем да намерим изход. Тръгнахме из една улица към другата махала, в която се намира черковата, и намерихме останалите си другари в един дюген, който тия бяха разбили и грабеха едно-друго, кому каквото хареса, повечето за ядене.

— Бог да прости! По-добре е да го вземем ние, отколкото да стане жертва на огъня — говореше един от тях.

Пълни бъчови с вино и ракия имаше в тоя дюген и дружината беше започнала да точи от едина край. Аз им забраних, че не е време за пиянство, а дядо Цвятко потроши всичките съдове из дюгена, да няма в какво да наливал. Докато чаках навън на вратата, няколко зли кучета се бяха събрали наоколо и държаха нападателно положение. Аз извадих револвера си и прострях на земята няколко от тях.

— Вардете се, че черкезите нападат! — извика един от другарите ни, който идеше из улиците от лява страна.

Ние излязахме сред улицата пред дюгана и що да видиш! От другата улица, през която ние не бяхме минали още, около 10–15 души черкези, с голи сабли в ръцете, налитаха като кучета към дюгена и бяха се приближили до нас на стотина крачки. Щом ние се издадохме на улицата, черкезите пречупиха своята линия и се нахвърляха през един плет в един двор, вероятно да завземат позиция. Навярно нашата особена униформа, левовете на калпаците ни, пауновите китки, а най-главно оръжието ни уплаши нападателите. Те са помислили, без съмнение, че ние не сме страхливи раи, а московци, както мислеха по него време всичките османлии. Ние се намятахме на конете и бързо препуснахме из противната улица, през която после няколко минути невъзможно ставаше да се премине по причина на огъня, а в такъв случай трябваше да преминем през черкезката позиция, единствено свободната улица. Двамата от другарите ни ги нямаше още никакви; тия бяха в пожара. Изгърмяхме няколко пъти и свирнахме с рогът да ги призовем. Тия последните не бяха пристигнали още, когато съгледахме от другата страна на селото гъст облак от прах, който се дигаше из златишкия път. С помощта та телескопа ние можахме да узнаем нашите черкези, които видяхме в селото и които бягаха с коне, свързани от по-напред, както се види, край селото.

Изгърмяването на моя револвер върху кучетата спаси живота на дружината. Ако не бяха се появили черкезите, които кой знае за какво взеха тил гърмежи, то ние щяхме да минам през улицата, гдето бяха спрели тия, т.е. през позицията им. Тия избягаха, защото не ни знаеха числото и се уплашиха от униформата ни.

Когато бягахме през селото, съгледахме в една къща, вън на сайвана, една стара бабичка, сляпа и с двете очи, както се виждаше, защото вървеше покрай стената и се подпираше с двете си ръце. Тя ни усети, като минувахме покрай нея, и попита кой гори селото и далеч ли е пожарът. Разбира се, че нямахме време да й разправяме и да й се притичаме на помощ; а отпосле, когато видяхме, че черкезите избягаха, всичко беше вече напусто, защото къщата, в която се тя намираше, потънала бе в пламък и дим. И така нещастната баба стана жертва!…

На нас не оставаше друго нищо, освен да вървиме за друго село, защото мисията ни в Смолско беше вече свършена по бляскав начин. То гореше на много места и никаква надежд не оставаше за неговото спасение; но като всяко село с разредени къщи, изгорели само ония от тях, които с ръката си подпалихме, т.е. 10–15. Черковата и училището останаха здрави. Село Каменица стоеше на пътя, с което така също трябваше да се разпоредим. Това село се намира така също в Средня гора, на 1½ час разстояние от Смолско, към югозападна страна; и то е чисто българско, от 84 къщи. Пътят минува през твърде стръмни планини, долчини и сипеи, така щото ние бяхме принудени на много места да слизаме от конете и да се провираме под шуми и гъсталаци. Гората изоколо беше пълна с наши въстаници, стражари, пътници, овчари и пр. След дълги озирания и наблюдения, да не бъдем черкезка или башибозушка банда, излязваха насреща ни тук-там накрай пътя. Ония, които бяха от Смолско, със сълзи на очите ни разказваха по кой начин им изгоряло селото, запалено според тях от зверовете черкези, а нас поздравляваха, че сме си спасили живота от тия последните, понеже идехме откъм Смолско. Тия не можеха да си въобразят даже, че ние сме похитителите на селото им. А ония въстаници, които бяха от Каменица, радваха се при нашето появление, че ще да можат да запазят селото си по-добре с нашето присъствие. Бедните! Те не знаеха, че ние сме най-страшните палачи.

Слязахме в карменската река, която тече посред селото и покрай която върви пътят. Самото село се намира в такава стръмна долина, щото само от едно място може да се влезе в него с кола. Слънчевите лучи, които пареха твърде горещо тук в тая долина, обиколена с рътлини и гъста гора, ставаха по-чувствителни.

Подир пладне ние стигнахме в селото. Там заварихме мнозина селяни, които прибираха още едно-друго, било добитъка, било покъщнина. От най-напред те ни взеха за душмани и избягаха в гората, понеже сега за пръв път виждаха въстаници с униформа; но щом им дадохме паролата Наполеон85, приближиха се да ни посрещнат и немалко се зарадваха. В селото имаше запалени няколко здания от самите селяни, между които бяха селският хамбар и ковачницата на един циганин, ако помня добре. Значи, селяните са предразположени да гледат пожар, помислихме си ние; но когато загатнахме отдалеч, че по-добре би било, ако се подпалеха и други някои здания, то срещнахме съвсем противното, което и трябваше да се чака.

Всичките въстаници, които се намериха в селото, с първото ни още пристигане наобиколиха ни да разпитват за туй-онуй по вървежа на въстанието, така що-то никой не можеше от нашата дружина да се отдели от очите им и да отиде из селото, за да произведе пожар. Почакахме около един час и като видяхме, че с хитрост не ще може да се направи нищо, аз обявих открито на възхитените каменски въстаници своята мисия и целта на дохожданието ни в селото им. Казахме им, че селото непременно трябва да се изгори, затова да си изнесат едно-друго, защото нямаме време да чакаме. Тая новина порази като гръмотевица нашите селски братя, които не можеха да си обяснят що значи това и дали сериозно говорим ние?

— Че и това имаше ли го в сметката — говореха тия нажалено и се споглеждаха един други. — Времето няма да бъде все така топло; утре ще дойде зима, где ще да се приберем с дребните си деца?…

Ние им разправихме, че имало уж кой да се грижи за всичко тава, а те трябвало да слушат само какво им се заповядва; че свободата била по-скъпа от къщите и добитъка и че ако сме оставили селата здрави, щели сме да спомогнем на неприятеля. Празни приказки! Българинът не се лъже. Смърт е за него всякаква свобода, която не е свързана с къща, покъщнина, нива, лози и дърт пелин.

Не бях свършил аз още своята убедителна реч, когато един от присъствующмте селяни, човек на 60-годишна възраст, извика със сълзи на очите: „Да бъде!“ Това каза той и изтърси запалената си лула върху покрива на своята собствена къща, гдето, като духна няколко пъти, сухата тръстика пламна опустошително.

— Жертва на бога и на християнията! — прибави той, когато заплющя вече зданието, и за да усили още потече огъня, плисна върху му котела с ракията, която държеше в ръката си и която беше изнесъл нас да черпи!

Ние бяхме поразени от патриотическата постъпка на тоя старец, който не беше прочитал ни едно патриотическо съчинение, който не знаеше ни защитата на Термопил, ни за поражението на Наполеона в 1812 г., нито пък се беше срещнал с някой учен през целия си живот, защото Каменица не е твърде от посещаемите села.

Нашият път беше вече отворен после това трогателно произшествие със стареца. Всеки от нас надигна по една запалена главня и тръгна из селото да пали. Същата история, както и в Смолско, с това само изключение, че тука вършехме всичко в присъствието на свидетели. От дясна страна на реката имаше такова едно грамадно здание, каквито по селата въобще твърде нарядко се срещат. То имаше размера на една солдатска казарма, принадлежало, както казаха, на някой си богат селянин. Жената на тоя последния, която се намираше в селото, беше дошла при нас да се моли да пощадим поне нейната къща. Тя беше се обърнала с гърба си към реченото здание и не виждаше, че двама души от дружината увираха вече главните под керемидите на къщата й; но когато се обърна и видя пламъка, наместо сълзи и отчаяние тя си дигна ръцете нагоре и помоли всевишния да приеме и нейната къща като дар от българския народ!… Невероятни работи.

След половин час време ние възвивахме по рътлината, от дясна страна на селото. Тук сварихме много жени и мъже, които оплакваха отдалеч своето село. Не е да не знаеха тия, че ние сме авторите на злото, но никой от тях не си отвори устата да ни каже неприятна дума. Хванахме пътя за с. Раковица, което така също отивахме да горим. Тук Средня гора е твърде буйна и стръмна. Немислимо беше да оправим ние пътя за поменатото село през всичките тия криви долини, непроходими урви и объркани пътеки, ако да не срещахме на всяка крачка въстаници от селата Поибрене, Каменица и пр. Паролата Наполеон много ясно се произнасяше от наша страна, защото мечкарските шишинета на местните въстаници, които се насочваха оттук-оттам из шумата, не се шегуваха. Тук наблизо се намира местността Харамлиец, както казах по-горе.

Ние отидохме да се срещнем най-напред с въстаниците от с. Раково, които се намираха малко по-горе от Харамлиец в една прекрасна долина, покрита с бели високи букове, около един студен извор, из който плаваха букови листовце. Малко по-настрана горяха огньове, на които се въртяха агънца. Юнаците почиваха под дебелите сенки с шишинета в ръка. Тук на това място тия бяха твърде безопасни, защото немислимо беше да проникне в тая планина турчинът, по тая причина тия не се бяха погрижили даже да си поставят стража. От техните обяснения ние разбирахме, че тия са се изнесли от селото си Раковица, находя що се от планината на няколко часа разстояние, твърде скоро, така щото не бяха успели още да си донесат и най-необходимите неща като храна, дрехи и пр. Следователно, тия ни помолиха да им не палим отсега селото, докато го опразнят. За тая цел тия поискаха три деня срок и обещаваха с клетва, че ще да го запалят сами.

Ние отстъпихме.

За с. Вакарел, което така също щяхме да горим, пак раковци ни уведомиха, че ние нищо не можем свърши в това полутурско и развратно село, в което няма ни един свесен човек, с чисто народен дух. Впрочем, аз знаех Вакарел и без обясненията на раковци.

От един гол връх на това място се виждаше цялото Софийско поле, Витоша, Ихтиман и пр. Виждаха се тия, защото атмосферата към тая страна беше чиста и прозрачна — знак, че шопите мируваха. Не беше така обаче и към южната страна на високия Доспат. Тук се извиваха тъмни облаци от дим, които пъплеха тържествено и се целуваха в небесното пространство със своите по прилика братя — сиви облаци. Какво ли ставаше там? Само Марица знаеше това!…

III

Слънцето отиваше да потъне в мрачния Доспат, когато ние оставихме лагера на раковчани и се навалихме из планината, надолу към Поибрене. Няколко часа бяхме се отклонили ние от леглото на Тополница, где-то ни беше пътят за Еледжик, та затова трябваше да побързваме. Попитахме местните въстаници не е ли възможно да прекосаме за Еледжик направо през планината, по върха на Средня гора, без да слязваме в Тополница, но от всички получихме отрицателен отговор. Где бе възможно да премине човек през всички тия непроходими долини, урви и рътлини, гробната тишина на които нарушаваше само неустрашимият вълк? Часът на единадесят вечерта стигнахме ние в Поибрене. Още отдалече, докато се скитахме из усоите, дохождаше от време на време до слуха ни гласът на много гайди откъм селото, което обстоятелство увеличаваше още повече напрегнатото ни любопитство. Стражите около селото ни известиха, че Бенковски войвода е в Поибрене, а гайдите свирят на хоро.

Пак при Даскаловия дюген, на мегдана, беше се спряла четата уж на почивка; но гласът на гайдите не оставяше човека на мира. Голямо хоро беше се залюляло на това място не само от местните жители, моми и момци, но и от двете чети. Сам байрактарят Крайчо Самоходав със зеленото знаме в ръка водеше хорото с Ворча войвода. Бенковски стоеше на стол посред, заобиколен от поибренските първенци. Тържествуваше той в тая минута. Двамата въоръжени свещеници, които правеха част от четата — кръстоносецът поп Неделю и игуменът Кирил, — седяха от двете му страни. Всички участвующи в това тържество бяха в крайно възхищение от картината, за която поибренчени казваха, че и да изгори вече селото им, доволно му е тая слава. Юнаците, които тропаха от всичкото си сърце и душа, гордо и надменно кривяха своите накичени кръстове, за да държат ножовете им по-добра поза.

Притъмя вече, а никой не казваше стига, малко внимание обръщаше на попотеното си чело, като че всичките да бяха пророци за в бъдеще, че Априлското въстание ще да остави добри възпоминания само с тоя род картини, хора и песни, и пр. Кой е крив?…86 Въстаниците от Поибрене, както знаят вече читателите, бяха се изнесли в гората; но по случай на заминуванието на четата и че тоя ден беше християнска Свята неделя, мнозина бяха се върнали да обиколят своето село и да се черковат. Надалеч от селото дойдоха тия да ни изпроводят. Оттук нататък поп Неделю престана вече да бъде кръстоносец на хвърковатата чета под предлог, че бил уж болен, а всъщност нему се не искаше да рискова своя живот с нашата чета, действията на която бяха съпрежени с различни неминуеми опасности. Мястото на поп Неделя завзе отец Кирил, който поведе четата в качеството си на кръстоносец със същия кръст от поибренската черкова.

Скоро ни прихлюпи мрачната нощ в долината на Тополница. Нищо друго се не чуваше освен шумтенето на тая последната и непрестанното врякание на немирните жаби, които бяха наредили своите нощни концерти по раззеленеиите и обрасли в разни цветя и бурени подмоли на Тополница. Неволно ние трябваше да се опростиме с нашите крекливи певачки, защото пътят или, по-добре, посоката към гарата Еледжик, гдето отивахме, отделяше се на дясна страна от Тополница, из една стръмна и каменлива долчина. Разбира се, че оттук нататък, в тия непроходими места, пътуванието ни ставаше от минута на минута по-трудно. Макар и да слязвахме от конете, макар и да стягахме коланите им и да ги водехме за гемовете, пак те се хлъзгаха по гладките камъци, не можеха да се подемат нагоре, къдрави искри изхвърчаха от железните петали, които се тракаха от камъците. На всеки двадесят минути бяхме длъжни да поправяме седлата, които се смичаха под опашките на добитъка, а конят се спираше и захващаше да рита. Никакъв път иямаше тука. Слаби възпоминания са останали в паметта ми за околните предмети, които се състояха от паднали букове и други род дървета, от тъмни усои, тесни хайдушки пътеки, монотонни малки потоци и груби четвъртити камъци.

После много забикалки, падания и ставания, пропъхвания през гъсти и зелени шубраки и шуми, от които на мнозина бяха се изподрали лицата, пристигнахме посред нощ при стражата на еледжикските бунтовници, прибежище на много села. Макар да беше дълбока полунощ, но повече от местните въстаници, известени предварително за нашето дохождание, чакаха с нетърпение, всичките събрани на една полянка, гдето ни приветствуваха по начин, известен вече на читателите от много случаи. Богата и разкошна вечеря бяха сготвили тия за войводата и неговите хора. Там, на един висок връх, историческо свърталище от незапаметни времена на други угнетени сиромаси, каквито бяхме ние, храни боже — за което живо свидетелствуваха дебелите каменни стени на укрепленията, — под четири-пет клонести бука беше наредена вечерята. За постелки служеха зелени букови листи, върху които ние насядахме. Освен печените агнета, белия мъж (хюшмир), първо място държеше и едно младо теленце, опечено по хайдушки87.

Рано сутринта на 26 априлий, половин час пред изгряванието на слънцето, докато всичките момчета спяха още, защото едва ли два часа се набираха, откогато си бяха легнали, Бенковски се беше събудил вече и продължаваше да се разхожда под клонестите букове и на онова място, гдето бяха навързани конете. Тия последните той обикаляше да види в какъв ред се намират. Ако той във време на въстанието спеше по един час на нощта, върху стола, подпрян само на едната си ръка, то сега той дремеше или върху коня си, или подпрян до някое дърво.

Вечер, когато четата заставаше на становище, някои от момчетата пееха, други се разговаряха, трети се бореха и т.н., а Бенковски, ако нямаше нещо важно, лягаше малко да позаспи; но щом се умълчаваха другите, които от по-напред се веселяха, ставаше вече и тръгваше да обикаля наоколо, без да събуди другиго от четата. Най-много наглеждаше той конете, които заничаше един по един дали всичките ядат, няма ли някой да му е стегнат коланът, да е оставен с гема си или да не е напоен. Ако се случеше да забележи някои от поменатите недостатъци, той го поправляваше сам, без да вика стопанина му. Много пъти съм го виждал да носи храна на гладния кон. Беше захванал по едно време да се оплаква, че от много говорение и от безсъница гърдите го болели, задушавало го нещо на гърлото. Това не беше чудно; човек, който в три месеца разстояние запали цяла страна и я накара да въстане като един човек, от желязо трябва да бъдеше, за да остане здрав.

Когато се развидели добре, той разбуди четата и заповяда да му приготвят коня и да се тегнат 20–30 момета, защото ще отиде да разгледа укрепленията и на-местените стражи по върховете на планината. Същински държавен глава!

Като главатари над еледжикските въстаници бяха Теофил Бойков из Калугерово и Гено Теллията от Церово. Тоя последният беше прочут по всичката околия, па даже чак до Пловдив и София по своя твърд характер и по юначеството си. Турците го изричаха Телли паша, защото имал власт и сила като такъв.

Заедно с тия последните и с друга много още въстаници, освен 20 души от нашата чета, заминахме ние към върховете на планината. Мястото Еледжик, или Градище, не е ни село, ни пещера, ни пък някоя крепост. То е една местност в Средня гора откъм южната й страна, над река Тополница, от лява страна на Маркова капия, като идеш откъм София. Най-ближни села до Еледжик са Мухово, Церово, Славовица, Веселиците и пр. Мястото е разнообразно: гори, долини, тук-там поляни и върхове. Откъм Ихтиман Еледжик е защитено от бърдото, в самото подножие на което се намира Маркова врата и шосето Т. Пазарджик — София; а от другите страни се брани от непроходими долини и усои. Пътници, конто минуват по шосето София — Татар Пазарджик, па и по новата железница, най-добре можат да видят Еледжик. Над самата Троянова порта, при ханчетата, т.е. гдето се захваща вече слизанието из Ветренскня проход, от северна страна, най-високият връх е Еледжик. Той се вижда по цялата линия, от Вакарел до Паланка. Околните жители бяха избрали Еледжик от само себе си, по предание, че тоза място е служило за прибежище и на други угнетени братя, както забележих по-горе. На много високи върхове стърчаха развалините на стари крепости, дотолкова антични, щото върху стените им отгоре бяха израсли букове, преживели своя век, паднали, съборени от времето и изгнили почти.

От върховете на Еледжик можеше да се види още по-надалеч, отколкото на Харамлиец. Ихтиманската равнина се гледаше напредя ни като тава; а побелялата Рила, на която върховете бяха покрити със сняг, не можеше да насити окото със своето горделиво величие. Откъм западна страна надничат голите хребети на Стара планина, които са отгоре над Златица; на юг тъмнеят височините на Доспата, които едвам можаха да се съзират, като през мираж, през колосалните облаци, надвисени отгоре им. Към възбунтованите села не можеше да се види друго нищо, както и по-първия ден, освен гъсти облаци от дим, който се издигаше отдолу нагоре и плуваше по хоризонта. Цели легиони орли и други хищни птици, подплашени от грозния пожар, извиваха се нависоко и събрани в куп като покорно стадо, отиваха да търсят прибежище по голите скали на стария Хемус. Ние имахме смелостта да се блазниме, че всички тия пожари са произведени от немилостивата ръка на нашите решителни бунтовници. Какво заблуждение!

Стражите и укрепленията около Еледжик ние намерихме в добро положение, доколкото това бе възможно. При всичките налитания на черкезите, което се вършеше почти всеки ден, победата оставаше все на нашата страна. Сега, когато пристигна вече нашата чета, когато гласът на Бенковски захвана да гърми измежду средата на местните въстаници, тия последните забравиха вече първото си настроение да сложат оръжие и опасността, която ги грозеше. Турската войска, за която тия разказваха, че се явила уж под планината на шосето, беше изчезнала неизвестно накъде. Много проходи и пътеки наоколо бяха засечени и запушени от въстаниците, така щото мъчно можеше от един път да влезе човек с кон в лагера.

Само Маркова капия се пазеше от всичките почти муховци, на които се изпрати помощ още 80 души въоръжени въстаници, понеже там най-много напираха черкезите. Гдето имаше нужда да се правят укрепления, захванаха се, а гдето не беше поставена стража — постави се. След ревизията и еледжикските въстаници останаха благодарни от нас, и ние от тях. Та можеше ли да бъде другояче? Бащино наследство ли имахме да делим, за да се караме? Стигаше само гласът на турците да се не чува; тия ни разваляха съгласието…

За да се потвърди с тържествен акт това наше съгласие и споразумение върху вървежа на общото дело, залюля се пъстро хоро на върха на планината, върху една зелена и росна полянка, покрита с всякакви балкански цветя.

Ех, че хоро ли пък беше, дявол да го вземе! Не зная на другите участвующи и присъствующи там как подействува, но колкото за мене, с гордост го изповядвам — благодарих се, считам се и досега за щастлив, че съм бил честит да присъствувам там.

Ще да ми възразите, че царските паради и смотрове, гдето присъствуват силнейшите сего мира, потъналите в злато и сърма полководци и други знатности, гдето свири музика по ноти и правила, затъмняват със своя блясък хиляди ваши еледжикски хора. Да, колкото тия и да са бляскави, колкото и да поразяват със своя разкош слабите натури — за което, се и правят нарочно, — все пак чужди и студени остават. Всички участвуващи в тях мълчат като риба, мигат и стоят, принудени са да правят онова, което им се заповяда от по-силните, което не е тяхно, но чуждо. С една реч, тия са словесно стадо, привилегировани роби, бездушни кукли, повикани да развеселят другиго, когото може би и да ненавиждат в душата си.

Така също и осветлените салони на баловете, с всичките му белоръкавични кавалери и варакладосани дами, които дохождат за хатър, които лицемерничат и се преструват да говорят не онова, щото е на сърцето им, но онова, което ще да угоди, аз ги турям много по-долу от нашето цървуланско хоро, което тропаше върху бозалъка. Тук никой никого не лъжеше, нямаше преструвка, липсуваше лицемерието, не съществуваха правила и пусти етикеции. Играй ли ти се — скачай, колкото искаш; не желаеш ли — гледай отстрана; настъпи ли те някой по невнимание — кажи му: „Сляп ли си, та не виждаш!“ Знай, че никой няма да се докачи, че не си казал „пардон“ или фарисейското „извини“. Ония, които се сърдят, че им не казали „пардон“, които считат човека за грубиян, че не употреблява тая дума, никак няма им заплаче окото, когато се приготвят да ти изгорят душицата, да те направят нещастен.

Хорото на Еледжик стана много по-голямо, отколкото беше в Поибрене. И сам Бенковски не можа да се стърпи от да се не залови и обиколи няколко пъти. Когато скачаха юнаците и си забиваха краката в бозалъка, тоя последният отхвърчаше настрана, като че го вееха с вили.

После това ние слязахме в ниските места да обиколим лагера на семействата, арсенала, готвачниците и пр. Не само всяко село беше се прибрало въз една страна, но и на махали се деляха още, както са си били в селото. Повечето от жителите бяха успели вече да си построят бъдещи жилища в планината от дървета и шума, колкото да не стоят под открито небе. Всичкият им почти добитък с твърде малки изключения беше прибран от полето и се намираше тука. Храна следваха още да принасят от оставените си села, кой как може, така щото бяха се осигурили за през лятото. Жилищата бяха построени в една долина край малкия й бистър поток.

От селото бяха избягали на Еледжик не само българите, но и колкото турски цигани-ковачи се намирали в селото, и спекуланти евреи, кръчмари и бакали.

Когато преминувахме край един от тия лагери, а именно покрай церовския, мисля, съгледахме на едно място, че бяха се събрали накуп пред една колиба множество жени, деца и няколко мъже.

— Да се отбием да видим какво става там — казаха няколко души от дружината.

— Днес ще да се кръсти в българска вяра един евреин, заедно с децата си — отговори една стара бабичка, която бързаше да пристигне на мястото, гдето се береше множеството.

— Какъв евреин те е патило тебе, стара вещице, или си сънувала? — каза Ворчо войвода, понеже ние не знаехме още, че и евреите са дошли на Еледжик, да търсят свобода!

— Ни сънувам, ни бълнувам — отговори бабата, без да се спре. — Днес още ще да се кръщава Аврам чифутина, който беше в нашето село дюгенджия.

Ние се приближихме до тълпата, която, като ни видя, разстъпи се наоколо и мястото към вратата на колибата остана празно. Напредя ни се представи брадат човек на възраст около на 40 години, който ни гледаше уплашено и трепереше цял-целиничек. Той беше облечен с европейски дрехи, със селски калпак на главата, върху който бяха ушити много кръстове, а на челото имаше залепен един от восъчна свещ. Бенковски попита тълпата що се е събрала да прави, но като видя, че на всичко това е предмет човекът с многото кръстове на главата, обърна се към него.

— Ефендим, християнската вяра искам да сторя кабул — каза човекът още повече уплашен и захвана в същото време да се кръсти така неестествено, като че да мелеше кафе.

— Нима ти не си българин? — попитахме ние.

— Не, ефендим. Аз съм евреин, но не падам по-долу от българин. Живея братски с християните, а мразя и ненавиждам турците, като всеки кучето, даже и самите евреи.

Селският поп, който наздраво беше уверен, че ние ще да похвалим постъпката на евреина, че желае да влезе в недрото на православието, което той правеше от страх, както и горещата ревност на ония, които се трудеха да приведат един заблуден в правия път, приближи се до нас и даде някои обяснения по повод на кръщаванието. Той разказа, че всичко това се приготовлява с неговото съдействие и че отдавна щял да извърши кръщението, но липсвали му някои нужни неща за в тоя случай.

— Ей сега ще да те кръщам аз тебе, като ти опаля два ножа по дългото расо — каза Бенковски на светиня му, който не очакваше да чуе подобен отговор за ревността си.

На уплашения евреин казахме да бъде свободен и да слуша какво му говорят, а вярата му никому не е потребна, целта ни не е да разпространяваме християнство. Гено Теллията се задължи да внимава оттук нататък, щото друговерците, изходящи се на Еледжик, да не бъдат притеснявани. Евреинът обаче не ни заплати със същата монета, както ще видят читателите по-нататък.

Трябва ли да ви казвам, че в тукашния арсенал кипеше деятелност, че и тука се дълбяха черешови топове? Мисля, че дълги и широки описания не са нужни, понеже читателите познават вече много такива арсенали. Ще кажа само, че в тукашния арсенал работеха най-много майстори, повечето цигани, турски и български, всичките на брой около четиридесят души, на които главен майстор беше Стоян Иванов от с. Мухово. Тоя последният практически беше се научил да работи иглени пушки и пищови от системата Лафуше. Аз видях един пищов от тая система, направен от него на Иван Ворча, с марка отгоре на желязото: „уста Стоян Муховченин на 1875 г. № 1“, който стреляше куршум на 400 крачки и биеше много по-добре, отколкото калпавите европейски револвери, които имахме.

Еледжикският арсенал бе устроен отделно от семействата, в същата долина покрай бистрия поток. Да не помислите, че главите на майсторите турски цигани бяха обвити с пъстри шалове, както трябваше и да бъде? Тия бяха турили отдавна български калпаци, по свое желание, разбира се, и дотолкова се бяха влюбили в тях, познато от какви съображения, щото не приемаха да ги отложат на минута даже във време на тежката работа около огъня, когато българските им събратя не вардеха това правило. Още повече: в късо време тия дотолкова бяха обикнали нашето православие, щото собствените им имена Филджан, Рамадаи, Мехрем и пр. бяха заменени с Никола, Христо — а най-много Васил, понеже, както е известно, циганите имат особена страст към свети Василя. Българските цигани ги викаха на турските им имена за подигравка, понеже знаеха новите им настроения към православието.

— Хем, Иван ага, стига вече толкова — казваха тия сърдито. — Шега-шега, но най-после ще ни принудите да хвърлиме харзувал на пашата (т.е. на войводата). Ние не сме вече турци…

Тия последните работеха най-усърдно — обща чърта на всичките дьонмета, които обичат да експлоатират. Не говоря за нашите еледжикски цигани с калпаците, от които не можем да искаме никаква доблест и които си продаваха вярата не от порок, а от неволя. Освен черешовите топове в еледжикския арсенал се работеха още стари пушки, ножове и пр. Чуковете и пилите денонощно бяха в движение.

Еледжик, гдето имаше около 2000 и повече семейства, отдавна беше обърнал внимание на околните турци, най-много на Ихтиман, добил бе вече право на гражданство. Сношенията му с околията се подкачиха най-напред от шпионството; турците не се забавиха да изпратят такива, за да узнаят каква е работата: „Московци ли има на Еледжик, или само прости раи.“ За голямо съжаление е и това, че всичките шпиони бяха изключително наши българи от Ихтиман и от околните български села, гдето българщината е почти удавена и развратена от различни обстоятелства. Между другите, стражарите бяха хванали едно 18-годишно момче, облечено в шопски дрехи, което казваше, че отивало към Вакарел, но се изгубило от пътя и попаднало в Еледжик. То беше облечено с черкезка риза, което ни даде повод да се съмняваме в неговото произхождение. След дълги скинжувания, бой и мъки то се призна най-после, че било проведено от черкезите да разгледа Еледжик, колко хора има там и няма ли брадати комити с къси чибучета, т.е. руси. Изпратихме го заедно с другите шпиони до панагюрския военен съвет, който щеше да им наложи приличното наказание.

Друг един шпионин, родом от Ихтиман, на 40 години, българин, хванахме вътре в лагера. На въпрос, що за човек е той и какво е дошел да търси, отговори ни, че името му е Кольо, изпратен от ихтиманските българи да се допита уж от нас, какво трябвало да правят тия, т.е. да възстанат ли, или да чакат да дойдем да ги освободим? За уверение, че и той разделя нашите взглядове, беше натъкнал на кръста си два пищова. Доказа се обаче от другите еледжикски въстаници, че в разстояние на 2–3 деня това същото лице се явявало в лагера няколко пъти със същите въпроси и пак изчезвало. Още няколко събрани сведения, и шпионската мисия на ихтиманския пратеник блесна на позорното му чело. Той загуби в няколко минути и ума и дума, когато страшният Ворчо войвода скръцна напреде му със зъби и тури ръка на револвера си, да му строши предателските гърди. Ние го задържахме.

И без разрешението на военния съвет ние решихме помежду си пред очите му да го застрелим на другия ден на върха на планината, така щото да имат случай да го видят и господарите му турци. Предадохме го на стражата да го пази вързан, но той успял да побегне през нощта!

— Кой го знаеше, че е такъв лошав човек — говореше за свое извинение невинната стража. — Помоли ни се да го отвържем, за да си направи цигара, а после гледаме, че избягал!… — Разбира се, че уплашените ни неприятели, които следяха нашите движения от един час разстояние като диви ястреби, бяха в пълно течение на всичките ни работи.

Събраните пари от разни даждия, които кметовете нарочно задържаваха още от по-напред, за да ги не дават на турското правителство, минаха в нашата каса, срещу приеманието на които Марин Шишков, съкровищник, даваше разписки. Тия ги даваха на нас, за да ги употребим за обща работа, а най-повече за купуваше на оръжие.

Една неделя се изминуваше вече, откакто бяхме въстанали, а освен с Панагюрище, Коприщица и други някои близни пунктове, с които се споразумявахме, нищо положително не знаехме какво става по другите села и пунктове в IV окръг. Що ставаше напр. в Пловдив, Т. Пазарджик, Батак, Перущица, Карлово и пр.? Дали тия бяха въстанали, или така са си останали прости зрители? И това ние не знаехме. Не говоря за останалите три окръзи: Търново, Сливен и Враца. Всеки ден от нашия лагер тръгваха за разни страни множество куриери, но ни един от тях не достигаше назначеното място. Едни се връщаха от няколко часа разстояние, като казваха, че човек трябва да бъде птица, за да прехвръкне през турските пълчища, които пъплели като мрави навсякъде, а други се не връщаха никакви, вероятно убити или избягнали. И така, пълна неизвестност на всяка крачка, от която можеха да се съставят неприятни заключения; но ние тълкувахме още всичко за в наша полза. Вярата и святата надежда царуваха още.

Вечерта на 26 априлий получихме известие от г. Белово, че околните български села са готови да дигнат оръжие; но нищо се не решавали да предприемат, дордето не видели с очите си външна сила и някой български войвода.

В програмата на нашата чета влизаше да тръгнем за Белово незабавно.

Както в Петрич, така и тука еледжикските въстаници се възбунтуваха, щом чуха, че ще да ги оставиме и заминем за Белово. До среднощ се продължиха убеждаванията и предумванието между тях и нас, че ако и да ги оставим сега, пак ще да се върнем на втория ден. На Гено Теллията и на Теофил Бойков беше поръчано да управляват еледжикския лагер до нашето възвръщание и да гледат да не се породи несъгласие.

В полунощ, когато чуковете в арсенала бяха млъкнали, когато всичките бяха заспали, с изключение на няколко души и на стражата, ние потеглихме за Белово с цялата чета. Тук-там из долините и измежду гъстите дървета около лагера светеха още огньове, около които белобрадати старци мислеха, с къси лулички в ръце. По-нататък се слушаха из влажната долина тънките гласовце на малките пеленачета, които не можеха да утърпят на студената балканска нощ. Напусто хрипливият глас на грижливата майка тананикаше: „Нани, нани, мама!“

Не без труд и мъка се смъкнахме ние от планината в полето. Колкото разработени, макар и хайдушки пътеки водеха към Еледжик, бяха запушени и задръстени от въстаниците, както казах вече, и по тая причина ние трябваше да обикаляме из непроходимите долини. Като слязахме долу в полето и се преброихме, видяхме, че до десятина души другари липсуваха, които не че бяха избягали, но се изгубили из гората. Техните подсвирквания и викове да ги чакаме и да им се обадим накъде сме, достигаха до нашия слух. Оставихме няколко души да ги дочакат, а четата се отправи за Ветрен, отгдето ни беше пътят за Белово.

Тайно от другите Бенковски поръча на Ворча войвода и на И. Мачева да запалят околните села Дереорман, Паланка, Славовица и пр., на които жителите се бяха изселили или избягали, както например турското село Паланка, а в някои стояха още по една част. Подир двадесят минути ние имахме вече изкуствена месечина. Запустелите села, в които от по-напред се чуваше само виението на кучетата, които тъмнееха със своите вошки и стени и в които хъркаха само няколко сакати и ослепели старци и баби, пламнаха като катранен мях.

…Страшна и грозна, а някак си и величествена беше картината. Бучението на нощния пожар, съпровождан от жалното виение на няколко стотини кучета, трещението на сухия материал, огнените конусообразни стълбове от светли искри, които се издигаха до в сини небеса и се сееха нашироко по раззелененото поле и пр., поразяваха всекиго. Околните предмети, почернелите доскоро точки, върховете на Средня гора, които до това време плашеха всекиго със своята мрачна неизвестност, сега се виждаха във всичкото свое величие, служеха за украшение на тая нощна седянка. Бледните физиономии на нашата дружина, която, като не знаеше кой е авторът на пожара, мислеше, че неприятелят е наблизо, се познаваха отдалеч: игла, хвърлена на земята, можеше да се види. Огънят се увеличаваше от минута на минута и осветляваше нашия път за Белово.

Достигнахме до софийското шосе, по което и тръгнахме към Ветрен; но скоро трябваше да се простим с неговата равнина, защото трите жици на телеграфа между Т. Пазарджик и София, които бяха изпокъсани от местните въстаници още в първите дни на бунта и разхвърлени по пътя, плетяха се в краката на конете ни и плашеха тия последните с издаванието на своите тънки звукове. Мнозина всадници за пръв път се намериха търколени на земята.

Пожарът малко по малко се закриваше зад гърбовете ни от височината на околните рътляни, така щото слабата му светлина, умалена от разстоянието, малко ни улесняваше в пътуванието. Но не бе само това: мрачен облак, който още от вечерта се помайваше около върховете на Рила и качеството на който се познаваше от последователната светкавица, не се забави да покрие и нашия хоризонт. Силен дъжд плисна да вали и нашата дирекция към Белово се поколеба.

Забележителна е тая нощ между 26 и 27 априлий. Тя ще остане забележена с кървави слова в хронологията на априлските борци за свободата, както Вартоломеевската нощ за протестантите, защото тогава се отвори небето и даде воля на ония непрестанни порои дъжд, лапавица и най-после дебел сняг (8 май), които нанесоха последния удар на нашите и така неприготвени въстаници. Това бе ужасно, скверно и жестоко от страна на святи Илия и на неговото висше началство. На 27 априлий почна тоя дъжд и чак на 10 юни престана (аз говоря за планината). Нему се дължи избиванието до крак на всичките изходящи се тогава въстаници по Балкана от Маркова врата до Чалъкавакския боаз. Разбити и разпопени отвсякъде, по свещено предание потърсиха тия прибежище в стария Балкан, в неговата благословена „шумка“, която ставала уж майка на много юнаци. Вижда се работата, че тая същата „шумка“ е била жедна за червена кръв, и случай й се представи през 1876 г., за да се напие. Кой как стъпи в благословения Балкан, не се върна вече назад. Не се върна той затова, защото студената мъгла, която квартирува по върховете му цели два месеца, непрестанният дъжд, снегът, по който ловяха всеки прибягнал като заец, чакмъклиите шишинета, в които барутът беше се преобърнал на вакса, и други ред препятствия, всички събрани на едно място — чинеха хиляди пъти повече, отколкото самите башибозуци. Тия последните скоро узнаха това и почнаха да нападат без ни най-малко предпазвание.

Засега толкова. По-после ще да говоря по-напространно за това, а сега ще забележа за знание само тоя истински факт, че Априлското въстание се погаси не толкова от башибозуците, колкото от жестокото време. Разбира се, че на неприятеля това му не пречеше; неговите пушки бяха шаспо, шнайдер и винчестер.

После поражението и самите турци признаваха тая истина. Тия както и някои от нашите заблудени братя, които обичат да вмесват бога и в съдбата на своя алъш-вериш, говореха, где седнеха и паднеха, че омразните комити не били угодни и всевишному, който благоволил да даде сняг на 8 май, нещо нечуто и невидено до него време. Чудни заключения и понятия! Ако всевишният творец, който гледа отвисоко на дребнавите земания и давания на грешното человечество, е дотолкова капризен, повече и от един земен монарх, нещо, за което утвърждават не само глупавите лицемерни фанатици, но и педантите теолози, то ние сме принудени да се поколебаем в неговото божествено безпристрастие и да дойдем до следующите прискърбни заключения, че кървавото отмъщение, злобата, убийствата и пр., които се забраняват на слабия смъртен, изложен на гладория и всякакви други бедствия, и които се наказват от два кодекса — моралния и светския, — са позволителни за всевишния и всемогъщия!

IV

Ние отдавна бяхме се замотали в една гъста, но равна гора, в околността на с. Ветрен, в която попаднахме почти безсъзнателно. В късо време един с един не се виждахме вече. Никой не знаеше накъде отиваме, всеки вървеше към оная страна, накъдето го влечеше конят и накъдето гората беше по-рядка. Дружината се разпръсна като дребни пилета в това сухоземно море, а дъждът следваше своя път. Всички викаха за помощ, рогове и свирки пищяха на четири страни и няколко пушки се изгърмяха, които послужиха най-много за събиранието на разпиляната чета. На разсъмвание достигнахме р. Марица, която преминахме през дървения мост. Недалеч от левия й бряг, близо до пътя имаше турско беклеме или друго някое здание — не можа да си припомня сега добре, — което ние така също запалихме.

В Голямо Белово, село чисто българско, макар и да се намира от гората Еледжик на разстояние не повече от пет и половина часа, но по причина на времето ние пристигнахме там малко предобед, измокрени и изморени. Преди да отидем в Белово, трябваше да минем през с. Сестримо, така също в полите на Родопите, населено само с българи, което беше на пътя ни. Както му е редът, изпратихме най-напред двама души депутати да известят, че българският войвода от Панагюрище желае да влезе в селото им и иска тяхното съгласие за това.

Около двадесят минути след заминуванието на нашите двама пратеници за в село Сестримо ехото на черковното клепало се раздаде на дясна страна от пътя и водачите ни обясниха, че това е клепалото на с. Сестримо, което ние не можахме да видим по причина на гъстата мъгла, макар и да се намираше то твърде наблизо.

— Жителите на селото, мало и голямо, които се стекоха да излязат да ни посрещнат, запряха се край селото да чакат свещениците, дордето си облекат одеждата — извикаха отдалеч двамата наши пратеници, които ни посрещнаха над селото.

Ние се наредихме парадно, двама по двама, певците запяха марша и Бенковски изтегли сабята. Населението ни срещна отвън селото по начин твърде тържествен, с духовенството начело и с черковните байряци. Всичко живо от Сестримо присъствуваше тука.

Нека ми бъде позволено да не се впущам тук в подробности, да не описвам сълзите на народа, възклицанията, радостта и пр. Читателите знаят вече това от посрещанието ни в Мечка, Поибрене и Петрич. Освен това Белово е наблизо, гдето си задържам правото да поговоря по-напространно. По желанието на жителите от селото ние се отправихме с всичкото население към божия храм, за да се отслужи литургия за успеха на българското оръжие. Байрактарят със знамето и момчетата, въоружени, на които саблите дрънкаха по черковните тикли, влязоха вътре в храма, в който се натискаше народът.

— Ох, боже, Исусе Христе! Като насъня само чувахме, че в свята Русия христолюбивото войнство влязвало със сабли в черкова. Живи бяхме да видим това и в нашето село! Да живейте, братя! — говореше един старец от селото, вън от себе си.

Във време на богослужението Бенковски беше навел глава с кръстосани ръце пред иконата Божа матер я от минута на минута се кръстеше твърде благоговейно, което правеше още по-голямо впечатление на населението. Когато обаче се представи един от свещениците напредя му и го попита желае ли той да му се спомене името в святата литургия, благоговението пак се наруши и Бенковски си стана пак Бенковски.

— Когато умра, можете да направите това, а докато съм жив още, благодаря — отговори той по своему.

В Сестримо не се маяхме много. Щом се дадаха нужните наставления на жителите му, потеглихме за Белово, при всичките им молби да хапнем поне нещо според българския обичай, за да имат право да ни считат за гости. С нас заедно тръгнаха мнозина въоръжени хора от Сестримо, заедно и с двамата селски свещеници, Георги и Христо, и първенците: Никола Георгев, Христо Янакиев, Христо Попов и др., които приемаха на драго сърце да вървят с четата не за друго — според мене, — освен да продадат малко чалъм пред своите съседи — беловчени.

Белово беше напредя ни. Неговите жители знаеха вече от изпроводените пратеници, че Бенковски войвода наближава да влезе в селото им. Както е известно на читателите, в това село има станция на Хиршовата железница, тук е краят на цариградската линия, тук е управлението на експлоатацията за горите, тук се намираха много изтънчени европейци: немци, италианци, френци, гърци и пр., най-после тук в това село ние щяхме да се съприкосновем с цивилизовани хора, които имат възможност да запознаят с нас целия образован свят. Ето защо ние трябваше да бъдем ангели в това село, да се вардим като от огъня, за да не дадем повод да ни нарекат варвари, плячкаджии и пр., което повечето иностранци са готови да направят за най-ничтожната причина, стига да им се обещае кора хляб и стига да можат да блестят между своите съотечественици в Европа с някои фантастически сцени от баснословния Изток.

За тая цел ние отидохме при Бенковски двама със секретаря Т. Георгева, когото посъветвахме да не бьде толкова строг пред европейците и да се предвардва въобще, защото всичките погледи на него ще бъдат обърнати.

— Всичките ще да ги извържа като кучета и никому няма да позволя да ме види в очите! — отговори Бенковски сърдито. — До един тия са наши неприятели и шпиони на Турция и на своите правителства.

После дълги убеждения той уж се съгласи, че няма да прави никакви дързости, и почна да туря в порядък своята униформа, за която цел спря и дружината да направи същото.

Сега Бенковски заприлича на същи войвода по своите дрехи, на което от по-напред не обръщаше твърде голямо внимание. Хвърли от себе си измокрения ямурлук и мушама и остана само по униформа, която се състоеше: от чер астраганен калпак, половината облечен с червено сукно, със златен лев отпред; китка от паунови пера, забодени над лева отгоре, жълт копринен кордон, вързан от рамото му и калпака; къс сюртюк от зелен шаяк, с червена яка и с жълти копчета, прищъпнат в тънката му снага; бели тесни беневреци, също от шаяк, с жълти сърмени ширити отстрана и обут с високи ботуши до над коленете му. Оръжието му се състоеше от два револвера с бели кокалени дръжки, окачени на скъпи ремъци и гайтани от двете му страни, със сребърна сабля и с пушка от системата винчестер. През раменете му имаше още преметната чанта за писма, бинокъл, компас и други дреболии. Всичко това наредено, предаваше му съвършено бунтовнически изглед. Лицата от щаба имаха горе-долу същата униформа от по-просто качество.

Най-представителните момчета от четата, които се гордееха с черни каварджик-мустаци — символ на юначество, — разиграха своите коне и завзеха мястото на авангарда. Тия щяха да поразят най-напред беловчени и европейците със своята представителност. Няма нужда да ви разказвам, че техните мустаки отдавна стърчаха като рогчета. Подир тях потегли кръстоносецът отец Кирил с разчесана брада по гърдите му и с разплетени черни коси, закопчан и уреден с подобающето за сана му смиреномудрие. Той имаше брада, около половин аршин дълга. По-нататък Крайчо байрактар, който съперничеше заслужено между дружината с ястъклиите си руси мустаци, беше извадил малко огледалце и, обърнат гърбом, придаваше на любимите си мустаци геврекообразна форма.

— Бае Крайчо, бягай настрана да не ме убодеш с рогчетата си — казваше един майтапчия въстаник, на когото под носа нямаше нито един косъм.

Наредени двама по двама, с голям такт и песни тръгнахме ние към Белово. Сивият ат на Бенковски, който той тук възседна за пръв път, изправяше се на задните си крака на всяка минута. Като се изпречиха вече напредя ни къщите на Белово, съгледахме през мъглата няколко души въоружени, които без да ни съгледат, тичаха насреща ни; но като ни видяха, спряха се на мястото си и бързо се разделиха на две колони, от двете страни на пътя. Тия последните, на брой около 15–20 души, бяха депутация от славянската колония в Белово — далматинци, сърби и пр., — не от учените и ситите, но от работниците и идеалистите, хора от средна ръка. В тяхното число имаше и много италианци. Мнозина от тях бяха турили на главите си български калпаци, с кръстове и левове. Тия бяха възвълнувани и трогнати от нас, цели-целнинички трепереха и съвършено по солдатски гледаха в очите на войводата, като че да беше той техен началник.

Щом ние ги наближихме на няколко крачки, оглушително „живо“ и „вива капитан Бенковски!“ гръмна из въздуха. По-нататък ни срещнаха българските младе-жи, така също въоружени и не по-малко възхитени. Мало и голямо беше трогнато от нашето внезапно появявание, всички тичаха насреща ни гологлави, червените фесове се хвърляха из калта, раздрани на парчета.

Но не бяха само българите и славянската колония в Белово, които се възхищаваха. В тяхното тържество взеха участие и другите европейци, даже и гърци. Тия последните, европейците, махаха отдалеч с шапките си, а жените им, които се трупаха по прозорците — с белите си кърпи. „Да живей“, „живио“, „вива“, „ура“ вървяха изедно.

…Четата тържествуваше, тя беше в апогеята на своята слава; мустакатите въстаници опъваха краищата на своите мустаци и вероятно съжаляваха, че не са по-дълги; певците напинаха своите гърди да привлекат повече очи върху си, други разиграваха конете си все за същата цел; но всичко напусто: тия бяха съзвездие; голямото светило беше Бенковски; той ставаше по-величествен от минута на минута, конят му настъпаше на пара, той беше предмет на овацията, той изпитваше най-устремителните и любопитни погледи, за него се извиваха много нежни вратове, да го изглеждат от петите до космите.

Помня още неговото виражение на лицето. Ако той беше натура слаба и отстъпчива, лесно можеше да изгуби присъствие на духа в тая шарена тълпа, която го зяпаше с отворена уста. Напротив, той не потърпя никакво изменение, а може още и да поддържи своето подобающо достойнство. На всичките тия възклицания и приветствия той отговаряше хладнокръвно с клюмванието на главата си и с махванието на саблята си, която държеше в дясната си ръка. Може би да обърнеше той повече внимание на тия сърадвания, ако да беше пророк и знаеше, че това бляскаво посрещание в Белово на 27 априлий е последното от нашето царувание!…

Четата премина през главната улица, или чаршия, посред множеството, и се спря на мегдана пред дома на многострадалния отпосле отец Михаил Радулов. Бенковски и по-главните лица от щаба бяха поканени от далматинеца Иван Щутича в къщата му на закуска; а на конете се даде ечемик, който донесоха беловчени. Щом се спряхме, първа заповед се издаде към беловските въстаници да скъсат телеграфната жица на станцията, както и няколко мостове на линията. Каза им се още да изловят всички турци, находящи се в Белово, заедно със заптиите на станцията. Беловчени, както всички други хора, гдето се явяваше най-напред нашата чета, помислиха, че турското царство е струполено вече, няма от какво да му се боят, докато е в селото им Бенковски, та затова тия награбиха мотики, брадви, оръжия и се затекоха към станцията, която е наблизо към селото. С тях заедно отиде и Крайчо Самоходов.

Разбира се, че тая мярка нямаше в себе си нищо стратегическо, защото ако линията и телеграфът се скъсат на Белово, то до Сарамбей, три часа разстояние, си оставаха здрави; но нали е работата да правим пакости? Всичко се оправдава.

После малко машините на телеграфа се търкаляха навън, мнозина отидоха по пътя към Сарамбей да развалят линията на железницата. Началникът на станцията, стар немец, с баронска титла, поиска да ни напомни някои параграфи от капитулациите и от регламентите на железницата, но Крайчо Самоходов го покани да има добрината да се не приближава, защото ще стане нужда да употребим и ние своите параграфи. И надутият немец отстъпи от своите овековечени права.

Заптиите от станцията се затвориха на горния етаж и дума не искаха да чуят, че ако се предадат, ще по-стъпят благоразумно.

— Да се запали станцията и да се избият всичките непокорни! — отговори Бенковски, когато отидоха няколко души беловчани да го питат как да постъпят с непокорните.

После малко пушките затрещяха на железницата и станцията пламна от четирите страни. Заптиите бидоха избити; но юначеството не оставаше на наша страна, а на тяхната, защото те, макар да бяха поганци, пак умяха да измрат мъченически, не преклониха глави да се предадат. Един от тях, арапин, хвърли се от зданието на земята, но бе застрелян посред Марица, като бягаше. Неговият пъстър ат се подари на един немец, Албрехт, който тръгна с нашата чета и за когото ще говоря по-надолу.

Находящите се в Белово европейци, немци, италианци, гърци и пр., искрено или от страх и проста учтивост, не закъсняха да дойдат на посещение, облечени парадно, без да знаеха, че нямаше кой да обърне внимание на техните вратовръзки и сетири. Тия ни поздравиха с успеха на въстанието, сърадваха ни и наглед се показаха, че повече са възхитени и от самите българи. Бенковски им отговаряше кое на италиански и полски, кое чрез друга, които служеха за преводачи. Аз се много боях да не би тия пусти етикеции и маймунджулъци да дотегнат на Бенковски най-после, който ще оскърби гостите. Направо той не им каза нищо, но все не можа да се стърпи от да не покаже някои дързости.

Във време на разговора с тях той надничаше от минута на минута през прозореца да гледа четата, която, както казах, се беше спряла пред дома на поп Михаила. Вижда се работата, че той забележи някоя нередовност между дружината и искаше да каже нещо, но прозорецът се не отваряше. Опъна той един път, опъна два, а прозорец се не отваря. Без никакви предварителни извинения и много-много мисление той си стисна юмрука и прасна стъклото колкото си може, което попада на малки парчета. Пъхна си главата през дупката, изкомандва нещо със строг тон и като се обърна към уплашените гости, които се спогледаха под вежди, почна пак прекъснатия разговор, като че нищо да не се е случвало.

Понеже бяхме издали заповед, щото всичките находящи се в Белово турци да се хванат и обезоръжат, някой си Тратник, славянин, инспектор на горите, дългата брада на когото достигаше почти до пояса, поиска аудиенция от стражата, че иска да се види с войводата, комуто имал да говори за важни работи.

— Дойдох, госпòдин капитане, да искам пас за моя Саида, да се пусне от вашите стражи заедно със свое оръжие — каза Тратник с такъв тон, като че искаше отпуск от своя шеф.

Саид беше турчин, гавазин при просителя.

— Кой си ти и на какво основание искаш да ти се даде това право? — попита Бенковски и стисна изново юмрука си.

— Я съм славонин, госпòдине, инспектор на горите и поданик на Негово аустрийско величество — отговори Тратник, който употреби ударение над височайшата титла.

— Ако ти си немец и ако твоят господар е неограничен деспот в земята си, то аз съм българин и немилостив бунтовник в страната, на своето бащино огнище! Аз заповядвам тука! — извика Бенковски по-страшно и сложи ръката си върху масата дотолкова силно, щото пълните с млечно кафе чаши изпопадаха на земята. — Скоро турчина да доведеш, че ей сега ще метна въжето на врата ти!…

— Слушам, госпòдин капитане… — отговори той и русата му брада се разлюля.

После малко Саид бе доведен при нас от двама беловчени, които му носеха оръжието.

Много подарки, състоящи се от оръжия, телескопи, седла, коне и пр., приехме ние от европейците. Съкровищникът на четата, М. Шишков, който беше изсипал една торба бели меджидии върху една маса, канеше всичките притежатели на подарените неща да им заплати, но тия не приеха по благороден начин даже и за ония оръжия, които ние им поискахме да ни продадат, понеже голяма нужда имахме от тях.

Приеманието на посещенията се продължи около един час. Разни личности дойдоха да поздравят войводата. В тяхното число имаше и един сърбин, който дойде само за тава, да прочете на Бенковски една ода, посветена нему. Тя се захващаше така, че тъмен облак се подал от града Панагюрище, посред който летял орел с огнени крила. Облакът не бил друго нищо, освен нашата хвърковата чета, а орелът — Бенковски и пр. Докато сърбинът прочете тия стихове, три пъти се спира да си трие сълзите. Той казваше, че били написани от него, но не вярвам да е живял някога в Белово поет.

Подир сърбина влезе при войводата един българин, облечен с панталони, на възраст около 45–50 години, който водеше за ръката си едно младо момче, хубаво като момиче, на възраст 20–23 години, с къса сабийка, обесена на лявото му бедро.

— Български велможи и войводи! — каза старият човек и тури ръката си върху главата на младото момче. — Това е моето скъпоценно богатство; това аз мога да дам само за в полза на милото ни отечество! Оставям го на вашите ръце; употребете го за каквато работа го намерите достоен. Името му е Владимирчо, мое любезно дете.

Бащата на Владимирча, който говори още много в патетически тон, се казваше Нено, стар учител в Пазарджик. Син му Владимирчо се прие в нашата чета за писар и преводач на френски язяк, който той познаваше. Бенковски мислеше, че един ден, рано или късно, ще дойдат при нас европейски кореспонденти и пратеници, както това ставаше с другите въстаници в Херцеговина и Босна.

Когато поискахме оръжието и на далматинеца Иван Шутича, хубаво лафоше и револвер, които се виждаха закачени на стената, за да ни ги продаде, то той отговори, че по-скоро би склонил да даде главата си, отколкото своето любимо оръжие.

— Защо ти е тебе оръжие, когато ти ще да вървиш за Одрин? (Повечето европейци от Белово бяха се наготвили да бягат в последния град, щом въстана и Белово) — казаха няколко гласа от дружината.

— Да вървя за Одрин? Това е унижение за мене, господа! — извика Иван Шутич малко сърдито. — Да вървя за Одрин значи да бягам от защитниците на свободата, от моите братя славяни! Аз напущам и къща, и работа и заедно с жена си ще дойда с вашата чета.

Бенковски, както всички, пламнахме от радост, като видяхме, че не само и чужденците съчувствуват на нашето дело, но и техните жени.

— Запиши, че днес, на 27 априлий, с нашата чета се присъединява и госпожата на Ив. Шутича, Мария Ангелова, родом наша българка, на която името ще остане записано в историята — каза Бенковски на мене тържествено, понеже знаеше, че държа забележки.

Мария Ангелова, или Йонка, млада жена на 17–18 години, е родом от Т. Пазарджик. Отдавна тя беше си свързала бохчичката, готова за път, да върви заедно с мъжа си Иван Шутича.

Но не беше само Ив. Шутич и неговата жена, които изявиха желание да дойдат с нашата чета. Кръстю Некланович, тоже далматинец, който се беше облякъл в българска хъшовска форма, с голям калпак на главата от ярешка кожа и със сърмен кръст, отдавна чакаше за аудиенция, да му се запише името в числото на момчетата. Същото направиха и други далматинци: Сава Андреевич, Стефо, братът на Кръстя, Георги Некланович, Иван Некланович, един германец на име Албрехт и други, на които имената, за жалост, не помня. Тия бяха обрадвани от нас повече, че им се представил случай да дойдат с нашата чета, да прекарат няколко деня волен живот. Според думите им, много славяни щели да дойдат още, но се намирали вън от Белово, по бичкийниците. Ние им дадохме добри коне и други потребности.

— За госпожата да изберете най-добрия ат, който да бъде кротък — заповяда Бенковски.

Не говоря тука и за нашите българи, които само по себе си се разбира колко трябваше да ламтят, за да дойдат и тия с нашата чета, когато това същото ставаше с чужденците.

Случайно в Белово се намираше по това време и Георги Консулов, из Т. Пазарджик, познат наш деец още по агитацията на Априлското въстание и по-отдавнашен приятел на Левски.

Няма нужда да ви разказвам, че когато чужденците и ония, които тоя ден се научиха за съществуванието на комитет из България, се радваха, то какво приятно впечатление трябваше да изпита г. Консулов от появляванието на ония, за които е бълнувал цели години. Той ни подари един кон и други още някои потребности. Едно само бъркаше на г. Консулов, а именно, че той се впадаше в оная категория патриоти, които аз нарекох съчувствующи, в първата част на Записките си. Когато наближи време да тръгваме, г. Консулов захвана да чести ту навън, ту навътре. Нещо го безпокоеше него, което той не смееше да каже. „Да живейте, братя!“, „Дързост!“ — говореше той на влизание и излизание при нас.

— Вие, бае Консулов, какво току се смущавате, да няма някаква опасност? — попита Бенковски.

— Че или ще вървим уж, пък време не остава! — отговори той.

— Накъде ще вървите? Имаме още време — попита Бенковски втори път, като мислеше, че бае Консулов говори за тръгванието на нашата чета.

— Вие въз една страна… а ние въз друга трябва да отидем… Навсякъде трябват хора — отговори г. Консулов не без зачервявание и самопризнание, че той не е в състояние да се мери с буйните глави.

Той не смееше да наименува най-подходящето слово на своето заминувание към Пазарджик, слово, което, както и да тълкуваше, все пак щеше да излезе: „Бягаме“…

Та крив ли беше бае Консулов в това? Можеше ли той да тръгне с нас? Неговото положение в обществото, авторитетът му и пр., които го правеха виден човек, говореха съвсем противното. Ако той напуснеше всичко това и тръгнеше под нашето знаме, щеше да наруши едно общо правило, една доказана истина; че богати и учени хора презират своя живот, нещо невъзможно и нечуто до него време. Аз молебствувам за всичките наши богати да бъдат като бае Конеулова, да направят половината от онова, що е той извършил.

В стаята, в която се приемаха посещенията, освен Бенковски и щабът му присъствуваха още кръстоносецът на четата, поп Михаил и двамата свещеници от с. Сестримо. Всички вардеха приличие, никой се не отпущаше да говори надълго. Тия последните скъпо заплатиха отпосле за своята ревност. Поп Михаил е бит толкова, колкото ни един българин. Поп Георгя от Сестримо обесиха в една воденица, а черквицата сестримска, в която влязахме със знамето, изгориха.

I

След два-три часа бавение в Белово хвърковата чета потегли после пладне за с. Ветрен. Към друга страна, за Пазарджик, Батак или Брацигово, ние не отидохме по две причини. Първо, че на тая страна, според уверението на беловчени, не било възможно да се отиде, защото турците, башибозуци и войска, пъплели вече; а, второ, че получихме писмо из Коприщица, подписано от Т. Каблешкова, в което ни се известяваше, че Клисура гори на огън — необходимо е нашето присъствие. Това горчиво известие, първо поражение на нашите действия, откогато бяхме въстанали, остана тайна само между няколко души. Няма съмнение, че ако то беше известно на всичките, убийствени щяха да бъдат впечатленията. След приеманието на това писмо много часове се изминаха, а Бенковски не му се иска да говори. Не очакваше той, не очаквахме всинца да чуем така скоро подобни известия.

Четата хвана пътя за Акаджик, българското село Акаджик, от лява страна на Марица. Щом прегазихме тая последната и се покачихме на червения сипей над самата река, отгдето се вижда линията към Сарамбей, съгледахме, че тренът иде за Белово. Викове, че турска войска носел тоя трен, се разпръснаха от селяните, защото тренът спрял недалеч от станцията, за да ги стоваря. Четата се раздели на две части и завзе позиции, но други по-верни гласове опровергаха първите слухове. Всъщност работата била така, че тренът спрял не да стовари турската войска, а защото излязъл от линията на онова място, гдето пред малко беловчени бяха развалили един мост. Вагоните носели работници.

Освен далматинците с четата дойдоха още много българи, между които беше и Тодор Хайдутинът, родом от Разлога, прочут харамия по Рила, на когото лицето беше накълцано като четиля. Той беше облечен с харамийски дрехи и оръжия, бяла долама и гегелня пушка.

Разбира се, че на беловчени, както на всичките други въстаници, при които отивахме и ги оставяхме твърде наскоро, не им стана добре, когато тръгнахме да си отидем. Техният ентусиазъм скоро бе възбуден, но и скоро угасна. При всичките ни уверения, че няма да ги забравиме, всъщност тия оставаха на произвола.

На пътя между Акаджик и Белово ненадейно излезе от гората едно малко момче, на 16-годишна възраст, босо и опърпано, щото с огниво да цъкнеш наоколо му, щеше да пламне като прахан. На кръста му се жълтееше ръждив пищовец без кремик, а конят му, без седло, беше вързан за врата само с пояса му, който служеше наместо юзда. На въпрос, какво то търси тука в гората, отговори ни, че взело скритом коня на господаря си от Белово и като узнало накъде ще вървим, излязло напред да ни чака в гората, за да се съедини с нас и дойде в Балкана, защото много желаело да коли турци. Ние му взехме коня, а на него казахме да се върне при господаря си, защото е още малко и не може да коли турци. Горкото, като изслуша тая заповед, заплака жално-жално и се впусна да целува ръка на присъствующите.

— Моля ви се, чичо! Аз ще да ви нося водица, ще да ви слушам, накъдето ме проводите — говореше то.

— Най-после оставете го да дойде с нас — каза Бенковски, който се беше спрял на минута. — Може би под тия скъсани дрипели да се крие нещо.

Това беше доволно за малкото момче, което дружината за смях нарече Мацко. То остави своя кон и припна напред по пътя пред конете като вихрушка. Същия още ден, до вечерта, Мацко показа, че притежава нещо артистическо, че обича да прави приключения. Уморен от пътя, той легнал в една нива да чака четата, която, щом се приближи (авангардата), скача от един път пред конете като заец и бяга напред. От това негово ненадейно изниквание от нивата конете се подплашиха и дълго време не можаха да дойдат в себе си. На някои от стражата калпаците паднаха, на други оръжията, а Тодор Хайдутинът, който нямал случай да се научи да язди кон по планините, стовари се като брашнян чувал отстрани на пътя, с вирнати крака нагоре.

— Дръжте го, кучия син! — извика той и насочи подир палавия Мацка своята тънка гега. Дружината го възпря, а то Мацко отдавна би се окъпал в своята кръв.

Но той малко се грижеше, че на бача му Тодора се наместили ребрата. Той подскачаше пред конете на един крак.

Преминахме през Ветрен и се спряхме откъм западна страна на селото върху една гола рътлина, називаема Стражарницата, за да си починем и нахраним малко конете. Храна ни се донесе от селото, което, макар и да беше избягало в гората, но бяха оставили една стража от 15–20 души, за да го пази. Далматинците и немецът Албрехт, които и други път бивали въстаници в своето цивилизовано отечество, оживяваха нашата чета със своето присъствие. Мадам Мария, с ръкавици, с черно чадърче в ръката и с капела на главата, подскачаше по зелената трева, като че да бе излязла да се разхожда. После ядение на същото това място четата направи упражнение, което се състоеше само в мерение на нишан. От сто пушки само половината можаха да пламнат от един път, а останалите се намериха измокрени от нощния дъжд, които и не можаха да се изпразнят с никакъв инструмент, понеже бяха пълни с фишеци, а не с пачаври.

Часът на 12 по турски ние потеглихме за гората Еледжик, отгдето мислехме да проводим помощ или сами да отидем на Клисура. Дъждът изново плисна, за да измокри и останалите пушки. По причина на лошото време и на нощния мрак много момчета се изгубиха из шумата, които продължаваха да викат. В тяхното число беше и писарят Белопитов, когото Тодор Хайдутинът намери чак на втория ден към беловската гора.

На Еледжик ние стигнахме на разеъмвание, убити и изморени, понеже две нощи ставаше как не бяхме затваряли очи. Мъглата беше дотолкова гъста, щото неприятелските пушки можеха да се приближат до очите ни и тогава да ги видим. Еледжикските въстаници бяха отпаднали духом, нещо, което и трябваше да се очаква. Тук беше прието вече известие, че Клисура е нападната от турците, изгорена, изгорили и Петрич, щом ние сме го оставили; а това същото днес или утре очакваше и Еледжик.

Тоя същия ден ние решихме да нападнем околните черкезки села, па и Ихтиман, гдето, според разказванието на очевидци, имало дебой с оръжие и барут. Далматинците настояваха най-много да стане това, Шутич и Албрехт искаха да вземат началството на тоя поход. Нападението щеше да стане нощно време. Но така ли говореха еледжикските въстаници? Тия не искаха да знаят нищо повече от онова, щото се вършеше вън от тяхната ограда. Когато днес много градове, начело с учени глави, се делят на териториални жители и нищо не искат да знаят за други градове, пак с техни братя населени, то що оставаше за еледжикските въстаници, между които ни един нямаше да притежава по-отвлечено понятие за единицата на една държава или страна? Те казваха, че тяхната длъжност е да пазят Еледжлк само, да се грижат за безопасността на своите семейства и нищо повече.

— Ние скоро очакваме да ни последва онова, което патиха клисурци и петричени — говореха тия, — та затова не ни е в интереса да се отдалечаваме.

Напразно Бенковски и далматинците употребиха всичкото свое бунтовническо красноречие. Фактът, че нашето първо влияние отпадаше, ставаше поразителен.

— Где останаха иглените пушки, които щяха да идат от Влашко? Защо не пристигат още готовите момчета на дунавския бряг? — питаха много незадоволни гласове из средата на еледжикските въстаници.

А дъждът се изливаше като из недро. Той парализираше окончателно всичките наши предначертания; жени и деца, измокрени до кости, трепереха наоколо и гледаха на нас въпросително. Ако под открито небе дъждът мокреше, то и колибите, покрити с букова шума, препятствуваха твърде малко. Разликата беше само тая, че той се прецеждате през зелените листа и по-наедро падаше върху голите вратове.

Втори път всичките изходящи се на Еледжик въстаници бяха поканени да си опитат пушките. От 400 и повече кавала десет на стотях едвам можеха да гръмнат като хората и да удрят на определеното място. Другите изплюха куршумите си на няколко крачки отпредя ни, на трети пламна само подсипът, а четвърти тракаха като мандало. Отвратителна миризма от калпавия барут задуши околията, като че да бяха изсипани няколко каци с развалена армея. Тежко и горко! Не бяха нужни топове да ни разбиват; достатъчно бе да излязат насреща ни петдесят души с шнайдери и двадесят души черкези с винчестери. Не говоря за книжните фишеци, турени в газови сандъци и мешинени чанти; на тях не трябваше да ги мокрят дъждовни капки; измокрените дрехи на въстаниците и острата влага, която беше в състояние да разкашкави и допотопните абанози, бяха достатъчни да преобърнат нашата скромна амуниция на черно тесто!

Но надеждата, святата надежда, която крепи целия свят, поддържаше още в нас известна сила и кураж. А неизвестността? Липсуванието на всякакви съобщения с останалите окръзи и пунктове, което ние тълкувахме все още в наша полза? А Велико Търново, със своята тежка кавалерия? Хайдушкият Сливен и неговите юнаци с големите пояси, които от месец марта още бяха напълнили гората? Ами Враца? Кървавите писма на нейния главен апостол, С. Заимов, който беше проглушил и Влашко, и Богданско, че окръгът му не може да търпи вече? Всичко това като прекараше човек през ума си, Петрич и Клисура му се представляваха като мравуняк. Освен това ние имахме слабостта да си въобразяваме, че едно сполучливо сражение с неприятеля щеше да ни снабди с по-добра система пушки, а в такъв случай печелехме немалко. Далматинците даваха надежди, основани повечето на нашите сведения, че главната победа ще да бъде на наша страна. И така сами помежду си поддържахме едно заблудено положение.

И Бенковски сам беше убеден в противното, защото поръча тоя ден на майсторите да му направят една дамга от желязо, на която имаше две начални букви Б.В., което значеше Бенковски войвода. С тая дамга той удари знак на всичките коне, изходящи се в Еледжик, които оттук нататък ставаха собственост на четата.

Заранта на другия ден двама стражари донесоха в шаба една къса сабийка и една хубава чанта за през рамо, които тия намерили сложени до едно дърво. Мнозина от присъствующите познаха, че малката сабийка и чантата са на Владимира Ненов, писаря за френския язик, когото, както знаят читателите, баща му ни беше дал тържествено в Белово, за да го употребим за каквато работа е достоен.

От най-напред помислихме, че това „богатство“, според както се изражаваше бащата, е убито, та затова се изпратиха хора да го търсят. От по-точни сведения обаче узна се от стражата, че на разсъмвание едно младо момче излязло от лагера и хванало пътя към Ветрен. Стражата не искала да го пусне, но като го познала, че то е от хората на войводата, дали му свободен пропуск.

Нямаше вече нужда зз съмнение, че деликатният писар е избягал въпреки молитвите и благословиите на баща си. Вижда се работата, че постоянният дъжд, разните опасности, миризмата на барут и пр. бяха поколебали младата патриотическа душа, която си е въобразявала, че като е писар, ще има на разположението си кабинет и маса. Та и другояче можеше ли да бъде? Ако г. Консулов, който със своето избягвание към Пазарджик потвърди една истина по отношение към богатите и тежките търговци, че тяхна милост не желаят да умират за правото на другиго, то тая същата истина трябваше да потвърди и Владимир Ненов към своите братя учени. Възможно ли е, или мислимо, че човек, който познава френски язик и пр., ще да се реши да даде своите меса на балканските орли? Ами утре, ако се освободи България, като потрябват министри, консули, паши и пр., кой ще заеме постовете им, ако не пак подобни патриоти?

Двама души муховци с мечкарски шишинетч ощипаха пътя към Белово със заповед да донесат учената глава на френския писар, ако не можат да го хванат жив, защото, ако той попаднеше в неприятелски ръце, неволно трябваше да стане предател — но хваща ли се мамина син? Щом той излязъл от линията на стражата, късото му палто се преобразило на живо крило.

На 29 надвечер всеки замръзна на мястото си, като донесе стражата известие, че близо до Капуджика (Трояновата врата) е пристигнала турска войска с топове. Силно движение се забележи на часа още във въстаническия лагер, чуковете от арсенала млъкнаха и на всекиго погледът бе обърнат към върха на планината, гдето се пада Капуджикът. Ние се затекохме още на часа да излезем на рътлината, отгдето се виждаше това място, и се уверихме с очите си, че известието на стражарите е вярно. Казаната войска беше пехота, нз повече от един табор; но около й се виждаха много черкези и башибозуци. Тя беше се спряла на едно място, естествено укреплено, а освен това много българи и всичките солдати си правеха шанцове. Недалеч около лагера им имаше поставено стражи, а най-много откъм страната на Еледжик. В главния им лагер се виждаха с помощта на телескопите и два горски топове, които се лъщяха на слънцето. Ние гледахме свободно неприятеля, но и той гледаше нас.

Нямаше съмнение, че тая войска беше дошла собствено да удари на Еледжика. Немислимо бе от наша страна да нападнем на турския лагер с нашите осакатени пушки. Може би ние и да сполучехме в това нападение, ако станеше нощно време, за да произведем тревога, но малко последователи щяхме да намерим. Повечето момчета от хвърковатата чета, като чуха, че селата им са изгорени или че скоро щели да бъдат нападнати, започнаха малко по малко да липсуват. Докато ние се двоумехме що трябва да правим пред належащата опасност, двама куриери един подир друга пристигнаха от Панагюрище, с писма от военния съвет, с които ни известяваха да сме се завърнели по-скоро в селото им, защото многочислена турска войска и башибозуци, която идела откъм Пловдив и Пазарджик, готвела се да нападне Панагюрище. Клисура нападната, Петрич изгорен, Панагюрище ще да се напада, Еледжика очаква същата съдба, въстаниците негодуват, навсякъде отчаяние! Где да отидеш, кому да помогнеш най-напред? Въстаниците мълчаливо и замислено ходеха нагоре-надолу и захванаха да ни изглеждат с подозрение. Техните въздишки и жалните им погледи още повече обезкуражаваха останалата ни дружина…

На следующата нощ мъглата се дигна от върховете на планините и ние присъствувахме при нов свят. Цялото поле беше светнало от огньове; то представляваше вътрешността на една опалена пещ. По-нататък величествените Родопи представляваха северно сияние! На няколко места се издигаха огнени стълбове чак до небесата, които осветляваха и самия хоризонт. Ако някой скептик се появеше да оспори, че тоя огън гори не на земята, а на небето, то едва ли можеше да го убедиш в противното. Различни бяха мненията за тия огньове. Едни казваха, че въстанието е напреднало в Родопите и огънят, който се вижда, не е друго нищо освен помашките села, запалени от нашите въстаници. Неверниците томовци обаче, които не обичаха да се залъгват с бабини деветини, говореха противното, а именно, че не помашките села горят, а българските: злочестият Батак, Перущица, Бойково, Сотир, Дядово и пр.

Само малкият Мацко не искаше да знае нищо от тия дребни работи. Час не минуваше да не направи той някое ново приключение, а особено когато видя себе си въоружен с пушка и нож, които му бяха подарили момчетата за смях. През целия ден Мацко го нямаше никакъв; и хляб не дойде той да яде; мнозина питаха накъде е той отишел, но никой го не беше виждал. Чак когато го потърсиха нарочно, научихме се, че той бил слязъл в реката, гдето се занимавал да си изтрива оръжието с пясък. После отишел в циганските колиби и с гол нож в ръка събрал на едно място всичките цигани, които накарал да му поправят счупения пищов. Дълго време той осуквал тия клетници да му правят неща невъзможни и мнозина имали злочестината да се прегънат на два ката, защото Мацкова ятаган им посетил по няколко пъти голите гърбове. Но и с това се не задоволила неговата палава натура. За да покаже и на дело, че е достоен да употреблява даденото нему оръжие, не се мина много време, и еледжикската гора екна от изгърмяванието на една пушка, която стресна всичкия лагер. Всички помислиха да няма нападение от страна на неприятеля, защото никому не беше позволено да гърми за нищо и никакво освен в случай на нужда. Няколко души бяха се отправили вече към оная долина, накъдето гръмна пушката; но ето че насреща им се подаде из гората един циганин, гологлав и с разпасан пояс, който тичаше към нас с изплезен език.

— Пашаларъм! Краката ви целувам, недейте ма оставя да ме убие тоя човек, който е там долу в дола! — викаше циганинът. — Куршумът мина покрай ухото ми.

След като разпитахме циганина как е станала работата и видял ли е лицето, което му хвърлило, узнахме, че авторът на несполученото убийство не е друг никой освен Мацко.

— Отдавна аз ви говорих, че това копиле трябва да се убие — каза Тодор Хайдутинът, когото не бяха отболели още ребрата.

Мацко отказваше категорически да е гърмял с пищов, но бачо му Тодор не закъсня да го тури в капана. Пъхна си пръста в цевта на пищова му, който почерня и което беше знак, че наскоро е гърмян.

— Това какво е, кучи сине, а? — питаше Хайдутинът и опинаше Мацковото червено ухо.

— Ти не ми си чорбаджия — говореше Мацко и гледаше Бенковски в лицето.

Даде обещание, че уж ще да стои мирен; но същия още ден изгори гърдите на един селянин, като изсипа горещото ястие в пазвата му, че било солено. В тоя случай той биде наказан.

II

Освен огъня и гъстите облаци дим на 30 априлий, в петък, ние бяхме честити да чуеме и друго нещо. От време на време откъм Родопите бухтението на топовни гърмежи се слушаше, които ехтяха, като че да се хвърляха под земята. Намериха се хора изпомежду ни, които утвърдяваха, че това са черешовите топове на нашите въстаници в Батак, Перущица и пр.; но тия заблудени патриоти се четяха на пръсти. Останалите въстаници поклатиха глава и при всяко раздаване на топовното ехо потреперваха на мястото си. Околните стражи, стреснати от гърлестите оръдия, оставяха своите постове и дохождаха в лагера да се научат за същността на работата, а най-главното — да утешат своите семейства поне с един отечески поглед. Няма нужда да ви разказвам, че тия бяха разбити вече окончателно. Няма гайди, няма хора, няма вече патриотически песни!…

После пладне на южната страна от Еледжик, между голите върхове на Средня гора, се издигна тъмносив стълб от дим, който вървеше стремително нагоре да подаде ръка на облаците; но като допря до известна точка, по до силно течение на небесното пространство, от един път се пречупи на надолу и бързо завзе друго направление. Виждаше се, че тоя дим е следствие на новозапалени здания; инак той не можеше да бъде дотолкова стремителен.

— Панагюрище гори! — се изтръгна болезнен вик от гърдите на всички ония панагюрци, които се намираха в нашата чета.

Те стиснаха своите шишинета и поискаха да вървят за родното си село да видят що става с мила майка, беззащитна жена и деца; но ние ги уверявахме, че тия се лъжат, огънят не е в Панагюрище.

— Познаваме ние мястото, гдето сме се родили и пораснали — говореха тия, без да оттеглят просълзените си погледи от гъстите стълбове на дима. — Цял свят да се събере и да уверява противното, няма да го послушаме.

— Ето где е Св. Никола, по-нататък Лисец, а огънят е помежду им — говореше Марин Шишков. — Затова всяко помайване ще да бъде напусто. Да им се притечем на помощ да запазим поне населението, ако не селото.

— Да вървим! — повториха панагюрци и се обърнаха да стягат своите коне, без да очакват заповед от войводата.

Сините пламъци над селото им бяха ги накарали да забравят и войвода, и обща цел, и всичко. Движението на панагюрци да вървят към селото си не остана незабележено от еледжикските въстаници. Малко ги тях грижеше било за Панагюрище, Петрич, било за друго някое място вън от техните граници. Тия се възмутиха открито против нашето заминувание.

— А нас кому оставяте? — говореха тия. — Ако в Панагюрище живеят българи, то нима ние сме от друга вяра!

Уплашени жени и деца се събраха наоколо ни, които говореха — всичките от един път, — че техните мъже не са в състояние да ги защитят, всичката им надежда на нас била, турската войска чакала на половин час разстояние, която ще да ги нападне, щом ние потеглим за Панагюрище. В същото това време пристигнаха и други куриери от Петрич и Белово с писма до войводата, с които му обаждаха, че селата им на огън горят, нападающите башибозуци нямат чета и пр., та затова час по-скоро трябва да вървим за селото им. Всеки може да си въобрази като какво трескаво впечатление трябваше да произведат тия горчиви известия както на войводата и на щаба му, така и на всичките други находящи се там въстаници. Святата надежда и куражът, възбуден от народното недълготрайно въодушевление, отстъпваха малко по малко място на мрачното отчаяние, на горчивото разкайвание и безначалието — настъпающи вследствие после всяка една несполука.

Бенковски онемя; неговият глас, който със своето гьрмение събуждаше где щото е имало заспало до вчера, сега захвана да се чува по-малко. Няколкото куриери, надошли от разни места, които висеха над главата му за положителен отговор и които се надпреварваха кой да говори по-убедително и разпалено, за да го заведе в своето село, разбиваха още повече неговия кураж.

— Всичко е вече свършено — говореше той с наведена глава пред мене и пред няколко далматинци, в края на ближната гора, гдето се бяхме оттеглили. — Загина хубавата Тракия заедно със своето население! Нас, а не другиго ще да кълне потомството за това страшно клане и опустошение… Че Панагюрище е разбито и огънят гори в него, няма никакво съмнение. Същото очаква и тия тука сиромаси; щом ние потеглим крак, то турската войска ще да ги нападне. Не зная — казвайте вие — где да отидем най-напред да предварим злото? То не иде само от едно място!… Кой знае дали в същото това положение не се намират и останалите три окръга, дали и там не са потънали в огън българските села! Но аз не вярвам това. Там агитацията беше по-силна, народът е повече приготвен още с време; а освен това там са пристигнали още на помощ чети от българските емигранти в Румъния, които, щом са чули, че в отечеството им е пламнал бунт, по пладне трябва да са прецапали Дунава!

Когато Бенковски отваряше дума не за оноза, щото беше напреде ни, не за голия факт, а за работи по-отвлечени и съмнителни, като например за „чети от Влашко“ и пр., то гордият му поглед пак завземаше първото свое положение.

— Следователно, да се потрудим и ние да се задържим още за няколко деня, па добър е господ; отгдето най се не надяваме, оттам може да ни дойде помощ.

Нашите мечтания щяха да се продължат още повече, ако не беше Васил Соколски, който дойде при нас бежешком и извести, че трети куриер пристигнал от Панагюрище, който разказвал и надясно, и наляво измежду въстаниците, че селото е изгорено вече, а хората — заробени от турците. Това той говорил съвсем открито въпреки бунтовните правила, че всяко известие се съобщава най-напред на войводата. Реченият пратеник, на име Юрдан, разказа подробно за всичко, щото беше видял в Панагюрище пред 5–6 часа. Той не беше никакъв пратеник, а просто така, избягал от ятагана и от свиренето на куршумите. Храбрите панагюрци, след едно упорито сражение с многобройните нападатели, башибозуци, редовна войска и черкези, най-напред при Балабанов лес, а после около селото в укрепленията, били принудени да отстъпят в неравната борба. Неприятелят нахлул в селото със страшни викове и почнал своето дело. На минутата още селото било предадено на огън от четирите краища, а после се захванал вече сечът без разлика на пол и на възраст… Най-после той ни разказа, че когато бягал към гората, обърнал се няколко пъти наназад и видял с очите си, когато ударили жена му с куршум, която бягала подиря му с малко дете на ръце и с глас се молела да я не оставя в душмански ръце. Той не се спрял.

— Мълчи и не говори вече, низка твар! Ти, когато не си бил достоен да помогнеш на своята жена, когато не те е заболяло на сърцето от нейните викове, не трябва да мърсиш тоя свят! — каза Бенковски. — Дръжте тоя дявол да му ударя петдесят тояги, за да знае втори път как трябва да се пази отечество, жена и деца — прибави той.

След няколко удара нещастникът биде обезоръжен и предаден на стражата. Същото стана и с другите бежанци-панагюрци, които пристигнаха тая нощ на Еледжик да търсят защита при войводата и неговата хвърковата чета. Бенковски на тях искаше да си извади гнева, че наместо да бягат, тия трябвало да загинат в своето село. Тяхното число възлизаше на 20–24 души. На другия ден, събота, 1 май, свика се голям военен съвет, на който присъствуваха освен главатарите на еледжикските въстаници и всичките още чужденци, които бяха ни последвали от Белово. След дълли препирни, които излязаха вън от всякакво благоприличие, едвам можахме да дойдем до едно споразумение, за което едва ли имаше двама души да вярват, че ще може то да се осъществи. Беше решено, че трябва да заминем за Панагюрище, да съберем разбитите там въстаници и нощно време да нападнем неприятелския лагер, за да възстановим първия ред на работите. За тая цел щяхме да вземем помощ от петричени и мечени, на които се и изпратя известие да бъдат готови, когато преминем покрай лагерите им с четата си; а от Еледжик не щяхме да вземем ни един човек, по причина че и тяхното положение беше критическо, както казах. За последен път изпратихме няколко куриери до окръзите: Търновски, Врачански, които по какъвто и да е начин трябваше да узнаят вървежа на работите. Началството над еледжикските въстаници пак се повери на известните Теофил Бойков, Стоян Муховченина, Гено Теллията и др. Преди да тръгнем, Бенковски държа реч с цел да посмири що-годе развълнуваните духове.

— Важна и бърза работа ме заставлява, мили братя — каза той, — да ви оставя за няколко деня на своята съдба. Аз тръгвам днес заедно с юнаците си за Панагюрище, за да помогна на тамошните братя. Както ви е известно, там върлува вече турският ятаган, мнозина наши братя и сестри се намират вече роби, под турските чадъри. Питам ви, братя, не е ли това свята християнска длъжност на всекиго от нас, да се притечем в помощ на страдающите? Щом ние сполучим с божата воля да отблъснем неприятеля, незабавно ще да се свърнем пак при вас… В разстояние на това време вие се слушайте един други братски, трудете се изедно за успеха на общото дело и се надявайте богу…

Тая реч на Бенковски беше за последно виждание. Ако някои от слушателите вярваха, че ще да ни видят втори път, то за Бенковски не може да се каже това същото.

Вижда се работата обаче, че речта не произвела еднакво впечатление на всичките еледжикски въстаници. Щом ние сме заминали за Поибрене, няколко души въстаници, повечето от муховця — най-големяте обожатели на Бенковски, — впуснали се да ни изпреварят през криви пътеки и се наместили на едно място, отгдето ще да минем, за да убият войводата и по-главните негови другари. Причината на това била, че сме оставили Еледжик в най-критическата минута. Съзаклетниците стояли вече на тясната пътека със запрегнати шишинета, насочени към пътя. Но щом се появил Бенковски, върху когото трябвало да се сипят куршумите, натъкмените указателни пръсти на коркулуците не се помръднали.

— На мястото си замръзнахме, когато го погледнахме в лицето — говореше ми след няколко години един от тия съзаклетници. — Уплашихме се, дожаля ни да теглим куршум на тогова, който ни направи най-напред да познаем, че сме българи и че трябва да си имаме свое царство.

Освен това немалко са повлияли и далматинците, за да не се извърши убийството, защото съзаклетниците знаеха, че те държат страната на Бенковски.

При захожданието на слънцето ние пристигнахме в Поибрене, което беше съвсем пусто от хора, без да знае някой от нас, че по пътя сме били изложени на няколко шишинета (съзаклетниците се били наредили на десния бряг на р. Тополница, между Еледжик и Мухово). В дюгена на Даскала намерихме само един селянин, пиян до безсъзнателност. От лична вражда към съдържателя на дюгена и че имал да дава на тоя последния, сега той беше намерил време да си отмъсти. След като изкъсал всичките негови записи и тефтери, напил се и пуснал на земята бъчовите с вино и ракия. Зимникът беше станал до колене от пуснатата жидкост, а нашият човек плаваше отгоре му като по океана. Бенковски заповяда да го изтеглят навън и след няколко въпросн, на които той не можа да отговори, ритна го с крак два пъти в гърдите и жертвата се простря на земята в несвесно състояние.

„Хората правят пазарлък за живот или смърт, а ти, свиня, си се напил като на Заговезни!“ — говореше му той.

Тая вечер ние замръкнахме на една висока рътлина в меченската гора, недалеч от въстаническия лагер на последното това село, отгдето и се снабдихме с храна както за нас, така и за конете, защото в Поибрене не намерихме жива душа, както казах, а от Еледжик нямаше що да вземаме. За помощ от хора тия казаха, че ще изпратят направо в Панагюрище. Ние преспахме под открито небе, около зелените шумки. Времето беше се изяснило, дъждът отдавна бе престанал. Макар и да нямаше месечина по небесния свод, но запалените наоколо села удовлетворяваха тая нужда. Първо място между тия земни огнени кълба държеше Панагюрище, като най-голямо и най-близко до нашия лагер. Не само че то светеше, но и нагряваше още. Вълшебно и величествено се подигаха неговите пламъци над зелените средногорски дървета, като че те да излязваха от ада. Тия осветляваха богато всичката околия, която в това време беше пълна с множество нещастници, любители на свободата и на своите човешки права, които гледаха отвисоко как заклетият им петстотингодишен душманин уничтожаваше всичко мило и свято за българина. От гърмежа на пушките, от бучението на пожара и избягванието на всичкото население из гората, зверовете, обитатели на тая последната — вълци, лисици, свини и пр., — бяха се подплашили и хукнали да бягат, накъдето им видят очите. С много от тях ние се срещнахме в пътуванието си, които, щом ни виждаха, дръпваха да бягат на друга страна. Една върволица сърни, на брой 5–6, излязоха напредя ни твърде наблизо, за което мнозина от другарите казаха, че срещата с тия невинни животни предвещавала добри сетнини.

Другарите бяха насядали умислено около шумките, по няколко души на едно място, които въздишаха и си приказваха за едно-друго по работите на твърде нисък глас, като че да правеха съзаклятие. В същото положение се намираше и Бенковски; той беше си опрял гърба на една шумка, с едната си ръка държеше коня, с другата сухо коматче хляб, от което гризеше малко по малко. Наникъде нямаше да се чуе весела думица. Меченските въстаници, огньовете на които светеха в една близна долчина, гдето тия бяха заедно с фамилиите си, никой не дойде при нас, както това ставаше от по-напред. Момчетата, които бяха от Панагюрище, поискаха да вървят още тая нощ за селото си, гдето се дигаха няколко ръце да искат тяхната помощ, но ние ги задържахме. При всичко това обаче мнозина от тях нарушиха дисциплината, като си отидоха и без знанието на войводата.

На 2 май, пред изгряванието на слънцето, ние потеглихме за Панагюрище през гората направо. След малко достигнахме една височина, називаема Лисец, час и половина далеч от селото към северна страна. Тук, от това място, селото Панагюрище се вижда като в тава. Сега обаче то не можеше да се види, с изключение на няколко само къщици по края. Не можеше да се види то по тая проста причина, че цяло-целниничко беше потънало в огън и гъст дим. Ни пушки, ни топове не се слушаха вече, защото и двете страни бяха оставили вече неприятелския мегдан, покрит с няколко обезобразени трупове. Панагюрското население се беше оттеглило вече в гората, на мястото Разлатица, малко по-долу от Лисец, в една долина. В селото бяха останали само няколко стари и недъгави баби, дребни деца н пр., които по тоя или оня начин не бяха успели да избягат през линията на настъпающата войска. За съдбата на тия нещастници нищо положително не се знаеше. Главният лагер на турската войска така също беше се оттеглил вън от селото към черковицата „Св. Петка“, а няколко само плячкаджии, повечето башибозуци, пречаха из селото да колят, палят и обират. Според разказванието на очевидци, панагюрският онбашия Даут вървял начело на палачите, на които показвал кои са къщите на башкомитите. Щом ние се спряхме на Лисец, изпратихме хора да събират разбитите панагюрски юнаци по гората, за да се посъветваме по кой начин да нападнем на турския лагер. Мнозина от тия последните не закъсняха да се явят с оръжието с. Тия бяха одърпани и окъсани, с изгорели и почернел лица, с хлътнали очи и слепени устни, понеже не бяха яли хляб от няколко деня. Тия бяха нещастните борци при Балабановия лес и Бърдото, гдето станаха най-големите битки при защитата на Панагюрище. Начело на неприятелските войски беше Хафуз паша, който дойде откъм Стрелча, предводим от много башибозуци и местни турци, запознати и с най-тайните пътеки. На 29 априлий стана най-отчаяната битка; юнашки са се сражавали нашите панагюрски борци със своите стари шишинета против редовната войска и длъгнестите куршуми на шнайдерите и винчестерите.88 Малко по-надалеч от тях е свирнал и кантаревият топуз, пуснат от черешовото сухо дърво; но и неговият глас скоро трябвало да онемей, защото му отговорили с берлинския челичен круп и защото на третия път взел формата на копаня — пукнал се, искам да кажа. Скъпо заплати Хафуз паша своето влизание в Панагюрище. Покритите от куршуми юнаци на няколко места се спирали в отстъпванието си, докато ги разбият окончателно, и отваряли огън срещу нападателите. Около 170–200 души турци са паднали на панагюрските обкопи, в числото на които имало и двама-трима мюлезими и юзбашии, когато от наша страна убитите и ранените са сравнително незначително число. Наистина, че от Априлското въстание панагюрци броят да са дали за българската свобода 600–650 души мъченици, но тия са повечею жена н деца и недъгави хора, избити не в сражението, а по къщята си, из улиците и по таваните, без никакво оръжие в ръце.

Най-после силният дъжд, за който споменах нагоре, нанесъл жесток удар на нашите борци. Докато напълнят една пушка, докато я подсилят, трябвало да стоят наведени над нея, за да я запазят от дъжда със скута на дрешката си, без да забележат, че паласката с книжните фишеци се излагала на мокротата всецяло. Разбира се, че това не е можело да се продължава за по-дълго време — не чакали проклетите турци, дордето си напълни пушката нашият въстаник, а изпразвали насреща му по няколко пъти своята иглянка. След отстъпваяието на борците пред грамадната настъпающа царска сила, техните обкопи, както и самото Панагюрище се завзело от победителите. Страшни и отмъстителни били тия спрямо всичко, що е българско. Тяхната и така разпалена ярост се увеличила още повече, когато тия, преди да им се удаде да станат господари на селото, трябвало да минат като по мост върху труповете на своите съотечественици и другари, избити от довчерашните покорни уж раи.

Захванала се ужасната сцена: огън и меч; който сварил да избяга към гората, спасил се. Женски отчаяни плачове и боязливите крясъци на децата заглушавали въздуха. В очите на неприятеля и тия последните се считали за противници, и тия на равна степен с бащите си и своите мъже изпитали студеното желязо на ятагана и продълговатия куршум на шнайдера. Няколко души от по-известните юнаци, неизвестно по какви причини, дали нарочно, или че не сполучили да избягат с време, останали в селото, заградени от турците. Много от тях не искали да умрат така мърцина, със скръстени ръце. Рад Клисарят например, един от храбрите борци, се затворил в дома на Делча хаджи Симеонов, заедно със стотника Стояна Пъков. Страшен огън отворили тия от прозорците на поменатата къща срещу нападающите турци. В разстояние на 4–5 часа сполучили да убият до 20 души турци, в числото на които влиза и един големец, мюлезимин или друг някой чин. Тия само гърмели, а други двама души им пълнели пушките. Рад, с гол нож в ръката, излязвал няколко пъти навън да взема пушките на избитите войници, а после пак се връщал. Вниманието на нападающите било обърнато към тая къща, около която грозно хъркали няколко анадолски синове. Хафуз паша, след каю се уверил, че със сила е невъзможно да се хванат двамата юнаци и да се предаде на огън проклетата къща, прибягнал до дипломатическия катехизис. Няколко пъти той изпращал обезоръжена депутация, състояща от чауши и онбашии, да се молят на хищните комити да сложат оръжието, като им обещавали в същото време и богата прошка от страна на босфорското слънце.

— Лъжете, кучета! — отговаряли двамата наши герои и пушките препуквали от прозорците.

Най-после топовете били обърнати към тая къща, която отдалеч подпалили чрез бомбардирование. Необикновените буйни натури завинаги принасят добро на своите ближни с решителните си постъпки. И постъпката на нашите двама герои не отстъпила от това общо правило. Дордето турците, заедно със своя паша, се занимавали да правят преговори с Рад Клисаря и Стояна Пъков, панагюрските победени жители намерили свободно време да избягат от селото навън. Друг един юнак, Тодор Хайдутинът, из с. Радилово, за когото споменах нещо в първата част на книгата си, така също се затворил в къщата на Делчо Ширков. Ог тая къща старият български юнак е гаврътнал 25 души неприятели, без да повредят него ни най-малко. Той сполучи да избяга и после почина от собствената си смърт. Всичките околни къщи, около които се търкаляли 25-те жертви, предали се на огън по заповед на главнокомандуващия, а върху лицата на падналите солдати башибозуци туряли барут пак турците и ги подпалили.

Докато се изравнят условията със Стоян Пъков и Рад Клисаря, цялата армия на Хафуз паша се била спряла до долното хороигрище, при къщата на хаджи Симеона, отгдето се изпращали депутациите.

— Ако тия комити имаха двадесят души такива юнаци (като Пъкова и Клисаря) — казал Хафуз паша, според разказванието на предателя Ненко Балдевченина, — то ние не можехме влезе така лесно в това московско село.

Въобще най-голямата и жестока битка, може да се каже без увеличение, е станала вътре в селото, когато юнаците бяха разбити вече и всеки от тях действуваше отделно за своя сметка. Освен гореспоменатите юнаци твърде левски се е борил и Георги Джелов, а много други, действията на които е невъзможно да сз опишат и предадат на българското потомство, защото буйният огън ги е уничтожил заедно с убитите от тях жертви от неприятеля. Георги Джелов се закрепил до един плет, отгдето в късо време можал да натрупа напредя си до десятина души, късите пискюлчета на които се търкаляли отстрана. А други борци, които бнли над Драголин махала, не отстъпили дотогава, докато редовната войска не влязла в хендека им, докато сражаващите се — турци и българи — не се заловили за гушите. Тук са се отличили най-много Станчо Маринов и Костадин Кацара, които с голи ножове застанали на двата края на хендека и насърчавали своите другари. Няма пример — с твърде микроскапичееки изключения — да се е предал някой от панагюрските борци а оръжието си. Петър Щърбанов, като се видял, че е заграден от четири страни, напъхал револвера в устата си и се претъркулил на земята. Освен поменатите юнаци твърде решително са се борили още Никола Мулешков, Рад Кепелецът, познатият на читателите Ворчо войвода и други още много. Трябва да ви кажа и това, че турската редовна войска, която нападна с Крупови топове върху 800, най-много 1000 души въоръжени въстаници (числото на въстаниците беше по-голямо, но аз не смятам и ония, които бяха въоръжени само с брадви и колища), броеше до 3000 души без башибозуците. Така или инак, но панагюрци обезсмъртиха името на своя скромен градец. Тяхното Оборище и градът им трябва да държат първо място в страниците на българската нова история, заедно с пукнатия им на две половини топ. Славно свършиха панагюрци!…

III

Между това населението сполучило да избяга в ближната гора, както споменах по-горе. Победителите, като не довтасали да възпрат бежанците, поздравили ги само отдалеч със своите беглишки куршуми, така щото мнозина, повечето жени, бяха наранени. Всичките панагюрци, които правеха част от нашата хвърковата чета, отидоха да търсят по планината своите домашни или поне да се научат що е станало с тях. Едни от тях се върнаха, без да узнаят нещо; други се научили, че техните излезли уж живо и здраво, но какво са станали после, никой не видял; трети намерили само стари майки, някои ранени, а някои примрели от глад; четвърти случайно сполучили да излязат при милите си деца, наедно събрани или само няколко от тях, насядали около зелената шумка, които прострели ръце към своя въоръжен баща и му разказали със сълзи на очите, че майка им я заклали читаците; пети, напротив, само майката сполучили да намерят, която се тръшкала от земята и с пресипнал глас ходела да търси рожбите си, и пр., и пр. Всички пъшкаха и въздишаха. Но — чудно и дивно — после много мисления, туй било, онуй станало, така ще бъде, мнозина го удряха на смях и подигравка. Не е лъжа, гдето се е рекло, че човек претръпва пред най-големите ужаси, а после вече, когато се орахати, само от едно въображение за миналото тръпки го побиват и почва да се чуди как не е умрял едно време от страх!

…Нашият стотник от четата, Марин Шишков, намерил стопаницата си там негде из гората, ударена с два куршума на най-опасните места, тръшната на земята сама-самненичка, без да има даже кой да й подаде капка водица, толкова нужна на ранената жертва. Шишков се повърна при четата повторително и поиска да заведе доктора при нея, за да й извади куршумите и превърже раните. Докторът ни, Василчо Соколски, който не беше твърде мъченик на своята професия, отказа да отиде, освен ако и аз го придружа до мястото на болната, което се намираше от нас на ¾ часа разстояние надолу из урвата. Колкото и да не ми се щеше да подигам жлъчката на нещастните и полуубнтите, през средата на които щяхме да преминем не без клетви и негодувания, от една страна, по принужденията на Бенковски, а, от друга, от уважение към М. Шишков, аз се съгласих. С нас заедно тръгна и секретарят (в оставка вече) Т. Георгев, който втори път отиваше да търси своята майка, която дотолкова го обичаше, щото на тръгване беше му дяла едно сребърно кръстче — знак на майчина любов. След половина час трудно пътувание през криви тесни пътеки и стръмни долини, започнахме да срещаме тук-там из шумата въоръжени въстаници, по няколко души на едно място, налягали под дебелата сянка и потънали в скръб. Тия бяха се оттеглили малко настрана от общото свърталище на фамилиите, за да не бъдат очевидци как умират от глад техните жени, сестри, деца и майки, които, като по-слаби от мъжката страна, не можаха да противостоят на страшния глад. После непродължителен разговор с тях за това и онова, казвахме им да отидат на Лисец, при четата, гдето може да се намери и по малко хляб (който ни бяха дали мечекските въстаници) и гдето има да стане съвещание.

— Не ни трябва нас вече ни войвода, ни неговата чета — казваха тия отчаяно. — Когато беше време да ни се помогне, вас ви нямаше, а сега всичко е напусто…

По-нататък захванахме да срещаме и фамилиите. Тяхното положение беше до такава степен ужасно, щото на човека за пръв път още настръхваха космите. И най-коравото сърце не можеше да се стърпи от да не пролее капка сълза. Мъже и жени, дребни деца, старци и баби бяха се изтъркаляли по голата земя като животни и от минута на минута очакваха своята смърг или от глад или пък от страна на неприятеля, пълчищзта на който стояха твърде наблизо. Никой не беше уверен, че упоен той от победата, станала в петък, няма да поднови пак своите нападения. Два топа достатъчно беше да приплющят из гората. Глас на отчаяни плачове и тежки въздишки се слушаха по всичката долина на ония злочести майки, които припкаха по гората като ранени кошути да търсят своите изгубени рожби и да питат не ги ли е виждал някой. С пресипнал глас викаха тия, питаха всекиго, който им се попаднеше насреща, но отникъде няма удовлетворителен отговор. Всеки гледаше своето и никакво внимание не обръщаше на чуждото, макар то и да береше душа напредя му. Минутата беше такава, щото всеки беше забравил своята длъжност към ближния си. От друга страна, малки деца така също обикаляха из долината да търсят храна от другите избягнали. Към всекиго те се обръщаха с молба за коматче хлебец или друго нещо за ядене. Нас наобиколиха много такива страждающи същества, които протягаха разтреперана ръка едно през друго да искат хлебец, но и от нас едва ли можеше да излезе нещо, защото и ние не стояхме в това отношение по-завидно.

Аз видях с очите си едно около тригодишно дете как то умираше от глад до една шумка близо до нещастната си майка, която бе ранена! Докторът слезе от коня да й превърже раната. Единствената храна на тия нещастници беше агнешко месо без сол, но и то се твърде мъчно намираше, и за неговото придобивание се трябваше юнашки гърди, защото и неприятелят имаше нужда от храна. В пространството между въстаниците и турския лагер, гдето се въртяха черни стада овци и говеда без стопанин, ставаха плячка на оногова, на когото пушката стига по-надалеч. Башибозуците и солдатите, подпомогнати, за срам, от нашите въстаници из селата Попинци, Бъта и пр., откарваха в турския лагер повечето добитък. Още повече. След поражението на Панагюрище мнозина от тях бяха минали на турска страна…

Дълго време се скитахме ние по урви и долини, докато намерим ранената стопанка на бае Марина, за която бяхме тръгнали. Дойдохме наблизо до онова място, отгдето башибозушките чалми свободно можеха да се виждат. Като се боях да не закъснейме и да не би да ни хванат турците, казах на доктора да се върнем при четата на Лисец и чак яа другия ден да дойдем, когато бае Марин се научи наздраво где се намира жена му, понеже и той не беше я видял още с очите си, а от хората само слушал, че е ранена. Тоя последният обаче, възползуван от мрачното настроение на своите съграждани, които не ни изгледаха твърде с добро око, възрази сърдито и малко повелително даже, че нашата длъжност не се състояла само в това да излъжем населението да се подигне на въстание, а сега да го оставим по гората без никаква защита! Нямаше що да се чини. После малко ние сполучихме да намерим ранената, през бута на която бяха преминали куршумите. Тя се увиваше с балканската трева — единствена постелка, — потънала в черни кърви, съсирени по дрехите й. Докторът си изпълни обязаностите и ние потеглихме пак за Лисец, но без бае Марина, който остана да помогне на съпругата си. Той ми повери всичките военни принадлежности, които се намираха в него, като телескопи, харти, компаси и 1500–2000 гроша беглишки пари, които, макар и да не бяха обща принадлежност, но бае Марин не искаше да оставя върху си никакви лекета.

Бързо ние се завърнахме при четата на Лисец. Четири-пет часа се изминаваха вече, откакто се беше изпроводило известие да се събират на съвещание по-главните панагюрски въстаници, но освен няколко души, които бяха дошли още в начало, повечето невикани, никой други не се явяваше. Та възможно ли беше и другояче? Всички убедителни уверения, че ако ое събере достатъчно сила, щяло да се направи това и онова, трябваше да служат в очите на панагюрци за проста подигравка. Човек, изпитал своите слаби сили в неравната борба, видял вече своето поражение във всичката му голота, не му се помогнало, когато трябвало — и сега ти го убеждавай, ако си нямаш работа. Наистина, че мнозина панагюрски въстаници, между които бяха Рад Каймакът, Недю и пр., говореха: „Оттук нататък ние станахме вече бунтовници“ — но повечето бяха на противното мнение.

— Пусто му остало и въстанието, и царството, и войводата — говореха тия последните и въздишаха, когато ги поканихме да се изкачат на Лисец. — Защо ни е нам вече свобода и живот? За кого ще ние да живеем, когато станахме като кукувици, без жени, деца и майки?

И едните, и другите имаха право.

Надвечер се разпръсна слух измежду четата, че няколко души панагюрци искали да убият войводата и неговите другари, защото били излъгали населението да въстане, като му обещавали всякакви помощи и успехи. Тия слухове се потвърдиха и от секретаря Георгева, който, като се завърна при четата, каза, че чул с ушите си това заканвание на съзаклетниците. Както и в първото съзаклятие от страна на еледжикските въстаници, така и сега, животът на войводата беше спасен от присъствието на далматинците, с които по-напред трябваше да се борят съзаклетниците, преди да дойдат до войводата. При всичко че аз не гарантирам за истинността на тоя факт, но твърде беше близо до здравия разум да се е породила подобна мисъл в главата на гладните и полуубитите хора, за които нищо свято не оставаше вече на тоя свят. Трябва да ви кажа и това, че Бенковски не беше виноват, загдето панагюрските въстаници заедно с фамилиите си умираха сега от глад. Помнят читателите, че преди ние да излезем последния път из Панагюрище, Бенковски предложи на военния съвет да се изнесе малко храна в гората за всеки случай, но това се не взе във внимание.

Тия слухове и още други неприятни известия произвеждаха своите действия между останалите и така малко верни другари. Бенковски от минута на минута ставаше по-замислен и несъобщителен. Забравих да кажа, че когато се явихме пръв път над Лисец и Панагюрище се представи пред очите ни във всичката своя грозотия, Бенковски спря коня си на върха на планината и посочи с пръст към пламналото село.

— Моята цел е постигната вече! В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравей; а на Русия — нека тя заповяда!… — каза той и отиде да седне при корена на един бук.

Същия ден съзряхме с помощта на телескопите, че едно отделение турска войска хвана меченския път и се отправи към последньото това село, което след малко и предаде на огън. Иван Шутич и немецът Албрехт поискаха втори път, със съгласието на войводата, да потеглят, уж за да направят нападение на поменатото турско отделение, с което искаха да опитат готовността на нашата разбита нравствена чета. На часа няколко души навъзсядаха конете си и с голи сабли в ръка направиха покана на юнаците. Твърде малцина последваха нашия пример да вървят напред. Повечето потънаха в гъстата шума на Лисец и чак подир един час излязоха пак наяве… Когато ги попитахме коя е причината на това тяхно малодушие, тия отговориха, че по-напред трябвало да ги нахраним, па тогава вече да се биели. Бенковски се сърдеше, викаше, ако не и толкова куражлия, но всичко напразно! Нямаше вече оная сляпа покорност; нашето могъщество и величие изчезваше малко по малко. Планът и намерението ни да нападнем на турския лагер ставаше вече невъзможен и неосъществим при подобни условия. Па и що ли бихме направили на неприятеля, ако го нападнехме с нашите чакмаклии пушки, от които една на десетте можеше да гръмне като хората? Не само ние, но да се съберяха 10 000 въстаници с подобни плющялки пушки, пак нищо не бяха в състояние да сторят срещу 500 иглянки. Турците не искаха и да знаят даже за нашите приготовления. Малко се тия бояха. Като се явихме на Лисец, увеличиха само караулите си откъм наша страна и подпалиха черковицата „Св. Петка“, позната вече на читателите, при която тържествуваха панагюрци преди 10–20 деня, по великденските празници. Всичките по-възвишени голи баири около селото бяха почернели от неприятелска войска.

— Кой се надяваше да имат тия кучета толкова войска — говореха нашите въстаници, които имаха смелостта да мислят преди няколко деня, че Турция няма готова войска повече от 2000–3000 души.

От всичко това ставаше явно, че нашето маение около Панагюрище не само че бе безполезно, но и вредително даже лично за нас. От една страна, нямаше храна почти никак89, а, от друга, че населението започна малко по малко да се предава, което никак не беше добро за нас и не ни идеше на сметката. Но въпросът беше, накъде да отидем, когато изгубихме Панагюрище, на което имахме най-много надежда не само ние, но всичките други въстанически пунктове (в IV окръг)? Оставаше още Коприщица, Ново село (старо), Синджирлий и други още местности, по които действуваха двамата наши другари Волов и Икономов. С тях ние трябваше да се срещнем, за да размислим по-надълго що трябва да се чини, па тогава вече да решаваме. За Батак, Перущица, Брацигово, Пловдив и пр. не помисляхме даже. Пространството между тях и нас беше пълно с поганци, птичка трябваше да бъде човек, да хвръкне от Средня гора през коритото на Марица и да кацне на Родопите. Като не знаехме обаче в какво положение се намираше и ближната Коприщица, съдбата на тамошните апостоли, от които не бяхме получавали ни едно писъмце още от 20 априлий, изпроводихме най-напред трима куриери, Господин Бакърджията, Тодор Хайдутинът и Янко Фурнаджията (из Коприщица), за да занесат писмо до апостолите и да известят в Коприщица, че войводата ще да дойде90. Три часа обаче не се изминаха, и нашите трима куриери се завърнаха на Лисец, без да влязат в Коприщица. Те разправиха, че тя била заобиколена от турска войска и населението, без никакви съпротивления, правело преговори за позорно предавание на селото, без да пукне ни едва пушка. Но още по-лошото било това, че копришенските стари бегличкии и джелепи намерили за по-добро и благоразумно да предадат в неприятелски ръце апостолите, и другите по-главни деятели, които били вече арестувани! За тия неблагоприятни новини нашите пратеници се известили от овчарите.

В същото това време пристигнаха други двама куриери един подир други от еледжикското отделение с писма от Теофила Бойков и Гено Теллията, в които писма се казваше, че гдето и да бъде войводата, колкото работа и да има той, всичко трябва да остави настрана и час по-скоро да тръгне за Еледжик, защото турската войска, която се беше съсредоточила при Троянови врата, почнала своите нападения. С ужас и с поемание на душата си разказваха тия за станалите клания и други кепазелици от страна на турците. Мало и голямо, старо и младо, мъжко и женско падало заклано под тяхната тържествующа касатура. Евреинът, за когото загатнах по-горе няколко думи, че искаха да го кръщават в святото православие, така също не останал хладнокръвен при настъпванието на ооманлиите, които той не се посвенил да нарече ангели-избавители, както отнапред наричаше въстаниците. Застанал той пред лицето на пашата, направил десятина ниски теманета, изтървал няколко фалшивя сълзи от двете си очи и произнесъл:

— Ефендим, вие баща, вие майка, вие ангел!91 Преди всичко подайте ми най-напред една сабля и ми дайте воля да изпитам корави ли са костите на комитите…

Разбира се, че волята на евреина била изпълнена още на часа с подобающето се турско задоволствие. Грабнал той подадената сабля, казал бисмиляхим и се втурнал между средата и на така обезкуражените въстаници, които почнал да удря.

Известието, че турците нападнали Еледжик, не ни смути твърде, защото ние отрано знаехме това, преди да потеглим още от това място. За да не червим лице обаче пред пратениците, че не можем да им се притечем на помощ или други някакви извинения, казахме им да обадят на населението да се държи и че четата в най-непродължително време ще да привтаса.92

IV

Същия ден, при захожданието на слънцето, разнесе се глас из ближната гора, който викаше населението да се събира.

— Много ви здраве от пашата, да се върнете в Панагюрище и да си гледате работата — викаше непознатият, колкото му е силата. — Царят простява всичките!

Ние се спогледахме помежду си, а Бенковски каза: „Не ме радва тая царска милост.“

Човекът, който викаше да се предава населението, биде хванат и докаран при нас. Той беше човек с почетна възраст, към които турците имат особено благоволение, че на старите хора се хващала думата. На въпрос от наша страна, кой го е проводил да призовава населението на предавание, той разказа без никакво преструване, че като се известил пашата за жестокото положение на народа, който умирал от глад, станало му жално и от милост към царската рая (?) простява всичките, стига само да се върнат в селото си. Със същата милост той обсипвал и нашата чета и особено много здраве проваждал на войводата, да се напусне от досегашната си севда, да му се кажело, че няма той да види българско царство.

— Благодаря му за человеколюбивите чувства — каза Бенковски не от презрение към н. превозходителство пашата и подигравка, а просто така, за да заглади неприятното от разказа на стареца.

Тоя последният бил в Панагюрище, когато влезли победителите, и на всичко сторено и извършено от тях бил най-близък очевидец. Разказа той за много ужасни сцени на зяпналите любопитни присъствующи, които докара в ужас и трепет. Слуховете, че изклали селските свещеници, в числото на които влизаше и бащата на младата ни байрактарка, Райка Попова, се потвърдяваха. За поп Грую обаче нищо положително не можахме да се научим при всичките ни разпитвания. Клането на жени и деца, обезчестяванието на моми и млади булки от страна на башибозуците и царската войска били безбройни. Командантинът уж бил издал вече заповед да престанат свирепствата, но необузданите плячкаджин не искали и да чуят. Грабежите и плячкосванието на българските имоти нямали граница. Хилядникът Павел Бобеков сполучил да избяга заедно с Иван Ворча и Манчо. Побягнал така също и Ф. Щърбанов, а Кръстю Гешенов бил хванат, както и байрактарката Райка, която отнесли в турския лагер. От хващанието на тая последната турците се зарадвали твърде много.

И така, цяло трескаво поражение на всичките въстанически пунктове в IV окръг! Падна Клисура, Еледжик плава в кръв; развалините на Петрич се пушеха; същото става с Белово; Панагюрище напредя ни въз всичката своя голота; в Родопите реват гърлестите топове, които обясняваха положението на тамошните въстаници, на Перущица, Батак, Брацигово и пр.; Коприщица заобиколена от турска войска; населението прави преговори за предавание; другарите ни апостоли затворени от самия народ; Мечка гори и пр., с една реч — тържествующа победа на неприятеля, пълно поражение на нашите въстаници! Немислимо ставаше вече по-нататъшното съществувание на почва за действия от наша страна. Фактът бе поразителен, доказателствата бяха пред очите ни, на която страна и да се обърнеше човек. Огън, кръв, опустошения на всяка страна! Святата мисъл и надежда за успех изчезваше напредя ни безвъзвратно и се заместяше от ужасните клания и всеобщо изтребление на всичко, щото е българско…

Настана нощ. Нощ бе мрачна и мъчителна. По обикновено, студеният балкански ветрец не закъсня да повее откъм долината на бистрата Тополница. Люлееше той зелените букови листи, покланяше му се високата папрат и сърбица, като на нощен бог, но никоя жива душа не беше в състояние да се развесели от неговите пролетни приятности. Така отвратителен беше станал той просто по тая причина, защото ни донасяше на планинските върхове миризмата на разлагающите се вече трупове по долината на Панагюрище. Заедно с това той ни донасяше от време на време пресипналите гласове на умирающите деца из гората Разлатица или пък грубия глас на турската стража. А Панагюрище следваше да гори като запалена борика; изцяло то светеше като кълбо; само тук-там, когато пламъците избухваха от някое голямо здание, наскоро запалено, върховете им тържествуваха над цялото. Подплашените кучета, които обикаляха като обсадна войска около селото, виеха и лаеха до сините небеса. Не липсваше сегис-тогис и пуканието на пушките по демаркационната линия, гдето гладните въстаници нападаха на турската стража не за друго, освен за кора хляб. Страшна беше тая нощ, казвам втори път!…

Ние замръкнахме на същото място на Лисец, в краището на гората, под високите букове. Кора хляб не можеше да се намери измежду всичките другари. До среднощ стояхме изгорели и за капка водица, дордето най-после не дойде Крайчо Самоходов, който, като веща птица по тия места, показа ни едно кладенче там наблизо из гората. Който бе жеден, трябваше да отиде да пие вода чак на изворчето, защото нямаше съдина да си налеем и вода… Няма нужда да ви разказвам състоянието на духовете в подобна минута. Всеки бе седнал отделно до дънера на някое дърво и там се бореше сам-самненичък с нощната тъмнина и със собствените свои мисли. Същото ставаше и с Бенковски; неговият глас онемя още повече; кой го знае где подпираше и той корена на старото дърво. По едно време не зная кой се сети от дружината за него и го потърси. Няма го! Извикаха го на име — никой не се обажда, че го е видял. Потърсихме го сериозно, а мнозина се съмииха да не е станало нещо, т.е. да не се е отчаял войводата и си е взел очите из гората. Не след малко обаче ние сполучихме да го намериме сред гората, седнал до една гнила хралупа, на която се беше облегнал с ръката си — сам-самненичък. Той беше потънал в дълбоки размишления, дигна си само главата да ни погледне и пак вдълбочи погледа си в земята.

— Стани, капитан! Стани да видим какво ще да се прави. С мислене работата се не свърша; недей се отчайва дотолкова… Не си ти виноват. Императори и генерали са били в по-лошо положение. Такива работи тъй стават — каза далматинецът Джуро.

— Оставете ме! Изпразнете по-добре оръжията си отгоре ми, тук да умра! Не съм достоен аз вече да живея… С какви очи ще да погледна света? — отговори той с болезнена въздишка.

Поражението на въстанието, пламъците на Панагюрище и всички други сърцераздирателни сцени, на които бяхме свидетели от няколко деня насам, бяха произвели своето действие на нашия главатар.

През цялата нощ ние не затворихме очи по много сериозни причини. В продължение на това време всичкият ни разговор се въртеше по въпроса: накъде трябва да отидем или по-добре да бягаме на другия ден, който можеше да бъде злополучен за нас, ако не мръднехме крак от Лисец. Че ще да помогнем на някой въстанически пункт, това беше чисто и непорочно въображение. Напротив, нашето стоене на Лисец, което дразнеше турците, още повече ги ожесточаваше спрямо населението. Страната се освободи не само от турците, но коренно и от населението, от къщи, добитък и всичко — следователно, нямаше и кому да се помага. Останалите живи по простия случай имаха нужда не от нашата хвърковата чета, а от насущния, за който бяхме петимни и ние самите. Нашата чета — доколкото бе тя останала — мъчеше се да отгатае где именно може да се намери място, което да притежава следующите две условия: първо, да бъде страната разбунтувана, и, второ — да има хляб. Разбира се, че първото условие бе достатъчно да ни удовлетвори; но кой беше тоя пророк, който да се яви сред убитата нравствено дружина и да ни каже: вървете на тая или оная страна? Различни бяха мненията по тоя въпрос, накъде именно трябваше да тръгне утре четата. Едни предлагаха да отидем в родопските гори, които по своето естествено положение били най-удобни за в подобни случаи, защото на всяко място можело да се намери храна, а освен това имало възможност да се съединим с въстаниците около Батак, на които немалко полза ще да принесем. Това предложение се поддържаше най-много от познатия на читателите Тодор Хайдутинът (не дядо Тодор от с. Радилово, а дядо Тодор — македонец), който уверяваше, че познава Родопите и Рила много по-добре, отколкото своята собствена къща. Той се обзалагаше, че освен лятно време има леснина и зимата да прекараме в тая страна на белите орли и дивите вълци. Повечето гласове обаче бяха да отидем по Стара планина и като по-баснословна, и като по-близо до столицата на Асеновци — седалището на I окръг.

— Не съм се решил още да правя халва и катран, за да отида да си бия ангелите из Доспата — говореха някои из дружината, които отдалеч бяха само слушали за славата на историческата ни столица.

Според тогавашните понятия за могуществото на дългите мустаци, за авторитета на старите войводи, за крилото на Тотя Филип и за историческото значение на Трапезица, над която се виели духовете на старите наши самодържавци, едва ли имаше помежду ни човек, който да не вярва, че храмът „Свети 40 мъченици“ е освободен вече от поганска ръка; че оряховчени с дългите пояси са преобърнали вече потурчената Елена на прах и пепел и пр., и пр. Освен това знаят читателите как ни пишеха нашите братя апостоли от Търново, Враца и Сливен. „Не сме в състояние вече да удържим юнаците си“ — говореха тия. И така, мила майка Стара планина ще да ни спаси!… Ако погледнеше обаче човек по с внимателно око на работите, отведнъж щеше да се увери за истинското положение и състояние и на поменатите три окръзи. Според разказванието на разни очевидци, повечето башибозуци, които нападаха на кашия окръг, бяха оттатък Балкана, от Чирпанско, Заарско, даже и от Сливенско; следователно не искаше твърде голяма философия да разумей човек, че ако съществуваше сериозно въстание по тия места, то не щяха да ни дойдат гости оттам; тия щяха да се занимават да пазят собствените свои села и пепелища.

Тук му е мястото да забележа, че ако бяха въстанали и четирите окръга, както Панагюрище, ако това последното заедно с целия окръг останеше да се разпорежда само с местните турци, то аз не се посвенявам да определя, че това въстание щеше да отиде два-три месеца. Няма никакво съмнение, че то щеше да бъде потъпкано по-жестоко, но не така скоро и по такъв позорен начин. Както и да е, но там или другаде, ние трябва да не губим време, но да вървим час по-напред. Смятахме, че ако не срещнем никъде разбунтувана страна, то по примера на нашите епически войводи ще да ударим на прост хайдутлук по планината и по тоя начин дълго време ще да се прехраниме. Много момчета от дружината, които оставяха зад гърба си стари осакатени майки, поругани сестри и братя, избити стопаници и мили рожби, не скланяха да тръгнат подиря ни за Стара планина. Ние оставихме всекиго свободен да прави, каквото иска.

I

Сбогом, окървавена Тракия! Прощавайте, средногорски долини и върхове! Сбогом, многострадални Батак, Брацигово, свещена Перущица със своя божествен храм „Св. Архангел“ и други още поругани светилища! Поклон отдалеч на вашето пепелище. Лека пръст и вам, смели герои и другари: Кочо Чистеменски, Спас Гинев, Рад Клисарят, Стоян Пъков, Щърбанов и стотина още мъченици, паднали за българската свобода! Преди неделя-две, когато ние се целувахме и стягахме пушки, и ножове, съвсем друго мислехме, но не забравяхме да турим на първи план и смъртта. Поклон! Сбогом и ти, окървавена Марица, сбогом, всичко легнало за право и за свобода… И вас, драги читатели, моля да оставите с нас заедно омирисаната от тела Тракия и да ни придружите за няколко деня из непроходимите балкани, с обещание, че скоро ще да се завърнем пак в нашата Тракия, защото в България малко работа имаме. Разходката по поетическата Стара планина е приятна, макар и пътешественикът да е пътувал за развлечение, макар той да ни разказва за гласовете на горските пилета, за вкуса на пъстървата. Ние ще да разкажем и едното, и другото, ще ви запознаеме още с живота на комитите, ще присъствувате при последните минути на живота на оногова, който искаше да бъде цар, когото слушаха цели градове, и други още много работи, които ни един пътешественик не може ви обади. Обещавам се, че ще да бъда кратък, доколкото е това възможно.

В неделя на 2 май след обяд четата потегли с отворен байряк за с. Петрич, отгдето ни беше пътят за Стара планина. Тя се състоеше от 70–75 души, повечето конница. В това число влазяха всичките далматинци, двамата секретари Т. Георгев и П. Белопитов и жената на далматинеца Шутича — Мария, докторът Васил Соколски от Жерона, Господин Бакърджията, В. Петлешков от Коприщица; Павел Койчев, Стефан х. Лулчев, Павел Шопов, Димитър Нейков, Нено Яков, Янко Ламбов, Илия Калпаков, Илия Мухлев, Станчо и Ангел Станчеви, Велко Тутев, Лулчо Илчев и Илия Бойкин — от Панагюрище; Захарий от Калугерово, отец Кирил кръстоносецът из Сопот и много още други, на които имената не помня. Трагическа беше нашата раздяла с Тракия, с димящето ни Панагюрище и с ония наши приятели юнаци, които бяха дошли да ни изпратят за последен път. На тия последните макар ние и да не бяхме принесли някаква особена облага, никава омраза не се забележваше на техните лица; всичките се прощаваха със сълзи на очите по братски и приятелски. Тръгвахме ние за планината въпреки апостолската клетва, че всеки апостол е длъжен да дигне знамето и с пет души макар, да си пролее кръвта за свободата на България.

— Аз мисля, че ние не отиваме на сватба и по алъш-вериш, като тръгваме за Балкана, та затова не ще каже още, че не сме умрели под байряка — говореше Бенковски. — Що можехме да помогнем ние с нашето присъствие на тукашните борци?

Бенковски бързаше доколкото е възможно по-скоро да се отделим от злощастното Панагюрище. Два пъти се обърна да го погледне той и два пъти му се пълнеха очите със сълзи.

След три часа и половина ние слязохме вече в нашата стара позиция с. Петрич — там в гробищата до високата могила, което място познават вече читателите. Вижда се работата, че турската войска, която беше квартирувала няколко деня на същото това място, не е знаела по-добре фортификацията от нашите въстаници, защото освен че в нашите позиции беше намерила място, укрепила още и шанцовете ни без никакво изменение. Целият лагер бе изпълнен с убити кокошки, гъски и други хвърковати животни, които отоманската войска обирала по селата. Имаше така също различни покъщнини, малки котелчета, дрехи, постелки к пр. Преди един ден тая войска беше се дигнала към Еледжик.

Петрич, както казах по-горе, беше разбит и опустошен съвършено. Жива душа нямаше в него, с изключение на верните стопани — кучетата, — които следваха още да се въртят около пепелището, като виеха в същото време твърде жално. Населението от Петрич беше избягало в ближната гора, на мястото, називаемо Вран камък. Щом тия се научиха за нашето дохождание от своите ближни караули, на часа дойдоха при нас, но не от един път, понеже имаха сериозни причини да се боят да не бъдем турска войска, преоблечена на комити. Ние им разправихме нашето положение вкратце и им поискахме помощ, която се състоеше в следющето: първо, да ни донесат два-три коня хляб; разбира се, ако имат, и, второ, да ни снабдят с един водач, който да ни извади до върховете на планината. Като гледахме петришките бунтовници, че не са се отчаяли и малко ги е грижа, че селото им бе станало на пепел, естествено следваше, че и ние трябваше да се окуражим поне минутно. Мнозина си позволиха даже, в това число и веселият доктор Соколски, които ги насърчаваха да се не отчайват още, защото, ако ние намерим силно въстание оттатък Балкана, няма да го имаме за труд да им се притечем с братска помощ. „Амин!“ — отговориха добродушните селяни.

Делчо Ливер, един от първите поибренски въстаници, който се намираше при нас, взе на себе си грижата да изнамери водач и храна както за нас, така и за конете. С храната обаче не бяхме удоволетворени, както се следва, защото тя съставляваше рядкост. Последните зари на слънцето се криеха вече на запад, когато ставаха тия наши съвещания в редката горичка, малко по-настрана от петришката могила, тая същата могила, гдето ние царувахме преди няколко деня!… В това време двама души от четата, поставени караул до р. Тополница, пристигнаха и донесоха със себе си знамето. Тия разказаха, че то им било донесено от байрактаря Крайчо Самоходов, който им го поверил на ръцете и си заминал обратно за Панагюрище, с намерение да се не връща вече.

— Кажете на войводата и на другарите да ме простят и да не ми се сърдят, загдето ги оставих и не им се обадих — казал той на тръгвание. — Аз предпочитам по-добре да умра в своето родно място, около домашните си, отколкото да ходя да се скитам по пустите гори.

И така, ние се лишихме от байрактаря си Крайча! Той довърши своята роля не толкова кавалерски, но не беше виновен в това ни най-малко. Положението беше такова, щото всеки бе заплел конците. Освен това Крайчо беше още с претенция. Той познаваше много добре Средня гора, както Хайдут Тодор — Доспата, та затова ни убеждаваше да сме останали в нея, като гарантираше в същото време пълна безопасност93. Но кое беше онова широко сърце, което да се успокои в дребнавата Средня гора? „Стара планина, Стара планина! Тя ще да ни умие нас“ — говорехме ние. Върнаха се така също от Петрич бае Тодор Търкаланът и Рад Джонов, като хора с тежки семейства, но тия не постъпиха като Крайча, а се простиха другарски. Тук, на ръцете на петричани, ние трябваше да оставим и Мацка, по причина, че той мъчно можеше да премине планината, която, според разказванието на вещи люде, много стръмна била на това място, отгдето щяхме да я преминем ние. Тясна хайдушка пътека имало наистина, но тя не можела да ни послужи по познати вече причини. Горкият Мацко! Докато той се радваше, че ще да види големия Балкан, едри сълзи потекоха по грубото му лице, когато му съобщи отец Кирил, че той трябва да остане вече.

— Ох, чичо, дядо попе! Моля ви се като на бащица, недейте ме оставя … С какви очи ще да изляза пред чорбаджият си? Аз като вас не съм виждал такива добри хора — говореше той.

— Невъзможно! — отговори отец Кирил на нажаления Мацка. — Ние отиваме на такъв дълъг път, който като тебе малки момчета не можат да утърпят. Хайде, целуни ръка на чичови си, да се простиш, и се моли богу за нас. Ти си безгрешно пиле…

Мацко скача, не иска да остане и още по-изобилни сълзи рони. По молбата на Бенковски Делчо Ливер се обеща да вземе Мацка под свое покровителство, когото да има като свое чедо.

Часът на два по турски надвечер ние се отправихме за Златишко поле, из тоя същия път, през който преди няколко деня бягаха турците и черкезите победени. Кому идеше тогава на ума, че нашето царство ще бъде само 10–12 деня! И тук, при тръгванието ни, бяха дошли мнозина петричени и поибренци да ни изпроводят. Никаква ненавист, никаква омраза не показаха тия към нас, към ония, които им бяха изгорили къщята94. Тоя ден дъжд нямаше, но небето беше облачно, без месечина. След три часа вървение през нивя, угари и буренаци мирковските голи планини се изправиха вече напредя ни. Водачът ни беше от село Петрич, на име Петър Шентов, който и днес живее. Наместо страх от непроходимата планина, от сухото море, повечето измежду момчетата се радваха, че наближили вече славната Стара планина. Разбира се, че ние пътувахме направо през просото, без никаква пътека. Както в с. Хаинето, по Заарското въстание, бае Стоян ни забраняваше да говорим, така и тук двамата ни водачи повтаряха това същото. Тия се бояха най-много, докато изминем Златишкото поле и селата Мирково и Буново, находящи се в полите на планината, около които турците непременно трябваше да имат завардени позиции. Ние трябваше да бързаме, дордето съмне, да прехвърлим голите рътове. Инак трябваше да имаме работа със златишките читаци, които щяха да ни гонят като бълхи по голата планина. Селото Мирково ние избиколихме откъм западна страна и чак тогава поехме по старопланинския хребет. Тук на това място водачите ни оставиха вече. Бързаха тия така също да се върнат в селото си Петрич, дордето не ги е огряло слънцето.

Няма нужда да ви разказвам надълго и широко за нашето пътувание през тая нощ. То беше едно от най-трудните, доколкото може да си въобрази човек. Падане, ставане, препъвание на конете, изгубвание на пушка или друго някое оръжие във време на паданието — бяха неща обикновени. Макар и да беше забранено да не говори никой, но това правило се нарушаваше твърде често. Голата планина уж, която ние, като измервахме през деня с очи, представлявахме си я гладка като тава, когато всъщност тя не беше такава. Щом ни остави водачът, ние се намерихме в бурно море. Наляво долчина, надясно краище, напред ни камъци, с една реч — положение ужасно. Вървиш, крачиш, а нищо не ти спори; навсякъде тъмнина като ада. Момчетата се пръскаха като яребици, шишкаха от най-напред, после свиреха, а най-сетне, като виждаха, че нито едното, нито другото помага, започваха да викат: „Накъде сте, братя?“

Това се продължи цяла нощ. Никъде не спирахме ние, а високата планинска стена нямаше още да й се свърши краят. Мнозина от дружината, по-слабите и недъгавите, захванаха да изостават; някои поискаха да се върнат назад; трети почнаха да кълнат „майка Стара планина“, но всичко напусто: бяхме влезли вече в нейната клетка, сиви соколи трябваше да бъдем, за да се избавим от ноктите й. Много долини, студени извори, високи букове, поляни със здравец видяхме ние по пътя си, но аз се съзнавам, че не съм в състояние да предам всичко подробно, защото над тия природни красоти висеше непроницаема тъмнина.

При появяванието на сутрешната зора ние пъплехме вече към първия връх на планината. Лекият студен ветрец, който от един път замрази потта на изнурените ни лица, даде ни да разумеем, че оттук нататък ще да имаме вече работа със студения балкански климат, който ни напомняше месеците март и септември. С детинско възклицание и със засмени лица поздравиха дружината вълшебния предвестник на слънцето или по-добре на настъпващия ден — 3 май. Поздравяваха го тия не че искаха да поетизират, а просто затова, защото щяха да се отърват вече от нощните падания и всякакъв род други нетърпими приключения. Ние стърчехме вече на един от ония горделиви старобалкански върхове, на които величието само с виждане може да бъде представено. Тоя връх беше гол: само няколко високи дървета го подпираха откъм западната страна, а северното му ребро беше покрито със зелен покров здравец, благоуханието на който бе удушително. Тоя гол връх от Стара планина, който е най-високият тъдява и който е току над селото Буново, се казва Бабата. При тоя вид на балканската природа дружината започна да забравя малко по малко нощните митарства, които бяха много повече изкушителни, отколкото ония, през които е пътувала блажена Теодора.

Скоро слънцето се подаде измежду сините върхове на Балкана и пред нашите очи се представи такава вълшебна картина от дълбоки непроходими долини, от гъсти гори, високи до облаците върхове, прошарени тук-там с голи канари, над които се въртяха белите орли — щото ние дълго време не можахме да се нагледаме на тая панорама. От по-напред, дордето не бяхме присъствували още при пуканието на зората в Стара планина, ние имахме злочестината да си въобразяваме, че тая последната има форма като пловдивските тепета и по тоя начин ще да я прекрачим в разстояние на няколко часа! Сега излязваше противното. Ние гледахме напредя си една част от океана.

Дълго време измервахме тоя лабиринт, най-напред с просто око, а после с телескопи, карти и компаси, отгде именно трябваше да го нагазим и към коя посока да се отправим, но до никакви практически резултати не дойдохме. Ни едно лице нямаше изпомежду ни, което да беше замирисвало по тия страни. Откъм северната страна, накъдето трябваше да вървим, се простираше такава стръмна и каменлива яма, през която, ако се впуснехме да преминем, цял ден трябваше да останем в долината, на другия край на която се захващаха ред планини, възвишени до облаците. Към източната страна се вдава голият балкански хребет, удобен за пътувание, но оттам, едно, че не ни беше пътят, а, от други страна, че Златица оставаше много близо. С една реч, ние бяхме забъркали пътя още в края на планината и не знаехме даже мястото, откъдето бяхме дошли през нощта. Но благодарение на високата Баба, която може да има 1700 метра над морето, ние можехме да виждаме така надалеч, щото гледахме не само димящата се Тракия, но и шопската София. Тя се мъдреше позорно в своето легло, няма дим, няма пламък, няма байряк и бунтовник! Шоп и тракиец или панагюрец? Подир петстотин години не може да бъде сравнение.

Малко след изгряванкето на слънцето тънка мъгла се бе заловила по височините на Рила, което обстоятелство не избягна от наблюдателното око на Тодор Хайдутинът. „Голям дъжд ще имаме днес“ — забележи той самоуверено. Това предсказвание основаваше той на двадесет и пет годишното си ходение по тая планина, че щом се завиело мъгла на тоя връх, дъждът ставал неизбежен. Уморените момчета от нощното пътувание бяха се изтъркаляли върху зеления здравец и сладко-сладко гълтаха неговото росясало благоухание. Минутата не бе благоприятна да се излягаме върху росния здравец и по тая причина нагазихме в гората. Няма иужда да ви разказвам, че ние вървяхме без никаква пътека. Само това ни бе известно, и то повечето по стрелата на компаса, че отиваме уж към север, на посока към Етрополе и Троян. Балканската растителна природа на всичко бе предала своето величие. Папрат ни хващаше до пояс; белите и прави букове, да си дигнеш главата, за да им измериш височината с очи, непременно трябваше да ти падне калпакът; по-нататък допотопният дънер се прострял на земята от бурята. С паданието си той изпотрошил где щото му се попаднало; корените му, на дебелина колкото една желязна соба, се изтръгнали из земята и заграбили пръстта, на големина колкото едно здание, заедно с тежки камъци и други по-малки дървенца, които така също пострадали според страшния гигант. В половин час разстояние, като ни се случеха на пътя такива три-четири паднали букове, дордето ги избиколим, трябваше да изгубим още половин час време. През 10–20 крачки шумоляха бистри потоци, изпълнени с букови листи, които правеха студената водица още по-приятна, като да я дестилираха. Ъгъл от рая, с една реч; но кое беше онова сърце, което да се възхитава от всички тия красоти? На угнетения и на петимния за кора хляб иди, та му разправяй за благоуханието на розата, за ясния глас на черния кос и на чучулигата, за шумтението на реката и за лучите на утринната заря… „Хляб, хляб!“ — ще да ти отговори той тебе. Ето защо не трябва да се сърдят ония щастливи туристи, че бедното простолюдие не обръщало внимание на техните трудове, когато тия описват сивожълтите перца на гургуличката.

Къде пладне ние бяхме вече в дъното на долината, из която тече река, доволно голяма, с лъкатушно направление. Дълго време вървяхме по нейното направление, защото не можахме да намерим удобно място, за да поемем на противоположната страна. Излязохме на една полянка, на която имаше и няколко купи сено — знак, че човешки крак е стъпал тъдява. Прокобяванието на Тодор Хайдутина се сбъдна: тъмен облак покри небето п дъжд като из ведро се сипна да вали; но нямаше Тодора да се погордей със своите метеорологически знания. Нямаше го него не за това, че беше отишъл да върши някоя работа, но че беше избягал вече, заедно със Станча Ветренчанина, така също хайдутин, и други още някои лица, като заведоха със себе си и най-добрите хранени коне, на брой 5–6. Няколко далматинци, заедно с Господина Бакърджията, се затекоха подиря им, да отърват конете и да избият неверните другари, но бае Тодор не беше вчерашен копилаш, да постъпи така глупаво, щото да бъде намерен. Кой знае в коя усойнина чакаше той, докато се мръкне, та тогава да потегли за своята любима Рила, която той не преставаше да бълнува. Всичко на всичко един македонец имахме в четата си, т.е. Тодор Харамията, и той постъпи така подло и коварно!

По причина на тая издайническа постъпка от страна на собствените ни другари, по предложението на Бенковски останалата дружина изново положи клетва, че оттук нататък никой няма да се отдели от четата без знанието на войводата. Клетвата се извърши от отец Кирила, който поднасяше наред всекиму да целува големия кръст, който бяхме взели от поибренската черкова95. Тук на тая поляна ние останахме няколко часа да чакаме преставанието на дъжда, а Господин Бакърджията и още един пъргав момък, негов верен другар, когото наричахме Вакарелчанина, отидоха по собствено свое желание да разгледат местността отгде ще бъде по-добро да преминем. Тия се забавиха твърде много и всеки от нас помисли, че и тия са отишли да дирят Тодора Харамията, т.е. избягали са, при всичко че Бенковски уверяваше, „че Бакърджията само няма да си позволи да направи това“. Той имал право. Тия се върнаха пак при четата и казаха, че наникъде не можали да намерят сгодно място, за да излезем из непроходимото усое, навсякъде било стръмни урви и задръстени долове.

От тия наши разкази мнозина от читателите може би ще да се съмнят и кажат: „Нима Стара планина е африканска пустиня?“ Да, това е така, но за оня, който е преминувал Стара планина снабден с туралия тескере, на Шипка или из троянската пътека, или пък е ходил под байряка на някого от старите войводи. Нашата работа беше съвсем друга. За нашите стари войводи Стара планина е била действително „рай“ и „майка“, както казах вече по-горе. Надали е имало нещо по-приятно от това, щото момчета да насядат около своя любим войвода под дебелата букова сянка, подпрени на шишенетата си, а черноокият овчар да върти шиша на крехкия овен около големия огън. Тогава Стара планина била независима Швейцария, тогава тя плачела за „Индже войвода“ и за неговия „байрактар Коля“, тогава мустакатият войвода говорел горделиво и самонадеяно на овчаря:

— Много здраве на сливенския или заарския аенин, да ми проводи пет оки барут и толкова ракия.

Да, тогава била златна епоха. И богопомазаният самодържавец даже, който спял не в розови постелки, на върху солдатските байонети, би позавидел на балканския кенди-башина цар… Сега не беше така. Няколко години само бяха се изтекли от тая златна епоха — и такова променение в Стара планина. До каква степен бе осквернен старият Балкан в нашето време, читателите ще видят по-долу.

II

Нашият неприятел не беше само дивата балканска природа. Друг, много повече ужасен и непримирим враг ни застрашаваше нас, много по-неумолимо, отколкото св. Архангел Гаврила. Аз говоря за насъщния, който беше на привършвание. От една страна, че неверният Тодор Харамията със своята дружина ни завлече цял един конски товар хляб, а, от друга — че чистият старопланински въздух, безмерните движения по урвите и студената бистра водица отваряха всекиму вълчи ищах. Колкото и да е човек сит, щом удари една студена вода, прецедена през буковата шума, през три крачки изново пак трябва да изгладней. Ето защо, дордето стопанската част на четата се усети да наложи тежко мито на козиновите чували с хляб, младите и широкогърдести момчета бяха обрали и трохите из тия чували. Кой ти е ходил друг път из планината, за да знае подробно всичките условия?

— Да са живи овчерите и говедарите — говореха някои луди глави по-напред, когато по-практичните хора се обадиха да кажат: „Ами хляб?“

Доколко тия овчери и говедари бяха изобилни и щедри към нас — така също читателите ще да видят по-долу. Надвечер дъждът престана минутно и ние потеглихме към югозападна страна, почти обратно по дирите си, кажи, по голия гребен на планината. Това ние направихме, едно, да избиколим стръмните местности и, второ, да се промъкнем нощно време покрай Етрополе, което оставаше не твърде далеч от лява страна и в което се слушаха лаението на кучетата и пеението на петлите. Половин час не бяхме извървели още, когато дъждът, размесен със ситна-дребна лапавица, започна да се излива изново, а после малко се преобърна на чист град. С настъпянето на нощния мрак отведнъж притъмня дотолкова много, щото две крачки настрани мъчно можеше да се види човек или друг какъвто и да бъде предмет. И зарева тогава Балканът във всичкия свой ужас и трепет, като че да беше разиграно море, и запя той оная своя песен, пред която трябва да се съкруши всяко сърце, всяка вирната и необуздана глава. Затрещя, заплющя наоколо, заскрибуцаха клонищата, опрени един от други, стана страшно, стори ни се, че се събарят цели гори, че се отваря небето, че целият свят иска да се разруши, вселената да пропадне!… Где е железният Бенковски, где са безбожните и неверующи хлапетии, които тълкуват, че природата не е страшна, че тя върви по определения свой път? Всички онемяха. „Ох, божичко!“, „Спаси ни, пресветая Богородице, майчице“ — се слушаха гласове. Право казват учените, че величието на природните явления карало человечеството да пада на колене.

Така или инак, но страшно беше. Нощната тъмнина и гръмогласното хуление убиха всекиму куража. Конете ни даже, животни без никакви предразсъдъци, почувствуваха грозното и необикновеното. Тия се отказваха да вървят на оная страна, към където ги водехме; тия бягаха под вятъра към краището на планината, към където влечеха и нас; а това краище не беше друго нещо освен стръмна урва и канари! Въртяхме се надолу, сукахме нагоре, обикаляхме наоколо, дано да намерим някой що-годе удобен сепериц, но всичко напусто. Може би витата трапчинка и равната горица не бяха далеч, но где да ги намериш? Вятърът и бурята бяха дотолкова оглушителни, щото с пушка да гърмиш някому на ухото, не можеше да се чуе. Най-сетне, като видяхме, че няма друго спасение, спряхме се на едно място върху голия каменлив връх, под ударите на лапавицата. Свихме се един до други на кълбо, това същото направиха и конете, които си срещнаха главите и се обърнаха с гърбом към страната, откъдето идеше вятърът. Ни караул, ни мъртва стража, ни нищо друго не поставихме наоколо си. Кой беше оня лудият, който би се решил да ни приближи в това време? Сън, дрямка бяха чужди нея нощ за нас; дъждът ни намокри до костите, гдето се е казало. От треперение зъбите на момчетата се тракаха като кречеталото на воденицата: а дъждът вали ли, вали! На разсъмвание някои от момчетата ни обърнаха вниманието върху един чер предмет, който се слагаше и дигаше малко настрана между две скали. Тоя предмет не беше друго нищо освен кръстоносецът на четата отец Кирил. Гологлав, той се молеше богу от върха на Стара планина, като се кръстеше и правеше в същото време поклони. Не зная дали молитвите му отидоха на мястото, защото се бе обърнал към запад вместо изток, по забърквание.

— Живи ли сте всинца? — попита той, като се доближи до нас и видя, че го гледаме.

Денят настана, но той правеше твърде малка разлика от нощта по причина на гъстата мъгла, която още от вечерта беше обгърнала планината. До два часа време ние вървяхме все към една страна, която магнитната стрелка, макар и да показваше, че е изток, но ние мислехме да се обърнем към север, когато подминем Етрополе. Много от момчетата вървяха на синджир по поляната да търсят киселец из тревата, който им служеше вместо хляб. Целия ден ние се въртяхме по тия планини и дотолкова се бяхме вече омотали, щото два пъти се намерихме на онова място, отгдето бяхме тръгнали сутринта! Напразно Господин Бакърджиев и Вакарелчанинът обикаляха наоколо да търсят изход. Всеки час отваряхме картата, върху която слагахме и компаса, но точките, които бележеше тоя инструмент, кой знае, може да бяха и прави, а дружината роптай и едногласно утвърдява, че тая дяволска кутийка ще да ни обърка още повече, че тя показва погрешно. За опит ние тръгвахме и към показаната от компаса точка, и към оная, която ни показваше здравият уж разсъдък, но навсякъде ударяхме до морски бряг. На една страна се изпречваше напредя ни гъсталак, през който не можеше да се провре и дребният орешко, на друга страна — стръмна урва и така нататък.

Най-после компасът и собственият наш разсъдък ни докараха до такова положение, щото и тоя ден ние замръкнахме на същото място, гдето бяхме и на 3 май, ако не и по-назад към тракийска страна!… А дъждът, ситен, дребен, плющи по дрехите ни. Стъкнахме си огнец, понеже гъстата мъгла ни гарантираше от башибозушкото око, но помага ли огнецът? Отпред си печеш ръцете и краката, а отзад като че те теглят гладни кучета. Не говоря за вътрешната борба, т.е. революцията в областта на червата. Тия клокочеха и издаваха глас като хаджийска броеница. Наместо страх от башнбозушките потери ние захванахме да се боим не на шега да не би да се забатачим из планинските усои и там да си умрем от глад. На втория ден — същото положение и същата история, само с тая разлика, че стомашната революция вземаше по-големи размери, момчетата тръгнаха да пасат не само киселец, а и букова шума96, която им служеше наместо хляб. Страшно отчаяние владееше помежду ни; фактът, че всинца вкупом сме обречени на явен погибел, от час на час ставаше по-грозен. Не трябваше да ни гони потеря; ние сами по себе си бяхме победени.

Подир пладня западен ветрец подухна, който разгони тук-там тъмната мъгла по ниските места, която се издигаше и слагаше към върховете на планината. Всеки може да си въобрази като каква беше нашата радост, когато съгледахме близо наоколо си, през една малка долчинка, не твърде надалеч от нас, една овчарска кошара, из която припкаха да играят бели агънца и черни като дявол ярета!… А още за по-голямо наше щастие, с помощта на биноклите можахме да видим овчаря в колибата, който месеше хляб около запаления огън! Никаква дума не беше станало още за нападванието на тая кошара или пък кой ще бъде изпратен да вземе хляба и другите неща за ядене, които би се намерили там, когато Господин Бакърджията и Вакарелчанинът бяха се метнали на своите коне и чакаха само знак да тръгнат. С тях заедно потеглиха още няколко от далматинците и други още момчета, всичките на брой около 10–12 души. Освен хляба, брашното и солта тия щяха да откарат още 15–20 агнета, заедно с овчаря от речената кошара, който ни бе нужен да го попитаме накъде се намираме и към коя страна именно трябваше да тръгнем за начъртания си път.

— Деца, подкарайте със себе си всичкото стадо, бога ми! — викаше Джуро далматинецът.

Приготвеното отделение замина като вихрушка за кошарата, а ние се спряхме на една поляна, покрита е гъста зелена сърпица, гдето и пуснахме конете на паша. Отведнъж дружината се съживи, като че да беше заспала досега, всички заговориха от един път, на всеки му стигаше умът да дава различни планове, с една реч — морето ставаше до коляно, щом дружината помириса, че наскоро ще да се яде хляб.

— Хич где се е чуло и видяло, щото човек да остане гладен в Стара планина — говореха някои изпомежду пламенните и устата им се наливаше с жидкост, щом погледваха към кошарата, която беше захванала да се закрива вече от едно облаче мъгла.

Мнозина захванаха да тананикат бунтовните песни, които бяха забравили в разстояние на два-три деня. Героинята ни, госпожа Йонка, на която досега съвсем не се слушаше гласът и на която бялото лице в разстояние на два деня бе заприличало на мъртвешко, като всяка къщовница жена, била си отделила настрани в дисагите още на Петрич две-три пити хляб и до половин ока сирене за черни дни, без да я знае някой, разбира се. Но сега, когато подир малко щяхме да имаме вече топъл и пресен хляб и крехка агнешка плешка, тя намерила за излишно да носи сухите кори, които и раздаде по малко на момчетата с малката си ръчичка, като нафора. Друга по-голяма добрина на госпожа Йонка и не трябва на тоя свят…

Мъглата изново пак припадна и дъждът започна да роси изтънко. Петнадесет минути не бяха се изминали още, откак заминаха момчетата за кошарата, когато поставеният под долината караул ни извести, че долу в реката, накъдето заминаха момчетата, се чул глас на изгърмявание на пушки, но твърде глухо, като под земята, така щото и те самите не бяха в състояние да потвърдят тоя слух. Ние не обърнахме на това съобщение никакво сериозно внимание, понеже, като не бяхме се срещали още с потери из планината, в девствеността на която вярвахме още, въображавахме си, че никакви нападения са невъзможни. Докато се занимавахме да тълковаме кое е дало причина на караула да помисли, че пушки се хвърлят, ето че се зададе Бакърджията, сам, но не откъм оная страна, откъдето бяха заминали пред малко, а от противоположната. Подир Бакърджията се подаде и Янко Коприщенинът, скулестият кон на когото беше потънал в кръв отзад на гърба. Тия тичаха и двамата, доколкото им стигаше силата. Наближиха се и ние станахме да ги посрещнем, но що да видим? Сиромашкият Бакърджия беше облян в кръв, едната му ръка висеше като дърво, лицето му приличаше на бяла кърпа.

— Избиха момчетата! Гората е пълна с потери — едвам можа да изкаже той и клюмна гордата му глава нанадолу.

Юнакът бе съшибан с куршуми като решето. Лявата му ръка от долу до горе беше ударена на три места, куршумите бяха излезли, като изпокъсали абичката му неравно, през които дупки се виждаха цъфналите му меса. Черната кръв капеше по земята. Един от куршумите беше се плъзнал по кокала на ръката му, който беше разпрал месото чак до лакътя. На Янко Коприщенина беше ранен повечето конят, а само няколко сачми драмове бяха се спрели под кожата му. Най-гъсто ударили сачмите в джеба му на палтото, но пиринчената табакера си изпатила само, която беше разкривена и смазана като скъсан чехъл.

Това беше достатъчно. Мисълта, че ще да се гостяваме с балкански агнета, изчезна още на минутата като дим. В един миг всичките се намериха върху конете си. Само героинята ни не беше се притъкмила още, защото нейният багаж, като по-голям, в който се съдържаха всичките й скъпоценни вещи, не беше готов. Тя бе разпростряла някои неща да съхнат, понеже се бяха намокрили, които събираше по земята със сълзи на очите, а други оставяше да красят балканските шумки, понеже не оставаше време. Набързо Бакърджията и Янко разказаха, че като отивали за кошарата, били нападнати в дола от една турска потеря, която заседнала там. Те я видели, когато чак изгърмели пушките и няколко души от момчетата се гаврътпали на земята. В Бакърджията макар и да не беше останала кръв, но той пак се готвеше да отиде да търси своите изгубени другари. Според разказванието на същите, понеже повечето от момчетата останали живи и се разпръснали из гората кой накъдето види, то ние изпразнихме няколко пушки на въздуха, за да ни чуят и дойдат. Гъстата мъгла пак завзе своето място. Освен пет-шест души от злощастните пратеници, които достигнаха от разни места така също ранени, останалите ги нямаше никакви, тия бяха станали жертва. В числото на тия последните се намираше и далматинецът Сава, млад, черноок момък, който говореше всичките европейски язици и се отличаваше със своето образование между другите си съотечественици. Разказаха останалите му живи другари, че го видели, когато коленичил в шумата, след като се изпразнили върху му няколко пушки. Брат му, мисля Джуро, който беше с нашата чета, не можеше да се побере в кожата си. Едри сълзи се впуснаха по неговото грубо работническо лице, заплака той като дете за участта на своя мил братец.

— Ах, мой единоутробен брат!… Какво ще да кажа аз на наша стара майка, когато тя ме попита: „А где Сава?“

Това каза Джуро и потегли да отиде да отмъстява за брата си, като си изпразни в същото време и пушката на въздуха, за да я напълни с пресен фишек; по скоро трябваше пак да се върне, защото гъстата мъгла връзваше ръцете всекиму. Изохтя той още няколко пъти из дълбочините на сърцето си и сълзите набраздиха изново почернялото му лице, което едва ли беше виждало сълзи досега. От разказванието на разбитите момчета ние се научихме и за участта още на две момчета, родом от с. Калугерово, които, промушени от неприятелските куршуми, захлюпили се надолу с лица в реката! Тук тия сложили своите кости за свободата и славата на България. Тук падна и Савата. Той нахрани балканските орли за свободата на другиго, за славата на един чужд народ, който никога няма да спомене памятта му!…

Разбира се, че ние не останахме за дълго време върху поляната, не се чудехме и маехме що трябва да правим. Нашата цел, излязванието по Балкана, не беше да се сражаваме с турските потери, но да се нахраним. Следващите няколко условия напълно оправдават нашето отбранително положение. Първо, гладът; второ, мъглата; третьо, кремъклиите пушки и калпавият барут, станал на кал от дъждовете; четвърто, непознаванието на местността и пр. След 10–15 минути чакание изгубените си другари ние набихме един гъсталак, който водеше към една мрачна долина и който показваше, че откакто се е сътворил светът, човешки крак не беше стъпал вътре. Ние го предпочетохме от нужда, защото, според думите на Янка, турската потеря, която го ударила, разделила се на две отделения и тръгнала да ни завземе пътя. Ние слязвахме през долината бежешком, презглава, гдето се казало. Плюсъкът от настъпванието на изгнилите сухи клони се отражаваше из непроходимата пустиня; напредя ни подскочиха няколко сърни, тия бяха твърде наблизо, но можеш ли да им изгърмиш? Черната рокля на героинята, която вървеше по крака, както вървехме всинца, понеже в това място не можеше да се язди, се закачаше от дърво на дърво, като скъсано сертме.

— Ох, майко, майко! За това ли си ме родила, да ходя с хайдутите! — викаше тя и се хвърляше през клонищата, като сърните!

Не беше само мъглата, потерята, стръмната урва и гладът: дъждът се изливаше като из ведро. Около два часа и повече време се скитахме из тая урва, достъпна само за дивите мечки, и уж все надолу слазяхме, но далеч беше още дъното на долината, в която по всяка вероятност течеше бистра река, бързото шумоление на която се отразяваше из околните каменливи стръмнини. Никаква потеря не дойде да ни следва; но и това бе достатъчно, че от нейното приближавание бяхме принудени да се изтикаме в тая пустиня, който риск инак не щяхме да направим. Най-после достигнахме до една каменна стена, висока няколко аршина, през която за да преминем, трябваше да се спущаме един други с въже, както ние самите, така и конете си. Помислихме да избиколим отдалеч, но не беше само тя, която ни преграждаше пътя; по-надолу към реката се виждаха друг ред подобни камари и колосални букови дървета, съборени от вятъра на земята и напречели надолу-нагоре един въз други, като че нарочно да ги бе правил човек. Един паднал бук, да кажем, сто аршина на дължина, беше пепельосал напредя си още няколко по-малки букове, така щото, докато се избиколеше, както казах по-горе, минуваха се няколко минути. Но само един ли е? Две крачки не си пристъпил, ето ти и друг, още по-стар и по-клонест! Ако погледнеш отдалеч на всички тия изпосъборени паметници, то ще да кажеш, че е молдованско селце, защото на всеки един на корените се образувала къщица от пръст и камъци, под които свободно можат да насядат на сепер 30–40 души. От друга страна, убитата и отчаяна душа не можеше да остане хладнокръвна от вида на величествената растителност. Всичката земна повърхност беше покрита със зелен невинен здравчец, непобутнат от никоя ръка, може би само от стъпките на белогърдите сърнета. Гордо и надменно стърчеше той, весел и засмян, потънал в бистра роса, да те е грях да го настъпиш. Пък малцина обръщаха внимание на тия балкански прелести. Колкото и да бяха тия хубави и привлекателни, не бяха в състояние, както се трябва, да привлекат нашите погледи. Тръпчивата букова шума и киселият киселец (името му го показва), единствените за ядене неща по Балкана през месец май, които ние пасехме от два деня насам като зайци, бяха загладили всяко човеческо чувство.

Като видяхме, че е невъзможно по никой начин да следваме пътя си надолу към реката, ударихме на ребро из урвата от лява страна, без да знаеме и ние сами къде отиваме и где именно ще да излезем. Според треперящата стрелица на компаса ние отивахме право към запад; но мнозина викаха: „Лъже кутийката! Ние вървиме срещу слънце.“ Колкото и да се пазехме да не вдигаме шум, като вървиме, това бе невъзможно да стане по много причини, повечето познати вече на читателя. Достатъчно бе да се търкули един камък. Той дигаше подире си още десятина, които го придружаваха успоредно и се спираха чак долу в реката. От удрянието им с другите камъци и сухи клонища, които тия чупеха през средата като гюллета, страшна олелия се разнасяше по гората, като че цели планини се събарят. Дивечите като: мечки, рогачи, свини и пр., на които Стара планина е огнището, подплашени от това ненадейно врангало, което може би за пръв път чуваха през живота си, тичаха надолу-нагоре и още толкова увеличаваха събарянието на камъците. Скоро нощният мрак настъпи с всичката своя ужасяваща грозота, а ние се скитаме още по стръмната урва и из гъстата мъгла като патки. Дъждът не беше престанал още, а балканската атмосфера започна да става по-чувствителна. Мнозина изказаха желание, че не можат да следват вече четата, защото им отмалели краката от глад, мокрота и много ходение.

Помежду една ограда от натъркаляни букове ние се опряхме уж за малко само да починем, а после пак да следваме пътя, да преминем тая бездънна долина, докато се съмне. Веднъж обаче спрели, нам се не искаше вече да потеглим. Освен това нощният мрак бе до такава степен непроницаем, щото той съставляваше второ условие за оставанието ни на едно място. С помощта на изобилния барут скоро се запалиха 3–4 огньове между гъстите букове, пламъците на които пърлеха зелената шума и я туряха в движение. Че ще да бъдем съгледани от душманско око, казах вече, че това бе решително невъзможно. Наредиха се по няколко души покрай всеки огън, всеки при другарите си, гдето му минува думата, а войводата, който все имаше още известна почит пред другите момчета, бе седнал с писарите си, далматинците, поп Кирил и героинята при особен огън. Посгряхме се, поизсушихме се, доколкото това бе възможно под открития въздух, а никой се още не задоволява, всички клюмнали глави, умислени и кахърни. Мнозина имаше и такива, които се сгъваха на две половини от сърцебол, които повръщаха от яденето на буковата шума и на киселеца. На всичко това бе причина гладът, който ни обтягаше червата от три деня насам. Напразно си печехме краката на огъня, дано уж се разположим, дано се приближи сладкият сън; но и той бяга!… Станеш прав, разхождаш се настрана из пустинята, дано уж някои мечтания и размишления те занесат към седмото райско небе — пак напусто. Революцията от час на час взема по-страшни размери, струва ти се, че разсърдени котки се изправили на гърдите ти и дращат ли, дращат… Имахме с четата две бурета ракия, които далматинците бяха взели от Ветрен, понеже уверяваха, че без питие не можат да прекарат. Нямаше що: като всички чужденци, които и днес правят изключение от общите закони, трябваше и при нас да се ползуват с някои права. От тая свещена жидкост, тука, в планината, гдето мечките пишеха законите, възползуваха се да се смърсят и някои от нашите момчета, което им служеше и за хляб, и за лекарство срещу сърцебола. Само Бенковски не искаше да сръбне от ракията. „Клетва съм давал“ — говореше той и отблъсваше кратунката, с която се черпеше дружината. След дълги убедявания най-после склони.

— Ох, барем тютюнец да имаше, два пъти да си опъна, па тогава да умра! — се чуваха гласове с унило благозвучие измежду полуубитата и полуотчаяна дружина.

Трябва да ви кажа и това, че иие бяхме такива строги бунтовници, щото и тютюн не бяхме си приготвили. Защо ни е? Майка Стара планина всичко дава. Ония, които бяха много терекии, отдавна белеха попуканите дрянови кори, които увиваха в книжените фишеци и ги употребяваха наместо тютюн. При всичко че не бяхме турили в устата си хляб от няколко деня, но от много блъскания, падания и ставания на мнозина горяха гърлата за вода. Най-много имаха нужда от разхлаждение ранените ни братя, които охкаха и пъшкаха, с опряна глава върху сухия буков клон.

— Водица, братко!… Няма ли някой майчин и бащин да ми донесе барем две глътки да пийна? — викаше нещастният Бакърджия и се увиваше около едно сухо дърво като змия усойница. — Дробът ми залепна от ребрата от силен огън…

А вода в тая урва се случи да няма. Може би твърде наблизо да клокотеше някое изворче, но иди и го намери.

Вакарелчанинът поведе няколко души момчета към реката, която в нощната тишина още по-силно хучеше и още по-наблизо се чуваше. След половин час обаче той се завърна с празни ръце, защото колкото по-надолу отивали, толкова по-надалеч се чувал шумът на тайнствената тая река. Освен това тия не се решили да отидат по-надолу, защото нощният мрак дотолкова бил по-грозен към реката, щото се побоили да не се изгубят от становището.

Като нямахме надежда само че ще да можем да намерим скоро хляб, но надали ще да бъдем честити да срещнем човек97, пристъпихме до друго средство, решихме да заколим един кон, с месото на който да подкрепим своя разстроен стомах. Тая мисъл дойде най-напред в главата на немеца Албрехта. Сам той влезе между конете и избра най-добрия и младия, извади му седлото, смъкна му юздите и няколко души се обесиха на врата му. Сиромашкото животно, което пред малко кършеше с устата си букови клончета наместо храна, рухна на земята и изпъшка болезнено… Хер Албрехт му отряза главата със своята сабля, като произнесе и едно сакраменто. Дордето се одере и очисти, тоя последният го разпра и извади дроба, сърцето и бъбреците, които метна на жаравата да се пекат. Когато кебапът беше вече готов, далматинецът Шутич го накъса на малки парченца и раздаде на гладната дружина за мезе. Героинята ни Йонка дълго време държа в ръката си своя пай, слагаше го на земята, чупеше ръце и оплакваше своята горчива съдба, но като видя, че множество очи се устремиха на нейния къс, т.е. че имаше любители да го грабнат от ръцете й, тя стисна черните си очички и глътна парчето от конския дроб като рахатлокум, а после заплака жално-жално, като че да бе глътнала отрова. Нещастната! Тя се тръшна на чувала, който съдържаше нейната покъщнина, и там остана до заранта.

После малко ножовете на гладните хъшове се забиваха в конското месо, кокалите на което плющяха, като че се чупят сухи съчки, и всичките огньове се покриха от конски ребра и бутове. Като се съмна, на заранта само оглождени кокали и четири конски крака се търкаляха из урвата, между които държеше първо място и озъбената глава. Всичкото друго месо бе изпоядено. От цялата дружина само отец Кирил се удържа да не яде от киселото канско месо. Не че той не беше гладен като другите, но като духовно лице не искаше да се омърси със забраненото месо.

— За вас няма нищо, да ви е простено — каза той и изчете някаква си молитвица.

Разбира се, че ако ние не видехме как се снема седлото на нещастния кон, как той биде натиснат от няколко души и как се гърчеше, когато главата му беше отрязана вече, т.е. искам да кажа, ако ние не знаехме, че ядеме конско месо, то никой не можеше да познае дали това месо е конско, или на друго някое животно. Сега обаче не беше така. Дордето мнозина се плачеха, че месото е кисело, жилаво и безвкусно, отведнъж захванаха да охкат, че ги боли стомахът, втори повръщаха, трети казваха, че им е тежко и усилно, така щото за малко време букакът се преобърна на болница!… Ако в това критическо положение ни нападнеше неприятелят, то достатъчно беше да се появят само няколко башибозуци, и работата бе свършена. Тия щяха да ни изколят безпрепятствено, като стадо овци, без обаче да се изгуби някой от тях, защото малцина имаше между нас, които бяха в състояние да се борят. Сам Бенковски беше парализиран в здравието си; от мястото си не можеше той да се побутне.

Трябва да ви кажа и това, че освен качеството на конското месо, което само по себе си бе в състояние да произведе потърсвание, способствуваха още и тия две обстоятелства, че ние ядяхме това месо без хляб и сол.

Осъмнахме живо и здраво. Макар и да имаше още мнозина, които не бяха дошли в себе си от беззаконното пирувание, всички се принудиха да се стегнат за дълга пътя. Впуснахме се пак из същата долина към реката по урвата, на която края един ден ставаше, как търсим. Времето, наместо да се оправи, от ден на ден ставаше по-сърдито: дъждът следваше да си вали, а мъглата, която ни най-много пречеше да не знаеме где се намираме и накъде отиваме и която изяде главите на няколко другари, никакви признаци не показваше, че има намерение да се дига. До десятина най-много пушки можеха да се намерят, които да хванат огън с първо цъквание. Останалите бяха измокрени още от времето на Еледжик и не само от искрата на кремъка не можеха да се запалят, но и в керемидарска пещ да се хвърлеха, пак щяха да си останат мирни. Същата участ бе постигнала и сиромашкото ни джепане. В състояние ли е една турска чакмаклия да остане здрава срещу десетодневния дъжд? Краката се преобърнали на хайвер, тялото се умирисало на мокрота и изпарение — в състояние ли си да се грижиш и за оръжие, възможно ли бе да се запази книжен фишек?

И така, ние пъплехме като метиляви овци по урвата с такава медленост, като че придружавахме погребална процесия. Тоя ден бе четвъртък, 6 май. Целия ден така мъртвешки се влякохме ние из урвата, из тая бездънна пустиня, без да можем да излезем още из дола. На всеки десятина-двайсет крачки трябваше да се спираме на почивка, защото отмалелите крака се прегъваха като восъчена свещ, отказваха се тия да служат. Имаше помежду ни и такива, които съвсем бяха се разстроили и отслабнали, повече от повръщанието, така щото едвам можеха да пристъпят с помощта на други, кокто ги държеха под мишниците, дордето изминат лошавите места. Тежко ни и горко! Няма нужда да ви разказвам, че конете тъдява нищо не чинеха; два деня ставаше, откакто не бяхме ги яздили. В числото на болните братя се намираше и сам докторът на четата Васил Соколски. Часът къде девят вечерта момчетата, по-силните, които вървяха напред, извикаха: „Поляна, поляна!“ — като че бяхме влезли в Америка. И действително нашият крак стъпваше вече на бозалък (който расте само в припеците), гората се свършваше, захващаше се равнина, ако не и толкова плоската. Из вътрешността на поляната ние не можахме още да отидем, защото другарите ни, от половината повечето, се намираха още сред урвата. Тук ние трябваше да чакаме тяхното пристигание поне един час и половина. Те капеха като круши един по един, попотеяи и разхлкхтени.

— Ох, майчице, не можа вече! Нека напада, който желае … Аз съм решен тука да умра от нож или куршум, отколкото да се влека като пребито куче по тия урви — говореха тия, след като рухваха на земята, гдето бяхме се спрели.

— Аз ще отида на първото турско село, което ми се попадне на очите, да се предам, само за това да се нахраня един път, па тогава нека става, що ще — говореха други много повече отчаяни.

Но недейте слуша ни едните, ии другите, че тъй и онъй щели да направят. Това са празни думи със съмнително правдоподобие. Доколкото ни се е случило да се срещнем с подобни отчаяни хора, които са говорили, че на пръв случай, щом се видят в душмански ръце, ще да посегнат на живота си, едва ли само няколко хора необикновени с железни характери можаха да удържат своето дадено слово. Мила е пустата душица! Но що ни трябва да ходим много надалеч? Следующето произшествие, което ей сега после няколко реда още ще разкажа, иде да потвърди думите ни.

Пристигналите от по-после момчета разказаха, че мнозина свои другари оставили из урвата, които се търкаляли около дърветата и казвали, че там са решени да си умрат, защото нямали сила да следват. В половин час разстояние бяхме се събрали вече на полянката около 40–46 души, в числото на които беше и Бенковски. Той влизаше в числото на ония, които се държаха още криво-ляво. Оставаше ни да чакаме още 15–20 момчета заедно с конете им. И нещастната героиня, госпожа Шутич, която стопанинът й и другарите му поддържаха на ръце, така също охкаше и слехтеше около ни на полянката. Роклята й още повече беше се нацепила от шубраките като конска опашка.

III

В тая критическа минута, в това ужасно положение, в тая несъкрушима борба с дивата природа и с взискателния стомах ние чухме глас като от небето, глас ангелски! Можете ли да си въобразите вие, читатели, че ние чухме гласа на спасителя? Тоя глас бе на овчари, на тучени звънци и на ерета, които врещяха там наблизо из мъглата, малко по-нагоре!… Мисля, че не е нужно да разправям надълго и широко като какво действие и впечатление произведе това ненадейно щастие на нас. Доволно ще да бъде да спомена само, че от три деня, откакто бяхме нагазили майка Стара планина, чак сега ние чувахме гласът на местни хора (изключава се потерята), каквито, освен че щяха да ни нахранят, с овчарско гостолюбие, щяха да ни кажат още где се намираме. При първото дрънвание още на ясногласия звънец цялата събрана дружина, без никакво, по-нататъшно двоумение или дълго съвещание помежду си, понеже всеки вече от нас знаеше своята длъжност, да хване най-напред овчаря, а после овцата му — всичките ни полуотчаяни и заспали другари, т.е. всинца, скочихме на крака и вкупом се затекохме из мъглата по гласа на звънците. Вървехме ние все към една посока, наредени един до други, за да завземем по-голямо място, щото да хванем и овчаря, от когото имахме голяма нужда и който лесно можеше да избяга от появяванието на толкова непознати хора. Вървим ние без ни най-малко предпазвание, понеже нямаше защо да се боим от един овчар, който, по всяка вероятност, трябваше да бъде наш българин, а звънците и гласът на еретата не се чува вече. Всеки се спрял на едно място и се ослушва да чуе втори път ангелския глас.

— Ние си бълнуваме само, никакви овце няма тука — обадиха се някои от дружината, които бяха си съставили вече мнение, че по Стара планина е невъзможно да се намери друга жива душа освен нас.

Няколко души махнаха с ръка на творящия да не Дърдори и всички си наостриха слуха, като се оглеждаха в същото време и на четири страни няма ли да зярнат желаемите предмети. Нашето съмнение не закъсня да изчезне обаче окончателно: малко настрана из букака изново издрънча тученото звънче и овчарят изсвири, както се подсвирва на овце, а после произнесе и следующите думи на чисто местно българско наречие:

— Пусти да останете!… Толкова берекет тая година, пак не можете да се напасете… Ръй, ха! — прибави той.

— Дръжте, тука долу са овците! — извикахме ние и всеки полетя към речения букак, който ни се представляваше на очите като куп колосални канари (а може би и да бяха канари, а нам се виждаше да е гора през мъглата).

Щом наближихме до тия съмнителни предмети на десятина крачки: „Вурун“ — изреваха отчаяно няколко гърла и куршумите на 15–20, а може би и повече пушки писнаха из въздуха!… „Тутун, басън!“ — повториха невинните овчари и куршумите им цепеха напреде ни тревата. Доколкото можа да си припомня сега, останало ми е в памятта, че пет-шест души от другарите ни, които вървяха наоколо ми, клюмнаха на земята, прегънати на два ката, като откосен клас на нивата! Няколко глухи изпъшквания: „Ох, майчице!“ — и нищо повече. Аз не съм в състояние да разкажа на читателите ни числото на потерята, ни историята на тяхното появявание тука на това място, ни пък числото и имената на падналите от нашата дружина момчета. Нека немилостивата мъгла отговаря за всичко това. Ние се разбягахме кой накъдето види, пръснати из мъглата като яребици… Оставихме зад гърба си верни другари, с които деляхме скръб и щастие преди няколко минути, с които мечтаехме за едно, за друго! Валяха се тия из своята гореща още кръв и очакваха в последните си минути неприятеля, за да ги разсече със своя ятаган… А пушките следваха да пукат из мъглата. Още по-ужасно беше и това, че дирята на нашите изнемощяли другари, за които казах по-горе, че не бяха изпънали още из урвата, се прекъса. Тия се бяха върнали назад по всяка вероятност, щом са чули изпукванието на тайнствените пушки, и по тоя начин губехме се един от други веднъж завсякога. Ах, тая мъгла! Тя ни убиваше съвършено, много повече, отколкото башибозушките куршуми; тя ни бъркаше да не можем да отидем да потърсим своите другари, да им отдадем последните си длъжности… Не беше такова положението на неприятелите. Тия познаваха местността като бащина си двор.

Ние бягахме един през друг и без да знаеме накъде, без да сме уверени, че не отиваме да се заврем в самите неприятелски позиции. Бягахме ние без всякакво направление, не знаехме дали на изток, или на запад отиваме. Щикът на неприятеля в окото да ръгнеше човека, пак бе невъзможно да се види. Не беше чудно, че в бяганието си ние отиваме, гдето не трябваше.

В отстъпванието си достигнахме ние до друго едно краище, на число около двадесят души, гдето се и спряхме да чакаме по-нататъшното нападение от страна на неприятелите, като се заложихме зад падналите букове. Чакаме десят минути, чакаме двадесят, а никой няма да се яви, ни от дружината, ни от башибозуците. Едни предполагаха, че останалите ни другари са избити, а други говореха, че повечето са се пръснали из оная долина, в която се борихме два деня; трети пък почнаха да се съмняват даже, че тайнствените хора, които ни гърмяха, може би да са били и някоя българска чета, или пък изгубени наши другари, които не са можали да ни различат в мъглата. Последното предположение поддържаше най-много немецът Албрехт. Той не можа да се стърпи. Излезе из завзетата пусия със запрегната пушка в ръката, повлече се по колене и отиде да се увери с очите си както в числото на падналите момчета, така и за нападателите, които ни поразиха така безбожно. Албрехт потъна в непроницаемата мъгла и се изгуби от очите ни веднъж завсякога. Много гласове му викаха: „Не ходи“ — а той отговаря с немско хладнокръвие: „Нищо“. Пет минути не бяха се изминали още от неговото заминувание, когато препукаха три-четири пушки, куршумите на които изплющяха над главите ни в буковата шума. Шум и тупуркание, като че бягаше цяло хергеле коне, се чуваше само към мястото, отгдето изгърмяха пушките, и нищо повече. После малко съзряхме един предмет, като кълбо, който цепеше мъглата с орлова бързина. Тоя предмет беше Албрехт. Той бягаше презглава, прегърбен яа две половини. На врата му имаше колкото за един кош материал: трева, повой и шума, които той беше набрал във време на отстъпванието си от бойното поле. Куршумите бяха закачили само върха на голямата му републиканска шапка, която беше цъфнала като неузряла още зелка.

Той разказа, че турците били много. Няколко души от тях видял, които излезли от пусията си, да заколят падналите жертви и да ги оберат. Видял с очите си нашия секретар, Тодор Белопитов, който бил в числото на ранените и когото башибозуците секли с ножовете си98. Тия се оттеглили от неговото появявание в пусията си и оттам му гръмнали.

Може би да попитат читателите: а какво ставаха овчарските звънци, гласът на еретата и сам овчарят, който опустосваше пред малко лакомията на своето стадо? Аз вярвам, че всеки е разбрал и без помощта на нашите разяснения, че и овчарят, и звънците, и еретата не бяха друго нищо освен гьрлести башибозуци с дърти шишинета и с голи ятагани. Вижда се работата, че тия ни бяха подушили още от другия ден и нарочно са направили пусия на това място, на пътя ни, гдето са ни вардили, дордето пристигнем. А може би и да бяха същите ония башибозуци, които нападнаха другарите ни, като отиваха на кошарата за хляб. Аз се не чудя на тяхното прееледвание, но се удивлявам с хитростта им да се преправят на овчари и на ерета и по тоя начин да ни привлекат в примките си, като че да знаеха нашата слабост. Може да се предположи и това обстоятелство, че някой от нещастните ни другари, останали в първото нападение, е попаднал в ръцете им жив, от когото са научили подробно бедственото ни положение. И трето предположение най-после допущам аз в тоя случай, което пак не е лишено от частица поне правдоподобие. Възможно беше, щото ние да бяхме се приближили до някое село, защото там наблизо се слушаха кучешки гласове, отгдето бе излязла и потерята да ни преследва. Дявол го знае. Нима ние знаехме где се намираме и накъде отиваме? Аз вярвам, че всичките ни останали живи другари десят пъти да преминат през това място, т.е. гдето бяха овчарите, пак не ще можат да го намерят.

Така или инак, но ние изгубихме в това второ нападение около петнадесят момчета. Свирихме, викахме, но всичко напусто. Убийствената мъгла не пропущаше, какго трябва, и гласовете. Нещастните ни другари! Кой знае где се скитаха тия или пък се режеха на части от башибозушките ножове. В числото на тия пропаднали без вести освен Т. Белопитов бяха още доктор Соколски, секретарят Т. х. Георгев, трима далматинци, дързостният Бакърджия, Мито Калугерченинът и пр. От всичките аз оплаках най-много първите двама, в лицето на които изгубвах най-добрите си от четата приятели. Особено ми беше жал мене за Т. Георгев, за когото употребих всичкото си красноречие да дойде по Балкана, като му се верях и кълнях, че той е майка за нещастните и прогонените. Инак той щеше да остане в родното си село Панагюрище, както направи байрактарят Крайчо.

Като се бояхме да не би да се намираме близо до някое село, отгдето да ни почне по-голяма потеря, ние потеглихме да вървим, доколкото се бяхме събрали, като оставихме другите си другари на произвола на горчивата съдба. Долината, из която тръгнахме, беше много повече стръмна, отколкото оная, която едвам бяхме изминали и която ни костиса 15 души глави, 15 верни другари по идея и убеждения. Дъждът следваше своя път. Бенковски макар и да бе отпаднал твърде много нравствено, но досега той се мъчеше да запази присъствие духа, поне за очи пред момчетата. Сега обаче, след това второ приключение, той изгуби съвършено и сила, и кураж, па и всякаква по-нататъшна надежда за какъвто и да е успех. Дотолкова се бе променил, щото мъчно можеше да повярва човек, че той е същият оня буен и строг Бенковски. Каква разлика сега между Бенковски в Балкана и Бенковски в Оборище, когато той вземаше пълномощията! До вечерта го залюля твърде лошава треска, по причина на която едвам можеше да следва четата. Аз вървях все до него наблизо и той не преставаше да ми се моли да го не оставам, ако би да се случи второ нападение от страна на потерята. Бенковски и молба — то бяха две противни неща. В същото положение имаше и други момчета, които така също едвам можеха да се влекат, като полумъртви, а четата трябваше да крачи с по-сърдечни стъпки. Всички тия болести бяха се появили вследствие на многото дъждове, които бяха ни намокрили и костите. Не бърка да споменем, че конското месо и буковите листове способствуваха още.

Горката Йонка беше заприличала в лицето на сянка. Тя не преставаше да моли мъжа си или да се върнат назад (в Белово?), което беше сън, или пък да я убие, за да се отърве веднъж завсякога от тия адски мъки. Хубавото й бяло лице и малките ръчички бяха се охлузили и издраскали като географически атлас, а за тънките й дрехи не питайте. Тия се развяваха отзаде й като турска пандера. Час не се минуваше да не пролива тя горещи сълзи. Но това нейно плачевно положение като че не беше е състояние да възбуди съчувствие и състрадание измежду нейните мустакати другари, измежду нейните братя по оръжие и страдание. Няколко фанатици-братя от четата, неосвободени още от дебелите предразсъдъци, по свещено уж предание от старохайдушкия катехизис, че жената е пакостна твар във всяко юнашко предприятие, решили помежду си да убият нещастната мъченица, едничката българка, която се бе удостоила да стои под байряка за свободата! За да приемат тия това безбожно решение, за да се втикне в главата им тая мисъл, най-много спомогнал избягналият Тодор Харамията.

— Тая чета няма да види хаир и берекет, докато пушките на юнаците се допират до червения фустан и докато слушат женски глас, който ги обайва — казал старият харамия още на първия ден, щом видял, че тя ще да ни придружи из Балкана.

За потвърждение на думите си той преброил стотина доказателства из хайдушкия си живот, от които ставало явно като божия ден, че жената въобще е голямо зло за горските юнаци. Съзаклетниците от четата, преди да турят в изпълнение решението си, допитаха се до мен какъв ум ще да им дам и по кой начин да постъпят за по-лесно. Разбира се, че аз употребих всичкото си красноречие, за да ги отклоня от фанатическата им постъпка.

В пътуванието си от минута на минута ние потъвахме в по-мрачната и непроходима долина. Вървехме ние не че имахме някой определен план, както забележих вече, не че знаехме накъде отиваме, но просто ей така, от нужда, от башибозушките куршуми, които пипаха немилостиво. Ние отивахме живи да се закопаем в гроба, да станем жертва или на глада, или пък на ятагана. Четвърти ден беше днес, откак бяхме потеглили ние из Балкана, а жертвите, които дадохме от дружината, възлизаха на двайсет души — по пет човека в ден! В разстояние на това време ние не само че не можахме да се нахраним, но и човек не можахме да срещнем, за да се уверим, че не сме в морето, а в Балкана, в историческата Стара планина!… Трябва да ви кажа, че турското правителство пред вид на комитетските движения беше взело следующите умни разпоряжения по Балкана: всички овчари, козари, говедари и свинари, които имаха своите кошари из планината, бяха приели заповед да си слязат в селата, така щото да нямат възможност комитите да вземат хляб. Наистина, че на някоя овчарски и говедарски кошари бяха оставяни стадата, но и тая милост имаше своите горчивини, за които читателите сами ще да се уверят, когато пристъпя до изложението на фактите. Тия привилегировани овчари и говедари бяха оставени да служат само за измама на скитающите се бунтовници. Около всеки овчар се въртяха, до 20–30 души въоръжени башибозуци, които се криеха или в кошарите, или пък в особена пусия, отгдето подпалваха огъня, щом се доближаха умирающите от глад скитници. Най-главни техни оръдия бяха самите овчари, наши братя българи, православни християни99. Всички други по-сгодни огнища, като воденици (които са рядкост, впрочем), мостове, кладенчета, пътеки, маари и пр., бяха завзети от въоръжени башибозуци, които трепеха беззащитните с чибуците и кафяната чашка в ръка, без да се мръднат даже от местата си. Пиле, дива ястребова птица трябваше да бъде човек, за да може да прехвръкне през всички тия митарства, стотина пъти по-мъчни, отколкото ония на блажена Теодора. Ходиш, избикаляш, вардиш се, току виж, че си попаднал в примката, гдето се най-ненадееш, или пък така, сляпата, отиваш на устата на шишинетата, заслепен и полуубит от немилостивия глад. Страшно беше положението за борците на свободата в Стара планина после поражението на Априлското въстание! Всички наши братя, които потърсиха спасение в Балкана, бяха обречени на касапница, волею и неволею.

В пътя си надолу из урвата преминахме през един трап. Отведнъж момчетата, които държаха дясното крило, втурнаха се на едно място около една дебела хралупа, гдето си натискаха главите като овце на кърмило. Виждаше се, че това събирание бе интересно, и ние проводихме няколко души да видят в що се състои работата (понеже мястото беше малко настрана). Който пълномощник отидеше обаче да изпитва причините, и той се залепяше около хралупата, като пчела на медяна пита, без да донесе нужния отговор. Най-после отидохме ние двама с Албрехта и с още един далматинец да видим в що се състои работата. С големи мъки едвам можахме да изскубнем няколко от събравшите се, които опъвахме изотзад за абите. Можете да си представите като каква беше картината, когато събравшите си дигнаха глава нагоре и ние видяхме, че на всичките лицата бяха побелели и устата им напълнени така, щото и не можеха да говорят. Работата се състоеше в това: в поменатата букова хралупа имало брашно, в два кожени тъгарчука, които момчетата случайно намерили, и от глад почнали да ядат брашното с шепа, един през друг, без да съобщат за това и на войводата. Докато турим ръка на това като от бога проводено богатство, ние бяхме принудени да употребим сила. Само една част можахме да отървем от намереното брашно, защото повечето беше изпоядено и попиляно на земята.

Това брашно по всяка вероятност беше оставено от някои башибозуци, да си месят хляб в гората, понеже селото им е било далеч. За наше щастие, то беше и посолено. От друга страна, ние се боехме да не би да е турено вътре отрова и нарочно оставено за нас. Когато отец Кирил забележи за това на момчетата, които го бяха намерили и яли, т.е. че те трябва да бъдат малко предпазливи, всичките отговориха едногласно, че и да са видели с очите си лицето, което туря отровата, пак ще да ядат, па стане, щото ще.

— Гладът е по-страшен от отровата, дядо попе — прибави едно калугерче, което следваше да тъпче в устата си кукурузеното брашно.

Късно вечерта, когато бяхме слезли вече в друга една река, случайно излязоха напредя ни трима души българи, с бели полушопски дрехи, каквито не носят в Тракия. Техните плетени коси, големите им калпаци, които имаха форма на маматарки гъби, не ни обещаваха никакво добро и не вдъхваха доверие, понеже ни напомняха софийските и орханийски шопи, верни приятели на турците. Последното предавание на врачанския апостол, Славков, бе още в памятта ни. Както и да е, но тия бяха за нас небесни ангели, тия бяха първите, човешки лица, които ние видяхме в Стара планина след 4–5 деня. Първото питание, което ние им отправихме, беше: „Имате ли хляб? От кое село сте и где се намираме ние?“ Първото питание тия не удовлетвориха, защото, като вечерно време, хлябът им се беше довършил. При всичко това момчетата не можаха да се стърпят да не им претърсят торбичките, но — нищо. На втория въпрос тия отговориха, че са от българското село Липян, което се намирало на половин час разстояние от мястото, гдето се намирахме. По-нататък имало друго едно село, което се казвало Бросен. Тия българи се връщаха откъде Златица, гдето бяха ходили да водят с конете си башибозуци. За много неща ние ги запитвахме, но тия не бяха в състояние да ни отговорят, едно, по своята дебела простота, а друго, от шопски инат може би. На въпрос, колко часа има до Тетевен, тия подигнаха рамене и отговориха, че не знаят какво ще да каже час.

— Ние сме хора кърджии, кой ти знае от такива работи — говореха тия.

— С такива говеда ще имаме работа оттук нататък — забележи Бенковски. — Няма вече тракийците.

Докато тяхна милост ни се оплакваха, че много лошави времена настанали както за тях самите, така и за добитъко, че масълцето, от което друга година вземали по някоя пара и друга, сега се пържело в тигана за гостите башибозуци, ние им предложихме да ни донесат по малко хляб през нощта на някое определено място и да ни покажат пътя към Тетевен, за което ще да им заплатим твърде богато. Те отказаха на това наше предложение с разни причини и извинения, при всичко че един изпомежду им попита с половин уста: „А че до колко мислите да ни заплатите?“ — но като видя намръщените лица на останалите си другари, не повтори вече патриотическото си питание.

За всеки случай ние не оставихме свободни тия божи създания да си отидат в селото, гдето щяха да ни предадат още на минутата на изходящия се там башибозушки забитин. Ние ги подкарахме с четата като говеда, да ги имаме под надзор поне през нощта. Докато не бяхме подминали още селото им, тия следваха да мируват, вървяха, накъдето ги бутнеме; но щом се подехме към планината, тия намериха сгоден случай и хукнаха през гората да бягат към селото си с такаиа бързина, щото белите им аби приличаха на байряци, каквито поставят инженерите, когато планират някое шосе. Един от другарите ни изгърмя подиря им, който макар и да не сполучи да удари някого, но малодушните шопи дотолкова се уплашиха да не би да станат зян душиците им, щото всичките в един глас ревнаха да плачат, като че да бяха полени с гореща вода. Двамина от тях можахме да хванем, които и вързахме с поясите им като волове и ги подбрахме с четата. Разбира се, че никак си нямаше мястото да гърмиме на това място близо до селото, но от нужда да спреме тия няколко души наши братя, които отиваха да ни издават. Ние трябваше да бягаме колкото е възможно по-бързо, докато не ни е пристигнала още потерята, с която да се борим бе невъзможно по причини, които изложих по-горе.

Когато се притъмня, бяхме извървели вече доволно място, така щото нямаше повод за съмнение, че ще да може да ни връхлети потерята. В едно пусто усое накладохме огън и един от другарите ни подпретна скути да замеси на хляб онова брашънце, което бяхме намерили в хралупата. Наместо нощови той употреби една мушама. Докато се меси и дордето се опече питката, която само кавалтия не може да бъде за 2–3 души, а не и да нахрани една дружина, въоръжена стража трябваше да пази наоколо, защото всеки се спущаше да си откъсне малко сурово тесто, или пък да си напълни шепата с брашно. Десят минути не стоя питката в огъня, и около двадесят гърла извикаха: „Доволно! Ще изгори.“ Стана въпрос кому именно трябваше да се предостави да направи делбата между дружината, да накъса полусуровото тесто на толкова парчета, от колкото души се състои четата. За такъв се избра отец Кирил, когото контролираха около 40 безпристрастни очи да не направи фалшификация.

Същата тая нощ ние можахме да хванем още един овчар, който дотолкова се беше уплашил, щото можа да заговори след няколко минути. От неговата кошара взехме един котел мляко и един камък сол, за което му заплатихме богато. Хляб и брашно обаче и той нямаше, защото, според неговото казвание, турците им давали по една ока брашно на ден (за двама души), така щото да не можели да хранят и комитите. Понеже синът на тоя последния овчар, 20-годишио момче, каза, че знаел до известно място пътя за Тетевен, взехме го със себе си, а двамата вързани овчари от Липян, които карахме още от вечерта, освободихме ги да си отидат. Отче Кирил ги кълна с кръста да не ни предадат, като се върнат в селото си, за което тия обещаха с набожно прекръствание, то бог ги знае пак дали искрено правеха това.

Дъждът беше престанал минутно; мъглата започна да се дига нагоре на тумби-тумби, западният ветрец се усили и гъстите облаци, които бяха блокирали планината, започнаха с голяма бързина да бягат един от други към разни посоки. Светлите звездици, лицето на които не бяхме виждали в разстояние на няколко деня, появяваха се минутно, а после малко пак се покриваха от мрачния облак. Разбира се само по себе си, че поетическата страна на времето малко ни занимаваше. Ние се радвахме, че секна дъждът, че вратовете ни оставаха сухи и че заклетият враг — мъглата, която бе втора неприятелка после глада — се очисти.

IV

Не съм в състояние да намеря такива думи, на които самият състав да изобразява някакъв си ужас и фаталност, щото по тоя начин да можа да изразя по-ясно и наглядно всички ония нечути и невидени мъки, на които ние бяхме изложени тая нощ! Трябва да ви кажа, че ние тръгнахме на път, щом момчето на овчаря се съгласи да ни води и каза доброволно, че му е позната планината, през която желаехме да пътуваме. Освен че нямаше никаква сляпа пътека през местността, отгдето пътувахме, но и самото място беше до такава степен стръмно и гората тъй гъста и непроходима, щото нищо здраво не остана по нас. Всеки за своя сметка можа да падне тая нощ най-малко до петдесят пъти. Мнозина от момчетата се отказаха вече да следват четата: тия искаха да останат в гората, па каквото даде бог. А защо се тия отказаха, за това мисля, че не са потребни дълга и широки обяснения; читателите знаят и без това. Най-иапред се отказаха техните ръце и крака да им служат, па тогава чак последва устното отказвание. Не бе ден, не бяха два — а цели пет денонощия се изтичаха вече, откакто ние бяхме в постоянно движение по чистия въздух, откакто не бяхме се нахраняли, откакто не бяхме заспивали, най-после, откакто не бяхме се стопляли, откакто не бяхме почивали.

Нищо друго не се чуваше в убийствения нощен мрак освен пъшкание, охкание, проклинание на всичко, щото е мило и свято на човека, но в други времена, така щото гората, през която вървехме, представляваше болница… Възможно ли е, щото от подобно ужасяющо положение да си остане човек непоколебан с първата своя вяра, надежда и убеждение? Ако учените глави, които строят своите святи убеждения и понятия по съчиненията на различни описатели; ако тяхна милост изменяват тия свои святини по няколко пъти в годината без принуждението на башибозушкия ятаган, без мъгла, глад и пр., то колко в по-голям размер трябваше да стане поколебанието между нас, между хора, които се бяха учили на панакида и на Рибния буквар?

После полунощ ние достигнахме до такава една урва, която приличаше на селска камина. Въртехме нагоре, сукахме надолу, а урвата си пак урва, навсякъдз блещи със своята дива природа, със своята непроходима стръмнина. На едно място тя бе вглъбната като нощови, което място бе голо, без гора, изпълнено само с дребни бели камъчки, които бяха подпрени едно от друго като насипан ориз в бакалското чекмедже. Краят на тия нощови се не виждаше. Чуваше се само бучението на реката долу, в долината. Според безапелационната заповед на водача ни, който беше за всинца ни и господ, и войвода, и всичко, трябваше да се спуснем през тая каменлива урва, която, била единствено място за преминувание. Покорихме се. Мисълта, че подиря ни иде потеря, не оставаше място за възражение. Най-напред нагази в дребнавите камъци водачът ни. С един крак стъпи той в тях, а до стотина камъци се юрнаха надолу като орехи. Ние го последвахме заедно с конете си. Много от тях виреха глава, опъваха се и най-после нагазваха. На някои се скъсваха юларите и тия самите хукваха да бягат през гората, понеже виждаха, че няма що да чакат от гладните си господари. До едно място ние вървехме, кой по крака, кой по ръце, а от по-после я обърнахме на хързалка, с която повече печелехме. Искам да кажа, че ние сядахме по камъците (както казах тия бяха твърде дребни — като орехи) н се пущахме надолу, като на хързулка. Страшна врява се дигна в тихата нощ от тая система на пътувание. Ние се придружавахме в пътуванието си от няколко стотина камъчета, които брънчаха наоколо ни като рой и ни поздравляваха по гърба и главите… Като търколен боклук ние се събрахме след няколко минути около малката речица, която подскачаше от камък на камък с балканска бързина. Кой както довтаса, така си и остана на мястото, като че да бяхме се съборили от небето. Никой се не наведе да пийне поне водица от бистрата като сълза балканска река, всички онемяха от един път или, по-добре, търкулнаха се, та заспаха като упоени.

Рано сутринта слънцето ни огря на една трънлива полянка, покрита с червени росни ягоди, които блещяха от слънчевите зари като същински брилянти, да не кайдисаш да туриш ръка отгоре им. Но каква голяма противоположност се представляваше, когато направеше човек сравнение между природните красоти, от една страна, и нашите изнурени, издраскани и почернели лица, които приличаха, като да бяха извадени от гроба! На дявола всичко младо и пролетно, пусти остали и пенията на птиците, и балканската роза, и обаятелният зефир, и всички други прелести, когато няма хляб, когато в корема върхат харман немирни котки! Тук ми дохождат на ума думите на един сантиментален списател, който кълнеше българския народ, че тоя последният се отнасял небрежно към красните цветя, турял им унизителни имена и нам що си още. Чудно! Можал ли е българският народ да погледне с усмивка и с нежност към невинните цветенца, когато собствените негови деца са пъшкали под тежки неволи? Останало ли е време на българина да гъделичка лай-лайкучката? И европейските туристи и пътешественици се сърдят, че полуубитите и гладните не обръщали внимание на техните фантастически описания. Хляб, хляб — а не поетически картини и богата риторика искат от вас ония, за които вие си въображавате, че работите!…

Тук, на тая полянка, ние се спряхме по за дълго време, едно, да си починем, а друго — да похапнем от аленобузестите ягоди, които щяха да ни служат и наместо хляб. Живототворящите лучи на слънцето, за които ние бяхме почнали да се съмняваме, че Балканът им е недостъпен, съгряха и съживиха нашите изгнили от пет деня тела. Гъста пара се дигаше от нашите дрехи, като че да бяха запалени. Нещастните ни коне, на които ребрата се четяха от глад, като на корсет, прозяваха се срещу слънцето и скубеха крехко-крехко росната тревица, която скрибучеше измежду зъбите им. Камъкът влашка сол, за който споменах по-горе, че го бяхме взели от овчарите, се разби на няколко парчета. Тях разграбиха дружината и ближеха по малко, като стадо, за да възвърнат своите човешки инстинкти изгубени от пет деня насам!… Ние не можехме да се нарадваме обаче и на тия ничтожни удобства, че се дигнала мъглата и че изгряло слънцето.

— Няма Ивана, няма Петка, няма две калугеровчета! — започнаха да викат някои от момчетата.

Разпитахме, издирихме и узнахме. Тая нощ преминуванието на каменливата урва не останало без жертви: осем до десят души момчета бяха се изгубили от четата! Някои от тях може би да бяха останали нарочно, по причина на отпадание, други са заспали, а трети са се изгубили из тъмнината. Да се върнем да ги търсиме, това бе решително невъзможно. Пет деня из планината — и около тридесят жертви! На основание на предидущето, още пет деня, и ние свършахме окончателно! Бенковски от ден на ден губеше своята сила и кураж…

Днес бе петък, 7 май. Мнозина от дружината забележиха, че не е на добро, ако в петък е хубаво времето, т.е. че ако в петък пече, то в събота ще да мокри. Според думите на преводача ни ние сме се намирали вече твърде наблизо до Тетевен и той мислел да ни заведе още малко по-нататък при един говедар, негов познайник, родом от Тетевен, при когото той мислеше да намерим и храна. Той, водачът ни, чак сега можал да разбере що сме за хора и като следваше с голямо любопитство да изглежда кръстовете на калпаците ни и левовете, които не бяха паднали още, обади се простодушно:

— Както разбирам аз и от думите ви, и от носията ви, вие амуджалар (чичовци, или пък господиновци), никак не приличате да сте някои зарарлия хора, като че за наше добро да сте тръгнали. Язък, че това ние не можахме да разберем още вчера, ами ви взехме трите бели меджидии, които, ако да не бях оставил на татя, щях да ви ги върна…

Какво да кажеш за добрия човек! Две прости думици, но нали съгряват полуубитите сърца — чинат милиони.

— Бе, джанъм, на света не са се свършили добрите хора; добър е господ да ги намерим оттук нататък по планината — казаха обрадвано няколко души измежду момчетата и лицата им светнаха минутно.

Наместо да поддържим думите на нашия трогнат водач, че не трябвало да ни взема пари, ние му дадохме още няколко бели меджидии и го изпратихме да си върви назад при овцете, защото твърде възможно бе да пострада и той заедно с нас, понеже говедаря, за когото ни говореше, не можахме да го намерим. Виждаше се работата, че турците и по тия страни не спяха, а това ни даваше още повече надежда да предполагаме и въображаваме, че Велико Търново е отдавна столица на България, че Габрово е главният пункт на българската ордия, и други още сладки химерни сънища.

— Там ние ще да бъдем посрещнати с венци — обади се някой от момчетата, името комуто съм забравил.

Тия безосновни пориви на радост трогваха донякъде и разочарования Бенковски, който се мъчеше да погледне по-горделиво на своята полумъртва чета. С една реч, ние не бяхме изгубили още надежда за сполука оттатък Балкана, при всичко че и тоя ден ако останехме без хляб, трябваше да се сплуеме.

После заминуванието на водача ни ние се смъкнахме в една долчинка, из която протичаше малка бистра рекичка, водите на която се криеха в гъсти буйни буренаци. Тук ние пуснахме конете да попасат и се спряхме на почивка от точка зрение на много обстоятелства. Първо, че бяхме каталясали вече от глад; второ, че трябваше да се осушим на припека, защото петодневната мъгла ни бе изсмукала и краката ни бяха се преобърнали от мокротата на изгнила риба. Едни от момчетата си събуваха цървулите, други повлякоха по поляната да пасат киселец, а трети се подпряха на ръка да позаспят. Малко настрана в тая същата долина момчетата зярнали едного българина, който се щурал около една нива кукурузи. Тия щели да го хванат, но като били само двама души, побояли се да не избяга от ръцете им. На часа пет-шест души от четата се изпратиха да хванат непознатия, когото не се забавиха да изправят пред нас, побледнял и разтреперан цял-целниничък. Той бе човек на възраст около 40–45 години, сух, висок, с черни тънки мустаци и ако не се лъжа, името му беше Станчо, родом от Колибите. Той беше излязъл нея заран от селото си. Още не беше се приближил до нас, когато захвана да оплаква своето бъдеще, че за него няма вече живот, щом се научат турците за срещанието му с нас.

— Оставете ме, братя, ако сте хора разумни и християни! — говореше той. — За вас, които сте си турили главите в торби, може да няма никаква опасност, но аз съм човек с една къща деца…

На въпроса, що има в Тетевен, в Троян, па и в Търново, въстанали ли са българите, какво се слуша въобще, бае Станчо ни отговори с треперящ глас следующото:

— В Тетевен има 2000 души турска редовна войска и башибозуци, които обикалят всекидневно из гората и се канят да ни колят. Никой не може да се подаде из селото навън… Аз съм излязъл, придружен от двама цигани, които ме чакат там под дървото. Оставете ме да си отида, ако сте християни; бягайте и вие, накъде ви видят очите, докато не ви са подушили!…

Тия думи додето изговори, бай Станчо опита се няколко пъти да се отдели от нас, но ние успявахме да го задържиме. Тонът, с който той произнесе всичко гореказано, и въобще виражението на лицето му можаха да произведат между дружината твърде поразително впечатление. От една страна, надеждата ни за Велико Търново, а, от друга, че в селото има до 2000 души турци, които обикаляли всеки ден по гората, разбиваха вече окончателно и последните ни силици. Страшна гламатевица се дигна измежду дружината, която се увери вече, че пропастта зее напредя ни, че никакво спасение, накъдето и да отидеме, няма за нас. Всеки по своему изказваше своите чувствителни болки. Едни си хвърляха оръжията на земята, други опустосваха часа и минутата, в която са станали бунтовници, трети си оплакваха дните, че ще да се пропадисат млади и зелени, на четвърти се просълзиха очите и така нататък. Нямаше вече войвода, нямаше никакъв ред и команда, страшният бич — гладът — заплашваше съществуванието всекиму. Пред вид на това развълнувано море Бенковски не си направи даже труда да примири момчетата. И той, кактс всинца, сбърка вече конците, не знаеше кой край да хване. Измежду дружината ходеха следующите мнения, които после малко трябваше да станат на решение. Най-напред далматинците потеглиха крак и изказаха желание да се отделят от четата, т.е. да я оставят. Те говореха, че от всичко видено и изпатено досега из планината и на основание на думите, казани от бае Станча, че наникъде из България няма въстание, съвсем напусто ще да бъде да ходят да се скитат гладни, изложени на нечути мъки и неволи. Заради това, понеже бяха снабдени с австрийски паспорти, намислили да отидат в Тетевен и там да се предадат на турския командантин, като кажат, че въстаниците, т.е. ние, насилствено сме ги подбрали със себе си от беловската станция.

С далматинците заедно поискаха и някои от нашите момчета така също да се предадат, като повтаряха да говорят, че предпочитат сто пъти да повиснат на въжето и да издъхнат за две минути, отколкото да се борят с глада цели часове и дни. Това, разбира се, че не идеше на политиката на далматинците, които и отказаха да тръгнат с нашите момчета. Трети казваха, че искат да се върнат в Тракия, да умрат поне до гърба на своите родители; четвърти изказваха желание, че не са в състояние да се помръднат от местата си по причина на слабост, и т.н. Само ние двама с Бенковски оставахме посред развълнуваната дружина и не бяхме изказали още своето мнение, какво именно трябва да правим. Ни едно от решенията на дружината не идеше на нашата сметка. Да се върнем назад в Тракия заедно с ония, които искаха да сторят това, беше съвсем безполезно, защото знаехме като какво добро ни очаква, а главното, че в кое село и дом ще да потърсим прибежище; да отидем заедно с далматинците в Тетевен за предавание, това бе немислимо; да набийме непроходимата планина, на която само видът вселяваше на човека страх и трепет — така също бе невъзможно. Трябва да имаше човек орлово крило, да подхвръкне нависоко над планинските върхове, да кацне в полето, па там вече да води борба за съществувание… Въпросът за разпръсвание на нашата дружина беше узрял вече в продължение на няколко деня. Той можеше да се крепи още два-три деня най-много. Появяванието на бае Станча, неговото решително слово и сълзите му капнаха като мехлем върху изгладнелите и измъчените сърца, ускориха анархията в редовете на дружината.

Оттеглихме се двамата с войводата малко настрана в краището и след разни предположения и решавания дойдохме накъсо до следующите заключения: понеже се разбра вече, че никъде не е имало въстание освен в нашия IV окръг, и понеже се уверихме вече в петодневното си пътувание, че турците са взели най-строгите мерки, за да ни избият до крак, то да се простим вече с дружината, която и така е решила да ни остави, и да си вземем двама очите за към границите на Сърбия или Румъния, па щото даде вече бог. Само двама решихме ние да тръгнем, защото по-лесно можем да се укриеме и нахраниме. Но преди да сторим това, добре щеше да е, ако намерехме сгоден случай да останем в някоя пещеря и там да се похраним няколко деня, за да си посъвземем силите, от една страна, а, от друга — да поутихне малко работата, т.е. дордето престанат турците да ни преследват така ожесточено.

Викнахме при себе си бае Станча, който се намираше още под караул и който не преставаше да си оплаква дните с глас, че изпаднал на нашите ръце, комуто предложихме горньото наше намерение, да ни покаже някое скрито място и да ни донесе веднъж завсякога малко храна, за което му и обещахме 50 бели меджидии.

— Ни парите ви искам, ни хаир желая да правя, моля, пуснете ме, ако сте християни! — следваше да говори бае Станчо, като се теглеше в същото време да върви.

Отпосле обаче той каза с половин уста, че имало там наблизо една дупка, в която сме можели да се скрием за няколко деня. Това каза той и потъна в долината да ни покаже пещерята. Тя беше една грамадна канара, заобиколена от дървета, която ние видяхме отдалеч, и пак се върнахме да отидем при дружината. Бае Станчо се шибна из шумата набързо и каза, че ще да ни донесе хляб, когато му прилегне. Ние се върнахме отново при дружината да се опростим за последен път и да си счупим по малко хляб от оная питка, която неотдавна беше заровена в огъня. Забравих да кажа, гдето му беше мястото, че от който овчар взехме солта, намерихме и малко брашънце (кукурузено), което така също прибрахме, а тук му намерихме мястото да го замесим. Отдалеч обаче ние можахме да съгледаме, че полусуровото тесто на питката се разнема из ръцете на момчетата, които я бяха извадили из огъня и които се биеха кой да вземе повече. Появяванието на войводата не измени хода на работата. Никой не искаше да знае вече кой е войвода, кой е Бенковски.

Далматинците, както и ония момчета, които бяха решили да отидат и се предадат, се обезоръжаваха вече сам. Тия разпасваха от кръстовете си паласки, револвери, сабли и други принадлежности, които хвърляха небрежно из високата балканска бурян; разпараха от калпаците си и дрехите си жълтите лъвчета, кръстове и ред други украшения, които неотдавна, преди една неделя, бяха за тях пръв идеал и съставляваха най-голямото им богатство!

…Пауновите пера, които величествено се развяваха на главите им по коритото на р. Тополница, сега бяха разхвърлени и затъпкани под краката им. Дълбоко униние и покъртени въздишки се слушаха във всекиго, сълзи се готвеха да покапят по изнурените и измъчени лица; но в същото това време, както казах, всеки се приготовляваше за път, кой към Тетевен, кой към Тракия, кой към планината, накъдето му видят очите, и така нататък!… „Свобода или смърт“, клетва за вярност на българското знаме, най-ругателни думи за султана и неговото правителство, а сега — сега предавание и милост на същото това правителство! Виждаше се работата, че това убийство се чувствуваше от мнозина, които плачеха, опустосваха и бързаха. Бързанието ставаше само затова, да не би да довтаса потерята, която, без да гледа на приготовляванията за предавание и връщание, щеше да нападне в най-опасните моменти.

Пушка гръмна в това време там наблизо из долините, която послужи за знак на нашата разнебитена дружина да се пръска по-скоро. Прегръщания и последни братски целувания последваха измежду всичките. Сухите отмалели ръце се кръстосваха по раменете и после пак се отпущаха нанадолу. Ни Бенковски, ни друго някое лице не си отвори устата да успокои отчаяните, да произнесе поне две благи думици. И какви съвети, боже мой! Що имаше още да се говори? На какво трябваше да имаш надежда? И лъжите се вече привършиха. Всички блажени бълнувания, с които ние се въодушевлявахме, когато потеглихме из Тракия, сега бяха изчезнали окончателно и никаква убедителна реч не беше в състояние вече да подействува на полуубитите хора. Бенковски беше велик, когато беше велика и народната воля и желание. Падна народната воля — трябваше да падне и той. Страшно нещо е да има човек работа с гладни отчаяни хора, които са в състояние в две минути да забравят всичко. Нищо не искат да знаят те от своите длъжности и като хора, и като бунтовници: към всичко стават равнодушни и безчувствени.

Може би някои от читателите да кажат, че наместо да се пръскаме един по един из гората и да ходим да се предаваме доброволно на турците, да ги дочакаме тия нас по-напред да нападнат или ние да ги нападнеме и да измреме като юнаци. Имаше хора помежду ни, които разбираха всичко това, и с най-тънките подробности, но, кажете ми, за бога, що можеха да направят гладни хора, трескави и разболени, които едвам можеха да се крепят на краката си и на които пушките до една бяха затъкнати? Непростима глупост щеше да бъде от наша страна, ако се впуснехме в неравната борба, от която ни един от нас не щеше да излезе жив, без да нанесем ни най-малко повреда на неприятеля. А като се пръснехме един по един, то имаше надежда, че поне половината ще можем да се спасим. Най-после ние не бяхме тръгнали да дирим приключения, но да се спасим. Каква полза, ако бяхме сгърнали ръце да паднем под башибозушкия ятаган сред планината, гдето никой не щеше да ни види, гдето не можехме да принесем и морална полза? От друга страна, имаше и това, че малката дружина и по-лесно можеше да се скрие, а още по-лесно да се нахрани, отколкото цялата чета, която само по дирите можеше да намери неприятелят.

В живота на народите, на правителствата и на партиите дохождат такива минути, щото нравствените отпадания поразяват и убиват хората най-чувствително. Имаш сили грамадни, приготвил си се да стоиш срещу опасности и съпротивления, а заведнъж само от слухове, само от далечни събития клюмваш врат мълчаливо. Безнадеждността и упадъкът, който се чете в лицата на присъствующите, като електрически ток предразполага всички на сдавание и пасивност. Турският командантин на шипченските крепости се предаде на русите в 1878 год. с 30000 души въоръжена войска. Другояче не можеше да постъпи той, като знаеше, че другарят му, Осман паша, е паднал вече, че Сливен и София са отстъпили. Лъжливите слухове на 9 август, че всички партии са се съгласили в София, накараха много градове и гарнизони да дадат клетва на ияколко чапкъни, които в душата си мразеха. Княз Александър, като се върна от Рени, знаеше, че цял народ е готов да сложи кости напредя му. Тогавашните лъжливи слухове, че Европа се мръщи за неговото възвращание, депешата на Александра III предразположиха всичките граждански и военни приятели на Княз Александра да пуснат тоя последния да си отиде и хвърли държавата в пропастта. Хапехме си подир един месец пръстите, но беше вече късно. В Търново двама изменници, Груев и Бендерев, които трябваше да повиснат с краката надолу на бесилката, председателят на Великото народно събрание ги водеше подръка на посещение при министрите, а българското правителство тръгна от Търново с намерение да отиде в София и се предаде на Каулбарса, който нямаше със себе си никаква войска! Подир малко, от един само глас, който се издигна в пещенската камара за в наша полза, и кураж, и сила се породиха между българските патриоти. Така е то. Ако бае Станчо, когото срещнахме в Тетювенската планина, ни кажеше: в Търново е станал паша Ботев или Стамболов, то всинца щяхме да се преобразим на левове.

И така, трябваше вече да се върви. По молбата на далматинците ние взехме със себе си един техен другар, на име Стефо, млад двадесят и три годишен момък по причини, че той си беше изгубил австрийския паспорт, а в такъв случай тетевенските власти, на които не е познато твърде много международното право, можеха да го скастрят, докато се разправи. Ние от своя страна взехме и отец Кирила, който каза, че по-добре предпочита да си види червата навън, отколкото да се предаде на турците, които е толкова много ненавиждал през целия си живот. На отец Кирил ние не можахме да откажеме; той беше от ония горещи деятели на Априлското въстание, когото турците с първо виждание трябваше да покачат на въжето.

Слънцето бе подскочило вече доволно нависоко над зелената гора и зарите му свободно надничаха в ниската долина, в която се намираше нашата разбунтована чета. От минута на минута горещината се увеличаваше и гъста мъгла на облаци излязваше от припеците, която се образуваше от намокрените гнили дървета и листи.

Вързаните гладни коне, които бяха заприличали на жива мърша, монотонно топуркаха с предните си крака по каменливата долчина и непрестанно махаха с късите си остригани опашки, за да се бранят от мухите, на които числото се увеличаваше заедно с горещината на слънцето. Простихме се наред с всичките си другари и всеки потегли набързо, накъдето му беше пътят. Едни плачеха, други проклинаха, трети мълчаха убийствено, така щото грозната картина беше пълна по всичките линии. Един от далматинците, на име Кръстю Некланович, който може би да обичаше своята пушка наравно с душата си, беше я хванал за края и дигаше да я блъсне от едно дърво, ако не се съглася да я взема. Той я целуна няколко пъти и ми я подаде. Горките ни коне, които заедно с нас бяха свидетели и на царство, и на мъки, оставаха вързани от дърветата, от които някои бяха и натоварени с едно-друго, с дрехи и книжни фишеци. Нямаше съмнение, че после няколко минути тия щяха да бъдат свободни, защото новите им стопани трябваше да се явят. В късо време дружината се изгуби отпред очите ни; в долината оставахме само ние четирима души: Бенковски, отец Кирил, Стефо и аз. Останаха и няколко души от другарите ни, повечето селяни от селата Калугерово и Мухово, които не тръгнаха ни към Тетевен, ни към Тракия, а просто нас гледаха в очите. Тия казаха, че искат да умрат там, гдето умреме и ние. По гореизложените съображения, т.е. че голяма чета не чинеше нищо, ние отказахме да ги вземем подиря си по начин категорически. Но тия не искаха да чуят от онова, щото им говорехме, а следваха подиря ни. Най-после ние бяхме принудени да обърнем пушките насреща им, като отстъпвахме в същото време към краището, гдето се намираше показаната от бае Станча пещеря. После това ние потънахме в гъстата гора н завсегда бяхме изгубени вече от очите на желающите да дойдат с нас нещастни другари.

— Войводо! Дядо попе! Недейте ни оставя в това пусто усое! — викаха тия подиря ни с болезнено отчаяние. — Защо ни излъгахте да си изгорим селата, а сега бягате от нас!…

Ужас и нищо повече! Злощастният тракийски юнак имаше пълно право за всичко казано, но що да му направиш, с какво именно да му помогнеш, освен да бягаш от мъченическия му поглед като престъпник? Измежду тия последните наши другари, които не искаха ни назад да се върнат, ни в Тетевен да отидат да се предадат се намираше и някой си Захарий, родом от село Калугерово, Татарпазарджишко, който се отличаваше по време на въстанието с нечуто юначество.

I

И така, ние четирма души: войводата, отец Кирил, Стефо далматинецът и аз, изгубихме се завинаги от очите на злощастните си другари. Аз притежавам твърде малки подробности за тях после раздялата ни, затова няма и да ги описвам. Онова, което зная на вярно за тях, е това, че едни пристигнали благополучно до Тетевен, гдето се предали на турците, други се блъскали няколко деня назад към Тракия, от които някои станали жертва на глада и башибозуците, а някои — твърде незначително число — се спасили в затворите, четвърти се самоубили, пети пропаднали без вести и така нататък. Аз ще да се занимая със съдбата на нашето пътувание, ще да ви разкажа, както можа, последните минути от живота на най-главният виновник от Априлското въстание и неговата трагическа смърт.

Щом ние оставихме зад гърба си нашите другари, след няколко крачки ето че напредя ни зее каменната пещеря, показана от бае Станча. Покачихме се по камъците и хлътнахме вътре един по един. Тя беше дотолкова тясна навътре, щото малко сено, запалено на входа й, решаваше нашата съдба, т.е. щеше да ни задуши вътре като лисици. Дъното й, доколкото можа да помня, че губеше в мрачна неизвестност, там далеч под земята. Около един час стояхме ние в това странно жилище, без да можем да се успокоим на минута, при всичко че надеждата ни да се нахраним преставаше вече малко по малко да бъде само пуста химера. Спогледахме се най-напред един други, захванахме да изпитваме по с критическо око местността, всекиму се искаше да изяви недоверие, а никой не смее да се обади от страх може би да не разчовърка чувствителното място, да не убива толкова скоро и останалия на иглен връх кураж. Най-напред отец Кирил пое думата:

— Уверени ли сте вие, че тоя българин (бае Станчо) не е някой турски пета (предател), преводен нарочно да ни затвори в тая кошара като стадо, а после да доведе турците да ни избият? — каза той, след като свърши вече преглежданието. — Отгде може да го знаеш що е за човек и какво търси по тия места, когато никой българин не може да се подаде от селото навън? Отгде знаем, че той не е преводен от турците нарочно да примамва комити?

Думите на отец Кирил не искаха голямо тълкование. Може бае Станчо да не прекарваше никак през ума си това намерение, което му ние приписвахме, но можеше в същото време да е един от най-безсъвестните шпиони, а ние се мъчехме да сключим с него братски условия100. Решението на тая тайна беше немислимо и по тая причина, без да си губим времето, предпочетохме да извършим онова, което беше за в полза на милата душица, т.е. решихме да излезем из пещерята и да си вземеме очите из гората. Поехме към една урва на западна страна и после един час възлизахме на каменливия й връх, гдето слънчевите лучи шибаха до нетърпение. Мястото бе така запазено, щото неприятелят да имаше и ястребови очи, пак не можеше да ни зърне. Възползувани от тия естествени добрини, ние си събухме навущата и разблякохме мокрите дрехи, които простряхме по нажежаните от слънцето камъци, защото една неделя става вече, как киснем във вода, така щото цели се бяхме вмирисали.

После една почивка от два часа ние тръгнахме отново по върха на планината. Наблизо връхлетяхме едно малко момче-козарче, което нямаше при себе си ни хляб, ни каква-годе друга гостбица. То ни каза, че ако преминем двете реки (Бели и Черни Вит, мисля), насреща в голямата гора, която се площеше напредя ни като морска повърхнина, имало една говедарска кошара, до която сме можели да стигнем тая вечер, ако вървим бързо. Говедарите били от ближното село Бросен. Като беше добро времето, като нямаше ослепителна мъгла, из която да си блъскаме главите, до вечерта ние можахме да преминем доста място, като прегазихме в същото време и двете реки при всичката си слабост. Местността или пътят по-добре не беше така убийствен, както досега. При залязванието на слънцето чухме да реват говеда в ближния букак, на които гласовете дотолкова приятно се отзоваваха в нашия слух, щото ние ги взехме за ангелски тръби. Нямаше никакво съмнение, че тук са говедарските кошари, за които ни говореше младото козарче. С голямо предпазвание, с влачение по очите си, за да не би да ни притоплей от невидимо място, се приближихме ние до кошарата, т.е. до колибата на говедарите, след като се уверихме наздраве, че никакви пусии не съществуват наоколо. Освен това ние видяхме отдалеч вътре в колибата няколко панагюрци, бивши наши другари преди 2–3 часа, които ядяха хляб и разказваха нещо — известно какво — на зяпналия говедар. Тия се връщаха вече за Тракия. Колкото готов хляб имало при говедарите, пашите подранили другари бяха го оплескали до кора, а ние трябваше да теглиме зазъбица.

След заминуванието на панагюрци, които смятаха да преминат тая нощ златишката равнина, говедарите сториха тертип да сготвят и за нас нещо. Най-напред се насърбахме само с кисело мляко, а после ни донесоха в краището на гората и по малко кукурузен хляб. През целия си живот аз не съм ял така сладко, па и няма да ям оттук нататък. Вечерта ние останахме да нощуваме при тях, едно, че имахме нужда от дълга почивка, а, друго, че нощният мрак ни препятствуваше да пътуваме. Утешително беше за нас и това, че според думите на самите говедари, откак се дигнало въстанието, само един път са дохождали при тях башибозуците. Това изключение с нашите говедари може би да ставаше по тая единствена причина, че кошарата им беше малко отстранена. За да преспим тая нощ, говедарите ни отведоха в една пуста колиба, в която не бяха живели хора от няколко години. Тя се намираше на 200 — 300 крачки разстояние от тяхната колиба, в едно затънтено място, направена с букови цепеници отстрани, изправени отдолу нагоре, а отгоре нямаше нищо. Така щото звездите свободно надничаха вътре. Буйна трева, повечето пъстролиста папрат, беше израснала извътре, върховете на която се равняха с височината на стените, само мястото посред, гдето беше горял огънят, оставаше голо като тавичка. Тук ние постъпкахме и поналегнахме балканската треволига, върху която си сложихме в тъмнината полуизгнилите кости.

Понеже мястото беше затулено от всяка страна, по съветите на говедаря ние си стъкнахме и малко огнец. Не се мина много време, а слушаме, че нещо пищи около огъня, но кой обръща внимание — помислихме, че е някой червей. По едно време обаче Бенковски скочи като попарен и извика уплашено. Дордето ние разберем каква е работата, от скута му се изтърси пъстра пепелешка, змия усойница, която се вижда, че е имала своето жилище под огнището отдолу. Дълго време ние не можахме да затворим очи пред вид на тия студени гости да не би да се срещнем насъне с отровната им засмивка. Чак посред нощ затворихме очи под строгото карауление на едного от нас. Не стига башибозуци, мъгла, глад, предателство, но и от змии още трябваше да се боим!…

От най-напред много си мислехме дали трябва да се запреме в тая колиба, т.е. да се повериме на говедарите, които, не дай боже, ако бяха някои лоши хора, турско ухо, в ръцете им беше да ни изчукат тая нощ като пилци. Но сънят и тежката нощ надвиха на всичко. Естествено бе, че после едно нахранвание като хората, после изсушаванието на дрехите ни и после нагряванието на огъня сънят, сладкият сън, ставаше неизбежен. Един от нас — отец Кирил, ако помня добре — остана да ни караули до известно време, а после друг трябваше от трима ни да го замести. Спахме, пременявахме се, трупахме дърва на огъня, а що ставаше в това време навън — никой не иска да знае, светлината на огъня не ни даваше възможност да следим и външния мир. Но чуваме навън — върши се нещо необикновено. Среднощ се минуваше, когато всинца бяхме разбудени, отведнъж се намерихме около огнището със заспали физиономии. Страхотия! Светът рискува да пропадне, втори потоп се готви да стане… Буря ужасна, тъмнината грозна, Балканът реве сърдито, букове падат, клонища скрибуцат от триение един от други, земя, небе и планини станали едно, трещи, плющи — в действителност светът пропада!… Тъмни облаци, които висяха като скали над самите клонища във вид на конусообразни тръби, плуваха вълшебно и грандиозно с голяма бързина над главите ни. Силният вятър дигаше где що му се попадне, не се забави той да се трогне и до нашето скромно жилище, което се люлееше чак от основата си. Докато въгленчетата хвърчеха нанагоре едно по едно, като из параходна тръба, отведнъж цялата жарава заедно с пепелта се дигна от огнището и полепна по дългата брада на о. Кирила. Бедният, той изхвръкна навън из вратата и изрева, колкото си може: „Изгорях!“

— Скоро бягайте навън, че колибата гори! — повтори той след няколко минути и ние се намерихме при него във високата папрат.

И действително горнята част на нашето опустяло жилище гореше вече, запалена по всяка вероятност от хвръкналия огън. Ние треперехме от планинския студ сред поляната и се стискахме един от други да се не изгубим в убийствения мрак. В това време именно силен дъжд, лапавица, град, сняг и пр. рукна да вали, а бурята започна да утихва. Ние се свихме един до други, наведохме глави и изложихме гърбовете си на пороя и така дочакахме заранта. Докато тъмнееше наоколо, малко по малко захванаха да побеляват гората и тревата, нежни и зелени като през месец май, както се е рекло. Искам да кажа, че дъждът се пресече на студен сняг, като че да не беше 8 май, а 8 ноември, или пък баба Марта. Той се постилаше разкошно по земята, като бели трендафильови листи. Скоро атмосферата изстина чувствително, дрехите ни на гърба станаха корави като дъска, ледени пръчки, бистри и прозрачни, повиснаха от листето, с една реч — зима не на шега. Захвана се вече страшният и паметният оня ден — събота, 8 май, който така също ще да бъде записан, както казах вече, с черни слова в хронологията на въстаниците от 1876 година. Той нанесе последния удар на нещастните борци за българската свобода, той се притече на помощ на хищните и така силни башибозуци!…

Тая нощ немилостивата Стара планина беше пълна с поборници върху една линия от 40–45 часа разстояние, от Сливенския балкан Демиркапия до Марковата врата на запад101. Когато се съмна вече, снегът имаше дебелина около една педя. Ние стояхме под една шумка, натрупани със сняг като същи кютюци, и не смеехме да се мръднем от мястото си, от страх да не би да направим стъпки. Зелената до среднощ трева и листи сега бяха увяхнали и попарени като коприва, заковани в прозрачен лед. Снегът падаше на парцали, на десет крачки разстояние не можеше да се види. До късно време през тоя ден, 8 май, ние се маехме на това място около говедарите и си пръскахме главите накъде именно трябва да отидем.

— Ей, сиромаси! Живи ли сте? Тая поразия като че нарочно за вас да става — каза един от говедарите, който дойде да ни обиколи на заранта.

Отидохме в колибата на тия последните, които не бяха изкарали още говедата на паша по причина на времето. В колибата им гореше такъв огън, на който свободно можеше да се опече цял един бивол. Говедарите бяха трима души българи. Щом ние се подадохме, тия отложиха калпаци и целунаха ръка на о. Кирила. Дълго време тия се чудеха както на нашия ум, така и на дързостта ни, че сме се решили да потеглим по Балкана в такова разбъркано време. От най-напред се побояха да ни приемат в колибата си, но ние сполучихме да ги уверим, че сме чисти българи, червата си да видим изтърсени на земята, пак няма да споменем името на оногова, който ни е дал залък хляб, който ни е подал братска ръка. За спечелванието на тия хорица на наша страна най-много трябваше да благодарим не на револверите и на калпаците с левове, а на кръста и капата, т.е. на о. Кирила, който във всеки случай повече състрадание възбуждаше в хората, отколкото ние.

Един от тримата ни благодетели на име Нею склони да дойде с нас и същия ден още да ни заведе докъде тетевенските колиби, гдето щеше да ни предаде на друг един говедар, негов познайник и добър човек. Според думите на тримата тия говедари, кошарата на тетевенския говедар се намирала около мястото, називаемо Свинарската лъка, гдето не било дотолкова мръсно, т.е. там нямало да пречат башибозушки потери, и по тая причина можели сме да останем за няколко деня при добрия говедар. Кой знае, може би тая надежда, това утешение да ни се даваше от тримата ни приятели с единствена цел да се махваме по-скоро от колибата им. А снегът следваше в това време да се лепи богато по земната повърхност; той надминуваше вече педя дебелина и наближаваше да достигне колене. Тримата говедари не можеха да си обяснят по никой начин причината на това безобразие, да вали сняг 15 деня след Гергьовден.

Бай Нею си приготовляваше вече едно-друго за път. Но преди да потеглим, нужно бе най-напред да похапнем нещо, па тогава да се борим с дебелия сняг и с увисналия по клончетата на дърветата лед. Трябва да ви кажа, че и на тая кошара брашното се даваше с четеля. По тая причина наместо хляб един от говедарите, най-младият, засука скути и надве-натри замеси малкото брашънце на тесто, което накъса на малки парченца и го хвърли в черното котелче да ври на огъня. Тая гостба се казва траханица, позната на мнозина от читателите.

Дордето стана готово ядението, простодушните наши благодетели, които не снемаха от нас погледите си, не преставаха да ни отправят различни питания, на които ние всинца от един път отговаряхме с голяма готовност. Отговаряхме ние просто по тая причина, защото животът ни стоеше в техните ръце, а, от друга страна, като къкреше котелчето на огъня, предназначено за нас, разполагаше ни към всичко.

— Кой знае колко пара вземате вие, като сте тръгнали да вършите тая работа? — питаше един изпомежду тях със самоуверение.

— То не иска я питание колко ще вземат такива като тях хора — възрази бачо Нею, който щеше да ни води към Тетевен. — До десятина лисичи очи (жълтици) трябва да се набират на годината? — прибави той въпросително.

— Тютюн парасъ — потвърди други.

— Зад тая ваша работа, галиба, че Голямата мечка (Россия) стои и аз няма да се излъжа, ако ви нарека нейни хора — забележи важно най-старият от тримата говедари, като посочи с пръст към север. — Ние се четем като негови деца, той се труди да ни избави от невярна ръка.

— А за Божагроб нищо не казваш — възрази втори. — Него ще отърве той по-напред, па тогава нас. В неговата земя най-много се пазела вярата и божите закони. Аз съм слушал от стари хора и от попове, че в неговите ръце се намирал честният кръст и дървената сабля на свята Богородица, с която агарянците едно време превзели Стамбул; по тая причина срещу неговата християнска войска никакъв друг аскер не е в състояние да се бори: пред топа му върви кръстът…

Така любезно бяха се впуснали в разсъждения тия горски хорица, защото по причина на лошото време тия не бързаха да пущат на паша добитъка си. Преди да потегляме на път, Бенковски поиска да си промени войводските дрехи, както и ние самите; но освен два скъсани калпаци, които говедарите можаха да намерят помежду си, други никакви не бе възможно да ни се доставят. За всичко ние заплатихме на говедарите.102

След като се опростихме, предобед потънахме в гъстия букак, предвождани от Нея, към западната страна. Бяхме извървели едно разстояние от 500–600 крачки място, когато тоя последният се повърна да обади на другарите си да пуснат говедата подиря ни, за да се заличат дирите ни в снега. За да достигнеме до Свинарската лъка, имаше няколко пътеки, твърде преки, чрез които в късо време можехме да се намерим там. Водачът ни обаче забележи, че и нощно време той не би се решил да ни преведе през тях, по причина че били заловени на няколко места от башибозушките потери. Следователно, ние трябваше да бродим и да пътуваме през такива места, които са достъпни само на мечките и в които бе стъпял чавешки крак само от немай-къде.

И така, ние започнахме борба с майския сняг, без път и без строго определено направление. По причина че вятърът бе утихнал вече да люлее клоновете на дърветата, по които се лепеше мекият сняг, щом се досегнехме до някоя шумка, вратовете ни се покриваха с дебела преспа.

II

Живо създание, ни птица, ни балканско животно, ни пък някакви си следи от одушевена твар не се виждаха. Букове колосални, с опрени до облаците върхове, хралупи като крепостни стени, покрити с мъх, червояденина и жълти гъби, свалени по земята дървета, които бяха запазили своята дива гордост и в окончателното си поражение — и друго нищо повече. В тая дива местност бае Нею беше за нас и господ, и другар, и опасение, и надежда, и всичко друго, каквото щете. Изгубен бае Нею — изгубвахме се и ние. Къде пладне достигнахме в една река, на която свирепото течение още по-голяма монотонност придаваше на околността. За да направим игра в дирите си, умният и практическият човек, който вярваше, че дървеният калъч на свята Богородица бил в ръката на руския цар, предложи ни да нагазим в реката и да тръгнем сред посинялата от бистрина вода надолу по течението! Разбира се, че тая жестока заповед биде изпълнена още на минутата без никакви разсъждения. Зацапахме ние като патки по каменливото дъно. На много места дохождаше отпредя ни или водоскок (малък, разбира се), или пък дълбока вирчинка, която да прегазим. Ние се отказвахме.

— То ще се рече, че аз трябва да се върна при добитъка си, когато вие сте знаели от мене по-добре — възразяваше безапелационно и неумолимо Нею, като си държеше в същото време и двете ръце отворени в знак на учудвание.

Нямаше що да се чини: пак влязвахме в линията на шумната река. Сиромахът о. Кирил! Неговото дълго расо плаваше по повърхността на водата, като че да беше сертме. В едно удълбано място Бенковски се стрепна и цял-целниничък се простря сред реката с главата нанапред. Най-после всинца вкупом бяхме принудени да се откажем от тая крайна предпазливост, защото краката ни изтръпнаха и се вдървениха от студ, като безчувствени кютюци. Измъкнахме се из реката като самодиви и поехме на дясна страна из стръмната урва. Пак се спря Нею и изново начерта друг, по-практичен маршрут. Той тръгна по обикновено най-напред, захвана да мести своите високи като кокили крака и ни поръча да стъпваме право в неговите стъпки и да се не подпираме на пушките си освен той на своята дрянова тояга! За приятно разнообразие или за остра шега, ще възразят може би читателите, е правил това немилостивият Нею. Ни едното, ни другото. С това той искаше пак да напакости на потерята, която, като види, че само един човек е пътувал, няма да се впусне да го преследва иди пък ще го вземе за овчар.

Но щом наближавахме някоя извънредна стръмнина, всичките хитри стратегеми на Нея рухваха на земята. Наместо малки стъпунки по снега се изписваха различни карикатурни фигури, размесени с пръст и букова шума, попадала по земята, а понякога, като не се случваше да има наблизо дърво или клон, за да се заловиш от него, линията ставаше продълговата няколко метра, на края на която се събираше голям сняг, който неволно си тикал с краката си. Искам да кажа, че ние падахме и ставахме. Пушките, които от по-напред държехме на ръце, за да не ги дотегнем някак на снега, т.е. кондаците им, което се считаше за явно предателство, сега отхвъркваха настрана и цели-целнинички се изписваха върху преспата, така щото твърде наглядно можеше да се познае и от каква система са даже. Освен преводачът ни, бае Нею, който твърде рядко се излъгваше да падне, и то на някое много зло място, ние падахме напред непрестанно, но не толкова често, както правеше това о. Кирил. Сиромахът, по причина на дългото си расо и на тежките дисаги, пълни с бели меджидии, един път прекрачеше, а два пъти изправяше поклон. При всяко падание парите издрънчаваха, като че да се намирахме в сарафски дюген, а Бенковски изглеждаше накриво свещеника и му скърцаше със зъби.

Когато горското око на бачо Нея забележи, че ние отпадаме от минута на минута и все повече захващаме да не пазим правилата на горски хора, започна малко по малко да ни издига към върха на планината под предлог, че оттам ни бил уж пътят за Свинарската лъка. Колкото повече излязвахме нагоре, толкова по-чувствително се усещаше студенината, толкова по-непроницаема ставаше мъглата, която се лепеше и позлатяваше с лед и дърветата, и снега. Снегът престана вече, но тук, по планинските височини, той надминаваше и колени, замръзнал и поледен, а не мек и пръхкав, както по ниските места, така щото едвам можехме да го пробиваме с краката си. Мокрите ни дрехи така се сковаха на гърба ни от планинския студ, щото взеха коравината на чамова дъска. С една реч, зима и студ; като по Коледа. Надвечер, като преминувахме една урва на ребро, за пръв път се уверихме, че и други божи създания обитават в тия места. То бяха дирите на една мечка, която заминала пред нас. Малко по-нататък Нею се спря заведнъж и посочи с поглед и ръка нанадолу. Какво беше нашето удивление, когато ние съгледахме едно космато валмо, като че да бе покрито с обърнат наопак кожух, на който от страна висеха двата ръкава. Това неподвижно валмо беше нашата спътница — мечка, обърната към нас със задницата си, а главата й се не вижда, като че да беше заровена в земята.

Ние се спряхме и с втренчено любопитство гледахме на страшното това животно, което бяхме наближили около стотина крачки и което не ни виждаше още, нещо твърде удивително. Разбира се, че ние никакво зло не можехме да й направим, защото да гръмнем с пушка, значеше сами да се предадем на потерите, които бог знае дали не се намираха на няколко крачки разстояние от нас. Най-после бае Нею подигна един чукан и го хързули направо към мечката, който удари в краката й. Що ни трябваше? Пущината наистина не ни виждала. Тя дотолкова се уплаши от нашето появявание, щото подскочи на четирите си крака като зайче и така ужасно ревна, щото ехото на гласа й се забиваше от четири страни на планината; а кютюци, а камъци, плюсък и трясък нямаха граница.

— Пуста останала! Черви мозъка ти да изедат — избърбора бачо Нею подире й.

Като отидохме на мястото, гдето беше се спряла тя, видяхме, че си била пъхнала главата под снега в един дълбок мравуняк да търси яйца, та затова не можала да усети нашето приближавание.

И така, тоя ден може да се каже, че го преминахме благополучно. Хиляди пъти бяхме повече благодарни да срещаме мечки, вълци и пр., отколкото наши братя — человеци, които бяха по-опасни от зверовете. Нощта, не дотолкова мрачна по причина на снега, ни свари на върха на планината. Заедно с нея настана и коледен студ, до такава степен, щото ние замръзнахме на мястото си и никакво движение не беше в състояние да ни поддържи нормалната топлина. Нею искаше да продължаваме тая нощ пътя си, така щото до разсъмвание да преминем оная местност, в която той се боеше, че не е край да няма турски пусии. След дълги молби и убеждавания едвам можахме да го отвърнем от това му намерение, да склони да преспим тая нощ в някоя долина, гдето да си стъкнеме и малко огнец.

Както обикновено става в подобни случаи, така и сега, ние избрахме такова място за спане, в което, за да се види огънят ни, башибозуците трябваше да се покачат на облаците, и то право над главите ни. Другояче бе невъзможно. Над главите ни се издигаха колосални кичести букове, които приличаха на цъфнал трендафил по причина на натрупания върху им сняг. Освен това от всяко клонче и листче висеха ледени шушулки, като от полюлей, измежду средата на които бяха заковани зелените пролетни листи. За огнище ние си избрахме такъв един допотопен дънер, кух като бъчова, който приличаше повече на остатки от римска крепост, отколкото на дърво, защото зелената мъх, която го покриваше, съвсем други цвят му придаваше. В неговата дупка, която имаше форма на пещ, ние си стъкнахме огъня. Скоро червеният пламък започна да бухти из горната част на отверстието му и издаде миризма, като кога се подпали прахан. Бяхме изринали вече снега наоколо за сядание и Нею кършеше тънки вейки за постилане, а ние захванахме да се събуваме, когато едно непредвидено обстоятелство, за което никому през ума не минуваше, че ще да се случи, принуди ни да отстъпим няколко крачки настрана, кой с един крак бос, кой с два и пр. Причината на всичко това беше натрупаният по клонищата на дърветата лед, който, като се разтопи от буйния огън, започна да се сипе по главите ни като град. Освен че ни мокреше изново, но и гдето паднеше стопеният лед, накарваше човека да се почеше. Ние почакахме за няколко минути отстрана, но като видяхме, че тая комедия ще да се продължи през цялата нощ, потрудихме се да му намерим леснината, за да имаме възможност да бъдем по-близо до огъня.

Бай Нею отсече няколко чатала, които заби около хралупата, напречи отгоря им други върлини и метна; върху тях мушамите ни, йод който се свихме на сепер. Така прекарахме ние през цялата нощ. Понеже от последните наши събития нямаше нещо привлекателно и утешително за разказвание, на Нея беше предоставено да разкаже своя живот и патими. Помня, че той наброяваше, че откак станал човек, до двадесят и пет пъти го били турците, четири-пет пъти му извивали главата да го колят, до петнадесят пъти го обирали и пр., и пр. Той бе прекрачил 40 години, а само три до четири пъти бил влязвал в черкова, и то на Възкресение и когато умряла майка му, та затова питаше отец Кирила дали не тежи на душата му голям грях. Войводата му отговаряше, че не грях, но и святец още може да стане той, ако турците го бият няколко пъти още.

На разсъмвание, когато сме заспали всинца, не зная как се е отъркулила капата на о. Кирила и паднала в огъня. Когато той я тури на главата си, тя приличаше на берберски тас, защото само от едната страна беше изгоряла.

III

На другия ден по пладне ние пристигнахме благополучно на Свинарската лъка, която се намира на едно разстояние от 2½ часа към северната страна на Тетевен. В ниските места на планината снегът беше захванал вече да се топи, а по високите върхове стоеше още. Силни порои рукнаха да текат по долищата.

Пологарите на бъдещия ни благодетел стояха вече отпредя ни на едно разстояние от 300 — 400 крачки най-много и ние свободно си издавахме главите из краището на гората, за да разглеждаме местоположението. Тия бяха построени на една гола поляна, заобиколена и от четирите страни с високи дървета, до които се опираше плетът на кошарата, в която запираха говедата. Само от едната страна, гдето се намираше колибата за хора, имаше празно място, т.е. поляна, която, се стесняваше постепенно към букака. От най-напред, дордето не бяхме пристигнали още, преводачът ни се съмняваше да не би да намерим пуста тая кошара, защото бил дочул, че турците скарали говедата около Тетевен; но сега не оставаше никакво двоумение по тоя въпрос: из колибата излязваше дим и пологарът се чернееше, гдето лежали говедата. Тия признаци се потвърдиха най-добре и най-ясно, когато съгледахме, че из колибата излезе човек, който задигна един чукан и пак се върна назад. Тая местност се нарича Малкия Климаш, която се намира между реките Брезова, Костия и Василева.

— Не бойте се вече; тоя е човекът, при когото ви водя — каза преводачът ни Нею радостно и засмяно, понеже се отърва вече от един тежък товар. — Вижда се работата, че момчето е отишло подир говедата, а той е останал да меси хляб. Работата се посрещна много добре и нам не остава друго нищо, освен да отида да го известя, че скъпи гости му са дошли.

От произнесените думи на бай Нея „останал да меси хляб“ нашите очи се опулиха. След няколко още наблюдения около колибата, да няма някаква турска пусия, делегирахме Нея, а ние насочихме пушките си към колибата от краището на гората за всеки случай. После десятина минути при нас стоеше вече очи срещу очи човек на петдесятгодишна възраст, среден ръст, с черни гъсти мустаци, из които се виждаха тук-там бели влакна, с голямо изпъкнало чело, набърчено като книжен фенер, с малки околчести сиви очи, които блещукаха като на лисица, и с туплест нос, който приличаше на татарски ботуш. Преминалата му възраст никак не съответствуваше с правото му като фидана тяло и с бързите му леки движения, свойствени само на двадесятгодишни момчета. Щом той се приближи до нас, без никакво посвенявание или страхувание отведнъж протегна ръка да ни поздрави, като да беше бил и пребил с нас, като че да бе известен, че тоя именно ден ще да има среща с нас.

— Хайде, добра среща, момчета! — каза той с мъжки глас, не без сериозност.

Готвеше се вече да седне насреща ни, но като съгледа о. Кирила, който стоеше малко настрана зад едно дърво (той завинаги вървеше малко настрана от нас), скочи на крака, с необикновена бързина смъкна си големия рунтав калпак, прекръсти се набожно и след като млясна десницата на святиня му, произнесе:

— Благослови, отче святи!…

— Бог и пресвятая Богородица да те благословят, чедо — отговори покъртено о. Кирил, като виждаше подобно религиозно страхопочитание в лицето на един планински говедар.

За да му направи още по-голямо впечатление, той измъкна из дисагите позлатения поибренски кръст и му го поднесе на целувание. После тая церемония между о. Кирила и непознатия ни още благодетел тоя последният се сложи на земята, подпрян само на едното си коляно, като че ще да мери нишан, и дорде ние се наканим да му предложиме обикновеното питание, той ни превари.

— С първото си виждание още, ако ме не лъжат очите ми, аз можах да се договедя като с какви хора имам работа… хора, на които съм готов и душата си да дам!…

Бенковски си подигна крадешком погледа от сериозното лице на чудния тоя човек, който като че не говореше от себе си, а сякаш че четеше епитафия върху паметника на някой гръцки герой, паднал за свободата на своята мила патрида. Погледна ме той и намигна с едното си око, което значеше: „Намерихме най-после човек, какъвто е нам потребен!“ Последният прибави:

— Но сега не е време да се хвалим един други кой какъв е и какво може да направи. Отсетне ще да се запознаеме, ако е рекъл господ, а сега да дойдем на работа. Аз мисля, че първото нещо, което ще да поискате от мене и от което имате нужда, не е друго нищо освен хляб. И тъй: какво ще да кажете? Да донеса ли нещо да похапнете?

Всеки може да си въобрази какво маслено удоволствие произведоха на нас последните тия думи на новия ни благодетел. Тия се потърколиха като по мокро кадифе и дълго време звънтяха на слуха ни, като че да бяха ангелски глас. Щом той, благодетелят ни, прие удовлетворителен отговор, т.е. че първата нужда е хляб, отговор, който отдавна чакаше на устните ни, скочи като петнадесятгодишно момче и бързо се затече към колибата.

— Ето човек, на когото напълно можеме да разчитаме и на когото можем да се надеем, че ще да ни помогне — забележи о. Кирил и смъкна от врата си тежките дисаги.

— Не е край да не бъде той работник от революционерния комитет, па може би и другар на покойния Левски — допълни Бенковски.

— Да ни дава хляб, па бил, какъвто ще — каза Стефо далматинецът, който се занимаваше да разчистя мястото, гдето щяхме да ядем, защото човекът, за когото ставаше дума, идеше вече към нас, натоварен с едно-друго.

Под мишница носеше той един кози мях, наречен огуртник, който стърчеше и от двете страни, надут като жероненска гайда. В подобни мехове овчарите и говедарите по Балкана си държат млякото, което става твърде добро и вкусно.

След ядение всичките наши предложения, които ние казахме на новия си благодетел, като: наема ли се той да ни прикрие за няколко деня из планината, дордето поутихне малко работата, може ли да намери някой човек или пък той сам да ни заведе към Троян, Сопот и пр., се приеха безусловно с малки някои забележки и предупреждения. Само когато тръгна да си върви назад старият ни проводач бае Нею, той направи следующата забележка:

— Всичко това е добро и аз никога няма да се откажа от да не помогна на такива наши юнаци като вас; но от едно нещо има да се боя в тая работа — и посочи с поглед към стария ни водач. — Страх ме е от тоя копилаш (умалително — момче), да не би да направи някой аджамалък (предателство, иска да каже), да отърве някоя дума пред кучлаците (турците)…

Като вярвахме, че тая забележка е искрена, и четирма в един глас въстанахме да защитим бае Нея, че той никой път не би се изтървал да направи подобна глупост, защото и неговият косъм не е от чистите, т.е. че и той ни е хранил и поил с ръката си. Това същото потвърди и Нею.

— Какво си хортуваш ти бе, аратлик? Умът ми, сполай му, не го е изпила още оная, която слушаме всеки дан по дърветата (кукувицата)!

Както и да е, а Нею беше спокоен вече, че сполучи да ни предаде на такива грижливи ръце. Той стоеше вече на крака с дебелата си тояга в ръце и няколко пъти повтори да каже: „Е, на мене изин да си вървя.“ На прощавание Бенковски го попита колко пари ще трябва да му заплатим за големия труд и неизказаната добрина, която видяхме от него.

— Колко ще да ми заплатите? Да можа поне да си купя едни подлоги (цървули, но презрително подлоги), защото тия на краката ми се изпокъсаха от вчера насам, па за останалото да прощавате: кой ще да му издирва много-много.

— Ни с пари, ни с думи можем да ти отплатим ние тебе — отговори о. Кирил и вмъкна в костеливата ръка на Нея стотина гроша пари.

Той му целуна десницата с отложен калпак, който подпираше с лявата ръка над главата си само малко открехнат. Щедрото възнаграждение, което се направи от наша страна на Нея, не остана чуждо за новия ни благодетел.

След заминуванието на бача Нея остави ни така също и другият говедар, т.е. навият ни благодетел, който отиде да обиколи дали се е чуло нещо за нашето пристигвание по другите там съседни колиби, а на нас се обеща, че надвечер ще дойде да ни вземе от тава място, за да ни заведе на друго, по-добро.

Вълю, или Велю Стоилов Мечката (така се казваше новият ни благодетел), е родом от Горньонската река, тетевенски колиби. Освен че той показа към нас от най-напред голяма готовност да ни приеме с такива думи и ласкави обнасяния, за които ни най-малко съмнение не можехме да имаме на него, но, от друга страна, той ни излезе и нещо като познайник по следующия начин:

— Хей, и аз имам момче, тъкмо на вашата пора, което от няколко години живее в пуста Влашка, в Турно Северин — каза той и въздъхна от всичката дълбочина на сърцето си. — Според разказванието на някои наши селяни, които го виждали там наскоро и приказвали с него, твърде ме е страх да се не намира и той сега по Балкана във вашия кайфет…

Не щеш ли, че това момче, за което дядо Вълю въздишаше от сърце и душа, от дума на дума да излезе познайник и приятел даже на Бенковски! Когато тоя последният разказа на милозливия баща чертите, името, възрастта и занятието на сина му, то той подскочи от радост, прегърна войводата, който описваше чедото му, и каза, че ние сме негови момчета и ще да се грижи за нас, както би се погрижил и за своя син. Иди после всичко това, после тая щастлива случайност, та се съмнявай в патриотическата искреност на дяда Въля!

— Мълчете и се молете богу само, който се смили над нашите теглила и ни изпрати тоя святи старец — забележи отец Кирил.

В отсъствието на дяда Въля Бенковски ни разказа, че действително той се познавал със сина му. В 1875 г., по Заарското въстание, когато той, Бенковски, беше определен да пали Стамбул, за което споменах в първата част на Записките си, синът на дядо Вълю бил един от определените палачи, но не заминал за Цариград. Според собствените думи на дядо Вълю, той бил роднина още и на Марина, из Тетевен, когото ни един от нас не познаваше лично, но го бяхме слушали, че той е един от приятелите-работници в Тетевен. Голяма нужда имахме да се срещнем с тоя последния и дядо Вълю се задължи да ни го доведе на другия ден в планината.

Всичко гореизложено, взето в едно от наша страна, ние повярвахме не на шега, че животът ни при тоя старец е в безопасност донейде си. Без да поставиме даже караул, оттеглихме се малко по-навътре в гората и легнахме да спиме. Дъждът почна да вали отново. Часът къде 10½ вечерта по турски зачу се плюсък откъм противоположната страна на кошарата, който приличаше повечето да е някоя мечка или друго животно, отколкото човек; но било каквото и да е, ние се отместихме от мястото си на пусия и обърнахме пушките към оная страна, отгдето идеше шумът. После десятина минути ние съгледахме бозовата аба на нашия старец, който отиваше право на онова място, гдето ни беше оставил от по-напред, и като се огледа надолу-нагоре, та видя, че ни няма, започна да подсвирва (хайдушки знак).

— Господ да ви знае, момчета! Прекъсахте ми сърцето като с кремък, когато видях, че ви няма — отговори той на нашето обаждание. — Какво не си прекарах през ума за вас?…

Когато го наобиколихме вече като пилци, той ни съобщи с важност на челото, че трябвало да се приготвим за път, защото ще да ни води навръх Стара планина, да ни запре в една каменна пещеря, позната само нему и още на един негов другар, на когото сме трябвало да кажем: „Лека пръст“ — т.е. че той се поминал вече. Причината на тия предпазливи мерки била голямото число башибозуци (кучлаци според него), които нападнали по колибите и наскоро имали намерение да излязат по гората.

— В тая пещеря — прибави той — вие няма да се боите от нищо. Хващам се с вас на бас, че ни един косъм от главата ви няма да потрепери. Там ще да живеете като в някоя влашка кръчма! Аз случайно можах да я изнамеря, и то не сега, но когато бях на двайсе години момче и пасях козите по тях места заедно с рахметлията (покойния) си баща. Един ден гледам, че орел кацна на една от голите канари; той държеше в устата си храна, от което мен ми щукна на ума, че може да има малки орленца в тия канари. Качих се на едно дърво и ето че напредя ми зее пещерата…

Разбира се, че от това историческо описание на тая пещера нам не оставаше що да възразяваме: „Да вървим?“ „Съгласни.“

IV

На мръквание ние стояхме вече като на поклонение под колосална каменна стена, покрита с дебел лед, между който се подаваха тук-там листове от зелен здравчец. Тая стена се намира на върха, на самия връх, гдето се е казало, на Стара планина, а в горните й катове е речената пещеря, новото наше жилище. Гъста студена мъгла покриваше балканския хребет, от влажнината на която се образуваше по дърветата скреж и поледица. Тук снегът си стоеше още както бе паднал на 8 май. Страх ужасен побиваше човека само като си дигнеше главата да погледне острите и зъбести скали, по които трябваше да възлизаме, дордето пристигнеме до назначеното си жилище. Дядо Вълю ни предупреди да заобиколиме от другата страна, защото по канарата направо не било възможно да се възлезем по причина на хлъзгавата поледица, а трябвало най-напред да се покачим по едно дърво, а после вече да преминем по един от неговите клонове, който се простираше до самата дупка, като по мост. И действително, това така трябваше да стане; ние сами с очите си се уверихме, че друга леснина нямаше. Дордето се занимавахме да разглеждаме това дърво, отгде и как ще да бъде по-лесно да се покачим, дядо Вълю като катерица се пое по него и скоро гласът му изгърмя в пещерята.

— Ех, момчета, завиждам ви на тая къща! Я гледайте как е преметено и очистено вътре от вятъра, като че мома да е шетала — каза той.

После той попълзя изново по клона и очукваше с тоягата си леда, за да преминем по-лесно. Ние сукахме надолу, въртяхме нагоре, поехме се най-после един след други по дебелото дърво. Отец Кирил стоеше вече доволно нависоко, когато изтърва дисагите си от гърба, които паднаха на земята, и гласът на белите меджидии се обади.

— Какво направихте? — се обади дядо Вълю и надникна като бухал от канарата. Както се види, ясният глас на презрения метал възбуди неговото любопитство.

Той стоеше на края на пещерята и ни поемаше един по един за ръката, като казваше в същото време: „Пазете се да не гледате нанадолу, за да не ви излъже дяволът“… Преди да разгледаме поменатата си къща, най-напред трябваше да влезем в обяснение с дяда Въля за някои необходими неща, понеже той щеше да си върви. Дадохме му стотина гроша, които него време, в Балкана и в ръцете на дяда Въля, имаха цена за 1000; казахме му да ни купи една ока тютюн, две-три оки сланина, която е най-добрата храна в планината, защото държи сито и топло, и му повторихме да извести Марина в Тетевен да дойде при нас.

— А че аз да се не маям. Вие бъдете рахат; щом се съмне утре, дай, боже, ще дойда да ви донеса една топла пита и малко отварица да си похапнете — каза той и попълзя по дървото да си отиде.

След заминуванието му ние се завзехме да разглеждаме жилището си, при всичко че беше вече притъмняло. Пещерята има дължина около 5–6 аршина, височина 1½-2, а на широчина около един аршин само, така щото ние четирма трябваше да се нагнездим един по един на дължина отвън навътре, като в улей на воденица. Тежко и горко на оногова, който останеше най на края на дупката, гдето снегът достигаше и гдето вятърът блъскаше най-жестоко. Наред от лява и от дясна страна на пещерята се протакат непроходими скали, през които невъзможно беше да се доближи човек до нас; от горня страна над главите ни, т.е. над пещерята, така също има надвесена скала, като полица, покрита със здравец и дребна люлека, а няколко аршина по-надолу се намираше пещерята. От долня страна, т.е. гдето се намира дървото, което ни служеше за мост, можеше да се види, доколкото позволяваше мъглата, стръмна и права като крепостна стена урва, набита с дребни камъчки. Дойдеше ли някой случайно или от зевзеклък да отсече дървото, в такъв случай ние ставахме святи мъченици, повече от Мария Егнптянка. Искам да кажа, че нито ние самите можехме да слеземе на божата земя, ни пък на неприятелските куршуми можехме да станем жертва. Чисти търговци; само орлите щяха да се зарадват, и то като се дигне мъглата, защото и тия не можат да гледат свободно през нейното покривало. По-нататък нищо вече не можеше да се види; чуваше се само глухо шумтение на вода или друго нещо. Това можа аз да кажа само за тая пещера, която е крила българския войвода, виновника на Априлското въстание. Как се казва тя от местните жители, истина ли говореше старецът, че само нему е била известна в околността, дали действително беше дотолкова тайна и на скрито място — аз си признавам, че не можа да отговоря на тия питания. Кому минуваше тогава през ума да пита за подобни неща, полезни само за любопитните, а не и за страждающите. Отпосле се научих, че се наричала „Портите“.

През цялата нощ надали можеха да се наберат двадесят минути, които някой от нас можа да употреби в спокоен сън. Изложени на непрестанния дъжд и сняг, който ставаше повече от 15 деня, как ни яде костите, ние му бяхме обръгнали до някоя степен, стигаше да има само хляб. Но извънредно студеният балкански климат, който върлуваше по тоя висок връх, гдето и в най-доброто време на годината, и през юни даже, се запазва снегът, влажните и студени камъци на нашето диво и необитаемо жилище, може би от сътворение мира сего, поставяха ни в такова ужасно положение, щото нощта ни се видя година, а не десят часа. Вятърът влязваше в пещерята като с кола и бухтеше из вътрешността й като в комин. Отчаянието беше общо помежду ни; никой от нас не вярваше, че ще да можем да излезем живи от тая проклета Стара планина. Съветвахме се що трябва да правиме, кроехме планове, един от други по-неосъществими, но до нищо положително не можеше да се дойде. Отец Кирил предлагаше да сме се отправели или към Троянския манастир, гдето той се познавал с игумена хаджи Аксентия, или към родното му място Сопот, гдето така също се имало надежда за спасение. Очите на Бенковски бяха отправени към свещена Румъния. „Там, и нигде другаде трябва да търсиме ние нашето спасение“ — говореше той. Аз от своя страна се хвалех с къщата на баба Тонка в Русчук. Уверявах приятелите си, че ако достигнеме живо и здраво до тоя град, то домът на горепоменатата баба ще да бъде на наше разположение. Разбира се, че всички тия театрални разкази развеселяваха минутно полуубитите другари.

Съмна се по едно време, но напусто: ние не можехме да видим по-далеч наоколо от десятина крачки място по причина на мъгла. Решихме едногласно, че щом се подаде бачо Вълю, да протестираме в името на балканското право, че в тая пуста дупка и зверовете не можат да живеят даже. Ни огнен, можеш да си стъкнеш, ни пък има място да се поразтъпчиш. На другия ден, 10 май малко пред обяд, чухме, че се закашли човек отдалеч, а тоя човек не можеше да бъде друг никой освен дядо Вълю; но в същото време не ни пречеше никак да прекараме през’ума си различни срещи и произшествия, които се продължаваха дотогава, дордето видим с очите си рунтавия калпак на благодетеля си. Кашлицата от негова страна служеше затова, за да ни предупреди, защото можеше да се случи някой сакатлък.

Отдавна дядо Вълю бе казал „добро утро, момчета“, „как прекарахте нощта“ и пр., но напразно очаквахме да го видим да извади тютюна, сланината и другите поръчки, които бяхме му казали да ни донесе. Разни причини и препятствия показваше той, които не му дозволявали да си изпълни обещанието. Най-много се боял от някого си хаджи Люзгяр, който бил башибозушки началник и който се намирал на конак в селото им заедно с дружината си. Ние му предложихме, че като е такава работата, той ще да направи много по-добре, ако ни отведе към Троян сам или чрез другиго, негов верен приятел.

— Почакайте още малко; недейте бърза толкова; никой ви не знае, че се намирате тука — бяха отговорите на стареца.

Между това той не забрави да ни се похвали, че пуснал говедата да ни затъпчат дирите и че пошушнал на приятеля ни Марина за нашето пристигание. По собствено наше желание, както казах, ние оставихме още на часа страшната пещеря и заедно с дяда Въля пак се смъкнахме по долните катове на планината. Той ни остави в една дълбока долина и си отиде при говедата, като се задължи, че скоро пак ще да ни забиколи и че ще гледа да изпълни поръчките ни. От лява страна на тая долина се намираше познатата вече на читателите кошара, а отдясно — реката Свинарица, на която се чуваше само шумтението. Малко по-надолу, според думите на благодетеля ни, се намирала река Рибарица, по която имало много бичкии за рязание на дъски. Тук на това място ние прекарахме нощта, свити на кълбо около дънерите на буковите дървета, върху зелената шума, която бяхме си постлали на влажната земя. При всичко че дъждът капеше непрестанно, но благодарение че тук не беше така студено, както на върха на планината, па и майският сняг беше вече уничтожен.

Посред нощ, ни в туй, ни в онуй време, когато бяхме заспали, за чудо голямо, до краката ни изла едно куче, на което само гласа му чухме, а то се не видя вече никакво. Ние трепнахме и се заложихме зад дърветата, но нищо се не чу и не видя. Странното беше това, че в тая пуста долина появяванието на едно куче беше сюрприз. Когато на другия ден попитахме дяда Въля за тоя гост, той ни отговори хладнокръвно: „Една пущина (крава) умряла тук в дола, та затова се берат псетата“…

Рано сутринта, щом захвана да се развиделява, ние бяхме събудени от молитствующия глас на о. Кирила. Той беше се изправил до едно дърво с кръста в ръката и следваше да чете някои черковни молитвици и правила, което ни напомни, че днес е денят на нашите народни просветители Кирил й Методий. В тая черковна службица взехме и ние участие, не лицемерно, разбира се. И далматинецът Стефо даже, който едва ли знаеше на кого се слави днес, на 11 май, паметта и който нямаше никакви причини да благоговее пред черковното слово на о. Кирила, се кръстеше набожно, съвсем по нашенски. След свършванието на службата о. Кирил ни поздрави с празника.

Същия тоя ден после пладне дядо Вълю се яви умислен и уплашен, което настроение и той сам, се виждаше, не иска да скрие от нашите любопитни погледи. Хляб и кисело мляко, заедно с козия огуртник, той ни донесе, но поръчките пак ги нямаше, нямаше и никакво известие за Марина.

— Много кучлаци (турци), господ ги убил, нападнаха по колибите — каза той и въздъхна от сърце и душа, — а че не зная какво ще да я правим? Тая заран, като се връщах от село, срещнаха ме няколко души от тях, които ме набиха добре, взеха ми улията и цървулите. Добре, че не взех със себе си тютюна и сланината — спукана ни беше работата… Ама и вие не правите добре, а, кардаш! — обърна се той към нас с назидателен тон. — Тия дрехи (въстаническата ни униформа), па и кучите крака (оръжията) трябва да хвърлите, дайте ги на мене да ги прибера на една страна, а че ако господ даде живот и здраве, пак ще да си ги вземете. Облечете се в нашенски дрехи, тръгнете си мирничко, па искайте от мене, каквото щете: накъдето поискате, там ще да ви заведа, без да има кой какво да ви каже. А така, в тоя кайфет, право ви казвам, май грозно ми се вижда да тръгна напредя ви… Нима вие мислите, че ако се случи нещо, да ви подушат санким кучлаците, не дай, боже, ще да се даврандисате?…

Така простодушие и невинно питаше дядо Вълю, а ние вдигахме напредя му рамена. Относително оръжието обаче, т.е. да сме го хвърлили, отговорихме му да си не дава труд да ни учи на ум, защото ние глави даваме, а не и оръжие.

— Като казах, пък не ви го взех я! — възрази той. — Аз казах онова, което ми сече главата.

V

Така се премина и тоя ден, славният за българския народ 11 май. На тръгвание триста заръки и поръки дадохме ние на дядо Вълю, да ни донесе трудните неща: сланина, тютюн и пр., и да обади на Марина нашето желание: „Бива, бива“ — отговори той и се изгуби из шумата като нощно провидение. Не забравихме ние да му кажем да намери леснина да ни води за към Троян, дордето не сме омърсили още местността, за което така също отговори, че работата ще си дойде наред. Сам за свой пай, той ни отговаряше, че колкото за Троян, никога не би се съгласил да ни води по много причини, но все пак ще да „види“.

На другия ден, сряда, 12 май, времето стана още по-лошаво, отколкото беше. Дъждът започна да вали по-силно, мъглата се спущаше по-гъста, а планината забуча изново. Никакъв друг глас не се слушаше наоколо да нарушава тая монотонна хармония на стария Балкан освен неприятния глас на отвратителната птица — бухала. Заврян кой знае в коя букова хралупа или канара, той следваше своята глуха песен жално и унило, като да предвиждаше нещо необикновено. Отец Кирил забележи да се не надяваме още за добро време, дордето тая птица следвала да вика от ниските и затънтени места, което било знак за лошо време103.

Тоя ден дядо Вълю не дойде на определеното време, както правеше досега, и нас обзе силно безпокойство да не би да се е случило нещо неприятно, т.е. да не би да е попаднал благодетелят ни в ръцете на неговите омразни кучлаци. По тая причина ние отстъпихме малко настрана от онова място в долината, гдето ни беше оставил той и гдето ни знаеше, като се разпръснахме един по един и взехме пусия зад дебелите дървета. Последната ни дума беше, че който и да се подаде, трябва да го посрещнеме с гърмежи. Това наше нееднократно казвание, че живи няма да се предадем в ръцете на душманите, беше известно и на благодетеля ни. Чакаме ние час в това напрегнато положение, чакаме два, а никой се не явява, ни дяда Въля има, ни говедата, му се чуват да реват, нито пък кучета лаят. Появи се даже мнение помежду ни, че трябва да бягаме на някоя страна, дордето е рано.

— Къде в джендема ще отидем, когато се намираме като сред море? — възрази Бенковски, който имаше съвършено право, защото ние виждахме местността само измежду листето на дърветата и нищо повече.

От друга страна, имаше и това зло, че ние изгладняхме вече не на шега: 24 часа се изминуваха, откакто не бяхме яли. Бенковски ставаше от минута на минута по-замислен и по-обезкуражен. На три запитвания той отговаряше едвам на едното; за въстанието в Панагюрище, от което се изминаваха двадесят деня вече, той не отваряше никаква дума, не даваше и другиму да отвори. Тежък товар лежеше на неговата душа, за което най-добре показваше лицето му, което приличаше на мощи. Само от време на време той казваше не без униние:

— Какво ли тегли сега старата ми майка от неприятелите, която навярно са хванали да изплаща моите грехове…

Трябва да ви кажа още, че в разстояние на тия три деня нашият войвода се изповяда пред нас кой е той и отгде е; „Няма вече скрито и покрито — каза той. — До довечера не е известно какво ще да стане с нас, кой ще да оживей, кой ще да умре, та затова не е зле да се знаеме един други. Който остане жив, нека разказва на приятели и роднини. Моето име не е Георги Бенковски. Аз се казвам Гаврил Груев Хлътев, родом от Коприщица. Досега си криех месторождението и същото име само затова, защото вярвах в онова изречение, че никой не е пророк в своето място104. Бил съм от най-напред караабаджия, захващах се за различни търговии, пътувах в Цариград, в Азия, Египет и пр., но две на едно място не можах да завъртя. Не ме е надарил господ с ония преимущества, които трябва да притежава всеки един търговец. Главното е, че аз трябваше да лъжа направо и наляво, та тогава да сполуча в търговските предприятия; трябваше да правя ниски теманета на турците, да изядам правото на другите и пр. неща, които моята душа не можеше да приеме по никакъв начин. На всичко това махнах с ръка и преминах в Румъния да търся по-свободен и охолен живот. Там можах да се запозная с някои народни хора и това стана причина да мина в отечеството си под лъжовно име. Който остане жив от вас, нека разказва за мен, когато стане дума за нашите работи…“

Отец Кирил каза, че бил родом от Сопот, от фамилията Кьориванови или Караиванови — не можа да помня добре. Както той, така и Стефо далматинецът разказаха своя живот доволно напространно: но кой да помни оттогава — цели години са се изминали.

Разказваме си ние един на други патимите, а слухът ни все настроен към бачо Вълювата кошара. Слушаме ние с убийствено нетърпение няма ли да се чуе неговият ангелски глас. Най-после часа къде 10½ по турски вечерта всяко подозрение и съмнение трябваше да изчезне окончателно. От долня страна към реката гласът на стареца се зачу по едно време. Той викаше и хокаше на говедата твърде спокойно, караше им се, че бързали много, че били лакоми, че не го слушали и пр., и пр. На нашите полуубити и отчаяни лица изново блясна надежда и радост. Можете да си въобразите до каква голяма степен трябваше да се увеличи тая радост когато дядо Вълю млъкна по едно време и не след много гласът му се раздаде из усоите. Той пееше песен народна и хайдушка още, ако щете, от всичкото си гърло. Ето един куплет от тая песен:

и пр.

Като как би се отражила тая песен на вас, читатели, изпеена от страната на онова лице, което най-много трябваше да бъде предпазливо, което до вчера трепереше да не сме произвеждали шум? Аз вярвам, че всеки от вас би въздъхнал свободно, всеки би помислил, че работата отива на добро, защото инак тоя опитен старец с бели косми на главата никога не би си позволил да свика башибозуците със своята песен. Това същото направихме и ние. Щом първото ехо на песента достигна до нас, ние се спогледахме един други с нетайствено вътрешно задоволствие и без да му мислим много-много, оставихме първите си позиции, заняти от по-напред, които да пазиме с пушка в ръце — нямаше защо.

— На добър час да бъде, момчета — каза отец Кирил и мисля, че се и прекръсти в същото време, като да искаше чрез това да благодари някому. — Чувате ли гласа на дяда си? Той е усетил нещо, та затова пее, за да ни развесели още отдалеч. Нека господ и свята Богородица ни бъдат на помощ.

— Може най-после да е поработила и нашата чест — каза Бенковски с по-смел тон, който ми припомни Белово и Еледжик. — Тая нощ аз видях твърде лошав сън, който не зная на какво да отдам, при всичко че твърде малко вярвам в бабините деветини. Сънувах, че при нас дойде разкошно облечена млада жена, която се поздрави с всинца ви наред, а на мене подаде ръка и ме целуна по челото…

— Жената значи понякога радост и че ще да получиш добри известия — забележи Стефо далматинецът.

— Но и много пъти тя означава и синджири — потвърди отец Кирил.

Но ето че преднината на говедата пристигнаха вече до нас, които, ненаучени из планината да гледат много хора освен своя господар, щом ни съгледаха, вирнаха глава нагоре, започнаха да реват и с подигнати опашки хукнаха да бягат из букака, като сърни.

— И говедата бягат от нас — забеляза о. Кирил, Дядо Вълю им привика на своя език, изхока няколко пъти и пак замълча. Нашето нетърпение да видим по-скоро святия старец, балканския си господ, от минута на минута ставаше по-мъчително. Горехме ние от желание да го видим и попитаме защо той пей, когато всички плачат, когато и по неговия старчески гръб се сипеха всеки ден почти башибозушки удари? Закашли се той по едно време — нарочно, разбира се, за да ни предизвести за дохожданието си, — заплющя и запъшка, а нашите погледи се стремяха към един дебел бук, посока отгдето трябваше да се подаде благодетелят ни. Както казах, ние го чакахме като ангел-спасител, та затова и не стискахме толкова сърдечно дръжките на оръжията си. Това би било безсъвестно от наша страна.

Най-после лицето на стареца светна между зелените шумки. Заморен и запъхтян, гдето тичал надолу-нагоре подир говедата, той едва пълзеше въз урвата към нас с калпака си в ръката.

— Усетихте, машалла, че има за пред кума нещо! — извика той още отдалеч, като ни видя, че сме излезли от долчината, гдето ни беше оставил и се припекувахме на слънцето, което едва-що се беше подало измежду облаците.

От най-напред той се мъчеше да покаже, че е весел, изказа още няколко думи на смях и шега, като човек, който няма за нищо да мисли и от всяка страна е обезпечен. Но отведнъж лицето му прие сериозно настроение, изкашля се важно, опъна, колкото му е сила, от късото си чибуче, което взе от ръцете ми, защото от по-напред беше го оставил нам, и каза:

— Е, момчета! Честити сте били …

— Какво се е случило бе, дядо Вълю? Казвай по-скоро да чуеме — извикахме ние в един глас и заобиколихме стареца като пилета.

— Каквото се случи, то се случи и вам не остава нищо друго, освен да черпите — пое той думата, без да си дигне лицето от земята да ни погледне, като че да не ни разказваше неща в наша полза, но като че ни псуваше. — Колкото кучлаци имаше по нашите колиби, всичките си обраха крушите миналата нощ — продължи той. — Вярвам, че сутришното си кафе105 да са го пили тая заран чак къде Орхание. Двама души от тях, не зная заспали ли са били, или по друга работа са останали назад, тая заран в бяганието си ненадейно удариха отгоре ми. И да видите само пусти турски бяг! Язиците им бяха излезли из устата, като на бесни кучета …

— Но от кого бягат бе, дядо Вълю? — попитахме ние още по-нетърпеливо.

— Не бързайте — продължи той. — Но нали е куча поганска вяра, тя все ще да си направи волята. Щом ме съгледаха (т.е. двамата души), единът от тях се отби при мене и ми залепи две плесници дотолкова силно, щото ушите ми още пищят. После ми взеха улията и ножчето и отидоха да се не видят.

Така просто и равнодушно си разказваше нашият благодетел, като че всичко да четеше на книга; а ние го слушахме с отворени уста, защото само чрез него бяхме в съобщение, както казах, с околния свят; той беше единственото лице, с което можехме да се разговаряме и за политика, и за всичко. Докато той разказваше, ние от своя страна на всяка негова дума отправяхме по стотина питанията. Той продължи:

— Работата ще да излезе галиба опърничава и агите са я умирисали от нас по-напред. Откъде Сърбия нашите момчета са нахлули вече с 12 байряка. Заптии са излезли по селата да събират работници, с коли и мотики, за да правят табии около София. Един от тия заптии, който преспал в нашето село, бил лют като пипер. През цялата нощ се разхождал по двора, пъшкал и псувал и чибукът му никак не угаснял. Никой не смеел да излезе напредя му. А най-страшното е това, че нашите момчета не са сами. Освен Сърбия в работата има пръст и онзи (Россия). Казват, че топовните гърмежи се слушали от върха на планината!

Мисля, че не е нужно да ви разказвам като с каква огнена сила се отражиха на нас думите на стареца за 12-те байряка, за топовните гърмежи, за Россия и Сърбия. Няма така също нужда да ви разказвам, че тия новини ние ги приехме за чиста монета. Когато ние бяхме уверени още преди три месеца, че Сърбия, па и Россия е готова да отвори бой, щом препукат нашите чакмаклии пушки, то засега ни най-малко не се съмнявахме в казаното от дяда Въля. За една минута само от две-три голи думи, само от характеристиката за заптието, което не яло и не спало, нашият убит кураж и святата ни надежда възкръснаха, като че да се намирахме в началото на въстанието.

— Ох, боже! Не отиде напусто пролятата в Тракия кръв; няма да ни кълне потомството, че сме го излъгали! — извика Бенковски вън от себе си. — Казвай още, дядо, казвай, ти, наш бащице, какво можа да научиш за нашите братя с 12-те байряци? — прибави той.

— Казвай, дядо Вълю, какво ще да правим ние сега? Ризата ни от гърба вземи, прави-струвай, както знаеш вече, дано можеш да ни изведеш по-скоро от тая пустиня, за да се срещнем с нашите братя — извикахме ние едногласно към стареца.

Дядо Вълю мълчеше. Той гледаше все към земята, а едри капки пот покриваха набърченото му като книжен фенер чело, което той час по час бършеше с рунтавия си калпак. Чудно! Времето в планината беше студено като по Никулден, а някои хора се потят като през Петровите пости. От всичко това се виждаше, че на дядовото Вълюво сърце гореше твърде силен огън. А какъв можеше да бъде тоя огън?

— Безпокои се, сиромахът, за нашата неизвестна съдба — каза отец Кирил, без да го чуе старецът.

А защо старецът не смееше да ни погледне в очите, когато ние го запитвахме за това и онова? Дявол го знае. Нима в критически минути това ни беше останало работата, да правим над чуждите хора психологически наблюдения.

— Аз със своя старчески ум ще да ви кажа, момчета, че по-добро би било да ви мъкна аз вас към Троян — каза той най-после и ни погледна крадешката, като да ни искаше в заем пари. — Пък ваше знание остава санким. Да не речете, че ми е дотегнало от вас и искам да ви махна от главата си. Пази, боже! Аз не можа ви се нарадвам и година да стоите при мене. Но какво има, че много добре ще да се посрещне работата, ако в това време, дордето кучлаците са зашеметени и омаяни с по-големи работи, да ви заведа при зетя си, а той да си има вече грижата за по-нататък. Очите му да завържеш, май с човек, пак ще да може да ви изтърси в троянските колиби. Аз дойдох да кажа за това, па вам остава да правите, щото ви е господ научил. Ако ми кажете да вървим — аз съм готов. Щом прецапаме Свинарница (реката) до зетьовата колиба остава един куршум — мензили…

Стрелата на дяда Въля удари на място. Той знаеше, че от три деня насам ние бълнувахме постоянно Троян, т.е. там да отидеме, което желание още повече трябваше да се увеличи, като чухме за развяването на 12-те байряци в Софийско поле. Следователно, освен че ние приехме неговото предложение безусловно, да се упътиме към Троян, но още се и радвахме отгоре, думи не можехме да намерим, с които да му благодарим, наричахме го свой баща, избавител и пр. Като не бяхме хапвали още от сутринта, преди да се отправим за път, помолихме го да ни донесе малко хляб от колибата…

— Не е потребно, момчета, да ходим да си губим времето за такива дребни работи — възрази водачът ни. — Както ви казах, кошарата на зетя е една крачка оттука. Там ще да похапнем.

— Намира ли се при него едно-друго за ядене? — попита го някой от нас.

— Всичко. И сланина даже, мисля, да има, но я държи скрито, да я не видят кучлаците, че после го смазват.

— Да вървиме! — каза Бенковски.

— Да вървим! — извикахме ние и бързо-бързо започнахме да се стягаме за път, кой цървула си връзваше, кой пушката си преглеждаше, а о. Кирил четеше нещо настрана, по всяка вероятност някой подходяща молитвица и пр.

— Като ви гледам с тия кучи крака (оръжия), и мен ме хваща страх, момчета. Не е ли по-добре да ги оставите поне днес, па после пак си ги приберете — каза дядо Вълю, като видя, че си прегледваме оръжията. — Санким, то остава пак ваша работа.

Ние отговорихме и сега на благодетеля си, че оръжието си не даваме.

В няколко минути ние бяхме вече готови за дълга пътя, а Вълю се безпокои нещо. Докато той беше весел пред малко време и имаше кураж да пее Янкината песен, сега, когато радостта му се разделяше и от нас четирма ни, той захвана да се бои, потът на челото му се увеличаваше, сякаш че на тръни седеше, искаше му се да каже нещо, а не може, с една реч — мъчеше се в себе си, когато ние бяхме весели, като че отиваме на сватба.

— Е, сега дойде ред да му чуеме името… — каза той почти безсъзнателно, като с половин уста.

— Какво име? — попитахме ние.

— Санким, какво ще да ми платите за труда — повтори старецът още по-засечено.

— Ризите ни от гърба, дядо Въльо, ако поискаш и тях сме готови да ти дадем — отговори Бенковски.

— Аз зная, но рекох да ви напомня.

VI

Единадесят или най-много единадесят и половина по турски можеше да има часът вечерта, когато ние потеглихме от мястото, гдето ни намери благодетелят ни. Той се изправи напредя ни, прекръсти се няколко пъти, целуна ръката на о. Кирила и тръгна най-напред. В същото това време такъв силен дъжд плисна да вали, щото за малко време из стъпките на говедата се образуваха малки локвички, а хоризонтът потъмня, като че да беше се мръкнало вече.

Ние следвахме надолу из урвата към реката, називаема Костиня, или Свинарската. Вървехме из една тясна пътечка един по един, най-напред благодетелят ни, подир него Бенковски, отец Кирил, Стефо и аз най-наподир. Помня, че от лява страна на тая пътечка имаше някакви си стари кошари, които изглеждаха доста подозрителни, та по тая причина всинца си извихме главите да изгледаме тяхната вътрешност. След като вървехме из тая гориста пътечка нещо около 10–15 минути, ние слязахме вече от урвата на равнината. Напредя ни лежеше зелена ливада, посред средата на която минуваше път, нещо, което не ни направи добро впечатление, защото ние нямахме работа с пътищата. На другия край на ливадата, гдето тече горепоменатата река, пак се захваща гора или противоположната урва, която до половина се виждаше само, а оттам нагоре беше облечена в мъгла. Надлъж ливадата беше доволно голяма, по тая причина не от един път се решихме да я нагазиме.

— Бе не бойте се холам, момчета! Кой дявол ще да ви види? — каза благодетелят ни и захвана да крачи напредя ни из росната от дъжда ливада.

Ние последвахме подиря му в същия порядок, без да разменим помежду си две думи. Време ли беше за подобни съвещания! Аз не зная какво са мислели тримата ми другари за това явно пътувание посред голата поляка; но за себе си можа да дам отчет, че не ме радваше твърде тая непредпазливост на дяда Въля. Главата си не смеех да подигна, когато се намирахме в ливадата, за да не гледам на непрактичната околност, която още толкова ме плашеше. Мислех да се скарам с другарите си, загдето постъпяхме така не по хайдушки, но си задържах правото за по-после. Доближихме се на 5–6 крачки до левия бряг на реката, който беше покрит с дървета и гъста шума. Че има там наблизо река, ние можахме да узнаем само от нейното балканско хучение, защото леглото й се скриваше от високите й брегове и гъстата гора наоколо. Преди да видим бистрото лице на реката Костиня, ние съгледахме напредя си моста, по който трябваше да преминем. Тоя оригинален мост се състоеше от две издялани дървета, на широчина около една педя, препречени над реката от едина край до другия. Най-странната оригиналност на тия мостове се заключаваше в това, че никакви следи от човешки крак нямаше ни по тревата наоколо, ни върху самия мост, повърхнината на който беше чиста и гладка като огледало.

Тия признаци обаче човек можеше да отдаде на следующите две обстоятелства: първо, на всекодневния дъжд, който измиваше и заличаваше всичко, и, второ, че мястото — като пусто едва ли в едина месец можеше да се случи двама-трима души да минат по тоя мост. Преди да стигнеше обаче до края му, дядо Вълю се обърна наназад и след като ни изгледа, спря се на едно място и посочи с кривака си, който носеше в ръка, към една планина, която стърчеше напредя ни.

— Видите ли, момчета, там оня баир, над който се вие мъглата? — каза той.

Ние, любопитни да чуеме какво ново ще да каже багодетелят ни, натрупахме се наоколо му и си срещнахме главите една до друга.

— Ако, е рекъл господ, през тоя баир ще да преминеме довечера — прибави той. — Хайде сега по-скоричко, дръжте се един от други, да не паднете през мостенцето, па се не бойте вече.

Наред един по един, пак най-напред благодетелят ни, ние турихме крак на лъскавото мостенце. Аз вървях най-подир. Реката не беше много дълбока, но тя течеше бързо като куршум. Бреговете й от двете страни имат височина по няколко аршина. На това място, гдето я минувахме ние, гората беше дотолкова гъста, щото над главите ни се образуваше свод от заплетени клони, който представляваше покрита чаршия. Дордето преминем по местенцето, всеки си държеше пушката хваната през половината, за да пази равновесие.

Благодетелят ни и Бенковски бяха стъпили вече па противоположния бряг, а ние трима с о. Кирила и Стефа се намирахме още на мостенцето. Всичките мълчаха. Само аз си отворих устата, като гледах, че и от дясна страна на реката съществуват много признаци, които показваха, че мостът е направен нов, да обърна вниманието на другарите си върху това, да видя дали и тия мислят като мене по тоя въпрос.

— Ти трябва да знаеш, че не се намираме на пловдивския мост върху Марица, но в Тетевенския балкан на река Костиня — отговори Бенковски, като се и обърна наназад. Това бе сбогом от негова страна… Тия са последните негови думи!…

Свършил-несвършил той последната си дума, бачо Вълю, нашият благодетел, преданият дядо Вълю, когото наричахме баща, гледам, че пълзи по земята, като четвероножно животно, и отиде да се затули зад едно паднало на земята дърво. Аз за себе си не можах да се сетя от един път в що се състои работата, надали можаха да се сетят и другарите ми. Докато се готвех аз попитам защо старецът се влече по земята, устата ми се заключиха, язикът ми засъхна на гърлото. Около двадесят и повече пушки от двете страни на реката от четири страни изгърмяха отгоря ни и куршумите бръмнаха около ни като пчели!…

— Вурун! Тутун! Дейн бре! Басън! и пр.… — бяха гласовете, които придружиха първите изгърмявалия! …

Засега аз не съм в състояние да разкажа по-големи подробности за съдбата на моите другари. Ужасната картина така ненадейно ме порази окончателно, изгубих и ум, и разум, и кураж, и всичко човеческо!… Няма да ви се похваля така също, че се залових за пушката си или че взех позиция да се браня. Не! Аз не направих нищо, не видях и не чух така също що направиха тримата ми другари, които вървяха напред. Та и с кого ли щях да се боря? С вятъра и шумата? Ни човек се виждаше, ни пушка, ни дявол. Аз ми се стори, че всичко това е сън. Допреди десятина минути да слушаш за 12-те байряка, за отиванието на всички кучлаци към София, за топовните гърмежи на дяда Ивана — и гласовете „вурун“ и „тутун“ — всичко това е повече от безбожно, всичко това накарва човек да се вкамени на мястото си!

Щом препукаха първите пушки и изреваха грубите гласове, гъст облак от барутен дим напълни празното пространство над реката. Вижда се работата, че аз съм останал вцепен на моста за няколко секунди. Помня само, че когато през облаците дим се премержа Бенковски, който трепереше, с разперени ръце, а после се изкриви на една страна и рухна на земята по очите си, то аз се стреснах, но не ми идеше на ума що трябва да правя. Бенковски държеше в ръката си един от своите револвери … Повече аз нищо не зная, затова оставете ме да ви разкажа поне своя хал.

… Аз дойдох окончателно в себе си чак тогава, когато се потопих в буйните води на реката. Дали нарочно съм се хвърлил от моста долу в реката, или съм паднал безсъзнателно — така също не съм в положение да уверя. Докато се подема да стъпя на краката си, няколко минути останах в нейното буйно течение. Трябва да ви кажа и това, че на гърба ми имаше мушама, закопчана и застегната, която още повече пречеше на свободните движения, а и водата на Свинарица по причина на дъждовете беше могуществена. Имаше още на гърба ми: чанта с фишеци, които тежаха до две оки, телескоп, револвер и пр. Дордето си освободиш едина крак, другият изгубва равновесие и хайде пак по очите. Дордето подойдеш малко в себе си и захванеш да размисляваш, че ние сме жертва на гнусно предателство от страна на благодетеля си бачо Вълю — новото препуквание на пушките и грубата команда пак ти объркат мозъка. А куршумите пищят ли, пищят!… Най-после достигнах заедно с течението до един клон, на който поисках помощта с двете си ръце. Докопах се до левия бряг на реката и яростно забих десятте си пръста в брега, по който почнах да пълзя като дива котка. Или брегът беше много стръмен, или на мен се стори така, но преди да изляза на равнината, няколко пъти се връщах наназад по очите си, с краката надолу.

Когато стъпих на равнината, видях, че от другия бряг се събори нещо в реката, като човек, но дордето се обърна да го погледна, гласове „тутун, качтъ!“ (побегна) се чуха отзадя ми и куршумите започнаха да пищят наоколо. Нещо кораво ме удари от лява страна в хълбока и аз изгубих съвършено капката силица, която притежавах още. Докато бягах, захванах да се готвя да падам и се спрях на едно място. Въобразих си, че съм заграден отвсякъде, и по тая причина не намерих за нужно да бягам. Всяка шумка подозрявах да не изскочи отвътре турчин с чалма и да насочи насреща ми своето дебело шишине или ятагана си. В късо време ми дойде друг ум и аз хукнах да бягам, накъдето ми видят очите. Чанта с фишеци, телескоп, мушама и други принадлежности хвърчаха наляво и надясно. Това аз направих с практична цел — да можа да бягам по-лесно; но напусто! Каприциозни крака — се отказваха да ми служат в това критическо време, като че да бяха отсечени под коленете! Цели дванадесят деня не бях се стоплял, а сега цял-целниничък бях потънал в пот, при всичко че дъждът валеше още и че преди няколко минути бях излязъл от снежните води на Свинарица. Гърлото ми изсъхна, като че печаха на сърцето ми тухли, и вследствие на тоя силен огън двете ми устни се попукаха, което отпосле забележих. Колкото молитвици знаех от детинство, за които с години не бях си помислял, сега ги четях така сполучливо, като че да държах в ръцете си молитвеничето на Димча Великов, родом от Котел.

Аз се признавам откровено, че никога през живота си не бях се уплашвал така сърдечно, както сега. Вярвам, че никой няма да ме обвини в малодушие, като вземе пред вид ненадейното жестоко предателство. И така, аз бягах рачешката и следвах да мисля, че ме гонят и ме гледат отвсякъде. Пушките пукаха. Намерих случай в бяганието си да се разгърдя и да опитам с ръката си не тече ли кръв от онова място, гдето почувствувах, че ме удари нещо. Нищо… Като не знаех накъде отивам из мъглата, като се боях да не ударя върху някоя пусия, а, от друга страна, като нямах сили да възпъвам въз стръмната урва, щукна ми на ума да прибягна към хитрост. Напредя ми стои голям клонест бук, като планина. Измерих с очи най-напред дънера му и намерих за благосклонно да отида на защита под неговите чаталести клони, па става, каквото ще.

После малко аз прегръщах най-горните клонища на моя бук-спасител и се молех като Исус Навина да ускори слънцето своя ход, защото с тъмнината по можех да се разправя. Аз имах смелостта да си въобразявам, че бог знае колко съм се отдалечил от мястото на кървавата сцена, но колко останах излъган, като възлязах на дървото, отгдето свободно можах да чувам всичките движения на неприятелите долу в реката. Наистина, че стръмнината на мястото не можеше да се измине така скоро, но пространството всъщност, на права линия, едва ли надминаваше 300–400 крачки. От моя бук до онова дяволско местенце, с ръка да посегнеш, гдето се е казало, можеше да се стигне. Аз чувствувах всичките тия несгоди, но реших да остана на бука, като се наблягах на единственото това сгодно обстоятелство, че дордето се мръкне, най-много 20–30 минути оставаха. Освен това и дъждът говореше в наша полза.

И чух аз от върха на тоя бук твърде любопитни работи, които чак сега ми отвориха очите за много работи, следствията на които ние трябваше да отгатаеме отдавна. Чух аз как тържествуваше неприятелят после коварната победа над моите нещастни другари; чух аз и разбрах напълно що за гадина е бил нашият благодетел и баща, бачо Вълю, който щеше да ни има за синове наместо!

— Я ни кажи ти нас бе, стар пезевенгино, не се ли усетиха тия гяури-комити, когато ти ги покани да ги водиш към Троян? — питаше непознат глас на турски язик.

— Аз вярвам, че тия още не са усетили — отговори нашият благодетел, когото аз можах да позная по гласа. — Щом им казах, че ще да ги водя за Троян, което тия най-много желаеха, зарадваха се дотолкова, щото не знаеха где да ме турят.

Чух аз още да повтарят турците много наши думи, които ние бяхме изказали помежду си в присъствието на бача Въля още първия ден, когато пристигнахме на кошарата му.

— Домуз-ханзър-гяуру! Каква ви беше клетвата? Не се ли кълняхте един други, че сто души турци да дойдат, пак ще да се хванете за оръжие и ще умрете като бабаити? — говореше един от турците със скръцнати зъби, вероятно на някой от издихающите трупове на моите другари, и ножът му захващаше да ги сече, което се познаваше по плющението на костите.

От моето напрегнато внимание не избягна и характеристиката, която верният благодетел даваше на турците зарад мен, когато тия го питаха дали съм бил някой бабаит. После турците захванаха да се обвиняват един други, че не постъпили умно, трябвало да почакат още малко, докато изминем всинца мостенцето, па тогава да изгърмят. Чух аз така също и грозното хъркание и пъшкания на другарите си, които се бореха с последните минути на живота си! Докато турците се смееха и радваха, по едно време захванаха да се карат помежду си; вероятно тия деляха между себе си парите, които намериха в отец Кириловите мешинени дисаги. А аз не смеех да си поема душата на дървото! Втори път замръзнах на мястото си, когато едно червено куче се подаде из гората, дойде под моето дърво, захвана да омирисва около дънера му и си дигна главата нагоре. Боже мой, що щеше да стане, ако това куче отвореше уста и залае? Аз не смеех да се мръдна, станах дотолкова благоразумен, щото не го погледнах и в светлите очи, да не би да го разсърдя да излае. Даде господ, че то потъна от лява страна в гората, и само от опашката му можах да позная на коя посока отива.

И останах аз на дървото нечут и невиден. После половин час от кървавото произшествие царството на грозната нощна тъмнина настана. На тая тъмнина, от една страна, а, от друга, на дъжда и на гъстата гора имах аз да благодаря, загдето не легнах наред с тримата си другари. Дъждът престана вече окончателно, вятърът утихна, булото на мъглата се разпокъса тук-там и тая последната във форма на грамадни стълбове въздигна се нагоре към небесните сводове. С нея заедно пътуваха и душите на моите другари! … После диганието на тая обсада от облаци аз можах да видя цялото пространство на Свинарската долина, заедно с околните зъбести планини, от вида само на които страх и ужас побивате човека.

Смеховете, каранията, разговорите и пр. на героите от малкото мостенце скоро утихнаха, като че тия последните да потънаха вдън земя. Балканската нощ настъпи вече във всичката своя грозотия. На всичката околия, над всичките мрачни и тайнствени долини — според моето болно въображение — и над горделивите балкански върхове се наложи печатът на мълчанието, като че и тия неодушевени великани да се наготвиха мен да преследват! Само буйната река, така също съучастница и спомагателка на кървавото произшествие, правеше изключение със своето вечно шумтение. Скоро тая мъртва тишина се наруши и от дивото гракание на оная балканска птица, която издава глас също като човек, и който не я знае, мъчно би повярвал, че тоя глас излязва от перушинени уста. От противоположното усое се обади и оня бухал, който слушахме през деня още и за който нещастният отец Кирил казваше, че познавал какво ще да бъде времето. Той издаваше тъпоглухия си глас пак от онова същото място, отгдето го слушахме по-напред.

Мен занимаваше твърде сериозно това важно обстоятелство да можа да узная: накъде заминаха турците, що стана хитрият наш благодетел бачо Вълю, т.е. не остана ли той да ми следи дирите? Дали турците си отидоха в село, или пък останаха да ме пазят наоколо? Последното предположение, макар по-невероятно, но като по-важно, аз вземах него пред вид и следвах да се стискам от клоните на бука.

Като се окопитих що-годе, повърнах се мислено няколко часа наназад и като прекарах всичко през ума си, от началото на Янкината песен чак до мостенцето, то мислите ми се разбъркваха и изново ме побиваха студени тръпки. Няма нужда да ви разказвам, мисля, че ние станахме жертва на мръсния старец дядо Въля. Нека читателите си припомнят с мене заедно всичкото поведение на стареца от деня, когато ни заведе в пещерата, до окончателното ни предавание в ръцете на турците, и тия ще да се съгласят с мене. Помнят читателите, когато той ни поиска оръжията да ги оставим нему, защото сме изгледвали много страшно. Янкината песен е била нарочно, за да ни излъже само да не бъдем предпазливи и да ни приготви по-добре да изслушаме без противоречие скромната басня за 12-те байряци, за дядова Иванов топ и за Сърбия. Всичко това е било дърта лъжа, защото всеки знае, че Сърбия не на 12 май отвори война с Турция, а по средата на месец юли. Но кой да се усети — казах, че само Вълю ни носеше известия за световните работи. Ето защо той се безпокоеше дотолкова, когато дойде при нас за последен път да ни води на мостенцето, ето защо такива едри капки пот по подлото му чело, ето защо най-после той се разтрепера, когато се изправихме на крака и потеглихме да вървим. Сега аз се усещах, че тая скрита борба е била между неговата кална съвест и адските му намерения — да изпие кръвта на четирма души! На всяка негова дума аз намирах сега отключа, какво е той преследвал, когато я е казвал, но късно беше вече.

Да ви припомня само едно обстоятелство още, което е в състояние да характеризира най-наглядно като какъв човек е бил бачо Вълю. Помните, че когато наближихме вече до мостенцето, той се спря и ни извика около си да ни покаже една планина, гдето се намирала опустялата кошара на несъществующия може би негов зет. А знаете каква цел е гонел хитрият старец с това спирание? Ето каква. Понеже ние вървехме много нараздалеч един от други, то естествено излизаше, че това наше вървение идеше в контраст със заложената пусия, т.е. че сто души да имаше в тая пусия, то пак не можеха да ударят всинца ни. За да се избегне всичко това, нашият благодетел ни залъга с кошарата на зетя си, така щото да се съберем на едно място!

Както видите, много причини имаше, които трябваше да ни отворят очите, за да видим какъв гроб ни копай благодетелят ни, но за голяма жалост — не можахме да се усетиме с време. Аз отдавам това наше заблуждение на следующите причини: първо, ласкателната обноска на стареца, която ни омая още в първите минути на срещанието ни; и, второ, нашето ненормално състояние и душевното ни разстройство, което не ни позволяваше да размисляме по-изтънко. За да не кажа голяма дума, но аз за себе си можа да се похваля, че се съмних за чистия косъм на стареца, когато той за последен път дойде при нас. Разбира се, че това мое съмнение беше твърде тънко и аз мислех да го съобщя на другарите си по-нататък, когато му намеря времето. Това време обаче било твърде късно. Не зная дали и у другарите ми не се е възбудило подобно съмнение.

Кои са били причините, които са подействували най-много върху черната душа на нашия благодетел? Кога и по кой начин се е срещнал той с турците и е направил пазарлък за нашите души? Какви награди му са били обещани за тия услуги и пр.? Аз не съм в положение да зная. Мога да кажа за положително това обстоятелство, че той ни е предал още на първия ден, но турците са се побояли да ни нападнат на открито място. За доказателство на това мое предположение служи тоя факт, че новото местенце беше приготвено нарочно за нас, която работа не можеше да се извърши за един ден. Защо не са ни нападнали турците в пещерата, аз не зная. Че бачо Вълю е бил принуден от някого да ни предаде против волята си и желанието си, аз не вярвам. Стотина средства имаше на негова ръка да не извърши той това. В разстояние на три деня той свободно можеше да ни каже да се махнеме от главата му и работата беше свършена, а не да ни пее песента на Янка. Нека читателите четат по-долу самите оправдания и на предателя.

Дядо Вълю остана жив и след освобождението ни. От различни влечения и чувства на възпоминания аз желаех дълго време и местността при мостчето да посетя втори път, и бача Въля да видя. Интересно беше, било как той ще да ме погледне, било, от друга страна, неговите оправдания и обяснения по предателството. Едвам подир десят години, на 10 септември 1886 г., бях честит да видя това дяволско мостенце, гдето нарочно отидох. В Тетевен, гдето престоях един ден, разказах на приятелите както за случката, станала преди десят години в тяхната местност, така и за намерението си. Знаеха тия шат-пат за скръбната история на мостенцето, за участието в нея на дяда Въля и на Нея, за попа с дългата брада (отец Кирил), за Бенковски, който, не зная защо, в цялата околност е наречен Хаджи Георги, и пр., и пр. Но подробностите, които чуха от мене, бяха им съвсем непознати. По тая причина те се заинтересуваха твърде много и пожелаха да ме придружат на другия ден до самото място, като вземат и някои предварителни мерки относително дяда Въля.

Освен че го познаваха мнозина, той беше и нещо като служител на кметството в Тетевен, надзорник или пазач на мостовете по Рибарица. Началникът му, кметът Влаевски, още от вечерта му изпрати известие да се намери на еди-кое място и да налови риба пъстърва, защото ще да отиде той с началника и с инженерите! Около 15–20 души на коне, с оръжие и с жандарми: околийският началник Зографски, съдникът Змияров, К. Генов, кметът Д. Влаевски, Ст. Врабевски, А. Тепавски, А. Басаров, В. Попишков, Климент Спространов, М. Ничев, И. Урманов, Ст. х. Иванов и много други, потеглихме за Кървавото езеро, т.е. за мостенцето.

По пътя ни за последното това място, на два-три километра далеч от него, при моста „Басарин“, ни чакаше дядо Вълю. Отдалеч още можах да го позная по движенията, макар между първото ни запознавание и сегашната среща да стърчаха цели десят години. Вижда се работата, че важните приключения и събития, в които тоя старец играеше най-сериозната рол, да бяха го втълпили в паметта ми и с най-дребните подробности. Пък и той, дърталакът, как не беше се изменил в продължение на толкова години нито на иглен връх! Същото лице, същата живост и пъргавост, с тая само разлика, че в 1876 г. мустаките му бяха изпъстрени само с бели косми, а сега бяха съвсем поснежени. Балканската природа и нейните студени извори не така скоро бръчкат лицето и подкосяват ставите на колената. Мен ми се стори още, че той е облечен и със същите дрехи, калпак и аба, които носеше и тогава. И чибучето, което стърчеше от пояса му, приличаше на онова, което ни даваше да пушим, когато му бяхме на гости в 1876.

Щом наближихме до тоя герой на деня, дружината се струпа до мене да види и чуе какво ще да му кажа, какво впечатление ще да ми произведе той. Съгласихме се помежду си никой нищо да му не загатва за минали работи от 1876 г., напротив, да му покажем, че целта на пътуванието ни е твърде обикновена, по въпроса за пъстървата риба да говорим повече. Твърде бе възможно, че ако хитрият старец досетеше, че толкова хора са тръгнали да пътуват повече по неговите работи, можеше да избяга или друго нещо да направи. Всички го поздравиха твърде весело, попитаха го за таягодишното изобилие на пъстървата, а той, с отложен калпак в ръката, отговаряше със свойствената нему любезност, вадеше от торбата си по-големите риби, за да ги показва. Казаха му да върви подире ни нанагоре по реката, гдето ще да изберем някое хубаво място за спирание и там ще да стъкнем огън.

Ние шибнахме конете напред, а героят ни последи по крака, като каза, че той имал тъдява такива прави пътечки, през които твърде скоро ще да дойде. Тия пусти „прави пътечки“, с тях той лягаше и ставаше и когато ни водеше на местенцето! Дружината изкара мене нанапред, аз да ги водя и им покажа мястото на убийството, а тия да мълчат; това се правеше за любопитство, да видят тия, както и аз сам, ще ли мога да сполуча и позная мостенцето, понеже то не съществуваше вече; в десятте години разстояние местността се беше много преобразила. Но долините, планините и други още предмети стояха още. Ръководим от тях, аз можах да позная всичко още отдалеч, гдето и заведах другарите. Никакви следи нито от мостенце, нито от кости и гробове, обикновени сипеи и брегове на планинска река, обраснали с буйни букове. Бяхме разгледали вече околността, когато се подаде из шумака обръснатата глава на дяда Въля. Впечатленията, заградени от всичките предмети на 1876 година, бяха страшно наказание!… Липсуваше само местенцето и гърмежите на башибозушките пушки!

Дядо Вълю ни свари на мястото на престъплението, гдето се е казало. Жегна го него, нямаше що да се двоуми вече, че тия хора са дошли да търсят и преглеждат стари сметки. Той изгуби и ума, и дума, затрепера като есенен лист, при всичко че никой му не бе казал още нищо, никой го не беше запитал по тая неприятна за него работа. За да не нападаме така ненадейно на хванатата вече жертва, оттеглихме се малко настрана, накладахме огън близо до реката под райската букова сянка. Едни се приготвиха да пекат риба, други се натъркаляха по зелената морава, трети запяха, четвърти загърмяха на нишан, а стъклата с ракията и бъклиците почиваха в края на реката като даначета — с една реч, всичко отиваше така, щото да даде сърце на дяда Въля. Но дядо Вълю, стар таласъм, лъже ли се? Четири-пет души от един път по начин съвсем комшийски го поканиха да седне насреща ни, да напълни чибучката, да си почине и сръбне една преварена ракийка. Няколко кутии с жълт тютюн се отвориха напредя му, блокираха го и две-три стъклета, но гърба на стареца, пълен с оси и с игли, хрумна му вече нему на ума онова, за което би желал през целия му живот да го не питат. Пое една от кутиите да си напълни лулето, но ръцете се отказаха да му служат, тютюнът наместо в лулето падаше на земята. Той трепереше цял-целниничък, никого в очите не поглеждаше, две думи не можеше да свърже, а потът валеше от челото му.

— Скачаш ли, дядо Въльо скачаш ли! Или захвана да не ти държи кръста? — попита един от другарите с такъв тон и поза, като че три деня е дошел да прави моабет с дяда Въля.

— А бе, дядо Въльо, като си се скитал толкова години по тоя балканлък — запита го хитроумно К. Генов, — не ти ли се е случвало да те нападнат някога турците, да те бият, обират и мъчат?

— Колко, колко — чет няма — отговори дядо Вълю и метна крадешком един поглед на присъствующите.

— Ами комити по тия места изпадвали ли са? Казват, че тъдява им било пътят за Сърби и за Дунава — повтори Генов.

— Шат-пат допадваха, ама рядко; правият път им е по Горньото било — каза дядо Вълю и треската го усили още повече, защото можа да разбере той, че малко по малко разговорът ще да падне на местенцето.

През всичкото това време аз немеех на мястото си. Следвах само да наблюдавам на стареца, без ни най-малко злоба за миналото; но неговите мъки почнаха да ме възмущават, съжалих го и сбутах Генов да бъде по-кратък в изпитванията, да се приближи към главната цел.

— Чувал ли си нещо, дядо Въльо, за войводата Хаджи Георги106, или Бенковски, и за игумена с дългата брада, които преминаха тука, хе-е, откъм Панагюрище? — пое думата и попита кметът Влаевски. — Где убиха тях, не знаеш ли къде им са гробовете? Ние сме чували, че тъдява близо върху един мост ги ударили.

— Все може да е дочул нещо за тая работа дядо Вълю — допълни друго едно лице от дружината.

Клетият дядо Вълю, за да се намери на работа, побутваше главните на огъня. От страх и от замайвание той си накладе на огъня късото чибуче, което един от нас извади и му го подаде в ръката.

— Знам, знам… чувал съм… — обади се дядото с мъртвешки глас. — Тях ги доведе Нею бросенецът откъм Черния Вит и той им изеде главата — каза старецът …

— Господ да го убие такъв проклетник и издайник! — се обадиха няколко от слушателите.

— А близо ли е онова място, гдето тия паднаха? — попитахме ние твърде невинно.

Дядо Вълю изгледа всинца ни наред, а после се обърна неволно към местенцето и произнесе: „Ей тука!“ В един глас го помолихме всинца да разкаже, каквото знае, за тая работа, да се не бои, защото ние знаем, че той е невинен във всичко. През куп за грош той разказа как тия хора, четирма души, с Хаджи Георгия и с попа, изпаднали при Нея от с. Бросен, как той ги взел да ги води към Троянския манастир, а по-напред известил на башибозуците, които ги вкарали на тая пусия при мостенцето и там ги ударили. Сам той, макар и да не знаел нищо, но Нею го наковладил на Хаджи Люзгяра, който му свалил около петдесят тояги.

— И четиримата души на едно място ли паднаха, или някой от тях можа да избегне, дядо Въльо? — попитаха другарите.

— А че както се научих, Хаджи Георги, бог да го прости, остана на мястото си; попът се нарани; един сърбин или черногорец имаше, хванаха го на втория ден; а друго едно сухо имаше, пребиха го подир една неделя къде Шипково — отговори дядо Вълю.

Дружината не можеше да се удържи вече от смях, защото сухото, за което разказваше старецът, бях аз, който стоях насреща му.

— Ще рече, никой от тях не можа да остане жив? — възрази Ибришимът.

Дядо Вълю потвърди, без да си вдигне очите от земята.

Както виждат читателите, които знаят вече много добре как стана работата, старецът лъжеше на пропала. Другояче той не можеше и да стори. Десят деня да го питахме наред, все същата история щеше да повтаря; затуй нямаше за какво да се бавим и преструваме. Гено почна:

— Дядо Въльо, ето каква е работата — каза той. — Ние знаеме всичко как е станало, затуй ти си кажи правичката, за да те прости и господ, па и ние, ако си съгрешил нещо. Ти си прост човек, от мъки и страх нямало е що да сториш. Станалото — станало, бог да прости умрелите. Негова милост, който стои насреща ти, е онова сухото, за което ни разказваш, че било утрепано към Шипково. Погледни го добре, да видим ще ли можеш да го познаеш? Той ни доведе тука на това място.

Излишно е да разправям изтънко за впечатленията и смайванието, които претърпя старецът от тия думи. Аз вярвам, че той би бил хиляди пъти по-благодарен, ако ние всинца бяхме го нападнали с камъци и дървета. Той трепереше напредя ни, но това бе само бездушна сянка, без чувства и съзнание, две думи не беше в състояние да свърже. За да се окопити, на мен идеше вече редът по право да сторя това. Поех думата и съвсем меко и приятелски описах на стареца всичките обстоятелства на първата ни среща преди десят години. Той слушаше и трепереше; там, гдето излизаше вече наяве неговата предателска рол, дружината се обаждаше да каже, че такива били времената тогава, нямало какво да стори дядо Вълю. За да си промени сцената, поканихме тоя последния да отидем на самото място на престъплението и ни разкаже подробно: где е паднал Хаджи Георги, где са стояли турците, где се е скрил той, когато загърмели пушките, и пр.

Никакви следи. Ни местенце, ни гроб, ни кръст, както казах. Пусията е била оттатък реката, на 5–6 крачки от брега. Два паднали бука, прострени на няколко крачки, са били опората на потерята. Зад тях налягали турците и си отправили пушките към мостенцето. Всичките били на брой 16 души. Единствени следи, че на тава място е убит един български войвода, са околните букови кори, нацепени и одраскани от куршумите на потерята, които подир десят години бяха зараснали и образуваха само малки вдлъбнатини, като копанки. Благодарение на стареца — той ни обърна вниманието на това.

На един от тия букове написахме датата на събитието и неговия герой. Решихме да поставим кръст на насрещния бряг, който да се вижда от пътя. Сам дядо Вълю се натовари с тая работа. Хвърли си абата, поплю си на ръцете, прекръсти се и с голяма ревност и сърце почна да работи. Никой му не казваше зла дума, захвана малко по малко да дохожда на себе си и да се уверява, че нищо зло няма да му направим. Когато побихме вече кръста, дядо Вълю се отстъпи настрана и почна да струва поклони до земя.

— Помоли се на Георгя, да те прости! — каза му Генов.

— Георги, прости ме, чедо! Съгреших! Моли се богу за моята черна душа — говореше той и следваше да целува кръста и прави поклони.

Подир всичко това старецът стъпи вече съвсем на друга почва. Той не трепереше и не се боеше вече, като че да бе излязъл сам Георги от гроба и му каже, че го прощава.

— Десят години време аз съм бил изгубен човек, никому нищо не бях казал, сън не можех да спя — следваше да говори той. — Сега ми олекна вече, като че се изповядах и причастих. Бийте ме, колете ме, все едно ми хваща вече!

В своя свободен разказ той не можеше да отрече предателството, особено завежданието ни на мостенцето. Каза даже, че когато за последен път дошел да ни вземе от усоето и ни заведе на касапницата, не само че бил изпратен от потерята, но и един от тях, Менчо Ибрахимов от с. Градишница, бил пратен да го следи отстрана. Тоя Менчо вървял отстрана, без да го видим ние, разбира се, и ако дядо Вълю не ни бил повел към пусията, щял да изгърми и го удари. Той се оправдава, че сторил всичко това от зор, от бой и от мъки. Според думите му на втория още ден башибозуците докарали при него Нея, който ни доведе най-напред при него и който казал на башибозуците:

— Дръжте дядо Въля! На неговите ръце сторих теслим комитите.

Тогава са извършили върху му мъките и той бил принуден най-сетне да ни изкаже и да се обещай да ни предаде, което и сторил. За да ни излъже, че сърбите дошли на София и че башибозуците си отишли, турците го научили. Сам хаджи Люзгяр отрязал главата на Бенковски и я дал нему да я носи. После го върнали да търси мене, но не можал да ме намери.

Може би да има една част справедливост в думите му; но той си остава пак предател. Че Нею отпосле е станал предател на българските бунтовници, това го знае цяла околия. Волно или неволно, той предавал всичките скитници от различни чети и въстания, които са изпадали на неговата кошара. Той е предал и Савата Младенов, един от четата на Хр. Ботев и другар на В. Левски. За Савата било решено да го доведат жив в Тетевен, но тетевенският чорбаджия Иван Шишков, който имал причини да се бои от него, подействувал пред агите да го убият, което и станало. Близо до селото, на мястото Козница, е заклан тоя юнак. За тия свои заслуги на Отоманската империя Нею бил награден с нишан „Меджидие“. Но докато дойде нишанът и излезе ферманът, българските патриоти прибързали. Нощно време тия похлопали на Неговата врата, като го помолили да отвори, защото са изгубени пътници. Нечистият Нею може би да си е въображавал вече, че пак има келепир, когато непознатите извадили своите скрити брадви и го насекли пред къщата му на парчета. По тая причина нишанът, който дошел вече, бил даден на Анчо Мръвков из Тетевен, така също, се вижда работата, от косъма на Нея.

Ядохме и пихме за бог да прости на падналите, нещо, което за пръв път се вършеше на това място после десят години. Помежду ни държеше място и старецът. Аз съм уверен, че тоя ден беше първият през неговия седемдесятгодишен живот, в който той се чувствуваше най-весел, най-задоволен и удовлетворен, първо, че му се прощава вече тежкото престъпление в мое присъствие, и, второ, че му олеква нещо си на предателската душа. Нямаше що. Подир толкова години, след такива събития и протекли води излишно и несъобразно би било да се наказва той. И дружината, и аз сам бяхме на едно и също мнение, че наместо да го псуваме, биеме и мъчиме, нравственото наказание щеше да залови по-добро място. Доволно бе, че той сам показваше и признаваше, че цели десят години се е мъчил и страдал от своите постъпки.

Той подскачаше наоколо ни като петнадесятгодишно момче, черпеше и слугуваше и на всяка дума произнасяше: „Бог да прости Георгя, простете ми кабахата.“ Около мене се натриваше най-много. „Сега те познах чак, по очите“ — говореше той и ме разпитваше надълго и широко. Сам разказваше, че до тоя ден той се стараел, доколкото е възможно, да скрие всякакви следи по убийството на Бенковски, макар и да го запитвали мнозина любопитни.

— Оттогава и досега аз все по тия места си живея, всеки ден ми се случваше да минувам покрай това място и казвах „бог да прости“ но никой да ме не чуе — говореше развълнуваният старец. — Щом виждах да се подаде някой непознат човек да отива по работата си, аз изтръпвах, казвах си на ума: „Ето тоя човек иде да ме пита за Георгя“… Вярвайте, на децата си не съм казал още за тая работа, нямаше и да кажа, ако не беше твоя милост, от когото не можах да се отърва. Днес, още отдалеч, като ви видях, че идете, сърцето ми се преобърна наопаки. Посрещнах ви, смея се, преструвам се, но аз зная какво ми е на душата, само гледах коя пътека ще да хванете. Като видях, че додохте на това място, гдето никой не беше стъпал, казах си: „Е, тя е свършена вече.“ Много мислих да побягна и си взема очите нанякъде из гората, но казах си: каквото ще става, нека стане.

На тръгване триста заръки от страна на дяда Въля да кажа на Георгьовите роднини, братя, сестри и родители, ако ги има, да го простят, защото той сбъркал, нямало що да прави, не можал да запази Георгя. Задължи се, че всяка събота ще да дохожда на това място да пали свещи, ще да научи и другите да дохождат от околните села. Бяга според конете около един час място, като тръгнахме да си отиваме през нощта, да моли за прошка пред мене и пред роднините на Георгя. Когато се отдалечихме вече и се изгубихме измежду зелената гора по реката, чувахме ехото на неговия свинарски глас, който се отражаваше из усоите и повтаряше: „Простете ме, сбърках!“

Няма нужда да казвам, че Бенковски е святец както в Панагюрско, така и в Тетевенско, гдето е паднал. Населението уверява, че нощно време, срещу събота и другите по-знаменити празници, гори кандило на мястото, гдето той е убит. После убийството смъртните му останки са прибрани от една набожна бабичка, баба Удреница, която ги заровила в гробницата на черковата „Св, Всех Святих“. Всичко това тя извършила скритом, защото правителството, естествено, е наказвало и ония набожници, които отдавали какво-годе почитание към останките на неговите заклети врагове. Освен това в с. Шипково живеел някой си дядо Боро, или Беро, който се занимавал да ходи и призира коя бабичка пали свещи на бунтовниците и им пише имената в литургия. Всички такива той отивал да ги предава на турците.

А главата на Бенковски, както ще да видят по-нататък читателите, се отсече и занесе в Тетевен, Орхание, а Оттам — в София. Свещеник Христо Павлов е бил повикан от турското правителетво да вземе и погребе тая глава, което той сторил на Свети Костадина (21 май). Значи, подир девят деня е била погребана главата на българския войвода. Тя била турена в една конска торба, била се вече разложила и свещеникът я заровил с торбата заедно в присъствието на един мюлезимин и на Николчо гробаря само, който изкопал дупката с мистрията (с която мажат дюлгерите) и я закопал. Това се е случило в София. Главата на Бенковски е закопана в новите гробища, край града на западна страна, от дясна страна на шосето, като се отива на Княжево, при мястото називаемо Халкалъ капусъ. Тялото — в Тетевен, а главата — в София!…

Парите ни, които о. Кирил носеше в дисагите, няма съмнение, че ги взеха турците, които ни нападнаха. А поибренският кръст, който се носеше пред четата ту от поп Неделя, ту от о. Кирила, така също бил занесен в София заедно с главата. После го изискала от Махзар паша българската община в София, която го и предала пак на поибренската черкова, гдето се и намира до днес. Подир освобождението той бил взет от София тържествено от една депутация. На долнята му част е прибавено и написано в София още следующето:

I

И така, Бенковски умря в сряда на 12 май, часът на 11½ вечерта по турски. Как постъпиха турците с неговите смъртни останки, читателите са видели и ще да видят по-нататък. Засега аз го оставям да лежи на зелената морава, защото повече не съм в положение да кажа, и ще да ви позанимая малко със своята съдба, за което втори път прося извинение. Мисля, че анахронизъм ще да направя, ако си прекъсам разказа от върха на дървото и не обадя как слязах от него и как въобще излязах от балканския океан. Въобразявам си да предположа, че и птица да бъде човек, пак ще да заинтересува своите слушатели в по-нататъшните си приключения. А най-после да ви обадя и това, нужно е да имаме и малко признателност, толкова потребна и разпространена в днешно време107 към едно лице, от устата на което чухме много и много. До Троян, или по-добре до троянските колиби, има само 6 часа разстояние от нашето дърво, следователно ние ще да бъдем сами до това място, а после вече се събираме с други хора и разказът ни пак приема обективна форма. Прочее, две минути още търпение, обещавам се, че ще да бъда кратък.

Нямаше вече никакво съмнение, че аз се отървах твърде евтино от капаните при новото местенце. Цели два часа се изминуваха вече от минутата на произшествието, а жива душа, освен кучето, нямаше да замине покрай моя бук-спасител, а това беше едно доказателство, че моята диря е изгубена окончателно. Всичко това добре, но работата беше накъде трябваше да потегля сега сам-самниничък, кой път, ако има, трябваше да хвана, когато не знаех наникъде, нито пък можех да си представя где се намираше север, где запад и пр.? Имах при себе си карта и компас, но тия останаха при мостенцето, когато търтих да бягам, и сега се намираха в ръцете на неприятеля. Нощта бе от мрачна по-мрачна; нищо друго не се виждаше и разпознаваше наоколо освен маса от черно кълбо, което нямаше ни край, ни точка. Три важни пункта знаех аз наоколо: кошарата на благодетеля ни, за която само едно просто въображение ме накарваше да треперя; новото мостенце, което се мъчех и да го не припомням даже, и оня баир, гдето била „кошарата на зетя и гдето се намирало и сланина!“ Посоката на тая последната точка не бях забравил, макар и лъжовна, но тя бе важна за мен в това отношение, че се намираше към Троян, накъдето уж отивахме да търсиме спасение. Ако тръгнех да пътувам, дали нямаше да се изгубя и изляза на предателската кошара; да ли не щях да връхлетам местенцето или някои от тетевенските колиби, а в такъв случай сам да се умъкна с двата крака в капана? А пък можеше ли да остана на едно място, когато се трябваше храна? Иди после всичко това и недей се хвърля от високото дърво.

Дълго време преминах да обсъждам тоя въпрос, но никъде не можах да намеря слабото му място. До такава степен паднах в униние, щото започнах да завиждам на злочестите си другари за тяхната съдба, която ги отърва да не мислят вече за нищо на тоя свят, т.е. аз захванах да се разкайвам, защо отпуснах добрия случай и не дочаках смъртта си с тях заедно. Часът три можеше да има по турски, почти полунощ, а не смеех още да се мръдна от клонищата на моя спасител. Имах слабостта да си въображавам, че едно подхлъзвание на крака ми ще бъде чуто и вадено, че всичката гора има очи и уши.

Най-после аз слязах от бука, което слизание трая няколко минути, защото на всяка стъпка се ослушвах „да не идат“. Пушката си оставих закачена горе на дървото. Нямах вече от нея нужда, защото тя престана да бъде вече пушка, откак я потопих във водите на Свинарица. Тя беше чифте с капсули, пълна вътре с книжни фишеци, барутът на които беше се преобърнал по всяка вероятност на вакса. Седнах до дънера на моето дърво и изново се впуснах да планирам. Иска ми се да тръгна по някоя посока, а букът не ми се оставя, боя се да не би през две крачки да чуя гласовете: „Вурун!“, „Тутун!“ Прекръстих се набожно няколко пъти, предъвках из зъбите си една-две молитвици и потеглих надолу из урвата, пак към р. Свинарица. Два пъти прекрача, а три пъти се спра да се огледам наоколо си да се ослушам да няма някаква врява, като че отивах да крада и дебнех между заспали хора. Урвата бе непроходима, а нощният мрак — убийствен. По земята натъркаляни сухи изгнили клонища, които издаваха светлина като светулки, а по-нависоко — гъста като сертме гора. На земята трябва да внимаваш да се не препънеш о препречения клон, а напредя си трябва да отваряш път с две ръце, да ти не извади някоя вейка очите!

След няколко крачки пътувание от бука аз се намирах в такъв един зандан, отгдето се не виждаше ни небе, ни изход, ни каква-годе посока. Докато се вардех да не настъпя на земята някоя клечка, да не произведе шум, изтърсих се из един бряг като кълбо, така стремително, щото подире ми хукнаха да пътуват десятина още камъци-спътници. Тия произведоха шум, който по всяка вероятност можеше да разбуди не само една стража, поставена на пусия, но и заспалите даже животни. Болки никакви не се усетиха от това падание, но сила, кураж и надежда се разбиваха окончателно, мисълта, че ще да можа да избягна грозната участ на другарите си, се помрачаваше от минута на минута, И седнах втори път до друго едно дърво, подгънах убитите си колене и крака и почнах преговори с неумолимата балканска действителност. Намислих да остана на това място още за няколко време, но по-сетнешни някои обстоятелства ме разбиваха като трескавица. Първо, обстоятелството, че скоро ще да се съмне; второ, че любопитни и наежени потери ще да се стекат заедно с изгряванието на слънцето, за да присъствуват при тържеството на малкото мостче; третьо, че благодетелят, бачо Вълю, ще да пусне говедата из урвата, които, щом се подплашат хитрият старец ще да запее Янкината песен; четвърто, най-после, че гладно се не стои, и пр., и пр.

И заигра тогава кръвта, сърце трепти, иска да изхвръкне, мозък се пука, а следствия никакви… В това същото време нагоре по леглото на реката се зачу някаква си необикновена врява, ехото на която се раздаде по всичките околни долини, дотрогна се и до моето въоръжено настроение. Тая врява не беше друго нищо освен виение на вълци, които аз познах като гласа на най-ближния си благодарение на моята овчарска практика!… Между техните гласове, себе си и неизстиналите трупове на ония, с които преди минута и половина стоях лице срещу лице, аз почувствувах някакво си сходство, нещо ближно и възможно, нещо ужасно, страшно и бог знае какво още… И се уплаших аз тогава не на шега, познах своето ничтожество пред всичките тия несъкрушими стихии. Дойдох до това заключение, че освен да се убия, друго никакво спасение не ми остава. Извадих револвера си и го приготвих само да го побутна и да гръмне. Реших, че най-добро е да се ударя в устата. Когато го наближих вече до устата си, то ръката ми започна да трепери, други умове захванаха да пътуват из главата ми и аз бях принуден да сложа пак настрана студеното желязо. Поех го втори път и реших, че като изчета до сто, тогава ще да натисна да изгърми. Когато преминах числото 60 и наближих до 80, то пак ми се размъти мозъкът. Разни мисли и възпоминания се явиха, за които трябваше дълго време да ги решавам, па тогава да изпълня страшното решение. Родителите си например, на които и имената бях забравил даже в разстояние на седемгодишен скиталчески живот, сега се изправиха напредя ми и като че ми говореха за лошите последствия на моята постъпка.

С една реч, аз излязох слаб, малодушието надви, домиля ми животецът, станах клетвопрестълник, понеже няколко пъти бях се клел, че няма да се оставя жив да вляза в ръцете на неприятеля. След като турих револвера на мястото му, пак се накокатих да пътувам. Два часа време може да се измина, докато сляза до бреговете на реката, което място в бяганието си от мостенцето в десятина минути можах да премина. Бреговете на тая река, както казах по-горе, са стръмни, гористи и недостъпни на всяко място. По тая причина дълго време обикалях, дордето намеря сгодно място за преминувание. А колко се аз присламчех, дордето се пипна до тия брегове? Колко пъти се ослушвах, лягах и ставах, да не би да чуя, че ми викат вурун и тутун? Колко пъти бачо Вълю ми се претъкли напредя с рунтавия калпак в ръка и с попотеното чело? А труповете на избитите? А Бенковски, който не можеше да се махне отпредя ми, когато го видях за последен път как си дига ръцете нагоре и трепери? Всички тия впечатления и възпоминания така също имаха своя решающ глас върху моето болно въображение в мрачната нощ и на бреговете на Свинарица, върху които лежаха на десят крачки разстояние моите другари.

Коритото на реката, доколкото можах аз да го забележа, е такова: тя има брегове, няколко метра високи от водата нагоре, стръмни и от двете страни покрити с дървета. Клонищата на тия дървета от двата противоположни брегове се срещат над водата отгоре, понеже тя е твърде тясна, и образуват покрита чаршия, каквито се срещат в старите турски градове. Че река тече на това старо място, се познава, както казах, само от хучението на водата. На три-четири места се опитах да се доближа до реката, но нощната тъмнина и стръмнината, от друга страна, ми препятствуваха. Деня може би да не се срещнеше подобно препятствие, но не беше така и нощно време. Слушаш само, че нещо хучи като под земята, и нищо повече, следователно как можеше да си потопи човек крака в такава неизвестна пропаст, без да го не побият студени тръпки, без да се не обладае от различни предчувствия?

През цялата нощ, дордето се съмне, пъплах из гората да пътувам с намерение да се отдалеча доколкото е възможно повече от мястото на кървавото произшествие. И сега аз имах смелостта да си въображавам, че съм пребродил света, но когато се съмна, можах да позная, че всичкото пространство, което съм изминал, едва ли имаше час и половина — урвата, която е над десния бряг на реката, не бях излязъл още, както трябва. Аз осъмнах тъкмо до края на една поляна; оттук се виждаше коритото на друга една река, за която дядо Вълю казваше още, че се наричала Рибарица. Виждаха се така също и комините на няколко къщи от една махала от тетевенските колиби, на която името не можа да зная. Понеже равната тая полянка съставляваше за мене непроходима крепост, по причина, че ако я преминех, лесно можеха да ме съгледат от някоя пусия, то реших да остана на мястото си, дордето се мръкне, като си избрах за жилище едно кичесто дърво. Тоя ден нямаше мъгла и това ми даваше възможност да наблюдавам много пътища, които водеха за поменатите колиби и за бичкиите, изходящи се по коритото на Рибарица. Видях аз много банди башибозуци, които излязваха и влязваха в селото, пушките на които блещяха на слънцето като огледало. Видях и множество българи от колибите, които пречеха надолу-нагоре, повечето около потерите, да им носят едно-друго; дойдоха най-после там наблизо и две стари жени да копаят кукуруз; четох аз колко хапки туриха в устата си, когато седнаха да пладнуват, но смеех ли да им се обадя, да им поискам малко хляб, да ги попитам за пътя? Хващах само зазъбица, като ги гледах как си кривят устата. Благодетелството на баба Въля така ме беше опарило, щото предпочитах да умра отглади, нежели да се явя при подобните си.

Разбира се, че тоя ден никой не можа да ме види на дървото. Местността, отгдето ми предстоеше да пътувам през настъпающата нощ, беше една висока гориста планина към западна страна, която се захваща, щом се прегазеше р. Рибарица. Аз си въобразявах, че зад тая планина, която навярно ще можа да премина за една нощ, се намира Троян, който не се лишава от добри хора, според както ми беше разказвал Волов.

Слънцето отдавна трептеше да се затули зад горепоменатите върхове на планината и неговите лучи огряваха само високите местности, а коритата на двете ближни реки — Рибарица и Свинарица — бяха потънали вече в сянка. Всяка жива душа, уморена от дневните трудове, бързаше да се завърне на своето жилище, да си отпочине. Овчари, говедари, свинари и козари скарваха своите стада от планината около селото. Трудолюбивият работник, с брадва на ръцете или с одялано дърво на рамото, с което се е бъхтал целия ден, така също крадеше бързо-бързо, защото времената не носеха твърде много да закъснява човек. Аз просто завиждах на положението на тия сетни сиромаси, защо не влизам в тяхното число, да съм свинар или говедар поне, за да можа да вляза и аз в селото, в скромната колиба, да се преобуя и подсуша, да похапна, що дал господ, топла кукурузена пита, солчица и пиперец!…

Най-после захванаха да се виждат да пъплят към селото от разни места и башибозушки тайфи, где по четирма, где повече души, накичени с желязо от главите до петите. Тия се връщаха от своите пусии и бързаха към селото, гдето ги чакаха богати вечери, млади ягнета, хюшмери и разни сууклуци. Така също и хвърковатите гадини не отстъпваха от това общо правило. Тия подхвърчаха от клонче на клонче по опърлените от снега дървета, чучуригаха и пееха, да свикат своите другари, и отиваха да нощуват по гнездата си. Скоро всичко утихна и опустя наоколо, черната нощ настъпаше вече, радваха се разбойниците и крадците, лукавата лисица, жестокият вълк и всички въобще хищни и грабливи твари, за които нощта е ден, а денят — нощ. Радостта на тия последните трябваше да споделям и аз. Смъкнах се от дървото си, но преди да потегля на дълга работа, трябваше да се разпоредя и нещо да похапна, разбира се, коренци, киселец, ягоди, които бяха рядкост, и други различни зеленчуци, защото тая естествена потреба не зависеше от никакви птичи пения и башибозушки тайфи.

Притъмняваше вече, когато се аз кротнах по поляната да паса като говедо. Дордето беше видело, забележих си от върха на дървото някои местности, гдето имаше за мен храна. Крехкият киселец, поръсен със ситни-дребни капчици росица, беше чудо. Само понякога откъсвах и други стъркове люта и горчива трева, която ми свиваше устата, като че бях ял стипца. Като достигнах в ближната там долина и му ударих отгоре над треволигата една студена вода — мед и масло капна на сърцето ми.

После един час или повече време се скитах вече, като крокодил, по левия бряг на р. Рибарица, която хучеше и се пенеше като подножието на водоскок. Разбира се по само себе си, че дордето се доближа до брега й, който не беше горист, особено десния, аз трябваше да поклекна стотина пъти и на двеста места да се ослушвам. Малко по-надолу от това място на около 400–500 крачки, се намират една-две колиби, от които от време па време посветваше огън или свещ, и аз се слагах на земята! … Подир едно внимателно изучвание и изследвание и по двата бряга направих си кръста, както се следва, т.е. прекръстих се и натопих крака във водата заедно с дрехите. Водица, плитка като всяка балканска долчинка, но нали е бърза, буйна и луда, малко остана да ме камбичне с главата надолу.

Без да чакам да ми се оцеди даже водата от дрехите, затеках се да потъна в насрещната гора, която стои от Рибарица на 20–30 крачки разстояние, като стъпвах само на пръстите си, уж да не правя шум! Тая нова балканска стена не падаше по-долу от другите обикновени урви; но какво имаше, че като близо до колибите, имаше тук-там хайдушки пътечки. Гладът захвана да върлува по всичките линии, крака отмаляваха от минута на минута, а дъждът, който не беше валял цели 15–20 часа, пак се оправи да ръми ситно-дребно. До дебелия корен на един бук аз се посложих уж да почина и да почакам да премине дъждът, за да не ме намокри някак си. Заспал съм, без да искам. Боже мой, най-напред ми се присъни мостчето, дядо Вълю и Бенковски, как трепери и пада на земята а о. Кирил чете молитви с кръста в ръка. Страшно!… Завчас се намерих пък, че ходя по улиците в един град и навсякъде се продава хляб, топъл-топъл. Купих си една пита и когато щях да си отхапя вече, събудих се с празни ръце, с тояжката само в ръце, която носех да се подпирам. Болно въображение и разстроени нерви! Ето защо пустиняците след дълги бдения, безсъница и пости виждат насън свята Богородица и рая, както аз виждах сега топли пити!

Като скочих отведнъж, замаян и уплашен, да не би да се е съмнало, аз побърках посоката, пак забравих накъде беше запад, накъде изток. Слушах бухтението на Рибарица, но тя ми се струваше, че е минала от противоположната страна на планината. Нощта бе тъмна като рог. Въртях, суках, тук паднах, там станах, обръщах се ту на тая, ту на оная страна, докато се съмна най-после. Можете да си въобразите какво беше моето удивление, когато се видях, че съм дошел под колибите отдолу до Рибарица, т.е. върнал съм се назад. Като си познах погрешката, обърнах колата пак напред и уж се затекох да вървя бързо, но напусто; краката се отказваха. Тоя ден, 14 май, аз се скитах по тия места и едва ли можах да извървя един час разстояние. Равната гора, която ми се струваше като тавичка, когато я разглеждах от върха на дървото, и която мислех да премина за един ден, не беше такава всъщност. Когато се изправих успоредно с нейните колосални дървета, познах заблуждението си.

Ужасяющите следствия на глада се чувствуваха от минута на минута. В тая част на планината не можеше да се намери и благословеният киселец (той се ражда само по припеците и по поляните), който малко-много залъгваше човека. За честта ми, тук-там по корените на дърветата се срещаха лигавите охлюви (плужеци). Ако да имах при себе си огън и сол, то от мене нямаше по-честит човек, защото тяхна милост, опечени — бая кеф можеше да се направи. Но и без поменатите средства аз се не отказах от щастливия случай, като изядох няколко сурови и живи още охлюви. Синя блудкава пяна изпущаха тия, когато ги късах със зъбите си. После ги смазвах между два камъка, уж за по-вкусни, но все същото.

Подир два часа време горчивият резултат дойде на своето място. Както ни болеше сърце, когато изядохме коня, така и сега аз бях принуден да се тръшна на земята от сърцебол. Тогава по-скоро ни премина, че имаше поне и малко ракийца да пийнеме, а сега нищо подобно, Цели три часа лежах на това място, а дъждът следваше да вали, но не толкова силен, както през нощта. Не беше ми преминала още болест, но аз станах да пътувам. Трябваше да се търси хлебец, а, от друга страна, необходимо бе да се отдалеча час по-скоро от тая окървавена местност. Тежко и горко на моето пътувание! На всеки десят крачки място трябваше да си почивам. Най-после можах да изляза на върха на планината в разстояние на една нощ и един ден! Пред очите ми се представи такава непроходима пустиня, пресечена с много долини и хълмове, щото космите ми на главата настръхнаха, като си помислих как ще да преплувам през това море от гора гладен и болен! Планове различни, глава се пука, а следствия никакви.

От лява страна на планината, долу на ниското, гдето течеше реката, между върховете на дърветата се виждаха няколко колиби. Аз реших да изляза на тия колиби да се нахраня, па става вече, каквото ще. Другояче не бе възможно да постъпя. Ако си вземех очите из планинското море и ако паднеше гъста мъгла, нещо от възможно повече, то волею и неволею трябваше да се умира от глад. Три пъти един подир други слязвах до тия колиби, толкова наблизо, щото разстоянието между мене и тях оставаше само реката (разбира се, че мястото откъм моя страна беше гористо до самия бряг на реката). От това място свободно можех да виждам какво правят хората; пред колибата, която беше най-близо до реката, стояха две жени, които се пощеха преспокойно, а едно малко дете викаше наоколо: „Хляб ми дай, мамо…!“ Думата „хляб“ произвеждаше в мене цяла революция. Три пъти си потапях крака в реката да премина насреща; но пак се повръщах назад, като че реката да беше вряла на огъня. Гладът ми изчезваше като дим, па и сърцеболът ми преминаваше. Трябва да ви кажа, че гората се свършваше откъм моя бряг и чак до селото беше почти гола поляна. Най-после страхът надви на глада и аз си потънах изново в гората. Нямаше никакво съмнение, че ако се покажех в това село, на един час разстояние най-много от кървавото мостче, то на минутата още щях да бъда хванат или убит.

II

Два деня вече от кървавата сцена на р. Свинарица, а аз още гладен, с никого не можа да се срещна, от час на час положението ми става по-лошаво и критическо. Три часа може да се изминуваха вече от нощта, когато следвах още да се скитам по долини и усои, без да зная и сам накъде отивам. Ни звезди, които аз познавах доволно добре коя накъде върви и где засяда, ни небе, ни познат някой връх имаше да се види, по които да можа да се ръководя. Навсякъде мрак и пълнейша неизвестност. Посред нощ достигнах до един куп бели като крем трески, гдето работници някои бяха дялали дъски. Върху тия трески устроих аз своето нощно легло и клюмнах глава до близкия бук, за да не капе дъждът право на врата ми. Преди да заспя, наредих на дължина няколко трески по земята за да ми показват пътя, накъдето щях да вървя. Страх ме беше да не би да сбъркам пусулата, както миналата нощ.

Но заспива ли се? Стомах играе, като че се върше беглишки харман, а на гърдите ми сякаш че дращеха котки. Дойдох аз до убеждение малко по малко, че никакво спасение не можех да намеря по майка Стара планина, че трябваше или да се предам на турците, или пък да си видя сам сметките. От грозните уста на револвера се бях уплаших още по-миналата нощ при бука, когато исках да се убия. Сега прибягнах до друго средство. Имах при себе си страшна отрова няколко дози. Разгърнах от нея една книжка, помирисах я няколко пъти в тъмнината, поднесох я до устата си, но ръка слабодушна — пак я повръщаше наназад… Животец! Какво да го правиш? Мил. Ако това да не беше така, то от Априлското въстание не щяха да се убият само няколко души: Каблешков, Кочо Чистеменски, Спас Гинев и други двама-трима души.

Пренесе ме сън, но това не беше сън, а цяло безсъзнателно бълнувание; ту турци те гонят, ту бесилки напреде ти, ту топъл хляб виждаш. Присъни ми се, че нещо ме дърпа за краката, и неволно се събудих. Можете ли да си въобразите, че това нещо съществуваше в действителност? Щом се изправих, съгледах, че едно страшно чудовище, главата на което приличаше в тъмнината на бъклица, избягна из шумата. Пусти страх — граници нямаше! Не стига да се пазиш от башибозуци, но и от неизвестни зверове.

Съмна се по едно време и аз си събрах чуковете да потегля на дълга пътя. Тоя ден — четвъртият, откакто не бях хапвал човешка храна. Освен това побиха ме студени тръпки и скрита треска ме нападна. Кой знае, може би да ме е чалнал нейде вятърът, та се простудих!… Тоя ден почти никакво разстояние не можах да извървя; на всеки десятина крачки място трябваше да почивам, защото треската ми усилваше. После пладне съгледах на оттатъшна страна на реката, върху един гол баир, сюрия кози, които се наваляха надолу към гората. Това спасително явление ми привлече твърде много вниманието и аз се спрях на едно място да наблюдавам тяхното движение, т.е. дали няма башибозуци да вървят наоколо, както това биваше обикновено.

Половин час след залязванието на слънцето, на което светлите шипове се подаваха още зад тъмния на запад облак, който се беше изпречил като морски бряг, аз си поемах душата в една гъста габърчина, гдето чаках пристигането на козаря. Аз се колебаех още да му се явя, но дяволитите кози решиха въпроса. Две от тях, черни като гарвани, които се бяха доближили до моята габърчина да си откъснат от крехките листовце, отведнъж ме подушиха, вирнаха глави като арабски атове и отстъпиха наназад от нечистото място. Примерът им се последва и от други техни посестрими, които така също се подплашиха и почнаха да пръхтят, повод твърде добър за наблюдателния овчар да обърне сериозно внимание на околността. Тоя последният, млад черноок момък, около на 30-годишна възраст, с черни лъскави мустаци, но увиснали нанадолу като на 60-годишен старец, стоеше вече напредя ми и с подозрение гледаше в моята габърчина, като си държеше голямата тояга изотзад, готова да се стовари гдето и да било. Аз не смеех още да му се покажа. Неговата горска абичка отведнъж ми напомни бачо Въля Мечката, защото той беше първият човек, с когото се срещах после сцената на мостенцето. За да не последва някое недоразумение, като например: извиквание, стоварвание дряновата тояга по сухите ми плещи и пр., аз скочих на крака и тръгнах към непознатия. Тръгнах, но не така, както му е редът. Не. За да го трогна, да възбудя в душата му онова, което е свято за всеки българин, или по-добре християнин, аз прибягнах до фарисейско лицемерие. Захванах да се кръстя като пред икона, направих напредя му няколко метани, а най-после поисках да целуна скута на абичката му, на тая абичка, която е счупила безбройно число тояги от турска и заптийска ръка!

Горското пиле, което по всяка вероятност не било честито през живота си да излязва пред владици, знатни чорбаджии и паши, което, макар и роб родено, нямаше никакви понятия от раболепието — замръзна на мястото си не от страх, но от кривлението на моята несимпатична фигура.

— Ох, братко, кажи ми, християнин човек ли си? Аз дойдох при тебе да ти се изповядам като на духовник; ако щеш — убий ме, ако щеш — помогни ми! Може да си чувал за чутното село Панагюрище, за неговите добри хора.

Отговорът бе утвърдителен и аз продължих със същата унизителна мина:

— Аз съм от това село. Имах си там къщица, стопанка и дребни дечица, от които само аз останах, а тях изклаха душмани, изклаха цялото село! Ходя като луд по гората, пет деня не съм турял троха хляб в устата си. Ти майка, ти баща!

Това казах аз и поисках да му целуна попуканата ръка, понеже съгледах, че стрелата ми удари на място, разбрах, че тук ще да се яде хляб. Той се трогна от моите думи не на шега, въздъхна от дълбочините на сърцето си, престана да държи вече тоягата си готова за удряне, погледа наоколо си, да не да участвува в срещата ни чуждо око, и каза:

— Ей, аратлик! Като на теб човек кой няма да помогне, но какво да направя, когато и моите ръце са свързани. Всяка вечер дохождат да спят на колибата по 10–12 души кучета, на всеки час се готвят да ме колят, че съм знаял уж комитите где се крият. Освен това имам едно копиле при себе си, от което не можа да се почеша: каквото види, казва го на турците.

Още няколко обяснения, и младият овчар склони да ми даде нещо за ядене с условие, ако му прилегне. Моите рабски маниери бяха го турили в честолюбие. Наговорихме се, че аз ще да го чакам на това място, именно до един дебел бук, дордето той закара козите на кошарата, а после ще дойде да ме намери.

— Ако не хляб, то ще ти издоя едно котелче сурово мляко — прибави той на тръгване.

После това той извика на козите да се прибират, които почнаха да прескачат шумките, задрънчаха звънците им и скоро се изкриха от очите ми заедно със своя пастир. Като имах пресен урок от мостенцето, наместо да остана на същото място, гдето ни беше думата да се намерим, аз се отдалечих на стотина крачки разстояние и легнал по очите си в една шумка, наблюдавах страната, откъм където щеше да се подаде новият благодетел. Тая страна беше висок баир, така щото лесно ми беше да видя дали благодетелят ще да се появи сам, или с други приятели, от пасмината на хаджи Люзгяра. Нощта настъпи вече окончателно. След двадесят минути моят ангел-хранител се подаде сам-самниничък. В допълнение на последното това обстоятелство можах да видя и малко котелче в едната му ръка, пълно по всяка вероятност с прясно мляко.

— За честта ти, намерих и малко корички в чантата на момчето, което излъгах, че ги вземам, за да ги дам на кучетата — каза той, когато се срещнахме и когато ми подаде котелчето.

Както му е редът и както го изисква българският обичай, дордето аз хапна, приятелят, който седна на едно коляно на тревата близо до мене, се заинтересува да узнае нещо по-подробно и по-обстоятелствено за моето положение в планината, за да знае кой му е ял хляба ни в туй, ни в онуй време.

— Как ти е името, братко? — попитах аз предварително.

— Иванчо — отговори той.

— В такъв случай аз не съм ял хляба на чужд човек: и моето име е Иванчо — бе моят ласкателен отговор.

— Да не си и ти от другарите на попа? — попита Иванчо.

Аз настръхнах от думата поп и отговорих на запитвача нещо двусмислено, от което той нищо не можа да разбере, та затова продължи разказа си с овчарска невинност:

— Преди два-три деня прекараха оттука башибозуците един поп, с много дълга брада и с вързани крака под коня отдолу. Неговото лице беше обляно с кръв, а снагата му, приказваха нашите чорбаджии, които го видели, била надупчена като решето с куршуми и сачми. Той вървеше най-напред, с един хубав кръст в ръце, който държеше отпреде си, като кога минува пренос в черкова. Подиря му вървеше един турчин, който носеше на ножа си една човешка глава, с руси подсукани мустаци, с червен калпак и с алено сукно, отгоре, а отстрана имаше забодена една китка от паунови пера. Турците изкараха селяните да излязат и ги посрещнат.108 Ние помислихме, че тая глава е на някой войвода, но турците казали в селото; „Пезевенклер, хубаво го гледайте! Той щеше да ви стане крал.“ Тая глава и попа откараха ги за Орхание. Казват, че тия били четирма души, от които единият избягал, а другия го хванаха тая заран, ей тука долу в реката…

Няма нужда да ви обяснявам наподробно разказа на добрия Иванча относително главата с русите мустаци и попа с голямата брада, защото и така се сещате, че главата принадлежи на Бенковски, а дългобрадият е отец Кирил. Сега чак аз узнах на вярно за тяхната горчива съдба. Немалко се почудих, като чух, че о. Кирил останал жив; само с рани, а Стефо далматинецът се отървал здраво и читаво, и той като мен, а отпосле бил хванат.109 Разбира се, че аз не можех да се изповядам на Иванча, че съм от другарите на попа с дългата брада, което имаше своите лоши следствия. Така също не му обадих накъде отивам, а като ми бе нужно да зная посоката и разстоянието на Троян, закачих да го питам най-напред за Тетевен, Златица и други местности, па тогава за Троян, уж от просто любопитство.

— До Троян има пет часа — отговори той. — Ще минеш там през оная гора, която се казва Дебел дял, тя се чете нашенско (Тетевенско) и принадлежи на хаджи Станя, когото може да познаваш, защото и той е комита, заточен в Диарбекир. Зад гората е селото Шипково, българско, но на хората му не са чисти твърде триците, та затова не го наближавай.

В това време кучетата от кошарата излаха на човек и Иванчо рипна на крака, като попарен. „Дойдоха!“ — свари да каже само той и отиде да се не видя из гъсталака. Под думата „дойдоха“ той разбираше башибозуците. Аз от своя страна набих към друга посока из шумата, хлътнах в един дълбок дол като гробница, отгдето гласовете на кучетата се слушаха като под земята. Тук на това място ме свари утринната зора, която не дочаках на леглото си. А добрият Иванча подир няколко деня заклали турците! Сиромахът!

Не останаха и цървули вече на краката ми, които и от желязо да бяха, пак не можеха противостоя на балканските урви и острите камъци. В житието на св. Димитрий Басарабовски е казано, че той станал святец и божи угодник само затова, че като пасял говеда, ненадейно стъпил в гнездото на една птичка, на която убил пилетата. За да се оправдае богу, той си наложил сам наказание — да не туря обуща на грешния си крак, с който убил невинните животинки. За тая му похвална постъпка небесното управление му дало титлата святец. Колко блажени са били тогавашните времена! Който ценял живота на две-три птиченца, ставал святец, а в днешните развратни времена, който е излязъл уж за доброто на милиони не птичи, но човешки същества, бият го като пъдарска улия…

По течението на една река тръгнах да търся щастлива среща, каквато бе оная с незабравимия Иванча. Да не искат читателите да им обаждам как се казва тая река, отгде тя тече, где се влива и пр. Подробности от тоя род може да запомни само оня щастливец, който пътува за променение на климата и целта на пътешествието комуто обещава авторитетно бъдеще. За мен бе важно да не изгубвам троянската линия, която въпреки всичкото си напрегнато наблюдение пак я побърках. По пладне зярнах от дясна страна на реката малка овчарска кошара, пред която стрижеха овци двама души, мъж и жена. За да се уверя, че няма в тая скромна колибка дълги ятагани и дебели шишинета, качих се на едно клонесто дърво, отгдето наблюдавах цели часове.

— Скоро, дядо, хляб, сиренце или друго нещо, що дал господ, ми дайте! — казах аз с първо явявание пред кошарата, когато се уверих вече, че околността е чиста.

— По който мост са минали другите хора, по него ще да минеме и ние — отговори дядото, без да се мръдне от мястото си, понеже в полата му лежеше наполовин остригана овца.

Аз изтръпнах, когато чух, че ще да се минува по мост, та затова повторих и потретих да викам „хляб“. Най-после бабата, която до това време ходеше из кошарата между овцете, завърна се при нас и ни разясни. Причината на нашето, недоумение беше тая. Дядото, старец на 60–65 години, бил глух! Той ме припознал за търговец на вълна, та затова ми казваше „по който мост са минали и другите хора“, т.е. че на каквато цена се е купила вълната у другите хора, по нея ще да се съгласиме и ние. Бабата, която се виждаше, че е стопаница на дядото, нямаше никакъв кедер в ушите си, но в замяна на това едното й око, на което положението приличаше на мастилница, не съществуваше.

— Няма, няма, баба (т.е. няма хляб), душмани остават ли? По три пъти дохождат на ден — бе отговорът на мастилницата.

Нямаше време за дълги и широки обяснения. Аз се вмъкнах в колибата на двете същества и почнах да тарашувам. Копанки, менчета, захлупци, торбички, абички и пр. хвърчаха в безпорядък на четирите страни, а стопаните изгубиха и ума и дума, въобразиха си не безосновно, че скромността ни е разбойник. Между всичките тия парцалаци аз бях честит да намеря само два кучана суров и сух кукуруз, които грабнах радостно като дар безценен, и хукнах пак към шумата, не откъдето ми беше пътят, но на противната страна, което беше един вид стратегема.

— Да не сте си отворили устата да обадите на агите, че е дохождал човек при вас, защото ви изколвам! — казах аз наместо сбогом.

Петдесят крачки не бях изминал още от дядовата кошара, когато се спрях в шумата, да разгледам по-изтънко своето богатство — двата кукуруза. Тия заключаваха в себе си повече от 400 зърна, които, разделени на 50 или 60, гарантираха ми едно съществуване от 4–5 деня. Още по-радостно стиснах аз своето богатство и живо почнах да прескачам шумките, като че да бях спечелил бог знае какво.

III

Забележително бе, че тоя ден не попръска никак дъждец, нямаше и мрачни облаци, отсъствуваше и прозрачната мъгла от тамошните непроходими върхове. Преминах реката и казах „боже поможи“ на една полустръмна и полуравна урва, за която на десятте вярвах шест пъти, че е рътът Дебел дял, за който ми разправяше Иванчо. Надвечер имах среща с една чарда плашливи балкански говеда, на които много по-напред чух звънците, преди да видя тях самите. Не без известно предпазвание пристъпих аз до тяхната линия, първо, да ме не съзрат и да хукнат през букака с вирнати опашки, а, второ — да изуча по-отдалеч местността: не е ли лишена от чалми? Местността, по която скубеха трева говедата, беше планински рът или било. След половин час уж внимателно изследвание аз пристъпих с поеманието на душата си към оная точка, откъдето се чуваше гласът на говедаря да вика пущини и хо! На едно място се затулях зад буковете, на друго покляквах, на трето пълзях като четвороножно, а колко пъти поглеждах наоколо си — чет няма. Двайсет крачки имаше още, дордето се покажа на върха на рътлината, когато измежду тревата на една полянка се подигна вита гъжва с пушка в ръката, която ме видя, когато се затулих зад едно дърво! Тук на това място свидетели са допотопните букове само и гордите планински върхове — следователно, ако кажа, че ми е кипнала кръвта, че съм теглил оръжие и съм се приготвил да се бия с чалмите, то от сто души повече от половината ще ми повярват, а които се усъмнят, няма с що да докажат противното. Онова, което направихме ние, беше в полза на душицата. Тая душица, като знаеше, че който се хване с оръжие в ръка, непременно ще да посети бесилката, извади си револвера, който тикна под буковата шума, и се приготви да целува скута на първия приближающи се башибозук. Можете ли да си представите, че тая скромна и малодушна постъпка се претълкувала недобросъвестно от страна на неприятелите, че й се предало съвсем противен смисъл? Когато аз си скрих револвера и си подигнах главата втори път, хем да разпаша камата си, хем да погледна какво направление държат гъжвите, видях, че на полянката израснаха още 10–15 башибозушки глави, които удариха такъв бяг към противоположната страна, щото лъскавите табани на цървулите им достигаха чалмите и блещяха на слънцето като огледала. Тия превалиха рътлината да се скрият в другата гора, тия бягаха, тия се подплашиха от мене, като си помислиха може би, че не съм сам, но че сме мнозина, дошли тях да нападнеме.

Не така скоро, не изведнъж можах да се договедя що значи всичко това. Но щом ми хрумна на ума, че е възможно и подплашвание, на минутата още скутите на окъсаното ми палто станаха на орлови крила. Бяг, дявол да го вземе, но какъв? Дребната там букова горица (между високите дървета) ми се виждаше равно поле. В едно много гъсто краище, през което и малкият орешко би се стрелнал, лежи колосален бук, паднал вреди половин век, кух отвътре като панагюрските топове. В тоя бук наша скромност си натъпка най-напред главата и попълзя навътре. Мисля, че на калпака ми имаше още левчето, на което бе написано: „Свобода или смърт!“… Нощта се притече на помощ, па и дъждец почна да ръми, който разхлади околността. Посред нощ се изтеглих от жилището си с цел да мръдна по-настрана от тая местност, която навярно щеше да бъде заобиколена на другия ден от потеря. Но върви ли се? Нощ черна и страшна, небе и земя, пространство и гора — братски си подали ръка, а трябва да се върви за хатъра на душицата. И какъв вървеж, боже мой! Три пъти пристъпи — пет пъти падни, десят пъти се обърни — двайсе се ослушай. А дали право пътуваш, т.е. дали именно към Троян вървиш, това е второстепенен въпрос. Работата е да се отдалечиш от омърсената почва, па каквото ще, да става.

На сутринта даде бог, та осъмнах в такава една долина, която бе за мен втора Америка. Дълго време стоях с наведена глава, да мисля и планирам, не съм ли се върнал назад, на коя страна ми е правият път? Второ чудо бе за мен, като си погледнах дрехите, вапцани с черна краска, когато навярно знаех, че от вечерта те бяха сиви. Причината на това беше кухото дърво, което, напълнено с дъждовна вода, смесена с червояденина и други гниющи материи, образувал се бояджийски кюп. Всичко наоколо представляваше глухо царство, отникъде нямаше да се чуе ако не пеението на някоя балканска птица, то поне дивото гракание на бухала, най-верният барометър по планинските усои. Само сива мъглица пъплеше лениво по върховете на високите буки, която бе като авангарда на дъжда. Стотина крачки място оставаше най-много, дордето се изкача на друг един връх. Горях от любопитство да стигна по-скоро, защото имах слабостта да си въобразявам, че от тоя връх непременно ще да се види ако не Троян, то поне селото Шипково. Пристъпям аз спокойно, но камък който се впусна отгоре, откъм върха, и който в търкалянето си премина покрай мен, пак ми развали плановете. Дали от човешка ръка бе търкулен тоя камък, или от преминуванието на някое животно, най-повече от мечка, за мен бе тъмно и необяснимо, защото нищо се не виждаше. „Мъки, труд, студ, падане и ставане по баирите, това е нашата награда“ — чух напредя си глас, който изговори тия думи на чисто български язик.

От една страна, аз се уплаших да не би това да е потерята, а, от друга — думите: „мъки“, „студ“ и пр., които са прилични повечето в устата на един бунтовник, възкресиха за минута в мене богати надежди: „Да не би да минуват наши другари?“ — казах аз в себе си. Въпросът обаче се разясни твърде скоро, като съгледах през шумата две-три вити чалми, които прекосваха да вървят по върха на планината. Тия бяха потеря, същояща от турци: по всяка вероятност оная потеря, която бях подплашил вечерта. Тия си преминаха благополучно, останах и аз дваж по-благополучно, легнал по очите си в тревата. Тръгнах и стигнах до мястото, отгдето премина потерята, дирите на която личаха по росната трева. По-нататък се простираше полянка, широка около 150–200 крачки, но дълга много повече, простряна по всичкото почти било. Цели часове седях и мислех пак на края на тая полянка, до десятина пъти се опитвах да я премина; но липсуваше ми затова кураж и пак се отдръпвах в краището на гората. Причината на тая нерешителност беше, че като излезех на открито място, възможно бе да ме съгледат от някой връх караулите на балканските потери, а в такъв случай спасението ставаше въпрос. Прочее чаках, докато се стъмни, па тогава стъпих в опасната полянка.

На другия ден се въртях около селото Шипково, отгоре на един баир. Подир пладне появи се там наоколо един овчар, който ми привлече вниманието. Цели часове следих аз неговите движения от краищата на гората, да се уверя дали е сам, няма ли наоколо му башибозушка позиция. Чаках да наближи да се мръква, па тогава да изляза при него, защото, ако и да ме предадеше, нощната тъмнина оставаше в моя полза. С убийствено предпазвание и с големи забикалки се приближих до него; той бе човек с такъв исполински ръст, каквито само Балканът може да отхрани и неговата студена вода. Със същите церемонии се явих аз пред него, с каквито излязох и пред Иванча преди три деня, т.е. с поклон и с кръстение. Но дълбоко съм се лъжел. Грубата натура на тоя брат-овчар ни най-малко се не трогна. Той погледна на мен много по-сурово, отколкото на своето овчарско куче.

— Да ти дам хляб, но хайде по-напред да те заведа в село (Шипково), да те види агата, па тогава. Ние имаме от него емир, така да постъпяме като с теб хора — каза той.

Трябваше да се обърне другият край. Ръката, която се кръстеше пред малко, стисна дръжката на своята пловдивска кама и й показа острието на аговия човек. Куп месо затрепера напредя ми и без повече съпротивления хвърли настрана своята торбичка с хляб, на която аз станах господар. Напусто; в нея намерих само две-три корички кукурузен хляб и някоя и друга глава лук. Разбира се, че после половин час това верноподано същество правеше ниски теманета пред агата в Шипково, за което отпосле напълно се уверих, а ние от своя страна почивахме спокойно между две каменни скали.

IV

Денят бе 19 май, седем деня се бяха изминали от сцената на мостенцето, а аз не бях извървял още седем часа място, не бях достигнал до Троян, който е далеч на шест часа разстояние от това местенце. Между две големи скали бях кацнал вечерта, гдето се занимавах с твърде важен въпрос: дали кукурузови зърна да ям, или взетите от овчаря корички. Тия последните скрих в пояса си и оттам следвах да си чупя по една троха с цел да не гледам уж тяхното довършане, а тия, напротив, по-скоро се свършаха. За минута моето внимание бе отвлечено от необикновен шум, който идеше от твърде далечно място. Тоя шум не бе друго нищо освен топовни гърмежи, които бухтяха един подир други. Стотина предположения напълниха моята глава за причината на тия топовни гърмежи. Дали сърбите не са взели София, която бяха заобиколили от по-напред, според както уверяваше дядо Вълю? Дали нашите братя от Велико Търново не са погнали турците със своята конница, според както уверяваха в писмата си още през месец априли? С такива сладки бълнувания прекарах аз влажната и студена нощ.

Когато се съмна на другия ден, бях щастлив да видя, че съм извървял вече страшната Стара планина, че съм достигнал нейните северни краища. От стотина души другари, всичките заклети под един байряк, всичките едномисленици, всичките ламтящи да видят Северна България и великотърновския отряд — само аз можах да оцелея, да дойда дотука. На един не твърде висок баир, в подножието на който тече реката Осъм, бях се покачил да разгледам околността. От лява страна оставаше селото Шипково, от което се виждаха само няколко къщи през гората; малко по-надолу, между два голи баира, се намира турското село Бормалъ; направо през реката се виждат ниски колиби, които почти се губят измежду дърветата, но все пак можат да се различат, че носят името на някое село или колиби, както се наричат тъдява. Това последното село бе най-близо до мене. Зад него оттатък се простира дълго и широко пространство, състоящо от ниви, черни угари и тук-там малки пространства от гора. Към възточна страна, покрай полите на планината, отгдето тече реката, се виждат малки хълмове и долини, нашарени с червени брегове и сипеи, които се пресичаха от една доволно широка пътека. По-нататък, над един голям трап, който можеше да има около два часа разстояние от мястото, гдето се бях спрял, издигаше се над хоризонта голям облак дим, който постепенно се смесваше с мъглата, която още през нощта беше се вдигнала от ниските места. Нямаше никакво съмнение, че в тоя плитък трап под гъстия дим се намираше многоожидаемият Троян, който не излизаше из устата ни, дордето бяхме заедно, и който стана причина да не усетим примката на мостенцето. Планината до едно място се зеленееше, но най-горните й върхове се белееха като патка, така щото, ако гледаше човек само наоколо си, в ниските места, вярваше, че е месец май, но щом метнеше поглед по-нагоре — дохождаше му на ума и за Никулден.

Измежду другите овчари и говедари, които излязоха със стадата си от ближното село и възпънаха по планината, в която се намираше наша скромност, само един от тях ми привлече доверието, само нему реших аз да се покажа. Неговата четиридесятгодишна възраст, строгото му измъчено лице, което отвсякъде граничеше с рабски петна, най-после късата му луличка, която той стискаше между зъбите си, и ароматическият тютюнев дим, който се виеше над главата му във вид на венец, послужиха най-много за изравнение на взаимността. Инак аз бях на такова място, щото за всяко наблюдателно око ставах недостъпен. А пък десятина нужди имаше, които ме теглеха да търся свиждание с местен човек. По-рано аз имах възможност да узная, че името на непознатия е Дочо, чух, когато го викаха на ме околните малки овчарчета, та затова, щом му се представих, наименувах го „бае Дочо“, казах му, че го познавам.

— Кой беше милостта ти? — попита Дочо хладнокръвно, но недоверчиво, като си подаваше в същото време и късата чибучка, на която аз турих най-напред ръка не твърде учтиво.

Аз излъгах Дочо сполучливо, че съм го виждал там и там, казах му, че сме адаши, т.е. че и моето име е Дочо; но Дочо ме гледа под дебели вежди и само главата си клюмва, което значеше: „Може би.“ Дордето кривях уста да уверявам Доча, че съм от изгорелите и пострадалите панагюрци, че търся царската войска да й се предам на ръцете, той изучаваше подозрително моите тесни беневреци от панагюрски шаяк и влашкия ми калпак, а на думите малко внимание обръщаше.

— Демек ти си от ония аратлици, от комиците — забележи Дочо уверено и метна поглед наоколо.

Дочо пасеше само два бивола; той беше кираджия, родом от Грънчарските колиби. Много неща се научих аз от него, които бяха се извършили в разстояние на 15–20 деня и за които не знаех нищо положително. Първо, той ми разказа, че „комиците“ от Търново се затворили в един манастир (Дряновския), гдето турската войска ги нападнала и избила, а манастирът — изгорял. Второ, че ближните планински села Ново село и Гъбене заедно с женския манастир, които така също били станали комити, съвършено били разбити и изгорени от бозукбашиите (наместо башибозуци), а останалите живи се пръснали по гората. Подобни клания били станали на много места, но нищо не се знаело още навярно, защото турците не пущали никой българин да се подаде от селото навън. Третьо, че в Троян имало турска войска под началството на някого си Кекеве бинбашиси, който бил много проклет, наместил войската в българското училище и искал да удари Троян. Четвърто, че околните български колиби били пълни с бозукбашии, които въртели сиромашта на ръжен и които постоянно обикаляли из планинските усои. Пето, че преди 4 — 5 деня около тия места башибозуците намерили в гората четирма души „като мен даскали“110, от които на двама отсекли главите, а другите двама закарали вързани къде Ловеч. В едного от тях намерили една ока алтъни, което дало повод на башибозуците деня и нощя да ходят да търсят комити из Балкана.

— Хе-е! Там в оная трапчинка им оставиха лешовете, а главите им ги натовариха на двама наши българи, които ги занесоха в Троян — прибави Дочо хладнокръвно, като сочеше с тоягата си към една ближна долина. — Лошо, лошо! Дете в майка ще да заплаче тая година. Да се провали гробът на ония, които станаха себап да стане тоя карашмалък, който изяде главата и на царя!

— За какъв цар говориш ти, адаш? — попитах аз събеседника си.

— Че нали заклаха стария цар в Стамбул и на мястото му туриха нов! Не чу ли вчера топовете, които гърмяха на Ловеч за тая работа? — отговори моят адаш. — Завчера един ага приказваше в село, че старият султан бил убит, защото станал глава на комиците.

Това каза Дочо биволарят и потегли да си върви, като дръпна и чибучето из ръцете ми.

— Чакай, бае Дочо, да си поприказваме, не ще ли можеш малко хляб да ми дадеш? — говоря аз поди ря му.

— Не можа да чакам, че една къща деца имам, не съм излязъл като тебе да умирам — отговаря Дочо без запъвание — А ако искаш да ядеш хляб, в село вадят всеки ден по две-три пещи, казани с месо врат на огъня (за башибозуците) — ако се боиш, аз ще си направя труда да те заведа. На нас ни се поръча всеки ден, щом видим такива като вас хора, да обаждаме на агите, което аз ще да извърша, за да ми бъде мирна главата!

— Чакай, бае Дочо, моля ти се — повторих аз, но на Доча само калпакът се виждаше вече измежду зелените шумки. Той се изгуби от очите ми, а селото — Грънчарските колиби, — да повикаш, ще да се чуе.

Верноподаническите думи на Доча окончателно поразиха моите планове и останалия ми кураж. Нямаше никакво съмнение, че той щеше да ме предаде на турците, за което има смелостта и да ми каже. Виждаше се работата, че по онова време и по понятията на тукашните хора предателството не съставляваше още порок. Десят пъти още повече бях поразен аз от новините, които има добрината да ми съобщи Дочо, във верността на които се заключаваше известна част правдоподобие. Той опроверга по начин категорически и съществуванието на търновската конница, и целта на топовните гърмежи, и всички други сладки бълнувания за въстаническа сполука, с които се хранеше нашето болно въображение. В Троян-войска, по селата-башибозуци, Ново село изгоряло, на даскалите режели главите, султанът убит и пр., и пр. — бяха такива новини за мен, от които въпросът влизаше в следующите две фази: или куршум в челото, или пък доброволно предавание на турците. Другояче бе невъзможно. В Тракия — огън и кръв, в Балкана — кучешки глад и мостенце, в обетования Троян — войска, във всяко село — башибозуци, в Търновско горят манастирите — е добре — орел не бях, да прехвръкна над всички тия ужаси и да вляза в християнските земи: Румъния и Сърбия.

И така, жицата на всяка по-нататъшна надежда беше прекъсана, радостта, че съм преплавал старопланинския океан, бе минутна. В това разбито състояние аз мръднах от точката, гдето се разговаряхме с Доча, и безсъзнателно потънах в ближния лонгозлук. Тук моята глава се пука няколко часа да крои и решава нови планове, които се въртяха все около душицата. Да гоня сръбската граница по върха на планината едва ли беше мислимо, защото, ако употребих да премина едно разстояние от 6 часа (Тетевен-Троян) цели 7 деня, то до сръбската граница ми трябваха най-малко 70 деня. Да сляза в полето и да се впусна към Дунава, беше двойна глупост. Освен това в тия разбъркани времена — така ли лесно се минуваше тихият бял Дунав? Заради това аз реших да се върна пак назад, в Тракия, но не покрай мостенцето. Там наблизо около на 2–3 часа разстояние се намира така наречената Троянска пътека, за която аз се лъжех да мисля, че е лесно да се достигне по върха на планината. Като сляза по тая пътека около Карлово или Сопот, ще се мъча през нивята да отида до Пловдив и оттам — на железницата, с помощта на познайници да отида пак при благодетеля си Р. Иванов в Харманли. Разбира се, че всичко това беше осъществимо само на въображението.

Но преди да се впусна към въображаемата Троянска пътека, преди да потъна в мъгливите върхове на Мара Гидия, намерих за необходимо да се нахраня поне един път с обикновена човешка храна. Инак краката не държаха вече, от двата кукуруза само няколко зърна бяха останали, а и треска ме посгърчваше от време на време. Разбира се, че пак на някоя овчарска врата трябваше да похлопам за храна, но това трябваше да стане на мръквание, нощта трябваше да бъде близо, така щото, когато ме нагъне потерята — да можа да се скрия. Макар че тоя ден слънцето да беше блокирано от мрачни облаци, макар да нямах и часовник, но от рева па говедата, от задимяванието на селските комини в колибите Грънчари ставаше явно, че икиндия е минало вече. По тая причина аз се приготвих да поискам ауденция при някой овчар, дебнех като хищно животно из Краищата на гората. Местността, в която се намирах, не беше вече планински край, нямаше ония гъсталаци и непроходими долини, през всеки десятина крачки имаше тесни пътечки, проправени от селския добитък. Покрай другите много овчари, които преминаха около ми, повечето малки момчета, едно от тях ми привлече вниманието, което пееше и играеше подир овчиците си, а устата му не млъкваха да си говори само на себе си.

— Пасахте, пасахте цял ден, още не можете да се наядете. Аз съм ял само един път през всичкия ден, и пак не ми е гладно — говореше то на своето стадо и подскачаше ту на един, ту на други крак. — Утре не е петък като днес, благо се яде… Мама ще стане рано, ще издои двете кози, чипишчето и с кривите рогове, на които вълкът изяде еренцата, и ще да ни направи попара — продължаваше то.

Станах от мястото си и тръгнах към това овчарче бързо-бързо, за да покажа, че отдалеч ида уж. То се вцепени на мястото си от моето появявание, най-повече, разбира се, от гражданските ми дрехи, които са рядкост по тия страни, а особено в гората. И пред това дете аз бях принуден да лъжа, не собствено за него, но за общественото мнение в селото, което навярно щеше да се научи още вечерта, че такъв човек се явил. Казах му аз, че съм царски човек, че имам другари в Балкана, дошли сме да избираме дървета за мост, който ще правим в Троян, на река Осем. А исканието хляб беше като второстепенна нужда. Понеже съм бързал да достигна другарите си, които отивали в Троян, то искам малко хляб да си закъсам. Две-три глави лучец, малко солчица и една кора хляб, да я глътнеш на два пъти, се намериха в торбичката на младото овчарче. Па и другояче и не можеше да бъде; хлябът е в изобилие у овчарите само заран, а не и вечер.

— Допреди един час имах повече хляб, но го дадох на палетата — говореше за извинение овчарчето и туряше в моите разтреперени ръце едно-друго.

После това то развърза своята кърпица със солта, която не искаше да ми даде, държеше я в ръце под ямурлука си да не я мокри дъждът, а аз си топях и гълтах. Никакви по-нататъшни обяснения не последваха помежду ни, от които нямаше нужда.

— Ей, Иване! Какъв е човекът, комуто даваш хляб? — изрева в това време непознат човек близо около нас, от гласа на който аз се вкамених, а овчарчето трепна.

И двамата дигнахме глави. Непознатият, който викаше, беше се спрял край един гъсталак, горе на баира, на 300–400 крачки разстояние. Той беше българин, с голям калпак на главата и с брадва, турена на лявата му ръка. Забит като кол, той чакаше на едно място да му се отговори на първия въпрос, сякаш че нарочно да бе дошел за това. Аз замръзнах още повече от неговата взискателна позиция, а овчарчето, стеснено от моето присъствие в качеството си на „царски човек“, гледаше ме въпросително и нищо не отговаряше на запитвача, който бил негов съселянин и когото той назова Петко в отговор на запитванието ми.

— Защо мълчиш бре, кучи сине? Какъв човек стои при тебе? — попита втори път Петко, десят пъти още по-дръзостно.

Наместо овчарчето аз отговорих, че съм човек… ходя по работата си и пр. Отговорих аз, но така неудовлетворително, така малодушно и заплетено, щото на Петка повече и не му трябваше. Възможно ли е в подобни минути да си преправиш гласа, да държиш високо своето чело и да направиш да се не познае, че гърлото ти е сухо като бурен? Наместо отговор непознатият Петко, който се виждаше, че отива към планината, връща се като вихрушка за към селото. Аз от своя страна, като грабнах солчицата от ръцете на зачуденото момче, в качеството си на „царски човек“, такъв бяг му ударих към ближната долина, щото шумата ми се виждаше, като че да беше писана на картина. Петко бяга към село, аз бягам към долината, а овчарчето, което остана посред, помисли, погледа, па като му удари и то един бяг, късата му фереджичка взе изотзад хоризонтално положение, като че нарочно да я опипаше някой. Овчиците му вирнаха глави, забляха в един глас, па търтиха подире му, кучетата лавнаха, дигна се цяла олелия…

Извих си врата да погледна към Петка, но где Петка? Той дошел наполовина на пътя към селото Грънчарските колиби, само калпакът му се примерджава от време на време през гората, като че хвърка доганче. Нямаше вече никакво съмнение, че Петко отива да ме предаде в селото. Моите опънати дрехи и белите ми навуща бяха в състояние да уверят всекиго, макар и отдалеч, че не съм чист човек, не съм тръгнал по свой гечинмечк. Още по-силно припнах аз из гората да си търся прибежище, да се крия от приближающата се вече опасност! Но напусто! Голямата планина и гъстата гора бяха много далеч от това място, както казах вече. Околната гора се състоеше от малки габерови дървенца и храстови шумки, в които сивият заец можеше само да бъде безопасен, а не и човек с черно палто и със сиви гащи и бели навои. Под десятина шумки лягах и ставах, навсякъде ми се струваше, че ще да бъда виден, ни едно място не ми се харесваше, а студеният пот капе ли, капе от юнашко чело!… Дордето се скитах от шумка на шумка да си търся място, ехото на две пушки, които изгърмяха в селото една подир друга, отражи се в околността заедно с кучешкия лай, който ги последва. Гласът на тия две пушки имаше много общо с моята съдба. Той известяваше на потерята да стане на крак, да се събира, че работата е сериозна. Моите крака се преплетоха окончателно, принуден бях да се сложа на едно място, легнал по очите си.

Десят минути не се изминаха, откак изгърмяха пушките, когато всичко, което беше досега предположение, стана на дело. Откъм селото се подаде черен облак от хора, заптии, башибозуци и наши братя българи. Заптиите и башибозуците стискаха в ръцете си своите шишинета, а братята селяни бяха въоръжени само с брадви, които носеха на раменете си. Първите вървяха по краището на гората с обърнати към нея пушки, а вторите навлязоха вътре в шумата, след като получиха от своите господари нужните наставления. Тия наставления аз можах да ги чуя, защото се даваха на висок глас. Потерята посрещна най-напред младото овчарче, което обсипа с хиляди въпроси заради мене, а после хукна като вихрушка нагоре въз планината.

— Тамам, щом той нямал оръжие111, аз ще да го разсека с брадвата си, с първо виждание още — говореше един калпаклия с цел, види се, да препоръча себе си.

— Ти докато подигнеш своята брадва, моето шишине, в което има два куршума, ще се залепят в гърдите му — отговори един помак, думите на когото ме накараха да потреперя.

Аз и тука няма да кажа, че „ми кипна кръвта“, че се залових за оръжие да отмъстявам. Най-напред се разпоредих да си скрия дългата пловдивска кама под падналите листи, от която нямах нужда и с която, наместо да се защитя, вреда щях да си нанеса. Вярвах, че башибозуците в присъствието на заптии и българи няма да ме убият, а като не се намереше отгоре ми оръжие, имаше надежда за спасение от бесилката. На същото място зарових писмата си с неблагонадеждно съдържание и всичко бунтовническо, каквото имах отгоре си. Атестатът, който имах от железницата, тескерето на приятеля си Н. Табакова, което ме спаси в Пловдив и от което мислех, че ще да имам пак полза, и едно родителско писмо — оставих при себе си. С тия последните документи щях да уверявам правителството, че аз съм бил някога верен царски поданик. Викове, крясъци, псувни с турско благозвучие, заканвание за жестоки отмъстявания се слушаха от страна на махмурлиите аги, че моето появявание станало причина да ги обезпокои, защото, когато им известили, току-що били седнали да вечерят.

— Тоя денсизин не е сам! Той има и другари, но сам се е явил при копилето — говореше един.

— Прехвърли той вече към големия Балкан — възрази други безнадеждно.

Между това стъпките на някои от потерята и слихтението им вследствие на бяганието захванаха да се чуват по-наблизо. Аз се свивах под шумката с лицето към земята и си стисках очите безсъзнателно, уж за по-скрито. Мисля, че „Богородице дево“ и „Верую“ бяха прочетени по няколко пъти, така също безсъзнателно. Шумката, или по-добре гъсталакът, в който се бях прикомандировал, се намираше между две тесни пътечки, колкото една стъпка, преработени от овцете. Из тия пътечки, до които бях наблизо около 7–8 крачки, може да преминаха до десятина души от потерята, българи и турци, на връщане и отиване. За невярвание е даже, че никой не можа да ме зярне от тях, ни едно от двайсетте тия наблюдателни очи не ме съгледа. На два-три пъти аз се наканвах да подигна заклетата си бунтовническа глава с цел да предваря куршума и да кажа: „Тук съм, алар!“ Най-главното условие, което ме спаси от очите на потерята в тая крастава горичка, беше нощната тъмнина. Часът 12 по турски може да беше, когато се показа потерята. Дордето тя ходи при овчарчето, дордето ме достигна, захвана да притъмнява. И така, аз бях спасен и сега, нещо, което и сам не можах да повярвам за няколко часа.

V

Мрачната балканска нощ се захлупи вече с всичкото свое величие на ужас и страхотия. Потерята захвана да се връща вече към селото Грънчарските колиби, думите: „Язък, отървахме комитата“, се произнасяха от мнозина. Скоро утихна всичката околност, гробна тишина настана, която се нарушаваше само от хучението на стария Балкан и от лаението на селските кучета, които показваха по-вярно от барометър, че в селото има движение. Нощта бе тъмна като в рог, ситен дъждец почна да вали, черните мрачни облаци, които висяха като полюлеи на въздуха твърде на ниска степен, вървяха машинално към северна страна. Ужас и страшна страхотия дишаше всичко наоколо, слаба се усещаше човешката натура да се бори с тия природни явления. От една страна, стоят: ятаган и куршум, а, от друга — глад, среща с вълци, долини и урви — пълна неизвестност. Планината, към която предполагах пак да се върна, ревеше диво и глухо, студени тръпки ме побиваха само като дигнех очи да я погледна. Страшно навсякъде, няма изход и от четирите страни! А трябваше да се върви, потерята на другия ден пет пъти щеше да бъде по-многобройна. Два часа бяха минали, откак се върна потерята, откакто мръкна, а аз не смеех още да се побутна от мястото си, боях се да не са оставени хора по пътечките да пазят. След като се уморих вече да се ослушвам, изправих се полекичка на крака и потеглих на път въз планината. Но върви ли се? Краката и другите органи, които в седем деня разстояние не бяха си доядвали и доспивали — отказват се да служат. Вървях към планината, но едно обстоятелство забравих да взема пред вид, а именно: какво щях да ям, дордето изпъпля на върха и дордето сляза в Тракийското поле? Докато се борех с тая страшна необходимост, ето че напредя ми свети огън, блеят овце, джавка едно пале лениво и безцелно. Това бе овчарска колиба; тя се намираше на половин час разстояние от мястото, гдето ме видя потерята; тя принадлежеше на някого си Стойко, родом от селото, който от няколко години насам по причина, че бил скаран с жена си, не отивал на къщата си, а живеел в планината при овцете си, там спял и ял. Тия подробности аз научих от младото овчарче. Разбира се, че не без предварителни изпитвания отидох на тая колиба. Овце блеят, кучета лаят, но кой ги слуша? Имах случай да чуя и видя аз подобни овце и кучета на Етрополската планина, но не по-малко имах злочестината да видя и чуя и куршумите, които писнаха из устата на тия овце!

— Хю! Какво сте се разлали още от вечер? Ха на ятак! — чух аз гласа на овчаря, който излезе край кошарата, гдето лаеха псетата (овчарските кучета се познават, кога лаят на човек), да види що е, повечето от страх може би да не са някои башибозуци, на които ще да опита юмруците, че не ги е отбранил от кучета.

После няколко минути стоях вече лице срещу лице около големия огън с човек от средна възраст, със сухо продълговато лице, с малки сиви очи, хлътнали в главата му. Той беше бачо Стойко, за когото загатнах по-горе. Господ да дава живот и здраве на бача Стойка, който ме прие под своята скромна стряха не като бунтовник, но като сиромах, изпаднал човек. Забележително бе това, че той не ме попита даже с първо виждание отгде ида и как съм попаднал по това време на неговото огнище, като че да не знаеше нищо за съществуванието на комитаджилъка. Понеже нямаше готов хляб, той подпретна скути да замеси тънка питка, а аз се греях около огъня и побутвах главните да стане по-скоро.

— А бе ти ли подплаши нашите аги тая вечер? — попита той най-после, съвсем незаинтересуван в това дело. — Пай че тичаха, господ да ги убие, сякаш че гонеха заец.

Питката се беше вече опекла от едната страна, малко оставаше още да се допече, черното котелче с бялото мляко зееше вече напредя ми, в което аз от време на време си потапях едина пръст — когато плетът на кошарата преплющя. Подплашените овце търтиха да бягат и малко остана да влязат в колибата, кучетата, които се занимаваха още с мене, изново лавнаха и се преядоха, шум и тропот от човешки стъпки се чуха!… Аз замръзнах на мястото си, забравих себе си — и язик, и ум онемяха… Бачо Стойко от своя страна скочи на крака и без да ме погледне даже, насочи си главата из колибата.

— На мястото си, пезевенк; ей сега ще те катурна! Басън, чоджуклар! Пушките на титик! Забикаляйте! Давранма! — изреваха отвън няколко гласа на турски язик, които ме пронизаха като с куршум.

Бачо Стойко се върна заднишком в колибата и се сви до вратата полумъртъв. Помня само, че ченето му започна да трака, като кога коват воденица. Аз очаквах от минута на минута да си приема наградата, състояща от няколко куршума.

— Предай се, душманино! — извика втори път вънкашната команда, строго и грубо, без да се види някой в тъмнината. — Всичко се свърши вече…

Отговорих, че не съм опасен човек, нямам върху си никакво оръжие112, готов съм да се предам, за което помолих и бача Стойка да засвидетелствува от своя страна. Вместо отговор командата заповяда на бача Стойка да излезе навън при тях, а аз останах сам при големия огън, обърнат с гърдите срещу вратата. Сега си помислих вече, че ще ме гърмят, стиснах си очите, уж да не гледам, когато светнат пушките.

— Клекни на колене! — извикаха непознатите. Аз се покорих.

— Съблечи си горнята дреха! — повториха тия. Аз направих същото.

— Дигни си нагоре ръцете! — потретиха тия. Аз заприличах на разпятие Христово — най-сгодна позиция за куршуми.

— Да не си мръднал! — извикаха за последен път непознатите и четирма души като вихрушка наскачаха в колибата, прескочиха огъня и се налепиха около ми!

Който е следил дотука разказа ми, уверен е, че нападателите не са други никои освен кръвопийци башибозуци. Не. Така мислех и аз, но като се подадоха из вратата поменатите четирма души, наместо вити гьжви, наместо белочиренни ятагани и изтрити шишинета аз видях рунтави калпаци, брадви с широки острила и една дебела дряновина. Тия бяха наши православни братя, българи, християни, селяни, родом от Грънчарските колиби! Чак когато стиснаха тия моите недъгави членове със своите костеливи панчи, проговориха на отечествения ми език. „Бягаш, а! Куче краставо!“ — каза един от тях и като ми хвана двете ръце, които изви и събра на гърба ми, стъпа с желязното си коляно отгоре ми. Аз се прегънах като празен чувал.

— Развързвай му пояса, да му вържем ръцете — обади се втори.

Аз поисках милост от християнските башибозуци, като им казах „братя“.

— Брат ли? Такъв брат като тебе, който е излязъл да хвърля пушка на царя, ние не искаме да имаме — отговориха двамината, а третият ми цапна една плесница по страната, защото съм противоречал.

В разстояние на две минути аз бях вързан, но така ревностно, щото гърдите ми бяха изпъкнали напред. Радост и тържество блещеше по лицата на победителите.

— Бей, комшу, ти си бил пророк наистина — каза един от тях на другаря си.

— Щом аз чух от момчето, че той ял лук наместо хляб, отведнъж се усетих, че дордето не се нахрани, няма да поеме големия балкан — отговори пророкът.

Аз можах да разбера от техните думи, че тия били с потерята от вечерта; но когато тя се върнала в селото, тия по собствено свое желание, от ревност, останали да пообиколят още наоколо, а най-повече ближните овчарски колиби. Когато лавнали кучетата на бачо Стойковата колиба, тия се усъмнили и дошли да видят що е.

— Скоро един от нас да се затече в село, да извести каква е работата, защото аскерът прие заповед да излезе тая нощ в планината. Трябва да направим това добро, за да не се мъчат хората напусто (редовната войска, която се намираше по онова време в с. Шипково и която щяла да излезе подир моето появяване в планината).

Един от четирмата души замина. Не си направих труда даже да моля за освобождение, защото виждах с какви хора имам работа. Независимо обаче от това, когато захванах да говоря, тримата приятели малко по малко захванаха да вземат по-човечески образ. Особено един от тях, който до това време повечето мълчеше и все мен гледаше, въздъхна и каза: „С тоя сиромах ние си запалихме такава свещ, която ще да гори и на синове, и на унуци.“ После това всичките захванаха да съжаляват за младините ми, но главната им цел била повечето користолюбива. Когато излязохме навън в тъмнината и тръгнахме за към селото, тия си събраха главите накуп и си казаха нещо тайно, от което аз можах да чуя само тая фраза: „Все не е празен той.“ После ме спряха на пътя и ме попитаха нямам ли отгоре си пари.

— По-добре дай ги на нас да те споменаваме, отколкото да ги вземат кучетата — казаха тия с братско съчувствие.

Аз имах при себе си десятина лири, останали в джоба ми случайно от времето на царуванието ни, но не им ги дадох; по-благодарен бях да ги дам на кучетата, които щяха да ми дадат срещу тях поне по малко тютюн.

Наближаваше среднощ, когато оставихме колибата на уплашения бачо Стойко и тръгнахме за селото. Заклех се няколко пъти пред тримата верни раи, че бачо Стойко е невинен, че той ме прие в колибата си с условие, че ще да извести отпосле в селото, че аз съм го заплашил, за което ги молех да кажат, гдето трябва. Един от тримата вървеше напред, а двамата ме държаха за ръцете с по едната си ръка, а с другата носеха своите брадви. Нощта бе тъмна като бивол, а дъждът валеше като през сито. Едно само се молех аз на своите господари: да не ме завождат при башибозуците, които ще ме смажат с бой, но да ме теслимят на чорбаджиите.

— Това ние не направяме; всинца сме християни, гдето се е казало — отговориха тия. — Ще те оставим на чорбаджията, той ще те пази, той ще те заведе утре в Троян.

Подир половин час вървене стигнахме до реката (Бели Осем), покрай която е селото Грънчарски колиби. То беше обиколено от стража, състояща изключително от българи, така също въоръжени със сопи и с брадви. Тия питаха отдалеч: „Кой иде?“

— Приближете се и го вижте кой е — отговаряха моите приятели на своите съселяни горделиво и надменно и след малко тия последните се трупаха наоколо ни да ме гледат в тъмнината.

Влязохме в селото. Вътре царуваше такава гробна тишина, като че черната чума да беше шетала из него. Ни глас човешки, ни светлинна през някой разтрог, ни огън пък имаше да свети някъде. Само на едно място чухме, като изрева едно малко дете, като че да беше закопано в земята. Колкото за кучетата, то тия не спяха. Из улиците бе такъв голям кал, като че да тъпчехме пращини. Доближихме се до една ниска, но доволно голяма къща, притежателят на която трябва да е бил или селски капзамалин, или няколко години наред — чорбаджия. До стълбите на тая къща пазеше стражарин, но не вече калпаклия, въоръжен с брадва и дряновина, а башибозук с оръжие. Тоя последният, според както му е редът, обади се, та попита що сме за хора, на което питание българите отговориха „ваши“.

— Водим ви твърде скъп гост — прибавиха тия с рабско-унизителен глас.

— Бре! Как смееш! — изрева стражаринът, щом се увери що съм за човек, и ме хласна в гърдите с дръжката на пушката си. — Дръжте го да му отрежа главата ей сега като на пиле — прибави той и скръцна със зъби.

Слязахме по стълбите в долния кат на зданието, а стражаринът си остана до вратата. В стаята, в която влязахме, блещукаше такава слаба светлина от накладения огън, щото нищо определено не можеше да се види от находящите се вътре предмети. Освен това облак мъгла от тютюнев дим, произведен още от вечерта, пълнеше горните слоеве на стаичката и висеше хоризонтално, като тънка прозрачна завеса. Тоя дим показваше най-нагледно, че посетителите са били многобройни. Българите притвориха вратата полекичка и се спряха изправени до стената наред, като ме взеха помежду си. Тия мълчаха, мълчах аз, мълчеше всичко наоколо, а тишината се нарушаваше само от хъркание на заспали хора. И действително, не след много маение картинката се нарисува напредя ни само по себе си. Аз видях, че стаята бе пълна със заспали башибозуци, от които повечето бяха си припекли босите табани на огъня, турени един до други, което е страст у турците. Тия спяха всичките, спокойни и защитени от многобройните вънкашни стражи, в които бяха употребени всичките българи от селото. По тая причина именно нашето влизание стана съвсем незабележено. Ножовете и пищовите на заспалите, които тия не бяха извадили от кръстовете си, стърчаха нагоре като гробища. Техните подкривени и развалени чалми покриваха лицата им до половина.

Сега аз разбрах напълно, че моите трима българи са ме лъжели, като ми обещаваха из пътя, че ще да ме отведат в дома на селския чорбаджия. Тия, макар и победители до някоя степен, но пак нямаха смелостта да разбудят заспалите аги, страх ги беше да не опитат по верноподаническите си плещи голите ятагани, та затова не смееха да си подемат диханието. Случайно обаче пробуди се един от спящите, който изново пак щеше да заспи, ако да не се обадиха тримата верни твърде деликатно и предпазливо:

— Ефендим, ставайте! Комита се хвана — казаха тия.

На минутата още няколко големи чалми се подигнаха и почнаха да разтриват полуотворените си очи.

— Обади се още един път, да те разберат — прошепна един от тримата българи на своите другари на твърде нисък глас.

— Алар, ние додохме вам да теслимим хванатия комита — повтори същият българин.

Чалмите се сбутаха един други. Един от тях се доближи до огъня, грабна една разпалена главня, раздуха я и като се приближи до мен, опря я в лицето ми, да ме разгледа добре. После това той ми удари такава една плесница, от която бунтовническият ми калпак дълго време хвърча из стаята във вид на захвърлен обръч. От произнесените псувни и други стълкновения всичките заспали се пробудиха и запалиха малкото кандилце.

— А бе още гледате ли го! Настрана всички, да му строша гръдната кост — възрази друг един, разчепканите мустаки на когото приличаха на изгоряла козина, като си похвана в същото време и пищова.

— Скоро отрежи му главата бе, аратлик, и утре рано, дордето командир-паша не си е запалил още чибука, да я побиеме пред чадъра му! — обади се трети.

А тримата „верни“ плаваха в областта на победата. Тия се надпреваряха един през други да разправят по кой начин ме хванали, при всичко че никой нямаше да ги пита. Бедните, тия не получиха и по едно аферим даже! До това време аз не бях се обадил още да кажа ни черно, ни бяло, понеже не се знаех още по кое небе се намирам, мислех, че всичко е излишно, па и няма кой да ме запита за нещо, да му отговоря, защото шамарите не бяха престанали още. Но, от друга страна, като знаех, че колкото повече мълчи човек пред турците и им се представлява за сериозен, толкова по-много ги е гняв, че уж от злоба и ненавист правиш това, реших да им се обадя. Нарекох ги алар и бейлер, казах им, че познавам тяхното благородство, че се боях, дордето бях в гората, а не и сега, когато се намирам теслим на бабаитските им ръце; изявих съмнение, че техните ножове никой път няма се омацат в кръвта като на мен ничтожен човек, и най-после припаднах на техния османлийски мерхамет, да ми дадат цигара тютюн и кора хляб, защото от петнадесят деня трева паса. Тая върволица думи за милост аз изказах на такъв прост турски език, о такива акценти, щото само едно мерхаба ми липсуваше. Произведеното впечатление бе на моя страна, вършил-несвършил, четири-пет тютюневи кесии нападаха в краката ми и думата буюр (заповядай) се произнесе даже от едного с половин уста. А башибозукът, който ми плесна най-напред плесница, сам ми направи една цигара, която ми подаде в ръката.

— Скоро едно парче хляб да намерите из село — казаха тия на българите.

— Чудно нещо! Вчера да бях умрял, не щях да зная, че и комитите говорят нашия язик — каза един от башибозуците. — Аз мислех, че тия освен московски друг язик не знаят.113

— Има два вида комити: едните са ерлии (местни), а другите са хора на московския кяфирин — отговори друг един башибозук с такава самоувереност, щото никой от другарите му не счете за нужно да възразява.

Малко по малко ние бяхме захванали вече да стъпваме на комшийска почва, когато вратата, из която влязахме, се блъсна бързо и сърдитите физиономии на двама души с пушки на рамо се осветлиха от слабата светлина на кандилцето. Единът от тях беше заптийски чаушин — червените ширити на ръкава му го показваха, а другият — прост ага, с бяла брада, върху чалмата на когото свободно можеше да седне един абаджийски калфа. Тия почетоха своите другари с по едно небрежно селям алеким и застанаха напредя ми, като че да им бях познайник. Виждаше се работата, че тия ме знаеха вече, а мокрите им дрехи показваха, че от работа идат.

— Хей, душман-гяур, хей! Честит си бил, че не те намерихме ние в гората; а то твоята глава отдавна щеше да се мъдри на някой кол — каза старецът башибозук.

— Хляб не ни остави да ядем тоя вечер, пезевенгиноолу — прибави заптийският чаушин и два черни зъба се показаха измежду устните му.

— Ние нямаме вече тука работа — повтори старецът. — Да отидеме горе, па там ще да те науча аз тебе как се прави комитаджилък — каза той, като се обръщаше към мене.

Виждаше се работата, че тия двама души, чаушиньт и старецът, бяха нещо като глави на по-първите башибозуци. Българите, които до това време ме държаха още, чаушинът ги разблъска и взе от ръцете им пояса. И българите, и башибозуците останаха на местата си, а само ние трима излязохме навън. Аз треперех от тая тайнствена постъпка на чаушина и стареца; усещах се, че тяхната цел не е добра, че богат бой ще да се търпи тая нощ и други още мъки. Спряхме се до една ближна къща и се покачихме по тесните й стълби. Стаята, в която влязахме най-напред, беше пълна с топъл хляб и други башибозушки провизии, приятната миризма на които не можеше да произведе оня апетит по причина на неизвестността за моята съдба. Тя се осветляваше само от малко газениче, но щом домовладиката прие гостите, разпореди се да донесе още една лоена свещ.

— Видя ли как лесно измамихме тия кучета да вземем от ръцете им комитата? — каза башибозушкият главатар на чаушина.

— Добре, че сварихме да дойдем с време, а в противен случай тия още посред нощ щяха да го закарат в Троян, да вземат бакшиша без наше знание.

„Кучета“ тия наричаха своите другари-башибозуци, при които бях заведен най-напред, което ме зачуди и удиви немалко.

— А ти, чоджум, бъди рахат; недей се сакълдисва от никого! Царят е милостив; кажи си само онова, за което ще да те питаме, па гледай си кефа — каза чаушинът, като ме тупкаше по гърба.

Аз не можах да повярвам от един път, че слушам тия отечески наставления в действителност от устата на едно заптие, което говори с комита, заклет свой враг. Аз очаквах да чуя и видя съвсем противното: псувни, плесници, жестоки изпити, изтезания и други подобен род напълно заслужени мерки.

— Името ти, отечеството ти, занаята ти, с кой комитаджийски байряк беше, какъв чин занимаваше в тия последните, колко плата получаваше от чича си коджа Ивана (Росия), колко турци си заклал и пр. — трябва да ни го разкажеш изтънко — каза старецът башибозук. — Пред нас лъжата не минува. Я погледни! (Тук той си сочеше краищата на бялата брада, което значи у турците, че белобрадат човек е невъзможно да се излъже.)

— Харижи го (бана башла) на мен за половин час — възрази чаушинът. — Нека го оставим да направи една кавалтия (закуска), па тогава той ще да ни разкаже право, ако иска да се спаси. Ти, айол, искай, каквото ти се яде — прибави той, като се обърна към мене. — Аз не приемам да кажеш отпосле, Мустан чауш (името му) ме остави гладен и жеден…

Аз си мислех още, че се подиграва с мене всесилният чаушин, или пък желае да ме предразположи да казвам и издавам, щото зная по комитетските работи. Независимо от това благодарях му на всяка дума. Освен храна, вино, ракия и пр. те заповядаха още на българите, които не се забавиха да дойдат в стаята, повечето мене да видят, като се наричаха уж, че имат работа — да ми направят цървули.

— Той, лошав или добър, ваш брат се счита — говореше Мустан чауш. — Заблуден и излъган, но за вашето добро е излязъл да се труди, та затова трябва да го прегледате.

— Не го струваме кабул, ефенди — възрази домовладиката на къщата, — да считате един царски душманин за наш брат и приятел! Ние мразиме комитите десят пъти повече, отколкото вие, турците.

А наша скромност плуваше в масло между тия препирни. Присъствието на българите, каквито и да бяха те, беше за мене още една гаранция, че няма да има сериозен бой тая нощ. Мнозина от тях, които нямаха достъп при агите, следваха да подават своите рунтави калпаци из вратата, мен да гледат. Всяка моя дума, която казвах на турците, живо ги интересуваше. В това време при нас влезе друг един българин, твърде висок на ръст, с червено кръвено лице, човек на 35-40-годишна възраст. Той влезе смело и дързостно без никакво позволение от страна на агите. Другите българи, които от по-напред влязваха, повечето слугуваха или за други работи дохождаха, без да седнат, когато новодошлият с първо влизание завзе място близо при турците. От най-напред аз го помислих, че е селският чорбаджия, но охлузеният му калпак противоречеше на това предположение. Работата скоро се осветли и аз узнах, че напреди ми не стои друг никой освен моят предател, който ме видя надвечер при малкото момче и който се затече да извести в селото.

— Как си, аратлик? Защо не ме почака при момчето, когато тръгнах да ида към тебе, но избяга в гората? Ти мислеше, че ще да се отървеш? — каза предателят така спокойно и хладнокръвно, като да правехме пазарлък за някоя продажба.

Той се гордееше със своя подвиг. Седна близо до мен, като ядях хляб, и почна да ме безпокои и закача с разни думи. Най-напред ме нападна, че съм бил човек без вяра и без съвест, защото съм ял мръсно (блажно) в петък; че светът щял да пропадне като от нас хора, и други такива.

— Малко остана, ефендим, да изтървем от ръцете си тоя комита, ако да не бях го видял случайно. Макар и отдалеч, но щом му зярнах дрехите, от един път ме преяде на сърцето, сетих се, че тоя човек не е от чистите — говореше той на турците, които малко внимание обръщаха на нашия разговор, защото си шепнеха нещо тайно.

— Ей, пезевенк, всичките българи да бяха като тебе верни, то комитите ни един ден не можеха да живеят в Балкана; но какво да се прави, че мнозина ги поддържат — каза старият турчин, който неволно, се виждаше работата, да отърва думата пезевенк, но и предателят нема дързостта да го поправи.

— Но оттук нататък не само че няма да ви предавам вече комитите, а и аз сам съм намислил да стана такъв — каза предателят.

— Защо бе, Петко (името на предателя)? — попитаха зачудено и двамата турци.

— Защо? Вие знаете — отговори Петко сърдито. — Тоя мръсник (т.е. наша скромност) комита ли е, или е някой бей? Защо сте го оставили да се разполага с вас заедно, да прави кеф с вино и ракия, а не го вържете за врата о прозореца като мечка или да му ударите едни букаи на краката?

— Холам, Петко, остави го на мира. След толкова мъки и гладувание по Балкана нека си почине тая нощ, а утре ние ще ти направим кефа. Нали го виждаш, че от мъки и неволи душа не е останало в него? Колкото за букаи, което е в реда си да ги туриш на краката на един хапус, не можахме да намериме — отговориха турците.

— Земете ги от мене, ей сега — отговори Петко и изскочи из вратата навън.

След десетина минути той се завърна ухилен, че сполучил да намери едни конски букаи, които удари на краката ми с влизанието си още. Наближи полунощ вече и турците не се посвениха да покажат вратата на верния Петка. Тия останаха сами и като се наситиха вече на черните кафета и на цигарите, които палеха една подир друга, почнаха тънкия изпит.

Най-много ме тия питаха дали съм имал оръжие и пари и где съм ги скрил. Преди да почна да отговарям, съставих си програма от лъжи и измислици, от които трябваше да се придържам и за в бъдеще, когато достигна до голямото „добрутро“. А да изповядам истината, както си е била, да кажа пред двама най-долни агенти на правителството, че съм бил бунтовник, ползата щеше да бъде от най-напред дърво, а после бесилка. Следователно реших да лъжа.

— Аз съм, ефендим, човек от долня ръка, син на сиромашки родители, та по тая причина ходя от град на град за прехраната си — почнах изповедта си пред любопитните аги. Най-мъчно ми беше да разпределя времето от Заарското въстание до Панагюрското, всичко 8 месеца, в разстояние на които не можех да засвидетелствувам где именно съм живял из Турция. Второ, трябваше да скрия пребиваванието си на търново-сейменската станция, гдето ме знаеха всички. А ако кажех, че съм бил вън от Турция, трябваше да покажа отгде съм си взел пътно тескере. Заради това казах, че в разстояние на тия 8 месеца съм живял по станциите от Одрин до Цариград, така щото излязваше, че на всяка станция съм се бавил най-много по две недели; а в такъв случай дирята ми не можеше да се хване. Казвах, че съм търсел работа. А как се е случило да дойда в Троянската планина, съчиних следующето обстоятелство:

— Като наближи Гергьовден, научих се, че имало работа на беловската станция. Качих се на един празен трен от железницата и тръгнах за поменатата станция. Когато дойдохме на Т. Пазарджик, пръснаха слухове, че към беловския балкан се явили някакви си комити, които изгорили станцията. Началникът на трена не взе във внимание тези новини и пусна трена нанапред. Преминахме станцията Сарамбей, наближихме Белово, но изведнъж машината се зарови в пръстта и вагоните попадаха. Аз не чаках да се поправи тренът, защото всичките железа на линията бяха извадени и разхвърляни. Помислих, че това е сторено от работниците, както става обикновено. Стигнах в Белово, но що да видиш? Станцията, от която мислех да искам работа, беше потънала в червени пламъци. Хора, уплашени, тичаха надолу-на-горе; гьрмение на пушки се чуваше към селото, страх и ужас представляваше всичко. Сполучих да изпитам тамошни жители, че пред малко били нападнали комити, които разбили селото, изклали заптиите, задигнали със себе си по-младите хора и се отправили към Т. Пазарджик да сторят и там същото. Човекът, който ми разказа това, беше също така работник като мене, наскоро дошел в Белово да търси работа. Той беше родом от Македония, на име Митре. С него ние се съгласихме да бягаме от тия опасни места, накъдето ни видят очите. Най-напред тръгнахме към Пловдив, като голям и безопасен град; но на пътя срещнахме няколко кола бежанци, турци и българи, които ни казаха, че Пловдив е изгорен от комитите, а Т. Пазарджик е заобиколен от някого си Бенковски, баш на комитите. Мръкна се и всичките околни села пламнаха в огън. Ние двама с другаря си останахме на къра уплашени, не знаехме по кой път да хванем, па и хляб няма. На другия ден се срещнахме с други бежанци българи, които ни казаха, че имало прибежище в с. Панагюрище, за където отиваха и тия. В това последното село се събирали и турци, и българи. След два деня114 стигнахме в това село, но що да видим? То гореше от четирите страни и жителите му, мъже, жени и деца, бяха избягали в ближната гора. Убити и ранени нямаха чет, черкези и башибозуци пречеха на всяка стъпка. А храна нямаше даже и за дребните деца, които с очите си видяхме как умираха напредя ни от глад. Никой не ни поглеждаше от местните жители, никой не се обади да ни попита що сме за хора, отгде идеме и имаме ли да ядем, защото всеки беше се отчаял, всеки се грижеше за себе си. Тогава ние с другаря си Митре оставихме Панагюрище и тръгнахме да бягаме, накъдето ни видят очите. До никое село не можехме да наближим, отвсякъде башибозуци и черкези, които не ни оставяха да ги наближиме; а убити и заклани хора — на всяка стъпка. Ние захванахме да подивяваме малко по малко, гладни и жедни набихме гората. До едно село убиха другаря ми и аз останах сам. Оттогава аз тръгнах по гората като див. Скитах се надолу, бягах нагоре, търсих царска войска да стана теслим, но навсякъде черкези и башибозуци, от които се боях, защото тия убиха другаря ми. Най-сетне, ефендим, щастлив бях да изпадна на вашите ръце — сключих аз изповедта си.

— Лъжеш — отговориха двамата забити, които мълчаха до това време, и злобно поклатиха глава.

Тия нямаха доказателства да опровергаят моя разказ, но мъчно им се видеше да приемат за чиста пара казаното от мен. За да им отвлека вниманието на друга страна, аз се впуснах в друга подробности, които за тях именно съставляваха интересно забавление. Казах им, че в Тракия, когато се подали черкезите и башибозуците, до 2 милиона момичета се нахвърляли в Марица. Агите изпуснаха едно язък из дълбините на сърцето си.

— Хич младо гяурско момиче, червено като ягода, струва ли се зян? — питаха тия един другиго. — Аз да бях там например — прибави старецът башибозук, — щях да взема 5–6 от тях, като им ушия по едни червени гащи и метна по една ферджа на главите им — животът ми щеше да се продължи още 50 години.

— Доколко може да има един милион? — попита предателят Петко, който изново беше се завърнал при турците, да ги пита уж кога ще вървят за Троян, и който се заинтересува, вижда се работата, от 2-та милиона издавени момичета.

— На 25 места като туриш по 500, правят един милион — отговори чаушинът, без да си дигне главата, като че да гледаше в някоя аритметика.

Разказах им още моето двадесятдневно пътувание из планината, украсено и наредено с множества опашки. Представих им един факт, на който съм бил уж очевидец, че в планината съм намерил пет трупа на убити хора, всичките млади момичета, все попски дъщери (турците имат голяма слабост към тия последните). Тия били убити от башибозуците наместо мьже-комити, но като отишли да ги разтърсят, що да видят? И петте били млади момичета, които, като тръгнали от селото си да бягат, облекли се в мъжки дрехи, за да избягнат опасността.115

— Възможно ли е да не бяга човек толкова време по гората, когато и за жените нямало милост — прибавих аз.

VI

Първите петли отдавна бяха вече пели, а двамата радостни ага не заспиваха още. Два пъти тия ме събличаха да търсят уж писма с комитаджийско съдържание, а всъщност целта им бе за пари. Богатството на Георги Търнев, състоящо от 800 турски лири, които намериха башибозуците отгоре му, както казах, след като го убиха, зле беше препоръчало и останалите бунтовници. Разбира се, че тия взеха от мене не само колкото пари намериха, но и всяко друго ничтожно парцалче, което имаше каква-годе цена. Бях легнал вече, когато на чаушина дойде на ума, че съм имал добър пояс. Той ме разбуди да отпаша тоя пояс, който той опаса на себе си. Прибраха още от мен, колкото писма имах, два-три портрета и половин кукуруз, който беше останал в джеба ми и който тия щяха да представят на правителството като веществено доказателство. Но всичко това се извърши по комшийски, без бой и псувни. Взетите от мене неща тия разделиха още вечерта помежду си, а предателят Петко напразно се облизваше.

Решиха най-после помежду си да не спят тая нощ, от една страна — да пазят мен, а, от друга, да не би, като заспят, да станат късно, а в такъв случай трябваше да ме делят помежду си с другите си другари кой да ме закара в Троян. На мене позволиха да си легна, защото съм бил уморен. Но заспива ли се? Мисълта само, че пред кого ще имам честта да изляза на другия ден ме безпокоеше. Тескерето на приятеля си Н. Табаков, с което се избавих в Пловдив, на хана, още от вечерта го стисках в ръката си, защото не се представяше случай да го уничтожа. Никой не забележи това. Двамата другари турци почнаха да разискват помежду си съвсем частни и невинни работи, като например няма ли да им се отпусне някоя награда, като са ме хванали, а най-много планираха по кой начин и през коя улица да ме преведат в Троян на другия ден, как да ме вързат и пр.

— Колкото за връзванието, ти не се грижи, аркадаш — говореше старият башибозук на чаушина. — Аз съм майстор на тия работи. Ръцете му ще вържа на две места, горе и долу, а едно въже ще да бъде прекарано на врата му като гем, краищата на което ще държа аз, а ти ще вървиш напред. Мустаките и на двама ни ще бъдат подсукани на кръв, разбира се.

— Аз съм на мнение да го прекараме покрай кафенето на Спас чорбаджи, гдето всяка заран се събират да пият кафе най-богатите българи — каза чаушинът. — Ние ще да им влеземе в очите и ще ги принудиме да им преседне кафето.

— Аз мисля да ударим през абаджиите — възрази, старецът. — Там има да давам на един пезевенгин от няколко години, който искаше пред един месец да ме заръча даже, но сега, като ме види, че карам вързан комита, ще си прехапе язика и не ще да смее вече да си търси дълга.

— Като караме жив комита, защо нямаме със себе си и една комитаджийска глава? — каза чаушинът не без съжаление.

— Е, късмет! — отговори старецът. — В такъв случай и ти, и аз щяхме да прекрачим кърсердарския чин.

Така сладко се разговаряха двамата другари, когато пътната врата се бутна ненадейно и едно тежко селям алеким се изтърси от непознато лице. С първото хош гелдин още, казано от страна на моите благородни аги, аз можах да науча, че непознатият се казва Хасан Пехливан, тоже башибозук. Хасан Пехливан не беше човек от долня ръка, защото турците му станаха на крака, с благи думи го посрещнаха. Страшна страхотия беше тоя Хасан Пехливан! Аз уж спях, но крадешком можах да го видя в лицето. Действително той представляваше пехливанин. Мустаките му бяха дотолкова дълги, щото отдалеч като го гледаше човек, сякаш че държеше в устата си козинява къделя. Аккап-залията116 му нож, който допираше до гърдите му, такива широки колаци имаше, върху които свободно можеше да се закрепят три кафеджийски чаши от времето на султан Махмуда. Всичко у Хасан Пехливана беше бабаитско. Бабаитски той говореше, бабаитски си пиеше кафето, бабаитски се даже оригваше. Той беше родом от едно турско село, близо до Търновско, отгдето нарочно бе дошел след разбиванието на Дряновския манастир да лови комити.

— Аз не мога да разбера вие ли сте агите, или негова милост (т.е. ние)? — каза Хасан Пехливан, след като получи обикновеното мерхаба от двамата турци.

Хасан Пехливан искаше с това да забележи на своите двама другари, че тия стоят да чакат, а аз спя спокойно под техния надзор. А тия последните се застъпиха за мене. Тия разказаха на Пехливанина, че аз съм претеглил такива нечути мъки в Балкана, щото и той сам, ако ги чуял, трябвало да се смили над моето човешко същество. От тия съображения именно тия се показали така снизходително към мене.

— Хак му е — отговори Пехливанинът. — Кой го е карал да става комита? Аз не зная кога вие ще да се научите на ум и разум? — прибави той. — Що ви е трябвало вас да го хващате жив, да му правите изпит, да го водите на конака и други такива безбройни масрафи? На кого ще принесете полза с всичко това? Не знаете ли, че има вече заповед от командир-паша за тия комити, които, гдето и да се появат, да им се взема главата и нищо повече?

Чаушинът и старият башибозук се извиняваха пред взискателния Пехливанин, че тия, като отдавна излезли по Балкана, не знаели тая заповед, а освен това тия не смеели да постъпят с мене другояче, щом ме видели българите от селото. А аз, дордето трая тоя разговор, преструвах се, че спя спокойно! После това тримата герои единомисленици минаха на друг разговор от политическо съдържание. Никак се те не смущаваха, че зад гърба им стои човек от друга вяра и народност, техен заклет противник. Подобна предпазливост не съществува у турците, били те дипломати, военни или прости граждани. Много пъти, когато се решава съдбата на милиони хора, те излагат своето мнение в присъствие на своя чубукчия и слуга. В тоя случай те са най-невинните хора.

— Е, сега вече нашата държава влезе в истинския път на своето отоманско величие — каза Хасан Пехливан. — Имаме нов султан, султан Мурад, на дните на когото всеки верен мусулманин ще да постигне своя идеал.117 Щом се качил на славния си престол, първата висока заповед е била „да се махнат от широкото ми царство (юлке) всичките каракалпаклии петковци118, а богатството им ще бъде разпределено между бабаитската среда“, т.е. между нас.

— Дай боже така да бъде, но мен ми се не вярва в действителността на такава една патриотическа заповед — забележи съмнително Мустан чауш. — Как ще да се реши султанът да изколи своята рая, когато тя му е като сагмал крави? Кой ще да поддържа тогава сто и толкова милиони аскер? Кой ще да храни и облича нас? Тук се трябва по-тънък ум, Пехливанъм — свърши чаушинът.

— Царският диван е издирил и се е уверил, че българите не можат да му бъдат вече рая — възрази Пехливанинът. — Тефтерът на комитите, за който казват очевидци, че бил голям като вратата и имал тежина 400 оки, е в ръцете на правителството. В тоя тефтер били записани всичките попове, даскали и чорбаджии, за които е издаден вече илямът да се бесят. Освен това правителството се е уверило още, че каракалпаклиите петковци се мъчели и по друг път да нанесат удар на османското царство. Колкото пари било отпуснало правителството за доброто на населението, българите малко по малко събрали тия пари, турили ги в газови тенекии и ги заровили вдън земе. Търсим ние пари, усуква се Баба-Алието за купувание на пушки и други царски потребици, а нашите петковци си кривят калпаците. Сега е излязло вече боюрултия (заповед) да се търсят тия пари. На трима търновски беювци е възложена тая работа. Мене ме поканиха вече да взема участие.

— Вината е пак в нас — обади се да каже своето мнение и старият турчин, който мълчеше до това време. — Ние сами презряхме най-напред нашите бабаити и нофузлии (влиятелни) хора. Кой ни управлява сега войската? Не вчерашни ли чапкъни и пущове с лачени кондурки, с тънки пръсти и с панталони, които две крачки да пристъпят, ще извадят да гледат гяурската книга. А где останаха нашите бабаити и пехливани, които се наблягаха само на своите ятагани? Ходят по Балкана, презрени от всекиго, да гонят комитите. Твоя милост например, наместо да бъдеш някой паша, дошел си да гониш комити. Нашето царство беше тогава силно, когато войските ни се управляваха от бабаити с подсукани мустаци и с дълги ятагани на кръста!

— Разказват, че измежду толкова българи само един се намери истински верен рая на царщината — каза Пехливанинът. — Тоя българин бил поп, родом откъде Елена. Когато комитите в селото получили писмо от московския цар да въстанат, попът им предложил едно условие, което се състояло в следующото: преди да нарамят пушките, да излязат вън от селото при едно голямо дърво и да направят един моабет. Всички приели с радост това предложение. Когато се напили вече всичките, умният поп казал. „Е, любезни комшии! Хайдете сега да сграбчим с ръце това старо дърво и да го катурнем на земята, както ще да се катурне и турското царство.“ Пияните комити се налепили около стария дънер, пъшкали, псували, ритали, а дърво се не поклаща. „Де момчета, дръжте!“ — викал попът. „Не може, дядо попе, дървото е много старо“ — отговорили запъхтените комити. „А бе, чоджум, ами вие, когато не можете да съборите едно дърво, то с какъв ум сте се изготвили да събаряте турското царство, което е десят пъти по-старо от дървото?“ Комитите си затулили очите от срам и всеки отишел да си гледа булката. От Цариград е тръгнал вече един бомбаширин, който отива да търси тоя поп да му закачи рудбе и да го обсипе с други още царски подарки.

С подобни въпроси се занимаваха тримата другари, които съставляваха тяхното политическо верую и в които тия вярваха безусловно. По желанието на Пехливанина да ме изпита и тоя потънко бях събуден от чаушина. Аз чаках вече готов да отговарям, но страшният Пехливанин не дигаше още очи да ме погледне. Той опинаше с едната си ръка своя дълъг мустак, а другата бе турил върху своя широк нож. Разбира се, че тая негова манера съвпадаше с бабаитския кодекс. Неговото тънко питание беше такова, щото аз скоро можах да разбера, че Пехливан ага е продавал дълго време сушени дренки и киселици на търновския Баждарлък. От най-напред груб и строг, отпосле мек и милостив се показа той.

Рано сутринта на другия ден, 20 май, около къщата, в която пренощувахме, беше се стекло цялото село, старо и младо, жени и деца, да гледат, когато ще да ме покарат турците за Троян. Въпреки големите приготовления, които тия последните правеха от вечерта, че ще да потеглят рано и че ще да ме вържат като кон, виждаше се работата, че бяха изстинали значително. Ръцете ми бяха вързани само с едно тънко въженце, твърде слабо, колкото за адет, както се виражаваха те. С дигнати на рамо пушки, с подсукани мустаци и със запалени чибуци потеглиха тия от селото Грънчарските колиби за Троян, който е на 2 часа разстояние от това село. Освен Мустан чауш, старият башибозук, конвоят се украсяваше още от дългите мустаци на Хасан Пехливана и от охлузения калпак на предателя Петка. Тоя последният, с дебела тояга в ръката и с преметната през рамото аба, гордо и надменно се оглеждаше наоколо си да види дали го гледат другите му съселяни, че се е удостоил да бъде спътник на агите.

— Ще да го обесят в касабата! — викаха малките деца, когато преминувахме през селото.

— Днес имаме събота, а утре е свята неделя; довечера ще да запаля две-три свещи и ще се моля богу, дано да вразуми агите да те обесят по-скоро — каза един от православните братя, който по мазната си физиономия приличаше да е от чорбаджийска пасмина.

По пътя за Троян преминахме през няколко български колиби. На всяко селско дюгенче се спирахме на почивка. Турците заставляваха насилствено дюгенджията да ми даде безплатно вино и ракия. Тяхната цел беше да ме напият, за да изказвам. В тоя случай предателят Петко се приближаваше до мене и започваше да ме кани да му ударим по една бистра или по един „червен вятър“. Малко по малко благодарение на сладкия язик ние станахме тесни приятели с турците. Хасан Пехливан, който искаше да ме коли от вечерта, сам със своята бабаитска ръка ми правеше цигари.

— Хич от такъв човек става ли комита? — говореше той. — Ако всички комити бяха като него, то аз съм първият, който ще да се побратимя с тях; добре, че не стана някой сакатлък в Балкана.

Влязохме в троянските лозя, които, са на пътя. Научен на свирепия балкански климат, аз се почудих, като видях, че черешите са узрели вече. В което лозе имаше най-добри червени череши, там се отбиваха моите добри водачи, като в свое бащино притежание, а Петко предателят, който подражаваше на душевното разположение на агите, въздрасваше по дървото на черешата като дива котка, за да навежда клоните. Българското имущество по това време беше в разположение на всяка краста, която носеше на главата си гъжва. Скоро захванахме да срещаме по пътя троянски жители, мъже и жени, с кошници, които отиваха за череши. Ако тия сполучеха да ни съгледат отдалеч, отделяха се из друг път или тръгваха направо из лозята, само да не се срещнат с ненавистния за тях конвой, състоящ от тържествующи „поганци“ и вързан християнин. Ако срещата станеше ненадейно в някой завой, то срещнатите преминуваха покрай нас с наведени глави, като че тия самите да бяха виновни. Случваше се да срещнем и такива дързостнн мъже, които отдалеч още се отбиваха настрана от пътя с увиснатл надолу ръце и след като даваха ниско темане чак до земята, казваха:

— Хайде на добър час, алар! Машалла, хванали сте комитата.

— Виждаш ли, пезевенк? Ако ти отърва, и ти стани комита — отговаряха агите на разтреперания рая.

Вижда се работата, че агите са възхитиха и окуражиха от благоговението на троянските жители, които срещахме почти на всяка стъпка. По тая причина тия ме накараха да запея песен комитаджийска, от най-баша. Аз се покорих след ничтожно съпротивление. Когато викнах да запея, два пищова от страна на агите изгърмяха на въздуха и едно гел кефим гел се изтръгна от косматите гърди на Пехливана. Находящите се из лозята и така уплашени троянчени вирнаха глави. Тия не можаха да си обяснят турска сватба ли върви из лозята, или комита се кара.

— Язък! Защо не взехме от селото някой гайдарджия или тъпанарин — каза Мустан чауш, който така също тържествуваше.119

По собствено желание на агите аз трябваше да туря на главата си една китка от всякакви горски цветя, които тия набраха покрай пътя. Пробиха ми бунтовническия калпак с нож и там втикнаха китката, която стърчеше на главата ми като метла.

— Това го правим, за да те харесат троянските хубави моми — говореха тия.

С тая китка аз влязох в Троян и отидох чак до конака. Троянчани и до днес говорят, като се заприказват за комитаджийските времена, за оня комита, който влязъл в селото им с китка цвете на главата в ония тежки времена, когато съдбата на тяхното село висеше на конец, и когото тия наричат китката. Така или инак, но аз повтарям да кажа втори път, че в продължение на това време не чух от устата на турците ни една груба дума, като че тия да не бяха башибозуци, но мои приятели. Наближихме вече до Троян. Най-замечателното здание в тоя град по онова време, българското училище, измазано с жълта краска, гордо и величествено стърчеше над останалите домове. Тоя идол на балканската цивилизация като да съставляваше ироническо противоречие с предателските наклонности на околните колибари, от които пострадаха толкова бунтовници. Видът на тоя паметник на българското бъдеще от един път подигна жлъчката на моите трима съпътници.

— Хич на такова село, посред тоя балканлък, прилича ли да има такова здание, високо като пашовски конаци? — каза старият башибозук.

— Целта, за която то е било построено, излязва малко по малко наяве — отговори Мустан чауш. — То е било направено с московски пари, цели 50 торбички карабони (рубли), изпратени от руския цар до чорбаджиите. Под вида на училище за децата тия приготвили казарма за комитите.

— Казват, че имало вътре два топа и около три хиляди оки барут — възрази башибозукът. — Макар от Троян да не излезе нито един комита — прибави той, — но това училище ще бъде в състояние да изяде главите на троянчени. Днес-утре щяло да пристигне ферман на Хасан ага на ръцете да удари цялото село.

Няколко крачки още, и ние бяхме на края на селото. Конвоят се спря за минута и всеки от турците тури на себе си ръка, да се накичи и нагизди за пред хората, да изгледва колкото е възможно по-страшно и по-бабаитски. Подкривиха си шаловете на една страна, които затуляваха едното, им око, изтриха си пушките и ги преметнаха горделиво на рамо. Колкото за мустаките, които са огледало и мерило на всяка бабаитска душа, не иска и дума. Тия се сучеха и въртяха най-много. Хасан Пехливан извади из пояса си една малка кутийка, колкото биволско око, с огледалце от едната страна, а вътре пълна с някаква си черна мас (буюк я), която миришеше на дервишки броеници и с която си измазаха мустаките. Той, Хасан Пехливан, такава форма даде на своите дълги мустачуни, щото повечето заприлича в лицето на бурмалия-овен, отколкото на човек. После това тия се обърнаха към мене и ми забележиха, че не сме вече в лозята, ще бъдем предмет на големи хора, та затова трябвало да съм вървял чинно, да не съм се обръщал да говоря с тях и други още наставления. Действително агите, според както се гласяха още от вечерта, преведоха ме през най-многолюдната улица в Троян. Хасан Пехливан вървеше напред и така си дигаше рамената, като че да искаше да хвърчи с четири крила; защото освен ръцете му и двата спуснати ръкави на гайтанлията му чепкен се махаха още. Колкото хора се случваше да идат насреща ни из улицата, щом ни съглеждаха, от един път се отклоняваха настрана и потъваха в някой дюген, отгдето си подаваха само главите. Няма съмнение, вече мнозина от тях се бояха да не би да изляза някому познайник, та да му се обадя или да го поздравя, което беше достатъчно да го направя мой другар. А аз от своя страна, макар и да бях уверен напълно в непорочността на мисията си, макар и да знаех, че всеки един беше в състояние да оцени тава, все пак ми стана грозно, като се видях вързан всред града. Подир малко ние наближихме да влезем вече в едни големи порти, около които бяха наклякали десятина души башибозуци и двама-трима заптии. Нямаше никакво съмнение, че това беше троянският конак, в стените на който щеше да се решава съдба, за живот или смърт. От башибозуците се разстанаха няколко души, които се затекоха навътре, като викаха нависоко, радостно и весело: „Нов комита иде!“ А широкият двор на конака така също беше изпълнен с почернели и оголели башибозуци, от които едни лежаха, други си чистеха оръжието, а трети се пощеха. С шум и ужас заявиха тия своето негодувание, щом ме видяха помежду си с чер калпак на главата; с тесни беневреци, с бели навуща и с вързани ръце, което беше достатъчно да ме препоръча. Като орли налетяха тия отгоре ми, скърцаха със зъби, туряха безсъзнателно дясна ръка върху дръжките на своите ножове, сипеха ред остри псувни, пресягаха един през други да ме удрят, дърпаха ме за косата и наричаха Хасан Пехливан и другарите му предатели, защото не ми донесли само главата, но ме карат цял. Тия последните със сила бяха принудени най-после да си отворят път към стълбите на правителствения дом. Тоя последният едва ли би заслужил името конак, защото с нищо се не отличаваше от една обикновена къща. Като се изкачихме на горния кат, който така също беше наводнен от башибозуци, които бяха дошли да си вземат месечните заплати, посрещна ме един брадат турчин, със запушен чибук в ръката, със синьо сукнено джубе и с бел копринен тарабулуз на главата.

— В Троян ли щеше да станеш мюдюрин, или в Ловеч каймакамин бе, куче? — попита ме турчинът със синьото джубе и така силно опъна дима из чибука си, щото лулата му заприлича на вулканическо извержение.

После това той си тури устата на Мустанчаушовото ухо, комуто каза нещо тайно, и пак се повърна наназад. Виждаше се работата, че агите бяха заняти с по-сериозна работа. Аз бях предаден в ръцете на друго едно заптие, като онбашия, който ме сведе из стълбите, заключи ми ръцете в белекчета (халки), ударя на врата ми едно ръждясало лале (тоже халка), блъсна ми две-три мущри в разстояние на това време с прехапан язик и след като отвори една врата от дясна страна на стълбите, такова текме ми удари изотзад, щото достигнах чак до насрещната стена в отворената стая.

— Удряй, Хасан ага! — казаха няколко гласа от башибозуците по двора.

Двама души от тия последните на часа бяха поставени пред вратата за караул с пушки в ръце.